Домашен пленник

1.

Известният учен и изобретател професор Лев Христофорович Минц живееше на улица „Пушкинска“ №16. Носеше добра и отзивчива душа и смяташе, че е задължен да помага на човечеството. Тая слабост на професора използуваха на първо място съседите. Бяха посредствени хора, не обичаха да надничат в бъдещето и често пилееха таланта му за дреболии. Могат да се посочат доста примери.

Изчезна котката на Гаврилова. Тя веднага се втурна, обляна в сълзи, при професора. Лев Христофорович заряза работата си по откриването на невидимостта и до вечерта сътвори единствения в света „търсач на котки“, който можеше да издири всяка животинка по едно единствено косъмче. Котката намериха в парка за отдих и култура на високо дърво, откъдето се оказа невъзможно да бъде свалена или подмамена. Тогава Лев Христофорович на място измайстори от клончета, пръчки и сака на едно момченце-ентомолог, което притича наблизо, уникален „сваляч на котки от дървета“. А за да утеши момчето, направи му от кибритени кутийки и изгоряла електрическа крушка „безотказен капан за редки пеперуди.“ И тъй почти всеки ден…

Съседите оцениха особено своя професор, когато изпълни молбата на стареца Ложкин, който си бе строшил изкуствената челюст. Накара Ложкин да изхвърли челюстта на боклука и да си намаже венците със специално изобретеното средство за растене на зъби, приготвено от екстракт от крокодилова опашка. След два дни на стареца му пораснаха множество заострени зъби. Все пак по-добре, отколкото изкуствена челюст.

Веднъж Корнелий Удалов попита жена си:

— Ксюша, не ти ли се струва, че оплешивявам?

Удалов отдавна си беше плешив и всички бяха свикнали с това.

— От дете си си плешив — отсече Ксения, отвлякла се от приготвянето на закуската.

— Дали да не прескоча до Лев Христофорович? — попита Удалов.

— На тебе няма да ти помогне — каза Ксения.

— Защо? Ей на, на Ложкин му покараха нови зъби.

— На теб това съвсем не ти е притрябвало! — ядоса се Ксения. — На нея й трябва!

— На коя?

— На тая, дето не й уйдисва твоята плешивина!

— А твоята ревност — каза Удалов — минава всякаква граница.

— Шпионите минават граници — отвърна Ксения, бършейки протеклата сълза. — А моята ревност вечер след вечер си стои самотна у дома.

Упреците бяха напразни, но за да не дразни жена си, Корнелий веднага се отказа от идеята си. Ксения взе тая отстъпчивост за признание на вината и се разстрои още повече. А когато Удалов каза, че утре, в събота, отива за цял ден за риба, Ксения болезнено прехапа устна и се загледа в голямата снимка в рамка, където ръка за ръка се кипреха Корнелий и Ксения в деня на сватбата им.

И хич не е за чудене, че щом Удалов отиде на работа, Ксения се втурна при професора.

— Лев Христофорович! — примоли се тя. — Не мога да търпя повече! Помогни ми!

— С какво мога да ви бъда полезен? — учтиво попита професорът, откъсвайки се от научната статия, която пишеше.

— Не мога повече — каза Ксения. — Дори ако наистина отива за риба, мене ме душат подозрения. Извънредно ревнива съм. Направо бих го заключила в стаята и никъде не бих го пускала.

— Ами работата му? — изуми се Лев Христофорович. — А задълженията му към обществото?

— Той има задължения към семейството си — отряза Ксения. — Освен това аз бих го затваряла само в почивните дни или вечерта.

— Едва ли е реално — каза Минц. — И не влиза в моята компетенция.

— Влиза — възрази Ксения. Настани се на свободния стол, сложи ръце на корема си и даде да се разбере, че няма да мръдне оттук. — Мисли, нали затуй си професор, за да пазиш семейството.

— Нямам понятие — разпери ръце Минц. — Трудно е да удържиш в къщи мъж на средна възраст.

— Тогава разболей го за малко от паралич — каза Ксения.

— Безчовечно е. — Минц погледна под око статията си, която лежеше на бюрото. Най-много отвсичко на света му се искаше да се върне към нея. Ала беше невъзможно да се отърве от Ксения Удалова, без да я укроти. Минц хвърли поглед към шкафа с епруветки и колби, където се пазеха всевъзможни химически и биологически препарати, и нищо не измисли. Тогава Ксения каза:

— Понякога ми се иска моят Удалов да е мъничък, бих го носила в чантата си и никога нямаше да се разделяме… Обичам го, тоя глупак.

— Мъничък… — Минц пристъпи към шкафа. Имаше някакъв шанс да се върне към статията си. Там е работата, че наскоро управлението на горското стопанство се обърна към него с молба да им помогне да се отърват от наплодилите се вълци. Както винаги, Минц подходи към проблема необичайно. Разработи средство за смаляване на вълците до размерите на скакалец. По този начин запазваше броя на хищниците и спасяваше добитъка от гибел — вълкът-скакалец не би могъл да нападне крава. Наистина изобретението се затормози, защото Минц не можеше да удължи действието на препарата…

Професорът взе от полицата флакон с жълти гранулки, отсипа няколко в книжка и ги подаде на Ксения.

— Разчитам на вашето благоразумие — каза той. — Прилагайте средството само в краен случай. Когато почувствувате реална заплаха за семейния ви живот. Ако съпругът ви глътне това хапче, ще стане мъничък за период от двайсет и четири часа. А сетне без последствия за здравето му ще възвърне нормалния си вид. Ясно ли е всичко?

— Благодаря ви, професоре — рече Ксения от сърце, като поемаше пакетчето с хапчетата. — От свое име, от името на децата, на всички жени по нашата планета. Сега ще им дадем да се разберат!

Но Минц не чу последните необмислени думи на жената. Вече се бе устремил към бюрото. Професорът страдаше от слепотата, присъща на някои гении. Забравяше за потенциалната опасност, която неговите открития биха донесли на света, ако попаднат в ръцете на хора, недозрели за използуването им. Минц не знаеше, че дори тия скромни подаръци, дето бе направил на съседите си, съвсем не винаги водеха до щастлив завършек. Защото момченцето-ентомолог, на което Минц подари „безотказния капан за редки пеперуди“, започна с негова помощ да отмъква вишни от училищната градина, заради което собственият му баща го напердаши здравата, а котката, дето я намериха и смъкнаха от дървото, задигна свинска пържола от щанда на магазина и предизвика голям скандал. Що се отнася до Ксения, тя беше типична представителка на племето съвременни любещи жени и като такава също не мислеше за последствията.