Две години ваканция

I

Бурята. — Безпомощната шхуна. — Четири малки момчета на палубата ни „Слуи“. — Разкъсаният фок. — Оглед на вътрешността на яхтата, — Полу-задушеният юнга. — Кърмова вълна. — Земята в утринната мъгла. — Подводните скали.

През нощта на 9 март 1860 година облаците, сливайки се с морето, намаляваха видимостта до няколко метра.

По това разбунено море, сред кипящите вълни, които хвърляха оловносиви отблясъци, летеше лек кораб, почти със свити платна.

Това беше стотонна яхта — шхуна, както се наричат гое-летите в Англия и Америка.

Тази шхуна носеше името „Слуи“, но напразно бихте търсили да прочетете това название на кърмата й, тъй като в резултат от злополука — вълна или сблъскване — част от нея беше откъсната под хакаборда1.

Беше единайсет часът вечерта. На тази географска ширина в началото на месец март нощите са още къси. Първите лъчи на зората трябваше да се появят едва към пет часа сутринта. Но дали когато слънцето озареше простора, опасностите, които застрашаваха „Слуи“, щяха да намалеят? Нямаше ли крехкото корабче да остане все така във властта на вълните? Разбира се, единствено укротяването на талазите, утихването на бурята можеше да го спаси от най-страшно корабокрушение, каквото се случва сред океана, далеч от всякаква земя, на която оцелелите биха могли да намерят спасение!

На кърмата на „Слуи“, до кормилното колело, стояха три момчета, едното от които беше на четиринайсет години, а другите две — по на тринайсет, както и един дванайсетгодишен юнга — негърче. Там те се мъчеха с дружни усилия да противостоят на напора на вълните, които подхвърляха яхтата насам-натам и заплашваха да я преобърнат. Трудна работа, защото кормилото се въртеше против волята им и можеше да ги запокити зад парапета. На всичко отгоре малко преди полунощ в борда на яхтата се блъсна такава огромна вълна, че по чудо не счупи кормилото.

Децата, повалени от удара, успяха почти веднага да се изправят.

— Работи ли кормилото, Бриан? — запита едното от тях.

— Да, Гордън — отговори Бриан, който бе заел отново мястото си и запазил пълно самообладание.

После, като се извърна към третото дете, добави:

— Дръж се здраво, Донифан, и да не губим кураж! Има и други, които трябва да спасяваме!

Тези няколко фрази бяха произнесени на английски, при все че акцентът на Бриан издаваше френския му произход. Като се обърна към юнгата, той запита:

— Да не си ранен, Моко?

— Не, господин Бриан — отговори юнгата. — Най-важното е да се стараем да поддържаме равновесието на яхтата върху вълните, иначе има опасност да отидем право на дъното!

В тоя момент се отвори бързо люкът#1, водещ към кают-компанията#2 на шхуната. На равнището на палубата се показаха две главици и заедно с тях мила муцунка на куче, което залая.

— Бриан! Бриан! — завика едно деветгодишно дете. — Какво става?

— Нищо, Айвърсън, нищо! — отговори Бриан. — Бъди тъй добър да слезеш обратно с Доул и то по-бързо!

— Много-ни е страх! — добави второто дете, още по-малко от първото.

— А другите? — запита Донифан.

— И другите! — отвърна Доул.

— Хайде, прибирайте се всички! — заповяда Бриан. — Затворете се, скрийте се под одеялата, стиснете очи и страхът ви ще изчезне! Няма опасност!

— Внимание! Нова вълна! — извика Моко.

Страшен удар блъсна кърмата на яхтата. Този път за щастие вълната не я заля, защото, ако водата проникнеше във вътрешността, през люка, натежалата яхта нямаше да може да се задържи на повърхността.

— Прибирайте се, де! — закрещя Гордън. — Прибирайте се, че ще ви дам да се разберете!

— Хайде, прибирайте се, дечица! — добави Бриан с по-благ тон.

Двете, глави изчезнаха тъкмо когато през люка се показа едно друго момче и запита:

— Нямаш ли нужда от нас, Бриан?

— Не, Бакстър — отговори Бриан. — Крос, Уеб, Сървис, Уилкокс и ти останете при малките! Ние четиримата сме достатъчни!

Бакстър затвори люка отвътре.

— И другите ги е страх! — бе казал Доул.

Но нима на борда на тази шхуна, понесена от урагана, имаше само деца? Да, нищо друго освен деца! А колко бяха те? Петнайсет, ако се броят Гордън, Бриан, Донифан и юнгата. При какви обстоятелства бяха попаднали на нея? Скоро ще узнаем.

А нямаше ли възрастен на яхтата? Капитан, който да я командува? Моряк, който да помага в нагласянето на платната? Кормчия, който да управлява сред тази буря! Не! Нито един!

Ето защо никой на борда не можеше да определи точното положение на „Слуи“ в тоя океан! И то какъв океан! Най-големият от всички! Тихият океан, който се простира на две хиляди левги ширина, от земите на Австралия и Нова Зеландия до бреговете на Южна Америка.

Но какво се бе случило? Дали екипажът на шхуната бе загинал при някаква катастрофа? Или го бяха отвлекли малайски пирати, оставяйки на борда само млади пътници, предоставени сами на себе си, а най-големият от тях имаше едва петнайсет години? Стотонна яхта трябва да разполага поне с капитан, боцман, петима-шестима моряци, ала от този персонал, необходим за управляването й, бе налице само юнгата! И най-после, откъде идеше тази шхуна, от кон райони на Австралазия или от кои архипелази на Океания, и от колко време и закъде пътуваше? На тези въпроси, които всеки капитан би задал, ако срещнеше „Слуи“ в тия далечни морски простори, тези деца сигурно биха могли да отговорят; но не се виждаше никакъв кораб — нито от трансатлантическите, чиито маршрути минават през моретата на Океания, нито от търговските параходи или платноходи, които Европа и Америка пращат със стотици към тихоокеанските пристанища. И дори когато някой от тези плавателни съдове, толкова мощни със своите машини или колела, се озовеше по тия места, зает изцяло в борба с бурята, той не би могъл да окаже помощ на една яхта, която морето подхвърляше като треска!

През това време Бриан и неговите другари се стараеха според силите си шхуната да не легне на единия или на другия си борд.

— Какво да правим? — попита в този момент Донифан.

— Всичко възможно, за да се спасим с божия помощ! — отвърна Бриан.

И това го казваше юноша, когато дори и най-енергичен възрастен човек едва ли би хранил някаква надежда!

Всъщност бурята се засилваше. Вятърът духаше с „мълниеносна скорост“, както се изразяват моряците, и това е много вярно, защото вихърът заплашваше да порази „Слуи“ като мълния. На всичко отгоре, от две денонощия вече грот-мачтата2 и, счупена на четири стъпки над основата си, беше почти излязла от строя, тъй че не можеха да сложат платно, с помощта на което биха управлявали по-сигурно. Фок-мачтата3, останала без флакщок4, още се държеше, но поради разхлабените си ванти5 можеше всеки момент да рухне на палубата. На носа останките от малкия кливер6 плющяха като изстрели на огнестрелно оръжие. От всички платна бе останал само фокът7, който заплашваше да се скъса, защото юношите нямаха сили да вържат последния риф8, за да намалят площта му. Ако това станеше, шхуната не ще може повече да се държи по посоката на вятъра, вълните ще я блъскат отстрани, тя ще се преобърне, ще потъне, и пътниците й ще изчезнат заедно с нея в бездната. А никакъв остров не бяха забелязали досега в морето, никакъв континент не бе се появил на изток! Приближаването до брега криеше опасности, и все пак за тези деца то не беше така страшно, както яростта на това безбрежно море. Какъвто и да се окажеше брегът със своите плитчини, подводни скали, с разбиващите се в него огромни вълни, с прибоя, който блъска безспир скалите, този бряг, смятаха те, щеше да бъде спасение за тях, твърда земя, а не този океан, готов да се разтвори под нозете им!

Ето защо търсеха с очи някакво огънче, към което да се насочат.

Но никаква светлинка не се показваше в тази дълбока нощ!

Изведнъж, към един часа сутринта, страшен трясък заглуши воя на бурята.

— Фок-мачтата се счупи! — извика Донифан.

— Не! — възрази юнгата. — Платното се откъсна от въжетата си!

— Трябва да го махнем — каза Бриан. — Гордън, остани на кормилото с Донифан, а ти, Моко, ела да ми помогнеш!

Ако Моко в качеството си на юнга имаше известни познания по мореплаване, и на Бриан също не му липсваха. Преминал вече през Атлантическия и Тихия океан, за да дойде от Европа в Океания, той имаше горе-долу понятие от управляване на кораб. Ето защо другите момчета, които не разбираха нищо от това, бяха принудени да възложат на Моко и на него грижата да управляват шхуната.

Мигновено Бриан и юнгата се устремиха смело към носа на яхтата. За да не се преобърне тя, трябваше на всяка цена да махнат фока, който в долната си част се издуваше и наклоняваше шхуната така, че имаше опасност да я преобърне. В такъв случай тя нямаше да може вече да се изправи, ако не отсекат фок-мачтата в самата основа, след като счупят металните ванти; а по силите ли беше на деца да свършат тази работа?

При тези условия Бриан и Моко проявиха удивителна ловкост. Решили да запазят колкото е възможно повече от платното, за да могат, докато трае бурята, да държат „Слуи“ по посока на вятъра, те успяха да отпуснат въжето на реята9, която се смъкна на четири-пет фута10 от палубата. След като отрязаха с нож накъсаните останки от фока, те съединиха долните му ъгли с две въжета и ги вързаха за пръчките на фалшборда11, при което двете смели момчета неведнъж рискуваха да бъдат отнесени от вълните.

С помощта на това до крайност намалено платно шхуната можеше да поддържа посоката, която следваше вече от толкова време. Вятърът облъхваше само корпуса и, но това беше достатъчно, за да се носи със скоростта на торпильор. И най-важното: — можеше да избягва вълните, тъй като се движеше по-бързо от тях и нямаше опасност някоя огромна вълна да се прехвърли през хакаборда.

След като свършиха тази работа, Бриан и Моко се върнаха при Гордън и Донифан, за да им помагат в кормуването.

В този момент люкът се отвори за втори път. Навън се подаде детска глава. Това беше Жак, братчето на Бриан, с три години по-малко от него.

— Какво искаш, Жак? — запита го батко му.

— Ела! Ела! — отвърна Жак. — Водата залива вече каюткомпанията!

— Не може да бъде! — извика Бриан.

И като се втурна към люка, бързо се заслуша надолу.

Каюткомпанията беше слабо осветена от една лампа, която се люлееше силно от страничното клатене на кораба. Под нейната светлина се виждаха дванайсетйна деца, проснати на диваните или на кушетките на „Слуи“. Най-малките — от осем до девет години — се притискаха едно о друго, обхванати от ужас.

— Няма опасност! — каза им Бриан, който искаше-първо да ги успокои. — Ние сме тук! Не бойте се!

После, като огледа със запалва фенер пода на каюткомпанията, той можа да се убеди, че известно количество вода течеше от единия до другия борд на яхтата.

Откъде идеше тази вода? Дали бе проникнала през някаква пукнатина в обшивката? Трябваше да се разбере това.

Пред каюткомпанията се намираше голямата каюта, до нея — трапезарията и кубрикът12.

Бриан обходи тези различни помещения и забеляза, че водата не проникваше нито над ватерлинията13, нито под нея. Тази вода, насъбрала се в задната част на яхтата, понеже кърмата й се беше наклонила, идеше от вълните, които бяха залели носа, а известно количество бе проникнало във вътрешността през люка на кубрика. Значи откъм тази страна нямаше никаква опасност.

Минавайки отново през каюткомпанията, Бриан успокои другарите си, и сам вече малко по-спокоен, се върна на мястото си при кормилото. Шхуната, много солидно построена и обшита наскоро със здрави медни листове, не пропускаше вода и беше в състояние да устои на напора на морето.

В момента беше един часът след полунощ. По това време на нощта, която гъстите облаци правеха още по-тъмна, бурята вилнееше със страшна ярост. Яхтата плаваше като че ли изцяло потопена в заобикалящата я вода. Остри крясъци на буревестници раздираха въздуха. Дали появяването им не показваше, че наблизо има земя? Не, защото те често се срещат на няколкостотин левги от брега. Освен това тези птици на бурите, безпомощни да се борят с въздушното течение, го следваха като шхуната, чийто устрем никаква човешка сила не беше в състояние да спре.

След един час на борда се чу втори трясък. Останките от фока се раздраха и в пространството захвърчаха късове платно, подобни на огромни чайки.

— Нямаме вече платно — извика Донифан — и не можем да сложим друго!

— Нищо! — отвърна Бриан. — Бъди сигурен, че от това скоростта ни няма да намалее.

— Добър отговор! — тросна се Донифан. — Ако така и управляваш…

— Пазете се от кърмовите вълни! — извика Моко. — Трябва да се вържем здраво, иначе ще ни отнесат.

Юнгата още не се бе доизказал, и няколко тона вода се прехвърлиха през хакаборда. Бриан, Донифан и Гордън бяха запокитени върху капака на люка, ала успяха да се вкопчат за него. Но юнгата бе изчезнал заедно с тая маса, която помете „Слуи“ от кърмата до носа; тя отнесе част от сала, двете лодки и яла14, които би трябвало да бъдат прибрани, а също късове от рангоута15 и нактоуза16 с компаса. Но тъй като ударът разби фалшборда, водата можа да се оттече бързо, и това спаси яхтата от опасността да потъне под този огромен допълнителен товар.

— Моко! Моко! — завика Бриан, когато си възвърна способността да говори.

— Дали не е изхвърлен в морето? — обади се Донифан.

— Не! Нито се вижда нито се чува! — каза Гордън, наведен през борда.

— Трябва да го спасим да му хвърлим спасителен пояс с въжета! — отвърна Бриан.

И с глас, който ехтеше силно през няколкото секунди затишие, той се провикна отново:

— Моко! Моко!

— Помощ! Помощ! — отзова се юнгата.

— Той не е в морето — рече Гордън. — Гласът му иде от носа на шхуната!

— Аз ще го спася! — извика Бриан.

И запълзя по палубата, като се пазеше доколкото е възможно да не се удари в скрипците, които се люлееха на края на полуотпуснатите въжета, и да не падне на хлъзгавата палуба — почти неизбежно поради страничното клатене.

Гласът на юнгата раздра още веднъж въздуха. После всичко утихна.

В това време с големи усилия Бриан успя да се добере до люка на кубрика.

Той повика. Никой не му отговори.

Дали Моко не е отнесен от нова вълна, след като бе извикал за последен път? В такъв случай нещастното момче сега трябва да е далеч, много далеч срещу вятъра, защото вълната не можете да го носи със същата скорост, както шхуната. И значи е загинал.

Но не! До Бриан стигна по-слаб вик и той се втурна към брашпила17, в поставката на който беше втикната основата на бушприта18. Там той напипа нечие тяло, което се мъчеше да се освободи.

Това беше юнгата, заклещен в ъгъла, образуван от фалшборда при носа. Гърлото му беше стегнато от въже, което от усилията му да го разхлаби се затягаше още повече. След като това въже го бе задържало в момента, когато огромната вълна щеше да го отнесе, нима сега щеше да умре от задушаване?

Бриан отвори ножа си и с мъка успя да пререже въжето, в което беше оплетен юнгата.

После отведе Моко на кърмата и когато той се съвзе достатъчно, за да може да говори, каза:

— Благодаря, господин Бриан, благодаря!

След това зае мястото си до кормилото, и четиримата се привързаха, за да могат да противостоят на огромните талази, които вятърът вдигаше срещу „Слуи“.

Въпреки предположението на Бриан, откакто не бе останало нищо от фока, скоростта на яхтата бе понамаляла, а това криеше нова опасност. Всъщност вълните, движейки се по-бързо от нея, можеха да я връхлетят от кърмата и да я залеят. Но какво да се прави? Невъзможно беше да се сложи ни най-малко късче платно.

В южното полукълбо месец март съответствуваше на месец септември в северното полукълбо и денят е равен на нощта. А тъй като беше вече около четири часът сутринта, хоризонтът щеше скоро да побелее на изток, сиреч над оная част от океана, към която бурята носеше „Слуи“. С настъпването на деня ураганът може да отслабне? А възможно е да се появи и земя и съдбата на този екипаж от деца да се реши след няколко минути? Това щеше да се види, когато зората обагреше далечния небосвод.

Към четири и половина няколко бледи лъча се плъзнаха към зенита. За нещастие мъглата все още ограничаваше видимостта на по-малко от четвърт миля. Виждаше се, че облаците се носят със страшна бързина. Ураганът ни най-малко не бе намалил силата си и в далечината морето чезнеше под пяната на бушуващите вълни. Шхуната, която ту се вдигаше върху гребена на някоя вълна, ту се спущаше в бездната, неведнъж би се преобърнала, ако застанеше с борд към вятъра.

Четирите момчета гледаха този хаос от разбунени вълни. Те добре съзнаваха, че ако скоро не настъпеше затишие, положението им щеше да стане безнадеждно. „Слуи“ не би могла да устои още двайсет и четири часа на морските вълни, които накрая щяха да разбият люковете.

В тоя момент Моко извика:

— Земя! Земя!

На юнгата се стори, че през една пролука в мъглата на изток забелязва очертания на бряг. Дали не се лъжеше? Трудно можеха да се различат тези неясни контури, които се сливаха толкова бързо с валмата на облаците.

— Земя ли? — откликна Бриан.

— Да — отговори Моко, — земя на изток! И посочи една точка на хоризонта, в момента скрита от струпалите се изпарения.

— Сигурен ли си? — попита Донифан.

— Да да! Разбира се! — отвърна юнгата. — Когато мъглата се разкъса отново, взрете се добре ей там малко вдясно от фок-мачтата Ето ето!

Мъглата започна да редее, да се отдръпва от морето и да се вдига към по-високите слоеве. След няколко минути океанът се появи отново на много мили разстояние пред яхтата.

— Да! Земя! Наистина земя! — възкликна Бриан.

— И то много ниска земя! — додаде Гордън, който разглеждаше по-внимателно забелязания бряг.

Този път вече нямаше никакво съмнение. На пет или шест мили, в широк отрязък от хоризонта се очертаваше земя — континент или остров. Следвайки посоката, от която бурята не й позволяваше да се отклони, след по-малко от един час „Слуи“ щеше неминуемо да се добере до нея. При това имаше опасност да се разбие, особено ако й се изпречеха подводни скали, преди да стигне равна земя. Но тези млади момчета дори не мислеха за това. В тая земя, разкрила се ненадейно пред очите им, те виждаха, можеха да видят само своето спасение.

В този момент вятърът задуха още по-яростно. „Слуи“, понесена като перце, се устреми към брега, който се открояваше ясно като мастилена черта на белезникавия фон на небето. На заден план се издигаше една скала, не по-висока от сто и петдесет-двеста фута. Отпред се простираше жълтеникав песъчлив бряг, ограден отдясно от заоблени масиви — изглежда, гора във вътрешността.

Ах, да успееше „Слуи“ да стигне този пясъчен плаж, без да срещне подводни скали, да намери подслон в устието на някоя река, може би тези млади пътешественици щяха да останат живи и здрави!

Докато Донифан, Гордън и Моко стояха на кормилото, Бриан мина към носа и загледа земята, която видимо се приближаваше, толкова бързо се движеше яхтата. Но напразно търсеше някакво място, на което яхтата би могла да се настани при по-благоприятни условия. Не се забелязваше нито устие на река или поток, нито дори пясъчна ивица, където „Слуи“ да може да се разположи веднага. Напротив, от другата страна на брега се очертаваше низ подводни скали, които подаваха черните си глави над вълните, а страшният прибой ги удряше непрекъснато. Там още при първия сблъсък „Слуи“ щеше да стане на трески.

Тогава Бриан разсъди, че е по-добре в момента, когато яхтата допре плитчината, всичките му другари да бъдат на палубата, и като отвори люка, извика:

— Всички горе!

Тутакси навън изскочи кучето, а след него към кърмата на яхтата се помъкнаха цяла дузина деца. Най-малките, като видяха вълните, които на плиткото изглеждаха още по-страшни, запищяха от ужас.

Малко преди шест часа сутринта „Слуи“ се приближи до плитчината с подводните скали.

— Дръжте се здраво! Дръжте се здраво! — завика Бриан.

И като смъкна половината от дрехите си, застана готов да помогне на тия, които прибоят би повлякъл, защото несъмнено яхтата щеше да бъде тласната към подводните скали.

Внезапно се почувствува първият трус. „Слуи“ се бе ударила с кърмата си; ио макар че целият й корпус се разтресе, през обшивката не проникна вода.

Повдигналата я втора вълна я отнесе на петдесетина фута напред, без дори да докосне скалите, чиито върхове се подаваха на много места. После се наклони на лявата си страна и се закова сред кипящия прибой.

Макар и да не беше вече в открито море, яхтата се намираше все още на четвърт миля от пясъчния бряг.

II

Сред прибоя. — Бриан и Донифан. — Видимият бряг. — Приготовления за спасяване. — Оспорваната лодка. — От върха на фок-мачтата. — Смело начинание на Бриан. — Последица от прилива.

В този момент мъгливата завеса се вдигна и погледът можеше вече да обхване обширно пространство около шхуната. Облаците продължаваха да се носят с голяма бързина; бурята още не бе усмирила яростта си. Но може би тези бяха последните й пориви в тия непознати части на Тихия океан.

Това вдъхваше надежда, защото сега положението криеше не по-малко опасности отколкото през нощта, когато „Слуи“ се бореше със стихиите в открито море. Притиснати едно до друго, децата сигурно се мислеха загубени, щом някоя вълна се прехвърлеше през перилата и ги покриеше с пяна. Ударите бяха още по-силни поради това, че шхуната не можеше да ги избегне. Но макар че при всеки удар тя потреперваше с целия си корпус, изглежда обшивката й оставаше здрава дори когато се блъскаше в основата на подводните скали и, така да се каже, се заклещи между надводната им част. Бриан и Гордън слязоха в каютите и се увериха, че във вътрешността на трюма не прониква вода. Така те успокоиха, доколкото можеха, другарите си, особено малките.

— Не бойте се! — повтаряше непрекъснато Бриан. — Яхтата е здрава! Брегът не е далеч! Да почакаме, ще се опитаме да стигнем до пясъчния бряг!

— Но защо ще чакаме? — попита Донифан.

— Да защо? — вметна едно друго момче на дванай-сетина години, което се казваше Уилкокс, — Донифан е прав Защо да чакаме?

— Защото морето е още много бурно и ще ни блъсне в скалите! — отвърна Бриан.

— Ами ако яхтата се разбие? — извика трето момче, на име Уеб, почти връстник на Уилкокс.

— Мисля, че няма такава опасност — отговори Бриан, — поне докато трае отливът. Когато водата се отдръпне, доколкото позволява вятърът, ще се заемем със спасяването!

Бриан беше прав. Макар че приливите и отливите в Тихия океан са сравнително слаби, все пак те могат да предизвикат значителна разлика в равнището на водата при единия и другия случай. Тъй че беше за предпочитане да се почака няколко часа, особено ако вятърът отслабне. Може би отливът щеше да оголи част от рифа. Тогава няма да бъде толкова опасно да изоставят шхуната и по-лесно ще преминат четвъртината миля, която ги делеше от брега.

Но колкото и благоразумен да беше този съвет, Донифан и двама-трима други като че ли не бяха склонни да се вслушат в него. Те се събраха на носа и взеха да се съвещават полугласно. Донифан, Уилкокс, Уеб и едно друго мрмче на име Крос явно не искаха да слушат Бриан. През дългото плаване на „Слуи“ те се съгласиха да му се подчиняват единствено защото Бриан имаше известен опит в корабоплаването. Но бяха твърдо решили, щом стъпят на суша, да си възвърнат свободата на действие — особено Донифан, който смяташе, че по ученост и ум превъзхожда Бриан и всичките си останали другари. Донифан отдавна завиждаше на Бриан, особено защото той беше французин, и младите англичани не бяха твърде склонни да търпят властта му.

Ето защо имаше опасност тези настроения да усложнят и без това доста тревожното положение.

В това време Донифан, Уилкокс, Крос и Уеб гледаха широката ивица пяна, осеяна с водовъртежи и набраздена от течения, през която явно беше твърде рисковано да се мине. И най-опитният плувец не би устоял на вълните, предизвикани от отлива, който вятърът блъскаше отзад. Така че светът да се почака няколко часа беше напълно основателен. Донифан и другарите му волю-неволю се убедиха в това и накрая се върнаха на кърмата, при най-малките.

В този момент Бриан говореше на Гордън и ма неколцина от заобикалящите го:

— В никой случай не бива да се разделяме! Трябва да стоим един до друг, иначе сме загубени!

— Май искаш да ни командуваш! — подвикна Донифан, като чу тези думи.

— Нищо не искам — отвърна Бриан, — само да действуваме дружно за спасяването на всички!

— Бриан има право! — намеси се Гордън, хладнокръвен и сериозен юноша, който никога не говореше необмислено.

— Да! Да! — завикаха двама-трима от малките, които някакъв таен инстинкт подтикваше да поддържат Бриан.

Донифан не възрази; ала той и другарите му упорито продължаваха да стоят настрана и да чакат да настъпи часът за спасителните операции.

Но каква беше тази земя? Дали представляваше някакъв остров в Тихия океан или част от континент? Този въпрос не можеше да бъде решен, докато „Слуи“ не се приближеше достатъчно до брега, за да може да се изследва значително пространство. Този вдлъбнат бряг, образуващ голям залив, завършваше е два носа, единият доста висок и стръмен на север, другият — източен в южна посока. Но дали зад тези два носа морето правеше извивка по такъв начин, че миеше контурите на остров? Напразно се опитваше Бриан да разбере това с помощта на един от корабните далекогледи.

Ако тази земя действително беше остров, как щяха да го напуснат, ако не можеха да измъкнат от плитчината своята шхуна, която скоро приливът щеше да разбие, кат-о я повлече към рифа? И ако този остров се окажеше пуст — в Тихия океан има такива, — как щяха да поддържат съществуването си тези деца, предоставени сами на себе си, само с провизиите, които успееха да спасят, от яхтата?

На континент, напротив, възможностите за спасяване биха се увеличили значително, защото този континент би могъл да бъде само Южна Америка. Там, на територията на Чили или на Боливия, биха получили помощ, ако не веднага, то поне няколко дни след като стъпят на земя. Наистина на този бряг, близо до който се намираха пампасите, можеха да се опасяват от неприятни срещи. Но в момента важното беше да стигнат земя.

Времето беше толкова ведро, че се виждаха всички подробности. На преден план се различаваше ясно пясъчният бряг, скалата, която го обграждаше отзад, както и горският масив под нея. Бриан забеляза дори от дясната страна на брега устие на река.

Изобщо, макар че видът на този бряг не беше никак привлекателен, гъстата зеленина показваше известно плодородие като в умерения пояс. Несъмнено зад скалата растителността, защитена от морските ветрове и намерила по-благоприятна почва, се развиваше още по-буйно.

Тази част от брега явно не беше заселена. Тук, дори при устието на реката, не се виждаше нито къща, нито колиба. Може би туземците, ако имаше такива, предпочитаха да живеят във вътрешността на страната, където не биха били толкова изложени на яростните пристъпи на западните ветрове.

— Не виждам ни най-малка следа от дим! — каза Бриан, като свали далекогледа си.

— А и няма нито една лодка на брега! — забеляза Моко.

— Как ще има, като липсва пристанище? — възрази Донифан.

— Не е нужно да има пристанище — подхвана Гордън. — Рибарски лодки биха могли да намерят убежище в устието на някоя река, ако бурята ги принуди да се приберат във вътрешността.

Забележката на Гордън беше правилна. Така или иначе, по една ли друга причина, не откриха никаква лодка, и действително тази част от брега изглеждаше напълно необитавана. А можеше ли да стане обитаема, ако се наложеше младите корабокрушенци да останат там няколко седмици? Ето това беше най-важното за тях.

Междувременно отливът се отдръпваше малко по малко наистина много бавно, защото морският вятър му пречеше, макар че явно отслабваше, отклонявайки се в северозападна посока. Затова трябваше да бъдат готови за момента, когато в рифа се откриеше удобен проход.

Наближаваше седем часът. Всички се заловиха да изнасят на палубата на яхтата най-необходимите неща, а останалите щяха да съберат, когато морето ги изхвърляше на брега. И малки, и големи се впрегнаха в тази работа. На борда имаше доста голям запас от консерви, сухари, солено и пушено месо. Опаковаха ги на вързопи, които трябваше да се разпределят между най-големите, защото върху тях падаше грижата да ги пренесат на сушата.

Но за да могат да ги пренесат, водата трябваше да се отдръпне от рифа. Дали ще стане това при отлива и достатъчен ли ще бъде той, за да се оголят скалите чак до пясъчния бряг?

Бриан и Гордън се заловиха да наблюдават внимателно морето. Посоката на вятъра се промени, настъпи затишие и кипежът на прибоя започна да отслабва. Така лесно можеше да се следи спадането на водата около стърчащите подводни скали. Впрочем шхуната вече чувствуваше това спадане, като се наклони по-рязко на лявата си страна. Ако този наклон се увеличеше, имаше опасност дори да легне на борда си, защото беше много източена по форма, с повдигнати флортимберси19 и доста висок кил20, като у яхтите с голяма скорост. В такъв случай, ако водата залееше палубата, преди да успеят да напуснат яхтата, положението им щеше да стане крайно сериозно.

Колко жалко, че бурята бе отнесла лодките! С тези лодки, крито можеха да поберат всички, Бриан и другарите му биха могли сега да се опитат да стигнат брега. А и колко лесно щяха да установят с тях връзка между брега и шхуната, за да пренесат толкова полезни неща, които засега трябваше да оставят на борда! Защото ако „Слуи“ се разбиеше следващата нощ, каква полза щяха да имат от тези останки, когато прибоят ги изхвърли зад рифа? Можеха ли тогава да им служат за нещо? Дали това, което оцелее от провизиите, няма да стане напълно негодно? И младите корабокрушенци може би скоро ще бъдат принудени да се задоволяват само с онова, което им предложеше тази земя?

Наистина много жалко, че нямаха вече лодка, която да им помогне в спасителните операции!

Внезапно на носа екнаха викове. Бакстър току-що бе направил важно откритие.

Ялът на шхуната, който мислеха за загубен, се бе заклещил между ватерщагите21 на бушприта. Вярно, този ял можеше да носи само пет-шест души; но тъй като беше здрав — в което се увериха, когато го измъкнаха на палубата, — биха могли да го използуват в случай, че морето не им позволеше да минат подводните скали по сухо. Затова трябваше да чакат отливът да стигне най-ниската си точка, а в това време избухна разгорещен спор, в който Бриан и Донифан пак се сблъскаха.

Работата е там, че Донифан, Унлкокс, Усб и Крос бяха сложили ръка на яла и се готвеха да го спуснат зад борда, когато Бриан се приближи до тях.

— Какво искате да правите? — запита той.

— Каквото ни е нужно! — отговори Уилкокс.

— Ще се качите на тази лодка?

— Да — отвърна Донифан, — и ти не ще можеш да ни попречиш!

— Ще ви попреча — възрази Бриан, — аз и всички ония, които ти искаш да изоставиш!

— Да изоставя ли? Отде го измисли пък това! — отговори Донифан високомерно. — Аз никого не искам да изоставям, разбираш ли. Щом стигнем брега, един от нас ще върне яла обратно.

— Ами ако не може да се върне — извика Бриан, който едва се сдържаше, — и ако се разбие в тия скали.

— Да се качваме! Да се качваме! — намеси се Уеб, като блъсна Бриан настрана.

После с помощта на Уилкокс и Крос той вдигна лодката, за да я спусне във водата.

Бриан я улови за единия край.

— Няма да се качвате! — каза той.

— Ще видим! — отвърна Донифан.

— Няма да се качвате! — повтори Бриан, твърдо решен да се противопостави в интерес на всички. — Ялът трябва да вземе по-напред най-малките, ако при отлива остане достатъчно вода, за да могат да се доберат до брега.

— Остави ни на мира! — крясна Донифан, кипнал от яд. — Повтарям ти, Бриан, не можеш да ни попречиш да правим каквото си искаме!

— А пък аз ти повтарям, Донифан — извика Бриан, — че ще ви попреча!

Двамата юноши бяха готови да се нахвърлят един върху друг. В тази кавга Уилкокс, Уеб и Крос, естествено, щяха да подкрепят Донифан, а Бакстър, Сървис и Гарнет — да застанат на страната на Бриан. А това можеше да има печални последици, ако не беше се намесил Гордън.

Гордън, най-големият и същевременно най-хладнокръвният, разбираше колко пагубна щеше да бъде тази случка за по-нататъшните им отношения, затова има благоразумието да защити Бриан.

— Хайде, хайде — каза той, — малко търпение, Донифан! Нали виждаш, че морето е още много развълнувано и има опасност да загубим яла си!

— Не искам — крясна Донифан — Бриан да ни се налага, какъвто навик е придобил от известно време!

— Не! Не! — подкрепиха го Крос и Уеб.

— Аз нямам намерение да се налагам никому — отвърна Бриан, — но не ще позволя и на други да се налагат, когато се отнася за общото благо!

— Ние не по-малко от теб мислим за общото благо! — тросна се Донифан. — И особено сега, когато сме на земя.

— За съжаление, още не сме — възрази Гордън. — Донифан, не се инати, да почакаме благоприятен момент, за да си послужим с яла!

Гордън много навреме играеше ролята на помирител между Донифан и Бриан — това му се бе случвало неведнъж вече — и другарите му го послушаха.

Междувременно равнището на водата бе спаднало с два фута. Много полезно би било да се разбере дали има проток между подводните скали.

Бриан, мислейки, че ще може ио-добре да добие представа за разположението на скалите, като ги наблюдава от фок-мачтата, се насочи към носа на яхтата, улови се за вантите от дясната страна и като се опираше на ръце, се изкачи до реята.

В рифа се очертаваше проход, чиято посока бе отбелязана от стърчащите от двете страни върхове на скалите, по които трябваше да се водят, ако искаха да достигнат брега с помощта на яла. Но в този момент по повърхността имаше още много водовъртежи и вълни, тъй че не можеха да използуват лодката. Тя неминуемо би се блъснала в някоя скала и мигновено би се разбила. Ето защо по-добре да чакат, докато отливът открие удобен проток.

От реята, която бе яхнал, Бриан се залови да добие по-точна представа за брега. Той обходи с далекогледа си брега чак до подножието на скалата. Пространството между двата носа — осем-девет мили — изглеждаше напълно необитавано.

След като прекара половин час в наблюдения, Бриан слезе при другарите си да им докладва какво е видял. Докато Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос си даваха вид, че го слушат, без да проронят дума, Гордън се отнесе другояче.

— „Слуи“ заседна около шест часа сутринта, така ли Бриан? — запита той.

— Да — отговори Бриан.

— А колко време трае отливът?

— Мисля, пет часа. Нали, Моко?

— Да между пет и шест часа — отвърна юнгата.

— Значи — добави Гордън — към единайсет часа ще бъде най-благоприятният момент да се опитаме да стигнем брега?

— Точно така е според моите изчисления — отговори Бриан.

— Е — продължи Гордън, — тогава да се приготвим за този момент и да похапнем малко. Ако ще влизаме във водата, по-добре това да стане няколко часа след ядене.

Добър съвет, какъвто и можеше да се очаква от такова предвидливо момче. Ето защо се заловиха със закуската, която се състоеше от консерви и сухари. Бриан полагаше особени грижи за малките. Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър с присъщото на възрастта им безгрижие започнаха да се успокояват и имаше опасност да преядат, защото от двайсет и четири часа не бяха слагали нищо в устата си. Но всичко мина благополучно и за подкрепително сръбнаха по няколко капки бренди, разредено с вода.

След това Бриан се върна при носа на шхуната и там, облъкатен на фалшборда, започна да следи рифа.

Колко бавно се отдръпваше морето! Личеше обаче, че равнището му спадаше, защото наклонът на яхтата се увеличаваше. Моко, който спусна лота22, установи, че над плитчината имаше още най-малко осем фута вода. Но можеха ли да се надяват, че водата ще спадне достатъчно, за да остане рифът на сухо? Моко не вярваше това и сметна за необходимо да го сподели скришом с Бриан, за да не плаши другите.

Тогава Бриан се приближи до Гордън да поговорят по тоя въпрос. И двамата разбираха добре, че вятърът, макар че сега духаше малко на север, пречеше на морето да спадне толкова, колкото това би станало при тихо време.

— Как да постъпим? — запита Гордън.

— Не зная, не зная! — отвърна Бриан. — А какво нещастие е да не знаем да сме просто деца, когато трябва да бъдем възрастни!

— Нуждата ще ни научи какво да правим! — възрази Гордън. — Да не се отчайваме, Бриан, а да действуваме разумно!

— Да, да действуваме, Гордън! Но ако не напуснем „Слуи“ до следващия прилив и се наложи да прекараме още една нощ на борда, ние сме загубени.

— Това се разбира от само себе си, защото яхтата ще стане на трески! Затуй трябва да я напуснем на всяка цена.

— Да, на всяка цена, Гордън!

— Не е ли по-добре да построим нещо като сал, да опънем въже от яхтата до брега?

— Вече мислих за това — отговори Бриан. — За нещастие почти целият рангоут е отнесен от бурята. А нямаме време да счупим фалшборда, за да се опитаме да направим сал с отломките му! Остава само ялът, който е неизползваем, понеже вълнението е много силмо! Не! Можем да се опитаме да опънем въже през рифа и да вържем края му за някоя от подводните скали. Възможно е тогава да успеем да се измъкнем на брега.

— Кой ще тегли това въже?

— Аз — отвърна Бриан.

— Аз пък ще ти помагам! — заяви Гордън.

— Не, аз сам! — възрази Бриан.

— Яла ли ще използуваш?

— Това значи да го погубя, Гордън, а по-добре да го запазя като последно средство!

Обаче преди да приведе в изпълнение тоя рискован план, Бриан искаше да вземе една полезна предпазна мярка, за да бъде подготвен за всякаква евентуалност.

На борда имаше няколко плавателни пояса и той нареди на малките веднага да си ги сложат. В случай, че се наложи да напуснат яхтата, ако водата бъде толкова дълбока, че да не могат да я прегазят, тези уреди ще ги задържат, а тогава големите ще се опитат да ги изтласкат към брега, придвижвайки се сами по въжето.

Беше десет и четвърт. Най-много след четиридесет и пет минути отливът щеше да достигне най-ниската си точка. Пред вълнореза на „Слуи“ имаше вече по-малко от четири-пет фута вода; но по всяка вероятност морето щеше да спадне най-много с още няколко инча23. Наистина на шейсет ярда24 дълбочината чувствително се увеличаваше — това личеше от тъмния цвят на водата и многобройните върхове на скали, които стърчаха по протежение на брега. Трудното беше да преминат дълбочините, които морето образуваше пред яхтата. Все пак, ако Бриан успееше да прокара въже в тази посока, да го върже здраво за някоя от скалите и да го опъне с помощта на брашпила, то би им позволило да стигнат място, където може да се стъпи. Освен туй, като плъзнат по това въже вързопите с провизиите и необходимите прибори, ще ги прекарат благополучно до сушата.

Колкото и опасно да беше това начинание, Бриан не искаше да позволи никому да го замести, тъй че сам започна да се приготвя.

На яхтата имаше много такива въжета, дълги по стотина фута, които служат за буксир25 и за други цели. Бриан, избра от тях едно със средна дебелина, което му се струваше подходящо, и като се съблече, нави края му около кръста си.

— Хей — извика Гордън, — всички останали да се приготвят да размотават въжето! Елате при носа!

Донифан, Уилкокс, Крос и Уеб не можеха да откажат помощта си в тази работа, важността на която съзнаваха. Така че, независимо от настроенията им, всички се приготвиха да развиват въжето, което трябваше да се отпуска малко по малко, за да се пестят силите на Бриан.

Точно когато той се канеше да се спусне в морето, братчето му се приближи и завика:

— Батко! Батко!

— Не бой се, Жак, не бой се за мен! — отвърна Бриан. Само след миг го видяха на повърхността на водата, по която плуваше енергично, докато въжето се развиваше подире му.

Ала дори при спокойно море тази маневра би била трудна, защото прибоят биеше силно дългия низ от скали. Попътни и насрещни течения пречеха на храброто момче да се движи по права линия, а когато го подхванеха, с голяма мъка успяваше да се измъкне от тях.

Въпреки това Бриан малко по малко се приближаваше до пясъчния бряг, докато другарите му постепенно отпущаха въжето. Но личеше, че силите му започват да се изчерпват, макар че се намираше още само на петдесетина фута от шхуната. Пред него се образуваше нещо като водовъртеж, предизвикан от сблъскването на две противоположни течения. Ако успееше да го заобиколи, може би щеше да стигне целта си, защото оттатък водовъртежа морето беше по-спокойно. Тъй че с голямо усилие той се помъчи да мине отляво. Но опитът му не успя. Дори издръжлив плувец, в разцвета на силите, не би сполучил в случая. Подхванат от вкопчилите го води, Бриан бе повлечен неумолимо към средата на водовъртежа.

— Помощ! Дърпайте! Дърпайте! — има той сила да извика, преди да изчезне.

На яхтата настъпи страшна паника.

— Дърпайте! — изкомандува хладнокръвно Гордън.

И другарите му побързаха да опънат въжето, за да изтеглят Бриан обратно на борда, докато не се е задушил ог продължителен престой под водата.

За по-малко от минута Бриан бе вдигнат на палубата — наистина в безсъзнание, но бързо се свести в ръцете на братчето си.

Опитът да се опъне въже през рифа бе завършил неуспешно. Никой не би го повторил с надежда да сполучи. Ето защо тези нещастни деца бяха принудени да чакат… Но какво да чакат? Помощ? Откъде и от кого би могла да дойде тя?

Минаваше пладне. Приливът, вече се усещаше и прибоят се засилваше. А понеже беше новолуние, приливът щеше да бъде дори по-силен от предишния. Тъй че колкото и слаб вятър да духаше откъм морето, той можеше да вдигне шхуната от скалистото й ложе Тя щеше да се удари отново в плитчината и да се преобърне върху скалите! Никой нямаше да оцелее при такова корабокрушение! А нищо не можеше да се направи, нищо!

Всички, застанали на кърмата, малките обградени от големите, гледаха как морето набъбваше, докато върховевете на скалите изчезваха един след друг. За нещастие вятърът идеше пак от запад и като предишната нощ метеше с все сила земята. Тъй като водата бе станала по-дълбока, по-високите вълни обливаха „Слуи“ с пръските си и всеки миг щяха да я разбият. Само бог можеше да помогне на младите корабокрушенци. Техните молитви се примесваха с писъците на ужас.

Малко преди два часа шхуната, повдигната от прилива, вече не се наклоняваше на лявата си страна; но поради надлъжното клатене носът й се удряше в дъното, докато в задната и част ахтерщевенът26 оставаше все така заклещен между скалите. Скоро трусовете започнаха да се редуват непрекъснато и „Слуи“ се навеждаше ту на едната, ту на другата си страна. Децата бяха принудени да се държат едно за друго, за да не преметнат зад борда.

В този момент на два кабелта27 от яхтата се вдигна разпенена водна планина, идеща от открито море. Тази огромна вълна, висока над двайсет фута, изглежда беше предизвикана от внезапно засилване на прилива или от сблъскването му с течението на реката. Тя връхлетя като бесен порой, заля голяма част от рифа, повдигна „Слуи“ и я прекара над скалите, без корпусът й да получи нито драскотина.

За по-малко от една минута „Слуи“ мина през тази кипяща водна маса, стигна до средата на брега и се удари в една пясъчна издатина на двеста фута от първите дървета, скупчени в подножието на канарата. И се закова там — този път на твърда земя, — а морето се отдръпна и остави целия бряг сух.

III

Пансионът „Черман“ в Окланд. — Големи и малки. — Ваканция на море. — Шхуната „Слуи“. — Нощта срещу 15 февруари. — Отнесени. — Сблъскване. — Буря. — Разследване в Окланд. — Какво бе останало от шхуната.

Пансионът „Черман“ беше по това време един от най-реномираните в град Окланд, столица на Нова Зеландия, важна английска колония в Тихия океан. В него се учеха стотина деца от най-добрите семейства на страната. Маорите, коренните жители на този архипелаг, не можеха да запишат в него децата си, за които впречем бяха определени други училища. В пансиона „Черман“ имаше само малолетни англичани, французи, американци, германци, синове на земевладелци, рентиери, търговци или местни чиновници. Там те получаваха такова пълно образование, каквото се дава в подобни учебни заведения в Обединеното кралство.

Архипелагът Нова Зеландия се състои от два главни острова; на север — Ика-На-Мауи, или Рибния остров, на юг — Тауаи-Понаму, или Земя на нефрита. Отделени от Куковия пролив, те са разположени между 34° и 45° южна ширина — положение, каквото заема в северното полукълбо оная част от Европа, която включва Франция и Северна Африка.

Остров Ика-На-Мауи, силно нарязан в южната си част, образува нещо подобно на неправилен трапец, който се простира на северозапад по извивка, завършваща с нос Ван Димен.

Почти в началото на тази извивка, там, където полуостровът е широк само няколко мили, е построен Окланд. Така градът е разположен като Коринт в Гърция, поради което е получил прозвището „Южен Коринт“. Той има две открити пристанища, едното на запад, другото на изток. Последното, в залива Хаураки, не е много дълбоко, затова се е наложило да се изградят няколко от ония дълги кейове по английски образец, където могат да акостират кораби със среден тонаж. Между тях се простира Търговският кей, До който стига Куийнз стрийт, една от главните улици на града.

Някъде към средата на тази улица именно се намираше пансионът „Черман“.

А на 15 февруари 1860 година след обед от въпросния пансион излязоха стотина момчета, придружени от своите родители, с весел вид и жизнерадостна походка — същински птички, току-що пуснати от кафез.

Работата е там, че това беше началото на лятната ваканция. Два месеца независимост, два месеца свобода. А на някои от тия ученици им предстоеше морско пътешествие, за което отдавна се говореше в пансиона „Черман“. Излишно е да добавяме каква завист будеха тия, на които добрата съдба предлагаше възможност да пътуват с яхтата „Слуи“, която се готвеше да извърши морска екскурзия около бреговете на Нова Зеландия.

Тази красива шхуна беше наета от родителите на учениците за шестседмично плаване. Тя принадлежеше на бащата на един от тях, господин Уилям Х. Гарнет, бивш капитан от търговския флот, на когото можеше да се има пълно доверие. Чрез подписка между различните семейства трябваше да се покрият разноските по пътуването, което щеше да стане при най-добри условия — сигурност и удобства. Това беше голяма радост за децата, които едва ли биха могли да прекарат по-добре няколкоседмичната ваканция.

В английските пансиони възпитанието се различава значително от това, което се дава във френските пансиони. Там на учениците се предоставя по-голяма инициатива и следователно относителна свобода, което се отразява много благотворно на тяхното бъдеще. Те по-малко време остават деца. С една дума, възпитанието там върви в крак с образованието. Затова повечето от възпитаниците са учтиви, внимателни, спретнати и — което заслужава да се отбележи — малко склонни да си служат с лицемерие или лъжа, дори когато се налага да избягнат справедливо наказание. Трябва дачсе отбележи също, че в тези учебни заведения момчетата не са така ограничени от правилата на общия живот и произтичащото от тях задължение да пазят тишина. Обикновено те са настанени в отделни стаи, където понякога се хранят, а когато седнат на масата в общата трапезария, могат да разговарят съвсем свободно.

В зависимост от възрастта учениците са разделени на класове. В пансиона „Черман“ те бяха пет. Докато в първи и втори клас малките още целуваха родителите си по бузите, то в трети големите заменяха синовната целувка с ръкостискане на зрели мъже. Освен това не ги следеше надзирател, разрешаваше се четенето на романи и вестници, имаше повече свободни дни, броят на учебните часове беше доста ограничен, физическото възпитание — гимнастика, бокс и всевъзможни игри — беше много добре застъпено. Но като противовес на тази самостоятелност, с която учениците рядко злоупотребяваха, по правило се прилагаха телесни наказания, главно с камшик. Впрочем младите англосаксонци не смятаха за позорно да ги бият с камшик и безропотно се подлагаха на това наказание, щом съзнаваха, че са го заслужили.

Всеизвестно е, че англичаните уважават традициите както в частния, така и в обществения живот, и тези традиции — дори когато са нелепи — се спазват не по-малко н в учебните заведения, където те по нищо не приличат на притеснителния режим във френските училища. Старите ученици са задължени да покровителствуват новите само при условие, че в замяна на това ще получават от тях дребни услуги, които също се смятат за задължение. Тези услуги — например да им носят сутрешната закуска, да четкат дрехите им, да лъскат обувките им, да изпълняват разни поръчки — са известни под названието „фагизъм“, а тия, които ги изпълняват, се наричат „фаги“. Най-малките, от първите класове, служат за фаги на учениците от по-горните класове и ако откажат да се подчинят, животът им става невъзможен. Но никой от тях и не помисля да отказва и така свикват, да спазват една дисциплина, която не се среща почти никак сред учениците във френските лицеи. Пък и традицията изисква това и ако има страна, която да я съблюдава най-много, това е Обединеното кралство, където тя важи еднакво както за най-простия „кокни“28 на улицата, така и за членовете на Камарата на лордовете.

Учениците, които трябваше да участвуват в екскурзията със „Слуи“, бяха от различни класове на пансиона „Черман“. Както можеше да се види на борда на шхуната, там се намираха деца от осем до четиринайсет години. И тези петнайсет момчета, включително юнгата, щяха да бъдат въвлечени за дълго време в страшни приключения по далечни места.

Необходимо е да се запознаем с имената им, възрастта, способностите, характерите им, с положението на семействата им и какви отношения съществуваха помежду им в това учебно заведение, с което се разделяха в обичайното за ваканцията време.

С изключение на двама французи, братята Бриан, и Гордън, който беше американец, всички останали бяха от английски произход.

Донифан и Крос произлизаха от семейства на богати земевладелци, които заемаха високо обществено положение в Нова Зеландия. На възраст тринайсет години и няколко месеца, те бяха братовчеди, и двамата от пети клас. Донифан, елегантен и грижлив към външността си, безспорно беше най-представителният от всички ученици. Умен и прилежен, той държеше никога да не изостава, не само от ученолюбие, но и от желание да изпъкне пред другарите си. Със своето донякъде аристократично високомерие си бе спечелил прякора „лорд Донифан“, а поради властния си характер се стремеше да се налага навсякъде, където и да се намира.

Оттук произтича съперничеството между него и Бриан, което води началото си от преди няколко години и особено се изостри, откакто поради стечението на обстоятелствата влиянието на Бриан върху другарите му се засили. Що се отнася до Крос, той е съвсем обикновен ученик, но проникнат с възхищение към всичко, което мисли, казва или върши неговият братовчед Донифан.

Бакстър, от същия клас, тринайсетгодишен, сдържан, разсъдлив юноша; работлив, много находчив, много сръчен, е син на търговец с твърде скромно състояние.

Уеб и Уилкокс, на дванайсет и половина години, са ученици от четвърти клас. С посредствени умствени способности, доста своеволни и свадливи по нрав, те винаги проявяват голяма взискателност в практическото, прилагане на фагизма. Техните семейства са богати и заемат високи постове в местното съдебно ведомство.

Гарнет и другарят му Сървис са от трети клас, и двамата дванайсетгодишни, единият — син на морски капитан в оставка, другият — на заможен колонист; те живеят в Норт Шор, на северния бряг на пристанището Уайтемала. Между двете семейства съществуват много тесни връзки и вследствие на тази близост Гарнет и Сървис са станали неразделни. Те са с добри сърца, но не твърде трудолюбиви и ако им дадете ключа на волните простори, няма да го оставят да ръждяса в джобовете им. Гарнет има особено влечение към акордеона, толкова много ценен в английския флот. Тъй че като син на моряк в свободното си време той свири на своя любим инструмент, който не бе забравил да вземе на борда на „Слуи“. Що се отнася до Сървис, несъмнено той е най-веселият, най-палавият от дружината, безспорният смешник на пансиона „Черман“, който мечтае само за пътешествия и приключения, натъпкан е с „Робинзон Крузо“ и „Швейцарският Робинзон“, които са любимото му четиво.

А сега да ви запознаем с други две момчета по на девет години. Първият, Дженкинс, е син на председателя на Новозеландското кралско научно дружество, другият, Айвърсън — син на свещеника на столичната църква „Свети Павел“. Макар и да са още в трети и втори клас, всички ги сочат като едни от най-добрите ученици в пансиона.

Следват две деца — Доул, на осем и половина години, и Костър, осемгодишен, и двамата синове на офицери от англо-зеландската армия, живеещи в градчето Учунга, на шест мили от Окланд, на брега на пристанището Манукау. Те са, от ония „малки“, за които нищо не може да се каже, само че Доул е много упорит, а Костър — много лаком. Макар и да не блестят твърде в първи клас, все пак те се числят към най-силните, защото знаят да четата и пишат, с което обикновено не могат да се похвалят връстниците им.

Както виждаме, всички тези деца спадат към почтени семейства, заселили се отдавна в Нова Зеландия.

Остава да разкажем за останалите три момчета, намиращи се на шхуната — американеца и двамата французи.

Американчето, Гордън, е на четиринайсет години. Както във фигурата, така и в държането му се забелязва вече отпечатък на известна грубост на типичен „янки“. Макар и малко непохватен и тромав, безспорно той е най-сериозният от петокласниците. При все че не е блестящ като другаря си Донифан, той притежава правдив, практичен дух, за което често дава доказателства. Има вкус към сериозните неща, тъй като е с наблюдателен ум и хладнокръвен темперамент. Педантичен до дребнавост, той подрежда мислите в мозъка си като нещата на чина си, където всичко е разпределено, надписано и отбелязано в специален бележник. Изобщо другарите му го уважават, признават качествата му и макар да не е англичанин по произход, винаги се отнасят добре с него. Гордън е родом от Бостън, но е кръгъл сирак, няма друг близък освен своя настойник, бивш консулски служител, който, след като замогнал, се заселил в Нова Зеландия и от няколко години вече живее в една от красивите вили, пръснати по височините около село Маунт-Сент-Джон.

Двамата французи, Бриан и Жак, са синове на виден инженер, който преди две години и половина бе дошъл да поеме ръководството на големите мероприятия за пресушаване на блатата в централната част на Ика-Иа-Мауи. По-големият е на тринайсет години. Не твърде трудолюбив, макар и много умен, често се случва той да бъде от последните в пети клас. Но когато иска, със схватливосттта и забележителната си памет се издига на първо място и именно за това Донифан най-много му завижда. Тъй че двамата с Бриан никога не се погаждаха в пансиона „Черман“ и вече видяхме последиците от тази несговорчивост на борда на „Слуи“. При това Бриан е смел, предприемчив, ловък, находчив в споровете, нещо повече — услужлив, добро момче, без нито следа от високомерието на Донифан, малко небрежен в облеклото и обноските — с една дума, типичен французин, поради което се различаваше много от своите другари англичанчета. Впрочем той често защищаваше най-слабите от големите, които злоупотребяваха със силата си, а що се отнася лично до него, нито веднъж не пожела да се подчини на задълженията на фагизма. Поради тази негова съпротива избухваха спорове, спречквания, стълкновения, от които благодарение на енергичността и смелостта си почти винаги излизаше победител. Затова всички го обичат, а когато стана дума кой да ръководи „Слуи“, другарите му, само с изключение на неколцина, без ни най-малко колебание му се подчиниха — още повече че, както знаем, при прехвърлянето си от Европа в Нова Зеландия той бе придобил известни познания по мореплаване.

Колкото до малкото му братче, Жак, досега го бяха смятали за най-големия палавник на трети клас — ако не и в целия пансион „Черман“, без да се изключва Сървис: той непрекъснато измисляше нови дяволии, правеше си какви ли не лоши шеги с другарите си, за което много често го наказваха. Но както ще видим по-нататък, от потеглянето на яхтата характерът му, кой знае по каква причина, съвсем се измени.

Такива са малчуганите, които бурята бе изхвърлила на някаква земя в Тихия океан.

По време на тази няколкоседмична разходка край бреговете на Нова Зеландия „Слуи“ трябваше да бъде командувана от своя собственик, бащата на Гарнет, който беше един от най-смелите яхтсмени в района на Австралазия. Колко пъти шхуната се бе появявала около бреговете на Нова Каледония, на Австралия, от пролива Торес до най-южните точки на Тасмания, та чак в моретата около Молукските острови, Филипините и Целебес, понякога толкова гибелни дори за плавателни съдове с най-голям тонаж! Но тя беше яхта със здрава конструкция и добри мореходни качества, която се държаше отлично в морето дори при най-силна буря.

Екипажът се състоеше от боцман, шестима матроси, готвач и юнга — Моко, дваиайсетгодишно негърче, чието семейство отдавна работеше за един новозеландски колонист. Трябва да споменем също прекрасното ловно куче Фан от американска порода, което принадлежеше на Гордън и никога не се делеше от господаря си.

Денят на отплаването бе определен за 15 февруари. Дотогава „Слуи“ стоеше привързана с кърмата в края на Търговския кей и поради това доста далеч в пристанището.

Екипажът още не беше на борда, когато на 14-и вечерта младите пътници се качиха на него. Капитан Гарнет трябваше да пристигне едва при вдигането на котвата. Само боцманът и юнгата посрещнаха Гордън и неговите другари — моряците бяха слезли да обърнат по една последна чаша уиски, И дори, след като всички се настаниха и легнаха, боцманът сметна, че може да се присъедини към екипажа в една от пристанищните кръчми, където извърши непростимата грешка да се застои до късен нощен час. Колкото до юнгата, той си бе легнал да спи в кубрика.

Какво се случи тогава? Изглежда, никога няма да узнаем. Едно е сигурно: че въжето, с която яхтата беше привързана за пристана, се оказа отвързано поради небрежност или зложелателство. На борда не забелязаха нищо.

Черна нощ обгръщаше пристанището и залива Хаураки. От брега духаше силен вятър и шхуната, подхваната отдолу от течението, предизвикано от отлива, се понесе към открито море.

Когато юнгата се събуди, „Слуи“ се клатушкаше разлюлявана от вълнение, което не можеше да бъде обичайният прибой. Моко побърза да се качи веднага на палубата Яхтата беше отнесена в морето!

На виковете на юнгата Гордън, Бриан, Донифан и няколко други скочиха от койките си и през люка се втурнаха навън. Напразно викаха за помощ! Не се виждаше никаква светлинка нито от града, нито от пристанището. Шхуната се намираше вече посред залива, на три мили от брега.

Най-напред, по съвет на Бриан, подкрепен от юнгата, момчетата се опитаха да вдигнат платно, за да могат чрез лавиране да се върнат в пристанището. Но тъй като платното беше твърде тежко, за да може да бъде насочвано както трябва, то само ги завлече още по-далеч под действието на западния вятър. „Слуи“ заобиколи нос Колвйл, мина пролива, който го дели от Острова на Голямата бариера, и скоро се озова далеч от Нова Зеландия.

Не ще и дума, положението беше сериозно. Бриан и другарите му не можеха вече да се надяват на помощ от сушата. В случай, че някой кораб от пристанището тръгнеше да ги търси, щяха да минат няколко часа, докато ги настигне, дори ако успее да намери шхуната в тоя непрогледен мрак. А когато се съмне, как ще забележи толкова малко корабче, залутано в открито море? И ще могат ли тези деца да се измъкнат със собствени сили от това положение? Ако вятърът не се промени, ще трябва да се откажат от мисълта да се върнат на суша.

Наистина оставаше една възможност: да ги срещне кораб, плаващ към някое от новозеландските пристанища. Ето защо, колкото и съмнителна да беше тази възможност, Моко побърза да вдигне фенер на върха на фок-мачтата. Сега трябваше само да чакат да се съмне.

Що се отнася до малките, тъй като шумът не ги събуди, решиха да ги оставят да спят. Уплахата им само би създала безредие на яхтата.

Междувременно направиха още няколко опита да обърнат „Слуи“ срещу вятъра. Но тя веднага се отклоняваше и се понасяше бързо към изток.

Изведнъж на две-три мили забелязаха светлинка. Това беше бяла светлина на върха на мачта — отличителен знак на движещ се параход. Скоро се показаха и двете други сигнални светлини — червена и зелена, а тъй като се виждаха едновременно и едната, и другата, това значеше, че параходът се насочва право към яхтата.

Напразно надаваха момчетата отчаяни викове. Грохотът на вълните, свистенето на парата, която изскачаше от изпускателните тръби на парахода, засилващият се вятър от открито море — поради всичко това гласовете им се губеха в простора.

Все пак, дори и да не можеха да ги чуят, дали матросите от вахтата няма да забележат, фенера на „Слуи“? Това беше последната надежда.

За нещастие при едно внезапно наклоняване на яхтата въжето за вдигане на платното се скъса, фенерът падна в морето и нищо вече не показваше присъствието на „Слуи“, към която параходът се носеше със скорост дванайсет мили в час.

За няколко секунди той се приближи до яхтата и щеше мигновено да я потопи, ако я бе ударил острани; но я блъсна в кърмата и разкъса само част от обшивката, без да засегне корпуса.

Изобщо ударът беше толкова слаб, че като остави „Слуи“ на произвола на приближаващата буря, параходът продължи пътя си.

Много често капитаните не си правят труда да окажат помощ на кораб, който са блъснали. Това е престъпно поведение, за което има много примери. Но в случая вероятно на борда на парахода не бяха почувствували сблъскването с такава лека яхта, която дори не забелязаха в тъмното.

Тогава малките момчета, понесеци от вятъра, сметнаха, че ги очаква гибел. Съмна се, но безкрайният простор наоколо беше пуст. В тази рядко посещавана част от Тихия океан корабите, пътуващи от Австралазия за Америка или от Америка за Австралазия, се движат по пътища, разположени по на юг или по на север. Нито един от тях не се видя от яхтата. Настъпи нощта, още по-лоша, и макар от време на време бурята да отслабваше, вятърът не преставаше да духа от запад.

Бриан и другарите му не можеха да си представят докога ще продължи това лутане. Напразно се опитваха те да маневрират така, че да върнат отново шхуната в новозеландски води. Нямаха нито познания да променят курса й, нито сили да вдигнат платната и.

При тези условия Бриан, проявявайки необикновена за годините си енергия, започна да придобива такова влияние върху другарите си, на което дори самият Донифан бе принуден да се подчини. Макар и да не успя с помощта на Моко да върне яхтата в западна посока, все пак с минималните си знания съумя да запази достатъчно способността й да плава. Той не жалеше силите си, бдеше денонощно, упорито гледаше хоризонта, за да търси там начин за спасение. Погрижи се дори да хвърли в морето няколко бутилки със запечатано в тях писмо за премеждията на „Слуи“. Ненадеждно средство, разбира се, но не искаше да го пренебрегва.

А в това време западните ветрове продължаваха да тласкат яхтата през Тихия океан и тя не можеше нито да се спре, нито дори да намали скоростта си.

Известно е как се развиха нещата. Няколко дни след като шхуната бе отнесена от залива Хаураки, се разрази буря, която две седмици бушува с необикновена сила. Връхлитана от огромни вълни, които безброй пъти заплашваха да я смажат под мощните си удари — а това наистина би станало, ако не беше здравата й конструкция и мореходните й качества, — накрая „Слуи“ акостира на непозната земя в Тихия океан.

Но каква ли участ очакваше сега този пансион от корабокрушенци, запокитени на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия? Откъде щеше да им дойде помощ, когато самите те не можеха да си помогнат?

Във всеки случай семействата им имаха пълно основание да ги смятат за потънали заедно с шхуната.

Ето защо още през нощта на 14 срещу 15 февруари, когато в Окланд се разбра, че „Слуи“ е изчезнала, уведомиха капитан Гарнет и семействата на злочестите деца. Излишно е да описваме какво вълнение предизвика това събитие в града, където всички бяха потресени.

Но ако швартовото й въже29 се е отвързало или откъснало, възможно е шхуната да не е била отнесена извън залива. Тя сигурно може да се намери, макар че засилващият се западен вятър вдъхваше най-страшни опасения.

Така че без да губи нито минута, началникът на пристанището взе мерки за оказване на помощ на яхтата. Две малки параходчета предприеха дирения в район от няколко мили извън залива Хаураки. Цяла нощ те обхождаха тия места, където морето започваше да става много бурно. А когато се върнаха на разсъмване, семействата, сполетени от това ужасно нещастие, загубиха всякаква надежда.

Но макар и да не успяха да намерят „Слуи“, тези параходчета поне бяха прибрали отломки от нея. Това бяха останки от хакаборда, паднали в морето след сблъскването с перуанския параход „Кито“ — сблъскване, което дори този кораб не бе усетил.

Върху тези останки още личаха две-три букви от името „Слуи“. Следователно по всяка вероятност яхтата е била разбита от вълните и вследствие на тази катастрофа е загинала заедно с хората и товара на дванайсетина мили от бреговете на Нова Зеландия.

IV

Първо изследване на крайбрежието. — Бриан и Гордън през гората. — Напразен опит за намиране на пещера. — Опис на наличното имущество. — Провизии, оръжие, облекло, постелки, съдини, сечива, инструменти. — Първи обед. — Първа нощ.

Брегът беше пуст, какъвто го бе видял Бриан, когато наблюдаваше от върха на фок-мачтата. От един час шхуната лежеше на пясъчния бряг, а никакъв туземец не бе забелязан досега. Нито под дърветата, които растяха нагъсто пред скалата, нито по бреговете на реката, набъбнала от водите на прилива, не се виждаше ни къща, ни колиба, ни заслон. Нямаше дори отпечатък от човешки крак на пясъчния бряг, поръбен от дълъг пояс водорасли, изхвърлени от морските вълни. В устието на речицата — никаква рибарска лодка.

И най-после, в цялото пространство на залива, съграден между двата носа от юг и север, не се виеше никаква струйка дим.

Най-напред Бриан и Гордън решиха да навлязат между купчинките дървета, за да достигнат скалата и ако е възможно, да я изкачат.

— Ето ни на суша, а това е вече нещо! — каза Гордън. — Но коя е тази земя, която изглежда необитавана?

— Важното е да не бъде необитаема — отвърна Бриан. — За известно време имаме провизии и муниции! Но ни липсва подслон, а трябва да намерим някакъв поне за малките. За тях преди всичко!

— Да имаш право! — съгласи се Гордън.

— Колкото до това, да разберем къде сме — продължи Бриан, — ще имаме време да се занимаем с тая работа, след като се погрижим за най-необходимото! Ако е континент, може би има някаква надежда да се спасим! Ако ли пък е остров ненаселен остров е, тогава ще видим! Ела, Гордън, ела да огледаме!

Двамата стигнаха бързо края на горичката, простираща се косо между скалата и десния бряг на речицата, на триста-четиристотии фута от устието, ако се върви срещу течението.

В тази гора нямаше никакви следи от хора, нито просека, нито пътечка. На земята лежаха дънери, рухнали от старост, и Бриан и Гордън затъваха до колене в килима от опадали листа. Ала птиците се разбягваха боязливо, като че ли вече се бяха научили да се пазят от хора. Тъй че този бряг, макар и ненаселен, от време на време види се е бил спохождан от жители на някоя съседна земя.

За десет минути двете момчета прекосиха гората; тя ставаше все по-гъста откъм другия край на скалата, издигаща се като отвесна стена със средна височина от сто и осемдесет фута. Дали в долната част на тази скала нямаше да се намери някаква вдлъбнатина, която би послужила за подслон? Това беше много желателно. Действително една пещера, защитена от пояса дървета срещу морските ветрове и недостигана от вълните дори в бурно време, би представлявала чудесно убежище. Там малките корабокрушенци биха могли да се настанят временно, докато едно по-сериозно изследване на брега им позволи да се впуснат по-уверено във вътрешността на страната.

За нещастие в тази скала, отвесна като стена на укрепление, Гордън и Бриан не откриха никаква пещера, дори цепнатина, през която да се изкачат до гребена й. За да проникнат във вътрешността на страната, вероятно трябваше да заобиколят скалата, чието разположение Бриан бе установил, когато я разглеждаше от мачтата на „Слуи“.

Около половин час двамата се спущаха на юг покрай основата на скалата. Така те достигнаха десния бряг на реката, която криволичеше в източна посока. Докато този бряг беше засенчен от красиви дървета, другият опираше до местност със съвсем друг вид — равна, без зеленина. Тя наподобяваше огромно блато, което се простираше на юг чак до хоризонта.

Разочаровани, неспособни да се изкачат на върха на скалата, откъдето несъмнено биха огледали местността на няколко мили в окръжност, Бриан и Гордън се върнаха при „Слуи“.

Донифан и неколцина други бродеха насам-натам из скалите, докато Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър се забавляваха, като събираха раковини.

В разговор с големите Бриан и Гордън им съобщиха резултата от огледа си. В очакване на по-нататъшни проучвания сметнаха за целесъобразно да не се отделят от шхуната. Макар и с разбито дъно и силно наклонена на лявата си страна, тя можеше да служи за временно жилище на самото място, където бе заседнала. Палубата беше пробита в предната си част, над кубрика, но поне каюткомпанията и задните каюти можеха да осигурят задоволително убежище срещу бурите. Що се отнася до кухнята, тя никак не бе пострадала при блъскването в рифа — за голямо задоволство на малките, които живо се интересуваха от въпроса за яденето.

Добре, че не се наложи тези деца да пренасят на брега необходимите за настаняването им неща. Дори и да успееха, какви мъчнотии, каква умора би трябвало да претърпят! Ако „Слуи“ бе заседнала още на първата редица подводни скали, как щяха да спасят запасите? Морето бързо би разрушило яхтата и тогава не биха могли да спасят дори оскъдните останки, пръснати по пясъка — консерви, оръжие, муниции, дрехи, постелки, всевъзможни съдини и прибори, толкова нужни за живота им в този малък свят. За щастие приливът бе изхвърлил „Слуи“ отвъд рифовия пояс. Ако и да не можеше вече да плава, тя беше поне обитаема, тъй като надводната й част бе устояла най-напред на бурята, а после — на удара и нищо не беше в състояние да я изтръгне от това пясъчно ложе, в което бе забила своя кил. Не ще и дума, постепенно под влиянието на слънцето и дъжда тя щеше да се разпадне, обшивката й — да се пробие, палубата и — окончателно да се продъни и накрая да стане негодна за убежище, каквото осигуряваше поне засега. Но дотогава или малките корабокрушенци щяха да успеят да се доберат до някой град или село, или пък, ако бурята ги е изхвърлила на пуст остров — да намерят пещера в крайбрежните скали.

Така че най-добре беше засега да останат на борда на „Слуи“. Така и сториха още същия ден. С помощта на въжена стълба, прикрепена за десния борд, от страната, накъдето беше наведена яхтата, и големи, и малки можаха да достигнат до капаците на люковете. Моко, който в качеството си на юнга разбираше горе-долу от готвене, подпомаган от Сървис, който пък обичаше да си похапва, се залови да приготви ядене. Всички ядоха с добър апетит, дори Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър се развеселиха. Само Жак Бриан, някога шегобиецът на пансиона, продължаваше да стои настрана. Тази промяна в характера и в навиците му наистина учудваше всички; но Жак, който бе станал много мълчалив, упорито отбягваше въпросите, задавани от другарите му.

Най-после, капнали от умора след толкова дни и нощи, прекарани сред хилядите опасности на бурята, на всички им се доспа. Малките се пръснаха по каютите на яхтата, където големите скоро се присъединиха към тях. Бриан, Гордън и Донифан обаче пожелаха да дежурят поред. Дали нямаше да се появи стадо диви зверове или дори група туземци, които биха били не по-малко страшни? Нищо подобно не стана. Нощта мина без тревоги и когато слънцето изгря, след благодарствена молитва към бога всички се заловиха за разни работи, изисквани от положението им.

Първо трябваше да се направи опис на провизиите на яхтата, а после — па материалите, включващи оръжие, инструменти, съдини, облекло, прибори и др. Въпросът за храната беше по-важен, понеже този бряг изглеждаше пуст. Тук можеше да се разчита само на риболова и лова, стига впрочем да имаше дивеч. Донифан като много изкусен ловец бе забелязал досега само многочислени ята птици над повърхността на рифовете и крайбрежните скали. Но би било печално, ако се наложеше да се хранят само с морски птици. Затова трябваше да разберат за колко време щяха да им стигнат провизиите на шхуната, и то като ги изразходват пестеливо.

Но при проверката установиха, че имаха в достатъчно количество само сухари, а консервите, шунката, месните сухари — състоящи се от първокачествено брашно, кълцано свинско и подправки, — соленото месо, сланината, кутиите със задушено щяха да стигнат само за два месеца, дори при много строги икономии. Така че още отначало трябваше да прибягнат до местни продукти, за да пестят провизиите в случай, че се наложеше да пропътуват няколкостотин мили, за да достигнат пристанище по брега или град във вътрешността.

— Дано не са се развалили консервите! — забеляза Бакстър. — Ако след засядането ни в трюма е проникнала морска вода.

— Ще видим това, като отворим кутиите, които ни се струват развалени — отвърна Гордъи. — Може би ако преварим съдържанието им, ще можем да ги консумираме.

— Аз ще се заема с това — заяви Моко.

— Но по-бързо се залавяй за работа — предупреди Бриан, — защото през първите дни ще бъдем принудени да се прехранваме с провизиите от „Слуи“.

— А защо — обади се Уилкокс — да не обиколим още днес скалите, които се издигат на север от залива, и да съберем там яйца, годни за ядене?

— Вярно вярно.! — възкликнаха Доул и Костър.

— И защо да не наловим риба? — добави Уеб. — Та нима няма въдици на шхуната и риба в морето? Кой иска да дойде на риболов?

— Аз! … Аз! … — завикаха малките.

— Добре! Добре! — отвърна Бриан. — Но това не е игра, ще дадем въдици само на сериозните рибари!

— Бъди спокоен, Бриан! — отговори Айвърсън. — Ще правим каквото трябва.

— Добре, но да започнем да описваме онова, което имаме на яхтата — каза Гордън. — Не бива да мислим само за храна.

— Можем да съберем и миди за закуска! — забеляза Сървис.

— Разбира се! — отвърна Гордън, — Малките да тръгнат по трима или четирима! Моко, ти ще ги придружиш.

— Слушам, господин Гордън.

— И ги пази добре! — вметна Бриан.

— Не бойте се!

Юнгата беше много услужливо, много сръчно и много храбро момче и можеше да се разчита, че ще бъде доста полезен на младите корабокрушенци. Той беше особено привързан към Бриан, който от своя страна не криеше симпатиите, вдъхващи му от Моко — симпатии, от които неговите другари англосаксонци сигурно биха се срамували.

— Да тръгваме! — извика Дженкинс.

— Ти няма ли да отидеш с тях, Жак? — запита Бриан, обръщайки се към братчето си.

Жак отговори отрицателно.

Дженкинс, Доул, Костър и Айвърсън, предвождани от Моко, тръгнаха покрай рифа, който се бе оголил след отдръпването на морето. Те се надяваха в пукнатините на скалите да съберат добър запас от различни видове раци, миди и дори стриди, които, печени или сурови, биха представлявали солидна добавка към сутрешната закуска. Вървейки, те подскачаха, защото виждаха в тази разходка повече удоволствие, отколкото полза. Това е присъщо на възрастта им; те бяха почти забравили преживените доскоро изпитания и тревогата от бъдещите опасности.

Щом отрядът на малките се отдалечи, големите пристъпиха към претърсване на яхтата. От една страна, Донифан, Крос, Уилкокс и Уеб преброяваха оръжието, мунициите, дрехите, постелките, сечивата и съдините на борда. От друга, Бриан, Гарнет, Бакстър и Сървис описваха напитките, вината, бирата, брекдито, уискито, джина, затворени в дъното на трюма в бурета е вместимост от десет до четиридесет галона30 всяко. Гордън вписваше всеки инвентаризиран предмет в бележника си. Тоя бележник впрочем беше пълен със записки относно обзавеждането и товара на шхуната. Този методичен американец, може да се каже, счетоводител по рождение, вече имаше списък на материалната част и оставаше само да го свери.

Най-напред бе установено, че има пълен комплект от резервни платна, въжета и друг такелаж. Ако яхтата беше още в състояние да плава, нищо не би липсвало, за да се преекипира изцяло. Но ако тези първокачествени платна и нови въжета не можеха вече да влязат в работа, то щяха да ги използуват, когато се настаняха на брега. В описа фигурираха също няколко риболовни принадлежности, ръчни мрежи и различни въдици, а те бяха ценни уреди, стига по тия места да имаше риба в изобилие.

Що се отнася до оръжието, ето какво бе вписано в бележника на Гордън: пет ловни пушки с централен ударник, една дълга далекобойна пушка и една дузина револвери; муниции — триста патрона с гилзи за оръжие, което се пълни от задната страна на дулото, две бурета барут по 25 фунта31 всяко и доста голямо количество олово, сачми и куршуми. Тези муниции, предназначени за лов при спирките на „Слуи“ по бреговете на Нова Зеландия, тук щяха да послужат за по-полезна цел — да осигурят живота на всички, ако не дай боже се наложеше да го защищават! В трюма имаше също известно количество сигнални ракети за поддържане на връзка през нощта, тридесетина заряда и снаряда за двете малки оръдия на яхтата, но дано не станеше нужда да ги използуват, за да отблъсват нападения на туземци. А облеклото и кухненските принадлежности бяха достатъчни за нуждите на младите корабокрушенци, дори ако им се наложеше да престоят дълго тук. Макар част от съдините да бяха се изпочупили при блъсването на „Слуи“ в рифа, все пак бяха останали достатъчно за кухнята и трапезата. Всъщност те не бяха толкова необходими предмети. По-важно беше да има фланелени, сукнени, памучни и брезентови дрехи в такова количество, че да могат да се сменят според колебанията на температурата. Наистина, ако тази земя се намираше на същата географска ширина, както Нова Зеландия — което беше твърде вероятно, защото откакто шхуната бе потеглила от Окланд, непрекъснато я бяха тласкали западните ветрове, — можеха да се очакват силни горещини през лятото и големи студове през зимата. За щастие на борда имаше много от ония дрехи, които са необходими за няколкоседмични походи, защото по море трябваше да се обличат дебело. Освен това в сандъците на екипажа се намираха панталони, вълнени фланели, мушами и дебело плетено бельо, които лесно можеха да се нагодят към ръста и на големи, и на малки, за да понесат суровата зима. Естествено, ако обстоятелствата наложеха да изоставят шхуната и да се настанят в по-сигурно жилище, всеки щеше да пренесе постелките си — койките имаха хубави дюшеци, чаршафи, възглавници, завивки и ако ги пазеха, тези всевъзможни предмети биха могли да траят дълго дълго! Дума, която би могла да значи „завинаги“! Ето какви бордови инструменти вписа Гордън в бележника си: два барометъра-анероиди, стоградусов спиртен термометър, два морски часовника, няколко от ония медни тръби, или рупори, които се употребяват при мъгли и се чуват на големи разстояния, три далекогледа с малък и голям обсег, един компас с нактоуз м два други с по-малки размери, един барометър, показващ приближаването на бури, и накрая няколко знамена на Обединеното кралство, без да се брои комплектът от флагчета, с помощта на които корабите могат да сигнализират в открито море. И най-после — една от ония малки гумени лодки, които се сгъват като куфар и служат за преминаване на река или езеро.

Що се отнася до инструментите, дърводелското сандъче съдържаше доста пълен комплект от тях, без да се смятат торбичките с гвоздеи, винтове и бурми, всевъзможна железария за дребни поправки на яхтата. Освен това не липсваха копчета, конци и игли, които майките на тия деца, предвиждайки, че често ще се кърпят, се бяха погрижили да им сложат. Нямаше опасност също да останат без огън: големият запас от кибрит в добавка към праханта и огнивото щеше да им стигне за дълго време, тъй че в това отношение можеха да бъдат спокойни.

На борда се намираха също големи карти; но те се отнасяха специално за бреговете на Новозеландския архипелаг, следователно бяха безполезни в тия непознати краища. За щастие Гордън бе взел със себе си един от ония общи атласи, които включват карти на Стария и Новия свят и особено атласа на Щилер, смятан от съвременните географи за най-съвършения от тоя род. Освен това библиотеката на яхтата притежаваше известен брой хубави английски и френски книги, най-вече пътеписи и няколко научни труда, да не говорим за двамата знаменити робинзоновци, които Сървис бе спасил, както някога Камоенс32 спасил своите „Лузиади“ — каквото бе направил и Гарнет от своя страна за прочутия си акордеон, измъкнат здрав и читав от трусовете на засядането. И накрая, освен всичко необходимо за четене имаше и всичко необходимо за писане — пера, моливи, мастило, хартия, а също и календар за 1860 година, на който Бакстър бе натоварен да зачерква последователно всеки изминат ден.

— Нашата клета „Слуи“, бе изхвърлена на брега на 10 март! Тъй че зачерквам 10 март. Както и всички предишни дни на 1860 година.

Трябва да споменем също сумата петстотин лири стерлинги в злато, която се намери в касата на яхтата. Тези пари можеха да послужат за нещо, ако младите корабокрушенци успееха да стигнат до някое пристанище, отдето биха могли да се приберат по домовете си.

След това Гордън се залови да преглежда внимателно различните бурета, наслагани в трюма. Някои от тези бурета, пълни с джин, бира или вино, се бяха продънили при блъсването в рифа и съдържанието им бе изтекло през разхлабените дъски. Това беше непоправима загуба, а останалото трябваше да се пести колкото се може повече.

Общо в трюма на шхуната имаше още сто галона бордо и шери, петдесет галона джин, бренди и уиски и четиридесет буренца с бира, всяко от по осемдесет галона — плюс тридесетина шишета различни ликьори, които, добре увити в сламената си опаковка, бяха издържали на удара о скалите.

Следователно петнайсетте оцелели от „Слуи“ можеха да си кажат, че материалните им нужди са осигурени поне за известно време. Оставаше да се види дали тази земя ще им предложи средства за икономисване на запасите. Ако бурята ги бе изхвърлила на остров, нямаше никаква надежда да се измъкнат оттук, освен ако през тия места минеше някой кораб и успееха да му сигнализират за присъствието си. Да поправят яхтата, да възстановят пукнатите ребра в подводната и част, да закърпят обшивката й — всичко това би изисквало непосилна за тях работа, и то с инструменти, с каквито не разполагаха. Не можеха и да мислят да строят нов кораб с останките от стария, пък и как щяха да прекосят Тихия океан, за да се върнат в Нова Зеландия, като си нямаха понятие от корабоплаване? Все пак с лодките на шхуната можеха да стигнат някой друг континент, някой друг остров, ако имаше такъв наблизо в тази част на Тихия океан. Но двете лодки бяха отнесени от вълните и на борда бе останал само ялът, годен да плава най-много покрай брега.

Към обед малките, предвождани от Моко, се върнаха на „Слуи“. Те бяха вложили голямо старание и свършили полезна работа. Така че сега носеха голям запас от раковини, които юнгата се запретна да сготви. Птичи яйца сигурно имаше в голямо количество, защото Моко бе открил множество скални гълъби, годни за ядене, които виеха гнездата си в горните вдлъбнатини на канарата.

— Добра новина! — каза Бриан. — Някоя сутрин ще излезем на лов, който може да се окаже много успешен!

— Положително — откликна Моко, — и с три-четири изстрела ще сваляме дузини гълъби. Сигурно няма да бъде трудно да се доберем с въже и до гнездата им.

— Разбрано — каза Гордън. — А дотогава не е зле Донифан още утре да отиде на лов, а?

— С удоволствие! — отвърна Донифан. — Уеб, Крос, Уилкокс, ще дойдете ли с мен?

— На драго сърце — отговориха трите момчета, зарадвани, че ще имат възможност да стрелят срещу хилядите птици.

— Все пак — забеляза Бриан — аз ви съветвам да не убивате прекалено много гълъби! Когато имаме нужда, пак ще ги намерим. По-важно е да не хабим излишно оловото и барута.

— Добре! Добре! — отвърна Донифан, който не търпеше забележки, особено от Страна на Бриан, — Не сме почнали още да стреляме, а вече ни дават съвети!

След един час Моко дойде да съобщи, че обедът е готов. Всички побързаха да се качат на борда на шхуната и да насядат в трапезарията. Поради наклоненото положение па яхтата масата беше чувствително наведена наляво. Но това не пречеше на децата, свикнали на бордовото клатене. Раковините, главно миди, бяха обявени за превъзходни, макар че можеха да бъдат сготвени и по-хубаво. Но нали на тая възраст апетитът е най-добрата подправка? Сухар, хубаво парче солено месо, прясна вода, взета от устието на реката при отлива, за да няма солен вкус, с добавка от няколко капки бренди — всичко това представляваше твърде сносен обед.

Следобеда използуваха за различни работи около подреждането на трюма и разпределянето на описаните вещи. През това време Джепкинс и малките му другарчета се занимаваха е риболов в реката, която гъмжеше от каква ли не риба. След вечерята всички си легнаха да си почиват, с изключение на Бакстър н Уилкокс, конто трябваше да дежурят до сутринта.

Така мина първата нощ на тази земя сред Тихия океан. Изобщо тези малки момчета не изпитваха никакъв недостиг от ония неща, които много често липсват на корабокрушенци в по-пусти краища! Силни и опитни хора в тяхното положение лесно биха се справили с трудностите. Но ще могат ли тези момчета, най-голямото от които беше едва четиринайсетгодишно, да задоволяват насъщните си потребности, ако бъдеха обречени да живеят дълги години мри такива условия? Позволяваме, си да изкажем съмнение!

V

Остров или континент? — Екскурзия. — Бриан тръгва сам. — Земноводните. — Стадата пингвини. — Обед. — От върха на носа. — Трите островчета в морето. — Синя ивица на хоризонта. — Връщане на „Слуи“.

Остров или континент? — този важен въпрос занимаваше непрекъснато Бриан, Гордън и Донифан, които благодарение на характера и ума си бяха станали истински ръководители на тоя малък свят. Мислейки за бъдещето, докато малките държаха за настоящето, те често разговаряха на тази тема. Във всеки случай, каквато и да беше тази земя — остров или континент, очевидно тя не спадаше към тропическия пояс. Това личеше по нейната растителност — различни видове дъбове, букове, брези, елши, борове и ели, много мирти и каменоломки — дървета и храсти, които не са разпространени в централните райони на Тихия океан. Изглеждаше дори, че тази земя е разположена на по-висока географска ширина от Нова Зеландия, следователно по-близо до южния полюс. Така че имаше опасност зимите тук да бъдат много сурови. Дебел килим опадали листа покриваше вече земята в гората, разпростряла се в подножието на скалата. Само боровете и елите бяха запазили иглите си, които всеки сезон се подновяват и никога не опадват напълно.

— Затова — забеляза Гордън на другия ден, след като „Слуи“ бе превърната в неподвижно жилище, — според мен ще бъде най-разумно да не се настаняваме окончателно на тази част на брега.

— Аз съм на същото мнение — обади се Донифан. — Ако чакаме лошия сезон, ще бъде много късно да стигнем лякое населено място, пък и за тази цел ще трябва да изминем стотици мили!

— Имайте търпение! — възрази Бриан. — Още сме в средата на март!

— Е — продължи Донифан, — хубавото време може да продължи до края на април, а за шест седмици се изминава доста път.

— Когато има път — възрази Бриан.

— А защо да няма?

— Разбира се! — обади се Гордън. — Но дори и да има, знаем ли къде ще ни заведе?

— Аз зная само едно — отвърна Донифан, — че ще бъде глупаво да останем на шхуната до сезона на студовете и дъждовете, затова не бива да виждаме трудности на всяка крачка!

— По-добре да ги виждаме — възрази Бриан, — отколкото да се впуснем като луди през страна, която не познаваме!

— Лесно е — отвърна Донифан жлъчно — да наричаш луди тия, които не са съгласни с вас!

Може би отговорът на Донифан щеше да предизвика нови възражения от страна на другаря му и да превърне разговора в свада, ако не беше се намесил Гордън.

— Излишно е да спорим — каза той, — за да се спасим, трябва първо да се разбираме, Донифан има право, като казва, че ако сме близо до населена страна, трябва незабавно да се доберем до нея. Но възможно ли е това, пита Бриан и също има право!

— По дяволите, Гордън — възрази Донифан, — ако тръгнем на север, слезем на юг или се насочим на изток, накрая все ще стигнем донякъде.

— Да, при положение, че се намираме на континент — каза Бриан; — но не, ако сме на остров и този остров е пуст!

— Ето защо — отвърна Гордън — трябва да разберем това. А да напуснем „Слуи“, без да сме се убедили дали на изток има, или няма море…

— Е, тогава тя ще ни напусне! — извика Донифан, винаги готов да поддържа упорито идеите си. — Няма да може да устои на бурите през лошия сезон на този бряг!

— Съгласен съм — отговори Гордън — и все пак, преди да се впуснем във вътрешността, трябва да знаем къде отиваме!

Гордън беше толкова очевидно прав, че Донифан волю-неволю отстъпи.

— Готов съм да тръгна на разузнаване — заяви Бриан.

— И аз — обади се Донифан.

— Всички сме готови — добави Гордън, — но тъй като ще бъде неблагоразумие да въвличаме малките в изследване, което може да се окаже дълго и уморително, мисля, че двама или трима ще бъдем достатъчни.

— Много жалко — забеляза Бриан тогава, — че тук няма висок хълм, от върха на който да огледаме местността. За нещастие ние сме в низина, а от морето не забелязах нито една планина, дори на хоризонта. Изглежда, че няма други височини, освен тази скала, която се издига зад пясъчния бряг. Отвъд нея сигурно има гори, равнини, блата, през които тече речицата, чието устие изследвахме.

— Все пак би било полезно да огледаме тази местност — отвърна Гордън, — преди да се опитаме да заобиколим скалата, където ние с Бриан напразно търсихме пещера!

— А защо да не тръгнем на север от залива? — предложи Бриан. — Струва ми се, че като се изкачим на носа, който го обгражда, ще видим надалеч.

— Точно това мислех и аз — обади се Гордън. — Да, този нос може да е от двеста и петдесет до триста фута, тоест по-висок от скалата.

— Предлагам да отидем там — каза Бриан.

— Няма смисъл — възрази Донифан, — че какво може да се види от върха му?

— Ами каквото има! — отвърна Бриан.

Наистина в края на залива се издигаше група скали, нещо като малка планина, отвесна откъм морето, а от другата страна, изглежда, съединена с канарата. Разстоянието от „Слуи“ до този нос беше не повече от седем-осем мили, ако се върви по извивката на брега, а направо — най-много пет. А Гордън, изглежда, не грешеше много, като определяше височината на носа на триста фута над морското равнище.

Но ще бъде ли достатъчна тази височина, за да се огледа добре околността? Дали погледът няма да се спре на изток в някакво препятствие? Във всеки случай ще се види това, което се намира зад носа, тоест дали брегът продължава до безкрайност на север или там се простира океанът. Следователно трябваше да стигнат до края на залива и да се изкачат на този нос. Ако местността е открита на изток, погледът ще обхване пространство от няколко мили.

Решиха да изпълнят този свой замисъл. Макар че Донифан не виждаше особена полза от това — несъмнено защото тази идея бе хрумнала на Бриан, а не на него, — все пак тя можеше да даде отлични резултати.

В същото време решиха твърдо в никой случай да не напущат „Слуи“, докато не разберат със сигурност дали е заседнала на брега на континент — а той можеше да бъде само американският континент.

Но през следващите пет дни не можаха да предприемат екскурзията си. Времето стана пак мъгливо, понякога ръмеше ситеи дъжд. Ако вятърът не се засилеше, проектираното разузнаване щеше да бъде невъзможно поради изпаренията, които замъгляваха хоризонта.

Но тези няколко дена не минаха напразно. Използуваха ги за различни работи. Бриан се занимаваше, с малките деца, над които бдеше непрекъснато, сякаш чувствуваше някаква естествена потребност да се отнася към тях с бащинска любов. Той се грижеше за тях, доколкото позволяваха обстоятелствата. Ето защо, корато температурата взе да спада, ги макара да си облекат ло-топли дрехи, като им раздаде тия, които се намираха в моряшките сандъци. Тук се наложи да играе ролята на крояч, при което ножиците работеха повече от иглата. Моко, който в качеството си на юнга „за всичко“ знаеше да шие, прояви голямо майсторство. Наистина не можеше да се каже, че Костър, Доул, Дженкинс и Айвърнъс бяха облечени елегантно с тия панталони и куртки, много дълги, но скъсени достатъчно в ръкавите и крачолите. Голяма работа! Нали можеха да се преоблекат, което сториха с готовност, колкото и смешни да изглеждаха в тези дрехи.

Впрочем те никога не стояха със скръстени ръце. Под предводителството на Гарнет или Бакстър ходеха най-вече да събират раковини при отлив или да ловят риба с мрежи или въдици в речното корито. Забава за тях, полза за всички. Заети така с работа, която им харесваше, те почти не мислеха за своето положение, чиято сериозност не можеха да осъзнаят. Разбира се, споменът за родителите натъжаваше и тях, и останалите им другари. Но никога не им идваше на ум, че може да не ги видят вече!

Що се отнася до Гордън и Бриан, те почти не напущаха „Слуи“, с чието поддържане се бяха наели. Понякога Сървис оставаше там с тях, не само винаги весел, но и много полезен. Той обичаше Бриан и никога не вземаше страната на ония от другарите си, които общуваха повече с Донифан. А и Бриан изпитваше силна симпатия към него.

— Е, нищо, нищо! — повтаряше добродушно Сървис. — Всъщност нашата „Слуи“ бе изхвърлена тъкмо навреме на брега от една услужлива вълна, която не я повреди особено! Такъв късмет не са имали нито Робинзон Крузо, нито швейцарският Робинзон на въображаемия им остров!

А Жак Бриан? Е, макар и да помагаше на брат си в различните работи на борда, Жак едва отговаряше на задаваните му въпроси и бързаше да извърне очи, когато го гледаха в лицето.

Естествено Бриан се безпокоеше сериозно от това държане на Жак. Тъй като беше с повече от четири години по-голям, той винаги бе имал значително влияние върху него. Ала от потеглянето на шхуната насам, както вече забелязахме, Жак се държеше като дете, измъчвано от угризение на съвестта. Дали не се разкайваше за някакво сериозно прегрешение — прегрешение, което не смееше да признае дори на своя батко? Едно беше сигурно: много пъти зачервените му очи свидетелствуваха, че току-що е плакал.

Бриан започна да си мисли дали здравето на Жак не е в опасност. Ако това дете се разболее, каква помощ би могъл да му окаже? Това беше сериозна грижа, която го караше да разпитва братчето си как се чувствува — на което то отговаряше само:

— Не не! Нищо ми няма нищо!

И нищо повече не можеше да измъкне от него.

През времето от 11 до 15 март Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос се занимаваха с лов на птици, които гнездяха в скалите. Те отиваха винаги заедно и явно се стараеха да се делят от другите. Това безпокоеше Гордън. Ето защо, когато се представяше случай, той посредничеше между едните и другите, като се мъчеше да ги убеди колко необходимо е единството. Но Донифан особено отвръщаше на увещанията му толкова хладно, че Гордън намираше за благоразумно да не настоява. Все пак той не губеше надежда да унищожи тези зародиши на раздор; те биха могли да се окажат много пагубни, но може би събитията щяха да доведат до помирение, което той със съветите си не беше в състояние да постигне.

При тези мъгливи дни, които пречеха да се предприеме проектираната екскурзия по брега на залива, ловът беше доста успешен. Донифан, страстен спортист, наистина си служеше много умело с пушката. Твърде горд от умението си — дори прекалено горд, — той се отнасяше с презрение към другите средства за лов, като капани, мрежи или примки, предпочитани от Уилкокс. При обстоятелствата, в които се намираха другарите му, може би това момче принасяше повече полза от него. Уеб пък стреляше добре, но не можеше да се смята за равен на Донифан. Колкото до Крос, на него му липсваше ловджийска страст и се задоволяваше да хвали подвизите на своя братовчед. Заслужава да споменем също кучето Фан, което се отличаваше в тези ловни походи и не се поколебаваше да се хвърли сред вълните, за да донесе дивеча, паднал оттатък рифа.

Трябва да признаем: между екземплярите, убити от младите ловци, се намираха много морски птици — корморани, чайки и гмурци, които Моко не знаеше какво да прави. Наистина имаше изобилие от скални гълъби, както и гъски и патици, чието месо се цени много. Тези гъски бяха от вида на късоклюнните, и от посоката, в която отлитаха, когато се разхвърчаваха от гърмежите, махайки бързо с крила, можеше да се заключи, че живеят във вътрешността на страната.

Донифан уби също няколко стридояда, препитаващи се обикновено с мекотели, към които проявяват голяма слабост; например конусообразни миди, стриди и др. Изобщо имаше богат избор; но обикновено този дивеч изискваше специално приготовление, за да се премахне мазният вкус, и въпреки доброто си желание Моко никога не успяваше да превъзмогне тази трудност, за да угоди на всички. Обаче нямаха право да бъдат взискателни, както повтаряше често съобразителният Гордън, а и трябваше да пестят консервите на яхтата, с изключение на запасите от сухари, които бяха в изобилие.

Затова толкова бързаха да се изкачат на носа — изкачване, което може би щеше да реши важния въпрос: на континент ли са, или на остров! От този въпрос зависеше бъдещето и следователно временното или окончателното им настаняване на тази земя.

На 15 март времето изглеждаше благоприятно за изпълнението на този проект. През нощта небето се бе очистило от гъстите изпарения, струпали там през предишните дни на затишие. Вятърът от сушата ги бе разпръснал за няколко часа. Ярките лъчи на слънцето позлатиха гребена на скалата. Можеха да се надяват, че когато след обед тя бъде осветена полегато, хоризонтът на изток ще се очертае достатъчно ясно, а именно този хоризонт трябваше да огледат. Ако от тази страна продължава да се простира водна ивица, значи тая земя е остров и помощ може да им дойде само ако по тия места се появи кораб.

Да не забравяме, че именно на Бриан бе хрумнала идеята за екскурзия на север от залива и той реши да тръгне сам. Разбира се, с удоволствие би се съгласил да го придружава Гордън. Но нямаше да бъде спокоен, ако оставеше другарите си без неговия надзор.

На 15-и вечерта, след като се увери, че барометърът показва постоянно хубаво време, Бриан предупреди Гордън, че заминава на другия ден още призори. Да измине разстояние от десет-дванайсет мили — отиване и връщане — не беше трудно за едни енергичен юноша, който не обръщаше внимание на умората. Денят сигурно щеше да му е достатъчен, за да завърши успешно изследванията си, и Гордън можеше да бъде сигурен, че ще се върне преди смрачаване.

И тъй, Бриан тръгна на разсъмване, без другите да знаят за заминаването му. Той беше въоръжен само със сопа и револвер за в случай, че срещнеше някакъв звяр, макар че при предишните си походи ловците не бяха попаднали на никакви следи.

Към тези отбранителни оръжия Бриан прибави един уред, който трябваше да улесни задачата му, когато се изкачваше на върха на носа. Това беше един от далекогледите на „Слуи“ — далекоглед с голям обсега и изключителна яснота. Същевременно в торбичка, окачена на пояса си, той носеше сухари, къс солено месо, манерка с малко бренди, разредено с вода, за да може да обядва или при нужда да вечеря, ако някакво премеждие забави връщането му на шхуната.

Вървейки с бърза стъпка, Бриан най-наиред следваше очертанията на брега, обозначен по вътрешната граница на рифа от дълга ивица морски водорасли, още влажни от последните вълни на отлива. След един час той мина крайната точка, достигната от Донифан и спътниците му, когато бяха ходили иа лов за скални гълъби. Сега тези птици нямаше защо да се страхуват от него. Той не искаше да се бави, а да се добере колкото може по-бързо до подножието на носа. Времето беше ясно, небето — напълно очистено от мъглите, тъй че трябваше да се възползува от това. Ако след обед на изток се натрупат изпарения, резултатът от изследването щеше да бъде равен на нула.

През първи час Бриан можа да върви доста бързо и да измине половината разстояние. Ако не се явеше някаква пречка, разчиташе да стигне носа преди осем часа сутринта. Но колкото повече скалата се приближаваше до рифа, толкова по-труднопроходим ставаше брегът. Пясъчната ивица така се стесняваше, че подводните скали вече я изместваха. Вместо гъвкавата и твърда почва, която се простираше между гората н морето в съседство с реката, отсега нататък Бриан бе принуден да се провира през лабиринти от хлъзгави скали, лепкави водорасли, локви, които трябваше да заобикаля, неустойчиви камъни, на които не намираше достатъчно опора. Поради това придвижването беше уморително и за съжаление се забавяше с цели два часа.

„А пък трябва да пристигна на носа преди прилива! — казваше си Бриан. — Тази част от брега е била залята от предишния прилив, а следващият сигурно ще дойде чак до подножието на скалата. Ако бъда принуден да се върна обратно или да потърся убежище на някоя скала, ще закъснея! Така че трябва на всяка цена да мина, преди вълните да са залели брега!“

И понеже не искаше да се предава на умората, която започваше да сковава крайниците му, храброто момче реши да потърси по-къс път. На много места то трябваше да изува ботушите и чорапите си, за да прегази големи локви с вода почти до коленете; после, когато се озоваваше отново пред подводните скали, смело се катереше по тях, без да се страхува от падане, което избягваше само благодарение на ловкостта и пъргавината си.

Както се убеди сам, именно в тази част от залива имаше най-много водни птици. Може да се каже, че тук гъмжеше от гълъби, стридояди, патици. Освен това две-три двойки космати тюлени играеха около подводните скали, без да проявяват никаква боязън или да се крият под водата. Щом тези земноводни не се плашеха от човека, значи не виждаха причина да се страхуват и най-малко от няколко години никакъв рибар не беше идвал тук да ги лови.

Ала като размисли добре върху присъствието на тези тюлени, Бриан заключи също, че този бряг трябва да е разположен на по-висока ширина, отколкото бе предположил, следователно по-южно от Новозеландския архипелаг. Следователно шхуната сигурно се е отклонила значително на югоизток при пътуването си през Тихия океан.

А това се потвърди още повече, когато Бриан най-после стигна до подножието на носа и забеляза цяло стадо от ония пингвини, които населяват антарктическите райони. Стотици от тях се разхождаха там, като се клатеха и махаха тромаво края на крилата си, които им служат по-скоро за плаване, отколкото за летене. А гранивото им и мазно месо не е годно за нищо.

Беше десет часът сутринта. Виждаме колко време бе употребил Бриан, за да измине последните мили. Изтощен, гладен, той реши, че е най-благоразумно да събере сили, преди да се опита да изкачи носа, чийто гребен се издигаше на триста фута над морското равнище.

Ето защо Бриан седна на една скала, по-далеч от прилива, който вече стигаше до рифа. Един час по-късно сигурно не би могъл да мине между буруните и долната част на скалата, бе риск да бъде заобиколен от прилива. Но сега това не го безпокоеше вече и след обед, когато отливът отдръпнеше всички тия води обратно, щеше да прекоси свободно и това място.

Хубав къс месо и няколко глътки от манерката бяха достатъчни, за да утолят глада и жаждата му, а отдихът отморяваше крайниците му. Същевременно той се вдълбочи в размишления. Самичък в тоя момент, далеч от другарите си, Бриан обмисляше хладнокръвно положението, твърдо решен да доведе до край усилията за общото спасяване, като поеме върху себе си главното бреме. Отношението на Донифан и на някои други към него не преставаше да го безпокои, защото то можеше да доведе до много опасен разкол. Но той беше решен да се противопостави твърдо на всяка проява, която можеше да навреди на другарите му. След това Бриан се замисли за своето братче Жак, чието душевно състояние му създаваше много грижи. Струваше му се, че това дете крие някакво прегрешение, извършено от него — вероятно преди отпътуването, — и реши да притисне Жак толкова силно по този въпрос, че да го принуди да си признае.

Бриан продължи тази почивка цял час, за да възвърне всичките си сили. После взе торбичката си, преметна я отново на гръб и се закатери по първите скали.

Разположен в самия край на залива, носът, който завършваше със заострена издатина, представляваше твърде странна геологическа формация. Можеше да се предположи, че той е кристализирал под действието на вулканичните сили.

Тази малка планина съвсем не беше свързана със скалата, както изглеждаше отдалеч. Всъщност по естеството си тя се различаваше коренно от нея, тъй като беше съставена от гранитяи скали, а не от варовити наслоения, подобни на ония, които обграждат Ламанша в Западна Европа.

От мястото си Бриан можа да забележи всичко това, а също и един тесен проход, който отделяше носа от скалата. Отвъд нея, в северна посока, додето стигаше погледът, се простираше пясъчният бряг. Но тъй като това възвишение беше със сто фута по-високо от съседните, погледът можеше да обхване от него обширно пространство. А това беше важното.

Изкачването се оказа доста трудно. Трябваше да се катери от скала на скала, а понякога скалите, бяха толкова високи, че Бриан с мъка се прехвърляше през горния им ръб. Ала тъй като беше от ония деца, които можеха да се причислят към класата на катерачите, и още от ранна възраст винаги бе проявявал подчертана наклонност към това занимание и благодарение на него бе станал необикновено смел, ловък и подвижен, той най-после стъпи на върха, след като много пъти едва не падна, и то смъртоносно.

Най-напред, като приближи далекогледа до очите си, Бриан отправи взор към изток.

Докъдето стигаше погледът, местността беше равна. Скалата представляваше главната височина, чието било леко се снишаваше към вътрешността. Зад нея земята беше нагъната още от няколко малки възвишения, които обаче не променяха съществено характера на местността. В тази посока тя беше покрита със зелени гори, под чиито гъсталаци, пожълтели от есента, се криеха корита на речици, които изглежда течаха към брега. На разстояние може би десетина мили чак до хоризонта се простираше все равнина. Следователно от тази страна земята не беше обградена от море, а за да се провери дали тя е континент, или остров, трябваше да се организира по-продължителна екскурзия в западна посока.

Всъщност на север Бриан не виждаше края на брега, който се точеше в права линия на седем-осем мили. После, зад един друг, много удължен нос, той се вдаваше навътре и образуваше широк пясъчен бряг, приличен на обширна пустиня.

На юг, зад другия нос, проточил се в края на залива, брегът вървеше от североизток към югозапад, очертавайки едно просторно блато, което се различаваше рязко от пустите брегове на север.

Бриан обглеждаше внимателно с далекогледа си всички точки на тая обширна местност. На остров ли бяха, или на континент? Не можеше да отговори на този въпрос. Във всеки случай, ако се намираха на остров, той имаше голяма площ: това беше всичко, което можеше да се каже с положителност.

После се обърна на запад. Морето блестеше под полегатите лъчи на слънцето, което бавно клонеше към хоризонта.

Изведнъж Бриан вдигна бързо далекогледа до очите си и го насочи към морето там, където то опираше в небето.

— Кораби — извика той, — минават кораби!

Действително по края на искрящите води, на разстояние не по-малко от петнайсет мили, се бяха появили три черни точки.

Какво вълнение обзе Бриан! Дали това не беше зрителна измама? Наистина ли виждаше три кораба?

Бриан свали далекогледа си, обърса окуляра, който се бе запотил от дъха му, и погледна отново.

Трите точки действително приличаха на кораби, от които личеше само корпусът. Не се виждаха никакви мачти, а и никакъв дим не показваше, че са параходи в движение.

Бриан тутакси разсъди, че ако са кораби, те се намират на такова голямо разстояние, че няма да забележат сигналите му. А тъй като по всяка вероятност другарите му не са видели тези кораби, най-добре е да се върне бързо при „Слуи“, за да запали голям огън. И тогава след като слънцето залезе …

Размишлявайки така, Бриан не преставаше да следи трите черни точки. Но какво бе огорчението му, като забеляза, че те не се движат.

Той насочи отново далекогледа си и няколко минути ги задържа в обсега на обектива Скоро се убеди, че това са просто три островчета, разположени на запад от крайбрежието, близо до които яхтата навярно бе минала, когато бурята я тласкаше към брега, но останали незабелязани сред мъглата.

Голямо бе разочарованието му.

Беше два часът. Морето започваше да се отдръпва, оголвайки рифовия пояс под скалата. Смятайки, че е време да се връща при „Слуи“, Бриан се приготви да се спусне отново в подножието на малката планина.

Но искаше още веднъж да огледа хоризонта на изток. Поради по-косото положение на слънцето може би щеше да забележи някаква друга точка в местността, която не бе успял да види досега.

Ето защо Бриан за последен път огледа много внимателно в тази посока и не се разкая за старанието си.

Действително на най-голямото разстояние, докъдето стигаше погледът му, отвъд последния пояс зеленина различи много ясно синкава ивица, която се точеше няколко мили от север към юг, а двата й края се губеха зад неясната маса на дърветата.

„Какво е това?“ — запита се той.

Взря се още по-внимателно.

— Морето! Да! Това е морето! И едва не изпусна далекогледа.

Щом на изток се простираше морето, нямаше повече съмнение! „Слуи“ бе акостирала не на континент, а на остров, остров, уединен сред безбрежните простори на Тихия океан, остров, от който не можеха да се измъкнат!

И в тоя момент през главата на младото момче преминаха като бързо видение всички опасности, които ги очакваха. Сърцето му се сви така, че вече не усещаше туптенето му! … Но превъзмогвайки тази неволна слабост, той разбра, че не бива да пада духом, колкото и тревожно да беше бъдещето!. След четвърт час Бриан се спусна на брега и като пое отново пътя, по който бе дошъл сутринта, още преди пет часа стигна до „Слуи“, където другарите му чакаха с нетърпение неговото завръщане.

VI

Спор. — Замислен и отложен поход. — Лошо време. — Риболовът. — Гигантските водорасли. — Костър и Доул на бавен кон. — Подготовката за път. — На колене пред Южния кръст.

Същата вечер след вечеря Бриан разказа на големите за резултата от своето изследване. Той се свеждаше до следното: в източна посока, зад пояса на горите, бе забелязал много ясно ивица вода, която се точеше от север към юг. Бриан не се съмняваше, че на хоризонта се откроява морето. Следователно „Слуи“ бе имала нещастието да заседне не на континент, а на остров!

Отначало Гордън и останалите посрещнаха съобщението на другаря си със силно вълнение. Какво, значи са на остров и няма начин да се измъкнат от него! Трябва да се откажат от проекта си да търсят на изток континентален път! Ще бъдат принудени да чакат, докато някой кораб мине край тоя бряг! Нима им остава тази една-единствена възможност за спасение?

— Но дали Бриан не се е излъгал в наблюденията си? — забеляза Донифан.

— Наистина, Бриан — добави Крос, — да не би да си взел за море слой облаци?

— Не — отговори Бриан, — сигурен съм, че нямам грешка! Това, което видях на изток, действително беше ивица вода, която завиваше на хоризонта!

— На какво разстояние? — запита Уилкокс.

— На около шест мили от носа.

— А зад нея — добави Уеб — нямаше ли планини, височини?

— Не, нищо освен небе!

Бриан беше толкова уверен, че не би било справедливо да хранят ни най-малко съмнение по този въпрос.

Но Донифан, както винаги, когато спореше с него, настояваше на своето.

— Аз пък повтарям — подзе той отново, — че Бриан може да се е излъгал, тъй че докато не видим с очите си.

— Така и ще сторим — обади се Гордън, — защото трябва да знаем положението си.

— И според, мен не бива да губим нито ден — каза Бакстър, — ако искаме да тръгнем преди лошия сезон, в случай че се намираме на континент!

— Оше утре, стига времето да позволява — добави Гордън, — ще предприемем поход, който вероятно ще продължи няколко дни. Повтарям: ако времето е хубаво, защото би било безумие да вървим през гъстите гори във вътрешността при лошо време.

— Съгласен съм, Гордън — отвърна Бриан, — а когато стигнем отсрещния бряг на острова.

— Ако е остров! — тросна се Донифан и дори повдигна рамене.

— Остров е! — възрази Бриан с нетърпелив жест. — Аз не съм се излъгал!… Ясно различих морето в източна посока! Донифан обича да ми противоречи, такъв му е навикът.

— Е, ти не си непогрешим, Бриан!

— Естествено, не съм! Но този път ще видите дали греша! Аз ще отида сам да изследвам това море и ако Донифан пожелае да дойде с мен.

— Разбира се, ще дойда!

— И ние също! — провикнаха се трима-четирима от големите.

— Добре, добре! — продължи Гордън, — Спокойствие, другари! Макар да сме още деца, нека се стараем да се държим като възрастни! Положението ни е сериозно, а непредпазливостта би могла да го направи още по-сериозно. Не, не бива да се впущаме вкупом пред тия гори! Преди всичко малките не могат да вървят с нас, а как да ги оставим сами на „Слуи“? Нека Донифан и Бриан застанат начело на тоя поход, като ги придружат още двама от другарите им.

— Аз! — каза Уилкокс.

— И аз! — рече Сървис.

— Добре — отговори Гордън. — Четирима са достатъчни. Ако закъснеете, някои от нас може да дойдат да ви пресрещнат, а другите ще останат на шхуната. Не забравяйте, че тук е нашият лагер, нашият дом и че можем да го напуснем само когато се уверим, че сме на континент.

— Ние сме на остров! — възрази Бриан. — За сетен път твърдя това!

— Ще видим! — отвърна Донифан.

Умните съвети на Гордън прекратиха спора между тия млади глави. Очевидно Бриан сам признаваше това — трябваше да прекосят горите на вътрешността; за да стигнат до ивицата вода, забелязана от него. Вппрочем, ако се допуснеше, че на изток наистина се простира море, дали в тази посока няма други острови, отделени само от проток, през който лесно може да се мине? Но преди да вземат решение, от което би зависило спасението им, не трябваше ли първо да проверят дали тези острови не са част от архипелаг, дали на хоризонта няма да се появят височини? Не можеше да има съмнение обаче, че на запад, от тази част на Тихия океан до Нова Зеландия, няма никаква земя. Следователно младите корабокрушенци можеха да стигнат населено място само ако търсеха в посоката, откъдето изгряваше слънцето.

Във всеки случай най-благоразумно би било да предприемат такова изследване само при хубаво време. Както бе казал Гордън, не трябваше вече да разсъждават и да действуват като деца, а като възрастни. При обстоятелствата, в които се намираха, пред опасностите, конто криеше бъдещето, ако умът на тия млади момчета не се развиеше преждевременно, ако надделееше лекомислието и неблагоразумието, присъщи на възрастта им, и ако на всичко отгоре между тях възникнеха раздори, това щеше да влоши до крайност и без туй критичното им положение. Ето защо Гордън реши да направи всичко възможно, за да поддържа реда между другарите си.

Но колкото и да бързаха Донифан и Бриан, промяната на времето ги принуди да отложат заминаването си. На другия ден преваляваше студен дъжд. Барометърът продължаваше да спада, което показваше, че се очакват бури, чийто завършек не можеше да се предвиди. Така че беше много рисковано да тръгват при такива неблагоприятни условия.

Но трябваше ли да съжаляват за това? Не, разбира се. Естествено, всички, без да се смятат малките, бързаха да узнаят дали отвсякъде ги заобикаля море. Но дори и да се установеше, че се намират на континент, можеха ли изобщо да мислят да се впущат в дебрите на страна, която не познаваха, и то когато наближаваше лошият сезон? Ако се наложеше да изминат стотици мили, щяха ли да издържат на умората? Ще има ли дори най-якият между тях сила да стигне до целта? Не! Разумно погледнато, такова начинание следваше да се отложи за времето на дългите дни, когато нямаше да се страхуват от капризите на зимата. Така че трябваше да се примирят да прекарат сезона на студовете в лагера при „Слуи“.

Гордън обаче се опита сам да разбере в коя част на океана бе станало корабокрушението. В атласа на Щилер, намерен в библиотеката на яхтата, имаше няколко карти на Тихия океан. Но като се мъчеше да определи пътя, по който се бяха движили от Окланд, Гордън установи, че по посока на американското крайбрежие на север, отвъд групата По-моту, се намираха само остров Пасха и остров Хуан Фернандес, на който Селкърк — истинският Робинзон — прекарал част от живота си. На юг до безбрежните простори на Антарктическия океан нямаше никаква земя. Ако се пренесеше мислено на изток, там бяха само архипелазите Чилое и Мадре де Диос, пръснати около крайбрежието на Чили, а по-надолу — островите на Магелановия пролив и Огнена земя, в които се разбиват страшните вълни на нос Хорн.

Така че ако шхуната беше изхвърлена на един от тия ненаселени острови в близост до пампасите, би трябвало да пропътуват стотици мили, за да стигнат населените райони на Чили, Ла Плата или Аржентинската република. А каква помощ можеха да очакват, сред тия безкрайни пущинаци, където пътникът е застрашен от всякакви опасности?

При такива изгледи по-добре беше да действуват с крайна предпазливост и да не се излагат на опасност да загинат безславно, като се впуснат в неизвестното.

Така мислеше Гордън; Бриан и Бакстър споделяха мнението му. Несъмнено Донифан и привържениците му накрая щяха да се съгласят с тях.

Все пак те не се отказваха от проекта си да отидат да изследват морето, забелязано, на изток. Но им беше невъзможно да го изпълнят през следващите петнайсет дни. Времето стана отвратително, цял ден от сутрин до вечер валеше дъжд, разразяваха се силни бури. Не можеше да се пътува през горите. Ето защо трябваше да отложат експедицията си, колкото и да желаеха да бъдат наясно по тоя важен въпрос — дали са на остров, или на континент.

През тези дълги бурни дни Гордън и другарите му оставаха затворени в яхтата; но не стояха без работа. Освен че трябваше да се грижат за материалната част, налагаше се непрекъснато да поправят сериозните повреди, нанасяни на яхтата от това лошо време. Обшивката в надводната част започваше да се кърти, а палубата протече. На няколко места дъждът проникваше през шевовете, чиято заплънка малко по малко се разнищваше, та трябваше непрекъснато да ги запушват.

Ето защо се налагаше спешно да си потърсят по-сигурио убежище. Дори и да успееха да се преместят на изток, това нямаше да стане по-рано от пет-шест месеца, а „Слуи“ положително не ще издържи дотогава. Ако пък станеше нуждта да я напуснат посред лошия сезон, къде ще намерят подслон, като откъм западната страна на скалата нямаше дори вдлъбнатина, която да могат да използуват? Така че трябваше да търсят от обратната страна, защитена от морските ветрове, а при необходимост да построят просторно жилище, което да побере целия този малък свят.

Дотогава се налагаше да правят спешни поправки, за да запушват дупките в подводната част на яхтата, откъдето сега не влизаше вода, а ставаше течение, и да кърпят вътрешната обшивка, която се разковаваше. Гордън искаше дори да използува резервните платна, за да покрие корпуса, само че му беше жал да пожертвува тези дебели платна, които можеха да послужат за направа на палатка, ако се наложеше да строят бивак на открито. Накрая се задоволи да постеле на палубата насмолени брезенти.

Междувременно разпределиха товара на вързопи, вписани в бележника на Гордън по номера, тъй че в случай на спешна нужда да ги пренесат по-бързо на завет под дърветата.

Когато настъпваше няколкочасово затишие, Донифан, Уеб и Уилкокс излизаха на лов за скални гълъби, които Моко се опитваше с по-голям или по-малък успех да сготви по различни начини. От друга страна, Гарнет, Сървис и Крос, към които се присъединяваха малките, а понякога и Жак, когато брат му настояваше, се занимаваха с риболов. По тия места имаше много риба, особено в залива, където между водораслите, прилепени за първите подводни скали, се намираха в изобилие екземпляри от вида нототения, както и едри моруни. Между влакната на тези гигантски морски водорасли — „келпи“, които достигат до четиристотин фута дължина, гъмжеха безброй дребни рибки, които можеха да се ловят с ръка.

Да можехте да чуете хилядите възклицания на тези млади риболовци, когато издърпваха мрежите или въдиците си на края на рифа!

— Хванах гн! Какви са чудни! — провикваше се Дженкинс. — Ах, колко са големи!

— А моите още по-големи! — възкликваше Айвърсън, който викаше Доул на помощ.

— Ще ни се изплъзнат! — крещеше Костър. Тогава останалите им идваха на помощ.

— Дръжте здраво! Дръжте здраво! — повтаряха Гарнет и Сървис, преминавайки ту към един, ту към друг. — И най-важното, измъквайте бързо мрежите си!

— Но аз не мога! Не мога! — повтаряше Костър, без да иска повлечен от тежкия товар.

Ала всички с общи усилия успяваха да издърпат мрежите на пясъка. И тъкмо навреме, защото сред тия бистри води имаше много хищни риби — кръвожадни змиорки, които бързо излапваха рибата, уловена в мрежите. Макар и да загубваха голяма част от улова си по тоя начин, все пак останалото беше достатъчно за трапезата им. Моруните особено имаха отлично месо както пресни, така и осолени.

Риболовът в устието на реката обаче даваше само посредствени екземпляри от вида „галаксия“ — нещо като кротушки, които Моко трябваше да пържи.

На 27 март уловиха нещо по-съществено, което стана причина за една доста смешна случка.

След обед дъждът бе престанал и малките бяха отишли с ловните си принадлежности към реката.

Изведнъж се раздадоха техните викове — наистина радостни викове, но те бяха и зов за помощ.

Гордън, Бриан, Сървис и Моко, заети на борда на шхуната, прекъснаха работата си и като се завтекоха в посоката, отдето идеха тия викове, бързо изминаха петстотинте или шестотинте крачки, които ги деляха от реката.

— Елате! Елате! — крещеше Дженкинс.

— Елате да видите Костър и неговия кон! — викаше Айвърсън.

— По-бързо, Бриан, по-бързо, че ще ни избяга! — повтаряше Дженкинс.

— Стига!… Стига! Свалете ме! Страх ме е! — пищеше Костър, махайки отчаяно с ръце.

— Дий!… Дий! — подвикваше Доул, който бе седнал зад Костър върху някаква движеща се маса.

Тази маса беше чисто и просто гигантска костенурка, една от ония огромни костенурки, които се срещат често заспали на морската повърхност.

Този път, изненадана на брега, тя се мъчеше да се добере до естествената си среда.

Напразно се опитваха децата да задържат това силно животно, като омотаха въже около шията му, проточена от черупката. То продължаваше да се движи и макар не много бързо, но „теглеше“ с неустоима сила и мъкнеше подире си цялата дружина. Немирният Дженкинс бе качил Костър на черупката, а Доул я бе яхнал отзад, и сега малкият Костър надаваше непрекъснато викове на ужас, които с приближаването на костенурката до морето ставаха все по-пронизи телни.

— Дръж се здраво! Дръж се здраво, Костър! — извика Гордън.

— И внимавай конят ти да не се разбеснее! — подвикна Сървис.

Бриан не можа да се сдържи да не се разсмее, тъй като нямаше никаква опасност. Щом Доул пуснеше Костър, малкият можеше лесно да слезе; щеше да се отърве само с уплахата.

Но по-важно беше да уловят животното. Дори и Бриан и другите да присъединяха усилията си към усилията на малките, очевидно нямаше да успеят да го спрат. Затова трябваше да измислят начин да го задържат, преди да е изчезнало във водата, където то щеше да бъде в безопасност.

Револверите, с които Гордън и Бриан се бяха въоръжили на тръгване от шхуната, не можеха да им послужат, защото черупката на костенурката е непробиваема от куршум, а ако я нападнеха с брадва, тя щеше да прибере главата и краката си, за да се предпази.

— Има само един начин — каза Гордън, — да я обърнем по гръб!

— А как? — попита Сървис. — Тази гадина тежи най-малко триста фунта33 и никога не ще можем да я повдигнем.

— Пръти! Пръти! — отвърна Бриан.

И следван от Моко, се втурна с всички сили обратно към „Слуи“.

В този момент костенурката се намираше само на тридесетина крачки от морето. Затова Гордън побърза да свали вкопчените за черупката й Костър и Доул. После, като уловиха въжето, всички задърпаха с все сила, но не успяваха да спрат животното, което беше в състояние да мъкне целия пансион „Черман“.

За щастие Бриан и Моко се върнаха, преди костенурката да достигне морето.

Тогава провряха два пръта под бронята и и с помощта на тези лостове успяха с големи усилия да я обърнат по гръб. Така тя стана окончателно тяхна пленница, защото й беше невъзможно да се изправи на крака.

А в момента, когато прибираше главата си, Бриан я удари с брадва толкова точно, че тя умря почти мигновено.

— Е, Костър, още ли те е страх от тоя голям звяр? — запита той малкото момче.

— Не не, Бриан, щом е умряла!

— Браво! — възкликна Сървис. — Но се обзалагам, че няма да посмееш да я ядеш.

— А нима се яде?

— Разбира се!

— Щом е вкусна, тогава ще ям! — отговори Костър, като вече се облизваше.

— Дори е чудесна — вметна Моко, който не казваше нищо ново, като твърдеше, че месото на костенурката е много крехко.

Тъй като не можеше и дума да става да пренесат тази грамада до яхтата, трябваше да я разрежат на място. Това беше много противна работа, но младите корабокрушенци започваха вече да свикват с понякога твърде неприятните изисквания на този робинзоиовски живот. Най-трудното беше да счупят бронята, която с металната си твърдост би притъпила острието на всяка брадва. Все пак успяха да пропъхнат длето в междините на пластинките. После нарязаното на късове месо пренесоха на „Слуи“. И тоя ден всички можаха да се убедят, че бульонът от костенурка е много вкусен, без да се смята печеното, което излапаха с голям апетит, макар че Сървис го бе попрегорил на прекалено силната жар. А Фан доказа по своему, че останките от животното никак не са за пренебрегване от кучешкия род.

От тази костенурка бяха излезли повече от петдесет фута месо, благодарение на което щяха да икономисват консервите на яхтата.

Така завърши месец март. През тези три седмици от корабокрушението на „Слуи“ всеки бе работил според силите си, като се има предвид, че престоят им в тази част от брега можеше да продължи повече. Сега до настъпването на зимата оставаше да решат окончателно важния въпрос: континент ли е това, или остров.

На 1 април пролича, че времето скоро ще се промени. Барометърът бавно се качваше, а вятърът, който облъхваше сушата, вече не беше толкова рязък. Не можеше да има съмнение: тези признаци показваха, че предстои затишие, което вероятно ще продължи дълго. Така че условията щяха да бъдат благоприятни за изследване във вътрешността на страната.

През тоя ден големите говориха за това и след разискванията пристъпиха към приготовления за поход, чиято важност всички съзнаваха.

— Мисля — рече Донифан, — че нищо няма да ни пречи да тръгнем утре сутринта …

— Дано нищо да не ни попречи — отвърна Бриан, — но все пак трябва да бъдем готови колкото се може по-рано.

— Отбелязал съм — обади се Гордън, — че ивицата вода, която ти си видял на изток, се намира на шест или седем мили от носа …

— Да — отговори Бриан, — но тъй като заливът се вдава много дълбоко в сушата, това разстояние може да е по-малко, като се тръгне от нашия лагер.

— В такъв случай — добави Гордън, — едва ли ще отсъствувате повече от едно денонощие.

— Да, Гордън, ако вървим безпрепятствено право на изток. Само че ще намерим ли път през тия гори, когато завием зад скалата?

— О, такава трудност няма да ни спре! — забеляза Донифан.

— Добре — отвърна Бриан, — но може да срещнем по пътя си други препятствия — поток, блато, кой знае какво? Така че няма да е зле да се запасим с провизии за няколко-дневно пътуване.

— И с муниции — допълни Уилкокс.

— Това се разбира от само себе си — каза Бриан, — и нека се уговорим, Гордън, че ако не се върнем до две денонощия, няма да се безпокоиш.

— Ще се безпокоя дори ако отсъствието ви продължи само половин ден — отговори Гордън. — Впрочем не е там въпросът. Щом сме взели решение за този поход, тръгвайте. Ала неговата цел не трябва да бъде единствено да стигнете до това море, което се вижда на изток. Необходимо е също да изследвате местността отвъд скалата. От тая страна не намерихме никаква пещера, тъй че когато напуснем „Слуи“, ще трябва да пренесем лагера си на завет от морските ветрове. Според мен не бива да прекарваме лошия сезон на този пясъчен бряг.

— Имаш право, Гордън — отвърна Бриан, — затова ще търсим някакво удобно място, където да се настаним …

— Стига да се убедим, че можем окончателно да напуснем този мним остров! — забеляза Донифан, който постоянно се връщаше на своята мисъл.

— Разбира се, макар че лошият сезон, който вече наближава, няма да е никак благоприятен за това! — отвърна Гордън. — Все пак ще направим всичко по силите си. И тъй, утре тръгваме!

Скоро привършиха приготовленията. Провизии за четири дни, сложени в торбички, които трябваше да се носят през рамо, четири пушки, четири револвера, две малки моряшки брадвички, джобен компас, доста мощен далекоглед, за да може да се наблюдава район от три-четири мили, пътни одеяла, освен това, към джобните уреди — прахан, огниво, кибрит — изглежда това щеше да стигне за нуждите на един кратък, но не и безопасен поход. Затова Бриан и. Донифан, както и Сървис и Уилкокс, които трябваше да заминат с тях, щяха да имат грижата да бъдат нащрек, да вървят крайно предпазливо и никога да не се разделят.

Гордън смяташе, че присъствието му между Бриан и Донифан е необходимо. Но му се струваше по-благоразумно да остане на „Слуи“, за да бди над малките си другари. Затова, като дръпна Бриан настрана, го накара да обещае, че ще избягва всякакъв повод за разногласие или спор.

Прогнозите на барометъра се сбъднаха. Преди още да се мръкне, последните облаци изчезнаха на запад. Чертата на морето се извиваше на запад на много чист хоризонт. На небето блестяха великолепните съзвездия на Южното полукълбо, а сред тях — величественият Южен кръст, който сияе над южния полюс на земята.

В навечерието на тази раздяла Гордън и другарите му се чувствуваха със свити сърца. Какво ще им донесе тоя поход, изпълнен с толкова страшни неизвестности? Устремили поглед в небето, те се връщаха мислено при родителите си, при семействата си, в родината си, които може би никога не ще имат щастието да видят отново!

Тогава малките коленичиха пред тоя Южен кръст като пред кръст в параклис! Не ги ли подсещаше той да се помолят на всемогъщия Творец на тези небесни чудеса и да се уповават на него?

VII

Брезовата гора. — От върха на скалата. — През гората. — Яз в речицата. — Реката-пътеводителка. — Нощно лагеруване. — Ажупата. — Синкавата ивица. — Фан утолява жаждата си.

В седем часа сутринта Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис потеглиха от лагера при „Слуи“. Слънцето, издигащо се на безоблачно небе, предвещаваше един от ония хубави дни, с които месец октомври дарява понякога обитателите на умерения пояс в Северното полукълбо. Нямаше защо да се страхуват нито от горещината, нито от студа. Ако някаква пречка забавеше или спреше похода им, тя щеше да се дължи единствено на релефа на местността.

Най-напред младите изследователи поеха косо през пясъчния бряг, за да стигнат до подножието на скалата. Гордън ги бе посъветвал да вземат със себе си Фан, чийто инстинкт можеше да им бъде много полезен, така и умното животно участвуваше в експедицията.

Четвърт час след тръгването четирите момчета изчезнаха под покрова на гората, която преминаха бързо. Тук-там под дърветата прехвръкваха дребни птици. Но тъй като не биваше да губят време да ги преследват, Донифан, устоявайки на ловджийската си страст, благоразумно се въздържа. Дори Фан накрая разбра, че напразно пилее силите си да снове насам-нататък, и започна да върви до господарите си, без да се отклонява повече, отколкото изискваше ролята му на разузнавач.

Планът им беше да се движат в подножието на скалата до носа, разположен на север от залива. Ако пък не можеха да я преминат, когато стигнеха до края й, тогава щяха да вървят към водната ивица, забелязана от Бриан. Този маршрут, макар и не най късият, в замяна на това беше най-сигурният. А удължаването на пътя с една-две мили нямаше да бъде непосилно за такива енергични момчета и добри пешеходци.

Когато стигна до скалата, Бриан позна мястото, където двамата с Гордън се бяха спрели при предишното си изследване. Тъй като в тази част от варовитата стена не се виждаше път в южна посока, значи трябваше да търсят удобен проход на север, дори и да се наложеше да се изкачат отново на носа. Това щеше да им отнеме сигурно целия ден; но нямаше друг изход, защото можеше да се окаже невъзможно да минат откъм западната страна на скалата.

Бриан обясни това на другарите си, и Донифан, след като се опита безуспешно да се изкачи по един от стръмните склонове, престана да се противи. Тогава и четиримата тръгнаха в подножието на скалата, заобиколено от последната редица дървета.

Вървяха около един час и понеже несъмнено трябваше да отидат чак до носа, Бриан започна да се безпокои дали ще може да се мине оттам. А тъй като времето напредваше, дали приливът вече не е залял брега? Това значеше да загубят близо половин ден, докато чакат отливът да се отдръпне, от рифа.

— Да бързаме — каза той, след като обясни защо трябва да изпреварят прилива.

— Ами — възрази УИлкокс, — само ще се измокрим до глезените!

— Глезените, после гърдите, а накрая и ушите! — отвърна Бриан. — Водата се изкачва най-малко с пет-шест фута. Мисля, че наистина ще бъде най-добре да тръгнем право към носа.

— Трябваше по-рано да предложиш това — забеляза Донифан. — Ти, Бриан, ще ни бъдеш водач, тъй че ако закъснеем, единственият виновник ще си ти.

— Добре, Донифан! Във всеки случай да не губим нито минута Но къде е Сървис?

И повика:

— Сървис! … Сървис!

Младото момче вече не беше с тях. След като се бе отдалечило със своя приятел Фан, то бе изчезнало зад една издатина на скалата на стотина крачки отдясно.

Но почти веднага се чуха викове и едновременно — лаят на кучето. Дали Сървис не се намираше в някаква опасност?

За миг Бриан, Донифан и Уилкокс се озоваха при другаря си, който се бе спрял пред частично срутване на скалата — отдавнашно срутване. Поради просмукване или просто от атмосферните влияния, които бяха прояли варовика, от хребета на каменната стена до подножието й се бе образувало нещо като полуфуния с върха надолу. В отвесната стена зееше проход във формата на пресечен конус, а наклонът на вътрешните стени не надминаваше четиридесет-петдесет градуса. Освен гова грапавините по стените осигуряваха редица опорни точки, по които лесно можеше да се стъпва. Ловки и подвижни момчетата без особено затруднение биха се добрали до билото, стига да не предизвикаха ново срутване.

Макар че това беше съпроводено с известен риск, те не се поколебаха.

Донифан се впусна пръв към камъните, струпани в основата на фунията.

— Чакай! … Чакай! — завика му Бриан. — Бъди благоразумен!

Но Донифан не го послуша и тъй като от самолюбие искаше да изпревари другарите си — и най-вече Бриан, — скоро се озова до средата на фунията.

Другарите му го последваха, като се стараеха да не бъдат точно под него, да не би да ги улучи някоя от отломките, които се къртеха от скалата и падаха с подскоци чак долу.

Всичко мина благополучно и Донифан има удоволствието да стъпи на гребена на скалата преди другите, които пристигнаха там малко след него.

Донифан вече бе извадил далекогледа си от калъфа и обследваше гористата, местност, която се простираше додето стигаха очите в източна посока.

Там се разкриваше същата панорама от зеленина и небе, която Бриан бе наблюдавал от върха на носа, но не толкова обширна, защото този нос се издигаше на стотина фута над скалата.

— Е — запита Уилкокс, — нищо-ли не виждаш?

— Абсолютно нищо! — отговори Донифан.

— Сега е мой ред да погледна — каза Уилкокс. Донифан предаде далекогледа на другаря си, при което на лицето му беше изписано видимо задоволство.

— Не забелязвам никаква водна ивица! — каза Уилкокс, като свали далекогледа.

— Вероятно понеже липсва от тая страна — отвърна Донифан. — Можеш да погледнеш и ти, Бриан, и мисля, че ще признаеш грешката си.

— Няма смисъл! — отговори Бриан. — Сигурен съм, че не съм се излъгал!

— Едва ли! Ние не виждаме нищо.

— Това е напълно естествено, защото скалата е по-ниска от носа — така кръгозорът се стеснява. Ако бяхме на височината, на която се намирах аз, синята ивица щеше да се покаже на разстояние шест-седем мили. Тогава ще видите, че е там, където я забелязах, и че не може да се вземе за ивица облаци!

— Лесно е да се говори така! — забеляза Уилкокс.

— А оше по-лесно да се провери — отвърна Бриан. — Да се качим на билото на скалата, да минем горите и да вървим право напред, докато стигнем.

— Добре! — отговори Донифан. — Така можем да отидем далеч, но, откровено казано, не зная има ли смисъл.

— Ти остани, Донифан — каза Бриан, който, вслушвайки се в съветите на Гордън, се сдържаше въпреки неприязнеността на своя другар. — Остани! Ние със Сървис ще продължим сами.

— Ние също ще дойдем! — обади се Уилкокс. — На път, Донифан, на път!

— Но първо да закусим! — предложи Сървис.

Наистина, преди да тръгнат, трябваше да се подкрепят добре. Това свършиха за половин час, след което потеглиха отново.

Първата миля изминаха бързо. Тревистата почва не представляваше никаква пречка. Тук-там каменистите издатинки бяха покрити с мъх и лишеи. На места се срещаха групички различни храсти: ту дървовидна папрат или плавун, ту изтравниче, кисел трън, кичури самодивски чемшир с бодливи листа или храсти с корави листа, които се въдят дори в по-високите ширини.

Когато Бриан и другарите му минаха горното плато, те успяха не без мъка да се спуснат от обратната страна на скалата, почти толкова висока и стръмна, колкото страната откъм залива. Ако не беше полупресъхналото корито на един поток, чиито извивки улесняваха изкачването на стръмните склонове, щяха да се принудят да се върнат при носа.

Когато стигнаха Гората, преплетените жилави растения и високата трева затрудниха вървежа им. Често им се изпречваха повалени дървета, а храстите бяха толкова гъсти, че трябваше да си пробиват път. Тогава момчетата си служеха с брадви, като ония пионери, които се впускали през горите на Новия свят. Всяка минута трябваше да се спират, а ръцете им се уморяваха повече отколкото краката. Това ги бавеше, тъй че пътят, изминат от сутринта до вечерта, сигурно не надвишаваше три-четири мили.

Като че ли никога човешки същества не бяха прониквали в дебрите на тази гора. Поне никъде нямаше следа от такова нещо. Липсваше и най-малката пътечка, която би свидетелствувала, че оттук са минавали хора. Тези дървета бяха рухнали от старост или от някоя буря, а не от човешка ръка. Изпотъпканата на места трева показваше просто, че наскоро са минали животни със средна големина; дори видяха как няколко от тях се разбягаха, но не можаха да познаят вида им. Във всеки случай сигурно не бяха толкова опасни, щом бързаха да избягат по-далеч от тях.

Не ще и дума, нетърпеливият Донифан усещаше, че го сърби ръката да грабне пушката и да стреля подир тия боязливи четириноги! Но разумът надделя, така че не стана нужда да се намесва Бриан, за да попречи на другаря си да извърши глупост, като издаде с изстрел присъствието им.

Но макар и Донифан да разбираше, че трябва да кара любимото си оръжие да мълчи, твърде често му се представяше случай да го накара да заговори. На всяка крачка изхвръкваха яребици от вида тинаму с много крехко месо или пък един вид врабци, по-известни под названието бързолети; имаше също дроздове, диви патици, диви кокошки, без да се смятат многото други птици, от които можеха да се убият със стотици.

Изобщо, в случай че им се наложеше да останат в тази местност, ловът би могъл да им осигури храна в изобилие. Донифан се ограничи да констатира това още в началото на експедицията, с намерение по-късно да навакса въздържанието, налагано му от обстоятелствата.

Дърветата в тези гори спадаха главно към различните видове бреза и бук, чиито клони с вечнозелени листа се издигат от сто фута над земята. Между другите дървета имаше също стройни кипариси, много гъсти мирти с червеникава дървесина и групички от ония чудни растения, наричани „уинтърс“, чиято кора издава аромат, подобен на канела.

Беше два часът, когато направиха втори престой в средата на една тясна горска поляна, през която минаваше плитка речица — в Северна Америка я наричат „крийк“. Водите на този „крийк“, необикновено бистри, се влачеха кротко в корито от възчерни камъни. По спокойнохо течение и по недълбокото корито, все още незадръстено нито от повалени дървета, нито от откъснала се от бреговете трева, можеше да се заключи, че изворът не е далеч. А и нямаше нищо по-лесно от това да я преминат по камъните, с които беше осеяна. Дори на едно място имаше плоски камъни, разположени така симетрично, че им направиха впечатление.

— Странно! — каза Донифан.

Наистина тук като че ли беше прокаран нещо като път от единия до другия бряг.

— Прилича на яз! — възкликна Сървис, който се готвеше да го премине.

— Чакай! Чакай! — спря го Бриан. — Трябва да проверим как са наредени тези камъни!

— Невъзможно е да са се наредили така от само себе си — вметна Уилкокс.

— Да — каза Бриан, — и ми се струва, че на това място са искали да направят брод през речицата да видим по-отблизо.

Тогава огледаха внимателно всяка педя от този тесен път, който се подаваше само на няколко инча от водата, а през дъждовния сезон тя сигурно го заливаше.

Можеше ли да се каже изобщо, че това е дело на човешка ръка, която бе наредила тези плоски камъни през речицата, за да улесни преминаването през нея? По-вероятно беше във времето на разлива силата на течението да ги е довлякла и малко по малко да са се натрупали, за да образуват естествен яз. Така най-просто можеше да се обясни съществуването на този път и след като го разгледаха подробно, Бриан и другарите му стигнаха до такъв изменно извод.

Трябва да добавим, че нито на левия, нито на десния бряг не личеха други следи и нищо не показваше, че по земята на тази горска поляна е газил някога човешки крак.

А самата речица течеше към североизток, в обратната на залива посока. Дали не се вливаше в това море, което според твърденията на Бриан се забелязвало от върха на носа?

— А може — каза Донифан — тази речица да е приток на по-значителна река, която тече на запад?

— Ще видим — отвърна Бриаи, който смяташе за безполезно да се подновява спорът по тоя въпрос. — Но докато тече на изток, според мен ще сторим добре да вървим по течението й, стига да не прави много завои.

Четирите момчета продължиха пътя си, като се постараха да пресекат потока по брода — за да не става нужда да го преминават по-надолу и може би при по-неблагоприятни условия.

По стръмния бряг се вървеше много лесно, с изключение на някои места, където групи дървета спущаха корените си в течащата вода, а клоните им се сплитаха от единия до другия бряг. Макар че речицата правеше понякога остри завои, общата и посока според компаса беше винаги изток. Устието й трябва да се намираше още далеч, защото течението не ставаше по-бързо, нито пък коритото й се разширяваше.

Към пет и половина часа Бриан и Донифан със съжаление се убедиха, че речицата променяше течението си решително на север. Ако продължаваха да я следват като пътеводителка и то в посока, която явно ги отдалечаваше от целта им, кой знае докъде щяха да стигнат. Затова решиха да се отделят от стръмния бряг и да поемат отново на изток, през гъсталака от бреза и бук.

Пътят беше труден: Сред високата трева, която се издигаше понякога над главите им, трябваше да се викат, за да не се загубят.

Тъй като след цял ден вървене все още нищо не показваше, че наблизо има водно пространство, Бриан започна да се безпокои. Дали не е бил жертва на зрителна измама, когато е оглеждал хоризонта от върха на носа?

„Не! Не! — повтаряше си той. — Не съм се излъгал! Това е невъзможно! Това е невъзможно!“

Както и да е, към седем часа вечерта още не бяха сгигнали края на гората, а беше вече толкова тъмно, че не можеха да се ориентират.

Бриан и Донифан решиха да се спрат и да пренощуват на завет под дърветата. Със солиден къс солено месо нямаше да страдат от глад. С дебели завивки нямаше да изпитват студ. А и нищо не им пречеше да запалят огън от сухи клони, но тази отлична защита срещу зверовете би ги изложила на опасност, ако някой туземец се приближеше през нощта.

— По-добре да не рискуваме да бъдем открити — забеляза Донифан.

Всички се съгласиха с него и пристъпиха към вечерята. Апетит не им липсваше. След като унищожиха значителна част от пътните провизии, те се готвеха да се изтегнат под една огромна бреза, когато Сървис посочи на няколко крачки един гъсталак. От този гъсталак — доколкото можеше да се види в тъмното — се подаваше едно дърво със средна височина, чиито долни клони се спущаха до земята. Там, на куп сухи листа, четиримата налягаха, като се завиха с одеялата си. На тяхната възраст сънят никога не закъснява. Така че заспаха непробудно, и Фан, макар и натоварен да ги пази, също последва примера на своите млади господари.

Веднъж или дваж обаче кучето изръмжа продължително. Очевидно из гората бродеха някакви хищници или други животни, но не се приближиха до лагера.

Около седем часа Бриан и другарите му се събудиха. Полегатите слънчеви лъчи осветяваха все още мъжделиво мястото, където бяха пренощували.

Сървис изскочи пръв от гъсталака и нададе викове или по-скоро възклицания на изненада.

— Бриан! Донифан! Уилкокс! Елате! Бързо елате!

— Какво има? — запита Бриан.

— Да, какво има? — попита Уилкокс. — С навика си да крещи Сървис все ни плаши!

— Добре де, добре! — отвърна Сървис. — Все пак погледнете мястото, където лежахме!

То съвсем не беше гъсталак, а колиба от листа, от ония колиби от преплетени клони, които индианците наричат „ажупи“. Тази ажупа трябва да е била строена отдавна, защото покривът и стените й се държаха само благодарение на дървото, на което беше подпряна и чиито клони обличаха с нова премяна тази колиба, подобна на тия, които служат за подслон на туземците в Южна Америка.

— Значи тук има жители? — каза Донифан, оглеждайки се бързо.

— Или поне е имало — отвърна Бриан, — защото тази колиба не се е построила от само себе си!

— Така можем да си обясним съществуването на брода през речицата! — забеляза Уилкокс.

— Е, толкова по-добре! — възкликна Сървис. — Ако има жители, те са добри хора, щом са построили нарочно тази колиба, за да пренощуваме в нея!

Всъщност нямаше никакво основание да се мисли, че жителите на тази страна са добри хора, както твърдеше Сървис. Все пак личеше, че туземци посещават или са посещавали тая част от гората в по-близко или по-далечно време. Ала туземци можеха да бъдат само индианци, ако тази страна беше свързана с Новия континент, или полинезийци и дори човекоядци, ако тя представляваше остров, спадащ към някой от архипелазите на Океания! В последния случай положението криеше опасности, тъй че повече от всякога се налагаше да се реши този въпрос.

Бриан искаше да продължат, но Донифан предложи да огледат внимателно тази колиба, която впрочем личеше, че е изоставена отдавна.

Дали няма да намерят там някакъв предмет, някакъв съд, инструмент или уред, чийто произход да познаят?

Преровиха старателно постелката от сухи листа по пода на ажупата и в един ъгъл Сървис откри парче печена глина, вероятно от паница или стомна. Нов белег за човешки труд, но той не показваше нищо повече. Следователно не им оставаше друго, освен да продължат пътя си.

В седем и половина часа малките момчета с компас в ръка се насочиха, смело на изток по лек наклон. Вървяха така два часа, бавно, много, бавно, през непроходим гъстак от трева, и храсти, като на два-три пъти се наложи да си пробиват път е брадва.

Най-после, малко преди десет часа, хоризонтът придоби вид, различен от безкрайната преграда от дървета. Зад гората се простираше обширна равнина, осеяна със сакъзови дървета, мащерка и изтравниче. На половин миля на изток я опасваше пясъчна ивица, в която плискаше кротко прибоят на морето, видяно от Бриан, което се разстилаше чак до края на хоризонта.

Донифан мълчеше. Това суетно момче волю-неволю трябваше да признае, че другарят му не е сбъркал.

Ала Бриан, който не искаше да тържествува, разглеждаше с бинокъл на очите тези местности.

На север брегът, осветен ярко от слънчевите лъчи, завиваше малко наляво.

На юг — същата гледка, само че извивката на брега беше по-силно подчертана.

Вече нямаше съмнение! Гова не беше континент, а остров, на който бурята бе изхвърлила шхуната, и трябваше да се откажат от всякаква надежда да се измъкнат от него, ако не им дойдеше помощ отвън.

А в далечината не се виждаше никаква друга земя. Изглежда този остров беше изолиран и като че ли загубен сред необятните простори на Тихия океан!

В това време Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис, след като прекосиха равнината, която се простираше до брега, спряха в подножието на една пясъчна дюна. Те възнамеряваха да закусят, а после да продължат през гората. Може би, ако бързат, няма да им бъде трудно да се приберат на „Слуи“ преди смрачаване.

През време на яденето, което мина доста тъжно, те едва си разменяха по някоя и друга дума.

Най-после Донифан вдигна торбичката и пушката си, стана и изрече само една дума:

— Тръгваме.

След като хвърлиха последен поглед на това море, четиримата се готвеха да поемат обратно през равнината, когато Фан се втурна с подскоци към брега.

— Фан! … Тука, Фан! — завика Сървис.

Но кучето продължаваше да тича, душейки влажния пясък. После, като се озова с един скок сред малките вълни на прибоя, запи жадно.

— Той пие! Пие! — извика Донифан.

Донифан прекоси за миг пясъчната ивица и поднесе до устните си малко от водата, с която Фан утоляваше жаждата си Тя беше сладка!

Значи това беше езеро, което се простираше до хоризонта на изток Не беше море!

VIII

Разузнаване в западната част на езерото. — По брега. — Виждат се щрауси. — Речицата, изтичаща от езерото. — Спокойна нощ. — Скалната издатина. — Яз. — Останки от лодка. — Надписът. — Пещерата.

Значи важният въпрос, от който зависеше спасението на младите корабокрушенци, не беше окончателно решен. Нямаше никакво съмнение, че това мнимо море е езеро. Но дали това езеро не се намира на остров? Ако продължат изследването си по-нататък, може би ще открият истинско море — море, което не могат по никакъв начин да преминат?

Все пак това езеро имаше доста значителни размери, защото небесният хоризонт, както забеляза Донифан, обхващаше три четвърти от обиколката му. Следователно твърде вероятно беше да се намират на континент, а не на остров.

— Значи сме претърпели корабокрушение на американския континент — каза Бриан.

— Аз през всичкото време си мислех това — отвърна Донифан — и изглежда, че не съм се излъгал!

— Във всеки случай — продължи Бриан — това, което забелязах на изток, наистина беше водна ивица.

— Да, но не и море!

В това възражение на Донифан проличаваше задоволство, което показваше по-скоро суетност, отколкото благородство. Бриан обаче не настоя. Впрочем в името на общия интерес по-добре да беше се излъгал. На континент нямаше да бъдат затворници, каквито щяха да бъдат на остров. Ала трябваше да се чака по-благоприятно време, за да се предприеме пътуване на изток. За да стигнат от лагера до езерото — разстояние само от няколко мили, трябваше да преодолеят много големи трудности, особено като се има пред вид, че щяха да пътуват дълго време с малката дружина в пълен състав. Беше вече началото на април, а зимата в южното полукълбо настъпва по-рано отколкото в северното. Не можеше и да се мисли да тръгват на път, преди да е дошъл отново хубавият сезон.

И все пак не можеха да издържат дълго в този западен залив, брулен непрекъснато от морските ветрове. Налагаше се до края на месеца да напуснат шхуната. Тъй като Гордън и Бриан не бяха намерили пещера в западния склон на скалата, трябваше да се проучи дали и е може да се настанят при по-добри условия откъм страната на езерото. А това предполагаше да се огледат грижливо околностите му. Такова изследване беше извънредно необходимо, дори и ако закъснееха с един-два дни. Несъмнено то щеше да причини на Гордън голямо безпокойство, но Бриан и Донифан не се колебаеха. Провизиите можеха да им стигнат за още едно денонощие и тъй като нищо не предвещаваше промяна на времето, решиха да се спуснат на юг, като вървят все покрай брега на езерото.

А имаше и друга причина, която налагаше да продължат изследванията си.

Безспорно тази част от страната е била населена или най-малкото посещавана от туземци. Бродът през речицата и ажупата, чието построяване показваше човешко присъствие в по-близко или по-далечно време, бяха доказателства, които трябваше да, проверят, преди да пристъпят към настаняване на ново място за зимуване. Възможно е към вече откритите признаци да се прибавят и други? Ако не туземци, то някакъв корабокрушенец може да е живял тук, докато най-после се е добрал до някой град на този континент. Така че несъмнено си струваше трудът да продължат изследването на езерните брегове.

Оставаше само един въпрос: на юг ли да се насочат Бриан и Донифан или на север? Но ако се спуснеха на юг, щяха да се приближат до „Слуи“, затова решиха да поемат в тази посока. По-късно щяха да видят дали е възможно да стигнат до края на езерото.

След като решиха това, в осем и половина часа и четиримата тръгнаха на път през тревистите дюни, които стърчаха над равнината, граничеща на запад със зелените масиви.

Фан припкаше напред и плашеше ятата тинаму, които литваха да се скрият из сакъзовите дървета или папратите. Там растяха кичури червени и бели блатни боровинки и дива целина, които бяха много полезни като лечебно средство; но трябваше да внимават да не вдигат шум с пушките си, да не би в околностите на езерото да бродеха туземни племена.

Вървейки все по брега — ту в подножието на дюните, ту по пясъчната ивица, младите момчета успяха да изминат през тоя ден дванайсетина мили, без да се уморят много. Не намериха никъде следа от туземци. Никакъв дим не се издигаше от горския масив. Не се забелязваше никакъв отпечатък от стъпки по пясъка, мит от вълните на това водно пространство, краят на което не се виждаше. Изглеждаше само, че западният бряг завива на юг, сякаш за да се затвори отново в тази посока. Впрочем той беше съвсем пуст. Никакво платно не се показваше на хоризонта, никаква пирога — на повърхността. Ако тази земя е била населена някога, по нищо не личеше, че все още е такава.

Не се виждаха никакви диви или преживни животни. На два-три пъти след обед в окрайнината на гората се появиха няколко птици, но не можаха да се приближат до тях. Все пак Сървис се провикна:

— Това са щрауси!

— В случая щраусчета — възрази Донифан, — защото са малки на ръст.

— Ако са щрауси — обади се Бриан — и се намираме на континент.

— Още ли се съмняваш? — подхвърли иронично Донифан.

— Това трябва да е американският континент, където тези птици се срещат в голямо количество — отвърна Бриан. — Само това исках да кажа!

Към седем часа вечерта спряха на почивка. На другия ден, ако не срещнеха непредвидени пречки, щяха да се постараят да стигнат отново до залива Слуи — такова название бяха дали на онази част от крайбрежието, където бе заседнала шхуната.

Впрочем тази вечер беше невъзможно да вървят по-на-татък в южна посока. През това място течеше една от ония речици, чрез които се изливаха водите на езерото, и трябваше да я преплуват. Тъмнината обаче пречеше да се види добре местността, а изглеждаше, че от десния бряг на тази речица се изпречва скала.

След като вечеряха, Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис мислеха само за сън — този път на открито поради липса на колиба. Но колко ярки бяха звездите, които блестяха на небосвода, докато полумесецът залязваше на запад над Тихия океан!

По езерото и на брега всичко беше спокойно. Четирите момчета, настанени между огромните корени на един бук, заспаха толкова дълбоко, че дори гръмотевици не бяха в състояние да ги събудят. Нито те, нито Фан чуваха раздаващия се доста наблизо вой, вероятно вой на чакал, ни по-далечния рев, вероятно рев на хищници. По тия места, където щраусите живееха в диво състояние, можеха да се боят от приближаваме на ягуари или кугуари — тигрите и лъвовете на Южна Америка. Ала нощта мина без премеждия. Все пак, към четири часа сутринта, когато хоризонтът над езерото още не бе започнал да побелява от зората, кучето прояви признаци на безпокойство, като ръмжеше глухо и душеше земята, сякаш се готвеше да се впусне по нечии дири.

Към седем часа Бриан събуди своите другари, сгушени един до друг под завивките си.

Всички наскачаха веднага и докато Сървис гризеше парче сухар, останалите трима отидоха да хвърлят поглед на местността зад потока.

— Наистина — извика Уилкокс — добре сторихме, че не се опитахме да минем тази речица, щяхме да попаднем сред блато!

— Вярно — отвърна Бриан, — на юг се простира блато и краят му не се вижда!

— Гледайте! — провикна се Донифан. — Гледайте какви многобройни ята патици, летни бърнета и бекасини летят над повърхността му! Ако можем да се настаним тук за зимата, ще бъдем сигурни, че няма да ни липсва дивеч!

— Че защо пък не? — отговори Бриан, който тръгна към десния бряг на речицата.

Отзад се издигаше висока скала, която завършваше с отвесна издатина. Двете й страни се съединяваха почти под прав ъгъл, като едната беше успоредна на брега на речицата, а другата — обърната към езерото. Не беше ли това същата скала, която обграждаше залива Слуи, удължавайки се на северозапад? Това можеха да узнаят едва след като изучеха по-обстойно местността.

Що се отнася до самата речица, десният й бряг, широк двайсетина фута, минаваше по подножието на съседните височини, а левият, много нисък, едва се различаваше, от па-дините, локвите и мочурищата на тази блатиста равнина, която се простираше на юг, додето стигаше погледът. За да определят посоката на реката, трябваше да се качат на скалата, и Бриан се кълнеше, че няма да поеме обратно към залива Слуи, докато не се изкачи.

Преди всичко беше необходимо да изследват реката там, където водите на езерото се изливаха в нейното корито. На това място тя беше широка не повече от четиридесетина фута, но с приближаването си до устието сигурно ширината и дълбочината и се увеличаваха, ако в нея се вливаше някакъв приток от блатото или от по-горните плата.

— Я вижте! — извика Уилкокс точно когато стигна подножието на скалната издатина.

Вниманието му бе привлечено от купчина камъни, които образуваха нещо като яз, подобен на оня, който бяха забелязали по-рано в гората.

— Този път вече няма съмнение! — каза Бриан.

— Не, никакво съмнение! — отвърна Донифан, сочейки дървените отломки до края на яза.

Безспорно това бяха отломки от корпуса на лодка; между тях имаше едно полуизгнило и позеленяло от мъх парче дърво, чиято извивка показваше, че е част от вълнорез, на която още висеше желязна халка, проядена от ръждата.

— Халка! Халка! — възкликна Сървис.

И всички се заоглеждаха, приковани на място, сякаш човекът, който си бе служил с тази лодка и издигнал този яз, щеше всеки миг да се появи!

Но не! Никой не се появи! Много години бяха изтекли, откакто тази лодка е била изоставена на брега на реката. Или човекът, чийто живот бе минал тук, е срещнал отново себеподобни, или нещастният му живот е угаснал на тая земя, без да може да я напусне.

Ето защо лесно можем да разберем вълнението на младите момчета пред тия белези за човешко присъствие, което вече не подлежеше на спор!

Едва сега те забелязаха странното държане на кучето; Фан сигурно бе попаднал ка някаква следа. Той бе наострил уши, махаше усилено с опашка, душеше с муцуна земята и ровеше тревата.

— Я гледайте Фан! — каза Сървис.

— Подушил е нещо! — отвърна Донифан и се приближи до кучето.

Фан се бе спрял с вдигната лапа и протегната муцуна. После изведнъж се втурна към група дървета, които растяха в подножието на скалата откъм езерото.

Бриан и другарите му го последваха. След няколко минути те спряха пред един стар бук, на чиято кора имаше издълбани две букви и година, разположени по следния начин:

Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис щяха дълго да стоят безмълвни и неподвижни пред този надпис, ако Фан, връщайки се по стъпките си, не бе изчезнал зад ъгъла на скалната издатина.

— Тука, Фан, тука! — завика Бриан. Кучето не се връщаше, ио се чуваше чест лай.

— Внимателно! — каза Бриан. — Да не се разделяме и да бъдем нащрек!

Наистина се налагаше да действуват много предпазливо. Наблизо може да се намираше отряд туземци и ако те бяха от ония свирепи индианци, които опустошават пампасите на Южна Америка, трябваше по-скоро да се страхуват от присъствието им, отколкото да го желаят.

Със заредени за стрелба пушки и револвери в ръце момчетата бяха готови да се защищават.

Те пристъпиха напред, а после, като заобиколиха издатината, започнаха да се промъкват покрай стеснения бряг на реката. Не бяха направили и двайсет крачки, и Донифан се наведе да вдигне от земята някакъв предмет.

Това беше кирка, чиято желязна част едва се държеше за полуизгнилата дръжка — американско или европейско изделие, а не от грубите сечива, изработвани от дивите полинезийци. И тя като халката на лодката беше силно ръждясала и несъмнено от дълги години изоставена на това място.

Също там, в подножието на скалата, личаха следи от обработване на земята — няколко неправилно очертани бразди и малка леха с индийски картофи, които, поради липса на грижи, бяха отново подивели.

Изведнъж печален вой раздра въздуха. Почти веднага се появи Фан, обзет от още по-необяснимо вълнение. Той се въртеше, подтичваше пред младите си господари, гледаше ги, зовеше ги, като че ли ги канеше да го последват.

— Сигурно има нещо необикновено! — каза Бриан, който напразно се мъчеше да успокои кучето.

— Да отидем там, където иска да ни заведе! — отвърна Донифан, давайки знак на Уилкокс и Сървис да тръгнат след него.

След десет крачки Фаш се спря пред гъсталак от храсти, клонките на които се преплитаха в самото подножие на скалата.

Бриан се приближи да види дали в този гъсталак не е скрит труп на животно, а може би и на човек, на чиято следа Фан е попаднал И ето, като разтвори храстите, забеляза тясно отвърстие.

— Дали тук няма пещера? — извика той, като се отдръпна няколко крачки.

— Възможно е — отговори Донифан. — Но какво има в тази пещера?

— Ще узнаем! — каза Бриан.

И се залови да изсича с брадвата широка пролука в клоните, които закриваха отвора. Ослуша се, но не се чуваше никакъв подозрителен шум.

Сървис вече се готвеше да се промъкне през бързо разчистения отвор, ала Бриан му каза:

— Нека видим първо какво ще прави Фан!

Кучето продължаваше да вие глухо, което никак не беше успокоително.

Но дори в тази пещера да се криеше живо същество, то вече ще е излязло!

Трябваше да разберат какво има там. Тъй като въздухът във вътрешността на пещерата сигурно беше развален, Бриан хвърли през отвора шепа запалена суха трева. Пръсвайки се по земята, тази трева изгоря бързо, което показваше, че въздухът може да се диша.

— Да влезем ли? — запита Уилкокс.

— Да — отговори Донифаи.

— Чакайте поне да си осветим! — каза Бриан.

И като отсече смолист клон от един от боровете, които растяха по брега на реката, той го запали; после, последван от другарите си, се провря през храсталака.

При входа отвърстието беше високо пет фута и широко два, но внезапно се разширяваше и образуваше кухина, висока десетина фута и широка двойно повече, а подът й се състоеше от много сух и ситен пясък.

Когато влезе там, Уилкокс се блъсна в дървено столче, поставено до маса, на която се виждаха разни домакински принадлежности: кана от песъчлива глина, големи раковини, които вероятно са служили за чинии, нож с нащърбено и ръждясало острие, две-три въдици, тенекиено канче, празно като каната. До отсрещната стена се намираше нещо като сандък от грубо сковани дъски, в който имаше парцали от дрехи.

Значи нямаше никакво съмнение, че някой е живял в тази пещера. Но кога и кой? Дали обитателят й не лежи в някой ъгъл?

В дъното беше сложено мизерно легло, застлано с дрипаво вълнено одеало. На една скамейка до горната му част имаше друго канче и дървен свещник, на чиято подставка бе останал само къс овъглен фитил.

Отначало момчетата се отдръпнаха при мисълта, че под това одеяло е скрит труп. Бриан, превъзмогвайки отвращението си, го повдигна.

Леглото беше празно.

След минута, все още много развълнувани, четиримата се върнаха при Фан, който, останал навън, продължаваше да надава жален вой.

После продължиха още двайсетина крачки но стръмния бряг на речицата и изведнъж се спряха. Чувство на ужас ги прикова на място!

Там, между корените на един бук, на земята лежаха останки от скелет.

Значи на това място е дошъл да умре нещастникът, който е живял в тази пещера несъмнено много години, и дори гробът му не беше в дивото убежище, което е обитавал!

IX

Оглед на пещерата. — Мебели и домакински прибори. — Боласите и ласото. — Часовникът. — Почти нечетливата тетрадка. — Картата на корабокрушенеца. — Къде се намират. — Връщане в лагера. — Десният бряг на реката. — Тресавшцето. — Сигналите на Гордън.

Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис пазеха дълбоко мълчание. Какъв беше човекът, дошъл да умре на това място? Дали корабокрушенец, чакал помощ до последния си час? От каква народност е бил? Млад ли е пристигнал в това земно кътче? Стар ли е умрял тук? Как е съумявал да задоволява нуждите си? Ако е попаднал тук вследствие на корабокрушение, дали и други като него са оцелели от катастрофата! И сам ли е останал след смъртта на другарите си по нещастие? Различните предмети, намерени в пещерата, от кораба му ли са, или сам той си ги е изработил?

Колко много въпроси, отговорът на които може би щеше да остане завинаги неизвестен!

А между другите — и един от най-сериозните! Ако този човек е намерил убежище на континент, защо не се е добрал до някой град във вътрешността, до някое пристанище по крайбрежието? Може би това преместване е било съпроводено с такива трудности, е такива пречки, които той не е могъл да преодолее? Или пък разстоянието, което е трябвало да измине, е било толкова голямо, че го е сметнал за непреодолимо? Едно беше сигурно: че този нещастник е паднал, омаломощен от болест или от старост, не е имал сили да се прибере в пещерата си и е умрял под това дърво!

И ако на него са липсвали средства да отиде да потърси спасение на север или на изток, дали те не ще липсват и на младите корабокрушенци от „Слуи“?

Както и да е, необходимо беше да огледат пещерата много внимателно. Кой знае дали нямаше да намерят там някакъв документ, съдържащ сведения за този човек, за произхода му, за продължителността на престоя му! От друга страна, трябваше да разберат дали могат да се настанят тук през зимата, след като напуснат яхтата.

— Елате! — каза Бриан.

И следвани от Фан, те се провряха през отвора, като си светеха с втори смолист клон.

Първият предмет, който забелязаха на една полица, закрепена за дясната стена, беше пакет свещи, грубо изработени от лой и кълчищен фитил. Сървис побърза да запали една от тия свещи, която запъхна о дървения свещник, и огледът започна.

Най-напред трябваше да изучат разположението на пещерата, тъй като вече нямаше съмнение, че в нея може да се живее. Тя представляваше голяма кухина, вероятно от времето на геологическите формации. В нея не се забелязваше никаква влага, макар че се проветряваше пред единствения отвор към брега. Стените й бяха сухи също като стени от гранит, без ни най-малка следа от ония кристализирани просмуквания, ония броеници от капки, от които в някои порфирни или базалтови скали се образуват сталактитите. Впрочем поради самото си изложение тя беше защитена от морските ветрове. Вярно, че дневната светлина едва проникваше в нея; но като се издълбаеха един-два отвора в стената, лесно можеше да се поправи това неудобство и да се проветрява вътрешността за нуждите на петнайсет души.

Колкото до нейните размери — двайсет фута ширина и трийсет дължина, — тази пещера несъмнено щеше да бъде недостатъчна, за да служи едновременно за спалня, за трапезария, за общ склад и за кухня. Но всъщност тук трябваше да прекарат само петте или шестте зимни месеца, след което щяха да поемат на североизток, за да се доберат до някой град в Боливия или в Аржентинската република. Очевидно в случай, че се наложеше да останат за постоянно, щяха да се постараят да се обзаведат по-добре, като издълбаят скалата, която беше от много мек варовик. Но до началото на летния сезон трябваше да се задоволят с пещерата такава, каквато беше сега.

След като установиха това, Бриан огледа грижливо нещата, които се намираха в нея. Всъщност те бяха малко! Този нещастник трябва да е дошъл тук почти без нищо. Какво е успял да събере след корабокрушението? Нищо освен безформени отломки, счупени мачти, парчета от обшивката, които са му послужили да измайстори това легло, тази маса, този сандък, тази пейка, тези столчета — единствената мобилировка на бедното му жилище. Необлагодетелствуван като оцелелите от „Слуи“, той не е разполагал с материалите, които притежаваха те. Няколко сечива, кирка, брадва, два-три домакински уреда, едно буренце, в което трябва да е имало ракия, един чук, две длета, един трион — само това можаха да намерят на първо време. Тези принадлежности са били спасени вероятно с лодката, от която бяха останали само отломките при яза на речицата.

Така предполагаше Бриан и го сподели с другарите си. И след преживения ужас при гледката на скелета, когато мислеха, че може би са обречени да умрат изоставени като него, сега разсъдиха, че не им липсва нищо от това, от което е бил лишен този нещастник, и почувствуваха, че вярата им се възвръща.

Но кой е бил този човек? От какъв произход? Кога е станало претърпяното от него корабокрушение? Несъмнено много години са изтекли от смъртта му. Състоянието на костите, намерени под дървото, говореше достатъчно красноречиво за това! А и желязото на кирката и халката на лодката, разядени от ръжда, гъстотата на шубраците, които запушваха входа на пещерата — всичко показваше, че корабокрушенецът е умрял отдавна.

Така че какъв признак още беше нужен, за да се превърне тази хипотеза в увереност?

Търсенето продължи и така бяха открити други предмети: втори нож с няколко счупени остриета, компас, чайник, железен прът, шило с връх, завит като кука — вид моряшка принадлежност. Но нямаше никакъв морски уред — нито далекоглед, нито морски компас, дори огнестрелно оръжие за лов на дивеч и защита от зверовете или от туземците!

Но тъй като е трябвало да се прехранва, този човек сигурно е бил принуден да поставя капани. Впрочем известна светлина бе хвърлена върху този въпрос, когато Уилкокс се провикна:

— Какво е това?

— Това ли? — запита Сървис.

— Топки за игра — отговори Уилкокс.

— Топки за игра ли?! — учуди се Бриан.

Но веднага позна за какво са служили двата обли камъка, току-що вдигнати от Уилкокс. Те представляваха ловни принадлежности, наричани „боласи“, които се състоят от две топки, съединени помежду си с въже, и се употребяват от южноамериканските индианци. Когато опитна ръка хвърли тези топки, те се увиват около краката на животното, парализират движенията му и ловецът лесно го хваща.

Несъмнено обитателят на тази пещера е измайсторил този уред, а също и едно ласо — дълъг ремък, с който се борави като с боласите, но на по-късо разстояние.

Такъв беше списъкът на вещите, намерени в пещерата, и в това отношение Бриан и другарите му се оказаха несравнимо по-богати, макар че бяха деца, а другият — възрастен.

Що се отнася до този човек, прост моряк ли е бил той, или офицер, който е могъл да впрегне знанията си? Трудно можеха да установят това, ако не беше едно откритие, което им позволи да напреднат по-решително по пътя към увереността.

В горната част на леглото, под единия ъгъл на одеялото, което Бриан отметна, Уилкокс намери часовник, закачен на гвоздей, забит в стената.

Този часовник беше с по-тънка изработка от обикновените моряшки часовници; той се състоеше от двойка сребърна кутия, от която висеше ключе, прикрепено за верижка от същия метал.

— Часът! Да видим колко е часът! — извика Сървис.

— От часа нищо няма да научим — отвърна Бриан. — Вероятно този часовник е спрял много дни преди смъртта на този нещастник!

Бриан отвори малко трудно кутията, защото пантичките й бяха ръждясали, и можа да види, че стрелките показват три часа и двайсет и седем минути.

— Но — забеляза Донифан — на този часовник е написано някакво име. Така ще можем да определим …

— Имаш право — отговори Бриан.

И като погледна от вътрешната страна на кутията, успя да разчете следните думи, гравирани на капака:

Делпьош, Сен Мало — името на фабриканта и адресът му.

— Значи е французин, мой сънародник! — възкликна Бриан с вълнение.

Нямаше повече никакво съмнение: в тази пещера е живял французин, до часа, когато смъртта е сложила край на мъките му!

Към това доказателство скоро се прибави още едно, не по-малко убедително, когато Донифан, отмествайки леглото, вдигна от земята една тетрадка, чиито пожълтели страници бяха изписани с молив.

За нещастие по-голямата част от написаното беше почти нечетливо. Все пак успяха да разчетат няколко думи, между които и следните: Франсоа Бодоан.

Две имена, чиито инициали корабокрушенецът бе издълбал на дървото! Тази тетрадка беше дневник на живота му от деня, когато е бил изхвърлен на тоя бряг! И сред откъслечните фрази, които времето не бе заличило напълно, Бриан успя да разчете и думите: „Д ю г е Т р у е н“ — очевидно името на кораба, загинал в тези далечни краища на Тихия океан.

Освен това, в началото — година: същата, която беше изписана под инициалите, несъмнено годината на корабокрушението!

Значи са минали петдесет и три години, откакто Франсоа Бодоан е слязъл на този бряг. През целия си престой той не е получил никаква помощ отвън!

Но щом Франсоа Бодоан не е могъл да се прехвърли в някоя друга част от тоя континент, сигурно е имал пред себе си непреодолими препятствия?

Сега момчетата повече от всякога разбраха сериозността на положението си. Как щяха да се справят те е това, което един възрастен мъж, и то моряк, свикнал на трудна работа, приучен на голяма умора, не е успял да преодолее?

Една последна находка ги убеди, че всякакъв опит да напуснат тая земя би бил напразен.

Прелиствайки тетрадката, Донифан забеляза между страниците й сгънат лист. Това беше карта, начертана с някакъв вид мастило, вероятно направено от вода и сажди.

— Карта! — възкликна той.

— Която Франсоа Бодоан вероятно е нарисувал сам! — отвърна Бриан.

— Ако е така, този човек не е бил прост моряк — забеляза Уилкокс, — а някой от офицерите на „Дюге Труен“, щом е съумял да начертае карта.

— А нима това е карта? — извика Донифан.

Да! Карта на тази местност! Още от пръв поглед разпознаха залива Слуи, подводните скали, пясъчния бряг, на който бяха разположили бивака си езерото, по чийто западен бряг се бяха спуснали Бриан и другарите му, трите островчета в морето, скалата, завиваща към брега на речицата, горите, които покриваха цялата централна област.

Зад противоположния бряг на езерото имаше още гори, които се простираха до края на другия бряг, а този бряг морето миеше отвсякъде.

Значи пропадаха проектите им да тръгнат на изток, за да търсят спасение в тази посока! Така че Бриан беше прав, а не Донифан! Значи морето обграждаше от есички страни този мним континент. Той беше остров, затова Франсоа Бодоан не е могъл да се измъкне!

На тази карта лесно се виждаше, че общите очертания на острова са възпроизведени доста точно. Сигурно разстоянията са определени по времето, необходимо за изминаването им, а не чрез триангулационни изчисления; но ако се съдеше по това, което Бриан и Донифан знаеха вече за местността между залива Слуи и езерото, грешките едва ли бяха съществени.

Освен това личеше, че корабокрушенецът е обходил целия остров, щом е отбелязал главните му географски подробности, и сигурно ажупата и бродът през реката са негово дело.

Ето какво представляваше островът според чертежа на Франсоа Бодоан:

Той имаше продълговата форма и приличаше на огромна пеперуда с разперени крила. В централната си част, между залива Слуи и един друг залив, който се вдаваше на изток, той се стесняваше, но в южната му част имаше трети, по-отворен залив. Сред обширни гори се простираше езерото, дълго около осемнайсет мили и широко пет — твърде значителни размери. Ето защо когато Бриан, Донифан, Сървис и Уилкокс стигнаха западния му бряг, не можаха да видят северния, южния и източния. Затова и първоначално го бяха помислили за море. От това езеро изтичаха няколко речици и по-специално тази, която минаваше край пещерата и се вливаше в залива Слуи близо до лагера.

Единственото по-значително възвишение на този остров изглежда беше скалата, която вървеше косо от носа в северната част на залива до десния бряг на реката. Що се отнася до северната област, картата я сочеше като безводна и песъчлива, докато зад реката се разстилаше огромно тресавище, което се удължазаше на юг като заострен нос. На североизток и югоизток се простираха дълги редици дюни, които придаваха на тази част от брега съвсем друг вид в сравнение със залива Слуи.

И най-после, ако се съди от мащаба, начертан в долната част на картата, островът трябва да имаше максимална дължина от север на юг около петдесет мили и най-голяма ширина от запад на изток — двайсет и пет. Като се имаха пред вид неправилните му очертания, обиколката му беше сто и петдесет мили.

Колкото до въпроса дали островът спадаше към някой полинезийски архипелаг, или беше усамотен сред Тихия океан, не можеха да се правят точни предположения.

Така или иначе, корабокрушенците от „Слуи“ трябваше да се настанят тук завинаги, а не временно. А тъй като пещерата им предлагаше отлично убежище, следваше да пренесат в нея цялото си имущество, преди първите зимнибури да са разбили окончателно шхуиата.

Сега беше необходимо да се върнат незабавно в лагера. Гордън сигурно много се безпокоеше — три дена бяха изтекли от заминаването на Бриан и другарите му — и може би се страхуваше да не им се е случило нещо лошо.

По съвет на Бриан решиха да потеглят още същия ден в единайсет часа сутринта. Нямаше смисъл да се изкачват на скалата, тъй като от картата личеше, че най-късият път е по десния бряг на речицата, която течеше от изток на запад. До залива оставаха най-много седем мили, които можеха да се изминат за няколко часа.

Но преди да трътнат, момчетата искаха да изпълнят последния си дълг към французина-корабокрушенец. С помощта на кирката изкопаха гроб под същото дърво, на което Франсоа Бодоан бе издълбал началните букви на своето име, и отбелязаха мястото с дървен кръст.

След този благочестив обряд четиримата се върнаха при пещерата и запушиха отвърстието, за да не могат да влизат животни. Като довършиха остатъка от хранителните си припаси, те се спуснаха по десния бряг на реката, следвайки все подножието на скалата. Едии час по-късно стигнаха до мястото, където скалата се отдръпваше от брега и поемаше косо към северозапад.

Докато вървяха покрай реката, те се движеха много бързо, защото брегът не беше толкова отрупан с дървета, храсти и трева.

Предполагайки, че реката служи за свръзка между езерото и залива Слуи, вървешком Бриан не преставаше да я проучва внимателно. Стори му се, че поне в горното й течение можеше да се дърпа с гемиджийско въже или да се бута с канджа лодка или сал — това би улеснило пренасянето на багажа, при условие, че използуваха прилива, чието действие се усещаше чак до езерото. Важното беше по реката да не се появят бързеи и да не стане толкова плитка и тясна, че да не може да се плава по нея. Но не се оказа нито едното, нито другото; по протежение на три мили от мястото, където излизаше от езерото, речицата явно предлагаше отлични условия за плаване.

Към четири часа вечерта се наложи да изоставят пътя по брега. Оказа се, че десният бряг е пресечен от широко и тинесто тресавище, по което беше рисковано да се върви. Тъй че най-благоразумно беше да поемат през гората.

Тогава с компас в ръка Бриан се насочи на северозапад, за да стигне залива Слуи по най-късия път. Това предизвика значително забавяне, понеже високата трева образуваше по земята непроходим гъсталак. На всичко отгоре под гъстия свод на брезите, боровете и буките почти едновременно със залеза настъпи мрак.

Изминаха две мили при тези много трудни условия. Когато заобиколиха тресавището, което се простираше доста далеч на север, разсъдиха, че е най-добре да тръгнат отново по течението на реката, защото, ако се съдеше по картата, тя се вливаше в залива Слуи. Но така щяха да заобикалят много, а Бриан и Донифан не искаха да губят време, като се връщат в същата посока. Те продължиха през гората и към седем часа вечерта разбраха, че са загубили пътя.

Дали няма да се наложи да прекарат нощта под дърветата? Това не би било толкова лошо, ако имаха провизии, а вече започваха да усещат силен глад.

— Да продължим нататък — каза Бриан. — Като вървим на запад, непременно ще стигнем лагера.

— При условие, че тази карта не ни лъже — отвърна Донифан, — и това не е реката, която се влива в залива!

— Защо мислиш, че картата не е точна, Донифан?

— А защо да не мисля, Бриан?

Както виждаме, Донифан, който не бе се примирил е поражението си, упорито отказваше да вярва на картата на корабокрушенеца. Ала не беше прав, защото не можеше да се отрече, че Франсоа Бодоан е изобразил точно изучената вече част от острова.

Бриан сметна за безполезно да спори по този въпрос, и решително тръгнаха отново на път.

В осем часа вече не можеха да се ориентират, толкова гъст беше мракът. А тази безкрайна гора не свършваше!

Изведнъж през една пролука между дърветата се показа ярка светлина, която озаряваше всичко наоколо.

— Какво е това? — запита Сървис.

— Падаща звезда, предполагам — каза Уилкокс.

— Не, това е ракета! — възрази Бриан. — Ракета, изстреляна от „Слуи“.

— И значи сигнал от Гордън! — възкликна Донифан и отговори с пушечен изстрел.

Когато в мрака се издигна втора ракета, Бриан и другарите му, водейки се по една звезда, се насочиха натам и след три четвърти час пристигнаха в лагера на „Слуи“.

Действително Гордън, страхувайки се да не са се загубили, бе намислил да пусне няколко ракети, за да им покаже местоположението на шхуната.

Чудесна идея, защото без нея Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис нямаше да могат тази нощ да си почиват на койките в яхтата.

X

Разказ за изследването. — Решават да напуснат „Слуи“. — Разтоварване и разглобяване на яхтата. — Бурята, която я довършва. — Настанени под палатка. — Строеж на сал. — Товарене и отплаване. — Две нощи по реката. Пристигане във. Френч-ден.

Лесно можем да си представим как бяха посрещнати Бриан и тримата му другари. Гордън, Крос, Бакстър, Гарнет и Уеб им разтвориха обятията си, а малките се хвърлиха на вратовете им. И двете страни надаваха радостни викове и си стискаха енергично ръцете. Фаи също взе участие в това сърдечно посрещане, примесвайки своя лай с възгласите „ура“ на децата. Колко дълго им се бе сторило това отсъствие!

Дали не са загубили пътя? Дали не са попаднали в ръцете на туземци? А може да са ги нападнали хищници!

Такива въпроси си задаваха тия, които бяха останали в лагера при „Слуи“.

Но Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис се бяха завърнали; сега се полагаше да научат какво им се е случило по време на тяхната експедиция. Но тъй като бяха много уморени от дългия път през деня, разказът бе отложен за другия ден.

— Ние сме на остров!

Това беше всичко, което се задоволи да каже Бриан, а то беше достатъчно, за да си представят бъдещето, предвещаващо много тревоги. Въпреки това Гордън прие новината, без да прояви особено обезсърчение.

— Е, добре, така и очаквах — сякаш искаше да каже той, — и това не ме безпокои особено!

На другия ден, 5 април, още от зори големите — Гордън, Бриан, Донифан, Бакстър, Крос, Уилкокс, Сървис, Уеб и Гарнет, а също и Моко, който можеше да даде добри съвети, се събраха при носа на яхтата, докато останалите още спяха. Бриан и Донифан вземаха един след друг думата и разправиха на другарите си какво се бе случило. Казаха как по каменния брод през един поток и по останките от една ажупа, скрита под гъсталака, бяха заключили, че тази страна е обитавана или някога е била обитавана. Обясниха как огромното водно пространство, което отначало помислили за море, се оказало езеро, как нови следи ги довели до пещерата, до мястото, където реката изтичала от езерото, как намерили костите на Франсоа Бодоан, по произход французин, как най-сетне картата, начертана от французина, ги убедила, че „Слуи“ се е разбила в остров.

Всичко това бе описано от Бриан и Донифан надълго и нашироко, без да пропуснат ни най-малката подробност. И сега всички, като гледаха тази карта, разбираха добре, че спасение можеше да дойде само отвън!

Но макар че бъдещето се представяше в най-мрачни краски, макар че младите корабокрушенци можеха да се уповават вече само на бога, най-малко от всички — трябва да подчертаем това — се плашеше Гордън. Този млад американец нямаше семейство, което да го чака в Нова Зеландия. Освен това, тъй като беше надарен с практичен, методичен, организаторски ум, задачата да се създаде, така да се каже, една малка колония, не го плашеше. В нея той съзираше възможност да приложи личните си склонности и се постара да повдигне духа на своите другари, като им обеща сносен живот, стига да пожелаеха да му помагат.

Преди всичко, тъй като островът беше с доста значителни размери, той не можеше да не е отбелязан на картата на Тихия океан в съседство с южноамериканския континент. След като разгледаха внимателно атласа на Щилер; се убедиха, че в него не беше обозначен никакъв значителен остров извън архипелазите, които обхващат островите на Огнена земя, Десоласион, Кралица Аделаида, Кларънс и др. Ако островът представляваше част от тези архипелази, отделени от континента само чрез тесни проливи, Франсоа Бодоан непременно би отбелязал това на картата си — а не бе го сторил. Значи островът беше усамотен и можеше да се заключи, че се намира по на север или по на юг от тези земи. Но без достатъчно сведения, без необходимите уреди беше невъзможно да се определи местоположението му в Тихия океан.

Не им оставаше нищо друго, освен да се настанят тук окончателно, докато лошият сезон не е направил всякакво местене невъзможно.

— Най-добре ще бъде да се заселим в пещерата, която открихме на бреговете на езерото — каза Бриан. — Тя ще ни осигури отличен подслон.

— Достатъчно голяма ли е, за да се поберем всички? — запита Бакстър.

— Очевидно не — отговори Донифан, — но мисля, че ще можем да я разширим, като издълбаем в скалата втора кухина! Нали имаме сечива.

— Ще я заемем на първо време такава, каквато е — обади се Гордън, — дори и да ни бъде тясно …

— Най-вече — добави Бриан — трябва да се пренесем час по-скоро!

Действително това беше спешно. Както бе забелязал Гордън, от ден на ден шхуната ставаше все по-необитаема. Последните дъждове, след които настъпиха много големи горещини, доведоха до повреди в обшивката на корпуса и палубата. През скъсаните платна във вътрешността проникваха въздух и вода. Освен това вълните, които заливаха брега, дълбаеха пясъка под дъното й, и наклонът на яхтата се увеличаваше, като същевременно тя видимо потъваше в неустойчивата почва. Ако по тоя бряг се разразеше някоя буря, както става през периода на равноденствието, който още продължаваше, имаше опасност „Слуи“ да се разпадне за няколко часа. Затова трябваше не само да я напуснат незабавно, но и да я разглобят методично, така че да вземат всичко, което би могло да им бъде полезно — греди, дъски, желязо, мед, с оглед на обзавеждането на Френч-ден (Френската пещера) — име, което дадоха на пещерата в памет на французина-корабокрушенец.

— А къде ще живеем, докато се настаним там? — запита Донифан.

— В палатка — отговори Гордън, — палатка, която ще опънем на брега на реката, между дърветата.

— Това е най-благоразумно — каза Бриан, — и не бива да губим нито час!

Всъщност разглобяването на яхтата, разтоварването на вещите и провизиите, строежът на сал за пренасянето на този товар изискваше най-малко едномесечен труд, така че щяха да напуснат залива Слуи в първите дни на май, съответствува на първите дни на ноември в северното кълбо, тоест началото на зимата.

С право Гордън бе избрал брега на реката за място на новия лагер, защото пренасянето трябваше да стане по вода. Нямаше никакъв друг по-пряк и по-удобен път. Беше почти невъзможно да се влачи през гората или по брега на реката всичко, което щеше да остане от яхтата след разглобяването й. Напротив, ако използуваха на няколко пъти прилива, който се усещаше чак до езерото, без особен труд щяха да стигнат със сал до целта си.

Както знаем — лично Бриан се бе уверил в това, — в горното течение на реката нямаше никакви препятствия — нито водопади, нито бързеи, нито язове. Така че с помощта на яла извършиха ново изследване, за да изучат долното течение от тресавището до устието. Бриан и Моко можаха да се убедят, че и тази част от реката е плавателна. Значи имаше несъмнена връзка между залива Слуи и Френч-ден.

Следващите дни използуваха за разполагане на лагера на речния бряг. Ниските клони на два бука, съединени чрез дълги пръти с клоните на трети, служеха за опора на голямото резервно платно на яхтата, чиито краища спуснаха до земята. В тази палатка-убежище, здраво привързана с въжета, пренесоха постелките, най-необходимите домашни потреби, оръжието, мунициите, вързопите с провизии. Тъй като салът щеше да се строи с останките от яхтата, трябваше да чакат да завърши разглобяването му.

Не можеха да се оплачат от времето, което се задържаше сухо. Макар и да имаше понякога вятър, той духаше от сушата, така че работата вървеше при добри условия.

Към 15 април на борда на шхуната вече не бе останало нищо, освен тежките предмети, които можеха да се измъкнат едва след пълното разглобяване на яхтата — между другото оловени кюлчета, служещи за баласт, съдовете за вода в трюма, брашпилът, кухнята — твърде тежки, за да могат да се вдигнат без механизми. Колкото до такелажа34, фок-мачтага, рейте, вантите и железните бакщаги35, веригите, котвите, въжетата и други, каквито имаше в значително количество, всичко това бе малко по малко пренесено и стоварено близо до палатката.

Разбира се, колкото и спешна да беше тази работа, не пропускаха да задоволяват ежедневните си нужди. Донифан, Уеб и Уилкокс отделяха по няколко часа за лов на скални гълъби и други птици, долетели от блатото. Малките се занимаваха със събиране на мекотели, когато отлива оголеше подводните скали; Приятно беше да се гледа как Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър шляпаха през локвите като новоизлюпени пиленца. При това те мокреха не само краката си, за което строгият Гордън ги мъмреше, докато Бриан се стараеше да ги оправдава. Жак също работеше с другарчетата си, но никога не участвуваше във веселия им смях.

Така работата вървеше гладко и методично, при което се чувствуваше влиянието на Гордън, комуто никога не липсваше практичност. Очевидно това, което Донифан му позволяваше, никога не би позволил нито на Бриан, нито на някой друг. Изобщо в целия този малък свят цареше сговор.

Но трябваше да бързат. Втората половина на април вече не беше така благоприятна. Средната температура се понижи чувствително. Няколко пъти рано сутрин термометърът спадна до нулата. Зимата наближаваше, а с нея щяха да дойдат и спътниците й — градушката, снегът, бурите, особено страшни в южните райони на Тихия океан.

Като предпазна мярка малки и големи трябваше да се обличат по-топло, да си навличат плътно трико, панталони от дебел плат, вълнени фланелки, приготвени с оглед на люта зима. Достатъчно беше да се надзърне в бележника на Гордън, за да се разбере къде се намират тези дрехи, подредени по качество и ръст. Бриан се грижеше главно за най-малките. Той следеше да не им изстиват краката, да не се излагат на острия въздух, когато са запотени. И при най-слабата хрема им заръчваше и дори ги заставяше да лежат до силна жарава, която се поддържаше денонощно. Няколко пъти Доул и Костър трябваше да останат в палатката ако не можем да я наречем стая, и Моко не жалеше настойката от билки, чиито съставни части бяха взети от бордовата аптечка.

Щом опразниха яхтата от цялото и съдържание, се заловиха с корпуса, който впрочем се пукаше отвсякъде.

Махнаха грижливо листите на медната обшивка, за да ги използуват за обзавеждането на Френч-ден. След това с помощта на клещите и чука свалиха обшивката, прикрепена за ребрата с гвоздеи и дъбови клинове. Това беше трудна работа, която измъчи много тия неопитни, още недостатъчно силни ръце. Така че разглобяването вървеше бавно, ала на 25 април една буря помогна на тружениците.

Макар и да бе настъпил вече студеният сезон, през нощта се разрази много силна буря, предизвестена от колебанието на барометъра. Светкавици пламтяха по цялото пространство, гръмотевиците не преставаха от полунощ до зори — за голям ужас на малките. За щастие не валя, но на два-три пъти се наложи да задържат палатката срещу бесния вятър.

Тя устоя благодарение на дърветата, между които беше вързана, но не беше така с яхтата, изложена на поривите на вятъра н блъскана от бушуващите огромни вълни.

Разрухата беше пълна. Съдраната обшивка, изкъртените ребра, килът, счупен от няколко силни удара в дъното, скоро станаха на парчета. Нямаше за какво да съжаляват, защото отдръпващите се вълни отнасяха само част от тези отломки, повечето от които се задържаха на върха на подводните скали. Колкото до железните части, нямаше да бъде трудно да ги намерят под пластовете пясък.

През следващите дни всички се занимаваха именно с тази работа. Тук-там се търкаляха греди, дъски, метални кюлчета от трюма, предмети, които не бяха успели да вземат. Оставаше само да ги пренесат на десния бряг на реката, на няколко стъпки от палатката.

Трудна работа наистина, но постепенно, с големи усилия и тя бе доведена до успешен завършек. Интересно беше да се наблюдават как всички влачеха дружно и с насърчителни подвиквания някоя тежка дървена отломка, за която бяха привързани с въжета. За лостове им служеха части от рангоута или заоблени дървета, които улесняваха търкалянето на тежките неща. Най-трудно беше пренасянето до местоназначението на брашпила, кухненската печка и ламаринените съдове за вода, които тежаха много. Защо нямаха тези деца със себе си някой опитен възрастен, който да ги направлява! Ако Бриан беше с баща си, а Гарнег — със своя, инженерът и капитанът щяха да съумеят да избегнат много грешки, които те извършиха и щяха да извършат занапред. Обаче Бакстър, който разбираше от механика, прояви голяма сръчност и старание. Благодарение на неговите усилия и съветите на Моко, за забити в земята заострени колци бяха прикрепени скрипци, които увеличиха десетократно силите на тази дружина млади момчета и им помогнаха да довършат работата си.

С една дума, на 28-и вечерта всичко останало от „Слуи“ бе пренесено на мястото, откъдето трябваше да се натовари. Така най-трудното беше свършено, защото отсега нататък самата река щеше да се заеме с докарването на този материал до Френч-ден.

— От утре — каза Гордън — ще почнем строежа на нашия сал.

— — Да — рече Бакстър — и за да не си правим труд да го спущаме, предлагам да го построим на самата вода.

— Няма да бъде удобно! — забеляза Донифаи.

— Нищо, да опитаме! — отвърна Гордън. — Ако ни отвори повече работа, поне няма да става нужда да го спущаме на вода.

Този начин на действие беше наистина за предпочитане и именно така на другия ден положиха основите на тоя сал, който трябваше да има достатъчно големи размери, за да побере тежък и обемист товар.

Откъртените от шхуната греди, прекършеният на две кил, фок-мачтата, остатъкът от грот-мачтата, счупена на три фута от палубата, напречните и надлъжните греди, поддържащи палубата, бушпритът, фок-реята, хоризонталното рангоутно дърво и гафелът на бизана бяха пренесени иа такова място на брега, което водата заливаше само при силен прилив. Дочакаха тоя момент и когато приливът повдигна всички тия неща, ги блъснаха в реката. Там събраха най-дългите, а после ги съединиха едно за друго, като поставиха напречно по-малките и ги вързаха здраво.

Така се получи солидна основа, дълга почти трийсет фута и широка петнайсет. Работиха без прекъсване цял ден и завършиха скелета на сала чак вечерта. Тогава Бриан предвидливо го върза за дърветата на брега, да не би приливът да го тласне срещу течението, към Френч-ден, или пък отливът да го отнесе по течението към морето.

Капнали от умора след толкова напрегнат ден, всички вечеряха с вълчи апетит и спаха кепробудно до сутринта.

На другия ден, 30-и, още от зори всеки се запретна за работа.

Сега трябваше да поставят площадка върху скелета на сала. За това им послужиха дъските от палубата и обшивката на корпуса на „Слуи“. С гвоздеи, забити здраво с чук, и въжета, вързани около отделните части, закрепиха скелета и образуваха солидно цяло.

Тази работа им отне три дни, макар че всички бързаха, защото ие биваше да губят нито час. По повърхността на локвите, между подводните скали и по бреговете на реката вече се образуваха ледени кристали. Палатката започваше да става недостатъчна за подслон въпреки силния огън. Гордън и другарите му едва успяваха да издържат на ниската температура, като се притискаха един до друг и се увиваха с одеялата си. Ето защо се налагаше да ускорят работата, за да почнат окончателното настаняване във Френч-ден. Там поне се надяваха да успеят да се преборят с несгодите на зимата, която е толкова сурова в тия високи географски ширини.

Разбира се, площадката закрепиха колкото се може по-здраво, за да не се разглоби по пътя — тогава целият товар щеше да потъне и реката. За да предотвратят такова нещастие, по-добре беше да отложат отплаването с едно денонощие.

— Все пак — забеляза Бриан — трябва да тръгнем не по-късно от 6 май.

— Че защо? — запита Гордън.

— Защото вдругиден е новолуние — отговори Бриан — и в продължение на няколко дни приливът ще се засилва. А колкото по-силен е той, толкова повече ще ни помага да се движим срещу течението на реката. Помисли си за това, Гордън! Ако се наложи да влачим този тежък сал с въже или да го тикаме с канджа, никога не ще успеем да се справим с течението!

— Имаш право — отвърна Гордън, — трябва да тръгнем най-късно до три дни!

Ето защо всички решиха да не почиват, докато не довършат работата си.

На 3 май се заловиха с товаренето, трябваше да разполагат нещата внимателно, за да може салът да пази необходимото равновесие. Всеки участвуваше в тази работа според силите си. На Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър бе възложено да пренасят малките предмети — домашни потреби, уреди, инструменти — и да ги стоварват на площадката, където Бриан и Бакстър ги нареждаха грижливо под напътствията на Гордън. На големите се падна трудната задача да товарят по-тежките неща: печката, съдовете за вода, брашнила, железариите, листата от обшивката и други, а после — другите останки от „Слуи“: ребрата, обшивката им, гредите от палубата, капаците на люковете. Те пренесоха също вързопите с хранителни припаси, буретата с вино, бира и спирт, като не забравиха и няколкото торбички сол, събрана между скалите в залива. За да улесни товаренето, Бакстър вдигна два пръта, поддържани с четири въжета. На края на този подемен кран нагласиха скрипец, на който прикрепиха една от малките хоризонтални лебедки на яхтата — така можеха да се поемат предметите от земята, да се вдигат и поставят без сътресение на площадката.

С една дума, всички работеха толкова внимателно и усърдно, че след обед на 5 май всеки предмет беше на мястото си. Оставаше само да отвържат въжетата на сала. Това щеше да стане на другия ден, около осем часа сутринта, щом приливът се покажеше в устието на реката.

Може би тези момчета си въобразяваха, че след като са свършили работата си, ще могат да се наслаждават до вечерта на заслужена почивка. Но не стана така; едно предложение на Гордън им отвори нова работа.

— Другари — каза той, — тъй като ще се отдалечим от залива, няма да бъдем вече в състояние да наблюдаваме морето и ако някой кораб се появи от тази страна на острова, не ще можем да му дадем сипнали. Затова мисля, че не ще е зле да поставим мачта на скалата и да издигнем за постоянно на нея едно от нашите знамена. Надявам се, че това ще бъде достатъчно, за да привлече вниманието на кораби в морето.

Предложението бе прието, и стенгата на шхуната, която не бяха използували за направата на сала, бе домъкната до подножието на скалата, чийто склон откъм речния бряг беше по-леснодостъпен. Все пак положиха големи усилия, докато изкачат лъкатушната пътека, която водеше за върха.

Ала успяха и забиха мачтата здраво в земята. След това с помощта на въже Бакстър издигна английското знаме, а Донифан даде пушечен салют.

— Ех, ех — забеляза Гордън на Бриан, — ето че Донифан завладя острова от името на Англия!

— Нищо чудно той вече да е нейно владение — отвърна Бриан.

Гордън не можа да сдържи гримасата си, защото от начина, но който говореше понякога за „своя остров“, изглеждаше, че го смята за американски.

На другия ден при изгрев слънце всички бяха на крак. Побързаха да разглобят палатката и да пренесат постелките на сала, където ги покриха с платнища, за да ги предпазят, докато стигнат целта си. Впрочем по всичко личеше, че няма защо да се страхуват от времето. Ако все пак вятърът изменеше посоката си, той щеше да докара над острова изпаренията на морето.

В седем часа приготовленията завършиха. Площадката на сала беше стъкмена така, че при нужда можеха да прекарат на нея два-три дни. Колкото до хранителните припаси, Моко бе отделил това, което щеше да бъде необходимо през време на пътуването, без да става нужда да се пали огън.

В осем и половина часа всички заеха местата си на сала. Големите застанаха от двете страни, въоръжени с канджи и пръти — единственото средство за управление, с което разполагаха, защото кормилото би било безсилно срещу течението.

Малко преди девет часа приливът се почувствува, защото по скелета на сала се разнесе глухо прашене — съставните му части играеха в съединяващите ги въжета. Но след този първи напор вече нямаше опасност от разпадане на сала.

— Внимание! — извика Бриан.

— Внимание! — провикна се Бакстър.

Двамата стояха прк въжетата, които придържаха сала отпред и очзад, и стискаха краищата им в ръце.

— Готови сме! — подвикна Донифан, който стоеше с Уилкокс в предната част ла площадката.

След като се убеди, че приливът подхваща сала, Бриан изкомандува:

— Пущайте!

Заповедта бе изпълнена незабавно и освободеният сал се понесе бавно между двата бряга, мъкнейки подире си и яла.

Всички се зарадваха, като видяха, че тежката им машинария се движи. Дори да бяха построили плавателен съд с висок борд, едва ли щяха да бъдат толкова доволни от себе си!

Нека им простим това дребно тщеславие!

Както знаем, десният бряг, обрасъл с дървета, беше значително по-висок от тесния ляв бряг, граничещ със съседното тресавище. Бриан, Бакстър, Донифан, Уилкокс и Моко напрягаха всички сили да отблъснат сала от по-ниския бряг, където имаше опасност да заседнат; дълбочината на водата им позволяваше да се движат без особено затруднение покрай другия бряг на реката.

Така че салът се придържаше колкото е възможно по-близо до десния бряг, край който приливът течеше по-на-право и който можеше да осигури опора за канджите.

За първите два часа от отплаването изминаха около една миля, без да се блъснат никъде; при тези условия салът щеше да пристигне благополучно при Френч-ден.

Все пак, според предварителното изчисление, направено от Бриан, тъй като, от една страна, дължината на тази река от езерото до устието й в залива Слуи трябва да беше шест мили, а, от друга, тъй като по време на прилива можеха да изминат само две мили, щяха да им бъдат нужни няколко прилива, докато стигнат до целта си.

Действително към единайсет часа отливът започна да отдръпва водите надолу по течението на реката, и веднага побързаха да вържат сала здраво за брега, за да не тръгне към морето.

Очевидно ще могат да потеглят отново вечерта, когато започне нощният прилив; но така рискуваха да се движат по тъмно.

— Мисля, че това ще е много неблагоразумно — забеляза Гордън, — защото салът ще бъде изложен на удари, които може да го разглобят. Аз съм на мнение да почакаме до утре, за да се възползуваме от дневния прилив!

Предложението беше много разумно, затова всички го одобриха. По-добре да се забавят с едно денонощие, отколкото да изложат на опасност ценния товар, като се предоставят на течението на реката.

Така се налагаше да престоят на това място половин ден, а после и цяла нощ. Ето защо Донифан и обичайните му другари по лов, придружени от Фан, побързаха да слязат на десния бряг.

Гордън ги бе посъветвал да не се отдалечават много и те трябваше да се вслушат в съвета му. И тъй като донесоха две тлъсти дропли и цяла връзка тинаму, самолюбието им бе задоволено.

По съвет на Моко този дивеч трябваше да се, запази за първото ядене — закуска, обед или вечеря — в столовата на Френч-ден.

През този поход Донифан не откри никаква следа от някогашно или скорошно човешко присъствие в тази част от гората. Колкото до животни, той забеляза едри птици, бягащи през гъсталака, но не можа да разбере какви са.

Денят свърши, и цяла нощ Бакстър, Уеб и Крос бдяха заедно, готови, според случая, било да удвоят, въжетата, с които салът беше привързан за брега, било да ги поотпуснат, когато течението се измени.

Не стана нужда да се вдига тревога. На другия ден към десет без четвърт, когато започна приливът, заплаваха отново при същите условия, както предния ден.

Нощта беше студена. Денят — също. Крайно време беше да пристигнат. Какво ще стане, ако водата на реката замръзне, ако няколко ледени блока, дошли от езерото, се насочат към залива Слуи? Причина за сериозно безпокойство, от което щяха да се избавят чак когато пристигнеха при Френч-ден.

Ала не можеха да се движат по-бързо от прилива, не можеха и да продължават срещу течението, когато настъпеше отлив, затова за час и половина не успяха да изминат повече от една миля. А това беше още средната скорост за тоя ден. Към един часа след обед спряха срещу тресавището, което Бриан бе принуден да заобикаля на връщане в залива Слуи. Възползуваха се от случая, за да го изследват в крайречната му част. Моко, Донифан и Уилкокс се качиха на яла и миля и половина се движиха с него в северна посока; спряха чак когато стигнаха плитчина. Това тресавище беше нещо като продължение на блатото, простиращо се отвъд левия бряг, и изглеждаше много богато на водни птици. Така че Донифан можа да застреля няколко бекаса, които щяха да допълнят дроплите и тинамусите в склада за провизии на сала.

Спокойна, но студена нощ, с остър вятър, който проникваше в речната долина. Дори на няколко места се образува тънък лед, който се чупеше или разпадаше при най-малкия удар. Въпреки всички взети мерки, на площадката беше неудобно, макар че всеки се бе постарал да се сгуши под платнищата. Някои от децата, особено Дженкинс и Айвърсън, не издържаха и започнаха да съжаляват, че са напуснали лагера при „Слуи“. Няколко пъти стана нужда Бриан да ги успокоява с ободрителни думи.

Най-после на другия ден след обед с помощта на прилива, който продължи до три и половина часа, салът стигна езерото и спря до брега, пред самия вход на Френч-ден.

XI

Първоначално разполагане във Френч-ден. — Разтоварване на сала. — Посещение на гроба на корабокрушенеца. — Гордън и Донифан. — Кухненската печка. — Пернат и друг дивеч. — Нанду. — Проектите ни Сървис. — Наближава лошият сезон.

Разтоварването бе съпроводено с радости викове от малките, за които всяка промяна в обичайния живот беше все едно нова игра. Доул подскачаше по брега като козле, Айвърсън и Дженкинс тичаха към езерото, а Костър дръпна Моко настрана и му каза:

— Ти ни обеща хубав обед, юнга.

— Е, ще минете и без него, господин Костър — отговори Моко.

— Но защо?

— Защото днес нямам време да ви готвя!

— Какво, без обед ли ще останем?

— Не, но ще вечеряте, дроплите няма да са лоши и за вечеря!

И Моко се засмя, показвайки хубавите си бели зъби.

След като го тупна приятелски по гърба, малкият Костър отиде да търси другарчетата си. Бриан им бе наредил да не се отдалечават, за да бъдат винаги под око.

— Няма ли да отидеш с тях? — запита той братчето си.

— Не, предпочитам да остана тук! — отговори Жак.

— Добре ще бъде да се пораздвижиш — продължи Бриан. — Аз не съм доволен от теб, Жак! Ти криеш нещо. Или си болен?

— Не, бате, нищо ми няма!

Все същият отговор, който не можеше да задоволи Бриан, решен твърдо да изясни работата, дори и да се стигнеше до кавга с малкия твърдоглавец.

Обаче не биваше да губят нито час, ако искаха да прекарат тая нощ във Френч-ден.

Най-напред тия, които не познаваха пещерата, трябваше да я огледат. Ето защо, щом привързаха сала здраво за брега, на по-спокойно място, извън течението на реката, Бриан помоли другарите си да тръгнат с него. Юнгата се бе снабдил с корабен фенер, чийто пламък, многократно увеличен от лещите, даваше силна светлина.

Пристъпиха към отпушването на входа. Намериха клоните в същото положение, както ги бяха нагласили Бриан и Донифан. Значи нито човек, нито звяр не се бе опитвал да проникне във Френч-ден.

След като махнаха клоните, всички се провряха през тесния отвор. Фенерът осветяваше пещерата несравнимо по-добре, отколкото смолистите клони или дебелите свещи на корабокрушенеца.

— Ех, ще ни бъде тясно тук! — забеляза Бакстър, който току-що бе измерил дълбочината на пещерата.

— Ами! — извика Гарнет. — Ако сложим койките една върху друга, като в каюта.

— Има ли смисъл? — възрази Уилкокс. — Достатъчно е да ги разположим в редица на земята.

— Но тогава няма да ни остане място да се движим насам-нататък — възрази от своя страна Уеб.

— Е, пък няма да се движим и това е! — обади се Бриан. — Можеш ли да ни предложиш нещо по-хубаво, Уеб?

— Не, но …

— Но — прекъсна го Сървис — важното е да имаме задоволително убежище! Според мен Уеб едва ли си е въобразявал, че ще намери тук напълно обзаведен апартамент със салон, столова, спалня, хол, пушалня, баня …

— Вярно — каза Крос. — Но все пак ни е нужно място, където да може да се готви.

— Ще готвя навън — обади се Моко.

— В лошо време това няма да бъде удобно — забеляза Бриан. — Тъй че, мисля, още утре трябва да настаним тук печката от „Слуи“

— Печка в пещера, където ще се храним и ще спим! — възрази Донифан с подчертано отвращение в гласа.

— Е, ти смъркай амоняк, лорд Донифан! — възкликна Сървис и прихна да се смее от все сърце.

— Ще правя каквото си искам, помощник-готвачо! — тросна се надменният юноша, като смръщи вежди.

— Добре, добре! — побърза да се намеси Гордън. — Приятно или не, ще трябва още отсега да го решим! Пък и печката ще служи не само за готвене, но и за отопляване на вътрешността на пещерата. А що се отнася до това — да се разположим по-нашироко, като прокопаем в скалата допълнителни помещения, ще имаме цяла зима за тая работа, стига да е възможно. Но първо да приемем Френч-ден такава, каквато е, и да се настаним колкото се може по-удобно!

До обед внесоха койките, после ги разположиха в редица на пясъка. Макар и да бяха сгъстени една до друга, тия деца, свикнали на тесните каюти на шхуната, не придиряха много.

До вечерта се занимаваха с настаняването. После поставиха в средата на пещерата голямата маса от яхтата, и Гарнет, подпомаган от малките, които му носеха различни прибори от сала, се зае да я нарежда.

Моко от своя страна с помощта на Сървис свърши отлична работа. Със сухи дърва, събрани от Уеб и Уилкокс в гората край брега, накладоха едно огнище, разположено между два големи камъка в подножието на скалната издатина. Към шест часа гърнето с говеждо, тоест сушено месо, на което му трябваше да поври само няколко минути, вече вдигаше пара и приятна миризма. В добавка към това една дузина тииаму, съответно оскубани и нанизани на железен шиш, се печаха на искрящ пламък над съд за изтичане на сока, в който на Костър много му се искаше да топне парче сухар. И докато Доул и Айвърсън добросъвестно въртяха шиша, Фан следеше движенията им с изразителен интерес.

Преди седем часа всички се събраха в единствената стая на Френч-ден — трапезария и спалня едновременно. Тук бяха донесли табуретките, сгъваемите и плетените столове от „Слуи“, а също и пейките от кубрика. Младите сътрапезници, обслужвани от юнгата, а също и обслужвайки се сами, ядоха богато. Гореща супа, къс солено месо, печено от тинаму, сухари вместо хляб, прясна рода, размесена с десета част бренди, парче честърско сирене и няколко чаши шери за десерт ги възнаградиха за оскъдното меню през последните дни. Колкото и сериозно да беше положението, малките даваха воля на веселостта, присъща на тяхната възраст, а Бриан не се опитваше нито да сдържа радостта им, нито да усмирява смеха им!

Денят беше уморителен. След като утолиха глада си, оставаше им едно-единствено желание — да си починат. Но Гордън, подтикван от религиозно благоприличие, предложи на другарите си преди това да посетят гроба на Франсоа Бодоан, чието жилище заемаха сега.

Нощта помрачаваше хоризонта над езерото и във водите му не се отразяваха вече дори последните лъчи на слънцето. Като заобиколиха скалната издатина, момчетата се спряха до една могила, над която стърчеше малък дървен кръст. И тогава малките — на колене, а големите — приведени пред тоя гроб, отправиха към бога молитва за душата на корабокрушенеца.

В девет часа заеха койките и едва сгушили се под завивките, всички заспаха дълбоко. Само Уилкокс и Донифан, на които беше ред да дежурят, поддържаха при входа на пещерата голям огън, чиято цел беше да прогонва опасни посетители и същевременно да отоплява вътрешността.

На другия ден, 9 май, и през следващите три дни всички бяха заети с разтоварването на сала. Западните ветрове продължаваха да трупат облаци, които предвещаваха период на дъждове и дори период на снегове. Действително температурата рядко се вдигаше над нулата и горните слоеве трябва да бяха много студени. Така че се налагаше да се приюти във Френч-ден всичко, което можеше да се развали: муниции, твърди или течни храни.

През тези няколко дни поради спешността на работата ловците не се отдалечаваха от пещерата. Но тъй като имаше в изобилие воден дивеч и по повърхността на езерото, и над блатото, и по левия бряг на реката, на Моко никога не му липсваха провизии. Донифан има няколко пъти възможност да стреля с успех по бекасини, патици и летни бърнета.

Обаче Гордън с болка следеше колко много олово и барут отиваше за тоя лов, макар и полезен. Той държеше най-вече да се пестят мунициите, точното количество на които бе отбелязал в тефтерчето си. Затова съветваше Донифан да стреля икономично.

— Това е в интерес на нашето бъдеще — каза му той.

— Съгласен съм — отвърна Донифан, — но трябва да пестим и консервите си! Ще се разкайваме, ако не остане нищо от тях, когато ни се представи някога възможност да напуснем острова …

— Да напуснем острова ли? — повтори Гордън. — Нима сме в състояние да построим кораб, способен да издържа на море?

— Че защо не, Гордън, ако наблизо има континент? Във всеки случай не ми се ще да умра тук като сънародника на Бриан!

— Добре — съгласи се Гордън. — Но все пак, преди да мечтаем за заминаване, нека свикнем с мисълта, че ще бъдем може би принудени да живеем тук дълги години!

— От Гордън и това може да се очаква! — извика Донифан. — Сигурен съм, че ще му бъде много драго да основе колония.

— Разбира се, що няма какво друго да се прави!

— Ех, Гордън, не вярвам да привлечеш много привърженици за твоята идея — дори приятеля си Бриан!

— Ще имаме време да обсъдим това — отвърна Гордън. — А като става дума за Бриан, позволи ми, Донифан, да ти кажа, че грешиш относно него. Той е добър другар, който ни доказа своята преданост.

— Не ще и дума, Гордън! — отвърна Донифан с оня презрителен тон, от който не можеше да се отърси. — Та Бриан има всички качества! Той е нещо като герой.

— Не, Донифан, и той като нас си има недостатъци. Но твоето отношение към него може да доведе до раздори, които ще влошат още повече нашето положение! Всички уважават Бриан…

— Охо, чак пък всички!

— Или най-малкото голяма част от другарите му. Не зная защо Уилкокс, Крос, Уеб и ти не искате да чувате за него! Казвам ти това между другото, Донифан, и съм сигурен, че ще размислиш.

— Всичко е вече обмислено, Гордън!

Гордън виждаше добре, че гордият юноша не беше твърде склонен да се вслушва в съветите му — а това го огорчаваше, защото предвиждаше сериозни неприятности в бъдеще.

Както казахме, пълното разтоварване на сала отне три дни. Оставаше само да разглобят скелета и площадката му, чиито греди и дъски биха могли да използуват във вътрешността на Френч-ден.

За нещастие не можаха да поберат целия багаж в пещерата и ако не успееха да я разширят, щеше да се наложи да построят навес, под който да подслонят вързопите при лошо време.

А дотогава, по съвет на Гордън, натрупаха тия неща до ъгъла на скалната издатина и ги покриха с насмолен брезент, който бе предпазвал решетките и люковете на яхтата.

На 13-и Бакстър, Бриан и Моко пристъпиха към настаняването на кухненската печка, която трябваше да се влачи на колела чак до вътрешността на Френч-ден. Там я сложиха с гръб към дясната стена, при входа, за да тегли добре. А поставянето на кюнеца, който трябваше да отвежда дима навън, бе съпроводено с известни затруднения. Но тъй като варовикът на този скален масив беше мек, Бакстър успя да пробие дупка, през която провряха кюнеца и по този начин пушекът можеше да излиза навън. След обед, когато юнгата запали печката си, той със задоволство се увери, че тя работи доста добре. Така че дори в лошо време готвенето на храната беше осигурено.

През следващата седмица Донифан, Уеб, Уилкокс и Крос, към които се присъединиха Гарнет и Сървис, можаха да задоволят ловджийската си страст. Един ден навлязоха в брезовата и букова гора на половин миля от Френч-ден, откъм езерото. На няколко места личаха много ясно следи от човешки труд. Това бяха ями, изкопани в земята, покрити с преплетени клони и достатъчно дълбоки, за да не могат падналите там животни да излязат. Но състоянието на тези ями показваше, че са от много години, а в една от тях имаше още останки от някакво живошо, чиято порода трудно можеше да се установи.

— Във всеки случай това са кости та едро животно! — забеляза Уилкокс, който се бе спуснал пъргаво на дъното на ямата и бе извадил оттам останки, побелели от времето.

— И то четириного, защото ето ги костите на четирите му крака — прибави Уеб.

— Стига да няма тук животни на пет крака — обади се Сървис, — в такъв случай това може да бъде само феноменален овен или теле!

— Престани с твоите шеги, Сървис! — каза Крос.

— Та смехът не е забранен! — възрази Гарнет.

— Навярно — подхвана Донифан — това животно е много силно. Вижте колко големи са главата и челюстта му, а зъбите още стоят! Нека Сървис се шегува със своите панаирджийски телета и овни, щом така се забавлява! Но ако това четириного възкръсне, мисля, че няма да му бъде до смях!

— Хубаво казано! — възкликна Крос, който винаги се възхищаваше от репликите на своя братовчед.

— Значи мислиш — обърна се Уеб към Донифан, — че е месоядно животно?

— Да, няма съмнение!

— Лъв ли? Или тигър! — запита Крос, който не изглеждаше твърде спокоен.

— Ако не е тигър или лъв — отговори Донифан, — ще е поне ягуар или кугуар!

— Трябва да бъдем нащрек! — каза Уеб.

— И да не се отдалечаваме много! — добави Крос.

— Чуваш ли, Фан — обърна се Сървис към кучето, — тук има големи зверове!

Фан отговори с весел лай, в който не проличаваше никакво безпокойство.

Тогава младите ловци се приготвиха да се връщат във Френч-ден.

— Една идея — рече Уилкокс. — Какво ще кажете, ако покрием тази яма с нови клони? Може да попадне там някое животно?

— Както искаш, Уилкокс — отвърна Донифан. — макар че предпочитам да стрелям по дивеч на свобода, отколкото да го убивам в дъното на яма!

Само истински ловец може да говори така; но Уилкокс със своята вродена страст да поставя капани беше по-практичен от Донифан.

Така че той побърза да приведе идеята си в изпълнение. Неговите другари му помогнаха да насече клони от близките дървета; след това поставиха по-дългите напряко и листата им закриха напълно отвърстието на ямата. Несъмнено твърде първобитен капан, но употребяван често и с успех от траперите в пампасите.

За да познаят мястото, където беше изкопана тази яма, Уилкокс направи няколко резки на дърветата чак до края на гората и всички се върнаха във Френч-ден.

Този лов се оказа много успешен. Пернатият дивеч беше в изобилие. Освен патици и тииаму се виждаха много бързолети, чиято перушина с бели точици напомня за то-качката, горски гълъби, които хвърчат на ята, антарктически гъски — много апетитни, когато при печене мазнината им се стопи. Що се отнася до другия дивеч, той беше представен от тукутукосите, вид гризачи, които могат чудесно да заместят заека, готвен с бяло вино, марасите — сиворижи зайци с чер полумесец на опашката, притежаващи всички гастрономически качества на агутите, пиши, от рода на броненосците, бозайници с люспеста черупка, чието месо е чудесно, пекари — дребни глигани, и гуасули, подобни на елени и подвижни като тях.

Донифан успя да убие няколко от тези животни; но тъй като трудно можеше да се приближи до тях, получените резултати не съответствуваха на изхабения барут и олово, за голямо огорчение на младия ловец. И така си навлече забележки от страна на Гордън, които впрочем пито той, нито приятелите му приеха с удоволствие.

При един от тези походи събраха и добър запас от двете ценни растения, открити от Бриан при първата експедиция до езерото. Това бяха дива целина, която растеше в голямо изобилие по влажните места, и мокреш, чиито млади издънки, когато започнат да поникват от земята, са отлично средство против скорбут. Тези растения влизаха в състава, на всяко ядене като профилактично средство.

Освен това, тъй като студът още не бе замразил повърхността на езерото и реката, ловяха с въдица пъстърва, както и един вид щука, много приятна на вкус, стига да не се задавеха от многобройните й кости. И най-после един ден Айвърсън се върна победоносно, носейки доста едра сьомга, с която дълго се бе борил с риск да счупи въдицата си. Така че ако успееха да наловят големи количества от тия видове риба, когато тя навлизаше в устието на реката, щяха да си осигурят ценен запас за зимата.

Междувременно няколко пъти наминаха към ямата, приготвена от Уилкокс; но никакво животно не попадаше в нея, макар че бяха сложили там голям къс месо, което можеше да привлече някой хищник.

Обаче на 17 май стана едно събитие.

Тоя ден Бриан и неколцина други отидоха в оная част на гората, намираща се близо до скалата. Трябваше да проверят дали в съседство с Френч-ден няма някоя друга естествена пещера, която би послужила за склад, където да приберат останалите вещи.

Но ето че когато се приближиха до ямата, чуха хрипкави крясъци.

Бриан се запъти натам, към него веднага се присъедини Донифан, който не искаше да го изпреварят. Другите пристъпяха на няколко крачки след тях, с готови пушки, а Фан вървеше с наострени уши и вирната опашка.

Бяха само на двайсет крачки от ямата, когато крясъците се засилиха. Тогава в средата на преплетените клони забелязаха голяма дупка, образувана вероятно от падането на някакво животно.

Не можеше да се каже какво е това животно. Във всеки случай трябваше да се пазят.

— Дръж, Фан, дръж! — извика Донифан.

И кучето тутакси се втурна с лай, но без да проявява безпокойство.

Бриан и Донифан се завтекоха към ямата и когато се надвесиха над нея, завикаха:

— Елате! Елате!

— Да не е ягуар? — запита Уеб.

— Или пък кугуар? — вметна Крос.

— Не! — отговори Донифан. — Това е двукрако животно, щраус!

Действително беше щраус и трябваше да се радват, че из горите на вътрешността бродят такива птици, защото месото им е чудесно — особено тлъстата част на гърдите.

Нямаше съмнение, че това е щраус; а средният му ръст, главата му, подобна на гъша глава, одеждата от дребни пера, която покриваше цялото му тяло със сивобелезникаво руно, показваха, че тоя спада към вида „нанду“, толкова многочислен в пампасите на Южна Америка. Макар че нанду не може да се сравнява с африканския щраус, все пак той правеше чест на фауната на острова.

— Трябва да го хванем жив! — каза Уилкокс.

— Непременно! — извика Сървис.

— Няма да бъде лесно! — възрази Крос.

— Да опитаме! — рече Бриан.

Силното животно не бе успяло да избяга, понеже крилата му не бяха в състояние да го издигнат на равнището на земята, а краката му не можеха да намерят опора в отвесните стени. Затова Уилкокс бе принуден да се спусне на дъното на ямата с риск да получи няколко удара с човка и сериозни наранявания. Но успя да захлупи с куртката си главата на щрауса, така че той не можеше вече да помръдне. Тогава лесно смогна да му върже краката с помощта на две-три съединени една с друга кърпи, и всички с дружни усилия, едни — отдолу, други — отгоре, успяха да измъкнат щрауса от ямата.

— Най-после ни е в ръцете! — провикна се Уеб.

— А какво ще го правим? — попита Крос.

— Много просто! — отвърна Сървис, за когото нямаше нищо трудно. — Ще го заведем във Френч-ден и като го опитомим, ще ни служи за яздитно животно! Тази работа ще свърша аз, по примера на моя приятел Джек от „Швейцарският Робинзон“!

Съмнително беше дали можеше да се използува щраусът за такава цел, въпреки посочения от Сървис пример. Все пак, тъй като нямаше никакво неудобство да го закарат до Френч-ден, така и сториха.

Когато Гордън съзря задаващия се нанду, сигурно се поуплаши, че ще има оше едно гърло. Но като разсъди, че тревата и листата са достатъчни за прехраната му, той му оказа добър прием. Колкото до малките, те с радост се любуваха на това животно, вързано с дълго въже, но не смееха да се приближават много до него. А когато узнаха, че Сървис възнамерява да го научи на езда, накараха го да им обещае, че ще качва и тях.

— Добре, но само ако слушате, мои бебчета! — отговори Сървис, когото малките вече смятаха за герой.

— Ще слушаме! — извика Костър.

— Какво, и ти ли, Костър, ще се престрашиш да се качиш на това животно? — възкликна Сървис.

— Да, но зад тебе … като се държа здраво!

— Я си спомни какъв страх бра, когато беше върху гърба на костенурката!

— Не е едно и също — отвърна Костър. — Това животно поне не ходи под водата!

— Да, но може да хвърчи във въздуха! — каза Доул. Тук двете деца се замислиха.

Разбира се, след окончателното настаняване във Френч-ден Гордън и другарите му организираха правилно ежедневието си. След като привършеше това настаняване, Гордън смяташе да определи колкото е възможно по-точно задълженията на всеки и преди всичко да се старае най-малките да не бъдат оставяни сами на себе си. Нямаше съмнение, че те бяха готови според силите си да участвуват в общата работа; но защо да не се заемеха отново с уроците, започнати в пансиона „Черман“?

— Имаме книги, с които ще можем да продължим учебните си занимания — каза Гордън, — и ще бъде справедливо да споделяме с малките си другарчета това, което сме научили или ще научим занапред.

— Да — отвърна Бриан, — и ако успеем да напуснем този остров, ако ни е писано един ден да видим отново близките си, да покажем, че не сме си губили времето напразно!

Решиха да се изработи програма; после, щом получи всеобщо одобрение, ще следят тя да се спазва точно.

Действително, щом дойде зимата, ще имат много лоши дни, когато нито малки, нито големи ще могат да излизат навън, така че не биваше времето да минава напразно. А междувременно обитателите на Френч-ден се затрудняваха главно от теснотията на това единствено помещение, в което трябваше да се блъскат всички. Ето защо се налагаше да измислят незабавно начини да разширят пещерата колкото е възможно.

XII

Разширяване на Френч-ден. — Подозрителен шум. — Изчезването на Фан. Завръщането на Фан. — Обзавеждане на залата. — Лошо време. — Наименуване. — Остров Черман. — Вождът на колонията.

При последните си походи младите ловци няколко пъти оглеждаха скалата с надежда да намерят там друга пещера. Ако откриеха такава, тя щеше да служи за общ склад, за да приберат останалите неща, конто бяха принудени да оставят навън. Но тъй като търсенията им се оказаха безрезултатни, наложи се да се върнат на проекта си за разширяване на сегашното жилище, като издълбаят едно или няколко помещения, свързани с пещерата на Франсоа Бодоан.

В гранит, разбира се, тази работа би била невъзможна; но в този варовик, който лесно се поддаваше на ударите на кирка или на мотика, това не представляваше трудност. Нямаше значение колко време щеше да им отнеме. Щяха да имат с какво да се занимават през дългите зимни дни и можеха да завършат всичко преди настъпването на хубавия сезон, стига да не станеше някакво срутване или просмукване, от което особено се опасяваха.

Нямаше да се наложи взривяване. Достатъчни бяха сечивата, които им свършиха добра работа, когато трябваше да пробиват стената, за да прокарат кюнеца на кухненската печка. Освен туй Бакстър вече бе успял, макар и с мъка, да разшири входа на Френч-ден, за да закачи с помощта на железариите си една от вратите на „Слуи“. Допълнително от дясната и лявата страна на входа в стената бяха пробити два тесни прозореца, или по-право нещо като амбразури, тъй че светлината и въздухът да проникват по-свободно във вътрешността.

Ала от една седмица вече бе настъпило лошото време. Силни бури връхлетяха острова; но благодарение на разположението, си към юг и изток Френч-ден не беше засегната пряко. Вихрушки от дъжд и сняг метяха със страшен вой гребена на скалата. Ловците търсеха дивеч само около езерото — патици, бекасини, калугерици, овчарчета, водни кокошки и тук-там „лулести човки“, по-известни в южните части на Тихия океан под названието бели гълъби. Макар че езерото и реката не бяха още замръзнали, достатъчна беше една ясна нощ, когато след бурите настъпеха първите сухи студове, за да се сковат от лед.

Тъй като почти през цялото време бяха принудени да стоят в пещерата, момчетата можеха да започнат работа по разширяването и се заловиха с нея на 27 май.

Кирката и мотиката атакуваха най-напред дясната стена.

— Като копаем напряко — забеляза Бриан, — може да успеем да стигнем езерото и по този начин да пробием втори вход на Френч-ден. Така ще имаме възможност да наблюдаваме по-добре околностите и ако лошото време ни пречи да излизаме от едната страна, ще можем да излизаме поне от другата.

Не ще и дума, подобно разположение на изходите щеше да улесни много задружния живот и безспорно не беше неизпълнимо.

Всъщност във вътрешността най-много четиридесет-петдесет фута деляха пещерата от източната й страна. Следователно се изискваше само да се пробие галерия в тази посока, след като тя се определи по компаса. При тази работа трябваше да внимават да не предизвикат срутване. Впрочем Бакстър предложи, преди окончателно да придадат на новата пещера необходимата ширина и височина, да издълбаят един тесен ход, като го разширят, ако дълбочината му се окаже достатъчна. Тогава двете помещения на Френч-ден щяха да бъдат съединени с коридор, който ще може да се затваря от двата края и в който щяха да изкопаят две странични изби.

Този план явно беше най-добрият и между другите предимства щеше да улесни внимателното пробиване на скалата, което би могло да се прекъсне навреме, ако внезапно отнякъде протече.

Три дни, от 27 до 30 май, работата вървя при доста благоприятни условия. Този мек варовик можеше, така да се каже, да се реже с нож. Затова трябваше да се укрепва отвътре с дървени подпори, което беше много трудно. Изкопаните каменни късове веднага се изнасяха навън, за да не пречат. Макар че поради липса на място нямаше възможност всички едновременно да се впрегнат в тази работа, никой не стоеше дъс скръстени ръне. Щом дъждът и снегът преставаха, Гордън и останалите се занимаваха с разглобяване на сала, за да използуват частите на площадката и скелета за обзавеждането на новите помещения. Те наблюдаваха също нещата, струпани в ъгъла на скалната издатина, защото насмолените брезенти не можеха да ги предпазят добре от бурите.

Малко по малко работата напредваше, макар че се налагаше да дълбаят опипом, което ги затрудняваше, и ходът беше вече изкопан в дълбочина четири-пет фута, когато след обед на 30-и се случи нещо съвсем неочаквано.

На Бриан, клекнал в дъното като рудокоп, който дълбае минна галерия, му се счу някакъв глух шум от недрата на скалата.

Той прекъсна работата си, за да се ослуша по-внимателно. Шумът отново стигна до ушите му.

Само за няколко секунди той се изтегли от коридора, върна се при Гордън и Бакстър, които стояха край входа, и им разказа за случилото се.

— Измама на слуха! — отвърна Гордън. — Така ти се е сторило.

— Отиди на моето място, Гордън — каза Бриан, — допри ухо до стената и слушай!

Гордън се пъхна в тесния ход и след няколко минути се измъкна оттам.

— Не си се излъгал! — каза той. — Чух нещо като далечно ръмжене!

Бакстър на свой ред опита и когато излезе, рече:

— Какво ли може да е това?

— Нямам представа! — отвърна Гордън. — Трябва да предупредим Донифан и останалите.

— Само не и малките! — добави Бриан. — Ще се изплашат!

Тъкмо в това време всички се връщаха за обед и малките научиха какво се е случило. Това доста ги поуплаши.

Донифан, Уилкокс, Уеб и Гарнет се пъхнаха един след друг в отвърстието. Но шумът бе престанал; нищо вече не се чуваше и помислиха, че другарите им са се излъгали.

Във всеки случай решиха работата да не се прекъсва и щом свършиха обеда, веднага я продължиха.

Вечерта не се чуваше никакъв шум, но към девет часа през стената ясно се долови ново ръмжене.

В същия миг Фан, който се бе пъхнал в отвърстието, изскочи оттам настръхнал и озъбен, като със силен лай даваше ясно да се разбере, че е раздразнен, сякаш искаше да отговори на ръмженето, идващо от вътрешността на скалния масив.

И дотогавашната уплаха на малките, примесена с учудване, се превърна в истински ужас. Въображението на малкия англичанин непрекъснато се разпалва с познатите легенди на северните страни, според които разни гноми, таласъми, валкирии, въздушни, водни и какви ли не други духове се въртят около люлката му. Ето защо Доул, Костър, дори Дженкинс и Айвърсън не криеха, че умират от срах. След като напразно се опита да ги успокои, Бриан ги накара да си легнат, но те дълго време не можаха да заспят. И на всичко отгоре сънуваха призраци, привидения, свръхестествени същества, които спохождаха недрата на скалата — с една дума, ужасите на кошмара.

Гордън и другите продължаваха да разговарят тихо за това странно явление. На няколко пъти им се стори, че чуват отново шума, а Фан не преставаше да проявява необичайна раздразнителност.

Най-после умората надви и всички си легнаха, с изключение на Бриан и Моко. После чак до зори във вътрешността на Френч-ден цареше дълбока тишина.

На другия ден още отрано всички бяха на крак. Бакстър и Донифан допълзяха до дъното на тунела Никакъв шум не се чуваше. Кучето сновеше назад-напред, но не показваше безпокойство и не се хвърляше вече към стената както предния ден.

— Да се залавяме отново за работа — каза Бриан.

— Да — отговори Бакстър. — Винаги можем да спрем, ако се чуе някакъв подозрителен шум.

— Не е изключено — забеляза тогава Донифан — това да се дължи просто на някакъв извор, който минава през скалата.

— В такъв случай би трябвало да се чува непрекъснато — забеляза Уилкокс, — а ето че вече престана да се чува.

— Вярно — отвърна Гордън, — и мисля, че се дължи по-скоро на вятъра, който влиза през някаква цепнатина на гребена на скалата …

— Да се качим на билото — каза Сървис, — там може да открием нещо.

Предложението бе прието.

На петнайсетина крачки, щом се спуснеха отново на брега, започваше лъкатушна пътека, по която се стигаше до върха на скалата. За няколко минути Бакстър и двама-трима други се изкачиха по нея и по билото се озоваха точно над Френч-ден. Напразен труд. На повърхността на тази скална гърбица, обрасла с ниска и гъста трева, не намериха никаква пукнатина, през която би проникнала въздушна или водна струя. И се заспущаха обратно, без да научат нищо повече за това странно явление, което малките съвсем наивно обясняваха със свръхестествени сили.

Започнаха наново да копаят и продължиха чак до вечерта. Вчерашните шумове не се чуваха вече, макар че според наблюдението, извършено от Бакстър, сега стената не издаваше тъп, а кух звук. Дали в тази посока нямаше естествена кухина, до която опираше тунелът? И може би именно в тази кухина ставаше въпросното явление? Предположението, че съществува втора пещера, съседна на първата, беше напълно допустимо; дори това им се искаше, защото щяха да си спестят труда да разширяват сегашната.

Разбира се, всички влагаха в тази работа необикновено старание и този ден се оказа един от най-уморителните. Обаче и той мина без особени събития, само вечерта Гордън установи, че кучето му е изчезнало.

Обикновено през време на ядене Фан никога не пропущаше да заеме място до табуретката на господаря си; но тази вечер мястото му беше празно.

Завикаха Фан. Ала Фан не се отзоваваше.

Гордън отиде до прага на вратата. Завика отново. Пълна тишина.

Донифан изтича до брега на реката, Уилкокс — до езерото Нито следа от кучето.

Напразно разшириха обхвата на търсенията до няколко-стотин крачки от Френч-ден! Не успяха да открият Фап.

Очевидно кучето се намираше на място, откъдето не можеше вече да се чува, защото иначе положително би отговорило на гласа на Гордън. Дали не се е загубило? Това не беше изключено. Или пък е загинало от зъбите на някой звяр? И това беше възможно, дори така най-правдоподобно можеше да се обясни неговото изчезване.

Беше девет часът вечерта. Дълбок мрак обвиваше скалата и езерото. Трябваше да се откажат от всякакво дирене и да се върнат във Френч-ден.

Тогава всички се прибраха много разтревожени — и не само разтревожени, но и опечалени от мисълта, че умното животно е изчезнало може би завинаги!

Едни се проснаха на койките, други насядаха около масата, но не им се спеше. Струваше им се, че са още по-самотни, по-изоставени и по-отдалечени от родината и от семействата си!

Изведнъж сред тишината отново се чу ръмжене. Този път то приличаше на вой, последван от стонове на болка, които продължиха почти цяла минута.

— Оттам. Оттам иде това! — извика Бриан, втурвайки се по коридора.

Всички наскачаха, сякаш очакваха някакво привидение.

Ужасът обхвана отново малките, които се гушеха под одеялата.

Бриан се появи отново и каза:

— Там трябва да има някаква кухина, а входът навярно е в подножието на скалата.

— И вероятно нощем в нея се прютяват животни! — добави Гордън.

— Възможно е — обади се Донифан. — Затова утре ще отидем на разузнаване.

В този миг екна лай и вой, който идеше от вътрешността на скалния масив.

— Дали Фан не е там — извика Уилкокс, — вкопчан с някакво животно?

Бриан, който току-що бе влязъл отново в тунела, се ослушваше с ухо, допряио до най-вътрешната стена Нищо не се чуваше вече! Но дали Фан беше там, или не, нямаше съмнение, че съществува втора пещера, в която може да се влезе отвън, вероятно през някаква дупка, скрита между преплетените храсти в основата на скалата.

Нощта мина, без да чуят отново нито вой, нито лай.

Диренето, предприето на разсъмване както към брега на реката, така и към езерото, не даде по-добър резултат от предния ден.

Колкото и да го търсиха и да викаха в околностите на Френч-ден, Фан не се появяваше.

Бриан и Бакстър се заловиха отново за работа, като се редуваха. Кирката и търнокопът не оставаха нито за миг бездейни. До обед дълбочината на тунела се увеличи с близо два фута. От време на време се спираха, наостряха уши но нищо вече не се чуваше.

Работата, прекъсната за обед, продължи след един час. Взеха всички предпазни мерки в случай, че с последния удар на кирката стената се пробиеше и се отвореше път за някакво животно. Малките бяха отведени към брега. С пушки и револвери в ръка Донифан, Уилкокс и Уеб стояха готови за всякаква изненада.

Към два часа Бриан възкликна. Кирката му бе минала през варовика, който се срути и откри доста широк отвор.

Бриан тутакси се приближи до другарите си, които не знаеха какво да мислят.

Но преди да успее да отвори уста, нещо се плъзна бързо покрай стената на тунела и някакво животно с един скок се озова в пещерата.

Това беше Фан!

Да! Фан, който най-напред се впусна към едно ведро, пълно с вода, и запи жадно. После, махайки с опашка, без да проявява ни най-малка раздразнителност, заскача около Гордън. Значи нямаше от какво да се страхуват.

Тогава Бриан взе един фенер и се мушна в тунела. Гордън, Донифан, Уилкокс, Бакстър и Моко го последваха. След минута, когато всички минаха през отвора, предизвикан от срутването, те се зоваха сред тъмна кухина, в която не проникваше никаква светлина отвън.

Това беше втора пещера със същата височина и ширина като Френч-ден, но много по-дълбока, и земята в пространство от петдесет квадратни ярда36 беше покрита със ситен пясък.

Тъй като тази пещера изглежда нямаше изход, можеше да се предположи, че въздухът е нечист. Но щом фенерът гореше със силен пламък, значи въздухът проникваше през някакъв отвор. Иначе как би могъл Фан да влезе тук?

В този момент Уилкокс се препъна в някакво неподвижно и студено тяло.

Бриан приближи фенера.

— Труп на чакал — извика Бакстър.

— Да! Чакал, удушен от нашия храбър Фан! — отвърна Бриан.

— Ето какво е обяснението на това, което не можехме да разберем! — добави Гордън.

Но ако тази пещера служеше за постоянно убежище на един или няколко чакала, откъде влизаха те? Трябваше непременно да намерят този вход.

Ето защо, след като излезе от Френч-ден, Бриан тръгна покрай скалата откъм езерото. Същевременно той надаваше викове, на които най-после отговориха други викове от вътрешността. По този начин откри тесен отвор в храсталака, наравно със земята, през който са се промъквали чакалите. Но след като Фан ги е проследил, е станало частично срутване и отворът е бил затрупан, както скоро сами се убедиха.

Значи всичко се изясняваше — и воят на чакалите, и лаят на кучето, което цяло денонощие не бе могло да излезе навън.

Каква радост! Не само че Фан се бе върнал при младите си господари, но и колко труд си спестяваха! Сега имаха нещо „съвсем готово“, както се изрази Доул голяма пещера, чието съществуване корабокрушенецът Бодоан не е подозирал. Като разширят пролуката, ще имат втора врата, отворена към езерото. А това щеше да улесни вътрешната подредба и задоволяването на всички нужди. Ето защо момчетата, събрани в новата пещера, нададоха викове „ура“, към които Фан присъедини своя радостен лай.

С какво усърдие се запретнаха отново за работа, за да превърнат тунела в удобен коридор! Втората пещера, която нарекоха „залата“, оправдаваше с размерите си това название. Докато пробият изби от двете страни на коридора, пренесоха всички неща в тази зала. Тя идеше да им служи едновременно и за спалня, и за работно помещение, докато първата стая беше определена за кухня, килер и трапезария. Но тъй като възнамеряваха да я използуват и за общ склад, Гордън предложи да я нарекат Склада, което бе прието.

Най-напред се заловиха с пренасянето на койките и ги наредиха симетрично по пясъка в залата, където имаше достатъчно място. После дойде ред на мебелите от „Слуи“: дивани, фотьойли, маси, шкафове и други, както и печките от каютата и каюткомпанията на яхтата (много важни). Разположиха ги така, че да отопляват това огромно помещение. Същевременно издълбаха входа откъм езерото, за да сложат една от вратите на шхуната — работа, за която Бакстър положи голям труд. Освен това от двете страни на тази врата пробиха две нови амбразури, тъй че в залата проникваше достатъчно светлина, а вечер се осветяваше с фенер, окачен на свода й. Това подреждане отне две седмици. Налагаше се да го приключат, защото след затишието времето започна да се променя. Макар и да не беше още много студено, бурите станаха толкова силни, че бе забранено всякакво излизане навън. Действително вятърът толкова се засили, че въпреки защитата на скалата вдигаше водите на езерото високо като в море. Вълните се разбиваха с грохот и несъмнено биха погубили всеки плавателен съд — рибарска лодка или дивашка пирога. Стана нужда да изтеглят яла на брега, иначе имаше опасност да бъде отнесен. От време на време водите на реката, тласнати срещу течението, заливаха брега и заплашваха да стигнат до скалата. За щастие нито Складът, нито залата не бяха изложени пряко на пристъпите на бурята, защото вятърът духаше откъм запад. Така че печките, включително и кухненската, натъпкани със сухи дърва, от които бяха натрупали голям запас, работеха добре.

Колко навреме всичко спасено от „Слуи“ бе намерило сигурен подслон! Провизиите вече нямаше защо да се боят от стихиите. Гордън и другарите му, принудени от лошото време да стоят затворени вътре, сега имаха възможност да се настанят по-удобно. Те разшириха коридора и издълбаха две дълбоки помещения, в едното от които, затворено с врата, прибраха мунициите, така че да няма опасност от експлозия. И макар че ловците не можеха да кръстосват из околностите на Френч-ден, водните птици задоволяваха насъщните им нужди, при все че Моко не успяваше винаги да премахне тинестия им вкус, и това предизвикваше протести и гримаси. Разбира се, в единия ъгъл на Склада отделиха място и за нандуто, докато му построеха заслон навън.

Тогава на Гордън му хрумна да състави програма, която всеки да спазва, щом бъде одобрена. Освен за материалните нужди трябваше да мислят и за духовния живот. Отде да знаят колко щеше да трае пребиваването им на този остров? Ако успееха да го напуснат, щяха да са доволни че са оползотворили времето си! С няколкото книги, взети от библиотеката на шхуната, големите можеха да увеличат общите си познания и да се посветят на просвещаването на най-малките. Чудесна работа, благодарение на която щяха да прекарват полезно и приятно дългите зимни часове!

Но преди да се изработи тази програма, бе взета една друга мярка, и то при следните обстоятелства.

Вечерта на 10 юни, след вечерята, когато всички се бяха събрали около бумтящите печки в залата, разговорът се насочи към възможността да се дадат имена на главните географски точки на острова.

— Това би било много полезно и практично — каза Бриан.

— Да, имена — възкликна Айвърсън, — и най-важното е да изберем хубави имена!

— Както винаги са правили истинските или въображаемите робинзоновци! — вметна Уеб.

— А в действителност, другари — заяви Гордън, — ние сме именно такива.

— Пансион от робинзоновци! — възкликна Сървис.

— Всъщност — продължи Гордън, — когато дадем имена на залива, реките, горите, езерото, скалата, блатата, носовете, по-лесно ще можем да се ориентираме!

Не ще и дума, това предложение бе прието и оставаше само да си напрегнат въображението, за да измислят подходящи названия.

— Ние имаме вече залива Слуи, където се разби нашата яхта — каза Донифан, — и мисля, че трябва да запазим това име, с което сме свикнали.

— Разбира се! — отвърна Крос.

— Ще запазим също названието на жилището си, Френч-ден — додаде Бриан, — в памет на корабокрушенеца, чието място заехме!

По този въпрос нямаше никакво възражение, дори от страна на Донифан, макар че предложението бе направено от Бриан.

— А сега — рече Уилкокс — как ще наречем речицата, която се влива в залива Слуи?

— Река Зеландия — предложи Бакстър. — Това име ще ни напомня за нашата родина!

— Прието! Прието! — завикаха всички в един глас.

— Ами езерото? — запита Гарнет.

— Щом реката получи името на нашата Зеландия — каза Донифан, — да дадем на езерото название, което да напомня за нашите семейства: да го наречем Фемили-лейк (Семейно езеро)!

И това бе прието с ръкопляскания.

Както виждаме, съществуваше пълно единодушие, и под въздействието на същите тия чувства на скалата бе прикачено името Окланд хил (Окландски хълм). Носа, с който завършваше тя — носа, от върха на който Бриан бе помислил, че е открил на изток море — по негово предложение нарекоха Фолс-сий-пойнт (Нос на лъжливото море).

Що се отнася до другите названия, които приеха едно след друго, те бяха следните:

Частта от гората, където бяха открити капаните, нарекоха Трапс-уудс (Гора на капаните), другата част, разположена между залива Слуи и скалата — Бог-уудс (Блатиста гора), тресавището, което покриваше цялата южна част на острова — Саут-мурс (Южни мочурища), потока, преграден с малък каменен брод — Дайк-крийк (Поток на яза), брега на острова, на който бе заседнала яхтата — Рек-коуст (Корабо-крушенски бряг), и накрая — Спорт-теръс (Спортна площадка) — мястото между реката и езерото, което образуваше пред залата нещо като морава, предназначена за упражненията, предвидени в програмата.

Колкото до другите части на острова, щяха да им дават названия едновременно с опознаването им и според събитията, които щяха да станат там.

Но сметнаха за уместно да сложат имена и на главните носове, отбелязани в картата на Франсоа Бодоан. Например в северната част на острова — Норт-кейп, в южния му край — Саут-кейп. И най-после по общо съгласие дадоха на трите носа, които се издаваха на запад, към Тихия океан, названията Френч-кейп, Бритиш-кейп и Америкън-кейп, в чест на трите нации — френската, английската и американската, — представени в малката колония.

Колония?! Да! Това название бе предложено накрая, за да напомня, че настаняването им нямаше вече временен характер. И, естествено, то се дължеше на инициативата на Гордън, винаги загрижен повече да организира живота в това владение, отколкото да търси начин да се измъкнат оттам. Така че тези млади момчета не бяха вече корабрушенците от „Слуи“, а колонистите на острова.

Но на кой остров? Оставаше и него да кръстят на свой ред.

— Слушайте! Слушайте! Зная как да го наречем! — извика Костър.

— Знаеш ли? — възкликна Донифан.

— Браво на малкия Костър! — провикна се Гарнет.

— Сигурно ще го наречете остров Бебе! — подхвърли Сървис.

— Хайде, хайде! Не се подигравайте на Костър — каза Бриан, — а да чуем идеята му!

Смутеното дете мълчеше.

— Говори, Костър — подкани го Бриан с насърчителен жест. — Уверен съм, че идеята ти е добра!

— Е — каза Костър, — понеже сме ученици от пансиона „Черман“, да го наречем остров Черман!

И действително не можеше да се намери по-подходящо име. Така че то бе одобрено от всички с ръкопляскания, от което Костър се почувствува много горд.

Остров Черман! Наистина това название имаше известна географска отсянка и можеше спокойно да намери място в бъдещите атласи.

Когато най-после церемонията завърши — за всеобщо задоволство, дойде време да се оттеглят на почивка, но в тоя момент Бриан поиска думата.

— Другари — подзе той, — сега, когато дадохме име на нашия остров, не е ли уместно да изберем вожд, който да го управлява?

— Вожд ли? — оживи се Донифан.

— Да, струва ми се, че всичко ще тръгне по-добре, ако един от нас има власт над другите! Така се прави във всички страни, защо да не го направим и на остров Черман?

— Да! Вожд Да изберем вожд! — завикаха едновременно и големи, и малки.

— Да изберем вожд — каза тогава Донифан, — но при условие, че ще бъде за определен срок, например една година!

— И да бъде преизбиран — вметна Бриан.

— Добре! Кого ще определим? — запита Донифан с много загрижен тон.

Изглежда завистливото момче се страхуваше само от едно: да не би вместо него изборът на другарите му да падне върху Бриан! Но бързо разбра грешката си.

— Кого да определим ли? — отвърна Бриан. — Разбира се, най-умния от всички ни нашия другар Гордън!

— Да! Да! Ура за Гордън!

Отначало Гордън искаше да отклони оказаната му чест, тъй като по му харасваше да организира, отколкото да командува. Обаче като размисли какви раздори могат да предизвикат в бъдеще страстите, които у тия млади момчета са не по-малко пламенни отколкото у възрастни хора, разсъди, че властта му няма да бъде безполезна!

Ето как Гордън бе провъзгласен за вожд на малката колония на остров Черман.

XIII

Учебната програма, — Спазване на неделята. — Снежни топки. — Донифан и Бриан. — Големи студове. — Въпросът за горивото. — Екскурзия до Трапс-уудс. — Публично наказание.

От този месец — май — зимният сезон се установи окончателно в района на остров Черман. Колко щеше да трае той? Най-малко пет месеца, ако островът се намираше по на юг от Нова Зеландия. Ето защо Гордън трябваше да вземе мерки за предпазване от възможните бедствия на една дълга зима.

Във всеки случай ето какво бе отбелязал вече младият американец към метеорологичните си наблюдения: в южното полукълбо зимата започва едва през месец май, тоест два месеца преди юли, който съответствува на януари в северното полукълбо. От това може да се заключи, че ще свърши два месеца след юли, сиреч към средата на септември. Ала и извън този период трябваше да очакват бури, които са толкова чести през равноденствието. Така че вероятно младите колонисти щяха да останат затворени във Френч-ден до първите дни на октомври, без да могат да предприемат някаква дълга екскурзия през остров Черман или около него.

За да организира вътрешния живот при най-добри условия, Гордън се залови да изработи програма за всекидневните занимания.

От само себе си се подразбира, че „фагизмът“, за който вече стана въпрос във връзка с пансиона „Черман“, беше неприложим на острова със същото име. Всички усилия на Гордън бяха насочени да накара тези млади момчета да привикнат с мисълта, че те са почти мъже, за да се държат като мъже. Следователно във Френч-ден не трябваше да има „фаги“, което значи, че най-малките няма да бъдат задължени да служат на по-големите. Но независимо от това щяха да се спазват традициите — традиции, които, както отбелязва авторът на „Училищният живот в Англия“, са „главната движеща сила на английските училища“.

Тази програма се делеше на част за малките и част за големите, по необходимост нееднакви. Всъщност в библиотеката на Френч-ден освен книгите за пътешествия имаше ограничен брой научни книги, така че големите можеха да продължат учението си само в определени рамки. Вярно, трудностите на съществуванието, борбата за задоволяване на нуждите, необходимостта да влагат разум и въображение при всички случаи щяха да ги запознаят сериозно с живота. Така че, естествено предопределени да служат за възпитателите на младите си другари, те щяха да имат и задължението да ги учат.

Но не биваше да претоварват малките с непосилна за възрастта им работа, трябваше да се стараят да използуват всички възможности да развиват и телата, и умовете им. Когато времето позволяваше, щяха да излизат — разбира се, топло облечени, — да тичат на открито и дори да се занимават с физически труд, всеки според силите си.

Изобщо тази програма беше изготвена съгласно принципите, залегнали в основата на англосаксонското възпитание:

„Ако нещо ви плаши, направете го.

Никога не пропускайте случай да положите усилие.

Не избягвайте трудностите, защото те не са безполезни.“

Прилагането на тези правила укрепва човека и тялом, и духом.

Ето какво се реши, след като бе предложено на одобрението на малката колония:

Два часа сутрин и два часа вечер — обща работа в залата. Бриан, Донифаи, Крос и Бакстър от пети клас и Уилкокс и Уеб от четвърти поред ще учат другарите си от трети, втори и първи клас. Те ще им преподават математика, география и история, като използуват някои книги от библиотеката, както и досегашните си познания. По този начин няма да забравят вече наученото. Освен това два пъти седмично — в неделя и четвъртък — ще има събеседване, тоест обсъждане на някаква тема от науката, историята или текуща, от всекидневния живот. Големите ще спорят и разискват както за общо образование, така и за развлечение на всички.

Гордън в качеството си на вожд на колонията ще следи за изпълнението на програмата и ще допуска изменения само в случай на необходимост, налагана от нови обстоятелства.

Още отначало бе въведено броене на времето. Наистина имаха календара от „Слуи“, но трябваше да зачеркват редовно всеки изтекъл ден. Разполагаха също с бордовите часовници, но трябваше да ги навиват редовно, за да показват точния час.

Двама от големите бяха натоварени с тази работа — Уилкокс с часовниците, а Бакстър с календара, и можеха да разчитат на тяхното старание.

Що се отнася до барометъра и термометъра, на Уеб се падна задачата да отбелязва всекидневните им данни.

Решено бе също да се води дневник за всичко, което е станало и ще става по време на пребиваването им на остров Черман. Бакстър предложи да върши тази работа и благодарение на него „дневникът на Френч-ден“ се поддържаше точно и редовно.

Не по-малко важна работа, която не търпеше никакво отлагане, беше прането на бельото, и за щастие не липсваше сапун; въпреки забележките на Гордън, бог знае защо, малките се цапаха, когато играеха на Спорт-теръс или ловяха риба на речния бряг. Колко пъти ги мъмриха за това и заплашваха да ги накажат! Така че по тая точка имаше много работа, с която Моко се справяше отлично; но сам не можеше да свърши всичко и макар да не им беше твърде приятно, големите бяха принудени да му помагат, за да бъде бельото във Френч-ден винаги в добро състояние.

Следващият ден се падаше тъкмо неделя, а знаем колко строго се спазват неделите в Англия и Америка. Животът в градовете, паланките и селата сякаш спира. „През този ден, може да се каже, всякакво развлечение, всякакво забавление е забранено. Не само трябва да скучаеш, но и да си даваш вид, че скучаеш, и това правило се отнася еднакво строго и за децата, и за възрастните.“ Ах, тези традиции! Все тия прословути традиции!

Обаче на остров Черман бе решено да се посмекчи тази строгост и дори същата неделя младите колонисти си позволиха екскурзия до бреговете на Фемили-лейк. Но тъй като беше извънредно студено, след двучасова разходка, а после — надбягване по моравата на Спорт-теръс, в което участвуваха и малките, всички с удоволствие се прибраха отново на топло в залата и вечеряха в Склада с горещо ядене, приготвено грижливо от изкустния майстор-готвач на Френч-ден.

Вечерта завърши с концерт, акордеонът на Гарнет изпълняваше ролята на оркестър, а другите деца пееха повече или по-малко фалшиво, но с типична англосаксонска самоувереност. От тия деца единствен Жак имаше хубав глас. Но поради необяснимото си настроение той не участвуваше вече в развлеченията на своите другари, и в случая, колкото и да го молиха, отказа да изпълни една от детските песнички, които толкова често пееше в пансиона „Черман“.

Тази неделя, започнала с малко слово на „отец Гордън“, както го нарече Сървис, завърши с обща молитва. Към десет часа всички вече спяха дълбоко, пазени от Фан, на когото можеха да разчитат в случайна опасност.

През месец юни студовете все повече се засилваха. Уеб забеляза, че барометърът се задържа средно над двайсет и седем инча, докато стоградусовият термометър се движеше между десет и дванайсет градуса под точката на замръзването. Когато южният вятър се сменеше със западен, температурата се повишаваше слабо и околностите на Френч-ден се покриваха с дебел сняг. Тогава младите колонисти се впускаха в игра с твърди или меки снежни топки, много разпространени в Англия. Няколко глави пострадаха леко и дори един ден си изпати тъкмо Жак, макар да присъствуваше на тази игри само като зрител. Една топка, запратена прекалено силно от Крос, го удари жестоко, при все че не целеше него, и той извика от болка.

— Не го направих нарочно! — каза Крос, както се оправдават обикновено непохватните.

— Не ще и дума! — отвърна Бриан, който при вика на братчето си тутакси се озова на полесражението. — Но не трябваше да мяташ с такава сила!

— Но защо Жак стърчи там — възрази Крос, — щом не иска да игра?

— Много шум за нищо и никаква драскотина! — възкликна Донифан.

— Вярно! Не е толкова сериозно! — отвърна Бриан, който усещаше, че Донифан само търси повод да се намеси в спора. — Само ще помоля Крос да не прави друг път така!

— Какво ще го молиш — попита Донифан с насмешлив тон, — щом не го е направил нарочно?

— Не разбирам защо се месиш тук, Донифан! — възрази Бриан. — Това засяга само Крос и мен.

— А също и мен, Бриан, щом говориш с такъв тон! — тросна се Донифан.

— Както желаеш и когато пожелаеш! — отвърна Бриан, като скръсти ръце.

— Веднага! — извика Донифан.

В този момент пристигна Гордън, и тъкмо навреме, за да не позволи тази свада да завърши с бой. Той сгълча Донифан, който бе принуден да се подчини и като мърмореше, се прибра във Френч-ден. Но имаше опастност някаква друга случка да предизвика сбиване между двамата съперници!

Снегът валя непрекъснато две денонощия. За да забавляват малките, Сървис и Гарнет направиха голям снежен човек с едра глава, огромен нос, грамадна уста — нещо като градинско плашило. И макар че през деня Доул и Костър се осмелиха да го замерват със снежни топки, трябва да признаем, че когато тъмнината му придаде исполински размери, те го загледаха с ужас.

— Ах, страхопъзльовци такива! — завикаха тогава Айвърсън и Дженкинс, които искаха да минат за храбреци, макар и те да се плашеха като малките си другари.

Към края на юни се наложи да прекратят тези забавления. Наваля три-четири фута дебел сняг и почти не можеше да се излиза. Ако се отдалечаха само на няколкостотин крачки от Френч-ден, рискуваха да не могат да се върнат обратно.

Ето защо младите колонисти останаха затворени две седмици — до 9 юли. Учебните занимания не пострадаха от това, напротив. Всекидневната програма се изпълняваше строго. Събеседванията ставаха в определените дни. Те правеха истинско удоволствие на всички и за никого не беше чудно, че Донифан със своя дар слово и вече твърде напреднало образование зае първо място. Но той толкова се гордееше с това, че разваляше всичките си блестящи качества.

Макар часовете за забавления да се прекарваха в залата, здравословното състояние на децата беше добро, защото въздухът в стаите се опресняваше чрез коридора. Въпросът за хигиената беше един от най-важните. Ако някое от тия деца се разболееше, как щяха да му оказват необходимата помощ? За щастие се отърваха с няколко случая на хрема и гърлобол, но те бързо минаваха с лежане и горещи напитки.

Точно по това време трябваше да се занимаят с решаването на един друг въпрос. Обикновено необходимата за нуждите на Френч-ден вода се вземаше от реката при отлив, за да няма възсолен вкус. Но когато повърхността на реката замръзнеше съвсем, нямаше да могат да се снабдяват с вода по този начин. Ето защо Гордън се посъветва с Бакстър, своя „щатен инженер“, за мерките, които трябваше да се вземат. След като размисли, Бакстър предложи да се прокара водопровод на няколко фута под брега, за да не замръзва, и по него да се доставя речна вода в Склада. Това беше трудна работа, с която Бакстър никога не би се справил, ако нямаше на разположение една от оловните тръби, които служеха за снабдяване с вода на тоалетните на „Слуи“. Най-после, след многобройни опити, водоснабдяването във вътрешността на Склада бе осигурено. Що се отнася до осветлението, имаше още достатъчно масло за лампите на фенерите; но след зимата щеше да се наложи да попълнят запасите си или поне да си направят свещи от лойта, която Моко заделяше за тази цел.

През това време изхранването на малката колония им създаде известни допълнителни грижи, защото ловът и риболовът не осигуряваха вече обичайните запаси. Наистина някои животни, подтиквани от глада, често се навъртаха около Спорт-теръс. Но гова бяха само чакали, които Донифан и Крос просто прогонваха с пушечни изстрели. Един ден довтаса дори цяла глутница — двайсетина — и се наложи да барикадират здраво вратите на залата и Склада. Нашествие на тези хищници, озверени от глад, би било опасно. Ала Фан ги забеляза навреме, тъй че те не можаха да нахълтат във Френч-ден.

При тези неблагоприятни условия Моко бе принуден да взема по малко от провизиите на яхтата, които се стараеха максимално да пестят. Гордън не разрешаваше току така тяхното прахосване и с тъга гледаше как в бележника му расте колонката на разходите, а тази за постъплениято остава неизменна. Но тъй като имаше доста голям запас от патици и дропли, затворени херметически в качета, след като ги бяха обварили, Моко щеше да ги използува, както и известно количество сьомга, консервирана в саламура. Обаче не бива да се забравя, че във Френч-ден трябваше да се изхранват петнайсет гърла и да се засищат апетитите на деца от осем до четиринайсет години!

Все пак през тази зима не изпитваха сериозен недостиг на прясно месо. Уилкокс, много вещ в стъкмяването на всякакви уреди за лов, бе нагласил капани на брега. Те бяха обикновени клопки, подпрени с пръчки във формата на цифрата 4, в които понякога се улавяше дребен дивеч.

С помощта на другарите си Уилкокс измайстори на речния бряг и клопки с помощта на рибарските мрежи от „Слуи“, вдигнати на високи върлини. В бримките на тези дълги „паяжини“ попадаха голямо количество птици от Саут-мурс, когато прелитаха от единия на другия бряг. Макар че повечето от тях успяваха да се измъкнат от тези мрежи, твърде малки за въздушен лов, имаше дни, когато се хващаше достатъчно количество за обед и вечеря.

Големи грижи създаваше например изхранването на нандуто! Трябва да се признае, опитомяването на това диво животно никак не напредваше, каквото и да говореше Сървис, натоварен специално с неговото обучение.

— Какъв бегач ще стане от него! — повтаряше той често, макар и да не му беше ясно как ще го яхне.

Междувременно, тъй като щраусът не ядеше месо, Сървис се принуждаваше да ходи да търси всекидневната му дажба от трева и корени под два-три фута сняг. Но какво не би направил той, за да осигури храна на любимото си животно? При все че нанду поотслабна през тази безкрайна зима, това не беше по вина на неговия верен пазител и имаше надежда, че когато дойде пролетта, ще бъде отново във форма.

Рано сутринта на 9 юли Бриан на излизане от Френч-ден забеляза, че вятърът внезапно е задухал в южна посока.

Студът бе станал толкова лют, че Бриан побърза да се прибере в залата, където осведоми Гордън за тази промяна на температурата.

— Така и можеше да се очаква — отвърна Гордън, — и не бих се учудил, ако ни се наложи още няколко месеца да търпим много люта зима!

— Това доказва — добави Бриан, — че „Слуи“ е отнесена по на юг, отколкото предполагахме!

— Несъмнено — каза Гордън, — и все пак на нашия атлас не е отбелязан никакъв остров на границата на антарктическото море!

— Това е необяснимо, Гордън, и право да си кажа, не зная накъде да тръгнем, ако успеем да напуснем остров Черман.

— Да напуснем нашия остров ли? — възкликна Гордън. — Ти, Бриан, май непрекъснато за това мислиш?

— Непрекъснато, Гордън. Ако можем да построим плавателен съд, който криво-ляво да издържа на море, не бих се поколебал да тръгна на изследователско пътешествие!

— Добре, добре! — отвърна Гордън. — Ала няма защо да бързаме! Да почакаме поне да организираме малката си колония.

— Ех, добри ми Гордън — отговори Бриан, — ти забравяш, че там имаме семейства.

— Разбира се, разбира се, Бриан! Но в края на краищата и тук не ни е зле! Всичко върви добре и дори се питам какво ни липсва!

— Много неща, Гордън — отвърна Бриан, който сметна за неудобно да продължава разговора на тази тема. — Ето например почти не ни е останало гориво.

— Е, та нали още не са изгорени всички гори от острова!

— Вярно, Гордън! Но време е да попълним запасите си от дърва, защото те са на привършване!

— Още днес! — отговори Гордън. — Я да видим какво показва термометърът!

Термометърът, поставен в Склада, сочеше само пет градуса над нулата, макар че печката гореше с пълна сила. Но когато го закачиха на външната стена, той бързо спадна на седемнайсет градуса под точката на замръзването.

Студът беше силен и сигурно щеше да се увеличи, ако времето се задържеше няколко седмици ясно и сухо. Въпреки че бумтяха двете печки в залата и кухненската, температурата във вътрешността на Френч-ден дори спадна чувствително.

Към девет часа, след първата закуска, решиха да отидат до Трапс-уудс, за да донесат оттам дърва.

Когато времето е тихо, и най-ниските температури могат да се понасят спокойно. Особено мъчителен е острият северен вятър, който хапе ръцете и лицето, а трудно можеш да се предпазиш от него. За щастие през тоя ден вятърът беше извънредно слаб, небето — идеално чисто, сякаш въздухът бе замръзнал.

Затова вместо мекия сняг, в който предния ден затъваха до кръста, кракът стъпваше на твърда като метал повърхност. Така че с предпазлива стъпка можеха да вървят като по Фемили-лейк или река Зеландия, които бяха напълно замръзнали. С няколко чифта ракети, с каквито си служат жителите на полярните области, или дори с шейна, впрегната с кучета или северни елени, за няколко часа можеха да прекосят езерото по цялата му дължина от юг на север.

Но засега от такъв продължителен поход нямаше нужда. Най-важната им непосредствена грижа беше да отидат до съседната гора и да попълнят запасите си от гориво.

Ала пренасянето на достатъчно количество дърва до Френч-ден беше трудна работа, защото можеше да стане само на ръце или на гръб. Тогава на Моко му хрумна една добра идея, която побързаха да осъществят, с надежда по-късно да сковат някаква кола с дъските от яхтата. Достатъчно беше да обърнат с краката нагоре голямата, солидна маса от Склада, дълга дванайсет фута и широка четири, и да я влачат по повърхността на заледения сняг. Така и сториха. После четирима от големите се впрегнаха с въжета за тази малко първобитна кола и в осем часа потеглиха към Трапс-уудс.

Малките със зачервени носове и поруменели бузи припкаха напред като паленца, и Фан им даваше пример. От време на време се покатерваха на масата, като се караха и биеха с юмруци, ей така — просто за удоволствие, с риск да паднат, но нямаше да пострадат особено. Гласчетата им кънтяха необикновено силно в този студен и сух въздух. Наистина приятно беше да гледаш тази малка колония в такова весело настроение и добро здраве.

Всичко, докъдето стигаше погледът между Окланд-хил и Фемили-лейк, беше бяло. Дърветата с украсени със скреж клони, отрупани с искрящи кристали, се възправяха в далечината като заден план на приказен декор. Над езерото чак до обратната страна на скалата летяха ята птици. Донифан и Крос не бяха забравили да вземат пушките си. Разумна мярка, защото видяха подозрителни следи, не на чакали, кугуа-ри или ягуари, а на някакви други животни.

— Може да са диви котки, наричани „паперос“ — каза Гордън, — а те са не по-малко опасни!

— Ех, де да бяха само котки! — отвърна Костър, повдигайки рамене.

— Е, тигрите също са котки! — възрази Дженкинс.

— Вярно ли е, Сървис — запита Костър, — че тези котки са свирепи?

— Съвсем вярно — отговори Сървис — и схрускват децата като мишки!

Този отговор разтревожи Костър.

Младите дървари изминаха бързо половината миля от Френч-ден до Трапс-уудс и се заловиха за работа. Те сечаха само дървета с определени размери, като махаха малките клонки, тъй като им трябваха не съчки, които изгарят за миг, а пънове, за да подклаждат добре печките. После натовариха с тях масата-шейна, но тя се плъзгаше така леко и всички я теглеха по твърдата земя с такова удоволствие, че до обед успяха два пъти да отидат и да се върнат.

След като се наобядваха, пак се заловиха за работа, която прекратиха едва към четири часа, когато взе да се стъмва. Умората беше голяма, но тъй като нямаше нужда да бързат, Гордън реши да продължат на другия ден. А когато Гордън заповядваше, трябваше да се подчиняват.

Щом се върнаха във Френч-ден, те се запретнаха да режат пъновете, да ги цепят и да ги прибират, което трая до времето за лягане.

Шест дена „колата“ им работи неспирно, благодарение на което си осигуриха гориво за няколко седмици. Разбира се, целият този запас не можеше да се побере в Склада; но нямаше никакво неудобство да остане на открито под скалната издатина.

15 юли според календара беше денят на свети Суидин. А в Англия свети Суидин се равнява по известност на свети Медар във Франция.

— Така че — каза Бриан, — ако днес вали, ще имаме дъжд четиридесет дни.

— За бога — отвърна Сървис, — това не е толкова важно, щом сме в лошия сезон. Ех, да беше лято!

И наистина обитателите на южното полукълбо няма защо да се плашат от влиянието, което биха могли да имат свети Медар или свети Суидин, които за страните от противоположното полукълбо са зимни светии.

Но дъждът спря, задухаха отново югоизточни ветрове и пак настъпиха такива студове, че Гордън вече не позволяваше на малките да се показват навън.

Дори в средата на първата седмица на август термометърът спадна до двайсет и седем градуса под нулата. Щом излезеше човек на открито, дъхът му се превръщаше в скреж. Ръката не можеше да улови метален предмет, без да усети остра болка като от изгаряне. Трябваше да се полагат големи грижи за поддържане на сносна вътрешна температура. Прекараха две много мъчителни седмици. Всички страдаха повече или по-малко от липсата на движение. Бриан гледаше с безпокойство бледите личица на малките, които бяха загубили свежия си цвят. Но благодарение на горещите напитки, които не им липсваха, младите колонисти преминаха този опасен период без особена вреда, ако не се смятат няколкото неизбежни случая на хрема и бронхит.

Към 16 август, когато задуха западен вятър, времето започна да се подобрява. При това термометърът се покачи на дванайсет градуса под точката на замръзването — температура поносима при настъпилото затишие.

Тогава Донифан, Бриан, Сървис, Уилкокс и Бакстър намислиха да направят екскурзия до залива Слуи. Ако тръгнеха рано сутринта, можеха да се върнат същата вечер.

Трябваше да проверят дали брегът не се спохожда от голям брой от ония земноводни, обичайни обитатели на антарктическите области, няколко екземпляра от които бяха вече видели при засядането. Същевременно щяха да сменят знамето, от което след зимните бури навярно бяха останали само дрипи. А след това по съвет на Бриан щяха да заковат на сигналната мачта дъсчица, сочеща местоположението на Френч-ден, в случай, че някакви моряци забележат знамето и слязат на брега.

Гордън даде съгласието си, но ги посъветва да се върнат преди смрачаване, и малкият отряд потегли рано сутринта на 19 август, преди още да се бе съмнало. Небето беше ясно и луната го осветяваше с бледите лъчи на своята последна четвъртина. До залива имаше шест мили, които не представляваха никаква трудност за добре отпочинали нозе.

Изминаха бързо това разстояние. Тресавището Бог-уудс беше замръзнало, нямаше нужда да го заобикалят и това скъси пътя им. Тъй че малко преди девет часа сутринта Донифан и другарите му излязоха на брега.

— Вижте птици! — извика Уилкокс.

И посочи накацалите на подводните скали няколко хиляди птици, които с удължената си като мидена черупка човка и пронизителния си, неприятен крясък приличаха на големи патици.

— Същински войничета, на които генералът ще прави преглед! — каза Сървис.

— Само че това са пингвини — отвърна Бакстър — и няма смисъл да се стрелят.

Тези глупави птици, които стояха почти отвесно, тъй като краката им са разположени много назад, дори не мислеха да бягат и можеха да се убият със сопа. Може би на Донифан му се искаше да се впусне в безполезна сеч; но Бриан има благоразумието да не му се противопостави, затова пингвините бяха оставени на мира.

Макар и да не можеше да се извлече никаква полза от тези птици, тук имаше много други животни, чиято мас би служила за осветяването на Френч-ден през следващата зима.

Това бяха тюлени от вида хоботни, които си играеха по подводните скали, покрити в момента с дебел пласт лед. Но за да убият няколко от тях, трябваше да им пресекат пътя за бягство към рифа. А щом Бриан и другарите му се приближиха, те побягнаха с причудливи подскоци и изчезнаха под водата. Така че трябваше да организират по-късно специален поход за лов на тези земноводни.

След като закусиха скромно от малкото провизии, които си носеха, младите момчета тръгнаха да огледат залива по цялото му протежение.

От устието на река Зеландия до нос Фолс-сий-пойнт се простираше еднообразна бяла пелена. Освен пингвините и морските птици като буревестници, чайки и гларуси всички други хвъркати твари изглежда бяха напуснали брега, за да търсят прехраната си във вътрешността на острова. Песъчливият бряг беше покрит с два-три фута сняг и останките от шхуната бяха изчезнали под този дебел пласт. Струпаните отсам прибоя водорасли показваха, че в залива Слуи не са нахълтвали силните приливи на равноденствието.

Самото море беше все така пусто до крайната граница на хоризонта, която Бриан не бе зървал от цели три месеца. А отвъд нея, на стотици мили, се намираше Нова Зеландия, която той не губеше надежда да види пак някой ден!

В това време Бакстър се залови да вдига донесеното от него ново знаме и да кове дъсчицата с указания, че Френч-ден се намира на шест мили срещу течението на реката. После, към един часа след обед, поеха отново по левия бряг.

Из пътя Донифан уби две дългоопашати патици и две калугерици, които летяха над реката, а към четири часа, когато почна да се смрачава, той и другарите му пристигнаха във Френч-ден. Там разказаха на Гордън какво се бе случило, и решиха, щом времето позволи, да отидат на лов в залива Слуи, който гъмжеше от тюлени.

Всъщност краят на лошия сезон наближаваше. През последната седмица на август и първата седмица на септември отново взе надмощие вятърът откъм морето. Силни морски бури предизвикаха бързо повишаване на температурата. Скоро снегът се стопи и заледената повърхност на езерото се разчупи с оглушителен трясък. Ледените блокове, които не се разтопиха на място, се понесоха по течението на реката, трупайки се един върху друг, и стана задръстване, което се разпръсна напълно едва към 10 септември.

Така мина тая зима. Благодарение на взетите мерки малката колония не бе страдала много. Всички бяха запазили доброто си здраве и тъй като продължаваха прилежно уроците си, не стана нужда Гордън да наказва недисциплинираните.

Един ден обаче се принуди да накаже Доул, чието поведение заслужаваше наказание за пример на останалите.

Много пъти този твърдоглавец бе отказвал да „прави домашната си работа“ и Гордън го мъмреше, но той не обръщаше внимание на забележките. В англосаксонските училища не се оставя на хляб и вода, затова го осъдиха на бой с камщик.

За забелязване е, че младите англичани не изпитват отвращението, с което французите се отнасят винаги към този вид наказание. И в случая Бриан непременно би протестирал против тази наказателна мярка, ако не беше задължен да зачита решенията на Гордън. Впрочем, докато френски ученик би се срамувал изобщо да бъде наказан, то английски ученик би се срамувал да се страхува от телесно наказание.

Така че Доул получи няколкото удара с пръчка, нанесени му от Уилкокс, определен с жребие да изпълни ролята на публичен екзекутор, и това послужи за такъв пример, че случаят вече не се повтори.

На 10 септември се навършиха шест месеца, откакто „Слуи“ се разби в рифовете на остров Черман.

XIV

Последни напъни на зимата. — Количката. — Отново пролет. — Сървис и неговото нанду. — Приготовления за поход на север. — Леговищата. — Стоп-ривър. — Фауна и флора. — Краят на Фемили-лейк. — Сенди-дезърт.

С настъпването на хубавия сезон младите колонисти щяха да могат да изпълнят някои от проектите, замислени през дългите свободни часове на зимата.

Съвсем очевидно беше, че западно от острова нямаше никаква земя. Дали на север, иа юг и на запад не беше същото и дали този остров не спадаше към някакъв архипелаг или островна група в Тихия океан? Безспорно не, ако се съди по картата на Франсоа Бодоан. Все пак възможно е по тия места да има други земи, само че корабокрушенецът не ги е забелязал, защото не е притежавал нито далекоглед, нито бинокъл, а от върха на Окланд-хил се виждаше само на няколко мили. Младите момчета, разполагащи с по-добри уреди за наблюдаване на морето, може би щяха да отрият това, което оцелелият от „Дюге-Труен“ не е имал възможност да види.

Ако се съди по очертанията му, остров Черман в централната си част, източно от Френч-ден, имаше не повече от двайсетина мили ширина. Брегът срещу залива Слуи беше нарязан, следователно трябваше да насочат изследванията си натам.

Но преди да обходят различните части на острова, налагаше се да проучат пространството между Окланд-хил, Фемили-лейк и Трапс-уудс. Какви ресурси имаше там? Беше ли богато на полезни дървета или храсти? За да узнаят това, решиха и определиха през първите дни на ноември да предприемат поход.

Но макар че според астрономическия календар пролетта вече започваше, на остров Черман, разположен твърде па юг, влиянието й още не се усещаше. Месец септември и половината на октомври се отличаваха с много лошо време. Имаше още твърде силни студове, които обаче не се задържаха, защото ветровете станаха крайно променливи. През този период на равноденствие атмосферните смущения се разразяваха с необикновена мощ, подобна на тая, която бе повлякла „Слуи“ през Тихия океан. Под засилените пориви на бурите масивът на Окланд-хил сякаш трепереше цял, когато южният вятър, метейки областта на Саут-мурс, която не му противопоставяше никаква пречка, носеше леденото дихание на антрактическото море. Трудно можеше да се защити от него входът на Френч-ден. Двайсет пъти той изби вратата, през която се влизаше в Склада, и проникна през коридора чак в залата. Разбира се, при тези условия децата страдаха повече, отколкото през времето на големите студове, когато термометърът спадаше до трийсет градуса под нулата. А трябваше да се борят не само с бурите, но и с дъждовете, и с градушките.

На всичко отгоре дивечът като че ли беше изчезнал, сякаш бе отишъл да търси убежище в по-защитените от капризите на равноденствието части на острова; избягала бе и рибата, навярно уплашена от вълните, които ревяха край бреговете на езерото.

Въпреки това във Френч-ден не стояха със скръстени ръце. Масата не можеше да служи вече за кола, тъй като твърдата снежна покривка бе изчезнала, затова Бакстър потърси начин да измайстори някакво приспособление за превозване на тежките предмети.

За тази цел реши да използува две колела с еднаква големина, взети от брашпила на шхуната. Тъй като не беше вещ в този занаят, трябваше да работи наслуки. След като напразно се мъчи да счупи зъбците на колелата, Бакстър се принуди да запълни междините с добре затегнати дървени клинове и да ги опаше с метален обръч. После съедини двете колела с железен прът и върху тази ос постави здрава дъсчена платформа. Твърде първобитна каручка, която обаче трябваше да върши и наистина свърши много полезна работа! Излишно е да добавяме, че поради липса на кон муле или магаре в тази каручка трябваше да се впрягат най-силните от колонията.

Ех, да можеха да хванат и да дресират за целта си четириноги, колко усилия щяха да си спестят! Уви, фауната на остров Черман, освен няколкото хищници, от които бяха намерили останки или следи, изглеждаше по-богата на хвъркати отколкото на преживни животни! Пък и ако се съдеше по щрауса на Сървис, можеха ли да се надяват, че тези животни ще се приучат на домашна работа?

Всъщност нандуто ни най-малко не бе загубило дивия си нрав. То не позволяваше да се приближават до него, бранеше се с човека и с крака, мъчеше се да скъса въжетата, с които беше привързано, и ако успееше да стори това, щеше мигновено да изчезне между дърветата на Трапс-уудс.

Сървис обаче не се отчайваше. Естествено, но примера на находчивия Джек от „Швейцарският Робинзон“, той бе дал на своя щраус името Браузевинд.37 Но въпреки всичките си честолюбиви усилия — с добро и с лошо — да опитоми непокорното животно, не успя.

— И все пак — каза той един ден, позовавайки се на романа на Вие, който не му омръзваше да чете, — Джек успял да направи своя щраус бързо ездитно животно!

— Вярно — отговори му Гордън. — Но между твоя герой и теб, Сървис, разликата е толкова голяма, колкото между неговия щраус и твоя!

— А каква е тя, Гордън?

— Чисто и просто разликата, която съществува между въображението и действителността?

— Няма значение! — отвърна Сървис. — Ще надвия аз моя щраус иначе ще има да се разправяме с него!

— Ей богу — възкликна Гордън, като се смееше, — по-малко ще се учудя, ако го чуя да ти отговори, отколкото ако почне да те слуша!

Въпреки закачките на другарите му Сървис беше решил да обязди своето нанду, щом времето позволеше това. За тази цел все по примера на своя въображаем герой, той му направи от корабно платно нещо като сбруя с качулка и подвижни наочници. Та нали Джек е управлявал животното си, като спущал ту единия, ту другия наочник върху дясното или лявото око? Защо това, в което е успял този юноша, да не се удаде и на неговия подражател? Сървис измайстори дори хомот от корабно въже и успя да го надене на шията на животното, което спокойно можеше да мине без това украшение.

Ала се оказа невъзможно да метне качулката на главата му. Така течаха дните в работа по обзавеждането, в резултат от което във Френч-ден стана по-удобно. Това беше най-добрият начин за прекарване на часовете, които не можеха да се оползотворят навън.

Впрочем равноденствието наближаваше своя край. Слънцето грееше по-силно, небето се проясни. Беше средата на октомври. Земята предаваше топлината си на храстите и дърветата, готови да се раззеленеят.

Сега по цели дни можеха да излизат от Френч-ден. Топлите дрехи, дебелите шаечни панталони, вълнените фланелки и куртки бяха отупани, закърпени, сгънати и прибрани грижливо в сандъците, след като Гордън им сложи етикетчета. Младите колонисти, които се чувствуваха по-удобно в по-леко облекло, посрещнаха с радост връщането на хубавото време. При това не ги напущаше надеждата да направят някакво откритие, което да подобри тяхното положение. Може би през лятото някой кораб щеше да мине през тия места? И ако се приближеше до остров Черман, защо да не се отбие там, като види знамето, развяващо се на върха на Окланд-хил?

През втората половина на октомври предприеха няколко екскурзии в радиус от две мили около Френч-ден. В тях участвуваха само ловците. Те влагаха предишната ловджийска страст, макар че по съвет на Гордън трябваше да правят строги икономии на барут и олово. Уилкокс опъна мрежи, в които се уловиха няколко чифта тинаму и дропли, а понякога и зайци, подобни на агути. Често денем отиваха да прегледат тия мрежи, защото чакалите и паперосите се опитваха да изпреварят ловците и да унищожат дивеча им. Наистина вбесяващо беше да полагат толкова труд за тия хищници, затова не ги жалеха. Дори хванаха известен брой от тия вредни животни в старите капани, след като ги поправиха, както и в новите, поставени в окрайнините на гората. Намериха още някои следи от диви зверове, но не стана нужда да отблъсват техните нападения, независимо че винаги бяха нащрек. Донифан уби няколко иекари и гуасули — дребни глигани и елени с вкусно месо. Колкото до щраусите, никой не съжаляваше, че не може да ги улучи, тъй като безуспешните усилия на Сървис да опитоми своето нанду никак не бяха насърчителни.

А това пролича за сетен път, когато сутринта на 26-и упоритото момче реши да яхне своя щраус, който с голяма мъка бе оседлало.

Всички бяха дошли на Спорт-теръс да присъствуват на този интересен опит. Малките гледаха другаря си с известна завист, примесена с малко тревога.

В решителния момент те се колебаеха дали да помолят Сървис да ги качи отзад. Големите повдигаха рамене. Гордън дори искаше да разубеди Сървис да не предприема такъв опит, който му се струваше опасен; но той се инатеше и решиха да го оставят да прави каквото си ще.

Докато Гарнет и Бакстър държаха животното, с очи закрити от наочниците на качулката, Сървис след няколко безуспешни опита успя да се метне на гърба му. После с не съвсем уверен глас извика:

— Пущайте!

Тъй като не можеше да вижда, най-напред щраусът остана неподвижен, задържан от момчето, което го притискаше силно между краката си. Но щом наочниците се повдигнаха от въжето, което служеше едновременно и за юзда, той направи огромен скок и препусна по посока на гората.

Сървис не можеше вече да обуздае своя буен „кон“, който летеше като стрела. Напразно се опита да го спре, като му спусна отново наочниците. С тръсване на глава нандуто отметна качулката и тя падна на шията му, за която Сървис се беше вкопчил с две ръце. После силен трус събори от седлото неустойчивия ездач, той падна и в същия миг животното се мушна между дърветата на Трапс-уудс.

Другарите на Сървис се завтекоха; когато стигнахадо него, щраусът вече не се виждаше.

За щастие Сървис се бе търкулнал в гъстата трева и не бе пострадал.

— Глупаво животно! Глупаво животно! — вайкаше се той засрамен. — Ах, само да ми падне в ръцете!

— Няма да ти падне вече! — отвърна Донифан, комуто правеше удоволствие да се присмива на другаря си.

— Не ще и дума — каза Уеб, — че твоят приятел Джек е бил по-добър учител по езда от теб!

— Бедата е там, че моето нанду не беше достатъчно опитомено! — отговори Сървис.

— Не можеше и да го опитомиш! — обади се Гордън. — Успокой се, Сървис, ти не беше в състояние да направиш нищо с това животно, а и не забравяй, че в романа на Вие има и верни неща, и измислици!

Ето как завърши това приключение, и малките нямаше защо да съжаляват, че не са „яздили щраус“!

През първите дни на ноември времето изглеждаше благоприятно за продължителен поход с цел за изследват западния бряг на Фемили-лейк чак до северния му край. Небето беше ясно, горещината — още поносима и нямаше нищо опасно в това, да прекарат няколко нощи на открито. Така че приготовленията започнаха.

В похода трябваше да участвуват ловците от колонията и този път Гордън сметна за необходимо да се присъедини към тях. А Бриан и Гарнет щяха да пазят другарите си, които оставаха във Френч-ден. По-късно, преди края на хубавия сезон, Бриан щеше да предприеме сам друга екскурзия с цел да изучи долната част на езерото, било като плава покрай бреговете с яла, било като ходи пеш, защото според картата то беше дълго не повече от четири-пет мили, ако се мери от Френч-ден.

След като уговориха всички тия неща, сутринта на 5 ноември Гордън, Донифан, Бакстър, Уилкокс, Уеб, Крос и Сървис се сбогуваха с другарите си и тръгнаха на път.

Във Френч-ден привичният живот нямаше с нищо да се измени. Извън часовете, определени за работа, Айвърсън, Дженкинс, Доул и Костър щяха да продължават както винаги да ловят риба във водите на езерото и реката, което представляваше любимото им развлечение. Но от това, че Моко не придружаваше младите изследователи, не бива да заключаваме, че те трябваше да се задоволяват с лошо ядене! Нали Сървис беше с тях, а той често бе помагал на юнгата в готварската работа. Именно благодарение на дарбата си в това отношение бе разчитал да влезе в експедицията. А кой знае дали нямаше да намери и своя щраус?

Гордън, Донифан и Уилкокс бяха въоръжени с пушки; освен това всеки бе запъхнал в колана си по един револвер. Въоръжението се допълваше от ловджийски ножове и две брадвички. Трябваше да се стараят да си служат с барута и оловото по възможност само за защита, при нападение или за да убият дивеч в случай, че не можеха да го уловят по друг начин. За тази цел Бакстър взе ласото и боласите, след като ги бе поправил и от известно време се бе упражнявал да борави с тях. Тихо, но много сръчно момче, Бакстър бързо се научи да си служи изкустно с тях. Наистина дотогава той бе целил само неподвижни предмети и нищо не доказваше, че ще успее да улучи бягащо с всички сили животно. Това щеше да се провери на дело.

Гордън се бе сетил да вземе и гумената лодка, която лесно се носеше, понеже се сгъваше като куфар и тежеше само дванайсетина фунта. Картата показваше всъщност две реки, притоци на езерото, така че гумената лодка щеше да служи за преплаването им, ако не можеха да ги прегазят по брод.

Според картата на Бодоан, от която Гордън носеше копие за справка или за проверка — според случая, западният бряг на Фемили-лейк се простираше на дължина осемнайсет мили, като се има предвид извивката му. Така че за неговото изследване бяха нужни най-малко три дена, отиване и връщане, ако нещо не ги забавеше.

Гордън и другарите му с Фан като авангард оставиха Трапс-уудс от лявата си страна и поеха с решителна стъпка по песъчливия бряг.

Като извървяха две мили, те превишиха разстоянието, което бяха изминали при предишните екскурзии след настаняването си във Френч-ден.

На това място растеше висока трева, наричана „кортадерес“ и образуваща гъсталаци, в които дори най-големите момчета затъваха до глава.

Това ги позабави, но нямаше защо да съжаляват, защото Фан се спря пред отвора на пет-шест дупки в земята.

Очевидно Фан бе усетил там някакво животно, което лесно можеше да се убие в леговището му. Ето защо Донифан се готвеше да вдигне пушката си, но Гордън го спря:

— Пести си барута, Донифан — му каза той, — умолявам те, пести си барута!

— Кой знае, Гордън, дали закуската ни не ще дойде оттам? — отвърна младият ловец.

— А също и обедът ни — добави Сървис, който се бе навел над една от дупките.

— Ако са вътре — отвърна Уилкокс, — ще съумеем да ги изкараме, без да изхабим нито зрънце олово.

— Но по какъв начин? — запита Уеб.

— Като опушим тия дупки, както се прави с леговище на пор или лисица!

Между кичурите „кортадерес“ земята беше покрита със суха трева, която Уилкокс бързо подпали пред отвора на леговищата. След минута се показаха една дузина полузадушени гризачи, напразно опитващи се да избягат. Това бяха зайци „тукутукос“, няколко чифта от които Сървис и-Уеб убиха с брадвичките, а Фан удуши със зъби още три.

— Чудесно печено ще стане от тях!… — каза Гордън.

— А аз се наемам с тази работа — извика Сървис, който бързаше да влезе в ролята си на майстор-готвач. — Ако искате още сега!

— При първата почивка! — отвърна Гордън.

Трябваше да вървят още половин час, докато се измъкнат от тази миниатюрна гора от високи „кортадерес“. Зад нея се показа отново брегът, който тук ставаше неравен поради дългите редици дюни с извънредно ситен пясък, вдигащ се при най-слабия полъх.

От тая височина обратната страна на Окланд-хил се виждаше на повече от две мили на запад. Това се обясняваше с посоката, която вземаше скалата, завивайки от Френч-ден към залива Слуи. Цялата тази част на острова беше скрита под гъстата гора, прекосена от Бриан и другарите му при първия им поход до езерото. Тя се напояваше от ручея, наречен от тях Дайк-крийк.

Както показваше картата, този ручей течеше към езерото. Именно при устието на този поток излязоха младите момчета към единайсет часа сутринта, след като бяха изминали шест мили от отправната си точка.

Спряха да починат на това място, под величествен чадърест бор. Между два големи камъка запалиха огън от сухи дърва. След няколко минути два от тукутукосите, одрани и изкормени от Сървис, вече се печаха на искрящите пламъци. Докато Фан, седнал на задните си лапи пред огнището, душеше тази приятна миризма на дивеч, младият готвач, естествено, следеше печеното да се върти равномерно.

Обядваха с добър апетит, без да се оплакват от този първи кулинарен опит на Сървис. Тукутукосите им стигнаха, та не стана нужда да посягат към взетите в торбичките провизии, освен към сухарите, които заместваха хляба. А и от тях икономисаха, защото имаше месо в избилие — вкусно месо с приятния дъх на ароматичните растения, с които се хранят тези гризачи.

После прекосиха потока и тъй като това можа да стане по брод, не се наложи да използуват гумената лодка, което би им отнело време.

Брегът на езерото малко по малко ставаше блатист, затова се принудиха да се върнат в окрайнината на гората, за да се насочат отново на изток, когато теренът позволеше това. Все същите породи, същите величествени дървета — буки, брези, вечнозелени дъбове, различни видове бор. От клон на клон прехвръкваха много птици: черни кълвачи с червени гребени, мухоловки с бели качулки, качулати му-шитрънчета, хиляди дърволази, които се смееха в листака, докато сипките, чучулигите, косовете пееха и свиреха с все гърло. Далеч във въздуха се рееха кондори, американски ястреби и няколко двойки каракари, хищни орли, които се срещат често по крайбрежието на Южна Америка.

Несъмнено, спомняйки си за Робинзон Крузо, Сървис съжаляваше, че семейството на папагалите не е представено в птичия свят на острова. Макар и да не бе успял да опитоми щрауса, може би някоя от тези бъбриви птици, щеше да се окаже по-податлива? Но не забеляза нито една.

С една дума, дивеч имаше в изобилие — мари пиши и особено диви кокошки, много сходни с глухарите. Гордън не можа да откаже на Донифан удоволствието да убие един пекари със средна големина, който на другия ден щеше да им послужи за закуска, ако не за обед и вечеря.

Не беше необходимо да вървят под дърветата, където придвижването щеше да е трудно. Достатъчно беше да следват окрайнината на гората, което и правиха до пет часа вечерта. Тогава им препречи пътя втората речица, широка четиридесетина фута.

Тя изтичаше от езерото, заобикаляше северно от Окланд-хил и се вливаше в Тихия океан оттатък залива Слуи. Гордън реши да спрат на това място. Дванайсет мили пеш бяха достатъчни за един ден. Трябваше да се даде име и на тази речица и тъй като спряха да починат на нейните брегове, нарекоха я Стоп-ривър (Река на спирането).

Устроиха лагера си под първите дървета на брега. Тъй като пазеха дивите кокошки за другия ден, опекоха тукуту-косите, като и този път Сървис се справи много добре със задълженията си. Нуждата от сън беше по-голяма отколкото нуждата от ядене и докато устата се отваряха от глад, очите се затваряха за сън. Ето защо накладоха голям огън, около който налягаха всички, като се завиха с одеяла. Силната светлина на този огън, който Уилкокс и Донифан щяха да се редуват да поддържат, щеше да държи на разстояние дивите зверове.

С една дума, нямаше причина да се вдига тревога и рано сутринта всички бяха готови отново за път.

Ала не беше достатъчно само да се даде име на реката, тя трябваше и да се премине, а тъй като нямаше брод, послужиха си с гумената лодка. Тази малка лодка можеше да пренесе наведнъж само един човек, ето защо се наложи да прекосят с нея Стоп-ривър седем пъти от левия до десния бряг, което им отне повече от един час. Но това не беше толкова важно, тъй като по този начин провизиите и мунициите останаха сухи.

Що се отнася до Фан, той не се страхуваше да си намокри краката, така че се хвърли да плува и с няколко скока се озова от единия на другия бряг.

Почвата не беше вече мочурлива и Гордън поведе другарите си напряко към брега на езерото, където стигнаха преди десет часа. След закуската, състояща се от печено пекари, поеха в северна посока.

[#1 Мара — бозайннк-гризач, наричан „заек на пампасите“, обитаващ пустинните области ма Южна Америка. — Б. пр.]

Още нищо не показваше, че краят на езерото е близо, а хоризонтът на изток беше все така опасан от кръгообразната линия на небето и водата, ала към обед Донифан, насочвайки далекогледа си, каза:

— Ето го другия бряг!

И всички погледнаха нататък, където над водата започваха да се показват върхове на дървета.

— Да не спираме — предложи Гордън, — а да се помъчим да пристигнем там още по светло!

На север се простираше до безкрай суха равнина, набраздена от продълговати дюни и осеяна само с някой и друг кичур камъш и тръстика. В северната си част остров Черман изглежда се състоеше единствено от обширни песъчливи пространства, които контрастираха със зелените гори в средната част, така че Гордън можа с пълно основание да ги нарече Сенди-дезърт (Пясъчната пустиня).

Към три часа се очерта ясно отсрещният бряг, който се извиваше най-малко две мили в североизточна посока. Тази местност изглеждаше напусната от всякакво живо същество, ако не се смятаха морските птици — корморани, буревестници и гмурци, — които прелитаха над нея, за да кацнат на крайбрежните скали.

Ако „Слуи“ бе заседнала на това място, младите корабокрушенци, виждайки толкова безплодна земя, навярно щяха да помислят, че са лишени от всякакви средства за съществуване! Напразно биха търсили сред тази пустиня нещо подобно на удобното си жилище във Френч-ден! А когато останеха без убежището на шхуната, нямаше да имат къде да се приютят!

Нужно ли беше сега да продължават в тая посока, да изследват напълно тази част от острова, която изглеждаше необитаема? Не беше ли по-добре да отложат за втори поход изучаването на десния бряг на езерото, където други гори можеха да им предложат нови богатства? Да, несъмнено. Именно на изток би трябвало да се намира американският континент, ако остров Черман беше в съседство с него.

Но по предложение на Донифан решиха да стигнат до края на езерото — сигурно не беше далеч, защото двата му бряга все повече се приближаваха един до друг.

Така и сториха, а когато се мръкна, спряха на почивка в дъното на едно малко заливче, което се врязваше в северния ъгъл на Фемили-лейк.

На това място нямаше нито дърво, нито стръкче трева, нито изсъхнал мъх или лишей. Поради липса на гориво трябваше да се задоволят с провизиите от торбичките си, а поради липса на подслон — с пясъчния килим, на който постлаха одеялата.

През тази първа нощ нищо не наруши тишината на Сенди-дезърт.

XV

Обратният път. — Екскурзия на запад. — Трулка и алгароба. — Чаено-дърво. — Потокът Дайк-крийк. — Планински лами. — Тревожна нощ. — Гуанаки. — Умението на Бакстър да мята ласо. — Завръщане във Френч-ден.

На двеста крачки от заливчето се издигаше дюна, висока петдесетина фута — удобна наблюдателница, от която Гордън и другарите му можеха да огледат околността на по-голямо разстояние.

Щом изгря слънцето, те побързаха да се изкачат до върха на тази дюна.

От това място незабавно насочиха далекогледа в северна посока.

Ако обширната пясъчна пустиня продължаваше до брега, както бе отбелязано на картата, невъзможно беше да се види краят и, защото морският хоризонт трябва да се намираше на повече от дванайсет мили на север и повече от седем на изток.

Ето защо сметнаха за безполезно да отиват по-далеч от северната част на остров Черман.

— Е — попита Крос, — какво ще правим сега?

— Ще се върнем обратно — отговори Гордън.

— Но в никакъв случай преди да сме закусили! — побърза да възрази Сървис.

— Слагай каквото има за ядене! — нареди Уеб.

— Щом ще се връщаме обратно — забеляза тогава Донифан, — не бихме ли могли да стигнем Френч-ден по друг път?

— Ще се опитаме — отговори Гордън.

— Струва ми се дори — добави Донифан, — че изследването ни ще бъде по-пълноценно, ако заобиколим по десния бряг на Фемили-лейк.

— Длъжко ще бъде — възрази Гордън. — Според картата трябва да извървим тридесет-четиридесет мили, което ще ни отнеме четири-пет дена, при условие, че не срещнем никаква пречка по пътя си! Там, във Френч-ден, ще се безпокоят, а по-добре да не им създаваме такива безпокойства!

— Все пак — подхвана отново Донифан — рано или късно ще се наложи да изследваме тази част от острова!

— Няма съмнение — отвърна Гордън — и аз смятам да организирам поход с тази цел.

— Обаче — каза Крос — Донифан има право. Интересно ще бъде да се върнем по друг път.

— Разбира се — отговори Гордън, — и предлагам да вървим по брега на езерото до Стоп-ривър, после да ударим направо към скалата и да заобиколим основата й.

— Защо да се спущаме пак на брега, по който вече сме вървели? — запита Уилкокс.

— Наистина, Гордън — обади се Донифан, — защо да не тръгнем по най-късия път, през тази пясъчна равнина, за да стигнем първите дървета на Трапс-уудс, които са само на три-четири мили в югозападна посока?

— Защото пак ще се принудим да преминаваме Стоп-ривър — отвърна Гордън. — А знаем, че ще можем да я минем там, откъдето минахме вчера, докато по-надолу може да ни бъде трудно, ако реката стане буйна. Струва ми се най-благоразумно да не се впущаме през гората, преди да сме стъпили на левия бряг на Стоп-ривър!

— Ти винаги си благоразумен, Гордън — извика Донифан не без известна нотка на ирония.

— Благоразумието никога не е излишно! — отвърна Гордън.

Тогава всички се спуснаха по склона на дюната, върнаха се на мястото за почивка, схрускаха по парче сухар и студено месо от дивеч, сгънаха одеялата, взеха оръжията си и поеха с бодра стъпка по вчерашния път.

Небето беше великолепно. Лек бриз едва набръчкваше водите на езерото. Можеше да се разчита на хубав ден. Гордън желаеше само времето да се задържи хубаво още тридесет и шест часа, защото смяташе да стигнат Френч-ден на другата вечер.

От шест часа сутринта до единайсет изминаха без усилие деветте мили, които деляха края на езерото от Стоп-ривър. Нищо особено не се случи по пътя, ако не се смята обстоятелството, че в съседство с реката Донифан уби две чудесни качулати дропли с черна перушина, изпъстрена отгоре с жълточервено, а отдолу — с бяло; това повдигна настроението му, както и настроението на Сървис, винаги готов да скубе, изкормва и пече някаква птица.

Така и стори един час по-късно, когато той и другарите му преминаха един след друг реката с гумената лодка.

— Ето ни вече в гората. — каза Гордън — и се надявам, че Бакстър ще има случай да метне ласото си или своите боласи!

— Само че не сме ги виждали досега да вършат чудеса! — обади се Донифан, който се отнаряше с презрение към всякакви други ловни принадлежности освен пушката и карабината.

— Че какво могат да направят срещу птици? — отвърна Бакстър.

— Дали срещу птици, или четириноги, все едно, нямам им аз вяра, Бакстър!

— И аз! — вметна Крос, винаги готов да подкрепи своя братовчед.

— Почакайте поне на Бакстър да му се падне случай да си послужи със своите оръжия, та тогава съдете! — отвърна Гордън. — Аз съм сигурен, че ще има добра слука! Ако някой ден останем без муниции, поне няма никога да останем без ласо и боласи!

— По-скоро ще останем без дивеч! — възрази непоправимият юноша.

— Ще видим — отвърна Гордън, — а сега да закусваме!

Ала приготвянето на закуската изискваше известно време, тъй като Сървис държеше дроплата му да се изпече както трябва. И птицата можа да задоволи апетита на тия млади стомаси само благодарение на това, че беше наистина от големите. Този вид дропли, които тежат тридесетина фунта и са дълги от човката до опашката близо три фута, действително спадат към най-едрите екземпляри от семейството на кокошките. Разбира се, тази бе излапана до последната хапка, дори до последното кокалче, защото Фан, на когото се паднаха костите, подобно на господарите си не остави нищо.

След закуската момчетата навлязоха в онази още непозната част от Трапс-уудс, през която минаваше Стоп-ривър, преди да се влее в Тихия океан. Картата показваше, че тя се отклонява на северозапад, заобикаляйки края на скалата, и че устието й се намира зад нос Фолс-сий-пойнт. Ето защо Гордън реши да не продължават по брега на Стоп-ривър, защото в такъв случай щяха да се отклонят в противоположна на Френч-ден посока. Той искаше да стигнат по най-късия път до подножието на Окланд-хил, така че оттам да се спуснат отново на юг.

След като се ориентира по компаса, Гордън пое уверено на запад. Дърветата, по-редки отколкото в южната част на Трапс-уудс, позволяваха да се ходи свободно по земята, която не беше толкова обрасла с трева и храсти.

Между брезите и буките се откриваха понякога малки, горски поляни, облени от слънчевите лъчи. Диви цветя примесваха там свежите си краски със зеленината на храстите и тревния килим. На различни места великолепни спорежи се полюшваха на върха на високи два-три фута стъбла. Откъснаха няколко от тези цветя, с които Сървис, Уилкокс и Уеб накичиха куртките си.

Именно тогава Гордън, от чиито ботанически познания малката колония много често се възползуваше, направи едно полезно откритие. Вниманието му бе привлечено от едий храст със слаборазвити листа, но много гъсти клони, отрупани с бодли и с малки червеникави плодове, големи колкото грахово зърно.

— Това е трулка, ако се не лъжа — възкликна той, — и индианците много си служат с плодовете й!

— Щом се яде — обади се Сървис, — нищо не ни струва да опитаме!

И преди Гордън да успее да го възпре, Сървис разчупи със зъби два-три от тези плодове.

Ала направи такава гримаса и от устата му потече такъв поток от слюнки, предизвикан от киселината на плода, раздразнила езика му, че другарите му прихнаха да се смеят на неговата злочестина!

— А ти ми казваше, че се ядяло, Гордън! — извика Сървис.

— Съвсем не съм казвал, че се яде — отвърна Гордън. — Индианците използуват тези плодове, за да правят ликьор, получаван чрез ферментация. Трябва да добавя, че този ликьор ще ни върши добра работа, когато запасът ни от бренди се изчерпи, при условие, че не прекаляваме, защото удря в главата. Да занесем във Френч-ден една торбичка такива трулки и да опитаме да си направим ликьор!

Плодът се береше трудно — имаше хиляди бодли. Но като удряха леко клоните, Бакстър и Уеб успяха да свалят на земята много от тези трулки, напълниха една от торбичките и тръгнаха отново на път.

По-нататък откъснаха шушулки от един друг храст, растящ главно в съседните на Южна Америка земи. Това бяха шушулки на алгароба, чийто плод чрез ферментиране също дава много силен ликьор. Този път Сървис не посмя да го вкуси и добре стори; отначало алгаробата изглежда сладка, но скоро в устата започва да се усеща болезнена сухота, тъй че ако несвикнал човек хруска зърната й, ще пострада.

И най-после след обед на четвърт миля от подножието на Окланд-хил направиха още едно, не по-малко важно откритие. Видът на гората се бе променил. Благодарение на въздуха и топлината, които проникваха по-обилно в горските поляни, растителността там се развиваше пищно. Дърветата простираха на шейсет-осемдесет фута широките си клони, под които грачеха безброй кресливи птици. Между най-красивите растителни породи изпъкваше антарктическият бук, който през цялата година запазва нежнозелените си листа. Освен това растяха на групи по няколко от малко по-ниските, но все така великолепни „уинтърс“, чиято кора може да замества канелата и щеше да помага на майстор-готвача на Френч-ден да приготвя своите сосове.

Чак тогава Гордън разпозна сред тая растителност „пернецията“ — чаеното дърво, от семейство Боровинкови, което се среща дори в най-южните географски ширини и чиито ароматни листа дават след запарване много здравословна напитка.

— Ето с какво ще попълним запасите си от чай! — каза Гордън. — Да вземем няколко шепи от тези листа, а по-късно ще дойдем пак да наберем за през цялата зима!

Наближаваше четири часът, когато достигнаха почти до северния край на Окланд-хил. Макар че на това място той изглеждаше по-нисък отколкото при Френч-ден, невъзможно беше да го изкачат от обратната му страна, която се издигаше отвесно. Но това нямаше такова значение, защото можеха просто да го заобиколят, като се върнат към река Зеландия.

Две мили по-нататък чуха бълбукане на поток, който се пенеше през тесен пролом в скалата и можеше лесно да се премине по брод малко по-надолу.

— Това трябва да е реката, която открихме при първия си поход до езерото — забеляза Донифан.

— Дали е същата, която беше преградена с малък каменен яз? — запита Гордън.

— Именно тя — отговори Донифан — и поради това я нарекохме Дайк-крийк.

— Е, тогава да се настаним на десния й бряг — продължи Гордън. — Вече е пет часът и тъй като ще трябва да прекараме още една нощ на открито, по-добре да направим лагера си до тази речица, на завет под големите дървета. Утре вечер, ако всичко върви благополучно, се надявам да спим на койките си в залата!

Тогава Сървис се зае с приготвянето на вечерята, за която бе запазил втората дропла. Взе да я пече. Пак печено! Но би било несправедливо да упрекваме Сървис, който не беше в състояние да разнообрази обичайното меню.

През това време Гордън и Бакстър влязоха отново в гората, единият — да търси нови храсти или нови растения, другият — с намерение да използува ласото и боласите си — макар и само за да прекрати задявките на Донифан.

Двамата бяха направили стотина крачки през високия лес, когато Гордън повика Бакстър с ръкомахане и му показа група животни, които играеха на тревата.

— Кози ли са? — прошепна Бакстър.

— Или поне приличат на кози! — отговори Гордън. — Да се помъчим да ги уловим.

— Живи ли?

— Да, Бакстър, живи, и добре, че Донифан не е с нас, защото досега да беше убил някоя с пушката си и да подплаши останалите! Да се приближим внимателно, без да ни видят!

Тези грациозни животни, на брой половин дузина, не ги бяха усетили. Но предчувствувайки някаква опасност, една от тия кози — вероятно майка — душеше въздуха и стоеше нащрек, готова да побегне със своето стадо.

Изведнъж се чу изсвирване. Боласите бяха изхвръкнали от ръката на Бакстър, който стоеше само на двайсетина крачки от стадото. Хвърлени ловко и енергично, те се увиха около една от козите, а другите изчезнаха в най-гъстата част на гората.

Гордън и Бакстър се завтекоха към козата, която се опитваше напразно да се освободи от боласите. Хванаха я, попречиха й да бяга, а заедно с нея уловиха и две козлета, които инстинктът бе задържал при майка им.

— Ура! — завика Бакстър, неспособен да се сдържа от радост. — Ура! Кози ли са?

— Не — отвърна Гордън. — Мисля, че са по-скоро планински лами.

— А дават ли тия животни мляко?

— Разбира се!

— Е, петимни сме и на планински лами!

Гордън не се лъжеше. Планинските лами наистина приличат на кози; но краката им са дълги, козината — къса и тънка като коприна, главата — малка и без рога. Тези животни обитават главно американските пампаси и дори земите около Магелановия пролив.

Можем да си представим какво посрещане бе устроено на Гордън и Бакстър, когато се върнаха в лагера, като единият дърпаше ламата с въжето на боласите, а другият носеше под всяка мишница по едно козле. Тъй като майка им още ги кърмеше, вероятно лесно щяха да се отгледат. Може би това беше ядрото на бъдещо стадо, от което малката колония щеше да има голяма полза? Разбира се, Донифан съжаляваше, че не е имал възможност да стреля; но бе принуден да признае, че когато се налага дивечът да бъде уловен жив, боласите са за предпочитане пред огнестрелното оръжие.

Обядваха, или по-право вечеряха, във весело настроение. Ламата, вързана за едно дърво, нямаше нищо против да попасе, докато малките подскачаха около нея.

Нощта обаче не беше така спокойна, както в равнините на Сенди-дезърт. Тази част на гората се спохождаше от животни, по-страшни от чакалите, чийто рев лесно се познава, понеже прилича едновременно и на вой, и на лай. Така че около три часа сутринта се вдигна тревога, този път предизвикана от истински рев, който се разнасяше наблизо.

Донифан, застанал на стража до огъня с пушката до себе си, отначало не сметна за нужно да предупреди другарите си. Но ревът толкова се засили, че Гордън и останалите сами се събудиха.

— Какво има? — попита Уилкокс.

— Трябва да е стадо диви зверове, бродещи наоколо — каза Донифан.

— Вероятно са ягуари или кугуари! — обади се Гордън.

— И едните, и другите са същата стока!

— Не съвсем, Донифан, кугуарът не е толкова опасен, колкото ягуарът! Но в глутница тези хищници са много страшни.

— Ние сме готови да ги посрещнем! — отвърна Донифан. И зае отбранително положение, докато другарите му се въоръжиха с револверите си.

— Стреляйте само на месо! — препоръча Гордън. — Мисля, че огънят ще попречи на тези животни да се приближат.

— Те не са далеч! — извика Крос.

Действително глутницата трябва да беше много близо до лагера, ако се съди по яростта на Фан, когото Гордън с мъка задържаше. Но в дълбокия мрак на гората нищо не можеше да се различи.

Несъмнено тези хищници имаха навик да идват нощем на водопой на това място. И намирайки мястото заето, те изразяваха своето недоволство със страшен рев. Ще останат ли там, или ще трябва да отблъскват нападението им, последиците от което можеха да бъдат сериозни?

Внезапно на по-малко от двайсет крачки в тъмнината се показаха светли движещи се точки. Почти веднага екна гърмеж.

Донифан бе дал изстрел с пушката си, на който отговори още по-силен рев. Той и другарите му с насочени револвери бяха готови да стрелят, ако зверовете се втурнеха към лагера.

Тогава Бакстър грабна една пламтяща главня и я запокити с все сила натам, където бяха изчезнали святкащите като въглени очи.

След миг хищниците, един от които навярно бе улучен от Донифан, напуснаха полесражението и потънаха в дебрите на Трапс-уудс.

— Офейкаха! — провикна се Крос.

— Добър им път! — добави Сървис.

— Дали няма да се върнат? — запита Крос.

— Едва ли — възрази Гордън, — но да бъдем нащрек до сутринта.

Сложиха дърпа в огъня, чиято силна светлина поддържаха до първите лъчи на зората. Младите момчета вдигнаха лагера и навлязоха в гората, да проверят дали някое от животните не е убито от изстрела.

На двайсет крачки земята беше напоена с голямо петно кръв. Животното бе успяло да избяга, но лесно биха го намерили, ако пуснеха Фан по следите му, ала Гордън сметна за безполезно да навлизат по-навътре в гората.

Така и не можаха да си изяснят дали имаха работа с ягуари, с кугуари или с други не по-малко опасни хищници. Във всеки случай важното беше, че Гордън и другарите му се бяха отървали живи и здрави.

В шест часа сутринта тръгнаха отново на път. Не биваше да губят време, ако искаха да изминат тоя ден деветте мили, които деляха Дайк-крийк от Френч-ден.

Тъй като Сървис и Уеб се бяха наели да се грижат за двете малки лами, майката тръгна без подкана подир Бакстър, който я водеше за ремък.

Сега пътят беше по-еднообразен в сравнение е пътя покрай Окланд-хил. Отляво се простираше завеса от дървета, разположени ту като почти непроходими масиви, ту струпани на групички по краищата на горските поляни, Отдясно се издигаше отвесна, стена, изпъстрена с пластове обли камъчета, вбити във варовика, и колкото по на юг отиваше, толкова по-висока ставаше.

В единайсет часа направиха първия престой за обед, но сега, за да не губят време, използуваха запаса от торбичките си и отново тръгнаха на път.

Вървяха бързо; наглед нищо не можеше да ги забави; ала към три часа след обед между дърветата отново екна изстрел.

В тоя момент Донифан, Уеб и Крос, придружени от Фан, се намираха на стотина крачки напред, и другарите им не можеха да ги виждат, когато се чуха викове:

— Внимавайте Внимавайте!

Дали тези викове нямаха за цел да предупредят Гордън, Уилкокс, Бакстър и Сървис да се пазят?

Внезапно в гората се показа някакво едро жииотно. Бакстър разви ласото си, завъртя го над главата си и го хвърли.

Това бе извършено толкова точно, че леката примка на дългото влакнесто въже се уви около шията на животното, което напразно се мъчеше да се освободи. Но тъй като беше силно, щеше да повлече Бакстър, ако Гордън, Уилкокс и Сървис не бяха уловили края на ласото, което успяха да омотаят около дънера на едно дърво.

Почти веднага Уеб и Крос излязоха от гората, следвани от Донифан, който се провикна с недоволен тон:

— Проклето животно! Как не можах да го улуча!

— А Бакстър го улучи — отговори Сървис, — и е живо и здраво в ръцете ни!

— Все едно, щом така или иначе ще трябва да го убием — отвърна Донифан.

— Да го убием ли — подхвана Гордън, — да го убием сега, когато ни идва тъкмо навреме, за да ни служи за впрегатно добиче?

— Това животно ли?! — възкликна Сървис.

— То е гуанако — отвърна Гордъи, а гуанаките заемат видно място в южноамериканските стада!

Но колкото и полезно да беше това гуанако, в душата си Донифан искрено съжаляваше, че не го е убил. Ала не каза нищо и се приближи да разгледа този прекрасен образец на черманската фауна.

Макар че в естествената история гуанакото се причислява към семейство Камили, то никак не приличаше на животните с това название, толкова разпространени в Северна Африка. С тънката си шия, изящна глава, дълги и малко мършави крака — което показваше, че е много пъргаво животно, — с жълточервеникавата си козина, изпъстрена с бели петна, то би могло да се мери с най-добрите коне от американска порода. Навярно можеше да се използува за бърза езда, ако първо успееха да го опитомят, а после, да го обяздят, което изглежда се прави лесно в хасиендите на аржентинските пампаси.

Това животно е много боязливо, ала в случая не се и опитваше да се отскубне. Щом Бакстър отпусна примката, която стягаше шията му, лесно го поведе за ласото като с юлар.

Тази екскурзия северно от Фемили-лейк безспорно беше полезна за колонията. Гуанакото, планинската лама и двете й малки, откриването на чаеното дърво, на трулките, на алгаробите — заради всичко това заслужаваше да се устрои добро посрещане на Гордън и най-вече на Бакстър, който, лишен от суетността на Донифан, не се опитваше ни най-малко да се перчи със своите успехи.

Във всеки случай Гордън с голямо задоволство се убеди, че боласите и ласото ще вършат много полезна работа. Разбира се, при случай Донифан беше изкусен стрелец, на когото можеше да се разчита; но изкуството му винаги струваше хабене на известно количество барут и олово. Затова Гордън възнамеряваше да насърчава другарите си да използуват тия ловни принадлежности, с които индианците умеят да си служат така успешно.

Според картата трябваше да изминат още четири мили, за да стигнат до Френч-ден, и забързаха да бъдат там преди мръкване.

Наистина на Сървис много му се искаше да яхне гуанакото и да пристигне с този „великолепен бегач“. Но Гордън не му позволи това. По-добре да почакат, докато животното привикне да го яздят.

— Мисля, че няма да рита много — каза той. — Ако ли пък не желае да го яхаме, в което не вярвам, поне ще се съгласи да тегли количката ни! Така че имай търпение, Сървис, и не забравяй урока, който ти даде щраусът!

Към шест часа съзряха Френч-ден.

Малкият Костър, който играеше на Спорт-теръс, съобщи за приближаването на Гордън. Бриан и останалите тутакси побързаха да притичат и с радостни „ура“ приветствуваха завръщането на изследователите след няколкодневно отсъствие.