Документът Катей (Книга 1)

Пролет, в наши дни

Париж, Токио, Вашингтон, Мауи

На разсъмване Майкъл Дос започна обичайната си концентрация с „Шужи Шурикен“. В буквален превод това словосъчетание означава „разсичане на деветте йероглифа“, а на практика — изричане на девет магически слова. Традиционен ритуал, роден преди векове от будистки секти, занимаващи се с нинджуцу, леене на оръжие и други подобни неща.

Както винаги, Майкъл си представи, че свири на японска бамбукова флейта — инструмента, който беше слушал по време на голяма част от своето обучение. Меките напевни звуци се появяваха в съзнанието му и изместваха на заден план обичаите, езика и порядките на страната, в която се намираше. Така той беше в състояние да се доближи до онази висша истина за живота, която вървеше ръка за ръка с „Шужи Шурикен“. Не беше достатъчно само да изрече деветте свещени слова, които трябваше да му донесат душевно равновесие и закрила; те трябваше да бъдат извикани на живот, а след това — третирани с безкрайна грижа и внимание.

Всичко това беше като магия, древна и могъща като самия живот.

Седнал с кръстосани крака под короната на разклонено, поставено в дълбока саксия декоративно дръвче, Майкъл вдигна дясната си ръка и обърна длан надолу.

— У — промълви той. — Съществуване.

Извърна длан нагоре и добави:

— Му — несъществуване.

Ръката му се отпусна върху коляното. Морето от покриви наоколо започна бавно да просветлява, Париж се събуждаше. На изток небето порозовя, краищата на леките облачета пламнаха в златно.

— Суигетц — лунна пътека.

На преден план се издигаше внушителната грамада на Айфеловата купа, почти съвършена математически изчислена структура. Металната й конструкция, все още черна от бавно отстъпващата нощ, рязко се отличаваше от пастелната мекота на градската панорама, някак неестествено подчертаваше нейната близост.

— Жо — вътрешно спокойствие.

— Шин — господарят на духа.

Първите лъчи на слънцето докоснаха острия връх на кулата и той проблесна с ослепителна светлина, сякаш поразен от светкавица.

— Сен — мисълта предхожда действието.

— Шинмьокен — мястото, до което се докосва върхът на сабята.

Откъм тротоара долетя стърженето на метла от снопче жилави клонки, мадам Шарве размени няколко възклицания с дъщеря си, кучето с наранена лапа кратко изджавка. Обичайните звуци на квартала, започнал бавно да се събужда.

— Кара — празнота, пустош. Добродетел.

— Зиро — мястото, където дори Просветлението не може да помогне.

Майкъл бавно се изправи на крака. Вече от два часа беше буден и се упражняваше в изкуството на старите майстори на саби, което беше усвоил в школата „Шин-каге“. „Каге“ означаваше отклик и това качество лежеше в основата на всичко, което беше научил Майкъл. „Каге“ означаваше да реагираш, а не да действаш; да предпочиташ защитата за сметка на нападението.

Прекрачи широката остъклена врата на терасата и се озова в хладния полумрак на просторния си апартамент. Той се намираше на последния етаж на стара сграда от сив гранит, построена на авеню „Елизе Реклю“. Майкъл се беше спрял на нея след внимателен избор, главно заради близостта й до Айфеловата кула и изобилието на светлина, идваща от Парк дьо Шан в съседство.

Светлината играеше важна роля в живота на Майкъл Дос. Жизненоважна роля. Той започна да съблича своето „ги“ — традиционното облекло на японските майстори на оръжие, състоящо се от памучни панталони под нещо като раздвоена поличка и черна памучна риза, привързана в кръста с коланче от същата материя и цвят. Коланчето беше отличителен белег за умението му.

Взе душ и намъкна избелели джинси, станали корави от петната разноцветна боя, попили по предната им част. Отгоре облече бяла риза с навити ръкави, без яка. Пъхна босите си крака в плетени мексикански сандали и се насочи към кухнята. Напълни една чаша с горещ зелен чай, отвори вратата на хладилника и щипна с два пръста от студения ориз, поставен в широка купичка. Хвърли го в устата си и тръгна към просторния, изпълнен с какви ли не вещи хол.

Макар да притежаваше една от най-добрите печатници в света, Майкъл се отбиваше в офиса си най-много два пъти седмично. Главно за да контролира производството на специалните бои, които беше създал и патентовал и на които печатницата му дължеше своята изключително висока репутация. Музеи, галерии и някои от най-известните съвременни художници чакаха на опашка за отпечатването на своите каталози. Защото техниката на Майкъл беше съвършена не по-малко от боите, които беше създал. И това правеше продукцията му нещо, което плътно се доближаваше до произведенията на изкуството.

Пристъпи към дъното на просторното помещение и разтвори капаците на широките двойни прозорци. Ярките лъчи на утринното слънце се втурнаха в жилището и осветиха фигурата на неговия собственик. Майкъл Дос имаше дълбоко хлътнали и черни като маслини очи, чупливата му коса изглеждаше вечно разрошена, особено ако я оставеше малко по-дълга, както в момента. Чертите на лицето му бяха почти библейски — изпъкнали скули, масивна челюст, тясно чело. Хората го считаха за строг и затворен тип, който рядко се усмихва. Но всички вярваха в здравия му разум и с това май се изчерпваха положителните му качества в очите на околните.

В тази част от жилището светлината нахлуваше не само от широките прозорци, но и от големите остъклени капандури на покрива. Стените бяха абсолютни голи, в средата на помещението, което не можеше да се нарече стая поради липсата на каквито и да било мебели, се издигаше голям, изпоцапан с боя, дървен статив. До него имаше отворена палитра, също от дърво, в ъгъла се издигаше тясна керамична ваза, запълнена изцяло с четки в различен размер.

Майкъл пристъпи напред и спря пред платното, опънато на статива. Отпи глътка зелен чай и очите му пробягаха по картината. В нея доминираха две мъжки фигури, очевидно разделени от тежестта на годините. Бяха обърнати една към друга, фонът беше едва загатнат, но въпреки това имаше изключително силно въздействие. Полянка, зад която тъмнееше гъста гора. Изключителната, уникална за Прованс светлина, подчертаваше напрежението на човешките фигури.

Майкъл се зае да анализира композицията. Добре знаеше, че това, което художникът пропуска да нарисува в една картина, е не по-малко важно от това, което включва в нея. Особено по отношение на цветовете. Тук преобладаваше зеленият, във всичките си нюанси, преливащи се един в друг със съвършена хармония. „Светът е зелен“, казват през лятото японците.

След няколко дълги минути съзерцание Майкъл реши, че на места горскозеленото е прекалено наситено, а на други — окраската, наподобяваща неузряла ябълка — твърде бледа. Цялостното впечатление беше тежко, внушаващо безпокойство. „Нищо чудно, че след вчерашното рисуване останах неудовлетворен“, помисли си той.

Телефонът иззвъня в моментът, в който започна да изстисква боите от тубите. Нямаше навика да вдига слушалката, когато работи, сега чу настоятелния звън само защото беше забравил да затвори тежката врата на ателието. След секунда се включи телефонният секретар. Но след две-три минути апаратът отново започна да звъни. Майкъл го изчака да спре, но след четвъртото позвъняване въздъхна, остави палитрата и отиде да вдигне слушалката.

— Ало? — механично промърмори на френски той.

— Майкъл? Обажда се чичо Сами.

— О, извинявай — премина на английски Майкъл.

— Ти ли звъня преди малко?

— Бях длъжен да говоря лично с теб, Майкъл — отвърна Джонас Самартин. — А не с проклетата ти машина, която не прави разлика между обикновен и международен разговор!

— Радвам се да те чуя, чичо Сами.

— Отдавна не сме се виждали, синко. Обаждам се да ти кажа, че трябва да си дойдеш у дома.

— У дома? — учудено повтори Майкъл. Къде е това у дома? За него дом беше този апартамент на авеню „Елизе Реклю“… Поне за момента.

— Да, у дома — повтори Самартин. — Във Вашингтон — прочисти гърлото си и тихо добави: — Баща ти е мъртъв, Майкъл.

Масаши Таки търпеливо изчака Уде да му разчисти пътя сред претъпканата зала. Подпорите на покрива бяха от кедър, а връзките между тях — от тънки кипарисови греди. Намираше се в сърцето на токийския квартал Дейеншофу и беше част от сградата на клана Таки. И този квартал все още се срещаха големи къщи и стари имения. Самата зала беше без прозорци, от тавана се спускаха множество знамена, покрити със стари йероглифи. Това й придаваше вид на някакво средновековно помещение за съвещания на старейшините.

В момента се провеждаше традиционното общо събрание на клана Таки — най-могъщата фамилия на Якудза.

Под наименованието ЯКУДЗА се обединяваше цялата организирана престъпност в Япония, която, благодарение усилията и авторитета на Ватаро Таки, през последните години беше излязла и на международната арена, занимавайки се с напълно законен бизнес в Ню Йорк, Сан Франциско и Лос Анджелис, а съвсем отскоро и с търговия на недвижими имоти и туризъм на Хаваите.

Болшинството от събралите се тук бяха лейтенанти, ръководещи свои самостоятелни банди в рамките на клана. Забелязали появата на Масаши, те прекратиха тихите си разговори и замръзнаха в напрегнато мълчание.

Масаши беше най-младият от братята Таки. Слаб и тъмнокос, с издължено вълче лице. Приличаше поразително много на баща си Ватаро Таки, стария кръстник на Якудза. Необичайно изпъкналите му за японец скули придаваха скулптурна завършеност на лицето му, а той се беше научил да придава на това лице такова изражение, от което всеки потръпваше.

Път му пробиваше Уде — огромен мъжага, обладаващ двете най-уважавани в Япония качества: тегло и сила. Той беше дясната ръка на Масаши, от него се страхуваха всички.

Масаши тръгна към малкия подиум в дъното на помещението и погледът му падна върху Жожи — по-големия му брат, вече настанен на почетното място в близост до стилизирания герб на фамилията — колело с шест спици. Този герб също беше част от наследството на Ватаро Таки, който обичаше да се рови в книгите, описващи феодалното минало на страната. Именно там беше открил, че в онези години всеки самурай с влияние е притежавал свой герб. Като символ на сила, като документ за собственост над притежаваните земи. Хората от Якудза не бяха самураи, в техните жили не течеше благородническа кръв. Но Ватаро Таки беше дръзнал да избере герб за своята фамилия и това по безспорен, макар и чисто психологически, начин го беше издигнало над останалите кръстници на Якудза.

Жожи беше болезнено слаб човек. И той беше наследил вълчата физиономия на баща си, но за разлика от Масаши, при който се долавяше силата и решителността на горския хищник, Жожи изглеждаше просто болнав. Той наистина беше прекарал всички възможни болести, които прекарва едно дете, наистина беше израснал слаб и хилав юноша, нуждаещ се от постоянните грижи на майка си. Но след възмъжаването си не беше боледувал дори ден, всички се прекланяха пред огромната му работоспособност. Ватаро Таки му повери счетоводството на клана и мнозина бяха убедени, че именно Жожи знае всички тайни на баща си. И че няма да ги издаде за нищо на света.

Черните, дълбоко хлътнали очи на Жожи, се заковаха върху по-малкия брат, който триумфално се придвижваше към централното място на трибуната. За никого не беше тайна, че макар и несъгласен с доста от методите на бащата, именно Масаши беше силният брат в семейството. И съвсем естествено лейтенантите, несигурни в утрешния ден, бяха склонни да го подкрепят.

Жожи изчака брат му да се настани на подиума, вдигна ръка и залата притихна.

— Нашият оябун е мъртъв — простичко започна той. — Първородният му син и правонаследник — нашият любим брат Хироши, беше вероломно убит в собствения си дом. При това стечение на обстоятелствата аз ставам най-старши във фамилията Таки и съм тук да ви уверя, че ще направя всичко възможно, за да запазя това, за което цял живот се е борил Ватаро — сведе глава в знак на почит и се облегна назад. После с изненада видя, че Масаши се изправя пред трибуната и се готви да произнесе реч.

— Смъртта на баща ми, уважавания от всички Ватаро Таки, потопи в скръб цялата нация — започна най-малкият брат. — Хиляди хора се стекоха на неговото погребение. Държавни глави, президенти на могъщи корпорации, висши правителствени чиновници. Присъства дори специален пратеник на императора — Масаши направи пауза, очите му пробягаха по лицата на събралите се. — На какво се дължи това? На факта, че баща ми беше необикновен човек. Той беше могъщ като скала, всеки член на клана Таки можеше да се обърне към него за подкрепа и закрила. Той беше истински лъв, враговете на неговата империя се страхуват от него дори и сега, след смъртта му.

Но него вече го няма и аз искам да ви попитам какво ще правим сега. Към кого ще се обърнете за помощ в тези трудни времена? Кой ще ви даде увереност, че враговете ще останат на почетна дистанция?

Нямам предвид единствено другите кланове. В исторически план именно кланът Таки е бил стожер на японската съпротива срещу руското проникване. Ние имаме нещастието да живеем на по-малко от сто мили от империята, наречена Съветски съюз. Руснаците изпитват подозрение към нас, имат огромно желание да пи изтрият от лицето на земята. И те, подобно на американците, се надяват да ни покорят и асимилират. Именно срещу това се бореше баща ми. Цял живот, с всичките си сили и енергия. И ние сме длъжни да продължим неговото дело.

Очите на Масаши продължаваха да опипват лицата на присъстващите. Гласът му стана по-тих, но едновременно с това по-убедителен, носещ заряда на огромна духовна сила. Глас на човек, роден за оратор:

— Може ли кланът Таки да запази лидерската си позиция в средите на Якудза? Или ще позволим на многобройните ни врагове да кръжат около нас и да отхапват късчета месо от могъщото ни тяло? Ще им позволим да правят това, докато накрая не остане нищо от една някога велика фамилия?

Предполагам, че всички се досещате за отговора на тези въпроси. Хироши, моят любим по-голям брат, несъмнено би ръководил клана в съответствие с традицията, която създаде Ватаро Таки. Но Хироши е мъртъв. Убит от ръката на зловещия наемник, когото познаваме под името Зиро. Кой от нашите врагове заплати на Зиро за това пъклено дело? Кой би имал най-голяма полза от обезглавяването на клана Таки?

Бих казал, че нашата най-належаща, най-спешна задача сега е да решим бъдещето на този клан. Пред нас има две алтернативи — или да позволим на враговете да ни разединят и унищожат, или да стегнем своите редици, да се превърнем в стоманен юмрук и да покорим тези, които се надяват да покорят нас!

Кризата е факт. Времената са опасни. Както за Якудза, така и за цяла Япония. В качеството си на лидери сред Якудза ние сме длъжни да търсим достойно място в света на международния бизнес. В качеството си на японски граждани ние трябва да се борим активно за равенство с останалите народи — равенство, което векове наред е отказвано на обитателите на тези малки по територия острови! Затова аз ви моля да подкрепите моите усилия в борбата за едно по-светло и по-славно бъдеще!

Кланът Таки може да има само един оябун. И това съм аз, Масаши Таки!

Смаян и с посивяло лице, Жожи слушаше бурните аплодисменти, с които беше посрещнато изявлението на брат му. През цялото време му се струваше, че това не може да бъде, че някой друг е сложил тези думи в устата му. А сега, парализиран от вътрешната сила на тази декларация, той безпомощно наблюдаваше как членовете на клана стават на крака и аплодират Масаши. Очите им блестяха, те бяха предани бойци, готови да последват новия си командир дори в ада. Стана и побърза да се измъкне навън. В душата му бушуваха унижение и срам.

В действителност Джонас Самартин не беше чичо на Майкъл Дос. Между тях нямаше никаква кръвна връзка. Но той цял живот беше най-добрият приятел на баща му и на практика беше далеч повече член на семейството от истинските роднини, които бащата старателно отбягваше.

Филип Дос обичаше Джонас повече от брат. Беше му доверявал сигурността на семейството си, включително и собствения си живот. По тази причина не майката или сестрата на Майкъл, а именно чичо Сами бе натоварен да му съобщи тъжната вест. За това може би беше допринесъл и фактът, че освен най-близък приятел на Филип чичо Сами беше и негов шеф.

Но във всички случаи фактът си беше факт — семейство Дос хранеше най-топли чувства към чичо Сами.

Филип Дос рядко си беше у дома и ролята на глава на семейството някак естествено се падна на Джонас Самартин. При своите внезапни завръщания от далечни земи Филип Дос никога не пропускаше да донесе подаръци на своите деца, но Джонас беше този, който присъстваше на най-важните мигове от живота на Майкъл. На рождените му дни, за които Майкъл пристигаше специално от Япония, използвайки студентските ваканции; на празника по случай дипломирането му. Пак Джонас беше този, с когото Майкъл играеше на индианци като дете, спомените му бяха свързани единствено с присъствието на чичо Сами. Майкъл често се беше питал какъв ли е животът на децата, чиито бащи са винаги край тях. Бащи, с които можеш да поиграеш някаква игра, да поговориш…

„Сега вече никога няма да разбера това“, помисли си той.

Вашингтон го посрещна навъсен. Многобройните му паметници изглеждаха като покрити със сивкава глеч, някак по-малки и по-незначителни от представите му. Не беше се връщал тук повече от десет години. Цял един живот.

Премина през митницата и емиграционната служба на летище „Дълес“, освободи багажа си и тръгна към предварително наетата кола.

Подкара към Вашингтон и изпита истинско удивление от факта, че не беше забравил нито една от улиците и магистралите на града. Нямаше абсолютно никакви затруднения при пътуването до къщата на своите родители. Не до „дома“, както се беше изразил чичо Сами. Просто до къщата на мама и татко.

„Дълес“ беше на доста голямо разстояние от града. Майкъл предпочете пряката магистрала до летището вместо шосето за Литъл Ривър Търнпайк, което минаваше южно от града и беше по-удобно за квартала, в който живееха родителите му. Просто защото не искаше да минава през Феърфакс. Там беше централата на БЕМТ — Бюрото за експорт и международна търговия, в което работеше баща му под ръководството на чичо Сами — президент на това държавно учреждение.

„Освен това по този път ще мога да карам край Потомак и цъфналите по бреговете й вишневи градини, които напомнят Япония“, помисли си той. Страната, в която беше изучил занаята на старите оръжейници и изкуството да рисува.

Дървената къща на семейство Дос се намираше в покрайнините на Белхейвън, южно от Александрия, съвсем на брега на Потомак. Но чичо Сами беше казал „у дома, във Вашингтон“, а не в Белхейвън. Съвсем типично за него. Защото в представите му Вашингтон беше центърът на света.

Къщата беше прекалено голяма за семейство Дос, дори когато и двете деца си бяха у дома. Просторната тераса с дебели колони, която я обикаляше от всички страни, сякаш тежеше от спомени. Толкова живи и силни, че замъгляваха дори настоящето.

Градината се спускаше стръмно към брега на Потомак. В единия й край имаше няколко брези и явори, а в другия — две плачещи върби. Любимите дървета на Майкъл, който като дете постоянно се катереше по ниските им клони.

Азалиите отпред вече бяха напъпили, но все още беше рано за красивите им бледооранжеви цветове.

Майкъл тръгна по пътечката от червени тухли, която свършваше пред входа. Вратата се отвори и на прага застана майка му. Дори на оскъдната светлина личеше необичайната белота на лицето й. Беше облечена в черно ленено костюмче, както винаги безупречно. На деколтето й проблясваше брошка с брилянти.

Зад нея се извисяваше високата и стегната фигура на чичо Сами, полускрита в сянката на коридора. Той пристъпи напред и Майкъл ясно видя побелелия му перчем. „Откакто го помня, косата на чичо Сами все си е бяла“, помисли Майкъл.

— Майкъл! — промълви Лилиан Дос и протегна ръце да го прегърне. Той остана изненадан от силата на тази прегръдка, а когато се отдръпна, лицето му беше влажно.

— Хубаво направи, че дойде, синко — протегна му ръка чичо Сами. Ръкостискането му беше здраво и сухо, като на опитен политик. Загорялото лице и откритият поглед винаги напомняха на Майкъл за лицето на Гари Купър.

Вътрешността на просторния дом беше тиха и тържествена като параклис. Такава, каквато я помнеше от детските си години. Пристъпвайки прага, Майкъл отново се почувства малък и безпомощен. Тук беше храм на възрастните, винаги е било така… Почувства се дезориентиран, някак странно не на място. Не, това не е моят дом, помисли си той. И никога не е бил…

Негов дом беше хълмистата равнина на японската префектура Нара. Негов дом бяха Непал и Тайланд, Париж и Прованс… Но не и Белхейвън.

— Питие? — попита Джонас Самартин и пристъпи към бара от тежък махагон.

— Столичная, ако ти се намира — отвърна Майкъл, забелязал, че чичо Сами вече е приготвил две високи чаши с мартини. Едната запази за себе си, а другата подаде на Лилиан. После сипа два пръста водка на Майкъл и хвана чашата си.

— Баща ти обичаше силните и неразредени напитки — отбеляза замислено той. — „Прочистват системата“, казваше… Да пием за него, беше чудесен човек!

Все още прилича на това, което винаги е бил, отбеляза Майкъл. Глава на семейството. И това е съвсем естествено, тъй като самият чичо Сами никога не бе имал свое семейство. Природата го беше надарила с качеството да се справя по най-добрия начин с трудните в емоционално отношение ситуации. Чичо Сами беше спасителната скала за по-чувствителните и следователно по-слаби хора, те можеха да се опрат на него и да забравят всякакви терзания. Майкъл се радваше, че той е тук.

— След малко обядът ще бъде готов — каза Лилиан Дос. По начало мълчалива, сега тя беше почти лаконична. — Ростбиф с яйце.

— Любимото ястие на баща ти — въздъхна чичо Сами. — Особено подходящо за момента, в който семейството най-сетне е в пълен състав…

Сякаш в потвърждение на това изявление, Одри застана на прага, от който се излизаше на верандата. Майкъл не беше я виждал почти шест години. От момента, в който позвъни на вратата му, цялата в синини и бременна във втория месец. Тогава живееше в Ница с някакъв германец, връзката им продължаваше вече няколко месеца. Но германецът не беше реагирал добре на новината, че е бременна. Нямал никакво намерение да създава семейство и я нарекъл „глупачка“. Майкъл го откри и наказа по свой начин, въпреки протестите на сестра си. Странно, но оттогава насам Одри сякаш го намрази. Не бяха разменяли нито дума от деня, в който той я заведе да абортира в една частна клиника. Когато отиде да я прибере, нея вече я нямаше.

Лилиан пристъпи към дъщеря си и Майкъл се възползва от възможността да поговори с чичо Сами.

— Каза, че баща ми е загинал при автомобилна катастрофа — промълви той. — Какво точно е станало?

— Не сега, синко — тихо отвърна чичо Сами. — Нито му е мястото, нито времето. Нека уважим скръбта на майка ти — извади малко тефтерче и надраска нещо върху него с писалката си от солидно злато. — Утре сутринта в девет ела на този адрес — тикна листчето в ръката на Майкъл и тъжно се усмихна: — Ще ти разкажа всичко, което зная. Но сега не бива да безпокоим майка ти… И без това й беше трудно да го понесе…

— За всички ни беше шок — мрачно поклати глава Майкъл.

Чичо Сами кимна и се извърна към двете жени. Гласът му беше топъл:

— Одри, скъпа, радвам се да те видя!

Лилиан Дос беше слаба и гъвкава жена, такава беше и Одри. Гледайки дъщерята, човек лесно можеше да се досети каква красавица е била някога майката. Но в лицето на Одри се долавяше част от спокойната решителност на Филип Дос и това му придаваше някаква особена гордост, въпреки тъгата в очите й. Косата й беше подстригана късо, Майкъл я виждаше такава за пръв път в живота си. Беше някак по-червеникава от косата на Лилиан, в която преобладаваше златистото.

Сините очи на Одри хладно огледаха фигурата на Майкъл, разделяше ги безкрайното разстояние на оскъдно мебелираното помещение. Всичко тук носеше белезите от присъствието на Филип Дос — японските щори от оризова хартия на прозорците в кабинета; диваните, изработени по подобие на „футоните“, които Лилиан ненавиждаше заради тяхното неудобство; блестящо лакираното бюро от черно дърво, изработено във футуристичен японски стил. Омекотена от щорите, дневната светлина хвърляше странни сенки в помещението и то изглеждаше още по-просторно и по-хладно.

Край стените се издигаха лавици от бамбуково дърво и стъклени полици, отрупани с книги по военна история, анализи и стратегия на известни битки. Лингвинистичната дарба на Филип Дос можеше да бъде сравнена единствено с огромния му ентусиазъм по отношение на военното дело и всичко, свързано с него.

Празните пространства между лавиците бяха заети от портрети и гравюри на любимите личности на Филип Дос: Александър Велики, Йеасу Токугава и Джордж Патън.

Тук беше и стъклената кутийка, в която се съхраняваше една малка чашка за чай от фин порцелан, най-любимата вещ на Филип Дос. Сега кутийката беше празна. Той неизменно я вземаше със себе си по време на честите задгранични командировки, вероятно да му напомня за годините непосредствено след войната, прекарани в Токио.

Тази стая тежи от присъствието на татко, даде си сметка Майкъл. Всяка книга, всяка рисунка и всяка възглавница бяха част от самата същност на Филип Дос, от духа на един силен човек. И нищо не беше в състояние да промени това. Нито катастрофа, нито смъртна болест…

Изведнъж Майкъл изпита странното чувство, че се намира в ателието на някой от великите художници, например на Матис или Моне. На подобно място неизменно усещаше присъствието на едно велико и безсмъртно наследство, което няма нищо общо с чувствата на обикновените хора.

Замаян и очарован, той неволно пристъпи напред. Обземаше го екзалтацията на поклонник, добрал се най-сетне до светая светих на своя идол.

— Изненадана съм, че дойде — промълви Одри, която нито за миг не го беше изпуснала от очи.

— Това не е честно — отвърна Майкъл.

Тя го изгледа с хладно любопитство — онова, с което ситата котка гледа играта на врабчетата по перваза.

— Когато отидох да те взема от онази парижка болница, ти вече си беше тръгнала — поясни Майкъл.

— Защо не ме почака? Не исках да те оставям сама.

— В такъв случай не трябваше да се разправяш с Ханс. Молих те да не го правиш.

— Но след всичко това, което ти беше сторил оня мръсник, аз…

— Мисля, че не е необходимо да ми напомняш какво ми е сторил — хладно го прекъсна Одри. — Но това беше само едната страна на нашата връзка. Ти нямаш никаква представа колко чудесен човек беше в някои отношения той.

— Той те биеше — възрази Майкъл. — И това ми беше напълно достатъчно. Никак не ме интересуват другите му качества, дори да са били божествени!

— Но мен ме интересуваха.

— Ако все още мислиш така, значи си по-голяма глупачка от тогава!

— Моралът на Майкъл Дос! — проточи подигравателно Одри. — Но светът невинаги се подчинява на твоите морални критерии, братко. Това, на което са те учили в Япония, понякога е неприложимо в реалния свят, нали? Не всички хора са убедени в своята вътрешна правота самураи. Повечето са обикновени хора. Добри и лоши. Ако не можеш да приемеш този факт, значи си обречен да бъдеш сам и неразбран от никого.

Той виждаше как Одри потръпва от усилието да контролира чувствата си. Все пак се намираха в святата стая на баща си, в неговия олтар.

— Каквато съм аз в момента — продължи след кратка въздишка Одри. — Нима мислиш, че е лесно да намериш неангажиран мъж? Колко връзки съм имала след Ханс според теб? Много, при това все с женени мъже. Мъже, които обещават невъзможни неща. Ханс поне имаше желанието да остане при мен, все нещо щяхме да измислим… Сигурна съм в това. Една седмица без мен щеше да му бъде достатъчна и пак щеше да се върне. Винаги го е правил. Но ти провали всичко. Знаеш ли къде отидох, след като излязох от болницата? В Ница, да го търся… Но него вече го нямаше…

В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи, но тя не направи опит да ги изтрие. Това би означавало да признае поражението си пред татко, да признае, че не може да бъде равна на Майкъл.

— И сега съм сама. Дотук ме докара твоето чувство за морал, Майкъл. Горд ли си със себе си?

Една сълза се търкулна по бузата на Одри, тя рязко се обърна, стисна ръката на майка си и изтича навън.

— Какво беше всичко това? — попита Лилиан, миг след като всички чуха затръшването на входната врата.

— Не съм сигурен — тъжно отвърна Майкъл.

По лицето на майката пробяга съмнение.

— Тя е изнервена и това е напълно разбираемо… Дали да не я настигна? — не беше точно въпрос, никой от мъжете не отговори. Лилиан тръсна шава, на лицето й се появи тъжна усмивка: — Обядът е готов, най-добре да сядаме на масата. Филип ненавиждаше изстинал ростбиф!

— Шогунът е мъртъв! Да живее шогунът!

Старецът с набраздено като планински склон лице поклати глава и каза:

— Той не беше шогун. Ватаро Таки никога не е бил шогун.

Масаши Таки забави за миг разходката си:

— Не ме е грижа как го наричаш. Баща ми е мъртъв.

Старецът поклати белоснежната си глава.

— Хай. Баща ти е мъртъв. Но още по-важно за теб е, че и по-големият ти брат Хироши също е мъртъв… — обветреното му, изпъстрено с лунички лице блестеше в обкръжението на сива, сплъстена брада.

При тези думи Уде, третият член на компанията, леко потръпна. Сакото му беше само наметнато върху раменете и това позволяваше да се виждат здравите му мускулести ръце под ризата с къс ръкав. От китките до лактите те бяха покрити с „ирезуми“ — сложните татуировки, които толкова много обичаха членовете на Якудза. На лявата му ръка се извиваше бълващ огън дракон, а на дясната птицата Феникс се издигаше от пепелта.

— Уде добре си свърши работата — промърмори Масаши Таки. — Всички знаят, че тайнственият убиец Зиро използва легендарните „сто пробождания“ за умъртвяване на жертвите си. За Уде не беше особено трудно да имитира стила му…

Старецът се казваше Козо Шина. Беше седнал до каменната масичка в средата на просторната си градина. Тук се отглеждаха десет хиляди вида различни мъхове и всичко тънеше в различни оттенъци на зеленото. Мъхът е нежно и деликатно растение, но тази градина не беше нито едното, нито другото. От нея лъха нещо по-скоро зловещо и заплашително, помисли си Масаши. Сякаш беше попила част от духа на своя собственик.

Шина извади джобното си ножче със седефена дръжка и започна да реже един лимон. Бързо и сръчно. Плодът скоро се превърна в купчина от еднакви, почти прозрачни тънки резенчета. Старецът започна да топи резенчетата в купичка мед и да ги слага едно по едно в устата си. Първо изсмукваше сока и меда, след това сдъвкваше месестата вътрешност на лимона. Очите му не изпускаха лицето на Масаши.

— Вече ти казах — нямам нищо против допълнителното объркване… Не бива да допуснем някой да те заподозре в убийството на Хироши.

— Точно тук е номерът — сви рамене Масаши. — Аз нямам мотив да го убия, тъй като глава на семейството става Жожи. Но Жожи е слаб и се страхува от мен. Никой от верните на баща ми хора няма да го последва, те всички ясно разбират какъв е характерът му… Не, планът ни е съвършен. Никой от лейтенантите не възрази, когато открито пренебрегнах Жожи по време на съвещанието. Всички единодушно ме подкрепиха, нямаше дори един глас против.

— И ти не се страхуваш от отмъщение, така ли?

— От кого, от Жожи ли? — презрително се усмихна Масаши. — Той ще бъде прекалено зает да защитава оябуна от клановете на съперниците, които несъмнено ще поискат да си отрежат парче от тортата. Няма да му е до никакви отмъщения.

Шина хвърли поредното резенче лимон в устата си, сдъвка го и поклати глава:

— Жожи е едно, но доведената ти сестра — съвсем друго.

— Мичико? — погледна го Масаши, после бавно кимна: — Да, признавам, че тя представлява сериозен проблем. Тя е умна и силна, години наред е била дясната ръка на баща ми. Преди да се скарат, разбира се…

— Знаеш ли причината?

— Баща ми не сподели това с никого — поклати глава Масаши. — А ние с Мичико не бяхме толкова близки, че да я попитам направо… — през градината криволичеше малка вадичка, Масаши беше застанал на едно от многобройните дървени мостчета, които я пресичаха. Хвана с ръка перилата и добави: — Не се тревожа за Мичико. Имам план за нейната неутрализация и той вече е в ход.

— Значи тя има слабо място?

— Всички имаме слаби места — меко отвърна Масаши. — Въпросът е те да бъдат открити.

— Кое е нейното? — попита Козо Шина.

— Дъщеря й.

— Аха — кимна старецът и погълна последното резенче лимон. — Дано да си прав. И до днес не ми е ясно защо баща ти я осинови. Тя е дъщеря на Дзен Годо, моя смъртен враг. Той умря още през 1947 година, но и до днес се боря с последиците от неговото коварство. Мичико е наследила голяма част от дяволския му ум. Дръж я далеч от себе си, Масаши-сан. Вече нямаме право на грешки.

— Зная не по-зле от теб това! — раздразнено отвърна Масаши. — Но за баща ми си прав. Той не беше шогун, не изпитваше желание да контролира всички кланове. Но аз го имам. И ще бъда истински шогун, пръв от цялата династия. Като Токугава. Ти обеща да ми помогнеш. Нещата не са много по-различни, нали? Днешните оябуни на Якудза се борят за власт точно както някогашните самураи, ръководили свои отделни армии. Докато не се появил Токугава да ги обедини под своето знаме и да се превърне в първия шогун с огромна власт. Цяла Япония била в краката му. Сега аз съм в същото положение, колелото започна да се върти. Лейтенантите на клана Таки ме приеха за свой водач и мога да кажа, че след седмици, а дори и след броени дни, това ще сторят и останалите оябуни на Якудза! Ще се закълнат във вярност към мен, Масаши Таки. Първия шогун на Якудза!

Шина изчака изискваното от приличието време, кимна с глава и смени темата.

— Но въпросът за това, което е откраднато от теб, продължава да стои.

— Да, откраднатото все още липсва — намръщи се Масаши.

— Чух, че Филип Дос е умрял.

— Да, загинал е при автомобилна катастрофа на Хавайските острови. Изгорял напълно. Станало е два дни преди смъртта на брат ми Хироши. За втори път бяхме на крачка от успеха и наистина щяхме да пипнем Дос. Моят помощник-оябун в Хавай — Ичимада Дебелака, съобщи навреме за пристигането на Дос в Мауи. Дадох му заповед да го залови. За съжаление катастрофата сложи край на операцията.

— А документът Катей? И той ли изгоря в пламъците?

— Възможно е.

За пръв път старецът прояви признаци на раздразнение.

— Но е възможно и обратното, нали? — изръмжа той. — Трябва да открием истината, Масаши. Ако този документ попадне в неподходящи ръце, с нас ще бъде свършено. Десетилетия внимателно планиране отиват на вятъра. А вече сме на прага на победата. Трябва ни месец, най-много два. И светът ще бъде променен завинаги!

— Ичимада Дебелака твърди, че нищо не е оцеляло при онзи пожар.

— Е, и?

— Какво е, и?

Шина приключи с лимона и почисти каменната плоча пред себе си. Над главата му запя птичка и той търпеливо изчака звънливата й ария. Сякаш и тя участваше в разговора. После тихо въздъхна и каза:

— Повърхността на водата се вижда лесно в лунна нощ. Всеки може да го стори. Но когато времето е лошо и луната я няма, за откриването на водата са необходими други, по-различни умения — стиснала остатъците от лимона, ръката му започна да чертае концентрични окръжности по камъка. Една, втора, трета…

— Нима не си мислил по този въпрос, Масаши? Филип Дос ти открадна документа Катей. Ти изпрати хората си да го преследват. Търсиха го цяла седмица. Преди три дни напипаха следите му. Ти изпрати Уде и той почти успя да го залови. Но Дос се измъкна в последния момент и изчезна. Появи се отново в Хавай и там умря при автомобилна катастрофа.

— И какво от това?

— Ще ти кажа — отвърна Шина и повтори третата влажна окръжност, която беше начертал върху камъка. Тя стана по-ясна и по-дебела от останалите. — Не ти ли мина през ума, че някой друг се е добрал до Филип Дос преди нас? Ти изпрати Уде да го открие, а не да го убие. Поне докато не каже къде е скрил документа. Но сега Дос е мъртъв и вече не може да каже това. Затова отново питам: къде е документът Катей? Дали е изгорял при катастрофата заедно с Дос? Дали Дос не го е предал на някого? Може би на сина си? Дали не го е докопал твоят човек Ичимада? — черните очи на Шина се забиха като свредели в лицето на Масаши: — Не е нужно да ти обяснявам колко е ценен този документ. Ако е попаднал в ръцете на Ичимада, той положително ще го използва. Може да ни поиска каквото му хрумне, за да ни го върне. Дори прекратяване на изгнанието му в Хавай. Така е, нали?

Масаши смръщи вежди и дълго мисли. После тихо каза:

— Уде.

— Правилно — кимна Козо Шина. — Изпрати Уде в Хавай при Ичимада Дебелака. Онзи познава Филип Дос от много години, кой знае — може да са били дори приятели… Виж това — извади малка черно-бяла снимка и я побутна към Масаши. Беше направена с апаратура за заснемане от далечно разстояние, като тези, които се използват в шпионажа.

Масаши се втренчи в лицето на Майкъл Дос. Значи Шина е поставил под наблюдение и сина на Филип Дос, който живее в Париж? Да, по всичко личи, че е точно така. Побутна снимката към Уде:

— Това е Майкъл Дос.

Едрият мъж мълчаливо кимна с глава.

— Трябва да стигнем до дъното на тази история и веднъж завинаги да я ликвидираме — настоятелно каза Козо Шина. Очите му се забиха в лицата на двамата мъже. — Трябва да си върнем документа Катей, независимо на каква цена!

Изпънал се на леглото в някогашната си спалня, Майкъл слушаше как клоните на дърветата драскат по стената на къщата. Също като в детството.

Преди няколко години баща му беше монтирал външно осветление, предназначено за допълнителна сигурност. Сега ярките лъчи на мощните лампи се промъкваха през гъстите листа и рисуваха странна мозайка по тавана.

Напразно се опитваше да се успокои. Тук беше царството на спомените. Много неща останаха неизказани, много мъка не намери пътя към облекчението. Мислеше за всички онези неща, които искаше да сподели с баща си, до така и не го стори. Може би за повечето деца това беше едно малко удоволствие, но дори и то му беше отказано. Даваше си сметка, че това не се дължеше на лоши отношения между него и баща му. Те просто не поддържаха никакви отношения.

Пред очите му изплуваха меки светлини и сенки, клонки на строен кипарис играеха странен танц под лунните лъчи. До слуха му долетяха нежните и натежали от мъка трели на бамбукова флейта.

Самотен и безпомощен в къщата на Цуйо, където се провеждаха повечето от уроците на сенсея, Майкъл — по-млад и по-невеж от когато и да било, очакваше да се случи неизбежното.

Нищо, дори и неизбежното, не става просто ей така, каза Цуйо, опитният сенсей, при пристигането на Майкъл в Япония. Всичко дори и неизбежното, се ражда в духа на великия воин. Духът на великия воин изпълва всичко, защото той е всичко. Той е единствената причина за всички събития в нашия живот, независимо дали те са важни, или незначителни.

„Но нима няма място, на което този дух не съществува, където той не е всичко?“, беше попитал Майкъл.

Има такова място, отвърна Цуйо с помръкнало лице. Нарича се ЗИРО. Там нищо не съществува, дори надеждата за достойна смърт. И Майкъл разбра, че Зиро е най-ужасното състояние за един японски боец.

В стаичката, в която Майкъл спеше по време на своето обучение, имаше една крехка ваза. Беше направена от фина, небоядисана керамика. Всяка сутрин, още преди разсъмване, единственото цвете в тази ваза се сменяше. Лично от Цуйо. Обзет от любопитство, една сутрин Майкъл се събуди рано и излезе в градината. Завари сенсеят на колене пред своите лехи, внимателно подбиращ цветя за учениците си. За всеки различно, всяка сутрин на разсъмване…

Господарят трябва сам да се грижи за дребните удоволствия в живота, сподели веднъж Цуйо. Само по този начин той може да обхване безкрайното разнообразие, което предлага живота наоколо. Малките удоволствия са солта на живота.

И Майкъл пожела да провери дали наистина е така. Най-подходящ обект за този тест беше, разбира се, Сейоко.

Сейоко беше слабичка и стройна, единственото момиче сред възпитаниците на школата. Което не й пречеше да бъде най-добрата. Косата й беше дълга, по време на тренировки прибрана в стегнат кок. Бретонът почти скриваше очите й. Майкъл често я сънуваше и в сънищата му неизбежно присъстваше буйната черна коса на момичето. Веднъж се събуди посред нощ и дълго време не успя да се освободи от чувството, че виси над безбрежния, осветен от ярката луна океан, окачен единствено на косата на Сейоко, сплетена на дебела плитка.

Макар и шестнадесетгодишна, Сейоко не употребяваше грим. Майкъл беше запомнил яркото червило, с което момичето някак внезапно се появи на една от забавите, организирани периодично от сенсея. Беше толкова шокиран, че цяла вечер остана до стената и се вслушваше в развълнуваните удари на сърцето си.

В стаята на Сейоко също имаше вазичка. Майкъл реши да се измъкне след вечеря и да откъсне за момичето онова цвете, което сам избере. И тя ще го открие в момента, в който се прибере за лягане.

Цуйо живееше в малко, закътано сред планините градче, на три часа път от Токио. Стръмните склонове на Японските Алпи сякаш започваха току зад оградата на просторната му градина. Имаше дни, в които момчетата оставаха с чувството, че непристъпните планини запълват цялото небе.

Основната част от подготовката им преминаваше именно в подножието на покритите с вечен лед зъбери. Времето през онази сутрин обещаваше да бъде прекрасно. Небето беше синьо и чисто, само няколко малки перести облачета се носеха под напора на лекия ветрец. Но малко след обедната почивка всичко се промени. Вятърът се усили, откъм морето нахлуха сиви, натежали от влага облаци. Небосклонът потъмня и се смали, проблеснаха мълнии, затрещяха заплашителни гръмотевици.

Цуйо не виждаше причини да прекрати упражненията. Реши да раздели учениците на двойки, просто като предпазна мярка срещу наближаващата буря. Партньор на Майкъл се оказа Сейоко.

Заедно посрещнаха първите пристъпи на пороя. Плътните водни струи шибаха земята почти хоризонтално, тласкани от ураганния вятър. Светът се превърна в зеленикава водна стена, долетяла дотук сякаш направо от океана, намиращ се на доста километри южно от градчето. Стояха на тесен перваз от ронлива скала, най-малко на триста метра над долината, в която се гушеше къщата на Цуйо. Притиснали лица до влажната и хлъзгава скала, те с мъка отбиваха жестоките тласъци на вятъра. Дъждовните струи ги шибаха като камшици.

Сейоко нещо викаше, но той не можеше да я чуе сред воя на бурята. Понечи да се приближи, но ронливата скала под краката му поддаде и той политна към бездънната пропаст. Все пак успя да се хване за ръба на скалата и увисна на ръце, бурята безмилостно го подхвърляше. Сейоко легна по корем на тесния перваз и протегна ръка за помощ. Вятърът виеше, силата му непрекъснато се увеличаваше. Майкъл почувства как ръцете му изтръпват и разбра, че всеки миг ще бъде отнесен в пропастта.

Напрегна последните си сили и бавно започна да се набира нагоре. Просната върху скалата, Сейоко докопа ризата му и здраво я стисна. После ураганният вятър ги блъсна с такава свирепа ярост, че пръстите й за миг се разтвориха. Майкъл се плъзна надолу и неволно изкрещя.

В следващата секунда Сейоко отново се вкопчи в ризата му. Лицето й, на сантиметри от неговото, издаваше непоколебима решителност. Вече нищо на света не можеше да я принуди да го изпусне. Бавно и болезнено Майкъл започна да се катери обратно. Най-сетне коляното му премина ръба на хлъзгавата скала и той въздъхна от облекчение. Край, спасен съм!

В следващата секунда тялото му се разтърси от острото пропукване, главата му инстинктивно се извърна към Сейоко. Тъкмо навреме, за да види как целият скален блок, върху който лежеше момичето, започна да се отделя от калния планински склон. Сейоко започна да пада и той неистово изкрещя:

— Дръж се за мен! Не ме пускай!

Но вече беше късно, думите му заглъхнаха във воя на бурята. Сейоко, сякаш примирила се с факта, че само един от тях ще оцелее, вече разтваряше пръстите си. Майкъл усети как дланите й се плъзгат по гърба му, почувства дори върховете на пръстите й.

После ураганният вятър я отнесе в пропастта. В един кратък, но ужасен миг, крехкото й тяло се завъртя и сякаш увисна сред плътните водни струи, примесени с кал и летящи във въздуха камъни. И Майкъл зърна лицето й. Прекрасно и спокойно, с вперени в него очи.

После всичко изчезна. Останаха само мракът и бесните пристъпи на урагана.

Чуваше единствено собственото си дишане. Бавно започна да се издърпва от ръба на скалата, вятърът упорито го тласкаше обратно към бездната, в която беше изчезнала Сейоко. За миг му мина през ума да прекрати съпротивата, да се остави на стихията, която беше погълнала момичето. Обзе го дълбоко отчаяние, юмруците му несъзнателно започнаха да удрят жестоката скала, отнела един млад живот. Издърпа се на безопасно място една когато усети острата болка в разранените си ръце и видя кръвта, стичаща се от тях.

По-късно, сякаш след цяла вечност, Майкъл бавно се промъкна в градината на Цуйо. Бурята беше отминала, нощта тънеше в тишина. Протегна бинтованите си ръце и несръчно откъсна едно цвете.

Отиде в стаята на Сейоко. Нищо от обзавеждането не беше пипнато, спасителните екипи все още търсеха тялото й. Полицията взе показания от всички свидетели и си отиде малко след пристигането на Майкъл. Цуйо замина да съобщи трагичната вест на родителите на Сейоко.

В къщата цареше странна тишина. Майкъл извади повехналото цвете от вазата на момичето и го замени с това, което току-що беше откъснал. Но не изпита нищо. Сейоко никога нямаше да види този цвят, а той самият никога нямаше да изпита удоволствието от този дребен жест на внимание.

Пое си дълбоко дъх и усети в ноздрите си миризмата на тялото й. Отново видя спокойното и ведро лице на момичето, изчезнало в пропастта с главозамайваща скорост. Какво ли щеше да се случи между тях, ако не я беше отнесла бурята? В душата му потръпна неясен копнеж, обзе го дълбока тъга. Сякаш някой беше откраднал бъдещето му. Настоящето изведнъж му се стори кухо и лишено от съдържание. Като безсмислената смърт на достоен воин.

Аз съм жив, а тя е мъртва, помисли си той. Къде е справедливостта?

И това беше единствената напълно европейска мисъл, която се появи в съзнанието му за целия седемгодишен период на обучението.

Завърнал се от тъжното пътуване, Цуйо моментално откри този въпрос върху лицето на своя ученик. И с методична последователност се зае да му покаже Пътя. Не толкова, за да получи отговор на своя въпрос, колкото да вдъхне в душата му и други въпроси и по този начин да възвърне равновесието му…

Майкъл отметна завивките и стъпи на дъсчения под с боси крака. Родната му къща тънеше в тишина. Пристъпи към прозореца и дръпна старото перде от кринолин, което още като дете считаше за отживелица. Неясна сянка тъкмо прекосяваше осветената от прожекторите полянка. Той неволно потръпна, съзнанието му — все още замъглено от спомените, някак изведнъж реши, че това е Сейоко, завърнала се от Небитието. Секунда по-късно реалността встъпи в правата си и той разпозна медночервената коса на Одри. Беше облечена в джинси и дебел кремав пуловер с подплънки на раменете. Вървеше бързо, ръцете й бяха притиснати до гърдите.

Майкъл набързо се облече и слезе в притихналия хол. Тук цареше мрак, във въздуха се носеше онази особена миризма, която издават рядко използваните помещения. Отвори вратата и се озова на сантиметри от стреснатото лице на Одри, която вече беше протегнала ръка към бравата.

— Господи, как ме изплаши! — прошепна тя.

— Извинявай.

— Ти винаги си ме плашил — потръпна тя и отново притисна ръце до гърдите си. — Обичаш да ходиш в тъмното, обичаш да ме стряскаш. Някога казваше, че много ти харесва, когато пищя…

— Така ли?

— Да, точно така.

— Това е било отдавна, сега вече сме възрастни хора.

— Може и да сме възрастни, но никой от нас не се е променил — отвърна Одри и се плъзна покрай него.

Майкъл затвори вратата и я последва в кабинета. Тя се отпусна на един от футоните, кръстоса крак върху крак и прегърна малка мека възглавница. Дискретната светлина на настолната лампа позлатяваше кожата й.

— Знаеш ли, че винаги ме е било страх, когато оставам насаме с теб? — промълви Одри. — Изпитвах истински ужас, когато мама и татко отиваха на гости…

— Но все пак дойде при мен в Париж, нали? — изправи се срещу нея Майкъл. — Потърси ме, когато имаше неприятности.

— Само защото бях сигурна, че няма да им кажеш за аборта… Знаех добре за твоето честолюбие.

— Значи все пак съм ти бил полезен с нещо…

Одри замълча. От мястото си Майкъл виждаше луничките по бузите й, изведнъж си спомни как я люлееше в градината, а тя се смееше до захлас. Преди много, много години…

— Нещо, което носи определена полза — продължи той. — Човек не може да включва и изключва по желание… Животът трябва да се живее пълноценно, иначе няма смисъл…

Думите му най-сетне достигнаха до съзнанието й. Одри отметна глава, затвори очи и прошепна:

— Господи, моят живот е такава бъркотия!…

Под спуснатите й клепачи плъзнаха мокри вадички, тялото й леко потръпна.

Майкъл коленичи до нея и я прегърна. Ръцете й се обвиха около врата му с изненадваща сила, главата й се притисна в рамото му.

— Така и не казах сбогом на татко — прошепна тя.

— Аз също.

Тя се дръпна назад, за да надникне в очите му.

— Но той винаги намираше време за теб… Ти беше неговата гордост…

— Защо мислиш така?

— О, стига вече, Майк — тръсна глава тя. — Нали теб изпрати още деветгодишен в Япония? Да усвояваш някаква мистична философия и да тренираш с онези дълги японски саби…

— Катана.

— Да, точно така. Катана… — Одри избърса сълзите от лицето си и продължи: — Татко искаше да бъде сигурен, че ти никога няма да зависиш от друг човек в живота си. Искаше да станеш толкова силен и независим, колкото стоманената сабя, с която тренираш!

— Тези думи се отнасят за човек, който е по-скоро лишен от хуманност, отколкото независим — погледна я в очите той.

— Може би ти си точно такъв човек, поне в моите очи…

Майкъл се усмихна, доловил отново предизвикателността в думите на сестра си.

— Но аз не съм такъв, Оди — прошепна той, нарочно прибягвайки до умалителното име, което употребяваше баща им. — Имах много тайни, интимни тайни на момиче, което започва да се превръща в жена — тихо продължи Одри. — И много ми се искаше да ги споделя с него… Но него все го нямаше, чичо Сами непрекъснато го изстрелваше насам-натам…

— Сега вече говориш като мама — отново се усмихна Майкъл. — Татко го нямаше, но чичо Сами винаги беше тук. Беше нещо като… хм… като Нана, английската овчарка от „Питър Пан“… Чичо Сами се грижеше за нас.

— Само защото татко вечно го нямаше — отвърна тя. — Нима не разбираш? Чичо Сами си присвои времето на татко в семейството ни. Татко имаше своята работа, имаше и теб. Винаги намираше начин да отскочи до Япония, за да те види. А за мен дори не помисляше…

— Но ти пък имаше мама — отвърна Майкъл. — Винаги си била любимката й. А в Япония ми се случваше да не мога да заспя от мъка по нея, Оди… Всъщност така и не успях да я опозная. Вие двете бяхте далеч по-близки, отколкото ние с татко… Споделяли сте помежду си неща, които никой друг не е трябвало да знае. Според мен татко не е бил толкова близък с никого, дори с мама. Те просто не прекарваха достатъчно време един с друг…

— Може би си прав — отвърна Одри и наведе глава. — Може би тази нощ не мога да спя именно от мисълта, че по някакъв начин съм изневерила на татко… Бях толкова ангажирана със своята неприязън към него, че когато си беше у дома, той просто ме отбягваше…

— Наистина ли вярваш в това, което казваш?

— Не знам — поклати глава Одри, затвори очи и опря брадичка на дланите си. — Помниш ли, когато татко ни заведе във Върмънт да ни учи да караме ски? Господи, на какво отвратително време попаднахме! Никога няма да забравя виелицата, която ни връхлетя на път за хижата. Нищо не се виждаше, изгубих ориентация и започнах да плача. Виках като луда, Майк. Страшно много се надявах татко да ни чуе… Помниш ли?

Майкъл мълчаливо кимна с глава. Помнеше страха. За Одри и за татко… А може би и за самия себе си.

— Изпаднах в истерия — продължи Одри. — Умирах от студ, въпреки грейката…

— Беше най-малко тринадесет градуса под нулата, а и вятърът беше ужасен — кимна Майкъл.

— Исках да тичам, Майк. Но ти ме сграбчи и ме накара да ти помагам. Изградихме си заслон от сняг и така се спасихме от ужасния вятър… После притисна главата ми до гърдите си и аз чух ударите на сърцето ти. Господи, колко бях уплашена! Но вече не ми беше студено, притиснати един до друг, двамата изчакахме да отмине виелицата… После татко ни намери… — тя вдигна глава и го погледна в очите: — Тогава ти беше моят закрилник… Татко не можеше да повярва на съобразителността, която си проявил… Помня как ни целуваше. За пръв и последен път ни целуваше… И двамата заедно.

— И все повтаряше: „Мислех, че сте мъртви, мислех, че сте мъртви!“… — Майкъл стана, заобиколи писалището и се приближи до прозореца. През оризовата хартия се процеждаше светлината на прожекторите навън. Чувстваше се неудобно от спомените на сестра си, те бяха косвено обвинение на едно пренебрегнато от баща си дете… А не се ли чувстваше неудобно и от проявата на сестринската й обич?

— Предполагам, че мама е поискала монтирането на това осветление — промърмори той.

— Не — поклати глава Одри и се облегна на дивана. — Бях тук, когато поставяха прожекторите. Бяха идея на татко.

Майкъл отправи поглед към сенките на дърветата.

— Каза ли защо иска да ги постави?

— Не беше необходимо — отвърна Одри и сви рамене под въпросителния поглед на Майкъл: — Мислех, че мама ти е казала. Имаше опит за грабеж.

— Нищо не ми е казала — поклати глава Майкъл.

— Какво се е случило?

— Нищо особено — отвърна Одри. — Вероятно някой аматьор се опита да проникне в къщата. По-точно тук, в кабинета. Бях тук, макар че беше почти три сутринта… Просто не можех да заспя. Усетих човек зад прозореца, точно там, където си застанал в момента…

— Видя ли го?

— Не. Извадих пистолета на татко и стрелях.

— Прожектори… — промърмори с недоумение Майкъл. — Някак не се връзват с навиците на татко…

— Прав си.

Той се обърна и пристъпи към дивана. Одри беше подвила крака под себе си и изглеждаше доста по-спокойна. Седна до нея и се облегна назад.

— Как е починал татко, Майкъл? — попита тихо Одри.

— При катастрофа, поне така ми каза чичо Сами.

— Каза го и на мен…

В стаята се възцари мълчание.

Накрая Майкъл въздъхна и попита:

— Какво имаш предвид, Оди?

Лицето й беше сдържано и хладно.

— Ти ще кажеш, нали беше негов любимец?

— Къде е?

Дебелият кафяв пръст се насочи към масата.

— Искам го!

Дебелият кафяв пръст се поклати в знак на отрицание.

— Вие обещахте да ми го донесете!

Дебелият кафяв пръст промени посоката на движението си и се заби в купчинката на бюрото. В стаята се разнесе миризма на изгоряло.

Ичимада Дебелака тежко въздъхна, огромното му шкембе потърка ръба на бюрото. Тънките му, извити като лък устнички леко премляснаха:

— Не успях да го получа. Много исках, но не успях…

Черните му очи бавно се повдигнаха към двамата посетители, които вдървено пристъпваха от крак на крак. Бяха абсолютно еднакви, облеклото им се състоеше от еднакви шарени ризи, плувни гащета на ярки ивици и плетени сандали.

— Какво е вашето обяснение? — пожела да узнае Ичимада Дебелака.

Доберманите в двора започнаха да лаят и хавайците като по команда извърнаха тави към прозореца. Две хлапета с дълги руси коси притичаха покрай сградата, в ръцете си стискаха каишки със стоманени накрайници, опънати до скъсване от силните кучета.

— Някой е влязъл в периметъра — обади се единият от хавайците.

— Може би е полицията — допълни другият.

— Нищо подобно — тръсна глава Ичимада Дебелака. — Най-вероятно са надушили следите на някой глиган…

— Кучетата или сърфистите? — попита шеговито единият от хавайците.

— Тук е Кахакулоа — отвърна с достойнство Дебелака. Говореше тежко и авторитетно, сякаш словата му трябваше да бъдат издълбани върху каменна плоча и никой не трябваше да се съмнява в тяхната правота.

— Тук не стъпва полицейски крак, освен ако сам не се обадя в участъка.

Кахакулоа се намираше на североизточния край на Мауи, свързан с градчето Вайлуку единствено чрез тесен асфалтов път, който свършваше на няколко мили преди огромното имение. Оттам нататък пътят беше тесен колкото да мине една кола, при това толкова стръмен, че беше достъпен единствено за джипове с двойно предаване и достатъчно разстояние между пода и повърхността на каменистия път. Много от колите, които биха опитали да се доберат до Кахакулоа, все още се търкаляха покрай пътя с разбити картери и локви масло край тях.

— Значи кучетата са прекалено възбудени — изтъкна единият от хавайците.

— Винаги се намира по някой прекалено любопитен турист — отвърна с въздишка Ичимада. — Стопаджии, хипита, търсачи на силни усещания… Те трябва да бъдат прогонени, тъй като това е частна собственост, нали?

— Как не — засмя се първият хаваец. — Частна собственост са и тоновете марихуана, които преминават транзит от тук, братко…

Ичимада Дебелака бавно се надигна. Той беше едър мъж, дори по европейските стандарти. А по японските — истински гигант. Беше висок над метър и осемдесет, огромна планина от тлъстини и мускули. Дребната глава стоеше като залепена на едрото тяло.

Юмруците му бяха като мечешки лапи. Говореше се, че е убивал хора с един удар, но никой не знаеше дали това отговаря на истината.

Вече седма година Дебелака се местеше от един хавайски остров на друг. Знаеше за тях далеч повече от местните жители, които изобщо не се интересуваха от историята на красивата си родина, заети единствено с обслужването на милионите туристи.

— Още сте нови тук, затова проявявам търпение — изръмжа гигантът. — Попитайте останалите служители и ще се уверите в това. Търпелив съм единствено с децата си. За служителите си имам две оценки — добре свършена работа или нищо. В първия случай се разплащам щедро. При втория — гоня. Нямам търпение да чакам второ провинение. Служителите, които не изпълняват възложената им работа, просто престават да бъдат мои служители. И служители на когото и да било друг.

Ичимада Дебелака ясно виждаше нарастващото притеснение на двамата хавайци. И се питаше дали това е добър знак. Не обичаше да наема нови хора, особено пък когато времето за проучване беше малко. Беше се принудил да наеме тези двамата, но ходът на събитията непосредствено след това се беше променил в опасна посока. Операцията стана изключително деликатна и това го накара да съжалява за прибързаното си решение. Никой, дори и най-довереният му служител, не трябваше да бъде участник в нея.

— Или ще ми дадете отговор веднага, или ще кажа на момчетата да насъскат доберманите — заплашително промърмори той. — Държа ги постоянно гладни. И пак си вършат работата по-добре от вас — по устните на Дебелака плъзна мрачна усмивка: — В това отношение са по-достойни за доверие от хората, нали?

— Това заплаха ли е? — попита единият от хавайците.

— Приемай го както искаш — отвърна Ичимада.

— Нещо бъркаш с поведението си към нас, братко — изръмжа хаваецът и махна с палец в посоката, в която бяха изчезнали момчетата с кучетата. — И те, и ти самият не сте нищо повече от „хаоли“ — презряни чужденци! Имате право да се разпореждате със земята ни точно толкова, колкото едно лайно на пътя!

Ичимада Дебелака натисна копчето на интеркома, без да отделя очи от посетителите си.

— Кимо — промърмори в микрофона той. — Отвържи кучетата!

Хаваецът бръкна под ризата си и в ръката му се появи тъпонос револвер 38-и калибър.

Но Ичимада Дебелака вече беше в действие. Движенията му бяха светкавични, особено за човек с неговия ръст. Тялото му се приведе напред, мазолестата длан на дясната му ръка се стрелна и нанесе страхотен удар в китката на хаваеца. Револверът издрънча на пода. Онзи пое дъх да извика, но нямаше време. Ударът, нанесен с два пръста малко над сърцето, го вдигна във въздуха. Застинал в ужас, другият близнак беше готов да се закълне, че никога не е виждал човек да пада на земята със силата, с която падна брат му.

Междувременно Дебелака вече беше успял да се вреже помежду им, обувката 45 номер стъпи върху револвера и изцяло го скри. Ръцете му вдигнаха тялото на хаваеца от пода с лекотата, с която се вдига празен чувал. Пристъпи напред, отвори вратата и го запрати надолу по стълбите.

— Внимавай, кучетата идват! — извика той, едрото му тяло беше препречило пътя на светлината отвън. После заключи вратата и се обърна да погледне посивялото лице на другия посетител.

— Хей, добре ли си? — попита меко, почти приятелски той.

— Наистина ли идват? — потръпна онзи.

— Кой?

— Доберманите.

— Доберманите в момента ги хранят — отвърна Ичимада Дебелака и се върна на стола зад бюрото си. Отвори бурканче ядки от австралийско орехче, хвърли една шепа в устата си и съдържанието на бурканчето се преполови.

Задъвка, очите му не се отделяха от лицето на хаваеца. Изпитваше удоволствие както от вкуса в устата си, така и от гледката пред себе си.

— Брат ми…

— Чакам отговор на своя въпрос.

— Но той…

— Ще се оправи, стига да не напълни гащите. Забрави за него.

Хаваецът не можеше да разбере дали Дебелака се шегува. Дебелият кафяв пръст се зарови в обгорелите останки на бюрото.

— Казваш, че това е всичко, което сте намерили от личните му вещи, така ли? — пръстът помръдна над крайчето от кожен портфейл и полуобгорели хартийки.

— Но тук няма достатъчно доказателства, за да повярвам, че всичко се е превърнало в пепел. Исках да получа всичко, до последното копче. Но не го получих. Кажи ми защо.

— Бяхме на мястото секунди след катастрофата — преглътна с пребледняло лице хаваецът. — Следяхме го точно както ти ни нареди…

— От Каанапали…

Хаваецът кимна.

— Видяхте тялото — не беше въпрос, а по-скоро припомняне на направено по-рано изявление.

— Видяхме го. Колата още гореше, но те бързо успяха да го измъкнат.

— Полицията.

— Не — поклати глава хаваецът. — Бърза помощ — знаеше как се водят разпити и си даваше сметка, че в момента трябва да дава кратки и ясни отговори. Неволно се запита дали да излъже, когато се стигне до основния въпрос. Сети се за брат си, изритан навън при отвързаните добермани, и душата му се сви от омраза и страх.

— Видя ги как вадят тялото от колата.

— По-скоро как го отлепват от нея…

Ичимада Дебелака кимна с глава и рече:

— Продължавай.

— Насъбра се тълпа. Полицията беше заета да отклонява движението. Имахме своя шанс, ти ни беше казал какво да търсим…

— А тези неща? — дебелият кафяв пръст отново потъна в обгорелите останки върху бюрото. — Как ги взехте?

Хаваецът сви рамене.

— Вече казах, че полицията беше заета да отклонява движението. Имаха нужда от доброволци за гасенето на огъня и за измъкването на тялото от колата.

— И вие с брат ти бяхте тези доброволци, така ли?

— Бяхме първите, които се приближиха до колата, и извадихме всичко, което можеше да бъде извадено. Но, както виждаш, то е почти овъглено… С изключение на това… — в ръката на хаваеца се появи парче червена панделка, станала почти черна от пожара. — Открихме го близо до колата, затова е цяло.

Ичимада Дебелака го огледа с безизразни очи.

— Багажникът?

— Беше се отворил от удара. Вътре нямаше нищо, освен обичайните неща…

— Но това, за което ви изпратих, не е тук, нали? — сви устни Дебелака.

— Не е, доколкото помня описанието — отвърна хаваецът.

— Искам го.

— Знам.

— Иди и го намери.

Клубът „Елипс“ се намираше на авеню „Ню Хемпшър“, приблизително на равни разстояния между Центъра за изобразително изкуство „Джон Кенеди“ и хотел „Уотъргейт“. От широките му прозорци се разкриваше прекрасна гледка към парка Рок Крийк и извиващата се като змия лента на река Потомак.

Майкъл никога не беше чувал името на „Елипс“, но това беше съвсем в реда на нещата за един град, който гъмжи от хиляди клубове, организации и асоциации. Освен това той самият никога не беше се приобщавал към вашингтонското висше общество.

Изкачи гранитното стълбище на солидната сграда в колониален стил. В просторното преддверие го посрещна униформен портиер, попита за името му и кимна с глава. После поведе Майкъл по широко мраморно стълбище към горния етаж, запълнен почти изцяло от художествена галерия. Спряха пред врата от солиден бук, служителят почука и почтително се дръпна встрани.

Просторното помещение с високи тавани носеше характерната атмосфера на стар благороднически клуб. В продължение на дълги години кожените мебели, килимите, кадифените завеси, а дори и стените се бяха просмуквали с миризмата на мъжки одеколони и тютюн за лула. Тази миризма отдавна се беше превърнала в част от атмосферата тук и би могла да изчезне само ако някой реши да срине старата сграда до основи.

На една от надлъжните стени имаше три огромни прозореца, между тях бяха наредени стари кожени кресла, открояващи се добре на фона на копринените тапети в кремаво и златно. Късите стени на помещението бяха запълнени почти изцяло от солидни дъбови шкафове с остъклени витрини, зад които беше подредена внушителна колекция от отлежали напитки — порто, шери, бренди и арманяк. Някои от бутилките бяха от средата на деветнадесети век. На стената срещу прозорците доминираха два големи портрета в масло — Джордж Вашингтон и Теодор Рузвелт.

Средата на помещението беше заета от огромна, изящно гравирана заседателна маса от черно дърво. Около нея бяха разположени осемнадесет стола, изравнени като по конец. Майкъл установи, че дванадесет от тях са заети, въздухът тежеше от цигарен дим.

Джонас Самартин свали очилата със златни рамки от носа си и стана да го посрещне.

— Точно навреме, Майкъл — протегна ръка той и го поведе към заседателната маса. — Заповядай, седни.

Майкъл се подчини и хвърли кратък поглед на хората около масата. Веднага разбра, че тук се водят сериозни преговори. Със смайване откри, че познава почти всички присъстващи, поне по лице. Четирима бяха японци, очевидно някаква официална делегация. Ръководеше я Нобуо Ямамото, президент на корпорацията „Ямамото Хеви Индъстриз“ — водещ производител на японски автомобили и самолетни двигатели. Доколкото можеше да си спомни, фамилният концерн Ямамото е бил създаден още преди Втората световна война и е бил основен производител на революционно новите за времето си двигатели, с които бяха оборудвани всички японски бойни самолети. Разбира се, днес времената бяха други, но това едва ли се е отразило на просперитета на тази корпорация.

Другият известен японец в делегацията, беше президент на най-голямата електронна компания. Майкъл го позна благодарение на факта, че съвсем наскоро „Интернешънъл Хералд Трибюн“ беше публикувал статия за нов електронен чип, разработен от тази компания. В статията се споменаваше и за напрегнатите отношения на фирмата с американското правителство, решило да повиши импортните такси именно заради прекалено големия й внос в страната.

Присъстващите около масата американци бяха не по-малко известни. Майкъл сведе поглед към листа хартия, който Джонас плъзна към него, и се зае да сверява имената върху него с лицата на присъстващите. Тук бяха двама членове на правителството, заместник-министърът на отбраната, председателят на Сенатската подкомисия по външна търговия и колегата му от Комисията по външните работи. А двамата, които Майкъл позна без консултация със списъка, бяха съветници на президента по международните отношения. В момента говореше по-младият от тях:

— … Разполагаме с неопровержими доказателства, че някои японски фирми заливат американския пазар с полупроводници на дъмпингови цени. Не обвинявам директно никой от присъстващите тук, но моля да обърнете сериозно внимание на този факт. Ако тази незаконна практика не бъде прекратена веднага, Конгресът ще бъде принуден да вземе съответните мерки.

— Това е вярно — подкрепи го председателят на Комисията по външните работи. — И двете камари на Сената са единодушни по този въпрос. Готвим се да предложим драстични изменения в закона за митата и тарифите, за да защитим американските производители, които страдат от японския дъмпинг.

— Конгресът е длъжен да изпълнява волята на американския народ — добави човекът от Камарата на представителите. — Върху нас се оказва огромен натиск. Сенатори и конгресмени са сериозно загрижени за паниката, която цари сред производителите на електроника в САЩ. Аз съм депутат от Илинойс — един от щатите, които са най-тежко засегнати от японската инвазия и с най-висок процент безработни в бранша.

— Моля да ме извините за прекъсването, но според мен приемането на подобни закони неизбежно ще постави страната ви в икономическа изолация — обади се Нобуо Ямамото. — А това, простете за откровеността, на този етап от своята история Съединените щати просто не могат да си позволят. Огромният търговски дефицит, породен от продължаващия и до този момент спад в американския износ, ще стане просто непоносим. Протекционистичните мерки ще доведат до ново свиване на този износ, при това за ЦЯЛАТА гама на експортната ви листа — Ямамото имаше открито, почти квадратно лице, украсено от къса стоманеносива коса. Рунтавите му вежди бяха снежнобели, също като късо подрязаните му стачки. Говореше кратко и ясно, никак не се притесняваше от трудното произнасяне на съгласните „р“ и „л“ — нещо характерно за всички японци, изучавали английски в родната си страна.

— Трудностите, които преживява американската икономика днес, не са тайна за никого — продължи Ямамото. — Преди години, когато ние все още правехме първите си стъпки в експорта, вие изнасяхте огромни количества селскостопанска продукция и това беше достатъчно, за да държите главата си над повърхността. Редовните доставки на пшеница и царевица за страни като Индия, Китай и Русия компенсираха изцяло загубата на вътрешните ви пазари, постепенно завладяни от висококачествена японска продукция, особено в областта на електрониката и автомобилостроенето. Някога вие си осигурявахте охолен живот единствено благодарение на факта, че изхранвате половината свят. Но нещата се промениха. Вие изнесохте навън толкова много технологии, че изгубихте най-добрите си клиенти. А днес, принудени да субсидирате собствените си фермери, вие продавате излишъка от селскостопанската си продукция на смешно ниски цени.

Всичко това е ваше дело и ваша работа. Имахте отличната възможност да преустроите промишлеността си в съответствие с изискванията на пазара за висококачествена продукция, имахте достатъчно време да пригодите селското си стопанство към новата икономическа обстановка в света. Но не направихте нито едното, нито другото. Затова ми се струва крайно несправедливо да наказвате нас за нещо, което вие самите сте пропуснали да сторите!

— Един момент — намеси се по-възрастният от съветниците на президента, известен икономист. — Не споменавате нищо за непреодолимите бариери срещу вноса в собствената ви страна, забравяте упорития ви отказ да изпълнявате подписани от правителствата на двете страни договори, особено относно ограничението на вашия износ на електронни компоненти за един и без това преситен пазар…

— Вие пък не споменавате нищо за изкуственото поскъпване на йената — невъзмутимо го засече Ямамото. — Прибавено към ограниченията на износа за вашата страна, наложени доброволно от нашата компания, то в крайна сметка доведе до рязко намаление на печалбите ни и ни принуждава да мислим за промяна в своята стратегия.

Съветникът на президента нямаше никакво намерение да се предава.

— Нима вие сами решихте да ограничите износа си за САЩ, господин Ямамото? — леко повиши тон той. — Нима това, което се крие под красивата дефиниция „доброволни експортни ограничения“, не беше резултат от въвеждането на американските квоти? Нима ще отречете, че в същото това време вашата компания започна да произвежда резервни части за автомобили в Тайван и Корея, за да избегне същите тези квоти?

— Сър — с достойнство вдигна глава Ямамото.

— Аз съм на седемдесет и шест години и не крия, че мечтата на моя живот е да видя десет процента от световния пазар на автомобили завладян от „Ямамото Индъстриз“. Но слушайки вашите думи, вече се съмнявам, че ще го доживея.

— Не отговаряте на обвиненията ми! — троснато отвърна икономистът и лицето му видимо се наля с кръв.

— Подобни абсурдни обвинения изобщо не се нуждаят от отговор — каза японецът. — Репутацията на „Ямамото Хеви Индъстриз“ е прекалено висока, за да пострада от такива приказки.

Майкъл не сваляше поглед от лицето на Нобуо Ямамото, много неща започваха да му стават ясни. Първото от тях беше, че именно възрастният японец е говорител на делегацията, въпреки изключителната популярност на президента на електронния концерн както в света, така и в самата Япония. А проявата на достойнство е нещо особено важно в живота на всеки японец, затова този факт беше от първостепенно значение. Ямамото водеше преговорите, той щеше да е човекът, който вероятно ще обере и лаврите.

Второто нещо, което правеше впечатление на Майкъл, беше също така многозначително. По един майсторски начин Ямамото определяше както съдържанието, така и тона на водените дискусии. Той искаше конфронтацията, вероятно за да накара американците да се почувстват неловко от собствената си глупост. Думите му, спокойни и добре обмислени, несъмнено бяха насочени към дълбоката и уязвима същност на западната психика. Никой американец няма да приеме съветите на чужденци, особено по отношение на икономиката. И Ямамото прекрасно го знаеше. В допълнение, както при всички водени от японци преговори, и тук съществуваше някаква скрита цел. Майкъл започна да се пита каква е тя.

— Изглежда не си давате сметка за последиците от вашите действия — обади се по-младият от съветниците на президента. — Упорито отказвате да поемете отговорност за усложненията в международен аспект. Искам ясно да подчертая, че ако не постигнем компромис в настоящите преговори, икономическите перспективи на японската продукция в тази страна ще станат доста мрачни! Ако Конгресът на Съединените щати одобри законопроектите за икономически протекционизъм, печалбите на японските компании рязко ще спаднат, особено на онези, които продават автомобили, компютри и битова електроника. Излишно е да ви припомням, господин Ямамото, че Съединените щати са най-големият пазар на японски стоки. Можете ли да си представите хаоса във вашата икономика, ако този пазар бъде затворен? Уверявам ви, че се готвим да сторим именно това и единственият начин да го избегнем, е получаването на писмени гаранции от присъстващите тук членове на вашата делегация за значителни съкращения на износа!

— Разбирам сериозността на положението — хладно го изгледа Ямамото. — Но отново съм принуден да напомня, че не бива да бъдем наказвани за чужди грешки. Въпреки това в израз на добрите си чувства към американските партньори ние се съгласихме да направим компромиси. Те са пред всеки от вас, в писмена форма и…

— Какво?! — ядосано го прекъсна икономическият гений. — Тези предложения са смехотворни! В тях не се съдържа дори и една четвърт от минималните съкращения, за които настояваме!

— Това, за което настоявате вие, едва ли може да послужи за основата на компромис — все така хладно отвърна Ямамото, подчертавайки думата настоявате като нещо нечистоплътно. — Защото вашите настоявания означават направо да ни се отрежат ръцете!

— За да бъде спасено тялото — подхвърли с усмивка сенаторът. — Положително ще откриете мъдростта на подобна позиция…

— Това, което откривам, е принуда — хладно отвърна японецът. — Вие искате да върнете нашата икономика с двадесет години назад. Поставете се на мое място и ще видите, че това е недопустимо. Как би реагирало на подобно предложение американското правителство?

— Подобно предложение никой никога не може да ни направи! — агресивно отвърна икономическият съветник на президента. — Най-малкото пък вие! Дайте да прекратим празните приказки и да се залавяме за работа! Вие ще приемете нашето предложение, а дори и ще го харесате! И ще ви кажа защо — защото единствената алтернатива е драстично свиване на японския експорт за САЩ и това неминуемо ще ви върне назад не двадесет години, а направо в следвоенното ви състояние!

Във въздуха надвисна хладно напрежение. Майкъл забеляза гримасата на по-възрастния президентски съветник, но гафът вече беше факт. Ямамото стоеше изправен в стола си, очите му не изпускаха лицето на икономиста.

— Никой не принуждава вашите потребители да се ориентират към японските стоки — процеди той. — Но хората търсят качеството, а нашите стоки се отличават именно с това — високо качество. В продължение на три десетилетия нашият народ се бори да разбие илюзията, че марката „Произведено в Япония“ означава „произведено евтино и некачествено“. Тази борба беше трудна и продължителна, но завърши с успех. Затова не вярвам да очаквате, че лесно ще се откажем от постигнатото. Страхувам се, че искате невъзможни неща. Освен това, честно казано, аз съм искрено изненадан от опитите ви да използвате принудата.

— Никой не говори за принуда, господин Ямамото — притеснено се обади по-младият от президентските съветници. — Вероятно става въпрос за погрешна интерпретация на терминологията. В крайна сметка нашите езици и култури са толкова различни…

В залата настъпи тишина. Решителното лице на Нобуо Ямамото привличаше погледите на всички, от него се излъчваха такава властна сила и авторитет, че дори образите на Вашингтон и Рузвелт на стената сякаш започваха да бледнеят.

— Извинението изисква и искрено разкаяние — промълви най-сетне Ямамото, отмести стола си назад и стана на крака. Останалите членове на делегацията сториха същото. — Страхувам се обаче, че тук такова чувство липсва. В създалата се атмосфера явно не можем да стигнем до приемлив компромис.

После се обърна и тръгна към вратата, следван от останалите членове на делегацията.

Джонас си спести надгробното слово и направи знак на Майкъл да го последва в първия удобен от протоколна гледна точка момент. Японците вече слизаха по широкото стълбище, водени от благородната осанка на Нобуо Ямамото. Майкъл остана с чувството, че черните очи на японеца изпитателно се впиха в лицето му миг преди групата да изчезне по посока на долния етаж. Така ли беше наистина, или просто си въобразяваше? Не можа да намери отговор на този въпрос и го изхвърли от съзнанието си.

Джонас отвори вратата на съседното помещение, което се оказа библиотека. Пространството беше запълнено с високи книжни рафтове, ориенталски килими и удобни кожени кресла. Пред всяка двойка от тях имаше овални масички от махагон с лампи за четене. Абажурите бяха от мека коприна в пастелни цветове.

Настаниха се край една от тези масички и до тях безшумно се изправи фигурата на униформен прислужник. Джонас поръча кафе и кифлички. Масичката беше непосредствено до широкия прозорец, зад който се поклащаха клоните на плачещи върби, а сред листата им цвъртяха загрижени врабчета. Гледката към Потомак беше възхитителна.

— Какво ще кажеш за всичко това? — попита Джонас, след като закуската беше сервирана.

— Истинско шоу — отвърна Майкъл.

— Спектакъл, нали? — усмихна се по-възрастният мъж и отпи глътка от неподсладеното си кафе. — Проклети японци! И днес са толкова упорити, колкото бяха по време на войната и годините след нея!

— Някой би трябвало да се погрижи за по-подходящ състав на американската делегация — отбеляза Майкъл.

— Така ли? — погледна го с любопитство Джонас. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид онзи икономически експерт.

— О, ясно! — размаха ръце Джонас. — Той е гений, можеш да повярваш на думите ми. Изключително умен човек. Не зная какво би правил президентът без неговите съвети!

— Може наистина да е икономически гений — сви рамене Майкъл. — Но в дипломацията е нула!

— Имаш предвид забележката му за войната, нали? Да, това беше гаф…

— Изпитвам някакво особено чувство — промърмори Майкъл.

— От какво?

— Преговорите преминаха под пълния контрол на Ямамото — започна Майкъл, видя озадаченото изражение на Джонас и попита: — Нима не забеляза това?

— Не зная дали те разбирам добре…

— Ямамото е имал точно определена цел на тези преговори.

— Разбира се — кимна Джонас. — Постигането на компромис.

— Аз не мисля така, чичо Сами — поклати глава Майкъл. — Той търсеше оголен нерв. Намери го и се възползва в максимална степен от него. Умишлено предизвика обидната забележка на икономическия гений. И получи удар върху достойнството си, но един удар, планиран предварително…

— Това беше просто гаф и нищо повече! — решително поклати глава Джонас. — Президентът ще изпрати извиненията си в специална нота до японското правителство. И преговорите ще продължат, вероятно още в края на тази седмица.

— В края на тази седмица Ямамото и цялата делегация вероятно вече ще са в Токио — поклати глава Майкъл.

— Не вярвам.

— Не зная причините, но той искаше прекъсване на преговорите — настоя на своето Майкъл. — При това по вина на американците. Имаш ли представа защо би искал подобно нещо? Колко важни са тези преговори?

— Те са решителни — тихо отвърна Джонас, отпи глътка кафе и отправи замислен поглед към реката. — Да си чувал някога за закона „Смут-Хоули“ от 1930-а година? Първият акт на търговски ограничения, приет от Конгреса. Който доведе до международна изолация на Съединените щати и беше основна причина за последвалата тежка рецесия в икономиката. Експортът спря, безработицата стигна до небето, хиляди компании банкрутираха. Истински кошмар. Който вероятно ще се повтори, ако се окажеш прав и Ямамото се прибере обратно в Япония. Мръсникът беше дяволски прав, като каза, че икономиката ни е в окаяно състояние. Слаби сме като новородено котенце. Дефицитът в търговския баланс е надвиснал като скала над главите ни и заплашва да ни смаже. Икономиката рухва и нищо не може да я удържи!…

А ти може би наистина си прав. Японците са като хиени — надушват от километри слабостта в позициите ни и бързат да се възползват от нея. Ако сегашният случай е такъв, спокойно можем да изкопаем гробовете си. В момента „Ямамото Хеви Индъстриз“ разработват свръх секретния изтребител Факс, но няма да ни позволят дори носа си да покажем край него. От години ги натискаме да увеличат военните си разходи, но само като купуват американско оръжие. „Боинг“ и „Макдонъл Дъглас“ печелят стотици милиони от продажбата на военни самолети на Токио. Но ако Нобуо Ямамото започне серийното производство на Факс, нашите най-големи самолетостроителни компании ще имат сериозни затруднения.

— Ето какво сте вършили двамата с баща ми — въздъхна с нещо като изненада Майкъл. Току-що прекъснатите преговори събудиха у него дълбок интерес, най-сетне започна да се досеща за вероятните причини, довели до смъртта на баща му. — Не мога да повярвам, че толкова години не съм имал никаква представа за дейността на вашето БЕМТ!

— А с какво мислеше, че се занимаваме? — попита Джонас.

— Нямах никаква представа — призна Майкъл.

— Наименованието „Бюро за експорт и международна търговия“ не ми говореше абсолютно нищо!

— Не може да не си изпитвал любопитство — държеше на своето Джонас. — Всяко дете иска да знае какво работи баща му. Сигурно си го питал…

— „Пътувам, Майкъл — това беше неизменният му отговор. Пътувам до Европа, Азия и Латинска Америка…“

— И толкоз, така ли?

— Веднъж каза: „Служа на страната си.“

— Аха — кимна Джонас и Майкъл разбра, че сега ще чуе нещо наистина важно. Възрастният мъж извади от вътрешния си джоб голям плик от сива хартия и му го подаде.

— Какво е това?

— Отвори го и виж — посъветва го Джонас, изчака го да се подчини и започна спомагателния си коментар: — Вчера попита как е умрял баща ти. Ето така. Снимките са били направени около час след катастрофата. Можеш да се увериш с очите си, че пожарът е причинил не по-малка вреда от удара.

Майкъл стигна до снимките с обгореното тяло на баща му и ръцете му видимо започнаха да треперят. Стомахът му се сви, започна да му се гади. Никое дете не бива да вижда баща си в подобен вид!

— Защо ми ги показваш? — остро попита той.

— Защото пожела да узнаеш как е умрял баща ти. Такова желание не се изпълнява лесно, най-важното сега е да разбереш напълно последиците от един такъв въпрос. — Джонас взе плика от ръката му, внимателно затвори капачето и го прибра в джоба си. — Баща ти е казал истината. Той наистина служеше на своята родина, в съвсем буквален смисъл…

— Зная, бил е на държавна служба — кимна Майкъл. После в главата му изведнъж звънна острият глас на Одри: Знаеш ли как е умрял татко? Нима е подозирала нещо? Ти беше любимецът му, ти ще кажеш…

— Преди всичко трябва да знаеш, че БЕМТ е име, което измислих сам преди много, много години — започна Джонас. — На второ място трябва да знаеш, че такова бюро изобщо не съществува. Или поне няма да го откриеш в света на международната търговия, митата и тарифите…

— Защо тогава присъстваш на такива важни правителствени преговори? — попита Майкъл. — И как успя да включиш в тях обикновен човек като мен?

По лицето на Джонас се разля скъперническа усмивка.

— Мисля, че имам известно влияние във Вашингтон след толкова години държавна служба — отвърна той.

Майкъл озадачено го погледна. Мускулите на корема му се напрегнаха, изпита чувството, че се вози в стремително спускащ се асансьор.

— Кой си ти, чичо Сами? — тихо попита той. — Никога досега не съм ти задавал този въпрос, но мисля, че вече е време да науча отговора.

— Баща ти и аз създадохме БЕМТ — отвърна Джонас. — На празно пространство, от нищо. Ние бяхме войници, Майкъл. Това бяха единствените умения, които притежавахме. И когато войната свърши, бяхме убедени, че вече не ставаме за нищо. Но се оказа, че грешим. Останахме си войници, но фронтът вече беше друг. Станахме шпиони.

Сутринта имаше много работа, главно за Одри. „Нямаше да е кой знае колко неприятно, ако не ми тежи чувството за вина, което демонстрирах снощи пред Майкъл“, мрачно си помисли тя.

Лилиан Дос категорично отказа да прехвърли последните грижи за покойния си съпруг на погребалното бюро. Одри я чу да разговаря на висок глас по телефона, вероятно с чичо Сами.

Лилиан не искаше, а вероятно и не можеше да изрази на глас чувствата, които изпитваше. Но Одри долавяше напрежението й във всичко, което вършеше, самата тя не можеше да се отърве от чувството, че е външен човек, надничащ в чужда къща, ставащ свидетел на чужда мъка… Това я плашеше, но едновременно с това и привличаше.

Одри добре познаваше своята майка. Лилиан Дос се нуждаеше от ограниченията на рационалния свят, за да може да съществува в него. В този свят смъртта беше толкова естествена, колкото и животът. Човек се ражда, за да умре. И не само човекът, а всички останали живи същества. Тя се чувстваше удобно сред познати и установени неща, обичаше да усеща границите, които я деляха от вечния хаос. Правилата за поведение бяха нейното причастие и нейната изповед. И тя щеше да се бори със зъби и нокти да запази светостта на своя рационален свят, Одри беше абсолютно убедена в това.

Самообладанието на Лилиан беше легендарно, за него знаеха както членовете на семейството й, така и ограниченият кръг приятели. Ето защо неприятните, свързани със смъртта неща, които трябваше да бъдат свършени днес, останаха изцяло за двете жени. Лилиан твърдо вярваше, че смъртта, подобно на болестта, е една изключително семейна работа. За нея смъртта и болестта бяха еднакви. Само дето смъртта беше вечна, а болестта — временна.

— Ние с дъщеря ми ще свършим всичко, което трябва да се свърши — каза Лилиан на една от близките си приятелки и Одри я чу добре. Също и Майкъл, който се намираше наблизо. Одри видя как главата му се извърна по посока на Лилиан. Не за пръв път го отстранява, помисли си Одри. И едва ли ще бъде за последен.

Ритуалната зала отвън беше боядисана в бяло, а вътрешността й беше обкована с ламперия от тъмно дърво. Погребалната агенция беше направила необходимото да транспортира тялото от Хавай и да го съхранява в продължение на няколко дни.

Всичко отдавна да е приключило, помисли си разсеяно Одри, докато се вслушваше в монотонното мърморене на директора. Въздухът в канцеларията му беше тежък и задушен, сякаш напоен от химикалите, използвани за консервация на човешки останки.

Най-сетне всичко свърши. Одри поведе майка си навън, възнамеряваха да хапнат някъде. Беше й обещала това, макар да изпитваше усещането, че дори троха не може да сложи в стомаха си. Същевременно си даваше сметка, че все някога ще трябва да се нахрани.

След мрачното утро, прекарано в компанията на погребалните агенти с фалшиви като изкуствено цвете тъжни лица, Одри копнееше за въздух и слънчева светлина. Може би затова се спря на един новооткрит ресторант в Александрия, който имаше прекрасна зимна градина, остъклена отвсякъде и изпълнена със слънчеви лъчи.

Поръча водка с доматен сок и за двете, ръцете й небрежно отместиха менюто. Нямаше смисъл да го подава на Лилиан — когато се хранеше навън, майка й неизменно си поръчваше салата от пиле и чаша леден чай с лимон, в който пускаше две таблетки „Икуал“. Подсладителят носеше в чантата си, тъй като не използваше други.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Одри. — Изпитвам истинско облекчение.

Лилиан започна да рови в чантичката си и след доста усилия намери това, което й трябваше — малка кутийка от мидени черупки. Извади от нея таблетка аспирин и я погълна с част от чая, който току–що й сервираха.

— Главоболие ли имаш, мамо?

— Всичко е наред — отвърна Лилиан.

— Ужасна сутрин — поклати глава Одри.

— Мислех, че ще умра от задушаване в онази агенция — рече Лилиан и очите й станаха тъжни. — Вече нищо не изглежда както преди… Имам чувството, че се връщам от дълго пътешествие и откривам един непознат град… — въздъхна и добави: — Всъщност не околностите се променят, а самите ние…

Одри я погледна с безпокойство.

— Защо наистина не заминеш някъде за известно време? — попита тя. — Вече нищо не те задържа тук.

— Как нищо, нали работя?

— Вземи си отпуск — настоя Одри. — Бог е свидетел, че си го заслужила. Дядо едва ли ще има нещо против…

— Не бива да се възползвам от факта, че работя при баща си — поклати глава Лилиан.

— Няколко дни отпуск едва ли могат да се нарекат възползване — настоя Одри. — Защо не отидеш до Франция? Винаги си обичала тази страна. Нали не си забравила онова разкошно местенце край Ница, за което толкова често си ми разказвала? Там, където някога е имало катедрала?

— Манастир — усмихна се бледо Лилиан.

— Както и да е. От разказите ти помня, че било много старо и си прекарала чудесно. Много ми се искаше да заминеш там с татко…

— Това е нашата малка тайна, Одри. Не съм разказвала това на никой друг. А баща ти никога не е имал време за почивка…

— Вече е късно да говорим за това — поклати глава Одри и усети как сърцето й отново се свива. Така се беше чувствала в погребалната агенция. — Господи, там беше ужасно! — въздъхна тя и скри лице в дланите си. — Нима всички трябва да избират ковчег според цената, като в универсален магазин?!

— Няма смисъл да говорим повече, миличка — въздъхна Лилиан. — Всичко свърши. Имахме трудна задача, но вече я изпълнихме.

— Говориш като войник, който се прибира от фронта — погледна я озадачено Одри.

— Така ли? — изненада се Лилиан. — Всъщност в думите ти има много истина… Сега ни е необходим кураж и чувство за дълг. Нещо, което никога не сме получавали от баща ти, прости ми, Господи…

Одри се разплака. Цяла сутрин се беше борила със сълзите, особено когато директорът на погребалното бюро ги превеждаше през тържествените си покои.

Нещо, което не сме получавали от баща ти…

Ридаеше със скрито в дланите лице.

— Успокой се, миличка — прошепна Лилиан и докосна ръката на Одри. — Бъди смела. Ако баща ти беше с нас, вероятно точно това щеше да ти каже…

„Но него го няма, помисли си Одри. О, колко много ми се иска да е тук!“ Изведнъж я обзе чувство на гняв.

— Не мога да приема, че още вярваш на подобни глупости! — извика тя. — Аз дори не зная какво означава смелостта! За мен тя е нещо тайнствено и неясно, нещо, за което мъжете постоянно говорят, но не могат да обяснят! — направи усилие да се овладее: — Именно с подобни термини те владееше татко, нали?

— Владееше всички нас — поправи я Лилиан. — Теб също.

Усилията й да се овладее отидоха на вятъра, сълзите отмиха и последните остатъци от самообладанието.

— Той се чувстваше виновен, че няма сили да отгледа своята дъщеря! — повиши тон Одри. — Винаги е мечтал да има двама синове! Зная това, показвал ми го е много пъти!

Лилиан втренчено я погледна.

— Чула ли си някога да казва подобно нещо? — тихо попита тя.

— Не беше нужно да го казва! — разпалено отвърна Одри. — Виждах разочарованието в очите му всеки път, когато се разминавах с топката за бейзбол!

— Баща ти се гордееше с теб, Одри — тихо промълви Лилиан. — И много те обичаше.

— Мамо, нима не разбираш? Аз така и не успях да го опозная! — очите й отново се напълниха със сълзи. — И вече никога няма да сторя това!

— Бедничката ми! — погали ръката й Лилиан. — Бедничката ми, мила дъщеря!

— Шпиони — повтори като насън Майкъл. Произнесе думата, без да вниква в нейното значение. Беше толкова замаян, че не усети как се спускат по широкото стълбище на клуб „Елипс“, вземат палтата си от учтивия портиер и се настаняват в лимузината на Джонас, която чакаше пред входа. По време на краткото пътуване до централата на БЕМТ във Феърфакс Майкъл разсеяно гледаше навън през сивото бронирано стъкло. Разговорът се поднови, едва когато лимузината ги стовари в подземния гараж на централата.

— БЕМТ е разузнавателна организация, действаща срещу външните врагове на Съединените щати — кратко поясни Джонас.

— И ти си шпионин, така ли?

— Да — кимна Джонас Самартан. — Баща ти също. При това беше дяволски добър!

Майкъл бавно напълни дробовете си с въздух. Имаше чувството, че се е събудил от дълъг сън, само за да открие, че светът се е променил, че в него вече няма нищо познато, нищо топло и близко…

— С какво точно се занимаваше баща ми? — попита най-сетне той. Направи неимоверно усилие да отвори уста, имаше усещането, че е погълнал цяла купчина пясък.

— Баща ти беше оперативен агент, за него беше немислимо да седне зад бюро — отвърна Джонас. — Псевдонимът му беше Сивет, попадаше в категорията на „котките“. Така наричаме всички агента, които се занимават с опасна и мръсна работа — излязоха от подземието на БЕМТ и тръгнаха по широка, асфалтирана алея. Територията на централата беше опасана от висока ограда, зад която имаше кучета пазачи и стълбове с електронни сензори. — Много опасна и много мръсна работа — добави с въздишка Джонас и пристъпи в сянката на високите брези, под които растяха прекрасни магнолии. Температурата на въздуха вече беше стигнала своя максимум, цял Вашингтон бавно потъваше в лепкавата жега на летния ден. — „Котка“ може да стане само един на стотици агенти, квалификацията му трябва да е направо съвършена…

— Какви задачи изпълняват тези „котки“? — попита Майкъл.

— Мисля, че терминът „мръсна работа“ на всички езици е свързан с проливането на кръв — тихо отвърна Джонас.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — спря Майкъл.

— „Котките“ са убийци, синко — въздъхна Джонас. — Те изпълняват присъдите, издадени от учреждението, на чиято територия се намираме в момента.

Майкъл смаяно мълчеше, стомахът му се превърна в болезнена топка. Една част от съзнанието му искаше да избяга някъде далеч, да се свие в някой тъмен ъгъл и да се наплаче до насита. „Не, това е невъзможно! — проплака душата му. Не татко! Всеки друг, но не татко!“ Но после си припомни за постоянните пътувания на баща си, всичко съвпадаше. Особено, като вземат под внимание хилядите дребни неща, на които не беше обръщал достатъчно внимание и които си оставаха необясними. Нещата приличаха на онези сложни мозайки за големи деца, в които нищо не беше ясно чак до полагането на последното късче, обикновено наричано „ключ“…

— Не, думата „убиец“ е неподходяща — неволно промълвиха устните му. — Тя е производна на арабското „хашашин“1… А в буквален превод то означава мюсюлманин фанатик от времето на Кръстоносните походи, който е премахвал враговете християни и техните помагачи сред ислямското население под влиянието на силна доза наркотични вещества…

Джонас Самартин спря до една от цъфналите магнолии. Ароматът й беше упойващо сладък. Сивите му очи загрижено се спряха върху лицето на Майкъл.

— В момента ме мразиш, синко — тихо промълви той. — Не отричай, усещам добре силата на омразата ти. Мислиш, че аз съм виновен за смъртта на баща ти. Както и за живота, който е водил… Ще ти кажа, че грешиш. Защото баща ти искаше тази работа. Нуждаеше се от нея. Да, вярно е, че аз го вербувах. Но сторих това едва след като го опознах, едва след като разбрах какво иска…

— Значи е искал да убива хора, така ли? — поклати глава Майкъл.

— Добре знаеш, че това не може да е вярно, синко — твърдо отвърна Джонас. — Филип вършеше своята работа с дълбокото убеждение, че помага на родината си.

Майкъл усети правдивостта на тези думи дълбоко в душата си. В това отношение беше точно копие на баща си — винаги беше в състояние да разграничи лъжата от истината.

— Баща ти сам направи своя избор — продължи Джонас. — Той не можеше да си стои у дома като всички обикновени хора. Което обаче не означава, че не е обичал теб и Одри, или пък, нека Бог отсъди, Лилиан… Той просто имаше своето по-силно, по-възвишено призвание. Като призванието на проповедника, или на…

— На проповедник ли?! — смаяно възкликна Майкъл.

— Да, синко. Баща ти притежаваше забележителен ум. Дори необикновен… Виждаше живота в глобална светлина, винаги знаеше какви са най-важните и най-дълго срочните приоритети.

— Нима искаш да кажеш, че всички тези подаръци… които сме получавали при неговите завръщания… Че те са означавали убийството на човешко същество?

— Той просто си вършеше работата.

— Господи! — възкликна Майкъл, все още замаян от разкритието на ужасната истина. — Една мръсна работа, която все някой е трябвало да върши, така ли?

— В общи линии — да.

— О, чичо Сами!

Доловил отчаянието в гласа на Майкъл, възрастният мъж пристъпи напред и топло се усмихна.

— Баща ти беше истински патриот, синко — тихо рече той. — Никога не забравяй това, никога не бива да се срамуваш от неговата работа. Напротив — трябва да се гордееш с нея!

— Не зная — объркано промълви Майкъл и изведнъж си даде сметка каква ужасна новина трябва да съобщи на Одри.

— Ти ме попита как е умрял баща ти — продължи все така тихо Джонас, усещайки ясно гнева, бушуващ в душата на младежа. Както и опасното положение, в което сам се намира.

— Не беше нужно да виждам онези ужасни снимки — промълви Майкъл с отчаяние в гласа. — Защо ми ги показа? Не искам да виждам и списъка на убийствата, които е извършил…

— Тогава никога няма да разбереш как е умрял.

— Няма да ми кажеш, така ли? — изненадано го погледна Майкъл.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но не мога — въздъхна Джонас Самартин. — Работата е там, че не зная защо е умрял баща ти…

— Моля? — дрезгаво попита Майкъл.

— Автомобилната катастрофа в Мауи не е била злополука — поясни Джонас.

— Значи са го убили, така ли?

— Да, в това съм абсолютно сигурен.

— Кой? Имаш ли улики, предположения?

— Предположение, при това само едно — предпазливо отвърна Джонас. — Но то е толкова несигурно, че не мога да ангажирам с него нито един от оперативните си агенти… Освен това не знаем кой от тези агенти може да се окаже разкрит… И не можем да го узнаем, преди да сме открили убийците на баща ти.

— Означава ли това, че са го изтезавали преди смъртта? — рязко вдигна глава Майкъл.

— Не искам да се занимаваме с догадки, Майкъл — тихо отвърна Джонас и прехвърли ръка през рамото му. — Едновременно с това би било глупаво да предприемем някакви действия слепешком, без минимум сигурна информация…

— Това означава, че сте с вързани ръце.

— В известен смисъл — кимна Джонас. — Но ако разполагам с човек, който притежава твоите умения… Човек, който е непознат в света на шпионажа…

Майкъл зяпна насреща му. Гледаше го така, сякаш от гърба му внезапно бяха поникнали криле.

— Искаш да довърша работата на баща ми?! — едва успя да прошепне той.

Джонас мълчаливо кимна с глава.

— Трябва нещо да си се объркал — изгледа го продължително младежът. — Аз съм художник, който в свободното си време разбърква бои в своята специална лаборатория… Не може да имаш нужда от човек като мен!

— Никой от моите хора не може дори да докосне случая с баща ти — отвърна Джонас. — Всеки един от тях би могъл да е вече в числото на разкритите. Не мога да се превърна в екзекутор на собствените си служители!

— Това е лудост, чичо Сами! Аз вече не съм на шест години и ние с теб не си играем на индианци!

— Наистина е така — кимна Джонас. — Няма да скрия, че работата е изключително опасна. Но в същото време добре помня и особеностите на твоята подготовка, Майкъл… — пръстите му се увиха около китката на младежа: — Синко, ти владееш бойните изкуства и това те прави изключително подходящ за операцията!

— На теб ти трябва Чък Норис — поклати глава Майкъл. — Но за съжаление той съществува само във филмите.

— Включих те в преговорите в клуб „Елипс“ със съвсем ясна цел, Майкъл — каза Джонас. — Исках да имаш ясна представа за опасното състояние, в което се намираме. На практика това е нова „студена война“, при това срещу противник, който ни се води съюзник… Ако Япония ни принуди да приемем пакета протекционистични закони, нашата икономика ще рухне! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че в момента стоя тук, пред теб! Намираме се в изключително деликатно състояние, държавният дълг е толкова голям, че вече се задъхваме… Приличаме на изпаднал в състояние на гроги боксьор, който не знае кога да влезе в клинч и кога да нанася удари… А нокаутът ще дойде в момента, в който приемем протекционистичните закони.

— Какво общо има всичко това със смъртта на баща ми?

— Не зная — призна Джонас. — Това е едно от нещата, които се надявам ти да откриеш…

— Съжалявам, чичо Сами — поклати глава Майкъл. — Но просто не ставам за такава работа.

Джонас прехапа устни, въздухът излетя между тях с тихо свистене.

— Добре, направи ми поне една услуга — въздъхна той.

— Стига да мога — сви рамене Майкъл.

— Помисли си хубаво за това, което ти казах. Помисли за своя дълг.

— Към родината? Нали именно той накара баща ми да се забърка в шпионските ви игри?

— Не — тръсна глава Джонас. — Имам предвид за дълга към баща ти. Според мен си длъжен да довършиш това, което започна той. И да откриеш убийците му.

— Това си е твое мнение — отсече Майкъл.

— Направи поне това, за което те помолих — въздъхна Джонас. — Приеми го като молба за лична услуга. После ела в службата да се видим. Утре, вдругиден, когато пожелаеш…

Майкъл се вгледа в лицето на възрастния човек. Изведнъж си го представи намацано с боя, безсилно отпуснато на тревата, след като го беше „застрелял“ със своята пушка играчка.

— Добре — кимна той.

Измина доста време, преди да осъзнае последиците от това на пръв поглед съвсем невинно обещание.

Кратко почукване на вратата извести за появата на Уде. Едрият мъж отмести стената от оризова хартия, почти докосна с чело пода в дълбок поклон, после се придвижи на колене до тънкото татами и застина на място.

Козо Шина беше човек от старата школа. За разлика от своите помощници, в къщата му нямаше нито една стая, обзаведена по западен маниер. Следователно нямаше и неофициални срещи. Всяко посещение в този дом беше строго официално, в съответствие с изискванията на вековните традиции. Тук човек оставаше с чувството, че кракът на европеец никога не е стъпвал на японска земя.

Погледна към Уде, от устата му се изтръгна тиха въздишка. Преди години младите с охота встъпваха в редовете на Якудза. Тогава имаше много бедни, много отхвърлени от обществото младежи, които мечтаеха за строгата дисциплина на могъщата организация. Като членове на престъпните кланове те получаваха възможност да спечелят пари и да възвърнат изгубеното си в борбата за мизерно съществувание самочувствие.

Днес обаче нещата не стояха така. Обществото отхвърляше единствено онези буйни и непросветени хлапаци, които не се поддаваха нито на дисциплина, нито на някакво обучение. Те нямаха чувство към традициите на миналото, слабо ги интересуваше честта, още по-слабо — „гири“, чувството за дълг, което лежеше в основата на могъщата организация. Да не говорим за дисциплина. Безсрамно превръщаха болката в преоценена стока, причиняваха я единствено за собствено удоволствие. Шина беше убеден, че именно те са истинските престъпници в страната му, а не Якудза. Защото членовете на Якудза продължаваха да живеят според изискванията на законите на честта, бяха спечелили всеобщо признание с честите си прояви на алтруизъм.

Докато тези хлапаци прекарваха живота си в наркотично опиянение, сред невъобразимата шумотевица на западната музика. Те бяха чисти анархисти, безкрайно чужди на живота, който водеше самият Шина. Те му искаха пари да поддържат пороците си, а не за да изградят свое семейство, своя истинска крепост в живота.

Естествено, той не се отказваше напълно от техните услуги, често му се налагаше да контактува с тях в процеса на работата. Беше финансирал няколко изключително задълбочени проучвания върху тази обществена прослойка и те му дадоха това, което искаше да знае — на практика голяма част от тези безделници можеха да вършат някаква работа. Разбира се, без да е задължително да знаят за какво става въпрос.

Шина искаше да бъде абсолютно сигурен в своите психологически портрети, преди да даде ход на последната част от своя план. Веднага видя изгодата от тези хора, бързо намери най-добрия начин да ги използва. Не изпитваше никакви угризения на съвестта по отношение на това ново поколение. Изпитваше към него единствено гняв. Гневът на велик пълководец по време на сражение. Гневът, който прогаря душата и му дава куража да хвърли войниците си в боя. Въпреки очакваната река от кръв, въпреки тежките загуби. Гневът на богоизбран.

Жаждата за бой пламтеше в гърдите на Шина с огромна, необяснима за обикновените хора сила. Но нали гладът, а не разумът, подпалва всяка война? Онези, които жадуват за война, обикновено оправдават своите действия по един и същ начин — винаги казват, че налагат нов ред, за да премахнат анархията. Като на практика правят нещо съвсем друго — просто заместват една действителност с друга. Всички те — избраниците на Бога и лудите, борците за свобода и тираните — са свързани с една обща характерна черта — жадуват да наложат на другите своята лична концепция за ред. И Козо Шина не беше изключение.

— Благодаря, че се отби при мен на път за летището — каза той.

Уде веднага разбра за какво става въпрос.

— Никой не ме проследи — отвърна той. — Взех всички предпазни мерки.

Шина остана доволен от схватливостта на гиганта, макар лицето му да си остана безизразна маска.

— Ти не се доверяваш на Масаши, нали? — го пита Уде.

— Той е твой оябун — избягна прекия отговор старецът. — Той е оябун на целия клан Таки — най-могъщата подмолна организация в Япония. Затова трябва да си му верен.

— Аз бях верен на Ватаро Таки — отвърна Уде. — Той беше неповторим, той беше магьосник. Но него вече го няма… — млъкна и леко сви рамене.

— Но има „гири“ — изтъкна Шина.

— „Гири“ е непосилен товар. Моят дълг приключи със смъртта на Ватаро Таки.

— Но едва ли е изчезнал. Вероятно го изпитваш към нещо друго…

— Към клана — кимна в знак на съгласие Уде. — Кланът Таки е творение на Ватаро. Затова аз ще бъда верен на всеки, който управлява този клан, независимо от личните му качества.

Шина се зае да приготвя чай, в стаята се възцари пълно мълчание. Едва когато зелената течност кипна и беше разляна в две малки чашки, старецът проговори отново:

— На твое място несъмнено бих си задал въпроса как да бъда лоялен към човек, който се радва от смъртта на баща си и по-големия си брат…

— Ти беше този, който заповяда убийството на Хироши — изтъкна Уде и пръв отпи от чашата си, в съответствие със законите на гостоприемството.

— Не помниш добре — отвърна с приятелски глас Шина и леко поклати глава: — Аз предложих убийството, а Масаши издаде заповедта — раменете му едва забележимо се свиха: — Струва ми се, че моята роля беше второстепенна. Хироши не беше мой брат, а на Масаши, нали? И именно Масаши взе решението…

— Взе го, за да спаси клана Таки — отвърна Уде и разклати изстиналия си чай. — Жожи е слаб, Масаши е единственият, който може да управлява организацията.

— Каза, че Ватаро Таки е бил магьосник — промълви Шина. — Мислиш ли, че и Масаши може да стане такъв?

Уде замръзна и сведе поглед към чашата си. В настъпилата тишина ясно се чуваха стъпките на прислужниците в кухнята. Паузата се проточи точно толкова, колкото изискваше приличието, после гигантът тихо промълви:

— Бъдещето на клана Таки трябва да остане над всичко.

— Аз обещах на Масаши да го направя първия шогун на Якудза.

— Масаши не е Ватаро — поклати глава Уде. — Той не е магьосник, не е неповторим…

— Но аз съм — натъртено изрече Козо Шина, разкривайки най-сетне истинската причина за тази среща.

Уде се замисли, после бавно кимна с глава:

— Ще направя всичко, което пожелаеш.

— Добре — въздъхна Козо Шина. — Няма да променяш абсолютно нищо. Ще продължаваш да изпълняваш заповедите на Масаши, но след това ще ми докладваш за всичко. В случай на нужда ще изпълняваш това, което ти наредя. В замяна на това ще имаш моята закрила и бързо ще се издигнеш — очите на стареца не се отделяха от лицето на гиганта: — Но при едно условие…

— Какво?

— Първо — ще вземеш по-късен самолет. Налага се, защото трябва да се върнеш обратно, до дома на Жожи Таки…

— И какво ще правя там? — любопитно го изгледа Уде.

— Ще ти кажа точно какво да предадеш на Жожи Таки — отвърна старецът. — Много е просто.

— Няма прости неща — поклати глава Уде.

— За теб има — настоятелно изрече Шина. — Никога не забравяй, че служиш на мен и само на мен!

— „Гири“ — въздъхна гигантът.

— „Гири“ — кимна в знак на съгласие Шина.

Грамадният мъж отново въздъхна и сведе глава пред новия си господар.

— Да бъде — рече тържествено той.

Валеше дъжд.

Лицето й беше на стената. Сянка, по-голяма дори от живота.

Майкъл сънуваше Ца.

Беше започнал серия от женски портрети, за всеки от които използваше различен модел. После, без да знае точно защо, изведнъж престана…

Разбра защо е престанал, едва когато се натъкна на Ца. Защото през цялото време беше искал да рисува само една жена, а не няколко. Веднага я нае и започна серията, която го направи известен. Нарече я „Дванадесетте вътрешни аспекта на една жена“.

Имаше правило никога да не се ангажира емоционално със своите модели и до този момент го беше спазвал. Но Ца беше нещо съвсем различно и Майкъл се влюби в нея.

Тя имаше връзка с някакъв мъж, но това не означаваше, че има и морални задръжки. За нея значение имаше само това, което се случва в момента. Довечера, утре? Господи, та това са други моменти, тяхното време още не е дошло!

Да имаш връзка с някого, е все едно да притежаваш някаква вещ, казваше Ца. Минава известно време и виждаш, че цениш тази вещ все по-малко и по-малко, докато накрая тя вече не означава нищо за теб. Значение има единствено актът на притежанието.

Валеше дъжд. Син дъжд. Беше син от уличните лампи на авеню „Елизе Реклю“. Капките му звучно потропваха по остъклената капандура в ателието на Майкъл.

Нощта, в която Ца приключи с позирането, но не се прибра у дома.

Лицето й беше на стената, една сянка, по-голяма дори от живота.

Плътта й беше влажна, сякаш намокрена от дъжда.

Майкъл не беше пожелал да я люби в леглото си. Искаше я там, направо пред недовършения портрет. Имаше чувството, че този акт ще вдъхне искрица божествен живот на платното.

Вече изпитваше предчувствието, че тази творба е гениална. Дълбокото вътрешно предчувствие на твореца, което рядко се оказва погрешно.

Тялото му потръпна при контакта с нейното. Тя имаше огромни и сякаш бездънни черни очи, по-черни дори от косата й. Прическата й беше къса, почти момчешка, ясно подчертаваше решителната извивка на брадичката й, дългата шия, изящната конструкция на раменете.

Трапчинката на гърлото й беше запълнена с мрак. Черна дупка на фона на бледата кожа. Майкъл имаше чувството, че може да изпие този мрак, да усети вкуса му в устата си.

Езикът му бавно се плъзна навън и близна шията й, леко овлажняла от потта. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, ръцете й се увиха около тялото му, пръстите й започнаха да галят мускулите по гърба му.

Главата му се повдигна и устните му срещнаха нейните, вече полуотворени в очакване. Бедрата й се повдигнаха и увиха около тялото му, сякаш искаше да се покатери върху него, да се слее с него.

Все още бяха прави. Краката й отново докоснаха пода, тялото й бавно се завъртя и застана с гръб към него. Ръцете му пуснаха главата й и нежно покриха твърдите й гърди. Зърната, яркочервени и натежали от желание, бяха толкова твърди, че тя изохка от докосването на мазолестите му длани.

Главата й се извърна назад, устата й се разтвори, езиците им нежно се преплетоха. Слабините на Майкъл потръпнаха и започнаха да пулсират от бавните, натежали от страст движения на съвършения овал, притиснат в него. Ръцете й, тънки и жилави, се вдигнаха високо над главата, движенията на таза й станаха по-изразени, по-ясно очертани като посока. Навън, навътре… Навън, навътре.

Той се отпусна на колене и бавно я обърна към себе си. Светлината, бледа и нереална, проблясваше над главите им като безмълвна светкавица. Извивките на тялото й се мяркаха и изчезваха, синият дъжд го покриваше на странни, полупрозрачни пластове…

Майкъл пъхна длани между издължените бедра, ароматът на тялото й беше главозамайващо силен. Тя разтвори крака и леко приклекна, деликатните косъмчета, по-тъмни от нощта, бавно се надвесиха над лицето му.

Почувства как тялото й потръпва, а мускулите в долната част на корема се стягат. Разперените й пръсти притиснаха тила му.

От устата й започнаха да излитат тихи писъци, гласът й се стори на Майкъл напълно непознат. Сякаш беше ги пазила някъде дълбоко в себе си и ги вадеше на показ само в изключителни случаи. Сега. С него.

— Обичам устата ти да е там… — прошепна тя, после тихите писъци започнаха отново.

Може би точно в този момент Майкъл разбра, че се е влюбил не само в Ца. Беше се влюбил в образа на Ца, в иконата Ца. Образ, изградил се в съзнанието му на художник още в мига, в който я беше зърнал. Беше я пожелал, при това именно по този начин, но едва сега си даваше сметка за това. Или го беше осъзнал, но бе предпочел да го скрие дълбоко в себе си.

Обичам устата ти да е там…

Това не беше го казала Ца — моделът.

Обичам устата ти да е там…

Това беше Ца — иконата. Ца — картината, която Майкъл се готвеше да довърши.

Вкусът на плътта, която влажно се разтваряше под натиска на устните му, също ще намери своето място в картината. Утре, вдругиден, когато и да било… Той ще открие пътя, по който да го прехвърли върху платното, придавайки му цвят и форма, вдъхвайки му живот. Сексуалността съществува на много и различни нива, може да бъде изразена на още повече…

— Обичам устата ти да е там — отново прошепна тя. — Там, о, да, точно там! — от устата й се изтръгна стенание, тялото й се приведе рязко напред, гърдите й докоснаха гърба му. Тя искаше зърната й да усетят максимално всичко, да натежат още повече от силата на желанието. Застана на пръсти, мускулите на корема й се втвърдиха, движенията на таза й ставаха все по-бързи и все по-неконтролируеми. Ноктите й се забиха в гърба му и това беше знак, че краят наближава.

Усети спазматичните конвулсии на вътрешните й мускули, възбудата му стана неудържима. Пенисът му окаменя, тестисите се вдигнаха нагоре и започнаха да пулсират, сякаш миг ги делеше от оргазма.

— Сега! О, да, сега! — бързи тласъци на тялото, нова промяна в тембъра на гласа й, одрезгавял от желание.

Ца рязко се отдръпна, за да смени позата. Сега вече беше седнала в скута му, оргазмът й го обля с горещите си вълни, пенисът му проникна докрай, ръката й се плъзна назад и стисна пулсиращите му тестиси.

Влажната й уста се сключи върху неговата, тялото му се разтърси от агонията на облекчението, на неземната наслада… А после сънят отлетя с онази лекота, с която винаги го беше правил. И Майкъл се събуди. Както винаги точно в същия, строго фиксиран момент.

Обзе го тъга, прониза го остро чувство на самота. Ще открие ли някога лек за това чувство?

Суйгецу.

Понякога прибягваше до деветте свещени слова на „Шужи Шурикен“ и без да изчаква настъпването на деня.

Суйгецу. Лунна пътека върху водата.

Изричаше деветте слова и когато беше развълнуван.

Суйгецу беше част от тактиката на „кенжуцу“ — боя със саби, на който някога го бяха учили. Отнасяше се до сянката на противника. Ако човек е в състояние да изчисли дължината на тази сянка ида остане извън нейния обхват, той ще бъде недостижим за атаката на противника, независимо от нейната яростна сила. Но лунната пътека върху водата беше сабя с две остриета. Тя включваше в себе си и коренно противоположна тактика — незабелязано промъкване в обсега на сянката и внезапна контраатака.

Суйгецу.

Изрече на глас тази дума и тя се изпълни със съдържание. Тъмна сянка в тъмната стая. По-черна от нощния мрак. Жива и подвижна.

Потънал в дълбокия унес, задължителен за произнасянето на деветте свещени слова, Майкъл все още продължаваше да изпитва вълнение. Ца бързо се превръщаше в блед далечен спомен, последиците от съня се разпръскваха като дим в безоблачно небе. Но той беше развълнуван от него. Не, по-скоро от последиците му…

Ясно помнеше позата на Ца в онази нощ. Беше извърнала глава да го погледне, синята светлина очерта ясно линиите на лицето под прибраните коси. И това лице изведнъж му заприлича на едно друго, отдавна мъртво лице…

Духът на Сейоко сякаш внезапно се бе надигнал от неизвестния гроб в дъното на дълбоката пропаст. Мигът беше кратък, но толкова ярък със своята интензивност, че краката му се подкосиха, а стомахът му се сви на болезнена топка.

Дали беше любил Ца, защото я желаеше? Или защото част от него я свързваше с онова, което беше изпитвал към любимата Сейоко? Тази мисъл го накара да се вцепени от ужас и да отблъсне Ца от тялото си. Не искаше да дава отговор на този въпрос. Никога! Никога! Не си даваше сметка, че се парализира именно от страха да живее с миналото. Че ужасът го прави безпомощен, че никога няма да изтръгне от душата си спомена за Сейоко.

Нищо чудно, че не успя да довърши свещения ритуал. Краят му се губеше надолу, към дълбоката пропаст, в която той нямаше кураж да се спусне. А „Шужи Шурикен“ неизменно изисква спокойно, дори съзерцателно състояние на духа.

Опитът го беше научил, че нищо в живота не може да се постигне без пълна концентрация на духа. Първият и най-опасен враг на тази концентрация е вълнението. А вторият — объркването.

Стратегията проповядваше, че някое от тези състояния (най-добре и двете, разбира се) трябва да бъде вмъкнато в психиката на врага. Успееш ли да го сториш, победата ти е сигурна. Това важеше както при бойните изкуства, така и в бизнеса. Просто защото бизнесът не е нищо повече от интелектуална интерпретация на бойните изкуства. Всички преуспяващи бизнесмени са майстори на стратегията, истински „сенсеи“…

Майкъл винаги беше мислил, че баща му е сенсей в своята област, без дори да подозира каква е тя. Чичо Сами беше прав в едно: Филип Дос наистина притежаваше забележителен ум. Може би по свой собствен начин той е бил истински ясновидец.

Негова беше идеята да изпрати Майкъл в Япония. Само там, казваше Филип, синът му може да усвои кенжуцу на наистина високо равнище.

Спомни си за предложението на Джонас. Господи, в него няма абсолютно никакъв смисъл! И все пак… Дълбоко в душата си изпитваше отчаяното, почти самоубийствено желание да отиде там, където искаше Джонас. Дори и само заради тънката нишка в съзнанието си, свързана с личността на Филип Дос. За да разкрие всичко възможно за живота на баща си. И за неговата смърт…

Майкъл се чувстваше като отхвърлен от обществото човек, който след дълги години се е завърнал в родното си място, но само за да открие, че изобщо няма дом. Дълбоко в душата си винаги беше подозирал, че не желае да се изправи лице в лице с определена част от живота на баща си. Но сега вече беше принуден да го стори. Ако иска някога да разбере причините за неговата смърт. Подозираше, че не го ли стори, с душевното му спокойствие ще бъде свършено.

Мислено се върна обратно в Япония. Там беше рожденото място на душевното спокойствие, което имаше предвид. Спомни си нощта, в която Цуйо се завърна от тъжното си пътуване до семейството на Сейоко. Беше късно, но лампата в стаята на Майкъл продължаваше да свети.

Цуйо влезе при него, Майкъл се поклони и изрече бавно и отчетливо всички церемониални приветствени слова. Времето се точеше бавно. Двамата седяха един до друг с подвити крака, сенките им се сливаха върху стената.

— Как беше възможно да се случи това? — дрезгаво прошепна накрая Майкъл, гласът му тежеше от неизказани обвинения.

Сенсеят не отговори и той нетърпеливо се обърна да го погледне в лицето.

— Ти знаеш отговора. Искам да ми го кажеш.

— Не зная никакъв отговор — отвърна Цуйо. — Имам само въпроси.

— Зададох си хиляди въпроси! — горчиво поклати глава Майкъл. — И отговорът неизменно беше един и същ: би трябвало да мога да спася Сейоко! — стисна глава между ръцете си и тихо добави: — Събрах си багажа, сенсей. Отивам си у дома.

— Не те разбирам — отвърна Цуйо. — Твоят дом е тук.

— Наистина ли не разбираш? — вдигна глава Майкъл, сълзите напираха да изскочат изпод клепачите му. — Наистина ли не виждаш, че грешката беше моя? Трябваше да намеря начин за спасяването й! Трябваше! Но аз не направих нищо и тя е мъртва!

— Да, Сейоко наистина е мъртва — кимна сенсеят. — И никой не скърби за това повече от мен! Но смъртта беше нейната карма. Защо имаш чувството, че си виновен?

— Защото бях там! — задави се от вълнение Майкъл. — И бях длъжен да я спася! Имах сили да го сторя!

— Имал си сили да спасиш себе си и си го сторил — тихо отвърна Цуйо. — Какво повече можеш да искаш?

— Много повече! — разгорещено отвърна Майкъл.

— Я се погледни — спокойно го посъветва Цуйо. — Кръвта пулсира във вените ти, качва се в главата ти, целият гориш. Даваш пълна свобода на гнева. А гневът е твоето второ, фалшиво съзнание. Когато си под негово влияние, не можеш да сториш нищо, дори да се изразяваш ясно! Фалшивото съзнание те кара да говориш лъжи и неистини. То те лишава от ясен разсъдък, следователно и от сила.

Гневът те кара да мислиш, че трябва да се накажеш. Но истинското ти съзнание — онова, което си погребал под гневните изблици, знае истината, при това прекрасно я знае. Че ти не си виновен за смъртта на Сейоко.

— Ех, ако…

— Какво „ако“? — прекъсна го рязко Цуйо. — Ако беше лъв, досега да си ме разкъсал на парчета! Ако беше мушица, досега да съм те смазал с ръка! Какви глупости ти минават през ума?

— Ти не ме разбираш — безпомощно въздъхна Майкъл.

Приведен напред с ръце върху коленете, Цуйо извърна глава и втренчено го погледна.

— Преди да дойда тук, се отбих в стаята на Сейоко — тихо рече той. — Някой е поставял свежо цвете във вазата й през всичките дни на моето отсъствие — бялата му глава се наклони, в тази поза той беше този, който приличаше на лъв: — Случайно да знаеш нещо по този въпрос?

Майкъл бавно кимна.

— Сега вече всичко ми е ясно — въздъхна Цуйо.

— И то няма нищо общо със Сейоко — гласът му стана твърд като стомана: — То е свързано единствено с твоите егоистични чувства към нея!

Смутеното мълчание на Майкъл беше по-добро от всякакъв отговор.

— В такъв случай можеш да си събираш багажа! — отсече Цуйо. — Тази школа няма да ти бъде от полза!

Разбира се, Майкъл не замина. Цуйо правилно беше преценил, че думите му ще бъдат онази галванична искра, която ще накара момчето да се отърси от самосъжалението. В последвалите години си спомняше за призрака на Сейоко само когато изпаднеше в настроението, което Цуйо определяше като „гняв“.

Смъртта на Филип Дос и последвалите разкрития за живота му разтърсиха из основи спокойния и нарочно лишен от предварително планиране живот на Майкъл. Успехът в този живот, наричан от другите „брилянтен“ и „пълен“, му позволяваше да се отдава на творческите си пориви колкото иска и когато го пожелае. Но сега тази свобода, винаги толкова важна за него, беше поставена под заплаха. Джонас Самартин искаше да го вкара в мелницата на онази ужасна машина, която беше смляла на кайма Филип Дос, неговия баща.

„Дали не съм луд, за да мисля изобщо за това предложение?“, запита се Майкъл. Изведнъж му се прииска Цуйо да е жив, да поговори с него, да поиска съвета му. А после, с внезапно насълзени очи, той съзна, че иска да общува не с Цуйо, а с родния си баща. Иска го отчаяно много. „Кога изтече всичкото това време, татко? Кога се изтърколи животът? Къде изчезна ти?“

Тръсна глава, изостави позицията лотос и се върна в леглото. В стаята цареше пълен мрак, завесите не помръдваха. Откъм река Потомак идваше тежък, напоен с влага въздух. Някъде далеч проблесна светкавица, последва я тежкият тътен на едва чута гръмотевица…

После Майкъл потъна в неспокоен сън. Доста по-късно щеше да си даде сметка доколко вълнението е попречило на ясната му концентрирана мисъл.

Положително това вълнение беше причината да не обърне внимание на пълния мрак, който цареше около къщата. Охранителните прожектори бяха изключени.

Одри вдигна пистолета, прицели се и стреля в лявото око на баща си. Но той, вместо да падне, започна да й говори:

— Мога да ти дам целия свят!

Устните му, сини като водите на океана, изобщо не помръдваха. Странен, свистящ звук придружаваше думите му.

Беше облечен в костюм с жилетка, която наподобяваше стоманена броня. Там, където го докосваха лунните лъчи, материята хладно проблясваше. Юмруците му бяха скрити зад специални ръкавици за фехтовка, дясната му ръка стискаше сабя от странно черен, сякаш току-що отлят метал. В лявата държеше копие с дръжка от слонова кост, острият му връх блестеше, сякаш покрит с необработени диаманти.

— Ето ти небето и земята.

Дупката на мястото, пронизано от куршума, изведнъж изчезна. Вместо нея се появи черна превръзка с нарисувано око.

— Давам ти ги, Оди.

Ръцете му се протегнаха напред, оръжията подканящо се поклатиха. Зад фигурата му изригна гейзер бяла пара, която разроши косата му и започна да го скрива от погледа й.

— Какво си ми дал досега? — попита тя. — Какво изобщо си ми дал някога? — сравнен с гръмотевичното ехо на думите му, нейният глас изглеждаше тих и неубедителен. Вероятно защото се задавяше от яростта, нахлула в душата й.

— Бях ослепен от враговете си — рече той и пристъпи напред с нечовешка пъргавина. — Опитаха се да ме убият, но само ме раниха.

— Аз стрелях по теб, татко! — изкрещя Одри. — Мразех те за всичко, което пропусна да направиш за мен! Никога не беше тук, когато имах нужда от теб! Никога не си мислил за мен! Интересуваше те единствено Майкъл. Него изпрати в Япония, само неговото бъдеще те интересуваше! Обграждаше го с внимание дори когато те нямаше. Отскачаше до Япония да проверяваш как върви обучението му, постоянно мислеше за него! Защо? Защо? Защо? Вече си мъртъв и не мога да те попитам. Не мога дори да ти се сърдя, без да ме обземе дълбоко чувство на вина. Толкова дълбоко, че ми се иска да умра!

— Но аз още не съм мъртъв, Оди.

Дали казва това, защото не я чува? Или защото не го е грижа за нея?

Изпаднала в ужас, Одри запуши ушите си с ръце.

— Стига! Престани!

Никаква полза. Думите му проникваха през плътта й и там се взривяваха с болезнена, сякаш причинена от електрически ток, енергия. Ръката му с черната сабя се повдигна, острието й избухна в ярки пламъци. После вдигна и копието, дъждовните капки се стекоха от блестящия връх.

— Имам да ти разказвам много неща.

При всяка негова дума тялото й се разтърсваше.

— Имам много неща да ти дам.

Мяташе се като риба, захапала въдицата, тялото й се гърчеше от остра вътрешна болка, която никога нямаше да я напусне.

После започна да пищи.

— Оди, изслушай ме!

Гласът му прогърмя с гръмотевична сила.

— Оди! Оди-и-и…

Одри подскочи и се надигна от леглото. Сърцето й бясно препускаше, ръцете й неволно го притиснаха. Чуваше как кръвта препуска във вените й, цялата беше потънала в пот.

Мракът я обгръщаше като тежък облак. Протегна ръка и включи нощната лампа до леглото. После извади пощенската картичка на баща си. Беше пристигнала преди няколко дни. Тя я прочете и скри в чекмеджето на масичката. След известието за неговата смърт вече не беше в състояние дори да я погледне. Но сега изведнъж й се прииска да я вземе в ръце, да я прочете от начало до край, да я притисне до гърдите си като талисман, който ще я предпази от ужасните кошмари.

Одри препрочете този текст толкова много пъти, че го запомни наизуст. Не го разбираше, но той беше последното послание от баща й. Беше прав — не й се искаше да изхвърли картичката. Взе я в ръка и бавно влезе в банята. Сгъна тънкото картонче на две и го постави в шкафчето за лекарства, зад кутията с дамски превръзки. После бързо и почти панически, без да си дава време за размисъл, отново го измъкна навън, накъса го на ситни парченца и го пусна в тоалетната чиния.

Прочитането на текста сякаш увеличи безпокойството й от ужасния кошмар, който беше сънувала. Не беше в състояние да сподели съдържанието на картичката с Майкъл точно по начина, по който не беше в състояние да я унищожи, поне в първия момент. Сега вече си даде сметка, че трябва да го стори. Беше казала на Майкъл за последната картичка на баща си. Реши на сутринта да му предаде и съдържанието й.

Успокоена от взетото решение, тя се върна обратно в спалнята и се насочи към леглото. В същия момент нощната лампа примигна и угасна. Тя натисна бутончето, но нищо не се случи. Господи, точно сега ли трябваше да изгори тази крушка!

Сви крака и опря колене в гърдите си. Наоколо цареше непрогледен мрак. Струваше й се плътен, чувстваше тежестта му върху клепачите си. По същия начин, по който чувстваше думите на баща си по време на кошмарния сън. Отчаяно й се прииска да има светлина. Реши да стане и да слезе в хола. Там, в един от шкафовете, имаше резервни крушки. Но усилието да стори това й се стори прекомерно, парализира се само мри мисълта, че трябва да се придвижва в тъмнината.

Изведнъж ахна и напрегнато се надигна. Стори й се, че чу някакъв звук. Или това беше ехото от кошмарния сън? От мрака и странната среща с баща й? Двете неща й се струваха еднакви. Светът, в който живееше, беше изпълнен с непрогледен мрак. Сетивата й бяха притъпени за всичко, не бяха в състояние да приемат не само вътрешния смисъл, но дори и физическите очертания на обектите.

Нощта е време за слушане.

Нали така беше казал баща й? Някога, в далечните детски години? Помнеше го да влиза в стаята, дочул уплашените й викове. Сядаше на ръба на леглото и тя веднага се успокояваше. От тялото му се излъчваше топлина, тя почти моментално се унасяше в сън. Представяше си Коледа, в огнището пропукваха борови пънове, стаята се изпълваше от аромата на запалена смола. Тогава къщата беше топла и уютна, изпълнена с подаръци…

— Нощта е време за слушане, Оди — шепнеше баща й. — За слушане и красиви сънища… За опосуми и таралежи, излезли да се поразходят; за жаби и саламандри, плуващи в отрупано с красиви лилии горско езеро; за червеношийки и дроздове, припичащи се на слънце по клоните на дърветата, тях трябва да слушаш, Оди…

Но годините отминаваха, мракът постепенно се изпълни с друго, доста по-страшничко съдържание. Дяволът слиза на земята единствено нощем. Вампирите търсят оголените шии на беззащитните си жертви. През прозорците се промъкват маниакални убийци, които първо изнасилват своята жертва, а след това я разпарят с остър нож…

— Ох! — неволно потръпна Одри. Какво се опитва да направи? Нима иска сама да се изплаши до смърт? Остатъците от кошмарния сън продължаваха да висят в мрака на нощта. Плътни като дим от запален мъх, те кръжаха над главата й като гигантска паяжина, от която нямаше измъкване.

Тъмнината. Слабото й място. Трябва да се научи да го преодолява. Направи върховно усилие на волята, стана от леглото и се насочи към вратата. Натисна бравата и започна да се спуска към хола. Ще вземе нова крушка и ще се върне, какво толкова страшно има в това?

Изведнъж замръзна на място, ръката й остана залепена за хладната топка на бравата. Господи! Главата й светкавично се извъртя. Звукът отново се повтори, този път го чу съвсем ясно!

Пристъпи до парапета на стълбата, сърцето й лудо блъскаше. Замръзна на място и отново се ослуша. Господи Исусе! Долу имаше човек! Пръстите й стиснаха парапета с такава сила, че кокалчетата им побеляха и изтръпнаха.

Зъбите й проскърцаха в отчаян опит да се овладее. Не бъди такова хлапе, Оди, каза си тя, неволно прибягвайки до речника на баща си. Къщата е заключена отвсякъде. Вероятно е Майкъл. Ясно беше видяла колко се разстрои след разговора, който проведоха. Сигурно и той не е успял да заспи.

Изпита огромно облекчение, че няма да е сама, и започна да се спуска по стълбите. Звукът прозвуча отново. Изправена на последното стъпало, тя вече можеше да определи откъде идва той — от кабинета на баща й. Сега вече беше сигурна, че това е Майкъл. Усмихна се, прекоси трапезарията и натисна бравата на кабинета.

Нощта е време за слушане.

— Майкъл…

Думите замряха в гърлото й, от него се изтръгна само неясно ръмжене, слюнката й пресъхна. Вътрешността на устата й се превърна в топка памук, опитваща се да я задуши.

В тъмнината се разнесе странно изсвирване, ниско и същевременно звучно, кънтящо и заплашително. Сякаш някой беше опънал невидима струна. Струната на смъртта.

В следващата секунда халатът й се разцепи диагонално — от дясното рамо до лявото бедро, после бавно се смъкна към глезените й. Тя остана гола и беззащитна, като зряла праскова.

Одри издаде кратък вик, извъртя се и направи опит да се върне обратно. Но нещо й пречеше, не беше в състояние да направи дори една крачка. Ситуацията дотолкова приличаше на онова, което беше сънувала преди броени минути, че тялото й потръпна и безволево се отпусна. Опита се да пристъпи към вратата, движенията й бяха странно тромави и забавени, като на състезателна кобила, затворена в тясно, предназначено за хора помещение.

Извъртя се рязко в опита си да открие какво я спира, лакътят й влезе в болезнено съприкосновение с ръба на тежката махагонова врата.

Нещо я задържаше, нещо, което притежаваше огромна сила. Майкъл положително би могъл да я стиска по този начин, раздразнено си помисли тя. Той също обладаваше свръхчовешка сила. Усети как някакво тяло се притиска до нейното и инстинктивно замахна.

Одри съвсем не беше слаба жена. Още от малка се занимаваше с физически упражнения, подчинявайки се на волята на баща си. Почти цял живот правеше поне по три тренировки седмично. През последните години беше постигнала сериозен напредък във вдигането на тежести. Ето защо нападението й беше мощно и стремително.

Успя да се освободи, завъртя се и политна към килима, препъната от малката масичка в средата на помещението. Въздухът напусна гърдите й с остро свистене, от устата й се откъсна тих вик. Направи опит да стане, но мракът се сгромоляса върху нея.

Изтръпнала от ужас, тя вдигна глава и видя движението на сянката толкова близо до нея, че почувства топлината й. Инстинктивно потърси очи, уста, някакви черти на лицето. Всякаква прилика с човешко същество, която би й позволила да се отърси от ужаса.

Но нямаше нищо. Мрак в мрака. Вкопчили тела едно в друго, двамата продължаваха да се борят. Бяха притиснати така плътно, че гледани отстрани, сигурно приличаха на някакво праисторическо чудовище.

Одри усети лек дъх върху бузата си, имаше чувството, че я увиват с няколко пласта бодлива тел. Подчинявайки се на странен и вероятно примитивен инстинкт, тя се притисна в тялото на нападателя с цялата си сила. Беше сигурна, че това е единственият й шанс да се спаси.

Коляното й по-скоро усети, отколкото напипа пролуката. Движението му нагоре беше светкавично, ударът попадна в слабините на нападателя с огромна сила. Той тежко изпъшка, дъхът му опари лицето й. Но нормалното в такава ситуация превиване на две така и не последва. Обзета от сляпа паника, Одри имаше чувството, че се бори с някаква свръхестествена сила. Решителността започна да я напуска.

По неизвестен начин фигурата почувства колебанието й и моментално се възползва от него. Преди да успее да предприеме каквото и да било, Одри се оказа просната по гръб. Сковани от нарастващата паника, реакциите й се забавиха с частица от секундата. И това беше напълно достатъчно.

Направи нов опит да използва коляното си, но вече беше късно. Рязък удар в капачката парализира целия й крак, остра като пламък, болката я прониза нагоре, чак до таза. Блокиране на нервните възли. Одри беше научила някои неща от Майкъл и веднага си даде сметка, че десният й крак вече не става за нищо.

Започна да се бори с ръце, използваше ноктите си. Опита се да докопа окото, вътрешната част на брадичката, основата на врата… Нищо. Блокировката на противника беше на висота. Почувства как вътрешните й органи се отпускат и отчаяно си помисли: „Господи, нима ще умра?“

Майкъл рязко се събуди. Стори го не благодарение на слуха си, а на някакво остро вътрешно чувство, пронизало слабините му. Нещо се беше промъкнало дълбоко в спящото му съзнание и беше издало командата събуждане.

В рамките на стотна от секундата беше на крака и прекосяваше абсолютната тъмнина на стаята. Извади от шкафа катаната — своята дълга японска сабя, стисна ръкохватката и безшумно, както си беше гол, излезе на площадката. Инстинктът го накара да подмине стаята на Одри без всякакво колебание. Вратата беше открехната, но той знаеше, че сестра му не е там, и дори не надникна.

Спусна се по стълбите към хола. Стъпваше странично с босите си ходила, придвижването му беше абсолютно безшумно. Стискаше катаната е две ръце, острието й беше насочено надолу и встрани. Напредваше по правилата на бойните изкуства — с лявото рамо напред. Пръстите му, свити в юмруци около дръжката на сабята, бяха в такова положение, че лесно можеше да ги използва за защита от внезапно нападение.

Без „сангаку“ си нула, казваше Цуйо. Дисциплина, концентрация, мъдрост. Трите съставни части на „сангаку“. Липсва ли ти някое от тях, не можеш да постигнеш нищо. Можеш да се научиш да въртиш сабята, да финтираш, да убиваш. Но пак ще бъдеш нула, защото духът ти няма да е на необходимата висота. Силата ти ще намалее и ще дойде времето, когато ще бъдеш посечен. Не от сабята на противника, а от превъзходството на духа му. Оцеляването е невъзможно без мъдростта на истината. Това е основната част на „пътя“.

Дисциплина, концентрация, мъдрост.

Това бяха качествата, извикани на живот в момента, в който Майкъл зае позицията „колело“. Основната, базисната позиция на „тай“, позволяваща му да върти сабята във всички възможни посоки. В школата „Шинкаге“ „колелото“ се считаше за отбранителна позиция.

Изправен в долната част на стълбите, той видя открехнатата врата на кабинета. Дисциплина, концентрация, мъдрост. В ушите му ясно прозвуча резкият, почти нечовешки глас на Цуйо, очите му видяха стиснатите, едва помръдващи устни. Отново чу дрезгавия някак механичен глас на стария сенсей: Само едно нещо ти е необходимо, преди да започнеш боя — трябва да забравиш значението на живота и смъртта. Душата ти трябва да бъде чиста и спокойна, нищо не бива да нахлува в нейните дълбини. Успееш ли, ти не само ще победиш, но и ще бъдеш истински майстор на меча.

Преодоля разстоянието стъпка по стъпка, бавно и внимателно. Прекоси трапезарията и се приближи до вратата на кабинета. През отвора подухваше свежият нощен ветрец. Вътре беше далеч по-тъмно както от хола, така и от трапезарията.

Напрегна слух. Тихите, едва доловими звуци бавно се подреждаха в съзнанието му и се превръщаха в нещо познато. Пъшкане и напрягане на мускули, характерни за ръкопашния бой. Майкъл си спомни за крадеца, заради който баща му беше наредил да се монтират охранителни прожектори. Понечи да остави сабята си и да се намеси в битката с голи ръце.

Кракът му се вдигна и безшумно стъпи на прага. И нещо изведнъж го спря. Почувства ясно излъчването на неизвестния нападател. Беше сигурен, че онзи, който се бори с Одри във вътрешността на кабинета, също носи катана.

Затваряйки съзнанието си за шока от това разкритие, той бавно и абсолютно безшумно пристъпи в кабинета. Но въпреки това присъствието му моментално беше засечено.

В ушите му сякаш изграчиха ято лешояди, лампата на сантиметри от гърдите му се пръсна, разсечена на две. „Одри, проплака съзнанието му. Къде си, Одри? Жива ли си? Или вече…“

Усети невероятната близост на невидимото острие, рязко се втурна напред и замахна с катаната. Моментално съжали за това, тъй като сабята на противника се стовари върху неговата и острието й се заби в килима.

Майкъл безгласно се прокле. Загрижеността за Одри го беше накарала да изгуби част от концентрацията си. Несръчната атака не само е обречена на неуспех, но и предупреждава противника навреме, засилва неговата увереност в успеха.

В частицата от секундата, която му беше необходима да освободи острието на оръжието си, Майкъл ясно усети присъствието на вражеската катана — една тъмна и невидима сянка сред гора от подобни сенки. Без да гледа, той знаеше къде точно се намира тя; знаеше, че вече се движи; знаеше коя е целта й.

Светкавично се сви, притисна глава в стомаха си и се претърколи напред. В момента най-трудното беше да се раздели със сабята. Но животът му висеше на косъм и може би затова прозря намеренията на противника е кристална яснота: той беше замахнал с катаната си странично, в опит да отсече главата му.

Стовари се с цялата си тежест върху сянката, усети как тя полита и пада отгоре му. Една ръка направи опит да прекъсне притока на кислород до дробовете му, притискайки длан до носа и устата му. За миг го завладя чувство на клаустрофобия, в следващия тялото на противника го затисна. Усети натиск в опашната кост и прозря намеренията му — онзи искаше да го отмести от себе си на разстояние, достатъчно за нанасянето на къс, но мощен ритник. В гърлото или тила, според положението на тялото му. Това щеше да бъде краят. Прекъсване на артерия или счупване на вратни прешлени.

Майкъл си помогна с лакти, за да удължи действието на инерционните сили. Трябваше да продължи да се търкаля, за да не изложи на показ нито една от уязвимите точки.

Но плещите му опряха в килима, противникът се стовари отгоре му с цялата тежест на тялото си, лицето му остана незащитено. Подуши химикала още преди да усети докосването на парчето плат. Задържа дъха си, но въпреки това усети разяждащата миризма в ноздрите си.

Безумно много му се искаше да използва ръцете си, но съзнаваше, че в момента, в който раздвижи лакти, тялото му ще бъде изложено на риска да получи смъртоносен ритник. А така, както беше свит на кълбо, краката му бяха напълно неизползваеми.

Специалната подготовка му позволяваше да не диша доста по-дълго от обикновените хора, но и неговите възможности не бяха безгранични. Очите му виждаха само разкривени сенки, ушите му улавяха единствено тласъците на кръвта в собствените му вени. Напрегнал до крайност физическите резерви на тялото си, той не можеше да разсъждава. В главата му ехтеше пронизителен звън. Безгласният писък, който предхожда загубата на съзнание и окончателното поражение.

Някак странно, с ослепителна яснота си спомни за начина, по който беше започнал този двубой. Посичащият удар с катаната беше грешка, може би фатална… Проигра ситуацията в помръкващото си съзнание, направи опит да си представи какво би станало, ако беше спазил докрай наставленията на Цуйо. За да отбиеш успешно атаката на врага, духът ти трябва да се концентрира в една-единствена точка — там, където ръцете ти се сключват около дръжката на катаната.

Потъваше все по-дълбоко в света, в който волята престава да действа, в който престава да действа и разумът. В света, в който дори Пътят губи своята сила…

ЗИРО.

Не искаше да отива в този свят.

— Одри!!

Безмълвен вик, по-черен дори от мрака, който се спускаше над съзнанието му. Вече не можеше да контролира тялото си. Продължаваше да се бори, но не знаеше какво точно върши. Помътнял от химикалите, с които беше напоено притиснатото до устата му парцалче, умът му неволно започна да гради някакъв странен свят, увиснал между кошмарите и загубата на съзнание.

Плуваше в несъществуващо море, летеше в несъществуващо небе, вкопчваше се в скала, която не беше скала… Новият свят на Майкъл.

Свят, който бавно помътня, после потрепна и изчезна. Остана му единствено усещането, че пада в бездънна, дълбока пропаст…

Зимата на 1946 — пролетта на 1947

Токио/Тихоокеански регион

Детството на Филип Дос премина в една ферма, разположена в най-западната част на щата Пенсилвания, близо до Латроуб. Природата тук беше великолепна — гъсти гори, вълнисти хълмове и кристално бистри езера.

Семейство Дос се занимаваше с отглеждане на пилета. Работният ден започваше в четири и половина сутринта и приключваше след залез-слънце. Тежък и неблагодарен, зле заплатен труд. Бащата на Филип беше принуден да се бори с непрекъснато нарастващите цени на зърното за изхранване на пилетата, болестите и силната конкуренция на големите птицекомбинати. Но старият Дос не умееше да върши друго и беше доволен, че успява да изхрани семейството си и все още не е банкрутирал.

Филип мразеше фермата. Мразеше вонята на птичи изпражнения, мразеше кръвта при процеса на клането, мразеше еднообразието на живота. В замяна на това изпитваше дълбоко възхищение от природата наоколо. С часове наред съзерцаваше синеещите се в далечината хълмове, редовно изминаваше пеш няколкото мили, които деляха фермата от железопътната гара Ери Лакуана и там с трепет очакваше пристигането на товарните влакове, ритмично потракващи по релсите. Много обичаше влаковете. Често сънуваше мощните локомотиви, пронизващи мрака с жълтеникавите си очи, чуваше пронизителната им свирка, виждаше как косовете излитат вкупом от електрическите жици, уплашени от огромното, бълващо черен дим чудовище.

Едва когато напусна фермата, разбра какво значение са имали за него тези влакове. Идваха отдалеч, от неизвестни места, които събуждаха неудържимо любопитство в душата на момчето. То се мяташе в леглото, потеше се от напрежение, търсеше начин да задоволи това любопитство.

Баща му беше прагматичен човек. Обръщайки поглед към миналото, Филип си даваше сметка, че е станал такъв по принуда, от самия живот. Слаб и загорял, с избелели от слънцето очи, той без колебание изтръгваше момчето от света на мечтите и го пращаше да си изпълнява задълженията. А те бяха прозаични: да събира яйцата от клетките на носачките преди училище, а вечер да почиства тези клетки.

— Нито няма да излезе от теб, синко — казваше баща му. — Светът няма полза от мечтатели. В него успяват само онези, които се трудят. Човек трябва да знае, че мечтите са нищо. Мъжът има куп отговорности. Да създаде семейство, да се грижи за прехраната на децата си… — майката на Филип беше умряла при раждане когато момчето нямаше още две годинки, баща му остана сам и никога не я споменаваше. Не споменаваше изобщо никакви жени. — Семейството е най-важното нещо в живота, синко. Глупаво е да се мисли по друг начин. Колкото по-скоро разбереш това, толкова по-добре за теб.

Тези думи караха момчето да потръпва от ужас. Избиваше го студена пот в момента, в който си представяше, че трябва да прекара живота си в тази ферма, да работи осемнадесет часа в денонощието и седем дни в седмицата, месец след месец да се занимава с еднообразната, до влудяване монотонна работа. Мечтаеше да скочи в някой от вагоните на влака, който минаваше през града всеки ден. Тази мечта изпълваше сънищата му. Копнееше да изкачи синеещите се в далечината хълмове, да открие какво има отвъд тях. Копнееше да се срещне с хора, които не са като него.

Но когато се опитваше да обясни това на баща си, думите неизменно засядаха в гърлото му. Навеждаше глава и се заемаше със задълженията си.

В крайна сметка не влаковете, а една червена лисица промени съдбата на Филип.

Зимата, през която щеше да навърши четиринадесет години, се оказа люта и продължителна. Една червена лисица започна редовно да посещава курника на кокошките носачки. Филип пръв откри следите от тези посещения — кървави петна, смачкани пера и кокоши кости.

Двамата с баща му я преследваха в продължение на седмици — през покритото с дълбок сняг поле, заскрежената гора, каменистите поточета, сковани от дебел пласт лед. Стиснал в ръце стара, но надеждна пушка „Ремингтън“, 22-ри калибър, Филип вървеше по петите на баща си, който от време на време спираше да му покаже следите на зверчето. Отпечатъци от лапи върху тънката ледена кора, червеникави валма козина по храсталаците, малки купчинки изпражнения.

Ловът се проточваше, момчето ставаше все по-оживено и възбудено. Умът му с готовност попиваше всичко, което обясняваше бащата, сам започна да търси белезите от присъствието на звяра. На третия или четвъртия път вече не бащата, а Филип водеше, очите му безпогрешно откриваха оставените от лисицата следи.

В крайна сметка именно Филип разбра защо преследването им неизбежно приключва край коритото на едно от поточетата. Тук следите на лисицата изведнъж се губеха, сякаш на звяра му омръзваше да ги води за носа и решаваше да изчезне.

Бащата каза, че лисиците обикновено спят в дълбоките храсталаци, с опашка, увита около тялото. Но някакъв непонятен инстинкт накара Филип да прекрати безплодното претърсване на храстите и да се насочи към коритото на потока, край което копаеха дупките си язовци, къртици и други подобни животинки. Беше сигурен, че лисицата се е възползвала от удобството, което предлагат тези дупки, в болшинството си отдавна запуснати.

В момента на откритието душата му се изпълни с див възторг. Още помнеше думите на бащата, прошепнати на сантиметри от ухото му:

— Тя е твоя, синко.

Свали пушката от рамото си и дръпна затвора. За цял живот запомни краткия миг, в който тялото на лисицата отскочи назад и се блъсна в калната стена на къртичината. Червената кал полепна по златисто-сребърната й козина.

Лисицата беше врагът: коварният убиец, разрушителят. Сарацин, проникнал сред благопристойните християни. Филип изпита неземно удоволствие от акта да я изкара на повърхността на земята и да я накаже. Имаше чувството, че е бог на възмездието.

Продаде фермата два дни след смъртта на баща си. На третия се метна в един от товарните вагони. Западна Пенсилвания остана далеч назад, но споменът за лисицата продължаваше да е жив в съзнанието му. Остана там през цялото време на продължителното му скитане от град в град, чувството му към несправедливостите в света ставаше все по-силно и по-завладяващо, душата му копнееше за възмездие срещу тях. В Чикаго опита да работи като полицай, но свободолюбивият му дух бързо възропта срещу политическите машинации, с които беше длъжен да се съобразява всеки пазител на реда.

Скочи в поредния товарен вагон и потегли на изток, към Ню Йорк. Годината беше 1940-а, войната вече беше започнала. Огромният град го привличаше неотразимо, тук живееше всемогъщото зло, което трябваше да бъде изкоренено. Злото, намерило олицетворение и възможност за изява в зловещата машина на войната.

Записа се доброволец в армията. Нестандартният начин на мислене му донесе доста неприятности още по време на задължителната първоначална подготовка. Но извади късмет със сержанта, който водеше упражненията на новобранците. Стар и опитен строевак, той моментално откри наличието на особени заложби в мълчаливия младеж и го включи в групата на новобранците, които трябваше да преминат специална разузнавателна подготовка за нуждите на ОСС — Специалните части. И беше прав — Филип се оказа просто роден за разузнавач. Никога не се замисляше за личната си сигурност, никога не вземаше предохранителните мерки, характерни за повечето обикновени войници. Около него сякаш се издигаше невидима преграда, която закриляше не само него, но и всички останали.

Командирите му в Специалните части забелязаха тези качества на младежа и направиха всичко възможно да ги развият и утвърдят. Подложиха го на най-тежките възможни тестове във физическо и психическо отношение, а той не само не се изплаши и дръпна, а напротив — посрещна ги с видимо въодушевление.

А когато подготовката му приключи, командването реши да го прикрепи към някой проверен и „надежден“ по тяхната терминология боец. Този някой трябваше да бъде неизменно до Филип, трябваше да притежава „съответните“ качества. Накратко казано — трябваше да е човек, който може да се справя с бунтарския му дух.

В екип с лейтенант Джонас Самартин, Филип взе участие в широката настъпателна операция на Съюзниците, разгърната в Тихоокеанския басейн. На практика те нито веднъж не стигнаха до участие в истински бой. Джонас беше специалист по дешифриране на вражеските кодове, Филип поемаше предоставената от него информация и повеждаше малка група специално подбрани бойци в тила на противника. Набезите им се осъществяваха само нощем, задачите им бяха прости и ясни — проникване във вражеските позиции и причиняване на максимални щети, оттегляне без никакви доказателства за някакво присъствие там.

През 1943 година действаха на Соломоновите острови. Няколко месеца преди това — в Нова Гвинея. Последваха Марианските острови, Иво Джима и Окинава, кръгът около Япония бързо започна да се стеснява.

Акциите им в района бяха толкова успешни, че Върховното командване на японската армия ги кръсти „нинджа сенсо“ — „бойците нинджа“. Естествено за тях не се съобщаваше във вестниците, армейският бюлетин „Старс енд Страйпс“ не им отделяше нито дума. Въпреки това славата на „нинджа сенсо“ се разнесе из всички поделения на американската армия, от ухо на ухо се разказваха какви ли не чудеса за техните акции.

През последните шест месеца на войната — малко след голямата бомбардировка на Токио през март 1945 година, изпепелила половината град, и също така малко преди онзи августовски ден на същата година, когато „Енола Гей“ пусна атомна бомба над Хирошима и промени света завинаги — Филип и Джонас най-сетне намериха време да станат нещо повече от бойни другари, готови да рискуват живота си един за друг. Станаха приятели.

Джонас беше последна издънка на род със славни военни традиции. Дядо му бил капитан в градската полиция на Ню Йорк през 1896 година, а негов началник бил самият Теди Рузвелт. Подали оставка едновременно през следващата година. Привлекли на своя страна още един приятел — Ленърд Ууд, и създали прочулата се в цяла Америка частна гвардия за охрана, известна под името „Суровите ездачи“. По време на Първата световна война бащата на Джонас служил като капитан в кавалерийска част. Загинал във Франция, след като вече имал четири медала за храброст.

Самият Джонас вече се радваше на слава, не по-малка от славата на своите предци. Дипломирал се със златен медал във Военната академия Уест Пойнт, той без колебание избрал Специалните части, които най-пълно отговаряли на непоколебимата му решителност и жертвоготовност. Командването бързо оценило смайващата му способност да намира изход и от най-заплетените ситуации, невероятната му изобретателност при работа с шифрованите радиограми на противника. Направили го криптограф, дали му пълна свобода на действие.

— Тук има толкова много смърт, че всичко наоколо изглежда нереално — каза една вечер Джонас, малко след като бяха опразнили бутилка руска водка. Намираха се на борда на един разрушител, поел курс към Минданао. Поласкан от присъствието на толкова известни личности, капитанът на кораба им беше предложил най-добрите си напитки.

— Животът е нереален — отвърна Филип. — Това би трябвало да означава, че вече не можем да правим разлика между живота и смъртта… — още помнеше бурния смях, с който двамата събеседници бяха посрещнали тези негови думи.

— Вече не зная какво представлява животът — каза капитанът и отново напълни чашите им. — Господи Исусе, цял месец на кораба ми се струва по-къс от ден нормален живот! Все същият безкраен океан, все същите островчета, претъпкани с японци! Трябва да съм сигурен, че снарядите ми попадат в целта и да сведа загубите си до минимум. Толкоз!

— Отвъд хоризонта трябва да има и други неща размаха ръце Филип. — Просто трябва!

— Сигурно — сви рамене капитанът. — Нали затова водим война? Затова си губим времето, а някои от нас и живота…

— Не! — с необясним за другите гняв отсече Филип. — Водим война, за да победим!

Същата сутрин Хирошима беше погълната жива от вълните на радиацията.

Филип беше специалист в своята работа. А тя беше Смъртта. Вършеше я толкова добре, че не виждаше причини да я сменя. Разбира се, това той осъзна след доста години. До известна степен приличаше на онези нещастници, които бяха оцелели след Хирошима и Нагасаки само за да видят, че телата им се разяждат от невидима и необяснима сила, която в крайна сметка им отнема и живота.

Но Филип беше жертва на една по-друга форма на радиацията. Беше позволил на работата да погълне целия му живот. В течение на този процес тя стана всичко — цел и смисъл, единствена причина да продължава напред. В това отношение неволно започна да прилича на баща си, превърнал се в роб на птицефермата си в Западна Пенсилвания.

Двамата с Джонас пристигнаха в Токио през ноември 1946 година. Градът беше покрит с дебела снежна пелена. Години не бяха виждали сняг, вече не помнеха какво е това зима. Черните кимона на местните жители ярко контрастираха с белотата на снега. После, бавно и постепенно, градът започна да се измъква от бялата си мантия. Снегът посивя, появиха се и други цветове — яркочервеното на полюшващо се в небето хвърчило, тъмносиньото на порцелановите чашки, наситенозеленото на японските кедри… Но първото впечатление остана най-силно. В съзнанието им Токио завинаги си остана онази черно-бяла, сюрреалистична картина, която завариха в студеното ноемврийско утро.

Командирът им в Япония се казваше полковник Харолд Мортън Силвърс. През октомври президентът Труман беше уволнил Уилям Донован и беше разпуснал свидната му рожба — Специалните части. На тяхно място, под натиска на близките си военни съветници и най-вече на генерал Сам Хадли, беше създал ЦРГ — Централната разузнавателна група. Една временна структура с неясно очертани пълномощия и задачи, разбира се, попълнена със старите вълци, работили под ръководството на ОСС. Един от най-влиятелните сред тях беше Силвърс. Веднага след пристигането на Филип и Джонас той прикачи към тях своя млад помощник Ед Портър, стъпил на японска земя още с първите контингенти на окупационната армия. Ведър и изпълнителен младеж, който с удоволствие ги разведе из огромния, съсипан от пожарища град.

Късно следобед стигнаха в Асакуза — квартала, разположен северно от центъра на Токио. Бледите лъчи на зимното слънце хвърляха хладни отблясъци върху почти неподвижната повърхност на река Сумида. Странно място представляваше този квартал. За разлика от останалите части на Токио — развиващи трескава дейност и гъмжащи от народ, въпреки тежкото бреме на една изгубена война — тук нямаше нищо. Нито пешеходци, нито улично движение, нито живот…

— Само това е останало от великия храм Асакуза — промълви Портър и посочи широка яма, на дъното на която се въргаляха обгорени греди. После ги поведе по-нататък, засипвайки ги с обяснения като професионален гид. — По време на голямата бомбардировка през март тук са потърсили убежище няколко хиляди японци. Може би ви е известно, че тогава срещу града са били изпратени триста бомбардировача от типа „Летяща крепост“, изсипали седемстотин хиляди бомби М-29. Чували ли сте някога за тези бомби? Вероятно не, вашата работа е била по-друга… М-29 е експериментална бомба, съдържаща смес от високо запалителна течност, петрол и различни химикали2.

Ръката на Портър махна по посока на две силно обгорели дървени подпори.

— Този храм е бил построен през XVII век. Успял е да надживее всички природни бедствия, включително няколко силни земетресения и големия пожар през 1923 година. Но капитулирал пред огъня на М-29… При тази бомбардировка са загинали около двеста хиляди японци. По наши изчисления това е с шестдесет-седемдесет хиляди повече от жертвите на атомната бомбардировка над Хирошима, включително и тези, които ще починат вследствие на радиацията.

Японският народ погребваше мъртвите си. Едновременно с това вече започваше да изпълнява задачата, която си беше поставил — да забрави нещастията на войната, да обърне гръб на грешките, допуснати в миналото, да започне изграждането на нов живот върху пепелищата.

Генерал Дъглас Макартър също имаше своя задача — да „пренасочи“ развитието на следвоенна Япония. Този термин се съдържаше в свръхсекретните директиви, държани под ключ в писалището на президента Труман. Той означаваше не само възстановяване на японската икономика, но и развитието й в строго съответствие с американските интереси. Реализацията на този план беше представена пред обществеността с красивото и звучно определение „демократизация на Япония“. В него бяха включени няколко основни момента: нова конституция, децентрализация в управлението на страната, окончателно скъсване с милитаризма и ликвидация на огромните „дзайбацу“ — фамилните индустриални конгломерати, изградили цялата мощ на предвоенна Япония. А също и задълбочено прочистване на частния и държавния сектор от ляво настроени елементи и сурови наказания за военнопрестъпниците.

Парламентът, намиращ се под пълния контрол на привържениците на Тожо, бързо „се освободи“ от милитаристично настроените си членове. Филип и Джонас очакваха всеки момент да започне дългоочакваната ликвидация на „дзайбацу“, но тя все се отлагаше.

Една сутрин им беше заповядано да се явят в канцеларията на полковник Силвърс. Както обикновено бяха посрещнати от Дейвид Търнър, един от адютантите на полковника. Беше висок и слаб човек с очила и открито, малко аскетично лице. Жените очевидно го считаха за загадъчно, тъй като Филип често го беше виждал в компанията на доброволки от Женския корпус, както и на няколко служителки в администрацията на самата ЦРГ. За разлика от повечето свои колеги, Търнър очевидно предпочиташе американките пред огромното разнообразие от японски момичета, вадещи си хляба в процъфтяващите нощни заведения на Токио.

Размениха си поздрави. Доста хладни от страна на Филип и Джонас, които, подобно на всички строеви офицери, трудно скриваха презрението си към щабните плъхове.

Търнър ги въведе в кабинета на полковник Силвърс и безшумно затвори вратата зад тях. Седнаха на обикновените дървени столове пред бюрото и Силвърс мълчаливо им подаде по една папка с шифровани материали. През цялата война Специалните части действаха анонимно и именно на това се дължаха немалките им успехи. Сега вече имаше мир, но това беше още една причина за дълбокото засекретяване на дейността им.

— „Дзайбацу“ все още притежават огромна власт в тази страна — каза полковник Силвърс. — В това няма нищо чудно, тъй като те са стари и утвърдени търговско–промишлени концерни, притежавани от най-влиятелните фамилии.

Според нашите оперативни данни голяма част от японската бюрократична машина се занимава с прочистване на архивите. Докато ние изграждаме механизма на окупационната власт, те са заети да отстранят всички компрометиращи материали срещу своите най-могъщи индустриалци и милитаристи.

Разбира се, ние не притежаваме преки доказателства за това. Но самият факт, че военните трибунали не могат да отправят обвинения срещу нито един от ръководителите на военно–промишления комплекс, говори ясно за добрите резултати от тяхната работа. От всичко това следва логичното заключение, че често ни е трудно, а дори и невъзможно, да предадем на съд виновниците за милитаризацията на страната… От материалите в тези папки ще научите имената и точния брой на престъпниците, които трябва да бъдат елиминирани. Нито ние, нито японският народ, имаме право да проявяваме снизхождение към военнопрестъпниците, които всячески се стремят да се интегрират с новото общество на следвоенна Япония. Онова общество, което трябва да изградим тук по поръка на нашия президент. И това се отнася с особена сила за онези престъпници, които все още са недосегаеми за военните трибунали.

Силвърс извади лула и кожена торбичка с тютюн.

— Понякога демократичните процеси се нуждаят от известна… хм… неконвенционална подкрепа — промърмори той и дръпна ципа на торбичката. — Въпросните индивиди не могат да бъдат отстранени по общоприетата, известна на цялото общество процедура… Което означава, че трибуналите са безсилни.

Чашката на лулата беше натъпкана с тютюн, запалката щракна, ароматни кръгчета дим се издигнаха във въздуха.

— И тук на сцената се появявате вие. Ще ликвидирате набелязаните в списъка индивиди. Всяка операция трябва да носи белезите на нещастен случай.

Филип обмисли чутото и бавно вдигна глава:

— Мога ли да попитам защо трибуналите са безсилни по отношение на въпросните индивиди? Правосъдието несъмнено би било в състояние да ги накаже, ако те наистина са били военнопрестъпници.

— Други въпроси? — отвърна Силвърс и отправи поглед в тавана.

— Дайте да говорим по същество — намеси се Джонас. — Нека си представим истинското и вероятно съвсем банално състояние на нещата. Само така ще съумеем да открием логиката в действията на бюрокрацията. Хората от тези списъци положително продължават да упражняват своето влияние над правителството. И ни засипват с онзи вид мръсотия, която няма как да извадим на повърхността…

Филип разгърна папката и започна да чете:

— Арисава Ямамото, Щигео Накаима, Дзен Годо… — вдигна глава и попита: — Мога ли да знам по какъв критерий са били подбрани тези имена, след като сам признавате отличната работа на японската бюрокрация за заличаване на следите?

Полковник Силвърс пуфкаше с лулата си и с интерес наблюдаваше кръгчетата дим, които се виеха към тавана. След секунда сведе очи към посетителите си и твърдо изрече:

— Пристъпете към изпълнение на заповедта, господа! Действайте в строго съответствие с инструкциите!

Филип трябваше да благодари на ЦРГ за своята женитба. С Лилиан Хадли се запозна именно в Токио.

Това стана в края на декември 1946 година. Двамата с Джонас започваха втория месец от престоя си в Япония. Цял следобед валя и нощта беше чиста. Подходящо време за коледната програма, която пътуващите американски артисти щяха да изнесат пред окупационните части.

Лилиан застана в кръга на прожекторите с блестящ микрофон в ръка, зад гърба й тъмнеше големият оркестър. Филип трудно можеше да изрази общата сила на впечатлението, което му направи тази жена. Гласът й беше ясен и чист, но все пак оставаше някак незабележим в сравнение с общото й излъчване. Голямата й дарба беше начинът, по който осъществяваше контакт с публиката. Очевидно страшно й харесваше да бъде център на вниманието на над двадесет хиляди войници. Това личеше от самото й пеене, от начина, по който се навеждаше да докосне нечия ръка, да погали друга буза… Беше стопроцентова американка, момичето на съседите, което някак изведнъж се появява на корицата на нашумяло списание… С две думи — тя напомняше за дома, за приятелите и близките. И всички се влюбиха в нея.

Филип също. Впил очи в стройната фигура на сцената, той си даде ясна сметка къде се намира и колко дълго е било отсъствието му. Не само от дом, град и родина, а и от всичко, което означаваше нормален живот. Обзе го онзи остър пристъп на носталгия, който кара емигрантите да проливат по някоя сълза в чашата с уиски и да скачат да се бият с първия срещнат.

Концертът свърши и Филип откри, че краката сами го носят зад кулисите. Пропускът на ЦРГ беше напълно достатъчен, за да преодолее поставената нагъсто охрана. Озовал се зад кулисите, сред забързани хора в театрални одежди и покрити с дебели пластове грим лица, сред сандъци и прожектори, купища кабели и пръснати инструменти, той за момент се обърка. А после видя Лилиан.

Стоеше сама, встрани от суматохата. Царствена и някак недостъпна, тя отпиваше кафе от книжна чашка и замислено наблюдаваше хаоса около себе си. Заприлича му на някоя от онези колежански красавици, които привличат гладните погледи на всички млади мъжкари около себе си и сладко им се усмихват. Съвършени и недостъпни в своята красота. На практика не беше виждал подобна сцена, познаваше я единствено от филмите. По простата причина, че не беше учил в колеж. Фермата се беше погрижила за това. Което, разбира се, не означаваше, че образованието му липсваше. Филип винаги беше обичал да чете, за него книгите бяха онази магия, която му позволяваше да мечтае, да се откъсне от действителността, да забрави…

Без да съзнава какво точно възнамерява да направи, той пристъпи към Лилиан и й се представи.

Тя се смееше на шегите му, с удоволствие приемаше комплиментите му, постепенно преодоля първоначалното си стеснение. Не след дълго Филип разбра колко е самотна, колко й липсват близките. Беше от онези момичета, които всеки младеж иска да заведе не само на кино в събота вечер, но и да ги покаже на приятелите си, да предизвика завистта им…

Времето щеше да покаже, че Лилиан Хадли притежава качеството да остарява бавно и — нещо, което беше особено важно — с благородно достойнство. Но в онези дни тя беше буквално ослепителна. Баща й — Сам Хадли, беше генерал–полковник от щаба на Макартър, известен с пуританското си поведение възпитаник на школата на Джордж Патън. Беше великолепен офицер от кариерата, от онези, които бяха в състояние да вземат бързи и точни решения във всякаква обстановка. Същият генерал Хадли, който беше един от създателите на ЦРГ, един от архитектите на американската стратегия в следвоенна Япония. Говореше се, че президентът се съветвал единствено с него по въпросите, свързани с дългосрочната политика на Съединените щати в Далечния изток.

Прекараха вечерта заедно, гледаха се в очите. Струваше му се, че в лицето й вижда всичко, което беше обичал в хълмистите равнини на Пенсилвания. Всичко, от което се беше отказал. Имаше чувството, че зад чертите на това лице прозират очертанията на малката сладкарничка в родното градче, където беше утолявал жаждата си в горещите летни дни, избелелите дървени стени на училището, в което се беше научил да чете и пише, сладкият звън на камбаната на малката църква, в която двамата с баща си ходеха да се причестяват в неделните утрини. В представите му това типично американско момиче превъплъщаваше всички красиви спомени от детството, по някакъв чудотворен начин отместваше встрани грозните неща, онези, които го бяха накарали да избяга… И нищо чудно, че младият Филип помисли за любов острото чувство на носталгия, което го беше обзело.

— Понякога ми е толкова мъчно за братята ми, че просто не мога да дишам — промълви тя.

— Далече ли са? — попита Филип.

Лилиан вдигна поглед към звездното небе, очите й плувнаха в сълзи.

— Какво има? — тихо попита той.

Отначало помисли, че не е чула въпроса му, но тя потръпна и тихо прошепна:

— И двамата загинаха във войната. Джейсън в Анцио, още в началото на десанта… Едва ли е успял да усети твърдата почва на Европа под краката си… Били беше командир на танк. В една от дивизиите на Патън, татко страшно много се гордееше с него… Месеци наред говореше за Били и само за Били… Е, Патън беше от хората, които градял историята… Там, където водеше сражения той, беше и Били…

Стигна чак до Пилзен. Там обаче танкът му се натъкна на германска мина и той беше разкъсан на парчета…

Раменете й леко потръпнаха, Филип инстинктивно протегна ръка да я прегърне.

— Все още мразя тази война — прошепна тя. — Няма значение, че е свършила… Беше нечовешки жестока. Не би трябвало хората да бъдат подлагани на такива мъки…

„Напротив, тъжно си помисли Филип. Хората с радост се хвърлят в поредната война, поуките на историята не означават нищо за тях, жаждата им за власт е всичко… А властта означава поробване на други хора…“

— Бяха толкова млади — прошепна Лилиан. — Толкова смели, толкова чисти!

Филип никога не беше срещал жена, която да изпълва душата му с такава огромна радост. Не можеше да я сравнява с останалите, не искаше да го стори… Искаше да я прегръща, гали и целува… Красотата й спираше дъха му.

Много по-късно откри дълбоката й омраза към всичко японско. Но тогава вече нищо не можеше да се направи.

През есента на 1946 година американските субсидии за Япония най-сетне бяха прекратени. Икономиката реагира светкавично и почти престана да функционира, тъй като бавното й възстановяване се дължеше единствено на тези субсидии.

Голяма част от членовете на правителството изпаднаха в паника, прогнозите сочеха, че икономическият срив ще настъпи най-късно през март 1947-а. Помощите бяха спрени в момент, в който японските резерви от суровини и материали бяха на нулата, вносът беше незначителен и страната беше изправена пред сериозна криза поради недостиг на въглища. Казано с други думи, Япония нямаше да произвежда нищо. По простата причина, че й липсваха суровини.

Две седмици преди Деня на благодарността министър-председателят Шигеро Йошида свика спешно заседание на най-близките си помощници за търсене на изход от кризата.

Пет от шестте члена на Комисията по въгледобива бяха от Министерството на търговията и промишлеността — най-мощната бюрократична единица в Япония още от създаването си през 1925 година — или от Министерството на външните работи, в което имаше отлични икономисти. Изключението се наричаше Дзен Годо. Наскоро го бяха назначили за вицепрезидент на Националната банка и беше доста по-млад от останалите.

Това обаче съвсем не му попречи да бъде инициатор на стратегията, възприета и от останалите членове на правителството. Той беше човекът, очертал приоритетните области за развитие на икономиката, които трябваше да изиграят ролята на локомотив и за всички останали. Без рязък скок в производството Япония няма да бъде в състояние да изхранва собственото си население, твърдеше той.

Образованието на Годо беше отлично. Завършил със златен медал престижния токийски университет Тодай през 1939 година, той беше започнал работа в Министерството на вътрешните работи заедно с още петдесет и шест млади юристи, разпределени там. Именно в това се състоеше и разликата между тях и хилядите абсолвенти, които бълваха останалите висши учебни заведения на Япония.

Годо и малка група избраници преминаха курс на специално обучение, след което бяха пръснати из цялата страна. Годо получи назначение в Управителния съвет на токийската градска полиция.

По-късно, според сведенията на Силвърс, Годо бе станал началник на „Токо“ — идеологическата полиция. Това подразделение било създадено специално за борба с антимилитаристично настроените елементи в цялата страна, правителството искало да се застрахова стопроцентово срещу създаването на нелегални движения и саботажни групи. За такива елементи били считани комунистите и техните симпатизанти.

Офицерите от „Токо“, поради характера на своята дейност, се радвали на почти неограничена власт. Били в състояние да вършат каквото пожелаят, отговорността им пред по-висшестоящите била напълно формална. Назначавали ги директно от Токио, областните полицейски шефове нямали правото нито да ги уволняват, нито дори да им налагат наказания. На практика ставало обратното — човекът на „Токо“ давал заповеди, а полицейските шефове ги изпълнявали.

Най-добрите бивши офицери на „Токо“ — такива като Дзен Годо, се възползвали от широките си връзки във всички етажи на властта и отлично се подготвили за наближаващата капитулация на Япония. И след войната, за разлика от много други служители на властта, тяхното положение станало още по-добро. В качеството си на вицепрезидент на една от трите държавни банки Дзен Годо се превърнал в една от най-могъщите фигури на следвоенна Япония. Той бил сред тези, които определяли новата икономическа политика и отпускали щедри държавни заеми на определени компании. Съответно тези компании станали напълно зависими от банките и изпълнявали всички техни инструкции. Банките постепенно концентрирали в ръцете си цялата икономическа власт и на практика се превръщали в наследници на мощните „дзайбацу“ — традиционните семейни търговско–промишлени конгломерати. Скоро в ръцете им попаднали всички концерни, които имали шанс да вдигнат на крака следвоенната икономика на страната.

Дзен Годо притежаваше и още едно важно за всеки японски бизнесмен качество — владееше безупречно „канрьодо“ — изкуството на бюрокрацията. То се усвоява толкова трудно, колкото и всяко от традиционните бойни изкуства — например айкидо (изкуството на ръкопашния бой) или пък кендо (изкуството на боя със саби).

Само японецът е в състояние да издигне една прозаична дейност на ниво, което я превръща в изкуство. И именно затова бюрократът на нова Япония е това, което в древността е бил самураят. По ирония на съдбата възходът на японската бюрокрация беше пряко следствие от американската окупация. Ликвидирайки военния елит и осакатявайки жестоко „дзайбацу“, генерал Макартър създаде такъв огромен вакуум във властта, че незабавното му запълване беше просто задължително.

В икономическия сектор, имащ задачата да възроди Япония след войната, този вакуум естествено се запълни от бюрокрацията.

Дзен Годо научи за смъртта на Арисава Ямамото от вестниците и сериозно се обезпокои. Всички без изключение поддържаха становището, че тази смърт се дължи на нелепа случайност, но Годо беше на по-друго мнение. Нещо във времето и мястото на нещастието не съвпадаше. От дълги години беше близък приятел и делови партньор на Ямамото, който беше собственик и президент на самолетостроителна компания със същото име. В сътрудничество с „Накажима Еъркрафт“ беше създавал двигатели за известните японски изтребители „Зиро“ и това му беше донесло огромни печалби по време на войната. И той, подобно на самия Дзен Годо, не изпитваше неприязън към американците. Двамата бяха сред малцината, които не одобряваха включването на страната в преките бойни действия. Не го показаха открито, хора като тях нямаха друг избор, освен да служат на своя император. Но дълбоко в сърцата си посрещнаха края на войната с огромно облекчение. И тръпнеха от нетърпение да се заемат с новото изграждане на родината си.

Само преди седмица Ямамото се срещна с Годо и сподели, че има намерение да предаде на американците чертежите на новия реактивен двигател, върху който неговите конструктори бяха работили в последните месеци на войната.

А сега Ямамото е мъртъв. Прегазен от камион, както пишеха вестниците. Но Дзен Годо не вярваше на репортерите. Смъртта настигна Ямамото в много удобно за враговете му време. А неговите врагове бяха врагове и на самия Дзен Годо. Могъщи и добре организирани, с достатъчно средства и търпение. „Затова трябва да внимавам, реши в себе си той. И на всяка цена да открия истинските причини за смъртта на своя приятел.“

Първата му стъпка беше да повика дъщеря си.

Мичико съвсем наскоро се беше омъжила за Нобуо — най-големия син на Ямамото. Бракът беше осъществен по настояване на двамата бащи. Дзен Годо беше убеден, че този брак означава бъдещето. Нобуо беше умен, представителен и достатъчно красив младеж. Но най-важното му качество беше, че е първороден син на Ямамото и единствен наследник на проспериращата компания.

Според Годо младият Нобуо беше идеалният съпруг за Мичико, която, макар и достатъчно красива, имаше доста опасно характерче. Нобуо беше по-възрастен от нея, по-зрял и уравновесен. Но Годо често се питаше кой младеж с глава на раменете си може да угажда до безкрайност на такова характерче…

Двамата мъже уговаряха физическата връзка между семействата си така, както брокери биха обсъждали някоя важна сделка. Стигнаха до съгласие и сватбата стана. Точно преди шест месеца. Мичико и Нобуо заживяха заедно, но Годо нямаше начин да разбере доколко се спогаждаха. Малко след сватбата младите се преместиха в Кобе. Там бяха няколко от фабриките на семейство Ямамото и Нобуо получи задачата да контролира дейността им. Компанията беше в процес на реорганизация, основната й дейност се насочваше към производство на машини и съоръжения за тежката промишленост. Всички бяха обзети от решимостта да бъдат сред най-солидните строители на нова Япония. И по тази причина стигнаха до тесни делови отношения с „Канагава Хеви Индъстриз“.

Всичко изглеждаше наред, нещата се развиваха добре. После Арисава Ямамото умря, прегазен от камион.

— Подозирам, че враговете надигат глава, Мичико — каза на дъщеря си Годо. — Затова трябва да науча всички подробности за смъртта на свекъра ти.

Коленичила пред баща си според изискванията на традиционния ритуал, Мичико леко кимна с глава.

— Ти винаги си била дясната ми ръка. Голяма част от успехите ми в бизнеса се дължат на твоята проницателност. Разкривала си ми тайните на този град по начина, по който само една умна жена може да го стори. В момента имам сериозни опасения, че враговете ни предприемат решителни действия срещу нас. Аз съм прекалено известен на обществеността и не мога да взема открити контрамерки, не искам да привличам вниманието нито на враговете си, нито на американците. Обръщам се към теб, ти си единствената ми надежда.

Дзен Годо никога не споменаваше името на другата си дъщеря Окичи, напуснала ги завинаги.

— Ще открия кой е убил Арисава Ямамото — тръсна глава Мичико. — Разбира се, ако наистина е убит… Какво трябва да правя, след като разкрия самоличността на убийците?

Дзен Годо дълго мълча. Трябваше да обмисли внимателно своето отмъщение.

Вечерта, в която Филип направи предложението си на Лилиан, тя пееше. Заляна от ослепителните лъчи на прожекторите, стройната й фигура и вълнуващият й глас докараха публиката до екстаз. Публика, състояща се предимно от млади момчета, малко над осемнадесетте… Това, което им предлагаше Лилиан, беше далеч повече от сексуална символика. Беше пропито от естественото й поведение, влиянието му беше неудържимо. Заковали очи в нея, момчетата слушаха песните, без да вникват в съдържанието им. Не беше и необходимо. Тя им напомняше за дома, тя не се страхуваше да бъде близо до тях, да ги докосва дори…

Но при Филип нещата бяха на друга, коренно различна основа. Вече няколко пъти беше опитал да получи близостта й, но безуспешно. Беше нежен, внимателен, очевидно влюбен, но тя отказваше да го допусне до тялото си. Въпреки че часове наред се галеха и целуваха, плътно притиснати един до друг.

— Никога досега не съм била с мъж… — призна накрая Лилиан и опря длан в гърдите му. — Затова искам това да стане по специален, много специален начин…

— Нима чувствата ни не са специални?

— О, да — съгласи се тя. — Винаги съм мечтала за такава любов… Още като малко момиченце си представях как трябва да бъде… Но нито една от другите ми мечти не се сбъдна, Фил… Това е последният ми шанс, затова искам да стане точно така, както съм си го представяла… — клепките й овлажняха: — Ти си първият мъж, за когото съм готова да се откажа от тази мечта… Ако настояваш… — тялото й беше плътно притиснато в неговото, езикът му беше далеч по-красноречив от думите. И той му казваше: „Недей, не го прави, моля те!“

И той не го направи.

Вместо това я помоли да се омъжи за него. Нещо, за което тя беше мечтала, разбира се.

Дзен Годо имаше три деца от съпругата си, която вече не беше жива. От тях му остана само Мичико. Винаги му беше трудно да мисли за Окичи, другата си дъщеря. Със сина, Тетцу, работата беше по-друга. Той беше фанатичен привърженик на войната, винаги я беше считал за божествения вятър, от който ще се роди новата, блестяща и по-могъща от всякога Япония.

И съответно се беше отдал на тази идея. Последните три години от живота си прекара в лагерите за обучение на пилоти камикадзе. Дзен Годо все още носеше в душата си предсмъртните строфи на своя син:

Ямато беше древното, поетично име на Япония, същото име носеше и специалната военновъздушна част „Токотай“, в която служеше Тетцу. Умря на двадесет и две години.

Тетцу сляпо вярваше в „Шококумин“ — децата на новоизгряващото поколение. Често цитираше на баща си думите на героя от войната вицеадмирал Ониши, превърнали се в легенда: „Божественият вятър ще се пробуди от чистотата на младостта.“ Момчето живееше единствено с идеята за „ямато-дама-шии“ — извисяването на японския дух. В последните дни на войната, когато отчаянието изпълваше атмосферата с плътността, с която я изпълваха американските бомби, много хора започнаха да вярват, че „ямато-дама-шии“ е онова единствено оръжие, което може да донесе победата.

Дзен Годо често ходеше в семейната гробница и палеше ароматични пръчици. После усърдно се молеше за своите мъртви, опознавайки до дъно агонията на недостижимите идеали.

Когато мислеше за неосъществимите мечти и екзалтираното поведение на „ямато-дама-шии“, пред очите му неизменно се появяваше лицето на Козо Шина. По това време Шина беше един от най-влиятелните министри в МТП, Министерството на търговията и промишлеността. Благодарение на неговите машинации това министерство успя да запази, а дори и да разшири, изключителното си влияние в бюрократичното управление на следвоенна Япония. Шина беше ръководител на група фанатични и предани на традициите висши чиновници, които направиха немалко за новия образ на държавните институции.

Шина работеше всеотдайно, а често дори фанатично за авторитета на новото МТП. Заобиколил се с внимателно подбрани чиновници от бившето министерство на военните доставки, които, подобно на него самия, бяха с висше военно образование, той направи всичко възможно да им осигури широко поле на работа. Възползвайки се от суматохата през първите дни и седмици на американската окупация, Шина успя да прочисти досиетата на всички свои сътрудници. В резултат тези хора станаха недосегаеми за военните трибунали и съзнаваха, че дължат честта, а вероятно и живота си, именно на Шина.

Японците извлякоха поука от тежките унижения, на които бяха подложени от окупационната армия. Особено Шина, който побесня от натрапената нова конституция до такава степен, че се закле пред боговете да отмъсти на врага.

В МТП той прибегна до услугите на системата „принцип и практика“. „Татемае“ и „хоне“. Според каноните на японската бюрокрация това означаваше провеждане на една особена, двойствена линия на поведение. „Татемае“ — принципът, се използваше при преговорите с окупационните власти. „Хоне“ — практиката, означаваща приложение на постигнатите договорености, се договаряше на четири очи между висшите японски служители и означаваше съвсем други неща.

Успехът на тази политика беше огромен. Шина се сдоби с авторитет, на който не беше се радвал дори в предвоенните години. Но не можеше да му се радва, тъй като в душата му продължаваха да бушуват унижението от военното поражение и искрената омраза към окупаторите.

Филип работеше само нощем, това отдавна вече се беше превърнало в традиция. Така беше научен, така работеше най-добре.

Джонас беше паякът, плетящ изключително сложните си мрежи. Филип слагаше последните щрихи на неговите планове, изваждаше ги от областта на теорията и ги правеше физически изпълними. А след това ги реализираше на практика. Двамата бяха великолепен екип.

Джонас избра нощта пред новолунието. Но тя се оказа толкова ясна, че Филип реши да изчака неизбежната мъгла, появяваща се над града заедно с изпаренията. Две денонощия по-късно мъглата наистина се спусна, при това толкова гъста, че дори автомобилните фарове не можеха да проникнат на повече от метър — два.

Токио все още беше полузатъмнено, осветление липсваше дори в кварталите, останали незасегнати от бомбардировките. Парковете, естествено, тънеха в непрогледен мрак.

Втората жертва в списъка им беше Шигео Накажима. Първата — Арисава Ямамото, вече замина по реда си. Зад волана на камиона, който го прегази, седеше Филип. Според разузнавателните данни на полковник Силвърс по време на войната Ямамото е бил началник на лагер за военнопленници в Минданао, получил печална слава с изключително високата смъртност на своите обитатели. Ямамото обичал лично да измъчва затворниците. Онези, които не издържали на изтънчените му похвати, просто били разстрелвани. Останалите били подлагани на адски мъчения.

Шигео Накажима беше обвинен в гавра с труповете на противника по време на битката за Окинава и разстрел на място на всички ранени пленници. Тези трупове са били ограбвани и събличани до голо, а след това кастрирани.

Досиетата на тези двамата бяха изпълнени с факти за гавра и насилие, от които на човек неволно започваше да му се повдига.

— Това не са хора, а чудовища — не издържа в един момент Джонас, а Филип мълчаливо кимна с глава.

Тревожеше се от изобилието на престъпленията, събрани в разузнавателния доклад. Също и от подробностите, с които се описваше всяко едно от тях. Трудно му беше да повярва, че такива чудовища са успели да скрият всичко от разследването на военния трибунал. Изпълни заповедта по ликвидиране на първия японец в списъка, но съмненията продължаваха да разяждат съзнанието му. Нещо не пасваше, нещо не беше наред. Сега, заел се с подготовката на втората задача, съмненията отново се появиха, още по-силни и още по-настоятелни.

Къщата се намираше в Мацугая, северно от центъра на Токио, непосредствено до парка Уено. Фасадата й можеше да се види само от непосредствена близост, добре прикрита зад буйната растителност. Филип остави колата и измина последните няколко преки пеша.

Проникването вътре не представляваше проблем. В знак на любезност той се спря на прага и изхлузи мокрите от тревата обувки. По татамите, покриващи подовете в японските домове, не биваше да се ходи другояче, освен бос или по „таби“ — традиционните чорапи с отделен палец, които наподобяваха ръкавици. Филип носеше именно такива чорапи, тъй като знаеше, че босото стъпало винаги оставя следи от мазнина и пот върху рогозките от камъш.

Внимателно плъзна встрани рамката на прозореца от оризова хартия. Пристъпи в спалнята на Накажима, полагайки крака точно един пред друг. Чорапите му позволяваха да усеща рогозката под краката си и чувствително увеличаха стабилността му. Тъмнината в помещението беше смекчена от запалените свещи под ритуалните транспаранти в градината. Така Накажима помагаше на семейните духове, в случай че решат да му направят неочаквано нощно посещение.

Но тази вечер беше решил да го посети друг, съвсем различен дух.

Светлината беше достатъчна, Филип видя тялото на Накажима, кротко изпънато под одеялото. Придвижи се безшумно по татамито, спря зад главата на домакина и бавно коленичи.

Накажима лежеше по гръб. Филип се пресегна и внимателно повдигна чаршафа. Започна да го усуква, превръщайки го в дебело въже, после го вдигна на сантиметър от лицето на спящия.

Изправи се на крака, пое дълбоко дъх и с цялата си сила стовари усукания чаршаф върху лицето на Накажима. Притисна двете му страни с коленете си и ръцете му останаха свободни. Накажима приглушено изкрещя, тялото му се изви нагоре. Ръцете му се насочиха към възглавницата, сякаш искаха да открият нещо от особена важност. Оръжие? Филип погледна надолу. Не, някакво късче хартия. Отново съсредоточи вниманието си върху жертвата.

Краката на Накажима започнаха да ритат, петите шумно блъскаха в натъпкания със слама дюшек. Тялото му се гърчеше в отчаян опит да се освободи, никак не му се искаше да каже сбогом на живота.

Филип усили натиска и зачака края. Пръстите на Накажима конвулсивно смачкаха листчето хартия, което бяха сграбчили. После бавно се отпуснаха, ръката безсилно увисна. Филип повдигна дебелото въже от усукания чаршаф и надникна в безизразните очи под него.

После, бавно и внимателно, разгъна чаршафа, приглади го с ръце и го остави в положението, в което го беше заварил. Вече се извръщаше да си върви, когато очите му попаднаха на листчето хартия до ръката на мъртвеца. Защо беше посегнал именно към него в последния си миг? Толкова ли е важно? Сякаш искаше да го скрие, или пък да го унищожи…

Наведе се и издърпа хартията от вкочаняващите се пръсти. Пристъпи към прозореца и започна да чете йероглифите.

Беше писмо, което Филип прочете два пъти един след друг. Изпита чувството, че някой го е залял с ледена вода. Всичките му съмнения относно целите на задачата, която им бяха поставили, изведнъж изскочиха на повърхността на съзнанието му. Какво направих, Господи, безмълвно се запита той.

Натика писмото в джоба си и напусна къщата. Скрит в листата на дърветата, невидим кос лееше нежните си трели.

Миниатюрните свещички под ритуалните транспаранти продължаваха да примигват, оризовата хартия на вратата меко проблясваше…

На следващия ден Лилиан и Филип се ожениха. Времето беше хладно и ясно, влажната задуха на отминалата нощ беше прогонена от силен северен вятър. Откъм руините на Сумида долиташе боров аромат, примесен с миризмата на изгоряло. Като някакъв символ на миналото, преживяно от изстрадалата страна, като надежда за бъдещето.

Лилиан беше облечена в тъмносиньо костюмче. Венчална рокля беше немислима, тъй като никъде в страната нямаше тюл и дантели. Но на главата си носеше шапка с воалетка, която се спускаше над горната част на лицето й и го правеше почти невидимо за хората, поканени на церемонията. Вървеше бавно, стиснала ръката на баща си.

Генерал Хадли, едър хубавец с посребрени мустаци и розови бузи, беше облякъл най-новата си униформа. „Обувките му са толкова излъскани, че мога да се оглеждам в тях, докато си слагам вратовръзката“, помисли си Филип.

Съпругата на генерала — дребна и стегната жена на средна възраст, се разплака на глас, когато Лилиан каза своето „да“. Генералът, седнал до нея на първия ред с ръце в скута, беше неподвижен като статуя. По нищо не личеше дали се вълнува от церемонията.

Но на банкета след това той се приближи до Филип и енергично разтърси ръката му:

— Моите поздравления, синко. Гордея се, че ставаш член на семейството ми — забелязал недоумението върху лицето на Филип, той избухна във весел смях. — Да не мислиш, че не съм направил необходимите проверки? Още когато разбрах, че се виждаш с детето ми, наредих да ти направят такова пълно разследване, че сега мога да ти кажа дори колко често переш жокейските си панталони!

Поведе Филип към един от тихите ъгли на залата и понижи глас:

— Двамата с Джонас Самартин сте свършили чудесна работа в Тихоокеанския регион. А сега тук, в Япония, продължавате да изпълнявате дълга си… Бъди спокоен, зная точно каква е задачата ви в момента. Тя едва ли ще ви донесе обществено признание, затова искам да подчертая, че всички ние — отговорните фактори на окупационната власт, високо я ценим.

— Благодаря, сър — промълви Филип и инстинктивно потърси с очи Лилиан. Откри я редом с майка си, заобиколена от хора, които им поднасяха поздравленията си. След завръщането си от дома на Накажима не можа да заспи. Дълго се колеба дали да покаже писмото на Джонас. На два пъти дори вдигна слушалката да му се обади, но после я поставяше обратно на вилката. Джонас беше невероятно умен, Филип никога не се беше надявал, че може да се сравнява с него. Но той си беше човек от Уест Пойнт, винаги се придържаше към устава, изпълняваше безпрекословно поставените задачи. Когато се налагаше да се наруши някоя заповед или правило, той неизменно прехвърляше тази отговорност върху Филип…

— По дяволите, Фил — често казваше Джонас. — Светът не може да съществува без ред. Заповедите просто трябва да се изпълняват и толкоз. Понякога обаче имам чувството, че ти си истинска опасност за армията! — после на лицето му се появяваше широка усмивка: — Но какво да те правя, като си от хората, които никога няма да бъдат в крак!

Общо взето нарушенията на устава бяха дребни, последиците им никога нямаха решаващо значение. Филип просто ги приемаше като проява на свободолюбивия си дух и никога не им отделяше кой знае какво внимание. Но сега положението беше коренно различно. Ако подозренията му се потвърдят, това ще означава, че цялата им мисия в Япония се гради върху една лъжа. Не можеше да прецени дали тази лъжа е рожба на полковник Силвърс — техния пряк началник, или и той е бил заблуден от някое друго, очевидно високо място.

Обичаше Джонас и беше готов да му довери живота си, но в момента съзнаваше, че не бива да го запознава със съдържанието на писмото. Какъвто си е дисциплиниран, той положително ще докладва на Силвърс. А това не бива да става, преди да се разбере ролята на полковника в цялата фалшификация. По тези причини Филип реши да запази мълчание.

Но как да действа самият той? Това беше въпрос, на който не успяваше да намери отговор. Сега му хрумна нещо, което може би щеше да го освободи от раздвоението.

— Бих ви помолил за една услуга, господин генерал — колебливо промълви той. — Ако не възразявате, разбира се…

— Насаме можеш да ме наричаш Сам, синко. Вече си член на семейството.

— Да, сър. Добре… Имам известни съмнения по отношение на сегашната си задача… Искам да разбера повече за произхода на поверителната информация, която се отнася до набелязаните цели. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете?

Хадли взе две чаши с шампанско от подноса на минаващ край тях келнер и подаде едната на Филип.

— Защо не помолиш за това прекия си началник? — попита той. — Силвърс е човек на място.

— Опитах се, сър — поясни Филип. — Но се сблъсках с каменна стена.

— Виж какво, Фил. Не си от вчера в ЦРГ, знаеш правилника. Информацията се разпределя по принципа на необходимото познание. След като Силвърс не ти е помогнал, значи е преценил, че така трябва.

— Но ако се окаже, че разузнавателните му сведения са фалшиви?

— Имаш ли доказателства за подобни подозрения, синко? — присви очи генерал Хадли.

Филип извади писмото на Шигео Накажима и му го подаде.

— Не чета японски — въздъхна генералът, хванал листа хартия наопаки.

— Това е писмо — отвърна Филип и го постави правилно в ръката му. — От Накажима до Арисава Ямамото. Става въпрос за чертежите на нов модел самолетен двигател, които Ямамото имал намерение да ни предаде. Един военнопрестъпник, укриващ се от американското правосъдие, едва ли би постъпил така…

Генерал Хадли отпи глътка шампанско и сви рамене:

— Може би Накажима е искал да използва тези чертежи като основа за пазарлък…

— Не мисля така — поклати глава Филип и пръста му се заби в редиците стройно изрисувани йероглифи. — Тук не се споменава нищо от този сорт. Освен това Накажима споменава името на Дзен Годо — близък делови партньор както на него самия, така и на Ямамото. Казва, че тримата са набелязани от нещо, което нарича Джибан.

— Какво значи то? — свъси вежди Хадли.

— Не зная — призна Филип. — На японски Джибан означава малка, обикновено политическа организация… Някаква група…

— И според теб тази група е дала знак на Ямамото и Накажима, че срещу тях се готви покушение, така ли?

— Да — кимна Филип. — Освен това вече съм сигурен, че тези двамата плюс Дзен Годо съвсем не са военнопрестъпниците, за които иска да ни ги представи поверителната информация на Силвърс. По-скоро те са политически врагове на този Джибан, които трябва да бъдат отстранени. Какъв по-добър начин за това от услугите на ЦРГ, която има официално поставената задача да накаже недостъпните за военния трибунал престъпници? Перфектното убийство: наемаш хора да извършат престъплението вместо теб, при това те са дълбоко убедени, че служат на правосъдието!

Хадли се замисли върху думите на Филип.

— Накажима и Ямамото вече са ликвидирани — промълви след известно време той. — А какво ще стане с Дзен Годо?

— Той е следващият в списъка — отвърна Филип. — Сър, на съвестта ми вече тежат две убийства! Не искам да извърша и трето!

— Това го прибери — рече генерал Хадли и посочи с пръст писмото на Накажима. После впи изпитателен поглед в очите на зет си: — Я ми кажи защо не сподели своята информация с никого от ЦРГ?

— Не знам — поклати плава Филип. — Цяла нощ си задавам този въпрос. Вероятно ме е възпирал инстинктът…

— Ясно — рече Хадли. — Доверието е най-трудната за откриване стока в този живот, а? — като бивш строевак той изпитваше огромно уважение към инстинктите и предчувствията на своите бойци. — Ще се опитам да открия източника на информацията, с която борави полковник Силвърс. Но докато това стане, ти си длъжен да изпълняваш заповедите на своите командири. Това трябва да ти е ясно — усмихна се, плесна Филип по рамото и вдигна чашата си: — Сега нека се повеселим. Пия за теб и дъщеря ми! Нека Бог ви дари с дълги години щастие!

Дзен Годо сляпо вярваше, че винаги трябва да стои с гръб към слънцето. В бизнеса и в боя, в буквален и в преносен смисъл. Наблюдавай враговете си, но не позволявай те да те виждат ясно. Когато враговете не те виждат добре, те не могат да атакуват. А ако все пак го сторят, успехът им е под съмнение.

Тази философия Дзен Годо беше усвоил от баща си — човек, който никога не беше повишавал глас, нито пък беше казал лоша дума на някого. Въпреки това той беше безкомпромисен бизнесмен, който не се спираше пред нищо за постигане на целите си. Много хора се бяха разорили и умрели след светкавично проведените от него поглъщания и изкупуване на компании, но никой от живите не можеше да го обвини в нищо.

Дзен Годо много обичаше баща си и всяка седмица разговаряше с него. Беше убеден, че ще изпитва синовен дълг и преклонение до последния ден на своя живот, независимо от факта, че баща му вече го нямаше на този свят.

Изправен пред фамилната гробница, Годо запали ароматични пръчици, склони глава и започна дългата будистка молитва за упокой. Изчака необходимото време, после проговори на баща си. Вероятно тишината и спокойствието наоколо бяха източник на неговото вдъхновение. Или по-скоро присъствието на духа на баща му. Присъствие, което витаеше във въздуха.

— Татко — промълви той. — Аз съм обкръжен от врагове.

„Синко, отекна в съзнанието му гласът на бащата, обърни обратно монетата на успеха и ще видиш образа на врага върху нея.“

— Те вече убиха Ямамото-сан и Накажима-сан, татко. Сега искат да унищожат и мен.

Гласът на бащата прогърмя в съзнанието му с гръмотевична сила:

— Значи трябва да избързаш и пръв да ги унищожиш!

Близо седмица след сватбата Филип се срещна с генерал Хадли в уединението на храма Мейжи Джинжа. От всички страни ги ограждаше парка Йойоги, пуст и някак тъжен в разгара на зимата. Мейжи Джинжа, един от хилядите шинтоистки храмове в Токио, е бил построен през 1921 година в чест на император Мейжи. Архитектурата му представляваше странна смесица от стилове — гръцки, близкоизточен и далекоизточен.

— Нямаше смисъл да идваш в кабинета ми — каза генералът. Среща в щабквартирата на ЦРГ, разбира се, беше изключена. — Дай да се поразходим.

Изкачиха широките каменни стъпала и се насочиха към колонадата над входа на храма.

— Открихте ли източника на информацията за Ямамото, Накажима и Годо? — попита Филип.

— Да — леко въздъхна Хадли. Бузите му розовееха, гладко избръснати. Изглеждаше като човек, който ходи всеки ден на масаж. — Информаторът на Силвърс се казва Дейвид Търнър.

Филип изчака двете японки с черно-жълти кимона, които бавно минаха край тях и изчезнаха във входа на храма. Помежду им се поклащаше снежнобяло „оригами“, което щяха да положат пред духа — покровител на храма, за да го уверят в искреността на молитвите си.

— Дейвид Търнър е един очилат книжен плъх и нищо повече — каза той. — Какво общо може да има един адютант със строго секретните материали на ЦРГ? Не виждам смисъла…

— Не знам — сви рамене Хадли. — Като ръководител на разузнавателната централа в Далечния изток Силвърс има свободата сам да подбира методите за събиране на информация. И честно ще ти кажа, синко, че никой във Вашингтон не го е грижа за това. Те са прекалено заети да се бият с Берия и неговото НКВД — Хадли имаше предвид Лаврентий Берия — човека, когото Сталин посочва за наследник на основателя на съветското разузнаване Феликс Дзержински. След още няколко години НКВД се превръща в КГБ. — Според наши сведения вътре в НКВД действа специална централа, която подготвя агенти за дългосрочна работа на територията на САЩ. За съжаление все още не можем да убедим президента, че такава централа наистина съществува, да не говорим за пряка заплаха на нашата национална сигурност…

Генералът насочи поглед към голите клони на дърветата и тихо продължи:

— Проблемът е, че в правителството има хора, които продължават да гледат на руснаците като на наши героични съюзници от времето на войната. Това не е нещо ново. Патън и Макартър вече години наред предупреждават за руската заплаха, но няма кой да ги чуе. През войната наистина бяхме принудени да си сътрудничим с руснаците. И те се биха като истински тигри, никой не може да отрече това. Но на даден етап сме длъжни да погледнем в перспектива. Нямам никакви съмнения, че руснаците вече са го сторили.

Но Филип никак не се интересуваше от руснаците и тяхното НКВД, поне за момента.

— Ако искам да постигна някакъв напредък, би трябвало да разкрия източниците на Дейвид Търнър — каза той.

— Доколкото разбирам, времето ти е съвсем малко — погледна го генералът. — Джонас вече бил готов с плановете за ликвидацията на Дзен Годо. А когато те получат одобрение, ти ще трябва да ги изпълниш на практика.

— А вие не можете ли да ги забавите?

— Не, синко. Направих каквото можах, без да предизвиквам любопитство. Нямам право на неограничена намеса в дейността на ЦРГ.

Филип си помисли за двете японки, които се клатушкаха към вътрешността на храма като двойка косове. Изведнъж му се прииска да споделя тяхната вяра, да ги последва и да помоли духа на Шинто за просветление. На съвестта си вече имаше две убийства, които по всяка вероятност щяха да се окажат излишни. Не би могъл да понесе и трето.

— Ако все още се безпокоиш, че работиш въз основа на подхвърлена информация, най-добре ще е да поставиш този Търнър под неотстъпно наблюдение — обади се Хадли. — Това е единственият начин да разбереш къде ходи и с кого се среща.

А Филип се срещна с Мичико.

Ед Портър, сътрудникът на ЦРГ, често посещаваше Фурокан — една баня в Чиода. Там ходеха и доста от висшите американски офицери, тъй като заведението се намираше само на две пресечки от императорския дворец и съвсем близо до щаба на окупационните войски.

Харесваха я, защото обслужването се извършваше от японки, обучени в съответствие със старите традиции. Броени минути след като се отпусне в опитните им ръце, всеки мъж изпитваше чувството, че е цар.

Ед Портър беше един от най-добрите „събирачи на лотоси“ на полковник Силвърс. Така в ЦРГ наричаха оперативните агенти. Подобно на своя командир, и той беше агресивен и леко параноичен тип — две качества, които му вършеха добра работа в ЦРГ. По простата причина, че самата организация беше агресивна и силно параноична.

Банята Фурокан се оказа истинска обетована земя за събиране на секретна информация. Именно тук Портър определяше кои слухове сред висшите военни кръгове трябва да потвърди и кои да отхвърли като несъстоятелни.

Фурокан беше обетована земя и за Мичико. Тя работеше там два пъти в седмицата, обикновено като помощничка в банята. Собствениците на заведението бяха убедени, че никой от техните служители не разбира английски. Същото се отнасяше и за посетителите. Но Мичико беше единственото изключение.

Обслужвайки някой генерал или полковник, тя леко и неусетно събираше фрагменти от онези сведения, които позволяваха на баща й да се превърне в една от най-влиятелните и проспериращи личности на следвоенно Токио.

Не й трябваше много време, за да засече Портър. Той беше най-младият от посетителите на Фурокан и трудно играеше ролята на дребен служител. Още на второто му посещение Мичико направи така, че да обслужва именно него. Надникна в портфейла му, запомни както името му, така и чина, длъжността и всичко останало. После извърши съответните проверки и откри, че е служител на ЦРГ.

Именно чрез Портър тя се добра и до Филип. Подобно на повечето млади хора, Портър откликваше изключително добре на масажите. Обработката на тялото му от жена с покорно поведение беше връх, от който Портър не обичаше да слиза. В това отношение приличаше на наркоман и съвсем като наркоман винаги искаше още. Сексът нямаше нищо общо, в това отношение Мичико не беше притеснявана. В крайна сметка секс можеше да получи на всеки ъгъл, в него нямаше нищо вълнуващо.

Съвсем друга работа обаче беше обслужването, което получаваше от тази хубава жена: разтриване, мазане с благовонни масла, масажиране, проява на изключителни грижи и внимание. Никога не беше получавал всичко това едновременно, никога дори не беше си представял, че то е възможно. Желанието му за това отношение беше огромно и ненаситно. За да го задоволи изцяло, той неволно пожела жената да знае всичко за него, да разбере колко отговорна е работата му. Започна да я учи на английски и това неусетно промени всичко, което Мичико вършеше за него.

Усилията му предизвикваха усмивка в душата на Мичико. Не само защото я учеше на език, който тя вече знаеше, а и заради арогантността му. Подобно на всички американци, и този говореше с такава бързина и такива думи, че ако тя наистина беше начинаеща в английския, положително нямаше да разбере почти нищо.

Но нещата не стояха така и Мичико научи много. Включително и за специалната мисия на Филип и Джонас в Токио.

Подходът й към Филип беше коренно различен от този, до който прибягна при Ед Портър. Вероятно поради факта, че с него се срещна в храма Канон, разположен в сърцето на Асакуза. Беше петък, петият пореден ден от проследяването й. Вървеше подире му и внимателно го наблюдаваше, никога не рискуваше да го доближи. Постоянно се питаше какво привлича тук този висок мъж с тъжни очи, защо винаги се отправя към храма. И накрая разбра — привличат го останките на този храм. Привличат го с магнетична сила. Този факт някак странно премахна цинизма в представите й за този мъж, пък и за всички американци. И когато най-накрая срещата помежду им се състоя, тя стана някак непринудено, на равна нога… Мичико доста се стресна от това.

Причината беше проста — тя самата често обичаше да се разхожда в околностите на разрушения храм. Да се моли в него, да помни…

— Безпокоя ли ви? — попита Филип в деня на тази среща. Утрото беше навъсено и влажно, тежки облаци покриваха небето над Токио. Над главите им бавно се разсейваха утринните изпарения.

Той говореше идиоматичен японски и това също я накара да се стресне.

— Съвсем не — сведе глава тя. — Като всички японци и аз съм свикнала да бъда заобиколена от хора.

Той натика ръце в джобовете си, приведе рамене и внимателно я погледна. Чертите на лицето й бяха някак размити и неясни, вероятно от недостатъчната светлина на навъсеното утро. Долната част на тялото й беше увита в изпарения. Филип имаше чувството, че тази жена е част от околния пейзаж, призрачен и ефимерен като самата Япония. Говореше и се движеше напълно естествено, но въпреки това му се струваше повече „квайдан“ — героиня от древните японски приказки за призраци и феи, отколкото жива жена, от плът и кръв.

— Не зная защо идвам тук толкова често — промърмори сякаш на себе си той.

— За нас храмът Канон е особено място — прошепна Мичико. — Тя е богинята на милосърдието.

— А вие защо идвате тук? — попита Филип.

Един японец никога не би задал подобен въпрос. Защото би причинил неудобство у събеседника си.

— Нямам конкретни причини — отвърна Мичико. Но душата й потръпна и се сви, потисната от агонията на духовете, намерили тук своята смърт.

— Но вие плачете — извърна се към нея Филип. — Наред ли е всичко? Дали не казах нещо, което ви обиди?

Тя само поклати глава, не беше в състояние да се довери на гласа си. Над главите им се стрелна ято дъждосвирци, въздухът се изпълни с птичи крясъци. Някъде излая куче, по главната улица на няколко преки по-нататък бучаха тежки военни камиони.

— На девети март духаше силен вятър — промълви Мичико и сама се удиви от думите си. Някак изведнъж изпита непреодолимото желание да излее всичко, което от месеци се беше трупало в душата й. Не можеше да се спре, не искаше да се спре! Този висок чужденец с тъжни очи беше успял да отприщи бента — доскоро черен, непристъпен, заплашителен. Именно поради факта, че е американец, тя не се срамуваше да прояви чувствата си. Нещо необичайно за жител на една страна, в която хората живеят сред стени от оризова хартия и семействата им са многолюдни. Заговори бързо и напевно, сърцето й мечтаеше за успокоение:

— Сестра ми Окичи бързала да се прибере у дома след работа. Тя, също като майка ми, вярваше в справедливостта на войната. Не приемаше от баща ми нито пари, нито съвети. След като мъжът й загина в Окинава, тя продължи да работи във военната промишленост по дванадесет часа на ден.

В онази мартенска вечер започнаха да вият сирените за въздушно нападение. Вятърът беше бурен и носеше на крилете си течния огън от бомбите… Окичи била в Асакуза и като много хора бързо се втурнала към храма. Искала да получи закрила от богинята на милосърдието. Но намерила смъртта си.

Дълъг кичур блестящочерна коса се изтръгна от стегнатата прическа и се развя около шията й. Но Мичико не му обърна внимание. „Сякаш нещо, свило се дълбоко в душата й и неподлежащо на контрол, я кара да говори“, помисли си Филип.

— Дисциплинирана както винаги, Окичи носела на главата си каската, която правителството препоръчваше за запазване на слуховия апарат от трясъка на бомбардировките. За нещастие обаче тази каска се оказала запалима. Пламнала като факла на главата й, същото се случило и с одеялото, в което носела на гърба си своя шестмесечен син…

Дишаше тежко под силата на емоциите, които разтърсваха тялото й. Дъхът й образуваше облачета бяла пара в мразовития въздух.

— Огромните дървета гинко около храма, прекрасни през лятото, пламнали като факли. Дървената конструкция, напоена с химикали против гниене, бързо се сгромолясала върху хората, потърсили убежище от огнения ад. Онези от тях, които не били смазани или задушени от липса на кислород, били опечени живи…

Мичико замълча, тишината се блъсна в ушите на Филип със силата на отчаяни стенания. През цялото време, в което Мичико описваше ужасната смърт на сестра си, очите му пробягваха по изпепелената земя, обгорелите остатъци от дървени колони и рухнали стени. Колко по-различни му се струваха сега те, особено в сравнение с онзи следобед, през който Ед Портър ги засипваше със статистически данни за голямата бомбардировка. Тогава всичко му се струваше далечно и чуждо, нещастието на непознатите хора слабо го вълнуваше. Но въпреки всичко той постоянно се връщаше тук…

Наведе се и вдигна късче овъглено дърво, лежащо на няколко сантиметра от краката на Мичико. Не можеше да определи какво е било то преди пожара. Загледан в грозната дупка на мястото на храма, заслушан в сподавените думи на Мичико, той някак изведнъж се запита какво по дяволите търси тук, в тази опустошена страна. Каква е била ужасната сила, превърнала красотата в мъртви отломки?

Пустотата на това място го държеше здраво. Така, както пръстите му стискаха обгореното късче дърво. Отново се озова в онази студена утрин, в която заедно с баща си преследваше червената лисица. Отново видя пухкавото тяло на зверчето, блъснало се в червеникавата глина на къртичината, пометено от едрокалибрения куршум на карабината. Сега за пръв път в живота си успя да изпита чувствата на дивеча, а не на ловеца… Смъртта и унищожението, които властваха над това място, някак неусетно започнаха да го променят.

Чуваше писъците на обхванатите от огъня жени, виждаше как ярките алено-златни кимона бързо се превръщат в пепел от оранжевия ад на напалма, усещаше с лицето си огромната температура на пожара, дробовете му се свиха от липсата на кислород под дървения свод на храма, превърнал се в огнен ад.

По лицето на Филип Дос се затъркаляха сълзи.

Плачеше за невинните хора, които са били постигнати от ужасна смърт. За децата, изгубили живота си още преди да получат шанса да го опознаят. Плачеше за онова изгубено дете вътре в душата си, което толкова беше страдало, толкова беше мразило живота, че забрави дори да се сбогува с баща си.

Именно омразата към живота го беше довела тук, на това прокълнато от Бога място, изведнъж си даде сметка Филип. Именно омразата към живота го беше превърнала в това, което е. „Господи, колко огромна е покварата ми в сравнение с невинните деца, изгорели тук“, помисли си той. Едно е животът да ти бъде отнет изведнъж, рязко и грубо; съвсем друго е да усетиш неговата безсмисленост, бавно и мъчително… Душата му се сви от състрадание, почувства се част от смъртта и разрухата, които властваха тук. Разбра, че постоянното му влечение към този несъществуващ храм се дължи на разрухата, която цари в собствената му душа. Гледайки към черната яма, в която хиляди хора бяха потърсили убежище, но бяха намерили своята смърт, той имаше чувството, че гледа в собствената си душа.

Омразата към живота е основната причина хората да се впускат в масовата касапница, която наричат война. Омразата към живота кара хората да изпълняват безпрекословно заповедите на други хора, смъртни като самите тях. Той, Филип Дос, беше един добър войник, който винаги е приемал за истина фактите, които са му предоставяли. И е убивал заради тях. Но сега вече знаеше, че тези факти са лъжа. Какво трябва да направи с всичките убийства, извършени без причина? Без дори следа от правосъдие?

В този момент се чувстваше толкова мъртъв, колкото всички онези нещастни души, намерили смъртта си под пламтящия покрив на храма Канон. Чуваше безгласните им стонове далеч по-ясно, отколкото грохота на уличното движение в огромния град. Чувстваше се адски самотен. Как би могъл да се прибере у дома и да обясни на Лилиан какво е изпитвал и какво е извършил? Тя никога няма да го разбере, никога няма да му прости, че я изключва от една толкова важна част от живота си. Вече виждаше ясно, че бракът му с Лилиан е бил просто един сън, един блян на онази частица от съзнанието, която отчаяно се бори за физическото му оцеляване.

На преден план сега излизаше друга частица от неговото съзнание. Онази, която го караше да усеща с все по-нарастваща сила хармонията на Япония. Нейните звуци и миризми, нейните вековни обичаи. И нейните хора. Филип беше убеден, че в този момент прекрасно разбира начина на живот, който водят японците. И затова се почувства още по-самотен, отчайващо самотен… Имаше усещането, че се е превърнал в плашило, забито в средата на плодородна нива. Вика до пресилване, но никой не го чува.

После до рамото му се докосна нежна ръка. Погледна в лицето на Мичико и видя бистрите сълзи, които се търкаляха по бузите й. Смаяно осъзна, че и тя се чувства изгубена. Прииска му се да поеме в шепи тези сълзи, заприличали на скъпоценни брилянти. Блестящи, фантастични, омайващи…

Изправи се и бавно протегна ръка. Стисна в длани крехките студени пръсти и за пръв път разбра, че в тази зона на смъртта могат да живеят и други призраци, различни от ужасната безформена маса, която тежеше в собствените му гърди.