Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Глава 6Пастирката

— Вие мъртви ли сте? — не разбра Тифани и се огледа. Фийгълите се изправяха и сумтяха, но нито един не беше закрещял „Вай вай вай“. И тя изобщо не можеше да разбере Роб Секигоопрай.

— Добре де, щом като вие сте мъртви, те тогава какво са? — продължи тя, сочейки няколкото малки неподвижни телца.

— Епа они си ойдоха у земята на живите — отвърна бодро Роб Секигоопрай — Она не е толкоз убава като тая, ма они че я карат без лабаво и скоро пак че си додат. Нема що да се кахъриме.

Болежкови не бяха особено религиозни, но Тифани си мислеше, че знае как би трябвало да стоят нещата, и първо на първо човек трябваше да е жив преди да умре.

— Но вие сте живи! — настоя тя.

— Не бе, гос’жа — упорстваше Роб, докато помагаше на друго пиктси да се изправи — Некогиж бехме живи. И там у земята на живите бехме добри момци, затуй като умрехме ни родиха на туй место.

— Имате предвид значи… мислите, че… че сте нещо като умряли някъде другаде и след това сте дошли тук, така ли? — попита Тифани — Да не би тук за вас да е нещо като… рай?

— Епа да! Не лъгаха рекламите! — потвърди Роб — Слънчице грее, и авджилъка го бива, убави китни цветенца и ситни пилещари ми чуруликат.

— Епа да, и тепанье си има — рече друг Фийгъл и скоро всички се занадпреварваха:

— Ма и гепенье!

— Ма и пиенье и биенье!

— Ма и кървавица! — обади се накрая и Прост Уили.

— Но тук има и лоши неща! — възрази Тифани — Има чудовища!

— Епа да — грейна от радост Роб — Върховно, а? Сичко ти е осигурено, има и кого да тепаме.

— Но ние живеем тук! — продължи да упорства Тифани.

— Епа убаво, мо’е па вие човеците също да сте били добри у Последната Земя — щедро се съгласи Роб Секигоопрай — Сега гос’жа, я само че преброим момците.

Когато Роб се отдалечи, Тифани бръкна в престилката и извади жабока.

— Ох. Оцеляхме — каза той — Изумително. Между другото имаме много сериозни основания да предприемем правни действия срещу собственика на тези кучета.

— Какво? — потръпна Тифани — Ти пък за какво говориш?

— Аз… ъ… не знам — смути се жабокът — Тази мисъл просто ей така ми изникна в главата. Може да съм знаел нещо за кучета, когато съм бил човек, а?

— Слушай, Фийгълите си мислят, че са в рая! Мислят си, че са умрели и са дошли тук!

— Е, и?

— Добре де, това не може да е вярно! Би трябвало да сме живи тук, а после да умрем и да отидем в някой отвъден свят някъде другаде!

— Е, това е същото нещо казано по друг начин, нали? Както и да е, много войнствени племена вярват, че като умрат отиват в някаква благодатна земя. Където, нали знаеш, може вечно да пият и да се бият и да пируват. Може пък тяхната да е тук?

— Но тук е истинско място!

— И какво от това? Те си вярват така. Освен това те нали са малък народ. Може пък вселената да е доста нагъчкана и да няма къде да се събере още един рай? Имай предвид, че понеже съм жаба, тук го карам предимно на догадки. Може би те просто грешат. Може пък ти просто да грешиш. Може би аз просто греша.

Малък крак срита Тифани по ботуша.

— Нема да е зле да одиме, гос’жа — каза и Роб Секигоопрай. Носеше на рамото си мъртъв Фийгъл. Още неколцина носиха мъртви тела.

— Ъ… да не би да ги погребвате? — попита Тифани.

— Епа да, на тех вече нема да им требват тея вехти тела и нема да е спретнато да ги оста’име да се въргалят околовръст. Па и ако големанците земат да намерят тъдява ситни черепи и кокаляци, че ми се зачудят за туй онуй, а нечеме да ни тършуват тука разни дългурести. Твоя милост се не брои, гос’жа — добави той бързо.

— Много… ъ… практично мислене — предаде се Тифани.

Фийгълът и посочи една далечна могила гъсто обрасла с трънливи дървета. По много от могилите имаше такива гъсталаци. Там имаше достатъчно дълбока почва за дървета. И казваха, че не било на късмет да ги сечеш.

— Оп-оп и че стигнеме у дома — рече той.

— Ама вие в могилите ли живеете? — учуди се Тифани — Аз си мислех, че те са, нали знаете, гробове на древни вождове.

— Епа да, у одаята до нас има едно дърто умрело кралче, ма зор от него нема. — отвърна Роб — Ма нема да се плашиш, у нашио дел нема шкелетища и подобно. Нашироко сме си прострели чергата ние.

Тифани огледа безпределното синьо небе над безпределния зелен рид. Пак беше толкова мирно и тихо, на цял свят разстояние от конници без глави и от грамадни свирепи кучета.

Ами ако не бях завела Уентуърт на реката? — помисли си тя. Какво щях да правя сега? Сирене, предполагам…

Нищичко досега не знаех за всичко това. Не знаех, че съм живяла в рая, ако ще това да е рай само за един клан малки сини човечета. Не знаех за хора яздещи ястреби.

Никога досега не бях убивала чудовища.

— Откъде ли идват те? — рече тя на глас — Как ли ще да се казва място, откъдето идват чудовищата?

— Епа ти сигур го найш местото — отговори Роб Секигоопрай. Като наближиха могилата, на Тифани й се стори, че долавя мирис на пушек.

— Знам ли го? — попита тя.

— Епа да. Ма не е име дето че го окнем посред къро. Оно е име дето требе да се шепне на сигурно место. Нема да го кажем под туй небе.

Дупката беше твърде голяма за заешка, а язовци тук не се въдеха, но входът в могилата беше така скътан сред корените на трънките, че никой не би си помислил, че е нещо друго освен леговище на някакво животно.

Тифани беше слаба, но все пак трябваше да си свали престилката и да пропълзи по корем под трънаците, за да я стигне. И се наложи няколко Фийгъли да я избутат през отвора, за да мине.

Поне не миришеше лошо и минеш ли веднъж през дупката, доста се разширяваше. Всъщност входът беше такъв само за прикритие. Тук отдолу беше просторно като в доста голяма стая, посредата празна, но стените от пода до тавана бяха изпълнени с галерии по Фийгълски размер и гъмжащи от всякакъв размер пиктсита, които се перяха, караха се, кърпеха се и, тук таме се биеха, и правеха всичко това колкото се може по-шумно. Някои имаха бяло в косите и брадите си. Други, много по-млади и само по няколко пръста високи, търчаха наоколо без дрехи и врещяха колкото им позволяваха мъничките дробове. След няколко години гледане на Уентуърт, Тифани отлично знаеше за какво.

Обаче нямаше момичета. Никакви волни фийгълки.

Всъщност не… имаше една.

Дърлещите се тълпи се разделиха, за да я пропуснат. Тя дойде до лакътя на Тифани. Беше по-хубава от мъжките Фийгъли, макар че светът е тъпкан с неща по-хубави от, да речем, Прост Уили. Но и тя като тях имаше червена коса и решително изражение. Тя направи реверанс и рече:

— Ти ли си ми големанската бабаяга, ма гос’жа?

Тифани се озърна. Никой освен нея в пещерата не беше по-висок от две педи.

— Ъ, да — отговори тя — Ъ… донякъде. Да.

— Я съм Фиона. Келдата вика да ти кажем, че дребното момче още нема да пострадуе.

— Тя намери ли го? Къде е той? — попита припряно Тифани.

— Не бе, не, ма келдата й ’най на неено ’личество иширетите. Нече она да му се зориш.

— Но тя го открадна!

— Епа да. Оно не е просто. А си почини мънечко. Па че те приеме келдата. У нея… веч нема много сила.

Фиона се обърна във вихър от поли и закрачи по варовиковия под все едно беше някаква кралица, след което се скри зад един кръгъл камък до отсрещната стена.

Без да поглежда надолу Тифани внимателно извади жабока от джоба и го приближи до устните си.

— Аз зоря ли се? — прошепна тя.

— Всъщност не. — отговори жабокът.

— Нали щеше да ми кажеш, ако се зорех? — настоя Тифани — Би било ужасно, ако всеки виждаше, че се зоря, а аз да не знам.

— Нямаш си представа, какво значи това, нали…? — попита жабокът.

— Всъщност не.

— Тя не иска да се тревожиш, това е всичко.

— Е да, и аз си мислех, че вероятно ще значи нещо такова — излъга Тифани — Можеш ли да седнеш на рамото ми? Аз мисля, че може да имам нужда от малко помощ тук.

Тълпите Фийгъли я наблюдаваха с интерес, но засега изглеждаше, че тя няма какво друго за правене освен нетърпеливо да чака. Тя внимателно седна тропайки с пръсти по коленете си.

— К’во че кайш за нашто къще, а? Гиздаво, нали? — чу се един глас отдолу.

Тя погледна натам. Роб Секигоопрай Фийгъл и още неколцина от пиктситата, които тя вече беше виждала се шляеха там поглеждайки я нервно.

— Много е… уютно. — каза тя, защото беше по-добре отколкото да каже „Ах, колко е задимено“ или „Какъв прекрасен шум си имате тук“. После тя добави:

— За всички вас ли готвите на това малко огнище?

По средата на стаята имаше мъничко огнище, димът от което излизаше през дупка в тавана и се губеше из храсталака, в замяна пък пропускаше малко светлина.

— Епа да, гос’жа. — отговори Роб Секигоопрай.

— Ситните работи ги готвим тук, зайчета и таквоз — обади се Прост Уили — Едрото па го печем у ями у мпх-мпх-мпх…

— Моля? — заинтересува се Тифани.

— Какво има? — попита невинно Роб Секигоопрай, докато ръката му запушваше устата на дърпащия се Уили.

— Какво щеше да каже Уили за печенето на „едрото“? — настоя Тифани — „Едрото“ го печете в ями във варовика, нали? Това едро да не е от онзи вид дето казва „беее“? Защото не ще намерите друго едро по тези хълмове!

Тя клекна на мръсния под и доближи лицето си на няколко пръста от това на Роб Секигоопрай, който се хилеше лудо и се потеше.

— Така ли е?

— Епа… ами… найш ли… мо’е и тъй да се ка’e.

— Така ли е?

— Ма не от твойте, гос’жа! — изкрещя Роб Секигоопрай — Никогиж не сме зели Болежковска овца без Баба да даде!

— Баба Болежкова ли ви е давала да си вземате овце?

— Да, дава ни она, дава ни, ма дава ни! За отп-плата!

— За отплата ли? За какво?

— Никогиж Болежковска овца не я гепи вук! — запелтечи Роб Секигоопрай — Лисугер не е краднал Болежковско ягне, нал тъй? И нема ягне дето гарга да му клъвне зъркело, не и кога Хамиш е горе у небето!

Тифани изви очи към жабока.

— Гарвани — каза той — Понякога те изкълвават очите на…

— Да, да, знам какво правят — сопна се Тифани, но се постара да се поуспокои — Добре, виждам, вие сте държали вълците и лисиците и гарваните настрани заради Баба, нали?

— Епа да, гос’жа! Ма не само ги държахме настрани, оти у вуко има яка кльопачка — отговори Роб Секигоопрай с оттенък на триумф.

— Епа да, само да видиш кебап от вук що е, ма не е тъй убав като от овца, дет… ммхф ммхф… — пак се намеси Уили, преди отново да му запушат устата.

— От бабаяга земаш само що она си ти даде — поясни Роб държейки здраво своя извиващ се брат — Ма га си ойде она, ние… земаме по некоя дърта овца, дето и тъй би умрела, ма никогиж не сме гепили овца с Болежковска дамга, имаш ми думата.

— Думата на пиян заклет крадец ли?

Роб Секигоопрай просия:

— Епа да! Ми престижо си требе да пазим я! Туй си е истината, бе гос’жа. Наглеждаме овците по баиря, в памет на Баба Болежкова, а земаме квото нищичко не струва.

— Па и тютюнецо, оно се ’най, ммхф ммхф… — отново започна да се бори за глътка въздух Прост Уили.

Тифани пое дълбоко въздух, нещо, което изобщо не беше за препоръчване във фийгълско жилище. Нервната усмивка на Роб Секигоопрай го правеше да прилича на печена тиква изправена пред гледката на наближаваща голяма лъжица.

— Взимате тютюна, значи? — изсъска тя — Тютюна, който овчарите оставят за… моята баба!

— Мале, забравих го туй — изврещя Роб Секигоопрай — Ма ние винаги чекаме неколко дни да видиме нема ли она да доде да си го прибере. Никогиж не ’найш бабаяга що че стори. И ги чуваме овците, гос’жа. А она нема да ни се люти, гос’жа! Она много нощи до нейното къще на колища си делваше по некоя лула с келдата! Она не би оставила добър тютюнец да иде зян на дъждо! Молим те, гос’жа!

Тифани се ядосваше все повече и повече и, което беше най-лошото, ядосваше се на себе си.

— Намериме ли изгубени ягнища и таквоз, караме ги тука, дето овчарьете одят да ги тражат. — добави отчаяно Роб Секигоопрай.

А аз какво си мислех, че става? — помисли си Тифани. Да не съм си помислила, че тя сама се връща за пакетче Веселия Моряк? Да не съм си помислила, че тя все някак-си още обикаля хълмовете, чувайки овцете? Да не съм си помислила, че тя… е все още тук, издирвайки изгубени агънца?

Да! Искаше ми се да е истина. Не искам да си мисля, че тя просто си е… отишла. Някой като Баба Болежкова… ами не може просто да го няма повече. А толкова ми се иска да се върне, защото тя не знаеше, как да си приказва с мен, а аз твърде много се плашех да говоря с нея, така че ние никога не си говорехме, а си споделяхме тишината.

Нищичко не знам за нея. Само няколко книги и някои истории, които тя се опита да ми разкаже, и неща, които не разбирах, и си спомням големите и меки червени ръце и онази миризма. Но никога не разбрах, коя е тя наистина. В смисъл, някога и тя трябва да е била на девет години. Казвала се е Сара Дърташка. Оженила се е и родила деца, две от тях в овчарската колиба. Ще да е правила какви ли не неща, за които си нямам представа.

И, както ставаше всеки път рано или късно, в ума на Тифани изплува фигурката на синьо-бялата порцеланова пастирка, обвита в червените мъгли на срама…

Веднъж малко преди седмия рожден ден на Тифани баща и я взе на панаира в град Йелп, където той имаше да продаде няколко овце. Дотам имаше десет мили път, тя никога не беше ходила толкова далече. Беше извън Варовитище. Всичко изглеждаше различно. Имаше много повече оградени поля и множество крави и сградите имаха керемидени, а не сламени покриви. За нея това си беше пътуване до чужбина.

Докато пътуваха баща и каза, че Баба Болежкова никога не е била там. Тя казвала, че градът я сащисвал.

Беше забележителен ден. Тифани преяде от захарен памук, една старица и гледа и и каза, че много много мъже щели да искат да се оженят за нея, и пак тогава тя спечели пастирката, която беше направена от порцелан в бяло и синьо.

Тя беше голямата награда в играта по хвърляне на обръчи, но бащата на Тифани каза, че собственикът на сергията мамел, защото основата на статуетката била твърде широка, така че шансът да се закачи обръчът на нея бил едно на милион.

Е, тя метна обръча за всеки случай, пък случаят взе, че излезе един на милион. Собственикът на сергията май не се зарадва, че беше уцелена пастирката, а не някоя от евтините джунджурийки, съставляващи остатъка от избора. Но той все пак и я връчи, след като баща и му поговори по-рязко, и Тифани си я гушкаше по целия път до вкъщи, докато звездите изгряваха по небето.

На следващия ден тя гордо я поднесе на Баба Болежкова. Старата жена я взе много внимателно в набръчканите си ръце и за някое време се втренчи в нея.

Сега вече Тифани знаеше, че това беше жестока постъпка.

Баба Болежкова може и да не беше чувала за „пастирки“. На Варовитище, хората които гледаха овце им викаха овчари и толкова. И едва ли можеше да се намери нещо, което да прилича по-малко на Баба Болежкова от това прекрасно създание.

Порцелановата пастирка имаше дълга старомодна рокля с пищни надиплени неща, които я правеха да изглежда все едно си е напъхала дисаги в гащите. Цялата рокля беше натруфена със сини панделки, както и доста претенциозната й сламена шапка и дори толкова засуканата й гега, че Тифани никога не беше виждала такава.

Сини панделки имаше даже по изящното краче, което се подаваше изпод рюшовете по края на роклята.

Това не беше овчарка, която някога да е обувала големи стари ботуши с вълнена подплънка и да е газила с тях по хълмовете докато суграшицата я бие като с игли. С тази рокля тя никога не ще се е опитвала да измъкне овен заплел рогата си в трънака. Това не беше овчарка, която да издържи седем часа наравно срещу шампиона по стригане, овца след овца, докато въздухът не побелее от вълна и не посинее от попържни и докато шампионът не се предаде, защото не можеше да попържа овцете като Баба Болежкова. Никое самоуважаващо се куче не би стояло „там“ или вървяло „редом“ заради някакво ухилено момиченце с дисаги напъхани в гащите. Беше много красива, но да я наречеш пастирка си беше чисто издевателство и който я беше направил вероятно никога не беше виждал овца отблизо.

Какво ли си е мислела за нея Баба Болежкова? Тифани си нямаше на представа. Баба изглеждаше щастлива, защото на бабите им беше работа да изглеждат щастливи, когато внучетата им подаряват разни неща. Тя постави статуетката на Полицата и взе Тифани в скута си и я нарече „моята малка джигит“, малко насилено както когато се опитваше да прилича на баба.

В редките случаи, когато Баба слизаше до чифлика, Тифани и се случваше да я види да взема статуетката и да се загледа в нея. Но видеше ли, че Тифани я гледа, тя ще я върне бързо на мястото й и ще се престори, че е посегнала към книгата за овце.

Може би, мислеше си с горчивина Тифани, старицата го е възприемала като своего рода обида. Може би си е помислила, че така и се посочва, как би трябвало да изглежда една овчарка. Че тя не би трябвало да е старица с кална рокля и големи ботуши, с вехт чувал около раменете да я пази от дъжда. Че пастирката трябвало да сияе като звездна нощ. Тифани нямаше предвид това, всъщност изобщо нищо нямаше предвид, но може би подаръкът казваше на Баба, че нещо у нея… не е наред.

А после, няколко месеца след като Баба умря, в следващите години всичко тръгна на зле. Уентуърт се роди и синът на Барона изчезна и после дойде онази страшна зима, когато госпожа Снапърли умря в снега.

Статуетката все така не даваше мира на Тифани. Тя не можеше да говори за това с никого, защото всички бяха заети или пък не ги интересуваше. Всички бяха на ръба. Щяха да кажат, че да се тревожиш за някаква си глупава статуетка е… ами глупаво.

На няколко пъти тя замисляше дали да не строши пастирката, но не стори това, защото хората щяха да забележат.

Сега, разбира се, тя не би дала нещо толкова неправилно на Баба Болежкова. Сега тя беше пораснала.

Спомняше си, че понякога, като поглеждаше статуетката, старицата се усмихваше някак си странно. Ех, само да беше казала нещо. Но Баба обичаше мълчанието.

А сега излизаше, че тя се била сприятелила с купища малки сини човечета, които ходеха по ридовете и наглеждаха овцете, защото и те я харесваха. Тифани примигна.

В тая работа все пак имаше някакъв смисъл. Мъжете оставяха тютюна в памет на Баба Болежкова. И пак в памет на Баба Болежкова Нак Мак Фийгълите наглеждаха овцете. Всичко работеше, макар че нямаше магия. Само дето Баба я нямаше.

— Прост Уили? — попита тя взирайки се строго в борещото се за глътка въздух пиктси и опитвайки се да не заплаче.

— Ммхф?

— Вярно ли е това, което ми каза Роб Секигоопрай?

— Ммхф! — веждите на Прост Уили бясно заподскачаха.

— Господин Фийгъл, бихте ли отдръпнали, ако обичате, ръката си от устата му — каза тогава Тифани. Прост Уили беше освободен. Роб Секигоопрай изглеждаше разтревожен, но Прост Уили беше направо изпаднал в ням ужас. Той си свали капата и я държеше пред себе си като някакъв щит.

— Е, Прост Уили, вярно ли е? — пак попита Тифани.

— Олеле, вай вай…

— Отговори ми с да или… с епа да или епа не, ако обичаш.

— Епа да! Верно си е! Олеле, вай вай вай… — занарежда Прост Уили.

— Добре, благодаря ти — въздъхна Тифани докато се опитваше с мигане да спре сълзите си — Всичко си е както трябва. Разбирам.

Фийгълите я поглеждаха предпазливо.

— И нема ли да гаднееш зарад тая работа? — поинтересува се накрая Роб Сеикгоопрай.

— Не. Всичко… си работи.

И в пещерата отекна ехото от стотици въздишки на облекчение.

— Брей, она ме не обърна на бръбиняк! — ухили се щастливо Прост Уили на останалите пиктсита — Леле, момци, я говорих с бабаягата и она ме не погледна накриво! Она ми се усмихна бре! — той грейна към Тифани и продължи — Ма найш ли, гос’жа, дека обърнеш ли наопаки картинката на тютюнецо, на моряко капата и ухото му че станат на мома ич без ммхф ммхф…

— Мале, ма как стана, че я пак, без да искам, насмалко да те удушим бе? — намеси се Роб Секигоопрай още веднъж запушвайки устата на Уили.

Тифани тъкмо да си отвори нейната уста, но спря, когато ушите и изтръпнаха. На тавана на пещерата няколко прилепа се сепнаха и панически изхвърчаха през димния отвор.

Няколко Фийгъла се суетяха край далечния край на залата. Нещо, което на Тифани и изглеждаше като странен кръгъл камък, беше изтъркаляно настрани и се видя голяма дупка.

Сега ушите и направо зазвънтяха и се почувства, като че нещо изтича от тях. Фийгълите се построиха в две редици оставяйки коридор към дупката.

Тифани леко побутна жабока и прошепна:

— Ще искам ли да знам, какво е бръбиняк?

— Това е мравка.

— О? Това е… малко изненадващо. А този пищящ звук?

— Аз съм жаба. Не сме много по чуването. Но звукът вероятно е от него.

Един Фийгъл излизаше от дупката, от която сега, когато очите на Тифани привикнаха към полумрака, се виждаше слабо златисто сияние. Косата на новия Фийгъл не беше червена, а бяла и той беше висок за пиктси и кльощав като вейка. Носеше някаква дебела кожена торба отрупана с тръби.

— Ето това е гледка, която надали са преживели мнозина човеци — обади се жабокът — Та той свири на миша гайда!

— Ушите ми пропищяха от нея! — Тифани се опитваше да не забелязва двете малки ушички на самата гайда.

— От високата честота е — обясни жабокът — Фийгълското ухо, разбира се, чува различно от човешкото. А той очевидно е техният боен поет.

— Имаш предвид, че съчинява героични балади за прочути битки ли?

— Не, не. Той рецитира стихове, които да плашат врага. Помниш ли, колко са важни за Нак Мак Фийгъл думите? Та значи, като зарецитира нещо един добре обучен гонагъл, ушите на враговете се пръсват. О, изглежда те са готови да те приемат…

И действително Роб Секигоопрай учтиво чукаше по ботуша на Тифани.

— Келдата ни сака да те види, гос’жа — обяви той.

Гайдарят беше спрял да свири и застана почтително до дупката. Тифани усещаше втренчените в нея стотили малки очи.

— Специалното Средство за Овчи Натривки — прошепна и жабокът.

— Моля?

— Вземи го — настоя жабокът — Отличен дар ще излезе от него!

Пиктситата внимателно я наблюдаваха, докато тя отново легна по корем и пропълзя през дупката зад камъка, мъкнейки и жабока. Като приближи, забеляза, че това, което и се беше струвало камък, беше стар кръгъл щит, позеленял от вековете. Дупката беше достатъчно голяма, за да мине тя, но все пак се наложи да остави краката си отвън, защото в помещението нямаше достатъчно място. Едната от причината беше леглото, колкото и малко да беше, където лежеше келдата. Другата причина беше, че това, което най-вече запълваше стаята, натрупано покрай стените и въргалящо се по пода, беше злато.