Дом за свиждане

13-и септември 2004 година, Предпосилов

Днес в местния вестник има статия за дивите кучета в Предпосилов.

Авторът упорито нарича тези кучета „диви“, но ужасено набляга на тяхната дисциплина и колективизъм. Той описва „съгласуваните атаки“ по сергии и магазини, и особено една месарница, в която се вмъкнали през задния двор и „отнесли“ пет свински пържоли, три пилета и щафета салам. Набегът, пише той, бил следен от „патрула“, който с лай съобщил на водача, че теренът е чист.

Авторът компетентно сравнява дивите кучета в Предпосилов с кучетата-„мутанти“ в Москва. Кучетата в Москва се наричат „мутанти“ не защото си имат по две глави и опашки. А защото живеят в метрото и се возят на влак. Може би ще ти бъде интересно да чуеш, че веднъж имах гълъб за спътник в лондонското метро. Качи се на Уестминстър и слезе на Сейнт Джеймсис Парк.

„Официален източник“ твърди, че дивите кучета в Предпосилов неотдавна разкъсали на общинска площадка деветгодишно дете. Тези данни не са потвърдени. Слуховете, че идват кучета, са достатъчни да опразнят улица или площад.

Тук в хотела ми казаха, че кучетата слизали по уличката зад кухните всеки ден в един и двайсет и пет. По тях можело да си сверяваш часовника. Смятам да погледна отблизо дивите кучета на Предпосилов.

Кой каквото ще да казва, Дудинка представлява едно разумно решение. Ако имаш дървесина и въглища и си близо до голяма река, рано или късно ще се получи нещо доста подобно на Дудинка.

Дудинка съществува от почти три столетия. Предпосилов — от четирийсет и четвърта. И не се е развивал като Дудинка постепенно, а е тръснат накуп — с Ленинския проспект и Дома на културата, с драматичния театър, спортния си комплекс и Партийния дом, а наскоро и с Музея на обществената история. Защо град? Минна база — добре; заводски комплекс — да, напълно възможно; ако трябва, каторга с шейсет хиляди души. Но защо да строиш град тъй близо до полюса?

Като излязох от Норлаг, почти цяла година усещах, че вървя по черупките на свободата. Това чувство ме завладя и сега — неприятно трептене в пищялите, гадничко приповдигане на гръбначния стълб. Предпосилов е кух. Под града има мини, километър дълбоки. И самата земя е черупка, през която кракът ти минава. Връх Швайнстейгер представлява издълбано до края черно яйце в порцеланова чашка.

Това вече не е Вторият свят. Не е даже и Третият. Сигурно е Четвъртият. Вече необитаем по всички нормални стандарти, Предпосилов е станал вероятно най-мръсният град на земята. В хотела има изумени еколози от Финландия, от Япония и Канада. Ала жителите му продължават да пъплят, а пък пушеците от комбината се оригват все тъй горделиво.

Аз съм най-старият в Предпосилов с преднина от трийсет и пет години.

Късно вечер се отбивам в клуб „Шейсет и девети“ (кръстен на паралела). Има някакъв мазен певец, приличащ на Елвис (от късния му период), сред драматично развихрени бели дипли. Сервитьорки по прашки, обикалящи курви и софт-порно по вдигнатите нависоко екрани. Не. Не се чувствам отвратен. Чувствам се отвратителен. Други старци като мен съществуват, нали, Винъс? Но наистина всичко това продължи твърде дълго.

Планът е да постигна онзи свой махмурлук. Но не го следвам съвестно. Махмурлукът ми всъщност не е махмурлук. Сбърках. Той е смърт. Има нещо в средата на мозъка ми, нещо като пленена кихавица.

А на всичко отгоре сега живея с постоянно изпуснати нерви. Преди три дни ги изпуснах и все още не съм ги овладял. Станал съм гласовит, вече всявам уплаха на бара — и не само сред персонала, а дори сред клиентите. Така дълго мълчах, че сега съм като многократно по-свадлива версия на Стария моряк. Ето как процедирам на бара: от мен всички поръчки, но и всичките приказки. А понякога вадя от портфейла си пачка банкноти и изхвърчам от помещението, за да търся на кого да крещя.

Четох нещо, което ще ти бъде особено интересно; нали принадлежиш към едно самонараняващо се поколение. Имам предвид историческата съдба на урките.

Нямам намерение да отварям наново дебата ни (да го наречем така) за обецата на брадичката ти. Мекото на ухото, разбира се — но защо пък брадичката? Знам: има някаква странна утеха (обясняваше ти) в това да фокусираш цялата си уязвимост в една конкретна част на тялото, която в момента те боли, но скоро ще заздравее; после вмъкнатата дрънкулка ще бележи мястото на нанесената от самата теб рана. Е, добре. Ами „рязането“, а, Винъс? Предполагам, че ти се въздържаш: когато се виждаме, ръцете ти често са изискано голи. Но мнозина го правят. Както чувам, близо двайсет милиона млади американци редовно прибягват към кръвоносната клапа.

На етапа на своя упадък културата на урките така се изпедерасти (пасивните се свиха, активните се перчеха), че човек се запитваше дали открай време не е била криптопедалска. Чувствам как потреперваш. Тези думи за теб са като парещи точки, нали? Вътрешната ти цензорка, твоята комисарка, не харесва подобни неща, нали? Имаш цензор в главата си, но това не е страшно: освен нея там има жизнерадостна мажоретка. Значи не е чак толкова лошо човек да има идеология като твоята… Разбери ме сега, Винъс. Чувал съм, че си струва да видиш сцената на любовно убийство между двама мъже, но по същество хомосексуалният импулс е напълно миролюбив. Крипто-педалите са предполагаемите хомосексуалисти; те спят само с жени и са сред най-опасните хора на света.

Нещо повече — тази култура се отдаде на автоагресия с цялата ярост на урките. Те пренесоха битката вътре в телата си — гълтаха гвоздеи, натрошено стъкло, остриета и железни лъжици, парчета бодлива тел. И отделно се самоосакатяваха, самоизяждаха, самокастрираха. Моята страна винаги е била странно гостолюбива към саморазрушението. С това се е почнало през осемнайсети век — имало цяла ерес, на кастратите, за които рязането на инструмента било задължително условие за спасение.

Рязане. Прави се, за да прекратиш вцепенението, нали? Урките бяха затворници и се бореха с вцепенението в лагера. Ами твоите хора с какво всъщност се борят? Ако става въпрос за вцепенението на напредналата демокрация — не мога да ти съчувствам. Видиш ли, други системи напояват жлезите ми и гъделичкат окончанията на нервите.

Като пристигнах, накарах да ми покажат Музея на обществената история. Прилича на химическо чистене или на корейска бакалничка. Капаците му са спуснати, но дали за ремонт или за окончателно затваряне, никой не знае.

Ала когато минавам оттам рано привечер, капаците са отворени. Дребният ми подкуп е приет от ръждивокос младеж в бял гащеризон. Казва, че е електротехник. Във всеки случай убедително човърка някакви кутии с бушони, поправя ги или просто ги маха. Дава ми назаем едно от трите си мощни фенерчета.

Лутащият се лъч ми разкрива къса аркада с по четири експозиции от всяка страна — живи картини. Стъкълцата от строшените крушки пукат и се разцепват под нозете ми, докато се придвижвам напред — край вогулите, ентсите и остяките, край нгасаните и край всички останали: край погълнатите, избити и отровени с алкохол племена от полярния кръг. После стигам до зеките: с други думи, до нас. Гледам другите фигури покрай себе си, кльощави привидения от изчезнали племена. По-добрата част от теб иска да ги приеме като облагородяваща компания във всяка форма или обстановка. Всички сме жалки, жалки копелета. Но все пак тези множества са далечни, пък и тъй или иначе щяха да изпаднат в най-обикновена модерност.

Гипсовите им отливки галят силуетите на препарирани елени, дават къшеи хляб на пластмасови хъскита. Ние с Лев сме представени от едно чучело на дъртак, седнал край софрата пред отворената вратичка на фурната до наежено-снежни прозорци и разхвърлян креват. Ентсите имат възстановка на шамански костюм, имитация на юрта. Ние имаме ръкавици без пръсти и очукана паница. Всичко това под трепкащия и вече гаснещ лъч на фенерчето.

„Искахме най-доброто — беше казал навремето един стар кремълски апаратчик по повод на друга катастрофа, на друг зрелищен ад. — Само че се получи както винаги.“

Първо основно училище прилича на лаборатория и контролен експеримент. То ни показва как се изгражда руската действителност.

На третия ден стигаме до точката, от която нататък ситуацията няма накъде да се влошава. Помисли само. Прежаднели са, гладни, без достатъчно въздух, изплашени, мръсни — и това не е всичко. Навън кучета гризат гниещите тела на убитите през първия ден мъже. Ако заложниците могат да подушат това, ако биха могли да го чуят — да послушат как гладните псета на Северна Осетия ръфат бащите им, значи и петте им сетива са получили своя стимул и руската тоталност си е на мястото. Нищо повече засега. Положението не може да бъде влошено. Само смъртта може да го влоши.

Тя идва в момента на облекчение, на частично облекчение; това руската тоталност не би изтърпяла. След известни преговори медицинските лица се заемат с кучетата и труповете, когато бомбата пада от баскетболния кош и покривът на салона се срутва. Ако беше убиец, това би бил твоят миг. На малцина е даден шансът да стрелят в гръб по деца, тичащи по бельо покрай гниещи трупове.

И не мога да намеря руснак, който да го повярва… „Искахме най-доброто, но се получи както винаги.“ Не мога да намеря руснак, който да вярва в това. Не са искали най-доброто, или поне така смятат руснаците. Искали са това, което са получили. Искали са най-лошото.

Гогол, Достоевски, Толстой: всеки от тях настоява на един руски Бог, специален руски Бог. Руският Бог няма да бъде като руската държава, а ще плаче и пее, докато сее смърт.

Чувствам смъртен страх за живота си, Винъс, и това не е само фраза. Страхът сякаш извира. Сякаш? Страхът извира не от мен, а от земята или етера. Ще почакам да мине — друго нищо не мога да сторя. Изтъркулва се покрай мен и изчезва, оставяйки метален вкус в устата ми и по цялото ми тяло, сякаш са ме топили или галванизирали. После се връща — не същия ден, може би не и другия, но се връща, търкаля се и громоли покрай мен. Мисля, че открай време обикаля планетата. Ала само смъртниците усещат как минава край тях.

„Мъртва навигация“ е израз, който използват моряците — означава простото изчисление на тяхното местонахождение в морето. Не по звездите или някакъв ориентир. Само по посока и разстояние. Знам къде се намирам: пристанището, към което съм тръгнал, вече изплува в мъглата. В момента извършвам „мъртва навигация“. Навигирам сред мъртвите.

В джоба ми, в малкия вътрешен джоб, лежи още неотвореното писмо. Държа го там с надеждата, че ще проникне в сърцето ми чрез процес на доброкачествена осмоза, дума по дума, на пръсти. Не желая да намесвам главата си, не желая да намесвам ръцете си.

Ала ще го отворя и разгъна пред себе си някой от близките дни.

2Брак с кърта

От самото начало фантазирах за следващите страници. Не мисля, че ще ти се видят особено вдъхновяващи. Но докато ноздрите ти настръхват и челюстта ти вибрира, вслушай се в моето доволно цъкане — тихичкото сумтене и гукане на почти пълното ми блаженство. Е, това са ми „тихите занимания“, като тези, с които често те карахме да се захванеш, ако след преяждане с шоколад и след няколко часа пищене, мятане и въртене се примиряваше с блокчето за оцветяване на кухненската маса или с приказката на запис в стаята си, преди пак да започнеш да пищиш, да се тръшкаш и мяташ.

Аз съм чужд в една чужда земя. Пред очите ми се разкрива свеж и бляскав пейзаж: ландшафтът на рутината. Господи, каква хубава гледка. Да, ще има спадове и поврати, особено за твоя несъщ чичо и неговата съпруга, но засега техният живот следва собствения си възход и падение. Вече не чувстваме непрекъснато оловната маса, гърленото дихание и слабоумния взор на държавата. Как да ти пресъздам невъзможния блясък на ежедневното? Ние сме в безопасност, засега: над нас са стандартните фрази на баналността. Като хроникьор от друга епоха, аз почти бих могъл да започна да разчиствам след своите гости. „Зоя е разсеяна както винаги.“ „Не, Кити така и не срещна истинската любов.“ И това продължава почти две цели глави и двайсет и пет години. Всичко си е наред, всички са в безопасност, докато не навлезем в тунел Саланг.

Но преди да се случи това, случи се нещо друго.

Като нереабилитиран политически затворник аз бях „минус четирийсет“, както впрочем и Лев. Този израз вече не се отнасяше до температурата в Норлаг в някой есенен следобед. Сега той означаваше, че четирийсет града ни бяха недостъпни (също и привилегии като работа и квартира). Отне ми три седмици да стигна от Предпосилов до Москва. Прекарах половин час с Кити в крайградски бюфет на име „Пеещият чайник“, където една обемиста раница смени притежателя си. Това бе наследството от майка ми, която — каза ми Кити — починала тихо през пролетта. После като че все бивах прекачван от градче на градче, все пристигах в малките часове — бледата крушка над изхода на гарата, извърнатият циферблат на часовника и дълбоките каменни стъпала. После слизаш в тъмница, в град от евтин метал. Даже въздухът е абаносов, като отрицание, безусловно отхвърляне на идеята за светлина. Ще речеш — абсолютна безрадостност. Тъмнина и мълчание, и усещане за скованост, сякаш сградите са забити не в кората на земята, а в самия й център. Ала въпреки всичко аз знаех, че шумът от стъпките ми вече не всява страх и че свитите къщички ще се разтворят за мен — ако не днес, то утре. Добротата разтъркваше очи и се будеше, руската доброта — рефлексивната грижа за благото на другия. Бях свободен и нормален човек.

Идвах оборудван с част от парите на сестра ми, част от дрехите на баща ми, част от книгите на майка ми — въведение към електрониката, английски за начинаещи, Шекспировите трагедии в паралелен превод (четирите основни и римските пиеси плюс „Тимон Атински“, „Троил и Кресида“ и „Ричард Втори“). Обичах майка си (тя навярно надзърташе да ме види) както може и е длъжен всеки свестен човек. И се чудех защо не ми беше по-лесно с жените… Е, разбира се, постоянно бях привикван и прехвърлян в друг град, но тази година се превърна в моята номадска ваканция — платен отпуск за учене и пътешествия, и за вътрешно престрояване. Като че ли и Зоя ми тежеше по друг начин. Легнех ли да поспя, тя пристигаше на мига — разсъблечена, будна и приятно разрошена, с насмешлива усмивчица на мъхестата си горна устна тя оглеждаше мен — придружителя към забравата. Но какво я прихващаше? За мой ужас и удивление (това не е нормално, нали?) нейният образ, чучелото на Зоя се изплъзваше от контрола на волята ми. По-рано моята марионетка бе чаровно взискателна, чак сурова в настойчивите си намеци. Вече не. Бе без воля и реплики, безсловесна, безчувствена — покоряваща се, пасивна и почти непосилно тежка. А лицето й винаги бе извърнато настрани в неразчленима тъга и униние. Виках си „Е, нали всички сме свободни сега.“ Затова се отказвах, предавах се, позадържах я малко в братските си прегръдки и сам се извръщах към покоя без сънища.

Плътското милосърдие (доколкото ме спохождаше) и моята, общо взето, вяла реакция към него имаше любопитния ефект да ме зареди с материална амбиция. Обликът на славянството — бледната форма, украсена с мармалад, състрадателното или благосклонно ръмжене, дрезгавият шепот: това вече не стигаше. Теглеше ме към центъра, към жените му и към парите. И през късното лято на петдесет и осма се понесох в орбита край Москва.

Като стигнал Казан, Лев открил, че жена му и майка й вече били излезли отвъд пределите на града. Чакали го. Разбрах от сестра си, че тримата живеели в „половин бордей“ в покрайнините на друго градче (по-малко и по-забутано — откровено окаяно), където Зоя си била намерила работа в счетоводния отдел на склад за зърно. Старата Естер правела и продавала пачуърк и макар да била на легло, продължавала да преподава иврит (незаконен от осемнайсета година) на един дързък ентусиаст и тримата му невръстни синове, които идвали два пъти седмично. Лев бездействал. Прекарвал по-голямата част от деня (така пишеше Зоя на Кити) проснат възнак, което според нея било разбираемо и полезно; мъчел се „да събере сили“. Замълчах. През последните месеци в лагера Лев отново бе ударник. Глух с едното ухо, стиснал даже насън с вроговената си десница въображаема кирка или лопата — но физически силен. Той твърдял, че не иска да работи за държавата, а на този етап тя и без това не го искаше. А освен нея друго нямаше. Оплаквал се от главобол и кошмари. Така почна дългото му пропадане.

Аз се справях по-добре. Отначало живеех тук-там, установих се в северния край на столицата и отивах там всяка сутрин с влака в седем часа. Много скоро разполагах с пари… През четирийсета година телевизорите в Съюза бяха четиристотин. През петдесет и осма бяха два и половина милиона. До един бяха собственост на партийни членове. Ден и нощ се разправях с телевизорите на номенклатурата — инсталирах, поправях или просто разчиствах след тях, тъй като те нерядко избухваха (дори и изключени и с издърпани щепсели). Скоро можах да си позволя малка екстравагантност: купих си уверение за реабилитация. Доста скъпо за онези години, тъй като Русия не се беше превърнала в (или върнала към) обществото на подкупа. Ала аз се поглезих.

При постъпването си в лагера бях на двайсет и седем. На излизане бях почти на четирийсет. Мързелът и лакомията като светски приоритети бяха тихомълком изместени от алчността и похотта, които заедно с поезията (да, поезия) запълваха цялото ми време. Движех се между черноборсаджии, а всичките ми приятелки бяха все един и същ типаж. Вероятно най-точно би било да кажа, че те бяха тип „крупие“. Все изпечени курви и фльорци с тънък усет за бизнес. В отношенията си с тези жени срещнах следния все по-тревожен логистичен проблем. Е, да вземем една напосоки. Инвентарът на нейното тяло и умения бе, разбира се, в съответствие с инвентара на миналото й. Той, от своя страна, беше дълъг и изтощително пренаселен. А и тези мъже още дишаха: видиш ли, по това време почти никой не беше убиван. И аз трябваше да узная за тях. Да узная за всички. Ето защо често удължавах почти двойно някоя безнадеждно залиняла връзка просто за да се уверя, че съм измъкнал наяве дрипав контрабандист от Владивосток или мазно бижутерче от Минск.

Между четирийсет и шеста и петдесет и седма бях изял две ябълки, една през четирийсет и девета и една през петдесет и пета. Сега полагах всички усилия да изяждам по една ябълка на ден. Човекът, който ми ги продаваше обичайно, знаеше, че в Съюза пресните плодове бяха едва ли не деликатес. Ала имахме абсолютно различни представи за това какво представлява една ябълка. По опашката течаха процеси на познанство и недоверие. Ако беше петдесет души дълга, седем-осем от тях бяха бивши затворници, други седем им бяха помогнали да получат присъдата. Срещах погледите на тези, които гледаха на ябълката като мен. Ядях всичко — огризката, семчиците и дръжката.

Имахме нужда от среща. На няколко пъти се подпитвахме косвено, колебливи покани биваха колебливо отхвърляни. От негова страна — чувство на отшелничество или парализа, а от моя — страх на лекар-диагностик. Джобната марионетка спеше до мен, вече не тъй намръщена в белите си фусти. Щеше ли да се събуди? И дали аз го исках?

Още като взех ключовете за новия си апартамент, аз започнах да действам. Отправих покана, на която никой руснак не може да откаже: семейна великденска сбирка в новата ми квартира. А денят наближаваше: пролетното равноденствие, първата пълна луна над Северноевразийското плато, петъкът, съботата, неделята.

Не бях виждал Лев от осемнайсет месеца. Влезе в хола, оставяйки Кити и Зоя посред поздрава на вратата. Регистрира усмивката ми и разтворената прегръдка, но продължи да оглежда обстановката — килимите, канапетата, високия до гърдите телевизор в шкаф от орехово дърво, медния рог на грамофона. Израз на лека насмешка не придаваше нито чар, нито изисканост на изключителност на лицето му без постамент, но пък с нос като бучка. Приближих се и се прегърнахме. Тоест прегърнах го аз. Напълнял, поомекнал и миришещ на непрана синтетика. Но тогава Зоя заля стаята с присъствието си, появи се шампанско и започна седемчасовото угощение.

— Виждаш ли за какво ти говоря? — рече ми по-късно Кити. — Тя му изпива живеца.

— Или може би само изглежда така — казах аз.

Изглеждаше така, защото здравото ухо на Лев (често обгърнато от вкоравената длан) бе обърнато само към Зоя. Тя му служеше за преводач. Зададеш ли на него въпрос, той те гледаше с някакво селско недоумение, което постепенно стихваше, докато Зоя отблизо му пошепваше за какво иде реч. Той не чуваше — и не говореше. Пелтеченето му бе затвърдено напълно. Затова и понякога, докато тя му правеше някакви знаци (а тя винаги правеше знаци) и внимателно мърдаше устни, имах чувството, че течеше ритуал на беззвучно говорене, на езика на глухите, че без нея той би бил захвърлен в нямата си вселена.

— После малко се поотпусна — казах аз.

— Да, като се напи — рече Кити.

— Сега тя е далеч по-красива.

— Мислиш ли? Всъщност да.

— Има някаква дълбочина. Не у нея, а в хубостта й.

— Забелязах те как я гледаш. Още ли?

— Не, не. Вече не, слава Богу.

— Заеми му пари. Дай му малко.

Но аз казах, че вече съм пробвал.

Нашите семейни сбирки станаха редовни и почнаха да следват все един и същ сценарий — нещо като детска разпра с перчене и отрицание. Обичайно ни гостуваха те, но законите на гостоприемството повеляваха от време на време ние също да ходим у тях. Лев бе твърде различен в Казан. Властен беше. Срещахме се не в хотела, където отсядахме двамата с Кити, а при ъгъла на две улици в индустриалния квартал — сред цинковите мъгли на Заречието. После тръгвахме на дълга разходка, ние гостите крачехме след зачулените им полушубки, зад два чифта ботуши от поскърцваща гума. „Ето, стигнахме. Колко хубаво“ — казваше той и разтваряше подгизналата врата на студентски стол или закусвалня с намалени цени. Докато си въртяхме хапките из чинията, той ни питаше дали е вкусно. Хубаво ли е сготвено конското? Кашата е al dente, надявам се? И когато с това се приключеше, получавахме чаша картофена водка в шумна пивница или кръчма. В осем и половина Лев и Зоя заджапваха към автобусната спирка.

Тези срещи, разбира се, се планираха явно и едва ли не демонстративно с наказателна цел. Кити нямаше нищо против, а на мен ми бе смешно по един късащ нервите начин. Страдащата бе Зоя. Тя си вееше с кърпичка и изправила гордо глава, си поемаше въздух дълбоко през скованите ноздри. Изчервеше ли се, оставаше половин час така, дългостеблената й шия заприличваше на аквариум от променливи синьо-алени сенки. В Москва аз естествено си отмъщавах, като ги водех в модернистки гангстерски ресторанти и в традиционалистки гангстерски казина. Сервитьорът със смокинг ни поднасяше зелен шартрьоз и аз пиех за трийсетия рожден ден на Зоя, вдигнал тост изпод лъскави топки и въртящи се огледални кълба.

Гледката на Лев и Зоя неизбежно внушаваше непосилно смущение, срам и за революцията, и за всички утопистки мечти, та дори и за твоите: гледката на човешко неравенство. Ти, надявам се, си усетила как затрогващо ми въздействаше физическата външност на брат ми. „Ей това е лице“ — както казваше майка ми, макар в миналото да бе озарено от усмивката и от меките сини очи. А пък ние почитаме Зоя — нали така, Винъс — заради нейното безразличие към всички норми и квоти на романтическата конвенция — да, към всичко от сорта. Но все пак съществува силата на живота. А контрастът бе като взет от приказка, залъгалка или пожелание от крайморска честитка.

Джак Трал мазно не ядял. А пък Зоя, сякаш метър над него, се полюшваше (вече в Москва), смееше се, припяваше, имитираше този и онзи, кипеше. В душните заведения на Казан Лев правеше голям въпрос от сметката, мръщеше се усилено и свадливо сумтеше над листенцето с надпис 4рубли, даже толкова нямаше, и подлагаше Зоя на измъчен монолог колко точно монети без тежест следва да се пуснат в буркана. А навсякъде другаде Зоя плащаше всяка калория изразходвани спиртни напитки… Лев все още се носеше късо подстриган, като затворник. В лагера едно време аз обичах да приглаждам косата му назад — пръстите ми зажужаваха от това. Но сега, като пробвах да го докосна, бледата му перушина беше влажна и слегната, неумееща вече да гъделичка. Той отметна глава и мушна нова цигара в сбръчканата си уста.

През годините бяха настъпили и други промени: важен придатък към снаряжението от чарове на брат ми. Гънка от тлъстина, спусната много ниско, като пролапс или моден колан-портмоне, между пъпа и слабините; кръгла плешивина като кепе от розов велур; и, незнайно защо, неизменна дъгичка от пот с ширината на лента за шапка, от едното до другото слепоочие. Трите нововъведения изглеждаха странно подобни и стандартизирани върху асиметричния дребосък. Най-вече плешивината. Веднъж, като се изправих внезапно и го погледнах отгоре, стори ми се, че видях отворена уста — изплезен език, брада и подгизнало потни мустаци.

Мрачните и монотонни подмятания на Лев за дома ми, за дрехите, за колата (и, в един неповторен експеримент, и за моето поредно „крупие“) долитаха до мен като хъркане от съседната стая. Не мисля, че ме презираше, задето присвоявах паричките на държавата. Презираше апетита ми. Имах хъс, а това всички руснаци го мразят; но тук имаше и друг пласт. В едно от писмата си до Кити Зоя беше споменала безстрастно, че компанията на Лев в Казан се състояла изключително от възрастни неудачници. Ако бяхме в по-непринудени отношения, бих му казал, че чувства същото като толкова други; всъщност той се поддаваше на всеобща емоция. Много бивши затворници също мразеха парите. Защото парите бяха свобода, дори политическа свобода, а те вече не искаха да вярват в свободата. По-добре никой да няма — ни пари, ни свобода.

Довършвах му изреченията, като заекваше. И ти би сторила същото. Иначе краят им не се виждаше. Освен това вече всички разбирахме как ще свърши всяко негово изречение. А на Лев не му пукаше. Беше спрял да се дразни, тъй като бе спрял да се бори. Бе се предал безусловно и дефектът му деребействаше — няколко ъперкута в брадичката, после скачаше на гърдите му и го душеше, докато млъкне. Сега вече, отметнеше ли глава в някоя столова в Казан, то не беше за да почне гражданска война със самия себе си — за да хвърли на фронта й всичко. Само неохотно слушаше Зоя, която го караше да яде зеленчуци. Главата назад, а надолу — парчето спаружено цвекло или съвсем беззвучната краставица. Имах чувството, че не се бори с дефекта си, а го храни. Една нощ, след препиване с водка, той ми каза, че е спрял да чете. Каза го не между другото, а като предизвикателство. „Ако е зле написано, няма да ми хареса — продължи той по-меко. — А добро ли е, побеснявам“.

Момичетата бяха по-умерени, но ние с Лев поглъщахме обичайните количества алкохол. И двамата се поддавахме на вековната инерция на руското пиянство. Може да се изненадаш, но и двамата имахме доста прилично пиянство: бяхме хрисими, подобаващо тихи, не се случваше често да ревем и да буйстваме. Към средата на третата бутилка идваше момент, когато очите му срещаха моите и почти си признаваха един миг съжаление — или може би просто го пропускаше поредната вълна болка. Той не привличаше внимание като пияч. Това наистина би било трудно постижимо. Виж, като пушач привличаше внимание. Пушенето (както и пиенето) поразсейва тревогите. Помъчи се да не пушиш в Русия и ще видиш докъде ще стигнеш. Лев ли? Лев се хранеше, хванал цигара с ръката, в която държеше и ножа си. И когато посегнеше да я гаси, жестът беше единствено стъпка към паленето на нова. И така по цял ден. Според Зоя Лев пушел и по време на бръснене.

Веднъж гледах как вдишва дима с обичайната страст и у мен се вгнезди една мисъл, която галванизира подмишниците ми. Беше следната: зъби на луд. Хубавите му зъби, макар и обилно покрити с петна, все още изглеждаха достатъчно здрави. Само ъгълът беше разбъркан. Вече не стърчаха гордо, а се килваха и привеждаха, и препречваха помежду си. При напълно безумните това стигаше още по-надалеч; тевтонични движения под кората дърпаха и извиваха зъбите.

Ами аз? Сигурно бих издържал по достойнство, да не бяха танците.

Случи се на три пъти. Все по същия начин… Грамофонът у нас я привличаше отвъд разума; тя заставаше до кутията, като че ли беседваше с него… На три пъти виновно помоли да й пусна американски джаз. Слушаше го и кимаше, после врътваше леко глава, тропваше с чаша по масата и протягаше елегантно издължена ръка към мъжа си. „Вече спрях да танцувам — казваше задължително Лев. — А пък ти не умееш.“ И аз ставах да танцувам със Зоя — колеблив руски джайв. Не усещах добре ли танцува; знаех само, че е адски щастлива, толкова, че се чувствах въвлечен и компрометиран от сиянието на лакомата й усмивка. Но дори на една ръка разстояние тя подскачаше като пукащ кестен. У нея имаше съпротива, като разцентрована противотежест в шахта на асансьор.

Случи се на три пъти: на три пъти й причерня пред очите и се строполи в краката ми, просната по гръб и разтрисана от беззвучен смях, със стиснати очи и ръце на сърцето. Последния път (вече стигнахме фазата на последните пътища) лятната й рокля, съпротивлявайки се на бързото падане, се запретна над кръста й… Не бе само еротичният шок, светлосенките по пристегнатите в чорапи бедра, тънката архитектоника и вниманието към детайла в неизбродните сводове, стълбове, сглобки. Бях стъписан от нейното безсилие, от беззвучния смях, от невиждащите очи, от сключените на сърцето ръце; бях стъписан от нейното безсилие.

— Това ти беше за последен път — рече Лев, докато я изправях на крака.

Мисля, че вече споменах хладината, към която по-големият брат винаги може да прибегне. Този хлад търсех сега. Да си оставиш известна дистанция, да се подготвиш за катастрофата.

Аз естествено не го питах дали все още пише стихове. Ако беше сред живите и сред нас, Вадим би го попитал. Някой, който го мразеше, би го попитал това.

Както ти би го казала, Винъс: вземи примера с Палечка.

Преди да се спаси на крилете на изцелената птичка, преди да я избави онзи мъничък крал на цветята, както помниш, мъничката ни Палечка е на път да се жени за кърта. Да си вземе насекомоядец с очи като точици и да прекара остатъка от дните си в мрак. „Ами ти би ли взела кърта за мъж?“ — питах аз. „Да, разбира се!“ — отвръщаше ти разпалено.

Нямам предубеждения! Та ти беше на шест годинки. Близо месец по-късно пак се върнахме на въпроса за Палечка, както често се случва с детските ни въпроси, и аз пак те попитах. Ти мълчеше объркана: първата ти дилема. Преценяваше реалността на женитбата с кърта. Вече искаше да я избегнеш. Ала как да го сториш, без да нараниш чувствата на кърта? „Наранените чувства“. Всяко малко момиче доста бързо попива тази фраза. Единственото момченце, което познавах добре, никога не би я използвало. Момиченцата разбират, че чувствата също имат права… Какво впрочем се бе случило с теб през онези четири или пет седмици? Някакво мистериозно израстване или издигане. Ако снимаха филм за живота ти, тъкмо тогава щяха да се усетят, че една нова прическа и обувки с платформи няма да свършат работа; че е време да вземат по-голяма актриса.

След години за кратко бе съпруга на кърта, нали ходеше с онзи Найджъл. Казах ти, че до теб той изглежда като счупен чадър. Забелязах, че после се придържаше към кралете-цветя, само тук-там се прокрадваше някое бодливо свинче или пор.

Но да речем, че Палечка беше станала невеста на кърта. Да погледнем от неговата перспектива. Те живеят съвместно в пръстта, в задушаваща влага и мрак. Малката хубавица е любяща съпруга. И все пак този кърт, полусляп по природа и с природна ненавист към цветята и слънцето, чувства колко угнетена е Палечка — тя, родената в чашката на лале. Не е в негов стил да й предложи раздяла. Затова прави своята дупка дори още по-гробоподобна, по-усойна и влажна, и така я заставя да си тръгне.

3Тунелът Саланг

Тя наистина го напусна, на петнайсети септември шейсет и втора година.

Бе денят след изхода от кубинската криза. И това ни внушаваше фалшив оптимизъм. Зоя е напуснала Лев: е, светът не свършва. Поне не и за мен. Имаше ли катализатор? Даже Кити, която отиде да подложи майка й на кръстосан разпит, никога не узна подробностите, макар да твърдеше, че долавяла екот от скандал… Знаехме, че Зоя се е върнала на работа в училище. Водела театрален кръжок. Знаехме още, че е била уволнена набързо. Беше в Петербург, където старата Естер щеше скоро да дойде при нея. Лев все още живееше в половинката им бордей край Казан.

Не го виждах почти цяла година. Но си пишехме. Ето какво се случи с него.

В първото си писмо отправих практическо предложение. Мислех си да му купя документ за реабилитация, също както взех своя преди години (и както смятах да се сдобия също с партиен билет). Той се хвана за думите ми и поиска в допълнение крупен заем с план за погасяване и лихвени начисления. Гледах плана с процентите, с десетичните дроби, и се чувствах дълбоко стъписан. Като по-голям брат аз естествено бях възхитен от напускането на Зоя. Притесняваше ме реакцията на Лев: схема за погасяване, която стигаше надалеч-надалеч в бъдещето. Как така светът не свършваше?

Този октомври той успешно кандидатства за работа по един минно-строителен проект в Тюмен, отвъд Уран, отвъд Екатеринбург. По Коледа ми изпрати снимка на луничава, очилата блондинка в осветен от неон коридор, сключила ръце зад гърба си. Тази двайсет и пет годишна девойка срещнал в заводския диспансер: Лидочка се наричала. Бих добавил, че в писмото Лев споделяше известна реакционерска гордост от факта, че Лидия беше (тоест „е била“) девствена. Хвърлих още един поглед на снимката и, да си кажа право, не бях никак учуден. А освен това мълчаливо заключих, че девиците не ме вълнуват особено. Много ясно. За какво ми бе девствена? За какво ще говорим по цяла нощ?

Идния февруари брат ми бе повишен, а пък Лидия беше бременна. Лев обаче все още бе женен, а разводът не ставаше лесно като навремето. Преди беше наистина лесно. Дори нямаше нужда да дърдориш като мюсюлманите, от които се иска да повторят три пъти „развод“. В СССР бе достатъчно да го кажеш веднъж върху пощенска картичка. Но сега, по причини, на които ще се спрем по-нататък, и двете страни бяха длъжни да присъстват в съда. Не разбирах защо Зоя не желаеше да съдейства, а пък Кити не можеше. Лев реши, че ще е по-прилично да отиде до Петербург. След като обясни, че Лидия е — както казват испанците — embarazada, Зоя се съгласи; а оттам нататък бе въпрос на бюрокрация.

Аз кумувах на сватбата им през август. Брат ми изглеждаше по-спокоен и силен, а набожните родители на Лидия изглеждаха най-накрая доволни; всичко вървеше прилично добре, като вземем предвид, че Лидия беше — по думите на Кити — „напреднала“. Беше дълга и тънка, с нозе като макарони — като Кити или като Чили. Стори ми се максимално противоположна на Зоя или, иначе казано, не изглеждаше твърде женствена даже като навлизаше в третото си тримесечие. Сякаш бебето отсега бе по-едро от нея. Беше като канапчето върху колета. Седем-килограмовият Артьом се роди около термина си в първите дни на ноември.

Зоя поостана в Петербург с майка си. Залови се на работа в прочутия им куклен театър — шиеше костюми на куклите, рисуваше декори. Когато в Москва се създаде филиал на Петербургския театър, Зоя замина там с част от екипа. В дълго и реформистко писмо до Кити пишеше, че целта й сега била да се завърне към живот чрез сърцето. Двете с майка й заживели пак на старото място. Значи Зоя отново приемаше в таванската куличка.

Кити ходеше да я посещава, разбира се. Не и аз. Не се върнах в стария ни квартал да вися под прозореца й. Не стоях в пек и дъжд да тълкувам сенките по тавана на стаята й. Първо трябваше да се случи нещо друго. Нещо, което можеше да се проточи.

Никита Сергеевич падна. Изгря Леонид Илич. Размразяването, малкото замразяване, после застоят.

А в любовния ми живот, както ще продължа да го наричам, бе настъпил неочакван обрат. Аз стареех. Крупиетата — също. Те не бяха истински крупиета, въпреки че на няколко пъти бях сънувал Варвара (последната от тази серия) как стои над осеяна с чипове рулетка, а греблото й се превръща в лорнет… Трудно е да изтръгнеш усмивка от едно леконравно момиче след четирийсетата му година. Мислят само как да станат пристойни. Пробвах с някои от по-младите; ала с тях имах чувството, че съм взел грешен влак или кораб — другите пасажери имат други билети и цели, други визи и други печати. Пък и „черните“ кръгове поизгубиха от живеца си след закона от шейсет и първа, който даде на икономическия престъпник нови поводи за притеснение: смъртното наказание. Тъй че аз се поправих отчасти и се върнах към връстничките си, навлизайки в поредица от по-стабилни, по-сложни и (определено) доста по-евтини връзки с децата на революцията — разведени, войнишки вдовици, бивши затворнички, бивши лагернички — до една без бащи и без братя. През шейсет и седма, при една командировка в Унгария срещнах Джоселин и на практика съжителствах с нея с няколко колебливи раздели чак до осемдесет и втора, до тунела Саланг и последвалите събития.

Към шейсет и седма година бях открил своя бранш — роботиката, но все още не в медицинските й приложения. За да се добереш до материали на международно равнище, трябваше да се занимаваш с космонавтика или с въоръжаване. Космонавтиката бе пренаселена, тъй че аз се захванах с оръжията. Точно тъй, мое дете: с подготовка за Трета световна война. Тя не се състоя, и по-добре. В настоящето си настроение не бих искал да се обвинявам и за Трета световна война.

Имах свое жигули с шофьор. Пазарувах от закрити валутни магазини. Не особено често, към един път в годината, аз стъкмявах колетче от копринени блузки, шалчета и чорапи, от ухания, мазила, еликсири, тайни способи за изчервяване, подчертаване и прикриване, и го пращах без бележка към него до жената в таванската купичка.

Трябва да знаеш нещо за Джоселин. Основната тема в нейния характер бе меланхолията — мелодраматичната меланхолия. В Будапеща печална, в Москва бедната Джоселин бе на прага на самоубийството. Разнасяше меланхолията със себе си, в чантата си навярно — тази черна бездънна оплетка от раздърпана бродерия; или може би тя надничаше из косата й, също доста заплетена. Нейна мания беше тленността на нещата. Да, наистина: тя навсякъде виждаше само тлен и погибел. Неин страх беше нищото. Да потъне в съня, бе за нея екзистенциално мъчение; ако легнеше рано, трябваше да й пуснеш грамофон или радио; лампата да е светната, а вратата — отворена. Позволяваше ти да отгатнеш, че причината за всичко това е острата чувствителност, наложена от изключителна интелигентност. Колкото си по-умен, в толкова по-дълбока депресия ще изпаднеш. Би могла да играе главната мъжка роля в някой от по-недостъпните романи на Достоевски. И беше англичанка. Съпругът й, с когото скоро се отчуждиха, беше вторият човек в британското посолство в Будапеща. Джоселин Пейшънс Харис бе посмешище и повлекана, а в добавка и навлек от митичен мащаб. Имаше няколко причини за страстта ми към нея. Главната бе снобизмът.

Освен другото бе богата. И начетена по свой начин. Никъде не ходеше без дежурните си четири-пет подвързани с кожа антологии, или съкровищници, скудоумна поезия от началото на века. Тях четяхме съвместно. В ученето на нов език вкусът често е последното нещо, което усвояваш; години наред се мъчех да впечатля хората с продължителни рецитации на Ласел Абъркромби и Джон Дринкуотър. В същия период под добър разговорен английски си представях едно изречение с много идиоми като in the nick of time2 или by hook or by crook3. Чувала ли си израза „отвратителен англофил“? Е, такъв станах аз. И наистина бе отвратително. Понякога се усещах колко гнусен съм станал — от пепита и туида, дето тя ми ги внасяше, до бастуна-чадър. Плюс жлъчта и ужасната педантичност. Ти самата опита от тях, когато изпаднах в онзи стряскащо продължителен пристъп на смях, та ти чак се обади на Таненбаум: току-що бях попаднал в „Лолита“ на фразата he had the cheek of taking my photograph4. И все пак твърдях, че англофилията не е ирационална. Видиш ли, Винъс, според някои руската литература компенсира руската история. Толкова мощна и толкова истинска, раснала върху компост от кръв и лайна. Но английският пример показва, че литературата не печели легитимност от ужаса. Претендирайки за световно господство, английският роман попоглежда тревожно към французите, към американците и — да — към руснаците. Но английските стихове нямат нужда от съдници. Според мен не е малко да имаш такава история — и поезия, дето не познава страха. Такава политика и такава поезия.

Джоселин, върховната жрица на преходността и безплодието, смяташе за съвсем нелогична забележката, че има пет пораснали дъщери, пък и двайсет и три броя внучета (всяко от които получаваше картичка и една недодялана руска играчка за рождения си ден). Сексуалните отношения също смяташе за дълбоко фриволни, но нерядко отстъпваше. Не преставах да се изненадвам колко жизнена беше всъщност нейната фигура. Неизвестно защо бившите й любовници, та дори и съпругът й, не извикваха у мен нито капка враждебност. Казано откровено и не толкова кавалерски, не разбирах какво бяха виждали в нея: те и бездруго бяха до един англичани. Във всеки случай вътрешният ми живот ставаше все по-англофонски. Това също беше част от плана, но и страшна възможност. Като му забранили да пише, Пастернак се насочил към преводи — и на Шекспир, и на много други. Аз разбирам какво има предвид, казвайки, че така е общувал със Запада, с историческата земя, с лицето на света. Джоселин се обличаше в черно, но се плашеше от чернотата. Аз боравех с по-жлъчни нюанси.

На десет-единайсет години моят племенник Артьом още се криеше от Джоселин. Час-два по-късно се промъкваше в дневната и се втренчваше в нея. А пък иначе не бе плахо момче… Това не ме спираше да я водя у тях всяко лято за седмица. Лев и Лидия скоро се приспособиха. В крайна сметка в Русия не е нещо особено някой да зарови лице в дланите си на вечеря или пък да се свие в позата на ембрион, докато сте на пикник. Никой нямаше да обърне внимание, ако Джоселин не бе англичанка и не можеше да напусне страната в мига, в който поиска. А освен това говореше руски колкото някоя аристократка от деветнайсети век (десет думи, не повече), тъй че само на мен се налагаше да я слушам. А на мен ми харесваше.

Ние с Лев пак се бяхме сближили. Ах, тези утешителни модулации: представи си един цял живот, преразказан в утешителни модулации… Ние с Лев пак се бяхме сближили. Седяхме до късно в кухнята, пиехме и пушехме. Имаше няколко белега за известно доволство. Първият беше шахът (да постигна реми беше толкова трудно, колкото да изпълзя върху сал в разлюляно море). Вторият бе пелтеченето: Лев отново се бореше с него. Пък и не прозвуча толкова нелюбезно, когато една вечер повдигнах въпроса за поезията. Не от някакви безпристрастни подбуди; исках нещо да разбера.

— Тия работи, дето тя ги чете — шепнех аз за Джоселин, чието радио още се чуваше откъм съседната стая, където спяхме с нея, — са ужасни.

— В какъв смисъл?

Обясних: пасторално-сълзливи, стил от „сребърната епоха“. Разказах му за Уилфред Оуен, поет от Първата световна война, който пишел така отначало. Негова беше фразата „тъпоумни лъчи“.

Така трябва да се наричат всички книги на Джоселин, казах аз. „Тъпоумни лъчи: Съкровищница на джорджианската поезия“. Не знам какво намира в нея.

— Явно нещо намира. Все е по-добре от нищо. Аз нищо не намирам. За мен всичко е мъртво. На теб още ти харесва, защото никога не си искал да я пишеш. Поезията, де.

Аз зачаках.

— А навремето мислех, че мъжът и жената си личат по това как приемат поезията. Днес ще звучи архаично. Но аз може би още го вярвам. Ще ти кажа кой още го вярва. Артьом.

Вече петнайсетгодишен, Артьом спеше дълбоко като малко жребче горе в стая с неговите мащаби, цяла в шалчета и розетки.

— Знам. Още трудно приемам, че незнайно как съм произвел такова великолепно създание. При това той познава Ахматова.

За момент си позволи една скрита усмивка. После изправи гръб и рече:

— В лагера още пишех. Съчинявах наум. Чак до петдесет и шеста.

Той потръпна. Спогледахме се.

— Петдесет и шеста година — повторих аз. — Домът за свиждане.

— О, не се тревожи — натърти Лев. — Не сега и не още. Но преди да умра, ще узнаеш.

В този миг влезе Лидия, като се прозяваше и тътреше в правата си като кюнец нощница; а след нея и Джоселин, нелечимо безсънна и облечена в черно. Хрумна ми, че и двете жени бяха съвестно подбрани противоположности на Зоя — Лидия откъм физика, Джоселин откъм дух. Събереш ли ги трите накуп, ще получиш реакция E=mc², все едно че материя се е сблъскала с антиматерия.

Лев, заключих аз, също бе раздвоен. Вече беше добре, поне откъм главата, но физически хич не беше наред. Имаше премрежения, зачервен поглед на хронично болен. Отначало преди пристъп на кашлица той напускаше стаята; после взе да напуска и къщата. На средна възраст развиваше „стресова“ астма. Всеки пристъп го въвличаше в нова битка. Главата се отмяташе назад. Можеше да си поеме дъх, но не можеше да издиша. Мъчеше се. Но въздухът не излизаше. Не излизаше.

— Стига си ме гледал така.

— Как?

— Както ме гледат докторите.

Господ да ми е на помощ, имах план.

Този период на еснафско спокойствие, на напредък, поезия и постепенно замогване, период без насилване и убийства, не след дълго ще свърши. Затова нека опресня твоите сведения.

Към осемдесета година настъпиха серия малки промени, сякаш (струва ми се сега) всички гледаха да заемат позиции в очакване на ноември осемдесет и втора. Лев влезе в болница за няколко седмици. Искаха да проследят сърцето му, докато го мариноваха в салбутамол, едно ново лекарство за астма. Все по-критична към „овчото ми спокойствие“, Джоселин замина на гости в Англия. В единственото си писмо, само по себе си забележително жизнерадостен документ, тя твърдеше, че не празнотата и прозрението за нея я депресирали толкова — депресирала я Русия. Нямало да се връща. Племенникът ми Дмитрий прекара Колелата на 1980 година в багажното на военен стратокрузър на път към Афганистан и войната с муджахидините. Коледата бе дата без смисъл както за мюсюлмани, тъй и за комунисти. А пък Зоя… Зоя направи нещо странно.

Новините за нея винаги стигаха до мен като лъч през призмата на сестра ми. Двете с нея се срещаха горе-долу един път на месец, а преразказите на Кити всякога придобиваха тона на отруден социален работник, описващ някой особено упорит подопечен. От друга страна по време на разговор Кити беше способна на внезапни физически експанзии; за минути изгубваше слабостта си, плътската си оскъдност, и набъбваше от възможности… Все посягайки към кавичките, Кити ми даде да разбера, че Зоя се била „влюбила в «изключителен хореограф»“, че била „полудяла“ по „страхотен художник на театрални костюми“. През годините нейните партньори сякаш западаха и по ранг, и по трайност. Аз се подготвях за ерата на фантастичния сценичен работник, изумителния късач на билетчета… Но когато старото десетилетие даде път на новото, случиха се две неща и Зоя се промени. За една седмица стана на петдесет и погреба майка си. Зоя се промени. В първите месеци на осемдесет и първа каза на Кити, че е приела предложение за женитба.

— Продължавай — рекох аз. — За кого ще се жени?

Кити изчакваше. Наслаждаваше се на силата си.

— За Ананий — отвърна.

Невъзможно. Не е ли умрял?

— За Ананий! Как ще кажем на Лев?

Едно име: Ананий. Сега списваше рядко за московския филиал на кукления театър, но навремето беше прочут драматург. Беше станал известен с пиесата си „Разбойници“ (беше писал и разкази, и романи) някъде през трийсетте. Действието се развиваше в трудов лагер сред група леко калпави урки. През петдесетте пиесата беше наново поставена и филмирана под различно заглавие, „Негодните“. Ананий беше на осемдесет и две.

Кити ли? По-добре да приключваме с Кити, тъй като скоро няма да чуем за нея. Не, тя така и не намери истинската любов. Страстта й не беше силна, но доведе до неизлечима привързаност към един женен мъж. Той отдавна бе спрял с обещанията да напусне семейството си. После тя се сдружи със съпругата и стана нещо като леля на единственото му дете. Казвам ти всичко това само за да ти покажа, че хората навсякъде могат да създадат свои собствени сраствания и капани. Не е нужно държавата непременно да дирижира нещата.

По това време, след Джоселин, бях завързал безбурен роман с преводачка от министерството на отбраната. Безбурен, доколкото кротичката Мария беше все още в траур по мъжа си, с когото бе живяла цели двайсет и пет години (тъй че нейната предистория бе изработена на една смяна). Разговорният й английски беше доста посредствен, но техническият й бе превъзходен, а на мен това щеше да ми послужи. И Мария не беше с всичкия си, но при нея избиваше другаде, тя беше по-скоро занесена, отколкото маниакална. Луда беше по своята „дача“ — ремонтирано плажно бунгало на черноморския бряг в южната част на Украйна. Бе се зарекла да ме води там през пролетта. Докато се унасях, тя нареждаше в хрипкав шепот: в този простичък дом ще живеем, всяка сутрин ще плуваме голи в тюркоазената вода и ще бродим из пясъка с часове под конфети от бели пеперуди.

На седми ноември 1982-ра, покрай още стотици руси и афганистанци, синът на Лев Артьом бе убит в тунела Саланг по северния път от Кабул. Най-високият на земята тунел преминава през хиндуисткия Куш, правен е от съветски строители (през 1963-а година) и до днес си остава четириизмерен, 360-градусов смъртоносен капан — даже и в мирно време. След като разчистил една лавина, конвоят на Артьом се насочил на север. Друг конвой, на три километра откъм другия край, бил разчистил друга лавина и потеглял на юг. Вероятно е имало сблъсък; несъмнено е имало взрив. Казаха ни, че умрели „десетки“, ала цифрата вероятно беше близо хиляда. Не експлозията ги беше убила, а димът. Тъй като руските власти сметнали по погрешка, че конвоят на Дмитрий е нападнат от муджахидините. Запечатали в двата края тунела. Ослепели, влудени, задушават се, давят се, борят се, блъскат — и то бавно. Тотална смърт, дълбока смърт за Артьом.

Стигнах у тях в деня след телеграмата. Щорите бяха спуснати. Сигурно ще се чудиш как ми е било до това, но си спомних за Уилфред Оуен: И всеки бавен здрач е спускане на щори. Той говореше за едно осиротяло семейство (или за почти безкраен низ от такива семейства) в скръбните графства през октомври седемнайсета година. Спуснатите щори бяха признание и нещо като сигнал. Но скърбящите имат нужда от мрака. Светлината е живот и е непоносима за тях — също като гласовете, птичите песни и шумът от решителни стъпки. Те самите са призраци и си търсят атмосфера, милостива към тях и гостоприемна към други призраци като тях, към един конкретен призрак.

Стоях в сенките с тях толкова дълго, колкото можех да понеса. Десет минути. В банята на хотела до гарата течеше черна вода. И това нито ме изненада, нито ме притесни — аз си знаех какво да очаквам. Какъв друг цвят да бъде водата? Наблюдавах се в огледалото и усещах, че мога просто да го сваля, това мое лице. Сякаш можех да разкача токите зад ушите и то щеше да падне само… Звънях по телефона през няколко часа. Ходех до тях. И всеки път, когато излизах от входната врата, сякаш си проправях път през духовете, за да грабна първата глътка въздух. Ето какво ми каза той: „Най-ужасното е, че го съжалявам.“

Лидия непрестанно беше горе, в стаята му.

— Какво прави?

— Души дрехите му.

Щорите никога не се вдигнаха. На третата сутрин Лев каза, че доколкото въобще усещал физическото си тяло, сякаш му се виело свят. Взеха го в болницата на Тюмен и още същия следобед го прехвърлиха в Екатеринбург. Дръпвайки ме от Лидия, лекарят каза, че никога не е виждал пациент да реагира толкова слабо на такова масивно вливане на лекарства. Нарече го „аварийна каскада“: орган след орган отказвали да му служат. Брат ми лежеше неподвижен и тих върху вдигнатото легло, ала в същото време беше в бясно движение. Обикаляше край главата ми, чезнеше във водовъртеж.

И през цялото време си остана в съзнание. Очите му сновяха от лице на лице — ту към Лидия, ту към Кити, ту към мен. Бяха очи на човек, разтревожен, че нещо забравя. После си спомни. Сбогува се с нас един по един. Позамисли се над лицето ми. Не ме разкривай, помислих си аз. Не ме издавай.

— Най-сетне, а? — рече той. После пророни: — Моля.

Лев предаде дух в същия ден, в който умря Леонид Илич — на десети ноември. В един ден с човека, който изпрати Артьом в тунела Саланг.

4Дом на позора

Тя живееше, Винъс, в един дом на позора… Чакай малко. Ами някакъв интервал за приличие? Не, вече имахме интервал за приличие. Продължи двайсет години. Аз, разбира се, можех да мисля, както скитах из московските улици, че съм само посланик с траурни новини, като примерен брат — като примерен брат. Само че не го правех. Имах план. А тя, Винъс, живееше в един дом на позора.

Най-известният блок по крайбрежната „Фрунзенская“ беше плещест, изпъчил покрит с ордени торс, като че ли отдаваше чест над река Москва: неокласическа готика, агресивен мащаб. Като го наричам позорен, аз използвам думата в старото й значение, не като „неприличен“. Бе строен след войната за победната номенклатура и все още съдържаше множество уважавани и доволни масови убийци — необщителни склеротици на държавна пенсия. Сега обитателите бяха по-разнообразни, но като се регистрирах и изчаквах позвъняването на надзирателя, можех да забележа някой Молотов тук, там пък някой Каганович. Стъпих в дървения асансьор, който се залюля на държачите си. Докато се издигах, старият механизъм заскърца, сякаш шахтата с люлеещата се противотежест беше осем етажа висок уред за изтезания. Клетката на асансьора се издигаше вътре в него към дома на позора.

Бях вървял през града от хотел „Россия“, където бях наел апартамент с изглед към Червения площад. Денят беше седемнайсети ноември 1982-ра, Леонид Илич пътуваше към сетния си покой. На погребението на Йосиф Висарионович през петдесет и трета година Москва цяла скриптеше — хора виеха, клаксоните ревяха, разпишели се бяха фабрики и сирени. В цялата си история Русия не бе виждала толкова лудост. Стотици, че и може би хиляди бяха стъпкани или смачкани (и не само в Москва). Сестра ми бе там. Труповете, разправяше тя, се търкаляли като бурета по стръмния склон към площад „Трубная“ и се спирали рязко в кърваво езеро. Дори Пастернак, дори Сахаров са усещали паника. Едно стряскащо мощно присъствие вече беше изчезнало, мястото му зае едно стряскащо мощно отсъствие. В образувалия се вакуум всеки вярваше сериозно, че самата Русия ще… ще какво? Че Русия ще спре да съществува. Само евреите бяха доволни. Само робите и евреите… А за Леонид Илич — нито скръб, нито апокалипсис. Нямаше смъртоносен излишък от човешки тела, само срамен дефицит. И пак същата мисъл: Йосиф Висарионович просто беше изчерпал целия си народ. Просто бяхме изчерпани. В този ден оплаквачите бяха извозвани с автобуси и камионетки от близките фабрики и стопанства. Бяха облечени в черно. Черното на жените бе подкожурено и опърпано, черното на мъжете лъснало от употреба. Сякаш целият град беше пълен с погребални агенти и подобия на Джоселин. Аз също носех черна вратовръзка под белия си копринен шал и кашмиреното палто.

Тези двете предадох на униформената прислужница. След това се обърнах. Зоя беше застанала до една кръгла маса, опряла на нея пръстите си в ръкавици. И тя също бе в траур: черен костюм, черни чорапи и обувки, фино мрежест воал, прикачен към ръба на кадифената й шапка.

— Клеопатра — рече тя с равен глас — хубаво го е измислила. — Хвърли изпитателен поглед върху смръщените ми вежди, плетената ми черна вратовръзка. — Тя убивала всеки пратеник, който идвал при нея с лоши вести, разбира се. Точно както е редно. Но понякога го убивала, преди да си отвори устата. Предварително. Сега трябва да те убия. За Артьом Кити вече ми каза. Но не идваш за него, нали? За баща му. За брат си. Първият ми съпруг.

Залюля се напред и ме погълна. Аз се канех, каквото и да се случи, да натрупам сензорни впечатления, бъдещите си спомени за ухание и за допир. А мъжете в Русия знаят как да тешат скръбни руски жени. Знаят си, че прегръдката ще продължи дълго и че някакви волности ще им се позволят. Изглежда, бе разрешено да погалиш отстрани горната част на торса; а когато мълвиш „ето, ето“, то се отнася и за смътната плът под едната й мишница, и за смътната плът под другата… Зоя плачеше с цяло тяло. Чувствах палещия й дъх в ухото си, докато тя хлипаше, хълцаше и преглъщаше, а воалът й ставаше все по-мокър до моята буза. Воалът — този скръбен трикотаж за очите, за носа, за устата; когато тя се изправи и се дръпна, беше залепен за лицето й — и не само със сълзи, а и с други течности. Зоя вдигна едната си черна ръка и посочи с другата.

Един от трите витражни прозореца на дневната бе отворен към утрото. Докато приближавах към трептящата стъклена повърхнина, усетих някаква воня — уж сладняща, но някак злокобно; знаех, че идва от шоколадовата фабрика „Червеният октомври“ от отсрещната страна на улицата, но ми напомняше за човешката воня сред арктическото топене. Униформената прислужница се промуши край мен и затвори прозореца с лек възглас на изненада. Как, попита тя, предпочитам кафето си? Не поисках кафе. Плашех се от най-лекия прилив на вълнение. Трябва да отбележиш това. Аз не бих могъл да говоря какво значи да загубиш дете. Ала загубата на почти всеки друг човек действа опияняващо. Моят случай бе рядък и гаден, съгласен съм, но по мои подозрения всички чувстват това оживление. В крайна сметка от теб се иска да усетиш най-силния от всички възможни контрасти. Чувствах се много жив. Ти не се притеснявай. Сметката идва по-късно върху сребърния поднос. Плащанията се извършват на вноски — това, което англичаните артистично и невярно наричат never-never. Както казах, трябва да отбележиш тези разсъждения за загубата на близък човек, Винъс. И ти също ще я преживееш.

Докато тя се върна, аз бях на четвъртата си цигара. Този път воалът бе вдигнат, забоден на шапката… Забелязал съм, че на срещи след дълга раздяла хубавите жени неизменно постъпват така — предпазливо пристъпват към теб със сведени и леко наклонени лица, надничайки не из руините, а от музея на едновремешната си хубост, в който техните експонати са поставени зад стъкло. Зоя, уредничка на самата себе си. И разбира се, нищо не липсваше, въпреки тена от здрач и руменец, въпреки самоовлажняващата се плът: свилените прорези по челото, посинелите джобове под очите, резките върху горната устна. Гледана отпред, фигурата й сякаш бе запазила своите очертания и контури, но при всяко обръщане (да подхванем наново ученическата метафора) един рифоподобен карибски остров сякаш се откачаше и отплаваше чак до Панамския залив.

— Неговият костюм! — рече тя. — Неговите обувки! Пет минути опипвах палтото ти. Нямам спиране.

— Ами ти — казах аз. — Косата ти…

— Да, все още е черна. Скъсвам я от боядисване веднъж седмично. Посивяла съм. Като Волтер. Не е ли ужасно да се появиш тук. Искам старите ми приятели до един да ослепеят. Аз… — Тя оброни глава, видимо се заслуша. После каза: — Той идва. Той идва. Само мъничко ще постои. Иска да изкаже съболезнованията си.

И той влезе през двойната врата… Към шейсета година в Петербург и Москва все още се срещаха плакати с образа на Ананий. Седнал до някоя маса, подпряната брадичка, спуснатият кестеняв перчем и престорената решителност върху смръщените уста, изразът на бохемска арогантност. А сега? Немалко бабички имат съдбата от старици да станат на старчета: старчета с женски гащи и комбинезони. Другата метаморфоза се среща доста по-рядко, ала гледайте го Ананий, стара чанта с костюм и вратовръзка. Дори скованите му, изнесени назад рамене бяха женствени. Имаше и онази пъргавина, която някои харесват у по-старите дами. Само в храстовидните вежди си личаха грижите и пресметливостта на мъжа.

Зоя ни запозна. Ще си кажеш, че си го измислям, но не е така. Ръкостискането му беше толкова гадно, че веднага реших на прощаване да го прегърна или даже целуна, само да не ми се налага пак да пипам онази ръка. Бяла и влажна, плътта й сякаш почваше да поддава, да се топи. Все едно че държах мазна гумена ръкавица, пълна с хладка вода.

В този момент Зоя се извини, обещавайки на притеснено въртящия поглед съпруг да се върне веднага.

— Е — рече той, като седна в креслото си, — боя се, че сигурно сте пътували тежко над планините.

— Над Урал ли? А, не. То една планина…

— А въздушните ями, нали знаете, областите на ниско налягане. Получават се, тъй като…

Докато разговаряхме, почвах да проумявам нещо за Ананий; можех да си направя доста точна преценка. Миналата година повтаряха филма по пиесата му „Негодяите“. Бях прелиствал и сборника с негови разкази, публикуван през трийсет и седма. На пръв поглед сюжетите следваха соцреалистката схема: перипетиите в колхоза и в чугунения завод гръмко препотвърждават „генералната линия“. И тук идваше аномалията: Ананий бе талантлив. Острата му наблюдателност още дишаше и се гърчеше. Прозата му бе жива. Стигнех ли задължителните формули на лоялност, аз кажи-речи виждах как клавишите на машината се преплитат и вклиняват един в друг като черно съзъбие. През трийсетте всеки талантлив писател, който още не бе зад решетките, разполагаше с два типа бъдеще: или млъкваш, или ще сътрудничиш, след което се самоубиваш. Само пълният некадърник можеше да сътрудничи и да запази разсъдъка си. Тъй че Ананий беше много по-рядко явление. За минути усетих тежестта на събраната болка, тъй натраплива като мириса на дъха му. А дъхът му миришеше като въздуха над Предпосилов.

Зоя ту се отнасяше, ту се окопитваше. Сега като че ли пак се съвзе (шията й изправена, като брачната й походка). Ананий я погледна сякаш за сбогом и рече с безтегловния си глас:

— Моите съболезнования за трагедията. Че и момчето, и то. Ужас! Ужас! Единствено дете — въздъхна той и кимна на себе си. — Тази война ни действа като отрова. Тя убива младежи без сестри и без братя. С един удар разрушава семейства. Цялото общество тръпне.

Спря и оброни брадичка върху гърдите си. И като вдигна поглед отново, аз видях, че дори стъкловидното тяло в очите остарява, осеяно с бучки и вдлъбнатини.

— Стар съм като века — каза той. — По-стар даже! Осемстотин деветдесет и девета! — Главата му потрепна. — А пък брат ти бе още младеж. Нали, миличка? Беше колкото тебе, нали? Че и по-млад. И така лесно да се даде. На неговата възраст. Много странно. Много странно.

Ананий бе седнал с ръце в скута, сплел пръстите им. Как издържаха да се докосват взаимно? Как така не се дръпваха погнусени? Чувствах малко отвлечена жалост за прашинката, уловена в двучерупчената му хватка. Отговорът ми беше героически мек, но и без това беше ясно, че нямаше да ми се налага да издържам или пък избягвам второ негово ръкостискане.

— Сигурно сте наясно, че Лев прекара десет години в лагер.

— Друг начин нямаше, нали знаете. Кой свободен човек би отхвърлил такъв труд, да копае за злато, за никел — всички тези неща, без които нямаше да оцелеем.

— След войната — възразих аз. — Бяхме там след войната.

— Институцията забуксува. Често се случва. Ама сума време е изминало оттогава. Пък и я се виж само. Ти си се помирил с тази държава. И добре си живееш от нея, моля ти се. Не ти е навредила чак пък толкова, а?

Зачаках. Мислех, че Зоя ще ми хвърли предупредителен поглед. Тя обаче бе свела глава. Струваше ми се, че всички руснаци го правят. Пазят се да не се побъркат от мъка. Засега казах само, че истината не е това, което той бе избрал да опише.

— Избор ли? Избор? Че то кой тук избира? Аз не съм имал избор. Ти не си имал избор. Тя не е имала избор. Никой тук няма избор.

И тогава го казах. Казах: ти си имал избор. Знаеш ли на какво ми приличаш? На онези от лагера — на мъжете и жените, които са ни мъже, ни жени. Но на тях им е било отнето. А ти… Ти сам си го пожелал.

Времето изтиктака. После той плесна ръце върху кожените облегалки на креслото и се опита да се надигне. Каза с внезапно вдетинен и безпомощен глас:

— Защо хората мислят, че могат ей така да се върнат и да разстройват всички? Мислят, че могат просто така да се върнат. И да разчовъркат старите рани.

Зоя му помогна да стане. Кимна, махна ми да мълча и го поведе към вратата, оставяйки ме с мрачното чувство, че отиваше да се погрижи за старата Естер.

Този втори антракт аз прекарах, обикаляйки стаята; сякаш всеки орнамент и дрънкулка, заврънкулка или пък корниз бе допуснат, ако не и направо платен от снизходителния смях, който авторът бе събудил с непрокопсаните си бандити и дребните им спънки по пътя към изкуплението. В „Разбойници“ (1935) политическите, фашистите, бяха просто очернени; в „Негодяи“ (1953) обаче бяхме хем очернени, хем с юдейски произход; до един като Фагин, като Шейлок и Юда. Ей там в ъгъла беше възправен малък олтар на по-важните постижения на Ананий — снимки с автограф, купи, шалчета, грамотата по случай връчването на орден „Герой на социалистическия труд“… Мислех си колко дълбок бе провалът на Зоя; провалил се бе планът й да следва сърцето си. Аз сам знаех какъв безнадежден план беше — с всичките си вдовици, със сираците, застаряващи безпризорни или подменени дечица; мишчици и свинчета, още тропащи из изоставената лаборатория дълго след като експериментът е свършил. И сега просто трябва да довършат живота си.

Тя се върна. Ей, еврейко, прошепнах. А „Ананий“ не е ли еврейско и то? Тя затвори двойните врати и се отпусна, опряла длани на тиковото дърво. Запристъпя напред с нещо, което напомняше комичната разпуснатост на предишната й походка, а когато приседна, стъпалата й за момент се надигнаха от паркета и отново се нагласиха, докато тя потупваше канапето да ида при нея.

— Той не е лош човек.

Въздишката й пробяга по рамката на канапето.

— Разполагаме с пет минути. После ще замърмори. Много мило от твоя страна да наминеш, но за мен е болезнено да те видя. Пък и ти да ме виждаш. И защо си дошъл? Сигурна съм, че имаш повод. Като те познавам.

Казах, че са даже два. Два въпроса.

— Почвай.

Попитах какво се е случило в Дома за свиждане.

— В Дома ли…? — Хиляди малки бръчици се сговориха по челото й, преди тя да отвърне: — О, тогава ли… Защо питаш? Нищо особено не се случи. Според теб какво се е случило? Беше хубаво. — После Зоя видя моята изненада, на свой ред се учуди и каза: — Може би ни дойде твърде много. Много плакахме, много приказвахме. Очевидното също, разбира се.

После се извиних за нелицеприятната си прибързаност и добавих, не напълно правдиво, че имам планове, които не търпят отлагане. Казах, че заминавам за Америка. И ще бъда богат и свободен. Казах й, че от трийсет и шест години мисля за нея по хиляди пъти на ден. Казах:

— Вторият ми въпрос е дали идваш с мен.

Ето пак: сладката миризма. Но сега всички прозорци бяха затворени. И докато кръвта ми се изкачваше в гърлото, едно от ушите ми се задави и млъкна, та когато Зоя най-сетне заговори, като че ли я слушах някъде отдалеч — с паузи, ехо и жужене по връзката.

— За Америка? Не. Въпреки че съм трогната. Ако искаш от мен да си взема довиждане с всичко тук и отново да се подложа на риск, значи бъркаш… Америка. Аз от месеци не съм излизала на улицата. И до партера не съм слизала. Прекалено съм пияна, не виждаш ли?

Мислех да продължа, но Ананий я викаше, а тя рече:

— Толкова съм изчерпана. Пък и все едно. Не и с теб. Никога не съм искала теб. Него. Него.

В обедната почивка всички барове и кафенета не работеха в знак на почит. Почит към мъжа с най-много ордени в родната ни история, почит към опитния водач, който точеше старчески лиги по държавната телевизия от поне пет години. Пъргаво прекосих Болшой каменний мост. Сигурно ми се чудиш на тона и на пъргавата походка… Бутнах малък рушвет и се вмъкнах в един клуб, в който ходех през черноборсаджийските си дни. Имах чувството, че е пълно с партийци, заедно с обичайните комарджии и кръшкачи. Настаних се на бара и поръчах една чаша шампанско. Телевизорът, покачен на стената с напитките, беззвучно излъчваше държавното погребение. Обичаен шедьовър на скуката — докато един жест не смълча помещението, след което то гръмна в канонада от свиркане и подвикване. Миг преди почетната стража да затвори ковчега, вдовицата на Леонид Илич Виктория пое въздух дълбоко в дробовете си и спря. След което направи истинско престъпление. Кръстен знак. Само един човек в тази страна можеше да се прекръсти безнаказано: тя. Тя се прекръсти над мъртвия император на всички безбожници.

И действително ли таях надежди за възкресение, възкресение в единайсетия час? Да ти кажа, таях ги; при това в моя случай не съвсем безпричинно. Докато се сбогувах с този дом на позора… не, не беше достойна раздялата, Винъс. Отначало се справях добре, но не беше достойна раздяла. Зоя отключи високата врата, аз минах през нея и се спрях с шала си и палтото в ръце. Тя ми подаде черните си сатенени пръсти с опакото нагоре. Аз не ги поех. Ананий продължаваше да я вика. Такъв бе съпроводът на пламналото ми сбогуване: неговите по-редки, ала все по-отчаяни викове.

Повиших глас и казах, че не би могла да живее по-безчестен живот. Подир всичко преживяно от Лев. И от мен, и от другите. Продължих да приказвам, твърде дълго и все в тази посока. После взех, че нарекох съпруга й с очевидно ненужна язвителност „гранив стар травестит“. Рамото й потрепна. Аз зачаках вратата да се тръшне в лицето ми. Но това не се случи — тялото й размисли, тя пристъпи към мен, пое устната ми в целувка и я задържа за миг между зъбите си, гледайки ме в очите.

Проверяваше ме.

Трябва да ми повярваш колко страстно и неудържимо ми се иска това да бе краят и тя никога да не бе идвала в стаята ми в „Россия“.

5Кръв по леда

Сред нещата, които обожавах у майка ти, беше нейното име. То, разбира се, беше много красиво, но освен това отразяваше формата на живота й, циклите на възкресение: изполичарското детство, казината на Ню Орлиънс, пресметливият първи брак, заводските й години, периодът с баща ти — всичко това преживяно, всичко това превъзмогнато. После ти, къснородена, „есенен минзухар“. После времето с мен. Ала аз нямах сила да се вдигна от пепелта си. Срещата с майка ти бе размътила най-дълбоките извори на съществото ми. Майка ти ме преведе през това — или край него. Но все пак не успях да се възнеса от пламъците.

Ти дълбоко и стряскащо се разстрои да научиш след нейната смърт, че съюзът ни бе целомъдрен. Беше на седемнайсет години. Трябваше да си държа езика зад зъбите. След като тя го бе премълчала, защо аз да ти казвам? Все пак бих предпочел да твърдя, че това недомислие се дължеше на моята еуфория: в този ден ти реши да не ходиш да живееш при леля си, чичо си и братовчедите, както бе общо взето планирано, а да останеш при мен. Мисълта, че последният цикъл на феникса е останал непълен; от това те болеше. Можех само да повтарям с нужната доза свян, че на майка ти не й липсваше нито гукане, нито гушкане.

Ако все така ти е болно, сега вече ще ме разбереш.

Щом отворих вратата пред нея, сякаш бях малчуган — уж загубен в тълпата, но внезапно съзрял най-спасителния силует, паметното изместване на определен обем въздух.

Беше метнала през едното си рамо светло кожено палто. Пред гърдите си стискаше найлонова торбичка: ботуши. Сведох поглед и зърнах алените й токчета и двете ленти от влага по прасците на чорапогащника. Тюркското й лице беше бледо като гипсова отливка; плът с притъпения блясък на бял шоколад — но все пак вътре в него се загатваха други багри, жълто, бежово, кафеникаво, розово.

Тя се люшна през прага и захвърли нещата си (сред които, както виждах сега, имаше и кожена шапка с опашка) на значително разстояние до едно от креслата. Питах я какво иска за пиене — водка или шампанско, или може би стоплящ коняк? Тя отказа, пропъждайки с две ръце тази мисъл.

— Казах им, че си ми мъж — рече тя. После заби юмруци в бедрата си и се наведе напред като ученичка, която дразни някого в школския двор. — Да не би да решиш, че размислям. С тебе никъде няма да ходя — но живота си ще променя.

В стаята имаше маса за хранене: четири цилиндрични сламени столчета, кръгъл сребърен поднос с чаши, бутилка минерална вода и гарафа малцово уиски от Англия. Тя се настани тук. Дърпаше целофана на пакета цигари с припрени и вече раздразнителни пръсти, като го държеше съвсем близо до очите си.

— Изтрезняла си — казах аз.

— Трезвена — столчето се разскърца под нея — и сама, засега. Нямам други приятели освен прислужницата. Той е в болницата за преглед. Ремонтират го точка по точка. Само другите мрат… Ти си прав. Мразя се. Мразя се. И бих искала да ти се извиня. Съжалявам, ако си говорил сериозно. Вероятно си мислиш, че в сравнение с него си манна небесна. Погледни се обаче. Виж очите си. Ти не си милостив. А пък аз нямам избор: трябва да бъда с милостивите. Знам си аз, ще намериш начини да ме мъчиш. Пък и без това ти си братът на Лев. Тъй че пак извинявай. Боя се, че няма да имаш особена полза от моето идване. Ако Кити се беше завърнала, бих отишла при нея. Имам нужда да говоря за Лев. Ще ме слушаш ли един час? После ще се сбогуваме като брат и сестра.

В този миг — ако щеш, ми вярвай — сякаш имах пчелен кошер в гърдите си. Сега думите й звучат абсолютно резонно. Чак сега. Искаше да поговорим, ала аз се възнасях в абсолютна увереност, че е дошла при мен със съвсем друга цел. В най-лошия случай бяха останали една-две задръжки, от които аз бих й помогнал да се освободи. Също както бих й помогнал да се освободи от дрехите си. Представях си, че решението й вече е взето. Сутринта. Или вчера. И това решение щеше да доведе до друго. Защото след една нощ в прегръдките ми всичко щеше да й се струва различно.

Аз, разбира се, бях подготвен за въздълга бъбривост. Като отпивах малки глътки от блатистия, мътен скоч, аз я слушах и гледах. Бе облечена с тесен делови костюм в графитено сиво и изчистена синя риза с мъжка кройка. Беше три часът следобед. През прозореца в края на стаята се виждаше как здрачът се сгъстява над Червения площад и азиатската френезия на Кремъл. Зоя се въртеше и наместваше, а сламеното столче скърцаше под нея.

Първата й година преди Лев да замине за лагера била „нова вселена“. Най-накрая намерила някой „точно такъв като мен“. Някой, който да се отдава изцяло. В сърдечните си дела „той все казваше, че съм безнадеждна. Прекалено, прекалено тотална“. Ала той не допускал, че и в най-безразсъдните си любови и в най-смелата авантюра тя все пак се въздържала. „И физически също“ — заяви тя и кимна. С Лев не трябвало да го прави. А и той (стана ясно) й отвръщал със същото… Така значи. Лев, „любовникът-ударник“, сексуален стахановец с норма сто тона въглища. Възприех го напълно спокойно. В мене вече се усукваше чувството какво още ще последва; но на Лев му прощавах. Нали беше сред мъртвите. Нему беше простено. А на живите? В мислите си за Зоя никога не бях стигал отвъд премиерата. Сега обаче надникнах и видях.

— Когато той се върна, всичко бе общо взето изключително трудно. Както знаеш. Всички трябваше да го видят колко мрачен е станал. Но когато си бяхме само той и аз, двамата, пак си беше прекрасно. Той се чудеше, как успявам сутрин да стана и да отида на работа, но за мен беше като гориво… Пет години живяхме така. Още не разбирам какво се случи. Хем разбирам, хем нещо не схващам. През последното лято той се сви в себе си. Мисля, че не беше добре физически. Той ми обръщаше гръб. Нощем ми обръщаше гръб. Пък и думите, и те също изчезнаха. И тогава направих нещо глупаво. Докато беше в лагера, аз друг мъж не поглеждах. Не че имах особена воля. Просто очите ми не поглеждаха. Аз бях той, той бе аз. И когато се отдръпна от мен, аз бях много объркана. Бях отчаяна всъщност. Да бях селянка в гладно време, не бих яла ни мишки, нито трънки и бръмбари. Щях да мисля за канибализъм от самото начало… Имаше един млад учител, мой колега. Абсолютен скот, както се разбра после. Не можах даже да го запазя в тайна. Цялото училище разбра. Всичко свърши тогава. А пък после, о Боже. Мъж след мъж, мъж след мъж.

Нещо в стаята беше почнало да се променя. Това се нарича възлов момент — мигът, в който нишките на времето се сцепват и разделят. През последния половин час се бях аклиматизирал към снежнобялото лице на Зоя и към навика й да отмята глава, сякаш за да избегне злостна муха, или навикът й да стиска дланите си с колена, за да ги овладее, или просто за да знае къде са. И особено бледнината й ми изглеждаше не от този свят. Напомняше ми подобното на кисело мляко мазило, с което едно от моите „крупиета“ се балсамираше късно вечер; съпоставени с него, зъбите й променяха цвета си от бадемова ядка към дървесната черупка на бадема. А сега с един тласък на пулса тялото на Зоя застина и цветът й се върна. Тя се изправи. Погледна към пода и попита с глас, който беше слязъл една октава по-долу:

— Всички дрехи ми стягат. Банята ти къде е?

— Оттатък спалнята — казах аз. — Плъзгащата се врата.

И докато бедрата й шумоляха край мен, аз все още обмислях с пулсираща на свой ред глава фантастичното начинание, което ми предстоеше. Измеренията му бяха гигантски, сякаш гледах проект за Беломорския канал или за Транссибирската магистрала. И какво бе това начинание? Миналото на Зоя, Зоините мъже. Не, Лев не, ала всички останали — да. Чак до охлювената слуз на Ананий. Каква работа ни предстоеше, какви чутовни възстановки и категоризации, какви ревизии и декларации, какво отрицание и отричане…

— Много тъпо, но май имам нужда от доктор.

Обърнах се. Тя стоеше на прага без сако, без обувки, а цветът й бе допълнително освежен от една ципица пот. Полата й бе разхлабена на кръста; обърнат триъгълник бяла плът на графитен фон… От известно време, а може би от самото начало, аз периодично усещах някакво раздвоение, разцепление в себе си; като станах от стола, имах чувството, че оставям своята друга същност, своето друго аз още да си седи все тъй кротко до масата.

Станах с думите „не не не, ще ти мине, ще мине, ти спокойно сега (ти гориш), хайде, давай, държа те, сега сваляй това, браво, миличка, а сега и това, повдигни си крака, ето всичко е вече наред. Ето на. Ето на.“

Тя стоеше над мен — висок призрак с бели фусти.

— Ти се махай. Къш оттук. Само чаршафите — рече тя. И се плъзна между тях.

На масата изпих чаша уиски и изпуших цигара. Обадих се на хотелската регистрация. Като се върнах на прага, забелязах, че тя бе отметнала горния си чаршаф и лежеше подпъхнала дясната си ръка под възглавката. Единият й крак изпънат, другият съвсем свит. Балерина, замръзнала по средата на скока.

В миналото и аз, като всеки руснак, честичко бях ухажвал жени, които по всякакви критерии бяха безнадеждно пияни. Затова никаква фалшива деликатност не можеше да ме спре да ухажвам жена в абстиненция. Първо хвърлих част от дрехите си, постигайки приблизителен паритет с гостенката си; после легнах при нея. Нямаше да е точно да кажем, че подремваше. Тя дълбоко съдействаше на съня, цяла му се отдаваше, с жадно дишане и спокойно чело.

Вероятно са малко жените, които на първа среща се възбуждат от любовник в несвяст. Сигурно и мъжете са малко; ала все пак се срещат такива. За момента ми идваше много добре. Тя лежеше на хълбок с гръб към мен; после тупна напред и се просна с едно врътване на бедрата.

И така инвентаризацията започна. Всяка раменна кост, всяко прешленче по гърба й, всяко ребро. Точно в нужния миг се обърна по гръб. Recto, verso. Разбираш ли, трябваше да узная какво са направили мъжете с всяка част от нейното тяло. Трябваше да узная историята, пълната пикареска на всяка гърда и на всяка половинка на дупето, на краката, които се бяха разтваряли, и на устните, дето бяха целували и засмуквали. Мислех даже, че и двамата трябваше да живеем доста дългичко. Трябваше да изкараме доста дълъг живот, тя и аз, за да можем да довършим труда си.

Измъкнах изпод комбинезона бюстието й (или може би сутиен без презрамки), което вече си бях позволил да разкопчея. После, натискайки внимателно с коляно, успях да избутам бедрата й, при чието нехайно разтваряне ръбът на фустата пропълзя нагоре към по-бялото бяло.

Чак сега, докато продължавах да сумтя и ровичкам, Зоя се поразмърда. Леки трусове се зараждаха в сгъвките, в долната част на ръцете й, и се спускаха през равнините на тялото. От нея се разнасяше едва доловим звук — меко, носово цвилене; все едно беше кучка, разтреперана в своята кошница, докато си преследва котките и колите насън. Вътре в мен атмосферата беше като в жарък ден посред зима: топлина, благодарност и отложено за момента усещане за нещо противоестествено.

Почнах да я целувам по устните. В крайна сметка не ни беше за пръв път. Аз я бях целувал. Тя ме беше целувала. Сега пак се целувахме.

И тогава тя се въззе от дълбините, ей така изведнъж, стискащите ръце и езикът, нахлуващ в устата ми, резкият тласък на слабините й. Една нощ нямаше да ни стигне. Такъв потоп нямаше да се излее за една нощ, нито дори за година.

— О, да, мамка му — рече тя.

И така, Винъс, изпитах няколко мига от този порядък. Няколко мига. А после тя отвори очи. И се събуди.

За последвалите събития ми е трудно да кажа нещо повече от това: формално погледнато, изнасилването не почна ей така, от нищото. И приключи набързо. Тя отвори очи и видя една страшна заблуда: моя милост, Делириум Тременс. Бе сънувала лош сън, след това хубав сън, а след него — тази страшна заблуда. Сега дойде на себе си и замръзналите й форми изведнъж се замятаха в бясна борба. Ала аз си припомних как се правеше всичко. Припомних си как се правеше: захлупваш с тежка длан дихателните пътища, докато другата… В един момент съпротивата й замря и тя застина като мъртвец. Всичко свърши набързо.

За да я разбереш в този последен промеждутък от време, моля те да извадиш от мислите си всякакво подозрение в театралност. Маниерът й не беше даже многозначителен, не те отвеждаше към никакъв смисъл. Беше парадоксална. Да, това е.

Но ми бе отредено да лежа и да гледам към стената отсреща, да я чувам как се блъска в банята, развъртяла докрай всички кранчета, да чувам трополенето по завесата на душа, тръшнатия капак на тоалетната чиния и многократното изшуртяване на казанчето. После вратата се отвори и аз различих познатия на всеки мъж шум, който неговата жена или любима издава, докато си събира и привежда в ред дрехите. После ромоленето на плъзгащата се врата. Мъжкият ни оргазъм, Винъс, мъжкият ни екстаз: само изнасилвачът знае що за жалка картинка е всъщност. Облякох се и отидох при нея.

Зоя бе застанала в сенките до креслото, на което стояха палтото, шапката и ботушите й. Беше само по бюстие и чорапи — малко като кокотка, само че без съблазън и козни. Беше вдигнала полата си и облизваше пръст, за да махне някакво конче или петънце от плата. Докато тя се обличаше методично и си слагаше грим, седнала с изправен гръб, аз сновях покрай нея и си търках ръцете. Да, опитах се да говоря; от време на време простенвах по половин изречение, пълно с унижение и молба. Веднъж-дваж очите й преминаха през мен без упрек, без интерес и без признак, че ме е разпознала. Не издаваше друг звук освен някакво плюене, по един път на всеки десетина секунди — тихичко, но влудяващо точно. Също като дете, сетило се да прави нещо ново с устата си — да задържа дъха си или да мляска с устни.

У мен се раждаше нещо. Отначало ми се струваше поне смътно познато и, предполагах, управляемо в общи линии — вероятно не повече от напълно нов тип прилошаване. Седнах до масата, под светлината на лампата, и се вгледах в роденото. То бе чувството за невидимост. Болката на някогашния човек.

Напълно облечена — с шапката и палтото, — тя излезе от сенките. Бе застанала в профил, на ръка разстояние. Една минута изтече. Чувствах, че нещо обмисля, нещо мрачно; и по всичко личеше, че мен ме няма в мислите й. Взе една от дългите чаши и изля водата от нея. После си наля от четвъртитата гарафа — пет пръста, шест — и го изпи на също толкова глътки. Зоя потръпна до крайчеца на пръстите си, плю, пое дъх, плю пак и тръгна към вратата.

Сега следва тъжбата. Хайде, тичай към речника — браво, добро момиче. Помни: всяко отгръщане добавя по една сива клетчица.

Десет дни по-късно бях в Чикаго. Като всеки, работил в оръжейния бранш, бях „родоотстъпник категория А“ — нищо толкова страшно, но ми трябваше време, за да вляза във връзка със сестра си, та чак през март чух новини от дома.

Писала ми набързо, обясняваше тя, тъй като куриерът ми стоял в стаята и я гледал как пише… Вяло ме поздравяваше за успешното ми прехвърляне зад граница. После ставаше дума, че Лидия си събирала багажа от къщата — местела се да живее при техните. Имало разни „наследства“ на Лев, които щели да ми бъдат предадени по същия човек, щом пристигнат от Тюмен. Кити също обмисляла да се мести на друг адрес: щяла да живее под наем в двустайния апартамент на любовника си. Знаела, че идеята не е много добра, но сега щяло сигурно да й бъде по-самотно.

Що се отнася до другата ми снаха, едновремешната ми снаха, новините за жалост били „доста печални“. Кити пишеше, че от месеци всичките й писма си оставали безответни. Телефонните й обаждания заплашително се записвали от „машина“, ала отговор нямало. Даже ходила до „Крайречная“ и през процепа на вратата пошушукала за минута със слугинята, която казала, че стопанката „не се чувства добре“ и „не е разположена“. Нищо повече не се чуло, докато не видяла във вестника едно кратко известие съвсем долу на страницата. През нощта на 1-ви февруари 1983 г. петдесет и три годишната съпруга на любимия ни драматург Ананий се хвърли от Болшой каменний мост.

Вечно малко разсеяна, Зоя беше забравила няколко свои вещи в стаите ми в „Россия“. Омачканата фуста и скъсаните пликчета бяха в кошчето на банята. Гумените ботуши си стояха на пода в прозрачната найлонова торбичка. Затова съм длъжен да си я представя как несигурно стъпва по ледената пързалка на столицата. Тя не ходеше твърде стабилно (не, не беше планинска коза), тъй като — както помниш — като малка не се беше учила да пълзи.