(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

ГЛАВА I

Това е разказът как всичко беше в безизвестност, всичко в покой, в безмълвие; всичко неподвижно, смълчано, и празна небесната шир.

Това е първият разказ, първата реч. Още нямаше нито един човек, нито едно животно, птици, риби, раци, дървета, камъни, пещери, оврази, треви, ни гори; само небето съществуваше.

Не се изявяваше лицето на земята. Имаше само спокойно море и небе в цялата своя шир.

Нямаше нищо наблизо, което да вдига шум, нито пък нещо, което да се движи, нито да мърда, нито да вдига шум в небето.

Нямаше нищо, което да е изправено; само водата в покой, тихото море, самотно и спокойно. Нямаше нищо, дарено с битие.

Имаше само неподвижност и безмълвие в тъмнината, в нощта. Само Творецът, Образувателят, Тепеу, Гукумац, Първородителите бяха във водата, обгърнати от виделина.10 Бяха скрити под зелени и сини пера,11 затова ги наричат Гукумац. На големи мъдреци, на големи мислители е тяхното естество.

По тоя начин съществуваше небето, а също и Сърцето на небето, че това е името на бога. Тъй разказваха.

Дойде тогава тук словото, дойдоха заедно Тепеу и Гукумац, в мрака, в нощта, и говориха помежду си Тепеу и Гукумац. Говориха прочее, допитваха се помежду си и размишляваха; споразумяха се, обединиха своите слова и своята мисъл.

Тогава стана ясно, докато размишляваха, че когато съмне, трябва да се появи човекът. Тогава разпоредиха сътворението и растежа на дърветата и увивните растения и зараждането на живота, и сътворението на човека.12 Тъй бе разпоредено в мрака и в нощта от Сърцето на небето, който се казва Хуракан.

Първият се казва Какулха-Хуракан. Вторият е Чипи-Какулха. Третият е Раша-Какулха. И тия тримата са Сърцето на небето.13

Тогава дойдоха заедно Тепеу и Гукумац; тогава се посъветваха за живота и виделината, как ще се направи, че да се развидели и съмне, кой ще създава храната и издръжката.

— Тъй да бъде! Нека се изпълни празнината! Нека тая вода се отдръпне и да освободи (пространството), нека възникне земята и да се затвърди! — Тъй рекоха. — Да се развидели, да съмне на небето и на земята! Не ще има нито слава, нито величие в нашето сътворение и образуване, докато не просъществува човешкото създание, образуваният човек. — Тъй рекоха.

После те сътвориха земята. Наистина тъй стана сътворението на земята:

— Земя! — рекоха, и мигом тя стана.

Като мъгла, като облак и като прах беше сътворението, когато от водата изникнаха планините; и в миг пораснаха планините.

Само по чудо, само с магическо изкуство се образуваха планините и долините, и мигом кипарисовите и боровите гори покълнаха заедно на повърхността.

И тъй се изпълни с радост Гукумац, та рече:

— Добро бе твоето идване, Сърце на небето; ти, Хуракане, и ти, Чипи-Какулха, Раша-Какулха!

— Нашето дело, нашето сътворение ще бъде завършено — отговориха.

Първо се образуваха земята, планините и долините; разединиха се водните течения, ручеите потекоха свободно между хълмовете и водите останаха разделени, когато се появиха високите планини.

Тъй стана сътворението на земята, когато бе образувана от Сърцето на небето, Сърцето на земята, че тъй са наричани ония, които първи я оплодиха, когато небето беше в безизвестност, а земята беше потопена във водата.

По тоя начин се усъвършенствува творението, когато го извършиха след размисли и разсъждения за щастливото му завършване.

ГЛАВА II

После направиха малките горски животни, пазачите на всички гори, планинските духове,14 елените, птичките, пумите, ягуарите,15 змиите, змийчетата, кантилите (пепелянките), пазачите на увивните.

И рекоха Първородителите:

— Само безмълвие и неподвижност ли ще има под дърветата и увивните? Уместно е занапред да има кой да ги пази.

Тъй казаха, когато размислиха и говориха веднага. Тозчас бяха създадени елените и птиците. Веднага разпределиха обиталищата на елените и на птиците:

— Ти, елене, ще спиш в долините на реките и в овразите. Тук ще бъдеш сред буренака, сред тревата; в гората ще се множите, на четири крака ще ходите и ще се крепите.

И както им бе казано, така стана. После определиха и обиталищата на малките птички и на големите птици:

— Вие, птичета, ще обитавате по дърветата и увивните растения, там ще правите своите гнезда, там ще се размножавате, там ще се люлеете по клоните на дърветата и на увивните.

Тъй бе речено на елените и на птичките, за да направят, каквото трябваше да направят, и всички те заеха своите обиталища и своите гнезда.

По тоя начин Първородителите дадоха обиталища на животните по земята.

И когато сътворението на всички четириноги и птици бе завършено, Творецът и Образувателят и Първородителите рекоха на четириногите и на птичките:

— Говорете, крякайте, цвърчете, тръбете, говорете всеки според вида си, според разновидността на всеки.

Тъй бе речено на елените, птичките, пумите, ягуарите и змиите.

— Казвайте прочее нашите имена, хвалете нас, вашата майка, вашия баща. Призовавайте прочее Хуракан, Чипи-Какулха, Раша-Какулха, Сърцето на небето, Сърцето на земята, Твореца, Образувателя, Първородителите; говорете, призовавайте ни, боготворете ни! — рекоха им.

Ала не можа да се постигне те да проговорят като хора; само пищяха, кудкудякаха и грачеха; не се изяви обликът на техния език и всеки крещеше различно.

Когато Творецът и Образувателят видяха, че не е възможно да проговорят, казаха си: „Не бе възможно те да изрекат нашето име, нашето, на техните творци и образуватели. Това не е добре“ — казаха си Първородителите.

Тогава им се каза:

— Ще бъдете променени, защото не се постигна да проговорите. Променихме си гледището: ще имате своята храна, своята паша, своето жилище и своите гнезда, ще бъдат овразите и горите, защото не можа да се постигне да ни боготворите или да ни призовавате. Все още има кой да ни боготвори, ще направим други (същества), които да бъдат послушни. Вие приемете своята участ: вашата плът ще бъде стривана. Тъй ще бъде. Тази ще бъде вашата участ. — Тъй рекоха, когато накараха малките и големите животни, дето ги има върху лицето на земята, да узнаят тяхната воля.

Сетне поискаха отново да опитат късмета си, поискаха да направят нов опит и поискаха отново да опитат да бъдат боготворени.

Ала не можаха да разберат своя език помежду си; нищо не успяха да постигнат и нищо не можаха да направят. По тази причина тяхната плът бе жертво-принесена и всички животни, които съществуват върху лицето на земята, бяха осъдени да бъдат ядени и убивани.

И тъй, нужно бе Творецът, Образувателят и Първородителите да направят нов опит да сътворят и образуват човека.

— Да опитаме пак! Вече наближават разсъмването и зората. Да направим тоя, който ще ни издържа и храни! Как да направим, та да бъдем призовавани, да бъдем помнени на земята? Вече опитахме с нашите първи създания, нашите първи творения, ала не можа да се постигне те да ни възхваляват и да благоговеят пред нас. Да опитаме сега да направим покорни същества, уважителни, които да ни издържат и хранят. — Тъй рекоха.

Тогава стана сътворението и образуването. От земя, от кал направиха плътта (на човека). Но видяха, че не е добре, защото се разпадаше, беше мек, неподвижен, нямаше сила, падаше, беше разводнен, не си изправяше главата, лицето му беше килнато на една страна, погледът му беше замъглен; не можеше да вижда назад. Отначало говореше, ала нямаше разум. Бързо се навлажни във водата и не можа да се крепи.

И рекоха Творецът и Образувателят:

— Ясно се вижда, че не може нито да върви, нито да се множи. Да се посъветваме относно това — рекоха.

Тогава разтуриха и развалиха своето дело и своето творение. И веднага рекоха:

— Как да направим, та да усъвършенствуваме, та да излязат добри тези, които ще ни боготворят, тези които ще ни призовават?

Тъй рекоха, когато отново се посъветваха помежду си:

— Да кажем на Шпиякок, Шмукане, Хунахпу-Ууч, Хунахпу-Утю: опитайте късмета си пак, опитайте да направите сътворението! — Тъй рекоха помежду си Творецът и Образувателят, когато говориха на Шпиякок и Шмукане.

Веднага говориха на ония гадатели, бабата на деня, бабата на зората,16 че тъй бяха наричани от Твореца и Образувателя, и чиито имена бяха Шпиякок и Шмукане.

И рекоха Хуракан, Тепеу и Гукумац, когато говориха на прорицателя и на образувателя, които са гадатели:

— Трябва да се съберем и да намерим средства, та човекът, когото ще образуваме, човекът, когото ще създадем, да ни издържа и да ни храни, да ни призовава и да си спомня за нас.

— Посъветвайте се прочее, бабо, дядо, наша бабо, наш дядо, Шпиякок, Шмукане, направете да се развидели, да съмне, да бъдем призовавани, да бъдем боготворени, да бъдем помнени от сътворения човек, от образувания човек, от смъртния човек, направете тъй да стане.

— Представете вашето естество, Хунахпу-Ууч, Хунахпу-Утю, дваж майка, дваж баща,17 Ним-Ак, Нима-Циис, господарят на смарагда, златарят, ваятелят, резбарят, господарят на красивите блюда, господарят на зелената чаша, майсторът на смолата, майсторът Толтекат,18 бабата на слънцето, бабата на зората, че тъй ще бъдете наричани от нашите творения и нашите създания.

— Хвърлете жребий с вашите зърна от царевица и ците.19 Тъй да стане и ще се узнае, и ще се разбере дали ще издяламе, или изваем неговата уста и неговите очи в дърво.

Тъй бе речено на гадателите. После дойде гадаенето, хвърлянето на жребий с царевица и ците.

— Късмет! Създание! — рекоха им тогава една старица и един старец. И старецът беше тоя с късметите от ците, тъй нареченият Шпиякок.20 А старицата беше гадателката, образувателката, която се наричаше Чиракан-Шмукане.

И започвайки гадаенето, тъй рекоха:

— Съберете се, съвокуплете се! Говорете, та да ви чуваме, казвайте, заявете дали подхожда дървото да се събере и да се извая от Твореца и Образувателя? Дали той (дървеният човек) е този, който ще ни издържа и храни, когато се развидели, когато съмне! Ти, царевице, ти, ците, ти, участ, ти, създание: съберете се, съешете се — рекоха на зърната царевица, на зърната ците, на участта, на създанието. — Ела да жертвопринасяш тук, Сърце на небето, не наказвай Тепеу и Гукумац!

Тогава проговориха и казаха истината:

— Добри ще излязат вашите направени от дърво кукли, ще говорят и ще разговарят върху лицето на земята.

— Тъй да бъде! — отговориха, когато проговориха.

И мигом бяха направени издяланите от дърво кукли. Приличаха на хора, говореха като хора и населиха повърхността на земята.

Просъществуваха и се размножиха; добиха дъщери, добиха синове дървените кукли; ала нямаха нито душа, нито разум, не си спомняха за своя Творец, за своя Образувател, ходеха без посока и пълзяха.

Вече не си спомняха за Сърцето на небето и затова изпаднаха в немилост. Това бе само опит, усилие да се направят хора. Говореха изпърво, но лицата им бяха изпити; ходилата им и ръцете им не бяха устойчиви; нямаха ни кръв, ни същина,21 нито влага, ни мазнина; бузите им бяха сухи, сухи бяха краката им и ръцете им, а плътта им — жълта.

Поради тая причина вече не мислеха за Твореца и за Образувателя, за ония, които ги извеждаха в битие и се грижеха за тях.

Тези бяха първите хора, които съществуваха много на брой върху лицето на земята.

ГЛАВА III

Веднага дървените кукли бяха унищожени, разрушени и раздробени и получиха смърт.

Наводнение бе предизвикано от Сърцето на небето; стана голямо наводнение, което падна върху главите на дървените кукли.

От ците бе направена плътта на мъжа, но когато жената бе издялана от Твореца и Образувателя, от папур22 бе направена плътта на жената. Творецът и Образувателят поискаха тия градива да влязат в техния състав.

Ала не мислеха, не говореха със своя Творец и Образувател, които ги бяха направили, които ги бяха сътворили. И по тази причина бяха умъртвени, бяха удавени. Обилна смола дойде от небето. Тъй нареченият Шекоткоуач23 дойде и им извади очите; Камалоц24 дойде да им отреже главите; и дойде Коцбалам25 и погълна плътта им. Тукумбалам26 също дойде и им строши и смаза костите и жилите, смля и разрони костите им.

И това бе, за да ги накажат, понеже не бяха мислили за своята майка, за своя баща, Сърцето на небето, наречен Хуракан. И по тази причина помръкна ликът на земята и започна черен дъжд, дъжд денем, дъжд нощем.

Дойдоха тогава малките животни, големите животни, а дърветата и камъните ги удряха по лицата. И всички почнаха да говорят: техните делви, техните подници,27 техните гърнета, техните кучета, техните мелнични камъни28 — всички се надигнаха и ги заудряха по лицата.

— Голямо зло ни правехте; ядяхте ни, а ние сега ще ви хапем — рекоха им техните кучета и техните домашни птици.29

А мелничните камъни:

— Измъчвахте ни; всеки ден, всеки ден, нощем, на разсъмване, през цялото време нашите лица правеха холи-холи, хуки-хуки30 поради вас. Ето какъв данък ви плащахме. Но сега, когато вече не сте хора, ще опитате нашата сила. Ще смелим и ще превърнем на прах вашата плът — рекоха им мелничните камъни.

И ето че техните кучета проговориха и им рекоха:

— Защо не ни давахте нашата храна? Щом погледнехме, и вие ни отблъсквахте и ни гонехте навън. Винаги държахте тояга да ни удряте, докато ядяхте. Тъй се отнасяхте с нас. Ние не можехме да говорим. Навярно нямаше да ви умъртвим сега; но защо не разсъждавахте, защо не мислехте за себе си? Сега ще ви унищожим, сега вие ще опитате колко зъби има в устата ни; ще ви изядем — рекоха кучетата, а после им разкъсаха лицата.

А на свой ред техните подници, техните гърнета казаха така:

— Болка и страдание ни причинявахте. Нашите уста и нашите лица бяха очернени, осаждени, винаги ни слагахте на огъня и ни горяхте, сякаш не изпитвахме болка. Сега вие ще опитате, ще ви изгорим — рекоха техните гърнета и им строшиха лицата.

Струпаните камъни на огнището се нахвърлиха право от огъня по техните глави и им причиниха болка.31

Отчаяни тичаха насам-натам; искаха да се покачат на къщите, а къщите падаха и ги хвърляха на земята; искаха да се качат на дърветата, а дърветата ги запращаха надалече; искаха да влязат в пещерите, а пещерите се затваряха пред тях.

Тъй погинаха хората, които бяха сътворени и образувани, хората, направени, за да бъдат разрушени и унищожени, на всички им бяха строшени устата и лицата.

И казват, че потомството им са маймуните, които живеят сега в горите; те са техен образец, защото само от дърво бе направил плътта им Творецът и Образувателят.32

И по тая причина маймуната прилича на човека, тя е образец на едно поколение хора сътворени, хора образувани, които бяха само кукли и бяха направени само от дърво.

ГЛАВА IV

Много малко виделина имаше тогава върху лицето на земята. Още нямаше слънце. Обаче имаше едно самовъзгордяно същество, което се наричаше Уукуб-Какиш.33

Съществуваха вече небето и земята, но лицата на слънцето и на месеца бяха покрити.

И (Уукуб-Какиш) казваше:

— Наистина, те са ясен образец на ония хора, които се удавиха,34 и тяхната природа е като на свръхестествени същества. Аз ще бъда сега велик над всички сътворени и образувани същества. Аз съм слънцето, аз съм виделината, месецът! — възкликна. — Велик е моят блясък. Благодарение на мен ще вървят и ще побеждават хората. Защото моите очи са от сребро, сияйни като скъпоценни камъни, като изумруди; моите зъби блестят като безценни камъни, подобни на лицето небесно. Моят нос блести отдалече като месеца, моят престол е от сребро и лицето на земята се осветява, щом изляза пред своя престол. И тъй, аз съм слънцето, аз съм месецът за човешкия род. Тъй ще бъде, защото моят поглед стига много надалече.

Така говореше Уукуб-Какиш. Но в действителност Уукуб-Какиш не беше слънцето; само се хвалеше с перата и богатствата си, а погледът му стигаше само до кръгозора и не се простираше върху целия свят.

Още не се виждаше ликът нито на слънцето, нито на месеца, нито на звездите и още не бе съмнало. По тази причина Уукуб-Какиш се пустословеше, като да беше слънцето и месецът, защото още нито се бе изявила, нито се показваше виделината на слънцето и на месеца. Единственият му стремеж беше да се възвеличи и да властвува. И тъкмо тогава стана потопът заради дървените кукли.

Сега ще разкажем как умря Уукуб-Какиш и бе победен, и как бе направен човекът от Твореца и Образувателя.

ГЛАВА V

Това е началото на поражението и на разрухата на Уукуб-Какишовата слава от двете момчета, първото от които се казваше Хунахпу, а второто Шбаланке.35 Те бяха богове наистина. Нали виждаха злото, което вършеше надменникът и искаше да го върши пред взора на Сърцето на небето, казаха си двете момчета:

— Не е добре това да бъде така, когато човекът още не живее тук на земята. Прочее ще опитаме да стреляме по него с духателна тръба,36 когато яде; ще стреляме и ще му причиним болест и тогава ще се свърши с неговите богатства, с неговите зелени камъни, с неговите драгоценни метали, с неговите изумруди, с неговите скъпоценности, с които се гордее. И така ще правят всички хора, защото не бива да се възгордяват от властта или богатството.

— Тъй ще бъде — рекоха момчетата и всяко метна духателната си тръба на рамо.

Та имаше тоя Уукуб-Какиш двама сина: първият се казваше Сипакна,37 вторият беше Кабракан;38 а майката на двамата се казваше Чималмат, Уукуб-Какишовата жена.

Сипакна играеше на топка39 с големите планини: Чигаг, Хунахпу, Пекул, Яшканул, Макамоб и Хулиснаб.40 Тия са имената на планините, които съществуваха, когато съмна, и които бяха създадени само за една нощ от Сипакна.

Кабракан местеше планините и караше да треперят големите и малките планини.

По такъв начин провъзгласяваха своята гордост Уукуб-Какишовите синове:

— Чувайте! Аз съм слънцето! — казваше Уукуб-Какиш.

— Аз съм тоя, който направи земята! — казваше Сипакна.

— Аз съм тоя, който разтърсва небето и разклаща цялата земя! — казваше Кабракан.

Тъй Уукуб-Какишовите синове оспорваха бащиното си величие. И това им се виждаше много лошо на момчетата.

Още не бе създадена нашата първа майка, не бе създаден нашият първи баща.

Затуй бе решена тяхната смърт (на Уукуб-Какиш и синовете му) и тяхната разруха от двамата младежи.

ГЛАВА VI

Ще разкажем сега за изстрела с духателна тръба, който дадоха двете момчета срещу Уукуб-Какиш, и унищожаването на всеки един от възгорделите се.

Уукуб-Какиш имаше едно голямо нансово дърво,41 чийто плод беше храната на Уукуб-Какиш. Той отиваше всеки ден до нансовото дърво и се качваше на върха му. Хунахпу и Шбаланке бяха видели, че това е храната му. И след като се бяха спотаили да дебнат Уукуб-Какиш при дървото, скрити сред листата, дойде Уукуб-Какиш направо при своята нансова храна.

Начаса бе ранен от Хун-Хунахпу42 с изстрел на духателната тръба, който го улучи точно в челюстта, и надавайки викове, падна право на земята от върха на дървото.

Хун-Хунахпу изтича бързо да го сграби, но Уукуб-Какиш изтръгна ръката на Хун-Хунахпу и като я дръпна, преви я от края до рамото. Така Уукуб-Какиш изтръгна (ръката) на Хун-Хунахпу. Наистина, сториха добре момчетата, като не се оставиха да бъдат победени отначалото от Уукуб-Какиш.

Понесъл ръката на Хун-Хунахпу, Уукуб-Какиш си отиде у дома, където стигна, държейки се за челюстта си.

— Какво е станало с вас, господарю? — попита Чималмат, Уукуб-Какишовата жена,

— Какво ще е, освен че ония два бяса стреляха по мен с духателна тръба и ми изместиха челюстта? Затуй ми се клатят зъбите и ме болят много. Но донесох (неговата ръка) да я туря над огъня. Там да стои закачена и увиснала над огъня, защото сигурно ще дойдат да я търсят тия бесове. — Тъй говори Уукуб-Какиш, докато окачваше ръката на Хун-Хунахпу.

След като размишляваха, Хун-Хунахпу и Шбаланке отидоха да говорят с един старец, чиито коси бяха съвсем побелели, и с една старица, наистина много стара и смирена, и двамата превити вече като престарели хора. Старецът се наричаше Саки-Ним-Ак, а старицата — Саки-Нима-Циис.43 Момчетата казаха на старицата и на стареца:

— Придружете ни да отидем да донесем нашата ръка от Уукуб-Какишовата къща. Ние ще вървим отзад. „Тия, дето ни придружават, са нашите внуци, майка им и баща им вече са мъртви, затова те вървят подире ни навсякъде, където ни дават милостиня, понеже единственото, което умеем да вършим, е да вадим червея от кътниците.“ Тъй ще им кажете. По този начин Уукуб-Какиш ще погледне на нас като на момчета, а ние също ще бъдем там да ви съветваме — казаха двамата младежи.

— Добре — отвърнаха старците.

После тръгнаха на път за мястото, гдето се намираше Уукуб-Какиш, облегнат на своя престол. Старицата и старецът вървяха, следвани от двете момчета, които крачеха и играеха след тях. Така стигнаха до къщата на господаря, който викаше от болка в кътниците.

Щом Уукуб-Какиш видя стареца и старицата и придружаващите ги момчета, попита ги господарят:

— Откъде идвате, дядо и бабо?

— Търсим какво да ядем, уважаеми господарю — отвърнаха те.

— И каква е вашата храна? Не са ли ваши синове тия, дето ви придружават?

— О не, господарю! Наши внуци са; ама ни е жал за тях и каквото ни дават за ядене, делим го с тях, господарю — отвърнаха старицата и старецът.

В това време господарят умираше от болка в кътниците и можеше да говори само с голямо усилие.

— Настойчиво ви моля да ме съжалите. Какво можете да правите? Какво знаете да лекувате? — ги попита господарят.

И старците отговориха:

— О господарю, ние само вадим червея от кътниците, лекуваме очите и наместваме костите.

— Много добре. Излекувайте ми зъбите, че от тях страдам денем и нощем; заради тях и заради очите си нямам мира и не мога да спя. Всичко се дължи на два бяса, които ме удариха с топче и затуй не мога да ям. Така прочее смилете се над мен, стиснете ми зъбите с вашите ръце.

— Много добре, господарю. Червей ви кара да страдате. Стига само да извадим тия зъби и да ви сложим на тяхно място други.

— Не е хубаво да ми вадите зъбите, понеже само така съм господар и цялата ми украса са зъбите и очите ми.

— Ние ще ви сложим на тяхно място други, направени от смляна кост.

Но смляната кост беше само зърна от бяла царевица.

— Добре, извадете ги, елате да ми помогнете — отвърна.

Извадиха тогава Уукуб-Какишовите зъби, а на тяхно място туриха само зърна от бяла царевица и тия зърна блестяха в устата му. Мигом повехнаха чертите на лицето му и вече не изглеждаше господар. После му доизвадиха зъбите, които блестяха в неговата уста като бисери. И накрая излекуваха Уукуб-Какишовите очи, като му пръснаха зениците, и накрая му отнеха всичките негови богатства.

Ала нищо не усещаше вече. Само стоеше загледан втренчено, докато по съвет на Хунахпу и Шбаланке му доотнеха нещата, с които се гордееше.

Тъй умря Уукуб-Какиш. После Хунахпу си възвърна ръката. И умря също Чималмат, Уукуб-Какишовата жена.

Тъй се изгубиха Уукуб-Какишовите богатства. Лечителят заграби всички изумруди и скъпоценни камъни, които бяха неговата гордост тук на земята.

Старицата и старецът, които извършиха тия неща, бяха чудни същества. И след като бяха възвърнали ръката, сложиха я на мястото й и пак добре си беше.

Само за да постигнат Уукуб-Какишовата смърт, поискаха да постъпят така, защото им се видя лошо, че се възгордяваше.

И незабавно си отидоха двете момчета, след като бяха изпълнили тъй заповедта на Сърцето на небето.

ГЛАВА VII

Ето сега деянията на Сипакна, първия Уукуб-Какишов син.

— Аз съм творецът на планините — казваше Сипакна.

Тоя Сипакна се къпеше край брега на една река, когато минаха четиристотин момчета,44 които влачеха дърво за подпора на своята къща. Четиристотинте вървяха, след като бяха отсекли едно голямо дърво за носеща греда на своята къща.

Дойде тогава Сипакна и отправяйки се натам, където бяха четиристотинте момчета, рече им:

— Какво правите, момчета?

— Само това дърво е — отговориха, — ала не можем да го вдигнем и да го носим на рамо.

— Аз ще го нося. Къде трябва да отида? За какво ви е?

— За носеща греда на нашата къща.

— Добре — отговори и като го вдигна, метна го на рамо и го понесе към входа на къщата на четиристотинте момчета.

— Сега остани при нас, момче — му рекоха. — Имаш ли майка или баща?

— Нямам — отговори.

— Тогава ще те използуваме да приготвим утре още едно дърво за подпора на нашата къща.

— Добре — отговори той. Четиристотинте момчета веднага се посъветваха и рекоха:

— Как да направим, та да убием този младеж? Защото не е хубаво, дето взе, че вдигна сам дървото. Да направим една голяма яма и да го хвърлим, та да падне в нея. „Слез да извадиш и донесеш пръст от ямата“, ще му кажем, а когато се наведе да слезе в изкопа, ще пуснем отгоре му голямото дърво и ще умре там в ямата.

Тъй рекоха четиристотинте момчета и после направиха една много дълбока яма. Веднага повикаха Сипакна.

— Ние много те обичаме. Хайде, иди да копаеш земята, понеже ние вече не стигаме — му рекоха.

— Добре — отговори.

Веднага слезе в ямата. И го повикаха, докато копаеше земята, като му рекоха:

— Вече много надълбоко ли слезе?

— Да — отговори, като почваше да копае ямата, но ямата, която правеше, беше, за да се отърве от опасността.

Той знаеше, че искат да го убият; затова, като копаеше ямата, направи отстрани още един изкоп, за да се отърве.

— Колко остава? — извикаха надолу четиристотинте момчета.

— Още копая; аз ще ви обадя горе, щом свърша изкопа — рече Сипакна от дъното на ямата.

Ала не копаеше своя гроб, ами дълбаеше друга яма, за да се спаси.

Най-сетне Сипакна ги повика; но когато ги повика, вече бе в безопасност вътре в ямата.

— Елате да извадите и да вземете пръстта, която изкопах и е на дъното на ямата, защото наистина я направих много дълбока. Не чувате ли, като викам? Пък вашите викове, вашите думи се повтарят като отглас веднъж и дваж и така чувам добре къде сте. — Това казваше Сипакна от ямата, гдето беше скрит, викайки от дъното.

Тогава момчетата запратиха силно своето голямо дърво, което веднага падна с грохот на дъното на ямата.

— Никой да не говори! Да изчакаме, докато чуем виковете му, когато умира — си рекоха, говорейки шепнешком, и всеки си затуляше лицето, докато дървото падаше с трясък.

(Сипакна) проговори тогава, нададе вик, но извика само веднъж, когато дървото падна на дъното.

— Ей, че сполучихме с това, което му направихме! Вече умря — рекоха младежите. — Ако за нещастие беше продължил да прави каквото бе започнал, щяхме да сме загубени, понеже вече се бе вмъкнал между нас, четиристотинте момчета.

И изпълнени с радост, казаха:

— Сега ние ще си правим нашата царевична опиваща напитка тия три дни. Минат ли тия три дни, ще пием за построяването на нашата къща ние, четиристотинте момчета.

После рекоха:

— Утре ще видим и вдругиден пак ще видим дали няма да дойдат из пръстта мравките, когато замирише и загние. Веднага ще се успокоят сърцата ни и ще си пием опиващата напитка — казаха.

Сипакна слушаше от ямата всичко, което говореха момчетата. И после, на втория ден, дойдоха мравките вкупом, вървяха напред-назад и се събираха под дървото. Едни носеха в уста косите, а други ноктите на Сипакна.

Когато момчетата видяха това, рекоха:

— Вече загина оня бяс! Гледайте как се насъбраха мравките, как надойдоха на купища и едни носеха косите, а други ноктите. Гледайте какво направихме! — Тъй говореха помежду си.

Обаче Сипакна беше жив, та здрав. Отрязал си бе косите, отгризал си бе със зъби ноктите, за да ги даде на мравките.

И така четиристотинте момчета повярваха, че е умрял, и на третия ден почнаха веселба и се напиха всичките момчета. И бидейки пияни, четиристотинте момчета вече не усещаха нищо. Веднага Сипакна стовари къщата върху главите им и ги уби всичките наведнъж.

Ни едно, ни две не се спасиха от четиристотинте момчета; бяха убити от Сипакна, Уукуб-Какишовия син.

Такава бе смъртта на четиристотинте момчета и се разказва, че влезли в групата звезди, която заради тях се нарича Моц,45 макар че това може би ще е лъжа.

ГЛАВА VIII

Ще разкажем сега за поражението на Сипакна от момчетата Хунахпу и Шбаланке.

Сега следва поражението и смъртта на Сипакна, когато бе победен от двете момчета Хунахпу и Шбаланке.

Сърцата на двамата младежи бяха пълни със злоба, загдето Сипакна беше убил четиристотинте момчета. А той само търсеше риби и раци по бреговете на реките, че тази беше неговата всекидневна храна. Денем се разхождаше да си търси храна, а нощем мяташе на плещи хълмовете.

Веднага Хунахпу и Шбаланке направиха една фигура, наподобяваща много голям рак, и й дадоха такава привидност с лист от петелски крак,46 който се намира в горите.

Така направиха долната част на рака; от пахак47 му направиха краката и му наложиха каменна коруба, която покри гърба на рака. После оставиха това подобие на костенурка в подножието на един голям хълм, наречен Меауан,48 гдето щяха да победят (Сипакна).

После момчетата отидоха да пресрещнат Сипакна по брега на реката.

— Къде отиваш, момче? — запитаха Сипакна.

— Никъде не отивам, само си търся храна, момчета — отвърна Сипакна.

— И каква е твоята храна?

— Риба и раци, ала тук ги няма и не намерих нищо, от завчера не съм ял и вече не издържам от глад — рече Сипакна на Хунахпу и Шбаланке.

— Там, в дъното на оврага, има един рак, наистина голям рак, и ще е хубаво да го изядеш! Само че ни ощипа, когато понечихме да го хванем, и затова ни е страх от него. За нищо не бихме отишли да го хванем.

— Смилете се над мен! Елате и ми го покажете, момчета — каза Сипакна.

— Не искаме. Върви ти сам, няма да се загубиш. Карай по брега на реката и ще стигнеш до подножието на голям хълм; там шуми в дъното на оврага. Трябва само да стигнеш там — рекоха му Хунахпу и Шбаланке.

— Ох, горкият аз! Не можете ли да го намерите вие, момчета? Елате да ми го покажете. Има много птичета, по които можете да стреляте с духателна тръба, а аз знам къде се намират — рече Сипакна.

Неговата смиреност предума момчетата. И те му казаха:

— Но наистина ли ще можеш да го хванеш? Защото само заради тебе ще се върнем, ние вече няма да се опитваме, че ни щипа, когато влизахме ничком. После ни достраша, когато влизахме пълзешком, ама за малко да го хванем. Та затуй е хубаво ти да влезеш пълзешком — му рекоха.

— Добре — каза Сипакна и тръгнаха заедно. Стигнаха в дъното на оврага и там, проснат по корем, беше ракът, показваше червената си коруба. И също там, в дъното на оврага, беше измамата на момчетата.

— Ей, че хубаво! — рече тогава Сипакна радостно. — Бих искал вече да ми е в устата.

И наистина примираше от глад. Понечи да застане ничком, понечи да влезе, но ракът се качваше. Излезе веднага и момчетата го запитаха:

— Не го ли хвана?

— Не — отвърна, — защото отиде нагоре, но малко остана да го хвана. Може би ще бъде добре аз да вляза нагоре — добави.

И после влезе отново, нагоре, но когато вече бе влязъл почти изцяло и само пръстите на нозете му се показваха, големият хълм се свлече и бавно падна върху гърдите му.

Никога вече не се върна Сипакна и бе превърнат в камък.

Тъй Сипакна бе победен от момчетата Хунахпу и Шбаланке; онзи, който според старинното предание правел планините, първородният Уукуб-Какишов син.

В подножието на хълма, наречен Меауан, бе победен. Само по чудо бе победен вторият надменник. Оставаше още един, за когото ще разкажем сега.

ГЛАВА IX

Третият надменник беше вторият Уукуб-Какишов син, който се наричаше Кабракан.

— Аз събарям планините! — казваше той.

Но Хунахпу и Шбаланке победиха и Кабракан. Хуракан, Чипи-Какулха и Раша-Какулха рекоха и казаха на Хунахпу и Шбаланке:

— Нека вторият Уукуб-Какишов син да бъде също победен. Тази е нашата воля. Защото не е добре, че съществува на земята, като превъзнася своята слава, своето величие и своята власт, а не трябва да е така. Заведете го с ласкателства там, гдето изгрява слънцето — рече Хуракан на двамата младежи.

— Много добре, уважаеми господарю — отвърнаха те, — защото това, което виждаме, не е справедливо. Нима не съществуваш ти, ти, който си мирът, ти, Сърце на небето? — рекоха момчетата, докато слушаха заповедта на Хуракан.

В това време Кабракан се беше заел да разтърсва планините. При най-малкия удар на краката му о земята зейваха големите и малките планини. Тъй го свариха момчетата, когато запитаха Кабракан:

— Къде отиваш, момче?

— Никъде — отвърна. — Тук местя планините и ще ги съборя завинаги49 — рече в отговор.

После Кабракан запита Хунахпу и Шбаланке:

— Защо сте дошли тук? Не познавам вашите лица. Как се казвате? — попита Кабракан.

— Нямаме име — отвърнаха те. — Ние сме просто стрелци с духателни тръби и ловци с чаталести прашки из планините. Бедни сме и нямаме нищо свое, момче. Само вървим из малките и големите планини, момче. И тъкмо видяхме една голяма планина, там, гдето червенее небето. Наистина се издига много високо и се извисява над върховете на всички хълмове. Затуй не можахме да хванем нито едно птиче, нито две птичета в нея, момче. Но истина ли е, че ти си можел да събаряш всички планини, момче? — рекоха Хунахпу и Шбаланке на Кабракан.

— Истина ли е, че сте видели тая планина, дето казвате? Къде е? Щом я видя, ще я срина. Къде я видяхте?

— Натам е, където изгрява слънцето — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

— Добре, покажете ми пътя — каза той на младежите.

— А, не — отвърнаха. — Трябва да вървиш помежду ни: единият ще върви до лявата ти ръка, а другият до дясната ти ръка, защото държим тръбите си и ако има птичета, ще стреляме по тях.

И тъй, крачеха радостни и опитваха своите тръби; но когато стреляха, не използуваха глинени топчета, ами само с духване събаряха птичетата, когато стреляха по тях, и Кабракан много се дивеше на това. Момчетата веднага накладоха огън и започнаха да пекат птичетата на огъня, обаче намазаха едно от птичетата с тисате,50 покриха го с бяла пръст.

— Това ще му дадем — казаха, — та да му се прияде от миризмата, която издава. Това наше птиче ще бъде неговата гибел. Както пръстта покрива това птиче по наша воля, тъй ще го тръшнем в пръстта и в пръст ще го погребем.

— Велика ще е мъдростта на едно сътворено същество, на едно образувано същество, когато съмне, когато се развидели — рекоха момчетата.

— Тъй като желанието да хапне е естествено у човека, Кабракановото сърце сега жадува — говореха помежду си Хунахпу и Шбаланке.

Докато те печаха, птичетата се зачервяваха на огъня, а мазнината и сокът, които капеха от тях, издаваха най-вкусен мирис. На Кабракан много му се искаше да ги изяде; устата му се наливаше, той се прозяваше и му течаха лиги и слюнка от възбуждащия мирис на птичетата.

После ги попита:

— Какво е това ваше ядене? Мирисът, който усещам, наистина е приятен. Дайте ми едно парченце — им рече.

Тогава дадоха едно птиче на Кабракан, птичето, което щеше да бъде неговата гибел. И щом го изяде, тръгнаха на път и стигнаха на изток, гдето беше голямата планина. Но тогава вече отслабнаха нозете и ръцете на Кабракан, вече нямаше сили поради пръстта, с която бяха намазали изяденото от него птиче, и вече не можа да стори нищо на планините, нито му бе възможно да ги срине.

Момчетата го вързаха веднага. Вързаха му ръцете на гърба и също му вързаха врата и краката заедно. После го хвърлиха на земята и още там го заровиха.

По тоя начин бе победен Кабракан само от Хунахпу и Шбаланке. Не би било възможно да се изброят всички неща, които те извършиха тук на земята.

Сега ще разкажем за раждането на Хунахпу и Шбаланке, след като разправихме първо за унищожаването на Уукуб-Какиш, на Сипакна и на Кабракан тук на земята.

Бележки към първа част