Домът на скитащите

Вилата

Сьовка тичаше в тъмното между топлите стъбла на боровете. Селцето спеше, светлините бяха угаснали, само пътечката се белееше под краката му. Беше пръст, но твърда като бетон. Полираните от подметките корени на грамадните борове бяха изскочили отгоре. Сьовка, без да гледа под краката си, ги прескачаше. Бързаше, но се стараеше да диша равномерно. Като претича край вилата на режисьора Лосер, чу гласове, в тъмнината видя искри от самовара и си помисли колко ли биха се учудили седящите на терасата край масата. После замириса на малинови храсти и коприва и пътечката започна да пружинира под краката му. Отляво беше кладенецът. Сьовка беше много жаден. Представи си как спира, сваля кофата от медната кука и като забавя въртенето на барабана с длани, я пуска към дъното. После върти дебелата желязна ръчка, старае се да я върти равномерно, за да не се разплиска водата, и заедно с кофата от кладенеца излиза и миризмата на гъби и плесен.

Но кладенецът остана назад. Само го зачовърка зъбът — с дупката — и по гърдите и корема му се плъзна като ледена шушулка прохладата на утолената жажда.

Сьовка не спря при кладенеца. Претича още двадесетина крачки и сви в тесния проход между две огради. Клонките на малините, които се бяха промъкнали през дъските на лявата ограда, се плъзгаха по краката му и го драскаха. Това бяха известните на цялото село малини. Стопанинът на вилата, инженер Гуров, беше прокарал към малините си канавки от кладенеца и нарочно беше посадил един ред храсти край оградата, за да могат момчетата да късат и да не прескачат вътре. Сьовка си помисли, че на ъгъла на оградата има още един-два необрани храста, и в устата му веднага се появи вкусът на зрели малини. Сладък, но воднист вкус, защото малините на Гуров получаваха прекалено много вода. Той разтърси глава и влетя през портичката, като едва не настъпи таралежа. Това беше общият таралеж — Тимофей Иванич, — който живееше при кладенеца и ловеше жаби. Понякога го канеха във вилите да лови мишки. Той изтребваше мишките и неизменно се връщаше при кладенеца. Сега се връщаше в къщи, като държеше в зъбките си задната част на жаба, и Сьовка виждаше всичко това, докато прескачаше Тимофей Иванич и жабата. Прошарените иглички на таралежа, ъгълче от белия му корем и разперените пръсти на жабата. Огромна жаба със зелено мраморно гръбче. Знаеше това, макар че таралежът вече беше изял гръбчето, още край основите на Машкината вила. Неизвестно откъде знаеше всичко. Сьовка можеше да си представи вкуса на суровата жаба, при това не за себе си, а за таралежа. Плю и притвори портичката, за да се отдели от всичко това. Вратата изскърца проточено, общият таралеж Тимофей Иванич се скри в малинака, а Сьовка изтича до прозореца на Машка, подскочи и легна с гърди на перваза.

Двата скореца, Генка и Нюрка, които живееха в голямата къщичка за птици над покрива закрещяха: „Крад-ци-път-път-хе-хе-хе!“ Никой във вилата не се събуди от техния вик — те винаги крещяха „крадци!“, който и да дойдеше, дори самият стопанин, бащата на Машка. На Генка и Нюрка им беше все едно. Такива си бяха тези скорци. Сега се разшаваха, зашумяха в къщичката и едновременно с това се скараха на най-голямото скорче, За да не иска да яде посред нощ.

Сьовка тихо подсвирна. Чувствуваше под пръстите на краката си студените тухли на основите, а под корема и гърдите си — топлия перваз. Нещо отдясно се прозя в тъмното, засумтя и съненият Машкин глас попита:

— Ти кой си?

— Аз съм. Да тръгваме по-бързо, той пак е тук. В лехата.

— Лъжеш — прошепна гласът.

— Да изям сурова жаба. Ставай.

— Само да се среша. — Тя тупна пети на пода. — Влез за малко и разказвай.

— Добре, мий си зъбите — скръбно рече Сьовка. — Мий ги, мий. Те, чудесата, ще почакат.

Машка сърдито запухтя, намъквайки роклята си. Сьовка знаеше, че Белия Винт ще стои в лехата до разсъмване и че няма закъде да бързат, но не му се искаше да прескача в спалнята. Даже не му беше удобно да стърчи на прозореца, докато Машка се облича. Това неудобство го дразнеше, струваше му се безсмислено, защото те с Машка бяха приятели от милион години. А миналата есен, след един тараш на късните ябълки на режисьора Лосер, те се вмъкнаха през този прозорец, както си бяха — с мокри панталони и ризи, — пъхнаха се под одеялото и излапаха трийсетина от прочутите лосеровски антоновки. Тогава валеше, дъжд и даже май примесен със сняг.

Нещо се беше променило от миналата есен насам.

Сьовка се сърдеше, защото Машка и сега не се срамуваше от него, като че ли всичко си беше както преди една година. Това беше ново, възрастно спокойствие. Машка го беше достигнала, а Сьовка — не.

— Ще се срешеш по пътя, тутло! — изсъска той през прозореца и Машка покорно излезе.

В едната си ръка държеше гребена, а в другата — топка за тенис. Сьовка й подаде ръка, но тя рече: „Изчезни, презрени робе!“ и скочи на земята. Скорците пак закрещяха за крадците и към тях се присъединиха и скорчетата.

Миналата есен тези скорчета изобщо не съществуваха. Смешно.

Сьовка попипа топката и се убеди, че това наистина е топка и че Машкините ръце са още топли от съня. Стана му топло. Протичаха през портичката, край кладенеца. На терасата на Лосерови още пиеха чай и тихо, гъгниво виеше радиото. Машка промърмори: „Музика-а-нти…“, подскочи и запрати топката, разнесе се звънко Бам-м-м! и веднага — контраалтов женски писък. Лосеровица не случайно беше жена на известен режисьор. Пищеше като някаква изключително важна дама.

Когато стигнаха до края на просеката, Машка спря и заби гребена в косата си като перо. Косата й беше толкова гъста, че Сьовка й беше измислил прякора Медуза-Горгона.

— Май че улучих самовара — равнодушно рече Машка.

— За какво ти беше? Седят си хората, пият си чай…

— Аз съм в преходната възраст — Каза Машка.

— Имай предвид, че ще познаят топката. Вчера написах върху нея нещо.

Машка се захили. Сьовка промърмори:

— Обективни причини… Трета година слушам за тази възраст.

— Такава съм си — рече Машка и дерна с гребена в косата си. — Какво си написал на топката?

— Ще разбереш. Истината ти казвам.

— Нещо хулиганско ли? — с надежда в гласа попита Машка. — Тогава няма страшно; Аз нали съм кротко момиченце.

— „Машета не цели“, това написах.

— Живописец…

Нямаше време за стоене. На Машка й се искаше той да я хване за ръката. Страхуваше се, но съвсем малко. И й се искаше да я погали по главата.

— Да вървим — рече Сьовка.

Машка в движение се дереше с гребена и съскаше от болка. Докато прескачаше един много дебел, извит боров корен, рече:

— Трябва да се отсече тоя проклетник…

— Ще изсъхне борът, жалко.

За този корен говореха всеки път, когато го прескачаха. Като заклинание. И сутрин, и през деня, и при залез, когато целият стар бор ставаше огненориж. Вилното селце беше построено върху основи от борови корени и летните радости се крепяха върху тях и изглеждаха вечни като боровете. А този извит корен до самата портичка, в който толкова често и болезнено удряха пръстите си и изкривяваха велосипедните джанти, беше техен собствен корен и върху него растяха техните, на Сьовка и на Машка, радости. И това го разбраха сега. А някога тези борове са били малки и пухкави. Смешно.

Вървяха съвсем бавно.

— Признай си, че лъжеш — заповяда Машка. — Бързо си признавай, хайде! Докато не е късно, да идем да се изкъпем…

Той мълчеше. Машка докосна рамото му и почувствува, че той трепери. Не едро и весело, като след къпане, а ситничко, като простудено паленце. Сьовка блъсна портичката, влязоха в двора, заобиколиха мравуняка и на пръсти тръгнаха към къщата.

Белия винт

Целият свят бе заспал. Мравунякът в двора на Сьовка не шумолеше. Радиото у Лосерови замлъкна. Елена Василиевна угаси лампата в остъклената тераса и сега спеше, като държеше с две ръце пред себе си изправена книга. Винаги така заспиваше. И Сьовка, докато се промъкваше край терасата, надникна вътре и различи светлия правоъгълник на книгата, който се поклащаше от дишането заедно с ръцете на майка му. Машка нетърпеливо го дръпна за ризата.

— Къде е?

— Гледай към голямата леха…

Веднага зад ъгъла на терасата, върху лехата с теменужки се извисяваше Белия Винт. Светлината му падаше върху лицето на Машка. По стъклата, по дъските пробягваха странни сенки. Отблясъците се суетяха като мравки в мравуняк.

— Къде, къде? Нищо не виждам — шепнеше Машка. — Всичко си измисляш!

— Стой и чакай. Той… не веднага…

Така беше с него, а сега така щеше да бъде и с Машка. Ако изобщо това можеше да се случи с момиче. Отначало ще види стълб от лека, танцуваща мъгла. Рояк блъскащи се комарчета. Стълбът ще виси над лехата и ако човек го гледа внимателно, ще се сгъсти. Ще се издигне нагоре между короните на боровете, нагоре, неизвестно накъде, и клоните ще се осветят от неговата рехава, танцуваща светлина. А той ще слезе към земята и ще стане Белия Винт. Такъв, какъвто го вижда Сьовка — белоснежна спирала, която се опира в небесата. Мъглив бял тирбушон, преливащ като рояк комари, а под него — килим от теменужки и всички цветчета се виждат като през деня, само окраската им е друга.

Втора нощ Белия Винт стоеше над лехата и чакаше. Кой знае защо, Сьовка знаеше, че Винта чака тях двамата, него и Машка. Защо? Това беше тайна. Той се появяваше в едно и също време. Десет минути преди последния влак. Сега той тракаше в далечината, вече след завоя, при моста на язовира.

— Ох, Сьовочка, ох… — прошепна Машка. — Страх ме е. Ох!

Тя отстъпи, но Сьовка знаеше, че няма да си отиде, защото сега по ръбовете на Белия Винт се появяват писмената, които той не може да прочете сам. Сега вече знаеше всичко. Без да гледа, видя, че Машка е наклонила глава наляво и се пули към писмената. Че майка му се е събудила, оставила е книгата и си мисли за него, за Сьовка. Че писмената не могат да бъдат прочетени от един човек. Че таралежът Тимофей Иванич отдавна е скрил жабата и е тръгнал към двора на Машкини, за да лови полски мишки. Сьовка виждаше една пчела, заспала от вечерната прохлада върху лехата, и знаеше, че сега тя сънува теменужките такива, каквито са през деня, а не през нощта и отгоре учудено гледа кълвач. В това време писмената се открояваха все по-отчетливо и сякаш се сливаха в думи. Те за нищо на света не можеха да бъдат прочетени от един човек. Трябва двамата. ТРЯБВА. ТРЯБВА.

— Чети! — заповяда Сьовка на себе си и на Машка. Белият стълб се усука още повече. Като тирбушон, като масур, като Архимедова спирала. Пчелата се разбръмча и отлетя. Стъблата на боровете се оцветиха в ръждиво като при залез. По белия ръб се задвижи надпис и той беше почти разбираем.

Машка се бе хванала с две ръце за Сьовка. Ръцете й трепереха. „Видя ли — помисли си той, — сега никак не ти е смешно…“

— Там е написано, че ние… — едва чуто проговори Машка.

— Да.

— Че ние трябва…

— Да.

— Да се приближим до него и да го пипнем. Не, Сьовка, не!!

И направиха крачка напред. И протегнаха ръце.

Нищото

Като се държаха здраво един за друг, те докоснаха бялата мъгла. Ръцете им изглеждаха огромни, черни. Изчезнаха. И веднага изчезна всичко. Подхвана ги и ги понесе нищото. Кънтящо, празно като невероятно грамадна бъчва. Сякаш седяха в самия й център, а наоколо на милиони километри нямаше друго освен мъка. Нищото заканително виеше като бормашина. Жаловито, тънко, настойчиво се заканваше, после замлъкна. Остана нищото. Колко продължи това, не знаеха. В нищото няма време. Трябваше да затворят очи и да чакат. После звънко изпука невидима преграда и Машка и Сьовка се озоваха пак някъде. Само че къде? Чувствуваха, че се държат за ръце. Стиснаха пръсти. Опитаха да се изправят на крака.

Все още със затворени очи напипваха земята и не я намираха. Това приличаше на плуване в суха, неуловима вода. И заедно с това наоколо имаше въздух, а не вода. Въздухът духаше в лицата им, имаше странна, позната миризма. „Къде сме? — помисли Сьовка. — Трябва да отворя очи. Ще преброя до три и ще ги отворя. Едно, две, три…“

Място за покой на мислещите

Плуваха във въздуха като във вода. Надолу с лицето. Или нагоре с лицето. Нямаха тегло. Все пак гледаха надолу, към блестяща кръгла стена — някаква шахта. Огромна дълбочина. Входът се вижда като оранжева точка. Това беше също тъй странно и познато като тукашната миризма. Като слабата светлина, която струеше от кръглата стена на шахтата. И самата стена, съставена от тънки шестоъгълни гнезда, определено беше позната. Тук винаги е било тихо и е миришело приятно, и по цялата височина на шахтата — всъщност това беше Кулата — висяха разноцветните фигурки на балозите. Те се държаха за стените. Само Сьовка и Машка плуваха по средата. Наоколо нямаше никого. Нагоре Кулата се сливаше в тъмна точка. Отгоре и отдолу имаше по петстотин метра. Значи, висяха някъде по средата, на обичайното си място…

„Значи не съм се събудил“ — помисли си Сьовка. Такива неща се случват на сън. Непознато място ти се присънва като познато. И летиш. В непознатото познато. „Трябва да се събудя, докато не е станало късно“ — разтревожено помисли Сьовка.

Погледна към балога, който висеше до него. В съня това същество трябваше да бъде Машка. Възрастна тукашна жена. Познаваше я много добре. Нещо повече, знаеше, че тя, според понятията на балозите, е красавица. Силна, широка, с весело и лукаво лице. И заедно с това Сьовка твърдо знаеше и друго. Ако срещнеше това чудовище наяве, щеше да хукне като че са го заляли с вряла вода.

И едновременно беше сигурен, че не спи. До него във въздуха висеше същество от друг свят. Съществото се наричаше „госпожа Ник“. В него имаше и нещо човешко. Двете ръце, двата крака. Облеклото. Но лицето… Не, по-добре засега да не я поглежда в лицето. Докато си го мислеше, срещна погледа й, но бързо извърна глава. Макар че погледът на черните очи също му беше познат. Очите бяха триъгълни, черни като козината на неск. Това е едно такова зверче. Черно, тромаво, с шест лапи. Лесно се опитомява, много е чистоплътно… Ама какво става?! — мислено изкрещя Сьовка.

Тук и там между гнездата-тухлички блестяха полирани пластини. Изпъкнали. Изви се, погледна към най-близката пластина и видя миниатюрното си отражение. Да… Същото. Сиво-синя фигура със страшна бяла муцуна и черни очи. Ужасяваща муцуна. Но според тукашните разбирания — красива. Както у дома, така и тук са си „красива двойка“. Ама че идиотщина! Господин Глор и госпожа Ник — така се казват. И са съвсем възрастни.

„Ох… Ами ако не сме Сьовка и Машка?“

— Ти… Ти Машка ли си?

Оказа се, че не може да говори на руски. А на тукашния си говореше свободно. И изщрака въпроса си на езика на балозите. Изхитри се някак да изобрази името. Не да го изговори — даже да си го спомни му беше трудно… В отговор съществото изщрака:

— Аз съм, кой друг може да бъде?! Да не би Ник? Ама че смехория!…

Значи все пак е Машка… Наложи си да я погледне в очите. И нищо. Оказа се, че не е толкова страшно. Черни триъгълни неща, без бяло наоколо. Съвсем черни, като китайски туш „перла“. Само че тук няма туш. Казва се: „Черен като неск.“ Забавно животинче е тоя неск. В диво състояние живее на стада в дупки — по шест, по осем екземпляра, лесно се опитомява…

„Стига за него, чуваш ли? Трябва нещо да правим.“

Висяха по средата на Кулата. Това беше опасно. Опасността ги обграждаше като кръглата стена на Кулата. Тук всеки го дебне опасност. Тук всеки е нащрек. Не може да се плува по средата на Мястото За Покой На Мислещите, трябва да се държиш за стената. А те вече отдавна висят. Погледна надолу, нагоре — никой не летеше към тях. Машка плачливо изщрака:

— Ще се побъркам… Хайде да отлетим до стената, докато не ни е хванала Стражата!

Отблъснаха се един от друг и плавно се плъзнаха на различни места по Кулата. Сьовка се хвана за гнездата, а Машка, без да се бави, се отблъсна от своята стена й се озова до него. И с отчаяно, съвсем нечовешко движение скри глава между гнездата и гърдите му.

Какво да правим сега?

Сьовка не знаеше какво да правят сега. Със свободната си ръка почука по стената — не боли. Аха! Значи е сън! Като се поободри, почука още веднъж и изохка — по-скоро от огорчение, отколкото от болка. Тя не се появяваше веднага. Първият удар носеше тъпо, неприятно чувство, вторият — малко по-болезнено, а третият — остра болка. Сега вече беше сигурен, че не спи. Защото Глор винаги чувствуваше болката стъпаловидно. И не само Глор. Всички балози и всички животни от тази планета на Пътя.

„Пътя — помисли той. — Значи съм Глор. Тогава защо по-рано бях Сьовка? Как така? — Внимателно придържаше Машка и мислеше: — Как така? Току-що, съвсем скоро отварях портичката и водех Машка към бялото нещо. Но това не беше Глор, а аз, Сьовка. Щом мисля за себе си «аз съм Сьовка», значи наистина съм Сьовка, нали? Ами Глор? Защо в неговото тяло съм като в клетка и откъде зная, че това тяло принадлежи на господин Глор, монтажник от висш разряд?“

Много странно беше да го усещаш като обвивка. Дрехите — като обвивка на обвивката. Вдигна четирипръстата си ръка, още изтръпнала от отзвучаващата болка, и попипа комбинезона на гърдите си. Твърда като ризница синьо-сива пластмаса. Лентичките на молекулярните закопчалки са сребърни. Цветът на монтажниците… В ръката му плътно се бе впила широка гривна. Изглеждаше зеленикава и полупрозрачна като нефрит, но Глор знаеше, че цветът й се променя според осветлението. Една от пластинките на гривната беше два пъти по-широка от останалите — личният предавател. До него — отляво и отдясно — приемниците на общата мрежа и на мрежата за оповестяване на висшите касти. Четвъртата пластинка — „съгледвачът“. По нея Стражата следи придвижванията на притежателя на гривната. Петата и шестата — ключовете от къщата, гаража, колата и багажните контейнери; седмата пластинка — устройството за закопчаване на дрехите, осмата — личният номер…

„Нищо не разбирам — помисли той. — Ако съм Сьовка, тогава откъде зная всички тия фантасмагории? Мрежа за оповестяване на висшите касти! Чудесии! Ох, че се накиснахме! — помисли си с отчаяние. — Ох, че се накиснахме!“

В отговор на този отчаян вопъл от дълбочината на съзнанието му изплува спокойна мисъл: „Какво си се паникьосал? Не се е случило нищо странно. Нищо. Винаги си се страхувал, че ще завладеят тялото ти, че ще ти го отнемат… Ето че го завладяха. Добре поне, че не те превърнаха в Мислещ, а те оставиха. Не са унищожили съзнанието ти — подчинили са го. Какво се чудиш? Завладели са те, гълъбче Глор. Едно време прадедите ти завладяха жителите на тази планета. Ето че и вие си намерихте майстора, гълъбче Глор…“

„А-ама че работа — помисли Сьовка. — Ра-бо-та… Ама това си е моят глас! Аз му говоря. Откъде зная от какво се е страхувал? И за прадедите му?!“

„Нали ти казвам, че всичко е наред — възрази същият глас. — Разбира се, че знаеш. Ти си Сьовка Мисин от седми «в». За най-голямо учудване на всички ти се оказа висше същество и завладя Глор заедно със съзнанието му. Точно това е странното — че си висше същество…“

„Ама че работа! Сега сам си говоря“ — помисли Сьовка.

„Точно така — рече спокойният глас. — Сам на себе си. Ти пак си си ти, но заедно с Глор. Ти знаеш и умееш всичко, което може и той. И това е най-хубавото, защото, ако си сам тук, си загубен. И добре, че Машка завладя госпожа Ник. Тя е умница, тази госпожа Ник. И е весела, и не е страхливка.“

— А-а! И Машка ли?

„Разбира се — разсъдливо рече Сьовка на себе си, — че и тя.“

„И двамата тук не сте кои да е. Монтажници от висш разряд, с добра работа. Ще издържите, сигурно е!“

Стана ясно, че Машка-Ник и не подозира колко благожелателно се отнасят към нея. Тя се размърда в убежището си и измрънка:

— Искам в къщи!

— И аз не бих имал нищо против — проточи Глор-Сьовка.

Искаше да каже, че това е невероятно нещо и че надежда за връщане няма. Някой бе присадил съзнанията им, като си бе останал невидим и нечут. Такива ми ти работи. Освен ако ги е присадило бялото нещо?

— Където и да е… дори в Монтажната! — изщрака Ник. — Помисли какво ще стане с ръкавиците!

Без съмнение това си беше практичната Ник — в никакъв случай не вятърничавата Машка. Тя вече бе разбрала, че пътят към Земята е затворен, а долу е постът на Стражата и ще се наложи да сложат ръкавиците. И ако ръкавиците се спукат, разправата ще бъде кратка…

С тях ще се отнесат като с похитители на съзнания — чхаги.

— Да, трябва да помислим — добросъвестно изрече Глор.

Ник измъкна глава и жаловито изщрака:

— Излиза, че сме чхаги, така ли?

— Моля ти се! Не сме го искали и изобщо…

— Тогава това са интриги на чхагите! — паникьосваше се госпожа Ник. — Не искам да се възнасям в Мислещ, искам да живея! — С отвращение показа сините кристали на Мислещите, които си лежаха в гнездата, внимателно подредени по деветки. — Защо ме забърка? Искам в къщи!

Иван Кузмич

— Деца, престанете да се карате. И изключете гривните — каза нечий глас.

Те се огледаха, като обърнаха по посока на гласа еднакво пребледнелите си лица, еднакво обрамчени от сините качулки. До тях във въздуха висеше възрастен мустакат земен човек. Обикновен човек, отгоре на всичко с очила. Беше облечен като за вила, с шантунгово сако и панталони, бяла риза и сандали на дупчици, но изразът на лицето му съвсем не беше вилен. Гледаше изпод шапката много намръщено и поглаждаше мустаците си.

Сьовка-Глор несъзнателно се подчини — освободи ръката си, напипа изключвателя на гривната си и го натисна. В главата му ставаше дявол знае какво. Сякаш черепът му се бе разполовил и в цепнатината бе духнал вятър. Сьовка и Глор се разделиха. Сьовка замря радостно, а Глор — изплашено. Глор през живота си не беше виждал подобно чудовище… Най-много се изплаши от мустаците и носа му.

Това трая няколко секунди. Глор изхлипа, скри се в дълбочината. Скри се от опасността зад Сьовка като зад щит. Но и сега Сьовка чуваше мислите му зад своите, като оркестър зад гласа на певеца: „Изправеноходещ, като нас. Облекло, обувки… За какво ли му е този израстък посред лицето? И двата кичура козина под него… А пък главата му, главата му! Това шлем ли е, или главата му е с такава форма?“

„Това е шапка, глупако“ — Мислено рече Сьовка. Гледаше Иван Кузмич и радостно си отдъхваше. Да, пред него беше виладжията, старият приятел на инженер Гуров, учителят Иван Кузмич, който изглеждаше така, както си беше редно да изглежда. Стар учител.

„Винаги си е бил много странен“ — помисли Сьовка. Ник-Машка го пусна. Погледна към Иван Кузмич по-внимателно, промърмори: „Виж ти!“ — и изключи гривната си. А Учителя поглаждаше мустаците си и разглеждаше Ник и Глор с видимо удоволствие.

— В името на Пътя! — замоли се Сьовка, като протягаше свободната си ръка. — Бихте ли ни обяснили… А? Какво?

Ръката му мина през Учителя. Виждаше се как се белее вътре като глътната.

„Обемно изображение — досети се Глор. — Уф-ф…“ Скри ръка зад гърба си.

— Чудесно, познахте ме — отбеляза изображението. — Прекрасно… Как се чувствувате, деца?

— Просто изумително — изтърси Машка.

Това вече без съмнение беше Машка с острото си езиче.

— Нищо, нищо, ще се оправи… — Учителя се обърна към Сьовка: — Ти каза: „В името на Пътя“. Вероятно вече достатъчно си се ориентирал и даже знаеш какво е Пътя?

— Най-великото движение в историята на Галактиката, в историята на цялата Вселена!… — Думите се посипаха от Глор като от говорещ автомат. — Предначертано сливане на всички форми на живот във висшия разум! Пътя надарява низшите форми на живот със съзнание и творчески разум. Благотворното съприкосновение с висшия разум дава на тези твари, обречени да живуркат… — Глор смутено щракна, промърмори „м-да…“ и млъкна. Разбра, че повтаря заучени глупости.

— Слушайте — каза Ник. — Защо ни карате да лъжем сами себе си? Какво според вас трябва да се „оправи“? Нали всичко това вие ни го скроихте? Защо ни го скроихте?

— Е де, е де, какво толкова се е случило? — с учителски глас попита изображението.

— И питате? Можехте да попитате по-рано, там… — Тя показа нагоре.

— Още не е късно — рече Учителя. — Мога да ви върна в къщи. Моля! Но само разберете: там нищо не бих могъл да ви обясня. Много по-лесно беше да ви доведа тук. — Той описа кръг с ръце. — Това бе най-простият начин. Веднага разбрахте всичко, което е известно на балозите за Пътя.

— Чак пък всичко! — измърмори Ник.

— Да проверим… С каква тяга излитат корабите на Пътя?

— Естествено, че с антигравитационна…

— А как се ускоряват в открития Космос?

— С йонна, разбира се!

— Е, а какво знаеше Машка за ракетната тяга?

— Нищо не знаеше — намеси се Сьовка. — И няма какво да говорим за това. Говорете по същество.

Учителя поглади мустаците си и го погледна. Погледът му каза на Сьовка много по-ясно от хиляда думи, че той вече не е Сьовка. Да говори по същество молеше Глор, монтажникът от висш разряд, не човекът, а балогът. Четири пъти по-възрастен, десет пъти по-опитен и хиляда пъти по-знаещ от земния ученик. И повтори:

— Да говорим по същество… Кой сте вие?

— Не ми отговори на въпроса — рече Учителя.

— Отговорих.

— Още веднъж: какъв е смисълът на Пътя?

Ясно… Той все пак искаше да се убеди, че Сьовка е главният. Ако Глор не се подчиняваше на Сьовка, би повторил набилите се до втръсване в главите им дрънканици за „най-великото движение в историята на Галактиката“.

— Ако оставим лъжите и несъществените детайли настрани — система за космическа агресия. С една дума, мръсотия…

— А ти как мислиш? — Учителя насочи внимателните си очи към Ник.

— Да предположим, същото — неохотно изщрака госпожа Ник, и се хвана по-здраво за ръкава на Глор. — А вие ще ни отговорите ли най-после?

Учителя я погледна сърдито-одобрително:

— Я извикайте медицинския контрол…

Можеха само да се подчинят. Да го пратят по дяволите и да останат в неизвестността? „Кълна се в началото на Пътя, това вече е наглост!“ — помисли Глор, като включи деветата пластинка на гривната. След няколко секунди автоматът на медицинския контрол изпищя по радиото: „Норма!“.

— Е, ама големи юначаги сте! — рече Иван Кузмич. — Сега слушайте. Десантниците са на Земята.

Замряха и се вторачиха в него. Десантниците. Ясно. Авангардът на Пътя, пионерите на прогреса. За тях се строят малките кораби на Пътя. На Земята. Това също е ясно. Предназначението на кастата на Десантниците е да кацат на чуждите планети. За това е Пътя. За това сме всички ние, в това число и балозите. Десантниците са отвели ескадрата, натоварена с Мислещи, на Земята. И изведнъж изпитаха изключително силен страх. И срам. Десантниците са на Земята! Строихме кораби, работихме като бесни, като монтажни автомати — и защо? За да може Пътя, този космически октопод, да глътне Земята? Прекрасната Земя, за която ние, монтажниците Глор и Ник, току-що узнахме?

Десантниците са на Земята! Значи ескадрата се приближава и Земята вече не съществува! На нея вече няма радост. Тя също ще стане огромен механизъм, който произвежда и изхвърля в Космоса кораби. В името на Пътя. В името на тази чудовищна, гигантска, мръсна безсмислица.

— Извинете ни — каза Глор. — Много ни е срам.

Ник разтревожено попита:

— Тоест вие сте Десантник?!

— Глупости! — сърдито рече Учителя. — Да не си въобразяваш, че Пътя е овладял хиперпространството? Дотам още не са стигнали… Да! Това те няма да получат! Вие сте прехвърлени тук, за да понамалите малко устрема на господа Десантниците.

„Ясно, така, така — съобрази Глор. — Сивата мъгла, в която летяхме… Нашите Мислещи са били изпратени тук мигновено, тоест през хиперпространството… Как не се сети по-рано. Нали той, космотехникът, отлично се ориентира в тези неща! Нали корабите на Пътя пълзят през Космоса с години именно затова, защото теорията за хиперпространството се оказа прекалено костелив орех за него. Значи Иван Кузмич не е Десантник в тялото на човек… «Ние ви изпратихме»… Но щом не е балог и не е човек, тогава кой е той? Каква сила е прехвърлила Сьовка и Машка през космическата пустиня?“

— Слушайте ме — каза Учителя. — Повтарям: Десантниците са кацнали на Земята. Разгърнали са операция „Скок“. Тя се е провалила. И са пристъпили към операция „Вирус“. Към тайно проникване…

— Не може да бъде. Десантниците не отстъпват — промърмори Ник.

Учителя с насмешка проточи:

— Не отстъ-ъпват ли? Като ги попритиснат, отстъпват по най-великолепен начин… А на Земята ги притиснаха. — От удоволствие мустаците му щръкнаха.

— Приказки! — отговори Ник.

— Ама че си упорита!… Казвам ти, че са ги открили, те са отпратили кораба и са преминали към операция „Вирус“.

— Но как са могли да ги открият?

— Оказало се, че на Земята децата са комонси. Вие сте комонси.

— Какви? — попита Глор.

— Точно така — промърмори Иван Кузмич. — Разбира се… Това вие не го знаете. Вас са ви учили, че в Космоса обитават низши същества… Че на балозите се подчинява всеки разум… Всичко това е лъжа. Децата не се подчиняват на балозите. Обратно, те подчиняват техните Мислещи.

— А-а! Затова ли нас сте прехвърлили тук? — извика Глор. — А не възрастни.

— Най-после разбра — каза Учителя.

— Още нищо не съм разбрал — рече Глор. — Да предположим, че са ни изпратили тук. Защо?

— Операция „Вирус“ представлява тайно завладяване на хората, които ръководят планетата. Земята се ръководи от възрастните. Десантниците дебнат точно тях, а от вас се пазят като от чума. И ще успеят. Децата не могат да им попречат. За да спрем операция „Вирус“, трябва да доставим на Земята схемата на детекторите, да ги изработим и да изловим Десантниците.

— Значи ние сме изпратени, за да откраднем схемата на ръкавиците-детектори? — бавно проговори Ник.

Глор погледна приятелката си. От чувството за безсилие челюстите му се бяха схванали. Да намерят схемата на детекторите! Това е безнадеждно. Празни приказки. Мечти. Десантниците ще направят с хората това, което са правили вече с милиони разумни и неразумни твари на стотици планети. Няма как да се доберат до схемата на ръкавиците. А без нея Десантниците не могат да бъдат хванати — те са скрити в човешките тела като злокачествени микроби. Така сигурно, както Сьовка — в тялото на Глор… Затова операцията се нарича „Вирус“.

Ник извика:

— Внимание! Летят насам!

Отгоре нещо се въртеше, мяркаше се, мяташе се от стена към стена, незабележимо и в същото време бързо се увеличаваше. Слизаше посетител, който бе завършил посещението си при Мислещите. Той непредотвратимо се приближаваше. Глор и Ник трескаво се хванаха за стената. Сега този балог ще види Учителя. След още една минута ще бъде долу, при поста на Стражата… Ето го! У-иш-ш — изсвистя въздухът. Мярна се бяло лице, опънати ръце и докато го изпращаха с поглед, Ник и Глор откриха, че Учителя го няма.

Беше изчезнал, сякаш не го е имало.

Сякаш Глор и Ник са на посещение при своите Мислещи и нищо повече.

Сякаш си бяха предишните предани деца на Великия Път. В този момент отново се появи Иван Кузмич. Прозрачен силует, който постепенно се сгъсти и стана отчетлив. Едва тогава си спомниха, че Учителя беше обемно изображение, а не човек.

— Вие ще се доберете до схемата на ръкавиците — проговори изображението. — Задачата е разрешима, ако се действува пак по същата операция „Вирус“.

Ръкавиците

И втори, и трети, и четвърти път край тях слизаха посетители на Кулата. Последен беше някакъв стар командор — широкоплещест, стегнат, той изсвистя край тях като торпила. Изпод командорския шлем мрачно блеснаха студени като ледени метеорити старчески очи.

По това време Ник и Глор вече бяха останали сами. Завинаги. Притиснали лица към гнездата, те си даваха вид, подобаващ на „безмълвна почтителна беседа с Мислещите“. И като другите посетители мислеха за своите си работи. Но мислите им биха се сторили странни на този, който би успял да ги прочете… Стражата би заплатила скъпо на такъв ясновидец!

Лични номерирани ръкавици… Едва ли не най-важният предмет в бита на планетите на Пътя. Най-голямата тайна. Нещо средно между автоматичен паспорт и лична охрана. Паспорт без снимка, охрана без оръжие. Ръкавиците не могат да се разменят — ако ги сложи друг балог, те ще се спукат. Но никой не би и помислил да си разменя ръкавиците. Спуканите ръкавици означават, че тялото на балога е завладяно от друг Мислещ.

От раждането до смъртта си балозите не се разделят с ръкавиците! Как иначе! Да загубиш тялото си по планетите на Пътя не беше по-трудно, отколкото в някоя европейска страна да си загубиш шапката или носната кърпа. Не случайно Глор винаги се страхуваше, че могат да похитят тялото му. Тоест да извадят разума му и да го превърнат в кристалче, в Мислещ. А в замяна да пъхнат друг разум. Единственото, което спираше тези похитители, чхагите, бяха ръкавиците. Заедно с новия разум бяха необходими и нови ръкавици. Без тях балогът се чувствуваше по-зле, отколкото ако беше гол — беззащитен, почти мъртвец. И тайната на ръкавиците беше най-голямата, най-важната тайна на Пътя.

Затова се наричаха толкова надуто — „детектор-опознавател на личността“. Затова новите ръкавици се раздаваха по списък, а износените се приемаха обратно от служителите на Стражата също по списък. Те се произвеждаха в подземните свръхсекретни заводи на Стражата, където никой нямаше достъп. Там работеха автомати. Нито едно живо същество не беше виждало как се правят детекторите. Но всеки балог си представяше как са конструирани. В ръкавиците има две молекулярни схеми. Едната бе така нареченият „планетен посредник“. Другата — опростено копие на Мислещия на този балог, за когото са предназначени ръкавиците. Когато се слагат, „посредникът“ сравнява разума с неговото копие и ако намери различия, взривява схемата. Ръкавиците се пукат и Стражата арестува подменения.

Ето тази подробност е важна за земните хора: „планетните посредници“ реагират само на балозите. И просто не забелязват Мислещите на другите разумни същества, автоматите, животните. Затова Сьовка и Машка преспокойно могат да обитават в телата на балозите — ръкавиците на Глор и Ник няма да реагират на прибавените Мислещи. Така ще бъде и на Земята, ако на всички хора се раздадат детектор-опознаватели на кой да е балог. Детекторът „няма да забележи“ хората, но щом до него се приближи Десантник, схемата ще се взриви. Защото от всички балози, колкото и да са те, детекторът понася прикосновението само на един-единствен — на стопанина на ръкавиците. А стопанинът няма да бъде на Земята. Десантниците нямат тела, затова не им се полагат ръкавици…

Да, замисълът на Учителя изглеждаше прост и ефектен. Машка и Сьовка трябваше да използуват Глор и Ник като трамплини — да скочат от техните тела към върховете на пирамидата… да се вмъкнат в ръководството на планетата. И там да открият тайната на детекторите. Операция „Вирус“ срещу операция „Вирус“. Смел замисъл, но как да се изпълни? Да скачат от тяло в тяло, докато не стигнат до самия връх, до Великите? Десантниците биха постъпили така. Те са специалисти. Обучават ги в Специалния факултет на Космическата Академия, познават различните типове и схеми „посредници“. А Глор и Ник само са виждали „посредници“ у познати командори, и то от средна мощност. А за да скачат, са им необходими мощни, от серията „ЛЛ“. Необходимо е да се познава „ИП“ — инструкцията за прехвърляне, — в която е обяснена техниката на прехвърлянията. „Посредникът“ не е играчка. При неумело боравене с него може и да убие…

Значи преди всичко трябва да се сдобият с „ИП“. После с „посредник“. После да търсят обект за прехвърляне. Желателен е висококвалифициран инженер-химик, специалист по детекторите, но къде да го намериш? Глор и Ник са монтажници от висш разряд и поддържат връзки само със своите, с членовете на същата каста. Сред приятелите им няма нито един химик… А достъп до схемите на детекторите има вероятно Главния химик на планетата.

„Ама че работа! — помисли Сьовка. — Все пак се накиснахме…“

Учителя можа да им даде само три практически съвета. Първият — да вървят към „върха на пирамидата“. Вторият — да използуват само „посредници“ от типа „ЛЛ“. Третият — да не пренебрегват случайностите (ако това може да се нарече практически съвет).

Да, най-лошото е, когато нямаш ориентир, нямаш за какво да се хванеш. Тук, в Кулата, за ориентир служи въздухът, който се вкарва с вентилатори отгоре надолу. Като летиш по струята, ще стигнеш до изхода. При търсенето на детектора не се предвиждаше дори и такъв ориентир. А разполагаха с броени дни.

Четири пъти по девет дни, както каза Учителя.

Крайният срок. Земните жители няма да издържат по-дълго.

„Кълна се в началото на Пътя, трудна задача“ — мислеше Глор. И отгоре на всичко Учителя заповяда три дни да почиват, да навлизат в новата роля. Да свикнат да не се отличават и да бъдат като другите.

Учителя не им заповядваше, съветваше ги. Но балозите не познаваха думата „съвет“. За тях всеки съвет беше заповед.

Първата проверка

— Глор, време е… — прошепна Ник.

Време беше. Прекалено дългата беседа с Мислещите е подозрителна. Тук всичко може да бъде подозрително. Те се отблъснаха един от друг, после от стените — като билярдни топки — и се понесоха надолу. Монтажници от висш разряд, посетили своите Мислещи… При изхода висеше стражник с разпрашител, закачен с колан за перилото. Старшият офицер е облечен в сиво-синьо облекло, същото, като на всички персони от висш разряд. Закопчалките на комбинезона му бяха яркожълти — цветът на чиновете от Стражата. Зад гърба на офицера имаше голям сейф, на чиято вратичка светеше напомнящият надпис: „Оръжието и ръкавиците се предават!“.

— Вашите номера, господа монтажници!

Те вдигнаха левите си ръце, като показаха номерата върху пластинката на гривните си. Без да се обръща, стражникът набра номера на клавиатурата. Докато се вглеждаше в гривните, Глор и Ник бързо се спогледаха и с очи си напомниха: ръкавиците ще им станат. Няма да се спукат. Така им каза Учителя.

Ник първа получи ръкавиците си и нарочно бавно започна да ги развива. Ако това се случи, нека да се случи едновременно и на двамата. Безсмислено желание, но толкова разбираемо… Всеки път, когато им даваха ръкавиците, ги беше страх — винаги, още от детство. Даже когато знаеха, че няма от какво да се страхуват, пак се страхуваха. Ник стисна очи, напрегна лявата си ръка и вкара пръстите си в твърдата хладна ръкавица. В името на Пътя, размина се! С леко, характерно шумолене синята пластмаса се сви по ръката. Обгърна я като втора кожа. Този път им се размина…

Отвъд прага свършваше полето на нулевото притегляне. Първата крачка трябваше да се направи бавно, на цяло стъпало. Едно-две! Ставите изпукаха. Светлината на Голямото Слънце ги блъсна в лицата. Зажумяха и тръгнаха, като стъпваха тежко по синята трева.

Беше късен следобед. Голямото Слънце висеше на половината път от зенита до хоризонта, а Малкото вече се бе скрило зад дърветата. Балозите погледнаха към Кулата. Титановите й стени блестяха като полирани. Изкривен, чудовищно изтеглен отблясък от Голямото Слънце заслепи очите им. Кулата с цялата си височина отразяваше Слънцето като огромна, изправена нагоре река, святкаща с петна, люспи и пластинки светлина. От средата нагоре Кулата се осветяваше и от двете Слънца — върхът й блестеше като огнен меч.

Малкото Слънце беше красиво джудже, мъничка звезда с мътна кървава светлина…

— Колко е красиво… — тихичко рече Машка-Ник.

— М-м…

— И всичко е синьо. Смешно…

— Да — каза Глор. — Да вървим.

Тръгнаха по синята трева. Зад тях крачиха сини сенки: отдясно и отпред — малинови, от отразената светлина на Кулата. Ето го техният нов-стар свят. Сини дървета, двойно Слънце. Всичко, което бяха виждали хиляди пъти — и никога. Подметките им свистяха и шумоляха по твърдата трева. Многостеблени дървета с плоски корони окръжаваха Кулата. Белите въздушни корени се поклащаха — обръщаха короните към Слънцето. По високите клони се припичаха лаби-лаби — летящи платнища, много полезни същества. Безоките лаби-лаби, слепите ловци — емблемата на Десантниците. Те виждаха с цялото си тяло.

На клона на близкото дърво се размърда огромен лаби-лаби. Разгъна единия си ъгъл, насочи го към минаващите — провери какво е това движение. Разочаровано прибра ъгълчето си и внезапно се напрегна. Тялото му се огъна, прие формата на чаша — така лаби-лаби се вглеждат във всичко, което лети в небето. След миг, като блесна с бялата си долна част, излетя със свистене над дърветата и хвана някаква плячка. Сви се целият като сак и я улови. Веднага се разгъна и изпланира обратно към дървото.

— Тръгвай, че Стражата ни гледа — прошепна Ник. По бетонния фундамент на Кулата се разхождаше въоръжена охрана. Стражник от нисък разряд, редови — пренебрежително отбеляза Глор. Но разглеждаше господа монтажниците, без ни най-малко да се прикрива. Докато вървяха към колата си, ги изпращаше с подозрителен поглед. От къде на къде господа монтажниците от висш разряд разглеждат лаби-лаби?

Стражникът беше млад. Надяваше се на повишение.

— Тръгна към нас — меланхолично отбеляза Ник. Стражникът наистина скочи в тревата. Хилав, в розовия комбинезон на редовите, той се заклати към тях, като придържаше разпрашителя на гърдите си.

— Нека си върви! — рече Глор.

По края на транспортната площадка нагъсто бяха спрени коли. Проблясваха разноцветни каросерии. Миришеше на амортизационна течност и озон. Пътят се губеше между дърветата, срещу Слънцето. Над спирката бавно се спускаше обществен гравитолет. Господа монтажниците солидно и без да бързат се приближиха до своята новичка кола.

Стражникът

Овалната кабина отвътре беше прозрачна, а отвън изглеждаше матова. Щом Глор я докосна с гривната си, тя се отвори като цвят на лилия. Видяха се четири меки седалки, между тях — ниска масичка. Клавиатурата на управлението беше под предното стъкло. Двигателят бе скрит в търбуха на кабината, между основите на краката. А самите крака бяха хидравлични, прозрачни. Златистата течност, която ги привеждаше в движение, красиво преливаше. „Изключително мек ход. За колата не съществуват препятствия, шестте крака преодоляват и най-лошия път. Изпитанията са проведени в отровните блата на Тауринжи. Ако си купите нашия всъдеход, ще можете да направите незабравимо пътешествие…“ — твърдеше рекламата и не лъжеше.

— Качвай се, госпожа Ник… Май не трябваше да се поддаваме на изкушението… Скъпо е.

Започваше обикновен разговор. Всеки път, когато се качваше в колата, Глор започваше да мрънка така.

— Осемдесет и една редици не е никак скъпо — привично отговори Ник. — За такова чудесно тадо бих дала и два пъти повече…

— Разбира се, осемдесет и една редици няма да ни разорят… Ама тук девятка, там девятка… Събират се — лениво мрънкаше господин монтажникът. Не довърши тирадата си, сви рамене и за всеки случай погледна какво прави стражникът.

Той все още се влачеше по тревата след тях. Мълчаливо, упорито, като гледаше господата с очи, пълни с ненавист. Господата неуверено се спогледаха, седнаха по местата си. Листата на кабината се затвориха над главите им. Веднага стана хладно. Кабината запълзя нагоре — от паркирано положение в работно, а Ник проговори с унил глас:

— Знаеш ли, не мога…

— И аз не мога — веднага отговори Глор. — Но Учителя ни заповяда да бъдем като другите.

— Като другите! „Скъпо, неизгодно, осемдесет и една редици“ — започна да го имитира Ник с мрънкащ глас. — Ама че гадория!

— Какво да се прави? Ако не се държим като преди, ще си навлечем подозрения и недоволство — разсъдливо рече Глор.

— Въпреки това не мога. — Тя посочи с ръка към стъклото на кабината. — Виж! Наистина ли ще креснеш на това пале: „Марш оттук, простак! Ще разговаряме само с офицер от Стражата, не с редови като тебе!“?

Стражникът тромаво се катереше по високото стъпало на площадката. На Глор му стана гадно. Изправи се, прокара ръце по бузите си и измърмори:

— Права си. Не сме предишните.

— Да, да…

— Повече сме тамошни, отколкото тукашни…

— Да — рече Машка и като се сети за нещо, хвана го за ръката.

Балозите никога не се хващаха за ръце. Тук това беше по-неприлично, отколкото на Земята да хванеш човек за гърлото. Да; в главното те бяха повече земни, отколкото тукашни, макар че не можеха дори да произнесат думата „Земя“. „Това няма да свърши добре“ — помисли Глор. Внимателно освободи ръката си, отвори покрива. Стражникът вече стоеше до колата. Неприязнено изщрака:

— Моля господата да почакат! Ще извикам командира!

Глор му отговори като на равен:

— Плавен Път, господин редови… Сигурно ви трябват номерата ни? Бъдете любезен, ето ръкавицата, гривната, моля.

Стражникът бързо и непохватно приклекна — може би от изумление, може би в знак на приветствие. Устата му се отвори. Също като на първолаче, на което завучът е казал: „Здравейте, Пьотър Иванич!“ Приклекна още веднъж и без да изправя коленете си, започна да отстъпва. Глор пъхна ръкавицата пред очите му. Редовият пипна номера с мръсния си нокът и глупаво се захили.

— Може ли да тръгваме? — доверително го попита Глор. — Позволете да ви почерпя с дъвка… — И измъкна от джоба на стената в кабината парче скъпа дъвка, половин редица кутийката.

Стражникът за трети път приклекна. Стисна дъвката в ръката си.

— Безветрен път, господа монтажници! — изписука.

Кабината се затвори. Шестокракът мина покрай един маршрутен гравитолет. Белите лица на пътниците, които смътно се различаваха зад прашното стъкло на кабината, се обърнаха като по команда. Господа монтажниците седяха мълчаливо, както винаги горделиво надути. Шестокракът изтича към шосето. Там приклекна до земята и се понесе. Ох, ама как само се понесе! От скоростта краката му станаха невидими, въздухът около кабината зашумя и засвистя. От насрещните коли и от дърветата отскачаше съскащо ехо. Колкото крайпътните дървета и да бяха свикнали със скоростното движение, когато „Скитника“ със свистене прелиташе край тях, даже те трепваха.

Ах, да, бяха нарекли новия си шестокрак „Скитника“… Като си спомни това, Глор се сети и за нещо друго и се наведе към багажното отделение. Оттам с обиден писък изскочи неск. Цялата му козина беше настръхнала от скука и горещина.

— Ех ти, животинче! — Глор го взе на ръце. Нескът пъхна хоботчето си в ръкавицата му, позна миризмата на Глор и притихна. Сега всичко беше наред. Госпожа монтажничката смело управляваше колата, а господин монтажникът галеше породистия неск. Това животно носи щастие — черно, без нито едно петънце, само с девет бели косъмчета около хоботчето. Зверчето се наричаше „Любимеца на Пътя“. Ник каза:

— Видя ли колко леко ни се размина. Слушай, Глор… А ако винаги се отнасяме добре с низшите? Този даже не провери номерата ни.

— Да ти кажа право, не зная. Тоя се изплаши.

— Беше му приятно.

— Не вярвам — рече Глор. — Казвам ти, че се изплаши.

— Приятно се изплаши — упорито настояваше Ник.

Глор обърна седалката си така, че да вижда лицето й.

— Нищо няма да излезе. Не можеш да се отнасяш с низшите като с равни. Чакай! Първо ме изслушай.

— Слушам те.

— Ние не сме там. Ние сме тук. Там се смята, че всички хора са родени равни. А тук не. Той си знае, че е низш, този стражник. Той е убеден роб. И само той ли… Тази сутрин ние с тебе бяхме готови да целуваме ноктите на Първия Диспечер.

— Ама той е Диспечер! — необмислено рече Ник.

Глор веднага се заяде:

— Между нас и Първия Диспечер има само три звания. А между розовия комбинезон и нас — пет. „Ама той е Диспечер“ — подигра й се той. — Да направим мислен опит. Какво би си помислила ти, монтажничка от висш разряд, ако Първия започне да се държи с тебе прекалено учтиво? Отговаряй бързо!

— Че това е работа на чхагите…

— … които са прехвърлили в Първия същество от низша каста — продължи Глор. — Което, по силата на своето нищожество, се подмазва на теб, същество от по-висш ранг! Но преди всичко би се изплашила. Е, какво ще кажеш?

— Просто невероятно, в какъв нищожен свят сме израсли — отчетливо произнесе Ник. — Хайде по-добре да помълчим.

А шосето, право като стрела, ги водеше към града.

Гористата равнина се смени с хълмове, засипани с червена прах. Зад хълмовете се намираха титановите кариери, където добиваха рудата на метала титан. Кариерите представляват огромни клисури, изкопани в земята от автоматични екскаватори. По бреговете на клисурите се точат градчетата на промивните, сортировъчните и обогатителните машини, носи се грохот, скърцане и такава прах, че е тъмно и денем, и нощем. Тук не могат да работят балози. Край машините има само автомати и курги, но… ш-шт! В доброто общество не е прието да се говори за тези курги. По-добре да се смени темата на разговора… Погледайте, контейнер!

Над хълмовете, изправен върху стълб червена прах, излетя гигантски остронос цилиндър. Разнесе се трясък. Вятърът разклати „Скитника“. В Космоса бе изстрелян контейнер с руда. Глор и Ник знаеха, че титанът се преработва извън планетата, на естествения спътник „Титанов“. Тази малка луна кръжи в Космоса, във вакуума, а титанът трябва да се топи именно във вакуум. Контейнерите се изпращат към спътника с фойерверки — от стартови кули, в които се поддържа поле на нулево притегляне. В това поле всички предмети губят тежестта си. Празният контейнер се вкарва в кулата и става безтегловен. Натоварват го с безтегловна руда и взривяват стартовия заряд под дъното му. Контейнерът излита като снаряд от оръдие право към зенита, съпроводен от стълб прашен безтегловен въздух — феерично зрелище!

Бу-бу-бум! — гърмеше над пътя. На Глор и Ник им провървя. Един след друг излетяха три контейнера. Стълбовете прах се издигаха на много километри и бяха толкова плътни, че изглеждаха направени от твърд тъмнокървав материал. И някъде много нависоко се разтваряха в облачни гъби.

Ник и Глор се спогледаха. На тази планета май само те двамата знаеха какво е това истински гъбообразен облак.

Кървавата сянка скри шосето, проточи се към хълмовете. На хоризонта се очерта гората, която опасваше града — Монтажната на трети поток.

Кургът

Градът изскочи иззад хълма като неск, преследван от див кург. Вентилационните устройства върху шест опори, които увенчаваха Монтажната, наистина приличаха на шестокракото животно, но работата не беше в приликата. Всеки, който минаваше край титановите рудници, си спомняше за каторжниците. Ужасно, позорно наказание — изгнание в тялото на кург… Напоследък все по-често осъждаха на него. Не случайно на планетата почти се бяха свършили дивите курги. Експедиции на Стражата тръгваха да ги търсят в делтата на Среднощната река. В глухите дебри, които се намират на север от отровните блата Тауринжи.

За това си мислеше Глор, когато „Скитника“ се затресе от рязкото спиране.

— Какво правиш?! — извика Глор.

Колата се пързаляше по пътя с обтегнати от усилие лапи. Ник обърна седалката си, притисна лице към купола и се вгледа в шосето зад колата.

— Там… Там има кург. Край пътя — прошепна Ник.

— Мъртъв?

— Жив. Стори ми се…

— Тръгвай веднага — неуверено рече Глор.

— Според мен е ранен.

„Предизвиках съдбата“ — суеверно помисли Глор. Никога не беше виждал див кург — само изображения в учебните пособия, а пък такъв…

— Не бива — колкото можеше по-убедително проговори той. — Трябва да сме като другите.

— Той е ранен.

— В името на Пътя, какво ни влиза в работата?! Ти…

— О, велики Небеса! — с променен глас го прекъсна Ник. — Какви нищожества сме… Добре. Тръгваме. Но Учителя ни заповяда да не пренебрегваме случайностите.

Това вече беше някакъв аргумент. Глор рече:

— Добре, обръщай! Но помни…

Край тях мина дълга осемнадесеткрака кола със знака на Десантниците на борда. Мярнаха се неподвижни като манекени фигури. „Ама те са изкуствени — помисли Глор. — Да се прехвърли човек в някакво изкуствено тяло с Десантник… Те със сигурност знаят инструкцията за прехвърляне като собствената си ръкавица.“

„Скитника“ се бе обърнал и се движеше обратно. Колата на Десантниците стремително се отдалечаваше по блестящото под косата светлина платно на шосето.

— Да беше ги почакала да отминат още…

— Господа Десантниците няма да забележат такава дреболия като полумъртъв кург. О! Ето го…

Кургът лежеше край пътя. Беше покрит с кърваво-червен руден прах и се сливаше със земята. Ник го бе забелязала по някакво чудо. Едва след като притисна лице до стъклото, Глор успя да разгледа голямата глава, тялото, прилично на дълга торба с шест издатини на раменните стави. Прахта засипваше затворените очи на звяра.

— Като минавахме, той се обърна. Тогава го видях — рече Ник.

Колата слезе от платното в канавката, като едва не настъпи животното. То даже не помръдна.

— Дано да е мъртъв — промърмори Глор. Свали неска от коленете си, наведе се и извади от багажното отделение „ръката“ — универсален ремонтен инструмент. Все пак някакво оръжие.

Ник го спря:

— Няма нужда. От другата страна има рана. Юмрукът ти може да мине.

— Тогава вземи лепилото.

Докато Ник изваждаше тубата с лепило за първа помощ, Глор разгледа курга отблизо. Широката му хищна муцуна с полепнала по нея руда лежеше върху мускулестата му лапа. Прахта не се задържаше по ноктите му и те блестяха ярко на фона на тъмната земя.

Скочиха в канавката. И в този момент в кабината истерично запищя Любимеца на Пътя — полусляпото зверче най-после бе подушило исконния си враг. Глор бързо затвори покрива, но пискливите оплаквания на неска се чуваха и отвън. Стори му се, че ще събудят всичко наоколо. Ник високо попита:

— Чувате ли ме?

Глор огледа пътя със смътна тъга. Колко неподвижно е всичко! Спрялата кола, недвижимите гънки на комбинезоните и кървавочервените хълмове. Прашният стълб над стартовата кула изглеждаше застинал във въздуха.

— Чувате ли ме? Покажете си раната!

По тялото на курга премина едва забележима тръпка. Глор разбра: чува всичко, но не желае да гледа балозите. Допълзял е тук, за да умре. Тогава, кой знае защо, Глор изтърси ръкавиците си, взе курга за предните и задните лапи и го обърна през гърба на другата страна.

Раната беше огромна. По-голяма от юмрук. През нея се виждаше дихателната торбичка и цялата му страна беше покрита със засъхнали струпеи черна кръв. Ник, като пощракваше съсредоточено с челюсти, заля раната с лепило и прошепна:

— Лъчемет… почти от упор…

— От осемнайсетина крачки — потвърди Глор. Ник попипа рамото на курга, намери кръвоносния съд и допря до него ампулата с универсалното лекарство.

— Това може да му подействува като отрова — рече Глор.

Ник не отговори. Пък и какво ли можеше да каже? От момента, когато Десантниците стъпиха на планетата, непрекъснато ловяха или унищожаваха кургите. На кого би му хрумнало да лекува кург?

Когато ампулата се изпразни, Ник не я хвърли, а я скри в маншета на ръкавицата си. „Браво“ — помисли Глор. Изхвърлената ампула би могла да се окаже улика.

Кургът безсилно се понадигна. Оброни муцуна в прахта. Черните, със зеленикав оттенък очи се завъртяха надясно, после наляво. Спряха. Ник високо каза:

— Вие трябва да се борите с болестта! Защо не се борите? Постарайте се да заздравявате раната си, моля ви. По-добре ли ви е сега?

Кургът потръпна и запълзя, опирайки се на предните си лапи. Двете двойки задни крака се влачеха по земята. Той пълзеше съвсем като животно — равнодушно. Беше равнодушен към балозите, към страданието си, към себе си. За него всичко бе свършено и той отиваше по-далеч от шосето.

— Той иска да умре — промърмори Глор. — Невероятно… Все едно ще умре, ако… — Махна с ръка.

— Може ли да говори?

— Нали нямат речеви апарат. Гласова мембрана и прочее…

Монтажниците бавно вървяха след курга. Върху елегантните им комбинезони се наслояваше прах. На около двадесет и седем крачки от шосето звярът отново легна. Ник клекна пред муцуната му и рече:

— Ние искаме да ви помогнем. Слушайте. Аз ще говоря. Когато назова това, което ви е нужно, кимнете така. Разбрахте ли ме?

Кургът повдигна ципата от очите си и излая:

— Традотаскитър!

Ужасна псувня — „търговци с телата на собствените си майки“. Глор подскочи, а Ник отстъпи една крачка, но мъжествено продължи:

— Защо ни оскърбявате? Ние искаме да ви помогнем.

— Ах, извинете, мила госпожо — издевателски излая кургът и изпсува още по-засукано.

Май беше попрекалил. Като изплю ругатнята, пак премаля и се отпусна.

Кафяв от злоба, Глор изхриптя:

— Сега вече ще знаеш как се помага на държавни престъпници! Благотворителка! Да вървим! — Ник бавно и мълчаливо тръгна към колата.

— Няма да е лошо да се изясни и как се е научил да говори! — кипеше Глор. — Простак!

— Ако ти беше на неговото място…

— Неблагодарна твар, това е той — рече Глор. Ник поглеждаше през рамо, без да спори. И изведнъж спря — кургът пълзеше след тях. Излая:

— Ей, господа!…

— Какво искаш? — осведоми се Глор.

— Не ми говори на ти, господарска муцуно…

— В името на тримата Велики, да те разпрашат дано, тъпанар такъв! Какво искаш?!

— Ър-р-р… Щях да пукна. Ясно ли е? Ако не бяхте вие.

— Продължавайте — подкани го Ник.

— Ър-р-р-оу! Не съм ви молил да се навирате. Ясно ли е?

— Да…

— Сега ще се домъкнат стражниците — яростно ръмжеше кургът. — Ще ме помъкнат към ямата и пак ще ме изгорят. Ър-р-р!

— Прав е — рече Ник.

Неочаквано за себе си Глор изтърси:

— Ние ще ви откараме.

— Р-р-р…

— Ще докарам колата.

Пътят все още беше празен. Глор скочи в кабината, пъхна треперещия Любимец на Пътя в джоба с дъвката, плътно го закопча. С два скока докара „Скитника“, спря го над курга и отвори долния люк на багажника. Кургът, треперейки от слабост, се покатери върху капака на люка. Ник го побутна и махна: „Вдигай!“.

— Погледни дали не е паднало нещо! — нареди Глор. И „Скитника“ затича по пътя. Хълмовете се поклащаха и се обръщаха зад стъклото. Вечерният вятър се усилваше — прахта се кълбеше и наслояваше на купчинки. Няма да останат следи, поне това е добре…

Кургът лежеше в багажника и мълчеше. Мълчеше толкова упорито, сякаш въпреки всичко се бе изхитрил да умре.

Старата кула

Движението по пътя ставаше все по-оживено. Срещу тях, разхвърляйки с краката си разноцветни светлинни искри, откъм града се носеха коли. Смяната в Монтажната бе свършила. В небето се завъртяха маячетата на гравитолетното трасе. Тежки, широки товарни гравитолети браздяха небето с неуморната постоянност на часовниковата стрелка. Иззад хоризонта пояс след пояс се извисяваше градът, надвисваше над пътя. „Скитника“ вече бе пресякъл границата на горската зона, която опасваше Монтажната. Като поглеждаше към госпожа Ник, Глор забелязваше как главата й все по-дълбоко и по-дълбоко хлътна между раменете. Това е то, миличка Ник… Не е трудно да проявиш благородство… Но в името на Пътя, сложното е да скриеш кург или дори да го пуснеш! За вечерната проверка трябва да си бъдат в къщи. Няма да имат време да откарат курга в горите, по-далеч от Монтажната. Както не могат и да го оставят в колата — роботите, които обслужват гаража, непременно ще надзърнат в багажника… Глор измъчено се загледа в гъсталака на крайградската гора. Гъсто, тъмно… Изглеждаше идеално убежище за звяра… Но крайградската зона се претърсва от колите на Стражата и още преди настъпването на тъмнината ще заловят курга. А след това ще дойде ред и на господа монтажниците. Те ще останат на свобода точно толкова време, колкото е необходимо на Стражата за разпита на каторжника в Изчислителя. А там не можеш да излъжеш, дори много да искаш. Там кургът ще каже всичко.

Като съобрази това, Глор се хвана за пътната карта — включи я и бързо я изгаси. Безнадеждно… Пътуване на юг плюс връщане — не, не… Не само ще закъснеят за проверката, ще пропуснат и половината от работното време!

Изход нямаше. Господа монтажниците от висш разряд сами пъхнаха главите си в капана, а той безотказно се затвори. Глор се вцепени от ужас като заловено насекомо.

Сьовка остана сам. Приличаше на конник, чийто кон е паднал по средата на пътя. „Ей ти, ставай!“ — рече Сьовка. — „Не…“ — отвърна Глор.

„Защо се изплаши? Я виж каква гора! А кургът не е едро животно, като средно голямо куче. Как ще го открият в гъсталака?“ Глор изстена: „Всъдеходите на Стражата са снабдени с инфрачервени търсачи… Откриват всичко живо по топлинните излъчвания.“

„Ама че живот!… Няма ли при вас местенце, където Стражата да не се пъха? Отговаряй де!“ Господин Глор изхленчи: „Ах и ах, вездесъща е…“ „Мисли — рече Сьовка. — Мисли, страхливецо… Вие тук просто не можете да мислите… Какво е това, дето стърчи там отляво?“

На около четири километра от шосето над гората блестеше нещо непонятно. Син титанов блясък, неправилни очертания. „Развалините. Старата Кула на МПМ — бързо преценяваше Глор. — Много стара постройка. При по-миналото поколение — май именно при по-миналото — спрял генераторът на антигравитацията и Кулата наполовина се разрушила. Опасно място. Гората е затрупана с титанови листове и гнезда — и досега падат отгоре като лаби-лаби. Ако някой титанов лист рухне като острие върху колата, кабината ще се счупи като гнил орех. Опасно място. Забранено място…“

— Открих! — извика той и затвори уста, защото гривните бяха включени.

Тикна с пръст в стъклото към Кулата. Лицето на Ник бавно просветна.

— Забраненото място! Правилно, давай!…

Колата подскочи напред. „На този завой или на следващия? — чудеше се Глор. — Забраненото място, това се казва находка, кълна се в шлема и ръкавиците си! Хиляди Мислещи се търкалят из храсталаците. Когато Кулата падаше, те се посипаха като грах — почтени Мислещи, не някакви си каторжници! Затова конструкциите не се разглобяват за вторични суровини — кой би посмял да тъпче Мислещите с машини? Да успеем да се промъкнем, само да се промъкнем, пък там…“

„Скитника“ хлътна в завоя и на пълен ход се понесе по изоставения път. „Не се бой — с очи каза Глор, като обърна глава. — Само да се промъкнем, разбираш ли?“

Ник пак кимна.

Стана им весело от неочакваната простота на решението. Нямаше никаква забрана за Старата Кула. Там просто не бе прието да се ходи, както на Земята не е прието да се правят танцови забави на гробищата. Стражата не си пъхаше носа там. Неписаният закон пазеше Кулата по-добре, отколкото пет реда бодлива тел…

Дойде време да свият — пред тях имаше пост на Стражата. „Скитника“ скочи в гъсталака, наведе се и се понесе, лавирайки между дърветата. Глор даде маршрута на автоматичния пилот и остави управлението. При такава скорост „Скитника“ не би могъл да бъде управляван ръчно.

— А какво, ако… — попита Ник, като показваше към екрана на контрола: искаше да каже, ако ни извикат.

— Проверяваме колата си преди пътешествието до Тауринжи — отчетливо каза Глор. За да чуе Стражата.

Отвън се чуваше трясък и хлипане. В неистов бяг профучаваха белите стъбла. Балозите едва се задържаха в креслата си, а как ли се чувствуваше нещастният кург в багажника!… Екранът на контрола танцуваше върху амортисьорите си. По таблото му блестеше верига от импулси — сигнал, че както обикновено колата е включена към мрежата за контрол. Но страшният сигнал: „Стой! Яви се при поста на Стражата!“ не светваше. Значи не са ги засекли. Няколко скока през туфа млади дръвчета и шестокракът се озова на открито пространство. Пристигнаха! Спирачките… Глор изключи автопилота и даде команда на „Скитника“: „външни опасности“. Колата започна да следи околността. Ако отгоре започне да пада парче от обшивката, „Скитника“ ще отскочи настрани. А ако се появи гравитолет, ще се скрие по-надълбоко в гъсталака.

— Да вървим да се огледаме, приятелче — рече Глор на колата и я изпрати в обход на Кулата.

Бетонът на бившата площадка за кацане се ронеше и съскаше под механичните крака. Някога тук е свършвала гравитолетната линия. Сега кладенецът на гравигенератора беше празен, в дълбочината блестеше мръсна вода. Лаби-лаби си почиваха върху бетона и падналите отгоре листове обшивка. Някои листове бяха отнесени на голямо разстояние от Кулата — от време на време титанът трещеше под кабината. А ето и изоставената казарма на Стражата.

Дулото на стационарния лъчемет нелепо стърчеше от бойницата. Изглежда, са започнали да го измъкват и са го изоставили — не е излизал. Младо дърво се бе закачило с двата си корена за него.

— Няма никой — прошепна Ник. — Много отдавна. Виж дърветата.

Те бяха отвикнали от движещи се предмети и когато колата минаваше край тях, прибираха корените си.

— Да, няма никой — рече Глор и изключи гривната си.

— Да видим как е той…

Вътрешният люк на багажника се отвори и кургът подаде глава. Очите му гледаха живо — стрелкаше балозите и душеше. Гледай го ти, тоя кург. Излая:

— Ще заповядате ли да изляза? Къде сме?

— При Старата кула на МПМ — отговори Глор. — Чували ли сте?

Кургът мрачно изръмжа. И той се изплаши и прибра главата си в багажника. Пак се показа. На муцуната му сякаш беше написано: „Ох, ще се откажат, няма да ме пуснат“…

— Нека ви закриля благостта на Пътя, мили господа — пожела им кургът с раболепно ръмжене. И като не се сдържа, добави: — Ър-ррр…

— Дръжте се достойно! — разсърди се Ник. — Вие сте разумно същество! Как смеете да се унижавате?

— Тр-рябва, р-р-оу…

— Стига приказки — рече Глор. — Харесва ли ви мястото?

— Ще се пр-рехраня.

— Какво ще правите по-нататък?

— Ще измисля — обеща кургът.

В този момент нескът, Любимеца на Пътя, прецени обстановката и запищя в джоба с дъвката. Кургът внимателно погледна към джоба и се обърна. Любимеца пищеше и се мяташе като Червената шапчица в търбуха на вълка. Ник се наведе към багажника и рече:

— Стойте наблизо… Не си отивайте оттук. Ще се опитаме да се сдобием с „посредник“.

— Защо ви е? — попита кургът.

— За собствената ни безопасност. Ако ви хванат, ще си изпатим.

— Мен — в Мислещ?

— Струва ми се, че това е единственият изход.

— Р-роу! Не искам да бъда Мислещ. Ще издър-ржа. Елате. Казвам се Нурра.

— Помислете си, Нурра. Желая ви плавен Път!

Багажникът се отвори. Нурра изскочи навън и изръмжа:

— Плавен Път, господа чхаги! — След него от багажника излетя облаче червена прах, дърветата се заклатиха и кургът изчезна.

— Защо ни нарече чхаги?… — с леко смущение попита Ник.

— А кой друг освен чхагите има „посредник“? — подсмихна се Глор, измъквайки Любимеца на Пътя от купчината разкъсани парчета дъвка.

— Командорите.

— Той да не е глупак? Нали вижда, че сме монтажници, а не командори?

— Той не е глупак… — рече Ник. — „Посредникът“ ни трябва.

— Тихо… — прекъсна я Глор, макар че гривните им бяха изключени.

С преувеличено внимание се зае с неска. Не му се мислеше за „посредника“. Тази мисъл водеше след себе си нещо гадно, мътно — не самото търсене на „посредника“, а това, което щеше да последва.

Включиха гривните и се умълчаха. „Скитника“ изскочи на големия път — сред синия здрач и сините звезди на сигналните фарове на насрещните коли. Постепенно се запалваха светлинните панели по банкетите — наближаваше нощта. Само градът все още ловеше последните лъчи на Голямото Слънце. В късния залез те изглеждаха виолетови, а Монтажната се издигаше над хоризонта като огромна обърната чепка лилаво грозде. Или като грозд въздушни балони — около двеста хиляди парчета. Всяко балонче представляваше отделното жилище-апартамент. Даже отблизо градът изглеждаше като играчка, каприз на весел архитект, детска закачка.

В този град живееха строителите на големите кораби. Металурзите, инженерите-физици, химиците и монтажниците. Специалистите по ядрени двигатели, антигравитация, заваряване на металите и пластмасите, кибернетика, втечняване на газовете. Централният ствол на града беше Монтажната — елинг, в който се монтират транспортните кораби. Сега в Монтажната висеше кораб с дължина километър и половина. Най-големият кораб за превозване на Мислещи от началото на Пътя.

У дома

Изпратиха „Скитника“ в гаража. Нескът Любимеца на Пътя както обикновено се закачи за комбинезона на Глор и увисна, скрил хоботче между свободните си лапи. Тримата — двамата балози и зверчето — минаха през разноцветната тълпа пред огромната врата на сектор „Юг“, пресякоха фоайето на нулевия етаж, хванаха се за движещите се перила — до вътрешната стена на фоайето всичко ставаше безтегловно — и изплуваха в кабината на гравитационния асансьор под мигащия надпис: „19 — 27“. Във височина Града се разделяше на осемдесет и един етажа. Ник и Глор живееха на двадесет и третия. До деветнадесетия асансьорът се движеше като експрес, а после започваше да спира. Надписът изгасна, кабината тръгна. Господа монтажниците се поклащаха край стените като закачени да се сушат сини плодове. Сини комбинезони, сребърни закопчалки — монтажници от висшата каста. Никакви други цветове — само синьо и сребърно. Това не беше случайно. Специалистите от висшите разряди живеят само на етажите от деветнадесети до двадесет и седми и никъде другаде. Южният сектор на тези етажи се заема от монтажниците. Просто и ясно, господа, всяка жаба да си знае гьола… На двадесет и третия Ник и Глор изплуваха от кабината, пак се хванаха за движещите се перила и се запромъкваха през полето към външната стена на фоайето. Плуваха сред привичния монотонен шум. Свистенето на асансьорите, меките удари на подметките, сдържаните гласове, дрънченето на търговските автомати. Като се измъкнаха от полето на безтегловност, Ник и Глор също тропнаха с обувки на пода. Пльок-пльок-пльок… Съседният асансьор изхвърли нова порция господа монтажници — вечерната проверка наближава, побързайте, господа! Над сините комбинезони мигаше син надпис: „Юг–23, Юг–23, Юг–23…“ Ник и Глор тръгнаха към своя коридор. Надписът „Коридор 7“ пълзеше по окръжността на входа, а в нея като чукало в хаван сияеше каската на офицера от Стражата. Стар познат — плоска, тлъста физиономия, смъкната над хитрите очички каска, напреки на гърдите виси разпрашител. Когато госпожа Ник минаваше край него, той, в знак на възхищение, се потупа по тила така, че каската съвсем закри очите му. Погъделичка Любимеца на Пътя по лапичката. Глор услужливо приближи зверчето към него, а той започна да разглежда разпрашителя. На истинския Глор това никога не би му дошло на ум, защото работата на монтажника е да сглобява кораби, а работата на стражника — да пази тези кораби от възможни злоумишленици, врагове на Пътя.

— Тлъсто дяволче, тлъстичко… — боботеше офицерът. — Какво печено става от тебе… Тц-тц-тц, малчуган!

— Обича да го галят — измърмори Глор, като разглеждаше оръжието. За всеки случай запомни… Ходът на спусъка е около шест пръста. Изстрелът става в самия край на хода, след като се определи дистанцията. От натискането до изстрела има не по-малко от половин секунда.

Стражникът оправи каската си и козирува — минавайте. Движещият се под отнесе монтажниците към кълбовидния хол номер 23-Юг–7–17, към входа на тяхното собствено жилище. Те живееха там като две семчици в гроздово зърно.

— Уф! — изфуча Глор и се хвърли на пода в гостната. — Уф! Ама че ден!

Ник мълчаливо легна малко настрани. Едва им стигнаха силите да си свалят ръкавиците. След една осемнадесета от денонощието — тукашния час — започваше смяната в Монтажната. Трябваше поне малко да си починат. Любимеца на Пътя пълзеше по неподвижните им тела и скимтеше. Намекваше, че е време за вечеря. А те лежаха мълчаливо, без да мърдат. Странни двойни мисли минаваха в главите им. „Как ли е мама?“ — мислеше си Сьовка, а у Глор тази мисъл предизвика неочаквана мъка.

Толкова ясна, проста и осезаема, тази мъка е присъща на всяко разумно същество. Глор знаеше, че малко преди да го прехвърлят, Сьовка надникна при Елена Василиевна и видя как тя затвори книгата. Това обикновено нещо — да знае, че майка му е тук, до него и спокойно спи, и в света всичко е спокойно — позволи на Сьовка храбро да се приближи към Белия Винт. Той можа да докосне инвертора на пространството, защото майка му беше наблизо. А тук малките балози не виждаха майките си, преди да са станали възрастни. Глор се запозна с госпожа Тавик, когато вече беше старши кадет от Космическия Корпус, при това не в този свой живот, а в миналия. Той знаеше това, но не го помнеше — паметта за предишните животи не се запазваше. Само Безсмъртните, тоест балозите, чиито Мислещи минават направо от едно тяло в друго, помнят предишните си животи. Това е специална привилегия: и Безсмъртието, и Паметта. А Глор не помнеше нищо от предишния си живот. Даже това, че предишното му тяло, както и сегашното е било космически специалист. Разбра това случайно от господин Бахра, Безсмъртен, който преди стотина години е бил възпитател в Космическия Корпус „Сина на Бурята“ и е присъствувал на срещата на кадета Глор, син на Тавик, с майка си. Глор не тъгуваше за нея и чувствата на Сьовка му изглеждаха нелепи, но му внушаваха смътно уважение. Глор се нуждаеше от безкористна любов по-силно отколкото другите балози от висшите касти. „Сигурно Ник прилича на мене — помисли Глор. — Затова сме толкова близки.“

Странни мисли, странна мъка…

— Просто невероятно в какъв нищожен свят сме израсли — каза Ник.

Днес сутринта този свят беше идеално подреден. „Ама че глупаци живеят тук — помисли Сьовка. — Съвсем възрастни хора, пък трябва да се прибират в къщи един час преди започване на работа! За нищо на света не бих живял в такова гнусно общество. А къде ще се денеш?“ — си рече, докато се изправяше. Трябваше да поръча вечерята, преди кухнята да е вдигнала тревога.

Закъсня. От стената се чу глас: „Централна кухня — към господа монтажниците, 23-Юг–7–17, помещение 9! Не желаят ли господата да поръчат вечеря?“

Нескът вече се беше настанил пред кухненския асансьор, жално мрънкаше и мърдаше хоботче.

— Сега, сега, малки лакомнико — рече Глор. — Сега ще те почерпим.

Погали неска и се учуди: защо козина? Би трябвало да има бодли. Докато машинално вадеше от асансьора съдовете и отделяше порцията на Любимеца, все се опитваше да проумее защо му се привидяха бодли. И едва след вечерята се сети, че бе помислил зверчето за таралеж…

„Монтажниците от висш и първи — в Монтажната!“ — изрече високоговорителят. Смяната започваше.

Монтажната

Елингът изглеждаше празен. Това беше величествена, океанска пустота, с редки островчета от метални площадки и кабини, осветителни панели, гнезда с Мислещи. Островите се поклащаха върху невидимите вълни на „гравитатора“ — генератора за нулево притегляне-Високо горе, при покрива на Монтажната, под похлупака на носовата обтекаема част на кораба висеше блестящият корпус на „капитан-автомата“ — автоматичното устройство, което заменяше пилота, щурмана и бординженерите. Той се монтираше на осемдесетия етаж. От площадката на двадесет и третия, където бяха Ник и Глор, изглеждаше като малка блестяща запушалка, затворила огромна бутилка с полумрак. В километровия трюм, чак до петнадесетия етаж ще бъде разположен главният товар на кораба — гнездата с Мислещите. При долната граница на трюма светеше друга ярка точка — кабината на Втория Диспечер. Това важно лице в снежнобял комбинезон седеше в кръглата си, прозрачна, ярко осветена кабина, както белият паяк чирагугагу в своя светещ балон. Втория Диспечер ръководеше строителството на носовата част на кораба — навигационните системи и трюма. Зад кабината на Втория мигаха мънички светулки — хиляди автомати пъплеха, сглобявайки ГГ — „главния гравитатор“. Корпусът на гравитатора приличаше на охлюв от синя пластмаса. Диаметърът на плоската му черупка беше седемдесет метра, а височината — само десет. ГГ закриваше почти цялото сечение на Монтажната. Над него като щрихи от синя светлина се кръстосваха ажурните ферми — първият от стотиците пояси. По фермите ще бъдат монтирани хранилищата на Мислещите. Ник и Глор виждаха всичко това от площадката на двадесет и третия етаж. Синият гланцов диск на охлюва, тънките щрихи на фермите, петната светлина, блуждаещи по зелената керамична броня на кораба. Тук-таме светеха оранжеви точки — офицерите от Стражата пазеха гнездата с Мислещите, които вече бяха монтирани. Белите светлинки, летящи из трюма, бяха лампите на монтажниците от трети и четвърти разряд. Те отговаряха за монтажа на фермите и прокарваха линиите за свръзка с Изчислителя — невероятно сложна паяжина от кабели, която съединяваше гнездата на Мислещите. Гнездата ще бъдат половин милиард. Ник и Глор монтираха най-големия кораб на Пътя, но сега съзнанието за това не веселеше сърцата им както преди. Седем такива кораба са достатъчни, за да се засели Земята изцяло, до последния човек…

Гривните се свиха и забръмчаха на ръцете им — време е да отиват по работните си места. По един и същи начин приклекнаха, приветствувайки кораба, по един и същи начин се обърнаха и скочиха в съобщителната тръба — надолу, под синия охлюв на ГГ. Летяха с главите напред, опънали ръце, в тълпата от други монтажници. По стената на тръбата се появяваха цифри — броят на етажите. На петнадесетия Глор се обърна във въздуха, струята го отнесе към стената и — пльок! — изскочи от тръбата на площадката на четиринадесетия етаж. Пльок! — Ник изскочи след него.

Плоското дъно на ГГ сега висеше над главите им. То беше осеяно с прожектори. Тук се налагаше да осветяват по старому — нямаше място за осветителни панели. И всички прожектори светеха надолу. В синьото им сияние, в кълбящия се дим от заварките пред хората се откри сърцето на кораба — големият тягов реактор, ГТР. Грамада със същата ширина като на ГГ, но петнадесет пъти по-висока и сто пъти по-сложна. И как иначе! Гравитаторът се пуска само при излитане и кацане — около четири пъти през целия живот на кораба. А ГТР трябва да действува непрекъснато. От него се подава енергията за ходовите двигатели, за ГГ, за Изчислителя, за капитан-автомата — за целия кораб. Тяговият реактор е направен така че да служи години, столетия, хилядолетия. От планетата в началото на Пътя до планетата на края на Пътя, а ако потрябва и по-нататък, защото Пътя никога не свършва.

Затова с монтажа на големия тягов реактор се занимаваха само монтажници от висш разряд.

Веднага щом Глор стъпи на площадката, гривната пак стисна китката му. Запищя гласът на дежурния преводач — помощника на Първия Диспечер.

— Плавен Път — каза Глор. — Вика ме Първия.

— Плавен — отговори Ник.

С ръка, облечена в дебела, лапеста работна ръкавица, тя се хвана за дебелото въже и се плъзна по него към горивния автомат на ГТР. А Глор скочи в тръбата и полетя надолу, към нулевия етаж, под земята. Отново се замяркаха цифри. Девети — краят на ГТР. До четвъртия етаж се монтират резервоарите за втечняване на газовете — хелий, водород, кислород. От четвъртия надолу са ходовите двигатели. На първия са опорите за кацане, най-долната точка на кораба, краят му. От нулевия етаж надолу, дълбоко под земята е скрит гравитаторът на Монтажната. В полето му висяха конструкциите на бъдещия кораб и самата Кула на града.

Ако полето се изключи само за секунда, цялата грамада ще рухне — помисли си Глор. Като Старата Кула. Тази неочаквана мисъл го порази. Точно бе слязъл на нулевия етаж.

Глор спря, хвана се за края на товарния тунел и погледна надолу. За дъно на Кулата служеше стометров диск от еластично, така наречено космическо стъкло. През него се виждаше мембраната на гравитатора — шлифован до невероятен блясък лист благороден бронз. Повърхността на стъкленото дъно беше мътна, издраскана, почти матова. И все пак пропускаше достатъчно светлина към мембраната. Под стъклото изглеждаше, че тя вибрира. По нея пулсираха и се сливаха отразени светлини. От време на време се завъртаха, после се разделяха, образувайки тайнствени шарки. Но Глор добре знаеше, че светлинната игра се получава от движението на лампите на нулевия етаж. Че вибрациите на бронзовия излъчвател не могат да бъдат забелязани с просто око, както е невъзможно да се проникне в подземието на гравитатора. Това подземие може да издържи взрив на водородна бомба. В него не може да се проникне. Единственият тесен отвор се охранява от наряд на Стражата и от безпощаден пазач-автомат.

Глор въздъхна, поднесе гривната до ухото си и се убеди, че времето изтича. По устав той е длъжен да се яви при Първия в течение на една осемнадесета от часа след повикването. Подръпна маншетите на ръкавиците си, оправи каската си и се гмурна към центъра на етажа, към кабината на Първия Диспечер.

Тук беше теснотия, шум, суетня. Товарните тунели бълваха контейнери с оборудване — цялата кърмова част на строителството се снабдяваше от нулата. Тук балозите и автоматите се движеха по-бързо, отколкото горе. Гърмеше гласът на дежурния преводач. Въздухът бе пропит със страх — тук вилнееше самият Първи Диспечер. Той командуваше своите осемнадесет заместници, а те — сто шестдесет и двамата заместници на заместниците и същото количество помощници на заместниците. Глор беше помощник на заместника на Първия Диспечер и до днешния ден много се гордееше с това звание. Подозираше, че предишното му тяло е имало званието заместник. Иначе защо ще го издигат него, младия монтажник, на такава отговорна длъжност? Освен славата тази длъжност му носеше и сто и осем редици на година. Заедно с обикновената заплата на монтажник от висш разряд — осемдесет и една редици — това правеше доста прилична сума…

Докато се промъкваше през гъмжилото от автомати, контейнери с оборудване, връзки тръби, макари с кабели, обтегачи, транспортни въжета, бутилки, опаковки с пластмаси, Глор не изпитваше обичайния страх пред Първия. Точно тази сутрин те с Ник си мечтаеха как ще го назначат на длъжността заместник на заместника на Първия Диспечер. Най-вероятно след ходовите изпитания на кораба. Колко странно, че всичко това свърши.

Свърши през деня, преди вечерния вятър.

Поклати глава. Смешно. Не през деня, а през нощта, на Земята, край лехата с теменужките.

Усети в роговите си челюсти вкуса на малини и плю. Вкусът му се стори отвратителен. А в главата му всичко странно се обърка. Изведнъж си спомни за курга Нурра и видя изгорената му плешка, и стената на дихателната торбичка, която пулсираше в раната.

Глор спря. Ослуша се към гривната си — не, никой не го викаше. Имаше чувството, че са го извикали. Странно… Върху плоскостта на контейнера, който изпълзяваше от транспортния тунел, му се привидя злобната муцуна на Нурра. На фона на надписа: „Да се транспортира, придружен от балог.“

По навик Глор се разсърди — бяха пуснали контейнера без придружител! Нарушение. Кресна в гривната:

— Ей, транспортната!

Отговориха му не по гривната. Познат глас му проговори във въздуха!

— Помолих ви да почивате три местни денонощия. Засега не предприемайте нищо. Изморени сте… — Гласът на Учителя пресекна.

— Не сме много изморени! — горещо възрази Сьовка. При това тялото му стоеше с неприлично опулени очи и мълчеше. Гривната нетърпеливо трепна и извика с гласа на дежурния преводач:

— Господин Глор, оставете транспортната на мира! При господин Първия Диспечер!

И лек като жуженето на сънлива пчела, прелетя глас:

— Момче, бъди внимателен.

Господин Първия Диспечер

Промъкна се под камара сандъци, направи „стойка“ и се хвана за кабината на Първия. Допря гривната до вратата, влезе и се поклони, като се държеше за перилото.

Първия Диспечер висеше пред пулта си. В отговор на поклона на монтажника благоволи да подвие коляно.

— Монтажът по график ли върви? — попита той, без да поглежда към Глор.

— Изпреварвам го — отговори монтажникът. Първия обичаше да му отговарят кратко и по съществото на въпроса.

— Приближи се, монтажник…

Глор доплува близо до пулта. Диспечера с досада го стрелна.

— Аз нареждал ли съм да се изпреварва графика? Гледай!

Глор почтително се наведе и погледна към пулта. Там, върху огромния екран светеше обемно изображение на кораба — такъв, какъвто е в момента. Всички детайли, до най-малкия, бяха оцветени в различни цветове. Най-много бяха СИНИТЕ, монтирани точно по график. Няколко възела сияеха в червено — изпреварилите графика. Сред тях Глор видя и своя възел, седмия захранващ блок на ГТР, и възела на Ник — горивния автомат. Те почти изцяло бяха червени. А със зелено се оцветяваха детайлите, които според графика вече трябваше да бъдат монтирани, а още ги нямаше… Охо! Бяха прекалено много! На някои места зелените тръбички светеха на цели петна.

— Липсват еди-кой си размер тръби? — определи той и изщрака с челюсти, демонстрирайки огорчение. — Ох! Защо?!

Господин Първия Диспечер го бе ухапал по рамото. Ухапването почти не се усещаше през плата, но му беше много обидно.

— Защо, господин Диспечер?!

— Колко тръби бухна извън графика, блатна кал? — страховито изрева Диспечера. — Ще ти дам аз на тебе една инициатива…

— Около двадесет и седем парчета, господин Диспечер! Само.

Първия забележимо омекна. Когато ухапеше някого, ставаше по-добър.

— Двадесет и седем не са кой знае колко — милостиво проговори той. — Да, да, виждам. Точно двадесет и седем. Нищо, нищо… Още не сме получили контейнера с тръбите. Космическият цех ни проваля. Така, така… — а Глор стоеше, предано опулил очи, съвсем като преди. Обаче мислите му не бяха предишните. Мислеше си: „Хитър паяк… По-добре от мене знае колко тръбички еди-кой си размер съм поставил… Накъде бие тоя Диспечер?“

— Така… Така… Е, добре, доволен съм от тебе. В края на краищата ти си още млад… Между другото, днес вие с госпожа Ник сте посетили Мислещите си?

— Както винаги вие сте прав, господин Диспечер!

— В мир ли почиват те?

— Благодаря, господин Диспечер.

— Близък ли е техният ред?

— За съжаление не, господин Диспечер.

— Къде другаде освен в Кулата бяхте?

Въпросът беше зададен също така небрежно, както и предишните. Монтажникът отговори, както се полагаше, бързо и почтително:

— Всъщност никъде другаде, Господин Ди…

— Какво означава това „всъщност“?!

— Проверявахме новата си кола и направихме кръг през гората.

— Защо я проверявахте? С каква цел?

— С цел пътешествие по Тауринжи — отговори Глор, без да прибави „господин Диспечер“.

С други думи, не се интересувай от това, което не те засяга. Къде пътувам, това все още би трябвало да знаете, Първи Диспечер. А защо пътувам — не е ваша работа. В края на краищата, аз също принадлежа към висшата каста…

— Е, да се помирим — проговори Първия. — Ти си млад. Необмислените постъпки са присъщи на възрастта ти. Мой дълг е да те предпазя навреме, Глор. Още повече че днес очакваме негова предвидливост командора на Пътя. Нямам нищо против туризма, но ти си пътувал през забранената зона, а това не е хубаво.

Глор страшно се учуди:

— В името на Пътя, съвсем забравих за това!

— Забравил си! Ех, младост! Хайде, върви. И внимавай, за проверката на негова предвидливост захранващият блок да е наред.

— Слушам, господин Диспечер! — изкозирува монтажникът.

Като излизаше от кабината, едва не се блъсна в контейнера със злополучните тръби. Шепнешком изруга и си даде дума три дена никъде да не се навира и да се пази от всякакви неприятности.

Още една изненада

Глор се понесе нагоре по тръбата към своя агрегат — седмия захранващ блок на ГТР. Вдъхна успокоителната миризма на заварка. Тежките заваръчни автомати пълзяха по фунията, по подредените като спирала пластини на бронята. От ямата като от кратер на вулкан избиваше светещ горещ дим. Под наблюдението на монтажниците сглобяващите автомати монтираха реактора — основната част на захранващия блок. Покрити с изпъкнали брони, монтьорите приличаха на костенурки. Крачетата им с вакуумни прилепала звънко щракаха по метала. Над десетметровия кратер на фунията имаше площадка с кресло, малък пулт и „схема“ — матов плосък екран. Като при Диспечера, но по-малък — върху него бе изобразена схемата на захранващия блок. Тази площадка с пулта беше работното място на старши монтажника господин Глор. Той седна, погледна към екрана, убеди се, че монтажът върви нормално, и се обърна със стола си така, че да вижда Ник.

Нейното място беше при горивния автомат, точно над захранващия блок. Тя помаха с ръкавица, Глор също й махна. Разделяха ги някакви си двадесет и пет метра.

Около час и половина той съсредоточено се занимаваше с работата си, като от време на време поглеждаше към госпожа Ник. Приятно му беше да гледа как, закачена с осигуряващо въже, работи около своя горивен автомат. Един път тя почувствува погледа му, обърна се и поклати глава, покрита с каска — не ми пречи. Той послушно сведе очи. И изведнъж видя, че по въжето от площадката на северния сектор стремително се пързаля непознат монтажник с контейнер в свободната си ръка. Глор стана и помогна на госта да спре — пое контейнера, задържа го за ръката.

— Благодарим, господин помощник на заместника! — рече гостът. Не беше балог, а Първокачествено Изкуствено Тяло, ПИТ. Робот с Мислещ в изкуствения мозък. Без да поздрави — питовете никога не поздравяват, — той продължи:

— Ние имаме намерение да изпитаме фунията, господин помощник на заместника.

— Това… — щракна Глор и веднага замълча. Искаше да каже: „Това е грешка! Фунията не е сглобена!“ И благодарение на Пътя — сдържа се. Защото Изчислителите не грешат.

Мислещите

Не случайно изкуствените тела вместо „аз“ казват за себе си „ние“. Разумът, който живее в изкуствения мозък, се чувствува нещастен. Съзнанието има нужда от живо тяло. Каквото и да е. Дори тялото на кург е по-добро от изкуственото. Кургът може да има приятели и врагове, а какви приятели може да има един пит? За Мислещите остава единственото утешение: да мислят заедно, на големи групи, така наречените Изчислители. „Ние“ — това са хиляда или пет, или десет хиляди Мислещи. „Ние искаме да изпитаме фунията“ означава, че Изчислителя заповядва да бъде изпитана. И няма място за спор. Първо, решението е колективно и е прието от опитни специалисти. Второ, питът говореше от името на Изчислителя на Монтажната, който управлява цялото строителство на кораба. Трето и последно, просто не е прието да се спори с Изчислителите. Такъв е законът. И Изчислителите ревниво следят той да бъде спазван.

Глор бе усвоил всичко това още в детството си и разбира се, не се опита да възразява. Макар че разпореждането му се стори нелепо — само след две денонощия фунията щеше да бъде напълно готова.

Изпитанието

Глор попита:

— Условията на изпитанията?

Питът показа към екрана. Там вече светеха цифри и условни знакчета. „Изпитание по метода на обстрелването — четеше Глор, — скоростта на метеоритите е еди-каква си, тежестта, количеството…“ В името на Пътя! Те имат намерение да правят истинска проверка — сякаш фунията е напълно готова и даже вече е проверена от автоматите на контрола!

Доверието към Изчислителя беше толкова голямо, че Глор се спусна по въжето и надникна във фунията: да не би пък съвсем да се е побъркал и всички пластини да са си на мястото? Но чудо не стана. Сглобени са само горната част и средата. От двеста керамични бронирани пластини са монтирани около сто и осемдесет. Липсваше долната част на фунията. Около девет пластини се заваряваха, а на местата на останалите зееха дупки. В една от дупките висеше монтажник — оглеждаше краищата, преди да разреши поставянето на пластината. Целият разширен край беше осеян с автоматични заварчици, контрольори, шлифовчици… „В името на Пътя, какво става? Да съобщя ли на Първия? Ама той знае, как иначе?“

Потрепервайки от вълнение, Глор заповяда на монтажниците да наредят липсващите пластини, да ги прихванат със заварка и да извадят автоматите от фунията.

С Изчислителя не се спори…

Изпитание с обстрел — проверка на фунията в работни условия. Когато корабът се устреми в Космоса, и деветте фунии, насочени напред, ще ловят метеоритите — мънички камъни, блуждаещи в междузвездния вакуум. Метеоритите ще удрят краищата на фуниите. Ще се блъскат в бронята със същата скорост, с каквато се движи корабът. И бронята трябва да устои, и разширението трябва да бъде сглобено така точно и правилно, че всички камъни да отиват в реактора на захранването, като банички в стомаха на лакомник. Такова е предназначението на захранващите блокове. Те превръщат насрещните метеорити в чудовищно горещо вещество — плазма — и я впръскват в тяговия реактор. Колкото по-бързо се движи корабът, толкова повече прах и камъни попадат във фуниите и толкова повече плазма — в ГТР. И толкова по-силни са ударите на метеоритите по бронираното разширение.

Разбира се, на планетата фуниите не могат да се изпитват с пълната сила на ударите. Затова пък се взимат по-едри и тежки камъни. И ако фунията е сглобена лошо… „Ах и ах, тогава е зле! — мислеше си Глор. — Впрочем горните пояси на бронята са сглобени и шлифовани чудесно. А в гърлото метеоритите отиват вече с погасена след разширението скорост. Изчислителя май си знае работата.“

Изчислителите не грешат!

Монтажниците мъкнеха пластините и ги слагаха по местата им. Наложи се да махнат автоматите — те просто нямаше да разберат нареждането да монтират пластините временно. Глор се суетеше заедно с бригадата. Караше ги да бързат, подвикваше, между другото оглеждаше готовите шевове и постепенно се успокояваше. Заварката на широката част изглеждаше идеално.

Фунията се освети от ярка, треперлива светлина. Значи високо горе, над охлюва на генератора вече са заредили оръдието и са включили прожектора за димна светлина. Мъгливият виолетов конус закри разширения край на фунията, ограничавайки опасната зона.

Когато включиха прожектора, Глор остави помощника си да довърши работата и се върна на площадката. Питът вече бе отворил контейнера си, беше извадил скоростния видеопредавател и го бе насочил към края на разширението. Лицето на пита светеше в лъча с метален блясък.

— Вълнуваш ли се, монтажник Глор! — проговори бодър глас. — Първият изстрел по първата фуния, а?

На площадката скочи Тачч — бригадирът на съседния, осми захранващ блок. Стара монтажничка. Те с Глор бяха приятели — дотолкова, доколкото монтажниците могат да бъдат приятели.

— В името на Пътя, успех! Кога успяхте да дошлифовате дъното?

— Не сме успели — безгрижно отговори Глор. Тачч тихо и изумено щракна. Вгледа се в екрана и с неуловимо движение се гмурна в димния лъч, отблъсквайки се от бронята като топка, на зигзаг слезе във фунията и след секунда изплува. Потупа Глор по каската и каза:

— Добре е шлифовано. Само в третия ред има дефект. Да ти покажа ли?

Скочиха в разширението. Докато летяха, монтажничката прошепна, като здраво го държеше за рамото:

— Махни се от площадката при изстрела! Рикошети!

Глор загуби равновесие и се завъртя, потъвайки в проклетата фуния. Яростно се отблъсна, излетя нагоре, вкопчи се в креслото. На трийсет метра от него госпожа Тачч спокойно стоеше пред своя бригадирски пулт.

Под фунията с трясък се затвори капака на реактора. Всичко е готово. Сега ще произнесат уставното изречение: „Господин помощник на заместника, готови за изпитания“. И какво ще стане тогава?

Сега Глор вече знаеше какво ще стане. Метеоритите ще се ударят в шевовете на временните пластини. Ще се отразят от стиковете, ще се върнат обратно в разширението — в кърмовата стена — и ще рикошират точно тук, на площадката. Ето какво ще стане. Или камъните ще го пречукат и той ще се възнесе в Мислещ, или ще пробият тръбопроводите за течния хелий и той ще отиде на каторга. Да, той, защото Изчислителя не греши. Просто е невероятно с каква точност проклетите Мислещи са избрали времето. Именно тези пластини ще дадат рикошет към неговото работно място!

Друго е невероятното, рече си той. Колко покорно ослепя. Беше длъжен сам да изчислиш рикошетите, а не посмя. Е, Изчислителю… В името на Пътя, ще видим!

Помощникът му се изкачи от фунията. Глор изкомандува:

— Следвайте ме!

Те примъкнаха един брониран лист от главната обшивка. Закачиха го във въздуха пред работното място на бригадира, като закриха полезрението на представителя на Изчислителя. Питът затрака с магнитните си обувки, заобиколи листа, изтъпани се пред него с камерата си. А помощникът стана сив от страх — старшият проговори в гривната:

— Монтажната! Всеобщо оповестяване! Шести, седми, осми сектори, петнадесети и шестнадесети етажи! Напуснете секторите, изкачете се на ГГ!

В ефира настъпи напрегната тишина. После заместникът на Първия се обади от оръдието:

— Седми захранващ блок, какво става при вас?

— Предприемам мерки срещу рикошети, господин заместник на Първия Диспечер! — рапортува Глор.

Пак тишина. Впрочем вече беше късно да се говори. Етажите пустееха. Прозвучаваха кратки доклади: „Шести готов! Осми готов!“ Пронизително зави сирената. Удари изстрелът. Двукратно гръмнаха камъните — първо във въздуха, после в бронята на фунията. От този гръм монтажниците не чуха рикошетните удари. Само бронираният лист, който ги закриваше от метеоритите, трепна, заплува към пулта. Глор вдигна ръце към бузите си — над бронята се издигна злополучният пит и бавно закръжи в лъча на прожектора. Два камъка бяха пробили Първокачественото Изкуствено Тяло.

Да се върнем към началото

Автомат-носач отнесе пита заедно с контролната камера. Монтажниците се разлетяха по местата си. За странната грешка на Изчислителя не се говореше — не я забелязваха. Само помощникът на Глор поглеждаше към своя млад шеф — много смешно го гледаше. Като неск стопанина си. И госпожа Ник се отби долу, на площадката на седми захранващ блок, което също не предизвика учудване. Прекалено нежната привързаност на господин Глор и неговата приятелка отдавна беше предмет на вежливи подигравки. Странна двойка!

Понякога, е изгодно да бъдеш странен. Глор успя да прошепне на приятелката си: „Постарай се винаги да съм ти пред очите. Възможни са неприятности.“ Той все очакваше, че ще се появи стражник с традиционната формула: „Следвайте ме, в името на Пътя. Въздържайте се от въпроси.“ Та така… А засега му стигаше суетнята — да свалят временните пластини, да се върнат към нормалния работен ритъм. Към края на смяната надникна заместникът на Първия — стар мрачен Диспечер. Полетя из фунията, попипа следите от метеоритите и мрачно си отиде. За произшествието — нито дума. Сякаш не е било. Глор вече беше съвсем готов за най-лошото, когато над ГГ като оранжеви светулки се замяркаха каските на Стражата. Но това беше смяната на караула при гнездата на Мислещите, първият сигнал за края на работата. Едновременно прозвуча заповед: „Монтажниците и физиците от пети и четвърти към изхода!“ и край транспортните тръби като пчели се зароиха розови комбинезони. След тях — зелени, черни. Последни бяха виолетовите и сините. Смяната свърши.

Когато си отидоха в къщи, Глор и Ник бързо изключиха гривните си и се втренчиха един в друг.

— Разказвай по-бързо! — примоли се Ник.

Глор й разказа. Ник го слушаше и постепенно ставаше сиво-кафява. Тук не пребледняваха, а потъмняваха: кафявата кръв прииждаше към кожата.

— Тачч точно така ли ти каза? — попита тя. — Ах и ах, Глор… Тя е знаела, предварително е знаела! Направили са ти капан.

— Тя е отличен, опитен инженер, не е като мене.

— Не — рече Ник, — не, Глор. В съобразителността си като инженер ти не й отстъпваш. Тачч би могла да се досети само ако е знаела предварително. Изчислителите наистина не грешат…

— Кълна се в антиполето, за какво му е на Изчислителя да плете интриги срещу някакъв си монтажник?! Той може и така…

Наистина, би било достатъчно да даде нареждане и можеха да арестуват всеки и да започнат следствие. Без увъртания.

— Той би могъл… — мрачно рече Ник. — А Тачч?

— Тя направи това, което бях длъжен да направя аз. Пресметна траекториите на камъните и видя…

— … Разбирам. Защо е започнала да пресмята? Защо се е усъмнила в Изчислителя?

— Трийсет години работи в монтажа. Сигурно в практиката й са се случвали и по-страшни неща.

— За всичко си имаш отговор — каза Ник.

— Ах и ах, де да беше за всичко… Да, и още нещо: ако Изчислителя искаше да ме натопи, сега нямаше да седим тук. Нали пречукаха пита на моя участък? Моля, отговаряйте, господин помощник на заместника, защо вие се скрихте, а изоставихте общественото имущество?… А с Тачч аз ще си поговоря.

— Не — каза Ник, — не искам.

— Защо?

— Тя е страшна. Да беше видял какви очи има. Сякаш постоянно мисли за…

— За какво?

— Не зная. За убийство. Тя има безжалостни очи.

— Към мене винаги е била добра — рече Глор.

— От това най-много се страхувам. Помниш ли как те поздрави с назначението? Бр-р-р… Ти й трябваш за нещо…

— Според мен ти ревнуваш.

— Не — каза Ник, като отваряше вратата на банята. „Кисел вихров душ — най-доброто средство за почистване на кожата и възстановяване на силите“ — твърдеше рекламата…

Глор извади от стената малък тезгях и се залови за модела на кораб. Всички монтажници строят модели. Полезно занятие, което много помага в работата. Докато работеше с миниатюрния молекулярен поялник, опрял чело в рамката на микроскопа, Глор мислеше. По-рано, когато работеше, не мислеше. Правеше му удоволствие да седи на високия стол, да сглобява по памет, без грешка, миниатюрните детайли, да диша миризмата на нагрята пластмаса. А сега всичко бе отишло по дяволите. Когато батерийката на капитан-автомата заработи и той замига с лампичката за готовност съвсем като истински, Глор не усети удовлетворение и захвърли поялника.

Ник лежеше на пода, почуквайки с обувка. Любимеца на Пътя тичаше край нея на четири лапички, а с предните, хващателните, ловеше ту обувката, ту ръката й. В банята тихо се трудеше роботът-чистач. През полупрозрачните стени се процеждаше утринната светлина, лека-полека гаснеха осветителните панели.

Всичко това не беше реално. Стената и таванът бяха разделени от сянката на съседната къща на две половини и това също не беше реално, както и смътният спомен, че на Земята те редовно изпадаха във вцепенение, което се наричаше сън. Реална беше само опасността.

Той наведе очи към модела. Объркахте се, страх ви е, скрихте се — мигаше огнената топлийка. Глор изключи батерийката. Отвори кутийката с детайлите и хвана с пинсетата зелено конусче — „дюзата на главния двигател“. Постави я до стената изправена като войниче. Проблем номер едно — задачата на Учителя, схемата на ръкавиците. Чудесна задача, ако знаеш как да я изпълниш… Редом постави втора дюза — това беше кургът Нурра, с когото, ще не ще, трябва да се занимава и по-нататък. Третата дюза представляваше Изчислителя.

Докато успокояваше Ник, той беше съвсем сигурен, че свръхмозъкът не е сгрешил, а е искал да се отърве от него. Нещо странно се прокрадва още в разговора му с Първия Диспечер. Нима Изчислителя е могъл да надуши, че Глор вече не е Глор?

Даже си помисли, че Мислещите са подслушали разговорите им в Кулата, но се подсмихна и поклати пинсетата. Те са глухи и слепи и в това е главната трагедия на Пътя. Балозите не умират, но стават глухи, слепи, неподвижни кристалчета. Не, засега още никой не знае. Дали се досещат — това е въпросът…

„Интересно, ще ми стигнат ли конусчетата? — помисли Глор и постави четвъртото. — Госпожа Тачч. Която, без съмнение, е очаквала номер от Изчислителя и кой знае защо, е пожелала да спаси него, Глор. Защо? Тя го предупреди и го спаси, като рискуваше себе си. Съмнението в правотата на Изчислителя се тълкува като неподчинение.“

Четирите войничета стояха в редичка. Четири неразрешени въпроса — прекалено много за половин денонощие… При това единият трябва спешно да бъде решен… Глор извади от редицата втория конус, който означаваше Нурра. „Докато не са го хванали — а рано или късно Стражата ще се добере до него, — трябва да се приключи с курга. Най-сигурното е да се премахне — твърдо помисли Глор. — Такава е цената на сантименталността. Неуместната жалост свършва така.“

Глор разклати кутията. Празни разговори, празни съмнения. Всичко опира в „посредника“. Това е единственият проблем. Да се намери „посредник“ и инструкция за прехвърляне.

Ако притежават „посредник“, ще избавят Нурра от тялото на животното и ще обезопасят и себе си. Ще станат други балози и ще се отърват от коварните замисли на Изчислителя. И ще започнат издирването на схемата на ръкавиците. Бързо, незабавно трябва да се сдобият с „посредник“. През него пак премина сянката на ужаса, както тогава, когато мислеше за прехвърлянето на създанията. Разтърси кутията. Детайлите весело затракаха. Любимеца на Пътя дотича при него — искаше да си поиграят.

Глор се обърна към Ник:

— Слушай. Наредено ни е да почиваме още две и половина денонощия. Според мене няма време за почивка…

— Продължавай — каза Ник.

— Да вземем госпожа Тачч. Тя е благоразположена към нас. Има широки познанства. Да започнем с нея.

— Имаш предвид химиците ли?

— И химиците. Нали с нещо трябва да се започне.

— На нея не може да й се вярва — рече Ник.

— В името на Пътя, защо си настроена така срещу нея? — попита Глор. — Тя е спокойна, доброжелателна, услужлива…

— Тя прилича на чхаг.

— Така ли…

— Разбирам — промърмори Ник. — Нямам абсолютно никакви… Но ти самият казваш, че е загадъчна… Беше смутена. Не е прието да се говори за чхагите. Само някой грубиян като Нурра ще нарече друг грубиян „чхаг“…

Но Глор изведнъж забеляза:

— Нямаше да е никак лошо…

— Какво-о? — учуди се Ник, а Глор кратко поясни:

— „Посредника“.

Поканата

Кой друг, ако не чхагите, имат „посредници“? Самият Глор произнесе тези думи вчера вечерта. Но едва сега се замисли: защо чхагите всъщност крадат тела?

Преди изглеждаше недостойно да се мисли за това. Чхагите или трабирите се подвизаваха на всички планети на Пътя и като всички крадци похищаваха ценности. А ценност винаги е онова, което не достига. На планетите на Пътя не достигаха живи тела — те умираха, като оставяха Мислещи. Затова всяко тяло, годно за Мислещ, представляваше огромна ценност и цялата система на Пътя беше построена върху издирването на живи тела. Мислещите се записваха на опашки за товаренето им в корабите, а живите строяха корабите и ги изпращаха в Космоса на лов за тела. На планетите на Пътя редицата беше парична единица. Като спечелите сто редици, вие приближавате своя покоен роднина на сто места напред в опашката за товарене в кораба или за освободеното тяло на престъпник.

С други думи, тук всеки бе заинтересован корабите да излизат от елингите, а престъпниците да извършват злодеяния. Затова и най-дребните пропуски, дори нарушенията на правилата за уличното движение, се смятаха за престъпления. Глор и Ник бяха заплашени от тройно наказание. За „загуба на себе си“ — тъй като са позволили на Сьовка и Машка да завладеят телата и разумите им — им се полагаше „разпрашаване“. Висша мярка за наказание с унищожение на Мислещия. За това, че са помогнали на Нурра — каторга в тялото на кург или заточение като Мислещ в края на опашката. Е, и историята с изпитанията. Дреболия…

„Но защо чхагите крадат тела? Би било разбираемо, ако го правеха за своите Мислещи, за роднините си. Ама най-често те работят за пари — за редици. Тук е първата несъобразност — разсъждаваше Глор. — Кой ще плаща с редици, със законното право на тяло, пак за тяло, но получено по престъпен начин?“

Като си помисли, разбра. Ето те с госпожа Ник пестят редици за откупуването на своите майки. Спестили са около хиляда и петстотин. А са необходими девет пъти повече. Ако сега им предложат тяло за хиляда и петстотин, нима биха се отказали? Глор се усмихна, учудвайки се на собствената си наивност. Елитен инженер за пръв път в живота си се опитва да разбере чхагите. За един член от висшата каста е неприлично дори да си мисли за подобно нещо. Той и не мислеше… Сега вторият въпрос. За какво са им на чхагите редиците, които получават от клиентите си? Нима рискуват безсмъртието си заради шестокраки гравитолети, красиви дрехи и прочее предмети на разкоша? Или събират необходимите редици и по най-законен начин се сдобиват с тела за своите Мислещи?

Намръщено потракваше с пинсетата по роговия край на челюстта си и не забеляза, че Ник се надигна от пода и се приближи до него.

— Глор, мисля си за чхагите…

Той утвърдително изхъмка. Ник продължи шепнешком:

— Те имат не само „посредници“. Още и…

От гривната на Глор запищя сигналът за повикване.

— Глор слуша…

— Обажда се Тачч. В името на Пътя!

— В името на Пътя. Слушам те, госпожа Тачч.

Ник отстъпи, седна. По лицето й се четеше уплаха. Глор премести регулатора за силата на звука на гривната си и тънкият глас на монтажничката накара някакъв детайл от модела да затрепери.

— Глор, получих разрешение за лов на сумун. Ще ми направите ли компания?

Ник скочи и отиде в спалнята си. Нескът обидено измрънка.

— Много сме ти благодарни — унило отвърна Глор. — Скоро ли тръгваш?

— След половин час, ако нямате нищо против.

— Още веднъж ти благодарим. Наистина това е малко неочаквано… Може би следващия път?

— Разбирам — каза гривната. — Много добре разбирам. Начинанието е неочаквано и за мене…

„Я виж ти“ — помисли си Глор.

— Внезапен импулс — настойчиво звучеше гласът. — Прииска ми се да се поразмърдам… По-далеч от суетата… Разбира се, има известен риск! Но кой може да каже къде рискуваме повече? Неведоми са извивките на Пътя…

„Я виж ти“ — пак помисли Глор и твърдо рече:

— След половин час ще бъдем в гаража.

„Кой може да каже къде рискуваме повече!“ Тачч намекваше за работата с Изчислителя и унищожения пит. И резонно предлагаше да изчезнат до следващата смяна. Да, честичко се случваха и такива неща — своевременното отсъствие спасяваше от разправа. Днес са се сетили, а той не е под ръка и работата заглъхва, защото е дребна, съмнителна и се отказват като от гонитбата на някоя пъргава муха. Не са я улучили веднъж, втори път и я оставят на мира — лети си, докато ти дойде времето…

Госпожа Тачч пак беше права. Изглеждаше, че май наистина „извивките на Пътя“ са й ведоми…

Развлеченията

Подводен лов — развлечение за висшите касти. Ботът за подводен лов на едри животни струва шест пъти повече от сухопътна кола. Даже Глор и Ник, доста обезпечени балози, не можеха и да мечтаят за бот. А госпожа Тачч освен него имаше и гравитолет-амфибия. Тачч вече тридесет години беше в първи и висш разряд и не пестеше за Мислещи. Според слуховете нейните роднини били Десантници. За тридесет години би могла да събере пари за три бота и за три амфибии.

„Ник винаги си е била подозрителна… За какво й е на такава богаташка да става чхаг?“ — мислеше Глор, докато се изкачваше към площадката за излитане пред гаража. Амфибията стоеше в целия си блясък — покривът повдигнат, разкрачените крака-плавници блестят от прясната хидравлична течност, в кабината сръчно трополи роботът-механик, към гравигенератора е закачена самоходна количка, цялата покрита със скреж — зареждаха бота с течен хелий… Роботът доложи, като услужливо прощракваше: „Припасите-ц са опаковани. Механизмът-цц е в ред. Ц-ц…“

Механикът от елитния гараж раболепно ахна:

— Госпожа Тачч е наела робот… Какви разходи!

Роботът не беше нает, беше собственост на госпожа Тачч, но монтажничката не желаеше да подчертава богатството си. Тя сякаш не чу. Механикът не млъкваше:

— Великолепна кола! Нов кормилен автомат! Тачч пак не отговори. А Глор, докато се качваше в колата, улови заинтересования поглед на приятелката си. Тя веднага бе забелязала, че госпожа Тачч е ядосана и неспокойна.

Гравитолетът набра височина и се насочи към морето в редицата на тежките товарни „ютии“, като ги изпреварваше една след друга. По средата на пътя самият той бе изпреварен от гравитолет на Стражата. Движеше се в издирващ зигзаг — при всеки ляв завой върху кабината блясваше Малкото Слънце. Небето, както винаги след малката зора, преливаше в черно-виолетово, а старата дебелостеблена гора долу изглеждаше като лилаво море с червени вълни и дори на Глор и Ник им се струваше, че животът е прекрасен. Не усетиха кога стигнаха до гара „Юг“. Колата се приземи на овалната площадка пред гарата в съседство с познатия гравитолет на Стражата, от който изскачаха мрачни чинове, увесени с оръжие. На края на площадката ги очакваше осемнадесеткрака зловеща кола с тежък разпрашител и лъчемет във въртящата се куличка.

— Хайка! — изщрака Глор. — Уха! Днес някой ще си изпати…

Госпожа Тачч направи едва забележимо раздразнено движение с челюстите, сякаш се канеше да го ухапе, но се сдържа. През това време техният гравитолет измъкна краката си и се превърна в сухопътен шестокрак. От генераторната будка дойде младши офицер от Стражата — да провери пътния лист. Тачч показа разрешителното за лов.

— Значи пътувате към Дивото море — с оттенък на раболепие проговори стражникът, — с цел, значи, лов…

Тачч му отговори с подобаваща надменност:

— С ваше разрешение, младши офицер. С цел лов.

Като им връщаше документа, стражникът доверително попита:

— Господа монтажници, наистина ли не ви е страх? Сумуни… Това, значи, не е да завиваш винтове — извинете, ако съм казал нещо не както трябва… Сумун… — Размърда пръсти, тъй като не можеше да намери думите. — За него, значи, човек е колкото една дъвка…

И шестокракът тръгна през Дивата гора. Нататък нямаше гравитолетни коридори, пътища, заводи. По брега на океана, по безбройните носове, полуострови и заливи се бе разпрострял резерватът. Наистина бяха изловили всички диви курги в него, но никой не закачаше останалите зверове. А кургите бяха заместени от още по-хищните рош-роши; след пет минути Глор видя един от тях. Рош-рошът в паника се стрелна в гъсталака, далеч от колата… В Дивата гора се срещаха и ленивите, подобни на земните смокове гунеу. Тези многокраки ловци на лаби-лаби сваляха плячката си от дърветата с насочен сноп ултразвук. Извън Дивата гора гунеу бяха безпощадно унищожавани, тъй като безоките лаби-лаби охраняваха балозите от дребните летящи същества. Не случайно емблемата на Десантниците от тази планета представляваше изображение на лаби-лаби — квадратна чаша с подвит край. Да, Дивата гора е извънредно любопитно място. Тежката кола с труд се промъкваше между дърветата, на стотици крачки наоколо на вълни се разнасяше пукот — дивите дървета свиваха корените си, някои даже ги измъкваха от почвата. По-младите, в старанието си да се предпазят от стълкновението със страшното същество, разпръскващо атомна горещина, се извиваха, допирайки земята с корони. В просветите между листата се виждаше как над гората се носят виолетовите лини-трупояди, които се събираха от цялата околност… Когато стигнаха до реката и колата се бухна във водата, от движението на белите стебла вече им се мержелееше в очите. Краката на амфибията се плъзнаха по водата, като придържаха колата на повърхността, и в очите им се замержеля още повече. Но независимо от всичко компанията се чувствуваше прекрасно. Нали знаете, мержелее в очите и от автоматите за заварка, и от контролните екрани. Да не говорим за асансьорите, движещите се ленти, монтажните шахти… Глор се наслаждаваше на разходката и с благодарност поглеждаше към невъзмутимата Тачч. Госпожа Ник весело бъбреше, но изведнъж се облегна в креслото и затвори очи. „Какво й стана?“ — лениво помисли Глор. Колата се носеше по широкото, гладко като огледало устие на реката. Напред до самото море блестеше броня от червени и сини отблясъци. Близкият бряг, поклащайки се, отминаваше назад.

Глор пак погледна към приятелката си. По-точно искаше да погледне, но нещо се случи. Задуши го, той се вцепени и се вкопчи в креслото. „Къде съм, какво става с мене?“

Той стана Сьовка. Може би от свръхнапрежение, а може би от бесния кръговрат на кървавите отблясъци навън единството на двете съзнания се бе разрушило и Сьовка бе останал сам, без Глор, гол-голеничък.

Точно в този момент се обръщаше, за да погледне госпожа Ник. Завърши движението и видя… Страшно, плоско бяло лице под плътно обгръщаща го качулка. Късо бъчвообразно тяло. Ноктести пръсти на несъразмерно дългите ръце, които се опираха върху вторите колене — долните, извити обратно, назад… Хвърли поглед към Тачч и видя съвсем същото. Съвсем същото лице, ръце и двойна извивка на краката — като в кошмар. „Ама че работа! — помисли си той. — Какво ще стане сега? Как ще ги отличавам? Те са еднакви като раци в кошница.“ Затвори очи. Стана му страшно гадно, сякаш до него зашумоляха в кошницата раците, които те с Машка бяха наловили на разсъмване в езерото при бента. Нелепи, почти непоносими за човешкия поглед черупкови очертания. Острите шипове на черупките и слепите очи-топлийки… Сьовка ненавиждаше раците. Ловеше ги само заради Машка.

След част от секундата кошмарът премина. Глор погледна приятелката си — тя още продължаваше да оправя закопчалките на комбинезона си под коленете. Изглеждаше както винаги.

Глор си пое дъх, прошепна: „В името на Пътя!“ — и си даде дума — за кой ли път! — да почива, да почива и нищо повече… Учителя наистина беше прав. През трите първи дни трябваше да стоят мирно, спокойно и да не се набъркват в никакви авантюри.

Амфибията отмина устието на реката и се гмурна под водата. Тачч включи екрана на подводния локатор — в центъра му се видя мигаща оранжева точка, сигналният маяк на бота. Съдът стоеше под водата, на дванадесетметрова дълбочина, на сигурно място — откъм открито море го прикриваше дълга скала, истински подводен вълнолом. Никой освен стопанката му не можеше да го открие — маякът му се включваше само в отговор на сигнал от амфибията. Да се промъкнеш през този лабиринт от скали беше трудно даже с помощта на маяка. Камъните отразяваха и разсейваха лъча, на много места вълните обхващаха цялата дълбочина на фарватера — амфибията се гмуркаше, удряше се в дъното.

Най-после стигнаха до бота. Плътно се допряха. Швартовите магнити звънко щракнаха, отвориха се люковете на двете машини и роботът-механик се провря в бота, за да провери механизмите. Ник и Глор се заеха да пренесат торбите с вода и припаси, а Тачч постави амфибията на две котви. Докато местеше тежките торби, гледаше как монтажничката действува с котвените системи. Не, никой не би могъл да я обвини в непредпазливост… Едва след като се убеди, че котвите на амфибията плътно са се захванали за дъното, тя свали бота от мъртвата котва — титанов винт, който плътно бе завинтен за дъното. После се върна в амфибията и като почти слепешката маневрираше с двата съединени съда, закачи амфибията към обицата на мъртвата котва на мястото на бота и прибра временните котви. Първата се заклещи за някакъв камък — едва я откачиха…

„Ама че педантка! — помисли Глор. — Залови се да хвърля котви, за да се прешвартова! И при това толкова предпазливо…“ На мястото на Тачч Глор би помолил да откачат бота от котвата, а в това време той щеше да бъде готов да закачи амфибията на освободената обица. „Кълна се в ръкавиците си — мислеше той, — работата става все по-интересна! Госпожа Тачч не желае да остави бота си в сигурното пристанище Юг, под надзора на Стражата, макар че трепери над него… Това не е жена, а цяло кълбо от загадки!“

Стъклената мечта

Подводният бот беше мечтата на Глор. Отдавнашна и почти неосъществима. Стъклена капка, четириместно подводно чудо… Когато се прехвърли в чудото, Глор започна да се оглежда с прекалено любопитство и ентусиазъм. Ник го блъсна в гръб. Беше й ясно, че три четвърти от ентусиазма идва от Сьовка.

Седяха един до друг на местата за пътници — в най-широката част на корпуса. Пред Глор, в креслото на първия пилот, седеше Тачч. Глор едва се побра на седалката — качулката му опираше в стъкления таван. Ботът летеше с такава скорост, че водните струи отвън сякаш бяха неподвижни. Тачч управляваше съда слепешката, по локатор, като съвсем безразсъдно се провираше между скалите. Лъчите на прожекторите се разсейваха в крайбрежната мътилка. На завоите пътниците се притискаха към страничните облегалки на креслата, от бордовете се откъсваха усукани плитки жълта вода.

Глор гледаше през рамото на Тачч към екрана на управлението. Курсът беше почти точно на юг. Дълбочината — осемнадесет стъпки. Цифрите на лага, указателя на скоростта, бясно скачаха — Тачч караше лодчицата все по-бързо. По кръговия екран преминаваше хидролокационното изображение на дъното, пресечено от две бели линии. Наклонът на хоризонталната линия Показваше завоите, а наклонът на вертикалната — изкачванията и спусканията. Сега ботът се движеше право, без да се издига или потапя. А скоростта все повече се увеличаваше. Глор се наведе, за да погледне лота. Охо! Дълбочината под кила беше нищожна за такава скорост — само двадесет и една стъпки! Или Тачч наистина от нищо не се страхуваше, или много добре познаваше маршрута. Каза им, без да се обръща: „Облегнете се добре, господа…“ И веднага се заклатушкаха на всички страни. „Направо е луда!“ — помисли Глор, като се притискаше към седалката. Креслата бяха автоматични. Достатъчно беше малко по-силно да се притиснат към облегалката и към стъпенката за краката, и креслото плътно обгръщаше седящия, като оставяше свободни само ръцете му. Иначе, докато ботът лавира между скалите, човек не би могъл да се задържи. Чуваше се как роботът в машинното отделение се търкаля. Струи вода, примесени с пясък и топки водорасли, със силен съсък се удариха в корпуса. Надясно. Наляво. Надясно. Наляво. До самото рамо на Глор се мярна порестата повърхност на някаква скала. И изведнъж клатенето престана — бяха се измъкнали от скалите и тръгнаха към дълбокото, в чистата вода, осветена от двете Слънца.

Големият лов

Ботът се носеше под водата към някакво известно само на Тачч място в океана. Екипажът търпеливо чакаше. От време на време заговаряха за това-онова, но повече мълчаха. Никой не гледаше навън. Скоростта беше прекалено висока — в светлината на прожектора се стрелна риба и веднага изчезна зад кърмата, студено чернееше празната вода. Сякаш се носеха през тунел от черен матов камък, безконечно дълъг и прав. Бордовият часовник равнодушно навърташе час след час, подводницата се отдалечаваше все повече от бреговете. Плячката не беше от тези, които очакват ловеца в бърлогата си. Най-големият и свиреп хищник на планетата, древният звяр с древното име „сумун“. Така го бяха нарекли коренните жители на планетата — още преди да ги настигне Пътя.

— Тук ще е добре — най-после проговори Тачч. Богът намали скоростта си, по полегата спирала тръгна надолу, като оставяше зад кърмата широка, слабо просветваща диря. Примамка. Течност с миризмата на костенурките наб, любимата храна на сумуните. Те подушват миризмата на наба от много стотици метри. Като навърташе кръг след кръг, ботът се спусна към слоя на плътната студена вода. Тук легна неподвижно, сякаш бе на дъното и пусна в ход звуковата примамка. Стъклото започна да вие с нетърпимо тънък звук. Леко затрепера. Предавателите бяха изпратили в океана звуците на стадо костенурки, записани на магнитна нишка. Земните ловци примамват със звук най-разнообразен улов — от тигър до синигер. А тук използуваха звукова примамка само при лов на сумуни. Впрочем той рядко биваше успешен.

Предавателят монотонно пищеше. Водата изглеждаше съвсем необитаема — дълбочината бе три хиляди стъпки, прожекторите бяха изключени. Тачч угаси и вътрешното осветление, закри екрана на хидролокатора с щора — дори неговата слаба светлина можеше да смути звяра. Глор седеше, вперил очи в екрана. Един път сгреши, като взе някакъв наб за приближаващ се сумун. Не беше трудно да сбъркаш изображенията на екрана — и двете животни имаха формата на овална леща, само че сумунът беше десет пъти по-голям. Набът дълго плува около бота, като търсеше източника на звука и призивно пищеше. Съвсем се побърка, няколко пъти се удари в борда, разклащайки лодката. Тачч с досада изщрака:

— Това безмозъчно същество ще ни развали лова…

— Защо, кълна се в ръкавиците си! — учуди се Ник.

— Предавателят излъчва звуци на доволство — търпеливо шепнеше Тачч. — А набът крещи: „Къде сте?“ Големият има мисъл в огромната си глава, не е като набите. Като чуе два противоречиви вика, ще стане предпазлив.

Костенурката още веднъж разклати лодката. Тачч щракна превключвателя — кабината се обля в светлина, после угасна и когато очите свикнаха с тъмнината, на екрана започна да се забелязва бързо смаляващо се петно. Набът бягаше с всички сили. А под прав ъгъл, в далечния сектор се мержелееше овална точка. Сумун! Само гигант би могъл да даде толкова ясно изображение от такова голямо разстояние.

— Той е! — извика Глор.

Тачч го отблъсна от екрана. Макар че беше тъмно, Глор усети в жеста й злобно напрежение и пак се учуди: защо старата самотна монтажничка ги беше поканила на лов? Тук благотворителността не бе приета…

Сумунът приближаваше. Движеше се право към бота. Изображението му върху екрана преминаваше от сектор в сектор, приближавайки към центъра. А центърът бяха те. В стъкления балон, който стабилно издържа огромното налягане на водата, но се пука от таранен удар. А бронираното тяло на сумуна тежи стотици тонове. Тачч изключи предавателя и каза:

— Забеляза ни. Чувате ли?

В кабината се отразяваше ниско, глухо бучене, като рев на двигател на малки обороти. Като допря ръка до обшивката, Глор усети вибрация. Нещо в машинното отделение затрепери.

— Ах и ах, колко е страшно!… — въздъхна Ник.

От тъмнината Тачч попита високо и с горчива насмешка:

— Страх ли те е, монтажничке? Тук всичко е истинско — и тъмнината, и смъртта…

— Престанете! Защо не ни атакува? — попита Глор.

— Големия или веднага си отива, или напада — рече ловджийката. — Този не си отива.

Глор, който също се страхуваше, внезапно изтърси:

— Винаги напада като носорог.

И се сви. В тукашния език не съществуваше думата „носорог“ — Сьовка го беше научил, както в руския, от „нос“ и „рог“. Сви се, но веднага разбра — пред лицето на истинската смърт никой няма да чуе изтърваната дума. Нали е достатъчен само един удар и телата им ще отидат на дъното, а наоколо няма да има никого, за да спаси Мислещите им…

Тачч с трескава веселост подхвана:

— Не носорог, а таранонос, така ще е по-точно, монтажник Глор… Тръгна! Сега ще видите вие таранонос!

Сумунът така изрева, че ботът се заклати. Блесна прожекторът. В ослепителния жълт лъч се мярна тяло — плоско като кинжал, ако се гледа откъм острието. Глор успя да забележи две ярки точки — очите. Кинжалът се изви и излезе от лъча. На таблото пред водача мигаше кървава светлинка — оръдието бе готово за стрелба. Ботът се въртеше във водата. Тачч посрещаше всяка атака на сумуна с прожектора, а звярът бягаше от лъча в тъмнината, плуваше наоколо по елипсовидни кометни орбити. Затиснат от креслото, Глор не можеше да помръдне главата си. Когато сумунът за втори път попадна в лъча — на стотина крачки очите му светнаха като прожектори, — ботът се държеше вертикално във водата. Изтрещя оръдието. Докато ги отнасяше някъде настрани, ловците видяха как черен опашат снаряд се понесе към стремително уголемяващите се очи на сумуна. После всичко изчезна. Вълната завъртя лодката — невидимият звяр мина наблизо, порейки водата с гигантските си плавници. Вълната отхвърли бота и спаси екипажа.

Беше прекалено тежък този сумун. Отмина по инерция стотина метра надолу, за което му бяха необходими пет секунди — много време, когато става дума за живота. Тачч успя да се обърне, да хване главата на сумуна в лъча и да натисне педала на спусъка. Снарядът като винт се понесе по оста на лъча. Стигна до мястото, където след половин секунда се озова предната третина на туловището на сумуна, и опашатият снаряд удари там. Проби бронята му, влезе надълбоко, колкото беше необходимо, и там се взриви. А Тачч внимателно се прицели в огромната триъгълна глава и изстреля последния, третия заряд от магазина.

А защо?

Всички прожектори светеха. Зад границата на осветения конус кръжаха странни сенки — огромни и съвсем мънички, стремителни и почти неподвижни. Трупояди. Плячката им падаше на дъното. Сумунът беше мъртъв. Предният чифт плавници, конвулсивно потръпвайки, се прибираше под черупката. Другите два още работеха, продължавайки завоя, прекъснат от удара на снаряда. Тялото блуждаеше като изгубил управление кораб. Описваше кръгове. Неотклонно, след всеки кръг слизаше към дъното. Ботът се движеше след него, поклащайки се във водовъртежите. Сумунът беше чудовищно грамаден — главата му беше три пъти по-дълга от съда. Да, такъв улов би направил чест на всеки ловец…

Нисък, тътнещ рев прониза водата. Звярът беше мъртъв, но някакъв нерв, включващ сигнала за атака, още живееше. У-ур-р… У-рр… — ревеше ледената вода. Сумунът потъваше и ботът като омагьосан го следваше.

Глор започна да подготвя буксира — обикновено измъкваха убитите сумуни горе и ги кинографираха до бота. Тачч го спря:

— Защо? Свършихме си работата…

„Толкова по-добре“ — помисли си Сьовка. Звярът поразително приличаше на земен бръмбар-плувец. Беше хиляди пъти по-голям и значи милиарди пъти по-тежък, но плоското бронирано тяло, шестте крака-плавника, главата, сраснала с туловището, и гладките, идеално обтекаеми линии на тялото — всичко беше като у бръмбара-плувец. И челюстите — извити, металносини, като саби на великан. Даже очите му бяха като на земното насекомо — сложни, всяко съставено от много хиляди оченца… На Машка и Сьовка им стана странно и страшно. Това чудовищно същество, лишено от страх, и равнодушно-злобната монтажничка Тачч, която неизвестно защо го бе убила. Наистина защо? Проследи го, подмами го, атакува го, като едва не загина, и го изпрати на дъното, кой знае защо, прогони трупоядите, а сега го гледа с надменна скука.

Глор посочи с очи към нея…

— Ник, струва ми се, че започвам да те разбирам.

На връщане Тачч и Ник, която прекрасно се владееше, говореха за работата си. Обсъждаха настройката на големия реактор — на тази тема монтажниците от висш разряд можеха да говорят до безкрайност. Те спореха, а Глор си спомняше какво му е известно за сумуните. Най-едрият звяр на планетата и вероятно най-древният. Но тук никой не се интересуваше от старините. Сумунът живее много дълго — не е известно колко, — от това също никой не се интересуваше. Разрешено е неограниченото им унищожение, защото звярът напада подводниците. Всички загинали подводници се приписваха на сумуните. Скоростта им при атака е около сто и двадесет километра. Като че ли това е всичко. Подозрително малко. За костенурките наб е известно много повече.

„Е, малко знаем за сумуните — мислеше Глор, — но това съвсем не е подозрително. Практически тук няма биолози, а лекарите се занимават само с присаждане на съзнания. Медицината и биологията не ни трябват — злъчно си помисли той. — Прехвърлените съзнания лекуват телата си без всякаква медицина и биология… Но защо започнах да мисля за това? А! Тачч изстреля втория заряд в главата. Така се отървават от балозите, когато искат разумът да загине заедно с тялото. Ставаш подозрителен — предупреди сам себе си Глор. — Надявам се, не мислиш, че сумунът като Нурра е имал съзнание на балог! Кой ще рискува да се приближи към сумун с «посредник» и защо?“

Отхвърли тази глупава мисъл. Всъщност сега му се налагаше да премисля отново всичко, което знаеше за народа на Пътя. Не му беше до сумуни.

През това време спътничките му бъбреха за това-онова. Госпожа Тачч разказваше за новия, току-що появил се в продажба бот за подводен лов — „Повелителя на ураганите“. Глор се заслуша. Новият тип бот бил неуязвим за сумуните. И ударите в скалите не му причинявали вреда. Но скъпо, скъпо… Госпожа Ник се държеше безукорно, изглеждаше спокойна и доброжелателна. „Браво“ — помисли Глор. И между другото вмъкна отдавна замисленото — покани Тачч на гости: „Ще си поседим заедно над моделчетата, това, онова…“

Разделиха се много доволни един от друг. Отидоха всеки в своето си гроздово зърно и веднага — в антигравитационните кабини. Като всички космически инженери, монтажниците не можеха продължително време да се намират в нормалното поле на притегляне — започваха да ги болят ставите, мислите им се объркваха. Глор едва стигна до кабината си. Хвърли се в антигравитационния хамак и дълго се въртя от една страна на друга, докато не престанаха да го болят костите. Тогава потъна в спокойна, ясна неподвижност, която заменяше на балозите съня.

Пак покана

Вдигна го гривната. Часовоят при входа в коридора предупреждаваше: „При господа монтажниците от помещение 7–17 идва гост!“ Глор скочи, бързо сложи ръкавиците си. Ник отвори вратата. Звънна оръжие. През прага пристъпи — не, прехвръкна — непознат офицер в униформата на Космическата Стража, с параден комбинезон с позлатени изображения на лаби-лаби по портупея.

— В името на Пътя! Девет пъти по девет извинения, госпожа Ник, господин Глор! Представям ви се: Клагг, заместник на началника на личната Стража на негова предвидливост командора на Пътя Джал Осми…

Той отдаде чест — от прекалена любезност чак подскочи. Лицето му на слабоумен ангел сияеше.

— Поласкани сме — каза Глор. — Заповядайте, радваме се…

Офицерът засия още по-ослепително и прошепна:

— Имам за вас лично поръчение от негова предвидливост…

Те объркано приклекнаха. Очакваха всичко друго, само не това. А Клагг застана мирно и заговори официално:

— Негова предвидливост, доволен от вашето, господин Глор, син на Тавик, поведение при известния ви вчерашен случай… — Той направи пауза. — И като отдава дължимото на майсторството на вашата приятелка госпожа Ник, дъщеря на Род, ви кани и двамата в орбиталния монтаж на Главния док. Какво ще наредите да предам на негова предвидливост?

— В името на Пътя, съгласен съм! — незабавно отговори Глор.

— В името на Пътя, съгласна съм! — отговори и Ник.

Въпросът за съгласието им не беше нищо друго освен формалност. Командорът на Пътя беше третият от управниците на планетата. Първият — Великия Диспечер, вторият — Великия Десантник. Поканите на Великите не се отказват. Ник и Глор бяха виждали командора на Пътя само пет или шест пъти, макар че принадлежаха към висшата каста и бяха завършили Космическата Академия, чийто почетен началник беше командорът на Пътя. Да, те бяха удостоени с голяма чест, само че, отивайки да работят на стотици километри от повърхността на планетата, те безнадеждно се отдалечаваха от своята цел — от специалистите, които се занимават с детекторите… Вероятно тази мисъл се бе отразила върху лицата на монтажниците. Господин Клагг покровителствено се усмихна и изблея:

— Не се съмнявайте, господа, прекрасно ще се справите! Давам ви думата си на космически офицер, негова предвидливост ви познава по-добре, отколкото вие самите се познавате. Той чудесно умее да подбира персонала си!

„Личи си по тебе — помисли Глор. — Ама че тъпанар…“ В това време тъпанарът им връчи по един жетон — пропуск за Главния док — и им поръча още тази вечер, в първия следзалезен час, да се явят на космодрум–3. И изпърха през прага, като остави Глор и Ник в отвратително настроение. Издирването на схемата на ръкавиците се отлагаше за неопределено време.