Драконови сълзи

1

Сега те знаят.

Той е добро куче, добро куче, добро.

Всички вече са заедно. Жената и момчето, миризливият мъж, не чак толкова миризливият и жената без момче. Всички миришат на допира на нещото, което убива и затова знаеше, че трябва да ги събере заедно.

Те също го знаят. Знаят защо са заедно. Стоят пред мястото, където хората ядат, говорят си, говорят бързо, всички са развълнувани, от време на време всички говорят заедно, а жените, момчето и не чак толкова миризливият внимават да държат миризливия встрани от посоката, където духа вятърът.

Непрекъснато се навеждат, за да го погалят, да го почешат зад ушите, да му кажат, че е добро куче, добро и още разни работи, които той не разбира. Това е най-хубавото. Толкова е хубаво да те галят, да те чешат и да те харесват хора, за които е сигурен, че няма да подпалят козината му, хора, които изобщо не миришат на котка.

Веднъж, дълго след момиченцето, което го наричаше Принс, имаше едни хора — взеха го при себе си, хранеха го, бяха мили с него, викаха му Макс, но имаха котка. Голяма котка. Зла. Котката се казваше Пухчо. Макс се отнасяше добре с Пухчо. Никога не го гонеше. Тогава Макс никога не гонеше котки. Е, почти никога. Някои котки му харесваха. Но Пухчо не харесваше Макс, не искаше да живее в мястото, където има хора, затова понякога крадеше храната на Макс или пишкаше в паничката му за вода. През деня, когато милите хора излизаха от своето място и отиваха на друго, Макс и Пухчо оставаха сами. Пухчо почваше да мяука, полудяваше, плюеше, плашеше Макс и го гонеше нагоре-надолу. Или скачаше отвисоко върху Макс. Голяма котка. Мяукаше. Плюеше. Луда. Така Макс разбра, че мястото е на Пухчо, не на Макс, само на Пухчо и си тръгна от приятните хора и пак си остана само „приятелче“.

Оттогава, винаги когато намери мили хора, които искат да го вземат в своето място и да го хранят всеки ден, се тревожи дали не миришат на котка, дали ако тръгне с тях, зад вратата няма да го чака Пухчо. Голям. Злобен, Луд.

Затова сега е приятно, че никой от тези хора не мирише на котка, защото ако поискат да бъдат едно семейство с него, той ще е в безопасност и няма да се притеснява, че ще има котешка пикня в паничката.

След малко те така почват да се вълнуват от разговора, че забравят да го галят и да му повтарят, че е добро куче. Отегчава се. Прозява се. Ляга на земята. Може и да поспи. Изморен е. Толкова е трудно да прекараш деня като добро куче.

Тъкмо тогава вижда хората в мястото, където ядат. Те гледат през прозорците. Интересно. Стоят до прозорците и гледат навън. Гледат към него.

Сигурно мислят, че е сладък.

Може би искат да му дадат храна.

Защо пък да не искат да му дадат храна?

Затова става и тръгва към мястото, където хората ядат. Вдига глава. Подскача. Върти опашка. Те обичат такива работи.

Стига до вратата, чака. Никой не отваря. Слага лапа върху нея. Чака. Никой. Драска. Никой.

Излиза напред, за да го видят хората отвътре. Маха с опашка. Накланя глава, наостря ухо. Виждат го. Той знае, че го виждат.

Пак отива до вратата. Чака. Чака.

Чака.

Драска. Никой.

Може би не знаят, че иска храна. Или се плашат от него, мислят, че е лошо куче. Но той не прилича на лошо куче. Как може да се плашат? Не знаят ли кога да се плашат и кога не? Никога не би скачал върху тях отвисоко или да им пикае в паничките за вода. Глупави хора. Глупави.

Накрая решава, че няма да получи храна, затова се връща при добрите хора, които събра заедно. Върви с високо вдигната глава, подскача, върти опашка само за да покаже на онези хора отвътре какво изпускат.

Приближава се до жените, момчето, миризливия и не чак толкова миризливия и разбира, че нещо не е наред. Усеща го и го подушва.

Те са уплашени. Това не е ново. Всички бяха уплашени, когато ги подуши за пръв път. Но сегашната уплаха е различна. По-лоша.

Освен това има следа от миризмата, която казва „лягай и умирай“. Животните понякога миришат така, когато остареят или са прекалено уморени и болни. Хората по-рядко. Въпреки че познава едно място, където хората миришат точно така. Беше там същата вечер с жената и момчето.

Интересно.

Интересно, но лошо.

Тревожи се, че добрите хора носят миризмата, която казва „лягай и умирай“. Какво им става? Не са болни. Може би миризливият е малко болен, но не и останалите. Не са и стари.

Гласовете им също са различни. Малко развълнувани, но не толкова като преди. Малко поизморени. Малко натъжени. И още нещо… Какво? Нещо. Какво? Какво?

Души поред краката им, души, души, души, души, дори миризливия и изведнъж разбира какво не е наред, но не може да повярва, просто не може да повярва.

Смаян е. Смаян. Дръпва се и ги оглежда смаяно.

Всички те излъчват миризмата, която казва: „Аз ли да го преследвам или то да ме преследва? Да бягам ли или да се бия? Огладнял ли съм достатъчно, за да изровя нещо от тази дупка и да го изям или да чакам, за да видя дали хората ще ме нахранят?“ Така миришат тези, които не знаят какво да правят — другата миризма на страха. Точно както сега. Те се страхуват от нещото, което убива, но и от това, че не знаят какво да правят по-нататък.

Смаян е, защото той знае какво да се прави, а дори не е човек. Но понякога хората много се бавят, такива са си.

Добре де. Ще им покаже какво да направят.

Почва да лае и, разбира се, всички го поглеждат, защото не е куче дето лае за щяло и нещяло.

Гледат го. Той е смаян.

Затичва се към тях, лае, обръща се, пак тича надолу по хълма, тича, тича, спира, поглежда назад, пак лае.

Те говорят. Гледат го и говорят. Май почват да разбират.

Затова той пак се затичва, обръща се, поглежда назад, лае.

Те са развълнувани. Разбират. Смайващо.

2

Не знаеха къде ще ги отведе кучето, пък и всички смятаха, че петимата са прекалено необичайна групичка, за да се разхождат пеша в два часа след полунощ. Решиха да проверят дали Рошльо ще е готов да тича пред колата и да им показва пътя както сега, защото в колата нямаше да бият на очи.

Джанет помогна на детектив Гъливър и детектив Лайън бързо да свалят гирляндите с лампички от микробуса. Бяха прикрепени на места с метални скоби, на места с лепенки.

Съмняваха се, че кучето ще ги заведе право при този, когото наричаха Тик-так. За всеки случай обаче беше най-разумно да не привличат вниманието към себе си със зелени и червени лампички.

Докато работеха, Сами Шамроу се мотаеше около „Форда“ и им разказваше не за пръв път, че е бил глупак и пропаднал, но след всичко това ще обърне нова страница. За него беше важно да повярват в искреността на обещанието му да почне нов живот, сякаш първо трябваше да повярват другите, за да убеди и себе си.

— Никога не съм смятал, че имам нещо, от което светът се нуждае — приказваше Сами, — мислех си, че пет пари не струвам, че съм жалък лицемер, бъбривец, а отвътре нищо. А ето сега спасявам света от извънземен. Добре де, всъщност не е извънземен и не спасявам света сам, но все пак е сигурно, че помагам при спасяването.

Джанет все още бе слисана от това, което направи Рошльо. Никой от тях не знаеше със сигурност откъде е разбрал, че петимата живеят под една или съща странна заплаха или че ще е по-добре за тях да са заедно. Ясно им беше, че сетивата на животните в някои отношения са по-слаби от човешките, но в други са много по-силни и че освен обикновените пет сетива имат и други. Но след всичко това Джанет нямаше да може да погледне друго куче или въобще друго животно със същите очи като досега.

Оказа се, че може би най-умната постъпка в живота й е била да прибере кучето и да го храни в най-трудните за самата нея времена.

Джанет и двамата детективи свалиха лампичките, прибраха гирляндите и ги сложиха отзад в багажника.

— Отказах се от пиенето завинаги — бъбреше Сами и се мъкнеше след тях към задната врата. — Можете ли да повярвате? И все пак е вярно. Никога вече. Нито капка. Край.

Рошльо седеше на тротоара с Дани под една улична лампа, гледаше ги и търпеливо чакаше.

Отначало, като разбра, че госпожица Гъливър и господин Лайън са полицейски детективи, Джанет изпита желание да си плюе на петите. Та нали бе оставила мъртвия си съпруг, убит от самата нея, да гние под пясъците на пустинята в Аризона. Джанет не знаеше дали тялото още се намира там, където го бе заровила. Ако бяха намерили трупа на Винс, може би я търсеха за разпит, а не беше изключено да имат дори заповед за арестуване.

Освен това никога през живота си не бе имала приятел от тези среди, с изключение може би на господин Ишигура от клиниката „Пасифик Вю“. Смяташе ги за различна порода — хора, с които няма нищо общо.

Ала госпожица Гъливър и господин Лайън изглеждаха сериозни, любезни и добронамерени. Не вярваше, че са от хората, които ще позволят да й отнемат Дани. Пък и Джанет имаше нещо общо с тях — не на последно място волята за живот и желанието да хванат Тик-так преди той да ги е хванал.

Бе решила да се добери на детективите, главно защото нямаше друг избор — всички бяха въвлечени. Друга причина да им повярва беше доверието на кучето към тях.

— Сега е два без пет — каза детектив Лайън, като погледна ръчния си часовник. — Хайде да побързаме, за Бога!

Джанет извика Дани. Двамата седнаха отзад в микробуса заедно със Сами Шамроу, който с трясък затвори задната врата.

Детектив Лайън седна зад волана, включи двигателя и запали фаровете.

В микробуса нямаше преграда между предната седалка и задната част. Джанет, Дани и Сами се скупчиха напред, за да гледат през предното стъкло.

Над магистралата започнаха да се извиват змиевидни струйки лека мъгла от океана. Фаровете на насрещна кола, единствената по шосето, осветиха ленивата мъгла точно под най-подходящия ъгъл, за да я обагрят в цветовете на дъгата. Шарената лента се изви между двата тротоара. Колата мина през нея и отнесе цветовете в мрака.

Детектив Гъливър все още стоеше на тротоара с Рошльо.

Детектив Лайън освободи ръчната спирачка, включи на скорост и леко повиши глас:

— Добре, готови сме.

Детектив Гъливър заговори на кучето и почна да прави знаци с ръце. Рошльо я гледаше учудено.

После разбра, че искат от него да ги заведе там, където той самият преди няколко минути искаше да отидат. Тръгна надолу по склона в северна посока. Измина около една трета от пресечката, спря и се обърна да види дали детектив Гъливър го следва. Явно му харесваше, че е останала при него. Рошльо помаха с опашка.

Детектив Лайън вдигна крака си от спирачката и пусна колата по склона. Караше успоредно с детектив Гъливър, за да покажат на кучето, че и колата го следва.

Скоростта не беше висока, но Джанет се хвана за седалката на детектив Лайън, за да запази равновесие. Сами се вкопчи в облегалката на предната седалка до шофьора. Дани се държеше с една ръка за колана на Джанет и се повдигаше на пръсти, за да гледа какво става отвън.

Когато детектив Гъливър почти стигна до кучето, то пак тръгна, изтича до края на пресечката и на кръстовището се обърна. Погледна жената, която вървеше след него, после хвърли бърз поглед към микробуса, след това към жената и пак към колата. Беше умно куче, щеше да разбере.

— Да можеше само да говори и да ни каже това, което ни трябва въздъхна детектив Лайън.

— Кой? — попита Сами.

— Кучето.

Детектив Гъливър последва Рошльо през кръстовището и до половината на следващата пресечка. Спря и изчака детектив Лайън да я настигне. Увери се, че кучето гледа към тях, после отвори вратата и влезе в колата.

Кучето седна и се втренчи в тях.

Детектив Лайън пусна колата по инерция малко напред.

Рошльо наостри уши.

Колата се движеше.

Кучето стана и се запъти още на север. Спря, погледна да види дали колата го следва и продължи по пътя си.

— Добро куче — зарадва се детектив Гъливър.

— Много добро куче — потвърди детектив Лайън.

— Най-доброто куче — гордо се обади Дани.

— Прав си — каза Сами Шамроу и се опита да погали момчето по главата.

Дани се обърна към Джанет и проплака:

— Мамо, този човек смърди!

— Дани! — смъмри го тя ужасена.

— Няма нищо — успокои я Сами. Приготви се да произнесе поредното си искрено, но многословно разкаяние. — Вярно е. Смърдя. Отвратителен съм. Колко време прекарах така! Но сега всичко свърши. И знаете ли защо бях толкова отвратителен? Защото си въобразявах, че знам всичко. Мислех, че разбирам какво точно е животът — пълна безсмислица, без никаква загадка, чиста биология. Но след всичко това, след тази нощ вече гледам по-различно на нещата. В края на краищата не съм всезнаещ. Вярно е. По дяволите! Нищичко не знам! В живота има много загадки, нещо повече от биология. И ако има нещо повече, тогава за какво са ти вино, кокаин или нещо подобно? Не. Никога. Нито капчица. Край.

След още една пресечка кучето зави надясно и тръгна на изток по стръмна улица.

Детектив Лайън последва кучето и погледна часовника си.

— Два часа. По дяволите, времето лети.

По улицата Рошльо вече почти не се обръщаше. Беше сигурен, че не са го изоставили.

Тротоарът бе осеян с бодливи червени цветове от големите дървета по цялата улица. Рошльо подуши няколко, без да се отклонява от източната посока и кихна няколко пъти.

Изведнъж Джанет се сети накъде ги води кучето.

— Клиниката на господин Ишигура! — каза тя. Детектив Гъливър се обърна от предната седалка и я погледна.

— Знаеш ли къде отива?

— Бяхме там за вечеря. В кухнята — обясни Джанет и възкликна, — Божичко, горката жена без очи!

Клиниката „Пасифик Вю“ се намираше на следващата пресечка. Кучето се изкачи по стълбите и седна пред вратата.

3

След часовете за посещения нямаше дежурен администратор. Хари надзърна през стъкленото прозорче в горната част на вратата. Фоайето беше полуосветено и съвършено празно.

Натисна звънеца. По домофона се обади женски глас. Хари се представи като полицай по спешна задача. Жената се разтревожи и прояви готовност да съдейства.

Хари три пъти погледна часовника си, преди жената да се появи във фоайето. Всъщност тя не се забави кой знае колко. Просто Хари си мислеше за Рики Естефан и за момичето с откъснатата ръка на купона. Всяко примигване на червената лампичка на циферблата отмерваше една секунда приближаване и до неговата екзекуция.

Сестрата, която се представи като старшата сестра на нощната смяна, беше схватлива филипинка, дребничка, но не крехка. Когато видя Хари през портала, отношението й се промени. Не искаше да му отвори.

Преди всичко не вярваше, че е полицай. Хари не я обвиняваше, че е мнителна, защото след преживяното през последните дванайсет или четиринайсет часа той приличаше на бездомник, който живее на улицата. Всъщност Сами Шамроу живееше в сандък и Хари не изглеждаше чак толкова зле, но все пак приличаше по-скоро на нещастник, задължен до гроб на Армията на спасението.

Сестрата леко открехна вратата, без да маха веригата, която беше толкова масивна, сякаш бе направена за охрана на силози за ядрени ракети. Поиска полицейската му карта. Въпреки че снимката беше достатъчно немилостива към него, като показваше явна прилика с лицето му в сегашното състояние, сестрата не му повярва, че е представител на закона.

Старшата сестра сбърчи носле и попита:

— Какво още имате?

Хари силно се изкушаваше да извади револвера, да го пъхне в процепа и да я заплаши, че зъбите й ще се разлетят във всички посоки. Но жената беше най-малко на трийсет и пет и не беше изключено да е израсла и да се е закалила от режима на Маркос, преди да емигрира в Съединените щати. Затова можеше просто да му се изсмее в лицето, да мушне пръст в цевта и да му каже да върви по дяволите.

Той предпочете да избута пред себе си Кони Гъливър, която за пръв път изглеждаше по-представителна от него. Тя се ухили през стъклото на дребничката Флорънс Найтингейл с гестаповска неумолимост, заприказва любезно и веднага показа поисканите документи за самоличност. Като че се опитваха да влязат в главния трезор на Форт Нокс, а не в тиха частна клиника.

Хари погледна часовника. Беше два часът и три минути.

От краткия им опит с Тик-так Хари предполагаше, че на техния психопат, който му напомняше за Хари Худини, му трябваше час или по-скоро час и половина почивка между появяванията, за да презареди свръхестествените си батерии. Горе-долу толкова време трябваше на илюзионистите да напъхат всички копринени шалчета, гълъби и зайци по ръкавите си, за да се подготвят за вечерното представление. В такъв случай бяха в безопасност поне до два и половина и дори може би до три часа.

По-малко от час отдих.

Хари така се вторачи в мигащата червена светлинка на циферблата, че не чу какво приказва Кони на сестрата. Или бе омаяла жената, или я бе заплашила много здраво, защото веригата изщрака, вратата се отвори, служебните им карти бяха върнати с усмивка и те бяха поканени в „Пасифик Вю“.

Старшата сестра май поразмисли, като видя Джанет и Дани, застанали на по-ниските стъпала. Още повече се навъси при вида на кучето, въпреки че то въртеше опашка и имаше ухилена и безспорно сладка муцуна. Но когато видя и помириса Сами, пак стана почти непристъпна.

За полицаите, както и за продавачите, които обикалят по къщите, най-трудно е да минат през вратата. Веднъж влезли вътре, Хари и Кони вече не можеха да бъдат помръднати като всеки продавач на прахосмукачки, твърдо решил да разпръсне предварително приготвения боклук върху килима, за да демонстрира прекрасните качества на стоката си.

Когато разбра, че съпротивата ще смути пациентите повече, отколкото примирението, филипинката произнесе няколко мелодични думи на своя език, които според Хари бяха проклятие за техните прародители и потомството им, и ги поведе към стаята на пациентката, която търсеха.

Никак не беше чудно, че в голямата клиника имаше една-единствена сляпа жена, чиито клепачи бяха зашити над празните очни кухини. Казваше се Дженифър Дракман.

Красивият, но „затворен“ син на госпожа Дракман, както разбраха от доверителния шепот на сестрата на път за стаята, плащал за денонощно дежурство на най-добрите частни болногледачки без почивен ден, за да се грижат за „психично отклонената“ му майка. Била единствената пациентка в „Пасифик Вю“, която получавала такива „задушаващи“ грижи като допълнение към и без това „екстравагантно“ голямото разнообразие от предлаганото като минимум обслужване в клиниката. Тези и други многозначителни думи на старшата сестра показаха ясно, макар и в учтива форма, че синът не й допада, че частните болногледачки са излишни и обиждат персонала и че пациентката според нея е страшна.

Частната болногледачка от нощната смяна беше необичайно красива чернокожа жена на име Таня Дилейни. Тя се поколеба дали е разумно да им позволи да безпокоят пациентката по никое време, макар и сред тях да имаше полицаи. За миг им се стори, че болногледачката ще се окаже по-трудно препятствие от старшата сестра.

Измършавялата, бледа, костелива жена в леглото представляваше ужасна гледка, но Хари не можеше да откъсне поглед от нея. Тя привличаше вниманието, защото зад ужасното й сегашно състояние прозираха едва доловими следи от минала красота като призрак, който обитава измъченото лице и тяло и отказва да ги напусне изцяло. Сравнението между това, което най-вероятно е представлявала като млада и сегашния й вид, вледеняваше.

— Досега спеше — прошепна Таня Дилейни. Всички шепнеха. Болногледачката стоеше между тях и леглото — показваше, че изпълнява задълженията си. — Не й се случва често да спи спокойно, затова не бих искала да я будя.

Зад натрупаните възглавници и лицето на пациентката се виждаше нощното шкафче, върху което стояха поднос с коркова подложка за хромираната кана с вода и лед и снимка в обикновена черна лакирана рамка. На снимката беше хубав млад човек на около двайсет години. Орлов нос. Гъста черна коса. Бледите очи изглеждаха сиви на черно-бялата снимка и сигурно бяха сиви и в действителност, точно като леко потъмняло сребро. Това беше момчето със сините джинси и тениската с надпис „Тикейт“, момчето, което облизваше устни с розовия си език при гледката на потъналите в кръв жертви на Джеймс Ордегард. Хари си спомни пламналата в очите му омраза, когато го изблъска зад бариерата и го унижи пред тълпата.

— Той е — каза тихо Хари с изненада в гласа.

Таня Дилейни проследи погледа му.

— Брайън. Синът на госпожа Дракман.

Хари се обърна да срещне погледа на Кони.

— Той е.

— Не прилича на човека с плъховете — обади се Сами. Беше се преместил в най-далечния ъгъл на стаята, може би се беше сетил за широко разпространеното убеждение, че слепите компенсират загубата на зрението с по-изострени слух и обоняние.

Джанет Марко притисна съненото момче още по-силно до себе си и се загледа разтревожено в снимката.

Кучето изскимтя кратко и тихо.

Кони се обърна към Хари:

— Ако синът й наистина плаща всички сметки…

— О, да, той ги плаща — намеси се сестра Дилейни. — Толкова е грижовен към майка си.

— … тогава деловодството има адреса му — продължи Кони.

Хари поклати глава:

— Старшата сестра по никакъв начин няма да ни допусне да прегледаме счетоводните книги. Ще ги брани до смърт, ако не й представим заповед за обиск.

— Настоявам да си тръгнете, преди да сте я събудили — каза сестра Дилейни.

— Не спя — обади се бялото плашило в леглото. Затворените завинаги клепачи не помръдваха, бяха отпуснати, сякаш мускулите бяха атрофирали с годините. — И не искам снимката му да стои тук. Той ме принуждава да я държа.

— Госпожо Дракман… — поде Хари.

— Госпожица. Те ме наричат госпожа. Не е вярно, такава госпожа няма — Гласът й беше тих, но не пресеклив. Остър. Студен. — Какво сте намислили с него?

— Госпожице Дракман — поправи се Хари, — ние сме от полицията. Трябва да ви зададем няколко въпроса във връзка със сина ви.

Ако имаха възможност да научат нещо повече от адреса на Тик-так, Хари смяташе, че трябва да се възползуват. Майката можеше да им разкаже нещо, което да им посочи някоя уязвима страна на необикновеното й отроче, дори и да нямаше представа за истинския му характер.

Тя замълча за миг и прехапа устни — здраво стиснати и съвсем безкръвни, почти сиви.

Хари погледна часовника си.

Два часът и осем минути.

Измъчената жена вдигна ръка — тънка и зловеща като на хищна птица — и се хвана за решетката на леглото.

— Таня, би ли ни оставила насаме?

Болногледачката понечи да възрази, но пациентката повтори молбата по-остро, почти като заповед.

Веднага след като Таня Дилейни излезе и затвори вратата зад себе си, Дженифър Дракман попита:

— Колко сте?

— Пет — отговори Кони, без да брои кучето.

— Не всички сте полицаи и не сте тук само по полицейска работа — заяви Дженифър Дракман с прозорливост, която сигурно бе разбила като компенсация през дългите години слепота.

Нещо в гласа й, някаква нотка на събудена надежда накара Хари да й каже истината:

— Така е. Не всички сме полицаи и не сме тук само като полицаи.

— Какво ви е направил? — попита жената.

Беше им направил толкова много, че нито един от тях не намери думи да се изрази кратко и ясно.

Жената правилно изтълкува мълчанието и продължи:

— Знаете ли какво представлява той?

Въпросът беше необичаен и показваше, че майката поне отчасти е наясно с особеностите на сина си.

— Да — отвърна Хари, — знаем.

— Всички мислят, че е много добро момче — сподели майката с треперещ глас. — Не искат да ме чуят. Глупаци. Не слушат. Толкова години… не ми вярват.

— Ние ще ви изслушаме — увери я Хари, — и вече вярваме.

По измъченото лице пробягна сянка на надежда, но тя бе толкова необичайна за него, че бързо изчезна. Жената повдигна глава от възглавниците. Дори това движение изискваше от нея големи усилия, под съсухрената кожа на шията изпъкнаха жилите.

— Мразите ли го?

След кратко мълчание Кони отговори:

— Да. Аз го мразя.

— Да — обади се и Джанет Марко.

— Мразя го почти толкова, колкото мразя себе си — каза болната. Гласът й сега звучеше горчиво. Следите от красота се стопиха. Жената се превърна в олицетворение на грозотата, гротескна фигура.

— Ще го убиете ли?

Хари се чудеше как да отговори.

Майката на Брайън Дракман не се колебаеше толкова.

— Самата аз бих го убила, да, бих го убила… но съм толкова слаба… съвсем слаба. Ще го убиете ли?

— Да — престраши се Хари.

— Няма да е лесно — предупреди жената.

— Не, няма — съгласи се Хари и пак погледна часовника си. — А и нямаме много време.

4

Брайън Дракман спеше.

Дълбок, спокоен, сън. Възстановителен.

Сънуваше могъщество. Беше гръмоотвод. В съня му беше ден, но небето беше притъмняло като през нощта, забулено от черните облаци на Страшния съд. От тази буря, която щеше да сложи край на всички бури, в тялото му се вливаше електричество, а от ръцете си можеше да изпраща мълнии и светкавици, когато пожелае. Сега той Ставаше. Някой ден процесът щеше да приключи и тогава той самият щеше да е бурята, великият разрушител и очистител, който премахва всичко досегашно, къпе света в кръв и вижда в очите на оцелелите по негово благоволение уважение, обожание, любов, любов.

5

В сляпата нощ се извиха невиждащите ръце на мъглата. Бледите й полупрозрачни пръсти се притиснаха любопитно към прозорците на стаята, където лежеше Дженифър Дракман.

Светлината от лампата се отразяваше в студената пот, избила по каната и хвърляше отблясъци върху неръждаемата стомана.

Кони и Хари стояха до леглото. Джанет седеше на стола на болногледачката и държеше в скута си задрямалото момче. Кучето лежеше в краката й с глава върху лапите. Сами стоеше в тъмния ъгъл, притихнал и тържествен, може би разпознал част от съдбата си в историята, която слушаха.

Сбръчканата жена в леглото сякаш още повече се смаляваше, като говореше. Като че изгаряше, за да има енергия да сподели мрачните си спомени.

Хари имаше чувството, че е била вкопчена в живота през всички тези години, само за да дойде този миг, да намери слушатели, които няма да мълчат снизходително, а ще й повярват.

Гласът й прозвуча като ръждясал.

— Той е само на двайсет години. Бях на двайсет и две, когато забременях с него… но би трябвало да започна… няколко години преди неговото… зачеване.

Простата сметка показваше, че жената е само на четиридесет и две или четиридесет и три. Хари долови сподавените думи и нервното потръпване на Кони и останалите при мисълта колко млада е всъщност Дженифър. Тя изглеждаше не просто стара. Изглеждаше престаряла. Преждевременно състарена не с десет или дори двайсет, а поне с четиридесет години.

Мъглата се стелеше все по-гъста зад прозорците, а майката на Тик-так в това време разказваше как избягала от къщи на шестнайсет години, отегчена до смърт от училището, по детински възторжена и търсеща вълнуващи преживявания, физически развита не за възрастта си още от тринайсетгодишна, но както разбрала по-късно, емоционално неразвита и много по-глупава, отколкото смятала.

В Лос Анжелис и после в Сан Франциско, в разгара на култа към свободната любов в края на шейсетте и началото на седемдесетте години едно красиво момиче имало богат избор от мъже със същите разбирания, с които да се съвзема след взетите наркотици и почти безкрайно разнообразие от променящи съзнанието препарати, с които да експериментира. Работила в няколко магазина за психеделични плакати, лампи от лава и приспособления за вземане на наркотици, после решила, че е дошъл мигът да продава и самите наркотици. Като пласьор и като жена, очаровала доставчиците с търговските си способности и с красотата си, имала възможност да опита най-различни екзотични вещества, които иначе не се разпространявали широко по улиците.

— Халюциногените бяха голямата ми слабост — призна изгубеното момиче, което все още бродеше някъде в душата на старицата в леглото. — Изсушени гъби от тибетските пещери, светещи гъби от далечни перуански долини, течности, дестилирани от кактусови цветове и особени корени, стрита кожа на екзотични африкански гущери, око от тритон и всичко, което умните химици можеха да създадат в лабораториите си. Исках да опитам от всичко, по много и безкрайно, да видя неподозирани гледки, да преживея неща, които човек иначе никога не би могъл да преживее.

Въпреки дълбокото отчаяние, до което я бе довел животът, гласът на Дженифър Дракман затрептя от неочаквана мечтателност, странен копнеж.

Хари усещаше, че част от Дженифър би искала да преживее същото, ако имаше възможност да избира отново.

Студът, който го бе обзел по време на Паузата, така и не се бе разтопил изцяло, а сега плъзна чак до мозъка на костите.

Провери колко е часът. Два и дванайсет.

Дженифър продължи по-забързано, сякаш долавяше нетърпението им.

— През 1972 година добре се наредих…

Не била сигурна кой от тримата й партньори бил бащата и все пак отначало се радвала, че ще има дете. Не можела да определи какво точно била научила от жадното поглъщане на препарати, въздействащи върху съзнанието, но смятала, че е натрупала огромна мъдрост, която трябвало да предаде на детето си. В тази логика малко й трябвало, за да реши да продължи и дори да увеличи употребата на халюциногени, като си въобразявала, че от тях ще роди дете с прояснено съзнание. В онези странни години мнозина вярвали, че смисълът на живота може да се намери в опияняващия кактус пейоте или че една доза ЛСД открехва вратите към тронната зала на рая, където можеш да зърнеш лицето на Бога.

През първите два-три месеца Дженифър сияела при мисълта, че може да отгледа съвършеното дете. Защо да не станел някой нов Дилън, Ленън или Ленин, гений и миротворец, но по-напреднал от тях, защото просветлението му започвало още от утробата благодарение на прозорливостта и дръзновението на майка му.

После всичко се променило с едно лошо видение. Не помнела всички съставки на химическия коктейл, отбелязал началото на края, но знаела, че освен всичко друго в него имало ЛСД и стрит на прах рядък азиатски бръмбар. Вярвала, че е стигнала до най-висшето просветление, но изведнъж светлите, извисяващи халюцинации се сменили с чудовищни видения, които я изпълнили с безименен, но смъртен страх.

Дори след като се съвзела и халюцинациите за смъртта и генетичните ужаси отминали, страхът останал и от ден на ден нараствал. Отначало не разбирала неговия източник, ала постепенно се замислила за детето и разбрала, че промененото й съзнание е получило предупреждение — от детето й нямало да стане нов Дилън, то било чудовище, не светлина на света, а носител на мрак.

Нямало как да узнае дали опасенията й са верни или са плод на причинена от халюцинациите лудост, дали детето в утробата й било вече мутант или съвсем обикновен плод, защото поради растящия страх прибягнала до действия, които според нея донесли окончателния мутагенен фактор и, засилени от наркотиците, превърнали Брайън в това, което е. Искала да абортира, но не потърсила обичайните канали, защото се страхувала от самозваните акушерки с техните куки и потайните лекари, чийто алкохолизъм ги подтиквал да престъпват закона. Вместо това използвала извънредно нетрадиционни и затова по-рисковани методи.

— Това се случи през седемдесет и втора — напомни им жената. Тя се вкопчи в решетката и се сгърчи под завивките, за да намести полупарализираното и изтощено тяло в по-удобно положение. Бялата й коса стърчеше като телена.

Светлината падна под различен ъгъл върху лицето й. Хари забеляза, че млечнобялата кожа над празните очни кухини е изпъстрена с мрежа от тънки като конец сини капиляри.

Часът. Два и шестнайсет.

Дженифър продължи:

— Върховният съд узакони абортите чак в началото на седемдесет и трета, когато бях в деветия месец. За мене беше много късно.

Всъщност дори абортите да са били разрешени, пак едва ли би отишла в клиника, защото се страхувала от лекарите и им нямала никакво доверие. Първо се опитала да се отърве от нежеланото дете с помощта на мистичен индийски хомеопат, който работел в апартамент в Хайт Ашбъри, центъра на тогавашната контра култура в Сан Франциско. Отначало й давал да пие билкови отвари, които въздействали върху стените на матката и понякога причинявали спонтанни аборти. Те обаче били безрезултатни и тогава хомеопатът опитал мощни билкови промивки с нарастваща сила, за да отмият плода.

И това лечение се провалило. Тогава в отчаянието си Дженифър се обърнала към някакъв шарлатанин, който й предложил модните за кратко време радиеви душове. Твърдял, че не са много радиоактивни, за да повредят майката, но са смъртоносни за плода. Дори този радикален метод се провалил.

Струвало й се, че нежеланото дете осъзнава усилията й да се освободи от него и се е вкопчило в живота с нечовешка упоритост. Омразното нещо вече било по-силно от обикновените неродени смъртни, неуязвимо още в утробата.

Два и осемнайсет.

Хари изгаряше от нетърпение. Дотук не им бе казала нищо, което да им помогне да се справят с Тик-так.

— Къде можем да намерим сина ви?

Дженифър вероятно усещаше, че никога вече няма да срещне такива слушатели и не се канеше да променя историята според техния график, каквато и да беше цената. Очевидно разказът й носеше облекчение.

Хари едва понасяше гласът й, не можеше повече да гледа лицето й. Остави Кони до леглото и отиде до прозореца да погледне мъглата — хладна и чиста.

— Животът се превърна в лошо пътуване — продължаваше Дженифър.

Хари се объркваше от речта й, изпъстрена с остарели жаргонни думи.

Страхът от нероденото дете бил по-ужасен от всички наркотични преживявания. От ден на ден растяла увереността й, че в утробата й расте чудовище. Имала нужда от сън, но се страхувала да заспи, защото в сънищата се стряскала от видения на насилие, човешко страдание в невъобразими форми и нещо невидимо, което се движи в сянката.

— Един ден ме намериха на улицата. Пищях, дерях с нокти корема си, исках да разкъсам звяра вътре в мене. Прибраха ме в психиатрията.

Оттам я завели в окръг Ориндж под грижите на майка й, която изоставила преди шест години. Резултатите от изследванията показали, че матката е набраздена, има странни сраствания и полипи и кръвната картина е невероятно отклонена от нормата.

В нероденото дете не открили нищо ненормално, но Дженифър била убедена, че то е чудовище. Истерията й непрекъснато растяла. Нито светски, нито религиозни съвети можели да уталожат страховете й.

Взели я в болница да роди с цезарово сечение заради опитите й да се освободи от детето. Дженифър вече била не просто истерична, а направо полудяла. Привиждали й се наркотични ужаси, обезобразени тела. У нея се появило безумното убеждение, че ако зърне детето, което ражда, веднага ще пропадне в ада. Раждането било необичайно трудно и продължително и поради психичното й състояние я вързали. Но когато за миг отпуснали каишите, още преди да се появи упоритото дете, тя избола очите си със собствените си пръсти.

Хари потръпна, обърнат с гръб към Дженифър и загледан в лицата, които по приумиците на мъглата ту се появяваха, ту изчезваха.

— И той се роди — въздъхна Дженифър Дракман, — роди се.

Дори лишена от зрение, тя разбрала тъмната природа на роденото от нея същество. То обаче било сладко бебе, после хубаво момче (така й казвали) и станал красив млад мъж. Годините се нижели, но никой не приемал сериозно параноичните жалби на жена, извадила сама очите си.

Хари провери колко е часът. Два и двайсет и една.

Оставаха им още най-много четиридесет минути в безопасност. А може би значително по-малко.

— Последваха безкрайни операции, усложнения от бременността, очите, инфекции. Здравето ми непрекъснато се влошаваше, получих няколко удара и повече не се върнах у дома при майка си. Всъщност това не беше лошо. Защото той беше там. Много години живях в държавна клиника, исках да умра, молех се да умра, но бях прекалено слаба да се самоубия… прекалено слаба в много отношения. После, преди две години, след като уби майка ми, той ме премести тук.

— Откъде знаете, че е убил майка ви? — попита я Кони.

— Той ми каза. И ми обясни как го е направил. Описва силата си, как тя непрекъснато нараства. Дори ми показва някои неща… Вярвам, че може да направи всичко, което казва. А вие?

— Да — потвърди Кони.

— Къде живее? — попита Хари все още с лице към мъглата.

— В къщата на майка ми.

— Какъв е адресът?

— Забравила съм много неща… но това помня.

Дженифър им каза адреса.

Хари помисли, че знае горе-долу къде се намира мястото. Не беше далече от „Пасифик Вю“.

Още веднъж погледна часовника си. Два и двайсет и три.

Изгарящ от желание да излезе от стаята и то не само защото трябваше без отлагане да се справят с Брайън Дракман, Хари се извърна от прозореца.

— Да вървим.

Сами Шамроу излезе от тъмния ъгъл. Джанет стана от стола на болногледачката със спящото дете на ръце. Кучето също се изправи.

Кони обаче искаше да пита нещо. Подобни лични въпроси дотогава задаваше само Хари, а Кони се мръщеше нетърпеливо, защото подробностите вече бяха изяснени.

— Защо Брайън непрекъснато идва да ви види? — настоя Кони.

— Да ме измъчва по всякакъв начин — отвърна жената.

— И това е всичко? След като може да измъчва всеки, когото си пожелае?

Дженифър отпусна ръка от решетката, която досега стискаше здраво и прошепна:

— Обич.

— Идва, защото ви обича?

— Не, не. Не той. Той е неспособен да обича, не разбира какво значи тази дума, само си въобразява, че разбира. Но иска обич от мене — От подобната на скелет фигура в леглото се изтръгна сух, безрадостен тях. — Можете ли да повярвате, че иска точно аз да му дам обич?

Хари се изненада от обзелото го неволно съжаление към психично отклоненото дете, дошло нежелано на този свят от душевно болната жена.

Болничната стая, макар и топла и удобна, беше последното място на света, където човек би трябвало да търси обич.

6

Мъглата се стелеше над океана и обгръщаше потъналото в мрак крайбрежие. Беше гъста, непрогледна и хладна. Проникваше през заспалия град като призрачна следа от древен океан, чийто прилив се издига високо над сегашния.

Хари караше в южна посока покрай крайбрежието. Скоростта беше над разумната при ограничената видимост. Ала той смяташе, че рискът от удар отзад отстъпва пред опасността да закъснеят и да пристигнат в къщата на Тик-так, след като е възвърнал енергията си.

Дланите на Хари върху волана бяха влажни, сякаш мъглата попиваше в кожата му. Но в микробуса нямаше мъгла.

Два и двайсет и седем.

Бе изминал почти цял час, откакто Тик-так се оттегли да си почива. От една страна, бяха постигнали немалко за толкова кратко време. От друга страна, сякаш потокът на времето не е река, както се пее в песента, а връхлитаща лавина от минути.

Джанет и Сами седяха тревожно смълчани отзад. Момчето спеше. Кучето изглеждаше неспокойно.

Кони светна лампичката на тавана, която обикновено се използва при справки с картата. Провери дали револверът й е зареден.

Тогава за втори път погледна часовника си.

Хари знаеше какво си мисли Кони в момента, ами ако Тик-так се е събудил, ако е спрял времето, откакто за последен път провери дали оръжието й е заредено, ако е извадил патроните и когато й се отдаде възможност да го застреля, изведнъж да се окаже, че той стои насреща й и се усмихва, а револверът е празен?

На оскъдната светлина проблеснаха всички патрони в барабана. Револверът бе зареден.

Кони го прибра и угаси лампата.

Хари забеляза колко е уморена. Лицето й изглеждаше изпито, очите — насълзени и зачервени. Тревожеше го мисълта, че ще трябва да дебнат най-опасния престъпник, с когото се бяха сблъсквали в момент на пълно изтощение. Знаеше, че самият той изобщо не е в обичайната си форма. Беше с притъпени сетива и забавени реакции.

— Кой ще влезе в къщата му? — заинтересува се Сами.

— Хари и аз — отговори Кони. — Ние сме професионалисти. Това е единственият разумен ход.

— Ами ние? — уплаши се Джанет.

— Ще чакате в колата.

— Струва ми се, че мога да помогна — каза Сами.

— Да не си посмял — отряза го Кони.

— Колежката ми носи връзка шперцове — намеси се и Хари.

Кони потупа джоба на сакото си, за да провери дали ключовете са още там.

— А ако не спи? — попита Джанет.

Както се вглеждаше в табелките на улиците, Хари й отвърна:

— Ще спи.

— И все пак ако не спи?

— Трябва да спи — отсече Хари, с което изчерпа въпроса за ужасяващо ограничените им шансове.

Два и двайсет и девет. Проклятие! Преди малко времето бе спряло, сега направо летеше.

Улицата се казваше „Федра Уей“. Табелките в Лагуна Бийч бяха с прекалено ситни букви и трудно се четяха. Особено в мъглата. Хари се наведе над волана и се втренчи.

— Как може да бъде убит? — тревожеше се Сами. — Не мога да си представя как може да се убие точно човека с плъховете.

— Е, не можем да рискуваме само да го раним, поне това е съвсем сигурно — каза Кони. — Възможно е да умее да се самолекува.

„Федра Уей“. „Федра“. Хайде, хайде!

— И ако умее да се самолекува — продължи мисълта й Хари, — тази способност има същия източник както другата му сила.

— Ума — поясни Джанет.

„Федра, Федра, Федра“…

Хари намали скоростта, защото беше сигурен, че вече са близо до улицата на Тик-так, и поясни:

— Да. Силата на волята. Силата на ума. Психичните способности са мощта на ума, а умът се намира в мозъка.

— Трябва да го простреляме в главата — каза Кони.

— От близко разстояние — съгласи се Хари.

Изражението на Кони беше мрачно.

— Няма друга възможност. Такова копеле не е за съд със съдебни заседатели. Трябва да повредим мозъка му мигновено, да го убием на място, за да няма време да отвърне на удара.

Хари си спомни как големът-скитник хвърляше огнени кълба в спалнята му и как отвсякъде изригваха нажежени до бяло пламъци, и добави:

— Да. Разбира се, че не бива да има време да отвърне на удара. Хей! Намерихме я! „Федра Уей“.

Адресът, който им даде Дженифър Дракман, се оказа на по-малко от две мили от клиниката „Пасифик Вю“. Намериха улицата в два часа и трийсет и една минути, малко повече от час, откакто Паузата почна и завърши.

Всъщност улицата беше доста дълга, макар и на нея да се намираха само пет къщи с изглед към океана. Сега тънеше в мъглата. От ранна пролет до късна есен цялото крайбрежие гъмжеше от туристи, които търсеха паркинг близо до плажовете и затова още в началото бе поставен знак „ЧАСТНО ВЛАДЕНИЕ — КОЛИТЕ НА НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПРЕМЕСТВАТ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“. Нямаше обаче бариера, която да ограничава достъпа до улицата.

Хари не зави. Разстоянието бе достатъчно късо, а и микробусът щеше да вдигне излишен шум и да събуди заспалите по това време на нощта. Продължи напред и спря на петдесетина метра нагоре по магистралата.

Всичко се оправя, всички са заедно, значи може да станат едно семейство и да искат да имат куче, което да хранят редовно и да живеят на топло и сухо място. А после изведнъж всичко се обърква.

Смъртта приближава. Жената, която няма момче. Не толкова миризливият. Те седят на предните седалки и около тях се усеща как смъртта приближава.

Може да долови неопределената й миризма върху тях. Вижда я, макар и външно двамата да не са се променили. Тя е безшумна, но той я чува в техните звуци. Ако ги близнеше по ръцете и лицата, приближаването на смъртта няма да има собствен вкус, но ще присъства. Ако те го погалят или почешат, допирът на пръстите им ще я издаде. Смъртта приближава. Това е едно от нещата, които усеща, без да знае как. Смъртта приближава.

Трепери. Не може да престане.

Смъртта приближава.

Лошо. Много лошо. Най-лошото.

Трябва да направи нещо. Но какво ли? Какво, какво, какво, какво?

Не знае кога и къде ще дойде смъртта. Не знае дали тя ще дойде при двамата или само при единия. Може и да е само при единия, а той да го усеща по двамата, защото са заедно. Не успява да долови това нещо така отчетливо, както безбройните миризми на смрадливия или страха по всички останали, защото то по-скоро се усеща, отколкото да се подуши или опита — студ, мрак, дълбина. Смъртта приближава.

И така…

Направи нещо.

И така…

Направи нещо.

Какво, какво, какво?

След като Хари изключи двигателя и угаси фаровете, тишината стана дълбока като по време на Паузата.

Кучето беше възбудено, душеше и скимтеше. Ако залаеше, стените на микробуса щяха да заглушат шума. Освен това Хари беше сигурен, че са достатъчно далече от къщата на Тик-так, за да го събуди кучешки лай.

Сами пръв наруши мълчанието:

— Колко време да изчакаме, ако… нали разбирате… ако не се справите с него и той ви хване? Извинявайте, но не мога да не попитам. След колко време да бягаме?

— Ако ни хване, никъде не можете да се скриете — отвърна Кони.

Хари се обърна и ги погледна.

— Да. Той ще се замисли как, по дяволите, сме го открили и след като ни убие, ще настъпи още една Пауза, за да провери всичко. Ако ни хване, вие веднага ще разберете, защото само няколко секунди след като потече реалното време, някой от неговите големи ще се появи право тук, в колата при вас.

Сами примигна и облиза напуканите си устни.

— Тогава, за Бога, постарайте се да го убиете.

Хари тихо отвори вратата. Кони също слезе. Кучето се промъкна между предните седалки и се измъкна заедно с Хари, преди още той да разбере какво става.

Хари се помъчи да хване кучето, което се стрелна покрай него, но не успя.

— Рошльо, не! — прошепна той.

Кучето не му обърна никакво внимание и се запъти към задната част на микробуса.

Хари го последва.

Кучето хукна, Хари направи опит да го настигне, но Рошльо беше по-бърз и изчезна в гъстата мъгла в северна посока, по улицата, където се намираше къщата на Дракман.

Хари тихичко проклинаше, когато Кони го настигна.

— Не бива да ходи там — прошепна тя. — Защо?

— Божичко! Ако направи нещо и събуди Тик-так…

Хари погледна часовника си. Два часът и трийсет и четири минути.

Имаха най-много двайсет или двайсет и пет минути. Или пък вече бяха закъснели.

Той реши, че няма за кога да мислят за кучето.

— Запомни — предупреди я Хари, — право в главата. Бързо и от упор. Няма друг начин.

Стигнаха до ъгъла на магистралата и „Федра Уей“. Хари погледна назад. Микробусът бе изчезнал в мъглата.

1

Не го е страх. Не. Не го е страх.

Той е куче, има остри зъби и нокти, силен е и бърз.

Пълзи, промушва се покрай гъст, висок олеандър. После стига до познатото място, където живеят хора. Високи бели стени. Тъмни прозорци. Близо до покрива свети квадратче бледа светлина.

Миризмата на нещото, което убива, се носи в мъглата. Но както винаги при мъгла, тя се размива и трудно се проследява.

Желязната ограда. Тясно е. Извива се. Готово.

Внимателно на ъгъла на мястото, където живеят хора. Лошото нещо беше там последния път, стоеше зад него и носеше торби с храна. Шоколад. Сладкиши. Пържени картофи. Не получи нищо. Но едва не го хвана. Затова сега много внимателно покрай ъгъла. Души, души, души. После вдигни глава и погледни. Никаква следа от младия човек, който е лошото нещо. Бил е там, но сега го няма. Дотук не е страшно.

Зад мястото, където живеят хора. Трева, пръст, някакви плоски камъни, каквито хората много обичат да слагат. Храсти. Цветя.

Вратата. И малката вратичка за кучета отдолу.

Внимавай. Души. Миризмата на младия човек, който е лошото нещо, е много силна. Не го е страх. Не, не, не, не. Той е куче. Добро куче, добро.

Внимателно. Бутва с глава вратичката за кучета и я отваря. Тя леко проскърцва. Мястото, където хората ядат. Тъмнина. Тъмнина.

Вътре е.

Леко флуоресциращата мъгла пречупваше всяка светлинка по „Федра Уей“ от ниските лампи във форма на гъба пред една от къщите до осветения номер на друга. Нощта сякаш ставаше по-светла. Ала тази размита, безформена осветеност бе измамна, защото не разкриваше нищо, а забулваше много неща.

Хари почти не виждаше къщите, покрай които вървяха. Само разбираше, че са големи. Първата беше в модерен стил, с остри ъгли, които прозираха през мъглата. Останалите бяха в по-стар средиземноморски стил, който напомняше за по-благодатни периоди в историята на Лагуна от края на хилядолетието. Закриваха ги високи палми и фикуси.

„Федра Уей“ се виеше по малък нос, издаден над брега. Според преждевременно състарената жена в клиниката, къщата на Дракман беше последна, точно над вълнолома.

Като имаше предвид колко много от изпитанията му напомнят най-мрачните приказки, Хари изобщо нямаше да се изненада, ако изведнъж пред очите им изникнеше тайнствена горичка с облещени бухали и дебнещи вълци, а в нея се гушеше мрачната, зловеща къща на Дракман според отколешната традиция на приказките за вещици, магьосници, злобни джуджета и тям подобни.

Хари едва ли не се надяваше къщата да е точно такава. Това би бил успокояващ признак на подреденост.

Но когато стигнаха до адреса на Дракман, традицията се поддържаше само от гъстата мъгла. В градината и в архитектурата нямаше нищо от мрачните предания за страшни къщички в гората.

Също както при съседите, в малкия преден двор растяха палми. Дори през мъглата се виждаха бугенвилиите, които пълзяха по белите стени и стигаха до червените керемиди на покрива. Алеята бе осеяна с ярките им цветове. Лампата над гаража осветяваше номера на къщата и се отразяваше в капчиците роса по стотиците цветове на бугенвилиите като в скъпоценни камъни.

Гледката беше красива. Хари изпита необясним гняв при вида на тази красота. Вече нищо не беше както трябва, стопиха се и последните надежди за подреденост на света.

Бързо провериха северната и южната част на къщата за следи от хора. Две светлини.

Едната беше на последния етаж отзад на южната страна. Малък прозорец, който отпред не се виждаше. Сигурно беше спалнята.

Ако настина бе така, Тик-так сигурно се беше събудил или пък изобщо не бе лягал. Освен ако… някои деца не могат да заспиват на тъмно, а Тик-так в много отношения беше дете. Двайсетгодишно, побъркано, зло, извънредно опасно дете.

Втората светлина се виждаше откъм северната страна, на първия етаж на задния, тоест западния, ъгъл. Тя беше на партера. Двамата надникнаха и видяха ослепително бяла кухня. Един стол беше издърпан настрани от масата със стъклен плот, сякаш някой бе седял там.

Два часът и трийсет и девет минути.

И двете лампи светеха в задната част на къщата. Затова Хари и Кони не направиха опит да влязат отзад, откъм западната страна. Ако Тик-так беше в осветената стая на горния етаж, щеше да чуе и най-лекия звук отдолу, все едно дали спеше или беше буден.

Кони имаше връзка ключове, затова дори не опитаха да влязат през прозорците, а се запътиха право към предната врата — масивна, дъбова, със здрави уплътнения и месингово чукче.

Ключалката като че беше марка „Болдуин“, което не беше лошо. Във всички случаи не беше „Шлейг“. В мрака беше трудно да се каже точно.

От двете страни на вратата имаше процепи с армирано стъкло. Хари долепи чело до единия, за да разгледа преддверието, което се виждаше заедно с част от коридора, защото през открехната врата в дъното се процеждаше светлина. Сигурно там се намираше кухнята.

Кони извади връзката ключове. Ала преди да се залови за работа, тя направи това, което всеки опитен взломаджия прави най-напред — провери дали е заключено. Вратата се оказа отворена. Кони я открехна на няколко сантиметра.

Мушна връзката в джоба, без дори да закопчае калъфката. Извади револвера от кобура под кадифеното сако.

Хари също приготви оръжието си за стрелба.

Кони спря за миг. Хари разбра, че тя пак проверява дали револвера й е зареден. Опипа слепешком патроните, увери се, че Тик-так не е изиграл някой от своите номера и с леко щракане завърши проверката.

Кони пристъпи през прага първа, просто защото стоеше отпред. Хари я последва.

Постояха в мраморното преддверие двайсетина-трийсет секунди със затаен дъх и напрегнат слух. Оръжието им бе готово за стрелба, мерниците отпуснати леко надолу. Хари покриваше лявата страна, Кони — дясната.

Тишина.

Дворецът на планинския цар. Някъде има спящо злобно джудже. Или може би не спи? Може би просто ги чака.

В преддверието беше доста тъмно, въпреки флуоресцентната светлина, която идваше по коридора от кухнята. Отляво висяха огледала, където се отразяваха неясните им силуети. Отдясно имаше врата, която водеше или към килер, или към стая.

Отпред и отдясно се виждаше стълба с тъмна площадка и още стълби към невидимия в мрака коридор на втория етаж.

Право пред тях беше коридорът на първия етаж. Сводове и тъмни стаи от двете страни, открехната кухненска врата в дъното, откъдето се процежда тънка струйка светлина.

Хари ненавиждаше подобни мигове. Беше ги изживявал десетки пъти. Имаше опит. И все пак ги ненавиждаше.

Нищо не нарушаваше тишината. Долиташе само някакъв вътрешен звук. Хари се заслуша в сърцето си. То биеше учестено и все пак още не лудо, още се владееше.

Бяха готови да продължат. Хари лекичко затвори зад себе си входната врата. Звукът му напомни за тихото хлопване на тапициран капак на ковчег в притихнала и потънала в кадифе зала за траурни церемонии.

Брайън се отърси от сънуваната разруха и влезе в света, който му предлагаше удовлетворението от истински жертви с истинска кръв.

За миг остана неподвижен върху черните чаршафи и се загледа в черния таван. Беше още сънен, представяше си как лети безплътен в нощта над тъмното море, под непрогледното небе.

Не притежаваше способности за левитация, а и в телекинезата не беше особено сръчен. Ала беше сигурен, че след като Стане, щеше да придобие способността да лети и да управлява материята по всички възможни начини.

Постепенно усети допира на намачканите копринени чаршафи, които го убиваха, усети също хладния въздух, кисел дъх в устата и глад. Червата му къркореха. Адското море се превърна в обикновени, макар и абаносово черни чаршафи, непрогледното небе не беше нищо друго освен лакиран в черно таван, а силата на земното притегляне за съжаление още действаше.

Той се надигна, спусна крака до леглото и се изправи. Прозя се и сладостно се протегна, като изучаваше отражението си в огледалната стена. Някой ден, след прочистването на стадото, щеше да остави няколко художници, които да се вдъхновят от образа му и да нарисуват портрети, изпълнени със страхопочитание и благоговение също както картините с библейски фигури по големите европейски музеи — апокалиптични сцени по сводовете на катедралите щяха да го изобразяват като титан, раздаващ възмездие на умиращите в краката му тълпи.

Обърна се с гръб към огледалата и погледна черните лакирани лавици с бурканите. Понеже бе оставил нощната лампа да свети, оброчните очи го бяха наблюдавали в божествения му сън. И сега продължаваха да го наблюдават с обожание.

Спомни си удоволствието, което изпита от сините очи, притиснати между дланите и тялото му, нежната, влажна интимност на любовния им допир.

Черният халат лежеше под лавиците, където го бе хвърлил. Взе го, навлече го и върза колана.

През цялото време наблюдаваше реакцията на очите, но нито едно не го гледаше презрително или осъдително.

Не за пръв път Брайън изпита желание да притежава очите на майка си в колекцията. Да Можеше само да ги има, щеше да й позволи да почувства всяка изпъкналост и вдлъбнатина на добре сложеното му тяло. Така майка му щеше да усети красотата му, която никога не бе виждала и да разбере, че страхът й от някакъв отвратителен мутант е бил безсмислен и е било пълна глупост да пожертвува зрението си.

Ако притежаваше очите й, щеше леко да сложи едното в устата си и да го подържи на езика. После щеше да го глътне цяло, за да й покаже, че съвършенството му е не само външно, но и вътрешно. След това тя щеше горко да се разкае за грешката да се ослепи в нощта на раждането му и последвалите години на отчуждение щяха да изчезнат, сякаш никога не са били. Майката на новия бог щеше енергично и убедено да застане на негова страна, процесът на Ставането му щеше да се улесни и ускори по пътя към въздигането на трона и началото на Апокалипсиса.

Но болничният персонал отдавна бе изхвърлил повредените й очи както изхвърлят всякаква мъртва и непотребна тъкан от съсирената кръв до изрязания апендикс.

Той въздъхна със съжаление.

Застанал в преддверието, Хари се мъчеше да не гледа към светлината от открехнатата кухненска врата, за да привикне по-бързо към мрака. Беше време да действат. Трябваше обаче да изберат начин.

Обикновено двамата с Кони заедно претърсваха стаите една по една, но понякога се разделяха. Добрият екип си има изпитан и утвърден метод за всяка типична ситуация, но проявява и гъвкавост.

Гъвкавостта имаше голямо значение, защото някои ситуации не са типични. Например като сегашната.

Не му допадаше идеята да вървят заедно, защото срещу тях имаше враг, чиито оръжия бяха много по-ефикасни от пистолети, автомати или дори взривни вещества. Ордегард едва не ги уби с граната, но този бандит можеше да ги унищожи с кълбовидна мълния, полетяла от пръстите му или с някаква друга магия, която все още не бяха виждали.

Добре дошли в деветдесетте години.

Ако се разделяха в различни посоки — примерно ако единият обиколеше първия етаж, а другият — стаите на втория, щяха не само да спечелят време, което имаше съдбоносно значение, но и щяха да удвоят шансовете си да го сварят неподготвен.

Хари се приближи до Кони, докосна я по рамото, притисна устни до ухото й и прошепна едва доловимо:

— Аз горе, ти долу.

От начина, по който тя се вцепени, Хари разбра, че разделението на труда не й допада и знаеше защо. Вече бяха погледнали през прозореца на първия етаж и бяха видели, че няма никой. Единствената друга светлина в къщата беше на горния етаж, затова най-вероятно Тик-так се намираше там. Не че Кони се съмняваше дали Хари ще си свърши работата както трябва. Просто мразеше Тик-так толкова, че искаше и тя да има възможност да пусне един куршум в главата му.

Нямаше обаче време и условия за обсъждане и тя разбираше това. Този път не можеха да планират действията си. Трябваше да се пуснат по гребена на вълната. Хари тръгна към стълбището. Кони не го спря.

Брайън се обърна с гръб към оброчните очи. Прекоси стаята и тръгна към отворената врата. Коприненият халат меко шумолеше около краката му.

Винаги знаеше точно колко е часът до секундата и затова сега му беше ясно, че до изгрева има още няколко часа. Нямаше нужда да бърза, за да удържи обещанието си пред фукльото-полицай, но искаше да открие къде се намира и да погледне до какви дълбини на отчаянието е стигнал след спирането на времето, когато светът замръзна за тяхната криеница. Оня глупак вече разбираше, че се е сблъскал с неизмеримо могъща сила и няма никакви шансове да избяга. Страхът му и преклонението пред способностите на преследвача щяха да донесат на Брайън голямо удовлетворение и си заслужаваше да им се порадва известно време.

Преди всичко обаче трябваше да задоволи физическия си глад. Сънят го възстановяваше само частично. Брайън знаеше, че през последното творческо упражнение е отслабнал с два-три килограма. Винаги плащаше за използването на Най-великата и Най-Тайната си Сила. Беше прегладнял, имаше нужда от сладкиши и солени храни.

Излезе от спалнята, заби надясно, с гръб към предната част на къщата и забърза по коридора към задните стълби, които водеха право до кухнята.

От отворената врата на спалнята се процеждаше достатъчно светлина, за да вижда отражението си в огледалата от двете страни на коридора — млад бог, който е в процес на Ставане, засиял от мощта и величието си, закрачил смело към безкрайността във вълни от кралско червено, кралско червено, червено, само червено, червено.

Кони не искаше да се отделя от Хари. Тревожеше се за него.

В стаята на старата жена в клиниката Хари приличаше на изваден от гроба мъртвец, олицетворение на смъртта, притоплена и поднесена на картонена чинийка. Беше уморен до краен предел, целият бе натъртен и охлузен. Светът му се беше разпаднал за по-малко от дванайсет часа. Бе загубил не само вещи, а и съкровени убеждения и самочувствие.

Разбира се, ако не се брои загубата на вещите, почти същото можеше да се каже и за Кони. Още една причина за нежеланието й да претърсят къщата поотделно. И двамата не бяха в добра форма, а като знаеше какво може престъпникът, знаеше, че ще трябва да се потрудят с удвоени усилия.

Докато Хари вървеше към стълбите, Кони неохотно се запъти към вратата вдясно след преддверието. Имаше брава. Кони я натисна с лявата ръка. В дясната държеше готов за стрелба револвер. Лекичко изщракване. Вратата се отвори навътре и надясно.

Оставаше само да прекрачи прага и да се дръпне от вратата колкото е възможно по-бързо, защото там е най-опасното място. Влезе и пристъпи наляво. Вече държеше револвера с двете си изпънати ръце. Притисна гръб до стената. Напрегна очи да види нещо в мрака, защото не можеше да намери ключа и да светне лампите, без да се издаде.

Имаше изненадващо много прозорци по северната, източната и западната стена — „отвън не бяха толкова много, нали?“. Ала от това в стаята не ставаше по-светло.

По стъклата се притискаше малко по-бледата мъгла, която й заприлича на мътна сива вода. Изведнъж Кони изпита усещането, че се намира на дъното на океана с батискаф.

Нещо в стаята не беше наред. Нещо беше сбъркано. Кони не знаеше какво точно, но го усещаше.

Стената зад гърба й също беше особена. Прекалено гладка и студена.

Пусна револвера с лявата ръка и опипа зад себе си. Стъкло. Стената беше стъклена, но не беше прозорец, защото точно тя разделяше стаята от преддверието.

За миг Кони се обърка и трескаво се замисли, защото всяко необяснимо нещо представляваше заплаха при сегашните обстоятелства. После се сети, че това е огледало. Пръстите й се плъзнаха по вертикален ръб, после по още едно стъкло. Огледала. От пода до тавана. Също като южната стена на преддверието.

Погледна зад себе си към стената, покрай която се прокрадваше и видя отраженията на северните прозорци и мъглата зад тях. Нищо чудно, че прозорците й се сториха повече от обикновеното. Южната и западната стена бяха огледални и затова половината от прозорците бяха всъщност само отражения.

Разбра също какво я притесни отначало. Непрекъснато се движеше наляво, заставаше под различен ъгъл и въпреки всичко досега не бе забелязала силуета на никакви мебели между себе си и сивкавите правоъгълни стъкла. Не се бе сблъскала и с никакви мебели покрай южната стена.

Пак хвана револвера с две ръце и тръгна към средата на стаята, като внимаваше да не събори нещо и да вдигне шум. Сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка се убеди, че по пътя й няма нищо.

Стаята беше празна. Цялата в огледала и празна.

Вече в средата на стаята успя да различи в мрака неясното си отражение от лявата страна. Призрак с нейната форма се движеше през отражението на посивелия от мъглата източен прозорец.

Тик-так го нямаше.

Безброй отражения на Хари се движеха по стълбите нагоре — с оръжия в ръце, с мръсни и измачкани костюми, с небръснати лица, с набола тъмна четина по брадата, напрегнати и намръщени. Стотици, хиляди, безчислена армия, те вървяха в една леко изкривена линия, чиито краища вляво и вдясно се губеха. Математическата им симетрия и съвършената съгласуваност на движенията при други обстоятелства биха прозвучали като апотеоз на реда. Но макар и в периферното полезрение, те объркваха Хари. Не можеше да погледне надясно или наляво, без да му се завие свят.

По двете стени имаше огледала от пода до тавана. Също и по вратите на стаите. Създаваше се илюзия за безкрайност, отраженията му се мяркаха от всички страни, отразяваха се отражения на отраженията.

Хари знаеше, че трябва да провери всички стаи една по една, за да не оставя неизследвана територия зад себе си, откъдето Тик-так можеше да го изненада. Но единствената светлина на втория етаж беше пред него. Тя струеше от единствената отворена врата. Онова копеле, което уби Рики Естефан, не можеше да бъде другаде.

Хари беше толкова уморен, че полицейският му инстинкт бе притъпен и в същото време приливът на адреналин му пречеше да реагира спокойно и премерено. Затова реши да прати по дяволите традиционната процедура и да тръгне по течението, да се понесе по гребена на вълната и да остави стаите зад гърба си непроверени. Запъти се право към вратата на осветената стая вдясно.

На огледалната стена срещу вратата успя да види част от стаята, още преди да застане на прага и да се изложи на опасност. Спря до вратата с гръб към огледалната стена и хвърли кос поглед към вътрешността на стаята, отразена под ъгъл в друго огледало.

Виждаха се само разхвърляни черни плоскости и ъгли, различни черни материи на светлината на лампата, черни форми на черен фон — кубистични и странни. Никакъв друг цвят. Никакъв Тик-так.

Изведнъж осъзна, че вижда само част от стаята и ако някой стои в скритата й част, но гледа към вратата, има възможност да види неговите безкрайни отражения между двете стени.

Изправи се на прага и го прекрачи. Снишаваше се и се движеше бързо. Държеше револвера пред себе си с две ръце. Килимът в коридора не продължаваше към спалнята. Там подът бе покрит с черни керамични плочки. Обувките му скърцаха и дращеха по тях. Само след три крачки Хари замръзна на място. Молеше се никой да не го е чул.

Още една тъмна стая, много по-голяма от първата. Сигурно беше дневната в дъното на коридора на първия етаж. Още прозорци с перлено проблясваща мъгла зад тях и още отражения на прозорци.

Кони вече бе свикнала с тази особеност и не изгуби толкова време, колкото в първата стая до преддверието. Трите стени без прозорци бяха покрити с огледала и нямаше никакви мебели.

Многобройните отражения на силуета й се движеха в абсолютен синхрон с нея по тъмните огледални повърхности като призраци, още Конита от други вселени, които за миг се мярваха и припокриваха.

Тик-так очевидно обичаше да съзерцава образа си.

Кони също искаше да го зърне, но на живо.

Мълчаливо се върна в коридора на първия етаж и продължи по-нататък.

Големият килер до кухнята беше пълен с бисквити, бонбони, карамели, всякакви шоколади, сладкиши, близалки, сладки бисквити, екзотични торти от всички кътчета на земята, пакети със солени пуканки, карамелизирани пуканки, пържени картофи, царевични пръчици, питки със и без сирене, солени хрупкави бисквити, кутии с кашу, бадеми, фъстъци, смесени ядки и милиони долари в брой в стегнати пачки от двайсет и стодоларови банкноти.

Докато разглеждаше сладките и солените лакомства и се чудеше какво да избере, какво най-малко ще прилича на ястията, одобрявани от баба Дракман, Брайън лениво посегна към пачка стодоларови банкноти и опипа шумолящата им повърхност с палец.

Беше се сдобил с парите веднага след като уби баба си. Спря света със своята Най-Велика и Най-Тайна Сила и най-спокойно се разходи из всички места, където се намираха големи количества пари зад стоманени врати, заключени порти, алармени инсталации и въоръжена охрана. Взе каквото си поиска и се изсмя на униформените глупаци с оръжията и сериозните физиономии, които изобщо не го забелязаха.

Твърде скоро разбра, че всъщност пари почти не му трябват. Можеше да използва силата си, за да получава всичко, не само пари. Можеше да подправя всякакви документи и да се осигури в случай на съмнения за законността на състоянието му. Освен това, ако изобщо някога се появяха съмнения, можеше без проблеми да премахне глупаците, дръзнали да се съмняват в него и да промени техните документи, за да спре всякакво разследване.

Вече не трупаше пари в килера, но му беше приятно да опипва шумолящите банкноти, да усеща дъха им и понякога да си играе с тях. Беше му много приятно да усеща, че и в това отношение се различава от останалите хора — стоеше над парите, над грижите за материалното. Забавляваше го мисълта, че стига да поискаше, можеше да се превърне в най-богатия човек на света, по-богат от Рокфелеровци и семейство Кенеди. Можеше да наблъска всички стаи с пари, можеше да ги напълни с изумруди, ако пожелаеше изумруди или диаманти, рубини, какво ли не — също като едновремешните пирати в скривалищата си, заобиколени от несметни богатства.

Подхвърли пачката обратно на полицата, откъдето я взе преди малко. От провизиите избра две кутии фъстъчено масло и голям пакет пържени картофи по хавайски, което означаваше много по-мазни от обикновено. Баба Дракман би получила удар при самата мисъл за подобна храна.

Сърцето на Хари биеше така силно и бързо, че ушите му забучаха. Имаше опасност да не чуе звука от приближаващи стъпки.

В черната спалня на черни полици десетки очи плуваха в бистра течност и леко проблясваха от кехлибарената светлина на нощната лампа. Някои бяха животински, не можеше да бъде иначе, защото изглеждаха много особени, но други несъмнено бяха човешки — кафяви, черни, сини, зелени, лешникови. Без клепачи и мигли, очите изглеждаха уплашени, вечно разширени от страх. На Хари му хрумна налудничавата мисъл да се приближи и да погледне отблизо, за да види отражението на Тик-так в лещите на мъртвите очи — последното нещо, което жертвите са видели на този свят, но той знаеше, че е невъзможно, пък и нямаше желание да се приближава чак толкова.

Трябваше да продължи по-нататък. Побърканият мръсник беше тук. В къщата. Някъде. Чарлс Мансън с необикновени психични способности, Господи!

Не беше в леглото, чаршафите бяха разхвърляни и омачкани. Трябваше да е някъде тук.

Кръстоска на Джефри Дамър и супермен, Джон Уейн Гейс и магьосник с невероятни възможности.

Ако пък не е в леглото, значи е буден, Боже Господи, буден и затова по-опасен, по-недостижим.

Килер. Провери го. Само дрехи, не много, главно джинси и червени халати. Върви, върви.

Това гадно копеле беше Ед Гейн, Ричард Рамирес, Ранди Крафт, Ричард Спек, Чарлс Уитман, Джак Изкормвача, всички легендарни убийци, събрани в едно и надарени с извънмерни паранормални способности.

Банята в съседство. Влез, тъмно е, няма лампа, намери ключа, само огледала, още огледала по всички стени и тавана.

Хари се върна в черната спалня и се запъти към вратата. Стараеше се да стъпва колкото е възможно по-тихо по керамичните плочки. Не му се искаше да поглежда пак към бурканите с очите, но не успя да се удържи. Хвърли поглед към тях и се сети, че сигурно очите на Рики Естефан бяха между тях, макар и да не можеше да ги разпознае при сегашните обстоятелства, дори не помнеше какъв цвят бяха очите на Рики.

Стигна до вратата, прекрачи прага и излезе в коридора. Зави му се свят от безбройните огледални изображения. С крайчеца на окото забеляза отляво някакво движение. Не някой от образите на Хари Лайън. Нещо вървеше право срещу него и то не от огледалата. Движеше се ниско. Хари рязко се извърна, насочи револвера с пръст върху спусъка и непрекъснато си повтаряше, че трябва да стреля в главата, в главата, само изстрел в главата ще спре този мръсник.

Беше кучето. Махаше с опашка. Вървеше с наострени уши.

Хари едва не го уби, едва не предупреди Тик-так, че в къщата му има някой. Отпусна пръста на спусъка миг преди да стреля. За малко не допусна и още една грешка — да изпсува кучето, но гласът му се задави.

Кони се ослушваше за стрелба на втория етаж. Надяваше се Хари да е намерил Тик-так заспал и да му пръсне мозъка с няколко изстрела. Продължителната тишина вече я тревожеше.

След като набързо провери още една огледална стая срещу дневната, Кони се озова в помещение, което в нормална къща би било трапезария. Тук проверката беше по-лесна, защото от съседната кухня идваше сноп флуоресцентна светлина, който разпръскваше донякъде мрака.

Една стена с прозорци и още три с огледала. Никакви мебели, нито конец. Кони предположи, че Тик-так никога не се храни в трапезарията, пък и явно не беше от общителните хора, които често канят гости.

Тръгна обратно под свода към коридора, но после реши да мине в кухнята направо от трапезарията. Бяха погледнали в кухненския прозорец отвън и Кони знаеше, че Тик-так не е там, но трябваше да провери пак, за всеки случай, преди да отиде при Хари на горния етаж.

Брайън изнесе двете кутии фъстъчено масло и пакета пържени картофи, без да угаси лампата в килера и отиде в кухнята. Погледна масата. Не му се ядеше на нея. Гъста мъгла закриваше гледката през прозорците. Значи нямаше да вижда вълнолома, ако излезеше на терасата, а именно заради това Брайън се хранеше точно там.

Във всички случаи се чувстваше най-щастлив, когато го наблюдаваха очите. Реши да се качи горе и да яде в спалнята. Чистите и лъскави бели плочки на пода отразяваха червения му халат и създаваха впечатлението, че Брайън върви през тънък слой кръв, като прекосява кухнята и отива към задното стълбище.

След като спря, за да помаха с опашка на Хари, кучето пак забърза към края на коридора. Спря и надникна надолу по задното стълбище. Стоеше нащрек с неотслабващо внимание.

Ако Тик-так беше някъде по непроверените стаи на горния етаж, кучето непременно щеше да прояви интерес към някоя от затворените врати. Но то ги отмина и затова Хари се присъедини към него в края на коридора.

Тясното стълбище беше спираловидно. Виеше се като в кулата на морски фар. Вдлъбнатата стена отдясно бе покрита с тесни високи огледала, които отразяваха най-горните стъпала. Понеже всяко огледало бе поставено под ъгъл, то отразяваше отчасти отражението в предишното. Ефектът беше особен, като в стая с криви огледала. Хари се виждаше изцяло в първите няколко огледала вдясно, после образът намаляваше във всяко следващо, докато най-накрая изчезваше при първия завой на стълбите.

Тъкмо се канеше да тръгне надолу, когато кучето замръзна на място и го захапа за крачола, за да го спре. Хари вече бе разбрал, че кучето действува така, когато има някаква опасност.

Но в края на краищата Хари търсеше опасността и трябваше да я намери, преди тя да го е намерила. Единствената им надежда бе изненадата. Помъчи се да се освободи от кучето, без да вдига шум или да го разлае, но то го държеше здраво за крачола.

Проклятие!

На Кони й се стори, че дочу нещо точно преди да влезе в кухнята, затова спря до вратата откъм трапезарията и се заслуша напрегнато. Нищо. Нищо.

Не можеше да чака вечно. Вратата беше летяща. Кони предпазливо дръпна дръжката към себе си и се промуши, вместо да я блъсне и да закрие част от полезрението си.

Кухнята изглеждаше празна.

Хари пак се задърпа, но също толкова безуспешно — кучето държеше здраво.

Погледна нервно надолу по огледалното стълбище. Имаше ужасното чувство, че Тик-так е долу и ще се измъкне или по-вероятно ще се натъкне на Кони и ще я убие, само защото кучето не му позволява да се спусне надолу и да издебне престъпника в гръб. Затова го удари няколко пъти лекичко с дръжката на револвера по главата с риска кучето да изскимти в знак на протест.

Сепнато, кучето го пусна и за радост не излая. Хари застана на първото стъпало. Тъкмо щеше да почне да слиза, когато забеляза нещо червено да проблясва в огледалото при най-далечния завой на първата спирала, после още един червен проблясък от развят плат.

Преди още Хари да осмисли видяното, кучето се стрелна покрай него, едва не го събори и се спусна по стълбите. После Хари видя още нещо червено като пола, червен ръкав и част от гола китка и ръка, мъжка ръка, която държеше нещо. Някой се изкачваше нагоре, може би Тик-так. Кучето тичаше срещу него.

Брайън чу нещо, вдигна поглед от кутиите, които носеше, и забеляза глутница озъбени кучета, хукнали към него надолу по стълбите. Всички бяха съвършено еднакви. Разбира се, не беше глутница, имаше само едно куче, което се отразяваше многократно в поставените под ъгъл огледала. Беше се разкрило още преди да нападне, дори не се виждаше още на живо. Брайън обаче има време само да поеме дъх, преди кучето да профучи на завоя пред него. Така се беше залетяло, че прескачаше стъпалата и се отблъсна от вдлъбнатата външна стена. Брайън изпусна пакетите, а кучето се закрепи на стъпалото, засили се право срещу него и го блъсна в лицето и гърдите. Двамата паднаха назад, кучето продължи да щрака челюсти и да се зъби, докато се търкаляха надолу.

Ръмжене, сепнат вик, глухо падане на тела накараха Кони да обърне гръб на отворената врата на килера, където лавиците бяха натъпкани с пачки. Хукна към свода, зад който задното стълбище се губеше от погледа.

Кучето и Тик-так се проснаха на пода в кухнята. Тик-так падна по гръб, кучето беше върху него. За миг й се стори, че кучето ще разкъса гърлото на момчето. После то изквича и отхвръкна от момчето. Нито беше блъснато, нито изритано, а отпратено със слаб изблик на телекинетична енергия в другия край на помещението.

Ето дойде мигът, Боже Господи, точно тук и сега, но не както трябва. Кони не беше достатъчно близо, че да натика дулото на револвера до черепа му и да натисне спусъка. Беше на около осем стъпки от него и все пак стреля — веднъж докато кучето беше във въздуха и още веднъж, когато то се пльосна пред хладилника. Улучи и двата пъти, защото престъпникът дори не усети присъствието й в кухнята, докато тя не стреля първия път може би в гърдите, втория път в крака. Той се изтъркаля по корем. Кони пак стреля, куршумът отскочи от една плочка, разлетяха се керамични отломъци. От легнало положение Тик-так протегна ръка към нея с разтворена длан. Кони усети същия особен проблясък като при кучето, озова се във въздуха и се удари във вратата. Стъклото се пръсна, болка прониза гръбнака й. Револверът падна от ръката й и изведнъж кадифеното й сако се подпали.

Щом побеснялото куче се стрелна и изчезна къде стичане, къде с блъскане на първия завой, Хари го последва. Вземаше по две стъпала наведнъж. Падна още преди завоя, счупи с глава едно от огледалата, но не се свлече чак до долу, а се спря по средата на стълбището с подбит под себе си крак.

Замаян, трескаво потърси оръжието си и откри, че е още в ръката му. Тежко се изправи и продължи надолу. Виеше му се свят и с една ръка се подпираше на огледалата.

Кучето изквича, отекнаха изстрели и Хари се спусна към последния завой към долната площадка, точно когато Кони изхвърча като от катапулт, блъсна се във вратата и се запали. Тик-так лежеше по корем право срещу стълбището, с лице към кухнята. Хари прескочи последното стъпало, метна се върху червената коприна, обгърнала гърба на момчето и натисна дулото в основата на черепа му. Видя как металът изведнъж проблясва в зелено и усети бързо, ужасно сгорещяване в ръката си, но успя да натисне спусъка. Изстрелът беше приглушен, сякаш стреля във възглавница. Зеленият блясък изчезна в същия миг. Хари пак натисна спусъка. И двата куршума попаднаха в мозъка на злобното джудже. Два изстрела бяха достатъчни, трябваше да бъдат достатъчни, но можеше ли човек да е сигурен в нещо от този парад на лудостта в края на хилядолетието, в лудостта на деветдесетте години. Хари пак натисна спусъка. Черепът се разчупваше като презрял пъпеш, но Хари не отпускаше пръста си, след петия изстрел по пода се разстилаше ужасна кървава маса, а в револвера нямаше повече патрони, само изщракваше глухо „щрак, щрак, щрак, щрак, щрак“.

2

Кони вече беше съблякла горящото сако и бе стъпкала огъня, когато Хари най-накрая разбра, че револверът му е празен, прескочи мъртвото зло джудже и стигна до нея. Беше невероятно как бе успяла да действува бързо, за да не пламне като факел, защото със счупената си лява китка събличането беше доста трудно. Освен това лявата й ръка беше малко обгоряла, но нямаше нищо сериозно.

— Мъртъв е — каза Хари, сякаш имаше нужда да й го съобщава, прегърна я и я притисна, като внимаваше да не докосва наранените места.

Тя отвърна пламенно на прегръдката, макар и само с една ръка. Двамата постояха неподвижни, докато кучето не се приближи да души около тях. То куцаше, държеше десния си заден крак над пода, но иначе май му нямаше нищо.

Хари разбра, че Рошльо в края на краищата не беше направил нищо лошо. Всъщност ако не се беше хвърлил по стълбите и не беше блъснал Тик-так с всички сили, за да отложи изненадващото откритие, че Хари и Кони са в къщата, с няколко скъпоценни секунди, двамата щяха сега да лежат мъртви на пода, а майсторът на голема щеше да се хили жив над тях.

Суеверен страх разтърси Хари. Той пусна Кони и се върна до тялото, за да го погледне отново, да не би Тик-так да се е съживил, да се увери, че е мъртъв.

3

През четиридесетте години са строели по-солидно, с дебели стени и здрава изолация. Може би затова никой от съседите не реагира на стрелбата и не последваха виещи сирени в нощната мъгла.

Изведнъж обаче Кони се уплаши да не би в последния миг от живота си Тик-так да е хвърлил света в нова Пауза и да е извадил от нея само собствената си къща, като си е представял, че ще ги обезвреди и после ще ги убие с наслаждение. Но ако бе умрял, докато времето е спряло, можеше ли пак да потече? Или тя, Хари и кучето ще бродят самотни сред милиони манекени, които някога са били живи?

Кони се втурна към кухненската врата и рязко я отвори. Хладен бриз разроши косата и. Мъглата се движеше, вече не висеше като снежинки в прозрачно пластмасово кълбо. Вълните се удряха във вълнолома. Красивите, прекрасните звуци на живия свят.

4

Двамата бяха полицаи с чувство за дълг и справедливост, но не бяха толкова глупави, че да спазят всички изисквания на процедурата в този случай. Беше невъзможно да се обадят в местната полиция и да обяснят истината. Мъртвият Брайън Дракман беше само двадесетгодишен младеж, без никакви следи от необикновените си способности. Искреният разказ само щеше да им осигури запазено място в психиатрията.

Обаче бурканите с очите, които сляпо плуваха на полиците в спалнята на Тик-так и странните огледала из цялата къща бяха достатъчни доказателства, за да твърдят, че са попаднали на убиец-психопат, дори и труповете да бяха изчезнали без следа. Пък и имаше един труп като доказателство на обвинението в жестоко убийство — Рики Естефан в Дана Пойнт с извадени очи, заобиколен от змии и паяци.

— Трябва да измислим някаква убедителна история, за да прикрием всички слаби места и да обясним защо сме нарушили правилата — каза Кони, когато двамата стояха в килера пред претъпканите с пачки лавици. — Не можем просто да затворим вратата и да си идем, защото прекалено много хора в клиниката знаят, че дойдохме тук. Нали разговаряхме с майка му и търсехме адреса му.

— История ли? — повтори Хари разсеяно. — Боже, каква история?

— Не зная — отвърна Кони и присви очи от болка в китката. — Това е по твоята част.

— Така ли? Защо?

— Винаги си обичал приказките. Измисли сега една. Тя трябва да обясни пожара в дома ти, Рики Естефан и случката тук. Поне това.

Хари я зяпаше глупаво, а тя му посочи парите.

— Това само излишно ще усложни историята. Най-добре да я опростим, като изнесем пачките оттук.

— Не искам парите му — възрази Хари.

— Нито пък аз. Нито долар. Но така или иначе няма да узнаем откъде ги е откраднал и затова ще ги прибере държавата, проклетата държава, която ни устройва този парад. Не мога да понеса мисълта, че всичко това ще отиде на вятъра. Още повече, познаваме хора, на които парите биха им свършили работа, нали?

— Господи, те още чакат в колата — сети се Хари.

— Да приберем парите и да отидем при тях. После Джанет може да ги откара заедно с кучето, за да не се забъркват и те. Междувременно ще измислиш някаква история и когато те изчезнат, ще сме готови да докладваме.

— Кони, не мога…

— Я по-добре мисли — сряза го тя и измъкна пластмасов чувал за отпадъци от един кашон.

— Но това е по-шантаво от…

— Нямаме време — предупреди го Кони и отвори чувала със здравата си ръка.

— Добре, де, добре — предаде се Хари.

— Изгарям от нетърпение да я чуя — каза Кони и загреба от парите. Хари пълнеше друг чувал. — Сигурно ще е много забавна.

5

Хубав ден, хубав ден, хубав. Слънцето сияе, вятърът роши козината му, интересни бръмбари щъкат из тревата, интересни миризми от обувки на хора, които идват от далечни интересни места и никакви котки.

Всички са тук, заедно. Още от рано сутринта. Джанет приготвя храна с вкусна миризма в стаята за храната в мястото, където живеят хора, всъщност не, в мястото, където живеят хора и кучета, тяхното място. Сами е в градината. Къса домати от стълбата и издърпва моркови от земята. Интересно, сигурно ги е заровил като кокали. После ги носи в стаята за храната на Джанет, та да приготвя вкусни неща. После Сами мие камъните, които хората обичат да слагат върху тревата зад мястото, където живеят. Мие ги с маркуч, да, да, да, да, да, с маркуч. Водата се разплисква, студена и вкусна. Всички се смеят и бягат от пръските, да, да, да, да. И Дани е тук, помага да сложат покривка върху масата, която стои на камъните. Носи столове, чинии и разни други работи. Джанет, Дани, Сами. Сега вече знае имената им, защото от доста време живеят заедно и се познават. Всички са заедно в мястото на Джанет, Дани, Сами и Рошльо.

Помни, че някога беше Принс и Макс, както и котката, която пикаеше в паничката му. Помни, че много дълго всички му викаха „приятелче“. Но сега отговаря само на името Рошльо.

Идват и другите. Пристигат с кола. Знае имената им почти също толкова добре, защото идват много често.

Хари, Кони и Ели. Ели е колкото Дани на ръст и те всички идват от мястото, където живеят Хари, Кони, Ели и Тото.

Тото. Добро куче, добро куче, добро. Приятел.

Води Тото право в градината, където не им дават да рият — само лошите кучета рият, а те не са такива. Иска да му покаже къде морковите бяха заровени като кокали. Души, души, души, души. Има още заровени моркови. Интересно. Но не бива да рие.

Играе с Тото, Дани и Ели, тичат, гонят се, търкалят се в тревата, търкалят се.

Хубав ден. Най-хубавият. Най-хубавият.

После идва храната. Храната! Носят я от стаята, където хората я приготвят и я трупат на масата върху камъните под сянката на дърветата. Души, души, души, души — шунка, пиле, картофена салата, горчица, сирене, сиренето е хубаво, полепва по зъбите, но е хубаво и още, още много храна има на масата.

Не скачай. Бъди добър. Бъди добро куче. Добрите кучета получават повече парченца — не просто остатъци, а големи, хубави порции, да, да, да, да, да.

Подскача щурец. Щурец! Гони го, гони го, хвани го, хвани го, хвани го, трябва да го хванеш, Тото също скача и се мята насам, натам, щурец…

О, чакай, ами да, храната. Обратно към масата. Сядай. Изпъчи гърди. Изправи глава. Махай с опашка. Те обичат това. Оближи се, намекни им.

Ето пристига. Какво, какво, какво, какво? Шунка. Парче шунка за начало. Добре, добре, добре, изядена е. Вкусно начало, много добро начало.

Такъв хубав ден. Той си знаеше, че този ден ще дойде. Един от многото хубави дни, които от толкова време се редят един след друг, защото то се случи, наистина се случи. Зави зад ъгъла, погледна непознатото ново място и намери прекрасното нещо, прекрасното нещо, за което си знаеше, че го чака. Прекрасното нещо, прекрасното нещо — това място и тези хора. Ето, идва парче пилешко, голямо и сочно!