Драконът със зелените очи

20

Тази нощ гайдите не плачеха за изгубения принц на Балиблис. Уейркрейг Касъл сияеше в стария си блясък, призраците бяха намерили заслужения покой. Селяните не се притесниха от кралските едикти, които след унищожението на Бони принц Чарли при Кулодън им забраняваха да носят шотландската си носия, и се появиха в крепостта в яркоцветни тартани и украсени с пера шапки.

Минаха през поправените, обковани в желязо порти, влязоха в осветения от факли вътрешен двор и студената нощ зазвъня от смеховете им. Високо горе в една от кулите, зад стъклото на прозореца стоеше самотна фигура, която претърсваше засмяното човешко множество за единственото лице, което може би нямаше да види.

Най-добрите майстори на Англия и Шотландия бяха работили денонощно, за да издигнат нови стени, да закърпят всички дупки и да обновят стаите, но за Бърнард замъкът си оставаше руина. Липсваше му уединението. Липсваше му мракът.

Липсваше му тя.

Той се облегна на перваза на прозореца и за миг затвори очи. Липсваше му куражът на Гуендолин, склонността и да му противоречи, мекотата, която беше показала в обятията му. Всичкият толкова цимент на света нямаше да стигне, за да запълни дупките и цепнатините, оставени от нея. Толкова много неща останаха недоизказани, толкова много отговори й дължеше.

От два месеца се стремеше да стои далеч от нея и си повтаряше, че в крайна сметка нищо не се беше променило от нощта, когато я намери в двора на замъка. Дори да се обличаше като джентълмен и да живееше като принц, в сърцето си той оставаше звяр, същество без съвест и без разкаяние.

Страхът, който бе прочел в очите й през онази нощ на скалите, не можеше да се изличи от съзнанието му. Тя се страхуваше от Бърнард Маккълог много повече, отколкото от дракона. И той не можеше да я обвинява за това.

Продължи да наблюдава селяните, които влизаха на тълпи през гостоприемно отворените порти. Нещастниците не знаеха, че влизат в капан. Преди да свърши нощта, щяха да се сбият, за да му предадат предателя, унищожил семейството му. Може би беше по-добре, че Гуендолин не бе дошла. Не можеше да очаква, че тя ще одобри онова, което беше замислил.

Бърнард стисна зъби, за да се овладее, и нагласи с привични движения дантелените си маншети. Нямаше време да седи тук и да се самосъжалява. Долу чакаха преданите му сънародници. Всички искаха да вдигнат наздравица за здравето на своя господар и той трябваше да ги почете с присъствието си.

Гуендолин седеше до леглото на баща си, решена да остане там толкова дълго, колкото можеше. Много й се искаше да прекара вечерта, забила нос в най-новия алманах на „Кралското общество за природонаучни познания чрез експерименти“, но сърцето не й даваше да остави Кити сама в сватбения й ден. Тя въздъхна. Още отсега усещаше липсата на сестра си. От тази нощ вече нямаше да се събужда от острите й малки лакти.

Веселата свирня на гайдите проникваше през затворените капаци на прозорците. Дори старата гора не можеше да заглуши музиката и смеховете, които слизаха към селото по клисурите. Несъмнено с напредването на нощта празникът ставаше все по-необуздан, за което трябваше да благодарят на щедростта на господаря. Леещото се без мяра уиски щеше да развърже езиците и да разбие изгражданите с години задръжки.

Баща й трепна насън. През целия ден беше раздразнителен. Плашеше се от сенките, постоянно дърпаше Гуендолин за ръката и й обясняваше колко страшен бил гневът на дракона. Накрая й се дощя да си нахлупи една възглавница на главата и да заспи. Колко жалко — баща й никога нямаше да узнае, че най-малката му дъщеря взема за съпруг бъдещ виконт.

Вратата изскърца, влезе забързаната Айзи и зяпна, като видя Гуендолин до леглото на баща си.

— Защо още се мотаеш тук, момиче? Сестрите ти са в замъка от часове.

Гуендолин стана и оправи завивката на баща си.

— Татко беше много неспокоен днес. Мисля, че е най-добре аз да остана с него, а ти иди да се забавляваш с другите.

— Стара жена като мен не се забавлява. Тази вечер е за млади хора, дето кръвта им кипи. — Айзи посочи с глава към вратата. — Хайде, момиче, върви. Ако не идеш, сестра ти никога няма да ти прости.

Избягвайки да погледне Айзи, Гуендолин намести възглавницата на спящия.

— Ако й обясниш, че днес татко е много зле, сигурно ще ме разбере.

Айзи опря ръце на хълбоците си.

— Кити сигурно, но да бъда проклета, ако и аз проявя разбиране.

Гуендолин сведе глава. Нямаше смисъл да се противи.

— Не знам дали мога да се върна на онова място. Още не съм готова да се срещна с Бърнард Маккълог.

Айзи поклати глава.

— Познавам те от раждането ти, момиче, и никога досега не съм те виждала да бягаш от битки. Не знам какво ти е сторил младият Бърнард горе в замъка, но ме е срам, че позволяваш на този мъж — или звяр, все едно — да ти попречи да стоиш до сестра си в най-важния ден от живота й.

Гуендолин вдигна бавно глава, замислена за онова, което бе казала Айзи. Старата прислужница беше права. Колко егоистично от нейна страна да разваля радостта на Кити. На ставане хвърли бърз поглед към леглото. Баща й спеше дълбоко. Най-сетне се беше успокоил.

— Е, добре, Айзи, отивам. — Тя взе шала си от облегалката на стола и пулсът й веднага се ускори.

— Но не с тези дрехи, в никакъв случай — възрази Айзи и огледа презрително кафявата вълнена рокля. — Няма да ти позволя да се явиш на сватбата на сестра си като слугиня в кухнята.

Тя излезе шумно и се върна много скоро, преметнала през ръката си небесносинята тафтяна рокля. Гуендолин спря да диша.

Не беше виждала тази рокля от последния ден в замъка. В ранното утро, когато се прибра в дома си, тя я свали трескаво, хвърли я на пода и си пожела никога вече да не я вижда. Смяташе, че Айзи я е хвърлила, а се оказа, че слугинята я е изпрала, изгладила и грижливо закърпила.

— Преди да се омъжи за баща ти, майка ти носеше само такива хубави дрехи — обясни необичайно тихо Айзи и помилва гладката материя с грубата си ръка. — Макар че всъщност не се нуждаеше от тях. Красотата на лейди Леа идваше отвътре и светеше дори през най-грозните парцали. — Тя подаде роклята на Гуендолин и очите й се напълниха със сълзи. — Такава е и твоята красота, момиче.

Гуендолин също беше готова да се разплаче. Пое роклята и внимателно я разпростря на леглото. Старата Айзи й беше дала нещо много повече от рокля. За да й се отблагодари, тя се наведе към нея и я целуна по бузата.

Айзи се изчерви и я бутна енергично към вратата.

— Хайде, тръгвай, момиче! Ти нямаш време за такива глупости, а аз нямам сили да ги понасям. Ако не побързаш, онзи нетърпелив млад англичанин ще вдигне полите на сестра ти, преди да си изкачила хълма.

Гуендолин бързаше по пътеката, която се виеше между скалите, неспособна да устои на зова на гайдите. Езическата им магия караше кръвта й да кипи и тя скоро забрави съмненията, изпълнена с желанието да танцува под хладния диск на луната, изправена високо в северния край на небето. Нощта нашепваше името й и й внушаваше да се поддаде на изкушенията на мрака както някога в Уейркрейг Касъл.

Гладката тафта милваше глезените й. Гуендолин често попипваше косата си. Беше заменила вълнената кърпа с няколко гребена от костенурка, от изкусно направения френски кок на темето й висяха няколко руси къдрички.

Пред портата на замъка чакаше карета, богато украсена с цветя и панделки. Веднага след сватбата Тапър и Кити щяха да заминат за Единбърг, за да прекарат там медения си месец. Какво приключение за момичето, което никога не си е представяло, че ще прекара живота си извън своето село, каза си меланхолично Гуендолин.

Макар че всички прозорци бяха ярко осветени, празникът беше в двора на замъка.

Огромни факли, поставени по стените, гонеха сенките на нощта. Афродита царуваше на трона си, показвайки гордо реставрираната си глава. Слуги си пробиваха път през навалицата, понесли огромни табли с храни и напитки. Яркочервените ливреи и напудрените перуки предизвикваха смеховете и подигравките на планинците.

Старият Тавис свиреше весела песничка на гайдата си и пъшкаше толкова силно, сякаш всеки тон му беше последният. Лаклан дърпаше струните на лютнята си, подпомаган от барабанче, планинска свирка и гусла. Отец Трокмортън, който изглеждаше като черна врана сред ятото от яркочервени тартани, очевидно беше решил да си затвори едното око и да не вижда завръщането на шотландската носия. Той се смееше весело и отмерваше с пляскане такта на музиката, но почти никога не го улучваше.

Гуендолин веднага забеляза сияещата си сестра. Тапър стискаше здраво ръката й и двамата водеха две редици танцуващи в бърз ритъм. Кити носеше венец от диви рози и сушен пирен в тъмните си къдрици и повече от всякога приличаше на ангел.

Като забеляза Гуендолин, тя се засмя и избяга от редицата на танцуващите, повличайки след себе си задъхания Тапър.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш. — Тя се отдели от бъдещия си съпруг и се хвърли в прегръдката на сестра си. Гуендолин отговори сърдечно на целувките й.

— За нищо на света не исках да пропусна сватбата ти, котенце. Или може би вече трябва да те наричам котка. Само след час ти ще си вече възрастна, омъжена лейди.

Тапър погледна невестата си със сияещо лице. Беше целият зачервен от вълнение и напрежение.

— Скоро ще я наричате мисис Тапингъм.

— Май тя предпочита да й казват „мисис Дракон“ — отговори със смях Гуендолин.

Кити я изгледа мрачно и я ощипа по ръката.

— Не бива да го дразниш, Гуендолин. И без това не съм му простила окончателно, че си поигра безсъвестно с мен.

— От днес нататък ти е позволено да ми отмъщаваш във всяка минута от съвместния ни живот — отговори Тапър и вдигна ръката й към устните си.

— Точно това възнамерявам — отговори весело тя и се надигна да го целуне, но танцуващите отново ги издърпаха в редиците си.

— Моля ти се, не си отивай! Пак ще дойда при теб — извика Кити и й изпрати заплашителен поглед през навалицата. Гуендолин въздъхна и ги проследи с тъжен поглед. Всички смятаха, че тя е най-кротката от сестрите. Защо тогава не се бе влюбила в някой обикновен, добродушен мъж като Тапър?

Тя огледа скритом просторния двор. Нито следа от Маккълог.

В един тъмен ъгъл се целуваха момиче и момче. Ако момичето не бе я погледнало право в очите, Гуендолин изобщо нямаше да забележи, че се е зазяпала в тях.

Тя се изчерви и се запъти към най-близкия бюфет. Музиката караше кръвта й да кипи. Без съмнение жените наоколо се чувстваха по същия начин. След девет месеца в Балиблис щяха да се родят куп бебета, някои желани, но повечето от пияни или достатъчно наивни майки, позволили да ги замъкнат в храстите. Гуендолин си пожела да беше останала до леглото на баща си, където й беше мястото. Огледа богато наредения бюфет и си взе няколко сладки. Тъкмо дъвчеше с наслада, когато чу добре познато хихикане и се извърна. Глинис и Неса бързаха към нея, и двете заплашително намръщени.

— Наистина, Гуени, трябва ли веднага да започнеш да се тъпчеш? — Неса вирна острото си носле.

— През последните два месеца ядеш толкова много, че започнахме да се питаме дали пък Маккълог не те е лишавал от храна през цялото време, докато беше негова гостенка.

Гуендолин смачка сладката в ръката си. Вече нямаше да мълчи.

— О, разбира се, че ми даваше достатъчно да ям. Хранеше ме с амброзия и нектар, докато почивах върху копринени възглавници.

Глинис и Неса слушаха жадно, опиянени от чуждия, скандален тон в гласа на сестра си. Гуендолин не забеляза, но и околните бяха спрели да я чуят.

— Слагаше в устата ми зрели, напукани гроздови зърна. Едно по едно. После изсмукваше с целувки всяка капчица гроздов сок по гърдите ми.

Неса шумно пое въздух, Глинис вдигна ръка към устата си. Гуендолин беше толкова заета да следи реакцията на сестрите си, та не забеляза, че вниманието им вече не беше съсредоточено върху нея, а се насочи към онова, което се разиграваше зад дясното й рамо.

— Когато изблизвах нектара от пръстите му — продължи измислената си история тя, разрешавайки си да се усмихва знаещо, — той ме хвърляше върху копринените възглавници, смъкваше роклята ми и ме любеше през цялата нощ, обезумял от страст.

— Не е нужно да ме ласкаете по този начин, мис Уайлдър — проговори мъжки глас точно зад нея. — Предполагам, че добросърдечните ви сестри не биха се разочаровали да чуят, че дори мъж с моята издръжливост понякога се нуждае от кратка почивка между тези изморителни… как да кажа… занимания.

Добре познатият дрезгав баритон удари Гуендолин като могъща вълна. Последва я порой от дива паника. Тя изчака малко, за да се увери, че бог не се е вслушал в молбата й и не е разтворил земята, за да я погълне. След това се обърна с усилие и се вгледа в ухиленото лице на Бърнард Маккълог.

— Още ли не ви е омръзнало да се промъквате тайно? — попита тя.

Ако вярваше, че в сърцето му е останало поне малко чувство за срам, може би спуснатите черни ресници щяха да я убедят.

— Съзнавам колко непростимо е примитивното ми поведение, но ако винаги обявявах пристигането си, нима щях да подслушам такъв деликатен разговор? — Той вдигна една от тъмните си вежди и й припомни страстната сцена, която току-що беше описала на сестрите си. Пак беше избрал най-лошия момент да й се покаже. Затова пък направи неотразимо впечатление на хората от Балиблис.

Противно на всички кралски заповеди той носеше къса дреха и богато надиплен тартан на червени и черни карета върху снежнобялата риза. Романтичните рюшове на маншетите и деколтето подчертаваха мъжествената сила на широкия гръден кош и мускулестите крака. Носеше къси чорапи, кожени обувки и беше с голи колене. Гъстите черни коси се вееха по раменете му.

Сигурно светлината на факлите я заблуди, но тази нощ той приличаше на момчето, което Гуендолин беше обичала през целия си живот. От него беше израснал мъжът, какъвто си го беше представяла. Тя се почувства отново деветгодишна, мечтаеща за нещо, което никога нямаше да има.

— Добър вечер, господарю — изгука Неса и двете с Глинис направиха няколко реверанса като кукли от механични часовници.

Сигурно някой насила беше изтръгнал гайдата от ръцете на Тавис, защото лютнята и планинската свирка подеха замайващо нежна мелодия, която всички познаваха. Баладата за нещастното младо момиче, имало глупостта да се отдаде на първото момче, което го погледнало дълбоко в очите.

Бърнард протегна ръка и погледът му потъмня.

— Ще танцуваме ли, мис Уайлдър?

Изведнъж множеството замлъкна. Остана само мелодията — сладка, изкусителна и опасна.

Гуендолин погледна ръката му. Някога беше готова да му даде не само ръката, но и сърцето си. Тогава беше една малка глупачка.

Вирна гордо глава и впи очи в неговите.

— Това покана ли е или заповед?

— Кое предпочитате?

— От вашата уста? Нито едното, нито другото. — Гуендолин се обърна рязко, решена да го остави на хихикащите си сестри.

— Тогава го приемете като заповед. Все едно дали ви харесва или не, аз съм ваш господар и повелител.

Гуендолин се обърна толкова бързо, че полите й изплющяха.

— Лъжете се, Бърнард Маккълог. Никой мъж няма да стане мой господар и повелител.

Селяните зяпаха смаяно. Никога не бяха виждали толкова открита съпротива срещу господаря на клана. Изведнъж Бърнард се засмя.

— На твое място, момиче, нямаше да съм толкова сигурен.

Той улови ръката на Гуендолин, но не я заведе на мястото за танци, а закрачи към замъка. Тя нямаше друг избор, освен да подтичва след него. Още веднъж пленница на дракона.