Дръзка любов

11

Бен изтича да посрещне Кейси и Деър, когато двамата влязоха в двора, възседнали коня.

— Време беше вие двамата да се върнете — извика младежът с лек укор в гласа. — Ако татко не ме беше спрял, щях да тръгна към пещерата още на разсъмване.

Пурпур полази по шията на Кейси, смутена от мисълта какво щеше да завари Бен, ако беше нахлул в пещерата рано тази сутрин.

— Слава богу, че татко е проявил здрав разум — измърмори Деър, вдигайки очи нагоре.

Рой излезе от къщата и се присъедини към тримата в двора.

— Добре дошла у дома, Кейси. — Той се усмихна и хвана ръцете й. — Добре ли си? Нали не ти се е случило нещо лошо?

Видимата му загриженост стопли сърцето на Кейси и тя отвърна:

— Добре съм, господин Рой, наистина. Особено сега, след като Деър и аз…

И тя хвърли изпълнен с любов поглед към Деър.

— Това, което Кейси се опитва да каже, е, че се съгласи да се омъжи за мене — заяви той гордо.

— Прекрасно! — извика Бен. — Ако беше почакал още малко, аз щях да я поискам.

— На Кейси й трябва мъж, а не кутренце — пошегува се Деър.

— Чакай малко, братко — нацупи се възмутено Бен. — Ще ти покажа…

— Момчета, момчета — намеси се Рой със смях. — Без караници, моля. Днес е щастлив ден. Не само е Коледа, но и имаме годеж, така да се каже. Марта е в кухнята сега и се труди самичка над празничните ястия, а аз съм сигурен, че Кейси иска да си отиде в стаята и да се преоблече.

— О, да — съгласи се Кейси, нямайки търпение да хвърли дрехите, с които беше изкарала вече много дни. — И веднага щом бъда готова, ще помогна на Марта с обяда.

— Кейси — намеси се Деър, — няма нужда.

— Напротив, Деър. Марта не би могла да се справи с всичко съвсем сама. Освен това, искам да й помогна.

Тя се обърна, за да се оттегли, но една ръка, положена над лакътя й, я спря.

— Добре дошла в семейството, Кейси — каза Рой, целувайки я по бузата. — Желая само най-доброто и за двама ви.

Тя внезапно се замисли.

— Господин Рой — започна колебливо, — относно украшенията, аз не съм…

— Никога не съм си помислял, че си била ти, скъпа. Нека забравим всичко това, то не е важно. Имам представа кой ги е взел. И моля ти, нека да не говорим повече за това. Ти вече не си прислужничка.

Кимвайки щастливо, Кейси се запъти към стаята си. За първи път от месеци насам се чувстваше наистина в безопасност. Нямаше нещо, което Мег или някой друг да може да й стори, помисли тя. Скоро тя щеше да стане съпруга на Деър и вече нямаше да се тревожи какво й готви животът.

Докато работеше в кухнята редом с Марта, Кейси усещаше повече радост, отколкото когато и да било, след като баща й беше умрял. Марта я посрещна почти толкова любвеобилно, колкото и Бен, и двете си бъбреха щастливо, разнищвайки последните новини. Най-вече говореха за отношенията между Кейси и Деър и за чувствата помежду им.

— Толкова се радвам за тебе, Кейси — каза Марта, изтривайки една сълза от окото си. — Чудесно е, че те помилваха. Ти и Деър сте създадени един за друг.

Тъкмо в този момент дойдоха неочаквани гости за коледната вечеря. Тед Маккензи и дъщеря му Марси пристигнаха точно когато всички бяха насядали на масата и Кейси поднасяше печен овнешки бут.

— Деър, скъпи — изгука Марси, втурвайки се през вратата, която Бен беше отворил, и влетя в обятията на Деър. — Бях сигурна, че ще дойдеш да се видиш с мене точно днес. Понеже ти не дойде, аз уговорих татко да ме докара у вас.

Смущение, последвано от раздразнение, се разля по лицето на Деър, докато се взираше безмълвно в прелестното момиче в ръцете му. Бен помисли, че така му се пада на брат му, задето е откраднал сърцата на най-красивите жени в Нов Южен Уелс. Но когато забеляза изражението на Кейси, той съжали за прибързаните си заключения. Рой веднага се намеси, надявайки се да разсее напрежението.

— Точно навреме за вечеря, Тед. Ще се присъедините ли към нас?

— Да — съгласи се Тед охотно, оглеждайки овнешкия бут. — И ако бурята, която се надига навън, се разрази, може да ви гостуваме и по-дълго, отколкото очаквате.

Внимателно поставяйки подноса с печеното по средата на масата, Кейси изгледа обидено красивата жена, която се чувстваше толкова удобно в ръцете на Деър, сякаш имаше пълното право да се намира там.

Честно казано, Кейси смяташе Марси за изключителна красавица, с прасковено-сметанен тен. Тя притежаваше рядката комбинация от алабастровобяла кожа и светлоруса коса, подчертана от рубиненочервени устни и невинни сини очи. Имаше изящна фигура, със стройни пропорции и стигаше едва до рамото на Деър. Но беше щедро надарена с високи, закръглени гърди и пищен ханш, който един ден сигурно щеше да стане прекалено пищен.

Освобождавайки се от властната прегръдка на Марси, Деър потисна една въздишка. Защо трябваше тя да идва тук точно сега? Не я беше виждал от седмици, а пък не беше и мислил за нея. Той осъзна, че й дължи обяснение, и възнамеряваше възможно най-скоро да й каже за Кейси. Може би съдбата я беше довела тук точно в този ден, разсъди той. Сега тя можеше да види със собствените си очи какво е положението между него и Кейси. Любов като тяхната беше трудно да се скрие.

С объркани миели, въртящи се в главата му, Деър каза, без да прецени:

— Кейси, сложи още два прибора на масата. Семейство Маккензи ще останат за вечеря.

Това, което не осъзна, беше, че думите му прозвучаха като команда, отправена към прислужничка, а не като молба към любима жена.

Хвърляйки към него поглед, пълен с обида, Кейси отговори:

— Да, господин Деър.

След което се обърна и излезе.

— Явно на слугините ти им трябва женска ръка, която да ги държи в подчинение — изсумтя Марси. — Това да не е някоя от осъдените, които си довел от Сидни? Невероятно създание…

— Кейси е… — Деър заекна, мъдро решавайки, че трябва да отложи обясненията за по-подходящ момент.

Точно тогава Кейси влезе отново в трапезарията, носейки с чинии и прибори, и го спаси от необходимостта да отговори. Рой намери изход от ситуацията с думите:

— Сложи всичко на масата, Кейси, а после двете с Марта елате да седнете при нас.

— Какво! — ахна Марси, смаяна. — Позволявате на слугините си да се хранят с вас? Всички знаят, че тези жени са чисто и просто курви.

Деър скочи на крака, готов да защити Кейси и да даде на Марси да се разбере, от което тя особено много се нуждаеше, но Рой му махна да си седне.

— Остави, сине. Днес е Коледа и семейство Маккензи са наши гости. След като им обясним, сигурен съм, че Марси ще разбере положението. Нека сега да се заемем с вечерята.

Недоволен, но осъзнавайки какво иска да направи баща му, Деър си седна на мястото. Но ситуацията се влоши, когато Марси упорито да настоява:

— Когато аз стана господарката тук, тези нередности ще спрат.

Настъпи абсолютно мълчание и когато Деър не направи нищо друго, освен да стисне зъби, Кейси изрече:

— Ние с Марта предпочитаме да се храним в кухнята.

И излезе от трапезарията с цялото достойнство, на което беше способна, а Марта веднага я последва.

Деър се ядоса извънредно много. Искаше да хукне след Кейси, но се застави да остане на стола си. Чувстваше, че е длъжен да даде обяснение на Марси, да й съобщи възможно най-внимателно за отношенията си с Кейси, и смяташе да го направи след вечеря.

Когато всички се нахраниха и се възцари неловко мълчание, Деър се изправи и покани Марси да се разходят навън, преди да е започнало да вали. Дочувайки далечния грохот на гръмотевицата, търкаляща се по притъмнялото небе, той очакваше всеки момент да се излее проливен дъжд.

— Надявам се вие, влюбени пиленца, скоро да определите дата — усмихна се многозначително Тед, докато Деър и Марси излизаха от стаята. — Бих искал да дочакам внуци, преди да стана твърде стар, за да им се радвам.

— Татко! — укори го Марси, изчервявайки се красиво, за да се хареса на Деър.

— Е, това си е така, момиче — настоя възрастният мъж. — Ти чакаш Деър вече доста време. Трябваше да си кажа думата.

Деър си пожела подът под краката му да се беше разтворил и да го беше погълнал. Решението му да се ожени за Кейси най-вероятно щеше да отчужди Тед, както и да нарани и разгневи Марси. Но нямаше друг изход. Кейси беше жената, която той обичаше и за която смяташе да се ожени. Другите бяха просто развлечения по пътя му към истинската любов.

— Татко, може би ти ще си поговориш с Тед, докато нас с Марси ни няма — намекна многозначително Деър, отвеждайки Марси към вратата, като постави ръка на гърба й.

— Разбира се Деър, ако това е желанието ти — съгласи се предпазливо Рой.

— Каква е тази работа, Деър? — запита Марси, когато излязоха на широката веранда.

— Марси, трябва да поговорим — каза Деър.

— Разбира се, скъпи — грейна тя, — трябва да определим дата за сватбата ни. Чу какво каза татко. Чаках достатъчно и търпението ми се изчерпва. Все се питах кога ли ще стигнеш до тази тема.

— Марси, никога не съм искал да те нараня и по едно време наистина исках да те направя своя съпруга.

— По едно време! За какво говориш?

— Срещнах една жена. Жена, която много обичам. Помолих я да се омъжи за мене.

Изведнъж сините очи на Марси загубиха невинния си поглед, заменен от убийствен блясък.

— Коя е тя? Коя е кучката, която те открадна от мене? Дъщерята на губернатора Блай ли е? Тя е доста стара за тебе.

— Не е Бес. Кейси е — отвърна Деър, понеже нямаше как да смекчи удара.

Макар че в действителност не беше предлагал брак на Марси, подразбираше се, че един ден те двамата ще се оженят.

— Кейси? Коя Кейси? — изсъска Марси, правейки се, че не разбира.

— Вече се запозна с нея, тя ни поднесе вечерята.

Лицето на Марси стана смъртнобледо и Деър помисли, че може да припадне, докато тя не се върна към живота с изблик на невиждан гняв.

— Затворничка! — изпищя Марси. — Ти си позволил на една осъдена курва да се вмъкне между нас? Отвратителен негодник! Предполагам какво е направила малката кучка, сигурно си е размахала опашката и ти си хукнал след нея като разгонен котарак. Тя вдигна ли си краката за тебе?

— Марси, не е точно така — протестира Деър, чийто гняв висеше на тънка нишка. — Обичам Кейси.

— Обичал я бил! Обичаш това, което е между краката й! Не можеш ли просто да вземеш каквото ти предлага и да забравиш за нея? Няма да ти го натяквам, скъпи. Всички мъже са донякъде неуправляеми.

— Марси, няма да ти позволя да говориш по този начин за Кейси. Тя е жената, за която ще се оженя.

— Колко благородно, Деър, но очевидно си забравил нещо. Тя е осъдена.

— Вече не е. Губернаторът Блай й даде пълно опрощение преди няколко дни. Тя е еманципантка и скоро ще бъде моя съпруга.

— Нищо от моите думи ли няма да промени намеренията ти?

— Абсолютно нищо.

— Никога няма да ти го простя, Деър — изрече Марси със стиснати зъби. — Ти ме съсипа. Кой мъж ще ме вземе сега?

— Ако говориш за девствеността си, Марси, тя не съществуваше. Ти си я загубила доста преди да легна с тебе.

— Не бъди груб, Деър, говоря за твоя… за любенето с теб. Никой не може да се сравни с тебе.

— Поласкан съм, но съм сигурен, че един ден ще си намериш мъж, достоен за твоята любов.

Отговорът й се загуби в изтрещяването на гръмотевицата, придружен от стрелкащи се в небето светкавици, и над главите им рукна пороен дъжд. Макар Деър да не беше особено доволен, като че ли Марси и Тед щяха да прекарат нощта тук, в имението.

Къщата най-накрая беше утихнала и в нея се беше настанила хладна атмосфера, когато двамата Маккензи се бяха убедили, че Деър напълно сериозно смята да се ожени за Кейси. Макар че самата Кейси с колебание се беше съгласила да се присъедини към семейството и гостите в приемната след вечеря, тя се чувстваше толкова неловко, че скоро се извини, че е уморена, и се оттегли. Деър се разтревожи, защото не беше оставал насаме с нея нито за миг, откакто се бяха върнали вчера, и не беше имал възможността да й поднесе подаръка си. Но се надяваше, че когато всички заспят, може да се промъкне незабелязано в стаята й.

Разхождайки се нетърпеливо напред-назад, докато не мина полунощ, Деър пъхна едно малко пакетче в предния джоб на ризата си и се запъти към вратата. Но тя се отвори пред него, преди да беше посегнал към дръжката, и една малка забулена фигурка се вмъкна в стаята му.

— Кейси? — прошепна той с радост, обгръщайки я нежно. — Ти ме изненадваш, любов моя. Не те очаквах тази вечер.

Дребната фигурка замря, после се дръпна рядко назад, заставайки близо до трепкащия пламък на свещта, за да разкрие самоличността си.

— По дяволите! Какво правиш тук, Марси?

— Не се сърди, скъпи — замоли се Марси. — Дойдох да ти припомня колко добре се чувстваме заедно, за да забравиш това налудничаво решение да се жениш за осъдена жена, за която не знаеш нищо.

— Върви си в леглото, Марси. Аз обичам Кейси. Няма изгледи да си променя намеренията.

— Може би ще успея да те убедя — измърка тя съблазнително, докато скриващото я наметало се смъкна по тялото й и легна като тъмна локва в краката й.

Деър ахна, когато слабата светлина разкри великолепната порцеланова плът, разкошна във великолепната си голота. Щръкналите розови зърна, увенчаващи млечнобелите гърди, и златистият отблясък между гъвкавите бедра накараха желанието да запулсира във вените му. Никой жив мъж не би могъл да остане безразличен пред такава невероятно примамлива женственост.

— Ти ме искаш, Деър — прошепна гърлено Марси. — Вземи ме. Забрави онази малка кучка, тя не е достатъчно добра за тебе. Явно те е омагьосала. Но ще ти го простя. Ти имаш нужда от съпруга като мене, жена от твоята собствена класа.

Думите й бяха катализаторът, който освободи вцепенените сетива на Деър. Той хладнокръвно вдигна наметалото от пода и го наметна на раменете й.

— Никога не съм искал да те наскърбя, Марси — каза той с равен тон, въздържайки се да я укори за оскърбителното й поведение. — Когато Кейси влезе в живота ми, вече никоя жена не означаваше нищо за мене. Лека нощ, най-добре е и двамата да забравим, че между нас нещо изобщо се е случило.

Докато говореше така, той я отвеждаше решително към вратата и преди да се усети, Марси се намери застанала в коридора пред една затворена врата. Кипейки в безсилен гняв, тя се отправи към собственото си изстинало легло.

В мига, когато вратата се затвори зад Марси, Деър изпусна остро дъх, разтърсвайки рамене, за да отпъди натрапчивия аромат на рози, оставен от нея. После излезе от стаята, потупвайки джоба си, за да се увери, че подаръкът му за Кейси е там. Намери вратата й незалостена и се вмъкна вътре. Стаята тънеше в тъмнина и Деър извади от джоба си кремък и да запали свещта. Кейси се събуди веднага.

— Боже господи, Деър, така ме изплаши! — изпъшка тя, хванала се за гърлото.

— Прости ми, любов моя. Просто трябваше да те видя — прошепна Деър, настанявайки се удобно на крайчеца на леглото. — Искам да ти се извиня за днес. Марси обикновено не е толкова неприятна, но аз ужасно я нараних.

Кейси простена, казвайки си мислено, че „неприятна“ едва ли е подходящо определение за грубото поведение на Марси Маккензи.

— Може би не съм подходящата жена за тебе — осмели се тя, предоставяйки му възможността да оттегли предложението си за брак, докато още имаше шанс.

— Ти си единствената жена за мене — възрази той. — Това е причината да съм с тебе сега. Имам подарък за своята любима.

— Коледен подарък? О, Деър, а аз нямам нищо за тебе — завайка се Кейси.

— Ти ми даде себе си, любов моя. Това е повече от достатъчно.

И той бръкна в джоба си и извади една малка кутийка, която постави нежно в ръката й. Кейси я загледа в продължение на няколко секунди, после впи очи в Деър.

— Отвори я, любов моя — каза той.

Треперейки от вълнение, Кейси вдигна капачето и извика стреснато. Сгушен в гънки от кадифе, в кутийка се криеше майсторски шлифован изумруд, обкръжен от диаманти. Гледката я остави без дъх.

— О, Деър, това е… невероятно! Но е много ценно. Не мога да приема нещо, което струва толкова много.

Макар че фермерите можеха да бъдат и заможни, все пак капиталът им обикновено беше толкова малък, че по принцип осъществяваха разменна търговия помежду си.

— Пръстенът беше на майка ми, любов моя. Сега е твой.

— Но аз мислех, че всичките украшения на майка ти са били откраднати.

— Не всички. Този пръстен ми беше даден, за да го дам на бъдещата си съпруга. Той не стоеше при другите украшения. Искам да го вземеш.

Деър извади пръстена от гнездото му и го постави на пръста на Кейси, докато тя го гледаше със страхопочитание.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво.

— Нито пък аз — усмихна се Деър, а сивите му очи не се отделяха от лицето й.

— Благодаря ти, любов моя, благодаря ти — каза Кейси, покривайки лицето му с целувки.

С щастлив смях Деър отдели ръцете й от врата си и нерешително се изправи на крака.

— По-добре да тръгвам, скъпа, иначе никой от нас няма да спи тази нощ. А след снощи имаме нужда от добра почивка.

Кейси се изчерви, припомняйки си съвсем ясно предната нощ, когато екстазът ги беше овладявал отново и отново. Мисълта, че би могла да изпитва същото онова чувство нощ след нощ, след като се оженят, накара кожата на гърба й да настръхне.

— Лека нощ, любов моя — каза Деър замечтано, позволявайки си само една невинна целувка по челото. — Приятни сънища.

Сякаш би могла да спи след цялото това вълнение тази вечер!

Семейство Маккензи си тръгнаха рано на другата сутрин; отдавнашното приятелство беше разклатено. Но Кейси беше толкова щастлива, че в последвалите дни не отдели на високомерната Марси нещо повече от откъслечни мисли. Рой й беше подарил целия гардероб на покойната си съпруга и двете с Марта прекарваха всяка свободна минута в преправяне на дрехи и подготвяне на най-подходящата сватбена рокля. Най-накрая се спряха на една рокля от шифон, недотам демодирана и достатъчно прохладна и за най-горещия ден.

Кейси и Деър не бяха споделяли едно легло от престоя си в пещерата и напрежението започваше да си казва думата. Те се виждаха всеки ден, без да разменят нищо повече от една-две целувки, емоциите им бяха в състояние на безтегловност. Деър беше готов да експлодира, а Кейси се люлееше на ръба на бездната. Тя много се зарадва, когато в края на първата седмица след Нова година Деър обяви, че отива в Сидни, за да намери свещеника. Предната година един свещеник беше дошъл в колонията и Деър се надяваше да го докара във фермата, за да извърши кратката церемония, която да ги съедини. Кейси изпадна в екстаз. След няколко дни щеше да стане госпожа Деър Пенрод. Ще бъде възможно най-добрата съпруга, обеща си тя. Само хубави неща ще им се случват отсега нататък. Ще имат деца — много деца — и любов, и смях, и… Умът й работеше на пълни обороти, представяйки си щастие и дълъг живот, които щеше да споделя с Деър за вечни времена.

Бен настоя да придружи брат си и денят, когато заминаха, беше вторият по важност ден в живота на Кейси. Най-важният щеше да бъде, когато свещеникът ги обявеше за съпруг и съпруга. Тя очакваше Деър и Бен да се върнат късно на следващия ден. Тревогата й зарази Рой, който започна да се притеснява, когато мина още един ден без никакви вести от синовете му. Твърде много неща можеха да се случат по пътя до Сидни. Разбойниците все още, вилнееха в околността. А може би нещо в града не беше наред.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита Бен, докато влизаха в Сидни.

Сто и втори полк се беше събрал на улиците, повечето членове на Корпуса бяха пияни и вдигаха страхотен шум. Като че ли целият полк се беше запътил към резиденцията на губернатора.

— Да му се не види! — избухна Деър гневно. — Тръгнали са за Блай! Ела!

Повлечен от тълпата, Бен се сля с масите, които следваха маршируващите войници. Разбунтувалите се спряха нестройно пред резиденцията на губернатора и след минути разбиха вратата и нахлуха вътре. С изключение на гражданската гвардия, единствените военни сили в Нов Южен Уелс бяха именно войниците от Корпуса, а бунтът им, воден от полковник Джонстън и подстрекаван от Джон Маккартър, оставяше губернатора Блай абсолютно беззащитен.

— Какво да правим, Деър? — запита Бен. Ръцете го сърбяха да се втурне да защитава губернатора.

— Какво можем да сторим срещу целия Корпус? — отвърна Деър съвсем реалистично.

— Може би някои от тези хора ще се присъединят към нас, ако защитим Блай? — предположи Бен.

— Ха — изсмя се Деър, — само ги погледни, Бен, това е мръсната пяна на Сидни. — И той кимна към група пияни подстрекатели. — Нима искаш тези да се бият на твоя страна?

Отговорът на Бен се изгуби във врявата, предизвикана от войниците от Корпуса, които излизаха от резиденцията, грубо повлекли протестиращия губернатор Блай към улицата. Някой беше докарал каретата му до вратата и Блай беше натикан съвсем безцеремонно вътре. В този момент Джон Маккартър се появи, за да поеме лично юздите на конете, и заедно с приятелите си от Корпуса тръгна на парад из претъпканите улици на Сидни, разкарвайки губернатора като чучело, докато градските отрепки вилнееха наоколо, пияни от безплатно раздаван ром. Бен и Деър не можеха да направят нищо повече от това, да стоят и да гледат. Докато на вратата на резиденцията не се появи с писъци Бес Блайг която хукна след каретата, отнасяща баща й.

Бес, убедена, че Корпусът ще убие баща й, тичаше задъхана след каретата по калната улица и се молеше да го пощадят. При вида на тази смела жена, която самичка се изправяше в защита на баща си, нещо се пречупи у Деър и той пришпори коня си през тълпата, последван по петите от Бен. Деър пребледня от ярост, когато видя лейтенант Потър да язди редом с каретата, пренебрегвайки молбите на Бес.

— Пуснете я вътре при баща й, Потър! — изкрещя Деър, надвиквайки шумотевицата. — Какъв човек сте вие?

Поклащайки глава, Потър изгледа кръвнишки младия фермер.

— Дръжте се настрана от тази работа, Пенрод. Твърде късно е да направите каквото и да било за губернатора. Колонията е в ръцете на Корпуса на Нов Южен Уелс. Ние налагаме правилата оттук насетне.

Полуприпаднала от изтощение, Бес чу гласа на Деър и обърна измъченото си лице към него.

— Помогни ми, Деър, моля те, помогни ми! Ще убият баща ми!

Яростта се разгоря у Деър и без да мисли за последиците, той се задейства. Скочи от коня, хвърли юздите на Бен и бързо стигна до Бес. С последни сили тя се беше вкопчила отчаяно в дръжката на вратичката и каретата я влачеше по улицата, докато зловещият парад продължаваше по Джордж Стрийт, но вече с по-бавен ход. Пращайки по дяволите всяка предпазливост, Деър сграбчи Бес през кръста, отвори вратичката и я бутна вътре при баща й. Всичко това се случи толкова бързо, че нито лейтенант Потър, нито някой друг разбра какви са намеренията на Деър.

Тъй като стореното не можеше да се поправи, Потър не обърна внимание на Бес, а веднага изрева на хората си:

— Арестувайте този човек! — посочвайки към Деър. Трима мъже се хвърлиха върху него и го събориха на земята. Бен понечи да се намеси, но Деър му извика да стои настрана.

— Недей, Бен! — Гласът му прозвуча напрегнато, защото войниците вече го бяха повели към затвора. — Не могат да ме държат дълго. Изчакай у Дрю Стенли, докато ме пуснат.

И изчезна с конвоя си сред тълпата, оставяйки смаяния Бен да се взира безпомощно след него.

Но жертвата на Деър не беше напразна, защото Бес получи позволение да седи при баща си в каретата. След продължилия прекалено дълго парад по улиците на Сидни губернаторът беше отведен обратно в резиденцията си и поставен под домашен арест, докато не се яви възможност да го върнат в Англия. Колонията Нов Южен Уелс сега бе изцяло във властта на безскрупулния Корпус на рома.

На следващия ден Маккартър, вече спечелил почва, веднага се приготви да защити завоеванието си. С хитростта на лисица той накара да го арестуват за подстрекателство и веднага беше оправдан от съда, съставен от негови приятели. Използва пародийния си съдебен процес, за да издигне обвинения против губернатора, и думите му явно намериха благодатна почва. За да очерни още повече Блай, той пусна слуха, че войниците от Корпуса били извлекли Блай изпод леглото на слугинята — злобен удар, насочен срещу личната чест на човек, познат със смелостта си.

Докато се разиграваше всичко това, Деър кипеше в безсилен гняв в затвора, намирайки се изцяло в ръцете на Корпуса. Ако бяха пожелали, те можеха без затруднения да го държат там колкото искат. Но той не вземаше предвид съобразителността на Бен и умението му да убеждава. Използвайки целия си чар, брат му отиде направо при полковник Джонстън, за да пледира за каузата на Деър, изтъквайки кавалерската нагласа на брат си като причина за действията му. Деър не би могъл да понесе да гледа жена, изпаднала в беда. Радостта на Джонстън от победата на Корпуса го беше направила податлив на убеждение и той заповяда Деър да бъде освободен. Лейтенант Потър обаче беше извънредно недоволен, докато пускаше на свобода затворника си.

— Аз не бих те пуснал, Пенрод — изръмжа Потър. — Веднъж ми попречи, но втори път няма да успееш. Въпрос на време е онова момиче О’Кейн да бъде докарано тук и наказано.

— Не можеш да направиш нищо на Кейси, Потър, тя е свободна жена — каза Деър. — Губернаторът Блай я помилва малко преди Коледа. Записано е в регистрите, ако си дадеш труда да провериш. Тя скоро ще бъде моя съпруга.

— Как ли пък не! — избухна Потър, прокарвайки пръсти пред оредяващата си коса. — Може да си убедил губернатора, но Корпусът има последната дума сега. Освен това, вече е късно.

— Късно за какво?

— Положението на момичето няма никакво значение. Тя е извършила престъпление, когато е подпомогнала избягал затворник, и трябва да си плати. Ако е еманципантка, както твърдиш, ще бъде съдена и наказана. Докато ти тук си играеш на сър Галахад за Бес Блай, твоята… годеница — изкикоти се лейтенантът — беше арестувана от сержант Граймз. Надявам се да си й се насладил достатъчно преди заминаване, защото ще ти е било за последно. Когато я осъдят, ще направя така, че да ми я пратят за прислужница. Винаги съм имал слабост към тази малка кучка. Ако откаже да ни даде информацията, която искаме, един бой с камшик може би ще й развърже езика.

— Животно! — изрева Деър, хвърляйки се към Потър, който отстъпи няколко крачки, за да избегне гнева на младия фермер.

Ако Бен не се беше втурнал между двамата, за да задържи брат си, Потър нямаше да има на разположение нищо друго освен молитви, за да се защити от превъзхождащата го сила на Деър.

— Деър, за бога, не позволявай на Потър да те предизвиква! Няма да направиш добро на Кейси, като седиш в затвора. А точно това ще се случи, ако нападнеш този кучи син.

Признавайки мъдростта в думите на брат си, Деър стисна зъби, сви юмруци и с голямо усилие се въздържа от бой с нахалния лейтенант.

— Хайде, Бен, да си вървим у дома и да разберем дали това копеле не ни лъже — изръмжа той, хвърляйки яростен поглед към противника си.

След малко вече препускаха по обратния път към Парамата.

— Какво стана с губернатора Блай? — запита Деър, изравнявайки се с брат си.

— Под домашен арест е — каза сухо Бен.

— А Маккартър?

Бен му разказа с няколко думи какво е направил Маккартър, за да оправдае действията си.

— Говорят, че скоро щял да заминава за Англия, за да се защити. Изглежда, за в бъдеще сме оставени на произвола на Корпуса на рома, защото ще минат най-малко две години, преди това да се узнае в Англия и да бъде назначен нов губернатор.

— Бог да ни е на помощ, на всички ни — измърмори Деър, пришпорвайки коня си в галоп. — И бог да е на помощ на Потър, ако на Кейси й се е случило нещо.

12

Кейси вече не можеше да седи и да чака Деър да се върне. Двамата с Бен трябваше отдавна да са в къщи. Тя заплаши да тръгне сама с фургона към Сидни, но Рой беше непреклонен в отказа си.

— Може би свещеникът е имал някаква своя работа за довършване, преди да може да тръгне насам — предположи Рой, по-загрижен, отколкото даваше да се разбере.

— Ако беше така, Бен щеше да се върне сам, за да ни съобщи за забавянето — настоя упорито Кейси. — Не, Рой, просто знам, че се е случило нещо ужасно.

— Може би си права — допусна той, намръщил чело.

— Ако не бива аз да отивам в Сидни, поне ти иди, Рой — замоли се Кейси. — Не мога да го обясня, но имам чувството, че нещо ужасно им се е случило или предстои да се случи.

Поддавайки се най-накрая на горещите й молби, Рой се съгласи да отиде до Сидни.

— Ти и Марта ще се справите ли тук сами, докато се върна? — запита той, въпреки че вътрешният му глас му подсказваше, че трябва да остане, докато някой от синовете му не се върне с обяснение. — Том и мъжете са на юг, подкарват овцете към потока, за да ги изкъпят преди стригането. Вие ще сте сами тук.

— Какво може да ни се случи във фермата? — възрази Кейси. — Двете с Марта ще бъдем в безопасност, докато се върнете. Моля те, побързай, Рой.

След петнадесет минути Кейси облекчено въздъхна, когато Рой потегли към Сидни. След половин час, малко след като той беше излязъл от Парамата, сержант Граймз с четирима войници, тръгна към имението Пенрод само минути след като беше получил нареждания от лейтенант Потър да арестува Кейси О’Кейн.

Кейси седеше на стъпалата на верандата с надежда да улови полъх от ветрец, а стомахът й се свиваше от тревога и отчаяние. Какво се беше случило с Деър и Бен, измъчваше се тя. Да не са ги нападнали разбойници? Или са имали неприятности с Корпуса? Всичко беше възможно в град като Сидни. Може би някой е разбрал, че Деър е отговорен за бягството на Тим от колонията. Всякакви мрачни мисли владееха мозъка на Кейси, докато очите й се взираха разсеяно в пространството.

Когато забеляза облака прах, надигащ се в далечината, тя се замоли дано да е причинен от внезапен вятър. Скоро обаче разбра, че прахът е вдигнат от приближаващи се конници.

— Марта! — извика Кейси развълнувано. — Бързо ела. Мисля, че мъжете се връщат.

Първата й мисъл беше, че Рой е срещнал синовете си по пътя и се връщат заедно. Като, разбира се, и свещеникът е с тях.

Марта излезе на верандата и също зачака с радостно предчувствие. Засенчвайки очи срещу ярко греещото слънце, Кейси започна да се притеснява. Колкото повече се приближаваха конниците, толкова по-силно чуваше един тревожен вътрешен глас. Нещо не беше наред, никак не беше наред. Тя го разбра в момента, когато позна ясно различимата униформа на Корпуса.

— Господ да ни е на помощ — изскимтя Марта и цветът се оттегли от лицето й. — Войници са.

Странно, но Кейси не помисли за собствената си сигурност, а само за тази на Деър и семейството му. Пристигането на войниците подсили убеждението й, че Деър има някакви проблеми. Тя загледа с трепет как сержант Граймз и четирима войници влизат в двора. Петимата скочиха от седлата, но само Граймз се приближи към двете жени. Нахалната му усмивка и дръзкият му поглед обгърнаха Кейси. Тя се вкопчи в Марта.

— Какво искате?

Никога не се беше сблъсквала с него, но знаеше, че е от войниците, изпратени в Парамата, за да поддържат реда. Знаеше също и че това е мъжът, който беше арестувал Робин и е издирвал нея и Тим.

— Аз съм сержант Граймз. Коя от вас двете е Кейси О’Кейн?

— Аз съм Кейси О’Кейн — изстъпи се Марта, хвърляйки предупредителен поглед към Кейси. — Какво искате от мене?

— Аз съм тази, която търсите, сержант — каза Кейси, благодарна на Марта заради жертвата й, но не искайки да я приеме.

Ухилвайки се многозначително, Граймз изрече:

— И аз така мислех, че си ти, с червената коса. Арестувам те, задето си подпомагала избягал затворник.

— Как така? Наскоро получих помилване от губернатора.

— Предполагам, че още не си чула, но в Сидни имаше бунт. Губернаторът Блай е под домашен арест и Корпусът управлява колонията.

— Деър — прошепна Кейси едва чуто. Значи това го беше задържало в Сидни. А на глас каза с повече дързост, отколкото чувстваше: — Не можете да ме арестувате, казах ви, че съм помилвана.

— Няма значение дали си осъдена или освободена; това, което си направила, е незаконно — осведоми я Граймз. — Има свидетел, който се закле, че си помогнала на избягал затворник. Трябва да те отведа в Сидни, за да бъдеш съдена.

— Не! — извика Марта, вкопчвайки се в Кейси. — Не можете да я отведете. Не и докато господин Рой и синовете му не се върнат.

Граймз се усмихна хитро.

— Сами ли сте тук?

— Н-не — излъга Кейси, изплашена от жадния поглед в алчните му очи. — Том и някои от работниците са наблизо.

Един поглед из опустелия двор опроверга думите на Кейси и Граймз се изкикоти противно.

— Добър опит, госпожице О’Кейн. — Обръщайки се към войниците си, той излая: — Ще отведа тази жена вътре, за да си вземе някои неща. — И кимна към Марта. — Дръжте тази навън и… не влизайте вътре, под никакъв предлог. Ясно ли е?

— Не! — изкрещя Кейси, обзета от неимоверен страх, който парализираше дъха й. Нямаше нужда човек да е ясновидец, за да отгатне какво смята да прави Граймз. — Не… не ми трябва нищо. Готова съм да тръгваме веднага.

— Хайде, момиче. Всички жени имат нужда от едно-две нещица, някоя четка за коса или калъпче сапун. — Хващайки я здраво за лакътя, сержантът я завъртя и я бутна да влезе вътре. — Къде е стаята ти? — изръмжа той, а мънистените чу очички блеснаха от едва прикривана страст.

За лейтенант Потър нямаше да има никакво значение, ако му доведат момичето леко употребено, разсъждаваше сержант Граймз. Мег не му беше казала, че Кейси О’Кейн е такава забележителна красавица с тази червена коса и бяла кожа. Тя изглеждаше толкова свежа и невинна. Никаква прилика с курвите, с които беше свикнал. Мислеше, че Мег е изключителна с фината си фигура и запазени черти, но Кейси О’Кейн далече я надминаваше по красота. А и всяка друга жена в колонията. В момента, когато я видя, той разбра, че трябва да я има, преди лейтенант Потър да я е взел. Щеше най-напред да й се насити, а после да я отведе в Сидни, без никой да разбере какво е станало. Това, че намери жените сами, беше неочакван късмет. Сержант Лайнъс Граймз не беше толкова глупав, че да не се възползва от една златна възможност, когато му се представи. Той иска тази изключителна красавица и по дяволите, ще я има!

— Къде е стаята ти? — повтори той, когато Кейси отказа да отговори. — По дяволите, момиче, нямаме цял ден на разположение.

Силен спазъм сви стомаха на Кейси, когато Граймз, вече изгубил търпение, брутално изви ръката зад гърба й и вик на болка се изтръгна от гърлото й.

— Стаята ти! Къде е?

— Зад к-кухнята — изхлипа Кейси, хващайки се за рамото, за да намали болката.

— Виж как ти идва умът — изкикоти се Граймз, влачейки я през къщата. — Повярвай ми, няма да се бавим. Вече съм твърд като камък.

Ако Кейси бе имала някакви съмнения, те вече се бяха разсеяли. Сержантът имаше намерение да я изнасили, преди да я отведе в затвора. О, Деър, завайка се тя без глас, защо не си тук да ме защитиш? Къде си, любов моя?

Деър, следван плътно от Бен и Рой, влетя в двора. Отдалече бяха забелязали коне, вързани пред къщата, и няколко войници, които се разтъпкваха наоколо. Дръпвайки юздите на коня си, Деър прецени ситуацията с един поглед. Марта стоеше на верандата, кършейки ръце и цялата в сълзи, докато четирима войници я бяха наобиколили, за да я пазят. Кейси не се виждаше никъде. Нито пък сержант Граймз. Ситни капчици пот избиха по челото на Деър и тръпка на непреодолим страх пробяга през него. Кейси! Къде е тя?

Деър скочи от коня и викна войниците:

— Къде е Кейси О’Кейн?

— Искате да кажете, мацката с червената коса ли? — изкиска се един възпълничък ефрейтор. — Май тъкмо сега е по гръб и си отваря краката за сержант Граймз. Не бих имал нищо против и аз да я опитам.

Деър се втурна към вратата.

— Стой! — препречи му пътя ефрейторът. — Сержантът каза никой да не влиза.

Тримата мъже веднага сграбчиха Деър изотзад, за да не му позволят да мине край ефрейтора и да влезе в къщата.

— Какво означава това? — хвърли се Рой в защита на сина си. — Това е моят дом и моите синове имат право да влязат вътре. Пуснете Деър!

— Сержантът каза никой да не влиза, докато той и момичето… м-м… вземат нещата й. Тя е арестувана и имаме заповед да А отведем в Сидни.

— Как ли пък не! — изрева Деър, подновявайки усилията си да се отскубне.

Точно тогава един сърцераздирателен писък отекна из цялата къща. Деър застина. Слюнката в устата му се превърна в памук, като едва не го задуши, и нищо на света не би му попречило да се хвърли в защита на Кейси. Тримата мъже се разлетяха на разни страни, когато Деър с нечовешка сила ги метна във въздуха. Изведнъж освободил се от всичко, което му пречеше, той нахлу вътре, оставяйки Бен, Рой и Марта да се погрижат за войниците. След секунди отвори вратата на стаята на Кейси и нахълта вътре. Граймз изведнъж се озова в другия край на стаята и Кейси усети две силни, здрави ръце да я прегръщат.

— Кейси, любов моя, аз съм, Деър. Сега си в безопасност.

Тя помисли, че халюцинира. Затвори очи, после бавно ти отвори. Най-накрая мъглата започна да се разкъсва и любимото лице на Деър се очерта пред нея.

— Деър! Ти си тук Слава на бога. Този мъж… този ужасен сержант Граймз се опита да…

— Знам, любов моя — започна да я успокоява Деър, хвърляйки отвратен поглед към сгърченото тяло на войника. Той го беше отхвърлил от Кейси с такава сила, че сержантът лежеше на пода, изпаднал в безсъзнание. — Нарани ли те? Ако ти е направил нещо, кълна се, че ще го убия! По дяволите последиците!

— Не — отвърна Кейси, потънала в сълзи. — Ти пристигна навреме. Но ако се беше забавил само една минута…

Тя потръпна и Деър я притисна плътно до себе си, страхувайки се да си помисли какво би могло да се случи. Когато двамата с Бен бяха срещнали баща си по пътя и бяха научили, че Кейси е сама, той едва не беше уморил коня си от препускане, за да стигне навреме при нея. В последния възможен миг.

Внезапно в стаята нахлуха четиримата войници, последвани от Бен и Рой.

— Какво сте направили на сержанта? — запита ефрейторът, помагайки на замаяния Граймз да се изправи на краката си.

— Нищо, което да не си е заслужил — изсъска войнствено Деър. — На началниците му няма да им хареса, като научат, че се е опитал да изнасили беззащитна жена.

— Вън, Граймз! — заповяда сухо Рой. — Достатъчно зло сторихте за един ден. Откъде знаехте, че Кейси е тук?

— Няма да тръгна без момичето — изръмжа Граймз, който се беше посвестил. — Имам заповед да я отведа в Сидни. Лейтенант Потър е научил за нея. Писарят на губернатора му казал за помилването и той правилно предположил, че ще я намерим тук. На него му е заповядано да я отведе в Сидни за разпит.

— Заповедта включва ли изнасилване? — запита разпалено Бен. Сякаш глух, Граймз се обърна към своите хора.

— Вземете момичето. Чакат ни в Сидни преди мръкване.

Четиримата мъже пристъпиха напред, но Деър дръпна Кейси зад себе си, отказвайки да я предаде.

— Ще я вземете само през трупа ми — предизвика ги той.

— Това може да се уреди — изхили се Граймз.

— Деър, моля те — обади се Кейси, най-накрая възвърнала си дар слово. — Не се меси. Мисля, че е най-добре за всички ни да отида с войниците. Аз… не искам да пострадаш.

— Не! — изрева Деър. — Граймз е животно, няма да позволя…

Думите му замряха в гърлото, когато незабележимото кимване на сержанта беше правилно изтълкувано от един от войниците, който безшумно се прокрадна зад Деър и го удари по тила с дръжката на пистолета си. Той се стовари на пода с глухо тупване.

— Деър! — изпищя Кейси, падайки на колене до него.

С убийствен блясък в очите Бен се хвърли напред, но мощната ръка на баща му го задържа.

— Пусни ме, татко! Виж какво направи това копеле на Деър!

— Не можем сега да направим нищо за Кейси, Бен — каза Рой със стиснати зъби. — Ще имаме повече възможности, когато отидем в Сидни и подадем тъжба в съда. Сигурен съм, че ще ни разберат, когато обясним нещата достатъчно подробно.

— Послушай баща си, Бен — посъветва го Кейси, отчаяна, докато опипваше буцата, която се надигаше на тила на Деър.

Равномерното вдигане и спускане на гърдите му показваше, че не е тежко ранен, и тя облекчено въздъхна.

— Добре, момиче, вземай си нещата — нареди грубо Граймз. — Само колкото се поберат в някоя торбичка.

— Излезте от стаята, докато се преоблека — каза Кейси с отчаяна смелост. — Благодарение на вас тази рокля е на парцали.

— За да избягаш през прозореца, така ли? — възрази Граймз с неприкрита насмешка. — Не, няма.

— Нямате ли чувство за приличие, Граймз? — упрекна го сърдито Рой. — Позволете на Кейси усамотението, което тя заслужава.

— Няма да се опитвам да избягам — добави тя. — Но отказвам да помръдна от мястото си, докато не съм се преоблякла.

— Върви — отстъпи Граймз, мърморейки ругатни под носа си. — Но побързай. — После, като погледна надолу към неподвижното тяло на Деър, той заповяда: — Изнесете го оттук.

Бен и Рой побързаха да изпълнят заповедта на сержанта, докато всички с изключение на Кейси излизаха от стаята.

— Ще стоя пред вратата, така че не се опитвай да бягаш — предупреди я Граймз, хвърляйки към нея яростен поглед през рамо.

След малко Кейси излезе от стаята, понесла торбичка с лични вещи под мишница. Изпита огромно облекчение, когато видя Деър, малко блед, да стои на собствените си крака.

— Готова съм — каза тя и гласът й затрепери от сълзи.

Граймз я подкара към вратата. Спря за кратко, когато чу гласа на Деър изрича предупреждение, което остави сержанта по-разтреперан, отколкото би искал да признае.

— Само един косъм да падне от главата на Кейси и си мъртъв. Лично ще те изпратя в ада.

13

Потънала в нещастието си, Кейси се разхождаше напред-назад из малката килия. Шест стъпки от единия край до другия, шест стъпки от стена до стена. Едно малко прозорче, високо горе, пропускаше слаба светлина през деня, а за през нощта й отпускаха една свещ. Тя едва понасяше помията, която тук представяха за храна, и през двете седмици зад решетките, беше доста отслабнала. Купчина слама, покрита с проядено от молци одеяло, и служеше за легло.

Кейси не знаеше дали нарочно или не, но не пускаха посетители при нея. Във всеки случай, досега се беше срещнала само с един човек. С Деър. Като познаваше семейство Пенрод, тя силно се съмняваше, че отказват да ги пускат при нея. Единственият човек, който като че ли имаше неограничен достъп до килията й, беше лейтенант Потър. Макар да беше още млад и не беше нито грозен, нито неприятен на вид, на Кейси не й беше до замислената му физиономия или алчния му поглед. Не обръщаше внимание и на безсрамните му забележки или начина, по който нахалните му очи обхождаха тялото й.

Къде е Деър, питаше се тя отпаднало. Нямаше откъде да знае, че тримата мъже от семейство Пенрод още бяха в Сидни, отседнали у своя приятел Дрю Стенли. Бяха пристигнали почти по едно и също време с Кейси, тъй като последваха сержант Граймз и хората му в града, за да осигурят безопасността й.

Бяха се захванали веднага за работа, използвайки влиянието си, за да освободят Кейси. Но за голямо отчаяние и мъка на Деър това като че ли се оказваше безнадеждна кауза. Корпусът на рома, вече напълно овладял колонията под ръководството на Джон Маккартър и полковник Джонстън, смяташе да се възползва от случая с Кейси, за да покаже на хората какви лоши последици може да има подпомагането на затворници, които живееха само малко по-сносно от роби под тяхното жестоко управление. Губернаторът Блай, все още под домашен арест, не можеше да помогне с нищо. Деър, подтикван от отчаяние, беше принуден да се превърне в просител. Фактът, че желаеше да се ожени за осъдена жена, не натежаваше в негова полза.

Докато лежеше отпусната върху купчината мръсна слама, Кейси се пренесе мислено две седмици назад, към пътуването до Сидни, след като я бяха арестували. Как ненавиждаше сержант Граймз, който я беше накарал да измине целия път седнала пред него на коня му. През цялото време й шепнеше неприлични неща на ухото, а дръзките му ръце не преставаха да опипват гърдите, седалището и бедрата й. Тя още носеше белези от стискането на ръцете му по нежната си плът. Но за нейно огромно облекчение нахалството му не стигаше по-далече, без съмнение заради мрачното предупреждение на Деър, както и заради факта, че тримата мъже от семейство Пенрод яздеха недалеч тях.

След като Кейси пристигна в Сидни, лейтенант Потър веднага пое нещата в свои ръце и я затвори в килията, където се намираше и сега. Оттогава насам често я беше посещавал, за да я измъчва със заплахи за несигурното й бъдеще. Потънала в униние, Кейси трепна силно, когато вратата на килията се отвори и пропусна мъчителя й, ухилен до ушите.

— Да знаеш, че процесът ти е насрочен — осведоми я Потър. — Ще бъде вдругиден. Съдия Адвокейт и членовете на Корпуса ще решат съдбата ти.

Кейси не каза нищо, взирайки се в него с помръкнал поглед. Със сигурност нямаше да я обесят, задето е помогнала на Тим. Тя знаеше, че редовно окачват осъдени на бесилката, издигната на Джордж стрийт, понякога и жени изкачваха този ешафод. Но, боже господи, тя не искаше да умре; не заслужаваше да умре заради стореното! Лека-полека тя осъзна, че Потър още стои пред нея.

— Имам известно влияние, както знаеш — намекна той хитро. — Можеш да си помогнеш, като се покажеш мила към мене.

Кейси премига, не беше сигурна, че разбира.

— Да не би да намеквате, че аз… че ние…

— Не си глупава, Кейси, знаеш за какво говоря — изсъска Потър. — Искам те още от момента, когато те доведоха под мое попечителство. Ти не си невинна. Сигурно такива мъже като тримата Пенрод добре са се възползвали от това, което предлагаш. И аз съм добър колкото тях. Отвори си краката доброволно за мене и ще се погрижа да ти дадат по-лека присъда.

— Върви по дяволите! — избухна Кейси. — Можеш да ме насилиш, но всички в колонията ще научат, когато бъда изведена пред съда. Сигурна съм, че гордостта ти ще пострада, когато свърша с тебе, освен ако не се смяташ на едно и също равнище със сержант Граймз, който се опита да ме изнасили.

Сините му очи станаха студени като кремък и ръцете му се свиха в юмруци.

— Малка кучка такава! Все пак ще те имам! — обеща той със заплаха в гласа. — И няма да бъде толкова приятно, колкото щеше да е, ако се беше съгласила да стане доброволно.

Обръщайки се рязко, той излетя от килията, като остави Кейси разтреперана от ярост и страх.

Макар че горещо се молеше само да зърне Деър, желанието й не можа да се сбъдне. След два дни един мрачен лейтенант Потър я отведе в резиденцията на губернатора, където трябваше да бъде съдена. Не присъстваше никой друг освен съдия Адвокейт и трима други съдии, до един членове на Корпуса, които щяха да бъдат съдебни заседатели и да решат как да бъде наказана. Като в мъгла тя изслуша обвиненията срещу себе си, оставайки безмълвна през цялото време. Но неочакваният шок беше появата на Робин Флечър в залата — с хлътнали очи, изтощен от дългите седмици в затвора. Като че ли щяха да ги съдят заедно по едно и също обвинение. Не им дадоха възможност да разменят и една дума помежду си, но погледът, който той й хвърли, беше изпълнен с обич и насърчение. Кейси се поокуражи, докато лукаво подсмихващата се Мег не беше повикана в залата, за да даде показания.

Хвърляйки й поглед, изпълнен с огромна ненавист, Мег започна с висок и ясен глас да обвинява Кейси, разказвайки всичко, което знаеше, за Тим и за участието на Робин и Кейси в успешното му бягство. Това продължи доста време. Когато свърши, на Кейси не й остана какво да каже, освен енергично да отрече, че е откраднала ценности, принадлежащи на семейство Пенрод. Колкото до обвинението в подпомагане на избягал затворник, вината й беше твърде явна. Защитата на Робин не беше никаква защита. Вината им беше неоспорима.

Когато ги накараха да кажат къде е Тим О’Мали, и двамата казаха само, че вероятно е умрял в храсталаците от раните си. Тогава Мег, понеже нямаше друга информация, която да предостави, беше освободена. Коленете на Кейси трепереха, докато съдията със строгото си лице отправяше свъсен поглед към нея.

— Госпожице О’Кейн, обвинението срещу вас е сериозно — каза той със заплашителен тон. — Престъплението очевидно е било извършено доброволно. Нямам друг избор, освен да…

Изведнъж се чу силен шум отвъд затворената врата. Трепет пробяга по тялото на Кейси, когато Деър преодоля възпиращите го ръце на двама войници и влетя в залата.

— Какво означава това? — излая стреснатият съдия.

— Госпожица О’Кейн е моя годеница — заяви Деър на висок глас. — Настоявам да я освободите!

— Настоявате?! — извика лейтенант Потър. Досега той беше стоял, без да се обажда, в задната част на залата и беше наблюдавал развитието на процеса. — Тази жена е извършила тежко престъпление и трябва да бъде наказана.

Потър не повярва на ушите си, когато Деър обяви, че Кейси е негова годеница. Един меринос да се ожени за такава жена — не, това излизаше извън границите на всяко въображение.

— Смятам, че аз съм съдията тук — изрече хладно съдия Адвокейт, поглеждайки над дългия си нос към нахлулия млад фермер. — Лейтенант Потър е прав да казва, че е извършено престъпление и трябва то да бъде наказано. Присъдата на този съд е, че госпожица О’Кейн трябва да изтърпи седем години принудителна работа в колонията под надзора на лейтенант Потър.

— Но тя беше помилвана! — извика Деър, вече изгубил всякакви задръжки. — Губернаторът Блай й даде пълно опрощение и ние ще се женим!

— А аз току-що отмених този й статут, като й наложих ново наказание! — хвърли му яростен поглед съдията, недоволен от стряскащото изявление на Деър за предстоящата му женитба.

— Тогава моля Кейси да изтърпи наказанието в имението Пенрод и да изпълнява старата си работа като готвачка — настоя Деър.

— Твърде късно е — каза Потър, пристъпвайки напред. Ехидната усмивка, играеща около устата му, изпълни Деър с лошо предчувствие. — Вече помолих госпожица О’Кейн да бъде под мой надзор. Наскоро си купих къща и ми трябва икономка.

— Да ти топли леглото, искаш да кажеш! — изфуча Деър с отвращение в гласа. — Само да си я пипнал, ще те убия!

— Стига! — изрева съдията, надигайки се от стола си. — Изведете го оттук. Вържете го, ако трябва, но не го пускайте до жената. Вярвам, че е в неин интерес да е под надзора на лейтенант Потър. Под вещото му ръководство тя ще бъде напълно реабилитирана, след като изтекат седемте години.

Ругаейки и дърпайки си през цялото време, Деър беше принуден да излезе от залата, оставяйки Кейси в абсолютен шок. Да живее под един покрив с лейтенант Потър! Знаеше точно какво ще произтече от това. Той си беше наумил по един или друг начин да я има. Тя внезапно осъзна гласа на съдията и се насили да изслуша думите му.

— Робин Флечър, вашето помилване също е отменено. Налагам ви наказание от седем години тежък труд и конфискация на цялото имущество, което се води на ваше име. Ще бъдете прехвърлен в каменовъглените мини, където ще изтърпите цялото си наказание.

Робин се сви, фигурата му като че ли се смали. Това беше равносилно на смъртно наказание. Никой не можеше да оцелее седем години в каменовъглените мини.

— Прости ми, Робин, — изхлипа Кейси, цялата потънала в сълзи. — Аз съм виновна за всичко. Не съм искала да стане така.

Отговорът на Робин не достигна до нея, защото пазачите го изтикаха навън, преди думите да излязат от устата му. Но съкрушеното му лице ясно показваше мъката му, която само подсили огромното чувство за вина на Кейси.

Дадена на служба при лейтенант Потър, тя влачеше крака след него на излизане от резиденцията на губернатора, съзнавайки, че Деър е завинаги загубен за нея. Тримата мъже от семейство Пенрод гледаха невярващо, когато Кейси се появи на вратата.

— Почакайте — извика Рой, преди да я отведат. — Искам да говоря с нея.

— Казвайте каквото имате да си казвате и побързайте — изръмжа Потър; киселото му изражение показваше неудоволствието му.

Рой се намръщи, ядосан, че не може да поговори насаме с Кейси. Но двамата с Деър се приближиха предпазливо към нея под зоркия поглед на лейтенанта. Думите им, предназначени да й вдъхнат кураж, само засилиха копнежа й да се върне в имението заедно с тях. Бен се приближи незабелязано към Кейси. Тя замръзна, после се отпусна, когато почувства как Бен пъхва нещо студено и твърдо в ръката й. Свивайки юмрук около острието, Кейси го скри в гънките на полата си и му поблагодари с очи.

Насърчителните думи на Деър още ехтяха в ушите й, когато лейтенант Потър я поведе към малката си къща недалече от центъра на града: „Дръж се, любов моя. По един или друг начин ще те отърва от всичкото това.“ Но думите, които трябваше да събудят надежда, само я потопиха в още по-дълбоко отчаяние. Тя вече бе причинила наказанието на един човек и не можеше да понесе същото да стане и с мъжа, когото обичаше.

Кейси изгледа сърдито Потър, когато той я бутна да влезе в малката къща, която наскоро беше купил. Тесният коридор водеше към приемна, оскъдно обзаведена с груби мебели. Към спалнята и трапезарията се отиваше по друг тесен коридор, извеждащ от приемната. Отзад бяха кухнята, кабинетът и една малка слугинска стая. Къщата беше малка по всякакви стандарти и съвсем не от най-удобните, но достатъчна за един ерген, какъвто Потър веднага изтъкна, че е.

— Задължението ти ще бъде да готвиш, да чистиш и да се грижиш за… нуждите ми — намекна той незабавно. — Ще направиш добре, ако гледаш да ми се харесаш, защото мога да бъда много щедър, ако съм доволен. Седем години изглеждат много време, но ще видиш, че не съм труден работодател.

Кипейки в безсилен гняв, Кейси знаеше какво точно трябва да прави, за да бъде Потър доволен.

— Ще изпълнявам задълженията си възможно най-добре — изрече тя през стиснати зъби. — Само домакинските задължения.

Троснатите й думи не оставиха у него никакво съмнение, че тя няма да иска да изпълнява по-лични услуги.

— Ще правиш каквото ти кажа — изсъска Потър с опасно блеснали очи. — И ще започнеш още сега. Отдавна те чаках.

Преди Кейси да разбере намерението му, той я сграбчи през кръста и я вкара в стаята, която трябваше да бъде нейна, хвърляйки я без никакви церемонии на твърдата повърхност на леглото, като запретна полите й. Ухилен при вида на дългите бедра, Потър се хвърли върху нея и ръцете му залепнаха на гърдите й. Ругатня изригна от устата му, когато пръстите му срещнаха многобройните копченца на корсажа, което не му позволяваше да опипа голата й плът. Изведнъж търпението му изчезна и той впи пръсти в деколтето, разкъса корсажа до кръста й и разголи великолепните й гърди.

— Исусе! Това е най-хубавото нещо, което съм виждал — изстена той, обхващайки стегнатото розово зърно между зъбите си, като го захапа болезнено, преди да го засмуче навътре в устата си.

Борейки се и викайки от болка, Кейси осъзна със силно трепване, че още стиска ножа, който Бен беше пъхнал в дланта й. Някак си беше успяла да го държи скрит през цялото време в гънките на полата си. Положението й беше толкова отчаяно, че убийството изглеждаше за предпочитане пред низките желания на Потър. Тя предпазливо протегна ръката си, докато острието на ножа не се притисна към меката плът на корема му. Изгарян от страст, Потър не усети намеренията на Кейси, докато върхът на ножа не се заби леко в плътта му и той извика изненадан, като моментално се дръпна назад.

— Какво, по дяволите…

— Пусни ме или ще забия ножа — изсъска Кейси със стаена ненавист в зелените очи.

— Малка кучка такава! — изфуча ядосано Потър. — Откъде взе този нож?

— Не е твоя работа — отвърна дръзко Кейси. — Само помни, убила съм веднъж и нямам никакви угризения пак да убия. Казват, че втория път било по-лесно.

— Мога лесно да те обезоръжа — усмихна се зловещо Потър. — Твоята сила не може да се сравнява с моята.

— Разбира се, по-силен си от мене — съгласи се Кейси със сладък глас. — Но само да ме изнасилиш, се кълна, че по някакъв начин, когато най-малко го очакваш, ще ти отмъстя. Може да ми вземеш оръжието, но ще имам други под ръка. Може би ще те нападна, докато спиш, а може би когато влизаш в къщата, или… — Тя сви рамене. — Възможностите са неограничени.

— Не трябваше да вземам убийца в къщата си — изсумтя Потър. Понеже се убеди, че Кейси наистина е в състояние да извърши това, с което го заплашваше, възбудата му се изпари. Той се отмести и се изправи несигурно на крака. — Би трябвало да те набия.

— Хайде, давай — предизвика го дръзко Кейси, вдигайки брадичка. — Но това няма да промени нещата. Остави ме на мира и ще си изпълнявам задълженията, но само ако ме докоснеш…

Тя не продължи, но заплахата беше съвършено ясна.

— Подла курва! — изсъска Потър. — Какво те кара да мислиш, че си нещо изключително? Всички жени имат същото между краката си, някои може би са и по-добри от тебе. Чуй ме добре, Кейси О’Кейн, търпението ми си има граници.

Кейси вдигна рамене и думите му увиснаха злобно и безсилно във въздуха.

Следващите седмици се точеха с мрачно еднообразие. През деня не беше чак толкова лошо, защото Кейси си имаше домакински задължения, които изпълняваше възможно най-добре, за да не дава на Потър поводи за оплаквания, фактът, че той самият си имаше работа през деня, много помагаше за облекчаване на положението й. Макар че не се беше опитал отново да я насили, погледът на присвитите му очи я следваше навсякъде. Тя се държеше възможно най-дистанцирано, защото й беше съвършено ясно, че Потър не е престанал да я иска в леглото си. Беше ясно и че е страхливец, защото се боеше да се обърне с гръб към нея, към една убийца, чиито заплахи успешно го държаха на разстояние.

Когато лейтенантът се връщаше вечер, Кейси правеше така, че яденето му да е готово и да му го поднесе незабавно. След като раздигнеше масата, бързо се прибираше в убежището си. Понякога той я дразнеше много жестоко, друг път седеше нацупен и безмълвен, без да престава да й хвърля бегли погледи. Но засега се държеше на разстояние от нея, за което Кейси беше много благодарна. Не беше сигурна, че може да убие човек, независимо какво я е предизвикало.

В усамотението на мъничката си стая тя се чувстваше най-сигурна. Не заради Потър, а се усещаше запазена от собствените си мисли и копнежи. Деър! Споменът се сливаше със сънищата, когато тя извикваше пред мисления си взор любимото му лице и като свещ, горяща по-ярко и по-силно при вятър, и тя пламваше от припомненото удоволствие. Споделената им страст беше съвсем реална, беше толкова силна, че тя не можеше да я потисне — точно както не би могла да отрече любовта си. Тялото й се бунтуваше при възмутителната мисъл, че друг мъж може да я притежава така, както Деър, да я докосва по места, които само Деър познаваше. Разумът и инстинктът я предупреждаваха, че вече не съществува и най-малката възможност техният брак да се състои. Кой мъж, независимо колко е силна любовта му, ще чака една жена цели седем години?

Къде беше Деър сега, питаше се унило Кейси. Беше ли се върнал в имението заедно със семейството си, потънал в работа? Сещаше ли се понякога за нея? Кейси би останала изумена, както и много доволна, ако можеше да узнае, че мислите и копнежите на Деър много приличаха на нейните.

Деър не бе в състояние да напусне Сидни веднага след процеса на Кейси. Как би могъл да продължава обичайното си съществувание, когато жената, която обичаше, беше изправена пред всекидневни опасности? Той лесно узна къде живее лейтенант Потър и започна да го наблюдава, надявайки се да зърне Кейси, но за негово съжаление тя не се появяваше. Деър нямаше представа, че й е забранено да използва предната врата и може да излиза само в задния двор, опасан с висока ограда. Доколкото знаеше, Кейси не се беше отбивала в правителствения магазин, защото Потър всеки ден носеше у дома храна и припаси. Никой друг не влизаше и не излизаше от къщата.

Деър не беше стоял бездеен през изминалите седмици. Бе подал петиции до Джон Маккартър, до полковник Джонстън, до всички висши офицери в Корпуса, но резултатите бяха отчайващи. Молбите му останаха нечути. Той толкова пъти отиде в резиденцията на губернатора, че в крайна сметка му забраниха да стъпва в нея. Изтощен от усилията си, отпаднал от умора, Деър стигна до неизбежното заключение, че няма какво повече да направи за Кейси на този етап. Единственото възможно нещо беше да се върне във фермата, да помисли добре и внимателно да планира следващите си действия. Един разговор, случайно дочут на улицата, драстично промени плановете му.

Двама войници се подпираха на стената на резиденцията и си приказваха. Деър спря за миг до тях, когато дочу името на лейтенант Потър.

— Ще отидеш ли да патрулираш с лейтенант Потър утре вечер, Мур? — запита единият войник, редник с безсрамна физиономия.

— Да, а ти, Смит? — отговори Мур.

Той се беше надявал да прекара нощта с предпочитаната си проститутка, вместо да гони избягали затворници.

— Да, отивам, макар че никак не ми се ходи — оплака се Смит.

— Тези затворници са се научили да бягат в храсталаците и човек повече не ги вижда. Освен ако не оберат някой почтен човек или не откраднат някоя овца. Разбойниците са истинска напаст за колонията с тяхното незачитане на закона. Не обвинявам Корпуса, че иска да ги преследва докрай и да ги премахне.

— Не си единственият, който се оплаква от това патрулиране — изхили се мръснишки Мур. — Лейтенант Потър рядко излиза от къщата си, откакто му придадоха онази О’Кейн. Като го чуеш как говори за нея, тя толкова му била навита, че прекарвали цялото свободно време в леглото. Не бих имал нищо против едно такова горещо парче да си отваря краката и за мене. Нищо чудно, че не я изпуска от поглед.

— Май този път няма късмет — изгрухтя Смит. — Сигурно няма да го има няколко дни. Какво ще прави онази сладурана без него? Може да се опита да съблазни ефрейтор Фредерик, когото Потър оставя, за да… я пази.

Поради някаква необяснима причина тази забележка предизвика бурния смях на двамата войници, които се запътиха в противоположни посоки, оставяйки Деър овладян от непреодолимото желание да убие Потър. Възможно ли е това, което говореха войниците, да е вярно, запита се той мрачно. Нима Кейси доброволно е станала курвата на Потър? Не! Той отказваше да допусне подобно нещо. За да не полудее, трябваше да вярва, че Потър не притежава Кейси по начина, по който той я беше притежавал. Въпреки че бе опасно, Деър знаеше само един път, по който да научи истината. Трябваше сам да се срещне с Кейси. Едва тогава щеше да реши дали Потър заслужава да остане жив или не.

Следващият ден мина толкова бавно, че Деър едва ли не подскачаше от нетърпение. Застанал на безопасно разстояние, той проследи лейтенант Потър, докато извеждаше патрула си рано сутринта. Деър се надяваше, че избягалият затворник ще ги кара да го търсят из храсталаците поне няколко дни. Затова започна да се навърта около къщата на Потър, чакайки да се стъмни, за да предприеме каквото беше намислил.

Когато черното покривало на нощта наметна земята, Деър се приближи предпазливо към задната част на къщата. Оградата не беше никакво препятствие, той лесно я прескочи и се спусна безшумно на земята. Една лампа светеше в кухнята и Деър видя през прозореца Кейси да поднася чиния с храна пред един войник, чиито жестове бяха несъмнено много женствени. Въпреки едрата фигура на мъжа Деър веднага разбра причината за веселостта на Смит и Мур, когато говореха за ефрейтор Фредерик. Лейтенант Потър беше избрал най-подходящия човек, когото имаше на разположение, за да пази Кейси — такъв, който не се интересуваше от нея като от жена, но беше достатъчно силен, за да защити собствеността на своя началник.

Деър изчака със затаен дъх, докато ефрейторът се навечеря и отиде в приемната. Кейси бързо си свърши работата в кухнята и изчезна в стаята вдясно. Това беше всичко, което Деър искаше да разбере, и съвсем лесно намери нейния прозорец; изчака, докато светлината угасне, и безшумно се плъзна през отвора.

Още в първия момент, когато видя ефрейтор Фредерик, Кейси беше усетила, че той няма да представлява заплаха за нея като за жена. Беше чувала за мъже като него, но беше очаквала да са с малко по-различна фигура и да имат женствени черти. Вместо това ефрейтор Фредерик изглеждаше доста красив, малко грубоват и достатъчно силен, за да печели награди в състезания по борба. Само погледът и някои жестове издаваха същността му.

Задължението на ефрейтор Фредерик беше да я пази, но бягството изобщо не занимаваше ума й. Къде би могла да отиде? Със сигурност не и при Деър. Вече беше съсипала живота на един мъж и не би могла да понесе мисълта да навлече нещастие на още един.

След като се съблече бързо, Кейси се пъхна под чаршафа, защото силната горещина правеше излишно обличането на памучната нощница. Голотата й беше лукс, който не би си позволила, ако Потър беше тук. Мятайки се неспокойно, тя не чу леките стъпки, прекосяващи стаята. Отначало помисли, че задавените думи идват отвън, от нощната тишина и са само ехо на нейните копнежи. Но тогава почувства топъл дъх на бузата й и усети познатата, мъчително сладка миризма, която винаги я беше възбуждала. Никой друг мъж на света нямаше тази власт над нея.

— Деър.

Думата излезе от устните й в задавен шепот.

— Кейси, любов моя.

— О, Деър, само да беше истински.

— Истински съм, скъпа. Почакай, ще запаля свещта, за да видиш сама. — Той потърси в тъмното и след миг едно трепкащо пламъче разля слабата си светлинка. — Ето — изрече той, обръщайки се към нея. — Сега вярваш ли, че съм истински?

Пружините на леглото изскърцаха, когато той се отпусна до нея, привличайки я в прегръдките си. Тогава устата му бавно се прилепи към нейната — гореща, твърда и жадна, когато стремежът отново да почувства сладостта й го овладя изцяло. Тя се отвори за него и го приветства, подтиквана от пламъка на изгарящата я любов. Толкова беше хубаво отново да се почувства в прегръдките на Деър и тя се топи в ръцете му. Но той изведнъж се отдели от нея и дръпна чаршафа от стройната й фигура.

— Деър, какво има?

Кожата й беше нежна и гладка, без никакъв белег. Деър можеше само да се взира омаян в прекрасното й голо тяло. Ръцете му полека се вдигнаха, погалиха корема и горната част на бедрата й и стигнаха до розовите връхчета на гърдите.

— Той не ти е сторил зло, нали? — запита Деър със стегнато гърло. — Това копеле изнасили ли те? Не виждам белези по тебе.

— Не ме е докоснал, Деър — бързо го увери Кейси. — Този човек е страхливец. Заплаших го с ножа, който Бен ми даде, и му казах, че ще намеря начин да го убия, ако ми посегне. За моя изненада, той ми повярва.

— Слава на бога, че е и глупак, освен че е страхливец — въздъхна с благодарност Деър.

Пренебрегвайки опасността от страна на ефрейтор Фредерик, който можеше да ги чуе, ако беше буден, Деър бързо се съблече и Кейси усети топлите му мускули да се притискат плътно до нейната мекота.

После той започна да я целува. Изгарящи целувки, които накараха главата й да се замае и сетивата и да се разлюлеят. Огнени целувки, които събудиха у нея ответен огън, великолепни, магически целувки, които я накараха да забрави всичко с изключение на това, което ставаше сега с нея. Откъсвайки се нерешително от устните й, Деър намери едно болезнено щръкнало зърно и го засмука като бебе. Тя отвърна, изстенвайки името му. Тогава той започна да прави възхитителни неща с пръстите си, търкайки и галейки, докато тя не разтвори широко краката си и не започна да се извива от удоволствие.

Използвайки езика и ръцете си по забележително умел начин, той почти я подлуди. Докато жаждата не започна да разкъсва тялото й, изисквайки задоволяване.

— Хайде, Деър — подкани го тя, докато малката й ръка намери мъжествеността му, гореща колона от изгаряща стомана, скрита в кадифе.

— Не, любов моя — изпъшка Деър накъсано. — Остави ме да те докосвам. Толкова отдавна беше. Искам да изследвам всеки инч от разкошната ти плът. Нека… Нека…

Небесно, прекрасно чувство започна да се набира у нея, докато пръстите му изследваха влажната й мекота и търсеха най-оросените й дълбини. Тогава устата му я намери и езикът му проникна вътре, където само допреди миг бяха пръстите му; тя изчезна, стопи се в безсетивност, останала само чувства и вълнения. В следния миг екстазът я овладя и я запрати в една бездна без мисъл и разум.

Възвръщайки си бавно сетивата, Кейси почувства бедрото му да се плъзва между нейните — драскащо с космите по него, мускулесто и твърдо. Усещането беше невероятно и тя още веднъж му позволи да изпълни сетивата й и да я отнесе надалече. Той се вмъкна в нея с цялата си твърда дължина, докато тя не почувства страх, че ще се разцепи на две, но не я беше грижа, жаждата й подклаждаше великолепното усещане.

— О, любов моя, толкова си топла, толкова стегната, толкова влажна. Сънувах те седмици наред — изстена дрезгаво Деър, докато хълбоците му се движеха в равномерни, решителни тласъци.

Стиснал седалището й, той лесно размени позициите им и й позволи тя да налага ритъма. Лъскави кичури червена коса гъделичкаха гърдите му, докато Кейси се извисяваше над него, отначало движейки се бавно, а после набирайки скорост, докато свикваше с позата. Посрещайки с радост тласъците й, които идваха отгоре, Деър се задържа на ръба на пропастта за един безтегловен момент, преди да смени отново мястото си с нея, полагайки я под себе си.

— Побързай, любов моя — подкани я той, останал без дъх. — Не мога да чакам повече. Толкова близо съм до небесата, колкото не съм и очаквал.

Чувствените му думи накараха Кейси да изстене и тя експлодира… отново и отново. В мига, когато Деър почувства тялото й да се напряга и ножницата й да го притиска силно, той се отдаде на собствената си изгаряща страст, треперейки и стенейки от екстаз, който граничеше с болка.

— Обичам те, Кейси — прошепна той, докато двамата плуваха в океан от еуфория. — Никога не се съмнявай в любовта ми, каквото и да се случи.

Кейси се сгуши в топлината му, твърде задоволена, за да чува нещо друго освен любовното му признание.

— Винаги съм те обичала, Деър, и винаги ще те обичам — изрече тя.

Умора тегнеше в гласа й, но преди сънят да я призове, Деър я разбуди.

— Не заспивай, любов моя, трябва да бъдем далече оттук преди разсъмване.

— Далече ли? — повтори уморено Кейси. — За какво говориш?

— Ще те отведа оттук. Не мога да те оставя на произвола на човек като Потър. Знаеш ли какво разправял? Хвалел се пред всички, че ти… си споделяла леглото му. И че… ти харесвало.

Думите му стреснаха Кейси и тя окончателно се събуди.

— Но, Деър, това не е вярно!

— Вярвам ти, любов моя, но не мога да понеса мисълта да те оставя при него. Облечи се, тръгваме.

— Къде ще отидем? Няма място в колонията, където да можем да се скрием.

— Може да потънем в гората и да живеем там — отвърна Деър с мрачна решителност. — Ще се установим временно в пещерата.

Кейси поклати глава със съжаление.

— Не, Деър, не мога и не бива да искам това от тебе. Отказвам да те завлека надолу със себе си. Ти имаш твърде много да губиш. Не — възрази тя решително, — няма да тръгна с тебе.

— По дяволите, Кейси, нима ти харесва да живееш тук с Потър? — избухна Деър. — Вярно ли е това, което той разправя за вас двамата?

— Деър! Как можа да го кажеш? За тебе мисля. И за Бен, и за баща ти. Ще оставиш ли Корпусът да конфискува всичко, за което Рой е работил години наред, всичко, което притежава и обича? Не мога да понеса отговорността за подобно нещо.

— Какво искаш да направя? — изпъшка Деър.

— Забрави ме — замоли го Кейси, изхлипвайки. — Нямам право да те моля да ме чакаш седем години.

— Обичам те. Имаш цялото право на света да искаш каквото и да било от мене. Освен да те оставя тук. Някой ден Потър ще прозре хитрината ти и ще те вземе насила. Знаеш го и аз го знам. Моля те, Кейси, не спори, просто побързай и се облечи.

Мислейки, че е сложил край на възраженията й, Деър стана и бързо се облече, но с изненада видя, че тя не е направила същото.

— Кейси…

— Върви, Деър, преди да са те открили — подкани го тя. Това бяха най-трудните думи, които някога беше произнасяла. — Моля те.

— Кой е тук? — долетя един глас откъм затворената врата. — Кой е при тебе, момиче?

— Никой! Няма никой при мене — отговори Кейси, преструвайки се, че току-що се събужда. — Събудихте ме, ефрейтор! Какво искате?

— Кълна се, че чух гласове от стаята ти — изръмжа той с явен скептицизъм. — Влизам.

— Не! Почакайте! Нека… оставете ме да се завия! — И изсъска към Деър: — Върви, Деър, моля те.

Понеже нямаше избор, той се прехвърли през прозореца, но се обърна, за да изрече:

— Ще се върна, любов моя. Някак си ще те убедя, че нищо друго няма значение за мене освен твоята сигурност. С радост ще пожертвам всичко за тебе.

Да остави Кейси беше най-трудното нещо, което Деър някога бе правил в живота си. Той изчезна бързо и тихо — така, както и беше дошъл.

След няколко секунди, когато ефрейтор Фредерик влезе през вратата, той намери Кейси сама, седнала в средата на леглото и увита чак до брадичката.

14

Лейтенант Потър се върна късно на следващия ден. Нещастният затворник беше хванат, преди да успее да изчезне в гората. Потър беше в добро настроение, когато влезе в къщата си, защото беше върнал затворника за рекордно кратко време. Следотърсачът абориген, когото Корпусът бе наел, беше демонстрирал фантастичните си умения и ги беше отвел право при избягалия. Мъчейки се да се отскубне, затворникът беше убил един войник и щеше да бъде обесен заради престъплението си в някой от следващите дни.

След завръщането на Потър Деър разбра, че практически няма никаква възможност да отведе Кейси под носа му, защото лейтенантът я пазеше като ястреб. Защо не беше тръгнала с него, когато имаше възможност, не преставаше да се пита Деър. Нима се е съмнявала в способността му да я защити? Нима не знаеше, че той би пожертвал всичко за нея? Може би не го обичаше достатъчно. Не, укори се той строго. Такива мисли бяха недостойни за любовта, която съществуваше помежду им. Страховете на Кейси за семейството му ги бяха разделили. Не можеше да направи нищо, освен да се върне във фермата, както беше решил, и да измисли някакъв друг начин да я освободи. С времето, осъзна той с ужас, Потър щеше да подложи на изпитание заплахите на Кейси, а тя нямаше достатъчно сила, за да му се съпротивлява.

Цяла седмица след завръщането на Деър у дома нито Бен, нито Рой успяваха да прогонят мрачното настроение, което го беше обхванало. Той работеше неуморно, до капване. След тиха вечеря със семейството обикновено изчезваше в стаята си с една бутилка и прекарваше нощите в пиене и разхождане напред-назад. Дали спеше — това и Бен не знаеше, защото чуваше стъпките на брат си през тънката стена по всяко време на нощта.

Бен сериозно се тревожеше заради разбитите чувства на брат си, заради безсънните му нощи и мрачното настроение. Толкова много се тревожеше, че често говореше с баща си за това.

— Не можем ли да направим нещо, та да облекчим страданията на Деър, татко? — запита той един ден, когато двамата бяха сами. — Не знам колко още може да изкара така.

— Господ знае, че съм говорил с всеки, който пожела да ме изслуша — отвърна Рой, поклащайки отчаяно глава. — Но сякаш всички врати се затварят пред мене. Тези от Корпуса карат повечето хора да мислят като тях. Смятат еманципантите за хора втора категория, без никакви права, а осъдените за тях не са нещо повече от роби. Те вярват в строгото разделение между класите, а Деър прекрачи тези граници, като открито заяви намерението си да се ожени за осъдена.

— По дяволите, татко, любовта не признава граници! — възкликна Бен, мъдър не за годините си. — Кейси и Деър се обичат и имат правото да бъдат заедно. И двамата знаем, че тя не е способна да убие когото и да било. Осъждането й е грешка. Чувствам се ужасно безпомощен.

— И аз, сине.

— Ами Тед Маккензи? Той подаде остава от Корпуса преди доста години, но има доста влиятелни приятели там. Двамата с полковник Джонстън са били доста близки, доколкото си спомням. Тед е и горещ защитник на Джон Маккартър.

— Откакто Деър изостави Марси заради любовта си към Кейси, Тед не ми говори. Държи ме отговорен за това, че съм довел Кейси в къщата си. А пък е и откровен поддръжник на Корпуса и на политиката му. Не, Бен — въздъхна Рой с болезнено примирение, — няма помощ отникъде, доколкото виждам.

Разговорът им свърши с това мрачно заключение, но грижите им не изчезнаха.

Деър се взираше унило в далечината. Обичаше тази богата, сурова земя, обрулена от ветровете и изгорена от лятното слънце. Беше силна земя, неподдаваща се и непрощаваща, но по ниските хълмове никнеха храсти, сега изсъхнали, евкалипти и трънаци. Не беше съвсем пустинна, защото когато паднеха дъждовете, поникваха гъста трева и пищни цветя. Това беше неговият дом. Но той би го пожертвал на драго сърце, за да има Кейси до себе си. Загледа внимателно как слънцето потъва зад хълмовете във великолепие от червени и златисти багри и как мракът се настанява над земята. Време беше да се връща у дома. Време беше да се оттегли в самотата на стаята си, където единствената му утеха тези дни беше силният алкохол.

Когато Деър влезе в къщата, намери да го чака една изненада. Завари Тед Маккензи и Марси, седнали в приемната заедно с Бен и Рой. Напрежението в стаята беше толкова плътно, че сякаш можеше да се реже с нож, и неприятно предчувствие обхвана Деър. Мъжете бяха намръщени, но усмивката на Марси го порази като слънчев лъч в мрачен ден. Напомняше му на котка, която току-що е излочила купа със сметана.

— Тед, Марси — поздрави ги той, поглеждайки от бащата към дъщерята. — Какво става тук?

— Ще оставя Марси да ти обясни — каза Тед, явно не особено доволен от това, което го беше довело тук. — Просто искам да знаеш, че не одобрявам това, което дъщеря ми предлага, но бих направил всичко, за да я видя щастлива.

— Каква е тази работа, Марси? — запита предпазливо Деър. Тед изведнъж се изправи.

— Нека оставим младите да си поговорят. Елате, Рой, Бен. Искам да опитам от онова ваше прекрасно бренди. Може би след малко ще има какво да празнуваме.

— Деър — започна нерешително Бен, — аз…

— Ела, Бен — посъветва го Тед строго. — Решението не е наше. Бен се обърна колебливо и последва Тед и Рой, които излизаха от стаята, но хвърли съжалителен поглед към Деър.

— Седни, Деър — започна Марси.

— Марси, не знам какво става тук, но ако не ми кажеш веднага, ще стана и ще те набия. Цялата тази тайнственост ми действа на нервите.

— Винаги си бил нетърпелив, Деър. В много отношения — намекна тя многозначително. — Така че ще говоря направо.

— Това е нещо ново — заяви Деър с предизвикателно дълбокомислен тон. — Продължавай.

Марси преглътна и изрече:

— Нека да започна, като кажа, че съжалявам за приятеля ти Робин. Макар че има вина, това наказание е извънредно строго.

Деър прие казаното от нея с кратко кимване, но без да каже нищо.

Изведнъж думите на Марси избликнаха бурно:

— Деър, мога да ти помогна. Не само мога да уредя да облекчат режима на Робин Флечър, за да работи където иска, но мога да получа и пълно помилване за Кейси О’Кейн.

Сребристите очи на Деър издаваха само измъчено неверие. Вълна от объркани мисли нахлу в мозъка му.

— Защо? — запита той с глас, треперещ от вълнение. — Защо ще правиш това? И как? Знам, че татко използва всичките си връзки, но напразно.

— Обичам те, Деър, какъв по-добър начин има, за да докажа любовта си?

— Ти, разбира се, съзнаваш, че когато Кейси бъде освободена, аз смятам да се оженя за нея. Какво удовлетворение можеш да получиш от „добрата си постъпка“? И кое те прави толкова уверена, че можеш да изпълниш това, което ми обещаваш?

— Ще отговоря най-напред на последния ти въпрос — усмихна се сладко Марси. — Татко вече говори с полковник Джонстън. Те са стари приятели, нали разбираш. А и полковникът дължи на татко известни услуги. По негова молба той се съгласи да еманципира Кейси. Но всичко, което може да гарантира за Робин, е облекчаването на присъдата. Трябва да признаеш, че това е доста по-добре от каменовъглените мини.

— Защо баща ти ще се наема да помага на Кейси и Робин? — запита Деър с подозрение. — Чувствата му към осъдените и еманципантите са добре известни.

— Заради мене, Деър. Защото го помолих. Татко ме обича и иска да бъда щастлива.

— Ще бъдеш ли щастлива, ако ме видиш женен за друга жена?

Сега Деър окончателно се обърка. Тя никога не беше правила нещо без мотивировка.

— Познаваш ме твърде добре, Деър — побърза да изрече Марси. — Не бих го направила, ако нямаше да получа нещичко. Ти си наградата, скъпи. Кейси получава свободата си, Робин излиза от каменовъглените мини, а аз… получавам тебе.

— По дяволите! Говори ясно!

— Скъпи, на татко не му харесва особено тази работа, но аз го искам. Той знае, че те обичам, и е склонен да използва влиянието си в Корпуса, за да изпълни желанието ми и да ми даде онова, което искам. А аз искам тебе, Деър. За свой съпруг. В мига, когато кажеш „да“, Кейси О’Кейн ще бъде свободна жена.

— Господи, Марси, та това е изнудване! — избухна Деър, смаян от дързостта й. — Съзнаваш ли какво искаш?

— Така мисля — заяви безочливо Марси.

— Как можеш да ме искаш, като знаеш, че обичам друга?

— Разчитам любовта ти към Кейси да вземе връх. Знам какви чувства изпитваш, като знаеш, че живее при лейтенант Потър. Залагам бъдещето си на предположението, че ще направиш всичко, за да я видиш свободна. Дори да се ожениш за мене.

— Не мога да повярвам на ушите си — каза Деър, треперейки от ярост. — Ще ти бъда лош съпруг.

— Склонна съм да поема този риск — отвърна намръщено Марси. — Беше ни добре заедно едно време, скъпи, и пак може да бъде. Ти щеше да се ожениш за мене, ако не беше Кейси. Да се оженим, Деър, и ще спечелиш повече от нашия съюз, отколкото аз. Но аз съм хазартна душа. Склонна съм да се обзаложа, че след време ще ме обикнеш така, както аз те обичам. Разчитам на това, скъпи.

Да обича Марси? Гласът му прозвуча твърдо и безскрупулно.

— Заблуждаваш се, Марси. Ако се оженя за тебе, и наблягам на „ако“, ще бъде само за да помогна на Кейси и Робин и поради никаква друга причина.

Презрителният му тон разпали гнева на Марси.

— Внимавай, скъпи, или ще оттегля предложението си. Помисли внимателно, преди да ми откажеш.

Налагайки си замислена маска, Деър кимна и отиде до прозореца, вглеждайки се унило в мрачината навън. Възможно ли беше Марси да постигне това, което беше казала, запита се той отчаяно. Някак си беше убеден, че това е така, предвид връзките на баща й с Джонстън и Маккартър. Следващият въпрос, който си зададе, беше дали е склонен да прекара остатъка от живота си с жена, от която изобщо не се интересуваше, за да може да освободи Кейси и да помогне на Робин. Отговорът беше решително „да“. Никоя жертва не беше прекалено голяма за жената, която обичаше.

Като се обърна рязко, той изрече с остър тон:

— Откъде да съм сигурен, че ще удържиш на думата си?

— Ще ти донеса помилването и заповедта за Робин в деня, когато се оженим. Татко ще пази документите у себе си, докато се извършва церемонията, а след това ще ги даде на баща ти.

— Сигурна ли си, че баща ти може да направи това? — запита скептично Деър. — В края на краищата, и моят баща има известно влияние, но не постигна никакъв успех.

— Нямаше да съм тук, ако имах и най-малкото съмнение. Единственото, което спира нещата, е твоята гордост. Но съм уверена, че си достатъчно умен, за да разбереш, че съм единствената надежда за Кейси.

Борбеният дух напусна Деър, раменете му се смъкнаха в отчаяние. Тогава обаче в ъгълчетата на устата му се появи презрителна усмивка и той се поклони с подигравателна почтителност.

— Марси, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Думите имаха вкус на жлъч.

Марси потисна едно трепване, изражението на лицето на Деър събуди моментно съжаление дълбоко в сърцето й. Но беше твърде късно. За добро или за лошо тя се беше обвързала. И ако студеният, неумолим взор на Деър беше някаква индикация за бъдещето им, в живота й щеше да се получи драстична промяна. Да бъде с мъжа, когото обичаше — това достатъчно ли ще компенсира неговото презрение? На никой мъж не му харесва да го тласкат насила към брак.

Уверена в способността си да се справи с Деър, Марси измърка съблазнително:

— Ще те ощастливя, Деър. Решена съм да те накарам да ме обикнеш. Ще кажем ли на останалите добрата новина?

Рой и Бен размениха угрижени погледи, докато Деър седеше потънал в мрачни размисли с празен поглед. Беше се оттеглил в мълчанието си, отпивайки замислено от чашата, пълна с ром, още откакто семейство Маккензи си бяха тръгнали. Настроението му много се различаваше от явната веселост на гостите. Но пък и той нямаше особени причини да се радва.

— Не си длъжен да правиш това, Деър — посъветва го Рой. — Помисли за идващите години, как ще живееш с жена, която не обичаш.

— Съюз по любов в днешни дни е рядкост — забеляза разсеяно Деър.

— Как според тебе ще се почувства Кейси, когато разбере за жертвата ти? — осмели се Бен.

Деър внезапно се оживи и очите му блеснаха от вътрешен огън.

— Няма да й казваш, Бен, разбираш ли? Нито пък ти, татко. Кейси се измъчва от чувство за вина, заради това, че е въвлякла Робин в тази работа. Ако разбере, че съм се съгласил на този брак само заради нея, това ще усили угризенията й. Не бива да узнава. Кажете й всичко, само не и истината.

— Деър, когато Кейси научи за брака ти, по-скоро ще те намрази, освен ако не разбере каква е истината. Ти това ли искаш?

— Може би е по-добре наистина да ме мрази — каза отпаднало Деър. — Нямам какво да й предложа, след като се оженя за Марси. Не бих искал тя да живее с любовта си към мене, когато няма да има абсолютно никаква надежда за нас двамата.

Изражението му говореше за нямо страдание, унинието му тежеше като олово.

— Значи наистина възнамеряваш да направиш това — забеляза Рой със сърце, кървящо от болка заради сина му.

— След два дни Марси Маккензи ще бъде моя законна съпруга. Церемонията ще бъде извършена от съдията Адвокейт в резиденцията на губернатора. След като прекараме няколко дни във фермата на Маккензи непосредствено след церемонията, смятам да се върна у дома. Марси може да дойде с мене, ако поиска. Не ме интересува какво иска тя. Но отказвам да живея другаде освен в имението Пенрод.

— Ами Кейси? Как ще се издържа, когато бъде свободна? Мислил ли си за това? Не можем да я оставим самичка в град като Сидни — възрази Бен. — Ще стане лесна плячка на мъже като Потър и Граймз.

Мъката на Деър разкъса последните остатъци от самообладанието му.

— По дяволите! — изригна той. — Няма да я освободя само за да я хвърля на вълците. Татко, доведи я обратно във фермата. Кажи й, че ще живее тук като член на домакинството ни, кажи й каквото и да е, само не я оставяй в Сидни.

— Ще можеш ли да го понесеш, Деър? Кейси да живее в една къща с тебе, искам да кажа. Смятам, че ако я виждаш всеки ден, това само ще увеличава страданията ти. Да не споменаваме за възраженията, които Марси сигурно ще изтъкне.

— Кейси може би толкова ще ме намрази, че ще откаже да говори с мене. Колкото до Марси, тя няма да има избор и ще й се наложи да приеме Кейси като член на нашето домакинство. Няма нужда да казвам, че всеки ден от живота ми ще бъде истински ад, ако Кейси не е наблизо.

Рой си помисли, че Марси ще вдигне огромен скандал, когато се върне от медения си месец и намери Кейси да живее във фермата. Със сигурност тук нямаше да има скука. Тоест, ако той успееше да убеди Кейси да се върне в имението. Задача, която вероятно нямаше да бъде невъзможна за осъществяване.

Когато Деър напусна Сидни, животът на Кейси се промени драстично. Необяснимо защо й позволиха да излиза от малката къща, за да ходи да купува храна и продукти с оскъдните пари, отпускани й от лейтенант Потър. Но тя не беше глупачка. Знаеше, че ако Деър се върне, отново щяха да я затворят в къщата и в задния двор.

Дните след нощното посещение на Деър бяха особено напрегнати за Кейси. Тя се питаше дали той й се сърди, задето беше отказала да избяга заедно с него. Нима не разбираше, че тя го обича толкова много, че не може да го изложи на риска обществото да го отхвърли?

Спомените за откраднатата им нощ бяха всичко, което щеше да я крепи през идващите дълги дни и нощи. Никой мъж освен Деър не можеше да я докара до върха на екстаза. Ръцете му, устните му, дори очите му я любеха с невиждана пламенност, присъща само на него. Нощните й фантазии често я отнасяха в царството на силния копнеж, където тя си представяше, че той лежи до нея. Несъзнателно посягаше към него, но като не го намираше, оставаше будна часове наред, мечтаейки за него и за допира му.

Една нощ, може би две седмици след като Деър напусна Сидни, лейтенант Потър се върна в дома си мъртвопиян. Това само по себе си беше толкова необичайно, че Кейси веднага застана нащрек. Онова, което я накара да бъде още по-предпазлива, беше начинът, по който Потър се взираше в нея, докато му поднасяше вечерята. Той имаше да й казва нещо, осъзна Кейси, защото пресметливият блясък в очите му го издаваше. Но беше решил да я тормози с мълчание. Ако не проговореше скоро, тя щеше да полудее. Дяволите да го вземат, реши Кейси раздразнено. Защо да се върти наоколо и да става обект на упоритата му похот? Без нито дума тя излезе от трапезарията и се оттегли в сравнителната безопасност на своята стая.

За неин ужас скоро разбра, че няма място в малката къща, където да се скрие от Потър. Отворена със сила, породена от кипналата страст и силния алкохол, вратата на стаята й се люшна на разклатените си панти и Потър, олюлявайки се, нахлу с мръснишки ухилена физиономия в стаичката й.

Кейси инстинктивно посегна към ножа, който винаги държеше в готовност на нощната си масичка, но видя, че го няма. Паника я овладя, докато ровеше из вещите на масичката, а после затърси с очи и на пода, но напразно…

— Това ли търсиш? — викна Потър завалено. Ножът блесна в дланта му. Залитна към отворения прозорец и го хвърли навън в нощта. — Взех го, докато ти приготвяше вечерята. Не бих искал да е някъде наблизо, докато ти съобщавам новината.

— Новина ли? — повтори Кейси предпазливо.

— Целият град празнува голямата сватба. Безплатен ром за всички.

— Вие сте пиян — изфуча презрително тя.

— Ами да — хлъцна Потър. — Но как да откажа да пия за здравето на булката и младоженеца? Прекрасно зрелище. Старият Маккензи знае как да омъжи дъщеря си със стил.

— Искате да кажете, Марси? Марси Маккензи се омъжва?

Предупредителни камбани звъннаха в мозъка й и Кейси внезапно се почувства зле.

— Съдията Адвокейт извърши церемонията и щастливата двойка потегли незабавно към фермата на баща й за меден месец, докато тук пиенето започна да тече като вода — осведоми я, хилейки се, Потър. — Трябва да призная, че и аз бих награбил това момиче, както го направи Пенрод. Чудесно парче. Пенрод сигурно е много доволен от себе си. Нейният старец е богат и доста влиятелен.

— Пенрод! — ахна Кейси, зяпвайки в неверие. — Бен се е оженил за Марси Маккензи?

Презрителният смях на Потър й даде първия сигнал за това, което предстоеше.

— Не! Не! — извика тя, отказвайки да приеме вестта, която лейтенантът като че ли нямаше търпение да й съобщи.

— О, да, скъпа — изсъска той. — Твоят любовник се ожени за друга. Можеш ли да го обвиняваш, че отказва да те чака цели седем години? Дотук беше с любовта. Сега оставам само аз да се грижа за твоите нужди. Погрижи се за моите, Кейси, и аз ще облекча твоите.

Напълно в шок от вестта за женитбата на Деър, Кейси се усети замаяна, не можейки да произнесе и една дума, нито да реагира, когато Потър се приближи към нея. Едва когато ръцете му сграбчиха раменете й и устните му залепнаха мокро по лицето й, тя се освести.

— Не! — извика Кейси и се дръпна рязко, отблъсквайки го с всичка сила. — Не ме докосвай, отвращаваш ме.

— Отвращавам те, а? — изсмя се нахално Потър. — Ще ти покажа, че съм по-добър любовник от Деър Пенрод. Свършиха твоите глупости, Кейси — изръмжа той. — Искам те и бог ми е свидетел, смешните ти заплахи не ме стряскат. Сигурно съм бил луд, да повярвам, че можеш да ми направиш нещо.

Но съдбата отново се намеси в ключовия момент. Силни гласове пред предната врата накараха Потър да изругае цветисто. Тогава нещо у Кейси прещрака. Проклета да бъдеше, ако останеше тук покорно да лежи и да чака завръщането на Потър като жертвено агне, готово за заколение. Въпреки шока от внезапната женитба на Деър тя нямаше да си позволи да бъде малтретирана от работодателя си. Нито пък щеше да затъне в самосъжаление. Щом сега Потър беше зает другаде, тя щеше да избяга през отворения прозорец и да изчезне под прикритието на тъмнината.

Ставайки бързо, тя оправи дрехите си и започна да събира неща, необходими за оцеляването й. Макар да беше посъветвала Деър да я забрави и да си устрои живота без нея, предателството му не можеше да не я ужаси. Не беше очаквала да я изостави толкова скоро. Какъв мъж беше той, че да прелита така лесно от жена на жена? Нейното сърце не беше толкова леко. Когато дадеше любовта си, то беше завинаги.

Гласовете пред вратата внезапно млъкнаха и Кейси реагира бързо, хвана торбата и се запъти към прозореца. Страхът ускоряваше стъпките й. Какво щеше да направи Потър, ако я хванеше, че се опитва да избяга? Щеше ли да накара да я вържат на кола за бичуване и да я набият? Или лично щеше да се заеме с тази работа? Застанала пред отворения прозорец, прехвърлила вече единия си крак през перваза, Кейси изстена ужасено, когато вратата рязко се отвори.

— Кейси! Слава на бога!

— Бен!

Тя беше толкова смаяна, че изгуби равновесие и болезнено тупна на пода.

Очите на Бен се присвиха гневно, докато й помагаше да се изправи; бледото лице и изпълнените със страх очи говореха красноречиво за изпитанието, което беше преживяла. Каквото и да се беше случило в тази стая, явно я беше накарало да рискува да излезе беззащитна на улиците на Сидни или да се укрие в храсталаците.

— Какво стана, Кейси? — запита Бен с намръщено лице, привличайки хлипащото момиче в прегръдките си.

— Не мога да повярвам, че си тук — изплака тя, прегърнала широките му рамене.

— Кейси, отговори ми! Потър направи ли ти нещо?

Освестявайки се постепенно, тя поклати отрицателно глава.

— Н-не, той е страхливец. Можеше да ме насили, ако ти не беше дошъл навреме. Ще се опита пак, когато си тръгнеш. Вече нямам сили да се боря. Аз… щях да избягам.

— Вече няма нужда, Кейси, ще те отведа у дома — започна да я успокоява Бен, повеждайки я към вратата. — И татко е тук.

— Но… но, Бен, не мога да тръгна. Лейтенант Потър няма да позволи.

— Ти не разбираш, Кейси — усмихна се Бен. — Помилвана си.

— Аз… какво? Как е възможно? — заекна Кейси, отказвайки да повярва на невероятния си късмет. — Как… как стана това?

— Достатъчно е да ти кажа, че високопоставени чиновници бяха убедени да преразгледат случая ти и решиха, че помилването ти е действително — заразказва Бен, но без да я гледа в очите.

Дяволите да го вземат Деър, изруга той мислено, задето му беше изтръгнал обещание да не издава истината.

— Баща ти ли уреди всичко това? — запита Кейси.

Ако Деър знаеше, че Рой работи за освобождаването й, защо се беше оженил за Марси в същия ден, когато нея я бяха помилвали, зачуди се Кейси. Тежестта на отговора я съкруши. Деър изобщо не я обичаше! Думите му не бяха нищо друго освен безсмислени обещания, които да я привлекат в леглото му.

Вдигайки от пода торбата й, Бен каза:

— Вземи си нещата, Кейси. Татко държи Потър на безопасно разстояние, така че няма да се меси. Ще поговорим по-късно.

Лейтенант Потър трябваше да бъде държан със сила, докато извеждаха Кейси от дома му. Макар че Рой беше два пъти по-възрастен от лейтенанта, прекрасното му физическо състояние му даваше сила да го обезвреди, особено в пияно състояние. Изригвайки грозни ругатни, Потър отказваше да повярва, че Кейси е била еманципирана, въпреки наличието на законен документ за помилване, подписан и приведен в сила от полковник Джонстън.

Съвсем зашеметена от шока и предателството, Кейси се притисна към Бен и не протестира, когато той я настани във фургона, с който бяха дошли с баща му в Сидни заради сватбата на Деър.

— Къде отиваме? — запита тя отпаднало.

— Ще останем за тази нощ у Дрю Стенли — отвърна любезно Рой. — Ще се върнем във фермата още утре.

Следващите въпроси на Кейси напираха на езика й и думите се изсипаха една през друга.

— Вярно ли е? Деър наистина ли се е оженил за Марси Маккензи? Защо ще прави такова нещо?

Само мрачната гънка около устата на Рой издаваше мъката му.

— Да, Кейси, вярно е. Но не е… нали разбираш, Деър…

Той млъкна, припомняйки си какво бе обещал на сина си. Надеждата в погледа на Кейси, се превърна в горчиво разочарование.

Сърцето й се втвърди и зелените й очи се превърнаха в два ледени изумруда, когато си представи Деър и Марси заедно. Внезапно тя си спомни какво беше казал Рой. Смятаха да я отведат обратно в имението край река Хоксбъри! Невъзможно! Да вижда как Деър е щастлив с друга жена — това беше агония, която нямаше нужда да търпи, не и докато въздух влизаше в дробовете й. Тя беше свободна жена и изборът беше неин.

— Не — възрази Кейси шокирайки Бен и Рой. — Няма да се върна във фермата с вас.

Гордостта й беше заложена на карта. Колкото и трудно да се очертаваше бъдещето й, то нямаше да включва Деър Пенрод. Тя щеше да върви по собствения си път и да си изгради самостоятелен живот. Това което не вземаше предвид обаче, беше решимостта на семейство Пенрод да я закрилят, независимо какво щеше да струва на гордостта й.

15

Деър се задържа в приемната на семейство Маккензи доста след като Марси беше излязла, за да се приготви за брачната си нощ. Съблазнителната усмивка и възбуждащата интонация на булката красноречиво говореха за това, което очакваше тя от него, но той не изпитваше никакво желание към съпругата си. Съпруга! Пфу! Думата горчеше на езика му. Трябваше Кейси да споделя името и леглото му. Краката му просто не искаха да го отведат към спалнята на Марси. Как би могъл да очаква тялото му да реагира, когато не изпитваше и искрица желание към нея? Мислите му бяха овладени от Кейси и тревогата дали Рой ще може да я заведе в имението Пенрод, ако тя все пак се възпротиви.

Като се надигна несигурно от стола, където беше седял, пресушавайки поредните чаши силен алкохол след онези, които не беше пестил непосредствено след церемонията, Деър отиде да потърси още една бутилка. Ако трябваше да се люби със съпругата си, искаше да е много пиян, за да не си го спомня след това. А съдейки по яснотата на ума си, още имаше като да се желае. А пък, помисли той с извратено задоволство, защо изобщо да се люби с нея? Насилственият брак решително не поражда романтика.

Така че той остана на място, мислейки за всичко друго, но не и за съпругата си. Не се учуди, когато по едно време вдигна очи и видя дребното сочно тяло на Марси облегнато в драматична, поза на вратата, всяка пищна извивка ясно очертана под прозирен водопад от сатен и дантели Ако можеше да съди по модела и златистия оттенък на доста носената дреха, това може би беше нощница, обличана някога от майка й на нейната брачна нощ.

— Деър — измърка тя дрезгаво, — моля те, ела в леглото, скъпи. Не ти ли стига толкова пиене за тази вечер?

Той я изгледа косо, решавайки да бъде брутално откровен.

— Нямам намерение да спя с тебе, Марси. Може да си ме принудила да се оженя за теб, но не съм обещавал да споделям леглото ти. Тялото ти не ме привлича. Често казано, не те желая.

— Но аз те желая, скъпи — прошепна тя с нисък глас, подплатен с обещания. — И двамата знаем, че съм достатъчно опитна, за да те накарам да ме пожелаеш.

Приближавайки се към Деър, Марси дръзко прокара ръце по тялото му, усмихвайки се на себе си, когато го почувства да се напряга. Мускулите на раменете му заиграха под върховете на пръстите й; твърдата стена на гърдите му се стегна още повече, когато лекото като перце докосване на ръцете й се превърна в едва доловима милувка, която слезе надолу, за да докосне стълба на неговата мъжественост. Под опитното докосване на ръцете й неволната му реакция предизвика втвърдяване в онази част от тялото му, която тя желаеше повече от всичко.

— Аз свърших моята част от сделката и сега искам да консумираме брака си — заяви тя, вдигнала предизвикателно брадичка. — Дадох ти всичко, което обещах. Кейси е свободна, а Робин вече не е в каменовъглените мини. Дължиш ми тази нощ. — Тя дръзко започна да гали мъжествеността му, изпънала твърдия плат на панталоните. — Люби ме, Деър, и ти го искаш толкова, колкото и аз.

Тогава без никакви нежни встъпления Деър сграбчи Марси през кръста и я събори на пода. Красивата нощница, предназначена да вдъхва романтично настроение, беше разкъсана и захвърлена. Но за да добави и оскърбление към пренебрежението, той просто разхлаби стягащите го дрехи, без да се съблича.

— Деър, почакай! Не съм готова! — застена тя, извивайки се под него.

Ядосан извън мярка от безмилостните й набези, усещайки по-скоро страст, отколкото любов, Деър нахлу в подготвящото се за него тяло, усещайки как мускулите й се стягат в автоматична реакция, въпреки уверенията в противното. Дългите й крака обгърнаха кръста му и ноктите й се забиха в оголената плът на врата му, изтръгвайки от устата му болезнено изръмжаване. Отвращаваше го фактът, че бруталното му проникване послужи само да я хвърли на върха на екстаза, докато тя се мяташе и стенеше, посрещайки тласъците му. Тялото му се стегна, той нехаеше за нейното удоволствие, търсейки своето възможно най-бързо удовлетворение. Нямаше представа, че Марси се наслаждава на грубостта му, че се опиянява от страстта му, въпреки че той я обладаваше толкова безогледно, че това никак не приличаше на любов. Деър занемя, когато Марси се озова в кулминацията на екстаза си само секунди преди той да достигне своя. За нейно съжаление той успя да се сдържи и се дръпна, за да разпилее семето си на килима под телата им.

— Какво правиш? — извика тя, когато разбра какво става. Беше разчитала да зачене дете от Деър, за да спечели любовта му и да закрепи положението си.

— Очевидно е, нали, Марси? Не искам дете от тебе — отвърна Деър, изправяйки се на крака и вгледан безучастно в голото тяло на съпругата си.

— Още мислиш за нея, нали? Не разбираш ли, че Кейси е загубена за тебе? Ти ми се обеща.

— Може да имаш името ми, Марси — чу тя безапелационния отговор на Деър, — но това е всичко, което ще получиш от мене. Знаеше още от самото начало кого обичам, а аз давам любовта си само веднъж. Може да е много късно за мене и Кейси, но ти няма да имаш дете от мене. Нашият брак беше консумиран. Това ще получиш от мене, защото никога повече няма да бъдем интимни.

Студените му думи смаяха Марси. Тя не беше очаквала Деър да бъде толкова неотстъпчив. Сигурно обичаше Кейси повече, отколкото тя си беше представяла. Но времето беше на нейна страна. Щом Кейси я няма тук, тя очакваше Деър да отстъпи. Той беше мъж, а Марси изпитваше огромна увереност в способността си да го привлече в леглото.

— Ще видим — и тя се усмихна игриво. — Ще видим.

Колкото и основателни причини да изтъкваше Кейси за отказа си да се върне във фермата, и Бен, и Рой отговаряха със също толкова основателен контрааргумент. Тя не можеше да живее в Сидни без закрила; нямаше пари, нито пък средства за прехрана; не беше подготвена да живее сама в дивата среда на наказателната колония. Всичко това беше съвсем вярно, но не решаваше проблема на Кейси. Отвъд човешката издръжливост щеше да бъде да среща лице в лице Деър и съпругата му всеки божи ден. Как можеха да искат това от нея?

И Бен, и Рой проявяваха разбиране към дилемата й, осъзнавайки, че и Деър се изправя пред същото изпитание — да преодолява всекидневния контакт с жената, която обича, бидейки в същото време женен за друга. Но те не виждаха друго решение на проблема. Бяха обещали на Деър да се погрижат за безопасността на Кейси, а връщането й в имението край Хоксбъри беше единственият отговор на тази негова молба.

След като Кейси беше благополучно изтръгната от сладострастните попълзновения на Потър, я отведоха в дома на Дрю Стенли, където тя прекара една безсънна нощ, мразейки Деър и същевременно копнеейки за неговото докосване. Следващата сутрин я завари с подути от безсъние очи; непреклонният Рой и също толкова решителният Бен я очакваха на масата за закуска. Дрю Стенли, мил и състрадателен мъж, се беше извинил и отсъстваше.

— Решено е, Кейси — парира протестите й Рой. — Твоят дом е при нас.

— Не виждате ли колко болезнено ще бъде за мене? — възрази тя. — Помислете за Деър и… и съпругата му. — Думата едва не я задави. — Ще бъде най-добре за всички, ако остана в Сидни и си намеря някаква работа.

— Работа! — изфуча презрително Бен. — Като каква, като уличница ли? Осъдените вършат всички работи в колонията, така че за тебе остава само това или да се омъжиш.

Цветът се оттегли от лицето на Кейси, съкрушена от бруталната забележка на Бен, независимо че беше абсолютно вярна.

— Не бъди груб, Бен — укори го Рой. — Мисля, че Кейси добре осъзнава какъв избор има.

— Освен ако… — осмели се Бен. Когато Кейси насочи вниманието си към него, той изстреля: — Освен ако не се омъжи за мене. Тогава няма да има въпроси относно правото й да живее в нашия дом.

Тежките златисти ресници, които засенчваха бузите й, се вдигнаха в изненада от неочакваното предложение на Бен. Предложение, което тя нямаше намерение да приема, макар че то я накара да го обикне завинаги.

— Бен — усмихна се Кейси през мъгла от надигащи се сълзи, — ти си най-милият мъж на този свят. Но не мога да приема. Съсипах живота на достатъчно много хора, за да прибавям и тебе към списъка. Обичам те, наистина, но както сестра обича брат. И съм сигурна, че твоите чувства към мене са същите. Някой ден ще срещнеш жена, която ще обикнеш толкова, че да поискаш да се ожениш за нея, но това няма да съм аз.

Червенина полази по бузите на Бен, когато осъзна, че Кейси е достатъчно схватлива да проумее галантния му жест. Вярно беше, че я обичаше като сестра, а ако тя се беше съгласила на този брак, той никога не би я доближил с плътско желание. Тя принадлежеше на Деър и той щеше да я закриля и да я обгръща с грижи заради брат си. Бен изпитваше голямо състрадание към Деър и Кейси и би пожертвал собственото си бъдеще и щастието си заради своя брат, който, както Бен знаеше, би направил същото, ако ситуацията го налага.

Накрая Бен каза:

— Кейси, предложението ми е искрено. Бих бил щастлив да станеш моя съпруга.

Рой си пое дъх, очаквайки отговора на Кейси. Учуди го фактът, че Бен така себепожертвувателно би се лишил от бъдеще, за да предпази Кейси от евентуална беда. Но един катастрофален брак в семейството беше достатъчен. Макар че Рой бе обикнал това момиче като родна дъщеря, само глупак не би видял, че подобна отчаяна стъпка би била грешка, плод на абсолютно неуместна причина. Той изпусна облекчено дъх, когато отговорът на Кейси разсея страховете му.

— Прости ми, Бен, не мога да се омъжа за тебе. Оценявам предложението ти, но и двамата знаем, че Деър… че ние с Деър… е, не е възможно, това е. Но предложението ти ме накара да осъзная, че ти и Рой наистина сте взели много присърце положението ми. Не мога повече да се противя на усилията ви да ме закриляте. Ще се върна във фермата с вас.

Бен скочи въодушевено и тупна баща си по гърба.

— При едно условие — добави Кейси с твърда решимост.

Бен веднага изтрезня.

— Какво условие?

— Не мога да приема благотворителност от ваша страна — настоя упорито Кейси. — Искам да работя, за да се издържам. Вие ще ми осигурите стая и храна, и малка месечна заплата в замяна на домакинстване и готвене. И ще бъда свободна да си тръгна, когато реша.

Бен остави на баща си да отговори и отговорът дойде бързо. Всичко беше приемливо, само и само Кейси да се върне във фермата.

— Съгласен съм — кимна Рой и се изправи. — Нека си вървим у дома. Робин получи документите си и вероятно ще се присъедини към нас след няколко дни.

— Робин? — хлъцна Кейси невярващо. — Господи, Рой, какво си направил, за да постигнеш всичко това? Първо аз, сега и Робин.

Рой се изчерви виновно, поглеждайки за помощ към Бен. Какво можеше да каже? Със сигурност не и истината, защото беше обещал да пази тайната на Деър.

— Достатъчно е да кажа, че един много високопоставен човек постигна освобождаването ти — отвърна загадъчно Бен. — Как, кога или защо — това няма значение.

Преди Кейси да ги засипе с още въпроси, Рой се намеси:

— Хайде, деца. Нямам търпение да се върна у дома.

Изровеният, прашен път към Парамата беше скучен и уморителен, без никакви произшествия и това позволяваше на Кейси да съзерцава околностите и да възприема суровостта на тази нова земя. Издигащите се покрай пътя ръждивочервени скали изглеждаха поне на хиляда години, а храстите, покатерили се по ниските хълмове, й се виждаха сухи и безжизнени, но продължаваха да съществуват с малко вода и много слънце. Кейси чувстваше кожата си като гласпапир, цялата покрита с червения прах, който вятърът разнасяше с яростните си пориви. Как й липсваше зеленината на родната Ирландия. Но тази величествена земя притежаваше някаква строга красота. Досега още никой не беше прекосявал Сините планини, но някой ден някой сигурно щеше да го направи, защото беше очевидно, че колонията скоро щеше да надрасне сегашната си площ с ширина петдесет и дължина сто и петдесет мили.

Мислите на Кейси се рееха напосоки, но накрая се съсредоточиха върху една тема, която тя напразно искаше да избегне. Деър. Слава на бога, че нямаше да се върне със съпругата си в имението Пенрод поне още няколко дни. Тед Маккензи предвидливо беше останал в Сидни, за да позволи на новобрачните да се усамотят за медения си месец. Може би Деър и Марси щяха да решат да останат в имението на Маккензи, надяваше се Кейси. В края на краищата, бащата на Марси отсега нататък щеше да остане сам. Тази мисъл й донесе известно успокоение, докато фургонът навлизаше в земите на имението Пенрод. За нейно учудване обаче тя се чувстваше така, сякаш се връщаше в собствения си дом.

Отказвайки да заеме стаята за гости на горния етаж, както предложи Рой, тя се настани в малката стаичка зад кухнята, в която беше живяла преди и където се чувстваше много удобно. Посрещането, което й устрои Марта, беше изблик на силни чувства, извиращи от сърцето й и Кейси изобщо не се съмняваше в искреността на приятелката си.

Кейси беше смаяна от промяната във външността на Марта. Преди поради постоянния глад тя изглеждаше мършава до невъзможност, но сега доброто хранене беше направило чудеса със стройната й фигура. Приятни заоблености бяха заменили острите ъгли и й придаваха мека, женствена привлекателност.

Марта вече не изглеждаше на четиридесет или повече години, както някога беше предполагала Кейси. Макар че никога нямаше да изглежда като класическа красавица, сравнително обикновените й черти сега повече издаваха истинската й възраст — тридесет години. Тромавостта, която Кейси бе забелязала изпърво у нея, беше заменена от самоувереност, постигната под благосклонното наблюдение на работодателя й. Косата й, сега в лъскав кестеняв цвят, издаваше нова жизненост, също както и нежните кафяви очи и Кейси не би могла да бъде по-щастлива заради приятелката си. Дружбата на Марта означаваше много за нея, защото в цял Нов Южен Уелс тя нямаше нито една близка жена.

Дните се заредиха монотонно, докато Кейси отново привикваше към рутината на домакинските задължения, които на драго сърце бе поела. През седмиците, в които я нямаше, Марта беше станала доста добра готвачка и бе осъзнала, че намира удоволствие в предизвикателството всеки ден да приготвя най-различни ястия. Но Кейси не се отказа изцяло от готварството, което толкова много харесваше, и се зае да научи по-възрастната си приятелка на всичко, което знаеше. Двете си помагаха за прането и вършеха заедно по-тежките работи. През това време Кейси отчаяно се опитваше да не мисли за Деър или за деня, когато той щеше да се завърне, и се молеше то да се забави. Но в края на краищата молитвите й не получиха отговор.

Съобразявайки се с желанието на Тед Маккензи, Деър остана заедно с Марси във фермата му няколко дни, преди неочаквано да заяви:

— Отивам си у дома.

Беше му омръзнало всеки ден да язди в непоносимата горещина, докато не плувне в пот, мозъкът му не се замъгли и тялото му не се изтощи. След това едно силно питие притъпяваше болката, която го изгаряше ден и нощ, предизвикана от загубата на Кейси. Марси трескаво прибягваше до какви ли не хитрости, за да го изтръгне от унеса, който проваляше медения й месец.

Меден месец! Как ли пък не! Само няколко дни бяха достатъчни на Марси, за да разбере колко е грешила, смятайки, че Деър ще забрави лесно Кейси. Това, което й се беше сторило превъзходна идея, сега извикваше вкус на пепел в устата й. Но поражението беше дума, която Марси не приемаше. Тя още не беше загубила. Имаше години пред себе си, за да плени любовта на Деър.

— Ами аз? — запита тя след внезапното изявление на съпруга си.

— Прави каквото искаш — сви рамене той с пълно безразличие. — Имението Пенрод е моят дом. Пропилях достатъчно време заради глупави претенции. Меденият ни месец е чиста подигравка.

— Понякога можеш да бъдеш упорит като магаре, Деър — нападна го Марси! — Мястото ми е при тебе и ще тръгна оттук заедно с тебе. За кога да се приготвя?

— Прецени сама — отсече Деър. — Тръгвам след един час. Вземи си само най-необходимото. Баща ти може да прати останалото после.

И той се обърна, готов да се отдалечи.

— Деър, почакай! — Той спря, но остана с гръб към нея. — Не можем ли поне да бъдем приятели? Имаме цял живот пред себе си. Трябва ли да се отнасяш така сурово с мене пред роднините си? Не можеш ли да оцениш, което направих за приятелите ти, вместо да ме мразиш, че съм те накарала да се ожениш за мене? Можеше да ми откажеш, сам знаеш.

Думите на Марси накараха Деър да се замисли. Вярно, тя бе направила почти чудо. И той не беше длъжен да се съгласява с плана й. Но това не означава, че е длъжен да я обича или да спи с нея. Както и да е, тя е негова съпруга и заслужава известно уважение, особено пред семействата им. Освен това, ако искаше Кейси да вярва, че се е оженил за Марси по собствена воля, налагаше се да промени поведението си към своята съпруга.

— Имаш право, Марси — изрече неохотно Деър. — Длъжник съм ти заради това, което направи за Кейси и Робин. — Силна радост огря лицето на Марси, но угасна при следващите думи на съпруга й. — Ще се опитам да се държа добре с тебе, но не съм променил намеренията си относно съпружеското ни легло.

След това той спокойно излезе от стаята, последван от яростния крясък на Марси.

Размахвайки сръчно метлата, Кейси не чу как предната врата се отваря, не усети и стъпки да спират зад нея. Рой и Бен бяха излезли от къщата доста рано, оставяйки Кейси и Марта да търкат и да мият колкото им душа иска. Облякла старата си рокля, закрила с тюрбан червената си коса, Кейси яростно атакуваше мръсотията.

— Кажи на прислужницата си да отнесе чантата ми горе в твоята стая, скъпи.

Звънкият глас на Марси накара Кейси да замре на място и метлата падна от ръката й.

Отначало Деъйр не позна дребната фигурка в избелели дрехи, мислейки, че Рой е наел друга осъдена да помага на Марта в домакинската работа. Първият проблясък дойде, когато крехките рамене на жената замръзнаха, щом тя чу гласа на Марси.

Нещо в гордото им изправяне му се стори ужасно познато:

— По дяволите! — избухна той в пристъп на силен гняв. — Какво си мислиш, че правиш, Кейси?

Не беше искал тя да става прислужница в дома му.

Кейси се обърна, взирайки се в Деър и съпругата му с поглед, изпълнен с ужас. Първият й импулс беше да избяга, но здравият разум надделя. Тя беше предполагала, че Деър и Марси ще се изненадат, като я видят в имението Пенрод, но грешеше. Марси беше единствената изненадана от развоя на събитията.

— Само си върша работата, господине — възрази Кейси с глас, изпълнен с горчивина. — Ще отнеса чантата на… съпругата ви горе. Предполагам, че е изморена от пътя и… изобщо — добави тя дръзко, поглеждайки към Марси.

— Какво, по дяволите, прави тя тук? — изпищя Марси съвсем не по дамски. — Това не беше част от…

— Внимавай — предупреди я Деър, хвърляйки й унищожителен поглед. — Ще поговорим по-късно. Върви горе и се освежи, докато аз поговоря с Кейси.

— Отпрати я, скъпи — заувещава го Марси.

— Тази къща принадлежи на баща ми, Марси, и той има пълното право да наема когото си иска. Сега направи каквото ти казах. Ще дойда горе след няколко минути.

Мятайки убийствен поглед към Кейси, Марси взе чантата си и мина покрай нея, като внимателно подбра полите си, така че нищо нейно да не докосне другата.

В мига, когато Деър чу вратата на неговата спалня да се затваря, той се обърна рязко към Кейси.

— Какво си е мислил баща ми? Ти трябваше да бъдеш гостенка у дома, а не слугиня.

Думите му накараха Кейси да се олюлее. Деър знаел ли е, че Рой е възнамерявал да я доведе тук, във фермата? Явно това не се отнасяше до Марси, защото реакцията й показваше непресторен шок. И пълно неодобрение на ситуацията.

— Да не би да си очаквал да живея от милостинята на баща ти? — отвърна разгорещено Кейси. — Аз реших да работя срещу храна, подслон и малка месечна заплата. Когато спестя достатъчно пари, ще напусна. Разбирам, че присъствието ми тук оскърбява твоята… съпруга, но нямах къде другаде да отида. Баща ти беше така любезен да ми предложи почтена работа.

Острият й отговор порази Деър. Колко копнееше да я вземе в прегръдките си и да я целува, докато не разсее и последните остатъци от неприязън и обида към него, които тя таеше в малкото си тяло.

— Кейси…

Не можеше да понесе, че трябва да я нарани.

— Ако не възразявате, господине, имам работа.

— Съжалявам, Кейси, наистина съжалявам.

Думите бяха предназначени да я успокоят, но само разпалиха гнева й.

— Недей. Бях глупачка да вярвам, че се интересуваш от мене. Много неща стоят помежду ни. Не мога да те обвинявам, че искаш жена от своята класа. Но — и тя се задави от преглътнатия хлип — трябваше ли да ме лъжеш? Беше ли необходимо да ми казваш, че ме обичаш? Мразя те, задето ме измами, Деър Пенрод. Нищо, което кажеш, не може да промени това.

Деър сведе глава, не можейки да погледне Кейси в очите; направеше ли го, щеше да се пречупи и да издаде истината. Интуицията му казваше, че заради всички е най-добре любовта, която тя някога беше изпитвала към него, да увехне и да умре. Но въпреки всичко… въпреки всичко изпитваше невероятно силно желание да й се изповяда, да я помоли да остане негова, въпреки че се беше оженил за друга, да не позволи на никой друг мъж да вкуси любовта й. В сърцето си обаче той знаеше, че Кейси заслужава нещо по-добро от ролята на любовница. В края на краищата Деър не каза нищо, наблюдавайки мрачно как тя взе отново метлата и мина покрай него със сълзи, напиращи в очите й.

Кейси сигурно би била шокирана, ако разбереше, че малко след това Деър се изправи пред една разярена Марси в усамотението на съпружеската им спалня. Предложението му тя да заеме стаята за гости бе посрещнато с мълчание и открита враждебност. Макар че стаята на Деър беше прекалено мъжка за вкусовете й, тя се надяваше да я промени и да я пригоди към собствената си личност. Нито за момент не й хрумна да се настани в стаята за гости. Погледна замечтано към леглото, питайки се дали някога ще се люби там с Деър. Тогава си спомни за Кейси, която живееше в същата къща, и гневът се надигна в нея като вълна на погнуса.

— Какво прави тази малка кучка тук, Деър? — предизвика го тя разпалено. — Каза, че ще поговорим, и нямам търпение да чуя какво имаш да ми кажеш. Възможността Кейси да живее тук не се споменаваше в споразумението ни.

Деър успя да се сдържи да не изреве.

— Дръж обидните думи за себе си. Баща ми взема решенията тук. Нещо друго за разискване?

— Да, помоли баща си да й каже да си опакова багажа. Аз съм твоя съпруга и за мене е обидно да живея под един покрив с твоята любовница.

— Ако не ти харесва, винаги можеш да си тръгнеш — предложи Деър с надежда.

Очите на Марси блеснаха с предизвикателен огън.

— На тебе ще ти хареса, нали?

— Изборът е твой.

— Проклет да си, Деър! Можеше поне да се опиташ да направиш този брак истински.

Решавайки да остави избухването й без отговор, Деър се обърна, готов да си тръгне, и отбеляза с пресилена учтивост:

— Извини ме, съпруго, но трябва да намеря татко и Бен. Ще се видим на вечеря.

И излезе.

Кипейки в безсилен гняв, Марси се заразхожда из стаята, планирайки стратегията си сега, когато Кейси О’Кейн отново се беше върнала в живота й. Скоро в главата й се оформи една идея и хитра усмивка изви устните й. Кейси сигурно изпитваше неприязнени чувства към Деър, след като той се беше оженил за друга. Защо да не раздуха тези чувства в напълно оформена омраза, като й осигури гориво?

Нямайки търпение да задвижи проектите си, преди Деър да ги е надушил, Марси бързо излезе от стаята и се натъкна на Кейси, която беше дошла на горния етаж да измете коридора.

— О! — възкликна Марси и се дръпна. — Внимавай къде вървиш, непохватница такава.

Стискайки зъби, Кейси измърмори:

— Извинете.

— Е, щом си тук, можеш поне да бъдеш полезна — забеляза високомерно Марси. — Татко обеща да ми намери камериерка в Сидни. Сигурно ще пристигне тук заедно с куфарите ми след един-два дни. Междувременно трябва да се задоволя с тебе. Ела тук — и тя махна на Кейси да влезе в стаята на Деър.

— Какво искате? — запита Кейси с враждебен тон, оглеждайки се из стаята, за да види дали нещо не е наред.

— Искам да направиш място за нещата ми — заповяда безцеремонно Марси. — Трябва ми половината гардероб и няколко чекмеджета. Знаеш колко са безпомощни мъжете в тези неща.

— Сигурна ли сте, че Деър е разрешил да премествате нещата му? — запита скептично Кейси.

Отмятайки русите си къдрици, Марси изсъска:

— Деър очаква да споделям стаята му… и леглото му. Каквото и да реша, той няма да възрази. Много е снизходителен към мене — добави тя преднамерено. — Започни с гардероба.

Кейси изпълни нареждането, автоматично сортирайки дрехите на Деър, за да отвори място за тези на Марси. Сърцето й се късаше, като си представяше нещата на Марси в интимен контакт с тези на Деър, което водеше и до представата за други интимности, самата мисъл за които я нараняваше.

— Деър е толкова красив — ахна Марси, наблюдавайки действията на Кейси. — Меденият ни месец беше толкова романтичен.

Съзнавайки, че Марси нарочно я дразни, Кейси прехапа устни, за да се сдържи и да не й отговори нещо язвително.

— Може би един ден ще си намериш любовник, също толкова умел като Деър — продължи безочливо Марси, наблюдавайки отблизо реакциите на Кейси. — Но се съмнявам, че има мъж, който да се сравни с него. Той е толкова мъжествен, кара ме да се чувствам…

— Стига! — извика Кейси. Преднамерената жестокост на Марси беше успяла да срази самообладанието й. — Това, което правите с Деър насаме в стаята си, не ме засяга. Не ми пука дали той е най-добрият любовник на света…

— О, със сигурност е — въздъхна Марси с меко, съблазнително измъркване. — Но аз забравих, ти вече го знаеш, нали? Деър много иска да има дете. Може би то вече е на път. Ако ли пък не, със сигурност не е защото не правим опити.

Това е, помисли Кейси, затръшвайки вратата на гардероба с такава сила, че стаята завибрира.

— Мисля, че Деър би трябвало да докара тук още един гардероб за нещата ви — заключи тя хапливо. — Този е много малък за двама ви. Имам да върша други неща, а не да стоя тук и да слушам как описвате любовните умения на съпруга си.

Извъртайки се рязко, Кейси се запъти към вратата.

— О, Кейси, още нещо.

Тя спря, без да се обръща с лице към съперницата си, и зачака.

— Отсега нататък ще се обръщаш към мене по-почтително. Можеш да ме наричаш или „госпожо Пенрод“, или „госпожо“. И предпочитам да се обръщаш към Деър с „господин Пенрод“ или „господине“. Разбра ли?

— Напълно, госпожо.

От начина, по който го каза, думата прозвуча като обида.

Марта поднесе вечерята, спестявайки на Кейси последното унижение. Според думите й обстановката била мрачна. Само Марси била в добро настроение и поддържала линеещия разговор, докато липсата на отговор я накарала да замълчи. Марси се оттеглила в стаята си веднага след вечеря и погледът й, хвърлен към Деър, бил пълен с обещания. Според Марта той пренебрегнал очевидната подкана на съпругата си и решил да се уедини с баща си и брат си в кабинета. Кейси нямаше представа кога е отишъл да спи и дали е споделил леглото на съпругата си, а пък и това не я интересуваше. Или така поне се опитваше да се самоубеждава.

Сигурно много щеше да се изненада, ако беше научила, че Деър е прекарал нощта в спалнята за гости. Преди да излезе на следващата сутрин, той бе оправил леглото така спретнато, че по нищо не личеше да е спал там. Следващите нощи минаха по същия начин и това подлудяваше Марси. Толкова много пропуснати нощи, когато тя имаше какво да му предложи! Това просто нямаше никакъв смисъл. Той продължаваше да й се противи въпреки факта, че Кейси го избягваше като чумав.

Не беше никаква тайна, че Кейси правеше всичко възможно, за да не се мярка пред очите на Деър, вършеше си работата мълчаливо и сръчно, но се скриваше в мига, когато той влезеше в къщата. Тя се опитваше да се самоубеждава, че го мрази, и известно време наистина бе така. Но в редките случаи, когато беше принудена да понася присъствието му, той следваше всяко нейно движение с жадните си сиви очи, изпълнени с такива угризения, че тя недоумяваше. Една жена не му ли бе достатъчна?

Един ден, малко след като мъжете излязоха, за да се заемат с работите си, силен шум при предната врата привлече вниманието на Кейси. Устните й се извиха нагоре в радостна усмивка, когато високата фигура на Робин се показа на прага.

— Робин! — извика тя, хвърляйки се в широко разтворените му обятия. — Най-накрая дойде!

Начинът, по който я прегърна, говореше, че и той също много се радва да я види.

Когато най-накрая я пусна, Робин каза:

— Дадоха ми облекчена присъда, Кейси, и сигурно това се дължи на влиянието на Рой. Свободен съм да се наема на работа там, където реша, затова се запътих право насам. Слава на бога, че имах добри ботуши, защото извървях целия път дотук пеша. Но кажи ми за себе си. И ти ли получи облекчена присъда?

— Не знам как е станало това, но Рой сътвори чудо. Еманципираха ме. Ела, седни — подкани го тя, повеждайки го към един стол. — Гладен ли си?

— Прегладнял — каза Робин, потупвайки хлътналия си корем. Марта, която беше в кухнята при пристигането му, предложи:

— Ще приготвя нещо. Има пресен хляб, току-що изваден от фурната, студено овнешко и пай с боровинки от снощната вечеря.

Робин се обърна, погледа Марта, но не я позна. После нещо в плахата й усмивка му помогна да осъзнае коя е тази жена.

— Марта? Господи, жено, какво си направила със себе си? Нямаше да те позная.

Макар че слабата, кокалеста жена не се беше превърнала само за една нощ в строен лебед, преображението й бе смайваща. Сега се виждаше, че в нея има много неща, които я правеха привлекателна, дори красива.

Марта се изчерви прелестно, поласкана, но несвикнала на похвали. Макар че много беше обичала своя Джереми, той не беше по излиянията и рядко й беше правил комплименти.

Усещайки смущението й, Робин каза:

— Много ще се радвам да опитам от твоя хляб, Марта, а студеното овнешко и боровинковият пай са истински празник за човек, умиращ от глад.

Замаяната жена само кимна с глава и се захвана да пълни чинията на Робин. Струваше й се, че е прекалено измършавял за внушителното си телосложение.

Оглеждайки критично приятеля си, докато той се хранеше, Кейси също помисли, че е прекалено слаб. Плътта като че ли се беше стопила върху костите му от последния път, когато го беше видяла. Лицето му беше издължено, челото — набраздено от трайни бръчки на изтощение. Ясно се виждаше, че последните седмици не са били леки за него. Някога здравият му загар беше избледнял до мръсножълто, изтънялата му кожа лъщеше болезнено. Нищо чудно, че Тим ненавиждаше каменовъглените мини и бе рискувал живота си, за да избяга оттам.

Робин въздъхна доволно, когато Марта постави едно сочно парче пай пред него.

— Ще ме разглезиш, момиче — ухили се той и в усмивката му блесна някогашният Робин.

— Сигурна съм, че Деър много ще се радва да те види — каза Кейси, когато той се нахвърли върху пая.

— И аз нямам търпение да се видя с него — каза той, дъвчейки замислено. — Със съпруга като тебе сигурно е неимоверно щастлив. Знаех си, че така ще бъде.

Макар да не го казваше като благопожелание, думите му бяха пропити с тъга. Защо той не беше имал късмета да спечели любовта на Кейси?

Кейси се напрегна, внезапно разбирайки, че Робин не е можел да знае за Деър и Марси.

— Робин, аз не съм…

Думите замряха в гърлото й, когато вратата се отвори и в кухнята влезе Деър.

— Робин! Божичко, колко се радвам да те видя! Бърлу беше в двора, когато си пристигнал, и нямаше търпение да ми го каже.

— Марта и Кейси погрижиха ли се за тебе? — запита той, оглеждайки доволно пая. — Случайно да ви се намира още едно парче от този пай? И чаша чай, ако не ви затруднява твърде много.

— Идват — усмихна се широко Марта.

Макар че говореше с Марта, очите на Деър се впиваха в Кейси. Като забеляза накъде гледа приятелят му, Робин се усмихна под мустак. Явно Деър беше много влюбен в съпругата си и макар че малко му завиждаше, на Робин не му се зловидеше щастието, което приятелят му напълно заслужаваше.

— Марта е станала чудесна готвачка — похвали я Робин. — И предполагам, че трябва да ти изкажа моите поздравления, приятелю. Когато ме посети в затвора, ти ми разказа за плановете си да се ожениш за Кейси. Кога се случи това щастливо събитие?

Деър се изчерви, искаше му се да бяха сами, за да обясни нещата както трябва. Никак не му се искаше да говори пред Кейси и да утежнява болката й.

— Ние с Кейси не сме…

— Струва ми се, че чух гласове — изрече сладко Марси, влизайки в кухнята. — О, Деър, скъпи, какво правиш у дома по това време на деня? Ах — ахна тя, когато погледът й падна върху Робин. — Виждам, че най-накрая си дошъл.

Приближавайки се към масата, където седяха двамата мъже, Марси спря пред Деър, наведе се и го целуна по устата. Робин зяпна и очите му премигаха няколко пъти, не можейки да повярва на видяното. Деър и Марси? Като погледна към Кейси за обяснение, той видя, че тя се беше измъкнала тихомълком от кухнята след сценичното влизане на Марси. Обърна се към Деър с обвиняващ поглед. Забелязвайки объркването на Робин, Марси реши да го осветли възможно най-бързо, без да остави у бившия затворник и най-малкото съмнение за положението й в живота на Деър.

— Деър, каза ли на Робин добрата новина за нас?

— Тъкмо щях да му кажа, Марси, когато ти влезе — отговори нетърпеливо Деър.

— Добра новина ли? — запита Робин, поглеждайки от единия към другия. — Ти и Марси?

— Ние с Деър се оженихме преди почти цял месец — изгука Марси, преди Деър да успее да измисли подходящ отговор.

— Марси — каза той сурово, — сигурен съм, че имаш работи за вършене. Защо не оставиш обясненията на мене? Ние с Робин имаме да говорим за много неща.

— Много добре — нацупи се тя, хвърляйки тъжен поглед към него. — Ще се видим на вечеря, скъпи.

Полюлявайки съблазнително поли, Марси отплува от стаята.

— По дяволите, Деър, надявам се да имаш добро обяснение — избухна Робин. — Мислех, че ти и Кейси…

Предупредителният поглед на Деър го накара да замълчи.

— Нека излезем навън, Робин — предложи той, като се изправи. — Не оставяме Марта да си върши работата.

Робин кимна и последва приятеля си.

Когато излязоха от кухнята, Робин засипа Деър с въпроси.

— Вярно ли е? Наистина ли си женен за Марси? Мислех, че обичаш Кейси. Ако Марси е твоя съпруга, какво прави Кейси тук? Сигурно не е прислужница! Какво, по дяволите, става тук, Деър?

Седмици преди този момент Деър беше решил да държи истината за брака си в границите на семейството. Това означаваше, че и Робин не бива да знае нищо, подобно на Кейси, абсолютно нищичко около подробностите за прибързания му брак. Понеже познаваше приятеля си, Деър знаеше, че разбере ли истината, ще се почувства ужасно виновен, както би се почувствала Кейси. Единственото му спасение бе надеждата, че може да задържи приятелството на Робин, без да издава прекалено много от истината.

— Не ти дължа обяснения, Робин — изрече късо той, — ще кажа само, че съм женен за Марси. А татко убеди Кейси да се върне тук въпреки възраженията й. Тя разбра, че не може да оцелее сама в Сидни. Татко смяташе тя да бъде наша гостенка, но Кейси настоя да работи срещу заплата.

— Кога се ожени за Марси? Преди Кейси да бъде помилвана или след това? — запита строго Робин.

Деър се изчерви и отговори:

— В същия ден.

— Защо? Господи, Деър, не можа ли да почакаш? Кейси те обича и знам, че и ти я обичаш. Какъв човек си ти?

Деър премига.

— Няма значение какво си мислиш, Робин, нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. — След като изрече тези загадъчни думи, той побърза да се впусне в обяснения относно задълженията на Робин. — Пристигаш тъкмо навреме. Том спести достатъчно пари, за да си купи малка ферма, и напусна преди два дни. Твоите основни задължения ще са да надзираваш работещите затворници. Бих искал да ти предложа стая в къщата, но в момента няма свободна. Ще трябва да се задоволиш с жилището на Том, поне за първо време. Но ще се храниш с нас.

— Да, господине — изфуча презрително Робин.

— Робин — започна Деър, наранен от суровия отговор на приятеля си, — мисли за имението Пенрод като за твой дом. Отношенията ни няма да бъдат като между осъден и господаря му. Ти си ми приятел.

Робин внезапно се засрами за начина, по който се беше държал преди малко с Деър, и лицето му омекна.

— Благодаря ти, Деър. Винаги съм се чувствал като част от твоето семейство. И ако Кейси приема брака ти с Марси, и аз не мога да постъпя по друг начин.

16

Макар че Бен и Рой правеха всичко по силите си, за да облекчат съществуванието на Кейси, никой не можеше да намали болката от това, че Деър беше толкова близо до нея и в същото време недостижим като луната и звездите. Сърцето на Кейси се късаше всеки път, когато Марси тръгнеше вечер нагоре по стълбите, защото осъзнаваше, че скоро след това Деър щеше да се люби със съпругата си в уединението на тяхната спалня. Дори честите посещения на Робин в кухнята не можеха да повдигнат духа й. С отминаването на дните ставаше все по-ясно, че интересът на Робин към нея се беше изострил драматично сега, след като Деър вече не беше обект на чувствата й.

Една късна вечер, след като привърши работата си, Кейси излезе на двора, за да се освежи. Спря под едно огромно дърво, взряна в тъмнината, и се заслуша в серенадата на нощните насекоми. Трепна силно, когато Робин застана тихо зад нея и прошепна на ухото й:

— Кейси, изглеждаш толкова красива, когато лунните лъчи превръщат косата ти в истински пламък.

— Робин, как ме изплаши — ахна тя и се обърна.

— Отивах към бараките, когато те видях тук. Имаш ли нещо против да постоя при тебе? Мина доста време, откакто за последен път говорихме насаме.

— Нямам нищо против — усмихна се Кейси, зарадвана от присъствието му. — Досега нямах възможността да ти благодаря както трябва заради това, че помогна на Тим. Ти си ми истински приятел, Робин.

— Бих искал да бъда нещо повече, Кейси, ако ми позволиш — изповяда се той. — Но няма да бъда свободен да ти предложа брак още цели седем години. Не очаквам да ме чакаш толкова време.

Стресната, Кейси успя само да каже:

— Робин, моля те, не говори така. Аз… много съм привързана към тебе, но не те обичам.

— Заради Деър, нали? — осмели се Робин. — Още го обичаш, въпреки че те предаде и се ожени за Марси.

— Аз… не мога иначе — призна Кейси и гласът й трепна в отчаян хлип. — Опитах се да го намразя, но не мога да намеря ненавист в сърцето си.

Тя заплака и в този момент Робин като нищо би убил приятеля си. Искайки само да й предложи утеха, той я прегърна и положи главата й на рамото си. Съвсем естествено беше да я целуне. Не със страст, защото сега знаеше, че за него няма надежда, но можеше да я успокои. Започна да й говори нежни думи, полагайки леки целувки по бузите, очите, устата й, докато тя не утихна в прегръдките му. После неохотно се отдръпна от нея.

— Благодаря ти, Робин — каза Кейси с насълзена усмивка. — Не… не знам колко още мъчение мога да понеса. Сериозно мисля скоро да си тръгна оттук и да намеря работа в Сидни.

Тя се приближи към него, целуна го леко по бузата и се отдалечи. Робин със съжаление загледа как тя си тръгва от живота му. Толкова беше объркан, че не можеше да разбере Деър и причината за женитбата му с Марси, щом като Кейси толкова много го обичаше. Новобрачните обаче със сигурност не му изглеждаха най-щастливата двойка на света.

Изведнъж една фигура се отдели от сенките и се приближи съвсем тихо към Робин; той внимателно се взря в мрачното лице на Деър, осветено от луната.

— Деър! Какво, по дяволите, правиш тук в тъмното?

— И аз бих те попитал същото, но е съвсем очевидно какво правиш — отвърна Деър с невероятно напрегнат глас. — Стой настрана от Кейси, Робин, тя не е за тебе!

— Кейси вече не е твоя работа — възрази Робин, едва успявайки да сдържа гнева си. — Бих те посъветвал да се съсредоточиш върху съпругата си. Видях те как гледаше Кейси, когато мислеше, че никой не вижда. Ако толкова я искаш, защо се ожени за Марси? Никога не съм смятал, че имаш някакви предразсъдъци спрямо бившите затворници, но не намирам друга причина за прибързания ти брак с Марси, когато явно желаеш Кейси.

— Робин, не искам да споря с тебе, нито пък ти дължа обяснение — защити се Деър. — Независимо от мотивите ми връзката между мене и Кейси е невъзможна. Ти не си свободен да й предложиш брак, а тя не заслужава по-малко от това. Не те съветвам да си играеш с чувствата й.

— Понякога си истински негодник, Деър. Кейси не ме иска. Аз само й предложих утеха, нищо повече и нищо по-малко. Тя е нещастна и объркана от възмутителното ти поведение. Говорил ли си изобщо с нея? Обяснил ли си й нещата? Тя заслужава това, Деър. Може да си мой работодател и приятел, но няма да ти позволя да се възползваш от Кейси. А точно това ще стане, ако правилно съм те разбрал.

— Несправедлив си към мене, Робин — намръщи се Деър.

— Може би, но все пак те предупреждавам. Вероятно Кейси е права. Ако си отиде, това ще те предпази от изкушение.

— Кейси мисли да напуска? Откъде знаеш?

— Тя ми го каза преди малко, ще си търси работа в Сидни.

— По дяволите! Знаеш също толкова добре, колкото и аз, какво може да й се случи, ако си тръгне оттук.

— Да не мислиш, че съм глупак? — възрази разгорещено Робин. — Разбира се, че знам. Но Кейси е упорита. Предлагам внимателно да си помислиш върху това, което ти казах. Лека нощ, Деър.

Присвил замислено очи, Деър загледа как Робин изчезва в тъмнината. Трябваше да се досети, че гордостта на Кейси няма да й позволи да остане под един покрив с него и Марси. Доколкото й беше известно, той споделяше леглото на Марси, и то всяка нощ, но това беше толкова далече от истината, колкото и предположението й, че той е влюбен в съпругата си. Макар Марси да го дразнеше и предизвикваше, макар да използваше всички познати женски хитрини, Деър беше избрал целомъдрието пред любенето с жената, която го беше накарала да изостави истинската си любов.

Мисълта, че Кейси ще замине оттук, му се струваше ужасна. Тя имаше нужда от закрилата на семейство Пенрод и ако присъствието му тук беше причината тя да иска да замине, тогава той по-скоро сам би напуснал фермата, отколкото да позволи на Кейси да си тръгне. Това беше нещо, върху което Деър мислеше усилено от доста време насам. Взел решение, той се върна в къщата, влизайки през задната врата. Нарочно спря пред малката стаичка на Кейси, долепена до кухнята, и забеляза светлина, процеждаща се изпод вратата.

Знаейки, че Кейси няма да му позволи да влезе, ако я помоли, той натисна дръжката и видя, че вратата не е залостена. Страхувайки се да не събуди Марта, която сега спеше в бившата стая на Мег от другата страна на кухнята, Деър отвори тихо вратата и се вмъкна безшумно в стаята, затваряйки вратата също така тихо. Нито звук не издаде присъствието му.

Преуморена и не можеща да заспи след разговора с Робин, Кейси се беше приготвила да си легне, беше се измила и преоблякла в чиста риза, вместо да облича нощницата с висока яка и дълги ръкави, която беше прекалено задушаваща за това време на годината. След това притегли един стол до прозореца и седна да среши косата си, надявайки се еднообразното занимание да я успокои, да я откъсне от мрачните й мисли.

Възможно ли беше едновременно да мрази и да обича един мъж, запита се тя унило. Чувстваше, че се люлее на тънкия ръб между тези две емоции, и ако останеше повече време в имението Пенрод, душевното й здраве щеше да е сериозно застрашено. Нито веднъж през изминалите седмици Деър не обясни защо така прибързано се бе оженил за Марси в самия ден, когато тя беше получила свободата си. Защо? Със сигурност той не бе страхливец, който се плаши да не го одумват. И Бен, и Рой не отронваха нито дума по въпроса, упорито въздържайки се от коментари по повод женитбата на Деър. Макар че и двамата мъже се държаха учтиво с Марси, никой от тях не й засвидетелстваше топлотата, дължима на член на семейството. Всичко това действаше ужасно объркващо на Кейси и само още повече подсилваше решимостта й да напусне фермата.

Потънала в мислите си, тя не чу как Деър влезе в стаята. Нещо друго й подсказа присъствието му. Неповторимото чувство, тръпнещото вълнение; всепоглъщащото усещане, че я привлича нещо, на което не може да устои — всичко това накара сетивата й да се фокусират, тя рязко обърна глава и го видя.

Деър спря само на няколко стъпки от мястото, където Кейси седеше и решеше косата си; пламъчето на свещта и лунната светлина я превръщаха в неземно същество, прекалено красива, за да бъде простосмъртна. Дългата й червена коса представляваше прекрасна рамка за деликатно оформените черти на лицето, пълните устни и високите, екзотични скули. Крехки рамене с цвят на слонова кост преливаха в изпъкнали, високи гърди и тясна талия. Тя беше стройна като тръстика, невероятно гъвкава и той я обичаше така страстно, че би умрял за нея. Ако не можеше да има Кейси, би посрещнал смъртта си, без да се люби с никоя друга жена.

Кейси се изправи полека, за да се озове лице в лице с него. Той се взираше омаян в неземното същество, окъпано в лунни лъчи, в чиито зелени очи блещукаха тайнствени светлинки. Озарено в златисто сияние, деликатното й тяло, облечено само в тънката риза, изглеждаше невеществено, докато танцуващите светлинки позлатяваха раменете й и целуваха сладките заоблени линии на хълбоците. Дългата разпиляна коса се спускаше по красивия й гръб, стигайки до талията, като ярък магьоснически ореол, който зашеметяваше сетивата му.

В продължение на един безкраен, прекрасен миг двамата останаха вгледани един в друг, а въздухът помежду им се изпълваше с напрежение и копнеж. После изведнъж се озоваха в прегръдките си, а копнежът, жаждата, изгарящото желание, което бушуваше у тях като горски пожар, им отне и последните остатъци от самоконтрол. Никой от двамата не беше искал това да се случи, но нищо не можеше да го предотврати. Самата съдба ги тласна към експлозивно сливане, предизвикано от страст, граничеща с лудост.

Цялата сладост на тялото й се преливаше в Деър, който шепнеше името й със страстно желание, с копнеж, който надминаваше и най-лудото въображение, с алчност да докосва кожата й, удавен в зелените дълбини на очите й.

Кейси не можеше да отиде никъде другаде освен в прегръдките на Деър, ръцете й се вдигнаха неспокойно към раменете му, докато очите й се вглеждаха в бездънните дълбини на сивите му очи, внезапно потъмнели от желание. Тя не видя там студенина, нито нещо, което да ги разделя, само отдаване и нежност, които накараха сълзи да избият в очите й.

Какво правеше той тук, запита се тя, не искайки да наруши нежното мълчание. Безкрайни въпроси и диви предположения се блъскаха в ума й, пораждайки у нея вихри на объркване, от които главата й се замайваше. Да не би да е дошъл да търси задоволяването, което съпругата му не му дава? Или да й обясни защо е избрал да се ожени за Марси? Задавена от бликащите си емоции, тя изведнъж осъзна, че това няма никакво значение.

Чувства, които само Деър можеше да събуди, изригнаха от бездните на нейното същество и я погълнаха без остатък.

Той обхвана лицето й с големите си ръце и започна да целува челото, клепачите, носа, устните й, обсипвайки ги с леки, чувствени милувки. Кейси потръпна в наслада, когато той погали гърба и хълбоците й. Без да искат, двамата се устремиха един към друг, пленени от взаимния си копнеж, обхванати от желанието, което проникваше през бариерите на плътта, за да съедини душите им. Ръцете й неволно започнаха да бродят по тялото му, топло под допира на пръстите й, пулсиращо със силата на мъжествеността. Задавен стон се изтръгна от устните му.

В желанието си само да й се възхити, може би за последен път, Деър внимателно свали ризата й и падна на колене, целувайки и галейки нежната кожа на талията и корема, докато ръцете му галеха и милваха гърба и седалището й. Тя затвори очи пред замайващото опиянение, а после ги отвори, за да види главата му да се спуска надолу. Той обхвана задничето й, притегли я към себе си и зарови търсещата си уста в огнените къдрици между бедрата й. Устните и езикът му я вкусваха жадно, наслаждавайки се на сладостта й, която тъй дълго му беше отказвана. Тя трепереше цялата, острите иглички на разкъсващата наслада се впиваха в нея, докато предизвикателният му език търсеше и изследваше скритите й дълбини. Чувството беше неповторимо, великолепно, караше я да тръпне цялата, спирайки дъха й и правейки света да се люлее лудо наоколо й.

За първи път, откакто той беше влязъл в стаята, Кейси проговори, изричайки задъхано:

— Деър! О, Деър, моля те!

Издаде лек стон, започвайки да се движи в ритъм срещу набезите на търсещата му уста. Остро поемане на дъх предупреди Деър, че кулминацията й е близка, че скоро няма да може да я контролира, затова той нерешително се отдели и устата му се плъзна нагоре, проправяйки огнена пътека към устните й.

— Не точно сега, любов моя. — Измъченият му глас трепереше от потискани чувства. — Искам тази вечер да изпиташ повече радост, отколкото някога си познала. Искам те готова за мене така, както никога досега не си била.

Защото това ще бъде последният ни път, помисли той, но без да го изрича.

Как беше възможно да се възбуди повече, отколкото вече беше, запита се разсеяно Кейси. Той само трябваше да я погледне и тя се стапяше. Дълбоките му целувки и изгарящият допир на ръцете и устните му я бяха възбудили отвъд всичко познато. Огнени езици от желание я облизваха безмилостно; тя беше гореща и влажна, почти полудяла от желание да се съедини с него.

Вече нямаше никакво значение, че Деър има съпруга, и утре щеше да има достатъчно време да се самообвинява.

Пръстите й минаха с любов по очертанията на лицето му, запомняйки го за предстоящите дълги, самотни дни. Устните й вкусиха неговите в горчиво-сладки целувки, изпълнени със съзнанието, че тази вечер ще бъде последният път, когато можеха да бъдат заедно по този начин. Тя можеше да му предложи тялото си, да му даде сърцето си, но той никога нямаше да й принадлежи. Само смъртта можеше да го освободи, за да предяви претенциите си към нея, въпреки лудото желание, което изпитваха един към друг. Ако тази нощ беше всичко, което им беше позволено, тя се закле да я направи нощ, която щяха да запомнят завинаги.

Страстта им се разгоря като необуздана лятна буря, жадните им усти се срещаха в сблъсък, трескавите им ръце се търсеха и докосваха. Тя разкъса дрехите му, искаше и той да бъде гол като нея. Нямаше утре, нямаше вчера, само днес и тази стая, този мъж и любовта. С едно грациозно движение той я вдигна на ръце и нежно я положи на леглото, а пружините се отзоваха с тих протест, когато той се отпусна до нея и ръцете му я притеглиха, сливайки двете им тела в едно.

Пламъци забушуваха, когато телата им се докоснаха и устните им се сляха. Копнеейки за допира й, Деър прошепна дрезгаво:

— Докосни ме.

Взе ръката й и я плъзна надолу по тялото си. Тя остави ръката си да последва неговата, минавайки покрай гъсталака, който ограждаше колоната от стомана между бедрата му. Ръката й нерешително започна да го изследва, за да докосне гладкия връх, което го накара да изпусне влага, подобна на блестяща дъждовна капка. Членът му беше невероятно чувствителен към нейния допир и тя усети наслада, когато той остро си пое дъх, докато пръстите й пътуваха по смайващата му дължина. Тя отново го обхвана, възхищавайки се на мъжествената му твърдост и усещайки как той пулсира.

— О, господи — изстена той, притискайки ръката й. — Да, точно така. Не спирай, любов моя. О, господи, да…

Дълбока въздишка отекна в гърдите му, той не можеше повече да понася чувствената й атака.

Сграбчвайки я през кръста, Деър я сложи под себе си и устата му се впи в нейната. Устните й се разтвориха, позволявайки на езика му да се пъхне вътре, за да я дразни и милва. Снишил глава, той започна да възбужда гърдите й, като най-напред взе едното розово връхче в устата си, а после другото. Чувството беше прекрасно. Топло, влажно и невероятно еротично.

Той влезе в нея с бавни, чувствени движения и с галещо полюляване на хълбоците. Това я вдъхнови да го поеме дълбоко в себе си, за да се задвижи заедно с него, да му помогне да облекчи сладката болка в центъра на съществото й. После започнаха равномерните тласъци, отначало плавни, а след това дръзко, настоятелно, умело и телата им се сляха в извечния ритъм на любовта, докато сърцата им биеха като едно. Огън бликаше там, където плътта им се съединяваше, но той бледнееше в сравнение с вихрения сблъсък на душите им. Те се издигаха нагоре по спиралата, докато не се залюляха опасно на ръба. И с един мощен, дълбок тласък двамата полетяха към звездите. Когато устните им отново се срещнаха, имаха вкуса на сълзи и всеки беше сигурен, че са неговите.

Заспаха прегърнати, но само колкото да се възстановят. Толкова много неща искаше да й каже, а толкова малко време имаше.

— Спиш ли, любов моя? — запита той, докосвайки с устни слепоочието й.

Не искайки да прогони магията, Кейси не отговори веднага.

— Будна съм, Деър.

— Прости ми, Кейси. Не исках това да се случи. Да си нещастна е последното, което бих искал.

— И аз не исках да се случи.

— Когато съм насаме с тебе, губя всякакви задръжки. Исках само да поговоря с тебе тази вечер, да ти кажа, че не е необходимо да си тръгваш оттук. Но всичките ми добри намерения се изпариха в момента, когато те погледнах. И с тебе беше така, струва ми се…

Кейси сведе очи, признавайки, че той говори истината.

— Точно затова трябва да замина, Деър. Това, което съществува между нас, е твърде опасно, за да го отричаме. Но ти направи своя избор, когато се ожени за Марси, и аз нямам право да се намесвам. Няма да бъда твоя любовница. Не мога да прекарам живота си в очакване да решиш коя нощ ще дойдеш при мене и коя ще принадлежи на съпругата ти. Няма да те деля. Гордостта ми не го позволява. Тази нощ, няма да се повтори.

— Знам, любов моя — съгласи се Деър с тъга в гласа. — Ти заслужаваш нещо по-добро. Но не можеш да си тръгнеш оттук. Безопасността ти означава много за мене. Макар че не мога законно да предявявам претенции към тебе, мога да те закрилям по други начини. Точно затова реших да замина. Знам колко е болезнено присъствието ми за тебе и не мога да понеса ти да страдаш.

— Деър! Не! Това е твоят дом. Ако някой трябва да си замине, ще съм аз. Не можеш да изоставиш семейството си. Ами Марси? — Внезапно тя си спомни нещо, което Марси й беше казала. — А ако тя носи детето ти?

Горчив смях се изтръгна от гърлото на Деър.

— Това е невъзможно.

Озадачено изражение сбърчи челото й.

— Откъде можеш да бъдеш сигурен?

— Повярвай ми, Кейси, Марси няма да има дете от мене.

Отхвърляйки всяка предпазливост, Кейси запита:

— Не я ли обичаш?

— Да я обичам? Чувствата ми към Марси са най-различни, но никое от тях няма дори и най-малка прилика с любовта.

— Защо се ожени за нея? — Внезапно тя се изчерви, отговорът беше прекалено ясен. — Не, не ми казвай, знам. Не съм добра партия. Аз съм бивша затворничка, убийца, а ти си меринос. Очевидно си се разколебал и не си поискал да вземеш жена като мене за съпруга. Разбирам. Любовта няма нищо общо с това.

— Грешиш, любов моя — възрази разпалено Деър. — Бракът ми с Марси беше част от сделка, която сключихме с нея. Тя изпълни своята част и аз се чувствах задължен да изпълня своята. Тя поиска брак и аз се подчиних, макар силно да подозирам, че тя най-накрая е осъзнала грешката си. Името ми е всичко, което някога ще получи от мене.

Усещайки, че вече е разкрил повече, отколкото бе искал. Деър млъкна.

— Просто трябва да ми вярваш, любов моя, когато ти казвам, че се ожених за Марси не по свой избор. Не я обичам и не спя с нея, макар че тя би искала нещата да са различни. Ти си единствената жена, която някога съм обичал.

Кейси искаше да вярва на Деър, но й бе трудно да си го представи принуден да извърши нещо против волята си. Нима мисли, че като изповяда любовта си, това ще намали болката й? Тя не съжаляваше, че се любиха тази вечер. Напротив, приветстваше го, радваше му се, но това не биваше повече да се случва.

— Съжалявам? Деър, трудно ми е да ти повярвам. Можеш ли да ме обвиняваш? Благодарна съм за всичко, което семейството ти направи за мене, и ако това е някакво утешение, и аз те исках тази вечер. Ако не се беше любил с мене, щях да бъда дълбоко разочарована. Това е спомен, който ще пазя до края на живота си. — Тя замълча, за да си поеме дъх, и продължи: — Заминавам утре.

— Не, Кейси — отвърна късо Деър. — Вече ти казах, че аз ще замина. Научих за експедиция, която се събира в Парамата, за да изследва Сините планини. Няма достатъчно земя в Нов Южен Уелс, за да задоволи овцевъдите. Мъже като Маккартър гледат на запад за ново разширение, с надежда да намерят за стадата си по-зелени пасища. Те финансират проучването и аз реших да се присъединя към тях. Още има много време, преди да настъпи зимата, ще намерим път през планините и ще се върнем.

— Деър, чувала съм за хора, загубили се в тези планини — възкликна Кейси в тревога в гласа. — Помисли за трудностите, за опасностите. Други са се опитвали и не са успели.

— Решил съм го вече, Кейси. Ще загубя здравия си разум, ако остана тук с Марси. Отдавна мислех да отида някъде другаде.

— Казал ли си на баща си? Или… на Марси?

— Вече говорих с татко. Той не е особено въодушевен от решението ми, но разбира защо го правя. Колкото до Марси, смятам да й кажа много скоро.

След сблъсъка си с Робин тази вечер Деър разбра, че не може да остане във фермата. Мисълта друг мъж да докосва Кейси го подлудяваше от ревност. Но както Робин беше изтъкнал много уместно, той нямаше право да се намесва, нямаше право да изисква любовта й, независимо колко доброволно му я даваше тя.

— Деър, бих искала… иска ми се…

— Не го казвай, любов моя — изрече меко Деър, — защото не мога да понеса мисълта, че не съм в състояние да удовлетворя желанието ти. Имаме само тази вечер. Нека остана при тебе.

Кейси нямаше силата да му откаже, нито пък искаше да го стори, когато срещна очите му. Очи с променящ се сребрист цвят, който можеше да става лазурен като лятно небе, сив като бурно море или да добива опасния блясък на толедска стомана.

— Люби ме пак, Деър. Дай ми спомени, е които да запълня идващите празни години.

Снишил глава, той вкусваше устните й, а ръцете му галеха и милваха бедрата й, докато тя не започна да стене, слабините й вече пламтяха за неговия допир, а после въздъхна омаяно, когато умелите му пръсти започнаха да вършат чудеса с нея. Ръцете му пътуваха нагоре от глезените към вътрешната повърхност на бедрата, спирайки за миг в ямката зад коленете. Нежно, но решително той разтвори краката й. Главата му се сведе и Кейси почувства влажната грапавост на езика му.

— Деър — изстена тя отмятайки назад глава в екстаз.

Големите му ръце обхванаха седалището й, езикът му започна умело да дразни втвърдената пъпка на желанието, скрита сред меките гънки на набъбналата й плът. Първите сладки тръпки на насладата я тласнаха към ръба на лудостта.

Тя трескаво се вкопчи в раменете му. Но Деър я стисна още по-здраво, заровил лице в нежната й плът. Напускайки света на свързаните мисли, Кейси усети как той се плъзва нагоре и мъжествеността му я завладя. В това сливане нямаше никаква нежност, ръцете на Кейси държаха Деър в плен, тя повдигаше седалището си, за да посрещне тласъците му, отново и отново, все по-силно, все по-бързо. Тя се държеше отчаяно за него, докато експлозиите разтърсваха тялото й, усещаше силното треперене на стегнатото му тяло под пръстите си, докато двамата заедно се изкачваха към върха на екстаза.

17

Дневната светлина обля земята внезапно и Деър, както винаги, се възхити на гледката. Той се беше събудил само преди мигове и лежеше тихо, наблюдавайки спящата Кейси; знаеше, че я е изтощил с любенето си. Дори заспала, тя го трогваше дълбоко. Всяка извивка на тялото й беше прекрасно оформена; заоблените гърди с техните набъбнали розови връхчета, нежната издутина на седалището, която преминаваше в дълги, стройни крака, златистият оттенък на кожата й, тихо проблясваща под фината пелена на избилата по нея пот.

— По дяволите! — изруга той тихо.

Никога нямаше да може да тръгне, ако се задържеше тук още един миг. С неохота, внимавайки да не я събуди, отдръпна ръце от топлото тяло на Кейси и стана, за да се облече мълчаливо. Сякаш спомнил си нещо, свали пръстена с инициалите си, който винаги носеше, и го остави в ръката й, затваряйки пръстите й около него. Тя се размърда, но не се събуди.

Деър излезе в кухнята, без да разбере, че Марта и Робин са седнали тихо на масата, наслаждавайки се на чаша чай, преди да започнат деня си. Това се беше превърнало в навик у Робин; той обожаваше утринните си срещи с Кейси, която поради някаква необяснима причина тази сутрин не се беше появила в обичайното време. В мига, когато Деър се измъкна от нейната стая, причината за закъснението й стана съвсем ясна. Вдълбочил се в собствените си мисли, Деър нямаше да ги забележи, ако не беше тихото ахване на Марта.

Учудването накара лицето му да пребледнее и да добие цвета на пепел, докато вниманието му се съсредоточаваше върху двамата, седнали край кухненската маса. Изненадата му отне дар слово и той изстена вътрешно, проклинайки лошия си късмет. Марта бързо извърна лице, но дръзкият поглед на Робин издаваше несъмнено презрение. Думите бяха излишни, затова Деър не проговори, а само кимна, преди да излезе набързо от кухнята. За нищо на света не беше искал това да се случи, но беше твърде късно за угризения, отдавна бе отминал моментът да поправи бъркотията, която бе натворил.

Марси още спеше, когато Деър нахлу в стаята, която никога не бяха споделяли като съпрузи. Събуждайки се, тя се учуди, когато го видя да отваря чекмеджета и скринове, където стояха дрехите, които още не беше преместил в стаята за гости.

Надигайки се в леглото, Марси започна да наблюдава Деър през присвитите си клепачи. Когато той не направи никакъв опит да обясни действията си, тя взе нещата в свои ръце.

— На какво дължа това удоволствие, Деър? — измърка Марси, стаила гнева си под повърхността на любезните думи. — Това е първият път, когато сме заедно в тази стая. Означава ли, че най-накрая си си възвърнал здравия разум?

— Както сама виждаш, събирам си нещата — подхвърли той през рамо. — Напускам имението Пенрод.

— Напускаш? Къде отиваш? Ами аз?

— Заминавам с експедиция, която ще изследва Сините планини. Ако имаме късмет, ще се върнем към юли. Но не разчитай на това. Ако намерим път през планините, вероятно ще остана там, за да помогна да се основе нова колония.

— Господи, Деър, хората опитваха и не се върнаха от тези проклети планини! — възрази Марси. — Не можеш да отидеш!

— Решил съм — отговори Деър, извръщайки се, за да застане с лице към съпругата си. — Не мога да живея така. Бракът ни е фарс и двамата се чувстваме нещастни. Същото е и с Кейси.

— Тогава я отпрати, скъпи — замоли се Марси, усещайки, че всеки момент ще изпадне в паника. — Ако я няма, ние двамата ще се разбираме по-добре. Знам, че нещата могат да бъдат подобри, ако дадеш шанс на брака ни.

— Съжалявам, Марси. От една страна, съм ти благодарен за всичко, което направи, за да освободиш Кейси и да облекчиш участта на Робин. Но друга част от мене те ненавижда, задето разруши живота на всички ни, когато настоя за този съюз без любов — изрече с горчивина Деър.

— Не! Не го казвай! — извика Марси, скачайки от леглото, за да се хвърли към него. — Не ме оставяй.

Сваляйки ръцете й от врата си, Деър без никакво угризение я отстрани от себе си. Погледът на присвитите й очи стана още по-остър, докато тя го изучаваше внимателно, забелязвайки тъмните сенки под очите му и наболата брада; носеше същите измачкани дрехи, с които го беше видяла предния ден. Изглеждаше така, сякаш… Набръчквайки нос, тя го нападна разгорещено:

— Идваш от нея, нали? Вониш на секс! Вместо да прекараш последната нощ в моето легло, където ти е мястото, ти си бил с Кейси. Копеле такова!

— Бях там, където исках да бъда — каза загадъчно Деър.

— Ами аз? Какво да правя, докато тебе те няма?

— Прави каквото искаш — сви рамене Деър с пълно безразличие. — Може би баща ти ще се зарадва, ако му гостуваш за повечко време — предложи той. — Но ако решиш да останеш тук, татко ще се погрижи да имаш всичко необходимо… стига да се държиш както трябва — предупреди я той строго.

Извиквайки цялата си присъща гордост, Марси изправи тесните си рамене, отказвайки да се пречупи в негово присъствие.

Когато усети, че лицето й е придобило стоическо изражение, тя каза:

— Сбогом, Деър. Желая ти късмет. Макар че може би няма да се съгласиш с мене, аз винаги съм се грижила за твоите интереси. Може би един ден ще го оцениш.

Кейси се протегна лениво, мускулите й протестираха срещу изтощителната нощ, която беше споделила с Деър. Великолепна нощ, най-фантастичната в живота й. Той беше направил раздялата им нещо изключително със своята нежност, внимание и старание да й даде толкова наслада, колкото изобщо беше възможно. Тя вече не се съмняваше в любовта му, защото никой мъж не бе достатъчно добър актьор.

От момента, когато отвори очи, Кейси интуитивно осъзна, че Деър го няма. Не само в леглото й, но и в къщата, и в живота й. Тя почувства празнота в сърцето и болка в душата. Разбирайки, че отдавна е минал моментът, когато обикновено се появяваше в кухнята, за да започне деня, тя побърза да стане, внезапно осъзнавайки, че в центъра на затворената й длан има някакъв твърд предмет. Разтваряйки полека пръсти, тя се взря с благоговение в златния пръстен, който Деър беше оставил в ръката й. Вдигна го към светлината и видя, че това е пръстенът с инициали, който той постоянно носеше на пръста си, фактически рядко го сваляше. Това, че беше пожелал тя да го има, представляваше неопровержимо доказателство за любовта му. Само да й беше повярвал достатъчно, за да й обясни причината да се ожени за Марси, вместо просто да прави неразбираеми намеци.

След малко Кейси влезе в кухнята, без да знае, че Марта и Робин са видели преди малко Деър да излиза от стаята й. Робин беше вече излязъл, но Марта стоеше край огнището и бъркаше нещо в едно гърне. Рой и Бен вече бяха закусили и излезли.

— Успах се — каза плахо Кейси, свеждайки поглед.

Ако беше вдигнала очи, щеше да види, че Марта я гледа със съчувствие.

— Няма значение, Кейси — отвърна по-възрастната жена. — Всеки има нужда от малко почивка от време на време. Седни и хапни. Рой и Бен излязоха на полето преди няколко часа, а Деър…

— Деър го няма — каза унило Кейси и гласът й трепна в сподавен хлип. — Никой не е казвал, че животът е лесен. За мене никога не е бил.

— Видях Деър да излиза от стаята ти рано тази сутрин — разкри Марта, снишавайки глас. — Помислих, че е най-добре да те предупредя, че не бях сама. Робин беше с мене. — Ахването на Кейси накара Марта да добави: — Не се притеснявай. Робин няма да каже на никого. Но беше ужасно ядосан на Деър. Достатъчно, за да се скара с него, ако той не беше тръгнал така внезапно. Той ми каза, че го е предупредил да не се възползва от тебе.

— Съжалявам, че вие двамата сте станали свидетели на нашата… недискретност. Но аз обичам Деър. Нищо няма да промени това. Нито бракът му, нито заминаването му.

— Ако това е някаква утеха, нито Робин, нито аз те обвиняваме. Деър е виновен за всичко. Робин не разбира постъпките му, нито пък нежеланието му да говори за прибързания си брак — призна Марта с приглушен глас. — Озадачава ме още едно нещо. Ти знаеше ли, че той спи в една от свободните стаи? Онзи ден ме помоли да сменя чаршафите. Леглото изглеждаше така, сякаш някой спи в стаята от известно време насам. Това не ми прилича на мъж, влюбен в жена си.

Невероятна радост преобрази измъчените черти на Кейси. Деър не я беше излъгал! Не споделяше леглото на Марси и не се любеше с нея, както тя бе предполагала.

— Иска ми се Деър да ми се беше доверил, преди да замине — изрече замислено Кейси. — Може никога да не науча защо двамата с Марси са се оженили, освен ако тя не реши да ми го каже.

Марта изсумтя презрително.

— Не ми се вижда вероятно. Мислиш ли, че Рой и Бен знаят?

— Възможно е — продължи все така замислено Кейси. — Но и те са потайни като Деър.

— Като говорим за Бен, той беше ужасно ядосан, че брат му отказва да го вземе със себе си на тази експедиция — каза Марта. — Заплаши да избяга от къщи и да се присъедини към тях, но Рой най-накрая го убеди, че има нужда от него във фермата, щом Деър няма да го има. Сигурна съм, че Бен завижда на брат си за приключението, което е предприел.

— Опасно приключение — наблегна Кейси.

— Деър може сам да се грижи за себе си — отвърна Марта, надявайки се да разсее опасенията на приятелката си.

Двете жени се заеха отново със задълженията си.

Но Кейси съвсем не беше спокойна. Някак, по някакъв начин тя смяташе да научи истинската причина, поради която Деър се бе оженил за Марси.

Бен мълча няколко дни след заминаването на Деър, видимо сърдит, че е бил оставен у дома, докато по-големият му брат се е впуснал в опасни приключения. Но Кейси с радост забеляза, че доброто му сърце скоро взе връх и той се върна към всекидневните си занимания. Предчувствие за есен се носеше из въздуха, особено през нощта, и това много се харесваше на всички. Кейси се готвеше да преживее първата си австралийска зима. Тя научи от Бен, че юли е най-студеният месец, но рядко бивал извънредно студен. Почти не валяло сняг, освен в най-високите части на Сините планини, и макар че температурите по крайбрежието оставали умерени, по-навътре покрай река Хоксбъри имало и силни студове, които често унищожавали реколтата.

При едно от пътуванията си до Сидни, когато беше отишъл да продаде реколтата и овцете си на правителствените складове, Рой се върна с топли наметала за Марта и Кейси. Кейси нямаше търпение да настанат по-студени дни и по-приятни нощи, когато щеше да заспива по-лесно.

Но продължителното отсъствие на Деър много я притесняваше. Нощ след нощ тя се мяташе неспокойно, преживявайки в съня си магията на неговите ръце и устни, усещаше как непрестанно я довеждат до екстаз. Никога повече нямаше да познае насладата на неговото любене. Защото щом се върнеше — ако изобщо се върнеше, — тя трябваше да замине, независимо колко убедителни биха били аргументите му в полза на оставането й.

Още от деня, когато Деър замина, отношението на Марси към Кейси се промени драматично. Тя вече не се държеше взискателно или властно, а по-скоро приятелски. Това беше толкова необичайно, че Кейси стана подозрителна и изобщо не й вярваше. Доскоро тази жена рядко беше намирала добра дума за нея, защо отсъствието на Деър да промени това положение? Ето този въпрос Кейси си задаваше непрекъснато.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко Кейси се безпокоеше за Марси. Нямаше вест от Деър, вече седмици наред; не че тя очакваше да получи, но все пак таеше надежди. Почти два месеца след заминаването му Кейси разбра със сигурност, че той е оставил част от себе си у нея. Беше бременна. Първия път, когато пропусна месечното си течение, почти не обърна внимание. Но когато и следващия месец измина, всички признаци вече сочеха, че близостта им е дала неочакван плод.

Защо сега, безмълвно се вайкаше Кейси. Нищо не се беше случило миналите пъти, когато бяха заедно. Какво беше толкова различно последния път? Възможно ли е невероятната наслада, която той й беше дарил, да е направила утробата й по-възприемчива? Каквато и да беше причината, след седем месеца тя щеше да роди детето на Деър — в срам и унижение. Не, едва не подскочи тя, не в срам, но от любов. Единственото, което нямаше да направи, беше да посрами семейството на Деър, не и след всичко, което те бяха направили за нея. Преди бременността й да започне да личи, щеше да вземе оскъдните си спестявания и да замине да си търси късмета другаде. Със сигурност щеше да се намери някой в Нов Южен Уелс, който да е склонен да я наеме на работа.

Дилемата на Кейси стана нетърпима, когато в един хладен есенен ден Бен започна да крои планове за завръщането на Деър. Юли наближаваше, вече се забелязваше сняг по високите върхове на Сините планини. В този ден Марси потърси Кейси за разговор. Намери я сама в зеленчуковата градина, заета да събира последните летни плодове.

— Кейси, може ли да поговорим? — запита приветливо Марси.

— Не мога да си представя за какво имаме да говорим двете — отвърна Кейси; не беше в настроение за сблъсъци.

Току-що беше повърнала и коленете й още трепереха.

— Ела вътре, тук е доста хладно за мене. Няма никой, можем да поговорим в приемната.

Не допускайки отказ, Марси се обърна рязко и тръгна към къщата. Кейси се намръщи, но я последва.

— Така е по-добре — каза Марси, като отиде към камината, която гореше, за да прогонва студа. — Знаеш, че Деър скоро ще се върне у дома, нали? — Кейси кимна предпазливо. — И трябва да ти е ясно колко неудобно е той да живее тук, под един покрив с тебе.

— Не увъртай, Марси. Какво искаш?

— Само това, че вече е време да се преместиш. Длъжница си ми, Кейси. Сега искам да си платиш дълга.

— Какъв дълг? Не ти дължа нищо, доколкото ми е известно.

— Деър не ти ли каза? Бях сигурна, че ти е казал. Ако не е, значи е време да го узнаеш — заяви Марси, вече със суров глас. — Явно съпругът ми е имал… други неща предвид, когато е бил с тебе. Той е прекрасен любовник, нали?

— О! — изпъшка Кейси, ставайки яркочервена.

Деър беше ли казал на Марси за… невероятната им нощ?

— Да не мислиш, че не знам? — продължи злобно Марси. — Независимо какво си мислиш, аз не съм глупачка. Деър е извънредно мъжествен и целомъдрието не спада към добродетелите му. Не е бил в моето легло, предполагам, че е бил в твоето. Намесата ти в живота ни не позволи на нашия брак да успее.

Кейси смяташе, че съюзът им е бил обречен още от самото начало. Но вместо да спори, предпочете да смени темата.

— Спомена, че съм ти длъжница. Какво точно ти дължа?

— Свободата си — отговори Марси. — За да ми достави удоволствие, баща ми уреди твоето помилване и облекчаването на присъдата на Робин. Полковник Джонстън дължеше някои услуги на татко. Те са близки приятели от много години насам. Заради мене татко се съгласи да помоли Джонстън да те освободи и да пусне Робин от каменовъглените мини.

Изражението на Кейси — ето това искаше да види Марси. Не мислеше, че е проявила извънредна жестокост. Само искаше това, което по-право си беше нейно. Докато Кейси останеше да живее в имението Пенрод, дотогава нямаше да има бъдеще за нея и Деър.

Устата на Кейси се открехна.

— Ба… баща ти е уредил да ме помилват? Сигурна ли си? — Абсолютно.

— И да облекчат режима на Робин? — Защо повтаряше това? — Защо Деър не ми го е казал?

— Трябва да питаш него.

Внезапно Кейси прозря истината и тя се стовари на раменете й като оловна тежест. Женитбата с Марси е била част от сделката, за която беше намекнал Деър. Свободата на Кейси срещу името на Деър! Господи! Той не я беше излъгал. Нейната свобода и облекченият режим на Робин бяха пряк резултат от брака му с Марси. Ужасно я заболя, когато осъзна, че нищо от това нямаше да се случи, ако тя не бе попаднала на Тим и не беше поискала помощта на Робин. Ако знаеше за жертвата, която Деър бе направил заради нея, никога не би го допуснала. Това ли е причината, поради която Деър крие истината от нея? Внезапно Кейси прозря смисъла в думите на Марси. Наистина има огромен дълг към тази жена, който би могла да изплати само ако напусне имението и излезеше от живота на Марси. Освен това бременността й сама по себе си не беше ли достатъчна причина да замине?

Накрая тя каза:

— Ти си абсолютно права, Марси. Дължа ти повече, отколкото мога да ти се отплатя. Ако знаех истината, никога нямаше да се върна тук. И ако щеш вярвай, но вече бях решила да замина, преди Деър да се е върнал. Ще го направя веднага.

Веждите на Марси се вдигнаха с четвърт инч. Трудно й беше да повярва, че Кейси ще си замине по собствено желание. Само за да се увери, че тя няма да си промени решението, Марси реши да подслади сделката.

— Не съм чак толкова безсърдечна, Кейси. Искам Деър да ме обикне, а ако ти си тук, това е невъзможно. За да ти покажа, че не ти желая злото, искам да ти помогна. Би ли искала да си отвориш някакво магазинче в Сидни? Мога да ти осигуря средства да го направиш. И двете сме жени, знам колко неизгодно ще бъде да живееш сама в Сидни, без да има от какво да преживяваш. Деър ще ме намрази за цял живот, ако ти се случи нещо лошо.

— Ти си твърде любезна — забеляза сухо Кейси. — Не искам парите ти. Мога сама да се грижа за себе си.

— Настоявам — каза твърдо Марси. — Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не… аз… — заекна Кейси, връхлетяна от внезапна мисъл.

Защо да не приеме помощта на Марси? Скоро ще трябва да издържа дете. То заслужаваше да му се даде шанс. Ако нямаше средства, какво щеше да стане с нея и детето й? Да моли семейство Пенрод за помощ — не можеше и дума да става, защото направеното от тях за нея беше повече от достатъчно. Беше повече от това, на което тя имаше право да се надява.

— Ако наистина искаш да помогнеш, Марси, тогава приемам — изрече Кейси, преглъщайки гордостта си. — Молбата ти да си замина е напълно основателна, и аз ти го дължа заради свободата си. После може би ти и Деър ще… ще постигнете нещо в брака си.

— Ти си умна, Кейси. По-умна си, отколкото те мислех. Не ти се сърдя, задето… си обичала съпруга ми, и ако някога ти потрябва помощ, само ми кажи. Сега — произнесе тя щастливо — трябва само да вземем парите, които ти обещах. Утре ще ме придружиш до имението Маккензи. Татко пази парите, които ми останаха от мама.

Тази нощ беше най-трудната, която Кейси беше преживяла от заминаването на Деър досега. Питаше се дали Робин знае за саможертвата на Деър в негова полза. Може би не, реши тя, защото и той като нея никога не би го допуснал. Собствената й вина беше огромна и именно тя бе причината, поради която Деър й беше спестил истината, предположи Кейси. Животът беше толкова несправедлив. Тя знаеше, че Деър я обича, колкото и абсурдно да й се струваше сега. Ако не беше навременната намеса на Марси, тя щеше да бъде пленница на страстите на лейтенант Потър. Тази жена заслужаваше да получи шанс да спечели любовта на Деър. Единствената утеха на Кейси беше неговото дете, което растеше под сърцето й. Никой не можеше да й отнеме това, помисли тя, обгърнала леката издутина на корема си.

Заспа чак на разсъмване. През дългите часове между полунощ и зората тя реши да не казва на Бен и Рой, че заминава, за да не оспорват решението й. Междувременно щеше да придружи Марси до имението Маккензи, както тя беше пожелала. След това щеше да поеме живота си в собствените си ръце.

Марта протестира разпалено, когато на следващия ден Кейси обяви решението си да отиде заедно с Марси до имението Маккензи.

— Тази жена те мрази, Кейси. Не й вярвам. Вземи Робин със себе си, ако трябва да отидеш.

— Мисля, че сме подценили Марси — забеляза Кейси, с което смая Марта. — Тя… има причина да ме мрази. Разглезена е и е свикнала да получава каквото си поиска, но животът й съвсем не е лесен, откакто Деър я доведе тук.

— Да не си се побъркала? Тази жена си умира да те тормози. Какво е направила, че да спечели доверието ти?

— Аз… не мога да ти го обясня, Марта. Каквото и да кажеш, отивам с нея.

— Двете не бива да ходите никъде сами — настоя Марта. — Снощи Бен каза, че разбойници бродели наоколо. Не минава ден да не оберат някого.

— Прекалено много се притесняваш — укори я Кейси, докато вземаше наметалото си и се отправяше към вратата. — Ще се върнем, преди да си усетила.

18

Унилото сиво небе и ниско надвисналите облаци не можеха да разсеят тежестта в гърдите на Кейси, докато Марси умело караше фургона по утъпкания път покрай река Хоксбъри. Като знаеше, че сама е причината Деър да се ожени за жена, която не обичаше, и за неизмеримото му нещастие, усещаше се така, сякаш нож беше забит право в сърцето й. Вината щеше да я преследва до края на живота й. Слава на бога, че имаше детето на Деър; то щеше да й напомня за любовта, която бяха споделяли. Парите на Марси щяха да влязат в употреба, с тях тя щеше да се устрои в Сидни и да издържа детето си.

— Кейси, внимавай — изрече остро Марси. — Когато стигнем имението Маккензи, ще ме изчакаш отвън във фургона, докато говоря насаме с татко. Няма да се бавя.

Кейси кимна замаяно. В деня, когато Деър замина, цялата й енергия беше угаснала. Ако не беше детето, което носеше…

Пътят, по който вървеше фургонът, беше пуст, от едната страна течеше Хоксбъри, а от другата се редуваха гъсти гори и непроходими храсталаци. Макар Кейси да нямаше търпение всичко това по-бързо да свърши, биволът едва пристъпяше. С нарастващо притеснение тя усети как ситен дъждец заваля от оловното небе, мокреше я и увеличаваше унинието й.

— По дяволите! — измърмори Марси. — Сега ли трябваше да завали? Ако можехме да накараме бивола да върви по-бързо…

Думите замряха в гърлото й, заменени от див вик на ужас.

Кейси подскочи на мястото си. Ръцете й се вдигнаха към устата, за да заглушат писъка й, когато няколко брадясали, дрипави мъже изскочиха от храсталаците и обградиха фургона.

— Я виж ти какво сме си имали тук!

— Не! — извика Кейси, разпознавайки в дрипавия разбойник мъжа, който два пъти се беше опитал да я изнасили.

Онзи, когото Деър беше прострелял при втората им среща край пещерата.

— Виждам, че ме позна — озъби се Бърт в пародия на усмивка. — Доста време те чакам, момиче.

— По… познаваш ли този мъж, Кейси? — запита Марси, като се притисна панически в нея.

Дишайки плитко и бързо, Кейси кимна.

— Този… този тип и приятелите му ни нападнаха по пътя между Сидни и Парамата. Надвиха Рой, но Деър и Бен дойдоха навреме, за да… за да не им позволят да ни изнасилят двете с Марта. Втория път…

— Млъквай и слизай долу — заповяда троснато Бърт и посегна да хване Кейси за ръката.

Тя се спусна тромаво на земята, а Марси я последва, когато партньорът на Бърт, Арти, я издърпа грубо от капрата.

— Какво означава това? — изсъска презрително Марси, борейки се да се освободи. — Не смейте да ме докосвате. Аз съм Марси Маккензи Пенрод, съпругата на Деър Пенрод.

— Ужасно ме уплаши — изръмжа Бърт и горната му устна се изви презрително. — Жалко, че мъжът ти не е тук. Щях да му се отплатя за раната. Седмици наред не можех да седна.

— Не знам за какво говориш — отвърна Марси.

— Червенокосата знае — ухили се мръснишки Бърт, опипвайки Кейси с алчни очи, докато отправяше към нея следващите си думи. — Мислех, че ти си жената на Пенрод. Не си ли достатъчно добра за него? Или му трябва повече от една жена? Защо любовникът ти се е оженил за госпожица Голяма Клечка Маккензи?

— Нищо не знаеш — защити се разпалено Кейси.

— Чух да се говори — възрази Бърт намусено. — Арти беше в Сидни, когато те съдиха. Чул, че младият Пенрод казал на всички, че си му годеница. След това разбрах, че се оженил за щерката на стария Маккензи. Това копеле не знае какъв късмет има, да чука две жени.

— Как смееш да говориш такива мръсотии! — изригна Марси; очите й хвърляха сини пламъци.

— Огнена малка кучка, а, Арти? Честита да ти е, приятел. Червенокосата е моя. Разбира се, ще трябва да делим с другите, но и за нас има достатъчно.

— Ами Големия Джон? — запита Арти, облизвайки се. — Той ще дойде на срещата, както говорихме.

Бърт се намръщи.

— Него го остави! Ще съсипе жените тоя кучи син, ако ги докопа първи.

— Не съм страхливец, обаче със сигурност не искам да си имам работа с това огромно копеле. Казвам да вземем жените, преди да е дошъл тук.

— И мене ми се иска още сега да ги опънем, обаче един от двама ни трябва да стои нащрек. Много е опасно да го правим тук, на пътя, можем да мине някой А и не ми харесва, че е много близо до фермата на Маккензи. Ще вземем жените с нас. Хайде момчета — извика той към другарите си.

— Ами фургонът? — запита някой. — А биволът?

— Остави ги. Фургона не го бива, а биволското месо е много жилаво за ядене. — Следващите му думи бяха отправени към Кейси и Марси. — Идвате с нас.

Притиснали се една към друга, за да потърсят опора, двете жени отказаха да помръднат от място, твърде шокирани, за да повярват, че това се случва именно на тях. Жестокото смушкване на Бърт раздвижи Кейси.

— Ти си полудял! — изпъшка тя, извивайки се, за да се измъкне от хватката му. — Не тръгвам никъде с тебе, и Марси също. Само почакай Пенрод и Маккензи да разберат какви си ги свършил!

— Кейси е права — изчурулика Марси, събрала смелост. — Полковник Джонстън и татко са много добри приятели. Корпусът ще започне да претърсва гората веднага щом разберат за нас.

— Кучката има право, Бърт — съгласи се Арти, почесвайки брадичката си под рошавата растителност върху нея.

— Никой няма да ни намери там, където отиваме — намръщи се Бърт. — Още не са ни открили и сега няма да ни намерят. Откакто Големия Джон и приятелчетата му се присъединиха към нас, ни бива повече от червените мундири. И няма да оставя жените. Време е да си имаме собствени курви. Дори Големия Джон ще се съгласи.

И той се изкикоти мръснишки, докато останалите разбойници започнаха да изчезват в храсталаците, оставяйки Арти и Бърт да се справят с двете жени.

Докато двамата стояха и спореха, а останалите се отдалечаваха, Кейси видя, че има възможност да избяга, макар и много малка. Като хвана Марси за ръката, тя произнесе само една дума: „Бягай!“ Реагирайки инстинктивно, Марси сякаш полетя, следвайки плътно Кейси. Ако успееха да стигнат до гората, щяха да имат макар и слаба възможност да се скрият. Кейси започна да се задъхва, дрезгавото дишане на Марси звучеше в ушите й като гръмовен екот. Шумът откъм преследвачите ставаше все по-силен, но Кейси не се осмеляваше да погледне назад. Дивият им бяг към свободата им даваше шанс да се изплъзнат. Пред тях се очертаваше спасителен гъсталак; сърцето на Кейси бумтеше, пулсът й препускаше, докато се стремеше към свободата си. Зад нея, вече стигнала предела на издръжливостта, Марси внезапно се спъна и падна.

— Марси! — извика Кейси и паниката стегна във възел гърлото й. — Тичай, моля те!

— Не мога — изхлипа Марси отчаяно. — Спасявай се.

— Не! — отказа упорито Кейси. — Нека ти помогна. Можеш, хайде, само няколко крачки ни остават до гората.

Пренебрегвайки увещанията на Марси, Кейси я накара да се изправи и започна да я бута пред себе си въпреки факта, че би се справила много добре, ако тичаше сама. Но вродената й доброта й оказа лоша услуга. Едва-що Марси се изправи на краката си, и Бърт и Арти ги сграбчиха изотзад.

— Кучка такава! — изсъска Бърт, задъхан от усилието. — Да не мислиш, че толкова лесно можеш да избягаш?

Кейси трепна, пръстите на Бърт, които я стискаха ужасно силно, изкараха сълзи на очите й. Когато той я удари, в главата й избухнаха звезди и очите й се замъглиха. След миг обаче тя се освести и започна пак да се дърпа. Този път обаче нямаше спасение, двете с Марси бяха завлечени навътре в храсталаците. Биволът остана зад тях, доволно дъвчейки високата трева, която растеше покрай пътя.

Потънала в нещастието си, Кейси трепереше под мокрото наметало. Не само студът я хвърляше в отчаяние. Тормозеше я мисълта какво ще стане с тях, когато Бърт и приятелят му се срещнеха с разбойника, наричан Големия Джон. Той сигурно беше някакво чудовище, щом внушаваше страх у мъже като Бърт и Арти.

Кейси бързо се умори, докато се тътреше из храсталаците, безмилостно влачена от Бърт. Съдейки по отпуснатите рамене на Марси, и тя не беше по-добре. Но тя поне нямаше допълнителния товар на бременността. Неуспешният порив към свободата беше струвал скъпо на Кейси, изцеждайки жизнената й енергия. Тя знаеше, че краят на силите й бързо наближава, и се питаше какво ли щеше да направи Бърт с нея, когато вече не успееше да следва бързите му крачки. Всеки път, когато се спънеше, това й костваше жестоко смушкване и тя всеки момент бе готова да повърне.

Точно когато Кейси усети, че е дошъл краят на силите й, стигнаха до малка полянка, на която растеше високо Дърво, и Бърт спря там.

— Стигнахме — обяви той.

Дишайки накъсано, Кейси предпазливо се огледа наоколо. Някои от останалите разбойници също бяха пристигнали и седяха на мократа земя в очакване. Какво чакаха — за това Кейси нямаше ни най-малка представа. Но скоро разбра.

— Къде е Големия Джон? — запита Бърт.

— Още не е дошъл — отвърна някой.

Кейси изведнъж се озова грубо блъсната на земята.

— Почивай си, докато можеш. Като дойде Големия Джон, няма да имаш време за почивка.

И разбойникът се изсмя просташки.

— Трябва ли да чакаме Големия Джон? — изхленчи Арти, оглеждайки жадно жените. — Знам, че искаш червенокосата, мене пък русата ми харесва. Твърд съм като камък още откакто ги видях.

— Първо трябва да ме убиеш — предизвика го Кейси с престорено храбър тон.

Колкото и да я искаше, Бърт беше намислил за нея нещо по-извратено. Откакто Големия Джон се беше присъединил към тях, Бърт бързо губеше контрол над бандата си за сметка на авторитета на едрия мъжага и това не му харесваше. Търсейки начин да спечели благоволението на едрия ирландец и да го накара да се съобразява с него, Бърт помисли, че жените са идеалното решение. Колкото и да не харесваше идеята да се откаже от червенокосата, той смяташе да предостави на Големия Джон да си избере една от двете жени и сам да се задоволи с другата. По един или друг начин тази червенокоса кучка щеше да си получи заслуженото за неговите страдания. Още усещаше болка на мястото, откъдето беше изваден куршумът; операцията беше направил един от неговите хора.

— Реших да изчакам Големия Джон — каза Бърт. Гримаса на остро разочарование разкриви лицето на Арти. — Искам това едро копеле да ни бъде задължено. Без съмнение, и той е загорял за жена след толкова време. Нашият „специален подарък“ сигурно ще му хареса достатъчно, че да не ни пречупи вратовете. Приятелчетата ни много се впечатляват от височината и дързостта му, а това хич не ми е приятно.

— Както кажеш, Бърт — изрече намусено Арти, — но дяволски трудно ще ми бъде да го чакам. Ами ако ги поиска и двете? Какъвто е голям, сигурно има и голям апетит.

— Тогава ще вземем каквото остане от него и няма да спорим — направи гримаса Бърт. — Не бива да го ядосваме.

Кейси потръпна, проследявайки с поглед Бърт, докато той се отдалечаваше. Двете с Марси бяха получили съмнителна отсрочка, но за колко време? Какво чудовище беше този Голям Джон, зачуди сетя, че да вдъхва страх у мъже като Бърт. Имаше ли дори и малка възможност да избягат?

— Марси — прошепна тя, побутвайки малкото й тяло, което се беше свило под мокрото наметало. — Чу ли какво каза Бърт?

— Разбира се — изсъска Марси. — Не съм глуха. Кълна се, няма да оставя оня огромен звяр да ме докосне.

— Не виждам да имаме избор — отвърна сухо Кейси. — Освен ако не измислим начин да избягаме, преди да е пристигнал Големия Джон.

— Мислиш ли, че можем? — запита Марси.

— Няма невъзможни неща, само по-трудни. Ако се понапрегнем, все ще измислим неща. Бъди готова да действаш бързо.

Но за съжаление най-зорко ги наблюдаваха. Когато се свечери, разбойниците накладоха огън, за да прогонят студа, и един от тях им донесе сушено говеждо, питки и чай. Все още не се виждаше никакъв знак от мъжа по прякор Големия Джон. След като излапаха вечерята си, бандитите получиха и ром; скоро Кейси и Марси бяха почти забравени, докато мъжете се наливаха със силната напитка. Лека усмивка се плъзна по устните на Кейси, когато възможността, за която толкова се беше молила, най-накрая се появи.

— Марси, време е — прошепна тя, изтръгвайки другарката си от дрямката.

— Кога? — прошепна Марси в отговор, събудила се отведнъж.

— Сега, докато разбойниците се наливат с ром. Ти върви първа — нареди Кейси. — Свали си наметалото, студено е, но не чак толкова. Ще го натъпча с трева и ще го наглася така, все едно, че спиш. След като се измъкнеш, ще те последвам. Ако… ако нещо се обърка и аз не успея, върви без мене и потърси помощ. Бърлу е прекрасен следотърсач, лесно ще открие следите ни. Побързай, Марси, докато никой не ни гледа.

Марси кимна и свали наметалото си, потръпвайки от студа, но беше твърде развълнувана, за да мисли за това. Хвърли само един бегъл поглед към Кейси, която бързо тъпчеше дрехата с туфи от високата трева, нагласявайки я така, сякаш Марси лежеше настрана, потънала в спокоен сън. Не беше съвършено, но поне отдалече можеше да заблуди пийнал човек.

Пълзейки на четири крака, Марси измина краткото разстояние, без да привлече вниманието на разбойниците. Вече се беше превърнала в сянка, когато Кейси рискува да погледне след нея. Доволна, тя започна подготовката за собственото си бягство. Но лош късмет я лиши от възможността да последва Марси.

— Спите ли? — запита Бърт и се оригна. Тишина. — Тия дръвници не са достатъчно трезви, за да водят разговор, а пък на мене ми се приказва. — Пак никакъв отговор. — Събуди се, казвам ти!

Кейси изстена от болка, когато обутият му в ботуш крак я ритна в ребрата. Преструвайки се, че се събужда от дълбок сън, тя отвори очи и хвърли убийствен поглед към разбойника.

— Остави ни на мира. Не виждаш ли, че спим?

— Другата кучка не ми трябва чак толкова — изрече завалено Бърт, — искам тебе. И ще те имам веднага щом Големия Джон ти се насити. Не ща да го дразня, като го преваря. Само се надявам онова огромно копеле да не те разкъса надве.

За голямо смущение на Кейси той се просна до нея и положи глава на скута й. Изхлипвайки отчаяно, тя се опита да го отмести.

— Моля те, уморена съм.

— И аз съм уморен, момиче, и аз съм уморен — въздъхна Бърт, — и най-малкото, което можеш да направиш за мене, е да ме оставиш да си сложа главата на меките ти цици. Ако не бях толкова пиян, щях да те взема сега и Големия Джон да върви по дяволите.

За първи път в живота си Кейси беше благодарна на алкохола и опустошителното му въздействие върху човешкото тяло.

Но дилемата й не беше изчезнала. С Бърт, който хъркаше в скута й, бягството ставаше невъзможно. Не можеше да направи нищо друго, освен да се надява и да се моли Марси да успее да стигне безпрепятствено до фермата и да повика помощ. Поне едната от тях имаше шанс.

В това време Марси стигна под сигурната защита на дърветата и хукна да бяха. Тръни закачаха косата и дрехите й, но луната се издигаше все по-високо в небето и осветяваше всичко. Тя се отправи в посоката, откъдето бяха дошли, знаейки, че рано или късно ще стигне до Хоксбъри и ще върви покрай реката, докато си иде у дома. Доброто й чувство за ориентация и острата наблюдателност й вършеха добра услуга.

Шестимата пийнали мъже, спящи на малката полянка, започнаха да се размърдват. През дългата нощ Бърт все така държеше Кейси в плен и дори да беше имала желание да се отскубне и да последва Марси, надеждите й скоро се бяха изпарили. Главата на разбойника не само че цялата нощ бе лежала на гърдите й, но огромната му ръка властно се бе обвила около бедрото й и не я пускаше. Силното му хъркане и пиянското бълнуване не й позволяваха да задреме, а и се беше схванала от неподвижност.

Сега, когато лагерът вече се събуждаше, Кейси се приготви за момента, когато откриеха, че Марси е изчезнала. Питаше се какво ли ще й направи Бърт и започна да трепери от страшните представи, които нахлуваха в мозъка й.

— Господи, усещам си главата така, сякаш някой цяла нощ я е блъскал — изстена Бърт, докато се изправяше. Зачервените му очи съзряха Кейси и устата му се изкриви в пародия на усмивка. — Ти си била добра възглавница, момиче. Размърдай си кокалите и направи някаква кльопачка. Ще намериш храна в торбата ми под дървото. Събуди и приятелката си да помага.

Кейси се разкъсваше от ужас. Да направи ли това, което Бърт й беше заповядал, или да не помръдва, както беше легнала близо до наметалото на Марси? Тялото й отчасти скриваше дрехата, изчезването на Марси засега оставаше неразкрито. Изборът обаче й беше отнет, когато Бърт се надигна неуверено и я издърпа да стане заедно с него.

— Какво й има на приятелката ти? Мързи ли я, или е прекалено префинена, че да ни помогне?

С презрителна усмивка той вдигна обутия си в ботуш крак и изрита силно наметалото. За негово учудване то излетя във въздуха, посипвайки трева и клони по главата му.

19

Изигран от жена, Бърт изпадна в ярост.

— Кучка такава! Къде е тя? — изрева той, удряйки Кейси с опакото на дланта си, което я повали на земята. — Отговаряй, дяволите да те вземат! Кога е избягала?

— Отдавна е на сигурно място — отвърна Кейси, надигайки се след оглушителния удар на разбойника.

— Ще си платиш за това! — заплаши я той с изкривена физиономия. — Никоя жена не може да прави Бърт на глупак и да й се размине! Отвори си краката, кучко, защото аз и приятелите ми ще те използваме така, както е наредил Господ.

Другите разбойници вече се бяха събудили и се тълпяха наоколо, наблюдавайки ставащото с жив интерес. Когато стана ясно какво възнамерява да прави Бърт, Арти го насърчи.

— Дай й да се разбере, Бърт. Разчекни кучката. Като свършиш, аз ще съм втори. От два дена вече опъвам панталоните за това апетитно парче.

— Не ме докосвай! — изкрещя Кейси, изправяйки се на крака. — Няма да ти позволя да повредиш бебето ми.

— Бебе ли? — повтори Бърт, извънредно смаян. — Ти си бременна? Кой от всичките Пенрод е направил това копеленце? — И преди Кейси да отговори, той добави: — Няма значение, когато свърша с тебе, няма да остане нищо от него.

Единствената мисъл на Кейси беше да избяга, дори ако опитът щеше да й коства живота. Животът на детето й беше заложен на карта. Нямаше да се остави покорно на животни. Смъртта беше за предпочитане пред позора. И кой знае какво щеше да се случи с нея, когато пристигне Големия Джон. Ужасът й вдъхна нови сили и тя хукна към гората, към дивия австралийски гъсталак, който предлагаше единствената надежда за избавление.

— Върни се! — изрева Бърт. — Няма да стигнеш далече в това състояние.

Кейси сниши глава и затича още по-бързо, но спря внезапно. Онова, в което се блъсна, беше твърдо като евкалипт и за неин ужас също толкова високо.

Две огромни ръце стиснаха тесните й рамене, убивайки скоростта й, и я откъснаха от земята. Вдигайки стреснато поглед, Кейси видя гърди, широки и неподвижни като същинска стена. Очите й продължиха нагоре, съзирайки необятни рамене и бича шия, за да стигнат до брадатото лице на един мъж, какъвто не беше виждала досега. Крайници като яки дъбове, ръце с издуващи се по тях мускули — този гигант не можеше да бъде друг освен Големия Джон.

Косми с цвят на ръжда покриваха огромната му глава и украсяваха брадичката му; ярките му сини очи бавно се спуснаха по стройното тяло на Кейси. Когато заговори, бумтящият му глас изпълни полянката, отеквайки от едно дърво към друго.

— Какво прави тук това момиче, човече?

— Намерихме я, нея и приятелката й, пътуваха сами. Помислихме си за тебе, че ще ти хареса някоя от тях. Но другата жена избяга през нощта. Щях да накажа тази, задето ни е измамила, и ти се появи.

— На мене ми изглежда, че се канехте да се изредите на момичето — прогърмя го Големия Джон с презрение. — Ще поругаеш ли свещеното състояние на майчинството? Не чу ли, тя каза, че е бременна?

Бърт беше чул, но не знаеше, че и Големия Джон също го е чул.

— Е… ами… Бременна била, голяма работа. Знаеш ли какво ще ти кажа — изрече той хитро, — можеш да я имаш пръв. Пазех за тебе. Ние с момчетата ще си поделим каквото остане.

— Ще отведа момичето там, където му е мястото — отсече Големия Джон.

Той беше придружен от трима мъжаги, с което броят на разбойниците, ставаше общо десет.

— Да не си полудял, приятел? — изрева Бърт. — Не бъди такъв светец. Тя не е нищо особено. Можем да я задържим при нас, да ни бъде курва, никой няма да се разтревожи.

— Ами бащата на детето?

— То е копеле. Пенрод ще се радват да се отърват от него. Тя сигурно е само едно неудобство за тях. По-големият син е вече женен, тя може би е курва и на тримата.

Големия Джон изгледа Кейси от внушителната си височина.

— Така ли е, момиче?

Усещайки, че този гигант не й мисли злото, тя преглътна страха си и се насили да проговори.

— Д… детето ми си има баща, той ме обича.

— Тогава защо не се е оженил за тебе? — подразни я Бърт.

Пронизителните сини очи на Големия Джон дълбаеха в душата й. Въпросът му се четеше в тях, но той не го зададе.

— Вие не разбирате — защити се упорито Кейси. — Деър се ожени за Марси Маккензи поради основателни причини, но те не ви интересуват.

— Какво значение има? — заспори Бърт, все по-сърдит. — Жената сега е наша и искаме да ни бъде курва. Нали така, приятели?

Едно-две утвърдителни подвиквания, разбира се, с участието на Арти, последваха забележката на Бърт, но Големия Джон бързо забеляза, че повечето не дадоха никакъв отговор. Общуването с отчаяни мъже като Бърт го беше направило груб и корав. От наивното фермерче, борещо се за свободата на Ирландия, той беше станал мъж, знаещ как да оцелява по трудния начин, сдружавайки се с убийци, крадци и изнасилвачи. Но не беше забравил скромния си произход, нито пък светостта на майчинството, както го беше учила скромната му майчица, мир на душата й.

— Ще отведа момичето обратно — повтори Големия Джон с непоклатима решителност.

Очите на Бърт се присвиха. Той се плашеше от Големия Джон, но не желаеше толкова лесно да се откаже от момичето. Внезапно в мозъка му шукна една мисъл, един начин как да попречи на странния порив на гиганта към почтеност.

— Когато се присъедини към нас, Джон, ти и твоите хора се съгласихте да се подчинявате на мнозинството. Нека да гласуваме. Ако държиш на думата си, ще приемеш решението.

Хванат в клопката на собствените си думи, Големия Джон направи гримаса. Надяваше се, че може да разчита на собствените си хора, но това не беше достатъчно. Ако момичето бъде принудено да стане тяхна курва, сигурно ще загуби бебето, а може би и живота си. Вглеждайки се в лицата на сбирщината от престъпници, той осъзна, че не би могло всички да са толкова лоши.

— Колко от вас, дръвници такива, ще изнасилят жена, която носи в корема си бебе? Всички имате майки, някои от вас и сестри. Помислете за тях, преди да гласувате за съдбата на момичето.

— Големия Джон има право — съгласи се един от разбойниците. — Не ми харесва идеята да изнасилваме бременна жена.

— Така си е — съгласи се друг. — Може да съм крадец и обирджия, но не искам да изнасилвам бременна.

Бърт кипеше отвътре, разбирайки, че губи контрола над ситуацията. Самата фигура на Големия Джон беше застрашителна с размерите си, но най-вече го объркваше това, че този гигант беше запазил някаква почтеност, а и отгоре на всичко приказваше така убедително. Досега беше по-скоро мълчалив и затворен, отнасяше се приятелски само със собствените си хора, но най-много предпочиташе да стои сам. Макар че по своя воля участваше в набезите им, Големия Джон плашеше Бърт. Но той още не беше победен. Не, уважаеми, старият Бърт не беше вчерашен. Жената все можеше да им послужи за нещо.

— Убеди ме, Джон — съгласи се Бърт кротко. — В нейното положение тя по-скоро ще умре, ако я използваме така, както искахме. Но може би не всичко е загубено. Има и друг начин тя да ни свърши някаква работа.

— Какво си намислил? — запита Големия Джон и ръката му се обви около тесните рамене на Кейси.

— Трябва да получим нещо от това момиче, понеже тя е отговорна, че другата жена избяга.

— Продължавай — каза Големия Джон със суров глас.

— Ето какъв план имам. Пращаме човек в имението на Пенрод да иска откуп.

— Ти си откачил — намръщи се едрият ирландец. — Никой в Нов Южен Уелс няма много пари. И Пенрод не са изключение.

— Точно това му е хубавото на плана ми — ухили се Бърт, извънредно доволен от себе си. — За да им върнем момичето, ще искаме ром. Достатъчно ром, за да ни стигне за дълго време.

Когато спомена рома, Бърт привлече вниманието на всички разбойници на полянката, включително и на Големия Джон, който много добре познаваше тази пасмина, за да е наясно, че идеята ще им хареса. Дори да беше имал някакви съмнения, хоровото „да“ го извади от заблудата му.

— Пращаме човек до имението на Пенрод да им каже какво искаме — продължи Бърт все по-ентусиазирано. Забеляза с радост, че бързо започва да овладява положението. — Даваме му време да се върне тук с рома и тогава пускаме момичето.

— Мамка му! — изръмжа Арти. — Колко ром може да носи един човек?

— Недостатъчно — обади се един слаб мъж с физиономия на лисица, чието име беше Дан.

Бърт се намръщи. Не бе помислил за това. Но мрачната му физиономия светна в усмивка, когато решението навести ума му.

— Ще се скрием край пътя, където хванахме жените. Пенрод ще натовари един фургон с ром и ще го закара там. Ние ще пренесем рома до лагера. После момичето ще си отиде с фургона.

Впечатлен от собствената си изобретателност, Бърт огледа внимателно всяко лице, докато мъжете премисляха усилено идеята му, Големия Джон се навъси, не можейки да направи нищо, докато хората не гласуват. Но дори гласуването да бъдеше против него, помисли той, Кейси няма да пострада. Във всички случаи тя щеше да бъде върната на онези, които я обичаха.

— Кой ще отнесе съобщението? — запита Големия Джон, оглеждайки мъжете. Според него нито един от хората на Бърт не притежаваше достатъчно интелигентност, за да се заеме с тази задача. — А какво ще правим с жената, която избяга? Ще искат да върнем и нея.

— Другата вече сигурно си е у дома — предположи Бърт. — Не сме толкова далече от имението на Пенрод или на Маккензи. Когато чуят какво й се е случило, ще разберат, че говорим сериозно.

Извънредно доволен от измисленото, Бърт погледна остро всеки разбойник поотделно, нарочно пренебрегвайки Големия Джон. Знаеше, че никой от тях не е достатъчно умен, но трябваше да избере все пак един, който да отнесе съобщението. Очите му се плъзнаха по Арти, но го отхвърли, защото беше прекалено глупав, и накрая се спряха на Дан, слабия крадец с лице на пор, ловки пръсти и бърз език. Бързоног и бързо мислещ, той беше идеалният избор въпреки склонността му да нарежда нещата така, че да се облагодетелства лично.

Големия Джон би искал лично да отнесе съобщението, но не настоя, защото се страхуваше да остави Кейси сама и незащитена. Изчака търпеливо, докато Бърт направи избора си. След като това стана, едрият ирландец реши, че Дан не е по-добър или по-лош от останалите в бандата.

— Дан може да бъде наш говорител — обяви накрая Бърт. — Искаш ли, приятел?

Издувайки важно гърди, Дан пристъпи напред с хитра усмивка на лисичата си физиономия.

— Аз съм твоят човек, Бърт. Кажи ми какво да им кажа и ще го повторя дума по дума. Ще ти докарам рома.

Измамник до мозъка на костите си, Дан никога не правеше нещо, което да не му е от лична изгода. Роден в лондонските бордеи от проститутка, пристрастена към джина и към мъжете, Дан беше излязъл на улицата от ранна възраст и дребният му ръст в съчетание с хитрината му бяха спечелили титлата майстор джебчия още докато беше на дванадесет-тринадесет години.

Успешната му кариера му осигуряваше средства да се отдава на собствената си страст — жените. Нуждата му от жени беше легендарна, а откакто го бяха осъдили и депортирали, липсата им му се отразяваше много зле.

След като получи подробни наставления от Бърт, Дан най-накрая запомни съобщението, което трябваше да предаде в имението Пенрод, нарами торбата си и тръгна на път. Ако не се плашеше толкова много от Големия Джон, направо щеше да забрави за проклетия ром и да вземе жената.

Кейси загледа как Дан изчезва в храсталаците и усети огромно облекчение. Беше сигурна, че Пенрод ще дадат рома, който Бърт беше поискал, и тя скоро ще бъде свободна. Доколкото знаеше, Деър още не се беше върнал от експедицията, но очакваше Бен и Рой да й се притекат на помощ.

Забелязвайки, че се е замислила, Големия Джон каза:

— Не се тревожи, момиче. След няколко дни ще бъдеш при семейството си.

Семейство. Да, помисли Кейси, донякъде стресната. Въпреки всичко, Пенрод й бяха станали нещо като семейство. В цялата колония те бяха единствените, които се интересуваха от нея.

Няколко безкрайни часа, след като се изплъзна от лагера на разбойниците, Марси разбра, че се върти в кръг. Тъмни облаци се събраха на небето, започна да вали студен дъжд. Премръзнала и неудържимо трепереща, тя почти не си беше почивала през тази безкрайна нощ. Тръните бяха изпокъсали роклята й, косата висеше на сплъстени кичури по гърба й.

Трескава червенина обагряше бузите на Марси; невероятната слабост я накара да спре и да си даде почивка. Треперейки от изтощение, тя се отпусна на мократа земя и моментално заспа. Нямаше откъде да разбере, че е много близо до имението Пенрод.

Дан си подсвиркваше някаква неопределима мелодия, вървейки по следите на Марси. Чувството му за ориентация го водеше към река Хоксбъри и имението Пенрод, докато си повтаряше на ум съобщението, което трябваше да предаде. Проклинайки капките, които падаха от клоните на евкалиптите, той вдигна яката си и си пожела слънцето да беше пробило облаците, останали от снощния дъжд.

Мислите му го отведоха до пленените жени и до силното му желание да ги има. Или едната, или двете — няма значение, все щяха да му свършат добра работа. Червенокосата, която Големия Джон взе под крилото си, беше ослепителна, но и русата, която беше избягала, също си струваше. Издутината в панталоните му го притесняваше и той я потърка, наслаждавайки се на стимулацията, но съзнаваше, че няма време да спре и да облекчи възбудата. Едва не се спъна в спящото тяло, свито на земята, и в следния миг разбра кого има насреща си.

— Леле — измърмори той и очите му изхвръкнаха невярващо, — това сигурно ми е щастливият ден.

Побутна предпазливо Марси с крак, но не постигна нищо друго освен леко изпъшкване. Насърчен, той опита отново и този път я изтръгна от унеса й.

— Ка… какво! — ахна тя уморено, излизайки от бебешката поза, която беше заела, за да запази оскъдната си телесна топлина. Когато отвори очи, веднага позна, че Дан е един от разбойниците на Бърт. След всичките си усилия трябваше ли отново да се озове в плен? — Какво искаш? Следиш ли ме?

Дан се изсмя, подвижният му ум работеше трескаво. Тази жена щеше ли да се съпротивлява, ако се опиташе да я има сега? Тук? Можеше да я вземе против волята й, но щом стигнеше в имението Пенрод, те щяха да го убият още преди да е успял да предаде съобщението на Бърт. Разбира се, разсъди той, можеше да я убие след това, но някак си не му харесваше идеята да убива жени. Повече му допадаше да ги умори от любене.

— Отивам в имението Пенрод да предам едно съобщение от Бърт — каза разбойникът. — Мислехме, че вече си стигнала там. А пък те намирам тук да спиш на мократа земя толкова близо до имението.

— Толкова близо ли? Загубих се в тъмното. Какво ще правиш в имението? Къде е Кейси?

— Бърт държи червенокосата за откуп. Аз трябва да предам съобщението и да искам ром в замяна на момичето — отговори Дан, оглеждайки безсрамно фигурата на Марси, която се очертаваше съвсем ясно под мократа рокля.

— Държат Кейси за откуп? — запита Марси смаяна. — Мислех, че Големия Джон…

— И ние така мислехме — изсмя се Дан гадно, — но поради някаква причина тоя великан не дава да чукаме бременна жена.

— Бременна? — извика Марси с неописуемо озадачен глас. — Искаш да кажеш, че Кейси… е бременна?

— Тя така казва. Казва, че бащата я обичал. Да не би случайно да говори за твоя мъж? — запита той хитро, наблюдавайки как лицето на Марси става яркочервено от гняв.

— Тая кучка! — изрева тя, размахвайки ръце във въздуха. — Тая противна никаквица! Надявала се е да отмъкне съпруга ми, но няма да го има. — Изведнъж Марси се замисли и едно ехидно изражение промени чертите й. — Какво ще трябва, господин…

— Просто Дан.

— Какво ще ти трябва, Дан, за да се върнеш при твоите приятели и да им кажеш, че Пенрод отказват да платят откупа?

— Божке, ама и тебе си те бива — подсвирна оценяващо разбойникът. — Ако няма да има ром, тогава Големия Джон няма да успее да спаси момичето от Бърт и другите. Това ли искаш?

Очите на Марси се присвиха в размисъл. Способна ли беше да обрече Кейси на съдба, по-лоша и от смъртта? Дори това да означаваше, че ще унищожи детето на Деър? Отговорът не й хареса, но нямаше друг. Нямаше никакво значение, че щеше да бъде осъдена вечно да гори в ада, тя би направила всичко, само и само да задържи Деър. Нищо не бе прекалено долно, прекалено презряно, стига да попречи на Кейси да се меси в брака й. С това бебе… Марси не вярваше, че Кейси наистина ще се махне от живота й. Един ден Деър ще научи, че има дете, и всичко ще бъде изгубено.

Затваряйки ума си за злото в сърцето си, Марси погледна Дан право в очите и повтори въпроса си:

— Какво ще ти трябва, за да не отидеш в имението Пенрод?

Отначало Дан помисли, че Марси се е побъркала от треска.

Тя трепереше неудържимо, устните й бяха посинели от студ, бузите й се червенееха, дишаше дрезгаво. Оттам, където беше застанал, той ясно виждаше топлината, която се изпаряваше от треперещата й фигура. Но студеният, пресметлив блясък в сините й очи го убеди, че тя говори напълно сериозно. Разкривайки в усмивка два реда оредели, проядени зъби, той запита весело:

— Какво предлагаш?

Очите му се спуснаха многозначително по мократа рокля, атрактивно прилепваща към пищните й извивки, и болката в слабините му стана вече неудържима.

— Мога да взема пари от баща си, може и ром, ако предпочиташ — отвърна с готовност Марси. — Ще се видим на място, което определиш, и ще ти дам каквото искаш.

— Всичко?

— В границите на разумното — отвърна Марси, застанала нащрек.

Тя усети, че този хитрец иска повече, отколкото бе склонна да му даде. Докъде би стигнала, запита се тя, за да премахне Кейси от живота си и да спечели Деър?

Хващайки я над лактите, Дан я привлече към себе си, докато гърдите им не се допряха. Трескавата й горещина пареше зажаднялата му плът; би направил всичко, само и само да усети голото й тяло под себе си.

— Знаеш какво искам, жено — изпъшка той пресипнало, миг преди устата му да се залепи в нейната.

Марси се задави и не само от треската, която започваше да я побеждава. Дробовете й горяха, усещаше гърлото си така, сякаш бе пълно с пясък, болката в гърдите й се усилваше с всяко вдишване. Ако не стигнеше скоро до човешко жилище, най-вероятно щеше да умре от глад и студ. Изминалите два дни бяха същински ад. Тъй като никога не се бе радвала на особено здраве, Марси разбираше, че е изложена на огромна опасност.

След като успя да отблъсне устата на Дан, Марси отчаяно си пое дъх.

— Ако… ако ти, дам… каквото искаш… ще направиш ли каквото ти казах? Ще кажеш ли на другите, че на Пенрод не им пука за момичето и отказват да дадат откуп?

Черните вежди на Дан се срещнаха в средата на челото, докато разбойникът внимателно премисляше предложението на Марси. Ромът не беше кой знае колко важен за него. Обичаше го, но никога не беше изпитвал огромна „жажда“. Алкохолът не само замъгляваше ума, но и пречеше на сексуалните му апетити. За него беше много по-важно да има жена, която да му се отдаде доброволно, вместо в торбата му да влезе бутилка ром. Изборът му беше съвсем прост.

— Да — ухили се той възторжено. — Като ти се наситя, можеш да си вървиш по пътя, а аз ще кажа на моите хора, че Пенрод не искат да се разделят с рома си.

— Обещаваш ли? — изхърка пресипнало Марси, питайки се дали може да му вярва.

— Казах „да“, нали? — отвърна той троснато. — Сваляй дрехите.

— Студено е — възрази Марси.

— Аз ще те стопля. — Когато тя се поколеба, разбойникът добави хитро: — Искаш онази О’Кейн да ти се махне от главата, нали? Аз ще изпълня моята част, обаче и ти трябва да си удържиш на думата.

Дишайки тежко, Марси бързо свали дрехите си и стисна зъби, изтърпявайки без нито дума опипващите ръце на Дан, преди той да я свали на земята. Разтваряйки краката й, той я взе бързо, за голямо нейно облекчение. Когато свърши, се отпусна върху треперещото й тяло, дишайки тежко.

— Ставай — изпъшка Марси, блъскайки по гърдите му.

Но за нейно огромно смущение тя скоро разбра, че апетитът на Дан е ненаситен.

— Казах, като ти се наситя — напомни й той остро. — Пак съм твърд. Не съм имал жена от месеци.

Дан я облада още два пъти, с голяма бързина, но когато се опита за трети път, не успя. Отслабнал и изцеден до крайност, разбойникът позволи на Марси да измъкне бодящото си и изпонатъртено тяло изпод него и да навлече мокрите си дрехи. Никога до този момент тя не беше усещала по-ясно опустошителната треска, която разтърсваше тялото й.

— Не забравяй какво ми обеща, Дан — напомни му тя с дрезгав шепот, докато очите му следяха всяко нейно движение.

За първи път в живота му една жена беше го задоволила изцяло и той възнамеряваше да удържи на думата си.

— Няма да забравя — кимна Дан, пожелавайки си да беше имал сила поне за още един път.

Без да отговори, Марси се обърна и накуцвайки, се отдалечи от мястото, където беше преживяла такъв срам, смазана от онова, което беше извършила. Но също като баща си и тя мислеше само за собственото си оцеляване. Беше избрала пътя си. Кейси също се бореше да оцелее и Марси не изпита никакви угризения, че я беше изоставила на милостта на разбойниците.

20

Тед Маккензи взе стълбите за секунди и влезе, без да чука, прекъсвайки вечерята на Бен и Рой. Той току-що беше научил от Робин, че предния ден Марси и Кейси са взели фургона и още не са се върнали. Рой и Бен естествено предположиха, че жените са останали да преспят у Маккензи заради лошото време.

— Тед! Какво има? — запита Рой с нарастващо безпокойство. — Марси и Кейси при тебе ли са?

— Няма ги и ми се иска да знам къде са — отвърна Тед, тревожно прокарвайки дебелите си пръсти през оредяващата посивяла коса. — Нещо ужасно се е случило с дъщеря ми, чувствам го.

— Успокой се, Тед, и разкажи какво става — започна да го увещава Бен. — Марта ни каза, че Марси пожелала да те посети и уговорила Кейси да дойде с нея. Ако ни беше казала, някой от нас щеше да ги придружи. Предположихме, че лошото време ги е накарало да останат да преспят у вас.

— Те изобщо не са идвали у дома, Бен. Тази сутрин един от моите работници намерил бивола и фургона на около две мили по пътя. Изобщо не ми беше хрумвало, че може Марси да е карала фургона, докато не спрях преди малко при добитъка и Флечър ми каза, че жените са тръгнали още вчера. Ако знаех, нямаше да го връщам. Да не си полудял, човече, че ги си пуснал сами? Къде са могли да изчезнат?

Силно озадачен, Рой се опита да разбере какво му говори Тед. До този момент беше смятал, че Марси е отишла на по-дълго посещение при баща си.

— Кажи ми точно къде е бил открит фургонът, Тед. Твоят работник не е ли намерил нещо друго? Никакви следи, за да разберем какво може да се е случило с жените?

— Къде е дъщеря ми, Рой? — запита Тед задавено. — Освен нея друго нямам. Бих направил всичко, само да си върна момичето. — Кейси изобщо не го интересуваше. Само дъщеря му беше от значение. — Твоя е вината, че си ги пуснал да пътуват сами.

— Седни, Тед — подкани Рой измъчения си съсед. — Сега ни разкажи всичко, което знаеш. Нали разбираш, не бих допуснал нещо да се случи на Марси. Нямах представа, че без да ни каже, ще тръгне на път. Ако го беше направила, някой от нас двамата щеше да я придружи. Според Марта тя е решила внезапно, след като ние излязохме да си вършим всекидневната работа.

Изгълтвайки чая, който Бен сложи пред него, Тед се успокои достатъчно, за да каже:

— Фургона намериха на един пуст участък от пътя, на около две мили от дома ми. Съобщиха ми го късно през деня. Веднага отидох там да вида какво става. Наоколо нямаше никакви следи, не се знаеше кой е карал фургона или защо е бил изоставен, макар веднага да познах, че е вашият. Едва когато се върнах преди малко, научих, че това има нещо общо с дъщеря ми.

— Намери ли нещо, което да подскаже какво се е случило?

— Нищо — повтори Тед. — Но трябва веднага да тръгнем да я търсим. Кога ще можете да се приготвите?

— Мислиш ли, че разбойниците… Бен спря, не можейки да продължи.

— Нарочно не допуснах такава възможност, макар че всички признаци сочеха точно към това. Две жени не могат да изчезнат внезапно, без никаква причина, а разбойниците напоследък доста често шетат наоколо.

— Ще събера няколко души — каза Рой. — След час тръгваме.

След по-малко от час няколко мъже, включително Бърлу, следотърсачът абориген, Робин и двама от осъдените работници, на които можеше да се разчита, се приготвиха да тръгнат да търсят изчезналите жени.

Едва бяха потеглили, когато се натъкнаха на самотна фигура, която куцукаше по утъпкания път. Беше жена, чийто съсипан вид и пълна изнемога свидетелстваха за преживените изпитания.

— Марси! — извика Тед, скочи от коня и хукна към дъщеря си.

— Татко!

Тед стигна до нея точно навреме, когато последните й сили я напуснаха и тя бавно започна да се свлича към земята. Ръцете му я подхванаха миг преди тя да падне.

— Насам — нареди Рой, поемайки нещата в свои ръце. — Тя изглежда изтощена, да я сложим да легне. Ще кажа на Марта да я съблече и да се погрижи за нея.

— Цялата гори в треска — обади се Тед, силно разтревожен.

Докато Рой и Тед се суетяха около Марси, Бен и Робин внимателно се взираха в пътя с отчаяна надежда да открият Кейси. Времето минаваше мъчително бавно. Със свити сърца те постепенно започнаха да осъзнават, че няма да я намерят. Очите им се срещнаха в неизказана тревога и двамата се насочиха обратно към къщата. Само Марси можеше да обясни защо Кейси не се връща. Когато Бен се опита да влезе в стаята й, за да я пита, Тед не му позволи, докато тя не бъде изкъпана и сложена в леглото. До момента още никой не осъзнаваше колко тежко е болна Марси, но ясно се виждаше, че положението й е сериозно.

Разхождайки се неспокойно пред стаята на болната, четиримата мъже трепнаха, когато вратата се отвори и Марта излезе в коридора.

— Как е тя? — запита притеснено Тед.

— В съзнание ли е? — обади се Рой.

Марта поклати отрицателно глава, в очите й се четеше смут. Макар че не харесваше Марси, никога не беше пожелавала тя да умре или да страда ненужно.

— Много е болна, господине. Направих всичко, каквото можах. Тя само шепне, а възпалението в гърдите не й дава да диша. Има ли лекар наблизо?

— В Сидни — обади се Робин. — Тръгвам веднага, ако това е вашето желание, господин Маккензи.

— Да — каза Тед. — И се моля на бога дано не е твърде късно.

— Можем ли да говорим с Марси, Марта? — запита Рой с надежда. — Ще ни разбере ли, ще може ли да ни отговаря? Наложително е да узнаем какво се е случило с Кейси и защо тя не се връща.

— Марси чува и може да отговаря, господине — отвърна Марта, тревожейки се също като останалите за съдбата на Кейси. — Дали ще може да ви отговори, това само господ знае.

— Ще рискуваме — отвърна Бен, хванал дръжката на вратата.

— Чакайте! — намеси се Тед. — Няма да позволя да тревожите моето момиче. Тя е болна, има нужда от почивка.

— Тед — обади се укоризнено Рой, вече изгубил търпение. — Става дума за още един живот. Нима забрави за Кейси?

Тед се изчерви, защото в действителност не го интересуваше никой друг освен дъщеря му. Някаква си бивша затворничка не беше достойна за вниманието му. Но явно семейство Пенрод много уважаваха тази жена.

— Добре — изрече той намусено. — Можете да говорите с нея, но само за малко.

Мъжете влязоха в стаята, където Марси се мяташе в леглото си. Лицето й беше зачервено, дишането — учестено и хрипкаво. Лекото повдигане и спускане на гърдите й едва се долавяше под чаршафите. Тя обърна глава, чувайки звука от отварянето на вратата, и се приготви за пороя от въпроси, свързани с Кейси.

— Марси — изрече Тед, отмятайки русите кичури коса от пламналото й лице, — Рой иска да ти зададе някои въпроси. Ако си твърде уморена, ще дойдем пак по-късно, но и аз искам да разбера, също както и той, какво се е случило. Можеш ли да говориш, скъпо дете?

Събирайки изчерпаните си сили, Марси кимна и поде с прекъсващ се глас:

— Д… добре, татко, ще се опитам. Искам да ви кажа всичко.

— Къде е Кейси? — запита Рой, преди Тед да беше успял да отвори уста.

Очите на Марси се затвориха, когато пристъп на болка изкриви устата й в гримаса.

— Кейси е мъртва — излъга тя убедително с глас, не по-силен от едва доловим шепот. — Разбойниците я убиха.

Бен си пое остро дъх и това породи чувство за вина у Марси, но тя бързо я сподави, когато помисли за детето на Деър.

— Мъртва? Сигурна ли си? — запита Бен, целият разтърсен. — Как? Как успя да избягаш без нея?

Тонът му тежеше от неизказано обвинение и Тед скочи в защита на дъщеря си.

— Какво намекваш, Бен? Че Марси е отговорна за смъртта на Кейси?

— Не, разбира се, че не — отрече Бен. — Просто искам да знам как е умряла Кейси.

— Бяхме обградени от разбойници, на около една-две мили от дома на татко — изрече със слаб глас Марси. — Те ни завлякоха със себе си в храсталаците, възнамеряваха да… да ни изнасилят. Оставиха Кейси за някакъв мъж на име Големия Джон. Той трябваше да се присъедини към тях в лагера им. Беше… беше ужасно.

— Кое беше ужасно? Те… сториха ли ти зло? — запита Тед. Марси поклати отрицателно глава.

— Не. Когато се стъмни, започнаха да пият и ние с Кейси измислихме план да се измъкнем и да се скрием сред дърветата. Аз тръгнах първа, но когато дойде редът на Кейси, техният водач Бърт я хвана. Разяри се, когато разбра, че аз съм изчезнала, и… видях го да напада Кейси. После всички й се изредиха. Тя не можеше да оживее… толкова много кръв… След това не посмях да чакам повече. Не спрях да тичам, докато не стигнах до имението Пенрод.

— Възможно ли е да си сгрешила? — запита остро Рой. — Може би Кейси само е била ранена?

— Ако тръгнем сега, татко, лесно ще намерим следите на тия негодници. Нямат шанс, ако Бърлу ни е водач.

— Не! — изпъшка Марси, събирайки мислите си. — Тя е мъртва. Последното, което чух, беше Бърт да казва на останалите, че Кейси е мъртва. Безполезно е да я търсите.

Тя толкова се разстрои, че Тед прекрати разпита, изкарвайки всички от стаята.

— Какво мислиш, татко? — запита Бен, когато останаха сами.

— Марси е много болна, синко. Надявам се лекарят да пристигне навреме — прибави той многозначително.

— Не исках това да кажа. Говорех за Кейси.

— Знам какво искаше да кажеш, Бен, но се опитвам да не мисля за това. Кейси ми беше като дъщеря. Всички я обичахме. Ако Марси се кълне, че е мъртва, трябва да е вярно.

— Да — съгласи се Бен с тихо примирение. — Все пак ще претърся наоколо както трябва. Робин може да се присъедини към мене, след като се върне от Сидни заедно с лекаря.

Състоянието на Марси се влоши през нощта. Дрезгавото й дишане и болезнените хрипове късаха сърцата на всички в къщата. Виждаше се, че стои на прага на смъртта. Според Марта, която бдеше край леглото й, Марси непрекъснато викала Деър и често споменавала похитителите си, мятайки се в пристъпите на треската. Тед не беше на себе си от мъка и не можеха да го отстранят от леглото на дъщеря му. Очаквайки най-лошото, Рой и Бен не се отдалечаваха от къщата през дългите часове на треската.

По-късно през деня, докато баща и син споделяха набързо приготвения обяд, се чу силен шум пред вратата и това наруши мрачните им мисли.

— Робин идва с лекаря! — извика Бен, скачайки на крака.

— Рано е — отвърна Рой, тръгвайки след Бен към вратата.

Тед беше на горния етаж при Марси и не знаеше какво става долу.

Един висок, слаб мъж, подкрепян от друг, също толкова слаб, влезе с накуцване в двора. Отначало никой не позна брадясалия странник в одърпани дрехи, който се облягаше тежко на рамото на спътника си. Външността на двамата мъже издаваше, че са преживели невероятни изпитания.

— Исусе! — извика Бен, треперейки от вълнение. — Това е Деър! Деър се върна, тъкмо навреме.

Рой хукна към двамата мъже, освободи непознатия от товара му, подпомогнат от Бен, и двамата подкрепиха Деър.

— Какво се е случило, синко? — Очаквахме те да се върнеш преди седмици, когато падна първият сняг по планините.

— Добре съм, татко — направи гримаса Деър, с което опроверга думите си. — Имах лошия късмет да падна и си счупих крака на няколко места по време на експедицията. Брад Търнър, водачът, който е и малко лекар, го оправи и остави Милт, този човек тук, да ме наглежда, докато се върнат. Но те не се върнаха. Страхувам се, че са се загубили някъде в планините. Ако не бях ранен, и аз сега щях да бъда с тях.

— Слава на бога, че си бил ранен — извика разгорещено Бен. — Много хора не се върнаха от Сините планини. Други се губиха с месеци, дори с години. Много сме задължени на Милт, задето се е грижил за тебе.

— Страхувам се, че не бях много доволен, че останах — призна Милт, отправяйки виновна усмивка към Деър. — Но както излезе, ние с Деър сме били късметлиите.

— Добре дошъл и остани при нас колкото искаш, Милт — изрече Рой с благодарност.

— Благодаря, господин Пенрод, но по-добре е веднага да се върна в Сидни и да съобщя на властите. Може би, когато дойде пролетта, ще тръгна да търся изчезналите изследователи.

— Най-напред хапни и се освежи — посъветва го Рой. — Ще помоля някого да те откара в града с фургона.

— На драго сърце приемам — отговори Милт с усмивка. — Чувствам се така, сякаш съм вървял цял един живот.

Докато Деър и Милт поглъщаха поднесената им храна, Рой се въртеше нервно. Никак не му се искаше да казва на Деър за смъртта на Кейси. А предвид сериозното състояние на Марси беше напълно възможно болестта да я сломи. Щеше да бъде горчив удар за сина му, помисли той, след като беше преживял такива изпитания в планините. В края на краищата самият Деър подхвана темата.

— Къде е Кейси, татко? Още е при вас, нали?

Най-голямата тревога на Деър през седмиците, които прекара на легло, беше не собствената му безопасност, а тази на Кейси. След последната им среща в нощта, преди да замине, той се страхуваше, че тя може да е решила все пак да се махне оттук.

Погледът, който си размениха Рой и Бен, внезапно смрази сърцето на Деър. Усещайки, че се надига семейна криза, Милт се извини и отиде да се преоблече в дрехите, които Бен предвидливо му беше осигурил.

Гласът на Деър проряза настъпилата тишина:

— Какво криеш, татко?

Докато Деър слушаше разказа за ужасната трагедия, Марси се посъвзе, разбирайки в пристъп на внезапно прозрение, че умира и всичките й интриги са били напразно. Погледът й се фокусира върху баща й, който не се отделяше от леглото й.

— Татко — изстена тя отпаднало.

— Дъще? — отзова се Тед, преглъщайки сълзите си. — Тук съм.

— Умирам ли?

— Лекарят скоро ще дойде — отговори той уклончиво.

— Кажи ми, татко, не ме е страх.

— Никой от нас не е господ, дъще. Ако ми беше по силите, нямаше да страдаш. Какво се случи с наметалото, което ти купих? Не го носеше, когато се натъкнахме на тебе вчера сутринта.

Крайно изтощена, Марси затвори очи, изпитвайки огромна вина. Ако трябваше да умре, не искаше да се изправи пред Създателя с грях, опетнил душата й. Трябваше да каже на баща си истината за Кейси, докато още имаше дъх в гърдите си.

— Татко, за Кейси…

— Не се измъчвай, дъще. Ще ми кажеш по-късно.

— Не може и да няма по-късно. Съжалявам за всичко, татко.

Мислейки, че Марси намеква за това, че беше накарала Деър да се ожени за нея в замяна на освобождаването на Кейси, Тед отвърна:

— Ти направи благодеяние на тази жена, дъще. Тя беше помилвана и позна малко свобода преди смъртта си.

— Не, татко, тя… не е…

Гласът й секна, хриптенето в гърдите не й позволяваше да говори. Ако Деър беше тук, помисли тя, започвайки да се унася.

И тогава, като по някакво чудо, желанието й се изпълни, Деър коленичи до нея. Беше брадясал, облечен в дрипи, но Марси би познала любимото му лице навсякъде и винаги. Ако подозренията й бяха верни, значи животът й си отиваше и тя имаше много малко време, за да разясни нещата с Деър. Той имаше право да узнае за съществуванието на детето си.

— Деър… ти се… върна.

— Тук съм, Марси. Трябва да се оправиш — каза той, дълбоко трогнат от тежкото й състояние.

— Страхувам се… че е… много късно — изпъшка болезнено Марси. — Искам… да ми простиш.

— За каквото и да е, прощавам ти.

— Кейси…

— Какво за Кейси? — запита той остро. — Има ли нещо, което трябва да знам?

— За бога, не я измъчвай! — укори го Тед. — Не виждаш ли, че…

— Всичко е… наред, татко. Трябва… да кажа на Деър… Кейси не е…

— Какво да ми кажеш? Кейси не е какво?

— Прости ми. Иди потърси…

Изведнъж дъхът й замря, стегнат в гърдите като пленена птица, и тя не можа да отрони нито дума повече. Само силното хриптене и измъченият дъх, излизащи от посинелите й устни, свидетелстваха, че е още жива.

— Какво искаше да каже? — запита Деър, поглеждайки към Тед за някакво обяснение.

— Тя не е на себе си от треската — обясни скръбно Тед. — Мисля, че съжалява, задето… задето настоя да се омъжиш за нея, докато всъщност си обичал Кейси.

Когато Рой каза на Деър всичко, което знаеше за отвличането на Кейси и Марси, както и оскъдните факти около смъртта на Кейси, той отказа да повярва, че жената, която обичаше, е мъртва. Нямаше ли да почувства със сърцето си, ако неговата любов вече не пристъпваше по земята? Първата му мисъл беше да се втурне в стаята на Марси и да изтръгне истината от нея, докато Рой не му каза колко болна е съпругата му. Пневмония, както подозираше, докарана от силната простуда. Те знаеха от години, че дробовете на Марси са отслабени, защото като дете често беше боледувала от простуди и възпаления в гърдите.

Забелязвайки, че тя е изпаднала в безсъзнание, Деър нерешително излезе от стаята, но не преди да получи от Тед обещанието, че ще го повика в мига, когато Марси се свести. Чакайки този миг, той се изкъпа, смени дрехите си и се отпусна в леглото за толкова нужната му почивка. Кракът му пулсираше болезнено поради дългия преход до дома и той знаеше, че ще мине още много време, преди да може да си служи с него.

За голямо съжаление на Рой Деър упорито отказваше да приеме смъртта на Кейси, изказвайки намерение да тръгне да я търси, след като се наспи тази нощ. Щеше да вземе Робин и Бен, стига да са съгласни, и Бърлу, който да търси следите. Месеци наред не беше мислил за нищо друго освен за Кейси, колко много я обичаше и колко силно имаше нужда от нея. Последната им нощ беше същински екстаз, много повече, отколкото някога се беше надявал или изживявал. Той беше стигнал до решение през изминалите дълги и самотни дни и нощи в планината, страдайки от болка, студ и глад, без никаква друга компания освен Милт.

Не можеше да живее без Кейси, без любовта й, без нейната нежност. Дори това да означаваше, че трябва да напусне имението Пенрод, за да живее някъде другаде, той смяташе да отведе Кейси и да живее с нея извън ограниченията на обществото. Нямаше значение, че равните нему щяха да го отбягват, че Марси и баща й щяха да го презират, стига да имаше любимата жена до себе си. Може би щяха да се върнат в Англия, стига Кейси да пожелаеше. Можеха да си устроя дом при дядо му, който със сигурност щеше да ги приеме добре. Последната му мисъл, преди сънят да го завладее, беше, че Кейси е жива и отчаяно се нуждае от него.

На следващата сутрин Робин пристигна заедно с доктора — осъден лекар, депортиран тук, защото в пияно състояние беше направил операция на един лорд. Пациентът му починал и вбесените роднини се погрижили докторът да бъде арестуван за убийство. Процесът му бил светкавичен, присъдата — депортиране. Беше пристигнал в Нов Южен Уелс едва преди шест месеца.

Независимо от героичните му усилия Марси умря в ръцете на баща си малко след като лекарят дойде, без дори да дойде в съзнание. Изтощените й дробове се предадоха, освобождавайки я от страданията. С нея умря и истината за Кейси.

Деър не беше на себе си от мъка. Макар че оплакваше ненавременната смърт на Марси, тревогата за Кейси беше на първо място в съзнанието му. Съпругата му беше мъртва, никой не можеше да й помогне. Но Кейси имаше нужда от него, ако беше жива, в което той твърдо вярваше. Той остана у дома, колкото да погребе Марси до майка й в имението на Маккензи, преди да тръгне да търси Кейси. Бен, Робин и Бърлу го придружиха. Усилията на Рой да го разубеди претърпяха провал, той искаше синът му да не тръгва на път, докато счупеният му крак е толкова зле. Въпреки всички мрачни перспективи, четиримата мъже, нарамили торби с най-необходимото, потеглиха още на следващия ден след погребението и навлязоха пеша в гората близо до мястото, където бяха намерили бивола и празния фургон.

21

Кейси потрепера, усещайки мънистените очички на Бърт да се спират върху нея. Скоро щяха да тръгнат, за да се срещнат с Дан, и тя щеше завинаги да се освободи от противната компания на разбойника. Двамата с Арти бяха най-отблъскващите създания, които някога беше срещала. Един-двама от другите бяха що-годе поносими, но Кейси беше убедена, че само фигурата на Големия Джон я пазеше да не бъде изнасилена или от нещо по-лошо. Вече беше решила, че ще самоубие, преди да позволи на някого от тях да я докосне.

Дойде време да напуснат импровизирания лагер на полянката и Кейси се държеше близо до Големия Джон, обкръжен и пазен от своите другари. Трябваше да вървят почти цял ден, докато стигнат мястото, където трябваше да се срещнат с Дан и да вземат рома, даден от Пенрод. В ума на Кейси не се мяркаше и сянка от съмнение, че скоро ще бъде свободна. Тя предполагаше, че Марси вече е стигнала у дома и е потвърдила думите на Дан. Въпреки по-ранното си решение да напусне имението Пенрод, Кейси щеше да бъде повече от доволна да се върне у дома, при хората, които се интересуваха от нея. Поне да се сбогува с тях.

— Добре ли си, момиче? — запита Големия Джон, когато Кейси се препъна в един корен.

— Добре съм, Джон. Но нямам търпение да се прибера у дома. Не че не съм ти благодарна — добави тя бързо, не искайки да обиди добродушния гигант, който бдеше над нея.

— Разбирам те, момиче. Не биваше да тръгваш сама в гората. Скоро ще бъдеш при мъжа си.

— Той не ми е мъж — възрази Кейси.

— Носиш детето му, нали? Бъди търпелива, момиче, нещата ще се изяснят.

Кейси не отговори, не искаше да лишава Големия Джон от романтичната му представа, че двамата с Деър един ден ще се съберат. Докато Марси беше жива, това нямаше изгледи да се случи.

Групата внезапно спря, когато Дан изскочи от гъсталака, с което ги изненада.

— Няма ром — каза той намусено.

Играеше ролята си безупречно, като същински актьор.

— Какво говориш? — запита Арти с войнствен тон. — Разбира се, че има.

— Няма, казвам ти.

— Може би ще е по-добре да ни кажеш какво стана — заповяда Бърт със заплашителен глас. — И ако лъжеш, няма да доживееш да го кажеш на друг.

— Не лъжа — произнесе убедително Дан. — Занесох съобщението на Пенрод, обаче тях не ги интересува.

— Не! — извика Кейси, смутена и наранена. — Не е вярно! Той лъже.

— Млъквай! — озъби се Бърт през рамо. — Остави Дан да продължи. Аз ще преценя дали лъже или не. С кого говори, приятел? Видя ли онази Маккензи?

— Видях я, но говорих с Деър Пенрод — каза Дан, следвайки инструкциите на Марси. — Той каза, че жена му се е върнала и само това го интересува. Каза, че червенокосата била курва — додаде лукаво.

— Деър е на експедиция в Сините планини — каза Кейси предизвикателно. — Не може да си говорил с него.

— Върнал се е — отговори Дан, придавайки си обидено изражение. — И не лъжа. Бащата също не те иска. Поне отказа да подели рома си с нас.

— Каза ли им, че е бременна? — запита Големия Джон, разярен от безсърдечното отношение на семейство Пенрод към Кейси.

— Да, казах им — кимна Дан, — но не се трогнаха. Казаха съвсем ясно, че не щат копелета в семейството.

Кейси отпусна рамене, унижението смразяваше кръвта й. Почувства как й се повдига от отчаяние, на лицето й се изписа смаяно неверие. Сякаш беше получила удар право в лицето. Ако масивната ръка на Големия Джон не я беше подкрепила, краката й сигурно нямаше да я удържат изправена.

— По дяволите! — изрева Бърт, излязъл от кожата си. — Значи казваш, че няма да получим ром?

— Тръгнах веднага, за да донеса съобщението, вместо да стоя и да ви чакам да се покажете на уговореното място. Знаех, че ще се ядосаш много.

— Всичко това е заради нея! — разбесня се Бърт, размахвайки юмрук към Кейси. — Ще си платиш, кучко. Трябваше да се сетя, че Пенрод няма да платят за една курва. Време е да ни се отплатиш за всичките ядове и да си спечелиш издръжката. Ще си взема моя дял сега.

Когато Бърт скочи към Кейси, Големия Джон я избута зад себе си и го възпря.

— Първо ще си имаш работа с мене — предизвика го той, забил в земята два крака, подобни на два дъба.

Приливът на гняв накара Бърт да изгуби самообладание, заслепи мисълта му и той пренебрегна ръста и силата на Големия Джон. Нищо друго нямаше значение, само желанието му да накаже Кейси и в същото време да засити страстта си. Той я обвиняваше заради това, че беше лишила него и другарите му от така необходимия им запас от ром, искаше тя да страда, задето беше обърнала Големия Джон против него.

— Не можеш да ме спреш, копеле такова! — изсумтя той, посягайки към ножа, запасан на колана му. — Не ме е страх от тебе.

Като бутна внезапно Кейси на земята, Големия Джон реагира моментално, не вярвайки, че Бърт ще дръзне да го предизвика. Той сигурно беше полудял, за да предприеме такова необмислено действие.

Кейси наблюдаваше с разтуптяно сърце как Големия Джон, изненадващо подвижен за едрия си ръст, сръчно отби първото нападение на Бърт. Заслепен от гняв, Бърт изрева, отдръпвайки се назад за нова атака. Но неконтролируемият му темперамент го подведе и той се спъна, падайки по лице. Прострян в калта; разбойникът остана да лежи неподвижен, с лявата ръка протегната напред, а дясната притисната под тялото му.

Изправяйки се колебливо на крака, Кейси щеше да се доближи до проснатото тяло, ако Големия Джон не я беше дръпнал.

— Стой настрана, момиче, тоя дръвник може да се преструва.

Кейси се дръпна, но й се струваше, че Бърт едва ли се опитва да заблуждава някого. Гневът му би го вдигнал на крака за ново нападение. Но вместо това той лежеше неподвижно, само крайниците му от време на време потрепваха. Големия Джон го бутна с върха на ботуша си, преобърна го и шокираното ахване на Кейси накара останалите да се стълпят край тях.

Острието на ножа, който ръката му още стискаше, беше пронизало плътта му близо до сърцето. Падайки на колене до него, Големия Джон измъкна ножа и се взря смутен, когато силен поток от кръв плисна и оцвети земята в червено. Действайки по инстинкт Кейси откъсна долния волан на фустата си и го подаде на едрия ирландец, за да запуши раната.

— Мъртъв ли е? — запита тя с приглушен глас.

— Не, но скоро ще умре — измърмори Големия Джон, докато наблюдаваше безпомощно как потокът на живота изтича от гърдите на умиращия разбойник.

Другарите му също видяха как дъхът напусна тялото на Бърт в една последна потрепваща въздишка.

— Умря — изрече обвинително Арти, хвърляйки убийствен поглед към Големия Джон. — Ти го уби.

— Сам си го изпроси — отвърна ирландецът.

— Какво ще правим сега? — изхленчи Арти. — Бърти ни беше водачът.

— Нека Големия Джон да заеме мястото му — предложи Дан. — Няма друг достатъчно умен.

— Да — съгласи се един от другарите на Големия Джон. — Само него признавам. Вие какво ще кажете, приятели?

Само след миг се възцари единодушно съгласие и Кейси си отдъхна успокоено, когато Арти не протестира. Не само той се боеше от силата на Големия Джон.

— Така да бъде — съгласи се сухо едрият мъж. — Нека да погребем това нещастно копеле.

— Ами аз? — запита Кейси, докато разбойниците копаеха.

— Ще те отведа у дома, където ти е мястото, момиче. Трябва някой да се грижи за тебе, имаш нужда и от баща за детето си.

— Не! — протестира настоятелно Кейси. — Няма да се върна там, където не ме искат. Ти чу какво каза Дан. Не, Джон, ще си устроя живота сама заедно с детето си, без помощта на Пенрод.

— Бъди разумна, момиче — заувещава я Големия Джон. — Сидни не е място за жена, камо ли пък с дете. Как ще се издържаш?

— Ще се оправя — заяви упорито Кейси. — Няма да завися от Пенрод за прехраната си.

Докато двамата спореха, гробът беше изкопан и тялото на Бърт, увито в останките от окървавената фуста на Кейси, положено вътре. След като го затрупаха с пръст, натрупаха камъни, за да попречат на дивите животни да изровят трупа.

— Имам малко спестени пари и ценности — каза Големия Джон, когато осъзна, че Кейси не желае да приеме съвета му. — Ще ги вземеш, иначе аз сам ще отида при Пенрод и ще настоявам да се погрижат за тебе и за детето ти. Може би с парите ще успееш да си купиш билет до Англия или Ирландия. Имаш ли роднини там, в старата родина?

— Не, доколкото знам — каза замислено Кейси. — Но може би ще е по-добре да напусна Нов Южен Уелс. Колкото по-далече съм от Деър и съпругата му, толкова по-добре.

— Значи ще приемеш парите ми?

Кейси се изчерви, мислейки за хората, които той беше ограбил, за да натрупа пари и ценности.

— Знам какво си мислиш, момиче — вметна Големия Джон още преди тя да беше се наканила да отговори. — Нечестно спечелени пари. И си права. Почти. Аз не ограбвам почтени фермери или заселници. Единствените провинения, които имам, са срещу членове на Корпуса и спекуланти. Те държат големите пари.

— Радвам се, че ми го каза.

— Значи ще приемеш помощта ми?

— Какъв избор имам? — изрече Кейси с подчертана горчивина.

— Ще се върнеш ли в Ирландия?

— Аз… може би. Или може да остана в Англия.

— Ще те придружа до предградията на Сидни, Но след това ще останеш сама. Търсят ме от Корпуса, а и ръстът ми пречи да се придвижвам незабелязано. Ако няма кораб на пристанището, има ли къде да отседнеш, докато не дойде някой?

— Не, няма при… — Тя се поколеба. Всъщност познаваше един човек. Господин Стенли, приятеля на Рой. Милият стар ерген можеше да й предложи убежище, докато успее да си купи билет за връщане. Корабите вече идваха редовно и тя нямаше твърде дълго да се възползва от гостоприемството на господин Стенли.

— Сети ли се за някого, момиче?

— Да, един приятел на Рой Пенрод. Казва се Дрю Стенли и бях там веднъж, преди ние с Деър… е… била съм у тях.

— Добре, значи това е уредено — въздъхна, очевидно облекчен, Големия Джон.

Бърт беше оставен да почива в мир и разбойниците започнаха да се щурат безцелно наоколо, поглеждайки към Големия Джон за напътствия. Дан се държеше в сянка, разкъсван от една дилема. Сега, когато Бърт беше мъртъв, трябваше ли да признае, че не е виждал и не е говорил с никого от семейство Пенрод? Глупаво щеше да бъде да си признава точно сега. Големия Джон сигурно щеше да се разяри също толкова, колкото и Бърти би му се ядосал, но поради различни причини. Може би другарите му щяха да искат възмездие заради това, че бяха се простили със своя ром. Беше твърде късно да си признава, реши той, нямаше смисъл да обяснява, че ги е измамил. Освен това другите сигурно щяха да му завидят, като научат, че е имал другата жена, а те не са получили нищо. В края на краищата той реши да си държи езика зад зъбите. Казването на истината най-вероятно щеше да му донесе нещо повече от порицания, а Големия Джон би могъл да го прекърши на две само с едната си ръка.

Кейси и Големия Джон извървяха всичките петнадесет мили до Сидни. Отне им почти два дни, вървяха по-бавно, заради нея. Когато стигнаха предградията, той извади една тежка торбичка от торбата си и я положи в ръката й, без да обръща внимание на слабите й протести.

— За какво са ми парите там, момиче? В гората намирам всичко, което ми е необходимо. Вземи ги и мисли за мене, когато отново стъпиш в старата родина.

— Сбогом, Джон, няма да те забравя — каза Кейси през сълзи, — няма да забравя и какво направи за мене.

— Пази се, момиче, късмет на тебе и на малкото.

Кейси загледа как Големия Джон се отдалечава, питайки се дали някога пак ще го види. Нямаше такава вероятност, освен ако не се върнеше в Нов Южен Уелс в обозримото бъдеще.

Кейси навлезе в града и мина покрай резиденцията на губернатора, където Блай беше затворен под домашен арест. Отиде на пристанището, но много се разочарова, когато научи, че няма никакви кораби. Почувства се донякъде по-добре, щом разбра, че един кораб с припаси се очаква да пристигне в скоро време.

Взирайки се разсеяно в пенещата се вода, Кейси се замисли за възможностите си. Идеята й да помоли Дрю Стенли за убежище й изглеждаше единственото възможно решение. В Нов Южен Уелс през 1808 г. нямаше странноприемници, нямаше хотели. В града човек отсядаше у приятели. Като бивша затворничка Кейси нямаше приятели в Сидни с изключение на господин Стенли. Преглъщайки гордостта си, тя се обърна и бавно се запъти към мястото, където се намираше малката къща на Стенли. Би направила всичко, за да защити детето си.

Дрю Стенли отвори вратата и се изненада, като я видя. Взря се в нея, присвивайки късогледите си очи, преди да я разпознае, и приятното му, понабръчкано лице се озари от широка усмивка.

— Кейси О’Кейн, нали? Влез, скъпа, колко хубаво, че се отби. С някой от семейство Пенрод ли си в града? Мислех, че имат доста работа по това време на годината.

— Аз… сама съм — призна нерешително Кейси.

— Е, влез, скъпа, и ми разкажи какво те е довело в Сидни.

Кейси не знаеше, че Дрю Стенли е единственият човек освен семейство Пенрод и Тед Маккензи, на когото беше известна истинската причина за женитбата на Деър и Марси.

Настанена удобно в приятната приемна на Стенли, Кейси не виждаше причина да удължава мъките си. Той или щеше да й позволи да остане, или нямаше.

— Реших да се върна в Ирландия — започна тя — и трябва да намеря къде да остана, докато не дойде някой кораб. Не познавам никого другиго в Сидни и… се надявах, че… бихте могли…

— Не казвай нищо повече, Кейси — прекъсна я Дрю, спасявайки я от по-нататъшно притеснение. — Няма да те питам защо заминаваш, защото знам и те разбирам напълно. Деър ми е приятел и заради него ще ти предложа нещо повече от място, където да останеш, докато пристигне кораб. Имам възможността да ти осигуря безопасно пътуване до Англия.

Кейси сви вежди.

— Не… не разбирам.

— Съвсем просто е, скъпа. Но нека първо да ти обясня какво става тук, в Сидни. Губернаторът Блай беше вече пратен обратно в Англия. Бях помолен от името на гражданите в Нов Южен Уелс да отида в Англия и да представя истинската картина на положението тук. Особено действията на Корпуса на Нов Южен Уелс и бунта им.

— Корпусът ли ще управлява колонията, докато пратят нов губернатор? Джон Маккартър още ли е безспорният водач?

— Маккартър е костелив орех. Решен е да се върне в Англия и да се опита лично да се оневини пред Парламента. Приготвя се да тръгне с първия кораб. Докато не пристигне нов губернатор, Корпусът ще бъде управляващата сила тук.

— Което означава, че вие и Маккартър ще пътувате на един и същи кораб — изрече замислено Кейси, схващайки ситуацията.

— Да. Но щом аз съм в Англия, той няма да има възможността да постъпва по своему. Някой ще дойде и ще защити губернатора Блай. Аз ще представлявам почтените заселници и еманципантите и ще представя тяхното виждане пред правителството. Само се надявам старите ми кости да издържат това дълго пътуване.

Поглеждайки към Стенли, Кейси си пожела същото. Той съвсем не беше силен, виждаше се, че най-добрите му години отдавна са отминали. Изглеждаше й твърде крехък, за да предприеме такова дълго пътуване.

— Може би има някой по-млад, който да отиде вместо вас.

— За съжаление, повечето заселници са фермери и не могат да оставят стопанствата си — обясни Дрю. — А аз съм цивилен служител, без поземлена собственост или роднински връзки, без съпруга и деца. Освен това притежавам земи и къща в самия Лондон. Така че, скъпа, в състояние съм да ти осигуря безопасно пътуване до Англия. Сигурен съм, че Пенрод ще оценят предложението ми.

Макар Кейси да знаеше, че нещата стоят другояче, тя реши да не разбива илюзията на Дрю, че семейство Пенрод се интересуват от нея и от детето, което носеше. Вместо това тя с благодарност прие предложението му, като каза, че има достатъчно пари, за да си купи билет и да плати за храната и подслона, на което той категорично се противопостави.

Макар че дрехи се намираха трудно, Кейси се възползва от времето, преди, корабът да пристигне в Сидни, за да си купи някои неща, необходими за пътуването. С приятната компания на Дрю дните минаваха бързо, но тя въздъхна облекчено, когато той се върна един ден у дома си и обяви, че корабът „Южен кръст“ е акостирал в пристанището. Кейси живееше в постоянен страх, че Деър може да дойде в Сидни и пътищата им да се пресекат.

След като напуснеше Австралия, всички връзки с любимия мъж щяха да се прекъснат завинаги. Тя живееше в някаква празнота още от деня, когато научи колко малко се интересуват Деър и семейството му от нея. Болеше я, като си помислеше, че детето й ще се роди като копеле, докато Марси ще ражда законни наследници на семейството. Как можеха да бъдат толкова жестоки и да изоставят собствената си плът и кръв?

Защо Деър толкова рязко беше променил чувствата си, питаше се тя отчаяно. Или е лъгал, когато й е казвал, че я обича? Беше й говорил толкова искрено, беше я любил толкова пламенно, че тя бе попаднала под властта на неговата магия. Явно една жена не можеше да задоволи ненаситните му желания и тя беше станала жертва на рафинираната му съблазън. Може би беше вярно това, че е бил принуден да встъпи в този брак, но нерешителността му сигурно се е изпарила в любящите обятия на Марси.

Беше ли я обичал наистина Деър, замисли се Кейси. Може би единственият начин, по който тя го беше задоволявала, да е бил най-първичният; тя засищаше страстта му, нищо повече. Ако беше така, защо не можеше да забрави онези сърцераздирателни моменти, когато ръцете и устните му я милваха тъй нежно, когато тялото й му се отдаваше, за да бъде отведено до върха на екстаза? Отговорът прогаряше мозъка й. Тя обичаше Деър. Арогантен, егоцентричен, горд — Кейси признаваше всичките му недостатъци. И въпреки това го обичаше.

След три дни Кейси и Дрю се качиха на борда на „Южен кръст“. Явно Джон Маккартър се бе качил преди тях, защото не се виждаше никакъв. Капитанът, Чад Бейли, ги приветства с добре дошли, настани ги в две тесни каюти и ги осведоми, че освен Джон Маккартър никакви други пътници не са се качили за това пътуване. С купуването на билета кесията на Кейси олекна, но ако бъдеше пестелива, щеше да има достатъчно пари, докато се роди детето. Тя твърдо отказа галантното предложение на Дрю да плати пътуването й. Според нейните пресмятания щеше да роди около месец след пристигането на „Южен кръст“ в Англия. Но тя разполагаше с много месеци, през които щеше да обмисля бъдещето си — дълги, празни месеци, през които да забрави Деър и любовта, която бяха споделяли.

Бърлу, следотърсачът абориген, нает от Деър, лесно намери пътеката, по която бяха тръгнали разбойниците след отвличането на Кейси и Марси. Стремейки се да не изостава от бързия му ход, Деър едва не припадна, болката в крака му беше непоносима. Но той упорито вървеше, защото знаеше дълбоко в сърцето си, че Кейси е жива и има нужда от него. И когато я открие, тя ще стане негова съпруга и вече нищо не ще ги раздели.

Вървейки доста преди другите, Бърлу внезапно спря и коленичи пред малка купчина, покрита с камъни и изчака останалите. Сърцето на Деър трепна, когато видя Бърлу да изследва могилката, което му заприлича на гроб. Кръвта се оттече от лицето на Робин, а Бен изруга, изливайки гнева си по най-яростен начин.

— Какво става тук? — запита Робин с разтуптяно сърце.

Без да отрони и дума, Деър се взря в малката купчинка пръст. Не искаше да мисли какво е заровено в този гроб. Накрая Бен изказа онова, което всеки от присъстващите си мислеше.

— Сигурно е Кейси. Няма причина да се съмняваме в думите на Марси.

— Исусе! — изпъшка Деър, падайки на колене, и започна да разхвърля настрани камъните като обладан от зъл дух.

— Почакай! — намеси се Робин, като положи ръка на рамото му, за да го възпре. — Нека аз и Бен да го направим.

Кимвайки мрачно, Деър нерешително се отмести настрана, а Бен и Робин заеха мястото му. Когато камъните бяха внимателно отстранени, разкривайки купчината пръст отдолу, двамата си размениха многозначителни погледи. Копаейки с ръце, те се заеха със зловещата задача за разровят гроба, докато Деър ги наблюдаваше от разстояние.

— О, божичко! — изстена Бен, стряскайки Деър, като се отпусна назад на пети и погледна към него с изцъклени очи.

— Не! — изкрещя Деър пребледнял. — Не може да бъде! Не и Кейси! — Когато Бен не можа да отрони и дума, той погледна към Робин за обяснение. — Робин, Кейси ли е?

— Аз… може да е тя, Деър — изрече задавено Робин. — Намерихме женска фуста. Ис… искаш ли да продължим?

Стягайки се, за да посрещне най-лошото, Деър си пое дълбоко дъх и бавно се приближи към неумело изкопания гроб. Парче бял плат, подаващо се от пръстта, го хвърли в отчаяние, надигнало се от дълбините на душата му. Но доказателството беше неопровержимо. Сълзи стиснаха гърлото и избиха в очите му, той се отпусна на колене и в лудо отчаяние прегърна гроба.

— Да продължаваме ли? — запита Бен с приглушен глас.

Бялото парче плат явно бе от женска фуста и Деър го гледаше така, сякаш вижда отровна змия. Гробът беше пресен, но това не означаваше с абсолютна сигурност, че трупът в него принадлежи на Кейси. Може би друга жена… Не, заключи той с разкъсвано от болка сърце. Нямаше друга изчезнала жена, фактите говореха сами. Марси не бе излъгала. Кейси лежеше в този грубо изкопан гроб и той трябваше да приеме това, дори нейната смърт да означаваше края на собствения му живот.

— Няма смисъл да нарушаваме покоя на Кейси — изрече Деър. — Върнете всичко както си беше. Нека почива в мир.

— Но, Деър — протестира Робин енергично, — не искаш ли да знаеш дали тя…

Гласът му секна, но беше ясно за какво намеква.

— Знам всичко, което исках да узная, Робин — изрече Деър задавено. — Не мога да понеса повече.

— Абсолютно сигурен ли си? — запита внимателно Робин.

— Остави го — изпъшка Бен. — Вече не му останаха сили. Най-накрая прие факта, че жената, която обичаше, е мъртва.

— Коя жена? — запита Робин с глас, вгорчен от сарказъм. — Той се ожени за Марси и тя също е мъртва.

Като се увери, че Деър няма да го чуе, Бен, който смяташе, че е крайно време Робин да научи истината за брака на брат му, поде:

— Слушай внимателно, Робин, и ще ти кажа точно защо Деър се ожени за Марси.

И той заразказва, като в същото време затрупваше с ръце могилката. Когато свърши, Робин се взря в него потресен.

— Деър е направил тази жертва заради мене и Кейси?

— Да — кимна Бен. — Той обича и двама ви и е готов на всичко, само и само да ви види свободни. Знаеше какво прави.

— Кейси разбра ли?

— Деър сметна, че е най-добре да задържи истината за себе си. Представяше си, че животът й ще бъде по-лек, ако тя го мрази.

— Съжалявам, че съм го преценил погрешно — извини се Робин. — Сега не знам как ще живея с тази вина. Ако не бях аз…

— Не си го и помисляй. Точно това е причината, той да не ти каже. Хайде — изрече Бен, надигайки се. — Да си вървим у дома. Мисля, че на Деър всичко това му дойде в повече.

След шест месеца Деър още се не беше възстановил от потреса, предизвикан от смъртта на Кейси. Почти толкова трябваше и на крака му, за да оздравее; страданията му бяха непоносими. Но за отчаяние на Рой синът му вече не беше онзи горд, арогантен млад мъж, какъвто беше преди смъртта на Кейси. Бащата отчаяно търсеше да измисли някакъв начин да извади Деър от унинието, но без никаква полза. Деър стана капризен, дистанциран, човек не можеше да се доближи до него. Нито младежките лудории на Бен, нито преданата компания на Робин успяваха да го изтръгнат от дълбоката му депресия. Но един ден кораб с провизии достави писмо от Англия. Донесе го Тед Маккензи, който случайно се намирал в Сидни, когато корабът пристигна.

Антъни Уинстън, престарелият дядо на Деър, бащата на майка му, беше починал в Англия, оставяйки цялото си състояние на големия си внук. Това дойде като гръм от ясно небе, защото нито Рой, нито Деър си бяха представяли, че старецът притежава такова богатство и ще е склонен да го остави на внука си. Освен къщата в провинцията и тази в Лондон в наследството влизаха още няколко хиляди лири стерлинги, които само чакаха Деър да иде да ги прибере. Писмото беше от адвоката на дядо му, който молеше Деър да отиде в Лондон, да подпише документите и да влезе във владение на наследството. Хитрият старец бе живял пестеливо, бе инвестирал мъдро и беше събрал голямо богатство през годините, когато Рой живееше със семейството си в Нов Южен Уелс.

Отначало мисълта да притежава такова състояние замая главата на Деър, защото семейството му, макар и заможно, съвсем не беше богато, особено що се отнася до парите в наличност. Благодарение на Корпуса на рома обичайното разплащане за зърното и овнешкото, продавани на правителството, ставаше с ром, никога с пари. С парите на дядо си Деър можеше да купи собствена земя. Можеше да купи и овце от чиста мериносова порода от Африка като Джон Маккартър, и да експериментира с развъждането им. С пари можеше да направи всичко. Скоро някой щеше да открие път през Сините планини и той възнамеряваше да бъде един от първите, възползвали се от разширяването на колонията.

Новината повдигна духа на Деър и това много зарадва Рой. Тед му каза, че корабът, донесъл писмото, ще остане в пристанището цели две седмици, за да продаде товара си. Деър реши да си купи билет за обратния курс.

Вечерта преди заминаването му мъжете седяха в кабинета. Рой даваше наставления на Деър да се обади на няколко стари семейни приятели, останали в Англия. По-специално на сър Доналд Хърли, който живееше близо до лондонската къща на Антъни Уинстън. И разбира се, на Дрю Стенли, който преди шест месеца бе заминал за Англия, за да представлява там колонията.

— Знам, че Доналд Хърли ще те приеме с радост, Деър — каза Рой, — и ще те въведе в лондонското общество. Ако правилно си спомням, той имаше син на твоята възраст и по-малка дъщеря. А и мнозина влиятелни приятели.

— Не отивам в Лондон, за да се появявам в обществото, татко — отвърна Деър с лек укор. — Това е делово пътуване.

— Няма да ти навреди и да се позабавляваш малко, докато си там — намеси се Робин. — Възможно е това да ти бъде последното пътуване за доста дълго време.

— Може би ще си намериш жена — подметна Бен с намигване.

— Това никак не е вероятно — намръщи се Деър и болка прозвуча в гласа му.

Ако не можеше да има Кейси, не искаше никоя друга жена. Шест месеца смъртта й раната още беше жива и отказваше да зарасне. Той се хранеше, спеше, работеше, но не живееше. Искрицата беше напуснала живота му. Никоя жена не можеше да заеме мястото на неговата огненокоса, зеленоока ирландска красавица. Ако по някакво чудо се оженеше един ден, щеше да го направи само за да има наследник, син, способен да поеме империята, която се надяваше да съгради в Австралия.

— Не се затваряй, потърси си жена — подметна Рой с надежда.

— Други поръчки, татко? — запита Деър, сменяйки темата.

— Не, синко, просто се забавлявай.

— Искаш ли нещо да ти донеса, Бен?

— Едни ботуши ще ми дойдат добре.

— Ще ти донеса няколко чифта. И, Бен — добави той след многозначителна пауза, — смятам да разделя наследството с тебе. Има достатъчно и за двама ни.

— Аз… не знам какво да кажа, Деър — възкликна Бен с внезапно овлажнели очи.

— „Благодаря“ ще е напълно достатъчно, братко — ухили се Деър, повеселял за пръв път през последните шест месеца.

След два дни „Смели“ отплава от Порт Джаксън. Застанал на перилата, Деър се питаше какво ли го очаква в Англия и колко време ще мине, преди отново да види Австралия.