Домът на мис Перигрин за чудати деца

Трета глава

Мъглата беше непрогледна. Когато капитанът съобщи, че почти сме пристигнали, реших, че се шегува. Стоях на люшкащата се палуба и виждах пред себе си единствено безкрайна сива завеса. Вкопчих се в перилата и се взрях в зелените вълни. Очаквах рибата, която скоро щеше да се наслаждава на моята закуска, а баща ми, само по риза, трепереше до мен. Беше по-студено и по-влажно от всеки друг юни. Надявах се, изтощителните трийсет и шест часа, нужни, за да се доберем дотук — три самолета, два престоя на летища, спане на смени по мърляви железопътни гари, а сега и обърнатия ми заради това безкрайно пътуване с ферибот стомах — да си струваха. Тогава баща ми извика: „Виж!“ и аз вдигнах глава към черния каменист масив, който изплува пред нас от нищото.

Островът на дядо. Огромен и пуст, обгърнат в мъгла, пазен от пронизителните крясъци на милиони птици. Приличаше на древна, издигната от великани крепост. Взирах се в стръмните зъбери със скрити в призрачни облаци върхове и идеята, че това е някакво магическо място, не ми се стори никак странна.

От гаденето сякаш не остана и следа. Баща ми тичаше наоколо като дете по Коледа и не сваляше поглед от зареяните над нас птици.

— Виж това, Джейкъб — викна той и посочи ято светли точици във въздуха. — Голям буревестник.

Наближихме рифа и аз забелязах странни очертания под водата.

— Не си виждал корабокрушение преди, а? — подхвърли морякът, който минаваше наблизо и ме видя надвесен над перилата.

— Наистина ли? — обърнах се към него.

— Целият район тук е морско гробище. Навремето капитаните си имали и приказка за това: „Вечността моряка ще отзове, ако между Хартланд Пойнт и Кеърнхолм Бей той се озове“.

Точно в момента подминахме останките на кораб, толкова близо до повърхността и с така ясно очертан скелет, че сякаш щеше да се надигне от водата като зомби от плитък гроб.

— Виждаш ли го? — посочи той натам. — Потопен е от торпедо.

— Наоколо е имало торпедоносци?

— Колкото щеш. Ирландско море бъкало от германски подводници. На бас, че ако вдигнеш корабите, уцелени от техни торпеда, ще разполагаш с половината флота — изви той многозначително вежди, разсмя се високо и отмина.

Притичах през палубата към кърмата и проследих потопеното скеле, което изчезна в дирята на ферибота. Тъкмо се питах дали няма да ми трябват алпинистки принадлежности, за да се добера до острова, стръмният бряг се снижи към водата. Заобиколихме един нос и навлязохме в скалист залив с форма на полумесец. Живописни рибарски лодки се поклащаха в малкото пристанище в далечината, а отвъд тях, насред зелена долина, се гушеше някакво градче. Сякаш съшити от изпъстрени с овце зелени кръпки, моравите се стелеха по хълмовете терасовидно чак до високия хребет, увенчан от облаци като с парапет от памук. Нереално и красиво, различно от всяко друго място, което бях виждал досега. Почувствах се като откривател, когато напреднахме с пухтене в залива, сякаш бях съзрял суша на място, обозначено върху картите само с неопределено синьо.

Фериботът влезе в дока, а ние нарамихме чантите и се отправихме към градчето.

От пръв поглед разбрах, че не беше толкова близо, колкото изглеждаше от разстояние. В гъстата плетеница от кални, каменисти улици се редяха селски хижи — избелели от слънцето и странно отживели, ако не броим сателитните чинии по покривите им. Понеже Кеърнхолм беше твърде отдалечен и твърде незначителен, че да оправдае разходите по електропроводи от материка, на всеки ъгъл смрадливи дизелови генератори бръмчаха като оси в съзвучие с грохота на тракторите — единственото превозно средство на острова. Стари, изоставени и без покрив хижи, запазени в покрайнините на града, свидетелстваха за оредялото население и за децата, подмамени от по-бляскави възможности някъде другаде, далеч от стародавните традиции на риболова и земеделието.

Помъкнахме багажа си през града. Търсехме нещо, познато на местните като „Пасторски дом“. Баща ми беше запазил стая там. Представях си стара църква, превърната в пансион със закуска — нищо комфортно, просто място, където да преспиваме, когато не наблюдаваме птици или не вървим по горещи следи. Попитахме неколцина местни, но получихме единствено неразбиращи погледи.

— Хората тук говорят английски, нали? — чудеше се баща ми на висок глас.

Ръката вече ме болеше от безразсъдно тежкия куфар, когато, слава богу, най-после наближихме някаква църква. Решихме, че накрая сме намерили квартирата си, но когато влязохме вътре, видяхме, че мястото е преустроено, но не в пансион със закуска, а в мизерен малък музей. В стая с овесени по стените стари рибарски мрежи и ножици за стригане на овце се натъкнахме на уредника. Лицето му светна, щом ни съзря, и помръкна, като разбра, че сме се изгубили.

— Търсите, предполагам, „Пасторската дупка“. Там е единственото място на острова със стаи под наем.

Той продължи с напътствията на странния си акцент, който намирах за изключително забавен. Обичах да слушам речта на уелсците, макар половината от казаното от тях да беше неразбираемо за мен. Баща ми благодари и понечи да излезе, но понеже мъжът беше така услужлив, аз изостанах и го попитах:

— Къде можем да намерим старото сиропиталище?

— Старото какво? — изгледа ме той накриво.

За момент се ужасих, че не сме се озовали на острова, на който трябваше, или още по-зле — че домът е само още една от измислиците на моя дядо.

— Било е дом за деца бежанци — рекох аз. — По време на войната. Голяма къща.

Мъжът задъвка устната си и колебливо ме измери с поглед, сякаш преценяваше дали да ми помогне или да приключи по-скоро с цялата тази история. В крайна сметка се смили над мен.

— Не съм чувал за никакви бежанци — рече той, — но мисля, че зная мястото, за което питаш. Далече е, от другата страна на острова, покрай блатото насред гората. Макар че, ако бях на твое място, нямаше да се шляя натам сам. Няма пътеки наблизо и такава една разходка ще е последното, дето ще се чуе за теб — само трева и овчи барабонки; няма какво да те спре, ако полетиш с главата надолу по урвата.

— Хубаво, че ни казахте — многозначително ме изгледа баща ми. — Обещай да не ходиш там сам.

— Добре де, добре.

— Ама защо се интересуваш — попита мъжът. — Местности като тази не са отбелязани в туристическите карти.

— Малък генеалогичен проект — отвърна баща ми и пристъпи към вратата. — В детството си моят баща е прекарал няколко години в това сиропиталище.

По тона му разбрах, че психиатри и мъртви дядовци са последното, за което би искал да говори. Повторно благодари на мъжа и бързо ме поведе навън.

Върнахме се, както уредникът ни беше казал, и в крайна сметка се озовахме пред някаква статуя, наречена „Жена в очакване“ и посветена на изгубилите се в морето жители на острова. Лицето ѝ беше печално, а ръцете ѝ бяха протегнати по посока на пристанището, твърде отдалечено от това място, но и към „Пасторската дупка“ отсреща, на същата улица. Ако трябва да съм честен, не съм голям спец по хотелите, но само един поглед към потъмнялата табела ми беше достатъчен да разбера, че престоят ни тук няма да е от четиризвездните с бонбонче върху възглавницата. Най-отгоре с големи букви пишеше ВИНО, БИРА, УИСКИ. Под него по-скромни букви гласяха „Чудесна храна“ и съвсем отдолу, изписано на ръка, явно след размисъл, се мъдреше „Стаи под наем“, макар „и“-то на „стаи“ да беше задраскано и поправено на „стая“. Понесохме багажа си към вратата и докато баща ми мърмореше по адрес на шарлатаните и подвеждащите реклами, аз отново хвърлих поглед към „Жена в очакване“ и се зачудих дали пък не се надява някой да ѝ донесе питие. Провряхме се през вратата и запримигахме в сумрака на схлупената кръчма. Когато очите ми привикнаха, осъзнах, че „дупка“ е доста точно название на мястото: малки прозорци с оловни рамки пропускаха светлина, колкото да намериш кранчето за бира, без да се пребиеш в мебелите и столовете по пътя. Масите, протрити и паянтови, изглеждаха по-подходящи за дърва за огрев. Въпреки ранния сутрешен час, кръчмата беше полупълна с притихнали посетители в различна степен на напиване, навели молитвено глави над халби с кехлибарена течност.

— Вие трябва да сте за стаята — рече мъжът зад бара и пристъпи да се здрависа с нас. — Аз съм Кев, а това са момчетата. Кажете „здрасти“, момчета.

— Здрасти — промърмориха те и закимаха към питиетата си.

Последвахме Кев по тясната стълба към мебелираните стаи (множествено число). При добро желание бих ги описал като снабдени с най-необходимото. Баща ми избра по-голямата спалня, а аз взех помещението, което можеше да е едновременно кухня, трапезария и всекидневна — имаше маса с дупки от дървояди, диван и котлон. Тоалетната „работеше през повечето време“ по думите на Кев, „но в случай на нужда, винаги можехме да разчитаме на «добрата стара седалка»“ и ни посочи преносимата тоалетна в дъното на алеята в задния двор, която се виждаше от прозореца на моята спалня.

— И, да, ще ви трябва и това — извади той две газени лампи от долапа. — Генераторите спират в десет, понеже транспортът на петрол е дяволски скъп, затова или ще ви се наложи да си лягате по-рано, или ще се научите да се оправяте със свещи и керосин — ухили се той. — Дано не ви изглеждаме прекалено изостанали.

Уверихме Кев, че външната тоалетна и керосинът чудесно ни устройват, звучеше дори забавно, всъщност като малко приключение, да, сър, след което ни поведе надолу по стълбите за последния етап от нашето пътуване.

— Добре сте дошли, ако желаете да закусите тук — рече той. — Очаквам да е така, понеже няма къде другаде да се нахраните. Ако искате да се обадите, в ъгъла ей там има кабина. Случва се да се нареди и опашка пред нея, понеже още се мотаем с преписките по уреждането на мобилен оператор, така че в момента виждате единствения кабел на острова. Това сме ние — единствената храна, единственото легло, единственият телефон! — изви той глава назад и се разсмя. Високо и продължително.

Единственият телефон на острова. Огледах го — беше от онези, каквито човек можеше да види по филмите, с врата, която да притвориш за повече дискретност — и с растящ ужас осъзнах, че това беше гръцката оргия, това беше щурият купон, който бях дочул, когато позвъних преди няколко седмици. Това беше „П’стра“-та дупка. Кев подаде ключовете от стаите на баща ми.

— Имам въпрос — обадих се аз. — Защо това място се казва „П’стра дупка“, искам да кажа „Пасторската дупка“?

Мъжете на бара избухнаха в смях.

— Ами, понеже е дупка за пастори, разбира се — обади се един от тях, което само накара останалите да се разсмеят още по-високо.

Кев тръгна към неравната кръпка от дъски върху пода до огнището, където спеше едно мърляво куче.

— Навремето, когато само защото си католик, е можело да увиснеш на някое дърво, пасторите търсели подслон тук — потропа той с обувка върху онова, което приличаше на врата в пода. — Главорезите на Елизабет ги следваха по петите, но ние укривахме в уютни малки местенца като това всеки, който имаше нужда да бъде скрит.

Останах удивен от начина, по който се изрази. „Ние“. Сякаш лично познаваше отдавна вече мъртвите обитатели на острова.

— Уютно, как не — рече един от пияниците. — На бас, че живи са се пекли там долу, наблъскани като сардели в консерва!

— Подслоняваш ги, а после някой ден ти увисваш на клона — обади се друг.

— Ей, ей — викна първият. — За Кеърнхолм! Нашето сигурно убежище вовеки!

— За Кеърнхолм! — разнесе се хор от гласове и всички надигнаха чаши.

Легнахме си рано, изтормозени от часовата разлика и изтощени до смърт. Всъщност легнахме ѝ покрихме главите си с възглавници, за да заглушим растящата какофония, която стигаше до нас през дъските на пода и в един момент стана така оглушителна, сякаш гуляйджиите нахлуха в стаята. После часовникът сигурно е ударил десет, понеже изведнъж генераторите отвън се задавиха и бръмченето им заглъхна едновременно с музиката от приземния етаж. И уличното осветление, което струеше през прозореца ми угасна. Обгърна ме смълчана, блажена тъмнина и само шумът на далечните вълни ми напомняше къде съм.

За първи път от месеци заспах дълбоко и без кошмари. В съня си видях дядо като момче; първата му нощ тук — чужденец в чужда земя, под чужд покрив, поверил живота си в ръцете на хора, които говорят чужд език. Когато се събудих, слънчевите лъчи бликаха от прозореца и аз осъзнах, че мис Перигрин беше спасила не само живота на моя дядо, но и моя живот, и този на баща ми. Днес, с малко повече късмет, най-после щях да ѝ благодаря.

Слязох долу и намерих баща си облакътен с доволна физиономия на една от масите. Посръбваше кафе и почистваше марковите си очила. Щом седнах, Кев се появи с две чинии, препълнени с месо от неясен произход и пържени филийки.

— Нямах представа, че хлябът може да се яде пържен — подхвърлих аз, а Кев ме увери, че не знае храна, чийто вкус да не се подобри с пържене.

Обсъдихме плана за деня по време на закуска. Първо щяхме да обиколим наблюдателните пунктове на баща ми, а после да намерим сиропиталището. Опразних бързо чинията си, нетърпелив да започнем.

Напуснахме кръчмата, заситени от обилната мазнина. Вървяхме по градските улици, като отскачахме встрани при появата на всеки трактор и надвиквахме грохота на генераторите, докато улиците отстъпиха пред поляните и шумът заглъхна зад нас. Денят беше ясен и ветровит. Слънцето се криеше зад огромни облаци само за да блесне миг по-късно и да залее хълмовете с водопади от светлина. Чувствах се изпълнен с енергия и надежда. Вървяхме към каменистия плаж. Още от ферибота баща ми беше хвърлил око на група птици на това място. Не бях много наясно обаче как ще стигнем там. Островът приличаше на купа с надигнати по ръба склонове, които преливаха и стръмно се спускаха към опасните крайбрежни скали, но на едно място брегът можеше да се заобиколи и пътека извеждаше към тясната пясъчна ивица покрай водата.

Заспускахме се към плажа, където цяла една птича цивилизация пляскаше с криле, грачеше пронизително и ловеше риба в приливните лагуни. Баща ми ги наблюдаваше с широко отворени очи.

— Очарователно — промърмори той и зачовърка някакво вкаменено гуано с върха на химикалката си. — Ще ми е нужно известно време. Нали нямаш нищо против?

И преди бях виждал този израз върху лицето му и много добре знаех, че това „известно време“ означава безкрайно дълги часове.

— Тогава аз ще отида да потърся къщата.

— Не сам обаче, нали? Обеща ми.

— Ще намеря някой да ме заведе.

— Кой?

— Кев все ще знае някой.

Баща ми се загледа към голям ръждив фар, щръкнал насред камара от скали.

— Нали знаеш какво щеше да каже майка ти, ако беше тук.

Родителите ми имаха различни теории относно моето отглеждане и възпитание. Майка ми беше защитник на строгостта, вечно кръжеше около мен, а баща ми беше по-отстъпчив. Смяташе, че е важно от време на време да правя своите си грешки. А и ако ми позволеше да тръгна, цял ден щеше да се забавлява с гуаното.

— Добре — рече той. — Но имай грижата да ми оставиш телефона на онзи, с когото тръгнеш, който и да е той.

— Татко, тук никой няма телефон.

— Вярно — въздъхна той. — Е, да се надяваме, че можем да им се доверим.

Кев беше навън, изпълняваше някакви поръчки и понеже идеята да търся придружител сред неговите пияници не ми допадаше особено, отидох в най-близкия магазин да попитам за някой, поне нает на работа. Над вратата пишеше РИБОПРОДАВНИЦА. Побутнах я и се почувствах нищожен пред брадатия гигант с подгизнала от кръв престилка, който се извиси над мен. За миг той вдигна поглед от обезглавената риба върху тезгяха пред себе си и ме огледа изпитателно, без да изпуска от ръка обагрения в червено сатър, а аз се заклех никога вече да не проявявам пренебрежение към пияниците.

— Какво, по дяволите, ще търсиш там? — изръмжа великанът, когато му казах къде искам да отида. — Освен тресавища и бесни ветрове, друго няма да намериш.

Разказах му за дядо ми и сиропиталището. Той се намръщи насреща ми, после се наведе и огледа подозрително обувките ми.

— Да речем, че Дилън намери време да те заведе — посочи той едно дете, долу-горе на моята възраст, което редеше риба в хладилен шкаф, — но ти трябват обувки. Тия маратонки няма да ти свършат работа; калта ще ги засмуче за нула време.

— Наистина ли? — изумих се аз. — Вярно?

— Дилън! Я донеси на нашия човек тук един чифт Уелингтън!

Хлапето изпъшка и изнесе цяло представление, докато затвори хладилния шкаф и почисти ръцете си, преди да се завлече до стената с рафтове за фабрични стоки.

— За твой късмет имаме под ръка хубави здрави ботуши — рече продавачът на риба. — Плащаш един чифт и вземаш нула безплатно — избухна той в смях и заби сатъра в сьомгата. Главата ѝ отскочи от тезгяха и се приземи с безпогрешна точност в малката кофа с останки на другите гилотинирани риби.

Баща ми беше дал някакви пари за всеки случай и сега ги извадих от джоба си. Рекох си, че дребното изнудване тук е нищожна цена за срещата ми с жената, заради която бях прекосил Атлантика.

Излязох от магазина с чифт гумени ботуши, толкова големи, че ги нахлузих с маратонките на краката си, и толкова тежки, че ми беше трудно да следвам своя безжалостен гид.

— Тук, на острова, ли ходиш на училище? — запитах аз Дилън и се затичах да го настигна. Бях безкрайно любопитен да разбера как изглежда животът за някой местен на моята възраст.

В отговор той измърмори името на някакъв град на материка.

— Какво ще рече това? Час път с ферибота?

— Ъхъ.

И толкова. На по-нататъшните ми опити да го заговоря, той отвърна с още по-оскъдни нечленоразделни звуци, да не кажа никакви. Накрая се предадох и просто закрачих мълчаливо след него. На излизане от града срещнахме негов приятел. По-голямо момче с яркожълт анцуг и фалшиви златни вериги. И в костюм на астронавт нямаше да изглежда по-нелепо в Кеърнхолм. Сръчка Дилън с юмрук и се представи като Червея.

— Червея?

— Неговият артистичен псевдоним — поясни Дилън.

— Ние сме най-извратеното дуо рапъри в Уелс — каза Червея. — Аз съм Ем Си Червея, а това е Изкормвача на есетри Ем Си Мръсния Дилън, известен и като Ем Си Мръсен Бизнес, бийтбоксър номер едно на Кеърнхолм. Да му покажем ли на това янки какво можем, Мръсен Ди?

— Сега? — Дилън сякаш се разтревожи.

— Снеси някой и друг ред, синко!

Дилън завъртя очи, но се подчини. В първия момент помислих, че се е задавил, но после долових някакъв ритъм в сочната, обилно напоена със слюнка, кашлица. Пъхххх, пъхх-ХЪХ, пъх-пъххх, пъх-ХЪХ. В този миг Червея започна да рапира.

„Харесва ми да се напия в «Пасторската дупка». / Баща ти вечно кисне там, понеже пак от работа е чупка. / Животът римувам и правя го лек, / строфите на Дилън са като къри с бифтек!“

Дилън спря.

— Че в това даже няма смисъл — рече той. — И не моят, а твоят баща е безработен и на социални помощи.

— О, по дяволите, Мръсен Ди, остави се на ритъма! — Червея започна да отмерва стъпките, заора маратонки в чакъла и закрачи като робот. — Вземи микрофона, Ди!

За миг Дилън сякаш се сащиса, но после поде такта.

„Срещнах яка пичка, / Шарън се нарича, / падна си по мене,/ аз ѝ показах едно-две / и снесох този стих, / докато в кенефа бях превит!“

— Кенефа? — Червея поклати глава.

— Не бях готов.

Погледнаха ме и попитаха какво мисля. Не бях съвсем сигурен как да реагирам, личеше, че те самите не харесваха рапирането си.

— Май повече си падам по музика с пеене, китари и такива неща.

— Тоя няма да разпознае якия рап, ако ще и в топките да го уцели — промърмори Червея и махна пренебрежително с ръка.

Дилън се захили и двамата размениха сложна серия ръкостискания юмрук-в-юмрук-удар-в-рамото-хай-файв.

— Може ли сега да тръгваме? — запитах аз.

Ръмжаха и се мотаха още някое време, но скоро вече наистина тръгнахме, този път с Червея в добавка.

Поизостанах. Щеше ми се да измисля какво да кажа на мис Перигрин, когато я видя. Очаквах да бъда представен на достопочтена уелска дама, да бъда поканен на чай в гостната, да поведа учтив, банален разговор, докато настъпи подходящия момент да поднеса лошата новина. „Аз съм внукът на Ейбрахам Портман, щях да река аз. Съжалявам, че аз трябва да ви го кажа, но той си отиде от нас.“ После, когато тя подсушеше сълзите си, щях да я подхвана с моите въпроси.

Следвах Дилън и Червея по кривата пътека сред морави с изведени на паша овце, после се заизкачвахме по било, което ме остави без дъх. Над хребета се виеше и стелеше гъста, плътна мъгла, така непрогледна, сякаш бях прекрачил в друго измерение. Чувствах се като в библейска сцена. Можех да си представя, че в изблик на недотам яростен гняв, Бог изпраща на египтяните беда като тази мъгла. Заспускахме се по другия склон, а тя сякаш стана още по-непроницаема. Слънцето избледня и се превърна в смътно бяло сияние. Влагата лепнеше по всичко; отлагаше се като перли по кожата ми и просмукваше дрехите. Температурата падна. За миг изгубих Червея и Дилън от поглед, после пътят стана равен и едва не се сблъсках с тях. Стояха и ме изчакваха.

— Янки — извика Дилън, — насам!

Последвах го послушно. Изоставихме пътеката и с мъка се запрепъвахме през обрасла с блатни треви поляна. Овцете ни поглеждаха с големи, влажни очи. Гърбовете им бяха подгизнали, а опашките — висяха натежали. Насред мъглата изникна малка постройка. Отвсякъде я ограждаха тараби.

— Сигурни ли сте, че е това — запитах аз. — Изглежда празна.

— Празна? Няма начин. Тук има купища лайна — отвърна Червея.

— Върви — рече Дилън. — Виж сам.

Почувствах, че е номер, но все пак пристъпих към вратата и почуках. Отключена беше и се открехна, щом я побутнах. Вътре беше толкова тъмно, не виждах нищо, прекрачих прага и за своя изненада пропаднах върху, както ми се стори, мръсен под. Бързо осъзнах, че това всъщност е дълбок до коленете океан от овчи екскременти. Празният коптор, иначе невинен наглед, беше импровизиран заслон за овце. Дупка с лайна в буквален смисъл.

— О, Боже. — извиках от погнуса.

Отвън се разнесе гръмогласен смях. Заотстъпвах към вратата, преди вонята да ме задуши. Намерих Дилън и Червея, превити от смях, да се държат за стомасите.

— Момчета, вие сте задници — рекох аз, докато потупвах с крака, за да отърся изпражненията от ботушите си.

— Защо? — отвърна Червея. — Казахме ти, че е пълно с лайна!

— Ще ме заведете ли до къщата, или не? — креснах аз в лицето на Дилън.

— Ама той говори сериозно — задави се Червея и изтри сълзите от очите си.

— Разбира се, че говоря сериозно!

Усмивката на Дилън замръзна.

— Мислех, че се будалкаш, пич.

— Какво правя?

— Ами шегуваш се, нещо такова.

— Ами, не се шегувам.

Спогледаха се сконфузено. Дилън пошушна нещо на Червея, Червея отвърна също шепнешком. Накрая Дилън се извърна и посочи пътеката.

— Ако наистина искаш да я видиш — каза той, — продължавай покрай тресавището, през гората. Голяма изоставена къща е. Няма как да я подминеш.

— Какво, по дяволите, означава това! Нали вие трябваше да ме заведете там.

— Ние сме дотук — отвърна Червея и отклони поглед.

— Защо?

— Ами така.

После двамата се обърнаха. Мудно се отправиха в посоката, от която бяхме дошли, и постепенно се стопиха в мъглата.

Прецених възможностите. Можех да подвия опашка и да последвам мъчителите си или да продължа сам и да излъжа баща си. Четири секунди напрегнато колебание и продължих.

Огромното тресавище с форма на сърп се простираше от двете страни на пътеката и се губеше в ситния дъжд. Докъдето погледът ми стигаше виждах само кафеникава трева и вода с цвят на чай. Безличен ландшафт, като оставим купчините камъни, струпани тук-таме. Тресавището внезапно свършваше при гората от оголени като скелети дървета с вретеновидни, подобни на върхове на мокри четки за рисуване клони. Много скоро пътеката почти се изгуби под падналите дънери и килима от бръшлян. Напредвах слепешката. Чудех се как дама на възраст като мис Перигрин съумява да измине този труден маршрут. Сигурно получава доставки, помислих си аз, макар пътеката да изглеждаше така, сякаш по нея не беше стъпвал човешки крак с месеци, ако не с години.

Прехвърлих се през огромен, хлъзгав от мъха дънер. Пътеката направи остър завой. Дърветата се разделиха като завеса и изведнъж тя изникна пред мен — обгърната в мъгла, извисена на върха на буренясал хълм. Къщата. Веднага проумях защо момчетата отказаха да дойдат.

Дядо я беше описвал стотици пъти, но в неговите разкази тя винаги оставаше светло, безметежно място — огромно и застроено безразборно, да, но винаги изпълнено със слънце и смях. А сега пред мен стоеше не убежище от чудовища, а истинско чудовище, впило надолу от високия хълм поглед, пълен с неутолим глад. От изпочупените прозорци никнеха дървета, а по стените, сякаш антитела, които атакуват вирус, имаше неравна обшивка от пълзящи растения. Като че ли и природата ѝ обявяваше война. Къщата обаче изглеждаше несломима; решително изправена, въпреки кривите ъгли и раздраните кръпки небе, прозиращи през пропадналия на места покрив.

Опитах се да си внуша, че е възможно някой все още да живее в нея, макар че е порутена. Подобни неща се случваха там, откъдето идвах — разнебитена съборетина в покрайнините на града, с вечно спуснати завеси, която обаче, изведнъж се оказваше дом на някой престарял отшелник, оцелявал благодарение на супа с юфка и изрезки от нокти. Никой не е знаел за това, докато строителен предприемач или амбициозен преброител не нахлуеше, за да открие бедната душа, посипала се като прах върху мебелите на „Ла-Зет-Бой“. Хората престаряват и не могат да се грижат за определено място. Тъжното е, че поради една или друга причина семейството им ги отписва. Случват се подобни неща. Това означаваше, че, без значение дали ми харесваше или не, трябваше да почукам.

Събрах малкото останал ми кураж и нагазих във високите до кръста бурени по верандата от изпочупени плочи и прогнило дърво. Надникнах през напуканото стъкло на един прозорец. Различих само очертанията на някаква покъщнина, затова почуках на вратата и отстъпих назад. Зачаках в зловещата тишина, докато опипвах писмото на мис Перигрин в джоба си. Бях го взел, в случай че ми се наложеше да докажа кой съм, но след първата, а после и втората минута изглеждаше все по-малко вероятно да ми потрябва.

Промъкнах се в двора и обиколих къщата. Търсех начин да вляза, а и да се ориентирам за размерите на мястото, но то изглеждаше безкрайно, сякаш зад всеки ъгъл изникваха нови, и нови балкони, кули и комини. Върнах се обратно и тогава съзрях запречен от пълзящи растения вход без врата — зинал и черен; паст, която чака да ме погълне. Кожата ми настръхна, но не бях прекосил половината свят, за да избягам с викове при вида на една страховита къща. Замислих се за всички ужаси, с които дядо Портман се беше сблъскал през живота си, и почувствах, че смелостта ми се връща. Ако трябваше да открия някого вътре, щях да го сторя. Изкачих стълбището и прекрачих прага.

Стоях в тъмния като гробница коридор и се взирах вцепенен в нещо, което, за бога, приличаше на овесени на куки кожи. След момента на погнуса, през който си представих как някакъв извратен канибал изниква от сенките с нож в ръка, осъзнах, че това са само палта, позеленели и вече превърнати в дрипи от старост. Неволно потръпнах и поех дълбоко дъх. Не бях изминал и три метра, а бях готов да изцапам гащите. „Спокойно“, рекох си и бавно пристъпих с разтуптяно сърце.

Разрухата растеше с всяка следваща стая. Струпани на купчини вестници и разхвърляни играчки, оставени от отдавна заминали си деца, лежаха посипани с прах. Плесен превръщаше отдалечените от прозорците стени в черни, влакнести петна. Промъкнали се през покрива растения задушаваха камините и пълзяха по подовете като пипала на извънземно. Кухнята приличаше на неуспешен научен експеримент — консервираната храна по рафтовете беше изгърмяла след шейсет сезона на замразяване и размразяване и изпъстрила стените със зловещи лекета. Изпопадалата мазилка покриваше трапезарията така плътно, че за момент си помислих, че вътре е валял сняг. В края на полутъмния коридор се виеше разнебитена стълба. Пробвах може ли да издържи теглото ми и оставих пресни стъпки по нея. Стъпалата стенеха, сякаш пробудени от дълбок сън. Ако на втория етаж имаше някой, то той не беше слизал от много време.

Накрая горе имаше две стаи без стени, в които растеше малка гора от храсти и хилави дървета. Стоях на появилия се изведнъж бриз и се чудех какво е предизвикало тази разруха. Усещах, че се е случило нещо ужасяващо. Не успявах да свържа идиличните разкази на дядо с това кошмарно място, нито пък представата, че той е намерил подслон в него, с усещането за зло, което го просмукваше. Можех да проуча още доста неща, но тогава подобна идея ми се стори чиста загуба на време. Тук не можеше да живее дори най-човеконенавистният отшелник. Напуснах къщата с чувството, че съм по-далеч от истината от всякога.