Домът на мис Перигрин за чудати деца

Десета глава

В нощта срещу вторник повечето неща, които мислех, че зная за себе си, се оказаха неверни. В неделя сутринта с баща ми трябваше да опаковаме багажа си и да отпътуваме към дома. Имах само няколко дни, за да реша какво да правя. Да остана или да си тръгна. Никоя от двете възможности не ми изглеждаше добра. Как бих могъл да остана тук и да зарежа добре познатия ми живот? И как след всичко, което бях научил, можех да си тръгна?

По-лошото беше, че нямаше с кого да разговарям. Баща ми не се броеше. Ема многократно и пристрастно излагаше доводи, за да ме убеди да остана, но нито един от тях не включваше живота, който щях да зарежа (колкото и мизерен да изглеждаше), начина по който ненадейното изчезване на единственото им дете щеше да засегне моите родители или задушаващата ограниченост, която тя самата призна, че чувства в примката. Би могла просто да каже: „С теб тук ще е по-добре“.

Мис Перигрин беше още по-безполезна. Повтаряше единствено, че не може да вземе подобно решение вместо мен, макар да исках само да разговарям с нея. Въпреки това, беше очевидно, че държи да остана; освен собствената ми безопасност, моето присъствие в примката щеше да гарантира сигурността и на останалите. Идеята да прекарам живота си като тяхно куче пазач не ме привличаше особено. (Започнах да подозирам, че и дядо се е чувствал по същия начин и донякъде затова е отказал да се върне след войната.)

Да се присъединя към необикновените деца щеше да означава, че нямаше да завърша и училище, нито да отида в колеж или да направя което и да е от нещата, които нормалните възрастни вършат. Въпреки това продължавах да си повтарям, че не съм като нормалните, а докато гладните ме преследваха, животът ми извън примката без съмнение нямаше да е особено дълъг. Щях да прекарам остатъка от дните си в страх, щях непрекъснато да се оглеждам наоколо, да ме преследват кошмари, да чакам и най-накрая да ме ликвидират.

А това щеше да е по-зле, отколкото да не отида в колеж.

Мислех си дали няма трета възможност. Не можех ли да бъда като дядо Портман, който в продължение на петдесет години беше живял, преуспявал и държал гладните далеч от примката? Тогава заговори гласът на разума.

„Той имаше военна подготовка, тъпчо. Беше хладнокръвен. Притежаваше цял килер с рязани пушки. В сравнение с теб този човек беше Рамбо.

Може да се запишеш на курс към някой полигон — нашепваше оптимистичната част в мен. — Да вземеш уроци по карате. Да тренираш.

Майтапиш ли се? Че ти и в гимназията не успяваше да се опазиш! Трябваше да се подмазваш на онзи селянин, за да ти бъде бодигард. И в момента, в който насочиш оръжие към някого, ще подмокриш гащите.

Няма!

Ти си слаб. Неудачник си. Затова той така и не ти каза кой си всъщност. Знаел е, че няма да се справиш.

Замълчи. Замълчи.“

С дни се люшках напред-назад. Чудех се дали да остана, или да си тръгна. Не ми излизаше от главата, без да мога да стигна до някакво решение. Междувременно баща ми напълно загуби интерес към книгата си. Колкото по-малко работеше, толкова повече се обезкуражаваше, а колкото повече се обезкуражаваше, толкова повече време прекарваше на бара. Не го бях виждал да пие така — по шест-седем бири на вечер, — а в такова състояние не ми се щеше да споря с него. Беше потиснат и когато не мълчеше свъсено, беше склонен да говори неща, които не ми се щеше да чуя.

„В най-скоро време майка ти ще ме напусне — рече той една вечер. — Ако не направя нещо, наистина мисля, че ще ме напусне.“

Започнах да го избягвам. Не бях сигурен обаче дали изобщо забеляза. Беше тягостно дори да го лъжа за моите прибирания и излизания.

Междувременно мис Перигрин въведе извънредни мерки в дома за необикновени деца. Все едно обяви военно положение: по-малките не можеха да се отдалечават без придружител; по-големите трябваше да са по двойки и мис Перигрин да бъде информирана кой къде е във всеки един момент. Изпитание беше дори самото разрешение за излизане.

Поставени бях часовои, които да наблюдават на смени предния и задния вход на къщата. По цял ден и през по-голямата част от нощта през прозорците надничаха отегчени лица. Ако забележеха някой да приближава, дърпаха верига, свързана със звънец в стаята на мис Перигрин, което означаваше, че всеки път, когато пристигах, тя ме чакаше до вратата с дежурните си въпроси. Какво ставаше извън примката? Дали не съм видял нещо по-особено? Сигурен ли съм, че не са ме проследили?

Не беше странно, че децата започнаха да се побъркват. Малките станаха шумни и капризни, по-възрастните бяха потиснати и се оплакваха от новите правила на достатъчно висок глас, че да бъдат чути. В прозрачния въздух се чуваха тежки въздишки и нерядко те бяха единственият знак, че Милърд броди из някоя стая. Пчелите на Хю се рояха и жилеха наред, докато не ги прогонеха от къщата. После Хю прекарваше с часове до прозореца, а ятото му яростно жужеше от другата страна на стъклото.

Олив се опитваше да убеди всички ни, че е загубила някъде оловните си обувки и се рееше като муха около тавана, хвърляше ориз върху нас, докато не вдигнехме глава да я погледнем, а тя избухваше в такъв нервен смях, че ако не се хванеше за някой полилей или за корниза на завесите, едва ли щеше да се задържи горе. Най-странен от всички беше Инок. Той изчезваше в подземната си лаборатория и правеше експерименти с глинените си войници, от които и д-р Франкенщайн би настръхнал ужасѐн: ампутира крайниците на двама, за да направи ужасяваш паяк от трети, и натъпка сърца от четири пилета в един гръден кош, за да създаде глинен супер човек с неизчерпаема енергия. Едно от малките сиви тела не издържа на напрежението и мазето се превърна в полева болница от времето на Втората световна война.

Мис Перигрин, от своя страна, не спираше и за миг. Палеше лулите една от друга и накуцваше от стая в стая, за да провери децата, сякаш те можеха да изчезнат, щом не ѝ бяха пред очите. Мис Авъсет остана. От време на време излизаше от вцепенението си и обикаляше коридорите, отчаяно викаше злочестите си похитени повереници, преди да се отпусне тежко в нечии ръце и да бъде отведена в леглото.

Развихриха се параноични предположения относно трагичните изпитания, през които минаваше мис Авъсет, и причината гладните да отвличат имбрини. Теориите варираха от фантастични (да създадат най-голямата примка в историята, достатъчно мащабна, че да погълне планета) до нелепо оптимистични (да правят компания на гладните, понеже ужасяващите чудовища, които ядат души, навярно са твърде самотни).

В къщата се възцари зловеща тишина. Два дни под ключ можеха да направят всекиго апатичен. Убедена, че установеният ред е най-доброто средство срещу депресията, мис Перигрин се опитваше да подклажда интереса на всички към ежедневните уроци, към приготвянето на храната и към поддържането на идеална чистота в дома. Когато не им беше разпоредено да вършат нещо обаче, децата се отпускаха в столовете и впиваха вял поглед през затворените прозорци, прелистваха книги с подвити страници, които бяха чели поне сто пъти, или спяха.

Не се беше случвало да видя способностите на Хорас, докато една вечер той не започна да пищи. Неколцина от нас се втурнахме към таванската стая, където беше дежурен, и го намерихме седнал сковано на един стол насред, както изглеждаше, някакъв кошмар да драска ужасѐн с нокти въздуха. Първоначално просто пищеше, но после започна да говори за някакво врящо море, за пепел, която вали от небето, и за безкраен димен облак, който души земята. Апокалиптичните му видения продължиха няколко минути, после сякаш се изтощи и потъна в неспокоен сън.

Другите го бяха виждали в подобно състояние и преди — и то нерядко. В албума на мис Перигрин също имаше снимки на пристъпите му. Знаеха какво да направят. Хванаха го за ръцете и краката и под указанията на директорката го отнесоха в леглото. Няколко часа по-късно Хорас се събуди и заяви, че не помни нищо и че такива сънища рядко се сбъдват. Останалите приеха думите му, понеже и без това вече имаха предостатъчно тревоги. Аз обаче почувствах, че крие нещо.

Когато някой се изгуби в малък град като Кеърнхолм, отсъствието му не остава незабелязано. Затова в сряда, след като Мартин не отворил музея и не наминал покрай „Пасторската дупка“ за обичайното си питие, хората започнали да се питат дали не е болен. Когато пък съпругата на Кев отишла да го види и намерила входната врата отворена, портфейла и очилата му поставени върху кухненския плот, а къщата празна, всички вече се питали дали не е мъртъв. И на следващия ден не се прибрал, затова неколцина тръгнали да проверяват заслоните и преобърнатите лодки. Претърсили всяко място, където един мъж без съпруга може да е заспал след гуляй. Едва започнали и получили обаждане по късовълновия радиоприемник, че тялото на Мартин било намерено в океана.

С баща ми бяхме в кръчмата, когато влезе един рибар. Едва преваляше обед, но според тукашния обичай веднага му беше предложена бира и след няколко минути той вече разказваше своята версия.

— Събирах мрежите при рифа Ганет — започна мъжът. — Дяволски тежаха, а това беше странно, понеже тъдява хващам само дребосък, скариди, едно-друго. Рекох си, че съм закачил някой телен капан за раци, пресегнах се за рибарската кука и затърсих опипом под лодката, докато не усетих, че прихващам нещо. — Примъкнахме столовете по-близо, сякаш беше часът за приказки в патологична детска градина. — Оказа се, че е Мартин, това е. Изглеждаше сякаш се е търколил надолу по урвата и е бил нахапан от акули. Един бог знае какво е търсил по тия чукари посред нощ по халат и долни гащи.

— Не е бил облечен? — запита Кев.

— Облечен като за лягане може би — отвърна рибарят. — Не за разходка в тва влажно време.

Помолихме се за душата на Мартин и после започнахме с предположенията. Много скоро кръчмата се превърна в задимена дупка с подпийнали копия на Шерлок Холмс.

— Може да се е насвяткал — предположи един.

— Или, ако е бил край урвата, да е видял убиеца на овце и да е хукнал да го гони — рече друг.

— А онзи, новият чевръст пич? — каза рибарят. — Дето лагерува.

Баща ми се изпъна на стола.

— Натъкнах се на него — рече той. — Преди две вечери.

— Не ми каза — обърнах се изненадан към него.

— Отивах при аптекаря, исках се да го хвана, преди да затвори, и това момче се появи насреща. Вървеше към града. И явно много бързаше. Блъснах рамото му, като се разминахме, ей така, колкото да го подразня. Спря и ме изгледа. Ежеше се нещо. И му го казах направо в лицето — запитах го какво прави тук, какви ги върши. Понеже тук хората споделят такива неща, рекох аз.

— И? — приведе се Кев над бара.

— Първо помислих, че ще замахне да ме удари, но после отмина.

Мъжете искаха да разберат повече — какво прави един орнитолог, защо е на къмпинг и други неща, които на мен вече ми бяха известни. Аз имах само един въпрос и езикът ме сърбеше да го задам.

— Забеляза ли нещо странно в него? Нещо в лицето му?

— Да, всъщност… — баща ми се замисли за момент. — Носеше слънчеви очила.

— През нощта?

— Дяволски странно, да.

Обзе ме лошо предчувствие. Казах си, че баща ми се е разминал с нещо много по-лошо от бой с юмруци. Знаех, че трябва да уведомя мис Перигрин възможно най-скоро.

— Глупости — рече Кев. — В Кеърнхолм не е имало убийство от сто години. Пък и защо му е на някого да убива стария Мартин? Като дойдат резултатите от аутопсията, ще прочетем, че е бил нафиркан като за последно.

— Може да мине доста време дотогава — обади се рибарят.

— Синоптикът рече, че тая буря, дето се задава сега, ще е същински потоп. Най-лошата от година насам.

— Синоптикът — намръщи се Кев. — Ако ще да ми каже, че в момента вали, пак няма да повярвам на тоя педал.

Островитяните често правеха невесели предположения за предначертаното от майката Природа за Кеърнхолм — този път обаче и най-лошите им предчувствия се потвърдиха. Цяла седмица вече вятър и дъжд шибаха острова, но в онази нощ те се засилиха и превърнаха в злостен ураган, който почерни небето и разпени морето. Отдаден на слуховете около убийството на Мартин и догадките за лошото време, градът се затвори почти като детския дом. Хората стояха по къщите си. Прозорците бяха залостени, вратите — заключени. Лодките похлопваха глухо, привързани на кея, но никоя не напусна пристанището. Да излезеш в открито море в тази буря, би било самоубийство. И понеже полицията от материка не беше в състояние да прибере тялото на Мартин, преди вятърът да стихне, хората от града се изправиха пред трудния въпрос какво да правят с него. В крайна сметка решиха, че продавачът на риба, който разполагаше с най-голям запас от лед на острова, ще го държи на студено в склада на магазина си, заедно със сьомгата, треската и всичко останало. И те, подобно на Мартин, бяха извадени от океана.

Баща ми най-строго се разпореди да не напускам „Пасторската дупка“, но аз имах задачата и да докладвам за всяко странно събитие на мис Перигрин, а какво друго, ако не нечия подозрителна смърт, би направило излизането ми неотложно. Вечерта се престорих на болен от грип и се заключих в стаята си, после се измъкнах през прозореца и се спуснах по водосточната тръба. Никой друг не беше дотолкова луд, че да излезе навън, затова хукнах по главния път, без да се страхувам, че ще бъда забелязан. Качулката на якето ми хрущеше под яростния дъжд.

Стигнах детския дом и само с един поглед мис Перигрин разбра, че нещо не е наред.

— Какво се е случило? — запита тя и впи в мен възпалени от безсъние очи.

Разказах ѝ всичко — незначителните факти и слуховете, които бях дочул, — и я оставих сама да прецени. Тя ме изпрати бързо във всекидневната, почти в паника събра децата и се втурна да доведе и онези, които не се бяха отзовали на повикването ѝ. Останалите чакаха объркани и неспокойни.

Ема и Милърд ме притиснаха в ъгъла.

— Защо е кисела? — запита Милърд.

Предпазливо им разказах за случилото се с Мартин. Милърд пое дълбоко дъх, а Ема скръсти ръце с тревожно лице.

— Наистина ли е толкова зле? — запитах аз. — Имам предвид, че не може да са били гладните. Те ловуват само необикновени, нали?

— Ти ли ще му кажеш, или аз — изстена Ема.

— Като правило гладните предпочитат необикновените пред обикновените — поясни Милърд, — но за да оцелеят, биха изяли всичко, стига да е от месо и кръв.

— Това е един от начините да разбереш, че наоколо се навърта гладен — рече Ема. — Труповете се множат. Те затова най-често са скитници. Ако не се предвижваха непрекъснато от едно място на друго, следите им можеха да бъдат лесно открити.

— Колко често? — запитах аз и по гърба ми пролазиха тръпки. — Имат нужда от храна, искам да кажа.

— Доста често — рече Милърд. — През повечето време гадините правят това — грижат се за прехраната на гладните. Когато могат, оглеждат се за необикновени, но отделят дяволски много енергия и усилия, за да набавят жертви за гладните и от обикновени хора или животни, а после да прикрият касапницата. — Тонът му беше академичен, сякаш обсъждахме моделите на хранене на недотам интересен вид гризачи.

— Не се ли е случвало някой да хване гадина? — запитах аз. — Искам да кажа, че ако помагат в убийствата на хора, човек би помислил…

— Случвало се е — рече Ема. — Мога да се обзаложа, че ще чуеш за неколцина, ако следиш новините. Намерили един с човешки глави в хладилна чанта и казан с карантия на слаб огън, все едно готвел коледен обед. Случило се е неотдавна, и то в твоето време.

Спомнях си нещо подобно — сензационно съобщение по късната телевизия за канибал и сериен убиец от Милуоки, заловен при подобни ужасяващи обстоятелства.

— Имаш предвид… Джефри Дамър?

— Мисля, че това беше името на господина, да — отвърна Милърд.

— Удивителен случай. Сякаш нито за миг не е изгубил интерес към прясното месо, макар от дълго време да не е бил от гладните.

— Не допусках, че знаете много неща за бъдещето — рекох аз.

— Птицата пази добрите новини от бъдещето за себе си — подсмихна се лукаво Ема, — но можеш да бъдеш сигурен, че знаем и най-малката подробност за мръсното ви бельо.

Мис Перигрин се върна, повлякла след себе си Инок и Хорас за ръкавите. Всички наостриха слух.

— Току-що до нас стигна новината за нова заплаха — оповести тя и кимна с благодарност към мен. — Един мъж извън примката е умрял при подозрителни обстоятелства. Не можем да сме сигурни за причината и доколко случаят представлява реална заплаха за нашата сигурност, но трябва да реагираме, сякаш наистина е така. Никой да не напуска къщата до второ разпореждане. Дори за да набере зеленчуци или да донесе гъска за вечеря.

Разнесоха се стенания и мис Перигрин повиши глас.

— Дни наред ще трябва да се справяме с това предизвикателство. Моля ви за търпение.

Навсякъде из стаята се вдигнаха ръце, но тя отказа да отговаря на каквито и да е въпроси и отиде да провери дали вратите са здраво залостени. Хукнах след нея, изплашен не на шега. Ако на острова наистина дебнеше опасност, аз щях да бъда убит в мига, в който прекрачех примката. Ако останех, баща ми щеше да се окаже без закрила, да не говорим за тревогите заради моето отсъствие. Вторият вариант ми се стори по-лош.

— Трябва да тръгвам — рекох аз, когато настигнах мис Перигрин.

Тя ме придърпа в една празна стая и затвори вратата.

— Ти ще мълчиш — разпореди се тя — и ще се съобразяваш с указанията ми. Правилата се отнасят и за теб. Никой няма да напуска тази къща.

— Но…

— До момента, понеже зачитах особеното ти положение, аз ти дадох безпрецедентната свобода да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш. Но не е изключено вече да си бил проследен дотук, а това застрашава живота на моите повереници. Повече няма да ти позволя да излагаш на риск тяхното или своето бъдеще.

— Не разбирате ли? — гневно извиках аз. — Лодките не плават. Ония хора в града са в капан. Баща ми също. Ако наистина има гадина и ако е същият, за когото си мисля, двамата с баща ми едва не са се сбили. Току-що е нахранил някой гладен с напълно непознат и кой мислите, че ще е следващият?

Лицето ѝ остана безизразно.

— Сигурността на жителите на града не е моя грижа — рече тя. — Няма да изложа на опасност поверениците си. Заради никого.

— Не говоря само за жителите на града. Говоря и за баща си. Настина ли мислите, че няколко затворени врати ще ме спрат?

— Може би не. Но ако настояваш да си тръгнеш, то аз ще те помоля никога повече да не се връщаш.

Бях толкова шокиран, че неволно се разсмях.

— Но аз съм ви нужен — рекох аз.

— Да, така е — отвърна тя. — Ти си ни много нужен.

Втурнах се нагоре по стълбите към стаята на Ема. Там ме очакваше жива картина на безсилието, взета сякаш направо от платната на Норман Рокуел, ако художникът пресъздаваше трудните моменти от битието на затворници. Бронуин се взираше вцепенено през прозореца. Инок седеше на пода и дялаше парче втвърдена глина. Ема беше кацнала на ръба на леглото си и с опрени на коленете лакти късаше страници от една тетрадка, които после изгаряше между пръстите си.

— Върна се! — рече тя, когато влязох.

— Не съм си и тръгвал — отвърнах аз. — Мис Перигрин не ми позволи.

Слушаха мълчаливо, докато им обяснявах дилемата, пред която бях изправен.

— Ако реша да си тръгна, няма да мога да се върна.

Тетрадката на Ема пламна цялата.

— Как си позволява? — извика тя, без да забелязва пламъците, които облизваха ръката ѝ.

— Тя може да си позволи каквото си поиска — рече Бронуин. — Тя е Птицата.

Ема хвърли тетрадката на пода и стъпка огъня.

— Дойдох да ви кажа, че тръгвам с или без нейното разрешение. Няма да се превърна в затворник, нито пък ще заровя глава в пясъка, докато баща ми е в реална опасност.

— Тогава идвам с теб — рече Ема.

— Не го казваш сериозно — отвърна Бронуин.

— Напротив.

— Ама ти си се смахнала — обади се Инок. — Ще се превърнеш в стара сбръчкана смокиня и заради кого? Заради него?

— Не е така — рече Ема. — Трябва да прекараш часове наред извън примката, преди времето да те застигне, а ние няма да се забавим толкова, нали Джейкъб?

— Идеята не е добра — отвърнах аз.

— А коя идея е добра? — поинтересува се Инок. — Тя дори не знае какво означава човек да рискува живота си.

— Директорката няма да го одобри — подчерта очевидното Бронуин. — Ще ни убие.

— Няма да ни убие — Ема се изправи и затвори вратата. — Онези създания обаче ще го направят. А ако не го направят, живот като този може да е по-лош от смъртта. Птицата така ни е залостила в тази клетка, че едва дишаме. И всичко това е, понеже на нея не ѝ стиска да се изправи пред каквото и да е там, навън!

— И не само навън — обади се Милърд, за когото едва сега разбрах, че е в стаята с нас.

— На нея обаче няма да ѝ хареса — повтори Бронуин.

— Колко време можете да се криете под полата на тази жена? — войнствено пристъпи Ема към приятелите си.

— Забрави ли какво се е случило с мис Авъсет? — запита Милърд. — Убили са ги и са отвлекли мис Бънтинг, когато поверениците ѝ напуснали примката. Ако си бяха стояли вътре, нищо лошо нямаше да им се случи.

— Нищо лошо? — гласът на Ема издаваше съмнение. — Вярно е, че гладните не могат да влизат в примки. Гадините обаче го правят. Така са примамили и децата. Нужно ли е да седим и да чакаме да влязат през главния вход? А ако вместо изкусно предрешени, този път пристигнат тук с оръжие?

— Аз щях да постъпя точно така — каза Инок. — Да изчакам, докато всички заспят, и да се спусна по комина като Дядо Коледа. После „Пам“! — натисна спусъка той на въображаем пистолет към възглавницата на Ема. — И мозъкът ти ще се разплиска по стената.

— Благодаря за нагледната картина — въздъхна Милърд.

— Трябва да ги ударим, преди да разберат, че знаем за тях — рече Ема. — Само тогава можем да разчитаме на изненада.

— Ние обаче не знаем, че те са там! — обади се Милърд.

— Ще проверим.

— И как предлагаш да стане това? Да обикаляме, докато се натъкнем на някой гладен? И после какво? „Извинете ни, чудехме се дали не възнамерявахте да ни изядете.“

— Имаме Джейкъб — каза Бронуин. — Той може да ги види.

Почувствах, че гърлото ми се свива. Съзнавах, че ако тази ловна дружинка се сформира, аз ще бъда отговорен за безопасността на всички тук.

— Само веднъж съм виждал едно от тях — предупредих ги аз. — Затова не се смятам за специалист.

— А ако не беше виждал нито едно? — рече Милърд. — Това би означавало, че няма нищо за гледане или че се крият. Тогава пак щеше да си толкова невеж, колкото и сега.

Всички наоколо свъсиха вежди. Милърд имаше право.

— Е, както изглежда, логиката отново победи — рече той. — Ще отида да донеса малко каша за вечеря. Може би някой от бъдещите метежници ще се присъедини към мен?

Пружините на леглото изскърцаха, когато станахме и тръгнахме към вратата. Преди да излезем обаче, Инок скочи на крака и извика:

— Сетих се!

— Какво се сети? — спря Милърд.

— Оня пич, дето може, а може и да не е изяден от гладните — обърна се Инок към мен. — Знаеш ли къде го държат?

— В магазина за риба.

— Тогава аз ще ти кажа как да получим потвърждение — потри ръце той.

— И как? — запита Милърд.

— Ще го попитаме.

Сформирахме експедиционен отряд. С мен щяха да дойдат Ема, която категорично отказа да ме пусне сам, Бронуин, която не искаше да гневи мис Перигрин, но настояваше, че се нуждаем от нейната закрила, и Инок, чийто план щяхме да осъществим. Милърд можеше да се окаже полезен със способността си да бъде невидим, но не желаеше да участва и трябваше да го подкупваме, за да не ни издаде.

— Ако всички излезем — съобрази Ема, — Птицата няма да може да накаже Джейкъб. Ще ѝ се наложи да накаже и четирима ни.

— Ама аз не искам да бъда наказвана — рече Бронуин.

— Тя няма да го направи, Уин. В това е работата. А ако се върнем преди вечерния час, може даже и да не разбере, че сме излизали.

Много се съмнявах, но всички бяхме единодушни, че си струва да опитаме. Слязох долу, приел ролята на беглеца от затвора. След вечеря, когато къщата беше най-хаотична и мис Перигрин — най-разсеяна, Ема се престори, че тръгва към всекидневната, а аз — към кабинета. Срещнахме се минута по-късно в края на коридора на горната площадка, където един правоъгълен капак на тавана се отваряше и откриваше сгъваема стълба. Ема се качи по нея и аз я последвах. После придърпах стълбата след нас и затворих капака. Озовахме се в тъмно помещение. В дъното имаше отдушник. Лесно го свалихме и излязохме на плосък отрязък от покрива.

Навън открихме, че другите вече чакат. Бронуин ни прегърна, та чак ребрата ни изпукаха, и ни подаде черни дъждобрани. Отмъкнала ги беше, предполагам, за да ни защити от бурята извън примката. Готвех се да запитам как ще стигнем земята, когато видях Олив да се рее покрай покривния еркер.

— Иска ли някой да си поиграем на парашутисти? — дари ни с широка усмивка тя. Беше боса, с въже около кръста. Изкуших се да разбера за какво е завързана и надникнах надолу. Фиона се подаваше до кръста от прозореца с въжето в ръка. Видя ме и ми помаха. Явно имахме съучастници.

— Първо ти — излая Инок.

— Аз? — отстъпих нервно от ръба.

— Хвани се за Олив и скачай — рече Ема.

— Не си спомням строшеният ми таз да е част от този план.

— Няма, глупчо, просто се хвани за Олив. Забавно е. Правили сме го хиляди пъти. — Замълча за момент. — Добре де, един път.

Изглежда нямах избор, затова се взех в ръце и пристъпих към края на покрива.

— Не се страхувай! — рече Олив.

— Лесно ти е на теб — отвърнах аз. — Ти не можеш да паднеш.

Тя протегна ръце, прегърна ме и аз обвих ръце около нея.

— Добре, тръгваме — прошепна Олив.

Затворих очи и направих крачка към бездната. Не паднахме, както се страхувах. Вместо това бавно се спуснахме към земята, сякаш бяхме хелиев балон с отворен вентил.

— Забавно беше — рече Олив. — Сега върви!

Отпуснах ръце, а тя се изстреля като ракета към покрива.

— Йеееееее! — проехтя викът ѝ.

Останалите изшъткаха и после един след друг я прегърнаха и се понесоха надолу, за да се присъединят към мен. Събрахме се и се запромъквахме към окъпаната в лунна светлина гора, а Фиона и Олив дълго махаха след нас. Навярно си въобразявах, но сякаш и разлюлените от бриза храсти-скулптури ни помахаха, а Адам мрачно ни кимна за сбогом.

Стигнахме тресавището и спряхме да си поемем дъх. Инок бръкна в издутия джоб на палтото си и извади няколко пакета, обвити в промазана хартия.

— Вземи — рече той, — няма да ги нося сам.

— Какво е това? — запита Бронуин и отвори единия. Вътре имаше къс сурово месо с малки тръбички, които се подаваха от него. — Фу, мирише — извика тя и го отдръпна от себе си.

— Спокойно, това е само сърце от овца — рече той и подхвърли подобен пакет в ръцете ми. Вонеше на формалдехид и въпреки хартиената обвивка, беше неприятно влажен.

— Ще си изповръщам червата, ако трябва да го нося — рече Бронуин.

— Ще ми се да видя тази картинка — промърмори Инок и сякаш се засегна. — Пъхни го под дъждобрана си и давай да тръгваме.

Минахме по скритата ивица твърда почва през тресавището. Толкова пъти вече го бях прекосявал, че почти бях забравил колко опасно можеше да е и колко човешки живота беше погубило през вековете. Когато стигнахме в каменната могила, предупредих всички да закопчеят дъждобраните си.

— А ако се натъкнем на някого? — запита Инок.

— Просто се дръжте нормално — рекох аз. — Ще им кажем, че сте мои приятели от Щатите.

— А ако видим гадина? — запита Бронуин.

— Бягаме.

— А ако Джейкъб види гладен?

— Тогава — рече Ема, — бягаме, сякаш дяволът ни гони по петите.

Спуснахме се един след друг в каменната могила и оставихме тихата лятна нощ зад себе си. Спокойно беше, докато не стигнахме края на галерията. После атмосферното налягане падна, температурата се понижи и до слуха ни стигна протяжният вой на бурята. Спряхме, обзети от безпокойство, и за момент се заслушахме в звука, който сякаш стенеше и скимтеше при изхода на тунела. Приличаше на хванато в клетка животно, на което току-що му бяха показали вечерята. Не ни оставаше друго, освен и ние да му се покажем.

Коленичихме и пропълзяхме в нещо като черна дупка. Звездите се криеха зад къдравите буреносни облаци, шибащият дъжд и леденият вятър се промъкваха под палтата ни. Светкавиците ни заслепяваха и правеха тъмнината още по-черна. Ема се опита да запали огън, но само присветваше като повредена запалка. Всяка искра при движението на китката ѝ угасваше със съскане, преди дори да припламне, затова увихме палтата по-плътно около себе си и се втурнахме приведени срещу вятъра. Надигналото се тресавище засмука краката ни. Трябваше да се ориентираме по-скоро по памет, отколкото със зрение.

Дъждът барабанеше по вратите и прозорците на града и всички се бяха заключили по домовете си. Претичахме незабелязано през залетите с вода улици, покрай откъртените и разпилени от вятъра керемиди, подминахме една ослепяла от дъжда, заблудена овца, която отчаяно блееше, и пристройка с остър покрив, незнайно как озовала се насред пътя. Стигнахме магазина за риба. Вратата беше заключена, но с два силни ритника Бронуин я отвори. Ема подсуши ръцете си в хастара на дъждобрана и най-после успя да запали огън. От стъклените кутии в нас впиха опулени очи есетри. Поведох през надупчената от ръжда врата останалите в магазина. Минахме покрай тезгяха, където Дилън проклинаше и чистеше риба.

От другата страна, до стените от грубо одялани дъски, имаше малка ледница — покрит с ламарина навес над покрития с мръсотия под. Дъждът се процеждаше през разкривеното като проядени зъби дърво.

В помещението бяха скупчени десетина правоъгълни корита, повдигнати на магарета за рязане на дърва и пълни с лед.

— Къде е? — запита Инок.

— Не зная — отвърнах аз.

Ема освети помещението с пламъка от ръката си, а ние тръгнахме покрай коритата. Опитвахме се да отгатнем кое от тях съдържа нещо различно от риба. Всички обаче изглеждаха съвършено еднакви — открити корита с лед. За да го намерим, трябваше да ги претърсим едно по едно.

— Не искам — рече Бронуин. — Не искам да го виждам. Не обичам мъртви неща.

— И на мен не ми харесва, но ще го направим — рече Ема. — Заедно сме.

Избрахме по едно корито и заровихме в него като кучета в безценна леха с цветя. Изгребвахме леда със свити като чаша длани. Бях изпразнил моето до половината и вече почти не чувствах пръстите си, когато Бронуин изпищя. Извърнах се и я видях да отстъпва назад с притиснати към устните ръце.

Струпахме се около нея да видим какво е намерила. От леда стърчеше замръзнала ръка с покрити с косми кокалчета.

— Ето го нашия човек — рече Инок, а ние го наблюдавахме, докато той махаше леда и постепенно разкри ръката, после трупа и накрая цялото голо тяло на Мартин.

Гледката беше ужасяваща. Крайниците му бях извити в невъзможни посоки. Гръдният кош сякаш беше срязан с ножици и изпразнен. Кухината беше запълнена с лед. Когато лицето му се показа, всички едновременно ахнахме. Половината беше лилава и висеше на ленти като нарязана маска. Другата половина беше непокътната дотолкова, че да го разпознаем — с набола по челюстта брада, срязани с трион буза и вежда, и едно зелено око с празен поглед. Носеше единствено боксерки; хавлиеният му халат беше раздърпан и на парцали. Невъзможно е да е тръгнал по своя воля към канарите през нощта, облечен по този начин. Някой — или нещо — го беше завлякло там.

— Охо, отдавна е умрял — Инок влезе в ролята на хирург, изправен пред безнадежден случай. — Отсега ви казвам, че тая работа може и да не стане.

— Трябва да опитаме — рече Бронуин и смело излезе напред. — Толкова път извървяхме, трябва поне да опитаме.

Инок разгърна дъждобрана и извади от вътрешния си джоб едно от обвитите с хартия сърца. Приличаше на тъмночервена бейзболна ръкавица, превита и вгъната навътре.

— Ако се събуди — рече Инок, — ще бъде голям късмет. Затова отстъпете и не казвайте, че не съм ви предупредил.

Всички с готовност се отдръпнахме. Инок се опря на коритото и зарови ръка в гръдния кош на Мартин. После завъртя длан, сякаш търсеше кутия сода в хладилна чанта с лед. Миг по-късно изглежда напипа нещо и вдигна овчето сърце над главата си с другата ръка.

Тялото му се разтърси от внезапна конвулсия, сърцето заби и пръсна фин кървав облак. Инок пое няколко бързи, повърхностни глътки въздух. Сякаш медиум призоваваше някого. Взрях се в трупа на Мартин с надеждата да доловя признаци на движение, но той остана вцепенен.

Постепенно сърцето в ръката на Инок забави ритъм и се сгърчи, цветът му се промени и стана тъмносив, като престояло във фризер месо. Инок го хвърли на земята и протегна празна длан към мен. Извадих сърцето от моя джоб и му го подадох. Повтори същата процедура, след известно време то запулсира и пръсна кървав облак, после също засече. Инок направи трети опит; този път със сърцето в Ема.

Остана единствено сърцето в Бронуин — последната възможност за Инок. Вдигна го над грубия ковчег на Мартин и го стисна, сякаш да провре пръсти в него, а лицето му отново се напрегна. Когато сърцето потръпна и се сви конвулсивно като пренавит с манивела мотор, Инок кресна:

— Стани, мъртвецо. Стани!

Долових слабо потрепване. Нещо под леда се размърда. Наведох се, доколкото ми беше възможно, и затърсих следи от живот. В продължение на един дълъг миг нищо не се случи, после обаче тялото изведнъж рязко се сгърчи, като че ли по него премина електрически ток с хиляда волта напрежение. Ема изпищя и всички отскочихме назад. Когато отново се подпрях с ръце на коритото, за да погледна, главата на Мартин се обърна в моята посока, едното му забулено око се завъртя като обезумяло, преди да се спре, както ми се стори, върху мен.

— Той те гледа! — извика Инок.

Приведох се напред. Мъртвецът миришеше на рохка пръст, на луга и на нещо по-неприятно. Вдигна за момент разтреперана ръка във въздуха, разранена и синя, и преди да я положи върху рамото ми, от нея се отрони късче лед. Потиснах желанието си да го отърся от себе си.

Устните му се раздвижиха и челюстта му увисна отворена. Наведох се да чуя какво казва, но не долових нищо. „Разбира се, че няма да чуя нищо, помислих си аз, дробовете му са се пръснали.“ Точно тогава от него се чу слаб звук. Почти залепих ухо до замръзналите му устни. Сетих се за водосточната тръба у дома. Много странно наистина. Ако сложиш ухо на нея и почакаш уличното движение да затихне, ще чуеш шепота на подземен поток, зарит при строежа на града, но все още тече затворен във вечна тъмнина.

Останалите се скупчиха наоколо, но единствено аз чувах мъртвеца. Първото, което произнесе, беше името ми.

— Джейкъб.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Да.

— Бях мъртъв. — Думите стигаха до мен бавно, натежали като меласа. — Мъртъв съм — поправи се той.

— Кажи ми какво се случи — рекох аз. — Помниш ли?

Настъпи мълчание. Вятърът свиреше в пролуките на стените. Каза нещо, което не дочух.

— Повтори го, Мартин.

— Той ме уби — прошепна мъртвецът.

— Кой.

— Моят старец.

— Оги ли имаш предвид? Чичо ти?

— Моят старец — повтори той. — Стана голям. И силен. Много силен.

— Кой, Мартин?

Окото му се притвори. Изплаших се, че си е отишъл завинаги. Погледнах Инок. Той кимна. Сърцето продължаваше да бие в ръката му. Окото на Мартин потрепна под клепача. Отново заговори. Бавно, но с равен глас, сякаш рецитираше.

— Сто поколения наред спа той, свит като зародиш в тайнствената утроба на земята, от корени изсмукан, в тъмното съзрял, летни плодове, затворени в кутии и в килера забравени, докато лопатата на фермера не ги изкопае — неумолима акушерка на странен урожай.

Мартин замълча, устните му потръпнаха и във възцарилата се тишина Ема ме погледна и прошепна:

— За какво говори?

— Не зная — отвърнах аз. — Но ми прилича на някаква поема.

— Почива в графитна чернота — продължи Мартин с несигурен, но достатъчно висок глас, че всички да го чуят, — с цвят на сажди е младото му лице; тялото му съсухрено е като въглен; стъпалата му — плавеи, със стафиди окичени!

Най-после познах поемата. Написал я беше за мъртвото момче.

— О, Джейкъб, толкова се грижих за него! — рече той. — Бършех праха от стъклото, сменях пръстта, направих му къща — гледах го като свое голямо ранено дете. Толкова се грижих за него, а… — той се разтрепери, една сълза се стече по бузата му и замръзна. — А той ме уби.

— За кого говориш? За момчето от блатото? За стареца?

— Върни ме — помоли ме гой. — Боли.

Замачка рамото ми със студената си ръка и гласът му отново заглъхна. Помолих с поглед Инок за помощ. Той стисна сърцето, но поклати глава.

— Побързай, приятел.

Тогава осъзнах нещо. Макар да описваше момчето от тресавището, не то беше неговият убиец. „За останалите от нас те стават видими само, когато се хранят, а тогава вече е прекалено късно“, ми беше казала мис Перигрин. Мартин е видял гладен — през нощта, в дъжда, който го е разкъсвал, и го е объркал с най-ценния си експонат.

Старият страх отново се надигна в мен и сякаш ме втресе.

— Онзи, който му го е причинил, е бил гладен — обърнах се аз към тях. — Тук е някъде, на острова.

— Попитай го къде е — рече Инок.

— Мартин, къде е. Трябва да зная къде го видя.

— Моля те, боли.

— Къде го видя?

— Дойде на вратата ми.

— Старецът ли?

Дъхът му странно пресекна. Трудно беше да го гледам, но се заставих и проследих окото му, което се измести и се спря върху нещо зад гърба ми.

— Не — отвърна Мартин. — Той беше.

Тогава срещу нас блесна светлина и един висок глас излая:

— Кой е там?

Ема сви дланта си в юмрук и пламъкът загасна. Извърнахме се и видяхме мъж, застанал на вратата с фенер в едната ръка и пистолет в другата.

Инок дръпна ръката си от леда, а Ема и Бронуин застанаха пред коритото, за да прикрият Мартин.

— Не искахме да нахлуваме тук — рече Бронуин. — Тъкмо си тръгвахме, честно!

— Не мърдайте! — кресна мъжът. Гласът му беше равен, без акцент. Не виждах лицето му зад лъча на фенера, но навлечените едно върху друго якета го издадоха. Беше орнитологът.

— Господине, нищичко не сме хапвали цял ден — захленчи Инок и за първи път прозвуча като дванайсетгодишен. — Дойдохме само за една-две риби, кълна се!

— Така ли? — рече мъжът. — Сякаш вече сте извадили една. Да видим каква. — Размаха фенера напред-назад, сякаш да ни раздели с лъча. — Отстъпете встрани!

Подчинихме се и той освети трупа на Мартин — потресаваща гледка.

— Боже, ама това е много странна риба, нали? — продължи мъжът със съвършено безизразен глас. — Трябва да е прясна. Още мърда! — Лъчът спря върху лицето на Мартин. Окото отново са завъртя и устните се раздвижиха беззвучно — само рефлекс, тъй като животът, даден му от Инок, си отиде.

— Кой си ти? — запита Бронуин.

— Зависи кого питаш — отвърна мъжът, — а това дори не е толкова важно, колкото фактът, че аз зная вие кои сте. — Той насочи лъча към всекиго от нас и заговори, сякаш цитираше тайно досие. — Ема Блум, искрата, изоставена в цирк, когато родителите ѝ не успели да я продадат на никого. Бронуин Брънтли, неудържимата, дегустатор на кръв, сама не знаела силата си, докато една нощ не прекършила врата на пияницата, неин доведен баща. Инок О’Конър, способен да събужда мъртвите, роден в семейство на погребални агенти, които дълго време не можели да разберат защо клиентите им все си тръгвали. — Всеки от тях се отдръпваше, когато мъжът споменеше името му. После той насочи светлината към мен. — И Джейкъб. Такава необикновена компания си имаш тези дни.

— Откъде знаеш името ми?

Той прочисти гърлото си и когато отново заговори гласът му вече беше съвсем друг.

— Толкова ли бързо ме забрави? — разпознах аз акцента от Нова Англия. — Аз всъщност съм невзрачният шофьор, когото ти едва ли помниш.

Изглеждаше невъзможно, но по някакъв начин този мъж беше копие на мистър Барън — шофьора на училищния автобус в прогимназията. Толкова окаян мъж, с толкова отблъскващ нрав, така маниакален и лишен от такт, че в последния учебен ден в осми клас надупчихме снимката му от годишника с телбод и я оставихме като чучело зад седалката му. Спомних си какво казваше всеки следобед, когато слизах от автобуса, и тогава мъжът пред мен извика: „Последна спирка, мистър Портман!“

— Мистър Барън? — запитах неуверено аз, докато се опитвах да видя лицето му зад лъча от фенера.

Мъжът се разсмя и прочисти гърлото си. Акцентът му отново се промени:

— Той или градинарят — дълбокият глас се провлeче в типичен за Флорида акцент. — Дърветата трябва да се подрежат. Ще ви дам добра цена! — говореше мъжът, който от години поддържаше моравата в къщи и почистваше басейна.

— Как го правиш? — запитах аз. — Откъде познаваш тези хора?

— Аз съм тези хора — отвърна той отново с безизразен глас. После се разсмя. Объркването и ужасът върху лицето ми му доставиха удоволствие.

Хрумна ми нещо. Виждал ли бях очите на мистър Барън? Всъщност не. Винаги беше с онези огромни старчески очила. И градинарят носеше очила. И широкопола шапка. Изобщо някога поглеждал ли съм ги като хората? И колко още роли е изиграл този хамелеон в моя живот?

— Какво става? — запита Ема. — Кой е този човек?

— Млъквай! — изсъска той. — И твоят ред ще дойде.

— Ти ме следеше — извиках аз. — Ти уби онези овце. Ти уби Мартин.

— Аз ли? — невинно запита той. — Никого не съм убивал.

— Ти си гадина, нали?

— Това е дума от техния речник — каза той.

Не разбирах. Не бях виждал градинаря откакто майка ми го смени преди три години, а мистър Барън изчезна от живота ми след осми клас. Наистина ли те — той — ме следяха?

— Откъде знаеше как да ме намериш?

— Е, Джейкъб — разнесе се отново променен глас, — ти сам ми каза. Поверително, разбира се — сега акцентът беше от средните щати, мек и образован. Мъжът вдигна фенера и освети лицето си.

От брадата, която носеше преди ден нямаше и следа. Несъмнено беше той.

— Д-р Голън — прошепнах аз и дъждът погълна гласа ми.

Спомних си телефонния ни разговор преди няколко дни. Фоновият шум — каза ми, че е на летището. Чакал сестра си. Всъщност, идвал е при мен.

Залитнах и се опрях на коритото на Мартин. Изведнъж ме обзе странно вцепенение.

— Съседът — рекох аз. — Старецът, който поливаше ливадата в нощта, когато дядо умря. Пак си бил ти.

Усмихна се.

— Очите ти — продължих аз.

— Контактни лещи — отвърна той. Извади едната и под нея се показа бяла орбита. — Удивително е какви неща правят в наше време. И ако мога да отговоря предварително на още няколко твои въпроса — да, аз съм лицензиран терапевт — умовете на обикновените хора винаги са ме привличали — и не, въпреки че сеансите ни бяха изградени върху лъжа, не мисля за тях като за напълно пропиляно време. Всъщност може и да продължа да ти помагам; по-скоро можем да продължим да си помагаме взаимно.

— Моля те, Джейкъб — рече Ема, — не го слушай.

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Веднъж вече му се доверих. Няма да допусна тази грешка отново.

— Мога да ти предложа безопасност, пари — продължи Голън, сякаш не ме беше чул. — Мога да върна живота ти, Джейкъб. Единственото, което трябва да направиш, е да работиш за нас.

— Нас?

— За Малтъс и мен. Ела и кажи здрасти, Малтъс — извърна се той и викна през рамо.

В рамката на вратата зад него се появи сянка и миг по-късно ни лъхна отвратителна воня. Бронуин закри уста с ръка и направи крачка назад, аз видях, че Ема сви длани в юмруци, сякаш се готвеше да запали огън. Докоснах ръката ѝ и направих знак да не го прави.

— Точно това предлагам и аз — продължи Голън и се опита думите му да прозвучат благоразумно. — Помогни ни да намерим повече хора като теб. В замяна няма защо да се страхуваш от Малтъс или други като него. Можеш да живееш у вас. През свободното си време ще пътуваш с мен, аз ще ти покажа света и ще ти платя добре. Ще кажем на родителите ти, че ми помагаш в изследванията.

— Какво ще стане с приятелите ми, ако се съглася? — попитах аз.

Той размаха пренебрежително оръжието си.

— Те отдавна са направили своя избор. Важното е, че в момента разработваме грандиозен план, Джейкъб, и ти ще бъдеш част от него.

Дали се замислих за подобен вариант? Предполагам, че да, макар и само за момент.

Д-р Голън ми предлагаше точно това, което исках: трета възможност. Бъдеще, което не означаваше, че ще остана тук завинаги, нито пък че ще си тръгна и умра. Само един поглед към моите приятели и изписаната върху лицата им тревога обаче прокуди всяко изкушение.

— Е? — рече Голън. — Какво ще кажеш?

— По-скоро ще умра, отколкото да ти помогна.

— А — въздъхна той. — Но ти вече ми помогна. — Отстъпи към вратата мъжът. — Жалко, че няма да имаме повече сеанси, Джейкъб. Макар че загубата няма да е кой знае каква, предполагам. Четиримата може да се окажете достатъчни най-после да измъкнете стария Малтъс от изродения вид, в който затъна преди толкова време.

— Ох, не — изскимтя Инок. — Не искам да ме изядат!

— Не плачи, унизително е — просъска Бронуин. — Просто трябва да ги убием и това е!

— Ще ми се да остана и да погледам — каза Голън от прага. — Много ми се иска да погледам!

После излезе и ние останахме насаме с него. Чувах дишането на създанието в тъмното. Лепкав, клисав звук, сякаш от развален тръбопровод. Отстъпихме крачка, после още една, докато раменете ни опряха в стената. Изправихме се като осъдени затворници пред наказателен взвод.

— Трябва ми светлина — пошушнах аз на Ема, която беше толкова изплашена, че беше забравила на какво е способна.

Ръката ѝ лумна в пламъци и сред трепкащите сенки го видях — спотайваше се между коритата. Моят кошмар. Спря. Гол и без окосмяване, петнистата му сиво-черна кожа безформено висеше на широки гънки, очите му плуваха сред разложена тъкан, краката му бях криви и с подобни на бухалки стъпала, а ръцете — чифт ненужни щипки. Всяка част на тялото му изглеждаше повехнала и залиняла като при невъобразимо възрастен човек. Единствено челюстите му бяха прекомерно големи: изпъкнала редица зъби, високи и заострени като малки ножове за стек, и понеже не можеше да затвори устата си, устните му бяха разтеглени в налудничава усмивка.

После ужасяващите зъби се отключиха, зейна паст и три твърди и еластични езика, всеки с дебелината на китката на ръката ми, заопипваха въздуха. Разпростряха се върху половината стая, десет стъпки или повече, и увиснаха сгърчени, а създанието дишаше шумно през две дупки върху лицето си на прокажен, сякаш опитваше миризмата ни и преценяваше как да ни погълне. Фактът, че бяхме лесна жертва, беше единствената причина все още да не сме мъртви; приличаше на чревоугодник, който иска да се наслади на хубавата храна, и затова не бързаше.

Останалите не можеха да го видят, но разпознаха сянката му върху стената. Доловиха и очертанията на подобните на въжета езици. Ема присви длани и светлината стана по-ярка.

— Какво прави? — прошепна тя. — Защо не идва към нас?

— Играе си с нас — отвърнах аз. — Знае, че сме в капан.

— Нищо подобно — промърмори Бронуин. — Дай ми само един квадратен сантиметър от лицето му. Ще му натикам калпавите зъби в гърлото.

— На твое място, аз не бих доближил тези зъби — рекох.

Създанието тромаво пристъпи към нас, за да компенсира направените от нас крачки, езиците му се разгънаха, после се разделиха, единият се насочи към мен, другият — към Инок, а третият към Ема.

— Остави ни на мира! — извика Ема и замахна с ръка сякаш държеше факел. Езикът се отдръпна от пламъка, после се изви назад като змия, която се готви за нападение.

— Трябва да се опитаме да стигнем вратата! — изкрещях аз. — Гладният е до третото корито отляво, затова минете вдясно!

— Няма да успеем! — ревна Инок. Един от езиците докосна бузата му и той изпищя.

— Аз ще изтичам на три — извика Ема. — Едно…

В този момент Бронуин се хвърли към създанието и зави като злокобен дух. То изпищя и отстъпи назад, а кожата му, събрана на снопове, се изпъна. Тъкмо се готвеше да изстреля и трите си езика към нея, когато Бронуин блъсна коритото с лед на Мартин с всички сили, подпъхна ръце под него, наклони го, а после го вдигна и цялото огромно нещо, пълно с лед, риба и с трупа на Мартин, се килна във въздуха и се стовари върху гладния с ужасяващ трясък.

Бронуин се завъртя и отскочи към нас. „Мръдни!“ извика и аз се отдръпнах в мига, в който тя се удари в стената до мен и проби дупка в прогнилите дъски. Инок, най-малкият от нас, се шмугна в нея пръв, последван от Ема, и преди да успея да възразя, Бронуин ме сграбчи за раменете и ме изхвърли навън във влажната нощ. Приземих се по лице в една локва. Студът беше смразяващ, но мисълта за езика на гладния около гърлото ми ме правеше много енергичен.

Ема и Инок ме изправиха на крака и хукнахме да бягаме. Миг по-късно Ема извика Бронуин и спря. Обърнахме се, тя не беше с нас.

Викахме я и се взирахме в тъмнината. Не ни стигаше кураж да се върнем. После Инок възкликна:

— Там!

Бронуин се беше облегнала на ъгъла на заслона за лед.

— Какво прави? — кресна Ема. — Бронуин, бягай!

Стори ми се, че се беше залепила за стената. После отстъпи назад, засили се и удари с рамо носещата колона. Сякаш направена от кибритени клечки, постройката се срина насред облак пулверизиран лед и дървени трески, който следващият бурен порив на вятъра отвя надолу по улицата.

Закрещяхме възторжено в един глас, когато Бронуин се втурна към нас с маниакална усмивка на лице. Прегърнахме се в проливния дъжд. Смеехме се. Скоро обаче, когато осъзнахме случилото се, настроението ни се помрачи. Ема се обърна към мен и ми зададе въпроса, който навярно се въртеше в умовете на всички.

— Джейкъб, откъде тази гадина знаеше толкова много за теб? За всички нас?

— Нарече го „докторе“ — рече Инок.

— Това беше моят „психиатър“.

— Психиатър! — възкликна Инок. — Велико! Не само ни е предал на гадината, но е и луд за връзване!

— Внимавай какви ги говориш — кресна Ема и го блъсна силно. Той се готвеше да отвърне, когато застанах помежду им.

— Престанете! — рекох аз и ги разделих. После се обърнах към Инок. — Грешиш. Не съм луд. Той ме накара да повярвам в това, макар сигурно през цялото време е знаел, че съм необикновен. За едно нещо си прав. Наистина ви предадох. Разказах историите на моя дядо на непознат.

— Нямаш вина — рече Ема. — Не си могъл да знаеш, че са истина.

— Разбира се, че е трябвало да знае — викна Инок. — Ейб му е казал всичко. Показал му е и шибаните ни снимки даже!

— Голън е знаел всичко, но не е бил наясно как да ви намери — рекох. — Аз го доведох направо тук.

— Обаче той те е измамил — каза Бронуин.

— Само искам да ви уверя, че съжалявам.

— Всичко е наред — прегърна ме Ема. — Оцеляхме.

— За момента — рече Инок. — Онзи маниак обаче е още там и като се сетя колко нетърпелив беше да нахрани гладния си домашен любимец с нас накуп, мога да се обзаложа, че сега обмисля само как да се добере до примката.

— Боже, имаш право — рече Ема.

— Тогава — рекох аз — по-добре да го изпреварим.

— Да изпреварим и него също — додаде Бронуин. Извърнахме се и я видяхме да сочи към срутения заслон за лед, където разтрошените дъски се раздвижиха. — Предполагам, че ще тръгне направо към нас, а аз нямам повече къщи, които да хвърлям върху него.

„Бягайте!“ провикна се някой и ние вече наистина тичахме през глава към единственото място, където гладният не можеше да ни стигне — примката. Излязохме от града в непрогледната нощ. Смътните синкави очертания на хижите отстъпиха пред стръмни поляни. Тръгнахме нагоре към хребета, а водата шибаше краката ни и правеше пътя опасен.

Инок се подхлъзна и падна. Помогнахме му да стане и отново затичахме. Тъкмо щяхме да прекосим билото, кракът на Бронуин също поддаде и тя се изтърколи шест метра надолу по склона, преди да успее да спре. Двамата с Ема се втурнахме да ѝ помогнем. Хванахме я за ръцете и аз се извърнах да видя дали създанието идва след нас. Отвсякъде обаче ни обгръщаше мастилена тъмнина и дъждовни вихрушки. Дарбата ми да съзирам гладни се проявяваше само, ако беше достатъчно светло. Когато отново тръгнахме задъхани нагоре и една светкавица освети нощта, аз се огледах и го видях. Беше доста далеч зад нас, но се изкачваше бързо. Мускулестите му езици се забиваха в калта и го оттласкваха напред като паяк.

— Вървете! — изкрещях и всички заедно се втурнахме надолу по склона; по-скоро паднахме по задник и се плъзнахме, докато стигнахме равното и отново можехме да тичаме.

Блесна нова светкавица. Създанието беше по-близо отпреди. Напредваше ли с тази бързина, нямаше да успеем да му се изплъзнем. Можехме да се надяваме единствено да го надхитрим.

— Ако ни настигне, ще ни убие до един — изкрещях аз, — но ако се разделим, ще му се наложи да избира. Ще го примамя по заобиколния път и ще се опитам да го заблудя в блатото. Вие, останалите, гледайте да стигнете колкото се може по-бързо до примката!

— Ти си полудял! — извика Ема. — Ако някой трябва да изостане, това ще бъда аз! Аз мога да се боря с него чрез огъня!

— Не и в този дъжд — отвърнах. — Не и ако не можеш да го видиш!

— Няма да те оставя да се самоубиеш — викна тя.

Отказах се да споря. Бронуин и Инок се втурнаха напред, а двамата с Ема свърнахме встрани от пътеката с надеждата създанието да ни последва. Направи го. Вече беше толкова близо, че не се нуждаех от светкавица, за да знам къде е; топката в стомаха ми беше достатъчна. Затичахме хванати за ръце, препъвахме се в набразденото от ровове и синори поле, падахме и си помагахме да станем като в епилептичен танц. Оглеждах земята за камъни, които да използвам като оръжие, когато изведнъж от тъмнината пред нас изплува някакъв силует — малка разнебитена барака без прозорци и врати, която в паниката си не разпознах.

— Да се скрием! — избъбрих аз и задъхано си поех дъх. „Боже, дано, дано създанието да е тъпо“, замолих се, когато се втурнахме към постройката. Описахме широк полукръг с надеждата, че ще влезем незабелязано.

— Чакай! — извика Ема, когато заобиколихме бараката. Извади една от хартиите на Инок от дъждобрана си и бързо я омота около някакъв камък, който вдигна от земята, в импровизирана прашка. Замачка я в ръце, докато я запали и я захвърли далеч от нас. Топката се приземи насред блатото и освети тъмнината със слабо сияние. — Искам да го подведа — обясни тя, после двамата потънахме в непрогледната тъмнина на бараката.

Плъзнахме се покрай увисналата на пантите врата и нагазихме в морето от тъмна, воняща тор. Осъзнах къде сме, когато краката ни затънаха с жвакане, от което ми се повдигна.

— Какво е това? — прошепна Ема. — В този момент внезапно издишания от животните въздух накара и двама ни да подскочим. В пристройката се бяха скупчили овце, които като нас търсеха подслон в мразовитата нощ. Когато очите ни привикнаха към тъмнината, усетихме втренчените им погледи — бяха десетки.

— Точно това е, което си мисля, нали? — предпазливо вдигна единия си крак Ема.

— Не мисли за него сега — отвърнах аз. — Хайде, да се махаме от тази врата.

Взех ръката ѝ и се запромъквахме през лабиринта от плашливи животни, които се отдръпваха, когато ги докоснехме. Прекосихме тесен коридор и стигнахме някаква стая с висок прозорец и с притворена, все още закрепена в рамката си врата. Трудно беше да кажем повече за останалите помещения. Приклекнахме в най-отдалечения ъгъл, зачакахме и се заослушвахме зад стената от нервни овце.

Опитах се да не затъвам дълбоко в тора, но всъщност нямах кой знае какъв избор. Изтекоха няколко минути, през които се взирах като слепец в тъмното, преди да започна да различавам очертанията на предметите. В единия ъгъл бяха струпани ясли и каси, а по стената зад нас висяха ръждясали сечива. Огледах се за нещо, което да е достатъчно остро, че да ни послужи вместо оръжие. Забелязах някакво подобие на огромна ножица и го взех.

— Да не си решил да стрижеш овцете? — рече Ема.

— По-добре от нищо.

Тъкмо свалих ножицата от стената, отвън долетя шум. Овцете изблеяха неспокойно, когато един дълъг черен език се провря през останалото без стъкла помещение. Отново се свих на пода. Ема притисна уста с ръка, за да заглуши дишането си.

Езикът обходи помещението като перископ и както по всичко личеше, пробваше въздуха. За късмет, бяхме потърсили убежище в най-вонливата част на острова. Смрадта на овцете трябва да е прикрила миризмата ни, понеже скоро създанието се отказа и се отдалечи с несигурни стъпки от прозореца. Шумът от крачките му заглъхна в далечината.

Ема свали ръка от устата си и въздъхна.

— Мисля, че се хвана на въдицата — прошепна тя.

— Искам да знаеш нещо — рекох аз. — Ако се измъкнем сега, аз оставам.

— Наистина ли? — сграбчи ръката ми тя.

— Не мога да се прибера у дома. Не и след всичко това. Без значение доколко ще ви бъда полезен — дължа ви го. Вие бяхте в пълна безопасност преди моето пристигане.

— Ако се измъкнем — облегна се тя на мен, — ще съжалявам само за едно.

После някакъв странен магнит привлече главите ни, но преди устните ни да се докоснат, тревожно блеене разсече тишината в съседното помещение. Отдръпнахме се, когато невъобразим шум накара овцете да хукнат като обезумели в кръг. Блъскаха се, отскачаха една от друга и ни притиснаха към стената.

Звярът не беше толкова тъп, колкото ми се искаше.

Дочух стъпките му да приближават към нас. Дори да сме имали време за бягство, вече не разполагахме с такова. Сега само се зарихме още по-дълбоко във вонящата тор и се замолихме и това да ни отмине.

В следващия миг вече долавях миризмата му. Беше по-остра от всяко зловоние в бараката. Стигна до мен от прага на стаята. Изведнъж овцете се втурнаха към вратата, скупчиха се като пасаж от риби и така ни притиснаха към стената, че спряха дъха ни. Вкопчихме се един в друг, без да смеем да издадем и звук, до слуха ни стигаше единствено блеене и тропот на копита. После се разнесе нов дрезгав писък, внезапен и отчаян, само за да стихне миг по-късно също така ненадейно, пресечен от звука на разтрошени кости. Не ми беше нужно да погледна, за да разбера, че някоя овца е била разкъсана.

Възцари се хаос. Обзети от паника, животните се блъскаха като обезумели и толкова пъти ни запратиха към стената, че ми се зави свят. Гладният нададе пронизителен писък и започна да поднася овцете една след друга към олигавените си челюсти. Отхапваше къс от всяка сред пръски кръв, а после я захвърляше като преситен средновековен крал, който се наслаждава на мрачно пиршество.

И отново, и отново — проправяше си път към нас чрез убийства. Парализирах се от ужас. Затова и не мога да обясня какво се случи после.

Инстинктът ми нашепваше да остана скрит, да се зария още по-дълбоко в изпражненията, но изведнъж една ясна мисъл ме измъкна от вцепенението. Нямаше да допусна да умрем в тази пълна с лайна дупка. Блъснах Ема зад най-едрата овца, която се изпречи пред погледа ми, и се втурнах към вратата.

Беше затворена и на трите метра до нея имаше много животни, но аз закрачих през тях. Блъснах я с рамо и тя зейна. Запрепъвах се навън в дъжда и изкрещях: „Ела и ме вземи, гадно копеле“. Разбрах, че съм привлякъл вниманието му, понеже нададе ужасяващ рев и овцете се втурнаха през вратата покрай мен. Изправих се колебливо на крака и когато се уверих, че ме следва и е оставило Ема, хукнах към блатото.

Чувствах го по петите си. Можех да тичам и по-бързо, но още държах ножицата — нещо ме възпираше да я захвърля. После почвата поддаде под краката ми. Разбрах, че съм стигнал блатото.

На два пъти гладният се оказа толкова близо до мен, че езиците му шибнаха гърба ми, и когато бях сигурен, че ще ги обвие като ласо около гърлото ми и ще затегне хватката, докато главата ми изпука, той се спъна и падна. Единствената причина да хукна към могилата беше, че знаех къде точно да стъпя. Благодарение на Ема можех да пробягам разстоянието в безлунна нощ при най-силния ураган.

Покатерих се върху каменната купчина и като стрела се шмугнах в отвърстието. Вътре беше непрогледно като катран, но това нямаше значение — достатъчно беше да стигна залата и щях да съм в безопасност. Запълзях на четири крака, защото нямах време дори да се изправя. Изминал бях половината път и вече имах надежда, че ще оцелея, когато нещо ме задърпа назад. Един от езиците беше уловил глезена ми.

С два от езиците си гладният се беше заловил за камъните около входа на тунела, забил ги беше като лостове в калта и беше запречил входа като капак на делва. Третият език ме теглеше навън, сякаш бях риба, уловена на въдица.

Задрасках земята, но острият чакъл разрани пръстите ми. Преобърнах се по гръб и се опитах да се вкопча в камъните със свободната си ръка, обаче дланта ми само се плъзна по тях. Исках да прережа езика с ножицата, ала той се оказа прекалено жилест и твърд, като въже от мускули, а ножицата беше прекалено тъпа. Затворих очи. Не исках челюстите, които ме поглъщат, да са последното, което ще видя; вкопчих се в ножицата с две ръце и я забих напред. Времето сякаш се разтегли. Казват, че при автомобилни и влакови катастрофи или при свободно падане от самолет се случва същото. После почувствах удар, от който костите ми изтракаха и аз се блъснах в гладния.

Останах без дъх, а от създанието се разнесе писък. И двамата излетяхме от тунела и се търколихме надолу по каменната могила в тресавището. Когато отново отворих очи, видях разтворената ножица забита до дръжката в очите на звяра. Разнесе се квичене, сякаш кастрираха десет прасета наведнъж. Гладният се претърколи и запремята в шупналата от дъжда тиня. Около ръждивите рамене на ножицата бликна като черна река и запулсира гъста течност.

Усетих, че умира. Животът изтичаше от него и езикът му разхлаби хватката около глезена ми. Аз самият се почувствах различно. Стомахът ми, свит на топка, бавно се отпусна. Най-после създанието притихна и потъна. Там, където беше главата му, остана само слуз, а кървавото петно беше единственият знак, че някога го е имало.

Почувствах, че блатото засмуква и мен. Колкото повече се съпротивлявах, толкова по-надълбоко ме завличаше. Каква любопитна находка щяхме да се окажем двамата след хиляда години, рекох си аз. Торфът щеше да ни консервира.

Опитах се да напипам по-твърда почва, но успях единствено да се оттласна на по-дълбоко. Калта се покачваше. Погълна ръцете, гърдите, стегна гърлото ми като въже.

Извиках за помощ. И като по чудо тя дойде. Първоначално помислих, че е светулка, която запримигва към мен. После чух гласа на Ема да ме вика и отвърнах.

Във водата падна клон от дърво. Вкопчих се в него и Ема го издърпа. Когато най-после излязох от блатото, толкова силно треперех, че се проснах на земята. Ема се свлече до мен и ме прегърна.

Убих го, мислех си аз. Наистина го убих. Толкова време бях живял в страх, но и през ум не ми беше минало, че наистина мога да убия това създание!

Почувствах прилив на сила. Сега вече щях да се защитавам. Знаех, че никога няма да стана силен като дядо, но не бях и мекушаво безгръбначно. Можех да ги изтребя.

Опитах се да говоря.

— Мъртво е. Убих го.

Разсмях се. Ема ме прегърна и притисна бузата си до моята.

— Зная, че той щеше да се гордее с теб — рече тя.

Целунахме се. Нежно и мило; дъждът се стичаше по носовете ни и пълнеше полуотворените ни усти. Изведнъж тя рязко се отдръпна и прошепна:

— Онова, което каза преди? Наистина ли го мислеше?

— Ще остана — рекох аз. — Ако мис Перигрин ми разреши.

— Ще ти разреши. Аз ще се погрижа.

— Преди това по-добре да намерим психиатъра ми и да го обезоръжим.

— Добре — рече тя със сурово изражение. — Да не губим време.

Оставихме дъжда зад себе си и попаднахме насред опушен и потънал в хаос пейзаж. Примката още не беше синхронизирана и в блатото зееха бомбени кратери, в небето бръмчаха самолети, а дърветата в далечината приличаха на огнена стена. Тъкмо исках да предложа да изчакаме, докато днес стане вчера, за да стигнем къщата, когато две силни ръце изведнъж ме сграбчиха.

— Живи сте! — извика Бронуин. Инок и Хю бяха с нея и когато тя се отдръпна, те се здрависаха с мен и ме огледаха.

— Извинявай дето ти казах, че си предател — рече Инок. — Радвам се, че не си мъртъв.

— И аз се радвам — отвърнах.

— Цял-целеничък? — огледа ме Хю.

— Две ръце, два крака — раздвижих се аз, за да покажа, че съм непокътнат. — И не трябва да се страхувате повече от гладния. Убихме го.

— О, зарежи тази скромност — гордо рече Ема. — Ти го уби.

— Невероятно — рече Хю, но никой от двамата не се усмихна.

— Какво има? — запитах. — Чакай, защо не сте в къщата? Къде е мис Перигрин?

— Изчезнала е — рече Бронуин с разтреперан глас. — Също и мис Авъсет. Отвлякъл ги е.

— Боже — възкликна Ема, — закъснели сме.

— Нахълта с оръжие — рече Хю, без да откъсва поглед от земята. — Опита се да вземе Клеър за заложник, но тя го ухапа с устата на тила си, затова я пусна и сграбчи мен. Аз се съпротивлявах, но той ме удари по главата с пистолета — Хю докосна главата си зад ухото и протегна към мен окървавени пръсти. — Заключи всички в мазето и каза, че ако директорката и мис Авъсет не се превърнат в птици, ще пробие още една дупка в главата ми. И те се подчиниха, а той ги натика в клетка.

— Имал е клетка? — възкликна Ема.

— Малка клетка — кимна Хю, — затова нямаха място да направят каквото и да е. Да върнат предишния си облик или да излетят. Реших, че и аз съм част от плячката, но той ме блъсна в мазето при другите и избяга с птиците.

— В този вид ги заварихме, когато се прибрахме — горчиво каза Инок. — Криеха се като последните страхливци.

— Не сме се крили! — викна Хю. — Той ни заключи! По-добре да ни беше застрелял!

— Зарежи това — изсъска Ема. — В коя посока тръгна? Защо не го проследихте?

— Не знаем накъде е тръгнал — отвърна Бронуин. — Надявахме се вие да го видите.

— Не, не сме го видели! — Ема раздразнено подритна един камък.

Хю извади нещо изпод ризата си. Малка снимка.

— Натъпка това в джоба ми, преди да си замине. Каза, че ако се опитаме да го проследим, ще ги сполети същото.

— О — възкликна Бронуин и измъкна снимката от ръцете му. — Това мис Рейвън ли е?

— Мисля, че е мис Кроу — рече Хю и плъзна ръце по лицето си.

— Пиши ги мъртви — изстена Инок. — Знаех, че и този ден ще дойде.

— По-добре да не бяхме напускали къщата — тъжно каза Ема.

— Милърд беше прав.

Една бомба падна някъде в блатото и далечен дъжд от осколки последва приглушения взрив.

— Чакайте малко — рекох аз. — Първо, не сме сигурни дали е мис Кроу или мис Рейвън. Това може да е снимка и на най-обикновена врана. А ако Голън е искал да убие мис Перигрин или мис Авъсет, защо ще се главоболи да ги отвлича? Ако е искал да са мъртви, те вече щяха да са мъртви. А ако не бяхме излезли — погледнах Ема, — сега щяхме да сме заключени в мазето с останалите, а гладният още да се навърта наоколо!

— Не се опитвай да ме успокоиш — рече тя. — Това се случва заради теб!

— Само допреди десет минути ме уверяваше, че се радваш.

— Преди десет минути мис Перигрин не беше отвлечена.

— Престанете — обади се Хю. — Единственото, което има значение сега е, че Птицата я няма и ние трябва да я върнем!

— Чудесно! — рекох аз. — Дайте да помислим. Ако сте гадина, къде бихте отнесли две отвлечени имбрини?

— Зависи какво замислям да направя с тях — рече Инок. — А точно това ние не знаем.

— Първо трябва да ги измъкнеш от острова — каза Ема. — Значи ще ти трябва лодка.

— Кой остров, обаче? — запита Хю. — В примката или извън нея?

— Извън нея вилнее буря — казах аз. — Никой няма да стигне далеч с лодка там.

— Тогава той трябва да е още тук — в гласа на Ема се прокрадна надежда. — Защо си губим времето? Да тръгваме към пристанището!

— Може да е на пристанището — обади се Инок. — Ако още не е заминал. Дори да го открием в тази тъмница, без по пътя някой шрапнел да ни изкорми, да не забравяме, че има пистолет. Да не сте си изгубили ума? Кое предпочитате — Птицата отвлечена или застреляна преди очите ви?

— Хубаво де — викна Хю. — Да се откажем и да се приберем у дома, така ли? Кой иска чаша хубав топъл чай преди сън? По дяволите! Птицата не е наоколо и дай да го ударим през просото. — Хю плачеше и гневно бършеше очите си. — Как е възможно дори да не опитаме след всичко, което тя направи за нас?

Преди Инок да отговори, чухме, че някой ни вика от пътеката. Хю пристъпи напред, присви очи и изведнъж върху лицето му се изписа учудване.

— Фиона — рече той. До този момент не бях допускал, че Фиона може да говори с такава скорост. Изключено беше обаче да разберем какво казва през шума на самолетните мотори и далечните експлозии, затова просто хукнахме през тресавището.

Стигнахме пътеката задъхани, а Фиона вече беше прегракнала. Погледът ѝ беше също толкова налудничав, колкото и косата. Тя започна да ни тегли, да ни дърпа и бута по пътеката към града. Крещеше така трескаво на своя невъобразим ирландски акцент, че никой не я разбираше. Хю хвана раменете ѝ и ѝ каза да говори по-бавно.

Тя си пое дълбоко дъх, но продължи да трепери като листа. После посочи зад себе си.

— Милърд го проследи! — рече Фиона. — Той се скри, когато онзи мъж ни затвори в мазето, и после, като си тръгна, Милърд го последва!

— Къде е? — запитах аз.

— Бил с лодка.

— Виждаш ли — извика Ема. — Пристанището!

— Не — каза Фиона, — става дума за твоята лодка, Ема. Онази, за която мислеше, че никой не знае, и която държиш в малкия залив. Отплавал с клетката и започнал да обикаля в кръг, но после течението станало много силно и той стигнал при скалите до фара. Още е там.

Втурнахме се към фара като обезумели. Стигнахме скалите над него и намерихме останалите деца, скупчени насред туфа трева досам ръба.

— Залегнете! — изсъска Милърд.

Свлякохме се на колене и запълзяхме към тях. Стояха приклекнали зад тревата и се редуваха да наблюдават фара. Изглежда още не можеха да излязат от шока — и особено по-малките, — сякаш кошмарът около тях не достигаше напълно до съзнанието им. Фактът, че самите ние бяхме преживели свой кошмар, остана почти незабелязан. Пропълзях през тревата към ръба на скалата и надникнах. Забелязах кануто на Ема, привързано към скалите, недалеч от потопения кораб. Голън и имбрините не се виждаха никъде.

— Какво става там? — запитах аз.

— Един бог знае — отвърна Милърд. — Чака някой да го прибере или течението да отслабне, че да се измъкне.

— В моята малка лодка? — в гласа на Ема се прокрадна недоверие.

— Не съм сигурен, както вече казах.

Един след друг се разнесоха три оглушителни изстрела и всички се приведохме, а небето стана оранжево.

— Тук наоколо падат ли бомби, Милърд? — запита Ема.

— Моето изследване е насочено единствено към поведението на хора и животни — отвърна той. — Не и на бомби.

— Е, това дяволски ни помага сега — рече Инок.

— Тук наоколо има ли още лодки? — обърнах се аз към Ема.

— Не, опасявам се — поклати глава тя. — Ще трябва да стигнем там с плуване.

— Ще стигнем с плуване и какво? — намеси се Милърд. — Ще ни направи на решето с пистолета си.

— Ще измислим нещо — отвърна тя.

— Ами, добре — въздъхна Милърд. — Да импровизираме самоубийство.

— Е? — Ема погледна последователно всеки от нас. — Някой с по-добра идея?

— Де да можех да бъда сега с войниците си… — започна Инок.

— Те ще се разпаднат във водата — сряза го Милърд.

Инок сведе глава. Останалите замълчаха.

— Решено тогава — рече Ема. — Кой е за?

Вдигнах ръка. Бронуин ме последва.

— Ще ви трябва някой, когото гадината не може да види — каза Милърд. — Вземете и мен, ако трябва.

— Четирима стигат — отсече Ема. — Надявам се, че сте добри плувци.

Нямахме време за повече разговори или емоционални сбогувания. Останалите ни пожелаха късмет и ние тръгнахме.

Наметнахме черните дъждобрани и притичахме през тревата, приведени като командоси, докато стигнахме пътеката към плажа. Спуснахме се по задник, а краката и панталоните ни повлякоха малки пясъчни лавини.

Изведнъж над главите ни се разнесе бучене сякаш от петдесет електрически триона. Залепихме се за земята, когато самолетът прелетя над главите ни. Вихрушката разроши косите ни и вдигна пясъчна буря. Стиснах зъби в очакване да избухне бомба и да ни разкъса. Нищо такова не се случи обаче.

Продължихме. Стигнахме плажа и Ема ни събра около себе си.

— Между нас и фара — започна тя — има потънал кораб. Тръгвам натам, следвайте ме. Стойте под водата. Не му позволявайте да ни види. Стигнем ли кораба, ще потърсим тоя тип и ще решим какво да правим.

— Давайте да си върнем нашите имбрини — рече Бронуин.

Прокраднахме се до прибоя и се плъзнахме по корем в студената вода. Първоначално напредвахме лесно, но колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова по-трудно плувахме срещу прилива. Над главите ни профуча втори самолет и вдигна режещи пръски вода.

Едва си поемахме дъх, когато стигнахме кораба. Прилепихме се към корпуса. Единствено главите ни останаха над водата. Взряхме се във фара и малкия пуст остров до него, но от моя сбъркан терапевт нямаше и следа. Пълната луна се носеше ниско по небето, надничаше през талазите бомбен пушек и просветваше като призрачен двойник на маяка.

Стигнахме до края на потъналия корпус. От скалите на фара ни деляха около четирийсет и пет метра.

— Ето какво предлагам да направим — рече Ема. — Той вече знае колко е силна Уин, затова тя е най-застрашена. Двамата с Джейкъб ще намерим Голън и ще привлечем вниманието му, а Уин ще се промъкне отзад и хубавичко ще го цапардоса по главата. Милърд пък ще се погрижи за клетката. Някакви възражения?

Сякаш в отговор проехтя изстрел. В първия момент не разбрахме какво точно става — не беше като онези, които се чуваха около нас — далечни и мощни. Този беше от малокалибрено оръжие — по-скоро пукот, отколкото гърмеж — и едва когато до слуха ни стигна свистенето на втори куршум, придружен от пръски вода, разбрахме, че е Голън.

— Залегни! — извика Ема. Плъзнахме се под водата и загребахме с всички сили напречно на корпуса. Оставихме го зад себе си и се гмурнахме в откритите води зад него. Когато подадохме глави над водата, едва си поехме дъх.

— Дотук с плана да го изненадаме — рече Милърд.

Голън вече не стреляше, но го виждахме до фара с пистолет в ръка.

— Ей, той може да е злобно копеле, но не е тъп — обади се Бронуин.

— Очаквал е да го проследим.

— Сега вече нищо не можем да направим — плесна във водата с ръка Ема. — Ще ни надупчи на решето.

— Не може да надупчи нещо, което не вижда — приближи се покрай останките от кораба Милърд. — Тръгвам.

— В океана не си невидим, глупчо — рече Ема и беше права: във водата, където той стоеше, се полюляваше празно пространство с очертания на торс.

— Пак съм по-невидим от вас — отвърна Милърд. — Както и да е, проследих го през целия остров и той нищо не забеляза. Мисля, че мога да се справя с още стотина метра.

Трудно беше да спорим. Или трябваше да се откажем, или да преминем под дъжд от куршуми.

— Добре — съгласи се Ема. — Щом мислиш, че можеш да се справиш.

— Все някой трябва да се пише герой — отвърна той и прекоси корпуса.

— Знаменити последни думи — промърморих аз.

В обгърнатата в пушек далечина видях Голън да прикляква в очертанията на вратата на фара и да се прицелва през перилата.

— Внимавай — викнах аз, но беше прекалено късно.

Проехтя изстрел и Милърд изкрещя.

Вкупом се покатерихме върху корпуса и се спуснахме към него. Бях убеден, че ще бъда застрелян и за момент обърках пляскането на краката ни с дъжд от куршуми. После стрелбата спря — казах си, че презарежда, а това ни позволяваше да си поемем глътка въздух.

Милърд беше коленичил във водата замаян, а кръвта изтичаше от него. За първи път виждах очертанията на тялото му, оцветени в червено.

— Милърд? — Ема взе ръката му. — Добре ли си? Кажи нещо!

— Трябва да се извиня — каза той. — Изглежда съм прострелян.

— Да спрем кръвотечението! — рече Ема. — Обратно към брега!

— Глупости — каза Милърд. — Този човек никога вече няма да се остави да го доближите. Върнете ли се сега, със сигурност ще изгубите мис Перигрин.

Проехтяха още изстрели. Един куршум изсвистя покрай ухото ми.

— Насам — викна Ема. — Скачайте!

В първия момент не я разбрах — бяхме на трийсет метра от края на кораба, — после обаче проумях какво има предвид. Говореше за тъмното отвърстие в корпуса, за вратата към товарното отделение. Двамата с Бронуин вдигнахме Милърд и се спуснахме след нея. Около нас рикошираха куршуми. Сякаш някой подритваше кофа за боклук.

— Задръж дъха си — рекох аз на Милърд, когато стигнахме пролуката и се гмурнахме с краката напред.

Спуснахме се няколко стъпала надолу по стълбата и спряхме. Опитах се да държа очите си отворени, но солената вода пареше нетърпимо. Долавях вкуса на кръвта на Милърд във водата.

Ема поднесе дихателната тръба към мен, а аз я подадох на останалите. Бях останал без дъх след спринта и глътките въздух, които успявах да поема от време на време, не ми стигаха. Дробовете ме боляха, чувствах главата си странно олекнала.

Някой подръпна ризата ми. Даваше ми знак да изплувам. Бавно се изтеглих нагоре по стълбата и заедно с Бронуин и Ема подадох глава над повърхността, колкото да дишаме и разговаряме, докато Милърд остана в безопасност долу с тръбата изцяло на негово разположение.

Говорехме шепнешком, без да изпускаме фара от полезрението си.

— Не бива да оставаме тук — рече Ема. — Милърд кърви.

— За двайсет минути ще го отведа до брега — рекох аз.

— Може да умре и по пътя.

— Не зная какво друго да направя!

— Фарът е близо — рече Бронуин. — Да отидем там.

— Тогава Голън ще се погрижи всички да кървим! — рекох аз.

— Няма — настоя Бронуин.

— Защо не? Да не сме бронирани?

— Може пък и да сме — тайнствено отвърна Бронуин, после пое дъх и изчезна надолу по стълбата.

— За какво говори? — запитах аз.

— Представа нямам — каза Ема притеснено. — Каквото и да е обаче, по-добре да побърза.

Погледнах какво прави Бронуин, но вместо това видях Милърд, заобиколен от любопитни риби-фенери до стълбата под нас. После почувствах, че целият скелет вибрира под краката ми, и миг по-късно Бронуин изплува с метален къс, около два метра на метър и двайсет, с кръгъл, занитен в горната част отвор. Изкъртила беше вратата на товарното отделение.

— И за какво ти е това? — запита Ема.

— Ще отида до фара — отвърна тя. После се изправи с вратата пред себе си.

— Уин, той ще те застреля! — извика Ема и тогава наистина се чу изстрел. Куршумът обаче отскочи от вратата.

— Невероятно! — рекох аз. — Като щит е!

— Уин, гениална си! — прихна Ема.

— Милърд може да се хване за гърба ми — рече тя. — А вие вървете след нас.

Ема изтегли Милърд от водата и обви ръцете му около врата на Бронуин.

— Долу е вълшебно — рече той. — Ема, защо никога не си ми казвала за ангелите?

— Какви ангели?

— Красивите зелени ангели, които живеят долу — Милър трепереше, а гласът му звучеше отнесено. — Много мили бяха, предложиха ми да ме отведат в рая.

— Никой няма да ходи в рая — каза Ема ядосано. — Държиш се за Бронуин, нали?

— Добре — отвърна замечтано той.

Ема застана зад Милърд и го прихвана, за да не се изплъзне от гърба на Бронуин. Аз застанах зад Ема, най-отзад в нашата странна колона, и всички тръгнахме с тежки стъпки по корабния корпус към фара.

Превърнахме се в огромна мишена и Голън веднага изпразни пистолета си в нас. Шумът, с който куршумите отскачаха от вратата, беше оглушителен, но донякъде и окуражителен, понеже след десетина изстрела той спря. Не вярвах обаче, че куршумите му са се свършили.

Стигнахме края на корпуса и Бронуин предпазливо ни поведе към фара, като държеше масивната врата пред нас. Колоната ни плуваше зад нея кучешката. Ема неспирно говореше на Милърд и го караше да отвръща на въпросите ѝ, за да не изпадне в безсъзнание.

— Милърд! Как се казва министър-председателят?

— Уинстън Чърчил — рече той. — Да не си се побъркала?

— Коя е столицата на Бирма?

— Боже, представа нямам. Рангун.

— Добре! На коя дата си роден?

— Защо не престанеш да крещиш и не ме оставиш да си кървя на мира?

Не ни отне много време да прекосим късото разстояние между потъналия кораб и фара. Когато Бронуин, нарамила щита, се катереше на скалите, Голън стреля няколко пъти и от ударите на куршумите тя изгуби равновесие. Приведохме се зад нея, но Бронуин залитна и едва не падна по гръб върху скалата, което при нейното тегло и тежестта на вратата би ни смазало. Ема я хвана за кръста и я избута, Бронуин и вратата се заклатиха, но се задържаха върху сушата. Изкатерихме се и ние, а хладният нощен въздух ни прониза.

Дълга петнайсет метра в най-широката си част, скалата, върху която беше издигнат фарът, всъщност представляваше малък остров. Петнайсетина каменни стъпала в ръждясалата основа на фара водеха към отворената врата. В рамката ѝ стоеше Голън с насочен към нас пистолет.

Рискувах и надникнах през кръглия отвор. В едната си ръка той държеше малка клетка, а в нея две птици пляскаха с криле, но бяха така плътно притиснати една в друга, че не можех да ги различа.

Покрай ушите ми профуча куршум и аз се сниших.

— Още една крачка и ще застрелям и двете — извика Голън и разклати клетката.

— Лъже — рекох аз. — Те са му нужни.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — рече Ема. — В крайна сметка той е луд.

— Не можем да отстъпим и да се откажем ей така.

— Дайте да го нападнем — рече Бронуин. — Ще го изненадаме. Но за да успеем, трябва да действаме веднага!

Преди да реагираме, Бронуин вече тичаше към фара. Не ни оставаше друг избор, освен да я последваме — тя носеше нашата защита, — а миг по-късно куршуми се сипеха върху вратата и задълбаха скалите около краката ни.

Сякаш бяхме под влак, който набираше скорост. Бронуин беше страховита: нададе нечовешки рев, вените по врата ѝ пулсираха, а по ръцете и гърба ѝ се процеждаше кръвта на Милърд. В този момент бях наистина щастлив, че не съм от другата страна на вратата.

— Минете зад стената — изкрещя Бронуин, когато наближихме фара.

С Ема сграбчихме Милърд и свърнахме вляво, за да се прикрием зад отдалечения край на фара. С периферното си зрение видях Бронуин да вдига вратата над главата си и да я стоварва върху Голън.

Разнесе се оглушителен трясък, след него писък и миг по-късно Бронуин, зачервена и задъхана, дойде при нас.

— Мисля, че го уцелих! — възторжено рече тя.

— А птиците? — запита Ема. — Сети ли се изобщо за тях?

— Той хвърли клетката. Добре са.

— Е, можеше поне да ни попиташ, преди да се правиш на безстрашна и да рискуваш живота на всички ни! — викна Ема.

— Тихо — изшътках аз. Дочухме слаб звук от скърцане на метал.

— Какво е това?

— Качва се по стълбите — отвърна Ема.

— По-добре го последвайте — изхриптя Милърд. Извърнахме се изненадани към него. Облегнал се беше тежко на стената.

— Не и преди да се погрижим за теб — рекох аз. — Някой знае ли как се прави турникет?

— Аз зная — Бронуин се наведе и разкъса крачола на панталоните си. — Ще спра кървенето му, вие хванете гадината. Хубавичко го цапардосах, но явно не е достатъчно. Не го оставяйте да си вземе дъх.

— Готова ли си? — извърнах се аз към Ема.

— Ако имаш предвид да стопя лицето на тая гад — рече тя и между дланите ѝ затрепкаха тънки огнени дъгички, — можеш да разчиташ!

Вратата от кораба лежеше изкривена върху стъпалата. Покатерихме се върху нея и влязохме в кулата на фара. Помещението беше тясно и високо — огромен кладенец със стълба, извита от пода до високата над трийсет метра каменна площадка. Стъпките на Голън отекваха някъде горе, но беше прекалено тъмно, за да разберем точно къде е.

— Виждаш ли го? — взрях се аз в зашеметяващата височина на кулата.

В отговор куршум рикошира в стената до мен, а друг се заби в пода до краката ми. Отскочих назад с разтуптяно сърце.

— Насам! — извика Ема. Сграбчи ръката ми и ме повлече навътре, към единственото място, където куршумите на Голън не можеха да ни стигнат — непосредствено под стълбата.

Изкачихме няколко стъпала, вече разклатени като лодка в лошо време.

— Страшно е — възкликна Ема и кокалчетата на пръстите, с които стискаше перилата, побеляха. — Дори да не паднем, докато се изкачваме нагоре, той ще ни застреля!

— Щом ние не можем да се изкачим, да го накараме той да слезе — залюлях се аз напред-назад, задърпах перилата и затропах с крака, за да накарам стълбите да вибрират. Ема ме изгледа сякаш си бях изгубил ума, но после разбра и започна да тропа и да се люлее заедно с мен. Малко по-късно стълбата вече неистово се клатеше.

— А ако цялата конструкция се срути? — изкрещя Ема.

— Да се надяваме, че това няма да се случи!

Залюляхме се още по-силно. Отгоре заваля дъжд от болтове и нитове. Перилата вибрираха толкова силно, че едва ги удържах. Чух Голън да крещи и нарежда впечатляващи с многозначителността си ругатни, после нещо издрънча по стълбите и падна близо до нас.

Боже, ами ако това е клетката, беше първото, което ми мина през ума. Спуснах се покрай Ема и се втурнах да проверя.

— Какво правиш? — извика Ема. — Ще те застреля!

— Няма! — вдигнах триумфално пистолета на Голън.

Топъл беше, след толкова изстрели. И тежък. Нямах ни най-малка представа дали в него все още има куршуми, нито пък как да проверя това в тъмнината. Напразно се опитвах да си припомня нещо полезно от няколкото урока по стрелба, които позволиха на дядо да ми даде, но в крайна сметка просто изтичах обратно при Ема.

— В клопка е на върха — рекох аз. — Да бъдем по-предпазливи и да се опитаме да се споразумеем с него, защото иначе един бог знае какво ще му щукне да направи с птиците.

— Ще се споразумея с него аз — процеди Ема през зъби.

Тръгнахме нагоре. Стълбата се клатеше застрашително и беше толкова тясна, че вървяхме един след друг приведени, за да не ударим главите си в горните стъпала. Молех се някоя от връзките, които бяхме разхлабили, да не била от носещата конструкция.

Приближихме площадката и забавихме ход. Не смеех да погледна надолу. Виждах единствено краката си върху стъпалата, ръката си, която се плъзгаше по нестабилния парапет и другата ръка с пистолета. Нищо друго нямаше значение.

Очаквах изненадващо нападение, но такова не последва. Стълбището свършваше с отвор в каменната площадка над главите ни, през който влизаха хапещият хлад на нощния въздух и воят на вятъра. Проврях пистолета и подадох глава. Бях напрегнат и готов да се бия, но никъде не виждах Голън. Встрани от мен зад дебело стъкло премигваше силна светлина, която ме заслепяваше, а от другата страна имаше тънко перило. Отвъд него беше бездната: десет етажа въздух и след това скалите и кипящото море.

Пристъпих към тясната площадка и подадох ръка на Ема. Стояхме с гръб към фара, чиято топлина усещахме, и с лице към студения вятър.

— Птицата е близо — прошепна Ема. — Мога да я почувствам.

Леко сви китката си и между пръстите ѝ затрепка кълбо от гневен червен пламък. По цвета и интензивността му разбрах, че този път тя беше създала не просто светлина, а оръжие.

— Да се разделим — казах аз. — Ти тръгни в едната посока, аз — в другата. Така няма да успее да се измъкне.

— Страхувам се, Джейкъб.

— И аз. Той обаче е ранен, а и пистолетът му е в нас.

Тя кимна и докосна ръката ми, после се извърна.

Бавно заобиколих лампата, стиснал в ръка пистолета, който навярно беше зареден. Постепенно откривах какво имаше от другата страна.

Видях Голън да клечи с наведена глава, опрял на перилата гръб и с клетката между краката. На носа му имаше разрез, който кървеше силно и се процеждаше като сълзи по лицето му.

За пръчките на клетката беше прикрепена малка червена светлинка, която премигваше на всеки няколко секунди.

Направих крачка напред, а той вдигна глава и ме изгледа. Лицето му беше сякаш набраздено от спечената кръв, едното му бяло око проблясваше зад мътна пелена, от ъглите на устата му се стичаше слюнка.

Видя ме и се надигна колебливо с клетка в ръка.

— Остави я долу.

Наведе се, сякаш се подчиняваше, но после се опита да избяга. Извиках и се спуснах след него, той изчезна зад лампата, където видях сиянието от огъня на Ема. Голън се върна към мен. Виеше, а косата му димеше и държеше лицето си с ръка.

— Не мърдай! — креснах аз и той осъзна, че е в капан. Вдигна клетката и се прикри зад нея. После злостно я разлюля. Птиците изпищяха пронизително и закълваха пръстите му през пръчките.

— Това ли искаш? — изкрещя Голън. — Хайде, давай, изгори ме! И птиците ще изгорят с мен. Застреляй ме и ще ги хвърля през перилата!

— Не и ако те застрелям в главата.

Той се изсмя.

— И да искаш, не можеш да го направиш. Забравяш, че познавам много добре окаяната ти, лабилна психика. Това ще те накара да сънуваш кошмари.

Представих си, че присвивам пръст около спусъка и натискам; откат и изстрел. Какво толкова трудно имаше? Защо само като помислех за това, ръката ми започваше да трепери? Колко ли гадини беше убил дядо? Десетки? Стотици? Ако беше тук сега, Голън вече щеше да е мъртъв, прострелян още докато клечеше замаян до перилата. Пропуснал бях тази възможност; минута на малодушно колебание, което можеше да коства живота на имбрините.

Огромната лампа се завъртя, заля ни светлина и ни превърна в ярки бели силуети. Голън стоеше с лице към нея, направи гримаса и отклони поглед встрани. Поредната пропусната възможност, помислих си аз.

— Просто я остави долу и ела с нас — рекох аз. — Никой няма да пострада.

— Не съм сигурна — рече Ема. — Ако Милърд не оцелее, може и да размисля.

— Искате да ме убиете ли? — обади се Голън. — Ами добре, приключвайте. Така обаче единствено отлагате неизбежното, да не споменавам, че влошавате собственото си положение. Вече знаем как да ви намерим. Насам идват много като мен и ви уверявам, че и дребните беди, които те са в състояние да ви навлекат, ще направят стореното от мен на вашия приятел да изглежда повече от великодушно.

— Да приключваме ли? — рече Ема и пламъкът в ръцете ѝ изпрати малък облак искри към небето. — Кой ти е казал, че ще е бързо?

— Казах ти, че ще ги убия — стисна той клетката до гърдите си. Ема пристъпи към него. — Аз съм на осемдесет и осем години — рече тя. — Приличам ли ти на човек, който има нужда от бавачки? — Лицето ѝ беше непроницаемо. — Трудно ми е да ти обясня от колко време се опитваме да се измъкнем от опеката на тази жена. Кълна се, че ни правиш услуга.

Голън се озърна и нервно ни измери с поглед. Чудеше се дали да вярва на думите ѝ. За момент сякаш се изплаши, после отсече:

— Ти си пълен боклук!

Ема потри длани и бавно ги раздалечи в разтеглена огнена примка.

— Хайде да проверим.

Не бях сигурен колко далеч можеше да стигне, но трябваше да се намеся, преди пламъците да погълнат птиците или клетката да бъде запратена зад перилата.

— Кажи ни какво искаш от тези имбрини и тя може и да поомекне — рекох аз.

— Искаме само да довършим вече започнатото — рече Голън. — Никога не сме се стремили към друго.

— Експериментът — рече Ема. — Направили сте един опит и вижте последиците. Превърнали сте се в чудовища!

— Да — отвърна той. — Колко предсказуем би бил животът обаче, ако винаги получавахме всичко тук и сега — усмихна се той. — Този път ще впрегнем талантите на най-добрите манипулатори на времето в света. Като тези две дами тук. Втори път няма да се провалим. Имахме сто години да преценим какво се обърка. Оказа се, че ни е нужна единствено по-мощна реакция.

— По-мощна реакция? — обадих се аз. — Последния път хвърлихте във въздуха половин Сибир?

— Ако ще се проваляш — рече той с патос, — прави го ефектно!

Спомних си пророческия сън на Хорас за пепел, облаци и обгорена земя и осъзнах какво е видял. Ако отново се провалят, този път гладните и гадините ще съсипят много повече от осемстотин квадратни километра безлюдни гори. Ако пък успеят и се превърнат в безсмъртни полубогове, каквито винаги са искали да бъдат… потръпвах при тази мисъл. Животът под тяхно господство би бил ад.

Лампата описа кръг и отново заслепи Голън — бях готов да го нападна, — но мигът се изплъзна прекалено бързо.

— Няма значение — рече Ема — Отвлечете колкото имбрини поискате. Те няма да ви помогнат.

— Разбира се, че ще ни помогнат. Ще го направят или ще ги избием. Ако и това не помогне, ще избием вас един по един и ще ги накараме да гледат.

— Ти си се побъркал — рекох му аз.

Птиците изпаднаха в паника и запищяха. Голън им кресна да млъкнат.

— Не съм! Всъщност безумие е това, че вие, необикновените, се криете от света, който иначе можете да управлявате — превърнали сте се в жертва, а можете да сте господари, — и сте се оставили генетичният боклук на човешкия род да ви запрати зад кулисите, а лесно можете да ги превърнете в свои роби, каквито им се полага да бъдат! — В края на всяко изречение той поклащаше клетката. — Това е налудничавото!

— Млъквай! — извика Ема.

— А, значи все пак ти пука! — разклати още по-силно клетката той. Изведнъж малката червена лампичка върху пръчките засвети двойно по-ярко, а Голън извърна глава и се взря в тъмнината зад себе си. После погледна Ема и рече:

— Искаш ли ги? — отстъпи назад и залюля клетката към нея. Тя извика и се наведе. Подобно на дискохвъргач, Голън продължи да върти ръка, докато клетката прелетя над главата на Ема и тогава я пусна. Клетката изхвърча от ръцете му, преобърна се и пропадна в нощта.

Аз изругах, а Ема изпищя и се надвеси над перилата. Безпомощно задраска въздуха, когато птиците се устремиха към морето. Голън се възползва от настъпилото объркване, скочи и ме събори на земята. Заби единия си юмрук в стомаха ми, а другия — в брадичката.

Зави ми се свят и не можех да дишам. Опита се да изтръгне пистолета от ръцете ми, но напрегнах всичките си сили да не го пусна. Той беше готов на всичко, за да си го върне, което означаваше, че е зареден. Бих го запратил зад перилата, но така се беше вкопчил в него, че не можех да го изтръгна от ръцете му.

— Копеле! — кресна Ема, а после го приближи откъм гърба и пламтящите ѝ длани се сключиха около врата му.

Чух плътта на Голън да пращи като студен стек върху нагорещен грил. Нададе вой и ме пусна. Пламъци обхванаха тънката му коса, но той сграбчи Ема за гърлото, сякаш нямаше нищо против да гори, стига да я удуши. Изправих се, стиснах оръжието с две ръце и го насочих към него.

Издебнах удобен за стрелба момент. Опитах се да изпразня ума си и прокарах въображаема линия между рамото си, мерника и целта — главата на мъжа. Не, не на мъжа, а по-скоро на човешкото разложение там. Твар някаква. Инициаторът на убийството на дядо, който опустоши някогашното ми подобие на живот, навярно заради жалкия начин, по който го живеех, и ме доведе тук, на това място и в този момент, до голяма степен подобно на не толкова разложените и стихийни сили, дето действаха и решаваха вместо мен от времето, когато бях достатъчно голям, че да взема каквото и да е решение. Отпусни ръце, поеми въздух, задръж. Сега имах възможност да отвърна на удара; нищожен шанс, който чувствах, че вече ми се изплъзва.

Натисни!

Пистолетът подскочи в ръцете ми и изтрещя. Сякаш земята се разтвори. Откатът ми се стори така страховит и неочакван, че стиснах очи. Когато отново ги отворих, сякаш всичко беше застинало. Макар Голън да беше зад Ема и да я теглеше към перилата, вкопчил ръце в китките ѝ, двамата приличаха на излята от бронз статуя. Дали имбрините не си бяха върнали човешкия облик и не ни бяха омагьосали? В следващия момент обаче всичко се промени. Ема се изтръгна от ръцете на Голън, а той залитна назад, препъна се и седна тежко на перилото.

Гледаше ме с втренчен поглед и отворена от изненада уста, опита се да заговори, но не успя. Притисна с длани голямата колкото монета дупка в гърлото си, кръвта изби между пръстите и се стече по ръцете му, после силите го напуснаха, той се отпусна назад и падна.

В мига, в който изчезна от погледа ми, Голън беше забравен. Ема посочи към морето и извика:

— Там, там!

Последвах пръста ѝ с присвити очи и едва различих пулсиращия червен диод сред вълните. Втурнахме се към отвора и хукнахме надолу по безкрайните люлеещи се стълби. Не вярвахме да стигнем клетката, преди да потъне, но въпреки това, истерично искахме да опитаме.

Навън Милърд беше вече с турникет. Бронуин седеше до него. Той извика нещо, което не разбрах, но поне бях сигурен, че е жив.

— Лодката! — Сграбчих аз рамото на Ема и посочих кануто, което вълните блъскаха в скалите. Прекалено далеч беше, от другата страна на фара, а ние нямахме време. Вместо това Ема ме задърпа към океана, двамата затичахме и се хвърлихме във водата.

Не почувствах студа. Мислех единствено как да стигна клетката, преди да изчезне под вълните. Втурнахме се във водата сред високи пръски и се задавихме от черните талази, които се разбиха в лицата ни. Трудно беше да преценя разстоянието до фара. Сега той приличаше на малка точка в непрогледния океан. Издигаше се и се спускаше, приближаваше се и се отдалечаваше; на два пъти го изгубихме от поглед и трябваше да спрем и трескаво да се огледаме, за да го намерим отново.

Силното течение отнесе клетката в открити води, а с нея — и нас. Ако не я стигнехме бързо, мускулите ни нямаше да издържат и щяхме да се удавим. Гледах, доколкото можех, да задържа тази неприятна мисъл за себе си, но когато маякът изчезна за трети път, а ние дори не бяхме сигурни в коя посока да го търсим, аз се провикнах:

— Трябва да се върнем!

Ема не ме слушаше. Плуваше пред мен, устремена към океана. Хванах я за крака, но тя ме изрита.

— Изгубихме я! Няма да можем да я намерим!

— Замълчи, замълчи! — викна Ема, а тежкото ѝ дишане ми подсказа, че и тя е на края на силите си. — Просто замълчи и виж!

Сграбчих я за рамото и креснах в лицето ѝ, тя ме ритна, но аз не я пуснах и тя не успя да се отскубне от мен, затова просто се разплака. С отчаян, протяжен, безсловесен вой.

Опитах се да я върна към фара, но Ема ме повлече като камък надолу.

— Трябва да плуваш! — извиках аз. — Плувай или ще потънем!

И тогава го видях — бледото блещукане на червената светлинка. Близо беше, току под повърхността. В първия момент не казах нищо; опасявах се, че може би се заблуждавам, но после светлината отново примигна.

Ема се оживи и изкрещя. Сякаш клетката се беше закачила за други отломки. Как иначе би се задържала под повърхността? И понеже току-що потъна, аз си казах, че може би птиците още са живи.

Заплувахме, за да се гмурнем за нея, макар да нямах и най-малка представа как ще ни стигне въздухът. И без това дишахме трудно. После, много странно, клетката сякаш тръгна срещу нас.

— Какво става — извиках аз. — Това разбит кораб ли е?

— Невъзможно! Тук няма такива!

— Какво, по дяволите, е това тогава?

Приличаше на кит, който изплува — дълъг, масивен и сив; или може би беше надигнал се от гроба призрачен кораб, защото очертанията му се разшириха, изплава и ни изтласка встрани. Опитахме се да го достигнем, но като че ли бяхме трески, уловени от приливна вълна. После дочухме тъп звук и започнахме да се издигаме заедно с него, сякаш го бяхме яхнали.

Показа се от водата под нас със съскане и тракане като огромно механично чудовище. Настигна ни внезапно придошла пенлива вълна, която се разстла във всички посоки и ни захвърли със сила върху някаква метална решетка.

Провряхме пръсти под мрежата, за да не ни отнесе водата. Присвих очи срещу солените пръски и видях клетката, заседнала между странно подобие на два плавника, които се подаваха от гърба на чудовището — един по-малък и друг — по-голям. В този момент лъчът на фара ни освети и аз осъзнах, че това не са перки, а комендантски пост и огромно, занитено за корпуса оръдие.

Това не беше чудовище, отломки от разбит кораб или кит.

— Подводница! — изкрещях аз. А че се беше надигнала под краката ни, не беше случайно. Навярно Голън чакаше именно нея. Ема вече беше скочила и тичаше по разлюляната палуба към клетката. И аз се изправих. Понечих да пристъпя, когато една вълна заля палубата и ни събори във водата.

Дочух вик, вдигнах глава и видях някакъв мъж в сива униформа да се подава от отвора на комендантската кула и да се цели в нас. Заваляха куршуми и забарабаниха по палубата. Клетката беше прекалено далеч. Преди да я стигнем, щяхме да бъдем разпердушинени и въпреки това видях, че Ема се кани да опита.

Втурнах се да я хвана, но и двамата се плъзнахме по палубата и се озовахме във водата. Черният океан се затвори над нас. Куршуми се посипаха във водата и оставиха дири от мехурчета.

Когато отново подадохме глави, Ема се вкопчи в мен и изкрещя:

— Защо го направи? Почти ги бях стигнала!

— Щеше да те убие! — опитах се да се измъкна от хватката ѝ. После ми хрумна, че навярно дори не го е видяла, толкова съсредоточена беше върху птиците. Показах ѝ палубата и въоръжения мъж, който сега крачеше към нас. Той вдигна клетката и я разклати. Вратата ѝ се отвори и сякаш долових някакво движение вътре. Обнадеждих се. После лъчът от фара освети лицето на мъжа и извитата му в цинична усмивка уста. Очите му бяха бездънни и празни. Гадина.

Бръкна в клетката и извади една-единствена мокра птица. Друг униформен подсвирна от комендантската кула и мъжът тръгна с птицата към него.

Подводницата завибрира и засъска. Водата около нас закипя, сякаш вреше.

— Плувай, или ще ни завлече долу със себе си — викнах към Ема. Тя обаче не ме чу — стоеше, приковала поглед в черната като катран вода до кърмата. После, през воя на подводницата го чух — висок, пронизителен писък. Мис Перигрин!

Намерихме я да подскача във вълните. Едното ѝ крило явно беше счупено, но с другото пляскаше и се опитваше да задържи главата си над водата. Ема я взе в ръце. Изкрещях, че трябва да тръгваме.

Едва успяхме да се отдалечим с малкото останали ни сили. Зад нас се отвори водовъртеж, а миг по-късно водата заля бездната, оставена от подводницата. Океанът се самоизяждаше и се опитваше да изяде и нас. Сега обаче ние носехме със себе си един пронизително пищящ крилат символ на победата, или поне на половин победа, и имахме сили да се преборим с въртопа. После чухме гласа на Бронуин. Викаше ни. Миг по-късно нашата атлетична приятелка запори вълните, за да ни извлече на брега.

Лежахме на скалите под проясненото небе, дишахме тежко и треперехме от изтощение. Милърд и Бронуин ни затрупаха с въпроси, на нас обаче не ни достигаше въздух, за да им отговорим. Видели бяха тялото на Голън да пада, подводницата да изплава и да се потапя, мис Перигрин да излиза от водата, но не и мис Авъсет; всъщност бяха разбрали всичко. Прегръщаха ни, докато спряхме да треперим, а Бронуин пъхна директорката под ризата си, за да я стопли. Щом почувствахме, че силите ни се връщат, извлякохме кануто на Ема и се насочихме към брега.

Когато пристигнахме, децата нагазиха във водата и ни пресрещнаха.

— Чухме гърмежи!

— Каква беше тази странна лодка?

— Къде е мис Перигрин?

Слязохме от лодката и Бронуин вдигна ризата си да покаже сгушената под нея птица. Децата се струпаха около нас, а мис Перигрин вдигна клюн и издаде звук. Показваше ни, че е изморена, но се чувства добре. Децата викаха възторжено.

— Успяхте! — провикна се Хю.

Олив се впусна в лудешки танц и запя:

— Птицата! Птицата! Птицата!

Празненството не продължи дълго обаче. Всички бързо забелязаха отсъствието на мис Авъсет и тревожното състояние на Милърд. Турникетът му беше стегнат, но се чувстваше слаб заради многото загубена кръв. Инок му даде палтото си, а Фиона предложи вълнената си шапка.

— Ще те заведем на лекар в града — каза му Ема.

— Глупости — отвърна Милърд. — Този човек не е и чувал, че може да съществува невидимо момче и няма представа какво да прави, ако ме срещне. Или ще понечи да лекува погрешния крайник, или ще избяга с писъци.

— Няма значение, че ще избяга с писъци — отвърна Ема. — Когато примката се синхронизира, няма да си спомня нищо.

— Огледай се. Примката трябваше да се синхронизира преди час.

Милърд беше прав — небето беше тихо, битката беше приключила, но бомбеният дим все още се кълбеше и смесваше с облаците.

— Това не е добре — рече Инок и всички се смълчаха.

— Що се отнася до мен — продължи Милърд — в къщата има всичко, което ми е нужно. Дайте ми доза лауданум и промийте раната с алкохол. Засегната е само меката тъкан. След три дни ще съм тип-топ.

— Раната ти още кърви — Бронуин посочи червените точици, които изпъстриха пясъка под него.

— Ами тогава затегни тоя дяволски турникет!

Тя се подчини, а Милърд изпъшка така, че всички се свихме от ужас. После изгуби съзнание в ръцете на Бронуин.

— Добре ли е? — запита Клеър.

— Припадна, това е — рече Инок. — Не е толкова як, колкото се докарва.

— Какво ще правим сега?

— Попитайте мис Перигрин! — обади се Олив.

— Добре. Остави я долу, за да възвърне облика си — каза Инок. — Тя няма как да говори, докато е птица.

Бронуин я остани върху ивица сух пясък, а ние отстъпихме и зачакахме. Мис Перигрин подскочи на няколко пъти и запляска със здравото си крило, после завъртя пернатата си глава и премигна насреща ни. И това беше всичко. Остана птица.

— Може би иска да се усамоти — предположи Ема. — Да се обърнем с гръб.

Извърнахме се, но пак останахме в кръг.

— Вече е безопасно, мис Перигрин — каза Олив. — Никой не гледа!

Миг по-късно Хю се осмели и хвърли поглед назад.

— Нищо. Още е птица.

— Сигурно е много изморена и премръзнала.

Мнозина се съгласиха, че това е твърде вероятно, затова решихме да се върнем в къщата, да се погрижим за Милърд, с каквото намерим под ръка, и да се надяваме, че като си починат, и директорката, и примката ще възвърнат нормалното си състояние.