Другото лице

45

В понеделник вечерта, когато Мак се върна от работа, Кайл както винаги беше в добро настроение. Съобщи на баща си, че е разказал на всички деца в училище за човека в гората.

— Всички викат, че ужасно щели да се изплашат — обясни със задоволство той. — Аз не им казах как хукнах презглава и му избягах. А ти разправи ли на приятелите си?

— Не.

— Ако искаш, разправи им — рече Кайл великодушно.

Когато се обърна, Мак го хвана за ръката.

— Чакай малко, Кайл!

— Какво има?

— Искам да видя нещо!

Кайл беше с трикотажен пуловер. Мак разтегли деколтето му и откри жълтеникави и морави подутини по шията на сина си.

— Това от снощи ли е?

— Казах ти, че оня ме душеше.

— Не, твърдеше, че те е блъснал!

— Първо ме душеше, но аз се отскубнах.

Мак изруга наум. Снощи не се беше сетил да огледа Кайл. Тогава той беше облечен с костюма си на призрак, а отдолу имаше бяло поло. Мак помисли, че Кайл само е бил блъснат от човека с камерата. Но се оказваше, че са го душили. Тези следи бяха оставени от яки пръсти.

Мак беше прегърнал сина си, докато набираше номера на полицията. Снощи неохотно отстъпи пред Меган, когато го помоли да не се обажда.

— Мак, нещата и така са достатъчно зле, за да даваме нова храна на пресата — рече тя. — Помни какво ти казвам: някой ще напише, че татко обикаля около къщата. Прокурорът е убеден, че той ще търси начин да се свърже с нас.

„Достатъчно дълго оставих Мег да ме държи настрана от всичко. Повече обаче няма да го бъде! Това не беше просто някой телевизионен оператор, замотал се из гората.“

Вдигнаха телефона при първото иззвъняване.

— Слуша ви старшина Торн.

Петнайсет минути по-късно патрулната кола беше пред къщата. Недоволството на двамата полицаи, че не са били извикани по-рано, бе очевидно.

— Доктор Макинтайър, вчера беше Денят на вси светии. Винаги се тревожим, че някой откачен ще реши да открадне дете. Тоя тип може да е отишъл в друга част на града.

— Съгласен съм, че трябваше да се обадя — каза Мак. — Но не мисля, че онзи е бил тръгнал да търси деца. Той беше застанал точно срещу прозорците на семейство Колинс и отлично виждаше Меган Колинс в дневната.

Забеляза погледа, който ченгетата си размениха.

— Смятам, че трябва да известим окръжния прокурор — каза единият от тях.

По целия път към къщи горчивата истина все по-дълбоко проникваше в съзнанието й. Меган вече знаеше със сигурност, че баща й е имал и друго семейство в Аризона.

Беше позвънила в магазина за кожени изделия „Паломино“ и беше говорила със собственичката. Жената беше съвсем изненадана при въпроса за съобщението, оставено на телефонния секретар.

— Нямаме нищо общо с това! — бе заявила тя категорично.

Беше потвърдила, че една от клиентките й се казва Е. Р. Колинс и че има дъщеря на двайсет и няколко години. След това отказа да дава повече информация по телефона.

Беше седем и половина, когато Меган стигна в Нютаун. Зави по алеята и с изненада забеляза червения крайслер на Мак и някакъв чужд седан, паркирани пред къщата. Сега пък какво ли има? — помисли си тя в паника. Паркира колата зад тях и изтича по стъпалата с мисълта, че нечия неочаквана поява би пръснала сърцето й, което и без това биеше в див ужас.

Следователката Арлийн Вайс седеше в дневната с Катрин, Мак и Кайл. Гласът на Мак не звучеше гузно, когато й обясни защо се е обадил на полицията и в кабинета на заместник окръжния прокурор. Всъщност по отривистия му израз Мег разбра, че е ядосан. „Кайл е бил ранен и изплашен. Някакъв си кретен е можел да го удуши, а аз забраних на Мак да се обажда в полицията“, мислеше си тя. Не го укоряваше за гнева му.

Кайл седеше на дивана между Катрин и Мак. Измъкна се и дойде при нея.

— Мег, недей да си толкова тъжна! Нищо ми няма! — той хвана лицето й с ръчички. — Честна дума!

Тя погледна сериозното му изражение и здраво го прегърна.

— Разбира се, приятел.

Вайс не остана дълго.

— Мис Колинс, все едно дали вярвате, или не, но ние искаме да ви помогнем — каза тя, докато Меган я придружаваше към вратата. — Когато не ни съобщавате нищо или не позволявате на другите да ни съобщават за инциденти като снощния, вие всъщност пречите на следствието. Ако се бяхте обадили, можехме за броени минути да изпратим кола. Според Кайл този мъж е носел голяма камера, която е щяла да го забави. Моля ви, има ли още нещо, което не знаем?

— Няма — рече Меган.

— Мисис Колинс каза, че сте ходили в апартамента си. Да не сте намерили още някой факс?

— Не — тя прехапа устни при спомена за обаждането в „Паломино“.

Вайс се взря в нея.

— Разбирам. Ако си спомните нещо, което би могло да ни заинтересува, знаете къде да ни намерите.

Когато Вайс си отиде, Мак каза на Кайл:

— Върви в кабинета. Можеш да погледаш телевизия петнайсетина минути. После ще си ходим.

— Да, татко, но няма нищо интересно по телевизията. Ще остана тук.

— Това не беше предложение!

Кайл скочи.

— Добре де! Няма защо да ми се караш!

— Точно така, татко — съгласи се Меган. — Няма защо да му се караш!

Кайл вдигна палец нагоре, минавайки покрай нея. Мак изчака вратата да тракне.

— Какво откри, докато беше в апартамента си, Меган?

Меган погледна майка си.

— Местонахождението на магазина за кожени изделия „Паломино“, който има клиентка на име Е. Р. Колинс.

Без да обръща внимание на майчиното си ахване, тя им разказа за разговора си със Скотсдейл.

— Утре заминавам там със самолет — заяви тя. — Трябва да знаем дали онази мисис Колинс е жената, която Сайръс Греъм е видял с татко. Няма как да сме сигурни, докато не се срещнем с нея.

Катрин Колинс се надяваше, че болката по лицето на дъщеря й не се изписва и на собственото й изражение.

— Меги, ако толкова много приличаш на онова мъртво момиче и жената в Скотсдейл й е майка, за нея ще бъде ужасен удар да те види.

— Нищо няма да помогне на майката на онова момиче, която и да е тя.

Беше им благодарна, че не се опитаха да я разубедят. Вместо това Мак каза:

— Мег, не споменавай пред никого къде отиваш. Колко време смяташ да останеш?

— Най-много една вечер.

— Тогава ще казваме, че си в апартамента си.

Той повика Кайл.

— Катрин, ако с Кайл утре вечер дойдем в ресторанта, ще имаш ли време да вечеряш с нас?

Катрин успя да се усмихне.

— С удоволствие. Какво да бъде менюто, Кайл?

— Пилешки кюфтенца — каза той с надежда.

— Да не си решил да ми провалиш бизнеса? Донесла съм бисквити. Ела да си вземеш — рече тя и го отведе в кухнята.

— Катрин е много тактична — каза Мак. — Усети, че искам да остана за миг насаме с теб. Мег, не ми харесва това, че ще ходиш там сама, но те разбирам. Сега искам да знам истината! Има ли нещо, което криеш?

— Не.

— Мег, няма да ти позволя повече да ме държиш в неведение. Трябва да запомниш това! Кажи, как мога да ти помогна?

— Позвъни на Стефани Петрович утре сутринта и ако я няма, се обади на адвоката. Имам лошо предчувствие! Три-четири пъти опитах да се свържа с нея, но все я няма. Дори преди половин час звъних от колата. Трябва да роди след десет дни и се чувстваше ужасно. Онзи ден след погребението на леля си беше толкова изтощена, че побърза да си легне. Не мога да си представя защо толкова време я няма в къщи. Ще ти дам номера.

Когато след няколко минути Кайл и Мак си тръгнаха, целувката на Мак не беше обичайното приятелско докосване на бузата й. Подобно на сина си преди малко, той обхвана лицето на Мег.

— Пази се! — заръча й, а после притисна устни в нейните.

46

Понеделникът беше лош ден за Бърни. Стана рано, настани се на стария си стол в мазето и започна да върти видеолентата с Меган, която беше заснел от скривалището си сред дърветата. Още снощи искаше да я види, но майка му бе настояла да й прави компания.

— Толкова дълго стоя сама — оплака се тя. — Никога по-рано не си излизал тъй често през уикендите. Да нямаш някое момиче, а?

— Разбира се, че не, мамо.

— Помниш колко неприятности си навлече заради момичета.

— Вината не беше моя.

— Не твърдя, че е била. Казвам само, че момичетата за теб са жива отрова. Пази се от тях.

— Добре, мамо.

Щом мама изпаднеше в такова настроение, на Бърни му оставаше единствено да я слуша. Все още изпитваше страх от нея. Все още потреперваше при спомена за онези дни, когато той се превръщаше в голямо момче, а тя изникваше внезапно с каиш в ръка.

— Видях те как гледаш оная гадост по телевизията, Бърнард. Представям си какви мръсни мисли се въртят из главата ти.

Мама никога не би разбрала, че това, което изпитва към Меган, е чисто и прекрасно. Просто искаше да бъде около Меган, да я вижда, да може винаги да я накара да вдигне очи към него и да се усмихне. Както снощи. Ако беше почукал на прозореца и тя го бе познала, нямаше да се изплаши от него. Щеше да се втурне към вратата да му отвори. Щеше да каже: „Бърни, какво правиш тук?“ Може би щеше да му предложи чаша чай.

Бърни се наведе напред. Отново беше стигнал до онази хубава част, където Меган изглеждаше съсредоточена в това, което правеше: седнала на масата в дневната с всички тези документи пред себе си. С телеобектива беше успял да заснеме лицето й отблизо. Начинът, по който навлажняваше устните си, го възбуждаше. Блузата й беше с деколте. Не беше сигурен дали вижда как вената й пулсира, или само си въобразяваше.

— Бърнард! Бърнард!

Майка му беше на площадката на стълбите и го викаше. Откога ли викаше?

— Да, мамо. Идвам.

— Доста дълго се мота — отсече тя, когато той влезе в кухнята. — Ще закъснееш за работа. Какво правеше?

— Подреждах. Нали искаш да пазя чисто!

След петнайсет минути беше в колата. Подкара я по улицата напосоки. Знаеше, че трябва да се опита да припечели нещо на летището. За всички тези уреди му трябваха пари. Пряко сили изви волана и потегли към „Ла Гуардия“.

Прекара деня в курсове до летището. Добре вървеше до късния следобед, когато един започна да се оплаква от движението.

— По дяволите, свърни в лявото платно. Не виждаш ли, че това е задръстено?

Бърни отново мислеше за Меган и дали ще е безопасно да мине покрай къщата й, след като мръкнеше. След минута пътникът му кресна:

— Знаех си, че трябваше да си взема нормално такси. Къде си се учил да шофираш? Карай като хората, дявол да те вземе.

Бърни се намираше на последното разклонение на Гранд Сентръл Паркуей преди моста Трайбъроу. Той рязко зави вдясно в локалното платно и спря колата.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — кресна оня.

Големият му куфар беше на предната седалка до Бърни, който се пресегна, отвори вратата и го блъсна навън.

— Изчезвай! — викна той. — Ходи да си търсиш такси.

Обърна глава да види реакцията на пътника. Погледите им се срещнаха.

В очите на човека се четеше ужас.

— Окей, по-кротко. Извинявай, ако съм прекалил!

Той изскочи от колата и успя да дръпне куфара си, преди Бърни да натисне газта. Бърни пресече напряко през малките улички. Най-добре да се прибира. Иначе щеше да обърне назад и да смачка мутрата на оня.

Започна да диша дълбоко. Психиатърът от затвора му беше казал да прави така, когато усети, че побеснява.

— Трябва да се научиш да овладяваш гнева си, Бърни — беше го предупредил. — Ако не искаш да прекараш остатъка от живота си тук.

Бърни знаеше, че не иска отново да попада в затвора. Щеше да направи всичко възможно това да не се случи.

Във вторник сутринта будилникът на Меган иззвъня в четири. Имаше резервация за полет 9 на „Америка Уест“, който излиташе в седем и двайсет и пет от летище „Кенеди“. Стана от леглото без усилие. Сънят й беше неспокоен. Изкъпа се, като остави водата толкова гореща, колкото можеше да изтърпи, блажено усещайки част от мускулите на гърба си да се стягат и отпускат.

Докато обличаше бельото и обуваше чорапите си, по радиото съобщаваха прогнозата за времето. В Ню Йорк температурата беше под нулата. В Аризона, естествено, беше точно обратното. По това време на годината вечерите бяха хладни, но през деня можеше да бъде съвсем топло.

Басмена блуза, светлокафяво сако от тънък вълнен плат и панталони изглеждаха най-подходящото облекло. Отгоре щеше да сложи зимното си яке, но без подплатата. Набързо прибра всички неща, които щяха да й трябват за еднодневния престой.

Миризмата на кафе я лъхна от стълбите. Майка й беше в кухнята.

— Не трябваше да ставаш — каза й Меган.

— Не ми се спеше — Катрин Колинс сучеше на пръст колана на домашния си халат. — Не ти предложих да дойда с теб, Мег, но сега ми минават други мисли. Може би не трябва да те оставям да вършиш това сама. Само че ако в Скотсдейл има друга мисис Едуин Колинс, няма да зная какво да й кажа. Дали и тя не е имала представа като мен какво всъщност е ставало? Или пък е живяла с пълно съзнание за лъжата?

— Надявам се, че до края на деня ще имам някои отговори — каза Мег. — И съм съвсем убедена, че е най-добре да свърша това сама — тя отпи от грейпфрутовия сок и от чашата с кафе. — Трябва да тръгвам. Имам доста път до летището. Не искам да попадна в сутрешното задръстване.

Майка й я изпрати до вратата. Мег я прегърна.

— В единайсет тамошно време ще бъда във Финикс. Ще ти се обадя късно следобед.

Усещаше, че майка й я гледа, докато вървеше към колата.

Полетът беше приятен, тя седеше до прозореца и се взираше в пухкавата покривка от бели облаци. Сети се за своя пети рожден ден, когато майка й и баща й я заведоха в Дисниленд. За първи път се качи на самолет. Беше седяла до прозореца, баща й беше до нея, а майка й — от другата страна на пътеката. През годините баща й я беше закачал за въпроса, който зададе тогава. „Татко, ако излезем от самолета, ще можем ли да вървим по облаците?“ Беше й обяснил, че за голямо съжаление няма да може да се закрепи върху облаците.

„Но аз винаги ще те крепя, Меги Ан“ — беше й обещал той.

И го беше правил. Спомняше си ужасния ден, когато се беше препънала точно пред финиша на едно състезание и това беше коствало на отбора й загубата на шампионската титла за щата. Баща й я очакваше, когато се беше измъкнала от залата, без да иска да слуша успокоителните думи на съотборниците си или да вижда разочарованието, изписано по лицата им.

Беше й предложил разбиране, не съчувствие.

— Има някои събития в човешкия живот, Меган — беше й казал тогава, — споменът, за които никога не избледнява, независимо колко години минават. Опасявам се, че ти току-що преживя едно от тях.

Вълна от нежност обля Меган и изчезна, щом си помисли за миговете, когато баща й беше отсъствал по работа. Понякога дори на празници като Деня на благодарността или Коледа. Дали не ги беше празнувал в Скотсдейл? С другото си семейство? По празниците в ресторанта винаги имаше толкова работа. Когато го нямаше вкъщи, двете с майка й вечеряха с приятели, но майка й непрекъснато трябваше да става и да посреща гости или да наобикаля кухнята.

Спомняше си времето, когато стана на четиринайсет години и започна да взима уроци по джаз танци. Когато баща й се върна от поредната командировка, тя му показа най-новите стъпки, които беше научила.

— Меги — въздъхна той, — джазът е хубава музика и чудни движения, но валсът е танцът на ангелите.

Беше я научил да танцува виенски валс.

С облекчение чу пилотът да обявява, че започват да се снижават към международното летище „Скай Харбър“, където температурата бе двайсет и шест градуса.

Меган извади нещата си от багажника над седалката и нетърпеливо зачака да отворят вратата на кабината. Искаше й се този ден да мине по-бързо.

Бюрото за коли под наем беше на изхода. Меган спря, за да провери адреса на магазина за кожени изделия „Паломино“, и след като подписа документа за колата, попита жената, която я обслужваше, как да стигне дотам.

— Това е в квартал „Богота“ на Скотсдейл — каза жената. — Мястото е удобно за пазаруване и изглежда така, сякаш сте в средновековието.

На картата тя й начерта пътя.

— Ще стигнете за двайсет и пет минути.

Докато шофираше, Меган поглъщаше с очи красотата на планините в далечината и безоблачното, наситено синьо небе. Когато излезе от търговската част, палми, портокалови дървета и кактуси започнаха да изпълват пейзажа.

Тя подмина хотел „Сафари“, който наподобяваше кирпичена постройка. С ярките си олеандри и високи палми изглеждаше спокоен и приканващ. Тук Сайръс Греъм беше видял доведения си брат — нейния баща — преди повече от единайсет години.

Магазинът за кожени изделия „Паломино“ беше на една миля по-надолу по Скотсдейл Роуд. Тук сградите имаха кули и назъбени ограждащи зидове, подобно на замъци. Павираните улици допълваха старинния изглед. Бутиците от двете страни на тесните улички бяха малки и повечето от тях изглеждаха скъпи. Меган зави наляво към паркинга до магазина и остави там колата. С тревога усети, че коленете й треперят.

Острата миризма на скъпа кожа я посрещна на входа на магазина. Дамски чанти с размери от портмоне до голяма пазарска чанта, бяха красиво аранжирани върху рафтове и щандове. В една витрина имаше портфейли, ключодържатели и бижута. Куфари и куфарчета се виждаха в широката част на магазина, която се намираше в дъното на етажа.

В магазина имаше само още един човек — млада жена с поразителни, индиански черти и гъста тъмна коса, която падаше по раменете й. Тя вдигна очи от мястото си зад касата и се усмихна.

— Мога ли да ви помогна? — нищо в гласа й не подсказваше, че се припознава.

Меган премисли светкавично.

— Може би. В града съм само за няколко часа и искам да се отбия при едни роднини. Нямам адреса им, а не са вписани в телефонния указател. Знам, че пазаруват тук и се надявах да взема от вас телефона или адреса им.

Продавачката се поколеба.

— Аз съм нова. Бихте могли да дойдете след час. Собственикът ще бъде тук.

— Моля ви — каза Меган. — Имам толкова малко време.

— Как се казват? Мога да проверя дали имат сметка тук.

— Вижте на Е. Р. Колинс.

— О — рече продавачката, — сигурно вие се обаждахте вчера.

— Точно така.

— Аз бях тук. След като говори с вас, собственичката, мисис Стоджис, ми каза за смъртта на мистър Колинс. Той роднина ли ви беше?

Устата на Меган изсъхна.

— Да. Затова искам да се отбия при семейството.

Продавачката включи компютъра.

— Ето адреса и телефонния номер. Ще трябва да се обадя на мисис Колинс да попитам дали мога да ви го дам.

Не оставаше нищо друго, освен да изчака. Меган наблюдаваше бутоните на телефона, които жената натискаше бързо. След миг каза в слушалката.

— Мисис Колинс? Обаждам се от магазина за кожени изделия „Паломино“. Тук има една млада жена, която би искала да ви види, ваша роднина. Имате ли нещо против, ако й дам адреса ви?

Тя погледна Меган.

— Как се казвате?

— Меган. Меган Колинс.

Продавачката повтори името, изслуша отговора, каза дочуване и затвори телефона. Усмихна се на Мег.

— Мисис Колинс ви очаква веднага. Живее на десет минути оттук.

47

Франсис стоеше до прозореца. Ниска циментова стена с извит железен парапет ограждаше вътрешния двор и басейна. Имението граничеше с огромната пустинна земя, която представляваше индианския резерват „Пима“. В далечината планината Кемълбек блестеше под обедното слънце. Прекрасен ден за разкриване на тайни, мислеше си тя. Ани беше отишла в Кънетикът в края на краищата, беше се обадила на Меган и я беше изпратила тук. „Защо Ани трябваше да се подчини на желанията на баща си? — безмилостно се питаше тя. — Каква преданост дължи на него или на мен?“

От два дни и половина, откакто беше оставила съобщението на телефонния секретар на Едуин, тя чакаше в страх и отчаяние. Обаждането от „Паломино“ не постигна това, на което се надяваше. Но поне Меган Колинс може би щеше да й каже кога е видяла Ани или как Франсис да се свърже с нея.

Звънецът отекна в къщата — мек, мелодичен, но вледеняващ. Франсис се обърна и се запъти към вратата.

Когато Меган спря на Дабълтри Ранч Роуд 1006, тя се озова пред едноетажна кремава къща, покрита с червени керемиди, на ръба на пустинята. Яркочервени хибискуси и кактуси оформяха входа, подчертавайки природната красота на планинския масив в далечината.

На път за вратата тя мина покрай прозореца и зърна силуета на жената до него. Не можа да види лицето й, но успя да долови, че е висока и много слаба, с небрежно хваната на кок коса. Беше облечена в някаква престилка.

Меган натисна звънеца и вратата се отвори. Жената ахна изненадана. Лицето й побеля.

— Мили боже — прошепна тя. — Знаех, че приличаш на Ани, но нямах представа… — тя вдигна ръка и я притисна към устните си с очевидно усилие да спре потока от думи.

Това е майката на Ани и тя не знае, че Ани е мъртва. Ужасена, Меган си мислеше: „Колко по-тежко ще е за нея, че съм тук. Какво ли щеше да бъде, ако Ани трябваше да отиде в Кънетикът и да каже на мама, че съм мъртва?“

— Заповядай, Меган — жената се отдръпна, като все още стискаше дръжката на вратата, сякаш се подпираше на нея. — Аз съм Франсис Гролиър.

Меган не знаеше какъв човек е очаквала да види, но във всеки случай не тази жена с нейния свеж и чист вид, посребрена коса и слабо, изпито лице. В очите, които гледаше, личеше изненада и безпокойство.

— Продавачката от „Паломино“ не ви ли нарече мисис Колинс, когато ви се обади? — попита Меган.

— Да — каза Франсис Гролиър. — За пред хората баща ти ми даде това име.

Меган си спомни как майка й конвулсивно беше стиснала халката, която гадателката й бе върнала. Отмести поглед от Франсис Гролиър, внезапно изпълнена от тежко чувство на загуба, и присви изучаващо очи.

Къщата беше разделена на две — жилище и студио. Дневната беше в предната част. С диван пред камината. Плочки със землист цвят на пода.

Внезапно осъзна, че кафявият кожен стол и канапето встрани от камината са точни копия на онези в кабинета на баща й. Рафтовете с книги можеха лесно да се достигнат от стола. „Татко определено обичаше да се чувства уютно, независимо къде се намираше“, помисли си тя с горчивина.

Снимки в рамки, поставени на видно място на камината, я привлякоха като магнит. Бяха семейни снимки на баща й с тази жена и едно малко момиче, което спокойно можеше да мине за нейна сестра… и което всъщност беше нейна природена сестра.

Една от снимките задържа погледа й. Беше коледна снимка. Баща й държеше пет-шестгодишно детенце на скута си, заобиколен от подаръци. Младата Франсис Гролиър бе коленичила зад него, обгърнала раменете му с ръце. И тримата бяха наметнали халати върху пижамите си. Щастливо семейство.

„Това не беше ли една от Коледите, които прекарвах в молитви да се случи чудо и татко да се появи на вратата?“ — помисли си Меган.

Обзе я разяждаща болка. Тя се извърна и видя един бюст на пиедестал до стената в дъното. С натежали като олово крака прекоси стаята. Рядък талант беше изваял този бронзов образ на баща й. Любов и разбиране бяха доловили оттенъка на меланхолия, скрит зад блясъка в очите, чувствената уста, дългите, изразителни пръсти, подпрели брадичката, прекрасната коса на главата с кичури, които винаги падаха в безпорядък по челото му.

Съзря майсторски поправени пукнатини по врата и челото.

— Меган?

Тя се обърна, изпълнена с ужас от онова, което трябваше да съобщи на тази жена.

Франсис Гролиър прекоси стаята и рече с умоляващ глас:

— Готова съм за всичко, което може би изпитваш към мен, но моля те… Трябва да ми кажеш за Ани. Знаеш ли къде е? А с баща ти какво става? Обаждал ли ти се е?

Верен на обещанието си към Меган, Мак безуспешно се опитваше да открие Стефани Петрович по телефона в девет часа във вторник сутринта. Продължаваше през час да се обажда, но никой не отговаряше.

В дванайсет и петнайсет той се обади на Чарлс Потърс, адвоката по продажбата на имението на Хелън Петрович. След като отсреща вдигнаха телефона и Мак се представи и обясни защо се обажда, Потърс веднага му съобщи за собственото си безпокойство.

— Снощи се опитах да позвъня на Стефани — обясни той. — Знаех, че мис Колинс се безпокои за отсъствието й. Сега отивам в къщата. Имам ключ — обеща след това да се обади.

След час и половина с треперещ от възмущение глас Потърс предаде на Мак съдържанието на бележката от Стефани.

— Тази измамница! — извика той. — Задигнала е каквото е успяла да пренесе. Среброто. Красивият дрезденски порцелан. Почти целия гардероб на Хелън. Бижутата й! Те бяха застраховани за повече от петдесет хиляди долара. Ще се обадя на полицията. Това е чист грабеж.

— Значи е заминала с бащата на детето си — каза Мак. — От това, което знам чрез Меган, ми е много трудно да го повярвам. Тя имаше чувството, че Стефани се плаши от мисълта да му иска издръжка за детето.

— Което може да е било преструвка — каза Потърс. — Стефани Петрович е много безскрупулна млада жена. Мога да ви уверя, че основният мотив за мъката й при смъртта на лелята е фактът, че не е променила завещанието си, както Стефани твърди, че щяла да направи.

— Мистър Потърс, вярвате ли, че Хелън Петрович е смятала да променя завещанието си?

— Няма как да бъда сигурен. Но зная, че седмици преди смъртта си Хелън беше обявила къщата за продан и беше сменила ценните си книжа с акции на приносител. За щастие те не бяха в сейфа й.

Мак затвори телефона и се облегна назад.

Колко време би могъл един аматьор, колкото и надарен да е, да хвърля прах в очите на опитни професионалисти в областта на репродуктивната ендокринология и оплождането ин витро? И все пак Хелън Петрович го бе правила в продължение на години. „Аз не бих могъл да го постигна“, заключи Мак, припомняйки си своето задълбочено следване по медицина.

Според Меган, докато Петрович е работила в центъра за изкуствено оплождане „Даулинг“, е прекарвала доста време в лабораторията. Може би се е срещала и с някой лекар от болницата „Вали Мемориъл“, с която центърът бе свързан.

Мак взе решение. Щеше да си вземе еднодневен отпуск. Имаше някои неща, с които трябваше лично да се справи. Утре щеше да отиде с колата си до „Вали Мемориъл“ в Трентън и да се срещне с директора. Трябваше да опита да се сдобие с някои документи от архива.

Мак познаваше и харесваше д-р Джордж Манинг, но беше ужасен и объркан от това, че Манинг не бе предупредил веднага семейство Андерсън за възможната размяна на ембриони. Нямаше съмнение, че се бе надявал да потули всичко това.

Сега Мак се чудеше дали внезапното решение на Хелън Петрович да напусне клиниката, да промени завещанието си, да продаде къщата и да се пренесе във Франция не се е дължало на причини, по-страшни от грешката в лабораторията. И най-вече, мислеше си той, когато е можело да се докаже, че бебето на Андерсънови е биологически тяхно дете, макар и не еднояйчният близнак, когото са очаквали.

Мак искаше да разбере дали случайно д-р Манинг не е бил свързан с „Вали Мемориъл“ в някакъв момент през годините, когато Хелън Петрович е работила в прикрепения към болницата център. Манинг нямаше да е първият човек, който приключва професионалното си развитие заради жена, нито пък щеше да е последният. На практика Петрович беше наета чрез посредничеството на „Колинс и Картър“. И все пак едва вчера Манинг беше признал, че е разговарял с Едуин Колинс в деня, преди той да изчезне. Дали не са били в конфликт заради фалшифицираните документи? Или някой от работещите в „Манинг“ беше помогнал да я разкрият? Клиниката съществуваше само от десет години. Годишните им отчети щяха да съдържат имената на старшите служители. Щеше да накара секретарката да му направи копия от тях.

Мак извади един бележник и с четливия си почерк, за който колегите му го закачаха, че съвсем не подхождал на медицинския му занаят, написа:

Всичко това изглеждаше много объркано. Но имаше едно нещо, в което беше убеден. Отделните факти бяха свързани в логическа последователност. Като гените. В мига, в който схванеш принципа на структуриране, всяко нещо си идва на мястото.

Той остави бележника. Трябваше да си свърши работата, ако смяташе утре да отсъства и да отиде до «Даулинг». Беше четири часът. Това означаваше, че в Аризона е два. Почуди се как ли се справя Мег, как ли минава нейният ден, който сигурно беше ужасно труден.“

Мег гледаше втренчено Франсис Гролиър.

— Какво искате да кажете с това дали баща ми се е обаждал?

— Меган, последния път, когато той беше тук, усещах как светът го притиска отвсякъде. Беше толкова уплашен, толкова депресиран. Каза ми, че му се иска изведнъж да изчезне. Меган, трябва да ми кажеш — виждала ли си Ани?

Само преди няколко часа Меган си беше спомнила думите на баща си, че някои неща причиняват болка завинаги. Обзе я състрадание от ужаса в очите на майката на Ани.

Франсис сграбчи ръката й.

— Меган, Ани болна ли е?

Меган не можеше да проговори. Тя отвърна на искрицата надежда в безумния въпрос с едва доловимо поклащане на глава.

— Ани… да не е мъртва?

— Много съжалявам.

— Не. Не може да бъде! — Франсис Гролиър впи невярващи и умоляващи очи в лицето на Мег. — Когато отворих вратата… въпреки че знаех, че идваш… за стотна от секундата ми се стори, че е Ани. Знаех колко много си приличате. Ед ми показваше снимки.

Меган хвана ръцете й и й помогна да седне на дивана.

— Има ли някой, на когото мога да се обадя, някой, който бихте искали да бъде при вас сега?

— Няма — прошепна Гролиър. — Няма никой — бледото й лице ставаше пепелявосиво. Тя втренчи поглед в камината, внезапно забравила за присъствието на Меган.

Меган безпомощно гледаше как зениците на Франсис Гролиър се разшириха, а изражението й стана неестествено. Тя изпадаше в шок. После с безизразен глас попита:

— Какво се е случило с дъщеря ми?

— Била е прободена с нож. Случайно бях в болницата, когато я донесоха.

— Кой…

Гролиър не довърши въпроса си.

— Може би са били крадци — каза Меган тихо. — Нямаше нищо у себе си за установяване на самоличността й, освен къс хартия с моето име и телефонния ми номер.

— На бланка на „Дръмдоу“ ли?

— Да.

— Къде е дъщеря ми сега?

— В… в патологията на Манхатън.

— Тоест в моргата.

— Да.

— Как ме откри, Меган?

— Чрез съобщението, което оставихте предишната нощ да се обадим в „Паломино“.

Ъглите на устата на Франсис Гролиър се разтегнаха в бегла усмивка.

— Оставих това съобщение с надеждата да се свържа с баща ти. С бащата на Ани. Той винаги поставяше теб на първо място, знаеш ли. Толкова се страхуваше да не би ти и майка ти да разберете за нас. Толкова се страхуваше.

Меган виждаше как шокът преминаваше в гняв и отчаяние.

— Толкова ми е мъчно — това беше всичко, което успя да изрече. От мястото, на което седеше, виждаше коледната снимка. „Мъчно ми е за всички нас“, добави наум.

— Меган, трябва да поговорим, но не сега. Искам да остана сама. Къде ще отседнеш?

— В хотел „Сафари“.

— Ще ти се обадя там по-късно. Моля те да си отидеш — затваряйки вратата, Меган чу дълбоките хлипове, задавените ридания, които разкъсваха сърцето й.

Тя отиде в хотела с надеждата, че ще има места и няма да срещне някой, който да я вземе за Ани. Настаняването стана бързо и десет минути по-късно затвори вратата на стаята и се строполи на леглото, обзета от жал, чувство за споделена болка и вледеняващ страх.

Франсис Гролиър искрено вярваше, че любовникът й Едуин Колинс е жив.

48

Във вторник сутринта Виктор Орсини се премести в личния кабинет на Едуин Колинс. Предишния ден бяха идвали от компанията за почистване — бяха измили стените и прозорците и бяха изпрали мокетите. Сега в стаята беше чисто като в аптека. Орсини не желаеше дори да помисли за нова подредба. Не и в този момент, както вървяха нещата.

Знаеше, че в неделя Меган и майка й са изнесли от кабинета личните вещи на Колинс. Предполагаше, че са чули съобщението, оставено на телефонния секретар, и са взели лентата. Можеше само да гадае как са го приели. Надяваше се, че няма да се занимават с личния служебен архив на Колинс, но те бяха изнесли всичко. От сантименталност? Едва ли. Меган беше умна. Тя търсеше нещо. Дали беше същото, което той толкова горещо желаеше да намери? Дали беше някъде сред онези документи? Щеше ли да го открие?

Орсини спря да разопакова нещата си. Беше разгърнал сутрешния вестник върху бюрото — бюрото, което бе принадлежало на Едуин Колинс и скоро щеше да бъде пренесено в „Дръмдоу“. Статията на първа страница с последните новини за скандала в „Манинг“ съобщаваше, че щатските медицински следователи са посетили клиниката в понеделник и вече се ширят слухове, че Хелън Петрович може би е направила не една и две сериозни грешки. Сред замразени ембриони са били намерени и празни епруветки, което говореше, че липсата на медицински знания на Петрович може би е довела до неправилното маркиране и дори унищожаването на ембриони.

Независим източник, който настоял да остане анонимен, заявил, че най-малкото, което може да се окаже, е, че клиентите са плащали ненужно огромни суми за съхранението на ембрионите им. В най-лошия случай жените, които може би няма да могат отново да отделят яйцеклетки за оплождане, вероятно са загубили последната си възможност за биологично майчинство.

До статията имаше копие на писмото на Едуин Колинс, в което той горещо препоръчваше „д-р“ Хелън Петрович на д-р Джордж Манинг.

Писмото беше с дата 21 март — преди почти седем години — а пощенското клеймо беше от 22 март.

Орсини се намръщи, извиквайки в паметта си обвиняващия, гневен глас на Колинс по телефона от колата му през онази нощ. Той се втренчи във вестника и в четливия подпис на Едуин Колинс върху препоръката. Пот изби по челото му. Някъде в този кабинет или в папките, които Меган Колинс беше отнесла у дома, се намираше неоспоримото доказателство, което щеше да свали картите на масата, помисли си той. Но дали някой щеше да го открие?

Часове наред Бърни не успяваше да овладее гнева, който онзи отвратителен пътник беше предизвикал у него. Веднага, щом като майка му си легна в понеделник вечерта, той слезе в мазето, за да си пусне отново записите с Меган. Лентата с телевизионните новини беше озвучена, но онази, направена сред дърветата, му беше любимата. Караше го да изпитва диво желание отново да бъде край нея.

Той въртя лентите през цялата нощ и си легна едва когато първият лъч на зората просветна през процепа на бюфета, с който беше препречил прозореца на мазето. Мама щеше да забележи, че леглото му не е докосвано.

Той си легна и дръпна завивките тъкмо навреме. Скърцането на матрака в съседната стая го предупреждаваше, че майка му се събужда. След няколко минути вратата на стаята му се отвори. Знаеше, че тя го наблюдава. Стискаше здраво очи. Не трябваше да става още петнайсет минути. След като вратата се затвори, той се изправи в леглото и започна да прави планове за деня.

Меган сигурно беше в Кънетикът. Но къде? В къщата си? В „Дръмдоу“, където помага на майка си? Ами апартаментът в Ню Йорк? Може би беше там.

Стана точно в седем, свали си пуловера и ризата и облече горнището на пижамата, да не би да го види мама, и отиде в банята. Наплиска лицето си, изми си зъбите и се среса. Усмихна се на отражението си в огледалото на шкафчето. Всички му казваха, че има топла усмивка. Но среброто от задната част на огледалото се лющеше и образът му беше разкривен като на огледалата в увеселителните паркове. В този миг лицето му не изглеждаше добро и топло.

След това, както го беше учила мама, той се пресегна и взе кутията с прах за миене, изсипа достатъчно количество в мивката, натърка го здраво с гъбата, изплакна я и подсуши мивката с парцала, който мама винаги оставяше сгънат отстрани.

В стаята той оправи леглото си, сгъна горнището на пижамата, облече си чиста риза и отнесе мръсната в коша за пране. Днес мама беше приготвила овесени ядки за закуската.

— Изглеждаш изморен — каза рязко тя. — Почиваш ли си достатъчно?

— Да, мамо.

— В колко часа си легна?

— Трябва да беше единайсет.

— Събудих се и ходих до тоалетната в единайсет и половина. Нямаше те в леглото ти.

— Може и да е било по-късно, мамо.

— Стори ми се, че чух гласа ти. Говореше ли с някого?

— Не, мамо. С кого бих могъл да говоря?

— Стори ми се, че чух женски глас.

— Мамо, от телевизора е било — той изгълта кашата и чая. — Трябва рано да бъда на работа.

Тя го наблюдаваше от вратата.

— Ела си навреме. Не искам цяла вечер да се въртя из кухнята.

Смяташе да й каже, че ще работи извънредно, но не посмя. Може би щеше да й се обади по-късно.

След три пресечки той спря до уличен телефон. Беше студено, но когато набираше номера в апартамента на Меган, трепереше от очакване, а не от студ. Телефонът иззвъня четири пъти. Когато телефонният секретар се включи, той затвори.

После набра номера на къщата в Кънетикът. Обади се женски глас. Сигурно е майка й, помисли си Бърни. Престори гласа си на по-дебел, като изговаряше бързо думите. Искаше да звучи като Том Уайкър.

— Добро утро, мисис Колинс. Меган дали е там?

— Кой се обажда?

— Том Уайкър от телевизията.

— О, мистър Уайкър, Мег ще съжалява, че не е могла да говори с вас. Днес отсъства от града.

Бърни се намръщи. Искаше да разбере къде е.

— Дали не мога да се свържа с нея?

— Опасявам се, че не е възможно. Но по-късно днес тя ще ми се обади. Мога ли да й предам да ви позвъни?

Бърни светкавично размисляше. Щеше да прозвучи странно, ако не кажеше „да“.

— Да, нека ми се обади. Очаквате ли да се върне до довечера?

— Ако не дотогава, то утре със сигурност.

— Благодаря ви.

Бърни затвори телефона, ядосан, че не намери Меган, но доволен, че няма да се разкарва напразно до Кънетикът. Качи се в колата и се отправи към летище „Кенеди“. В края на краищата трябваше да повози някого, но по-добре щеше да бъде да не го учат как да кара.

Този път следователите, които се занимаваха с убийството на Хелън Петрович, не отидоха при Филип Картър. Вместо това късно във вторник сутринта му позвъниха и го помолиха да се отбие за неофициален разговор в кабинета на прокурора в съда на Данбъри.

— Кога бихте желали да дойда? — попита Картър.

— Колкото се може по-скоро — отвърна следователката Арлийн Вайс.

Филип погледна графика си. В ангажиментите му нямаше нещо, което да не можеше да промени.

— Ще дойда около един часа — предложи той.

— Много добре.

След като затвори телефона, той се опита да се съсредоточи върху сутрешната поща. Бяха пристигнали няколко препоръки за кандидати, които смятаха да предложат на двама от най-добрите си клиенти. Поне засега тези двама не се бяха отказали от тях.

Можеше ли посредническата агенция „Колинс и Картър“ да преживее тази буря? Надяваше се. Едно нещо, което щеше да стори в най-близко бъдеще, беше да смени името с „Филип Картър и съдружници“.

В съседната стая се долавяха движенията на Орсини, който се нанасяше в кабинета на Ед Колинс. Не се разполагай съвсем удобно, мислеше си Филип. Беше прекалено рано да се отървава от Орсини. Засега му трябваше, но Филип вече имаше наум няколко души, с един, от които да го смени.

Почуди се дали полицията отново е разпитвала Катрин и Меган.

Позвъни на Катрин в къщи. Когато тя вдигна слушалката, той каза с весел глас:

— Аз съм. Просто исках да видя как си.

— Много мило, Филип — гласът й беше хладен.

— Има ли нещо, Катрин? — попита бързо той. — От полицията не са те безпокоили, нали?

— Не, всъщност не. Преглеждам папките на Едуин, с копия от разходните му ордери, разни такива неща. Знаеш ли какво откри Меган? — тя не дочака отговор. — От време на време Едуин е плащал по четири-пет нощувки в хотел, но след първия ден или два в хотелската му сметка не е имало никакви допълнителни разходи. Нито за питие или за бутилка вино в края на деня. Забелязал ли си това?

— Не. Не съм аз този, който би преглеждал разходните ордери на Едуин, Катрин.

— Папките, които имам, обхващат седем години назад. Има ли някаква причина за това?

— Разбира се. Толкова време се пазят счетоводни документи за ревизия. Естествено, централната данъчна служба ще се рови и в по-предишни години, ако съществува подозрение за измама.

— Забелязвам, че винаги когато Ед е бил в Калифорния, хотелските сметки са по-ниски. И често е ходил в Калифорния.

— Калифорния беше основната част от бизнеса, Катрин. Доста клиенти имахме там. Само в последните няколко години беше по-различно.

— Значи ти никога не си се замислял върху честите му пътувания до Калифорния?

— Катрин, Едуин беше главният съдружник на фирмата. И двамата винаги пътувахме там, където смятахме, че бизнесът ще върви.

— Съжалявам, Филип. Не исках да кажа, че е трябвало да забележиш нещо, което аз като съпруга на Едуин в продължение на трийсет години не съм и подозирала.

— Друга жена ли?

— Вероятно.

— Толкова ти е тежко — каза Филип разпалено. — Как е Мег? При теб ли е?

— Мег е добре. Днес отсъства. Точно в деня, когато шефът й я потърси по телефона.

— Свободна ли си за вечеря?

— Не, съжалявам. Ще се видя с Мак и Кайл в ресторанта — Катрин се поколеба. — Не искаш ли да се присъединиш към нас?

— Мисля, че не, благодаря. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Зависи кога ще се върне Мег. Мога ли да ти се обадя?

— Разбира се. И по-спокойно! Не забравяй, аз съм насреща, когато имаш нужда.

Два часа по-късно разпитваха Филип в кабинета на прокурора Джон Дуайър. Следователите Боб Марън и Арлийн Вайс бяха също при Дуайър, който задаваше въпросите. Някои от тях бяха същите, които му зададе Катрин.

— В даден момент не подозирахте ли, че съдружникът ви води двойствен живот?

— Не.

— А сега как мислите?

— При онова мъртво момиче в моргата в Ню Йорк, което толкова прилича на Меган? След като самата Меган настоява за ДНК тест? Сега, разбира се, съм убеден в това.

— По графика на пътуванията му не бихте ли могли да предположите къде е могъл да има интимни връзки?

— Не, не бих могъл.

Прокурорът изглеждаше вбесен.

— Мистър Картър, оставам с впечатлението, че всеки, който по един или по друг начин е бил близък на Едуин Колинс, се опитва да го защитава. Нека се изразя с други думи. Вярваме, че той е жив. Ако има други връзки — особено трайни — може би сега е там. Ако не се замисляте, къде бихте казали, че може да бъде?

— Просто нямам представа — повтори Филип.

— Добре, мистър Картър — отсече Дуайър безцеремонно. — Ще ни позволите ли да прегледаме всички архиви на „Колинс и Картър“, когато сметнем за нужно, или ще се наложи да го направим с призовка?

— Бих желал наистина да прегледате архивите — отсече Филип. — Направете каквото трябва, за да сложите край на тази ужасна история и да могат обикновените хора да продължат да живеят нормално живота си.

На път за кантората Филип Картър осъзна, че няма никакво желание да прекарва сам вечерта. От телефона в колата си той отново набра номера на Катрин. Когато тя вдигна, той каза:

— Катрин, промених решението си. Ако с Мак и Кайл можете да ме изтърпите, довечера бих желал да съм с вас.

В три часа Меган позвъни у дома от хотелската си стая. В Кънетикът трябваше да е пет и тя искаше да говори с майка си преди вечерята в „Дръмдоу“.

Разговорът беше мъчителен. Неспособна да намери думи, с които да смекчи въздействието на разказа си, тя й предаде мъчителната среща с Франсис Гролиър.

— Беше ужасно — завърши тя. — Тя е съкрушена. Ани е била единственото й дете.

— На колко години е била Ани, Мег? — попита майка й тихо.

— Не зная. Малко по-малка от мен, струва ми се.

— Ясно. Това означава, че са били заедно от много години.

— Да, така е — съгласи се Меган, мислейки за снимките, които беше видяла. — Мамо, има и още нещо, Франсис явно мисли, че татко е жив.

— Тя не може да мисли, че е жив!

— Но мисли. Не зная нищо повече. Ще остана в този хотел, докато ми се обади. Каза, че иска да говори с мен.

— Какво повече би могла да ти каже, Мег?

— Тя все още не знае подробности за смъртта на Ани — Меган осъзна, че е прекалено изтощена психически, за да може да говори повече. — Мамо, сега ще затворя. Ако ти се удаде възможност да разкажеш на Мак всичко това, без Кайл да чуе, направи го.

Меган седеше на края на леглото. Когато се сбогува с майка си, тя се облегна на възглавницата и затвори очи.

Събуди я звънът на телефона. Тя седна, внезапно осъзнавайки, че стаята е тъмна и студена. Осветеният циферблат на часовника на радиото сочеше осем и пет. Наведе се и вдигна телефона. В собствените й уши гласът й прозвуча напрегнат и дрезгав, когато едва каза „ало“.

— Меган, обажда се Франсис Гролиър. Ще дойдеш ли при мен утре сутринта колкото е възможно по-рано?

— Да — стори й се обидно да я попита как се чувства. Как ли би могла да се чувствува? Затова просто каза:

— В девет часа удобно ли е?

— Да, и благодаря.

Въпреки че мъката бе изписана на лицето й, на следващата сутрин Франсис Гролиър се владееше, когато отвори вратата на Меган.

— Направих кафето — каза тя.

Седнаха на дивана с чаши в ръце, застанали неестествено вдървени една срещу друга. Гролиър не си хабеше думите.

— Кажи ми как умря Ани — каза с категоричен глас тя. — Кажи ми всичко. Трябва да го знам.

Меган започна:

— Бях за репортаж в болницата „Рузвелт Сейнт Люк“ в Ню Йорк… — както и при разговора с майка си тя не се стремеше да бъде деликатна. Разказа й за факса, който беше получила: „Грешка. Ани просто беше грешка.“

Гролиър се наведе напред, а очите й горяха.

— Какво според теб означава това?

— Не зная — тя продължи, без да пропуска нищо — от бележката в джоба на Ани, фалшифицираните документи на Хелън Петрович и нейната смърт до заповедта за арестуването на баща й.

— Откриха колата му. Може би не знаете, че татко имаше разрешително за оръжие. Пистолетът му беше в колата и с него е била убита Хелън Петрович. Не мога и няма да повярвам, че той е могъл да отнеме нечий живот.

— Нито пък аз.

— Снощи ми казахте, че баща ми може би е жив.

— Струва ми се, че е възможно — каза Франсис Гролиър. — Меган, надявам се никога повече да не се срещаме. Би било прекалено мъчително за мен, а предполагам и за вас. Но ти и майка ти имате право на обяснение. Срещнах баща ти преди двайсет и седем години в магазина за кожени изделия „Паломино“. Той купуваше чанта на майка ти и се колебаеше между две. Помоли ме да му помогна, после ме покани на обяд. Така започна всичко.

— По това време е бил женен от три години — каза тихо Меган. — Знаех, че майка и татко бяха щастливи заедно. Не разбирам защо му е била необходима връзката с вас — тя усещаше, че думите й са обвинителни и безпощадни, но не можеше да се овладее.

— Знаех, че е женен — каза Гролиър. — Той ми показа твоята снимка, на майка ти. Привидно Едуин притежаваше всичко — чар, излъчване, ум, интелигентност. Вътрешно беше — или е — отчаяно неуверен човек. Меган, опитай се да разбереш и да му простиш. В толкова много отношения баща ти все още беше онова ранено дете, което се е страхувало, че отново ще го изоставят. Имал е нужда да знае, че съществува и друго място, където да отиде — място, където някой ще го приеме.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— На двамата ни беше удобно. Аз го обичах, но не исках да се обвързвам с брак. Исках да бъда свободна и да стана най-добрият скулптор. За мен тази връзка беше щастлива, открита и без задължения.

— А детето не беше ли задължение, отговорност?

— Ани не беше част от плана. Когато забременях, купихме тази къща и казахме на хората, че сме съпрузи. След това баща ти беше отчаяно раздвоен в стремежа си да бъде добър баща и на двете ви и винаги страдаше от чувството, че не успява.

— Не се ли тревожеше, че може да бъде разкрит? Че някой може да го срещне, както се е случило с доведения му брат?

— Този страх му беше фиксидея. Ани растеше и задаваше все повече въпроси за работата му. Не вярваше на историята, че работи свръхсекретно за правителството. Тя започваше да става известна като авторка на туристически материали. Ти се появяваше по телевизията. Когато през ноември Едуин получи онези ужасни болки в гърдите, не пожела да постъпи в болница. Искаше да се върне в Кънетикът. Каза ми: „Ако умра, кажи на Ани, че съм изпълнявал служебния си дълг.“ Следващия път ми донесе акции за двеста хиляди долара.

Заемът срещу застраховката, помисли си Меган.

— Каза, че ако нещо се случи с него, ти и майка ти сте били добре осигурени, но не и аз.

Меган не се противопостави на Франсис Гролиър. Знаеше, че тя не съзнава, че при липса на тялото не може да бъде издаден смъртен акт. И беше уверена, че майка й по-скоро ще изгуби всичко, отколкото да приеме парите, които баща й е дал на тази жена.

— Кога за последен път видяхте баща ми? — попита тя.

— Той си тръгна оттук на двайсет и седми януари. Отиваше в Сан Диего да види Ани, после щеше да вземе самолета на двайсет и осми сутринта.

— Защо смятате, че още е жив? — наложи си да попита Меган, преди да си тръгне. Повече от всичко друго искаше да се махне от тази жена, която дълбоко съжаляваше и мразеше горчиво.

— Защото, когато си тръгваше, беше много притеснен. Беше разбрал нещо за помощника си, което го бе ужасило.

— За Виктор Орсини ли?

— Точно това беше името.

— Какво е разбрал?

— Не зная. Но работата не вървяла от няколко години. После имаше някаква статия в местния вестник за тържеството по случай седемдесетия рожден ден на д-р Манинг, дадено от дъщеря му, която живее на около трийсет мили оттук. Статията цитираше думите на д-р Манинг, че смята да работи още една година и да се пенсионира. Баща ти каза, че клиниката била сред клиентите му и позвъни на доктора. Искаше да предложи посредничеството си за намиране на заместник на Манинг. Този разговор го разтревожи много.

— Защо? — попита Меган настоятелно. — Защо?

— Не зная.

— Опитайте се да си спомните. Моля ви! Много е важно.

Гролиър поклати глава.

— Когато Едуин си тръгваше, последните му думи бяха: „Става прекалено тежко за мен…“ Във всички вестници пишеше за катастрофата на моста. Вярвах, че е мъртъв, и казвах на хората, че е загинал при самолетна катастрофа в чужбина. Ани не беше удовлетворена от това обяснение. Когато я посетил в апартамента й през онзи последен ден, Едуин дал на Ани пари за дрехи. Шест стотачки. Очевидно не е усетил как бланката от „Дръмдоу“ с името и телефона ти е паднала от портфейла му. Намерила я след това и я запазила.

Устната на Франсис Гролиър потрепери. Гласът й се прекърши.

— Преди две седмици Ани се върна. Настояваше за сваляне на картите. Позвънила ти. Ти си вдигнала с думите „Меган Колинс“ и тя затворила. Искаше да види смъртния акт на баща си. Нарече ме лъжкиня и настоя да знае къде е той. Най-накрая й казах истината и я помолих да не се обажда нито на теб, нито на майка ти. Тя събори онзи бюст на Ед, който бях направила, и излезе оттук. Не я видях повече.

Гролиър се изправи, сложи ръка на камината и облегна чело на нея.

— Снощи говорих с адвоката си. Той ще ме придружи до Ню Йорк утре следобед, за да идентифицираме тялото на Ани и да уредим пренасянето му. Съжалявам за неприятностите, които това ще причини на теб и майка ти.

Меган имаше нужда да зададе един последен въпрос.

— Защо оставихте онова съобщение за татко миналата вечер?

— Защото мислех, че ако още е жив, ако линията му още не е откачена, може по навик да провери. Това беше начинът да се свързвам с него при спешност. Той имаше навика да прослушва обажданията всяка сутрин — тя отново застана с лице към Меган. — Не оставяй на никого да те убеждава, че Едуин Колинс е способен да убие някого, защото не е — помълча малко. — Но той е способен да започне нов живот, в който ти и майка ти нямате място. Нито пък аз и Ани.

Франсис Гролиър се извърна отново. Не оставаше нищо повече. Меган погледна за последен път бюста на баща си и излезе, като тихо затвори вратата зад себе си.

49

В сряда сутринта, веднага щом Кайл се качи на училищния автобус, Мак се запъти към болницата „Вали Мемориъл“ в Трентън, Ню Джърси.

По време на вечерята снощи Кайл беше станал от масата за момент и Катрин бързо разказа на Мак и Филип за обаждането на Меган.

— Не зная нищо повече, освен че тази жена от дълги години е имала връзка с Едуин. Тя мисли, че още е жив. И мъртвото момиче, което прилича на Меган, е нейна дъщеря.

— Ти, изглежда, приемаш всичко това много спокойно — отбеляза Филип. — Или все още отказваш да го приемеш?

— Не знам вече какво изпитвам — отговори Катрин. — И се тревожа за Мег. Знаеш колко беше привързана към баща си. Когато ми се обади по телефона, в гласа й звучеше безмерна болка.

Кайл се върна и трябваше да сменят темата.

Докато шофираше по шосе 684 през Уечестър, Мак се опитваше да отклони мислите си от Меган. Едуин Колинс и „татковото момиче“ бяха голяма любов. Той знаеше, че последните месеци, откакто се смяташе, че баща й е мъртъв, бяха ад за нея. Колко пъти Мак искаше да я накара да сподели всичко с него, да не го задържа в себе си. Може би трябваше да настоява и да преодолее тази нейна въздържаност. Господи, колко време беше изгубил в утешаване на собствената си гордост, след като Джинджър го напусна.

Най-сетне сме честни, каза си той. Всекиму бе ясно, че обвързването с Джинджър бе грешка. Усети го, когато обявиха годежа си. Мег събра смелост да му го каже открито, а беше само на деветнайсет години. В писмото си му бе писала колко го обича и че той трябва да знае, че тя е единственото момиче за него.

„Изчакай ме, Мак“, завършваше тя писмото си.

Отдавна не се беше сещал за това писмо. Сега откри, че мисли много за него.

Невъзможно бе двойственият живот на Едуин да не стане публична тайна, когато идентифицират трупа на Ани. Щеше ли Катрин да реши, че не желае повече да живее там, където всички познават Ед, че трябва да започне нов живот някъде другаде? Можеше и така да стане, особено ако изгубеше „Дръмдоу“. Това щеше да означава, че Мег също нямаше да бъде тук. При тази мисъл кръвта на Мак изстина.

Човек не може да промени миналото си, мина му през ума, но може да направи нещо за бъдещето си. Откриването на Едуин Колинс, ако още е жив, или на това, което се е случило с него, ако не е жив, щеше да освободи Мег и Катрин от терзанията на несигурността. Намирането на лекаря, с когото може би Хелън Петрович е имала връзка като секретарка в „Даулинг“, можеше да се окаже първата стъпка към разкриването на убийството.

Мак обичаше да шофира. Това беше подходящо време за размисъл. Днес обаче мислите му бяха в безпорядък, изпълнени с нерешени проблеми. Пътуването през Уечестър към моста Тапан Зий му се стори по-дълго от обикновено. Мостът, откъдето започна всичко преди повече от десет месеца.

Оттам до Трентън имаше още час и половина път. Мак пристигна в болницата „Вали Мемориъл“ в десет и половина и потърси директора.

— Вчера се обаждах по телефона и ми казаха, че ще мога да се срещна с него.

Фредерик Шулер беше стегнат мъж на около четирийсет и пет години с топла усмивка, която контрастираше със сериозното му изражение.

— Чувал съм за вас, доктор Макинтайър. Предполагам, че работата ви върху терапията на човешките гени става все по-интересна.

— Интересна е — съгласи се Мак. — На път сме да открием метод за предотвратяване на огромен брой болести. Най-трудното е да запазим търпение, докато се изпробва и се отчетат грешките, когато толкова много хора очакват отговорите.

— Съгласен съм. Не притежавам подобно търпение и затова от мен не излезе добър изследовател. Което означава, че след като жертвате един ден, за да дойдете дотук, имате сериозна причина. Секретарката ми каза, че не търпи отлагане.

Мак кимна. Доволен беше, че стигнаха до същността.

— Тук съм заради скандала в клиниката „Манинг“.

Шулер се намръщи.

— Положението наистина е ужасно. Не мога да повярвам, че една жена, която е работила като секретарка в нашия център „Даулинг“, е успяла да измами специалисти, че е ембриолог. Някой е оплел конците в случая.

— Или някой е обучил една много възприемчива ученичка, въпреки че очевидно не я е обучил достатъчно добре. В онази лаборатория се установяват много проблеми, и то сериозни проблеми като възможно погрешно маркиране на епруветки със замразени ембриони или дори умишленото им увреждане.

— Ако има области, които трябва да бъдат обследвани на национално равнище, то изкуственото възпроизвеждане е първата от тях. Съществува огромен потенциал за грешки. При оплождане на яйцеклетка с чужда сперма и при успешно имплантиран ембрион се ражда дете, чиято генетична структура е петдесет процента по-различна от онова, което родителите с право очакват. Детето може генетически да е наследило медицински усложнения, които не могат да бъдат предвидени. То… — той млъкна отведнъж. — Извинете, на вас ли точно ще обяснявам. С какво мога да ви бъда полезен?

— Меган Колинс е дъщеря на Едуин Колинс — човека, когото обвиняват за назначаването на Хелън Петрович с фалшиви документи. Мег е телевизионен репортер от Трети канал в Ню Йорк. Миналата седмица тя е говорила с шефа на центъра „Даулинг“ за Хелън Петрович. Явно някои от колегите на Петрович смятат, че тя е имала връзка с лекар от тази болница, но не знаят с кого. Опитвам се да помогна на Меган да го открием.

— Петрович не е ли напуснала „Даулинг“ преди повече от шест години?

— Преди почти седем години.

— Осъзнавате ли колко голям е медицинският ни персонал тук?

— Да — каза Мак. — И зная, че имате консултанти, които не се числят към вас, но идват редовно. Търся игла в купа сено, но на този етап, когато следователите са убедени, че Едуин Колинс е убиецът на Петрович, можете да си представите с какво отчаяние дъщеря му иска да знае дали съществува някой, който има причина да я убие.

— Да, разбира се — Шулер започна да си води записки. — Имате ли представа колко време Петрович може би се е срещала с този лекар?

— Както подразбирам, година-две, преди да се премести в Кънетикът. Но това е само предположение.

— Все пак е някаква отправна точка. Да видим архивите за трите години, през които е работила в „Даулинг“. Смятате, че този човек й е помогнал да придобие достатъчно умения, за да се престори на професионалист?

— Отново само предполагам.

— Добре. Ще се погрижа да бъде съставен списък. Няма да пропуснем и хората си, които работят върху ембрионални изследвания и в лабораториите. Не всички лаборанти имат висше медицинско образование, но знаят занаята си — той се надигна. — Какво ще правите с този списък? Ще бъде твърде дълъг.

— Мег ще се порови в личния живот на Хелън Петрович. Ще събере имена на нейни приятели и познати от румънската общност. Ще сравним имената от нейния списък с този, който вие ще ми изпратите.

Мак бръкна в джоба си.

— Това е копие на списък с имената на всички работещи в клиниката „Манинг“ по времето, когато Хелън е работила там. Бих искал да ви го оставя. Ще се радвам, ако най-напред проверите имената в компютъра си.

Той се изправи.

— Доста обемна работа е и оценявам вашето съдействие.

— Може би ще отнеме няколко дни, но ще събера информацията, която ви трябва — обеща Шулер. — Да ви я изпратя ли?

— По-добре направо на Меган. Ще ви оставя нейния адрес и телефонния й номер.

Шулер го изпрати до вратата на кабинета си. Мак слезе с асансьора. Когато стъпи в коридора, той мина покрай едно момче на годините на Кайл, което беше в инвалидна количка. Церебрална парализа, помисли си Мак. Едно от заболяванията, което се опитваха да овладеят чрез генна терапия. Момчето му се усмихна лъчезарно.

— Здравей. Лекар ли си?

— От онези, които не лекуват пациенти.

— От моите значи.

— Боби! — възпротиви се майка му.

— Имам син на твоите години, който чудесно би се разбирал с теб — Мак погали детето по косата.

Часовникът над бюрото в приемната показваше единайсет и петнайсет. Мак реши да си вземе сандвич и сок от кафето до приемната и да хапне в колата, докато кара. Така щеше да стигне в лабораторията най-късно в два следобед и можеше да поработи.

Реши, че след като си минал покрай дете в инвалидна количка, не бива да губиш много време, щом работата ти е да разкриваш тайните на генното инженерство.

Ако не друго, предишния ден поне бе спечелил стотина долара от превозване на клиенти. Това беше единственото успокоение, което Бърни успя да измисли при събуждането си в сряда сутринта. Беше си легнал в полунощ и беше спал непробудно, защото беше изморен. Но сега се чувстваше добре. Този ден сигурно щеше да бъде хубав. Може би дори щеше да види Мег.

За жалост майка му беше в отвратително настроение.

— Бърнард, половината нощ изкарах будна заради ужасния синузит. Не спрях да кихам. Искам да оправиш ония стъпала и да укрепиш парапета, за да мога да слизам в мазето. Сигурна съм, че не пазиш чисто и че там се натрупва прах.

— Мамо, не ме бива да поправям неща. Цялото стълбище е паянтово. Усещам и други стъпала, които се клатят. Искаш да пострадаш ли?

— Не мога да си го позволя. Кой иначе ще поддържа ред в тая къща? Кой ще ти готви? Кой ще те пази да не се забъркваш в неприятности?

— Имам нужда от теб, мамо.

— Сутрин човек трябва да яде. Винаги ти правя хубава закуска.

— Знам, мамо.

Днес овесената каша беше блудкава и изстинала и му напомняше на затворническа храна. Въпреки това Бърни послушно обра купата с лъжицата и изпи чашата с ябълков сок.

Почувства облекчение, когато даде на заден по улицата и махна на мама за довиждане. Доволен беше, задето тя се хвана на думите му, че има и други разнебитени стъпала. Една нощ преди десет години тя беше казала, че на другия ден ще провери дали в мазето се поддържа ред.

Знаеше, че не бива да допуска това отново. Току-що си беше купил първия полицейски радиоскенер. Мама щеше да разбере, че струва скъпо. Тя мислеше, че долу има само един стар телевизор, на който той гледа програмите, след като тя си легне, за да не й пречи.

Мама никога не проверяваше извлеченията от кредитната му карта. Твърдеше, че той трябва да се научи сам да се грижи за себе си. Подаваше му и телефонната сметка неразпечатана, защото никога не се обаждала на никого. Тя нямаше представа колко пари харчи той за апаратура.

Онази нощ, когато чу дълбокото й хъркане и знаеше, че спи здраво, той разхлаби стъпалата. Тя падна доста лошо. Бедрото й беше счупено. Месеци наред я обслужваше на легло. Но си струваше. Мама да слезе отново долу? Не и след това, което й се случи!

Бърни неохотно реши да поработи поне сутринта. Майката на Меган беше казала, че тя ще се върне днес. Това можеше да означава „по което и да е време днес“. Нямаше как да позвъни и отново да се представи за Том Уайкър. Меган можеше вече да се е обадила в телевизията и да е разбрала, че Том Уайкър не я е търсил.

Не му вървеше с клиенти. Стоеше близо до изхода за багаж при останалите нелегални таксиметраджии и до изисканите шофьори на лимузини, които държаха табелки с имената на клиенти.

Той се приближаваше до пътниците, които слизаха с ескалатора.

— Чиста кола, по-евтино от такси, с добър шофьор — усещаше устните си вдървени от постоянната усмивка.

Неприятното беше, че управата на летището беше поставила прекалено много табелки с предупреждения към пътниците да не вземат таксита, нерегистрирани от Комисията за превозни услуги. Много хора го гледаха, понечвайки да кажат „да“ и после променяха намерението си.

Една старица му позволи да пренесе куфарите й до тротоара и каза, че ще го изчака, докато докара колата си. Той направи опит да занесе куфарите до колата, но тя му кресна да ги остави на земята.

Хората се обърнаха и го изгледаха.

Ако беше сам с нея! Опитваше се да му създаде неприятности, когато той се стремеше просто да бъде учтив. Естествено, не искаше да привлича вниманието върху себе си, затова само каза: „Добре, госпожо. Веднага ще докарам колата.“

Когато след пет минути се върна, нея я нямаше.

Това му стигаше, за да побеснее. Днес нямаше да вози разни идиоти. Пренебрегвайки едно семейство, което го попита за тарифата му до Манхатън, той потегли, пресече централния паркинг и след като плати таксата на моста Трайбъроу, избра отклонението за Бронкс — това, което водеше към Нова Англия.

Към дванайсет вече обядваше с хамбургер и бира в бара на „Дръмдоу“, където барманът Джо го поздрави като стар клиент.

50

В сряда сутринта Катрин отиде в „Дръмдоу“ и работи в кабинета си до единайсет и половина. За обяд имаше двайсет резервации. Дори и да дойдеха още посетители, тя знаеше, че Тони ще се справи в кухнята. Тя щеше да се прибере у дома и да продължи с папките на Едуин.

Минавайки покрай рецепцията, хвърли поглед към бара. Там седяха десет-дванайсет души и неколцина си бяха поръчали, от менюто. Не беше зле за делничен ден. Без съмнение бизнесът се раздвижваше. Обедните часове най-много се доближаваха до посещаемостта преди рецесията.

Но това още не означаваше, че ще може да се закрепи. Тя се качи в колата си, укорявайки се, че не изминава пеша краткото разстояние между „Дръмдоу“ и собствения си дом. „Винаги бързам, помисли си, но за съжаление скоро няма да има закъде.“

Бижутата, които беше заложила в понеделник, донесоха далеч по-малко от онова, което беше очаквала. Един бижутер й беше предложил да вземе всичко на консигнация, но я предупреди, че пазарът е почти мъртъв.

— Това са прекрасни неща беше казал. — И пазарът ще се оправи. Освен ако парите не ви трябват точно сега, не ви препоръчвам да продавате.

Тя не беше продала. Давайки ги в заложната къща „Провидънт Лоун“, получи достатъчно пари да плати тримесечния данък на „Дръмдоу“. Но след три месеца пак трябваше да плаща. На бюрото й имаше съобщение от един настойчив агент по недвижими имоти. „Не бихте ли искали да продадете «Дръмдоу»? Може да се намери купувач.“

„Тоя хищник иска да използва нещастието ми, за да ме купи — мислеше си Катрин, докато минаваше по чакълестата настилка към изхода на паркинга. — И може би ще се наложи да приема.“ За секунда спря и погледна „Дръмдоу“. Баща й го беше създал по подобие на едно имение в Дръмдоу, което навремето му изглеждало толкова великолепно, че не вярвал някой да се осмели да престъпи прага му, освен богаташите. „Готов бях на всякаква работа, само и само да вляза вътре — беше казал на Катрин. — Току надничах през вратата на кухнята да зърна и другите стаи. Един ден семейството беше излязло и готвачката реши да ме зарадва. Искаш ли да разгледаш и останалата част? — попита ме тя. Катрин, онази добра жена ми показа цялата къща. А сега ние имаме същата.“

В гърлото й заседна буца, докато гледаше изящното имение в стил осемнайсети век, с красивите прозорци и здравата резбована дъбова врата. Винаги й се струваше, че баща й се спотайва някъде вътре — като добрия дух, който все още гордо се разхожда и все още обича да си почива пред камината в дневната.

„Той няма да ми даде мира, ако го продам“, помисли си тя и натисна газта.

Когато отключваше вратата на къщата, телефонът звънеше. Побърза да вдигне слушалката. Обаждаше се Меган.

— Мамо, само две думи, че бързам. Трябва да се качвам на самолета. Тази сутрин отново се срещнах с майката на Ани. Довечера отлита с адвоката си за Ню Йорк, за да идентифицира трупа. Ще ти разказвам, като се прибера. Ще съм вкъщи към десет.

— Тук ще си бъда. О, Мег, извинявай! Шефът ти, Том Уайкър, искаше да му се обадиш. Не се сетих да ти кажа вчера, когато говорихме.

— Тъй или иначе, щеше де е прекалено късно, за да го намеря в кабинета му. Защо не му се обадиш сега и да му обясниш, че утре ще му звънна? Сигурна съм, че не ме е търсил да ми предлага работа. Трябва да побързам. Целувам те.

„Работата й означава толкова много за нея — смъмри се сама Катрин. — Как можах да забравя за обаждането на мистър Уайкър?“ Тя прелисти бележника си, за да намери телефонния номер на Трети канал.

„Странно, той не ми даде директния си номер“, мислеше си тя, докато чакаше телефонистката да я свърже със секретарката на Уайкър. После се сети, че Меган, естествено, го знае.

— Сигурна съм, че ще иска да говори с вас, мисис Колинс — каза секретарката, когато й съобщи името си.

Катрин се бе запознала с Уайкър преди около година, когато Меган я развеждаше из сградата на компанията. Беше й харесал, въпреки че, както впоследствие бе заявила, „не бих посмяла да му се мяркам пред очите, ако здраво съм оплескала нещо“.

— Как сте, мисис Колинс, и как е Мег? — каза Уайкър още с вдигането на слушалката.

— Благодаря, добре — тя обясни защо се обажда.

— Но аз не съм говорил вчера с вас — каза той.

Господи, дали не полудявам и аз?

— Мистър Уайкър, някой се обади под вашето име. Нареждали ли сте на някого да позвъни у нас?

— Не. Какво по-специално ви каза този човек?

Катрин усети ръцете си да изстиват и да се изпотяват.

— Искаше да знае къде е Мег и кога ще се прибере — все още със слушалката в ръка, тя се строполи в един стол. — Мистър Уайкър, някой снимаше Меган иззад къщата ни онази нощ.

— Полицията знае ли?

— Да.

— Тогава им съобщете и за това обаждане. И моля ви, обадете ми се, ако пак се повтори. Кажете на Мег, че ни липсва.

И наистина им липсваше! Тя знаеше, че е така, и гласът му беше истински загрижен. Катрин осъзна, че Мег щеше да даде на Уайкър изключителните права върху онова, което е научила в Скотсдейл за мъртвото момиче, приличащо на нея.

Нямаше как да се скрие от информационните средства. Мег каза, че утре Франсис Гролиър ще дойде в Ню Йорк, за да идентифицира трупа на дъщеря си.

— Мисис Колинс, добре ли сте? Катрин взе решението.

— Да, и има нещо, което трябва да узнаете преди всички останали. Вчера Мег отиде в Скотсдейл, Аризона, за да…

Тя му каза всичко, което знаеше, после отговори на въпросите му. Последният беше най-тежък.

— Като човек, който прави новини, трябва да ви задам този въпрос, мисис Колинс. Какво изпитвате към мъжа си сега?

— Не знам какво изпитвам към мъжа си — отвърна Катрин. — Но зная, че ужасно много съчувствам на Франсис Гролиър. Нейната дъщеря е мъртва. Моята е жива и довечера ще бъде при мен.

Когато затвори слушалката, Катрин влезе в дневната и седна на масата, върху която папките все още лежаха разтворени, както ги беше оставила. Започваше да я мъчи тъпа, постоянна болка в главата.

Входният звънец меко иззвъня. За бога, дано не са от прокуратурата или пък някакви репортери — мислеше си тя, докато вдървено се надигаше.

През прозореца на хола виждаше един висок човек, застанал пред вратата. Кой? Тя успя да зърне лицето му. Изненадана отвори вратата.

— Здравейте, мисис Колинс — каза Виктор Орсини. — Извинявам се. Трябваше да се обадя, но минавах наблизо и реших да се отбия. Надявам се някои документи, които ми трябват, да са в папките на Едуин. Имате ли нещо против да ги прегледам?

Меган летеше с полет 292 на „Америка Уеет“, който излиташе от Финикс в 1,25 и пристигаше в Ню Йорк в осем и пет вечерта. Беше доволна, че седи до прозореца. Седалката в средата не беше заета, но жената от другата страна изглеждаше приказлива.

За да се освободи от нея, Мег отпусна назад седалката и затвори очи. Припомняше си всяка подробност от срещата с Франсис Гролиър. Премисляйки всичко отново, чувствата й я люшкаха като ураган — от едната крайност към другата.

Гняв към баща й. Гняв към Франсис.

Ревност, че е имало и друга дъщеря, която баща й е обичал.

Любопитство към Ани. „Тя е пишела материали за туристически обекти. Трябва да е била интелигентна. Приличала е на мен. Била ми е половин сестра. Все още е дишала, когато са я сложили в линейката. Бях при нея, когато умря, без изобщо да съм подозирала, че съществува.“

Съжаление към всички: към Франсис Гролиър и Ани, към майка си и самата себе си. И към баща си. Може би един ден ще го види с очите на Франсис. Раненото малко момче, което не е изпитвало сигурност, докато не е имало място, където да отиде — място, където е било желано.

И все пак баща й бе имал два дома, където бяха го обичали. Нуждаел ли се е и от двата, за да компенсира онези два от детството си — местата, където не е бил нито обичан, нито желан?

Бяха започнали да сервират. Меган си поръча чаша червено вино. Отпиваше по малко и по тялото й започна да се разлива приятна топлина. Хвърли поглед встрани. За щастие, жената беше потънала в книгата си.

Сервираха обеда. Меган не беше гладна, но въпреки това изяде салатата и кифличката с кафето. Главата й започна да се избистря. Извади бележник от ръчната си чанта и започна да си води бележки, докато пиеше втората чаша кафе.

Онзи лист с името и телефонния й номер беше предизвикал сблъсъка между Франсис и Ани с нейното желание да узнае истината. „Франсис каза, че Ани ми е позвънила и е затворила телефона; когато аз съм вдигнала. Само ако беше говорила с мен тогава! Никога нямаше да дойде в Ню Йорк. И сега щеше да е жива.“

Кайл явно беше видял Ани в колата, която е карала в Нютаун. Дали някой друг я беше видял?

„Дали Франсис й е казала къде работеше татко?“ — помисли си Меган и си записа въпроса.

„Доктор Манинг. Според Франсис татко е бил разтревожен след разговора си с него в деня, преди да изчезне. Според вестниците доктор Манинг твърди, че разговорът е бил приятелски. Тогава от какво се е притеснил татко?

Виктор Орсини. Той ли беше ключът към всичко това? Франсис каза, че татко е бил ужасен от нещо, което е разбрал за него.“

Орсини. Меган подчерта името му с три черти. Беше започнал работа в компанията по времето, когато Хелън Петрович е била представена като кандидат в „Манинг“. „Дали тук не се крие някакъв отговор?“

Последната бележка, която Меган направи, се състоеше от четири думи: татко жив ли е?

Самолетът кацна в осем часа, точно навреме. Когато Меган сваляше предпазния колан, жената от другата страна затвори книгата си и се обърна към нея.

— Едва сега се сещам — каза тя щастлива. — Аз съм пътнически агент и разбирам, че щом не ви се говори, не бива да ви безпокоят. Но бях сигурна, че сме се срещали някъде. Миналата година бях на конференцията по туризъм в Сан Франциско. Вие сте Ани Колинс, авторката на туристически брошури и статии, нали?

Бърни седеше на бара, когато Катрин хвърли един поглед на път за вкъщи. Той видя отражението й в огледалото, но веднага извърна очи и вдигна менюто, когато тя погледна към него.

Не искаше да го забележи. Нямаше нищо добро в това хората да ти обръщат специално внимание. Можеха да започнат да задават въпроси. Само от хвърления в огледалото поглед заключи, че майката на Меган изглежда умна жена. Не можеше лесно да я прекараш.

Къде беше Меган? Бърни си поръча още една бира и после се запита дали барманът Джо не го гледа с онова изражение на лицето, което добиваха ченгетата, когато го спираха и го питаха каква работа има наоколо.

Само да кажеше: „Ами просто се мотая тук“, и щяха да го засипят с въпроси. „Защо? Кого познаваш в тоя край? Идваш ли често насам?“

Той не желаеше хората тук дори да си помислят да му задават подобни въпроси.

Най-голямото постижение беше, когато хората свикваха да те виждат. Свикне ли човек да вижда някого непрекъснато, вече изобщо не го забелязва. С психиатъра на затвора си бяха говорили за тия работи.

Някакъв вътрешен глас го предупреждаваше, че ще е опасно отново да се крие в гората зад къщата на Меган. Когато онова хлапе се беше разкрещяло така, сигурно бяха извикали ченгетата. Може би и сега държаха къщата под око.

Но след като той нямаше шанс да се среща с Меган в службата, тъй като тя беше в отпуска, нито пък да се приближи до къщата й, как щеше да я вижда?

Докато отпиваше от втората бира, отговорът го озари — толкова лесен, толкова прост.

Това не беше просто ресторант. Това беше хотел-ресторант. Хората нощуваха тук. Отвън имаше табела, която гласеше „Има свободни легла“. Къщата на Меган трябваше добре да се вижда през прозорците откъм юг. Ако наемеше стая, можеше да идва и да си отива, без никой нищо да си помисли. Щеше да бъде нормално колата му да е тук цяла нощ. Можеше да каже, че майка му е в болница и след няколко дни ще бъде изписана, затова търси някое тихо местенце, където да си почине и да не си готви сам.

— Стаите скъпи ли са? — попита той бармана. — Трябва да намеря нещо за майка ми, където да може да се възстанови, нали разбираш? Вече не е болна, но е малко слаба и не може сама да се грижи за себе си.

— Стаите са чудесни — каза Тони. — Само преди две години е правен ремонт. Точно сега не са скъпи. Понеже е едно никакво време. След около три седмици, към Деня на благодарността, цените се вдигнат и остават високи до края на ски сезона. После отново падат и са поносими до април-май.

— Мама обича слънцето.

— Зная, че половината стаи са празни. Говори с Вирджиния Мърфи. Тя е помощничката на мисис Колинс и се занимава с всичко.

Стаята, която избра Бърни, беше повече от задоволителна. От южната страна на сградата, с изглед към къщата на Колинсови. Дори и след всичките покупки на апаратура той не беше наближил лимита на кредитната си карта. Можеше дълго да остане тук.

Мърфи го прие с приятна усмивка.

— Кога ще се нанесе майка ви, мистър Хефернън? — попита тя.

— Най-рано след няколко дни — обясни Бърни. — Искам да използвам стаята, докато излезе от болницата. Всекидневното шофиране от Лонг Айлънд и обратно е ужасно дълго.

— Така е, пък и движението е доста натоварено. Имате ли багаж?

— Ще го донеса по-късно.

Бърни се прибра вкъщи. След вечеря каза на мама, че шефът му настоява да закара колата на един клиент до Чикаго.

— Няма да ме има три-четири дни, мамо. Колата е нова и скъпа и не искат да я карам много бързо. Ще се върна с автобуса.

— Колко ще ти платят за това?

Бърни каза първата цифра, която му дойде наум.

— Двеста долара на ден, мамо.

Тя изсумтя презрително.

— Само като си помисля как се трепех да те издържам и не получавах почти нищо и как ти получаваш двеста долара на ден, за да караш някаква луксозна кола.

— Искат да тръгна тая вечер — Бърни влезе в спалнята и хвърли няколко дрехи в черния пластмасов куфар, който мама беше купила при някаква разпродажба преди много години. Не изглеждаше толкова лош. Мама го беше измила.

Погрижи се да вземе достатъчно видеокасети за камерата си, всичките си обективи и безжичния си телефон.

Сбогува се с мама, но не я целуна. Никога не се целуваха. Мама нямаше доверие на целувките. Както обикновено, тя застана на вратата да го изпрати.

Последните й думи бяха:

— И не се забърквай в неприятности, Бърнард.

Меган стигна у дома преди десет и половина. Майка й беше оставила сирене, бисквити и грозде на масичката за кафе в дневната, както и вино в съд с лед.

— Мислех си, че ще ти трябва нещо да се подкрепиш.

— Да. Веднага слизам. Искам само да се преоблека.

Тя качи чантата си горе, облече си пижамата, наметна халата и обу пантофи, изми си лицето, среса си косата и я върза отзад с един ластик.

— Така е по-добре — каза тя, когато се върна в дневната. — Имаш ли нещо против да не говорим за всичко това тази вечер? Знаеш най-важното. Татко и майката на Ани са имали връзка в продължение на двайсет и седем години. За последен път са се видели, когато той е тръгнал за вкъщи, но така и не се прибра. Тя и адвоката й ще летят в 11,25 през нощта от Финикс. Ще бъдат в Ню Йорк утре около шест сутринта.

— Защо не е изчакала до утре? Защо трябва да лети цяла нощ?

— Предполагам, че иска да остане в Ню Йорк възможно най-кратко време. Предупредих я, че полицията ще иска да я види и вероятно средствата за масова информация ще се стремят обширно да отразят всичко.

— Мег, надявам се да съм постъпила правилно — Катрин се поколеба. — Казах на Том Уайкър за пътуването ти до Скотсдейл. Предадоха репортаж за Ани в новините в шест и съм сигурна, че ще го повторят в единайсет. Мисля, че бяха възможно най-мили към теб и мен, но репортажът е доста мъчителен. Освен това изключих звънеца на телефона и включих телефонния секретар. Неколцина репортери дойдоха дотук, но аз видях колите им и не отворих. Ходили са и в хотела, но Вирджиния им казала, че отсъствам от града.

— Доволна съм, че си предоставила всичко на Том — каза Мег. — Удоволствие беше да работя за него. Искам той да има правата над всичко това — тя се опита да се усмихне на майка си. — Ти си много смела.

— Трябва да намерим сили да издържим. Мег, той не е звънял вчера. Сега осъзнавам, че този, който се е обаждал, се е опитвал да разбере къде си. Обадих се в полицията. Ще държат къщата под око и редовно ще обхождат гората — Катрин не издържа повече. — Мег, страхувам се за теб.

Мег недоумяваше кой ли би могъл да използва името на Том Уайкър.

— Мамо, не знам какво става. Нали си включила алармата?

— Да.

— Тогава да гледаме новините.

Едно бе да проявиш смелост, а съвсем друго да знаеш, че неколкостотин хиляди души гледат репортаж, който разнищва твоя личен живот.

Тя гледаше и слушаше как Джоел Адисън, водещият късните новини на Трети канал, започна предаването си с подходящото сериозно изражение.

— Както вече съобщихме по време на новините в шест, Едуин Колинс, който е безследно изчезнал от 28 януари и е заподозрян в случая с клиниката „Манинг“, е бащата на младата жена, убита в Манхатън при нападение с нож преди дванайсет дни. Мистър Колинс… който е и баща на Меган Колинс от нашия новинарски екип… заповед за арестуване… имал две семейства… известен в Аризона като съпруга на прочутата скулпторка Франсис Гролиър…

— Очевидно са правили и самостоятелно разследване — каза Катрин. — Това не съм им го казвала.

Най-накрая пуснаха реклама.

Мег изключи телевизора с дистанционното и екранът угасна.

— Майката на Ани ми каза, че когато последния път бил в Аризона, татко изглеждал ужасен от нещо, което бил научил за Виктор Орсини.

— За Виктор Орсини!

Изненадата в гласа на майка й стресна Мег.

— Да. Защо? Да не би нещо да се е появило около него?

— Днес беше тук. Поиска да прегледа папките на Едуин. Твърдеше, че сред тях имало документи, които му трябват.

— Взе ли нещо? Да не си го оставила сам с папките?

— Не. Или може би само за минута-две. Беше тук около час. Когато си тръгваше, ми се стори разочарован. Попита дали това са всички папки, които сме донесли вкъщи. Мег, той ме помоли засега да не казвам нищо на Филип за идването му тук. Обещах му, макар че не зная как да разбирам всичко това.

— Това, което аз разбирам, е, че има нещо в тези папки, което той не би искал ние с теб да намерим — Мег се изправи. — Предлагам ти да си лягаме. Уверявам те, че утре журналистите отново ще бъдат тук, а ние с теб трябва да прекараме деня си над тези папки.

Тя млъкна и след това добави:

— Само да знаехме какво всъщност търсим.

Бърни беше на прозореца в стаята си в „Дръмдоу“, когато Мег се прибра у дома. Камерата му беше заредена с телеобектива и той започна да снима, щом тя запали лампата в стаята си. Въздъхна от удоволствие, когато тя свали сакото и разкопча блузата си.

После Мег се приближи и пусна щорите, но не докрай, така че на моменти той успяваше да я снима, докато се движеше из стаята и се събличаше. Зачака с нетърпение, когато тя явно слезе на долния етаж. Не можеше да види в коя част на къщата е. Това, което забеляза, го накара да осъзнае колко умно е постъпил. През двайсет минути покрай къщата на Колинсови бавно минаваше патрулна кола. Освен това зърна фенерчетата, които осветяваха гората. Ченгетата знаеха за него. И го търсеха.

Какво ли щяха да кажат, ако разберяха, че той е тук и ги наблюдава, и им се смее? Трябваше да внимава. Търсеше начин да срещне Меган, но сега осъзна, че това не може да стане край къщата й. Трябваше да чака, докато тя тръгне нанякъде с колата си. А когато я видеше да се запътва към гаража, трябваше просто да слезе бързо, да се качи в своята кола и да бъде готов да потегли след нея веднага щом тя минеше покрай хотела.

Щеше да се види насаме с Меган, да говори с нея като с истински приятел. Искаше да гледа как устните й се извиват нагоре, когато се усмихваше, движенията на тялото й като тези сега, когато сваляше сакото и разкопчаваше блузата си.

Меган щеше да разбере, че той никога няма да я нарани. Той просто искаше да бъдат приятели.

Тази нощ Бърни почти не спа. Беше толкова интересно да гледа как ченгетата се разкарват напред-назад.

Напред-назад.

Напред-назад.

51

Филип се обади пръв във вторник сутринта.

— Чух новините снощи и тази сутрин всички вестници са пълни. Мога ли да мина за няколко минути?

— Разбира се — каза Катрин. — Ако успееш да си пробиеш път през журналистите. Обсадили са къщата.

— Ще мина отзад.

Беше девет часът. Мег и Катрин закусваха.

— Чудя се дали няма нещо ново — каза Катрин. — Филип беше разтревожен.

— Не забравяй, че не бива да му споменаваш нищо за вчерашното идване на Виктор Орсини — предупреди я Мег. — Във всеки случай бих искала да проверя някои неща около него.

Когато Филип пристигна, стана ясно, че е много разтревожен.

— Бомбата избухна, ако тази метафора е подходяща — каза той. — Вчера беше заведено първото дело. Едно семейство, което е плащало за съхранението на десет ембриона в клиниката „Манинг“, е било уведомено, че там има само седем. Явно Петрович е правела много грешки и е подправяла документите, за да ги прикрива. „Колинс и Картър“ са посочени като под ответници заедно с клиниката.

— Не зная какво да кажа, освен че много съжалявам — промълви Катрин.

— Не трябваше да ви казвам. Това дори не е причината, поради която съм тук. Видяхте ли интервюто с Франсис Гролиър от летище Кенеди тази сутрин?

— Да — отговорът дойде от Мег.

— Тогава какво ще кажете за твърдението й, че според нея Едуин е жив и може да е започнал съвсем нов живот?

— Изобщо не вярваме — каза Меган.

— Трябва да ви предупредя за едно нещо: Джон Дуайър е напълно убеден, че Ед се крие някъде, и на следващия разпит ще ви изтормози с въпросите си. Мег, когато видях Дуайър във вторник, той направо ме обвини, че преча на правосъдието. Зададе ми един хипотетичен въпрос: ако приемем, че Ед е имал някъде връзка, къде според мен би могло да бъде това? Явно си знаела къде да търсиш.

— Филип — каза Меган. — Нали не се опитваш да твърдиш, че баща ми е жив и че знам къде бих могла да го намеря?

От обичайното весело и самоуверено поведение на Картър нямаше и следа.

— Мег — каза той. — Изобщо не вярвам, че знаеш къде да намериш Едуин. Но онази Гролиър го е познавала толкова добре — той млъкна, осъзнавайки ефекта от думите си. — Простете ми.

Меган знаеше, че Филип Картър е прав и че прокурорът със сигурност ще я разпитва как е разбрала, че трябва да отиде в Скотсдейл.

Когато той си отиде, Катрин каза:

— И Филип се изтормози.

След час Меган се опита да позвъни на Стефани Петрович. Все още никой не отговаряше. Тя се обади в службата на Мак, за да разбере дали се е свързал с нея.

Когато Мак й разказа за бележката, оставена от Стефани, Меган каза безцеремонно:

— Мак, тази бележка е заблуда. Стефани не може да е тръгнала с този човек по свое желание. Видях реакцията й, когато й предложих да го потърси за издръжка на детето. Тя се страхува до смърт от него. Мисля, че е по-добре адвокатът на Хелън Петрович да я обяви за изчезнала.

Още едно мистериозно изчезване, мислеше си Меган. Днес вече беше твърде късно да ходи с кола до южната част на Ню Джърси. Щеше да отиде утре, като тръгне на разсъмване. Така може би щеше да се откопчи от журналистите.

Искаше да види Чарлс Потърс и да го помоли да я пусне да разгледа къщата на Петрович. Искаше да се срещне със свещеника, който беше отслужил заупокойната молитва за Хелън. Той очевидно познаваше румънките, които бяха дошли в църквата.

Съществуваше вероятност Стефани, младата жена, която всеки момент щеше да роди, да знае неща за леля си, което представлява опасност за убиеца на Хелън Петрович.

52

Следователите Боб Марън и Арлийн Вайс поискаха и получиха разрешение от прокуратурата на Манхатън да разпитат Франсис Гролиър в четвъртък към обяд.

Адвокатът й Мартин Фокс, среброкос старец към седемдесетте, бивш съдия, седеше до нея в апартамента на хотел „Дорал“, на няколко пресечки от патологията. Фокс веднага отхвърляше въпросите, които смяташе за неуместни.

Франсис беше ходила в моргата и бе разпознала трупа на Ани. Той щеше да бъде пренесен със самолет до Финикс, където щеше да чака агент от едно погребално бюро в Скотсдейл. Мъката неумолимо се беше врязала по лицето й, което сега приличаше на някоя от нейните скулптури, но тя се владееше.

Отговори на същите въпроси, които й бяха задали детективите от отдел „Убийства“ в Нюйоркската полиция. Не познаваше човек, който да придружава Ани до Ню Йорк. Ани нямаше врагове. Не желаеше да говори за Едуин Колинс, с изключение на това да потвърди убеждението си, че съществува вероятността той да е решил да изчезне.

— Изразявал ли е някога желание да живее в провинцията? — попита Арлийн Вайс.

Въпросът сякаш извади Гролиър от летаргията.

— Защо питате?

— Защото въпреки че колата му е била наскоро измита, когато е била намерена пред апартамента на Меган Колинс, по нея е имало следи от кал и слама, набити в грайферите на гумите. Мисис Гролиър, смятате ли, че той би избрал подобно място за скривалище?

— Възможно е. Понякога интервюираше хора, които работеха в колежи в малки градчета. Когато говорехме за тези пътувания, той винаги казваше, че в провинцията животът изглежда толкова по-прост и лесен.

Вайс и Марън отидоха направо в Нютаун да говорят отново с Катрин и Меган. Зададоха им същите въпроси.

— Последното място на света, където бих могла да си представя съпруга си, е ферма — каза им Катрин.

Меган се съгласи с нея.

— Има нещо, което ме смущава. Не ви ли се струва странно, че ако баща ми е карал сам колата си, не само не би я оставил там, където веднага ще й бъде сложен талон за глоба, но и не би оставил в нея оръжие, с което е извършено убийство?

— Не твърдим, че не съществуват и други възможности — каза Марън.

— Но вие сте се съсредоточили върху него. Може би ако престанете да го поставяте в центъра на събитията, схемата изцяло ще се промени.

— Нека да поговорим за вашето внезапно пътуване до Аризона, мис Колинс. Трябваше да го узнаем от телевизията. Разкажете ни сама! Кога разбрахте, че баща ви има там жилище?

Когато след час си отидоха, отнесоха и лентата със записа на съобщението от „Паломино“.

— Вярваш ли, че някой от този отдел търси отговорите извън татко?

— Не. И не възнамеряват — каза горчиво Катрин.

Върнаха се в дневната, където отново се заеха с папките. Анализът на сметките от хотелите в Калифорния показваше кога през годините Едуин Колинс беше оставал в Скотсдейл.

— Но това не е информацията, която е интересувала Виктор Орсини — каза Мег. — Трябва да има нещо друго.

В четвъртък в кантората на „Колинс и Картър“ Джеки, секретарката, и Мили, завеждаща документацията, коментираха шепнешком напрежението между Филип Картър и Виктор Орсини. Съгласиха се, че то се дължи на ужасния шум около мистър Колинс и заведените дела.

Нещата изобщо не бяха в ред, откакто мистър Колинс беше умрял.

— Или откакто го смятаме за мъртъв — каза Джеки. — Трудно е за вярване, че при такава добра и красива съпруга като мисис Колинс той си е имал още някоя през всичките тия години.

— Толкова се безпокоя — продължи тя. — Всеки цент от заплатата ми се пести за колежа на момчетата. Тази работа е толкова удобна. Ще е ужасно да я изгубя.

Мили беше на шейсет и три и искаше да работи още две години, докато събере по-голяма социална осигуровка.

— Ако фалират, кой ще ме вземе на работа? — това беше риторичен въпрос, който напоследък често си задаваше.

— Един от тях идва вечер тук — прошепна Джеки. — Личи си, че някой рови из папките.

— Защо ли ще го правят? Могат да ни накарат да намерим всичко, което им е нужно — зачуди се Мили. — Затова ни плащат.

— Единственото, което подозирам, е, че някой от двамата се опитва да намери копие от писмото до клиниката Манинг, което препоръчва Хелън Петрович — каза Джеки. — Аз лично търсих доста и не можах да го открия.

— Ти трябва да си била тук едва от няколко седмици, когато си го писала на машината. Тъкмо свикваше с начина на подреждане на документите — напомни й Мили. — Впрочем какво значение има? Полицията държи оригинала и това е важното.

— Може би има огромно значение — каза Джеки. — Истината е, че изобщо не си спомням да съм писала такова нещо, но пък това е било преди седем години, а аз не помня и половината от писмата, които излизат оттук. Само че моите инициали са върху него.

— И какво от това?

Джеки издърпа чекмеджето на бюрото си, извади чантата си и измъкна от нея сгъната изрезка от вестник.

— Откакто видях писмото за Петрович до клиниката Манинг, нещо ме човърка, не ми дава мира. Виж това.

Тя подаде изрезката на Мили.

— Виждаш ли как първият ред на всеки нов абзац е табулиран навътре? По този начин печатам писмата на мистър Картър и мистър Орсини. Писмата на мистър Колинс винаги се пишеха без табулация.

— Съвсем вярно — съгласи се Мили, — но този подпис е съвсем като подписа на мистър Колинс.

— Експертите казват, че е негов, но аз твърдя, че е невероятно странно едно писмо, подписано от него, да бъде напечатано по този начин.

В три часа се обади Том Уайкър.

— Мег, просто исках да ти съобщя, че ще излъчим твоя филм за клиниката „Франклин“ във Филаделфия — онзи, който щяхме да използваме заедно с репортажа за еднояйчния близнак. Довечера ще го пуснем и в двете излъчвания на новините. Добър, стегнат материал е и се връзва с това, което се случи в клиниката „Манинг“.

— Радвам се, че го пускаш, Том.

— Исках да бъда сигурен, че ще го гледаш — каза той с изненадващо мил глас.

— Благодаря, че ми съобщи — отговори Меган.

Мак се обади в пет и половина.

— Какво ще кажеш да дойдете с Катрин да вечеряте тук за разнообразие? Сигурен съм, че днес няма да ви се ходи в хотела.

— Не, няма — съгласи се Мег. — И освен това компанията ви ще ни разведри. В шест и половина става ли? Искам да гледам новините по Трети канал. Ще дават нещо, което аз съм правила.

— Ела да го гледаш тук. Тъкмо Кайл ще ти покаже, че знае да прави записи.

Филмът беше добър. Най-хубавият момент беше записът от кабинета на доктор Уилямс, когато той посочваше стените, отрупани със снимките на дечица.

— Можете ли да си представите колко много щастие носят тези деца в човешкия живот?

Мег беше инструктирала оператора да движи бавно камерата по снимките, докато доктор Уилямс говори.

— Тези деца са били родени само благодарение на методите за изкуствено оплождане, които могат да се използват тук.

— Удря право в целта — отбеляза Мег. — Но не е натрапчиво.

— Добър филм е станал, Мег — каза Мак.

— Да, и аз така мисля. Да пропуснем останалата част от новините. Всички знаем за какво ще бъдат.

Бърни остана в стаята цял ден. Спомена пред камериерката, че не се чувства добре. Каза й, че вероятно всички нощи, които е прекарал в болницата, докато майка му е лежала там, сега му се отразяват много зле.

Вирджиния Мърфи се обади след няколко минути.

— Обикновено предлагаме само кифлички с кафе за закуска по стаите, но с удоволствие ще изпратим нещо друго, когато пожелаете.

Изпратиха му обяд, после Бърни си поръча вечеря. Беше облегнал възглавниците така, сякаш цял ден си е почивал в леглото. В минутата, когато келнерът излезе от стаята, Бърни беше отново на прозореца, седнал в положение, при което никой не би го забелязал, ако вдигнеше поглед нагоре.

Видя как Меган и майка й излязоха от къщата малко преди шест. Беше тъмно, но лампата на верандата светеше. Той се поколеба дали да ги последва, но реши, че тъй като майка й е с нея, само ще си загуби времето. Беше доволен от решението си, когато колата зави надясно, а не наляво. Реши, че отиват към къщата, където живееше онова хлапе. Тя беше единствената в онази улица без изход.

Патрулните коли минаваха редовно цял ден, но не на всеки двайсет минути. През вечерта той забеляза фенери в гората само веднъж. Ченгетата охлабваха положението. Това беше добре.

Меган и майка й се прибраха около десет. След час Меган се съблече и си легна. Седя в леглото около двайсет минути и писа нещо в бележника си.

Бърни остана на прозореца дълго след като тя угаси лампата, мислейки си за нея, представяйки си, че е в стаята й.

53

Доналд Андерсън си беше взел две седмици отпуска да помага за бебето. Нито той, нито Дайна искаха чужда помощ.

— Ти си почивай — каза той на жена си. — Джонатан и аз ще се погрижим за всичко.

Докторът я беше изписал предишната вечер. С цялото си сърце желаеше да избегнат журналистите.

— Обзалагам се, че фотографите ще бъдат в приемната между девет и единайсет — беше предсказал той. Това беше времето, по което обикновено изписваха майките с новородените.

Телефонът беше звънял през цялата седмица за интервюта. Дон изслушваше много внимателно записите на телефонния секретар и не отговаряше на нито един. В четвъртък се обади адвокатът им. Съществували неоспорими доказателства за престъпления в клиниката „Манинг“. Предупреди ги, че ще бъдат принудени да се присъединят към делото за престъпление от общ характер, което ще бъде заведено.

— Категорично сме против — каза Андерсън. — Можете да го кажете на всеки, който ви потърси.

Дайна се беше облегнала на дивана и четеше приказка на Джонатан. Сега любимите му истории бяха за Биг Бърд. Тя погледна мъжа си.

— Защо просто не изключиш телефона? — предложи тя. — Стигаше ми, че не можех да погледна Ники в продължение на часове след раждането. Последното, което трябва да узнае, когато порасне, е, че съм съдила някого затова, че той е тук, а не друго бебе.

Бяха го кръстили Никълъс на дядото на Дайна — този, за когото майка й се кълнеше, че си приличали с детето. От близката количка се чу шум от размърдване и после рев с цяло гърло.

— Разбра, че говорим за него — каза Джонатан.

— Може би, скъпи — съгласи се Дайна и целуна копринено русата му главичка.

— Просто отново е гладен — съобщи Дон. Той се наведе, вдигна пищящия вързоп и го подаде на Дайна.

— Сигурна ли си, че не е моят близнак? — попита Джонатан.

— Да, сигурна съм — каза Дайна. — Но той ти е брат и това е същото.

Тя положи бебето на гърдата си.

— Имаш моята маслинена кожа — каза тя и нежно го погали по бузата, за да го накара да засуче. — Малкото ми селянче.

Тя се усмихна на мъжа си.

— Знаеш ли какво, Дон? В края на краищата е справедливо, че поне едното от децата ни прилича на мен.

В събота сутринта Меган излезе рано, за да може в десет и половина да бъде в жилището на енорийския пастор на църквата „Сейнт Доминик“, което се намираше в покрайнините на Трентън.

Беше се обадила на младия пастор снощи, веднага след вечеря, за да си уговори срещата.

Триетажната му къща беше дървена, в типично викториански стил, с обиколна веранда и натруфен перваз. Дневната беше занемарена, но удобна — с тежки тапицирани столове, резбована маса, старомодни лампиони и овехтял персийски килим. В камината пращяха пънове и пукаха въглени, прогонвайки студа в миниатюрното фоайе.

Отец Радзин отвори вратата, извини се, че говори по телефона, въведе я вътре и изчезна нагоре по стълбите. Меган чакаше и си мислеше, че на такова място нещастните хора можеха да излеят душата си без страх от порицание или упрек.

Не беше съвсем сигурна какво да пита отеца. Но от краткото хвалебствие по време на опелото знаеше, че е познавал добре Хелън Петрович и тя му е била симпатична.

Чу стъпките му по стъпалата. След това той се озова в стаята и отново се извини, задето я е накарал да чака. Избра си стол срещу нейния и попита:

— Как мога да ви помогна, Меган?

Не „Какво мога да направя за вас?“ а „Как мога да ви помогна?“. Едва доловим нюанс, който беше странно утешителен.

— Трябва да разбера коя всъщност е била Хелън Петрович. Знаете ли за положението в клиниката „Манинг“?

— Да, разбира се. Следя развитието на нещата. Освен това видях в сутрешния вестник ваша снимка и на горкото момиче, което е било убито. Приликата е поразителна.

— Не съм видяла вестника, но зная какво имате предвид. Всъщност това сложи началото на тази история — Меган се наведе напред. Беше преплела пръсти и притискаше дланите си една към друга. — Прокурорът, който разследва убийството на Хелън Петрович, е убеден, че баща ми е виновен за назначаването й в клиниката „Манинг“, както и за нейната смърт. А аз не вярвам в това. Прекалено много неща не се връзват. Защо той ще поиска да назначи неквалифициран за длъжността човек? Преди всичко какво печели от назначаването на Хелън Петрович в лабораторията?

— За всяко действие на човека съществува причина, Меган. А понякога и повече от една.

— Точно това имам предвид. Не мога да намеря и една, да не говорим за няколко. Просто не виждам смисъла. Защо баща ми изобщо би се занимавал с Хелън, ако знае, че е мошеничка? Той беше много внимателен в работата си. Гордееше се, че препоръчва подходящите хора на клиентите си. Често си говорехме за това.

— Осъдително е да се постави неквалифициран човек на отговорна медицинска длъжност. Колкото повече разследват лабораторията на клиниката „Манинг“, толкова повече грешки откриват. Не разбирам защо баща ви съзнателно би причинил това. А Хелън? Тя не е ли имала някаква съвест? Не се ли е тревожила за ембрионите, които са били увреждани или унищожавани заради нейната немарливост, безотговорност и невежество? Поне част от съхраняваните ембриони е трябвало да бъдат имплантирани с надеждата, че ще се родят деца.

— Имплантирани и родени — повтори отец Радзин. — Интересен въпрос от гледна точка на етиката. Хелън не ходеше редовно на църква, но когато идваше на неделна служба, винаги беше последна и винаги оставаше за кафе. Имах чувството, че я измъчва нещо, за което не може да говори. Но трябва да ви кажа, че ако се наложи да използвам прилагателни за нея, последните три, които бих употребил, са „немарлива, безотговорна и невежа“.

— А приятелите? С кого е била близка?

— Нямам представа. Някои от познатите й ми се обаждаха през миналата седмица. Споменаваха колко слабо всъщност познават Хелън.

— Страхувам се, че се е случило нещо с племенницата й Стефани. Срещали ли сте някога младия мъж, който е баща на детето й?

— Не. И никой друг не го познава, доколкото разбирам.

— Какво мислите за Стефани?

— Тя не прилича на Хелън. Естествено, още е много млада и е в тази страна от… няма и година. Сега е сама. Може би просто бащата на бебето се е появил и тя е решила да рискува.

Той сбърчи чело. „И Мак прави така.“ Отец Радзин, изглежда, наближаваше четирийсетте — беше малко по-възрастен от Мак. Защо ли ги сравняваше? Защото и в двамата имаше нещо много благоразумно и добро.

Тя се изправи.

— Отнех ви прекалено много време, отче.

— Останете още малко, Меган. Повдигнахте въпроса за мотивацията на баща ви при назначаването на Хелън в клиниката. Ако не можете да откриете повече информация за Хелън, моят съвет е да продължите да се ровите, докато откриете причината за неговото участие. Допускате ли, че между тях може да е имало връзка?

— Много се съмнявам — тя тръсна рамене. — Той е имал достатъчно проблеми, опитвайки се да разпределя времето си между майка ми и майката на Ани.

— А пари?

— В това също няма логика. Клиниката „Манинг“ е платил обичайната такса на „Колинс и Картър“ за посредничеството при назначаването на Хелън и доктор Уилямс. Опитът ми от изучаването на законите и на човешката природа ме е научил, че в основата на повечето престъпления са или парите, или любовта. Но тук не пасва нито едното — тя се изправи. — А сега наистина трябва да вървя. Имам среща с адвоката на Хелън в къщата й в Лорънсвил.

Чарлс Потърс очакваше Меган. Беше го видяла за малко на опелото на Хелън. Сега, когато имаше възможност да го огледа по-подробно, забеляза, че изглежда като семеен адвокат от старите филми.

Тъмносиният му костюм беше ултраконсервативен, ризата — безупречно бяла, тясната му вратовръзка беше в убито синьо, тенът беше розов, а оредялата сива коса — внимателно сресана. Очила без рамки обграждаха изненадващо живи лешникови очи.

Каквито и неща да беше отнесла Стефани със себе си, при пръв поглед стаята, в която влязоха, изглеждаше непроменена. Точно така, както когато преди седмица Мег беше влизала в нея. Силата на наблюдението, помисли си тя. Концентрирай се. После забеляза, че прекрасните порцеланови фигурки на камината, които бяха събудили възхищението й, липсваха.

— Приятелят ви доктор Макинтайър ме разубеди да съобщя веднага за кражбата на Стефани, мис Колинс, но се опасявам, че не мога да чакам повече. Като попечител на завещанието нося отговорност за цялата собственост на Хелън.

— Разбирам това. Просто се надявам да бъде открита Стефани и да бъде заставена да ги върне. Ако се издаде заповед за арестуването й може да я депортират. Мистър Потърс — продължи тя, — тревожа се за много по-съществени неща от тези, които Стефани е отнесла със себе си. Пазите ли бележката, която е оставила?

— Да. Ето я.

Меган я прочете.

— Познавате ли този Ян?

— Не.

— Какво мислеше Хелън за бременността на племенницата си?

— Хелън беше мила жена — резервирана и мила. Единствените й думи пред мен за бременността на момичето бяха доста съчувствени.

— От колко време сте неин адвокат?

— От близо три години.

— И вярвахте, че е лекарка?

— Нямах причини да не й вярвам.

— Тя не беше ли натрупала доста голямо имущество? В „Манинг“, естествено, е имала много добра заплата като на ембриолог. Но със сигурност не е можела да заделя много пари като секретарка в болнично заведение през трите години преди това.

— Зная, че е била козметичка. Козметиката може да носи високи доходи, а Хелън умееше добре да влага парите си. Мис Колинс, не разполагам с много време. Казахте, че искате да огледате къщата, докато съм тук. Преди да си тръгна, искам да съм сигурен, че е добре заключена.

— Да, разбира се.

Качиха се на горния етаж заедно. И тук всичко изглеждаше наред. Стефани с положителност не беше опаковала багажа си бързо-бързо.

Спалнята беше луксозна. Хелън Петрович не се беше лишавала от комфорт. Тапетите, покривките и пердетата в подбрани цветове изглеждаха много скъпи.

Порталът водеше към малка дневна. Едната стена беше покрита със снимки на деца.

— Това са дубликати на снимките от клиниката — каза Меган.

— Хелън ми ги е показвала — кимна Потърс. Много се гордееше с успешните бременности, постигнати с помощта на клиниката.

Мег разглеждаше снимките.

— Видях някои от тези деца на тържеството преди по-малко от две седмици — тя съзря Джонатан. — Ето детето на семейство Андерсън, за което толкова много писаха. Това даде началото на щатското разследване на лабораторията в клиниката — тя млъкна и се взря в горния ъгъл на снимката. Там се виждаха две прегърнати деца — момче и момиче с еднакви пуловери. Какво имаше в тях, което тя не можеше да улови?

— Трябва да заключвам вече, мис Колинс.

В гласа на адвоката прозвуча неприязън. Не можеше повече да го бави. Мег погледна за последен път снимката на децата с еднакви пуловери, запечатвайки я в паметта си.

Майката на Бърни не се чувстваше добре. Заради алергията. Доста кихаше и я сърбяха очите. Струваше й се, че усеща течение в къщата. Чудеше се дали Бърнард не е забравил отворен прозорец долу.

Не биваше да му позволява да кара тази кола до Чикаго, дори и за двеста долара на ден. Понякога, когато прекарваше дълго време съвсем сам, ставаше мечтателен. Започваше да си фантазира и да иска неща, които можеха да му навлекат бели.

После ставаше раздразнителен. Тогава тя трябваше да бъде при него. Можеше да овладява избухването му, защото го предусещаше. Държеше го изкъсо. Грижеше се да е чист и спретнат, внимаваше да върши работата си и вечер да гледа телевизия с нея.

Толкова дълго вече беше добре. Но напоследък се държеше някак странно.

Трябваше да й се обади. А защо не го правеше? Когато стигнеше в Чикаго, дали нямаше да почне да следи някое момиче и да се опита да го пипа? Не че щеше да му навреди, но прекалено често ставаше нервен, когато то се разпищяваше. Беше наранил доста лошо няколко момичета.

Бяха я предупредили, че ако това се случи отново, този път няма да го оставят вкъщи. И ще го държат под ключ. Той знаеше това.

„Единственото, което успях да установя след всички тия часове, е колко пъти Едуин ми е изневерявал“, помисли си Катрин и затвори папките в късния петъчен следобед. Нямаше повече желание да се рови в тях. Каква полза имаше от всичко това сега? Толкова я болеше.

Тя се изправи. Навън беше ветровит ноемврийски следобед. До Деня на благодарността оставаха три седмици. Тогава работата в хотела винаги се увеличаваше.

Обади се Вирджиния. Агенцията за недвижими имоти била настоятелна. Продавал ли се хотел-ресторантът? Изглежда, питали със сериозни намерения, каза тя. Дори споменали начална цена за преговорите. Ако „Дръмдоу“ не се продавал, имали предвид и друго място, или поне така твърдели. Може и така да беше.

Катрин се почуди колко ли дълго ще издържат с Меган сред тази буря, която може да ги прекърши.

Мег. Щеше ли да се затвори в себе си след измамата на баща си, както беше направила след сватбата на Мак с Джинджър? Катрин никога не се издаде, че знае как Мак е разбил сърцето на дъщеря й. Едуин беше този, от когото тя винаги очакваше утешение. Съвсем естествено. Татковото момиче. Традицията в семейството. „И аз бях татковото момиче“, помисли си тя.

Катрин забелязваше как Мак гледа Меган напоследък. Надяваше се да не е прекалено късно. Едуин така и не бе простил на майка си, че го е отблъснала. Мег беше изправила стена около себе си за всичко, което се отнасяше до Мак. Колкото и чудесно да се държеше с Кайл по свой си начин, сякаш нарочно не искаше да види с каква надежда той протяга ръце към нея.

Катрин долови движения на фигура в гората. Застина, после въздъхна облекчено. Беше полицаят. Поне държаха къщата под око.

Чу щракването на ключалката.

Катрин отправи молитви на благодарност. Дъщерята, заради която понасяше всичко останало, беше в безопасност.

Може би за момент сега щеше да забрави за снимките, които бяха поместени една до друга в днешните вестници — официалната снимка на Мег, която Трети канал използваше, и професионалната снимка на Ани, която поместваха със статиите й за туризма.

По настояване на Катрин Вирджиния беше изпратила всички вестници, които пристигаха в хотела, включително и малотиражните. Освен снимките „Денли Нюз“ беше публикувал и фотокопие на факса, който Мег получи в нощта след убийството на Ани.

Заглавието на статията гласеше „Дали сестрата е умряла по погрешка?“

— Ей, мамо, прибрах се!

За собствено успокоение Катрин хвърли още един поглед към полицая в гората и се обърна към дъщеря си.

След Катрин Вирджиния Мърфи бе почти официалният втори началник на „Дръмдоу“. На практика шеф на ресторанта и обслужваща рецепцията при необходимост, тя всъщност беше очите и ушите на Катрин, когато я нямаше или когато се задържаше в кухнята. Десет години по-млада от Катрин, около петнайсет сантиметра по-висока от нея и приятно закръглена, тя беше добър приятел и честен служител.

Знаейки финансовото състояние на нещата, Вирджиния работеше усърдно и намаляваше разходите там, където това не би се усетило. Горещо желаеше Катрин да може да задържи хотела. Знаеше, че когато цялата тази ужасна история отшуми, най-големият шанс на Катрин да продължи да живее нормално беше именно оттук.

Вирджиния не можеше да си прости, че бе помагала на Катрин, когато онази налудничава декораторка дойде със своите невероятно скъпи мостри на тапицерии, плочки и каталози за оборудване на бани. И това след всичките разходи за толкова необходимия ремонт!

Заведението изглеждаше великолепно, признаваше Вирджиния, и наистина имаше нужда от обновление, но каква ирония на съдбата — да се преживеят всичките неудобства и финансови затруднения при ремонта и новото обзавеждане само за да дойде след това някой и да купи „Дръмдоу“ на безбожно ниска цена.

Последното нещо, което Вирджиния искаше да стори, бе да причини на Катрин нови главоболия, но сега започваше да се тревожи за мъжа, който беше отседнал в стая 3-А. Не ставаше от леглото, откакто пристигна, твърдейки, че е изтощен от непрекъснатото тичане между Лонг Айлънд и Ню Хейвън, където майка му била в болница.

Не беше кой знае какво да изпраща поднос в стаята му. Справяха се с подобни неща. Проблемът беше, че можеше да е сериозно болен. Ами ако с него станеше нещо, докато бе тук?

„Рано е да безпокоя Катрин — мислеше си Вирджиния. — Ще го оставя така още един ден. Ако утре вечер не стане от леглото, ще се кача да поговоря с него. Ще настоявам да повикам лекар.“

Фредерик Шулер от болницата „Вали Мемориъл“ в Трентън се обади на Мак късно в петък следобед.

— Изпратих регистъра на медицинския персонал на мис Колинс с бърза поща. Ще трябва доста да почете, освен ако не знае какво име търси.

— Много сте експедитивен — каза искрено Мак. — Благодаря ви.

— Да видим дали има полза. Едно нещо може би ще ви заинтересува. Прегледах списъка на „Манинг“ и видях името на доктор Уилямс. Познавам го. Той сега завежда клиниката „Франклин“ във Филаделфия.

— Да, зная — каза Мак.

— Това може би няма отношение към нещата. Уилямс никога не е бил на работа тук, но си спомням, че жена му лежа в отделението за тежко болни през годините, когато Хелън Петрович работеше при нас. От време на време се засичахме тук.

— Смятате ли, че съществува някаква вероятност той да е лекарят, с когото Петрович се е срещала в „Даулинг“? — попита бързо Мак.

Шулер се поколеба за миг, а после каза:

— Това са вече клюки, но аз поразпитах из отделението. Главната сестра работи там от двайсет години. Много добре помни доктор Уилямс и жена му.

Мак изчака. Дано това да е връзката, която търсим, мина му през ума.

Беше ясно, че Фредерик Шулер говори с неохота. След още една кратка пауза той каза:

— Мисис Уилямс имала тумор в мозъка. Била родена и израснала в Румъния. Когато състоянието й се влошило, загубила способността си да общува на английски. Доктор Уилямс знаел само няколко думи на румънски и една приятелка идвала редовно в стаята на мисис Уилямс да му превежда.

— Хелън Петрович ли е била?

— Никога не се е запознавала със сестрата. Описа я като тъмнокоса жена с кафяви очи, около четирийсет и пет годишна, доста привлекателна. Както виждате, информацията е съвсем оскъдна — добави Шулер.

„Не, не е“, мислеше си Мак. Опита се да благодари на Фредерик Шулер със спокоен глас, но когато затвори телефона, изрече наум молитва на признателност.

Това беше първото пропукване! Мег му беше казала, че доктор Уилямс отрича да е познавал Петрович преди постъпването й в клиниката „Манинг“. Уилямс беше човекът, който може би бе обучил Петрович в необходимите умения, за да се представи като ембриолог.

54

— Кайл, не е ли време за уроците? — подхвърли меко Мари Дилео, шейсетгодишната домашна помощничка.

Кайл гледаше видеозаписите от интервюто на Мег в клиниката „Франклин“. Той вдигна поглед.

— След минутка, мисис Дилео, честно!

— Знаеш какво мисли татко ти за прекаленото гледане на телевизия, нали?

— Това е запис с образователна цел. Нещо съвсем различно!

Дилео поклати глава.

— Имаш готов отговор на всичко — тя го погледна с нежност. Кайл беше чудесно дете — с ум като бръснач, забавен, мил и сладък.

Записът с Мег свърши и той изключи телевизора.

— Мег много я бива за репортерка, нали?

— Да.

Кайл последва Мари в кухнята, а Джейк тръгна по петите му. Тя усещаше, че нещо не е наред.

— Не се ли прибра от Дани малко раничко? — попита тя.

— Ъхъ — той завъртя купата с плодовете.

— Не прави така. Ще я събориш! Да не се е случило нещо у Дани?

— Майка му ни се ядоса.

— Така ли? — Мари вдигна поглед от месото, което готвеше. — Сигурна съм, че не е било без причина.

— Поставили са нов улей към пералнята в мазето. Решихме да го изпробваме.

— Кайл, вие двамата не можете да се поберете в улея.

— Не, но Пени се побира.

— Пускали сте Пени по улея!

— Дани го измисли. Той я пускаше, а аз я хващах от долния край. Сложихме долу и един голям юрган и възглавници за всеки случай, ако я изпусна — но аз нито веднъж не я изпуснах. Пени не искаше да спре, но майката на Дани побесня. Забрани ни да си играем повече тази седмица.

— Кайл, ако бях на твое място, щях да си напиша домашното, преди баща ти да се прибере. Той никак няма да бъде доволен от тази история.

— Знам — въздъхна тежко Кайл и отиде да си донесе чантата. Изсипа тетрадките си на кухненската маса. Джейк се сви на пода до краката му.

„Бюрото, което му е подарък за рождения ден, не си струва парите“, мислеше си Мари. Тя се готвеше да сложи масата. Е, можеше и да почака. Беше само пет и десет. Обикновено приготвяше вечерята и към шест си тръгваше — по това време Мак се прибираше от работа. Той не обичаше да яде веднага след като се върнеше, така че винаги слагаше масата сам по-късно.

Телефонът иззвъня. Кайл скочи.

— Нека аз! — той вдигна слушалката и я подаде на Мари.

— За вас е, мисис Дилео.

Беше съпругът й, който съобщи, че баща й е бил откаран в болницата от старческия дом.

— Случило ли се е нещо? — попита Кайл, когато тя затвори телефона.

— Да. Баща ми е болен от дълго време. Той е много стар. Трябва веднага да ида в болницата. Ще те оставя у Дани и ще напиша бележка на баща ти.

— Не и у Дани — каза Кайл уплашен. — Майка му няма да ме иска. Остави ме у Мег. Ще й се обадя — той натисна бутона за автоматично избиране. Нейният номер беше веднага след номерата на полицията и пожарната. След секунда извести сияещ:

— Тя каза веднага да отивам.

Мисис Дилео надраска бележка на Мак.

— Вземи си тетрадката за домашното, Кайл.

— Окей — той изтича в стаята и грабна касетката с интервюто на Мег. — Може да поиска да го гледаме заедно.

У Мег имаше някаква нервност, която Катрин не можеше да си обясни. В двата часа, откакто се беше върнала от Трентън, Меган прегледа папките на Едуин, извади няколко листа и позвъни на няколко души от кабинета на Ед. После седна на бюрото му и почна бясно да пише. Това напомни на Катрин за времето, когато дъщеря й следваше право. Върнеше ли се у дома за уикендите, прекарваше повечето си време на това бюро, изцяло потънала в казусите си.

В пет часа Катрин надникна в кабинета.

— Смятам за вечеря да приготвя пиле с гъби. Как ти се струва?

— Много добре. Седни за малко, мамо.

Катрин избра ниското кресло до бюрото. Очите й се плъзнаха по кафявия кожен стол и канапето на Едуин. Мег й беше казала, че в Аризона има същите. Някога сантиментално й напомняха за Едуин, а сега изглеждаха като подигравка.

Мег облегна лакти на масата, сключи пръсти и подиря брадичката си на тях.

— Говорих си с отец Радзин тази сутрин. Той отслужи молитвата за Хелън Петрович. Казах му, че не виждам причина, поради която татко би уредил назначаването на Петрович в клиниката „Манинг“. А той отвърна нещо в смисъл, че човешките действия винаги си имат своя причина и ако аз я открия, може би ще преобърна целия случай.

— Какво искаш да кажеш?

— Мамо, искам да кажа, че с нас се случиха няколко ужасни неща наведнъж. Видях тялото на Ани, когато го донасяха в болницата. Научихме, че татко със сигурност не е умрял в катастрофата на моста и започнахме да подозираме, че е водил двойствен живот. Като капак на всичко това татко беше обвинен за фалшифицирането на документите на Хелън Петрович, а после и за нейната смърт.

Мег се наведе напред.

— Мамо, ако не беше шокът от двойствения живот и смъртта на Петрович, когато застрахователните компании отказаха да платят, щяхме да се запитаме дали наистина татко е бил на онзи мост по време на катастрофата. Помисли само!

— Какво имаш предвид? — Катрин беше озадачена. — Виктор Орсини е говорел с баща ти, когато се е качвал на моста. Някой на моста ясно е видял колата да пада във водата.

— Този някой на моста очевидно греши. А ние имаме само думата на Виктор Орсини, че татко му се е обадил от онова място. Да предположим, просто да предположим, че татко вече е бил прекосил моста, когато се е обадил на Виктор Орсини. Може би е видял катастрофата зад себе си. Франсис Гролиър си спомни, че татко е бил ядосан от нещо, което Виктор е направил, и когато татко се е обадил на доктор Манинг от Скотсдейл, е бил доста объркан. Аз бях в Ню Йорк. Ти отсъстваше до следващия ден. Съвсем в характера на татко е да каже на Виктор, че иска веднага да го види, а не на сутринта, както твърди Виктор. Татко може да е бил несигурен в личния си живот, но не мисля, че някога е изпитвал някакви професионални колебания.

— Искаш да кажеш, че Виктор лъже? — Катрин изглеждаше шокирана.

— Няма опасност да го хванат, нали? Времето на обаждането от телефона в колата на татко е съвсем точно и може да бъде проверено. Мамо, Виктор е бил в кантората от месец и нещо, когато препоръката на Петрович е била изпратена в „Манинг“. Той може да я е изпратил. Беше пряко подчинен на татко.

— Филип изобщо не го обичаше — промърмори Катрин. — Но, Мег, няма начин да докажем това. И ти стигаш до същия въпрос: защо? Защо Виктор, а не баща ти би помогнал за назначаването на Петрович в лабораторията?

— Още не знам. Но не разбираш ли, че докато полицията смята татко за жив, няма да обърне сериозно внимание на никоя друга хипотеза за убийството на Хелън Петрович?

Телефонът иззвъня.

— Обзалагам се, че Филип те търси — каза Мег и вдигна.

Беше Кайл.

— Ще си имаме компания за вечеря — съобщи тя, след като затвори. — Надявам се, че можеш да сложиш по-голямо пиле и повече гъби.

— Мак и Кайл ли?

— Да.

— Чудесно — Катрин се изправи. — Мег, бих искала да вярвам като теб в тези предположения. Имаш си теория и тя представлява добра защита на твоя баща. Но може би нищо повече.

Мег вдигна листа хартия.

— Това е януарската сметка за телефона от колата на татко. Погледни колко е струвал този последен разговор. С Виктор са говорили осем минути. На човек не са му необходими осем минути, за да си уреди среща, нали?

— Мег, подписът на баща ти стои под писмото до клиниката „Манинг“. Това беше доказано от експертизата.

След вечеря Мак предложи Кайл да помогне на Катрин в раздигането на масата. Щом остана насаме с Меган в дневната, той й разказа за връзката на д-р Уилямс с „Даулинг“ и вероятно с Хелън.

— Доктор Уилямс! — Мег го изгледа втренчено. — Мак, той напълно отрече да е познавал Петрович преди тя да дойде в клиниката „Манинг“. Сестрата от приемната ги е видяла да вечерят заедно. Когато зададох този въпрос на доктор Уилямс, той заяви, че винаги кани на вечеря новите членове на персонала в знак на приятелство.

— Мег, мисля, че налучкваме нещо, но все още не можем да бъдем сигурни дали именно Хелън Петрович е придружавала Уилямс, когато е посещавал жена си.

— Мак, всичко си идва на мястото. Уилямс и Хелън трябва да са имали връзка. Той е знаел, че тя проявява огромен интерес към лабораторната работа. Може би точно той е човекът, който й е помогнал да фалшифицира автобиографията си и е давал напътствията, когато е пристигнала в „Манинг“.

— Но Уилямс е напуснал клиниката шест месеца, след като Петрович е започнала работа там. Защо ще напуска, ако са имали връзка?

— Нейната къща е в Ню Джърси, недалеч от Филаделфия. Племенницата й каза, че в събота и неделя често отсъствала с часове. По-голямата част от това време може би са прекарвали заедно.

— Тогава къде идва препоръчителното писмо от баща ти? Той е посредничил за назначаването на Уилямс в „Манинг“, но защо му е било да помага на Петрович да започва работа там?

— Имам своя хипотеза по този въпрос и тя включва Виктор Орсини. Всичко започва да си идва на мястото, нали?

Усмихна му се — най-близкото изражение до усмивка, което беше виждал на устните й от дълго време насам.

Стояха пред камината. Мак я прегърна. Меган веднага застина и се извъртя да се измъкне от прегръдката му, но той здраво я държеше. Завъртя я с лице към него.

— Разбери най-сетне, Мег. Ти беше права преди девет години. Съжалявам, че тогава не го забелязах… — помълча малко и продължи. — Ти си единствената жена за мен. Сега го осъзнавам, и ти също. Не можем повече да си губим времето — той впи устни в нейните, после я пусна и отстъпи назад. — Няма да ти позволя повече да ме отблъскваш. Щом животът ти отново влезе в релси, ще си поговорим сериозно за нас двамата.

Кайл го помоли да пусне записа с интервюто на Мег.

— Само три минути е, татко. Искам да покажа на Мег, че вече мога да записвам програмите.

— Струва ми се, че се опитваш да се измъкнеш — каза Мак. — Майката на Дани ми се обади тъкмо като четях бележката на мисис Дилео. Наказан си. Покажи записа на Мег и после за една седмица изобщо забрави за телевизия.

— Какво си направил? — попита Мег шепнешком, когато Кайл седна до нея.

— Ще ти кажа след малко. Ето, гледай.

Лентата се извъртя.

— Добре си се справил — увери го Мег.

Тази вечер Мег дълго лежа в леглото, неспособна да заспи. Главата й бучеше, но трябваше да обхване всички нови брънки на веригата — връзката на доктор Уилямс с Петрович, подозренията й за Виктор Орсини. Мак. Казала беше на полицията, че ако не се съсредоточават върху баща й, ще открият верните отговори. А Мак? Не си позволяваше сега да мисли за това.

И все пак имаше нещо друго, осъзна тя — нещо, което й убягваше, нещо ужасно важно. Какво бе то? Нещо, свързано с лентата със записа от интервюто й в центъра „Франклин“. Утре ще накара Кайл да я донесе. Трябва да я изгледа пак.

Петък се проточи безкрайно дълъг за Бърни. Беше спал до седем и половина — наистина късен час за него. Тутакси заподозря, че е изпуснал Меган, която бе излязла рано. Щорите й бяха вдигнати и се виждаше, че леглото й е оправено.

Трябваше да позвъни на мама. Беше му поръчала да се обади, но той се страхуваше. Ако подразбереше, че не е в Чикаго, щеше да се ядоса. И да го накара да се прибере.

Цял ден седя до прозореца и наблюдава къщата на Меган, очаквайки я да се прибере. Издърпа телефона докъдето кабелът позволяваше, така че да не изпуска прозореца от поглед, докато си поръчва закуска или обяд. След това отключи вратата; щом келнерът почукаше, щеше да скочи в леглото и да извика:

„Влез.“ Побъркваше се от мисълта, че може да изпусне Меган, докато онзи се мотае с подноса.

Когато камериерката почука и се опита да отвори вратата със своя ключ, веригата й попречи. Той знаеше, че не може да види какво става вътре.

— Мога ли да сменя хавлиените кърпи? — попита тя.

Той реши, че е по-добре да я остави да направи поне това. Не искаше да събуди подозренията й.

И все пак, когато мина покрай него, тя го погледна доста странно — така както правят хората, когато искат да преценят що за птица си. Бърни се насили да й се усмихне и да й благодари с естествен глас.

Най-сетне късно следобед белият мустанг на Меган зави по алеята им. Бърни залепи нос на стъклото, опитвайки се да я разгледа, докато минава по пътеката към къщата. Отново се почувства щастлив, щом я зърна.

Около пет и половина той видя да оставят хлапето в къщата на Меган. Ако не беше това хлапе, Бърни можеше да се скрие в гората. Щеше да бъде по-близо до Мег. Щеше да я снима, за да я съхрани на лента. Можеше да я гледа и да бъде с нея, когато пожелаеше. Ако не беше това тъпо хлапе. Ненавиждаше го.

Не се сети да си поръча вечеря. Не беше гладен. Най-накрая в десет и половина бдението му приключи. Меган запали лампата в спалнята си и се съблече.

Беше толкова красива!

В четири часа в петък следобед Филип попита Джеки:

— Къде е Орсини?

— Има някаква среща извън кантората, мистър Картър. Каза, че ще се върне към четири и половина.

Джеки стоеше в кабинета на Филип Картър и се чудеше какво да направи. Когато мистър Картър беше ядосан, ставаше някак страшен. Мистър Колинс никога не се ядосваше.

Но сега шеф беше мистър Картър и снощи мъжът й Боб се опитваше да я убеди, че трябва да му каже как Виктор Орсини всяка вечер рови из документацията.

— Но може би мистър Картър рови — предположи тя.

— Ако е Картър, тогава той ще оцени тревогата ти. Не забравяй, че ако между тях има нещо, Орсини ще си отиде, а не Картър.

Боб беше прав. И Джеки каза решително:

— Мистър Картър, може би не е моя работа, но съм сигурна, че мистър Орсини идва всяка вечер тук и рови в архива.

Цяла минута Филип Картър остана безмълвен, после лицето му придоби студено изражение.

— Благодаря ти, Джеки. Нека мистър Орсини ми се обади, щом се върне.

„Не бих искала да съм на мястото на мистър Орсини“, помисли си тя.

След двайсет минути с Мили престанаха да се преструват, че не чуват през затворената врата гласа на Филип Картър, който крещеше на Виктор Орсини:

— От дълго време те подозирам, че работиш за „Даунс и Роузън“. Сега имаме неприятности, а ти се подготвяш да се спасиш, отивайки при тях. Но явно си забравил, че договорът ти тук изрично забранява да ровиш из сметките ни. Сега се измитай и не си прави труда да си събираш нещата. Така или иначе, вече си взел голямата част от папките ни. Ще ти изпратим личните вещи.

— Значи това е правил — прошепна Джеки. — Много лошо.

Нито тя, нито Мили погледнаха Орсини, когато мина покрай тях. Ако го бяха направили, щяха да видят, че лицето му е побеляло от гняв.

В събота сутрин Катрин отиде в хотел-ресторанта. Провери пощата и телефонните обаждания, после дълго говори с Вирджиния. След като реши да не остава за обеда, тя се прибра в единайсет часа. Откри, че Мег носи папките в кабинета на баща си и внимателно ги изучава, една по една.

— Трапезарията е толкова разхвърляна днес, че изобщо не мога да се съсредоточа — обясни Мег. — Виктор търсеше нещо важно, което сигурно ще ни избоде очите, а ние не го виждаме.

Катрин изгледа дъщеря си. Мег беше облечена в карирана копринена риза и памучни панталони. Кестенявата й коса, която стигаше почти до раменете, беше отметната назад. „Ето какво било“, помисли си Катрин. Просто косата й беше малко по-дълга. Снимките от вчерашните вестници изникнаха в паметта й.

— Мег, премислих всичко. Ще приема онази оферта за „Дръмдоу“.

— Какво?

— Вирджиния е съгласна с мен. Разходите по поддръжката са прекалено големи. А не ми се ще да продавам на търг.

— Мамо, татко основа „Колинс и Картър“ и дори при тези обстоятелства трябва да има някакъв начин да получиш пари оттам.

— Мег, ако има смъртен акт, ще получа застраховката му на главен съдружник. Но с тези предстоящи дела фирмата им скоро ще фалира.

— Какво мисли Филип? Впрочем той напоследък доста често идва — каза Мег. — По-често, отколкото през всичките тези години, докато работеше с татко.

— Той се опитва да бъде внимателен и аз съм му благодарна.

— Не е ли нещо повече от внимание?

— Надявам се, че не е. Би направил грешка. Имам твърде много неща да решавам, преди да мога дори и да помисля за подобно нещо с когото и да било — добави тя тихо. — Но ти нямаш!

— Това какво означава?

— Означава, че Кайл не е най-старателният помощник в кухнята. Той ви е гледал тайничко и ми докладва, че Мак те е целувал.

— Не ме интересува…

— Стига, Мег — заповяда Катрин. Тя пристъпи до бюрото, отвори най-долното чекмедже, извади пет-шест писма и ги хвърли на бюрото. — Не бъди като баща си — емоционален инвалид, защото не е могъл да прости, че са го пренебрегнали.

— Той е имал основателни причини да не прости на майка си!

— Като дете — да! Но като възрастен мъж със семейство, което толкова го е обичало — не. Може би е нямало да има нужда от Скотсдейл, ако беше отишъл във Филаделфия, за да се помири с нея!

Мег повдигна вежди.

— Можеш да бъдеш и жестока, нали?

— Да, мога. Мег, ти обичаш Мак. Винаги си го обичала. Кайл има нужда от теб. За бога, вземи се в ръце и престани да се страхуваш, че Мак ще бъде толкова малоумен да пожелае Джинджър, ако тя някога отново се появи в живота му.

— Татко постоянно те наричаше Якото мишле — Мег усети, че в очите й напират сълзи.

— Да. Когато ида в „Дръмдоу“, ще се обадя на агенцията за недвижими имоти. Едно нещо ти обещавам. Ще вдигна цената така, че да им се види нанагорно.

В един и половина, тъкмо преди да тръгне за ресторанта, Катрин надникна в кабинета.

— Мег, спомняш ли си, като ти казах, че „Паломино“ ми звучи познато? Струва ми се, че майката на Ани остави един път същото съобщение на домашния ни телефон. Трябва да е било някъде в средата на март преди седем години. Помня, защото тогава бях толкова сърдита, когато баща ти пропусна празненството за двайсет и първия ти рожден ден, че когато се прибра вкъщи с кожена чанта за теб, му казах, че ще го ударя по главата с нея.

В събота майката на Бърни не престана да киха. Синусите й започваха да болят силно, давеше се от хрипове. Трябваше да направи нещо.

Бърнард е оставил да се събира прах в мазето, сигурна беше в това. Не ще и дума, на това се дължеше всичко. Сега прахът се просмукваше в цялата къща.

С всяка изминала минута се вбесяваше и нервираше повече и повече. Най-накрая, в два часа, вече не издържаше. Трябваше да слезе долу и да изчисти.

Първо хвърли метлата, лопатата и парцала на площадката пред мазето. После напълни една найлонова торбичка с парцали и прахове за миене и я метна по стълбите. Тя падна върху големия парцал.

Най-накрая мама си върза престилката. Опипа перилата. Не бяха толкова разхлабени. Можеха да я издържат. Щеше да слиза бавно, да стъпва внимателно и да пробва всяко стъпало, преди да премести тежестта си върху него. Все още не разбираше как преди десет години взе, че падна толкова лошо. Политна по стълбите и се опомни чак в линейката.

Лека-полека тя слезе долу. „Е, успях“ — каза си, стъпвайки на площадката. Но ето че токчето на обувката й се заклещи в торбичката с парцалите и тя се строполи на земята, като левият й крак се подгъна под тялото й.

Звукът от счупването на глезена проехтя в студеното и влажно мазе.

55

След като майка й се върна в хотела, Меган позвъни на Филип. Той вдигна слушалката.

— Добре, че те намерих — каза тя. — Мислех си, че може да си в Ню Йорк или на някой търг.

— Имах тежка седмица. Вчера следобед трябваше да уволня Орсини.

— Защо? — попита Меган, неприятно изненадана от внезапния обрат на нещата. Виктор й беше необходим, за да докаже връзката му с препоръчителното писмо на Петрович. Ами ако напуснеше града? Засега тя нямаше никакви доказателства и не можеше просто ей тъй да отиде в полицията с подозренията си. Трябваше й време.

— Той е хитра лисица, Мег. Крадял е клиентите ни за друга фирма. Честно казано, от една-две забележки на баща ти съдя, че го подозираше в нещо.

— И аз — каза Мег. — Затова ти се обаждам. Струва ми се, че той може да е изпратил препоръчителното писмо за Петрович, докато татко е отсъствал. Филип, липсват всичките седмични разписания на татко. Не са ли в кантората?

— Трябва да са били в папките, които отнесохте у вас.

— И аз така мислех, но ги няма. Филип, опитвам се да се свържа с майката на Ани. Като последна глупачка не взех телефонния й номер, когато бях там. От магазина за кожени изделия „Паломино“ се свързаха с нея и ми дадоха указания как да стигна до къщата й. Струва ми се, че татко не е бил в кантората, когато препоръката за Петрович е изпратена в клиниката. Датата върху бланката е двайсет и първи март, нали?

— Мисля, че да.

— Значи съм на прав път. Майката на Ани може да го потвърди. Свързах се с адвоката й, с когото дойде тук. Той не пожела да ми даде номера й, но каза, че тя ще ми се обади.

Меган замълча, а после каза:

— Филип, има и още нещо. Доктор Уилямс и Хелън Петрович със сигурност са имали връзка по времето, когато са работили заедно, а може би и преди това. Възможно е той да е мъжът, който според съседите я е посещавал.

— Мег, това е невероятно! Имаш ли някакви доказателства?

— Още не, но няма да е трудно да се сдобия с тях.

— Само внимавай — предупреди я Филип Картър. — Уилямс е много уважаван в медицинските среди. Дори не споменавай името му, преди да можеш да докажеш думите си.

Франсис Гролиър се обади в три без петнайсет.

— Искала си да говориш с мен, Меган.

— Да. Онзи ден ми казахте, че сте използвали паролата за „Паломино“ няколко пъти през тези години? Обаждали ли сте се вкъщи?

Гролиър не попита Меган защо иска да знае.

— Да. Беше преди почти седем години, на десети март. Ани беше катастрофирала тежко и не се надяваха да оживее. Опитах машината в кантората, но по случайност беше изключена. Знаех, че Едуин е в Кънетикът и трябваше да се свържа с него. Той долетя същата вечер и остана две седмици, докато Ани излезе вън от опасност.

Мег си мислеше за осемнайсети март преди седем години — двайсет и първия й рожден ден. Официална вечеря с танци в „Дръмдоу“. Обаждането на баща й следобед. Имал вирусна настинка и бил прекалено зле, за да се качи на самолета. Двеста гости. Мак и Джинджър, показващи снимки на Кайл.

Беше прекарала вечерта в опити да се усмихва, да скрие дълбокото си разочарование от отсъствието на баща си на този особен ден.

— Меган? — овладяният глас на Франсис Гролиър от другата страна на жицата настояваше за отговор.

— Извинете! Извинете ме за всичко! Това, което току-що ми казахте, е ужасно важно. Свързано е с голяма част от случилото се.

Меган постави слушалката обратно на мястото й, като я задържа в ръката си за няколко секунди. После набра Филип.

— Потвърждава се.

Накратко му предаде думите на Франсис Гролиър.

— Мег, ти си магьосница — каза Филип.

— Филип, някой звъни. Трябва да е Кайл. Мак ще го остави тук. Помолих го да ми донесе нещо.

— Върви! И, Мег, не споменавай никому за това, докато нямаме всички доказателства, за да представим всичко на Дуайър.

Кайл влезе с усмивка до уши. Мег се наведе да го целуне.

— Никога не ме целувай пред приятелите ми — предупреди я той.

— Защо?

— Майката на Джими го чака на пътя и го целува, когато слезе от автобуса. Не е ли отвратително?

— А защо ми даде да те целуна?

— Когато сме насаме, не е страшно. Никой не ни видя. Ти снощи целуваше татко.

— Той ме целуваше.

— Хареса ли ти?

Мег се замисли.

— Да кажем, че не беше отвратително. Искаш ли бисквити и мляко?

— Да, няма да е зле. Донесох ти лентата да я гледаш. Защо искаш пак да я видиш?

— Не съм съвсем сигурна.

— Добре. Татко каза, че ще се върне след час. Трябва да вземе някои работи от магазините.

Меган донесе бисквитите и чашите с мляко в кабинета. Кайл седна на земята в краката й. С дистанционното той пусна касетата със записа на интервюто от центъра „Франклин“. Сърцето на Меган затуптя силно.

„Какво има на тази лента?“

В последния епизод от кабинета на доктор Уилямс, когато камерата минаваше върху снимките на децата, родени ин витро, тя откри това, което търсеше. Грабна дистанционното от Кайл и натисна паузата.

— Мег, почти свърши! — запротестира Кайл.

Мег се втренчи в снимката на момченцето и момиченцето с еднаквите пуловери. Беше видяла същата снимка на стената в дневната на Хелън Петрович в Лорънсвил.

— Всичко свърши, Кайл! Зная истината.

Телефонът иззвъня.

— Връщам се веднага — каза му тя.

— Ще я превъртя. Знам как.

Беше Филип Картър.

— Мег, сама ли си? — попита рязко той.

— Филип! Току-що открих доказателството, че Хелън Петрович е познавала доктор Уилямс. Мисля, че знам какво е правила в клиниката „Манинг“. Той сякаш не я чу.

— Сама ли си? — повтори той.

— Кайл е в кабинета.

— Можеш ли да го оставиш у тях? — гласът му беше нисък, развълнуван.

— Мак го няма. Мога да го оставя в ресторанта. Мама е там. Филип, какво има?

Картър звучеше много особено, почти истерично.

— Току-що ми се обади Едуин! Иска да види и двама ни. Не може да реши дали да се предаде. Мег, той е отчаян! Не казвай на никого, докато не се срещнем с него!

— Татко? Обадил ти се е? — Меган занемя. Замаяна, тя стисна бюрото, за да не падне, и прошепна:

— Къде е той? Трябва да го видя!

56

Когато майката на Бърни дойде в съзнание, опита да вика за помощ, но осъзна, че никой от съседите няма да я чуе. Никога нямаше да успее да се изкачи по стълбите. Трябваше да изпълзи до мазето на Бърнард с телевизора и телефона. Той беше виновен, че не пазеше чистота! Толкова я болеше глезенът! Болката пълзеше нагоре по крака й. Тя отвори уста и задиша тежко. Беше цяла агония да се влачи по мръсния, грапав бетонен под.

Най-накрая успя да достигне до стаичката, която синът й си беше стегнал. Въпреки всичките болки мама опули очи от изненада и ярост. Какъв огромен телевизор! Ами радиоапаратите! И разните му машини! Какво правеше Бърнард, та хвърляше пари на вятъра за такива скъпотии?

Телефонът беше на старата кухненска маса, която той пренесе тук, след като съседите я оставиха на тротоара. Не можеше да го достигне и дръпна кабела, за да го събори. Той издрънча на земята.

Надявайки се, че не го е счупила, майката на Бърни набра 911. Чу успокояващия глас на диспечера и каза:

— Изпратете линейка!

Успя да даде името и адреса си и да каже какво се е случило, преди отново да изгуби съзнание.

— Ще трябва да те оставя в ресторанта, Кайл — каза Мег запъхтяна. — Ще сложа бележка на вратата за баща ти. Кажи на майка ми, че нещо се е случило и е трябвало веднага да тръгна. Ще останеш с нея. Няма да излизаш навън, ясно ли е?

— Защо си толкова разтревожена, Мег?

— Не съм. Има важно събитие. Трябва да правя репортаж!

— Това е страхотно!

Пред ресторанта Мег изчака Кайл да стигне до вратата. Той й махна и тя му махна, насилвайки се да се усмихне. После натисна газта.

Трябваше да се срещне с Филип на кръстовището в Уест Рединг, на около двайсет мили от Нютаун.

— После ще караш след мен — беше й казал той припряно. — Не е много далеч оттам, но няма да можеш да го намериш сама.

Мег не знаеше какво да мисли. Главата й бушуваше от объркани предположения и още по-объркани емоции. Устата й беше пресъхнала. Не можеше да преглътне. Татко е жив и отчаян! Защо? Сигурно не защото е убиецът на Хелън Петрович. Моля те, господи, само това не!

Когато Мег стигна на кръстопътя, където се пресичаха тесните шосета, кадилакът на Филип вече я чакаше. Веднага го забеляза. Не се виждаше друга кола.

Той явно бе решил да не губи време в излишни разговори, а само вдигна ръка и й махна да го следва. Половин миля по-нагоре направи рязък завой по един тесен и неравен път. Десетина метра по-нататък пътят залъкатуши през гора и колата на Меган се скри зад дърветата.

Виктор Орсини не беше изненадан от скандала с Филип Картър в петък следобед. Въпросът не беше дали това ще се случи. Въпросът от месеци насам беше кога ще се случи.

Най-сетне той беше открил онова, което търсеше, тъкмо навреме, преди да ограничат достъпа му в кантората. След като остави Картър, отиде с колата си направо вкъщи, до езерото Кендълуд, приготви си мартини и седна така, че да вижда водите и да размишлява как да постъпи.

Доказателството, което притежаваше, не беше достатъчно само по себе си и без допълнително потвърждение нямаше да издържи в съда. Освен това колко още можеше да им каже, без да разкрие някои други неща и да навреди на себе си?

Беше с „Колинс и Картър“ от почти седем години и внезапно единственото, което имаше значение, се оказа първият месец. Това беше ключът към всичко, което се бе случило в последно време.

Виктор прекара петъчната вечер в преценяване на всички „за“ и „против“ отиването си в кабинета на прокурора да изложи своята версия за случилото се.

На следващата сутрин бяга по брега на езерото в продължение на час — дълъг, здравословен крос, който проясни главата му и затвърди решението му.

Най-накрая, в два и половина в събота следобед, той набра номера на следователя Марън. Почти беше сигурен, че Марън няма да е в кабинета си по това време, но телефонът се вдигна на първото иззвъняване.

Виктор се представи. Със спокоен, сдържан глас, който внушаваше доверие на клиентите и кандидатите за работа, той попита:

— Ще бъде ли удобно да мина след половин час? Мисля, че зная кой е убил Хелън Петрович…

На входа на „Дръмдоу“ Кайл се обърна и видя как Меган отпраши с колата. Беше тръгнала да прави репортаж. Страхотно! Искаше му се да е с нея. По-рано си представяше как, като порасне, ще стане лекар като баща си, но сега вече му се струваше, че да си репортер е много по-забавно.

След миг една кола избръмча от паркинга — зелен шевролет. „Това беше оня, дето щеше да сгази Джейк.“ Съжаляваше, че не успя да говори с него и да му благодари. Проследи с поглед шевролета — той се отправи в посоката, в която бе изчезнала Мег.

Кайл влезе във фоайето и видя майката на Мег и мисис Мърфи на рецепцията. И двете бяха с угрижени лица. Той отиде при тях.

— Здравейте.

— Кайл, какво правиш тук? — „Какъв ужасен начин да посрещнеш едно дете“, помисли си Катрин. Тя го погали по косата.

— Исках да кажа да не сте дошли с Мег за сладолед или нещо подобно?

— Мег ме остави тук. Каза да стоя при теб. Тя прави един репортаж.

— Да не би шефът й да се е обадил?

— Някой й се обади и тя каза, че трябва веднага да тръгва.

— Нали ще бъде страхотно, ако пак я върнат като репортерка? — каза Катрин на Вирджиния. — Ще й се оправи самочувствието.

— Разбира се — съгласи се Вирджиния. — Какво мислиш да правим с оня в 3-А? Честно казано, Катрин, той е малко странен.

— Точно това ни трябва сега.

— Колко хора ще стоят в стаята си почти три дни и след това ще изхвърчат, помитайки всичко по пътя си? Ти не го видя, но аз мисля, че мистър Хефернън изобщо не е болен. Прелетя по стълбите и през фоайето с видеокамера в ръце.

— Дай да погледнем стаята му — каза Катрин. — Ела с нас, Кайл.

Въздухът в 3-А беше застоял.

— Тази стая чистена ли е, откакто той е в нея? — попита Катрин.

— Не — отговори Мърфи. — Бети каза, че той я пуска само да смени кърпите и едва не я изхвърлил, когато поискала да почисти.

— Трябва да е станал отдавна. Виж този стол как е поставен до прозореца — забеляза Катрин. — Чакай малко!

Тя прекоси стаята, седна в стола и погледна през прозореца.

— Мили боже! — ахна тя.

— Какво има? — попита Вирджиния.

— Оттук се вижда право в прозорците на Мег. — Катрин грабна телефона, погледна спешните номера на слушалката и набра един.

— Щатска полиция. Говори полицай Торн.

— Обажда се Катрин Колинс от „Дръмдоу“ в Нютаун — изрече рязко тя. — Струва ми се, че един от гостите на хотела е наблюдавал къщата ни. Дни наред е стоял заключен в стаята и преди малко изфуча нанякъде с колата си — тя вдигна ръка към устата си. — Кайл, когато Мег те остави, забеляза ли дали една кола я последва?

Кайл усети, че нещо не е наред, но със сигурност причина за това не можеше да бъде онзи добър човек, който беше и толкова опитен шофьор.

— Не се тревожи! Мъжът със зеления шевролет е добър. Той спаси живота на Джейк, когато миналата седмица мина покрай къщата ни.

Почти в отчаяние Катрин извика:

— Полицай Торн, той преследва дъщеря ми. Тя кара бял мустанг. Той е със зелен шевролет. Намерете я! Трябва да я намерите!

57

Патрулната кола спря пред паянтовата едноетажна къща в Джаксън Хайтс и двама полицаи изскочиха от нея. Писъкът на приближаващата линейка се смеси със звука от скърцането на спиращ влак на естакадата на гарата, една пресечка по-надолу.

Полицаите минаха отзад, изкъртиха задната врата и се спуснаха по стълбите към мазето. Едно разхлабено стъпало се счупи под тежестта на млад полицай, който стисна перилата и не падна.

— Нищо чудно, че се е пребила — промърмори той. — Това място е като капан.

Приглушени стенания от преградената част ги насочиха към стаичката на Бърни. Намериха възрастна жена просната на пода, с телефона до себе си. Лежеше до една паянтова масичка, отрупана с телефонни указатели. На старата тоалетка имаше радио, настроено на къси вълни, полицейски скенер, пишеща машина и факс.

По-младият полицай коленичи до ранената жена.

— Аз съм полицай Дейвид Гузман, мисис Хефернън — каза той меко. — Ще донесат носилка да ви отведат в болницата.

Майката на Бърни се опита да проговори.

— Синът ми не е сторил нищо лошо — едва успя да отрони тя и затвори очи, безсилна да продължи.

— Дейв, виж!

Гузман се изправи.

— Какво има, капитане?

Телефонният указател на Куинс лежеше отворен. На разтворените страници бяха оградени десетина имена. Сержантът ги посочи.

— Не ти ли се струват познати? През последните няколко седмици всички тези хора позвъниха с оплаквания от телефонни заплахи.

Разнесе се воят на линейката. Гузман изтича нагоре по стълбите.

— Пазете се, че може да си счупите вратовете по тия стълби! — предупреди ги той.

След по-малко от пет минути майката на Бърни, вече почти в безсъзнание, беше поставена на носилката и внесена в линейката.

Полицаите останаха.

— Имаме достатъчно причини да огледаме всичко тук — отбеляза капитанът.

Той вдигна листовете, оставени до факса, и започна да ги преглежда.

Гузман издърпа чекмеджето на масата и видя едно хубаво портмоне.

— Явно Бърни си е падал по обирите — отбеляза той.

Докато Гузман се взираше в снимката на Ани Колинс на шофьорската й книжка, капитанът откри оригинала на факса. Прочете го на висок глас.

— „Грешка. Ани просто беше грешка.“

Гузман грабна телефона от пода.

— Капитане — каза той. — Най-добре предупредете шефа, че сме открили един убиец.

Дори и на Бърни му беше трудно да поддържа дистанцията зад колата на Меган, за да не го забележи. Отдалеч я видя как последва тъмния седан. Едва не ги изгуби на онзи кръстопът, където сякаш изчезнаха. Усети, че трябва да са завили някъде и обърна назад. Неравният път през гората беше единственият, по който можеше да са поели. Той внимателно сви по него.

Вече излизаше на едно сечище. Бялата кола на Меган и тъмният седан се появяваха и изчезваха нагоре-надолу по кривия, изровен път. Бърни изчака да прекосят сечището и да влязат в другата гора, после подкара шевролета през сечището.

Втората гора не беше толкова гъста като първата. Наложи се рязко да натисне спирачките, за да не го видят, когато тесният път внезапно пак излезе на открито. Сега той водеше право към една къща с хамбар в далечината. Колите отиваха натам.

Бърни грабна камерата си. С телеобектива можеше да ги вижда, докато се скриха зад хамбара.

Той остана безмълвен, обмисляйки какво да прави. Близо до къщата имаше вечнозелен гъсталак. Можеше да скрие шевролета там. Трябваше да опита.

Минаваше четири часът и залязващото слънце се скри зад тъмни облаци. Мег караше след Филип по криволичещия неравен път. Излязоха от гората, прекосиха открита местност, влязоха в друга гора. Пътят стана прав. В далечината се виждаха сгради — фермерска къща и хамбар.

„Нима татко е в това забравено от бога място?“ — молеше се тя да може да намери верните думи, когато се изправи лице в лице с него.

Обичам те, татенце! — плачеше детето в нея.

Татко, какво стана с теб? Защо, татко? — искаше да изкрещи раненото пораснало момиче.

Тате, толкова ми липсваш! Кажи как мога да ти помогна. Това ли беше най-доброто, с което можеше да започне?

Тя последва колата на Филип зад порутените сгради. Той паркира, излезе от седана си и като дойде до колата на Мег, отвори вратата й.

Мег вдигна очи към него.

— Къде е татко? — попита тя. Навлажни устните си, които усещаше пресъхнали и напукани.

— Тук наблизо — Филип впи очи в нейните.

Отривистият начин, по който изрече тези думи, прикова вниманието й. „И той е нервен като мен“, мислеше си тя, излизайки от колата.

58

Виктор Орсини беше обещал да бъде в кабинета на Дуайър в Съдебната палата на Данбъри в три часа. Следователите Вайс и Марън бяха вече там. След час все още не можеше да отгатне по невъзмутимите им физиономии дали вярват на това, което им говореше.

— Да чуем всичко отначало — рече Дуайър.

— Казах го вече няколко пъти — отсече Виктор.

— Искам отново да го чуя — настоя Дуайър.

— Добре. Добре. Едуин Колинс ми позвъни от телефона в колата си вечерта на двайсет и осми януари. Говорихме седем-осем минути, когато той затвори, защото бил на рампата на моста Таиан Зий и пътят бил много хлъзгав.

— Кога ще ни кажете всичко, за което сте говорили? — настоя Вайс. — За какво са ви били нужни цели осем минути?

Това беше частта от историята, която Виктор се надяваше да пропуснат, но съзнаваше, че ако не каже цялата истина, никой няма да му повярва. Неохотно той призна:

— Ед беше разбрал няколко дни преди това, че подсказвам на наши конкуренти места, за чието заемане някои наши важни клиенти щяха да търсят посредничеството ни. Той беше вбесен и ми нареди да бъда в кабинета му на следващата сутрин в осем и половина.

— И кога за последен път бяхте във връзка с него?

— На двайсет и девети януари чаках в кабинета му в осем часа. Знаех, че ще ме уволни, но не исках да смята, че съм измъквал пари от компанията. Той ми беше казал, че ако намери доказателства, че съм прибирал комисионите, ще ме даде под съд. Тогава мислех, че има предвид подкупи. Сега ми се струва, че той е имал предвид Хелън Петрович. Не мисля, че е знаел нещо за нея, но после е открил и е решил, че съм се опитал да го измамя.

— Знаем, че комисионата от нейното назначаване в „Манинг“ е постъпила в сметката на компанията — каза Марън.

— Той не е знаел това. Проверих и видях, че тя нарочно е била прикрита в комисионата от назначаването на доктор Уилямс в „Манинг“. Очевидно не е трябвало Ед да узнава нищо за Петрович.

— Тогава кой е препоръчал Петрович в „Манинг“? — попита Дуайър.

— Филип Картър. Трябва да е той. Когато писмото за потвърждаване на препоръките й е било изпратено в „Манинг“ на двайсет и първи март преди почти седем години, аз съм бил в „Колинс и Картър“ съвсем отскоро. Никога не бях и чувал името на тази жена до убийството й преди близо две седмици. Ед отсъстваше от кантората в края на март през онази година, включително и на двайсет и първи март.

Той замълча за миг.

— Както ви казах, щом видях във вестника копие на писмото с неговия подпис, разбрах, че е фалшиво.

Орсини посочи листа хартия, който беше дал на Дуайър.

— При старата си секретарка, която беше истинско съкровище, Ед си беше създал навика да оставя куп подписани бланки, които тя да използва при диктофона. Той й имаше пълно доверие. После тя се пенсионира, а Ед не беше въодушевен от заместничката й Джеки. Помня как той накъса онези подписани бланки и ми каза, че отсега нататък иска да вижда всичко, на което ще фигурира неговият подпис. На празните бланки той винаги се подписваше на едно и също място — където старата му секретарка поставяше незабележим знак с молив — на петнайсетия знак на трийсет и петия ред. Прегледах папките на Ед с надеждата, че може да има още празни бланки с подписа му, които е пропуснал да унищожи. Тази в ръцете ви я намерих заключена в бюрото на Филип Картър. Един ключар ми направи ключ. Предполагам, че Картър я е пазел, ако му потрябва още някакъв документ с подписа на Едуин Колинс. Ако искате ми вярвайте — продължи Орсини, — но сутринта на двайсет и девети януари, когато чаках в кабинета на Ед, имах смътното усещане, че той преди това е бил там. Чекмеджето с папки от Л до Х беше изтеглено напред. Мога да се закълна, че той е търсил в папката на „Манинг“ нещо за Хелън Петрович. Докато го чаках, се обади Катрин Колинс, притеснена, че Ед не се е прибирал. Била на някаква годишнина в Хартфорд, където пренощувала, а когато се върнала, къщата била още празна. Позвънила в кантората да разбере дали не сме го виждали. Казах й за разговора си с него предишната нощ, когато той беше на рампата на Тапан Зий. Тогава нямах представа за катастрофата на моста. Тя предположи, че той е станал жертва в нея. Осъзнах, че е напълно възможно, разбира се — каза Виктор. — Последните думи на Ед бяха колко е хлъзгава рампата, а катастрофата е станала по-малко от минута по-късно. След разговора си с Катрин се опитах да се свържа с Филип. Телефонът му даваше заето и тъй като той живее на десет минути от кантората, отидох с колата до тях. Мислех си, че може да отидем до моста да видим дали вадят жертвите от водата. Когато пристигнах, Филип беше в гаража и тъкмо излизаше от колата си. И джипът му беше там. Спомням си, че той ми наблегна как го е докарал отнякъде, за да го закара на сервиз. Знаех, че има джип, с който се разкарва из фермите си. Отиваше дотам със седана и после се прехвърляше на джипа. Тогава това изобщо не ми направи впечатление. Но последната седмица стигнах до заключението, че ако Ед не е пострадал в катастрофата и е намерил нещо в кантората, което го е накарало да отиде до дома на Картър, каквото и да е станало, е станало именно там. Картър може да е откарал Ед в собствената му кола и да я е скрил някъде. Ед винаги твърдеше, че Филип притежава доста имоти.

Орсини погледна непроницаемите изражения на следователите. „Направих това, което трябваше да направя — помисли си той. — Ако не ми вярват, поне опитах.“

Дуайър каза с недружелюбен глас:

— Това може да ни бъде от полза, мистър Орсини. Благодаря ви. Ще ви се обадим.

Когато Орсини си отиде, помощник-прокурорът каза на Вайс и Марън:

— Всичко пасва. И потвърждава разкритията на съдебната лаборатория.

Бяха им съобщили, че анализът на колата на Едуин Колинс е доказал следи от кръв в багажника.

59

Беше почти четири часът, когато Мак приключи и последната си задача и тръгна към къщи. „Месарницата, хлебарницата, восъчните свещи“, мислеше си той. Беше ходил при бръснаря, беше взел дрехите от химическото чистене и се бе отбил в супермаркета. В понеделник мисис Дилео можеше да закъснее в болницата, където се грижеше за баща си, и да не успее да им напазарува както обикновено.

Мак се чувстваше доволен. Кайл беше отишъл у Мег с истинско въодушевление. Със сигурност нямаше да има проблеми с Кайл, ако старите чувства се събудеха отново. „Меги, няма да имаш друг изход — зарече се той. — Няма да допусна да се разминем втори път.“

Беше студен, мрачен ден, но Мак не обръщаше внимание на времето, докато завиваше по Бейбъри Роуд. Мислеше си за надеждата по лицето на Мег, докато говореха за връзката на Петрович с доктор Уилямс и за вероятността Виктор Орсини да е фалшифицирал подписа на Едуин върху препоръчителното писмо на Петрович. Тогава тя бе осъзнала, че невинността на баща й в случая с Петрович и скандала в клиниката „Манинг“ може да бъде доказана.

Нищо не можеше да оспори факта, че през всичките тези години Ед беше водил двойствен живот. Но ако името му се очистеше от обвиненията за убийство и измама, на Мег и Катрин щеше да им бъде много по-лесно.

Първото предупреждение, че нещо не е наред, се появи, когато наближи хотел-ресторанта. В алеята имаше патрулни коли, а паркингът беше блокиран. В същия момент се приземяваше хеликоптер на полицията. Виждаше и още един с маркировката на телевизионната станция на Ню Хевън, кацнал на земята.

Той паркира колата си на моравата и хукна към сградата.

Вратата на „Дръмдоу“ рязко се отвори и Кайл се втурна навън.

— Татко, шефът на Мег не й се е обаждал да прави репортаж — проплака той. — Мъжът, който щеше да сгази Джейк, е онзи, който е шпионирал Мег. Сега той я преследва с колата си.

Мег! За част от секундата всичко се завъртя пред очите на Мак. Отново беше в моргата, гледайки мъртвото лице на Ани Колинс, природената сестра на Мег.

Кайл сграбчи баща си за ръката.

— Ченгетата са тук. Изпращат хеликоптери да търсят колата на Мег и зелената кола на оня. Мисис Колинс плаче — Кайл млъкна. — Татко, не позволявай да се случи нещо на Мег.

Следвайки Меган, която караше след кадилака все по-навътре из затънтени места, Бърни усещаше как в него бавно се надига гняв. Искаше да бъде сам с нея, без други хора. Но ето че тя се беше залепила за оня с кадилака. Ами ако той се опиташе да му създаде неприятности? Бърни потупа джоба си. Беше там. Никога не можеше да запомни дали е с него. Не биваше да го носи и от време на време го оставяше в мазето. Но когато срещнеше някоя, която му харесаше, и започнеше непрекъснато да мисли за нея, ставаше нервен и много неща се променяха.

Бърни спря колата зад храсталака, взе камерата и внимателно се приближи към паянтовите постройки. Сега отблизо забеляза, че къщата е по-малка, отколкото изглеждаше отдалеч. Това, което беше взел за веранда, всъщност беше склад с навес. До него беше хамбарът. Между къщата и склада имаше точно толкова място, колкото да се промъкне на една страна.

Проходът беше тъмен и мухлясал, но беше добро скривалище. Иззад сградите се долавяха гласовете им. Знаеше, че подобно на прозореца в хотела това е чудесно място, откъде можеше да наблюдава незабелязан.

Той стигна до края на прохода и леко подаде глава, така че да вижда какво става.

Меган беше с един мъж, който Бърни никога не беше виждал преди. Двамата стояха пред нещо, което приличаше на стар кладенец, на около седем метра напред. Стояха с лице един срещу друг и говореха. Седанът беше паркиран между тях и скривалището на Бърни, така че той се сви и пропълзя напред, закрит от колата. После спря, вдигна камерата си и започна да ги снима.

60

— Филип, преди татко да е дошъл, искам да ти кажа, че зная защо Хелън Петрович е била в „Манинг“.

— Защо, Мег?

Тя не обърна внимание на странно далечния глас на Филип.

— Вчера, когато бях в дома на Петрович, видях снимки на малки деца в кабинета й. Някой от тях са същите, които висяха по стените в кабинета на доктор Уилямс в центъра „Франклин“ във Филаделфия. Филип, тези деца не са родени със съдействието на клиниката „Манинг“ и съм сигурна, че зная връзката на Петрович с тях. Тя не е загубила ембриони в „Манинг“ от небрежност. Убедена съм, че ги е крадяла и ги е давала на доктор Уилямс, за да ги използва в донорната си програма във „Франклин“.

Защо Филип я гледаше така? Не й ли вярваше?

— Помисли си само, Филип — настоя тя. — Хелън е работила под ръководството на Уилямс шест месеца в „Манинг“. В продължение на три години преди това, когато е била секретарка в „Даулинг“, е имала навика да се мотае в лабораторията. Сега можем да установим връзката й с Уилямс и по онова време.

Филип видимо се отпусна.

— Мег, всичко си идва на мястото. И мислиш, че Виктор, а не баща ти, е изпратил препоръчителното писмо за Петрович?

— Напълно съм сигурна! Татко е бил в Скотсдейл. Ани е катастрофирала и е била на границата между живота и смъртта. Можем да докажем, че татко не е бил в кантората, когато писмото е било изпратено.

— Сигурен съм, че можем!

Филип Картър бе позвънил на Хенри Уилямс в 3,15 в събота следобед. Картър беше настоял да извикат веднага Уилямс, който в момента преглеждаше пациент. Разговорът беше кратък и смразяващ.

— Меган Колинс е открила връзката ти с Петрович — каза Картър. — Въпреки че смята, че Орсини е изпратил препоръчителното писмо. Освен това зная, че Орсини си е наумил нещо и може би подозира истината. Вероятно още сме извън опасност, но все пак си дръж езика зад зъбите. Отклонявай всякакви въпроси!

Хенри Уилямс успя някак си да приключи останалите ангажименти. Последният беше в четири и половина. В този час в събота следобед Центърът за изкуствено оплождане „Франклин“ се затваряше.

Секретарката му надникна.

— Доктор Уилямс, мога ли да направя още нещо за вас?

„Никой не може да направи нищо за мен“, мислеше си той. Успя да се усмихне.

— Не, нищо, благодаря ти, Ева.

— Докторе, наред ли е всичко? Не ми изглеждате добре.

— Нищо ми няма. Малко съм уморен.

В четири и четирийсет и пет всички си бяха отишли и той остана сам. Уилямс взе снимката на мъртвата си съпруга, облегна се назад на стола си и се взря в нея.

— Мари — каза той меко, — не съзнавах в какво се забърквам. Мислех си, че правя добро. И Хелън вярваше в това.

Той върна снимката на мястото й, сключи ръце и облегна брадичката си на тях. Не забеляза, че навън сенките става все по-тъмни.

Картър е полудял. Трябваше да бъде спрян.

Уилямс си помисли за сина и дъщеря си. Хенри младши беше гинеколог в Сиатъл. Барбара беше ендокринолог в Сан Франциско. Какво щеше да им причини този скандал, особено ако започнеше дълъг процес?

Истината щеше да излезе наяве. Беше неизбежно. Осъзнаваше го в този момент.

Помисли си за Меган Колинс, за въпросите, които му беше задавала. Беше ли заподозряла, че я лъже?

А баща й? Беше толкова ужасяващо, като си помислеше, че Картър е убил Хелън, за да й затвори устата.

Нямаше кой друг да е. Дали имаше нещо общо и с изчезването на Едуин Колинс? И дали Едуин Колинс трябваше да бъде обвиняван за онова, което други са сторили?

Трябваше ли Хелън да бъде обвинявана за чужди грешки?

Доктор Хенри Уилямс извади бележник и започна да пише. Трябваше да обясни, да направи всичко ясно, за да ги освободи от вината, която бе негова.

Когато свърши, постави изписаните листове в един плик. Меган Колинс заслужаваше да ги занесе в съда. Той беше причинил на нея и семейството й голямо зло.

Меган беше оставила визитната си картичка. Уилямс я намери, написа адреса й в Трети канал върху плика и залепи марка.

Спря и дълго гледа снимките на децата, които бяха родени, защото майките им бяха дошли в неговата клиника. За миг пустотата в сърцето му изчезна при вида на личицата им.

Доктор Хенри Уилямс изгаси лампите, излизайки за последен път от кабинета си.

Той отнесе плика до колата си, спря пред една пощенска кутия и го пусна. Меган Колинс щеше да го получи до вторник.

Тогава за него това нямаше да има значение.

Слънцето залязваше. Вятър кършеше късите стъбла на пожълтялата трева. Меган потрепери. Беше грабнала якето си, когато изхвърча от къщата, забравяйки, че е махнала подплатата при пътуването си до Скотсдейл.

Филип Картър беше с дънки и дебело зимно яке. Ръцете му бяха пъхнати в дълбоките джобове. Беше облегнат на отворения кладенец.

— Мислиш ли, че Виктор е убил Хелън Петрович, защото тя е решила да напуска? — попита той.

— Виктор или доктор Уилямс. Уилямс може да се е паникьосал. Петрович е знаела много неща. Можела е да изпрати и двамата в затвора за дълги години, ако бе решила да проговори. Нейният свещеник ми каза, че усещал как нещо не й дава мира.

Меган започна да трепери. От нерви и студ ли беше?

— Ще седна в колата, докато татко дойде, Филип. От колко далеч идва?

— Не отдалеч, Мег. Всъщност той е невероятно близо — Филип извади ръце от джобовете си. В дясната държеше пистолет. Той посочи кладенеца.

— Онази ясновидка беше съвсем права, Мег. Баща ти е под водата. И е мъртъв отдавна.

Не позволявай да се случи нещо на Мег! Това беше молитвата, шепнеше Мак, влизайки с Кайл в хотела. Вътре рецепцията беше пълна с полиция и журналисти. Персонал и гости наблюдаваха от вратите. В съседната стая Катрин седеше на ръба на един малък диван, а Вирджиния Мърфи — до нея. Лицето на Катрин беше пепеляво.

Когато Мак приближи, тя се надигна и го стисна за ръцете.

— Мак, Виктор Орсини е говорил с полицията. Филип е бил в дъното на всичко. Можеш ли да го проумееш? Толкова му вярвах! Смятаме, че той се е обадил на Мег, преструвайки се на Едуин. Има и един мъж, който я следи — опасен тип, психопат, който преследва нищо неподозиращи жени. Той вероятно е изплашил Кайл в Деня на вси светии. Полицията от Ню Йорк се обадила на Джон Дуайър. Сега Меган я няма. Никой не знае защо е изчезнала и къде може да бъде. Толкова се страхувам! Какво да правя? Не мога да я изгубя, Мак! Не бих могла да го понеса!

Арлийн Вайс влетя в стаята. Мак я позна.

— Мисис Колинс, екипажът на хеликоптера смята, че са открили зелената кола край една стара ферма близо до Уест Рединг. Казахме им да не приближават. Ще бъдем там след по-малко от десет минути.

Мак прегърна Катрин, за да й вдъхне кураж.

— Ще открия Мег — обеща той. — Нищо няма да й се случи!

Той излезе бързешком. Репортерът и операторът от Ню Хейвън тичаха към хеликоптера си. Мак ги последва, вмъквайки се след тях вътре.

— Ей, не можеш да се качваш тук! — едрият репортер се опита да надвика шума на машината, готвеща се за излитане.

— Мога! — каза Мак. — Аз съм лекар. Може да потрябвам!

— Затвори вратата — извика репортерът на пилота. — Вдигай това нещо във въздуха!

Меган гледаше недоумяващо.

— Филип, аз… не разбирам — заекна тя — тялото на баща ми е в този кладенец?

Мег пристъпи напред и сложи ръце на твърдата, кръгла повърхност. Пръстите й се огънаха по ръба, усещайки лепкавата влага на камъка. Вече не виждаше нито Филип, нито насочения към нея пистолет, нито голите поля и студения режещ вятър.

Тя се втренчи в зейналата дупка с неистов ужас, представяйки си тялото на баща си на дъното.

— Няма да можеш да го видиш, Мег. Долу няма много вода, отдавна няма, но все пак стига колкото да го покрие. Беше мъртъв, когато го хвърлих там, ако това те успокоява. Застрелях го през нощта на катастрофата на моста.

Мег рязко се извърна към него.

— Как можа да му причиниш това? Той ти беше приятел, съдружник! Как можа да сториш това с Хелън и Ани?

— Приписваш ми прекалено много заслуги! Нямам нищо общо със смъртта на Ани!

— Искал си да ме убиеш! Ти ми изпрати онзи факс, че смъртта на Ани е грешка — Меган се огледа. Имаше ли някакъв начин да стигне до колата си? Не, той щеше да я застреля, преди да направи и крачка.

— Меган, ти ми каза за факса. Това беше като дар божи. Трябваше хората да вярват, че Ед е жив, и ти ми осигури тази възможност!

— Какво си направил с баща ми?

— Ед ми се обади от кабинета в нощта на катастрофата. Беше в шок. Говорихме си как едва е избегнал катастрофата. Каза ми, че знае как ни мами Орсини. Каза ми, че Манинг е споменал за нашето посредничество при назначаването на ембриоложка на име Петрович, за която Ед не беше и чувал. Беше отишъл директно в кантората и беше преровил папката на клиниката „Манинг“, без да намери нещо за нея. Смяташе, че Орсини го е сторил. Меган, опитай се да разбереш. Всичко щеше да мине без проблем. Казах му да дойде вкъщи, да анализираме нещата, а сутринта да подложим на разпит Орсини. Но когато застана на прага ми, вече беше готов с обвиненията си към мен. Беше разбрал всичко. Баща ти беше много умен. Не ми остави друг избор. Знаех какво трябва да направя.

„Толкова ми е студено — мислеше си Меган, — толкова ми е студено“.

— В началото всичко вървеше добре — продължи Филип. — После Петрович напусна, казвайки на Манинг, че е направила грешка, която ще причини много неприятности. Не можех да рискувам тя да опропасти кариерата ми, нали? В деня, когато ти дойде в кантората и ми каза за момичето, което е било намушкано, и колко тя приличала на теб, ми каза и за факса. Знаех, че баща ти има някаква история на запад. Не беше трудно да отгатна, че може да има и дъщеря там. Моментът беше идеален да го върна отново на сцената.

— Ти може да не си изпратил факса, но ти се обади тогава по телефона и прати мама в болница. Ти си поръчал онези рози и седеше до нея, когато й ги донесоха. Как можа да постъпиш така с нея?

„Едва вчера — мислеше си Меган — отец Радзин ми каза да търся причината.“

— Меган, загубих много пари при развода си. Изхарчих големи суми за имотите, които се опитвам да запазя. Детството ми беше изпълнено с мизерия. Бяхме десет деца и живеехме в тристайна къща. Не искам отново да бъда беден! С Уилямс намерихме начин да печелим пари, без да правим никому нищо лошо! И Петрович също печелеше!

— Като крадяхте ембриони и ги пращахте в центъра „Франклин“ за донорната им програма?

— Не си толкова умна, колкото си мислех, Меган. Има и още много нещо! Ембрионите са най-дребното!

Той вдигна пистолета. Тя съзираше дулото, насочено към сърцето си. Наблюдаваше пръста му на спусъка и го чу да казва:

— До миналата седмица държах колата на Едуин в хамбара! Сега ще държа там твоята! А ти ще отидеш при него.

Меган инстинктивно се хвърли настрани.

Първият куршум профуча над главата й. Вторият я прониза в рамото.

Преди да успее отново да стреля, изневиделица връхлетя някаква фигура. Тежка фигура с протегната ръка. Пръстите, които стискаха ножа, и бляскащото му острие бяха едно цяло — сабята на отмъщението, която се насочи към гърлото на Филип и го преряза.

Меган усети остра болка в лявото си рамо и потъна в мрак.

61

Когато Меган дойде в съзнание, лежеше на земята, а главата й беше в нечий скут. Тя насила отвори очи и видя херувимската усмивка на Бърни Хефернън, после усети влажните му целувки по лицето, устните и шията си.

Някъде в далечината чу бръмчене. Самолет? Хеликоптер. После звукът изчезна.

— Щастлив съм, че те спасих, Меган. Няма нищо лошо в това да използваш нож, за да спасиш някого, нали? — попита Бърни. — Никога не съм искал да наранявам никого. Онази вечер не исках да причинявам болка на Ани. Това беше грешка — и той повтори блажено, като дете: — Ани беше една грешка.

По радиостанцията Мак чуваше разговорите между хеликоптера и полицейските коли, които пътуваха към мястото. Координираха действията си.

Мег е с двама убийци, внезапно осъзна той — онзи идиот, който в неделя през нощта беше в гората, и Филип Картър.

Филип Картър, който бе измамил и убил партньора си, а после се бе престорил на покровител на Катрин и Меган, за да следи всяка стъпка на Меган в търсенето на истината.

Меган. Меган.

Бяха в пустееща местност. Хеликоптерите започваха да се снижават. Напразно Мак шареше с очи по земята. След петнайсет минути щеше да бъде тъмно. Как щяха да открият кола в мрака?

— Намираме се в покрайнините на Уест Рединг — каза пилотът, посочвайки пред себе си. — На няколко минути път от мястото, където са видели зеления шевролет.

„Той е луд“, мислеше си Мег. Това беше Бърни, жизнерадостното момче от паркинга, което често й говореше за майка си. Как е дошъл тук? Защо я преследваше? И каза, че е убил Ани? Господи, той е убил Ани!

Тя се опита да седне.

— Не искаш ли да те държа, Мег? Никога няма да ти сторя нищо лошо.

— Разбира се, че няма — осъзнаваше, че трябваше да го успокоява, за да бъде кротък. — Просто земята е ужасно студена.

— Извинявай! Трябваше да се досетя. Ще ти помогна — той не я пусна, докато непохватно се опитваха да се изправят. Продължаваше да я стиска в прегръдка.

Тежестта на ръката му около нея усилваше болката в простреляното рамо. Не трябваше да го отблъсква.

— Бърни, би ли се опитал да не… — отново щеше да припадне.

— Бърни — замоли го тя. — Рамото много ме боли.

Беше стиснал здраво в ръката си пистолета на Филип.

— О, извинявай! Ако искаш, ще те нося — устните му бяха върху косата й. — Застани тук за минутка. Искам да те снимам. Виждаш ли камерата ми?

Камерата му! Разбира се! Той беше непознатият в гората, който едва не удуши Кайл. Тя се облегна на кладенеца, за да го наблюдава как обикаля тялото на Филип и го снима.

После Бърни остави камерата на земята и дойде до нея.

— Меган, аз съм герой! — похвали се той. Очите му блестяха като лъскави сини копчета.

— Да, герой си.

— Спасих ти живота.

— Да.

— Но не ми разрешават да нося оръжие. Ножът е оръжие. Ще ме отведат отново в болницата на затвора. Мразя я!

— Ще поговоря с тях!

— Не, Меган. Затова трябваше да убия Ани. Тя започна да пищи. Единственото, което направих онази вечер, беше, че вървях след нея и казах „Тази улица е опасна. Аз ще те пазя.“

— Това ли и каза?

— Мислех, че си ти, Меган. Ти щеше да бъдеш доволна да се погрижа за теб, нали?

— Да, разбира се.

— Нямах време да й обяснявам. Идваше полицейска кола. Не исках да я наранявам. Дори не знаех, че онази вечер съм взел ножа. Понякога нямам представа, че е у мен.

— Радвам се, че сега беше у теб.

„Колата — мислеше си тя. — Ключовете ми са в нея. Това е единственият ми шанс.“

— Но, Бърни, смятам, че не трябва да се оставиш на полицията да намери ножа у теб — тя го посочи.

Той погледна назад.

— О, благодаря ти, Меган.

— И не си забравяй камерата.

Ако не беше достатъчно бърза, той щеше да разбере, че се опитва да избяга. И ножът щеше да се озове в ръката му. Щом той се обърна и тръгна към тялото на Филип, Меган рязко се хвърли напред, препъвайки се от слабост и бързина, отвори вратата на колата си и се пъхна зад волана.

— Меган, какво правиш? — изкрещя Бърни.

Хвърли се към вратата, но тя успя да я заключи. Той увисна на дръжката, докато тя включи на скорост и натисна педала на газта.

Колата подскочи напред. Крещейки, Бърни успя да се задържи на вратата два-три метра, после я изтърва и падна. Тя зави покрай постройките. Той се появи от прохода между къщата и склада, когато тя се устремяваше към откритото поле.

Не беше достигнала до гората, когато в огледалото видя колата му да лети бясно след нея.

Минаваха над гориста местност. Полицейският хеликоптер беше пред тях. Фотографът и операторът напрягаха очи.

— Гледайте! — извика пилотът. — Ето къщата. Мак не разбра какво го накара да се обърне назад.

— Обърнете! — изкрещя той. — Обръщайте! Белият мустанг на Мег изхвърча от гората, а една зелена кола беше на сантиметри зад него, като непрекъснато го блъскаше. Мак видя как шевролетът се изравни с мустанга и започна да го блъска отстрани, опитвайки се да го преобърне.

— Снижете се! — извика Мак на пилота. — Меган е в онази бяла кола. Не виждате ли, че той се опитва да я убие!

Колата на Меган беше по-бърза, но Бърни беше по-добър шофьор. Известно време беше пред него, но вече не можеше да му избяга. Той се изравни с нея и започна да я блъска. Тялото на Меган се люшкаше назад-напред, докато въздушната възглавница се изду от средата на волана. Сега не виждаше нищо, но продължи да натиска педала на газта и колата бясно препускаше на зигзаг из полето, а Бърни постоянно я удряше отстрани.

Вратата премаза рамото й, мустангът се олюля и се преобърна. След миг двигателят изригна в пламъци.

Бърни видя как колата на Меган се запали, но полицаите вече идваха. Чуваше воя на приближаващите сирени. Над главата му все по-отблизо бръмчеше хеликоптер. Трябваше да изчезва.

Някой ден ще навредиш някому, Бърни. Ето от какво се притесняваме. Това му беше казал психиатърът. Но ако успееше да се прибере в къщи при мама, тя щеше да се погрижи за него. Щеше отново да си намери работа на някой паркинг и всяка вечер щеше да си стои у дома, с нея. Отсега нататък щеше само да се обажда на жените по телефона. И никой нямаше да разбере.

Лицето на Меган избледняваше от паметта му. Щеше да я забрави така, както забравяше всички други, които бе харесвал. „Всъщност никога никому не съм сторил нищо лошо и не исках да го сторя на Ани — каза си той, докато препускаше в настъпващия мрак. — Може би ще ми повярват, ако ме разкрият.“

Премина втората гора и достигна до кръстопътя с отклонението от главния път. Обляха го прожектори. Чу мегафон:

— Полиция, Бърни. Знаеш какво трябва да направиш! Излез от колата с вдигнати ръце!

Бърни заплака.

— Мамо, мамо! — хлипаше той, докато отваряше вратата и вдигаше ръце.

Колата беше обърната настрани. Смазаната врата беше блокирала. Меган се опита да намери бутона на колана и да го откачи, но не успя. Беше загубила представа за всичко.

Подуши дим. Започна да се просмуква през вентилаторния отвор. „Господи! В капан съм!“.

Започнаха да я обливат горещи върни. Димът изпълни дробовете й. Опита се да извика, но от гърлото й не излезе звук.

Мак беше пред всички, които бясно се втурнаха от хеликоптера към колата на Мег. Пламъците от двигателя ставаха все по-високи. Мег се виждаше — опитваше се да се освободи, а огънят пълзеше по покрива и я осветяваше.

— Трябва да я измъкнем през дясната врата! — извика той.

В синхрон пилотът, репортерът и операторът подпряха с ръце нагорещения покрив на мустанга. В синхрон блъснаха колата към другата й страна, тя се олюля, пак я блъснаха.

— Хайде! — изкрещя Мак.

Лъхтейки, натиснаха колата с цялата си тежест и задържаха така за миг, а по опърлените им ръцете цъфнаха мехури.

Колата бавно се помести — едва-едва, после не устоя и с трясък се изправи на гумите си.

Горещината ставаше непоносима. Като насън Меган видя лицето на Мак, протегна ръка, освободи ключалката на вратата и отново изпадна в несвяст.

62

Хеликоптерът се приземи в Данбъри. Замаяна и изтощена от силните болки, Мег усети как ръцете на Мак я поеха, вдигнаха я и я положиха на носилка.

Друга носилка. Ани на път за шокова зала. Не, помисли си, не!

— Мак!

— Тук съм, Меги.

Ярки светлини. Операционна. Маска на лицето й. Свалянето на маската от лицето на Ани в болница „Рузвелт“.

— Мак!

Ръка покри нейната.

— Тук съм, Меги!

Тя се събуди в реанимацията с превръзка на рамото. Една сестра стоеше над нея.

— Нищо ви няма.

По-късно я вкараха в болнична стая. Майка й. Мак. Кайл. Чакаха я.

Лицето на майка й беше странно успокоено, когато срещна погледа й. Сякаш четеше мислите й.

— Мег, откриха тялото на баща ти.

Ръката на Мак лежеше върху рамената на майка й. И двете му ръце бяха превързани. Мак, нейната опора. Мак, нейната любов.

Обляното в сълзи личице на Кайл се долепи до нейното.

— Нямам нищо против, ако искаш да ме целунеш пред всички, Мег.

В неделя вечерта тялото на доктор Хенри Уилямс беше намерено в колата му в покрайнините на Питсбърг, Пенсилвания, в тихия квартал, където се беше запознал с жена си като дете и отраснал с нея. Беше погълнал смъртоносна доза сънотворни. Писма до сина и дъщеря му съдържаха думи на обич и молба за прошка.

Меган беше изписана от болницата в понеделник сутринта. Раната на рамото я болеше тъпо, но непрестанно. Иначе бързо се съвземаше.

Когато пристигна вкъщи, се качи в стаята си да се преоблече в удобния си халат. Започна да се съблича и се поколеба. Отиде до прозорците и дръпна щорите изцяло. „Надявам се да превъзмогна това“, мислеше си тя. Знаеше, че ще мине много време, преди да успее да изличи от паметта си образа на Бърни, който я следеше.

Катрин затваряше телефона.

— Току-що отказах продажбата на хотела — каза тя. — Удостоверението за смърт е издадено и това означава, че всичките сметки, които имахме с баща ти, са размразени. Застрахователните компании обработват изплащането на всички лични полици на баща ти, както и онези от компанията. Това са много пари, Мег! Не забравяй, че личните му полици включваха клауза за двойно обезщетение.

Мег целуна майка си.

— Толкова се радвам, че запазваш хотела! Без „Дръмдоу“ ти щеше да бъдеш изгубена.

Докато пиеше кафето и сока си, тя прегледа сутрешните вестници. В болницата беше гледала ранните новини с репортажа за самоубийството на Уилямс.

— Претърсват архивите на центъра „Франклин“, за да открият кой е получил ембрионите, които Петрович е крадяла от „Манинг“.

— Мег, какъв ли ужас изживяват хората, които са имали замразени ембриони на съхранение, чудейки се дали техните биологически деца не са били родени от чужд човек! — каза Катрин Колинс. — Дали всичките пари на този свят биха били достатъчни на оня, който е постъпвал така?

— Явно не. Филип Картър ми каза, че му трябват пари. Но, мамо, когато го попитах дали Петрович е крадяла ембриони за донорната програма, той ми каза, че не съм толкова умна, колкото изглеждам. Имало и други неща! Надявам се да ги открият в архивите на болницата!

Меган отпи от кафето.

— Какво ли искаше да каже? И какво ли е станало със Стефани Петрович? Дали Филип е убил това нещастно момиче? Мамо, тя трябваше да роди тези дни!

Вечерта, когато Мак дойде, Меган каза:

— Татко ще бъде погребан вдругиден. Франсис Гролиър трябва да бъде известена за това, както и за обстоятелствата около смъртта на татко, но аз се страхувам да й се обадя.

Ръцете на Мак я обгърнаха. Толкова години ги бе очаквала!

— Защо не ме оставиш да се погрижа за това, Мег? — попита той.

После говориха.

— Мак, още не знаем всичко! Доктор Уилямс беше последната ми надежда да разберем какво искаше да каже Филип!

Във вторник сутринта в девет часа се обади Том Уайкър. Този път не я подразни с „Готова ли си да се върнеш на работа, Мег?“

Нито пък я попита как се чувства. Още преди да каже „Мег, разполагаме със сензация!“, тя долови различния му тон.

— Какво има, Том?

— Имаш плик от доктор Уилямс, надписан „Лично и поверително“!

— От доктор Уилямс! Отвори го! Прочети ми го!

— Сигурна ли си?

— Отвори го, Том!

Настъпи пауза. Мег виждаше как Том срязва плика и изважда съдържанието му.

— Том?

— Мег, това са признанията на Уилямс!

— Прочети ми ги!

— Не. Работи ли още онзи факс, който взе от офиса?

— Да.

— Дай ми номера. Ще ти го изпратя. Ще го четем заедно!

Меган му продиктува номера и се спусна по стълбите. Стигна в кабинета тъкмо когато от факса се чу остро пиукане. Първата страница от признанията на доктор Хенри Уилямс бавно започна да излиза на тънката хлъзгава хартия.

Бяха пет пълни страници. Мег ги прочете два пъти. Най-накрая репортерът у нея започна да отсява отделни абзаци и изречения.

Телефонът иззвъня. Знаеше, че е Том Уайкър.

— Какво мислиш, Меган?

— Всичко е тук. Трябвали са му пари заради неплатените сметки от продължителното боледуване на жена му. Петрович е била природно надарена и е можела да стане отличен доктор. Мразела да вижда как някои от съхраняваните ембриони след време се унищожават. За нея те са могли да се превърнат в деца, които да осмислят живота на потенциално бездетни хора. За Уилямс това са били деца, за които хората плащали цяло състояние. Той е обработил Картър, който с голямо удоволствие е уредил Петрович в клиниката „Манинг“, използвайки подписа на баща ми.

— Всичко е било добре прикрито — каза Уайкър. — Изолирана къща, в която са довеждали непознати жени, готови да износят бременността и да родят децата в замяна на десет хиляди долара и зелена карта за гражданство. Не чак толкова висока цена, като си представиш, че Уилямс и Картър са продавали бебетата за минимум сто хиляди долара всяко.

— През последните шест години — продължи Уайкър — са дали за осиновяване повече от двеста бебета и са планирали да открият и други центрове.

— И тогава Хелън е напуснала — каза Меган. — Под претекст, че е допуснала грешка, която може да стане публично достояние.

— Първото нещо, което доктор Манинг е направил след оставката на Петрович, е било да се обади на доктор Уилямс и да му каже. Манинг е имал доверие на Уилямс и е имал нужда да сподели с някого. Бил е ужасен от вероятността клиниката да изгуби добрата си репутация. Казал е на Уилямс колко е била притеснена Петрович, че може би е унищожила ембриона на Андерсънови при подхлъзването си в лабораторията.

Уилямс е позвънил на Картър, който е изпаднал в паника. Картър е имал ключ за апартамента на Хелън в Кънетикът. Не са имали връзка. Понякога се е налагало той да пренася ембрионите, които тя е донасяла от клиниката веднага след оплождането и преди замразяването им. Той ги е пренасял в Пенсилвания, където са били присаждани в утробата на чуждите жени.

— Картър е изпаднал в паника и я е убил — съгласи се Уайкър. — Мег, доктор Уилямс ти е дал адреса на мястото, където с Картър са държали бременните. Длъжни сме да предоставим тази информация на властите, но искам да бъдем там, когато те пристигнат. Ще дойдеш ли?

— Естествено! Том, можеш ли да ми изпратиш хеликоптер? Някой от по-големите! Пропускаш нещо много съществено от признанията на Уилямс. Той е бил човекът, с когото Стефани Петрович се е свързала, когато е имала нужда от помощ. Той е бил този, който е присадил ембриона в утробата й. Тя трябва да роди всеки момент. Ако има нещо, което донякъде изкупва греха на Уилямс, то е, че не е казал на Филип Картър, че е скрил Стефани Петрович. Ако го беше направил, тя щеше също да се прости с живота си.

Том обеща да изпрати хеликоптера в „Дръмдоу“ след час. Мег се обади на две места. Първото беше у Мак.

— Можеш ли да се измъкнеш за малко, Мак? Искам да бъдеш с мен там.

Второто беше у една млада майка.

— Мога ли да ви видя със съпруга ви след час?

Мястото, което доктор Уилямс споменаваше в признанията си, се намираше на седемдесет километра от Филаделфия. Том Уайкър и екипът на Трети канал чакаха, когато хеликоптерът с Меган, Мак и Андерсънови се приземи.

Пет-шест коли бяха вече паркирани там.

— Споразумях се с властите да влезем заедно с тях — каза им Том.

— Защо сме тук, Меган? — попита Дайна Андерсън, когато се качваха в една от колите на Трети канал.

— Ако знаех със сигурност, щях да ви кажа — рече Меган. Инстинктът й подсказваше, че е на прав път. В признанията си Уилямс беше написал: „Когато Хелън доведе Стефани при мен да извърша трансплантацията на ембриона, нямах представа, че ако опитът е успешен, тя възнамерява да отгледа детето като свое.“

Младите жени в старата сграда бях на различен етап от бременността си. Меган видя смъртния ужас по лицата им, когато се изправиха лице в лице с властите.

— Нали няма да ме върнете у дома? — молеше се едно момиче, което нямаше двайсет години. — Изпълних обещанието си. Когато бебето се роди, ще получа парите си, нали? Моля ви!

— Майки посреднички — прошепна Мак на Меган. — Уилямс споменава ли дали са съхранени документите, доказващи чии са децата в утробите им?

— В признанията си пише, че всички са деца на жени, които са съхранявали ембрионите си в „Манинг“ — каза Меган. — Хелън Петрович е идвала редовно тук, за да се увери, че се грижат добре за момичетата. Искала е по възможност всички съхранени ембриони да бъдат родени.

Стефани Петрович не беше тук. Една разплакана сестра каза:

— Тя е в местната болница. Момичетата раждат там. Тя ражда в момента.

— Защо сме тук? — попита Дайна Андерсън отново след час, когато Меган се върна във фоайето на болницата.

Бяха разрешили на Меган да бъде при Стефани в последните минути от раждането.

— След няколко минути ще видим бебето на Стефани — каза тя. — Тя го е износила заради Хелън. Това е била тяхната сделка.

Мак дръпна Меган настрани.

— Вярно ли ще се окаже това, което подозирам?

Тя не отговори. След двайсет минути лекарят, изродил бебето, излезе от асансьора и ги повика с жест.

— Можете да се качите — каза той.

Дайна Андерсън стисна ръката на мъжа си. Прекалено развълнувана, за да може да говори, тя си мислеше „Дали това е възможно?“

Том Уайкър и операторите ги придружаваха, когато една усмихната сестра донесе увитото като във вързоп бебе и го вдигна.

— Това е Райън! — изпищя Дайна Андерсън. — Това е Райън!

На следващия ден след литургия в църквата „Сейнт Пол“ тленните останки на Едуин Ричард Колинс бяха предадени на земята. Мак стоеше до гроба с Катрин и Мег.

„Толкова сълзи изплаках, татко — мислеше си Мег. — Не ми останаха повече.“ Внезапно тя прошепна толкова тихо, че никой да не я чуе:

— Обичам те, татко!

Катрин си мислеше за деня, когато звънецът на входната врата иззвъня и на прага се изправи Едуин Колинс — красив, с ослепителна усмивка и букет рози в ръце.

— Започвам да те ухажвам, Катрин!

„След време ще си спомням само хубавите мигове“, обеща си тя.

Хванати за ръце, тримата отидоха до паркираната кола.