Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Глава 9Загубени момчета

Стонът ехтеше над сечището, печален като цял месец все от понеделници.

— Оууууууооооооооооуууууууу…

Звучеше като животно страдащо от ужасна болка, но всъщност беше Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок, който стоеше върху една снежна пряспа с ръка притисната до сърцето, а другата протегната напред, много театрално. Също така си въртеше и очите.

— Ооооооооооооооооооооооо…

— Ах, музата е ужасно нещо, га те сполети — каза Роб Секигоопрай, запушвайки ушите си с ръце.

— Ооооооо скррръб тъжовна, о упадък жален — стенеше пиктсито — сполетял Земята на феите злочеста…

Във въздуха летящите създания спряха да атакуват и побягнаха в паника. Някои направо се изпоблъскаха.

— Където препечални инциденти се случват всеки ден безчет — рецитираше Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок — Включително, о с горест ще го кажа, въздушна атака от иначе тъй пррррелестни феи…

Летящите създания пищяха. Някои паднаха в снега, но тези, които все още бяха способни да летят, се втурнаха между дърветата.

— Сърррце поетово не трррае във рррима трррепетна таз случка да възпее. — викна след тях Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

И те се изгубиха.

Фийгълите започнаха да се надигат от земята. Някои кървяха, там където феите ги бяха ухапали. Няколко лежаха, превивайки се, и пъшкаха.

Тифани погледна собствения си пръст. Ухапването на феята беше оставило две малки дупчици.

— Не е толкоз зле. — Роб Секигоопрай изкрещя отдолу. — Никой не са зели, само неколко случая, дето момците не са си сложили ръцете на ушите овреме.

— Те добре ли са?

— Епа че се опраят, след мънечко литературен разбор.

На купчината сняг Уилям потупа приятелски по рамото Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

— Това, момко, — каза той гордо — беше най-лошата поезия, която съм чувал от дълго време насам. Беше оскърррбление за ухото и мъчение за душата. Вярно, последните няколко стиха се нуждаят от още малко работа, ма баш добре си усвоил стенанието. Един похвален опит! Че напра’им гонагъл от теб!

Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок се изчерви щастливо.

„В Земята на феите думите наистина притежават сила.“ — помисли си Тифани — „А аз съм по-реална. Ще трябва да запомня това.“

Пиктситата отново се строиха в боен ред, макар и доста безреден. Този път Тифани реши да не избързва напред.

— Е ти ги на твойте дребни човечета с криле. — обади се Роб, докато Тифани си смучеше пръста. — Е са доволна ли си?

— Защо се опитваха да ви отнесат?

— Ми те си носят жертвите у гнездата си, дето техните малки…

— Стоп! — каза Тифани. — Това ще е ужасно, нали?

— О, епа да. Страховито. — ухили се Роб

— И вие сте живели тук?

— Епа оно не беше толкоз лошо тогаз. Не беше перфектно, требе да отбележим, ма тогаз Кралицата не беше толкоз студена като тия дни. Кралят още беше тук. Она тогаз се си беше щастлива.

— Какво стана? Кралят ли умря?

— Не. Они си размениха думи, ако сфатиш що ти викам… — каза Роб.

— О, имаш предвид, че са имали кавга…

— Епа мънечко. — каза Роб. — Ма туй беха вълшебни думи. Гори беха порутени, планини изпогръмнали, неколко стотин души умреха, таквиз ми ти неща. И он си ойде у неговия си свят. Страната на феите никогиж не е била пикник, дори у старите дни. Ма убаво си беше, ако си се нащрек, па си имаше и цветенца и пилещари и лето. Сега па има сънтутници и псета и жилещи феи и таквиз неща, дето са се промъкнали се от техните светове и у целото място пропада секакъв ред.

„Неща, взети от техните си светове“ — мислеше Тифани, докато газеше през снега. — „Светове, наблъскани заедно, като грахови зърна в торба или скрити един в друг като мехури в други мехури.“

Тя си представи нещата, промъкващи се от техните светове в други, по същия начин, както мишките нападат шкафа. Само че това бяха неща, по-лоши от мишки. Какво би направил сънтутникът, ако дойде в нашия свят? Изобщо няма да разбереш, че е там. Ще си седи в ъгъла и изобщо няма да го видиш, защото няма да ти позволи. А ще промени начина, по който виждаш света, ще ти докара кошмари, дотам ще те докара, че ще искаш да умреш…

Нейният Втори акъл добави: „Чудя се колко ли от тях вече са при нас без ние да знаем?“

„И аз съм в страната на феите, където сънищата могат да нараняват. Има място, където всички приказки са истина и песните са верни. А аз си мислех, че това, което каза келдата, е странно…“

Вторият акъл на Тифани каза: „Чакай малко, това Първи акъл ли беше?“ А Тифани си помисли: „Не, това беше Трети акъл. Аз мисля за това как мисля за това, което мисля. Поне така мисля.“

Нейният Втори акъл каза: „Айде всички да се успокоим, ако обичате, все пак това е една доста малка глава.“

Гората все не свършваше. Или, може би, това беше мъничка горичка, която някак се движеше с тях, докато вървяха. Все пак това си беше Страната на феите. Не можеш да и вярваш.

И снегът продължаваше да изчезва, където Тифани стъпваше, и тя само трябваше да погледне някое дърво, за да поумнее то и да направи опит да изглежда повече като дърво.

„Кралицата е… ами кралица,“ — помисли си Тифани. — „Тя си има неин собствен свят. Може да прави каквото си иска с него. И всичко, което прави, е да краде неща и да се бърка в живота на хората…“

В далечината се чу тропот на копита. „Това е тя! Какво да правя? Какво да кажа?“

Нак Мак Фийгъл наскачаха зад дърветата.

— Мани се от пътьо! — изшътка й Роб Секигоопрай.

— Той може да е още с нея! — каза Тифани, вкопчила се нервно в тигана и втренчила се в сините сенки между дърветата.

— Е, и? Се че намерим начин да и го гепим! Она е Кралицата! Нема как да биеш Кралицата лице у лице!

Копитата чаткаха все по-силно и сега звучаха, като че ли имаше повече от едно животно. Един елен изникна между дърветата, от кожата му се издигаше пара. Той се втренчи в Тифани с диви червени очи и, като се засили, я прескочи. Тя подуши вонята му, когато се сви, почувства потта му покапала на врата й.

Това беше истинско животно. Не можеш да си въобразиш смрад като тази.

И тогава се появиха кучетата…

Първото тя удари с ръба на тигана, поваляйки го. Другото се обърна да я захапе и погледна надолу изумено, когато пиктсита изригнаха изпод снега под всяка лапа. Трудно е да хапеш някой, когато всяка от четирите ти лапи се движи в различна посока, а тогава останалите пиктсита се приземиха на главата му и хапането на каквото и да е скоро стана…невъзможно. Нак Мак Фийгъл мразеха псетата на мрака.

Сега пред погледа на Тифани се изправи един бял кон. Той също беше истински, доколкото тя можеше да прецени. И върху него имаше момче.

— Ти пък коя си? — попита то. Прозвуча като: „Какво нещо си ти?“

— Ти пък кой си? — отвърна Тифани, отмятайки косата от очите си. Това беше най-доброто, което можеше да направи точно сега.

— Това е моята гора — каза момчето. — Заповядвам ти да правиш, каквото кажа!

Тифани се взря в него. Мътната, втора ръка светлина на Страната на феите не беше много добра, но колкото повече го гледаше, толкова по-сигурна беше.

— Казваш се Роланд, нали? — каза тя.

— Не смей да ми говориш така!

— Да, така е. Ти си син на Барона!

— Нареждам ти да спреш да говориш! — Изражението на момчето беше странно, сбръчкано и розово, като че ли се опитваше да не заплаче. То вдигна ръка с камшик за езда в нея. Чу се глухо „клъц“. Тифани бързо погледна надолу. Нак Мак Фийгъл бяха направили пирамида под корема на коня и един от тях, покачен на раменете им, току-що беше срязал ремъка на седлото.

Тя бързо вдигна ръка.

— Кротко сега! — изкрещя тя, опитвайки се да звучи заповедно. — Ако мръднеш, ще паднеш от коня!

— Това магия ли е? Ти вещица ли си? — момчето хвърли камшика и изтегли дълга кама от колана си. — Смърт на вещиците!

Той рязко пришпори коня и тогава се случи един от тези дълги моменти, когато цялата вселена казва „о-па“, и все още държейки камата, момчето се прекатури през коня и тупна в снега. Тифани знаеше какво ще се случи. Гласът на Роб Секигоопрай ехтеше между дърветата:

— Са го загази, бе чиляк! Фащайте го!

— Не! — извика Тифани. — Стойте далеч от него!

Момчето залази назад, взирайки се в Тифани в ужас.

— Познавам те. — каза му тя. — Ти се казваш Роланд. Ти си синът на Барона. Казаха, че си умрял в гората…

— Не бива да говориш така!

— Защо не?

— Лоши неща ще се случат!

— Те вече се случват — каза Тифани. — Виж, аз съм тук, за да спася моя…

Но момчето вече се беше изправило и побягна обратно през гората. По едно време се обърна и изкрещя:

— Остави ме на мира!

Тифани се втурна след него, прескачайки покрити със сняг пънове и го видя отпред да търчи на пребежки от дърво на дърво. После то се спря и погледна назад. Тя хукна, за да му каже: „Знам как да те измъкна оттук…“

… и затанцува.

Държеше за ръка един папагал, или поне някой с глава на папагал. Краката й се движеха грациозно под нея. Завъртяха я и този път ръката й беше хваната от паун, или поне някой с глава на паун. Тя хвърли поглед през рамото му и видя, че сега беше в стая, не, в бална зала, пълна с маскирани танцуващи хора.

„А,“ — помисли си тя. — „Друг сън. Трябва да внимавам къде ходя.“

Музиката беше странна. Имаше си нещо като ритъм, но звучеше размазано и чудато, като че ли беше изсвирена наопаки, под водата, от музиканти, които никога преди не са виждали инструментите си. И тя се надяваше, че танцьорите носят маски. Осъзнаваше, че гледа през дупките за очи на маска и се зачуди каква е самата тя. Освен това беше облечена в дълга рокля, която бляскаше.

„Добре“ — помисли си тя предпазливо. — „Там имаше сънтутник, а аз не се спрях да се огледам. И сега съм в сън. Но той не е мой. Той използва, каквото намери в ума ти, но аз никога не съм била на нещо такова…“

— Фаа уаа фуа уаа уа? — каза паунът. Гласът му беше като музиката. Звучеше почти като глас, но не беше.

— О, да. — каза Тифани. — Чудесно.

— Фуаа?

— О. Ъъъ…ууф фауф фуаф?

Това изглежда свърши работа. Пауноглавият танцьор се поклони леко, продума и тъжно „Муа уаф уаф“, и се отдалечи.

„Някъде тук ще е и сънтутникът.“ — каза си Тифани. — „И трябва доста да го бива. Това е голям сън.“ Макар че разни дребни детайли бяха сбъркани. В залата имаше стотици хора, но онези в далечината, въпреки че се движеха съвсем естествено, изглеждаха също като дърветата — петна и водовъртежи от цветове. Макар че трябваше внимателно да се взреш, за да го забележиш.

„Първото зрение“ — помисли си Тифани.

Хора в бляскави дрехи и маски вървяха ръка за ръка покрай нея, сякаш тя беше просто още един гост. Тези, които не се присъединиха към следващия танц, се придвижваха по посока на дългите маси отрупани с храна покрай едната стена на залата.

Тифани беше виждала такава храна само на картинка. Никой не гладуваше в чифлика, но дори когато храната беше е в изобилие, например на Прасоколеда или след жътва, тя никога не изглеждаше като тази. На село храната е предимно в бяло или кафяво. Никога не е розова или синя, и никога не трепти.

Тук имаше неща на клечки, и неща, които блестяха и лъщяха в купи. Нищо не беше семпло. Всичко имаше или крем отгоре, или шоколадена глазура, или хиляди малки цветни топчици. Всичко беше вито или глазирано или прибавено към друго или миксирано. Това не беше храна; беше това, което ще стане храната, ако е била добра и е отишла в рая на храните.

Това не беше само за ядене, беше цяло шоу. Беше пълно с купчини зеленина и огромни аранжименти от цветя. Тук там грамадни прозрачни скулптури се мъдреха като крайъгълни камъни в този пейзаж от храна. Тифани се пресегна и докосна един блестящ петел. Беше от лед, влажен под пръстите й. Имаше и други… весел дебелак, купа плодове, всичките изрязани от лед, лебед…

За миг Тифани беше изкушена. Изглежда беше минало доста време, откакто не беше яла нищо. Но пък беше толкова очевидно, че храната изобщо не е храна. Тя беше примамка. Все едно и казваше: „Здравей, малко детенце. Изяж ме.“

„Почвам да му хващам цаката.“ — помисли си Тифани. „Добре, че създанието не е сетило за сирене…“

… И ето ти го сиренето. Внезапно се оказа, че сиренето винаги си е било тук.

Тя беше виждала картинки на много различни видове сирена в Алманаха. Тя беше добра в правенето на сирене и винаги се беше чудила какъв ли вкус имат другите сирена. А тук имаше чуждестранни сирена със странни имена като Камънбррр, Пикантна Мочарела, Размазан, Брей с Аристократична плесен и легендарното Ланкърско Синьо, което трябваше да бъде заковавано към масата, за да не напада другите сирена.

Само мъничко вкусване сигурно няма да навреди. Не е същото като да ядеш, нали? Все пак, тя се контролираше, нали? Нима тя не беше прозряла съня? Така, че няма да има никакъв ефект, нали? И… що за изкушение може да е това за когото и да е, точно пък сирене… Добре де, сънтутникът е добавил сиренето, веднага щом тя помисли за него, обаче…

Тя вече държеше нож за сирене. Не помнеше да го е взимала.

Капка студена вода капна на ръката й. Това я накара да погледне най-близката блестяща ледена скулптура. Сега тя беше пастирка, с рокля, все едно е натъпкала дисаги в нея, и голямо боне. Тифани беше сигурна, че когато я погледна преди, беше лебед.

Гневът се върна. Без малко да бъде направена на глупачка! Тя погледна ножа за сирене и му каза:

— Стани меч!

Макар че сънтутникът правеше съня, все пак тя беше тази, която сънува. Тя беше истинска. Част от нея не спеше.

Нещо издрънча.

— Поправка, — каза Тифани — Стани меч, който да не е толкова тежък.

Този път си имаше нещо, което да може да държи.

Нещо в зелената украса зашумоля и от там се подаде червенокоса глава.

— Псът, — прошепна тя. — Не ручай ора-да-уврите!

— Малко закъсня!

— Епа гявол си е тоя дърт сънтутник, дето се разправяш с него тук. — каза Роб Секигоопрай. — Нечеше да ни пусне съньо, доде не земеме подходящо облекло.

Той излезе, изглеждайки много смутен в черен костюм с папийонка. Чу се още шумолене и другите пиктсита се измъкнаха от зелената украса. Изглеждаха малко като червенокоси пингвини.

— Подходящо облекло ли? — зачуди се Тифани.

— Епа да. — каза Прост Уили, който имаше парче маруля на главата си. — И тея панталони мънечко ме стегат отдоле, да ти кажем я.

— Забелеза ли я вече тварта? — попита Роб Секигоопрай.

— Не! Много е претъпкано!

— Че ти помогнем да го видиш. — каза Роб Секигоопрай. — Нещото не мой се крие, ако си току до него. Ма да внимаваш! Ако си помисли, дека че му джаснеш едно, не се знай какво че опита. Ха се разпръснете, момци, и се престорете, че се забавлявате.

— Кво? Имаш предвид да се напием, и да се бием, и таквоз? — не повярва Прост Уили.

— Кривънци, не мо’ем да повервам. — завъртя очи Роб Секигоопрай, — Не ма, ахмак с ахмак! Това е тузарско парти бе! Туй че рече да водите светстки разговори и да се смесювате с тълпата.

— Ааа, я съм прочут смесвач! Нема дори да вденат, че сме тук! — въодушеви се Прост Уили. — Айде!

Дори насън, дори на изискан прием, Нак Мак Фийгъл знаеха как да се държат. Щурмуваш лудо и крещиш… любезно.

— Убаво временце за туй време на годината, нали, бе тъпанар?

— Ей, овнешка главо, нечеш ли да подадеш пържени картофки на старото другарче?

— Да не поверваш колко божествено се представя тоя банд!

— Ха позапържи ми повече хайверо бе!

Имаше нещо сбъркано в тълпата. Никой не се паникьоса нито се опита да избяга, каквато със сигурност би била правилната реакция на нашествие от фийгъли.

Тифани тръгна отново през тълпата. Маскираните хора не и обръщаха никакво внимание. Защото бяха хора за фон, също както бяха за фон дърветата в гората, помисли тя. Тя прекоси залата до една двукрилна врата и я отвори. Там нямаше нищо, освен чернота.

Така значи… единственият изход беше да намери сънтутника. Не че очакваше нещо друго. Той можеше да е навсякъде. Можеше да е зад маска или да е някоя маса. Можеше да е всичко.

Тифани се взря в тълпата. И тогава видя Роланд.

Той седеше сам на една маса. Тя беше отрупана с храна и той беше хванал лъжица в ръка. Тя притича и я блъсна на пода.

— Къде ти е умът? — скара му се тя, дърпайки го да стане. — Да не искаш да си останеш тук завинаги?

Тогава тя почувства движение зад себе си. По-късно си спомняше, че не е чула нищо. Тя просто знаеше. Все пак това беше сън.

Тя се озърна, и ето ти го сънтутника. Беше полу-скрит зад една колона. Роланд си седеше и я гледаше.

— Добре ли си? — каза Тифани отчаяно, опитвайки се да го разтърси. — Ял ли си нещо?

— Фуа фуа фаф — измърмори момчето.

Тифани се обърна към сънтутника. Той се движеше срещу нея, но много бавно, опитвайки се да остане в сенките. Изглеждаше като малък снежен човек, направен от мръсен сняг.

Музиката се усили. Свещите засветиха по-ярко. На огромния дансинг двойките с животински глави се въртяха все по-бързо и по-бързо. И подът блестеше. Сънят беше в опасност. Нак Мак Фийгъл бягаха към нея от всяка част на дансинга, опитвайки се да надвикат врявата. Сънтутникът се надвесваше срещу нея, сграбчвайки въздуха с дебели бели пръсти.

— Първото Зрение. — пое си дъх Тифани.

И отряза главата на Роланд.

Снегът се беше стопил над сечището, и дърветата изглеждаха истински като прилични дървета. Срещу Тифани сънтутникът падна назад. В ръката си тя държеше стария тиган, но той беше красиво гравиран. Странни неща са сънищата.

Тя се обърна и се озова срещу Роланд, който се взираше в нея с лице, бледо почти като на сънтутник.

— Беше се уплашил, — каза му тя. — Искаше да нападна теб, вместо него. Опита се да изглежда като теб и да направи теб като него. Но не знаеше как да говори. Ти обаче знаеш.

— Можеше да ме убиеш! — каза той дрезгаво.

— Не, — каза Тифани. — Току-що ти обясних. Моля те, не бягай. Виждал ли си тук едно малко момченце?

Лицето на Роланд се набръчка. — Какво? — каза той.

— Кралицата го взе. — каза Тифани. — Аз ще го прибера вкъщи. Ще взема и теб, ако желаеш.

— Никога няма да излезеш оттук. — прошепна Роланд.

— Аз влязох, нали?

— Влизането е лесно. Но никой не е излязъл!

— Ще намеря някакъв начин. — каза Тифани, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Тя няма да те пусне! — отново се задърпа назад Роланд.

— Моля те не бъди толкова… толкова глупав. — каза Тифани. — Аз ще намеря Кралицата и ще си взема моя брат, каквото и да казваш. Разбра ли? Стигнах далече. И, знаеш ли, имам помощ.

— Къде? — попита Роланд.

Тифани се огледа. Нямаше и следа от Нак Мак Фийгъл.

— Те винаги изникват. — каза тя. — Точно когато имам нужда от тях.

Направи й впечатление, че внезапно гората стана много… празна. Стори й се по-студено.

— Ще бъдат тук всеки момент. — прибнави тя с надежда.

— Те са хванати в съня. — каза с равен глас Роланд.

— Не могат. Аз убих сънтутника!

— По-сложно е от това. — каза момчето. — Ти не знаеш как е тук. Тук има сънища в сънищата. Има… други неща, които живеят в сънищата, ужасни неща. Никога не знаеш кога наистина си се събудил. И Кралицата контролира всички тук. Те са все пак от Страната на феите. Не можеш да им вярваш. Не можеш да вярваш на никого. Аз не ти вярвам. Ти вероятно си само друг сън.

Той се обърна и си тръгна, следвайки следите от копитата. Тифани се обърка. Единствената друга реална личност си отиваше, оставяйки я тук с нищо друго, освен дърветата и сенките. И, разбира се, каквито ужасни неща идваха срещу нея през тях…

— Ъъъ… — каза тя. — Хей? Роб Секигоопрай? Уилям? Прост Уили?

Нямаше отговор. Нямаше дори ехо. Тя беше сама, сама с ударите на сърцето си.

Е, добре, тя се беше била с разни неща и беше победила, нали? Но Нак Мак Фийгъл бяха с нея и някак си го бяха направили по-лесно. Те никога не се предаваха, нападаха абсолютно всичко и не знаеха значението на думата „страх“. Тифани, която беше изчела речника, имаше и Втори Акъл. Който каза, че „страх“ беше само една от хилядите думи, чието значение пиктситата вероятно не знаеха. За нещастие обаче, тя го знаеше. И вкуса, и чувството на страх също. Чувстваше го сега. Тя стисна тигана. Вече не й изглеждаше толкова добро оръжие.

Студените сини сенки под дърветата изглежда се разпростираха все повече. Те бяха по-тъмни пред нея, където бяха следите от копита. Странно, гората зад нея изглеждаше почти светла и подканваща. „Някой не иска да продължа.“, помисли тя. Това беше… доста обнадеждаващо. Но здрачът беше мъглив и блещукаше неприятно. Какво ли не можеше да я чака там.

Тя също чакаше. Осъзна, че чакаше Нак Мак Фийгъл, надявайки се въпреки всички разумни основания, че ще чуе внезапен вик, дори „Кривънци!“ (Тя беше сигурна, че това е ругатня.)

Тя извади жабока, който лежеше, хъркайки на дланта й и го мушна с пръст.

— Кво? — изкряка той.

— Стоя в гората на лошите сънища, сама съм и мисля, че се стъмва, — каза Тифани. — Какво да правя?

Жабокът отвори замъглено око и каза: — Напусни я.

— Това не е много голяма помощ!

— Най-добрият съвет е това. — измърмори жабокът. — Сега ме върни обратно, студът ме прави летаргичен.

Неохотно Тифани го върна в джоба на престилката си и ръката й напипа „Болести по овцете“.

Извади я и я отвори наслуки. Там имаше лек за Газове, но беше зачертан с молив. В полето беше написано с едрия закръглен грижлив почерк на Баба Болежкова:

„Това не върши работа. Една чаена лъжица терпентин върши работа.“

Тифани грижливо затвори книгата, и я върна полекичка, за да не обезпокои спящия жабок. После, стисна тигана по-силно и пристъпи в дългите сини сенки. „Как може да има сенки, когато няма слънце?“, помисли тя, защото беше по-добре да мисли за такива неща, отколкото за други, по-лоши, които й бяха в ума. Но тези сенки не се нуждаеха от светлина да ги създаде. Те пълзяха в снега и се дърпаха, когато тя вървеше срещу тях. Това поне беше някакво утешение. Те се трупаха зад нея. Следваха я. Тя се обърна и тропна с крак няколко пъти и те побягнаха зад дърветата, но тя знаеше, че прииждат пак, когато не гледа. Тя видя в далечината пред себе си сънтутник, наполовина скрит зад дърво. Изкрещя и размаха тигана заплашително и той се бързо се заклатушка нанякъде. Когато се огледа наоколо, видя още два далече зад нея.

Следите водеха нагоре към нещо като по-гъста мъгла, която светеше слабо. Тя тръгна натам. Нямаше друг път. Когато стигна върха на възвишението, погледна надолу в плитка долчинка. Там имаше четирима сънтутници — големи, по-големи, отколкото беше виждала досега. Те седяха в квадрат, тантурестите им крака протегнати пред тях. Всеки имаше златен нашийник, с верига.

— Опитомени? — Тифани се зачуди на глас. — Но…

„… кой ще сложи нашийник на врата на сънтутник? Само някой, който може да сънува толкова добре, колкото могат и те. Ние опитомяваме овчарските кучета, за да ни помагат да пасем овцете, да ги подкарваме,“ мислеше си тя. „Кралицата използва сънтутниците, за да подкарва сънищата…“

В центъра на квадрата, образуван от сънтутниците, въздухът беше наситен с мъгла. Следите от копита и следите от стъпките на Роланд минаваха покрай опитомените сънтутници и влизаха в облака. Тифани се завъртя наоколо. Сенките се втурнаха назад. Нямаше нищо друго наблизо. Нито птици пееха, нищо не се движеше в гората. Но тя виждаше сега три сънтутника, техните големи лица, като от клисаво тесто, се взираха в нея иззад един пън.

Сега нея я подкарваха. В този момент би било добре да има някой наоколо, който да извика нещо като: „Не! Твърде е опасно! Не го прави!“ За нещастие, такъв нямаше. Тя щеше да извърши акт на нечувана храброст и никой нямаше да знае, ако тръгне на зле. Това беше плашещо, но също и… дразнещо. Ето какво беше… дразнещо. Това място я дразнеше. Цялото беше глупаво и странно. Чувството беше същото, както когато Джейни изскочи от реката. От нейната река. И Кралицата отвлече нейния брат. Може би беше егоистично да мисли така, но гневът беше по-добър от страха. Страхът беше влажна студена каша, но гневът имаше остър ръб. Тя можеше да го използва. Ще я подкарват те значи! Като някоя… овца!

Добре, една разгневена овца може да прогони лошото куче скимтящо.

Така…

Четири големи сънтутника, седящи в квадрат. Трябва да е голям сън.

Вдигнала тигана на височината на рамото си, за да фрасне всичко, което дойде наблизо, и подтискайки натрапчивото желание да отиде до тоалетната, Тифани се спусна по нанадолнището, през снега, през мъглата… и навлезе в лятото.