Драконови сълзи

1

Тръгнаха по крайбрежната магистрала, защото на кръстовището на магистралите за Коста Меза и Сан Диего се беше преобърнала цистерна с течен азот и беше превърнала платната им в паркинги. Хари натискаше „Хондата“, преминаваше от една лента в друга, минаваше вихрено на жълто, пресичаше на червено, сякаш срещу него не излизаха коли от страничните улици, караше по-скоро като Кони, отколкото с обичайния си маниер.

Чувството на обреченост владееше безмилостно всяка негова мисъл като кръжащ лешояд в кухнята на Кони говори уверено за уязвимостта на Тик-так. Но всъщност колко уязвим можеше да бъде един тип, ако със смях можеше да отблъсне куршумите и огньовете?

— Добре че не е като във филмите — каза Хари, — показват огромни прилепи на пълнолуние и обезкървените им жертви и пак твърдят, че това не може да се случи, че вампири не съществуват. Или както свещеника, който вижда как главата на момиченцето се завърта на триста и шейсет градуса, леглото й се повдига във въздуха, но пак не вярва, че дяволът съществува и отваря книгите по психология, за да й постави диагноза. На коя буква ще го сложиш?

— На „И“, под заглавие „идиотска лайняна история“ — отговори Кони.

Прекосиха моста над един от задните канали на пристанището Нюпорт Харбър. В черната вода блещукаха светлините на къщите и корабите.

— Странно — каза Хари, — цял живот смяташ, че хората, които вярват на подобни истории, са като идиоти, прекарали операция на мозъка, но после се случва нещо подобно и веднага си готов да възприемеш и най-фантастичната идея. Дълбоко в сърцето си продължаваме да сме диваци, които обожествяват луната и знаят, че животът е много по-странен, отколкото ни се иска да вярваме.

— Още не съм възприела теорията ти, психясал супермен такъв.

Хари я погледна. На светлината от таблото лицето й напомняше на скулптура, изобразяваща богиня от древногръцката митология, от твърд бронз с патината на времето.

— Ако не е моята теория, тогава какво?

Вместо да му отговори, Кони отбеляза:

— Ако ще караш като мене, по-добре гледай в пътя.

Съветът беше добър и той го послуша точно навреме, за да не направи „Хондата“ на тон и половина пихтия от удар в разкапан стар „Мерцедес“, който сякаш караше бабата на Матусаил. Отзад имаше лепенка: „ИМАМ РАЗРЕШИТЕЛНО ДА УБИВАМ“. Гумите изсвистяха, колата рязко отскочи. Докато задминаваха, достолепната бабичка зад волана изкриви лице и им показа среден пръст.

— Дори бабите вече не са баби — въздъхна Кони.

— Ако не е моята теория, тогава какво? — настояваше той.

— Не зная. Просто казвам, че ако ще се плъзгаш по гребена на вълната на хаоса, по-добре да не се замисляш за подводните течения, защото тогава голямата вълна ще те залее.

Хари са замисли и известно време караше мълчаливо.

От лявата им страна стремително пробягваха хотелите и административните сгради на Нюпорт Сентър. Сякаш колата стоеше неподвижно, а се движеха те като осветени огромни кораби, отплавали в нощта към незнайни пристанища. Моравите и редиците палми бяха неестествено зелени и прекалено съвършени, за да са истински. Всичко напомняше за гаргантюански сценичен декор. Като че ли неотдавнашната буря бе връхлетяла върху Калифорния от друго измерение, беше потопила света в нещо особено и оставила зад себе си следа от черна магия.

— Ами майка ти и баща ти? — попита Кони. — Онзи тип е казал, че ще унищожи всички, които обичаш и после тебе.

— Те са на неколкостотин мили нагоре по крайбрежието и са вън от играта.

— Не знаем докъде може да стигне той.

— Ако може да стигне чак дотам, той наистина е Бог. Във всеки случай помниш ли какво ти казах за психичния датчик, който ти лепва? Както лесничеите бележат елените или мечките, за да проучат миграционните навици. Това ми се струва вярно. А то означава, че може да не намери майка ми и баща ми, ако аз не го отведа при тях. Може би за мене знае само това, което съм му показал, откакто ми е сложил датчика днес следобед.

— Значи дойде първо при мене, защото…

„Защото те обичам?“ — зачуди се той, но не каза нищо.

Изпита облекчение от думите й, които отведоха мислите му в друга посока:

— … защото заедно се справихме с Ордегард. И ако е контролирал Ордегард, на мене ми е почти толкова сърдит, колкото и на тебе.

— Трябваше да те предупредя — обясни Хари. — И двамата сме в тази игра.

Усети, че тя го изучава внимателно, но остана безмълвна. Хари се престори, че не забелязва аналитичния й поглед. След малко Кони наруши мълчанието:

— Смяташ, че Тик-так може да се настрои на нашата вълна и да ни чуе, да ни види винаги, когато поиска? Сега например?

— Не зная.

— Не може да е всезнаещ като Бога — продължи Кони. — Затова може би сме само мигащи точки на пулта в неговия мозък и той ни вижда и чува, когато ние виждаме и чуваме него.

— Може би. Сигурно. Кой знае?

— Да се надяваме, че е така. Защото ако ни вижда и чува през цялото време, нямаме никакъв шанс да хванем това мръсно изчадие. Щом почнем да се приближаваме, той ще ни изгори, както е изгорил апартамента ти.

На главната търговска улица на Корона Дел Мар и по тъмното крайбрежие на Нюпорт Коуст, където бяха определени общински парцели за ново строителство и огромните багери приличаха на праисторически чудовища, заспали изправени, Хари усети пълзяща тръпка по гърба. Тя се засили по крайбрежната магистрала към Лагуна Бийч. Сякаш някой го наблюдаваше също както котката дебне мишка.

Лагуна беше колония на художници и туристически рай. Красотата й още беше известна, макар и донякъде помръкнала. Беше осеяна със златисти светлини, наметната с мека мантия от зеленина, с назъбени хълмове, спускащи се от изток надолу към Тихоокеанското крайбрежие, изящна като прекрасна жена, тръгнала по стъпалата към прибоя. Но тази вечер красавицата изглеждаше по-скоро опасна.

2

Къщата се издигаше над морето. Западната стена от цветно стъкло разкриваше неподправената първичност на небето, морето и прибоя.

Когато Брайън искаше да спи през деня, електрическите щори автоматично се спускаха и закриваха слънцето. Но сега беше нощ и докато Брайън спеше, през огромните прозорци се виждаше тъмното небе, още по-тъмното море и фосфоресциращите вълни, които се приближаваха към вълнолома като призрачни войници.

Когато спеше, Брайън винаги сънуваше.

Сънищата на повечето хора бяха черно-бели, но неговите бяха цветни. Всъщност спектърът на цветовете в сънищата му беше по-богат отколкото наяве — приказно разнообразие от оттенъци и нюанси, които придаваха загадъчна сложност на всяко видение.

Насън стаите никога не бяха безлични пространства, нито пейзажите само импресионистични петна. Всяко местенце в сънищата му се изпълваше с ярки, дори болезнено ярки подробности. Ако сънуваше например гора, всяко листо изпъкваше с жилките си, със собствената пъстрота. Ако в съня му валеше сняг, всяка снежинка беше неповторима.

В края на краищата той не сънуваше както всички останали. Беше задрямал бог. Съзидател.

През онази вечер във вторник сънищата на Брайън както винаги се изпълваха с насилие и смърт. Творчеството му намираше най-ярък израз във въображаемите форми на разрушението.

Вървеше по улиците на измислен град — много по-сложен лабиринт от който и да е истински град, огромно пространство, осеяно нагъсто с островърхи покриви. Когато децата го зърваха, мигом ги поразяваше толкова съвършена зараза, че личицата им мигом се покриваха със сълзящи рани и от разцепената им кожа бликваше кръв. Когато докосваше здрави и силни мъже, те избухваха в пламъци и очите им се стопяваха в орбитите. Пред очите му млади жени се състаряваха и умираха за секунди, превръщаха се от обекти на желание в непотребни купчини, проядени от червеите. Когато Брайън се усмихна на продавача, застанал пред бакалницата на ъгъла, човекът падна на тротоара и се загърчи в агония. От ушите, ноздрите и устата му изпълзяха пълчища хлебарки.

За Брайън това не беше кошмар. Сънищата му доставяха удоволствие и винаги се събуждаше освежен и развълнуван.

Градските улици потънаха в безчислените стаи на безкраен бардак. Във всяка богато украсена стая седеше по една красавица и го чакаше, за да му достави удоволствие. Жените се просваха пред него голи и го молеха да го облекчат, но той не пожела да легне с нито една от тях. Вместо това ги убиваше една по една по различни начини с неизчерпаема изобретателност в жестокостите, докато не се задави от кръвта им.

Сексът не го интересуваше. Властта носеше много по-голямо удовлетворение, а безспорно най-голямо удовлетворение изпитваше от властта да убива.

Никога не се уморяваше от виковете им за пощада. Гласовете им напомняха за квиченето на малките животинки, които се научиха да се плашат от него, когато беше дете и тъкмо бе започнал да Става. Беше роден да владее както света на сънищата, така и реалния свят, да помогне на човечеството да си възвърне загубената смиреност.

Събуди се.

В продължение на няколко дълги, сладостни минути Брайън остана неподвижен сред разхвърляните черни чаршафи. На фона на омачканата коприна изглеждаше бледен като проблясващата пяна на ръба на всяка вълна, която се разбиваше долу под прозорците му. Еуфорията от кървавия сън продължи още малко. Отмалата след оргазма изобщо не можеше да се сравнява с нея.

Копнееше за деня, когато ще може да прояви жестокостта си към реалния свят също както успяваше в сънищата си. Гъмжилото от хора наистина заслужаваше наказание. В своята самовлюбеност горделиво бяха решили, че светът е създаден за тях, за собственото им удоволствие и го бяха завладели. Но не те, а той беше връх на творението. Те трябваше да бъдат укротени и броят им да намалее.

Но Брайън все още беше млад, не можеше изцяло да контролира мощта си, беше в процес на Ставане. Все още не смееше да пристъпи към съдбовното си призвание — прочистването на земята.

Стана от леглото гол. Прохладният въздух галеше кожата.

Освен лъскавото, свръхмодерно, черно лакирано легло с копринените чаршафи, в просторната стая нямаше други мебели, освен две черни нощни шкафчета в същия стил и лампи от черен мрамор с черни абажури. Нямаше стереоуредба, телевизор или радио. Нямаше стол за отпускане и четене. Книгите не го интересуваха, защото в тях не се намираше знанието, което търсеше, а и не предлагаха развлечение, каквото можеше сам да си достави. Когато създаваше и насочваше призрачните тела, в които патрулираше из външния свят, предпочиташе да лежи в леглото, загледан в тавана.

Не притежаваше часовник. Не му беше нужен. Беше толкова добре синхронизиран с механизма на вселената, че винаги знаеше часа, минутата и секундата. Това беше част от дарбата му.

Цялата стена срещу леглото беше от горе до долу огледална. Из цялата къща имаше огледала. Обичаше да гледа собственото изображение на божествено Ставане с цялата му красота, благодат и мощ.

Иначе стените бяха боядисани в черно. И таваните бяха черни.

На черните лакирани полици на голямата библиотека стояха десетки половинлитрови стъкленици с формалдехид. Вътре плуваха очи, които Брайън не забравяше и в мигове на най-дълбока потиснатост. Някои от тях бяха човешки, принадлежаха на мъже, жени и деца, получили присъдата си от него — различни оттенъци на синьо, кафяво, черно, сиво и зелено. Други бяха на животните, чрез които още преди години за пръв път изпита могъществото си — мишки, гущери, змии, костенурки, котки, кучета, птици, катерички, зайци. Дори в смъртта някои очи светеха с мек блясък в бледочервено, жълто или зелено.

Оброчни очи. Жертвоприношения от поданиците му. Символи на признанието на мощта и превъзходството му, на неговото Ставане. Във всеки миг на денонощието очите неизменно се обръщаха към него с признателност, възхищение и обожание.

„Погледнете ме и треперете, казва Господ. Защото аз съм милостта, но аз съм също и гневът. Аз съм опрощението, но съм и отмъщението. И каквото и да дойде при вас, то ще дойде от мене.“

3

Въпреки бръмчащите вентилатори помещението миришеше на кръв, жлъчка, чревни газове и остро дезинфекционно средство, от което Кони примижа.

Хари пръсна върху лявата си длан освежител за уста. Притисна я върху носа си, за да може миризмата на мента поне отчасти да спре дъха на смърт.

Предложи освежителя на Кони. Тя се поколеба, после прие.

Мъртвата жена лежеше гола, с отворени очи върху наклонената маса от неръждаема стомана. Патологоанатомът беше направил голям триъгълен разрез в коремната й кухина и повечето органи бяха внимателно извадени.

Това беше една от жертвите на Ордегард в ресторанта. Казваше се Лора Кинсейл. Тридесетгодишна. Била е красива, когато е станала сутринта от леглото. Сега представляваше ужасяваща фигура от кошмарен карнавал.

От флуоресциращите лампи очите й имаха млечен отблясък. В тях се отразяваше образът на микрофона от тавана и гъвкавия метален кабел, на който висеше. Устните бяха полуотворени, сякаш се канеше да се изправи, да заговори в микрофона и да добави някои забележки към протокола за аутопсията си.

Лекарят и двамата му помощници продължаваха да работят, въпреки късния час. Довършваха аутопсиите на Ордегард и двете му жертви. Изглеждаха уморени — физически и психически.

През всички години на работа в полицията Кони така и не беше срещнала някой от закоравелите патологоанатоми, които толкова често се появяват във филмите и по телевизията, кълцат труповете докато си разменят груби шеги и лапат пица, без да ги е грижа за трагедията на останалите. Напротив, работата им изискваше професионална дистанция и все пак редовният контакт с жертвите на насилието им се отразяваше по един или друг начин.

Главният лекар Тийл Бонър беше петдесетгодишен, но изглеждаше по-възрастен. На безпощадната флуоресцираща светлина лицето му беше по-скоро жълтеникаво, отколкото загоряло. В торбичките под очите сякаш можеше да се събере багажът за цял семеен пикник.

Бонър спря рязането, за да им каже, че машинописката вече е снела текста на записа за аутопсията на Ордегард и могат да го намерят в папка на бюрото му в кабинета зад стъклената преграда в дисекционната зала.

— Не съм написал резюмето, но всички факти са изложени.

Кони с облекчение влезе в кабинета и затвори вратата. В малкото помещение имаше вентилатор и въздухът й се стори сравнително свеж.

Не беше като в моргите на големите градове, където има няколко дисекционни зали и професионално подредено помещение за журналисти и политици. В по-малките градове насилствената смърт все още не вдигаше такъв шум както в големите центрове.

Хари седна и се зачете в доклада, а Кони застана до стъклената преграда и се загледа в тримата мъже, надвесени над трупа в дисекционната.

Смъртта на Джеймс Ордегард беше причинена от три огнестрелни рани в гръдния кош, което вече беше известно на Кони и Хари, защото и трите куршума бяха изстреляни от револвера на Хари. Изстрелите бяха причинили пробив и разкъсвания в левия бял дроб, тежка рана на голямото черво, срязване на чревните артерии, пълно отрязване на бъбречната артерия, дълбоко разкъсване на стомаха и черния дроб с частици от кости и олово и скъсване на сърдечния мускул, напълно достатъчно да причини внезапно спиране на сърдечната дейност.

— Нещо особено? — попита Кони с гръб към него.

— Като какво например?

— Като какво ли? Не питай мене. Нали ти смяташ, че трябва да има следа от вселяването.

Тримата наведени над Лора Кингсейл в дисекционната много приличаха на лекари, които се борят да запазят живота на пациента. Позите бяха същите, само темпото се различаваше. Единственото, което можеха да запазят обаче, беше отчета за точния начин, по който куршумът е наранил смъртоносно една крехко човешко тяло, за това как е умряла Лора. Изобщо не можеха да се докоснат до по-големия въпрос: защо? Дори Джеймс Ордегард и неадекватните му мотиви не можеха да обяснят защо, той също беше част от отговора на въпроса как. Да се обяснява защо беше задача на свещеници и философи, които безпомощно се бореха с този въпрос всеки ден.

— Направили са краниотомия — съобщи Хари, седнал, на скърцащия стол на лекаря.

— И?

— Никакви видими повърхностни хематоми. Не се наблюдава необичайно количество гръбначномозъчна течност, няма данни за прекомерно налягане.

— Направена ли е церебротомия? — заинтересува се Кони.

— Не може да не е — Хари започна да прелиства страниците, — А, ето я.

— Мозъчен тумор? Абсцес? Разкъсвания?

Хари дълго мълча, зачетен в доклада. После каза:

— Не, нищо подобно.

— Кръвоизлив?

— Няма данни.

— Емболия?

— Не.

— Епифизна жлеза?

Понякога епифизата се изместваше и се притискаше от мозъчната тъкан около нея, което води до извънредно ярки халюцинации, а понякога и до параноя и изблици на насилие. Но при Ордегард тя беше на мястото си.

Загледана в аутопсията от разстояние, Кони се сети за сестра си Колийн — мъртва от пет години, умряла при раждане. Струваше й се, че смъртта на Колийн е не по-малко безсмислена от края на горката Лора Кинсейл, направила грешката да избере неподходящ ресторант за обяд.

Изобщо всяка смърт й изглеждаше безсмислена. Двигател на вселената беше лудостта и хаосът. Всичко се раждаше, за да умре. Къде беше логиката и разума?

— Нищо — заключи Хари и хвърли доклада обратно на бюрото.

Пружините на стола отново изскърцаха при ставането.

— Никакви необясними белези по тялото, никакво необичайно физиологично състояние. Дори и Тик-так да се е вселил в Ордегард, по трупа не е оставил никакви следи.

Кони премести поглед от стъклената преграда:

— И сега какво?

Тийл Бонър издърпа една от преградите в хладилното помещение.

Вътре се намираше голото тяло на Джеймс Ордегард. На места бялата кожа беше посиняла. Дългите разрези от аутопсията бяха зашити с черен конец.

Кръглото като луна лице. Вкочанените устни бяха застинали в изкривена усмивка. Поне очите му бяха затворени.

— Какво искахте да видите? — попита Бонър.

— Дали още е тук — отвърна Хари Лекарят хвърли поглед към Кони:

— Че къде другаде може да бъде?

4

Подът на спалнята беше покрит с черни керамични плочки. На места проблясваше като водна повърхност от смътните отражения на нощните светлини зад прозорците. Брайън усещаше прохладата му с босите си стъпала.

Приближи до стъклената стена към океана. Огромните огледала отразяваха черно върху черно, през напластените сенки голото му тяло трептеше като струйка дим.

Застана до прозореца и се втренчи в непрогледно черното море и катраненото небе. Чисто абаносовата гледка се нарушаваше само от гребените на вълните и сякаш заскрежените облаци, които изглеждаха така от отразените светлини на Лагуна Бийч. Къщата му се намираше в най-западната част на града.

Пейзажът беше съвършен и спокоен, защото в него липсваше човешкият елемент. Никакви мъже, жени, деца, никакви постройки, машини или други творения на човешка ръка. Толкова тихо и тъмно. Толкова чисто.

Копнееше да изтреби човешкия род и всичко създадено от него от по-голямата част на земята, да натика хората в няколко резервата. Но все още не владееше мощта си изцяло, все още Ставаше.

Премести поглед от небето и морето към бледия плаж в подножието на отвесната скала.

Опря чело на стъклото и си представи живо същество. Създаде го само като си го представи. На плажа точно над и чертата на прилива пясъкът се размърда и се надигна. Оформи се конус с размерите на човек, а после стана човек. Скитникът. Лицето с белезите. Очите на влечуго.

Такъв човек никога не бе съществувал в действителност. Скитникът беше изцяло плод на въображението на Брайън. Чрез това и други творения Брайън можеше да се разхожда по света, без да се излага на опасности.

Измислените тела можеха да бъдат ранявани, изгаряни и мачкани, без да му причинят никаква вреда, но собственото му тяло беше изненадващо уязвимо. И при най-лекото порязване потичаше кръв. Дори от лек удар ставаше синина. Предполагаше, че след като Стане, неуязвимостта и безсмъртието ще дойдат като последни дарове, признак за възнесението му към божественото. Още една причина да изгаря от нетърпение да изпълни мисията си.

Сега остави в реалното си тяло само частица от, съзнанието си, останалото прехвърли в скитника на нощния плаж. От прегърбената фигура вдигна очи нагоре към кацналата на скалата къща. Забеляза собственото си голо тяло, загледано надолу.

В еврейския фолклор има същество, наречено „голем“. Направен от кал във формата на човек, надарен с живот, той най-често е средство за отмъщение.

Брайън можеше да създава безкрайно разнообразие от „големи“ и чрез тях да дебне плячката, да прочиства стадото, да прави уборка на света. Не можеше обаче да влиза в телата на живи хора и да контролира съзнанието им, въпреки че много му се искаше. Вероятно и тази способност щеше да придобие, когато най-накрая Стане.

Оттегли съзнанието си от „голема“ на плажа и без да го изпуска от поглед преобрази формата му. Размерите му се утроиха, заприлича на влечуго с огромни ципести криле.

Понякога ефектът надминаваше намеренията му, творението придобиваше собствен живот и се противопоставяше на опитите му да го обуздае. Затова винаги се упражняваше. Усъвършенстваше техниката си и изпробваше мощта си, за да я засили.

Веднъж създаде „голем“, вдъхновен от филма „Пришълец“ и го използва да нападне десет бездомни, които се бяха приютили под един надлез на магистралата за Сан Франциско. Възнамеряваше да убие двама светкавично и да остави у останалите спомена за могъществото му и за безмилостна присъда. Но тогава се въодушеви от дивия им ужас при необяснимата поява на филмовия герой. Опияни се от усещането как ноктите му разкъсват плътта им, от бликналата гореща кръв, потеклата каша от червата, над която се виеше пара, трошенето на костите, крехки като тебешири в чудовищните му ръце. Писъците на умиращите отначало бяха пронизително остри, после станаха слаби, разтреперани, еротични. Отдаваха му живота си както се отдаваха любовници, толкова изтощени от силата на страстта, че само въздишаха, шепнеха и потръпваха. За няколко минути той беше създаденото от самия него същество — само остри като бръсначи зъби и нокти, гръбнак с шипове и биеща опашка. Съвсем забрави истинското си тяло, където всъщност намираше покой умът му. Когато се освести, откри, че е избил и десетимата под магистралата и стои изправен сред потоци кръв, обезобразени тела, откъснати глави и крайници.

Не изпита шок или страх от степента на причиненото насилие. Учуди се само, че ги е избил в безумна ярост. Ако искаше да изпълни мисията си и да Стане, трябваше да се научи да се контролира.

Използваше пирокинезата, за да подпалва телата. Обгръщаше ги с толкова силни пламъци, че дори костите им се изпаряваха. Винаги се освобождаваше от телата, върху които се упражняваше, защото не желаеше обикновените хора да знаят, че се разхожда между тях, поне докато не усъвършенства могъществото си и не се справи изцяло с уязвимостта си.

Ето защо засега се насочваше към бездомници. Дори и да се оплачеха, че ги измъчва демон, който свободно променя формата си, жалбите им щяха да прозвучат като бълнувания на умопобъркани алкохолици и наркомани. А когато изчезваха от лицето на земята, никой нямаше да се загрижи или да се помъчи да открие какво им се е случило. Но някой ден и то съвсем скоро щеше да вселява свещен ужас и да произнася божествената си присъда над хора от всички слоеве в обществото.

Затова се упражняваше.

Като фокусник, който усъвършенствува ловкостта си.

Контрол. Контрол.

На плажа крилатото същество се издигна над пясъка, откъдето се появи. Плесна криле в мрака като палава фигурка, която се връща на корниза на катедралата, която украсява. Закръжи пред прозореца и надникна вътре с огнените жълти очи.

Макари напълно безмозъчен преди Брайън да въплъти част от себе си в него, птеродактилът представляваше внушителна гледка. Огромните кожести криле раздвижваха въздуха и го държаха без усилие по въздушните течения над скалата.

Брайън усещаше очите в бурканите зад себе си. Втренчени. Те го гледаха с изумление, възхита и обожание.

— Изчезвай — заповяда той на птеродактила с театрален жест пред публиката си.

Крилатото влечуго се превърна в пясък и се посипа върху плажа.

Достатъчно игри. Имаше да върши работа.

5

„Хондата“ на Хари беше паркирана близо до кметството под една улична лампа.

Излезлите след дъжда ранни пролетни пеперуди кръжаха близо до светлината и хвърляха огромни, изкривени сенки върху колата.

Докато пресичаха тротоара към „Хондата“, Кони се обърна към Хари:

— Пак същият въпрос. И сега какво?

— Искам да отида в къщата на Ордегард и да я огледам.

— Защо?

— Нямам нишка. Но не се сещам какво друго мога да направя. Освен ако ти нямаш някаква идея.

— Да можех.

Като се приближиха до колата, Кони зърна нещо, което висеше на огледалото за обратно виждане — правоъгълно, блестящо под сенките върху предното стъкло. Доколкото помнеше, на огледалото нямаше вързан талисман или освежител на въздуха.

Кони влезе в колата първа и огледа сребристия правоъгълник преди Хари. Той се люлееше, прибързан с червена панделка към огледалото. Първоначално Кони не разбра какво представлява. Взе предмета в ръка, поднесе го към светлината и видя, че е ръчно изработена тока с югозападни мотиви.

Хари седна зад волана, тръшна вратата и забеляза предмета в ръката й.

— О, Боже — изпъшка Хари. — Исусе Христе, Рики Естефан.

6

Дъждът обрули повечето рози, но няколко оцеляха през бурята и сега се полюшваха на нощния вятър. Листенцата улавяха светлината от кухненските прозорци и сякаш я усилваха, проблясваха като радиоактивни.

Рики седеше до кухненската маса, откъдето беше махнал инструментите и материалите. Беше привършил вечерята си преди повече от час и оттогава пийваше портвайн на дребни глътки. Искаше му се да му се замая главата.

Преди раняването не беше пияница, но все пак, когато му се приискаше алкохол, пиеше текила и бира, но не повече от чашка „Соза“ и бутилка „Текате“. След коремните операции обаче дори глътка ракия или друг концентрат го удряше в сърцето и стомаха и по цял ден не можеше да се оправи. Същото беше и с бирата.

Знаеше, че добре понася ликьорите, но за да се напие с „Бейлис Айриш Крийм“, „Крем дьо Мент“ или „Мидори“ трябваше да погълне толкова захар, че да развали зъбите си дори преди черния дроб. Обикновените вина също не му допадаха, но портвайнът вършеше работа — достатъчно сладък за деликатния му стомах, но не прекалено, за да причини диабет.

Добрият портвайн беше неговото утешение. Е, добрият портвайн и малко самосъжаление от време на време.

Гледаше кимащите рози в мрака и от време на време отместваше очи по-наблизо, за да погледне отражението си в прозореца. Стъклото не беше идеално огледало, върху него се очертаваше безцветна прозрачна фигура като дух. Може би все пак отражението беше точно, защото сега Рики представляваше призрачна сянка на самия себе си и в известен смисъл беше мъртвец.

На масата стоеше бутилка „Тейлърс“. Той напълни отново чашата си и отпи.

Понякога, както сега, му беше трудно да повярва, че отразеното в прозореца лице е неговото. Преди раняването беше щастлив човек, рядко се замисляше за преживяванията си и никога не се вглъбяваше в себе си. Дори когато се възстановяваше, запази чувството си за хумор и оптимизъм за бъдещето, който никакви болки не можеха да сломят.

Лицето му заприлича на сегашното отражение в прозореца чак след като Анита го напусна. Бяха минали повече от две години, но още не можеше да повярва, че го е оставила и да реши как да се справя със самотата, която го съсипваше по-неумолимо от куршум.

Рики вдигна чашата, опря я до устните си и усети, че нещо не е наред. Може би несъзнателно долови липсата на типичния за портвайна аромат или пък лекия неприятен дъх на това, което сега беше в чашата. Спря преди да отпие и забеляза, че вътре има два-три тлъсти, влажни преплетени червея. Бяха живи и лениво се мърдаха един върху друг.

Рики се сепна и изкрещя. Чашата се изплъзна от пръстите му. Не се разби, защото падна от ниско, само се наклони и червеите се изтърсиха върху полираната дървена маса.

Той наклони стола си назад, запремигва…

…и червеите изчезнаха.

На масата блестеше само разлятото питие.

Рики скочи, подпря ръце на облегалката на стола и се загледа невярващ в локвичката рубиненочервен портвайн.

Беше сигурен, че е видял червеите. Не си измисляше. Не беше пиян. По дяволите, още не беше усетил питието.

Отпусна се пак на стола и затвори очи. Изчака секунда-две. Погледна. Виното още блестеше върху масата.

Колебливо докосна локвичката с показалец. Мокра, истинска. Разтърка палеца и показалеца, капката се размаза по кожата.

Провери бутилката „Тейлърс“, за да е сигурен, че не е изпил повече, отколкото смяташе. Стъклото беше тъмно, затова я вдигна към светлината. Беше отворил нова литрова бутилка и течността стигаше точно под гърлото. Беше изпил само две чашки.

Поразен както от неспособността си да намери обяснение, така и от самата случка, Рики отиде до мивката, отвори шкафа отдолу и извади влажен парцал от стойката от вътрешната страна на вратичката. Избърса разлятото вино от масата.

Ръцете му трепереха.

Ядосваше се на себе си, че се страхува, въпреки че страхът беше обясним. Тревожеше се, че може би е получил „лек церебрален инцидент“. Така лекарите наричаха мозъчния удар, за който единственият симптом е кратка халюцинация с червеи. Пред дългите дни и месеци в болницата най-много се страхуваше от удар.

При тежката коремна операция и дългото залежаване след нея най-опасният страничен ефект се свързваше с евентуалната поява на кръвни съсиреци в краката и по шевовете на вените и артериите. Ако някой се откъснеше и стигнеше до сърцето, можеше да последва внезапна смърт. Ако пък стигнеше до мозъка и попречеше на оросяването, резултатът можеше да бъде частична или пълна парализа, ослепяване, загуба на говора и ужасяваща загуба на интелектуални способности. Лекарите му даваха много лекарства да предотвратят съсирването на кръвта, сестрите провеждаха с него пасивни упражнения, когато се налагаше да лежи дълго време неподвижно по гръб, но въпреки всичко нямаше ден от продължителното му възстановяване, в който да не мисли с ужас, че може внезапно да престане да се движи или да говори, да не знае къде се намира, да не е в състояние да познае жена си или да си припомни името си.

Тогава поне се утешаваше с мисълта, че каквото и да се случи, Анита ще се погрижи за него. Сега и това нямаше. Отсега нататък трябваше да се бори с трудностите сам. Ако го повалеше удар и останеше ням инвалид, трябваше да се остави в ръцете на непознати.

Страхът му беше обясним и въпреки това Рики разбираше, че е донякъде ирационален. Беше оздравял. Разбира се, белезите останаха. Изпитанието го лиши от някои неща, но не беше по-болен от хората по улицата и вероятно по-здрав от мнозина. От последната операция бяха изминали повече от две години. Вероятността от мозъчна емболия беше колкото при всеки човек на неговата възраст. Тридесет и шест. Толкова млади мъже рядко получаваха тежък удар. Статистически беше по-вероятно да почине при катастрофа, от инфаркт, от насилствена смърт или може би дори поразен от светкавица.

Не се страхуваше толкова от парализа, афазия, слепота или друг физически недъг. Най-много се плашеше от самотата и необичайната гледка на червеите още веднъж му показа колко ужасно ще бъде да е сам, ако се случи нещо лошо.

Каза си, че не бива да се поддава на паника. Остави парцала и изправи преобърнатата чаша. Можеше да си налее още едно питие и да премисли. Отговорът щеше да изплува. Не можеше да няма обяснение за червеите. Можеше да се дължи на осветлението и ако обърнеше чашата точно както преди, щеше да възстанови обстоятелствата около зрителната измама.

Взе бутилката „Тейлърс“ и я наклони към чашата. Мина му през ума, че макар и да я беше погледнал на светлината само преди няколко минути, можеха да се излеят мазни, сплетени, гърчещи се червеи. От гърлото потече само портвайн.

Остави бутилката и вдигна чашата. Поднесе я към устните си, но се поколеба. Отврати се от мисълта, че ще пие от чаша, където е имало студени лигави червеи.

Ръката му пак се разтрепери, по челото му внезапно изби пот. Ядоса се, че реагира толкова глупаво. Портвайнът се разплиска по стените на чашата. Проблясваше като течна драгоценност.

Пак поднесе чашата към устните си и глътна мъничко. Сладко и чисто. Още една глътка. Вкусно.

От него се изтръгна лек, треперлив смях.

— Тъпанар — каза си той и се почувства по-добре, че може да се шегува със себе си.

Реши, че с портвайна добре ще вървят ядки или бисквити. Остави чашата и се запъти към кухненския шкаф, където държеше кутии с печени бадеми, смесени ядки и пакети солени бисквити. Отвори шкафа. Вътре гъмжеше от тарантули.

От години не беше реагирал така бързо и енергично. Дръпна се от шкафа и се удари в плота отзад.

Шест или осем огромни паяка пълзяха по кутиите с бадеми и смесените ядки и изследваха пакетите бисквити. Бяха по-големи от обичайните размери на тарантулите, колкото разполовени пъпеши — щъкащи обитатели на кошмар, преживян от човек, който се ужасява от паяци.

Рики стисна очи. Отвори ги. Паяците си стояха.

Заедно с лудешкото биене на сърцето си и пресекливото си дишане чуваше как косматите крачка на тарантулите пълзят по целофановите опаковки. Хитиново тик-тик-тик на краката или долните челюсти върху кутиите и пакетите. Тихо, зловещо съскане.

Изведнъж осъзна, че звуците идват от другаде. Шумът се чуваше не от отворения шкаф, а от шкафовете точно над и зад Рики.

Погледна през рамо към чамовите шкафове, в които би трябвало да има само чинии, купички и чаши. Вратичките им се открехваха от някакъв вътрешен натиск, отначало само един пръст, после два. Рики не успя да помръдне, когато шкафовете се отвориха докрай. По главата и раменете му се посипа порой от змии.

Рики изпищя и се помъчи да избяга. Подхлъзна се по гърчещия се килим от влечуги и падна сред тях.

Имаше всякакви змии — тънки като нишки, дебели и мускулести, черни, зелени, жълти, кафяви, едноцветни и пъстри, с червени очи, с жълти очи, някои с качулки като кобри, гледаха го, надсмиваха се над него, раздвоените им езици трептяха, съскаха, съскаха. Сигурно сънуваше. Халюцинации. Огромна черна змия, дълга поне четири стъпки го ухапа. Божичко, тя се впи в опакото на лявата му ръка, зъбите потънаха дълбоко в плътта, потече кръв. И все пак всичко това можеше да е сън, кошмар, ако не беше болката.

Никога насън не беше изпитвал болка, особено толкова силна като сегашната. Тя прониза лявата му ръка, последвана от още по-остро пробождане като токов удар през китката чак до лакътя.

Не беше сън. Случваше се наяве. По някакъв начин. Но откъде се бяха появили? Откъде?

Змиите го бяха напълзели и се гърчеха върху него. Ухапа го още една. Зъбите разкъсаха ръкава на ризата и се забиха под лявото рамо. Болката се утрои. Друга го захапа през чорапа по глезена.

Рики с мъка се изправи на крака. Отърси от себе си змията под лявото рамо. Другата около глезена също падна, но първата се задържа върху лявата му ръка, сякаш беше закована. Рики я сграбчи и се помъчи да я откъсне. Прониза го убийствена болка, едва не припадна, но змията не се отдели от кървящата му ръка.

Влечугите около него се виеха и съскаха. Не забеляза, а и не чу гърмящи змии сред тях. Нямаше достатъчно познания да определи останалите видове. Не знаеше кои са отровни и дали изобщо има отровни, включително трите, които го ухапаха. Отровни или не, повечето щяха да го ухапят, ако не се измъкнеше бързо.

Грабна сатър от поставката за ножове на стената. Сложи лявата си ръка на най-близкия плот. Неумолимата черна змия се пльосна с цялата си дължина по плочките. Рики замахна със сатъра и преряза змията. Стоманеното острие иззвъня по фаянсовата повърхност на плота.

Отвратителната глава продължаваше да виси на ръката му. От черното тяло бяха останали само няколко пръста. Блесналите очи бяха още живи и го гледаха. Рики хвърли сатъра и се помъчи да отвори със сила устата на змията и да измъкне впитите зъби от плътта си. Крещеше и проклинаше, обезумял от болка, бореше се с влечугото, но напразно.

Змиите на пода се размърдаха от виковете.

Рики се хвърли към свода между кухнята и коридора. Риташе по пътя си влечугите, преди да се навият и да скочат върху него. Някои вече се бяха приготвили и го нападнаха, но плътните широки панталони с цвят каки го предпазиха.

Страхуваше се, че ще се промъкнат по обувките му под крачола нагоре по краката, но успя да стигне до коридора благополучно.

Змиите останаха зад него. Не го преследваха. Две тарантули паднаха от шкафа в кошмарния възел от влечуги на пода. Змиите ги нападнаха. Паяците заритаха отчаяно и изчезнаха под виещите се тела.

Туп!

Рики подскочи от изненада.

Туп!

Досега не беше свързал странния звук от тази вечер с паяците и змиите.

Туп!

Туп!

Значи някой си играеше с него, но това вече не беше игра. Беше смъртно сериозно. Невъзможно, фантастично като сън, но сериозно.

Туп!

Рики не различи източника на звука, не беше сигурен дори дали идва отгоре или отдолу. Стъклата издрънчаха, всеки удар отекваше глухо в помещенията. Усети, че се приближава нещо по-лошо от паяците и змиите, нещо, което не желаеше да среща.

Задъхан, с главата на черната змия все още върху лявата ръка, Рики тръгна към входната врата в края на коридора.

Ухапаната на две места ръка пулсираше чудовищно с всеки забързан удар на сърцето. Господи, не биваше така, лудешкият пулс само разпространяваше отровата още по-бързо, ако изобщо имаше отрова. Трябваше да се успокои, да поеме дълбоко дъх, да ходи, не да тича, да отиде при някой от съседите, да се обади по телефона на бърза помощ.

ТУП!

Можеше да се обади от спалнята, но не му се влизаше там. Вече нямаше вяра в собствения си дом. Да, може да е лудост, но къщата сякаш беше оживяла и се надигаше срещу него.

ТУП, ТУП, ТУП!

Къщата се разтърси като че ли от силно земетресение. Рики едва се удържа на краката си. Политна и се удари в стената.

Керамичната статуетка на Богородица падна от масичката, където я беше поставил като в иконостас, както правеше някога майка му. След раняването страхът го накара да прибегне до защитните средства на майка си срещу жестокостите на този свят. Статуетката се разби на пода до краката му.

Голямото кандило от червено стъкло се разтърси и замята призрачни сенки по стените и тавана.

ТУПТУПТУПТУП!

Рики стоеше на две крачки от входната врата, когато дъбовият под изскърца зловещо, надигна се и пропука гръмотевично. Той отстъпи назад.

Нещо тресна под къщата и разби пода като яйчена черупка. В първия момент прахът, треските и разпраните дъски не му позволиха да зърне това, което изникна в коридора.

После Рики различи в дупката един човек. Краката му бяха потънали в пръстта на трийсетина сантиметра под къщата. Въпреки че стоеше под Рики, мъжът изглеждаше грамаден и излъчваше заплаха. Неподстриганите коси и брада бяха невчесани и мръсни. Белези покриваха видимата част от лицето му. Черният шлифер се издуваше като мантия от вятъра, проникнал през дупката и счупените дъски.

Рики разбра, че пред него стои скитникът, който Хари беше забелязал във вихъра. Описанието съвпадаше, с изключение на очите.

От вида на гротескните очи Рики замръзна сред отломъците на Богородицата, парализиран от страх и от твърдото убеждение, че е полудял. Напразни щяха да са опитите да отстъпи или да хукне назад, защото скитникът се измъкна от дупката светкавично като змия, готова за удар. Той сграбчи Рики и го повдигна с такава нечовешка сила, че всякаква съпротива беше безсмислена. Блъсна го в стената. Можеше да счупи и гръбнака на Рики, и мазилката.

Лице в лице със скитника, чийто тежък дъх усещаше, Рики се втренчи в очите. Беше онемял от ужас. Това не бяха кървавите локви, които Хари му описа. Всъщност изобщо не бяха очи. В празните кухини се виеха две змийски глави с по две жълти очички и с трептящи раздвоени езици.

„Защо точно мене?“ — не можеше да си обясни Рики.

Като от кутийка с дяволче на пружинка, змиите изскочиха от очните кухини на скитника и ухапаха Рики по лицето.

7

Между Лагуна Бийч и Дана Пойнт Хари караше толкова бързо, че дори Кони, която иначе обичаше високите скорости и рискованите преживявания, си сложи колана и издаваше нечленоразделни звуци от уплаха при някои от най-острите завои. Колата беше негова, не служебна, затова нямаше буркан. Нямаше и сирена, но крайбрежната магистрала не беше много оживена в десет и половина вечерта във вторник и клаксонът и превключването на фаровете бяха достатъчни да разчистят пътя му.

— Може би трябва да се обадим на Рики и да го предупредим — каза Кони, докато още бяха в южната част на Лагуна.

— Нямам телефон в колата.

— Спри в някой сервиз или магазин, някъде.

— Не мога да губя време. Пък и сигурно телефонът му не работи.

— Защо?

— Ако Тик-так не иска…

Засилиха се нагоре по един хълм и прекалено бързо взеха завоя. Задните гуми се забиха в чакъла покрай магистралата и го разпръснаха под двигателя и резервоара. Задният калник забърса мантинелата, колата се върна на платното и вихрено се понесе напред, без дори да натиснат спирачките.

— Тогава да се обадим на полицията в Дана Пойнт — предложи Кони.

— Със сегашната скорост, ако не спираме за телефон, ще стигнем преди тях.

— Може да ни пратят подкрепление.

— Няма да имаме нужда от него, ако за проклетия закъснеем и Рики вече е мъртъв.

На Хари му призляваше от опасения. Беше бесен на себе си. Беше изложил Рики на опасност, като се отби при него. Тогава не знаеше какви беди може да му навлече, но по-късно можеше да се сети за него, когато Тик-так обеща: „всичко и всички, които обичаш“.

За мъжете понякога е трудно да признаят, че обичат друг мъж, макар и съвсем по братски. Двамата с Рики Естефан бяха партньори и няколко пъти се бяха измъквали на косъм от смъртта. Продължаваха приятелството си и Хари го обичаше. Нещата бяха съвсем прости. Но американската традиция на мъжествена самостоятелност не му позволяваше да си признае.

Глупости, ядоса се Хари.

Всъщност му беше трудно да признае, че обича когото и да било — мъж или жена, дори родителите си — защото любовта водеше до големи обърквания. Тя предполагаше задължения, обвързване, споделени емоции. Когато признаваш на някого, че го обичаш, трябва да го допуснеш в живота си съвсем близо до тебе и да търпиш неговата разхвърляност, безразборен вкус, объркани мнения и неизяснено отношение към куп неща.

Докато профучаваха покрай Дана Пойнт и се тресяха по неравностите на пътя, Хари възкликна:

— Божичко, наистина понякога съм идиот.

— Кажи ми нещо ново — предложи Кони.

— Пълен глупак.

— Продължаваме да плуваме в познати води.

Имаше само едно извинение за несъобразителността си за Рики и заплахата да го превърне в мишена — от пожара в апартамента му преди по-малко от три часа Хари само реагираше, без да поема инициативата. Нямаше друг избор. Събитията се развиваха толкова бързо и неочаквано, странностите се трупаха една върху друга и той нямаше време да помисли. Лошо извинение, но Хари се залови за него.

Не беше наясно дори как да мисли за такива необикновени неща. Дедуктивното размишление, най-полезното средство за всеки детектив, не можеше да се приложи към свръхестественото. Мъчеше се да разсъждава индуктивно и така достигна до теорията за социопата с паранормални възможности. Но това не го задоволяваше, защото според него индуктивното мислене граничеше с интуицията, а в интуицията липсваше всякаква логика. Обичаше неоспоримите доказателства, разумните предпоставки, логичните заключения и ясните изводи — всичко ясно и точно.

Завиха на ъгъла на улицата, където живееше Рики. Изведнъж Кони попита:

— Какво е това по дяволите?

Хари я погледна.

Кони гледаше в шепата си.

— Какво? — не разбра той.

На дланта й се гушеше нещо. С треперещ глас Кони промълви:

— Само преди секунда не държах това нещо, откъде по дяволите дойде?

— Какво е то?

Кони протегна ръка под осветлението на уличната лампа пред къщата на Рики. Глава на керамична статуетка. Счупена при врата.

Хари рязко натисна спирачките, гумите се отъркаха о ръба на тротоара и предпазният колан се впи в гърдите му.

— Сякаш ръката ми рязко се затвори, като спазъм и се появи това, отникъде, за Бога — обясни Кони.

Хари позна предмета. Главата на статуетката на Богородица в центъра на иконостаса в коридора на Рики.

Обзет от мрачни предчувствия, Хари отвори вратата и излезе от колата. Извади оръжието.

Улицата беше спокойна. Лампите светеха приветливо в повечето къщи, включително и у Рики. В хладния въздух долиташе музика от съседска стереоуредба, толкова тиха, че мелодията не можеше да се различи. Вятърът шумолеше и шепнеше в листата на големите палми в предния двор на Рики.

Сякаш искаше да каже, че няма нищо тревожно, всичко е наред, всичко тук е спокойно.

Все пак Хари държеше револвера.

Забърза по пътеката под нощните сенки на палмите към закритата от бугенвилиите врата. Усещаше, че Кони плътно го следва със заредено оръжие.

„Дано Рики е жив — горещо се молеше Хари, — дано само да е жив.“

От много години не беше произнасял нещо толкова близо до молитва.

Зад решетката входната врата беше открехната. Тънка ивица светлина очертаваше сянката на решетката върху площадката пред входа.

След раняването Рики беше обхванат от мания за сигурност, макар и да смяташе, че никой не забелязва и би бил ужасен, ако знаеше, че страхът му е очевиден. Заключваше здраво всичко. Отворената врата, макар и само един-два пръста, беше лош знак.

Хари се помъчи да огледа антрето през процепа. Но заради решетката не можеше да се приближи достатъчно.

Прозорците от двете страни на входа бяха с плътно спуснати пердета, които се припокриваха в средата.

Хари погледна Кони.

Тя посочи предния вход с револвера си.

При други обстоятелства биха се разделили — Кони би отишла да охранява задния вход, докато Хари влиза отпред. Но сега нямаха намерение да залавят психопата, защото този тип не можеше да бъде хванат натясно, заобиколен и обезвреден с белезници. Искаха само да оцелеят и да спасят Рики, ако не беше вече прекалено късно.

Хари кимна и внимателно отвори решетката. Пантите изскърцаха. Пружината издаде протяжен и жаловит звук.

Надяваше се, че ще се промъкне тихо, но когато решетката го издаде, той бутна с ръка входната врата и я отвори. Смяташе да се вмъкне снишен колкото е възможно по-бързо. Вратата се отвори надясно. Хари я блъсна с рамо. Нещо отвътре я спря, но отворът беше достатъчен. Хари влезе. Пукот. Стържене. Тропот. Вратата се отвори изцяло и разблъска по пътя някакви боклуци. Хари влетя толкова агресивно, че едва не пропадна в дупката на пода в коридора.

Припомни си разбития коридор в сградата в Лагуна над ресторанта. Но ако и тук разрушенията бяха причинени от граната, тя трябваше да е избухнала под къщата. Взривът беше избил нагоре дъските и изолационният пласт. Не се долавяше обаче овъгленият, химически дъх на бомба.

Лампата на тавана осветяваше голата земя под разбития дъбов паркет и пласта отдолу. Кандилото се държеше на самия ръб на масичката с иконостаса и червеното му стъкло хвърляше светлини и сенки.

По средата на коридора лявата стена беше опръскана с кръв, не чак потоци и все пак достатъчно за битка на живот и смърт. На пода под кървавите петна, близо до стената лежеше тялото на човек в неестествено сгърчена поза, от която смъртта личеше веднага.

Трупът се виждаше достатъчно ясно, за да може Хари без колебание да разпознае Рики. Никога преди не бе изпитвал такава болка в сърцето. Студена топка се сви в стомаха му и краката му омекнаха.

Докато Хари заобикаляше дупката на пода, Кони влезе в къщата след него. Видя тялото, не каза нищо, но посочи към свода пред дневната.

Хари изпитваше непреодолимо желание да приложи обичайната полицейска процедура, въпреки че в случая нямаше смисъл да търси убиеца. Тик-так, каквото и да представляваше, не би се крил по ъглите или скачал от задните прозорци, когато можеше да изчезне с вихър или огнен стълб. А и дори да го намереха, какво можеха да направят с оръжие? Все пак беше успокоително да работи, сякаш просто бяха първите пристигнали на обикновено местопроизшествие. Редът възтържествуваше над хаоса чрез полицията, методичността, обичая и ритуала.

Точно зад свода отляво се намираше купчина черна кал, не по-малко от стотина килограма. Човек би помислил, че е дошла изпод къщата като гейзер при взрива, но антрето и коридора не бяха опръскани. Сякаш някой внимателно беше пренесъл калта с кофи и я беше струпал върху килима в дневната.

Колкото и да беше любопитна купчината кал, Хари й хвърли само бегъл поглед и продължи напред. По-късно щеше да помисли за нея на спокойствие.

Претърсиха двете бани и спалните, но намериха само една тлъста тарантула. Хари много се стресна от паяка, едва не стреля в него. Ако насекомото беше тръгнало към него, вместо да изпълзи под шкафа, сигурно щеше да го разкъса на парчета с куршум, още преди да е осъзнал какво точно представлява.

Южна Калифорния, пустиня преди хората да я водоснабдят и да направят големи територии обитаеми, беше отличен развъдник за тарантули, но те живееха в безлюдните каньони и запустелите, обрасли в храсталаци райони. Въпреки страховития си вид, тези паяци бяха срамежливи същества, прекарваха по-голямата част от живота си под земята и рядко се показваха на повърхността и то само през размножителния период. Дана Пойнт или поне този квартал беше прекалено цивилизовано място, за да представлява интерес за тарантулите. Хари се зачуди как този паяк е стигнал чак до града — беше не на място колкото би бил и примерно един тигър.

Двамата мълчаливо обиколиха къщата още веднъж. Минаха през антрето, коридора и покрай мъртвото тяло. И най-беглият поглед показваше, че на Рики вече никой не можеше да помогне. Под краката им хрущяха парченца от керамичната религиозна статуетка.

Кухнята беше пълна със змии.

— Уф, отвратително — изпъшка Кони.

Една змия пълзеше под свода. Други две се виеха между краката на стола и масата. Повечето бяха в далечния край на помещението — преплетено гъмжило от навити влечуги. Бяха поне трийсет-четирийсет, ако не и шейсет. Няколко като че ли ядяха нещо.

Още две тарантули пълзяха близо до ръба на плот с бели плочки и гледаха гърчещите се змии долу.

— Какво по дяволите се е случило тук? — запита се гласно Хари и не се учуди, че гласът му трепери.

Змиите като че ли забелязаха Хари и Кони. Повечето не проявиха интерес, но няколко все пак се отделиха от, останалите и се плъзнаха напред да проверят.

Плъзгаща се врата отделяше кухнята от коридора. Хари побърза да я затвори.

Провериха гаража. Колата на Рики. Влажно петно върху бетона, където течеше покрива и неизсъхнала локва. Нищо друго.

Обратно в коридора Хари най-накрая коленичи до тялото на приятеля си. Беше отлагал ужасяващия оглед колкото е възможно по-дълго.

— Ще проверя дали в спалнята има телефон — каза Кони.

Хари я изгледа разтревожен:

— Телефон? Не, за Бога, да не си посмяла.

— Трябва да съобщим за убийството.

— Слушай — поде Хари, като погледна ръчния си часовник, — вече е единайсет часа. Ако се обадим, ще се вържем да стоим тук часове наред.

— Но…

— Нямаме време за губене. И без това не мога да си представя как ще намерим Тик-так преди изгрев-слънце. Шансовете ни са нищожни. Дори и да го намерим, не зная как ще се справим с него. Все пак би било глупаво да не опитаме, нали?

— Да, прав си. Просто не ми се иска да седя и да чакам да ме очистят.

— Добре тогава. Зарежи телефона.

— Просто… просто ще те изчакам.

— Внимавай за змиите — предупреди я Хари, докато Кони тръгваше по коридора.

После се обърна към Рики.

Състоянието на трупа беше още по-лошо, отколкото очакваше. Забеляза главата на змията с впити зъби на лявата ръка и потръпна. Двойките дупчици по лицето сигурно бяха следи от ухапвания. Ръцете бяха извити назад в лакътя. Костите не бяха просто счупени, бяха направо натрошени на прах. Рики Естефан беше така пребит, че трудно можеше да се установи конкретната причина за смъртта. Все пак ако вече не е бил мъртъв, когато главата му е била извита на сто и осемдесет градуса, със сигурност е умрял в този миг. Шията беше разкъсана, по нея личаха синини, главата се люшкаше свободно, брадичката опираше върху рамото.

Очите ги нямаше.

— Хари? — извика Кони.

Загледан в празните очни кухини, Хари не можа да й отговори. Устата му пресъхна и гласът му се изгуби в сподавен вик.

— Хари, я погледни това.

Беше видял достатъчно от това, което беше изстрадал Рики, дори прекалено много. Сега гневът към Тик-так се затъмняваше само от беса, който изпитваше към самия себе си.

Хари се надигна, обърна се и видя отражението си в огледалото със сребърни украшения над иконостаса. Лицето му изглеждаше пепеляво. Приличаше на мъртвец като трупа на пода. Част от него наистина умря, когато се наведе над тялото. Сякаш беше изгубил част от себе си.

Срещна погледа си в огледалото, но веднага отмести очи настрани, за да не вижда ужаса, объркването и първобитния си гняв. Човекът в огледалото не беше този, който Хари Лайън познаваше… или искаше да бъде.

— Хари? — пак извика Кони.

Намери я в дневната, приклекнала до купчината кал. Всъщност това не беше кал, а около сто килограма влажна, пресована пръст.

— Погледни, Хари.

Кони посочи към необяснимата особеност, която не бяха забелязали при първия оглед на къщата. Купчината като цяло беше безформена, но от нея се простираше човешка ръка — не истинска, а направена от влажна пръст. Беше голяма, силна, с тъпи квадратни пръсти, оформена до най-малките подробности, сякаш изрязана от голям скулптор.

Ръката се подаваше от ръкав, също направен от пръст, но с всичко необходимо — ръб, подгъв и три копчета от пръст. Дори повърхността на материята беше изразително предадена.

— Разбираш ли нещо? — попита Кони.

— Да пукна, ако ми е ясно.

Докосна с пръст ръката и после го мушна по-силно. Не изключваше отдолу да се намира истинска ръка, покрита с пръст. Но се излъга, имаше само пръст, която се разсипа при допира. Явно беше по-крехка, отколкото изглеждаше, останаха само ръкавът и два пръста.

В паметта изплува някакъв свързан с гледката спомен и пак изчезна като бегло съзряна риба, която проблясва с всичките си цветове и потъва в мрачните дълбини на езерото. Хари гледаше остатъка от ръката и усещаше, че е на прага да разбере нещо изключително важно за Тик-так, но колкото повече се мъчеше да избистри спомените си, толкова по-напразни бяха усилията му.

— Да се махаме оттук — предложи той.

Последва Кони по коридора и не погледна към тялото.

Беше на ръба на психическия срив. Едва сдържаше гнева си. За пръв път се чувстваше така. Новите чувства винаги го тревожеха, защото не знаеше докъде ще го доведат. Предпочиташе емоционалният му живот да е спретнато подреден като папките за убийствата в службата или колекцията му от компактдискове. Още един поглед към Рики можеше да накара гнева му да прелее и да го обхване истерия. Изпитваше желание да се разкрещи, все едно на кого, да вика, докато не го заболи гърлото, а също да удари някого, да удря, да блъска и да рита. Нямаше подходящ обект и затова му се прииска да насочи гнева си към неодушевените предмети, да чупи и мачка всичко наоколо, колкото и да беше безсмислено и дори да привлече крайно нежеланото внимание на съседите. Единственото нещо, което го възпираше да не даде воля на гнева си, беше представата как би изглеждал обхванат от лудостта, с обезумели очи, освирепял. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще го види така необуздан, особено когато този някой беше Кони Гъливър.

Излязоха отвън и тя затвор и предната врата. Двамата тръгнаха по улицата.

Тъкмо стигнаха до колата, когато Хари спря и огледа квартала.

— Слушай.

Кони се намръщи:

— Какво?

— Колко е спокойно.

— Е, и какво?

— Не може да не се е вдигнал страшен шум — каза Хари.

— Взривът е разкъсал пода на коридора — съгласи се Кони, — а и той сигурно е крещял, викал е за помощ.

— Тогава защо не са дошли любопитни съседи да видят какво става? Градът не е голям, хората добре се познават и не се преструват на глухи, когато наоколо става нещо лошо. Те идват на помощ.

— А това значи, че не са чули нищо — заключи Кони.

— Как е възможно?

В близкото дърво пропя нощна птица.

От една къща продължаваше да долита тиха музика. Този път различи мелодията. „Наниз перли“.

Може би на една пресечка от тях някакво куче се обади с нещо средно между изпъшкване и вой.

— Не са чули нищо… Как е възможно? — повтори Хари.

Още по-нататък голям камион се заизкачва по далечната магистрала. Двигателят му звучеше като пренесен с машината на времето бронтозавър.

8

Кухнята му беше само в бяло — бяла боя, бели плочки на пода, бели мраморни плотове, бели уреди. Единственото разнообразие идваше от полираните хромови и стоманени повърхности там, където се налагаше да има метални рамки или плочи, но и те отразяваха други бели повърхности.

Спалните трябва да са черни. Сънят беше черен, освен когато сънищата се разиграваха в театъра на ума. Въпреки че бяха изпъстрени с най-различни цветове, сънищата му винаги малко тъмнееха. Небето в тях винаги изглеждаше черно или оловносиво от буреносни облаци. Сънят беше като кратка смърт. Смъртта беше черна.

Но кухните трябва да са бели, защото в тях е храната, а храната е свързана с чистотата и енергията. Енергията беше бяла — електричеството, светкавицата.

Облечен с червен копринен халат Брайън седна на бял стол с бяла тапицерия пред бяла лакирана маса с дебело стъкло отгоре. Харесваше халата. Имаше още пет също като този. Фината коприна, хлъзгава и прохладна, галеше кожата. Червеното беше цветът на властта и могъществото — червената кардиналска шапчица, червената кралска мантия, обточена със злато и хермелин, червената роба с избродирани дракони на китайския император.

Вкъщи, когато не му се разхождаше гол, Брайън се обличаше само в червено. Беше скрит крал, таен бог.

Когато излизаше в света, носеше безцветни дрехи, защото не желаеше да привлича вниманието. Докато не Станеше, притежаваше известна уязвимост и най-умното беше да остане анонимен. Когато напълно разбиеше и овладееше мощта си, най-накрая щеше да може да се появява с подобаващи одежди и всички щяха да коленичат пред него, да се извръщат със страхопочитание или да бягат от ужас.

Перспективата беше вълнуваща. Да бъдеш признат. Да бъдеш известен и почитан. Скоро.

На бялата кухненска маса почна да яде шоколадов сладолед с глазура и черешов пълнеж с ликьор, поръсен с кокосово брашно и натрошена карамелизирана захар. Обичаше сладкото. Също и солено. Пържени картофи, сиренки, хрупкави солени бисквитки, фъстъци, царевични пръчици, пръжки. Ядеше сладко и солено, нищо друго, защото вече никой не можеше да му казва с какво да се храни.

Баба Дракман би получила удар, ако можеше да го види с какво се тъпче. Беше го отгледала почти от раждането му, докато не навърши осемнайсет години. Не допускаше никакви отклонения от режима на хранене. Три яденета дневно, никакво хапване между тях. Зеленчуци, плодове, зърнени храни, тестени изделия, спагети, риба, пилешко, никакви червени меса, обезмаслено мляко, замразено кисело мляко вместо сладолед, минимално количество сол, минимално количество захар, минимално количество мазнини, минимално количество удоволствия.

Дори омразното й куче, нервен пудел на име Пиер, беше принуден да яде според правилата на баба, а те изискваха от него да бъде вегетарианец. Баба Дракман вярваше, че кучетата ядат месо, само защото това се очаква от тях, че думата „месояден“ е безсмислен етикет, лепнат от невежи учени и че всеки вид — особено кучетата, кой знае защо — има сили да се издигне над естествения си нагон и да живее по-спокойно от обикновено. В паничката на Пиер се появяваше ту нещо на зърна, ту на кубчета, ту като въглени. Най-много до вкуса на месото се доближаваше имитацията на говеждо от соев сос с белтъчини на прах, които съсипваха всичко. Повечето време Пиер изглеждаше напрегнат и нещастен, сякаш го влудяваше копнежът за нещо, което не познаваше и затова не можеше да го удовлетвори. Сигурно затова кучето беше толкова злобно, прокрадваше се безшумно и нервно се изпикаваше на най-неподходящи места, като например в шкафа на Брайън върху обувките му.

Баба Дракман беше безпощадна с правилата си. Имаше правила за всичко — ресането, обличането, ученето, държанието при всякаква ситуация. Десет мегабайтов компютър едва ли би побрал пълния каталог на бабините правила.

Кучето Пиер също трябваше да научи правилата за себе си. На кои столове може да седи и на кои не може. Никакъв лай. Никакъв вой. Хранене по график, никакви отпадъци. Ресане два пъти в седмицата, мирувай, не се върти. Седни, търколи се, престори се на умрял, не драскай с нокти по мебелите…

Още четири или петгодишен Брайън разбра по свой детски начин, че баба му е властническа натура, спечена и проклета и внимаваше как се държи с нея. Беше възпитан и послушен, преструваше се, че я обича, но не я допускаше до вътрешния си свят. Когато в детството му за пръв път плахо се прояви неговата особеност, беше достатъчно досетлив да скрие напъпилия си талант от нея, защото знаеше, че реакцията й може да е… опасна за него. Пубертетът доведе до растеж не само на тялото, но и на тайните му способности. Все пак ги пазеше за себе си и изучаваше силата си с помощта на малки животинки, които измираха чрез най-разнообразни и удовлетворяващи мъчения.

Преди две години, само няколко седмици след осемнайсетия му рожден ден, странната и динамична вътрешна сила пак се надигна в него, както правеше от време на време. Все още не се чувстваше достатъчно силен да се справи с целия свят, но усети, че е готов да се справи с баба Дракман. Тя седеше в любимото си кресло, вдигнала крака върху отоманка. Хрупаше сурови моркови, отпиваше от чаша минерална вода и четеше статия за смъртното наказание в „Лос Анжелис Таймс“, като добавяше искрените си коментари за необходимостта да се проявява състрадание дори към най-закоравелите престъпници. Точно тогава Брайън реши да използва отскоро придобитата си способност за пирокинеза и я подпали. Ама как само пламна! Въпреки че по костите й имаше по-малко мазнина, отколкото на един бръмбар, тя гореше като лоена свещ. Едно от железните й правила беше никога да не повишава глас у дома, но сега писъците й едва не избиха прозорците, макар и да не продължиха особено дълго. Пламъкът беше контролиран, обхвана само баба му и дрехите й, иначе едва опърли креслото и отоманката. Тялото й обаче гореше с ослепителен бял пламък и Брайън трябваше да присвива очи, докато я гледаше. Подобно на гъсеница, потопена в спирт и подпалена с кибрит, тялото на баба му съскаше, гърчеше се, разгаряше се, а после потъмня и се сбръчка. Все пак той не прекрати горенето, докато овъглените остатъци не се превърнаха в пепел, пепелта в сажди, а саждите най-накрая не изчезнаха с последно изпукване на зеленикави искри.

После измъкна Пиер от скривалището му и също го изгори.

Беше прекрасен ден.

Той сложи край на баба Дракман и нейните правила. Оттогава Брайън живееше според собствените си правила. Скоро целият свят също щеше да им се подчини.

Стана и отиде до хладилника. Беше пълен със сладкиши и други десерти. Никакви гъби, никакви диетични храни. Взе буркан маслен крем, върна се до масата и изсипа от него върху мелбата.

„Бим-бам, вещицата е мъртва, дъртата зла вещица, вещицата е мъртва“ — тананикаше си доволно Брайън.

С фалшификации в гражданския регистър успя да осигури официален смъртен акт на баба си, промени възрастта си на двайсет и една години (за да избегне съдебното назначаване на настойник) и се обяви за единствен наследник според завещанието й. Беше лесно като детска игра, защото за него не съществуваше преграда или заключена врата. Чрез Най-великата и Най-Тайната си Сила можеше да отиде където си поиска, да прави каквото му хрумне и никой не можеше да го проследи. След като стана пълноправен собственик на къщата, той поръча да я ремонтират и обзаведат по негов вкус, като премахна всичко, което можеше да му напомня за дъртата вещица и нейните моркови.

През последните две години похарчи значително повече от наследството си, но разточителството не представляваше никакъв проблем. Можеше да си набави необходимото количество пари по всяко време. Не изпадаше често в нужда, защото благодарение на Най-великата си и Най-Тайната си Сила можеше също да си вземе практически и всичко друго, без опасност да го заловят.

— За твое здраве, бабо — каза Брайън и вдигна пълната лъжица със сладолед и шоколадов крем.

Не беше способен, макар и само засега, да лекува нараняванията си или да заличава синините, но вече беше в състояние да поддържа теглото и тонуса си само чрез съсредоточаване върху този въпрос за няколко минути. Регулираше обмяната на веществата като с обикновен термостат. Тази способност му вдъхваше вяра, че след още един-два подема в растежа силата му ще му позволи да лекува нараняванията си и да стане съвършено неуязвим.

Затова въпреки огромното количество сладкиши и солени бисквити фигурата му беше стройна. Гордееше се с жилавата си мускулатура, която беше една от причините с удоволствие да се разхожда гол из къщата и да улавя неочаквано изображението си в някое от многобройните огледала.

Знаеше, че жените биха харесали тялото му. Ако жените го интересуваха, можеше да притежава която си поиска, дори без да използва необикновената си сила.

Но сексът изобщо не го вълнуваше. Сексът беше преди всичко най-голямата грешка на стария бог. Хората бяха така погълнати от него, че тяхното безкрайно, безумно размножаване съсипа света. Именно заради секса новият бог трябва да прочисти стадото и да оправи планетата. Освен това Брайън стигаше до оргазъм не чрез секса, а чрез насилственото прекратяване на нечий човешки живот. Когато използваше „голем“ да убие някого и после връщаше цялото си съзнание обратно в истинското си тяло, черните копринени чаршафи често блестяха от влажни потоци семенна течност.

Какво ли би помислила баба за това!

Брайън се изсмя.

Можеше да прави какво си поиска, да прави каквото си поиска, а къде беше през цялото време мърморещата му баба? Изгоряла, мъртва, изчезнала завинаги — ето къде.

Беше двадесетгодишен и можеше да доживее до хиляда, две хиляди или дори да остане безсмъртен. След като поживееше достатъчно дълго, най-вероятно изобщо щеше да забрави за баба си за своя радост.

„Дърта тъпа крава“ — измърмори той и се изкиска. Беше вълнуващо да говори за нея както му хрумне и то в нейната собствена къща.

Огромната мелба си беше цяло ядене, но Брайън я омете без остатък. Използването на способностите беше много уморително и затова му трябваха повече сън и повече калории на ден от обикновените хора. Поспиваше често и непрекъснато хапваше, но предполагаше, че потребността от храна и сън съвсем ще изчезне, когато Ставането завършеше и той се превърнеше най-накрая в нов бог. След като приключеше Ставането му, може би никога нямаше да спи и да яде по необходимост, а щеше да го прави само за удоволствие.

Изгреба и последната лъжичка и облиза съда.

Баба Дракман ненавиждаше това.

Облиза всичко най-старателно. Съдът заблестя като току-що измит.

— Мога да правя всичко, което поискам — каза си той, — всичко.

На масата в един буркан с консервираща течност очите на Енрике Естефан го гледаха с обожание.

9

На път в северна посока по нощната магистрала, докато Рики лежеше мъртъв в пълната със змии къща в Дана Пойнт, Хари каза:

— Аз съм виновен за това, което му се случи.

От седалката до него Кони се обади:

— Я не говори глупости.

— Не са глупости.

— Да не искаш да кажеш, че си виновен и за това, че преди три години се е отбил в магазина на път към къщи?

— Благодаря ти за желанието да ми помогнеш да се почувствам по-добре, но не приемам.

— Ами да те накарам да се почувстваш по-зле тогава? Виж, това нещо, с което се сблъскваме, този Тик-так е непредсказуем, не знаеш какъв ще е следващият му ход.

— Защо, може и да се досетя. Струва ми се, че налучквам нещо. Като че ли вече зная какво мога да очаквам. Само че вървя една стъпка зад този проклет кучи син. Щом видях токата, разбрах, че съвсем естествено се е насочил към Рики. Това беше част от заплахата му. Просто я забелязах прекалено късно.

— Нали точно това казвам? Може би няма как да изпреварим този тип. Той е нещо ново, съвършено ново и мисли съвсем различно от нас двамата или от който и да е скитник, не отговаря на нито един познат психологически модел, затова няма как де предвидиш намеренията или действията му. Виж, Хари, не можеш да се чувстваш отговорен за такова нещо.

Хари й се тросна, без да има желание да я обижда, нито да прехвърля вината върху нея, но вече не можеше да сдържа гнева си:

— Това е проблемът на днешния свят, Божичко, точно това! Никой не иска да поеме отговорността за каквото и да било. Всеки иска да има право да бъде и да върши каквото поиска, но никой не желае да плаща.

— Прав си.

Кони очевидно говореше напълно сериозно, съгласието й не целеше само да го насърчи, но Хари вече бе набрал инерция.

— В днешно време никога не си виновен, ако животът ти се е объркал, ако си подбел семейството или приятелите си. Ти си пияница? Ами сигурно имаш генетично предразположение. Или си неудържим сластолюбец и сменяш по сто партньора годишно? О, сигурно не си получавал достатъчно обич в детството си, може би родителите ти не са проявявали любвеобилност. Чисти измишльотини.

— Точно така — подкрепи го Кони.

— Пръснал си черепа на някой продавач в магазина или си пребил до смърт старица само за двайсет мизерни долара? Е, не че си лош човек, ти не си виновен! Виновни са родителите ти, учителите, обществото, цялата западна култура, но не и ти, никога ти, как е възможно да се допусне подобно нещо, колко безсърдечно, колко безнадеждно старомодно.

— Да беше водещ на радиопредаване, щях да те слушам всеки ден — обади се Кони.

Задминаваше по-бавните коли, дори когато трябваше да пресича непрекъсната линия. Никога преди не го беше правил, дори със служебна кола с буркан и сирена.

Чудеше се какво става с него. Не можеше да си представи как се чуди за това и в същото време продължава да го прави. Почна да изпреварва пикап с изображение на Скалистите планини от външната страна и влезе в насрещното платно без никаква видимост, въпреки че пикапът караше с поне пет мили над разрешената скорост.

Хари продължаваше да излива гнева си:

— Можеш да изоставиш жена си и децата, без да плащаш издръжка, да завлечеш кредиторите си с милиони, да размажеш главата на някого само защото е хомосексуалист или се е държал пренебрежително…

— … да захвърлиш бебето си в кофата за боклук, защото не си убедена в радостта от майчинството — включи се Кони.

— … да укриваш данъци, да мамиш социалните грижи…

— … да продаваш наркотици на ученици…

— … да изнасилиш дъщеря си и пак да твърдиш, че жертвата си ти. Не си виновен. Каквато и жестокост да извършиш, можеш да се надяваш на съчувствие, да хленчиш, че си жертва на расизма или на обратния расизъм срещу белите, на дискриминация на основата на пола, възрастта, класата, на предразсъдъците срещу дебелите, грозните, тъпите или прекалено умните. Обрал си банката или си застрелял ченгето, защото си жертва. Има хиляди начини да бъдеш жертва. Да, разбира се, така обезценяваш искрените жалби на истинските жертви, но какво значение има това по дяволите, нали живеем само веднъж. Нека се порадваме на живота, а кой го е грижа за истинските жертви, за Бога, та нали те са губещата страна.

Хари бързо доближаваше един „Кадилак“, който караше с малка скорост.

Имаше място за изпреварване, но изведнъж пътя му запречи също толкова бавен джип с две лепенки на задното стъкло: „АЗ ПЪТУВАМ С ИИСУС“ и „БАРОВЕ, БИКИНИ И БИРА“.

Не можеше пак да пристъпи непрекъснатата линия, защото насрещното движение го заслепяваше с фаровете.

Замисли се дали да не натисне клаксона, за да накара „Кадилака“ и джипа да карат по-бързо, но нямаше търпение да ги изчака.

Банкетът до магистралата беше необичайно широк на това място и Хари се възползува от него. Увеличи скоростта, изви волана и изпревари „Кадилака“ от дясната му страна. Хари не можеше да повярва, че върши всичко това. Нито пък шофьорът на „Кадилака“. Хари погледна наляво и забеляза как човекът в другата кола го гледа изумено — смешно човече с тънки мустачки и лошокачествена перука на темето. „Хондата“ се притисна вдясно до ерозиралата пръст, обрасла с храсталаци и див бръшлян. Дори на най-широкото място колата едва се задържаше на пътя, а банкетът бързо се стесняваше. „Кадилакът“ забави, за да го пропусне. Хари натисна съединителя. Банкетът се стесни още повече. Право пред него се изпречи знак на калифорнийската пътна полиция „СПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Спирането обаче беше сигурно, ако се удареше в него. Хари рязко изви и се върна на платното. Промуши се пред „Кадилака“, овладя колата и продължи на север. Отляво се простираше огромния Тихи океан, черен като настроението му.

— Много хладнокръвно! — каза Кони.

Хари не знаеше дали тя говори саркастично или одобрително. Съществуваха и двете възможности, като се вземе предвид слабостта й към високите скорости и риска.

— Искам да кажа — упорстваше Хари, като се стремеше да поддържа гнева си, — че не искам да съм такъв, винаги да соча с пръст другите. Когато отговорността е моя, искам да се задавя с нея.

— Чух.

— Аз съм отговорен за Рики.

— Както кажеш.

— Ако бях умен, той сега щеше да е жив.

— Нямам нищо против.

— Сега тежи на съвестта ми.

— Съгласна.

— Аз отговарям.

— Сигурно съм, че ще се печеш в ада заради това.

Хари не можа да се сдържи и се изсмя. Смехът беше мрачен и за миг му се стори, че ще премине в сълзи за Рики, но Кони не му позволи.

— Цяла вечност ще киснеш в яма с кучешки бълвоч — каза тя, — ако смяташ, че си го заслужаваш.

Хари не искаше гневът му да се уталожва, но не можеше да си наложи, както всъщност трябваше. Погледна Кони и се изсмя по-силно.

Кони продължи:

— Ако си толкова лош, ще трябва да ядеш личинки и да пиеш демонска жлъчка поне хиляда години…

— Мразя демонската жлъчка…

— … и със сигурност ще трябва да позволяваш на сатаната да ти прави клизма… — Кони също се смееше. — … и да гледаш „Хъдсън Хоук“ десет хиляди пъти…

— Е, не, дори адът си има граници.

Двамата се смееха. Смехът беше отдушник на напрежението и продължи доста време.

Когато най-накрая млъкнаха, Кони първа наруши тишината:

— Добре ли си?

— Чувствам се отвратително.

— И все пак по-добре?

— Малко по-добре.

— Ще се оправиш.

— Може би — съгласи се Хари.

— Сигурна съм. Като че ли истинската трагедия е в това, че всичко се казва и отминава. Дори най-лошите рани заздравяват, отминава и най-безутешната тъга. Животът продължава, няма вечна болка, макар и понякога да ни се струва, че трябва да има.

Продължиха на север. Морето беше отляво. Отдясно се виждаха тъмни възвишения, осеяни със светлините на къщите.

Пак бяха в Лагуна Бийч, но Хари не знаеше накъде са се запътили. Искаше му се да върви непрекъснато по стрелката на компаса, по цялото крайбрежие, покрай Санта Барбара, Биг Сър, над Златните врати, към Орегон, Уошингтън, Канада, може би чак до Аляска, далече-далече, да види снега и да усети хапещия арктически вятър, да погледа отблясъка на лунната светлина по ледниците, после да мине право през Беринговия проток, колата да прекоси водите като във вълшебна приказка, после по замръзналия бряг на някогашния Съветски съюз и оттам към Китай, да спре там, за да опита вкусната сечуанска кухня.

— Гъливър? — обади се Хари.

— Да.

— Харесваш ми.

— Не си изключение.

— Истина ти казвам.

— Е, тогава и аз те харесвам, Лайън.

— Реших, че може би не е лошо да ти го кажа.

— Радвам се, че го направи.

— Това обаче не означава, че ще ходим сериозно или нещо подобно.

Кони се усмихна:

— Добре. Между другото, къде ще ходим сега?

Хари едва овладя изкушението да й предложи патица с подправки в Пекин.

— В жилището на Ордегард. Предполагам, че не помниш адреса.

— Не само, че го помня, но и вече бях там.

— Кога? — изненада се Хари.

— На път към службата, след като излязох от ресторанта, докато ти пишеше рапортите. Там няма нищо особено, не е приятно, но не смятам, че ще намерим нещо полезно.

— Тогава не си знаела за Тик-так. Сега ще гледаш на нещата от друг ъгъл.

— Може би. Още две пресечки направо и после надясно.

Хари изпълни указанията и колата тръгна нагоре по хълмовете, през мръсни и извити улици с палми и обрасли евкалипти. Бяла сова с огромни криле прехвръкна от комина на една къща върху заострения покрив на друга. Беззвездното небе изглеждаше толкова ниско, че сякаш Хари дочуваше как стърже по билото на източните възвишения.

10

Брайън отвори вратата и излезе на балкона към спалнята.

Както всички останали врати в къщата, тази също не беше заключена. Въпреки че беше по-благоразумно да не се отличава от останалите по нищо, докато не Стане, не се страхуваше от никого, никога не бе изпитвал подобен страх. Другите момчета бяха страхливци, но не и той. Силата му го изпълваше с увереност, каквато никой в историята не бе имал. Знаеше, че никой не може да го възпре при изпълнението на мисията му. Пътят му към върховния престол беше предначертан и трябваше само мъничко търпение, за да приключи Ставането.

Часът преди полунощ беше хладен и влажен. По парапета на балкона блестяха капчици роса. От морето духаше свеж бриз. Червеният халат беше привързан хлабаво около кръста, но полите му шумоляха по краката като кървави струи.

Светлините на Санта Каталина на двайсет и шест мили на запад се закриваха от гъста, макар и невидима мъгла на повече от двайсет мили от брега. След дъжда небето продължаваше да е навъсено и не пропускаше звезден или лунен лъч. Не се виждаха ярко осветените прозорци на съседите, защото къщата му беше най-отдалечената и задният двор бе заобиколен от три страни с морски скали.

Мракът го обгръщаше ласкаво като финия копринен халат. Бученето, плясъкът и безкрайното движение на прибоя звучаха успокояващо.

Като магьосник пред самотен олтар навръх висока скала, Брайън затвори очи и установи контакт със силата си.

Престана да усеща хладния нощен въздух и студената роса по парапета на балкона. Вече не усещаше галещия халат по краката и не чуваше вълните на брега отдолу.

Първо потърси петте болни добичета, които чакаха брадвата. Беше ги белязал с псионен енергетичен знак, за да ги намира по-лесно. Сякаш със затворени очи се рееше над земята, а като погледна надолу, забеляза пет по-особени светлинки, аури, които се различаваха от всички останали енергийни източници по южния бряг. Мишените на кървавите му развлечения.

Чрез ясновидство или, по-точно, „далековидство“ можеше да ги наблюдава един по един в окръжаващата ги среда. Не можеше да ги чува, което от време на време му създаваше неудобства, но предполагаше, че ще развие ясновидство и на петте сетива, когато най-накрая Стане новият бог.

Брайън погледна Сами Шамроу, чиито мъчения отложи заради неочакваната необходимост да се справи с онова ченге, което се правеше на много умен и на герой. Алкохоликът не се свиваше в сандъка под надвесените клони на олеандъра на улицата, нито смучеше втората двулитрова бутилка вино, както очакваше Брайън. Вместо това той се движеше в долната част на Лагуна, носеше нещо като термос, олюляваше се пиянски пред затворените кепенци на магазините и за миг се облегна по дърветата да си поеме дъх и да се ориентира. После тежко измина още десетина-двайсет стъпки и се подпря на тухлена стена. Явно се чудеше дали да повърне. Реши да не го прави и пак се потътри напред. Яростно примигваше с проточена напред глава. По лицето му беше изписана необичайна решителност, сякаш си бе наумил някаква смислена цел, макар и най-вероятно да се скиташе напосоки, воден от ирационални, тъпи магарешки мотиви, които изглеждаха обясними само за просмукан от алкохола мозък като неговия.

Брайън остави Сам Шамроу и погледна нафукания герой и по асоциация мръсницата-полицайка с него. Двамата седяха в „Хондата“ на героя. Завиваха по алеята нагоре по хълма към някаква модерна къща с потъмняла от времето кедрова облицовка и многобройни големи прозорци. Говореха си. Не чуваше думите им. Оживени. Сериозни. Ченгетата слязоха от колата, без да усещат, че са под наблюдение. Брайън се огледа. Позна квартала, защото бе прекарал целия си живот в Лагуна Бийч, но не знаеше чия е къщата.

След няколко минути щеше да посети Лайън и Гъливър по-пряко.

Накрая се насочи към Джанет Марко и парцаливото й дете. Те се гушеха в очукания си „Додж“ на паркинга до Методистката църква. Момчето сякаш спеше на задната седалка. Майката седеше зад волана, отпусната на облегалката и предната врата. С широко отворени очи следеше какво става около колата.

Беше обещал да ги убие призори и възнамеряваше да спази определения от самия него краен срок. Нямаше да е лесно да се справи с тях и с двете ченгета, след като изразходва толкова енергия, за да измъчва и убие Енрике Естефан. Но ако подремнеше един-два пъти до изгрев-слънце и хапнеше няколко пакета пържени картофи, бисквити и може би още една мелба, сигурно щеше да се справи с всички тях по най-възхитителен и удовлетворяващ начин.

При обичайни обстоятелства би се показал във формата на „голем“ поне два-три пъти през последните шест часа от живота на майката и сина, за да ги хвърли в неописуем ужас. Убиването представляваше чиста наслада, беше изпълнено с тръпка и водеше до оргазъм. Но часовете и понякога дните на мъчения преди повечето убийства бяха почти толкова приятни, колкото върховният миг, когато най-накрая бликваше кръвта. Страхът, ужасът и страхопочитанието, които вселяваше у добичетата, го възбуждаха. Харесваше смайването, неверието и истерията при техните жалки, но неизменни опити да се укрият. Но с Джанет Марко и момчето й трябваше да пропусне предварителната игра и да ги посети още само веднъж, на зазоряване, когато щяха да си платят с болка и кръв за това, че замърсяват земята с присъствието си.

Брайън трябваше да запази енергията си за нафуканото ченге. Искаше му се да го подложи на по-страшни мъчения от обикновено. Да го унижи. Да го пречупи. Да го превърне в хленчещо, разсополивено бебе. В наперения герой се криеше страхливец както във всички останали. Брайън смяташе да го накара да се влачи по корем, да покаже колко е слаб, да стане ясно, че не е нищо друго освен мекотело, бъзливец, който се крие зад полицейската значка и оръжието. Преди да убие двете ченгета, щеше да ги изтощи докрай, да ги разкъсва на части, да ги накара да прокълнат часа, в който са се родили.

Прекрати далековидството и се оттегли от „Доджа“ на църковния паркинг. Цялото му съзнание се върна в тялото на балкона към спалнята.

Високите вълни идваха от неосветената западна посока и се разбиваха на брега. Те му напомниха за сънуваните сияйни градове, които се подчиняваха на волята му и давеха милиони обезумели хора в потоци от стъкло и разчупена стомана.

След като завършеше Ставането, никога повече нямаше да има нужда да почива или да пести енергията си. Могъществото му щеше да се равнява на вселената — безкрайно възобновимо и неизчерпаемо.

Върна се в черната спалня и плъзна зад себе си балконската врата.

Изхлузи червения халат.

Изтегна се гол на леглото и подпря глава на две възглавници с черни калъфки, напълнени с гъши пух.

Поеми дълбоко дъх няколко пъти. Затвори очи. Отпусни тялото. Проясни мисълта. Отпусни се.

След по-малко от минута беше готов да твори. Насочи значителна част от съзнанието си към страничния двор на модерната къща с потъмнялата от времето кедрова облицовка и многобройните прозорци горе на хълма, където спря „Хондата“ на ченгето.

Най-близката улична лампа беше на половин пресечка. Отвсякъде падаха плътни сенки.

В най-закътаната част моравата се раздвижи. Тревата потъна в пръстта, сякаш работеше невидим плуг. Земята закипя с тих, припляскващ звук, сякаш се пукаха мехурите на гъсто тесто. Цялото й съдържание — трева, почва, камъни, мъртви листа, червеи, бръмбари, кутия от пури с перата и натрошените кости на папагал, заровена кой знае кога от някое дете — се надигна в черна, гъмжаща колона с размерите на едър мъж.

Първо най-отгоре се оформи главата на приведената фигура. Отначало се появи мазната невчесана коса. После брадата. Разпука се устата. Щръкнаха криви, изгубили цвета си зъби. Устни със сълзящи рани.

Едното око се отвори. Жълто. Злобно. Нечовешко.

11

Той е в тъмната алея, тича напред, търси миризмата на онова нещо, което убива. Знае, че я е загубил, но продължава да души заради жената, заради момчето, заради това, че е добро куче, добро.

Празна консерва, миризма на метал, ръжда. Дъждовна локва с мазни капчици отгоре. Във водата плува умряла пчела. Интересно. Не чак колкото умряла мишка и все пак интересно.

Пчелите летят, жужат, нараняват като котките, но тази пчела е мъртва. За пръв път вижда умряла пчела. Интересно — виж ти, пчелите умирали. Не помни да е виждал умряла котка и се замисля дали котките умират като пчелите.

Странно, може би котките умират.

Какво може да ги убие?

Котките могат да се катерят по дървета и места, където не може да стигне никой други да одраскат носа ти с острите си нокти толкова бързо, че не забелязваш приближаването на лапата. Затова ако има нещо, което да убива котките, то със сигурност не е добро и за кучетата, въобще не е добро, по-бързо е от котките и е лошо.

Интересно.

Продължава по алеята.

Някъде на място, където живеят хора, се готви месо. Облизва муцуна, защото е още гладен.

Хартийка. Обвивка от бонбон. Мирише хубаво. Притиска я с лапа и я облизва. Вкусът е приятен. Ближе, ближе, ближе, но няма повече, само прашинка сладост върху хартийката. Винаги е така, няколко близвания или хапки и всичко свършва. Рядко е толкова, колкото му се иска и никога повече.

Подушва хартийката за всеки случай, тя се лепва на носа му и той тръсва глава, за да я махне. Тя се превърта във въздуха и полита с вятъра нагоре, надолу и настрани като пеперуда. Интересно. Изведнъж оживя и полетя. Как е възможно? Много интересно. Тръгва след нея, настига я, подскача, но не улучва и изведнъж страшно му се приисква да я има, трябва да я има, скача, щраква челюсти, пропуска. Какво става, какво е това? Хартийка, пък лети като пеперуда. Наистина, ама наистина има нужда от нея. Засилва си, скача, щрак и я хваща, но това е само хартия и затова я изплюва. Гледа я, гледа я дълго, много дълго, чака, готов за скок, нали не е глупак, но тя повече не помръдва като мъртвата пчела.

Нещо като полицай и вълк! Нещото, което убива.

Странната, омразна миризма изведнъж долита откъм морето. Той потръпва. Души и търси. Лошото нещо е някъде там в мрака, стои в нощта близо до морето.

Тръгва по следата. Отначало миризмата е слаба, почти се губи от време на време, после се засилва. Започва да се вълнува. Приближава се, не е съвсем близо, но идва все по-близо. Движи се от алеята през улицата към парка и излиза пак на улицата. Лошото нещо е най-странното, най-интересното нещо, което някога е подушвал.

Ярки светлини. Би-бип-бииииииип. Кола. Близо. Можеше да е мъртъв в локвата като пчелата.

Преследва миризмата на лошото нещо, движи се все по-бързо с наострени уши, оглежда се, но все още разчита на обонянието.

После губи следата.

Спира, обръща се, души наоколо. Вятърът не е променил посоката и продължава да духа откъм морето. Но вече не носи миризмата на лошото нещо. Изчаква, души, чака, обръща се, изскимтява раздразнено и пак души, души, души.

Лошото нещо вече не е навън в мрака. Отишло е някъде, може би там, където живеят хора и вятърът не преминава през него. Също като котка, покатерена на дърво, не може да се достигне.

Върти се малко на място задъхан, не знае какво да прави и точно тогава по тротоара се появява невероятно странен мъж. Той се препъва и се блъска в разни посоки. В ръката си носи някакво много особено шише и си мърмори нещо. Човекът излъчва повече миризми, отколкото е подушвал по хората. Повечето са лоши, сякаш много смърдящи мъже са в едно тяло. Прокиснало вино. Мазна коса, кисел дъх, лук, чесън, дъх на свещи, боровинки. Вестникарско мастило, олеандър. Влажни панталони. Влажна фланела. Засъхнала кръв, едва доловима миризма на човешка урина, ментова дъвка в единия джоб, старо парче шунка и мухлясал комат, забравени в друг джоб, изсъхнала горчица, кал, трева, лек дъх на повръщано, прокиснала бира, разпаднали се платнени обувки, развалени зъби. Освен това пърди както се тътри напред, пърди, мърмори, обляга се на едно дърво за малко, пръдва, после се помъква пак напред, обляга се на стената на някакво място, където живеят хора и се изпърдява още няколко пъти.

Всичко това е интересно, наистина, но най-интересното е, че сред многобройните миризми човекът носи и следа от дъха на лошото нещо. Той самият не е лошото нещо, в никакъв случай, но го познава, идва от място, където го е срещал неотдавна, носи допира на лошото нещо.

Без съмнение миризмата е същата, странна и зла, като дъха на морето в студена нощ, желязна ограда в горещ ден, мъртви мишки, светкавица, гръмотевица, паяци, кръв, тъмни дупки в земята — като всички тези неща и все пак не точно като тях.

Мъжът се препъва покрай него и той се отдръпва с подвита опашка. Но човекът дори не го забелязва, само се олюлява и завива зад ъгъла по алеята.

Интересно.

Наблюдава.

Чака.

Най-накрая тръгва по следата.

12

Хари изпитваше неприятно чувство в къщата на Ордегард. На входната врата висеше бележка, че влизането е забранено до приключване на полицейското следствие, но двамата с Кони нарушиха процедурата. Тя носеше връзка шперцове в торбичка и успя да се справи с ключалките на Ордегард по-бързо, отколкото един политик би намерил оправдание за изхарчването на един милиард долара.

По правило Хари се отвращаваше от подобни методи. За пръв път, откакто двамата работеха в екип, й позволяваше да използва шперцове. Нямаше обаче време да спазва правилата. До зазоряването оставаха по-малко от седем часа, а издирването на Тик-так не беше напреднало никак.

Къщата с три спални не беше голяма, но пространството беше добре организирано. Както отвън, така и отвътре нямаше остри ъгли. Стаите бяха със заоблени краища и в повечето от тях поне една стена беше извита. Навсякъде се виждаха закръглени, ослепително бели корнизи. Почти всички стени бяха боядисани с блестяща бяла боя и изглеждаха като перлени. Боята в трапезарията създаваше илюзията за тапицерия с бежова кожа.

Обстановката напомняше за вътрешността на кораб и целеше да успокоява, ако не и да създава уют. Хари обаче се чувстваше неспокоен, не само защото кръглоликият убиец бе живял там или защото проникнаха вътре незаконно, а поради още някакви смътни засега причини.

Може би мебелите спомагаха за засилване на опасенията му. Скандинавски стил, модерни, строги, без украшения, с жълт кленов фурнир, ъгловати, за разлика от заоблените помещения. Резкият контраст с архитектурното оформление направо бодеше очите с острите ръбове на столовете, масичките и канапето. Берберският килим беше съвсем тънък, почти не се усещаше, че не се стъпва направо на пода.

Обиколиха дневната, трапезарията, кабинета и кухнята. Хари забеляза, че по стените няма никакви произведения на изкуството. Никакви декоративни елементи. По масите нямаше нищо, с изключение на керамични лампи в черно и бяло. Никакви книги или списания.

Атмосферата беше някак монашеска, сякаш обитателят на жилището се покайваше за греховете си.

Ордегард като че ли представляваше две съвършено отделни личности. Органичните контури и материалите в къщата насочваха към силно чувствена натура, добре овладяла себе си и емоциите си, спокойна и донякъде с вкус към удоволствията. От друга страна, неумолимата еднаквост на мебелите и пълната липса на украса подсказваха, че е бил студен, груб към себе си и към останалите, затворен и замислен човек.

— Какво смяташ? — попита Кони в коридора към спалните.

— Страшничко.

— Казах ти. Но защо, по-точно?

— Контрастите са… прекалени.

— Да. И сякаш не е обитавано.

Най-накрая откриха една картина в голямата спалня срещу леглото. Била е първото нещо, което Ордерагд е виждал като се събуди и последното, преди да заспи всяка вечер. Представляваше репродукция на прочуто произведение, което Хари бе виждал, но не помнеше заглавието. Струваше му се, че художникът е Франсиско де Гойя, дотолкова знаеше от „Оценяване на изкуството 101“. Картината излъчваше заплаха, действуваше на нервите и предаваше чувство на ужас и отчаяние не на последно място заради сюжета — огромно, демонично същество, което разкъсва и поглъща окървавено и обезглавено човешко тяло.

Дълбоко смущаваща, прекрасно композирана и нарисувана, картината несъмнено беше велико произведение на изкуството, но беше по-подходяща за музей, отколкото за частен дом. Трябваше да се смали от огромно изложбено пространство със сводест таван, а тук, в стая с обикновени размери картината налагаше присъствието си. Мрачната й енергия почти парализираше.

— С кого мислиш, че се е отъждествявал? — попита Кони.

— Какво искаш да кажеш?

— Демонът или жертвата?

Хари се замисли и отвърна:

— И с двамата.

— Самоизяждане.

— Да. Собствената му лудост го е поглъщала.

— И не е могъл да спре.

— Нещо по-лошо. Не е искал. Едновременно садист и мазохист.

— Но как ще ни помогне това да разберем какво се е случило? — запита Кони.

— Никак, доколкото виждам — отбеляза Хари.

— Тик-так — обади се скитникът.

Двамата се обърнаха рязко от изненадващия нисък и стържещ глас. Скитникът се намираше само на няколко пръста разстояние. Не беше възможно да е доближил толкова безшумно, но това беше факт.

Тик-так удари с дясната ръка Хари в гърдите. Силата на удара беше като на строителен кран. Хари политна назад. Блъсна се в стената на спалнята и прозорците издрънчаха. Зъбите му изтракаха. Едва не прехапа езика си. Падна по очи, устата му се напълни с прах и власинки от килима. Помъчи се да поеме дъх.

С огромни усилия повдигна лице от килима и видя, че краката на Кони висят във въздуха. Тик-так я притискаше до стената и яростно я разтърсваше. Темето и обувките й отмерваха зловещ ритъм.

Рики, а сега Кони.

„Първо всички, които обичаш…“

Хари се изправи на четири крака. Власинките го задавиха. Кашлица продра гърдите му, сякаш ребрата стягаха сърцето и дробовете му в желязно менгеме.

Тик-так крещеше в лицето на Кони, но Хари не различаваше думите, защото ушите му пищяха.

Стрелба.

Кони беше успяла да измъкне револвера си и да го изпразни във врата и лицето на нападателя. Куршумите лекичко го олюляха, но хватката му не отслабна.

С изкривено от болката в гърдите лице Хари се подпря на семплия шкаф в модерен датски стил и с мъка се изправи на крака. Виеше му се свят и хриптеше. Измъкна револвера си, макар и да знаеше, че да се стреля срещу такъв противник е безполезно.

Тик-так още крещеше и държеше Кони във въздуха, после я метна през плъзгащата се стъклена врата към балкона. Тя полетя като изстрелян снаряд. Закаленото стъкло се разби на хиляди парченца.

Не. Не можеше да се случи на Кони. Не можеше да загуби Кони. Немислимо беше.

Хари стреля два пъти. На гърба на черния шлифер на Тик-так зейнаха две дупки.

Трябваше да е засегнат гръбнакът на скитникът. Парченцата кости и куршумите трябваше да са разкъсали всички жизненоважни органи. Трябваше да падне както Тарзан скочи от Емпайър Стейт Билдинг.

Вместо това скитникът се извърна.

Не извика от болка. Дори не изстена.

Само каза: „Нафукан герой“.

Запазената му способност да говори беше загадка, дори чудо. В гърлото му се виждаше рана с размера на сребърен долар.

Освен това Кони беше пръснала част от лицето му. От липсващата тъкан зееше голяма кухина от лявата страна, от челюстта точно до окото. Лявото ухо също беше отнесено.

Не течеше и капчица кръв. Нямаше оголена кост. Плътта не беше червена, а черно-кафява и много особена.

Усмивката му изглеждаше по-ужасяваща от всякога, защото разкъсаната лява буза разкриваше прогнилите зъби отляво. В калциевата им клетка езикът му се гърчеше като змиорка в рибарска мрежа.

— Въобразяваш си, че си много лош, голям герой, страхотно ченге, истински мъж — каза Тик-так.

Въпреки че беше дълбок и стържещ, гласът му странно звучеше като на ученик, който предизвиква връстник да се бият и дори страховитият му вид не успяваше изцяло да прикрие детинското в поведението му.

— Но ти си нищо, господин никой, само уплашено нищожно човече.

Тик-так пристъпи към него.

Хари насочи револвера към огромния нападател и…

… се озова седнал на един стол в кухнята на Джеймс Ордегард. Оръжието още беше в ръката му, но дулото се притискаше под брадичката, сякаш се канеше да се самоубие. Допирът на стоманата беше леден, мерникът се впиваше болезнено в костта. Пръстът му стоеше готов на спусъка.

Хари отпусна револвера, сякаш откри, че държи отровна змия и скочи от стола.

Не помнеше да е отивал в кухнята, да е изтеглял стола и да е сядал. Сякаш за миг бе пренесен там и подтикнат към самоубийство.

Тик-так беше изчезнал.

В къщата цареше тишина. Неестествена тишина.

Хари тръгна към вратата…

…и пак се озова седнал на същия стол, държеше револвера, беше захапал пъхнатото в устата дуло.

Изумен извади оръжието от устата си и го сложи на пода до стола. Дланта му беше влажна. Избърса я в панталоните.

Изправи се. Краката му трепереха. Изби го пот, киселият дъх на несмляната пица се надигна в устата му.

Не разбираше какво точно му се случва, но беше сигурен, че не изпитва желание да се самоубие. Искаше да живее. Завинаги по възможност. Не би пъхнал дулото в устата си доброволно никога.

Обърса с трепереща ръка изпотеното си лице и…

… пак седеше на стола с револвера в ръка, притискаше дулото към дясното си око и гледаше в тъмното дуло. Пет стоманени пръста към вечността. Пръстът му стоеше на спусъка.

Боже Господи!

Сърцето му биеше така лудо, че усещаше пулса си във всяка натъртено място по тялото.

Внимателно прибра револвера в кобура под омачканото сако.

Чувстваше се като омагьосан. Магията му се струваше единственото обяснение на случилото се. Магьосничество, шаманство, будизъм — изведнъж му се прииска да повярва на всичко, ако вярата можеше да откупи пощада от произнесената от Тик-так присъда.

Облиза устни. Бяха сухи, напукани и горяха. Погледна ръцете си. Бяха бледи, а лицето сигурно беше още по-бледо.

Изправи се на треперещите си крака, поколеба се за миг, после се запъти към вратата. Изненада се, че стигна до нея, без да се озове необяснимо пак на стола.

Спомни си четирите изстреляни в скитника куршума, които намери в джоба на ризата си, а също и вестника, който откри под мишницата си на излизане от магазина вечерта. Досещаше се, че озоваването му на кухненския стол три пъти, без никакъв спомен да е отивал дотам е всъщност резултат от прилагането на същия номер като с куршумите и вестника. Обяснението на това явление му се мержелееше… но му се изплъзна.

Измъкна се от кухнята без повече инциденти и реши, че магията е развалена. Втурна се към спалнята. Оглеждаше се предпазливо за Тик-так, но скитникът като че ли си беше отишъл.

Страхуваше се, че ще намери Кони мъртва, с извита глава като на Рики и с изтръгнати очи.

Кони седеше на балкона сред блестящите парченца стъкло. Беше все още жива, слава Богу, държеше главата си с две ръце и пъшкаше тихичко. Нощният вятър рошеше късата й тъмна коса, лъскава и мека. Хари поиска да я докосне, да я погали.

Хари приклекна до нея и попита:

— Добре ли си?

— Къде е той?

— Отиде си.

— Искам да го изкормя.

Хари почти се засмя от облекчение на куража й.

— Да го изкормя — продължи Кони, — да му напъхам червата отзад и да го накарам да диша със задника си.

— Сигурно няма да го спреш.

— Поне ще го забавя.

— А може би дори и това няма да успея.

— Откъде по дяволите се появи?

— Оттам, където отиде. Изпари се във въздуха.

Кони изпъшка още веднъж.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Хари.

Тя най-накрая повдигна лице. Десният ъгъл на устата й кървеше. Гледката накара Хари да се разтрепери от гняв и от страх. Цялата дясна страна беше зачервена, като че ли я бяха удряли жестоко и методично. Сигурно утре щеше да е огромна синина.

Ако оцелееха до утре.

— Божичко, как ми трябва сега един аспирин — промърмори Кони.

— И на мене.

От джоба на сакото Хари извади флакона „Анацин“, който взе от шкафчето й в банята преди няколко часа.

— Истински скаут — похвали го тя.

— Ще ти донеса вода.

— Мога и сама.

Хари й помогна да се изправи. От косата и дрехите й се посипаха стъкла.

Прибраха се от балкона вътре. Кони спря пред картината на стената. Обезглавеният човешки труп. Гладният демон с безумен втренчен поглед.

— Тик-так имаше жълти очи — промълви тя, — не като преди, когато просеше пред ресторанта. Жълти очи, ярки, не със зеници, а с черни цепки.

Тръгнаха към кухнята да налеят вода и да изпият лекарството. Хари изпита ирационалното чувство, че очите на демона от картината на Гойя се обърнаха да ги проследят и че чудовището излезе от картината и ги проследи в къщата на мъртвеца.

1

Понякога, когато се уморяваше от използването на мощта си, Брайън Дракман изпадаше в лошо настроение. Не му харесваше нищо. Ако нощта беше хладна, приискваше му се да е топло, ако беше топло, искаше да е хладно. Сладоледът беше прекалено сладък, царевичните пръчици прекалено солени, шоколадът прекалено шоколадов. Дрехите, дори коприненият халат, дразнеха кожата му, но пък гол се чувстваше уязвим и му беше неприятно. Не искаше да остава вкъщи, не му се излизаше. Поглеждаше се в огледалото и не харесваше вида си, а застанал пред бурканите с очите, имаше чувството, че го гледат с насмешка, а не с обожание. Знаеше, че му трябва сън, за да, възстанови силите си и да оправи настроението си, но ненавиждаше света на сънищата точно толкова, колкото света наяве.

Придирчивостта достигаше до свадливост. Нямаше с кого да се скара в крайбрежното си убежище и затова не можеше да намери отдушник. Ядът преминаваше в сляпа ярост.

Прекалено изтощен да изразходва гнева във физическа работа, Брайън седна гол в черното си легло, облегнат на черните копринени възглавници и се остави яростта да го завладее. Сви юмруци до бедрата и почна да свива още по-силно, докато ноктите не се забиха болезнено в дланите и мускулите на ръцете не го заболяха. Заудря бедрата с кокалчетата, за да боли повече, после корема и гърдите. Зарови пръсти в косата си и задърпа кичурите, докато му потекоха сълзи.

Неговите очи. Изкриви пръсти и притисна нокти към клепачите. Помъчи се да събере достатъчно смелост, за да изтръгне очите си и да ги смачка в юмруците си.

Не разбираше защо го обхваща такъв порив да се ослепи, но не можеше да се бори с него.

Обзе го ирационално чувство.

Зави, отметна глава отчаяно и я заудря в черните завивки. Риташе, мяташе се, пищеше, плюеше, кълнеше с такава стръв и злоба, че сякаш го бе обзел дяволът. Проклинаше света и себе си, но най-много проклинаше кучката, разгонилата се кучка, тъпата омразна разгонила се кучка. Майка му.

Неговата майка.

Гневът бързо премина в жалостива мъка. Яростните викове и изпълнените с омраза писъци затрептяха в отчаяни хълцания. Сви се като зародиш в утробата, сгуши изтерзаното, обхванато от болката тяло и заплака със същата сила, с която преди малко крещеше и се мяташе. Самосъжалението му беше не по-малко страстно от беса.

Не беше честно, никак не беше честно това, което се очакваше от него. Трябваше да Стане, без компанията на брат, без напътстващата ръка на баща-дърводелец, без милостивата нежност на майка. При своето Ставане Иисус се е радвал на съвършената любов на Мария, но сега нямаше Богородица, до него не стоеше Мадона. Имаше само сбръчкана вещица, умопомрачена от неутолимия си апетит и прищевки, която го беше отблъснала с омраза и страх и нямаше нито сили, нито желание да го приласкае. Беше толкова нечестно, чудовищно несправедливо. Трябваше да Стане и да преобрази света без обожаващи го ученици, както при Христос и без майка като Мария, Кралицата на ангелите.

Постепенно отчаяното хълцане затихна.

Сълзите пресъхнаха.

Брайън лежеше мъчително самотен.

Имаше нужда от сън.

Откакто поспа за последен път, създаде „голем“ да убие Рики Естефан, построи още един „голем“ да завърже сребърната тока на огледалото на „Хондата“ на Лайън, упражни се в божествена мощ, като вдъхна живот на летящото влечуго на плажа и създаде още един „голем“ да тероризира фукливото ченге и партньорката му. Освен това използва своята Най-велика и Най-Тайна сила да пусне паяци и змии в кухненските шкафове на Рики Естефан, да постави счупената глава на религиозната статуетка в стиснатата ръка на Кони Гъливър и да подлуди Лайън, като го върна три пъти на кухненския стол в три различни пози на самоубиец.

Брайън се изкиска при спомена за пълното объркване й страха на Хари Лайън.

Тъпо ченге. Голям герой, няма що. Едва не се подмокри от ужас.

Брайън се изкиска още веднъж. Обърна се и зарови лице във възглавницата, за да задуши кикота.

Едва не се подмокри. Ама че герой.

Скоро самосъжалението му изчезна. Настроението му се подобри.

Все още се чувстваше изтощен, имаше нужда от сън, но освен това огладня. Беше изгорил огромно количество калории, докато упражняваше силата си и бе отслабнал с няколко фунта. Нямаше да може да заспи без да утоли глада си.

Навлече червения копринен халат и се запъти към кухнята на долния етаж. Извади от килера два пакета различни солени бисквити и голям пакет пържени картофи с аромат на лук. От хладилника извади две шишета течен крем, шоколадов и ванилов.

Отнесе храната през дневната отвън, във вътрешния двор, покрит с мексикански плочки. Част от него се закриваше от балкона на спалнята му на втория етаж. Седна на шезлонг близо до парапета, за да се наслаждава на гледката на тъмния Тихи океан.

Вторникът неумолимо изтичаше, часовникът отброяваше настъпването на срядата. От океана духаше хладен вятър, но Брайън не му обръщаше внимание. Баба Дракман би се разкрещяла, че ще пипне пневмония. Но ако станеше прекалено студено, можеше с минимални усилия да пренастрои обмяната си и да повиши телесната си температура.

Изяде цял пакет бисквити с ваниловия крем.

Можеше да яде каквото си поиска.

Можеше да прави каквото си поиска.

Ставането беше самотен процес и беше несправедливо, че няма възхитени ученици и своя Богородица, но в края на краищата всичко беше за добро. Христос беше богът на състраданието и лекуването на раните, докато Брайън трябваше да е бог на гнева и прочистването. Затова беше за предпочитане да Стане в самота, без да се размеква от майчина любов, без да се обременява от проповеди за милост и състрадание.

2

Значи този смрадлив човек, по-смрадлив от гнилите портокали, които падат от дърветата и се изпълват с мърдащи неща, по-смрадлив от отдавна умряла мишка, по-смрадлив от всичко на света, толкова смрадлив, че причиняваше неудържими кихавици, минава от улица на улица, влиза в една алея и остава зад себе си облаци от миризми.

Кучето го следва на няколко стъпки — любопитно, но все пак на разстояние, души следата на нещото, което убива, смесена с всички останали миризми.

Спират зад място, където хората готвят.

Хубави аромати, едва ли не по-силни от миризмата на човека, аромати, от които огладняваш, много аромати, много. Сирене, пилешко, моркови, сирене. Сиренето е хубаво, лепи се по зъбите, но е много вкусно, много по-добро от дъвките по улиците, които също се лепят по зъбите, но не са така вкусни. Хляб, грах, захар, ванилия, шоколад и още много неща, от които те заболява челюстта и устата се напълва със слюнка.

Понякога идва при такива места, върти опашка, скимти и му подават по нещичко вкусно. Но най-често го гонят, хвърлят каквото им падне, крещят, тропат. Хората са много особени за толкова неща, едно от които е храната. Повечето си я пазят и не искат да ти дадат, а после я хвърлят в кофи и тя засмърдява и от нея ти става лошо. Ако преобърнеш кофите, за да намериш храна, преди да се е развалила, хората тичат към тебе, крещят и те гонят като че ли си котка или нещо подобно.

Той не става за такава гоненица за развлечение. Котките са за тази работа. Той не е котка. Той е куче. Струва му се съвсем очевидно.

Хората понякога са много особени.

Сега смрадливият човек чука на вратата, пак чука и вратата отваря дебел мъж, облечен в бяло и обгърнат от миризми, от които ти потичат лигите.

— Божичко, Сами, изглеждаш по-зле от обикновено — казва дебелакът в бяло.

— Само малко кафе — моли смрадливият и подава шишето, което носи. — Не искам да те притеснявам, честно, много ми е неприятно, но имам нужда от мъничко кафе.

— Помня, когато почна преди години…

— Малко кафе да изтрезнея.

— … работеше в онази малка рекламна агенция в Нюпорт Бийч…

— Трябва бързо да изтрезнея.

— … преди да ти порасне работата и да отидеш в Лос Анжелис, а там винаги изглеждаше блестящ, обличаше се страхотно, с най-хубавите дрехи.

— Ще умра, ако не изтрезнея.

— Е, сега каза истината — казва дебелият.

— Само един термос кафе, Кени. Моля те.

— Няма да изтрезнееш само от кафе. Ще ти сложа малко храна в една торба, но нали ще ми обещаеш, че ще я изядеш.

— Да, да разбира се, обещавам и малко кафе, моля ти се.

— Отстъпи встрани от вратата. Не искам шефът да те види и да разбере, че ти давам нещо.

— Разбира се, Кени, веднага. Много съм ти благодарен, наистина, защото трябва да изтрезнея.

Дебелият се оглежда около миризливия и казва:

— Сдобил си се с куче, Сами?

— А? Кой, аз ли? Куче? По дяволите, не.

Смрадливият се обръща, оглежда се, видимо е изненадан.

Може би ще го изрита или ще го пропъди, но дебелият не е като него. Дебелият е добър. Всеки, който мирише на толкова вкусни неща, трябва да е добър.

Дебелият се обляга на касата, осветява го лампата в мястото, където има храна. С глас на човек, който дава ядене, той се провиква:

— Хей, приятелче, как си?

Хората вдигат такива шумове. Не разбира думите, но знае, че хората понякога издават такива шумове.

Затова завърта опашка, което винаги допада на хората, накланя глава и си придава вид, при който хората обикновено почват да ахкат.

Дебелият казва:

— Ах, не си уличен помияр, приятелче. Какви хора са били тези дето са те изоставили? Гладен ли си? Хващам се на бас, че умираш от глад. Ще се погрижа за тебе, приятелче.

Хората често го наричат „приятелче“, най-често така се обръщат към него. Помни, че като малко кученце му викаха „Принс“, но то беше много отдавна. Жената и момчето й го наричат „Рошльо“, но все пак най-често се обръщат към него с „приятелче“.

Още по-усилено почва да върти опашка и да скимти, за да покаже, че дебелият му харесва. Разтреперва се да покаже, че е безопасен, че е добро куче, много добро, добро. На хората това им допада.

Дебелият казва нещо на миризливия, после изчезва там, където има храна и затваря вратата.

— Трябва да изтрезнея — казва смрадливият, но говори на себе си.

Трябва да се чака.

Не е лесно да се седи и само да се чака. Чакането на котка под дърво е още по-трудно. А най-трудно е да се чака за храна. Времето, което минава откакто хората тръгват да ти носят нещо за ядене до връщането им, изглежда толкова дълго, че сякаш можеш да подгониш котка, да се затичаш след кола, да подушиш всяко куче в околността, да гониш опашката си, докато ти се завие свят, да обърнеш куп кофи с лоша храна, може би да поспиш и пак да трябва да чакаш, докато ти донесат храната.

— Виждал съм неща, които хората трябва да познават — мърмори миризливият.

Той стои встрани от човека, продължава да върти опашка, опитва се да не души всички миризми от мястото с храната, защото от тях чакането става още по-непоносимо. Но миризмите напират. Не може да не ги подуши.

— Човекът с плъховете е истински. Истински е.

Най-накрая дебелият се връща с някаква особена бутилка и плик за миризливия. Освен това носи чиния, отрупана с остатъци.

Той маха с опашка, трепери, мисли, че остатъците са за него, но не иска да проявява излишна смелост, не иска да се запъти към храната, а после да излезе, че не е за него, дебелият да го изрита или нещо подобно. Изчаква. Изскимтява да не би дебелият да го забрави. Тогава човекът слага чинията на земята, което значи, че остатъците са за него. Това е много хубаво, о, няма по-хубаво нещо.

Прокрадва се до чинията и се нахвърля на храната. Шунка. Говеждо. Парчета хляб, потопени в сос. Да, да, да, да, да, да, да.

Дебелият прикляква, иска да го погали и да го почеше зад ушите. Позволява му, въпреки че стои нащрек. Някои хора обичат да дразнят с храната, държат я под носа ти, подават я, показват, че искат да те погалят, а после те ритат или нещо още по-лошо.

Помни едни момчета, които му подаваха храна. Момчетата се смееха, бяха весели. Парчета месо. Хранеха го с ръце. Всички го галеха, чешеха го зад ушите. Подуши ги, не долови нищо лошо. Облиза ръцете им. Щастливи момчета, миришеха на лятно слънце, пясък и морска вода. Застана на задните си крака, завъртя се в кръг, препъваше се, само да ги си разсмее и да им достави удоволствие. И те наистина се смееха. Бореха се с него. Той дори се търколи по гръб. Откри корема си. Остави се да го погалят. Добри момчета. Може би някое от тях щеше да го прибере у дома и да го храни всеки ден. После го грабнаха зад врата. Едно от тях държеше пламък на малка пръчица. Опитваха се да подпалят козината му. Той се заизвива, заквича, заскимтя, помъчи се да се освободи. Пламналата пръчица угасна. Запалиха друга. Можеше да ги ухапе. Но това щеше да е лошо. А той беше добро куче. Добро. Подуши опърлената козина, но не се подпали, затова трябваше да запалят още една пръчица и тогава той избяга. Не можеха да го настигнат. Обърна се и ги погледна. Засмени момчета. Миришеха на слънце, пясък и морска сол. Щастливи момчета. Сочеха го и се смееха.

Повечето хора са добри, но не всички. Понякога успява да подуши недобрите веднага. Те миришат… на студено… на лед… на зимен метал… на морето, когато е сиво, няма слънце и плажът е пуст. Но има случаи, когато недобрите миришат точно като добрите. Хората са най-интересните същества на този свят. И най-плашещите.

Дебелият от мястото с храната е добър. Не го удари по носа. Не го ритна. Не го подпали. Само му даде хубава храна, да, да, да, да. И се засмя весело, когато го близна по ръката.

Накрая дебелият показва, че засега няма повече храна. Заставаш на задните си крака, скимтиш, подскачаш, търкаляш се, показваш корем, приклякваш и се молиш, танцуваш в кръг, кимаш с глава, махаш, махаш, непрекъснато махаш, с опашката, тръскаш глава, ушите ти шляпат, правиш всички номера, за да получиш храна, но той не дава нищо повече. Влиза вътре и затваря вратата.

Е, нали се нахрани. Не ти трябва повече ядене.

Това не значи, че не можеш да искаш още.

Затова чакай. До вратата.

Той е добър човек. Ще се върне. Как може да те забрави, да забрави танца, въртенето на опашката и молещото скимтене?

Чакай.

Чакай.

Чакай. Чакай.

Постепенно си припомня, че правеше нещо интересно, преди да се натъкне на дебелия с храната. Но какво беше то?

Интересно…

После се сеща: миризливият.

Странният миризлив човек е в далечния край на алеята, в ъгъла, седнал е на земята между два храста, облегнат на стената на мястото с храната. Яде от плик и отпива от голямо шише. Мирише на кафе. Храна.

Храна.

Запътва се към миризливия, защото може би ще успее да получи още нещо за ядене, но изведнъж спира, защото подушва лошото нещо. Върху смрадливия. Но и в нощния въздух. Миризмата пак е много силна, студена и ужасна, носи се от нощния вятър.

Нещото, което убива, пак е навън.

Вече не маха с опашка, обръща гръб на миризливия и забързва по нощните улици. Следи миризмата сред хилядите други, върви натам, където изчезва земята, където има само пясък и после вода, към бучащото, студено, много тъмно море.

3

Съседите на Джеймс Ордегард, също както съседите на Рики Естефан, не бяха чули нищо. Нямаше никаква реакция на стрелбата и счупените стъкла. Когато Хари отвори предната врата и се огледа по улицата, нощта изглеждаше спокойна. От далечината не долитаха сирени.

Сякаш сблъсъкът с Тик-так беше в сън, сънуван само от Хари и Кони. Ала те разполагаха с достатъчно доказателства, че е станал наяве — празните гилзи от изстреляните куршуми, изпочупените стъкла на вратата към балкона в спалнята, порязвания, драскотини и натъртени места, които щяха да станат синини.

Първият порив на Хари, а и на Кони, беше да се махнат колкото е възможно по-бързо, преди да се е върнал скитникът. Но и двамата знаеха, че Тик-так лесно ще ги намери и другаде, а им се искаше да си изяснят последиците от сблъсъка с него.

Пак в спалнята на Джеймс Ордегард под зловещия поглед на демона от картината на Гойя, Хари потърси още едно доказателство. Кръв.

Куршумите на Кони улучиха Тик-так поне три, ако не и четири пъти и то от близко разстояние. Те отнесоха част от лицето му и го раниха тежко в гърлото. А след като скитникът хвърли Кони през плъзгащата се стъклена врата, Хари изстреля два куршума в гърба му.

Би трябвало навсякъде да е оплискано с кръв като бар, залян с бира след пиянско сбиване. Ала по стените и по килима нямаше нито капчица.

— Е? — попита Кони от вратата с чаша вода в ръка. Хапчетата бяха заседнали в гърлото й. Тя се мъчеше да преглътне тях или пък заседнала буца страх, въпреки че обикновено се справяше лесно със страха. — Намери ли нещо?

— Няма кръв. Само тази… кал или пръст.

Стри я между пръстите си — на пипане и по миризмата наистина беше влажна пръст. Частици от нея бяха пръснати по килима и леглото.

Хари обиколи стаята приведен. Спираше при по-големите бучки и ги опипваше.

— Времето лети — забеляза Кони.

— Не ми казвай колко е часът — каза й Хари, без да я поглежда.

Все пак тя не се въздържа.

— Няколко минути след полунощ. Вещерски час.

— Разбира се.

Хари продължи да търси. В една от бучките намери червей. Беше още влажен и блестеше, но беше умрял.

Изрови топче разложена растителност, която приличаше на листа от фикус. Те се разцепиха като столистно тесто, а в средата се показа черно бръмбарче със сковани крачка и зелени като изумруди очи.

До едно от нощните шкафчета Хари откри леко обезформен куршум от тези, които Кони изстреля в Тик-так. По него беше полепнала влажна пръст. Хари го взе, завъртя го между пръстите си и го загледа замислено.

Кони се приближи, за да погледне какво е намерил.

— Разбираш ли нещо?

— Не съм съвсем сигурен… макар че…

— Какво?

Хари се поколеба, пак погледна пръстта по килима и леглото.

Припомняше си някои предания — почти приказки, но с по-силен религиозен оттенък, отколкото приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Като че ли бяха еврейски по произход. Легенди за кабалистичната магия.

— Ако съберем цялата разхвърляна наоколо пръст и я притиснем здраво… смяташ ли, че по количество точно ще запълни дупката в гърлото и раната по лицето? — попита Хари.

Кони намръщено отвърна:

— Може би. Е… какво искаш да кажеш?

Хари се изправи и пъхна в джоба си куршума. Знаеше, че няма нужда да й припомня за необяснимата купчина пръст в дневната на Рики Естефан или изящно оформените ръка и ръкав, които се подаваха от нея.

— Не съм още съвсем сигурен. Трябва да помисля още малко.

Минаха през къщата на Джеймс Ордегард и угасиха светлините. Мракът зад тях сякаш беше одушевен.

Отвън океанският въздух плакнеше среднощния свят, но не го очистваше. Хари винаги бе усещал свежестта и чистотата на тихоокеанския бриз, но сега не го възприемаше така. Беше изгубил вяра, че силите на природата неотменно слагат ред в житейския хаос. Тази нощ прохладният вятър му напомняше за нечисти неща: гранитни надгробни плочи, оголени кости във вечната прегръдка на ледената пръст, лъскави крила на бръмбари, които се хранят с мърша.

Чувстваше се смазан и уморен. Може би изтощението обясняваше мрачните, зловещи мисли. Каквато и да бе причината, Хари все повече се доближаваше до убеждението на Кони, че естественият порядък на нещата е всъщност хаосът, че не можеш да го овладееш, а можеш само да се плъзгаш по ръба на страховитата му смъртоносна вълна.

На моравата между входната врата и алеята, където бе паркирана „Хондата“, двамата едва не се спънаха в голяма купчина прясно разровена пръст. Нямаше я, когато влизаха в къщата.

Кони извади фенерче от жабката на „Хондата“, върна се и насочи лъча към купчината, за да я огледат по-внимателно. Първо Хари внимателно я обиколи, взираше се от всички страни, но не намери следа от изваяна ръка или друга част от човешко тяло. Този път всичко бе унищожено.

Разрови купчината с ръце и намери сплъстени мъртви, и гниещи листа като топчето, което откри в спалнята на Ордегард. Трева, камъчета, умрели червеи. Размекнати, плесенясали парчета от кутия за пури. Корени и пръчки. Папагалски костици, включително добре запазената мрежа от костите на сгънатото крило. Хари не беше наясно какво точно очаква да намери — може би направено от пръст сърце с всички подробности, както ръката в дневната на Рики, което продължава да бие зловещо.

Седнаха в колата, той запали двигателя и пусна отоплението. Дълбок вътрешен хлад го бе сковал.

Докато чакаше да се стопли, загледан в черната купчина пръст на тъмната морава, Хари разказа на Кони за отмъстителното чудовище от преданията и легендите — „големът“. Тя слушаше безмълвно, не толкова скептично, колкото при приказките му за социопата с психични способности и демонична власт да обсебва други хора.

Хари млъкна и чак тогава се обади Кони:

— Значи той прави „голем“ и го използва да убива, а в същото време си седи някъде на сигурно място.

— Може би.

— Прави „голем“ от пръст.

— Или от пясък, стара четка или кой знае още какво.

— И го прави с мисловната си сила.

Хари не отговори.

— С мисловната си сила или с някакво вълшебство като в приказките? — настоя Кони.

— Господи, нямам представа. Всичко е толкова шантаво.

— А продължаваш ли да мислиш, че може да се вселява в хора и да ги използва като марионетки?

— Май че не. Досега нямаме никакви доказателства.

— Ами Ордегард?

— Не мисля, че има някаква връзка между Ордегард и Тик-так.

— Така ли? Но нали поиска да отидем в моргата, защото смяташе…

— Вярно е, но сега съм на друго мнение. Ордегард е бил най-обикновен идиот като типовете от твоята колекция. Вчера следобед го застрелях на тавана и това беше всичко.

— Но Тик-так се появи в къщата на Ордегард…

— Защото ние бяхме там. Той има начин да научава къде се намираме. Дойде заради нас, не заради нещо, свързано с Джеймс Ордегард.

От таблото струеше топъл въздух, но не успяваше да стопи леда, който сякаш Хари усещаше в стомаха си.

— Просто само за няколко часа попаднахме на двама психопати — каза той. Първо на Ордегард, после на този тип. Лош късмет, нищо повече.

— Направо за книгата на рекордите — съгласи се Кони. — Но ако Тик-так не е Ордегард, ако не ти се е разгневил за това, че застреля Ордегард, защо тогава се насочи към тебе? Защо иска да умреш?

— Не зная.

— А там, в апартамента ти, преди да го изгори, не ти ли каза, че можеш да го застреляш и да решиш, че с това си приключил?

— Да, каза нещо подобно — Хари се мъчеше да си припомни още какво му наговори скитникът „голем“, но не успяваше. — Сега си давам сметка, че изобщо не спомена името на Ордегард. Това беше само мое предположение… Не. Ордегард се оказа лъжлива следа.

Страхуваше се, че Кони ще го попита как да попаднат на вярната, тази, която ще ги отведе при Тик-так. Но тя сигурно бе разбрала колко е объркан, защото замълча.

— Стана много горещо — обади се Кони.

Хари премести регулатора на отоплението.

Вътрешно още трепереше от студ.

На светлината от таблото забеляза ръцете си. Бяха оцапани с пръст като на погребан приживе човек, който е разровил пръстта, за да се измъкне.

Хари излезе на заден ход от алеята и бавно подкара по стръмните възвишения на Лагуна. В късния час улиците бяха пусти. Повечето къщи бяха тъмни. Сякаш пътуваха през съвременен град-призрак, чиито жители изведнъж са изчезнали както екипажа на кораба „Мария Целеста“ — в тъмните къщи леглата бяха празни, телевизорите светеха в изоставените стаи, в притихналите кухни бяха сервирани ястия, които нямаше кой да изяде.

Хари хвърли поглед към часовника на таблото. Дванайсет часа и осемнайсет минути.

Малко повече от шест часа до зазоряване.

— Толкова съм уморен, че не мога да мисля — призна Хари. — А, по дяволите, трябва да помисля.

— Да отидем някъде да пием кафе и да хапнем. Трябва ни енергия.

— Да, права си. Къде?

— „Грийн Хаус“. По Тихоокеанската магистрала. Едно от малкото заведения, отворени по това време.

— „Грийн Хаус“. Аха, сещам се.

Мълчаливо се спуснаха по още едно възвишение, после Кони поде разговор:

— Знаеш ли какво ми се видя най-странно в къщата на Ордегард?

— Какво?

— Напомни ми за моя апартамент.

— Така ли? И защо?

— Не ми се подигравай, Хари. Нали тази вечер видя и двете жилища.

Хари наистина бе забелязал известна прилика, но не му се искаше да размишлява върху това.

— Той има повече мебели от тебе.

— Не кой знае колко повече. Никакви дрънкулки, никакви украшения, никакви семейни снимки. И в двете жилища виси само по една картина.

— Но разликата е много голяма, огромна — при тебе е плакат с пейзаж от птичи поглед, ярък, жизнерадостен, с подчертано чувство за свобода. Изобщо не прилича на демона, който дъвче човешки тела.

— Не съм съвсем сигурна. Картината в неговата спалня е за смъртта, за човешката съдба. А моят плакат може би пък не е чак толкова жизнерадостен. Може би и той е за смъртта, за падането, без да се отвори парашутът.

Хари извърна поглед към нея. Кони не го гледаше. Беше отметнала глава назад, със затворени очи.

— Не си по-склонна към самоубийство от мене — възрази й Хари.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Дрън-дрън.

Хари спря на червен светофар по магистралата и пак я погледна. Тя още не беше отворила очи.

— Кони…

— Винаги съм търсела свободата. А коя е най-висшата свобода?

— Казвай.

— Най-висшата свобода е смъртта.

— Не ми дрънкай фройдистки приказки, Гъливър. Едно от нещата, които много харесвам у тебе е, че не се опитваш да правиш психоанализа на всеки.

Кони събра сили да се усмихне. Явно си спомни, че му бе казала същото в закусвалнята, след като Хари застреля Ордегард, когато се чудеше дали е толкова твърда, колкото изглежда.

Кони отвори очи и каза:

— Зелено.

— Не съм готов да тръгна.

Тя го изгледа.

— Първо искам да разбера дали ме поднасяш или наистина смяташ, че имаш нещо общо с изрод като Ордегард.

— Питаш за глупостите ми, че трябва да обичаш хаоса и да го приемаш? Е, сигурно е така, ако трябва да оцелееш в този шибан свят. Но тази вечер се замислих, че може би обичах да се плъзгам по гребена на вълната с тайната надежда, че тя ще ме погълне.

— Обичах?

— Струва ми се, че хаосът вече не ми е по вкуса.

— Заради Тик-так ли?

— Не. Просто… знаеш ли, веднага след работа, преди да изгори апартамента ти и всичко да се обърка, открих една причина да осмисля живота си, за която не съм и подозирала.

Светофарът пак светна червено. Няколко коли вихрено минаха по магистралата. Кони ги проследи с поглед.

Хари не проговори, защото се страхуваше, че ако я прекъсне, тя нямаше да довърши започнатия разговор. През изминалите шест месеца полярно студената й сдържаност изобщо не проявяваше признаци на стопяване до краткия миг в нейния апартамент, когато като че се канеше да сподели нещо лично и съкровено. После бързо пак охладня, ала сега ледът сякаш се пропукваше. Толкова му се искаше да го допусне в своя свят, че силата на желанието му явно показваше колко силна нужда изпитва от общуване и колко добре Кони досега е прикривала интимните си преживявания. Хари бе готов да прекара последните шест часа от живота си на този светофар, ако е необходимо, за да разбере особената жена, която той бе сигурен, че се крие зад твърдата броня на опитен полицай.

— Имала съм сестра — почна да разказва Кони, — едва тази вечер узнах за нея. Умряла е. Преди пет години. Но е родила дете. Дъщеричка. Елинор. Ели. Сега вече не искам да бъда погълната от вълните, не ми се плъзга по гребена на хаоса. Само искам да получа възможност да видя Ели, да я опозная, да разбера мога ли да я обичам, макар и отсега да ми се струва, че ще мога. Сигурно това, което ми се случи в детството, не е прегорило в мене способността да обичам. Вероятно съм способна не само да мразя. Трябва да разбера. Това е най-силното ми желание.

Хари беше изумен. Ако я беше разбрал правилно, тя изобщо не бе изпитвала нищо подобно на любовта, която той вече изпитваше към нея. Нямаше обаче значение. Независимо от съмненията й, той бе сигурен в способността й да обича и в това, че ще намери място за племенницата си в своето сърце. И ако можеше да направи това за едно момиченце, защо да не го направи и за него?

Кони срещна погледа му и се усмихна:

— Божичко, човек ако ме слуша, ще реши, че съм като онези невротички, които се изповядват в следобедните предавания по телевизията.

— Нищо подобно. Аз… аз искам да те чуя.

— Остава да ти кажа колко обичам да правя секс с мъже, които се обличат като майките си.

— Наистина ли?

— Не съм никакво изключение — изсмя се Кони.

Хари искаше да разбере какво значат думите й „това, което ми се случи в детството“, но не посмя да попита. Преживяното може и да не беше нейната същност, но поне така смяташе Кони, и тя щеше да го сподели само по свое желание. Освен това в главата му напираха още хиляда, десет хиляди други въпроси и ако почнеше, наистина щяха да останат на кръстовището, докато не дойдат изгрева, Тик-так и смъртта.

Светофарът показваше зелено. Хари навлезе в кръстовището и зави надясно. На две пресечки в северна посока спря пред „Грийн Хаус“.

Двамата с Кони излязоха от колата и Хари забеляза мръсен скитник в сянката на ъгъла до ресторанта, близо до алеята, която завиваше към задната част на сградата. Не беше Тик-так, беше по-дребен и жалък на вид екземпляр. Седеше между два храста, пиеше горещо кафе от термос и яростно мърмореше нещо под носа си.

Скитникът ги изгледа как се приближават към входа на ресторанта. Погледът му беше трескав, напрегнат. Кървясалите му очи приличаха на очите на толкова много други бездомници — изгарящи от параноичен страх. Може би вярваше, че е преследван от зли извънземни и излъчват микровълни, за да замъгляват мисълта му. Или от чудовищната банда от десет хиляди и осемдесет и двама съзаклятници, които всъщност застреляли Джон Кенеди и оттогава тайно управляват света. Или от сатанински японски бизнесмени, които ще изкупят всичко отвсякъде, ще превърнат останалите в роби и ще сервират вътрешните органи на американчетата сурови като гарнитура към ястието суши в токийските ресторанти. Като че напоследък половината от нормалното население — или най-малкото тези, които минават за нормални в наши дни — вярват в някоя откровено налудничава параноична теория за заговор или нещо подобно. Подобни фантазии бяха типични за повечето оглупели от алкохол или наркотици скитници като този.

Кони се обърна към него:

— Чуваш ли ме или блуждаеш някъде?

Скитникът й хвърли яростен поглед.

— Ние сме ченгета. Загря ли? Ченгета. Само да пипнеш колата, докато ни няма, не ти мърдат три месеца принудително лечение — никакво пиене, никакви наркотици, нищо.

Принудителното лечение явно беше единствената ефикасна заплаха за подобни отрепки. Те вече бяха стигнали до дъното, бяха свикнали по-силните да ги подритват и обиждат. Нямаше какво да губят, освен възможността да потърсят забрава в евтиното вино или каквото и да е друго, което беше по джоба им.

— Ченгета ли? — попита скитникът.

— Браво — похвали го Кони. — Разбрал си. Ченгета. Три месеца без нито една доза, ще ти се сторят като три века.

Миналата седмица в Санта Ана пиян скитник беше използвал оставената служебна кола, за да изрази социалния си протест като остави изпражненията си на предната седалка. Или пък погрешно ги беше взел за извънземни, за които дар във формата на човешки изпражнения е признак на доброжелателно отношение и покана за междугалактично сътрудничество. Каквато и да бе причината, Кони искаше направо да го убие и Хари трябваше да използва цялата си дипломатичност и красноречие, за да я убеди, че принудителното лечение е по-жестоко.

— Заключи ли вратите? — попита тя Хари.

— Да.

Двамата влязоха в ресторанта, а скитникът повтори зад тях замислено:

— Ченгета?

4

Брайън изяде бисквитите и пържените картофи, после за кратко използва Най-Великата си и Най-Тайна сила, за да си осигури пълна уединеност, застана на ръба на терасата и се изпика през парапета в притихналото море. Често изпитваше желание да прави такива неща на публични места, дори понякога направо на оживените улици, защото знаеше, че неговата Най-Велика и Най-Тайна Сила няма да позволи да го открият. Облекчи мехура си, освободи защитата и се върна в къщата.

Само храната не стигаше да възстанови изгубената енергия. В края на краищата все още Ставаше бог, а според Библията първият бог е имал нужда от почивка на седмия ден. Преди да направи още чудеса, Брайън трябваше да поспи поне един час.

В осветената само от една нощна лампа спалня той постоя пред лакираните черни полици, където очи от най-различни видове и цветове плуваха в консерванти. Усети немигащите им вечни погледи. Тяхното обожание.

Развърза колана на червения халат и го изхлузи на пода.

Очите го обичаха. Обичаха го. Чувстваше любовта им и я приемаше.

Отвори един буркан. Очите в него принадлежаха на жена, която трябваше да бъде прочистена от стадото, защото можеше да изчезне от света, без някой да го е грижа за нея. Очите бяха сини, някога са били красиви, но сега цветът бе избелял и лещите бяха помътнели.

Брайън бръкна в течността, извади едното око и го задържа в лявата си ръка. Приличаше на зряла фурма — меко, но не размекнато и влажно.

Притисна го с длан към гърдите си и леко почна да го търкаля между зърната напред-назад. Не натискаше прекалено, не искаше да го повреди и все пак копнееше мъртвата жена да го види в цялото великолепие на неговото Ставане, да докосне всяка гладка повърхност, извивка и пора. Топчицата беше приятно хладна по топлата му кожа и оставяше влажна следа. Брайън сладостно потръпна. Плъзна окото надолу по плоския си корем, започна да описва кръгове и за миг го задържа в пъпа.

Извади и другото синьо око от буркана. Задържа го в дясната ръка и задвижи двете очи по тялото си — по гърдите, встрани, по бедрата, пак нагоре към корема и гърдите, от двете страни на врата, по лицето. Нежно въртеше влажните и гъбести топчици по бузите в неспирни кръгове. Толкова е приятно да си обект на обожание. Толкова прекрасно за мъртвата жена да получи благоволението да се докосне до Ставащия бог, който я бе осъдил.

По тялото му личаха влажни следи от консервиращата течност, но след като тя се изпари, можеше лесно да повярва, че те всъщност са сълзите, които мъртвата жена е проляла върху кожата му в израз на ликуване от свещения допир.

Другите очи по лавиците гледаха от отделните си стъклено-течни вселени и сякаш завиждаха на сините очи, които бяха получили възможност за съприкосновение.

На Брайън му се искаше майка му да дойде и да види очите, които го обичаха, обожаваха, почитаха и не можеха да се отделят от него.

Ала тя не можеше да погледне и да види, разбира се. Упоритата сбръчкана вещица пак щеше да се уплаши от него. Той я отвращаваше, макар и дори на нея би трябвало да е ясно, че той Става личност с трансцендентна духовна власт, съдник с меч, подбудител на Армагедон, спасител на света, заразен от прекалено много хора.

Върна сините очи в буркана и завинти капака.

Бе задоволил един вид глад с бисквити и пържени картофи, друг глад като разкри величието си пред паството в бурканите и видя страхопочитанието им. Сега беше време да поспи малко и да презареди акумулатора — изгревът наближаваше и той трябваше да изпълни обещанието си.

Мушна се в неподредените постелки и посегна да угаси нощната лампа, но се отказа. Лишените от тела обожатели в бурканите можеха да го виждат по-добре, ако стаята не бе изцяло затъмнена. Мисълта, че ще му се възхищават и обожават, дори когато спи, му доставяше удоволствие.

Брайън Дракман затвори очи, прозя се и почти мигновено заспа както винаги. Сънища: разпадат се големи градове, горят къщи, рухват паметници, масови гробници от натрошен бетон и стоманени конструкции, докъдето виждат очите, а небето е затъмнено от орляците прииждащи лешояди.

5

Той тича в тръс, после забавя стъпката и накрая уморено пълзи под сенките, докато все повече се доближава до нещото, което убива. Миризмата е силна, остра, гадна. Не на мръсно като онзи смрадлив човек. Различна е. И посвоему по-лоша. Интересно.

Не го е страх. Не го е страх. Не го е страх. Той е куче. Има остри зъби и нокти. Силен е и бърз. Да души и да проследява, е в кръвта му. Той е куче, хитро и безпощадно и не бяга от нищо. Роден е да преследва, не да бъде преследван. Гони безстрашно всичко, което си поиска, дори котки. Дори да драскат носа му, да го хапят и да го унижават, все пак той преследва котките без страх, защото е куче, може би не чак толкова хитър като котките, но той е куче.

Минава покрай редица гъсти олеандри. Красиви цветове. И плодове. Плодовете не се ядат. От тях ти става лошо. Познава се по миризмата. Също листата. И цветовете.

Цветовете никога не се ядат. Веднъж опита. Но в цвета имаше пчела, оттам влезе в устата му, забръмча и го ужили по езика. Много лош ден, по-зле от котките.

Продължава да пълзи. Не го е страх. Не. Не. Той е куче.

Място, където има хора. Високи бели стени. Тъмни прозорци. Близо до покрива има квадратче бледа светлина.

Промушва се покрай мястото.

Тук миризмата на лошото нещо е силна и все повече се засилва. Почти изгаря носа. Като амоняк, но не съвсем. Студена миризма, мрачна, по-студена от лед и по-тъмна от нощта.

Спира на половината път покрай високата бяла стена. Ослушва се. Души.

Не го е страх. Не го е страх.

Нещо отгоре изкрещява: „Ухуууууууууу“.

Страх го е. Врътва се и се затичва обратно.

Ухууууууууууууу.

Чакай. Звукът му е познат. В нощта лети сова и търси плячка.

Уплаши се от една сова. Лошо куче. Лошо куче. Лошо.

Спомни си момчето. Жената и момчето. Пък и… миризмата, мястото, мигът са интересни.

Пак се връща и пълзи покрай мястото, където има хора, бели стени, бледа светлинка отгоре. Стига до желязна ограда. Тясно е да се промуши. Не чак толкова като тръбата, където гониш котката, заклещваш се, котката продължава, а ти се извиваш, риташ, мъчиш се дълго в тръбата, мислиш, че никога няма да се освободиш и после се сещаш, че котката може да се върне по тъмната тръба и да издраска с нокти носа ти, а ти си безпомощен и неподвижен. Тясно е, но не чак толкова. Завърта се, рита със задните крака и се промушва.

Стига до края на мястото, завива и вижда нещото, което убива. Зрението му не е така остро като обонянието, и все пак различава мъж, млад на вид. Знае, че е лошото нещо, защото издава странната тъмна и студена миризма. Преди изглеждаше различно, не беше млад човек, но миризмата е същата. Със сигурност това е нещото.

Замръзва.

Не го е страх. Не го е страх. Той е куче.

Лошото нещо, което е млад мъж върви към мястото, където има хора. Носи торби с храна. Шоколад. Сладкиши. Пържени картофи.

Интересно.

Дори лошото нещо яде. Било е отвън, яло е и сега влиза вътре. Може би част от храната е останала. Може да помаха с опашка, да изскимти дружелюбно, да седне и да изпроси нещичко вкусно да, да, да, да.

Не, не, не, не. Лоша идея.

Но пък има шоколад.

Не. Забрави за него. От такива лоши идеи ти одраскват носа. Или нещо по-лошо. Умряло като пчелата в локвата или мишката в канавката.

Нещото, което убива, влиза вътре и затваря вратата. Страшната му миризма отслабва.

Също и миризмата на шоколад. Е, няма как.

Ухууууууууу.

Това е само сова. Кой ще се уплаши от сова? Не и куче.

Известно време души около мястото, където има хора — трева, пръст и плоски камъни, каквито хората обичат да слагат около местата си. Храсти. Цветя. Различни видове забързани бръмбари в тревата. Няколко неща, на които хората сядат… до едното от тях има парче бисквит. Шоколадов. Добре, добре, излапа го. Души наоколо, отдолу, насам-натам, но няма повече.

Гущерче! Стрелва се по камъните, хвани го, хвани го, хвани го, хвани го. Оттук, оттам, между краката ти, ето сега, идва, не, изчезва. Къде ли е сега? Ето го, бързо, не го изпускай, хвани го, хвани го, искаш го, трябва ти и хоп… тряс по желязната ограда.

Гущерът изчезва, но оградата мирише на прясна човешка урина. Интересно.

Тя е от нещото, което убива. Не е приятна. Не е и лоша. Просто е интересна. Нещото, което убива, прилича на хората, пикае като тях, затова сигурно е човек, нищо че е особен и различен.

Следва пътя на лошото нещо от мястото, където се е изпикало до вратата. Ниско долу на, голямата врата има вратичка почти с неговите размери. Души я. Вратичката мирише на друго куче. Миризмата е съвсем слаба, едва доловима, но със сигурност е кучешка. Много отдавна оттук е минавало куче. Интересно. Толкова отдавна, че трябва да души, да души и пак да души, за да разбере нещичко. Мъжко куче. Нито малко, нито прекалено голямо. Интересно. Нервно куче… или може би болно. Отдавна. Интересно.

Помисли.

Врата за хора. Врата за кучета.

Мисли.

Значи това не е място, където има само хора. То е място, където има хора и кучета. Интересно.

Мушва нос в студената метална вратичка и тя се отваря навътре. Той пъхва глава само колкото да подуши и да се огледа.

Място, където хората държат храна. Тя е скрита, не се вижда, но улавя миризмата. Най-силна обаче е миризмата на лошото нещо, толкова е силна, че той губи интерес към храната.

Миризмата го отвращава и плаши, но в същото време любопитството му го тласка напред. Промушва се през отвора, металната вратичка се плъзва по гърба му и после се затваря с леко изщракване.

Вътре е.

Ослушва се. Бръмчене, тракане, лек звук. Като от машини. Иначе е тихо.

Не е много светло. Само в някои от машините просветват лампички.

Не го е страх. Не, не, не.

Пропълзява от едно тъмно пространство в друго, присвива очи в мрака, ослушва се, души, но не намира нещото, което убива, докато не се изправя отдолу под стълбата. Поглежда нагоре и разбира, че нещото е някъде горе.

Тръгва по стълбата, спира, продължава, спира, поглежда обратно към долния етаж и се чуди също както при преследването на котки: какво прави тук? Ако няма храна, ако няма женска в горещината, ако няма никой да го гали, да го чеше и да си играе с него, защо е тук? Всъщност не знае отговора. Може би просто е в кучешката природа да любопитства какво има зад следващия ъгъл, зад следващия хълм. Кучетата са особени. Те са любопитни. Животът е особен и интересен и той има чувството, че всяко ново място или всеки нов ден могат да му покажат нещо толкова различно и особено, че само като го види и подуши, ще разбере света по-добре и ще бъде по-щастлив. Има чувството, че го чака нещо прекрасно, толкова хубаво, че не може да си го представи, но по-добро от храната, от женските в горещината, от галенето, чесането, играта, тичането по плажа с разрошена от вятъра козина, преследването на котки и дори от хващането на котка, ако това изобщо е възможно. Дори друг, в това страшно място със силната миризма на нещото, което убива, от която му се киха, той все пак има усещането, че прекрасното е някъде съвсем наблизо.

И не забравяй жената и момчето. Те са добри. Обичат го. Затова сигурно ще намери начин да спре лошото нещо да не ги тревожи повече.

Качва се по-нагоре по стълбите и стига до тясно пространство. Тръгва напред и души вратите. Зад една от тях има мека светлина. И още нещо, много тежко и горчиво — миризмата на нещото, което убива.

Не го е страх, не го е страх, той е куче, гонче и ловец, добро и смело, добро куче, добро.

Вратата е открехната. Мушва нос в отвора. Може да бутне вратата и да влезе, но се колебае.

Тук няма нищо прекрасно. Може би някъде другаде в това място, където има хора, може би зад някой друг ъгъл, но не и тук.

Защо не си тръгне, да излезе на алеята и да погледне дали дебелият не му е оставил още храна.

Така би постъпила котка. Да се измъкне. Да избяга. Той не е котка. Куче е.

Дали обаче на котките им издраскват носовете и те кървят и ги болят дни наред? Интересна мисъл. Никога не е виждал котка с одраскан нос, никога не е успявал да се приближи достатъчно, за да издраска някоя от тях.

Но той е куче, не е котка, затова бутва вратата. Тя се отваря лесно. Влиза вътре.

Младият мъж, който е лошото нещо, лежи върху черен плат над пода. Изобщо не помръдва, не издава никакъв звук, очите му са затворени. Умрял ли е? Мъртво лошо нещо върху черен плат.

Приближава се и души.

Не. Не е умрял. Спи.

Нещото, което убива, яде, пикае и сега спи. Затова много прилича на другите хора, също и на кучетата, но то не е нито човек, нито куче.

Ами сега?

Гледа заспалото лошо нещо, представя си как може да скочи отгоре му, да излае в лицето му, да го събуди, да го изплаши и може би тогава то ще спре да идва при жената и момчето. Може дори да го ухапе, лекичко, поне веднъж да постъпи като лошо куче, само за да помогне на жената и момчето, да го ухапе по брадичката. Или по носа.

Заспало, нещото не изглежда толкова страшно. Не толкова силно и бързо. Той не помни защо се уплаши толкова преди.

Оглежда черната стая. Горе светлината се отразява в много очи, които плуват в шишета — очи на хора без хора, очи на животни без животни. Интересно е, но не е хубаво, никак даже.

Пак се чуди какво прави тук. Разбира се, това място е като тръбата, където се заклещваш, като дупка в земята, където живеят едри паяци и хич не обичат да си пъхаш носа при тях. После разбира, че заспалият млад мъж, който е лошото нещо, е като онези смеещи се момчета, които миришеха на пясък, слънце и морска сол. Такива хора те галят и те чешат зад ушите, а после се опитват да те подпалят.

Глупаво куче. Глупаво направи, че дойде. Добро, ама глупаво.

Лошото нещо мърмори в съня си.

Той се дръпва назад, обръща се, подвива опашка и тихо излиза от стаята. Слиза по стълбите, маха се оттам, не го е страх, не го е страх, само е внимателен, не го е страх, но сърцето му бие лудо.

6

В делничните дни Таня Дилейни работеше като болногледачка в „гробарската“ смяна — от полунощ до осем часа сутринта. Понякога й се струваше, че е по-добре да работи на истинско гробище. Дженифър Дракман беше по-страшна от всичко, което според Таня можеше да се види на гробищата.

Таня седеше на кресло близо до леглото на сляпата жена и кротко четеше роман от Мери Хигинс Кларк. Обичаше да чете и по природа беше нощна птица, затова нощната смяна й допадаше. Случваше се да прочете цял роман за една смяна и да почне друг, когато Дженифър спеше спокойно.

Друг път Дженифър не можеше да заспи, мяташе се, бъбреше несвързано, обзета от ужас. Тогава Таня знаеше, че бедната жена губи разсъдъка си, но нямаше от какво да се страхува. Ужасът на пациентката обаче се предаваше донякъде и на болногледачката. Таня я побиваха тръпки, потреперваше и се вглеждаше неспокойно през тъмния прозорец, сякаш там нещо се таеше и чакаше да скочи вътре при всеки неочакван звук.

Ала тази сряда в ранните си часове не бе изпълнена с крясъци, измъчени писъци и безсмислен низ от думи, сякаш религиозен фанатик бъбри маниакално молитвите си на неразбираем език. Дженифър спеше, макар и неспокойно, измъчвана от лоши сънища. От време на време изпъшкваше, без да се събуди. Хващаше се със здравата си ръка за пръчките на леглото и безуспешно се мъчеше да се повдигне. С костеливите си бели пръсти, вкопчени в желязото, с атрофиралите мускули, които едва се виждаха по измършавелите й ръце, с изпитото и бледо лице, със зашитите клепачи над празните очни кухини, Дженифър приличаше не на болна в леглото, а на мъртвец, който се мъчи да излезе от ковчега. Бълнуваше, без да вика, почти шепнешком, но много настоятелно. Гласът й сякаш долиташе от небитието и се разнасяше из стаята като дух при спиритически сеанси: „Той ще ни избие всичките… не ни избие… ще ни избие всичките…“

Таня потръпна и се помъчи да се съсредоточи върху приключенския роман, макар и да изпитваше известни угризения, че не обръща внимание на пациентката. Можеше поне да отвори вкопчените пръсти, да пипне челото на Дженифър, за да разбере няма ли треска, да й прошепне нещо успокоително, да се помъчи да я извади от кошмара и да се увери, че заспива по-спокойно. Таня беше добра медицинска сестра и обикновено се втурваше да успокои пациентите, измъчвани от кошмари. Но сега остана в креслото с романа в ръка, защото не искаше да рискува да буди Дженифър. Болната можеше да се разсъни и да изпадне в поредния ужасяващ пристъп на крясъци, плач без сълзи, виене и нечленоразделни писъци, от които кръвта на Таня се смразяваше.

Пак дочу призрачния глас на заспалата Дженифър: „…светът е подпален… потоци кръв… огън и кръв… Аз съм майка на Ада… Боже, помогни ми, аз съм родила Ада…“

Таня искаше да засили отоплението, но стаята и без това беше доста топла. Студът беше вътрешен, не идеше отвън.

„…такъв студен ум… мъртво сърце… бие, но е мъртво…“

Таня се замисли какво ли е преживяла горката жена, за да изпадне в това състояние. Какво бе видяла? Какво бе изстрадала? Какви спомени я преследваха?

7

„Грийн Хаус“ на Тихоокеанската магистрала включваше голям ресторант в типичен калифорнийски стил с прекалено много папрати и саксии дори за вкуса на Хари и немалък бар, където постоянните посетители се справяха с излишната растителност, като от време на време сипваха по малко уиски в саксиите. По това време ресторантът беше затворен.

Известният бар работеше до два часа. Беше обзаведен в черно, сребърно и зелено в декоративен стил, който нямаше нищо общо със съседния ресторант. Личеше измъчен опит да се постигне шик. Но заедно с пиенето сервираха и сандвичи.

Сред повехналите и пожълтели растения трийсетина клиенти пиеха, бъбреха и слушаха джаз в изпълнение на квартет. Музикантите свиреха умерено осъвременени аранжименти на прочути парчета от златния век на джаза. Две двойки, които не осъзнаваха, че музиката е по-приятна за слушане, смело танцуваха на не особено мелодичната музика с непрекъснато сменящ се ритъм и импровизации, които биха затруднили дори Фред Астер или Баришников.

Когато Хари и Кони се появиха на входа, управителят на салона ги изгледа подозрително. Беше на трийсет и няколко години, с костюм марка „Армани“, ръчно рисувана копринена вратовръзка и красиви обувки, които изглеждаха толкова меки, сякаш бяха направени от кожата на неродено теле. Имаше маникюр, зъбите му бяха безупречно направени, косата фризирана. Той даде дискретен знак на един от барманите, несъмнено да му помогне да изхвърли натрапниците на улицата.

С изключение на засъхналата кръв в ъгълчето на устата и синината, която вече почваше да се оформя от едната страна на лицето й, Кони изглеждаше сравнително прилично, макар и с малко поомачкани дрехи. Хари обаче представляваше жалка гледка. Дрехите му бяха провиснали и обезформени от дъжда. Гънките по тях бяха повече от бръчките по египетските мумии. Иначе бялата риза сивееше, цялата на петна и миришеше на пушек от пожара в дома му. Ожулени, смачкани и кални обувки. Влажна кървава драскотина с размер на четвърт долар на челото. Небръснат от осемнайсет часа. Кални ръце от ровенето на купчината пръст на моравата при къщата на Джеймс Ордегард. Хари разбираше, че с този външен вид се намира на опасно близко разстояние по социалната стълбица от скитника пред бара, когото Кони заплаши с принудително лечение, само на едно-две стъпала над него, но под унищожителния поглед на управителя усети, че се сгромолясва още по-ниско.

Само ден по-рано Хари би се ужасил до смърт от мисълта, че може да се появи на публично място в такъв вид. Сега обаче не му пукаше особено. Прекалено погълнат бе от тревогата как да оцелее и нямаше време да проявява придирчивост към прическата си или към вида на дрехите.

Още преди да ги изхвърлят безславно от „Грийн Хаус“, двамата мълниеносно показаха служебните си карти.

— Полиция — заяви Хари.

Нищо не действува по-ефикасно от служебната карта — нито шперц, нито парола, нито доказана синя кръв, нито кралски произход. Вярно, пред нея вратите най-често се разтварят неохотно и все пак не се хлопват.

Помогна също характерът на Кони:

— Не само полиция — допълни тя, — ами вбесена полиция след отвратителен ден. Не сме в настроение да отказват да ни обслужат, само защото някакъв нафукан тъпанар си въобразява, че можем да обидим отбраната му клиентела.

Любезно ги поканиха на ъглова маса, която случайно бе в сянката и далеч от повечето клиенти.

Сервитьорката пристигна веднага, съобщи, че се казва Бамби, набърчи носле, усмихна се и взе поръчките. Хари помоли за кафе и сандвич със сирене.

Кони пожела нейния сандвич с малко синьо сирене и много суров лук.

— Кафе и за мене и освен това два двойни коняка „Реми Мартен“ — поръча тя и се обърна към Хари. — Строго погледнато, не сме на работа. Ако се чувстваш така отвратително като мене, имаш нужда от нещо по-силно от кафе и сандвич.

Докато чакаха сервитьорката да изпълни поръчката, Хари отиде до тоалетната, за да измие окаляните си ръце. Наистина се чувстваше отвратително, както подозираше Кони, а огледалото показа, че изглежда дори по-зле, отколкото се чувства. Не можеше да повярва, че посивялото лице с хлътнали очи и отчаян поглед е неговото.

Енергично затърка ръцете си, но част от мръсотията упорито остана под ноктите и по кокалчетата. Сякаш беше автомонтьор.

Наплиска се със студена вода, но видът му не се освежи или ободри. Тежкият ден бе оставил своя отпечатък може би завинаги. Загубата на къщата и всички вещи, потискащата смърт на Рики и странната верига от свръхестествени събития бяха разклатили вярата му в разума и реда. Сегашното му мрачно изражение можеше да се запази задълго, при положение, че не му оставаха само няколко часа живот.

Объркан от необичайния си образ, едва не помисли огледалото за вълшебно както често става в приказките — врата към друг свят, прозорец към миналото или бъдещето, затвор за душата на злата царица, вълшебно говорещо огледало като в приказката за Снежанка, което казало на злата й мащеха, че не е най-красивата на света. Хари сложи ръка върху огледалото, топлите му пръсти докоснаха студените си изображения, но не се случи нищо свръхестествено.

Все пак като се имат предвид последните дванайсет часа, не беше лудост да очаква вълшебство. Сякаш бе попаднал в капана на някаква приказка, нещо като по-мрачен вариант на „Червените обувчици“, където героите са подложени на ужасни физически мъчения и накрая са възнаградени с щастие, но не на този свят, а в рая. Сюжетът е доста незадоволителен, ако не си съвсем сигурен, че раят е горе на небето и те чака.

Единственият признак, че не бе попаднал в плен на детска измислица, беше липсата на говорещо животно. Приказките са населени с много повече говорещи животни, отколкото съвременните американски филми с убийци-психопати.

Приказки. Вълшебства. Чудовища. Психопати. Деца.

Изведнъж Хари почувства, че е на ръба на прозрение, което би разкрило нещо извънредно важно за Тик-так.

Вълшебства. Психопати. Деца. Чудовища. Приказки.

Прозрението му се изплъзна.

Хари се напрегна. Напразно.

Осъзна, че вече не докосва леко с пръсти отражението в огледалото, а притиска с все сили. Дръпна ръката си. Върху огледалото остана лек влажен отпечатък, после бързо се изпари.

Всичко изчезва. Включително Хари Лайън. Може би на зазоряване.

Излезе от тоалетната и се върна на масата при Кони.

Чудовища. Вълшебства. Психопати. Приказки. Деца.

Оркестърът свиреше потпури от Дюк Елингтън в съвременен джазов аранжимент. Звучеше ужасно. Елингтън просто нямаше нужда от опити за подобряване.

На масата стояха две чаши димящо кафе и два коняка, които проблясваха като течно злато.

— Сандвичите ще дойдат след няколко минути — обясни Кони, докато той издърпваше черен дървен стол, за да седне.

Психопати. Деца. Вълшебства.

Нищо.

Реши да престане да мисли за Тик-так известно време. Да остави подсъзнателното да работи на спокойствие.

— „Трябва да знам“ — обърна се той към Кони със заглавието на песен на Пресли.

— Какво да знаеш?

— „Кажи ми защо“ — още една песен.

— А?

— „Сега или никога“.

Кони разбра и се усмихна.

— Аз съм фанатична обожателка на Пресли.

— Досетих се.

— Свърши ми добра работа.

— Вероятно възпря Ордегард да не ни метне още една граната и спаси живота ни.

— За краля на рокендрола — каза Кони и вдигна чашата.

Оркестърът престана да измъчва мелодиите на Елингтън и направи почивка — значи все пак може би имаше Бог на небето в края на краищата и благословен ред във вселената.

Хари и Кони се чукнаха с коняка и отпиха.

— Защо точно Елвис? — попита той.

Кони въздъхна:

— Ранният Елвис беше наистина голяма работа. Олицетворяваше свободата, желанието да бъдеш такъв, какъвто си, да не те подритват, само защото си различен. „Не ме настъпвай по сините велурени обувки“. Песните от първите му десет години вече бяха златни шлагери, когато бях едва седем или осемгодишна, но вече ги усещах. Разбираш ли?

— Седем или осем? Май е множко за такова малко дете. Искам да кажа, че много от песните му са за самотата, и съкрушеното сърце.

— Разбира се. Той беше човекът от мечтите ми — чувствителен бунтар, учтив, но без никакво желание да го унижават, едновременно романтичен и циничен. Израснах по детски домове, при приемни родители и разбирах какво значи да си самотен, а сърцето ми знаеше какво е мъка.

Сервитьорката донесе сандвичите. Помощникът доля чашите им с кафе.

Хари пак се почувства човек. Мръсен, изпомачкан, ударен, уморен, уплашен и все пак човек.

— Добре — каза той, — разбирам да си луд по ранния Елвис, да знаеш наизуст ранните му песни. А по-късните? „Млъкни“?

Както поливаше сандвича си с кетчуп, Кони обясни:

— Краят му посвоему е не по-малко интересен от началото. Американска трагедия.

— Трагедия ли? Да се превърнеш в дебел гастрольор в Лас Вегас, облечен в гащеризони с пайети?

— Естествено. Красивият и смел крал, изпълнен с надежди, велик… поради трагична грешка се сгромолясва неудържимо и умира на четиридесет и две години.

— Върху тоалетната чиния.

— Не твърдя, че това е шекспирова трагедия. В нея има нещо абсурдно. Точно затова е американска. Нито една друга страна в света няма нашия усет към абсурда.

— Републиканците и демократите едва ли ще използват извода ти в предизборните си кампании.

Сандвичът беше вкусен. Хари продължи с пълна уста:

— И каква е била трагичната грешка на Елвис?

— Отказал е да порасне. Или не е можел.

— А не трябва ли творецът да се помъчи да съхрани детското у себе си?

Кони отхапа от сандвича и поклати глава:

— То не е същото като да си останеш вечно дете. Разбираш ли, младият Елвис е искал свобода, страстно се е стремял към нея, точно като мене. Успял е да постигне пълната свобода на прави всичко, каквото си поиска, чрез музиката. Но когато я е получил, когато не е могъл да бъде свободен вечно… какво е станало?

— По-добре ти кажи.

Явно Кони бе размишлявала по въпроса.

— Елвис е загубил ориентирите си. Според мен се е влюбил в славата повече, отколкото в свободата. Истинската свобода, свободата с всички отговорности… тя е достойна мечта за възрастния. А славата е само евтина тръпка. Трябва да си незрял, за да може славата да ти доставя истинско удоволствие, не си ли съгласен?

— Не бих се стремил към нея. Не че имам шанс да я получа.

— Само едно дете може да вземе за диаманти евтините, лъскави дрънкулки. Елвис приличаше на възрастен, говореше като възрастен…

— Със сигурност пееше като възрастен в най-добрия си период.

— Да. Но емоционалното му развитие е изоставало. Възрастният е бил само черупка, маскарад. Затова винаги пътуваше с голям антураж като собствен детски клуб, ядеше главно сандвичи с пържени банани и фъстъчено масло — детска храна — и наемаше цели увеселителни паркове, когато искаше да се позабавлява. Затова не можеше да не позволи на хора като полковник Паркър да се възползуват от него.

Възрастни. Деца. Изоставане в развитието. Психопати. Слава. Вълшебства. Приказки. Изоставане в развитието. Чудовища. Маскарад.

Хари вдигна глава, умът му работеше трескаво.

Кони продължаваше да говори, но гласът й сякаш долиташе отдалече:

— … затова краят на живота на Елвис показва колко капани…

Психично обременено дете. Очаровано от чудовища. С вълшебна сила. Изоставаме в развитието. Прилича на възрастен, но това е само маскарад.

— … колко лесно можеш да изгубиш свободата си и никога да не си я възвърнеш…

Хари остави сандвича.

— Господи, мисля, че се сещам кой е Тик-так.

— Кой?

— Чакай. Нека помисля още малко.

От масата до оркестъра долетя остър пиянски смях. Двама мъже, прехвърлили петдесетте, с богаташки вид и две руси момичета по на двайсетина години. Мъчеха се да преживеят собствената си приказка. Застаряващите мъже мечтаеха за съвършен секс и за завистта на останалите мъже, момичетата мечтаеха да ги пуснат през златната врата с благословеното си незнание, че фантазиите им са банални, скучни и безвкусни.

Хари разтърка очи и се помъчи да сложи в ред мислите си.

— Не забеляза ли нещо детинско в него?

— В Тик-так ли? В тоя вол?

— Това е неговият „голем“. Говоря ти за истинския Тик-так, за този, който прави „големите“. За него това е игра. Играе си с мене както палавите момчета откъсват крилете на мухата и я гледат как се мъчи да литне или пък измъчват бръмбари с клечка кибрит. Крайният срок е на зазоряване, часът за атака — детинско, като че е на игрище и се забавлява.

Спомни си още от това, което Тик-так говореше в спалнята на апартамента му, точно преди да избухне пожарът: „Вие хората сте много забавна играчка… голям герой… въобразяваш си, че можеш да застреляш, когото си поискаш, да блъскаш когото ти хрумне…“

Да блъскаш когото ти хрумне…

— Хари?

Той примигна и трепна.

— Някои социопати са били тормозени като деца. А други просто се раждат такива.

— Имат нещо объркано в гените — съгласи се Кони.

— Да предположим, че Тик-так се е родил лош.

— В никакъв случай не е бил ангелче.

— Да предположим също, че невероятните му способности не се дължат на странен лабораторен експеримент. Може би причината е пак объркване на гените. Ако силата му е вродена, тя го е отделила от останалите както славата е отделила Пресли и той не се е научил как да порасне, не е изпитал такава потребност. Дълбоко в сърцето си е все още дете. Играе детски игри. Зли детски игри.

Хари си спомни огромния скитник, изправен в спалнята му с почервеняло от гняв лице, който крещеше: „Чу ли ме, герой такъв, чу ли ме, чу ли ме, чу ли ме, ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ МЕ…?“ Поведението му изглеждаше ужасно заради размерите и силата на скитника, но сега, като се връщаше назад, Хари разбираше, че в думите му има нещо като детско заклинание.

Кони се наведе през масата и помаха с ръка пред лицето му.

— Не се вцепенявай, Хари. Чакам откровението. Кой е Тик-так? Да не би да смяташ, че наистина е дете? Не ми казвай, че търсим ученик, за Бога! Или пък ученичка!

— Не. По-голям е. Млад е, но не е ученик.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото го видях.

Да блъскаш когото ти хрумне…

Разказа на Кони за младия човек, който се промуши под кордона около ресторанта, прекоси тротоара и се доближи до разбитата витрина, където Ордегард бе стрелял. Маратонки, джинси, тениска с надпис на бирата „Тикейт“.

— Зяпаше вътре, очарован от кръвта, от труповете. В него имаше нещо зловещо… погледът му беше отнесен… и облизваше устните си сякаш… сякаш, не, не знам, сякаш в кръвта и труповете имаше нещо еротично. Не ми обърна никакво внимание, когато му казах да се дръпне зад бариерата, вероятно дори не ме чу… като че беше изпаднал в транс… облизваше устни.

Хари грабна чашата и допи коняка на една глътка.

— Разбра ли името му? — попита Кони.

— Не. Издъних се. Не се справих както трябва.

В паметта му изплува как сграбчи момчето и го блъсна назад от тротоара, може би го бе ударил, но не беше сигурен, може би беше забил коляно в слабините му, беше извил ръцете му и го беше натиснал надолу, за да го изблъска зад въжето.

— След това ми стана неприятно — обясни Хари, — бях отвратен от себе си. Не можех да повярвам, че съм способен на такава грубост. Сигурно още съм бил под въздействието на случката на тавана, Ордегард едва не ме очисти и когато видях как момчето се опива от кръвта, реагирах като… като…

— Като мене — довърши Кони и се зае със сандвича.

— Да. Като тебе.

Не му се ядеше повече, но Хари отхапа от сандвича, защото може би щеше да има нужда от повече енергия.

— Все пак не разбирам откъде си сигурен, че онова момче е Тик-так — поне Кони.

— Зная, че е той.

— Само защото е бил малко особен…

— Не само това.

— Предчувствие ли?

— Нещо много повече от предчувствие. Наречи го „полицейски инстинкт“.

Кони се загледа втренчено в него, после кимна:

— Добре. Помниш ли как изглеждаше?

— Доста ясно, струва ми се. Може би на около деветнайсет години, във всеки случай не повече от двайсет и една.

— Височина?

— Два-три сантиметра по-нисък от мене.

— Тегло?

— Към шейсет и няколко килограма. Слаб. Не, не е така, не слаб, не хилав. Слаб, но мускулест.

— Цвят на кожата?

— Светъл. Прекарва повечето време в затворени помещения. Гъста коса, тъмнокестенява или черна. Хубаво момче, прилича малко на Том Круз, но в него има нещо ястребово. Необикновени очи. Сиви. Сякаш сребърни с капка по-тъмен оттенък.

— Мисля си — предложи Кони, — защо не отскочим до Нанси Кан. Тя живее тук, в Лагуна Бийч…

Нанси беше художничката, която работеше в тяхната служба и рисуваше портрети по словесни описания. Притежаваше дарбата да слуша и правилно да тълкува нюансите в свидетелските описания на заподозрените. Скиците й с молив често се оказваха забележително сполучливи портрети на заловените престъпници.

— … ти ще й опишеш момчето, тя ще го нарисува, ще занесем портрета на полицията в Лагуна и ще питаме дали познават този малък негодник.

— Ами ако не го познават? — усъмни се Хари.

— Тогава ще тръгнем от врата на врата и ще показваме рисунката.

— От врата на врата ли? Къде?

— По къщите и апартаментите в квартала, където си го срещнал. Възможно е да живее в съседство. Дори да не е така може би често ходи натам, има приятели в квартала…

— Това момче няма приятели.

— … или роднини. Някой може да го разпознае.

— Хората няма да се зарадват, че ги будим посред нощ.

Кони се намръщи.

— Да не искаш да чакаме изгрева?

— Май че не.

Оркестърът пак заемаше мястото си.

Кони преглътна остатъка от кафето, бутна стола, изправи се, извади сгънати банкноти от джоба си и хвърли няколко на масата.

— Нека платя половината — предложи Хари.

— Аз черпя.

— Не, наистина, трябва да платя половината.

Кони го изгледа подигравателно.

— Искам да са ми чисти сметките с всички. Нали знаеш — настоя той.

— Един път пристъпи правилата, Хари. Объркай сметките. И знаеш ли какво… ако пукне зората и се събудим в ада, ти ще черпиш на закуска.

Тя се запъти към вратата.

Управителят с костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена връзка благоразумно се скри в кухнята, като я видя да се приближава.

Хари тръгна след Кони и погледна часовника си. Беше един часа и двайсет и две минути след полунощ.

Оставаха може би пет часа до зората.

8

Върви през нощния град. Хората в тъмните си места спят около него.

Прозява се и се чуди дали да не легне под някой храст и да се наспи. В сънищата се появява друг свят, хубав свят. Там той има семейство, което живее на топло и му се радва, храни го всеки ден, играе с него винаги, когато му се играе, нарича го Принс, взема го на разходка с колата, позволява му да показва глава през прозореца и ушите му да се ветреят, никога не го рита. Светът в сънищата е добър, въпреки че дори в него не може да улови котка.

После си спомня младия човек, който е лошото нещо, черното място, очите на хора и животни без тела и вече не му се спи.

Трябва да направи нещо, но не знае какво. Усеща, че лошото нещо ще нарани жената и момчето и то много зле. В него има много гняв. Омраза. Би им подпалило козината, ако имаха козина. Той не знае защо. Не знае кога, как или къде. Но трябва да направи нещо, да ги спаси, да бъде добро куче, добро.

И така…

Направи нещо!

Добре.

И така…

Докато размишлява как да постъпи с лошото нещо, може да потърси още малко храна. Може усмихнатият дебел мъж да му е приготвил остатъци зад мястото, където хората ядат. Може би още стои пред отворената врата, оглежда се и търси приятелчето, за да го приюти на топло, да го храни всеки ден, да си играе с него всеки път, когато на него му се доиграе, да го води на разходка с кола и да му позволява да провира глава през прозореца.

Сега бърза. Мъчи се да подуши дебелия. Стои ли отвън? Чака ли го?

Души неуморно, минава покрай кола, която мирише на ръжда, смазка и бензин и е паркирана на голямо празно пространство. После дори през затворените прозорци долавя миризмата на жената и момчето. Спира и поглежда. Момчето спи, не се вижда. Жената е облегната на вратата, главата й е опряна на прозореца. Будна е, но не го забелязва.

Може би дебелият мъж ще хареса жената и момчето, ще приюти всички в своето място и могат да си играят заедно всички, да ядат, когато им се прииска, да се разхождат с коли и да показват главите си от прозореца, да се замайват от миризмите, които носи вятърът. Да, да, да, да, да, да. Защо не? В света на сънищата има семейство. Защо да няма и в този свят?

Развълнуван е. Това е хубаво. Наистина е хубаво. Усеща прекрасното нещо някъде съвсем наблизо, зад ъгъла. Винаги си е знаел, че ще дойде. Добре. Да. Добре. Да, да, да, да, да.

Мястото, където хората ядат с чакащия дебел човек не е далече от колата, затова може би трябва да залае, за да го видят жената и момчето и да ги заведе при дебелия.

Да, да, да, да, да, да.

Но чакай, чакай, може много да се забави, докато ги накара да го последват. Понякога хората много бавно разбират какво иска. Дебелият може да си отиде. А ако стигнат дотам и него го няма, ще застанат на алеята, без да знаят защо и ще помислят, че той е глупаво куче, много глупаво куче. Ще се чувства унизен както под дърво, на което се е покатерила котка.

Не, не, не, не, не. Дебелият не може да си е отишъл, не е възможно. Ако той си отиде, няма да бъдат заедно на някое приятно, топло място или на разходка с кола.

Какво да направи, какво да направи? Вълнува се. Да лае ли? Или пък да не лае? Стой, тръгни, да, не, почни да лаеш, недей?

Пишка му се. Трябва да се изпишка. Вдига крак. Ах. Да. Мирише силно. Полива тротоара, от него се вие пара. Интересно.

Дебелият мъж. Не го забравяй. Чака в алеята. Иди първо при дебелия, преди да е влязъл вътре и изчезнал завинаги и го доведи тук, да, да, да, да, защото жената и момчето няма да отидат никъде.

Добро куче. Умно куче.

Тръгва си от колата. Затичва се. Към ъгъла. Завива. Малко по-нататък. Още един ъгъл. Алеята зад мястото, където хората ядат.

Задъхан и развълнуван, изтичва до вратата, където дебелият му подаде остатъците. Затворена е. Човекът си е отишъл. Наоколо няма никаква храна.

Изненадан е. Беше толкова сигурен. Всички заедно в света на сънищата.

Почва да драска по вратата, драска, драска.

Дебелият не се появява. Вратата остава затворена.

Лае. Чака. Лае.

Нищо.

Добре. Ами сега?

Все още е развълнуван, но не колкото преди. Не чак толкова, че да му се допишка и все пак не го свърта. Разхожда се пред вратата по алеята, скимти от досада и объркване, малко се натъжава.

От далечния край на алеята долитат гласове. Той знае, че единият е на миризливия, който смърди на всичко лошо едновременно, включително на допира на нещото, което убива. Подушва миризливия дори от това голямо разстояние. Не знае чии са другите гласове и не може да подуши другите хора от вонята на миризливия.

Може би единият е дебелият човек, който търси приятелчето си.

Възможно е.

Той размахва опашка и хуква към края на алеята, но когато стига дотам, вижда, че дебелият не е там и спира да размахва опашката си. Само мъж и жена, които никога не е виждал. Застанали са до една кола пред мястото, където хората ядат заедно с миризливия. И тримата говорят.

— Наистина ли сте ченгета? — пита миризливият.

— Какво направи на колата? — тросва се жената.

— Нищо. Нищо не съм направил на колата.

— Само да намерим вътре някаква гадост, ще те убия.

— Не, изслушайте ме, за Бога.

— Принудително лечение за тебе, боклук такъв.

— Как ще вляза в колата, като е заключена?

— Значи си опитал, а?

— Само исках да разгледам, да се уверя, че наистина сте ченгета.

— Ще ти покажа аз на тебе дали сме ченгета, тъпако.

— Хей, пусни ме!

— Божичко, как вониш!

— Пусни ме, пусни ме!

— Хайде, пусни го. Добре, успокой се — казва мъжът, който не мирише чак толкова.

Души, души и усеща нещо по непознатия, което го има и по смрадливия. Изненадва се. Допирът на нещото, което убива. Съвсем скоро непознатият е бил близо до лошото нещо.

— Вониш на бунище — казва жената.

По нея също има от миризмата на това, което убива. И по тримата. Миризливия, другия мъж и жената. Интересно.

Приближава се, души.

— Изслушайте ме, моля ви, трябва да говоря с полицаи — казва миризливият.

— Хайде, говори — подканя го жената.

— Казвам се Сами Шамроу. Трябва да съобщя за едно престъпление.

— Може ли да предположа какво е? Сигурно някой е откраднал новия ти „Мерцедес“.

— Имам нужда от помощ!

— И ние, приятелче.

Тримата не само носят допира на лошото нещо, те също миришат на страх — същия страх като на жената и момчето, които го наричат Рошльо. Страхуват се от лошото нещо, всичките.

— Някой ще ме убие — продължава миризливият.

— Да, това ще съм аз, ако не ми се махнеш от погледа.

— Спокойно, не прибързвай!

Миризливият обяснява:

— В него няма нищо човешко, въпреки че му викам човека с плъховете.

Може би тези хора трябва да се срещнат с жената и момчето в колата. Всички те се страхуват поотделно. Заедно може би ще престанат. Заедно може да живеят на топло място, да си играят през цялото време, да го хранят всеки ден, да се разхождат с кола всички, с изключение на миризливия — той трябва да тича след колата или да престане, да вони толкова, за да не те кара да кихаш.

— Наричам го човека с плъховете, защото е направен от плъхове. Всъщност той е куп плъхове, които се разбягват във всички посоки.

Но как? Как да ги събере с жената и момчето? Как да ги накара да разберат — хората понякога толкова бавно схващат.

9

Когато кучето дойде да души около краката им, Хари не знаеше дали е с оня жалък скитник, Сами, или е само. Не беше ясно колко необуздан може да стане скитникът и дали ще се наложи да употребят сила, а кучето можеше тогава да се намеси. Не изглеждаше опасно, но кой знае.

Всъщност Сами като че беше по-опасен. Уличният живот и причините, които го бяха довели до него, го бяха съсипали беше не просто слаб, а измършавял, подарените от Армията на спасението дрехи висяха свободно, костите му сякаш тракаха, като ходеше, но това не означаваше, че е немощен. Сами потръпваше от прилив на енергия. Клепачите на широко разтворените очи сякаш бяха потънали назад. Лицето му беше изопнато, устните непрекъснато се мърдаха и оголваха лошите му зъби. Сигурно искаше да се усмихва предразполагащо, но вместо това плашеше.

— Аз му казвам човека с плъховете, той самият не се нарича така. Никога не съм го чувал да се нарича някак. Не зная откъде се е пръкнал, къде крие кораба си, просто изведнъж се появява, хоп, и пристига, това садистично копеле, гаден мръсник…

Сами изглеждаше слаб, но напомняше на роботен механизъм, който е презареден, схемите му са прегрели и всеки момент ще гръмне, ще се разпадне на зъбни колела, пружини и пневматични тръби и те ще се изстрелят като смъртоносни снаряди из целия квартал. Не беше изключено да има нож, ножове или дори пистолет. Хари беше виждал треперещи човечета, които сякаш само да ги духнеш и ще паднат, а после се оказва, че са се надрусали с наркотик, който превръща котетата в тигри, и можаха да ги укротят трима яки мъжаги.

— … разбирате ли, не ми пука дали ще ме убие, само ще се отърва. Просто ще се напия и ще го оставя да ме убие, няма и да усетя какво прави с мене — бъбреше Сами и се приближаваше все по-плътно до тях, проследяваше всяка тяхна стъпка ту наляво, ту надясно, набираше се с всички сили. — Но тези вечер, както вече здравата се бях натряскал и смучех втората двулитровка, изведнъж се сетих кой трябва да е човекът с плъховете, по-точно какво е той — извънземен!

— Извънземен — каза Кони с отвращение. — На тия тиквеници само извънземни им се привиждат. Махай се оттук, глупако, или кълна се в Бога, ще те…

— Не, не, изслушайте ме. Винаги сме знаели, че те ще дойдат, нали? Винаги сме знаели и ето, те са тук. Дойдоха първо при мене и ако не предупредя света, всички ще загинат.

Хари сграбчи Сами за ръката и се помъчи да го отстрани от пътя им, но вече се опасяваше за Кони не по-малко, отколкото за скитника. Ако Сами приличаше на пренавит часовников механизъм, който всеки момент ще се скъса, то Кони беше като цяла атомна централа на ръба на аварията. Тя беснееше, че скитникът ги бави по пътя към Нанси Кан, полицейската художничка, защото мъчително усещаше как зората напира от изток. Хари също се дразнеше от Сами, но за разлика от Кони, нямаше намерение да го удря с коляно в слабините или да го блъсне във витрината на някой от съседните ресторанти.

— … не искам да поема отговорността за това, че извънземните ще изтребят целия свят. И без това достатъчно тежи на съвестта ми, не мога да понеса мисълта, че ще съм отговорен, колко хора досега съм подвел…

Ако Кони удареше скитника, никога нямаше да стигнат до Нанси Кан и да се опитат да открият Тик-так. Щяха да се вържат тук най-малко за един час, докато арестуват Сами, като се стараят да не се задушат от вонята му и да не се стигне до полицейски методи на усмиряване (няколко от клиентите на бара бяха долепили лица на стъклото). Щяха да изгубят ценни минути.

Сами сграбчи Кони за ръкава.

— Изслушай ме, жено, само ме изслушай!

Кони се дръпна рязко и сви юмрук.

— Не! — извика Хари.

Тя с мъка се овладя миг преди да нанесе удара.

От устата на Сами хвърчаха слюнки, докато бъбреше неспирно:

— … даде ми трийсет и шест часа да живея, човекът с плъховете, но сега остават двайсет и четири, ако не и по-малко…

Хари се помъчи да задържи Кони с една ръка, защото тя пак посегна да удари Сами, а с другата отстрани скитника. Тогава кучето се хвърли върху него. То се умилкваше задъхано и въртеше опашка. Хари се отдръпна, отърси се и кучето падна пак на тротоара на четири крака.

Сами дърдореше трескаво, вкопчен с две ръце в ръкава на Хари. Молеше се да привлече вниманието му, сякаш не забелязваше, че Хари вече се е заслушал.

— … очите му са като на змия, зелени и ужасни, ужасни. Казва, че ми остава да живея още трийсет и шест часа, тик-так, тик-так…

Хари потръпна от ужас и изненада при последните думи. Изведнъж му се стори, че океанският бриз застудя.

Сепната, Кони се отказа от намерението си да удари Сами.

— Чакай, чакай, какво каза?

— Извънземни! Извънземни! — разкрещя се Сами ядосано. — Хич не ме слушаш, дяволите да те вземат.

— Това за извънземните наистина не го слушам — заяви Кони. Кучето скочи върху нея.

Тя го потупа по главата и го отдалечи.

— Хари, тоя каза ли онова, което мисля, че чух?

— Аз също съм гражданин на тази държава — изпищя Сами. Потребността да даде показания беше достигнала до отчаяна решителност. — И аз имам право да ме изслушат.

— Тик-так — повтори Хари.

— Точно така — потвърди Сами. Дърпаше ръкава на Хари толкова силно, сякаш искаше да го откъсне. — „Тик-так, тик-так, времето тече, утре на зазоряване ще си мъртъв, Сами.“ А после направо пред очите ти се разпада на купчина плъхове.

„Или на боклуци, понесен от вихъра или огнен стълб“ — помисли Хари.

— Добре, чакай, нека поговорим — обади се Кони. — Успокой се, Сами, хайде да поприказваме. Извинявай за това, което ти казах, наистина. Само се успокой!

Сами сигурно бе решил, че тя се преструва и се мъчи да му отвлече вниманието, защото не отговори на неочакваната проява на интерес и загриженост от нейна страна. Той запристъпва смутено. Дрехите му се ветрееха на мършавото тяло. Приличаше на плашило, блъскано от вятъра на празника Вси светии.

— Извънземни, глупачко, извънземни, извънземни, извънземни!

Хари хвърли поглед към „Грийн Хаус“ и видя пет-шест души, които зяпаха през прозорците към тях.

Представи си каква гледка представляват тримата — раздърпани, разгорещени, разкрещели се за извънземни. Изживяваше може би последните си часове, преследваше го нещо паранормално и невероятно зло, но поне за миг отчаяната му борба да оцелее се превърна в уличен фарс.

Добре дошли в деветдесетте години. Америка в края на хилядолетието. Господи!

До тях долиташе музика. Квартетът изпълняваше суинг, като че „Канзас Сити“, но в някакъв странен аранжимент.

Сред застаналите до прозореца беше и управителят в костюма марка „Армани“. Вероятно в момента се проклинаше, че е повярвал на фалшиви карти и всеки момент щеше да повика истинската според него полиция.

Една преминаваща кола намали ход, шофьорът и пътникът до него зяпнаха.

— Тъпачка, тъпачка, тъпачка! — крещеше Сами към Кони.

Кучето захапа десния крачол на Хари и едва не го събори на земята. Той се олюля, но запази равновесие и успя да се изтръгне поне от Сами. Кучето го задърпа с всички сили. Хари се дръпна и по чудо не падна, когато кучето рязко го пусна.

Кони все още се мъчеше да успокоява Сами, а той непрекъснато повтаряше, че тя е тъпачка, но поне нямаше изгледи да се сбият.

Кучето затича в южна посока, спря на няколко крачки под една улична лампа, погледна назад и излая. Вятърът разроши козината и опашката му. То се премести малко по-нататък, този път спря в сянката и пак излая.

Сами забеляза, че кучето отвлича вниманието на Хари и гласът му стана подигравателен, саркастичен:

— О, разбира се, така е, обръщаш по-голямо внимание на проклетото куче, отколкото на мене! Кой съм аз в края на краищата, уличен боклук, едно куче е по-важно от мене, защо да слушаш измет като мене. Хайде, Тими, хайде, виж какво иска Ласи, може би татко е затиснат от преобърнат трактор на проклетото шосе! — Сами почна да имитира репликите от известния филм.

Хари не можа да сдържи смеха си. Никога не би очаквал подобни думи от човек като Сами. Чудеше се какво ли е правил, преди да стигне до улицата.

Кучето изквича умолително и смехът на Хари секна. Подви рунтавата си опашка, наостри уши, вдигна въпросително глава и я завъртя. Почна да души нощния въздух.

— Става нещо — каза Кони и тревожно се огледа по улицата.

Хари също усети. Имаше промяна във въздуха. Особено налягане. Нещо. Полицейски инстинкт. Полицейски и кучешки инстинкт.

Кучето подуши нещо и зави от страх. Завъртя се на тротоара, щракна с челюсти във въздуха и после затича към Хари. За миг му се стори, че ще го блъсне да седне на земята, но кучето се стрелна към „Грийн Хаус“, мушна се в лехата пред входа и се скри сред азалиите. Виждаха се само очите и носа му.

Сами последва примера на кучето, обърна се и хукна към близката алея.

— Хей, накъде, чакай! — развика се Кони и се затича след него.

— Кони — обади се Хари с предупредителна нотка, макар и да не знаеше за какво точно я предупреждава, но усещаше, че никак не е хубаво да се разделят точно в този момент.

— Какво? — обърна се тя към него.

Зад нея Сами изчезна на завоя.

Точно тогава всичко спря.

Един камион на пътна помощ, който очевидно беше тръгнал да изтегли закъсал шофьор и тежко се изкачваше по южното платно на крайбрежната магистрала, изведнъж спря точно под върха, без да изскърцат спирачки. Ръмжащият мотор замлъкна тутакси, не се чу никакъв звук на двигател, който постепенно заглъхва. Фаровете обаче продължаваха да светят.

По същото време едно „Волво“ на трийсетина метра зад камиона спря и онемя.

В същия миг вятърът изчезна, не постепенно, а сякаш някакъв космически вентилатор бе спрял внезапно. Хиляди и хиляди листа престанаха да шумолят като по команда.

Замлъкна уличното движение, спряха да се полюляват дърветата. Музиката от бара секна в миг.

На Хари му се стори, че е оглушал напълно. С такава пълна тишина не се беше сблъсквал дори в затворени помещения, какво оставаше за обстановката на открито, където градският ритъм и безбройните природни шумове изпълняваха безконечната тонална симфония дори в сравнително тихите часове между полунощ и изгрева. Не чуваше дори дъха си, но после осъзна, че приносът му към извечната тишина е изцяло доброволен — промяната толкова го изуми, че той бе спрял да диша.

Изчезна не само звукът, замря също всякакво движение в нощта. Не само камионът и „Волвото“ бяха застинали. Дърветата по тротоара и храстите пред „Грийн хаус“ също сякаш бяха замръзнали. Листата не само не шумоляха, те изобщо не помръдваха. Да бяха изваяни от камък, пак биха изглеждали по-раздвижени. Преди малко над прозорците на „Грийн Хаус“ фестонираният платнен навес шумолеше на вятъра, а сега беше застинал в движение, сякаш направен от метал. Отсреща мигаща неонова реклама във формата на стрела стоеше неподвижно в едно положение.

— Хари? — извика Кони.

Той се сепна, както би сторил от всеки звук, с изключение на приглушеното биене на собственото му сърце.

Забеляза объркването и тревогата си, отразени в нейното лице.

Тя се приближи до него и попита:

— Какво става?

Освен че трепереше нехарактерно, гласът й беше смътно различен от преди — с равен тон и малко по-неизразителен.

— Да пукна, ако знам — отвърна той.

Гласът му звучеше също като нейния. Сякаш излизаше от някакво механично устройство за възпроизвеждане на човешката реч — изключително хитроумно, но не съвършено.

— Сигурно той го прави — каза Кони.

— Само не знам как — съгласи се Хари.

— Тик-так.

— Да.

— По дяволите, това е лудост.

— Не споря.

Кони посегна да издърпа револвера си, после пак го пусна в кобура. Сцената беше обгърната със зловеща атмосфера — очакване, изпълнено със страх. Но поне засега нямаше срещу какво да стреля.

— Къде е този тип? — зачуди се Кони.

— Имам предчувствие, че ще се появи.

— Няма спор — съгласи се тя и посочи към камиона на пътна помощ на шосето. — Божичко… погледни!

Отначало Хари помисли, че тя се изненадва от неподвижността на камиона, както на всичко останало, но после разбра какво е предизвикало още по-голямо учудване. Температурата на въздуха беше достатъчно ниска, за да се сгъстят изгорелите газове на колите (но не и дъха им), От ауспуха на камиона се извиваха димни струйки, но те нито се разпръскваха, нито се изпаряваха. Хари мярна още един едва забележим сиво-бял дух зад по-отдалеченото „Волво“.

След като вече разбра какво може да очаква, Хари се огледа за още чудеса и почна да й ги показва. Вятърът бе понесъл леки отпадъци — обвивки от дъвки и бонбони, пръчица от близалка, изсъхнали кафяви листа, заплетен червен конец — и макар вече да нямаше какво да ги поддържа във въздуха, те висяха над земята. Сякаш въздухът се бе превърнал изведнъж в прозрачен кристал и ги беше сковал завинаги. Само на една ръка разстояние над главата му висяха неподвижни две зимни пеперуди, бели като снежинки. Меките им перлени криле блестяха на светлината на уличната лампа.

Кони почука по часовника си и го показа на Хари. Беше марка „Таймекс“ с класическа форма — кръгъл и със стрелки. Имаше и допълнителна червена секундна стрелка. Бе спрял на един часа двайсет и девет минути и шестнайсет секунди.

Хари провери своя цифров часовник. Той също показваше един и двайсет и девет. Мигащата светлинка, която отброяваше секундите, сега светеше непрекъснато.

— Времето… — Кони не успя да довърши изречението, огледа смаяно притихналата улица, преглътна мъчително и накрая намери сили да продължи. — Времето е спряло… просто е спряло. Така ли?

— Я повтори?

— Май е спряло за останалия свят, но не и за нас.

— Времето не… не може… да спре ей така.

— Тогава какво е това?

Никога не беше обичал особено физиката. Макар и да изпитваше известна слабост към природните науки поради непрестанния им стремеж към ред във вселената, Хари не беше достатъчно осведомен за тях във времето, когато науката беше всепризнат повелител. Все пак помнеше достатъчно от уроците в училище, беше гледал немалко образователни програми и чел доста научнопопулярни бестселъри, за да съобрази, че изводът на Кони не обяснява редица неща, които им се случваха.

Така например, ако времето беше спряло, защо двамата още бяха в съзнание? Как можеха да възприемат явлението? Защо не бяха замръзнали в движение като увисналите във въздуха боклуци или пеперуди?

— Не — възрази Хари с несигурен глас, — не е така просто. Ако времето е спряло, нищо не би се движило, нали така? Дори елементарните частици. А без движение на елементарните частици… на молекулите на въздуха… искам да кажа, няма ли молекулите на въздуха да станат като от желязо? Как тогава дишаме?

Като реакция и двамата дълбоко и с радост поеха дъх. Въздухът имаше лек химически привкус, малко особен като тембъра на гласовете им, но все пак явно можеше да поддържа живота.

— Също и светлината — продължи Хари. — Светлинните вълни биха спрели да се движат. И тогава не бихме виждали нищо в мрака.

Всъщност последиците от спирането на времето сигурно щяха да са неизмеримо по-катастрофални от тишината и неподвижността, обхванали света през онази мартенска нощ. Според Хари времето и материята бяха неотменна част от мирозданието и ако по някакъв начин се прекъснеше потокът на времето, материята веднага щеше да спре да съществува. Вселената щеше да се свие — нали? — щеше с трясък да се прибере навътре, да се превърне в топчица от извънредно плътно… по дяволите, каквото и да беше плътното нещо отпреди големия взрив, създал вселената.

Кони се повдигна на пръсти, протегна ръка и лекичко хвана с палец и показалец крилото на една от пеперудите. Пак стъпи на цяло стъпало и доближи насекомото до лицето си, за да го разгледа по-отблизо.

Хари не беше сигурен дали тя ще успее да промени местоположението на пеперудата. Нямаше да се учуди, ако насекомото остане съвършено неподвижно в застиналия въздух, сякаш приковано като метален предмет, който е запоен към стоманена стена.

— Не е меко като пеперуда — забеляза Кони, — като че е направено от тафта… или е колосано.

Тя разтвори пръсти и пусна насекомото. То не отлетя, а увисна там, където го беше оставила.

Хари леко побутна пеперудата с опакото на ръката и очаровано загледа как се отмества на няколко пръста и пак застива във въздуха. Остана пак съвършено неподвижно, само че на ново място.

Начинът, по който въздействаха върху нещата, изглеждаше доста нормален. Сенките им се движеха, въпреки че сенките на останалите неща оставаха неподвижни. Можеха да влияят върху света и да преминават през него, както обикновено, но не можеха да взаимодействат с него. Кони успя да премести пеперудата, но с докосването не я привлече в тяхната действителност, не я съживи.

— Може би времето не е спряло — каза тя. — Може би просто е забавило хода си за всички и всичко освен нас.

— И така не е.

— Откъде знаеш?

— Е, не съм сигурен. Мисля обаче… ако възприемаме времето с много по-висока скорост, заради която ни се струва, че светът около нас е неподвижен, тогава всяко наше движение има невероятна относителна скорост. Нали съм прав?

— Е и какво от това?

— Искам да кажа, че тази скорост е много по-висока, отколкото на изстрелян куршум. Скоростта е разрушителна. Ако взема в ръка куршум и ти го подхвърля, няма да те нараня изобщо. Но с над хиляда метра в секунда куршумът ще пробие доста голяма дупка в тялото ти.

Кони кимна, загледана замислено в увисналата пеперуда.

— Значи ако ставаше въпрос за възприемане на времето с различна скорост, докосването ми щеше да унищожи пеперудата.

— Да. Май е така. Пък и би наранила ръката си.

Тя погледна ръката си — нямаше и следа.

— … освен това ако светлинните вълни се разпространяват по-бавно от обикновено… лампите нямаше да светят така ярко. Щяха да са по-мътни и… червеникави, според мене, почти като инфрачервени. Може би. Молекулите на въздуха щяха да се движат лениво…

— Все едно да дишаме вода или сироп ли?

Хари кимна:

— Да, струва ми се. Не съм съвсем сигурен. Дяволите да го вземат, не зная дали дори Алберт Айнщайн би успял да си обясни положението, ако беше сега при нас.

— Както вървят нещата, може да цъфне всеки момент.

Никой не бе излязъл от камиона и от „Волвото“, което според Хари означаваше, че хората вътре са заклещени в променения свят също като пеперудите. В по-далечното „Волво“ виждаше само сенчестите силуети на двама души на предните седалки, но мъжът зад волана на камиона се виждаше по-добре, защото беше спрял на улицата почти право срещу тях. Нито сенките в колата, нито шофьорът бяха помръднали и милиметър, откакто се възцари неподвижността. Хари предполагаше, че ако не бяха в една скоростна лента с колите си, хората щяха да изхвърчат през предните стъкла и да се пльоснат върху шосето в мига, когато гумите рязко спряха да се въртят.

На прозорците на „Грийн Хаус“ шестимата продължаваха да надничат в същите пози, в които ги завари Паузата. (Хари предпочиташе да нарича явлението Пауза, а не Спиране, защото предполагаше, че рано или късно Тик-так пак ще задвижи всичко. Ако причината беше Тик-так. Но пък ако не беше той, кой тогава? Господ?) Двама седяха на маса, останалите четирима стояха по двойки от двете страни на масата.

Хари прекоси тротоара и влезе между храстите, за да ги разгледа по-отблизо. Кони го придружи. Застанаха право срещу стъклото, може би на една стъпка под хората вътре в бара.

Освен сивокосата двойка на масата, там стояха една блондинка и застаряващият й кавалер — една от шумните и весели двойки, седнали преди до оркестъра. Сега мълчаха като мъртъвци. От другата страна на масата бяха изправени управителят и един сервитьор. Шестимата с присвити очи се бяха наклонили леко към прозореца.

Никой не примигна, докато Хари ги разглеждаше. Не помръдна нито едно мускулче. Не трепваше дори и косъм. Дрехите им бяха като изваяни от мрамор.

Застиналите им изражения преминаваха от развеселеност през изумление и любопитство и обърканост върху лицето на управителя. Те обаче не реагираха на невероятния покой в нощта. Не го усещаха, защото бяха част от него. По-скоро гледаха над главите на Хари и Кони — там, където двамата стояха, след като Сами и кучето избягаха. Лицата им изразяваха реакциите им на прекъснатата улична сцена.

Кони вдигна ръка и помаха пред стъклото, право пред очите на зяпачите. Шестимата изобщо не реагираха.

— Не ни виждат — заключи Кони смаяно.

— Може би ни виждат изправени на тротоара в мига, когато всичко спря. Сигурно са замръзнали точно в този момент на възприятията и не са видели нищо оттогава.

Двамата едновременно погледнаха през рамо към потъналата в мъртвешки покой улица зад тях. Еднакво се страхуваха от неестествената тишина. Тик-так се бе появил отзад с изумителна ловкост в спалнята на Джеймс Ордегард и тогава платиха изненадата си с много болка. Сега още не се виждаше, макар и Хари да беше сигурен, че ще се появи.

Кони пак погледна вътре в бара и почука по стъклото. Звукът й се стори метален, не точно като почукване с кокалчетата на ръката по стъкло. Същата разлика както при разликата в гласовете.

Хората отвътре не трепнаха.

Според Хари те бяха попаднали в по-сигурен затвор, отколкото най-изолирания човек в най-дълбоката килия в най-полицейската държава в света. Като мухи в кехлибар, хванати в капан в безсмислен миг от живота им. Безпомощно увисналите им тела и блаженото състояние на съвършено неразбиране положението изглеждаха ужасно уязвими.

Хари го побиха студени тръпки от жалкото им положение, макар и те очевидно да не го съзнаваха. Разтри врата си, за да ги прогони.

— Ако все още ни виждат там, на тротоара — попита Кони, — какво ще се случи, когато всичко се раздвижи отново, а ние не сме на същото място?

— Сигурно според тях ще сме се изпарили пред очите им.

— Господи!

— Доста ще се стреснат, естествено.

Кони извърна поглед от прозореца и застана с лице срещу Хари. Челото й беше набръчкано от тревога. В тъмните й очи се четеше призрачност, а мрачният й глас не съответстваше на тембъра и тона.

— Хари, това копеле не е от категорията на ловките мошеници, които избиват лъжици с поглед и гадаят бъдещето по заведенията в Лас Вегас.

— Знаем, че притежава истинска сила.

— Сила ли?

— Хари, това е нещо повече от сила. Думата е прекалено слаба, чуваш ли ме?

— Да — увери я той с успокояващ тон.

— Само ако пожелае, той може да спре времето, да угаси двигателя на света, да блокира скоростната кутия, да направи гадорията, която сега гледаме. А то е… божия сила. Какви шансове имаме срещу такова нещо?

— Имаме.

— Какви? По какъв начин?

— Имаме — настоя упорито той.

— Така ли? Аз пък си мисля, че този тип може да ни размаже като бръмбари по всяко време и отлага, само защото му е приятно да измъчва насекомите.

— Това не са думи на тази Кони Гъливър, която познавам — каза Хари по-остро, отколкото бе възнамерявал.

— Може вече да не съм такава.

Кони пъхна палец в устата и отгриза нокътя.

Никога преди не я беше виждал да си гризе ноктите. Този признак на изнервеност го изненада не по-малко, отколкото ако беше избухнала в плач.

— Сигурно вълната е била прекалено голяма за мене, заля ме и аз загубих самообладание — горчиво отбеляза Кони.

Хари не можеше да повярва, че тя ще загуби самообладание при каквито и да било обстоятелства, дори при сегашните особени и страховити случки. Как можеше да загуби самообладание, когато цялата бе изтъкана от самообладание, представляваше петдесет килограма живо тегло от самообладание?

Кони отмести очи, огледа улицата, приближи до азалиите и ги бутна с една ръка, за да намери скритото куче.

— На пипане не са като листа. По-твърди са. Като че от картон.

Хари застана до нея, наведе се и погали кучето. Паузата го бе сковала също както хората в бара.

— Козината му е като от жички.

— Струва ми се, че искаше да ни каже нещо.

— И на мене. Сега.

— Защото явно знаеше, че нещо ще се случи, когато се напъха под храстите.

Хари си спомни мислите си в тоалетната в „Грийн Хаус“: „единственият признак, че не съм попаднал в капана на приказките, е липсата на говорещо животно.“

Странно, колко трудно е да разбиеш представите на човека за собствената му нормалност. След сто години фройдистка психоанализа хората бяха свикнали да мислят, че нормалността е крехко притежание и че всеки е потенциална жертва на неврози или психози поради тормоз, изоставеност или дори стреса на всекидневието. Ако бе видял случките от последните тринайсет часа на филм, нямаше да повярва. Щеше да е убеден, че главният герой — самият той — би се огънал под напора на толкова много свръхестествени събития и срещи, съчетани със силна физическа болка. И все пак беше тук — всички мускули и поне половината стави го боляха, но умът му беше бистър.

После осъзна, че може би не е в състояние да прецени ума си. Колкото и невероятно да звучеше, не бе изключено вече да е овързан с каиши в психиатрия и с гума в устата, да не би да прехапе езика си в изблика на лудост. Притихналият, неподвижен свят може би беше само една халюцинация.

Много приятна мисъл, няма що.

Кони дръпна ръка от азалиите, но те не се върнаха в предишното си положение. Наложи се Хари да ги подреди така, че да закрият пак кучето.

Изправиха се и огледаха видимата част от Тихоокеанската магистрала, редиците фирми от две страни и тесните мътни пространства между сградите.

Светът представляваше огромен часовников механизъм със счупен ключ, скъсана пружина и ръждясали зъбни колела. Хари се помъчи да си внуши, че почва да свиква с особеното положение, но напразно. Ако наистина свикваше, откъде идваше студената пот по челото, под мишниците и надолу по гърба? Пълната тишина в нощта не успокояваше, защото зад привидното спокойствие се таеше натрупано насилие и внезапна смърт. С всяка несекунда ставаше все по-зловещо.

— Омагьосване — каза Хари.

— Какво?

— Като в приказките. Целият свят е омагьосан.

— А къде, по дяволите, е вещицата? Ето това искам да знам.

— Вещици има в приказките. А тук има магьосник, вещер.

Кони вече беснееше:

— Няма значение. Къде е той, по дяволите? Защо си играе с нас и още не се показва?

Хари погледна ръчния си часовник и се убеди, че червеният индикатор за секундите още не примигва и часът не се е променил — един и двайсет и девет.

— Всъщност дали се бави или не зависи от това как гледаш на времето. Вероятно може да се каже и че изобщо не се е забавил.

Кони също погледна часовника си — един и двайсет и девет.

— Добре, хайде да помислим. Или смяташ, че той чака да го потърсим?

Някъде в нощта се чу първият страничен звук, откакто настъпи Паузата. Смях. Ниският, стържещ смях на „голема“-скитник, който бе изгорял като лоена свещ в апартамента на Хари и после пак се появи да ги притиска в къщата на Ордегард.

Пак по навик посегнаха към револверите си. Сетне и двамата се сетиха колко безполезно е оръжието срещу такъв противник и отпуснаха ръце.

На юг от тях, на ъгъла на пресечката нагоре по хълма, от другата страна на улицата Тик-так се появи в познатата до болка външност на скитник. Разликата само беше в по-големите размери — над седем фута вместо шест и половина — и сплъстената коса и брада бяха по-дълги от последната им среща. Лъвска глава. Бичи врат. Масивни рамене. Невероятно широк гръден кош. Ръце като тенис ракети. Черният шлифер напомняше палатка.

— Защо ли толкова исках да го видя? — промърмори Кони.

Хари си бе задал същия въпрос наум.

Призрачно зловещият смях заглъхна. Тик-так слезе от отсрещния тротоар и се запъти по диагонал право към тях.

— Какъв е планът? — попита Кони.

— Какъв план?

— Винаги трябва да има план, по дяволите.

Наистина, Хари с изненада установи, че само са чакали „голема“, без да помислят как ще действат. От толкова години двамата работеха като полицаи, бяха добър екип и знаеха как да реагират на всякаква ситуация, практически на всяка заплаха. Обикновено не обсъждаха стратегията си — просто действаха инстинктивно, всеки беше убеден, че другият също ще предприеме правилен ход. В редките случаи, когато се налагаше да обсъдят план за действие, бяха достатъчни няколко кратки изречения, разговор между партньори, които се разбират от половин дума. Но изправени пред почти неуязвимия противник от безкръвна пръст, камъчета, червеи и бог знае още какво, пред жестокия и безмилостен побойник, само един от безкрайната армия, която истинският им враг можеше да създаде, инстинктът и мислите им се объркаха, можеха да стоят парализирани и да чакат идването му.

„Да бягаме!“ — помисли Хари и почти хукна, когато грамадният „голем“ спря по средата на улицата, на около петдесет крачки от тях.

Очите му сега бяха съвсем различни. Не просто блестящи, а изгарящи. Сини. Като нажежени газове. Подскачаха в очните кухини, хвърляха синкави отблясъци по скулите, от които брадата му приличаше на нишки син неон.

Тик-так разпери огромните си ръце и ги вдигна над главата като пророк от Стария завет, застанал на върха на планината пред последователите си отдолу, за да им предаде послания, дошли свише. Като че в огромния му шлифер се криеха каменни плочи със сто божи заповеди.

— След като светът се раздвижи отново, ще ви дам един час — заяви Тик-так. — Ще броя до петдесет, за да ви дам преднина. Ако оцелеете през този час, ще ви подаря живота и повече няма да ви измъчвам.

— Божичко! — прошепна Кони. — Той наистина е дете, измисля ужасни игри.

Това го правеше толкова опасен, колкото всеки друг социопат. Дори повече. Някои малки деца, които още не познават чувството на състрадание, могат да проявяват извънредно голяма жестокост.

Тик-так продължи:

— Ще ви търся навсякъде, но няма да използвам триковете си, ще търся само с очи — и той посочи горящите сини орбити — с уши — посочи и тях — и с разума си — почука главата си с показалец. — Без трикове. Без специални сили. Така е по-забавно. Едно… две… най-добре е да се затичате, не мислите ли така? Три… четири… пет…

— Не е възможно — изуми се Кони, но все пак се обърна и хукна.

Хари я последва. Затичаха по алеята, завиха покрай „Грийн Хаус“, почти се сблъскаха с мършавия скитник, който нарече себе си Сами, замръзнал в опасно нестабилна поза с вдигнат крак. Стъпалата им глухо отекваха по настилката. Минаха покрай Сами и се втурнаха по тъмната алея. Звукът наподобяваше тичане, но беше особен. Ехото също не приличаше на истинското — не беше толкова звънко и по-бързо заглъхваше.

Докато тичаше, измъчван от най-различни болки при всяка стъпка, Хари се мъчеше да измисли начин да оцелеят през този час. Но както Алиса, двамата бяха прекрачили през огледалото в царството на Червената Кралица. Плановете и логиката не помагаха в света на Лудия шапкар и Мартенския котарак, където владееше хаос и презрение към разума.

1

— Единайсет… дванайсет… ще ви убия, ако ви намеря… тринайсет…

Брайън много се забавляваше.

Беше се проснал гол върху черните копринени чаршафи, зает със създаване и великолепно Ставане. Оброчните очи го гледаха с обожание от стъклените реликварии.

Все пак част от него беше в „голема“ и това също беше вълнуващо. Този път направи съществото по-голямо — яростна и неудържима машина за убиване, за да измъчва по-добре оня фукльо и неговата кучка. Огромните рамене бяха негови, могъщите ръце също можеше да използва както поиска. Да сгъва ръцете, да усеща как нечовешките мускули се свиват и разпускат и пак се свиват беше толкова възбуждащо, че нямаше търпение да почне гоненицата.

— Шестнайсет… седемнайсет… осемнайсет…

Беше създал гиганта от пръст, глина и пясък, беше придал на тялото му вид на плът и му бе вдъхнал душа — също както първия бог бе сътворил Адам от безжизнена пръст. Въпреки че съдбата му бе отредила да е много по-безмилостно божество от всички досегашни, той можеше и да създава, и да руши. Никой не можеше да възрази, че е по-малко божествен от предишните богове, никой. Никой.

Застанал в средата на Тихоокеанската магистрала, извисил се там, той оглеждаше застиналия притихнал свят и се радваше на стореното от него. Това беше неговата Най-Велика и Най-Тайна Сила — да спира всичко като часовникар, който спира часовника, само като отвори капака и пипне където трябва в механизма.

— Двайсет и четири… двайсет и пет…

Придоби тази сила по време на един от приливите на психичен растеж, когато беше още на шестнайсет години, въпреки че се научи да я използва добре чак на осемнайсет. Това беше естествено. И Христос е трябвало да се учи как да превръща водата във вино и как да умножава няколко хляба и риби, за да нахрани тълпите.

Волята. Силата, на волята. С нея може да се промени действителността. Преди да започне да тече времето и да се роди вселената е имало воля, което е създала всичко — съзнание, наречено от хората Бог, макар и Богът несъмнено да е бил съвършено различен от представите на хората за Него. Може би е бил само едно играещо дете, сътворило галактиките като пясъчни дворци. Ако вселената беше създадена със силата на волята машина във вечно движение, тя можеше да бъде преустроена или унищожена също със сила на волята. За обработката и подобряването на творението на първия бог трябваше само могъщество и знание. Брайън бе надарен и с двете. Силата на атома бледнее пред ослепителното могъщество на разума. Той можеше да използва волята си, да напрегне мисълта и желанието си, за да извършва коренни промени в самата основа на битието.

— Трийсет и едно… трийсет и две… трийсет и три…

Брайън все още беше в процес на Ставане, не се беше превърнал в истински бог и затова можеше да задържи промените само за кратко, обикновено не повече от един час реално време. От време на време се ядосваше на ограничените си способности, но беше убеден, че някой ден идеше да може да задържа промените докогато пожелае. Междувременно продължаваше да Става и се задоволяваше със забавни изменения, които временно отричаха всички закони на физиката и поне за кратко нагласяха действителността по негов вкус.

На Лайън и Гъливър можеше да им се струва, че времето е спряло, но нещата бяха по-сложни. Чрез необикновената си воля, почти като намисляне на пожелание преди да духне свещичките в тортата за рождения ден, Брайън бе променил самата природа на времето. Ако то можеше да се оприличи на непресъхваща река с предсказуемо течение, Брайън тогава го превръщаше в многобройни поточета, големи застинали езера и гейзери с разнообразно течение. Сега околният свят бе потопен в едно от езерата, където времето напредваше толкова бавно, че сякаш бе спряло. Двете ченгета обаче по негова воля взаимодействаха с новата действителност почти като със старата, само с някои незначителни промени в повечето закони на материята, енергията, движението и силата.

— Четирийсет… четирийсет и едно…

Като пожелание на рожден ден или при падаща звезда, като молба към кръстница вълшебница, като пожелание, направено с всички сили Брайън бе създал съвършена площадка за вълнуваща игра на криеница. Ами ако поискаше да изкриви цялата вселена, за да си направи играчка?

Разбираше се, че в него живеят двама души, съвсем различни по характер. От една страна, беше Ставащ бог, екзалтиран, с безкрайно могъщество и отговорности. От друга страна, беше безразсъдно и егоистично дете — жестоко и горделиво.

Смяташе, че в това отношение си прилича с целия човешки род, само дето при него тази черта беше още по-ярко изявена.

— Четирийсет и пет…

Всъщност вярваше, че е бил избран тъкмо поради характера си като дете. Егоизмът и гордостта бяха само отражения на „аз“-а, а никой не може да се превърне в могъщ творец без силен „аз“. Изискваше се известно безразсъдство при изследването на границите на собствените творчески възможности. Способността да поемаш риска, без да те е грижа за последиците, можеше да освободи духа и да се превърне в добродетел. И тъй като трябваше да се превърне в бог, който да накаже човечеството, защото то омърсява земята, жестокостта бе неотменна част от Ставането. Способността му да си остане дете, да не изразходва творческата си енергия в безсмислено умножаване на стадото, го правеше съвършения кандидат за божественост.

— Четирийсет и девет… петдесет!

За известно време щеше да спазва обещанието да ги търси само с обикновените човешки сетива. Щеше да е забавно предизвикателство. Освен това нямаше да е лошо да изпита лично страшните ограничения на тяхното битие — не за да им съчувства, защото те не заслужаваха съчувствие, а при сравнението да се порадва още повече на необикновените си способности.

В тялото на огромния скитник Брайън тръгна по улицата в грамадния увеселителен парк, в какъвто се бе превърнал онемелият, замрял свят.

— Идвам — подвикна той, — все ми е едно дали сте готови.

2

Паузата бе спряла една борова шишарка в мига на падането и сега тя висеше като коледно украшение на конец. Котка в оранжево и бяло бе застинала във въздуха по средата на скок от един клон на съседната стена. Предните лапи стояха разперени, задните бяха разтворени назад. От съседен комин се извиваше неподвижна струйка дим.

Двамата бягаха с всички сили. Сърцето на парализирания град бе спряло да бие. Кони тичаше, но не вярваше, че ще се спасят. Въпреки всичко трескаво обмисляше и отхвърляше един след друг планове да се изплъзнат от Тик-так за един час. Под твърдата обвивка на цинизма, който бе развивала толкова дълго, както всеки нещастен глупак на този свят, тя очевидно бе запазила съкровената надежда, че е различна от останалите и ще живее вечно.

Сигурно трябваше да се ядоса на себе си при мисълта, че може да е запазила такава глупава, животинска вяра в собственото безсмъртие. Но Кони я прие. Надеждата може би беше измамна увереност, но нямаше изгледи ужасното им положение да се усложни още повече от малко положителни мисли.

Само за една вечер бе научила много неща за себе си. Би било жалко да не поживее по-дълго, за да подобри живота си с новите открития.

Колкото и трескаво да мислеше, сещаше се само за жалки планове. Без да забавя крачка, между все по-накъсаното неравномерно дишане, Кони предложи да сменят непрекъснато улиците, да завиват в разни посоки с бледата надежда, че е по-трудно да се намери виеща се следа. Тя поведе надолу по склона, защото така щяха да се отдалечат повече, отколкото ако се изкачваха.

Неподвижните жители на Лагуна Бийч изобщо не забелязваха, че двамата тичат, за да спасят живота си. Омагьосаните хора нямаше да се събудят от никакви писъци или да им помогнат, ако скитникът ги намереше.

Сега разбра защо съседите на Рики Естефан не са чули гръмотевичната поява на „голема“ през пода на антрето и последвалия побой. Тик-так бе спрял времето навсякъде, с изключение на къщата на Рики. Мъченията и убийството са били извършени със садистично спокойствие, докато за всички останали времето е било спряло. По същия начин, когато Тик-так ги изненада в къщата на Ордегард и хвърли Кони през стъклената врата към балкона на спалнята, съседите не реагираха на трясъка и изстрелите, защото целият сблъсък бе протекъл в навремето, в странично измерение.

Кони тичаше колкото сили имаше, броеше наум и се мъчеше да поддържа бавния ритъм, с който поде Тик-так. Стигна до петдесет прекалено бързо и се усъмни, че са успели да се отдалечат и на половината от необходимото безопасно разстояние.

Ако бе продължила да брои, щеше да е стигнала до сто, когато се наложи да спрат. Облегнаха се на тухлен зид, за да поемат дъх.

Боляха я гърдите, сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Дъхът й беше горещ, като че беше гълтач на огън в цирка и издишаше подпалени бензинови пари. Гърлото я дращеше. Прасците и стегнатите мускули я боляха, а засиленото кръвообращение запулсира болезнено във всички цицини и синини, получени преди.

Хари изглеждаше още по-зле. Разбира се, нараняванията му бяха повече заради това, че бе срещал Тик-так повече от нея и бягаше от него по-отдавна.

Кони най-накрая успя да проговори:

— И сега какво?

Отначало Хари заговори на пресекулки:

— Какво… ще… кажеш… да… използваме… гранати?

— Гранати?

— Както Ордегард.

— Да, да, помня.

— Куршумите не помагат срещу „голема“…

— Забелязах — отсече Кони.

— … но ако успеем да го пръснем на парчета…

— Откъде ще намерим гранати? А? Да знаеш някой квартален магазин за взривни вещества?

— Може би от арсенала на Националната гвардия или нещо подобно.

— Бъди реалист, Хари.

— Защо? Да не би светът да е реален?

— Дори да пръснем някое от тези проклети същества, той просто ще загребе още пръст и ще направи друго.

— Но ще се забави.

— Може би две минути.

— Всяка минута има значение — възрази той. — Трябва да оцелеем само един час.

Кони го изгледа недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че според теб той ще изпълни обещанието си?

— Не е изключено — каза Хари и обърса лицето си с ръкав.

— Как ли не!

— Може — настоя Хари.

Кони се засрами от желанието си да му повярва.

Ослуша се в мрака. Нищо. Това не означаваше, че Тик-так не е някъде наблизо.

— Трябва да тръгваме — предложи тя.

— Накъде?

Кони се дръпна от зида, огледа се и откри, че са на паркинга до една банка. На двайсетина метра бе спряла кола до денонощния автомат за теглене на пари. Пред него стояха двама мъже под синкавото осветление на дежурната лампа.

Имаше нещо нередно в стойките им. Не само това, че бяха застинали като статуи. Нещо друго.

Кони тръгна през паркинга към странната композиция.

— Къде отиваш? — попита Хари.

— Да проверя това.

Инстинктът не я подведе. Паузата ги бе застигнала в момент на грабеж.

Единият човек бе използвал банковата си карта да изтегли триста долара. Беше към шейсетгодишен, с побелели коси и мустаци и застинало в страх лице. Шумолящите банкноти бяха почнали да се изсипват от процепа в ръката му, когато всичко бе спряло.

Престъпникът беше на около двайсет години — русо, хубаво момче. Беше с маратонки, джинси и пуловер. Не се отличаваше от всички момчета, които киснат на плажа по цяло лято и могат да се срещнат навсякъде из долната част на Лагуна, с леки сандали и отрязани крачоли на джинсите, слаби, с плосък корем, с махагонов тен и избелели от слънцето коси. Видът му сега или когато дойдеше лятото можеше да подскаже, че няма особени амбиции и най-големият му талант е мързелът, но в никакъв случай че има престъпни намерения. Дори в мига на грабежа бе запазил ангелското си изражение и жизнерадостната си усмивка. В дясната ръка държеше трийсет и два калибров пистолет и притискаше дулото в гърба на по-възрастния човек.

Кони ги обиколи и ги разгледа замислено.

— Какво правиш? — попита Хари.

— Трябва да се оправим с това.

— Нямаме време.

— Нали сме полицаи?

— Преследват ни, за Бога! — възкликна Хари.

— Кой друг ще попречи на света да не пропадне съвсем в ада, ако не ние?

— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Мислех, че си се заела с тази работа заради тръпката, за да докажеш нещо на себе си. Нали така говореше?

— А ти пък я работиш, за да запазиш реда, да защищаваш невинните?

Хари пое дълбоко дъх, сякаш да почне спор, но само въздъхна с досада. Не за пръв път през тези шест месеца тя го караше да реагира по такъв начин.

Кони смяташе, че е много сладък, когато се ядосва — приятна промяна от обичайното му равнодушие, досадно със своето постоянство. Всъщност тя дори харесваше вида му тази вечер — раздърпан и небръснат. Никога преди не го бе виждала така, не бе очаквала да го види така. Според нея Хари изглеждаше по-скоро твърд, отколкото мърляв, по-опасен, отколкото човек би помислил от външния му вид.

— Добре, добре — измърмори Хари и се приближи до сцената на грабежа с престъпника и жертвата. — Какво искаш да направиш?

— Да поправя някои неща.

— Може да е опасно.

— Имаш предвид различните скорости? Добре де, пеперудата не се разпадна.

Кони внимателно допря пръст до лицето на грабителя. Кожата му й се стори твърда, по-твърда, отколкото трябваше. Тя дръпна пръста си и на бузата му остана малка хлътнатина, която очевидно нямаше да изчезне до края на Паузата.

Кони се втренчи право в очите му и каза:

— Боклук.

Той не прояви никакви признаци, че усеща присъствието й. Кони бе невидима за него. Когато времето възобновеше обичайния си ход, той нямаше да знае, че тя е идвала до него.

Кони дръпна ръката му, с която държеше оръжието. Тя се раздвижи, макар и малко сковано.

Кони действуваше търпеливо, защото се страхуваше, че времето всеки миг може да продължи хода си напред, оживелият престъпник ще се сепне и неволно ще натисне спусъка. Така той можеше да застреля възрастния човек, дори и да бе имал намерение само да го сплаши.

Когато дулото на пистолета вече не се притискаше в гърба на жертвата, Кони бавно го бутна наляво, за да го насочи някъде в пространството.

Хари предпазливо разтвори пръстите на нападателя.

— Като че сме деца и си играем с кукли с човешки размери.

Пистолетът увисна във въздуха, точно където преди го бе държала ръката на престъпника.

Кони усети, че оръжието се движи по-лесно, отколкото човека, въпреки че и то се съпротивляваше. Занесе го при човека пред автомата, пъхна го в дясната му ръка и обви пръстите му около дръжката. След края на Паузата щеше да намери пистолет в ръката си и да се чуди откъде се е взел, като само преди секунда не е държал нищо. Взе от автомата пачката банкноти и я сложи в лявата му ръка.

— Сега разбирам как десетачката се озова необяснимо в ръката ми, след като я бях дала на скитника — каза Кони.

Хари тревожно се огледа в мрака.

— И как намерих четирите куршума, които бях изстрелял в него, в джоба на ризата ми.

— Главата на религиозната статуетка от иконостаса на Рики Естефан — намръщи се Кони. — Става ти страшно, като си помислиш, че сме били като тези хора, замръзнали във времето, а онова копеле си е играло с нас.

— Свърши ли?

— Още не. Хайде, помогни ми да го обърнем с гръб към автомата.

Двамата го завъртяха на сто и осемдесет градуса като градинска мраморна статуя. Когато свършиха, човекът не само държеше пистолета, но и го беше насочил срещу престъпника.

Пренаредиха случката като сценографи в музеи с изключително реалистични восъчни фигури и й придадоха нов драматизъм.

— Добре, сега да се махаме оттук — подкани я Хари и се запъти към паркинга на банката.

Кони се поколеба, загледана във фигурите, които наредиха.

Хари се обърна, видя, че тя не помръдва и се върна при нея.

— Сега пък какво има?

Тя тръсна глава и отсече:

— Така е прекалено опасно.

— Нали пистолетът е в ръцете на добрия?

— Да, но той страшно ще се изненада. Може да го изпусне, престъпникът най-вероятно ще го грабне и пак стигаме до изходната позиция.

Хари изглеждаше отчаян.

— Забрави ли онзи мръсен, откачен, обезобразен господин с черния шлифер?

— Не го чувам наоколо.

— Кони, за Бога, той може да спре времето и за нас, после най-спокойно да ни намери и чак тогава пак да ни включи в играта. Затова няма да го чуеш, докато не ти откъсне носа и те попита нямаш ли нужда от кърпичка.

— Ако ще играе нечестно…

— Нечестно ли? А защо не? — настоя Хари мрачно, макар и само преди две минути самият той твърдеше, че има шанс Тик-так да удържи на обещанието си и да играе честно. — Той да не е майка Тереза!

— … тогава няма значение дали ще си свършим работата докрай или ще бягаме. И в двата случая ще ни хване.

Ключовете от колата на побелелия мъж бяха на таблото. Кони ги извади и отвори багажника. Капакът не отскочи както обикновено. Трябваше да го повдигне като капак на ковчег.

— Това трябва да се опише в рапорт — напомни й Хари.

— Така ли? Значи ти ще свършиш тая работа.

Той примигна.

Хари грабна нападателя под мишниците, а Кони го хвана за краката. Отнесоха го до колата и внимателно го пуснаха в багажника. Тялото им се стори малко по-тежко, отколкото би било в реалното време. Кони се помъчи да тръшне капака, но в променената действителност не й достигна сила и се наложи да увисне върху капака, за да щракне ключалката.

След края на Паузата, когато времето почнеше да тече отново, нападателят щеше да се озове в багажник без никакъв спомен как е стигнал дотам. Само за миг щеше да се е превърнал от престъпник в затворник.

— Май сега разбирам как три пъти се озовах на един и същи стол в градината на Ордегард с дулото на револвера в устата — каза Хари.

— Изваждал те е от реалното време и те е връщал на стола.

— Да. Детски шегички.

Кони се замисли дали по същия начин са се озовали змиите и паяците в кухнята на Рики Естефан. Дали по време на предишна Пауза Тик-так ги бе събрал от магазини за животни, лаборатории или дори от гнездата им и после ги бе занесъл в къщата му? И дали е пуснал пак времето — поне за Рики — за да го изненада с внезапното нашествие?

Кони се отдалечи от колата, тръгна през паркинга, спря и се ослуша в неестествената нощ.

Сякаш изведнъж бе умряло всичко — от вятъра до хората. Планетата се беше превърнала в гробище, където тревата, цветята, дърветата и оплаквачите бяха направени от същия гранит като надгробните плочи.

През последните години от време на време мислеше да зареже полицейската работа и да се премести в евтина къщурка на най-затънтеното място. Водеше спартански живот и затова бе натрупала значителни спестявания. Можеше да живее като пустинен плъх и парите щяха да й стигнат задълго. Голите, безлюдни пространства с пясък, храсталаци и скали й се струваха много по-привлекателни от съвременната цивилизация.

Но Паузата беше съвсем различна от спокойствието на обления със слънце пустинен пейзаж, където животът все пак е част от реда в природата и цивилизацията, колкото и да беше нездрава, съществуваше някъде зад хоризонта. Само след около десет неминути тишина и неподвижност като в смъртта, Кони закопня за лекомислената глупост на човешкия цирк. Човешкият род имаше склонност към лъжата, измамата, завистта, невежеството, самосъжалението, самочувствието и утопичните представи, които винаги водеха до масови убийства, но докато не се унищожеше само, ако изобщо се стигнеше дотам, той имаше потенциални възможности да се облагороди, да поеме отговорност за своите действия и да се превърне в добър стопанин на земята.

Надеждата. За пръв път през живота си Кони Гъливър повярва, че надеждата сама по себе си е причина да живееш и да търпиш цивилизацията такава, каквато е.

Но докато съществуваше, Тик-так слагаше край на надеждата.

— Мразя този мръсник както никого досега не съм мразила — възкликна тя. — Искам да го пипнем. Толкова ми се иска да го довършим, че едва се сдържам.

— За да го пипнем, първо трябва да оцелеем — напомни й Хари.

— Да вървим тогава.

3

Отначало им се струваше, че е най-разумно да се движат в застиналия свят. Спазеше ли Тик-так обещанието си да използва само очите, ушите и ума си, за да ги проследи, безопасността им се увеличаваше право пропорционално на разстоянието между него и тях.

Докато тичаха из самотните улици, Хари подозираше, че никак не са малки шансовете онзи психопат да удържи на обещанието си да ги търси само с обикновените си сетива и да ги пусне на свобода, ако не успее да ги хване за един час реално време. В края на краищата копелето явно беше незряло, въпреки невероятните си способности, беше дете, което си играе, а понякога децата възприемат игрите си по-сериозно от истинския живот.

Разбира се, след като ги освободеше и часовниците почнеха да тиктакат отново, часът пак щеше да е един и двайсет и девет сутринта. До изгрева щяха да остават пет часа. Дори и да играеше криеницата строго според правилата, Тик-так нямаше да се откаже от намерението си да ги убие на зазоряване. Оцеляването по време на Паузата само щеше да им даде минимална възможност да го открият и унищожат, след като времето възобнови своя ход.

Ако пък Тик-так нарушеше обещанието си и ги проследеше с някакво шесто чувство, пак най-разумно беше да се движат. Може би им бе лепнал психически етикети, както Хари предположи преди. Тогава с измамата щеше да ги намери навсякъде. Като се движеха, поне бяха в безопасност, докато не ги залови или не предугади следващия им ход и ги причака.

Тичаха от една улица в алея и после на друга улица, през дворове, между притихнали къщи, прескачаха огради, прекосиха училищна площадка за игра. Стъпките им отекваха с металически звук. Сенките стояха неподвижно като че бяха от желязо. Неоновите светлини излъчваха равномерно както никога преди и очертаваха неподвижни дъги по тротоара. Минаха покрай мъж в палто от туид с кучето си — сковани като бронзови статуи.

Хукнаха по тесен поток от извилата се по-рано буря. Водата бе замръзнала от спирането на времето, но не беше като лед — беше по-прозрачна от лед, по тъмната й повърхност се отразяваха нощните светлини, хвърляше сребристи отблясъци и нямаше следа от ледени кристалчета. Повърхността също не беше гладка като на замръзнал поток, а набраздена от вълнички. Там, където водата бе текла върху камъни, във въздуха висяха неподвижни блестящи капки като изящни стъклени висулки и украшения.

Наистина беше за предпочитане да се движат, но скоро бягството щеше да им създаде немалко неприятности. Бяха уморени и изтръпнали от болка още преди да хукнат. Всяка стъпка засилваше мъките им в геометрична прогресия.

Струваше им се, че тичането във вкаменения свят не е по-трудно, отколкото в обикновения, но Хари забеляза, че около тях не се създава въздушно течение. Въздухът се отдръпваше като разрязан с нож, но не се завихряше. Това означаваше, че обективно той беше по-гъст, отколкото изглеждаше. Сигурно реалната им скорост беше много по-малка и движението им струваше значително повече усилия.

Освен това кафето, конякът и сандвичът се бунтуваха в стомаха на Хари. Мъчеха го киселини от несмляната храна.

И нещо още по-важно — след всяка измината пресечка в превърнатия в мавзолей град се проявяваше все по-силно необясним обрат в биологичната реакция, който само още повече засилваше страданията им. Физическото усилие би трябвало да ги разгорещи, но вместо това двамата неудържимо изстиваха. Хари не усещаше и капчица пот по тялото си, макар и студена. Пръстите на ръцете и краката му премръзнаха, сякаш бе тичал по ледник в Аляска, а не из южнокалифорнийски курорт.

Нощта като че не беше по-хладна, отколкото преди Паузата. Дори не чак толкова, защото свежият океански бриз бе замрял както всичко останало. Странният вътрешен студ очевидно не се дължеше на температурата на въздуха. Причината бе по-дълбока, загадъчна и го плашеше.

Сякаш светът около тях със скованата си енергия се бе превърнал в някаква черна дупка, която безмилостно изсмукваше тяхната енергия, докато постепенно, градус по градус, не се превърнеха в неодушевени предмети като всичко останало. Хари реши, че е задължително да почнат да пестят оставащите им сили.

Когато стана съвършено ясно, че ще трябва да спрат и да намерят подходящо скривалище, бяха оставили зад гърба си жилищен квартал и навлезли в източния край на каньон, чиито склонове бяха покрити с храсталаци. От двете страни на спомагателното шосе с три ленти се редяха улични лампи, които разделяха света на два тона — черно и жълто. Наоколо имаше малки фирми от типа, който туристически град като Лагуна Бийч предпочиташе да крие далеч от погледа на посетителите.

Сега вече вървяха и трепереха. Кони обгърна раменете си с ръце. Хари вдигна яката си и придърпа по-плътно сакото.

— Колко от часа измина? — попита Кони.

— Да пукна, ако знам. Изгубил съм всякакво чувство за време.

— Половин час?

— Може би.

— Повече?

— Може би.

— По-малко?

— Може би.

— Идиот.

— Може би.

Отдясно се виждаше обширен паркинг за коли, които не се използват постоянно. Зад тежките вериги, обвити с бодлива тел, клетките за колите се мержелееха като редици заспали слонове.

— Какви са тези коли? — попита Кони.

Тя сочеше към двете страни на шосето. Там бяха спрели доста коли — наполовина на платното, наполовина на тротоара, така че от трите ленти на шосето оставаха само две. Странно, защото никоя от фирмите наоколо не е била отворена, когато връхлетя Паузата. Всъщност всички бяха тъмни, затворени седем-осем часа преди това.

От дясната страна имаше горски развъдник. Зад бетонната сграда по склоновете на каньона се простираше градината с фиданки и храсти.

Точно под една улична лампа забелязаха кола, в която двойка младежи се целуваха. Блузата на момичето беше разтворена, момчето бе пъхнало ръката си под нея — мраморна длан върху мраморна гръд. На Хари му се стори, че замръзналите изражения на буйна страст под жълтеникавата светлина през прозореца на колата са толкова еротична гледка, колкото двойка трупове, хвърлени на едно легло.

Минаха покрай два автосервиза един срещу друг през шосето. Бяха специализирани за различни чуждестранни марки. В оградените с вериги дворове се търкаляха резервни части и изпочупени коли.

Колите продължаваха да се редят по улицата и запушваха входовете към фирмите. Осемнайсет-деветнайсет годишно момче, без риза, само по джинси и маратонки, хванато от Паузата както всички останали, се беше проснало върху предния капак на черно „Камаро“, модел осемдесет и шеста година. Ръцете му бяха прибрани до тялото с обърнати нагоре длани. Момчето гледаше към замрялото небе, сякаш имаше какво да види там. Лицето му бе застинало в глупавото изражение на наркотичното блаженство.

— Странно — проговори Кони.

— Странно — съгласи се Хари и започна да свива и отпуска юмруци, за да не се вкочаняса.

— Но знаеш ли какво?

— Да, изглежда някак познато — каза той.

— Да.

Към края на улицата имаше само складове. Някои бяха панелни, със зидария, прашни и на ивици ръжда от ламаринените покриви, течащи през безкрайните дъждовни сезони. Други бяха изцяло метални.

Паркираните коли ставаха все по-многобройни към края на улицата, която се оказа задънена, защото излизаше към каньона. На места стояха в две редици и съвсем стесняваха платното.

Последната сграда по улицата беше голям склад без никаква табела. Беше от панелния тип, с ламаринен покрив. Отпред висеше огромен надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ с телефонния номер на агента по недвижими имоти.

Отпред светеха дежурни лампи. През металните врати с рулетки можеше да премине голям трактор с ремарке. В югоизточния ъгъл на сградата се виждаше по-малка врата за хора. Там стояха две яки момчета на двайсет и няколко години. Мускулите им явно бяха напомпвани със стероиди, защото такава маса не може да се постигне само с хранителен режим и физически упражнения.

— Телохранители — обади се Кони като наближиха замръзналите от Паузата момчета.

Изведнъж Хари се сети за какво става дума:

— Това е нощен купон.

— В делничен ден?

— Трябва да има някакъв специален повод, рожден ден или нещо подобно.

Внесената преди няколко години английска мода на нощните купони привличаха тийнейджърите и младежите малко над двайсетте, които искаха да беснеят по цяла нощ далеч от погледа на властите.

— Дали мястото е подходящо да се скрием? — зачуди се Кони.

— Не по-лошо от останалите, а и по-добро от доста други.

Организаторите на нощни купони наемаха складове и производствени помещения за една или две нощи. Непрекъснато сменяха мястото, за да не попаднат в полезрението на полицията. Съобщаваха следващото място с нелегални вестничета или листовки по магазините за плочи и записи, нощните клубове и училищата. Използваха кода на подземната култура с изрази като: „Експресът на Мики Маус“, „Американски «хикспрес»“, „Двойна доза Мики“, „Хикс лъчи за всички“, „Всичко за зъбната хирургия“, „Безплатни балончета за децата“. „Мики Маус“ и „хикс“ бяха прозвищата на мощен наркотик, известен повече като „Екстаз“, а споменаването на зъболекари и балони означаваше, че ще се продава азотист окис — райски газ, който причинява смях.

Най-важно беше да се скрият от полицията. Всяко нелегално събиране, за разлика от по-благоприличните законни клубове за нощни купони, бе посветено на една и съща тема — секс, наркотици и анархия.

Хари и Кони минаха покрай телохранителите, влязоха вътре и се озоваха сред хаос. Но Паузата бе въдворила донякъде изкуствен ред в хаоса.

Мрачното помещение се осветяваше от пет-шест червени и зелени лазерни светлини и десетина жълти и червени въртящи се кълба. Всички те бяха примигвали и се бяха въртели над тълпата, преди да настъпи Паузата. Сега някои от участниците се осветяваха от неподвижни лъчи, други оставаха в сянката.

Четиристотин или петстотин души, главно между осемнайсет и двайсет и пет годишна възраст, макар и тук-таме да се мяркаха и петнайсетгодишни, бяха замръзнали, както танцуваха или просто се мотаеха. Дисководещите по тези нощни купони винаги пускаха бесни ритми с тътнещ бас, от който стените се тресяха и затова мнозина от младежите бяха уловени от Паузата в странни пози — люлееха се, тресяха се, гърчеха се с развети коси. Повечето момчета и младежи бяха облечени в джинси или леки панталони с фланелени ризи и бейзболни шапки с обърната назад козирка. Някои обаче бяха изцяло в черно. Момичетата носеха по-разнообразни дрехи, но всеки тоалет беше провокиращ — тесни дрехи, къси поли, дълбоки деколтета, прозрачни блузи. В края на краищата нощните купони бяха празненства на плътското. Гробна тишина бе заменила гърмящата музика, писъците и крясъците на младежите. Странните светлини се съчетаваха с безмълвието и придаваха на изложените на показ прасци, бедра и гърди антиеротичен вид на трупове.

Тръгнаха между танцьорите. Хари забеляза, че лицата им се опънати в гротескни изражения, които вероятно са показвали възбуда, приповдигнатост и веселие. Ала както бяха замръзнали, лицата се бяха превърнали в маски на гняв, омраза и агония.

От огнените лазерни и други светлини, от психеделичните образи, прожектирани на две огромни стени, ставаше ясно, че това в крайна сметка не е веселба, а диорама на ада, където нещастниците се гърчат от болка и вият за пощада в неописуеми страдания.

Като беше отнела шума и движението на купона, Паузата вероятно беше уловила истината за него. Може би грозната тайна, скрита под прожекторите и оглушителната музика, беше, че опиянените младежи търсеха отчаяно сензацията, но не се забавляваха истински, а преживяваха личните си нещастия, от които трескаво, но напразно търсеха изход.

Хари изведе Кони от танцуващите. Приближиха до зрителите, скупчени покрай стените на огромното помещение. Неколцина стояха на групички. Паузата ги бе уловила насред оживени разговори и пресилен смях. Лицата им изглеждаха напрегнати, вратните им жили изпъкваха — явно се бяха мъчили да надвикат силната музика.

Повечето обаче изглеждаха самотни, безучастни към веселбата около тях. Някои стояха с отпуснати лица и зяпаха тъпо към тълпата. Други бяха напрегнати като изпънати струни, с влудяващо трескави погледи. Дали от призрачното осветление като на празника Вси светии или от мрачните сенки, вкаменените младежи — и онези с хлътналите очи и онези с изгарящите погледи — напомняха зомбита от филми на ужасите, парализирани насред изпълнението на страшна задача.

— Обикновен помиярски купон — нервно каза Кони. Тя очевидно също усещаше заплахата в сцената, която едва ли би била толкова очевидна, ако бяха влезли преди Паузата.

— Добре дошла в деветдесетте години.

Няколко зомбита покрай дансинга държаха разноцветни балони, които не бяха прибързани на конец или пръчка. Червенокосо, луничаво момче на седемнайсет или осемнайсет години бе изтеглило шийката на яркожълтия си балон и я бе увило около показалеца си, за да не спадне балона. Младеж с мустаци като Панчо Виля здраво стискаше шийката на зелен балон между палеца и показалеца, също както едно русо, синеоко момиче с празен поглед. Други бяха защипали балоните с обикновени кламери. Няколко държаха шийките на балоните между устните си, вдишваха от азотистия окис, очевидно купен от сергия някъде зад сградата. С празните, напрегнати погледи и ярките балони приличаха на мъртъвци, вдигнали се от гроба, за да отидат на детски рожден ден.

Паузата бе превърнала купона в безкрайно необикновена и интригуваща гледка и все пак Хари откриваше в нея нещо потискащо познато. В края на краищата той бе полицай, който се занимаваше с убийства, а по нощните купони понякога се случваха внезапни смъртни случаи.

Някои от тях се дължаха на свръхдоза наркотик. Никой зъболекар не упоява пациента си с повече от осемдесетпроцентна концентрация, а по купоните газът беше чист, без никакъв кислород. Прекалено много вдишвания за кратко време или прекалено дълго дръпване можеше да доведе не само до бурен смях, но и до смъртоносен удар. Можеше да се случи и нещо още по-лошо — последиците да не са фатални, но да причинят необратими промени в мозъка и пострадалият да се замята по пода като риба на сухо или да изпадне в пълно вцепенение.

Хари забеляза, че по цялата дължина на помещението в задната му част има таван, на около шест метра от пода, с дървени стълби към него от двете страни.

— Горе — посочи тавана на Кони.

Оттам се виждаше целият склад. Можеха бързо да забележат Тик-так, ако успееха да чуят влизането му, все едно през коя врата. Двете стълби им осигуряваха път за бягство, независимо от посоката, от която той можеше да дойде.

Минаха по-навътре покрай две гърдести млади жени с прилепнали тениски, на които пишеше „Просто кажете НЕ“. Купонджиите се подиграваха с призива на Нанси Рейгън в кампанията против наркотиците. Те тълкуваха нейното „не“ като съкращение на английския израз „азотист окис“ и по такъв начин всъщност казваха „да“ на газа, ако не и на всичко останало.

Трябваше да прекрачат през три легнали момичета близо до стената. Две от тях държаха полупразни балони. Паузата ги бе уловиха в миг на кикот със зачервени лица. Третата беше в безсъзнание, с отворена уста и празен балон върху гърдите.

Отзад, близо до дясното стълбище, на стената беше изрисуван огромен знак „хикс“, който се виждаше отвсякъде.

Две момчета в пуловери с Мики Маус — единият носеше и шапка с миши ушички — бяха застинали в момент на оживена търговия. Вземаха двайсетдоларови банкноти срещу капсули „Екстаз“ или дискобисквити, напоени със същия наркотик.

Хари и Кони се приближиха до момиче на не повече от петнайсет години с безхитростни очи и невинно лице като млада калугерка. Беше облечено в черна тениска с изображение на пистолет под надпис „ДАВАЙ“. Паузата го беше спряла в мига, когато е поставяла дискобисквита в устата си.

Кони издърпа бисквитата от скованите пръсти на момичето и от полуотворените й устни. Хвърли я на пода. Бисквитата не можа да стигне до пода и спря на няколко сантиметра над него. Кони я бутна до долу с обувката си и я смачка с тока.

— Глупаво дете.

— Не мога да те позная — каза Хари.

— Защо?

— Не предполагах, че можеш да си назидателна.

— Все някой трябва да им го каже.

Метилендиоксиметамфетаминът или „Екстаз“ — амфетамин с халюциногенен ефект — бързо водеше до прилив на енергия и причиняваше еуфория. Освен това създаваше фалшиво чувство за съкровена интимност с всеки непознат, който случайно се намираше около човека под въздействието на наркотика.

И други наркотици се появяваха по нощните купони, но газът и „Екстаз“ бяха най-популярни. Азотистият окис беше само газ, който те кара да се смееш, без да води до пристрастяване — нали така? — а „Екстаз“ създаваше хармония между хората и разбирателство с Майката Природа. Какво друго? Поне така му се носеше славата. Беше предпочитаният наркотик от защитниците на екологията и мира, които широко го употребяваха по митинги за спасяване на планетата. Разбира се, беше опасен за хора със сърдечни заболявания, но в Съединените щати нямаше регистриран смъртен случай от свръхдоза. Вярно, учените неотдавна бяха открили, че от „Екстаз“ в мозъка се получават дупчици с размер на главички на карфици, стотици или хиляди при продължителна употреба, но нямаше никакви доказателства, че дупките намаляват умствените способности, затова сигурно през тях космическите лъчи проникваха по-лесно и подпомагаха просветлението. Нали така?

Хари се заизкачва по стълбата и погледна през стъпалата, които представляваха само плоски, несвързани дъски. В сенките под стълбата видя двойки, замръзнали в много откровени пози.

Цялата полова просвета на света, всички илюстрации как се използват презервативи можеха да бъдат пометени от една доза „Екстаз“, ако употребилият го намереше сексуален отклик, а това никак не беше рядкост. Как може да те тревожи болестта, когато човекът, с когото току-що си се запознал, е толкова близка душа, „ин“ на твоя „ян“, чисто сияние за третото ти око, готов да се отзове на всяка твоя потребност и желание?

Хари и Кони стигнаха до тавана. Там осветлението беше по-слабо, отколкото долу, но Хари виждаше легнали двойки на пода или седнали с опрени до стената отзад гърбове. Позите бяха по-дръзки от двойките долу. Паузата ги бе приковала в двубои с езика, с разкопчани джинси, с търсещи вътре ръце.

Две-три двойки под въздействието на „Екстаз“ до такава степен бяха забравили къде се намират и всякакво благоприличие, че всъщност го правеха по един или друг начин, когато ги бе връхлетяла Паузата.

Хари нямаше никакво желание да проверява дали подозренията му са основателни. Също като тъжния цирк долу, сцената на тавана беше само потискаща. И за най-непретенциозния воайор в нея нямаше и следа от еротичност. Предизвикваше единствено нерадостни мисли като картините на Йеронимус Бош, изпълнени с дяволски същества и видения.

Двамата минаха покрай двойките и приближиха до парапета, откъдето можеха да гледат към помещението отдолу.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Хари.

— Отвратителен си.

— Само се опитвам да бъда кавалер.

— Май си единственият на това място.

От парапета се разкриваше добър изглед към тълпата отдолу, замръзнала във вечен купон.

— Боже, колко ми е студено! — оплака се Кони.

— И на мене.

Застанаха един до друг и се прегърнаха през кръста, за да се стоплят.

Хари рядко бе изпитвал такава близост с друг човек. Не близост в любовен смисъл. Надрусаните, обезумели двойки по пода зад тях бяха достатъчно антиромантични, за да позволят на романтичните му чувства да избликнат точно в този момент. Атмосферата беше неподходяща. Хари изпитваше платоническа близост с приятел, с партньор, с когото са преживели какво ли не, с когото най-вероятно ще загинат заедно при изгрев-слънце и, най-важното, без и двамата да са решили какво искат от живота и какъв е смисълът да живееш.

— Кажи, че не всички днешни деца ходят по такива места и тъпчат мозъците си с препарати — помоли Кони.

— Не. Не всички. Дори повечето не го правят. Повечето деца са по-разумни.

— Не бих искала да повярвам, че тази тълпа е типична за „нашето ново поколение ръководители“, както непрекъснато ни внушават.

— Не е така.

— Тогава парадът след нашето хилядолетие ще е още по-отвратителен от сегашния — заключи Кони.

— „Екстаз“ прави дупчици в мозъка.

— Зная. Представи си каква ще е държавата, ако Конгресът е пълен с момчета и момичета, които обичат „хикспреса“.

— Защо смяташ, че още не е така?

Кони се засмя горчиво:

— Е, това би обяснило много неща.

Въздухът не беше нито топъл, нито студен, но двамата трепереха неудържимо.

Складът си оставаше мъртвешки неподвижен.

— Съжалявам за твоя апартамент — обади се Кони.

— Какво?

— Нали изгоря, не помниш ли?

— Ами какво да се направи — Хари сви рамене.

— Зная колко беше привързан към него.

— Има застраховка.

— Все пак беше толкова приятен, уютен, всичко беше подредено.

— Така ли? Единственият път, когато дойде, нали каза, че е „съвършен доброволен затвор“ и че съм „блестящ пример за всеки побъркан по рапортите и мангизите идиот от Бостън до Сан Диего“.

— Не е вярно.

— О, не, каза го.

— Наистина ли?

— Беше ми сърдита тогава.

— Сигурно. За какво?

— Беше денят, когато арестувахме Нортън Луис — припомни й Хари. — Той ни накара доста да се поизпотим за заплатите си, а аз ти попречих да го застреляш.

— Точно така. Наистина ми се искаше да го пречукам.

— Не беше необходимо.

— Много ми се щеше — въздъхна Кони.

— Нали го спипахме?

— Можеше обаче да стане голяма беля. Ти имаше късмет. Все пак онова копеле си заслужаваше да го застрелям.

— Няма спор — съгласи се Хари.

— Виж, не съм искала да кажа това… за апартамента ти.

— Лъжеш.

— Добре де, но сега го виждам по друг начин. В този объркан свят трябва да намерим начин да се справим. Твоят е един от най-добрите. Всъщност по-добър от моя.

— Знаеш ли какво според мене се случва сега? Май това, което психолозите наричат „обвързване“.

— Божичко, дано да не е така.

— Струва ми се, че е точно така.

Кони се усмихна:

— Сигурно се е случило още преди седмици или месеци, но чак сега си го признаваме.

Помълчаха известно време.

Хари се чудеше колко ли време е изминало, откакто побягнаха от броящия „голем“ на Тихоокеанската магистрала. Струваше му се, че не може да не е изминал цял час, но беше трудно да се каже колко реално време е изминало, когато не живееш в него.

Колкото повече престояваха в Паузата, толкова по-склонен беше Хари да повярва, че врагът им ще спази обещанието си, за единия час. Имаше усещането, което отчасти беше полицейски инстинкт, не само празно пожелание, че Тик-так в края на краищата не е чак толкова всемогъщ, че има ограничения дори за неговите феноменални способности и че поддържането на Паузата е прекалено изтощително, за да се задържи дълго.

Нарастващият вътрешен студ му подсказваше, че Тик-так все по-трудно се справяше с отделянето им от магията, която сковаваше останалия свят. Въпреки опитите на мъчителя им да контролира създадената от него действителност, може би Хари и Кони постепенно се превръщаха от подвижни играчки в застинали фигури по игралното поле.

Хари си спомни ужаса, който изпита от гласа по радиото в колата на път от горящия си апартамент в Ървин до жилището на Кони в Коста Меза. Досега обаче не бе проумял значението на думите, произнесени от „голема“-скитник: „Сега трябва почивка, герой такъв… трябва почивка… много съм уморен… малко ще подремна.“ Каза още нещо, повечето заплахи, и стържещият глас постепенно заглъхна в статична тишина. Ала Хари внезапно осъзна, че най-важното в случката беше не способността на Тик-так по някакъв начин да контролира ефира и да му говори от радиото, а откритието, че дори божествените му сили не са неограничени и той се нуждае от периодична почивка както простосмъртните.

Като се замисли, Хари се даде сметка, че след всяка по-необуздана проява на Тик-так настъпва поне час или повече, през който не се появяваше да продължи с мъченията.

„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“

Припомни си как обясняваше на Кони в нейния апартамент, че дори социопат с огромни паранормални възможности непременно има слабости, уязвими места. През последните няколко часа Хари бе свидетел на все по-смайващи номера от страна на Тик-так и песимизмът му нарасна. Сега оптимизмът пак разцъфна.

„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“

Хари се накани да сподели надеждите си с Кони, но тя внезапно се вкамени. Ръката му продължаваше да я прегръща през кръста и той усети, че треперенето й секна. За миг Хари се уплаши, че е изстинала толкова много, че се е поддала на ентропията и е станала част от Паузата.

После забеляза, че Кони е обърнала глава към някакъв лек звук, който Хари, потънал в мислите си, не бе дочул.

Още веднъж. Изщракване.

После тихо драскане.

По-силно изтракване.

Звуците бяха глухи, непълноценни, също както техните стъпки в дългото бягство от крайбрежната магистрала.

Разтревожена, Кони отпусна ръка. Хари направи същото.

Долу в помещението „големът“-скитник се движеше между непрогледните сенки и сноповете замръзнала светлина, между наблюдаващите зомбита и вкаменените танцуващи. Тик-так бе влязъл през същата врата, която бяха използвали и те. Беше ги проследил.

4

Инстинктът подсказваше на Кони да се отдръпне от парапета на тавана, за да не я забележи „големът“, ако вдигне очи нагоре, но тя преодоля порива и остана неподвижна. В мъртвешката тишина на Паузата и най-малкият звук, дори прошумоляването на подметка по пода или изскърцването на дъска, можеше да привлече вниманието на съществото.

Хари също бързо потисна инстинктивната си реакция и остана почти толкова неподвижен, колкото замрелите купонджии. Слава Богу.

Ако нещото погледнеше нагоре, вероятно нямаше да ги забележи. Светлините бяха долу, таванът тънеше в сянка.

Кони осъзна, че се е вкопчила в глупавата надежда Тик-так да ги преследва само с обикновените си сетива и да удържи обещанието си. Като че можеше да се вярва на масов убиец-социопат, все едно дали бе надарен с паранормални способности. Беше глупаво от нейна страна, под достойнството й, но се беше вкопчила в тази възможност. Ако светът можеше да бъде омагьосан като в приказка, защо и собствените й надежди и желания да нямат поне мъничко сила?

Не беше ли странно точно тя да се надява отчаяно, след като още в детството се беше отказала от всякаква надежда и никога дори наум не бе пожелавала някаква особена дарба, необикновена способност или лелеян край?

Повтаряха й, че всеки може да се промени. Тя не вярваше. През по-голяма част от живота си бе останала непроменена, не очакваше от живота нищо, за което не се е потрудила двойно и намираше ненормално утешение в това, че действителността никога не надминава очакванията й.

„Понякога животът е горчив като драконови сълзи. Дали обаче драконовите сълзи са горчиви или сладки, зависи изцяло от начина, по който човек възприема вкуса им.“

Всеки човек, все едно дали мъж или жена.

Сега нещо потрепна вътре в Кони — някаква важна промяна, от която вече й се искаше да живее, за да види какво ще стане.

Ала долу се промъкваше дебнещият „голем“-скитник.

Кони дишаше през отворена уста, бавно и безшумно.

Масивното същество се движеше между вкаменените танцуващи, въртеше едрата си глава наляво и надясно, проверяваше методично тълпата. Сменяше цвета си на светлината на замръзналите лазери и прожектори — от червен в зелен, от зелен в жълт, от жълт в червен, после бял и зелен, а между сноповете светлина сив и черен. Очите обаче оставаха неизменно сини, блестящи и особени.

Когато пространството между танцуващите се стесни, „големът“ блъсна настрани едно момче в джинси и синьо кадифено сако. Танцуващият се люшна назад, но съпротивлението на всички обхванати от Паузата неща му попречи да падне до долу. Той спря под ъгъл четиридесет и пет градуса и увисна опасно, все още в поза за танц, със същото ликуващо изражение, готов да довърши падането в мига, когато времето почнеше да тече отново, ако изобщо това се случеше някога.

Грамадният „голем“ се придвижваше от предната към задната част на тъмното помещение, разблъскваше останалите танцуващи. Паданията, завъртанията и привежданията им щяха да се довършат след края на Паузата. Щеше да е много трудно да се излезе благополучно от сградата, след като времето потечеше отново, защото сепнатите купонджии нямаше да знаят, че покрай тях е минал звярът, и щяха да обвиняват околните, че са ги блъснали и избутали. В първите трийсет секунди щяха да пламнат над десет сбивания, щеше да настъпи ад и объркването неизбежно щеше да прерасне в паника. Лазерите и прожекторите щяха да обходят тълпата, оглушителният бас на музиката щеше да разтърси стените, навсякъде щеше да избухне насилие. Младежите щяха да се скупчат към вратите и само по чудо щяха да се отърват без поне няколко стъпкани в хаоса.

Кони не изпитваше особени симпатии към тълпата на дансинга, защото младежите се бяха събрали на купона главно подтикнати от съпротивата си към законите и полицията. Ала колкото непокорни, склонни към разрушение и социално объркани да бяха те, все пак бяха човешки същества. Кони се вбеси от грубостта, с която Тик-так ги разблъскваше, без да помисли какво ще им се случи, когато светът внезапно пак включеше на скорост.

Хвърли поглед към Хари, застанал до нея и видя не по-малък гняв в изражението и очите му. Беше стиснал зъби толкова силно, че челюстните му мускули изпъкваха.

Не можеха да направят нищо, за да предотвратят това, което ставаше долу. Куршумите нямаха никакъв ефект, а Тик-так едва ли би откликнал на горещи молби.

Освен това, ако заговореха, щяха да се издадат. „Големът“-скитник още не бе погледнал към тавана и засега нямаше никакви доказателства, че Тик-так използва не само обикновените си сетива да ги търси или че усеща присъствието им в склада.

После Тик-так извърши нещо чудовищно, което ясно показа намерението му да създаде лудница и да остави след себе си кървав сблъсък. Спря пред двайсетинагодишно момиче с гарвановочерна коса. Тънките й ръце бяха вдигнати високо над главата, изражението й издаваше искрен възторг, какъвто понякога създават ритмичните движения и примитивната музика дори без помощта на наркотиците. Тик-так се наведе над нея за миг и се загледа, сякаш прехласнат от красотата и. После сграбчи едната й ръка, изви я с чудовищна жестокост и я откъсна от рамото. С нисък, гъгнещ смях захвърли ръката зад себе си и тя увисна във въздуха между двама танцуващи.

Обезобразяването на момичето беше съвсем безкръвно, като че бе откъснал ръка на манекен, но, разбира се, кръвта нямаше да потече, докато времето бе спряло. После лудостта на постъпката и последиците й щяха да станат очевидни.

Кони силно стисна очи, нямаше сили да гледа какъв ще е следващият ход на Тик-так. Като полицай от отдел „Убийства“ бе виждала безброй прояви на безумно варварство или последиците от него. Беше събрала купища изрезки от вестници за престъпления със сатанинска жестокост. Беше видяла ужасиите, които това гадно копеле бе причинило на горкия Рики Естефан. Ала жестоката диващина на постъпката на дансинга я разтърси повече от всичко, преживяно досега.

Пълната безпомощност на младата му жертва може би различаваше това престъпление от предишните. Кони се разтресе не от вътрешен или външен студ, а от леден ужас. Всички жертви бяха повече или по-малко безпомощни и точно затова ставаха мишена за престъпниците. Но безпомощността на това младо момиче бе много по-ужасна, защото тя така и не видя нападателя, никога нямаше да разбере кой е бил, щеше да бъде поразена изведнъж като нищо неподозираща полска мишка, уловена в железните нокти на ястреба, издебнал я от небето. Дори след обезобразяването момичето не проявяваше никакви признаци, че е усетило нападението. Беше замряло в миг на чиста радост и безгрижие, сигурно за последен път в живота си. Лицето й все още беше засмяно, въпреки че щеше да остане завинаги инвалид и може би осъдена на смърт, без дори да има възможност да разбере за загубата, да почувства болката или да изпищи, докато нападателят не й възвърне способността на чувства и реагира.

Кони знаеше, че за чудовищния враг тя е ужасяващо уязвима точно като танцуващото момиче долу на дансинга. Безпомощна. Колкото и бързо да бягаше, колкото и хитри да бяха плановете й, нямаше нито сигурна защита, нито безопасно убежище.

Никога не бе проявявала особена религиозност, но изведнъж разбра как един ревностен християнин би се разтреперил от мисълта, че сатаната може да се освободи от ада, за да хване в клопката си света и да извърши нов Армагедон. От страховитата му сила. От неговата безмилостност. От неумолимата, злорада, безпощадна жестокост.

Почувства, че й призлява и се уплаши да не повърне.

До нея Хари изпусна съвсем лека въздишка и Кони отвори очи. Беше твърдо решена да посрещне смъртта открито и да окаже всякаква възможна съпротива, колкото и да беше безполезно да се съпротивлява.

Долу в складовото помещение „големът“-скитник стигна до същата стълба, по която Хари и Кони се бяха изкачили на тавана. Поколеба се, сякаш се чудеше дали да не се обърне и да ги потърси другаде.

Кони се осмели да се надява, че мълчанието им, въпреки всички предизвикателства да закрещят, е накарало Тик-так да тръгне в друга посока из купона.

Точно тогава той проговори с грубия си демоничен глас.

— Фи, фай, фо, фум — поде той и се заизкачва по стълбите, — Мирише ми на герои-ченгета.

Смехът му бе студен и нечовешки, сякаш излизаше от устата на крокодил и все пак съдържаше зловещо позната детска радост.

Забавено развитие.

Психотично дете.

Припомни си как Хари й разказваше за думите на скитника по време на пожара в неговия апартамент: „Вие, хората, сте много забавна играчка.“ Това беше личната му игра, по неговите правила или без никакви правила, ако пожелаеше. Двамата с Хари не бяха нищо повече от играчки в ръцете му. Колко глупаво бе повярвала, че ще удържи обещанието си!

Трясъкът на всяка тежка стъпка разлюляваше стълбата и отекваше из цялата сграда. Подът на тавана се разтърси от изкачването. Приближаваше се бързо: БУМ, БУМ, БУМ, БУМ!

Хари я сграбчи за ръката:

— Бързо, по другите стълби!

Дръпнаха се от парапета и хукнаха към другия край на тавана.

Под стълбата на другия край стоеше друг „голем“, съвършено еднакъв с първия. Огромен. Буйна разрошена коса. Сплъстена брада. Шлифер като черна мантия. Широко ухилен. Яркосини пламъци в хлътналите очни кухини.

Научиха още нещо за мощта на Тик-так. Можеше да създаде и управлява най-малко две изкуствени тела едновременно.

Първият „голем“ се изкачи по стълбата отдясно. Запъти се към тях, като безмилостно си проправяше път през любовните двойки на пода.

От лявата им страна вторият „голем“ се приближаваше със същото пренебрежение към замрелите хора по пътя си. Когато светът се раздвижеше отново, целият таван щеше да се огласи от викове на болка и гняв.

Все още сграбчил Кони за ръката, Хари я дръпна обратно към парапета и прошепна:

— Скачай!

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ — тропотът на „големите“-близнаци разтърсваше тавана. БУМ-БУМ-БУМ-БУМ — биеше сърцето на Кони. Вече не можеше да различи двата звука.

Тя последва примера на Хари, сложи ръце зад себе си на парапета и подскочи да седне върху него.

„Големите“ ритаха все по-ожесточено човешките бариери по пътя към плячката им и се приближаваха неумолимо от двете страни.

Кони вдигна крака, завъртя се и се обърна с лице към склада. Височината беше най-малко шест метра. Достатъчно ли беше да си счупи крака или да си разбие черепа? Вероятно.

Големите вече бяха на по-малко от пет метра от двете им страни. Приближаваха неудържимо като товарни влакове, сините пушеци вместо очи се виеха като в ада, едрите ръце вече се протягаха към тях.

Хари скочи.

С вик на примирение Кони се отблъсна от парапета, хвърли се в празното пространство…

…и падна само на около два метра надолу, преди да спре във въздуха до Хари. Беше обърната с лице надолу, ръцете и краката й бяха разпрострени в несъзнателно подражание на класическата парашутистка поза, а под нея стояха замръзналите танцьори, без да виждат нея или каквото и да било от мига на омагьосването.

Все по-нетърпимият студ в костите и бързото изтощаване на енергията още при тичането из Лагуна Бийч й подсказа, че не се движи из спрелия свят толкова лесно, колкото й се струва или поне колкото в нормалния свят. Самият факт, че като тичаха, не създаваха въздушно течение, което забеляза и Хари, доказваше съществуването на недоловимо за сетивата им съпротивление, а спрялото им падане окончателно го потвърди. Докато полагаха усилия, те успяваха да се движат, но не можеха да разчитат на инерцията или дори на земното притегляне, ако спираха.

Кони погледна през рамо и видя, че е успяла да се отдалечи от парапета на тавана на около метър и половина напред, макар и да се бе отблъснала с всички сили. Но това разстояние, съчетано с вертикалното падане на близо два метра бе достатъчно да се изплъзне от „големите“.

Те стояха до парапета, навеждаха се, протягаха ръце, мъчеха се да я докопат, но загребваха само въздух.

— Можеш да се движиш, ако се помъчиш! — изкрещя й Хари.

Кони забеляза, че той използва ръцете и краката си да се движи като плувец в стил бруст. Хари се бе извил под ъгъл към пода и се придвижваше надолу мъчително бавно, сякаш въздухът беше някаква особена, необикновено гъста вода.

Тя бързо съобрази, че за съжаление не е в безтегловност като космонавт в орбита и не може да се възползува от предимствата на придвижването в безвъздушна среда. Бърз опит й показа, че не може да се отблъсне с лекотата на космонавт или да променя посоките произволно.

Помъчи се да подражава на Хари и разбра, че може да се изтегли надолу през лепкавия въздух, ако прояви методичност и решителност. За миг й се стори дори по-хубаво от парашутизма, защото мигът на илюзията за свободен полет при скока се появява на сравнително голяма височина, а когато извивките на земната повърхност все повече се доближаваха, илюзията ставаше съвсем неубедителна. Тук обаче висеше точно над главите на други хора под покрива на сграда и дори при сегашните ужасни обстоятелства изпитваше тръпката от нова сила и жизнерадост като в редките сънища, че лети.

Всъщност Кони дори би изпитала удоволствие от странното преживяване, ако не беше присъствието на Тик-так във формата на два „голема“ и ако не бягаше, за да спаси живота си. Чу забързаното БУМ-БУМ-БУМ-БУМ на забързаните им тежки стъпки по дървения таван, погледна през рамо и нагоре и видя, че двата „голема“ са се запътили към стълбите в противоположните краища на тавана.

До пода на склада й оставаха около три метра. Тя „плуваше“ надолу подлудяващо бавно, сантиметър по сантиметър през цветните светлини на прожекторите и лазерите. Задъха се от усилието. Изстиваше много бързо.

Ако наоколо имаше нещо твърдо — стена или стълб под покрива — можеше да се отблъсне и да постигне по-висока скорост. Ала нямаше никаква опора освен въздуха.

От лявата й страна Хари беше на около педя пред нея, но не напредваше по-бързо. Просто бе тръгнал по-рано.

Ритай. Движи ръцете. Бори се.

Усещането за свобода и жизнерадост бързо се смени от чувство на обреченост.

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ. Стъпките на техните преследвачи отекваха глухо в огромното помещение.

Оставаха й още два метра и половина до пода. Насочи се към празно пространство между танцуващите. Ритай, тегли. Ритай и тегли. Движи се, не спирай. Толкова е студено.

Пак погледна през рамо, макар и да се страхуваше, че така ще се забави още повече.

Единият от „големите“ бе стигнал до стълбата и вземаше по две стъпала наведнъж. Шлиферът се развяваше като мантия, раменете бяха прегърбени, главата наведена. Скачаше надолу по стълбата с ловкостта на маймуна. Кони се сети за илюстрацията в отдавна забравена книжка с приказки — зъл дух от някакво средновековно предание.

От отчаяните усилия сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Напредна с още една-две педи към пода, но беше с главата напред, което означаваше, че трябва мъчително да се изтегли до бетона — първата твърда повърхност, където можеше да възвърне равновесието си и да се изправи на крака.

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ.

„Големът“ слезе от стълбата.

Кони се чувстваше изтощена. Замръзваше.

Чуваше как Хари проклина студа и неподатливия въздух.

Приятният сън, че лети, се бе превърнал в класически кошмар — сънуващият бяга като в забавен кадър, а чудовището го преследва с ужасяваща скорост и пъргавина.

Кони се съсредоточи в пода, който вече беше само на два метра, и все пак в крайчеца на лявото око мярна някакво движение и чу вика на Хари. „Големът“ го бе сграбчил.

Черна сянка легна върху и без това сенчестия под точно под нея. Тя неохотно извърна глава надясно.

Увиснала във въздуха с краката нагоре, като ангел в битка с демон, Кони се озова лице в лице с другия „голем“. Жалко, че за разлика от ангелите, не беше въоръжена с огнен меч, светкавица или благословен от Бога амулет, за да отблъсне демоните обратно в огъня и врящия катран на ада.

Тик-так се ухили и я сграбчи за гърлото. Ръката на „голема“ бе толкова огромна, че дебелите пръсти и тлъстият палец се сключваха отзад на шията й в пълен кръг. Но той не прекърши гръкляна, не я удуши веднага.

Кони си спомни обърнатата глава на Рики Естефан и откъснатата без никакво усилие ръка на танцуващото момиче.

Прилив на гняв задуши ужаса й. Кони се изплю в огромното, отвратително лице.

— Пусни ме, изрод!

Блъсна я гнусен дъх, от който тя изкриви лице. Обезобразеният от белези „голем“-скитник проговори:

— Поздравявам те, мръснице. Времето изтече.

Огненосините очи за миг блеснаха по-ярко, после угаснаха.

На Кони й се стори, че вижда безкрайността в празните очни кухини. Гадното лице на скитника, огромно както целия „голем“, изведнъж изгуби формата на плътта и косата и се превърна в едноцветна кафеникава маса, сякаш бе направено от глина или пръст. Сложна мрежа от фини пукнатини покри носа, бързо се разпространи по цялото лице и за миг чертите му изчезнаха.

Цялото тяло на огромния скитник се изпари. Гръмна оглушителната музика, светът се раздвижи отново. Кони вече не висеше във въздуха. Тя падна на пода от двата метра, докъдето бе стигнала, и заби лице във влажната купчинка пръст, пясък, трева, гниещи листа и бръмбари, които преди бяха тялото на „голема“. Вече безжизнената маса я спаси от нараняване, но тя започна да кашля и плюе от отвращение.

Въпреки силната музика около нея се разнесоха викове на уплаха, ужас й болка.

5

— Играта свърши… засега — каза „големът“-скитник и тутакси се изпари. Хари падна. Просна се по корем в остатъците от тялото, които миришеха силно само на влажна, плодородна пръст.

Пред очите му се мярна направена от пръст ръка — същата като в къщата на Рики, само че по-едра. Два пръста още трепкаха с остатъци от свръхестествена енергия и сякаш посягаха към носа му. Хари блъсна с юмрук обезформеното чудовище и го разби.

Върху ръцете и краката му с писъци изпопадаха танцуващите. Едва успя да се измъкне изпод тях и да се изправи на крака.

Разгневено момче с тениска с надпис „Батман“ се залетя към него и замахна да го удари. Хари се сниши, нанесе удар с дясната ръка в стомаха му и с лявата под брадичката, прескочи падащото тяло и се огледа за Кони.

Тя стоеше наблизо. Тъкмо в този момент повали с каратистки ритник яко на вид момиче и едновременно се завъртя на пета, за да удари с лакът в слънчевия сплит мускулест младеж, който направи учудена физиономия при падането. Очевидно бе сметнал, че ще се справи с нея за секунди и ще я захвърли настрани.

Хари помисли, че ако се чувстваше толкова отвратително, колкото той самият, Кони сигурно вече не се владееше. Ставите още го боляха от нетърпимия студ по време на Паузата. Освен това се чувстваше изморен, сякаш бе мъкнал камъни на километри разстояние.

Той се присъедини към Кони и изкрещя, за да надвика музиката и другите шумове:

— Много сме дърти за тоя боклук! Най-добре да се махаме оттук!

Почти навсякъде танците бяха отстъпили на сбивания или поне на енергични подбутвания заради номерата на Тик-так, когато си пробиваше път през замрялата тълпа. Не всички купонджии обаче съзнаваха, че веселбата се изражда в опасна кавга, защото някои от тези, които се блъскаха, все още се смееха, сякаш се въртяха в жизнерадостен, сравнително безобиден танц.

Хари и Кони се намираха прекалено далече от предната част на сградата, за да успеят да се измъкнат, преди тълпата да схване истинското положение. Нямаше непосредствена опасност като пожар например, но изпадналата в паника тълпа можеше да реагира на насилието също както на пламъци. Някои дори щяха да повярват, че са видели пожар.

Хари сграбчи Кони за ръката, да не би да се изгубят в безпорядъка и я поведе към по-близката задна стена, където не можеше да няма друг изход.

В създалия се хаос не беше трудно да се разбере защо участниците в купона не можеха да разграничат истинското насилие от шегите, дори да не бяха упоени от наркотици. Прожекторите се въртяха под металния таван, ярки лазерни лъчи рисуваха сложни шарки из помещението, проблясваха фенерчета, фантастични сенки подскачаха по наелектризираната тълпа, младежките лица изглеждаха странни и загадъчни зад променливите карнавални маски от разноцветни светлини, психеделични образи пулсираха и се гърчеха по двата екрана на стените, дисководещият надуваше до дупка маниашката музика. Само шумът на тълпата бе достатъчен да ги обърка. Сетивата се претоварваха и можеха погрешно да вземат яростния сблъсък за проява на добро настроение или нещо още по-добронамерено.

Някъде далеч зад Хари долетя писък, различен от всички останали. Беше толкова остър и истеричен, че се издигна над рева на тълпата и привлече вниманието дори сред възцарилата се какофония. Едва ли бе изминала и една минута, откакто свърши Паузата. Хари реши, че надава писък или чернокосото момиче, открило след шока, че рамото му свършва с безформен чукан, или някой, открил пред себе си ужасната откъсната ръка.

Дори и сърцераздирателният писък да не успееше да прикове вниманието на тълпата, все пак веселието нямаше да продължи за дълго. Нямаше рязък удар, който да прекрати фантазиите и да ги върне към действителността. Ала когато настроението на по-голямата част от купонджиите се сменеше, напорът към изходите можеше да е смъртоносен, дори без да има пожар.

Чувството за дълг и полицейската съвест подсказваха на Хари да се обърне, да потърси момичето с откъснатата ръка и да се опита да й окаже първа помощ. Но беше невъзможно да я открие в жужащото множество, пък и нямаше да й помогне, даже и да я намереше, защото бурята вече бушуваше и бе на път да се превърне в ураган.

Здраво стиснал Кони за ръката, Хари почна да си проправя път навън от дансинга, през разкрещелите се зяпачи с шишетата бира и балоните газ в ръце към задната стена на склада, в дъното под тавана. Встрани от осветлението. Най-тъмното място в сградата.

Огледа се наляво и надясно. Никъде не виждаше врата.

Това не беше чудно. В края на краищата купонът беше нелегална сбирка предимно на наркомани в запустял склад, а не бал на благовъзпитани госпожици и млади господа в залата на някой скъп хотел със светещи червени надписи до изходите. И все пак, за Бога, би било толкова нелепо и глупаво да оцелеят през Паузата и схватката с „големите“, само за да бъдат стъпкани от стотици надрусани хлапета, които се мъчат да се проврат едновременно през тясната врата.

Хари реши да тръгне надясно, въпреки че със същия успех можеше да се запъти и в обратната посока. На пода лежаха унесени младежи, които се съвземаха от прекалено силни вдишвания на газ. Хари се мъчеше да не ги настъпва, но мястото беше така лошо осветено, че забеляза някои облечени в тъмни дрехи, чак когато се спъна в тях.

Врата. Едва не я подмина, без да я забележи.

В склада отзад музиката продължаваше да вие необезпокоявана, но шумът на тълпата рязко се промени. Веселите нотки изчезнаха, понесе се глух ропот, изпъстрен тук-таме с паникьосани писъци.

Кони така здраво стискаше ръката на Хари, че чак кокалчетата го заболяха.

Хари бутна вратата в полумрака. Блъсна с рамо. Вратата не поддаде. Не. Сигурно се отваряше навътре. Опита и така. Пак нищо.

Тълпата се люшна към предната част на помещението. Разнесоха се писъци. Хари усети ужаса на разгорещената тълпа, част от която тръгна към задната стена. В объркването вероятно бяха забравили къде се намира главният вход.

Хари заопипва за брава, резе или каквото и да беше. Молеше се да не е заключена. Намери отвесна дръжка с бутон за отваряне. Натисна и чу изщракване.

Първите от побягналата тълпа вече ги настигаха. Кони изпищя. Хари се помъчи да ги отблъсне, за да може да дръпне вратата — „Божичко, дано не е килер или стаичка, където ще ни смачкат“. Натисна отчаяно бутона, вратата поддаде. Хари я открехна към себе си, като в същото време крещеше с всички сили на тълпата отзад да изчака, да изчака, за Бога. После някой дръпна вратата и тя се отвори изцяло. Отчаяното множество изтика Хари и Кони навън в прохладната нощ.

Повече от десет купонджии стояха на паркинга, скупчени около бял микробус „Форд“. Колата беше украсена с два гирлянда бели и червени лампички като коледна елха. Те явно се захранваха от акумулатора и бяха единственото осветление в непрогледния мрак между сградата и покрития с храсти склон на каньона. Дългокос мъж пълнеше балони с газ под налягане от ръчна количка зад микробуса, а човек със съвършено гола глава събираше петдоларовите банкноти. Продавачите и купувачите изгледаха смаяно потока от обезумели хора от задната врата на склада.

Хари и Кони се разделиха и заобиколиха микробуса от двете страни. Той застана до вратата на шофьора, а тя мина от другата страна.

Хари рязко отвори вратата и понечи да седне зад волана.

Мъжът с бръснатата глава го дръпна за ръката и го измъкна обратно навън:

— Хей, човече, какво си въобразяваш?

Хари вече бе успял да бръкне под сакото и да извади револвера. Обърна се и мушна дулото пред устата на нападателя.

— Да не би да искаш зъбите ти да се разлетят във всички посоки?

Човекът се изблещи, пусна го и вдигна двете си ръце над главата, за да покаже, че няма намерение да напада.

— Не, хей, чуваш ли ме, по-спокойно! Взимай колата, твоя е, весели се, прави каквото искаш!

Колкото и да бяха неприятни типичните за Кони методи, Хари бе принуден да признае, че с тях се спестява доста време.

Той пак влезе в колата, затвори вратата и прибра револвера.

Кони вече седеше до него.

Ключовете стояха на таблото. Двигателят работеше, за да захранва лампичките. Като коледни гирлянди, Господи! Ама че веселяци бяха тези продавачи на газ.

Хари освободи ръчната спирачка, запали фаровете, включи на скорост и натисна силно съединителя. За миг гумите изсвистяха и запушиха, сякаш заквичаха разбеснели се прасета. Купонджиите веднага се разпръснаха. После се получи сцепление, колата се понесе към задния ъгъл на склада и Хари натисна клаксона, за да разчисти пътя пред себе си.

— Само след две минути ще стане страшно задръстване — каза Кони и се люшна към таблото, защото взеха завоя почти на две гуми.

— Да — потвърди Хари, — всички ще се помъчат да офейкат преди да дойде полицията.

— Ченгетата са такива досадници!

— Какво им разбират тиквите от купони!

— Тъпанари.

— Леваци.

Засилиха се по широката алея покрай склада. Там нямаше изход и затова не съществуваше опасност да прегазят изпаднали в паника хора. Колата се оказа хубава — мощна и със здрави амортисьори. Хари предполагаше, че е специално направена за бягство при ненадейна поява на полицията.

Пред склада положението беше различно — наложи се да натиска спирачките и клаксона и да прави невероятни завои, за да не блъсне бягащите. От склада се бяха измъкнали учудващо много хора за толкова кратко време.

— Добре, че организаторите са се сетили да вдигнат ролетките на големите врати — забеляза Кони и се обърна да се огледа.

— Имат късмет, че не са ръждясали. Един господ знае откога складът е запустял.

Щом изходите бяха толкова широки, убитите щяха да са значително по-малко, ако изобщо имаше смъртни случаи.

Хари рязко сви вляво, за да излезе на улицата. Одраска една паркирана кола със задния калник, но не спря. Само натискаше клаксона, за да разгони купонджиите, които бяха успели да се доберат чак дотам и тичаха по улицата като подгонени във филмите за Годзила.

— Извади оръжие пред оня с голата глава — обади се Кони.

— Да.

— И май чух как го заплашваш.

— Имаше нещо такова.

— Не му ли показа картата?

— Предположих, че ще се стресне само от револвер.

— Може и да почнеш да ми харесваш, Хари Лайън — заяви Кони.

— Няма за кога, освен ако доживеем да видим изгрева.

Само след секунди изпревариха всички бягащи. Хари натисна съединителя докрай. Профучаха покрай горския развъдник, складовете, магазините и постоянния паркинг, които бяха видели преди. Скоро и спрелите коли на купонджиите останаха зад тях.

Хари искаше да са далеч от мястото, когато се появи полицията на Лагуна Бийч, а това щеше да стане съвсем скоро. Ако бяха останали сред суматохата, щяха да се забавят прекалено много и да изпуснат единствения си шанс да попаднат на следите на Тик-так.

— Къде отиваме? — попита Кони.

— „Грийн Хаус“.

— Да. Може би Сами е още там.

— Сами?

— Оня шантавия. Така се казваше.

— А, да. Също и говорещото куче.

— Говорещо куче ли? — изненада се Кони.

— Е, не в прекия смисъл, но то иска да ни каже нещо важно за нас, съвсем сигурен съм. Пък може и наистина да говори, кой знае какво става в този полудял свят, в тази проклета нощ. Ако в приказките има говорещи животни, защо да няма говорещо куче в Лагуна Бийч?

Хари осъзна, че бъбри почти на себе си, но караше толкова бързо и безразсъдно, че не искаше да откъсне очи от пътя, макар и само да погледне към Кони и да провери дали тя не го гледа скептично.

Следващият й въпрос прозвуча без никаква нотка на загриженост за душевното му равновесие:

— Какъв е планът?

— Струва ми се, че имаме малка възможност.

— Защото трябва от време на време да почива? Както ти е казал по радиото.

— Да. Особено след нещо като това. Дотук имаше поне един час между неговите… представления.

— Появявания.

— Няма значение.

След няколко завоя навлязоха в жилищните квартали и тръгнаха през града към Тихоокеанската магистрала.

От една пресечка изскочиха полицейска кола и линейка с мигащи буркани — почти сигурно отиваха към склада.

— Бързо реагират — отбеляза Кони.

— Може би някой с радиотелефон в колата е набрал номер 911.

Дано помощта пристигнеше навреме, за да спасят момичето с откъснатата ръка. А защо не дори ръката й да спасят, да я зашият. Да, не беше изключено мама Гъска от приказките да е истинска.

Хари беше в приповдигнато настроение, защото се бяха измъкнали от Паузата и от купона. Приливът на адреналин обаче секна при яркия спомен за жестокото откъсване на крехката ръка на момичето.

В мислите му пак пропълзя отчаяние.

— Ако имаме малка възможност, докато той си почива или дори спи — поде Кони, — как можем да го намерим?

— Със сигурност не с портретите на Нанси Кан. Няма време да ходим при нея.

— Според мене, като се покаже следващия път, направо ще ни убие, няма повече да си играе.

— И аз така мисля.

— Или ще убие само мене, а тебе ще те остави за следващия път.

— На зазоряване. Това момченце ще удържи обещанието си.

Двамата мрачно замълчаха.

— И така, докъде стигнахме? — наруши тишината Кони.

— Може би до скитника пред „Грийн Хаус“…

— Сами.

— … вероятно той знае нещо, което ще ни помогне. Или ако не… тогава… по дяволите, не знам. Изглежда безнадеждно, нали?

— Не — остро възрази тя, — нищо не е безнадеждно. Докато сме живи, се надяваме. А докато има надежда, винаги си струва да се опитваме, да вървим напред.

Хари зави зад още един ъгъл покрай поредица тъмни къщи, изправи волана, леко отпусна съединителя и я изгледа смаяно:

— Нищо не е безнадеждно? Какво ти е станало?

Кони тръсна глава:

— Не зная. То все още става.

6

Бяха прекарали поне половин час по време на Паузата в бягство, преди да стигнат до склада при каньона, но успяха да се върнат в изходната позиция доста по-бързо. Според часовника на Кони бяха дошли до магистралата за по-малко от пет минути, след като се качиха в колата на търговците, отчасти защото избраха по-пряк маршрут и отчасти защото Хари караше така лудешки, че уплаши дори Кони.

Всъщност спряха пред входа на „Грийн Хаус“ с няколко оцелели лампички, които дрънкаха отстрани, точно в един часа трийсет и седем минути и трийсет и пет секунди сутринта. Малко повече от осем минути, откакто Паузата почна и завърши в един часа и двайсет и девет минути. Това означаваше, че само за три минути са си пробили път в претъпкания склад и са овладели колата със силата на оръжието, макар и да им се струваше, че е минало повече време.

Камионът на пътна помощ и „Волвото“ бяха изчезнали. Когато времето бе потекло отново, те просто бяха продължили пътя си, без да разберат, че се е случило нещо необичайно. И в северна, и в южна посока се движеха коли.

Кони с облекчение забеляза, че Сами стои на тротоара пред „Грийн Хаус“. Той диво ръкомахаше и се караше с фризирания управител в костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена вратовръзка. Един от сервитьорите стоеше на входа, очевидно готов да помогне на шефа си при евентуален физически сблъсък.

Щом Кони и Хари излязоха от микробуса, управителят ги забеляза и обърна гръб на Сами.

— Пак вие! — изкрещя той. — Боже Господи, вие!

Енергично тръгна към тях, почти разгневен, като че бяха избягали, без да си платят сметката.

Клиентите и сервитьорите зяпаха скупчени зад прозорците. Кони разпозна сред тях някои, които, преди да ги скове Паузата, наблюдаваха нея, Хари, Сами и кучето. Вече не стояха вкаменени, но продължаваха да гледат с любопитство.

— Какво става тук? — развика се управителят почти на ръба на истерията. — Как се случи всичко това, къде изчезнахте? Каква е тази… тази… кола!

Кони се сети, че той ги е видял как изчезват за частица от секундата. Преди това кучето беше изквичало и хукнало към храсталака, за да ги предупреди, че нещо се задава, което подплаши Сами и той хукна по алеята. Но Кони и Хари бяха останали на тротоара пред очите на хората в ресторанта. После настъпи Паузата и двамата трябваше с бягство да спасяват живота си. Когато Паузата свърши, те не бяха на тротоара, където бяха застанали преди и за хората вътре просто се бяха стопили във въздуха. И след осем минути се появиха пак пред тях с бял микробус, окичен с гирлянди червени и зелени лампички.

Изненадата и любопитството на управителя бяха напълно разбираеми.

Ако шансовете да намерят Тик-так и да се справят с него не бяха така нищожни, ако отлитащите секунди не ги приближаваха неумолимо до внезапната смърт, случката пред ресторанта дори би ги развеселила. По дяволите, наистина беше смешно, но това не означаваше, че двамата с Хари имаха време да се смеят. Може би по-късно. Ако оцелееха.

— Какво е това, какво става? — настоя управителят. — Не мога да разбера какви ми ги дрънка вашият занесен лунатик.

Под „занесен лунатик“ имаше предвид Сами.

— Не е наш — възрази Хари.

— Наш е — напомни му Кони, — и по-добре върви да го търсиш, аз ще се оправя тук.

Тя малко се страхуваше, че Хари, притиснат от мисълта за ограниченото време, може да насочи револвера си към управителя и да го заплаши, че зъбите му ще се разлетят във всички посоки, ако не си затвори устата и не се прибере вътре. Колкото и да одобряваше по-настъпателния подход на Хари към някои проблеми, за него си имаше време и място, а тук щеше да е крайно неподходящ.

Хари тръгна да търси Сами.

Кони прегърна управителя през раменете и го поведе по пътеката към входа на ресторанта. Говореше меко, но властно. Обясняваше му, че тя и детектив Лайън имат важна и спешна полицейска задача и най-искрено го убеждаваше, че ще се върне да му изясни всичко, дори това, което в момента му изглежда необяснимо „Веднага щом се преодолее сегашната ситуация“.

Като се вземеше предвид, че обикновено Хари се заемаше да успокоява хората, а тя да ги тревожи, можеше да се каже, че успехът й с управителя на ресторанта бе наистина голям. Нямаше никакво намерение да се връща и да му разказва каквото и да било, пък и не й беше ясно как да обясни разтварянето им във въздуха за околните. Все пак управителят се успокои и Кони успя да го убеди да се прибере вътре заедно със сервитьора, който играеше ролята на негов телохранител.

Тя провери в храстите само да се убеди в това, което предварително й беше известно — кучето вече не се криеше там. Беше изчезнало.

Отиде при Хари и Сами на тротоара, точно когато скитникът казваше:

— Откъде да знам къде живее? Той е извънземен, далече от планетата си, сигурно крие космическия кораб някъде наблизо.

Хари му отговори по-търпеливо, отколкото очакваше Кони:

— Остави тази работа, не е извънземен. Той е…

Излая куче и ги сепна.

Кони се завъртя като ужилена и видя кучето с клепналите уши. Стоеше на високото, точно на ъгъла в южния край на пресечката. Следваха го жена и около петгодишно момченце.

Щом кучето видя, че е привлякло вниманието им, то захапа джинсите на момчето и нетърпеливо го задърпа. След няколко стъпки го пусна, затича към Кони, спря на половината разстояние между неговите хора и нейните, излая към нея, излая към жената с момчето, после пак към Кони, после приклекна и се заоглежда ту наляво, ту надясно, сякаш искаше да каже: „Е, не свърших ли добра работа?“

Жената и момчето изглеждаха изпълнени с любопитство, но изплашени. Майката беше привлекателна в някои отношения, а детето беше сладко, спретнато и чистичко облечено. Ала двамата имаха умореното изражение на преследвани хора, на които улиците са до болка познати.

Кони бавно се доближи до кучето с усмивка. Отмина го, то се надигна и тръгна до нея, задъхано и ухилено.

Имаше нещо загадъчно и страховито в този миг. Кони долавяше, че каквато и връзка да се установеше между тях, тя щеше да е на живот и смърт за нея и Хари, а може би за всички тях.

Нямаше никаква предварителна представа какво ще им каже, но като приближи, ги попита:

— Вие… също… ли сте имали необичайни преживявания напоследък?

Жената примигна изненадано:

— Необичайни преживявания? О, да. Божичко, да, разбира се!