Друидите на Шанара

III

Коглин заведе Уокър Бо в Сторлок. Макар и на кон, те не смогнаха да пристигнат преди свечеряване. През деня, слънчев и топъл, успяха да излязат от Драконовия зъб и кривнаха на изток през Рабските равнини, после през Истландските гори на Среден Анар към легендарното селище на Сторите. Смазан от болка и обзет от мисли за смъртта, Уокър остана буден през по-голямата част от времето. Въпреки това никога не бе сигурен къде е и какво става с него, единственото, което усещаше, беше клатушкането на коня и постоянните уверения на Коглин, че всичко ще бъде наред.

Не беше съвсем сигурен, че Коглин му казва истината.

Сторлок беше смълчан, прохладен и прикътан в сянката на дърветата — едно убежище от задухата и праха на равнините. Някакви ръце се протегнаха да поемат Уокър от седлото, от дъха на пот и равномерното полюшване, от усещането, че смъртта може да го призове всеки момент. Не знаеше как така все още беше жив. Необяснимо беше. Около него се бяха събрали облечени в бяло фигури, подкрепяха го, успокояваха го. Това бяха Сторите, Джуджетата-лечители на Селището. Всеки знаеше кои са Сторите. Те владееха най-напредналото лечебно изкуство в Четирите земи. Уил Омсфорд бе учил някога при тях и стана лечител, единственият по рода си южняк. Шеа Омсфорд беше излекуван след нападение в Уолфсктаг. По-рано бяха водили и Пар при тях, когато го зарази отровата на върколаците от Старо бърдо. Уокър го беше довел. Сега беше ред на Уокър да бъде спасен. Но Уокър не се надяваше на това.

Някой приближи чаша до устните му и някаква странна течност потече надолу по гърлото му. Почти мигновено болката спря и той почувства, че дрямката го оборва. Никак не би било лошо да поспя, неочаквано за себе си реши той. Сънят беше добре дошъл. Пренесоха го в централната лечебна сграда и го настаниха в задното крило, откъдето през завесите се виждаше гората, стена от тъмни стволове, застанали като часови. Съблякоха го, завиха го в одеяла и му дадоха да пие още нещо, една горчива течност, след което го оставиха да спи.

Заспа почти веднага.

Докато спеше, треската му премина и изтощението изчезна. Болката продължаваше, но някак притъпена, сякаш не беше част от него. Той потъна в топлите и удобни завивки и дори сънища не нарушаваха спокойния му мир. Нямаше видения, които да го стройват, нито черни мисли да го държат буден. Аланон и Коглин бяха забравени. Мъката от загубата на ръката му, усилието да избяга от Асфинкс и Залата на Кралете и кошмарното усещане, че съдбата му вече не е в негови ръце — всичко беше забравено. Обзе го пълен покой.

Не знаеше колко дълго бе спал. Бе загубил чувството си за време, за движението на слънцето по небесния свод, за смяната на деня от нощта и обратно. Когато отново започна да идва на себе си, като изплува от мрака на съня в някаква полудрямка, ненадейно му се явиха спомени от детството, кратки картини от неговия живот в дните, когато за първи път научаваше да се спращя с чувството за неудовлетворение и удивление пред това кой бе той и какво бе неговото предназначение.

Спомените бяха ярки и силни.

Беше все още дете, когато за първи път осъзна, че му е дадена магическа сила. Тогава не я наричаше магия; никак не я наричаше. Смяташе, че всички притежават подобна сила. Смяташе, че е като другите. По онова време живееше с баща си Кенър и майка си Рисе в Хартстоун на Дарклин Рийч и нямаше други деца, с които би могъл да се сравнява. Това се случи по-кьсно. Майка му първа му каза, че има необикновени способности и това го прави различен от другите деца. Още виждаше пред очите си лицето й, когато се опитваше да му обясни това — дребните й чувствителни черти, бялата й кожа, контрастираща с гарваночерните коси, винаги сплетени и обкичени с цветя. Все още чуваше ниския й глас, на който не можеше да се устои. Рисе. Той дълбоко бе обичал своята майка. Самата тя не притежаваше магически способности; беше от рода Бо, а магията идваше от страна на баща му, от страна на рода Омсфорд. Беше му казала всичко това в един разкошен септемврийски ден, когато дъхът на умиращи листа и горящо дърво изпълваше въздуха. Сложи го да седне срещу нея и му се усмихваше окуражително, докато говореше, като неуспешно се опитваше да скрие собственото си притеснение.

Това бе едно от нещата, които магията му помогна да постигне. Помогна му да усеща какво чувстват другите хора — това не се отнасяше за всички, но почти винаги за неговата майка.

— Магията, която имаш, Уокър, те прави особен — му каза тя. — Това е талант, който трябва да цениш и за който да се грижиш. Зная, че някой ден той ще те вдъхнови за велики дела. Ще извършиш нещо велико с него.

Година след този разговор тя почина. Разболя се от треска и въпреки собствените си лечителски дарби не можа да си помогне.

Той остана да живее с баща си и „дарбата“, с която според майка му бе надарен, бързо се разгръщаше. Магията му даваше неподозирани възможности, даваше му прозрение. Откри, че често долавя у хората неща, за които другите не подозираха — промени в настроението и характера, чувства, за които са си мислели, че са тайна, мненията и представите им, нуждите и надеждите, дори мотивите за постъпките им. В Хартстоун винаги имаше посетители — отбиваха се пътници, дребни и едри търговци, дървари, ловци, дори Преследвачи — и Уокър разбираше всичко за тях без те и дума да отворят. Той им говореше за едно или друго, разкриваше им онова, което успяваше да отгатне за тях. Тази игра го забавляваше. Някои от гостите се плашеха и баща му нареждаше да престане. Уокър се подчиняваше. По онова време вече бе открил в себе си и нова, по-интересна способност. Откри, че може да общува с животните от гората, с птиците и рибите, дори с растенията. Усещаше техните чувства и мисли точно така, както при хората, въпреки че техните чувства и мисли бяха по-недоразвити и ограничени. Губеше се с часове по разходки и изследователски пътешествия, изпъстрени с въображаеми приключения. Твърде рано се посвети на това, да изучава живота.

С течение на времето стана ясно, че специалните прозрения на Уокър му бяха от помощ и в училище. Започна да чете от библиотеката на баща си почти веднага щом узна как буквите от азбуката образуват думите върху протритите страници на бащините му книги. Овладя математиката без всякакво усилие. Възприемаше науките по интуитивен път. Почти нямаше нужда от обяснения. По някакъв начин схващаше нещата сам. Особено се пристрасти към историята; имаше невероятна памет за неща, места, събития и хора. Започна да си води бележки, да записва всичко, което научаваше, да събира знания, за да може един ден да ги предаде на другите.

С възрастта отношението на баща му към него започваше да се променя. Първоначално той отпъждаше своите подозрения, сигурен, че греши. Но това чувство не го напускаше. Най-сетне реши да запита баща си какво има и Кенър — висок, слаб, чевръст човек, с големи и умни очи, с говорен дефект, с който упорито се бе борил, и с художествени заложби — призна на сина си, че подозренията му са основателни. Самият Кенър не притежаваше магически способности. Като млад бе забелязал някакви зачатъци, но те бяха изчезнали малко след като бе излязъл от момчешката си възраст. Същото бе станало с баща му и дядо му и с всеки Омсфорд от поколения насам чак до Брин. Но с Уокър изглежда не беше така. Магията на Уокър изглежда все повече се засилваше. Кенър му каза, че се страхува, че способностите му могат да се развият в непредвидима и неконтролируема степен. Но и и той каза същото, което бе казала Рисе — че не бива да се подтискат, че магията е дарба, която винаги има някакво специално предназначение.

Скоро след това той разказа на Уокър историята магическите способности на рода Омсфорд, за Друида Аланон и Момичето от равнината Брин и за завета на Аланон към Брин. Уокър беше на дванадесет години, когато чу тази история. Тогава поиска да узнае какъв е бил този завет. Но баща му не можеше да му каже. Той знаеше само историята на неговото предаване по кръвна линия в целия род Омсфорд.

— Магията се проявява и в тебе, Уокър — бе казал той. — Ти от своя страна ще я предадеш на своите деца, а те — на своите, докато един ден се яви потребност от нея. Такъв е заветът, който си наследил.

— Но кому е необходим завет без предназначение? — бе запитал Уокър.

А Кенър бе отвърнал:

— Магията винаги има предназначение — дори когато ние не знаем какво е то.

Почти година след това, когато Уокър се разделяше с детството и навлизаше в младостта, магията му разкри, че има и друга, по-мрачна страна. Уокър установи нейната разрушителна сила. Понякога, най-често когато бе гневен, чувствата му се превръщаха в енергия. В такива случаи той можеше да премества предмети и да ги разрушава без дори да ги докосне. Понякога можеше да извиква един вид огън. Това не беше обикновен огън; не гореше като обикновения и беше различен по цвят, нещо като кобалтов. Най-често огънят не му се подчиняваше, а действаше безконтролно. Нужни му бяха седмици наред, за да се научи да го подчинява на собствената си воля. Опита се да скрие своето откритие от баща си, но баща му все пак научи за него, както обикновено узнаваше всичко за своя син. Макар че нищо не каза, Уокър усети дистанцията между тях да се увеличава.

Уокър беше на път да стане мъж, когато баща му взе решение да го изпрати далеч от Хартстоун. Здравето на Кенър Омсфорд от седем години насам постепенно се влошаваше. Някога силното му тяло бе налегнато от неизлечима болест. Той залости къщурката, родния дом на Уокър, и поведе момчето към Сенни дол, където живееше едно друго семейство Омсфорд, — Джерълън, Мириана и техните синове Пар и Кол.

Това преместване се оказа за Уокър Бо най-черното нещо в живота му. Сенни дол, макар да бе само една малка община, все пак му се струваше сковаваща след Хартстоун. Там се бе ползвал с безгранична свобода; тук имаше ограничения, които не можеше да избегне. Уокър не беше свикнал да бъде постоянно сред толкова много хора, не можеше да се приспособи към тях. От него се очакваше да ходи на училище, но там не можеше нищо да научи. Учителят и съучениците му не го обичаха и се отнасяха към него с недоверие. Той беше аутсайдер, държеше се различно от тях, знаеше наистина прекалено много и те бързо решиха, че не искат да имат нищо общо с него. Магията му се превърна в капан, от който не можеше да избяга.

Тя се проявяваше във всичко, което вършеше и в момента, когато разбра, че е трябвало да я крие, вече бе твърде късно да го направи. Няколко пъти вече го биеха, защото не се решаваше да се защити. Беше ужасен от онова, което можеше да стане, ако изпусне огъня изпод контрол.

Беше живял в селото по-малко от година, когато баща му умря. На Уокър му се искаше той също да бе умрял.

Продължи да живее с Джерълън и Мириана Омсфорд, които се отнасяха добре към него и проявяваха съчувствие към трудностите, с които се сблъскваше, защото и собственият им син Пар също бе почнал да проявява магически способности. Пар беше потомък на Джаир Омсфорд, брата на Брин. И по двете линии в семейството се наследяваха магическите способности от предшествениците по кръвна линия през годините от смъртта на Аланон, тъй че появата на магически способности у Пар не беше изцяло неочаквана. Магията на Пар не бе така непредсказуема и сложна форма на магия. Проявяваше се главно в способността на момчето да извиква живи образи с гласа си. Пар бе още малък по онова време, едва на пет-шест годинки, и не разбираше какво става с него. Кол не беше достатъчно силен, за да закриля брат си, тъй че накрая Уокър взе момчето под свое крило. Това стана съвсем естествено. В края на краищата, само Уокър разбираше какво изживява Пар.

Приятелството с Пар промени всичко за него. То му създаде цел, възможност да се грижи за някой друг освен за собственото си оцеляване. Дълги часове той прекарваше с Пар, помагаше му да свикне с магическата си способност. Съветваше го как да я използва, в какво бе необходимо да внимава, какво можеше да му служи за предпазване. Опитваше се да го научи как да се справя еъс страха и неприязънта на хората, които не проявяваха разбиране. Превърна се в учител за Пар.

Хората от Сенни дол започнаха да го наричат „Мрачния чичо“. Първо започнаха децата. Той не беше чичо на Пар, разбира се; не беше чичо на когото и да било. Но селяните не знаеха каква е кръвната му връзка и не разбираха роднинските му отношения с Джерълън и Мириана, тъй че нямаше значение как ще го наричат. „Мрачния чичо“ се превърна в подходящо обръщение. Уокър по онова време беше вече израснал, бледолик и чернокос като майка си, явно недосегаем за гпънчевите лъчи. Имаше вид на привидение. На децата от долината им се струваше, че е някакво нощно същество, което никога не е виждало светлината на деня, и взаимоотношенията му с Пар им се струваха тайнствени. И така, той се превърна в „Мрачния Чичо“, съветника по магия, странния, неумел, затворен в себе си младеж, чиито прозрения и разбирания го правеха различен от всички останали.

Но въпреки прозвището „Мрачния чичо“ отношението към Уокър ставаше по-добро. Той започна да се учи как да се справя с подозрението и недоверието. Престана да бъде обект на нападки. Установи, че може да отклони предизвикателствата едва ли не само с поглед или даже със стойката на тялото си. Можеше да използва магия, за да се защити. Откри, че може да внуши на хората да проявят внимание и предпазливост и да ги накара да се откажат от агресивните си намерения. Той даже успяваше да прекрати боевете между останалите. За съжаление, това още повече го отдалечаваше. Възрастните и по-големите младежи напълно го изоставиха, само по-малките станаха внимателни и приятелски настроени към него.

Уокър не беше щастлив в Сенни дол. Недоверието и страхът останаха, скрити зад насилените усмивки, зад механичните кимвания и учтивости на селяните, които му позволяваха да съществува сред тях, но не и да бъде приет. Уокър знаеше, че магията е причината за проблемите му. Майка му и баща му може би я бяха смятали за дар, но не и той. И никога вече нямаше да гледа на нея като на дар. Това беше проклятие и той беше сигурен, че то ще го преследва до гроб.

По времето, когато стана млад мъж, Уокър вече беше решил да се върне в Хартстоун, в дома, който бе запомнил с такава любов, далеч от хората на Долината, от тяхното недоверие и подозрителност, от отчуждението, което го накараха да изпита. Момчето Пар се бе приспособило твърде добре и Уокър не се безпокоеше за него. Първо, Пар беше местен човек в Дола и бе приет така, както Уокър никога не съумя. Още повече, че то се ползваше от магическите си способности по доста различен от Уокър начин. Пар никога нямаше колебания; той искаше да узнае всичко, което може да се прави с магия. Не се интересуваше от мнението на другите. Той можеше да се абстрахира от него, докато Уокър никога не успя да стори това. Двамата започнаха малко по малко да се отдалечават с възрастта. Уокър знаеше, че това е неизбежно. Време беше за него да си върви. Джерълън и Мириана настояваха да остане, но в същото време разбираха, че няма да може.

Седем години след пристигането си Уокър Бо напусна Сенни дол. По онова време беше вече приел фамилията на майка си, отказвайки се да използва името Омсфорд, защото то го свързваше тясно с наследството на магията, което той вече презираше, отново се върна в Дарклин Рийч, върна се в Хартстоун, чувствайки се като диво животно в клетка, което е пуснато на свобода. Скъса с живота, който бе оставил зад себе си. Беше решен никога вече да не използва магия. Обеща си да стои далеч от света на хората до края на своя живот.

Почти в продължение на година постъпваше точно както беше решил. И тогава се появи Коглин и всичко се промени…

Изведнаж Уокър се стресна от своята дрямка и спомените изчезнаха. Той се размърда в топлото легло и отвори очи. Известно време не можеше да реши къде се намира. Стаята се обливаше от ярка дневна светлина, въпреки надвисналите горски дървета точно пред прозореца със спуснати завеси. Тя бе малка, спретната, почти без мебели. Имаше фотьойл, малка масичка до леглото и нищо друго. На масата бяха поставени ваза с цветя, леген с вода и дрехи. Единствената врата на стаята беше затворена.

Сторлок. Ето къде се намираше, там, където Коглин го беше довел. Тогава си спомни всичко, което го бе докарало тук.

Внимателно измъкна осакатената си ръка изпод завивките. Сега болката беше слаба, но ръката му още беше натежала от камъка и безчувствена. Той прехапа устни от гняв и безсилие. Нищо не беше се променило, само болката бе намаляла. В края ръката му носеше още каменния си връх, а сивите ивици, по които отровата си проправяше път към рамото му, все още се разрастваха.

Той отново скри ръката си, за да не я вижда. Сторите се бяха оказали безсилни да го излекуват. Каквато и да беше отровата, която Асфинкса му бе предал, Сторите не можеха да й противостоят. А ако и те не можеха — Сторите, които бяха най-добрите лечители из Четирите земи…

Нямаше сили да довърши мисълта си. Прогони я, затвори очи, опита се отново да заспи, но не успя. Пред очите му бе непрекъснато ръката, смазана от каменния клин, забил се в нея.

Завладя го отчаяние и той заплака.

Беше минал един час, когато вратата се отвори и в стаята влезе Коглин, един неканен гост, от който тишината стана още по-неловка.

— Уокър! — поздрави тихо той.

— Те не могат да ме спасят, така ли? — запита Уокър без заобикалки, защото нищо нямаше значение пред отчаянието му.

Старецът застана безизразен като статуя до леглото му.

— Ти остана жив, нали? — отвърна той.

— Не си играй на думи с мене. Каквото и да е било направено, то не е извлякло отровата. Чувствам това. Може и да съм жив, но не за дълго. Кажи, не съм ли прав?

Коглин замълча за момент.

— Прав си. Отровата е още в тебе. Дори Сторите нямат средство да я изчистят или да спрат нейното разпространение. Но са забавили процеса, намалили са болката и са ти дали време. Това е повече, отколкото очаквах, като се има предвид естеството и степента на нараняването. Как се чувстваш?

Уокър се усмихна вяло и горчиво.

— Както се чувства умиращ човек, естествено. Но ще умра в приятна атмосфера.

Те се гледаха известно време без нищо да кажат. После Коглин отиде при фотьойла и се отпусна в него като сноп стари кокали и болни стави, с набръчкана, потъмняла кожа.

— Кажи ми какво се случи с тебе, Уокър.

И Уокър разказа. За това как прочете коженото томче с древната история на Друидите, която Коглин му беше донесъл, как научи за Черния камък на Елфите, как реши да потърси съвета на Гримпонд, как изслуша загадките му и получи видения от него, как реши, че трябва да отиде в Залата на Кралете, да открие тайното място, отбелязано с руни върху пода на Гробницата и накрая как бе ухапан и отровен от Асфинкс, оставен там да го причака.

— Може би не е причаквал точно теб, а всеки, който би дошъл — забеляза Коглин.

Уокър рязко се обърна към него и в очите му проблясваше гняв и недоверие.

— Какво знаеш за всичко това, Коглин? И ти ли играеш същите игри като Друидите? А какво ще кажеш за Аланон? И Аланон ли е знаел…

— Аланон нищо не знаеше — прекъсна го Коглин, като отхвърли обвинението му преди той да го довърши. Старческите му очи просветваха под тънките вежди.

— Ти си се заловил да решаваш загадките на Гримпонд сам — и си сторил глупост. Многократно сьм те предупреждавал, че призракът ще намери начин да те погуби. Как би могъл Аланон да знае за твоето затруднено положение? Отдаваш твърде голямо значение на човек, мъртъв от триста години. Дори беше жив, магията му никога не би проникнала зад тайната в Залата на Кралете. Щом си влязъл там, ти си бил загубен за него. И за мене. Едва когато се появи отново и припадна край Рога на Пъкъла, той разбра какво се е случило и ме призова да ти помогна. Пристигнах по най-бързия начин, макар че и в този случай ми отне три дни.

Той вдигна ръка и го посочи с пръст.

— Задавал ли си си въпроса как успя да оживееш? Аланон намери начин да запази живота ти, първо докато дойда, и след това докато успеем да стигнем до Сторите! Помисли над това, преди да хвърляш обвинения толкова лесно!

Той го изгледа ядосан и Уокър отвърна на погледа му, но пръв отмести очи, твърде измъчен, за да продължи спора.

— В момента ми е трудно да повярвам на когото и да било — промълви той с отслабнал глас.

— На тебе винаги ти е било трудно да повярваш на някого — отсече Коглин неумолимо. — Сърцето ти се е вледенило отдавна, Уокър. Ти си престанал да вярваш в каквото и да било. Спомням си времето, когато не беше така.

Той закрачи из стаята и настъпи тишина. Уокър се замисли за времето, когато старецът беше дошъл при него, когато му бе предложил да го посвети в тайните на използването на магията. Прав беше Коглин. По онова време той не бе изпълнен с такава горчилка, в него имаше надежда.

Почти се разсмя. Беше толкова отдавна.

— Дали с магия не бих могъл да разсея отровата от тялото си — тихо подметна той. — Сигурно ще се успокоя, когато се върна в Хартстоун. Брин Омсфорд навремето е имала подобна сила.

Коглин наведе очи и се замисли. Кокалестите му ръце се сключиха в гънките на дрехата. Изглежда се опитваше да стигне до някакво решение.

Уокър почака за момент, после попита:

— А с другите какво стана — с Пар, Кол и Рен?

Коглин продължаваше да стои с наведени очи.

— Пар отиде да търси Меча, младият Кол е с него. Момичето тръгна да търси Елфите. Те приеха повелите на Аланон.

Той вдигна поглед:

— Ами ти, Уокър?

Уокър го погледна безизразно. Въпросът му се струваше абсурден и тревожещ. Той се разкъсваше от чувство на неверие и несигурност. Някога не би се поколебал да даде своя отговор. Отново се замисли за онова, което Аланон бе поискал от него: да възстанови изчезналия Паранор и да върне Друидите. На времето това му се бе сторило смехотворно, невъзможно начинание. Приел го бе едва ли не като уловка. Той нямаше да вземе участие в подобна глупост, това бе заявил на Пар, Кол, Рен и останалите, с които заедно бяха отишли в Долината на глината. Беше изпълнен с презрение към Друидите заради тяхното нечестно отношение към рода Омсфорд. Той няма да бъде тяхно оръдие. Толкова смел беше тогава, толкова уверен в себе си. По-скоро ще отрежа ръката си, колкото да видя Друидите да се връщат отново, бе заявил той.

И ето че бе платил за своята самоувереност наистина с ръката си.

И все пак, нима тази загуба слагаше край на възможността Паранор и Друидите да се завърнат? Нещо повече, нима той продължаваше да желае това?

Усети погледа на Коглин върху себе си. Старецът очакваше неговия отговор. Уокър бе обърнал очи към него, но не го виждаше. Ненадейно се замисли за Историята на Друидите и разказа за Черния камък на Елфите. Ако не бе тръгнал да търси този изчезнал Камък, нямаше да загуби ръката си. Защо бе отишъл? От любопитство, каза си той. Но такъв отговор бе твърде лесен, той прекалено опростяваше нещата. Във всеки случай, самият факт, че беше отишъл въпреки съпротивата си, не показваше ли, че е приел заповедта на Аланон?

И ако не, какво всъщност правеше?

Той отново погледна към стареца.

— Кажи ми нещо, Коглин. Откъде беше взел онази книга с Историята на Друидите? Как е попадна у тебе? Нали като ми я донесе, каза, че си я взел от Паранор? Но това е невъзможно.

Коглин леко и иронично се усмихна.

— Защо да е невъзможно, Уокър?

— Защото Паранор е бил изтрит от Аланон преди триста години. Той не съществува вече.

Лицето на Коглин се сбърчи като смачкан пергамент.

— Не съществува ли? О, но той съществува, Уокър. Ти грешиш. Всеки може да отиде там, ако разполага с магически способности и си служи по правилен начин с тях. Дори и ти.

Уокър се поколеба, изведнаж се почувства несигурен.

— Аланон изтри Паранор от света на хората, но той продължава да съществува — каза тихо Коглин. — Нужна е само магията на Черния камък на Елфите, за да бъде върнат отново. Дотогава ще остане недостъпен за Четирите земи. Но в него все още може да проникнат онези, които имат способността и смелостта да опитат. Иска се смелост, Уокър. Да ти кажа ли защо? Искаш ли да чуеш историята, свързана с пътешествието ми в Паранор?

Уокър се поколеба, защото не знаеше дали иска да чува каквото и да било повече за Друидите и тяхната магия. После бавно кимна с глава:

— Да.

— Но вече си готов да се отнесеш с недоверие към онова, което ще ти кажа, нали?

— Да.

Старецът се приведе напред.

— Ще ти разкажа. Ще те оставя сам да прецениш.

Той замълча, за да събере мислите си. Лъчите на деня го обгръщаха в светлина и открояваха следите на старостта, прорязали чертите на лицето му, оределите и сплъстени коси и брада, потреперването на силно стиснатите му ръце.

— Това стана след срещата ти с Аланон. И той, и аз усетихме, че няма да приемеш задачата, която ти се дава, че ще се съпротивляваш на всякакво участие, ако нямаш достатъчно доказателства за успех. Ако не виждаш смисъла. Ти си различен от другите — съмняваш се във всичко, което ти се каже Още когато дойде при Аланон, беше вече готов да отхвърлиш онова, което ще ти се каже.

Уокър се опита да протестира, но Коглин вдигна бързо ръце и поклати глава.

— Не, Уокър, недей да спориш. Познавам те по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Засега само ме слушай. Отидох на север по повеля на Аланон, сякаш бях изчезнал, като ви оставих да обсъждате помежду си какви действия да предприемете. Твоето мнение бе предрешено. Ти нямаше да приемеш своята задача. И така аз реших да те убедя да промениш намерението си. Виждаш ли, Уокър, аз вярвам в сънищата. В тях виждам истината, която ти още не виждаш. Нямаше да се наема да бъда посредник на Аланон, ако можех да избегна някак си това. Моето време като Друид изтече много отдавна и аз не се стремя да се върна към онова, което съм бил. Но докато съм онова, което съм, длъжен съм да правя необходимото. За мен е от жизнено важно значение да те убедя да не се отказваш от задачата, която ти предстои.

Той целият потръпна, убеден в думите си и в погледа, който отправи към Уокър, се четеше желание да му предаде истини, които знаеше, но не можеше да съобщи.

— Както ти казах, Уокър, отправих се на север. Излязох от Долината на глината, преминах през Драконовия зъб към долината на Друидската крепост. Нищо не е останало от Паранор, освен няколко разрушени постройки на голия хълм. Все още горите обграждат мястото, където някога се е намирал Паранор, но нищо не ще поникне на тази земя, дори и най-малкото стръкче трева. Бодливият плет, който ограждаше Крепостта, е изчезнал. Всичко е изчезнало — сякаш някой великан се е протегнал и го е отвлякъл. Аз стоях там почти до мрак, гледах празното пространство, представях си онова, което някога е било. Можех да почувствам присъствието на Крепостта. Едва ли не я виждах да се показва измежду сенките, издигайки се на фона на притъмняващото източно небе. Почти различавах очертанията на каменните кули и парапети. Чаках, защото Аланон знаеше какво е необходимо и щеше да ми го каже, когато му дойде времето.

Старческите очи се зареяха в пространството.

— Когато се уморих, заспах и Аланон се яви в сънищата ми, както сега прави с всички ни. Каза ми, че Паранор наистина продължава да съществува, пренесен чрез магия на друго място и време, и все пак и тук. Попита ме дали съм готов да вляза, за да изнеса един том от Историята на Друидите, където е указано как да се върне Паранор в Четирите земи. Помоли ме да ти донеса тази книга.

Той се поколеба дали да разкрие още нещо, после само добави:

— И аз се съгласих. Тогава той протегна ръка и хвана моята. Издигна ме над мене самия, духа ми над тялото. Забули ме с магия. В този миг станах нещо различно от човека, който бях — но и досега не знам какво. Каза ми какво трябва да направя. Тогава тръгнах натам, където някога бяха стените на Крепостта, затворих очи, за да не ме подведат и навлязох в светове, които са отвъд нашия свят, на мястото, където той някога е бил. Установих, че мога да го сторя. Представи си моето удивление, когато стените на Паранор се материализираха под пръстите ми. Рискувах да ги огледам набързо, но когато го направих, не можах да видя нищо. Наложи се да започна наново. Дори като дух не можех да проникна в магията, ако нарушавах нейните правила. Този път държах очите си здраво затворени, отново затърсих стените, открих тайната врата, скрита в основата на Крепостта, блъснах ръчката, с която се отключваше, и влязох.

Коглин сви устни.

— Тогава ми бе позволено да отворя очи и да погледна наоколо. Уокър, това беше Паранор от древни времена — огромен, разпръснат замък, с кули, които се издигаха до облаците, с древни бойници, които се простираха завинаги там. Струваше ми се безкраен, докато се изкачвах по стълбите и се лутах из залите. Бях като мишка в лабиринт. Дворецът бе изпълнен с дъх и привкус на смърт. Въздухът имаше странен зеленикав оттенък. Всичко беше окъпано в него. Ако се бях опитал да вляза в моето тяло от плът и кръв, щях моментално да се разпадна. Усещах, че магията продължава да действа и претърсвах коридорите за някакви следи от живот. Пещите, които някога са били разгаряни от огнената лава в центъра на земята, сега стояха студени и Паранор беше хладен и безжизнен. Когато се качих в горните зали, открих купища кости, безформени и уродливи, останките от Мордските призраци и Джуджетата, които Аланон бе заключил там, когато бе призовал магията, за да разруши Паранор. Нищо живо нямаше в Крепостта на Друидите, освен самия мене.

Той замълча за момент, сякаш си спомняше.

— Потърсих къде са скрити томовете с Историите на Друидите. Имах вътрешно усещане къде се намират, донякъде подсилено от дните, когато бях учил в Паранор, донякъде от магията на Аланон. Затърсих библиотеката, през която се минаваше за сейфа. Търсех опипвайки, сякаш бях същество от плът, а не дух. Докосвах прашните, протрити ръбове на книжните лавици, докато открих резетата, които отвориха вратите към сейфа. Те широко зейнаха и магията ме поведе напред. Влязох, открих Историите на Друидите разтворени и взех от мястото им онази, която ми трябваше.

Очите на Коглин заблуждаха през слънчевата стая, търсейки видения, останали скрити от Уокър.

— После си тръгнах. Върнах се по същия път, по който бях дошъл, един призрак от миналото също като тези, които лежаха там, усещах хладната им смърт и неизбежността на своята собствена. Преминах дългите стълбища и коридори като в сън и се оставих да почувствам и видя целия ужас на онова, което сега властваше над замъка на Друидите. Такава мощ, Уокър! Магията, която Аланон призова, беше все още стряскаща. Просто бягах от нея на тръгване — не с краката си, разбира се, но мислено. Бях изпълнен с ужас! И тъй, избягах. И когато се събудих, в мене беше книгата, която бях изпратен да донеса и тогава я предадох на теб.

Той замълча и търпеливо зачака, докато Уокър обмисляше разказа му, с поглед, зареян надалеч.

— Значи това може да стане? В Паранор може да се влезе, макар че той вече не съществува в Четирите земи?

Коглин кимна отрицателно.

— Обикновен човек не би могъл да влезе.

Той сви вежди.

— Но ти сигурно би могъл. С помощта на магията на Черния камък на Елфите.

— Може би — съгласи се унило Уокър. — Каква магическа сила притежава Камъкът на Елфите?

— Аз не зная за нея нищо повече от самия теб — отвърна тихо Коглин.

— Дори къде може да се открие? Или кой го притежава?

Коглин тръсна глава.

— Нищо.

— Нищо. — В гласа на Уокър се прокрадваше горчивина. Той затвори очи за миг, за да потисне чувствата си. Когато ги отвори, те бяха покорни. — Ето как аз виждам нещата. Ти очакваш от мен да приема повелята на Аланон — да възстановя изчезналия Паранор и да върна Друидите. Мога да направя това само ако първо намеря Черния камък на Елфите. Но нито ти, нито аз знаем къде се намира Камъкът на Елфите, нито кой го притежава. А аз съм заразен с отровата на Асфинкс. Предстои ми бавно да се вкаменя. Умирам! Дори ако реша да…

Гласът му пресекна и той тръсна глава.

— Не виждаш ли? Няма достатъчно време!

Коглин погледна през прозореца и целият се прегърби в дрехата си:

— А в случай, че има?

Уокър сухо се изсмя, с отегчение в гласа:

— Не зная, Коглин.

Старецът се надигна. Дълго време той се взира безмълвно в Уокър. После каза:

— Напротив, знаеш.

Здраво сключи ръце отпред.

— Уокър, ти упорито отказваш да приемеш истината за своето предопределение. Дълбоко в сърцето си съзнаваш тази истина, но не искаш да й обърнеш внимание. Защо?

Уокър отвърна безмълвно на погледа му. Коглин сви рамене.

— Нямам какво повече да ти кажа. Почини си, Уокър. До ден-два ще бъдеш добре и ще можеш да си вървиш. Сторите направиха всичко, което можаха. Лечението ти, ако бъде възможно, ще дойде от другаде. Ще те върна обратно в Хартстоун.

— Аз ще се излекувам — прошепна Уокър. Гласът му изведнаж стана решителен, изпълнен едновременно с отчаяние и гняв.

Коглин не откликна. Просто загърна дрехата си и излезе от стаята. Вратата тихо се затвори зад него.

— Ще се излекувам — закле се Уокър Бо.