Дрога

Да ви кажа ли какво е знание?

Това е да знаеш какво знаеш и какво не знаеш.

Конфуций

1

Полицаят, застанал на кръстовището на магистралата за Санта Ана и щатско шосе 85, видя всичко. В три следобед един ангел мина край него, приведен над мотоциклета си, със сто и осемдесет. По-късно ченгето си спомни, че докато ангелът се провираше между автомобилите, физиономията му беше маниакално ухилена.

Полицаят започна преследване, с виеща сирена и мигащи светлини, но трафикът беше сериозен и ангелът успя да запази дистанцията. В подножието на хълмовете излезе от магистралата, без изобщо да намалява скоростта от близо двеста километра в час. Ченгето го гонеше, но мотоциклетистът рискуваше и успяваше да се измъкне.

След двайсет минути полицейската кола излезе от поредния завой и ченгето видя мотоциклетът легнал на една страна край пътя. Двигателят все още работеше и въртеше задното колело.

Ангелът лежеше проснат на земята наблизо. Изглежда, по време на инцидента се бе движил бавно, защото по него нямаше белези — никакви рани, синини или охлузвания. Въпреки това обаче беше изпаднал в кома и не идваше в съзнание. Полицаят провери пулса и установи, че е силен и равномерен. Продължи още няколко минути с опитите си да свести ангела, после се върна в колата си и повика линейка.

Роджър Кларк, специалист вътрешна медицина, пое дежурството си в Мемориалната болница „Лос Анджелис“ в шест. Когато стигна на етажа, отиде да се види с доктор Бейкър, дневния дежурен. Откри го в съблекалнята да сменя бялата престилка с нормалните си дрехи. Изглеждаше уморен.

— Как е положението? — попита Кларк, свали спортното си яке и облече бяла престилка.

— Всичко е нормално. Няма особени вълнения, ако не се брои госпожа Лийвър. Вади инфузионните игли, когато си мисли, че никой не я гледа.

Кларк кимна, отиде до огледалото и си оправи вратовръзката.

— Също и Хенри — добави Бейкър. — Тази сутрин получи делириум тременс, седна в ъгъла и започна да спори с малките зелени човечета.

— Как е сега?

— Дадохме му либриум, но въпреки това го наблюдавай. Една от сестрите каза, че я бил опипал снощи.

— Коя?

— Алис.

— Алис? Сигурно наистина халюцинира, щом е опипал нея.

— Прав си. Но не го споменавай пред Алис. Чувствителна е.

Бейкър се облече, запали цигара и описа набързо статуса на останалите пациенти. Почти нищо не се бе променило, откакто Кларк беше свършил предишното си дежурство преди двайсет и четири часа.

— А… — добави Бейкър. — За малко да забравя новопостъпилия. Един от онези, Ангелите на ада. Ченгетата го докараха след инцидент с мотоциклет. Беше в кома и все още не е излязъл от нея.

— Поиска ли консултация с невролог?

— Да, обаче едва ли ще стане преди сутринта.

— Какъв е статусът му?

— Пуснахме обичайните изследвания. Рентген на череп добър, вътречерепна течност нормална, гръден кош окей, леки отклонения при ЕКГ-то, но нищо особено. Всички рефлекси са налице.

— Кардиореспираторна депресия?

— Не, не. Съвсем добре е. Ако го гледаш, ще си кажеш, че е заспал.

— Терапия?

— Няма назначена. Чакаме консултацията. Нека първо го видят невролозите.

— Добре. Нещо друго?

— Не. Това е всичко. — Бейкър се усмихна. — Хайде, до утре.

Кларк обиколи набързо отделенията и провери пациентите. Всички изглеждаха в доста добро състояние. Стигна до изпадналия в кома ангел и спря до леглото му за малко по-дълго.

Пациентът беше млад — на двайсет и няколко. Никой не го беше мил след приемането — косата му беше мазна, лицето — небръснато и набито с мръсотия, под ноктите имаше черно. Лежеше кротко, не помръдваше, дишаше бавно и с лекота. Кларк го прегледа — преслуша сърцето, провери рефлексите. Не откри нищо нередно. Бяха му сложили трансфузионна система и катетър, за да не се получи задържане на урина. Тръбичката от катетъра водеше към бутилка под леглото.

Погледна я.

Урината беше яркосиня.

Намръщи се, вдигна бутилката към светлината и се вгледа в течността. Беше странна, много синя, почти флуоресцентна.

От какво би могла да посинее урината?

Върна се в кабинета с надеждата Бейкър още да е там, за да го попита за урината, но той вече бе тръгнал. Завари Сандра, нощната сестра.

— Беше ли дежурна, когато докараха онзи… ангела?

— Артър Луис ли? Да.

— Какво се е случило?

Сандра сви рамене.

— Полицията го докарала в спешното след катастрофа, така че му направили рентгенови снимки и го прегледали цялостно. Няма счупени кости или някакви други травми. Всички ензими и електролити са в нормите. В спешното не е имало какво повече да направят, така че го изпратиха при нас. Мистерия, общо взето. Карал е с почти двеста, но полицаите мислят, че преди да падне е намалил. Този, който го е намерил, казва, че било сякаш изведнъж е задрямал.

— Хм — изсумтя Кларк и прехапа устна. — А урината?

— Какво урината?

— От самото начало ли е синя?

Сандра се намръщи и излезе от кабинета. Отиде забързано до отделението и погледна бутилката, после се върна.

— Не бях виждала такова нещо.

— И аз.

— От какво посинява урината?

— И аз се питах същото — отвърна Кларк. — Защо не се обадиш в неврологията и не им кажеш, че имаме пациент в кома, който уринира синьо? Може би това ще ги накара да побързат.

Харли Спенс, шефът на неврологията, се появи на седмия етаж, леко задъхан, само след десет минути. Беше белокос, на петдесет и пет, много изискан, с костюм с жилетка.

Първите му думи към Кларк бяха:

— Уринира синьо?

— Да, докторе.

— От колко време продължава това?

— Изглежда, е започнало съвсем наскоро.

— Удивително — каза Спенс. — Може би някакъв нов вид порфирия. Или някаква специфична лекарствена реакция. Каквото и да е, определено си струва да се докладва.

Кларк кимна. Представи си заглавието на статията в медицинското списание: „X. А. Спенс: Необичаен пигмент в урината на коматозен пациент. Съобщение за клиничен случай“.

Отидоха до леглото на пациента. Спенс започна прегледа, а Кларк му даваше информацията за случилото се. Артър Луис, на двайсет и четири, безработен, приет през спешното отделение, в кома след инцидент с мотоциклет…

— Инцидент с мотоциклет? — попита Спенс.

— Така изглежда.

— Няма никакви белези. Нито драскотина. Това вероятно ли е според теб?

— Не, докторе, обаче това съобщава полицията.

— Хммм.

Спенс продължи с неврологичния преглед, като си мърмореше под нос. Отначало работеше бързо, после намали темпото.

Накрая се почеса по тила и каза:

— Невероятно. Наистина невероятно. И тази урина… яркосиня.

Спенс се вгледа в бутилката, поколеба се, после попита:

— От какво посинява урината?

Кларк само сви рамене.

Спенс поклати глава и остави бутилката на пода. Направи крачка назад от пациента и се вгледа в него.

— Господи! Синя урина! — промърмори. — Що за пациент!

И си тръгна.

Момчетата от отделението за метаболитни заболявания се появиха след час. Взеха проби за анализ и се впуснаха в неясни приказки за секреторни нива и рефракторни коефициенти. Кларк ги слушаше, докато не разбра, че нямат представа какво точно се случва. И точно когато се канеше да си тръгне, един от тях го попита:

— Роджър, какво мислиш за това нещо?

— Не мисля нищо — отговори Кларк.

— Може ли според теб да е лекарствена реакция? Ти си специалистът.

Кларк се усмихна.

— Едва ли.

Беше работил две години в лаборатория за тестване на медикаменти в „Бетесда“, но онова беше отегчителна работа — измерване на секретирането и метаболизма при прилагане на експериментални лекарства върху животни и понякога върху хора. Отиде там, за да се отърве от армията.

— Може ли да е някаква странна лекарствена реакция?

Кларк сви рамене.

— Би могло. Разбира се, че би могло. Дори обикновено лекарство като аспирина може да предизвика странни реакции при някои хора.

— Ами ако е някакъв нов медикамент? — обади се някой.

— Какъв например?

— Не знам. Но тези типове, от Ангелите на ада, са готови да се нагълтат с всичко, което е в капсула. Помниш ли оня идиот, който беше изпил сто противозачатъчни хапчета?

— Не мисля, че противозачатъчните хапчета могат да оцветят…

— Не, не. Разбира се, че не. Но не може ли да е някаква съвсем нова субстанция, като STP, ТНС или ASD? [1]

— Възможно е — каза Кларк. — Всичко е възможно.

Момчетата от метаболитното отделение се върнаха в лабораториите си, стиснали пробите урина, а Кларк се върна към собствената си работа.

Скоро новината за ангела се разпространи из болницата. Занизаха се лекари, специализанти, стажанти, студенти, медицински сестри и санитари, които питаха за Артър Луис и урината му. През цялото това време пациентът спеше кротко. Опитите да го събудят, като го викат по име или като го щипят, се оказаха безуспешни.

В полунощ всичко на етажа като че ли се успокои и Кларк отиде да подремне. Изпъна се на кушетката в кабинета си с дрехите и заспа почти моментално.

В пет сутринта се обади Сандра. Имаше нужда от него на седмия етаж. Не успя да каже повече. Стори му се изплашена, така че той се качи веднага.

Сандра разговаряше с огромен брадат мъж, облечен в черна кожа. Макар че лампите на етажа бяха изгасени, мъжът беше с тъмни очила. На гърба на якето му беше нарисуван голям гол ангел, а на ръката му беше татуирано прободено със стрела сърце. Отдолу, със златни букви, пишеше „путка“.

— Аз съм доктор Кларк — каза Кларк. — Мога ли да помогна с нещо?

Сандра въздъхна облекчено и седна. Ангелът се обърна към Кларк и го измери с поглед. Беше с цяла глава по-висок от него.

— Да, мъжки. Можеш да помогнеш.

— Как?

— Като ме пуснеш да видя Арти, сладура.

— Съжалявам, но не е възможно.

— Хайде стига, не е възможно! Какви са тия лайна? Говориш като доктор.

— Аз съм доктор.

— Значи можеш да ме пуснеш да видя Арти. Тая тука само повтаря, че не можела да ме пусне, защото не била доктор. Значи, хубаво, приемам го, нали? Пързаля ме, обаче от мен да мине. Сега и ти започваш. Какви са тия тъпотии?

— Вижте — каза Кларк. — Пет сутринта е. Свиждането е от…

— Свиждането е за леваците бе, пич.

— Съжалявам. Тук имаме определени правила.

— Да, ама знаеш ли какво ще стане, ако дойда когато има свиждане? Ще видя всичките болни и ще се депресирам, нали? Това е рухване, гадост. А сега е тъмно.

— Наистина е тъмно.

— Да, добре. Значи окей?

— Съжалявам. Приятелят ви е в кома. Не може да го видите.

— Малкия Исус? В кома? Не-е-е! Той не може да направи такова нещо!

— Малкия Исус? — попита Кларк.

— Така му викаме, мъжки. Падаше си по разпятия понеже. Иска да го разпват на всяко друсане. Защо? Защото сега имал прекалено много пари, а преживял нещастно детство.

Кларк не знаеше какво да каже, така че каза:

— По-добре си вървете. Елате следобед.

— Тогава ще съм полетял бе, човек. Политам веднага щом се махна оттук.

Кларк се замисли, после попита:

— Приятелят ви също ли лети?

— Че как иначе. Непрекъснато. Не обича майка си, нали, затова все лети. Видя се и с психиатър, обаче това не може да се мери с едно добро и дълго летене.

— С какво лети?

— С каквото се сетиш. Трева, лепило, ЛСД, когато му скимне, барбитурати непрекъснато, екстази…

— Вземал ли е нещо по-особено?

Ангелът се намръщи.

— В смисъл?

— Нищо — отговори Кларк. — Просто се чудех.

— Не е вземал. Праволинеен си е. Даже и инжекции не си прави. Само през устата. — Ангелът млъкна за момент. — Добре, сега какво? Ще го видя ли?

Кларк поклати глава.

— В кома е.

— Продължаваш да ми пробутваш тази дивотия.

Последва кратка пауза, после ангелът бръкна в джоба си. Кларк чу металическо щрак от отварянето на автоматичен нож. Острието проблесна.

— Не искам да викам полицията — предупреди Кларк.

— А аз не искам да те изкормя. Хайде, води. Искам само да го видя и си тръгвам. Окей?

Острието бе опряно в корема на Кларк и той кимна.

Влязоха в отделението. Ангелът застана откъм краката на Артър Луис и го огледа.

След това бръкна в джоба си, затършува, намръщи се и прошепна:

— Мамка му! Забравих го!

— Какво сте забравили?

— Нищо! Мамка му!

Върнаха се във фоайето.

— Искали сте да му донесете нещо ли? — попита Кларк.

— Не, не. Зарежи.

Ангелът отвори асансьора. Кларк го гледаше.

— Още нещо — каза ангелът. — По-полека с охраната или ще имаме кръв на партера.

— Можете да го видите следобед, ако искате — отговори Кларк. — Свиждането е между два и три и половина.

— Човече, той няма да е тук дотогава.

— Комата му е много дълбока.

— Не разбираш ли? Не е в никаква кома.

Вратата се затвори и асансьорът потегли.

— Проклет да съм — каза Кларк сам на себе си. После се върна да спи.

Визитацията започна в десет. Днес я ръководеше старши лекар доктор Джаксън. Кларк не го харесваше и никога не го бе харесвал. Чувството беше взаимно.

Джаксън беше висок, с къса черна коса и сардонична усмивка. Докато обикаляше с Кларк и другите от пациент на пациент, не преставаше да пуска тъпи шегички. Стигнаха до Артър Луис и Кларк представи случая — падането от мотоциклета, полицията, приемането през спешното отделение…

— Този човек не е в кома — прекъсна го Джаксън. — Той спи.

— Не мисля, доктор Джаксън.

— Искаш да ми кажеш, че кучият син, който лежи тук, е в кома? — удиви се Джаксън.

— Да, доктор Джаксън. Така мисли и шефът на неврологията доктор Спенс. Той прегледа пациента и…

— Спенс е дърт пръдльо. Отдръпнете се.

Мина покрай асистентите и застана до Луис. Вгледа се отблизо в него, после се обърна към Кларк.

— Наблюдавай внимателно, докторе. Ето така се буди заспал пациент.

Кларк потисна усмивката си и успя да кимне сериозно.

Джаксън се наведе към Артър Луис.

— Господин Луис? Господин Луис!

Пациентът не помръдна.

— Събудете се, господин Луис!

Никаква реакция.

Джаксън разклати главата на пациента леко, после по-силно. Нямаше реакция.

— Господин Луис, време е за ставане…

Продължи така още малко, после неочаквано шляпна Луис по бузата. Кларк пристъпи напред.

— Доктор Джаксън, не мисля, че…

В този момент Артър Луис премигна, отвори очи и се усмихна.

Джаксън отстъпи назад триумфално ухилен.

— Именно, доктор Кларк. Не мислиш. Този човек чисто и просто спи дълбоко и се буди трудно. Най-малкият ми син е същият.

Обърна се към пациента.

— Как се чувствате?

— Чудесно — отговори Артър Луис.

— Добре ли спахте?

— Да, отлично. — Седна в леглото. — Къде съм?

— В Мемориалната болница „Лос Анджелис“ и персоналът тук смята, че с вас нещо не е наред.

— С мен? Да не е наред? Чувствам се чудесно.

— Сигурен съм — каза Джаксън и хвърли кос поглед към Кларк. — Бихте ли направили няколко крачки из стаята, за да се уверим?

— Разбира се бе, човек. — Ангелът понечи да стане, но спря.

Опипа под завивката.

— Ей, какво става тук? Някой ми е…

В този момент Кларк си спомни синята урина, отиде до леглото, наведе се за бутилката и каза:

— Между другото, доктор Джаксън, остава един нерешен въпрос. Урината на пациента. Синя е.

И вдигна бутилката.

— Така ли? — попита Джаксън и се намръщи.

Кларк погледна бутилката. Течността вътре беше жълта.

— Поне… — добави той стъписано — беше.

— Наистина интересно! — каза Джаксън със съжалителна усмивка.

— Ей, слушайте — намеси се ангелът, — разкарайте това проклето нещо от мен. Чувствам се гадно. И изобщо, що за перверзници трябва да сте, за да ми го напъхате?

Джаксън сложи успокоително длан на рамото на пациента.

— Ще се погрижим веднага. Просто легнете още минута. И след като вече сте тук, можете да обядвате с другите пациенти.

Визитацията премина към следващия пациент. Асистентите шушукаха. Кларк беше забил поглед в пода.

— Кълна се, доктор Джаксън. Снощи урината му беше яркосиня. Видях я. Доктор Спенс я видя. Колегите от метаболитното отделение я видяха…

— В момента съм готов да повярвам — отвърна доктор Джаксън, — че си видял урина на точки. В тази болница е възможно всичко.

Пациентът, Артър Луис, беше изписан в един. Преди да си тръгне, Кларк разговаря с него. Пациентът не помнеше нищо за инцидента с мотоциклета или полицията. Твърдеше, че седял в стаята си и пушел цигара, после заспал. Събудил се в болницата. Не помнеше нищо от случилото се между едното и другото събитие. Когато го попита дали някога друг път е уринирал синьо, ангелът го изгледа странно, засмя се и си тръгна.

На обяд същия ден се подхвърляха шеги по адрес на Кларк, както и няколко седмици след това. С времето обаче всичко отшумя и беше забравено. За Кларк оставаше един наистина смущаващ аспект на цялата ситуация.

В деня, в който Артър Луис беше изписан, Кларк се отби при хората от рецепцията и каза:

— Надявам се, че не сте имали проблеми с ангела нощес.

— O, нали го изписаха — каза рецепционистката.

— Не, имах предвид приятеля му. Едър тип. Дойде на единадесетия етаж в пет сутринта и ме заплаши с автоматичен нож.

— Приятел?

— Да. Друг ангел.

— В пет сутринта? — учуди се рецепционистката. — Да.

— Цяла нощ бях на рецепцията. Нямаше никакъв ангел. Спомням си обаче един много едър мъж…

— Това е той. Много едър мъж.

— … но беше облечен със спортно сако и поло. И носеше куфарче. Много приятен мъж, много възпитан.

Кларк се намръщи.

— Сигурна ли си?

Жената се усмихна дружелюбно.

— Напълно, доктор Кларк.

— Това е много странно.

— Да — отвърна тя и кимна едва забележимо. — Наистина.

2

Казваше се Шарън Уайлдър и веднага изтъкваше, че това е истинското й име. „Всичко при мен — казваше и облизваше устни — е истинско“. И наистина на кориците на списанията по света имаше достатъчно нейни снимки по бикини, които доказваха твърдението й. Агентът й, бившият морски пехотинец Тони Лафора, често казваше: „Шарън е истински човек. Много истински човек“.

Беше направила само един филм, секси история за грабеж, ситуирана на Ривиерата, със заглавие „Бързи пари“. Ролята й там я направи известна буквално за дни. Шарън Уайлдър беше на двайсет и една, метър и седемдесет, с черна коса, черни очи, пълни устни, беше сочна — и истинска.

Един циничен репортер писа за нейните „напъпили млади таланти“, но пресата като цяло беше добронамерена, а студиите, режисьорите и фотографите изпадаха в истински екстаз. В месеците след премиерата на филма Шарън Уайлдър получи невероятно медийно внимание. Появи се два пъти на корицата на „Лайф“, веднъж — на „Лук“, веднъж — на „Нюзуик“, три пъти — на „Космполитън“. В „Харпърс“ се появи статия за нея и процеса на създаване на имидж, прилаган в Холивуд. Стана модел на Пучи за „Вог“.

През седмицата, в която се появи на корицата на „Тайм“, беше откарана по спешност в Мемориална болница „Лос Анджелис“. Беше девет вечерта, а тя беше в кома.

Дежурен лекар беше Роджър Кларк.

Кларк едва ли би могъл да се стъписа повече. В момента отпиваше кафе и обсъждаше случай на варицела с един от специализантите. При тях дойде сестра и каза:

— Доктор Кларк, елате бързо.

— Какво има?

— Репортерите.

— Какви репортери?

— Напълниха фоайето. Искат да знаят какво е станало с Шарън Уайлдър.

— Шарън Уайлдър? Какво е станало с нея? Не знам нищо.

Миг след това линейка с виеща сирена спря пред спешното отделение и санитарите вкараха носилката вътре. Кларк огледа набързо пациентката и каза на специализанта да се заеме с нея — да следи да не се запуши тръбата за подаване на кислород и да следи за симптоми на шок. Вероятно се касаеше за свръхдоза нещо. Остана при пациентката достатъчно, за да се увери, че няма непосредствена опасност, след това излезе, за да говори с репортерите. Бяха десетина и всички говореха трескаво, дърпаха всеки лекар, който се изпречи пред очите им. Кларк плесна с ръце, за да привлече вниманието им. Проблеснаха светкавици. Той обяви, че Шарън Уайлдър е приета току-що и в момента я преглеждат. Че ще ги информират за всичко веднага, а междувременно биха ли били така добри да чакат вън?

Никой не помръдна.

— Стига, докторе! Какво е станало? Свръхдоза ли е?

— Барбитурати? Барбитурати ли е взела?

— ЛСД?

— Вярно ли е, че си е срязала вените?

— Как изглежда? Видяхте ли я? Бледа ли е?

— Свръхдоза? Амфетки?

Кларк поклати глава, заяви, че не е приключил прегледа, и повтори, че ще ги информира за всичко своевременно. Въпросите не престанаха и накрая той обеща предварителен доклад след петнайсет минути. Това като че ли успокои репортерите и те неохотно се изнизаха навън.

Той се върна в спешното отделение.

Три сестри събличаха Шарън Уайлдър, за да я облекат в болнична нощница. Стажантът стоеше до стената, наблюдаваше и леко се потеше.

— Красива е, ей богу!

Кларк се намръщи. Беше истина — изглеждаше спокойна и нежна, сякаш спи. Обичайните предозирани пациенти не изглеждаха така. Човек, в чийто стомах се разтваря флакон фенобарбитал, е отровен — изглежда пребледнял, сив на цвят, болен, с нередовен пулс и мъчително дишане.

Знаеше, още преди да провери пулса и кръвното й налягане, че ще са нормални. Резултатите от всички изследвания всъщност бяха нормални.

Започна да го обзема странно чувство.

А когато видя по чаршафите синьо оцветяване, прекрати прегледа и нареди на стажанта:

— Хари, извикай доктор Джаксън.

— Защо ти е това копеле?

— Извикай го.

Хари го изгледа озадачено и излезе. Върна се след малко с доктор Джаксън.

— Помислих си, че може да се заинтригуваш — каза Кларк на Джаксън.

— Заспала ли изглежда?

— Да, но не е.

— Защо мислиш така?

— Тези от киното… При тях почти винаги е свръхдоза от нещо. — Кларк сви рамене. — Пулс 74, равномерен. Вдишвания 18, равномерни. Кръвното налягане е добро, външни белези няма, няма следи от травми.

— Това не означава нищо — каза Джаксън раздразнено. — Би трябвало да го знаеш. Може да е в начален етап на наркоза и симптомите да се развият през следващите няколко часа.

Кларк му показа синьото петно на чаршафа.

— Идиопатична лекарствена реакция — отсече Джаксън, без да трепне. — На твое място, докторе, щях да престана да превръщам това нещо в мистерия и щях да се заема да лекувам пациентката. Изпомпай стомаха й и прави каквото трябва.

И излезе.

Когато остана сам, Кларк раздвижи главата на момичето напред-назад и извика в ухото й: „Шарън, Шарън…“

Тя не реагира.

Кларк продължи опитите още известно време, после се огледа колебливо и я шляпна два пъти, доста силно, по красивите скули.

Изчака.

Не се случи нищо.

— Господа, към настоящия момент мога да ви информирам, че госпожица Уайлдър е в процес на изследвания и за нея се полагат нужните медицински грижи. Тя е в състояние на кома по неизвестни до този момент причини, но състоянието й е стабилно.

— Какво е станало? Свръхдоза ли е?

— Не мога да кажа.

— Ударила ли си е главата? Побой ли й е нанесен?

— Няма следи от травми.

— От какво?

— От наранявания. Няма физически наранявания.

— Вярно ли е, че е постъпила в нетрезво състояние?

— Нямаме причини да твърдим подобно нещо.

— Ел Ес Де ли е?

— Почти сигурно не.

— Колко време ще остане в болницата?

— Невъзможно е да се предвиди.

— Критично ли е състоянието й?

— Не, не понастоящем.

До него приближи сестра и прошепна в ухото му, че в спешното е дошла някаква жена, която твърдяла, че е секретарка на госпожица Уайлдър.

Кларк кимна и каза на репортерите:

— Това е всичко засега.

После се върна със сестрата в спешното отделение.

Гъртруд Финч приличаше на гигантска крастава жаба. Беше огромна, сплескана, набита, с рокля в зелен десен. Изглеждаше на около петдесет и много изплашена.

— Разбирам, че сте секретарката на госпожица Уайлдър?

— Да, докторе. Специален асистент, може да се каже.

— Ясно. Вие ли я открихте?

— Да, докторе. Лежеше на леглото, по гръб, напълно облечена и готова за срещата си. Обаче изгаснала като крушка. Приятелят й я чакаше долу, затова я разтърсих, за да я събудя. Не се събуди и повиках линейка.

— Имаше ли някакви хапчета наоколо? Флакони с лекарства?

— Не, нищо такова. До леглото имаше чаша вода, но нямаше лекарства.

— Вземала ли е някакви медикаменти напоследък?

— Ами… имаше крем против слънчево изгаряне, доставиха й го специално от Париж.

— Не не и лекарства?

— Не, докторе.

— Беше ли потисната? Нещастна? Мрачна?

— Не, нямаше нищо такова. Винаги беше в добро разположение на духа, може да се каже. Готвеше се другия месец да започне нов филм.

Кларк извади бележника си.

— Знаете ли кои са лекарите й?

Гъртруд Финч кимна.

— Лекарят й е доктор Колауей, от Бевърли Хилс. Но не е ходила при него повече от година. Има и психоаналитик, доктор Шайн. Той всъщност е хипнотизатор, но има някаква научна степен, не знам. И дерматолог, доктор Ворхис. Той й предписа крема против слънчево изгаряне.

Кларк записа.

— Друг?

— Ами няма, освен тези, с които излиза.

— Излиза с доктори?

— Само един. Той не практикува. Занимава се с изследвания.

Кларк искаше да разбере кои хора биха могли да й дадат медикаменти.

— Как се казва?

— Момент… — Госпожица Финч заби поглед в пода, намръщи се. — Много смешно име всъщност. Имате ли цигара?

Кларк нямаше, но сестрата й предложи. Госпожица Финч запали, изпусна кълбо дим и пак заби поглед в пода. Най-накрая щракна с пръсти.

— Джордж Вашингтон, да.

— И какво му е смешното на това име?

— Съкращението на средното му име — каза госпожица Финч. — К. Джордж К. Вашингтон. За мен това е особено име.

Кларк го записа, откъсна страницата от бележника си и я подаде на Хари, специализанта.

— Свържи се с тези хора. Провери дали някой от тях не е предписвал медикаменти за госпожица Уайлдър.

Хари излезе.

— Надявам се тя да е добре — каза госпожица Финч. — Всички сме много привързани към нея. Говорих с Годфри, готвача, за нея и той също каза, че е много привързан. — Прехапа устна.

— Какво има?

— Ами… Годфри. Каза нещо.

— Какво каза?

— Когато я сваляха към линейката, той я видя и каза: „Помни ми думите. Тя има сънна болест. Африканска сънна болест“.

— Това е много малко вероятно — отбеляза Кларк.

— Слава богу, толкова се тревожех! — възкликна госпожица Финч и се разплака.

Кларк се върна, за да провери състоянието на Шарън Уайлдър. Беше същото. Промивката на стомаха и изпразването му не дадоха резултат — нямаше никакви вещества, дори частици храна.

Кларк съобщи на репортерите, че състоянието на пациентката остава същото. Те посрещнаха липсата на новини с недоволство. Докато разговаряше с тях, той остана с отчетливото впечатление, че им е все едно дали състоянието се подобрява, или влошава — просто искаха да се промени.

Върна се в спешното с нова идея. Отиде при Гъртруд Финч.

— Госпожице Финч, къде е дамската чанта на Шарън Уайлдър?

— Чантата й?

— Да.

— Тук е, нося я. Защо?

— С ваше разрешение, бих искал да я разгледам. Може да открием нещо, което да ни подскаже какво е изпила, за да изпадне в кома.

Госпожица Финч се поколеба.

— Ами… не знам…

— Може да се окаже много важно.

— Е, добре тогава.

Отидоха в залата за съвещания и изсипаха съдържанието на чантата. Имаше велурено портмоне със сто долара, шофьорска книжка, две кредитни карти за купуване на бензин, три снимки на самата Уайлдър. Два вида сенки за очи, два вида червило, две очни линии, пудра и аспирин. Имаше и бележник с телефони, който Кларк сложи настрана. След това намери кутийка противозачатъчни и десетина презерватива.

Госпожица Финч изпъшка.

— Надявам се, докторе, това да си остане между нас.

— Разбира се — увери я Кларк. Мислено се учуди защо на едно момиче могат да му трябват и противозачатъчни, и презервативи.

След това изрови три анулирани чека, картичка с резервация за козметичен салон отпреди половин година, стара сметка за телефон и куп стари билети за театри и кина.

— Много обича да ходи на кино — обясни госпожица Финч. — Гледа всичките филми, дори и тези, в които не участва.

Кларк кимна и продължи да рови. Откри предмет, който можеше да е от значение — малък прозрачен пластмасов цилиндър с гъвкава пластмасова капачка. По всичко приличаше на флакон за лекарства, които се отпускат по лекарско предписание, с изключение на размера, защото едва ли би могъл да побере повече от една капсула. Завъртя го в ръката си, за да го огледа.

— Какво е това?

— Не съм го виждала.

— Сигурна ли сте?

— О, да. Сигурна съм.

Кларк се намръщи.

— Явно е някакъв флакон за…

Свали капачката и помириса. Нямаше никаква миризма.

Чантата беше празна. Кларк я обърна надолу и я тръсна, за да е сигурен. Изпадна нещо с металическо тракане, удари се в масата и отскочи на пода. Той се наведе, за да го вдигне.

Беше малък камертон.

— А това?

— Не знам — отговори госпожица Финч. — Знам обаче, че й го даде един от приятелите й. Тя познава разни учени и умни глави, така да се каже, и те редовно й подаряват разни неща. Един й подари телескоп, за да може да гледа планетите. Тя винаги се е интересувала от астрология.

Кларк огледа камертона, повърхностите му. Нямаше знак на производител. Никога не беше виждал такъв. Удари камертона в ръба на масата, вслуша се във високия тон. После сви рамене и го пусна в чантата. Върна и другите неща, с изключение на бележника с телефони.

— Бих искал да го прегледам.

— Не мисля, че е редно — възрази госпожица Финч, взе бележника от ръката му и го пусна в чантата.

Хари, стажантът, надникна в заседателната зала.

— Обадих се на всички. Интернистът каза, че не я е виждал от година и не й е предписвал нищо. Психиатърът е чудак. Твърди, че никога не предписва лекарства. Дерматологът е в Европа. Проверих и въпросния доктор Джордж К. Вашингтон.

— И какво?

— Не е записан като доктор по медицина. Има човек на име Дж. К. Вашингтон в указателя, но не е лекар.

— Винаги го е наричала „докторе“ — обади се госпожица Финч.

— Струва ми се малко странно — каза Хари.

— Кое?

— Ами има офис телефон и домашен телефон. Ето. — И подаде на Кларк списък с имена и телефонни номера.

— Може да не е доктор по медицина — отбеляза Кларк. После се вгледа в номерата по-внимателно и се намръщи.

— Нещо не е наред ли? — попита госпожица Финч.

— Не — отговори Кларк. — Няма нищо особено.

Отиде да провери Шарън Уайлдър, но състоянието й си оставаше същото — стабилно, видимо заспала, сякаш всеки момент може да се събуди.

Когато излезе от болничната стая, срещна нисък набит мъж с черен костюм от сурова коприна.

— Как е тя, докторе?

— Изглежда добре.

Мъжът подаде ръка.

— Ти си Кларк, нали? Аз съм Тони Лафора, агентът на Шарън.

Ръкуваха се. Ръкостискането на Лафора беше сърдечно.

— Добре ли я прегледа, докторе?

— Да, добре.

— Чудесно. В такъв случай трябва да поговорим.

— И на мен ми, се ще да поговорим.

В единия край на спешното отделение имаше машина за кафе. Отидоха там, взеха по чаша и след това влязоха в заседателната зала. Щом останаха сами, Лафора извади плоска и наля в кафето си глътка алкохол. Вдигна чашата си в мълчалива наздравица, изпи я на един дъх и потрепери.

— Добре, докторе. Говори с мен направо. Ще се оправи ли?

— Мисля, че да.

— Виж сега… аз съм силен човек. Корав. Ако тя…

Кларк го прекъсна:

— Инвестициите ви са в безопасност, господин Лафора.

Тони Лафора се намръщи за миг, после се засмя.

— Наистина ли?

— Ами — отвърна Кларк — не знаем какво е взела, за да загуби съзнание. Може би ще ни помогнете да разберем. Знаете ли дали е употребявала някаква дрога?

— Шарън?! — Засмя се. — Докторе, каква ли не! Наред.

— Какво означава това?

— Ами, тя е момиче от Ел Ей. От доста време е в града. Това е град на дрогата, на всякаква дрога.

— Вземала ли е някакви необикновени лекарства, може би експериментални?

Лафора поклати глава.

— Не, нищо такова. Освен това не искам да прибягвам до лекарства във връзка с нея. Няма да се получи.

— Няма да се получи? Как така?

— Просто така. Не минава.

— Не разбирам — въздъхна Кларк.

— Искам да кажа, Шарън е голяма звезда, а когато голяма звезда се разболее, на пресата трябва да се даде някакво обяснение. Чудати субстанции не вършат работа. Хората от пущинака няма да се вържат. Какво ще кажеш за фенобарбитал? Нещо простичко?

— Нейният случай не прилича на интоксикация с барбитурати.

— Но не можеш да си сигурен, нали?

— Да, не можем да сме категорични, но…

— Добре, докторе. Виж, сега е четвъртък следобед. Трябва ни нещо за петъчните вестници, нали така? Остави ме аз да реша въпроса.

Кларк не каза нищо. Лафора сграбчи ръката му и я раздруса.

— Знаех си, че мога да разчитам на тебе, докторе!

Тупна Кларк по рамото и изчезна.

След час, когато Кларк отиде да каже на репортерите, че в състоянието на Шарън няма промяна, завари Тони Лафора да им говори за депресията на звездата поради тайна и много нещастна любов и как вероятно е погълнала фенобарбитал.

В шест сутринта му се обади дежурната сестра и му каза, че Шарън Уайлдър е будна.

Завари я седнала на леглото, притиснала чаршафа към гърдите си — изглеждаше уязвима, объркана и хубава.

— Казаха ми, че си ми спасил живота — проговори тя. Гласът й беше пресипнал.

— Не точно — отвърна той.

— Искам да знаеш, че съм ти благодарна.

— Няма защо — отговори той. Беше поразен от красотата й. Тя го гледаше с ококорени очи. После каза:

— Много си сладък.

Кларк се ухили.

— И ти.

— Да, ама не мен ми плащат за това. Мога ли да се облека?

— Мисля, че да. Как се чувстваш?

— Чудесно. — Показа му ослепителната си усмивка.

Той намери дрехите й и изчака вън, докато се облече. Когато се върна, Шарън Уайлдър обуваше обувките си, на високи токчета. Кларк отиде до леглото и потърси с очи синьото петно.

Нямаше го.

— Кажете ми, госпожице Уайлдър…

— Наричай ме Шарън.

— Добре, Шарън. Какво си спомняш за снощи?

— Ами, облякох се рано, защото имах нова рокля и се опасявах, че може да има недостатъци. Взех душ и се облякох рано, направих си лицето и седнах на леглото да се отпусна, преди да дойде Джордж.

— Джордж?

— Джордж Вашингтон. Той е прекрасен биофизик, много е мил. Не го познавам много добре де, тъкмо се запознахме.

— А-ха.

— И го чаках да дойде.

— И?

— И помня само това.

— Нищо друго?

Тя поклати глава.

— Взе ли нещо?

— Душ.

— Имах предвид лекарства.

— Не. Защо?

— Не можем да разберем защо си изпаднала в кома.

Шарън се засмя.

— И аз не мога, но това няма значение, нали? — Целуна го по бузата. — Колко мило, че се интересуваш. Между другото, има ли тук някъде телефон?

— В коридора.

— Чудесно.

Шарън излезе в коридора. Кларк я проследи с поглед — нямаше как да не огледа тялото й. Чу я да пуска монета в апарата и се замисли над думите й. Бръкна в джоба си и извади списъка с лекарите и телефонните им номера, който му бе дал Хари. „Странно е да твърди, че не познава Джордж Вашингтон добре“, помисли си. Защото в чантата й бе видял сметка за телефон, отпреди три месеца. И в нея бяха отбелязани многобройни междуградски разговори с номер в Санта Моника.

Номерът в офиса на Джордж К. Вашингтон.

Странно.

Заслуша се в разговора й по телефона.

— Харви? Слушай, беше фантастично! Просто фантастично! Разтърси мозъка ми. Уау! Да… Ще ти се обадя по-късно. Не, никакви проблеми. Мисля, че действа. Чудесно. Да. Чао…

Затвори.

Кларк излезе, за да подпише документите за изписването. След кратката формалност тя му подаде ръка и каза:

— Защо не ме изпратиш до таксито?

— Добре.

По пътя Шарън заговори:

— Наистина си сладък. Гледах как подписваш формулярите. Кога ще се отбиеш на питие?

— Доста зает съм, госпожице Уайлдър.

— Казах ти, наричай ме Шарън. — Усмихна му се. — Дори и заетите доктори имат свободни дни.

Пред болницата го изненадаха фотографите. Шарън го принуди да позира с нея, после снимаха още, докато й отваряше вратата на колата.

Шарън погледна през прозореца и му каза:

— Не забравяй за питието. Барът ми винаги е отворен и чака.

След това се надигна и го целуна.

Светкавиците избухнаха.

3

Прибра се уморен. Апартаментът му, както обикновено, беше пълна бъркотия. Никога не успяваше да го подреди, въпреки че идваше чистачка.

Избута някакви мръсни чорапи от канапето и седна да си прочете пощата. В повечето пликове имаше сметки. Писмо от приятел, в армията, който му пишеше, за да му каже, че не му харесва да е там. Бележка от туристическата агенция, с която го уведомяваха, че билетите му за Мексико го чакат и че резервациите за хотела са потвърдени.

Кларк щеше да замине на почивка за цял месец, след седмица.

Очакваше с нетърпение пътуването до Мексико, шанс да се махне от Калифорния и познатите си, шанс да остане сам със себе си.

Сега изведнъж перспективата да прекара месец в Мексико сам не му се струваше толкова привлекателна. Изненада се от самия себе си, че е възможно да мисли различно, трябваше да минат няколко минути, докато си даде сметка какво се е променило.

Шарън Уайлдър.

Веднага, щом го осъзна, прогони мисълта за нея от главата си.

Беше глупаво дори да му минава през ум такова нещо — хората от киното са ужасни, претенциозни, дребнави и разглезени като деца. Не биваше и да си помисля да се занимава с тях…

Въздъхна.

Стана и си наля питие, после реши, че ще й се обади — нищо особено нямаше да се случи, ако просто се обади.

Номерът на Шарън не беше в указателя, така че той позвъни на Гъртруд Финч и го взе от нея.

Строг и официален глас отговори:

— Резиденция на госпожица Уайлдър.

— Обажда се доктор Кларк. Дали…

— О, да, доктор Кларк. Госпожица Уайлдър остави съобщение за вас.

Кларк изпита странно чувство — отчасти удоволствие, отчасти нещо друго.

— Така ли?

— Да, господине. Ще ви го предам.

След кратка пауза чу:

— Доктор Кларк? Кей четири, Марина Капитан. Това е в Лонг Бийч. Очаква се да пристигнете след девет.

Кларк се намръщи.

— Да повторя ли, господине?

— Не — отговори той, все още намръщен.

— Благодаря, господине. Приятна вечер.

Мъжът прекъсна линията.

— Какво значи всичко това? — каза Роджър Кларк на глас.

Реши, че не знае нищо за всичко това, и отиде да вземе душ и да се преоблече.

Марина Капитан беше елегантно скъпо пристанище, пълно с огромни моторни яхти. През нощта яхтите — полирано дърво и блестящ никел — се поклащаха тихо в тъмнината. На кей четири беше привързана голяма яхта, осветена и шумна. Кларк тръгна натам. Когато приближи, видя танцуващи хора на предната и на задната палуба, и вътре, хора скупчени един до друг с напитки в ръка — пиеха, разговаряха, смееха се.

Качи се по трапа и прочете името на яхтата, елегантно изписано на носа: ВИХЪР II. Когато стъпи на борда, пред него застана нисък набит мъж по бански и синя риза.

— Кой си ти? — попита мъжът.

— Роджър Кларк.

— Не те познавам — каза мъжът.

— Търся госпожица Уайлдър.

— А, да! — Мъжът се усмихна. — Ти си докторът.

Протегна ръка.

— Добре дошъл. Винаги е добре да има лекар — може да си ни нужен след счупеното стъкло. Аз съм Пиетро O’Хара.

— Приятно ми е. Какво счупено стъкло?

— О… — отговори O’Хара. — Все още няма, но ще има. Знам го — устройвал съм такива партита и преди.

— Твоя ли е яхтата?

— Разбира се. — Засмя се. — Фирмен разход, разбира се. Не бих се справил иначе. Ела долу да те запишем в бумагите на счетоводителя ми и си вземи питие.

O’Хара се провря през тълпата към бара, Кларк го последва.

Хората бяха добре облечени, макар и доста безвкусно. Жените показваха силно разголени…

— Скоч? — попита О’Хара.

— Да, благодаря.

… гърбове, деколтета, бедра. Имаше няколко наистина ослепителни.

— Тя ще се забави — каза O’Хара.

— Моля?

— Шарън. Винаги закъснява, така да се каже. — Изкиска се гърлено, сякаш звукът идваше от червата му. — Интересуваш ли се от изкуство?

В ъгъла имаше момиче, изрисувано с боя за тяло в крещящи цветове, без никакви дрехи.

— Да.

— Чудесно. Аз съм художник. Ще ти покажа някои от работите си. Харесва ли ти конкретно това произведение?

— Кое произведение? — Отдели поглед от момичето и погледна O’Хара.

— Джуди — отговори O’Хара. — Направих я днес следобед. Особено ефективна композиция, струва ми се. Обичам цветни линии.

— Да — съгласи се Кларк.

— И това произведение се продава — добави O’Хара. — Двеста долара. За нощ. Хайде, ела. Ще ти покажа някои от другите си работи.

Поведе го към ъгъла на салона. Спряха пред квадратно блокче дърво, в което беше забито обло парче с дължина около метър и заострен връх. На парчето имаше табела с надпис „ВРАЖДЕБНОСТ“.

O’Xapa се усмихна гордо.

— Харесва ли ти?

— Забележително — отговори Кларк и отпи глътка скоч.

— Гордея се с това. Дойде ми като експлозия, мълния на въображението. Спях, когато се случи. Скочих и го направих.

— Много интересно.

— Нарича се „Враждебност от твоя страна“. Така е, защото това трябва да представлява фалос. Разбра ли го? Някои хора не го схващат веднага.

Кларк се усмихна.

— И аз мисля, че е доста смешно — каза O’Xapa и се засмя.

Кларк също се засмя.

— Обичам хората с чувство за хумор — добави O’Xapa. — Хайде, продължаваме.

В друга част на салона спряха пред малка дървена скулптура на бобър. Беше изработена много старателно и акуратно.

— Харесва ли ти?

— Много е добра.

— Наричам я „Върховният бобър“.

O’Хара се плесна по коляното, изрева и разля питието си.

Кларк старателно се засмя.

— Сега виждаш как мисля — каза O’Xapa. — Какво от това? Обичам работата си. Да продължаваме.

След малко застанаха пред изображение на хамбургер, нарисувано прецизно, до последния детайл.

От хлебчето се стичаше кетчуп. O’Xapa застана пред картината, критично загледан в нея.

— Така — каза след малко. — Това е голяма творба. Голяма.

— Виждам.

— Може би ще ми помогнеш за нея.

— Стига да мога.

— Завърших я преди година, но не успях да реша как да я нарека. Няма ли име, няма пари. Кой ще купи хамбургер без име?

— М-м-м-м.

— Първата ми мисъл беше „Изяж ме“, но това ми се стори прекалено очевидно, не смяташ ли?

— Да. Очевидно.

— След това си мислех за „Мръвка в кифлата ти“, но ми се стори прекалено цинично.

— Да. Цинично — кимна Кларк.

— Даваш си сметка, разбира се, че моята тема, трудът на живота ми е мръсотията. Бъдещето на попарта са мръсотията и порнографията. Опитвам се в творбите си да осмивам порнографията. Виждаш го, нали?

— Да.

— Значи, ако името не е добро, няма да мине. Виж сега, ще ти кажа нещо. Първото ми важно произведение, това, което ме изтика в голямото изкуство, беше нещо, което продадох на един продуцент. Най-обикновен домашен вентилатор, изпръскан с шокиращ розов цвят. И как го нарекох?

Кларк поклати глава, защото се побоя дори да опита да познае.

— „Духач“ — заяви O’Хара триумфално. — Така го нарекох и се продаваше за хиляда долара. Получих много поръчки за него. Голям успех. И виж ме сега. — Посочи с жест вътрешността на яхтата. — Имам пари, жени, слава и богатство.

— Виждам.

O’Хара впери в Кларк нетрепващ поглед.

— Да, но ще ти кажа нещо, като мъж на мъж. Не съм щастлив.

— Не си?

— Сериозно. Бях по-щастлив, когато работех като монтьор в сервиза и мечтаех да успея. Сега успехът ми се струва кух.

— Съжалявам — отвърна Кларк.

— Това е цената на творчеството — каза O’Xapa и му обърна гръб.

— Брилянтно, абсолютно брилянтно — каза мъжът. — Нищо че го казвам аз. Знаеш ли какво стана?

— Не — отговори Кларк. Беше се запознал с този човек преди малко. Представи му се като Джони Кейн. Беше много пиян.

— Ами, беше красив пролетен ден и си седях в офиса, мислех за клиента. Трябваше ни свеж подход, но бяхме ограничени. Имам предвид, че има неща, които не можеш да казваш, а хората са чувствителни. Не можеш да сложиш в устата на някого „Хемороидите ми бяха смърт за мен, докато не открих X“ или „О, какви проблеми имах със спазмите и пърденето, докато не попаднах на Y“. Сега говоря за системи.

— Разбирам. — Кларк кимна.

— Значи, мислех си, как се казва? Как можеш да го кажеш? И тогава си дадох сметка, че това е дълбоко вътрешно страдание, нищо друго, а дълбоко вътрешно страдание в долната част на тялото при дълбока вътрешна болка и дискомфорт в долната част на тялото вземете това, което лекарите препоръчват за…

— Здравей, скъпи — прошепна глас в ухото му и Кларк се обърна — Шарън беше с дантелена рокля, облечена върху прилепнало по тялото трико, и се усмихваше спокойно. Гледаше го в очите. — Чувала съм, че от мостика се разкрива чудна гледка — добави тя.

— Наистина ли?

— Не бива да я пропускаш — каза тя.

Улови го за ръката и го поведе през тълпата, после нагоре по тясна стълба. Тя водеше. Той я следваше.

— Престани да гледаш краката ми — подхвърли, докато се изкачваха.

— Внимавай — предупреди той — или ще те ухапя по глезена.

Шарън спря.

Вдигна един крак назад, към лицето му.

Той го погледна за миг, после захапа глезена. Беше доста приятен всъщност, солен и хубав.

Тя се засмя.

— Харесва ли ти?

— Не. Притеснява ме. Последния път загубих два предни зъба.

— Ще съм внимателна — каза тя и се засмя пак.

Горе, от мостика, виждаха как двойките танцуват на лунна светлина долу на палубата.

— Опасявах се, че няма да се обадиш — каза Шарън. — И се радвам, че реши да дойдеш.

— По всяко време — отвърна той.

— Добре тогава. По-късно — отвърна тя.

— Дами канят — каза той.

Шарън се засмя.

— Уау! Колко дръзки са докторите в свободните си вечери!

Той я погледна и си каза, че е странно, че всичко е адски странно. Питието го удряше доста сериозно. А Шарън отбеляза:

— Обичам грижовните мъже.

Той направи крачка, за да я целуне…

И пропадна. Пропада дълго, много дълго.

4

— Стани и изгрей!

Той отвори очи и усети аромат на кафе. Слънчевите лъчи струяха в голяма стая, обливаха широко легло. Чаршафите бяха меки.

Шарън Уайлдър стоеше над него по къса роба и с поднос в ръце.

— Добро утро. Добре ли спа?

Беше объркан, все още мислеше странно и бавно. Яхтата…

— Чудесно.

— Чудесно — повтори Шарън. Остави подноса на леглото и се протегна. — Аз също.

Кларк погледна другата възглавница на леглото, после пак нея. Беше без грим, косата й висеше разпусната и разрошена, изглеждаше чудесно.

Тя му подаде чаша кафе и каза:

— Надявам се, че нямаш нищо против. За снощи.

— Нямам — отвърна той и се напрегна да си спомни.

— Знам, че ти е било скучно — добави Шарън.

Спомняше си смътно — леко вълнение.

— Никак. Беше чудесно.

— Имах предвид партито — каза тя. — Ужасно парти.

— О, да.

Шарън се изкиска и го целуна по врата. Той разля кафето. Скочи. Шарън се изкиска пак.

— Харесвам те — каза му.

След това влезе в голямата съседна гардеробна, за да се облече. Той огледа стаята. Беше решена в златно и бяло, с огромно легло с балдахин.

— Това твоята спалня ли е?

Тя се засмя.

— Да. Не помниш ли?

Той погледна през прозореца и видя обширна морава.

— Твоята къща ли е?

— Да. Наричам я „Любовно гнездо“. Харесва ли ти?

— Е, не съм видял кой знае какво от нея.

— Глупчо, снощи ти показах всичко.

— Имах предвид къщата.

— И аз.

Шарън се появи, облечена с къса пола и блуза.

— Вероятно ще искаш да вземеш душ. Банята е ето тук. — Посочи една врата.

— Благодаря.

— През това време ще направя закуска. Яйца и бекон?

— Ти и готвиш?

— Само сутрин. Не обичам слугите да ми досаждат сутрин.

Шарън излезе, а той бавно се надигна от леглото. Не помнеше нищо от предната нощ, нищо след мостика на яхтата.

Беше странно, объркващо. Вероятно се бе напил до козирката. Обаче нямаше никакъв махмурлук — всъщност се чувстваше отлично. По-добре, отколкото от доста време насам. Обиколи стаята, разгледа тоалетката, шкафа, малкото писалище в ъгъла. Върху него имаше писмо. Погледна го с любопитство. Беше от туристическа агенция и уведомяваше Шарън, че двата й билета за Сан Кристобал са приложени. Плащането било осъществено от „Адванс Инкорпорейтед“ и всичко било наред. Полет от Лос Анджелис до Маями, прехвърляне на полет за Насо. Оттам със специален самолет на хотела до Сан Кристобал.

Кларк се намръщи. Никога не беше чувал за Сан Кристобал. Зачуди се и за хотела. В писмото не се споменаваше името му.

Странно.

Влезе под душа и пусна силно горещата вода. Излезе и се заозърта за дрехите си. Не бяха в спалнята. Погледна в коридора и видя вратовръзка и чорапи. Взе ги и продължи нататък, намери ризата си, после панталоните. Влезе в дневна, много семпла и елегантна. Сакото му беше хвърлено върху канапето, обувките бяха на пода до него, на масичката имаше две недопити мартинита.

— Намери ли всичко? — извика Шарън.

— Да, благодаря.

Облече се и отиде в кухнята. Шарън тъкмо слагаше яйца в две чинии. Седнаха и започнаха да се хранят. Шарън бързаше — след час имаше час в козметичен салон, след това фотографите…

Кларк се усмихна.

— Заето момиче.

— Не съвсем. Само предварителна шумотевица преди следващия филм. Всъщност следващата седмица заминавам на почивка.

— Странно. Аз също.

— Къде отиваш?

— В Мексико Сити.

Шарън направи физиономия.

— Не ми харесва. Много е прашно. Трябва да почиваш, където отивам аз.

— Къде?

— В Сан Кристобал. Нов курорт на Карибите. Това обясняваше защо никога не бе чувал за него. Съвсем импулсивно Кларк попита:

— Защо не заминем заедно?

Шарън поклати глава.

— Не мога.

— Защо?

Тя се усмихна някак особено.

— Имам ангажимент. Може би следващата отпуска?

— Добре — отвърна той. — Може би следващата.

5

Взе такси до кея в Лонг Бийч, качи се в колата си и се замисли за станалото. Изведнъж се почувства много особено. Току-що бе прекарал нощта с Шарън Уайлдър — мечта за всеки мъж, — а не можеше да си спомни нищо. Беше спал в леглото й и бе ползвал банята й, беше закусвал в кухнята й и бог знае още какво.

И не помнеше нищо от всичко това.

Днес беше почивният му ден и идеята му беше да отиде в туристическата агенция и да уточни подробностите около пътуването си. Но беше озадачен, чувстваше се изваден от равновесие. Бръкна в джоба си и извади списъка с лекарите на Шарън Уайлдър.

Интернист, дерматолог, психиатър и тайнственият д-р Джордж К. Вашингтон.

Реши, без да има особена причина, да посети психиатъра.

Д-р Ейбрахам Шайн като че ли притежаваше две къщи. Едната се намираше близо до пътя и беше модерна и правоъгълна.

На вратата имаше табела с надпис „Кабинет“. По-назад по чакълена алея се стигаше до голяма къща, измазана с розова мазилка, усамотена сред добре поддържани храсти и цветя. Кларк паркира и влезе в кабинета.

Попадна в малка, но луксозна приемна. Две неща привлякоха вниманието му. Видя модерна скулптура — пресичащи се лъскави никелирани сфери. Видя и рецепционистка с големи очи и сфери, които не се пресичаха.

— Добър ден. Какво ще обичате?

— Аз съм… хм… доктор Кларк, Роджър Кларк…

— Имате ли записан час?

— Не, но…

— Съжалявам, но за да видите доктора трябва да си запишете час предварително.

— Всъщност исках да го видя само за няколко минути…

Рецепционистката поклати глава. Разклатиха се и други неща.

— Съжалявам. Доктор Шайн много държи на това. За да се срещнете с него, трябва да имате предварителна уговорка. В края на краищата — добави тя доверително, — ако хората започнат да идват безразборно, докъде ще стигнем?

И докато Кларк мислеше над думите й, добави:

— Не мога да преброя колко много хора — болни, объркани хора като вас — идват с молба да видят доктора само за няколко минути. А той си има график. Помислете за цялото страдание и нещастие, за тъжните заблудени души, които лекуваме тук.

— В Бевърли Хилс?

— Богатите хора — каза момичето строго — не са непременно щастливи.

Някак си, заради начина, по който го каза, Кларк имаше усещането, че цитира някого. Имаше известна представа кой може да е.

— Вижте, госпожице…

— Конър. Джанис Конър.

— Вижте, госпожице Конър, не търся медицински съвет за себе си.

— А за роднина? За жена ви?

— Не, не съм женен.

— Разбирам — каза тя. И започна да му се усмихва.

— Всъщност, госпожице Конър, въпросът е професионален и засяга наш общ пациент, мой и на доктор Шайн.

— Ами…

— И, госпожице Конър, знам, че може да прозвучи нахално, но…

— Да?

— Свободна ли сте за вечеря?

— Да — отговори тя.

— В осем?

— Да — повтори тя.

— А за срещата ми с доктор Шайн…

— Има свободен половин час — каза тя. — В десет и половина.

Кабинетът беше голям и обзаведен крещящо, като публичен дом. Кларк влезе и доктор Шайн се надигна от бюрото си.

— Доктор Кларк, нали? — попита Шайн.

— Да. — Кларк го погледна. Изглеждаше стряскащо стар. Лицето му беше ужасно сбръчкано, косата му беше бяла и рядка, тялото му беше подпухнало.

— Аз съм от Мемориална болница „Лос Анджелис“.

— А, да. Един от вашите хора ми се обади по повод Шарън Уайлдър.

— Точно така.

— Е, имам свободен половин час. Ако нямате нищо против да седнем до басейна, ще поговорим там.

— Разбира се.

Минаха през задната врата и прекосиха моравата към другата къща. Шайн го преведе покрай нея, отзад, където имаше голям плувен басейн. Психиатърът се отпусна на един шезлонг, посочи съседния на Кларк и каза:

— Навремето използвах тези половинчасови паузи, за да плувам. Бясно — по седем километра на ден. Сега не мога да стигна от единия край на басейна до другия. — Въздъхна. — На седемдесет и две съм и чувствам на гърба си всяка минута от тях.

Шайн поклати глава и се загледа във водата. Последва кратка пауза. Кларк изчака малко, после заговори:

— По повод Шарън Уайлдър…

— Да, Шарън. Забележителна млада жена. Ще стигне далеч според мен. Много далеч, в този град. Когато дойде при мен, разбира се, беше много разстроена.

— В какъв смисъл?

— Ами, тъкмо започваше нейната… хм… кампания, целяща да се появи на кориците на всичко, което се публикува в западния свят. Тя е чувствително момиче и страдаше от повтаряща се делюзия.

— O!?

— Да. Беше убедена, че е само пионка, инструмент, който се манипулира от някаква сенчеста организация.

Кларк си спомни Тони Лафора.

— Но нейният агент е…

— Не агентът й — каза Шайн. — Нямаше нищо общо с нейния агент. Измъчваха я мисли за някаква гигантска научна корпорация, която контролира живота и кариерата й. Сънуваше я.

— Много странно.

— Не съвсем. Подобни делюзии се срещат често сред младите момичета в този град. Предполагам, това се дължи на факта, че не е съвсем делюзия — за много от тях всичко това е реалност. Студиата ги манипулират, унижават и експлоатират, използват ги. После, когато се появят признаците на похабяването, просто ги изхвърлят.

— Що за корпорация беше тази, която тревожеше Шарън?

— Самата тя не беше в състояние да я определи. В това беше проблемът. Не можеше да получи ясна представа сама за себе си. Беше някакъв обтекаем американски страх, страхът от големите корпорации…

— … които летят в небето.

Шайн се засмя.

— Възможно е. Както и да е. Излекувах я с обичайния си метод, хипнозата. Методите ми са необичайни, но вършат работа. Въведох я в дълбок транс, след това направих някои контравнушения на въздействащи върху егото принципи. След три сеанса беше убедена, че съдбата й е в собствените й ръце, че е свободна. Това не е точно така, разбира се, но с такава делюзия се живее по-лесно.

— Разбирам. — Кларк кимна.

В този момент до басейна се появи поразително красиво русо момиче. Едва ли беше на повече от осемнайсет или деветнайсет и беше по много оскъдни червени бикини.

— Дъщеря?

— Жена ми — отговори Шайн и въздъхна доволно.

Момичето им кимна, скочи в басейна и заплува напред-назад с леки плавни движения. Гледаха я известно време, после Кларк попита:

— Предписвахте ли някакви лекарства на Шарън?

— Не. Не използвам лекарства. Те са загуба на време. Психоактивните медикаменти разчитат до голяма степен на внушението. Всички клинични изследвания го доказват, вън от всяко съмнение. Предпочитам да прилагам внушенията директно и да пропускам химикалите.

— Знаете ли дали е вземала субстанции от други източници?

— Да. Определено. Сексуалните й разочарования я караха да търси удовлетворение в други области. В един момент сериозно се опасявах, че може да се пристрасти към наркотиците, но за щастие това не се случи.

— Тя говореше ли за медикаменти?

— Само в началото. Привличаха я — бяха част от делюзията за манипулация и фалшиви самоличности, доставяни от някакъв външен източник. През един период вярваше, че медикаментите могат наистина да я променят, да я превърнат в нещо друго, в нещо различно. Успях да променя това отношение.

— Какво е мнението ви за сегашното й състояние?

— На Шарън ли? Чудесно е. Тя е един от най-успешните ми случаи.

Кларк кимна учтиво. Явно тук нямаше да стигне до нищо.

Стана, благодари на доктор Шайн и миг преди да си тръгне една мисъл мина през ума му.

— Между другото, лекували ли сте някога някой от ангелите?

— Ангели?

— Ангелите на ада.

— Странно, че питате, докторе. В момента имам такъв пациент.

— Кой е той?

— Казва се Артър Луис. Баща му е телевизионен продуцент и разполага с много пари. Това се отразява зле на момчето. Мога да кажа, че е жертва на заможността. Защо питате?

— Просто ми хрумна — отвърна Кларк.

След десет минути си бе тръгнал, а госпожа Шайн излезе от басейна, избърса се и попита мъжа си:

— Кой беше този?

— Лекар. Лекувал е някои от изпадналите в кома и се опасявам, че е озадачен. Не го каза направо, но си личи.

— И какво ще направиш?

— Нищо. Абсолютно нищо — отговори доктор Шайн с усмивка.

— Искаш да кажеш, че той е…

— Точно така. Той е.

— Горкият. Стори ми се сладък.

— Не се тревожи — каза доктор Шайн. — Ще се погрижат за него.

6

Когато се прибра, Кларк завари Питър Мос да го чака във фоайето на входа. Мос беше от „Уилсън, Спек и Лийб“ — фармацевтична компания. Както обикновено носеше голяма чанта, натъпкана с мостри.

— Здравей, Роджър. Тъкмо ти звънях, за да видя дали си си вкъщи.

— Хайде, качвай се с мен — каза Кларк.

Влязоха в асансьора.

— Имам страхотни нови неща този път — каза Мос и потупа чантата. — Страхотни.

— Какви? Антихипертензивни средства? — Напоследък няколко фирми бяха пуснали купища нови лекарства за регулиране на кръвното налягане и търговските им представители ги предлагаха като бесни.

— Не, това е старо. Вече имаме сибоцил.

Асансьорът спря на десетия етаж. Слязоха и Кларк отключи вратата на апартамента си.

— Сибоцил? Какво е това?

— Нов препарат. Клиничните изпитания свършиха току-що. Федералната администрация по лекарствата ще пусне лиценза след седмица.

— Това ясно де. Питам какво е?

— Нещо чудесно — отвърна Мое, седна и отвори чантата.

Кларк свали сакото и вратовръзката си.

— Да, но какво?

— ФАЛ току-що приключи изследванията. Тестове върху плъхове и маймуни. Известно време не смятахме, че ще можем да го продаваме, защото предизвикваше токсични реакции при жълт щраус.

— Сериозно?

— Да. Изглежда, птиците губят разсъдъка си. Губят желание да крият главите си в пясъка. Разбира се, това засяга само женски щрауси.

— Кой откри този ефект?

— ФАЛ. Там откриха също и че кътниците на младия мантиест павиан придобиват странен кафяв цвят. Това също беше пречка.

— Разбира се. А приложението при хора?

— Ами, знаеш как е. При тези особени реакции при животните от ФАЛ не искаха да дадат зелена светлина за клинични изпитания. А след историята с норвежкия плъх…

— Каква е пък тя?

— Ами, откриха, че прилагането на медикамента при норвежки плъх, изследователска разновидност К-23, предизвиква неконтролируемо повръщане.

— Жалко — каза Кларк.

— Приеха, че се задейства някаква чувствителна хеморецепторна зона в медулата.

— Естествено.

— Ама не е — възрази Мое. — В края на краищата може да има както периферен, така и централен ефект.

— Да — призна Кларк. Отдавна се бе научил, че трябва да оставя Мос да приказва известно време. Като повечето търговски представители, той беше завършил колеж по бизнес администрация. Нямаше понятие от наука и медикаменти, но четеше статиите от списанията и усърдно ги запаметяваше.

— Разбира се — продължи Мое, — има един проблем. За да се стигне до повръщане, са давали доста големи дози.

— Така ли?

— Всъщност са прилагали дози колкото собственото тегло на плъховете.

— Ясно.

— Едва ли се касае за психологическо състояние. Я си представи например да дадеш на стокилограмов мъж сто килограма пеницилин? Всеки ще повърне. Въпреки това онези от ФАЛ станаха подозрителни — продължи Мое, — преди да започнем клиничните изпитания. Проведоха се в Балтимор, Кливланд и Чикаго и, за щастие, всички резултати бяха добри. Сибоцил се представи фантастично.

Мос бръкна в чантата си и извади малък флакон розови капсули.

— И ето го вече тук! — извика той театрално и тикна флакона в ръцете на Кларк.

— Много хубаво — отвърна Кларк и огледа флакона.

— Сибоцил — продължи Мос — е истинско лекарство чудо. Спира сърдечни аритмии, действа като бронходилатор, има директен диуретичен ефект, стимулира миокарда и увеличава свиването му, той е бактерицидно средство, стимулира централната нервна система и е седатив.

— Стимулант и седатив?

— Странно изглежда — каза Мое, — но е така. Лекарство чудо, казвам ти. Можеш да го даваш за всичко освен за морбили и трипер.

— Забележително — каза Кларк и се намръщи. — Странични ефекти?

— Никакви.

— Никакви?

— Абсолютно никакви. — Мос се засмя. — Има толкова много терапевтични ефекти, че не остава място за странични, нали?

— Някакви противопоказания? — Интересуваше се в какви случаи лекарството не може да се прилага.

— Сравнително малко са. Има едно-две.

— Какви?

— Ето — каза Мое. — Давам ти литературата. — Стана и си погледна часовника. — Време е да тръгвам. Искаш ли да ти оставя още нещо?

— Аспирин — каза Кларк. — Боли ме глава.

Мос се намръщи.

— Имаме нещо по-добро от аспирин. Опитвал ли си фенимол?

— Не.

— Страхотен препарат. Антипиретично и противовъзпалително средство, много силно обезболяващо действие. Няма странични ефекти. И действа много добре при рак на дебелото черво, ако имаш такъв…

— Нямам.

— Добре де, върши чудесна работа и при главобол. Просто е фантастично.

— Пристрастяване?

— Ами… да, но…

— Ще взема аспирин — каза Кларк.

Мос му го даде със съжаление. Когато си тръгваше, Кларк го попита:

— Между другото, Пит, нали следиш експерименталните лекарства?

— Е, опитвам се.

— Да си чувал за нещо, което променя цвета на урината?

— Как да го променя?

— Става синя.

— Синя? Не. Защо?

— А за лекарство, което предизвика кома?

Мос се засмя.

— Не мога да си представя пазар за такова нещо.

— И аз — каза Кларк. Но шегата го накара да се замисли — ами ако Шарън Уайлдър и Артър Луис не бяха взели препарата случайно? Ако го бяха вземали с някаква цел, поради конкретна причина, а комата се е оказала неочакван страничен ефект…

Поклати глава. Дори не беше сигурен, че Шарън или ангелът са вземали някакъв медикамент.

След като Питър Мос си тръгна, Кларк взе флакона сибоцил и прочете страничните ефекти, показанията и противопоказанията:

Противопоказания: Сибоцил не трябва да се прилага при пациенти с диабет и повишено кръвно налягане, бременни жени, мъже над 40-годишна възраст, деца, юноши и хора с късогледство и зъбен кариес. Във всички останали случаи препаратът може да се прилага безопасно.

— Страхотен медикамент — каза Кларк, смачка листовката и занесе флакона в банята. Изсипа капсулите в тоалетната и пусна водата. Видя как розовите капсули изчезнаха във водовъртежа.

7

Седна в апартамента си и се замисли над случилото се с него. Реши, че всичко това е много странно и много неясно. Разбира се, би могъл да звъни по телефона още. Би могъл да се свърже с другите лекари на Шарън Уайлдър, с Джордж К. Вашингтон, който и да беше той. Имаше обаче особеното чувство, че от това не би произлязло нищо, а междувременно трябваше да планира пътуването си до Мексико. Тъкмо се канеше да се обади на туристическата агенция, когато телефонът иззвъня.

Беше Хари, стажантът.

— Слушай, Родж, реших, че трябва да знаеш. Току-що се обади Андрюс, шефът по медицинските дейности. Искаше да му кажа за пациентите със синя урина.

— Така ли?

— Да. Казах му за двата случая, които имаше ти, и му ги описах.

— И?

— Благодари ми и затвори.

— Без обяснение?

— Без обяснение. Но няма да се изненадам, ако ти се обади.

— Добре — отвърна Кларк. — Благодаря.

Почти веднага щом затвори телефонът иззвъня пак.

— Доктор Кларк.

— Кларк, обажда се Джордж Андрюс.

— Здравейте, доктор Андрюс.

— Кларк, обаждам се във връзка с пациенти, които си преглеждал. Член на Ангелите на ада, на име Артър Луис, по прякор Малкия Исус и…

— Шарън Уайлдър.

— Да. Точно така… — Андрюс сякаш се изненада. — Как се сети?

— Двамата бяха с еднакви симптоми.

— Точно за това исках да поговорим. Както разбрах, били са докарани в кома, без следи от травми, никакви кардиологични или респираторни аномалии и никакви последващи реакции, след като са се съвзели. Така ли е?

— Да, доктор Андрюс.

— И двамата са уринирали синьо?

— Да, доктор Андрюс.

— Причината да се интересувам е, че ми се обади Мърдок от болница „Сан Франциско Дженерал“. Те често си имат работа с наркомани от Бъркли и откачалки от Хашбъри[2]. Вчера при тях са постъпили петима пациенти в кома, след полицейска акция. Колегите не знаели какво да правят с тях, затова изчакали и всички дошли на себе си. Урината на всички е била синя. Мърдок питаше дали и ние не сме имали пациенти с подобни симптоми.

Кларк се намръщи.

— Имали се пет случая?

— Пет. Всички там с ужас очакват още. Мърдок е убеден, че се е появила някаква нова дрога. Не знаят откъде се е взела или кой я произвежда, или какъв е химичният състав. А хлапетата не искат да говорят, когато се съвземат от комата. Твърдят, че не помнят нищо.

— Възможно е и да не помнят — отбеляза Кларк.

— Именно — каза Андрюс. — Вероятно се касае за ретроактивна амнезия. Кларк, проблемът може да се окаже сериозен. Много сериозен. Ти изследва ли изобщо тези двама пациенти?

Всъщност да, доктор Андрюс. Подозирах, че е в резултат на някаква нова субстанция, и много внимателно проучих какво са вземали. Сутринта разговарях с лекарите на Шарън Уайлдър…

— Чудесно.

— … но не открих нищо.

Андрюс въздъхна и повтори:

— Много сериозен проблем. Не знам как по-силно от това да те насърча да продължиш. Скоро трябва да си поговорим.

— Доктор Андрюс?

— Болницата трябва да реши кой да е главен лекуващ лекар следващата година.

— Да, доктор Андрюс.

— Проблемът с това вещество може да се окаже много сериозен, наистина много сериозен.

Този, който успее да го изясни, ще направи огромна услуга на медицинската общност. Огромна услуга. Доколкото си спомням, скоро ще излизаш в отпуск?

— Да, доктор Андрюс.

— Приятна почивка тогава — каза Андрюс. — Ще говорим след като се върнеш.

И затвори.

Кларк остана втренчен в телефона още няколко минути, после каза високо:

— Току-що ме подкупиха.

Запрелиства бележника си и намери списъка с лекарите на Шарън Уайлдър. Най-долу беше записан Джордж К. Вашингтон. Служебен телефон: 754-6700, вътрешен 126.

Набра го. След миг се обади приятен женски глас:

— „Адванс Инкорпорейтед“, добър ден.

— Вътрешен едно-две шест, ако обичате.

— Един момент.

Чу се щракане, после го свързаха. Звънене, още един женски глас.

— Кабинетът на доктор Вашингтон.

— Обажда се доктор Кларк от Мемориална болница…

— О, да. Доктор Кларк.

Кларк се сепна. О, да!?

— Очаквахме да се обадите — каза момичето. — Доктор Вашингтон е в среща в момента, но поиска да ви предам, че днес следобед, в четири, имате час за среща. Ще можете да обсъдите работата с него тогава.

— Работата?

— Да. Кандидатствате за работа, нали?

— Ммм… да.

— Значи до четири, докторе.

Кларк се поколеба. Очевидно имаше грешка, но нищо не пречеше да се възползва от това.

— Само един въпрос — добави той. — Как да стигна при вас?

— Карайте по магистралата за Санта Моника до изхода за Лос Калос и продължете на север четвърт миля. Ще видите край пътя голяма табела, пише „Адванс Инкорпорейтед“. Не може да не я видите.

Кларк затвори телефона и се почеса по главата. Замисли се за името на корпорацията — стори му се много познато. Не помнеше обаче къде го е виждал. След няколко минути си сложи отново вратовръзката, облече сакото и тръгна към паркинга.

Секретарката се оказа права — нямаше как да не види табелата. Беше от черен камък, с бели букви:

АДВАНС ИНКОРПОРЕЙТЕД

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ БИОСИСТЕМИ

Отби от шосето и паркира до главната сграда, която беше крещящо модерна, със стени от зелено стъкло. Беше на два етажа и не по-голяма от сградите на десетината малки специализирани занимаващи се с наука фирми около Лос Анджелис. През последните години, привлечени от правителствени поръчки и хубавото време, все повече хора на науката се събираха в Южна Калифорния, в която вече имаше повече учени, отколкото където и когато да било другаде по света.

Спря, за да разгледа сградата, и се зачуди с какво ли се занимават вътре. Отвън не личеше по нищо, можеше да е всичко — от електроника до политически анализи и социологически проучвания. Мина през голяма стъклена врата и влезе в голямо фоайе, обозначено като „Приемна“.

Една жена вдигна поглед.

— Да?

— Казвам се Кларк. Имам среща с доктор Вашингтон.

— Да, господине.

Обади се по телефона, после се обърна към Кларк.

— Седнете и изчакайте, ако обичате.

Кларк се отпусна на едно удобно кресло в ъгъла и запрелиства „Американски журнал по парапсихология“. След няколко минути се появи човек от охраната, много едър.

— Доктор Кларк?

— Да.

— Моля, последвайте ме.

Кларк тръгна след него по един коридор. Спряха пред някаква врата. Зад нея седеше възрастна жена, заобиколена от електронно оборудване.

— Има среща е доктор Вашингтон — обясни охранителят.

— Добре — каза жената, кимна към една камера и каза на Кларк: — Погледнете насам.

Кларк погледна. С периферното си зрение видя жената да натиска бутон. Камерата се включи.

Произнесете името си силно и ясно, за да го запише апаратурата ни.

— Доктор Роджър Кларк.

— Не, не — възрази жената. — Само името.

— Роджър Кларк — натърти той.

— Благодаря — каза жената и извади формуляр. — Подпишете тук, ако обичате. Отказ от претенции.

— Отказ?

— Рутинна процедура. Искате ли да се срещнете с доктор Вашингтон, или не?

Кларк подписа. Всичко беше толкова странно, че не му се искаше да спори.

— Благодаря — каза жената и наведе глава над бюрото си.

Кларк продължи след гарда към асансьора. Докато крачеха по коридора, четеше елегантните табели на вратите:

СИНХРОЛАБОРАТОРИЯ АЛФА-ВЪЛНИ

ЗВЕНО СПАСЯВАНЕ

КУЧЕТА К

ХИПНОЗА 17

БЯЛА ОКОЛНА СРЕДА

— Какво работят тук? — попита Кларк.

— Какво ли не — отговори едрият охранител.

С асансьора се качиха до втория етаж. Тръгнаха по друг коридор и стигнаха до врата, на която пишеше СУБГРУПА ЕНЕРГИЯ. Гардът отвори и кимна на Кларк да влезе.

Една секретарка пишеше писмо — слушалките й бяха включени в диктофон. Тя го изключи и махна слушалките.

— Доктор Кларк? Доктор Вашингтон ви очаква. — Натисна един бутон на интеркома. — Заповядайте, влезте.

Кларк мина през друга врата и попадна в най-разхвърляния кабинет, който бе виждал. По стените имаше рафтове, отрупани с книги, брошури и хвърчащи листа. По пода и бюрото бяха струпани непокорни купчини книжа и списания. Иззад бюрото се надигна слаба бледа фигура.

— Аз съм Джордж Келвин Вашингтон. Седни, ако обичаш.

Кларк се огледа за място за сядане. Имаше стол, но той беше затрупан с ръкописи и списания.

— Просто ги махни тия боклуци — каза доктор Вашингтон. — Бездруго не са важни. Настани се удобно.

После седна зад купчините на бюрото, разчисти нещо като пролука, така че да вижда Кларк, и каза:

— Дошъл си за работата.

— Да, аз…

— Добре, добре. Изглеждаш умен млад човек. Не съм изненадан, че интересът ти към „Адванс Инкорпорейтед“ се е пробудил.

— Да, това…

— Няма съмнение, че работата при нас ще ти се стори интересна и ще те амбицира. Действаме на предните линии в няколко изследователски области. На самия фронт.

— Виждам — каза Кларк, но не виждаше.

— Ако съм разбрал правилно — каза Вашингтон, забил поглед в бюрото, — си се занимавал с фармакология.

— Да — каза Кларк. Питаше се откъде знае Вашингтон. Питаше се какво гледа там, на бюрото си.

— Апликацията ти за работа — добави Вашингтон — е в ред. Достатъчно подробна. Излишно е да казвам, че най-силно ни интересува опитът ти в областта на клиничните изпитания на медикаменти в националните институти. Занимавал си се с това вместо военна служба, нали?

— Да.

— Добре. Отлично. И имаш известен опит с клинично тестване на медикаменти върху хора?

— Ограничен.

— М-м-м. Колко ограничен?

— Ами, проведохме няколко изследвания с експериментални препарати против рак…

— Да, да, тук е записано — каза Вашингтон и посочи листа. — Препарати против рак с наименования JJ-4225 и AL-19. Контролирани слепи клинични изпитания с участието на четирийсет и на шейсет и девет души. Така ли е?

— Да. — Кларк се намръщи. Не беше попълвал никаква апликация. Определено никога не бе записвал каквото и да било…

— Добре, това е чудесно — продължи Вашингтон.

— Много добре. Несъмнено искаш да знаеш каква ще е работата ти тук, ако решиш да се присъединиш към нашия екип.

— Наистина бих искал.

— Ще ме разбереш, ако не съм съвсем конкретен — продължи доктор Вашингтон и се почеса по носа.

— Ние не сме секретна организация, но се налага да сме внимателни.

— Работите ли по много правителствени задания?

— За бога, не! Не работим по никакви правителствени задания. Някога се занимавахме с това, но този етап отмина. Изцяло. — Доктор Вашингтон въздъхна. — Работата ти ще бъде свързана с взаимодействието на системите в организма с химически съединения, които въздействат върху голям брой физиологически системи. В повечето случаи една от тези системи е нервната, но това няма да е така винаги.

— Значи става дума за изпитания на лекарства?

— Така да се каже, да.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Добре — каза Вашингтон. — Да вземем моята работа. Аз самият съм биофизик. Работя по стереохимичните взаимодействия на алостеричните ензими. Предизвикателството е сериозно.

— Разбира се. А кои…

— Ензими ли? Тези, които участват в метаболизма на триптофана. Въздействат върху щитовидната жлеза, мозъка, бъбреците… това е точно типът взаимодействия между различни системи, за които споменах.

— Може ли да ми кажете малко повече за самата фирма? — каза Кларк

— Да. Ние сме нова компания, започнахме само преди две години. Както виждаш, за това време се разраснахме сериозно. Имаме персонал от 207 души, включително петдесет секретарки. Имаме девет отдела, всеки от които се занимава с някакво по-широко приложно поле на науката върху човека. Занимаваме се с електромагнетизъм, ензими, ултразвук, периферни възприятия. Широк спектър дейности.

— Откъде са повечето ви договори?

— Ние сме частна изследователска и развойна фирма. Услугите ни са насочени към частната индустрия. Работим обаче предимно за себе си.

— За себе си?

— Да. Тоест експлоатираме собствените си разработки. До такава степен, че сме уникални сред фирмите от нашия тип. Вярвам обаче, че чертаем пътя на бъдещето — ние сме изследователският и развойният екип на бъдещето. Тук и сега. Правим всичко — разработваме, прилагаме, експлоатираме. Нали разбираш какво казвам?

— Да — отговори Кларк. Всъщност не разбираше нищо.

— Бих искал — продължи Вашингтон — да се запознаеш с нашия президент, ако имаш време. Той може да ти разкаже за „Адванс“ и целите на фирмата по-добре от всеки друг.

— Би било чудесно.

— Добре. Ще опитам да го уредя.

Стана от бюрото и отиде до вратата.

— Връщам се веднага — каза, излезе и затвори.

Кларк остана сам.

Веднага стана и заобиколи бюрото. Искаше да види какъв документ бе чел Вашингтон — апликацията му за работа. Не видя нищо такова обаче. Зад купчината списания и книги нямаше нищо.

Отвори чекмеджето и погледна вътре. Първото, което видя, беше малък камертон, като онзи в чантата на Шарън Уайлдър.

Второто беше странен лист:

УАЙЛДЪР, ШАРЪН (АЛИС БЛАНКФОРТ)

Индекси:

sylono.443

Psycho-sexual.887

lieno.003

Dermo-phonic.904

cryo.342

Hyper-sthenic.887

Резюме: Първоначалната работа c този модел показва задоволителна асимилация на базовите параметри, с отлична прогноза за бъдещо взаимодействие в k-k. Не може да има съмнение, че…

Чу шум вън, затвори чекмеджето и се върна на мястото си. Доктор Вашингтон влезе и каза:

— Съжалявам, че се забавих. Доктор Блъд ще те приеме веднага, ако е удобно.

— Разбира се.

— Добре.

Вашингтон кимна към вратата.

— Охраната ще те заведе. — Подаде му ръка. — Късмет, доктор Кларк. Надявам се да дойдеш при нас.

— Благодаря — отвърна Кларк.

Доктор Харви Блъд, президент на „Адванс Инкорпорейтед“, имаше най-голямото бюро, което Кларк бе виждал. Плотът му беше от безукорно полиран махагон.

Доктор Блъд седеше зад бюрото си, а лицето му се отразяваше в полираната повърхност. Кларк забеляза, че няма следи от книжа или химикалки, нито интерком.

— О-хо-хоо! — Доктор Блъд стана — набит червендалест херувим е рошава черна коса. — Значи ти си доктор Кларк.

— Да, сър.

— Седни, Кларк. Роджър, нали? Нека ти разкажа за нашата фирма, Роджър.

Кларк седна.

— Няма да ти пробутвам рекламни клишета, Роджър. Ще говоря направо. Ние сме млада фирма, която расте. Съществуваме по-малко от пет години, а вече се вижда колко сме нараснали. Към края на годината при нас ще работят повече от триста души.

— Много впечатляващо, сър.

— Наистина — каза Блъд с усмивка. — Но няма да спрем на триста служители. Няма да спрем и на три хиляди. О, не — ще се разширяваме безгранично.

— Безгранично?

— Да. Ето, виж. Коя е най-голямата корпорация в Америка днес?

Кларк сви рамене.

— Не знам. „Дженеръл Мотърс“, предполагам.

— Точно така! И какво прави „Дженеръл Мотърс“?

— Произвежда автомобили.

— Верен отговор, отново! И кое им е хубавото на автомобилите?

— Ами…

— Отговорът — прекъсна го Блъд — е, че в автомобилите няма нищо хубаво. Те са ужасен продукт.

— Те унищожават природата, градовете ни, отравят въздуха. Автомобилите са проклятието на съвременния свят.

— Е, ако погледнем по този начин…

— Да, да. Обаче питам — какво може да постигне корпорация, която произвежда продукт, който не разрушава, не трови и не вреди? Къде ще бъдат нейните граници?

— Няма да има граници.

— Именно! Няма да има граници. И ако тази корпорация стигне дори по-далеч, до етап, на който произвежда позитивни, здравословни и красиви продукти и насажда желание за притежание на тези продукти, къде ще бъде краят на това?

Кларк не отговори.

— Виждаш ли? Разбираш ли колко съвършена е подобна ситуация?

Кларк не разбираше какво общо има това с ензимите, свързани със синтеза на триптофан, и го каза.

— Виж — обясни Блъд, — още не използваме триптофана. Но работим върху него. Разработваме го. С това се занимаваме тук — разработваме продукти. Вземаме сурово научно откритие и развиваме приложения за него. Създаваме иновации, мислим задълбочено, инициираме — това са трите колони, на които се крепи напредъкът на нашата фирма. — Усмихна се. — Виждаш ли, Роджър, ние сме специалисти в прилагане на знанието на практика. Събираме безполезна информация и я правим полезна. Иновации, мисъл, иницииране.

— Да.

— И плащаме много добре. Не знам дали ти казаха, но началната заплата на човек с твоята квалификация е 49 500 долара.

— Много добре.

— Добре платеният служител е щастлив служител, Роджър.

— Така е.

— Ще говоря направо, Роджър. Мислиш да работиш в нашия биохимичен отдел, където ще тестваш медикаменти. Това е един от най-интересните ни отдели. Хората ни се занимават с изпитване и прилагане на нови съединения по начини, които досега не са и сънувани. Работим на предната линия на научните изследвания.

На Кларк му мина през ум, че все още няма почти никаква представа за фирмата и каква точно работа му предлагат.

— Интелектуална стимулация, приятни условия за работа, финансови компенсации. Това предлагаме на служителите си.

— Къде точно ще работя? В тази сграда?

— Не — отговори Блъд. — Но изследователските ни лаборатории са наблизо. Естествено, тъй като много от проектите ни са поверителни, трябва да поддържаме определено ниво на секретност.

— Да.

Някой влезе в стаята — весел млад мъж, който носеше нещо като голям плакат.

— Съжалявам, доктор Блъд, но ни трябва одобрението ви за макета.

— Дай да го видя — каза Блъд.

Кларк се наклони напред с надеждата да зърне плаката. Видя, че е нещо като рисунка с молив, наподобяваща реклама за нещо. Мястото за текст и снимки беше закрито.

Доктор Блъд се вгледа внимателно.

— За къде е това?

— За „Ню Йоркър“ — отговори мъжът. — Това е нашият първи голям пазар.

— Добре — каза доктор Блъд. — Направете го по този начин.

— Благодаря, сър — каза мъжът и излезе.

— Та така, Роджър, за какво говорех? Да, за секретността. Тя е проблем, Роджър. Ще бъда откровен. Нашата конфиденциална работа налага ограничения на всички нас. Справяме се обаче и съм сигурен, че бремето няма да ти тежи. — Погледна си часовника. — За жалост трябва да тръгвам. Имам… хм… среща, след половин час. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, не мисля.

— Добре. В такъв случай ще очакваме да чуем решението ти в следващите няколко дни.

— Добре.

— Успех, Роджър.

Кларк стана и хвърли последен поглед на червендалестия набит мъж и огромното излъскано бюро. Харви Блъд му се усмихна добродушно.

Роджър Кларк също му се усмихна в отговор.

8

Агенция „Аеро Травъл“, намираща се в немодния (източен) край на Сънсет Стрип, се управляваше от Рон Хармън. С Кларк се познаваха още от колежа — бяха в едно и също студентско братство. Оттогава Кларк уреждаше всичките си отпуски чрез „Аеро“, а Хармън му осигуряваше отстъпки, когато е възможно. Бяха стари приятели.

Кларк пристигна в агенцията късно, точно когато Хармън се канеше да затваря. Кларк влезе, погледна плакатите с Швейцария и Хаваите и попита за резервацията си за Мексико.

— За къде? — попита Хармън. Изглеждаше разсеян и загрижен.

— За Мексико. Забрави ли?

— За Мексико? — Хармън зарови из книжата си.

— Рон, добре ли си?

— Да, да. Добре съм. — Хармън продължи да търси. Пръстите му се движеха бавно, лениво през купчините документи в чекмеджето на бюрото му.

— Не се държиш като човек, който е добре.

— Какво? А… Слушай, тъкмо се върнах.

— Върна се?

— Виж… — каза Хармън, заряза книжата и затвори чекмеджето. — Виж, Роджър, не ти трябва да ходиш в Мексико.

— Не ми трябва?

— Да, по дяволите. Слушай, тъкмо се връщам.

— Откъде се връщаш?

Хармън въздъхна.

— Много добър въпрос. На практика е откъде, но това не от значение. От какво е също толкова добър въпрос.

Кларк чакаше.

— Виж, Роджър, аз съм ти приятел, нали така?

— Така.

— И съм туристически агент, нали така?

— Така.

— Значи, слушай — ще приемеш ли съвета ми?

Кларк се поколеба.

— Зависи.

— Не ходи в Мексико, Роджър.

— Защо?

— Недей. — Хармън впери в него отсъстващ поглед. — Не ходи там.

— Рон, мислех, че всичко е уредено, че имам резервации за хотел, за самолет…

— Така е. Обаче не ходи там.

— Нали сам ти ми разправяше, че момичетата в Мексико Сити били…

— Забрави това. Научих си урока.

— Какъв урок?

— Чуй ме — каза Рон Хармън. — Току-що се върнах от най-страхотното място на света. Това е нов курорт, фантастичен и скоро ще стане най-търсеният курорт на света, без съперник. Като туристическа атракция е ненадминат. По-хубаво е от Алхамбра в Испания, от пирамидите в Египет, от Тадж Махал в Индия, по-добър е от всичко.

— Кой е той? — попита Кларк.

— Невероятен е — продължаваше Хармън. — Абсолютно велик. Нищо не може да се сравнява с него като почивка, релакс, вълнения, приключения…

— Добре. Кой е той?

— Това е курорт — отговори Хармън — съвсем нов, от досега неизвестен тип. Живеем в някаква епоха, нали? Сега е епохата на курортите. Пътуванията са повече, отколкото когато и да било в историята, а курортите процъфтяват нечувано. Ага Хан поддържа развитието на Сардиния. Коста Брава е в разцвета си. Южна Америка е в самото начало на пътя. Карибите се разрастват фантастично. Всички тези места обаче предлагат по същество едно и също — слънце, нова обстановка, малко занимания…

— Е, и?

— Ами, от време на време се появява нещо ново. Нещо различно. Наистина различно. Точно това се случи.

— Какво е то?

— Курорт, който е наистина нов и различен. Наистина вълнуващ, наистина специален. Току-що се връщам от този курорт — поканиха всички туристически агенции да прекарат там седмица, за да видят какво представлява. Длъжен съм да ти кажа нещо — трябва да отидеш там.

— Наистина?

— Несъмнено — каза Рон Хармън. — Никакво колебание. Ще прекараш фантастично. Аз прекарах фантастично.

— Къде е този курорт? Какво представлява?

— Намира се на остров — отговори Хармън. — Казва се Сан Кристобал.

Кларк не каза нищо. Чувстваше се странно, сякаш е изял нещо сурово, което сега влиза в конфликт със стомаха му.

— Сан Кристобал?

— В Карибско море е — обясни Рон. — Чисто нов остров — не буквално, разбира се, — но нов в смисъл развитие. Построен е тихомълком от група американци, за да бъде най-хубавият курорт на света. И са успели.

— Какво значи това?

— Този остров — отговори Рон — има площ от около пет квадратни мили. Бил е преди всичко оголени корали, храсталаци, нискорасли дървета. После бил продаден, модернизиран и сега… — Рон въздъхна. Погледът му се зарея в пространството.

— И сега?

— Красота.

— Опиши го.

— Красиво.

— Какво правиш там?

— Чудесно е. Никога не съм прекарвал по-добре. Останах цяла седмица. Можех да остана и сто години. Можех да остана цял живот. Беше красиво.

— Какво прави там?

— Виж, там обръщат внимание на подробностите. Всичко е перфектно, до най-дребния детайл. Малките неща, като завесите на душовете, крановете на чешмите и таблите на леглата. И най-дребното нещо е безупречно. Просто ще се влюбиш.

Кларк се замисли за момент.

— Защо ще се влюбя?

— Защото е съвършено. Защото там можеш да правиш всичко — наистина всичко. Решаваш какво е и ти предоставят най-модерното, най-съвременното…

— Например?

— Каквото и да е — каза Рон, — просто каквото и да е. Слушай, този курорт е страхотен. Той е цял нов етап в пътешествията и развлекателната индустрия. Ще се влюбиш в него.

— Защо?

Хармън се намръщи.

— Измисли нещо?

— Копрофагия.

— Имаш го! — каза Хармън. — Най-доброто, най-пълното оборудване…

— Копрофагия означава да ядеш лай…

— Няма значение! Ако човешките същества го правят, този курорт е в състояние да допусне най-напредналите, най-…

— Какво?

— Да започна от началото — каза Хармън. — Този курорт е на карибски остров, нали? Добре. Първото нещо е, че никой не знае точно къде се намира. Това е огромна тайна. Първо летиш до Маями, после до Насо, а оттам се качваш на самолет, без илюминатори, за да стигнеш до острова. Всички смятат, че е остров от Ексума, Бахамите, но никой не е сигурен. Самолетът е хидроплан и когато кацне…

— В Сан Кристобал?

— Да. В Сан Кристобал. След като кацнеш там, откриваш, че си в най-великолепния, идеално оборудван фантастичен курорт. Ще се влюбиш. Ще се насладиш на всяка минута от престоя си.

— Но… какво правиш там? Тенис, плуване, голф? Какво?

— Всичко — каза Рон. — Фантастично е.

Кларк седна. Гледа Хармън дълго, после каза:

— Потвърди полета ми за Мексико Сити.

— Правиш голяма грешка — възрази Хармън.

— Искам да замина за Мексико.

— Мексико е нищо.

— Искам да отида там.

— Ти си луд — каза Хармън и отново бръкна в чекмеджето с папките.

9

В осем Кларк се срещна с Джанис Конър в „Орлоф“. Тя беше с черна рокля, изрязана толкова ниско, колкото позволяваха конструкторите на сутиени. Косата й беше вдигната възможно нагоре, доколкото бе успял фризьорът й. Изглеждаше елегантна и доста опасна.

— Жестока си — каза той.

— Благодаря — отговори тя.

„Орлоф“ не беше от ресторантите, в които Кларк ходеше често. Първо, беше много скъп. Второ, беше прекалено холивудски.

Огледа се и видя няколко звезди. Съвсем откровено не обичаше Холивуд. Смяташе, че е лекомислен, глупав, суетен и егоцентричен. Но в Холивуд имаше блясък, а Джанис сякаш се къпеше в този блясък.

Докато чакаха за маса, Джанис му каза, че някога била мажоретка в Калифорнийския университет, че е завършила психология и така е започнала работа при доктор Шайн. Той бил наистина интересен човек, с теории за хипнозата и така нататък. Знаел ли Кларк, че е лекувал множество вещици?

— He — отговори Кларк, — не знаех.

— Е, така е — каза Джанис Конър.

Поръчаха вечеря. Донесоха им виното. Когато им напълниха чашите, Джанис бръкна в чантата си, извади хапче и го глътна с вино.

— Какво беше това?

— Хапче за глава. Боли ме главата.

— Но какво беше?

— Нещо ново. Фенимол.

— Води до пристрастяване.

— Глупости — каза Джанис Конър. Усмихна му се и се наведе към него над масата, при което деколтето й се разкри в пълния си блясък.

— Не те ли тревожи това?

— Никак. Ако беше опасно, кой лекар би ми го предписал?

— Не знам. — Кларк поклати глава.

— Никой — добави Джанис и му се усмихна. — Толкова си сериозен.

— Не чак толкова.

Дойдоха предястията. Когато свършиха, Джанис бръкна в чантата си и извади друго хапче, лапна го и го преглътна с вино.

— А това какво беше?

— Предпочитам да не казвам.

— Защо?

— Малко е неловко.

— В какъв смисъл?

— Ами, чувствам се напрегната, това е всичко. Мепробамат, двеста.

— О…

— Вземам го, когато съм напрегната.

— О…

— Но това не означава нищо. Нямам предвид нищо лично. Честно казано, намирам те много привлекателен. Ти на нещо ли си?

— На какво нещо?

— Знаеш. Нещо за удоволствие.

— Не.

— Това е изненадващо — каза Джанис. — Мисля си, че щом лекарите имат достъп до всичките онези неща, биха…

— Имаме достъп.

— И не вземаш нищо? Слушай, веднъж бях на декс[3] цяла седмица. Чувствах се невероятно. Никога няма да го забравя.

— Кое?

— Правил ли си някога любов на декс? Целта ми не е да те накарам да се чувстваш неловко. Просто питам. Правил ли си го, когато си на декс? Страхотно е. Фантастично.

— О…

— Просто е страхотно. — Джанис бръкна в чантата си и извади още едно хапче. Глътна го и каза: — Това е знаеш какво.

— О…

— Да. — Ръгна го с лакът в ребрата.

Апартаментът й беше малък и стилен, с модерно пестеливо обзавеждане. Кларк се огледа.

— Притесняваш ли се? Ето, вземи това.

Отвори малка кутийка на масичката и извади от нея малко сиво хапче. Подаде му напитка.

— Хайде, вземи го.

— Какво е това?

— Б дванайсет. Двайсет и пет микрограма. Наистина ще те извиси.

Той поклати глава.

— Не, благодаря.

— Стига, вземи го.

Той погледна хапчето — беше съвсем малко в дланта му.

— Нямам нужда от това.

— Нужда? Разбира се, че нямаш. Обаче ще се почувстваш по-добре, така или иначе. Виж, вземал ли си някога аскорбинова киселина? Голяма доза имам предвид, например две хиляди и четиристотин милиграма дневно? Знаеш ли как те кара да се чувстваш? Все едно трептиш отвътре? Е, това е по-добро.

Той продължи да възразява още малко, но тя настояваше и накрая той лапна хапчето и го преглътна с мартини. Беше направила много силно мартини — остави пареща диря чак до стомаха му, където направи всичко топло и сияйно, горещо червено и пламтящо — стомах, който светеше като сигнална светлина и прозираше през кожата, фланелката, ризата му…

Тя го гледаше.

— Добре ли си? — попита го.

Мартинито го удряше много силно, от стомаха до главата, в която мозъкът му се превръщаше в чаровно розово сияние.

Много, много чаровно.

— Харесваш ли зърната ми? — попита тя.

Той я гледаше, а тя гасеше осветлението, стаята притъмняваше, ставаше много бавно и безметежно тъмна, той се чувстваше уморен и нежен, някак умиротворен.

— Не е ли прекрасно? — попита го тя.

Той отговори, че е, поне си мислеше, че го каза, и се появи слон, голям сив слон във високата трева, където дебнеше женският гепард, мускулест и коварен, гепардът във високата трева дебне търпеливо, но мускулите под гладката козина са напрегнати, мускули стегнати машинално, животински, с приближаването на слона все повече и повече с тежки стъпки към мястото, където гепардът дебне легнал във високата зелена трева.

— Е? — подкани го тя.

Чу я от огромно разстояние.

— Какво е това? — попита я.

Тя се засмя.

Смехът й отекна в стаята, в ушите му, огромни уши, които поглъщаха звука…

— Какво ми даде? — попита той.

Тя пак се засмя, а смехът й пукаше като лед на покрив, когато се топи от слънцето и капе по керемидите върху заснежената земя.

— Не е ли чудесно? — попита тя.

— Кое?

— Това. — Джанис се засмя. — Наричат го Перуанско зелено. Произвежда се в Перу. Действа на мозъка.

— Без майтап? — каза той. Гласът му беше дебел и плътен, сякаш говореше в огромна бъчва с кленов сироп. Огромна кафява бъчва.

„Това ми се е случвало и преди“, помисли си.

— Не действа — каза тя, — освен с алкохол. Трябва да пиеш, когато го вземаш. Така започва реакцията.

— Реакция?

— Плам пламти — засмя се тя, — котел бълбукай… [4]

Огньове горят в огромната бъчва, ври течност, парата се издига и обгръща неясни фигури. Танци около кипящата течност.

— Перуанско зелено — каза тя. — Наричат го супертрева.

— Така ли?

— Да, така.

— А как наричат това? — попита той, докато я гледаше.

— Наричат това — отговори тя — „какво правят малките лоши момиченца с малките лоши момченца“.

Почувства, че е доста интересно, наистина достойно за по-нататъшно и по-задълбочено обмисляне, и щеше да се замисли много внимателно и безпристрастно, но откри, че вече не мисли.

Светът се завъртя около него, набра скорост и инерция, после полетя като влак, изпуснат от контрол, самолет, който се разбива в земята, е писък и вой във вятъра, когато земята се спуска нагоре.

След това главата му експлодира и за няколко ослепителни мига той видя чиста бяла светлина.

После нищо.