Домашен пленник

2.

Удалов се върна от службата по-рано от обикновено, защото искаше да се наспи, преди да отиде за риба. Стягаше такъмите и проверяваше пръчките, когато Ксения внесе супата, в която беше разтворила хапчето, и каза със сладък глас:

— Ела да хапнеш, експериментирания.

Ксения беше в щастливо, но тревожно настроение. Вярваше на Минц, не се съмняваше, че ако лекарството заплашваше с нещо лошо мъжа й, професорът нямаше да й го даде. И все пак го изпробва: преди час нахрани с едно хапче котенцето, то стана по-малко от хлебарка и изчезна някъде.

Ксения приготви старата чанта, сложи на плоското й дъно памук и кадифено парцалче, провери закопчалките и я постави на скрина.

— Какъв съм аз? — учуди се Удалов.

— Експериментираният.

— Аха — съгласи се Удалов, който беше свикнал да не обръща внимание на думите на жена си. — Ще ме събудиш ли в пет и половина?

Ксения реши да му даде последна възможност да се поправи.

— Корнюша — каза тя. — Да беше отишъл друг път за риба, а? Да вземем утре децата и да наминем към Антонина?

Като чу името на леля Антонина, Удалов изтръпна.

— Почакай — не го остави да отговори Ксения. — Има половин година, как не сме ходили у Антонина. Обижда се вече. Пък ако не искаш, да отидем у Семицветови, а?

Удалов само поклати отрицателно глава. Изобщо не взе да си губи времето с възражения.

— Или на кино. А?

— Иди — отвърна Удалов кратко и това реши съдбата му.

Ксения сложи пред мъжа си чинията, а тя застана до него с парцал в ръка, за да го подхване, ако почне да пада от стола.

Удалов беше гладен, затова, без да се помайва, седна, взе лъжицата и засърба супата.

— А къде е хлябът? — попита. — Забравила си да дадеш хляб.

— Сега — отвърна Ксения, но не се помръдна, защото се страхуваше да остави мъжа си сам.

— Че дай де — рече Удалов и в този миг започна да се смалява.

— Ау — каза той, още непроумял къде се дяна чинията и защо главата му е под масата.

Ксения го подхвана с парцала под мишницата, измъкна го от дрехите и с радост усещаше как Корнелий се свива в ръцете й като балон, на който са изпуснали въздуха. Той явно се опомни, дърпаше се, съпротивляваше се, ала силицата му беше като на мятащо се птиче и затуй Ксения без много усилия и без да го вади от парцала, го мушна в чантата и го изтърси на памука.

Корнелий още нищо не можеше да проумее. Разбра, че се намира в тъмен дълбок погреб, на твърди жилави стъбла, върху нещо като избеляла слама, отгоре се мярка огромно лице, което като в кошмар му напомня някого и се усмихва. Устата, в която би се побрал, ако се посвиеше, целият Удалов, зяпна широко и от нея се изтърколяха тежки, гръмовни думи:

— Добре ли ти е, пиленцето ми?

И тогава Удалов разбра, че лицето е на жена му, по-точно не нейното, а на някаква великанка с чертите на Ксения Удалова. Примижа, за да отпъди видението и да се върне на масата, при недоядената супа. Но острата слама под ръката му не изчезна и Удалов се ощипа по страната, с което предизвика оглушителния кикот на чудовището.

— На никаква риба няма да отидеш — каза тогава Ксения. — Ще си поседиш у дома. Със семейството си. Благодаря на Лев Христофорович, че съжали горката жена. Сега, безсрамнико, поне в почивните дни няма да се отделя от теб.

Но като видя, че човечето в чантата се замята, осъзнало най-сетне цялата беда, която го е сполетяла, Ксения му заприказва ласкаво:

— Корнюша, за твое добро е! Все тая моя любов е виновна. Цял век не бих се отделила от теб, щях да те милвам, да те глезя.

Отгоре надвисна голям колкото него пръст, нежно го погали по главата, като за мъничко не съдра последните му косъмчета. Удалов се изхитри и захапа края на пръста.

— Ама какво има, пиленце, защо се бунтуваш? — огорчи се Ксения. — Ще поседиш мъничко, ще дойдеш на себе си. Ще разбереш, че така е по-полезно. После ще погледаме телевизия. В клетката на канарчето ще те настаня. И без това седи празна. Дечицата няма да те видят. Като за първа вечер ги изпратих при мама, защото, както не си свикнал, можеш да измъдриш нещо излишно.

— Спри! — изкрещя Удалов. — Незабавно млъквай. Какво, откачихте ли с твоя Лев Христофорович? Като ви подбера по съдилищата! На работа съм в понеделник.

Ксения само поклати глава съкрушено и един неин косъм тупна тежко като въже до Удалов.

— Утре вечерта — каза Ксения — ще си бъдеш като преди. Искаш ли да похапнеш?

Удалов рухна на памука и зарови лице в дебелите му жилави влакна. Обидно му беше. Отиде риболовът. Ксення предполагаше, че неговият протест скоро ще се уталожи и тогава ще може да си поговори с него спокойничко и даже ще успее да получи съгласието му да прекарва в клетката на канарчето почивните дни. Веднага й дойде на ум колко по-икономично ще бъде: мъничкият Удалов ще изяжда колкото едно птиче. Не, както всички знаят, Ксения не е жестока жена. И тя честно смяташе, че щом даде урок на мъжа си, щом успее да получи обещанието му да отделя повече време на семейството и съгласието да ходи на гости у Антонина и другите роднини, веднага ще го пусне на свобода. Ама Удалов трябва да проумее, че няма друг изход. Ако вземе да се инати, винаги може да му пробута пак жълтото хапче. Не би се отказал от домашната храна — не е свикнал с друга.

Но Удалов мислеше иначе. Не беше се примирил. Канеше се да продължава борбата, защото беше дълбоко оскърбен и жадуваше за мъст — от развод с жена си до убийството на изобретателя Минц.

Ксения затвори ципа на чантата и закопчалката. Удалов напипа в абсолютния мрак дебелия и дълъг Ксюшин косъм и захвана да плете от него стълба, за да се измъкне на свобода.

Ксения му свари кашичка от грис и я наля в чинийка за сладко. Капна там и медец, отчупи парченце сладкиш. Нека Корнюша се порадва, той много обича сладичкото.

— Добре ли ти е, пиленце? — попита Ксения.

Малкият мъж й харесваше дори повече от големия. С удоволствие би го носила на дланта си, но се страхуваше, че ще я драска. Удалов лежеше неподвижно на дъното на чантата.

— Корнелий — каза Ксения, — не се преструвай.

Корнелий не помръдна.

— Корнелий — Ксения побутна мъжа си с пръст и той леко и безжизнено се преобърна на гръб. Опита се да премери пулса му, ала разбра, че тъй като нищо ще му счупи ръчичката.

Обляна в сълзи, Ксения извади мъжа си от чантата, положи го внимателно на дивана и се понесе към Минц. Нямаше го. Втурна се обратно в стаята и Удалов, който беше скочил и тичаше по дивана, търсейки място, откъдето да слезе, едва смогна да легне отново и да заеме безжизнена поза. Ксения не обърна внимание, че мъжът й не лежи на същото място. Проклинаше гласно Минц, който погуби нейния Корнелий, и вече се канеше да вика „Бърза помощ“, когато се усети — „Бърза помощ“ идва за хора — какво ще прави с птиченце?

Удалов сам се провали. Стори му се, че жена му се обърна, подскочи лекичко и направи малка прибежка до възглавницата на дивана. Ксения разбра лицемерието му и ужасно се оскърби.

— Ах, така ли? — каза тя. — Преструваш се? Плашиш най-близкия си човек, любящата те жена? Стой си тогава до утре в чантата. Ще поразмислиш.

Хвана го гнусливо с два пръста, сякаш държеше гъсеница, и го хвърли в нея.

Удалов се понатърти леко и прокле нетърпението си. Отново се зае със стълбата.

Ксения се отказа да го храни. Нека се поизмъчи. Е, наистина сложи в чантата напръстника си и му обясни:

— Това ти е за нощно гърне. Разбра ли?

— Мразя те — отвърна Удалов горчиво.

Обзе го безсилна злоба и той се разтича, размахвайки юмручета, като потъваше до колене в памука.

— Ах, така ли? — повтори Ксения, седна пред телевизора и го увеличи докрай, за да не чува упреците и оскърбленията. А дори и да дочуваше гласчето на мъжа си, повтаряше едно и също:

— За твое добро. Заради превъзпитанието ти.

Ала на душата й не беше спокойно. Ксения получи това, което не би могла да придобие нито една жена на света — джобен мъж. Но тържеството й беше непълно. Първо на първо, мъжът й не искаше да бъде джобен, второ, нямаше с кого да сподели своя триумф. И тогава Ксения се реши.

Изключи телевизора на най-интересното място, затвори чантата и се запъти на гости у Антонина.