Домът на скитащите

Земя. Операция „Тройно звено“

Началникът на Центъра пристигна в Тугарино като най-обикновен гражданин, с автобуса. И той, и спътниците му — трима души — бяха облечени в цивилно облекло, което безупречно имитираше местната мода. Младите офицери бяха навлекли тесни панталони с неудобни напречни джобове. Зернов беше в тъмен, доста износен костюм, професионално изцапан с колофон. Носеше със себе си списание „Радио“ и картонено куфарче. Обикновен радиотехник.

В същия ден парашутната дивизия получи заповед на разсъмване да напусне Тугарино. Контролните постове по пътищата, снабдени с рентгенови апарати, оставаха. Но блокираните в града пришълци не биха могли да знаят това.

Зернов, от своя страна, не можеше да бъде сигурен, че в Тугарино все още има пришълци. „Тройно звено“ беше капан, поставен пред вълчето леговище наслуки. Не се знае дали в тази дупка живеят вълци… Наистина сценарият на операцията бе проверен от изчислителната машина и предполагаше висок процент за успех.

Три часа преди групата на Зернов от областния център се завърна един щастлив младеж — главният инженер на млекозавода. Той бе получил невероятно предложение. Да замине за Южна Америка, за да пусне в производство също такова предприятие, каквото ръководеше в Тугарино. Заводът наистина съществуваше и задграничният паспорт, и командировката, и всичко останало също беше истинско. Младият инженер не подозираше, че участвува като примамка в операцията „Тройно звено“ под прякора „Пътник“. Той беше във възторг — непрекъснато вадеше от джоба си и разглеждаше паспорта и самолетния билет Москва — Гуаякил през Брюксел, Лондон и Хавана. Трябваше да излети след два дена и да пристигне в Москва само три часа преди тръгването на самолета. Така го посъветваха в обкома. Посъветваха го също да не говори за командировката си — положението в града е особено, това-онова…

Зернов се безпокоеше да не би Пътника да възприеме последния съвет прекалено сериозно. Впрочем и за този случай си имаше хора — да оповестят из града, че инженерът ще пътува „в чужбина“.

На сутринта, когато колоната на бронетранспортьорите с бучене и рев се изтегляше от Тугарино, при Зернов почука Стьопа Сизов.

Началникът на Центъра се бе настанил в празния апартамент на Анна Егоровна. Беше удобно във всички отношения — няма съседи, а има телефон. Документите на Зернов бяха издадени на името на Владимирски М. Т., братовчед на докторката, уж пристигнал в отпуск. Стрелбището, където както и преди работеше Сурен Давидович и винаги се навъртаха Стьопа Сизов и Альоша Соколов, му беше под ръка. Още веднъж им провървя. Те станаха главните действуващи лица в „Тройно звено“.

— Другарю Първи, добро утро — поздрави Степан. — Да не ви събудих? Пътника вече е в завода.

— Естествено, нали е главен инженер — рече Зернов с известно недоумение. — Както разбирам, има си работа.

— Сигурно… Там работи годеницата му, в техническия отдел — рече Степан. — Нали знаете? А вчера той среща ли се с нея?

Момчетата бяха поели следенето на Пътника от тази сутрин. Вечерта той се намираше под контрола на оперативните работници. Зернов каза:

— Вчера се отби при нея. Защо те интересува това?

— Ние я видяхме. Тя е Десантник.

— Така ли… — Зернов допря връхчетата на пръстите си и погледна някъде настрани. — А не представяш ли желаното за действително, Степан Григориевич?

Стьопка леко побледня и отговори:

— Извинете, но това за мен не е „желано“.

— Ясно — кротко се съгласи Зернов. — Как оценявате Пътника? Той също ли е Десантник?

— Той не е, другарю Първи.

— Чудесно, Степан Григориевич! Продължавайте с Альоша да следите Пътника, не се отвличайте с годеницата. Вземи го, моля те…

Степан не обичаше да се грижат за него като за малчуган. Но с удоволствие пъхна в джоба си този шоколад — не беше сладкарски, а специален, хранителен шоколад. Зернов нареди по телефона да започнат наблюдение на „Принцесата“ — годеницата на инженера. Сложи слушалката и съобщи на огромния часовник в антрето: „Май улучихме целта.“ Часовникът равнодушно пухтеше с махало.

Операция „Тройно звено“ се базираше на Пътника. Десантниците би трябвало с всички сили да се стремят да излязат от Тугарино, но досега бяха принудени да останат там. Десантниците би трябвало да се стремят към границата — Пътника им даваше шанс да отидат направо в Южното полукълбо. Названието на операцията имаше определен смисъл. Първото звено — момчетата, които твърдяха, че могат да отличават Десантниците от обикновените хора. Ако се окаже, че те само твърдят, но не могат, ще се включи второто звено — „посредника“. Така или иначе, но преди заминаването Пътника ще бъде изпитан с „посредника“. Накрая, ако апаратът е изчерпал възможностите си за действие, бе подготвена трета проверка — рентген и обикновен обиск. Безсмислено беше Десантника да пресича границата, ако не носи със себе си „посредник“ и кристали.

Началникът на Центъра седеше в празния апартамент. Отначало се опитваше да работи. В единадесет часа му се обади старшият на оперативната група и доложи, че Принцесата е излязла от завода. Зернов изостави работата и два часа поред с големи крачки мери апартамента на Анна Егоровна. Такова нещо не му се беше случвало. Даже през четиридесет и втора година, в Берлин, можеше да работи по всяко време: в скривалище, на офицерски бал или в конспиративна квартира, очаквайки нахълтването на гестапо. Степента на отговорност беше друга… В тринадесет и петнадесет му доложиха, че Пътника е поръчал такси за вечерта. Изненада… Той трябваше да пътува през нощта със заводската кола. Зернов помоли да изяснят къде ще пътува и пак закрачи от ъгъла на спалнята до ъгъла на антрето. Но телефонът звънна веднага.

Помощникът на Георгий Лукич предаде заповед: Зернов да остави групата и незабавно да се върне в Н…

Пътника и принцесата

И към пет часа горещината не намаля. Стьопка и Альошка се бяха настанили на сянка зад една купчина дъски, наредена в дъното на двора. Оттук се виждаше пътечката към къщата и вратата на входа. Валерка седеше върху купчината, без да се крие, и държеше в ръцете си котенце. Без Мотя, тоест без котенцето, не желаеше да участвува в операцията и Степан прецени — нека. Така имаше непринуден вид, а Мотя не пречеше. Ще си спи. Альошка казваше, че Веркиното котенце е болно от сънна болест. Впрочем Мотя с удоволствие лиза „специалния шоколад“.

Пътника си беше в къщи и момчетата го пазеха. В пет часа и седем минути при него дойде Принцесата.

— Валерик, предупреди Трети — прошепна Степан.

Верка бавно излезе от двора. Оперативните работници чакаха на същата улица, на около двеста метра от къщата на Пътника. Когато момчето с котенцето излезе на улицата, Принцесата почука на вратата.

Къщата беше двуетажна, стара. Скърцаща дървена стълба, боядисан под, тапети на цветчета. Инженерът стоеше в старата си стая, която винаги беше добра към него, и гледаше към вратата. Стъпалата пееха като в приказката: „Снип-снап-снуре…“ Заедно със стопанина си тази песен слушаха и библиотеката, и скринът с летите пиринчени дръжки, и чужденецът — светлият костюм, който висеше на закачалката в гардероба А Светлана имаше нежни розови устни, тъмни като орех очи и пшенични коси, подредени в сложна кула. Щом влезе, веднага се залови да оправя прическата си. А когато той я докосна по рамото, капризно се отдръпна.

— Ето, пак се сърдиш — рече инженерът.

— Заминаваш ли? Ами заминавай си.

— Светик, нали ти самата каза, че ми е провървяло…

И пак с тъга огледа стаята си. Новият куфар от жълта кожа съучастнически надзърташе иззад гардероба.

— Изобщо не се сърдя — рече жената. — Върви. Донесох ти подарък.

„Не се сърди!“ — скръцнаха дъските. Светлана отвори чантичката си и извади зелено цилиндърче.

— О, благодаря ти… Запалка ли е?

— Нещо такова — каза Принцесата и дръпна конеца.

Пътника се хвана за сърцето. Десантничката със силно, не женско движение го подхвана под лактите и го сложи да седне. Той промърмори: „Тук е красива местност.“

— Линия втора — каза жената. — А ти?…

— Ъгъл шести. Слушам те, Линия втора.

— Какво има да слушаш, действувай по схемата „Вирус“ Взимай „посредника“, пет Мислещи и тръгвай.

Тихо се засмяха. Ъгъл шести взе „посредника“. Попита:

— Да те взема ли, Линия втора?

— Размърдай си мозъка — рече Линия втора. — Те само това и чакат, да се продъним някъде… Да те взема ли! Ама че го измисли!

— Слушам! — Ъгъла скри „посредника“ в страничния джоб на сакото си, което висеше в гардероба. Линия втора му помогна, държеше закачалката. После седна с високо вдигната пола и сложи крак върху крак, поклащайки обувката си с висок ток.

— Уф, омръзна ми да бъда жена…

— Все е по-добре, отколкото да чакаш като Мислещ. Къде са?

— Вземи ги от чантата. Няма да те изпращам.

— Както кажеш, Линия втора.

Благоговейно подреди на масата небесносините кристали на Мислещите. Като им се налюбува, прибра ги в една найлонова торбичка и приспособи чистата си носна кърпа като втора опаковка. Получи се плоско пакетче. Потърси из стаята, намери лепило. Взе кутия „Беломорканал“, изсипа цигарите и сложи пакетчето в кутията. Внимателно я залепи, притисна я, а в свободното място напъха цигари. Сложи кутията във втория страничен джоб.

Степан погледна часовника си. Те с Альоша се фукаха с нови часовници с надпис — подарък от Министерството на отбраната, който им бе връчен от Първия.

— Альоха… иди при портичката. Прекалено дълго чакаме…

Альошка се измъкна иззад купчината, стрелна се през портичката и се облегна на водосточната тръба откъм улицата. Според плана той трябваше да определи дали Принцесата е останала Десантник, или не. Предполагаше се, че тя ще излезе от къщата преди Пътника.

Наистина след няколко минути Линия втора излезе от входа, отмина Альоша и затрака с токчета по улицата, застроена с малки къщички с градинки. На пейката пред една градинка седяха двама мъже, а третият пушеше, изправен до тях. Той предупреди:

— Приближават…

Валерка се бе настанил на свободния край на пейката. Пръстите му забележимо трепереха. Галеше котенцето — успокояваше го, макар че раираното мъничко същество кротко си спеше. Линия втора се приближаваше към тях. Альоша беше още далеч, на около тридесет крачки. Той вдигна ръка и посочи жената. Тогава един от седящите се прокашли и я покани:

— Да бяхте приседнали, момиче… Ние сме веселяци. — И й прегради пътя.

— Насмукал си се, безделнико! — отговори тя и направи крачка встрани.

Този, който пушеше, лениво прекрачи и я хвана за лактите — отзад. Първият веднага й показа удостоверението си. Тя се дръпна. Така се дръпна, че задният падна, а другият отхвърча на две крачки.

— Убиват ме! — оглушително запищя жената и с невероятна скорост хукна обратно, право срещу Альоша. Тичаше страшно бързо, така хората не могат да тичат, и щеше да избяга, ако не беше момчето. При такава скорост не можеш да правиш завои. Альоша успя да й подложи крак и когато тя се преметна презглава, се хвърли върху нея.

След секунда Принцесата беше с белезници. Вече не крещеше. От двора излезе кола, в нея се качиха арестуваната и един от оперативните работници и заминаха. Альошка и останалите двама се махнаха от улицата, преди да са започнали да се събират любопитни. Като подсмърчаше и накуцваше, Альошка ги преведе през дворовете към къщата на Пътника. Единият — който показа удостоверението си — се мръщеше и потриваше лакътя си. Без да се бавят в двора, пак излязоха на улицата. Точно навреме — по платното, като от време на време се скриваше под сенките на старите тополи, гърмолеше волга. Такси. Човекът с удостоверението каза на шофьора:

— Клиентът ще бъде труден, Карякин… Помогнете му да си качи багажа.

— Тъй вярно, другарю капитан. Сигналът същия ли е?

— Да. Момчето ще вдигне ръка.

Капитанът се обърна и със ситна, уверена походка се скри в двора. Вторият, преди да го последва, рече на шофьора:

— Кажи си молитвата, авер… Брой до трийсет и се търкаляй.

Сега Альоша и Степан седяха върху дъските — неподвижни, сякаш щяха да ги фотографират. Капитанът застана зад отворената входна врата. Вторият оперативен работник — зад старата огромна топола. Шофьорът бибитна, подканвайки пътника.

След минута Пътника излезе. Елегантен в новия си светъл костюм, със сияеща усмивка. Весело намигна на момчетата. Шофьорът отвори капака на багажника. А Стьопка и Альошка се объркаха — усмихва се! Весело, човешки… Степан чак се наведе целият напред и едва не събори дъските, а Пътника видя това и зацвили. С познатия кикот, както цвилеха онези тримата от сутерена.

Степан вдигна ръка. Офицерите веднага се приближиха до колата и капитанът рече:

— Другарю Лозовой, здравейте. Наредено ни е да ви охраняваме по пътя до района…

Альошка хвана Степан за лакътя и го повлече зад купчината, към другия изход на двора. Според плана те трябваше да стоят настрани, но работата не беше в плана — Альошка трепереше и устните му бяха помъртвели.

— Не искам — промърмори той. — Не искам да гледам това.

— Я, колко бил нежен! — рече Стьопка.

— Не. Жал ми е за този, за Пътника. Тя сега го е… докато сме седели тук, разбираш ли? И защо? Нали сутринта ги предупредихме, че е Десантник? Защо не я арестуваха веднага?

— Мислеха, че лъжем — рече Степан. — Престани да трепериш!

— Мразя да не ми вярват. Мра-зя! — каза Альоша.

Кризата наближава

Самолетът наближаваше Н… Зернов се плъзгаше над редките облаци в пълна тишина — звукът на моторите изоставаше от машината. От пилотската кабина излезе радистът.

— Започваме снижаването. Имате шифрограма — и подаде на Зернов едно листче.

„Борд номер… За пътника. Тройното звено е споено. 2+7, повтарям: две плюс седем. Подпис: Втори“ — прочете Зернов. Радиограмата означаваше, че „Тройно звено“ е преминало с успех и са взети два „посредника“ и седем кристала на Мислещи.

— Може да не я вписвате в дневника на полета — каза Зернов на радиста и зачака кацането.

И така след операциите „Апостол“ и „Тройно звено“ Центъра се сдоби с три едноместни „посредника“ и дванадесет Мислещи. На свобода се разхождаха най-малко още двама Десантници с минимум един „посредник“. Това беше известно още след произшествието с „полковник еди-кой си“, който си лекуваше зъбите. „Надявай се на по-доброто, разчитай на най-лошото“ — помисли Зернов. Предстои да бъдат хванати още не по-малко от дузина Десантници — нека да планираме така… Засега не мислеше за причините на спешното повикване. Ето го и летището. В далечния край на бетонната писта стояха две леки коли.

Звукът настигна самолета, изпълни го и моторите замлъкнаха. Мярнаха се светлините на пистата за кацане. И най-после Зернов можа да разгледа посрещачите. Трима от тях бяха офицери от охраната — подчинени на Ганин. Четвъртият беше именно този, когото началникът на Центъра се опасяваше, че ще види — младият дипломат Краюшкин, член на комитета на деветнадесетте.

Бързо, привично се разпределиха по колите. Зернов, Краюшкин и двама офицери — в едната, а третият офицер и още двама, които бяха пристигнали заедно със Зернов — в другата. Краюшкин държеше на коленете си чанта.

— Какво носите? — попита началникът на Центъра. Вниманието му бе насочено към новото действие, което службата щеше да поиска от него. Изпитваше даже обичайния нервен подем, своего рода готовност за вдъхновение — да събере всичко, което бе премислял през дългите часове на анализ, всички начини за бъдещото поведение на противника, стотиците варианти на собствените действия. Да даде решение — мигновено и безпогрешно, с радостното усещане на плувец, който се е хванал за гребена на вълната и е полетял върху нея към брега… Но днес Зернов не очакваше радост. Когато Краюшкин отвори чантата и отвътре се изсипа купче прекрасна синкава хартия с воден знак, началникът на Центъра мрачно си помисли: „Добре оформена присъда…“.

Това беше сводката на задграничната информация — докладите от посолствата, бюлетините на прес-агенциите; откъси от вестникарски съобщения. Всяко нещо поотделно не казваше кой знае колко много. Високопоставен чиновник от военното министерство е посетил радио-телескопа в Сиера-Бланка… Снижена е степента на бойната готовност в изтребителната авиация. Пак там е забранено на командирите на ракетните части да атакуват неидентифицирани обекти без специалното разрешение на маршала на авиацията — впрочем това съобщение е от несигурен източник… Да, поотделно това няма кой знае каква стойност, но заедно…

Зернов внимателно събра листовете на купче, върна ги на Краюшкин и известно време гледа как старата дъбова гора зад прозореца на колата се плъзга, кланя се, извива се в мъглата. Краюшкин търпеливо чакаше. Дъбравата свърши, над нагретите пясъчни хълмове се заклатиха мачтите на боровете, блеснаха цинковите покриви на вилите, над дъсчените огради се заизвива синкавият дим от самоварите…

— Да, тук има нещо, има нещо — проговори Зернов. Обърна се към съседа си: — Боя се, че тревогата не е вдигната напразно.

— Мислите, че са се промъкнали извън границата? — прошепна Краюшкин.

— Или са се промъкнали — рече Зернов, — или са пуснали втори разузнавателен кораб. Какво става горе?

— Чакат ви, Михаил Тихонович.

Зернов се намръщи, допря връхчетата на пръстите си и пак наведе слабото си лице към прозореца.

— Михаил Тихонович, те предполагат, че си имате план…

— Какъв план? — вече раздразнен попита Зернов. — Каква полза от моите планове, ако те се приземят по сигнал от Сиера-Бланка?

— Не разбирам — с мъка в гласа прошепна Краюшкин. — Ние ги предупредихме за всичко. Навреме. Подробно. Как трябва и какво — за всичко…

Зернов се намръщи още повече и Краюшкин млъкна. За това не биваше да се говори дори пред най-доверените сътрудници, пък и какво толкова има да се говори? Извън границите ние нямаме власт да попречим на чуждопланетните завоеватели. Направили сме всичко каквото сме могли — добре, добросъвестно сме го направили. Предупредихме ги да охраняват щабовете и държавните дейци, препоръчахме методика, съгласувахме действията си. М-да… „Изглежда, не е било достатъчно — мислеше Зернов. — Стана точно така, както те са го замислили от самото начало. Да се промъкнат във всички ядрени държави едновременно. Ние не успяхме да направим най-важното — за хиляден път си помисли той. — Не успяхме да намерим техническо средство, за да откриваме Десантниците веднага и безпогрешно. И Благоволин не можа. М-да… Би било спасение дори ако сега се намери такъв апарат. Ще ги изловим бързо-бързо, преди ескадрата да се е приземила. Ами ако тя вече се е приземила?“

Остатъкът от пътя премина в тежки, тревожни мисли. Зад зеленото бронирано стъкло Земята се накланяше, обръщаше се, изпълнена със земна лятна прелест, безгрижна, все още нищо неподозираща.

Десантниците

Сьовка лежеше в креслото пред огромния пулт на командора на Пътя. „Графиците“ мърдаха с разноцветните си знакчета. По черния екран — планът на Близкия Космос — се движеха светлинките на товаровозите. В ръцете на Сьовка бе съсредоточена огромна власт — десетки хиляди балози очакваха заповедите му, — но каква полза от тази власт?

С омраза погледна към екрана на секретната връзка, по който говори с Шефа. Скочи от креслото. Нареди на Нурра да отвори опаковката на вакуумскафандъра и извади „поздравителната пластинка“. Едновременно извади от „посредника“ и Мислещия на Железния Рог и го скри в ръкавицата си. Докато прибираше скафандъра, „адютантът“ тихичко попита:

— Началство, какво се е случило?

Сьовка не му обърна внимание. Стисна пластинката с две ръце. По нея пробягваха думите: „Засега липсват сведения. Проверяваме. Проверяваме. След един-два часа излез в Космоса. Побързай със задачата. Кризата наближава.“

Тъпо се вторачи в пластинката. Екранът отново бе празен и чист като небитието. „Проверяваме. Проверяваме“… Проверявайте. Аз пък, ще си отмъщавам за Машка.

Вече не мислеше за Земята — само за отмъщението. И неговата собствена жажда за мъст странно се преплиташе с хитрата отмъстителност на командора на Пътя, който също кипеше от ярост — само да пипне Светлоокия, ще го разпраши. На Великия Нул ще му счупи врата. Да-да, на Великия Десантник… Нишката водеше към него. Джал го усещаше — и той самият също беше майстор на дворцови интриги. Само да дръпне тая нишка и картинката веднага ще се подреди.

Всичко се сливаше зад гърба на Великия Десантник — като в точката на перспективата. И отмъщението, и задачата на Учителя, която също се бе превърнала в отмъщение. Картината вече бе готова. Не достигаше само една дреболия. Десантен опит. В предишните си животи командорът на Пътя никога не е бил Десантник. Пилот — да. Цели два живота. След това веднага бе станал командор на Пътя.

— Хитро се справих с тази история. Да се чудиш колко хитро! Справих се с Номдал, успях да го възнеса в Мислещ, отървах се от Изчислителя и от двамата Велики… Аз самият станах Велик — похвали се Джал.

— Млъкни, кариерист… Е добре де, унищожил си Номдал — ей го къде е, в ръкавицата ми… Нищо освен кариерата си не си гледал. Аз на твое място поне веднъж щях да тръгна с някой десант — измърмори Сьовка.

Притисна уста до ухото на Нурра и му разказа за неуспешния десант на Земята. Разузнавателният кораб кацнал в малко градче, разгърнал операция по схемата „Скок“, но под заплахата от атомно унищожение бил принуден да се оттегли. Въпросът е: как би постъпил Нурра в качеството си на командир на десанта Линия първа? Би ли посмял да изостави планетата, да отстъпи, или би преминал към операция по схемата „Вирус“?

— Кълна се в бялата мълния! — възкликна Нурра. — Иначе ще ме разпрашат! Атомно оръжие ли? Още в началото на „Скока“ щях да започна подготовка за „Вирус“, хе-хе…

— Без да докладваш на Великия?

— О-о, какъв ти Велик!… Преговорите отнемат цяло денонощие и още деветократно. Линия първа и Изчислителя решават на място.

— Колко Десантници си оставял в подобни случаи?

— Четири „посредника“ — моментално отговори Нурра. — В тях има шест Линии, девет Ъгъла, девет Триъгълника. Там има атомно оръжие, така ли? Не се съмнявай, началник. Развива се „Вирус“…

Командорът на Пътя знаеше останалото. Схемата „Вирус“ е разработена специално за планети с развита централизация. Още по-добре действува на планети, които се управляват от единен център. Тази операция е съкрушителна, макар че изисква значително време. Двадесет и четирима Десантници с малки едноместни „посредници“! Те са безпощадни, отлично обучени, неуловими. Те са гении в своята област. Злобни са като сумуни и са търпеливи като лаби-лаби. Пълзят по планетата като вируси, прехвърлят се от човек в човек, докато се доберат до центъра, до мозъка. Завладяват властта — в облика на планетните ръководители. Сега Сьовка, който бе завладял командора на Пътя, демонстрираше възможностите на системата „Вирус“. Той действуваше без подготовка, без опит, без нищо.

В сравнение с него всеки Десантник, даже Деветоъгълник, е майстор. Да предположим, че двадесет и трима Десантника не достигнат целта. Достатъчно е само един да се промъкне във военната система. По негова заповед се изключват атомните зенитни ракети. Ескадрата каца като на парад и спокойно, методично разпръсва Мислещите.

— Как мислиш, приятелю Нурра, защо Великия Десантник доложи, че не се провежда „Вирус“?

— Ър-роу! — Бившият Десантник страшно се развесели. — Лъжец е той, лъжец — по природа и по длъжност… Казваш, че връзката с ескадрата се е прекъснала по време на рапорта на Точката? Така ли? Останалата част от рапорта е измислил Нул. Той е велик лъжец, а не Велик Десантник! Не разбираш ли? Ако резидентите загинат, никой няма да знае за тях. Ех, и това ми било командор на Пътя!

— Стига… — Командорът оправи „посредника“ на гърдите си. — Това е добре! Отлично! Адютант, мирно!

„Адютантът“ се ухили от удоволствие:

— А-а, размърда ли се, чуждопланетянино?

— За всички аз съм отлетял на Големия Блестящ. Ти дочакай да свърши смяната в Трета Монтажна. Извикай госпожа монтажничката от висш разряд Тачч. И бъди много любезен.

— Ще бъда. После?

— Покани я тук. От свое име, разбра ли? От името на Глор. Попитай я как са минали изпитанията и я покани.

— Тя ще попита защо?

— Кажи: чакам ви, скъпа Тачч, и изключи връзката. Не забравяй да изпратиш пропуск на Космодрум-три.

— Добре. Кога?

Колкото е възможно по-бързо.

Слушам, ваша предвидливост! — ревна Нурра.

Да дръпнем нишката

По странни пътища се движи интуицията! Сьовка слушаше бившия Десантник и си мислеше за Машка. Спомни си как тя му каза: „Чхагите имат…“ Какво? Повикването на госпожа Тачч й попречи да се доизкаже. Сега той довърши сам: „Чхагите имат достъп до детекторите-опознаватели.“ За разлика от монтажника Глор-командорът на Пътя се ориентираше в тактиката на похитителите на тела и знаеше, че детекторите са не по-малко важни за техния занаят, отколкото „посредниците“. Никой не прави ненужни покупки. Кой ще си купи тяло, на което ръкавиците се късат? Чхагите трябва да обезпечат клиентите си със съответните ръкавици, и то не с един чифт, а с цели сандъци. За да им стигнат за дълго. За години. Като член на Великото Съдилище, командорът на Пътя знаеше, че всички шайки на чхагите имат връзки с фабриките за детектори.

Успоредно с тази мисъл се появи втора. Великият Десантник е загубен. Не стига, че десантът му е избягал от планетата Чирагу, ами е прекъсната връзката с цялата експедиция, а Десантниците-резиденти са останали без подкрепа. Такова нещо не се е случвало от изворите на Пътя. Как би трябвало да постъпи Нул? Да продължи да лъже? Не можеш да се крепиш до безкрайност с лъжа. Макар че е дръвник, по тези неща е наясно… „Командорът на Пътя сформира експедициите. Командорът на Пътя по природа е безпощаден и е преминал отлична школа по безпощадност — осем поколения командорство. Освен това той — чуден човек! — е предан на Пътя и няма да се примири, че Най-Великото Движение в историята на Галактиката е понесло загуби…“ Такива мисли измъчваха Десантника, докато седеше в маяка и безуспешно се опитваше да се свърже с ескадрата… И преди четири денонощия той пристъпи към действия — свърза се със Светлоокия, който изпрати горкия Глор при командора на Пътя. Още преди това бе организирал аварията с ракетата на предишния адютант — за всеки случай. Може да му влезе в работа. Точно пресметнато… „Браво, Нул! — мислено го похвали командорът на Пътя. — Майстор на интригата, израснал от обикновен мързеливец и честолюбец — и ако това не е чудо на цивилизацията!“

Затвори очи, защото внезапно зад креслото му мина Машка и той почувствува докосването й. Меко, съвсем нейно — като в къщи, под залезните борове и бледото вечерно небе със стъклените, подпухнали от слънце облаци.

„Не, не! Няма да ме сломите. Ще си разчистя сметките с вас за Машка. Дръжте се!“

Командорът на Пътя силно разтърка гърдите и раменете си. Извика началника на личната си Стража. Заповяда: да се направи внимателен обиск в ракетата „Мълния–01“. Излишните предмети да се изземат, като се съблюдават необходимите предпазни мерки, и да се изпратят на спътника Стражеви на Шефа на двете Стражи…

Сулверш стана пепелив и моментално изчезна. Джал извика Клагг.

Пролуката

Кабинетът на командора на Пътя беше празен като мъртъв град. Изгаснаха всички екрани, затихнаха зумерите, ослепяха сигналните табла. Вместо хилядите скачащи, мигащи, пълзящи по схемите светлинки светеше само един червен правоъгълник с надпис: „Връзка“.

Всички връзки бяха изключени централно и ключът бе обездвижен с шплинт. Бе настъпила необичайна тишина, само едва чуто, неуморно бръмчаха нагревателите. Зашеметен от тази тишина, господин Клагг дърпаше капака на стоманеното сандъче в нишата на затворения люк на парашутната система. Справи се. Капакът отскочи с оглушителен звън. Клагг рапортува със задъхан шепот: „Готово, вашвидливост…“

Вторият офицер стоеше мълчаливо, с неподвижно лице.

Командорът на Пътя се отпусна в креслото, изкомандува:

— Започвай!

Лекарят сложи на тила му шапчицата на стимулатора.

Клагг измъкна от нишата „средния ремонтен робот“ — синьо титаново същество с шест чифта здрави крачета и игленик от инструменти пред телескопичните очички — и го понесе в опънатите си ръце. Дълго, гъвкаво, пръстеновидно телце. Средният пръстен е непропорционално дебел — мозъкът. Роботът безжизнено висеше в ръцете на Клагг.

Командорът свали „посредника“ от гърдите си и го предаде на втория офицер. Нурра стоеше настрани, сплел ръце на гърба си — наблюдаваше. Изразът на физиономията му бе ироничен. Джал мимоходом погледна към него. Въздържа се от забележка. Извършваше се тайнството на прехвърлянето в робот, позволено само на командорите — на кастата, носеща „посредници“. За младшите командори тази операция беше обикновена, за командорите — доста честа, за Пълните командори — рядкост. За командора на Пътя прехвърлянето в робот беше извънредно събитие, макар че като всеки командор си имаше „посредник“ и персонален робот-ремонтник. Обикновено тази операция се провеждаше, когато в сглобения кораб се откриеха неизправности, и в нея участвуваха младшите командори. Нали корабите на Пътя не бяха предназначени за балози и не се обслужваха от балози, а от малки ремонтни роботи. При неизправности, които изискваха разумно вмешателство, се включваха средните роботи — също машини, но с Мислещ в синтетичния мозък. По време на експедицията роботи ставаха дежурните Мислещи от главните трюмове или Мислещите на Десантниците. Преди предаването на кораба на десанта, на околопланетните орбити — Мислещите на командорите. Сега, едва ли не за първи път в историята, с това се зае командорът на Пътя. Според изискванията на закона при прехвърлянето присъствуваха двама офицери от Стражата, които гарантираха запазването на тялото.

Сега сигурна охрана бе по-необходима от когато и да било. Сьовка оставаше в тялото на Джал. Той беше също толкова спокоен, както и Джал. Мисълта за измама, за това, че командорът го оставя безпомощен и беззащитен, не го вълнуваше. Джал не можеше да го излъже, даже след като се освободи от Сьовка. Той ставаше безстрастен робот, който не лъже и винаги изпълнява това, което му се заповяда. „Мислещ в изкуствено тяло не е балог.“ Това го знаеше всеки. Той, Джал, ще направи това, което му е заповядано, и ще се върне.

— Хайде! — командорът на Пътя свали ръкавиците си.

Нурра се подсмихна. Заради него последната мисъл на командора беше тревожна и неуместна — адютантът си държи ръцете в парадни ръкавици на гърба, дръвник. Така само привлича вниманието към себе си. И се подхилва…

Изчезна в небитието. Изплува. Едно небитие се смени с друго. Тялото му, облечено в командорски дрехи, лежеше в креслото — Сьовка знаеше това, макар че не чувствуваше тялото. Нищо не виждаше. Не чуваше. Не подушваше. Земното съзнание не можеше да управлява това тяло, по-чуждо и от тялото на мишка или птица. Сьовка плуваше в него като в огромна, черна, безкрайна пустош и тишина. Сигурно така се чувствува микроскопичното охлювче, погълнато от кит — тъмнина, тишина и в гигантския корем, пълен със солена вода, нищо не предвещава скорошна гибел. „Няма да издържа дълго. Лошо… — помисли той. — Поне да чувах. Поне звук…“ В ушната вдлъбнатина на Джал беше пъхнат безполезният телефон. Съвсем близо, отвъд границата на тъмнината, беше Нурра. Той бе прекарал десетки години като Мислещ без тяло. „Да не би да съм в мазето? Машка… Няма да бълнувам — упорито си помисли той. — Смешно. Аз съм си отделно, тялото — отде… Е да. Отде… — И изгуби съзнание, като си помисли още веднъж: — Ех, Нурра, ръцете ти са на гърба.“

Офицерите стояха мирно. Роботът оживя — пропълзя настрани от „посредника“, полежа няколко секунди по коремче. Огледа се. Очите му не се задържаха върху тялото на командора на Пътя — сантименталността е непозната за Мислещите. Запълзя все по-бързо и по-бързо и се скри зад пулта. Нурра тревожно изруга. А роботът вече ситнеше по вентилационния канал. Нокти и прилепала, прилепала и магнити — роботът не се объркваше на завоите и отклоненията. Джал бе строил този док и добре го познаваше. Разбира се, командорът на Пътя не би могъл да си спомни устройството на вентилацията дори пред заплахата от смъртно наказание. Но в мозъка остава всичко. Затова Мислещия отброяваше завоите и титановото зверче тичаше, тропайки с дванадесетте си лапички. Към Главния маяк — по вентилационната шахта на маяка и по ръкава, който помпа въздух в радиокабината на Антената. Край на пътя. Въздухът го притисна до решетката. Роботът измъкна малкото око, внимателно го пъхна в отвора — решетката беше телена, със съвсем мънички отворчета. Малкото око, приспособено за микроскопични работи, показа размазано, разтичащо се по краищата изображение на нещо невероятно голямо и разноцветно като мозайка. Вътрешността на радиостанцията. Оттук не можеше да се влезе. Роботът отстъпи, пъхна се в другия ръкав, и се озова над тавана, в тясната цепнатина между топлоизолацията и кожуха на бронята. Тук имаше същата решетка и в действие влязоха клещите за рязане. Машинката си служеше с тях с бързината на гризач, който прегризва стъблата на трева. Огъна решетката, извади дългофокусното си око и като синя мълния се стрелна по тавана — скри се под тръбата на вълновода.

Седящите зад пулта не забелязаха нищо. Провеждаше се сеанс за връзка. Предавателят мелодично бръмчеше, от голямата Антена се отделяха импулсите на повикванията, летяха милиони километри до бустерния спътник за връзка, а от него, по тунела на свитото пространство, към системата Чирагу. Великия Десантник жадно гледаше екрана на приемника. Помощникът на Десантника седеше, отпуснал глава върху лакътя си.

Скрит в сянката на тръбата, Джал педя по педя оглеждаше кръглата кабина. Бе разтворил дългофокусните очи доколкото позволяваха стъбълцата и предметите плуваха пред него едри и изпъкнали като през силен бинокъл. На стената отляво на пулта се намираше това, което търсеше — сейфът. „Лошо“ — отбеляза роботът. Шкафчето бе направено от космическа керамика. Космическата броня е непробиваема. Даже лазерният резец затъва в нея, а за да се отвори ключалката, ще са необходими часове.

Джал не се съмняваше, че това, което търси, е пред него. Прекалено добре познаваше Десантника. Нул си беше глупав и разчиташе да компенсира липсата на ум с прекалена хитрост. Беше ясно като огъня на плазмата, че Десантника се е докопал до матрицата на ръкавиците на Железния Рог. Поръчал е ръкавиците на чхагите, а матрицата пази при себе си, за да може новият командор на Пътя да зависи единствено от него. Има намерение да му дава ръкавиците малко по малко, по три чифта, за да помни на кого служи… И разбира се, матрицата е скрита в сейфа при шифрите. Най-сигурното място. Ключът е на гривната на Великия Десантник.

Джал не изпитваше нито гняв, нито разочарование. Мислещите не познават емоциите. Плъзна се по стената над сейфа. Преди да отстъпи, трябва да опита всичко. Синият робот се вмъкна между стената и бронираната керамика, сви се на спирала и като се въртеше бавно, изследва задната стена на сейфа. Тя бе направена от четири плочки. Окото-микроскоп се придвижваше по вертикалния шев, като отбелязваше всички дефекти на заваряването. Незначителни дефекти. Добре е заварено. Там, където се събираха четирите плочи — в центъра на симетрията, — откри отвор с вграден микровентилатор. Роботът педантично го изследва, позна го. Стандартно устройство. Шлемен вентилатор от вакуумскафандър. Материалът — уплътнено кристално стъкло. Резецът изсъска… След няколко секунди моторчето изскочи от отвора, задържа се в масивните лапки-клещи, докато изстине, и отплува към опашката на робота, предавано от една лапка на друга. А окото-микроскоп вече се бе промушило в отвора, съпроводено от мекото шнурче на осветителя. Започна ред по ред да оглежда вътрешността на сейфа.

Матрицата беше пъхната под най-високата купчинка шифри, на дъното. Щрак, щрак… Тънките манипулатори повдигнаха шифрите, измъкнаха пластинката, изкачиха я до отвора. Леденият мозък на робота отбеляза: това, което се търси. Пълна матрица на детектор-опознавател с червен гриф „Секретно. Степен 9“. Няколкото запоени полета съответствуват на личността на Номдал. „Може да е и на друга личност“ — добросъвестно отбеляза Джал. Това не променяше нещата. Необходима бе каква да е пълна матрица.

Пластинката се местеше пред отвора, лампата пулсираше, фотоустройството правеше снимки, а вентилаторът вече потрепваше в предната магнитна лапичка, готов да застане на предишното си място…

— О, мбира, дявол! — изстена Великия Десантниг и изключи приемника.

Помощникът му горестно помръдна рамене. От бустерния спътник бе пристигнал поредният отказ — експедицията пак не отговаряше.

От тавана, от вентилационния канал ги гледаше роботът, който заваряваше последните телчици на решетката.

Интриги

Лицето на командора на Пътя беше пепеливо, с кафеникав кръг край челюстите. Беше уморен като преследван кург. Но нямаше време за бавене. Офицерите едва бяха успели да приберат робота на мястото му и да си отидат, а Нурра да доложи, че госпожа Тачч е приела поканата, когато се яви Сулверш. Той също приличаше на кург, но по-друг — кург-ловец, който тича по следа.

— М-мм, намери ли? — лениво попита командорът. (На Сьовка зверски му се спеше. Спеше му се. Ама така не може. Това е гавра с човека. Повдигаше му се и в очите му като медузи плуваха някакви желеподобни петна. Да спи…) — Намери ли?

Сулверш хвърли подозрителен поглед към „Глор“, който седеше зад преградката си. Закри го с гърба си. Със свиреп шепот изхриптя:

— Ръкавици, ваш-ш! Не разбирам! Измяна…

— Номерът? — невъзмутимо пропя командорът на Пътя.

— Позволете, е, да доложа… Вашият номер, ТВ–003! — Сулверш с отвращение вдигна новичък чифт всекидневни ръкавици. — Ама че наглост! Под седалката на вашвидливост…

— М-мда… Дръвник! Заповядах да изпратиш намереното на Стражевия.

— Така че са изпратени осем чифта! Този, е, се осмелих!… — рапортува офицерът. — Да го покажа на вашвидливост…

Той, нещастният, все още се надяваше, че ръкавиците ще се окажат истински. Физиономията му безхитростно изразяваше всичко — и надежда, и чувство за вина. Огледът на ракетата беше негово задължение: Но основната съставна част беше подозрителност с известен оттенък на мечтателност. „Ами ако… — питаха очите му. — Ами ако този чифт — ей този — е истинският детектор на ваша предвидливост? А този, който е на вас, е фалшив? И вие, уважаеми мой командоре, съвсем не сте Велик, а подменен?“

През пелената на умората Джал ясно четеше всичко това като цветен график върху екран. Много му се искаше да каже: „Съжалявам, момче. Изглеждаше достойна личност, а се оказа лакей. Само робите изпитват радост при чуждото падение. «Блъсни падащия.» Преход от раболепие към злорадство — това е истинското клеймо на роба.“

— Ти казваш, че си ги донесъл да ми ги покажеш? Би-жутер-р… — Свали от ръката си едната ръкавица, после другата. — Сложи ми ги.

Сулверш подскочи, сложи му намерените в ракетата ръкавици. Детекторите се скъсаха с характерното копринено изпукване.

— Убеди ли се? Попитай на Стражевия какво е показал анализът.

— Така че е рано, ваш-ш… Не са стигнали още — с отпаднал глас промърмори Сулверш. — Вашвидливост, аз ще подам рапорт. Е, за оставка…

— Не разбирам. Нужен си ми — отряза командорът на Пътя. — Провери ли ракетата? Потегляме за Големия Блестящ.

Знаеше какво прави. Анализът в лабораторията на Стражата ще открие фалшификацията на детекторите, намерени от Сулверш. Щом е така, значи ръкавиците на самия командор са истински. И командорът е истински, не е подменен. И Сулверш ще излезе виновен за всичко. Той е проспал чуждите предмети в личната ракета на Джал. Той, началникът на Стражата на командора, е проспал заговора, а щом има фалшиви ръкавици, значи има и заговор. И освен това той на два пъти се осмели да подозира подмяна, когато нямаше такава, и с това нанесе на своя господар тежко оскърбление.

В ракетата господин Сулверш седеше тихо като уловено зверче. Преди старта понечи да лапне таблетка „антиграв“ — очакваше обичайните номера с ръчното управление. Командорът рече:

— Прибери я. Ще летим по въженце.

На пилотски жаргон „по въженце“ означаваше автоматично управление. Излетяха. Двигателите лекичко прехвърлиха ракетата на голяма елипса, насрещна на орбитата на Блестящия. През това време командорът на Пътя си почиваше, изтегнат в прохладния скафандър. Като се наслаждаваше на прохладата и безтегловността, той се обърна към офицера.

— Сул! Говори без протокол. Слушам те.

Сулверш като охлюв извади главата си в шлема.

— Вашвидливост! Е… Затруднявам се.

Тогава заговори Джал и разби последните надежди на началника на Стражата си. Обясни му, че заговорът срещу великия командор съществува. Че заповедта, дадена на Сулверш от Шефа — да удвои бдителността си, — е предизвикана от този заговор, а той е открит не от кой да е, а от господин Глор. Че по молба на командора Глор е сложил парадни ръкавици, за да могат чхагите да го помислят за свой агент, на когото е поръчано да подмени в ракетата особата на Джал. И затова злосторниците са скрили сандъчето с ръкавиците в ракетата.

Кръгът от лъжи бе затворен. Голямата лъжа трябва да съдържа в себе си елементи на истина. Оплетен в мрежата й, началникът на Стражата — единственият бдителен човек в обкръжението на командора на Пътя — ставаше безопасен.

Остатъкът от пътя командорът си почиваше. Помръдна само веднъж — за да прехвърли ролката с микрофилма, заснет от робота, в нагръдния джоб на скафандъра си.

Големия блестящ

Космосът бавно и безмълвно се въртеше около пристана. Големия Блестящ бе най-старият от действуващите спътници. Той се състоеше от два геврека — тороиди, — събрани заедно. Строяха спътниците като гевреци в онези времена, когато още нямаше генератори за изкуствена гравитация. Силата на притегляне се създаваше както при „виенското колело“ — спътникът се въртеше около оста на геврека и всичко, което се намираше вътре, се притискаше към външния пръстен. И досега не бяха поставили там гравитатор, защото бъдещите космонавти трябваше да свикват с тежкия живот и слабата сила на притегляне. На спътника се намираше Космическата Академия.

Началникът на Академията ги чакаше на пристана.

— Пак си подушил, пилотище? — промърмори командорът на Пътя.

— Така сме ние, ваша предвидливост! Не обръщаме внимание на официалностите. Разрешете да ви придружавам?

— Не разрешавам. Нареди да ми дадат шейна.

Пилотите и космическите монтажници наричаха „шейна“ индивидуалния гравитатор, който имаше размерите на голям шкаф. В безтегловност размерите нямат особено значение. Докато двама курсанти зареждаха шейната с течни газове, Джал зададе на началника на Академията няколко нищо незначещи въпроса. Курсантите работеха весело — тук обичаха командора на Пътя. Приятно му беше да гледа сръчните момчета. Попита:

— Е, как върви, др-ръвници?

— Всичко е наред, вашвидливост! — Никой не се сърдеше за „дръвниците“. Напротив, за командора се говореше: „Като ти каже, че си дръвник, смятай, че ти се е разминало. Простил ти е.“

Завързаха негова предвидливост за шейната и като мебел го изнесоха на края на пристана. Той повика при себе си началника на Академията.

— Господин Пълен командор, след една осемдесет и първа ще дадете бойна тревога. Аз ще наблюдавам. Няма да показвате мястото ми на екрана. Изключете връзката! — Джал се отблъсна от пристана и скочи в пустоша.

Летеше с лицето надолу. Нощното полукълбо на планетата се открояваше пред него като вход в тунел. Планетата заемаше около една седма част от видимата окръжност. Звездите блестяха по краищата на мъгливо-черния диск, обкръжаваха го с огнена рамка. Шлемът скриваше останалите. Не се разбираше дали продължава да се отдалечава от спътника. Планетата невъзмутимо висеше във венец от звезди. Плътен покрив от облаци закриваше всички светлини, даже прожекторите на космодрумите. Планетата беше същата като преди хиляда години, когато я населяваха дивите шестокраки същества, предците на сегашните балози. Благодарение на Пътя те бяха станали разумни. Преди петстотин години Десантниците откриха тази планета, доведоха на нея големите кораби. Шестокраките твари станаха разумни, медиците премахнаха средния чифт крайници, които пречеха при работа. Така беше. Всъщност шестокраките диваци нямаха основание да се оплакват от съдбата си…

„Стоп! Я си помисли!“ — заповяда командорът. В Космоса винаги мислеше добре. Та докъде бяхме стигнали?…

Медиците, медиците… Успяха да превърнат излишните крайници в смигзи, но не успяха напълно да премахнат инстинкта за семейство. Нещичко остана. Името на майката и досега влиза в пълното име на всеки балог. Грижата за „своите Мислещи“ е почтена традиция… „О, непреклонност на Пътя! Защо мисля за глупости?“ — учуди се командорът и изведнъж го осени. Госпожа Тачч!… За решителния разговор с нея не му достигаше един изключително важен детайл — не разбираше подбудите й. Какво я бе тласнало при чхагите (ако подозренията му са верни)? Алчност? Разбира се, не… Прословутата грижа за „своите Мислещи“? Едва ли. Отдавна би могла да ги освободи по законни пътища. Ами ако Железния Рог е неин близък роднина? Това променяше нещата. Него, сваления Велик, не можеш да го освободиш по законен начин… Дръж се, монтажничке Тачч!

Много доволен, командорът напипа копчето за вертикално обръщане — време беше да се ориентира към спътника. Като влак на бавен ход Космосът запълзя от ляво на дясно. Планетата се скри зад рамката на шлема. Останаха звездите. Опитното око на командора на Пътя намери звездната система Чирагу, а Сьовка се изплаши. Беше го подкосила страшната самотност, която преживя, докато Джал се намираше в робота. Изплаши се повече, отколкото като дете, когато баща му за наказание го заключи в тъмната стая. И сега страхът се появи отново. Звездите блестяха. Само звезди и чернота, нищо друго. Стори му се, че са свалили Големия Блестящ от орбитата му и той е отлетял. Че лъжата е разкрита и него са го изхвърлили в Космоса. Едва не закрещя. Той си беше само едно земно момченце, заблудено сред звездите. Командорът на Пътя с невъзмутимата си смелост, рогови челюсти и жизнен опит, натрупан в течение на петстотин години, нямаше никакво отношение към него. Но Джал беше тук. Измърмори: „Уплаши ли се, момче? Дръвник… Виждаш ли трите светлини в отвора на съзвездието на Мореплавателите? Това е Големия Блестящ.“

Страхът веднага изчезна. Прекъсна завоя и прецени разстоянието с широко поставените си очи. Добре… До спътника има два-три километра. Може да го извика. Затвори очи и се съсредоточи. След няколко секунди под шлема му заговори гласът на Учителя:

— Здравей, Сьова. Няма да се показвам. Ще изтърпиш ли?

— Ще изтърпя. Здравейте. Така или иначе, не бива да се показвате, наблюдават ме. — Той лежеше в пустошта, загледан в светлините на спътника, сякаш говореше със звездите. — Говорете, слушам ви.

— Местоположението на Маша е установено — безстрастно отговори гласът.

— Установено?! Къде?!

Не рискува да попита звездите: нима тя… е, вие разбирате. Гласът разбра и отвърна.

— Тя е във формата на Мислещ.

— Ох… — изстена Сьовка с тънко гласче. — Мислех, че Джерф я е разпрашил… Къде е?

— Контактът е установен. Мястото не може да се фиксира.

— Добре. — Сьовка беше щастлив и щедър. — Добре. А знаете ли за ръкавиците? Намерих… Тоест не аз…

— Схемата на детектора-опознавател? — оживи се гласът.

— Намерих, намерих. Преснимах я на микронишка. Става ли?

Бръкна в джоба за касетата и дръпна ръката си. Зад гърба му забръмча маховикът, който автоматически го задържаше в предишното положение.

— Сложи записа пред себе си — нареди гласът. Касетата беше толкова мъничка — ако си дръпнеше ръката, Сьовка не би могъл да я вземе пак. След секунда тя се мярна, закривайки една ярка звезда, и изведнъж във вакуума възникна спирала, бяла и ярка като Млечния Път. Касетата се завъртя в нея, черничка и плътна. Изчезна. А след нея изчезна и бялата мъгла. Край. Той изпълни задачата.

Няколко минути гласът мълча. И внезапно гръмко прозвучаха думите:

— Снимките са превъзходни. Поздравявам те! Готов ли си за връщане?

— Почакайте… Знаете ли, най-вероятно на Земята са останали двадесет и четирима Десантници.

— Сега това няма значение. Връщаш ли се?

— Знаете ли какво? Засега върнете Маша. Моля ви. А аз бих останал още, ако може…

— Не мога да ви премествам един по един. Само двамата.

— Добре. Давайте… — Сьовка си пое дъх. Бе решил. Заедно с Машка. В къщи. Но веднага започна да се срамува от решението си. Сякаш бе избягал от справедлив бой. „Ама аз не заради себе си. Заради Машка“ — помисли.

Светлините на спътника Блестящ помътняха и изгаснаха — след сигнала за тревога спътникът се бе облякъл в защитно поле. В шлемофона му бръмчаха тихи гласове — курсантите от Академията рапортуваха за готовността на спасителните ракети. А преместването все не ставаше.

— Първо звено — старт! — командуваше началникът на КА.

И внезапно се чу гласът. Произнесе само една дума:

— Сьова.

— Какво? Какво?! — извика Сьовка. — Машка!

— Сега не мога да върна Машка. Екран.

— Вие нещо бъркате — ласкателно произнесе Сьовка. — Честна дума! Много ви моля. Трябва да я върнете, много… — Изхлипа. — Нали обещахте!

— Екран — търпеливо повтори гласът. — Кристалът е екраниран, Сьова. За да се добера, ми е необходим лъч с голяма мощност. Пробивайки екрана, лъчът ще унищожи кристала на Мислещия.

— Вие обещахте — рече Сьова.

— Никой не може да обещае чудо. Екран.

— Вие обещахте!

— Спомни си за Земята. Спомни си за хората, които вие спасихте. Слушай внимателно.

— Да — безжизнено рече той. — Слушам.

— По своята мощност екранът съответствува на двеста метра вода. Като цяло е слаб проводник. Проводимостта му е две единици, приети у вас. Провери кой материал има подобни характеристики и търси. Ти си един от властелините. Имаш големи възможности.

— Да.

— Осведомявай ме за всичко.

— Да.

— Одобряваме това, което си замислил. Край. Успех!

Звездите станаха предишните. Гласът изчезна. Командорът на Пътя изкомандува:

— Спасителната ракета при мен!

Мбира, мбира…

„Свободно!“ — за последен път ревнаха зад вратата. Негова предвидливост, след като се бе върнал от спътника, се оттегляше за отдих в личните си апартаменти. Този път, противно на обичая си, бе поканил при себе си своя адютант. Сулверш тревожно се намръщи. Добре поне, че като затвори вратата зад себе си, не можа да види как Джал покани адютанта да седне в креслото като някоя важна персона.

— Нурра, имам нужда от помощта ти. Чхагите похитиха моя приятел. Стражата не може да го намери.

Нурра пъхна ръка под комбинезона си, почеса се и се осведоми:

— Похитили ли? Какъв е тоя приятел? Също чуждопланетянин?

— Скъпи мой, висшите касти не се чешат — меко отбеляза командорът, като при това си мислеше: „Да му кажа ли? Кълна се в шиусите, оусите и комонсите, вярвам ли му, или не?“ — Да. Чуждопланетянин. Приближи си ухото, приятелю Нурра…

Бившият кург слушаше разказа му и потръпваше с рамене. Свикнал е да се чеше, дръвникът… Изслуша го, изкриви лице в усмивка и рапортува:

— Ваша предвидливост ще разреши ли да се отлъча за известно време? Ще се поразходя тук… наоколо. За малко.

По лицето му се виждаше, че няма намерение да споделя плановете си. Ако стане — добре. Ако не стане — ще каже, че се е разхождал. „Наоколо“… И Джал беше такъв.

— Госпожа Тачч всеки момент ще пристигне — рече Нурра. — Да наредя ли по мрежата да я пуснат? М-мда-а?

Беше непоносим — чешеше се като кург и се осмеляваше да имитира Великия, — но Джал само се усмихна и изфуча: върви, какво да те правя…

Бяха му останали няколко минути за почивка. Изтегна се на килима и се замисли. Първо за Машка. Като се върне Нурра, ще му поръчам да изчисли „екрана“. Двеста метра вода — по плътност. Нищо чудно Джерф да е скрил Машка направо в бота на Тачч. Така изглежда… Обаче трябва да се изчисли електропроводимостта на морската вода в този район. Ще наредя да изискат данните от Изчислителя. А после? После — пълен мрак и единствена Тачч можеше да го разсее. Позивните на бота бяха нейна тайна. Сега ще се появи, ще си поговорим… И командорът на Пътя се върна към мисълта, оформила се, когато преди половин час спасителната ракета запали пристанищните си светлини и в пустошта, беззвучно стопявайки се на фона на звездите, обвивайки скафандъра в мъгла, със зелено и червено засия струйката изпаряващ се хелий. Учителя се сети за решението му, преди още то да се бе появило. „Великия Десантник очаква новия кораб, както Мислещ очаква тяло — помисли той. — Иска да се добере до ескадрата… Ще ти дам аз на тебе един кораб!“ — мислеше си командорът на Пътя, като влагаше в тази мисъл двойна ненавист: на Великия, когото искат да низвергнат, и на разузнавача в стана на врага.

По вътрешната връзка заговори началникът на Стражата:

— Пристигна госпожа Тачч, монтажничка от висш разряд, при господин Глор, който помоли — и така нататък.

— Пуснете я при мене. Сама.

Сулверш не възрази, пусна я. Не мрънкаше, че уставът не позволява на командора на Пътя да приема посетители сам. „О, неусмирими! Пак си замислил нещо“ — рече командорът, докато посрещаше гостенката.

Госпожа Тачч изглеждаше както винаги. Въгленовите й очи гледаха внимателно и малко скучно, комбинезонът и ръкавиците й блестяха като новички и в същото време не изглеждаха нови. Госпожа Тачч беше известна с контешкия си вид. А конте не се става току-така. Контенето не е безпричинно занятие. С него се захващат или нищожества, или личности. Ето и Светлоокия… Кълна се в белите мълнии, както казва Нурра. През това време монтажничката бе изпълнила определената серия приклякания, бе произнесла всички почтителни думи, бе поканена да хапне и да си почине след пътя и тя бе отказала. Поканата да хапне бе обикновена вежливост. Само Пълните командори и Диспечерите имаха право да приемат такава покана.

— Може да седите — каза командорът и погледна единадесетата секция на гривната си.

Я виж ти! Апартаментите на Великия се подслушват.

— Най-покорно моля да ме извините — каза той и лично излезе в хола.

Сулверш не дежуреше сам. С него бяха още двама младши офицери.

— Отпрати ги… Сега се приближи. С мене е опасно да се шегуваш, главоного насекомо… Това е последно предупреждение… Изключи го! Млък!

— Вашвидливост… — не каза, а изръмжа офицерът. — Вашвидливост! Разрешете поне да включа пазача! Невъзможно е, вие дори адютанта си пуснахте!

— Разрешавам пазач — каза командорът. Сулверш закрачи към гостната и оживи големия стражеви автомат, който лежеше в нишата. Излезе. Командорът на Пътя се обърна към гостенката:

— И така, госпожа Тачч (монтажничката скромно приклекна), на мен ми е известно нещичко за вас…

— Поласкана съм от вниманието на ваша предвидливост.

— Може да седите. — Той пак погледна към единадесетата секция. Не е посмял да не се подчини, изключил го е. Ама браво, истински стражник! — Стана ми известно нещо странно за вас, госпожа Тачч.

— Във всеки от нас има по нещо странно, ваша…

— Помълчете. Вие сте посъветвали господин Глор да наруши заповедта на Изчислителя. Обясненията ви?

— Господин Глор е мой събрат по каста, ваша предвидливост.

— Вие сте нарушили закона. Това не е всичко. Предупреждавали сте споменатия Глор за някакви опасности при излитането му към моето стопанство. Обясненията ви?

— Господин Глор и неговата приятелка госпожа Ник излетяха в началото на урагана, ваша предвидливост. Доколкото си спомням, посъветвах ги да бъдат по-внимателни и да изчакат.

Джал изпръхтя. Не ви е много богато въображението, госпожо монтажничке…

— Кълна се в шлема и ръкавиците си, забравяте се. Съветвам ви да бъдете откровена. В Изчислителя няма да ви молят, мила госпожо.

— Не бих посмяла да скрия нещо от ваша предвидливост.

— Щом е така, бих искал да зная къде е инженер-физикът Джерф?

Тачч направи жест на учудване. Джал започна да се ядосва.

— Аз не служа в Стражата. И не се каня да ви предавам на Стражата, макар че съм сигурен, че в Изчислителя ще кажете не малко интересни неща. На мен ми трябва да зная само едно. Къде е Джерф?

— Нямам честта да познавам господина, за когото благоволи да говори ваша предвидливост.

— Този, който е откраднал амфибията ви. Слушайте. Вас ще ви пусна. Нужен ми е Джерф. Къде е той? Казвайте!

Госпожа Тачч седеше с благовъзпитано скръстени на гърдите ръце и сведен поглед. Не трепна. Нима греши? Командорът стана.

— Джерф е изпратил Глор. Вие сте съучастничка. Къде е? Говорете!

Тачч се размърда, замислено погледна към него и го попита като равен:

— Сигурен ли сте, че Стражата не ни чува?

— От Джерф се интересувам аз, госпожо Тачч. Не Стражата.

Той внимателно следеше ръцете на монтажничката. Пръстите на дясната й ръка бяха скрити под ръкава на лявата.

„Сул е юначага“ — помисли той и прошепна:

— Пазач, дръж!

Шепотът почти не се чуваше, но автоматът скочи и хвана монтажничката за ръцете с двете си пипала. Скокът бе закъснял. Тачч бе успяла да включи „посредника“ — командорът усети прилошаване, нещо като тъп удар в главата. Титановият корпус на робота бе отслабил лъчевия удар. В лявата ръка на монтажничката, хваната от пипалото, имаше едноместен „посредник“, а под дрехата й — кристал на Мислещ.

— Още един Железен Рог ли е? — любезно попита Джал. — А това е известният портативен „посредник“ на чхагите, нали? Хвърлете го! Е!

Кутийката изтрака и се търколи под масата.

— Пазач, на място! Гледай ти, „посредник“, десантен! М-да… Хитро, макар и не много предпазливо.

Тачч гледаше командора на Пътя със суеверен страх. Мислещия проблясваше в ръката й в синьо.

— Да бяхте скрили, м-да-а, това… сега ще говорите ли? Или чхагите са се научили да умират в мълчание?

— Мбира! Проклет, подъл мбира — с невероятна злоба изщрака Тачч. — Узурпатор и убиец, мбира, мбира… Кой ти помага, проклетнико? Защо постигаш всичко? В името на Пътя, защо нямам оръжие?! Викай Стражата, подъл мбира…

— Докрай ли изложихте мислите си? Много любопитно, макар че причините за вашата ненавист, м-да-а, не са много ясни. Но да се върнем на въпроса. Джерф. Къде е?

— Няма да го хванете! — извика Тачч. — Той ще отмъсти за…

— За кого? — хитро подпита командорът. Сега всичко ще се изясни. Последното бяло петно в интригата и ключът към успеха й. Ако Джал вярно бе преценил подбудите на монтажничката — Железния Рог, — играта беше спечелена. Тачч ще се превърне от враг в съюзник. „Интересно, кой е той — брат на майка й или баща?“ — помисли си командорът на Пътя и много меко попита:

— Та за кого се канехте да отмъщавате? Може би за господин Номдал?

А! Попадна в целта! Тачч се задави и седна. Той я гледаше отгоре, от гребена на успеха си. Вдигна командорския си „посредник“, почука по него:

— Ако се интересувате от Номдал, той е тук. Предлагам ви честна размяна. Мислещия на господин Номдал срещу Мислещия, откраднат от госпожа Ник.

— Лъжете — прошепна Тачч, без да сваля поглед от „посредника“.

— Защо?… Слушайте, госпожа чхагиня. Ето логиката, която откривам в действията ви. Първо, вие с Джерф не сте обикновени чхаги. Целта ви е да прехвърлите господина с прякор Железния Рог в моето тяло. Кой знае защо, не сте съгласни това да бъде обикновен човек. Нужен съм ви аз. Джерф е съблазнил Глор, като му е обещал Безсмъртие. Това е лесно. Но кой направи така, че аз, аз самият да поканя Глор за мой адютант? Кой уреди тая работа? Е?

— Мбира, мбира… — шепнеше Тачч.

— Мбира на древен език означава свръхестествено същество — делово преведе командорът на Пътя — А аз просто умея да разсъждавам и зная някои неща. Та ето как са ми пробутали Глор. Някой до тънкости е изучил характера ми. И този някой е разбрал, че ненавиждам тъпанарите и дръвниците. И при мене започват да работят само тъпанари и дръвници. Кой би могъл да ме изучава в продължение на поколения? Кой се разпорежда с кадрите? Великия Диспечер… Ако Номдал се върне на длъжността командор на Пътя, ще му лиже ноктите… А, пак уцелих, нали?

Тачч го гледаше както гледа сумун наб — с покорен ужас.

— И така, Великия Прокт. Той не ви е помагал направо. Достатъчен е бил само дружеският му неутралитет. С мълчаливото му съгласие негов Сътрудник ми е доложил за хитрата постъпка на Глор по време на изпитанията. Залогът на Глор е бил направен отдавна. Затова, верен на дълга си, Изчислителя се е опитвал да го премахне от пътя ми. Но с Изчислителите на планетата се разпорежда Прокт. Прошепнали са ви предупреждение, че рикошетите са неизбежни. Вие хитро и търпеливо сте охранявали Глор, трябва да ви се признае… Сега за последния участник в заговора. Великия Десантник. Той е организирал гибелта на предишния ми адютант. Какво? Вярно ли е?! Пак той е осигурил ръкавиците. Между другото, те са открити в ракетата… — Джал пренебрежително изфуча. — Двама Велики на ваша страна, а? Не е лошо, м-да-а… Признавам. Обаче уликите са достатъчно, за да разпраша и вас, и Джерф, и даже двойката Велики. Черни небеса, на тази планета можеш да се довериш само на Изчислителите! — Поразходи се по просторната гостна на командора на Пътя, за да си поеме дъх и да се подготви за следващия залп. Тачч все още не се предаваше:

— Това е клевета!… Ваша предвидливост!

— Помълчете. И така, мога да изпратя за разпрашаване и вас, и двамата си приятели, ако пожелаят да се застъпят за вас. Достатъчно е сега да извикам Стражата, за да ви разпрашат. Вие сте чхаг, уликата срещу вас е решаваща — десантен „посредник“… Но аз ви предлагам да се разберем. Аз ще ви върна Номдал, вие — госпожа Ник.

— Нямам какво да кажа на ваша предвидливост.

— Вие като че ли още не сте разбрали. — Той пак почука по уреда. — Първо ще разпраша господин Номдал…

— Не! — извика Тачч. — Той не е у вас! — Тя скочи. Направи няколко крачки към Джал. Спря. Пак тръгна напред и пак застина. „Посредникът“ с Номдал я привличаше като погледа на хипнотизатор. — Не вярвам! Не! — враждебно отчаяно изщрака тя.

— А имахте възможност да разберете, че не лъжа. — Той включи гривната си и заповяда: — Сул, влез.

Пак Нурра

Сулверш се появи толкова бързо и лицето му сияеше с толкова чиста преданост, че чак да ти се доще да му отхапеш главата. Рапортува:

— Негово високо превъзходителство Шефа на двете Стражи моли да го свържа с ваша предвидливост!

— Благодаря. Разпореди се да дойде Тисс, радистът от канцеларията. Е? Какво стоиш, дръвник!

Сулверш още веднъж направи опит да се ориентира в обстановката — блесна с очи към госпожа Тачч, към Джал и измарширува през вратата.

— Пазач! Да не се пуска да излезе! — заповяда командорът и отиде в свързочната кабина.

Негово високо превъзходителство Гаргок изплува от дълбочината на екрана. Лицето му беше умерено скръбно и делово. Какво се е случило ли? А, дреболийка, недоразумение… Адютантът на негова предвидливост, господин Глор, е задържан от робота при влизането си в кораба. Защо? Дреболия, вашвидливост… Ръкавиците му, как да кажа… не са по образеца. Засега е в карцера.

Нямаше как да възрази. Такъв е законът: всеки задържан с фалшиви, с чужд номер или не според образеца ръкавици се арестува. Независимо от кастата, разряда, привилегиите и така нататък.

— Пипна го… — промърмори командорът. — Хитрец, хитрец! Но без мое съгласие няма да можеш да го пратиш в Изчислителя.

— Така е, ваша предвидливост. Втори път ви моля за това ваше благоволение.

„Е, ще почакаш“ — помисли Джал, а на глас произнесе:

— Твоят висшестоящ началник би казал: „А не си ли прекалено оперативен, Гар?“ Няма да има благоволение. Тъй като задържаният принадлежи към моята свита, аз трябва да проуча случая…

— Вашвидливост! Една секундичка!

— Какво още?

— Ръкавиците, ръкавиците, намерени в ракетата.

— Е-е?

— Как разбрахте, че са сложени там?

— Я слушайте, Гар… кой от нас е Шеф на двете Стражи? Оправяйте се, Шефе. Не ви задържам повече… — Удари по клавиша и физиономията на палача се изтри от екрана. Сладка, бяло-синя, подла. Наистина госпожа Тачч е много по-приятна… „Нурра, Нурра! Ох, тоя Нурра, накисна се — помисли си той. — Ще се наложи да полежи, докато свърша.“

Много по-късно разбра, че подсъзнателно се бе зарадвал на ареста на Нурра. Прекалено тъжно му беше да гледа тялото на Глор, който съвсем не беше виновен — пешка в чужда игра.

Той чакаше пред вратата и не беше ПИТ — Първокачествено Изкуствено Тяло, — а просто ИТ, тоест второ качество. Затова потреперваше, затова изпълняваше най-тежката работа в канцеларията — непрекъснатата връзка с Изчислителя. Влезе, спря на средата на гостната и зачака заповедите на командора на Пътя.

Изкуственото тяло не е място за разум. Сложете в него дори най-пъргавото съзнание и ще се получи скучен, бавен и педантичен механизъм, също такава безстрастна машина като средния ремонтен робот, но по-способна и затова — със странности. Изкуственото тяло не може да бъде научено да поздравява и да се сбогува. Не иска и това си е. Биолозите и медиците не можаха да подобрят изкуственото тяло, макар че се мъчиха четиристотин години.

Без много разговори, командорът се приближи до радиста и заопипва кръвоносния съд — отзад на врата му. Итът вяло запротестира:

— На нас ни е… — Дръпна се и завърши вече едва-едва. — … неприятно, господин командор на Пътя Джал.

— Прекаляваш — рече командорът.

— Ние… ние помним. Обаче е неприятно.

— Ще търпиш, дръвник с дръвник…

Итът изхриптя и меко се отпусна върху килима. По този начин Изкуствените Тела се изключваха. Всяка машина трябва да може да се изключва. Командорът на Пътя отпусна пръсти, погледна дали не е повредил с ноктите си изкуствената кожа. Изправи се и погледна Тачч. След разговора с Гаргок не бе имал време да обърне внимание на монтажничката. И вие сте тук, госпожа Тачч, като това същество… в юмрука ми… Седеше си в жалка поза…

Насочи „посредника“ към ита и извади Мислещия, който привеждаше машината в движение. Едно време този небесносин кристал беше прекрасен пилот. Доверяваха му буксировката на построените кораби от Главния док до Студения. А Джал обичаше пилотите. Когато този балог от низша каста се състари и се приготви за „възнасяне“, командорът на Пътя му предложи изкуствено тяло и служба в канцеларията си със заплата двадесет редици на година. След стотина години би могъл да получи ново тяло или след петдесет — да отиде в някой кораб. По избор.

— Госпожо монтажничке, сега ви моля да гледате внимателно.

Той натисна спусъка и вкара Железния Рог в изпразнения изкуствен мозък. Роботът тромаво се размърда върху килима — оживя. Командорът за всеки случай държеше „посредника“ плътно до главата му. Изкуственото тяло се изправи на крака. Трепна веднъж, два пъти и се втренчи в госпожа Тачч. Тя затисна устата си с две ръце. Итът проговори:

— Защо сме тук? Успяхме ли?

— Мълчи, мълчи, мълчи! — извика Тачч — МЪЛЧИ!

Командорът тупна ита по рамото:

— Това е Номдал, нали? Моля, можете да се убедите.

Тачч заклати глава, като умолително правеше все същите знаци с ръце: „мълчи!“.

— М-да-а… Ще ви помогна. Как се казваш, Мислещ?

Мислещите не могат да лъжат или да премълчават. Итът механично отговори:

— Нашето име… — Потрепера. — Нашето име е Номдал, син на Елик. Защо сме тук, Тачч? Успяхме ли?

— Засега нищо не сте успели — рече командорът. — Госпожо Тачч, на масичката има освежително. Пийнете, ще ви стане по-добре.

Монтажничката покорно отиде до масичката пред асансьора, отхапа връхчето на тубата и започна да пие. Роботът я гледаше с много странен израз. Сякаш искаше да я утеши. Даже лицето му не беше толкова лъскаво както обикновено. И Сьовка задържа на езика си още един въпрос, защото не трябваше да го задава. Дявол да го вземе, отде се взе тази жалост! Чак да ти се доплаче.

Командорът на Пътя рече:

— Е, сега да си поговорим тримата, господа…

Ненавреме

След половин час договорът бе сключен. Командорът на Пътя нареди да зачислят госпожа Тачч за негов втори инженер за поръчения — без проверка в Изчислителя. Едновременно с това командорът извика на екрана дежурния офицер от карцера и заповяда да го свържат с арестанта Глор. Гривните на арестуваните се взимаха, а нямаше време да го посещава, пък и всъщност нямаше нужда. Каза на Глор, тоест на Нурра, че ще се погрижат за него, а засега да си стои кротко и да размишлява за собствената си тъпотия. Непоправимият Нурра отговаряше с бодри, неприлични за един арестант възгласи.

Госпожа Тачч можеше да излети, за да потърси Джерф, едва след два часа, когато Главния док излезе на южната страна на орбитата. За да потисне нетърпението си, командорът се зае да разчисти дребните неща, които през последното денонощие се бяха понатрупали. Произведе двама младши командори в действителни, един инженер-химик прехвърли от първи разряд във висш, утвърди порциона за хранене през следващото денонощие, подписа акт за работни ръкавици и още един акт за всекидневни ръкавици. Утвърди заповедта за випускниците на КА. Заповедта бе следствие от онзиденшния разговор на Джал с Прокт, на който Сьовка присъствува още като Глор. „Оня ден ли беше, или вчера?“ — помисли той и не можа да си спомни. Беше се объркал.

Примигна, въздъхна и огледа пулта. В касетата стърчеше купчинка карти — рапорти по лични въпроси. „Дали да не ги отложа?“ — помисли си и лениво включи четящото устройство. Най-долната карта помръдна ъгъла си, екранът светна. Рапорт… Какво?! Монтажничката от висш разряд Ник, дъщеря на Род, личен номер еди-кой си, моли да й се разреши да служи в десантите…

Няколко секунди седя, намръщен от отвращение. Неприятно, гадно му беше на Сьовка. Само той в цялата Вселена знаеше, че Ник презира Пътя, пукната пара не дава за него. А ето че иска да печели доверие на най-мръсната работа! Невероятно, невероятно — смелата Ник, веселата Ник иска да стане Десантник…

От негова гледна точка това беше неочакван късмет. Толкова си блъска главата как да изолира Глор от Ник… А, да върви всичко по дяволите! Притисна гривната си към рапорта — утвърдено… Бързо прехвърли и останалите карти. Край. Пултът беше чист. Мигаше лампичката за секретна връзка със спътника Студен. Щракна клавиша със символа на Студения. И веднага командорите, химиците, Десантниците, всички текущи глупости отидоха на заден план. Веднага забрави за Ник.

Пълният командор, началникът на спътника-хранилище, можеше да иска връзка само по една-единствена причина. Студения е готов за зареждането на кораба.

— Завършихте ли полирането? — попита командорът на Пътя.

— Тъй вярно. Довършваме последния квадрат — рапортува началникът на Студения.

— В името на Пътя!

— В името на Пътя!

Пълният командор изгаси екрана, а Джал потъна в мисли.

Докладът означаваше, че в хранилището се прелива последният танкер с течен хелий. Щом е така, трябва да се откара корабът от Главния док до Студения за зареждане на гравитатора. Зареждането не може да се забавя. Системата на планетата действува по твърд график. Всеки път след запълването на хранилището към него се подава новият кораб, сглобен в една от Монтажните. Забавянето е недопустимо. От газовите заводи излитат по три ракети-танкери в денонощие. Ако съдържанието на хранилището не се прелее в кораба, няма да има къде да се разтоварват танкерите. Малка част от хелия ще поемат гравитаторите на спътниците. Монтажните, Кулите МПМ и гравитолетните гари. После заводите ще спрат. Да, ще се наложи корабът да бъде зареден, ваша предвидливост… Иначе ще го заредят без вас.

Всичко това се стовари върху Джал съвсем ненавреме и му се струваше, че е непредвидено. Макар че самият той бе определил следващата сутрин за зареждане и сам се бе договорил с хелиевия завод да ускори запълването на Студения до отметката за зареждане. Той, ама не съвсем той — тогава още беше истински командор на Пътя и пестеше часовете, бързаше да пусне кораба. А сега му беше необходимо едно денонощие, за да спаси Машка. Докато Машка е в опасност, той е длъжен да се държи крайно внимателно и не може да си позволи никакви номера. А си беше намислил страшен номер… Да задържи този и всички следващи кораби за половин година — просто, надеждно и практически без усилия.

Но не му стигаше едно денонощие. „Или трябва да спася Машка и да не преча на кораба да излезе на изпитания, или да организирам гигантски фойерверк, от който космическият конвейер се пръска на парчета, но Машка си остава там, където е сега. Или — или…“

Първият спокоен и сигурен вариант отговаряше на тайните му желания. „Не бързай. Нека всичко си върви така, както си върви — шепнеше някакъв вътрешен глас. — Един кораб нищо не решава, а ти ще загинеш. Не се поддавай на ненавистта си. Спасявай Машка, спасявай себе си…“ Командорът на Пътя и Сьовка, като всички смели хора, много добре познаваха този глас. Те и двамата бяха свикнали да не се съобразяват с него — именно в това се състои смелостта.

Няколко дълги минути командорът на Пътя се колеба. После освети на екрана схемата на околопланетните трасета и се залови да изчислява. За опит пари не взимат. Може би госпожа Тачч ще успее преди пускането на кораба. Трябва да успее! Девет часа — доста време…

Командорът кресна с цяло гърло:

— Канцеларията! Пригответе сертификат на името на госпожа Тачч. Всеобщо съдействие на личния представител на моята особа. Бързо. Господин Клагг, моля елате. Внимание, пристана! Незабавно подгответе за полет „Рата“. Оглушахте ли? Казах: „Рата“! Точно така. Към южното крайбрежие, с изхвърляне на капсула. Бързо. Ще изпратите двама с моя сертификат. Господин офицер от висш разряд! (Сияещият Клагг очакваше заповедите на негова предвидливост.)Заповядвам! Ще придружите госпожа Тачч до планетата. Нарежданията на госпожа монтажничката ще изпълнявате като моите собствени. Ясно ли е? Няма да задавате глупави въпроси, ще слушате! Скафандърът — на пристана и вие самият бързо там! Мар-рш! (Клагг изящно се обърна, плъзна се към люка.) Госпожа Тачч, изпращам ви със скоростната ракета с катапулт. Ще скочите при маяка „Юг–011“, където ще ви чака подводница на Стражата-Като се качите на борда, ще приемете командуването от мое име. „Рата“ ви дава три часа спестено време. Разбрахте ли?

— Разбрах, ваша предвидливост.

Командорът обърна креслото си, стана.

— Няма да ви предупреждавам да не се връщате без търсеното. Сигурен съм, че ще играете честно.

— Това е в моите интереси — безстрастно отвърна монтажничката.

— Вървете. От ракетата установете връзка с подводницата. Успех!

Монтажничката козирува. Плъзна поглед по лицето на командора и се скри в люка. Странно същество, кълна се в скафандъра си! Дали се досеща защо толкова се безпокоя за „Мислещия на госпожа Ник“? А тя отбеляза пожеланието за успех, неуместно в устава на един Велик. Не е ли все едно… Заради Номдал би позволила да я разпрашат, без да щракне.

Изтичаше вече петото денонощие от прехвърлянето. Сьовка не знаеше колко време е минало на Земята. Задачата беше изпълнена. Бе преодолял почти немислими трудности, с последния си ход — с госпожа Тачч — можеше да се гордее. Тя ще се върне с Мислещия на Машка и тогава ще ви дам да се разберете, о, почтени господа.

Земя. Нощ

На Земята течеше тридесет и деветото денонощие от появяването на чуждопланетните същества. Работите вървяха зле — по-зле не можеше да бъде. В Центъра всички знаеха това — от най-високото началство, членовете на комитета на деветнадесетте, до войниците от комендантската рота. Който не знаеше — усещаше. Говореха полушепнешком и се надяваха, че към полунощ, когато началникът на Центъра се върне от вечерните заседания, поне нещичко ще се изясни. Всяка вечер той пристигаше, приемаше рапортите и се затваряше в кабинета си, за да изпълни поредната страница от работния си дневник. Зернов с военна акуратност отделяше събитията, които се бяха случили преди и след полунощ. Щом дневникът е запълнен, значи денонощието е минало.

Не се наложи да чакат полунощ. И този път нямаше вечерни рапорти. Зернов пристигна съвсем рано, към десет и нещо вечерта, и без да разговаря с никого, без да пита нищо, се качи в кабинета си. Дежурният затвори вратата след него. И в същия миг по двата етажа на вилата плъзна тревогата. Мълчаливо, без думи, предаваше се от очи в очи, увисна зад тъмносините прозорци. През полузатворените рамки от уличката се чуваше румънско хоро — тихо, разкъсващо душата, скимтящо като гальовно куче.

Зернов затвори прозореца. Спусна пердето така, че от отсрещната къща да не се виждат бюрото и сейфа.

Светна настолната лампа, извади от сейфа кожената папка със закопчалката, педантично заключи сейфа, огледа ключалката на папката, отключи я и прибра ключовете. С въздишка се настани зад бюрото, отвинти капачето на писалката и пак така педантично огледа перото. Беше готов за най-лошото и искаше днешните бележки да бъдат най-изчерпателни и точни. Написа датата и с размах, с опашчици и латинска буква „т“, започна да пише:

„Не мога да си представя как нашите ВВС ще се справят с кораба на пришълците, ако той се появи над чужда страна и на хиляди километри от нашите граници. Впрочем това е извън моята компетенция. Ние направихме нашето предложение (днес в 21 часа). Да се обърнем по радиото и телевизията към целия свят с пълно изложение на събитията. Да призовем всички световни служби на зенитната отбрана към готовност. Сега предложението ни се обсъжда «горе».

Може би трябваше да се обърнем към света много по-рано. Спираше ни това, че е невъзможно да се предвидят мащабите и последствията от паниката, която несъмнено ще предизвика сред населението съобщение от такъв характер.

Независимо от всичко предполагам, че положението днес все още не е безнадеждно. Възможният изход е в създаването на уред, който да бъде в състояние да открива Десантниците също така леко и безболезнено, както Гайгеровият брояч открива излъчванията. И неограничен брой пъти, за разлика от «посредниците», с които разполагаме. Подчертавам: упоменатият уред… — Зернов се намръщи, задраска думата «упоменатият» — уредът за откриване на Десантниците е необходим във всички случаи. Ако ескадрата на космическите агресори се приземи някъде в чужбина, само с помощта на такъв индикатор ще можем да създадем що-годе сигурна карантина за своите граници.

Чувствувам се виновен, че досега не е създаден мощен научноизследователски колектив за разработката на индикатор за Десантниците.“

Още веднъж прочете написаното. Залепи в тетрадката конспектите от сводките, на които се позоваваше в текста, и черновата на обръщението към цялото население на света, подготвено тази вечер. Погледна часовника — съвещанието „горе“ още не би могло да свърши. Заключи дневника, сложи го в сейфа на видно място, заключи сейфа и го запечата. Помисли дали да не си отиде в къщи — да поспи поне два-три Часа — и пак се настани до бюрото. Изведнъж се успокои. Сякаш бе излял в тетрадката на дневника тревогата, страха, отчаянието си. Няма смисъл да се отчайва. Когато настъпи критичен момент, не се отчайвайте, чакайте. Търсете дреболия, детайл, опашчица на събитията, за която може да се хванете.

Отвори кутия цигари, третата от сутринта. Когато димът се закълби около настолната лампа като край мангал с шишчета, Зернов стана и погледна към пустата нощна уличка. Точно преди тридесет години в една топла лятна нощ той гледаше през огледалните стъкла към сивите каменни плочи — двора на „имперската канцелария“.

Беше на двадесет и една години. Жизненият опит: два курса в Московския институт за чужди езици и половин година специална школа… Носеше сиво мундирче с кадифена яка, лакирани ботуши, колан с кинжал, халка и пръстен, изработен от мюнхенски бижутер. Мустачки. Трещяха и лаеха зенитни оръдия, в черното берлинско небе стърчаха жълти стълбове прожекторна светлина.

Така започна кариерата му на разузнавач. Сега завърши. Зернов не беше от тези, които се страхуват от истината. Бе претърпял поражение. Като никой друг той познаваше хорските слабости, защото използуваше слабостите на враговете и се бореше със слабостите на приятелите. Но все пак му беше безкрайно мъчно за всеки един от трите милиарда души — слаби и силни, нищожни и велики и просто никакви. Всички тях ги заплашваше нещо ужасно, тъй като Михаил Тихонович Зернов не бе изпълнил дълга си. Пропусна Десантниците извън границата. „През тези тридесет години прекалено много ми вървеше. Сигурността в собствените сили бързо се превръща във високомерие“ — помисли си той. Изпрати с поглед едно такси, което влезе в пресечката откъм Садовая. Колата беше с областен номер и спря пред съседната къща, на двайсетина крачки от входа на Центъра. Като машинално отбеляза това, той продължи да си мисли за своето. Кой знае защо, мислите му се връщаха към младостта. Младостта свърши, когато прекрачи вратата на „ЛИ–2“ и преобръщайки се в твърдия леден въздух, започна да пада в черното нищо към брега на Елба. „Евих ферлорен либ, их гролле нихт.“ Навеки изгубена любов, аз не роптая… Мечтаеше да превежда Хайне — стана разузнавач. После — контраразузнавач. И провали най-голямото си дело.

Погледна към телефонния апарат. Мълчи… Съвещанието „горе“ още не е свършило. Беше единадесет часът и тридесет и две минути.

Отпусна ръката си с часовника, още веднъж погледна към прозореца. Таксито се отделяше от тротоара, а пътникът вървеше към входа на Центъра. Вдигна глава. Безстрастната светлина на уличния фенер освети дебели мустаци и с две звезди блесна в стъклата на очила.

Обратът

— Приятно е, когато прогнозите се сбъдват — рече гостът. — Разчитах да ви заваря, Михаил Тихонович.

Гостът седеше на дивана. До него, без да го изпуска от очи, целият напрегнат, седеше Ганин. Насреща, в креслото бе адютантът на Зернов с пистолет. Всичко според инструкцията. Самият Зернов официално се бе настанил зад бюрото.

Безразлично кимна и продължи да изучава лицето на госта, което приличаше на източна каменна скулптура — тесни очи с дебели клепачи, широки, неподвижни скули, дебели устни. В това лице имаше каменна мъдрост. Като ловеше по навик и най-малките оттенъци на мимиката, Зернов си помисли, че знанията му на физиономист в този случай са безполезни. Лицето на Учителя не изразяваше мисли и чувства на пришълец. Лицето не гледаше — то беше обърнато навътре, а не към събеседника.

— М-да, превъзходно — каза гостът. — Вие разбрахте ли откъде ви зная, Михаил Тихонович?

— Откъде? — попита Зернов.

— Разбира се, от Дмитрий Алексеевич. Позволете да проявя любопитство, той разказа ли ви за мене?

Като нарушаваше елементарните правила на разпита, Зернов отговори:

— Не ми е разказвал.

— Да, така се бяхме разбрали — отбеляза гостът.

— Защо?

— За да не събуждаме у вас надежди, които може и да не се сбъднат, Михаил Тихонович. Аз съм Десантник-инсургент.

— В какъв смисъл използувате тази дума?

— В обикновения — рече Учителя и назидателно вдигна ръка от коляното си.

Офицерът тихо предупреди:

— Ръцете!

— Да-да, извинете… В обикновения смисъл, Михаил Тихонович. В нашето, така да се каже, общество има недоволни, които съставляват тайната организация на Затворените. Ние имаме позитивна програма за ново развитие на Пътя. Впрочем това трябва да се обясни.

— И вие принадлежите към недоволните? — попита Зернов.

— Да.

— Кой сте вие?

— Името ми е Линия девета — отвърна гостът.

— Продължавайте.

— М-да, благодаря… Пътя! Системата е безсмислена като ято скакалци. Плоди се, за да яде, и яде, за да се плоди. В биологията това се нарича тясна специализация — само размножение, само съхранение на вида, само старото! Безизходица… Ако се направи аналогия с човечеството, ние имаме чудовищно продължително средновековие, космически феодализъм. На вашата планета научих някои неща. — Каменното лице се изкриви в странна гримаса, нито усмивка, нито плач. — Единство на противоположностите — каква могъща мисъл! Пътя отдавна е престанал да се развива в социален план. Сега се прекрати и научното развитие. М-да… Но най-напред бе създадена военно-полицейската система, която се стреми към едно — да запази самата себе си. Техническите средства я правят всемогъща. Благодарение на техниката тя е проста и прекалено съвършена в простотата си, за да се окаже уязвима отвътре. И ние чакахме момента, когато Пътя ще претърпи поражение отвън…

— Вие — това значи Затворените? — внимателно подпита Зернов.

— Да-да… Ние чакахме. Това стана на вашата планета и ние преминахме към активни инеургентски действия.

— Така ли било…

— Не очаквах, че ще повярвате веднага — рече Десантника. — Позволете да продължа. В тази експедиция с Десантниците тръгнаха и двама Затворени. Квадрат сто и трети позволи на Альоша да излезе от зоната на кораба. Надявам се, че това ви е известно…

Зернов любезно се усмихна.

— … А аз бях оставен в резерва на операция „Вирус“. Ръководител на тази операция не се назначава. Аз съм един от старшите в четирите шестици а моята група трябваше да се укрепи в Тугарино…

— Само вашата ли? Или има и други?

— Това не зная. Всяка Линия получава самостоятелни инструкции.

— Какви бяха инструкциите на вашата група?

— С нищо да не се издаваме до удобен случай. По-нататък — по моя преценка. Но се случи нещо непредвидено. „Посредникът“ с моята група беше изнесен от кораба заедно с другите сутринта. Към средата на деня функционерите от операция „Скок“ започнаха да ни настаняват по телата… Извинете — по хората. За мен бе предназначен Дмитрий Алексеевич, единственият от сътрудниците на обсерваторията, който през този ден не бе напускал жилището си. Той се оказа феномен. Успя да блокира мозъка си. Последователно прехвърляхме в него всички Десантници от „посредника“ — той не ги допускаше до съзнанието си и се налагаше да ги изваждаме… М-да, феномен! Накрая ме вкараха в него за втори път и аз реших да рискувам. Обясних му, че съм Затворен. Това подействува. Той се съгласи да ми сътрудничи.

— Тоест той стана Десантник и старши на групата?

— О, не е толкова просто… Схемата „Вирус“ е шлифована със столетия. Тя предвижда всичко, даже невероятното. Поведението на Благоволин беше абсолютно нестандартно. Следователно той можеше да направи невероятното — да запази спомен за действията ми. Изчислителя веднага ме отстрани от „Вирус“ и ми нареди да се включа в операция „Скок“. Аз се отклоних.

— По какъв начин?

— Няколко часа ние не можехме да се движим. Благоволин получи тежка психическа травма и всъщност беше парализиран. Доложих това на Изчислителя. М-да… При евакуацията все пак убедих нашите да ме оставят във „Вирус“, но сам, без група. И още една подробност. Ние с Дмитрий Алексеевич изгубихме много часове за спойка. Едва тук започнахме да действуваме като единно цяло. Затова толкова късно съобщихме за едноместните „посредници“. Дмитрий Алексеевич не ги беше виждал. Така да се каже, повярва на думите ми…

— Защо това се разбира едва днес?

— Михаил Тихонович, не можехме да разчитаме на доверието ви.

— Но сега разчитате.

— Разбира се — каза гостът. — Тогава не можех да говоря за Десантник-инсургент, за Затворените. Сега мога.

— Защо?

— Всеки се грижи за интересите си. Бях принуден да имам предвид възможността за провал. Ако Пътя завладее Земята, организацията на Затворените ще бъде разконспирирана и унищожена. Ние с вас имаме различни начални точки. За вас Земята е център на Вселената. За нас тя е епизод. Важен, многообещаващ, но все пак… И освен това, както вече казах, не исках да събуждам надежда, която можеше да не се сбъдне.

— Значи днес вече не се страхувате, че ще загубите? — с безизразен глас попита Зернов.

Очакваше, че Десантника ще отговори. „Сега вече загубата е невъзможна.“ Но той каза:

— Страхувам се. Просто аз, както се казва, отидох твърде далеч. М-да, извинете… Разговорът ни записва ли се?

— Да предположим — каза Зернов. — Това важно ли е?

— Това, което искам да ви съобщя, трябва да бъде фиксирано.

Зернов вдигна календара от бюрото — в поставката му беше вграден микрофон.

— Много съм ви благодарен — рече гостът. — И така, заявявам, че двама резиденти са подготвили плацдарм за кацане. Къде — не зная. Те са изпратили повикване до ескадрата и са дали координати на коридор за кацане. — Учителя продиктува координатите. — Второ, установих постоянна връзка с Квадрат сто и трети, тоест с ескадрата, която се намира на орбита, приблизително съвпадаща с орбитата на Венера. Трето, благодарение действията на Квадрата ескадрата е загубила връзка с базата. Кацането е отложено до възстановяването на радиоконтакта. — Той направи пауза. Зернов седеше, спокойно допрял пръсти, и нищо не питаше. — Четвърто, изпратих разузнавачи на базовата планета на Пътя. Преди два часа получих от тях схемата на едно устройство, която ми бе отнета при обиска тук, в Центъра. Моля незабавно да започнете производството на уреда по тази схема… — Гостът облиза устните си. — Устройството би трябвало да открива Десантниците в човешкия мозък. Безпогрешно и неограничен брой пъти. Първата проба можете да направите с мене. Моля да имате предвид, че ескадрата всеки момент може да възстанови връзката с базата, след което кацането няма да се забави дълго. Около три денонощия.

Двамата майстори

Двамата офицери, присъствуващи на разпита, гледаха Учителя с огромно учудване. Ама че лъжец! — беше изписано на лицата им. Зернов едва забележимо се усмихна. Бавно изрече:

— Вие ни дезинформирате. Такова е моето мнение.

— Тогава… — Учителя прекъсна изречението. Часовникът в хола с отекващ камбанен звън отмери полунощ. — Тогава настоявам да ме изпратите при Георгий Лукич. Разговорът се записва. Няма да посмеете да ми откажете!

И офицерите се учудиха още веднъж. Шефът им, изглежда, се изплаши. Изтри усмивката от лицето си и заговори по вътрешния телефон:

— Иля Михайлович, запознахте ли се с филмите?

— В общи линии — прегракнало отвърна гласът на кибернетика. — Далечна прилика с високочестотен локатор.

— Ще можете ли да направите уреда?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Уредът съдържа няколко хиляди елемента. Засега ни е ясно предназначението само на три. Намирам се в положението на обущар, на когото са показали снимка на вътрешностите на телевизор и са му предложили да направи същия, но действуващ.

— Ясно — рече Зернов и се обърна към Десантника. — Какво ще кажете?

Ръцете му мърдаха върху гладката дъска на бюрото. Десантника отговори с недоумение, даже като че ли объркан:

— Чакайте… Ами Благоволин?…

— Ами вие? — без пауза попита Зернов. Нещо се измени. Зернов и Линия девета продължаваха разговора за нещо, което разбираха само те двамата. Десантника загрижено рече:

— Аз трябва да се прибера… Така… След два часа, не по-късно.

Без да го пита къде „да се прибере“ и защо трябва да се прибира, началникът на Центъра се осведоми:

— Ами ако с колата?

— Така си и мислех, Михаил Тихонович. Последният влак заминава след половин час.

— Разбирам. Иван Павлович, разпоредете се Дмитрий Алексеевич да отиде в лабораторията. Да, тукашното ви име?

— Иван Кузмич.

— Иван Кузмич, та как изпратихте разузнавачи на базовата планета?

— Направих инвертор на пространството — рече Десантника. — Слабичък, не е особено скопосан, м-да… Но действуващ. — Доверчиво погледна към Зернов. Ганин се измъкна през вратата и като хвърляше по едно око към кабинета, предаде нареждането на дежурния. А неразбираемият разговор между Десантника и началника на Центъра продължаваше:

— Кои са вашите разузнавачи?

— Деца.

— Така-а… Колко са?

— Две.

— Дублирате ли?

— Извинете, Михаил Тихонович?

— Изпратили сте ги с паралелни задачи?

— За съжаление не. Подчиних се на ситуацията. Затворените държаха под око един, хм… един функционер, който не се разделяше със своята, как да кажа, приятелка. Нещо подобно на земното семейство, но по-друго — не е важно. Не можех да прехвърля разузнавач само в един от тях, тъй като вторият веднага щеше да забележи подмяната и да съобщи в полицията.

— Следователно вие сте изпратили там само Мислещи? Така… Впрочем надявам се, че ще си поговорим още с вас. Иван Павлович, придружете гражданина до лабораторията. Желая ви успех!

Ганин, който все още не беше дошъл на себе си от изненадата, отведе Десантника. Зернов вдигна слушалката и предупреди помощника на Георгий Лукич, че изпраща писмо по куриер. Написа няколко изречения на листче от личния си бележник, внимателно изписа координатите на коридора за кацане, залепи плика. След няколко минути колата с куриера замина. Сега вече Зернов можеше да се върне в мислите си към Учителя и собствените си постъпки.

Знаеше, че е действувал правилно, с разумна степен на риск. Но съмнението е едва ли не главната съставна част на мисленето. Веднъж попитаха Зернов защо досега не е имал неуспехи в работата си? Той отговори: „Вървеше ми.“ Но си помисли: „И се съмнявах.“

И така, прав ли беше като повярва на Десантника? Преди седмица, когато си обясняваше поведението на Благоволин, разгледа три версии. Първата: Благоволин е вкарал в Центъра Десантник, който е разкрил несъществени тайни за пришълците, а самият той е получил важни сведения за работата на Центъра и при удобен случай си е отишъл, прехвърляйки се в Учителя. По всяка вероятност е държал „посредника“ в металната, непрозрачна за рентгена сапунера.

Михаил Тихонович отхвърли тази версия. Сведенията на Благоволин определиха цялостната дейност на Центъра. А пришълецът, напротив, не би могъл да получи никаква важна информация. Програмата за защита бе толкова проста и естествена, че всъщност не представляваше тайна. Освен това след срещата си с Иван Кузмич Благоволин нито на йота не бе изменил начина си на поведение.

Последният факт можеше да се обясни с втората версия: че Дмитрий Алексеевич не е носил в себе си Десантник. Обаче в този случай не би могла да се обясни феноменалната осведоменост на Благоволин.

Оставаше третата версия, която Зернов прие като работна. В Благоволин е имало Десантник и те са работили заедно — срещу пришълците, в полза на земните хора. Сега Учителя потвърди това, и то не само с думи, а и с дела, но Зернов още преди десет дена бе записал на хартия и бе скрил в сейфа си тази хипотеза. (Веднага след появяването на Иван Кузмич, когато Благоволин изтича на улицата със сапунерата.) Ето как се бе появила мисълта за сътрудничество между земния човек и Десантника. Отначало Зернов се усъмни в това, че Благоволин помни всичко поради особената си памет и способности. Какво, да не би Десантниците да не ги бива? Скапани разузнавачи с пробита конспирация? Едва ли… Щом всички хора забравят, значи всички — и гениите, и глупаците — ще си приличат по това. Очевидно „посредниците“ имат специално устройство, което изтрива паметта. Значи Благоволин не „помни“, а знае. Неговият Десантник би могъл например нарочно да изключи изтриващото устройство. Друг въпрос: защо този Десантник е започнал да сътрудничи с врага? Защото Пътя не би могъл да бъде единен. Неговият полицейски апарат потиска и пречупва слабите, опира се на подлите, подкупва силните, лъже глупавите. А значи би трябвало да има и други, които да противопоставят разума на лъжата и ненавистта. Преди тридесет години в хитлеристки Берлин Зернов се опираше на такива. И сега Десантника му каза това, което преди тридесет години би могъл да му каже някой немски комунист или социалист, или просто честен и смел човек: „Като помагам на вас, помагам на своя народ.“ Даже формата на помощта беше предвидима — някакво техническо устройство, което да открива Десантниците. Техника, електроника. Не случайно физикът-теоретик Благоволин още преди ареста се бе заел с полупроводници и вълнова техника. И докато беше арестуван не четеше други книги… Веднага щом Учителя попита защо Благоволин не участвува в анализирането на схемата, Зернов прекъсна разпита. Обаче версията прекалено точно съвпадаше с действителността. А Михаил Тихонович знаеше колко опасни са тези блестящи на вид съвпадения. Докато се разхождаше като махало по кабинета, търсеше разлики между прогнозата си и показанията на Иван Кузмич. Такива нямаше. Затова пък извън версията се откриваше невероятен детайл — Учителя бе заявил, че е направил „инвертор на пространството“ и е изпратил на своята планета деца-разузнавачи.

— След три дена ще изясним и това — мислеше Зернов. — Ако апаратът наистина съществува, значи ще може да се пипне с ръка. Сега вече няма да ви изпусна, Линия девета… Приятел или враг, няма да ви изпусна. Друго е интересно: твърди, че операция „Вирус“ няма единно ръководство. Подозрително. Най-вероятно точно това е забитият от него пирон, на който ние трябва да се обесим. Да предположим, че „Вирус“ има единен център за ръководство. Той поддържа връзка с всички Десантници и знае, че ние искаме да попречим на ескадрата да кацне на Земята — никак не е трудно да се сетят. И ни дават лъжливи координати на коридора за кацане. А ескадрата вече каца. По друг коридор. А схемата с опознавателя на Десантниците е фалшива и им е нужна само за да печелят време. Докато ние се мотаем с разшифроването й, като отлагаме обръщението към света, всички останали акции, ескадрата каца…

Зернов постоя няколко минути, втренчен с невиждащи очи в лампата. Реши се. Набра номера, помоли да отложат с три часа предаването на обръщението. Свали часовника от ръката си, сложи го на масата под документите и зачака.

Силата на навика

Командорът на Пътя „пощракваше“ — както винаги при силна възбуда и умора тялото на Джал ситно, едва чуто пощракваше с челюсти. Подчинените му знаеха този страшен признак и трепереха. Сьовка щеше да е много доволен да не щрака, но челюстите не му се подчиняваха. Умората се трупаше. Даже сега, след като бе направил всичко необходимо за издирването, не можеше да си почине — седеше пред пулта и мислеше. Затворените, Затворените… Не, не случайно Нурра говореше за тях! Великите, в това число, разбира се, и Джал, правят грешка, като не обръщат внимание на Затворените. Нурра май беше прав. Само тайна организация — мощна организация — би могла да създаде инвертор на пространството, който да прехвърли тук Машка и Сьовка. Така-а… Какво е известно за тях? Организацията се състои от балози от висшите касти. Първите доноси се бяха появили преди около триста години. Нищо друго не е известно. В името на Пътя! Трябваше да поговори с Нурра за Затворените, а не да го прекъсва… След като бе овладял вече опита на командора, Сьовка разбираше — бунтовниците би трябвало да надигнат глави именно при такъв удобен случай. Когато Пътя се сблъска на Земята с легендарните комонси, срещу които „посредниците“ са безсилни. И то при такъв Велик Десантник, най-презрян от презрените, жалък и подъл страхливец! О, мер-рзавец, в нито един от докладите му няма и дума за комонсите!

Сьовка се позасмя. Ласкаеше се, че земните деца са комонси, че могат да подчинят всеки тукашен шиус. Добре, добре… Но сега трябва бързо да измъкне Нурра и да се опита чрез него да се свърже със Затворите. Кълна се в черните небеса! Шефа на двете Стражи сигурно вече е успял да счупи разкошната си глава в проблема с подменените ръкавици, открити в „мълнията“ на командора на Пътя. И за да хване заговорниците, които са посегнали на особата на Великия командор, ще е готов не само да даде Нурра. Не е лошо да извика и Нул, Великия Десантник, и да го посплаши. Да го попита: скъпи мой, какво се крие в сейфа с шифрите, отляво, долу, под третата купчинка? За да си кротува съвсем тихичко, като мъничък, добричък неск в мъ-ъничка дупчица… Но засега ще почакаме. Не му е дошло времето. Командорът извика Шефа и му каза:

— Гаргок, редица срещу редица… — (Ти на мене, аз на тебе, както биха казали на Земята.) Подменените детектори интересуват ли те? Върни ми адютанта и ще научиш нещо интересно за тях.

Физиономията на Гаргок се промени — изпадна в паника.

— Ваш-ш-видливост… Аз мислех… Надявах се…

— Та на какво си се, м-да-а, надявал? — попита командорът.

— Мислех, че знаете. Господин Глор избяга, ваш-ш-видливост!

Амортисьорите на командорското кресло така изскърцаха, сякаш докът бе паднал от орбитата си. Избягал! От карцера! О, безкрайни небеса!… О, мер-рза-вец! Разбира се, пазили са го като благороден и законопослушен монтажник, а не като бивш престъпник…

— М-да-а… Не би могъл, м-да-а, да се промъкне извън пределите на моето стопанство — без особена сигурност заяви командорът.

— Какво?

— Сигурно е в дока, вашвидливост! Търсим го!

— О, вие го търсите! — злобно се зарадва Джал. — Арестувахте го без вина, а после го търсите и не го намирате… Добре. Ще оставя предложението си в сила. Намери Глор, доведи ми го и ще получиш необходимите ти сведения, и всичко ще бъде забравено. Става ли? Ще включа и моите стражници към търсенето.

— В името на Пътя, благодарен съм ви! — извика Гаргок и бързо изчезна от погледа му.

Амортисьорите отново изскърцаха — раменете на Джал се тресяха също като изкуствения радист. Поуспокои се малко и нареди: офицерите на Сулверш да се присъединят към Космическата Стража, да вземат участие в залавянето на Глор (едва не каза на курга). О, мбира и синът на мбира, нали ти беше наредено да седиш кротко и да чакаш! Свикнал си да бягаш от враговете си, та бягаш и от приятелите, о, безмозъчно животно!… Всички тук сме такива. Навиците ни заменят разума…

Разсеяно отговори на повикването на Първия ходов Диспечер. Ходовият провеждаше външен оглед на кораба — мотаеше се из Космоса с „шейна“. Край лицето му, което неясно се белееше на малкия екран, рязко и отчетливо светеха звезди. Доложи, че огледът завършва, временните съоръжения се отделят от бронята, роботите се евакуират по местата си.

— Угодно ли е на вашвидливост да погледне панорамата? — попита ходовият Диспечер.

Дали му е угодно, или не му е угодно, телеогледът на кораба влизаше в задълженията на командора на Пътя.

— Хайде, показвай. Иначе няма да ме оставиш на мира… — изфуча командорът.

Летящите в пространството край Диспечера мощни камери показаха панорамата на екрана. Корабът лежеше върху звездите като повалено дърво върху трева. Свръхсилни фенери осветяваха зеления му гръб. В черните дупки на дюзите се суетяха метални мравки-роботи. Върху бронята имаше още стотици такива. С делови, мравешки тръс те тичаха към товарните люкове, пъплеха по мостчетата, които съединяваха кораба с дока, изскачаха от фуниите на захранващите блокове и вече наистина като същински мравки облепваха амбразурите на генератора на защитното поле.

— Е, видях — избоботи командорът на Пътя. — Това ли е?

Първият ходов се позапъна, но отговори, че е това. Нямаше време да вниква в запъването му — възелът за връзка със Стражата започна предаване от маяка Юг–011.

„Лодката «Подводна мълния» пристигна в определения район и установи пряка връзка с ракетата тип «Рата», номер еди-кой си“ — доложи Стражата и командорът видя изображенията на Тачч и Клагг, притиснати в амортизационните автомати.

— Как е самочувствието, господа?

— Поласкани сме от вниманието на ваша предвидливост! — Клагг си оставаше верен на себе си и дори в амортизатора се опитваше да приклекне.

Тачч кратко рапортува:

— Всичко е наред.

— Подводницата ви чака.

— Знаем, благодаря. Лягаме на боен курс.

Джал видя и изхвърлянето на капсулата. Малкият съд изскочи като снаряд изпод носовия обтекател на ракетата и се понесе надолу, подгонен от горещия вятър на спирачните газове. Ето капсулата навлезе в атмосферата, обви се в синкавия пламък на йонизацията и изостана — от синия пламък обшивката засвети с малинова светлина и няколко секунди капсулата приличаше на зряла малина. Стремително се смаляваше, като се освети в червено, после в оранжево и накрая се отдалечи и изчезна като жълта точка.

— Висим над вас — чу се флегматичният глас на Тачч. — „Подводна мълния“, виждаме ви, готвим се да напуснем капсулата.

„В името на Пътя, поне тук всичко е наред — въздъхна командорът. — На госпожа Тачч може да се разчита. Спокойствието й е просто неправдоподобно…“

И пак защракаха клавишите и превключвателите, замигаха екраните, почтително засъскаха рапортуващи гласове. Неприятности в Малкия док — нещо се мотаят с десантния кораб и не могат да регулират люковете на десантните „чинии“. Лошокачествени акумулатори за корабните лъчемети. Съобщение от подводницата, която прие Тачч, че се е потопила и на бойна скорост се е насочила към определеното място. Малко по малко всичко се оправяше, с изключение на издирването на Нурра-Глор. Докладите на Сулверш ставаха изплашени. И гневът на командора на Пътя започна да се сменя с възхищение.

Съдете сами. Стражниците и роботите бяха претърсили всички помещения на жилищната пура, всички ъгли, складове и помещения на работилниците. С помощта на средните ремонтни роботи претърсиха целия кораб, до най-малката цепнатинка в трюмовете. Напълно отчаяни, навряха се и в радиоактивните ъгли на реакторите, пъхнаха се и в ледените резервоари на ГГ, провериха тръбата на навигационния телескоп и апаратната камера на Главния маяк, сред чиито бесни магнитни полета дори роботите едва се придвижваха.

Нурра бе изчезнал.

По средата на втория стадий от подготовката Джал прие поредния доклад на Първия ходов Диспечер, който вече бе зает с друго — ръководеше прибирането на постоянните швартове на кораба и задвижването на временните. Помощниците му, облечени в скафандри, висяха по въжетата из цялата котвена линия. И тогава командорът на Пътя изведнъж се сети къде може да е тоя проклет кург, тоя дръвник.

— Господин Първи Диспечер, питам неофициално… В стопанството ти всичко наред ли е?

Ходовият се позапъна, но отговори честно:

— Младшият Диспечер Мина получи травма при неизяснени обстоятелства, вашвидливост.

— При какви обстоятелства?

— Ъ-ъ-ъ… Удари си главата в… неизвестен предмет, вашвидливост. Там, където е доста трудно, ъ-ъ, да се удариш.

— Загуби ли съзнание?

— Тъй вярно, ваш-ш.

Сега Великия командор се запъна. Но като погледна лицето на Диспечера, престана да се запъва — на Ходовия сега не му беше до изчезналия адютант на негова предвидливост…

— Гривната му наред ли е? — направо попита командорът.

— Ъ-ъ-ъ… — През тревогата на Диспечера се прокрадваше учудване. — Гривната ли? Разбира се, вашвидливост. Ъ-ъ?…

— „Ъ-ъ“! — подигра го Джал. — Дръвници! Мина работил ли е в работилниците?

— Тъй вярно, ваш-ш…

— Насекоми! Спъвате се в собствените си роботи! — изфуча командорът и изключи връзката.

Младшият Диспечер Мина… Джал го помнеше — един такъв върлинест. На ръст е колкото Глор, и телосложението му е подходящо. Работил е в работилниците, има под ръка скафандър. Съобразителният Нурра е видял всичко това, зарадвал се е, цапардосал е Мина с нещо тежко. Да предположим — с ръка. Лапите на бившия Глор са доста тежки… След това, разбира се, се е опитал да свали гривната на жертвата си. По правило гривните не се свалят. Но за Нурра правилата са празна работа… Добре, че не е откъснал ръката на оня нещастник… „Престъпникът е примъкнал до господин Диспечера контейнера с неговия собствен скафандър и е отворил споменатия контейнер с гривната на споменатия Диспечер Мина“ — по навик формулира командорът. Добре, че господа стражниците са непоправими дръвници, да ги срази гневът на Пътя…

„Гледай го ти тоя Нурра! — за стотен път си помисли командорът на Пътя. — Съобразил е, че Стражата няма да го търси извън борда, при това в чужд скафандър.“ Защото скафандърът е неприкосновен. Защото в Космоса излизат или на въже, или на локаторен лъч — с една дума, завързани. Да се изгубиш в Космоса е по-лесно, отколкото да произнесеш „в името на Пътя“. Едно погрешно движение и отлиташ в необятното нищо, изчезваш, потъваш — край… Правилото „в Космоса нито крачка без въже“ се изпълнява безпрекословно. И кой друг освен Нурра ще се реши да нахлузи чужд скафандър? Пак се повтаряше онова, което се случи в Старата Кула. Стражата не търсеше там, където според нея никой няма да се крие…

За Нурра правилата са празна работа… Какво да прави? Когато най-сетне го хванат в Космоса, разярените офицери тихомълком ще го пъхнат в Изчислителя. И няма да докладват на Шефа. Ах и ах, мер-рзавец…

Командорът пощрака с челюсти и пак потъна в електронната стихия. Едва ли не за първи път се възползува от клавиша „Комутатор за индивидуална връзка“, прибави индексите „Скафандър“ и „Принудително повикване“. Като сумтеше нетърпеливо и придържаше бутона „Качество на тембъра“, извика Диспечера Мина на глас, за да може мерзавецът да го познае и да му отговори. И той отговори. Нагло, весело изщрака:

— А, спомни ли си за приятелчето, чуждопла…

— Млък! — изсъска командорът. — Ще те разпраша, ще те унищожа!

— Хайде де, хайде — подкани го Нурра. — Унищожи ме…

— Млък! Веднага се връщай, влизай и върви при Сулверш!…

За съжаление от гняв му секна дъхът и мерзавецът успя да вмъкне кратка характеристика на началника на Стражата.

— Млък! Той ще те доведе при мене, др-ръвник!

— Ами, ще ме доведе… Я слушай!…

— Яви се незабавно! — На пулта мигаше повикване по резервния канал, определен за „Подводната мълния“. — Бързай!

Като фучеше и се задъхваше, той включи подводницата и веднага забрави за непокорния каторжник.

Изстрелът

Подводницата се движеше под океанските вълни. Черната, мазна вода ревеше и се завърташе в невидими в тъмнината вихри — двигателите на атомния кораб работеха на пълна мощност, като плюеха през ходовите си сопла хиляди тонове вода. Когато двата часа боен ход изминаха, Тачч предаде на командира ролката с магнитофонния запис и нареди да я сложат в големия хидрофон. Командирът се подчини без сянка от съмнение и госпожа Тачч леко се подсмихна. Спомни си поръката на командора на Пътя — в случай на необходимост да използува сила. Къде ти! Командорът сякаш бе забравил колко силно е въздействието на думите „заповед на Великия“ и че само на неговото равнище — Великия Диспечер и Великия Десантник — биха могли да му окажат съпротива, а простосмъртните и даже Безсмъртните като Шефа на двете Стражи няма да посмеят да оспорват заповедите му.

Поведението на командора беше неразбираемо и нелогично. Беше разкрил заговор и можеше с един удар да се отърве от всичките си врагове, а ги помилва. Ако беше изпратил нея, Тачч, в Изчислителя, щеше да намери и Мислещия на Ник. А предпочете да се откаже от собственото си тяло. Непонятно. Наивно великодушие. Е добре, тя ще намери Джерф, ще върне на Джал кристала на госпожа Ник и ще си поиска обещаното. Да се откаже от обещанието си Джал… „Няма да посмее? — мислеше Тачч. — Не, тук има нещо друго.“

Досещаше се, че с Великия командор нещо не е наред. Че госпожа Ник не е никаква монтажничка, че самият командор на Пътя е някой друг, но това не я засягаше. Тя ще си получи своето. Колкото по-двойнствено е положението на командора, толкова по-добре за нея и за Номдал.

Предавателите работеха, разтърсвайки водата. Дори специалист би могъл да се закълне, че крещи истински сумун. Но ако успееше да надзърне в дълбините на Дивото море, този човек би видял любопитна гледка. Двойка сумуни с малкото си се гмурнаха в дълбокото, по-далеч от подводницата, под прикритието на подводния хребет. Няколко единаци, които обикаляха и търсеха наби, изоставиха лова и така се понесоха, сякаш ги гонеше дяволът. Не се успокоиха, докато монотонното бучене на предавателя не стихна съвсем, не се разтвори във водата, не се забрави. И само един сумун тръгна към звука…

У-р-р… У-рр-рр-р… — бръмчеше предавателят. Моряците от Стражата завършваха задължителния след скоростно придвижване оглед на кораба. Командирът бе килнал каската си на тила и се бе втренчил с неподвижни антрацитени очи в екрана на локатора. Оттам, откъдето бяха дошли, се появи светла чертичка. Госпожа Тачч заповяда: „Контраст!“ Командирът повтори: „Контраст на изображението!“ Някъде в недрата на кораба акустикът регулира изображението и Тачч проговори:

— Това не е сумун…

— Тъй вярно — рече командирът. — Това е дублиращата подводница. Охраната ни.

— Вие ли сте командир на звеното?

— Тъй вярно.

— Заповядайте на дублиращия да се отдалечи.

— Деветократно ви поднасям извиненията си — каза командирът. — Когато на борда се намира Велик, както и лице с негов сертификат, уставът ме задължава да дейсттвувам в състава на звено.

— Добре. Заповядайте на дублиращия да не предприема нищо без наше позволение. Нищо. Да легне на дрейф и да чака.

Подводничарят дословно предаде заповедта, изслуша потвърждението и се обърна към Тачч:

— Позволете да ви попитам, сумун ли вдигаме? По-ефективно ще бъде, ако слезем на още двеста стъпки. Там е студеният слой. Звукът ще мине по коридора между топлите слоеве.

— Благодаря. Спускайте се.

Като оперираха с баласта, моряците потопиха подводницата в студения слой. Тачч не обърна внимание на един на пръв поглед незначителен детайл — след потопяването изображението на втората подводница стана много по-ясно. Монтажничката гледаше към екрана, чакаше Светлоокия и в търпеливата й памет изплуваха годините на отчаяние, безкрайните хитрости, към които прибягваше и които й носеха поражения, защото Джал изглеждаше неуязвим. Помнеше всичките си хитрини, толкова наивни в началото. Самотните си търсения. Безсмислените си злодейства. Минутите, когато всичко й се струваше загубено. Веднъж един добросъвестен техник откри кристала на Номдал — нейния баща, — скрит в обшивката на Малкия Блестящ. За щастие тя беше наблизо и унищожи хлапака. Три пъти се бе възнасяла в Мислещ и три пъти Великия Прокт й помагаше да си намери тяло. Но не можеше или не искаше да й помогне в главното, кой знае? Най-сетне срещна професионален чхаг, Светлоокия. Обеща му Безсмъртие след възвръщането на стария командор на Пътя на длъжността му. По всяка вероятност Джерф беше изключителен биоелектроник. Или не беше — Тачч не се интересуваше от подробностите. Най-важното за нея беше, че е чхаг от висока класа, гений в работата си. Светлоокия например пръв се досети да използуват сумуните като скривалища.

В това отношение гигантският бръмбар-плувец бе истинска находка. Преди всичко той е неуловим. Изобщо ловът на сумуни е възможен само поради проклетия им характер и навика им да нападат. Но когато в мозъка на сумуна има Мислещ, положението става съвсем друго. Такъв сумун не се стреми към битки и лесно се измъква от атакуващите подводници. Но най-важното е, че сумунът има два мозъка. Единият управлява лявата половина на тялото му, другият — дясната. За разлика от полукълбата на мозъка на земните животни, те почти не са свързани помежду си. Сумунът може да приеме двама Мислещи, които да виждат, да усещат, да разговарят помежду си. И това вече съвсем не е заточение в кург-каторжник. Свобода, неуязвимост и добра компания — какво повече може да се иска? И достатъчно храна, защото, след като подводниците избиха няколко хиляди сумуна, набът много се бе размножил. Светлоокия наистина е гений в своята работа… Сега и той се бе възползувал от убежището във водния звяр; него викаше условният сигнал на хидрофона. Тачч бе подготвила за Светлоокия сумуна, който сега изплува иззад подводния хребет и се приближаваше към подводницата, още преди началото на операцията с Глор. Това стана в присъствието на Сьовка и Машка — тогава сумунът ги атакува в морето, едва не ги потопи, а самият той беше „убит“. Госпожа Тачч бе вкарала в триъгълната му кратуна не снаряд, а „посредник“ с Мислещ-съучастник. Нямаше друг начин. Първо изстреля където падне ампула с приспивателно. После точно в средата на главата — „посредник“. Такъв бе „ловът“ на монтажничката Тачч, а си бе поканила компания само за отвличане на вниманието. Така обясни и на командора. Беше сигурна, че Джерф се е скрил в звяра, като е оставил Мислещия на Машка в бота, потопен някъде в океана. Впрочем това бяха само предположения. Мъничкият кристал би могъл да бъде скрит където и да е.

— Разрешете да доложа, сумун! — каза старшият офицер.

В южния сектор на екрана се бе появило овално петънце — животното уверено се приближаваше откъм открито море. Джерф! Хидрофоните приеха късите, ревящи сигнали — договорената със Светлоокия парола… Но какво прави той?! Насочва се към дублиращата подводница!

Тачч извика:

— Пълен напред на изток!

Командирът повтори заповедта. Корабът потегли, набирайки скорост.

По една нещастна случайност сумунът бе излязъл точно на продължението на правата между двете подводници и бе решил, че повикването е отправено от по-близката до него, дублиращата. Двете лодки висяха в „звуковия коридор“, в пласта на студената вода, и Джерф не бе успял да определи разстоянието до източника на звука.

— Господин капитан, наредете на дублиращия да не предприема нищо! — каза Тачч. — Категорично нищо!

— Слушам! Три-осем! Вика водачът!

Радиото изщрака и панически закрещя:

— Водач, тук три-осем! Атакува ни сумун! Аз…

— Остави! — кресна командирът. — Три-осем!

Вместо отговор удари глух, много далечен взрив. Командирът спря двигателя и каза:

— Бойно торпедо. Вашият звяр е разкъсан на парчета, госпожо монтажничке.

Сам срещу всички

Най-добрият начин да събориш човек е да го блъснеш два пъти поред в раменете. Сьовка още не бе успял да осъзнае, че Джерф е загинал, когато „поздравителната пластинка“ отговори на повикването му и предаде друга убийствена новина. Веществото, което екранира Машка, не съдържа атмосферен въздух. Машка е скрита под броня, но в Космоса. Преди минута командорът бе наредил на Тачч да търси бота. Да претърси цялото крайбрежие, но да го намери. Сега не знаеше какво да прави. Двойният удар го бе съборил и той не можеше да се изправи веднага. Късметът го бе напуснал… Всичко отиваше по дяволите. Ненавистта на двамата старши Велики, от която досега не се страхуваше, скоро щеше да стане реална заплаха. Кой знае колко дни ще отидат в търсене, след като го няма Джерф? Може би не дни, а години… Може би поколения. И колко дълго ще може да надхитрява Диспечера и Десантника?

В дока се готвеха за тържество. Роботите лъскаха осветителните панели. По коридорите се движеха парадни шлемове с гребени, парадни ръкавици от златист шеврон, новички комбинезони. До излизането на кораба оставаха броени часове. В приемната на Великия командор се тълпяха важни господа. Командорът на Пътя не приемаше: Сьовка се чувствуваше смазан. Вече за хиляден път се проклинаше, че е недооценил Джерф. Знаеше, че трябва да реши — сега, преди да е настъпил заключителният стадий на подготовката. И не можеше да се принуди да действува. Тогава с него се зае командорът на Пътя. Той би трябвало страстно да желае поражението на Сьовка, но подчиненият Мислещ иска същото, което и стопанинът му. Джал заядливо попита: „Дойде време да бягаш, а?“

Сьовка не можеше да избяга, да изостави безпомощната Машка тук.

„Дръвник! — назидателно отбеляза командорът. — Себе си трябва да спасяваш, себе си… Другите нека сами да се спасяват. Не искаш ли? Странно, кълна се в шлема и обувките си… Ти разбираш ли, че тя е в кораба?“

Сьовка разбираше.

„Корабът ще тръгне на изпитания, а после — в експедиция. Как ще я намериш, дръвник? А-а, независимо от всичко ти искаш да провалиш изпитанията и да задържиш кораба, така ли? Според замисления план? А знаеш ли къде ще отидеш после?“

Сьовка знаеше — в Изчислителя… Оттам — под дулото на разпрашителя. Даже да задържи кораба, пак няма да успее бързо да намери Машка. Ще загинат и двамата. Като орех-близнак под чук. Сьовка не можеше да избяга, но не можеше и да действува. Само да седи и да чака. Да чака.

„Зависи какво чакаш — рече командорът. — Чуй за какво си говорят в приемната хората от свитата ни… Не, комонсе! Сега вече е късно да се чака, във всички случаи ще ни пъхнат в Изчислителя. Да атакуваме! Да изпоплашим всички дръвници Велики, за да си кротуват и да не смеят да гъкнат! Под нокът! В края на краищата за три-четири денонощия корабът може да бъде основно претърсен…“

„Ама той е прав, тоя стар интригант“ — помисли си Сьовка и раздвоението се прекрати. Трябва да се реши на диверсия. Да задържи кораба. Да сплаши Великите, като пусне в ход скритите козове. А докато Великия Диспечер и Великия Десантник се отбраняват от обвиненията на Джал, да открие Машка в кораба.

Още няколко минути командорът на Пътя мисли, преценява, претегля шансовете. После решително включи връзката и извика Шефа на двете Стражи.

Гаргок изглеждаше зле. Даже каската му не бе сложена толкова дръзко, както друг път. Какво пък, още по-добре… Като се облегна с гърди на пулта, командорът на Пътя тайнствено прошепна:

— Слушай, Гар… Странни работи, момче… Провери детекторите, които се намериха в моята ракета, дали съответствуват на матрицата на Номдал, моя предшественик. М-м-да-а. Доложи резултатите.

Без да дочака отговор, изключи връзката и позвъни на Нул. Между впрочем, би искал да знае откъде Шефа ще намери матрицата на Номдал? Хе-хе… А, ето го и негова смелост Великия Десантник — вежлив, любезен, — вижте го само как се радва!

— Ваша предвидли-ивост! — радостно пропя Нул.

— Да-да, и така нататък — изфуча Джал. — Все на маяка ли си седиш?

Десантника веднага схвана, че подчертаната безцеремонност на Третия Велик не е случайна, и смени радостната си физиономия с дружески-загрижена:

— Джал, скъпи, да не си нещо разтревожен?

— Аз? В името на Пътя, от какво? Докато матрицата е при тебе, няма от какво да се безпокоя. Ние сме приятели, нали така?…

Нул в паника подскочи. Погледна под екрана. А, гледаш дали свети екранът за секретност!

— Не се притеснявай, скъпи мой — рече командорът. — Никой не ни чува. Обаче… Разбра ли?

— Раз-брах — измънка Десантника. — Раз…

— Е, тогава се дръж прилично. М-да-а. Моля ти се, не изхвърляй матрицата от сейфа си, може и да потрябва. Плавен Път!

Като приключи с Десантника, Джал понечи да позвъни и на Великия Диспечер, но се отказа. Този разбойник не можеш да го сплашиш. Нека Шефа сам да му докладва за ръкавиците на Номдал и за изчезналата матрица. За умния Прокт и това предупреждение е достатъчно.

Оставаше само Сулверш. „Верният Сул, нищожното комарче, какво е той пред нас, едрите хищници! — помисли си командорът. — Обаче Сул може да ми развали играта и трябва да бъде окончателно обезвреден. Макар че ще бъде жалко.“

— Началника на Стражата при мене! — заповяда той и когато Сулверш се яви пред ясния му поглед, нареди: — Посрещни господин Глор в централната шлюзова и го придружи тук, в кабинета ми.

Офицерът никак не се учуди. Мрачно изкозирува и се гмурна в люка. Това безметежно-мрачно поведение ясно показваше: сигурен е, че негова предвидливост сътрудничи с „Глор“; Точно такава реакция бе необходима на командора на Пътя. И той си помисли, че всички номера на избягалия каторжник са все неуместни и едновременно с това винаги навреме. По-добре не можеше и да се измисли…

Облегна се в удобното кресло. Провери наум дали всичко е направено. Да, всичко. Почти беше забравил за госпожа Тачч. Във всеки случай малко се поучуди, когато тя се появи в кабинета му и помоли за разрешение да докладва за събитията.

Салютът

Командорът каза:

— Да оставим формалностите. Съчувствувам ви за загубата. Направихте каквото можахте, благодаря.

Тачч му отвърна с недоверчив поглед. О, велики небеса! Тя си мисли, че Джал е организирал убийството на Светлоокия!

— Обещанието ще бъде изпълнено, госпожа Тачч. Повтарям, вие направихте всичко, което беше възможно при дадените обстоятелства. Сега ми е необходима помощта ви. — Той се наведе над пулта. — Господа Сулверш и Клагг, при мене!

Стражниците се качиха в кабинета. Джал се обърна към Сулверш:

— Заповядах ви да доведете господин Глор? Къде е той?

— В карцера, вашвидливост!

— Ти не си изпълнил заповедта ми.

— Позволете да доложа, е, това е невъзможно.

— Ваша предвидливост! — натъртено каза командорът.

— Това е невъзможно, вашвидливост — покорно повтори офицерът с метален бас.

— Обаждал ли си се на Шефа?

— Да, вашвидливост.

— Какво ти заповяда той?

— Да не се правя на умен. Да изпълнявам заповедите на вашвидливост.

— Тогава защо не ги изпълняваш? М-м-а?

Сулверш пое пълни гърди въздух и рапортува:

— Глор е вампир, държавен престъпник, мястото му е в поста за разпит в Изчислителя. Тъй като ме принуждават да, е, да изпълнявам, аз отказвам. Готов съм, е, да понеса — пое си дъх — наказание. Аз отказвам, ваша предвидливост!

Клагг тихо щракна от ужас и възхищение. Началникът на Стражата откопча колана с лъчемета, направи крачка напред и сложи оръжието в краката на командора на Пътя. И Великия с жест заповяда на Клагг да вдигне това оръжие. В известен смисъл да вземе Сулверш под стража! А какво ще стане после? Нима онова?

Командорът на Пътя стана, пристъпи от крак на крак и каза с тъжно удовлетворение:

— Сул, момчето ми… Радвам се, че не съм се излъгал в тебе. Да. Ако, м-да, всички изпълняваха дълга си така, сега Пътя нямаше да бъде изправен пред… С една дума, ти си юначага, кълна се в черните небеса!

— Ще се старая, ваш-ш? — излая Сулверш.

Лицето на Клагг пак изобрази страх — сега началникът на Стражата ще му даде да се разбере, само да свърши този спектакъл!

Приклекна, готов да скочи към Сулверш и да му подаде оръжието. Но командорът заповяда:

— Конвой, тук! Господин Клагг!

— Ко!… Конвой в кабинета на нъвид-вост! — изкудкудяка Клагг и като се спъваше в каишката на лъчемета, за всеки случай застана „мирно“. Изтракаха обувките на конвоя. „Спектакъл, спектакъл! — блъскаше се в главата на господин офицера. — В името на Пътя, какво ще стане?!“

— Ние, Третия Велик, командорът на Пътя Джал Осми! В името на Пътя, неговата правота и величие… — с твърд глас, но равно, без никакъв патос заговори командорът и Клагг се изправи, засия — ставаше онова, — заповядваме! Балогът, именуван Сулверш, обвинен в бунт, да се задържи… Заповядваме! Под страх от най-тежка немилост пред Тримата Велики да не му се оказва помощ, да не се подкрепя и да не се ободрява. Тази заповед трябва да се изпълнява!

Конвоят гракна:

— В името на Пътя!

Клагг също, с малко закъснение. Формулата на обвинението е произнесена! Ето я кариерата! Подскочи към бившия си началник, щракна белезниците на големите му, покорни ръце и изкомандува:

— Конвой, кръгом! В карцера! — И се учуди още веднъж, едва не припадна.

Командорът на Пътя изпрати арестувания с пълен салют, като по този начин го ободряваше, нарушавайки собствената си заповед.

Съвсем объркан, Клагг конвоира бившия си началник в карцера и доведе оттам Нурра-Глор, като по собствена инициатива му върна гривната и оръжието.

Тъкмо навреме

Командорът каза:

— Яви ли се, дръвнико! Допълзя ли, главоного насекомо! Господин началник на Стражата, можете да се върнете към задълженията си!

Нурра заизвива: „Благодетелю!“. За щастие възторженият Клагг заглуши неприличието му с войнишкото си „Слушам!“, а командорът предвидливо бе отпратил госпожа Тачч да се оправя в приемната и да подреди опашката. Веднага щом капакът на люка се затвори след Клагг, Нурра се пльосна на килима, почеса се и замислено произнесе:

— Ти май нещо… съвсем си се смъкнал. Ух, как ме сърби! Свикнал съм, разбираш ли, да се чеша със средните лапи, а тук — смигзи. Не стигам.

Джал мълчешком, злобно го вдигна за предницата на комбинезона, погледна го в блажената муцуна и леко го ухапа — за сплашване.

— Проклет главоног боклук! Ти защо поиска разрешение да излезеш?

— Къде съм искал да излизам? — озъби се Нурра.

Гледай ти! И хапе!

— В кораба.

На лицето на Нурра бе изписано пълно недоумение.

„Значи съм сгрешил — помисли си Джал. — Е, невъзможно е всичко да се предвиди. Добре. Добре поне, че предвидих бунта на приятеля Сулверш. И какво ли още не предвидих. Стига толкова…“

В този момент Нурра се пльосна на пода и започна да вие:

— Ър-роу! Аз съм жалък, безмозъчен неск! — Огромният мъжага в син комбинезон се въргаляше по килима и сам си биеше шамари с огромните си длани. — Спомних си, спомних си! Твоят приятел — в кораба е!

Машка… Машка… В гърдите на Сьовка нещо запя като малко органче — Машка! Безсмислено се засуети, като хващаше ту оръжието, ту ръкавиците си и в движение питаше:

— Къде?!

— В ремонтната камера, в „посредника“! Още като водехме Сулверш, забелязах — единият Мислещ май нещо жълтее…

— Е-е?! Жълтее!

— В открит „посредник“ е. Аз, значи, като ми разказа, тръгнах. Ама не стигнах. Ръкавиците ми не бяха по образеца, нали разбираш…

— Да вървим! По-бързо де!

— Не — рече Нурра. — На тебе не ти прилича да отиваш…

— Да вървим, ти казвам!

— Не. Ти вече ги забърка тука едни, докара го до извънредно положение… Всички екрани на кораба ще показват личността ти.

— Какво да правим?

— Изпрати госпожището — рече Нурра.

— Кого?

— Госпожището. Тачч тоест… Ще я прехвърлим в нея. Изпрати нея и мене, ър-роу… Аз ще се р-разпоре-дя!

Когато на Нурра му идваше умът в главата, даваше добри съвети. Наистина, как можеш да се убедиш, че жълтеникавият Мислещ принадлежи на Машка, ако не го прехвърлиш? А къде другаде да направиш прехвърлянето, ако не в трюма с десантните „посредници“? А от друга страна, Нурра си е пак с парадните ръкавици, тоест обикновени пластмасови калъфи без детектори. При влизането в трюма роботът пак ще го задържи. Но Тачч има сертификат… И все пак е рисковано. Тачч веднага ще съобрази, че Глор е подменен. Достатъчен е един въпрос за миналото в Монтажната и ще разбере. Ах и ах, не би искал да я забърква в тази работа! Пък и отгоре на всичко на Сьовка му беше противно. Безпощадната хватка на командора на Пътя беше необходима, абсолютно необходима — няма спор… Но на Сьовка му беше неприятно да чувствува, че и той самият става студено-безпощаден, фалшив — тича по кабинета, радва се, не, още не смее да се радва, но вече пресмята, преценява през чий труп да мине, за да отърве Машка. Списъкът продължаваше да се увеличава: Джерф загина, Ник и Глор загубиха телата си, Сулверш ще отиде под съд, наред е Клагг, а сега и Тачч. В името на Пътя, забрави себе си — Джал… Един вече загина, останалите са обречени. Несъзнателно пипна „поздравителната пластинка“. Повъртя я в пръстите си — Нурра с детско любопитство се загледа в рисунката.

— Какво е това, благодетелю?

Той предано следеше лутанията на благодетеля си. Сьовка скри пластинката, потупа го по гърба. Ех, ти, утешител, безпътна душица… Прав си, ще направя както ти казваш. С какъвто се събереш — такъв ставаш.

Извика госпожа Тачч. Извади Мислещия на Железния Рог. Заговори:

— Госпожа Тачч, вие виждате своя… — реши да не произнася думата „Мислещ“ излишно. — Заедно с господин Глор ще отидете в товарния трюм на кораба и ще проверите дали ви връщам истинския предмет. Ясно ли ви е всичко?

— Да, ваша предвидливост.

— Сертификатът ми у вас ли е?

— Да, ваша предвидливост.

— Ще го покажете при влизането в трюма. Както виждате, ръкавиците на господин Глор не са по образеца.

— Слушам.

Тачч и Нурра стояха пред командора с еднакви каменни лица. Тачч си мислеше за своето, Нурра — за своето.

— Господин Глор е открил това, което загубих — рече командорът.

— Така ли? — каза Тачч. — Къде?

— В трюма. В работилницата. Господин Глор! Ще връчите предмета на госпожа Тачч на място. Вземете… Всичко ли ви е ясно?

— Всичко, вашвидливост!

— Не ви задържам повече. Дръжте непрекъснато връзка с мен.

Адютантите козируваха и тръгнаха. Като се обърна, Нурра едва чуто произнесе „щрак-щрак“, както тогава, в трюма, при „прехвърлянето с манекен“. Кълна се в мълниите от всички цветове и видове, когато се замисля някаква интрига, той става съобразителен като Изчислител…

В кабинета се качи господин Клагг, новоизлюпеният началник на Стражата. Джал нареди:

— Започвайте приемането.

Работата си е работа

Пръв прие началника на Студения. Утвърди графика на зареждането. Това му отне няколко секунди — графикът винаги е еднакъв. В буксирната ниша, която се намира в кърмата на кораба, се вкарва буксирната ракета. Роботите свалят и последните швартове, които съединяват кораба с Главния док. Пилотът на буксира включва двигателите и тръгва към Студения. В кораба следва команда за зареждане. Маршрутът отнема малко повече от един час. Най-голямото изкуство е да се швартова корабът към пристана на Студения. Сложността на швартовката се състои в това, че двете грамади — корабът и спътникът — са принудени да се стиковат на тягата на буксирната ракета. Гравитаторът на кораба още не е зареден с хелий, а не може да се използува Гравитаторът на спътника, тъй като масата на кораба е по-голяма от тая на спътника. Ако се опита да притегли кораба, Студения ще излезе от орбитата си.

След швартовката започва зареждането (командорът подписа атестатите за течния газ). По тройна тръба от хранилището в кораба се изпомпват цели езера течен хелий, кислород и водород. Зареждането трае два часа, а после корабът отива на ходови изпитания.

— Разрешете да попитам на кого ваша предвидливост ще довери буксировката? — осведоми се началникът на Студения.

— Още не съм утвърдил… — изфуча командорът на Пътя.

Това не беше празен въпрос. При швартовката пилотът на буксира е длъжен плавно да приближи космическата грамада до Студения — масата на покой е осемдесет хиляди тона. Плавно, плавно, тъй като и най-малкият сблъсък ще смаже пристана, ще огъне тръбопроводите и зареждането няма да се състои. А ако пилотът не улучи и удари с борда си хранилището, ще стане катастрофа. Стените на сферата ще се спукат като мокра хартия и целият запас от течни газове ще отлети в космическата пустош. Гигантски загуби! Запасът от хелий за един кораб се създава в продължение на стотина местни денонощия. Но загубата на газа е половин беда. Заедно кислородът и водородът, образуват гърмяща смес. Всъщност това е най-ефективният взрив в природата и той може да гръмне и от най-дребната причина. Швартовите работи се затрудняват и от това, че се провеждат в тъмнина, откъм нощната страна на планетата — слънчевите лъчи са нежелателни. Сместа от кислород и водород се взривява и от слънчевата светлина. Дяволско нещо е тази смес… Да, по време на швартовка и зареждане Пълния командор, началникът на Студения, изплащаше с лихвите почетната си длъжност. Командорът на Пътя си размени с него церемониален салют — до края на зареждането вече нямаше да се видят.

Нурра доложи — вече са преминали през контролния пункт и вървят към трюма. Появи се другият Пълен командор — шефът на авиаторския състав. Командорът на Пътя утвърди пилота-буксировач: Тафа, инженер-пилот трети разряд; плебей, най-добрият ракетен пилот на Близкия Космос. Шеф-пилотът внимателно прибра пластинката с назначението и се осведоми:

— Ваша предвидливост ще тръгне ли с буксировача?

— Разбира се. В името на Пътя!

— В името на Пътя!

Шефът на авиаторския състав изпълни особено почтително приклякане. Всички знаеха, че командорът на Пътя не е случаен пилот. Много добре, че всеки път се наема да подсигурява буксировача.

А Сьовка си помисли: може би пилотът трети разряд Тафа ще бъде последното живо същество, което ще видя. Жалко. Честна дума, никак не му се умираше, но въпреки всичко трябва да се изпълни замисленото. В момента на швартовката ще прибави тяга, корабът леко ще се извие и ще удари с кърмата си хранилището. Възможно е да не последва взрив. Газовият облак би трябвало да се сгъсти и да се нагрее — за това е необходимо време. Но на Великия Диспечер, който наблюдава швартовката на екрана си, са му нужни само две секунди, за да разбере кой е виновен за катастрофата. И още две секунди, за да заповяда: „Смърт!“ На Великия Десантник ще са му необходими десетина секунди повече. Той преди всичко ще пресметне дали му е изгодно да извика: „Смърт!“ И пилотът ще удари. И стражниците, трополейки с обувки, ще се хвърлят към люка, с лакейска радост ще измъкнат тялото на командора на Пътя, простреляно от лъча, и…

Не мисли за това, рече си Сьовка. Остави това. Корабът ще излезе сто денонощия по-късно — това е важното. Сто денонощия! А ако се взриви, още шестдесет. Не по-малко от шестдесет ще отидат за построяването на ново хранилище. Все едно няма да се сдържиш. Дали Машка ще се намери, или не — ти ще натиснеш педала на тягата. Познавам те.

Нурра доложи:

— В камерата сме. Пристъпваме…

Яви се шефът на Космическата Стража със списъка на чиновете, допуснати при зареждането. Първи в списъка бяха тримата старши офицери, същите, които са поставени при люка на буксировача. Командорът на Пътя притисна гривната си към списъка. Утвърдено.

Изведнъж си помисли, че Нурра е летял на „бупове“-те. Опитен пилот… Дали да не го сложи на щурвала и да му нареди… направи там последното „щрак-щрак“, а аз ще се кача на кораба като пътник и ще осигуря безопасността ти? „Не, да не си посмял дори да си помислиш за това, че ще ти изкарам душата!“ — Сьовка сгълча Джал, сякаш той му беше подсказал гадната мисъл. Оказа се, че било много удобно да си имаш второ съзнание. Стоварваш всичко на него. Нали по никакъв начин не може да се защити…

— Връщаме се — рече в наушниците Нурра.

— Как е тя?! — извика Сьовка.

— Връщаме се — повтори гласът.

Сьовка скочи. Седна. С безсмислен поглед се втренчи в екрана, където се разгръщаше гледката на подготовката за великото събитие — излизането на кораба от Главния док. Със сини полегати кръстове един след друг се зачеркваха планетните космодруми — всички ракети са приети в шахтите. Зелен оставаше само правоъгълникът на космодрума на Стражата — патрулните ракети закъсняват с излитането. И веднага върху зеленото поле блесна пулсираща бяла звезда — стартът на звено от три ракети. Командорът автоматично прехвърли погледа си върху екрана на орбитите на Близкия Космос. Там пълзеше бял триъгълник — звеното излизаше на орбита. А от космодрума вече стартираше следващата тройка и контурът му стана небесносин. Още две тройки — стана червен. Графикът се обагряше като залеза на Малкото Слънце. Сьовка си помисли: цветът на войната. Къде е Нурра, защо се бавят?

Върху пластинката, която през цялото време държеше в ръце, се появи нов текст: „При излизането в Космоса моля да вземете със себе си изкуствено тяло без Мислещ.“

Странен съвет, помисли си командорът на Пътя. Нареди да приготвят пит. Нямаше време да мисли защо на Учителя му е дотрябвал пит, пък и отгоре на всичко без Мислещ.

По орбиталния екран се задвижи ромбче — буксиращата ракета тръгва към кораба. Студения доложи за края на подготовката. В този момент роботът пазач пред входа на кабинета на командора на Пътя, подчинявайки се на беззвучна заповед отвън, подскочи към капака и го вдигна.

Земя. Инверторът на пространството

От стените миришеше на борова смола. Дъските, с които бяха облицовани стените, бяха нови, златисти. В широкия светъл прозорец се провираха борови клонки и надничаше любопитен щиглец. А по средата на мръсния, отдавна немит и неметен под на тази прекрасна стая — на горния етаж на вилата на Гуров — се помещаваше някакъв апарат, също толкова неуместен в боровата тишина, колкото картечница посред ягодова леха. Приличаше на купчина вторични суровини. Учуденият поглед зърваше сред хаоса от детайли ту стар радиопредавател с побеляло от времето шаси, ту гирлянд от полупроводници, ту медна спирала. В дълбочината просветваше в зеленикаво керамиката на шестзаряден „посредник“. Всичко това бе скупчено около един рупор, споен от консервни кутии и насочен към тавана. Майсторът не си бе направил труда да подреди всички ламарини от едната страна и повърхността на рупора беше петниста като картата на Африка. Сред полетата от бяла ламарина се синееха откъслеци от думи „тлант“, „марин“ и „ска сар“. И още вълни, мрежа и рибя опашка.

„Атлантическа сардина, маринована“ — разбра Зернов и попита със съмнение в гласа:

— Това ли е вашият инвертор?

— Това е инверторът на пространството — отвърна Иван Кузмич.

Зернов изхъмка. Предпазливо надникна в рупора — беше покрит с най-малко едноседмичен прах. На дъното спеше нощна пеперуда гуляйджийка.

Учителя не обръщаше внимание на важния гост. По същия начин не забелязваше и пазачите си — двамата офицери, прикрепени към него от Центъра. Тъпчеше на едно място около инвертора, като от време на време пъхаше главата си вътре, между двете алуминиеви чинии. Такива чинии има в долнопробните закусвални.

Всичко това приличаше на мистификация, на специално измислен номер. Но преди три денонощия и схемата на детектора — устройството за откриване на Десантниците — изглеждаше мистична…

Началникът на Центъра седна в ъгълчето, запуши, като поглеждаше към тила на Десантника. Беше притеснение, това не го учудваше и не го унижаваше. През последните три денонощия се научи на много неща. През онази паметна нощ Иван Кузмич заедно с Благоволин преведоха схемата на земен технически език — начертаха я на лист хартия. Учените електроници се заловиха да осмислят схемата, а Иван Кузмич незабавно се върна тук, на вилата. През онази нощ Центърът не можа да командирова никого от инженерите с Учителя. Във вилата прокараха телефон и поставиха охрана. Но Десантника не се опитваше да бяга — непрекъснато стоеше край инвертора, почти не ядеше и не заспа нито за миг — чакаше съобщения от разузнавачите си. През това време в Н… кипеше работа. Щом схемата бе разшифрована, по града хукнаха пратеници. В четири и в пет, и в шест часа сутринта будеха специалисти, главни инженери на заводи и институти, снабдители. Разпечатваха складове. Коли докарваха в Центъра картонени и пластмасови кутии с полупроводникови прибори, радиолампи, микромодули, трансформатори, трептящи кръгове — голямата стая бе превърната в склад. Бригада от най-добрите радиотехници в града се настани на долния етаж на вилата. Веднага започнаха сглобяване на детекторите. Трябваше да смогнат за едно денонощие. По някакво чудо Зернов успя да извоюва това денонощие… То започна в три часа през нощта с официално обаждане „отгоре“ и за Зернов настъпи истински ад. Нямаха право да не успеят. По-късно приятелите му го питаха: Луда главо, как можа да рискуваш така? Срещу нищо, срещу непотвърдените думи на някаква съвсем тъмна личност, без твърди доказателства да спреш извънредните мероприятия? Михаил Тихонович се отърваваше с шеги — победителите не ги съдят… Само Анна Егоровна знаеше какво му струваше това денонощие. Скришно от всички през всеки два часа му мереше кръвното налягане и му слагаше инжекции. Дванадесет пъти през това денонощие. Двадесет и четири часа началникът на Центъра прекара между телефона и телекса — на техниците им липсваше ту едно, ту друго и Зернов уреждаше, нареждаше, искаше, молеше, изпращаше още пратеници и пълномощници. За сглобяването на детекторите бе определил двадесет часа и нито минута повече. Радиотехниците работеха с луди темпове. Почиваха само когато имаше прекъсвания в снабдяването — заспиваха веднага, на масите, без да изключват поялниците. Тогава и Благоволин слизаше в бюфета за поредния термос с кафе. И Дмитрий Алексеевич като Зернов не беше мигнал. Молеха го да си почине, но той боботеше:

— Нищо, нищо. Докато бях арестуван, спах цяла седмица…

Не смогнаха за двадесет часа. Едва след едно денонощие, към три часа през нощта на четиридесетия ден детекторите бяха готови. Два екземпляра. Нескопосани сандъци с размерите на стар грамофон, ужасно тежки. Иля Михайлович тичешком рече на Зернов:

— Нищо, че са тежки, Михаил Тихонович. Ако засвирят, веднага ще започнем да сглобяваме портативни.

На ярката светлина лицата им изглеждаха зелени. Като се суетяха и си пречеха един на друг, кибернетиците развиваха проводници, включваха уреди. Возеха на колички огромни осцилографи. Започна регулирането на детекторите. Зернов позвъни на председателя на комитета и помоли за отсрочка. След пет часа бе длъжен да доложи окончателно — може ли да се разчита на детекторите, или… „Какво ти! Тогава вече няма да има никакво «или», Михаил Тихонович“ — рече си той. Отиде в кабинета си, изключи всички телефони, тръшна се на дивана и заспа.

Събуди го Благоволин. Лицето на физика бе осветено от кисела дъжделива светлина — осем часът сутринта. Времето бе изтекло.

— Защо не ме събудихте по-рано?

— Нямаше нужда, Михаил Тихонович.

— Регулирахте ли го?

— Регулирахме го. Трябва да го изпитаме.

— Предайте — в осем и двадесет започваме.

По покрива трополеше гаден, безконечен дъжд. Мръщейки се, Зернов изтърпя сутрешната инжекция. Обади се на Георгий Лукич и доложи за началото на проверката. През вратата надникна сервитьорката със закуската — Зернов така я изгледа, че тя изчезна на секундата. А той извади от сейфа шестзарядния „посредник“ и извика по селектора двама младши офицери от оперативната група.

Черната работа трябва да си я вършиш сам, помисли си той. Лейтенантите бяха доброволци за изпълнението на опасната задача. Не бяха им съобщили в какво се състои. Просто опасна задача. Работата в Центъра беше такава — непрекъснати изморителни хитрости, клопки, лъжливи ходове. Тези двамата даже не знаеха, че детекторите са направени и сега ще започнат изпитанията.

Рапортуваха: „Лейтенант еди-кой си се явява по ваша заповед.“ Зернов ги покани да седнат, вдигна „посредника“ и като в миналото блесна с мигновената си реакция — два пъти дръпна дългия конец. Офицерите не успяха да разберат какво държи в ръката си. Отпуснаха глави и се опомниха Десантници.

— Аз съм Линия девета — натъртено рече Зернов. — Промъкнах се. В името на Пътя!

— В името на Пътя! — отговориха Десантниците.

— След половин час отлитаме за министерството. Ще вземем от спецсклада едноместни „посредници“ и Мислещи и ще заминем за Генералния щаб. Засега идете в лабораторията под командуването на Ганин. Ще ви извикам направо в колата. Край.

— В името на Пътя! — отвърнаха Десантниците и с войнишка стъпка излязоха от кабинета.

Присъединиха се към сътрудниците, които се бяха събрали в предната стая на лабораторията — заедно с Десантниците там имаше двадесет души.

Ганин раздаде на всички картонени номерца, обясни задачата на групата: от съседната стая ще ги викат по реда на номерата. Извиканите да влизат, без да се бавят, да вървят направо между истинската и временната шперплатова стена. Да излязат през противоположната врата, като на изхода си предадат номера.

Десантниците не се спогледаха — бяха се втренчили в полковника с уставен, прям поглед. Бяха специалисти от висока класа и разбираха, че отърваване няма. Ако бяха стопроцентово сигурни, че ги използуват като опитни зайчета, щяха да откажат да тръгнат. Но не бяха напълно сигурни. Началникът на Центъра се нарече Линия девета, с името на един от старшите в операция „Вирус“…

— Първи! — извикаха иззад вратата.

Детекторите бяха на масата, до шперплатовата преградка. Лабораторията бе претъпкана с хора, някои седяха на перваза и тишината затваряше всички като под стъклен похлупак. Освободиха кресло за Зернов, но той мръдна рамо и остана прав. Иля Михайлович, който ръководеше изпитанията, извика: „Първи!“.

Номер първи мина зад преградката — токовете му изтракаха по линолеума, затихнаха. С треперещи пръсти Иля Михайлович го отметна в протокола.

От двадесетте участници в опита само двама ще бъдат Десантници.

Мина вторият. Стиснал с една ръка брадата си, а с другата — отвертка, Благоволин се бе надвесил над уредите. Нищо. Неоновите лампи не светнаха. Тръгна третият.

В лабораторията нещо звънко изтрещя и всички се размърдаха, но лампата не светна, а в ръката на Благоволин отвертката бе станала на две половини. Беше я счупил. Някой попита: „Да усилим ли?“ Тишина. Тръгна четвъртият. Извикаха петия.

И Зернов като другите не знаеше под какви номера ще тръгнат Десантниците. Чу скърцането на вратата, надникна в мъртвото око на уреда и пръв забеляза в дъното му жълт отблясък. Стана толкова тихо, че от улицата съвсем ясно се чуваха гласовете на пенсионерките. Участникът в опита вървеше по коридора и неоновата светлина го следеше — разгоря се до пълната си мощност, трепна, започна да избледнява и когато вратата на изхода се затвори, изгасна.

Зернов се изправи. Шепнешком проговори: „Поздравявам ви, другари“ и постоя секунда, притворил очи. В коридорчето вече влизаше шестият.

Началникът на Центъра се измъкна от лабораторията, като стъпваше на пръсти. Трябваше да освободи офицерите от Десантниците. Детекторите „засвириха“! Земните хора се бяха научили да разпознават пришълците. От този момент Иван Кузмич престана да бъде съмнителен субект. Превърна се в историческа личност, дала на Земята спасение от нечутите и небивали ужаси, от губенето на себе си, повторено милиарди пъти. За такова нещо в земните езици даже няма думи… Но в този момент за Зернов практически почти нищо не се беше променило. Оня ден той чакаше края, днес — изпитанията на детекторите. Вече шест седмици поред всеки час чакаше най-страшното — доклада на ПВО за атака на ескадрата. През последното денонощие се бе движил като механична играчка, чиято пружина вече почти се е развила. И захвърли всичко, заряза разгръщащото се производство на детекторите и ето го, позеленял, съвсем изтощен, седеше пред машината, която приличаше на перпетуум-мобиле на безумен изобретател, а през прозореца надничаше любопитният щиглец.

Не му се говореше. Безсмислено беше да пита. Зад тази машина стоеше цял свят, също така недостъпен като Магелановия облак. Но службата си е служба.

— Как действува вашият инвертор? — попита Зернов.

Иван Кузмич се огледа. Изглеждаше по-зле и от Зернов — бузите му съвсем бяха хлътнали, лицето му бе пожълтяло, устните му — изпръхнали. Говореше сякаш с усилие. Правеше неочаквани паузи между думите.

— Действието? М-да… По-важен е резултатът от действието.

— Добре, резултатът?

— Предава се голям обем информация… М-да. Предава се на всякакво разстояние. Извън времето. Например Мислещ. Вие знаете, че Мислещия представлява информация, записана на кристална основа. М-да, основа… Нищо повече. Информация за състоянието на мозъчните връзки. Какво?

— Слушам ви, продължавайте.

— Това е. Инверторът предава Мислещи на всякакво разстояние. Извън времето.

— Какво означава „извън времето“?

— М-да… Как да ви… — рече Иван Кузмич. — Така… Да предположим, че изпращате сигнал на Луната. Можете да получите отговор не по-рано от две секунди. Ясно ли е?

— Разбира се. Една секунда е необходима за пътя на сигнала в една посока.

Учителя гледаше някъде в средата на инвертора.

— М-да, в една посока… До Венера това ще са минути, не помня колко. А инверторът дава отговора мигновено.

— Тоест не се губи време за изпращане на сигнала?

— Ако предпочитате — не се губи. Парадоксите на времето! Знаете ли, те са извън логиката.

— Така… А разстоянието?

— Светлинни години.

— Тогава за какво са ви кораби?

Десантника отговори веднага:

— Корабите принадлежат на Пътя. Инверторът е творение на Затворените. Пътя няма да го получи.

— Не предричайте — рече Зернов. — Всяко изобретение рано или късно става общо достояние.

Десантника сви рамене. Освен умора и равнодушие в жеста му имаше предупреждение: и вие няма да получите тази машина. И вашата планета също не е населена с ангели… Зернов мислено се съгласи с това и тъжно си помисли, че заедно с неоценимата помощ Линия девета му създаде маса грижи и го постави пред проблеми, които той нямаше право да решава. Формално бе длъжен да се добере до инвертора и да не се замисля дали върши добро, или зло… Помълча и попита:

— Казахте, че с помощта на инвертора сте успели да изпратите Мислещите на две деца на базовата планета и че тези деца засега „не знаят“ това! Как става така?

Иван Кузмич не отговори веднага. От инвертора се чу учестено цвърчене, щракане, сякаш някъде в далечината се биеха врабци. Съоръжението се обви в бяла мъгла и по нея се задвижиха знаци. След това мъглата скри Иван Кузмич. Това продължи няколко секунди. Мъглата се разсея. Иван Кузмич заговори, сякаш нищо не се бе случило:

— Ще се опитам да отговоря на въпроса ви за децата. Нали помните доклада на Бистров? Той говореше за два варианта на калкиране на разумите? Че Пътя практикува вариант, при който се унищожава оригиналът — мозъчните връзки?

Зернов вече бе свикнал с това, че Линия девета знае всичко, което е виждал и чувал Благоволин преди епизода със сапунерата. Потвърди:

— Да. Помня.

— Инверторът реализира по-сложен вариант: калкиране, без разрушаване на мозъчните връзки. Инверторът прави дубликат на разума. М-да. Дубликат, втори екземпляр. А първият безгрижно си лудува… Ето го. Моля!

Край оградата, подскачайки върху седалката на велосипеда си, мина момченце — късо подстригано, набито, с решителна мъжка брадичка. След секунда префуча момиче, даже по-скоро девойка, в тениска и шорти и с гъста, твърда на вид грива от черна коса.

— Моля — повтори Десантника. — И двамата са тук. Лудуват.

— А дубликатите — там?

— Както вече имах честта да ви обясня.

— Тогава не разбирам. Казахте, че сте длъжен да върнете децата. Но там не са те, а дубликатите им?

Линия девета вдигна ръка:

— Михаил Тихонович, ние много ценим сътрудничеството си с вас, говоря от името на Затворените. Но в някои неща, длъжен съм да ви кажа и това, вие не можете да ни разберете. Вие отъждествявате конкретната личност с конкретното тяло, неин носител, като забравяте, че личността е информация, организирана по определен начин. Не само разумът — личността като цяло. Замислете се, аз изпратих в Космоса дубликатите на личности, които по нищо не се отличават от оригиналите. По нищо! И двамата притежават пълноценен разум. Осъзнават собственото си „аз“. Живеят в настоящето, имат минало и мечтаят за бъдеще. Като ги създаваме, ние пускаме на бял свят не дубликати, а личности. И нямаме никакво право после да ги изоставим на произвола на съдбата. Тяхната гибел ще бъде също такава смърт като вашата или моята. Нещо повече, аз нямам право да ги разделям с тяхното минало, което им е скъпо. Длъжен съм да ги върна тук, иначе те така или иначе ще загинат. Ще залинеят като бор, присаден в блато. Следователно длъжен съм да ги върна на Земята и да ги обединя с личностите-оригинали. Всеки друг вариант ще бъде убийство. Е, а от практическа гледна точка… Те ще доставят сведения за Пътя, които ще ви бъдат от голяма полза. — Учителя се позасмя. — Високоморалното поведение винаги е практично, такова е моето скромно мнение. М-да. Има надежда в най-скоро време да ги върна.

— Добре, ще се радвам да се убедя — рече Зернов. — След като заговорихме за морал, вие как бихте постъпили с Мислещите на Десантниците?

— Както искате — отвърна Иван Кузмич. — Вие не сте ги канили на чаша чай. Пътя не ме интересува.

— Не изпитвате ли морална отговорност за действията му?

— Изпитвам. Затова се боря с него, м-да…

— Да, разбира се — съгласи се Зернов. — Иван Кузмич, а защо изпратихте деца — не възрастни, а деца?

Десантника с характерен жест на учител вдигна пръст.

— Това е загадъчна история, която още не съм си изяснил, макар че би трябвало… Уважаеми Михаил Тихонович, вие представяте ли си биологическия механизъм на прехвърлянето на личността?

— Не си го представям съвсем ясно, Иван Кузмич — изхитрува Зернов. — Практически аз съм работник в съвсем друга област, нали?

— М-да… Ще опитам… Грубо казано, при прехвърлянето в мозъка се образува нова мрежа нервни връзки, която формира нова личност. М-да… Излъчването на „посредника“ налага на мозъка тези нови връзки, като при това старите остават практически недокоснати. Новата личност не измества старата, те живеят заедно, съжителствуват. Но… — Учителя допря пръст до носа си, — но две личности, при това принципно различни, би трябвало да формират две различни поведения. Това е невъзможно. Поради тази причина всичко, което се нарича сила на волята, а назовавайки го по-точно, мотивация на поведението, принадлежи само на едната личност. Да я наречем ръководеща. И биологически… м-да, биологически… е предопределено така, че при прехвърлянето им в човешкия мозък личностите от народа на Пътя стават ръководещи. Но! — Той отново вдигна пръст. — Само ако този мозък е възрастен… Загадъчна история, уверявам ви! Просто не зная как да я обясня. За мен, като учител по професия, е приятно да си мисля, че мотивацията на поведението на децата е по-мощна, отколкото у възрастните… Нали разбирате?

— Да, да…

— Защо детската личност се оказва ръководеща? Може да е случайност. А може моето наивно учителско мнение да е правилно. М-да. Не зная…

— А как мислят там?

— Уф! Там! Пътя не се интересува от теории… Официалната наука просто отрича всяка възможност за поражение на Пътя. Никой не може да ни победи и толкоз! Моля да ме извините. — Иван Кузмич се приближи до инвертора, ослуша се, отстъпи. — Сега ще отговоря на въпроса ви. Трябваше да изпратя там двама души, при това такива, които без съмнение ще бъдат ръководещи личности. Без засечки. Ясно ли ви е решението? Деца. На възможно по-голяма възраст, но деца. Избрах две, които от няколко години насам бях наблюдавал по време на летните ваканции. Добри приятели, с волеви, самобитни характери. Прями. Не страхливци. Момичето е просто злато… Момчето е по-добре мотивирано, но е по-обикновено, по-обикновено… А пък здравето и на двамата — направо кремъчета! — Учителя се усмихна.

Зернов за пръв път видя, че се усмихва истински.

— И ги изпратих, дубликатите им, естествено.

— Благодаря ви за обясненията — каза Зернов. — Ако правилно съм ви разбрал, дубликатите ще се върнат?

Иван Кузмич го погледна, мрачно сви рамене:

— Правя всичко възможно, м-да… Засега не зная. Моля да ме извините, всичко хубаво! — Той пъхна глава между двете алуминиеви чинии на инвертора. Косата му запращя и се изправи.

Така завърши втората и последна среща на Зернов и Линия Девета, Десантника-инсургент.

Втората възможност

Механичният портиер вдигна капака на люка в кабинета на командора на Пътя. Отстъпи две крачки и замря. Иззад високия праг се подаде синя качулка, ръка в синя ръкавица се хвана за перваза. Безстрастните очи на монтажничката от висш разряд Тачч погледнаха към Сьовка. Тя се качи в кабинета, застана в безупречна уставна стойка, направи две уставни крачки напред, козирува с небрежна точност. След нея чинно се измъкна Нурра. Отритна робота с обувка и сам затвори люка. И се захили, подскачайки.

— Ър-роу! Ето ни и нас! Какво стоите като счупени питове?

Сьовка попита, като от вълнение едва мърдаше челюсти:

— Ти коя си?

— Монтажничката от висш разряд Тачч, ваша предвидливост — бе спокойният отговор. — Вашият инженер за поръчения.

— Коя си ти?

— Не ви разбирам добре, вашвидливост…

— Нали ти казах, че е чуждопланетянин! — превивайки се от смях, изхриптя Нурра. — Кажи й нещо по вашему, благодетелю!…

„Машка не вярва, че съм командор на Пътя“ — разбра Сьовка. Трябваше да седне. Краката не го държаха. Не можеше да говори „по вашему“. Трябваше да измисли нещо. Измърмори:

— Аз съм Шьоуа. Разбираш ли ме?

— Не, ваша предвидливост.

Наистина беше трудно да се разбере, че „Шьоуа“ означава „Сьова“… Но у Сьовка, не, у командора на Пътя се появи гадно подозрение. Че Нурра го е предал и сега му разиграва някакъв фарс. Уж, че Машка не може да го познае, а в действителност това си е предишната Тачч… Прекалено дълго се забавиха… Гадна мисъл.

Обаче реална. Попита:

— Помниш ли общото животно, което имаше дупка до кладенеца?

Лицето на Тачч моментално се промени.

— Да. Да! Помня!

— Каква му беше козината?

— То беше с бодли… — отвърна Машка.

Това беше тя, честна дума! Кой друг можеше да знае, че таралежът има бодли? И че под „общо животно“ командорът на Пътя разбира таралежа Тимофей Иванович?

После си говориха някакви глупости. Нещо като:

„Много ли те беше страх?“, „Не, сякаш бях заспала. Дойдох на себе си и гледам тебе. А ти ми казваш: «Аз съм Нурра».“

Ето защо толкова са се забавили. За последен път Машка бе видяла Сьовка в тялото на горкия Глор и съвсем се е объркала, когато Нурра й е обяснявал, че не е Сьовка и така нататък. Сега той се мотаеше из кабинета, от време на време се хилеше и подвикваше: „У-уа, изтрийте ми илюминаторите, загивам!“

Предстартовото отброяване на времето вече бе започнало. Швартовите бригади бяха пристигнали на пристаните. Укрепиха буксировача в кърмовата ниша на кораба и късметлията Тафа започна да капризничи. Мрънкането му се чуваше из целия Близък Космос: „Единадесети болт луфти“, тоест не е затегнат добре. Специалистът от низш разряд Тафа искаше да направи някой и друг фасон на господата от висшите касти — днес бе негов ден. И правеше. Извика втория си пилот, командора на Пътя, и се осведоми дали негова предвидливост ще успее да свикне с пилотското кресло… Този дързък въпрос върна Сьовка към действителността. Той е Джал Осми и засега е командор на Пътя на тази проклета планета. Този път избоботи вече с истинско добродушие:

— Без фасони, момче… Не от първо поколение съм пилот.

Обаче според разписанието вторият пилот на буксировача би трябвало да пристигне на кораба всеки момент.

Откъсна се от Машка. Бързо, поглеждайки към бушуващите екрани, обясни положението. Първата възможност — да излезе в открит Космос и да извика Учителя. На Земята ги чакат и задачата е изпълнена. Но има и втора възможност — да тръгне с кораба към Студения и да изпълни замисленото. Обясни какво именно.

Като го гледаше с непроницаемите очи на Тачч, Машка му каза:

— Трябва да чуя регламента на зареждането и да помисля.

Нурра започна възторжено да се чеше и да вие:

— Тафа ли? Онова мекотело, на което му луфтят болтовете? Пречукай го, ър-роу!

— А после?

— После ще се бием! Ще изтрепем Стражата и ще изчезнем с кораба!

— Ама че го рече, дръвник!… Бригадата за зареждането е повече от двадесет и седем души. Всички ли ще избиеш? — измърмори командорът на Пътя.

Дори не му обясни, че Космическата Стража е предвидила и опити за отвличане на корабите. Затова са вдигнати и „Ратите“. По екрана на планетната програма точно в момента минаваше звено бързи ракети — странни, гъвкави стрели с етажерки, съпроводени от дълги езици безцветни пламъци. „Ратите“ се носеха над дневната страна на планетата и двете Слънца светеха по плоскостите на „етажерките“ — радиатори за свръхдълбоко охлаждане. В ефира разговаряха пилотите на патрулните и спасителните кораби, пищяха сигналните маяци, караха се дежурните екипи от спътниците. Някой викаше „ракетата на негова смелост Великия Десантник“. Значи Нул е изоставил продължителната си вахта на маяка и желае според силите си да вземе участие… Моля, скъпи, заповядайте… В кабинета се разнесе гласът на Първия ходов Диспечер:

— Ваша предвидливост, след две девети очакват втория пилот в кабината.

— Е, какво ще кажеш? — Командорът се обърна към госпожа Тачч, като избягваше да я нарича по име. — Време е.

Тя се приближи — елегантна, стегната, като придържаше лъчемета си, окачен на лъскав портупей.

— Видях регламента. Предполагам, че трябва да се отиде на кораба и да се действува съобразно обстановката. По най-незабележимия и безопасен начин. — Усмихна се. — И ще си приготвим бодлите…

— Ще ги приготвим, кълна се в белите мълнии! — рече Нурра.

За успокоение на съвестта Сьовка възрази:

— А ако не ни пуснат да излезем от кораба? Учителя предупреди, че трябва да се намираме в безтегловност и извън бронята.

— Слушай — каза Машка, — ти прекалено си се вживял в ролята. Я се огледай! Освен нас тримата всички останали са оловни войничета. Роби. Кой от тях ще посмее да се усъмни във Великия командор?

— Ър-роу, кой? — подхвана и Нурра.

— Добре. Проверете лъчеметите — рече Сьовка.

И тръгнаха към кораба.

Сьовка крачеше по коридорите и стълбищата — за последен път, както преди три дни на планетата, — крачеше, снизходително козируваше, махаше с ръка в парадна командорска ръкавица и не се обръщаше назад, не поглеждаше към Машка. Вървеше сякаш плуваше. Беше напълно щастлив. Машка вървеше зад него — на две крачки отдясно. Сега всичко беше лесно. Фокусът при Студения ли? А, дреболия… Ще свърши работата си чисто и майсторски. Непременно трябва да провери повратливостта на кораба. Трябва да го усети с ръцете си. После — нацелване на оста на буксировача към оста на кораба. После — регулиране на ходовите екрани. Тънка работа! Тафа не един час е летял на буксировача и може да отчита неизбежните неточности на екраните, гравитометрите и прочее. Е, добре. „Ще поработим“ — мислеше Джал, докато намъкваше скафандъра и проверяваше автоматите за дишане, отопление, охлаждане, халката на лъчемета, челната лампа и разбира се, пластинката с неска, който черпи хитрия кург. Пластинката — в джоба на скафандъра… Дванадесет минути преди старта негова предвидливост прекрачи прага на дока и се озова на кораба. След още една минута люкът на буксировача се отвори. Джал се гмурна в дупката и люкът се затвори. Машка, Нурра и Клагг останаха отвън — в кораба, но извън буксирната ракета. Те ще охраняват люка вместо тримата офицери. Това го нагласи Клагг по заповед на Джал.

Командорът се промъкна до мястото на втория пилот и потупа Тафа по хилавото рамо. Пилотът се ухили и измрънка:

— Е, сега всичко е наред, вашвидливост!

Лъчеметът висеше на гърдите му — портупеят беше прекалено дълъг за него. Не се беше намерил подходящ за такова мъниче. Ръкохватката със спусъците беше под мишницата на скафандъра и му пречеше да работи.

— Свали си лъчемета — посъветва го командорът на Пътя. — Може да тресне и с нас е свършено.

На пилота никак не му се искаше да се раздели с лъчемета. Според длъжността си той нямаше право на оръжие, получаваше го само в особени случаи като днешния.

— Слушам — неохотно рече Тафа, изхлузвайки портупея.

Нямаше къде да сложи оръжието. Единствено зад седалката, откъдето не можеше да го измъкне дори и заради спасението на живота си… Говорителите изхриптяха — включи се връзката. Хиляди балози видяха на екраните си първия пилот, плебея Тафа, и втория пилот — Великия командор на Пътя Джал… Сладникавият глас на кореспондента от планетния предавател замърка:

— Връзката вече е включена — до тържествения момент остава една девета часа… Виждате мъжественото лице на негова Предвидливост Джал Осми редом с обикновения пилот, специалист от трети разряд. Ето ви пример, плебеи! Работете честно и ще заслужите похвала и — неведом е Пътя! — планетата може да ви види редом с Великия!…

Тафа възхитено се усмихваше. Джал козирува на невидимите зрители. Благословен да е Пътя, поне звукът не се предаваше на цялата планета, човек можеше да изругае…

— … Негова предвидливост днес вдига своя сто седемдесет и седми кораб! Пилотът Тафа буксира вече трети кораб на Пътя за най-отговорната операция, зареждането. Всички ние се надяваме, че още преди Големия залез той ще бъде вече господин Тафа, пилот от втори разряд! — Кореспондентът леко се задъха от възторг. — Хубавата традиция негова предвидливост лично да придружава корабите се зароди…

Командорът изключи планетното предаване.

— Ей, момче… Я дай да видим как са регулирани осите ти. Къде е сега маякът?

Вертикалната ос, хоризонталната ос, плоскостта на еклиптиката, радиусът на маяка, радиусът на Големия Блестящ. Векторите на тягата. Осите на гравитацията. Никакви странични мисли.

Знаеше, че господа Великия Диспечер и Великия Десантник следят всяко негово движение и ще го следят до край. И знаеше, че трябва да се върне в къщи и да отведе със себе си и Машка.

Нощната страна

И двете Слънца се скриха зад планетата. В черната пустош празнично сияеха всички прожектори, които можеше да се запалят — на маяка, върху голямата тръба на пристана, на патрулните ракети. Изглеждаше, че докът заедно с ракетите неподвижно виси във вакуума. Екраните на буксировача бяха включени към електронните очи на кораба и двамата пилоти, които седяха в кръглата кабинка, виждаха всичко наоколо. В долната част на екраните имаше тъмна ивица — докът. Далеч напред, малко по-ниско от носа, светеше балончето на Студения. Нищожно разстояние. Времето на старта бе избрано така, че докът и спътникът да се намират в противостояние. Тафа държеше ръцете си на ръчките за управление и гледаше към екрана. Течеше последната минута.

— Буксир, буксир — обади се говорителят. — Буксир, аз съм корабът. Готови за старт.

— Кораб, аз съм буксир — отговори командорът на Пътя. — Стартираме в момент „нула“.

Изреваха сирените. От площадката на работилниците скокна сигнална ракета и като плюеше цветни огньове, се устреми към зенита. Нула! Тафа размърда пръсти. Звездите, светлините, цветният таралеж на сигналната ракета заплуваха по екраните. Под краката им блесна обшивката на дока — прожекторите надникнаха в цепнатината между него и кораба. Джал се обърна към задния екран — да види как минава кърмата. Отделиха се! Буксирът похъркваше с горещата тяга и блъскаше грамадата нагоре, далеч от планетата. Патрулите приветствуваха кораба, като палеха и гасяха бордовите си светлини.

— Поздравявам ви с благополучния старт, вашвидливост — рече Тафа. — Ще благоволите ли да поемете управлението?

Както и предишните два пъти, те си разделиха работата. Тафа стартира и швартова, а командорът на Пътя пилотира по време на маршрута и помага при швартовката. През следващия половин час той пилотираше кораба към Студения. Корабът чисто и плавно легна на хиперболична орбита, забави ход и се озова под Студения — вече на елиптична орбита. Двете грамади се движеха една до друга на нищожно според космическите мащаби разстояние. Само три километра. На екраните на тавана Студения изглеждаше като играчка. Меко, светещо в небесносиньо балонче и стъклена пръчица. Беше малко напред по посока на движението на кораба. Големият прожектор, монтиран в края на пристана, непрекъснато предаваше по космическата азбука: „В името на Пътя! В името на Пътя!“ Можеха да се различат миниатюрните фигурки на хората в пристана. Мравки в стъклена тръбичка…

На долните екрани се виждаше планетата. Нощната й страна… Едва-едва пълзяха светлинни локвички, пръчици, запетайки. От върховете на Кулите мигаха предупредителни светлинки. Между кораба и планетата като предпазна мрежа под гимнастик висяха патрулните ракети. Светлинните маяци пръскаха струи плътна оранжева светлина. Цялата планета гледаше двамата пилоти, затворени в мъничката кабина на буксировача. А те чакаха корабът най-сетне да се приближи до Студения. Джал контролираше разстоянието по далекомера. За няколко секунди се почувствува момченце. И той, както и Сьовка, имаше особено отношение към пилотите. Всички момчета обичат пилотите.

Командорът на Пътя се усмихна.

Сигурно хиляди екрани са показали усмивката му, стотици хиляди балози са я видели и никой не се е сетил на какво се радва. Почувствува се толкова спокоен и сигурен, че наруши етикета и попита по вътрешната връзка:

— Госпожа Тачч, господин Глор, как сте?

— Благодарим на ваша предвидливост, всичко е наред.

Гласът на Тачч беше толкова чужд, колкото чужд може да бъде звукът. Неочаквано пронизителен, отблъскващ, като изскърцването на спирачки, разнесло се посред нощ под прозорците. На Сьовка му се сви сърцето. Под краката му плуваше нощната страна на чуждата планета. Отпред неотклонно се уголемяваше огледалното кълбо. Вече заемаше половината от екрана и върху него можеше да се различи тъмното, прилично на боздуган отражение на кораба.

Швартовка към спътника Студен

Тафа рече: „В името на Пътя…“ Джал намали хода. Стъкленият пристан на Студения се виждаше като ниска конусообразна кула, косо висяща в черното над главите им. Носът на кораба спря под края на пристана, а кърмата — под хранилището. „Завой по вертикал“ — каза Тафа. В носа на кораба заработи малък рулеви двигател. С дясната си ръка Тафа регулираше тягата му, а с лявата управляваше буксира, като навеждаше кърмата и вдигаше носа. Заедно с това задвижи педалите — изравняваше кораба с пристана. Пилотът мъчително се мръщеше, цялото му лице се покри със ситни, злобни бръчици. Осемдесет хиляди тона не са шега, ах и ах… Като започнат веднъж да завиват, тези тонове не желаят да спират. Ръчките отдавна вече са прехвърлени на спиране, а кърмата все се отдалечава от хранилището. Най-после спря… Корабът увисна почти успоредно на пристана, на някакви си стотина метра. За да видят хранилището, пилотите трябваше да се извиват на една страна.

— Малко не уцелих — изгрухтя Тафа. Беше отличен пилот. С една маневра постави кораба почти напълно успоредно с пристана.

Ако корабът бе застанал съвсем чисто, работата би била завършена и пилотът щеше да извади ключа от щита, изключвайки двигателите. Останалото можеше да свърши спътникът, като за части от секундата включи гравитационното си поле. За щастие успоредността не беше чиста.

— Ще го пооправим ли, момче?

— Ще го пооправим, вашвидливост… Водя кърмата. Готов ли сте?

— Готов съм. Води.

Тафа легна надясно върху облегалката на креслото и като гледаше към горния кърмов екран, започна да повдига кърмата. Командорът държеше ръката си върху ръчката на носовия двигател. Ако се случи нещо, той трябваше да „позадържи носа“ — да не му позволи да слиза. А ръката му се страхуваше. Тя изведнъж бе забравила на коя страна трябва да се завърти ръчката. Наложи се да се наведе и да погледне. Повдигане — нагоре. Сваляне на носа — надолу.

— Задръжте… — рече първият пилот. — Стоп…

Още. Стоп.

Командорът два пъти дръпна ръката нагоре, завоят започна да се забавя, но прекалено бързо. Тафа извика:

— Прекалихме! Надолу носа!

Отстрани не се разбираше защо е толкова притеснен. Носът се повдигаше едва забележимо, пълзешком. Но осемдесет хиляди тона по природа са си бавни. Бавно набират скорост, но още по-бавно спират.

Да свали, тоест надолу.

Джал блъсна ръчката. Почака. Блъсна я още веднъж. Носът тръгна надолу, а кърмата — нагоре, към блестящата стена на хранилището. Блъсна я за трети път и я задържа. Би я държал докрая, но ръчката се измъкна изпод пръстите му — пилотът, с изкривено от бяс лице, бе дръпнал двата двигателя. И замря. И Джал замря.

Буксирът се тресеше и спираше, като се поклащаше на болтовете, а кърмата се движеше нагоре. Бавно се изкачваше, приближавайки се към хранилището. Очертанията на Студения трепнаха и се размазаха на екрана — автоматите бяха включили антипритеглянето, но късно! Корабът не можеше да спре. Бавно, бавно, както плувецът докосва шамандурата в прозрачната вода, както рибата се провира през водораслите, корабът се приближи към блестящата повърхност на хранилището. Трепна. В огледалната стена хлътна тъмен триъгълник. Много бавно. Около вдлъбнатината проблясваха светли петна. Черен като Космоса, триъгълникът се увеличаваше. Кърмата влизаше все по-навътре и електронните очи на кораба едно след друго потъваха в тъмнината на хранилището. Тафа изстена и се сви в креслото. Като отговор на този слаб звук се разнесе съскане. То също беше тихо, но в космическата тишина изглеждаше оглушително. Екраните се заляха с мляко, което кипеше с огромни мехури. Течният кислород бе ливнал от хранилището, беше обвил кораба от носа до кърмата и бе кипнал по корпуса като мляко, което се излива от тенджерата върху огъня.

Командорът на Пътя преброи до осемнадесет — Великия Диспечер мълчеше. И Великия Десантник мълчеше. Пилотът Тафа неподвижно висеше във фиксаторите. Джал нахлупи шлема на главата му — извади според аварийната инструкция пилотския ключ от таблото и надяна шлема и на своя скафандър.

Почувствува облекчение. Свърши се. Все пак го направи. Чисто го направи. Никой освен Тафа не се досети, че аварията е умишлена. Пилотска грешка, нищо повече… Спокойно седеше и чакаше какво ще стане по-нататък. Неприятно ще е, ако сега, когато всичко стана толкова добре, гръмне взрив.

Закъсняха

През паметната вечер на юли, когато стана известно, че са хванати измъкналите се през границата Десантници, а още четирима са обезвредени в Москва, ръководителите на службите от Центъра се събраха на съвещание. А ако си кажем истината, бяха се събрали, за да си поседят малко заедно и да си починат половин час — кой би ги упрекнал за това? Първата вечер, в която имаха добро настроение. За първи път от много дни насам общият любимец Митя Благоволин бе направил за цялата компания от своето кафе. „Чудесно“, както каза Анна Егоровна. Изслушаха краткия доклад на Иля Михайлович някак между другото. Докато блажено посръбваше кафето си, той каза, че от понеделник — а беше събота — детекторите-опознаватели ще тръгнат от конвейера по сто парчета в денонощие. Оперативната служба вече бе получила седем портативни детектора.

Поговориха за това-онова. Програмистите — математици и психолози — обещаха до понеделник да завършат графика за получаване на детекторите от оперативните групи. На някои места имаше по-голяма вероятност да бъдат хванати останали Десантници, на други — по-малка.

Зернов помоли да имат предвид още и това, че известно количество ще трябва да се изпрати в чужбина. Програмистите доложиха, че е предвидено.

Тихо и мирно си разговаряха — блаженствуваха. И изведнъж Митя попита за Линия девета.

Всички притихнаха. Строгите правила на секретността, приети в Центъра, не разрешаваха да се пита за работи, които се намират под чужд контрол, а още повече в компетенцията на началството. Но тайнствената личност на Десантника-дезертьор интересуваше всички.

Тишината трая секунда-две — точно толкова, колкото бе необходимо на Михаил Тихонович за последна проверка на решението: тайната на инвертора ще си остане тайна за земните хора.

Той каза:

— Иван Кузмич ли казвате? Интернирахме го на вилата, където си беше и преди това. Според мен от известно време нарочно ни объркваше. С какво ни объркваше ли? Твърди, че е изпратил разузнавачи — деца, — а те си карат велосипедите под прозореца му. С очите си ги видях. Така… Пък, и уредът му… — Зернов размърда пръсти — предизвиква подозрения.

Благоволин наведе очи. „Разбира — помисли си Зернов. — Всичко разбира и одобрява.“ Анна Егоровна, която много харесваше Зернов, кимаше в знак на съгласие.

По-голяма част от специалистите — математици, лекари, психолози — не биха могли да се справят с въпроса за инвертора. Чакаха какво ще кажат кибернетиците. И Иля Михайлович, разбира се, попита:

— Михаил Тихонович, наистина ли не си заслужава да се запознаем с този уред? По едно време и „посредниците“ минаваха за „фалшификати“.

Зернов се усмихна:

— Разбира се, Иля Михайлович! Още утре може да заминете, Иван Павлович ще осигури коли.

Уговориха се да отидат при Иван Кузмич вдругиден, тъй като в неделя кибернетиците бяха заети с производството, а Благоволин — с изпитанията. Вдругиден ще се освободят и ще се заемат с Линия девета. И заговориха за друго. Дмитрий Алексеевич седеше, без да вдига очи. Зернов го поглеждаше и си мислеше: ето вече се появи ново поколение, което не иска да повтаря нашите грешки. Което не се страхува да повярва в небивалото и различава небивалото от невъзможното, а ние не можехме. Което се грижи за благото на човечеството, без да бърка истинските блага с моментната изгода. „Странно — мислеше Зернов, — нали нашето поколение разбра, че знанието може да бъде опасно. По наше време атомната бомба престана да бъде тайна на една страна. После водородната бомба и ракетните атомни подводници, и глобалните ракети. Да, ние разбрахме, но повърхностно, а осъзнаването го оставихме за тях, за следващото поколение. Колко трудно ми беше да се убедя сам да не посягаме върху тайната на инвертора, това абсолютно оръжие. Да убедя сам себе си, че на Земята вече има стотици пъти повече оръжие, отколкото е необходимо. Че максимум след три години инверторът ще се появи на въоръжение във всички армии и отново ще се стигне до «равновесието на силата»! А за Дмитрий това решение не би представлявало никакво усилие. Какво пък, сега сме квит, приятелю… Ти се осмели да приемеш сътрудничеството на пришълеца, аз се осмелих да се откажа от оръжието му. Надявам се, че вдругиден Иля Михайлович няма да намери инвертора…“

Така си мислеше Зернов, докато изслушваше съображенията на сътрудниците си, сбогуваше се с тях и ту тук, ту там вмъкваше по някоя уместна забележка. Той излезе последен от залата за съвещания и по навик тръгна към кабинета си — наближаваше полунощ и заедно с това времето на поредните бележки в дневника.

Забръмча вътрешният телефон:

— Докладва възелът за свръзка. „Вилата“ моли да я свържем.

— Свържете… Вила, Първи слуша.

— Другарю Първи, докладва Кашицин! Учителя моли за разрешение да поговори с вас.

Капитан Кашицин беше старши в охраната на Десантника.

Зернов се усмихна — представи си как Линия девета „моли“.

— Да, разрешавам.

Пауза. После познатият глас с наставническа интонация:

— На телефона?

— Първи е на телефона — рече Зернов.

— М-да, познах ви. И тъй, налага се да се сбогуваме, Ми… — Чу се как Кашицин го поправя: „Другарю Първи!“… — Другарю Първи. М-да. Сбогом, не ме помнете с лошо, както се казва. Аз си отивам и…

— Не ви разбирам добре — меко го прекъсна Зернов. — Не искате ли да ми кажете нещо по работа?

— Работата е свършена. Отзовават ескадрата. Сбогом.

Качеството на линията за спецвръзка беше великолепно. Зернов чуваше как слушалката тракна на масата, изтрополяха стъпки, после се разнесе гласът на Кашицин:

— Другарю Първи, разрешете да доложа…

— Оставете. Къде е той?

— Върна се при машинката… стой!! — извика Кашицин и в слушалката нещо изтрещя.

„Изпусна слушалката“ — разбра Зернов. След няколко секунди капитанът закрещя по телефона:

— Разрешете да доложа. Учителя лежи в безсъзнание, машината се разпадна на прах! Другарю Първи!…

Зернов нареди да свестят Учителя, да не пипат „праха“, да чакат групата от Н… Изпрати във вилата лекар и следовател с детектор и „посредник“ — за всеки случай. И преди да извади дневника, дълго стоя до прозореца.

Линия девета отново изпълни обещанието си. Инверторът го бе прехвърлил в неизвестните простори на Космоса и се бе самоунищожил, бе се разпаднал на сива „прах“, както и всички останали апарати на Десантниците след определен брой действия.

В името на спасението

Прожекторите на Студения изгаснаха. Изригването продължи в тъмнина. Слабата светлина на маяците осветяваше повърхността на спътника, покрита с кипяща течност. Фонтанът течен хелий биеше в нищото, издигаше се над плътния облак на страшната кислородно-водородна смес. Като мигаха с аварийните си лампи, от облака излитаха балози в скафандри — екипажът напускаше Студения. Взривът можеше да гръмне всеки миг.

Планетата мълчеше потресена. В ефира се чуваха гласовете на пилотите на спасителните ракети. На екрана се виждаше как лягат на дрейф около Студения и прибират екипажа на спътника. Командорът на Пътя отбеляза, че екраните се бяха изчистили — „млякото“ се бе изпарило от обшивката. Непознат глас предупреди, че към негова предвидливост се движи ракета от спътника Стражеви. Тогава Джал бързо провери скафандъра си и вдигна Тафа. Наложи се да провери и неговия скафандър. Пилотът не помръдваше, само хрипливо дишаше. В кораба беше светло. Никой от екипажа не дойде да посрещне командора на Пътя. Като се измъкна от бъркотията на ракетните дюзи, Джал видя четири фигурки — Тачч, Нурра, Клагг и безжизнения пит. Мълчаха. Нурра и Машка от предпазливост. Клагг от уплаха, а питът, защото в него нямаше Мислещ. Джал нареди:

— Към кърмовия люк, адютанти! По-живо!

Трябваше да се бърза, докато още не бе пристигнала ракетата от Стражевия. Нямаше защо да се пъхат в лапите на Диспечера и Десантника.

— Господин началник на Стражата, поверявам ви пилота. Изпратете го в главното стопанство. Вървете в кораба.

Клагг козирува, хвана Тафа и бързо скочи в кораба. Мярнаха се само обувките му, глупаво разкрачени от летенето.

„Това е“ — помисли си Сьовка. Излязоха в Космоса, хванаха се за решетката на временния пристан. Нурра делово закачи товара си, Първокачественото Изкуствено Тяло, за карабинката на колана си, за да не излети във вакуума. Проговори:

— Сега като бамне…

Наистина корабът и Студения, обвити от смъртоносния облак, се приближаваха към края на планетната сянка. Мрачната дъга на космическия изгрев вече играеше върху бронята. Зад гърбовете им като стена се издигаше корабът, а отпред беше Космосът. Безмълвните звезди. Сьовка извади с удебелените от от ръкавиците пръсти „поздравителната пластинка“. На нея беше написана само една дума: „Идвам.“ Край пристана плавно като асансьор се плъзна спасителна ракета, за секунда ги ослепи с оранжевия си маяк и веднага над тъмната страна на планетата се появи друга, двойна опознавателна светлина. Оранжево и бяло, сигналът на Стражата.

— За нас — рече Машка.

„Идвам. Идвам. Идвам!…“ — движеше се по пластинката.

„Хвалеше се, че можеш да ни прехвърлиш всеки миг — помисли си Сьовка за Иван Кузмич. — Много са ти дълги миговете…“ Пъхна пластинката в джоба си, изключи радиостанцията на скафандъра, притисна шлема си до Машкиния. Придърпа Нурра и рече:

— Пригответе си лъчеметите. Няма да отиваме към Стражевия.

През дебелите черупки на шлемовете изведнъж видя, че Машка-Тачч гледа покрай него и пощраква с челюсти като от силна изненада. Огледа се — питът бе оживял! Това не можеше да бъде зрителна измама. Облекченият скафандър за изкуствените тела позволяваше да се види как питът характерно се протяга, мига — бе получил Мислещ… И вече с неуловимо, недостъпно за балог бързо движение се откачи от парапета на пристана, притисна шлема си до шлема на Сьовка и каза:

— Дойдох. Вие ще си отидете след една осемнадесета.

Еклив метален глас. Две изумени лица под балоните на шлемовете, през които мътно просветваха звездите. И неподвижното лице на пита. Лъскаво, изчистено, мъртво. Ето какво значело „идвам“, помисли Сьовка. Виж го ти Учителя… Значи сега ние ще си отидем и няма да разберем какво ще стане по-нататък. А питът отново заговори:

— Къде е Мислещия на Номдал?

— На кого, на кого? Сега ще ти кажа аз на тебе! — озъби се Нурра.

— Ти ли си Нурра? — попита питът. — Как е пълното ти име?

— Нурра, син на Ери… Благодетелю, какво иска този?!

— Ние сме Шорг. В името на спасението — отчетливо произнесе питът.

Нурра с неистова ярост се нахвърли върху Учителя-пит. Разтърси го. Онзи невъзмутимо повтаряше:

— Къде е Мислещия на Номдал?

— Шорг, Шорг! — крещеше Нурра и го тресеше.

— Пусни ни! — рече питът.

Приближаващата се ракета на Стражата ги освети с прожектора си, заслепи ги. „Нурра е полудял“ — помисли си Сьовка и го дръпна от Шорг. Безумецът веднага остави пита и налетя на Сьовка, хвана го за гърлото на скафандъра, притисна го до себе си и закрещя:

— В името на спасението! Това е Шорг, вождът на Затворените!

— Мълчи! — рече питът. — Слушай, момче. Сега ще се върнете на Чирагу. Не се учудвайте от нищо. Ще ви разпитват. Разкажете им всичко, което сте видели и знаете.

— Разбира се, как иначе? — учуди се Сьовка. — Но…

— Сложи Номдал в „посредника“ и го предай на Нурра — рече питът. Сьовка се подчини. — Нурра, щом чуждопланетяните си отидат, ще прехвърлиш Номдал в командора на Пътя.

— Ако успея — промърмори Нурра. — Стражарите…

Прожекторът светеше с пълна мощност. Сигурно „Рата“ се бе приближил вече до самия пристан. Сьовка не я виждаше — пак стояха, долепили шлемове. Попита:

— Номдал също ли е Затворен?

Питът размърда челюсти, но Сьовка вече не чу думите му. Времето и пространството се разместиха. Ослепителносинята светлина на прожектора стана оранжева и в нея се появи обемно изображение. Странно извити, сякаш направени от меко тесто, пред Сьовка изплуваха Великия Диспечер — неподвижен, намръщен, в снежно-бял комбинезон; Великия Десантник — хищно наострен, в жълт комбинезон с черния квадрат на лаби-лаби на гърдите, с жълт лакиран шлем с остър гребен. Лице срещу лице с тях стояха Номдал, Нурра, Тачч и вождът на Затворените. Тачч стискаше в ръката си страшно оръжие, разпрашител, и всичко това не беше изображение, а действителност, в която Сьовка и Машка вече нямаха място. Сьовка само си помисли: „Разпрашител? Ами че те са на спътника! Нали ще пробие бронята и с тях е свършено…“ Бяла мъгла обгърна Сьовка и Машка, завъртя ги като в спирала и те изчезнаха. Проточи се нищо и никъде, после свърши, те вдъхнаха нощния боров въздух, усетиха под краката си земята и чуха тихия шум на дърветата и почукването на нощния влак.

Странното време

Стояха пред лехата с градински теменуги и се държаха за ръце. Беше много тъмно. Съвсем като през онази нощ, в която започнаха приключенията им. Терасата едва се белееше, светеха петънцата на теменугите и когато влакът отмина, чу се жуженето на пчелата в лехата. Съвсем като през онази нощ.

Пчелата пожужа и замлъкна — заспа. Отнякъде се чуваха неясни звуци. Нито гласове, нито скимтене. А ръката на Машка беше топла и грапава както винаги.

В другата й ръка беше гребенът. „Ама как така? — помисли си Сьовка. — Ние какво, през всичките тези дни така ли сме си стоели пред лехата и Машка е държала гребена?“ В този момент тя хвърли гребена, доближи лицето си и целуна Сьовка. И той я целуна и известно време двамата стояха неподвижно, буза до буза, и беше много странно и чудесно. Тя първа се отдръпна и прошепна:

— Колко ли време е минало?

— Не мога да разбера — прошепна Сьовка.

Отлепи подметките си от земята, приближи се до терасата и се покатери върху перваза. Носът му се притисна до прашното стъкло. Вътре вече беше съвсем тъмно, дълго присвива очи и въртя глава, докато успя да види светлия правоъгълник на отворената книга. Майка му спеше спокойно и… Сьовка затаи дъх. Книгата се размърда, затвори се и изчезна. Изскърца старото походно легло — майка му се обръщаше на една страна.

Съвсем като през онази нощ. Няколко секунди преди те да се докоснат до бялата мъгла, майка му се събуди и остави книгата, като си мислеше за него, за Сьовка… И още — гребенът.

Той скочи на земята.

— Според мен все още е днес.

— И според мен също…

Потърсиха гребена в тревата и тръгнаха на известно разстояние един от друг.

Ето я старата ела… Охо, колко голям е станал мравунякът! Я виж ти, гергини! В тъмнината изглеждаха кадифеночерни. Но днес все още ги нямаше. Имаше само градински теменуги и тютюнче. А сега — гергини. И ароматите са други — в градината миришеше не на ранно, а вече на късно лято. Обилната лятна роса ги пръскаше по коленете.

Значи бяха минали много дни. Може би няколко седмици. Машка и Сьовка не знаеха колко, защото бяха там, като си оставаха тук. Сега вече помнеха как процъфтяваше тютюнчето и напълваха гергините, а днес през деня Сьовка налетя върху оградата и изкриви рамката на велосипеда си. В онова „днес“ велосипедът беше здрав.

Някой бе довел тукашните Машка и Сьовка на среща с оттатъшните, на същото място, откъдето бяха тръгнали. Погрижил се бе да вземат и гребена. Като разбраха това, изведнъж зверски им се доспа. Сякаш изведнъж ги удариха с възглавниците по главите. Идеше им да легнат направо върху мократа от росата трева. Сьовка беше сигурен, че на връщане съвсем ще заспи, но вървеше, защото винаги вечер изпращаше Машка до в къщи.

Всички прозорци във вилата на Гуров бяха ярко осветени. Движеха се непознати хора. В двора имаше две волги. Машка спря и внимателно се вгледа в суетнята.

— Днес няма да разговарям — предупреди Сьовка. — Непоносимо ми се спи.

— Изобщо нямам намерение да отивам там. Ами! — опърничаво рече Машка. — Нали него го няма, отишъл си е… Жалко, честна дума!

По топлата суха пътечка стигнаха до Машкината къща. Скорчетата не се чуваха — пораснали са. Сьовка се оглеждаше в полудрямка… Попита:

— Как мислиш, там ще успеят ли?

— Трудно ще им бъде — измърмори Машка. — И на тебе сигурно ти е било трудно. Аз много ли те подведох?

— Ако бях сам, щях да се проваля — рече Сьовка.

— Изобщо нямаше да се провалиш. Просто, когато си сам, винаги е по-трудно.

И двамата бяха прави. Много хубаво беше да вървят по твърдата топла земя и да се държат за ръцете.

Москва, 1970–1972