Дрога

Ако една урна няма характеристиките на урна, как можем да я наречем урна?

Конфуций

10

През отворения прозорец виждаше луната, леко замъглена от смога. Изкашля се и се огледа. Лежеше на канапе, сам в стаята. Надигна се бавно. Някой го бе завил с одеяло. То се свлече и той усети хладния нощен въздух.

Стана с очакването да е нестабилен. Но се оказа спокоен. Всъщност се чувстваше добре. Имаше усещането, че е напълно буден, нащрек, уравновесен.

Много странно чувство — и беше толкова наситено, че чак смущаваше. Огледа стаята още веднъж. В тъмнината изглеждаше непозната — странна, причудлива стая.

Овладя се.

Намираше се в собствения си апартамент.

— Това е смахнато — каза високо.

Собственият му апартамент. Отиде в кухнята, все още невярващ. В спалнята нямаше никого, леглото беше старателно оправено. Което можеше да означава само…

Погледна малката масичка в дневната. Вестникът беше там — вторник, десети октомври.

А бе завел Джанис на вечеря на осми. Вечерта на осми. И това означаваше… Разтри очи. Два дни. Как е възможно!? Наистина ли беше тук от два дни?

Продължи да се разхожда из апартамента, без да разбира.

В кухнята имаше използвана чаша от кафе, в чинийката беше загасена цигара. По филтъра имаше следи от червило.

До чашата видя снимка, откъсната от вестник. На нея се виждаше Шарън Уайлдър, седнала на куфар, с много къса пола, която разкриваше гладки крака. Усмихваше се, седеше много изправена, с изпъчени към фотографите гърди.

Заглавието гласеше: „Шарън на път“. „Път накъде?“ — зачуди се той, после присви очи, за да прочете малкия шрифт. Пишеше, че Шарън Уайлдър, изгряваща млада звезда от Холивуд, заминава за новия курорт Сан Кристобал.

До входната врата видя пощата си, неотворена. Сред купчината видя телеграма, която отвори. Беше от агенция „Аеро Травъл“:

КЪДЕ СИ? АВИОЛИНИИТЕ И ХОТЕЛЪТ АНУЛИРАХА РЕЗЕРВАЦИИТЕ ПОРАДИ НЕПЛАЩАНЕ НА ДЕПОЗИТ. ОБАДИ СЕ НЕЗАБАВНО.

РОН

— По дяволите! — изруга Кларк, вперил поглед в телеграмата. Това беше неприятно. Какво щеше да прави сега?

Ще тръгне с кола. Ще тръгне на юг. Би било хубаво да пътува с кола…

Телефонът иззвъня. Той си погледна часовника, защото си даде сметка, че не знае колко е часът. Беше спрял.

— По дяволите!

Вдигна слушалката.

— Доктор Кларк.

— Роджър? — Женски глас. — Аз съм, Шарън.

— Шарън? Реших, че си заминала.

— Не, глупчо. Трябваше, но отмениха полета. Проблеми със самолета. Ще замина утре сутринта.

— О… Колко е часът?

— Един и петнайсет. Да не би да те събудих?

— Не.

— Добре. Ти добре ли си, Роджър?

— Да.

— Звучиш някак гроги.

— Добре съм — отговори той. Не се чувстваше гроги. Изобщо не се чувстваше уморен. Умът му беше бистър и беше добре, дори много добре.

— Роджър?

— Да?

— Исках да те попитам нещо.

— Да?

— За пътуването.

Шарън млъкна. Той чакаше.

— Сама съм — каза тя след малко. — Както се оказва.

— О…

— И имам два билета. Дадоха ми ги.

— О…

— Струва ми се глупаво единият да изгори.

— Да, така е.

Двамата замълчаха за момент.

— Роджър, добре ли си?

— В колко часа? — попита той.

— Девет и петнайсет.

— Добре.

— Трябва да сме на летището час преди полета.

— Час преди полета.

— Вземи си леки дрехи.

— Добре — каза той.

— Ти си бонбон — каза му Шарън. — Лека нощ.

Чу мляскане, защото тя целуна слушалката, преди да затвори. Обзе го странно усещане за сила.

11

Наложи се да чука на вратата няколко минути, преди някой да отвори. Появи се Джери — притягаше колана на хавлията около кръста си. Изглеждаше уморен и ядосан.

— Джери, трябва да говоря с теб.

Джери Барнс премигна от светлината на стълбището.

— Родж? Ти ли си?

— Да — отговори Кларк. — Виж, трябва да говоря с теб, важно е.

— Родж… — Джери се засуети с хавлията, дръпна нагоре единия ръкав, погледна си часовника. — Три през нощта е.

— Знам — каза Кларк и влезе в апартамента. — Едва ще успея да си събера багажа.

— Багаж? — Джери се почеса по главата и го погледна. — Какъв багаж?

Кларк влезе в дневната, седна и запали лампата. Джери примижа.

— Джери — каза му, — ти си брокер на борсата, а на мен ми е нужна…

— Аз съм брокер — отвърна Джери — от девет до пет. Поне когато зависи от мен. В три през нощта съм…

— Джери! — извика сънен глас от спалнята. — Какво става?

— Нищо мила — отговори Джери намръщено. Приближи се до Кларк и прошепна: — Не може ли да стане друг път, Родж? А?

— Коя е? — попита Кларк.

— Линда. Малък дивидент — успя да отговори Джери със сънена усмивка. — Акциите й току-що се покачиха.

— Звучи вълнуващо.

— Уморително — каза Джери и разтри лицето си с длани. — Много уморително.

— Дълги или къси продажби правиш напоследък, Джери?

— Родж — отвърна той, — за бога, три часът е…

— Трябва ми информация. За една корпорация.

— Джер-р-ри-и-и! — извика женският глас. — Върни се при мама!

Джери завъртя очи към тавана, после погледна Кларк.

— Моментът наистина не е подходящ, Роджър, без майтап.

Кларк стана и отиде до хладилника. Джери Барнс винаги държеше там кана мартини. Наля си едно, погледна въпросително Джери и той кимна утвърдително. Кларк наля и второ.

— Поне побързай, а?

— Добре, Джери. Бързам. Интересува ме корпорация от Санта Моника, наречена „Адванс“.

Джери Барнс глътна от напитката и каза:

— О, не! Не пак. И ти ли? Искаш ли маслинка?

— Лимонче — отговори Кларк и завъртя чашата със студеното питие.

Джери пусна в нея резенче лимон.

— Всички се интересуват от „Адванс“.

— Всички?

— Поне шест души ми се обадиха миналия месец. Или били видели сградата, или чули за корпорацията, заинтригувала ги. Проверих я преди време.

— И?

Джери поклати глава.

— Не се продава. Частна корпорация е. Не е на голямата дъска, не е в технологичните компании, не е никъде. Акциите са частна собственост.

— Какво друго знаеш?

Джери Барнс отпи глътка мартини и пак разтри лицето си. Като че ли се разбуди.

— „Адванс“ е странна птица. Стартирала е преди две години е шепа гении в областта на биологията. Тогава са били във Флорида. Първоначалната група, която включва президента, тип на име Харви Блъд, е от океанолози.

— Сериозно?

— И се занимавали с изследвания за правителството. Открили нещо, наречено ВЗА.

— Което е?

— Вирусно заболяване по акулите, предавано чрез… половите секрети или каквото там правят акулите.

— Това ли значи ВЗА?

— Значи „венерическо заболяване по акулите“, наречено на местен жаргон „трипер на перките“.

— Джери, майтап ли си правиш?

— В три посред нощ? Стига глупости.

— Джер-р-и-и, бей-би…

— Минутка, мила — каза Джери и си наля още едно мартини. — Родж, бога ми, бива си я, наистина. Няма да повярваш. Само бях чувал да се говори за такива момичета…

— „Адванс“ — напомни му Кларк.

— Да, „Адванс“. Добре. Та значи открили оная рибешка болест, изолирали вируса или каквато проклетия е там, и го продали на правителството за яки пари. Щяло да стане голям пробив в биологичните оръжия. След това се захванали да изследват аризонската сънна болест.

— Аризонска…

— Ш-ш-ш. Да. Аризонска сънна болест. Още една болест, която изобретили. Пренася се от осмокраката личинка на една гъсеница по пелина, от северозападна Аризо…

— Надявам се — чу се глас, — че не развалям партито.

Кларк се обърна. На вратата на спалнята стоеше момиче, облечено с горнище на мъжка пижама и сънливо смръщено.

— Линда, това е Роджър. — Джери въздъхна. — Роджър е смахнат доктор.

— О… — каза Линда. Прешляпа боса през стаята до хладилника и си наля питие. — Личи му, че е смахнат.

— Освен това си тръгва — каза Джери и погледна строго Кларк, който се бе зазяпал по краката на момичето. Бяха много хубави.

— Да, тъкмо си тръгвах — потвърди Кларк. — Обаче, за „Адванс“…

— Добре, значи така. „Адванс“ започва с тези две болести и ги продава на правителството за големи пари. После потъва в частния сектор. Изцяло. Сега се занимава с други неща.

— Какви?

Джери сви рамене.

— Изглежда, никой не знае. Носят се слухове, че е контрол над мисленето, разни субстанции, генно инженерство… безумни неща. Но никой не знае със сигурност. — Въздъхна. — Все едно, не се продава. Доволен ли си?

— Да — каза Кларк. Глътна мартинито и стана.

— Лека нощ, смахнат докторе — каза Линда със сънена усмивка. — Приятно ми беше да съм с теб.

— Още не си била с него — обади се Джери.

— Да — каза Линда, — но човек никога не знае.

12

— Още една! Така!

Светкавиците бляскаха.

— Сега от другата страна! Точно така! Може ли да видим мъничко краче, госпожице Уайлдър!

Светкавиците — бели, беззвучни експлозии във въздуха. Фотографите се суетяха, щураха се около нея.

— Дайте ни усмивка, госпожице Шарън! Още една!

Тя се обръщаше, махаше с ръка, усмихваше се, после тръгна към стълбата на самолета.

— Това е то, момчета.

— Ау! Шарън.

— Само още една, Шарън.

— Госпожице Уайлдър…

Но тя вече се качваше по стълбата и след миг потъна във вътрешността на машината. Мина между седалките, за да стигне до мястото си в първа класа.

Роджър Кларк я чакаше. Беше видял всичко през илюминатора.

— Боже! Фотографи! — изпъшка Шарън и се отпусна на седалката. — Мразя да позирам. И в тези дрехи! Харесва ли ти костюмът ми?

Бе с костюм от черна кожа със строга кройка и с червен шал на шията.

— Костюмът ти е чудесен — каза Кларк.

— Толкова си сладък — каза Шарън и го целуна по бузата.

Облегна се назад и закопча колана на седалката.

— Е, време е за пътешествие, скъпи.

— Така изглежда.

— Много мило направи, че дойде — каза тя, — особено така внезапно. Чувствах се ужасно, когато ти се обадих.

— Радвам се, че се обади.

Чу се вой и реактивните двигатели заработиха. Последните пасажери се изнизаха през прохода и заеха местата си. Стюардесата затвори вратата.

Отдръпнаха стълбата.

— Ще бъде чудесен полет — каза Шарън. — Така реших.

Кларк попита:

— Как точно ще летим?

— Нищо особено — отговори тя. — Първо директно до Маями. След кратък престой се качваме на полет за Насо. Оттам вземаме хидроплана за Сан Кристобал.

— И къде е Сан Кристобал?

Шарън се засмя.

— Глупчо, това е част от програмата. Никой не знае. Тайна.

Кларк си спомни билетите в спалнята й. Бяха платени от „Адванс“.

— А ти откъде научи за Сан Кристобал?

Шарън въздъхна.

— Ах, вие, докторите. Никога не се отделяте от пациентите достатъчно дълго, за да…

Взе последния брой на бордовото списание, прелисти го набързо и накрая намери каквото търсеше. Подаде списанието на Кларк.

Рекламата, на цяла страница, гласеше:

РАЙСКИ ОСТРОВ

Всичко под слънцето

Никога досега не е имало такъв курорт! Коя е Вашата игра — тенис, плуване, балминтон, гмуркане, дълбоководен риболов, лов (глигани), волни ски — райският остров притежава най-доброто, най-модерното оборудване за всичко. Или може би предпочитате да прекарвате времето си в нашето казино, да танцувате и да се наслажлавате на кухнята, в някой от нашите дванайсет различни клуба. Тук за вас е осигурено всичко, под ръководството на нашите чудесни мениджъри.

Слънцето, разбира се, се грижи само за себе си.

Райски остров: никога досега не е имало нещо подобно.

Имаше и голяма цветна снимка на бряг, кей с яхти, а по-навътре, на сушата, сред тучни морави и в сенките на палми, огромен бял курортен комплекс с хотели, тенискортове и басейни. Беше невероятно красиво.

— Тези реклами се пускат от седмици — каза Шарън. — Всички говорят за това. Всички ще отидат. Казват, че когато е готов, ще бъде курортът на столетието.

— Не е завършен?

— Не е. Сан Кристобал — това е истинското име на острова — е с площ от пет квадратни мили. Компанията, която го разработва, твърди, че няма да го завърши за двайсет години.

— Коя компания е това?

Шарън сви рамене.

— Някаква американска корпорация.

Той я погледна изпитателно.

— „Адванс“?

— Какво „Адванс“?

— Корпорация „Адванс“ — каза Кларк.

За момент тя го изгледа озадачено, после се разсмя.

— Наистина си ме проверявал, нали? Това е фирмата на Джордж. Той е толкова сладък… обаче не, „Адванс“ няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото Джордж ми каза. Те се занимават с какво ли не — електронно контролиране на мозъка, противозачатъчни — но не и с курорти, скъпи.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. — Гледаше го някак странно, като че ли щеше да се ядоса.

— Откъде взе билетите? — попита той.

Тя поклати глава.

— Плачеш за наказание.

— Най-обикновено любопитство.

— Джордж ги взе — каза тя. — Виж, в началото планът беше да тръгна с него.

— О…

— Но той се отказа в последната минута. Заради някаква конференция по ензимите в Детройт. — Шарън погледна през илюминатора. Самолетът рулираше по пистата. Изведнъж ускори, набра скорост, започна да се издига. — А сега — добави — искам да сменя темата.

След час, когато им сервираха напитки, Кларк каза:

— Беше права за едно. Наистина те проверих. Дори се срещнах с Ейбрахам Шайн.

— Той е мил човек — отвърна Шарън и хапна малко от ордьовъра със скариди.

— Спомена, че си се тревожела заради някакви корпорации.

— Да съм се тревожела? Нищо подобно. — Лапна една скарида. — Бях ужасена.

— Защо?

— Не знам. Беше някакъв ирационален страх. Има толкова много огромни сложни компании, а аз съм само едно малко човече, съвсем само. Чувствах се… безсилна.

— И се тревожеше, защото…

— Защото чувствах, че ме контролират — отговори тя и кимна. — Така е. Беше ужасен период от живота ми. Вечер си лягах и чувствах, че някаква гигантска корпорация ме манипулира, както стопанин кучето си, зад кулисите, дърпа невидими конци. Имах чувството, че от мен не зависи нищо, че ме подхвърлят насам-натам.

— Защо се чувстваше така?

— Виж — каза тя и отпи от питието си. Лицето й вече беше поруменяло от предишната напитка — изглеждаше млада, хубава и много секси.

— Ще ти кажа нещо. Животът на едно младо момиче в този град — имам предвид Лос Анджелис — е доста труден. Искаш да влезеш в бизнеса и растеш с тази мисъл, е тази мечта, колко хубаво ще е да ходиш по премиери с лимузина, с рокля от шифон и бяло кожено палто… След това започваш да работиш по въпроса — напускаш училище на шестнайсет и си казваш, по дяволите алгебрата, аз ще правя филми, започваш работа. Намираш си агент. Аз имах един глупак, Мори Сандуел. Той уреждаше срещи с продуценти, представяше ме тук-там. Продуцентите обясняваха колко е трудно да пробие новачка, как едно начинаещо момиче има нужда от напътствията на човек с опит в бизнеса, човек с контакти. И така, свързваш се с контактите, продължаваш с напътствията, защото си мечтаеш за онази премиера, за слизането от лимузината и името ти над входа на кината. Чудна мечта.

Тя остави чашата.

— И един ден се събуждаш и осъзнаваш какво правиш — висиш с шайка старци по хотелските стаи, пиеш прекалено много, смееш се насила пак прекалено много. И в замяна получаваш третостепенна роля в треторазряден филм.

— И после?

— После попадаш на някой като доктор Шайн. Той беше много добър с мен. Измъкна ме от мислите за манипулиращите корпорации, показа ми нещо друго. Накара ме да повярвам, че мога сама да управлявам съдбата си. И така, разкарах агента, намерих си друг и започнах отначало. Започнах да играя по нови правила — мои правила — и се получи съвсем различна игра.

Впери поглед в него и добави:

— И побеждавам. Вече побеждавам.

В Маями валеше — студен октомврийски дъжд, предвестник на урагана, който се надигаше на юг. Имаха два часа престой на летището и тръгнаха да се разхождат заедно, да гледат витрините на магазините. Хапнаха по един хамбургер с питие. След това Шарън каза, че иска да пробва пуловери в един от магазините на летището. Кларк продължи сам. Тръгна безцелно, без да обръща внимание на нищо. И тогава се усети.

Наблюдаваха го. Нисък мъж с прозрачен дъждобран, под който се виждаше измачкана синя риза.

Кларк продължи още малко, после се обърна.

Мъжът пак беше зад него. Имаше спокойна, безизразна физиономия. Кларк се зачуди дали не е бил сред пътниците в самолета, но не можеше да си спомни това лице.

Когато се качи на полет 409, от Маями за Насо, Ню Провидънс, беше нащрек. Мъжът с дъждобрана не се качи. Странно. Шарън вече беше на мястото си.

Той седна до нея и попита:

— Намери ли си нещо?

— Не — отговори тя. — Не ми хареса нито един.

В Насо слънцето грееше през пелена от влажни изпарения. В малкия терминал ги посрещна представител на Райския остров, преведе ги през бахамската митница със забележителна лекота, после ги изведе до чакащ автобус. Беше нормален автобус, само дето беше боядисан в огненочервено и топло оранжево, а отстрани с черни букви пишеше: ЕКСПРЕС РАЙСКИ ОСТРОВ.

Качиха се и им дадоха грозде и други плодове, а мъжът обясни, че автобусът ще ги отведе до хидроплана.

— Това е временна организация, приятели — заяви мъжът. — Все още не сме построили писта на самия Райски остров. Работим по това. Разбира се — добави, — за повечето хора хидропланът е истинско преживяване, истинско преживяване.

Кларк гледаше през прозореца през цялото време, докато траеше скучното пътуване от летището до пристанището на Насо, разположено под било, на което имаше стара крепост. Автобусът стигна до самия кей и спря пред голям хидроплан. Всички се качиха.

Пасажерската кабина беше тъмна — илюминаторите бяха закрити с черна боя.

— Значи е истина — отбеляза Кларк.

— О, да — отвърна Шарън. — Местоположението е голяма тайна. — Усмихна се. — Разбира се, това е само рекламен трик. Досега десетки хора с яхти и частни самолети са открили острова и са записали координатите му. Но е хубав трик.

Веднага щом самолетът се издигна във въздуха сервираха напитки, но Кларк отказа. Беше уморен, а тъмната кабина без илюминатори предразполагаше към сън. Вероятно беше задрямал, защото се сепна от равномерното поклащане на хидроплана и отвори очи. Не чуваше рева на двигателите.

— Какво стана?

— Кацнахме — отговори Шарън с усмивка. — Току-що го привързаха към кея.

Пътниците започваха да се изправят и да се протягат в прохода между седалките.

— Ако сме привързани за кея, значи… — почна Кларк.

— След няколко минути ще сме на Райския остров — каза Шарън и се усмихна, разцъфнала от радостно вълнение.

Отвориха предната врата и в кабината нахлу слънчева светлина.

13

Първото му впечатление беше от въздуха — чист и топъл, изпълнен с непознати ухания. Макар че слънцето залязваше зад далечните хълмове и небето започваше да аленее, въздухът си оставаше топъл, раздвижван от лек ветрец. Напълни дробовете си и се огледа.

На кея се тълпяха носачи и пътници с багаж, обаче когато вдигна поглед, видя гладък бял плаж, на който се плискаха малки вълнички. По-нататък имаше постройка, която, изглежда, беше хотелът. Не видя тенискортове и басейни като в рекламата и реши, че са на друго място.

Макар и наскоро построен, хотелът беше странен на вид — в испански стил, с множество арки, които водеха към малки градини и тераси. Навсякъде имаше цветя, които освен с цвят изпълваха мястото и с аромати. Шарън плесна с ръце.

— Красиво е, нали!?

Кларк трябваше да се съгласи, че е, но когато се огледа, му се стори, че нещо не е наред. Не беше в състояние да определи какво е, но след няколко минути, когато тръгнаха по кея, осъзна.

— Някак е пусто — каза. — Няма никой на плажа. Около хотела също няма жива душа. Почти като в…

— Сигурно всички са вътре и се преобличат за вечеря — отвърна Шарън. — Денят на плажа все пак е доста изтощителен.

— Но пясъкът е равен. Няма никакви следи от стъпки или…

— Глупчо! Заравняват го.

— Какво?

— Всяка вечер. Заравняват го. Идват мъже с големи четки и го сресват, така да се каже. Както се реши кон.

— О…

Когато стигнаха хотела, Кларк реши, че впечатлението му е било погрешно. Докато се регистрираха на рецепцията, чу специфичното тупкане на тенис топки на някакви далечни кортове. Чу и плискане на вода и смехове край басейн.

Остави Шарън на рецепцията и последва един пиколо до стаята си. Беше приятна единична стая с изглед към плажа и кея. Точно под балкона му имаше оградено място с бар и излъскан дървен под. Несъмнено вечер мястото се използваше за танци.

Стаята беше обзаведена приятно, с легло, бюро, телевизор…

Сепна се. Телевизор?

Този остров вероятно се намираше на стотици километри от най-близката телевизионна станция. Нямаше как да приемат…

Изведнъж екранът светна и оживя. Беше цветен. Кларк се оказа лице в лице с приятен белокос мъж с официално облекло.

— Добър вечер, доктор Кларк — каза мъжът. — Аз съм вашият мениджър господин Льофевър. Позволете ми да се възползвам от тази възможност да ви приветствам лично на Райския остров. Надявам се през следващите няколко дни да успеем да превърнем престоя ви тук в истинско запомнящо се преживяване. Ако нещо при нас ви се стори дори в съвсем малка степен неудовлетворително, не се колебайте да ми го съобщите. Телевизорът, между другото, е свързан с вътрешна система. Игрални филми се показват два пъти всеки ден, в седем и в десет часа. Скоро в стаята ви ще дойде сервитьор, който ще ви донесе напитка и плодове. Моля приемете ги с нашите комплименти и пожелания за най-приятен престой тук.

Екранът изгасна.

— Проклет да съм! — промърмори Кларк и в същия миг на вратата се почука. Влезе момче с червено сако със златни копчета, със сребърен поднос в едната ръка и купа плодове в другата.

— Поздрави от управата, доктор Кларк — каза момчето. — Ако се нуждаете от още нещо, моля, обадете ни се.

Кларк бръкна в джоба си, за да извади бакшиш.

— Не, сър, благодаря, не е нужно — каза момчето и си тръгна.

Кларк погледна купата с плодове, после напитката. Беше доста странна — пенеста и оранжева, с черешки на дъното. На подноса до чашата имаше малка картичка.

„Манговият пунш е специалитет на острова

и е любим на местното население от векове.

Приемете го с нашите уважения“.

Отпи предпазливо — напитката беше с остър, сладко-кисел вкус, много силна. Отпи още веднъж и реши, че му харесва.

Излезе с чашата на балкона, седна на удобния шезлонг и качи краката си на парапета. Оттук виждаше част от дансинга и бара долу и пристанището, където спускащата се нощ постепенно обгръщаше леко поклащащите се яхти и лодки. Беше тихо и спокойно, макар че все още чуваше тенис топките и смеха от басейна.

Реши, че ще е много приятна почивка.

Телефонът иззвъня. Той понечи да влезе вътре, за да вдигне, но видя, че има апарат и на терасата.

— Помислили са за всичко — каза на глас и вдигна.

— Ало?

— Роджър? Шарън съм. Е, не е ли чудесно? Нали е най-прекрасното място, на което си бил? Опита ли манговия пунш?

Той се съгласи, че е чудесно, и се уговориха да се срещнат час преди вечерята за по питие.

Влезе вътре, за да вземе душ. Докато разопаковаше багажа си, долови някакво особено жужене. Отначало не успя да разбере откъде идва — звукът беше мек, монотонен. Обиколи стаята, напрегнал слух.

Тогава разбра, че идва от телевизора. Странно. Реши, че трябва да уведоми управата. Тупна телевизора и звукът спря.

Е, толкова по въпроса.

Животът му се превърна в идилия.

След първия ден престана да си носи часовника, а когато след три дни случайно се изпречи пред очите му, видя, че е спрял. Беше му все едно. Струваше му се съвсем уместно на този остров времето да е спряло. Прекарваше си великолепно.

Първата вечер вечеряха с Шарън в хотела и беше приятно изненадан от качеството на храната. След това отидоха на дискотека — една от трите в новия курорт на острова. Беше жестока, кипяща от живот. Кларк се напи и се забавлява отлично.

На следващия ден игра тенис с Шарън и откри, че тя играе яростно — истински боец. Беше с много къса пола и много прилепнала блузка и използваше всяка възможност, за да го разсейва с чара си. Би го жестоко първия сет. Следващите два той се бори отчаяно и спечели третия с 22 — 20. След това, изтощени, разгорещени и весели, плуваха в басейна с олимпийски размери и се излегнаха на слънце, за да съхнат. Вечеряха в ресторант с местна кухня: поръчаха си скариди и други странни неща, но всичко беше отлично. Любиха се страстно, след което той заспа непробудно.

Следващият ден беше повече или по-малко същият. На по-следващия се качиха на ветроход и обиколиха северния нос на острова, покрай неземно красив скалист бряг. Гмуркаха се в топли води, гъмжащи от риби с ярки цветове, които се разбягваха подплашени.

Кларк се чувстваше чудесно.

На следващия ден игра тенис толкова енергично, че скъса кордата на ракетата си. Шарън се смя, той я покани на питие и рано следобед отидоха в стаята му.

И така минаваше времето, ден след ден. От време на време някой от другите гости — а Кларк смяташе, че са необикновено приятни и интересни хора — идваше при тях и казваше: „Нали е фантастично? Нали е идеално!?“

И Кларк се съгласяваше. Беше абсолютно, напълно, тотално идеално.

Събуди се посред нощ със странна внезапност — в един момент беше заспал, в следващия се оказа съвсем буден, вперил поглед в тавана.

Нещо не беше наред.

Осъзна го с плашеща увереност. Нещо не беше наред. Не можеше да определи какво е, но беше съвсем сигурен.

Лежеше в леглото и се ослушваше.

Чу звуците на океана — вятърът ги донасяше през отворената врата на терасата. Чу писукането на някаква нощна птица, скрита в дърветата някъде около хотела.

Иначе нищо особено.

Седна в леглото. Стаята беше позната, неговата стая, неговото легло, неговото бюро в ъгъла, с писмото до Рон Хармън от „Аеро“, което беше започнал да пише, но така и не бе довършил.

На едната стена беше подпряна тенисракетата със скъсаната корда.

Всичко изглеждаше съвсем нормално.

Надигна се бавно, чудеше се какво е прекъснало съня му. Стана и тръгна към банята… и срита нещо на пода.

Запали лампата и погледна.

Поднос.

Прост железен поднос, изподраскан и очукан, като подносите от евтините денонощни закусвални. На подноса видя купа супа, рядка жълта кашица, вече студена. До купата имаше чиния с неапетитна на вид яхния и чаша вода.

Загледа се в подноса и остана така дълго време. Струваше му се абсурдно — този евтин поднос, с кошмарна храна, оставен в стаята му. Как бе попаднал тук?

Вгледа се внимателно. Яхнията беше изядена наполовина. На чинията беше подпряна вилица. Гребна хапка и опита.

Ужасно. Отвратително. Отиде в банята, за да изплюе, запали лампата и…

Втренчи се в отражението си в огледалото. Очите му бяха зачервени и хлътнали. Брадата му беше поне на няколко дни. Кожата му беше бледа.

И както стоеше в банята, чу тътен на буря. Вятърът задуха по-силно.

Намръщи се, изплю хапката и излезе на балкона.

Не можеше да повярва на очите си.

Кеят беше оголен. Всички лодки бяха изтеглени на брега и вързани за дървета. Плажът беше мокър и грозен.

Лакираният дансинг долу беше подгизнал, навсякъде имаше локви. Барът беше затворен и опакован в брезентово покривало. Погледна цветята на балкона, които се изкачваха по парапета. Бяха със затворени чашки, обрулени от дъжда, посърнали.

От оловното небе закапаха първите едри капки дъжд, бурята отново забуча.

„Боже — помисли си. — Тук вали от много дни“.

Колко време бе минало?

Върна се в банята, за да се изпикае. Трепереше от някакъв нов, смразяващ страх. Всичко това беше толкова ужасяващо, че всъщност изобщо не се изненада, когато видя, че урината му е ярко, флуоресцентно синя.

14

Облече се бързо — памучни панталони, маратонки и пуловер. Беше взел само един и сега се радваше — беше студено.

След като се облече, хвърли още един поглед към подноса с яхнията до леглото.

Излезе от стаята. Коридорът беше тих.

Тръгна бавно към стълбището в единия му край — отказа се от асансьора. Хотелът беше тих, ако не се броеше надигащият се тътен на бурята.

Стигна до стълбището и спря. Откъм приземния етаж се чуваха приглушени гласове и шумолене. Докато се ослушваше, чу да приближават стъпки, качваха се към него.

В първия момент се изплаши и отстъпи назад. След това видя врата с надпис „Служебно помещение“. Беше отключено и той се мушна между кофите и метлите. Остави вратата открехната и зачака.

След малко се появиха двама души — келнер с червено сако и хубаво младо момиче по бикини. Тръгнаха бавно, ръка за ръка, по коридора. Момичето изглеждаше някак нестабилно и се облягаше на келнера, за да запази равновесие. И току се кискаше.

Стигнаха до стаята й и спряха. Келнерът отключи, след като намери ключа сред много други, на голяма халка, окачена на колана му. Момичето обви врата му с ръце и го целуна звучно.

— Благодаря ти за хубавата вечер, скъпи. — И след това попита: — Ще правим ли…

— Разбира се — отговори келнерът. Задържа вратата отворена и момичето влезе в стаята.

— Толкова вълнуващо правиш любов — каза момичето.

— Да, скъпа — отвърна келнерът и затвори вратата. След няколко секунди излезе в коридора, мина покрай две врати и отвори третата. Изчезна вътре, после излезе с възпълен мъж на средна възраст.

— А… — каза мъжът. — Очарователна сутрин, нали, Линда?

— О, да — отговори келнерът.

— Това разкошно слънце… човек не може да не се чувства чудесно!

— Разбира се — съгласи се келнерът.

— След закуска ще поиграем тенис, нали?

— Ще е чудесно — каза келнерът.

— Добро момиче си ти, Линда — каза мъжът.

Минаха покрай Кларк към стълбите. Той изчака, докато вече не чуваше гласовете им, после излезе от стаичката.

Спусна се предпазливо надолу.

Когато стигна партера, надникна зад ъгъла, за да огледа фоайето. Спомняше си го като чаровно пространство със семпло бюро и излъскани мраморни подове. И много цветя, навсякъде. Сега изглеждаше съвсем различно.

Широка лъскава постелка от пластмасово фолио покриваше пода. Беше много голяма, може би двайсет квадратни метра, и на нея се бяха излегнали десетина гости по бански костюми. Отгоре беше монтирана скара с ултравиолетови лампи, които огряваха постелката и гостите.

За тях се грижеха петима-шестима келнери. От време на време се чуваше тих сигнал и някой от келнерите се спускаше към съответния гост и му помагаше да се обърне. Гостите следваха инструкциите с щастливи добродушни усмивки. Изглеждаха напълно будни и при всяко обръщане разменяха с келнерите по няколко думи.

Помежду си самите келнери разговаряха с тихи недоволни гласове.

— Досада — каза един.

— Дъждът скоро ще спре и ще работим както обикновено, по час на балкона всеки ден.

— Мразя това. Винаги, когато има буря, променяме проклетия график.

Друг се засмя.

— Не можем да пуснем гостите да се приберат у дома без тен, нали?

— О, не. Няма начин.

Минаха няколко минути, преди Кларк да осъзнае какво се случва. След това се измъкна от скривалището си и тръгна към бюрото на рецепцията. Никой не го видя.

Келнерите не внимаваха — и защо да внимават?

Гостите бяха дрогирани до козирката.

Той спря до бюрото и приклекна в сянката. Вляво от него беше терасата, а отвън — басейнът и тенискортовете. Излезе от фоайето в дъждовната тъмнина.

Маратонките му изскърцаха върху дансинга. Той погледна назад и с изненада забеляза, че не е дървен, а от пластмаса. Много реалистична имитация.

Тръгна към градините по мокра тясна пътека, която водеше към…

Спря.

Нямаше плувен басейн. Никакъв. Имаше обаче кула за скокове. Беше я видял още с пристигането си да стърчи над дърветата. Но се оказа, че е забита в бетон и е заобиколена от пръст.

Никакъв басейн.

Намръщи се. Спомняше си го твърде ясно — прекрасен искрящ басейн с олимпийски размери, с кула за скачане в единия край и бар в другия, където можеш да стоиш до кръста във водата и да пиеш пуншове от манго, докато ти се доспи. После можеше да се изтегнеш на някой от шезлонгите, подредени по бетонната площадка около басейна.

Какво ставаше тук, по дяволите?

Мина през калта и стигна под кулата — беше много кално от дъжда. Продължи по-нататък, към тенискортовете, дванайсет, изрядно поддържани, с бели линии, които се подновяваха всеки ден.

И пак се сепна.

Нямаше тенискортове.

Вместо това сред храсталаците видя малка метална барака. Отвори вратата и видя някакво електронно оборудване и ролков магнетофон.

Включи го.

Туп!… Туп!

Женско кискане, по-дълбок мъжки смях.

Туп!

Изключи записа. Звуците изчезнаха.

— Много изискано — каза той високо.

— Така смятаме — отвърна глас. Той се обърна и видя усмихнат белокос мъж. Беше Льофевър, мениджърът.

— Виждам, че си готов за работа — добави Льофевър.

— Работа?

— Да, разбира се. Последвай ме, ако обичаш. — Погледна нагоре, към небето. — Отвратителна нощ. Ще завали всяка минута. По-добре да влезем, не мислиш ли?

Замаян, той последва Льофевър през храсталаците към хотела. Влязоха във фоайето, където келнерите все още обръщаха гостите под ултравиолетовите лампи. Кимаха учтиво на Кларк. Не изглеждаха изненадани, че го виждат.

— Насам, доктор Кларк — каза Льофевър. Въведе го в комфортно обзаведен кабинет и затвори вратата.

— Подгизнал си — каза Льофевър. — В банята има кърпа — кимна към вратата, — можеш да се избършеш, ако искаш. Няма смисъл да настиваш, нали? Всъщност това е един от проблемите, с които ще се занимаваш много скоро.

— Кой по-точно?

— Настинките, доктор Кларк. Опитваме да опазим гостите от тях, но…

Сви рамене.

Кларк отиде в банята, взе кърпа и си избърса косата.

— Не знам какво става тук, но има някаква грешка…

— Няма грешка — отвърна Льофевър с усмивка.

— Но аз не разбирам. Хората са…

— Напротив, доктор Кларк. Разбираш идеално. Ние управляваме курорт, който не съществува. Както лично се убеди преди малко. Имаме фасада — тази сграда, стаите горе, — но освен това няма нищо. Всичко останало, което е необходимо, предоставяме с помощта на субстанцията.

Кларк кимна.

— Субстанцията, която оцветява урината в синьо.

— Именно. Много полезна субстанция. Разбираш, докторе, тук участваме в нещо като експеримент, експеримент с възприятията. Знаем — всички знаят, — че възприятията се променят от състоянието на психиката. Можеш да се храниш в най-добрия ресторант на света и да поръчваш най-качествената храна, но ако си в лошо настроение, ако бизнесът ти е банкрутирал или жена ти току-що те е напуснала, тогава тази най-вкусна храна ще има вкус на трици. И обратно — отвратителна храна в долнопробен ресторант може да прилича на кралски банкет, ако психиката ти е предразположена да го превърне в такъв.

— Не виждам какво общо има всичко това с…

— Всичко това — каза Льофевър и посочи с жест наоколо, — всичко това е един вид екстремен експеримент. Приемаме, че състоянието на психиката оцветява преживяванията ни, независимо от обективната реалност. Обикновено човек трябва да контролира преживяванията си, за да постигне търсеното психическо състояние — за да се чувства щастлив, здрав и безгрижен, трябва да харчи огромни суми например, за да отиде в някой курорт, където да изпълняват прищевките му. Какво ще стане обаче, ако можем да контролираме психическото състояние независимо от преживяванията? Е? Какво става тогава?

— Субстанцията — каза Кларк.

— Да. Точно така. Това е идеална субстанция за контролиране на психическото състояние. Тя създава психическа… да, податливост. Внушаемостта се повишава до удивителна степен. Човек става податлив на внушения и е в състояние да живее в пълно щастие в рамките на внушението, до прилагането на ново внушение.

— Тенисракетата ми.

— Точно. Преди два дни момчетата влязоха в стаята ти, срязаха кордата на тенисракетата и ти внушиха, че си я скъсал сам, в истинска битка на тенискорта. Ти прие идеята съвсем щастлив.

— През цялото време ли съм на тази субстанция?

— О, да. Още от първия мангов пунш. И разбира се, звукът…

— От телевизора?

— Да. Това е определена честота, която може да бъде възпроизведена с камертон като този тук. — Вдигна малък излъскан камертон и го удари в масата. Разнесе се мек звук.

— Този камертон вибрира с 423 трептения. Това е резонансната честота на аудиокомпонента на алфа-вълните на мозъка. За нормален човек това не е нещо повече от обикновен дразнител. Под въздействието на субстанцията обаче… Е, искаш ли да ти покажа?

— Да — отговори Кларк.

— Ела.

Излязоха от кабинета и Льофевър попита един от келнерите:

— Някой прави ли секс тази вечер?

— Жената от 24-та стая — отговори келнерът.

— Обработихте ли я вече със звук?

— Не, не още.

— Добре.

Поведе Кларк към асансьора. Качиха се на втория етаж и стигнаха до 24-та стая. Льофевър отключи и влезе.

На леглото лежеше момиче. Беше същото, което Кларк бе видял да се качва по стълбите с келнера. Красивата млада блондинка с бели бикини.

Когато влязоха, тя седна и се усмихна неуверено.

— Скъпи? — каза с питащ глас.

— Да, скъпа — отвърна Льофевър. — Аз съм.

— О… — каза момичето и се усмихна щастливо. — Чаках те.

— Ето ме.

Тя се усмихна, после погледна към Кларк.

— Но ти си довел и друг!

— Не, скъпа. Заблудила си се. Сам съм, няма друг.

— О… — каза момичето, вперило поглед в Кларк. — Сигурно наистина съм се заблудила. Обичаш ли ме много?

— Много те обичам, скъпа.

— Дошъл си, за да се любим, нали?

— Да — отговори Льофевър.

— Щастлива съм — каза момичето.

— Съблечи се и ме чакай в леглото — каза Льофевър. — Ще отида до банята за момент и идвам.

— Добре — отвърна момичето. Стана и свали бикините си. Кларк и Льофевър останаха до леглото.

— Не ме чуваш да говоря в банята, нали, скъпа — каза Льофевър.

— Не те чувам — отвърна момичето.

— Виждаш ли — обърна се Льофевър към Кларк, — тя е напълно щастлива с усещанията, които сама си създава. Ще забележиш неувереността в думите й. Дължи се на факта, че й е нужен основен стимул, минимално насочване от някой страничен човек. От мен. Каквото и да й кажа, ще го приеме. Ако й кажа, че ние двамата не сме в стаята, значи не сме.

— За кого те взема? — попита Кларк.

— Не знам — отговори Льофевър. — И не искам да я притискам прекалено. Скоро ще разбереш, че хората, които са на тази субстанция, имат начин да ти кажат какви усещания искат да изживеят. Тя несъмнено смята, че съм любовникът или съпругът й, или когото другиго иска да вярва, че съм. Не съм направил нищо, за да променя това възприятие. Ако й кажа, че съм баща й например, ще изпадне в паника. Не съм заявявал такова нещо. Просто следвам знаците й и подкрепям нужните от тях.

— И тя приема всичко. Заради субстанцията.

— Да. Но тази субстанция има и друго действие, от съвсем различен порядък, което досега не е и сънувано. Защото когато чуе звука на камертона… всъщност по-добре виж сам.

Момичето беше в леглото, завито до брадичката с чаршафа. Гледаше тавана съвсем спокойно.

— Скъпи — каза.

— Тук съм — отговори Льофевър. — Обичам те.

Момичето остана в същото положение, без да откъсва поглед от тавана. След малко каза:

— Любиш се красиво.

Льофевър удари рязко камертона. Момичето затвори очи, тялото му за момент се напрегна, после се отпусна. Изведнъж като че ли заспа дълбоко.

Кларк започна да разбира.

— Тя е в кома.

— Да. Не може да бъде събудена в продължение на дванайсет до шестнайсет часа, но е в пълна безопасност, уверявам те. Всъщност преживява фантастични удоволствия. В това е красотата на нашата субстанция — стимулира директно центровете на удоволствието в мозъка, в комбинация с правилните звукови стимули. В продължение на дванайсет часа тя ще изпитва единствено чисто, пълно, фантастично удоволствие.

— А после?

— Ще получи още от субстанцията. И още, до сутринта на отпътуването си. В този последен ден дозата ще бъде намалена. Тя ще започне да се буди едва когато е на хидроплана и лети към Насо. Когато се събуди, ще се чувства освежена и пълна с енергия, ще има фантастичен тен и ще прелива от чудесни спомени.

— Много удобно.

— Да, наистина — каза Льофевър. — Тази субстанция е истински пробив.

Излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и Кларк попита:

— Какъв точно е съставът на субстанцията?

— Не сме сигурни. Все още не е анализирана напълно.

— Но я прилагате…

— О, да — отвърна Льофевър и махна с ръка. — Напълно безопасна е. Можеш да съдиш по себе си. Напълно безопасна.

— Как се нарича?

— Няма име. В края на краищата защо да й даваме име? Кой иска да знае някакво си име? Субстанцията няма да се продава на пазара, няма да е масово достъпна. Представяш ли си какво ще стане, ако е достъпна? — Льофевър поклати глава. — Целият свят ще блокира, защото ще изпадне в кома. Производството ще спре. Търговията ще изчезне. Войните ще приключат по средата на сраженията. Животът, какъвто го познаваме, просто ще спре.

Кларк мълчеше.

— Когато ние, в „Адванс“, разработвахме тази субстанция, много добре си давахме сметка за потенциала й. Охранявахме я много внимателно и планирахме само ограничено комерсиално приложение. При това положение, виждаш, субстанцията е чудесна. Хората идват тук, прекарват почивката си прекрасно, после се прибират у дома освежени и щастливи. Връщат се към нормалния си, активен живот, без никаква вреда от преживяното — всъщност дори имат полза от него. Не смяташ ли, че сме постигнали нещо чудесно?

— Не — отговори Кларк.

— Това е много странно — отбеляза Льофевър. — Служител на корпорацията да изказва такова мнение…

— Каква корпорация?

— „Адванс“, разбира се. Защо според теб те събудихме? Трябва да започнеш работа веднага.

Когато се върнаха в кабинета, Льофевър му показа материалите.

— Виждаш ли? Няма никакво съмнение. Ти си служител на „Адванс“. Това е договорът, който си подписал, когато си посетил офиса ни в Санта Моника.

Плъзна по бюрото фотокопие на формуляр.

— Аз съм подписал…

И изведнъж си спомни дребничката дама в приемната. Там наистина бе подписал нещо.

— И снимките ти, разбира се. Ръкуваш се с Харви Блъд, президента на корпорацията. Ръкуваш се с Джордж К. Вашингтон. В договора е записано, между другото, че подробно си запознат с експерименталното вещество и си приел да наблюдаваш дейностите в курорта до края на месеца.

Усмихна се и добави:

— А тук има осребрен чек, депозиран в банковата ти сметка. И още един. Общо малко повече от седем хиляди долара. Значи, виждаш, че си служител, в това няма никакво съмнение. И доста добре платен служител при това.

Кларк замълча. Спомни си всичко, от самото начало: първо ангела, после Шарън…

— Всичко това е планирано — каза след малко. — Планирали сте как да ме доведете тук, всичко сте нагласили…

— Нека кажем — прекъсна го Льофевър, — че сме ти помогнали да вземеш решение. Така. През остатъка от престоя ти тук — до края на месеца, докато нашият постоянен лекар се върне от неговата почивка — ще имаш доста работа. Тук-там се натъкваме на дребни проблеми, така да се каже. Нямат нищо общо със субстанцията, периферни са. Например млада дама заспива на балкона без облекло и получава жестоки изгаряния от слънцето. Трябва да я лекуваме, за да не е нещастна, когато се прибере у дома. Или някой господин се разболява от пневмония. В момента имаме два случая, заради лошото време. Нуждаят се от терапия с пеницилин и каквото друго намериш за необходимо. В края на краищата ти си лекар.

Кларк седеше спокойно. Втренчи се в Льофевър и каза:

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Да. Съжалявам. Няма да играя.

Льофевър се намръщи.

— Това е много сериозно решение от твоя страна.

— Съжалявам.

— Искрено те съветвам да преосмислиш решението си.

Кларк поклати глава.

— Не.

— Би трябвало да си даваш сметка, разбира се, че сме подготвени за подобни евентуалности. Подготвени сме за възможността да отхвърлиш нашия план и да започнеш да действаш по свой. Да се чудиш как да издадеш организацията ни, да информираш света, да кажеш на всички за идеалната субстанция. Е?

Лицето на Кларк остана безизразно, но всъщност подобни мисли бяха минавали през главата му.

— Разработили сме метод за справяне с подобни идеи — добави Льофевър, натисна един бутон на бюрото си и в кабинета влязоха двама келнери. Застанаха мълчаливо до вратата.

— Мисля — каза Льофевър, — че демонстрацията е най-доброто средство.

И преди Кларк да осъзнае какво се случва, двамата келнери го хванаха и го задържаха, а Льофевър пристъпи напред с нещо като пистолет, опря го в ръката му и натисна спусъка. Чу се леко съскане, нещо го парна.

— Пуснете го.

Келнерите пуснаха Кларк. Той престана да се съпротивлява и започна да разтрива ръката си.

— Какво беше това?

— Изненадваш ме, докторе — отвърна Льофевър. — Мислех, че ще се сетиш и сам. Току-що получи доза от друга субстанция. Действието й е противоположно на действието на субстанцията, която даваме тук. Пълна противоположност.

Кларк чакаше, готвеше се за някакво усещане. Не се случи нищо. Чувстваше се леко замаян, но това бе всичко.

— От друга страна, вътрешните центрове в задната част на таламуса — каза Льофевър — могат да предизвикат много особени усещания. При съответната стимулация, разбира се.

Извади камертона. Металът заблестя на светлината.

След това замахна рязко и го удари в масата.

Кларк чу жужене.

15

Не усети някаква незабавна промяна. Продължаваше да седи в кабинета, вперил поглед в Льофевър; двамата мъже още стояха зад гърба му. Продължаваше да разтрива ръката си — все още го болеше от пневматичната подкожна инжекция.

Постепенно си даде сметка, че в стаята е настъпила неземна тишина, някаква неподвижност, беззвучие. Погледна назад към единия от мъжете и с изненада видя, че говори.

Погледна Льофевър, който отговори нещо на келнера.

Кларк не чуваше нищо. Виждаше устните да се движат, наблюдаваше как Льофевър жестикулира и се усмихва, но не чуваше нищо.

— Това е трик — каза високо. — Само се преструвате, че говорите. Опитвате да ме сплашите.

Льофевър се обърна към него, каза нещо и поклати глава. Кларк опита да разбере какво му говори по движението на устните, но не успя.

— Опитвате да ме сплашите.

Изведнъж осъзна, че не чува и никакви други звуци. Нормалните звуци — стъпките по пода, тиктакането на часовника на бюрото, дишането, движенията, дъжда вън — не чуваше нищо. Не чуваше дори собственото си…

— Сърцето ми — каза и долепи длан до гърдите си. Не почувства нищо. Изплашен, улови китката си, за да напипа пулса.

Нямаше пулс.

— Сърцето ми е спряло.

Бяха го отровили. Почувства как го полазва студ, най-напред по ръцете и краката, после по цялото тяло. Мразовит, сив студ.

— Вие ме убивате.

Стаята продължаваше да е безмълвна, мъжете продължаваха да стоят и да го наблюдават. Той пое дълбоко дъх, но дробовете му не действаха. Въздухът засядаше в гърлото му. Чувстваше се замаян, задъхваше се.

Те го убиваха.

В един момент беше в състояние да седи на стола и да си казва: „Това не се случва, това е само дрога“, а в следващия го връхлетя паника. Скочи и се заклатушка към вратата. Мъжете стояха и го гледаха как се опитва да улови дръжката, как ледените му пръсти се плъзгат по метала, неспособни да стискат, да усещат докосването. Вече трепереше, тялото му се тресеше и беше неспособен да се овладее. Падна на колене, останал без сили, и се опря на вратата. Усети как силни ръце го вдигат и отново го слагат на стола.

Льофевър стоеше зад бюрото. Запали цигара и издиша сив дим към Кларк. Кларк гледаше как димът се носи към него. Да, това беше — отровен газ. Субстанцията беше само за отвличане на вниманието. Всъщност използваха газ.

Помириса въздуха и в първия момент не усети нищо.

После започна да усеща миризма на хубав тютюн, после… на нещо друго.

Кисело, остро, парещо.

Отровен газ.

Льофевър го наблюдаваше и се смееше беззвучно. Докато се смееше, димът излизаше от устата му.

Кларк беше плувнал в студена пот. Продължаваше да трепери и да се тресе. Затвори очи и извърна лице от газа — последен, окончателен опит, опит да избегне, да забави неизбежното.

И тогава се случи нещо ново. Почувства около себе си хладен въздух, свеж и чист. Чу гласове и спря да трепери.

Когато отвори очи, Льофевър му подаде кърпа и каза:

— Не е зле, нали?

Кларк не можеше да говори. Седеше на стола слаб и уморен, едва успяваше да си поеме дъх.

— Разбира се — добави Льофевър, — това беше съвсем малка доза. Петнайсет секунди — оставихме те да преживееш само толкова — при съвсем малка доза. Дори не сънува. И — добави — можеш да си благодарен, че стана така.

Седна зад бюрото.

— Но, доктор Кларк, следващия път няма да използваме малка доза и няма да ограничаваме стреса в рамките на петнайсет секунди. Уверявам те, че преживяванията ще са несравнимо по-неприятни.

Въздъхна.

— Тази субстанция е много интересна, трябва да знаеш. — При експериментите с маймуни и шимпанзета установихме, че животните не оцеляват след продължително подлагане на въздействието и. Всичките се самоубиха по най-странни начини. Една маймунка се удуши с опашката си — много любопитно. Както виждаш, субстанцията е нетърпима. Съществото, което е под въздействието й, е готово на всичко, за да се освободи от него. Мисля, че разбираш.

— Да, струва ми се — каза Кларк и избърса лицето си с кърпата.

— Добре. Тогава да се залавяме за работа. В стая четиринайсета има дама с лошо слънчево изгаряне на гърба. Нуждае се от грижа. Господинът в стая дванайсет има начални симптоми на бронхопневмония. Нужни са лекарства. Жената от стая…

Кларк го изслуша, а когато Льофевър свърши, се зае с работа.

През следващите дни разбра системата на курорта много добре. Гостите получаваха начална доза от субстанцията с манговия пунш. След това я приемаха във вид на обикновено хапче, с чаша вода. Хапчето се даваше от служител, който трябваше да се увери, че е изпито.

Продължителността на въздействието беше около шестнайсет часа и беше удивително еднаква. Дозировките и графиците се вписваха в голяма таблица долу на рецепцията. Имаше и още една голяма таблица, която съдържаше лична информация за всеки гост, доминиращите му фантазии за случващото се („Енергичен спортист, лов и риболов през целия престой“, „Пристрастен към хазарта, преживява печеливша поредица“, „Прекарва отпуската си със секретарка на име Алис“), за да знаят келнерите какво да правят с гостите.

На всеки втори ден от престоя си всеки гост получаваше „полет“ — епизод на сладостна кома, предизвикан от тон, пускан през телевизора. Льофевър обясняваше, че тези епизоди трябвало да са през известен интервал, тъй като били много интензивни като изживяване.

Храната се предлагаше три пъти на ден на гости, които не са в кома. Приготвяше се в мръсна кухня зад главната хотелска постройка и беше отвратителна, но пък се сервираше внимателно.

Келнерът донасяше подноса и го слагаше на пода. Казваше на госта:

— Къде бихте желали да вечеряте днес?

— Ами… в главната трапезария.

— В нея сте.

— О, чудесно!

След това келнерът питаше:

— Какво ще желаете за вечеря?

— Може ли менюто?

— Вече го държите.

— О, да — отговаряше гостът. — Вярно. — След това се вторачваше в празните си длани. — Така, да видим… пресни ли са омарите?

— Да, сър.

— Тогава ще взема омар. За начало черен хайвер и бутилка „Дом Периньон“ четирийсет и девета.

— Чудесно, сър. Заповядайте. — Келнерът сочеше подноса.

— Отлично — казваше гостът и започваше да се храни. — Чудесна храна, наистина чудесна.

Льофевър добави към храненето допълнителен щрих:

— Всъщност — каза той — повечето ни гости отслабват при престоя си тук. Убедени са, че се хранят обилно, и смятат, че това е чудесно, но на практика не ядат много. Поради това отслабват — два килограма, три килограма, пет килограма. Забелязват го, когато се приберат у дома, и неизменно са доволни. Мислят, че са били активни физически и са спортували, и заради това са отслабнали, въпреки солидното хранене. Характерно за нашата култура е, че никой не се оплаква, ако отслабне.

Гостите прекарваха почти цялото време по стаите си. В слънчевите дни ги извеждаха на балкона, за да се пекат на слънце и да получават загар. При лошо време почти не се занимаваха с тях. През два дни група „коректори“ обикаляха стаите и разговаряха с гостите. Задачата им беше да подкрепят фантазиите чрез коригиране на околната среда.

Коректорите бяха трима — психолог, социолог и самият Льофевър. Един ден Кларк ги придружи по време на обиколката им.

Разговаряха с един от гостите, който каза:

— Правих секс с жена си снощи на плажа и сега панталоните ми са пълни с пясък. — Засмя се и добави: — И ги скъсах.

Льофевър напълни маншетите на панталоните му с пясък и леко ги скъса.

— Какво друго?

— Похапнах чудесно снощи, но май съм се напил. По вратовръзката ми има сос от скаридите.

Социологът отиде до шкафа, намери една вратовръзка и я накапа с кетчуп.

В следващата стая една жена каза, че била плувала в океана предния ден, но забравила да си свали часовника. И сега бил спрял.

— Да, така е — каза Льофевър, свали часовника й и го пусна в чаша солена вода.

— Виждаш ли — обясни Льофевър на Кларк, — коректорите се грижат за дребните промени в околната среда, които съответстват на фантазиите на гостите. Самите промени са лесни. Свеждат се до тесен кръг проблеми — петна по дрехи, часовници в солена вода, скъсани корди на тенисракети.

Кларк кимна. Помнеше своята тенисракета.

— Също така се грижим, ако се налага, гостите да получат дребни рани и охлузвания. Обикновено става с местна упойка и груба шкурка. Понякога, много рядко, попадаме на гости, които фантазират, че са получили сериозни наранявания. Един мъж смяташе, че се е порязал лошо с нож, докато ловил риба. Друг смяташе, че е ослепил едното си око с барут, докато бил на лов.

— Какво правите в тези случаи?

— Това — отговори Льофевър — е работа на нашия психолог.

Психологът — слаб мъж със спортна риза и измачкани памучни панталони, се усмихна стеснително:

Проучвам основните причини за тези автодеструктивни фантазии. И ги коригирам. Процесът е бавен, понякога трае дни. Това е причината да внушаваме на гостите си още от самото начало, че нашите съоръжения са абсолютно безопасни, че никой никога не се е наранявал сериозно, докато е бил в курорта. Така затрудняваме в максимална степен изграждането на фантазии, включващи телесни повреди.

— А междувременно — добави Льофевър — нашият социолог се занимава с други въпроси. Когато стартирахме този курорт, смятахме да бъде изолирано убежище, без никакви комуникации с външния свят. Никакъв телефон, никакъв телеграф — гостите не могат да се свързват с никого, никакви съобщения не достигат до тях. Опитахме да го задействаме по този начин, но не се получи. Не беше трудно да убедим бизнесмените, че бизнесът им може да почака и че могат да минат и без ежедневни разговори с Ню Йорк или Лондон. Не беше проблем. Какво можеш да направиш обаче, ако нечия съпруга е сериозно болна или партньорът в бизнеса на даден гост е починал? Какво става, ако възникне някаква сериозна криза?

Кларк се обърна към социолога.

— В такъв случай се намесвам аз — каза социологът. — Помагам в процеса на смекчаване на реакциите на гостите, подложени на стрес. Помагам им да се справят с комуникирането, да пишат писма и телеграми. Помагам да се планира преждевременното завръщане на госта у дома и да преодолее чувството за вина, защото трагедията се с случила, докато той е бил далече и се е забавлявал. Случва се мъж да е на почивка със секретарката си, а през това време жена му да бъде диагностицирана с рак, да претърпи тежка автомобилна катастрофа или нещо такова. Мъжът се изпълва с чувство за вина, което може да се прояви по различни начини, в зависимост от личностната структура, обществената позиция, образованието, миналия опит, професията и така нататък. Помагам им да се справят с тези проблеми в контекста на живота им. — Усмихна се. — Доста по-трудно е от разливане на уиски върху рокля за коктейли или кетчуп върху вратовръзка.

— Изглежда сте помислили за всичко — отбеляза Кларк.

— Да — потвърди Льофевър.

По някакъв начин курортът стъписваше Кларк — такава мащабна илюзия, така добре поддържана и подготвена. Няколко дни той наблюдаваше процеса съсредоточено и не мислеше за бъдещето. В края на краищата обаче започна да се замисля.

Собствените му задължения не бяха тежки. Когато бурята премина и хубавото време се върна, случаите на пневмония рязко намаляха, а слънчевите изгаряния бяха незначителни. Един петдесетгодишен мъж започна да се оплаква от болки в гърдите и — с помощта на психолога и социолога — беше изпратен у дома, в болница. Иначе не се случваше нищо особено.

Преживя един лош момент с Шарън Уайлдър. Отиде в стаята й, за да я прегледа за възможна очна инфекция — беше се оплакала на един от келнерите, който й бе занесъл вечерята.

Завари я по нощница, седнала на стол. Беше обедно време. Шарън изглеждаше здрава, имаше хубав слънчев загар.

— Здравей — каза му тя. По нищо не пролича, че го познава.

— Здравей — отвърна той. — Аз съм лекарят на хотела.

— О… — каза тя. — Добре.

Кларк се наведе и прегледа очите й. Едното беше зачервено и възпалено.

— Дразни ли те окото?

— Да — отговори тя. — Стана, докато бях на яхтата вчера. Мисля, че ми влезе нещо, от вятъра.

Той вдигна клепача й, видя косъмче от мигла и го отстрани с памучен тампон.

— Благодаря — каза тя. — Много си внимателен. Харесвам докторите.

Кларк кимна.

— Дойдох тук с един доктор — каза тя. — Познаваш ли доктор Кларк?

— Да, струва ми се…

— Дойдох тук с него — продължи Шарън. — Но сега съжалявам.

Кларк си каза, че трябва да си тръгне веднага, че не бива да чува повече. Но остана.

— Защо?

— Принудиха ме да го направя — отговори тя. — Кой?

— Джордж и другите.

— Кои други?

— Харви Блъд и останалите.

— А ти откъде ги познаваш?

— Работя за тях — отговори Шарън. — От много време. Те контролират всичко.

— И те те накараха да доведеш доктор Кларк?

— Да. Имат някакъв план за него.

— План?

— Да.

— И е трябвало да се осъществи тук? В Курорта?

— Да. Но също и след това…

— Знаеш ли какъв е този план?

— Не. — Тя поклати глава. — Но се тревожа.

— За какво?

— За Роджър — отвърна тя. — Тревожа се за него.

— Защо се тревожиш?

— Защото е толкова глупав — отговори тя и млъкна.

Опита се да си каже, че това не означава нищо, че тя чисто и просто фантазира под въздействието на веществото. Беше чувал и други фантазии, от други гости, фантазии, които бяха очевидно невъзможни и неверни. Нямаше причина да мисли, че при Шарън Уайлдър ще е по-различно.

Опита да си го каже, да убеди сам себе си.

Не се получи.

След няколко дни, към края на месеца, който трябваше да прекара в курорта, отиде при Льофевър и подхвърли:

— Скоро заминавам.

— Да — каза Льофевър. — Така е.

— За Лос Анджелис?

Льофевър се засмя.

— Разбира се. Там е домът ти, нали?

Кларк се намръщи.

— Но аз знам много. Знам много за този остров, за „Адванс“. Нали не очакваш да повярвам, че просто ще ме пуснете да…

— Наистина очаквам — каза Льофевър. — Точно това е намерението ни.

— И не се притеснявате, че мога да проговоря?

— Пред кого? — попита Льофевър през смях. — Никой няма да ти повярва, ако кажеш истината. Ще те спукат от подигравки. Не. Нямаме никакви притеснения.

Три дни след това Кларк почна да опакова багажа си за заминаването за Лос Анджелис.

16

— А сега сериозно — каза Шарън Уайлдър, когато хидропланът се издигна във въздуха. — Това е най-фантастичното място, нали?

— Да, най-фантастичното — отговори Кларк.

— Наслаждавах се на всяка минута там — добави Шарън и се сгуши в рамото му. — Беше просто разкош.

— Аз също.

Шарън се прозя.

— Но ми се спи… след толкова вълнения…

След няколко минути Шарън задряма. Кларк огледа другите пътници и видя, че повечето също спят.

На него не му се спеше никак. Всъщност се чувстваше по-буден, отколкото от дни. Погледна си часовника. След час щяха да са в Насо, час след това — в Маями.

Маями е мястото, реши той. Не Лос Анджелис. Почти сигурно щяха да го очакват в Лос Анджелис, а не в Маями.

Опита да направи план. Нямаше да има много време. Трябваше да стане още на летището. Можеше да се обади на полицията — или да отиде в полицията на летището — или може би в медицинския пункт на летището, защото лекарите биха му повярвали по-лесно — или да позвъни на адвоката си в Лос Анджелис, за да се посъветва с него — или дори да изпрати анонимен сигнал до полицията да разследват Райския остров, защото е измама…

Замисли се за вариантите един по един и опита да вземе решение.

Обаче след два часа, когато кацнаха в Маями, все още не беше решил.

— Хари, идвай вече! Ще изпуснем самолета!… Хари, побързай! Да изпуснем самолета ли искаш? Няма никакво време вече! Хари!

Жената думкаше по стъклената телефонна кабина. Хари, вътре, й обърна гръб. Кларк въздъхна. Чакаше реда си за телефона.

Това продължаваше вече пет минути.

— Хари!

Кларк се огледа. Кабината беше в дълъг коридор, който водеше към изходите за заминаващи пътници. По коридора се движеха хора — към самолетите, от самолетите, семейства, приятели, всякакви…

Наблюдаваше тълпата внимателно и се чудеше защо го прави. Нима очакваше да види някой познат?

— Хари! Сейди ни чака на летището! Ако изпуснем самолета, ще се тревожи. Хари! Искаш ли родната ти сестра да се тревожи? Собствената ти сестра!

Кларк погледна монетите в ръката си. Бяха станали хлъзгави в дланта му. Потеше се прекалено, както изглеждаше. Докато гледаше монетите, отново опита да реши на кого да се обади. Не беше решил на кого точно, но имаше чувството, че някак си, след като влезе в телефонната кабина и затвори вратата, след като вземе слушалката, ще знае какво да направи. Ще му помогне интуицията.

— Хари! Защо ме караш да се тревожа заради някакъв си самолет!? Защо ми причиняваш това…

В този момент Хари свърши разговора си и излезе от кабината. Обърна се към жената.

— Млъкни, скъпа — каза и тръгна по коридора, без да й обръща внимание.

Кларк влезе в кабината и пусна монета. Сърцето му биеше лудо. Чу как монетата издрънчава в апарата.

Замисли се.

Погледна табелката в долната част на телефона. На нея бяха изписани тарифите за разговорите, градски и извънградски, и спешните номера — медицинска помощ, полиция…

Полиция.

Наберете 0.

Набра нула. Телефонистката отговори:

— Да? Какво обичате.

— Свържете ме с полицията — каза той. Прозвуча като шепот. Това не влизаше в намеренията му.

— Съжалявам, но не ви чувам…

— Казах, свържете ме с полицията.

— По спешност ли е?

— Разбира се, че е по спешност — отговори той и се обърна в тясната кабина, за да погледне зад гърба си.

— С коя полиция желаете да ви свържа? Полицията на Маями, на Маями Бийч или полицията на летището?

— Все едно — каза Кларк. — Само побързайте.

Някой почука на стъклото на кабината. Той се обърна.

Видя двама мъже с шлифери.

— Момент — каза на телефонистката, отвори вратата и каза троснато: — Говоря по телефона.

Единият мъж се усмихна и каза:

— Ние сме полицейски служители.

„Много бърза реакция“, помисли си Кларк, после си даде сметка, че е твърде бърза, прекалено бърза.

— Легитимирайте се.

Двамата бръкнаха в джобовете си и извадиха значки в малки кожени калъфи, но ги скриха толкова бързо, че той не успя да ги види както трябва. Все пак приличаха на…

— Вие ли сте Роджър Кларк?

— Да.

— Доктор Роджър Кларк, от Лос Анджелис, Калифорния?

— Да…

Другият гледаше снимка и някакъв лист.

— Бял мъж, на двайсет и осем, един седемдесет и пет, телосложение нормално…

— Аз съм Роджър Кларк, но не разбирам…

— Моля придружете ни — каза първият и се усмихна. — Точно вас търсим.

— Така ли? — Кларк неохотно излезе от телефонната кабина. — А защо?

— Доста известен сте, доктор Кларк. Вие го знаете, разбира се. Дяволски известен.

Поведоха го по коридора, застанали от двете му страни.

— Всички ви търсим, тъкмо вас искахме да видим.

— Мен?

Изглежда, им се стори разтревожен, защото вторият тип се усмихна окуражително и каза:

— Рутинно е. Нуждаем се от помощта ви, нищо друго.

— Помощ?

— Да, точно така. Рутинно е.

— Рутинно какво?

— Ще ви обясним всичко — отговори онзи.

Докато крачеха, Кларк се усъмни. Някак си не му приличаха на ченгета. Може би защото бяха твърде учтиви. Не беше нормално. И го водеха твърде бързо по коридора. Отпред видя изходите, фоайе за изчакване, бар…

Спря.

— Един момент!

Те също спряха и се обърнаха към него. В израженията им Кларк долови някакво съжаление, някакво колебание и внимание. Усмихнаха се.

— Елате, докторе.

— Всичко ще е наред, докторе.

Уловиха го за лактите и го поведоха напред.

— Вие не сте ченгета — каза Кларк.

— Разбира се, че сме — възрази единият.

— Какви други може да сме, докторе?

— Не знам — отговори Кларк. — Но знам, че не сте ченгета. Вие сте измамници.

Двамата мъже се спогледаха.

Единият каза:

— Всичко е наред, докторе.

— Всичко ще е наред — добави другият.

Кларк започна да се съпротивлява, но те го стискаха здраво.

— Роджър, не прави сцени. Просто върви кротко.

— Не прави глупости, Роджър. Успокой се и върви.

Той започна да се съпротивлява по-силно. Хората се обръщаха и го гледаха как се гърчи и извива между двамата.

— Няма полза от това, Роджър — каза единият успокоително.

— Просто стой кротко, Роджър, Всичко ще е наред.

Изведнъж той спря да се съпротивлява. Отпусна се и продължи спокойно между двамата. Имаше план.

— Така е много по-добре, Роджър.

— Много по-приятно, докторе.

Напред, до вратата към фоайето за изчакване, стоеше полицай.

Истински полицай, със синя униформа, с увиснала на лявата китка гумена палка.

Ченге.

Кларк позволи да го поведат напред и не каза нищо, докато почти не се изравни с полицая. И тогава започна да се дърпа и да крещи:

— Помощ! Отвличат ме! Помощ! Полиция!

Чувстваше се глупаво, но беше изплашен и го полазваха ледени тръпки в ръцете на двамата мъже. Униформеният полицай ги изгледа, после попита:

— Какво става тук?

Единият мъж отговори:

— Водим го, Сам.

Униформеното ченге кимна.

— Окей, лейтенант. — Вгледа се в Кларк. — Значи това е…?

— Да, Сам. Това е Роджър Кларк.

— Сериозно? — каза Сам и избута синята си фуражка назад, към тила. — И го намерихте тук? На летището в Маями! Е, това ако не е късмет…

Единият от мъжете се наклони към него.

— Не съвсем, Сам. Получихме сигнал.

— А-а-а… — Сам кимна многозначително.

— Хайде, Роджър, да вървим — каза единият от двамата и го насочиха към фоайето. Кларк беше изумен, толкова стъписан, че не можеше да се бори повече. Изглежда, тези двамата в края на краищата бяха истински полицаи. Освен ако и униформеният не беше фалшив.

Но не, не изглеждаше възможно. Прекалено сложен маскарад, без някаква особена цел…

Заведоха го в бара, който беше тъмен и шумен. После в един ъгъл.

В тъмнината едва различи двама души, седнали на уединена маса. Когато приближи, видя кои са…

— О, лейтенант — каза Харви Блъд и стана. — Открили сте го. Отлична работа.

До него се изправи Джордж Вашингтон и повтори:

— Отлична, отлична.

Кларк се вторачи в тях, после в двете ченгета. Ако бяха ченгета.

— Как е той? — попита Харви Блъд.

— Малко изнервен, но иначе всичко е наред.

— А… изнервен. Ще се погрижим за това. — Харви Блъд се обърна към Джордж Вашингтон. — Не върви да го качим изнервен на самолета. Да буйства, да смущава останалите пътници…

— Не върви — съгласи се Вашингтон, наведе се, взе от пода малка лекарска чанта и я отвори върху масата.

— Наистина — съгласиха се и двамата мъже, докато гледаха как Вашингтон вади спринцовка, пълни я и я вдига към светлината.

— Слушайте — обади се Кларк, когато най-накрая успя да проговори. — Има някаква грешка. Познавам тези двамата. Това е Харви Блъд, а това — Джордж Вашингтон. Те…

— Познаваме доктор Блъд и доктор Вашингтон — каза спокойно единият от двамата полицаи. — Знаем всичко за всичко. Трябва да си наясно, че следим какво става с теб в бюлетините от дни. Не очаквахме да те открием тук обаче, това е истината.

— Бюлетини?

Единият от двамата попита Блъд:

— Откъде знаехте, че ще е тук?

— Видели са го в Насо — отговори Блъд.

— В Насо? Как е стигнал там?

— Проследихме движението му от Лос Анджелис — отговори Блъд. — Намерихме момичето, което му е продало билета. Летял е за Насо преди пет дни.

— Доста ловко — каза онзи, погледна Кларк и поклати глава. — Доста умно.

Вашингтон улови лакътя на Кларк и нави ръкава му нагоре. Кларк усети хладното докосване на тампона със спирт и започна да се съпротивлява.

— Не можете да правите това…

Иглата го убоде.

— … с мен, не можете да го правите!

Още едно хладно докосване с тампона. Спуснаха ръкава му.

— Сега всичко ще е наред — каза Харви Блъд. — Съвсем наред.