Дрога

Наистина е опасно да попаднеш под влиянието на съвсем нови и странни доктрини.

Конфуций

17

Чу звук като рев на голям горски пожар и усети миризма на дим. Звукът беше много силен, оглушителен, но същевременно и някак познат.

Отвори очи и погледна в посоката на звука. Лежеше на канапе, напълно облечен, в нещо като офис. Вдясно от него имаше прозорец. Изправи се бавно, отиде до него и погледна навън.

Трафик.

Магистрала, натоварено движение. Жълто-сиво небе и бледа разсеяна слънчева светлина.

— Лос Анджелис — каза на глас и поклати глава. Не знаеше какво се е случило. Смътно си спомняше качване на самолет, после лимузина, която ги посрещна на летището…

— Боже, изглеждаш ужасно — каза Харви Блъд.

Кларк се обърна. Блъд стоеше до вратата.

— Ти… ти си абсолютен кошмар — каза Блъд и посочи дрехите на Кларк. — Не може да ходиш така.

Приближи се и сложи Кларк да седне на един стол.

— Не. Това ще развали всичко… Един момент.

Отиде до вратата и се върна с две момичета. Едното почна да реши косата на Кларк, а другото — да го бръсне с електрическа самобръсначка. Влезе момче с костюм на закачалка, нова вратовръзка и риза. Закачи ги на гърба на вратата и излезе. Блъд застана в средата на кабинета, за да наблюдава работата на момичетата.

— Побързайте — подкани ги. — Бездруго вече закъсняваме.

— За какво закъсняваме? — попита Кларк.

— За прослушването — отговори Блъд.

— Какво прослушване?

— За Проект СМ — отговори Блъд. — Въплъщенията на Анджела Суийт.

Кларк нямаше представа за какво говори.

Блъд сякаш си даде сметка за това и каза:

— Отначало изглежда странно. А и ти си уморен от пътуването. Но това ще мине.

— Къде сме? — попита Кларк.

— В „Адванс“. Снощи кацнахме в Лос Анджелис. Не помниш ли?

— Не.

— Е, всичко мина много гладко. Хайде, момичета.

Момичетата свършиха и се отдръпнаха. Кларк стана. Помогнаха му да се съблече и му подадоха чистите дрехи. Той се заоблича бавно.

— Кларк, побързай! — подкани го Блъд.

Роджьр Кларк завърза вратовръзката колкото можеше по-бавно.

— Виж — каза му Блъд. — Тези смешки няма да минат. По-добре го разбери. Загазил си и имаш нужда от мен.

— Така ли?

— И още как, по дяволите! Побързай!

Докато слизаха по стълбите към чакащата лимузина, Кларк попита:

— А защо имам нужда от теб?

— Защото си загазил.

— Как точно съм загазил?

Харви Блъд си погледна часовника и се качи в колата. Кларк го последва. Вътре вече имаше двама мъже, седнали на малките сгъваеми седалки. Пред тях имаше отворени куфарчета, графики, книжа.

Лимузината потегли.

— Как съм загазил? — настоя Кларк.

— По-късно — отряза го Блъд и се обърна към двамата мъже.

— Сведохме ги до двайсет, Харви — каза единият. — Доста добра група. — Засмя се. — Някои дори могат да пеят.

— Това са глупости — каза Блъд и се обърна към другия мъж.

— Психологическите тестове завършиха — каза той. — С всичките двайсет финалисти. Корелацията със соматичния тип на телесната форма е много прецизна. Всъщност имаме разделяне на две групи. Едната наричаме проециращо-афективна група, с високи необработени резултати по измерители дванайсет, делта и девет. Другата група е его-флексната, която показва високи резултати по измерители пет, бета и две. Трудно е да се прецени коя от двете ще е по-добрият избор.

— Разбирам. — Блъд кимна.

Първият мъж каза:

— Подготвили сме стандартизирани костюми, схемата е установена. Трябва само вашето крайно решение.

— Костюмът на СМ?

— Имаме предварителен модел. Ще го носят всички момичета. Техниците току-що приключиха с окабеляването.

— Добре. Звукът?

— Ще се занимаваме с това после. Миксиращото студио се справя отлично, мисля, че ще се съгласите. И момчетата се сработват чудесно.

Блъд кимна и се облегна. Вторият мъж му подаде няколко графики, с точки, отбелязани по особени кръгли оси. Кларк никога не бе виждал такива графики. Имаше и няколко страници със снимки, но и те бяха особени. На едната страница видя лицата на двайсет момичета, а на останалите — отделни снимки на крака, лакти, рамене, стъпала. На всяка страница имаше печат „Проект Сияние“.

— Какво е това? — попита Кларк.

— Мълчи — отряза го Харви Блъд. — Мисля.

Аудитория, празна, редове дървени седалки се губят назад в тъмнината. Пред тях се простира гола осветена сцена.

Харви Блъд се отпусна на първия ред и вдигна очи към сцената. Двамата мъже седнаха от двете му страни. Кларк седна до единия от тях.

След малко мъж с тъмен костюм излезе на сцената и постави стойка с микрофон с тежка основа. Остави я в средата, точно пред Блъд, и попита:

— Готови ли сте, сър?

— Готови сме — отговори Блъд, извади очила, избърса ги с вратовръзката си и си ги сложи. Скръсти ръце на гърдите си и погледна с очакване.

— Има три кръга — обясни единият от мъжете, след като се наведе към Кларк. — Доктор Блъд може да елиминира по всяко време. Разбираш ли?

— Не — отговори Кларк.

— Скоро ще разбереш — каза мъжът.

Изгасиха светлините на сцената. Нечий глас обяви:

— Номер едно.

Излезе момиче. Беше високо и стройно, с нежно лице, с черни памучни панталони и бяла дантелена блуза.

— В първия кръг — прошепна съседът на Кларк в ухото му — момичетата обличат каквото искат. В следващите два кръга облеклото е стандартно. Този кръг обаче е важен, за да се оцени проецирането на личността и предаването на афекта.

— О…

Момичето мина бавно по сцената, без да обръща внимание на мъжете на първия ред. Стигна до другия край, обърна се, тръгна назад. Кларк извърна глава, за да види какво прави Блъд. Мръщеше се.

Блъд попита:

— Защо е с панталони?

— Интерференция на егото — отговори единият от мъжете. — Подсъзнателен комплекс за отдръпване. Разчита на послание за ранимост.

Блъд продължи да се мръщи.

— Отрежете я.

Помощникът взе малка радиостанция и нареди:

— Отрежете едно.

След кратка пауза гласът обяви:

— Номер две.

На сцената се появи друго момиче — ниско, с големи гърди и яки бедра, с дръзко изражение. Беше с минипола и пуловер.

— Проециращо-афективна — прошепна единият от мъжете. — Изписано е на челото й.

— О… — отвърна Кларк.

Блъд като че ли хареса това момиче. Усмихна се леко, но не каза нищо. Момичето излезе от сцената и се появи ново, чернокосо, с кожена пола, елек и ботуши.

— Странно, но тази е егофлексна, макар и да не изглежда така.

Кларк се обърна, за да види реакцията на Блъд, но лицето му беше безизразно.

Четвъртото момиче беше с къса плетена рокля. Имаше големи гърди и руса коса.

— Виж само как ходи! — каза Блъд. — Ужасно! Отрежете я.

И така минаха всичките двайсет момичета. Кларк опита да разгадае какво се случва, но не успя. От време на време някой от асистентите се обръщаше към него и опитваше да му обясни, но обясненията им не помагаха. Разбра единствено, че избират момиче.

За нещо.

В края на първия кръг Блъд попита:

— Колко?

— Останаха тринайсет.

— Добре. Да продължаваме.

Новият кръг започна с номер две, защото номер едно беше елиминирана. Номер две беше по оскъдни бикини. Не беше направила и две крачки по сцената, когато Блъд изсъска:

— Има белег!

— Да — отговори единият от асистентите. — Опериран апендикс…

— Знаел си? И сте я задържали? Това е абсурд.

— Решихме, че ще улесни идентификацията, ще подкрепи човешкия елемент, момиче с…

— С белег? — Блъд потрепери. — Никога. Сияйното момиче не може да има белег. Отрежете я.

Асистентът нареди по радиостанцията:

— Отрежете номер две.

Следващото момиче излезе по същия модел бикини. Кларк я огледа, но бързо загуби интерес. В главата му момичетата започнаха да се сливат — загуби способността да ги различава. Откри, че слуша коментарите на Блъд.

За номер пет: „Лоши бедра. Тромава в бедрата. Отрежете я“.

Номер седем: „Кошмарни гърди. И не се движи както трябва. Отрежете я“.

Номер единайсет: „Фу! Отрежете я“.

Номер четиринайсет: „Много е стеснителна. Прекалено е стеснителна. Отрежете я".

Номер деветнайсет: „Тази е нахална. Натрапва се. Отрежете я"'.

Номер двайсет: „Прави се на уморена. Отрежете я“.

Накрая попита пак:

— Колко?

— Шест.

Блъд въздъхна.

— Още шест!? По дяволите! Добре.

Облегна се и изчака третия кръг. Минаха пет минути, преди първото момиче да се появи на сцената. Беше със странна рокля, направена от пластмасови квадрати, широка. Пластмасата обаче, забеляза Кларк, светеше. Роклята се движеше плавно с момичето и излъчваше ярко розово сияние.

Блъд се усмихна.

— Много добре. Къде са батериите?

— В яката. Живачно-кадмиеви.

— Много добре.

Излезе още едно момиче, преди първото да се прибере, после още едно и още едно, докато и шестте не се подредиха на сцената. Всички бяха със същите светещи рокли от пластмаса.

Блъд ги заоглежда една по една. Мръщеше се сериозно.

После каза:

— Да чуем тази най-вдясно.

— Най-вдясно! — извика един от асистентите.

Момичето от дясната страна, червенокосо, като че ли се изненада, после се зарадва. Отиде до микрофона, с плавно движещата се рокля, и каза:

— Аз съм Анджела Суийт, Сияйното момиче. Радвам се, че ви виждам.

— Хммм — изсумтя Блъд. — Да видим третата отляво.

— Третата отляво!

Друго момиче застана пред микрофона и каза:

— Аз съм Анджела Суийт, Сияйното момиче. Радвам се, че ви виждам.

Това се повтаряше, докато не излезе и последното момиче, което каза:

— Аз съм Анджела Суийт, Сияйното момиче, и не знам какво, по дяволите, правя тук.

Момичетата се засмяха нервно.

Блъд се усмихна.

А после, без да сваля поглед от редицата момичета, каза:

— Кларк? Какво е решението ти?

— Какво?!

— Решението ти. Коя избираш?

— Не знам. Не знам дори за какво ги избирате.

— Това е без значение — тросна се Блъд. — Избирай.

— Защо аз? Аз не…

— Виж какво — прекъсна го Блъд, — да не мислиш, че те доведохме тук само за да се повозиш? Избирай!

Кларк се поколеба. Огледа момичетата. Накрая каза:

— Втората отляво.

— Втората отляво — повтори Блъд и кимна.

— Втората отляво — каза асистентът по радиостанцията.

Блъд стана.

— Това е положението — каза и излезе от аудиторията. Другите го последваха.

Кларк излезе последен. Беше стъписан. Погледна назад към сцената. Момичетата бяха скупчени едно до друго, разговаряха. Това, което бе избрал, беше с черна коса и големи очи.

Напред, вече до изхода, Блъд извика:

— Хайде, Кларк! Нямаме на разположение цял ден.

Кларк забърза през прохода между седалките.

Седнаха в звукоизолирана стая, заобиколени от електронно оборудване, бутони и лампички, пред стъкло, през което се виждаше съседното помещение. Там стояха петима млади мъже с дълги коси, китари, барабани и орган.

Блъд се вторачи в тях, после си сложи слушалки.

— Да ги чуем.

По даден сигнал групата започна да свири. Единият от асистентите се наклони към Кларк и обясни:

— Това е поддържащата група. Научно пришествие. Най-накрая успяхме да ги вкараме в нещо като форма, но беше истинско сражение, ей богу! Първото изпълнение е стандартно.

Подаде му слушалки. Кларк си ги сложи и електронният звук го взриви. Докато слушаше, някой му подаде лист с думи:

Песента свърши. Кларк свали слушалките.

— Нищо особено — казаха му. — Само загряват. Следващото е много деликатна балада, много актуална, много днешна.

Кларк пак си сложи слушалките.

— Не те ли завладява? — попита някой. — Ето, виж това.

Подадоха му обложка на албум: „ДЕСЕТ САНТИМЕТРА СРЕЗ. Сияйното момиче и Научно пришествие“. На снимката видя групата рошави мъже от съседното помещение, но имаше и празно място — предположи, че е за Сияйното момиче. Обърна обложката, за да прочете заглавията.

— Заглавието е само работно, разбира се — казаха му. — Можем да наречем албума „Бърза киселина“. Заглавията на песните също са работни. „Молекулярна любов“ например може да се казва „Роня йони за теб“.

Харви Блъд гледаше Кларк и видимо се наслаждаваше на объркването му.

— Виждаш основния принцип — каза той. — Наука. Всички се страхуват от науката. Ужасяват се от науката. И същевременно тя ги пленява. Ние довеждаме науката до широките маси, правим я приемлива, разбираема. Образоваме хората.

— О… — каза Кларк.

— А сега остава — добави Блъд — да направим новото си творение смилаемо за публиката. Всъщност да я накараме да го приеме с ентусиазъм. Има малко повече от седемдесет рокгрупи, които са големи, във всеки смисъл на думата. От тях може би десет са наистина важни. Смятаме да надминем всички. Бийтълс, Стоунс, Еърплейн, Крийм, Трафик, Джими Хендрикс, Чеймбърс Брадърс — ще ги принудим всичките да излязат от бизнеса.

— Разбирам.

— Но се съмняваш. Не трябва. В края на краищата виж какво направихме от един продукт, лишен от талант и общо взето скучен, като Шарън Уайлдър, бивша Алис Бланкфорт?

Харви Блъд се засмя и възкликна:

— Науката е нещо чудесно, нали?

18

— Виждаш ли — каза Харви Блъд, докато се връщаха с лимузината, — истинската цел на „Адванс“ е да впрегне науката да носи добра комерсиална печалба. Идеалната субстанция е само един пример. На пръв поглед фактът, че я прилагаме при оперирането на курортен хотел, може да ти се стори странен, обаче помисли. Това е съвсем логично. По същия начин Сияйното момиче ще използва напредъка в…

— Ами Шарън Уайлдър? Какво научно постижение представлява тя?

Блъд се засмя.

— То е в областта на приложната психология. Разработихме всичко предварително — как трябва да изглежда, как трябва да се държи, за какви неща трябва да говори, как трябва да позира за снимки, в какви филми трябва да се появява. Балансът беше много добре пресметнат, за да отговори на националните очаквания за модерен секссимвол. Мисля, ще се съгласиш — добави Блъд, — че се справихме чудно.

— А Сияйното момиче?

— А… Ето това е интересен въпрос. Тези глупави песни, които чу, всъщност са подготвени много внимателно. Ритъмът им е изчислен така, че да съответства на кратните на честотата на мозъчните вълни и функции. Ако се възпроизведе силно, може да има хипнотичен ефект. Това, в комбинация с образа на Сияйното момиче, ще направи научно-сексуалните обертонове на групата…

— Научно-сексуални?

— Разбира се. Но „Адванс“ не се задоволява с това. Вече разработваме нова линия парфюми за жени и одеколон за мъже. Планираме въвеждането на нова игра, която ще замени професионалния футбол като най-популярен спорт в Америка. Имаме противозачатъчно устройство, което се приема само веднъж годишно — голяма придобивка за тийнейджърите, които искат да скрият от родителите си някои неприятни факти. Много скоро ще започнем да предлагаме триизмерна телевизия. И накрая, имаме причини да вярваме, че до дни ще разработим леко вирусно заболяване, което увеличава половата потентност.

— Не ти вярвам — каза Кларк, но всъщност вярваше.

— С времето — каза Харви Блъд — ще стигнеш до нашия начин на мислене. Не е нужно да ти казвам, че не сме някаква уникална корпорация в тази страна. Ние просто сме малко по-умни и по-бързи от другите. Навсякъде в Америка обаче никнат нови фирми. Това е бъдещето — научни изследвания и развитие, комерсиално прилагане на сътвореното от въображението.

— Ами аз? — попита Кларк. — Защо ме забъркахте във всичко това?

— Имаме нужда от теб.

— За какво? Да избера Сияйното момиче?

— О, не. Това е нищо. Имаме сериозни планове за теб, още от самото начало.

— За острова ли?

— Не. Други неща.

— Какви например?

— Очакваме — отговори Блъд — да използваме знанията ти за лекарствата и изпитанията им. — Вдигна ръка. — И моля, без отегчителни приказки, че ще ни се противопоставиш, ще ни откажеш, ще се бориш срещу нас. Можем да те принудим да ни сътрудничиш и ако си умен, ще го направиш доброволно. В края на краищата можем да те направим богат.

Лимузината спря пред входа на „Адванс“.

Когато слязоха, Блъд си погледна часовника и каза:

— Пак излязохме от графика. Закъсняваш за срещата си.

— Имам среща?

— Да. Със Сияйното момиче.

— И какво се очаква да направя с нея?

— Ще я прегледаш, разбира се — отговори Блъд. — Ти си лекар. Искаме пълен доклад за физическото състояние на нашето момиче. В края на краищата — добави той — ще вложим в това същество много време, усилия и пари. Ужасно много.

В кабинета имаше бюро, кушетка за прегледи и медицинска сестра. Момичето, сега облечено с обикновена пола и блуза, седеше на стол с лице към бюрото. Погледна през рамо, когато Кларк влезе.

Сестрата беше възпълна и строга.

— Можеш да излезеш — каза й Кларк. — Ще те повикам, когато имам нужда от теб.

— Винаги трябва да присъства медицинска…

— Излез — каза Кларк тихо — или ще те изритам.

— Но, доктор Кларк…

— Аз ще се погрижа за Блъд, ако това е проблемът. Освен това кабинетът се подслушва.

Сестрата го изгледа гневно, но излезе. Кларк заобиколи бюрото и седна. Веднага започна да тършува в чекмеджетата. Момичето го наблюдаваше мълчаливо.

— Казвам се — каза Кларк — Роджър Кларк и съм лекар.

Момичето кимна, все така без да каже дума. Наблюдаваше го, докато ровеше из книжата и между цветята във вазата на бюрото. Той нямаше представа какво търси — по филмите беше малко и черно, с жички.

— Съжалявам — каза той, без да престава да рови из чекмеджетата и да ги затваря шумно, — но не знам името ти.

— Сюзън Райли. И искам да ти благодаря.

— На мен?

Той вдигна диктофона и погледна под него, после погледна телефона.

— Да — каза тя. — Задето ме избра. Видях, че ти ме избра. Седеше на първия ред.

— Ъммм — изсумтя Кларк. — Не мога да го намеря.

— Какво търсиш?

— Микрофона. Знам, че тук някъде има микрофон.

— Че защо да има микрофон?

— Защото тази корпорация има персонален подход — отговори Кларк. — Проявяват силен персонален интерес към служителите си.

— Това ми харесва — каза Сюзън Райли и се усмихна. Имаше чудесни равни бели зъби. Отблизо очите й бяха черни и огромни.

— Така ли? Става малко отегчително.

— Единствено — каза Сюзън, облегна се и кръстоса крака — не знам за какво съм избрана.

— Избрана си да бъдеш Сияйното момиче.

— Да, но какво е това?

— Сияйното момиче е рокпевица. Имаш група, която се казва Научно пришествие.

— Рокпевица? Че аз не мога да изпея и една нота…

— Те ще се погрижат за това — каза Кларк. — Те се грижат за всичко. А ти ще спечелиш много пари. Добре платеният служител е доволен служител.

— Да — каза Сюзън Райли, все така намръщена. Продължаваше да мисли за певческите си способности. На Кларк му мина през ум, че може и да не е кой знае колко интелигентна.

— Предполагам, че ще ми дават уроци по пеене — каза тя.

— Вероятно.

— Вълнуващо е, в някакъв смисъл.

— Вероятно.

— Не си ли съгласен, че е вълнуващо?

— Честно казано — отговори той, — не. Мисля, че е плашещо. Мисля, че е ужасяващо, но не мисля, че е вълнуващо.

— О… — учуди се тя. — Не си ли служител?

— За мен се грижат старателно — отговори Кларк.

Тя млъкна. Кларк беше сигурен, че я е объркал и че от самото начало е била предостатъчно объркана. Всъщност не беше много честно да прехвърля терзанията си на нея.

— Слушай — каза й. — Като лекар, ще ти дам един съвет.

— Да?

— Махни се. Махни се от всичко това, още сега. Забрави парите, славата и лимузините пред концертните зали…

— Какво? — Гледаше го с удивление.

Той разпери безпомощно ръце.

— Просто забрави това проклето нещо. Ти си мило момиче. Омъжи се за някой късметлия и го направи щастлив. Излез оттук, омъжи се, разведи се, пак се омъжи, роди деца, разведи се — прави както правят в Калифорния и бъди щастлива.

— Ти си много особен — каза му тя, погледна го и придърпа надолу късата си поличка.

— Роден съм под нещастна звезда — отвърна Кларк.

— Божичко! — възкликна Сюзън. — Това е много лошо.

Кларк въздъхна. Беше невинна, ококорена и хубава. И нямаше шанс да я накара да разбере и след милион години.

Отиде до вратата.

— Сестра!

Прегледът беше кратък. Момичето беше в отлична физическа форма. Отлична форма.

Докладва на Блъд.

— Много се радвам да го чуя — каза Блъд.

— Малко глупава е, разбира се…

— Много се радвам — каза Блъд.

— И ще имате много работа, докато направите от нея някаква певица…

— Готови сме — отбеляза Блъд тихо — да работим.

— Аз не съм — отсече Кларк.

Блъд сякаш се изненада.

— Мислех, че сме преодолели това. Мислех, че си започнал да разбираш.

— Ето какво разбирам — каза Кларк. — Разбирам, че преди месец бях щастлив доктор, който работи в щастлива болница. Не бях чувал за синя урина, мнима кома и Райски остров. Не бях чувал за тази проклета корпорация, за Шарън Уайлдър или за сияещо Сияйно момиче.

— Много умно. Може да го използваме.

— И през ум не ми беше минавало, че мога да се обаждам на полицията от летището в Маями или че ще ме отвлекат, или че ще ме държат като затворник насред проклетата Санта Моника. И искам да се махна.

Блъд сви рамене.

— Боя се, че не можеш да се махнеш.

— Поне мога да опитам.

— О, да, можеш да опиташ, разбира се. Може дори да успееш за няколко часа. Но не и за дълго. Ще те върнем веднага. Не разбираш ли, Роджър, вече си с нас. Вън от тук, извън тези стени, ти си нищо. Абсолютно нищо. Няма къде да отидеш, няма при кого да отидеш. Приятелите ти ще те избягват. Те вече не са твои приятели. Старият ти свят ще се отрече от теб — вече не е твой свят. Сега си с нас.

— Как ли пък не!

Блъд го гледа няколко секунди, без да мигне.

— Виждам, че си сериозен. Съжалявам.

— Недей да съжаляваш.

— Но аз съжалявам. Не искам да те използвам по този начин. Наистина. Мисля, че ще пропилеем един добър ум. Но същевременно съм благодарен за възможността, която се открива. Трябва да призная, че Джордж първи помисли за това, но си остава фактът, че за нас си чудесна възможност, Роджър. Ти си идеален.

Вдигна слушалката на телефона на малката масичка до бюрото и каза:

— Дай ми секция седем.

Докато чакаше със залепена за ухото слушалка, добави:

— Всички те ще се зарадват. Всъщност те са лешояди, които летят наоколо и чакат шанса си. И сега го получават.

Заговори по телефона:

— Джордж? Подготви серията веднага. Да… да, боя се, че да.

Затвори.

— Виждаш ли, Роджър, бихме могли да използваме човек с твоите качества по различни начини. Можем да те използваме да ни помагаш, да подготвяш проектите и начинанията ни. Или можем да те използваме по други начини. В края на краищата виж квалификацията си. Ти си добър лекар. Имаш познания по анатомия, фармакология, биохимия. Имаш опит в биологията и си обучен да водиш научни наблюдения. Безценни качества, наистина.

— Безценни за какво?

— Като обект на експерименти, разбира се. Вратата зад гърба му се отвори. Влязоха двама от охраната и сграбчиха Кларк за лактите.

Харви Блъд се изправи.

— Мисля, че ще ти се стори интересно, Роджър. Двамата го измъкнаха от кабинета.

19

— Добре, добре — каза Джордж Вашингтон. — Добре, добре, добре.

Наведе се над Кларк и притегна кожените каиши, с които той беше завързан за дървения стол.

Намираха се в лаборатория и столът беше на колела, върху метални релси, които водеха към врата в дъното на помещението.

— Ще те наблюдаваме — каза Вашингтон — дистанционно. Искам да знаеш, че сме взели всички предпазни мерки.

— Звучи успокояващо.

— Смятам — продължи Вашингтон, след като затегна единия каиш, — че е редно да знаеш малко повече за тази експериментална поредица. Няма да използваме субстанции. Никакви. Вместо това ще използваме принципа К.

— И той е?

— Роджьр, толкова враждебно си настроен! Опитай да гледаш на това като на интересно преживяване. Принципът К най-напред е разработен в Монреал. Изследователите експериментираха с кученца, отглеждани от раждането в среда с нулеви сетивни стимули. Държат ги в пълна тъмнина, при постоянна температура, постоянен звук в продължение на шест седмици след раждането. След това ги извеждат в нормална среда.

— И те полудяват.

— Не. Всъщност не. Но се държат много особено. Например имат зрение. Очите им реагират на светлината и така нататък. Но не умеят да организират визуалната информация. Блъскат се в стените например, такива неща. Не могат да разберат какво означават визуалните стимули.

— Страхотно.

— Междувременно — продължи Джордж — някои учени от Ан Арбър експериментират с лишаване на човешки същества от сетивни стимули. Слагаш човек в стая с картонени тръби на ръцете — за да не може да докосва — и с превръзка на очите — за да не може да вижда — и с тапи на ушите — за да не може да чува. И го оставяш така известно време. След няколко часа обектите започват да се държат странно. Обаче експериментите не водят до категорични заключения. Все пак се говори за засилена податливост и склонност към подчинение. Нашите експерименти тук общо взето потвърждават тези находки. Факторът образование оказва сериозно въздействие и никой не е наясно как да се справи с това. Също така остава въпросът за продължителността на ефекта. При субстанциите знаем, че внушаемостта е строго ограничена. Действието на веществото отслабва и се връщаш към нормалното. Обаче принципът К…

— Ясно — каза Кларк. — Нищо чудно, че проявявате интерес.

— Като научно откритие той предлага възможности — каза Вашингтон. — Но сега разполагаме с теб. Идеален обект. Ти си образован, информиран, осъзнаваш какво се случва. Знаеш точно какво ще направим с теб.

— Ще ме превърнете в кутре К.

— Ха-ха — каза Вашингтон и даде знак на един от техниците.

Вратата се отвори. Зад нея се виждаше малка стая, жълтеникава, с някак особени стени.

Столът потегли напред по релсите.

— Приятно прекарване — каза Вашингтон.

Столът мина през вратата и влезе в стаята. Вратата се затвори. Затвори се с мек плътен звук.

Много странен звук.

И изведнъж Кларк разбра. Погледна надолу — столът все още беше на релсите, но висеше в средата на стаята, на равни разстояния от стените, тавана и пода. И всички стени бяха еднакви, със странни заглушители и издатини.

Звукоизолирана стая.

— Хей! — извика той. Гласът му прозвуча странен, приглушен и непознат. — Намирам се в звукоизолирана стая — каза, но не се чу нищо повече от шепот. Мек притъпен шепот.

Отпусна се и зачака. Не се случи нищо. Остана на стола, както му се стори, ужасно дълго. Нямаше как да е сигурен точно колко. Може би пет минути, може би половин час.

След това в стаята с меко свистене започна да влиза бял дим. Беше странен дим — непрозрачен, но без никаква миризма. Кларк помисли, че ще се разкашля, но не се случи нищо такова.

Скоро димът стана толкова гъст, че той вече не виждаше стените. Все едно се носеше в средата на облак.

Остана така дълго. После започна звукът. Беше особен, като шум от ненастроено радио, влудяващ.

Бял звук.

Така го наричаха — смесица от звукови честоти, точно както белият цвят е смесица от светлинни вълни с различни цветове. Беше постоянен, монотонен, равен.

Бял звук. А може би бял шум?

Проговори. Не чуваше нищо освен звука, който поглъщаше говора му, задушаваше го — като одеяло, но от звук.

Много елегантно, помисли си. Бяла светлина, бял шум, летеж в мъглив облак. Няма горе, няма долу, няма какво да слушаш, да миришеш или да докосваш.

Но все пак имаше какво да докосва — прокара пръсти по дървените подлакътници на стола. Напрегна ръце и изпъна каишите, които го държаха — до болка. Застави се да се съсредоточи върху усещанията в ръцете си.

Продължи така дълго. След това обаче изведнъж установи, че ръцете и краката му са свободни — някой беше махнал каишите.

Вероятно беше задрямал.

Но не помнеше нищо.

Помисли да стане от стола, да се раздвижи, но се страхуваше да се движи в бялата мъгла и белия шум, които бяха еднакви във всички посоки. Загуби ориентация. Каза си, че се намира в малка стая, че зад вратата има лаборатория, че хора следят какво прави, че има врата и тя е точно пред него.

Пред него?

Не, зад него.

Отзад, но къде? Ами ако го бяха обърнали, когато бяха свалили каишите? Ако бяха променили положението му?

Въздъхна. Може би бяха, може би не. Във всеки случай проблемите бяха сериозни. Твърде големи, за да се занимава с тях. Затвори очи и опита да се отпусне. Нямаше смисъл да ги държи отворени — нямаше какво да гледа.

Опита да се отпусне.

Първият електрически ток премина по гръбнака му, събуди го моментално, накара го да се стегне. Премигна. Мъглата още беше тук, също и шумът.

Какво правеха?

Последваха още токови удари, и още. Седеше отпуснат на стола, не разбираше. Лишаването на възприятия означава липса на усещания. Токовите удари бяха стимул.

Защо? За какво?

Затвори очи. Чувстваше се ужасно уморен. Прокара пръсти през косата си и докосна…

Жици.

Жици?

„Някой е сложил жици на главата ми“, помисли си сънено.

Странно.

Отново токови удари. Спеше му се — ужасно му се спеше. След всеки токов удар заспиваше моментално. Костите го боляха, очите му смъдяха от умора.

Нов токов удар.

Защо?

Тогава си даде сметка, че го държат буден, съвсем целенасочено го държат буден, и че електродите на главата му са свързани с енцефалограф.

За да знаят кога сънува.

Спомни си смътно каквото знаеше за съня. Когато спи, нормалният човек сънува редовно по десет минути на всеки час. Ако една нощ не спиш, следващата сънуваш два пъти повече.

Ако те събуждат всеки път, когато започнеш да сънуваш — което личи по промяната в активността на мозъчните вълни, — от съня няма голяма полза. Ако те будят по време, в което не сънуваш, няма вредни ефекти. Ако обаче не ти дават да сънуваш…

Нов токов удар.

Реагира бавно. Психоза — до това се стига.

Психоза поради лишаване от сън. Лишаването от възможността да сънува предизвиква у човек…

Токов удар.

Лудост. Докарва го до лудост.

Никога не се бе чувствал толкова уморен. Никой никога не се бе чувствал толкова уморен. Няма по-голяма благословия от съня — той е по-добър от студена планинска вода, по-добър от черен хайвер, по-добър от майката на Хогарт[5].

Майката на Хогарт?

Която се люлее, докато заспи.

Нов токов удар.

Сега видя всичко много ясно въпреки бялата мъгла, белия шум и токовите удари. Видя, че кралят слон е победил гигантите от земята на Перуанското зелено, че кралицата на хомеостазата е интегрирала всички мегафункции в горния край на кристалната си черна дъска. Междувременно пистолетът беше насочен към шапката на ерцхерцога, който летеше над покривите на замъка, с розовата си барета, докато търси подходящо дърво, на което да кацне и да си снесе яйцата.

Това можеше да се очаква, защото пътешествието на Данте през седемте морета беше факт в славна меритокрация и имаше ясли със смеещи се деца, които играеха на брега, правеха пясъчни замъци и иновации в океана, преди най-накрая да им позволят да заспят, и бяха щастливи и гукаха, и меките гласове на скъпите им покойни майки шепнеха в ушите им всякакви чудесни насърчения за бъдещето на Светия Граал и Ай Би Ем загуби десет пункта на бридж.

Един робер вист, а? След това ще оправим крепостта и ще излъскаме всички оръдия в чест на нейно величество.

Е?

20

— Ще ти е приятно да научиш — каза Джордж Вашингтон, — че всичко се увенча с пълен успех. Неописуем успех.

Кларк почувства прилив на радостно вълнение, момент на удоволствие.

— Това е чудесно.

— Все още не знаем колко ще продължи ефектът…

„О, боже“, помисли си Кларк, изведнъж разтревожен.

— … но засега можем поне да се надяваме да е перманентен.

Перманентен? Колко възхитително бе това, колко вълнуващо! Наистина бяха на прага на пробив в научните изследвания. Изпълни го почти осезаемо усещане за победа. Да работиш в „Адванс“ беше невероятно вдъхновение. Най-доброто, което може да направи един млад мъж.

— Нямам търпение да започна работа — каза Кларк и потърка ръце.

Вашингтон го изгледа особено.

— Нещо не е наред ли, Джордж?

— He — отвърна Джордж. — Просто… просто понякога сам не мога да повярвам, това е. Ти си нов човек, Роджър.

— Знам. Чувствам се като нов човек.

— Да, сигурен съм, че трябва да е така — каза Вашингтон. — Е, добре тогава. Да се залавяме за работа. Ще ти покажа лабораторията и ще започнеш веднага. А, между другото, Харви иска да те види.

— Харви иска да ме види?! — Беше чест президентът на такава чудесна корпорация да иска да го види.

— Да — каза Джордж. — Ела с мен.

Заведе го в големия кабинет. Харви и Джордж бяха много щастливи, така че и Роджър беше щастлив. Гореше от нетърпение да започне работа, едва успяваше да сдържа вълнението си. Беше толкова прекрасна фирма, толкова динамична и интересна.

След това Джордж го заведе в лабораторията, която беше идеално оборудвана и имаше всичко, което човек би могъл да поиска. Плюс убийствено красива лаборантка, която сякаш проявяваше интерес към него. Показаха му къде съхраняват всичко, включително две флакончета, едното с бял, другото с розов прах.

— Добре — каза Джордж. Гласът му звънтеше от ентусиазъм. — Това са препаратите, с които ще работиш. Идеалната субстанция тук — вдигна флакона с бял прах — и субстанцията с обратно действие тук. — Вдигна флакона с розов прах. — Вече имаш опит с тези хора, така че знаеш колко жизненоважна е тази работа.

За Роджър нямаше никакво съмнение. Не само беше важна — беше очарователна. Беше огромно интелектуално предизвикателство, огромен стимул.

— Нужно е да установим — каза Джордж — какви са максималните дозировки на тези субстанции. Досега ги използваме предпазливо, защото не знаем какви са горните граници. Подозираме обаче, че не получаваме пълните ползи от прилагането на субстанциите. Това е твоята задача. Искаме да установиш тези гранични дози. Първоначално ще работиш с животни, а после, когато поставиш основите, и с хора.

„Колко вълнуващо“, помисли си Роджър. Представяше си поредиците експерименти, които щеше да осъществи, и постепенния напредък към крайния успех на този невероятно интересен проект.

— Едно последно предупреждение — продължи Джордж. — Тези субстанции са много силни и много скъпи. Производството е много сложно и засега с това се занимава само един човек.

— Само един?

— Да. Харви. Единствено той знае формулата и не желае да я предаде на никой друг.

В първия момент това се стори странно на Роджър, но като се замисли, той започна да разбира причините. Харви проявяваше предпазливост. Трябваше да е предпазлив. Тези субстанции можеха да са опасни, ако попаднат в лоши ръце. Можеха да бъдат… да, експлоатирани.

— Виждаш ли, Роджър, в момента фирмата печели всичките си доходи от тази субстанция и прилагането й на острова. С парите от това се финансират всички изследвания в тази голяма сграда, всички наши проекти, като Шарън Уайлдър или Сияйното момиче.

Роджър кимна. Два отлични проекта. Мили млади момичета получаваха шанса на живота си да успеят. Много стойностни, добродетелни проекти.

— Та значи Харви е много внимателен. И предоставя само ограничени количества от субстанциите. Не ги губи, хаби или нещо подобно.

— О, не — отвърна Роджър. — Не бих направил нищо такова.

Джордж го изгледа особено, усмихна се и излезе.

Лаборантката каза:

— Ще си прекараме чудесно тук.

Роджър можеше само да се съгласи. Започна работа веднага.

Следващите две седмици бяха най-щастливите в живота му. Имаше стойностен проект и посвети на него цялото си време. Живееше на последния етаж на сградата, така че беше много удобно. Беше близо до работното си място и не се налагаше да се отдалечава от него по никакъв повод. Ако имаше нужда от нещо, му го доставяха незабавно. Всичко беше повече от добре.

Веднъж видя Шарън Уайлдър и тя сякаш се зарадва, че го вижда. Попита го как я кара и той отговори, че всичко е чудесно.

През втората седмица видя Сюзън Райли, Сияйното момиче. Изглеждаше изненадващо различна. Бяха направили с нея различни неща — подстригана коса, променен грим на очите. Приличаше на друг човек. Тя му каза, че и той изглежда различно. Роджър се почувства много поласкан.

Към края на втората седмица започна да сънува. Първо се случваше само от време на време — присънваха му се странни, дразнещи неща. Смущаваха съня му.

Помисли дали да не сподели за тях с Джордж, но не го направи.

Боеше се, че Джордж би могъл да го отстрани от работата по проекта, ако научи. В края на краищата не би допуснал нестабилен човек да работи по толкова важен проект.

Чувстваше се доста нестабилен.

Сънищата започнаха да се явяват всяка нощ. Винаги бяха еднакви. Летеше със самолет над тропически острови, над блестяща синя вода. Беше щастлив, защото сам пилотираше самолета. След това машината навлизаше в гъста мъгла, която започваше да го безпокои.

Будеше се плувнал в студена пот.

Може би, мислеше си, работя прекалено много. Проявяваше все по-силен интерес към лаборантката си, която също проявяваше интерес към него. Тя започна да прекарва нощите в неговата стая и той сънуваше по-малко, когато беше при него.

С времето обаче сънищата се задълбочаваха. Навлизаше в мъглата, после някак знаеше, че тя има край — ужасяващ край. Имаше нещо извън успокояващата, плашеща бяла мъгла.

Престана да кани лаборантката да остава при него. Страхуваше се да не проговори насън и тя да го издаде на Джордж, защото това означаваше да го отстранят от проекта. Не можеше да допусне това да се случи. Защото живееше за този проект. Той означаваше всичко за него.

Всичко.

Някъде по средата на втория месец сънищата му пробиха мъглата. Видя какво има там — беше нещо като кошмарен стол.

Събуди се веднага. Трепереше, беше плувнал в пот, ядосан. Не разбираше точно защо, но беше много, много ядосан.

Стана от леглото, изпълнен с безмълвен гняв, и се облече. Нямаше ясна представа какво прави или къде отива.

След като се облече, огледа стаята и видя на бюрото голямо преспапие. Беше от плътна пластмаса, с тежък камък отгоре.

Взе го и тръгна надолу с него. Докато вървеше по коридорите, беше ядосан, ама много. Нямаше търпение да срещне проклетия пазач.

Стигна на приземния етаж и го видя. Беше Сам, нощната смяна. Роджър го бе срещал и преди, вечер.

— Добър вечер, доктор Кларк — поздрави го Сам. — Пак ли до късно с експериментите?

— Да — отговори Роджър. — Така изглежда.

Остави пазача да мине покрай него, после се обърна и замахна с преспапието. Когато тежката пластмаса се стовари върху черепа на Сам, изпита мигновен ужас. Нощният пазач падна и от главата му потече кръв. Много.

Гневът постепенно стихна.

„Столът“, помисли си и спомените се върнаха.

Не всичките, но някаква част.

Достатъчно.

Откачи ключовете от колана на Сам и изключи алармената система. След това отвори входната врата и излезе в нощта. На паркинга имаше две коли — черна лимузина и кафяв седан, вероятно колата на Сам. Огледа ключовете и намери ключа за колата. Отвори я, запали и потегли по алеята.

Едва когато излезе на шосето осъзна, че няма представа къде отива.

Беше му трудно да мисли ясно. През ума му преминаваха картини, объркани, противоречиви.

— Направили са ми нещо — каза на глас. — Направили са нещо с главата ми.

Точно така.

Бяха направили нещо. А сега къде?

Смътно си спомни късчета от разговор.

„… навън си никой…“

„… няма къде да отидеш…“

„… приятелите ти вече не са ти приятели…“

Наистина ли?

Чудеше се.

Тогава, понеже не знаеше какво друго да направи, подкара към стария си апартамент.

Беше глупаво от негова страна. Трябваше да си даде сметка, че го наблюдават. Когато спря на отсрещния тротоар, пред входа, видя мъжа в колата и другия, облегнал се на уличния стълб на ъгъла на улицата.

Вече би трябвало да са разбрали, че е избягал. Вероятно го търсеха. Къде би отишъл?

В полицията.

Някак обаче все още не беше готов да отиде в полицията. Не още.

Искаше да поговори с някой друг, да разкаже историята, да види как ще се приеме.

Шарън?

Не. Щеше да го издаде.

Хари, стажантът?

Не. Вероятно беше объркан и стъписан. Не би му помогнал.

Доктор Шайн?

Може би. Добра възможност. Или доктор Андрюс, шефът по медицинските дейности в болницата. Обаче някак…

Джанис Конър.

Разбира се! Щракна с пръсти. Джанис би го изслушала.

Подмина апартамента си и продължи към близката търговска улица. Паркира пред денонощна автозакусвалня. Беше пълно с хлапета, които се смееха и се целуваха в открити автомобили под светлината на лампите. Намери телефонен автомат до тоалетните, пусна монета и набра.

Отговори женски глас:

— Ало?

— Търся Джанис Конър.

— Аз съм.

— Джанис, обажда се Роджър Кларк.

Последва миг тишина. После гласът попита:

— Кой?

— Роджър Кларк. Помниш ме, нали? Аз съм докторът, който…

— Да, да. Помня. Къде се губиш?

— Няма да повярваш — отговори Кларк. — Затвориха ме на едно място и…

— Къде си сега, Роджър? — попита тя.

— В една автозакусвалня на главната улица, казва се „Супер Бургер“.

Нова пауза. После:

— Какво искаш да направя?

— Искам да поговорим. Мислех, че ако дойда при теб, у вас, ще можем да…

— Не, не. По-добре да се срещнем другаде. Аз ще дойда. „Супер Бургер“?

— Да.

— До петнайсет минути съм там — каза Джанис и затвори.

Кларк изпита огромно облекчение.

21

Поръча си хамбургер и седна да чака, но докато чакаше, започна да се чувства странно. Не искаше да подозира никого, обаче…

Почти с чувство за вина изкара колата от паркинга на заведението и я паркира на пресечка оттам, в началото на улицата, която водеше надолу към центъра на града. Върна се пеша и застана на ъгъла, на отсрещната страна на улицата, срещу „Супер Бургер“.

Нощта беше хладна, но не студена, смехът на хлапетата беше весел и успокояващ. Когато видя Джанис да пристига с италианската си спортна кола, изпита облекчение. Беше сама. Всичко беше наред. Тя слезе от колата и застана неуверено, заозърта се.

Кларк тръгна през улицата към нея.

И тогава чу сирените. Замръзна, обърна се и се върна на бордюра.

— Три полицейски коли се събраха пред „Супер Бургер“.

Спряха — със запалени светлини и пуснати сирени. Изскочиха шест ченгета, с извадени пистолети.

Хлапетата се разпищяха. Настъпи хаос. Чуха се викове: „Хайка! Хайка!“

Джанис остана сред всичко това, намръщена и видимо разтревожена. Едно от ченгетата отиде при нея и започна да я разпитва.

Тя отговаряше на въпросите му и клатеше глава.

„Кучка“, помисли си Кларк и се върна при колата си. Качи се и подкара. Нощният въздух като че ли избистряше ума му и той все по-ясно си спомняше какво се бе случило с него. Помнеше стола, стаята, звуците и мъглата, токовите удари. Помнеше ги бегло, като в сън.

Но те обясняваха много неща — дори и като сън.

От друга страна, Джанис. Не можеше да разбере поведението й. Защо бе повикала ченгетата? Нямаше съмнение, че са ченгета. Че са съвсем истински. Истински, живи, почтени ченгета.

И дойдоха доста бързо.

Значи…

Значи го търсеха. За какво?

След около два километра стигна до една бензиностанция, слезе и се обади по телефона, този път на доктор Андрюс. Обади се женски глас. Той попита за доктора.

— Доктор Андрюс.

— Доктор Андрюс, аз съм Роджър Кларк.

— Роджър?

— Да, сър.

— Роджър, къде си?

Гласът на доктор Андрюс звучеше съчувствено и угрижено. Обаче… грешка — той никога не се обръщаше към никого само на малко име. Освен към пациентите. Кларк потрепери.

— Роджър? Къде си?

— В… центъра.

— Къде по-точно?

— До една бензиностанция.

— Слушай, Роджър. Стой там. Не мърдай никъде и не се вълнувай. Всичко ще е наред. Дай ми адреса на бензиностанцията.

— Защо? — попита Кларк.

— Виж, Роджър — отвърна Андрюс и се засмя. — Сега не е време да създаваш проблеми. Искаме само да ти помогнем. Кажи ми къде…

Кларк затвори.

Значи и Андрюс беше с тях. Какво ставаше? Сигурно беше ужасно, каквото и да беше, след като целият град го преследваше.

Определено нямаше как да се обърне към полицията. Не и сега. Не и преди да разбере какво става. Тогава на кого да се обади?

Почука на вратата на голямата измазана с розова мазилка къща. Появи се прислужничка и колебливо открехна вратата.

— Да?

— Търся доктор Шайн.

— Докторът не приема.

— Мен ще ме приеме. Кажи му, че съм Роджър Кларк. И му кажи да побърза — ако не дойде до една минута, ще си тръгна. Ясно ли е?

— Да.

Вратата се затръшна в лицето му. Кларк отстъпи назад, в тревата, за да може да погледне нагоре, към втория етаж. Видя светлина, може би беше спалнята.

Зачака на тревата, в тъмната сянка под едно голямо дърво. След малко вратата се отвори и по моравата се разля жълта светлина. На прага се очерта силует.

— Роджър?

Кларк позна гласа и отвърна:

— Тук съм.

— О! — Шайн като че ли беше изненадан.

Роджър тръгна напред по тревата, Шайн също.

— Къде си? Ела насам.

Кларк излезе от сянката на дървото.

— Искам да поговоря с теб…

— Боже, ти наистина си Роджър Кларк.

И Шайн стреля. Някъде около кръста му проблесна пламъче. Кларк се хвърли на земята и се претърколи. Последва още един изстрел, и още един. Кларк продължи да се търкаля по мократа трева към колата. -

— Откажи се, Кларк! Свърши се. Достатъчно глупости направи.

Отекна още един изстрел. Кларк обаче вече се бе отдалечил. Стана и хукна към колата, скочи зад волана. Куршум счупи задното стъкло. Кларк запали двигателя и подкара.

През задното стъкло видя Шайн — стоеше и гледаше след колата. После хукна вътре.

„Къде да отида сега?“

Чука поне пет минути, преди Джери Барнс да му отвори.

— Боже! Роджър!

Кларк го бутна настрани, влезе, затвори вратата и я заключи. Джери отстъпи назад.

— Почакай малко, Роджър. Успокой се.

— Спокоен съм.

— Не се ядосвай. Знам, че си преживял много и…

Джери пристъпваше към телефона.

— Недей, Джери. Не го докосвай!

Джери моментално спря и вдигна ръце.

— Окей, окей! Само се успокой, Родж, само се успокой!

Кларк седна. Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Джери — каза, — какво се е случило?

— Нищо не се е случило, Родж. Всичко е наред. Всичко е просто…

— Не всичко е наред. Целият шибан град е по петите ми. Ченгетата ме търсят. Току-що стреляха по мен. Едно мило момиче ме издаде. Има нещо, което изобщо не е наред.

— Родж, безпокоят се, това е. Безпокоят се за теб.

— Имаш ли мартини? — попита Кларк.

— Разбира се. Винаги, но…

— Направи две — каза Кларк. — Големи.

Джери се поколеба, после отиде в кухнята. Беше ясно, че се опитва да успокои Кларк и че поради някаква причина се страхува от него.

— Джери — каза Кларк, — знаеш ли каква е причината за всичко това?

— Да, разбира се, Родж — отговори Джери. — Всички знаят.

— Всички?

— Да. Решихме, че е много, много притеснително.

— Как да не е притеснително! — възкликна Кларк. Стана и отиде в кухнята. Джери тъкмо наливаше питиетата.

— Притеснително е колкото…

Изведнъж нещо го удари по главата, отзад.

Той падна, но бързо се надигна и вдигна поглед. Джери се бе навел над него с бутилка в ръка.

— Защо ме удари? — попита Кларк.

Джери изглеждаше объркан.

— Исках…

— Да ме проснеш в безсъзнание? Благодаря. — Разтри тила си, който пулсираше болезнено.

— Във филмите винаги се получава — каза Джери и остави бутилката.

— Много ти благодаря.

— Ами… за твое собствено добро е — каза Джери. — Трябва да си дадеш сметка, че си болен. Трябва ти време, за да се възстановиш.

— И ти току-що опита да ми помогнеш? — изсумтя Кларк.

— Не знам — каза Джери. Изглеждаше смутен. — Ето. Вземи. Изпий го и си върви. — Подаде му чаша мартини. — Не мога да направя нищо повече за теб, Родж.

Кларк погледна мартинито и продължи да разтрива тила си.

Нямаше никакъв напредък с Джери. Нямаше никакъв напредък с никого. Всичко беше…

— Аз съм болен, така ли?

— Виж, Родж, това е болест. Като всяка друга. Ще се оправиш, но е нужно време. Всички вярваме в теб.

— Джери — каза Кларк натъртено. — Не знам за какво говориш.

— За всички нас това е шок — каза Джери.

— Кое?

— Цялата тази работа.

— Каква работа?

Джери се обърна, взе изрезка от вестник от хладилника и му я подаде.

Кларк я прочете бързо. Заглавието гласеше ЛЕКАР ВЪДВОРЕН.

Репортажът беше кратък и неясен, описваше как доктор Кларк от Мемориалната болница „Лос Анджелис“ нападнал една секретарка в лекарската практика, госпожица Джанис Конър. Тя извикала полицията и Кларк бил задържан. По-късно госпожица Конър отказала да подаде оплакване и той бил предаден на доктор Харви Блъд за лечение.

— О… — възкликна Кларк.

— Трябва да призная — каза Джери, — че не ми изглеждаш луд, а само малко объркан.

— Ти пък да не си наред? — каза Кларк и потупа изрезката с пръст. — Това е накисване, Джери.

— Накисване?

— Да. Този тип, Блъд, уреди да замина за един карибски остров, където дрогират гостите и после…

— Виж, Родж…

— Това е истината. Кълна се.

— Искам да ти вярвам, Родж, но не съм аз този, когото трябва да убеждаваш.

В този момент Кларк чу сирените. Приближаваха се.

— Какво е това?

— Кое? — попита Джери невинно.

— О, за бога! — възкликна Кларк. Отиде до спалнята и надникна вътре. Видя Линда, свита в леглото, все още стиснала телефонната слушалка.

— Благодаря за всичко — каза Кларк.

И побягна.

Подкара в момента, в който полицейските коли спряха пред сградата на Джери. Вече беше четири сутринта и зората изсветляваше небето над планините на изток.

Времето сега беше много важно. След разсъмване щяха да го хванат много по-лесно, а разсъмването щеше да настъпи съвсем скоро. Почувства как се връща старият му гняв, слепият гняв, който го караше да се поти и да трепери.

Сега беше сам — вече беше сигурен в това. Нямаше кой да му помогне. Трябваше да намери решение сам, и при това бързо.

Като начало, трябваха му някои неща. Къде да ги намери?

Само едно място му дойде наум — болницата.

Промъкна се през служебния вход и през подземните коридори стигна до асансьорите. Никой не го видя. Беше сам с шума от отекващите си стъпки и свистящите тръби над главата си.

Качи се в асансьора, натисна бутона за четвъртия етаж и го задържа. Вратата се затвори и кабината се плъзна плавно нагоре, без да спре никъде.

На четвъртия етаж вратата се отвори. Той излезе. Точно отпред имаше табела — КЪМ ОПЕРАЦИОННИТЕ ЗАЛИ.

Точно там искаше да стигне.

22

Влезе в едно служебно помещение и намери работен комбинезон и синя риза, каквито носеха хората от поддръжката. На закачалка висеше и транзисторно радио. През нощните смени чистачите го носеха със себе си за компания. Облече ризата и комбинезона, окачи транзистора на ремъка през рамо и го включи.

Засвири песен на „Бийтълс“. Той не й обърна особено внимание. Забута количката. На количката имаше няколко рафта с консумативи и голям платнен чувал за боклуците.

Вкара количката в операционния блок през люлеещата се врата. Радиото свиреше с пълна сила. На регистрацията седеше нощна сестра. На голямата черна дъска до нея записваха предстоящите и задраскваха приключилите операции. В операционния блок имаше две сестри от интензивното отделение и чистач, който лъскаше подовете в операционна 2.

Никой не му обърна внимание, макар че сестрата вдигна очи, когато чу музиката. Той избута количката до стаята за консумативи и почна да изпразва кошчетата за боклук. Вътре завари техничка — оглеждаше рафтовете, които стигаха чак до тавана.

Тя се обърна към него и каза:

— Свършват кислородните бутилки.

— Какво?

— Кислородните бутилки свършват. Поръчай нови от централния склад.

— Добре — каза Кларк.

Техничката излезе и той остана сам в стаята. Избута бързо количката до рафтовете с консумативи за анестезиологията. На най-долния рафт имаше няколко контейнера етер. Отстрани имаше табела: „Само за оторизиран персонал“.

Взе седем контейнера и ги сложи на един от рафтовете на количката. След това потърси по-навътре и откри таймер, с който измерваха времето за действие на упойките. Беше механичен, задвижван с пружина, но много точен.

Намери и бутилка кислород. Беше малка, само няколко децилитра, но много тежка. Можеше да я носи под мишница, но тежеше поне десет килограма.

Огледа се, намери стикерите и залепи един на кислородната бутилка: ПРАЗНА. ВЪРНИ В ЛАБОРАТОРИЯТА ЗА ЗАРЕЖДАНЕ.

След няколко минути се върна в стаичката на чистачите и свали работните дрехи.

„Боже, какъв ужасен полет“ — продължаваше песента по радиото.

Той го изключи, събра материалите, уви ги в работните дрехи и тръгна към асансьора.

След като излезе от болницата, го обзе някакво доволство. Беше успял — беше се справил. Подкара в ранната утрин, но скоро задоволството му изчезна.

Най-трудната част все още предстоеше.

Кара цели двайсет минути през задни улички и жилищни райони, докато излезе на магистралата за Санта Моника.

След това още дванайсет минути, за да стигне до изхода за Лос Калос.

Когато слезе от магистралата и подкара по малкия път, който водеше в северна посока, към „Адванс“, слънцето вече се показваше над планините.

Когато стигна черната табела край пътя, вече беше съвсем светло. Подмина я с около половин километър, отби от пътя и вкара колата в някаква горичка. Тръгна назад към шосето и опита да прикрие следите от гумите, но се оказа трудно и след няколко минути се отказа.

Върна се при колата, извади материалите и се запромъква през гората към „Адванс“.

След петнайсетина минути стигна до малко възвишение, от което се виждаше стъклената сграда и паркингът. На паркинга, до лимузината, имаше две полицейски коли. До тях стояха ченгета и говореха с нисък мъж — Харви Блъд.

Изглежда, спореха — Блъд размахваше ръце и говореше разпалено, ченгетата го гледаха и се мръщеха.

Кларк погледна към прозорците на лабораторията си. Обикновено оставяше един прозорец отворен, макар да беше забранено — мразеше задушни помещения сутрин.

Намери прозореца. Имаше късмет — никой не го бе затворил.

На паркинга Блъд като че ли спечели спора. Ченгетата свиха рамене, качиха се в колите и потеглиха. Един полицай обаче остана пред входа на сградата.

Щом патрулните коли си заминаха, Харви Блъд влезе вътре. Полицаят остана пред входа. Извади пистолета си от кобура, прегледа го и пак го прибра, но остави каишката откопчана.

Направи няколко упражнения за бързо вадене на оръжието, остана видимо доволен и седна на стъпалата.

Кларк реши да изчака.

Лампата в кабинета на Харви Блъд светна.

Кларк тръгна надолу по склона.

Смяташе да се движи крадешком — представяше си как се спуска по склона като безмълвна сянка. Вместо това се спъна и падна, изтъркаля се и тежката кислородна бутилка издрънча по камъните.

Спря чак в подножието на хълма — останал без въздух, с болки в ребрата. Замръзна.

Звукът му се стори много силен — полицаят пред сградата вероятно го бе чул.

Пропълзя до отворения прозорец на лабораторията си и надникна вътре. Осветлението беше изгасено и в лабораторията нямаше никого. Кларк прехвърли материалите през прозореца и леко ги спусна на пода. После се прекачи, приклекна и се притаи.

Минаха две минути и ченгето се появи. Крачеше покрай сградата с изваден пистолет, ослушваше се, оглеждаше склона.

Кларк видя следите, които бе оставил нагоре. Високата трева беше смачкана издайнически, като пътека.

Затаи дъх и зачака.

Ченгето не забеляза нищо и си продължи обиколката.

Кларк остана на пода, опрял лице до студената кислородна бутилка. Минаха още три минути и полицаят се върна от другата страна на сградата.

Когато най-накрая изчезна, Кларк се надигна. Обиколи лабораторните маси, търсеше нещо, което да му свърши работа. Нещо, което да действа бавно…

Котлонът.

Идеално!

Беше най-обикновен котлон, като тези, които използват побелелите старици в апартаментите си. В лабораторията се използваше за нагряване на реактиви и течности. Имаше единичен реотан, който се нажежаваше до червено за няколко минути.

Идеално.

През следващите няколко секунди сряза кабела на котлона и го свърза с таймера от анестезията. Не беше сигурен за връзките, но нямаше време да ги прави по-старателно. Погледна си часовника и видя, че вече е шест и петнайсет.

Нямаше време.

Взе всичките си неща и се огледа. Беше му нужна херметически затворена стая, напълно запечатана. Лабораторията нямаше да свърши работа.

Но знаеше къде има такова място.

За щастие беше запазил връзката ключове на Сам, нощния пазач, така че можеше да отвори всяка стая в сградата. След няколко минути успя да се промъкне по коридора до лабораторията на Джордж К. Вашингтон.

Отвори вратата и се поколеба. Точно пред него беше столът с релсите и вратата, която водеше към звукоизолираната стая.

Изпита някакво дълбоко отвращение и за момент си помисли, че няма да е в състояние да влезе там, вътре. А после чу стъпки и гласа на Харви Блъд: „… ще се върне, знам, че ще се върне…“

Кларк се усмихна мрачно.

Отвори вратата на звукоизолираната стая, сложи котлона на пода, включи го в един контакт и нагласи таймера на петнайсет минути. Таймерът започна тихо да тиктака.

Кларк сложи бутилката кислород на пода и отвори крана на половин оборот. Чу свистенето и почувства хладината на газа.

Накрая извади малките контейнери с етер, отвори ги и разля течността из стаята. Парещата остра миризма изгори ноздрите му, насълзи очите му. След два контейнера не беше сигурен дали ще може да продължи, защото етерът го замайваше, но се насили да издържи.

Успя да изпразни шест, хвърли и седмия за всеки случай.

После се разкашля, излезе и затръшна вратата. Тя хлопна тежко.

Погледна си часовника — оставаха още четиринайсет минути.

Помисли си, че това не е най-добрият експлозив на света, но че ще свърши работа. Етерът във въздух е много мощен. В среда от чист кислород става разрушителен. Запечатаното пространство на стаята щеше да довърши останалото.

Щеше да гръмне наистина много яко. Кларк се усмихна и се върна в лабораторията си.

Когато свали розовия флакон от рафта и разтвори два грама във вода, част от него се ужаси. Преднамерената жестокост на този акт го стъписваше. Друга част от него обаче се радваше и изпитваше задоволство от това, което смяташе да направи.

В определен смисъл беше заслужено. Приготви разтвора и напълни една спринцовка. После облече бяла лабораторна престилка, пусна спринцовката в джоба и тръгна да направи последно посещение на Харви Блъд.

Оставаха единайсет минути.

— Здравей, Роджър — каза Харви Блъд спокойно, седеше зад бюрото си. — Виждам, че си се върнал.

— Да — отговори Кларк. — Върнах се.

— Хубава гонка си устрои с полицията, Роджър.

— Да, наистина.

— Но аз знаех, че ще се върнеш — продължи Блъд. — Знаех го от самото начало. Защото, Роджър, организирахме всичко така, че да трябва да се върнеш.

— Да — кимна Кларк. — Така е.

— Ефектът от обработката ти премина — каза Блъд. — Знаехме, че се случва. Наблюдавахме как се променяш от няколко седмици. Знаехме, че в края на краищата ще направиш това, и бяхме подготвени.

— Подготвени?

— Да. Всъщност разчитахме да избягаш и да се държиш странно. Ти, естествено, постъпи точно така. За нас това беше нужно по юридически причини.

— Какви причини?

Блъд въздъхна.

— Горкият Роджър. Трудно проумяваш нещата, нали? Нужни ни бяха и тези последни доказателства, за да удостоверим невменяемостта ти.

Харви Блъд се облегна на стола си и се втренчи в Кларк.

— Корпорацията се е разпростряла прекалено широко. Сега разбираш ли?

Кларк седна.

— Не.

— Първоначално постигнахме сериозен успех с едни вируси, които продадохме на правителството. След това разработихме субстанцията и започнахме да я прилагаме в курорта. Още един успех. Станахме дръзки — започнахме да се разширяваме, да се занимаваме с широк спектър проекти. Сключихме договори с много фирми. Договори, които не бихме могли да изпълним, Роджър.

Кларк се намръщи.

— Всъщност — продължи Блъд — постепенно изпаднахме в сериозни финансови затруднения. Толкова големи, че нашите добри проекти — тези, които носят доходи, и тези, които обещават успех, като Сияйното момиче, — нямаше как да бъдат финансирани адекватно. Сияйното момиче по план трябваше да разполага с един милион. Вчера установихме, че имаме на разположение само осемстотин хиляди. Това ни поставя в неловко положение, Роджър. Много неловко положение. Половината от проектите ни няма да донесат нищо, а другата половина не сме в състояние да финансираме.

Кларк си погледна часовника, а Харви Блъд попита добродушно:

— Колко време остава?

Кларк не отговори.

— Няма смисъл да го криеш. Знаем какво се случва. Току-що ми се обадиха от полицията. В Мемориалната болница е извършена кражба. Особена кражба — малко етер и малко кислород. Е, кой би откраднал етер и кислород, Роджър?

Кларк почувства как всичко му се изплъзва — плановете, подготовката му — и изчезва в някакъв ужасен висш план.

— Какъв съм глупак — каза той.

Оставаха десет минути.

23

— Не глупак, Роджър — възрази Блъд. — Просто късоглед. Не допускай това да те потиска. Може да се случи на всекиго. От гледна точка на корпорацията, всички ние сме много доволни от това, което направи ти. Помагаш ни много, невероятно много. Сега, когато сградата рухне, стореното от теб няма да има цена. Няма да можем да ти се отблагодарим както подобава.

„Има още време — помисли си Кларк — да изтичам и да изключа кабела от контакта. Има още време, за да спра всичко това…“

— Истината е — продължи Блъд, — че изнесохме документите и книжата си от сградата. Направихме го преди четири дни, защото бяхме наясно, че скоро ще се задействаш. Ако приемем, че умееш да правиш взривни устройства — а етерът и кислородът са достатъчно мощна комбинация, — можем да очакваме, че цялата сграда ще се срути. Помисли какво ще означава това — няма сграда, няма лаборатории, няма нищо. Очевидно е, че няма да сме в състояние да изпълним договорните си задължения. Очевидно е, че клаузите за застраховките, които са включени в сключените договори, ще влязат в действие. И очевидно застраховката за сградата — малко над пет милиона — ще отиде за финансиране на жизнеспособните ни проекти. Значи, сам виждаш, всичко ще се нареди чудесно.

Кларк най-накрая успя да проговори.

— Ами аз?

— Да, признавам, че представляваш проблем. Ти си луд. Нападнал си едно момиче, избегнал си грижите на институциите, летял си из Карибските острови и сега си избягал пак, като си заплашвал приятели и познати. Като връх на всичко, унищожаваш една корпорация. Напълно откачено. Не се съмнявам, че съдът ще те намери за крайно опасен и склонен към убийства и ще те въдвори в щатска институция.

— Разбирам. Обаче аз ще…

— Ще проговориш? Да. И тъкмо заради това представляваш проблем.

— И заради това ще ме убиете.

— Не веднага, Роджър. Не веднага.

Кларк стана.

— Всичко сте измислили. От самото начало сте били наясно какво правите.

— Да. И се радваме, че е така — каза Блъд.

Кларк извади спринцовката от джоба си и я вдигна над бюрото. Розовата течност се виждаше ясно.

— А помислил ли си за това? — попита.

Харви Блъд не помръдна. Лицето му остана безизразно, въпреки че гледаше спринцовката.

— Роджър, постъпваш глупаво.

— Мисля, че най-накрая проявявам разум.

— Роджър, няма нужда да…

— Не съм съгласен. — Кларк вдигна спринцовката към светлината и натисна леко буталото, за да изкара въздуха. Тънка струйка течност пръсна нагоре.

— Роджър, тази доза е голяма…

Блъд посегна към чекмеджето на бюрото. Кларк се спусна бързо напред и затръшна чекмеджето с коляно. Блъд изкрещя от болка.

Кларк заби иглата в рамото му, през дрехите. Почувства кожата и мускула. Настина буталото и впръска съдържанието.

Блъд не помръдна. Челюстта му увисна от ужас и той стисна рамото си.

Кларк го избута настрани от бюрото, отвори чекмеджето и извади пистолета. До него беше малкият камертон. Показа го на Блъд и се усмихна.

— Слушай, Роджър — заговори Блъд бързо. — Виж, можем да измислим нещо…

— Не, не можем.

— Роджър, държиш се глупаво. Ако си мислиш, че с това ще спреш корпорацията…

— Мога да спра теб.

— … много грешиш. Аз не съм сам. „Адванс“ не е сама. Из цялата страна се появяват фирми като нашата. Ако ние не направим нещо, ще го направи някой друг. Невъзможно е да ни спреш. Това е вълната на бъдещето. Тя връхлита — независимо дали ти харесва, или не.

Кларк вдигна камертона.

— Не виждаш ли? — каза Харви Блъд. — Не разбираш ли? Бориш се за принцип, който не съществува. Ти вече си манипулиран, дърпан, бутан от твоя свят. Мислиш, че някоя кола е красива? Ако е така, то е защото са платени милиони за реклами, които да те накарат да мислиш така. Мислиш, че някоя жена е красива? Ако е така, то е защото някой е планирал модата, дрехите, походката, говора…

— Не — прекъсна го Кларк. — Грешиш.

— Против медикаментите ли си? Ако си, значи си в малцинството. Най-продаваните лекарства с рецепта в страната ни са успокоителните и приспивателните. Всички ги вземат. Всички ги искат. Всички ги обичат…

— Не — прекъсна го Кларк. — Грешиш.

— Искаш ли да живееш в скъп квартал? Обичаш ли някоя храна, защото е вкусна? Предпочиташ ли определен климат, дрехи, коли, картини, филми, книги, тоалетна хартия, тоалетен сапун, паста за зъби, певец? Не разбираш ли, че предпочитанията ти са предизвикани от нещо друго? Не виждаш ли, че всяка минута от живота ти те манипулират? Манипулират те „Проктър и Гембъл“, „Форд“, „Метро Голдуин“, „Рандъм Хаус“, „Брукс“, „Бергдорф“, „Ревлон“, „Ъпджон“…

— Не — каза Кларк. — Грешиш.

— Не греша — възрази Блъд и по лицето му изби пот. Погледът му беше прикован в камертона. — Кълна се пред бога, че съм прав.

— Грешиш — каза Кларк и удари камертона в бюрото.

Тих жужащ звук.

Харви Блъд не помръдна. Продължаваше да гледа Кларк, устните му се движеха, но не се чуваше глас. Кларк гледаше с известно любопитство — никога не бе прилагал обратната субстанция в такава голяма доза.

— Гонят ме! — изпищя Харви Блъд. — Всички са по петите ми!

Изхълца, по лицето му потекоха сълзи. След това заудря главата си в бюрото.

Кларк си погледна часовника.

Четири минути.

Излезе от стаята, следван от виковете на Харви Блъд и думкането на главата му в полирания махагон.

Останалото мина съвсем гладко. Кларк удари полицая долу по тила, извлече го встрани от сградата и го пусна на мократа трева.

Три минути.

Качи се в лимузината и запали двигателя. Тъкмо преди да потегли в паркинга влезе малка спортна кола и спря пред входа. От нея слезе момиче. Сюзън Райли.

Той я извика. Тя се приближи и го изгледа намръщено.

— Какво става?

— След малко ще гръмне — каза той и посочи сградата. — Цялата.

— Ще гръмне? Какви ги говориш?

— Качвай се — каза той.

Сюзън се поколеба.

— Бързо!

Тя се качи на задната седалка. Кларк си погледна часовника — имаше повече от две минути.

Подкара по шосето, сви вляво, измина около двеста метра, отби и спря. Оттук все още виждаха сградата.

— Наистина говориш сериозно — каза тя. В гласа й имаше страх и стъписване.

— Наистина, Сюзън.

— Вече не съм Сюзън. Сега съм Анджела Суийт.

— Съжалявам — каза той. — Сега пак си Сюзън.

Секундите отлитаха. След миг Сюзън попита:

— Откъде знаеш, че ще гръмне?

И млъкна. Разбра.

— Ти си побъркан!

— Очевидно — отвърна той и се ухили.

— Ти ще взривиш тази сграда?

— Очевидно.

Оставаше една минута. Кларк въздъхна.

— Не можеш да го направиш! Всичко е там — костюмите ми, музиката, всичко!

Той само сви рамене.

— Защо постъпваш така с мен? — изскимтя тя и се разрида.

В този момент централата на „Адванс Инкорпорейтед“ избухна.

Кларк реши, че експлозията е много добра — започна като приглушен тътен и се издигна като гигантска огнена топка, когато химическите складове пламнаха. Сградата като че ли се разлетя на хиляди парчета. Въздухът се изпълни с газове и искри.

Сюзън се разрида:

— Мразя те! Мразя те! Мразя те!

— Очевидно.

— Надявам се, като те хванат, да те заключат и да хвърлят ключа.

— Може и да го направят — каза той, запали двигателя и подкара по шосето.

— Ти си побъркан — каза тя. — Абсолютно побъркан.

— Това тепърва ще се разбере — каза той. Излезе на магистралата и подкара към полицията. Докато шофираше, се замисли дали не е права. Зачуди се дали наистина не е побъркан.

Реши, че вероятно не е.

Обаче нямаше как да е сигурен.