Другото лице

28

В сряда следобед следователи от Кънетикът отидоха в Лорънсвил, Ню Джърси, за да разпитат Стефани Петрович за убитата й леля.

Сключила ръце, за да не треперят, Стефани се мъчеше да не обръща внимание на непрекъснатото помръдване в утробата си. Отраснала в Румъния под режима на Чаушеску, тя беше научена да се бои от полицията и въпреки че мъжете в дневната на леля й бяха много учтиви и не носеха униформи, тя все пак не им вярваше. Тези, които се доверяваха на полицията, често свършваха в затвора, дори и по-зле.

Адвокатът на леля й, Чарлс Потър, дойде с тях — напомняше й на един чиновник от селото, където се беше родила. И адвокатът беше учтив, но тя долови равнодушието зад любезността му. Той щеше да изпълни задълженията си и вече я беше информирал, че това означава да спази условията в завещанието на Хелън, според което цялото й имущество оставаше на клиниката „Манинг“.

— Леля възнамеряваше да го промени — каза му Стефани. — Смяташе да се погрижи за мен, да ми помогне да завърша курсовете по козметика, да ми плаща наема. Обеща да ми остави пари. Казваше, че съм й като дъщеря.

— Разбирам. Но тъй като не го е променила, единственото, което бих могъл да ви кажа, е, че можете да останете да живеете в тази къща, докато не се продаде. Като упълномощено лице бих могъл да уредя да ви плащат като на пазач, докато продажбата бъде осъществена. След което, опасявам се, юридически оставате без нищо.

Без нищо! Стефани знаеше, че ако не успее да получи зелена карта и работа, няма как да остане в тази страна.

Единият от следователите я попита дали леля й не е имала по-близки приятели.

— Не. Наистина нямаше — отвърна тя. — Понякога вечер ходехме на гости у някого от румънците. Хелън ходеше на концерти от време на време. В събота или в неделя често излизаше за по три-четири часа. Но никога не ми казваше къде ходи.

Стефани нямаше представа за никакви мъже в живота на леля си. Отново повтори колко е била изненадана от внезапното й напускане на клиниката.

— Възнамеряваше да напусне работа веднага след продажбата на къщата си. Искаше да поживее във Франция за известно време.

Стефани съзнаваше, че плете език с английските изрази. Беше толкова изплашена.

— Доктор Манинг каза, че не е имал представа за намеренията й да напуска клиниката — рече на румънски единият следовател, който се казваше Хюго.

Стефани му хвърли изпълнен с благодарност поглед и също премина на родния си език.

— Каза ми, че доктор Манинг щял много да се обезпокои и затова я било страх да му съобщи.

— Друга работа ли е имала предвид? Това би означавало нова проверка на документите й.

— Искаше известно време да си почине.

Хюго се обърна към адвоката.

— Какво е било финансовото положение на Хелън Петрович?

Чарлс Потърс отговори:

— Мога да ви уверя, че беше доста добро. Доктор… или по-скоро мисис Петрович живееше много благоразумно и притежаваше добри капиталовложения. Тази къща беше изплатена, а освен нея има осемстотин хиляди долара в акции, облигации и в брой.

Толкова много пари, мислеше си Стефани, а нямаше да получи нито цент! Тя изтри челото си с ръка. Гърбът я болеше. Краката й бяха отекли. Беше ужасно изморена. Мисис Потърс й помагаше да уреди погребалната литургия, която щеше да се състои в църквата „Сейнт Доминик“ в петък.

Тя се огледа. Тази стая беше толкова хубава с мебелите в син брокат, полираните маси, лампите с ресни и бледосиния килим. Цялата къща беше толкова разкошна! Харесваше й да живее в такъв дом. Хелън й беше обещала, че ще може да пренесе някои неща оттук в апартамента си в Ню Йорк. Но как щеше да се оправя сега? Какво я питаше полицаят?

— Кога очаквате бебето си, Стефани?

По лицето й потекоха сълзи.

— След две седмици — изхлипа тя. — Той ми каза, че това си е мой проблем и изчезна някъде в Калифорния. Няма кой дами помогне! Не зная къде да го търся! Не зная какво да направя!

29

Шокът, който Меган повторно изпита при вида на мъртвата жена, приличаща на нея, беше преминал след взимането на кръвна проба от вената й.

Не знаеше каква ще бъде реакцията на Мак при вида на тялото. Беше доловила единствено присвиването на устните му. Той само успя да каже, че приликата е поразителна и ДНК тестовете са напълно наложителни. Доктор Лайънс беше на същото мнение.

Нито тя, нито Мак бяха обядвали. Напуснаха моргата всеки в своята кола и отидоха на едно от любимите на Мег места — „Ниъри“ на Петдесет и седма улица. Седнаха на бара в уютния ресторант с по един двоен сандвич в ръка и Мег разказа на Мак за фалшифицираните документи на Хелън Петрович и за вероятното участие на баща й.

Съдържателят Джими Ниъри дойде да я попита как е майка й. Когато разбра, че Катрин е в болница, той донесе безжичния си телефон на Меган, за да й позвъни.

Слушалката вдигна Филип.

— Здравей, Филип — каза Меган. — Реших да видя как е мама. Може ли да говоря с нея?

— Мег, тя преживя доста тежък удар.

— Какъв удар? — попита разтревожена Меган.

— Някой й изпрати букет от рози. Ще разбереш, като ти прочета картичката.

Мак гледаше една картина с ирландски пейзаж, която се намираше в другия край на залата. При ахването на Меган той се обърна и видя ужаса, който изпълваше очите й. Случило се е нещо с Катрин, помисли си той.

— Мег, какво става? — грабна телефона от треперещите й ръце. — Ало?

— Мак, радвам се, че си там!

Беше гласът на Филип Картър — вече спокоен и уверен.

Мак прегърна Меган, докато Картър накратко преразказваше събитията от последния час.

— Ще остана известно време при Катрин — завърши той. — Беше ужасно разстроена, но сега вече е по-спокойна. Иска да говори с Мег.

— Мег, майка ти! — Мак й подаде слушалката. За секунда се усъмни дали го чу, но в следващия миг тя посегна към телефона. Забеляза усилията й да говори спокойно.

— Мамо, сигурна ли си, че си добре? Какво мисля ли? Мисля, че и това е някаква жестока шега. Права си — татко никога не би постъпил по подобен начин… Знам… Знам колко е трудно… Хайде, ти си достатъчно силна, за да се справиш с това. Ти си дъщерята на стария Пат, опомни се! Имам среща с мистър Уайкър след час в телевизията. После ще дойда направо в болницата… И аз те обичам. Искам да говоря с Филип… Филип, постой при ней. Не трябва да бъде сама… Благодаря!

Когато Мак остави слушалката, тя изплака:

— Истинско чудо е, че не е получила инфаркт след разпита на ония следователи за татко и розите, които са й донесли.

Устната й затрепери и тя я прехапа.

О, Мег, мислеше си Мак. Изгаряше от желание да я прегърне здраво, до я притисне до себе си, да изличи с целувки болката от очите и устните й. Вместо това се опита да я увери, че страхът й е неоснователен.

— Катрин няма да получи инфаркт! — каза той убедено. — Избий си поне тази тревога от главата! Мег! Правилно ли съм схванал думите на Филип, че полицията се опитва да докаже връзката на баща ти с убийството на тази Петрович?

— Очевидно! Непрекъснато са се връщали към думите на съседката, че висок мъж с тъмен седан от последните модели редовно е посещавал Петрович. Татко беше висок. И караше тъмен седан.

— Подобно на много други високи мъже, Мег. Това е абсурдно!

— Знам! И мама го знае! Но полицията изобщо не вярва, че татко е загинал в катастрофата на моста, а това според тях означава, че е жив. Искат да разберат защо се е подписал под фалшивите документи на Петрович. Питали са мама дали не смята, че е имал интимна връзка с Петрович.

— Вярваш ли, че е жив, Мег?

— Не, не вярвам. Но ако той е помогнал за назначаването на Петрович на тази работа с ясното съзнание, че си служи с измама, значи има нещо. Освен ако тя по някакъв начин не го е принудила!

— Мег, познавам баща ти от времето, когато бях първокурсник в колежа. Ако има нещо, в което съм убеден, то е, че Едуин Колинс беше много нежен и внимателен човек. Това, което ти каза на Катрин, е самата истина. Обаждането в полунощ и онези цветя не са неща, които баща ти би направил. Това са игри, присъщи само на жестоки хора!

— Или на луди!

Мег се изпъна, сякаш чак сега усети прегръдката на Мак. Мак безмълвно отдръпна ръка.

— Мег — каза той, — цветята се плащат — в брой, с кредитна карта, с чек. Как са били платени тези рози?

— Предполагам, че следователите вече са стигнали донякъде по този въпрос.

Джими Ниъри им предложи ирландско кафе. Меган поклати глава.

— Сигурно би ми дошло добре, Джими, но ще го отложим за друг път. Трябва да отида до работата си.

Мак се връщаше обратно в лабораторията. Преди да се качат в колите, той постави ръце на раменете й.

— Мег, само едно ми обещай — че ще ми позволиш да ти помогна!

— О, Мак! — въздъхна тя. — Мисля, че ти вече достатъчно пое върху плещите си проблемите на семейство Колинс. След колко време според доктор Лайънс ще бъдат готови резултатите от пробите?

— След четири-пет седмици — каза Мак. — Ще ти се обадя довечера, Мег!

Половин час по-късно Меган седеше в кабинета на Том Уайкър.

— Интервюто със сестрата в приемната на клиниката „Манинг“ беше страхотно — каза й той. — Никой друг не е правил подобно нещо. Но поради връзката на баща ти с Петрович не искам повече да припарваш до това място.

Знаеше, че ще чуе точно това. Погледна го право в очите.

— Центърът за ин витро „Франклин“ във Филаделфия има отлична репутация. Бих искала да го използвам във филма вместо клиниката „Манинг“.

Със страх очакваше той да й забрани и това, но с облекчение чу:

— Искам да завършиш филма колкото се може по-скоро. Всички са пламнали на тема ин витро от случая с Петрович. Едва ли би имало по-подходящ момент! Кога можеш да заминеш за Филаделфия?

— Утре.

Почувства се лъжкиня, като не каза на Том, че доктор Хенри Уилямс, директорът на центъра „Франклин“, е работил с Хелън Петрович в „Манинг“. Но заключи, че ако имаше възможност да говори с доктор Уилямс, то щеше да го направи като репортер от телевизията, а не като дъщерята на човека, който е представил фалшивата биография на Петрович и гордо я е препоръчал.

Бърни потегли от Кънетикът към Манхатън. Къщата на Меган беше съживила спомените от всички онези преживявания, когато проследяваше момичета до домовете им, а после се скриваше в колите им или в гаражите или дори в храсталаците около къщата, за да може да ги гледа. Сякаш попадаше в друг свят, където само двамата бяха живи, макар че момичето не подозираше за неговото съществуване. Съзнаваше, че иска да бъде близо до Меган, но трябваше да внимава. Нютаун беше малко, шикозно градче, а ченгетата в подобни места винаги бяха нащрек за странни коли, които се мотаят наоколо.

Ами ако бях сгазил онова куче, мислеше си Бърни, докато шофираше из Бронкс към моста при Уилис Авеню. Момчето сигурно щеше да се съдере от рев. Хората щяха да наизлязат да видят какво става. Някой можеше да почне да го разпитва — например какво търси тук, в тази задънена улица, едно нерегистрирано такси? Ако някой извикаше ченгетата, щяха да му проверят досието. А Бърни знаеше какво означава това.

Оставаше му само едно. Когато стигна до центъра на Манхатън, отиде до същия магазин за стари вещи на Четирийсет и седма улица, откъдето се беше снабдил с по-голямата част от оборудването си. Отдавна беше харесал една професионална видеокамера и днес си я купи заедно с един полицейски скенер за колата.

После влезе в магазин за книжарски материали и си купи розова хартия. Тази година цветът на пропуските, които полицията издаваше на журналистите, беше розов. Вече притежаваше един. Някакъв репортер го беше изпуснал в гаража. Сега можеше да направи копие на собствения си компютър, което да изглежда като истински пропуск. Трябваше да копира и картата за паркиране, която да сложи на предното стъкло на колата.

Наоколо бяха седалищата на много телевизионни и радиостанции и никой не закачаше журналистите. Щеше да казва, че е от някоя от тях. Щеше да бъде Бърни Хефернън, репортер от новинарски екип.

Също като Меган.

Единственият проблем беше, че сумата за отпуската и уволнението бързо се топеше. Трябваше да продължи да печели пари. Имаше късмет — преди да стане време да се прибира, намери клиент до летище „Кенеди“, а оттам друг клиент за града.

На вечеря майка му кихаше.

— Да не си изстинала, мамо?

— Аз не изстивам, а имам алергии! — тросна му се тя. — В тая къща има прах!

— Мамо, знаеш, че няма прах. Ти си добра домакиня.

— Бърнард, поддържаш ли мазето чисто? Имам ти доверие. Не смея да слизам по стълбите след онова, което ми се случи.

— Мамо, долу няма нищо.

Заедно гледаха новините в шест, където показаха как Меган Колинс интервюира сестрата в приемната на „Манинг“.

Бърни се наведе напред, поглъщайки с очи профила на Меган, която задаваше въпроси. Ръцете и челото му овлажняха.

Дистанционното беше издърпано от ръката му. Телевизорът угасна и той усети парещ шамар през лицето си.

— Пак започваш, Бърнард! — изкрещя майка му. — Гледаш това момиче! Познах! Просто познах! Няма ли най-сетне да разбереш?

Когато Меган стигна в болницата, намери майка си напълно облечена.

— Вирджиния ми донесе дрехи. Трябва да се махна оттук — каза Катрин Колинс с категоричен тон. — Не мога да лежа и само да мисля. Прекалено много се тревожа. В ресторанта поне съм заета.

— Какво смята лекарят?

— Отначало се възпротиви, но сега е съгласен или поне е склонен да ме изпише.

Гласът й потрепери.

— Меган, не се опитвай да ме разубеждаваш! По-добре ще се чувствам у дома!

Меган я прегърна буйно.

— Прибра ли си всичко?

— Дори и четката за зъби! Меги онези следователи искат да се видят с теб. Като се приберем, трябва да им се обадиш и да си уговориш среща.

Докато Меган отключваше вратата, телефонът звънеше. Тя побърза да вдигне слушалката. Беше Дайна Андерсън.

— Меган, ако все още възнамеряваш да присъстваш на раждането на бебето, трябва да си планираш времето. В понеделник сутринта ще постъпя в Медицинския център в Данбъри, където ще предизвикат раждането изкуствено.

— Ще бъда там! Имаш ли нещо против да дойда в неделя следобед с оператор и да снимаме как с Джонатан се приготвяте за бебето?

— Заповядай!

Катрин Колинс минаваше по стаите и палеше лампите.

— Хубаво е у дома — рече тихо тя.

— Няма ли да си легнеш?

— Не ми се мисли за лягане. Ще постоя във ваната, после ще се облека като хората и ще вечеряме в ресторанта.

— Сигурна ли си?

Меган забеляза как майка й вирна брадичка и стисна устни така, че от устата й остана една черта.

— Напълно! Нещата ще се влошат, преди да се оправят, Меган! Ще видиш, след като поговориш с ония следователи. Но никой не бива да смята, че ние се крием!

— Май дядо казваше: „Не се давай на копелета!“ По-добре да се обадя в прокуратурата.

Джон Дуайър беше прокурор, назначен от съда в Данбъри. Ню Милфорд беше един от районите му.

От четирийсетте си години Дуайър беше изкарал в прокуратурата петнайсет. През тях беше изпратил в затвора видни граждани, стълбове на обществото, за различни престъпления — от измама до убийство. Беше разследвал трима души, инсценирали смъртта си, за да получат застраховките си.

Предполагаемата смърт на Едуин Колинс в катастрофата на моста Таиан Зий бе предизвикала доста съчувствени статии в тукашната преса. Семейството беше добре известно в областта, а „Дръмдоу“ имаше чудесна слава.

Фактът, че колата на Колинс не е паднала от моста и че името му се свързва с фалшивите документи на Хелън Петрович, беше превърнал незначителното, останало почти незабелязано убийство в скандал, който тресеше целия щат. Дуайър знаеше, че Министерството на здравеопазването изпраща лекари-следователи, които да определят степента на пораженията, нанесени в лабораторията от Петрович.

Късно в сряда следобед Дуайър се срещна в кабинета си със следователите от полицията в Ню Милфорд — Арлийн Вайс и Боб Марън. Те се бяха добрали до досието на Петрович в Държавния департамент във Вашингтон.

Вайс резюмира подробностите в него.

— Петрович е пристигнала в Щатите преди двайсет години, когато е била на двайсет и седем. Поръчителката й е притежавала козметичен салон в Бродуей. В молбата й за виза е споменато завършено средно училище и някакви курсове по козметика в Букурещ.

— И никакво медицинско образование? — попита Дуайър.

— За такова не пише — потвърди Вайс.

Боб Марън погледна бележките си.

— Започнала е работа в салона на приятелката си, прекарала е там единайсет години, като през последните няколко е посещавала вечерни курсове за секретарки.

Дуайър кимна.

— После са й предложили работа като секретарка в Центъра за изкуствено оплождане „Даулинг“ в Трентън, Ню Джърси. Тогава е купила къщата в Лорънсвил. Три години по-късно Колинс урежда назначаването й като ембриолог в „Манинг“.

— Ами Едуин Колинс? В неговото минало има ли нещо гнило?

— Няма. Завършил е бизнес в Харвард. Никога не е имал неприятности. Главен съдружник във фирмата. Има разрешително за оръжие от около десет години, след като веднъж бива нападнат и ограбен в Бриджпорт.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Мис Колинс се обажда в отговор на позвъняването на мистър Марън.

— Това дъщерята на Колинс ли е? — запита Дуайър.

— Да.

— Поканете я утре.

Марън пое телефона и поговори с Меган, поглеждайки прокурора.

— В осем сутринта добре ли е? Ще пътува по работа до Филаделфия и трябва да дойде рано.

Дуайър кимна.

Марън уточни срещата с Меган, остави слушалката и се облегна на въртящия се стол.

— Да видим с какво разполагаме. Едуин Колинс изчезва и се смята за мъртъв. Изведнъж жена му получава от него цветя, които, както се оказва, са платени с кредитната му карта.

— Поръчката е била дадена по телефона. Кредитната му карта никога не е блокирана. Но от януари до този следобед никога не е била използвана — добави Вайс.

— След изчезването му наблюдавано ли е дали по сметката има движение?

— До онзи ден се смяташе, че Колинс се е удавил. Нямаше причина сметката да бъде поставена под наблюдение.

Арлийн Вайс преглеждаше бележките си.

— Искам да попитам Меган Колинс за нещо, което майка й каза. Онова телефонно обаждане, в резултат на което мисис Колинс е влязла в болница и за което тя се кълне, че не е било от съпруга й…

— Е?

— Тя смята, че е чула гласът да казва „В ужасно затруднение съм“ или нещо подобно. Какво е означавало това?

— Ще попитаме дъщерята какво мисли утре, като се видим с нея — каза Дуайър. — Знам какво аз се питам. Едуин Колинс още ли се води безследно изчезнал, следователно мъртъв?

Марън и Вайс кимнаха едновременно. Прокурорът Дуайър се изправи.

— Може би ще трябва да променим постановката. Ето какво мисля! Първо, установихме връзката на Колинс с Петрович. Второ, той със сигурност не е загинал в катастрофата на моста. Трето, изтеглил е цялата стойност на застрахователните си полици няколко седмици преди да изчезне. Четвърто, няма и следа от колата му, но един висок мъж с тъмен седан редовно е посещавал Петрович. Пето, телефонното обаждане, използването на кредитната карта, цветята! Смятам, че е достатъчно! Обявете издирване. Напишете: „Издирван във връзка с убийството на Хелън Петрович…“

30

Наближаваше пет часът, когато позвъниха на Виктор Орсини. Именно от това обаждане се боеше той. Лари Даунс, президент на „Даунс и Роузън“ му съобщи, че е по-добре да изчака с преместването си от „Колинс и Картър“.

— Колко дълго? — тихо попита Виктор.

— Не зная — каза Даунс уклончиво. — Този шум около Петрович рано или късно ще утихне, но в момента името ти е свързано с твърде много отрицателни неща и моментът не е подходящ да започваш при нас. Ако се окаже, че Петрович е объркала някой от онези ембриони, клиниката ще трябва да плаща огромни суми и ти го знаеш. Вие сте я уредили там и вие носите отговорността!

Виктор се възпротиви.

— Току-що бях започнал работа, когато документите на Хелън Петрович са били представени в клиниката „Манинг“. Лари, ти ме прекара и миналата зима!

— Съжалявам, Виктор, но все пак ти си назначен месец и половина преди Петрович да започне работа в клиниката. Това означава, че си бил там, когато са й проверявани документите. „Колинс и Картър“ са малка компания. Кой ще ти повярва, че не си имал представа какво вършат останалите около теб?

Орсини преглътна. Пред репортерите беше заявил, че никога не е чувал името Петрович, че току-що е бил започнал, когато са я назначили в „Манинг“. Не се бяха усетили, че той практически е бил в кантората, когато са обработвали молбата й. Отново се опита да възрази.

— Лари, аз доста ви помагах тази година!

— Така ли, Виктор?

— Назначихме ваши кандидати на три от най-добрите ни места!

— Може би нашите кандидатури са били по-силни!

— А кой ви каза, че в тези фирми има свободни места?

— Съжалявам, Виктор!

Орсини се втренчи в слушалката, когато телефонът изключи. Не ни търсете, ние ще ви потърсим, сети се за типичния отказ той. Разбра, че никога няма да получи мястото в „Даунс и Роузън“.

Мили надникна в кабинета.

— Тръгвам си. Ама че ужасен ден, нали, мистър Орсини? С всички тия репортери в кантората и телефонните им обаждания! — очите й горяха от възбуда.

Виктор си представи как у дома й на вечеря всяка подробност от днешния ден ще се предава с удоволствие.

— Мистър Картър върна ли се?

— Не. Обади се, че ще остане при мисис Колинс в болницата и после ще си ходи. Струва ми се, че започва да я ухажва.

Орсини не отговори.

— Е, лека нощ, мистър Орсини!

— Лека нощ, Мили.

Докато Катрин се обличаше, Меган се промъкна в кабинета и прибра писмата и изрезката с некролога от бюрото на баща си. Скри ги в куфарчето, молейки се майка й да не забележи драскотините по бюрото от пилата, която се беше плъзнала при опита й да разбие ключалката на чекмеджето. Рано или късно трябваше да й каже за писмата и известието, но все още беше твърде рано. Може би щеше да се върне от Филаделфия с някакво обяснение.

Качи се горе в своята баня, изми лицето и ръцете си и оправи грима си. След кратко колебание реши да позвъни на Мак. Беше казал, че ще й се обади и тя не искаше той да си помисли, че нещо не е наред. Всъщност не по-объркано, отколкото вече беше, поправи се тя.

Телефонът вдигна Кайл.

— Мег!

Беше онзи Кайл, когото тя познаваше — радостен, щом чуе гласа й.

— Здрасти, приятел. Как си?

— Чудесно! Но днес ми се случи нещо лошо.

— Какво?

— Едва не убиха Джейк. Хвърлях му топката. Вече се беше научил да я лови, но аз я метнах много силно и тя изхвърча на улицата. Той изтича след нея и някаква кола едва не го премаза. Трябваше да видиш как оня натисна спирачките, за да спре. Направо закова колата и тя се разтресе.

— Слава богу, че Джейк не е пострадал! Следващия път го тренирай в задния двор. Там е по-широко!

— И татко така каза. Той ми дърпа слушалката, Мег! Чао.

Обади се Мак.

— Не съм я дърпал, просто я поех. Здравей, Мег. Вече си наясно с всички новини около нас. Ти как си?

Съобщи му, че майка й е у дома.

— Утре ще ходя с колата до Филаделфия за снимки по филма, който се опитвам да направя.

— Ще идеш ли и на онзи адрес в Честнът Хил?

— Да. Мама не знае нито за него, нито за писмата.

— Нямам намерение да й казвам. Кога ще се върнеш?

— При всички положения не по-рано от осем. Пътят с кола е почти четири часа.

— Мег!

В гласа на Мак прозвуча колебание.

— Знам, че не искаш да се бъркам, но трябва да ти помогна. Понякога имам чувството, че ме отбягваш.

— Не ставай глупав. Винаги сме били добри приятели!

— Вече не съм сигурен в това! Може би съм пропуснал нещо. Какво се е случило?

Това, което се е случило, е, че всеки път, когато си спомня за онова писмо отпреди девет години, в което те молех да не се жениш за Джинджър, се гърча от унижение. Че за теб никога няма да бъда нищо друго, освен доброто ти приятелче, което успя да превъзмогне влечението си. Не мога да поема риска отново да трябва да се откъсвам от Джеръми Макинтайър!

— Нищо не се е случило, Мак — каза тя с безгрижен тон. — Все още сме приятели. Въпреки че вече не си говорим за уроци по пиано. Зарязах ги преди толкова години.

Същата вечер, докато оправяше леглото на майка си, тя изключи телефонния й апарат. Ако имаше още среднощни обаждания, то тя щеше да е единствената, която ще ги чуе!

31

Доктор Хенри Уилямс, шейсет и пет годишният директор на Центъра за изкуствено възпроизвеждане „Франклин“ в обновената стара част на Филаделфия, леко напомняше на любимия в рода чичо. Главата му беше покрита с посивяваща коса, а благото изражение на лицето му успокояваше дори и най-нервния пациент. Много висок, той беше леко изгърбен, сякаш от непрекъснатото навеждане да чува по-добре.

Меган му беше позвънила след срещата си с Том Уайкър и той с желание се бе съгласил да я приеме. Сега Меган седеше пред бюрото му в приятния кабинет, чиито стени бяха покрити със снимки на бебета и малки деца, поставени в рамки.

— Тези деца чрез оплождане ин витро ли са родени? — попита Меган.

— Чрез методи за изкуствено възпроизвеждане — поправи я Уилямс. — Не всички са родени чрез ин витро.

— Разбирам или поне смятам, че разбирам. Ин витро е методът, при който яйцеклетките на жената се изваждат и се оплождат лабораторно.

— Точно така! Знаете, че на жената предварително се дават медикаменти, за да могат яйчниците едновременно да отделят голямо количество яйцеклетки.

— Да, зная.

— Има и други методи, които използваме — различни от оплождането ин витро. Предлагам да ви дам литература, в която са описани. Всъщност всичко се свежда до сложни термини, чиято проста същност е да помогнат на жената да се сдобие с толкова желаната бременност.

— Ще се съгласите ли да ви интервюирам пред камера, да заснемем някой части на сградата и да поговорим с някои от пациентките ви?

— Да. Ние се гордеем с този център и за нас всяка реклама е добре дошла. Обаче при едно условие: ще попитам няколко пациентки дали биха желали да говорят с вас. Не искам вие направо да се свързвате с тях. Някои хора не желаят семействата им да знаят, че са прибягвали до изкуствени методи за възпроизвеждане.

— Какво биха имали против? Предполагам, че са много щастливи, когато се сдобият с бебе!

— Да. Но една жена, чиято свекърва разбра за изкуственото оплождане, каза, че поради ниското качество на спермата на сина й дълбоко се съмнявала, че детето е негово. Фактически нашата пациентка трябваше да подложи на ДНК тестове себе си, съпруга си и детето, за да докаже, че то е биологически тяхно.

— В някои случаи, естествено, се използват чужди ембриони.

— Да, при онези, които не могат да заченат свои. Това всъщност е форма на осиновяване.

— Сигурно е така, докторе. Знам, че се получава някак в последния момент, но дали бих могла да дойда следобед с нашия оператор? Една жена много скоро ще роди близнака на своя първи син, роден преди три години в резултат на оплождане ин витро. Ще снимаме след това и отрастването на децата й.

Уилямс доби тревожно изражение.

— Понякога се чудя дали не прекаляваме. Психологическият аспект на разделеното раждане на еднояйчни близнаци ме занимава дълбоко. Фактически, когато ембрионът се раздели на две и едната част се замрази, тя се нарича „клонинг“, а не едноличен близнак. Но да отговоря на въпроса ви: да, ще бъда на ваше разположение.

— Нямате представа колко съм ви благодарна! За начало ще заснемем няколко кадъра отвън, в приемната. Ще започнем със създаването на център „Франклин“. Това е станало преди около шест години, доколкото зная.

— Преди шест години през септември.

— След което ще се придържам към конкретни въпроси за оплождането ин витро и замразяването — имам предвид криопрезервацията на ембриона.

Меган се изправи.

— Налага ми се да свърша нещо спешно. В четири часа ще ви бъде ли удобно?

— Напълно.

Меган се поколеба. Страхуваше се да разпитва доктор Уилямс за Хелън Петрович, преди да се е установило някакво взаимно доверие, но повече не можеше да чака.

— Доктор Уилямс, не зная дали тукашните вестници са споменали тази история, но Хелън Петрович — една жена, работила в клиниката „Манинг“, беше убита и беше установено, че е била с фалшиви документи. Вие сте я познавали и всъщност сте работили заедно, нали?

— Да.

Доктор Уилямс поклати глава.

— Бях асистент на доктор Манинг и знаех всичко, което ставаше в клиниката, знаех и кой си върши работата. Хелън Петрович със сигурност успя да ме измами. Тя поддържаше лабораторията така, както трябва. Ужасно е, че е фалшифицирала документите си, но всъщност имаше вид на човек, който напълно умее това, което прави.

Меган реши да рискува и да остави този човек да разбере защо му задава коварни въпроси.

— Докторе, компанията на баща ми и лично той са обвинени в легализирането на лъжите на Хелън Петрович. Извинете ме, но трябва да се опитам да разбера нещо повече за нея. Сестрата от приемната в „Манинг“ ви е видяла да вечеряте заедно с Петрович. Доколко я познавахте?

Хенри Уилямс сякаш се развесели.

— Имате предвид Мардж Уолтърс. А каза ли ви също така, че от учтивост винаги водех новите колеги от „Манинг“ на вечеря? Нещо като за „добре дошли“…

— Не, не ми е казала. Познавахте ли Хелън Петрович преди постъпването й в „Манинг“?

— Не.

— Поддържахте ли някаква връзка с нея след напускането си?

— Никаква!

Вътрешният телефон избръмча. Той вдигна слушалката.

— Изчакай малко — каза той и се обърна към Меган.

Тя разбра намека.

— Докторе, няма да ви отнемам повече време. Благодаря ви много.

Меган взе чантата си и напусна кабинета. След като вратата се затвори, доктор Хенри Уилямс отново взе слушалката.

— Свържи ме, ако обичаш.

Той измърмори нещо като поздрав, заслуша се и след миг каза нервно:

— Да, разбира се, че съм сам. Тя току-що си отиде. Ще се върне в четири часа с оператора. Не ми казвай да внимавам! За глупак ли ме смяташ?

Той постави обратно слушалката, внезапно почувствал се ужасно уморен.

След малко я вдигна и набра някакъв номер.

— Там всичко наред ли е? — попита той.

Шотландските й прадеди го наричаха седмо чувство. Дарбата се беше проявила в жена от съвсем различно поколение на рода Кембъл. Сега Фиона Кембъл Блек беше тази, която я притежаваше. Ясновидка, редовно ползвана от полицейските управления в цялата страна за разкриването на престъпления, както и от семейства, които отчаяно търсеха безследно изчезнали роднини, Фиона благоговееше пред собствените си свръхестествени качества.

Омъжена от двайсет години, тя живееше в Личфийлд, Кънетикът — прекрасно старо градче, създадено в началото на седемнайсети век.

Във вторник следобед съпругът на Фиона — Андрю Блек, адвокат в града, се върна вкъщи да хапне. Намери жена си седнала в стаята пред закуската, с отворен сутрешен вестник пред себе си, с отнесен поглед и отметната назад глава, сякаш в очакване на звук или глас, които не бива да пропусне.

Андрю Блек знаеше какво означава това. Свали палтото си, метна го на един стол и каза:

— Ще приготвя нещо.

Когато след двайсет минути се върна с чиния сандвичи и кана чай, Фиона повдигна вежди.

— Случи се, когато видях това.

Тя вдигна местния вестник със снимката на Едуин Колинс на първата страница.

— Издирват този мъж за разпит по следствието за смъртта на онази Петрович.

Блек наля чая.

— Четох го.

— Андрю, не искам да се бъркам, но мисля, че се налага. Имам видения.

— Доколко са ясни?

— Не са. Трябва да докосна нещо, което му принадлежи. Дали да позвъня на полицията в Милфорд или направо на семейството му?

— По-добре е да се обадиш на полицията.

— Добре.

Фиона бавно прокара пръсти по грапавото изображение на Едуин Колинс.

— Толкова много зло — промърмори тя. — Заобиколен е от толкова много зло и смърт!

32

Първият клиент на Бърни в четвъртък сутринта беше от летище „Кенеди“. Той паркира шевролета и отиде там, където автобусите качваха или докарваха пътниците си. Бърни погледна разписанието. Един автобус от Уестпорт трябваше да пристигне и група хора го очакваха. Имаше едно семейство на трийсетина години с две малки деца и много багаж. Бърни реши, че има шанс.

— За Кънетикът ли сте? — попита ги той с широка усмивка.

— Не чакаме такси — нервно го отряза жената и грабна ръката на двегодишното дете. — Били, стой мирен! — скара му се тя. — Тук не се тича!

— Четирийсет долара плюс пътната такса — предложи Бърни. — Обратният курс до Уестпорт ми е предварително ангажиран, така че каквато и да е сумата, е чиста печалба.

Съпругът се опитваше да удържи тригодишното дете, което неспокойно се въртеше.

— Съгласен съм!

Той не си и направи труд да погледне съпругата си за нейното одобрение.

Бърни беше минал на автомивка и беше изчистил колата и отвътре. Забеляза как презрението в очите на жената премина в одобрение при вида на чистия отвътре шевролет. Шофираше внимателно, без да превишава разрешената скорост, без резки маневри. Жената седеше отзад, до нея бяха децата, закопчани с коланите. Бърни реши да не пропусне да купи няколко детски столчета и да ги държи в багажника.

Мъжът насочи Бърни към изход 17 на магистралата за Кънетикът.

— На миля и половина оттук сме.

Когато стигнаха до приветливата тухлена къща на Тъкседо Роуд, Бърни получи десет долара бакшиш.

Върна се обратно на магистралата, мина на юг през изход 15 и отново излезе на шосе 7. Сякаш не можеше да попречи на колата да върви натам, накъдето живееше Меган. Внимавай, опитваше се да напомня сам на себе си. Дори и с камерата и с журналистическата карта можеше да събуди подозренията на обитателите на нейната улица.

Реши да изпие чаша кафе и да помисли. Спря на следващото кафене. Във фоайето между входа и изхода имаше автомат за вестници. Бърни видя заглавията през стъклото — всичките бяха за клиниката „Манинг“. Там вчера Меган беше направила онова интервю, което гледаха с мама. Потърси дребни из джобовете си и купи вестника.

Докато пиеше кафе, прочете статията. Клиниката „Манинг“ се намираше на около четирийсет минути от града на Меган. Вероятно щеше да е пълно с журналисти, тъй като в лабораторията, където беше работила жената, се извършваше проверка.

Може би и Меган беше там. Била е там предишния ден.

Четирийсет минути по-късно Бърни отново беше на тесния криволичещ път, който водеше от старинния център на Кент към клиниката „Манинг“. След като напусна кафенето, седна в колата и внимателно разгледа картата на местността, така че му беше лесно да избере най-прекия път дотам.

Точно както очакваше, на паркинга пред клиниката имаше много репортерски коли. Той паркира встрани от тях и залепи разрешителното си за паркиране на предното стъкло. После внимателно разгледа журналистическата карта, която си беше направил. Само експерт можеше да установи, че е фалшива. На нея пишеше Бърнард Хефернън, Канал 86, Елмира, Ню Йорк. Местна телевизионна станция, напомни си той. Ако някой поискаше да узнае защо онези местни жители се интересуват от тази история, щеше да каже, че обмислят създаването на център, подобен на клиниката „Манинг“.

Удовлетворен от този вариант, Бърни излезе от колата и навлече якето си. Повечето репортери и оператори не се докарваха. Реши да сложи тъмни очила и извади новата си видеокамера от багажника. Истинско произведение на изкуството, каза си гордо той. Струваше цяло състояние! Плати я с кредитната карта. Оваля я малко в праха в мазето, за да не изглежда толкова нова, и от едната й страна написа с боя КАНАЛ 86.

В преддверието на клиниката имаше десетина репортери и оператори. Интервюираха един мъж, който добре парираше въпросите.

— Повтарям: клиниката „Манинг“ се гордее с успехите си да помага на жените да се сдобият с децата, които толкова горещо желаят. Ние вярваме, че въпреки съдържанието на документите й за виза Хелън Петрович е имала необходимото за ембриолог образование от Румъния. Никой от професионалистите, работили с нея, не е открил и най-малката дума или действие, които да навеждат на мисълта, че тя не е владеела работата си перфектно.

— Ами ако е правила грешки? — попита един от репортерите.

— Да предположим, че е объркала замразените ембриони и жените са раждали чужди деца?

— Ще вземем проби за ДНК тестове от всички родители, които искат да подложат на проверка себе си и децата си. Резултатите излизат след четири-пет седмици и са сто процента сигурни. Ако родителите желаят да направят теста на друго място, ние ще поемем разноските. Нито доктор Манинг, нито някой друг от ръководството очаква някакви проблеми в това отношение.

Бърни се огледа. Меган не беше тук. Дали да попита хората виждали ли са я? Не, това би било грешка! Просто бъди част от тълпата, каза си той.

Както беше очаквал, никой не му обърна внимание.

Той насочи камерата си към мъжа, който отговаряше на въпросите, и я включи.

Когато интервюто свърши, Бърни си тръгна с групата, като внимаваше да не се приближава много-много, до когото и да е. Беше забелязал един оператор от Трети канал, но не познаваше едрия мъжага с микрофона. Някаква жена спря колата си пред стълбището на входа и излезе от нея. Беше бременна и доста разтревожена. Един репортер попита:

— Госпожо, вие пациентка ли сте?

Стефани Петрович се опита да скрие лицето си от камерите и извика:

— Не. Не. Просто идвам да ги помоля да разделят с мен парите на леля ми. Тя е оставила всичко на клиниката! Смятам, че някой тук я е убил от страх, че след като напусне, ще промени завещанието си. Ако докажа това, парите й няма ли да бъдат мои?

В продължение на няколко минути Меган остана в колата си пред красивата варосана къща в Честнът Хил, на двайсет мили от центъра на Филаделфия. Двукрилите прозорци, старинната дъбова врата и покрития с плочи покрив, чието тъмнозелено блестеше под ранното следобедно слънце, подчертаваха изящните очертания на огромната триетажна къща.

Редици от азалии очертаваха алеята, пресичаща просторната морава, и Меган си представяше живописната красота на цветовете им през пролетта. Десетина крехки бели брези стърчаха из имението подобно на разпръснати стражи.

На пощенската кутия висеше името С. Дж. Греъм. Дали някога беше чувала това име от баща си? Едва ли.

Излезе от колата и бавно тръгна по алеята. Поколеба се за миг, после натисна звънеца и чу как звукът му глухо отекна навътре в къщата. След минута една прислужница в униформа отвори вратата.

— Бих искала да говоря с някой от тази къща, който е бил близък на Аурелия Колинс.

— Кой е, Джеси? — извика мъжки глас.

Меган забеляза зад прислужницата висок мъж със снежнобяла коса, който се приближаваше към вратата.

— Покани младата жена, Джеси! — нареди той. — Навън е студено!

Меган пристъпи. Когато вратата зад нея се затвори, мъжът присви очи. Махна й с ръка да се приближи.

— Заповядайте, моля! На светлото!

Усмивката се разля по лицето му.

— Ти си Ани, нали? Скъпа моя, толкова се радвам да те видя отново!

33

Катрин Колинс закуси рано с Меган, преди тя да тръгне за срещата си със следователите в съда на Данбъри, която предхождаше пътуването й за Филаделфия. Катрин отнесе втората си чаша с кафе горе и включи телевизора. По местния канал за новини съобщиха, че официално мъжът й вече не се води безследно изчезнал, следователно мъртъв, а е издирван за разпит по следствието за смъртта на Петрович.

Когато Мег се обади да каже, че е приключила със следователите и тръгва за Филаделфия, Катрин попита:

— Мег, какво те питаха?

— Същите неща, които и теб. Знаеш, убедени са, че татко не е мъртъв. Сега го обвиняват в измама и убийство. Един бог знае какво още ще измислят. Ти беше тази, която вчера ме предупреждаваше, че нещата ще се влошат, преди да се оправят. И беше права!

Нещо в гласа на Мег накара Катрин да потръпне.

— Мег, ти криеш нещо от мен!

— Кълна се в бога, че нищо не крия!

Лекарят предупреди Катрин да си стои вкъщи и да почива поне няколко дни. „Да си почивам и да получа инфаркт от притеснение“, мислеше си тя, докато се обличаше. Отиваше в ресторанта.

Беше отсъствала само няколко дни, но веднага забеляза промяната. Вирджиния беше опитна, но не доглеждаше дребните детайли. Цветята върху бюрото в рецепцията бяха клюмнали.

— Кога са ги донесли? — попита Катрин.

— Тази сутрин.

— Обади се на цветаря да ги смени.

Розите, които беше получила в болницата, бяха съвсем свежи, спомни си тя.

Масите бяха наредени за обяд. Катрин ги обиколи внимателно заедно с един от келнерите.

— Тук липсва една салфетка, също и на масата до прозореца. Там няма нож, а тази солница е мръсна.

— Да, госпожо.

Тя влезе в кухнята. Старият готвач се беше пенсионирал през юли след двайсетгодишна служба. Заместникът му, Клайв Дарсет, беше дошъл с внушителен стаж въпреки двайсет и шестте си години. След четири месеца Катрин беше стигнала до заключението, че той е сносен за помощник-готвач, но все още не става за главен кулинар.

Когато влезе в кухнята, Клайв приготвяше специалитетите за обяд. Като зърна мазните петна по печката, тя се намръщи. Явно бяха останали от снощи. Кофата за боклук не беше изпразнена. Катрин опита холандския сос.

— Защо е пресолен? — рече тя.

— Не бих казал, че е пресолен, мисис Колинс — възпротиви се Клайв с не особено почтителен тон.

— Но аз бих! И според мен всеки, който си го поръча, ще усети, че е пресолен.

— Мисис Колинс, вие ме наехте, за да ви въртя кухнята. Докато не ме оставите да се проявя като готвач и да приготвям храната както аз си знам, нищо няма да се получи.

— Много ме улеснявате — каза Катрин. — Уволнен сте!

Завързваше престилката на кръста си, когато влезе Вирджиния Мърфи.

— Катрин, къде отиде Клайв? Току-що изфуча покрай мен.

— Обратно в училище, надявам се!

— Ти трябваше да си почиваш!

Катрин се обърна към нея.

— Вирджиния, спасението ми е до тази печка, докато ресторантът все още е мой! Какви специалитети беше обявил Ескофийе за днес?

Сервираха четирийсет и два вида ястия плюс сандвичи на бара. Всички места бяха заети. Когато поръчките намаляха, Катрин успя да влезе в салона. Облечена в дълга бяла престилка, тя минаваше от маса на маса, като поспираше тук-там. Забелязваше въпросителните погледи зад топлите, приятелски усмивки.

„Не обвинявам хората за любопитството им след всичко онова, което чуват — мислеше си тя. — И аз бих била любопитна! Но това са моите приятели! Това е моят ресторант и независимо от истината, която рано или късно ще излезе наяве, с Мег имаме свое място в този град.“

Катрин прекара следобеда в офиса, наведена над книгите. „Ако банката ми даде заем и заложа или продам бижутата си, ще успея да удържа положението поне още шест месеца. Дотогава може би нещата около застраховката ще се изяснят.“ Тя затвори очи. Ако не беше толкова глупава след смъртта на баща си да запише къщата на името на двама им с Едуин…

„Защо го направих? — чудеше се тя. — Всъщност зная! Защото не исках Ед да има чувството, че живее в моята къща. Дори когато татко беше жив, Едуин винаги настояваше да плаща текущите разходи и ремонтите.“

„Трябва да чувствам, че този дом ми принадлежи!“ — казваше той. О, Едуин! Как наричаше той себе си? А, да, „певецът скитник“. Тя винаги приемаше това за шега. А дали за него е било шега? Вече не беше толкова сигурна.

Опита се да си спомни любимите му стихове от песните на Джилбърт и Съливан. Първият беше: „Аз, певецът скитник, вещ от кръпки и конци“. Другият беше: „Към твоите чувства променливи настройвам свойта нежна песен“.

Катрин отново подхвана сметките. Тъкмо когато свърши, телефонът иззвъня. Беше Боб Марън, единият от следователите, които бяха идвали в болницата.

— Мисис Колинс, когато не ви открих у дома, реших, че може би сте в ресторанта. Случи се нещо. Смятаме, че трябва да ви предадем тази информация, макар че съвсем не ви препоръчваме да основавате по-нататъшните си действия на нея.

— Не зная за какво говорите! — каза рязко Катрин.

Тя изслуша обясненията на Марън за Фиона Блек — ясновидката, сътрудничила им при няколко случая на безследно изчезнали, която сама ги потърсила.

— Каза ни, че усеща силни вибрации за вашия съпруг и би искала да хване в ръка някаква негова вещ — завърши Марън.

— Опитвате се да ми натрапите някаква мошеничка?

— Разбирам чувствата ви, но не зная дали си спомняте онова дете от Талмъдж, което изчезна преди три години?

— Да.

— Мисис Блек беше тази, която ни каза да съсредоточим издирванията в района на ремонта около Градския съвет. Тя спаси живота на детето.

— Разбирам!

Катрин навлажни устни с език. Всичко беше за предпочитане пред неизвестността. Тя стисна по-здраво слушалката.

— Какво би си избрала мисис Блек от вещите на Едуин? Дреха? Пръстен?

— Тя е тук. Би искала да дойде сама у вас и да избере нещо, ако позволите. Ще я докарам след половин час.

Катрин се поколеба дали да не изчака Мег, преди да се среща с тази жена. След това се чу да казва:

— Добре. Тръгвам за вкъщи.

Меган почувства как изстива, докато стои във вестибюла с този изискан мъж, който очевидно смяташе, че вече са се срещали. Тя едва промълви с вдървени устни:

— Името ми не е Ани. Казвам се Меган. Меган Колинс.

Греъм я погледна внимателно.

— Ти си дъщерята на Едуин, нали?

— Да.

— Ела!

Той я хвана за ръката и я поведе през вратата към кабинета, който беше от дясната страна на вестибюла.

— Прекарвам по-голямата част от времето си тук — каза, докато тя се настаняваше на дивана, а той се наместваше на един стол с висока облегалка. — Откакто жена ми почина, тази къща ми изглежда ужасно огромна.

Меган осъзна, че Греъм е забелязал смайването и терзанието й и се опитва да ги разсее. Но тя беше изгубила способността си дипломатично да задава въпросите. Отвори чантата и извади плика с известието за смъртта.

— Вие ли изпратихте това на баща ми? — попита тя.

— Да, аз! Той не потвърди дали го е получил, но аз и не очаквах. С голямо прискърбие прочетох за катастрофата през януари.

— Откъде познавате баща ми? — попита Меган.

— Съжалявам! — извини се той. — Не се представих. Казвам се Сайръс Греъм. Доведен брат съм на баща ти.

„Доведеният му брат! Никога не съм знаела, че такъв човек съществува“, каза си Меган.

— Току-що ме нарекохте Ани — каза тя. — Защо?

Той отвърна на въпроса й с въпрос.

— Имаш ли сестра, Меган?

— Не.

— И не си спомняш да сме се запознавали с майка ти и баща ти преди десет години в Аризона?

— Никога не съм ходила там!

— Тогава нищо не разбирам! — каза Греъм.

— Точно кога и къде смятате, че сме се срещали в Аризона? — настоя да разбере Меган.

— Да видим! Беше през април преди близо единайсет години. Бях в Скотсдейл. Жена ми беше прекарала седмица в минералния курорт Елизабет Арден и на следващата сутрин трябваше да се приберем. Предишната вечер бях отседнал в хотел „Сафари“ в Скотсдейл. Излизах от ресторанта, когато забелязах Едуин. Седеше с една жена, около четирийсетгодишна, и с едно момиче, което много приличаше на теб, Греъм погледна Меган.

— Всъщност и двете приличате на майката на Едуин.

— На баба ми.

— Да.

Той доби угрижено изражение.

— Меган, страхувам се, че това те разстройва!

— Много е важно да узная всичко за хората, които са били с баща ми онази вечер.

— Добре тогава. Срещата ни беше кратка, но тъй като виждах Едуин за пръв път от толкова години, бях много развълнуван!

— Кога се бяхте виждали за последен път?

— Когато той завърши средното си образование. Въпреки трийсетте години, които бяха изминали, веднага го познах. Отидох до масата му, където бях посрещнат доста хладно. Представи ме на жена си и дъщеря си като човек, с когото е израснал заедно във Филаделфия. Разбрах намека и си отидох веднага. От Аурелия знаех, че живее със семейството си в Кънетикът и реших, че са били на почивка в Аризона.

— Той представи ли жената до себе си като своя съпруга?

— Струва ми се, че да. Не съм съвсем сигурен! Може да е казал нещо като „Франсис, Ани, запознайте се със Сайръс Греъм“.

— Сигурен ли сте, че името на момичето беше Ани?

— Да. А името на жената беше Франсис.

— На колко години беше Ани?

— Може би на около шестнайсет.

Меган си помисли, че сега е някъде на двайсет и шест. Тя потрепери. „И лежи в моргата вместо мен!“ Осъзна, че Греъм я наблюдава внимателно.

— Една чаша чай ще те поосвежи. Обядвала ли си?

— Не се притеснявайте, нищо ми няма!

— Бих искал да ми правиш компания. Ще помоля Джеси да ни приготви нещо!

Когато той излезе от стаята, Меган обгърна коленете си с ръце. Усещаше краката си отмалели и несигурни, като че ли нямаше да я удържат, ако се изправеше. Ани, мислеше си тя. В паметта й оживя разговорът с баща й за имената.

— Как реши, че ще се казвам Меган?

— Двете ми любими имена са Меган и Ани. Затова ти стана Меган Ан.

„И в края на краищата ти използва двете си най-любими имена, татко!“

Сайръс Греъм се върна, следван от прислужницата с поднос, и Меган прие чаша чай с малък сандвич.

— Не мога да ви опиша колко съм изненадана — беше доволна, че поне гласът й звучи спокойно. — Разкажете ми за него. Изведнъж баща ми се превърна в напълно чужд за мен човек.

Историята не беше приятна. Ричард Колинс, дядо й, се беше оженил за седемнайсетгодишната Аурелия Кроули, тъй като тя забременяла.

— Така е сметнал за почтено — каза Греъм. — Бил е доста по-възрастен от нея и са се разделили почти веднага, след което е осигурявал на нея и бебето доста щедра издръжка. Година по-късно, когато аз бях на четиринайсет години, майка ми и Ричард се ожениха. Собственият ми баща беше мъртъв. Това е семейният дом на Греъм. Ричард Колинс се пренесе тук и бракът им беше хубав. Бог ги беше създал и събрал заедно!

— Баща ми от майка си ли е бил отгледан?

— Само до тригодишната си възраст, когато Аурелия се влюби лудо в един красавец от Калифорния, който не желаел да му увесят дете на шията си. Една сутрин тя пристигна тук и остави Едуин с куфарите и играчките. Майка ми беше бясна. Ричард още повече, а малкият Едуин беше съкрушен. Той боготвореше майка си!

— Тя го е изоставила в семейство, където не е бил желан?

Меган не вярваше на ушите си.

— Да. Майка ми и Ричард го приеха от немай-къде. Беше доста трудно дете. Спомням си как всеки ден залепяше нос на прозореца, уверен, че майка му ще се върне.

— А тя върна ли се?

— Да. След година. Голямата любов бе приключила. Дойде и си прибра Едуин. Той беше много щастлив, както и родителите ми.

— А после?

— Когато беше осемгодишен, Аурелия срещна някакъв друг мъж и историята се повтори.

— Господи! — възкликна Меган.

— Този път Едуин беше направо невъзможен. Смяташе, че ако се държи лошо, ще намерят начина да го върнат на майка му. Беше много интересно, когато една сутрин той пъхна градинския маркуч в резервоара на новия седан на майка ми.

— Изпратиха ли го вкъщи?

— Аурелия отново беше напуснала Филаделфия. Изпратиха го в пансион, а през лятото на лагер. Аз бях в колежа, после следвах право и се виждахме рядко. Веднъж го посетих в училището и с изненада установих, че е много популярен сред другарите си. Още тогава разправяше, че майка му е умряла.

— Видяха ли се някога отново?

— Тя се върна във Филаделфия, когато той беше на шестнайсет години. Този път остана. Най-накрая беше помъдряла и си намери работа в някаква адвокатска кантора. Опитваше се да види Едуин, но беше прекалено късно. Той не желаеше да има нищо общо с нея. Раната беше много дълбока. Понякога, през всичките тези години, тя ми се обаждаше за новини от Едуин. Един приятел ми беше изпратил изрезка от вестника със съобщението за сватбата с майка ти. Имаше и името, и адреса на фирмата. Дадох ги на Аурелия! От нея разбрах, че всяка година му е пишела за рождения ден и за Коледа и никога не е получавала отговор. В един от разговорите ни й казах за срещата в Скотсдейл. Може би не трябваше да му изпращам некролога!

— Той беше прекрасен съпруг и баща — Меган се опитваше да спре сълзите, напиращи в очите й. — Налагаше се често да пътува по служба. Не мога да повярвам, че е имал и друг живот, с друга жена, която е наричал своя съпруга, друга дъщеря, която също е обичал. Но започвам да вярвам, че е истина. Как иначе да си обясня Ани и Франсис? Как може някой да очаква от майка ми да прости тази измама?

Това беше въпрос, който задаваше на себе си, а не на Сайръс Греъм, но той отговори:

— Меган, обърни се! — посочи правата редица прозорци зад дивана. — Всеки следобед пред прозореца в средата заставаше едно момченце, което чакаше майка му да дойде. Такова отчаяние причинява нещо на душата и разума!

34

В четири часа Мак се обади на Катрин, за да види как е. Никой не отговори и той позвъни в ресторанта. Тъкмо преди телефонистката да го свърже с кабинета на Катрин, вътрешният телефон на бюрото му иззвъня.

— Не, недейте сега — каза той бързо. — Ще позвъня по-късно!

През следващия час беше зает и не успя да стигне до телефона. Вече излизаше от Нютаун, когато от колата набра номера й вкъщи.

— Искам да се отбия за няколко минути, ако си там, Катрин.

— Благодаря ти за подкрепата, Мак.

Катрин накратко му разказа за ясновидката, която всеки момент трябваше да пристигне у тях заедно със следователя.

— Ще бъда там след пет минути.

Мак затвори телефона и се намръщи. Нямаше вяра на ясновидци. Един бог знае какви ги слуша Мег за Едуин в Честнът Хил, мислеше си той. Катрин беше на ръба на нервна криза и нямаше нужда от някакви си шарлатани, които да й причиняват още неприятности.

Той зави по алеята към къщата на Колинс тъкмо когато мъж и жена излизаха от колата, спряна пред входа. Следователят и ясновидката.

Стигна при тях, докато още бяха на прага. Боб Марън представи себе си и Фиона Блек като сътрудничка, която се надява да помогне за намирането на Едуин Колинс.

Мак очакваше истинско представление от фокуси и обиграно мошеничество. Но напротив, изпита само възхищение от сдържаната и изискана жена, изпълнена със съчувствие към Катрин.

— Преживели сте много тежки мигове — каза тя. — Не зная дали ще мога да ви помогна, но съм длъжна да опитам.

Лицето на Катрин беше изопнато, но Мак зърна искрата надежда, която проблесна в очите й.

— Дълбоко в душата си вярвам, че съпругът ми е мъртъв — каза тя на Фиона. — Зная, че полицията е на друго мнение. Всичко щеше да е много по-просто, ако имаше начин да се уверим, да докажем, да установим истината веднъж завинаги.

— Може би има! — рече Фиона Блек и стисна ръцете на Катрин в своите. Прекоси бавно стаята, като оглеждаше всичко. После попита: — Мисис Колинс, тук ли са още дрехите и личните вещи на съпруга ви?

— Да. Елате горе! — рече Катрин и тръгна напред.

Сърцето на Мак се разтуптя. Имаше нещо у Фиона Блек. Тя не беше мошеничка.

Катрин ги заведе в спалнята. На тоалетката имаше две снимки в рамка. Едната беше на Меган. На другата бяха Едуин и Катрин, облечени официално. Миналата Нова година в ресторанта, помисли си Мак. Голямо празненство беше!

Фиона Блек се взря в снимката.

— Къде са тези дрехи?

Катрин отвори вратата на дрешника. Мак си спомни, че преди години тя и Едуин бяха пробили стената към съседната малка спалня и я бяха превърнали в два дрешника. Този беше на Едуин. Редици от сака, панталони и костюми. Рафтове от горе до долу с ризи и пуловери. Рафт за обувки.

Катрин гледаше съдържанието на шкафа.

— Едуин имаше великолепен вкус.

Тя сякаш трябваше да възкреси спомените си. Фиона Блек влезе в дрешника, докосвайки с върха на пръстите си реверите или ръкавите на саката.

— Пазите ли любимите му ръкавели или някой пръстен?

Катрин отвори едно чекмедже.

— Това е венчалната му халка. Беше я сложил някъде и смятахме, че е изгубена. Толкова беше разстроен, че аз му подарих друга, а после открихме тази под тоалетката. Беше му станала малко тясна, затова продължи да носи новата.

Фиона Блек пое тънкия златен пръстен.

— Мога ли да я взема за няколко дни? Обещавам да не я загубя.

Катрин се поколеба.

— Ако смятате, че има някаква полза.

Операторът от филиала във Филаделфия посрещна Меган в четири без петнайсет пред центъра „Франклин“.

— Съжалявам, но работата не търпи отлагане — извини се тя.

Високият слаб мъж, представил се като Лен, сви рамене.

— Свикнали сме!

Меган беше доволна, че интервюто налага да се съсредоточи. Времето, прекарано у Сайръс Греъм, доведения брат на баща й, беше толкова мъчително, че трябваше да отвлече мислите си, докато успее да се съвземе. Беше обещала на майка си да не скрива нищо от нея. Щеше да бъде трудно, но трябваше да спази обещанието си. Тази вечер предстоеше да си поговорят за всичко.

— Лен, в началото искам улицата в широк план. Този паваж не съвпада с представата на хората за Филаделфия.

— Трябваше да видиш това място преди реконструкцията — каза Лен и включи камерата.

В центъра бяха посрещнати от секретарката на рецепцията. В чакалнята имаше три жени. Всички бяха добре облечени и гримирани. Меган беше сигурна, че това са пациентките, които доктор Уилямс бе повикал, за да ги заснемат във филма.

Оказа се права. Секретарката я представи. Едната беше бременна. Тя обясни пред камерата, че това ще бъде третото й дете, родено чрез ин витро. Другите две имаха по едно дете и възнамеряваха да забременеят пак чрез имплантиране на съхраняваните тук ембриони.

— Имам осем замразени ембриона — каза едната и щастливо се усмихна пред камерата. — Ще ми имплантират три с надеждата, че един ще предизвика бременност. Ако нищо не излезе, след няколко месеца ще опитам отново с останалите.

— Ако успеете да забременеете, догодина ще дойдете ли отново?

— О, не. С мъжа ми искаме да имаме само две деца.

— Но ще имате още замразени ембриони в лабораторията тук, нали?

— Така е — съгласи се жената. — Ще си плащаме да ги съхраняват. Кой знае! Аз съм само на двайсет и осем години. Може да променя намеренията си. След няколко години може пак да дойда и ще имам готови ембриони на разположение.

— При условие, че оцелеят при размразяването, нали?

— Естествено!

Влязоха в кабинета на Уилямс. Меган седна срещу него.

— Докторе, отново ви благодаря за гостоприемството — каза тя. — Иска ми се най-наред да обясните възможно най-простичко какво представлява методът ин витро, както вече направихте пред мен. После, ако ни позволите, ще заснемем лабораторията, където се съхраняват ембрионите, и няма да ви отнемаме повече време.

Доктор Уилямс се справи чудесно с интервюто. Кратко и стегнато обясни причините, предизвикващи трудности в забременяването, както и метода на ин витро оплождането.

— На пациентките се дават лекарства за стимулиране узряването на яйцеклетки. След което те се изваждат от яйчниците. Лабораторно се оплождат, за да се получат жизнеспособни ембриони. Първите ембриони се имплантират в утробата на майката — обикновено два-три от тях наведнъж, с цел поне един да предизвика желаната бременност. Другите остават на съхранение в криобанка, или казано на прост език — замразяват се, за да може евентуално по-късно да се използват.

— Докторе, след няколко дни, непосредствено след раждането, ще заснемем бебе, чийто еднояйчен близнак е роден преди три години. Бихте ли обяснили на зрителите ни как е възможно еднояйчни близнаци да бъдат родени с три години разлика?

— Възможно е, но е рядко срещан случай ембрион да се раздели на две еднакви части в специален съд, наречен „петри“ така, както това би станало по естествен път в утробата на майката. В такъв случай очевидно майката е предпочела единият ембрион да бъде незабавно имплантиран, а другият да остане на съхранение за по-късна имплантация. За щастие въпреки огромния риск и двете процедури са били успешни.

Наближаваше пет и половина, когато Меган каза:

— Достатъчно. Благодаря на всички. Много съм ви признателна, доктор Уилямс!

— И аз също! — увери я той. — Гарантирам ви, че този начин на ангажиране на общественото внимание ще предизвика дълбок интерес у бездетните семейства.

Отвън Лен прибра камерата в своята кола и изпрати Меган до нейната.

— Всичко тук те кара да се замислиш, нали? — рече той. — Ето, аз имам три деца и не искам и за миг да си представя, че биха могли да започнат живота си във фризер като тукашните ембриони!

— От друга страна, тези ембриони са заченат живот, който не би могъл да просъществува, ако не беше методът ин витро! — каза Меган.

По дългия път обратно към Кънетикът тя усети, че спокойното и приятно интервю с доктор Уилямс е било временно разтоварване.

Сега мислите й се връщаха към момента, в който Сайръс Греъм я бе посрещнал като Ани. Всяка дума от разговора им възкръсна в главата й.

Същата вечер в осем и петнайсет Фиона Блек позвъни на Боб Марън.

— Едуин Колинс е мъртъв — каза тихо тя. — От много месеци. Тялото му е потънало във вода.

35

Меган се прибра в девет и половина и с облекчение видя, че Мак е при майка й. На въпросителния му поглед тя кимна с глава. Майка й забеляза жеста.

— Какво има, Мег?

Носеше се аромат на лучена супа.

— Оставили ли сте ми малко? — посочи към кухнята тя.

— Не си ли вечеряла? Мак, налей й чаша вино, докато претопля нещо.

— Само супа, мамо, моля те!

Катрин излезе и Мак се приближи.

— Толкова ли беше ужасно? — попита той тихо.

Тя се извърна да скрие сълзите, които заплашваха да се излеят от очите й.

— Доста!

— Мег, ако искаш да говориш с майка си насаме, аз изчезвам! Просто мислех, че трябва да й правя компания за малко, а мисис Дилео нямаше нищо против да остане с Кайл.

— Много мило от твоя страна, Мак, но не е трябвало да оставяш Кайл. Той толкова обича да си си вкъщи. Малките деца не бива да изпитват разочарования! Никога не го разочаровай!

Усети, че преплита език. Ръцете на Мак обхванаха лицето й и го извърнаха.

— Меги, какво се е случило?

Мег притисна ръка към устните си. Не биваше да се предава!

— Просто…

Не успя да продължи. Усети ръцете на Мак около себе си. О, боже, защо не можеше, винаги така да я прегръща. Писмото! Преди девет години той беше дошъл при нея с нейното писмо — писмото, в което го молеше да не се жени за Джинджър…

„Смятам, че ще предпочетеш да не го запазвам!“ — беше казал тогава. Беше я прегърнал, както сега. „Мег, един ден ще се влюбиш. Това, което изпитваш към мен, е съвсем различно! Всеки го изпитва, когато най-добрият му приятел се жени! От страх, че нещо ще се промени! Между нас нищо няма да се промени! Винаги ще бъдем приятели!“

Споменът й подейства като студен душ. Мег се стегна и отстъпи назад.

— Добре съм, просто съм гладна и уморена.

Чу стъпките на майка си и я изчака да влезе.

— Имам доста неприятни новини за теб, мамо!

— Смятам да ви оставя сами — каза Мак.

Катрин го спря.

— Мак, ти си част от семейството. Бих искала да останеш!

Седяха около масата в кухнята. Мег имаше чувството, че усеща присъствието на баща си. Обикновено той приготвяше късната вечеря, когато ресторантът беше претъпкан и майка й нямаше време да хапне там. Беше великолепен мимик и имитираше жестовете на един от оберкелнерите, когато обслужва капризна клиентка.

„Масата не ви харесва? Облегалката на този стол не ви е удобна? Разбира се! Течение ли? Но няма отворен прозорец! Ресторантът е като запечатан. Може би е от въздуха, когато се движи между ушите ви, мадам.“

Меган отпиваше от чашата вино, вдъхвайки аромата на супата, която остана недокосната до края на разказа й за срещата в Честнът Хил и за баща й. Нарочно предаде първо думите за детството му, за убеждението на Сайръс Греъм, че Едуин е обърнал гръб на майка си от страх да не го изостави отново.

Меган видя на лицето на Катрин реакцията, която очакваше — състрадание към момченцето, което е било нежелано, и към мъжа, който не е искал да бъде нараняван за трети път.

След това трябваше да разкаже за срещата на Едуин Колинс и Сайръс Греъм в Скотсдейл.

— Той е представил друга жена за своя съпруга?

Гласът на майка й беше безизразен.

— Не съм сигурна, мамо! Греъм знаеше, че татко е бил женен и че има дъщеря. Решил е, че е бил с тях. Татко е казал нещо като „Франсис, Ани, това е Сайръс Греъм.“ Мамо, знаеш ли дали татко е имал някакви други роднини? Възможно ли е да имаме братовчеди в Аризона?

— За бога, Мег, след като през всичките тези години не съм знаела, че баба ти е жива, как бих могла да зная за други роднини?

Катрин Колинс прехапа устни.

— Извинявай!

Изражението й се смени.

— Значи доведеният брат на баща ти те е взел за Ани? Толкова ли приличаш на нея?

— Да.

Мег хвърли многозначителен поглед на Мак.

— Мег — каза той, — не трябва повече да крием от майка ти за вчерашното ни пътуване до Ню Йорк.

— Да. Мамо, има още нещо, което трябва да знаеш!

Тя гледаше Катрин право в очите и й разказваше.

Когато свърши, майка й се взираше в празното пространство, сякаш се опитваше да проумее всичко онова, което бе чула.

Най-накрая каза с равен, монотонен глас:

— Едно момиче е приличало на теб и е било убито, така ли, Мег? В джоба й е намерено листче от бланка на „Дръмдоу“, на което с почерка на баща ти са изписани твоето име и телефонния ти номер. Часове, след като тя е била убита, ти си получила факс с думите: „Грешка. Ани просто беше грешка.“

Очите на Катрин се разшириха от страх.

— Отишла си да направиш изследване за сравнение на твоята ДНК с нейната, защото подозираш, че имаш някаква кръвна връзка с нея?

— Да, защото се опитвам да намеря отговорите!

— Доволна съм, че се срещнах с тази Фиона! — не се сдържа Катрин. — Мег, не зная дали ще одобриш това, но Боб Марън от полицията в Ню Милфорд се обади следобед и…

Мег изслуша разказа на майка си за посещението на Фиона Блек. Странно, мислеше си тя, но не е по-странно от всичко останало, което се случи през последните няколко месеца.

В десет и трийсет Мак се надигна.

— Ако приемете съвета ми — каза той, — лягайте си и двете!

Когато Мак се прибра, мисис Дилео, домашната помощничка, гледаше телевизия.

— Кайл беше толкова разочарован, когато ти не си дойде, преди да е заспал — каза тя. — Е, аз си тръгвам!

Мак я изчака да запали колата си, изгаси светлините отвън и заключи вратата. Надникна в стаята на Кайл. Малкият му син се беше свил като бебе в майчина утроба, а възглавницата, подпъхната под бузата му, беше на топка.

Мак го зави хубаво, наведе се и го целуна по косата. Кайл изглеждаше прекрасно — едно нормално дете, но сега Мак се питаше дали не пропуска нещо. Повечето седемгодишни деца растяха с майки. Мак не беше сигурен дали този прилив на нежност, който изпитва, беше към неговия собствен син или към малкия Едуин Колинс, расъл преди петдесет години във Филаделфия. Или към Катрин и Мег, които бяха жертви на нещастното детство на своя съпруг и баща.

В единайсет Мег и Катрин гледаха по местния канал интервюто със Стефани Петрович от клиниката „Манинг“. Мег чу от репортера, че Стефани е живяла с леля си в къщата й в Ню Джърси.

— Тленните останки ще бъдат транспортирани в Румъния. Литургията ще бъде утре на обяд, в румънската църква „Свети Доминик“ в Трентън — завърши той.

— Ще отида на литургията — каза Мег. — Искам да се срещна с това момиче!

В осем часа в петък сутринта телефонът в дома на Боб Марън иззвъня. Билет за глоба за неправилно паркиране бе залепен на тъмносин кадилак седан, намерен в Батъри Парк Сити, Манхатън, пред сградата с апартамента на Меган Колинс. Колата беше регистрирана на името на Едуин Колинс и очевидно беше същата, която бе карал вечерта, преди да изчезне.

Докато набираше номера на прокурора Джон Дуайър, той каза на жена си:

— Ясновидката този път не позна!

След петнайсет минути Марън разказваше на Мег за намерената кола на баща й. Попита я дали с мисис Колинс могат да дойдат в кабинета на Джон Дуайър. Искаше да ги види колкото се може по-скоро.

36

В петък рано сутринта Бърни отново гледаше видеозаписа на интервюто от клиника „Манинг“. Не беше държал камерата както трябва. Картината трептеше. Следващия път щеше да внимава повече.

— Бърнард! — провикна се майка му от стълбището.

Той неохотно изключи апарата.

— Идвам, мамо.

— Закуската ти изстива.

Майка му беше загърната с трикотажния си халат. Толкова често го переше, че яката, ръкавите и долната част на гърба бяха съвсем протрити. Бърни й беше казал, че го пере прекалено често, но тя възрази, че е чистница и че в нейния дом човек може спокойно да изближе подовете.

Тази сутрин мама беше в лошо настроение.

— Снощи кихах много — каза тя, докато изсипваше овесената каша от тенджерата в чинията му. — Струва ми се, че усещам прах, който идва от мазето точно в този момент! Ти нали чистиш там?

— Да, мамо.

— Бих искала да оправиш тия стъпала, за да мога да сляза долу и лично да се уверя!

Бърни знаеше, че тя никога няма да рискува да слезе по стъпалата. Едно от тях беше счупено, а перилата се клатеха.

— Мамо, стъпалата са опасни! Спомни си какво стана с бедрената ти кост, а сега имаш и артрит и коленете ти са съвсем зле!

— Няма да рискувам повече! — сопна се тя. — Но внимавай и мий пода! Не знам защо стоиш толкова дълго долу.

— Знаеш, мамо! Нямам нужда от много сън, а пък в дневната ти преча да спиш, като гледам телевизия.

Мама нямаше представа за електронната апаратура и никога нямаше да има.

— Снощи така и не спах дълго. Мори ме тая алергия.

— Съжалявам, мамо!

Бърни дояде блудкавата каша.

— Довечера ще закъснея — предупреди я той и грабна сакото си.

Мама го последва до вратата. Когато слизаше надолу, тя извика подире му:

— Радвам се, че колата е толкова чиста!

След обаждането на Боб Марън Меган се мушна за кратко под душа, облече се и слезе в кухнята. Майка й вече беше там и приготвяше закуската.

При вида на Мег веселото „добро утро“ замря на устните на Катрин.

— Какво има? — запита тя. — От банята чух телефонът да звъни.

Мег хвана ръцете на майка си.

— Мамо, изслушай ме! Ще бъда съвсем откровена! Месеци наред смятах, че татко е загинал в катастрофата на моста. След всичко, станало през миналата седмица, трябваше да си наложа да разсъждавам като адвокат и репортер. Прецених възможностите една по една — дали не е жив, дали няма големи неприятности, но знам… сигурна съм… че това, което се случи през последните няколко дни, е нещо, което татко никога не би ни причинил. Онова обаждане, цветята… а сега… — тя млъкна.

— А сега какво, Мег?

— Колата на татко е намерена в центъра, неправилно паркирана пред моя блок.

— Боже господи!

Лицето на Катрин стана тебеширено.

— Мамо, някой друг я е закарал там! Не зная защо, но за всичко това има причина. Прокурорът иска да ни види. Заедно със следователите ще се опитва да ни убеждава, че татко е жив. Те не го познаваха! Ние го познавахме! Каквото и да се е случило в живота му, той не би изпратил онези цветя, нито пък би паркирал колата си там, където със сигурност ще я намерят. Той щеше да си даде сметка в какво отчаяние ще ни хвърли! На тази среща трябва да държим на своето и да го защитим!

Никой нямаше апетит. Излязоха от къщата с димящи чаши кафе. Докато изкарваше колата от гаража на заден ход, Мег се опитваше да бъде спокойна.

— Може да не е правилно да се шофира с една ръка, но кафето си струва усилието!

— И двете сме се вледенили и отвън, и отвътре. Гледай, Мег! Първият сняг е покрил тревата. Зимата ще бъде дълга. Винаги съм обичала зимата. Баща ти я мразеше! Това беше една от причините да няма нищо против честите пътувания. В Аризона е топло през цялата година, нали?

Когато подминаха „Дръмдоу“, Меган каза:

— На връщане ще те оставя в „Дръмдоу“. Ти ще работиш, а аз ще търся отговори. Обещай ми, че няма да споменаваш нищо за срещата ми с Греъм. Не забравяй, че той просто е взел жената и момичето от срещата преди десет години за теб и мен. Татко ги е представил с имената им — Франсис и Ани. Но докато не проверим сами, нека да не даваме на прокурора повече доводи да петни името на татко!

Меган и Катрин бяха тутакси отведени в кабинета на Джон Дуайър. Той ги очакваше заедно със следователите Боб Марън и Арлийн Вайс, Меган седна до майка си и сложи ръка върху нейната.

Беше очевидно какво очакват от тях. И тримата — следователите и прокурора — бяха убедени, че Едуин Колинс е жив и ще се свърже с жена си и дъщеря си.

— Телефонното обаждане, цветята, а сега и колата! — изрече Дуайър. — Мисис Колинс, не знаехте ли, че съпругът ви има разрешително за оръжие?

— Да, знаех. Получи го преди десет години.

— Къде държеше пистолета си?

— Стоеше заключен вкъщи или в кабинета му.

— Кога го видяхте за последен път?

— Не си спомням да съм го виждала от години!

Меган се възпротиви.

— Защо разпитвате за пистолета на баща ми? Да не е бил в колата?

— Да! — каза тихо Джон Дуайър.

— Нищо чудно — каза рязко Катрин. — Носеше го заради колата. Преди десет години една нощ имал неприятен инцидент, докато чакал на светофар в Бриджпорт.

Дуайър се обърна към Меган.

— Вчера сте ходили до Филаделфия, мис Колинс! Възможно е баща ви да следи пътуванията ви и да знае, че сте напускали Кънетикът. Решил е, че сте в апартамента си. Категорично настоявам, ако мистър Колинс се опита да се свърже с вас, вие да го убедите да дойде тук. Ще бъде много по-добре за него!

— Моят съпруг няма да се свърже с нас! — каза твърдо Катрин. — Мистър Дуайър, в онази нощ на моста няколко души не се ли бяха опитали да се измъкнат от колите си?

— Да, ако не се лъжа!

— Нали една жена, която изскочила от колата си, била повлечена от друга кола и по чиста случайност избегнала потъването във водата?

— Да.

— Тогава помислете само! Съпругът ми може би е побягнал от колата си и е бил завлечен по същия начин! И някой друг е взел колата.

Меган забеляза в изражението на прокурора раздразнение, примесено със съжаление.

И Катрин Колинс го видя. Тя се изправи.

— Колко време обикновено е нужно на мисис Блек да даде своето заключение за безследно изчезналите? — попита тя.

Дуайър размени поглед със следователите.

— Тя вече е готова! — каза той неохотно. — Смята, че мъжът ви отдавна е мъртъв и лежи под вода.

Катрин затвори очи и се олюля. Меган несъзнателно сграбчи ръцете й от ужас, че ще припадне.

Цялото тяло на Катрин се тресеше. Но когато отвори очи, гласът й беше твърд.

— Никога не съм си представяла, че подобен отговор ще ми донесе успокоение, но тук, като ви слушам, наистина намирам успокоение в него!

Единодушното мнение на пресата по повод разгорещеното интервю на Стефани Петрович за смъртта на леля й беше, че тя е разочарованата истинска наследница. Обвинението й, че клиниката „Манинг“ е организирала заговор за убийството на леля й, беше посрещнат като измишльотина. Клиниката беше собственост на няколко инвеститори и се ръководеше от доктор Манинг, чиито документи бяха изрядни. Той все още отказваше всякакви интервюта, но беше ясно, че лично няма да се облагодетелства от наследството, завещано на клиниката за бъдещи изследвания в областта на ембриологията. След невъздържаното си изстъпление Стефани беше отведена от член на ръководството на клиниката, който отказа да коментира разговора им.

Адвокатът на Хелън Чарлс Потър с ужас прочете за случая. В петък сутринта, преди погребалната служба, той дойде в къщата и със зле прикрита ненавист изрази чувствата си пред Стефани.

— Въпреки своето минало вашата леля беше всеотдайна в работата си! Сцената, която сте направили, би я ужасила!

Видял мъката по лицето на младата жена, той я съжали.

— Зная, че много ви е дошло — каза той. — След службата ще си починете! Може би някои приятели на Хелън от „Свети Доминик“ биха поостанали при вас.

— Отпратих ги да си вървят — каза Стефани. — Почти не ги познавам, а сама се чувствам по-добре.

Когато адвокатът си отиде, тя се излетна на дивана и се подпря на възглавниците. Не можеше да разположи удобно тежкото си тяло. Гърбът непрекъснато я болеше. Беше толкова самотна. Но не искаше онези старици да се мотаят наоколо и да я одумват.

Беше благодарна, че Хелън е оставила специални инструкции след смъртта й да няма опело и тялото да бъде изпратено в Румъния и погребано в гроба на мъжа й.

Беше задрямала и се събуди от звъна на телефона. Кой ли е, помисли си с раздразнение. Беше приятен женски глас.

— Мис Петрович?

— Да.

— Казвам се Меган Колинс и съм от Трети канал на местната телевизия. Вчера не бях в клиниката по време на вашето изявление, но гледах предаването вечерта.

— Не искам да говоря за това. Адвокатът на леля беше много ядосан!

— Не искате ли да се видим? Може би ще мога да ви помогна.

— Как ще можете? Никой не може да ми помогне!

— Има начини! Обаждам се от колата си. Тръгнала съм за църквата. Искате ли след това да обядваме заедно?

„Изглежда толкова дружелюбно настроена, а аз имам нужда от приятелка“, помисли си Стефани.

— Не искам повече да се появявам по телевизията.

— Не ви моля да се явявате по телевизията. Моля ви да поговорим.

Стефани се колебаеше. След службата не й се искаше да остава с мисис Потърс или с някоя от онези стари вещици от румънската общност. Само я клюкарстваха!

— Съгласна съм — каза тя.

Меган остави майка си в „Дръмдоу“ и даде газ към Трентън. От колата позвъни в кабинета на Том Уайкър да му съобщи за намерената кола на баща й.

— Някой друг знае ли, че колата е намерена? — попита я той припряно.

— Все още никой. Опитват се да го държат в тайна! Но и двамата знаем, че няма да е за дълго.

Тя си налагаше да бъде хладнокръвна.

— Поне Трети канал може да съобщи новината!

— Тази история все повече се разшумява, Мег!

— Знам!

— Веднага трябва да я пуснем!

— Точно затова ти съобщавам подробности!

— Мъчно ми е за тебе, Мег!

— Няма нужда! Всичко си има логичен отговор!

— Кога трябва да се роди бебето на мисис Андерсън?

— В понеделник ще я приемат в болницата. Тя няма нищо против да отида у дома й в неделя следобед, за да заснема как двамата с Джонатан подготвят стаята на бебето. Има снимки на Джонатан като бебе, които можем да ползваме. Когато бебето се роди, ще правим сравнение със снимките!

— Продължавай тогава!

— Благодаря ти, Том!

Филип Картър прекара по-голямата част от петъчния следобед в отговаряне на въпроси за Едуин Колинс. Колкото по-конкретни ставаха въпросите, толкова повече той губеше търпение.

— Не, никога не сме имали случай да се поставят под съмнение нечии документи! Репутацията ни е безукорна.

Арлийн Вайс разпитваше за колата.

— При намирането й в Ню Йорк километражът е показвал двайсет и седем хиляди мили, мистър Картър. Според регистрационния талон тя е била в сервиз миналия октомври — преди малко повече от година. Тогава километражът й е показвал двайсет и една хиляди мили. Колко мили е изминавал мистър Картър средно в месеца?

— Зависеше изцяло от ангажиментите му. Компанията ни притежава коли, които се сменят на три години. От нас зависи кога се дават в сервиз. Аз съм почти редовен. Едуин не беше съвсем стриктен в това отношение.

— Нека се изразя по друг начин — каза Боб Марън. — Мистър Колинс е изчезнал през януари. Възможно ли е между октомври и януари да е изминал шест хиляди мили?

— Не зная! Мога да ви дам графика на ангажиментите му през тези месеци и по отчета на парите да разберете къде е бил с колата си.

— Трябва да установим колко мили са изминати след януари — каза Марън. — Също така искаме да видим сметката от телефона на колата за месец януари.

— Предполагам, че искате да засечете времето, когато се е обадил на Виктор Орсини. Застрахователната компания вече го провери. Разговорът се е състоял минута преди катастрофата на моста Тапан Зий.

Разпитваха за финансовото състояние на „Колинс и Картър“.

— Счетоводството ни е в ред. Бяхме щателно ревизирани. През последните няколко години подобно на толкова други компании и ние усетихме рецесията в икономиката. Партньорите ни освобождаваха хора, а не наемаха. Така или иначе, нямам представа защо Едуин е трябвало да взема заем от неколкостотин хиляди долара срещу застрахователните си полици!

— Вашата компания трябва да е получила комисиона от клиниката „Манинг“ за посредничеството при наемането на Петрович, нали така?

— Разбира се.

— Дали Колинс не я е прибрал в джоба си?

— Не, ревизорите я откриха.

— Никой ли не е заподозрял нещо около името на Хелън Петрович, когато шестте хиляди долара са били получени?

— Копието на документа от клиниката, с което разполагаме, е подправено. На него пише „Второ плащане за назначаването на доктор Хенри Уилямс“. Там не е трябвало да има второ плащане!

— Значи е очевидно, че Колинс не е уредил назначаването й, за да прибере шест хиляди долара от сметките на компанията?

— Бих казал, че е така!

Когато най-сетне си отидоха, Филип Картър безуспешно се опита да се съсредоточи върху работата си. Чуваше звъна на телефона от предния офис. Джеки му се обади по вътрешната линия. Търсел го репортер от някаква незначителна многотиражка. Филип грубо отказа да говори, осъзнавайки, че през този ден се бяха обаждали единствено журналисти. „Колинс и Картър“ не бяха потърсени от нито един клиент.

37

В дванайсет и трийсет, по средата на литургията, Меган влезе незабелязано в църквата „Сейнт Доминик“, където нямаше почти никой. Според желанието на покойницата церемонията беше скромна, без цветя или музика.

Присъстваха малцина съседи от Лорънсвил и няколко старици румънки. Стефани седеше до адвоката си. На излизане от църквата Меган се представи. Младата жена я посрещна почти с радост.

— Нека се сбогувам с останалите — каза тя. — После идвам с вас.

Меган наблюдаваше учтивото поднасяне на съболезнованията. Не забеляза някакъв израз на дълбока мъка. Приближи се до двете жени, които излязоха от църквата.

— Познавахте ли добре Хелън Петрович? — попита ги тя.

— Толкова добре, колкото и всички други — отговори едната уклончиво. — Бяхме компания от няколко души, които ходехме заедно на концерти. От време на време и Хелън идваше с нас. Беше член на румънската общност и я известявахме за всички събирания. Понякога се появяваше на тях.

— Но сигурно не толкова често, така ли?

— Не.

— Имаше ли някакви по-близки приятели?

Другата жена поклати глава.

— Хелън беше затворена личност.

— А мъже? Аз се запознах лично с мисис Петрович. Беше доста привлекателна жена.

И двете поклатиха глави.

— Може би е имала някакви връзки, но никога не отронваше и дума за това.

Меган забеляза, че Стефани се сбогува с последните излезли от църквата. Докато се приближаваше, чу адвокатът да казва: „Не ми се иска да говориш с тази репортерка. С удоволствие ще те закарам у дома или на обяд.“

— Не се тревожете!

Докато слизаха по стъпалата, Меган хвана младата жена под ръка.

— Много са стръмни!

— А пък аз съм толкова тромава. Постоянно се спъвам!

— Тук сме на твоя територия — каза Меган, докато се качваха в колата. — Къде би желала да обядваш?

— Имаш ли нещо против да се приберем у дома? Там остана много храна, а аз се чувствам ужасно изморена.

— Добре.

У тях Меган настоя Стефани да си почива, докато тя приготви обяда.

— Свали си обувките и си вдигни краката на дивана — разпореди тя. — Семейството ни има ресторант и аз съм отраснала в кухнята. Свикнала съм да готвя.

Докато притопляше супата и слагаше студеното пилешко в чиния, Меган разучаваше обстановката. Кухнята беше обзаведена в стила на френските селски къщи. Плочките по стените и теракотата по пода определено бяха по поръчка. Кухненските уреди бяха първокласни. Кръглата дъбова маса и столовете приличаха на антикварна рядкост. Личеше си, че в тази къща са вложени много старание… и пари.

Обядваха в дневната. И тук тапицираните столове очевидно бяха скъпи. Масата блестеше с патината на хубава, старинна мебел. Откъде идваха парите? Хелън беше работила като козметичка, преди да получи секретарското място в клиниката в Трентън, а оттам се беше преместила в „Манинг“.

Не се наложи на Меган да задава въпроси. Стефани изгаряше от желание да обсъжда проблемите си.

— Тази къща ще бъде продадена. Парите от продажбата, заедно с още осемстотин хиляди долара ще отидат в клиниката. Не е честно! Леля ми беше обещала да промени завещанието си. Аз съм единствената й близка родственица. Затова ме повика тук!

— А бащата на бебето? — попита Меган. — Може да бъде принуден да те издържа.

— Той не живее вече тук.

— Но може да бъде открит. В тази страна има закони, които защитават децата. Как се казва?

Стефани се поколеба.

— Не искам да чувам за него!

— Имаш право на грижи!

— Ще дам бебето за осиновяване. Това е единственият ми изход!

— Може би не е. Как се казва той и къде се запознахте?

— Запознахме се… на едно от събиранията на румънците в Ню Йорк. Казва се Ян. Тогава Хелън я болеше главата и си беше тръгнала по-рано. Той ми предложи да ме откара вкъщи.

Тя наведе очи.

— Не обичам да говоря за глупостите си.

— Излизахте ли заедно?

— Няколко пъти.

— Каза ли му за бебето?

— Обади се да каже, че заминава за Калифорния. Тогава му съобщих. Отвърна, че проблемът бил мой!

— Кога стана това?

— През март.

— Той с какво се занимава?

— Ами… автомонтьор е. Моля ви, мис Колинс, не искам да имам нищо общо с него. Нали толкова много хора искат бебета?

— Така е. Точно това имах предвид, когато казах, че мога да ти помогна. Ако намерим Ян, той ще трябва да осигури издръжка на бебето и да ти помага, докато си намериш работа.

— Моля ви, оставете го на мира! Страхувам се от него! Беше толкова ядосан!

— Ядосан от това, че е баща на детето?

— Не ме разпитвайте повече за него! — Стефани бутна стола си назад от масата. — Обещахте да ми помогнете. Тогава намерете някой, който да вземе бебето и да ми даде някакви пари.

Меган каза разкаяно:

— Съжалявам, Стефани. Последното нещо, за което съм дошла, е да те тревожа. Да пием чай! После ще разчистя всичко!

В дневната тя постави още една възглавница зад гърба на Стефани и придърпа един стол под краката й. Стефани се усмихна извинително.

— Толкова си мила! А аз бях груба! Но много ми се събра!

— Стефани, трябва някой да ти поръчителства да получиш зелена карта, за да си намериш работа. Сигурно леля ти има някой добър приятел, който може да ти помогне!

— Искаш да кажеш, че ако някой неин приятел поръчителства за мен, ще мога да остана?

— Да! Няма ли някой, който дължи на леля ти услуга?

Лицето на Стефани просветна.

— О, да, може би наистина има такъв човек! Благодаря ти, Меган!

— Кой е той? — веднага попита Меган.

— Може и да греша! — каза Стефани неуверено. — Ще трябва добре да помисля.

Не пожела да каже нищо повече.

Беше два часът. Сутринта Бърни беше направил няколко курса от летище „Ла Гуардия“, после беше взел клиент от летище „Кенеди“ до Бронксвил.

Този следобед нямаше намерение да ходи в Кънетикът. Но когато излезе от Крос Кънтри, установи, че се е отправил на север. Трябваше да завие обратно към Ню Таун.

Пред къщата на Меган нямаше кола. Той мина по завоя до задънената улица и обърна. Хлапето с кучето не се виждаше. Това беше добре. Не искаше някой да го забележи.

Отново мина покрай къщата на Меган. Не можеше повече да се мотае тук.

Отправи се към „Дръмдоу“. Чакай малко, помисли си той. Това място принадлежи на майка й — вчера го беше прочел във вестника. На мига намали и влезе в паркинга. Не можеше да няма бар. Щеше да вземе сандвич и бира.

Да предположим, че Меган беше там. Щеше да й разкаже същото, което и на останалите — че работи за местния телевизионен канал на Елмира. Нямаше как да не му повярва.

Преддверието на хотел-ресторанта не беше много голямо, с тапицирани стени и мокет в синьо-черно каре. Зад бюрото на рецепцията нямаше никой. В ресторанта седяха няколко души, а помощник-келнерите разчистваха масите. Е, времето за обяд отдавна мина, помисли си той. Барът беше вляво. В него нямаше друг човек, освен бармана. Бърни приближи, седна на един от високите столове пред бара, поиска една бира и менюто.

След като реши да си вземе хамбургер, поведе разговор с бармана.

— Това място е чудесно!

— Така е — съгласи се барманът.

На ревера му висеше табелка „Джо“. Беше около петдесетгодишен. Местният вестник лежеше на барплота зад него. Бърни се пресегна.

— Четох вчерашния ви вестник. Май семейството, което притежава това заведение, има сериозни проблеми.

— Така е — не отрече Джо. — Кофти работа! Мисис Колинс е най-чудесната жена, която познавам, а дъщеря й Мег е кукличка!

Влязоха двама и седнаха в края на бара. Джо изпълни поръчките им и остана да си говори с тях. Бърни се оглеждаше, привършвайки хамбургера и бирата. Задните прозорци гледаха към паркинга. Зад него се простираше гората — чак зад къщата на Колинсови.

Хрумна му нещо интересно. Ако дойдеше тук вечерта, можеше да паркира колата сред останалите, дошли за вечерята, и да влезе в гората. Оттам можеше да снима Меган в къщата й. Имаше телеобектив. Щеше да е много просто.

Преди да си тръгне, попита Джо дали има човек да обслужва колите на паркинга.

— Само в петък и събота вечер — отвърна Джо.

Бърни кимна. Реши да се върне в неделя вечер.

Меган си тръгна от Стефани Петрович в два часа. На вратата каза:

— Ще ти се обаждам да разбера кога ще влезеш в болницата. Трудно е да родиш първото си бебе без близък човек до себе си!

— Страх ме е! — призна Стефани. — Майка ми е родила много трудно. Просто искам да мине по-бързо!

По-късно Меган не можеше да се освободи от спомена за притесненото лице на младата жена. Защо Стефани толкова упорито не желаеше да търси издръжка от бащата? Естествено, ако беше решила да го дава за осиновяване, тогава беше ясно.

Преди да се отправи към къщи, Меган реши да се отбие на още едно място. Трентън не беше далеч от Лорънсвил, а Хелън Петрович беше работила като секретарка в „Даулинг“ — център за изкуствено оплождане. Може би някой щеше да си спомни за нея, макар че беше напуснала преди шест години, когато се бе преместила в клиниката „Манинг“. Меган трябваше да разбере повече подробности за нея.

Центърът за изкуствено оплождане „Даулинг“ се помещаваше в една малка сграда, свързана с болницата „Вели Мемориъл“. В приемната имаше едно бюро и стол. Това заведение положително не беше от ранга на „Манинг“.

Меган не показа картата си на телевизионен репортер. Не беше дошла като такава. Когато каза на служителката в приемната, че иска да говори с някого за Хелън Петрович, изражението на жената се промени.

— Не желаем повече да коментираме по този въпрос. Мисис Петрович работеше тук като секретарка в продължение на три години. Никога не се е занимавала с никакви медицински манипулации.

— Не се и съмнявам! — каза Меган. — Но моят баща е подведен под отговорност за нейното назначаване в клиниката „Манинг“. Трябва да поговоря с някого, който я е познавал добре. Трябва да узная дали фирмата на баща ми е поискала оттук препоръка.

Жената се колебаеше.

— Ще проверя дали директорката може да ви приеме.

Директорката, наближаваща петдесетте, беше хубава жена с посребрени коси. Когато Меган влезе в кабинета й, тя се представи като доктор Кийтинг.

— Не съм лекар, а имам докторска титла — уточни веднага тя. — Занимавам се с административната работа.

Досието на Хелън Петрович беше в чекмеджето й.

— Преди два дни ми поискаха копие от прокуратурата в Кънетикът — поясни тя.

— Имате ли нещо против да си водя бележки?

— Не.

Досието съдържаше информация, която вече бе публикувана. В молбата си за постъпване в „Даулинг“ Хелън Петрович беше честна. Кандидатстваше за секретарското място, посочвайки стажа си като козметичка и наскоро придобитата диплома от училището за секретарки „Удс“ в Ню Йорк.

— Документите й бяха проверени и се оказа, че отговарят на истината — заяви доктор Кийтинг. — Имаше приятен вид и добри обноски. Аз я назначих и останах доволна през трите години, докато работеше тук.

— При напускането си тя каза ли ви, че отива в „Манинг“?

— Не. Каза, че смята отново да започне работа като козметичка в Ню Йорк. Някакъв неин приятел отварял салон. Затова не бяхме изненадани, че никой не поиска препоръка.

— Значи не сте имали контакт с „Колинс и Картър“?

— Не.

— Доктор Кийтинг, мисис Петрович е успяла да измами медицинския персонал на „Манинг“. Къде според вас се е сдобила с познания как да работи със замразени ембриони?

Кийтинг се намръщи.

— Както обясних на следователите от Кънетикът, Хелън беше влюбена в медицината и особено в тази нейна област, с която се занимаваме тук — методите за изкуствено оплождане. Когато нямаше много работа, тя имаше навик да чете медицинска литература или често да посещава лабораторията, за да наблюдава какво се върши там. Бих добавила, че никога не й позволявахме да стъпва там сама. Всъщност не допускаме присъствие на по-малко от две квалифицирани лица. Един вид предпазна мярка. Смятам, че трябва да има такова правило във всяко учреждение от подобен вид.

— Значи смятате, че тя е придобила знанията си чрез наблюдения и четене?

— Трудно е да се повярва, че някой, който не е имал стаж под опитно ръководство, би могъл да подведе добри професионалисти. Но това е единственото обяснение, което имам.

— Доктор Кийтинг, всички твърдят, че Хелън Петрович е била приятен и уважаван човек, но съвсем самотен. Вярно ли е?

— Бих казала, да. Доколкото ми е известно, никога не общуваше с останалите секретарки или с някой друг от персонала.

— Не е ли имала приятели?

— Не бих могла да твърдя със сигурност, но винаги съм подозирала, че се срещаше с някого от болницата. Случваше се да не бъде на бюрото си и някое от другите момичета да вдигне телефона й. Закачаха я за някакъв доктор Килдер. Очевидно това е било парола да позвъни на някой от вътрешните номера на болницата.

— Не знаете ли на кого?

— Минали са повече от шест години.

— Разбира се.

Меган се изправи.

— Благодаря ви, доктор Кийтинг, бяхте много любезна. Мога ли да ви оставя телефонния си номер в случай, че си спомните нещо, което би било от полза?

Кийтинг протегна ръка.

— Влизам ви в положението, мис Колинс. Много бих искала да ви помогна.

Докато се качваше в колата си, Меган огледа масивната сграда на болницата „Вели Мемориъл“. Десететажна, заемаща половината дължина на улицата, със стотици прозорци, които започваха да светят в късния следобед.

Беше ли възможно зад един от тези прозорци да се намира някой лекар, помогнал на Петрович да осъществи измамата си с такова съвършенство?

Меган излизаше на шосе 7, когато започнаха новините в пет. Съобщението на местния радиоканал гласеше: „Прокурорът Джон Дуайър потвърди, че колата, карана от Едуин Колинс в нощта на катастрофата при моста Тапан Зий през януари, е намерена пред апартамента на дъщеря му в Манхатън. Балистичната експертиза доказва, че пистолетът на Колинс, открит в колата, е оръжието, с което е убита Хелън Петрович — служителката от лабораторията с фалшиви документи, предоставени на «Манинг» от Едуин Колинс, както се твърди. Издадена е заповед за неговото арестуване и подвеждане под отговорност по обвинение в убийство.“

38

Доктор Джордж Манинг напусна клиниката в пет часа следобед. Три жени бяха отказали насрочените си прегледи, а досега вече пет-шест обезпокоени пациентки се бяха обадили да питат за ДНК тестове, удостоверяващи, че децата им са биологически техни. Доктор Манинг знаеше, че само една грешка да бъде доказана, тя стига, за да се паникьоса всяка жена, родила чрез лечение в клиниката. Той с основание изпитваше ужас при мисълта за предстоящите няколко дни.

Най-дразнещият спомен беше от обаждането на Едуин Колинс след тържеството по случай рождения ден и пенсионирането на един колега, когато отново беше предложил услугите на „Колинс и Картър“.

В петък вечерта Дайна Андерсън сложи тригодишния си син да спи и го прегърна силно.

— Джонатан, мисля, че твоят близнак няма да дочака до понеделник!

— Усилват ли се болките, скъпа? — попита я мъжът й, когато тя слезе долу.

— През пет минути са.

— Най-добре да се обадя на лекаря.

— Това не влизаше в плановете ни да бъдем заснети с Джонатан, докато приготвяме стаята на Райън — тя се смръщи от болка. — По-добре извикай веднага майка ми и се обади на лекаря, че тръгвам за болницата.

Половин час по-късно вече преглеждаха Дайна в болницата в Данбъри.

— Ще повярвате ли, че контракциите спряха? — попита тя с възмущение.

— Ще те оставим тук — каза лекарят. — Ако нищо не се случи през нощта, сутринта изкуствено ще предизвикаме контракции. А ти можеш да се прибереш у дома, Дон.

Дайна целуна съпруга си.

— Не се тревожи толкова, татенце! Ще се обадиш ли на Меган Колинс, че Райън ще се появи на бял свят може би още утре. Искаше да го снима веднага щом го изнесат от родилната зала. Не забравяй снимките от раждането на Джонатан! Тя ще ги показва заедно с бебето, за да се види веднага приликата. Обади се и на доктор Манинг. Той беше толкова мил! Днес позвъни да попита как съм.

На следващата сутрин Меган и операторът Стийв бяха във фоайето на болницата, очаквайки раждането на Райън. Доналд Андерсън им беше дал снимките от изписването на Джонатан. Когато изнесяха бебето от родилната зала, щяха да им позволят да снимат. Майката на Дайна щеше да доведе и Джонатан и щяха да направят няколко снимки на цялото семейство.

С окото си на репортер Меган долови раздвижване във фоайето. Млада майка с пеленаче на ръце беше докарана на количка до входа. Съпругът й вървеше след санитаря и се мъчеше да се справи с куфарите и цветята. От единия букет излетя розов балон с надпис: „Момиче е!“

От асансьора излязоха мъж и жена с измъчен вид. Те стискаха ръцете на четиригодишно дете, гипсирано над единия лакът и с превързана глава. Една бременна прекоси фоайето и влезе през вратата, на която имаше надпис „Приемно отделение“.

Тези семейства накараха Меган да си спомни за Кайл. Що за майка беше тази, изоставила шестмесечното бебе?

Операторът разглеждаше снимките на Джонатан.

— Ще снимам от същия ъгъл — каза той. — Малко е странно, като знаеш точно как ще изглежда едно бебе.

— Виж! — посочи Меган. — Този, който влиза, е доктор Манинг. Дали е тук заради Андерсънови!

Силен рев от родилната зала горе извика усмивки по лицата на лекарите, сестрите и Андерсънови. Бледа и изтощена, Дайна погледна съпруга си и като забеляза смайването в очите му, стреснато се привдигна на лакът.

— Добре ли е той? — извика тя. — Искам да го видя!

— Той е добре, Дайна — каза лекарят и поднесе към нея ревящото бебе.

— Това не е близнакът на Джонатан! — изпищя Дайна. — Чие бебе е било в утробата ми?

39

— В събота винаги вали — мърмореше Кайл и превключваше програмите на телевизора. Седеше с кръстосани крака на килима, а до него беше Джейк.

Мак се бе зачел в сутрешния вестник.

— Не е вярно! — отвърна той разсеяно и погледна часовника си. Наближаваше дванайсет. — Включи на Трети канал. Не искам да изпусна новините.

— Окей.

Кайл натисна дистанционното.

— Виж! Мег!

Мак захвърли вестника.

— Усили звука!

— Нали все ме караш да го намалявам?

— Кайл!

— Добре де. Хубаво.

Мег беше във фоайето на някаква болница.

— По случая „Манинг“ има нови ужасяващи събития. След убийството на Хелън Петрович и разкриването на фалшивите й документи съществуват опасения, че починалата мисис Петрович е допускала сериозни грешки в работата си по съхраняване на ембрионите. Преди час тук, в медицинския център „Данбъри“, се роди бебе, което трябваше да бъде еднояйчен близнак на тригодишното си братче.

Мак и Кайл видяха как камерата разшири обхвата си.

— Пред мен е доктор Алън Ницър, акушер-гинекологът, който току-що изроди сина на Дайна Андерсън. Докторе, кажете нещо за бебето?

— Бебето е прекрасно, здраво момченце и тежи три килограма и половина.

— Но не е еднояйчният близнак на тригодишния син на Андерсънови, така ли?

— Не, не е.

— Биологичен син ли е той на Дайна Андерсън?

— Това може да бъде установено само чрез ДНК тестове.

— Колко време ще отнемат те?

— Четири-пет седмици.

— Каква беше реакцията на Андерсънови?

— Те са много объркани и разтревожени.

— Доктор Манинг също е тук. Качи се горе, преди да успея да говоря с него. Той срещна ли се с Андерсънови?

— Не мога да коментирам.

— Благодаря ви, докторе!

Меган се обърна с лице към камерата.

— Ще продължаваме да следим случая оттук. А сега ви връщам към новините от студиото на Майк.

— Изключи го, Кайл!

Кайл натисна дистанционното и екранът угасна.

— Какво означава това?

Означава страшни неприятности, мислеше си Мак. Колко ли още грешки беше направила Петрович в „Манинг“? Каквито и да бяха те, без съмнение Едуин Колинс щеше да бъде подведен под отговорност и за тях.

— Много е объркано, Кайл!

— Мег ще загази ли?

Мак погледна сина си. Пясъчнорусата коса, която толкова приличаше на неговата и никога не беше сресана, падаше върху челото. Кафявите очи, които беше взел от Джинджър, бяха изгубили обичайния си дяволит блясък. С изключение на цвета на очите Кайл беше Макинтайър до мозъка на костите си. Какво ли означаваше да погледнеш сина си и да осъзнаеш, че не е твой собствен? Той прегърна Кайл.

— Напоследък Мег имаше доста неприятности. Затова изглежда разтревожена.

— След теб и Джейк тя е най-добрият ми приятел! — каза Кайл със сериозно личице. Като чу името си, Джейк размаха опашка.

— Сигурен съм, че Мег ще бъде поласкана да го чуе.

Не за пръв път от няколко дни насам той се почуди дали слепотата в осъзнаването на собствените му чувства към Мег не го е превърнала завинаги просто в добрия приятел.

Меган и операторът седяха във фоайето на центъра „Данбъри“. Стийв разбираше, че не й се говори. Нито Доналд Андерсън, нито доктор Манинг бяха слизали долу.

— Гледай, Мег! — каза Стийв внезапно. — Това не е ли другото дете на Андерсънови?

— Да, той е! Жената с него трябва да е баба му.

И двамата хукнаха след тях и ги застигнаха на асансьора.

Мег включи микрофона. Стийв включи камерата.

— Бихте ли ни отделили няколко минути? — обърна се Меган към жената. — Вие не сте ли майката на Дайна Андерсън и бабата на Джонатан?

— Да.

В приятния глас имаше тревога. Бяла коса обкръжаваше притесненото лице.

— Говорихте ли с дъщеря си след раждането на бебето?

— Обади се зет ми. Моля ви! Искаме да се качим горе! Дъщеря ми има нужда от мен.

Тя влезе в асансьора, стиснала здраво ръката на детето. Меган не направи опит да я задържи. Джонатан беше облечен в синьо якенце с цвета на очите му. Бузките му розовееха, подчертавайки светлия тен на кожата. Качулката беше захлупена на главата му и капки дъжд блестяха по светлата, златисторуса коса. Той се усмихна и махна с ръчичка.

— Чао! — извика, преди вратите на асансьора да се затворят.

— Хлапето е страхотно! — рече Стийв.

— Прекрасен е! — съгласи се Меган.

Върнаха се на местата си.

— Мислиш ли, че доктор Манинг ще направи изявление? — попита я Стийв.

— Ако бях на негово място, щях да съм при адвокатите си! — и „Колинс и Картър“ ще имат нужда от своите адвокати, добави наум тя. Устройството за повикване в чантата на Меган изпищя. Тя извади безжичния си телефон и набра номера на екипа за новини, откъдето й съобщиха, че Том Уайкър иска да говори с нея.

— След като Том е на работа в събота, значи има нещо! — промърмори тя.

Имаше нещо. Уайкър мина директно на въпроса.

— Мег, Денис Симини е на път да те смени. С хеликоптер е, така че скоро ще бъде там.

Не беше изненадана. Репортажът за едноличните близнаци с тригодишна разлика в рождените дати ставаше най-нашумялата история, която вече бе част от скандала в клиниката „Манинг“ и убийството на Хелън Петрович.

— Добре, Том.

Усети, че това не е всичко.

— Мег, казала си на властите в Кънетикът за мъртвата, която е приличала на теб и е имала бележка в джоба си с почерка на баща ти.

— Трябваше да им кажа. Бях сигурна, че следователите от Ню Йорк все някога ще ни потърсят заради това.

— Някъде е изтекла информация! Също така е известно, че си била в моргата за ДНК тестове. Трябва веднага да пуснем материал. Иначе другите канали ще ни изпреварят!

— Разбирам, Том.

— Мег, оттук нататък си в отпуска! Платена, естествено!

— Добре!

— Съжалявам, Мег!

— Няма нищо! Благодаря!

Тя изключи телефона. Денис Симини влизаше през въртящата се врата във фоайето.

— Май това е всичко. Чао, Стийв! — каза тя.

Надяваше се да не е забелязал дълбокото й огорчение.

40

Близо до границата на Роуд Айланд щеше да има търг за земя. Филип Картър възнамеряваше да й хвърли едно око.

Имаше нужда да се откъсне за един ден от кантората и от безбройните проблеми, изникнали през изминалата седмица. Журналистите не го оставяха на мира. Следователите идваха час по час. Един телевизионен журналист го беше поканил да участва в програма за безследно изчезнали.

Виктор Орсини беше напълно прав, че всяка написана или казана дума за фалшивите документи на Хелън Петрович е още един пирон в ковчега на „Колинс и Картър“.

В събота точно преди обяд Картър беше на вратата, когато телефонът иззвъня. Поколеба се дали да отговори, но накрая вдигна слушалката. Беше Орсини.

— Филип, гледах телевизия. Доляха масло в огъня! Първата доказана грешка на Хелън Петрович в клиниката „Манинг“ току-що е била родена.

— Това пък какво означава?

Орсини започна да му обяснява. Филип слушаше и усещаше как кръвта му се смразява.

— Това е едва началото. С колко застраховки разполага компанията, за да покрие щетите?

— На света няма толкова застраховки, колкото биха покрили това! — каза Картър тихо и затвори.

Смяташе, че докрай владее положението, но всъщност съвсем не беше така. Паниката не му беше присъща, но изведнъж му се събра прекалено много.

В следващия момент се сети за Катрин и Меган. Вече нямаше планове за спокойно пътуване. По-късно щеше да им позвъни. Може би щяха да вечерят заедно тази вечер. Искаше да знае какво правят, какво мислят.

В един и половина Меган се прибра вкъщи и завари Катрин готова с обяда. Беше гледала новините от болницата.

— Това може би беше последният ми репортаж по Трети канал — каза тихо Меган.

Ядяха безмълвни — и двете прекалено съкрушени, за да могат да говорят. После Мег каза:

— Мамо, колкото и да е зле за нас, можеш ли да си представиш как пък се чувстват жените, подложили се на оплождане ин витро в клиниката „Манинг“? След инцидента с Андерсънови едва ли има и една от тях, която да не си задава въпроса чий е ембрионът, който е износила? Какво би станало, когато грешките се докажат и биологичната и рождената майка предявят претенции към детето?

— Мога да си представя!

Катрин Колинс се пресегна през масата и стисна ръката на Мег.

— Мег, от девет месеца живея под ударите на такива събития, които ме карат да се чувствам като пияна.

— Мамо, зная какво изживя!

— Изслушай ме! Нямам представа какъв изход ще има всичко това, но зная едно със сигурност. Не мога да те загубя! Ако някой е убил онова нещастно момиче с мисълта, че убива теб, мога да я жаля с цялото си сърце и да коленича пред бога с благодарност, че ти си жива.

И двете подскочиха от дрънченето на входния звънец.

— Аз ще отворя! — каза Мег.

Беше препоръчан пакет за Катрин. Тя го отвори. Вътре имаше една бележка и малка кутийка. Тя прочете бележката на глас:

Меган осъзна, че се радва на сълзите, които измиваха болката от лицето на майка й.

Катрин извади тънката халка от кутийката и я стисна в ръката си.

41

В късния следобед в медицинския център „Данбъри“ упоената Дайна Андерсън дремеше в леглото, а Джонатан спеше до нея. Съпругът и майка й седяха безмълвни край тях. Акушер-гинекологът, доктор Ницър, застана на вратата и повика Дон с пръст. Той излезе.

— Някакви новини?

Докторът кимна с глава.

— Добри, надявам се. При проверката на вашата кръвна група и тези на жена ви и на бебето се установи, че бебето със сигурност може да бъде биологически ваше. Вие сте А положителна, жена ви е 0 отрицателна, а бебето е 0 положителна.

— Джонатан е А положителна.

— Това е другата кръвна група, получавана при родители с А положителна и 0 отрицателна група.

— Не зная какво да мисля! — каза Дон. — Майката на Дайна се кълне, че бебето изглежда като нейния брат, когато се е родил. По онази линия на семейството ни има червенокоси.

— ДНК тестовете ще установят със сигурност дали бебето е биологически ваше, но това ще стане най-рано след четири седмици.

— А какво да правим междувременно? — попита Дон нервно. — Да се привържем към него, да го заобичаме и после да се окаже, че трябва да го дадем на някого от клиниката „Манинг“? Или да го оставим в родилното отделение, докато не сме сигурни, че е наше?

— За никое бебе не е добре да бъде оставяно в отделението през първите седмици — отвърна доктор Ницър. — Дори и за много болните бебета майките и бащите им се грижат колкото се може повече. А доктор Манинг твърди…

— Нищо от твърденията на доктор Манинг не ме интересува — прекъсна го Дон. — Всичко, което съм чул от него за разделянето на ембриона на две преди почти четири години, е, че той се намира в специално белязана епруветка.

— Дон, къде си? — повика го слаб глас.

Андерсън влезе с доктор Ницър в стаята. Дайна и Джонатан бяха будни.

— Джонатан иска да види новото си братче!

— Скъпа, не знам…

Майката на Дайна се изправи и обнадеждаващо погледна дъщеря си.

— Аз знам! Съгласна съм с Джонатан. Носила съм бебето девет месеца. През първите три кървях и се страхувах, че ще го изгубя. В мига, когато го усетих да мърда, плаках от щастие. Обожавам кафето, но не можех да го докосна с устни, защото това дете не обича кафета. Ритал ме е толкова силно, че от три месеца не съм спала нормално. Дали биологически е мое дете, или не, за бога, аз съм го износила и го искам!

— Скъпа, доктор Ницър казва, че според кръвните проби бебето е наше.

— Чудесно! Сега, ако обичаш, накарай някой да ми го донесе!

В два и половина доктор Манинг, придружен от адвоката си и един болничен служител, влезе в аулата на болницата.

Административният директор беше категоричен.

— Доктор Манинг ще прочете предварително подготвено изявление. След това всички трябва да напуснете залата. Семейство Андерсън няма да направи изявление, нито ще допусне снимки.

Посребрялата коса на доктор Манинг беше разрошена, а спокойното му лице беше изопнато, докато слагаше очилата си и с дрезгав глас започваше да чете:

— Мога само да се извиня за страданието, което изпитва семейство Андерсън. Твърдо вярвам, че днес мисис Андерсън роди биологическото си дете. Тя притежаваше два замразени ембриона в лабораторията на нашата клиника. Единият беше еднояйчният близнак на Джонатан, а другият — неговият брат или сестра. Миналият понеделник доктор Петрович ми призна, че докато е работила с петритата, в които са били ембрионите, се е случил някакъв инцидент. Тя се е подхлъзнала и е паднала. Ръката и се ударила и преобърнала един от съдовете, в които са били ембрионите преди прехвърлянето им в лабораторните епруветки. Тя е сметнала, че в другия съд се намира еднояйчният близнак на Джонатан и го е поставила в специално означена епруветка. Другият ембрион е бил изгубен — доктор Манинг свали очилата си и вдигна поглед. — Ако Хелън Петрович ми е казала истината, а аз нямам причини да се съмнявам в това, то Дайна Андерсън, повтарям, е родила биологическото си дете.

Въпросите заваляха.

— Защо Петрович не ви е казала тогава?

— Защо веднага не сте предупредили семейство Андерсън?

— Колко още грешки допускате, че е направила?

Виктор Орсини позвъни на Филип Картър след вечерните новини в събота.

— По-добре се заеми да търсиш адвокати, които да представляват компанията — каза той на Картър.

Картър тъкмо се приготвяше да тръгва за вечерята в „Дръмдоу“.

— Съгласен съм с теб. Това е твърде тежък случай за Лайбер, но той може би ще ни препоръча някого.

Лайбер беше адвокатът, с когото компанията имаше договор.

— Филип, ако нямаш планове за тази вечер, би ли искал да вечеряме заедно? Има една стара поговорка: мъката си търси компания.

— Тогава плановете ми са съвсем точни. Ще вечерям с Катрин и Мег Колинс.

— Предай им поздрави от мен. До понеделник.

Орсини затвори телефона и отиде до прозореца. Езерото Кендълуд беше спокойно. Светлините на къщите около него бяха много ярки. Вечерни партита, помисли си Орсини. Всички тук знаеха, че той работи в „Колинс и Картър“.

Беше получил информацията, на която се надяваше. Картър щеше да бъде зает цялата вечер. Виктор можеше да отиде в кантората. Щеше да бъде напълно сам и щеше да прекара няколкото часа в ровене из личните папки в кабинета на Едуин Колинс. Нещо се бе загнездило в главата му. Беше жизненоважно да провери папките за последен път, преди Меган да ги изнесе.

Меган, Мак и Филип се срещнаха в седем и половина в „Дръмдоу“. Катрин не беше напускала кухнята от четири часа.

— Майка ти си я бива! — каза Мак.

— Така е — съгласи се Мег. — Гледа ли вечерните новини? Главният репортаж на местния канал беше смесица от инцидента с бебето на Андерсънови, убийството на Петрович, моята прилика с убитата в моргата и заповедта за арестуването на татко. Сигурно всички канали са го предавали.

— Знам! — тихо каза Мак.

Филип вдигна ръка безпомощно.

— Мег, бих направил всичко, за да ви помогна, да намеря някакво обяснение защо Едуин е препоръчал Петрович в „Манинг“.

— Има обяснение! — рече Мег. — Вярвам в това, а също и мама, и затова тя събра кураж да дойде тук и да си сложи престилката.

— Нали не смята непрекъснато да се занимава сама с кухнята? — възпротиви се Филип.

— Не! Тони, главният ни готвач, който от миналото лято беше в пенсия, днес се обади и предложи известно време да ни помага. Казах му, че би било чудесно, но не трябва изцяло да отменя мама. Колкото е по-заета, толкова по-добре за нея. Той сега е тук и тя скоро ще дойде при нас.

Меган усети погледа на Мак и сведе очи, за да прикрие страданието, което личеше в тях. Тази вечер всички в ресторанта щяха да наблюдават как ще се държат тя и майка й. Нарочно се беше облякла в червено — дълга до под коленете пола, кашмирен пуловер с огромна яка и златни бижута.

Внимателно си сложи руж, червило и сенки. „Предполагам, че нямам вид на безработна репортерка“, помисли си тя, хвърляйки последен поглед в огледалото, преди да излезе от къщи.

Обезпокоителното беше, че Мак успяваше да прозре истинското й състояние зад външния вид. И щеше да разбере, че освен всичко друго е и много притеснена за работата си.

Мак поръча вино. Когато го наляха, той вдигна чаша към нея.

— Трябва да ти предам нещо от Кайл. Щом разбра, че идвам да вечеряме заедно, каза да ти съобщя, че утре вечер ще дойде да те изплаши:

Мег се усмихна.

— Ами да — утре е Денят на вси светии. Как ще бъде облечен?

— С нещо много оригинално. Той ще бъде дух, ужасно страшен дух, или поне така твърди. Утре следобед ще го разкарвам заедно с още няколко хлапета да тропат по къщите, а тебе смята да те остави за вечерта. Така че, ако след здрач някой потропа на прозореца, бъди подготвена!

— Ще се постарая да си бъда у дома. Ето, мама идва!

Катрин запази усмивката си, докато прекосяваше залата. От различните маси непрекъснато се изправяше някой и я прегръщаше. Накрая тя седна при тях.

— Толкова се радвам, че дойдохме! Сто пъти по-добре, отколкото да седя в къщи и да размишлявам.

— Изглеждаш чудесно! — каза Филип. — Ти си истинска…

Мег забеляза възхищението в очите му. Погледна Мак. И той го беше забелязал.

„Внимавай, Филип! Недей да смущаваш мама!“

Огледа пръстените на майка си. Диамантите и смарагдите блестяха под светлината на малката лампа на масата. По-рано майка й беше казала, че в понеделник възнамерява да заложи или да продаде бижутата си. Следващата седмица трябваше да се плати голям данък върху „Дръмдоу“. Катрин беше казала: „Единственото, за което ще съжалявам, след като ги продам, е, че няма да станат твои, както толкова исках.“ „За мен това няма значение, мислеше си Мег, но…“

— Мег, готова ли си с поръчката?

— Извинявай!

Меган се усмихна извинително и погледна менюто в ръката си.

— Опитайте телешкото „Уелингтън“ — каза Катрин. — Страхотно е! Аз го приготвих!

По време на вечерята Мег беше благодарна на Мак и Филип, които насочваха разговора към по-безопасни теми — от предложението за павиране на местните пътища до шампионата по футбол на Кайл.

Докато пиеха капучиното, Филип попита Мег какви са й плановете.

— Съжалявам за работата ти! — каза й той.

Мег сви рамене.

— С положителност не ми е приятно, но може би в края на краищата всичко ще приключи благополучно. Виждаш ли, продължавам да мисля, че никой всъщност не знае нищо за Хелън Петрович. Тя е ключът на загадката. Решила съм да изровя нещо за нея, което да ни даде част от отговорите.

— Пожелавам ти успех! — каза Филип. — Ей богу, и на мене ми се ще да получа отговори на някои въпроси.

— И още нещо — добави Мег. — Все още не съм изнесла всичко от кабинета на татко. Имаш ли нещо против да дойда утре?

— Ела, когато искаш, Мег! Аз мога ли да ти помогна?

— Не, благодаря. Сама ще се оправя!

— Мег, обади ми се, когато свършиш! Ще дойда да пренасям нещата до колата!

— Утре ти е ден за игра с Кайл — напомни му Мег. — Аз сама ще се оправя!

Тя им се усмихна.

— Много съм ви благодарна, момчета, че сме заедно тази вечер! Хубаво е в подобни мигове човек да знае, че има приятели!

В Скотсдейл, Аризона, в девет часа в събота вечер Франсис Гролиър въздъхна и остави ножа с дръжката от крушово дърво. Беше поела ангажимента да изработи четирийсетсантиметрова бронзова скулптура на младо момче и момиче от племето навахо като подарък за почетния гост на някаква благотворителна вечеря. Срокът бързо изтичаше, а Франсис беше безкрайно недоволна от восъчния модел, над който се стараеше.

Не успяваше да пресъздаде въпросителното изражение, което беше доловила в чувствителните лица на децата. Върху направените от нея снимки го имаше, но ръцете й бяха напълно неспособни да пресъздадат ясната й идея за скулптурата.

Проблемът беше, че тя просто не можеше да се съсредоточи.

Ани. От две седмици дъщеря й не се беше обаждала. Всички съобщения, които оставяше на телефонния й секретар, останаха без отговор. През последните няколко дни звъня по близките й приятели. Никой не я беше виждал.

Може да бъде къде ли не, мислеше си Франсис. Вероятно е приела да пише статия за някое далечно, забравено от бога място. Като свободно практикуващ автор на статии за туристически пътеводители Ани нямаше строго определени служебни задължения.

„Аз я възпитах в независимост — каза си Франсис. — Аз я научих да бъде свободна, да приема предизвикателствата, да взима от живота онова, което иска. А научих ли я да оправдава моя собствен живот?“

Това беше мисълта, която през последните няколко дни непрекъснато я тормозеше.

Нямаше смисъл да се насилва да работи повече тази вечер. Отиде до камината и добави дърва от коша. Денят беше слънчев и топъл, но пустинната нощ беше много студена.

Къщата тънеше в тишина! Може би никога нямаше да надмогне трепетното очакване, че той скоро ще дойде. Като малка Ани често задаваше въпроса защо татко пътува толкова много.

— Защото има важна държавна работа! — отговаряше Франсис.

Ани растеше и ставаше все по-любопитна.

— Какво работиш, татко?

— Аз съм нещо като наблюдател, миличка.

— От ЦРУ ли си?

— Ако бях, никога нямаше да ти го кажа!

— Ама си, нали?

— Ани, аз работя за правителството и това означава, че изминавам много мили, за да си върша работата.

Франсис отиде в кухнята, сложи лед в една чаша и щедро си наля скоч. Това не е най-добрият начин за решаване на проблема, каза си тя.

Остави чашата, влезе в банята до спалнята и като застана под душа, започна да търка остатъците изсъхнал восък, напластени в гънките на дланите й. След като облече сива копринена пижама и наметна халат, тя отново взе чашата и седна на дивана пред камината. Зачете статията на Асошиейтед Прес, която беше откъснала от десета страница на сутрешния вестник. В нея се резюмираше докладът на Управление на пътищата по повод катастрофата на моста Тапан Зий.

На едно място пишеше: „Броят на жертвите в катастрофата е сведен на седем. Упоритото издирване на тялото и колата на Едуин Колинс се оказа безрезултатно.“

Франсис беше завладяна от един въпрос: възможно ли бе Едуин да е жив?

Сутринта, когато си замина, беше толкова притеснен за работата си. Страхът, че двойственият му живот ще бъде разкрит и двете му дъщери ще го презират, непрекъснато се засилваше.

Напоследък се оплакваше от болки в гръдния кош, които бяха вследствие на нервно напрежение.

През декември й беше дал облигации на стойност двеста хиляди долара.

— В случай, че нещо се случи с мен! — беше казал тогава.

Дали, когато каза това, замисляше начин да се освободи и от двата си живота?

А къде беше Ани? Франсис усещаше, че започва да трепери от надигащото се лошо предчувствие.

В личния си кабинет Едуин имаше телефонен секретар. През всичките тези години между тях бе съществувала уговорката, че ако Франсис трябва да се свърже с него, ще позвъни между дванайсет и пет часа източно време. В шест той винаги прослушваше съобщенията и след това ги изтриваше.

Естествено, този номер беше налудничав. Или може би не беше?

В Аризона беше десет часа и няколко минути, а на Източното крайбрежие течаха първите минути след полунощ.

Тя вдигна слушалката и набра номера. След двете иззвънявания прозвуча записът на Ед: „Вие се обаждате на 203 — 55 — 2867. След сигнала оставете кратко съобщение.“

Франсис толкова се стресна при звука на гласа му, че едва не забрави за какво се обажда. Дали това не означаваше, че всъщност той е жив?

Нямаше какво да губи. Набързо издиктува уговореното съобщение: „Мистър Колинс, моля обадете се в магазина за кожени изделия «Паломино». Ако още искате онова куфарче, получихме бройки от него.“

Виктор Орсини се намираше в кабинета на Ед и все още преглеждаше папките, когато личният му телефон иззвъня. Той подскочи. Кой, по дяволите, звънеше в кантората по това време?

Телефонният секретар се включи. От стола на Колинс той чу модулирания от апарата глас да диктува съобщението.

Когато съобщението приключи, Орсини остана втренчен в апарата. Никой магазин не звънеше за куфарчета по това време. Това беше някаква парола! Някой се надяваше съобщението да стигне до Ед. Още едно потвърждение, че някаква тайнствена личност не вярва в смъртта на Ед и смята, че той е наблизо.

Скоро Виктор си тръгна. Не беше намерил онова, което търсеше.

42

В неделя сутрин в десет часа Катрин Колинс отиде на службата в „Сейнт Пол“, но откри, че й е трудно да слуша проповедта. Беше кръстена в тази църква, тук сложи и брачната си халка, тук погреба родителите си, тук намираше винаги утеха. Дълго време се беше молила тялото на Едуин да бъде намерено, за да се примири с неговата смърт и едва тогава да потърси сили да продължи живота си без него.

Какво молеше бог сега? Само да опази Мег. Тя погледна дъщеря си, която седеше до нея съвсем неподвижна, уж заслушана в проповедта. Но Катрин подозираше, че мислите й също са някъде далеч.

До съзнанието й достигнаха стихове от „Ден на гняв“, химна за Последния съд. „Ден на гняв и ден на мъка, Отче наш, светът е в пламъци и пепелища.“

„Аз съм гневна и измъчена, и моят свят е в пепелища“, мислеше си Катрин. Преглътна напиращите сълзи, щом усети ръката на Мег върху своята.

След църквата се отбиха за кафе и кифлички в близката хлебарница, в чиято задна част имаше половин дузина маси.

— По-добре ли си? — попита я Мег.

— Да — отвърна Катрин отривисто. — Тези кифлички винаги са превъзходни! Ще дойда с теб в кабинета на баща ти.

— Мислех, че сме се разбрали аз сама да го разчистя. Нали затова тръгнахме с двете коли.

— За теб тази работа не е по-лека, отколкото за мен. Двете ще свършим по-бързо, а освен това някои неща ще бъдат тежки за носене.

В гласа на майка й звучеше онази решителност, която Меган добре познаваше; тя слагаше край на всякакъв спор.

Колата на Меган бе пълна с празни кашони. Заедно ги понесоха към сградата. Когато отвориха вратата на кантората, с изненада установиха, че вътре е топло и светло.

— Обзалагам се, че Филип е дошъл по-рано да подготви едно друго — рече Катрин.

Огледа приемната.

— Колко рядко всъщност идвах тук — каза тя. — Баща ти пътуваше толкова много, а дори и когато работеше тук, обикновено беше по срещи. А аз, естествено, постоянно бях заета с „Дръмдоу“.

— Може би аз съм идвала по-често от теб — съгласи се Мег. — Понякога наминавах след училище и се прибирахме заедно с колата.

Тя отвори вратата към кабинета на баща си.

— Тук е непокътнато — каза тя на майка си. — Много мило, че Филип не е пипнал нищо толкова дълго време. А всъщност Виктор трябваше да се нанесе в тази стая.

И двете оглеждаха кабинета — бюрото, дългата маса със снимките им, шкафовете и библиотеките от същото черешово дърво като бюрото. Тук беше уютно и подредено с вкус.

— Едуин купи това бюро и даде да го лакират — каза Катрин. — Сигурна съм, че Филип не би имал нищо против да си го вземем.

— Разбира се.

Започнаха да нареждат снимките в един кашон. И двете изпитваха чувството, че колкото по-бързо обезличат стаята, толкова по-лесно ще им бъде. Мег предложи:

— Мамо, защо не започнеш с книгите. Аз ще прегледам бюрото и папките.

Чак когато седна пред бюрото, забеляза мигащият индикатор на телефонния секретар, поставен на масичката до въртящия се стол.

— Виж!

Майка й се приближи.

— Някой все още оставя съобщения на татко! — възкликна с невярващ глас тя и се наведе към телефона. — Има само едно!

— Да го чуем!

Озадачени изслушаха съобщението и след него компютърния глас на машината: „Неделя, трийсет и първи октомври, дванайсет нула девет след полунощ. Край на съобщението.“

— Записано е само преди няколко часа! — възкликна Катрин. — Кой изпраща делови съобщения посред нощ? И кога баща ти си е поръчвал куфарче?

— Може би е грешка — каза Меган. — Не се споменава нито име, нито телефонен номер.

— Повечето продавачи не оставят ли телефон, ако очакват потвърждение на поръчката и най-вече, когато тя е направена преди толкова месеци? Мег, в това съобщение няма логика. А и тази жена не ми звучи като продавачка.

Мег извади лентата от машината и я пъхна в чантата си.

— Няма логика! — съгласи се тя. — Само си губим времето в догадки. Да продължим да прибираме и после вкъщи отново ще го чуем.

Тя бързо прегледа чекмеджетата на бюрото, където имаше бланки, бележници, кламери, химикалки и флумастери. Спомни си, че когато баща й преглеждаше автобиографиите на кандидатите, отбелязваше най-положителните неща с жълто, а най-неблагоприятните — с розово. Тя бързо прехвърли съдържанието на чекмеджетата в кашоните.

После се зае с папките. В първата явно се съдържаха копията от разходните ордери. Очевидно счетоводителката запазваше оригинала и връщаше едно копне с печат „Изплатено“.

— Ще ги взема вкъщи — каза тя. — Това са личните му копия от оригинали, които са в архивите на компанията.

— Има ли някакъв смисъл?

— Да. Може да намерим нещо за „Паломино“, магазина за кожени изделия.

Привършваха последния кашон, когато външната врата се отвори.

— Аз съм! — извика Филип.

Беше с пуловер без ръкави върху ризата и с костюм от рипсено кадифе.

— Надявам се, че вече се е постоплило — рече той. — Сутринта се отбих за малко. Тук става ужасно студено за една събота и неделя, ако отоплението не работи.

Той огледа кашоните.

— Знаех си, че имате нужда от помощ. Защо си се натоварила с тези книги, Катрин?

— Татко я наричаше „Якото мишле“ — каза Мег. — Много мило от твоя страна, Филип.

Той забеляза ръба на папката с ордерите да се подава от единия кашон.

— Сигурни ли сте, че всичко това ви трябва? Тези документи нямат стойност и ние с теб ги прегледахме, Мег, докато търсехме някакви застрахователни полици, които евентуално да не са били в сейфа.

— Ще ги приберем за всеки случай — каза Меган. — Ти, така или иначе, трябва да ги разчистиш оттук.

— Филип, когато влязохме, телефонният секретар мигаше.

Меган пусна лентата. Забеляза учудването на лицето му.

— Очевидно и ти нищо не знаеш!

— Не.

Бяха се оказали предвидливи, като дойдоха и с двете коли. Багажниците и задните седалки се претъпкаха с кашони.

— Ще помоля някой от келнерите да ни помогне — каза Катрин.

Докато пътуваха към къщи, Меган си мислеше, че всеки миг, в който не се занимава с търсене на информация за Хелън Петрович, ще бъде посветен на страниците от архива на баща й.

Ако в неговия живот имаше и друг човек, ако момичето в моргата беше онази Ани, която Сайръс Греъм бе срещнал преди десет години, може би в папките щеше да се открие нещо, което да поведе нишката към тайното му минало.

За Кайл маскирането и обикалянето по къщите в навечерието на Вси светии беше страхотно преживяване. В неделя вечер, докато Мак приготвяше нещо за хапване, той извади събраните бисквити, сладки, ябълки и монети и ги нареди на пода на стаята си.

— Да не си близнал някой от тия боклуци! — предупреди го Мак.

— Няма, татко. Два пъти ми повтори!

— Значи може най-накрая да си разбрал.

Мак опитваше кюфтетата на грила.

— Защо винаги когато сме вкъщи в неделя, ядем кюфтета? В „Макдоналдс“ са по-хубави!

— Много ти благодаря!

Мак ги пъхна в затоплените питки.

— В неделя ядем кюфтета, защото умея да ги правя по-добре от всичко останало. Повечето петъци ядем навън, в събота правя макарони, а през останалата част от седмицата мисис Дилео готви чудесно. Сега яж, ако искаш пак да си облечеш костюма и да изплашиш Мег.

Кайл отхапа няколко пъти от кюфтето си.

— Харесваш ли Мег, татко?

— Да. Много! Защо?

— Иска ми се по-често да идва тук. Толкова е забавна!

И на мен ми се иска по-често да идва, мислеше си Мак, но няма изгледи за това. Снощи, когато предложи да й помогне при разчистването на бащиния й кабинет, тя така го отряза, че още му горчеше в устата.

Стой по-далеч! Не се приближавай много! Ние сме просто приятели! Нямаше да има особена разлика, ако си го беше написала на табелка!

Беше пораснала и вече не беше онази деветнайсетгодишна хлапачка, която си падаше по него и му беше написала в писмо, че го обича и той не бива да се жени за Джинджър.

Искаше му се сега да държи това писмо. И тя да изпитва същите чувства. Със сигурност съжаляваше, че не се вслуша в съвета й за Джинджър.

Мак погледна сина си. Не, не съжаляваше! „Не искам и не мога без това детенце!“

— Татко, какво ти става? — запита Кайл. — Изглеждаш притеснен.

— Точно това каза и за Мег, когато вчера я видя по телевизията.

— Тя изглеждаше така, а сега и ти като нея.

— Притеснявам се, че ще трябва да се уча да готвя и други неща. Хайде, дояж си и върви да се обличаш!

Беше седем и половина, когато излязоха от къщи. Кайл беше решил, че е достатъчно тъмно за поява на призраци.

— Бас ловя, че тук наистина има духове! — каза той. — В Деня на вси светии мъртвите напускат гробовете си и тръгват да се разхождат.

— Кой ти каза?

— Дани.

— Кажи на Дани, че в Деня на вси светии всички така разправят.

Завиха по пътя към къщата на Колинсови.

— Сега, татко, ти чакай до храстите, защото тук Мег не може да те види. Аз ще мина отзад, ще почукам на прозореца и ще вия! Ясно ли е?

— Ясно! Не я плаши много!

Разлюлявайки фенера си с формата на череп, Кайл затича към задната част на къщата. Щорите в дневната бяха вдигнати и Мег седеше на масата с куп документи пред себе си. Хрумна му нещо страхотно! Щеше да отиде до края на дърветата и оттам да затича към къщата, викайки „Аууу“, а после щеше да затропа по прозореца. Мег ужасно щеше да се изплаши!

Той пристъпи между две дървета, разпери ръце и започна да ги размахва. Мятайки дясната си ръка назад, напипа плът, мека плът, после едно ухо. Долови дишане. Обърна глава и видя силуета на мъж, свит зад него, а светлината се отразяваше върху обектива на камера. Една ръка го стисна за врата. Кайл се отскубна и започна да крещи. Мъжът го блъсна силно. Падайки, той изтърва фенера си и запълзя по земята, където напипа нещо. С писък се изправи на крака и хукна към къщата.

Това се казва истински нисък, помисли си Мак, когато чу първия вик на Кайл. След което писъците на ужас продължиха и той се втурна към дърветата. Нещо се е случило с Кайл! Той тичаше като луд през поляната към задната част на къщата.

Мег чу писъците от дневната и хукна към задната врата. Рязко я отвори и сграбчи Кайл, който се препъна в прага и падна в ръцете й, хлипащ от ужас.

Мак ги намери здраво прегърнати, като Мег успокоително люлееше сина му.

— Няма нищо, Кайл, няма нищо! — повтаряше тя.

Минаха минути, преди да може да им разкаже какво се е случило.

— Кайл, всички тия истории за мотаещи се мъртъвци те карат да си въобразяваш какво ли не! — каза Мак. — Там няма никой!

Вече по-спокоен, с чаша горещо какао пред себе си, Кайл почваше да се ядосва.

— Там имаше човек с камера. Сигурен съм. Когато ме блъсна, напипах нещо с ръка. После като видях Мег, го изтървах. Иди да го намериш!

— Ще донеса фенерче — каза Мег.

Мак излезе и освети с лъча на фенерчето земята. Не беше нужно да се отдалечава. Само на няколко метра от задната веранда намери на земята сива пластмасова кутия, в каквато обикновено се носеха видеокасети.

Той я взе и се върна към дърветата, като продължаваше да осветява пътя пред себе си. Знаеше, че това е излишно. Никой нямаше да стои и да чака да го разкрият. Почвата беше много твърда и нямаше ясни отпечатъци, но намери фенера на Кайл точно срещу прозорците на дневната. От това място ясно се виждаха Кайл и Мег.

Някой с камера беше стоял тук да наблюдава Мег и може би да я снима. Защо?

Мак се сети за мъртвото момиче в моргата и бързешком прекоси поляната обратно към къщата.

Това тъпо хлапе! Бърни тичаше сред дърветата към колата си. Беше я паркирал близо до края на паркинга пред „Дръмдоу“, но не толкова накрая, че да се набива на очи. На паркинга вече имаше около четирийсет коли и никой нямаше да обърне внимание на шевролета му. Бързешком метна камерата в багажника и се отправи през градчето към шосе 7. Внимаваше да не превишава скоростта с повече от пет мили. Но знаеше, че и бавното каране също изглежда подозрително.

Дали хлапето го видя добре? Едва ли бе успяло. Беше тъмно и то се уплаши. Само още няколко секунди, и той щеше да успее да изчезне оттам, без хлапето изобщо да го забележи.

Бърни беше бесен. Какво удоволствие си достави да гледа Меган през обектива на камерата — беше я хванал на фокус. Записите сигурно бяха станали страхотни!

От друга страна, не беше виждал по-уплашено същество от това дете. Самата мисъл за това го изпълваше с възбуда и енергия. Той притежаваше такава мощ! Да можеш да записваш нечии изражения и движения, и жестове — например как Меган си прибира косата зад ухото, когато е съсредоточена. Да изплашиш някого така, че да пищи и да крещи, и да бяга като онова хлапе.

Да наблюдаваш Меган — ръцете й, косата й…

43

Стефани Петрович дълго се въртя в леглото и едва на разсъмване заспа дълбоко. В събота сутринта се събуди в десет и половина, едва-едва отвори очи и се усмихна. Най-сетне нещата потръгваха.

Бяха я предупредили за нищо на света да не споменава името му, да го изличи от паметта си. Но това беше преди да убият Хелън, която тъй и не успя да промени завещанието си.

Той беше толкова мил по телефона. Обеща, че ще се погрижи за нея, че ще уреди бебето да бъде осиновено от хора, които ще й заплатят сто хиляди долара.

— Толкова много? — попита тя възхитена.

Увери я, че няма да има проблеми. Ще й уреди зелена карта.

— Ще бъде фалшива, но никой никога няма да разбере — каза й. — Все пак ви предлагам да се преместите другаде. Не ми се ще някой да ви познае тук. Дори и в такъв огромен град като Ню Йорк хората се засичат, а във вашия случай ще започнат да задават въпроси. Може би трябва да опитате в Калифорния.

Стефани беше сигурна, че Калифорния много ще й хареса. Щеше да си намери работа в някой от тамошните курорти. Със сто хиляди долара можеше да получи обучението, което й бе необходимо. Току-виж, веднага си намерила работа. Приличаше на Хелън. Професията на козметичка й беше в кръвта. Обожаваше тази работа.

В седем часа вечерта щял да изпрати кола да я вземе.

— Не искам съседите да забележат, че се изнасяте — беше й казал той.

Стефани искаше да си полежи още, но беше гладна. „Само след десет дни бебето ще се роди и тогава ще започна диета“, обеща си тя.

Взе душ и отново облече една от широките роби, които вече не можеше да понася. После взе да си стяга багажа. Хелън имаше хубави куфари в дрешника. „Защо пък да не ги взема — помисли си Стефани. — Нима някой ги заслужава повече от мен?“

Заради бременността имаше много малко дрехи, но върнеше ли се в нормалните размери, костюмите и роклите на леля й отново щяха да й стават. Хелън се обличаше доста консервативно, но всичките й дрехи бяха скъпи и добре подбрани. Стефани претършува гардеробите и рафтовете, като остави само нещата, които никак не харесваше.

На пода на дрешника си Хелън имаше малък сейф. Стефани знаеше къде е записана комбинацията и успя да го отвори. Не намери много бижута, но имаше няколко наистина ценни неща, които пъхна в чантичката за тоалетни принадлежности.

Съжаляваше, че не може да вземе мебелите. От друга страна, беше виждала снимки от Калифорния и знаеше, че там не се обзавеждат с тапицирани мебели в стар стил или тъмен махагон.

Прегледа цялата къща и си избра няколко статуетки. После си спомни за сребърните прибори. Голямата кутия беше твърде тежка, така че тя сложи среброто в найлонови торбички и ги притегна с ластик, за да не тракат в куфара й.

Адвокатът мистър Потърс позвъни в пет часа да я чуе как е.

— Не искате ли да вечеряте с мен и жена ми, Стефани?

— Благодаря ви — каза тя, — но чакам гостенка от румънската общност.

— Добре. Просто не ни се щеше да се чувствате сама. Обаждайте се, ако имате нужда от нещо.

— Много сте внимателен, мистър Потърс.

— Е, искаше ми се да мога да направя нещо повече за вас. За съжаление, щом става дума за завещание, ние сме с вързани ръце.

„Не ми трябва помощта ти“, помисли си Стефани, затваряйки телефона.

Сега трябваше да напише писмо. Състави три варианта, преди да реши, че й харесва. Съзнаваше, че има грешки, затова провери в речника няколко думи, но най-накрая й се стори, че звучи добре. Писмото беше до мистър Потърс.

Колата дойде точно в седем. Шофьорът изнесе куфарите й. Стефани остави ключа и бележката на масата в дневната, угаси лампите, хлопна вратата след себе си и побърза да се качи в чакащата кола.

В понеделник сутринта Меган се опита да позвъни на Стефани Петрович. Никой не отговаряше. Тя се разположи на масата в дневната и се зае да преглежда служебните папки на баща си.

Веднага забеляза нещо подозрително. Той беше регистриран в хотел „Четирите сезона“ в Бевърли Хилс и беше платил за пет нощувки — от 23 до 28 януари — деня, в който беше летял до Нюарк и беше изчезнал. След първите два дни на сметката не бяха отбелязани никакви допълнителни разходи. Дори и да се храни извън хотела, мислеше си Меган, човек си поръчва закуска или се обажда по телефона, или пие нещо от барчето в стаята.

От друга страна, ако стаята му е била на партерен етаж, много бе вероятно баща й да е ходил до бюфета за чаша сок, кафе и кифличка. Той не беше по обилните закуски.

През първите два дни обаче на сметката имаше допълнителни разходи като гладене, бутилка вино, лека вечеря, телефонни разговори. Тя си отбеляза датите на трите дни, когато не беше ползвал хотелските услуги.

„Може и да установя някаква закономерност“, мислеше си тя.

На обяд отново позвъни на Стефани и отново никой не отговори. В два часа започна да се тревожи и се обади на адвоката Чарлс Потърс. Той я увери, че Стефани е добре. Говорил с нея предишната вечер и тя му казала, че някой от сънародниците й щял да се отбие.

— Радвам се — каза Меган. — Тя е много уплашена.

— Да — съгласи се Потърс. — Обикновено хората не знаят, че когато някой завещае цялото си имущество на благотворително или медицинско заведение като клиниката „Манинг“ и пряк роднина реши да оспорва завещанието, заведението може тайно да предложи да се споразумеят. Но след като Стефани се появи по телевизията с буквалните обвинения, че клиниката носи отговорност за убийството на леля й, за подобно споразумение не може да става въпрос. Ще изглежда като запушване на уста.

— Разбирам — каза Меган. — Ще продължавам да звъня у Стефани, но ако тя ви се обади, бихте ли й предали да ми позвъни? Все още смятам, че някой трябва да издири мъжа, от когото е бременна. Ако даде бебето за осиновяване, може някой ден да съжалява.

Майка й беше отишла в ресторанта за закуската и обяда и се върна вкъщи тъкмо когато Меган приключваше разговора с Потърс.

— Нека се заема с това — каза тя и седна до нея на масата.

— Всъщност можеш ти да продължиш — каза й Меган. — Аз трябва да отида до апартамента да си взема дрехи и пощата. Първи ноември е и всичките ми сметки ще са пристигнали.

Предишната вечер, когато майка й се върна от „Дръмдоу“, тя й разказа за човека с камерата, който беше изплашил Кайл.

— Помолих един колега да провери в службата. Още не ми се е обадил, но съм сигурна, че някоя от онези тъпи програми е решила да пусне репортаж за нас с татко и семейство Андерсън — каза тя. — Те постъпват точно така — изпращат някого тайно да снима — тя не беше позволила на Мак да се обажда в полицията.

Показа на майка си какво прави с папките.

— Мамо, обърни внимание на хотелските сметки, когато в три-четири последователни дни не са отбелязвани допълнителни плащания. Искам да знам дали е ставало така само когато татко е бил в Калифорния — тя не спомена, че Лос Анджелис е само на половин час със самолет от Скотсдейл.

— И за магазина за кожени изделия „Паломино“ — каза Катрин. — Не знам защо, но това име не ми излиза от главата. Имам чувството, че съм го чувала и преди… може би много отдавна.

Меган още не беше решила дали да се отбие в телевизията на път за апартамента. Беше облечена в удобни стари панталони и пуловер. Това беше една от страните на работата й, която обожаваше — тази задкулисна небрежност.

Набързо среса косата си и си помисли, че е пораснала много. Обичаше я дълга до раменете. Сега вече падаше върху тях. Като косата на мъртвото момиче. С внезапно изстинали ръце Меган изви косата си на кок и го закрепи с фиби отзад.

Когато излизаше, майка й каза:

— Меган, защо не излезеш на вечеря с някой от приятелите си? Ще ти дойде добре да се откъснеш за малко от всичко това.

— Нямам особено настроение за вечери — каза Меган, — но ще ти се обадя, ако реша нещо — тя вдигна ръка с издадена напред длан и разтворени пръсти. — Както би казал Кайл, „пиши ми пет плюс“.

Майка й вдигна ръка и докосна дланта на дъщеря си.

— Готово.

Известно време се гледаха мълчаливо, след което Катрин каза:

— Карай внимателно.

Това беше задължителното предупреждение, откакто Меган беше получила книжка на шестнайсет години.

Отговорът й винаги беше с един и същи нюанс. Днес тя каза:

— Всъщност смятах да се лепна за някой трактор с ремарке — искаше й се да си прехапе езика. Катастрофата на моста беше причинена именно от цистерна, която се беше блъснала в трактор с ремарке.

Знаеше, че майка й си мисли същото.

— Господи, Мег, сякаш вървим през минно поле, нали? Дори и всяка шега, която е била част от ежедневието ни, вече е опетнена и двусмислена. Ще настъпи ли някога краят на всичко това?

Същият понеделник сутринта доктор Манинг беше отново разпитван в кабинета на прокурора Джон Дуайър. Въпросите бяха станали по-остри, с нотка на сарказъм. Двамата следователи седяха безмълвни, докато шефът им провеждаше разпита.

— Докторе — попита Дуайър, — можете ли да обясните защо веднага не ни казахте за собствените опасения на Хелън Петрович, че е разменила ембрионите на Андерсънови?

— Защото тя не беше сигурна — раменете на доктор Манинг увиснаха. Вечно розовото му лице стана пепеляво. Дори и великолепната му посребрена коса изглеждаше избеляла и посивяла.

— Доктор Манинг, няколко пъти казахте, че основаването и ръководенето на клиниката за изкуствено оплождане е най-голямото постижение в живота ви. Знаехте ли, че Хелън Петрович е смятала да остави доста значителното си имущество за изследователски проучвания във вашата клиника?

— Говорили сме за това. Виждате ли, равнището на успеха в нашата област още не е това, което бихме желали да бъде. Ин витро оплождането е много скъп метод — струва между десет и двайсет хиляди долара. Ако не се стигне до бременност, започва се от самото начало. Въпреки че някои клиники посочват един от всеки пет опита за успешен, действителната цифра е един от десет.

— Докторе, вие имате огромното желание да се подобри процента на успешните бременности в клиниката ви, нали?

— Разбира се.

— Не беше ли за вас голям удар, когато Хелън Петрович ви каза миналия понеделник не само че ще напуска, но и че може би е направила доста сериозна грешка?

— Бях съсипан.

— Да, дори когато беше намерена убита, вие скрихте тази много важна причина за напускане, която тя ви е признала — Дуайър се наведе през бюрото си. — Какво още ви каза мисис Петрович на онази среща в понеделник?

Манинг сключи ръце.

— Каза, че смята да продаде къщата си в Лорънсвил и да отиде да живее някъде далеч, може би във Франция.

— А на вас този план как ви се стори?

— Бях изненадан и не знаех как да реагирам — прошепна той. — Бях сигурен, че тя бяга.

— От какво, докторе?

Джордж Манинг осъзна, че всичко е свършило. Не можеше повече да защитава клиниката.

— Имах чувството, че я беше страх да не би бебето на Андерсънови да не се окаже близнакът на Джонатан и това да доведе до следствие, което може да разкрие много грешки в лабораторията.

— А завещанието, докторе? Знаехте ли, че Хелън Петрович смята да промени и завещанието си?

— Каза ми, че съжалявала, но се налагало. Планирана да не работи дълго време, а сега вече трябвало да мисли и за племенницата си.

Джон Дуайър беше получил отговора, за който само се досещаше.

— Доктор Манинг, кога за последен път говорихте с Едуин Колинс?

— Той ми се обади в деня, преди да изчезне — доктор Джордж Манинг не хареса погледа на Дуайър. — Това беше първият ни контакт, откакто той предложи Хелън Петрович в клиниката ми — каза той, извръщайки поглед, неспособен да превъзмогне недоумението и недоверието, което съзираше в очите на прокурора.

44

Меган реши да не се отбива в службата и пристигна в дома си в четири часа. Пощенската и кутия беше претъпкана. Тя извади всички пликове, обяви и рекламни диплянки и се качи с асансьора до апартамента на четиринайсетия етаж.

Веднага отвори прозорците и остави вятърът да отнесе спарения въздух, после дълго се взира над водите към Статуята на свободата. Днес женската фигура изглеждаше сдържана и страховита под сенките на късното следобедно слънце.

Когато я гледаше, често се сещаше за дядо си Пат Кели, който беше дошъл в тази страна, преди да навърши двайсет години, с едните дрехи на гърба си и беше работил толкова много да добие богатството си.

Какво ли щеше да реши дядо й, ако разбереше, че дъщеря му Катрин може да изгуби всичко, което той бе постигнал, защото съпругът й я е мамил години наред?

Скотсдейл, Аризона. Докато гледаше водите на пристанището, Меган осъзна какво не й дава мира. Аризона беше на югозапад. „Паломино“ звучеше тъй, сякаш също бе на югозапад.

Отиде до телефона, набра номера на операторите и попита за кода на Скотсдейл, Аризона.

След това набра „Справки“ в Аризона. Когато телефонистката се обади, тя попита:

— Имате ли в списъка си името Едуин Колинс или Е. Р. Колинс?

Нямаше.

Мег попита отново:

— Имате ли номера на магазина за кожени изделия „Паломино“?

След кратка пауза телефонистката каза:

— Изчакайте да ви го дам.