Другото лице

1

Меган стоеше встрани от тълпата репортери пред реанимацията на болница „Рузвелт“ в Манхатън. Преди минути бяха докарали един бивш сенатор, нападнат в гръб насред Сентръл Парк Уест, и сега журналистите висяха в очакване на информация за състоянието му.

Меган пусна голямата си чанта на пода. От тежестта на микрофона, безжичния телефон и бележниците дръжката бе протрила рамото й. Тя се облегна на стената и за миг притвори очи. Всички бяха страшно изтощени. От обяд чакаха в съда да произнесат присъдата по някакво дело за измама. В девет часа, тъкмо когато си тръгваха, се оказа, че трябва да се прави репортаж за пребития и ограбен сенатор. Сега наближаваше единайсет. Студеният октомврийски ден се бе превърнал в мрачна нощ, която със сигурност предвещаваше дълга и студена зима.

В болницата беше доста напрегнато. На регистратурата насочваха към кабинетите за преглед млади родители, понесли окървавено детенце. Понатъртени и доста уплашени, неколцина пострадали при автомобилна катастрофа се успокояваха взаимно, докато чакаха реда си да бъдат обслужени.

Непрестанният вой на пристигащите и заминаващите линейки отвън допълваше добре познатата какофония, наричана улично движение в град Ню Йорк.

Някаква ръка докосна рамото на Меган.

— Как е, адвокатке?

Беше Джек Мърфи от Пети телевизионен канал. С жена му бяха състудентки от Юридическия факултет на Нюйоркския университет. Но за разлика от Меган, Лиз практикуваше професията си. Меган Колинс, дипломирана юристка, изкара шест месеца в една адвокатска кантора на Парк Авеню, напусна я и си намери работа като радиорепортер. Работеше вече три години и през последния месец редовно я ангажираха в предаванията на Трети телевизионен канал на същата компания.

— Всичко е наред — отвърна Меган. Телефонът в чантата й изпиука.

— Заповядай у нас на вечеря — каза Джек. — Отдавна не си идвала.

Той се запъти към оператора си, а Меган се наведе да извади телефона.

Обаждаше се Кен Саймън от новинарския екип.

— Мег, електронният ни скенер току-що засече линейка, която е на път за болница „Рузвелт“. На ъгъла на Петдесет и шеста и Десета улица са намерили жена, прободена с нож. Да не я изпуснеш!

Злокобният вой от сирената на пристигаща линейка се смеси с тропота на тичащи крака. Екипът за спешна помощ се бе втурнал към изхода. Мег прекъсна разговора, пъхна телефона в чантата си и се спусна след празната носилка, която летеше към полукръглата естакада.

Линейката престана да вие. Опитни ръце поеха тялото на жертвата и го положиха на носилката. После залепиха кислородна маска на лицето й. Чаршафът, който покриваше тялото, беше с петна от кръв. Сплъстена кестенява коса подчертаваше синкавата бледност на шията.

Мег изтича до вратата на шофьора.

— Имало ли е свидетели? — побърза да се осведоми тя.

— Поне аз не чух да е имало — лицето на шофьора беше изопнато и отегчено, а гласът му — безизразен. — Лежеше на уличката между два от ония, старите блокове, дето са до Десета улица. Изглежда, са я нападнали в гръб, дръпнали са й чантата и са я намушкали. Ще да е станало за секунди.

— Много ли е зле?

— Никаква я няма.

— А документи за самоличност?

— Липсват. Нали са я ограбили. Трябва да е бил някой наркоман, който си е търсил пари за дозата.

Вкараха носилката. Меган се втурна след санитарите в шокова зала.

Един от репортерите се провикна:

— Лекарят на сенатора всеки момент ще направи изявление.

Настана раздвижване и всички се струпаха около бюрото. Някакъв инстинкт, непонятен и за самата Меган, я задържа край носилката. Тя наблюдаваше как лекарят, който се канеше да включи системата, свали кислородната маска и повдигна клепачите.

— Свършила е — каза той.

Меган надникна над рамото на една от сестрите и зърна оцъклените сини очи на мъртвото момиче. Ахна, втренчила поглед в тези очи, в широкото лице, извитите вежди, високите скули, правилния нос и плътните устни.

Сякаш се виждаше в огледало.

Тя гледаше собственото си лице.

2

Меган взе такси до апартамента си в Батъри Парк Сити, квартал в самия край на Манхатън. Излезе й скъпо, но беше късно и тя едва стоеше на крака. Докато пристигне вкъщи, вцепеняващият шок от вида на мъртвата по-скоро се бе усилил, отколкото да премине. Жертвата бе прободена с нож в гърдите четири-пет часа, преди да я намерят. Беше по дънки, с раирана спортна риза и маратонки. Вероятно я бяха нападнали, за да я ограбят. Кожата й беше загоряла. По-светлите тесни ивици на китката и на няколко от пръстите й показваха, че пръстените и часовникът са задигнати. Джобовете й бяха празни, чанта липсваше.

Меган запали лампата в коридора и огледа стаята. През прозорците й се виждаха остров Елис и Статуята на свободата. Можеше да наблюдава как увеселителните корабчета пускат котва на кея на река Хъдсън. Обожаваше центъра на Ню Йорк с претъпканите му улици, със завладяващата величественост на Световния търговски център и суетнята на финансовия квартал.

Апартаментът представляваше доста обширно студио със спална ниша и кухненски бокс. Меган го беше подредила със старите, ненужни вещи на майка си, възнамерявайки да се премести в по-голямо жилище и постепенно да го обзаведе с нови мебели. През трите години, откакто работеше за радиотелевизионната компания, това намерение не бе осъществено.

Преметна палтото си на един стол, влезе в банята и се преоблече в пижама и халат. Апартаментът беше приятно топъл, но тя се чувстваше премръзнала до кости. Осъзна, че не желае да се погледне в голямото огледало. Най-накрая се обърна към него и се взря в собственото си лице, отваряйки нощния крем.

Лицето й беше тебеширено бяло, а очите — с безумен поглед. Ръцете й трепереха, докато разпускаше косата си, която се разпиля по раменете.

Вцепенена, невярваща на очите си, тя се опитваше да открие разликите между себе си и мъртвата. Спомни си, че онова лице беше малко по-заоблено, очите — по-скоро кръгли, отколкото продълговати, а брадичката — по-малка. Но оттенъкът на кожата, цветът на косата и отворените, невиждащи очи, бяха досущ като нейните.

Знаеше къде се намира сега жертвата. В моргата, където я фотографираха и снемаха отпечатъците й. Щяха да вземат и отпечатъци на челюстите й.

После следваше аутопсията.

Меган усети, че трепери. Отиде бързо в бокса, отвори хладилника и извади кутията с млякото. Може би една чаша горещ шоколад щеше да й помогне да се съвземе.

Тя седна на дивана, обгърна коленете си и постави димящата чаша до себе си. Телефонът иззвъня. Сигурно беше майка й.

— Мег, нали не спиш още?

— Не, току-що се прибрах. Как си, мамо?

— Мисля, че съм добре. Днес се обадиха от застрахователната компания. Утре пак ще идват. Дано не ми задават повече въпроси за онзи заем, който баща ти е взел срещу застрахователните си полици. Явно не могат да проумеят, че нямам представа какво е направил с тези пари.

Някъде към края на януари баща й беше тръгнал да се прибира с колата си в Кънетикът от летище Нюарк. Цял ден бе валял сняг и беше киша. В седем и трийсет Едуин Колинс бе позвънил от колата си на своя сътрудник Виктор Орсини, за да му уговори една среща за следващата сутрин. Беше казал на Орсини, че приближава моста Тапан Зий.

Може би секунди след това една цистерна за бензин изгубила контрол над управлението точно насред моста и се блъснала в камион с ремарке, причинявайки огромен взрив, който погълнал седем-осем автомобила. Камионът се ударил в перилата и пробил огромна дупка, преди да потъне в ледените води на Хъдсън. Цистерната го последвала, повличайки след себе си останалите автомобили.

Един тежко ранен, успял да се измъкне от трасето на цистерната, беше заявил, че пред неговата кола е имало тъмносин кадилак, който се превъртял и изхвръкнал през дупката в стоманените перила. Едуин Колинс караше тъмносин кадилак.

Това беше най-трагичната катастрофа в историята на моста. Загинали бяха осем души. Шейсетгодишният баща на Мег не се прибра вкъщи през онази нощ. Смяташе се, че е загинал при експлозията. От Управление на пътищата продължаваха да издирват останките на коли и тела, но все още — след почти девет месеца — не бяха открили и следа от Едуин Колинс или кадилака му.

Седмица след катастрофата бе отслужена заупокойна литургия, но тъй като не можеше да се издаде смъртен акт, общите сметки на името на Едуин и Катрин Колинс бяха замразени, а огромните застраховки „Живот“ и застраховките на компанията не бяха изплатени.

Майка й беше толкова съкрушена, че не искаше да се разправя с тия бюрократи.

— Ще си дойда утре следобед, мамо. Ако продължават да ни разиграват, завеждаме дело.

Понечи да каже още нещо, но реши, че последното, от което майка й има нужда, бе да чуе, че някакво момиче, което поразително прилича на Мег, е умряло от удар с нож. Затова пък й разказа за процеса, който беше отразявала през деня.

Меган дълго лежа в леглото, неспособна да заспи: ту се унасяше, ту се сепваше. Накрая потъна в дълбок сън.

Събуди я остро пиукаме, след което факсът забръмча. Погледна часовника си — беше четири и петнайсет. „По дяволите!“ изруга наум тя.

Запали лампата, привдигна се на лакът и започна да гледа как хартията бавно изпълзява от машината. После скочи от леглото и откъсна листа.

На него пишеше: „Грешка. Ани просто беше грешка.“

3

Том Уайкър, петдесет и две годишният директор на новинарския екип на Трети канал, все по-често ангажираше Меган Колинс, която работеше в радиото на компанията. Той си търсеше още един репортер за своя екип, който да отразява събития на живо, и продължаваше да разглежда кандидатури, но вече бе взел решение — ще назначи Меган Колинс.

Беше се убедил, че тя умее да поднася добре новините, че е непринудена и дори в най-незначителните репортажи влага такова чувство, че им придава сензационност. Юридическото й образование бе истинско преимущество при отразяване на разните съдебни процеси. Беше голяма чаровница и излъчваше топлота. Обичаше хората и умееше да установява контакт с тях.

В петък сутринта Уайкър повика Меган. Когато тя почука на отворената врата на кабинета му, той й помаха да влезе. Меган носеше строго сако в бледосини и кафеникави тонове. Пола от същия мек вълнен плат докосваше ръбовете на ботушите й. „Момиче със стил, помисли си Уайкър, точно такова ми трябва.“

Меган изучаваше изражението му, опитвайки се да отгатне какво мисли. Лицето му беше слабо, с изострени черти и очила без рамки. В комбинация с оредяващата коса тези очила му придаваха по-скоро вид на банков чиновник, отколкото на влиятелен телевизионен шеф. Но това впечатление изчезваше мигом, щом заговореше. Меган харесваше Том, но знаеше, че прякорът му Безпощадния не е случаен. Когато започна да я ангажира, той й даде да разбере, че макар изчезването на баща й да е голяма, нелепа трагедия, тя не бива да се отрази на работата й.

Меган се беше постарала да прикрие мъката си и ето че сега Уайкър й предлагаше работата, която тя желаеше от все сърце.

Обзе я спонтанно и непреодолимо желание да извика: „Трябва да кажа на татко.“

Трийсет етажа по-надолу, в гаража на радиотелевизионната компания Бърни Хефернън, пазачът на паркинга седеше в колата на Том Уайкър и ровеше из жабката му. По някаква ирония на гените чертите на Бърни бяха така оформени, че му придаваха израз на веселяк. Имаше издути бузи, устата и брадичката бяха малки, а очите — големи и невинни. Косата му беше сплъстена и вечно рошава, а тялото — набито и закръглено. Беше на трийсет и пет години и от пръв поглед създаваше впечатление, че дори да е облякъл най-хубавия си костюм, ще ти смени спуканата гума.

Той все още живееше с майка си в една мизерна къща в Джаксън Хайтс в Куинс, където се беше родил. Единственото време, когато бе отсъствал от нея, бяха онези мрачни, кошмарни периоди в затвора. За пръв път попадна в дом за малолетни престъпници, едва навършил дванайсет години. Между двайсет и трийсет прекара три години в психиатрията. Преди четири години го осъдиха на десет месеца затвор на остров Райкър, защото полицията го спипала в колата на някаква студентка. Десетки пъти го бяха предупреждавали да не я закача. Ама че работа, мислеше си Бърни, та той дори не си я спомняше как изглежда. Нито нея, нито която и да е от предишните. А пък навремето му се струваха толкова важни.

Бърни не желаеше никога повече да попада зад решетките. Останалите затворници го ужасяваха. Два пъти го бяха пребивали. Беше се заклел пред мама, че никога повече няма да се крие в храсталаците, да наднича през прозорците или пък да върви подир жена и да се нахвърля да я целува. Освен това вече можеше добре да владее гнева си. Ненавиждаше психиатъра, който непрекъснато беше повтарял на мама, че някой ден този ожесточен гняв ще го вкара в непоправима беля. Ала самият той знаеше, че вече няма защо да се безпокоят за него.

Баща му беше изчезнал, когато Бърни беше бебе. Озлобената му майка вече не можеше да излиза от къщи и синът й трябваше непрестанно да слуша за теглилата през всичките й седемдесет и три години и да мълчи, като му се натякваше колко много й е задължен.

Колкото и да й беше „задължен“, Бърни винаги успяваше да изхарчи по-голямата част от заплатата си за електронна апаратура. Имаше радиостанция, която ловеше полицейските честоти, и друга, по-мощна, която хващаше програми от цял свят, а също и уред за промяна на гласа.

Вечер послушно гледаше телевизия с мама. Но щом тя си легнеше в десет часа, Бърни изгасеше телевизора и слизаше в мазето, където включваше апаратите си и започваше да се обажда на водещите разговори на живо със слушатели. Измисляше си имена и житейски истории, които разказваше. Обаждаше се на някой отявлен консерватор и му говореше за либералните ценности, после на някой, който несъмнено беше от левицата, и започваше да възхвалява крайнодесните идеи. В тези си превъплъщения той обожаваше споровете, забавляваше се от конфронтациите и размяната на обиди.

Без знанието на майка си беше купил още и телевизор с деветдесетсантиметров екран и видео, които беше поставил в мазето, и често гледаше порнофилми, взети под наем.

Радиостанцията, която ловеше полицейските честоти, му вдъхваше други идеи. Започна да рови из телефонните указатели и да огражда с кръгче номера, срещу които фигурираха женски имена. Посред нощ набираше някой от тях и съобщаваше, че се обажда от портативен телефон пред дома им, в който всеки момент ще нахлуе. Прошепваше, че може би просто ще се отбие на гости, но че може и да я убие. После Бърни се кикотеше, слушайки как по полицейската радиостанция светкавично изпращат патрулна кола. Беше почти така хубаво, както надничането през прозорци или преследването на жени, само че без тревогата, че внезапно ще светнат полицейските фарове или че по мегафона ще прозвучи глас: „Не мърдай!“

Що се отнасяше до информация, колата на Том Уайкър беше истинска златна мина. Уайкър имаше електронен бележник, който държеше в жабката. В него бяха имената, адресите и телефоните на важните служители от телевизионния канал. Големите клечки, мислеше си Бърни, докато преписваше номерата в собствения си електронен бележник. Една нощ позвъни на жената на Уайкър. Как само се разпищя тя, когато й каза, че е на задната врата и всеки момент ще нахълта.

После с часове се кикоти, припомняйки си нейния ужас.

Сега не можеше да се отърве от неприятното усещане, че за първи път, откакто напусна остров Райкър, не може да избие някого от главата си. Ставаше дума за репортерката. Беше толкова красива, че му струваше огромни усилия да не посегне да я докосне, когато й отваряше вратата.

Казваше се Меган Колинс.

4

Меган прие предложението на Том Уайкър с лекота и спокойствие. Сред служителите цареше мнението, че ако не си овладееш реакциите при повишение, Том Уайкър започваше да се чуди дали изборът му е подходящ. Той държеше на амбициозните, мотивирани личности, които смятат всяко признание и възнаграждение за закъснели.

Опитвайки се да изглежда безразлична, тя му показа факса. Той го прочете и повдигна вежди.

— Какво означава това? — попита той. — Каква е грешката? Коя е Ани?

— Не зная, Том. Бях в болница „Рузвелт“, когато докараха намушканото момиче. Разбра ли се вече коя е?

— Още не. Какво искаш да кажеш?

— Смятам, че трябва да знаеш нещо — каза Меган колебливо. — Тя страшно прилича на мен.

— На теб ли?

— Да, изглежда като моя близначка.

Том присви очи.

— Да не би да мислиш, че факсът има нещо общо със смъртта на това момиче?

— Може да е просто случайност, но реших, че поне трябва да ти го покажа.

— Радвам се, че го направи. Остави ми го. Ще разбера кой води разследването и ще му го покажа.

Меган с явно облекчение получи графика за репортажите си от редакция „Новини“.

Денят бе сравнително спокоен. Пресконференция в кабинета на кмета, на която той обяви избора си на нов полицейски комисар. Един подозрителен пожар, погълнал жилищна сграда във Вашингтон Хайтс. Късно следобед Меган позвъни в патологията. От отдела за безследно изчезнали й дадоха рисунка изображение на момичето заедно с отпечатъците й. Отпечатъците бяха изпратени във Вашингтон за справка във Федералния криминален архив. Получи следната информация: смъртта е настъпила вследствие на един-единствен дълбок удар в гръдния кош. Вътрешният кръвоизлив е бил бавен, но обилен. Двете й ръце и крака са били чупени преди години. Ако до трийсет дни трупът не бъдеше идентифициран, щяха да го погребат в гробището за бедняци и чужденци в гроб с пореден номер.

В шест часа вечерта Меган си тръгна. Откакто баща й изчезна, тя прекарваше всеки уикенд при майка си в Кънетикът. Тази неделя следобед трябваше да прави репортаж от едно събитие в клиниката „Манинг“, център за изследване и прилагане на методи за изкуствено оплождане. Беше на четирийсет минути път от дома й в Нютаун. В неделя клиниката провеждаше годишната среща на родените ин витро деца.

Дежурният редактор я настигна при асансьора.

— Стийв ще ти бъде оператор в неделя. Казах му да те чака пред „Манинг“ в три часа.

— Окей.

През седмицата Меган ползваше служебна кола. Тази сутрин беше дошла със своята. Асансьорът спря на нивото на гаража. Тя се усмихна, когато видя, че Бърни я забеляза и хукна към долното ниво на паркинга. Докара белия й мустанг и отвори вратата.

— Има ли нещо ново около баща ви? — попита я той загрижено.

— Не, но ви благодаря за вниманието.

Той се наведе, доближавайки лице до нейното.

— С мама се молим на бога за него.

Какво мило същество, мислеше си Меган, докато изкарваше колата към изхода.

5

Косата на Катрин Колинс винаги изглеждаше така, сякаш току-що е прокарала пръсти през нея. Къса, къдрава и небрежно разрошена, боядисана в пясъчножълто, тя подчертаваше кукленската хубост на овалното й лице. От време на време напомняше на Меган, че за щастие е взела волевата брадичка на дядо си. На петдесет и три години Катрин приличаше на поовехтяла Барби — впечатление, което дребният й ръст подчертаваше. Висока едва метър и петдесет, тя наричаше себе си „дребосъка на къщата“.

Дядото на Меган, Патрик Кели, бе дошъл в Щатите от Ирландия на деветнайсет години „с едните си дрехи на гърба й чифт бельо под мишница“, както сам казваше. След като денем миел чинии в един хотел на Пето Авеню, а нощем работел като чистач в погребално бюро, той стигнал до заключението, че човек може да избегне много неща в живота си, ала две от тях не подминават никого: яденето и умирачката. И тъй като било далеч по-приятно да гледаш как хората ядат, отколкото да ги виждаш в ковчега, покрити с карамфили, Патрик Кели бе решил да вложи цялата си енергия в ресторантския бизнес.

След двайсет и пет години той бе построил хотел-ресторанта на своите мечти в Нютаун, Кънетикът, и го бе нарекъл „Дръмдоу“ — на името на родното си село. В него имаше десет стаи и чудесен ресторант, който привличаше хората в радиус от петдесет мили. Пат бе осъществил докрай мечтата си, като бе ремонтирал една очарователна фермерска къща в съседство с „Дръмдоу“, превръщайки я в свой дом. Тогава си беше избрал невеста, родила се бе Катрин и той бе работил в „Дръмдоу“ до смъртта си, на осемдесет и осем години.

Дъщеря му и внучка му бяха отраснали в „Дръмдоу“. Сега Катрин управляваше хотел-ресторанта със същата онази всеотдайност, която Пат и беше внушил, и работата там й помагаше да се съвземе след смъртта на мъжа си.

И все пак, след деветте месеца от трагедията на моста на нея й се струваше, че един ден вратата ще се отвори и Ед весело ще подвикне „Къде са моите женички?“ Понякога тя се улавяше как напряга слух да долови гласа му.

Сега като капак на ужаса и мъката финансите й бяха в плачевно състояние. Преди две години Катрин затвори хотел-ресторанта за шест месеца, ипотекира го и му направи основен ремонт.

Моментът обаче съвсем не бе подходящ за обновление. Отварянето съвпадна с рецесията в икономиката. Сегашният й доход не беше достатъчен да покрива редовно вноските по ипотеката, а и срокът за внасянето на тримесечния данък изтичаше. В собствената й сметка имаше само три-четири хиляди долара.

В продължение на месеци след катастрофата Катрин се беше подготвяла за телефонното обаждане, което щеше да я извести, че трупът на мъжа й е изваден от реката. Сега тя просто се молеше за това обаждане, което щеше да сложи край на несигурността.

Чувството за незавършеност беше всепоглъщащо. Катрин често си мислеше как хората, които не зачитат погребалните церемонии, не разбират колко са нужни те на духа. Тя искаше да може да посещава гроба на Ед. Пат, баща й, имаше навика да говори за „прилично християнско погребение“. Катрин и Мег обичаха да се шегуват с него на тази тема. Когато Пат попадаше на името на стар приятел сред некролозите във вестника, дъщерята или внучката започваха да го подкачат: „Божичко, дано са му спретнали прилично християнско погребение.“

Сега вече не си правеха подобни шеги.

В петък следобед Катрин си беше у дома и се приготвяше да отиде в „Дръмдоу“ за вечерята.

Петъкът означаваше, че Мег скоро ще се прибере за уикенда.

Агентите от застрахователното дружество щяха да дойдат всеки момент. „Да можеха да ми платят поне някаква част, докато онези от Управление на пътищата намерят останките от колата, мислеше си Катрин, забождайки брошка на ревера на пепитеното си сако. Парите ми трябват. Те просто се опитват да си спестят двойното обезщетение, но аз съм съгласна да чакам, докато намерят доказателствата, за които непрекъснато говорят.“

Но двамата навъсени служители не бяха дошли да плащат.

— Мисис Колинс — каза по-възрастният, — надяваме се, че ни влизате в положението. Ние ви съчувстваме и разбираме затруднението, в което сте изпаднали. Проблемът е, че не можем да разрешим изплащането на застраховките на съпруга ви без смъртен акт, а такъв не е издаден.

Катрин впи очи в него.

— Искате да кажете, че няма да бъде издаден, докато не се намерят неопровержимите доказателства за смъртта му? Ами ако тялото е било отнесено от течението в океана?

И двамата изглеждаха притеснени. По-младият се обади:

— Мисис Колинс, като собственик и управител на моста Тапан Зий Управление на пътищата провежда огромна операция за изваждането на жертвите и останките на колите от реката. При експлозиите колите са били силно повредени. Въпреки това тежки части като скоростни кутии и двигатели не са се разпаднали. Освен камиона с ремаркето и цистерната с бензин, шест други коли са потънали в реката. Или седем, ако броим колата на съпруга ви. От всички тях са намерени останки. Всички други тела също са извадени. В коритото на реката под мястото на катастрофата няма нито гума, нито колело, нито врата, нито двигателна част от кадилак.

— Искате да кажете… — Катрин едва изричаше думите.

— Искам да кажа, че в обстоятелствения доклад, който Управление на пътищата разпространи, категорично се твърди, че Едуин Колинс не е загинал при трагедията в онази нощ. Мнението на експертите е, че макар и да се е намирал близо до мястото, той не е сред жертвите. Смятаме, че е избегнал повличането от колите и се е възползувал от благоприятните обстоятелства, за да изчезне, както е планирал. Смятаме, че е преценил как благодарение на застраховките с дъщеря му ще бъдете обезпечени, а той ще може да започне нов живот, все едно какъв.

6

Мак — както беше известен доктор Джеръми Макинтайър — живееше със седемгодишния си син Кайл на завоя след къщата на семейство Колинс. През летата, докато учеше в Йейл, Мак работеше като келнер в „Дръмдоу“. Още тогава той се бе привързал дълбоко към тези места и бе решил, че един ден ще живее тук.

Като юноша Мак беше забелязал, че е от ония момчета, на които момичетата не обръщат особено внимание. Среден на ръст, среден на тегло, със средна хубост. Описанието беше сравнително точно, но Мак не бе справедлив към себе си. След като го погледнеха повторно, жените всъщност откриваха предизвикателство в шеговития израз на лешниковите му очи, привлекателност в момчешки буйната му пясъчноруса коса, която сякаш винаги беше разрошена от вятъра, и някакво очарование в увереността, с която ги повеждаше към дансинга или пъхваше ръка под лакътя им в леденостудените вечери.

Мак от малък знаеше, че един ден ще стане лекар. Когато започна да следва медицина в Нюйоркския университет, вече дълбоко вярваше, че бъдещето на медицината е в генетиката. На трийсет и шест години работеше в „Лайфкод“ — лаборатория за генетични изследвания в Уестпорт, на петдесет минути път от Нютаун.

Това беше работата, която желаеше, а и тя бе подходяща за живота му на разведен родител, отглеждащ детето си. Мак се беше оженил на двайсет и седем. Бракът му продължи година и половина и донесе на бял свят Кайл. Един ден, връщайки се от работа, намери вкъщи бавачка и бележка:

Джинджър се беше оправила доста добре. Пееше в кабаретата на Лас Вегас и по увеселителните корабчета. Беше записала няколко плочи и последната беше влязла в класациите. Изпращаше скъпи подаръци на Кайл за рождения му ден и за Коледа. Подаръците винаги бяха или твърде претенциозни, или съвсем бебешки. През седемте години, откакто ги беше напуснала, тя бе виждала Кайл само три пъти.

Въпреки че за него напускането й бе облекчение, Мак все още таеше горчивина към Джинджър. Разводът изобщо не влизаше в житейските му планове и той още не можеше да свикне с тази мисъл. Съзнаваше, че синът му усеща липсата на майка, и особено се стараеше и изпитваше гордост, че е толкова грижовен баща.

В петък вечер Мак и Кайл често вечеряха в „Дръмдоу“. Седяха в непретенциозната заличка за специалитети на скара, където в петък вечер менюто включваше и пици, и риба с пържени картофи.

Вечер Катрин винаги беше в ресторанта. Порастващата Мег също прекарваше много време тук. Когато беше на десет, а Мак на деветнайсет години, тя му бе доверила с мечтателен глас колко прекрасно е да вечеряш не тук, а вкъщи. „С татко понякога си готвим сами, когато си е у дома.“

Откакто баща й беше изчезнал, Мег идваше в Нютаун почти всеки уикенд и придружаваше майка си на вечеря в ресторанта. Но този петък нямаше следа нито от Катрин, нито от Мег.

Мак си призна колко е разочарован, но Кайл, който винаги с нетърпение очакваше появата на Мег, сега махна с ръка.

— Какво като я няма? Голяма работа!

„Голяма работа!“ беше новият израз на Кайл, който той използваше за всичко. Употребяваше го, когато беше ентусиазиран, отвратен или безразличен. Тази вечер Мак не беше съвсем сигурен коя от всички тези емоции се крие зад него. Но, по дяволите, каза си той, остави момчето на мира. Ако нещо наистина го притеснява, рано или късно ще разбереш. Ала едва ли има нещо общо с Меган.

Кайл безмълвно довърши последното парче пица. Беше много ядосан на Меган. Тя винаги реагираше така, сякаш живо се интересува от всичко, което той правеше, но в сряда следобед, когато стоеше навън и тъкмо беше научил кучето си Джейк да се изправя на задни лапи и да се моли, Меган мина с колата покрай него, все едно, че не го познава. Караше съвсем бавно и той й викна да спре. Знаеше, че го видя, защото го погледна право в очите, след това даде газ и изчезна, без да обърне ни най-малко внимание на номера на Джейк. Голяма работа!

Нямаше да каже на татко си. Той щеше да заяви, че Меган не е била на себе си, защото баща й отдавна го няма и може би е един от потъналите с колите си в реката през оная нощ. Щеше още да каже, че понякога хората си мислят за други неща и могат да минат покрай теб, без изобщо да те забележат. Но Мег видя Кайл, дума да няма, и дори не си направи труда да му махне.

Много важно, мислеше си той. Голяма работа!

7

Когато Меган пристигна вкъщи, майка й седеше в тъмната дневна с ръце на скута.

— Какво ти е, мамо? — попита разтревожено. — Наближава седем и половина. Няма ли да ходиш в „Дръмдоу“?

Тя запали лампата и докосна изцапаното от размазан грим и сълзи лице на Катрин. Сетне коленичи на пода и сграбчи ръцете на майка си.

— Господи, да не са го открили? Така ли е?

— Не, Меги, не.

На пресекулки Катрин Колинс й описа посещението на застрахователните агенти.

Не и татко, помисли си Меган. Той не може да постъпи така с мама. Не и с нея. Трябва да има някаква грешка.

— Това е най-големият абсурд, който някога съм чувала — заяви тя категорично.

— И аз така им казах. Но, Мег, защо баща ти е взел толкова голям заем срещу застраховките си? Това не ми дава мира. Дори и да е вложил парите, аз нямам представа в какво. Без смъртен акт ръцете ми са вързани. Не мога да покривам разходите. Филип ми изпраща месечния дял на баща ти от приходите на компанията, но това не е справедливо. По-голямата част от полагащите му се комисиони са били внесени от доста време. Зная, че по принцип съм доста внимателна с парите, но не и при ремонта на „Дръмдоу“. С него попрекалих. Сега може би ще се наложи да го продам.

Хотел-ресторантът! Беше петък вечер. Майка й трябваше вече да е там, в стихията си, да посреща гостите, да държи келнерите и помощния персонал под око, да оглежда подредбата на масите, да опитва ястията в кухнята. Всяка подробност беше механично проверявана по два пъти.

— Татко не би постъпил така с теб — каза Мег с безизразен глас. — Просто съм сигурна.

Катрин Колинс избухна в истерични хлипове.

— Може би баща ти е използвал катастрофата като шанс да се отърве от мен. Но защо, Мег? Аз толкова много го обичах!

Мег прегърна майка си.

— Слушай — каза тя твърдо. — Ти беше права в началото. Татко никога не би постъпил така с теб и ние ще го докажем, каквото и да ни коства това!

8

Кантората на посредническата компания „Колинс и Картър“ се намираше в Данбъри, Кънетикът. Едуин Колинс беше създал компанията, когато беше двайсет и осем годишен, след пет години работа във „Форчън 500“, чието седалище беше в Ню Йорк. Този период му беше достатъчен, за да разбере, че работата в една огромна фирма не е за него.

След брака си с Катрин Кели той премести кантората си в Данбъри. Искаха да живеят в Кънетикът, а местонахождението на кантората на Едуин нямаше особено значение, тъй като той прекарваше по-голямата част от времето си в пътувания из страната, за да посещава лично клиентите си.

Близо дванайсет години преди да изчезне, Едуин Колинс беше включил Филип Картър в бизнеса си.

Картър, завършил Уортън и с още една диплома по право, преди това беше сред клиентите на Едуин, който неколкократно му намираше работа. Преди да станат съдружници, го беше уредил в една мултинационална компания в Мериленд.

Когато Колинс посещаваше тази компания, която беше негов клиент, с Картър често обядваха или пийваха по нещо. С годините приятелството им се заздрави с делови отношения. След мъчителен развод в началото на осемдесетте години, вече на средна възраст, Филип Картър най-накрая напусна работата си в Мериленд и стана съдружник и партньор на Колинс.

В много отношения те бяха коренно различни. Колинс беше висок, по класически красив, безукорно облечен и остроумен, докато Картър беше прям и сърдечен, с неправилни, но привлекателни черти и гъста посивяваща коса. Дрехите му бяха скъпи, но той не умееше да ги съчетава добре. Вратовръзката му често беше с разхлабен възел. Беше човек за компания, чиито истории на чашка предизвикваха бурен смях; освен това имаше око за хубостта на жените.

Партньорството им се оказа успешно. Дълго време Филип Картър живя в Манхатън и пътуваше до Данбъри, когато не беше някъде в командировка. Името му често се споменаваше по страниците на нюйоркските вестници, защото неизменно беше сред гостите на всевъзможни коктейли, тържества и представления, където се появяваше в компанията на различни жени. Не след дълго той си купи малка къща в Брукфийлд, на десет минути път от кантората, и все по-често започна да преспива там.

На петдесет и три години Филип Картър беше добре известна фигура в Данбъри и околностите му.

Редовно оставаше да работи в продължение на часове, след като всички други си бяха отишли, защото доста от клиентите на компанията бяха от Средния запад и Тихоокеанското крайбрежие и най-подходящото време за връзка с тях от източните щати беше привечер. От онази трагична нощ насам Филип рядко напускаше кантората преди осем.

Когато Меган му позвъни в осем без пет, той си обличаше палтото.

— Опасявах се, че ще се стигне дотам — каза той, след като изслуша разказа й за посещението на застрахователните агенти. — Можеш ли да дойдеш утре по обяд?

След като затвори слушалката, той дълго седя на бюрото си. После набра номера на главния счетоводител.

— Смятам, че е най-добре да започнем ревизията веднага — каза тихо той.

9

Когато Меган пристигна в кантората на „Колинс и Картър“ в два часа в събота, тя намери трима мъже с калкулатори, разположени около една дълга маса, на която обикновено стояха списания и цветя. Обяснението на Филип Картър не й беше необходимо, за да разбере, че са ревизори. Той предложи да влязат в кабинета на баща й.

Меган беше прекарала безсънна нощ, главата й бушуваше от въпроси, съмнения и несъгласия. Филип затвори вратата и посочи един от двата стола пред бюрото. Той седна на другия — деликатност, за която тя му беше благодарна. Ако беше седнал зад бюрото на баща й, щеше да я нарани жестоко.

Знаеше, че Филип ще бъде откровен с нея.

— Филип, смяташ ли, че изобщо е възможно баща ми да е още жив и да е решил да изчезне?

Мълчанието му беше повече от ясен отговор.

— Наистина ли вярваш в това? — повтори тя настойчиво.

— Мег, живял съм достатъчно дълго и знам, че в живота всичко е възможно. Откровено казано, следователите от Управление на пътищата и застрахователните агенти дълго се мотаха тук и задаваха доста недвусмислени въпроси. Няколко пъти изпитах физическо желание да ги изхвърля. Като всички останали, се надявах колата на Ед или поне останки от нея да бъдат намерени. Възможно е доста от тях да са били отнесени по течението или да са потънали в наноса на реката, но не може нищо да не бъде намерено. Отговорът на въпроса ти е: да, възможно е и не е възможно. Не мога да си представя, че баща ти е способен на подобна измама.

Тя очакваше такъв отговор, но от това не й олекна. Веднъж, когато беше много малка, се бе опитала да извади горещата филия с вилица от тостера. Сякаш отново я прониза острата болка от преминаващия през тялото й електрически ток.

— Естествено, не помага и това, че татко е изтеглил в брой стойността на застраховките си няколко дни преди да изчезне.

— Не, не помага. Искам да знаеш, че правя тази ревизия заради майка ти. Когато историята със застраховките стане публична тайна, а аз съм убеден, че ще стане, искам да имам заверено удостоверение, че документите ни са в идеално състояние. Такива неща пораждат слухове, както сама знаеш.

Меган сведе очи. Беше облечена в дънки и сако. Мина й през ум, че така беше облечена и мъртвата, когато я докараха в болницата. Опита се да се отърси от тази мисъл.

— Баща ми играеше ли хазарт? Това би ли обяснило нуждата му от пари в брой?

Картър поклати глава.

— Баща ти не си падаше по хазарта. Мога да го твърдя, защото познавам достатъчно такива хора, Мег — той направи гримаса. — Иска ми се да намеря верния отговор, но не мога. Нищо в работата или в личния живот на Ед не подсказва, че той би решил да изчезне. От друга страна, липсата на фактически доказателства, че е загинал при инцидента на моста, е подозрителна… поне на пръв поглед.

Меган погледна бюрото и тежкия въртящ се стол зад него. Представи си как баща й седи на него, облегнат назад, присвил блестящите си очи и прилепил длани с разперени пръсти в позата, която майка й наричаше „стойката на свети Ед Великомъченика“.

Представи си как се втурва в кабинета му. Баща й винаги пазеше за нея сладкиши, шоколади, марципани, фъстъчени карамели. Майка й се опитваше да крие карамелите.

— Ед — протестираше тя, — не й давай тия боклуци! Ще си развали зъбите.

— Бонбони за моето бонбонче, Катрин.

Момичето на татко. Той беше таткото за игри. Мама беше тази, която караше Меган да свири на пиано и да си оправя леглото. Мама беше тази, която се възпротиви, когато Меган напусна адвокатската кантора.

— За бога, Мег! — молеше я тя. — Опитай поне още шест месеца! Не си пропилявай образованието!

Татко я беше разбрал.

— Остави я, скъпа — каза той твърдо. — Мег има глава на раменете си!

Като малка Мег беше питала баща си защо толкова много пътува.

— О, Мег — беше въздъхнал той, — така ми се иска да не се налагаше. Може би съм роден да бъда певецът скитник.

Той винаги се стараеше да компенсира дългите си отсъствия. Предлагаше й, вместо да ходят в ресторанта, той да приготви вечеря за двама им.

— Меган Ан — казваше й тогава. — Тази вечер съм роб на твоите желания.

Кабинетът му имаше невероятна атмосфера. Сам беше купил бюрото от черешово дърво от някакъв магазин на Армията на спасението и го беше рендосал и лакирал. На масата зад него стояха нейната и майчината й снимка. Подпорките за книги бяха с лъвски глави и придържаха изправени книги в кожени подвързии.

Девет месеца го беше оплаквала като мъртвец. Сега се чудеше дали в този миг не страда повече. Ако застрахователните агенти бяха прави, то той вече беше един чужд за нея човек.

Мег погледна Филип Картър в очите.

— Те не са прави — каза тя рязко. Вярвам, че баща ми е мъртъв. Вярвам, че все пак ще намерят останки от колата му — тя се огледа. — Но за да сме справедливи към теб, няма да задържаме този кабинет. Ще дойда следващата седмица и ще прибера личните му вещи.

— Ние ще ги пренесем, Мег.

— Не! Моля те! Аз ще се справя по-добре. Мама е достатъчно разстроена и няма защо да ме гледа как подреждам книжата му вкъщи.

Филип Картър кимна.

— Права си, Мег. И аз се тревожа за Катрин.

— Затова не смея да й кажа какво се случи онази нощ.

Лицето му придоби угрижен израз, докато тя му разказваше за убитото момиче, което прилича на нея, и за факса, дошъл посред нощ.

— Мег, това е много странно — рече той. — Надявам се шефът ти да се е свързал с полицията. Не можем да допуснем да ти се случи нещо.

Пъхайки ключа си в ключалката на кантората на „Колинс и Картър“, Виктор Орсини изненадано забеляза, че вратата е отключена. В събота следобед той обикновено се разполагаше сам в кантората. Беше приключил няколко срещи в Колорадо и възнамеряваше да прегледа пощата и оставените бележки.

На трийсет и една години, с постоянен тен, мускулести ръце и рамене и със слабо закалено тяло, той имаше вид на спортист. Гарвановочерната му коса и острите му черти изразително намекваха за италианското му потекло. Дълбоките сини очи доказваха британската кръв на баба му.

Орсини работеше за „Колинс и Картър“ вече почти седем години. Не беше очаквал да се задържи толкова дълго — всъщност беше смятал да използва тази работа само като трамплин към някоя по-голяма компания.

Той бутна вратата и повдигна вежди при вида на ревизорите. С престорено безпристрастен глас главният ревизор му съобщи, че Филип Картър и Меган Колинс са в кабинета на Едуин Колинс. След което с колеблив тон му разказа за предположенията на застрахователните агенти, че Едуин Колинс е решил да изчезне.

— Това е абсурд! — Виктор прекоси с широки крачки приемната и почука на заключената врата.

Картър я отвори.

— О, Виктор, радвам се да те видя. Не те очаквахме днес.

Меган се извърна и го поздрави. Орсини забеляза, че се опитва да скрие сълзите си. Той се помъчи да каже нещо успокоително, но не можа да измисли нищо. Следователите го бяха разпитвали за телефонното обаждане на Ед Колинс секунди преди катастрофата.

— Да — беше отговорил тогава. — Едуин каза, че навлиза в моста. Да, със сигурност не каза, че излиза от него. Да не ме мислите за глух? Да, искаше да се срещнем на следващата сутрин. Нямаше нищо необичайно в това. Ед непрекъснато използваше телефона в колата си.

Виктор внезапно си помисли след колко време някой ще осъзнае, че единствено неговите думи поставяха Ед на рампата на моста Тапан Зий през онази вечер. Не беше трудно да забележи угрижения израз на Мег, когато стисна протегнатата й ръка.

10

В три часа в неделя следобед Мег се срещна с оператора Стийв Бойл на паркинга пред клиниката „Манинг“.

Клиниката се издигаше на хълм сред пасищата на Кент, на четири километра от шосе 7 и на четирийсет минути с кола от дома й. Беше строена през 1890 г. като резиденция на един ловък бизнесмен, чиято съпруга бе имала благоразумието да го възпре да съгради безвкусен символ на шеметното си въздигане до търговски магнат. Тя го бе убедила, че вместо двореца, който възнамеряваше да построи, една къща в стила на старите английски имения ще подхожда много повече на красивия пейзаж тук.

— Готов ли си за Мики Маус? — попита Меган, докато катереха алеята.

— „Великаните“ нападат, а ние сме се забили при джуджетата — измърмори той.

Широкият вестибюл на къщата беше превърнат в приемна. По облицованите в дъбова ламперия стени висяха снимки на децата, които дължаха живота си на гения на модерната наука. Просторната зала след вестибюла внушаваше атмосфера на комфортна дневна с мебели, които бяха удобно разположени за интимни разговори и лесно можеха да се прередят за неофициални лекции.

По масичките бяха нахвърляни брошури с изказванията на признателни родители.

Всяка година през третата неделя на октомври децата, заченати чрез ин витро, се събираха заедно с родителите си в клиниката. Меган разбра, че тази година са били разпратени триста покани й повече от двеста семейства са потвърдили присъствието си.

В една от малките стаи Меган интервюира доктор Джордж Манинг, среброкосия седемдесетгодишен шеф на клиниката, когото помоли да обясни принципа на оплождането ин витро.

— Най-просто казано — започна той, — оплождането ин витро е метод, чрез който жена, имаща трудности със забременяването по естествен път, понякога успява да се сдобие с бебето или бебетата, които толкова силно желае. След наблюдения върху менструалния цикъл тя се подлага на лечение. Предписват се средства за стимулация на яйчниците и за образуване на голямо количество фоликули, от които след това яйцеклетките се изваждат оперативно. Взима се сперма от партньора и се оплождат яйцеклетките, които се съдържат във фоликулите. На следващия ден ембриологът проверява дали има оплодени яйцеклетки. Ако опитът е бил успешен, лекарят имплантира в матката на жената една или повече от оплодените яйцеклетки, наричани вече ембриони. При желание останалите ембриони могат да бъдат съхранявани при много ниска температура за по-късно имплантиране. След петнайсет дни се взима кръв за първата проба за бременност — лекарят посочи голямата зала. — И както виждате, хората днес доказват, че много от тези тестове са били положителни.

— Така е — съгласи се Мег. — Докторе, какво е съотношението на успешните опити спрямо неуспешните?

— Все още не толкова високо, колкото бихме желали, но непрекъснато се подобрява — каза той скромно.

— Благодаря ви, докторе.

Следвана от Стийв, Меган помоли няколко майки да споделят своя личен опит от оплождането ин витро.

Една от тях застана пред камерата с трите си хубави дечица.

— Оплодиха четиринайсет яйцеклетки и имплантираха три. Една от тях доведе до бременност и до този тук — тя се усмихна на по-големия си син. — Крис е вече на седем години. Останалите ембриони бяха съхранени в криобанка или по-просто казано — замразени. Преди пет години пак дойдох тук и ето че на бял свят се появи Тод. Опитах отново миналата година и Джил вече е на три месеца. Някои от ембрионите не оцеляха при размразяването, но все още ми остават два в лабораторията. В случай че някога намеря време за още едно дете — каза тя през смях, а четиригодишният малчуган хукна нанякъде.

— Не е ли достатъчно, Меган? — попита Стийв. — Бих искал да хвана последната четвърт от мача на „Великаните“.

— Нека поговоря с още някой от персонала. Наблюдавам онази жена. Тя сякаш знае всекиго по име.

Меган се приближи до нея и погледна името върху табелката на ревера й.

— Може ли да поговорим, доктор Петрович?

— Разбира се!

Гласът на Петрович беше приятен, с лек акцент. Беше средна на ръст, с лешникови очи и изящни черти. Държането й беше по-скоро любезно, отколкото дружелюбно. Меган забеляза, че въпреки това децата се въртяха около нея.

— От колко време работите в клиниката?

— През март ще станат седем години. Аз съм ембриолог и завеждам лабораторията.

— Бихте ли коментирали отношението си към тези деца?

— За мен всяко от тях е едно чудо.

— Благодаря ви, доктор Петрович.

— Вече извъртяхме доста лента — каза Меган на Стийв, когато свърши с лекарката. — Но искам да заснемем и цялата група. След минута ще се съберат.

Годишната снимка беше направена на моравата пред сградата. Настъпи обичайното суетене при подреждането на децата — от едва проходилите до деветгодишните и майките с пеленачета на ръце на последната редица, обградени от служителите на клиниката.

Беше слънчев ден от циганското лято. Докато Стийв фокусираше камерата, Меган за миг си помисли колко добре облечени и щастливи изглеждаха всички деца. Защо не? — помисли си тя. Всички бяха толкова желани!

Един тригодишен малчуган изтича от предната редица към бременната си майка, която стоеше до Меган. Синеок, със златисторуса коса, срамежлив и сладко усмихнат, той я прегърна през коленете.

— Снимай ги! — каза Меган на Стийв. — Той е прекрасен!

Стийв задържа камерата върху детето, докато майка му го увещаваше да се върне при другите деца.

— Тук съм, Джонатан — уверяваше го тя. — Обещавам ти, че никъде няма да избягам! — тя се върна на мястото си.

Меган приближи до нея.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса? — попита тя и насочи микрофона към нея.

— Не, напротив!

— Кажете ни как се казвате и на колко години е момченцето ви?

— Казвам се Дайна Андерсън, а Джонатан е почти на три.

— И детето, което очаквате, ли е оплодено ин витро?

— Да, всъщност то ще бъде еднояйчният близнак на Джонатан.

— Еднояйчният близнак! — Метан не скри учудването си.

— Зная колко невероятно звучи — каза Дайна Андерсън с щастлива усмивка. — Но е така. Много рядко се случва ембрионът да се раздели в лабораторията така, както естествено става в утробата на майката. Казаха ни, че една от оплодените яйцеклетки се е разделила и със съпруга ми решихме, че ще родя децата поотделно. Смятаме, че поотделно всяко едно има по-добри шансове за оцеляване при износването, и в действителност се оказа по-практично. Имам чудесна работа и не бих искала да оставям две малки деца на бавачка.

Фотографът на клиниката щракаше с апарата си. Миг по-късно той извика:

— Добре, дечица, благодаря ви!

Децата се разпръснаха и Джонатан дотича при майка си. Дайна Андерсън прегърна сина си.

— Не мога да си представя живота без него — каза тя. — А след десетина дни ще си родим и Райън.

Какъв интересен материал за човешката природа би могъл да се получи, помисли си Меган.

— Мисис Андерсън — каза тя с убедителен глас. — Ако сте съгласна, ще говоря с шефа си да направим документален филм за вашите близнаци.

11

Докато караше към Нютаун, Меган се обади на майка си от колата. Паниката й, когато чу телефонния секретар, премина в облекчение, щом набра номера в ресторанта, откъдето й казаха, че мисис Колинс е в залата.

— Предай й, че се прибирам — поръча тя на момичето от рецепцията. — И ще дойда там.

Следващите петнайсет минути Меган караше като на автопилот. Беше развълнувана от мисълта за документалния филм, за който трябваше да убеди Уайкър. Мак щеше да й даде някакви указания. Той се занимаваше с генетика. Щеше да я посъветва като специалист, да й предостави материали по въпросите на изкуственото оплождане, включително и статистиките за процентното съотношение на успешните и неуспешните резултати. Когато движението се задръсти и колата й спря, тя вдигна слушалката и набра номера му.

Обади се Кайл. При промяната в гласа му Мег повдигна вежди. Какво ли му е станало? — зачуди се тя, когато той съвсем явно пренебрегна поздрава й и подаде телефона на баща си.

— Здравей, Мег. С какво мога да ти бъда полезен?

Както винаги, гласът на Мак й причини болка. Когато беше на десет години, го наричаше своя най-добър приятел, на дванайсет го харесваше, а когато навърши шестнайсет, беше вече влюбена в него. Три години след това той се ожени за Джинджър. Тя присъства на сватбата и това бе един от най-тежките дни в живота й. Мак беше луд по Джинджър и Меган подозираше, че дори след тези седем години, ако Джинджър се върнеше с куфар в ръка, той още щеше да я желае. Мег никога не смееше да признае в себе си, че колкото и упорито да се мъчи, не може да престане да обича Мак.

— Нужна ми е професионалната ти помощ, Мак!

Докато колата пъплеше по блокирания участък от пътя и бавно набираше скорост, тя му обясняваше за посещението си в клиниката и за филма, който възнамеряваше да направи.

— Информацията ми трябва много спешно, за да говоря с шефа си.

— Мога да ти я предоставя веднага. С Кайл сме тръгнали към ресторанта. Ще ти я донеса там. Искаш ли да вечеряш с нас?

— Чудесно. До скоро — тя затвори.

Когато стигна до покрайнините на града, наближаваше седем. Температурата падаше и следобедният бриз се обръщаше на силен вятър. Фаровете осветяваха дърветата, все още натежали от листа, които полъхът раздвижваше и сенките им потрепваха по платното. В този миг тя си представяше тъмните, мътни води на Хъдсън.

Филип Картър беше в „Дръмдоу“, седнал на маса за трима до прозореца. Помаха на Меган.

— Катрин се разправя с готвача в кухнята. Онези хора ей там — кимна той към близката маса — искат телешкото по-сурово. Майка ти каза, че са им сервирали подметки. А всъщност месото беше съвсем леко препечено.

Метан се строполи на един стол и се усмихна.

— Най-хубавото нещо, което би могло да й се случи, е готвачът да напусне. Тогава тя ще трябва да стои в кухнята. Това ще й отвлича мислите — Меган се пресегна през масата и докосна ръката на Картър. — Благодаря ти, че дойде.

— Надявам се, че не си вечеряла. Успях да убедя Катрин да ми прави компания.

— Чудесно, но аз само ще пия кафе с вас. Мак и Кайл ще дойдат всеки момент. Обещах им да вечерям с тях. Истината е, че ми е нужен съвет от Мак.

По време на вечерята Кайл продължаваше да се държи дръпнато с Меган. Накрая тя въпросително повдигна вежди към Мак, който сви рамене и промърмори:

— Защо ме питаш?

Заговориха за филма, който тя възнамеряваше да снима.

— Права си. Процентът на безуспешните случаи е доста голям, а освен това самата процедура е много скъпа.

Мег гледаше Мак и сина му, седнали от другата страна на масата. Толкова много си приличаха. Спомняше си как баща й беше стиснал ръката й на сватбата на Мак. На него всичко му беше ясно. Винаги я бе разбирал.

Станаха от масата.

— Ще поседя малко с мама и Филип — тя прегърна Кайл. — Чао, приятел.

Той се дръпна.

— Ей, какво ти става? — попита Мег. — Какво има?

Почуди се, като видя сълзи в очите му.

— Мислех, че си ми приятелка — каза той, рязко се извърна и хукна към вратата.

— Ще изплюе камъчето — обеща й Мак и се втурна след сина си.

В седем часа Дайна Андерсън държеше Джонатан в скута си и допиваше чашата кафе, докато разказваше на мъжа си за събирането в клиниката. Живееха в Бриджуотър.

— Може да станем известни — рече тя. — Меган Колинс, репортерката от Трети канал на местната телевизия, ще иска разрешение от шефа си да присъства на раждането на бебето и да го снима с Джонатан. Ако шефът й разреши, после периодически ще ги снима как растат заедно.

Доналд Андерсън я изгледа с подозрение.

— Не съм сигурен, че ни е необходима подобна известност.

— О, хайде престани! Ще бъде интересно. Освен това съм съгласна с Мег, че ако повечето хора, които искат деца, бяха по-наясно с различните начини за изкуствено оплождане, щяха да осъзнаят, че ин витрото е благонадежден вариант. Това детенце си струваше мъките и разходите.

— Главата му ще се топне в кафето ти — Андерсън се изправи, заобиколи масата и пое сина си от ръцете на Дайна.

— Сънчо е дошъл при Бонзо — обяви той. — Щом искаш, тъй да бъде, нямам нищо против. Не е лошо да имаме видеозаписи на децата, правени от професионалист.

Дайна гледаше разнежена как синеокият русокос мъж носи също толкова синеокото и русокосо дете по стълбите. Вече беше приготвила всички бебешки снимки на Джонатан. Толкова щеше да бъде забавно да ги сравнява със снимките на Райън. Все още й оставаше един ембрион в клиниката. „След две години ще направим още един опит и може би вече ще се роди дете, което да прилича на мен“, мислеше си тя, поглеждайки се в огледалото зад масичката. Изучаваше внимателно отражението в него — матовата кожа, лешниковите очи и гарвановочерната коса.

„Това съвсем не би било зле! — промърмори тя на себе си.“

С втора чаша кафе в ръка Меган седеше при майка си и Филип и слушаше неговите сериозни заключения за изчезването на баща й.

— Големите заеми на Едуин срещу застраховките са коз в ръцете на застрахователните компании. Според тях е показателно, че е имал нещо наум, щом е събирал пари в брой. Както не желаят да изплатят личната му застраховка, така и на мен ми заявиха, че няма да изплатят застраховката му на съдружник, която ти би получила като обезщетение срещу партньорството му във фирмата.

— Което означава — тихо каза Катрин, — че тъй като не мога да докажа смъртта на съпруга си, ще изгубя всичко. Филип, Ед имаше ли да получава пари за някаква извършена работа?

Отговорът беше прост.

— Не.

— Как върви посредническият бизнес тази година?

— Не особено добре.

— Ти ни даде авансово четирийсет и пет хиляди долара, докато чакаме да бъде открит трупът на Ед.

Той внезапно се стегна.

— Катрин, направих го с удоволствие. Бих желал да мога да ви дам повече. Когато смъртта на Ед се докаже, ти ще можеш да ми ги върнеш от застраховката.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Не мога да ти позволя да направиш това, Филип. Старият Пат ще се обърне в гроба, ако разбере, че живея от подаяния. Истината е, че ако не успеем да докажем смъртта на Ед при катастрофата на моста, аз ще изгубя „Дръмдоу“, на чието създаване баща ми посвети живота си, и ще трябва да продам дома си!

Тя погледна Меган.

— Благодарна съм на бога, че имам теб!

Меган реши да не се връща в Ню Йорк, а да остане да пренощува при майка си.

Когато двете се прибраха, в безмълвно единодушие не пророниха и дума повече за човека, който беше техен съпруг и баща. Изгледаха новините в десет часа и се приготвиха да си лягат. Меган почука на спалнята на майка си, за да й пожелае „лека нощ“. Осъзна, че това вече не е спалнята на родителите й. Когато отвори вратата, с болка видя, че майка й е преместила възглавниците си в средата на леглото. За Меган беше ясно — дори и Едуин Колинс да е жив, в тази къща за него вече място нямаше.

12

Бърни Хефернън прекара неделната вечер с майка си пред телевизора в овехтялата дневна на малката къща в Джаксън Хайтс. Той много повече предпочиташе да гледа телевизия в порутеното мазе, което бе оборудвал с апаратура, но винаги оставаше горе до десет часа, когато майка му си лягаше. Тя не припарваше до разнебитеното стълбище към избата, откакто преди десет години падна по него.

Репортажът на Мег за клиниката „Манинг“ беше излъчен в новините в шест часа. Бърни се втренчи в телевизора и по веждите му изби пот. Ако беше долу сега, щеше да го запише на видео.

— Бърнард! — резкият глас на мама сложи край на бляновете му. Той успя да се усмихне.

— Извинявай, мамо.

Очите й изглеждаха огромни зад очилата без рамки.

— Попитах те дали откриха бащата на онова момиче.

Веднъж той беше споменал на мама за бащата на Мег и вече съжаляваше за това. Потупа ръката й.

— Казах ти, че се молим за нея, мамо!

Не му хареса начина, по който тя го изгледа.

— Нали това момиче не ти е влязло в главата, а, Бърнард?

— Не, мамо. Разбира се, че не, мамо!

След като мама си легна, Бърни слезе в мазето. Чувстваше се уморен и обезсърчен. Имаше един-единствен начин да изпита облекчение.

Започна да звъни веднага. Първо на религиозния център в Атланта. С помощта на уреда за преправяне на гласа крещя обиди на отеца, докато онзи му затвори телефона. После позвъни на едно шоу на живо в Масачузетс и каза на водещия, че се прави заговор за убийството му.

В единайсет започна да звъни на жените, чиито имена си беше отбелязал в указателя. Една по една ги предупреждаваше, че всеки миг ще ги нападне. От тона на гласа им можеше да си представи как изглеждат. Млади и красиви. Стари. Обикновени. Слаби. Дебели. Той си представяше лицата им и добавяше детайлите, съдейки от думите, които те изричаха.

С изключение на тази вечер. Тази вечер всички те имаха едно и също лице.

Тази вечер всички приличаха на Меган Колинс.

13

Когато в шест и половина в понеделник сутринта Меган слезе долу, майка й вече седеше в кухнята. Ароматът на кафе изпълваше стаята, сокът беше налят в чашите, а в тостера димяха филийките хляб. Протестът, че майка й е станала толкова рано, замря на устните на Мег. От тъмните сенки около очите на Катрин Колинс беше ясно, че почти не е спала.

„И тя като мен“, помисли си Меган, посягайки за каната с кафето.

— Мамо, аз много мислих — започна тя, като внимателно подбираше думите си. — Не мога да си представя причината, поради която татко би решил да изчезне. Да предположим, че е имало и друга жена. Това е съвсем възможно, но тогава татко щеше да поиска развод от теб. Ти щеше да си съкрушена, естествено, а аз щях да се ядосвам, но в края на краищата и двете сме реалистки, татко знаеше това. Застрахователните компании залагат на факта, че не е намерено нито тялото, нито колата, и че той е взел заеми срещу застраховките си. Но това бяха неговите застраховки и както ти сама каза, може да е искал да вложи пари в нещо, което иначе ти не би одобрила. Напълно е възможно!

— Всичко е възможно! — тихо рече Катрин Колинс — включително и това, че не знам какво да правя!

— Аз знам! Ще заведем дело за изплащането на тези полици, включително и двойни обезщетения за смърт при злополука. Няма да се оставим на тези хора да ни разправят, че баща ми ти е изиграл такъв номер.

В седем часа Мак и Кайл седяха един срещу друг на кухненската маса. Снощи Кайл си беше легнал, без да каже причината за студенината си към Мег, но тази сутрин настроението му беше по-различно.

— Мислех си… — започна той.

Мак се усмихна.

— Добре започваш.

— Така е. Помниш ли как снощи Мег говореше за репортажа, който правила от съда в сряда?

— Да.

— Значи няма как да е била тук в сряда следобед, нали?

— Не, няма.

— Тогава аз не съм видял нея да минава с колата покрай нас?

Мак погледна сериозното изражение на сина си.

— Не, няма как да си я видял в сряда следобед. Сигурен съм!

— Значи съм видял друга, която много прилича на нея — усмивката на Кайл разкри двете липсващи зъбчета. Той погледна Джейк, който се беше разположил под масата.

— Значи, когато Мег си дойде следващата неделя и види Джейк, той ще умее чудесно да се моли.

При споменаването на името му Джейк скочи и вдигна предни лапи.

— Виждам, че вече умее чудесно да се моли! — каза Мак сухо.

Меган отиде направо при изхода на гаража под сградата на телевизионната компания, откъм Петдесет и шеста улица. Бърни отвори вратата в минутата, в която тя премести скоростния лост.

— Здравейте, мис Колинс.

Грейналото лице и приветливият глас я накараха да отвърне на усмивката му.

— С майка ми ви гледахме от оная клиника, тъй де, гледахме ви снощи по новините. Сигурно е било доста забавно с всички ония деца! — подаде й ръка да излезе от колата.

— Бяха много сладки, Бърни — рече Меган.

— Майка ми твърди, че е някак странно… знаете какво имам предвид… да имаш дете по начина, по който ония хора то правят. Не си падам особено по тия ненормални прищевки на днешния живот.

Постижения, не прищевки, помисли си Меган.

— Зная какво имаш предвид — каза тя. — Наистина изглежда като научна фантастика.

Бърни я зяпна.

— Чао.

Тя се запъти към асансьора, с кожената си папка под ръка.

Наблюдаваше я как се отдалечава, след което се качи в колата и я откара до долното ниво на гаража. Нарочно я паркира в един тъмен ъгъл до най-далечната стена. През обедната почивка всички колеги от гаража си избираха по една кола, в която да си починат — да хапнат и да прочетат вестника или да дремнат. Единственото условие, поставено от шефовете, беше да не се размазва кетчуп по тапицерията. А откакто някакъв тъпанар беше прогорил кожената дръжка на седалката в един мерцедес, забраниха и пушенето. Дори и в коли, където пепелниците бяха препълнени с фасове. Работата беше там, че никой не виждаше нищо лошо в това да си почиваш винаги в една и съща кола. Бърни се чувстваше щастлив в мустанга на Меган. Все още ухаеше на нейния парфюм.

Бюрото на Меган беше в преддверието на трийсетия етаж. Тя хвърли поглед на графика. В единайсет трябваше да присъства на предявяване на обвинението срещу някакъв борсов агент.

Телефонът й иззвъня. Беше Том Уайкър.

— Мег, можеш ли да дойдеш веднага?

В кабинета на Уайкър имаше двама мъже. Меган познаваше единия — Джамал Нейдър, чернокож детектив с приятен глас, когото беше срещала на няколко пъти в съда. Поздравиха се. Уайкър й представи другия мъж.

— Лейтенант Стори води разследването на убийството, за което ти направи репортаж онази вечер. Дадох му факса, който си получила.

Нейдър поклати глава.

— С мъртвата сте като близначки, Меган.

— Идентифицираха ли я?

— Не — Нейдър се поколеба. — Но тя изглежда те е познавала.

— Познавала ме е? — Меган се втренчи в него. — Това пък откъде ви хрумна?

— Когато я докараха в моргата в четвъртък през нощта, претърсиха дрехите й, но не откриха нищо. Изпратиха всичко на прокурора, за да се съхранява като доказателство. Тогава едно от нашите момчета огледа всичко отново. Хастарът на джоба на сакото имаше голяма гънка. В нея откри бланка на „Дръмдоу“, върху която са записани името ти и директният ти телефон в телевизията.

— Моето име!

Лейтенант Стори бръкна в джоба си. Листчето се намираше в найлонов плик. Той го извади.

— Малкото ви име и телефона.

Меган и двамата детективи стояха пред бюрото на Том Уайкър. Меган се подпря на плота му и се взря в едрите наклонени букви. Усети как устата й пресъхва.

— Мис Колинс, познавате ли този почерк? — попита внезапно Стори.

Тя кимна.

— Да.

— Чий е?

Тя извърна глава, защото не желаеше никога повече да вижда този познат почерк.

— Баща ми го е писал.

14

В понеделник в осем сутринта Филип Картър влезе в кантората. Както винаги беше пръв. Персоналът бе малоброен и се състоеше от Джеки — петдесетгодишната му секретарка, майка на все още непълнолетни деца, Мили, възрастната счетоводителка на половин работен ден, и Виктор Орсини.

На бюрото си Картър имаше компютър, който ползваше единствено той. В него съхраняваше файлове с лични данни, до които другите нямаха достъп. Приятелите му го подкачаха за страстта към търгове на земи, но биха се смаяли, ако разберяха колко селски имоти е придобил тихомълком през годините. За негово нещастие при развода беше загубил по-голямата част от земята, закупена на безценица. Имотите на главоломни цени бяха закупени впоследствие.

Докато пъхаше ключа в компютъра, той си помисли, че на Джеки и Мили няма да им липсва тема за клюки през обедната почивка, щом разберат, че смъртта на Едуин Колинс се оспорва.

Вроденото му чувство за лична неприкосновеност го накара да потръпне от ужас при мисълта, че те двете могат и него да предъвкват по време на обеда си. А иначе ядяха само салата, която му приличаше на кълцана люцерна и тем подобни треволяци.

Кабинетът на Ед Колинс го притесняваше. Струваше му се, че е най-добре да не раздигат нищо, докато смъртта му не бъде официално оповестена, но ето че Меган бе пожелала да прибере личните му вещи. Тъй или иначе, Едуин Колинс никога вече нямаше да го използва.

Картър се намръщи. Виктор Орсини! Не обичаше този човек. Орсини беше близък на Ед, но си вършеше работата отлично и знанията му в областта на медицинските технологии бяха абсолютно необходими сега и още по-ценни, когато Ед вече го нямаше. Той беше вършил по-голямата част от тази дейност сам.

Картър съзнаваше, че няма как да не предостави на Орсини кабинета на Ед, след като Меган изнесеше всичко. Настоящият кабинет на Виктор беше тесен и имаше само един малък прозорец.

Да, засега този човек му беше нужен, независимо дали го харесваше, или не.

Въпреки всичко интуицията му говореше, че нещо от характера на Виктор Орсини му убягва и този факт никога не бива да бъде пренебрегван.

Лейтенант Стори разреши да направят за Меган фотокопие на листчето, съхранявано в найлоновия илик.

— Преди колко време ви дадоха този директен номер? — попита я той.

— В средата на януари.

— Кога за последен път видяхте баща си?

— На четиринайсети януари. Замина за Калифорния по работа.

— По каква работа?

Меган усещаше езика си удебелен, а пръстите, й се вледениха, докато стискаше фотокопието с името си, нелепо и огромно на белия фон. Разказа му за посредническата компания „Колинс и Картър“. Очевидно детектив Джамал Нейдър вече бе осведомил Стори за изчезването на баща й.

— Баща ви знаеше ли този номер преди заминаването си?

— Мисля, че да. След четиринайсети не съм говорила с него, нито пък съм го виждала. Трябваше да се прибере на двайсет и осми.

— Но е загинал в катастрофата на моста Тапан Зий същата вечер.

— Позвънил е на колегата си Виктор Орсини, преди да премине моста. Взривът е избухнал по-малко от минута след разговора им. Някой е дал показания, че един тъмен кадилак се е блъснал в камиона с ремаркето и е паднал през моста.

Нямаше смисъл да премълчава онова, което този човек можеше да разбере само с едно вдигане на телефонната слушалка.

— Трябва да ви кажа, че застрахователните компании отказват да изплатят застраховките с аргумента, че от всички други коли са били намерени някакви останки, но от колата на баща ми няма и следа. Водолазите от Управление на пътищата твърдят, че ако колата е паднала през моста, както гласят показанията, те ще я намерят.

Меган вдигна глава.

— Майка ми ще заведе дело за изплащане на застраховките.

Долови скептицизма в очите на тримата. За тях — особено с този лист в ръце — тя приличаше на ония нещастни свидетели, които беше виждала на съдебните процеси — хора, упорито държащи на показанията си дори и когато доказателствата против твърденията им бяха неоспорими.

Стори се изкашля.

— Мис Колинс, младата жена, убита в четвъртък вечер, поразително прилича на вас и носи листче с вашето име и номер. Имате ли някакво обяснение на този факт?

Меган настръхна.

— Нямам представа защо е носила листчето. Нито пък как се е сдобила с него. Тя наистина много приличаше на мен. Предполагам, че баща ми я е срещнал някъде, приликата му е направила впечатление и той й е казал: „Ако някога попаднете в Ню Йорк, бих искал да се запознаете с дъщеря ми.“ Хората понякога имат двойници. Това е общоизвестен факт! Баща ми се занимаваше с бизнес, чрез който се срещаше с много хора. Доколкото го познавам, това са думи напълно в неговия стил. В едно съм убедена — ако беше жив, той не би могъл умишлено да изчезне и да изостави майка ми в такова тежко финансово положение.

Тя се обърна към Том.

— Поръчаха ми да отразя обвинението срещу Бакстър. Трябва да вървя.

— Добре ли си? — попита Том. В израза му нямаше и следа от съжаление.

— Напълно… — тихо каза Меган. Тя не погледна Стори и Нейдър.

Нейдър проговори пръв.

— Меган, във връзка сме с ФБР. Ако има някакво известие за издирване на жена, чието описание отговаря на това на жертвата от четвъртък вечер, ние ще го получим. Може би много от отговорите са свързани помежду си.

15

Хелън Петрович обожаваше работата си на ембриолог, завеждащ лабораторията в клиника „Манинг“. Останала вдовица на двайсет и седем години, тя беше емигрирала от Румъния, с благодарност бе приела покровителството на една семейна приятелка и беше работила при нея като козметичка, а вечер бе посещавала университетски курсове.

Сега, на четирийсет и осем години, тя беше стройна и красива жена, чиито очи никога не се усмихваха. През седмицата Хелън живееше в Ню Милфорд, щата Кънетикът, във вила под наем на десет километра от клиниката. Уикендите си прекарваше в Лорънсвил, Ню Джърси, където притежаваше хубава къща в колониален стил. Кабинетът до спалнята й беше пълен със снимки на децата, които се бяха появили на бял свят с нейна помощ.

Хелън смяташе себе си за главен педиатър на родилното отделение в една прекрасна болница. Разликата беше в това, че поверените й ембриони бяха много по-уязвими, отколкото и най-крехкото недоносено бебе. Гледаше на задълженията си с безкрайна сериозност.

Застанала пред миниатюрните стъкълца в лабораторията и познавайки родителите, а понякога и другите им деца, Хелън си представяше бебетата, които един ден щяха да се родят. Тя обичаше всички, родени тук, но имаше едно, което обичаше повече от всички — прекрасното момченце с рошава руса главица, чиято усмивка толкова много й напомняше за рано изгубения съпруг.

Предявяването на обвинение срещу борсовия агент Бакстър за злоупотреби с цел лични облаги протичаше в съдебната зала на Сентър Стрийт. Обграден от двамата си адвокати, издокараният обвиняем отказваше да се признае за виновен и твърдият му глас кънтеше самоуверено. Пак Стийв беше операторът, придружаващ Мег.

— Какъв мошеник! Предпочитам отново да съм в Кънетикът при дребосъците.

— Написах докладна до Том да ми позволи да направя филм за клиниката. Днес следобед ще говоря с него — каза Меган.

Стийв й намигна.

— Все пак, ако някога имам деца, надявам се да бъдат заченати по-старомодно, нали ме разбираш.

Тя се поусмихна.

— Разбирам те.

В четири Меган отново беше в кабинета на Том.

— Чакай малко да го схвана, Меган. Искаш да кажеш, че тази жена сега ще ражда еднояйчния близнак на тригодишния си син?

— Именно. Този тип поотделно раждане вече е осъществявано в Англия, но тук е нещо ново. Освен това в нашия случай майката е много интересна личност. Дайна Андерсън е вицепрезидент на банка, много привлекателна и интелигентна жена, а явно и превъзходна майка. Тригодишното момченце е една прелест! От друга страна, много изследвания показват, че родените поотделно еднояйчни близнаци израстват с еднакви вкусове. Това е доста интересна тема. Омъжват се за хора с еднакви имена, наричат децата си с еднакви имена, обзавеждат домовете си в едни и същи тонове, носят еднакви прически, избират си едни и същи дрехи. Би било интересно да се види как ще се развиват отношенията им, когато единият е по-голям от другия. Помисли си само! — рече тя. — Минали са едва петнайсет години от раждането на първото бебе в епруветка, а вече има хиляди такива. С всеки изминал ден има нови и нови постижения в методите на изкуственото оплождане. Смятам, че с отразяването на последователни елементи от новите методи и на отделни моменти от развитието на близнаците Андерсън би станал страхотен материал.

Тя говореше с хъс и все повече се разпалваше. Не беше лесно да убедиш в нещо Том Уайкър.

— Доколко мисис Андерсън е сигурна, че това ще бъде еднояйчният близнак на сина й?

— Напълно е сигурна. Съхраняваните при ниска температура ембриони са в отделни епруветки, на които са отбелязани името и номерът на социалната осигуровка на майката, както, и нейната рождена дата. След като ембрионът на Джонатан е бил имплантиран, на семейство Андерсън са останали два ембриони — на неговия близнак и още един. Епруветката с близнака е била маркирана.

Том се изправи и се протегна. Беше си свалил сакото и разхлабил вратовръзката, а копчето на яката му бе разкопчано. В резултат на това строгостта, която излъчваше, бе смекчена.

Той застана до прозореца и се взря в задръстеното платно на Петдесет и шеста улица. После рязко се обърна.

— Вчерашният ти репортаж за тържеството в „Манинг“ ми хареса. Отзивите бяха добри! Карай нататък!

Той й разрешаваше да прави филм! Меган кимна, напомняйки на себе си, че ентусиазмът е нещо недопустимо.

Том се върна на бюрото си.

— Разгледай това. Рисунка на жената, която беше убита в четвъртък — той й я подаде.

Въпреки че беше виждала жертвата, устата на Меган пресъхна, когато пое рисунката. Прочете данните.

Още два сантиметра и описанието можеше да бъде нейно.

— Ако този „факс грешка“ е верен и означава, че жертвата всъщност е трябвало да си ти, съвсем ясно е защо това момиче е мъртво — рече Уайкър. — Тя е била тук, в този район, а приликата й с теб е необичайна.

— Просто не ми го побира умът! Нито пък мога да проумея откъде има този лист с почерка на баща ми.

— Говорих с лейтенант Стори. И двамата сме съгласни, че докато убиецът не бъде намерен, ще трябва да те сваля от новините — за всеки случай, ако някой все пак е по дирите ти!

— Но, Том… — запротестира тя.

Той я прекъсна.

— Меган, съсредоточи усилията си върху този филм. Може да стане страхотен материал за човешката природа. Ако успееш, ще снимаме и по-нататък тези деца. Но засега падаш от новините. Дръж ме в течение — отряза Уайкър, седна зад бюрото си и издърпа едно от чекмеджетата, което красноречиво говореше, че тя трябва да си върви.

16

В понеделник следобед клиника „Манинг“ вече се бе успокоила след вълненията покрай срещата на децата. Всички следи от празненството бяха заличени и приемната възвърна обичайната си дискретна елегантност.

Мъж и жена, наближаващи четирийсетте, прелистваха списанията, докато чакаха за първия преглед. Служителката на рецепцията — Мардж Уолтърс — ги изгледа съчувствено. Тя не бе имала никакъв проблем с раждането на трите деца в първите три години на брака си. В другия край на стаята една нервна жена на двайсет и няколко години държеше ръката на съпруга си. Мардж знаеше, че тя има насрочен час за имплантация на ембриони в утробата й. Дванайсет от яйцеклетките й бяха оплодени лабораторно. Три щяха да бъдат имплантирани с надеждата, че една ще доведе до бременност. Понякога се развиваше повече от един ембрион, което водеше до мултипленно раждане.

Това би било дар божи, а не проблем! — бе казала младата жена на Мардж още при първото си посещение. Останалите девет ембриона щяха да бъдат съхранени при ниска температура. Ако този път не се стигнеше до бременност, младата жена щеше да дойде отново и някои от тези ембриони щяха да бъдат имплантирани.

Доктор Манинг най-неочаквано бе обявил съвещание на целия персонал през обедната почивка. Мардж несъзнателно прокара пръсти през късата си руса коса. Доктор Манинг беше казал, че от Трети канал на местната телевизия ще правят филм за клиниката и ще заснемат предстоящото раждане на близнака на Джонатан Андерсън. Беше помолил всички да съдействат на Меган Колинс, като, естествено, запазват тайната на пациентите. Щяха да бъдат интервюирани само онези пациенти, които дадяха писмено съгласие.

Мардж се надяваше да я заснемат във филма. Синовете й толкова много щяха да се гордеят.

Отдясно на бюрото й се намираха кабинетите на висшия персонал. Вратата към коридора с тези кабинети се отвори и една от новите секретарки излезе забързано. Тя спря за миг пред бюрото на Мардж, за да й прошепне:

— Става нещо! Доктор Петрович току-що излезе от кабинета на Манинг. Много е разстроена, а когато влязох при него, той беше в прединфарктно състояние.

— Какво може да става? — попита Мардж.

— Не зная, но тя разчиства бюрото си. Чудя се дали напуска, или е уволнена.

— Не мога да си представя, че сама ще реши да напусне това място — каза Мардж с недоумяващо изражение. — Тази лаборатория е нейният живот!

В понеделник вечерта, когато Меган взе колата си, Бърни й каза:

— До утре, Меган.

Тя му съобщи, че известно време ще отсъства от офиса поради специалната си задача в Кънетикът. Да каже това на Бърни, беше лесно, но докато пътуваше към къщи, се чудеше как ще обясни на майка си, че е свалена от новинарския екип веднага след назначаването й.

„Просто ще спомена, че филмът трябва да бъде подготвен спешно поради предстоящото раждане на бебето. Мама има достатъчно грижи, за да й сервирам сега и това, че съм била обект на предумишлено убийство — мислеше си Меган, — а ако научи за листчето с почерка на татко, направо ще се свърши.“

Тя излезе от шосе 84 на шосе 7. По дърветата тук-там все още имаше листа, макар че ярките октомврийски цветове вече бяха излинели. Есента винаги е била любимият й сезон. Но не и тази година.

Част от разума й — на юриста, тази, която разграничаваше чувствата от неоспоримите факти — настояваше да премисли всички причини, поради които това листче с името и телефонния номер се бе озовало в джоба на мъртвата. Редно е да се преценят всички възможности, напомни си тя. Един добър адвокат трябва винаги да гледа на случая и през очите на прокурора.

Майка й беше преровила документите, които се намираха в стенния сейф у дома. Но Меган знаеше, че Катрин не е преглеждала съдържанието на бюрото в кабинета на баща й. Време беше това да стане.

Надяваше се да не е пропуснала да свърши нещо в службата. Преди да си тръгне, направи списък на текущите задачи и го даде на Бил Еванс — нейния колега от чикагския отдел, който щеше да я замества в екипа, докато течеше следствието по убийството.

Срещата й с доктор Манинг беше определена за единайсет на следващия ден. Тя го беше попитала дали може да мине през първоначалната консултация, все едно е пациентка. Щеше да бъде чудесно да заснеме как Джонатан Андерсън помага на майка си в приготовленията за бебето. Интересно дали семейство Андерсън имаше някакви видеозаписи на Джонатан като бебе.

Когато се прибра, къщата беше празна. Предположи, че майка й е в ресторанта. Добре, помисли си Меган. Сега това е най-подходящото място за нея. Тя пренесе служебния факс, който й предоставиха временно. Свърза го с втората линия в кабинета на баща си. „Поне няма да ме будят посред нощ с разни ненормални съобщения“, мислеше си тя, докато заключваше вратата и палеше всички лампи сред бързо падащия мрак.

Докато обикаляше из къщата, неволно въздишаше. Обичаше този дом. Стаите не бяха големи. Майка й вечно роптаеше, че старите фермерски къщи винаги изглеждат по-просторни отвън, отколкото са в действителност.

„Това място е една оптическа илюзия“, мърмореше тя.

Но в очите на Меган тези тесни стаи имаха особен чар. Обичаше да усеща леко неравния под с широките дъски, огнищата и френските прозорци, вградените ъглови шкафове в дневната. За нея това беше идеалната обстановка за старинната мебел от явор с прекрасната й патина, създаваща уют, с дълбоката, удобна тапицерия и шарените ръчно тъкани килими.

„Татко отсъстваше толкова често“, мислеше си тя, докато отваряше вратата на кабинета му — стая, която с майка й избягваха от нощта на катастрофата. Но по-рано винаги бе знаела, че той ще се върне и ще бъде много весело.

Запали лампата на бюрото му и седна на въртящия се стол. Тази стая беше най-малката на първия етаж. Камината бе обградена от рафтове с книги. От едната страна на любимото кожено кресло на баща й, което си вървеше с ориенталската табуретка, имаше лампион, а от другата — масичка с цвят на препечено тесто.

По масичката и върху камината имаше семейни снимки — от сватбата на майка й и баща й, на Меган като бебе, на двамата с поотрасналата Меган, на стария Пат, застанал горд пред „Дръмдоу“. Хроника на едно щастливо семейство, помисли си Меган, гледайки купчината фотографии в рамки.

Тя взе снимката на майката на баща й — Аурелия. Беше правена в началото на трийсетте, когато тя е била двайсет и четири годишна, и личеше, че е била красавица. С тежка вълниста коса, с големи изразителни очи, овално лице, тънка шия, със самурена яка на костюма си. Изразът на лицето беше превзетият, мечтателен израз, който фотографите от онова време са обичали.

— Имах най-красивата майка в Пенсилвания — казваше баща й и после добавяше: — А сега имам най-красивата дъщеря в Кънетикът. Приличаш на нея.

Майка му беше умряла, когато е бил бебе. Меган не си спомняше някога да е виждала снимка на Ричард Колинс.

— Ние изобщо не се разбирахме — беше й обяснил той с две думи. — Колкото по-малко го виждах, толкова по-добре беше.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Вирджиния Мърфи — дясната ръка на майка й в хотел-ресторанта.

— Катрин искаше да разбере дали си се прибрала и ще дойдеш ли да вечеряш.

— Как е тя, Вирджиния? — попита Меган.

— Винаги е добре, когато е тук, а тази вечер имаме много резервации. Мистър Картър ще дойде в седем. Иска майка ти да вечеря с него:

Хм, помисли си Меган. Подозираше, че в сърцето на Картър започва да се стаява някакво топло чувство.

— Би ли предала на мама, че утре ще правя едно интервю в Кент и трябва да прегледам доста материали. Ще си приготвя нещо тук.

Когато затвори слушалката, тя решително дръпна куфарчето си и извади всички вестници и списания със статии, отразяващи интереса на хората към оплождането ин витро, които един сътрудник от архивния отдел й беше приготвил. Намръщи се, когато прочете за няколко случая на даване под съд на клиники, където тестовете показвали, че съпругът на майката не е биологическият баща на детето.

— Много сериозна грешка! — каза тя на глас и реши, че това е проблем, който в някакъв момент трябва да бъде засегнат.

В осем часа си направи сандвич и кана с чай и ги отнесе в кабинета. Ядеше и се опитваше да осмисли научния материал, който Мак й беше дал. Беше нещо като съкратен курс по методи на изкуствено оплождане.

Щракването на ключалката малко след десет означаваше, че майка й се е прибрала. Тя извика:

— Ехей, тук съм!

Катрин Колинс влезе бързо в стаята.

— Добре ли си, Меги?

— Разбира се. Защо?

— Тъкмо когато завивах по алеята, изпитах странното чувство, че с теб става нещо — имах някакво лошо предчувствие.

Меган опита да се разсмее, изправи се рязко и прегърна майка си.

— Нещо не беше наред — каза тя. — Мъчех се да проникна в тайните на ДНК и, повярвай ми, беше много трудно. Сега знам защо сестра Елизабет ми казваше, че мозъкът ми не става за науки.

С облекчение видя напрежението да изчезва от лицето на майка й.

Хелън Петрович преглъщаше нервно, докато опаковаше последния си куфар в полунощ. Остави само тоалетните си принадлежности и дрехите, които на сутринта щеше да облече. Нямаше търпение да приключи всичко това. Напоследък беше станала ужасно неспокойна. Напрежението й беше дошло прекалено много, реши тя. Време беше да сложи край.

Тя вдигна куфара от леглото и го постави до другите. Откъм фоайето се чу леко щракване на ключалката. Тя вдигна ръка към устата си, за да заглуши вика. Не го очакваше тази вечер. Обърна се с лице към него.

— Хелън? — гласът му беше мек. — Не възнамеряваше ли да си вземеш сбогом с мен?

— Щях… щях да ти пиша.

— Няма да се наложи.

Дясната му ръка бръкна дълбоко в джоба. Тя зърна блясъка на метала. Той взе една възглавница и я вдигна пред себе си. Нямаше време да се опита да избяга. Изгаряща болка избухна в главата й. Бъдещето, което толкова старателно бе планирала, изчезна в небитието заедно с нея.

В четири сутринта звънът на телефона изтръгна Меган от съня. Тя пипнешком хвана слушалката. Едва доловим, дрезгав глас прошепна:

— Мег?

— Кой е? — чу щракване и разбра, че майка й е вдигнала другия телефон.

— Татко е, Мег. В опасност съм! Направих нещо ужасно!

Едно приглушено стенание накара Мег да хвърли слушалката и да се втурне в стаята на майка си. Катрин Колинс беше паднала върху възглавниците, лицето й беше восъчнобледо, очите затворени. Мег сграбчи ръката й.

— Мамо, това е някакъв психопат — каза тя отчаяно. — Мамо!

Майка й беше в безсъзнание.

17

В седем и трийсет във вторник сутринта Мак изпроводи с поглед палавия си син, който скочи в училищния автобус. След това се качи в колата и потегли към Уестпорт. Въздухът беше мразовит и очилата му се потяха. Той ги свали, изтри ги бързо и неволно си помисли как иска да е един от онези щастливци с контактните лещи, чиито усмихнати физиономии го гледаха укорително от огромните реклами, където и да отидеше да му оправят или сменят очилата.

На завоя с изненада видя белият мустанг на Мег да отбива в алеята им. Той натисна клаксона и Мег удари спирачка.

Изравни се с нея. Двамата едновременно свалиха стъклата си. Неговото весело „Какво пак си намислила?“ замря на устните му при вида на Меган. Лицето й беше изопнато и бледо, косата й беше в безпорядък, изпод реверите на шлифера й се подаваше раирана пижама.

— Мег, какво се е случило? — попита той с настойчив глас.

— Мама е в болницата — каза тя глухо.

Зад нея идваше кола.

— Тръгвай! — каза той. — Ще карам след теб.

На алеята я изпревари и отвори вратата. Тя изглеждаше като замаяна. Колко ли е зле Катрин, помисли си Мак разтревожен. На входа пое ключа от ръката на Меган.

— Остави на мен!

В коридора той сложи ръце на раменете й.

— Говори!

— Отначало смятаха, че е направила инфаркт. За щастие грешаха, но има вероятност и до това да се стигне. Дават й лекарства, за да предотвратят опасността. Ще остане в болницата поне седмица. Попитаха — чуй само — дали не е преживяла някакъв стрес! — неувереният й смях премина в приглушени хлипове. Тя преглътна и се съвзе.

— Добре съм, Мак. Изследванията засега не показват никакво сърдечно увреждане. Изтощена е, паднала е духом, притеснена е. Почивка и малко успокоителни са единственото, което й е необходимо.

— Съгласен съм. И на теб не биха навредили. Ела! Имаш нужда от чаша кафе.

Тя го последва в кухнята.

— Аз ще го направя!

— Сядай! Няма ли да си свалиш шлифера?

— Все още ми е студено — опита да се усмихне тя. — Как можеш да излизаш в такъв ден без връхна дреха?

Мак погледна сивото си сако от туид.

— На шлифера ми липсва копче. Не мога да си намеря иглата и конците.

Когато кафето беше готово, той наля чашите и седна срещу нея на масата.

— Предполагам, че след като Катрин е в болница, ти ще останеш няколко дни тук.

— Тъй или иначе, възнамерявах да го направя.

С тих глас му разказа всичко, случило се напоследък: за убитата, която приличаше на нея, за бележката, намерена в джоба й, за среднощния факс.

— И така — обясни тя, — засега съм извън графика за репортажи, но шефът ми възложи да започна филма за „Манинг“. Ала рано тази сутрин телефонът иззвъня и… — разказа за обаждането и за припадъка на майка си.

Мак се надяваше, че ще прикрие шока, който думите й предизвикаха. Естествено, Кайл беше с тях на вечерята в неделя. Но въпреки това Мег не беше направила и най-малкия намек, че преди три дни е видяла мъртва жена, която може би е загинала вместо нея. Не му бе доверила и проблемите със застрахователните компании.

От времето, когато тя бе на десет години, а Мак — второкурсник, който работеше през лятото в ресторанта, той беше охотният довереник на тайните й, на всичко — от това колко много й липсва баща й, когато пътува, до това как ненавижда уроците по пиано.

През онази година и половина, докато трая бракът му, Мак не се виждаше често със семейство Колинс. От развода си живееше тук — вече почти седем години — и смяташе, че с Мег отново са като по-голям брат и по-малка сестра. Така ли е наистина? — мина му през ум.

Меган беше млъкнала и потънала в собствените си мисли, като очевидно нито търсеше, нито очакваше съвет или помощ от него. Той си спомни забележката на Кайл: „Мислех, че си ми приятелка.“

Жената, която беше видял в колата покрай къщата в сряда, жената, която беше взел за Меган! Възможно ли бе тя да е същата, която ден по-късно е била убита?

Мак реши да не обсажда това с Меган, докато не разпита Кайл довечера и не обмисли всичко. Но все пак трябваше да й зададе още един въпрос.

— Мег, извинявай, но съществува ли някаква възможност сутринта наистина да се е обадил баща ти?

— Не. Не. Познавам гласа му. И мама също! Гласът, който чухме, не беше неговият — не звучеше толкова фалшиво, колкото компютърно преправен глас, но не беше неговият.

— Казал е, че е в опасност, така ли?

— Да.

— А бележката в джоба на убитата е била с неговия почерк?

— Да.

— Баща ти споменавал ли е някога името Ани?

Меган втренчи очи в Мак.

Ани… Тя почти чуваше баща си как я дразни с думите Мег… Меги… Меган… Ан… Ан…

С ужас осъзна, че Ани е галеното име, с което я наричаше.

18

Във вторник сутринта, застанала пред големите прозорци на дома си в Скотсдейл, Аризона, Франсис Гролиър гледаше как първите слънчеви лъчи огряват върховете на планината Макдауел; скоро те щяха да станат по-ярки и по-силни, постоянно променяйки цветовете и оттенъците на скалните масиви, в които се отразяваха.

Тя се обърна, пресече стаята и излезе на верандата отзад. Къщата граничеше с обширния индиански резерват „Пима“ и пред нея се разкриваше девствената пустиня, гола и необятна, оградена от планината Камълбек. Пустиня и планина бяха тайнствено осветени от призрачното розово сияние, предхождащо изгрева.

На петдесет и шест години, Франсис беше успяла някак да запази своята ефирност, която толкова подхождаше на слабото й лице, на тежката, посивяваща кестенява коса и големите изразителни очи. Никога не си беше правила труд да смекчава дълбоките линии около очите и устата си с грим. Висока и слаба, тя се чувстваше съвсем удобно в панталона и широката, свободна риза. Като личност избягваше да бъде център на внимание, но работата й на скулптор беше добре позната в творческите среди, особено със съвършеното умение да пресъздава лица. Усетът, с който долавяше скритото под повърхността, беше отличителната черта на таланта й.

Много отдавна беше взела съдбоносното решение и без съжаление понасяше последствията от него. Този начин на живот й допадаше. Но сега…

Не трябваше да очаква от Ани да я разбере. Трябваше да удържи на думата си и да не й казва нищо. Ани изслуша болезнените обяснения с широко отворени от шока очи. След това прекоси стаята и събори постамента с бронзовия бюст.

При ужасения вик на Франсис Ани се втурна навън, скочи в колата си и изчезна. Същата вечер Франсис се опита да я намери по телефона в апартамента й в Сан Диего. Отговори й телефонният секретар. През изминалата седмица звънеше всеки ден, но неизменно чуваше само машината. Беше съвсем в стила на Ани да изчезне за неопределено време. Миналата година, след като развали годежа си с Грег, беше излетяла за Австралия и беше останала шест месеца там като турист. С пръсти, които трудно се подчиняваха на сигналите от мозъка й, Франсис се зае внимателно да поправя бюста на бащата на Ани, който беше изваяла.

От мига, в който влезе в кабинета му в два часа във вторник следобед, Меган усети разликата в отношението на доктор Джордж Манинг. В неделя, когато снимаха празненството, той беше сърдечен, готов да съдейства, горд от децата и клиниката. Вчера, когато насрочваха срещата си по телефона, беше сдържан. Днес на доктора му личеше всеки ден от неговите седемдесет години. Здравият, розов цвят на лицето, който й бе направил впечатление, бе заменен от синкава бледнина. Ръката, която й протегна, потреперваше.

Сутринта, преди да тръгне за Уестпорт, Мак я беше накарал да позвъни в болницата и да попита за състоянието на майка си. Мисис Колинс спеше, а кръвното й налягане бе значително подобрено, в границите на нормалното.

Мак. Какво видя в очите му, когато й каза довиждане? Целуна я леко по бузата, както обикновено, но в очите му се четеше нещо друго. Съжаление? Такова не й трябваше!

Лежа няколко часа, без да може да заспи, в полусън, който облекчи донякъде тежестта в очите й. После взе един душ — продължителен, горещ душ, който малко успокои болките в рамената. Облече тъмнозелен костюм с подходящо сако и пола под коленете. Искаше да изглежда възможно най-добре. Беше забелязала, че посетителите на празненството в клиниката „Манинг“ бяха добре облечени, и заключи, че хора, които можеха да си позволят между десет и двайсет хиляди долара за опита да им се роди бебе, с положителност имат значителен доход.

Във фирмата на Парк Авеню, в която започна работа като юрист, небрежното облекло по правило бе недопустимо. Като радиожурналистка, а сега вече и телевизионна репортерка, Меган беше стигнала до заключението, че интервюираните са по-спокойни и благоразположени, когато усетят някаква прилика между себе си и репортера.

Тя искаше доктор Манинг подсъзнателно да я приеме и да говори с нея така, както би говорил с нова пациентка. Сега, изправена пред него, констатира, че погледът му е като на престъпник, очакващ присъдата на съдията. От него се излъчваше страх. Но защо доктор Манинг се боеше от нея?

— Не можете да си представите с какво нетърпение очаквам да започна този филм — каза тя, сядайки на стола от другата страна на бюрото му. — Аз…

Той я прекъсна.

— Мис Колинс, опасявам се, че не можем да ви окажем съдействие за какъвто и да било филм. Имах съвещание с персонала и общата реакция беше, че много от пациентките ни биха се почувствали ужасно притеснени, ако видят тук телевизионни камери.

— Но в неделя ни приехте с удоволствие!

— Хората, които бяха тук в неделя, имат деца. Жените, идващи за първи път, или онези, които не са успели да забременеят, много често са нервни и потиснати. Изкуственото оплождане е твърде интимен проблем — гласът му беше категоричен, но очите издаваха нервността му. Какво става, запита се тя.

— Когато говорихме по телефона — каза тя, — вие се съгласихте, че никой, който не е напълно съгласен да говори за това, че е ваш пациент, няма да бъде интервюиран или заснет на живо.

— Мис Колинс, отговорът е „не“. А сега имам съвещание.

Той се изправи.

Меган нямаше друг избор, освен да стане заедно с него.

— Какво се е случило, докторе? — попита тя тихо. — Трябва да ви е ясно, че долавям как зад вашата закъсняла загриженост за пациентите ви се крие много по-основателна причина за внезапната промяна в намеренията ви.

Той не отговори. Меган излезе от кабинета и мина по коридора към приемната. Усмихна се приветливо на дежурната и хвърли поглед към табелката с името, поставена на бюрото й.

— Мисис Уолтърс, имам приятелка, която с удоволствие би приела каквато и да е литература за клиниката.

Мисис Уолтърс изглеждаше объркана.

— Предполагам доктор Манинг е пропуснал да ви даде всички неща, които секретарката му беше подготвила за вас по негово нареждане. Нека да й звънна. Ще ви ги донесе.

— Много сте любезна! — каза Меган. — Докторът беше готов да окаже съдействие за филма, който подготвям.

— Разбира се. Персоналът е във възторг. Това е добра реклама за клиниката. Нека да позвъня на Джейн.

Меган стисна палци с надежда, че доктор Манинг е пропуснал да съобщи на секретарката решението си да откаже съдействие за филма. Видя как изражението на Уолтърс премина от усмивка в намръщено озадачение. Когато постави слушалката, откритият и добросърдечен израз на лицето й беше изчезнал.

— Мис Колинс, предполагам знаехте, че не трябваше да искам материалите от секретарката на доктор Манинг!

— Просто се интересувам за някаква информация, каквато би поискал всеки новодошъл — каза Меган.

— По-добре обсъдете това с доктор Манинг! — тя се поколеба. — Не бих искала да прозвучи грубо, мис Колинс, но аз работя тук. Изпълнявам нареждания.

Беше очевидно, че не можеше да се очаква съдействие от нея. Меган понечи да си тръгне, но спря.

— Бихте ли ми казали следното? Персоналът ли беше толкова разтревожен от този филм? Искам да кажа — всички или само неколцина са се възпротивили на съвещанието?

Виждаше вътрешната борба на жената. Мардж Уолтърс щеше да се пръсне от любопитство. Любопитството победи.

— Мис Колинс — прошепна тя, — вчера по обяд имаше съвещание на персонала и всички с възторг посрещнаха новината, че ще снимате. Шегувахме се кого ще предпочете камерата. Не мога да си обясня какво е накарало доктор Манинг да промени решението си.

19

Мак намираше работата си на специалист по генна терапия в „Лайфкоуд Рисърч“ за удовлетворяваща и безкрайно интересна.

След като остави Меган, той отиде в лабораторията и тутакси се зае с новата си задача. Но трябваше да си признае, че с всеки изминал час му беше все по-трудно да се съсредоточи. Едно неясно, но мрачно предчувствие сякаш парализираше мозъка му, просмукваше цялото му тяло и пръстите, които по принцип можеха да боравят с най-фините уреди, бяха тежки и непохватни. Той обядва на бюрото и се опита да си обясни силния страх, който го обземаше. Позвъни в болницата, откъдето му казаха, че мисис Колинс е изведена от реанимацията и е в кардиологичното отделение. Спяла и не можели да я безпокоят да говори по телефона.

Това са само добри новини, мислеше си Мак. Постъпването в кардиологичното отделение може би беше просто предпазна мярка. Сигурен беше, че Катрин ще се оправи и че строгото спазване на режима ще й се отрази добре.

А непреодолимото безпокойство всъщност се дължеше на тревогата му за Меган. Кой я заплашваше? Дори и ако невероятното се окажеше истина и Ед Колинс беше жив, опасността в никакъв случай не идваше от него.

Не, тревогата му се дължеше на убитата, която приличаше на Меган. Мак изхвърли половината сандвич и изпи остатъка от студеното кафе с ясното съзнание, че няма да намери спокойствие, докато не отиде в моргата в Ню Йорк да види тялото на мъртвата.

Същата вечер, отбивайки се в болницата на път за вкъщи, Мак видя Катрин, която беше още унесена. Говорът й беше по-забавен от обикновено живата й реч.

— Това не е ли всъщност глупост, Мак? — попита тя.

Той придърпа един стол.

— Дори на най-издръжливите ирландки, на неустрашимите дъщери на Ерин, от време на време се разрешава почивка, Катрин!

Усмивката й изразяваше съгласие.

— Явно от доста време съм се крепяла само на нерви. Предполагам, че знаеш подробностите.

— Да.

— Меги току-що си тръгна. Отиде в ресторанта. Мак, този нов готвач е просто ужасен! Кълна се, че се е учил в някое заведение за хамбургери, и толкоз. Ще трябва да се отърва от него — лицето й посърна. — Естествено, ако намеря начин да задържа „Дръмдоу“.

— Смятам, че поне за известно време трябва да забравиш за тази грижа!

Тя въздъхна.

— Така е. Зная как да се справя с един лош готвач. Но не мога да се справя със застрахователните компании, които не искат да платят, и с кретени, които звънят посред нощ. Мег каза, че това обаждане е точно в стила на времето, но е толкова отвратително, толкова тревожно. Тя се отърси от него, но ти разбираш какво ме притеснява.

— Имай вяра на Мег! — Мак се чувстваше истински лицемер в опита си да звучи уверено.

След няколко минути се изправи. Целуна Катрин по челото. Усмивката й се пооживи.

— Имам една чудесна идея! Когато уволня онзи готвач, ще го изпратя тук. В сравнение с тукашните е направо цар.

Когато Мак се прибра, Мари Дилео, домашната помощничка, слагаше масата, а Кайл се беше проснал на пода и си пишеше домашното. Мак придърпа Кайл на дивана.

— Слушай, приятел, я ми кажи нещо. Онзи ден добре ли успя да огледаш жената, която си взел за Мег?

— Доста добре — отвърна Кайл. — Мег се отби днес следобед.

— Така ли?

— Да. Искаше да разбере защо й се сърдя.

— А ти каза ли й?

— Ъхъ.

— А тя какво каза?

— Че в сряда следобед е била в съда и че понякога, когато хората ги дават по телевизията, други хора искат да узнаят къде живеят. Нещо такова. И тя ме попита дали добре съм успял да видя оная жена. Казах й, че караше много, много бавно. Затова, когато я видях, хукнах по пътя и се развиках. Тя спря колата и ме изгледа, свали прозореца и изчезна.

— Това не го знаех.

— Казах ти, че ме видя и натисна газта!

— Не ми каза, че е спирала и е сваляла прозореца, приятел!

— Ъхъ. Помислих я за Мег. Но косата й беше по-дълга. Казах го на Мег… Падаше по раменете й. Като на оная снимка на мама.

Джинджър беше изпратила на Кайл една от последните си рекламни снимки — с падаща по раменете й руса коса, с разтворени устни, които откриваха идеални бели зъби, с огромни, чувствени очи. В ъгъла беше написала:

Рекламна снимка, помисли си с отвращение Мак. Ако той си беше вкъщи, когато е дошла по пощата, Кайл никога нямаше да я види.

След като се отби при Кайл, при майка си и в ресторанта, Меган се прибра у дома в седем и половина. Вирджиния беше настояла да си вземе вечеря за вкъщи — малко пиле, салата и топли солени кифлички, които Мег обожаваше.

— И ти си невъзможна като майка си! — скара й се Вирджиния. — Ще забравиш да ядеш!

Със сигурност, мислеше си Мег, докато се преобличаше в стара пижама и халат. Тези дрехи бяха от времето в колежа и все още й бяха любимото облекло за вечери, в които четеше или гледаше телевизия у дома.

В кухнята си наля чаша вино и взе една кифличка, докато чакаше пилето да се затопли в микровълновата печка.

Когато стана готово, тя го сложи на една табла и го отнесе в кабинета, където се разположи на въртящия се стол на баща си. Утре щеше да започне с историята на клиниката „Манинг“. В телевизията бързо щяха да изровят цялата налична информация. И за доктор Манинг, помисли си тя. Искаше да разбере дали в живота му няма някакви тайни.

Тази вечер имаше други намерения. На всяка цена да намери доказателството за връзката на баща й с мъртвата, която приличаше на нея — жената, чието име може би беше Ани.

Едно подозрение глождеше ума й — толкова беше невероятно, че още не можеше да се накара сериозно да го премисли. Знаеше само, че трябва на всяка цена веднага да прегледа личните книжа и документи на баща си.

Не беше изненадана от реда в чекмеджетата. Редът беше присъщ на Едуин Колинс. Хартията за писма, пликовете и марките бяха по местата си в страничното чекмедже. Календарът му беше попълнен до края на януари и първите дни на февруари. След това в него бяха отбелязани само постоянно значими дати. Рожденият ден на майка й. Нейният. Пролетната открита среща на голф клуба. Пътуването по море, което родителите й планираха по случай трийсетата годишнина от сватбата си през юни.

Защо човек, който възнамерява да изчезне, ще отбележи месеци по-рано в календара си важни дати? В това нямаше логика. Върху януарските дати, когато беше отсъствал или смяташе да отсъства, беше нанесено името на града. Знаеше, че подробностите за тези пътувания са описани в бележника му, който носеше у себе си.

Най-долното чекмедже отдясно беше заключено. Меган напразно потърси ключа и се поколеба. На другия ден може би щеше да намери ключар, но не можеше да чака. Отиде в кухнята, откри кутията с инструменти и се върна със стоманена пила. Както беше преценила, ключалката беше стара и лесно поддаде.

В чекмеджето имаше пликове, разделени на купчини и завързани с ластик. Меган взе горната купчина и прехвърли пликовете. Всичките, с изключение на първия, бяха написани от една и съща ръка.

В него имаше изрезка от „Филаделфийски новини“. Под снимката на една красива жена съобщението за смъртта гласеше:

Аурелия Краули Колинс! Меган ахна, разглеждайки снимката. Големите очи, къдравата коса, оградила овалното лице. Това беше същата жена — вече състарена — чиято снимка стоеше на видно място върху масичката на около метър от нея. Нейната баба!

Датата на изрезката беше отпреди две години. Баба й е била жива допреди две години! Меган разрови останалите пликове от купчината, която държеше. Всичките бяха пращани от Филаделфия. Пощенското клеймо на последния беше отпреди две години и половина.

Тя прочете съдържанието на един, после на още един, и още един. Без да може да повярва на очите си, прерови останалите купчини с пликове. Най-ранната бележка имаше дата отпреди трийсет години. И всичките съдържаха една и съща молба:

Не след дълго Меган не можеше да издържа повече да чете тези писма, от чийто овехтял вид личеше, че баща й често е размишлявал над тях.

„Татко, ти беше толкова мил, мислеше си тя. Защо казваше на всички, че майка ти е мъртва? Защо си пазил всичките тези писма, щом като никога не си пожелал да й простиш?“

Тя взе плика с некролога. Нямаше подател, но адресът, отпечатан на плика, беше на улица в Честнът Хил. Знаеше, че Честнът Хил е един от най-изисканите квартали на Филаделфия.

Кой беше подателят? И което беше по-важно: що за човек беше всъщност баща й?

20

В очарователната старинна къща на Хелън Петрович в Лорънсвил, Ню Джърси, се бе настанила нейната племенница — Стефани. Сега тя бе ядосана и разтревожена. Бебето трябваше да се роди след няколко седмици и гърбът я болеше. Постоянно се чувстваше уморена. Беше решила да изненада Хелън, която щеше да се прибере за обяд, и да сготви нещичко.

В един и половина Стефани се опита да се свърже с леля си, но в апартамента й в Кънетикът нямаше никой. Сега, в шест вечерта, Хелън още не се беше прибрала. Дали не се бе случило нещо? Може би в последния момент бе възникнало нещо спешно, а Хелън толкова дълго беше живяла сама, че нямаше навика да осведомява никого за намеренията си.

Стефани беше поразена, когато предният ден по телефона леля й каза, че е подала оставката си и е напуснала същия ден.

„Имам нужда от почивка и се притеснявам, че оставаш дълго време сама“, добави тогава Хелън.

Истината беше, че Стефани обожаваше да е сама. Никога не беше познавала лукса да се излежаваш в леглото, докато не решиш да си направиш кафе и да прочетеш вестника, оставен рано сутринта. В съвсем мързеливите дни гледаше сутрешните телевизионни програми в леглото.

Беше на двайсет години, но изглеждаше по-възрастна. Докато растеше, мечтата й беше да бъде като по-малката сестра на баща си — Хелън, избягала в Америка преди двайсет години, след смъртта на мъжа си.

Сега същата тази Хелън бе нейната опора, нейното бъдеще в един свят, който не съществуваше по познат на нея начин. Кратката и кървава революция в Румъния беше отнела живота на родителите й и разрушила къщата им. Стефани се беше преместила при съседи, чиято малка къщичка едва побираше тях самите.

През годините Хелън понякога беше изпращала малко пари и дребни подаръци за Коледа. В отчаянието си Стефани й беше писала, молейки за помощ.

Няколко седмици по-късно се качи на самолета за Америка.

Хелън беше толкова мила. Но Стефани горещо искаше да живее в Манхатън, да си намери работа в някой козметичен салон и вечер да посещава козметични курсове. Английският й беше вече отличен, въпреки че бе тук само от една година.

Наближаваше време да ражда. С Хелън бяха огледали няколко апартамента — ателиета в Ню Йорк. Бяха открили един в Гринич Вилидж, който щеше да се освободи през януари, и Хелън й беше обещала, че ще ходят да пазаруват някои неща за него.

Тази къща беше обявена за продан. Хелън винаги беше казвала, че няма да напусне работата си и Кънетикът, преди да я продаде. Стефани се чудеше какво я беше накарало толкова бързо да промени решението си.

Отметна кестенявия кичур от широкото си чело. Отново беше гладна и й се щеше да хапне. Винаги можеше да стопли вечерята на Хелън, ако се прибереше.

В осем часа, когато се смееше на повторението на „Златните момичета“, входният звънец иззвъня.

Въздишката й беше от облекчение и раздразнение. Хелън сигурно носеше много пакети и не можеше да извади ключа си. Тя хвърли един последен поглед на телевизора. След като и без това беше закъсняла толкова, не можеше ли да изчака още една минута, чудеше се тя, докато се надигаше от дивана.

Приветливата й усмивка се стопи и изчезна при вида на високия полицай с детинско изражение. Без да може да повярва на ушите си, тя чу, че Хелън Петрович е била застреляна в Кънетикът.

Преди мъката и ужасът да я обземат, една-единствена ясна мисъл премина през съзнанието й като светкавица: какво щеше да стане с нея? Само преди седмица Хелън беше споменала за намерението си да промени своето завещание, според което всичко оставаше на клиниката „Манинг“. Сега вече беше твърде късно.

21

Към осем часа във вторник вечерта движението в гаража беше почти замряло. Бърни, който често оставаше след работно време, беше отчел дванайсетчасов работен ден и вече трябваше да си тръгва.

Нямаше нищо против извънредната работа. Заплащането беше добро, както и бакшишите. През всичките тези години извънредните пари бяха отивали за електронната апаратура.

Тази вечер, когато влезе в офиса да предаде часовете си, беше притеснен. По време на обеда, когато седеше в колата на Том Уайкър и ровеше из жабката в търсене на нещо интересно, не беше забелязал шефа си. Вдигайки глава, го видя вторачен през стъклото на колата. Шефът просто си отиде, без да каже нито дума. Това беше много лошо. Ако му се беше скарал, поне щеше да прочисти атмосферата.

Бърни пъхна картата си в часовника. Шефът на нощната смяна беше в офиса и го извика. Изражението му не излъчваше дружелюбност.

— Бърни, изпразни си шкафчето.

В ръцете си държеше плик.

— Това покрива заплатата, отпуската и болничните, плюс двуседмична компенсация за уволнението.

— Но… — протестът замря на устните на Бърни, когато шефът вдигна ръка.

— Слушай, Бърни, знаеш много добре, че имаше оплаквания за изчезнали пари и лични вещи от коли, паркирани в този гараж.

— Никога нищо не съм взимал.

— Не ти е работа да ровиш из жабката на Уайкър, Бърни! Уволнен си!

Когато се прибра вкъщи все още ядосан и притеснен, Бърни намери макарони със сирене, купени от майка му за вечеря и оставени до микровълновата фурна.

— Ужасен ден беше! — оплака се тя, сваляйки опаковката на пакета. — Децата от долната улица крещяха пред къщата. Казах им да млъкнат, а те ме нарекоха стар прилеп. Знаеш ли какво направих? — тя не изчака отговора му. — Обадих се на ченгетата и се оплаках. После един от тях дойде и ме наруга. Бърни сграбчи ръката й.

— Ти си довела ченгетата тук, мамо? Слизаха ли долу?

— Защо да слизат долу?

— Мамо, не желая никога вече ченгета да стъпват тук! Никога!

— Бърни, аз не съм слизала долу от години. Ти пазиш чисто там, нали? Не искам тук, горе, да идва прах. Синусите ми са в ужасно състояние.

— Чисто е, мамо.

— Надявам се. Ти не си чистник. Като баща си — тя тресна вратата на микровълновата фурна.

— Заболя ме ръката заради теб! Толкова силно я стисна! Не го прави повече!

— Няма, мамо. Извинявай, мамо.

На следващата сутрин Бърни тръгна за работа както обикновено. Не искаше майка му да узнава за уволнението. Отправи се към една автомивка през няколко улици. Плати за пълно почистване на осемгодишния си шевролет. Прахосмукачка, изчистване на багажника, полиране на таблото, измиване, полирпаста. Когато колата беше готова, видът й беше вече доста по-приличен и тъмнозеленият й цвят си личеше.

Никога не чистеше колата си, с изключение на онези няколко пъти в годината, когато майка му известяваше, че на следващата неделя възнамерява да отиде на църква. Естествено, разликата би била огромна, ако трябваше да вози Меган. За нея щеше да я излъска до блясък.

Бърни знаеше какво щеше да направи. Беше го обмислял цяла нощ. Може би имаше някаква причина за уволнението от гаража. Може би това беше част от един по-голям план. От седмици не му беше достатъчно да вижда Меган само за няколкото минути, през които тя паркираше или взимаше мустанга си или някоя от колите на Трети канал. Искаше да бъде около нея, да я снима, за да може нощем да я гледа по видеото си.

Днес щеше да отиде на Четирийсет и седма улица, за да си купи видеокамера. Но трябваше да спечели пари. Нямаше по-добър шофьор от него, така че можеше да печели като такси на черно. Това щеше да му даде и голяма свобода. Свобода да отиде с колата до Кънетикът, където живееше Меган Колинс, когато не беше в Ню Йорк.

Трябваше да внимава да не го забележат.

— Нарича се фиксидея, Бърни — обясняваше му оня луд психиатър от остров Райкър, след като Бърни го помоли да му каже какво не е наред с него. — Смятам, че сме ти помогнали, но ако това чувство отново те обземе, ще трябва да си поговорим. Това означава, че ще имаш нужда от лечение.

Бърни знаеше, че не му трябва никаква помощ. Трябваше му само да бъде около Меган Колинс.

22

До вторник вечер трупът на Хелън Петрович остана в спалнята, където бе издъхнала. Тя не поддържаше приятелски отношения със съседите си и вече се беше сбогувала с малцината, с които си разменяха поздрави, а колата й беше скрита в гаража пред дома й. Едва когато в късния следобед хазаинът се отби, той намери тялото на мъртвата до леглото й.

Смъртта на един скромен ембриолог в Ню Милфорд, Кънетикът, беше бегло спомената в телевизионните новини от Ню Йорк. Не представляваше кой знае какво събитие. Нямаше доказателства за взлом, нито за сексуално насилие. Портмонето на жертвата с двеста долара беше намерено в спалнята, така че не можеше да става дума за грабеж.

Една съседка от другата страна на улицата се обади, за да каже, че Хелън Петрович е имала един посетител — мъж, който идвал винаги късно през нощта. Никога не успяла добре да го огледа, но бил висок. Заключила, че е приятелят й, тъй като винаги вкарвал колата си в гаража на Петрович от другата страна. Знаеше още, че си тръгвал късно през нощта, защото никога сутрин не го е виждала. Колко често го е забелязвала да идва? Може би шест-седем пъти. А колата? Тъмен седан, от последните модели.

След като откри съобщението за смъртта на баба си, Меган позвъни в болницата, откъдето я осведомиха, че майка й спи и че състоянието й е задоволително. Изморена до смърт, Мег преобърна шкафчето за лекарства да намери хапче за сън, след което легна и спа непробудно, докато часовникът й не иззвъня в шест и половина.

Моменталното позвъняване в болницата я успокои, че майка й е изкарала спокойно нощта и че данните от прегледа са нормални.

Меган прочете „Таймс“, докато пиеше кафето си, и с ужас видя в страницата за Кънетикът съобщението за смъртта на доктор Хелън Петрович. Имаше снимка. На нея изражението на очите й беше едновременно тъжно и загадъчно. Аз говорих с нея в „Манинг“, мислеше си Меган. Тя завеждаше лабораторията със замразените ембриони. Кой ли беше убил тази кротка интелигентна жена? Друга мисъл проряза съзнанието й. Според вестника доктор Петрович бе напуснала работата си и бе планирала преместването си от Кънетикът за следващата сутрин. Дали нейното решение бе имало нещо общо с отказа на доктор Манинг да сътрудничи за телевизионния филм?

Беше много рано да се обажда на Том Уайкър, но може би не беше съвсем късно да хване Мак преди работа. Меган осъзнаваше, че има и още нещо, с което трябва да се заеме, и сега беше моментът.

Мак каза „ало“ с припрян глас.

— Извинявай, Мак. Знам, че сега не е време да ти звъня, но трябва да говоря с теб — каза Меган.

— Здравей, Мег. Разбира се. Само минутка.

Сигурно беше покрил слушалката с ръка, защото Меган го чу да прошепва раздразнено: „Кайл, забравил си домашното си на масата в дневната.“ В слушалката той й обясни:

— Всяка сутрин едно и също. Казвам му да сложи домашното си в чантата от вечерта. Не го прави! На сутринта крещи, че го е изгубил!

— А защо ти не го слагаш вечер в чантата му?

— Така не се изгражда личност — гласът му се промени. — Мег, как е майка ти?

— Добре. Смятам, че ще се оправи напълно. Тя е силна жена.

— Като теб.

— Аз не съм толкова силна.

— Прекалено силна си за моя вкус, щом като не ми каза за убитата с нож. Но това е разговор, който ще оставим за друг път.

— Мак, можеш ли да ми отделиш три минути на път за работа?

— Разбира се! Веднага, щом като негово величество се качи на автобуса си.

Меган знаеше, че й остават не повече от двайсет минути за един душ и обличане, преди да дойде Мак. Решеше косата си, когато той звънна.

— Пийни чаша кафе — предложи тя. — Това, което имам да ти казвам, не е леко!

Не бяха ли седели само преди двайсет и четири часа от двете страни на тази маса, помисли си тя. А изглеждаше толкова отдавна! Вчера беше изпаднала почти в шок. Днес, когато майка й беше почти добре, Меган бе готова да застане и да приеме голата истина, каквато и да се окажеше тя.

— Мак, ти си специалист по ДНК, нали?

— Да.

— Жената, която беше убита в четвъртък вечерта… онази, която толкова прилича на мен…

— Е?

— Ако нейната ДНК се сравни с моята, може ли едно евентуално родство да бъде установено?

Мак повдигна вежди и заби очи в чашата си.

— Мег, ето как се прави това: с тестове на ДНК със сигурност може да се установи дали двама души имат една и съща майка. Сложно е и мога да ти покажа в лабораторията как се прави. До деветдесет и девет на сто можем да сме сигурни дали двама души имат един и същ баща. Не е толкова сигурно, колкото установяването на майчината връзка, но можем да стигнем до доста сериозни доказателства дали става въпрос за деца от един баща.

— Може ли такъв тест да бъде извършен с мен и с мъртвата?

— Да.

— Не си изненадан, че ти задавам този въпрос, нали, Мак?

Той остави чашата си и я загледа право в очите.

— Мег, вече бях решил да отида в моргата и да видя онази жена днес следобед. В патологията имат лаборатория за ДНК. Планът ми беше да се уверя, че е взета кръвна проба, преди да бъде погребана.

Мег прехапа устни.

— Значи и двамата мислим в една и съща посока.

Тя примига, отърсвайки от себе си живия спомен за лицето на мъртвата.

— Тази сутрин трябва да се видя с Филип и да се отбия в болницата — продължи тя. — Ще се срещнем в патологията. Кога ще ти бъде удобно?

Уговориха се за около два часа. В колата Мак реши, че няма да му е никак приятно да оглежда мъртва жена, която прилича на Меган Колинс.

23

На път за кантората Филип Картър чу новините, в които съобщаваха за смъртта на доктор Хелън Петрович. Мислено си отбеляза да накара Виктор Орсини да се заеме с мястото, което се освобождаваше в клиниката при нейната смърт. В края на краищата тя беше назначена в „Манинг“ чрез посредничеството на „Колинс и Картър“. За такива места заплатите бяха доста прилични и „Колинс и Картър“ биха получили добра комисиона, ако им възложеха намирането на заместник.

Пристигна в кантората в девет без петнайсет и забеляза колата на Меган, паркирана близо до входа на сградата. Тя очевидно го чакаше, защото излезе навън в мига, в който той паркира.

— Мег, каква приятна изненада! — прегърна я той през рамо. — Но, за бога, имаш ключ! Защо не си влязла вътре?

Мег се усмихна леко.

— Дойдох преди минута.

„Освен това, мислеше си тя, бих се почувствала като натрапник, ако вляза просто ей така.“

— Катрин е добре, нали? — попита той.

— Оправя се доста бързо.

— Слава богу! — каза с искрена загриженост той.

Малката приемна беше приятна за окото: диван и столове в пъстри калъфи, кръгла масичка за кафе и облицовани в ламперия стени. Меган отново изпита остро чувство на тъга, когато я прекоси. Този път влязоха в кабинета на Филип. Той явно усещаше, че тя не желае да влиза в кабинета на баща си. Помогна й да свали палтото си.

— Кафе?

— Не, благодаря. Вече изпих три чаши.

Филип седна зад бюрото.

— А аз се опитвам да го намаля, така че ще почакам. Мег, изглеждаш доста притеснена!

— Така е! — тя облиза устните си. — Филип, започвам да мисля, че изобщо не съм познавала баща си.

— В какъв смисъл?

Тя му разказа за писмата и съобщението за смъртта на баба й, намерени в заключеното чекмедже. Наблюдаваше как в изражението на Филип загрижеността се смени с недоумение.

— Мег, не зная какво да ти кажа — рече той, когато тя млъкна. — Познавам баща ти от години. Откакто го помня, знам, че майка му е умряла, когато е бил дете, а баща му се е оженил втори път и детството му е било ужасно — с баща и мащеха. Когато баща ми умираше, татко ти каза нещо, което никога няма да забравя. Той каза: „Завиждам ти, че можеш да скърбиш за родител.“

— Значи и ти също не си знаел!

— Не, разбира се, че не.

— Защо всъщност е трябвало да лъже? — попита Мег, повишавайки глас. Тя сключи ръце и прехапа устната си. — Искам да кажа, защо не е споделил истината с майка ми? Какво е спечелил, като я е лъгал?

— Помисли си само, Мег! Той е срещнал майка ти и е разказвал за себе си така, както на всички други. Когато са започнали връзката си, вече е било прекалено трудно да си признае, че я е излъгал. Освен това можеш ли да си представиш реакцията на дядо ти, ако разбереше, че баща ти е пренебрегвал собствената си майка, независимо по какви причини?

— Да, представям си… Но дядо умря преди толкова години! Защо не е могъл… — гласът й замря.

— Мег, когато кажеш една лъжа, с всеки изминал ден става все по-трудно да я поправиш!

Меган долови гласове откъм другите стаи. Тя се изправи.

— Може ли това да си остане между нас?

— Разбира се!

Той се надигна заедно с нея.

— Какво ще правиш сега?

— Веднага, щом като се уверя, че мама е добре, ще отида на адреса в Честинъг Хил, който беше на плика със съобщението за смъртта. Може би там ще намеря някакви отговори.

— Как върви филмът ти за клиниката „Манинг“?

— Никак! Правят ми спънки. Ще трябва да намеря друг център за ин витро, който да използвам. Чакай малко! Ти или татко бяхте намерили място на някого в клиниката „Манинг“, нали?

— Беше работа на баща ти. Всъщност става въпрос за онази нещастна жена, която вчера са застреляли.

— За доктор Петрович ли? Запознах се с нея миналата седмица.

Вътрешният телефон избръмча. Филип Картър вдигна слушалката.

— Кой? Добре, ще говоря.

— Някакъв репортер от „Ню Йорк Поуст“ — обясни той. — Един господ знае какво искат от мен!

Меган забеляза как лицето на Филип Картър потъмня.

— Това е абсолютно невъзможно — гласът му беше приглушен от гняв. — Аз… няма да коментирам, докато не говоря лично с доктор Йовино от болницата в Ню Йорк!

Той постави слушалката и се обърна към Меган.

— Мег, този репортер е правил проверка за Хелън Петрович. Изобщо не са чували за нея в болницата в Ню Йорк. Препоръките й са били фалшиви, а ние носим отговорността за назначаването й в лабораторията в „Манинг“.

— Но не бяхте ли проверили препоръките й, преди да представите кандидатурата в клиниката?

Дори когато задаваше въпроса, Меган съзираше отговора по лицето на Филип. Баща й беше уреждал документите на Хелън Петрович. Негова работа е било да провери данните в биографията й.

24

Въпреки усилията на целия персонал в клиниката „Манинг“ нямаше как да се скрие напрежението, което тегнеше в атмосферата.

Няколко нови пациенти загледаха с безпокойство как на паркинга спря микробус с надписи „Си Би Ес“ и един репортер изтича с оператора си по алеята.

Мардж Уолтърс от рецепцията пусна в действие всичките си професионални умения и се показа непреклонна към репортера.

— Д-р Манинг отказва да дава интервюта, докато не провери обвиненията — обясни тя. Не можа обаче да попречи на репортера да заснеме стаята и чакащите пациенти.

Неколцина се надигнаха. Мардж побърза да отиде при тях.

— Има някакво недоразумение — опита се да ги успокои тя.

Една от жените избухна гневно и покри лицето си с ръце.

— Как е възможно! На човек и без това му е достатъчно трудно да се примири с характера на тези процедури, за да желае да попада във вечерните новини в единайсет.

Намеси се и друга:

— Мисис Уолтърс, аз също си отивам. По-добре отменете часа ми.

— Разбирам! — Мардж се насилваше да се усмихне съчувствено. — За кога бихте желали да ви запиша?

— Ще трябва да погледна календара си. Ще ви се обадя.

Мардж наблюдаваше жените, които си отиваха. „Не, недейте!“ С ужас забеляза как мисис Каплан — пациентката, която правеше второто си посещение, се приближи към репортера.

— Какво става тук? — попита тя рязко.

— Това, което става, е, че лицето, завеждащо лабораторията на клиниката през последните шест години, очевидно не е било лекар. Всъщност единственото й образование са били курсовете по козметика.

— Боже мой! Сестра ми забременя чрез ин витро преди две години! Възможно ли е да не е родила собственото си бебе? — Мисис Каплан закърши ръце.

„Господ да ни е на помощ — мислеше си Мардж. — Това е краят на клиниката!“ Тя беше ужасена и смазана, когато чу по сутрешните новини за смъртта на доктор Хелън Петрович. Едва преди час дойде на работа и разбра, че нещо в документите на Петрович не е наред. Когато чу острите реплики на репортера и видя реакцията на мисис Каплан, започна да осъзнава размера на евентуалните последствия.

Хелън Петрович отговаряше за съхраняваните при много ниска температура ембриони. Десетки и десетки епруветки с големината на половин показалец съдържаха потенциално жизнеспособните човешки зародиши.

Ако една от тях бъдеше погрешно надписана, в утробата на жената щеше да се имплантира чужд ембрион, превръщайки я в майка-приемник, но не и в биологическа майка на детето.

Мардж видя как Каплан напусна бързо стаята, следвана от репортера. Погледна през прозореца. Отпред паркираха още телевизионни коли. Други журналисти се опитваха да разпитат жените, които бяха напуснали приемната.

Тя видя репортерката от Трети канал да излиза от една кола. Меган Колинс! Точно така се казваше! Тя искаше да прави телевизионния филм, който доктор Манинг така неочаквано бе отхвърлил…

Меган не беше сигурна дали трябваше да идва тук, особено след като името на баща й щеше да бъде споменавано по време на следствието за документите на Хелън Петрович. След като напусна кабинета на Филип Картър, й позвъниха от редакция „Новини“, че операторът Стийв ще я чака при клиниката.

— Уайкър разрешава — увериха я.

Преди това се беше опитала да открие Уайкър, но той още не беше дошъл на работа. Тя усещаше, че трябва да обсъди с него евентуалния конфликт на интереси. За момента беше по-лесно да приеме определената й задача. Имаше шанс адвокатите на клиниката да не допуснат доктор Манинг да бъде интервюиран.

Тя не се опита да се присъедини към останалите журналисти в задаването на въпроси към напускащите клиенти. Забеляза Стийв и му помаха да я последва вътре. Отвори безшумно вратата. Както очакваше, Мардж Уолтърс седеше на бюрото си и говореше с настойчив глас по телефона.

— Трябва да отменим всички срещи за днес! — настояваше тя. — По-добре им кажете на тия тук, че трябва да направят някакво изявление. Иначе всичко, което зрителите ще видят, са хукналите да си вървят жени!

Вратата хлопна след Стийв и Мардж вдигна глава.

— Не мога повече да говоря! — каза тя припряно и затвори телефона. Меган не проговори, докато не се разположи на стола срещу бюрото на Уолтърс. Положението изискваше такт и предпазливи действия. Беше се научила да не задава въпроси на човек, заел отбранителна позиция.

— Доста тежка сутрин имате, мисис Уолтърс — каза тя спокойно.

Наблюдаваше как жената прекара ръка по челото си.

— Без съмнение!

Тонът й беше предпазлив, но Меган усети в нея същата борба, която беше доловила предишния ден. Тя осъзнаваше необходимостта от дискретност, но същевременно умираше от желание да поговори с някого за всичко. Мардж Уолтърс беше родена клюкарка.

— Запознах се с доктор Петрович на празненството — рече Меган. — Видя ми се прекрасен човек.

— Така е — съгласи се Уолтърс. — Трудно е за вярване, че не е била квалифицирана за работата, която вършеше. Може би е учила преди това, в Румъния. При всичките промени в правителството там, обзалагам се, ще открият, че е притежавала необходимите дипломи. Не разбирам защо болницата в Ню Йорк твърди, че не е специализирала при тях. Бас държа, че и това е грешка! Но може би ще се докаже твърде късно! Тази лоша слава ще съсипе клиниката!

— Може би! — съгласи се Меган. — Смятате ли, че нейното напускане има нещо общо с решението на доктор Манинг да отмени срещата ни вчера?

Уолтърс погледна към камерата на Стийв. Меган побърза да добави:

— Може да ми кажете всичко онова, което би смекчило лошите новини, които възнамерявам да включа.

Мардж Уолтърс се реши. Имаше доверие на Меган Колинс.

— Тогава искам да ви кажа, че Хелън Петрович беше един от най-прекрасните и работливи хора, които някога съм срещала. Нямаше по-щастлив човек от нея, когато плодът се развиваше в утробата на майката. Тя обожаваше всеки един ембрион в тази лаборатория и настояваше резервните генератори да бъдат проверявани редовно, за да бъде сигурна, че ако токът спре, температурата ще остане непроменена.

Очите на Уолтърс се премрежиха.

— Спомням си как доктор Манинг ни разправяше на едно съвещание миналата година за онази ужасна буря през декември, когато електричеството угаснало и той бързал към клиниката, за да види дали резервният генератор работи. Знаете ли кой пристигнал минута след него? Хелън Петрович! А тя ненавиждаше да кара в сняг или поледица. Това беше кошмар за нея, но все пак в онази буря беше шофирала! Толкова бе всеотдайна!

— Казвате ми точно онова, което долових по време на интервюто си с нея! — рече Меган. — Тя изглеждаше всецяло отдадена на работата си. Можех да го отгатна по начина й на общуване с децата, когато снимахме онзи неделен следобед.

— Пропуснах го! Трябваше да отида на една роднинска сватба. Бихте ли изключили вече камерата?

— Разбира се.

Меган кимна на Стийв.

Уолтърс поклати глава.

— Исках да дойда. Но братовчедката ми Доди най-сетне се ожени за приятеля си. Живеят заедно вече осем години. Трябваше да чуете леля ми! Щяхте да си помислите, че булката е някоя деветнайсетгодишна девойка, току-що излязла от монашеско училище. Кълна се, че сигурно в нощта преди сватбата е обяснявала на Доди как се стига до раждането на бебета — Уолтърс направи гримаса, осъзнавайки абсурда на думите си в тази клиника. — Искам да кажа как се стига до раждането на повечето от тях!

— Дали има някаква възможност да видя доктор Манинг? — Меган разбираше, че това може да стане само с помощта на тази жена.

Уолтърс поклати глава.

— Между нас казано, при него в момента има един заместник-прокурор и няколко следователи.

Това не я изненада. Сигурно се занимаваха с внезапната оставка на Хелън Петрович и задаваха въпроси за личния й живот.

— Хелън имаше ли по-близки приятели тук?

— Не. Наистина нямаше. Беше много мила, но някак дистанцирана… знаете какво искам да кажа. Мислех, че е поради румънския й произход. Макар че, като си помислите, и жените на име Габор бяха оттам, а пък имаха доста приятели — особено За За.

— Сигурна съм, че Габор са унгарки, а не румънки. Значи не ви е известно дали Хелън Петрович е имала някакви близки приятели или други познати?

— Най-близък й беше доктор Уилямс. Той беше асистент на доктор Манинг и се чудех дали между Хелън и него няма нещо. Веднъж ги видях да вечерят в един забутан ресторант, където отидохме с мъжа ми. Не бяха особено щастливи, когато спрях на масата им да ги поздравя. Но това беше веднъж, преди шест години, когато тя беше започнала да работи тук. Трябва да ви призная, че след това ги наблюдавах, но никога не се държаха особено един с друг.

— Доктор Уилямс още ли работи тук?

— Не. Предложиха му работа като шеф на един нов център и той прие. Центърът „Франклин“ във Филаделфия. Има отлична репутация! Между нас казано, доктор Уилямс беше първокласен ръководител. Той подбра целият медицински екип тук и можете да ми повярвате, че свърши прекрасна работа.

— Значи той е назначил Петрович?

— На практика — да, но всъщност висшият персонал винаги се назначава чрез някоя от агенциите за посреднически услуги, които извършват подбора и проучванията вместо нас. Освен това доктор Уилямс работи още шест месеца след назначаването на Хелън Петрович и, повярвайте ми, той би забелязал и най-малката некомпетентност, чиято и да е.

— Бих искала да говоря с него, мисис Уолтърс.

— Моля ви, наричайте ме Мардж. Надявам се да успеете да го направите! Той би ви казал каква чудесна работа вършеше Хелън в лабораторията.

Меган чу отварянето на входната врата. Уолтърс вдигна поглед.

— Още камери! Меган, по-добре е да не говоря повече!

Меган се изправи.

— Толкова много ми помогнахте!

Докато шофираше към къщи, Меган реши, че няма да даде възможност на доктор Уилямс да я отреже още по телефона. Щеше да отиде направо в центъра „Франклин“ във Филаделфия и да се опита да се срещне с него. С по-голям късмет може би щеше да успее да го убеди за интервю на тема оплождане ин витро.

Какво ли би казал той за Хелън Петрович? Щеше ли да я защитава подобно на Мардж Уолтърс? Или щеше да бъде вбесен от факта, че Петрович го е измамила така, както бе измамила и останалите си колеги?

И, продължаваше да се чуди Меган, какво ли щеше да научи при другата си среща във Филаделфия? В къщата в Честнът Хил, от която някой бе изпратил на баща й известието за смъртта на майка му!

25

Виктор Орсини и Филип Картър никога не обядваха заедно. Орсини знаеше, че Картър го смята за протеже на Едуин Колинс. Когато мястото в „Колинс и Картър“ беше изникнало преди повече от седем години, Орсини се конкурираше с още един кандидат. Изборът на Ед Колинс падна върху Орсини. От самото начало взаимоотношенията му с Картър бяха любезни, но не и сърдечни.

Днес обаче, след като и двамата бяха поръчали сьомга и салата, Орсини изпитваше искрено съчувствие към явно разтревожения Картър. В кантората пристигаха репортери, обаждаха се десетки журналисти с въпроса как е възможно „Колинс и Картър“ да не открият лъжите в автобиографията на Хелън Петрович.

— Казах им чистата истина! — рече Филип Картър, тропайки нервно с пръсти по покривката. — Ед винаги проучваше много обстойно евентуалните кандидати и тя беше сред проучваните от него. Това само налива масло в огъня с изчезването му, а полицията и без това не вярва да е загинал при катастрофата на моста.

— Джеки спомня ли си нещо за случая Петрович? — попита Орсини.

— По това време тя току-що беше започнала да работи при нас. Инициалите й са на писмото, но тя няма спомен за него. И защо да има? Това беше най-обикновена препоръка, изпълнена със суперлативи, прикачена към автобиографията. След като я получи, доктор Манинг се срещна с Петрович и я назначи.

Орсини каза:

— От всички възможни области, в които човек може да бъде хванат при фалшифицирането на препоръки, медицинските научни институти са най-опасната.

— Така е — съгласи се Филип. — Ако Хелън Петрович е допускала някакви грешки и клиниката „Манинг“ бъде подведена под отговорност, тя с положителност ще ни съди.

— И ще спечели делото!

Картър кимна намръщено.

— И ще спечели делото — той помъча, преди да продължи. — Виктор, ти работеше по-тясно с Ед, отколкото аз. Когато онази вечер той ти се е обадил по телефона от колата си, ти е казал, че иска да се види с теб на следващата сутрин. Това ли беше всичко?

— Да, това беше всичко. Защо?

— По дяволите, Виктор — сряза го Филип Картър. — Стига сме се баламосвали! Ако Ед е прехвърлил моста без проблем, онзи разговор дава ли ти някакво основание да мислиш, че е възнамерявал да използва катастрофата като възможност да изчезне?

— Слушай, Филип, той искаше да бъде сигурен, че сутринта ще бъда в кантората — отвърна Орсини, повишавайки леко глас. — Връзката беше ужасна. Това е всичко, което знам!

— Съжалявам. Продължавам да търся нещо, което да има някакъв смисъл.

Картър въздъхна.

— Виктор, отдавна искам да говоря с теб. В събота Мег ще изнесе личните вещи на Ед от кабинета му. Искам от понеделник да се пренесеш в него. Не сме имали кой знае колко успешна година, но бихме могли да си позволим да го премебелираме сносно.

— Не се тревожи сега за това!

Едва ли имаше какво друго да си кажат.

Орсини забеляза, че Картър не направи и намек за евентуално съдружие, след като въпросът за юридическата част на нещата около изчезването на Ед Колинс бъде изяснен. Той знаеше, че такова предложение никога няма да му бъде направено. Според него нямаше да минат и няколко седмици, преди мястото на Крайбрежието, с което за малко се беше разминал миналата година, да му бъде предоставено. Онзи, когото тогава бяха избрали, не се беше оказал подходящ. Този път предлагаха на Орсини голяма заплата, длъжност на вицепрезидент и дялово участие.

Искаше му се да може да замине още днес! Да си събере багажа и да отлети. Но при сегашните обстоятелства това беше невъзможно. Имаше нещо, което той искаше да открие — нещо, което да провери в кантората, и ето че сега преместването в някогашния кабинет на Ед щеше да го улесни.

26

Бърни спря в едно ресторантче на шосе 7, точно до Данбъри. Разположи се на висок стол до бара и си поръча голям хамбургер, пържени картофи и кафе. Докато мляскаше и преглъщаше с нарастващо удоволствие, той доволно пресметна резултата от работните си часове, откакто беше излязъл от къщи.

След като изчисти колата, Бърни си купи една шофьорска шапка и тъмно сако от магазин за дрехи втора употреба в долната част на Манхатън. Прецени, че с такава външност ще се отличава на фона на всички други нелегални таксиметрови шофьори в Ню Йорк. После потегли към летище „Ла Гуардия“ и застана близо до багажното отделение заедно с другите шофьори, които чакаха клиенти.

Късметът му проработи тутакси. Някакъв тип около трийсетте слезе по ескалатора и започна да оглежда картичките с имена, които шофьорите държаха. Никой не го чакаше. Бърни четеше мислите му. Вероятно си беше платил кола чрез някое от евтините бюра за обслужване на летището и се беше минал. Повечето от шофьорите към тия бюра бяха от новодошлите в Ню Йорк и първите шест месеца вечно се губеха и закъсняваха.

Бърни се приближи към мъжа, предложи му да го закара до града, като го предупреди, че колата му не е някоя луксозна лимузина и се похвали, че е най-добрият шофьор, който можеше да се намери. Поиска му двайсет долара до Четирийсет и осма улица. Закара го дотам за трийсет и пет минути и получи десет долара бакшиш.

— Вие сте страхотен шофьор! — каза мъжът, като му плащаше.

Бърни си спомни с удоволствие за комплимента, докато посягаше към пържените картофи, и се усмихна на себе си. Ако продължаваше да печели така и да добавя към парите си от отпуската и уволнението, доста дълго щеше да изкара, преди майка му да се досети, че не е на старата си работа. Тя никога не му се обаждаше там. Не обичаше да говори по телефона. Казваше, че това й причинява главоболие.

И ето — сега той беше като волна птица, независим от никого, тръгнал да види къде живее Меган Колинс. Беше си купил карта на Нютаун и я бе разучил. Домът й беше на Бейбъри Роуд и той знаеше как се стига дотам.

Точно в два часа премина бавно покрай къщата с белия покрив и черните капаци на прозорците. Очите му се присвиха, докато поглъщаше всяка подробност. Огромна веранда. Чудесна. Елегантна и стилна. Спомни си за своите съседи в Джаксън Хайтс, които бяха залели с бетон по-голямата част от задната си градинка и сега гордо наричаха неравната повърхност „вътрешен двор“.

Бърни изучаваше мястото. В левия ъгъл на чакълестата алея за коли се извисяваше огромен рододендрон, а по средата на моравата имаше плачеща върба. Вечнозелени храсти образуваха жив плет, който отделяше къщата на семейство Колинс от съседната.

Напълно доволен, Бърни натисна газта. В случай че го наблюдаваха, той нямаше да се окаже такъв глупак, че да направи обратен завой точно тук. Затова подмина и после рязко натисна спирачките. Без малко да блъсне някакво гламаво куче.

Едно дете притича през моравата. През стъклото Бърни чу как то отчаяно вика кучето: „Джейк! Джейк!“

Кучето хукна към детето и Бърни запали колата. Улицата беше съвсем тиха и през затворения прозорец той долови виковете на детето: „Благодаря, господине! Благодаря!“

Мак пристигна в моргата на Трийсет и първа улица в един и половина. Меган нямаше да дойде преди два часа, но той беше позвънил и си беше уговорил среща с директора на лабораторията доктор Кенет Лайънс. Придружиха го до петия етаж, където в малкия кабинет на доктора той обясни своите подозрения.

Лайънс беше слаб мъж, наближаващ петдесетте, с дежурна усмивка и интелигентни, проницателни очи.

— Много загадъчен случай. С положителност нямаше вид на жена, която би изчезнала и никой не би я потърсил. Смятахме да вземем проба за ДНК тест, преди тялото да бъде погребано. Съвсем лесно ще бъде да изследвам и мис Колинс и да проверим възможността за родство.

— Меган искаше точно това.

Секретарката на доктора седеше на едно бюро близо до прозореца. Телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Мис Колинс е долу.

Излизайки от асансьора, Мак видя лицето на Меган, по което бе изписано нещо различно от обичайното изражение на човек, видял мъртвец в моргата. Още нещо се беше прибавило към болката в очите й и издълбаните от умора бръчки около устата. Сякаш у нея се бе наслоила тъга, изострена от скръбта и мъката, с които бе живяла от изчезването на баща си.

Но когато го видя, тя се усмихна — бегла усмивка на облекчение. Толкова е красива, мислеше си той. Кестенявата й коса беше разрешена, напомняше за острия следобеден вятър. Беше облечена в черно-бял костюм от туид и черни ботуши. Сакото с цип докосваше бедрата, а тясната пола стигаше под коленете й. Черният пуловер с висока яка подчертаваше бледността на лицето.

Мак я запозна с доктор Лайънс.

— Ще можете да видите тялото по-добре долу, отколкото в стаята за оглед — каза Лайнъс.

Моргата светеше от чистота. По стените имаше редици заключени шкафове. Зад затворената врата на стаята с висок прозорец към коридора се чуваха приглушени гласове. Завесите на прозореца бяха спуснати. Мак беше уверен, че там се извършва аутопсия.

Шкафът безшумно се плъзна и се отвори. Мак се взря в голото вкочанено тяло на младата жена. На гърдите й имаше една-единствена дълбока рана. Отстрани на тялото лежаха нежни ръце с разтворени пръсти. Той погълна с очи тънката талия, стройните бедра, дългите крака, високо извитите стъпала. Най-накрая спря очи върху лицето.

Кестенявата коса беше сплъстена върху раменете, но той си я представяше разрошена от вятъра — също като на Меган. Устата — с плътни устни, обещаващи топлота. Тежки мигли покриваха затворените очи. Тъмни вежди подчертаваха високото чело.

Мак почувства жестоко пробождане в стомаха. Усещаше се замаян, повдигаше му се, главата му се въртеше. Това можеше да бъде Мег, мислеше си той, това е трябвало да се случи на Мег!

27

Катрин Колинс натисна бутона до ръката си и болничното легло се заповдига безшумно, докато тя го спря в полулегнало положение. В часа, след като отнесоха чиниите от обяда, тя напразно се опитваше да заспи. Беше ядосана на себе си заради желанието да избяга в съня. Време е да застанеш лице в лице с живота, моето момиче, каза си тя повелително.

Искаше й се да има пред себе си калкулатор и счетоводните книги от ресторанта. Да изчисли докога може да издържи, преди да трябва безвъзвратно да продаде „Дръмдоу“. Ипотеката, мислеше си тя, проклетата ипотека! Баща й никога нямаше да вложи толкова пари в това място. „Ако може, с нищо — нещо“ беше девизът от бедните му години. Колко често го беше чувала!

Но след като вече се беше сдобил с къщата и ресторанта, той се беше превърнал в най-щедрия съпруг и баща. Освен в случаите, когато желанията им бяха екстравагантни до абсурдност, разбира се.

Не трябваше да оставя на декоратора пълна свобода на действие! Но оттогава изтече толкова вода!

Аналогията я накара да потръпне. Спомни си за ужасните снимки от разбитите коли, които изплуваха на повърхността изпод моста Тапан Зий. С Меган бяха изучавали снимките през лупа, страхувайки се да открият това, което очакваха — части от тъмносин кадилак.

Катрин отхвърли завивките, стана от леглото и се пресегна за халата. Прекоси стаята до малката баня и наплиска лицето си с вода, после надникна в огледалото и направи гримаса. „Сложи си малко бойни краски, скъпа“, каза си тя.

След десет минути отново беше в леглото и се чувстваше по-добре. Късата й руса коса беше сресана, ружът по скулите и червилото бяха скрили изпитата бледнина. Облече син копринен халат, с който поне имаше вид за пред евентуални посетители. Следобед Меган щеше да бъде в Ню Йорк, но винаги съществуваше възможността да се отбие някой друг.

Така и стана. Филип Картър почука на открехнатата врата.

— Може ли да вляза?

— Разбира се!

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Изглеждаш чудесно.

— Вече съм много по-добре. Всъщност се опитвам да избягам оттук, но настояват да остана още няколко дни.

— Добра идея.

Той придърпа един стол и седна до леглото.

Беше облечен небрежно-елегантно в кафяво сако, тъмнокафяви панталони и вратовръзка в преливащо кафяво и бежово. Силното му мъжко присъствие я накара отново да изпита болка по съпруга си.

Едуин беше необикновено красив. Срещнаха се преди трийсет и една години на събиране след мача между Харвард и Йейл. По това време тя ходеше с едно момче от отбора на Йейл. Видя Ед на дансинга. Тъмна коса, тъмносини очи, висок и строен.

Едуин я покани да танцуват, а на следващия ден позвъни на вратата й с дузина рози в ръка.

— Аз те ухажвам, Катрин! — беше обявил той.

Катрин се опита да удържи внезапно бликналите сълзи.

— Катрин?

Ръката на Филип стискаше нейната.

— Добре съм — каза тя, отдръпвайки я.

— Не смятам, че ще се чувстваш така след няколко минути. Трябваше да говоря с Мег, преди да дойда.

— Тя трябваше да ходи в Ню Йорк. Какво има, Филип?

— Катрин, може би си прочела за жената, която бе застреляна в Ню Милфорд?

— Онази лекарка ли? Да. Ужасна история!

— Значи не си разбрала, че тя не е била никаква лекарка — документите й са били фалшиви, а е назначена в клиниката „Манинг“ с нашето посредничество.

Катрин настръхна.

— Какво?

Една сестра влезе бързешком.

— Мисис Колинс, отвън има двама следователи от полицията на Ню Милфорд, които искат да говорят с вас. Лекарят ще бъде с тях, но иска да ви предупредя, че след няколко минути ще влязат.

Катрин изчака да чуе отдалечаващите се стъпки в коридора и попита:

— Филип, ти знаеш ли защо са дошли?

— Да. Преди час бяха в кантората.

— Защо? Забрави за този лекар! Нямам намерение отново да припадам. Моля те, зная какво ме очаква!

— Катрин, жената, която снощи е била убита в Ню Милфорд, беше клиентка на Ед. Ед трябва да е знаел, че препоръките й са фалшиви.

Филип Картър се изправи, сякаш да избегне болката, която щеше да причини.

— Както знаеш, полицията смята, че Ед не се е удавил в катастрофата на моста. Една съседка от апартамента срещу Петрович каза, че нощем е била редовно посещавана от някакъв висок мъж с тъмен седан.

Той млъкна и изражението му стана сериозно.

— Видяла го е преди две седмици. Катрин, когато онази нощ Меган е повикала линейката, е пристигнала и полицейска кола. Когато си дошла в съзнание, си казала на полицая, че съпругът ти се е обадил.

Катрин се опита да преглътне, но не можа. Гърлото и устните й бяха пресъхнали. Обзе я нелепата мисъл, че това сигурно означава да изпитваш остра жажда.

— Бях се съвзела. Исках да кажа, че някой позвъни на Мег и каза, че е баща й.

На вратата се почука. Лекарят влезе и каза:

— Катрин, ужасно съжалявам, но заместник-прокурорът настоява следователите по убийството в Ню Милфорд да ти зададат няколко въпроса, а аз не бих могъл да излъжа, че не си в състояние да им отговаряш.

— В достатъчно добро състояние съм, за да им отговарям — каза тихо Катрин и погледна Филип. — Ще останеш ли?

— Разбира се.

Той се изправи, когато следователите влязоха, въведени от сестрата.

Катрин с изненада видя, че единият следовател беше жена. И то млада — горе-долу колкото Меган. Другият беше мъж, може би някъде около трийсетгодишен. Той заговори пръв, извинявайки се за безпокойството, като обеща да й отнеме само няколко минути. Представи себе си и колегата си.

— Това е следователката Арлийн Вайс. Аз съм Боб Марън — веднага премина на въпросите. — Мисис Колинс, вие сте били докарана тук в шок, причинен от среднощно позвъняване, при което някой се е представил на дъщеря ви за вашия съпруг.

— Не беше съпругът ми. Бих познала гласа му, при каквито и да е обстоятелства.

— Мисис Колинс, извинявам се за този въпрос, но вярвате ли, че съпругът ви е починал през януари?

— Напълно съм убедена, че е мъртъв — заяви тя с твърд глас.

— Тези прекрасни рози са за вас, мисис Колинс — каза весел глас и вратата се отвори.

Беше един от онези доброволци в розови сака, които разнасяха цветя по стаите, разкарваха количките с книги и помагаха при храненето на по-възрастните пациенти.

— Не сега! — отряза го лекарят.

— Не, няма нищо. Оставете ги на нощното шкафче.

Катрин беше доволна, че ги прекъснаха. Имаше нужда да събере мислите си. За да спечели време, тя посегна за картичката, която момчето откачаше от панделката на вазата.

Хвърли й един поглед и се вцепени, а очите й се изпълниха с ужас. Всички обърнаха очи към нея и тя вдигна картичката с треперещи ръце, опитвайки се да запази самообладание.

— Не знаех, че мъртвите могат да изпращат цветя — прошепна тя.

Прочете текста на глас.

Катрин прехапа устни.

— Подписана е: „Твой любещ те съпруг Едуин“.