Домашна китка

III. Най-после пак я срещнах…

Най-после пак я срещнах, след толкова години

видях я пак,

но в погледа и хладен напразно поглед впивах —

напразно нещо дирех… в непроницаем мрак.

И аз останах хладен; и аз си бях спокоен

кога в гърди —

като в светиня скъпа — все нейний образ носех

и верен й останах в сполуки и беди…

По-друга аз я знаех, кога животът още

не бе успял

душата й да грабне… Тогаз тя беше ангел

случайно на земята от рая прилетял…

Къде е оня поглед открит и лъчезарен,

къде го веч?

А благата усмивка — всегда привет дишаща

и кратката оная кат песен сладка реч?…

Светът ще я похвали — за него тя е днеска!

Ала за мен —

за мене тя е вече изгубена навеки,

за мене тя е в гроба — в дълбокий гроб студен…