Дръзка любов

22

„Южен кръст“ пристигна в лондонското пристанище в същия ден, когато Деър напусна Австралия на хиляди мили оттам. Първият човек, минал по дъската за качване, беше Джон Маккартър. Той се забави само колкото да събере багажа си, преди да наеме карета и бързо да се отдалечи. Не си даде труда да се сбогува с двамата си спътници, застанали на пристана. През шестмесечното пътуване той се беше държал настрана, подготвяйки се да се защитава заради участието си в бунта против губернатора Блай.

Когато се срещнеха на палубата или в трапезарията, Маккартър се държеше любезно с Кейси, но внимателно избягваше Дрю, знаейки с каква мисия отива той в Англия.

Ако не беше Дрю, Кейси можеше и да не оцелее през дългото презокеанско пътешествие. Времето през първите няколко седмици беше всичко друго, само не и приятно. Подмятан от високи вълни и шибан от яростни ветрове, „Южен кръст“ подскачаше като тапа в сърдитото море. Кейси посрещаше всеки ден така, сякаш й беше последният, защото наистина сериозно се съмняваше, че ще преживее това изпитание. Най-вече поради бременността стомахът й изхвърляше оскъдното си съдържание почти всеки ден, отказвайки да поема дори вода. Дрю се грижеше за нея така, сякаш беше любимата му дъщеря.

Но когато бурите отминаха, а неразположението й продължаваше, Дрю веднага схвана положението. Той зачака Кейси да му се довери и когато това не стана, сам подхвана темата.

Навила глава от срам, Кейси не отрече истината и призна, че носи детето на Деър.

— Какво ще правиш, когато стигнеш в Англия? — запита Дрю с искрено съчувствие. — Как ще издържаш детето си? Имаш ли роднини, които да се погрижат за тебе?

— Ще се справя — отвърна тя с леко вироглавство в гласа.

— Деър знае ли? Сигурен съм, че би се погрижил за детето си, ако знаеше за състоянието ти. Пенрод са почтени хора.

За да не накърни вярата на добрия човек в неговите приятели, Кейси не пожела да издаде какво точно си мисли за мъж изоставил безогледно една жена на съдба, по-лоша и от смъртта. За този мъж не бе имало никакво значение, че тя носи детето му. Преглъщайки язвителния отговор, Кейси предизвикателно вдигна брадичка и каза:

— Решението ми да напусна Австралия беше за доброто на всички. Ще се справя някак си.

— Ти си смела жена, скъпа — съгласи се Дрю с възхищение. — Но не вярвам да оценяваш напълно проблемите, с които ще се сблъскаш в Англия. Отговорността за едно дете би била твърде тежка и за най-смелата жена.

Дълбоко в сърцето си Кейси знаеше, че разсъжденията на Дрю са продиктувани от здравия разум, но това не облекчаваше живота й. Нищо и никой не можеше да й помогне. Тя беше бременна, неомъжена, изоставена от любимия си и без никакви средства. Имаше ли сили да се справи с такова огромно предизвикателство? Способна или не, щеше да оцелее, както и детето й.

Тогава Дрю каза нещо, което я остави безмълвна.

— Кейси, аз съм стар човек, здравето ми не е добро, съмнявам се, че отново ще видя Австралия.

— Дрю, моля те, не говори така — протестира Кейси, макар да знаеше, че в думите му се съдържа истина.

През изминалите седмици той като че ли се беше състарил пред очите й. А тя прибавяше към това и задължението да се грижи за нея, което беше легнало върху слабите му плещи.

— Вярно е, Кейси. Не ти казвам това от съжаление. Обикнах те като родна дъщеря, каквато никога не съм имал. Не бих понесъл мисълта, че детето ще расте в срам. Един Пенрод не заслужава да бъде наричан копеле. Това, което ще ти предложа, на мен лично ще ми донесе удовлетворение, а на теб сигурност.

Очите на Кейси се разшириха невярващо, когато внезапно осъзна за какво намекваха думите на възрастния мъж.

— Дрю, не… аз…

— Не ме прекъсвай, Кейси — помоли я той меко. — Това, което предлагам, е брак. Само по документи, разбира се. Ти си и винаги ще си останеш като дъщеря за мене. Искам детето ти да има име — почтено име, бих добавил. След смъртта ми всичко, което имам на този свят, ще принадлежи на тебе и на детето. Не съм най-богатият мъж на света, но не съм и без средства. Моля те, позволи на един стар човек това малко щастие. Ако се съгласиш, капитан Бейли може да ни венчае незабавно.

— Аз… не знам какво да кажа — заекна Кейси с навлажнени очи.

— Просто „да“, това ще бъде достатъчно.

— Но не е справедливо.

— Не е справедливо и твоето дете да няма баща. Ако нещата се бяха развили другояче, ти щеше да бъдеш съпруга на Деър и детето ти щеше да бъде законно. Направиха се много жертви, но моята ще бъде удоволствие и чест.

Кейси не можа да измисли никаква причина да откаже. За нея любовта на живота идваше само веднъж, така че не можеше и дума да става да се омъжи по любов. Освен това щеше да бъде истинско облекчение да се остави на грижите на един мъж, към когото се беше привързала, достатъчно възрастен, за да й бъде баща, който нямаше сексуални намерения спрямо нея. Детето й заслужаваше име и любящ баща.

В края на краищата слабите протести на Кейси бяха преодолени и двамата с Дрю се венчаха по-късно същия ден. Капитан Бейли официално ги обяви за съпруг и съпруга. Дори капитанът да смяташе, че да свърже младо момиче с един мъж, три пъти по-възрастен от него, е нещо нередно, той не каза нищо. Мъж с голям опит, той бе видял какво ли не през годините.

След венчавката Кейси и Дрю продължиха да спят поотделно, а той се отнасяше с нея така, както и преди. Като баща към дъщеря, с единствената разлика, че сега тя и детето й щяха да носят името Стенли.

В следващите месеци Кейси се възстанови от неразположението си и изглежда, морето започна да й се отразява добре, въпреки еднообразната храна. Когато талията й взе да наедрява, Дрю стана още по-внимателен и грижовен, а тя имаше защо да благодари на провидението, че я беше поверило на нежните грижи на този мъж.

Тя се опитваше да не мисли за Деър, който, без съмнение, живееше щастливо с Марси. Но сънищата не й даваха мира. През нощта ръцете на Деър я прегръщаха, устните му я изгаряха и й нашепваха думи, които тя копнееше да чуе. Докато зората не донесеше жестокото събуждане, сърцераздирателното отричане — и сълзите.

Някъде около бреговете на Франция, в един мъглив ден в края на декември, Кейси получи родилни болки. Не беше съвсем неочаквано, но и тя, и Дрю се бяха надявали благословеното събитие да не се случи, преди да са стигнали в Лондон. С помощта на корабния лекар синът на Кейси се появи на белия свят, високо протестирайки против внезапността на събитието. Раждането не беше много трудно и Кейси можа да произнесе няколко думи, за да уведоми Дрю, че тя и синът й ще оцелеят, когато той дойде да ги навести малко по-късно.

На следващия ден всички корабни офицери дойдоха в каютата й, за да й поднесат поздравленията си. Включително Джон Маккартър, който беше абсолютно сигурен, че Дрю не е бащата на детето. На Кейси й трябваше близо седмица, за да реши какво име да даде на сина си. Спря се на Брендън. Брендън Стенли. Но без тя да знае, Дрю прибави като второ име Пенрод, когато капитан Бейли вписа благословеното събитие в корабния дневник. Той подготви и документ, подписан от лекаря, с който раждането беше надлежно регистрирано.

След две седмици „Южен кръст“ влезе в Темза на път за Лондон. Акостираха в лондонското пристанище на 7 януари 1809 година. На Кейси й беше трудно да повярва, че е омъжена жена с дете. Винаги си беше представяла Деър като свой съпруг. Но поне имаше детето си, помисли тя с любов, поглаждайки тъмната косичка, която покриваше главата на Брендън. Косата му щеше да стане също така тъмна като на Деър, а неговите сиви очи вече я гледаха от детското личице.

Студеният януарски вятър подхвана полите й и Кейси притисна сина си. Ако капитанът така великодушно не беше извадил платове от запасите си, за да се направят пеленки за малкия, Брендън щеше да бъде съвсем гол. Но както се оказа, сега той имаше прекрасни пеленки от мек фланелен плат, както и топла вълнена завивка.

Пристъпвайки гордо, не за годините си, Дрю преведе Кейси по дъската за слизане и я настани в каретата, която беше наел. Изчакаха, докато натовариха багажа, благодарни, че вятърът не може да ги достигне.

— Настани ли се удобно, скъпа? — запита загрижено Дрю. — На бебето топло ли му е?

— Добре сме, Дрю — усмихна се топло Кейси, питайки се как двамата с Брендън биха оцелели без този човек.

— Наредих на кочияша да ни откара в най-добрия хан в Лондон, но ще останем там само докато градската ми къща бъде пригодена за тебе. Тя е стояла затворена години и сега искам всичко да бъде съвършено. Намира се в един от най-хубавите квартали. Това харесва ли ти? Имам и едно старо семейно имение в Корнуол, но ми се струва твърде отдалечено.

— Както решиш, Дрю — отвърна Кейси.

За нея нямаше особено голямо значение къде ще живеят, стига синът й да е с нея. Тя щеше да се постарае да направи живота на Дрю възможно най-приятен, но накъде щеше да поеме нейният личен живот — това нямаше никакво значение.

Ханът „Червеният лъв“ се оказа точно какъвто го беше описал Дрю — най-добрият в Лондон. Стаята, ангажирана за нея и Брендън, беше голяма, удобна и извънредно чиста. Приветливата обща зала, където се хранеха гостите, беше приятна, ярко осветена и декорирана с вкус. Сервитьорите и камериерките изпълняваха задълженията си умело и любезно.

Тъй като Кейси още се възстановяваше от раждането, тя реши да се храни в стаята си, нерядко заедно с Дрю, който й разказваше забавни истории. Брендън растеше и за щастие — но и за мъка — на Кейси с всеки отминал ден започваше все повече и повече да прилича на баща си.

Две седмици след пристигането им Дрю осведоми младата майка, че къщата е готова за обитаване. Тя се намираше на една малка уличка близо до Грозвенър Скуеър. Преместиха се още на другия ден — без особени затруднения и излишна суетня. Дрю беше наел изцяло нов персонал от способни прислужници, оставяйки на Кейси само грижата да издава заповеди. Не мина много време и тя се нагоди към всекидневието, съсредоточено около храненето и отглеждането на малкия Брендън.

По настояване на Дрю Кейси се снабди с моден гардероб, който включваше ослепителна бална рокля от зелена коприна, в тон с цвета на очите й. Макар да знаеше, че никога няма да носи това великолепно творение, купуването му като че ли достави толкова голямо удоволствие на Дрю, че тя нямаше сърце да го упрекне за екстравагантния му каприз.

— Дрю, ти ме разглезваш — протестира Кейси, когато една бавачка се присъедини към персонала, освобождавайки я от голяма част от задълженията й. — Не ми остана какво да правя.

— Не се предполага да работиш, скъпа — отговори Дрю с намигване. — Само ми позволи да ти доставя това удоволствие и нямай грижа. Животът ти беше твърде изтощителен за млада жена като тебе. Посещавай съседите, ходи на покупки, бродирай, прави каквото правят днес жените на твоя възраст.

— Като говорим за почивка — каза Кейси, — и ти трябва да последваш собствения си съвет. Излизаш рано сутрин и се връщаш късно вечерта, съвсем изтощен.

Дрю се усмихна, доволен, че Кейси се интересува от него. Вярно беше, че напоследък се изморяваше доста, но не можеше нищо да направи. Твърде много хора зависеха от него.

— Това е заради вътрешните изслушвания, Кейси — каза той. — Заселниците и еманципантите разчитат на мене да убедя Парламента да прати силен губернатор в Нов Южен Уелс и да разпусне сто и втори полк. Корпусът на рома вече достатъчно дълго своеволничи. Змийският език на Джон Маккартър почти убеди правителството, че Корпусът се е разбунтувал против губернатора Блай, за да му попречи да унищожи колонията, и че е било в интерес на правителството военните да овладеят положението и да арестуват Блай.

— Можеш ли да ги убедиш в противното? — запита Кейси. Липсваха й дивите простори на Нов Южен Уелс, независимо че там бе преживяла много неприятни неща.

— Това е причината, поради която работя толкова усилено. За доброто на колонията не мога да позволя на Маккартър да прави каквото му се прииска.

— Избрали ли са нов губернатор?

— Още не е сигурно, но мисля, че тази чест ще се падне на Локлън Макуори. Ако бъде избран, ще пристигне в Австралия към края на годината. Междувременно аз трябва да премахна последиците от щетите, които Джон Маккартър вече нанесе.

— Ще съм по-спокойна, ако се грижиш и за здравето си — каза Кейси с искрена тревога.

Очите на Дрю се навлажниха.

— Нямаш представа колко добре се чувствам от това, че някой се интересува от благополучието ми, Кейси. Последните седмици бяха най-щастливите от живота ми. Ти и Брендън сте ми като скъпа дъщеря и внук. Харесва ми, като си помисля, че той ще наследи всичко, което притежавам, когато аз си отида от този свят.

— Не говори така, Дрю — упрекна го мило Кейси. — Ние с Брендън имаме нужда от тебе.

Макар Дрю да осъзнаваше, че здравето му, в най-добрия случай, е нестабилно, той беше твърде ангажиран със задълженията си, за да послуша съвета на Кейси. Дори острите спазми в областта на сърцето или внезапните задъхвания не можеха да му попречат да изпълнява задълженията си възможно най-съвестно. Твърде много почтени мъже и жени зависеха от него.

Последвалите месеци бяха мирно време за Кейси. Посетиха я няколко дами, но тя още не беше върнала визитите им, предпочитайки да прекарва времето си с Брендън, чието хранене все още заемаше по-голямата част от времето й. Дрю оставаше неизменно любезен, макар и малко разсеян, но продължаваше да се преуморява. Един ден той се върна у дома и обяви, че Локлън Макуори е напуснал Англия, за да поеме задълженията си като губернатор на Нов Южен Уелс. Дрю като че ли беше доволен от избора и каза на Кейси, че Корпусът на рома ще бъде разпуснат, щом Макуори пристигне на място. Макар че дългите дни на изслушванията бяха подкопали силите му, той си беше свършил работата както трябва.

Губернаторът Макуори вече беше заминал от Англия, когато Деър пристигна на борда на „Смели“ на 10 юни 1809 година. Времето в морето беше хубаво, с попътни ветрове, които правеха пътуването приятно развлечение. В Лондон Деър намери къщата на дядо си заредена с храна и благодарение на адвоката му — снабдена с готов да му служи персонал.

Първите му седмици в Лондон бяха запълнени с уреждане на юридически въпроси, подписване на документи, огледи на имотите и прехвърляне на средствата. Когато всичката работа приключи задоволително за него, той обърна внимание на отдавнашните приятели на семейството и най-вече на сър Доналд Хърли. Разбира се, Деър непременно щеше да посети и Дрю Стенли. Може би сър Доналд знаеше нещо повече за възрастния джентълмен.

Минаха няколко дни, преди Деър да намери време да посети дома на сър Доналд. Там той беше посрещнат от спретната камериерка, която веднага го въведе в приемната. Един млад мъж, приблизително на негова възраст нахлу изведнъж в стаята, докато Деър стоеше и се възхищаваше на картините.

— О, извинете — каза мъжът, спирайки внезапно. — Не знаех, че има някой тук!

Деър се усмихна, човекът му хареса още от пръв поглед.

— Аз съм Деър Пенрод от Австралия — отвърна той, протягайки ръка. — Дойдох да се срещна със сър Доналд по молба на баща си Рой Пенрод.

— Пенрод! Татко често говори за вашето семейство. Първопроходци, така ви нарича. Аз съм Едгар Хърли — представи се той ентусиазирано, стискайки протегнатата ръка на Деър. — Приятелите ме наричат Еди. Какво ви води в Лондон?

— Смъртта на дядо ми — осведоми го Деър. — Тук съм, за да уредя въпроса с наследството.

— Съжалявам, че старият джентълмен се е поминал — беше реакцията на Еди. — Сам ли дойдохте?

— Да. Татко и брат ми Бен трябва да управляват фермата.

— Напоследък тук имаше доста вълнения около колонията. Джон Маккартър не успя да хвърли вината за тамошните проблеми върху Уилям Блай. Нов губернатор замени Блай, а Корпусът на Нов Южен Уелс ще бъде разпуснат.

— И аз чух добрите новини — каза Деър, — време беше това да се случи. Корпусът на рома доста дълго време си позволяваше да се разпорежда както си иска. Надявам се нещата да потръгнат по-добре без тях.

Деър и Еди продължиха да си бъбрят приятелски, докато сър Доналд не се появи. Еди ги представи един на друг и Деър изведнъж се видя да отговаря на безброй въпроси за Рой, Бен, губернатора Блай и условията в Нов Южен Уелс. Времето минаваше и Деър беше поканен да остане на вечеря. Тъй като намираше компанията за много приятна, той се съгласи на драго сърце.

Вечерята беше първата от многото, които щеше да споделя със семейство Хърли. Той и Еди станаха първи приятели, често посещаваха „Олмак“ и други клубове, за да играят хазарт и да пийнат по нещо вечер. Освен това тук беше и Лидия Хърли, жизнерадостната деветнадесетгодишна дъщеря на сър Доналд, която веднага се влюби в Деър.

Той трябваше да признае, че чернокосата красавица имаше какво да предложи и ако си търсеше съпруга, тя би била съвършеният избор. Не й липсваха ухажори, но Лидия като че ли предпочиташе Деър, който я беше придружил на няколко приема и намираше компанията й за много освежаваща.

Колкото повече Лидия Хърли се виждаше с Деър, толкова повече го желаеше. Много мъже се домогваха до вниманието й, но никой не можеше да се сравнява с Деър по външност и мъжественост. Някои бяха високи, други — мургави красавци, но никой не беше толкова интригуващ или тайнствен, с аурата на трагедията, витаеща около него. Лидия знаеше, че е вдовец, защото Деър й го беше казал. Толкова много ли беше обичал съпругата си, че да не помисли да си намери друга? Святкайки решително с тъмните си очи, Лидия си постави за цел да го омае. Тя знаеше, че баща й ще одобри този съюз, защото Деър беше приятел на семейството, а и достатъчно богат, за да му се хареса.

Един ден Деър запита сър Доналд за Дрю Стенли и научи, че той наистина има новини за него.

— Стенли имаше много работа, откакто дойде в Англия — осведоми го сър Доналд. — Не само вложи огромни усилия, за да бъде разформирован Корпусът на Нов Южен Уелс, но и невероятно силно защити губернатора Блай.

— Още ли е в Англия?

— Да, тук е, поне доколкото ми е известно. Не е много добре. Освен това, сега, когато има съпруга и дете, може да реши да остане в Англия завинаги.

— Дрю има съпруга? — ахна Деър смаян. — И дете? — Неверие личеше в думите му. — Кога се е случило всичко това? Предполагах… по дяволите, ами предполагах, че Дрю е заклет ерген.

— Не се знае много за женитбата му, освен че имаше жена и малко дете, когато пристигна в Англия — каза сър Доналд. — Бебето сега е на около шест месеца и онези, които са виждали съпругата му, казват, че била истинска красавица.

— Виж го ти стария дявол! — засмя се Деър, развеселен и очарован от развитието на събитията. — Кой да помисли, че Дрю ще има такъв късмет на стари години? Трябва да се видя с него. Къде живее?

— Недалече оттук. Но защо не почакаш няколко дни? Лидия и майка й ме уговориха да устроя бал следващата събота, Дрю със съпругата му също са поканени. Получих отговора им точно днес.

Деър кимна в знак на съгласие. Така и така трябваше да напусне града за два или три дни и нямаше да се върне преди деня на бала. Беше решил да продаде провинциалното имение на дядо си и трябваше да го посети, за да вземе ценните вещи оттам, преди да бъдат подписани окончателните документи. Изправи се с намерение да си тръгне.

— Деър — започна колебливо сър Доналд. Виждаше се, че му трудно да говори, затова Деър седна и учтиво го зачака да заговори. — Надявам се да не ме сметнеш за нахален, но бих искал да поговоря с тебе за Лидия.

— За Лидия ли? — запита Деър любопитно. — Тя е очарователно момиче, сър Доналд, какво искате да ми кажете за нея?

— Ти сигурно си наясно, че тя е силно увлечена по тебе. Вече говори с мене за тебе и аз й дадох благословията си за съюз между вас, ако ти си съгласен.

— Сър Доналд, ние едва се познаваме с Лидия — отвърна Деър и смущението извика необичайна руменина по лицето му.

— Бракове се градят и върху по-малко — настоя сър Доналд. — Можеше да нямаш такъв късмет, нали разбираш. Зестрата й никак не е малка.

— Съзнавам това, но аз не обичам Лидия. А тя е твърде млада, за да знае точно какво иска.

— Мисля, че я преценяваш погрешно. Тя е напълно способна да направи избора си. Първият ти брак по любов ли беше? — запита той невинно.

Въпросът толкова стресна Деър, че той нямаше време да овладее изражението си, за да скрие истината. Изразителните му очи сами говореха. Тъй като беше проницателен и същевременно чувствителен към чуждите емоции, сър Доналд си отговори сам.

— Не отхвърляй с лека ръка Лидия, Деър — продължи той, когато помежду им се възцари напрегнато мълчание. — Тя разчита да я придружиш на бала.

— Ще бъда щастлив да придружа Лидия — изрече Деър любезно. — И… ще си помисля много добре за това, което току-що казахте. Но не мога да ви обещая нищо.

След завръщането в градската къща умът на Деър заработи трескаво. Неправилно ли постъпваше, като отхвърляше Лидия? Може би, отговори си сам. Само Кейси имаше силата да вдъхне любов в сърцето му, но едно дете или деца, които да носят името му — това му изглеждаше невероятно примамливо. Би ли се съгласила Лидия да изживее остатъка от живота си в дивата, неопитомена Австралия? Разбира се, нямаше да се върнат там незабавно. Но по-късно… Може би след като му роди едно или две деца…

— Господи, какво си мисля? — извика той на глас.

Искаше деца, но родени от любовта, която бяха споделяли с Кейси, а тя беше мъртва. Внезапно една ужасяваща мисъл накара мозъка му да замре. Ами ако тя е носела детето му, когато е посрещнала смъртта си? Това едва не го унищожи. Колкото до Лидия, той щеше да остави нещата да се нареждат сами. Ако беше писано да стане, значи щеше да стане.

— Дрю, трябва ли да отиваме на този бал? — запита Кейси с молещи очи. — Наистина не ми се ходи.

— Време е да влезеш в обществото — упрекна я нежно Дрю. — Седиш сред тези стени вече достатъчно дълго. Брендън е на шест месеца, достатъчно здрав, за да бъде оставен на грижите на бавачката си. Освен това, още не съм те виждал с онази красива бална рокля, която ти купих.

Аргументите на Дрю най-накрая взеха връх и въпреки досегашните си предубеждения Кейси започна да се готви за приема с желание, каквото не бе изпитвала от много месеци.

Денят на бала дойде и сърцето на Кейси заби неспокойно, докато полека се въртеше, за да се представи на Дрю.

— Красива си като видение, Кейси — каза той благоговейно. — Ще затъмниш всички жени довечера.

— Ти си предубеден — отвърна тя дяволито. — Сигурна съм, че там ще има много други, по-красиви от мене.

Кейси не разбираше каква изкусителна гледка представляваше в зелената си копринена рокля, изпъстрена със сребристи нишки. Роклята беше с ниско деколте и къси ръкави, които се спускаха под раменете, а цветът подчертаваше блясъка на огнената й коса и алабастровата белота на кожата й. Корсажът съвършено прилягаше по женствения й бюст, който невероятно тънката талия грациозно подчертаваше, за да премине в изящно оформени хълбоци и стройни бедра.

Дрю намираше, че тя е великолепна, и разбираше с ужасно съжаление, че целият й невероятен чар се похабява заради един старец. Но един ден, скоро, дори по-скоро, отколкото би му се искало, тя щеше да бъде свободна, за да намери мъж, когото би могла да обича. Деър Пенрод бе успял да спечели любовта й, но всичко бе рухнало. Макар тя никога да не изричаше името на Деър в негово присъствие, Дрю знаеше, че сърцето й е отдадено на мъжа, когото тя още обичаше и не можеше да забрави. Синът й беше живо свидетелство за любовта, която двамата някога бяха споделяли.

Балът беше в разгара си, когато Дрю и Кейси пристигнаха; двамата скоро се изгубиха в тълпата от гости, сред официалните представяния и закъснелите поздравления. И после Кейси беше пометена от танцувалното безумие, канена от кавалер след кавалер, докато Дрю я гледаше с одобрение и сияеше от гордост.

Деър дойде много късно и веднага беше обсебен от една прелестно нацупена Лидия, сияйна в изумителната си рокля от златиста тъкан. Преди той да успее да протестира, тя го повлече към тълпата танцуващи и след като поредният танц свърши, игриво изрази желанието си да намерят уединено кътче, където краката й да могат да си починат.

— Няма ли да те търсят? — възрази Деър.

— Няма да стоим дълго — обеща Лидия предизвикателно. — Но наистина съм уморена. Толкова си лош, да пристигнеш така късно. Никак не ми се искаше да танцувам с всички тези досадници, докато те чаках. Моля те, Деър — изрече тя, трепкайки с дългите си мигли.

— Разбира се — съгласи се той любезно.

Защо не, помисли си. Лидия беше красива, а той не беше се замислял за жени от смъртта на Кейси.

— Няма да има никого в библиотеката по това време, така че ще сме сами — намекна тя.

Дори това да й струваше репутацията, Лидия беше готова да направи всичко, за да привлече вниманието на Деър.

— Но аз наистина настоявам да не стоим дълго тук, Лидия — предупреди я Деър. — Има един стар приятел, който е дошъл на бала, и аз искам да се видя с него.

— Приятел? Или… приятелка? — запита тя ревниво.

— Не — изсмя се Деър, странно доволен от нейния изблик на ревност. — Един господин от Сидни.

Лидия отведе Деър в библиотеката, внимателно затвори вратата зад себе си и седна до него на малък диван. Въздъхна доволно, настанявайки краката си на една табуретка.

— О, така е по-добре — въздъхна тя, позволявайки на Деър да зърне изкусителната гледка на стройни, облечени в коприна глезени и само намек за деликатно изваяни прасци.

После Лидия небрежно облегна глава на широкото рамо на Деър. Извръщайки към него блесналите си очи, тя го изгледа с обожание и запита:

— Харесваш ме, нали, Деър?

Притиснат до нейната мека топлина Деър наистина харесваше Лидия, много я харесваше. Горещо желание се разля из тялото му, като позволи на ръцете си да обгърнат изящните й рамене.

— Да, много — прошепна той, нежно близвайки уханната мекота на шията й.

Толкова отдавна не бе изпитвал желание, че бе забравил колко хубаво и успокояващо може да му подейства едно женско тяло, притиснато до неговото.

— Целуни ме, Деър — подкани го Лидия, която умееше да разпознава желанието.

Усетила, че е на път да го покори, тя изостави всяка предпазливост и се притисна към него, което незабавно разпали възбудата му.

Деър нямаше нужда от повече подканяне, за да грабне момичето в прегръдките си. Докато тялото му реагираше бурно на съблазънта й, един гласец някъде в мозъка му го предупреждаваше, че човек не си играе с момичета като нея, освен ако няма предвид да предложи брак.

Докато се носеше във вихъра на танца, Кейси се усмихваше разсеяно. Харесваше Едгар, младия син на сър Доналд, въпреки безумните му комплименти. Той беше красив мъж, забеляза тя, с лек характер, любител на забавленията, почти на възрастта на Деър. Вече два пъти я беше канил на танц тази вечер и всеки път успяваше да я разсмее. Напомняше й на Бен… но това беше преди цял един живот. Внезапно Кейси си спомни, че Дрю й беше казал, че сър Доналд има син и дъщеря, а тя още не се беше запознала с младата дама.

— Сестра ви тук ли е тази вечер? — попита тя Едгар. — Май не сме се запознавали с нея.

— Лидия е някъде тук — засмя се Едгар, сякаш се наслаждаваше на някаква своеобразна шега. — И ще ми бъде много приятно, ако ме наричате Еди, госпожо Стенли.

— Може ли да ми я покажете, господин… Еди?

— Това няма да е много лесно, защото знам, че сестра ми е примамила новия си обожател на някое място, където да останат сами. Надява се да получи предложение и смея да твърдя, че скоро ще го получи. Деър изглежда доста омаян от Лидия, а тя е луда по него.

Цветът се оттегли от лицето на Кейси, докато сърцето й се блъскаше болезнено в гърдите и краката й омекнаха, сякаш бяха гумени. Деър! Не може да бъде! Но това име не се срещаше често. Тя обърка стъпките си и щеше да падне, ако Еди не я беше подхванал здраво.

— Госпожо Стенли… Кейси, да не ви е зле?

— Н-не, извинете ме. Това име, което току-що споменахте, предизвика неприятни спомени.

— Деър Пенрод? Съмнявам се, че го познавате, той е от Австралия — каза Еди. — Красавец. Поне сестра ми смята така… пък и почти всички жени, които са се запознали с него.

Деър тук, в Англия! Зашеметена от чувства, които досега беше държала под строг контрол, Кейси се олюля, неспособна на каквато и да било свързана мисъл.

— Госпожо Стенли… Кейси, какво има? Да не би да съм казал нещо, което ви е разстроило? Зле ви е, позволете ми…

— Да — изпъшка тя, пожелавайки си да можеше да се обърне и да избяга, преди Деър да я е видял. — Аз… не ми е добре. Заведете ме някъде, където да мога да си отпочина, и после, моля ви, повикайте съпруга ми.

— Разбира се — отзова се Еди, сбърчил чело в сериозна загриженост, докато я подхващаше под ръка и внимателно я превеждаше през навалицата. — Ще ви отведа в библиотеката.

Забеляза в другия край на залата Дрю да се отправя към игралната стая заедно с баща му, но беше твърде късно, за да му даде сигнал.

Спряха пред вратата на библиотеката и Кейси, все още разтърсена и страдаща, каза:

— Мога сама да се настаня вътре, Еди. Моля ви, доведете ми Дрю.

Еди побърза да се отдалечи и Кейси облегна глава на вратата, с объркани мисли, въртящи се хаотично в ума й. Какво правеше Деър в Лондон? Кога беше пристигнал? Къде беше Марси и защо той ухажваше друга жена? О, господи! Тя трябва да се махне оттук. Къде е Дрю? Тя имаше нужда най-вече да седне и да събере обърканите си мисли.

Вратата на библиотеката се отмести безшумно на добре смазаните си панти и Кейси влезе вътре. Нощта беше студена и в камината весело бумтеше силен огън, изпълвайки стаята с разсеяна светлина. Уютната атмосфера я примамваше и тя би се отпуснала на най-близкия стол, ако някакъв шум, идващ от малкия диван наблизо, не беше привлякъл вниманието й. Тя си пое остро дъх, когато разбра, че е нарушила нечие любовно усамотение.

Мъжът, чието лице беше обърнато настрани, държеше в обятията си една жена и обсипваше с пламенни целувки блестящата й бяла плът. Големите му ръце бродеха свободно по тялото й, корсажът беше смъкнат от раменете й и откриваше снежнобяла кожа. Нейните въздишки и стонове дадоха импулса, който освободи замръзналите крака на Кейси и тя би побягнала незабавно, ако не беше една дума, която жената изпусна в страстното си отдаване: „Деър! О, Деър!“

Плътта на жената под върховете на пръстите му беше топла, приканваща и толкова изпълнена с желание, че Деър сериозно възнамеряваше да я вземе тук и сега, на тесния диван. Беше толкова отдавна — толкова ужасно отдавна! — откакто не беше се любил с жена, ако това, което смяташе да направи с Лидия, можеше да се нарече любене. Страст беше по-уместната дума. Но нещо го задържа въпреки очевидната благосклонност на момичето. С воля, родена от решимостта и годините самодисциплина, той се застави да охлади страстта си, откъсвайки ума си от топлата, подканваща плът, която се извиваше под ръцете му.

Дори да доживееше до сто години, пак не би могъл да каже какво го накара да погледне към вратата. Някаква сила, помощна от живота, по-властна дори от страстта, която подтикваше и него, и жената в обятията му. Необясним магнетизъм, неповторима аура, свързвана за него с любовта, която беше познал и изгубил. Толкова силен, толкова непреодолим ли беше копнежът му по Кейси, че усещаше присъствието й в тази стая, докато друга жена лежеше в обятията му?

Омагьосан, лишен от дар слово, неспособен на каквато и да било свързана мисъл, Деър се взираше във видението, предизвикано от въображението му, толкова подобно на Кейси, че би могло да бъде нейно въплъщение. Стряскащо зелени очи отвръщаха на погледа му през завеса от златисти мигли. От върха на великолепния куп червени къдрици до крайчеца на изящните си стъпала тази жена беше съвършено копие на мъртвата му любима. Болезнени спомени докоснаха паметта му с невидимите си пръсти и събудиха в ума му картини, които беше погребал дълбоко в себе си.

— Деър, какво има? — запита Лидия, внезапно осъзнавайки разсейването му.

Когато тялото му се напрегна и започна да трепери, тя се стресна, страхувайки се, че е направила нещо, с което да го разстрои. Не особено опитна с мъжете, Лидия досега се беше наслаждавала на вниманието му и не искаше той да спира.

Сякаш насън Кейси срещна погледа на Деър в мига, когато очите му смениха цвета си от блестящо сребро в плътна мъгла.

— Деър — прошепна тя, сякаш ехо на думите, които бе дочула от жената в прегръдките му само преди броени мигове.

Болезнено бавно Деър отдели ръце от тялото на Лидия, посягайки към зеленоокото видение, което очакваше всеки момент да изчезне сред облаци дим. Изоставяйки Лидия, полегнала всред дипли от златиста тъкан, Деър се изправи несигурно на крака. Протегнал ръце в ням призив, той произнесе жадно името й:

— Кейси!

Макар изговорено почти безшумно, то прозвуча като изстрел в напрегнатата тишина, вдъхвайки на Кейси сили да се обърне и да се втурне право в ръцете на Дрю, междувременно стигнал до вратата на библиотеката.

— О, Дрю, слава богу! — изхлипа тя. — Отведи ме у дома.

Вече предупреден от Еди, Дрю носеше наметката й, готов да я обгърне с топлата дреха и да я отведе в каретата им. Знаеше точно какво е разстроило съпругата му. Сър Доналд току-що му беше казал, че Деър Пенрод е пристигнал в Лондон и че тази вечер е тук, на бала. Дрю тъкмо се канеше да попита каква е целта на посещението му, когато Еди Хърли се беше намесил в разговора им, за да му каже, че на Кейси внезапно й е прилошало и го чака в библиотеката. Сбогувайки се набързо с домакините, Дрю взе наметката й и тръгна да намери съпругата си. Предположи, и то с пълно право, че Кейси е видяла Деър, преди някой да я предупреди за присъствието му. Никак не му се искаше сърцето и да бъде разбивано отново и отново и прокле Деър, задето така неочаквано се беше появил в Лондон.

Деър реагира със закъснение. Със сигурност не можеше да има две жени, които толкова да си приличат, разсъди той, усещайки как объркването завладява мозъка му. Сигурно си беше въобразил огромната прилика между Кейси и жената, която бе влязла в библиотеката и бе избягала, преди да разбере коя е. Изведнъж осъзна присъствието на Лидия, която го дърпаше за ръката. Взря се в нея, без да разбира коя е тази жена и какво прави тук с него.

— Деър, коя е тази жена. Каква ти е?

— Аз… не знам, Лидия — каза той с приглушен глас. — Но със сигурност смятам да разбера. Тя… напомня ми на една жена, която някога познавах.

И той тръгна да излиза от стаята.

— Деър, почакай! Не можеш да ме оставиш така! Дължиш ми нещо повече.

— Прости ми, Лидия — каза Деър с искрено съжаление — За момент си загубих ума. Ти си красива жена, но за съжаление не си за мене. Ако съм ти причинил някакво разочарование, искрено съжалявам.

— Деър! Не можеш…

Но Деър вече го нямаше.

Деър мислеше само за едно — да намери червенокосата красавица, която току-що беше преобърнала неговия свят с главата надолу. Знаеше, че Кейси е мъртва, но още имаше дни, в които не можеше да се съсредоточи, защото копнееше за нея, спомняше си я. Още я искаше с дълбока, натрапчива жажда, която не му даваше и минута спокойствие.

Изхвърчайки от библиотеката, Деър налетя право на Еди, който беше дошъл да види дали Дрю е пристигнал, за да отведе съпругата си у дома. Беше ужасно загрижен за красивата жена, на която внезапно й беше прилошало без никаква видима причина. Но когато забеляза пребледнялото лице на Деър и треперещите му ръце, той се запита дали приятелят му не страда от същата странна болест и дали не е заразна.

— Деър! Господи, какво се е случило? Да не си болен и ти?

— Еди! Тази жена! Коя е тя?

— Жена ли? За какво говориш? Тази вечер тук има десетки жени.

— Говоря за жената, която влезе в библиотеката преди няколко минути. С червена коса и зелени очи. С рокля в зелено и сребристо. Съмнявам се, че тази вечер тук има друга такава жена. По дяволите, човече, как й е името?

— Спокойно, драги — рече Еди, чието любопитство се беше събудило. — Знам точно за кого говориш. Дамата е съпругата на Дрю Стенли.

— Дрю Стенли? Съпругата му? Бързо, кажи ми името й. Как се казва?

— Казва се Кейси. Какво ти става? Познаваш ли я?

— Кейси! — ахна Деър, разтърсен до дъното на душата си. Лицето му беше пребледняло под загара. — Как е възможно?

— Хей, човече, добре ли си? — запита Еди разтревожено. — Изглеждаш ми много зле.

— Нещо странно става тук и аз ще го разнищя — изрече Деър, постепенно съвземайки се от стреса. — Моята Кейси никога не би се омъжила за човек, който е достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Твоята Кейси ли? — запита Еди с остър тон. — Мислех, че името на съпругата ти е Марси.

— Един ден ще ти обясня всичко — отвърна загадъчно Деър. — Но все още има много неща, които и аз самият не разбирам. Семейство Стенли още ли са тук?

— Не, тръгнаха си така бързо, сякаш дяволът ги гонеше.

— Можеш ли да ми кажеш къде живеят Дрю и неговата… и Кейси, когато са в Лондон?

Еди се поколеба. Нима Деър искаше да направи нещо лошо на възрастния джентълмен и съпругата му? Никога нямаше да си прости, ако това се случеше. Дивият поглед в очите на Деър не го насърчаваше особено много.

Деър забеляза нерешителността на приятеля си и реши да го успокои.

— Не се тревожи, Еди. Просто искам да поговоря с Кейси. Не смятам да правя никакви глупости. Но трябва да знам какво се е случило.

— Коя е тази жена? Защо присъствието й ти причинява такава мъка? Познавал ли си я в Австралия?

— Тя е жената, която обичам — шокира го Деър.

После той се обърна и така рязко се отдалечи, че Еди остана да гледа подире му със зяпнала уста.

Осъзнавайки, че вече е много късно, Деър си отиде право у дома. Не беше час, подходящ за посещения. Освен това, той не бе и в състояние да се изправи лице в лице срещу жената, която през всичките тези месеци беше смятал за изгубена. И като допълнение към нещастието му не можеше и да заспи. Дрямката му беше предизвикателно нарушавана от еротичните видения ма чувствено красивата жена, която владееше сънищата му нощ след нощ.

Когато зората обагри небето на изток, една наелектризираща мисъл го накара да скочи. Сър Доналд му беше казал, че Дрю и Кейси имали дете, малко над шестмесечно. Не трябваше да е математически гений, за да разбере, че детето е от него. Макар че жената, която обичаше, сега принадлежеше на друг, двамата с нея имаха дете, свидетелство за споделената им любов. Мисълта го възторгна, но не му предлагаше необходимото успокоение.

Той скочи пъргаво от леглото, готов да се изправи пред странния обрат, който съдбата му беше подготвила. По някакво чудо господ беше спасил Кейси. Как или защо тя се е озовала в Лондон заедно с Дрю Стенли — това беше мистерия, която той ще разгадае в най-скоро време. Но засега му стигаше да знае, че тя е жива и че му е родила дете.

23

Кейси се събуди рано, за да нахрани Брендън. След това го даде на бавачката му, защото беше прекалено погълната от нещастието си, за да може да се погрижи за него както трябва. Тя беше толкова разстроена, когато си дойде снощи у дома, че почти не бе спала, разхождайки се насам-натам из стаята си чак до ранните утринни часове. Бледото й лице и изцъклените от умора очи издаваха мъката, която беше преживяла през последните двадесет и четири часа. Но човек би забелязал и твърда решимост в стиснатите устни, достойнство в предизвикателно вдигнатата брадичка и гордост, излъчваща се от всяко нейно движение.

Дори Дрю не избягна напрежението, породено от внезапната поява на Деър в Лондон. Мъчително мълчание се беше възцарило над двама им по време на късото пътуване до дома. Изгубена в собствената си мъка, Кейси нямаше представа, че Дрю също страда, седейки до нея. Когато остана сам в стаята си, болките в гърдите му станаха непоносими, докато мислеше за смута, причинен от пристигането на Деър.

Явно Марси не беше дошла с него; иначе защо сър Доналд би намеквал за евентуален съюз между неговата дъщеря и Деър, запита се разсеяно Дрю. Никак не му се искаше да види Кейси отново наранена, но инстинктивно съзнаваше, че не след дълго Деър ще разбере, че има дете, и веднага ще поиска своето. И къде щеше да се озове тогава Кейси? Нима Деър не знаеше, че Марси е жена, която не би приела детето на друга? Той познаваше Марси Маккензи от много години и сериозно се съмняваше, че у нея съществува дори една капка състрадателност.

В стремежа си да спаси Кейси от по-нататъшни разочарования Дрю изправи умореното си тяло от леглото, облече се и напусна къщата, докато Кейси хранеше детето, като остави съобщение, че ще се върне чак вечерта. Първата му спирка беше в градската къща на сър Доналд; не можа обаче да се срещне с него, защото възрастният джентълмен още спеше след бала. След като получи адреса на Деър от едва разсънилия се благородник, Дрю побърза натам, преди обърканият мъж да свари да му зададе и един въпрос. Наложително беше да намери Деър и да научи какви са намеренията му, преди да е причинил още мъки на Кейси.

Бледоморави ивици обагряха небето на изток, когато Деър седна да закуси. Макар че нямаше апетит, си наложи да сдъвче няколко залъка, без да усеща вкуса им. Добре съзнаваше, че е още много рано, за да нахлуе в нечий дом без предизвестие. Тръгването му съвпадна с това на Дрю, който излезе от собствената си входна врата почти в същия момент. След петнадесет минути Деър стоеше пред дома на Дрю, а в ума му се кълбяха надежда и несигурност. Защо Марси му беше казала, че Кейси е мъртва, и какво се беше случило, че тя се озова в Лондон като съпруга на Дрю?

Този въпрос беше като кама, забита в сърцето му. Не можеше спокойно да се съсредоточи върху мисълта, че тя беше избрала да напусне колонията, вместо да му каже за детето. Имаше само един начин да научи истината.

Отвори му една камериерка. Когато узна, че Дрю го няма, Деър запита за госпожа Стенли и твърдият му тон не предполагаше никакви спорове. Не одобрявайки това ранно посещение, намръщената камериерка го въведе в приемната, а после побърза да осведоми господарката си за неучтивия мъж, настояващ да я види.

Кейси прие новината спокойно, вече примирила се с факта, че Деър ще се появи тук днес. Само че беше помислила, че ще има повече време да събере обърканите си мисли. Странно как съдбата се намесваше в живота й, помисли тя, докато слизаше по стълбите с омекнали крака. Беше повярвала, че никога повече няма да види Деър, но сега той се намираше тук, в Англия, в собствената й приемна. Да можеше всичко да е различно. И той, и тя бяха женени за други, животът ги беше отвел в противоположни посоки. Тя отчаяно се помоли за смелост, за да направи каквото беше необходимо и да опази Дрю и сина си.

Кейси влезе безшумно в приемната; Деър вдигна очи и я видя как спира нерешително на вратата. В гласа й имаше нежност, долавяше се и лек трепет, когато тя прошепна името му.

— Деър.

Кейси нямаше представа колко чувствено прозвуча гласът й за онзи, който така дълго беше копнял да чуе този звук.

Последва напрегнато мълчание, нарушено от дрезгавия му глас.

— Кейси…

Потръпвайки, за да разсее магията, която той тъчеше около нея, Кейси се насили да проговори спокойно и хладнокръвно въпреки бушуващите емоции.

— Здравей, Деър, какво те води в Лондон?

— Само това ли можеш да кажеш, Кейси? След като те мислех за мъртва през всичките тези месеци, ти ме посрещаш като стар приятел?! По дяволите! Имаш ли представа колко страдах през цялото това време?

Отначало Кейси не разбра какво й говори Деър, толкова омаяна беше от вида и гласа му, след като месеци наред го бе виждала единствено в сънищата си. Той бе все така красив, въпреки прозиращата тъга и новите бръчки, появили се по челото му. Тя си припомни извънредно ярко какво усещаше в силните му прегръдки, под допира на чувствените му устни, припомняше си ласките му, които караха тялото й да пее. И тогава през нея мина внезапен хлад, когато си спомни положението, в което го беше заварила последната нощ, готов да се люби с друга жена, а не със собствената си съпруга. От колко жени имаше нужда той?

— Кейси, отговори ми — настоя Деър. — Защо нарочно ме подведе да смятам, че си мъртва?

Тя изглеждаше толкова дяволски красива и желана, че му се прииска да я грабне в обятията си и да я целува, докато не й се завие свят, и никога да не я пусне. С невероятна сила на волята си наложи спокойствие, каквото не чувстваше. Все още имаше твърде много въпроси без отговор, висящи помежду им.

Думите на Деър върнаха Кейси обратно в действителността.

— Какво! Ти знаеше, че не съм мъртва — обвини го тя с леден тон. — Питай съпругата си. Бях си съвсем жива, когато Марси избяга от разбойниците. Впрочем, къде е тя? Какво мисли за твоите забежки с млади момичета?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Марси е мъртва. Умря от пневмония, предизвикана от силна простуда, три дни след като се върна у дома.

— Марси е мъртва? — ахна Кейси невярващо. — Тя не ти ли каза за мене? Толкова болна ли беше, че не е могла да обясни в какво опасно положение съм била? И къде?

— Кейси, любов моя, единствена моя любов — прошепна Деър със сигурността на човек, който внезапно е видял светлина след дълго стоене на тъмно. — Марси се закле, че си мъртва. Каза ми, че Бърт те е убил, след като той и другарите му… след като са свършили с тебе. Спомена някой си на име Големия Джон. Сега виждам, че ме е излъгала. И двамата знаем защо.

— Не, не! — извика Кейси, сълзи замъглиха внезапно очите й. — Не би могла! Не би го направила!

— Страхувам се, че и двамата сме подценили жестокостта й — изрече Деър с ужасна тъга в гласа.

— Ами Дан? — нападна го Кейси с неприкрита горчивина. — Защо го отпратихте? Ти и твоето семейство съвсем ясно дадохте да се разбере колко малко се интересувате от мене. Искахте да се махна от живота ви и отказахте да дадете откупа, който Бърт поиска. Никога не бих повярвала, че може да си толкова жесток… толкова безсърдечен. Ако не беше Големия Джон, щях да съм мъртва. И детето ти заедно с мене.

— Кейси, любов моя, не знам нищо от това, за което говориш. Наистина ли вярваш, че Бен, татко или аз можем да те изоставим? Разбрах, че не си узнала истината за брака ми, но никога не съм обичал друга освен тебе.

— Какво трябваше да си помисля, когато Дан се върна и каза, че никой от семейство Пенрод не се интересувал какво щяло да се случи с мене? Ако не беше Големия Джон…

— Кой, по дяволите, е този Голям Джон? — прекъсна я Деър. — И какъв ти е?

— Той ми спаси живота — каза Кейси, треперейки, докато обясняваше за Големия Джон, гиганта, в чието огромно тяло се криеше нежно сърце.

Когато тя свърши, Деър изрече:

— Дано някога срещна този човек, за да му се отблагодаря.

Сякаш излизайки от някакъв сън, Кейси вдигна очи и видя Деър, застанал само на няколко инча от нея, със сиви очи с цвета на издигаща се над морето мъгла, нежни и забулени. Толкова дълго се беше въздържал да не се поддаде на импулса да я грабне в обятията си, че сега трепереше. Кейси разбра какво ще направи той, но нямаше сили да устои, слабите й протести се изпаряваха под горещото желание на Деър.

— Деър, недей. Аз… объркана съм. Не съм сигурна… Как бих могла да ти повярвам?

— Може би трябва да ти обясня защо се ожених за Марси…

— Вече знам — смая го тя. — Марси ми каза. Помоли ме да напусна фермата, надявайки се, че ако го направя, бракът ви ще има шанс да оцелее.

— Господи! Не е за вярване докъде бе способна да стигне тази жена, за да получи това, което иска. Значи вече знаеш, че бях повече или по-малко принуден да сключа този брак, за да получа твоята свобода и по-мека присъда за Робин — изрече Деър с облекчение. Радваше се, че най-накрая може да разкрие истината. — Не ти го казах, защото знаех, че ще се почувстваш виновна заради жертвата ми. Не казах и на Робин. Това беше моят избор и го направих, без да помисля за собственото си щастие. Ти и Робин бяхте всичко, което имаше значение за мене.

— Деър, искам да ти повярвам, но когато чух, че не ме искаш, че не искаш и детето, което носех, светът ми рухна — каза Кейси и в изразителните й очи се четеше мъка и объркване.

— Да не съм те искал? Това е абсурдно. Било е някакъв жесток заговор, за да ни разделят. Но забрави за малко Марси, любов моя, и ми разкажи за себе си. За брака ти с Дрю — поде Деър с укор.

Внезапно в приемната влезе една от камериерките и Кейси се дръпна крачка назад, със закъснение осъзнавайки колко са изложени на любопитни очи и уши. След като даде някаква поръчка на смутеното момиче, тя се обърна към Деър.

— Нека отидем в кабинета, където няма да ни смущават. Не искам миналото ми да става достояние на прислугата.

Подчинявайки се с огромно желание, Деър последва Кейси в уединената стая. Обърнаха се с лице един към друг и се прегърнаха; устните им се сляха, телата им се притиснаха едно о друго.

— Любов моя — прошепна Деър с благоговение. — Още не мога да повярвам, че си жива. Сякаш е станало чудо. Искам да те докосвам, искам да почувствам сърцето ти да тупти под ръцете ми. О, сладка моя, това, което искам, от което отчаяно имам нужда, е да те любя.

Като по даден знак двамата се отпуснаха на пода, постлан с дебел килим. Кейси внезапно се оказа лишена от всякаква способност да мисли, да се съпротивлява, волята й беше похитена от единствения мъж на света, който имаше власт над ума й и душата й. Единствената мисъл, която я поглъщаше, беше, че цяла вечност не е вкусвала неповторимата любов на Деър. Тя имаше нужда от него, искаше го с дълбока, пронизваща болка, която усещаше във всяка скрита гънка на зажаднялото си тяло.

— Деър…

Нежната й въздишка събуди смелостта му. Всяко докосване на очите му беше като огнен шепот, който я караше да трепери, изгаряйки кожата й. Никога не беше виждал толкова сърцераздирателно красива жена, толкова сладка и свежа.

И той започна да целува очите, бузите, устата, нежната ямка на шията й, заравяйки лице в мекотата на ароматната й кожа, прегръщайки я и вдъхвайки дълбоко от замайващите, наелектризиращи усещания. Изследващите му ръце се спуснаха под корсажа й.

— Обичам те, Кейси — прошепна той и топлият му дъх се сля с нейния.

— И аз те обичам. Дори когато се кълнях, че не е така, сигурно част от мене не е искала да се откаже от тебе, отказвала е да повярва, че си ме предал.

— Никога не съм те предавал, любов моя. Трябва вече да го знаеш. Съдбата заговорничеше против нас. Съдбата и жестоката намеса на Марси. Но забрави миналото. Сега сме заедно, както трябваше да стане. Позволи ми да те любя.

Докато говореше, ръцете му се движеха сръчно сред връзките на роклята й, смъквайки я от раменете й, за да се плъзне надолу по хълбоците и бедрата й, фустата се отдели от тялото й след миг, последвана от ризата, докато Деър не преставаше да целува всяка част от нея, която разкриваше бавно и с любов. Насладата извираше от някакво място, скрито дълбоко в тялото й, и Кейси си позволи да бъде отнесена от нея. Той дръзко пленяваше сетивата й с умение и решимост, за да остане нейна единствена реалност.

С любяща сръчност устата му следваше ръцете надолу по тялото й, задържайки се на гърдите. Настоятелното засмукване на зърното я докара до безумен екстаз, оставяйки я задъхана, докато устата му се придвижи по-нататък, за да измъчва и другото меко връхче. Внезапно дрехите на Деър започнаха да й пречат да срещне голата му плът и Кейси задърпа оскърбяващата я материя. Нисък смях се изтръгна от гърлото му и той се надигна, за да й помогне. След миг тя усети приятната му тежест и топлината му, която изгаряше кожата й.

— Така по-добре ли е, ненаситна моя? — прошепна той пресипнало, подновявайки страстните си атаки.

Пръстите му намериха кадифената вътрешна повърхност на бедрото й и той започна да я гали, нагоре и по-нагоре… докато влажна топлина не стопи сърцевината й. Той навлизаше навътре, всяко негово движение пораждаше вълни, които я разтърсваха. Устата му засмукваше и дърпаше връхчетата на гърдите й, тя усещаше набъбналия му член да се опира, горещ и пулсиращ, в корема й.

— Деър, моля те…

— Да, любов моя, да…

Той я облада със сладко отчаяние, още по-сладко от напрегнатия копнеж в очите му и лекото потрепване на тялото му. Тогава сладкото отчаяние се превърна в неповторима наслада, растяща с всеки тласък, докато Кейси вече не усещаше нищо друго освен неговата топлина, аромат и вкус. Тя се гърчеше под любовните му набези, поемайки ударите му и искайки още, даваща и едновременно получаваща.

Подтиквана от жажда, тя уви крака около хълбоците му, за да го накара да навлезе още по-дълбоко, наслаждавайки се на усещането, че той е изцяло в нея. После той ускори темпото, мощно и умело търсейки и намирайки чувствителните места, чието раздразване я караше да стене. Докато и последният трепет не отпусна тялото й, Деър не спираше да излива отприщената си страст, за да се слее с Кейси в устрема й към звездите.

Спокойствието, което се настани у нея, беше по-голямо от всяко, което някога беше изпитвала; Кейси полека се спускаше към земята, не искайки да остави действителността толкова скоро да нахлуе отново в нея. Докато въпросът на Деър не я стресна.

— Син ли имам или дъщеря?

— Ти знаеш?

— Сър Доналд ми каза, че Дрю пристигнал в Англия с млада съпруга и новородено дете. Ако не бях дошъл в Лондон, можеше никога да не узная, че имам дете. Но ти не ми отговори, любов моя — настоя той. — Син ли имам или дъщеря?

— Син. Нарекох го Брендън. Роди се някъде край бреговете на Франция, две седмици преди да стигнем в Лондон.

— Защо напусна Нов Южен Уелс, без да ми кажеш в какво положение се намираш? Не мислиш ли, че бих се поинтересувал от собственото си дете?

Кейси се изправи и затърси дрехите си.

— Казаха ми, че не искаш да имаш нищо общо с нас. Какво според тебе трябваше да направя? Да дойда да се моля ли? Нямах нищо друго освен гордостта си и исках да се махна възможно най-далече от тебе. Големия Джон настоя да взема от него пари, за да си купя билет до Англия, и аз реших да приема, вместо да те моля за каквото и да било. Още не разбирам какво е спечелил Дан от лъжата си.

— Това може и никога да не го узнаем — измърмори със съжаление Деър. — Можеш да се обзаложиш, че Марси стои зад всичко случило се. Как се вмества Дрю Стенли в картината? Не мога да си представя двама по-неподхождащи си хора.

— Не смей да говориш лошо за Дрю — защити го разпалено Кейси, навличайки дрехите си, докато се изправяше на крака. — Трябваше да намеря къде да остана, докато пристигне кораб, а в Сидни не познавах друг освен Дрю. Той не ми зададе никакви въпроси, прие ме и не пожела да му платя за подслона и храната. Стана ясно, че и той смятал да пътува до Лондон. Бил помолен да представлява заселниците и еманципантите, да подаде петиция в Парламента, за да изпратят силен губернатор, който да разпусне Корпуса на рома. Пътувахме заедно и не знам как щях да оцелея без него.

— Защо се омъжи за него? — запита Деър настойчиво. — Обичаш ли го?

— Разбира се, той ми е като…

— Не искам да чуя нищо повече, Кейси — намръщи се Деър, прекъсвайки я по средата на изречението. — Дрю е твърде стар за тебе. Разбирам, че изпитваш нежни чувства към него заради всичко, което е направил за тебе, и съм му благодарен за това, но ти ми принадлежиш. Напускам Англия след месец и ти и синът ми идвате с мене в Нов Южен Уелс. А сега — изрече той с рязък, недопускащ възражения глас — заведи ме при сина ми.

— Не мога да тръгна, Деър — прошепна Кейси, задавяйки се от думите си. Дрю беше болен, нямаше изгледи да живее дълго, макар че галантно се опитваше да крие това. Имаше нужда от нея и тя нямаше да го напусне, въпреки любовта си към Деър. Щеше да остане и да направи последните му дни възможно най-приятни. — Аз съм омъжена жена и няма да изоставя съпруга си. Къде е благодарността ти? Той се ожени за мене, за да даде име на детето ти.

Деър се взря в нея.

— Кейси, ние се обичаме. Имаме дете. Дрю сигурно няма да възрази, той е разумен мъж и е Състрадателен. Сигурно човек на неговата възраст не може… тоест… по дяволите, Кейси, той не може да те задоволи така, както аз!

— Ти не разбираш, Дрю е…

— Знам, че е твой съпруг и не бих те обичал толкова, колкото те обичам, ако не изпитваше известна лоялност към него — настоя Деър упорито. — Познавам Дрю Стенли от години. Той пръв би се съгласил с мене. Но моята благодарност не се простира толкова далече, че да му дам жената, която обичам, и детето си.

— Може би един ден ще бъдем заедно — продължи мисълта си Кейси, упорита на свой ред. — Но със сигурност не и докато Дрю има нужда от мене. Няма си другиго освен нас двамата с Брендън.

— По дяволите, Кейси, няма да стоя тук и да споря с тебе — кипеше безсилно Деър. — Когато напусна Англия, ти и Брендън ще бъдете при мене. Сега искам да видя сина си. Мисля, че чаках достатъчно дълго за тази чест.

— Ах, ти, арогантен… — изсъска Кейси, без да може да продължи. За какво да се опитва да спори с мъж, който не е в настроение да слуша? Обърна се рязко и се запъти към вратата, подхвърляйки през рамо: — Ще ти донеса Брендън, почакай тук.

Докато Деър се разхождаше напред-назад из стаята, пухтейки и ядосвайки се, Кейси реши най-напред да преоблече детето, за да може Деър да се поуспокои в кабинета. Тя знаеше, че той е способен да нахлуе в детската стая, ако търпението му се изчерпи, и да шокира прислужниците с дързостта си.

Дрю се върна у дома много по-рано, отколкото беше предвидил. Беше чакал в градската къща на Деър повече от час и когато той не се появи, на Дрю му хрумна внезапната мисъл, че може да е отишъл да се срещне с Кейси. Върна се у дома точно когато Кейси беше в детската стая при Брендън. Камериерката го осведоми, че в кабинета го очаква един джентълмен, и Дрю влезе там, знаейки точно кой е дошъл да го посети. Деър беше сам.

— Здравей, Деър — каза той с глас, пропит с тъга.

Деър се обърна и лицето му се проясни, като го видя.

— Дрю, тъкмо ти си човекът, когото искам да видя!

— Радвам се да те видя, Деър — усмихна се по-възрастният мъж, разкривайки множеството ситни бръчици, излизащи от ъглите на очите и устата му. — Когато не те намерих у вас, помислих, че сигурно си дошъл тук.

— Ти си ме търсил?

Дрю уморена се отпусна на един стол и бръчките по лицето му се вдълбаха още повече. Деър помисли, че никога не го е виждал толкова изтощен.

— Срещна ли се със съпругата ми?

Макар Дрю да на беше искал да го нарани, споменавайки Кейси по този начин, спазъмът, който изкриви лицето на Деър, му показа, че е направил точно това, което се беше стремил да избегне.

Деър замря, внезапно и болезнено осъзнавайки, че току-що се е любил със съпругата на друг мъж. Някак си не можеше да се застави да мисли за Кейси като за принадлежаща на друг освен на него.

— Да, видях се с Кейси — изрече той със стегнато гърло.

— Видя ли сина си? Предположих, че си бил шокиран, когато си разбрал, че си станал баща.

— Много по-голям шок беше да намеря Кейси жива, след като я бях мислил за мъртва през всичките тези месеци — забеляза Деър с горчивина.

— Какво те е карало да мислиш, че тя е мъртва?

— Тя какво ти каза?

— Не особено много.

— Значи тогава аз ще трябва да те осветля — отвърна Деър. И го направи, разкривайки интригата на Марси, целяща да я отърве от Кейси. — Марси умря, без да каже истината. Всички предположихме, че в гроба, който намерихме сред храсталаците, почиват останките на Кейси. Месеци наред нямаше утеха за мене. После татко ме убеди да замина за Англия. Слава на бога, че го послушах — заключи той.

— Нищо чудно, че Кейси така твърдо настояваше да напусне Нов Южен Уелс — припомни си Дрю. — Ако знаех, че Марси е умряла, кълна се, нямаше да позволя на Кейси да замине. И нямаше да се оженя за нея. Направих го, за да мога да закрилям нея и детето й. Но аз наистина я обичам, Деър, като…

— Дрю, кога си дойде?

Разговорът замря и двамата мъже се обърнаха към Кейси, която влезе в стаята, носейки в ръце едно скимтящо вързопче. Деър веднага забрави всичко и се насочи към сина си — детето, родено от любовта, която бяха споделяли с Кейси. Протегна ръце и Кейси донякъде нерешително предаде детето в обятията на баща му. Брендън се вгледа спокойно в Деър с очи, сиви като неговите. Сигурно хареса това, което видя, защото загука щастливо и пусна широка, беззъба усмивка, очаровайки безрезервно баща си. За Деър това беше любов от пръв поглед и той разбра, че никога няма доброволно да се раздели с тази мъничка част от себе си — каквото и да става.

Дрю забеляза моменталното привличане между баща и син и разбра, че двамата си принадлежат взаимно. Погледът му се отмести към Кейси. Тя се взираше в Деър с толкова любов в очите, че Дрю усети болка, гледайки тримата пред себе си. Колкото и да го угнетяваше тази мисъл, време беше да отстъпи, за да може Деър да предяви претенциите си към своето семейство. Мисълта беше физически непоносима и сърцето му се сви отчаяно, карайки го да се хване за гърдите, докато болката не отмина и той не задиша по-свободно. Само ако… Но не, не трябва да бъде егоист. Щастлив беше, че можа да има Кейси до себе си през всичките тези месеци, а сега беше време да отстъпи. Бе посетил лекаря си за обстоен преглед. Добрият човек бе поклатил тъжно глава и го беше осведомил, че сърцето му може да откаже всеки момент. Даде му лекарство да пооблекчи болката, но никакви надежди.

На Деър никак не му се искаше да пусне сина си, но накрая го даде на Кейси, за да го отнесе да спи. В мига, когато тя ги остави насаме, той се обърна към Дрю.

— Знаеш защо съм тук, нали?

Дрю кимна, лицето му се беше сгърчило в болезнена маска.

— Няма да ти попреча да ги вземеш, Деър, макар да трябва да призная, че все едно ще загубя част от себе си. Много обичам Кейси и Брендън, но съм склонен да направя каквото е необходимо, за да я освободя. Сигурно съзнаваш, че за това ще е необходимо известно време.

— Мислех, че съм се изказала ясно, Деър. Няма да оставя Дрю, независимо какво мътите вие двамата. — Кейси се беше изправила на вратата, с предизвикателно блестящи зелени очи. Влизайки с решителни крачки в стаята, тя коленичи до стола на Дрю и положи малката си ръка на коляното му. — Ти имаш нужда от мене, Дрю. Няма да те оставя.

Интимният жест вбеси Деър; никога досега не беше осъзнавал по-ясно, че Кейси принадлежи на друг мъж.

— Дрю е напълно съгласен с мене, Кейси, и не приемам отказ. Имам нужда от тебе, имам нужда от сина ни.

— Дрю също има нужда от нас — настоя войнствено Кейси. Сляп ли беше Деър? Не виждаше ли, че Дрю е много болен?

— Деър е прав, скъпа — опита се да я убеди Дрю. — Аз съм вече стар. Твоето място и на Брендън е при Деър. Ще получа развод без много шум. — Не го изрече, но предполагаше, че ще умре много преди това да стане факт. — Имаш благословията ми да се върнеш в Австралия. Никой няма нужда да знае, че с Деър не сте женени.

— Не! — настоя упорито Кейси. — Отказвам да мисля за такова нещо. Ще остана с тебе, докато имаш нужда от мене.

— Ами аз? — извика Деър, вече сериозно разгневен.

— Може би Лидия Хърли ще поиска да иде в Австралия — изсумтя Кейси.

— Може би — отвърна той сърдито.

— Кейси… Деър, нека поговорим разумно — заувещава ги Дрю, страхувайки се, че двамата твърдоглави млади хора може да се скарат. — Трябва да има начин да уредим нещата тихо и мирно.

— Не разбирам защо Кейси е толкова упорита — изръмжа Деър. — Нямаше да се стигне до спорове, ако беше оставила да уредим нещата по мъжки.

— По мъжки, как ли пък не! Мъжете не знаят всичко. Не разбирам защо Деър трябва да бъде толкова арогантен и взискателен — възрази Кейси. — Сляп ли е, че не вижда колко много имаш нужда от мене?

— Ах, Кейси — въздъхна уморено Дрю. — Твоята лоялност ми е скъпа, но и двамата знаем, че бракът ни е фиктивен, че никога не сме били наистина съпрузи. Обичам те като дъщеря, скъпа моя, и трябва да те предам, така както бащата предава невестата на сватбения й ден.

Тези думи изтръгнаха радостно ахване от устата на Деър.

— Ти… ти ме отпращаш?

— Да те отпращам ли? Не, никога! — отрече разпалено Дрю. — Ако си отидеш, то ще е защото ти го искаш. Заради любовта ти към Деър. Обичаш го, нали? — запита той остро.

Напрегнатото мълчание накара Деър да почервенее.

— Е, обичаш ли ме, Кейси? Какъвто и да е отговорът ти, смятам да си взема сина.

— Обичам те, Деър, наистина — прошепна Кейси. — Но обичам и Дрю. Макар да си сляп за това, точно в този момент той има нужда от мене много повече, отколкото ти.

— По дяволите! Остани тук при Дрю като прилежна съпруга. Само приготви сина ми за дълго пътуване. Няма да го оставя.

И той излезе от стаята, затръшвайки вратата зад себе си.

— Не мога да те накарам да заминеш, скъпа — каза Дрю с примирение в гласа, — но Деър е прав, като смята, че мястото ти е при него. И ако реши да поиска сина си, аз няма да се боря с него.

— Дрю, ти си ми скъп като родния ми баща. Знам, че си болен, не можеш да го скриеш от мене. Деър постъпва неразумно и детински, като настоява да те оставя точно сега. Кажи ми истината, какво ти е?

— Предполагам, че имаш правото да знаеш, Кейси — въздъхна уморено Дрю. — Сърцето ми. Консултирах се с лекаря, но състоянието ми е безнадеждно. Въпрос на време е, преди…

— Знаех си! — възкликна Кейси с на нямо отчаяние. — Знаех, че криеш нещо от мене. Не можах да дам на скъпия си баща утеха, когато удари неговият час, но няма да те изоставя. Някак си ще накарам Деър да разбере, че още не мога да те оставя.

— Той е твърдоглав, темпераментен млад мъж — съгласи се замислено Дрю, може би спомняйки си собствената си непокорна младост. — Но ако някой може да го убеди, това си ти.

В следващите дни Деър беше твърде зает с приготовления за заминаването си и още кипеше от гняв, затова не желаеше отново да се среща с Кейси. През това време довърши всички дела, свързани с наследството му, превърна всички постъпления в злато и го приготви за пренасяне в Нов Южен Уелс. Купи дрехи, обувки, оръжия, мебели и стоки, все още трудно откриваеми или в оскъдно количество в колонията. И най-важното, уреди в Сидни да му бъде доставено стадо овце от чиста мериносова порода.

Макар да копнееше да се види с Кейси и Брендън, той нарочно се държеше настрана, знаейки, че присъствието му ще породи нови спорове. Взаимната им любов беше несъмнена. Но упорството й, настояването да остане при един старец и неуместното й чувство за лоялност и дълг стояха между двама им. Деър разбираше, че Дрю е заместил родния баща на Кейси и че със сигурност е сериозно болен, за да се притеснява тя толкова много заради състоянието му. Болезнената ревност на една жена някога едва не ги беше унищожила и Деър бе твърдо решен да не позволи нещо или някой да ги раздели отново. В решимостта си обаче той не виждаше колко тежко болен е старият му приятел.

Когато приготви всичко за отпътуването към дома, Деър реши да наеме кораб, който да откара него и товара му, вместо да чака да пристигне редовен товарен рейс, което можеше да отнеме седмици. Той ходеше по няколко пъти на ден на пристанището, търсейки най-подходящия кораб и капитан, който да може с пълна сигурност да закара него и семейството му до Австралия. И един ден неочаквано намери точно това, което търсеше.

Един висок мъж с широки гърди, малко по-възрастен от него, се приближи към Деър, докато той се разхождаше по кея, оглеждайки корабите. Мъжът носеше нашивките на морски капитан, но очевидно още се чувстваше неудобно в блестящата нова униформа.

— Извинете ме, господине — каза той, спирайки Деър. — Вие ли търсите да наемете кораб?

Деър внимателно изгледа луничавото лице на мъжа с кестенява коса, преди да отговори. Усмивката му беше открита и приятелска и той веднага го хареса.

— Да, капитане — отвърна той с готовност. — Имате ли предвид кораб, който мога да наема?

— Да. Капитан Джереми Комбс на вашите услуги, господине. Моят кораб е един от най-добрите.

— Джереми Комбс — изрече замислено Деър. — Познавам ли ви, капитане? Името ви ми изглежда познато. Аз съм Деър Пенрод от Нов Южен Уелс в Австралия.

И той подаде ръка на Джереми Комбс.

— Доколкото знам, не сме се срещали, господин Пенрод — отвърна Джереми, като стисна ръката му.

— Наричайте ме Деър. Можем ли да идем някъде да поговорим? Ако давате кораба си под наем, имам за вас интересно предложение.

— Моята „Марта“ е екипирана добре и може да ви отведе където и да е по света — грейна гордо Джереми. — Даже в Австралия, щом там искате да ходите. И ще ви наричам Деър, ако и вие ми казвате Джереми.

„Марта“! Името предизвика друг спомен в мисълта на Деър.

— „Пушка и рог“ не е далече оттук — продължи Джереми, без да вижда загриженото изражение на Деър. — Прилично място е и ще можем да поговорим на по една бира.

— Води ме, Джереми — усмихна се Деър.

След като се настаниха в уютната кръчма, Деър разказа на Джереми защо се нуждае от кораб.

— Готов ли си да отсъстваш цяла година? — запита той внимателно.

— Да — каза Джереми с лека тъга. — Имаш остро око, затова разбра, че не командвам кораба си от много отдавна, макар морето да е моят живот, откакто станах на осем години. Претърпях корабокрушение край бреговете на Южна Америка и мина цяла година, преди да успея да се добера до Англия — изповяда Джереми. — Единственото хубаво от цялата работа беше, че се върнах в Англия като богат човек. Намерихме злато и скъпоценности, за каквито не сме и мечтали.

— Харесвам историите с щастлив край — ухили се Деър, без да забелязва замисленото изражение на Джереми.

— Де да беше така — въздъхна морякът. — Когато тръгнах на това съдбоносно пътуване, оставих у дома добра жена. Когато се върнах, тя беше изчезнала. Родителите й бяха умрели, а моята Марта я нямаше, Месеци наред я търсих, но напразно. Не знам какво е станало с нея, след като са съобщили, че корабът ми е изчезнал. В края на краищата престанах да я търся и с моя дял от богатството си купих кораб. Нарекох го на моята Марта. Така че аз съм твоят човек, Деър, ако корабът ми получи одобрението ти.

Просветлението дойде като гръм от ясно небе. Марта Комбс! Джереми Комбс! Съпруг и съпруга. Марта беше икономката на баща му в Австралия и той можеше да отведе Джереми при нея.

— Джереми — каза Деър, намигвайки, — радвам се, че си седнал, приятелю, защото имам да та кажа нещо, което ще те събори. Жена ти е жива и доколкото знам, е добре. Работи за баща ми в Австралия.

Червендалестото лице на Джереми пребледня, устата му зяпна неразбиращо.

— Австралия, казваш? Н-не… сигурно грешиш. Какво ще прави моята Марта в Австралия?

Деър започна да разказва за престъплението на Марта и депортирането й в Нов Южен Улес. Сълзи избиха в очите на Джереми при мисълта за страданията и лишенията, на които е била подложена съпругата му по време на престоя си в затвора и дългото пътуване към Нов Южен Уелс. Последва напрегнато мълчание, преди морякът да овладее емоциите си и да заговори свързано.

— Слава ла бога, че Марта е жива — каза той с треперещ глас. — Сега нищо няма да ме спре да отида в Австралия. Няма значение дали ще наемеш кораба ми или не. Дори това да струва цялото останало ми богатство, ще освободя Марта от задълженията й.

— Ще ти помогна с каквото мога — обеща Деър. — И с радост ще наема кораба ти, стига да се споразумеем за прилична цена.

Двамата бързо постигнаха договорка и насрочиха дата за отплаване след две седмици.

— Жена ми и малкият ми син ще пътуват е нас — каза Деър, твърдо убеден.

Реши да не казва на Джереми в каква ситуация са те двамата с Кейси, докато не бъде напълно сигурен.

— Ще имате най-добрата каюта, Деър — отвърна Джереми, — и всички възможни удобства. Корабът ми е наскоро оборудван и е най-добрият, който можеш да намериш тук.

— Ще уредя товарът да започне да пристига от утре — осведоми го Деър, скрепявайки сделката с ръкостискане. И Кейси щеше да пътува с него, независимо дали искаше или не, дори това да означаваше да отвлече нея и сина си. — Ако не се видим няколко дни, не се тревожи. Ще бъда в провинцията да избирам коне и добитък за превозване до Австралия.

24

Дрю Стенли почина тихо в съня си от сърдечен удар в деня, когато Деър замина за провинцията. Сигурно беше предусещал смъртта си, защото предния ден беше накарал Кейси да седне при него в кабинета и беше съставил щателен списък с всички свои имоти, които след смъртта му щяха да останат на нея и Брендън. Тя с голяма изненада научи, че Дрю притежава 5000 акра земя, дарена от правителството, както и други 5000 акра, които сам беше купил, за да създаде един от най-големите поземлени масиви в Нов Южен Уелс. Кейси подозираше, че възрастта е била причината той да не се занимава със земеделие. След смъртта му тя можеше да прави каквото си иска със земите, независимо дали ще реши да се върне в Австралия или не.

Един от последните съвети на Дрю беше тя да позволи на Деър да бъде баща на сина си. Той я предупреди да не унищожава онова, което имаха двамата с Деър, защото любов като тяхната идваше само веднъж. Кейси знаеше, че Дрю говори истината, но беше решена да остане с него дотогава, докато той имаше нужда от нея. Ако Деър вземеше решение да се върне в Нов Южен Уелс без нея, тя щеше да го приеме.

След три дни Дрю беше погребан със скромна церемония, на която присъстваха само тя и няколко стари приятели. Подозрителното отсъствие на Деър беше забелязано и отбелязано въпреки мъката на Кейси. По-късно същия ден отвориха завещанието, но нямаше никакви изненади. Всичко, което притежаваше Дрю, оставаше на съпругата и сина му. И така Кейси се превърна в богата вдовица. Но Деър така и не се появи, за да й изкаже съболезнованията си.

Нима упоритият й отказ да остави Дрю, когато той беше толкова болен, е променил чувствата на Деър към нея, питаше се Кейси с отпаднал дух. Защо не желаеше да види, че тя искаше да направи последните дни на Дрю възможно най-хубави? Беше се държал като разглезено дете, когато нещата не вървяха по волята му. Ако беше проявил поне мъничко търпение, ако бе показал състрадание, щеше в края на краищата да получи всичко, към което се бе стремил. Ако се предполагаше, че иска нея и сина им.

Ако Деър наистина я обичаше, мислеше си Кейси, щеше да бъде тук сега, да й предложи утеха. Със сигурност не се бе отказал от нея. Деър не беше човек, който да се отказва лесно, тогава защо не беше тук, за да поиска от нея да приготви сина им за път и да замине заедно с него? Когато мина цяла седмица без никаква вест, Кейси реши да преглътне гордостта си и да го потърси в градската му къща, надявайки се лично да открие причината, поради която той не се беше появил след смъртта на Дрю. Една ужасна мисъл я накара да действа бързо. Ами ако е болен и има нужда от нея? Тъй като преди известно време Дрю й беше казал къде живее Деър, нямаше да й бъде трудно да го открие. Оставяйки Брендън на бавачката му, Кейси измина пеша краткото разстояние до дома на Деър, репетирайки мислено всички неща, които искаше да му каже.

Деър беше съвсем изтощен, когато се върна от провинцията, но пътуването си струваше. Беше купил десет крави, два бика и четири телета, начало на завидно стадо. Беше уредил и превоза на двадесет чистокръвни мериносови овце малко след Нова година, заедно с още няколко крави и един бик. Да, пътуването беше извънредно полезно и той имаше на разположение още една седмица, в която да убеди червенокосата магьосница, която обичаше, че не може да живее без нея. Някак си, по някакъв начин тя и синът им щяха да бъдат при него на борда на „Марта“, когато корабът вдигнеше котва. Дори ако се наложеше да вземе и Дрю Стенли със себе си.

Докато се обличаше, след като се беше изкъпал и сменил дрехите си при пристигането, камериерката му съобщи, че една дама го чака в приемната. Радостта повиши настроението му, защото беше сигурен, че Кейси най-накрая се е осъзнала. Веднага нареди на стреснатата камериерка да обяви свободен ден за прислужниците. Не искаше никакви любопитни очи да виждат как посреща любимата си.

Тя стоеше в приемната с нахлупена качулка на главата, сякаш страхувайки се да разкрие самоличността си. Но той разбираше това. Кейси беше омъжена жена и клюките щяха да тръгнат незабавно, ако някой я видеше да посещава дома на един ерген.

— Кейси! — Радостното му възклицание накара жената да се обърне с лице към него. — Господи! Лидия! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Еди каза, че се готвиш скоро да заминеш от Лондон, затова не можех да те оставя да тръгнеш, без… без да те видя отново. Чаках, да се обадиш, но ти не се обади — обвини го Лидия с потръпващи устни. — Заради онази жена е, нали? Червенокосата. Забрави я, Деър. Аз… аз те обичам от деня в който се срещнахме.

— Не би трябвало да си тук, Лидия — укори я строго Деър. — Ти си красиво момиче и няма нужда да тичаш подир някого. Всеки мъж за женене в Лондон с радост би те взел за съпруга. Казах ти го вече, не съм мъж за тебе.

Разглезена, свикнала да й се угажда, Лидия отказваше да приема леснопостижими неща. Тя желаеше Деър. Този мъж представляваше предизвикателство, на което тя не можеше да устои. И наистина смяташе, че е влюбена в него.

— Толкова много имам да ти предложа, Деър, повече от всяка друга.

— Обичам Кейси твърде много, за да се откажа от нея — призна той, надявайки се да обезкуражи Лидия.

Тя беше красива млада жена с тяло на съблазнителка, която един ден щеше да стане великолепна съпруга. Но не на него.

— Ти така и не ми даде шанс, Деър — захленчи тя.

— Склонна ли си да напуснеш лондонското общество заради австралийската пустош? — запита той строго. — Можеш ли да се откажеш от целия лукс, на който си свикнала? Домът ми съвсем не е разкошен, климатът е суров и страшен. Има комари, наводнения, прах и горещина, така задушаваща, че не можеш да си поемеш дъх, без да изгориш дробовете си. А Лондон е на шест месеца път. Можеш ли със сигурност да кажеш, че ще бъдеш щастлива в подобно обкръжение?

— С тебе бих могла — настоя тя и упорито вдигнатата й брадичка го предизвикваше да й докаже, че греши.

Деър тъкмо щеше да го направи, когато шум при входната врата извести пристигането на друг неочакван посетител.

— По дяволите — изруга той раздразнено. — Точно това ми трябва, някой да те намери тук сама с мене, без никаква прислуга наоколо. Стой тук, Лидия, а аз ще отпратя посетителя. Не се показвай, докато човекът не си тръгне. Надявам се да не е брат ти.

— Но, Деър…

— Послушай ме, Лидия — заповяда той строго.

Кейси пристъпваше нервно от крак на крак, чакайки някой да отвори вратата, и се питаше дали постъпва правилно, като идва при Деър. Дрю би я посъветвал да направи точно това, но струваше ли си да компрометира гордостта си? Тя беше дошла тук, нали? Това отговаряше на въпроса й. Стресна се, когато Деър лично й отвори вратата.

— Кейси!

— Здравей, Деър — усмихна се тя, пристъпвайки неловко от крак на крак. Той и изглеждаше някак си объркан, но тя го отдаде на изненадата, че я вижда тук, пред вратата си. Когато продължи да се взира в нея по същия разсеян начин, тя закърши нервно ръце и запита: — Може ли да вляза?

Започваше да съжалява за прибързаното си решение да го посети в дома му.

— Извинявай, моля те, влез — каза Деър, хвърляйки странен поглед през рамо. — Аз, ами… не очаквах да те видя тук.

— Да не съм дошла в лош момент? Ако не искаш да ме виждаш, ще си тръгна.

— Не! Просто бях тръгнал да те видя, тебе и сина ни. Нямаше ме в града, върнах се преди няколко часа.

— Значи не знаеш? — запита Кейси.

Деър се държеше толкова странно, че тя предположи, че има нещо общо със смъртта на Дрю и това, че не беше присъствал на погребението му.

— Какво да знам?

— Дрю почина. Погребахме го преди няколко дни.

Лекото потрепване на гласа й говореше красноречиво за мъката й. В следващия миг му хрумна мисълта, че трябваше да бъде тук, за да я подкрепя и утешава.

— О, господи, Кейси, съжалявам! Нямах представа. Ела, любов моя, трябва да поговорим.

Обгръщайки треперещите й рамене, той нарочно я изведе от приемната и я въведе в кабинета, внимателно затваряйки вратата зад себе си. Кейси не биваше да вижда Лидия. Ако имаше късмет, Лидия щеше да се отегчи от чакане и ще си тръгне.

Деър щеше да се разгневи, ако знаеше, че Лидия няма никакво намерение да си тръгва или покорно да чака завръщането му. Скрита зад вратата на приемната, тя кипеше в безсилен гняв, когато видя Деър да прегръща Кейси през раменете, отвеждайки я към кабинета. Вбеси се, че Деър е сам с тази червенокоса красавица, която беше откраднала любовта му и й беше отнела един от най-интригуващите мъже, които бе срещала. Внезапно една хитра усмивка изви устните й.

Зад затворената врата на кабинета Деър протегна ръце и Кейси влетя в прегръдките му без никакво колебание.

— Щях да бъда тук, при тебе, любов моя, ако бях знаел. Нямах представа, че Дрю е болен.

— Ако не беше толкова упорит, щеше да го узнаеш — изрече Кейси с укор. — Но имаш очи само за своите нужди и своите егоистични желания. Сега разбираш ли защо не можех да тръгна?

— Бил съм упорит глупак — призна със съжаление Деър. — Предполагам, че потресът от това, че те намерих жива и омъжена за друг, ми е отнел разсъдъка. Откритието, че имам и син, още повече допринесе за объркването ми. Можеш ли да ми простиш?

— Хората правят странни неща от любов — изрече Кейси с дрезгав шепот. — Прошката е част от любовта. И аз те обичам. Ние с Брендън имаме нужда от тебе. Готови сме да се върнем в Австралия, когато кажеш.

Сладостта на думите й изпълни Деър с огромна радост. Колко обичаше тази изключителна жена.

— Как е синът ми? Ужасно ми липсва, още повече, че допреди няколко дни не знаех, че съществува. Отплаваме след седмица, любов моя.

Тя се отдаде доброволно, когато Деър плени устните й, стопи се в прегръдките му, вплитайки пръсти в черната му коса, галейки шията и раменете му. Целувката се задълбочаваше, езикът му се вмъкваше между полуразтворените й устни, за да отпие жадно от сладкия й нектар. По собствена воля ръцете му се вдигнаха и забродиха жадно над пищните й извивки. Допирът му извика възхитен стон, докато собствените й ръце игриво дразнеха подвижните мускули на гърба и раменете му, спирайки се след това върху стегнатото седалище, което се движеше и стягаше под пръстите й.

Той напълно беше забравил Лидия, която нетърпеливо кръстосваше приемната, изпаднала в бяс. Изгарящата му жажда за Кейси поглъщаше всичко, докато устните му сипеха целувки по клепачите, бузите, челото, шията и устните й. Само мисълта да прекара остатъка от живота си с тази изкусително красива и съблазнителна жена разпали до крайност желанието му и вече не беше възможно да се сдържа, а и не искаше да го прави.

— Искам те, любов моя.

В жест на взаимно съгласие двамата започнаха да смъкват дрехите си, нямайки търпение да се отдадат на огромната си любов. Бяха толкова нетърпеливи, че щяха да останат съвсем голи само за миг, ако вратата не се беше отворила рязко.

— Деър, скъпи, какво те задържа? — оплака се капризен женски гласец. — Когато излезе от спалнята, каза, че ще се върнеш след няколко минути.

Тогава, сякаш забелязвайки Кейси за първи път, очите на Лидия се разшириха привидно невинно.

— О, божичко, да не прекъснах нещо? Господи, скъпи, ти наистина си голям женкар. Да не повярва човек, две жени наведнъж! Това нормално ли е?

Усещайки как Кейси замръзва в ръцете му, Деър изстена гневно, проклинайки полугласно Лидия.

— Негодник! — изсъска Кейси; желанието й се изпари, когато видя Лидия, полуразголена и облегната на вратата в прелестно неглиже. Беше облечена само в тънка риза и корсет, който излагаше на показ горната част на изпъкналите й бели гърди чак до розовите им връхчета. Облеклото й изглеждаше в очарователно безредие, приканващо раздърпано, което наведе Кейси на естественото заключение, че Деър и Лидия са били в леглото преди ненавременното й пристигане. Преди Деър да успее да каже и една дума в своя защита, тя се обърна и избяга.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изрева той, карайки Лидия да трепне в уплаха. Може би наистина беше стигнала твърде далече. Но той със сигурност си го заслужаваше. — Трябва да те натупам или нещо повече. Какво биха си помислили баща ти или брат ти, ако те видеха сега?

Изгледа я с леден поглед, без да обръща внимание на чаровете, които тя така очебийно бе изложила на показ.

Пристъп на закъсняло угризение връхлетя Лидия, която внезапно разбра какво ужасно нещо беше направила. Беше толкова неприсъщо за нея, че тя се изпълни със срам. Родителите й биха се ужасили, ако научеха. Постъпката й със сигурност не й беше спечелила симпатиите на Деър. Той не беше изразил нищо друго освен презрение, давайки съвсем ясно да се разбере, че изобщо не се интересува от нея. И ако казваше истината за Австралия, тя никога не би се съгласила да живее в такава дива страна. Отначало всичко й изглеждаше много романтично, Деър й се струваше толкова красив, като герой от роман, че беше загубила сърцето и разсъдъка си. Забавно беше всичките й приятелки да и завиждат. Сега би дала всичко, само и само последните няколко мига да не се бяха случвали. Би могла да каже със сигурност, че червенокосата красавица означава много за Деър, и съжали за намесата си.

Облизвайки нервно устни, тя изрече с приглушен глас:

— Прости ми. Нямах намерение… тоест… няма да ме издадеш, нали? Направих нещо ужасно, но ревността ме накара да забравя приличието.

Деър направи гримаса, искаше му се да извие хубавото й вратле, но усети искреното й разкаяние. Лидия беше просто едно младо момиче на прага на женствеността и изпробваше силата си. Той беше завладял въображението й и тя беше използвала естествените си способности за съблазън, за да го омае. Магията й би могла да подейства, ако той не обичаше Кейси толкова много. Макар Лидия да не познаваше лично Кейси Стенли, тя знаеше, че тази жена трябва да е нещо изключително, щом беше спечелила любовта на Деър.

— Няма да те издам, Лидия, но трябва да обещаеш, че в бъдеще ще се държиш прилично — каза той накрая, облекчавайки значително тревогата й. — Сега се облечи и си иди, преди да съм си променил намерението и да съм те натупал, както напълно заслужаваш. Време е да пораснеш и да се изправиш пред отговорността за действията си.

— Благодаря ти, Деър — изрече Лидия с искрено разкаяние, напълно осъзнавайки, че той много лесно й беше простил. — Аз… пожелавам ти всичко най-хубаво с твоята дама.

И изчезна от полезрението му.

Деър изчака, докато не чу как входната врата се отваря и затваря след няколко минути, и едва след това излезе от кабинета. Пред лицето на такива неоспорими доказателства, разсъди той, щеше да му бъде много трудно да убеди Кейси, че е невинен, що се отнася до Лидия.

Кейси измина цялото разстояние до дома си тичешком, влезе задъхана и тръшна вратата зад гърба си. Как можа, кипеше тя в безсилен гняв. Колко жени му трябваха, за да бъде задоволен? Явно ги обичаше младички, като Лидия, която въпреки всичките си щедри дадености изглеждаше не по-голяма от ученичка. Беше ли я съблазнил с чаровни думи и обещания, както бе направил и с нея?

— Как би могъл да ме обича? — изрече тя мислите си на глас. — Или сина ни? Ако ни обичаше, нямаше да тича подир други жени.

Когато Деър пристигна малко след нея, тя твърдо отказа да се срещне с него. Или да му позволи да види Брендън. Знаеше, че шокира прислужниците, когато застана в горния край на стълбите и се разкрещя като продавачка от пазара:

— Върви си при младата си любовница и не се опитвай да… да ме залъгваш с лъжливи думи. Ние с Брендън нямаме нужда от тебе. Дрю се погрижи за бъдещето ни.

— По дяволите! — изрева Деър, вземайки по две стъпала наведнъж. — Мислиш, че нямаш нужда от мене, но не е така. Нужен съм ти, както и ти на мене.

Той стигна с един скок до нея.

— О, госпожо — долетя изплашен глас, — какво да направя?

Младата камериерка, която беше отворила вратата на Деър, стоеше в долния край на стълбите, кършейки ръце и хленчейки объркано. Кейси се изкушаваше да й каже да изтича за помощ, но Деър я изпревари:

— Аз съм бащата на Брендън и ние с твоята господарка имаме да си изясним отношенията. Никой няма да пострада, освен ако не се намеси където не му е работа.

— Госпожо… госпожо Стенли, вярно ли е това, което казва господинът? — запита камериерката, хвърляйки стреснат поглед към Деър, сякаш беше видяла самия дявол.

— Дяволите да те вземат, Деър — прошепна Кейси така, че само той да я чуе, — трябваше ли да й казваш това? — И се обърна към треперещото момиче, която всеки момент щеше да избяга: — Да, вярно е, Мади. Сега си гледай задълженията, той няма да ни направи нищо лошо.

— Д-да, госпожо — заекна Мади, нямайки търпение час по-скоро да се измъкне от ситуация, която с всяка изминала минута ставаше все по-смущаваща.

Задържа се само колкото да види как Деър грабва Кейси на ръце и я отнася в близката стая, която по една случайност беше нейната, и затръшва вратата.

— По дяволите, Деър, пусни ме! Нямаш право да се разпореждаш с прислужниците ми и да действаш така, сякаш съм твоя собственост.

Усмихвайки се мрачно, Деър я остави да стъпи на пода, но не махна ръце от тънката й талия.

— Имам пълното право. Ти ми принадлежиш и искам синът ми да познава баща си. Не разбираш ли, че аз почти не го познавам?

— Колко жени ти трябват, за да те задоволят? — изфуча Кейси.

— Само една, любов моя, само една. Не съм имал друга жена, откакто те срещнах, с изключение на брачната ми нощ, когато Марси настоя да консумираме брака си. Повярвай ми, в този акт нямаше никаква любов.

На Кейси й беше трудно да му повярва. Не беше ли видяла Лидия със собствените си очи?

— Много добре лъжеш, Деър — обвини го тя. — Разбираш, естествено, че компрометира репутацията на едно младо момиче и семейството й ще очаква да й предложиш брак.

— Много говориш, любов моя — укори я той с дрезгав шепот. — По-скоро бих продължил оттам, където спряхме, преди да ни бяха прекъснали така безцеремонно.

— Нямаш ли съвест? Какъв мъж си ти, че скачаш от едно легло в друго?

Яростта бушуваше в нея като зимна буря, с остри, хапещи ледени стрелички.

Крайно възбуден, Деър изрече приглушено:

— Нещата не винаги са такива, каквито ни изглеждат, Кейси. Казах ти, че не съм спал с Лидия. Тя дойде тук, но опитът й да ме съблазни пропадна. Опитах се да я отпратя, но ти пристигна, за да усложниш нещата още повече. За съжаление, тя ни видя заедно и разигра този номер от инат и ревност. Сега мълчи и ме остави да те любя.

— Не… аз…

Думите замряха в гърлото й, когато Деър плени устните й. Това, което чувстваше към тази зеленоока магьосница, беше нещо повече от страст; любовта му към нея бе станала същност на живота му и той нямаше да я пусне.

Устата му дразнеше, галеше, мачкаше. Кейси трепереше, връхлетяна от вихъра на емоциите, които беше смятала, че лежат погребани дълбоко под лавината от болка. Бродейки на воля сред извивките на тялото й, Деър галеше гърба и хълбоците й, докато устните му се отделяха за миг от нейните, за да положат леки целувки по очите, бузите и гърлото й. После той се върна към устата й и устните му станаха още по-нежни, по-настоятелни.

Когато той започна да сваля дрехите й, тя вече беше се превърнала в треперещо кълбо от жажда, безсилна да му устои. Защо оказваше такова опустошително въздействие върху нея, питаше се Кейси безмълвно. Само трябваше да я докосне и тя му принадлежеше.

Кейси стоеше пред него в разкошната си голота, докато той се наслаждаваше на дългата й коса, спускаща се около лицето и по раменете като жив пламък. Сивите очи се вглеждаха в лицето й, в стройната й шия, в млечнобелите рамене и се спряха на нежните й гърди, които се втвърдиха под горещия му поглед. Тя не можеше да мисли, можеше само да чувства.

Присвила очи, Кейси наблюдаваше как той хвърля дрехите си, освобождавайки мъжествеността си, която достигна внезапна ерекция под изгарящия й поглед. Той я дръпна към жадната си твърдост. Зърната й бяха набъбнали и го бодяха, тя усети между краката си влажна топлина, която й казваше колко отчаяно го иска. Деър я грабна без никакво усилие на ръце и я отнесе на леглото, намиращо се само на няколко стъпки. Пружините протестираха високо, когато той я настани в меките гънки на завивките и се хвърли до нея.

Тя въздъхна и затвори очи, докато той целуваше всеки клепач поотделно, а после започна да обсипва с леки целувки кожата около бузите и устата й, докосвайки нежно устните й. После устата му беше навсякъде, жигосвайки гърдите, корема и бедрата й със ситни огнени иглички. Меки, горещи докосвания дразнеха уязвимата горна повърхност на бедрата й, по-високо и по-високо, стигайки до огнената горичка от косъмчета и пулсиращата влажност, която жадуваше за вниманието му. Тя усети горещия му дъх там и въздъхна, извивайки се под ласките му от едва сдържано желание. Колкото повече я галеше, толкова повече наслада се разливаше из нея.

— Деър, моля те — стенеше тя, искайки да го притежава целия. Но той нямаше нагласата да й даде толкова лесно жадуваното освобождение.

— Кажи ми, че имаш нужда от мене.

— Н-не… не мога — заекна тя, устните и ръцете му я тласкаха отвъд насладата, в царството, където започваше болката.

Подновявайки усилията си, той зарови лице в пламтящата горичка, сграбчвайки талията й, за да я задържи неподвижна. После изведнъж вече нямаше значение, че той има нужда от повече от една жена, или че я бе излъгал. Тя го обичаше, имаше нужда от него, желаеше го. Дори само за този вълшебен миг тя искаше да го задоволи изцяло.

— Деър, имам нужда от тебе! — извика Кейси, изпаднала в безпаметство.

Светът й се завъртя опасно, езикът и устните на Деър я изкарваха от кожата й. После той разтвори нежно краката й и се плъзна в нея, навлизайки бързо, за да се отдръпне и да навлезе отново. Кейси изстена, отдавайки се на властта му. Нямаше представа, че ръцете й се вплитат в косата му и галят врата и раменете му. Всеки инч от нея реагираше яростно на допира му, жадувайки го, подканвайки го с нежни стонове и въздишки. Изглеждаше невъзможно тя да постигне за втори път насладата толкова скоро, но усети как душата й напуска тялото и извика, когато екстазът я овладя и я залюля върху вълните си. След секунди Деър се впусна към собствената си кулминация.

— Ти си дяволска жена, Кейси О’Кейн — въздъхна уморено Деър, търкулвайки се по гръб, като същевременно я увлече със себе си. — Бракът с тебе никога няма да бъде скучен.

— Бракът с тебе ще бъде невъзможен — отвърна късо Кейси, още треперейки от насладата. — Остави предложението си за някоя друга, която ще го оцени. Махай се оттук.

И тя нарочно се обърна с гръб към него.

Деър се ухили с дяволска наслада при изкусителния вид на изящните й хълбоци и съблазнителното задниче. Кейси замря негодуващо, когато той леко погали двете прекрасни полукълба.

— Не ти ли стигна? Никога ли не си напълно задоволен?

— Не и когато ти си в леглото ми.

Премествайки се леко, той обгърна свитото й тяло. Кейси изстена смутено, усетила новата му възбуда.

— Не! — протестира тя объркана.

Енергичността му беше невероятна.

— Да, любов моя — отвърна дрезгаво Деър.

И преди тя да разбере какво става, той я сграбчи през талията и я вдигна, за да го възседне. Плъзна се с лекота в нея и още веднъж тя се изгуби в магията, в която той хвърляше сетивата й.

Мракът започна да се спуска над земята като сиви кълбета от мъгла, когато Деър най-накрая си тръгна.

— Ще се върна — обеща той. — Стягай вече багажа.

Смяташе да не й казва в кой ден точно ще тръгнат, защото в това си настроение тя най-вероятно щеше да се възпротиви. Още не я беше убедил, че не се интересува от Лидия. Толкова много неща се изправяха против тях, че Деър сериозно започна да обмисля отвличане, за да качи Кейси на борда на „Марта“.

— Как смее този арогантен човек да идва тук, да се люби с мене и да раздава заповеди! — беснееше Кейси, докато краката й я носеха напред-назад из стаята.

Колко пъти беше доказвал, че не може да му се вярва. Но тя щеше да му покаже, че няма да се подчини на оскърбителните му изисквания. Искаше й се да вярва, че той обича само нея, но се страхуваше, че отново може да я предаде. Трябваше да има някакъв начин да изпита любовта му. Някакъв начин да уталожи веднъж завинаги огромните си съмнения. Ако ще живеят заедно, трябваше да е защото тя го иска, не защото Деър го налага.

Той искаше сина си, това беше очевидно. И му харесваше да се люби с нея. Както и с други жени, изфуча тя презрително. Е, сега щеше да му покаже. Щеше да вземе сина си и… и какво? Отговорът проблесна като светкавица в ума й.

— Почакай, Деър Пенрод — изрече тя предупредително. — Ще научиш, че Кейси О’Кейн Стенли знае какво да прави. Достатъчно дълго нещата ставаха по твоему.

25

На следващата сутрин Кейси стана рано, нахрани Брендън и излезе от къщата, облечена в скромна сива рокля и боне, чиято широка периферия скриваше отчасти лицето и ярките й къдрици. Заради голямото разстояние, което трябваше да измине, тя нае файтон, който да я откара до пристанището. Когато стигна там, накъдето се беше запътила, помоли кочияша да я изчака, стисна решително устни и слезе от файтона, за да се смеси с тълпата в оживеното пристанище.

Гледки, звуци и миризми, екзотични и непоносими, я връхлетяха от всички страни. Лепкавият аромат на сол се смесваше със сладостта на подправките, но острата миризма на животните, товарени на корабите, я накара да набърчи нос. Толкова много кораби, помисли тя, объркана за момент. Надяваше се онзи, който й трябва, да е закотвен някъде наблизо или, ако имаше късмет; да е взел на борда си необходимия товар и да е готов за отплаване.

Осъзнавайки, че привлича вниманието на околните, Кейси се огледа наоколо, търсейки някой моряк, който да може да отговори на въпросите й. Знаеше, че само видът й на дама я спасява от вулгарните забележки, подхвърляни след пристанищните курви, които упражняваха занаята си в този ранен час. Тя искаше да си свърши работата и да се махне от тук колкото може по-бързо.

Морякът, когото избра, за да му зададе въпроса си, беше добре избръснат, по-спретнат от повечето други и доста по-млад. Ярките му сини очи отправяха неизречен въпрос, докато чакаше Кейси да заговори. Когато тя отвори уста, той изведнъж попадна под властта на мелодичния й глас и красивото й лице. Щом чу желанието й, широко се ухили, доволен, че може да услужи на такава красива дама.

— Има един кораб в пристанището, госпожо, дето ще отплава за Австралия. Казва се „Марта“. Ей там, сега го товарят. — И момъкът посочи един здрав тримачтов съд, който се поклащаше върху леките вълни. Името „Марта“ беше написано с едри букви. — Това е капитанът, дето стои на кея и наблюдава товаренето. Ако „Марта“ не ви харесва, сигурно друг кораб ще замине натам след една-две седмици.

— „Марта“ ми изглежда добър кораб — каза Кейси — и ако капитанът приема пътници, ще пътувам с него.

Благодари с кимване и полека се запъти покрай бъчвите и сандъците към мястото, където докерите товареха на кораба всякакви стоки.

С разтуптяно сърце тя се приближи към капитана на „Марта“, внезапно усъмнявайки се дали постъпва правилно. Но мисълта за Деър я накара да повярва, че е права. Ако той наистина я обичаше, щеше да я последва в Нов Южен Уелс. Разбира се, когато узнаеше, че я няма, можеше да реши, че харесва развлеченията, предлагани от Лондон, и да остане да им се наслаждава… както и на прелестите на Лидия. Ако заминаването й го заставеше да мисли за нея като за любима, а не просто някакво притежание, струваше си да рискува.

— Вие ли сте капитанът на „Марта“? — обърна се Кейси към мъжа, застанал на кея, който раздаваше резки заповеди.

— Точно така — отвърна Джереми, докосвайки учтиво шапката си.

— Разбрах, че ще отплавате към Порт Джаксън в Нов Южен Уелс, и бих искала да пътувам на кораба ви заедно с малкия си син.

Макар че Джереми много обичаше своята Марта, не беше виждал по-красива жена от тази. Кичури лъскава червена коса надничаха изпод сивото й боне, огромните й зелени очи бяха като две блестящи езера върху безупречното бяло лице, напръскано с няколко лунички, които едва се виждаха покрай чипото й носле. Тя изглеждаше решена да отпътува за Австралия и не му се искаше да я разочарова.

— Съжалявам, госпожо — отговори Джереми, — но не вземам пътници за този рейс.

Сърцето на Кейси за миг замря. Макар че думите му разрешаваха един проблем, поставяха друг. Тя научи, че Деър не би могъл да пътува с „Марта“, щом корабът не взема пътници, и нямаше защо да се притеснява, че може да го срещне. Но, от друга страна, отказът на капитана опропастяваше всичките й планове.

— Моля ви, капитане, няма ли да размислите? — замоли се Кейси. — Наложително е да напусна Англия веднага, за да си поискам земите на моя покоен съпруг в Нов Южен Уелс. Ще платя колкото поискате, в разумни граници, разбира се.

Колкото и да му се искаше на Джереми да изпълни молбата на красивата млада вдовица, не можеше да го стори, без най-напред да се посъветва с Деър. Ако той дадеше одобрението си, Джереми щеше да намери къде да настани дамата и детето й. Но засега не можеше да каже нищо определено.

— Госпожо…

— Стенли. Кейси Стенли.

— Макар че не мога да ви обещая нищо, госпожо Стенли, има някаква възможност да ви осигуря каюта. Ще разбера със сигурност още днес. Къде мога да ви открия, в случай на успех?

Кейси с готовност даде адреса си.

— Кога ще разберете, капитане? Ще ми трябва малко време да си приготвя багажа.

Джереми се замисли. Вчера Деър му беше пратил известие, че се е върнал в Лондон и ще дойде днес да се срещне с него. Значи тогава би могъл да го попита.

— До довечера сигурно ще разбера. Ще ви пратя известие утре сутрин.

— Благодаря, капитане — усмихна се очарователно Кейси. — Ще ви бъда много благодарна за всичко, което можете да направите за мене.

Скрит зад едни бали недалече от мястото, където разговаряха Кейси и Джереми, Деър ги наблюдаваше с голям интерес. Какво, по дяволите, беше намислила тази малка вещица? Той вече беше минал през дома й и му бяха казали, че я няма. Тогава настоя да види сина си и след като се увери, че детето е добре, излезе да потърси Джереми, за да му каже, че добитъкът ще му бъде докаран утре. Позна Кейси по изплъзналите се кичури червена коса, които вятърът развяваше изпод бонето й. Излизайки от укритието си едва когато тя се беше отдалечила достатъчно, Деър се приближи към Джереми, който стоеше, загледан подир каретата на Кейси с озадачено изражение на лицето.

— Какво, по дяволите, искаше Кейси, Джереми?

— Искаш да кажеш, госпожа Стенли? Познаваш ли я?

— Да, познавам я — усмихна се накриво Деър. — Какво искаше?

— Да пътува до Австралия. Тя и детето й.

— Ти какво й каза?

— Нищо, освен че не вземам пътници.

— Спомена ли името ми?

— Не, а трябваше ли? Помислих, обаче, че след като говоря днес с тебе, може да се намери начин да настаним дамата.

— Напълно възможно е — ухили се Деър дяволито. — Мисля, че вече дойде времето ние с тебе да си поговорим надълго и нашироко.

Седнал в каютата си, Джереми с изненада изслуша всичко, което Деър му разказа за Кейси и бурната им връзка.

— Вие двамата със сигурност сте водили… ъ-ъ… доста сложен живот — каза той сухо. — Какви са намеренията ти?

— Утре прати известие на Кейси, съобщи й, че се е намерило място за нея. Кажи й да дойде на борда, а останалото остави на мене. Ако моята красива малка вещица иска да играе игрички, ще си намери майстора. Обичам я твърде много и стигнах твърде далече, за да я загубя точно сега.

— Сигурен ли си, Деър? Доста лош номер искаш да изиграеш на тази мила млада дама.

— Не по-лош от онзи, който тя смята да ми изиграе. Направи каквото ти казвам. Давам ти дума, че всичко ще се нареди добре. О, и, Джереми, надявам се, знаеш как да венчаваш?

— Леле! — грейна морякът. — Ще ми е за пръв път.

Когато Кейси получи съобщението на Джереми, тя веднага се разтича. Не беше виждала Деър вчера, но помисли, че той сигурно ще се появи днес, а не искаше да узнава за предстоящото й заминаване. Когато той най-накрая дойде, арогантното му държание я ядоса.

— Чакам кораб, Кейси — каза той, — който да ни откара до Австралия. Може да пристигне всеки момент, затова бъди готова да тръгнеш веднага щом ти пратя съобщение.

— Какво те кара да мислиш, че ще тръгна с тебе? — възрази тя войнствено.

— Аз съм решителен мъж, любов моя. Поисках те много отдавна и ти ми принадлежиш. Когато напусна Лондон, ти и синът ни ще бъдете с мене.

Кейси се усмихна потайно, но не каза нищо.

— Ами Лидия? Няма ли да й липсваш? — подкачи го тя.

— Може би ще я взема със себе си — отвърна той с присъщия си дразнещ хумор.

— Дяволите да те вземат, Деър! За тебе всичко ли е шега?

— Кой се шегува?

Тя изглеждаше толкова възхитителна със зелените си очи, които изпускаха огън, че той не можа да устои, привлече я в обятията си и я целуна. Тя замръзна. Усещайки колебанието в устните й, нерешителното на тялото й, начина, по който се държеше, Деър въздъхна със съжаление и я пусна. Нямаше да я насилва. Когато се съвземеше от гнева си заради Лидия, щеше да стане по-възприемчива към него. Кейси беше упорита и твърдоглава и той й позволи да запази малката си тайна, защото един ден, много скоро, тя щеше да бъде напълно и невъзвратимо негова.

След като си поигра известно време със сина си, Деър си тръгна, осведомявайки Кейси, че има работа, която ще го поглъща в следващите няколко дни. Тя приветства новината, защото идеално съвпадаше с нейните планове. „Марта“ трябваше да отплава след три дни с обедния прилив и ако имаше късмет, щеше да тръгне, преди Деър да се е върнал. Разбира се, щеше да каже на адвоката на Дрю къде отива, в случай че Деър я искаше толкова много, че да тръгне подире й.

След три дни Кейси беше опаковала всичко и чакаше колата, която да откара багажа й на пристанището. За щастие, беше имала достатъчно време, за да купи необходимите неща, благодарение на които би могла да пътува удобно. Късметът я беше съпътствал през изминалите три дни. Верен на думата си, Деър не се появи, за да я дразни. Това беше добре, защото тя не се беше примирила с арогантността му и с невъзможните му изисквания. Смущаващ беше начинът, по който той трябваше само да я докосне, за да се превърне тя в заекваща идиотка. Кейси искаше Деър, но не и за сметка на независимостта си. Тя беше човек със собствени права, не допълнение към съпруга си, ако евентуално се омъжеше за Деър. Трябваше й също и доказателство, че той обича само нея; че я обича достатъчно, за да я иска, независимо колко й е сърдит.

Денят на заминаването дойде и докато товареха багажа, Кейси остави нареждания на прислужниците относно затварянето на къщата. Ако решеше по-късно да я продаде, щеше да пише на адвоката на Дрю и да му съобщи намеренията си. След като всичко беше готово, хлипащата бавачка на Брендън нерешително подаде малкия си товар на майка му. Но тъкмо когато кочияшът шибна конете, една дребна жена с гарвановочерна коса извика Кейси по име. Тя веднага позна Лидия. Отначало реши да не й обръща внимание, но размисли и нареди на кочияша да спре.

— Госпожо Стенли, радвам се, че ви хванах — изрече Лидия задъхано, изравнявайки се с Кейси. — Научих адреса ви от брат си. Можете ли да ми отделите един момент? Аз съм Лидия Хърли.

— Знам коя сте — каза Кейси хладно.

Изчервявайки се виновно, Лидия отговори:

— Имате пълното право да ме мразите. Аз… се влюбих в Деър. Онова, което видяхте онзи ден, не беше негова заслуга.

— Защо ми казвате това? — запита Кейси със събудено любопитство.

— Защото се срамувам от начина, по който се държах. И освен това, Еди ми каза колко много ви обича Деър. И колко мъки сте преживели, докато отново се намерите — разкри Лидия виновно. — Никога няма да бъда щастлива в Австралия, независимо колко романтични са фантазиите ми. А това си беше чиста фантазия.

— Нямаше защо да ми го казваш, Лидия — изрече Кейси, вече изпитвайки по-приятелски чувства към момичето.

— Напротив — настоя Лидия. — Ако заминавате заради мене и заради сцената в дома на Деър, би трябвало да узнаете истината.

— Каква е тя?

— Истината е, че онзи ден аз пристигнах малко преди вас. Деър устоя на опитите ми да го съблазня, нарече ме разглезено дете. Което напълно си заслужавах. После вие дойдохте и той ме помоли да го изчакам в приемната, без да знае, че точно вие сте на вратата. Не можах да понеса мисълта друга жена да го има. Без да се съобразя с последиците, се съблякох и… Знаете останалото. Деър нямаше абсолютно никаква вина.

— Какво те накара да дойдеш при мене точно днес и да ми разкажеш това?

— Трябваше ми малко време, за да събера смелост — призна плахо Лидия. — И това, и разказът на Еди за вас двамата.

Брендън внезапно се размърда и вниманието на Лидия беше привлечено към тъмнокосото дете в ръцете на Кейси. Тя се взря напрегнато в него в продължение на няколко секунди, после се усмихна.

— То е дете на Деър, нали?

Кейси кимна, не виждаше причина да не признае очевидното. Брендън беше миниатюрно копие на баща си.

— Аз… желая ви всичко най-хубаво — въздъхна замечтано младата девойка.

— Благодаря ти, Лидия, че беше честна с мене. Това няма да промени сегашните ми планове, но е възможно да промени бъдещето ми. Ти си красива млада жена — изрече великодушно Кейси — и един ден подходящият мъж ще дойде при тебе. Както дойде при мене. Мисля, че обикнах Деър още от първия момент, когато го видях.

Кейси стоеше край перилата на „Марта“, наблюдавайки как Лондон изчезва в далечината. Не съжаляваше особено много, задето напускаше този град. Откакто бе заживяла в дивата, особена красота на Австралия, нито Англия, нито Ирландия я привличаха. Тя беше достатъчно умна да разбере, че бъдещето й е в новата, непредсказуема страна, която беше обикнала. Там беше и бъдещето на Брендън. Хиляди акри плодородна земя покрай река Хоксбъри й принадлежаха. Ако Деър решеше да не я потърси повече, Дрю я беше осигурил достатъчно добре, за да си създаде нов живот — за себе си и за сина си. Тя беше млада и силна, способна сама да изкове съдбата си.

Кейси сериозно се съмняваше, че Деър ще реши да остане в Англия, щом разбере, че тя е заминала. Той я обичаше, тя винаги го беше съзнавала. Освен това, нямаше причина да се съмнява във версията на Лидия за онова, което се беше случило в дома на Деър преди няколко дни. Тя разбираше, че той ще полудее от ярост, когато узнае какво е направила, но може би това щеше да го научи да не я приема за даденост, както имаше склонност да го прави. Или да раздава заповеди, без да поиска мнението й или да се съобрази с нуждите й. Тя искаше да бъде нещо повече от притежание; искаше да бъде партньорка на Деър, наред с него да има думата за всичко.

Застанал на мостика, Джереми наблюдаваше Кейси, която се взираше замислено в пространството, и се питаше дали тя мисли за Деър. Той се засмя вътрешно, радвайки се, че няма да бъде на негово място, когато тази дама откриеше присъствието му на борда на „Марта“. Съдейки по описанието на Деър, Кейси не беше някоя плаха женичка, която да седи покорно и да оставя другите да решават бъдещето й. Само да се събереше пак някой ден със своята сладка, мила Марта, помисли той. Макар да не беше кой знае каква красавица, тя му подхождаше идеално.

Кейси усети погледа на капитана и се обърна, за да му се усмихне. Трепвайки, осъзна, че пътува на кораба му, а не се беше сетила дори да го попита как му е името. Видя го да се запътва към нея и реши да поправи това недоглеждане още сега.

— Капитане — приветства го тя радостно, — пътувам на вашия кораб, а дори не знам как се казвате.

— Комбс, госпожо Стенли. Джереми Комбс на вашите услуги.

— Имам приятелка в Австралия, казва се Марта Комбс — изрече замислено Кейси. И внезапно й проблесна. — О, не, не може да бъде! Името ми е познато, но би било твърде голямо съвпадение. Сигурно не сте съпругът, когото моята приятелка Марта мислеше за мъртъв?

— Точно така, госпожо, аз съм съпругът на Марта — призна с широка усмивка Джереми. — Наскоро научих какво й се е случило. Отивам в Австралия, за да я освободя, ако е възможно.

— Аз… не мога да повярвам — ахна Кейси и зелените й очи се разшириха от смайване. — Марта толкова често говореше за вас, че сякаш ви познавам. Тя мислеше, че сте мъртъв.

— Радвам се да срещна приятелка на жена ми — изрече искрено Джереми. — Нищо чудно, че Марта ме е помислила за мъртъв. Корабът ми претърпя крушение край бреговете на Южна Америка и мина повече от една година, преди отново да видя Лондон. Как беше моето момиче, като го видяхте за последно?

— Много добре, капитан Комбс.

— Наричайте ме Джереми. Всяка приятелка на Марта е и моя приятелка.

— Но само ако и вие ме наричате Кейси.

— Съгласен съм. Разкажете ми за Марта. Тя сигурно много е изстрадала.

— Марта работи за семейство Пенрод и се чувства добре. Те се отнасят добре с нея и тя много се промени, след като пристигна в Нов Южен Уелс. Сигурно ще се изненадате, като я видите.

— Надявам се да се зарадва, като научи, че съм жив, надявам се и още да ме обича — каза Джереми с леко треперещ глас.

И се отдалечи, за да се заеме с работата си, оставяйки Кейси да размишлява над странните обрати на съдбата.

Каютата на Кейси бе по-просторна, отколкото си я беше представяла. От комфортното обзавеждане тя си извади заключение, че й е дадена каютата на самия капитан. И като по чудо една люлка се появи сякаш от празното пространство. Още по-учудващ беше фактът, че бе осигурено прясно мляко за Брендън, което щеше да стигне за цялото пътуване. Тази информация й дойде много добре, защото той беше стигнал възраст, когато трябваше да бъде отбит. Кейси не знаеше, че тези улеснения се дължаха на предвидливостта на Деър и на грижата му да осигури удобства за малкото си семейство.

Кейси се оттегли рано тази вечер след самотна вечеря в каютата. Беше сдъвкала малко от своята храна, за да я даде на Брендън, после го беше нахранила и приспала. Станал вече на девет месеца, той искаше не само мляко, охотно ядеше и твърда храна, която тя с радост му даваше. Скоро щеше съвсем да престане да суче. Сега синът й спеше спокойно в люлката си и толкова приличаше на Деър, че тя затаи дъх, за да не извика името му.

Предстоящите месеци без Деър щяха да бъдат най-дългите и най-мрачните в живота й, помисли Кейси, въздъхвайки тъжно. Понеже на борда нямаше никакви други пътници, тя не можеше да очаква друга компания освен оскъдните минути, които Джереми би могъл да й отделя. Щом пристигнеше в Нов Южен Уелс, там щяха да бъдат Рой, Бен и Марта, които да й дадат приятелството, от което имаше нужда. И може би щеше да има Деър. Познаваше го достатъчно добре, за да съзнава, че той никога няма да позволи синът му да излезе от живота му, без да се пребори за него.

Времето беше изключително топло и Кейси облече най-тънката си риза за през нощта. В Англия беше средата на лятото, а когато стигнеше Австралия, пак щеше да бъде лято. Странно, помисли тя, унасяйки се в сън. Беше уверена, че когато най-накрая се съберяха, щеше да е завинаги.

Изгубена в царството на сънищата, Кейси си представяше, че усеща докосването на Деър по разгорещената си плът. Устните, които шепнеха еротични думи, бяха плътни, кадифено меки и толкова нежни… Ръцете, които изследваха плътта й под ризата, бяха горещи, настойчиво властни и силно възбуждащи. Нейният призрачен любовник затваряше очите й с целувки, преди да плени устата й, отначало нежно, а после жадно.

Главата на Кейси се отметна назад, когато устните на Деър от съня се спуснаха надолу по шията й. Зъбите му леко захапаха ключицата й, езикът му заигра в ямката на гърлото й. Тогава сънят изведнъж стана реалност, защото Кейси почувства как ризата се отделя от тялото й. Очите й се отвориха, но нощта беше твърде тъмна. Вятърът беше докарал мрачни облаци от север и те закриваха бледия сърп на луната. Обещание за дъжд тегнеше в нощния въздух. И тя можеше само да различи неясните очертания на сянката, извисяваща се над нея.

— Кой… кой е?

Гласът й трепна от страх, но тя потисна импулса си да изкрещи, страхувайки се да не събуди Брендън. Ако той вдигнеше шум, нощният посетител можеше да му стори зло.

Не последва никакъв отговор, когато мъжът нежно плени устните й, полека обгръщайки гърдата й с топлата си длан. Езикът му нахлу в устата й, вкусвайки нейната сладост, докато ръката му нежно галеше плътното хълмче и полека дразнеше чувствителната пъпка. Нежно и любвеобилно устните му проправиха пътечка по шията й и обгърнаха набъбналото зърно. Езикът му започна да прави кръгове и да облизва възбуденото връхче, докато ръцете му се насочиха към други съкровища малко по-долу.

В мига, когато той освободи устата й, Кейси прошепна името му.

— Деър…

— Нима се съмняваше, любов моя? — засмя се той развеселен.

Устата му се върна към нейната, докато той се настаняваше до нея на огромното легло. Кейси ахна, плътта му пареше. Тя беше толкова замаяна от целувките му, че не беше разбрала кога е свалил дрехите си. Страстната му атака продължаваше без отслабване, докато Кейси заравяше пръсти в косата му и привличаше устните му към мястото, където гърдите й молеха за още внимание. Тя трепна в отговор, когато ръката му докосна копринените къдрави косъмчета на скута й, полека стигна до входа на нейната женственост и го намери влажен.

Малкото връхче, което откри там, беше горещо и твърдо, жадно за ласки. Извънредно внимателно, осъзнавайки чувствителността на тази възбудена розова пъпка, той започна да я масажира, докато тя не взе да вибрира, накарвайки Кейси да подлудее от желание. Ръцете му бяха дръзки, но нежни и умели. Насладата се набираше ниско в корема й и се разливаше из цялото й тяло като набираща сили гръмотевица.

И тогава той навлезе в нея, дълбоко и плътно, отначало бавно, подклаждайки силно огъня в нея. Тя го прие жадно, подканвайки го със съвършено несвързани думи.

— Обичам те, Кейси, само теб — шепнеше дрезгаво Деър с глас, натежал от страст и жажда. — Ти си моят живот, моята любов, моята душа. Без тебе съм нищо. Хайде, любов моя, нека тръгнем заедно на това пътешествие.

За пътешествието до Австралия ли говореше, или за тяхното еротично пътуване — Кейси така и не можа да разбере, защото в този момент целият й свят се беше съсредоточил в насладата. После всякакви свързани мисли изчезнаха от главата й, когато двамата заедно постигнаха онзи миг, към който се бяха устремили, за който бяха копнели, това толкова разтърсващо преживяване, оставило ги бездиханни от смайване.

Кейси първа си възвърна дар слово.

— Как разбра къде да ме търсиш? — Тя говореше шепнешком, за да не събуди Брендън, който беше спал блажено през цялото им доста шумно любене.

— Да не мислиш че можеш да ми избягаш толкова лесно? — засмя се Деър, леко погалвайки гърдите й. — Не ми пука за Лидия или за друга жена. Обичам тебе. Тебе и сина ни.

— Знам — съгласи се Кейси със сладък глас.

— Знаеш? Вярваш ли ми?

— Разбира се.

— По дяволите! Разбираш ли какво ми причини? Защо толкова искаше да ми избягаш, ако си знаела какви са чувствата ми?

— Деър, моля те, по-тихо — предупреди го Кейси. — Брендън за щастие спи дълбоко, но ако продължаваш така, скоро ще се разнищи с цяло гърло.

— Съжалявам, любов моя, но трябва да признаеш, че имам причина да се сърдя. Ще ми отговориш ли на въпросите, моля те?

— Имах посещение, преди да се кача на „Марта“. Лидия дойде и ми обясни всичко. Дори се извини за дръзкото си поведение.

— Е, сега вече има надежда за нас. Защо обаче щеше да ме напуснеш? — нападна я Деър. — Продължаваш да ме озадачаваш, Кейси.

— Ти искаш ли да бъда по-различна? — подразни го тя, докато върховете на пръстите й си играеха с космите по гърдите му, а после се спуснаха надолу към стройните му хълбоци.

— Спри, глупаче такова, иначе няма да мога да чуя обяснението ти. Сега ми кажи защо щеше да ме напуснеш, когато знаеше, че те обичам?

— Заради господарските ти маниери, заради твоята непоносима властност.

— Какво?! Аз да се държа господарски? Какво, по дяволите, ми говориш? — избухна Деър. Брендън се размърда в люлката си и той сниши глас до дрезгав шепот. — Обясни ми.

— Заминавайки, се надявах да разбереш, че съм нещо повече от притежание. Не можеш да ми заповядваш да ти се подчинявам моментално, като някаква малоумница. Някога помислил ли си да ме попиташ какво искам аз? Не, ти ми заповяда да се върна в Австралия заедно с тебе, без да помислиш за чувствата ми.

— По дяволите, Кейси, ние се обичаме. Грижа се за интересите ти. И ти трябва да искаш същото, което и аз.

— Типично мъжко мислене — изсумтя презрително Кейси. — Имам си собствен мозък, който използвам както намеря за добре. Аз… знаех, че ще ме последваш. Очаквах го, всъщност. Но дотогава се надявах, че ще си разбрал, че трябва и аз да си кажа думата как или къде искам да живея живота си.

Бавно и внимателно Деър започна да обмисля казаното от Кейси, съгласен с нея по принцип, но не искайки да го признае отведнъж. Толкова я желаеше, че мислеше, че и тя иска същото. Да прекарат заедно остатъка от живота си, да отгледат детето или децата си с любов и грижа. И точно това й каза.

— Аз искам същото, Деър — призна тя, преглъщайки буцата, която беше заседнала на гърлото й. — Но искам и да бъда твоя партньорка, да имам думата за всичко, което засяга нас или децата ни. Ако не можеш да разбереш това…

— Разбирам, любов моя, просто трябва да свикна. Предполагам, че съм бил доста… м-м… властен в отношението си към тебе. Но мисълта, че може отново да те изгубя, беше непоносима. Ако ти обещая, че никога повече няма да пренебрегвам мнението ти, ще ми простиш ли?

— Точно това винаги съм искала, да ме мислиш за нещо по-различно от човек, който ще задоволява сексуалните ти апетити и ще ти ражда деца.

— Всяка жена би могла да го прави, ако исках само това — отвърна Деър с укор в гласа. — Никога не съм мислил за тебе като за сексуален обект, макар че трябва да си призная, че ти идеално се вместваш в тази роля — ухили се той. — Ти си всичко, което някога съм искал от една жена, въпреки доста чудатото ти поведение.

— И ти си всичко, което някога съм искала, Деър, скъпи. Но още не си ми обяснил как разбра, че ще бъда на „Марта“, когато така удобно отсъстваше дни наред.

Нисък кикот се изтръгна от гърдите на Деър.

— Преди няколко седмици срещнах случайно Джереми Комбс и наех кораба му, за да превозя тебе и сина ни до Австралия. Когато разбрах кой стои пред мене и му разказах за Марта, той се съгласи да сключи сделка с мене.

— И аз влетях право в ръцете ти — изкиска се Кейси. — Как планираше да вземеш мене и Брендън на кораба, ако не се бях показала склонна да го направя?

— Щях да те отвлека, разбира се — разкри той с лек, дори малко дразнещ тон, но подплатен с твърдост, която не остави у Кейси никакво съмнение, че би направил точно това, което току-що беше казал, без да изпита ни най-малко угризение.

— Ти си един арогантен негодник, Деър Пенрод, но не бих те взела различен.

— И аз не бих те взел различна, ако ми позволиш — отвърна той с игрив тон. — Фактически, мисля, че ще те взема сега.

— Пак ли?

— Пак и пак, и пак…

— Не и ако аз те взема първа — измърмори тя и малките й ръце заиграха умело по тялото му.

Той се загърчи трескаво, когато пръстите й обхванаха набъбналата му мъжественост и започнаха да го галят, подлудявайки го от желание.

Устните й вкусваха солта по кожата му, изследваха плътните мускули по гърдите му и по плоския му корем. Когато устата й го намери, той се изви рязко, шок и наслада разтърсиха цялото му тяло. Никога не му беше хрумвало, че Кейси ще иска да му достави удоволствие по същия начин, по който той понякога й даваше наслада. Това, което тя правеше с него, беше силно еротично и възбуждащо. Но той не искаше нощта да свършва толкова скоро, затова нерешително я притегли нагоре, докато тя не се озова върху него, и той навлезе полека в нея.

— Вещица такава — изръмжа Деър, внезапно променяйки позицията, за да заеме доминиращата роля и да поведе себе си и нея към екстаза.

26

Доста отегченият и донякъде сънлив Брендън, сгушен в любящите ръце на баща си, се прозяваше по време на кратката, но вълнуваща церемония, съединяваща родителите му в брачен съюз. Накрая той протестира оживено, когато Деър целуна властно усмихнатата му майка, която Брендън приемаше като изключително свое притежание. Той не беше особено щастлив, че ще споделя майка си с някого, но изглеждаше омаян от огромния мъж, който го обсипваше с нежност и любов. Не разбираше защо прекрасната му майка понякога — но не винаги — го пренебрегва, когато този мъж, наричан татко, я прегърне. Обикновено след подобно възмутително деяние двамата започваха да лудуват в леглото. Той не виждаше какво правят, но шумът, който вдигаха, ясно показваше, че не спят. Може би, заключаваше детският мозък на Брендън, ако мама беше толкова запленена от татко, най-малкото, което можеше да направи, беше да приеме и него. Гукайки щастливо, той ги възнаграждаваше с омайна усмивка, по своему благославяйки съюза им.

В следващите шест месеца Брендън се научи да обича мама и татко по равно. Научи се и да ходи, поради което родителите му трябваше непрестанно да го пазят. Макар че обичаше меките ръце на майка си и приятния й мирис, той обожаваше грубоватите игри на татко и усещащата се в тях нежност. Когато „Марта“ акостира в Порт Джаксън, Брендън възхити и двамата, произнасяйки първата си дума. Тя, естествено, беше „тате“.

Горещото слънце прежуряше над главите им, когато стъпиха на брега на 10 януари 1810 година. Бяха отсъствали над една година и в колонията бяха настъпили забележими промени. Нови сгради бяха изникнали на пристанището и навсякъде, където Кейси погледнеше, виждаше нови пътища, построени с труда на депортираните. Няколко кораба се полюшваха закотвени в пристанището, включително английски, американски и френски, с товар от стоки или превозващи осъдени затворници.

— Ще те заведа в къщата, която Дрю ти е оставил, скъпа — каза Деър, когато слязоха на брега. — Ще ми трябват няколко дни, за да сваля товара на брега и да уредя прехвърлянето на животните до имението Пенрод. Слава богу, че имаме къде да отседнем. Дори при цялото това ново строителство хановете като че ли още не достигат.

Къщата изглеждаше почти така, както я беше оставил Дрю, и Кейси се настани там за краткия си престой. Прислуга нямаше, храна също, но Деър я увери, че ще се погрижи за всичко. Верен на думата си, той доведе само след час двама затворници, носещи припаси от кораба, както и от правителствените складове. Самият Деър се върна на свечеряване, нямайки търпение да сподели някои от новините, които беше научил през деня.

— Губернаторът Локлън Макуори пристигнал в Нов Южен Уелс към края на миналата година — осведоми той Кейси, докато двамата вечеряха. — Довел собствен полк в колонията и разпуснал Корпуса на рома. Повечето вече били преместени в Англия, макар че доста от тях, които били купили земя, останали тук.

— Слава богу, че вече ги няма — каза Кейси.

— Научих и че Макуори не бил особено доволен, че намира избрана група заселници в привилегировано положение. Заклел се да промени това.

— Трудно е да се промени животът само за една нощ.

— Но това е начало. Макуори има планове да използва труда на осъдените, за да се построят обществени сгради и пътища, иска да основе банка, да въведе валута, с която да замени рома. Ако плановете му се осъществят, скоро ще имаме болница, казарми за осъдените и църква. Твърдо вярвам, че един ден, много скоро ще разберем какво има оттатък Сините планини.

След няколко дни те потеглиха по пътя към Парамата и имението Пенрод, нямайки търпение да видят Рой, Бен и Робин. Джереми Комбс ги придружи. Част от запасите, които Деър беше купил в Англия, бяха опаковани в дъното на фургона, който беше пътувал заедно с тях на борда на „Марта“. Джереми караше фургона, Кейси с Брендън седеше до него, а Деър яздеше единия от жребците. Другите три коня следваха фургона, привързани към него. Нищо не помрачи пътуването им през този мирен ден, което позволи на Кейси да се възхити отново на заобикалящата я красота.

Тя беше забравила колко внушителни са австралийските гори с величествените си евкалиптови дървета, разнообразието от цъфтящи цветове, кенгура и папагали, както и подобния на смях глас на кукабърата. Жадно отпиваше от познатите гледки и звуци, докато Джереми изглеждаше смаян и възхитен от новите за него неща.

Нищо не можеше да сломи духа на храбрия моряк, защото през седмицата, прекарана в Сидни, той беше допуснат на аудиенция при губернатора Макуори и с много увещания и аргументи беше получил пълно помилване за Марта. Това беше трудно спечелена победа, но си струваше чакането при губернатора.

Нямаше значение дали Марта още го обича или не, тя беше вече свободна.

Фургонът свърна от прашния път и влезе в двора на фермата. Според Кейси нищо не се беше променило — същият жив плет заобикаляше двора, същите стари дървета хвърляха сянка върху къщата. Не се виждаше никой освен неколцина затворници, заети със задачите си, когато групата пътешественици спря пред предната врата. Предупреждавайки другите, че трябва за малко да останат отвън, за да може той да смекчи шока от това, че Кейси и Джереми са възкръснали от мъртвите, Деър влезе в къщата, за да намери Рой и Бен седнали да вечерят. И тази вечер, както винаги, Робин се беше присъединил към тях. Като видяха Деър, тримата скочиха на крака, приветствайки го като завърнал се герой. Никой не знаеше какво да очаква, защото Деър беше напуснал Австралия като човек, съкрушен от мъка и с разбито сърце.

— Деър, добре дошъл у дома! — извика въодушевено Бен.

— Хубаво е, че се върна, синко — прегърна го Рой. — Господи, колко ни липсваше.

— На всички ни — обади се Робин, стискайки ръката на Деър, докато същевременно го тупаше по гърба. — Добре ли пътува?

— Как мина престоят ти в Англия? — намеси се Бен, нетърпелив да научи подробностите.

— Престоят ми в Англия беше успешен, дори повече от очакваното — ухили се загадъчно Деър. — А пътят към къщи беше невероятно приятен.

— Чувам пак стария Деър — отбеляза щастливо Робин. — Това пътуване сигурно ти се е отразило много добре.

— Повече, отколкото можете да си представите — съгласи се Деър. Следващите му думи ги накараха да занемеят. — Послушах съветите ви и си доведох съпруга. И съм баща на малък син.

Рой беше смаян от промяната у Деър. Синът му беше заминал като огорчен, отчаян човек, току-що изгубил любовта на живота си, за да се завърне щастлив и очевидно излекуван, със съпруга и син. Това беше чудо. Която и да беше жената, Рой беше благодарен за съществуването й.

— Повече от щастлив съм, че нещата са се развили добре за тебе, Деър — каза той. — След като загуби Кейси, страхувах се, че никога повече няма да обикнеш някоя жена.

— Кейси е единствената жена, която някога ще обичам — заяви Деър, смайвайки ги още повече.

— Синко! — възкликна Рой със строг глас. — Да не би да искаш да ми кажеш, че си се оженил за жена, която не обичаш?

Това не ти е присъщо и със сигурност не е честно спрямо съпругата ти.

— Повярвай ми, татко, много обичам съпругата си.

— Но ти каза… — протестира Бен с озадачено изражение.

— Че никога няма да обичам друга освен Кейси, и го казах напълно сериозно.

— По дяволите, Деър, не те разбирам — отвърна Рой, сигурен, че синът му си е загубил ума.

— Мисля, че е време да се запознаете със съпругата ми — ухили се дяволито Деър. — Тогава ще разберете. Но първо всички седнете.

Той излезе от стаята, последван от три чифта очи, които го гледаха така, сякаш нещо не му беше наред. Върна се след няколко секунди с Кейси и Брендън.

— Исусе! Тя прилича на…

Думите на Бен изведнъж секнаха, докато той се взираше изумено в огненокосата красавица, застанала до брат му.

— Господи, та това е тя! — извика радостно Рой. — Не знам как, но по някакъв начин Деър е успял да намери Кейси жива и да я направи своя съпруга. Няма две жени, които толкова да си приличат. И тя държи внука ми!

— По дяволите?! — зяпна смаяно Бен, изпускайки любимия израз на Деър. — Прав си, татко. Само Деър може да направи невъзможното.

Робин не каза нищо. Само се взираше в Кейси с меко и замечтано изражение.

Кейси се засмя, наслаждавайки се на сензацията, която беше предизвикала, но вниманието бързо се отклони към сина й.

— Някой от вас ще ми каже ли как стана всичко това? — запита Рой, вдигнал въпросително вежди. — Повярвахме, че си мъртва, Кейси.

— Това е дълга история, Рой — засмя се тя, — и си струва да ви я разкажа, но има още една изненада за вас.

— Господи! Не мисля, че мога да понеса още нещо — изпъшка Бен, хващайки се за гърдите в пристъп на привиден ужас.

— Тази изненада е за Марта, тя в кухнята ли е?

— Ще я доведа — предложи Робин, все още шокиран от завръщането на Кейси.

Докато ги чакаха, Брендън започна да изучава стаята, спасена от опустошение от Бен, който вдигна момченцето на раменете си сред викове и възторжен смях.

Междувременно Деър обясни как стоят нещата с Джереми Комбс. После Робин се върна с Марта. Научила от Робин за чудодейното завръщане на Кейси от света на мъртвите, Марта възторжено прегърна приятелката си и след това започна да се суети около Брендън, който сега вече се люлееше на коляното на дядо си.

— Робин каза, че си искал да ме видиш, Деър — изрече тя, поглеждайки с любопитство към него.

— Става дума за Джереми, Марта — започна колебливо Деър.

— За съпруга ми Джереми? Той е мъртъв, господине, мислех, че знаете това.

— Той си е съвсем жив, Марта — обади се тихо Кейси. — Претърпял корабокрушение и се върнал в Англия след една година, но не те намерил. Ще го оставим обаче лично да ти разкаже.

— Той е тук? В Нов Южен Уелс? — извика Марта с разширени очи и пребледняло лице.

— Да, чака пред вратата — усмихна се Деър. — Помислих, че би искала да го приветстваш насаме.

Тя се взря във вратата за една дълга секунда, преди да изхвърчи през нея като насън.

След малко сияещата Марта се върна с изпадналия в екстаз Джереми, хванати под ръка като любовници, със зачервени лица. След като морякът разказа историята си и осведоми Марта, че е получила пълно опрощение, радостната двойка се извини и се оттегли в стаята на Марта.

След това Деър се впусна в подробен разказ за изпитанието на Кейси, оставяйки всички смаяни от измамата на Марси.

— Смятам, че трябва да пазим това в тайна от Тед Маккензи — предложи замислено Рой.

— Не желая да наранявам никого — каза Кейси. — След като Марси е мъртва, няма смисъл да отваряме старата рана.

— Съжалявам да чуя, че старият ми приятел Дрю Стенли е починал — добави Рой. — Той беше добър човек.

— Най-добрият — съгласи се Кейси. — Не знам какво щях да правя без него.

— Нито пък аз — добави чистосърдечно Деър. И изведнъж се прозя широко. — Денят беше дълъг, време е да сложим сина си да спи. Има още много неща, които ние с Кейси бихме искали да ви разкажем, но ще трябва да почакате до утре.

Спейки щастливо в една от стаите, в люлката, донесена от „Марта“, Брендън не знаеше, че е станал истинска сензация в имението Пенрод. Жизнерадостното момченце бързо беше спечелило сърцата на всички в къщата.

В спалнята, намираща се от другата страна на коридора, Деър притискаше Кейси в прегръдките си, възбуденото му тяло беше горещо и твърдо, а нейното се извиваше към него и се сливаше с него. Очите й бяха блестящо зелени, лицето зачервено; лека пелена от капчици пот замъгляваше плътта й. Тихи стонове се откъсваха от полуразтворените й устни, подканвайки Деър да ги изследва отново и отново.

Ръцете, устата и езикът му действаха прилежно и с любов, за да я отведат до най-високите върхове на възбудата. Той влезе с лекота в нея. Кейси стенеше безумно, приветствайки стоманената дължина и кадифената сила, които й донасяха такова пронизващо удоволствие. Двамата се движеха като един — едно тяло, един ум, едно съгласие. Кулминацията ги обля като вълна, изхвърляйки ги в едно обвявано от бури море от чиста страст. А след това двамата заплуваха към брега в успокоено съгласие.

— Обичам те, Кейси. Никога повече няма да те изпусна от поглед — обеща Деър, игриво захапвайки ухото й. — Ти си моят живот, аз съм нищо без тебе.

— Какво те кара да мислиш, че ще искам да замина? — отзова се лениво Кейси. — Не съм погледнала друг мъж, откакто те срещнах. Обичам те, Деър.

— Ти сега си състоятелна жена, любов моя. Какво ще правиш с цялата тази земя, която Дрю ти остави?

— Ще се установим да живеем там, веднага щом бъде построена къща. Тя е и твоя.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Ще си отгледаме собствено стадо от мериносовите овце, които ти купи в Англия. И деца. Ще си народим много деца.

— Мислиш ли, че сме направили някое тази нощ?

Кейси се изкикоти, сякаш намирайки думите на Деър за смешни. Той й хвърли строг поглед.

— Защо се смееш? Постарах се.

— Дори да се любиш с мене всяка нощ през следващите шест месеца, няма да мога да забременея.

— Кейси! — ахна той засегнат.

Да не би тя да намекваше, че не е достатъчно мъж, за да й направи дете?

Ясният звън на смеха й разпръсна обидата, която думите й внушаваха, и той се поотпусна.

— Какво, по дяволите, пак ми кроиш?

— Момче или момиче?

— Какво?!

— Още един син ли искаш или дъщеря?

— Искаш да кажеш… че вече си…

— Твоята мъжественост никога не е била под съмнение, любов моя. На кораба бяхме заедно ден и нощ цели шест месеца и нямахме какво друго да правим освен да се грижим за сина си и да се любим. Едва ли трябва да си изненадан, че ще имаме още едно дете — подразни го Кейси, обвивайки ръце около врата му, за да привлече устните му към своите.

— Нищо, което правиш, не можеш да ме изненада или шокира, вещице такава — каза Деър, с усмивка, докато отвръщаше на зова й.