Дом за свиждане

1Дудинка, 2-ри септември 2004 година

Изразът „стар мръсник“ има два смисъла, от които един е буквален. Тук на борда си имаме старец, мръсен точно в това отношение. Може да беше мръсник и в другия смисъл на думата, ала нещо ми казва, че двете значения трудно се смесват. И кажи сега, Винъс, защо толкова ме влече да поема по пътя на въпросния мръсен старик? Всеки ден ми е все по-противно да се мия и бръсна, мразя даже да пъхам прането си в найлонови торби и да им слагам надписи като 4 чифта чорапи. Онзи ден сутринта само дето не се разревах, след като забелязах, че ще трябва за пореден път да си режа ноктите на краката. Един истински мръсен старик нямаше да си прави труда. Каква дързост и яснота, каква смелост и гордост. Всъщност мръсният старец ме изпълва с дълбока възхита. Нека другите се тревожат за оклепаната със залци брада, смъртоносния дъх и прогнилите пластове на палтото му. Миризмата, която го предхожда и следва, идва бързо като светлината: на мига се усеща, че е влязъл в салона, даже да се намира на четирийсет стъпки от теб. Старецът се държи така, сякаш той не е с нищо виновен, не е негова работа. Той е чист: по някакъв загадъчен начин той е чист. Вчера слезе от кораба; гледах отдалеч как го карат с лодката през мъглата — може би кондензирана покрай него самия — към нещо като консервна фабрика под скалите на западния бряг.

За жените не е тегоба; за тях душът и ваната са, ако не друго, то „приятни и топли“ (такъв израз използва една моя приятелка-англичанка, ще я видиш и ти някой ден); странно нещо, жените така се прехласват по топлото, въпреки че студът всъщност доста добре им понася. Ала целият труд по поддържането „немърляв“ в крайна сметка отегчава мъжа до полуда. От друга страна, виждам, че се налага — всеки ден е все по-наложително. „Пикът“ на осемдесетте: тази дума също си има неприятни асоциации. „Пик“ ли, „край“ ли, все същата работа. Осемдесет и шест няма как да прозвучи добре.

Давам си сметка, че сигурно се стряскаш поне три пъти на абзац. И причината не е само в неизменния потрес от темата или в моето слабо представяне, което оттук нататък още повече ще запада. Не, стряска те най-вече моята страст към изводите и твърденията — апетитът ми да обобщавам. Ти и твоите хора толкова се боите от едрите приказки, че не можете да съставите едно разказно изречение. „Отидох в магазина? Купих портокалов сок?“ Точно тъй, като някаква хипотеза — нищо, че се е случило вече. Освен това казвате „окей“ там, където по-старите биха казали „аха“ или „така ли“ (ако изобщо биха казали нещо). „Казвам се Пит?“ — „Окей“. — „Роден съм в Охайо?“ — „Окей“. И с това всъщност казвате: „За момента не възразявам. Ти не си ме засегнал все още. Засега още няма обидени.“

Обобщенията звучат като опит за стереотип — а това е недопустимо. Аз съм в другия край на скалата. Обожавам обобщенията. Колкото по-широки, толкова по-добре. За широки обобщения бих убивал.

Твоята идеология (ако някой те пита) е „моделът на Запада“. Тук тя би ти била безполезна.

А сега, по обяд, пътниците и екипажът на „Георгий Жуков“ слизат в Дудинка толкова триумфално, колкото позволява броят им. Високоговорителят гръмва, махмурлукът и аз се понасяме бавно по мостика под пуфтенето и бумтежа на военния марш. Да, пристанищата изглеждат така: побеснял духов оркестър с чучурите и фуниите, свирките и сирените, а нататък дрънчат чайниците на цистерните.

Но това е различно. Марсиански пейзаж от ръжда в най-различни концентрации и нюанси. Тук-там плоскостите, олющени от неравности и раковини, са помътнели до простия прасковен оттенък. Другаде са с цвета на артериална кръв, прясно проляна и прясно засъхнала. Ръждата кипи и пръхне, килът на изправения ферибот ти се блещи откъм водата с персонална омраза, сякаш ти си виновен за престъпното окисление.

Докато пъпля и залитам над бастуна си, аз си мисля за онези общо взето абсурдни думи с гръцки произход, означаващи общо взето абсурдни състояния: антофобия (страх от цветята), погонофобия (страх от бради), дейпнофобия (страх от приеми), трискайдекафобия (от числото тринайсет). Да, това са деликатни души. Ала има и страх от ръждата (иофобия); и аз мисля, че страдам от него. Страдам от иофобия. И сега болестта не ми се струва ни най-малко абсурдна — нито ирационална. Ръждата бележи провала на човешката дейност. На човешкия почин, начинание, експеримент: провален и дори не почистен.

Самодоволна до ступор: такава трябва да бъдеш, когато животът ти свършва. Не така — не така като мен. Не смъртта ми изглежда толкова ужасяваща. Ужасявам се от живота, моя собствен живот и последната му равносметка.

В джоба ми има писмо, което още не съм прочел.

Крупните несправедливости — един ден все успяваш да приспиш мисълта си за тях. И тогава мъничките се надигат и хапят със злобните си зъбки.

За момента ме дразни общата благопристойност, налагана от държавата през трийсетте. Аз тогава още бях в пубертета, бих могъл да започна далеч по-сполучливо. Размечтано се виждам на шейната до Шура, под хвърчилото с Христя и за гъби с Галина — първа целувка, първа любов. Но държавата бе против. „Свободната любов“ беше официално класифицирана като буржоазно извращение. Не харесваха преди всичко „свободата“ във фразата. Ама и „любовта“ не им бе по вкуса.

Едва тази година излезе наяве някаква история за сексуалните нрави в двора на Йосиф Висарионович. Явно революционният плам е имал еротични отсенки. С две думи, кръгът около Кремъл бил гнездо на поквара и феодална разпуснатост.

Също както с храната и с жизненото пространство. За тях можеше. За нас — не. И защо? Сексът не е краен ресурс; свободната любов не струва нищо. И все пак държавата — май Никита Хрушчов го бе казал — искаше да внушава, че Русия е чужда на телесното знание. Както ти би попитала: „А това пък защо?“

На кея една малка флота от микробуси чака пасажерите, които бързат към Предпосилов. Не, не сме никак много, унизително малко сме. Тур „Гулаг“ е на загуба, каза ми касиерът, като сви рамене и се прозя беззвучно. Също както в самолета от столицата до града, откъдето потеглихме. Ясно чух как една стюардеса ме описа (докато ми забъркваше питието с една своя колежка) като „онзи гулагски досадник от 2В“. Колко мило да знаеш, че подобно нехайство спрямо руското робство — вярно, премахнато още през осемдесет и седма — е достигнало чак до туристическата каста. Не се скарах на стюардесата. В днешно време започнеш ли препирня в самолета, можеш да отнесеш петнайсет куршума в главата. Но любезният касиер (тъй разчувстван, така помъдрял) вече знае, че има човек, който още проклина и плаче, още мрази и още гори.

Сбогуваме се и оставам сам на кея. Искам да стигна до полярния град както някога, тъй че съм с влака. След десет-петнайсет минути с немалко ругатни (ала без пазарлъци) убеждавам един трезвен докер да ме метне с камиона до гарата. Какво ми става, защо са ми тези псувни и бакшиши? Може би искам да дам някому пример. Вярно, често греша, но поне си заплащам греховете навреме, като давам извинения в брой.

Усещам, че несигурната полярна светлина кара физиологичния ми часовник да избързва и да изостава; всеки ден имам чувството, че съм станал в малките часове на деня или съм се успал най-позорно. Цветовете на колите също ми се струват особени, както изглеждат всички коли на зазоряване под уличните лампи. Махмурлукът ми не е минал. Всички сгради — невисоките блокове — сякаш са се качили на кокили; на пилоните, вбити през топящите се ледове чак в скалата отдолу. Свят на четири крака.

Теорията на Лев за географското предопределение на Русия не е само негова; вече я проповядват сериозни историци. Северноевразийското плато със своите екстремни температури, постни почви и отдалеченост от южните търговски пътища, липсата на друг океан освен Северния ледовит, с принудителната си, самозащитна експанзия, със сухопътната си империя от двайсет нации, граници от порядъка на континенти: всичко това изисква тежък авторитарен център и огромна, бдителна бюрокрация — иначе Русия ще се разлети на парчета.

Нашата галактика също щеше да се разлети, да не бяха черните дупки в центъра й (всяка с размерите на Слънчевата система) и вездесъщото присъствие на тъмна материя и тъмна енергия, които следят за притеглянето към центъра.

Това обяснение допадаше на брат ми, тъй като — както казваше той — беше „точно по мярка“, от мащаба на земната маса. Сега можем да поклатим глави и да кажем, че виновна е физиката. Виновна е географията.

С бледосинята си мазилка и кремавия кант гарата ми напомня летен павилион, ала барчето към чакалнята е ужасно претъпкано (с местни хора, не с пътници) и това ме успокоява. Досега безлюдната Дудинка ми внушаваше чувството, че пропадам или всеки момент ще започна да левитирам. А спомените от първото ми пътуване тук през 1946 година са кошмар от човешка гмеж, невъзможна навалица, блъсканица и суетня.

Забелязвам, че литър стоградусова севернокорейска водка струва по-малко от литър водниста руска бира. Виждам още, че много от клиентите показват завидна пристрастност към „Олоросото“, вид подсилено вино („медовина“). Олоросото е за пияници и не идва от Херес. Такова разграничение прави и Достоевски, когато добавя към една и бездруго отрупана с пиене маса „бутилка с най-силното шери от руската изба“.

Махмурлукът ми все така се влошава. Или може би трябва да кажа „все така процъфтява“? Той наистина се развива прекрасно. Искам много от него, имам нужда от него, но не съм бил пиян от петнайсет години. Помниш ли? Бях в леглото, в неделя следобед, и тихичко си умирах. От време на време прошепвах на руски „вода“. Знак за истински животинска потребност. Ти влезе с вдървени нозе, свела глава и напрегнато концентрирана: нямаше намерение да разливаш прозрачната течност в халбата, която държеше в две ръце. „Ето — рече ти и протегна слабата си ръчица. — Водка.“ Смилах злостната интелигентност в очите ти. По това време бях женен за майка ти. Ти бе деветгодишна.

Върху кацналия нависоко екран изплува познатата и ужасяваща гледка на Е-образната червена тухлена сграда. Приближавам се тъкмо навреме, за да чуя една нова неистина: „не се планира“ да се щурмува училището. После, внезапно и без обяснение, екранът зажужава и Беслан бива сменен от латиноамерикански сериал по средата на сцената — както винаги, застаряваща чародейка рони сълзи и се кара на някакъв надут жиголо; всеки от тях е покрит с поне два пръста грим. Смяната не се забелязва или поне не се коментира. Инстинктивно бих вдигнал поредния скъпоструващ скандал — само че на кого и с каква цел по-точно? Във всеки случай не мога да го понеса, тъй че плащам, оставям бакшиш, извеждам яда си навън на перона и се втренчвам в релсите на теснолинейката, които водят към полярния град.

Не, млада госпожице. Не съм си изключил телефона. Току-що приключих дълъг разговор с Първо основно училище в Северна Осетия. Както знаеш, преди да замина, бях поносимо важна клечка и имах връзки с военните. Вероятно си спомняш и леките неприятности, които ми донесе това чак до деветдесет и първа, когато освидетелстваха смъртта на съветския експеримент. На този конкретен експеримент. Разбира се, моите връстници отдавна ги няма; често си имам работа със синовете на хората, които познавах. Чувам разни невъобразими неща.

Междувременно децата са останали по бельо и седят с учителите и родителите си върху пода на обсадения физкултурен салон. В баскетболните кошове са провесени бомби, опасани с метални болтове. Почнат ли да скандират, молейки за вода, децата биват усмирявани с изстрелян в тавана куршум. За подобряване на вентилацията някои от прозорците на салона услужливо са счупени, но убийците очевидно си остават решени да обезводнят заложниците си (ако става въпрос за заложници), тъй като са откъртили крановете в кухните и тоалетните. Децата са изтощени, а някои са принудени да пият пот и урина, прецедени през няколко ката дрехи. Колко време ще оцелее едно дете без вода в жегата? Три дни? Разбира се, че има планове да се щурмува училището.

Чак впоследствие ще разберем, че убийците са били на морфин и хероин, а някои от дозите ще бъдат описани като „над смъртоносните“. Щом въздействието на аналгетика отслабне, притъпеното се изостря; все си мисля за онзи, рижия главорез — как ли го сърби и смъди ръждивата му брада. Погонофобия… Северна Осетия почна да ми припомня друго училищно клане, също толкова арогантно и подклаждано с дрога — Колумбайн, Колорадо. Да, да, знам. Това в Колумбайн нямаше политически цели, беше само за развлечение и приключи за няколко минути. Съвсем кратка визита до онази паралелна вселена, в която да избиваш деца е особено остроумно.

А сега обясняват как убийците, дето „нямали никакви искания“, били всъщност джихадци от Саудитска Арабия и Йемен. Може да са джихадци, но почти със сигурност са от Чечня и искат независимост. И не могат да я получат поради следната причина: след вековната руска инвазия, потисничество, масово депортиране и (наскоро) блицкриг, Чечня вече е органично побъркана. Тъй че Путин не може да мръдне ни напред, ни назад, също като Сталин с евреите през четирийсет и осма: „Нито да ги преглътнеш, нито да ги изплюеш.“ Можеш само да дъвчеш.

В началото на обсадата на московския театър „Дубровка“ през 2002-ра главорезите бяха пуснали всички деца. В Северна Осетия се усещаше, че ако има освободени, то това ще са възрастните. А пък помним как свърши „Дубровка“. Въпреки най-добрите си намерения тайната полиция направи нещо, което другаде би предизвикало повече порицание — в Кюрдистан, да речем. Обгазиха собствените си граждани. Помня колко отвратена беше ти, пък и всички на Запад; тук обаче това се прие за страхотен успех. Та дори и аз в Чикаго — разрусначен, англоговорящ и четящ „Ню Йорк Таймс“ на закуска — аз самият мърморя одобрително. Ммм, не е зле.

Разбира се, че планират да щурмуват училището. Думата „планове“ може да прозвучи екстравагантно, но така или иначе училището ще бъде щурмувано. Много ясно, нали тези от „Спецназ“, елитните спецчасти, си купуват куршуми от местните, които обикалят наоколо със своите мускети и кремъклийки.

Твоите връстници, другари, довереници на Запад: единственият руски писател, който все още им говори, е Достоевски: това старо плямпало, пандизчия и гений. Много си го харесвате, тъй като неговите герои се провалят нарочно. Затова в крайна сметка Конрад не можеше да понася стария Дъсти и неговите пресвети идиоти, безпарични контета, изгладнели студенти и параноични бюрократи. Сякаш животът не е достатъчно труден, та са се посветили на изобретяването на болката.

А животът не е достатъчно труден, не за теб… Мисля си за първата ти вълна момчетии — преди осем или девет години. Носеха се като прясно насрани, с виснали изпод дупето широки джинси. Мода като от пандиза — без колан, за да няма с какво да се обесиш. Като гледах онези момчета с бръснатите глави, грапави носове и белезите по ушите, сякаш пак се завръщах в Норлаг. Изнамирахте болката? Или само разигравахте болките на миналото? Миналото има тежест. Миналото е тежко.

И за миг не твърдя, че твоята анорексия е по някакъв начин желана. Тя бе толкова яростна, че ме стресна до смърт; с майка ти се разплакахме, като видяхме на лентата от охранителната камера тъмния ти силует като някакъв възлест бастун да прави посред нощ лицеви опори до болничното ти легло. Ще добавя само, че когато отиде в другия санаториум — тъй нареченото „Имение“ — и видях през оградата на паркинга още сто като теб, неизбежно си спомних една друга емблематична картина от двайсети век.

Прости ми. Пък и не се отнася само до младите. Има едно западно явление, известно като мъжката криза на средната възраст. Много често е белязано от развод. Каквото историята би могла да ти причини, сам си го причиняваш: разделяш се с жена си и детето си. Не ми казвай, че такива мъже не опитват от древния вкус на смъртта и провала.

Веднъж постигнал развода си, застаряващият американец може да стане по-изнежен и по-придирчив. Един вид да планира бъдещата си криза. Да изтрие ненужното: мощен мотоциклет и невръстна любовница, джогинг, вегетарианство, кокаин, стар любовник, свръхсурова диета, моторница, ново бебе, религия, трансплантация на коса.

Тук не се шикалкави с кризата на живота. Тя се спуска отгоре и е винаги същата. Задължително смърт.

Влакът тръска и блъска по опростения релеф на тундрата: белият лист на Русия, който чака да бъде изписан от героите и сентенциите на историята. Няма хълмове и долини, само буци и хлътнатини. Топографските вариации тук са продукт на човешката дейност: колосални кариери и изкопи, пирамиди от шлака. Видиш ли планина, плато или скала, струва ти се планета. В Предпосилов наричат планина един изкормен хълм, връх Швайнстейгер, кръстен на геолога (руски немец, ако не греша, от поречието на Волга), който открил там никел в края на деветнайсети век. Сред поля от дървета без клони стърчат стълбове, неопасани с кабел.

Влакчето ни е местен и прилежен разносвач на души; взема ги от градчета с функцията на спални и ги носи към комбината. Някои от лицата са съвсем похабени, други са още нови (бръснати като глави на карфици над анцузите), но всички носят маските на спокойните общежития, все едно не усещат нищо необичайно, никакви незабравими кошмари.

Тръгнал съм, както казват, да се връщам назад по следите си — в опит да си припомня ли? За целта би трябвало да сляза под ватерлинията на „Георгий Жуков“ и да накарам пътниците и екипажа да се наплескат с лайна и повръщано и да полежат върху мен един месец. А пък влакът с решетки на прозорците и вагони, разделени на телени клетки и претъпкани с живи и мъртви правостоящи, трябва да се отбие към страничния коловоз и да бъде зарязан там до средата на ноември. Пък и няма достатъчно хора — просто няма достатъчно хора.

Близо час преди крайната спирка влакът спира до един скромен градец на име Принуда. На перона си пише: „Принуда“. Как да си обясним този пристъп на откровеност? И къде са градовете-побратими Клевета и Амнезия? На потегляне от Принуда вагонът ни внезапно е посетен от облак комари и в негласно единство — без думи, усмивки или погледи, без съзнание за обща цел — пътниците се заемат да ги избият до крак.

И когато са мъртви (смачкани между дланите и размазани по стъклата), на плиткия хоризонт вече се вижда тежката мараня: като руно, пожълтяло по края, за да стопли невъзможния град.

2„Мога да го понеса“

Неведнъж бях повтарял на Лев, че шансовете му да оцелее бяха доста добри. Това беше догадка. Сега можехме да ги сметнем.

В Гулаг хората всъщност не измираха като мухи. Можеше да се каже, че мухите измираха като хора. Или поне така се говореше преди войната, когато смъртта в лагер бе част от Терора. Цифрите варираха, но смъртността като цяло се определяше от наличието на храна. За наш срам лагерната система посевместно бе зависима от храната.

През гладната трийсет и трета един от седмина умираше; през четирийсет и трета бе един от петима, през четирийсет и втора — един от четирима. До четирийсет и осма цифрата беше спаднала в цялата система и шансовете за оцеляване не бяха по-лоши от тези в грубо скования Съветски съюз, или „голямата зона“, както го наричахме в лагера: зона дванайсета степен. Към четирийсет и осма мухите бяха спрели да мрат като хора, а хората пак си измираха като мухи.

И все пак тук беше Полярният кръг. А телесната маса също беше проблем. В лагера тялото започва да се самоизяжда; брат ми беше заякнал в раменете и торса, но все пак на метър и шейсет си оставаше доста постна трапеза. Да го кажем така: ако в Норлаг през четирийсет и осма имаше десет Левовци, един от тях щеше да умре. Това още не значеше, че той имаше добри шансове да издържи десетгодишната си присъда. Значеше само, че има шанс да издържи четирийсет и осма. Почнеш ли да изчисляваш, шансовете му бяха нулеви. Не, по-малки от нулеви бяха. До края на първата седмица стана ясно, че брат ми не е просто фашист. Беше и пацифист.

Не мога да изредя пълния инвентар на бедите, които се струпаха на Лев през първите му дни в лагера; ако изобщо го правя, то е защото всичките му неволи в Норлаг се събраха и съсредоточиха в нощта на 31 юли петдесет и шеста година, в Дома за свиждане. Това беше неговият руски кръст. Моят също.

През решаващия пръв ден обща работа Лев бе разпределен да „разчиства терена“ с ударната бригада. Това означаваше, че в шест сутринта го спускаха в една яма с половин лопата в ръка и дванайсет часа по-късно го измъкваха оттам. Бригадата му се връщаше в зоната малко преди седем. Оглеждах лицата им; всъщност тъй се вторачвах, сякаш очите ми можеха да го изваят от въздуха. Да — той беше сред тях. Оклюмал, превит, кривокрак — и все пак беше сред тях. Значи си беше изпълнил нормата. Иначе щяха да го оставят долу, докато си я изпълни. Нямаше да го пусне бригадирът, латвиецът Маркарган. Все пак бригадата беше ударна.

Към края на седмицата лицето му вече не беше с керемиден оттенък. Бе обагрено в синьочерно.

— Какво каза, че си?

— Пацифист. Не исках да ти казвам още първата вечер. Ненасилие. Към това се стремя.

— Кой те разкраси така?

— Един татарин иска да ми вземе лопатата. Аз не се бия с него, но не му я отстъпвам. Май започва да схваща. Вчера щеше да ми отхапе ръката — ето виж. Но аз пак не я давам.

— И защо? Ти не се биеш зле. Виждал съм те. По едно време даже беше доста добър — след като наби Вад. А сега си по-силен. Четири години са те карали да копаеш идиотските канавки. Не си някакъв мухльо.

— Да, не съм вече слаб. Само съм пацифист. Давам другата буза. Виж какво — добави той, — не съм Ганди, и в рая не вярвам. Ако животът ми е застрашен, ще се бия да го защитя. И за теб ще се бия. Нищо повече. Имам причини. — Той поклати глава и плю. — И друго имам да ти казвам. Убили са Соломон Михоелс.

Соломон Михоелс беше най-прочутият руски евреин: актьор, международен емисар. През войната бе мобилизирал евреите в Америка и бе събрал милиони долари. Веднъж беше играл пред Йосиф Висарионович в Кремъл. Шекспир.

— Органите го убиха. „Пътна катастрофа“. Първо са го пребили, после са го прегазили с камион. Почва се. Зоя повърна, като чу.

— Нищо не можеш да направиш. Не си там. Тук си.

— Именно. Тук съм.

Видиш ли, Лев току-що бе казал, че след седмица в общата спалня — една от най-спечените и мръсни бараки в Норлаг — още спял на пода. Това трябва да го сложа в курсив — на пода. А това беше изключено. Там долу човек се валяше сред камара прогизнали като гъби лайнояди, немощни фашисти или (друга подкатегория) староверци, пъплещи към мъченичеството. Пък и вонята, вонята… Когато през тъмните векове монголската орда приближавала към града ти, първа стигала зад стените болката от шума. А по-страшна от нея била специално култивираната воня — военизация на кирта, космите, потните подмишници, конските задници и краката. И дъхът: дъх, допълнително обогатен от монголската диета от ферментирало кобилешко мляко, конска кръв и събратя-монголци. В лагера беше същото. Вонята имаше наказателна стойност, беше живо оръжие. А на пода на спалнята човек вдишваше точно дъха на зоната.

— Всичко слиза при тебе — призна той. — Бъркам в ризата си и хващам шепа въшки. И ако са мънички, тегля им една майна и ги връщам обратно.

Имаше към петнайсет причини да не може да остане там долу. Трябваше да стигне до втория ред. Най-горните койки естествено бяха запазена територия на урките, на скотовете и кучките, но Лев трябваше да стигне до втория ред.

Заобяснявах отново. Маркарган ще те пази, казах му. Нужен си му, за да работиш — значи трябва да спиш, да си здрав. Няма да изтраеш дълго в тази бригада, тъй че гледай да се възползваш сега. Стегни се. За най-долния ред хвани някой на по-ниска дажба. Лесно ще го набиеш. После сменяш долното си легло за средно. Този път ще ти трябва пиявица. Той е стигнал дотам с лизане и пълзене. Смъквай го.

— С какво право?

Вероятно ако се замислеше, Лев би ме намерил доста пропаднал като човек. И в момента очевидно правеше точно това. За мен насилието бе станало неутрален инструмент. Дори не дипломация с други средства. Бе разменна монета, също като тютюна и хляба. Отговорих му:

— С какво право ли? Правото на живот. Те ти викат фашист. Дръж се като такъв.

Лев отказа. Остана на пода. Затова беше винаги болен. „Пелагра“ — казваше Януш, младият доктор-затворник, и разперваше ръце. Този хранителен недостиг се проявяваше с диария, дерматит и разстройство на мисълта. Блъскан от горещи вълни посред мраза на тундрата, къпан в ледена пот сред казана на спалните и треперещ, постоянно треперещ, Лев полагаше тежък труд в ударната бригада.

Конрад описва живота в Русия в следната сбита фраза: „честотата на извънредното“. Аз бих казал и друго: „честота на тоталното“. На тоталните състояния, сякаш твой кръвен враг е подбрал от менюто всяко твое страдание.

Както казах преди, новината за Зоя ме бе хвърлила в шок. Този шок продължи до деня, в който слънцето се показа. Виждах само короната — капка перлена течност, размазана по ръба на тундрата. Край на дългото затъмнение: пръстите се разгъваха, а мъжете ръмжаха с гърлена, хъхреща радост. И аз също излязох от тъмата и сянката. Постепенно изплувах от упойката на покоя.

Вече почвах да виждам какви загуби съм понесъл. А те бяха сериозни. Не ми беше останало нищо, нищичко, за което да мисля с наслада… В лагера се практикуваха всякакви прегрешения, по-сериозни и по-безобидни, само че онанизмът не беше сред тях. Урките онанираха, публично при това. Може би и по-младите селяни, само че не за дълго. Но за всички останали онанизмът бе минало. Но фантазиите ги имаше. Всички все още фантазирахме. Според мен.

Аз го правех. Всяка нощ режисирах своя експеримент. Влизах в стаята при заспалата Зоя. Беше късно следобед. Тя лежеше сред ярки като звездите възглавници в нещо като неглиже или късичка нощница (само тук се допускаха вариации). Аз присядах до нея и поемах ръката й в своята. След това я целувах по устните. И тогава настъпваше преображение: тя се вдигаше, вливаше се в ръцете ми и така се започваше.

Еженощната Фата Моргана ми се струваше извор на сила — сякаш черпех живец. А сега ме изпиваше и разяждаше като ръжда. И докато слънцето си проправяше път над хоризонта, аз започнах да си повтарям: „Да, не са го желали, но е факт. Те прекършиха волята ми. А пък аз друго нямам.“

— Пак извади късмет — казах му.

Беше вторият му почивен ден; Лев седеше и чешеше гръб в ниския зид на двора. Примижа към мен и попита:

— Защо?

— Днес получих писмото от Кити. Праща ми по едно на година.

— … и къде е?

Като вдигнах писмото, Лев опита да стане, но залитна и отстъпи назад. При самия арест ти се струва, че си вече наполовина изчезнал. В затвора си бивш човек, един вид вече мъртъв. В лагера си едва ли не сигурен, че изобщо не си съществувал. А писмата от вкъщи ти приличат на свързване чрез немощен медиум, някаква болнава мадам Созострис с чаените си листенца и напуканата си масичка.

— Няма цялото да ти го показвам — рекох му. — Аз съм цензорът. Но съдържа добри новини.

На езоповски език Кити пишеше за ареста на Лев и очакваното препращане в „неизвестна посока“. По-нататък разказваше, че в Москва върлувал грип, та Зоя и майка й се прибрали в Казан.

— А там грипът е по-лек — казах аз. — Новината все пак е добра.

Той се облегна на мен и притисна лице към гърдите ми.

— Толкова съм щастлив. Много хубаво. Хубаво. Да не бъде в града. Все едно какво друго ти е писала Кити.

Още по-добре. Кити пишеше, че било немислимо Зоя да „чака“ Лев. Според нея тя вече си имала нов любовник от института и „го сваляла“ в столовата. Винъс, моят дълг повелява да призная каква груба радост ми донесе това изречение. Казах:

— Е, какво да очакваш от Кити?

— Да, така е. Кити си е такава.

Да, такава бе Кити: доста неблагонадеждна като разказвач. Исках някой по-достоверен да ми каже, че всичко е истина и че Зоя „сваля“ новия си фаворит. Исках да ми го каже някой като Троцки или Георгий Жуков; най-добре Уинстън Чърчил.

— А ти можеш ли да й пишеш? — попита Лев.

— Би трябвало да мога. Но не ми дават. Пък и няма с какво да напиша писмото. Нито върху какво.

— Защо не ти дават? Аз естествено бих се сетил за една-две причини. Ама все пак, защо?

— Заради кучетата.

— Значи така. Кучетата.

В лагера бях известен с начина, по който се справях с кучетата. Повечето затворници, включително Лев, ужасно се бояха от тях. Като бях малък, нашите имаха хрътка колкото муле. Аз дори не я помня, но все пак бях прихванал едно-друго от нея. Страх от кучета нямах. Карах ги да се свиват от ужас. Какво толкова — куче, надарено със свинска природа. Зъби се, пък подвие опашка. Често рискувах да си отнеса боя, като ги карах да се свиват от страх.

Лев каза:

— Ходих до надзирателите да питам. На папката ми пишело „Без право на кореспонденция“. Мислех си, че е кодово име за незабавна екзекуция. И надзирателят така мислеше. Гледаше ту към мен, ту към папката. Нямам право да пиша. Ама няма да се предам. Ще си го извоювам.

Рекох неубедено:

— Радвам се, че не се разтревожи за Кити. И за Зоя.

— Да се тревожа ли? В това много ме бива. Като станахме с нея приятели, най-напред се тревожех да не би да зачене от някого. Не зачена. Не може. Правила е аборт на шестнайсет и не може. После се притеснявах, че ще я арестуват или ще я пребият на улицата. Но да се притеснявам от другите? Не. Тя е… как да ти кажа. Стопроцентова. И аз станах такъв. Затова не се бия. Заради нея. И заради нас.

— Лев, говориш със загадки. Не разбираш ли, че какво правиш тук, няма капка значение?

— Тъй ли? Няма ли? Не разбираш, нали? Всичко има значение.

За капак един едър скот, Абарчук, беше почнал да си пада по него по най-лошия начин. Всяка вечер го търсеше. И защо? Да го роши и дразни, гъделичка и мляска. По това време беше модно скотовете да вземат за домашни любимци фашисти, нищо че според Лев всъщност било обратното. „Изведнъж се оказвам пръв приятел с маймуна-мандрил“ — каза той; твърде дръзко, като имаш предвид колко силно бе стреснат (и с право). Докато Абарчук си проправяше път през бараката с татуираната си кожа и влажната си, златозъба усмивка, Лев притваряше за секунда очи и лицето му притъмняваше. По въпроса за Абарчук нищо друго не можех да сторя, освен да показвам с поглед и движение на раменете, че рече ли да стигне прекалено далеч, трябва да се пребори и с мен. Лев ми каза, че в мое отсъствие било още по-лошо. Тъй че гледах винаги да съм там. Във всички останали случаи разчитахме на Семьон или Джонрийд, двама от ветераните с най-висок чин (капитан и полковник), и двамата герои на Съветския съюз — звание, което при ареста естествено им бе отнето… Вероятно се чудиш що за име е Джонрийд. Доста хора на същата възраст го носеха — бяха кръстени на Джон Рийд, автора на „Десет дни, които разтърсиха света“. В лагера бяха тъй многобройни, че си бяха спечелили статут на специална прослойка от „джонрийдовци“ като тази на „американците“ или „докторите“, лекарите-евреи. В развълнувания си разказ за Октомврийската революция книгата на Джон Рийд почти не споменаваше Сталин, който я забрани и така — образно казано — издърпа килимчето изпод краката на всички Джонрийдовци.

Абарчук носеше разни дреболии за Лев, който никога не ги вземаше. И не само залци хляб, да речеш, а месо — разните му кайми и салами — и веднъж цяла ябълка. „Не съм гладен“ — повтаряше Лев. Не можех да повярвам: езикът на Абарчук бе заврян из ухото му, под носа му се вееше половинка пържола, а той казваше „не съм гладен“.

— Зяпай! — викаше Абарчук, стиснал пантите на челюстта му.

— Не съм гладен. Я, какво ви е татуирано тук, гражданино? Виждам само последната дума. Какво пише?

Бавно и мрачно Абарчук нави ръкава си. А ожулените букви гласяха: Можешь житъ, но не можешъ любить.

— Една хапчица. Зяпай.

— Ям си пълната дажба. Не съм гладен, другарю. Аз съм в ударната бригада.

Като мъж, който не може да прости и забрави миналото на жена и я кара през вечер да сяда до него и да скача през всички обръчи от въпроси („Къде значи те пипна? Ти къде го целуна?“), аз отивах при Лев, за да търся най-болезнените истории. Знам го този вид мъж, нали сам съм такъв — аз съм той, той е аз. През последните години само така можех да съм сигурен в интереса си към жената. Исках тя да признава, да доносничи, да се отрича. Отначало на жените това им допадаше, защото приличаше на внимание. Не след дълго обаче го намразваха. Схващаха за какво иде реч… Тази моя черта всъщност нямаше време и възможност да се развие в промеждутъка между войната и лагера. Почти всичките бивши мъже на почти всичките ми любовници бяха мъртви. А пък мъртвите не ме дразнеха. Доста странен руснак би бил този, който не прощава на мъртвите. Мъртвите не ми пречеха. Дразнеха ме единствено живите.

Малко преди да ме арестуват, Лев поиска от мен разрешение да си пробва късмета със Зоя, а аз даже не си дадох труда да му се изсмея в лицето. Само провлачих „Тии лии“ до почти четири срички. Честно казано, аз не се и замислих. Ала Лев беше умен като повечето малки братя. Гледаше какво правя и опитваше точно обратното. Той подходи към Зоя без настойчивост.

— Поздравления — бях казал аз; бе един от последните ни разговори на свобода. — Ти си нейното момче за поръчки. Или нейният талисман.

— Именно — запелтечи той в отговор. Непрестанно пелтечеше. — Хайде де, ами ти колко близо си стигал до нея? Аз съм в нейната стая. Постоянно съм там. Там съм даже като се облича.

— Моля?

— Зад завесата, де.

— Колко дълга е тази завеса? Плътна ли е, каква е?

— Доста плътна. Долу стига до пода, горе ето дотук. Мята си дрехите върху нея.

— Какви дрехи?

— Разни фусти, такива неща.

— Боже мили… а сега тя спи с онзи лингвист. Не те знам как понасяш това.

— О, понасям го.

И така цяла година — през това време Зоя завъртя още трима любовника. „По един на семестър“ — обясни междувременно брат ми. И докато седеше в островърхото й таванче и я караше да разказва за последната несполука, Лев направи следващия си ход.

— Казах го на шега. Казах й: „Не ти върви в любовта, защото си избираш неподходящи мъже. Все такива възвишени. Пробвай някой по-дребен и по-грозничък. Като мен. Ние повече се стараем.“ Тя се разсмя, после се умълча за пет секунди. Следващият път се разсмя, мълча десет секунди. И така нататък. После имаше друг.

— Друг какво?

— Друг роман. Отначало докрай.

— Че ти имаш ли в себе си поне капка от моята кръв? Никак ли не ревнуваше?

— Да ревнувам? И минутка не бих изтърпял, ако бях изревнувал. Нямах право да бъда ревнив. В името на какво? Пък и бях зает да се уча.

Чаках.

— Учех се какво трябва да правя, за да я задържа.

— … Копеле мръсно.

Случва се. През живота си съм видял поне три примера за това. Винъс, ти си единият. Ти и онзи твой Роджър. Както казах навремето, малко безчувствено може би: „Ти си три четвърти научена да мислиш, че всички изглеждат еднакво. Ти и твоите връстници си налагате тази илюзия. Струва ти се снобарско да не спиш със сакати. И сега онзи келявият все се мъкне след теб.“ Още мисля, че преди всичко беше това: жал и жертвоготовност. Казваше, че компенсирал с разни други неща. Аз ти вярвах. Казваше, че ти бил благодарен и това ти спестявало някои грижи. Да, разбирам защо на видимо привлекателните жени понякога им писва от видимо привлекателните мъже, от претенциите, сръдните, от баналните им сърца. И така една сутрин царкинята целува жабока и вкусът й допада.

— И какво?

— Беше неделя. Късният следобед. Бяхме легнали и аз пак го повторих. Тя направо замръзна. После стана и взе…

— Стига толкова. Да се съблича, нали?

— И без друго почти бе съблечена. Не, хвана ме за…

— Достатъчно.

Имали осем месеца; после, докато състудентите и професорите на Лев ги откарвали полека-лека, Зоя взела решение. Задействали скрофулозния равин от мазето. Бракът им бил потаен, може би недотам легитимен. Все пак стъпкали чашата, увита в неговата носна кърпа — разрушението на храма, все едно се отричали от предишните връзки. И си дали обет.

Имах само коричка утеха (ех, трохите утеха след банкетите на скръбта). Нейната ефикасност вероятно ще бъде загадка за онези, привикнали да използват свободната воля. Бях разбрал, че макар да не бе безразлична към по-възрастните любовници (беше стигнала до скандал с един трийсетгодишен жених), Зоя никога не се хващаше с мъже от моя типаж, с ветерани. Та можех да се утешавам, че когато онзи път се целунахме и тя стисна за миг устната ми с едрите си квадратни зъби, всъщност я бе подразнил металическият хормон на войната.

За мен беше утеха; така можех да припиша своя собствен провал на историческите обстоятелства, както впрочем и всичко останало. Виновна е историята.

Сутрешната проверка в лагера се постигаше както следва: в продължение на минута една длан като стъпало блъскаше с железен чук между две успоредни релси. С това нямаше свикване. Всяка сутрин човек се строяваше в двора, зяпаше простия механизъм и се дивеше на акустичната му мощ. По-нататък научих, че по някаква варварска причина гладът изостря слуха (сигурно за да усетиш и най-дребното животинче). Само дето шумът ставаше не само по-силен, а и по-пронизителен, дори членоразделен. Сякаш ни възвестяваше зората на нова ера (по-жестока, по-глупава и по-недвусмислена) и отричаше аматьорската мекушавост на предишния ден.

Преди Лев да дойде в лагера, първата ми мисъл след събуждане беше винаги неизменна, без ни най-малки модулации. Винаги мислех следното: давам на очите си още десет секунди… Пред теб с крик е повдигнат следващия ти ден; а пък утрото и самата зора (стъкленият отблясък на сектора, тебеширената мъгла, която дробовете отказват да вдишват) все едно са направени от бригада каторжници на нощна смяна — все едно са направени с часове тежък труд. Вън ме чака студът, мислех аз; всичко си е приготвил и чака. Не намираш ли, скъпа, че когато излезеш в дъжда, винаги разполагаш с един миг ведрина, преди първите капки да ти лизнат косата? При студа е различно. Студът зъзне — разбира се — и ти иска всичката топлина. Мята се върху теб. Сграбчва те и те отръсква от всичката ти топлина.

После, след като дойде Лев, аз се будех изправен на койката. Онова прасе все още блъскаше върху релсите, а аз вече се бях изсулил на пода. Винаги пръв излизах от сградата с неизменното чувство, че ме чака подла, но пък могъща наслада. И каква беше тя? Да погледна към Лев и да видя как гримасата му омеква сред плътта на челото. И това не се случваше на мига, щом ме видеше. Да, наистина, той напрягаше… той разтягаше устните си в усмивка, но обърнатите нашивки на грижата продължаваха да се мръщят, след което постепенно утихваха, сякаш е тях той измерваше колко смелост ме бива да вдъхвам. И понякога чувствах, че не съм бил в по-върхова форма от тези моменти на обмен и преливане — че не съм бил по-жив.

Е, това си звучи както трябва, нали. Защо „подла“ тогава? Явно няма да мога да избегна подлостта. Друго слънце изгряваше в мен. Това слънце бе черно и лъчите му, шиповете на слънцето, бяха изковани от омраза и надежда.

Между другото, Лев не изкара особено дълго в ударната бригада — ударната бригада с командир Маркарган. Нищо, че бе заякнал. Много болен и много заякнал: в Норлаг можеш да бъдеш и едното, и другото, при това дълго време. Ала не. Рядко някой фашист издържаше дълго в ударната бригада. Тук се искаше пълно единство на усилието с тежестта на профсъюзен договор или военна клетва: правиш нормата, ядеш пълната дажба. Имаше един начин да се справиш с това: гръмогласната трудова песен, кофата ти със супа и мъртвешкият сън. Селянин с наслоена робска психика от хиляда години би могъл да се справи без особени психически загуби. Но един интелигент… Ето какво те руши в тази робска система. Трябват няколко месеца. То се трупа в теб, сякаш бавно те хваща силен пристъп на паника. В крайна сметка разбираш, че въпреки очевидната ти невинност твоето наказание съвестно се прилага. Ха иди с тази мисъл в ударната бригада. Колкото и да се мъчиш, мисълта да се отличиш, служейки на държавата, дърпа ръцете ти надолу, кара ги да се отпускат безпомощно. Нужно ли е да казвам, че и „слабата“ бригада с малките си лайноядски дажби също не беше решение. Как постъпваш тогава? Като всички фашисти. Кръшкаш и се скатаваш, размотаваш се и манкираш, и така оцеляваш.

След като спря да яде пълна дажба, чревната му инфекция се влоши. В лагера дори хоспитализацията за дизентерия следваше закона на нормата; до началото на четирийсет и девета Лев успя да я покрие. И каква беше нормата? Кръвта трябваше да е повече от лайната. Той отиде при Януш, който му даде хапчета и му обеща легло. Ден преди да го приемат, Лев бе участвал в някаква препирня в спалното помещение; карали се за игла (рибя кост, с други думи) и Лев бил натопен — пуснали името му в кутията за оплаквания пред надзорната. Та вместо да лежи една седмица в болница, той изкара една седмица в изолатора, по бельо, свит на пейка над дълбоката тиня.

Честота на тоталното. На тоталното състояние — истинският шедьовър на мъката.

Тази седмица беше доста бурна за мен. Вероятно си спомняш моето „доказателство“ за отсъствието на Бог, формулирано през есента на 2001-ва година; помниш сигурно колко доволен бях тогава от него. „Засега забравете глада, чумата, наводненията и войните: ако Бог ни обичаше, нима би ни стоварил религията?“ Ала този хлабав силогизъм лесно може да бъде взривен и всички богословски дилеми ще отпаднат сами, ако Бог е руснак.

А пък хората продължават да се връщат за още. Толкова ни харесва. Тази седмица беше ужасна за мен, ала след като Лев излезе оттам с обичайната си походка, с глава килната под нормалния ъгъл, общо взето приех факта, че Норлаг нямаше да го убие, не и сам по себе си. Лев можеше да го понесе.

3„Фашистите ни бият!“

— Само една тревога имам за себе си — рече той (половин година по-късно), — на какво ще приличам, ако някой ден си тръгна оттук? Нямам предвид колко слаб ще съм или колко болен. Нито пък колко стар. Тук горе, искам да кажа. В главата. Знаеш ли какъв мисля, че ставам?

— Малоумен.

— Именно. Малоумен. И ти значи го мислиш.

— Като всички.

— Мислите ми не са вече мисли. Те са просто импулси. Всичко е на нивото на „студено, горещо“. Студена супа, гореща супа. За какво ще говоря с жена си? Ще си мисля единствено „супата е студена, супата е гореща“.

— Ще говориш с нея така, както говориш с мен.

— Но за мен е адски уморително да говоря с теб. Нали знаеш какво имам предвид. Божичко. Представи си какво щеше да стане, ако не бяхме тук. Искам да кажа заедно.

Вечерта беше топла и светла; седяхме и пушехме на стъпалата на завода за играчки. Да, завод за играчки — лагерната индустрия беше разнообразна като тази в държавата. Произвеждахме всичко, от уран до лъжички за чай. Аз самият произвеждах несметни количества от онези мърляви зайчета на пружинка с палки в лапките и зашити за кръста мънички барабанчета.

Двама млади затворници се разхождаха покрай нас бавно като професори; единият беше сключил ръце зад гърба си, другият тромаво жестикулираше.

— В крайна сметка важни са само циците — тъкмо казваше вторият.

— Не, не циците. Задниците — рече другият.

— … Нови са — каза Лев.

Свих рамене. Като дойдеха в лагера, младите две-три седмици съумяваха да говорят и за секс, и за спорт; после почваха да ги вълнуват само сексът и храната, след това храната и секса, после само храната.

Лев се прозя. Сега цветът му изглеждаше по-здрав. Беше изкарал престоя си в болницата, а пък Януш му беше изписал слаб пеницилин. Но устните и ноктите му синееха — не от студ, а от глад, — а пък кожата край устата имаше кафеникав оттенък, по-наситен от всеки загар. Всъщност всички имахме такива маймунски муцуни.

— Не е лесно, като си въшлясал — рече той, — ама иначе не е лошо да си мислиш за секс.

Трябва да ти призная, че това беше станало извънредно болезнена тема. Бях успял да повярвам, че връзката между Лев и Зоя е предимно духовна. Или всъщност почти платонична. Можех даже да извличам наслада от представата за една тяхна вечер. Разчистили остатъците от скромната си вечеря, двамата се редуват на мивката, после Гретел свенливо си слага груба нощница и чорапи за сън, а пък Хензел, облечен с потник и наполеонки, я целува с въздишка по бузата; после двамата се обръщат гръб към гръб с примирено сумтене и дирят заслужената си почивка… И докато Лев е легнал в своята малка смърт, тази, другата Зоя, потният сукубус, се надига като мъгла и пристига при мен.

— Но не е точно мисъл, нали? Повече ми прилича на „студена супа, гореща супа“.

— Можеш да пишеш стихове — казах аз.

— Вярно. Мога. Понякога успявам да поработя над някой стих трийсетина секунди. После нещо ме сепва и се връщам към другото.

Разказах му за трийсетгодишната преподавателка в женското отделение. Рецитирала си „Евгений Онегин“ всеки ден.

— Всеки ден? Да, обаче се случва да не искаш… шибания му „Меден конник“.

— Да, наистина. Случва се да не искаш… шибаната му „Песен за похода на Игор“.

— Да, така е. Случва се да не искаш…

Тъй изкарахме още час. После стигнахме опипом до леглата си.

А пък после дойдоха промените. Но преди да разкажа за тях, длъжен съм да направя кратко вътрешно отклонение: глътка въздух. Гледай да се възползваш — може би да направиш разчет на добрите ми качества. Скоро почвам да правя твърде лоши неща.

Никога не бяхме виждали главния директор, Ковченко, ала слушахме много за него — и за бялата меча шуба, за ботушите от тюленова кожа, дето стигали до чатала му, за рибарските експедиции, за лова на елени, за запоите. На дъската с бележки често търсеха лагерници-музиканти, спортисти или актьори, с които директорът забавляваше гостите си (други главни директори или хора от централния инспекторат). След представлението артистите получаваха казан с останалата храна. Струва си да отбележа, че мнозина се връщаха болни от тъпчене, даже имаше няколко случая на фатално преяждане.

Един ден Ковченко бе подписал обява, че търси лагерник с опит в инсталирането на „телевизия“. Телевизор не бях инсталирал, само бях разглобявал един в института. Казах на Лев каквото си спомнях и двамата кандидатствахме. След това ни извикаха имената, нахраниха ни, изжулиха ни и ни откараха с джип към имението на Ковченко.

С Лев стояхме и чакахме под охрана в нещо като беседка — отоплявана осмоъгълна барака с дърводелски тезгях и куп инструменти. Влезе Ковченко — кльощав и странно академичен наглед с бричовете си и сакото от туид. Докараха един метален сандък и двама мъже с вид на градинари почнаха да го разглобяват. „Господа — рече Ковченко, като вдишваше издълбоко и шумно, — пригответе се да видите бъдещето“. Капакът се вдигна и надникнахме вътре: безформена, сивочерна мешавица от тръби, клапи и кабели.

И започнахме да ходим там всеки ден. Ежедневно напускахме гъстия дъх на лагера и влизахме в свят със стайна температура, прозорци с рамки, изобилна храна, кафе, американски цигари и нестихващо удивление.

След два месеца сглобихме нещо подобно на особено грозна дълбоководна риба, плюс пилон за антени на отворената веранда. На екрана успяхме да извикаме само бегли версии на климатичната обстановка: разни нощни виелици, полегата лапавица върху въглена бездна. Веднъж в присъствието на директора хванахме нещо, което може и да беше проверочна карта. Ковченко беше доволен; вече нямаше много високи очаквания. Телевизорът беше пренесен до централната сграда. По-нататък научихме, че бил сложен на поставка във фоайето, на изложба като някой древен бронзов релеф или скулптура от бруталистката школа.

Ние двамата също искахме да видим бъдещето. А сега се върнахме в миналото — механизъм от лагери и сачми, в който викахме „хоппааа“ на пет секунди и си мислехме за студената и горещата супа. Горе-долу тогава се убедих, че скуката е вторият опорен стълб на системата — първият беше страхът. В клас попадаш на хора, свикнали да се прехранват с лъгане на деца; седиш там и ги слушаш как говорят очевидно неверни неща (и училището на майка ми беше същата стока). По-нататък откриваш, че всички интересни теми са така безнадеждно спорни, че никой не смее да ги изучава. Публичните дебати бяха скучни, вестниците и радиото гъгнеха от съседната стая, скучни бяха и събранията, и всички приказки извън семейството, защото никой не казваше каквото му беше на ума. Най-интересното място в Русия бе затворът Бутирки в Москва. Страхът ясно защо им бе нужен, ала скуката за какво?

Навън беше голямата зона. Тук бе малката с робските си предели. На свобода всеки извън номенклатурата познаваше вечния глад — неволното мляскане и преглъщане на хранопровода. В лагера гладът приритваше, както сигурно рита един ембрион. Същото беше със скуката. Тя вече беше изгубила всичките си значения на апатия и баналност. Скуката вече не беше просто липса на чувства; тя самата бе чувство, при това твърде мощно. Тих пристъп на скука.

Другата положителна новост беше, че и двамата се сближихме с Януш. Висок, плещест, двайсет и три годишен, той имаше черна коса като джунгла, която растеше с плашеща енергичност; все му казвахме, че бръснарят трябва да му иска вредни. Януш беше доктор-евреин, който беше се хванал в капана на собствената си измама. Не се правеше на християнин (в лагера нямаше особено значение). Правеше се на лекар. А не беше — не още. Най-трудната възможна позиция. Нямаше да е толкова трудно, само дето той беше твърде милостив и все се вживяваше. За първите си операции трябваше да напипва с острието на ножа пътя си в чуждото тяло. Първо правило: не вреди.

Камиони и каски, шепнеха всички. Камиони и каски. Това значеше Москва и промяна на курса. В ЦК бяха взели решение и то стигаше до нас под формата на карабини и фарове.

Населението на лагера се менеше постоянно и ежесезонно; разни множества се прехвърляха, пускаха и прибираха, возеха и извозваха (колко странно бе впрочем, че двамата с брат ми бяхме разделени едва веднъж, и то за година). Можехме само да зяпаме тази аритметика на движението и да се опитаме да открием в нея нещичко като замисъл…

Лев стоеше до прозореца на бараката, гледаше навън и подскачаше едва видимо — така смъкваше напрежението. Каза:

— Слушай. Снощи Абарчук ме приклещи зад дърводелската работилница. Викам си, сега вече ще ме изнасили, ама не. Бе загубил и ума, и дума, абсолютно нещастен. След това се пресегна и ми стисна ръката… И друг път е бил такъв. Но сега според мен се сбогуваше. Май извозват скотовете.

Казах, че това може да е изгодно за нас.

— И защо да е изгодно? — обърна се Лев. — Откога някой иска ни е добре? Знам как да оживея тук. При сегашното положение. Какво друго?

Бяхме затворени в спалните помещения и прекарахме целия ден в непрестанно надзъртане. Пък и кой ли би искал да излезе сред зоната, още повече пък сега, с тези кучета, с върволиците от мъже и с новото разпределение на силите. Вишките за наблюдение сякаш бяха извърнали прожекторите си, а куполите им приличаха на военни каски, изпод които като криви от скорбут зъби бяха щръкнали дула на пушки… Понякога ми се струваше, че играя на забавен каданс хокеен мач (сънен, но смъртоносен: резултатът е нулев, а смъртта е внезапна) и стоя на вратата — не участвам в играта, намесвам се само при належащите гадости.

Изолираха скотовете и ги откараха — като че ли най-лесният начин да спрат войната между скотовете и кучките. Ала след това изолираха кучките. И щом ги откараха, изолираха скакалците, а подир тях и пиявиците. И ако не отчиташ лайноядите, кой тогава оставаше, ами само политзатворниците и доносниците — фашистите и змиите. Както каза Лев, докато зяпаше вън:

— Ами то е от ясно по-ясно. Изолират ни нас.

И наистина. След няколко седмици нашият прясно обезлюден сектор започна отново да се пълни. Всички новопристигнали бяха фашисти.

Изолираха нас. И защо? Как така ще ни дават на равнище система онова, за което мечтаехме — как така ни спасяваха, будеха? За да можеш през петдесета година да разбираш какво мисли Москва, трябваше да си там — в пипалцата, в контролната кула на плужека, който методично изяждаше мозъка на главния. А пък ние не бяхме там. Във всеки случай най-близо до логиката беше Йосиф Висарионович да е почнал да се тревожи за идеологическата цялост на редовия затворник. Силата, която ни приписваха, дори силата да оказваме „разлагащо влияние“, не бе всъщност действителна (дотогава не бяхме фактор). А сега тази сила се обаждаше, че е тук. Процесът отне около месец. Бяхме като слепци и проглеждахме малко по малко. Постепенно лицето се извръщаше към лице, погледът се засичаше с поглед и оставаше вплетен в него. Почна да ни просветва. Политзатворниците се оглеждаха и ставаха политически.

От това следваха две неща. Промяната в курса на Москва означаваше краят, неволното самоубийство на робската система. Второ, двамата с Лев станахме врагове. Край една маса на хиляди мили било взето решение — затова двама братя са готови на бой. Това, Винъс, е смисълът, ежечасният смисъл на политическите системи.

Но няма да задълбавам в политиката. Ще ти кажа каквото ти е нужно да знаеш. И не мога да премълча за надзирателя Углик — за нелеката участ на другаря Углик. Като гледам назад, виждам каква беше политиката по това време: политика на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени. Политика на плужека, който се наричаше атеросклероза.

„Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“

Този вик (който даже тогава имаше своя чар) често се чуваше през лятото на петдесета година. Почнахме да пердашим змиите, тези, дето ги внедряваха по един на десет души. Вече нямаше да се мотаят покрай масите в столовата, да целуват събраните пръсти над двойните си порции. Да, сега като тръгваха през площада към надзорката, то не бе за да допълнят доносите с надежда за допълнителна цигара, а за да търсят убежище в карцера — въпреки че там имаше тиня до колене и охранени дървеници.

Предпочитаният от нас метод за наказание се наричаше „хвърляне“. Тъй постъпвали навремето селяните, както винаги пестеливи. Гледай да не изтъпиш ножа, да не счупиш тоягата: гравитацията ще го свърши самичка. Всеки хваща по крайник, люшва три пъти за засилване, хоп нагоре, като борови трупи, сетне с трясък надолу. После пак ги подхвърляхме, докато не престанеха да ръкомахат във въздуха. След това ги зарязвахме на прасетата, все едно са чували с натрошени костици.

— Нещо си недоволен, братле — казах аз, като влязох, бършейки си ръцете.

— Ти не си ми брат.

Зачаках. Всички се бутаха и блъскаха, за да гледат кого как подхвърлят. Само Лев все се дърпаше.

— Искам да кажа — рече той, — че не мога да те позная. Станал си като Вад. Осъзнаваш ли го въобще? Следваш стадото. Изведнъж ставаш точно като всички останали.

Беше чистата истина. Аз не можех да се позная. За няколко седмици бях станал ударен агитатор, подбудител-стахановец — искания и митинги, провокации, стачки, петиции и протести. Мислиш си: да, изместването, трансфера, механизмът на сублимацията. И наистина целенасочено търсех химическата топлина на масовата емоция, силата като дразнител. Ала никога не изгубвах от поглед евентуалния изход, евентуалното бъдеще.

— Моля те, помисли си. Ти и твоето стадо сте избрали посоката — продължаваше той. — Ескалация и насилие. И сте адски наясно какво има да става.

Отначало за кратко изглеждаше, че тази изолация на политзатворниците има подтекст: да работим до смърт (порциите по-малки, часовете по-дълги). Но прасетата още имаха квоти за изпълнение, а ние вече разполагахме с оръжието на стачката. Тъй че можех да кажа с известна надменност:

— О, разбирам. Искаш си шестнайсетчасовия работен ден и наказателната порция. Аз обаче не ги ща.

— Тази битка нали я спечелихте? Боже мили, това беше преди осем или девет битки. А прасетата няма непрекъснато да отстъпват. Знаеш много добре какво има да става. Или може би не. Ти си тръгнал със стадото. Погледни се. Тъпчеш заедно с него.

Пак зачаках.

— И какво ще докарате, ще докарате война с държавата. Да се бием до смърт срещу Русия. Срещу ЧеКа и Червената армия. Да не вярваш, че ще я спечелите?

Не го казах на глас, но открай време знаех какво ни очаква. Винаги съм го знаел.

— Добре. Моля те за последен път. И това не е малко. Само трима-четирима мъже имат шанс да накарат тълпата да спре. Ти си единият. Моля те, помисли си. Трябва да те помоля. За последен път ти се моля като брат.

Искаш майка си и баща си, братле.

— Не всички имаме за какво да живеем — казах аз. — Някои ще умрат. Други не.

Знам колко мразиш насилието. От самото начало знаех как ще се чувстваш. Филмът по телевизията — онзи, дето го гледа в Чикаго — беше всъщност комедия, но един нос бе спраскан и бе капнала кръв. Ти избяга разплакана. Като блъсна вратата, месинговата топка те удари по окото. Ето колко висока беше, когато разбра в какъв свят си попаднала.

На двайсет и пети март властите отвърнаха на удара: трима мъже от нашия център бяха затворени в карцера, където се бяха укрили трийсет-четирийсет доносници. Чухме, че ги снабдили с алкохол и секири, след което отключили всички килии.

Реагирахме моментално. Ние също сменихме своята политика. Спряхме да бием змиите. Спряхме да ги бием, почнахме да ги убиваме. Аз очистих троица.

А сега изтръгни западните си очи. Изтръгни ги и взимай онзи другия чифт… Не очите на Чингис и Хулагу, дръпнати и зачулени, нито тези на Иван Грозни, параноични и набожни, нито тези на Владимир Илич, хем детински, хем дирещи хоризонта. Не, очите на коленичилата край пътя възрастна градска селянка (рязко погражданена): те са виждали глад, отчаяние, вечната и всеобща неправда, не едно и не две извращения. Стига толкова, казват те… Но сега виждам очите ти, истинските ти очи (издължените кафяви ириси, безупречната чистота на бялото); те заплашват да оттеглят любовта си завинаги, също както направи брат ми преди половин век. Е, добре. Пишейки този разказ, аз създавам едно огледало. Виждам себе си в него. Виж лицето ми. Виж ми ръцете.

Лев веднъж ме видя непосредствено след убийство: второто тогава. Години по-късно ми описа въпросната среща. Разказвам ти неговите спомени, неговата версия — аз нямам спомен. Нямам версия.

Цял в нашивки от кръв, запъхтян като куче, дето цял ден е тичало, аз съм минал край Лев, за да вляза в клозета; хлопнал съм на стената вдигнатия си лакът и облегнал глава върху него, с другата си ръка съм затърсил връвта на панталона си; след това съм изпразнил мехура си с отвратителна разточителност и (изглежда) с благодарно ръмжене. Спрял съм и съм издал някакви нови звуци: дъх, изпуснат със зинала паст, докато съм отмятал глава да сваля от челото си горещия гъдел на перчема. Чак тогава съм вдигнал очи. Е, това си го спомням. Бе ме зяпнал с оголени зъби и дълбоки бразди по челото. Посочи надолу към разръфаната връвчица и свалените панталони. Май ще трябва да те помоля сама да си представиш какво беше видял.

— Знам къде си бил — рече той. — Пак си ходил на мокрото.

Така казвахме на убийствата. Мокрото.

— Някой трябваше да го свърши, нали? Трета барака, затворник номер четирийсет и седем. Съвестта му не бе никак чиста.

— Не, напротив. Там е работата, че беше.

— Какви глупости дрънкаш?

— Виж си само очите. Приличаш на староверец. Целуни кръста, братле. Целуни кръста.

Ще целунеш ли кръста: братски израз за чистотата на вярата. Така правели едно време, преди християнството да бъде забранено (както впрочем и всички религии): целували кръста, инструмента на смъртта. Лев ми казваше, че съзнанието ми вече не е свободно. Следователно чувствах не със съзнанието си, а с тялото. Аз бях роб, който си бе върнал тялото. А сега го пилеех наново — ей така. Да, това беше вярно. Ала винаги имах и едни други мисли, ала винаги правех и едни други сметки.

Години по-късно, на съвсем различен етап от моето съществуване, аз седях на един балкон в Будапеща, пиех бира между душа и късната среща с една своя приятелка и четях прословутите мемоари на поета Робърт фон Ранке Грейвс (по баща англичанин, а по майка германец). Стреснах се и намерих утеха в неговото признание, че му трябвали десет години да се възстанови морално от Първата световна война. На мен ми трябваха доста повече, за да се възстановя от Втората. Но той беше прекарал тези десет години на някакъв остров в Средиземно море. Аз прекарах моите отвъд Полярния кръг, в наказателно крепостничество.

Трябваше ми малко време да разбера защо Лев твърдеше, че съвестта на убития доносник не била всъщност нечиста. На свобода, в голямата зона, един донос можеше да ти съсипе живота. В лагера, в малката зона, този донос влошаваше и от време на време скъсяваше и бездруго съсипан живот. Анонимно злословие с цел лични облага: можеш да си сигурна, че е дълбоко престъпно и дълбоко руско, защото само руските престъпници биха твърдели обратното. Всички други — по целия свят — са наясно, че това е престъпно. Само руските — от съкилийниците на Достоевски (доносникът не е подложен на ни най-малкото унижение; на никого и през ум не му минава да се сърди за нещо) до сегашния президент, точно тъй, Владимир Владимирович (който искрено бе удивен от идеята да се справя без тайгата си от отровни писалки) — смятат, че е в реда на нещата. Значи с моята роля в изтреблението на змиите бях виновен по следния параграф: те разбираха какво правят, но не знаеха, че е нещо нередно. „Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“ Сега виждам неясния чар — целия патос на ужасения писък. Но тогава престанахме да ги бием и започнахме да ги убиваме. Аз очистих трима.

Винъс, лагерът беше продължение на войната, на войната и моралния й разпад… Войната между скотовете и кучките беше гражданска. Тази между фашистите и змиите бе война на васалите. След като и змиите изчезнаха (цялата им класа бе източена), се оформиха фронтове за революционна война: войната между фашистите и прасетата.

По време на първата война Лев беше невинен свидетел (като всички ни), а по време на втората — съвестен опонент. Третата никой не можеше да избегне. Той пострада при първия щурм.

4„Представям ви другаря Углик“

Прасетата.

Всички бяха полуграмотни, но дори аз закачих малко от времето, когато сред тях имаше най-различни типажи, също както при нас — жестоки, добри, неутрални. С това приликата не свършваше. И те бяха почти като нас мръзнещи, прегладнели, мръсни, бъкани с болести, сплашени и тормозени като роби. Само че междувременно еволюираха. Сега бяха второ поколение: прасета и техните синове. Пред очите ни възникваше нов човешки подвид. Този на другаря Углик.

Носех се като сянка след Лев в продължение на години, тихомълком съдирайки няколко души от бой. По въпроса за Углик обаче нямах ход. Лев извади ужасен късмет.

— Защо плачеш? — попитах го аз.

За пръв път проговарях на брат си от поне десет месеца. По това време (януари 1953-а) статутът на Лев в лагера беше като на лайноядите — или още по-долен, тъй като лайноядите първо ги съжаляваха, после спираха да га забелязват, а той беше направо отлъчен. Някои пък изпитваха малко повече уважение. Може би се дължеше на нещо в силуета и ръста му — дребна сгърбена фигурка, раменете превити напред под намачканото лице, вечно сам, отстрани, срещу всички. Без брадичка, разбира се, ала цялата му конструкция беше предизвикателна като някое остробрадо джудже в градска улица. Не че късаше стачни кордони или ставаше от седящи протести, или нещо такова. Неговата простъпка беше нравствена, мълчалива, пасивна. Не беше част от тамошния дух. Не желаеше да почерпи от извора. По това време Лев бе на двайсет и четири.

— Защо плачеш? — попитах го.

Той потръпна, като че гласът ми прозвуча непознато и сурово към него. Да не би да почувства нечестивата мътилка от мотиви зад въпроса ми… От всички извоювани през последните месеци свободи най-важното за мен беше свалянето на номера от гърба ми. Най-важното за Лев беше правото на кореспонденция. Неговото си право, негово и на никого другиго. Сам воюва за него, сам си го извоюва; също повод да бъде отлъчен. А сега беше седнал на един пън в гъсталаците зад лазарета и крепеше с едната си длан първото писмо от Зоя, а с другата капещото си лице. Ако питаш дали се надявах всичко между тях да е свършило, пред детектора на лъжата бих дал следния отговор: като начало. Но дано не е скъсала с него любезно. Това надали би ми свършило работа.

— Плача… — той наведе глава, цял погълнат от задачата да напъха мекото като салфетка писмо в смачкания му плик; и току да успее, трябваше да повдигне пръст, за да бръсне гъдела от носа си. — Плача, защото съм мръсен — отговори той.

Замълчах.

— Значи всичко останало е наред?

— Да. Не. Имало слухове, на свобода де, за Биробиджан. Строели лагери в Биробиджан.

Областта Биробиджан се намираше на североизточната граница с Китай — общо взето, безлюдна, и съвсем разбираемо. Още от трийсетте се говореше, че ще изселват евреите там.

— Строят лагери в Биробиджан. Януш мисли, че ще бесят докторите евреи на Червения площад. Цялата страна е в истерия, пресата също е гръмнала… После ще напъдят евреите в Биробиджан. А сега извини ме. Минутка.

И така в продължение на минута той рева мелодично. Плача, каза, защото съм мръсен. Вярвах му. Мръсотията ни докарваше до плач по-често от студа и глада. Вече не бяхме толкова измръзнали или гладни. Само толкова мръсни. Дрехите ни се бяха втвърдили, бяха станали дървени, спечени като кора. С дървояди и мокрици под нея.

— А, така ми е по-добре. Чудя се как жените се държат така чисти — продължи да мърмори сам на себе си той. — Може пък да се ближат, като котките. А пък ние сме псетата, дето само се валят в лайната. Виж сега — този път се обърна към мен. — Имам една дилема. Може би ти ще ми помогнеш да я реша.

Той се стегна и се усмихна — с хубавите си зъби. Открих, че още се страхувам от тази усмивка.

— Тук — рече той — няма как да остана. Няма смисъл. Всички тук ще умрат.

— Все някой ден ще трябва… — почнах аз.

— Престани с тези глупости. Всеки в лагера може да ми ги наприказва. Нужен съм на свобода, за да пазя жена си. Та така. Имам два варианта. Бих могъл да избягам.

— Къде? В Биробиджан?

— Бих могъл да избягам. Или пък да доноснича.

— Днес ще ходим на баня — казах аз.

— Хайде де, приеми го сериозно. Обмисли го, обмисли го добре. Почна ли да доноснича, може да ме амнистират. При сегашната ситуация. Сещаш се, да им дам списък на всички стачни водачи. Мога да се опитам. После можеш да ме убиеш. И знаеш ли какво ще получиш, ако ме убиеш? — Той затвори очи, кимна, пак ги отвори. — Ще получиш ерекция.

— Днес ще ходим на баня — повторих аз.

Той заби поглед в земята и отвърна:

— И това си е повод за плач.

Двамата винаги ходехме на баня заедно. Дори когато не си говорехме и не можехме да се гледаме. Трябваше да се къпем на смени. Вероятно си мислиш, че всички чакахме да отидем на баня, но мнозина рискуваха бой, за да избегнат или поне да отложат къпането. Никой от безбройните ни протести не се бе отразил върху банята. Бе напълно възможно да излезеш по-мръсен, отколкото си влязъл. Една от причините беше институционална, системна: липсата на сапун. Случваше се да има вода, но сапун задължително нямаше. Дори през 1991-ва миньорите подеха „сапунена“ стачка. Сапун в СССР вечно нямаше.

Чакахме на опашка в снега. След това изведнъж се оказахме сто човека в съблекалня с кукички за дванайсет. Изведнъж се намери сапун — черни топчета, сипвани от една кофа. В този миг всичко освен палтата беше хвърлено в казана, за да бъде раздадено напосоки по-късно; но като се редувахме, можехме да запазим най-ценните си неща — резервната партенка, допълнителната лъжица. Лев мина пръв с канчето си гореща вода. Аз зяпах черното си топче. Вдигнах го под носа си. Миришеше така, сякаш при създаването му беше престъпен някакъв свещен физически закон.

И тогава видях какво беше пъхнато в джоба на оловния свитък в ръцете ми: писмото на Лев… След войната и шестте години в лагера някои биха казали, че моралът ми е сериозно подкопан. Временен изнасилвач (поне тъй ми изглеждаше), хладнокръвен (но уязвен) палач, аз все пак се надявах някой ден пак да стана такъв, какъвто бях през четирийсет и първа. Днес, разбира се, ми се плаче — как съм вярвал, че това е възможно? Пак да стана човекът, който казваше на продавача, че му взима по-малко пари; който ставаше, за да седнат възрастните и болните; който никога не четеше книгите откъм края, а стигаше дотам по честен път; и тъй в същия дух. Но писмото на Зоя бе там и аз бръкнах за него.

Излиза, че съществуват лични и утилитарни подбуди за доброто държане. В лагера очевидно имах доста тежки моменти, но въпросните пет минути сред кафявите пари на банята ми донесоха половин век страдание… Новини от семейството (майка й била болна, майка ми оздравявала), новото назначение в текстилната фабрика, Казан, мисълта за „родина“ на изток, искрени тавтологични уверения в любов: с всичко това бе приключено още в първите редове. Остатъкът от писмото, четири гъсто изписани страници, бе написано на езопов език, като фабулата на баснята се разгръщаше на три стадия. Първо Зоя описваше точното разположение на цветята във вазата; след което се впускаше в разказ за подготовката и консумацията на обилен обяд. Преводът беше лесен: маратон по съблазън (с доста кипрене и позиране), сатурналии от любовна игра и тъмната магма на акта с каучукови стави. Дори ситният почерк ми се струваше абсолютно безнравствен, неприличен — забравил срама.

Лев излезе, аз влязох.

Брачните посещения в Дома за свиждане още не бяха започнали. А до неговото оставаха почти четири години.

Тази сутрин (14 февруари 1953-а) бригадата на Лев получи нова задача и екипировка, така че започна по-късно. Прасетата спряха колоната, докато пресичаше сектора. Някой каза:

— Представям ви другаря Углик.

Като за първа сутрин Углик разигра на двора един показен бой. Публиката му се изчерпваше с изостаналите работници, е, тук-там и по някой лайняр, но въпросът бе да се чуе, че в Норлаг е дошла нова сила. Углик? Махнеш ли униформата (кърпата около врата и ботушите за езда), би приличал по-скоро на урка, отколкото на прасе. А пък урките, трябва да кажем, имаха доста ярка физика. Понякога човек се хващаше да мисли, че ако животът и бездруго ще свърши на двайсет и пет, да си урка, би имало смисъл. При прасетата единственият намек за раздвижване или влага в сивите им затворени лица бяха смътните клозетни пари, носещи се от тях при ерекция. Углик беше при нас само за седмица, от която активен бе едно денонощие. Никой никога не го забрави.

Лицето му беше гладко, розово-чувствено, с плътни и влажни издадени бърни. А очите му откровено пламтяха. При вида им човек усещаше не само страх, а депресия, каквато нормално би се трупала цяла седмица. Очите му бяха изтощително живи. Углик, струва ми се, идваше от бъдещето. До този момент редовите надзиратели в Гулаг бяха продукт на спящата утайка на всички общества: ненормалници и садисти, надарени с драстично количество власт; в най-добрите си мигове на прояснеше и прямота те съзнаваха този факт. Затова предпочитаха да измъчват балетисти и космолози вместо убийци и изнасилвачи. Искаха някой добър. Възпитаван от прасета, по, свински, Углик беше различен. Той не се беше чувстваше малоценен по никакъв начин. Липсата на съзнателен срам му оставяше свободата да се развива като екстроверт. А и беше пияница. Затова беше тук — като вид понижение, наказание за редица простъпки в лагери в южна Азия. Пращаха ни загубените си кадри. По това време на Углик му оставаха два месеца живот.

— Запознайте се с другаря Углик. — Надзирателите спряха бригадата на Лев и поканиха другаря Углик да я инспектира. Той минаваше грациозно от плашило на плашило с леко сгънати колене и любезна усмивка, сякаш си търсеше партньор за танц. Всъщност правеше точно това. Искаше партньорът му да е силен и млад, тъй като предпочиташе да танцува по-дълго. Спря се на избраника (едрия украинец Ровно) и на повода (лошо сложено кепе). След което напъха вдигнатите си пръсти в черни кожени ръкавици.

Прасетата обичайно пердашеха методично, като че ли сечаха дърво. Углик явно смяташе да направи показно изпълнение и действително демонстрираше разни стилови хватки и финтове и от време на време се завърташе стегнато като тореадор — кратки паузи за безмълвни аплодисменти. Засега не бе станал нито много дебел, нито много пъпчив — всъщност в този час на деня нито дишаше тежко, нито бе много потен, още даже не беше пиян… Лев загази, защото някой близо до него извика — една дума само, най-злощастната дума при сегашните обстоятелства. Думата „педераст“. Лев разправяше как главата на Углик се извърнала рязко към него като шибнат ветропоказател. После тръгнал към него. Според мен бе избрал Лев, защото този път си бе търсил по-невзрачен противник. Двоен удар в ушите с твърда длан. Всички помнеха екот, но Лев помнеше детонация.

Това не беше последното постижение на Углик по време на краткия му престой между нас. По-късно същата вечер бе отскочил до женския сектор. Там също се беше представил достойно: не насилваше, само биеше. А накрая, по обратния път към надзорката, бе успял да се спъне и да изгуби съзнание под дървения портал на завода за детски играчки. Углик прекара пет часа на чети-рийсетградусов студ. С ръкавиците на ръце.

Ровно, селският исполин, се оправи набързо. А пък Лев… тази нощ той лежеше проснат възнак на нара си, а два червея от кръвясала слуз изпълзяваха от ушите му. Всички около него говореха как да си отмъстят и кога, ала Лев си оставаше същият. „Провокация е — повтаряше той. — Углик е провокатор“. Вече почваха да му обръщат внимание. „Не се хващайте. Не се хващайте“. А пък после погледна към мен и внезапно попита:

— Някой чува ли ми гласа?

— Какво? — сепнах се аз.

— Чуваш ли го? Аз не мога. Само вътре в главата си.

Три дни по-късно имахме възможността да погледаме Углик в продължение на цял час. Дори в нашия свят на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени той си струваше да бъде видян.

Бяхме под неизменната сянка от стрехата на дърводелския цех и пред нас се разкриваше ясна гледка към верандата на лазарета, където Углик седеше по палто и ботуши, завит с одеяло в един люлеещ се стол. Нямаше ръкавици. Мълчаливо се скупчихме на прозореца. Явно смяташе да запали, но това не бе никак просто. Януш сложи цигарата в устата на Углик, запали я и се отдръпна.

Висяхме до прозореца с инструменти в ръка. Ни един не помръдваше. Углик сякаш си пушеше доста спокойно, но на всеки няколко секунди вдигаше ту едната, ту другата си бинтована китка, преди за пореден път да осъзнае, че вече няма ръце. Изплю фаса си през парапета, но след малко се сети, че ще му трябва нов. Бутна пакета на пода и започна да го подритва; след това коленичи, мъчейки се да ползва чуканите на китките като щипци и лостове; просна се по корем, сякаш искаше да обладае дюшемето, да го блъска и да го целува; гърчеше се и дращеше, докато не измъкна един фас с търсещите си устни.

И, разбира се, не се свърши с това. Да позяпаш прасе в мига, в който обърква бройката на главите или пък на тарелките и лъжиците; да го гледаш как спира, мръщи се и започва отново, бе като да се върнеш за минутка в училище, за да зърнеш абсурда, тайната нелегитимност на властта на големите. Чак да те досмешее. Но това е навън. В лагера е различно. Стояхме до прозореца на цеха. Никой не се смееше. Не продумваше и не мръдваше.

С явно самодоволство Углик се завърна на стола си и отметна глава, та цигарата щръкна като мъничка флейта, сякаш всеки момент би извила ода в негова чест. Тупна се по джобовете, без съмнение чу дружелюбното тракане на кибритените клечки в кутийката, бръкна вътре. После се вкамени за един нетърпим промеждутък, преди да изкрещи продрано на Януш.

— Никога не съм знаел — чувахме го да казва в разговор (при това неведнъж), — никога не съм знаел, че тук в тундрата става чак пък толкоз студено.

И докато Януш се отдръпваше пак, Углик с рязко движение за миг му подаде липсващата си десница. Видиш ли, нещо друго се въртеше в главата на Углик, и това беше смъртният страх. Подвизите му първата вечер в женското отделение предизвикаха първо подписка, след това демонстрация, а накрая и стачка. Това щеше да се забележи. В крайна сметка на Углик много му се събираше.

Тази пролет няколко лагерници от Колима ни разказаха как свършило всичко. Върнали го в Москва, съдили го и на шега го осъдили на година в златните мини на далечния североизток. Злато той не копал, съответно храна не получил и почти моментално се превърнал в лайнояд, и то четириног. За един месец умрял от деменция и недохранване. Но дори и да знаехме какво има да става, то не би разведрило мислите и сърцата ни, докато се тълпяхме край перваза на цеха.

Такова беше естеството на лагерния живот, че човек страдаше даже за Углик — и за него, и с него. Страдаше даже Лев с кънтящата си глава, с възпаленото и шипящо от пероксида на Януш ухо, с разлюлените си от гадене и световъртеж вътрешни жироскопи. Продължавахме да го гледаме в септичен ужас. Привличаше ни не просто отвратителната симетрия на раните му, като че ли нанесени с варварски изтезания. Не. Углик ни демонстрираше как стояха нещата в действителност. Ето го господаря ни: толкова затъпял от уплаха, та забравя, че няма ръце.

После у брат ми и мен се загнезди съмнение какво още ни чака. Беше непоносимо и аз, тръпнейки, го отхвърлих. Но вече бях чул как нашепва… хората като Углик, техните синове и светът, който ги ражда: това всичко ще мине. Ала има и друго, а то никога няма да мине, то едва сега почва.

Углик изплю втората си цигара, избърса нос с чуканчето си и блъсна вратата с рамо.

На пети март ни събраха на двора и ни съобщиха за смъртта на великия вожд на свободните хора по целия свят. В зоната се възцари тишина, рядък вид тишина: спомням си как се вслушвах в подземния шум на жиците и релетата в синусите ми. Тишина като безвъздушно пространство. Него вече го нямаше никъде. А преди бе навсякъде.

Оттогава се носехме право към катастрофата. Никакви амнистии (не и за политическите), все по-чести и по-безобразни провокации (като идването на Углик) и несдържаната ни нервност, обхванала всеки друг освен Лев. И, естествено, се надигнахме. Те не можеха да ни удържат. Чак до четвърти август, когато всичко свърши с чекисти, пожарни и бронирани камиони, от които стърчаха картечници.

— Имаме малко време — казах аз. — Малко време за приказки. После трябва да застанеш при другите.

Лев бе сам в спалното помещение. Седеше на масата до печката (студена през летния месец), скръстил ръце като съдия.

— О, Спартак — рече той. — А това пък какво е? Барикада ли, що ли?

Претърсваха цялата зона, сектор по сектор. По горещия вятър ту долитаха, ту заглъхваха викове и картеч, крясъци и тътнеж от изравнени със земята стени.

— И жените са там — обадих се аз. — Който може да ходи, е на линия. Нямаш избор. Как ще те изтърпят тези хора, след като всичко свърши?

— Мокра работа, ммм. Ако има останали хора, след като всичко свърши. Няма да се учудя, ако изтрепят и прасетата. Я да пушим, братле. А така, по цигара за размисъл…

Говореше с нов глас или с нова нотка: прецизна, някак законодателна и леко налудна: глас на самотник.

— Знаеш ли — продължи той, — масовите убийства искат да се състоят. Те не са неутрални. Помниш ли как ни броиха на двора, петдесета година ли беше? Като падна вишката. Беше дяволски смешно, нали? Но тогава се чу как прищракват затворите. А на всеки в гърдите му смях, като че ли вулкан ще изригне. Един кикот и щяха да почнат. Скотобойна за шутове. Е, тогава разбрах, че кланетата искат да се състоят. Искат да станат кланета.

— При това положение, пожелай си касапница. При това посевместна.

— Да, заплашиха ме вече. Малко като армейска блокада, нали? Би могъл да намериш славна смърт в авангарда. Или сигурна и безчестна смърт в последните редове. Запали си. Напоследък току си припявам „Друг, давай покурить“.

— Има и други причини — казах аз. — Ако си седиш тук на пейката, ще се чувстваш сговнен през остатъка от живота си.

— Е, бездруго няма да се чувствам по-различно за дълго, нали? Слушах радио с Януш. Навън вече върви на добре. Докторите са амнистирани. „Инфлуенцата“ умря заедно с него. Зоя не е в Биробиджан. Ще се върне в Москва. В своето си таванче. Бъдещето е светло.

— Няма повече да напишеш и ред. Нито някога ще изчукаш жена си.

— Убеди ме накрая, братле. Бих могъл да изляза, да стъпя върху някой кашон, да им кажа да не се хващат, да се връщат в проклетите си бараки и да чакат. Мога също да ида при другите. Знаеш, че ще убият водачите. Имаш около десет пъти повече шансове да загинеш от мен. Досега не съм знаел, че си толкова романтичен.

Провокиран или не, норлагският бунт притежаваше героична красота. Не можех и не исках да се откажа от него. Бяхме готови да мрем. Аз познавах войната, но това тук не бе като нея. Ще го кажа направо. Ти грешиш, мило мое безценно съкровище, ако мислиш, че в часа преди битката всяко сърце е изпълнено с омраза. Тъкмо там е иронията, тъкмо там е трагедията. Слънцето изгрява над равнината, където двете армии са строени една срещу друга. И сърцето на всеки е пълно с любов — към живота си, към живота на всички, към живота изобщо. Не с омраза, с любов. И фактически не успяваш да откриеш омразата — а ти трябва, преди да пристъпиш сред вихрушката от метал. На четвърти август любовта още я имаше, даже по залез слънце. Беше… бе като Бог. И не руският Бог. Беше великолепно как стояхме ръка за ръка. До един — и жените, и Лев, та дори и лайноядите — всички бяхме ръка за ръка.

Два дни по-късно бях в преразпределителен лагер насред тундрата — за прехвърляне или екзекуция. Семьон и Джонрийд вече бяха застреляни, още щом самолетите дойдоха от Москва. Берия беше паднал. Арестува го моят маршал, Георгий Жуков. Бях безкрайно щастлив. Лаврентий Берия, умният перверзник, вдигнал очи от бюрото си и видял своя жребий: човекът, който спечели Втората световна война… Безпредметно ме прехвърлиха в Красноярск, а на другата пролет ме извозиха обратно по Енисей. Когато се върнах, ремонтираха една неизползвана спалня до склона на връх Швайнстейгер, за да стане тя Домът за свиждане.

На пети август, близо двайсет и осем часа след извънредната операция, Януш се видял в огледалото и помислил, че в шапката му е имало талк. Косата му била бяла.

Горе-долу по същото време (друг семеен въпрос, свързан с кончината на Сталин) Вадим — мой полубрат и близнак на Лев — бил пребит до смърт, потушавайки бунтовете и стачките в Източен Берлин.

5Ти си в рая бе, мамка му

Та така, преминаваме към съпружеските визити. Не забравяй: през петдесет и шеста животът бе лесен.

Жените бяха почнали да идват в лагера още преди две години, но това право се полагаше само на най-ударните от ударниците. Тъй че Лев стана тъкмо такъв, също като в началото. Като си го припомням сега, виждам умалената версия на плакатите от едно време — едрите капки пот, изпъкналите жили по ръцете, та дори и металния поглед, взрян далеч в бъднините. Беше отдал труда си и печелеше правото. Но въпросът сега беше следният: дали всъщност го искаше?

Като знаех колко тежки и разнородни страдания носеше почти винаги, все се чудех защо си остава толкова въжделена и търсена: къщичката на хълма. Изучавах отблизо това посвещение — въпреки че, признавам, отначало не се задълбавах. За съпрузите брачната визита означаваше прясно бръснато теме, дезинфекция и мощна струя от пожарния кран. Излизаха от банята неузнаваемо изжулени, зачервени, напрегнати, дрехите им втвърдени не от кал, а от злостните препарати. После с всички привидности на апетита и хъса бързаха с лека охрана към Дома за свиждане. А на другия ден, като гледах как поредната съсипана сянка се запрепъваше надолу по хълма, аз се хващах да мисля: врънкахте за това. Борихме се за него. Какво става сега?

Много скоро обаче ме застигна прозрение и наведох глава пред по-висшата сила. Да, наистина ми се струваше, че това е целта на господстващата система — до един да ни натика в най-тесния ъгъл. Вън това се наричаше „живот в ъглите“: в една стая живееха общо четири души, двойки или семейства, всяко в своя си ъгъл. А жените, които идваха в Дома за свиждане, образуваха своя собствена категория — жени на народни врагове — и живееха в нещо като статично изгнание вън, в голямата зона. И не само жените, а и целият род. Тъй просторните стаи в къщичката на хълма всъщност бяха претъпкани. Октоподът протяга течните пипала на неправдата и вината, а пък ти си му пастта.

Всеки мъж беше различен. А дали? Все пак мисля, че имаше обща тема. И тя беше хронична анемия. Всеки искаше да е пълнокръвен, но кръвта му белееше бистра. Ей на този лицето си признава провала, тялото му го признава: сгърченото лице и памуковата мекота на крайниците. Другият пък се хвали с успеха: блъска те до стената и шептейки свирепо, гледа покрай теб и през теб и разказва какво тя му направила, какво той й направил. А сърцата им също нямаха защита. Този мъж току-що е научил, че бракът му е приключил и децата му са оставени на държавата — той е на косъм да поеме към периметъра. Струва ми се общо взето убедително приповдигнат — нищо, че е все умислен и често приплаква; той наново отмерва и пренарежда загубите си, а това вероятно е най-доброто, на което може да се надява човек. И това е едва първата вълна от остатъка на живота ти. Виждаш насъбрана цялата сложност, която те чака на свобода. Всички стъпваха тихо покрай тези мъже и техните плащове от самота.

Разбираш ли, Домът за свиждане беше още и дом за сбогуване — даже и в най-щастливия случай. Има свиждане, значи има сбогуване и годините на раздяла се връщат.

Затова като тръгнех по работа да изкачвам тази стръмна пътечка и съглеждах белите керемиди върху покрива на къщурката, бели и хубавки върху черния торс на Швайнстейгер, имах чувството, че минавам покрай двойно опасания с бодлива тел карцер.

И настъпи денят: 31-ви юли 1956 година. Свечери се.

Тръгнах да го взема от банята. Той стоеше сам в съблекалнята, в най-далечния край, върху една талпа жълтеникава светлина. Между нас по това време съществуваше нещо като взаимна зависимост. Обич също, но противоречива; този ден — тази вечер — както никога досега.

— Тя е тук — казах аз. — Америките. Северната и Южната. Карат я да попълва някакви формуляри.

Лев ми кимна и бавно въздъхна. Вече рядко се случваше, ала все пак можеше да отпратят Зоя, да й се подиграят; можеше да му отпуснат половин час с нея в караулното, а някое от прасетата да стои и да чопли зъбите си между тях… Лев бе избръснат, обезпаразитен и изплакнат с маркуча на пожарния кран. Подскачаше леко нагоре-надолу като боксьор от категория „петел“ преди мач, който очаква да спечели.

Изведоха ни от зоната, отвъд телената ограда, по килима от диви цветя и нагоре, по стръмната пътечка и петте каменни стъпала до пристройката — тази сбита и управляема мечта за покой и мекота с всичките й завески, с абажура и подноса върху табуретката. Термосът водка и свещите, от които през белите нощи всъщност нямаше нужда. Дотогава не чувствах тревога у брат си. Беше млад. Беше страшно заякнал. Лявото му ухо беше мъртво, ала вече не бе възпалено. Спеше на горния ред и ядеше пълната дажба плюс четвъртинка отгоре.

И тогава дойде онзи трепет: двете обърнати нашивки на веждите, зинали умолително. Не, не можеше да го няма: онзи страх от провала. Онзи, който сигурно трябваше да ни прави по-честни, но на практика ни влудяваше.

Спомняш ли си какво му казах? „Ти си в рая бе, мамка му.“ Казах още: „Виж какво. Ако искаш, ме пращай на майната си, ала ето какво те съветвам. Не очаквай Бог знае какво. Тя едва ли ще го очаква.“

„Не мисля, че очаквам Бог знае какво“.

Прегърнахме се. Докато се измъквах, видях малката измишльотина на перваза, епруветката, закрепена на издяланата си рамка, и едничкият цвят без стъбло — в любовно бургундско.

За вечерта на трийсет и първи юли вече ти разказах.

Кафенето на граф Кшищов. Мъчейки се да сдържа смеха си, той ми даде чаша гореща черна помия. Мъчейки се да сдържам смеха си, аз я изпих.

— Кшищов — казах му аз. — За какво са ти тези „ш“-та по средата на името? Защо не се пишеш Кристов?

— Никакъв „Кристов“ — отговори ми той. — Кшищов!

После лекцията за Иран, на която не ходих. После срещата с Таня: щърбата й уста, като белег, отбелязваше времето посред това, дето някога й е било лице. Таня беше на двайсет и четири. Полунощ дойде и си отиде.

Да се правиш на разумен човек: много е уморително. Също както и да се правиш на свестен. Трябваше да подремна, разбира се. Само че как да стане? Бях видял жена в женски образ: Зоя, гледана отстрани. Под памучната бяла рокля всичко в нея се движеше — лявата й ръка литваше да оправи метнатия през рамото шлифер; дясната й размахваше пълната сламена чанта; гърбът беше Бразилия, а гръдта — Калифорния; това всичкото синкопирано, аритмично вървеше по пътечката към Дома, където чакаше Лев.

В тъмнината край мен всички дъвчеха сънните залци, гълтаха ги, преглъщаха. Знаех го този сън, всички ние го знаехме — покрай теб се носят самуни с цвят на мед и горчица и се пръсват в мъгла из ръцете ти, върху устните, по езика.

Аз обаче имах друго в устата си. Цяла нощ се въртях и пълзях из зърнисти пейзажи, из пустиня, в която всяко пясъчно зрънце рано или късно се провираше между зъбите ми.

Зърнах го зад преградата и реших, че нощес е изгубил очите си. Честен кръст. Водеха го за ръката или може би го влачеха за ръкава. После прасето просто го метна на двора. Лев описа пълен кръг, залитна, изправи се и най-сетне запристъпва напред.

Спомних си също февруари четирийсет и осма — тъкмо беше пристигнал и излизаше слепешком от корпуса за дезинфекция — първо левият крак, после десният, — но не бавно, защото вече знаеше, че има да прекосява големи разстояния. Сега стъпваше бавно. Сякаш страдаше от кокоша слепота посред пладне. Приближи се и аз забелязах, че причината е по-проста — не го интересуваше нищо, което се намираше на повече от два пръста от лицето му. Очите му бяха извъртяни навътре и го смъкваха все по-ниско, вътрешно го смаляваха. Лев премина край мен. Челюстите му мърдаха, сякаш упорито смучеше нещо твърдо и сладко. Някой скътан бонбон, пъхнат там на раздяла от Зоя? Аз не мислех така. Мислех, че се опитва да отмие нов привкус в устата си.

Аз, разбира се, нямах представа какво точно се е случило между тях. Но усещах тежестта му по начин, който дълго време ми се струваше периферен, перверзен и тревожно безличен. Отлетяха без стон всичките ми социални надежди. По-точно тъкмо тогава спрях да вярвам, че човешкото общество може някога да постигне нещо мъничко по-добро от всичко предишно. Зная, че според теб тази моя надежда се е изпарявала удивително бавно. Но бях млад. И за четири месеца през пролетта и лятото на петдесет и трета година дори тук бях усетил вкуса на утопията, бях се нагълтал с любов и възвишеност.

Два дни и две нощи той лежа по очи на леглото си. Даже надзирателите не се опитваха да го помръднат. Но не можеше да продължава така. На третата сутрин изчаках спалнята да се опразни и тогава отидох при него. Застанах над свитото му тяло. Мънкайки и мърморейки, търках раменете му, докато той отвори очи.

— Работи днес, братле. Днес хапни.

След което го смъкнах от нара и му помогнах да стане.

— Слушай, — казах му — вечно ли ще мълчиш? Какво толкова може да е станало? Е, добре. Значи те напуска.

Лев навири брадичка и пред мен зейнаха ноздрите му. Не мисля, че до този момент го съзнаваше. Пак бе станал пелтек.

— Зоя да ме напусне? — успя най-накрая да заекне той. После пак се замъчи. — Не. Иска пак да се оженим. Както трябва. Щяла да ме следва навсякъде. „Като кученце“, така вика.

— Значи — рекох му — всичко е ясно. Не го вдигна, нали? То на никого не му става, не и тук. Знаеш ли, в цялата история на Дома за свиждане не е имало и едно чукане.

— Стана ми. Всичко мина добре.

— Е, тогава кажи ми.

— Ще ти кажа, преди да умра. — И наистина доста време му трябваше да го изплюе. — Аз преминах — рече той, борейки се с думите, сякаш искаше да ги заприщи с цената на всичко — във втората част от живота си.

Нищо не можех да направя, освен да му помагам с нормите и дажбите. Само дето не можеше да яде. Мъчеше се, обаче не можеше. Извръщаше лице. Пиеше водата и понякога успяваше да преглътне чая. Но нищо твърдо не успя да премине устните му до септември. Никой не се шегуваше, не се усмихваше и не коментираше. Опитите му да работи, да яде и говори бяха мълчаливо зачитани от всички затворници.

От друга страна, аз също бях преминал във втората половина от живота си: по-добрата половина. Той премина и аз преминах. Ние преминахме.

Междувременно лагерът просто изчезваше покрай нас. Всичко тук се разпадаше, а затворниците бяха само препятствие — ние само се пречкахме. Идваше свободата, а пък аз се заех да бездействам. Лев постепенно се върна към предишния си режим — към вдървените си подскоци и въжето за скачане; пак приличаше на боксьор, но с мрачната неохота на някой, когото са накарали да се бие далеч над своята категория. Тръгнахме си почти последни. По това време вече само дето не къртеха дъските от покрива над главите ни. И когато не остана затвор, пуснаха затворниците ей така да си ходят. Лев тръгна пръв.

Трябваше да изчакам три седмици за гумения печат. Ала нищо не ме плашеше, притесняваше или смущаваше. Не се дразнех от нищо: ни от липсващия ми документ за реабилитация, ни от нископриоритетния железопътен ваучер; ни от „пътническата дажба“ хляб. Не се дразнех дори и от гарата в Предпосилов — на пръв поглед абсурд да успееш, след като за една седалка се блъскаха десет души. Запретнах ръкави и заех мястото си на опашката.

Двайсет и четири часа по-късно, докато се настанявах в нишата край прозореца със спечена кръв по кокалчетата и скулите, аз се обърнах и видях залепено за стъклото лице. Качих се на седалката и извиках през процепа:

— Откога си тук?

— От самото начало. Искам да се прибера.

— То се знае, че искаш.

— Не у нас. — Той поклати глава. — Там.

И отново борба, и пак газих крайници и тела (вече непоклатимо натъпкани), и пак влизах и излизах навън, само за да набутам Лев на своето място.