Друидите на Шанара

XXVI

Пи Ел на два пъти променяше намеренията си, докато най-сетне взе решение. Когато притъмня, той преодоля колебанията си, промъкна се по улицата и влезе във входа на онази сграда, където се криеха другите от групата, оставяйки колебанията си на страна. Дъждът се стичаше по дрехите му и оставяше следи по стълбището, откъдето минаваше. На площадката спря и се заслуша. Сигурно онези още търсеха навън. Всъщност нямаше значение дали са тук или не. Рано или късно щяха да се върнат. Той можеше да почака.

Мина през коридора, без да се опитва да скрие следите си и влезе в стаята, където обикновено се криеха. На пръв поглед стаята му се стори празна, но инстинктът веднага му подсказа, че някой го наблюдава и след десетина крачки той спря. Навсякъде кръстосваха сенки и се гушеха като изгубени деца, подгонени от лошото време. Ромонът на дъжда отекваше равномерно в тишината, докато Пи Ел чакаше.

Тогава се появи Хорнър Дийс. Плъзна се безшумно през сенките на вратата с лекота и грация, която съвсем не отговаряше на тромавата му фигура. Целият беше изподраскан, а дрехите му прокъсани. Имаше вид на човек, нападнат от животно. Той втренчи в Пи Ел сивия си поглед, груб и подозрителен както винаги, като стара мечка, която е срещнала отколешен враг.

— Винаги си ме изненадвал — каза Пи Ел и беше искрен. Все още не можеше да разбере напълно стареца.

Дийс спря на известно разстояние.

— Мислех, че няма да се видим повече — каза грубо той.

— Така ли? — стрелна го Пи Ел с обезкуражаваща усмивка и предоси стаята, за да отиде до една купчина плодове, оставени да съхнат в някаква подръчна панера. Взе си един и си отгриза. Беше горчив, но можеше да се яде.

— Къде са другите?

— Някъде наоколо. Какво те интересува?

Пи Ел отърси мокрото си наметало и седна.

— Не ме интересува. Какво е станало с тебе?

— Паднах в една дупка. А сега ти кажи какво искаш.

Усмивката на Пи Ел замръзна на устните му.

— Известна помощ.

Не можеше да се каже дали Хорнър Дийс беше изненадан или не. Той се опита да не дава израз на чувствата си, но не успя съвсем. Приведе се няколко сантиметра, сякаш се опитваше да отбие атака. Известно време безмълвно наблюдава Пи Ел, после тръсна глава.

— Добре те познавам, Пи Ел — тихо каза той. — Помня те от времето, когато едва започваше. Тогава работех за Федерацията, бях Преследвач и те познавам оттогава. Ример Дал кроеше планове и за мене, но аз реших да не приема. Виждал съм те веднаж или два пъти, когато идваше и си отиваше, чувал съм слуховете за тебе — той помълча. — Искам да знаеш това.

Пи Ел си изяде плода и хвърли костилката встрани. Нямаше и представа какво да мисли за това неочаквано признание. Предполагаше, че всъщност няма значение. Сега поне знаеше със сигурност защо Дийс го тревожи толкова.

— Не те помня. Но това няма значение, — острото му продълговато лице се отдръпна от светлината. — Важното е, че се разбираме. Ример Дал не си беше направил добре плановете по отношение на мене. Аз върша само това, което искам. Така е било винаги.

Дийс наведе грубоватото си лице:

— Ти убиваш хора.

Пи Ел сви рамене.

— Понякога. Това плаши ли те?

Другият поклати глава.

— От тебе не ме е страх.

— Добре тогава, ако сме приключили с тази тема, да минем на другата. Имам нужда от помощ. Могна ли да те помоля?

Хорнър Дийс не отговори веднага. Премести се и седна, като пъшкаше докато се наместваше, после се вгледа в Пи Ел, очевидно обмисляйки предложението. Пи Ел чакаше. Той бе преценил внимателно всичко, претегляйки плюсовете и минусите на решението да се откаже от своя план да влезе в убежището на Гризача сам, да потърси помощ, за да разбере дали вътре се крие Каменният крал. Той нямаше какво да крие, нито имаше намерение някого да мами. Най-добре беше да се действа направо, когато е възможно.

Дийс се размърда.

— Не ти вярвам.

Пи Ел беззвучно се разсмя.

— Веднаж казах на Планинеца, че ако ми вярва, значи е глупак. Не ме интересува дали ми вярваш, Аз не ти искам доверието. Искам помощта ти.

Дийс бе заинтригуван против волята си.

— Каква помощ искаш?

Пи Ел скри своето задоволство.

— Миналата нощ проследих Гризача до леговището му. Видях го как влезе и къде се крие. Струва ми се твърде вероятно Каменният крал да се крие на същото място. Когато Гризача излезе тази нощ да претърсва улиците на града, имам намерение да вляза в леговището му и да го огледам.

Той пристъпи напред, като подкупваше Дийс със своето доверие.

— Вратата се отваря с едно резе. Ако успея да го освободя, ще мога да вляза. Проблемът е какво ще стане, ако вратата се затвори зад мене? Как да изляза?

Дийс разтърка брада и започна да подръпва мустаци, сякаш го сърбяха.

— Та значи имаш нужда някой да ти пази тила.

— Струва ми се разумно. Имах намерение да вляза сам и да се изправя пред Каменния крал, да го убия, ако трябва, и да му взема Камъка. Все още планът ми е такъв, но не искам да рискувам Гризача да изпълзи зад гърба ми изневиделица.

— И така, аз трябва да те охранявам.

— Страх ли те е?

— Все този въпрос. Всъщност аз трябва да ти го задам. Защо искаш да разчиташ на мен? Ти не ми харесваш, Пи Ел. Аз нямам нищо против Гризача да те разкъса. Както виждаш, не ставам за тази работа.

Пи Ел изправи краката си и облегна слабото си тяло на стената.

— Няма защо да ти харесвам. Това не е необходимо. И ти няма защо да ми харесваш. Аз също не изпитвам особени симпатии към теб. Но ние и двамата се стремим към едно и също — Черния камък на Елфите. И двамата искаме да помогнем на момичето. А както изглежда, никой няма да успее сам — въпреки че аз имам повече шансове. Важното е да дадеш дума, че ще ме пазиш. Защото ти държиш на думата си, нали?

Дийс сухо се засмя.

— Само не казвай, че апелираш към чувството ми за чест. Това няма да мога да го преглътна.

Пи Ел престана да се усмихва.

— И аз си имам свое разбиране за чест, старче, и то означава за мен също толкова, колкото и твоето за тебе. Когато дам дума, аз я спазвам. Казвам ти, че аз ще те пазя, ако ме пазиш ти — докато се свърши с цялата тази работа. После всеки сам си поема грижата за себе си.

Той вирна глава.

— Времето лети. Ще трябва да сме там по залез слънце. Идваш ли или не?

Хорнър Дийс дълго мисли преди да отговори. Пи Ел би изпитал подозрение, ако не беше така. Какъвто и да беше Дийс, все пак бе честен човек и Пи Ел беше сигурен, че той няма да поеме задължение, което не може да изпълни. Пи Ел имаше доверие в Дийс, в противен случай не би помолил стареца да го охранява. Още повече, че Дийс наистина си го биваше, всъщност той бе най-добрият от всички — не беше неопитен като Планинеца, нито хвърчеше из облаците като Каризман. Но не беше и непредсказуем като Уокър Бо. Дийс изглеждаше точно такъв, какъвто беше.

— Казах на Планинеца за теб — призна си Дийс като го наблюдаваше — А той сигурно вече е казал на другите.

Пи Ел отново сви рамене.

— Не ме интересува.

И наистина не го интересуваше. Дийс приведе тежкото си туловище напред и примигна в бледата сива светлина.

— Но ако някой се сдобие с камъка, независимо кой, ще го даде на момичето. Дай ми дума.

Пи Ел не можа да сдържи усмивката си.

— Нима вярваш на думата ми, старче?

Дийс го погледна сурово и твърдо:

— Ако се опиташ да се отметнеш, ще те накарам да съжаляваш за това.

Пи Ел не се и съмняваше в думите му. Макар че изглеждаше стар, уморен и съсипан от годините, Хорнър Дийс можеше да бъде опасен противник. Следотърсач, дървар и ловец, той бе все още жизнен и издръжлив. Не би победил Пи Ел в едно пряко стълкновение, но имаше и други начини да убиеш човек. Пи Ел се усмихна на себе си. Той ли не знаеше това?

Пи Ел му подаде ръка и почака старецът да я поеме.

— Дадено — каза той.

Те си стиснаха ръцете само за миг, после ги отдръпнаха. Пи Ел скочи на крака като котка.

— А сега да вървим.

Излязоха през вратата и се спуснаха по стълбището с Пи Ел отпред. Навън бе паднал мрак, тъмата все повече се сгъстяваше с настъпването на нощта. Свиха рамене в наметките си, за да се предпазят от дъжда и потеглиха. Пи Ел се замисли за сделката, която бе сключил. Тя не го задължаваше особено. Той щеше да даде Камъка на Елфите на момичето, защото не го ли направи, значеше да я загуби напълно и да бъде подложен на вечно преследване от всички тях.

Не оставяй жив врага си, за да не те преследва, помисли си той.

Най-добре ги убий, ако можеш.

Светлината на деня бързо помръкваше, когато Уокър, Морган и Куикнинг наближиха сградата, напусната от Пи Ел и Хорнър Дийс преди по-малко от час. Валеше непрестанно. Тъмна дъждовна завеса забулваше високите, мрачни постройки на града и скриваше небето, планините и морето.

Морган беше прегърнал грижовно момичето през рамо, привел глава над нея, и двамата бяха като две прибулени сенки сред мъглата. Уокър вървеше встрани, за да ги остави сами един с друг. Той забеляза как Куикнинг се бе притиснала в Планинеца. Тя сякаш желаеше неговата прегръдка, което бе необичайно за нея. Нещо бе станало с нея по време на сблъсъка й с Каменния крал, което той не бе забелязал и едва сега започваше да го разбира.

Канализацията пред тях бе преляла от дъждовна вода и той трябваше да я заобиколи. Все още продължаваше да върви напред и да избира откъде да минат. Обвитият му в наметката силует изглеждаше по-тъмен в мрака и дъжда. Сигурно приличам на призрак, помисли си той. Или по-точно, на Гримпонд. Отдавна не бе мислил за Гримпонд. Споменът бе твърде болезнен, за да го извиква от тъмните кътчета на паметта. Та нали тъкмо Гримпонд, с неговите усукани загадки, го бе тласнал към Замъка на Кралете и срещата с Асфинкс. Той му бе отнел ръката, духа и нещо от онова, което беше на времето. Ранен телесно и душевно — така гледаше на себе си сега.

Вдигна лице и се остави на дъжда да освежи кожата му. Не беше допускал, че може да е толкова задушно в такова влажно време.

Преследваха го виденията на Гримпонд — тези три тъмни и неразгадаеми картини от бъдещето. Не беше задължително да са верни, разбира се — можеха да бъдат лъжи, превърнати в полуистини, истини, забулени в лъжи, но все пак бяха реални. Първото вече се беше сбъднало. Беше се заклел, че по-скоро ще се лиши от ръката си, отколкото да приеме каузата на Друидите и ето че точно това беше станало. А сега все пак беше приел тази кауза. Иронично, поетично, ужасяващо.

Второто видение беше свързано с Куикнинг. Третото…

Оцелялата му ръка се сви в юмрук. Истината беше, че той така и не престана да мисли за второто. Куикнинг. Нещо щеше да стане и той щеше да я предаде. Тя ще да поиска помощта му, той ще да има възможността да я спаси, но ще я остави да умре. Ще стои и ще гледа как тя потъва в тъмната бездна. Такова беше видението на Гримпонд. Това трябваше да се случи, ако той не успее да го предотврати.

А с първото, разбира се, не беше успял.

Изпълни го отврата и той изтласка спомена за Гримпонд в тъмното ъгълче, откъдето го беше извикал. Гримпонд, напомни си той, е една заблуда. Но нима заблудата не беше в самия него? Нима не бе попаднал именно самият той под влияние на заблудата, когато реши да не се поддава на никакви Друидски машинации, да отхвърли всякаква магия, освен онази, която обслужваше собствените му тесногръди вярвания, сигурен, че може да бъде господар на своята съдба? Лъгал се бе многократно, съзнателно се бе заблуждавал, преструвал и бе превърнал целия си живот в една травестия. Беше се уплел в омагьосания кръг на своите заблуди и претенции. Захванал се беше с нещо, за което се беше клел, че няма никога да се заеме — с делото на Друидите, с възстановяването на тяхната магия, с осъществяването на тяхната воля. Нещо по-лошо — беше предприел действия, които можеха да доведат единствено до неговото унищожение — опълчил се беше срещу Каменния крал, за да му отнеме Черния камък на Елфите. Но защо? Беше се посветил на това дело, сякаш съдбата му зависеше от него, сякаш само, то можеше да му помогне да не затъне, сякаш нямаше друг избор.

А не беше така.

Загледа се в дъждовния град и си даде сметка, колко много му липсват горите на Хартстоун. Този град не само че беще от камък, не само че беше мрачен и подтискащ, постоянно обвит в мъгла и дъжд. Това бе град, съвършено безцветен, нямаше нищо, което да пречисти погледа, да ободри и стопли душата. Беше целият проникнат от сивота, от смесени сенки, които се трупаха една връз друга. В него самия се оглеждаше градът. А може би Ул Белк променяше и него, както променяше цялата земя, изсмукваше цвета на живота му, превръщаше го в нещо твърдо и безжизнено като камък. Докъде можеше да проникне Каменния крал? — питаше се той. До каква дълбочина на душата? Имаше ли някаква граница? Можеше ли да простре ръцете си чак до Тъмни дол и Хартстоун? Да проникне чак до човешкото сърце? След време сигурно да. А времето е нищо за едно същество, което е живяло толкова дълго.

Те минаха през портала на своя нощен приют и започнаха да се изкачват по стълбите. Уокър водеше и той пръв забеляза петната от дъжд по каменните стъпала, които се смесваха със собствените му следи, тъй че другите двама не можеха да ги видят. Някой току-що беше влязъл и излязъл оттук. Дали не беше Хорнър Дийс? Но Дийс трябваше вече да е там и да чака тяхното завръщане.

Преминаха през коридорите и влязоха в стаята, където обичайно отсядаха. Тя беше празна. Уокър огледа мокрите следи до сенките на вратите покрай стените; заслуша се в тишината. Стигна до мястото, където някой беше седял и ял.

Неочаквано инстинктите му се събудиха.

Той почти усети дъха на Пи Ел.

— Хорнър? Къде си?

Морган надничаше из другите стаи и коридори, за да потърси стария Следотърсач. Уокър срещна погледа на Куикнинг, но нищо не каза. Планинеца беше излязъл само за миг и отново се върна.

— Та нали каза, че ще чака тук. Нищо не разбирам.

— Може да е решил нещо друго — тихо предположи Уокър.

Морган не изглеждаше убеден.

— Струва ми се, че трябва да поогледам наоколо.

Той излезе през вратата, през която бяха дошли и остави Мрачния чичо и дъщерята на Краля на Сребърната река загледани един в друг в мрака.

— Пи Ел е бил тук — каза тя, без да откъсва поглед от него.

Горещите й очи го стоплиха. Той отново почувства познатото усещане за родственост, за споделена магия.

— Не долавям следи от стълкновение — каза той. — Няма нито кръв, нито следи от поражения наоколо.

Куикнинг спокойно кимна и почака. Той не каза нищо повече и тя премина през стаята и застана пред него.

— За какво си се замислил, Уокър Бо? — запита тя и в погледа й се четеше притеснение. — Беше така потънал в мислите си през целия път насам.

Тя се протегна и силно притисна ръцете му в своите. Вдигна лице и сребристата й коса се разпиля на бледата сива светлина.

— Кажи ми.

Той се почувства напълно беззащитен, смазан и разбит и едва намери сили, за да не рухне. Болка премина през цялото му тяло, едновременно физическа и емоционална, и пропълзя от сакатата му ръка чак до сърцето — като вълна, която заплашваше да го погълне.

— Куикнинг — произнесе тихо той и звукът на името й сякаш го поуспокои. — Мислех си за това, че в теб има нещо много по-човешко, отколкото искаш да признаеш.

По лицето й се изписа недоумение. Той се усмихна тъжно, иронично.

— Сигурно не мога добре да разбирам тези неща, защото не съм достатъчно впечатлителен и съм самотник от години. Израсъл съм без приятели и с много малко хора, живял съм твърде сам. Но в теб виждам нещо от себе си. Ти се страхуваш от собствените си чувства. Признаваш си, че имаш човешки чувства, с каквито баща ти те е надарил, когато те е създавал, но отказваш да приемеш техните последици. Ти си влюбена в Планинеца — но въпреки това се опитваш да го скриеш. Отхвърляш го. Ти презираш Пи Ел — и въпреки това го примамваш като риба. Разбираш чувствата си, но отказваш да ги признаеш. Стремиш се да се скриеш от тях.

Тя потърси очите му.

— Все още се уча.

— Но и се съпротивляваш. Когато се изправи срещу Каменния крал, ти веднага му заяви какво те води. Каза му всичко и нищо не скри. Не направи никакъв опит да го измамиш. Но въпреки това, когато Ул Белк отказа да изпълни желанието ти — както знаеше, че ще стане — ти се ядоса, почти…

Той не можа да намери точната дума.

— Почти неистово — довърши той. — Тогава за първи път открито прояви чувствата си, без да се интересуваш, че някой ги забелязва.

Той видя проблясък на разбиране в очите й.

— Твоят гняв бе реален, Куикнинг. Той бе израз на болката ти. Мисля, че ти искаше Ул Белк да ти даде Черния камък на Елфите, за да предотвратиш онова, което би се случило, ако не го направи. Нали е така?

Тя въздъхна бавно и уморено. Чувстваше се смазана и се поколеба преди да отговори:

— Да.

— Аз зная, ти вярваш, че ще се сдобием с Камъка на Елфите, защото така ти е казал твоят баща.

— Да.

— Но също знаеш, че пак според думите му, това може да бъде постигнато само с магията на тези, с които си тръгнала. Никакви разговори и никакви убеждения няма да накарат Ул Белк да го отстъпи. И все пак почувства нужда да опиташ.

Погледът й бе посърнал.

— Страхувам се… — гласът й пресекна.

Той се наведе по-близо.

— От какво се страхуваш? Кажи ми.

Морган се появи на вратата. Позадържа се като гледаше как Уокър Бо се отдръпна от Куикнинг. После влезе.

— Няма и следа от Хорнър. А вече се е мръкнало и Гризача сигурно е наоколо. Ще трябва да отложим търсенето му за утре.

Той приближи и се спря.

— Станало ли е нещо? — попита тихо.

— Не — отвърна Куикнинг.

— Да — каза Уокър.

Морган ги погледна объркан.

— И все пак кой е правият?

Уокър Бо почувства как сенките в стаята се сгъстяват, сякаш мракът беше се спуснал изведнъж, за да ги погълне. Гледаха се като през пропаст — Планинецът, Мрачния чичо и момичето. Имаха чувството, че са стигнали някакъв кръстопът и трябва да изберат път, от който няма връщане назад, да стигнат до някакво безвъзвратно решение.

— Каменният крал… — започна Куикнинг шепнешком.

— Връщаме се да търсим Черния камък на Елфите — довърши думите й Уокър.

На не повече от миля разстояние, на втория етаж на една сграда срещу леговището на Гризача, Пи Ел и Хорнър Дийс стояха на един прозорец и чакаха Смока да се появи. Бяха заели позиция от известно време, предпазливо скрити сред сенките, с търпението на опитни ловци. Най-сетне дъждът беше спрял, отстъпил на мъглата. Въздухът бе студен и смразяващ. От каменните улици се издигаше лека пара и се виеше нагоре като змия. Някъде далеч изпод земята до тях достигаше смътният грохот от пробуждането на Паст Гринт.

Пи Ел мислеше за хората, които бе убил. Необичайно бе това, че вече не можеше да си ги спомни. Известно време бе държал сметка за убийствата си, първоначално от любопитство, а после по навик, но при нарастването на броя им с течение на времето загуби нишката. Лицата, които ясно си спомняше в началото, започнаха да се смесват и да изчезват. И ето че сега можеше да си спомни ясно само първия и последния.

Фактът, че жертвите започваха да му се губят беше обезпокоителен. Това предполагаше, че той губи остротата на мисълта си, каквато неговата работа изискваше, а също, че губи интерес.

Загледан в мрака на нощта, почувства необичайна умора.

Раздразнен се опита да я прогони. Няма да е така, щом убия момичето, зарече се той. Дори и да забрави лицата на другите от Рамплинг Стийп — на едноръкия, на Планинеца, на певеца и на стария Следотърсач — в края на краищата, убийството им бе въпрос на необходимост, но той никога няма да забрави Куикнинг. Да я убие бе въпрос на чест. Представи си я съвсем ясно, сякаш стоеше пред него — нежната извивка и гладката й кожа, леко наклоненото й лице, докато говореше, поглъщащия й поглед, грацията, с която движеше ръцете си. Тя бе най-удивителното същество, обаятелно по начин, който не можеше да бъде обяснен, притежаваше магията на Краля на Сребърната река, а това значеше магия стара като живота. Искаше му се да приеме в себе си тази магия в момента, в който я убие, и вярваше, че ще стане така. И тогава тя ще се превърне в част от него, ще заживее в него, като присъствие по-силно от най-неизличимия спомен, и ще го вълнува като нищо друго.

Хорнър Дийс тихо се помръдна до него и свитите му мускули изпъкнаха. Все още погълнат от мислите си, Пи Ел не го и погледна. Очите му оставаха съсредоточени в равната повърхност на тайния вход на отсрещната улица. Сенките, които го обгръщаха, бяха неподвижни.

Какво ли ще стане, когато забие острието на Стиела в тялото й? — питаше се той. Какво ли ще видят тези бездънни, черни очи? Какво ли ще почувства? Предчувствието за този момент го изгаряше като огън. Известно време не бе мислил за това, как ще я убие. Чакаше, защото нямаше друг избор, ако искаше да се добере до Черния камък на Елфите. Беше оставил нещата на собствения им ход. Но сега вярваше, че моментът беше близо. Веднъж да влезе в леговището на Гризача, веднъж да открие Каменния крал, веднъж да се сдобие с Черния камък на Елфите и да се отърве от Хорнър Дийс…

Внезапно подскочи.

Въпреки че бе подготвен, появата на Гризача през отвора в камъка отсреща го стресна. Веднага се отърси от мислите за Куикнинг. Тъмното тяло на Смока просветваше на места, където звездната светлина, успяла да проникне през покривалото на облаците, се отразяваше в люспите на ризницата му. Чудовището излезе през входа и се спря за момент, сякаш разтревожено от нещо. Пипалата му се разтвориха, за да опипат въздуха внимателно. Опашката, подобна на камшик, се изви и изпляска. Двамата скрити мъже се снижиха в сянката. Смокът остана неподвижен още миг и после, явно успокоен, се протегна и спусна резето. Каменната плоча бавно се върна на мястото си. Гризача се обърна и пое в мъглата и тъмнината. Металните му крака чаткаха по камъка, подобно паднали вериги.

Пи Ел изчака, и като се убеди, че вече го няма, даде знак на Хорнър Дийс да го последва. Двамата се спуснаха на улицата, пресякоха и се изправиха пред скривалището на Гризача. Дийс извади едно въже с кука, което носеше със себе си, и го метна на каменната издатина над тайния вход. Куката се захвана с тъп звук. Дийс изпробва въжето, кимна и подаде края му на Пи Ел. Пи Ел се покачи без никакво усилие, като местеше ръцете си една пред друга и най-сетне стигна резето. Дръпна го и плочата на входа започна да се издига. Пи Ел бързо се свлече долу и двамата с Хорнър Дийс видяха как черната дупка на сградата се отваря пред тях.

Те предпазливо се отправиха навътре.

Входът се губеше в дълбоки сенки. От горните прозорци на сградата проникваше бледа, сива светлина, промъкваше се през дупките на разбитите подове и осветяваше малки части сред пълния мрак. Не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше.

Пи Ел се обърна към Дийс и прошепна:

— Наблюдавай улицата, дай ми знак, ако има нещо.

Той навлезе в мрака и се изгуби в него, сякаш бе част от сенките му. Веднага се почувства като у дома си, загърнат в наметката. Очите и слухът му бързо се приспособиха. Стените на сградата бяха голи и съсипани от годините. Влажни на местата, където дъждът бе прокапал и се бе стичал по камъка. Издигаха се високи и груби в бледата светлина. Пи Ел се промъкваше напред, като бавно и внимателно си проправяше път и чакаше нещо да се появи. Не можеше да долови никакво присъствие. Сградата изглеждаше празна.

Нещо долу пропука и го стресна. Той погледна в тъмнината. Подът бе покрит с кости, останките от всички същества, които Гризача бе натрупал по време на нощните си попълзновения и бе домъкнал в скривалището си, за да ги погълне.

Коридорът се разшири, премина в една по-голяма зала и тук свърши. Нямаше никакви врати и нищо не извеждаше по-нататък. Това на времето е било съдебна зала. Тя се издигаше на десетки метри височина и свършваше с куполен свод, покрит със странна мозайка, през която проникваше бледа светлина. Всичко беше тихо. Пи Ел се озърна разочарован. Веднага разбра, че тук няма нищо да открие — нито Каменния крал, нито Черния камък на Елфите. Беше сбъркал в предположенията си. Обзе го гняв и разочарование и той не можеше да спре да търси, макар да знаеше, че е безсмислено. Тръгна към отсрещната стена, като оглеждаше очертанията на пода и тавана, отчаян, че не може нищо да открие.

Хорнър Дийс подсвирна.

Почти в същия момент Пи Ел чу тихото чаткане на метала по камъка.

Мигновено се обърна и се спусна назад през тъмната зала. Гризача се беше върнал. Нямаше причина да се връща, освен ако не го бе усетил. Но как? Мислите му се гонеха объркани. Гризача бе сляп, разчиташе на други сетива. Не може да ги е видял. Но дали не ги беше подушил? И веднага си отговори. Той бе подушил следите им около входа и това го бе накарало да бъде нащрек; ето защо се бе спрял. Беше се направил, че излиза, изчакал беше и сега се връщаше отново.

Пи Ел се вбеси от собствената си глупост. Ако веднага не излезе от тук, ще попадне в капана.

Втурна се към мрачния вход, само за да открие, че е закъснял. Зърна през отворената дупка как Гризача завива покрай ъгъла на сградата отсреща и бързо се насочва към скривалището си. Въжето и Хорнър Дийс ги нямаше. Пи Ел се прилепи в най-тъмната част на стената и започна безшумно да се промъква. Трябваше да стигне до входа и да се изплъзне покрай Смока, преди онзи да спусне резето. Ако не успееше, щеше да остане заловен в скривалището на чудовището. Дори и Стиелът нямаше да може да му помогне.

Гризача се втурна през отвора. Металните му челюсти бяха раззинати и пипалата опипваха каменните стени. Пи Ел измъкна Стиела и се сви в мрака. Налагаше се да действа светкавично. Изпитваше странно спокойствие, както преди да убие. Видя как чудовището изпълни отвора и тръгна навътре.

Веднага скочи и побягна. Гризача го усети моментално, с инстинкти, по-остри дори от тези на Пи Ел. Пипалата се разтвориха и го уловиха на сантиметри от вратата. Стиела нарани един от крайниците на Смока, който пусна за малко убиеца, но след това отново нападна. Пи Ел се опита да бяга, но бе заклещен от множество протегнати пипала.

В този момент куката се спусна в мрака зад Смока и се уви около задните му крака. Въжето се стегна и чудовището бе издърпано назад. То удряше крака и забиваше ноктите си в камъка. Вниманието му се отклони за момент. И този момент бе достатъчен. Пи Ел се стрелна покрай него за част от секундата и се спусна надолу по улицата, за да се скрие. Почти веднага Хорнър Дийс хукна редом с него, косматото му тяло се задъхваше от напрежение. Чуха зад себе си как Гризача отхвърли въжето и су спусна да ги преследва.

— Ето тук! — извика Дийс и дръпна Пи Ел през отворена врата вляво.

Спуснаха се през антрето на няколко етажа по стълбите и надолу по един коридор към задния вход на друга постройка. Смокът пълзеше зад тях и премазваше всичко, което му се изпречваше на пътя. Мъжете бързо преминаха в другата сграда и се спуснаха по втора стълба отново на улицата. Шумът от преследвача се изгуби, те забавиха ход, свиха покрай един ъгъл и внимателно огледаха празната улица. Тръгнаха по пешеходната пътека на юг през няколко улици, където скупчените сгради предлагаха непроходимо убежище. Те бързо се промъкнаха. Вътре бяха на сигурно място и уморено се отпуснаха един до друг, облегнати на стената. Дишаха тежко в тишината.

— Помислих си, че си избягал — каза Пи Ел задъхано.

Дийс поклати глава и промърмори:

— Щях да избягам, но държа на думата си. Какво ще правим сега?

Тялото на Пи Ел бе плувнало в пот, но в него се надигаше хладна ярост. Още чувстваше как пипалата на Гризача обгръщат тялото му, как се впиват в него. Изпита такова отвращение, че едва не завика на глас.

Никога не е бил толкова близо до смъртта.

Обърна се към Хорнър Дийс, погледна грубото му брадясало лице, цялото сбръчкано, проблясващите му очи. Гласът на Пи Ел бе смразяващ от гняв.

— Ти, старче, прави, каквото щеш — прошепна той, — но аз ще се върна да убия онова чудовище.