Домът на скитащите

Тугарино, вечерта

Бронираните коли се наредиха около хълма. Ажурната сянка на телескопа падаше върху източния склон като огромна маскировъчна мрежа и се точеше към хоризонта. Високо загърмяха мегафоните, басовото им ехо отскачаше от стените.

— Спокойствие, спокойствие… Не излизайте извън оградата, не се приближавайте до колите… Освободете пътя на колите…

Командирът на дивизията седеше в газката си и шареше с бинокъл по склона. Пред административната сграда кипеше гъста тълпа. От нея се отделиха двама. Момченце и офицер. Момченцето приклекна, размаха ръце и се втурна през портала към командирската кола на първи батальон.

— Пуснете го! — тихо каза командуващият. — Не е ли същото хлапе…

Той видя как момчето скочи върху бронята и след минута по радиото зазвънтя трескавият му алт:

— По-бързо, по-бързо, ох, моля ви се, по-бързо, той лежи в оврага!

Командуващият заповяда:

— Шести, изпратете кола с момчето… Тук Първи. Внимание! Четвърти, започнете движението!

Колоната от бронетранспортьори, разтегната по шосето, се обви в дим и тръгна нагоре — между колите на обкръжението. „Спокойствие! Граждани, дайте път на колите!“ — призоваваха мегафоните. Един след друг бронетранспортьорите се изкачиха на хълма, внимателно разцепвайки тълпата на малки групи. Колите бяха докарали следствената комисия. Тя пристъпи към работа — офицерите наизскачаха сред тълпата. Командуващият се намръщи — докъде я докарахме. Да обискираме своите… Разбираше, че няма друг начин и че преди всичко трябва да се изземе тайнственото оръжие, което превръща хората в пришълци. Разбираше и все повече се мръщеше, докато оглеждаше околността с бинокъла си. Това, което ставаше, не се побираше в главата му. Война без противник. Война, в която всеки можеше да се окаже противник. Това беше невъобразимо. В окулярите се мяркаха обърканите, понякога озлобени лица на парашутистите. Командуващият нямаше право да обяснява на офицерите и войниците смисъла на операцията. За всички освен командирите на батальоните дивизията провеждаше карантинна охрана: уж в Тугарино има някаква болест, епидемия…

Слънцето клонеше към самия хоризонт зад вълнистата редица на хълмовете. Там, на десет версти наоколо, също работеха бойци от дивизията — външното обкръжение преграждаше пътищата. Като прокара бинокъла по протежение на шосето, командуващият видя улиците на Тугарино. Къщите и дърветата потрепваха в окулярната мрежа. Изглеждаше, че зелените коли разтърсват улиците. Това беше вторият кордон. Той разсичаше градчето на квартали. Заповедта бе да не пускат никого извън чертата на града, да търсят предмети с необикновен вид… „А войниците са гладни — помисли си командирът на дивизията. — Дивизията е размазана като масло по хляб, на сто квадратни километъра… Трябва спешно да се нахранят хората, да се заредят колите с гориво. И освен това — връзка. Ох, тази връзка!…“

— Първи, докладва Четвърти. Операцията е завършена — забърбори радиото. Командуващият попита:

— Намерихте ли?

— Съвсем не.

— Броят на задържаните?

— Триста и осемнадесет, без момчето.

— Ясно. Щаб, напред! — заповяда командуващият. Щабните коли потеглиха към хълма. И през следващите два часа, както и преди това — от четири часа следобед, — командуващият дирижираше камионите, бронетранспортьорите, хеликоптерите, тежките въздушни транспорти. Освен за собственото си стопанство трябваше да се грижи и за невинно пострадалите триста души. Тях ги разпитваха следователите, но командуващият бе длъжен да осигури на комисията помещения, връзка, конвой. Наистина Центърът им помагаше. Началникът на интенданството непрекъснато докладваше: докарани са палатки, походни легла, цяла полева болница лекари. Изглеждаше, че всичко е наред… Обаче трябваше да се приемат и да се разтоварват хеликоптерите и транспортните самолети, да се опъват палатките, да се настаняват по кабинетите лекарите и всичко това — при недостиг на хора, при настъпващата тъмнина, на слабата светлина на подвижните електростанции. Още не бяха успели да възстановят високоволтовата линия… А щом работата понамаля, при генерала се върна тревогата. Сърцето му се свиваше — такъв огромен район, това не ти е да изчистиш половин кило ориз… Струваше му се, че в бързо сгъстяващия се здрач по овразите и горичките се измъкват пришълците. Измъкват се като вода между пръстите, неотличими от своите. Не случайно тук ги няма… В двадесет и два часа командирът отиде в радиостанцията и лично подбра патрулните подразделения:

„Другари, даже муха не бива да прехвръкне!“ За себе си отбеляза, че следователите работят енергично. Шифрованите данни от разпитите се изпращаха в Центъра. Радистите нямаха време да вечерят — котелките им стояха недокоснати до апаратите.

По пътя към фургона си командуващият надникна в полевата болница, където освен неколцината възрастни имаше и две момчета по на тринадесет години. Андрей Соколов се мяташе и бълнуваше. До него търпеливо, с микрофон в ръката, седеше следовател. Второто момче, още неизвестно, току-що бе започнало да диша без кислородна възглавница — така го беше треснал токът, горкото… Като поклати глава над момчетата, генералът понечи да тръгне към щаба, но го пресрещна дежурният офицер:

— Яви се един местен гражданин и иска среща с главния началник — само с него, със следователя не желае да разговаря.

— Доведете го, доведете го. — Командуващият спря на бетонната пътечка.

От полумрака излезе едра фигура — без сако, на светлината на фенерчето рошавите й коси светнаха в жълто. Сърдит бас проговори:

— Аз съм Благоволин, тукашен сътрудник. Физик. — Той изгледа двамата офицери, които неотстъпно съпровождаха генерала. — Трябва да поговоря с вас насаме.

— Насаме не може — раздразнено, но и с мъка в гласа рече командуващият. Нямаше право да обяснява по каква причина. Това го дразнеше.

— Разбирам. Моята информация е от особена важност. За пришълците — каза физикът.

Този човек беше първият, който заговори за пришълците, ако не се смяташе момчето Альоша Соколов. Но момчето го намериха тук, при телескопа, заедно с останалите триста и деветнадесет, а Благоволин се бе появил неизвестно откъде.

— Ще приемем информацията ви, другарю Благоволин. Сега ще ви придружат.

— Добре. Накъде да вървя? — попита мрачно-равнодушният бас.

И командуващият разбра, че този огромен човек се държи с такова крайно напрежение на силите, при което е възможно само едно: да се държиш.

… След петнадесет минути при командуващия се яви ръководителят на следствената комисия и помоли Благоволин незабавно да бъде изпратен в Центъра, а заедно с него полковник Ганин и директора на телескопа Бистров. За всеки случай с тях да се изпрати и лекар. Следователят, необикновено сдържан човек, с бледо и неизразително лице, явно беше възбуден и даже направи опит да потрие ръце. Генералът се разпореди за хеликоптер и лекар. После попита:

— Обстановката проясни ли се?

— Да. Вижте… — Следователят сложи на масата рисунка със зелено мастило, която изобразяваше „посредник“. — Готвим инструкция, ще я изпратите на патрулите, за да търсят. Това е тяхното оръжие…

— Благоволин ли? (Следователят кимна.) Това ли е?

— Той каза, че е бил пришълци. Че те са се прехвърляли в него посредством това оръжие. А той ги е изплювал. Петима или шестима по ред. Запомнял е мислите им. Всичко наопаки, другарю генерал-майор… Очевидно при другите пришълците са узнавали мислите им. А той…

— Така-а… Прекалено хубаво е, за да е истина…

Следователят направи неопределен жест. Той пак се бе затворил и сякаш се учудваше на внезапната си разговорливост…

Дори и обстановката да се бе прояснила, грижите на командуващия само се бяха увеличили. „Ще я изпратите на патрулите“ — лесно е да се каже!

Но работата не бе помръднала от мъртвата точка. Когато на запад угасваха последните отблясъци на залеза, хеликоптерът подскочи към бледите звезди, заръмжа и засвистя в тъмнината, отнасяйки извиканите и лекаря към военното летище.

Само преди три часа от същото място бе излетял корабът на пришълците.

Комитетът на деветнадесетте

Тугарино и околностите му изглеждаха като военен лагер. Но в районния център, където пътниците на хеликоптера се прехвърлиха в скоростен самолет, не се усещаше никакво объркване. А в Н… още по-малко. И тук, както и в Тугарино, вечерта беше много топла. Ароматът на тополите бе прогонил от улиците миризмата на изгорял бензин. А по булевардите се движеше поток от разхождащи се. Бавно бръмчаха машините за поливане. Първият пристъп на мрака бе разбит от ярката светлина на фенерите, в кината бяха започнали последните прожекции, събрали по-малко хора от обикновено. Много хубаво беше времето… Хората се разхождаха, бяха заети със себе си или един с друг и никой не знаеше, че техният свят се е променил. Никой нищо не знаеше освен неколцина в Москва и още деветнадесет души, събрани тук, в къщата на ъгъла на булевардите.

Редицата осветени прозорци жълтееше над стария булевард. Огромното здание изглеждаше като мъртво, само някъде вътре упорито тракаха телеграфните апарати.

Комитетът на деветнадесетте бе съставен някъде малко след пет часа надвечер при следните обстоятелства. В три часа и осем минути дежурният радист от военната станция чу повтарящи се думи: „Москва, Москва, Министерството на отбраната… Имам съобщение с необикновена важност. Потвърдете приемането на моята вълна.“ Радистът отговори и заедно с това повика офицера, началник на смяната. „Предава Тугаринският радиотелескоп, на апарата е старши научният сътрудник Портнов“ — говореше радиото. Двадесет минути след повикването радиограмата на Вячеслав Борисович Портнов бе напечатана на бланки, предадена където трябва и машината се завъртя бързо и безшумно като първокласен двигател след първия оборот, на стартера.

Три часът и четиридесет минути — при апарата бяха извикани военното окръжие и обкомът на партията. От обкома докладваха, че в районния комитет на партията постъпил такъв сигнал от лекарката Владимирская. От района изпратили хеликоптер с отговорни представители, които проверили сигнала и го квалифицирали като лъжлив и паникьорски. Обаче лекарката Владимирская — стар член на КПСС и доста енергична жена — настояла да замине за областта и в настоящия момент се намира в обкома…

Разбира се, поканиха Анна Егоровна при апарата. Четири часът и шест минути — по тревога е вдигната дивизията. В четири часа и тридесет минути започнаха да се събират хората, които съставиха ядрото на комитета на деветнадесетте. В пет и петнадесет съставът на комитета бе утвърден и всички негови членове, освен Анна Егоровна, се събраха в кабинета, чиито прозорци гледаха към булеварда. В пет и тридесет бе дадена целева заповед на парашутната дивизия: да се обкръжи Тугарино, да не се пуска никой извън кордона, личният състав да не излиза извън бронята (според съобщението на Вячеслав Борисович „посредниците“ на пришълците не действуват през стоманен екран). Накрая, в шест часа и петнадесет минути, решиха: да заплашат пришълците с ядрена атака и сериозно да започнат подготовката на тази атака. Парламентьорът трябва да бъде сигурен, че при необходимост бомбата ще бъде хвърлена.

Това бе сложна и страшна работа. Комитета не допускаше сериозно такава възможност — в Тугарино имаше десет хиляди невинни хора… Но също така невъзможно бе и да се изключи ядрената атака. За парламентьор назначиха полковника от Генералния щаб Ганин, кандидат на военните науки. Казаха му: „Другарю полковник, вие отивате на смърт…“

След като предприе тези оперативни мерки, комитетът започна да действува и в по-широк мащаб. В осемнадесет и тридесет по московско време заработиха телексите в Париж, Лондон, Ню Йорк. По линиите за пряка връзка между правителствата, които на дипломатически език се наричат „горещи линии“, от Москва бе предадено съобщение. И в деветнадесет часа, при външна тишина и спокойствие, светът започна да се променя. По командирските постове на зенитните ракети зазвъняха сигнали за бойна тревога. Пилотите на изтребителите-прехващачи затегнаха връзките на костюмите за свръх-натоварване. В тъмните кабини на радарните станции дежуряха подсилени вахти. Спътниците-наблюдатели отклониха кварцовите си очи от Земята и ги насочиха в черно-виолетовото космическо небе.

Можеха да се надяват, че сега корабите на пришълците няма да се приближат до Земята незабелязани. Наистина излитането на кораба от Тугарино в деветнадесет и петнадесет бе проследено не само от Съветския съюз, но и от Франция и Англия и даже от постовете на Съединените щати в Аляска.

Мерките, които предприе комитетът, се оказаха действени. Пришълците отстъпиха. Но победата не донесе спокойствие. Всеки момент можеше да се очаква втора атака на пришълците, а информация за първата не постъпваше. Невъзможно бе да се събере, макар че до десет часа беше разпитана половината от триста и деветнадесетте човека, обработени с „посредниците“. Нито един от тях не можеше да разкаже абсолютно нищо.

Степан Сизов, който с неизвестна цел бе повредил линията на електрозахранването, се намираше на границата на смъртта.

Альоша Соколов успя да каже, че пришълците се канят да нападнат столиците на великите държави и изгуби съзнание.

Вячеслав Борисович се бе застрелял.

Освен миниатюрната радиостанция, донесена от Анна Егоровна, не бяха останали никакви веществени признаци от атаката. Учените, които подложиха радиостанцията на анализ, се убедиха, че тя не може да бъде отворена. Калъфчето от свръхздрава керамика можеше да се разтопи, но само след като се унищожи и самото съдържание. Даже диамантите бяха безсилни.

Излизаше, че след отстъплението на пришълците информацията не се бе увеличила нито на йота. Ако се изразим на военен език — липсваха разузнавателни данни. Накъдето и да се обърнеш — пълен мрак. В десет часа вечерта комитетът бе в състояние да прави само предположения. Например диверсията на Стьопа Сизов беше разбрана съвсем превратно: възползувал се е от лъчемета на пришълците, нали така? Значи се е преоблякъл в момичешки дрехи и по заповед на техния щаб е разрушил линията. Подпалената копа приписаха на неумелото боравене с бластера. Комитетът не обърна внимание и на възрастта на обработените с „посредниците“. Сред тях нямаше нито един по-млад от шестнадесет години освен вероятно Стьопка. Но, повтарям, никой не обърна внимание на това. На възрастните хора, които заседаваха в комитета, им се струваше съвсем естествено, че пришълците подчиняват възрастни и не обръщат внимание на децата…

А корабът на Десантниците, като разви чудовищна скорост, избяга от локаторите, разтвори се, изчезна.

Настроението в комитета беше много потиснато… Обсъждаха дали да не изпратят в Тугарино още една група следователи, та дано нещата мръднат от мъртвата точка. И изведнъж работата потръгна сама — появи се Благоволин. Ръководителят на следствената комисия съобщи, че Благоволин е държал в ръцете си „посредник“, че условните прякори на Десантниците са еди-какви си, че диверсията на високоволтовата линия е била предприета от Степан по поръчение на Портнов и така нататък. Но Благоволин бе извикан в Центъра не само заради тези, макар и много важни сведения. Не заради тях, пренебрегвайки секретността, комитетът помоли да продължи съобщението си направо от борда на военния самолет.

Докато се бяха опитвали да прехвърлят в него Мислещ, а той го бе „изплювал“, Благоволин бе запомнил някои неща от бъдещите планове на пришълците.

В десет часа вечерта все още никой не разбираше доколко опасни за човечеството са тези планове. Даже членовете на комитета, с изключение като че ли само на един от тях.

В единадесет и тридесет самолетът се приземи в Н…

Нощно съвещание

Под белия таван безжалостно светеха млечните плафони. Изглеждаше, че деветнадесетте човека са се сраснали с огромната полирана маса от светло дърво. По необятната й повърхност бяха разхвърляни рола телексна хартия, сини листове на телеграми, военни карти. Имаше бутилки с минерална вода, термоси с чай и кафе, чинии, диктофони. Начело на масата седеше един генерал заместник-председателят на комитета. Председателят, когото всички наричаха по име и презиме — Георгий Лукич, — се бе разположил малко по-настрани. Засега нямаше нови сведения и председателят си почиваше, прикрил с длан уморените си очи. Вторият заместник, когото всички наричаха по фамилия — другарят Зернов, — много висок и слаб човек, почти съвсем побелял, диктуваше съобщение за „горещите линии“. Помагаше му Лев Краюшкин, съвсем млад човек, светило на дипломатическата служба, като деликатно вмъкваше изискани обрати на речта. По-далечната страна на масата бе заета от две групи учени. Астрономите и физиците шумоляха с дългите хартиени ленти от изчислителната машина, ровеха се в справочници и звездни атласи. Отляво бучеше басът на Анна Егоровна Владимирская — лекарите съчиняваха циркулярно писмо до всички болници относно ускореното заздравяване на раните на пришълците. Още няколко души съсредоточено пишеха нещо в бележниците си. Известен академик, „бащата на съветската кибернетика“, изписваше формули. До него професор-психолог покриваше лист след лист с еднакви изображения на четирилистни детелини — мислеше. Двама контраразузнавачи се редуваха да пишат кратки изречения в един бележник с красива никелирана закопчалка. „Тук започва втората част — говореше в диктофона Зернов. — Посочените в първата част «посредници» имат вид…“ Дипломатът подсказа: „на правоъгълни паралелепипеди…“ „… правоъгълни паралелепипеди дванадесет на шест на три сантиметра. Цветът им е мътнозелен, преливащ се. Тук прекъсване на предаването на втора част.“ Зернов погледна към вратата и изключи диктофона. Дежурният офицер се плъзна към креслото на генерала и прошепна:

— Другарите от Тугарино…

— Влизайте, другари. Моля без официалности.

Бистров, Ганин, Благоволин влязоха, поклониха се.

Ганин тракна токове — и седнаха на определените им места.

— Другари новопристигнали! Тук се провежда заседание на специалния комитет във връзка със събитията. Председател е Георгий Лукич. Вие, разбира се, го познавате. Моля да се представите кой от вас кой е.

Пристигналите се представиха. Георгий Лукич след малка пауза нареди:

— Другарят Зернов.

— Тъй вярно. — Зернов огледа пристигналите леко усмихнат. — Мисля, че не очакваме от другарите лични впечатления и факти. Тях ги получихме… — Той показа с ръка купчинките листове по масата. — При нас са пристигнали доктор на физическите науки, професор, а също и кандидати пак на физическите и на военните науки, нали така? Ще ги помолим да ни изложат концепцията си за събитията, която, предполагам, са обсъдили по пътя насам…

Един от военните отсече:

— Възразявам! Имам въпроси!

На което Георгий Лукич също отсече:

— Заседанието се води от другаря Зернов.

И стана тихо. Анна Егоровна одобрително изхъмка.

— Започвайте, другари — каза Зернов. — И ние тук съставихме концепция, но не се смущавайте от това. Нали разбирате, може би нашата не е достатъчно безумна…

Професор Бистров вдигна вежди. Този дълголик побелял човек говореше с началническа мекота, но така, както би трябвало да се каже. Днес всеки знае думите на Нилс Бор за „безумните теории“, но малцина умеят да ги прилагат към собствените си теории…

— Е, добре — рече професорът, — ние обсъдихме редица хипотези. Впрочем основната принадлежи на другаря Благоволин. Не е ли по-добре той…

— Не — възрази Благоволин. — По-добре вие, Евгений Викторович…

— Поласкан съм. Ние предполагаме у пришълците наличие на цивилизация от машинен тип. Мощна електроника, несъмнено — ядрена енергия. По всяка вероятност използуват антигравитация. Но главното е техниката, която позволява калкиране или пренасяне на разум. Под калкиране разбираме снимането на точни копия със запазване на оригинала. В отличие от калкирането, пренасянето на разуми от едно тяло в друго предполага унищожаване на оригинала. Теоретически са възможни и двата варианта. Въпросът е: до каква степен е важно за нас да знаем кой вариант са осъществили пришълците? Представлява ли това практически интерес? Да си изясним. Да започнем с калкирането. Оригиналите — живи разумни същества — остават на родната планета. В експедиция тръгват дубликати на разумите. С каква цел би могло да се предприеме такова нещо? Да предположим, че с изследователска. Като прехвърлят в нашите глави разума си, пришълците възнамеряват да съберат информация за Земята. Това отпада, тъй като от Дмитрий Алексеевич разбрахме, че е кацнал разузнавателен кораб, след който се е движила ескадра, готова за масова агресия. Друга възможна цел: експлоатация на ресурсите ни. Да предположим, че земните жители in toto, всички, се превърнат в роби-автомати и започнат да добиват алуминий и каквото там им трябва. Но много по-лесно би било ресурсите да се разработват по чисто машинни начини, като се завладеят необитаеми планети, каквито са повечето в Космоса. Съвсем близо до нас са Марс, Венера, Меркурий, спътниците на Юпитер и Сатурн… Според нас не си струва да се преодоляват междузвездни пространства с такава незначителна цел. Сега ви моля да обърнете внимание на стратегията на пришълците. Преди всичко те са много предпазливи. Изследвали са системата ни от спътници-наблюдатели и са кацнали с миниатюрното си корабче точно в този момент, когато над Тугарино не минава нито един от спътниците — между шест и седем часа сутринта. Корабът е имал задача незабелязано да осигури плацдарм, да обезпечи спокойно кацане на ескадрата. Трябва да имаме предвид, че преди приземяването пришълците не са знаели нищо за зенитното ядрено оръжие. Те просто са се презастраховали. Но щом войските ги обкръжиха и замириса на ядрено сражение мигновено отстъпиха позициите си. Бих казал, че ги отстъпиха любезно, независимо от възможността, според някои преценки, корабът да се сражава с нашата славна дивизия и даже да спечели това сражение. Но с цената на човешки живот. Всички тези факти, ако се анализират в светлината на хипотезата за калкиране, не са съвсем ясни. Да разгледаме втория вариант — пренасянето на разуми с унищожаване на оригиналите. Веднага прави впечатление думата „унищожаване“. Не е шега работа, ако се предприема в големи мащаби! Да унищожиш — разбирай „да убиеш“. Като оправдание на това освен тъпото злодейство би могло да служи само личностното, подчертавам — не телесното, а личностното безсмъртие на всеки член на обществото. Да предположим, че в момента, предшествуващ смъртта, се прави копие на личността на разумното същество. Нека организмът загине. Копието може да се прехвърли в друг, здрав организъм и личността ще получи втори живот. Ако приемем тази хипотеза, ще получим обосновка на агресията, а заедно с това и на далечните космически полети. Не е лесно да се открие планета, населена с високоорганизирани същества — хора например. В Слънчевата система само Земята е такава. Налага се да се лети надалеч, налага се да се воюва и, — моля, обърнете внимание — при това да се воюва безкръвно. Завоевателите се отнасят към нас, аборигените, като към свои потенциални тела. Убийството и самоубийството за тях са синоними. Затова не се стовариха върху главите ни с цялата си ескадра и не направиха кървава баня…

— Висш пилотаж!… — иронично отбеляза генералът от авиацията. — Мно-ого напред гледате…

— За съжаление в утрешния ден, другарю генерал. Ние сме им насъщно необходими, такъв е основният извод от предложените разсъждения. А ние се откачихме от въдицата. Следователно ще хвърлят още една, докато рибата не се хване здраво. Сега вече няма да ни оставят на мира.

Зернов вдигна ръка:

— Другари, предложени са две версии. Има ли трета? Няма… Моля специалистите да отговорят: коя версия приемаме като работна, първата или втората. Психолозите? Кибернетиката? Медицината? Всички са за втората. Така… И ние, разузнавачите, се присъединяваме. Да преминем към следващия въпрос. Дмитрий Алексеевич Благоволин има сведения, че агресорите са оставили резиденти. Целта е да проникнат в органите на военното и държавното ръководство. Чухме неговия доклад от борда на самолета. Разрешете да му задам няколко въпроса? Дмитрий Алексеевич…

Благоволин седеше, отпуснал глава върху ръцете си. Ганин го подръпна за ръкава. Физикът трепна, заговори с прегракнал бас:

— Извинете, заспал съм. Слушам ви.

— Дмитрий Алексеевич, във вашия доклад имаше две точки, които много ни заинтересуваха. Първо, вие не сте единственият човек, който им е оказал съпротива. Какво ви е известно за останалите?

— Деца — рече физикът.

— Соколов и Сизов ли имате предвид?

— Не зная имената им. Разбрах, че децата не се подчиняват на Мислещите, а обратно, подчиняват ги на себе си…

— Причините?

— Нещо в конструкцията на мозъка. Моите, така да се каже, клиенти бяха толкова учудени от този факт, че избягваха да мислят за него.

— Това нарушаваше ли плановете им?

— Нарушаваше ги — избоботи физикът. — Те обвиняваха децата за изтичането на информация.

— И не напразно — каза Анна Егоровна. — Ако не бяха децата, ние, уважаеми, нямаше да седим тук.

Зернов попита с неочаквано, много живо любопитство:

— Кажете, а вие как успяхте да им се възпротивите?

— По чудо — рече Благоволин. — Още пет минути и край. Нещо ги отвлече от моята особа.

— А ако оставим чудесата настрана?

— Аз предварително знаех защо идват при мене. Освен това съм професионалист. Мисленето е моя работа. Свикнал съм да отстоявам своята линия на мислене.

В стаята се раздвижиха — вътре имаше достатъчно професионални мислители. Бистров каза:

— Ако ми позволите… Дмитрий Алексеевич в известен смисъл е вундеркинд. Така да се каже, той е мислител по рождение… Защити кандидатската си дисертация на двадесет и пет години, като по една тъжна случайност не получи докторска степен.

— Каква случайност? — попита Зернов.

— Научният съвет, и аз в това число, не разбра истинския смисъл на работата му. Не бяхме дорасли.

— Стига, Евгений Викторович — рече физикът. Зернов тъжно се усмихна:

— Тоест, за да се защитиш от „посредника“, трябва да бъдеш или гений, или дете?

Психологът, който отдавна напираше да каже нещо, се обади:

— Айнщайн е писал, че в гения винаги седи дете.

— Другари, на работа… — проговори Георгий Лукич.

— Извинете — каза Зернов. — Втори въпрос към Дмитрий Алексеевич. Повторете плановете им за бъдеще.

— Моля. Скоро след началото на операцията няколко Десантници бяха назначени за резиденти. Тяхната задача е да действуват самостоятелно, ако десантът отстъпи. Броят им се пази в тайна. Тактиката е: проникване в ръководната структура на планетата. Те не са взели участие в първоначалната десантна операция.

— Това ли е всичко?

— Да.

— В Тугарино ли са останали?

— Не зная.

— А как мислите?

— Мисля, че трябва да се предполага най-лошото. Те са по-умни…

— Кажете, другари — тихо проговори Георгий Лукич, — има ли възможност на око да се отличи човека, заразен от пришълец?

— Не. Съмнително е… Не — отговориха в един глас Анна Егоровна, Благоволин и Ганин.

— За съжаление отпада. Остават научните методи. Например излъчването? Какво ще каже науката?

— Нищо — отговори Анна Егоровна. — Трябват ни двама-трима пришълци за изследване, апаратура, тогава науката ще каже.

— Лошо — рече Георгий Лукич. — Е, а физиците? Завършихте ли изследването на микропредавателя?

Някой каза:

— Завършихме го, Георгий Лукич. Не излъчва.

— Какво да се прави… Зернов, моля съображенията на вашата служба?

Зернов взе от съседа си папката със закопчалка, надникна в нея, затвори я и стана от креслото:

— Случаят е необикновен — въздъхна и подпря дългите си разперени пръсти върху плота на масата. — Как изглежда той от позицията на нашата служба? В пределите на държавната ни граница се намират няколко… — размърда пръстите си, — няколко лица с безупречни документи, безупречно познаване на обстановката, условията и така нататък. Това все още не ги прави неуловими… — Намръщи се и няколко пъти кимна. — Как мога да хвана един разузнавач? При опитите му да проникне някъде. Например в Генералния щаб. Но мога ли да предотвратя такова проникване сега? Авторитетно заявявам — не…

По залата се разнесе шумолене. Изглежда, все още се надяваха. Не се беше случвало Зернов да не може нещо.

— Защо е така? — попита Зернов. — При проникването им ние не сме в състояние да ги задържим, тъй като са безупречно замаскирани. По-точно те нямат нужда от маскировка… Разбира се, бихме могли да организираме охраната на някои другари, но и това е безсмислено. Благодарение на апаратурата си — „посредниците“ — те с еднаква лекота ще се справят както с охраняемите лица, така и с охраната. По такъв начин сега сме беззащитни и са необходими решителни мерки. Необходими са! И сега, в настоящия момент няколко резидента пътуват насам и ще бъдат тук — Зернов показа през прозореца — сутринта.

— Затворили сме изходите от Тугарино — каза генералът.

— Тъй вярно. — Зернов допря върховете на пръстите си и погледна стенния часовник. — От осемнадесет часа. Но на тяхно място аз бих тръгнал още сутринта. Закъснели са за сутрешния самолет, вечерния ние го отменихме. Те пътуват с влак, другарю генерал… Ще бъдат тук в седем нула две на Северната гара.

— Да се задържат на гарата! Да се направи проверка на документите и да се задържат тугаринците!

— Не забравяйте за „посредниците“ — с мек глас рече Зернов. — Ако поне малко имат представа от маскировка, вече три пъти са сменили стопаните си. Не се съмнявам, че в този момент, както си седят във вагоните, гражданите от Тугарино се учудват от какъв зор са побегнали от къщите си… Те вече не са пришълци… Сега „посредниците“ се носят от съвсем други граждани. М-да… Аз бих постъпил именно така.

— Вие несъмнено — рече генералът. — А те?

— И те са също такива специалисти като мене. Ако не и по-добри… — Контраразузнавачът се усмихна. — И така ние трябва да сме готови за сутринта. Нямаме много време. Мога да предложа единствената, но решителна мярка: всички хора, от които пришълците се интересуват, да бъдат напълно изолирани от външния свят.

— Паникьосваш се! — извика някой от далечния край на масата.

— Разсъждавам, не се паникьосвам — каза Зернов.

Благоволин избоботи:

— Другарят Зернов е абсолютно прав.

— Да. Благодаря — рече Зернов. — Моля да разберете, че най-важната задача на пришълците е да завладеят ръководството на въздушната отбрана. А ние знаем, че броени другари имат правото да дават разпореждания на зенитчиците. Започваме оттук. И предлагаме. Първо: незабавно, преди седем сутринта, назованите другари да бъдат преведени на казармено положение. Да им се забранят контактите с външния свят — само по телефона. Списъкът е готов.

— Охо! — Генералът погледна председателствуващия. — Значи, мене?! И задълго ли?

— Мисля, че това предложение трябва да се съгласува по-нагоре — проговори Георгий Лукич. — Продължавайте, другарю Зернов.

— Второ. Да се преведат на казармено положение апаратчиците за свръзка — със същата цел… Трето. Необходимо е да се обискират всички, които влизат в помещенията на щабовете. За „посредници“. Без тях пришълците не са по-опасни от обикновените хора. Това е всичко. Ситуацията не е много приятна, другари. — Зернов обходи с поглед всички по ред. — Обиски, казармено положение… Разбира се, ще проверим, влаковете, и в Тугарино нямаме намерение да дремем, но всичко предложено е необходимо. Още една молба: разрешете цялата работа да се съсредоточи на едно място, при това не тук. Прекалено многолюдно е… В самостоятелен Център. Имам предвид една къщичка. В нея ще разположим общежитието, лабораториите, възела за свръзка, оперативните групи. Иля Михайлович, ще успеете ли бързо да прехвърлите изследователите си в такъв Център?

Академикът-кибернетик кимна с глава.

— Чудесно! — рече Зернов.

Имението

На следващия ден сутринта в една от Н-ските улички настъпи необичайно оживление. Разтвориха се портите на имението — според преданието там заточеният Пушкин бил писал писма — огнени писма! — до една изключително известна графиня. Портите се разтвориха, но в големия двор започнаха да влизат една след друга не карети, а военни товарни коли. После леки коли. Като дявол се разфуча автокран. Всичко това направи толкова силно впечатление на местните баби пенсионерки, че те изоставиха постовете си пред входовете и се стекоха при къщата с номер девет — срещу имението. И оттам наблюдаваха как венецианските прозорци се разтварят и чевръсти войничета ги мият. Как от двора важно излизат покрити камиони. Как зад стъклата на входната врата се мяркат млади хора в цивилно облекло. Как накрая мина огромен открит камион, пълен догоре с прекрасни дървени легла. Бабките се видяха в чудо. И още повече щяха да се чудят, ако имаха опит за системни наблюдения. Тогава щяха да забележат, че „войничетата“ напуснаха имението и вече не се върнаха. А цивилните, които се появиха в зданието, не го напускаха дни наред. Такъв беше редът, установен от Зернов за работниците на Центъра. Всички живееха в имението и не излизаха навън. За да си вършат работата, напускаха двора в автомобили с бронирани стъкла. Това беше разбираемо. Налагаше се работниците на Центъра да се пазят от пришълците не по-малко грижливо, отколкото военното командуване.

Пенсионерките забелязаха, че никой не ходи пеша. Последва най-решителен и неочакван извод: в къщата с номер десет се е настанило „тайно посолство на една велика държава“. Също толкова нелеп мит, колкото и за заточения Пушкин, който никога не е живял тук и разбира се, не е писал никакви писма… Та така… Но най-нелепите митове едновременно с това са и най-жизнени. И бабките бяха много огорчени, когато през резбованата дъбова врата на входа двама от обитателите излязоха пеша на тротоара.

Появява се учителя

Това се случи две седмици след събитията в Тугарино. Центърът отдавна вече бе разгърнал работата си — наливаше във флакончета оскъдното ручейче на информацията, което изтичаше от Тугарино. Пришълците-резиденти не се проявяваха по никакъв начин и колективът се измъчваше от безделие. В Центъра бе неспокойно и напрегнато. В девет нула нула полковник Ганин, комендантът на Центъра, както обикновено направи обход на помещенията. Като огледа кухнята и гаражите, той се изкачи по „черното“ служебно стълбище на втория етаж, надникна в безжизнено чистите празни стаи на лазарета, при свързочниците, в шифровалното, в лабораториите и по официалната мраморна стълба слезе в хола. Тук освен дежурния офицер видя и Дмитрий Алексеевич Благоволин — съветника на началника на Центъра Зернов. Съветникът изглеждаше крайно несолидно: риза-хулиганка, около врата му преметната хавлиена кърпа, джоба на тесните му джинси издут от сапунера. Всичко идваше оттам, че общежитието се намираше в лявата половина на етажа, а банята — в дясната. Но да стърчи в такъв вид насред вестибюла и да дава лош пример на строевия състав не беше редно. А Дмитрий Алексеевич именно стърчеше и тъжно гледаше към улицата. Докато размишляваше дали да му направи деликатна забележка, или да се въздържи, полковникът се приближи и също погледна към уличката, макар че нямаше нищо за гледане. Млада майка буташе количка. Пред входа на отсрещната къща между каменните лъвове седяха грохналите баби и като вкаменени се пулеха към „посолството“. Поклащайки пазарска чанта, вървеше възрастен мъж с големи бели мустаци и сламена шапка. „Сигурно е бивш учител“ — помисли си Ганин и точно се канеше да го каже на Благоволин, когато мустакатият човек се подхлъзна на една портокалова коричка и падна. Ганин жалостиво изохка. А Благоволин, като тракаше със сапунерата, скочи към вратата, с удар отмести резето и изскочи на улицата. Бабките една след друга отвориха усти.

— Назад! — извика полковникът; налице беше грубо нарушение на устава, но Благоволин вече вдигаше мустакатия. Тогава и Ганин изскочи през вратата и хвана непокорника за ръкава на хулиганката. Благоволин пусна „учителя“, вдигна сапунерата си, която се търкаляше на асфалта, и веднага се върна в къщата, а „учителят“ закуцука по пътя си.

Всичко стана за не повече от десет секунди. Но независимо от това полковникът направи строга забележка на дежурния офицер — за невнимание. И след час, когато дойде началникът на Центъра, му доложи за произшествието.

Зернов внимателно изслуша коменданта. Помисли. Доближи върховете на пръстите си и каза:

— И така, Дмитрий Алексеевич го вдигна, като го хвана под мишниците. Този… Учителят нищо ли не предаде на Благоволин?…

— Тъй вярно — рече Ганин. — Наблюдавахме аз и двамата дежурни — във входа и зад портичката.

— Е, тогава да забравим за произшествието.

— Разрешете да доложа, според инструкцията съм задължен да отстраня другаря Благоволин. Точка шеста, контакт с външни лица.

— Забравете, Иван Павлович. Съприкосновенията тепърва ни предстоят.

— Слушам — каза Ганин. — Разрешете неофициално?…

— Да, запалете, Иван Павлович.

— Благодаря, Михаил Тихонович. Отдавна исках да попитам… Вие много рискувахте, като ни взехте нас тримата в Центъра. Ние, така да се каже, сме били пришълци… Защо се съгласихте с това? Къде са гаранциите, че не сме резиденти?

— Пълни гаранции дава само английската банка — усмихна се Зернов. — При вас с професора всичко е ясно. Мнозина са видели как сте престанали да бъдете пришълци. Альоша Соколов даже е запомнил, че вие сте си оправял вратовръзката, а професора са го пуснали без опашка. С Дмитрий Алексеевич е по-сложно…

Ганин наостри уши.

— Явява се при нас. Твърди, че е „бил пришълци“, и дава изключително ценни показания. Подозрително ли е? От една страна, много. Всеки разузнавач може да фабрикува показания… И първата ми мисъл беше: резидентът сам се появи. Разиграва обикновен гамбит — жертвува пешка, за да пипне царицата. Обаче ето анализа на последвалите факти. Преди Благоволин никой и дума не беше обелил за шестзарядния „посредник“, а той даде точните му размери и разказа как се използува. За какво му беше това? А? И показанията му бяха истински. Сега това се потвърди от дечицата, Стьопа и Альоша, но още на четиринадесети вечерта беше намерена кърпата, в която свидетелката Абрамова е държала „посредника“. Кърпата е запазила формата на това, което е било в нея — същата форма, за която говореше Благоволин. Като разбрах за кърпата, реших — вярвам на Благоволин. А после си помислих: той не би могъл да предвиди боледуването на двете момчета… Поднасяше ни това, което бихме могли да узнаем и от тях. Интересното е, че по-късно това се потвърди. Паролата „Тук е красива местност“ момчетата са чули не един път. С „посредник“ Степан е освободил Портнов. Като свършим с тая работа, ще им подаря по един часовник с надпис… Е добре. Докато Благоволин летеше насам, аз си мислех: ще го изслушам, а после ще го затворя. За по-сигурно. Пък той взе, че заспа пред Георгий Лукич… Помните ли? И си помислих: ама че капия… Или има свръхестествено самообладание, или е сигурен в това, което говори. След съвещанието го поканих в моята кола — отлагах решението. Тогава той хвърли главния си коз. Рече, че и той искал да поговори с мене насаме. За едноместните „посредници“, пръстовидните, с които би трябвало да бъдат снабдени резидентите. Е, онази рисунка, която започнахме да разпространяваме от петнадесети…

— Той ли каза за тях? — порази се Ганин.

— Че кой друг, Иван Павлович? Ако не ни беше предупредил, пришълците щяха да ни се присмиват на обиските. А сега, както виждате, дори не смеят да се приближат. Пазят се от рентгенова проверка.

— Или не искат да пречат на Благоволин да действува…

— На седемнадесети май — продължи Зернов — полковник еди-кой си, моля да ме извините, няма да кажа името му, се отлъчил от службата до поликлиниката. Да си лекува зъбите. Като се явил в частта си, доложил, че по пътя губил паметта си. Дошъл на себе си в кабинета на лекаря. Ясно ли ви е, Иван Павлович? Те са го взели, разбрали са за рентгена и са го освободили.

— За рентгена беше известно само на нашите сътрудници, Михаил Тихонович, по списък.

— Е де, е де — рече Зернов. — Нали бяхме поставили при постовете едни будчици. А пък отвътре се чува жужене. А полковник еди-кой си на петнадесети си правил рентгенова снимка и като чул жуженето, съпоставил фактите. Сега всички са образовани, Иван Павлович… Резидентите се разхождат наоколо и чакат своя час.

— Страхувам се, че ще го дочакат — изрече Ганин.

— И аз се страхувам — простичко отвърна началникът на Центъра. — Ако не ги изпреварим, след две-три седмици ще намерят откъде да се промъкнат… Между нас казано, същият този Благоволин разработи многообещаващ план. Е, благодаря, Иван Павлович.

— Разрешете да вървя?

— Моля. И имайте грижата да ми се предоставят белезите на гражданина, с когото е влязъл в съприкосновение Дмитрий Алексеевич.

„О-хо-хо! Доверявай, но проверявай!“ — помисли си полковникът и начаса се разпореди за белезите. Дадоха листчето на Зернов и веднага оперативната група пристъпи към издирването. Но не можаха да намерят гражданина на около шестдесет години, с бели мустаци, едър прав нос, светлосини очи, среден ръст, облечен в шантунгов костюм, със сламена шапка и сандали с модел от преди войната. Изглежда, живееше в друг район и по пътя за гарата се бе отбил в магазина „Диета“ (ако се съди по продуктите, забелязани в мрежата му). Един оперативен сътрудник забелязал подобен човек на гарата. Обърнал му внимание заради сандалите — такива модели сега се правят само за децата. С кръгло, дълбоко деколте отпред, език и железни закопчалки. „Учителят“ се качил във влака, който прорязва цялата Н-ска област, пък и отгоре на всичко като напук спира на всяка гара. В кой от безбройните градове и села на областта е заминал? Дали имаше смисъл да го търсят хората на Зернов? Доста дълго време никой не знаеше това, с изключение на двама души, за които ще стане дума по-късно.