(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

ЗА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД НА „ПОПОЛ ВУХ“

„Попол Вух“ бе преведен на български от испанския текст на Адриан Ресинос (1886–1962 г.). По-точно от седмото (1964 г.) издание на превода, който Ресинос извършва от кичеанския ръкопис и издателство „Фондо де Култура Економика“ отпечатва в град Мексико за пръв път през 1947 г. Трудът на гватемалския учен вече четиридесет години след появата си продължава да е най-утвърденият пряк испански превод на „Попол Вух“, непрекъснато търпи преиздания и е най-широко използуван от обикновени читатели и от изследователи. Седмото издание се различава от първото по това, че през 1964 г. са отпаднали някои обяснителни бележки и вместо увод и обширен предговор е поместен доста по-кратък встъпителен текст. Не използувах обясненията към първото издание, защото съкращенията в тях са били направени приживе на Ресинос и вероятно той самият е намерил основание да ги възприеме като окончателни за многобройните по-сетнешни издания. Бележките на Ресинос към седмото издание запазих непокътнати дори в случаите, когато изискват очевидни промени или допълнения с оглед нуждите на българския читател или новите сведения, с които разполага днес маянистиката. Това бе най-почтеното, което можех да сторя. Каквито и добронамерени усилия да положех, всяка моя намеса в тях би означавала „разтури къща и направи колиба“: щом не знам кичеански език, не е по силите ми да съставя по-добри обяснения от Ресиносовите. За да уважа неговия труд и за да не си приписвам несъществуващи заслуги, предпочетох да прибавя нови бележки, със съответно обозначение, предвид необходимостта на българина от много повече опорни точки за един по-задълбочен прочит, отколкото на гватемалеца, на мексиканеца или въобще на испаноамериканеца. А дори за отвъдморския читател, несъмнено облагодетелствуван от познаването на своята или близка нему действителност, тълкуванията към въпросното издание са твърде оскъдни, особено за по-взискателното око. При изготвянето на бележките съм ползувал главно разясненията, които друг гватемалски учен, Агустин Естрада Монрой, е приложил към преиздание на класическия (първия) превод на Франсиско Хименес (издателство „Хосе де Пинеда“, гр. Гватемала, 1973 г.).

Основната мисъл, от която се ръководех, работейки над „Попол Вух“, бе, че това е книга, повеляваща да бъде пресъздадена с пределна точност, която обаче да не е в ущърб на поетичността, още по-малко да се прибягва до каквото и да било разхубавяване. Ала аз тръгвах не от първообраза, а от испанския превод. И непрекъснато ме терзаеше съмнението, подхранвано от други преводи, как ли ще е това или онова на кичеански. Усещането, че се движа опипом, навремени ставаше непоносимо и ме принуждаваше да прибирам страниците в чекмеджето. Единственият изход се оказа да вървя колкото може по-близо до Ресинос. Не исках да изпадам в самоволности, каквито ме очакваха в случай, че се отдалеча неоправдано от неговите думи, а нямах пряка връзка с първообраза, впрочем трудноразбираем дори за ония, чийто роден език е кичеанският, ала не притежават здрава филологическа и палеографска подготовка върху негова основа. От друга страна, както отбелязахме, авторът или съставителят на „Чичикастенангския ръкопис“ на много места съзнателно е предавал неясно съдържанието на текста, който като цяло ще продължава да бъде обект на задълбочени проучвания. Стремях се да работя по превода на тоя исторически паметник със съзнанието за неговата изключителна ценност като източник на сведения от първа ръка за маянската, месоамериканската и предиспанската култура, изискващ пренасянето на друг език да става с пределна верност както спрямо всяка дума поотделно, така и спрямо смисловите единици, които думите образуват. Поради това съм се придържал и към съображението, че доколкото е възможно, „Попол Вух“ не бива да се „осъвременява“, което в дадения случай ще рече да се осакати постройката на първоначалния изказ, тъй както е оцелял у Ресинос. Не ми даде сърце да се презастраховам стилово, заглаждайки първичната хубост на тия дошли от тъй далечно време и място словесни построения, и в името на някакви уж общозадължителни предписания да преиначавам изрази. Не мисля, че изречение като „Уукуб-Какиш имаше едно голямо нансово дърво, чийто плод беше храната на Уукуб-Какиш“ звучи грозно заради повтореното собствено име и трябва да се „пипне“ само защото стои встрани от царския път на оная презастраховаща стилистика, чието прокрустово ложе би отрязало второто „Уукуб-Какиш“, заменяйки го с местоимение. Не мисля, че изречение като „Улавяха някого, когато вървеше самичък, или двама, когато вървяха, и не се знаеше кога го улавяха, и веднага отиваха да го жертвопринесат пред Тохил и Ауйлиш“ е толкова непривично и невъзприемливо за нас, че трябва да се „оправя“. Мисля, че е по-трудно да се опази привкусът на далечност, на чуждост — а езикът ни с възхитителните си възможности го позволява, — отколкото текстът да се нагоди към неоправданото и страхливо „на български да звучи добре“. „Щом стигна жената пред старицата, рече жената на бабата“ — четем у Ресинос. Ясно, би могло да се избегне повторението на „жената“ или да се замени „бабата“ с „й“, ала едва ли би трябвало да го променям, след като и Ресинос го е запазил в превода си на испански. А щом е възможно в съвременния испански, няма никакво основание да не е възможно и в съвременния български. „И като рече, каза“ — срещаме в старобългарската книжнина. Нима би трябвало да се „редактира“! Познавачи твърдят, че „Попол Вух“ е един от най-старите паметници на човешката мисъл, предаван с векове от поколение на поколение, преди да бъде записан. А някои го възприемат дори като първия по древност. Така или иначе, несъмнено е, че тук обичайните съображения за „гладкост“ на езика са неоправдани и „грапавостта“ на първообраза е задължителна и в превода. „Попол Вух“ не е четиво за любители на салонна езикова изящност. Честите, едва ли не „прекалени“ повторения, които съм запазил изцяло, са част от художествения похват паралелизъм, характерен за кичеанската творба, и би било повече от неуместно да се посегне на тях.

Още от самото заглавие на тази книга кирилицата постави въпроса как да се изписват индианските имена. Когато се превежда с латиница, затруднения от такова естество няма или са значително по-малки, защото обикновено думите запазват вида, който имат на кичеански и на испански. И все пак езиците, ползуващи латиница, се оказват понякога доста по-неточни — една унгарска, полска, шведска дума на испански се пише както в оригинала, ала често не се знае какъв е нейният правилен изговор. Кирилицата изисква възможно най-голямо уточняване между знак и звук. Трудностите в случая произтичат от буквите „h, v, x, z“, застъпени и в испанския, и в кичеанския, но с различни стойности. Според испанските правила „Popol Vuh“ би трябвало да се чете „Попол Ву“ (както може погрешно да се чуе у някои неосведомени испанскоговорещи). Обаче възприето е „h“ в кичеански думи да бележи звук, равнозначен на българския „х“. Оттам у някои познавачи вместо общоприетото „Popol Vuh“ срещаме „Popol Vuj“, „Popol Buj“, „Popol Wuj“. В испанския текст „Mahucutah“ подвежда незапознатия да го произнася „Маукута“, докато правилното е „Махукутах“. В кичеански думи буквата „y“ бележи българския звук „у“. Следователно „Popol Vuh“ е правилно да се чете „Попол Уух“. Затова можем да го видим някъде и като „Popol Uuj“, „Popol Wuh“, „Popol Wuj“. В кичеанския език буквата „x“ не трябва да се чете по испански като нашето „кс“, а като „ш“ „Xpiyacoc“ е „Шпиякок“. В никой от поне двадесет и шестте маянски езици няма звук „з“. Поради това, макар в кичеански имена да е застъпена буквата „z“, употребявана и днес по наследство от колониалния испански, действителната й равнозначност на български е „с“, а не „з“. Например „Zipacna“ е „Сипакна“, а не „Зипакна“.

На български предадох имената съобразно звученето им на кичеански език, поради което „Vucub-Came“ е „Уукуб-Каме“, „Hun-Hunahpu“ е „Хун-Хунахпу“, „Huracan“ е „Хуракан“, „Zaquiya“ е „Сакия“, „Uvila“ е „Ууила“. Единствено изключение допуснах спрямо заглавието. Вместо правилното кичеанско „Попол Уух“, то си остана „Попол Вух“, защото именно така е придобило световна известност. Двойните съгласни (в науатълското „comalli“ или в кичеанското „Zaccaboha“) предадох с по една буква, както изисква българската традиция, още повече, че само в един маянски език, мамски, съществуват шест фонеми „к“, които можем да предадем на български само с неуместна тук фонетична транскрипция. Впрочем в кичеанския фонемите „к“ са четири.

Собствените имена преведох според текста на Ресинос. В преводи от първообраза се срещат по-големи или по-малки различия (употреба на други букви, допълнителни знаци, сливане, разделяне на думи). Бургес и Шек изписват имена като Шпиякок, Шмукане, Шбаланке и прочие без улесняващото изговора на испански език начално „и“ (както е у Ресинос: Ixpiyacoc, Ixmucane, Ixbalanque), а така е и у Франсиско Хименес, сиреч в запазения препис на първообраза. В тези случаи българският превод също се е съобразил с нашите фонетични норми.

Ударението в кичеанския език има постоянно място — върху последната сричка. Затова не съм го отбелязвал писмено в имената. „Popol Vuh“ би трябвало да се произнася „Поп’ол У’ух“. Не съм обозначил ударението и в науатълските думи: в тях то пада неизменно върху предпоследната сричка. Обяснителните бележки указват кои имена са науатълски. И понеже останалите са кичеански, става ясно къде стои правоговорното ударение на всяко име.

Изхождайки от друга традиция, чужда на съвременния български, Адриан Ресинос предава с главна буква редица имена (някои от тях звания): Господар, Галел, Ахпоп, Ахпоп-Камха, Ахцик-Уйнак и др. Когато не са част от лични имена, привел съм ги в съответствие с нашите изисквания, отреждащи в случая малка буква. Гватемалският маянист е отличил с курсив собствените имена, както обяснените от него, така и оставените без пояснения. В българския превод това е избягнато с мисълта, че не подпомага усвояването на материала, нито го прави по-прегледен. В текста всички добавки в скоби са на Ресинос.

За улеснение на читатели, имащи достъп до „Попол Вух“ или до книгописа за него на латиница, и за по-голяма точност в бележките към всяка обяснена дума е поставена нейната съответка, както е изписана в оригинала.

Маянските езици, включително кичеанският, разполагат с граматически залог, който отсъствува в романските и в славянските. По значение стои най-близо до познатите ни страдателни залози и е много използуван. По тая причина Ресинос прибягва твърде често до страдателни глаголни форми. На български в повечето случаи са употребени действителни, защото подобна честота е необичайна за нас.

Тълкуването на собствените имена е трудна задача, тъй като ономастиката на кичеанския език е неразработена (Ресинос не случайно е крайно предпазлив). Поради това, че „Попол Вух“ е бил записан с несъобразена с фонетичните особености азбука, много от тънкостите са се изплъзнали в приблизителното улавяне на звуци, внасяйки възможности за разнопосочно и противоречиво разчитане на съставните имена. Нещата се усложняват и поради обстоятелството, че подобно на други свещени писания, в тази книга имената на божества или свръхестествени същества са нарочно недостъпни или с объркващи значения. Но днес основната пречка за разчитането им е липсата на ономастични изследвания и въобще непроучеността на кичеанската култура. Съзнавайки наличните опасности, все пак предпочетох да прибавя към сдържаните бележки на Ресинос някои от ономастично разточителните на Естрада Монрой и настоящият превод се придържа към разчитането на собствените имена. Съображенията бяха следните.

Естрада Монрой прави своите тълкувания тридесет години след Адриан Ресинос. Това предполага възможност за по-големи сполуки в ономастиката на кичеанския език. Ако четящият испански поиска да узнае значението на едно или друго име, би могъл да ползува обясненията на Ресинос, на Естрада Монрой или на друг учен. Макар че въпросното издание е труднодостъпно извън Гватемала и широките кръгове се задоволяват с предложеното от Ресинос, възможността да се надзърне отвъд кичеанските имена е по-реална. За нас тая врата е плътно затворена. И в близко бъдеще единственият път да стигнем до някакви тълкувания — добри или лоши — на тези имена ще са бележките към настоящия превод. На тях обаче трябва да се гледа не като на окончателната дума на маянистиката, а като на податки, като на „по-добре малко, отколкото нищо“, като на „тръгване“, а не „стигане“. В едно съм убеден: ако в научно отношение трябва да подхождаме внимателно към някои от приложените ономастични разчитания, от поетическо гледище те обогатяват текста, защото позволяват да доловим образността на кичеанското светоусещане и пределната сбитост на езика.

За нуждите на този превод и въобще за едно по-трайно боравене с нови за нас понятия се наложи да се съставят думи. Тъй като въпросът е принципен, ще обясня как съм постъпил.

Българската култура и българският език много бързо навлизат в области на човешкото знание, които доскоро ни бяха съвсем далечни, за да не река недостъпни. Такъв е случаят с предколумбовските народи и всичко сътворено от тях. Преводът на „Попол Вух“ е само малка крачка в тази насока, но немислима без употребата на ред чужди думи, които неизбежно ще влязат в родния ни език и трябва да опитаме да им дадем още отначало такъв облик, че да ги почувствуваме като добре прилягащи му, а не като чужди нему тела, и най-важното, податливи за извличане от тях на други думи съобразно българското словообразуване. В испанския, следващ различно развитие, е естествено да се използуват едни и същи форми както за съществителни, така и за прилагателни имена. В българския тази възможност е рязко ограничена, ако го сравняваме с испанския, където например думата „киче“ е и съществително, и прилагателно. Но за нас е неприемливо да я оставим в този й вид, защото, ако в отделни съчетания е относително приложима (расата киче, народът киче), оказва се тромава в случаи като „Los quiches“, което би трябвало да преведем с „хората киче, мъжете киче“, ако държим да я запазим непокътната, както е на английски, на френски и пр. По тази причина от „киче“ образувах „кичеанец“, защото, освен че отговаря точно на традицията за имена, обозначаващи принадлежност към определен народ, народност и тъй нататък, позволява да извличаме облици и за женски, за среден род, за множествените им числа: кичеанка, кичеанки, кичеанче, кичеанчета, кичеанци, каквито в превода не стана нужда да използувам, но в бъдещото все по-задълбочено изучаване на доколумбовските култури ще е неизбежно. Същевременно кичеанец е добра основа за извличане на прилагателни — кичеански, кичеанска, кичеанско, кичеански.

Същия подход — от чуждото слово да се изкове българска основна дума, позволяваща извеждането на производни, съм следвал и в останалите случаи: от „мая“ — маянец, и съответно маянка, маянче, маянски, маянска, маянско, маянски; от „какчикел“ — какчикелец, какчикелка, какчикелче, какчикелски и тъй нататък; от „науатл“ — науатълец, науатълка, науатълче, науатълски… Естествено е една новосъздадена дума да подразни нечие ухо, особено любители на криворазбрани верноподаничества към чужди езици. Но съм убеден, че ако не се постъпва така — смело да ковем думи според българското словообразуване, — езикът ни ще се затлачи от множество трудноподвижни имена. За да не бъда голословен — ако запазим на български „науа“ в този му „неизопачен“ вид, ще трябва да говорим и да пишем тромаво, да търпим чужди кръпки: народи науа, култура науа. Нашето словообразуване допуска единствено науаски или, от равнозначното „науатл“ — науатълски.

В случая с двете разновидности на испански език „рабинал“ и „рабиналеро“ прибягнах към уеднаквяване (рабинал), с оглед да можем да казваме също рабиналка, рабиналче, рабиналски и пр. Някои маянски имена на родово-териториални общности срещаме у Ресинос като: los de Tamub, los de Ilocab, los de Cavec и тъй нататък. (Тук по всяка вероятност е оказало влияние обстоятелството, че маянските езици не образуват множествено число посредством морфологично изменение на самото име, а посредством придружаващото го числително: не „три къщи“, а „три къща“.) Ако се робува на чужди езикови средства, би трябвало да преведем: „тия от Тамуб“, „тия от Илокаб“, „тия от Кауек“. Случаят е тъй въпиещо чужд на нашия език, че едва ли е необходимо да се изказват каквито и да било доводи против. Преведох ги с „тамубовци“, „илокабовци“, „кауековци“ все с мисълта, че така ще можем да разполагаме с тия имена и в мъжки, женски, среден род, с прилагателни, с форми за множествено число. Изключение допуснах с „тия от Шибалба“, а също и с други, които се срещат единично или рядко. Някои нарицателни съставих, за да избегна употребата на думи, които по една или друга причина биха се оказали нежелани в този текст: вместо „баня“ — „къпалище“, вместо „жертвеник“ — „жертвоприносилище“ и пр.

Тоест извличах нови думи с оглед не толкова ограничените нужди на този превод, а гледайки напред, към един бъдещ ден, когато ще ни потрябват и производни от чуждите слова. Ако още в първата среща с тях не създадем добри основи за допълнително словообразуване, по-късно ще бъде трудно да променим нещата. Например: навремето не сме се погрижили да въведем правилно тъй неудобното ни „мая“ и все още ни притеснява да казваме маянски, маянец, маянка, а сме принудени да си служим с патерици — народите мая и прочие убогости.

Ще отбележа още една трудност за българския превод, несъществуваща за езици, в които думи от латински и гръцки произход са залегнали много по-рано, много по-широко, отколкото в родната ни реч. На дело тая разлика означава, че редица слова, които в други езици спокойно могат да бъдат използувани за текст от XVI век, в българския, макар също да се употребяват, биха стояли като нови кръпки върху старовремска дреха, защото са присъщи за чувствително по-нов пласт в езика ни (субстанция, плазма).

Обстоятелството, че „Попол Вух“ бе преведен на български в Мексико, от една страна, улесни решаването на куп въпроси, които у нас би трябвало да бъдат подминати заради нищожните ни познания за маянска и напълно отсъствуващите за кичеанска култура. Но от друга — за толкова необичаен текст липсата на речници и прочие помагала и най-вече на хора, които да помогнат, се оказа немалка пречка за доуточняването на някои неща на български. За да се добера до необходимата наша дума за „formador“ (образувател, устроител), потребна ми бе година и половина. Сред най-големите затруднения при превеждането от испански на български е противоречието между възхитителната многозначност на думата в първия и възхитителната й точност във втория език. Кастилският, създаван от двадесет народи по четири материка, е постигнал рядко богата многозначност и синонимност, които правят изказа крайно податлив на различни, противостоящи и дори взаимноизключващи се тълкувания. Така, поради многозначността на обвивката, има опасност мисълта да остане непълно, неточно разчетена. Българският език, в противовес на испанския, е строго точен. При работа над херменевтичен и езотеричен текст тия две крайности са особено трудно примирими: докато на испански определена дума може да бъде разгадана в даден контекст с две-три от няколкото си значения, на български най-често се налага те да бъдат неминуемо сведени до едно. Тази на пръв поглед несложна операция, в книги като „Попол Вух“, често води до отчайващи колебания и двоумение кое именно от значенията да бъде запазено, та загубата да бъде най-малка.

ОТ ПРЕВОДАЧА