Домашна китка

II. Това са те! — разстлани в ширината…

Това са те! — разстлани в ширината,

равни — родните поля;

познах ги аз — сребрени от луната,

спят под нощната мъгла.

И дървеса, край пътя наредени,

мълком киват ми поред,

листцата им, едвамка разлюлени,

своя шепнат ми привет.

Полекичка полъхва ми в лицето

лекия зефир крилат,

и пращат ми цветята от полето

с него сладък аромат.

Но всичко туй, що някога тъй мило

бе за мен, уви! — сега

не движи веч сърцето ми унило,

поледено от тъга.