Две години ваканция

I

Бриан се безпокои за Жак. — Строеж на птичарник и обор. — Кленова захар. — Изтребване на лисиците. — Нов поход до залива Слуи. — Впрегнатата каручка. — Избиване на тюлени. — Коледните празници. — „Ура“ за Бриан

През отсъствието на Гордън всичко във Френч-ден бе вървяло добре. Вождът на малката колония можеше само да похвали Бриан, комуто малките засвидетелствуваха много искрена привързаност. Ако не беше надменният му и завистлив характер, Донифан също щеше да оцени достойно качествата на своя другар; но той не можеше да стори това, и поради влиянието, което бе установил над Уилкокс, Уеб и Крос, те с готовност го поддържаха, когато трябваше да се противопостави на младия французин, толкова различен по обноски и характер от другарите си от англосаксонско потекло.

Впрочем Бриан не обръщаше внимание на това. Той постъпваше така, както му повеляваше дългът, и никак не го беше грижа какво мислят за него. Най-много го безпокоеше необяснимото държане на братчето му.

Напоследък Бриан отново бе обсипал Жак с въпроси, но получи пак същия отговор:

— Не бате не! Нищо ми няма!

— Но защо не искаш да ми кажеш, Жак? — попита той. — Грешиш! Това ще облекчи и теб, и мен! Забелязвам, че ставаш все по-тъжен, все по-мрачен! Слушай! Аз съм по-голям от теб! Имам право да зная причината за болката ти! Какво те измъчва?

— Батко! — проговори най-после Жак, сякаш не можеше вече да издържа на някакво скрито угризение. — Искаш да знаеш какво съм направил ли? Ти може би ти ще ми простиш докато другите …

— Другите? Другите ли? — възкликна Бриан. — Какво искаш да кажеш, Жак?

От очите на детето бликнаха сълзи; но въпреки настояването на брат си то добави само:

— По-късно ще узнаеш по-късно!

Разбира се, този отговор засили тревогата на Бриан. Какво лошо се е случило с Жак? Той на всяка цена искаше да узнае. Така че щом Гордън се върна, Бриан му разказа за полупризнанията, които бе изтръгнал от братчето си, като го помоли дори да се намеси в тази работа.

— Няма смисъл — отвърна му разумно Гордън. — По-добре остави Жак да действува по своя инициатива! А колкото до това, какво е направил сигурно е някаква лудодория, чието значение преувеличава! Да почакаме сам да си признае!

На другия ден — 9 ноември — младите колонисти се заловиха отново за работа. А работата не беше малко. Преди всичко трябваше да задоволят исканията на Моко, чийто килер с провизии започваше да се изпразва, макар че няколко пъти се възползуваха от примките, опънати в околностите на Френч-ден. Всъщност им липсваше едър дивеч. Затова се налагаше да направят по-солидни капани, за да улавят в тях планински лами, пекари и гуасули, без да хабят нито зрънце олово, нито прашинка барут.

Именно с подобни неща бяха заети големите през целия месец ноември, съответствуващ на месец май в северното полукълбо.

Още с пристигането си гуанакото, планинската лама и двете й малки бяха настанени временно под най-близките до Френч-ден дървета. Там дълги въжета им позволяваха да се движат в известно пространство. Докато дните бяха дълги, това щеше да е достатъчно; но се налагаше преди настъпването на зимата да им построят по-удобен подслон. Ето защо Гордън реши в подножието на Окланд-хил, откъм езерото, на малко разстояние от вратата на залата, незабавно да се направи сайвант и обор, защитени с висока ограда.

Запретнаха се за работа и под ръководството на Бакстър се организира истинска работилница на открито. Удоволствие беше да гледаш как тези усърдни момчета боравеха повече или по-малко сръчно със сечивата, намерени в сандъка с дърводелски инструменти на шхуната, едни — с трион, други — с брадва или с тесла. Макар и понякога да разваляха работата, те не се отчайваха. Отрязани от корен дървета със средна дебелина и добре окастрени клони им осигуриха необходимия брой колци, за да оградят достатъчно голямо пространство, в което да могат да живеят свободно десетина животни. Тези дънери, забити здраво в земята и съединени помежду си с напречни греди, можеха да устоят на всякакви опити на хищни животни да ги съборят или преминат. Що се отнася до сайванта, той бе построен с материала от обшивката на „Слуи“; така младите дърводелци си спестиха труда да режат дърветата на дъски — работа, твърде трудна при тези условия. После застлаха покрива му с дебел насмолен брезент, за да бъде предпазен от бурите. Здрава, дебела постелка, която щеше често да се сменя, прясна храна от трева, мъх и листа, каквито имаше в изобилие — повече и не беше нужно за поддържането на домашните животни в добро състояние. Гарнет и Сървис, натоварени специално да се грижат за обора, скоро се оказаха възнаградени за усилията си, като видяха, че от ден на ден гуанакото и планинската лама все повече се опитомяват.

Не мина много и оборът прие нови гости. Най-напред едно второ гуанако, попаднало в един от капаните в гората, след това — двойка планински лами, мъжка и женска, които Бакстър улови с помощта на Уилкокс, който също започваше да си служи много умело с боласите. Имаше дори щраус нанду, който Фан настигна. Но личеше, че и с този щеше да стане същото, както с предишния. Въпреки доброто желание на Сървис, който продължаваше да упорствува, нищо не излизаше.

Разбира се, до завършването на заслона гуанакото и планинската лама всяка вечер се прибираха в склада. Крясъци на чакали, джавкане на лисици и рев на хищници се чуваха толкова близо до Френч-ден, че беше неблагоразумие да оставят тия животни навън.

Докато Гарнет и Сървис се занимаваха главно с животните, Уилкокс и неколцина от другарите му продължаваха да поставят примки и капани, които ходеха да проверяват всеки ден. Намери се работа и за двама от малките — Айвърсън и Дженкинс. За дроплите, фазаните, токачките и тинамусите трябваше да се построи птичарник, който Гордън разположи в един ъгъл на обора, и именно на тези деца се падна задачата да се грижат за него, и те вършеха това с голямо усърдие.

Така че Моко имаше сега на разположение не само млякото на ламите, но и яйцата на пернатото племе. И навярно много пъти щеше да приготвя своите специалитети, ако Гордън не му бе заръчал да пести захарта. Само в неделни и някои празнични дни на трапезата се появяваше някакво по-особено ядене, от което Доул и Костър лапаха лакомо.

Но щом не бяха в състояние да си произвеждат захар, не можеха ли да и намерят някакъв заместител? Сървис със своите Робинзоновцн в ръка твърдеше, че трябва просто да се търси. Така че Гордън се зае с това търсене и накрая сред гъсталаците на Трапс-уудс намери група дървета, които след три месеца през първите дни на есента, щяха да се покрият с великолепни пурпурни листа.

— Това е клен каза той, — дърво, което дава захар!

— Захарно дърво ли!? — възкликна Костър.

— Не, лакомнико! — отговори Гордън. — Казах: дърво, което дава захар! Така че не се облизвай!

Това беше едно от най-важните открития, направени от младите колонисти, откакто се бяха настанили във Френч-ден. Като сряза леко стъблата на тези кленове, Гордън получи гъста течност и когато този сок се втвърди, се образува захарно вещество. Макар и по съдържание на захар да отстъпваше иа сока па захарната тръстика и цвеклото, все пак това вещество беше ценно за нуждите на кухнята и във всеки случай по-добро от подобния продукт, който се извлича от брезата пролетно време.

Щом имаха захар, скоро щяха да имат и ликьор. По съвет на Гордън Моко се опита да постигне това чрез ферментация на зърна на трулка и алгароба. След като ги счука в каче с тежко дървено чукало, получи от тези зърна алкохолна течност, с която при липса на кленова захар можеха да подслаждат горещите си напитки. Що се отнася до набраните от чаеното дърво листа, трябваше да признаят, че те почти не отстъпваха на ароматното китайско растение. Затова при екскурзиите си из гората изследователите никога не пропущаха да си наберат от тях колкото се може повече.

С една дума, остров Черман осигуряваше на обитателите си, ако не изобилие, то поне най-необходимото. Единственото, което им липсваше и за което можеха да съжаляват, бяха пресните зеленчуци. Трябваше да се задоволяват със зеленчукови консерви; от тях имаха стотина кутии, икономисвани до максимум от Гордън. Наистина Бриан се опита да обработва подивелите индийски картофи, няколко стръка от които френският корабокрушенец бе посадил в подножието на скалата. Но нищо не излезе. За щастие целината — не бяха я забравили — растеше изобилно по бреговете на Фе-мили-лейк и тъй като нямаше защо да я икономисват, тя заместваше добре пресните зеленчуци.

Разбира се, когато настъпи отново хубавият сезон, мрежите, опънати през зимата по левия бряг на реката, се превърнаха в капани. Между другите птици в тях се улавяха малки яребици и късоклюнни гъски, идващи вероятно от земите, разположени в близост до острова.

Донифан от своя страна искаше много да изследва обширната област на Саут-мурс отвъд река Зеландия. Но беше опасно да се впуща през тия блата, залети в голямата си част от водите на езерото, които във време на разлив се смесваха с морската вода.

Уилкокс и Уеб хванаха също известен брой агути, големи колкото зайци, чието белезникаво месо, малко сухо, е нещо средно меледу заешко и свинско. Разбира се, трудно можеха да се настигнат тези бързоноги гризачи — дори с помощта на Фан. Все пак достатъчно беше да им изсвирят леко, когато се намираха в леговището си, за да ги привлекат до отвора и да ги уловят. Освен това няколко пъти младите ловци донесоха скунси, лакомци, зорили, които приличаха малко на куниците с хубавата си черна козина на бели ивици, но издаваха зловоние.

— Как могат да понасят такава миризма? — запита един ден Айвърсън.

— Ами въпрос на навик! — отговори Сървис.

Докато реката им доставяше „галаксии“, Фемили-лейк пък, населено с по-едри видове, им даваше между другото хубава пъстърва, която и при готвенето запазваше възсоления си вкус. Вярно, имаха винаги възможност да ходят да ловят сред водораслите на залива Слуи разните видове моруна, която се криеше там в изобилие. А после, когато сьомгата се опиташе да се изкачи срещу течението на река Зеландия, Моко щеше да се погрижи да се запаси с тази риба. Консервирана в сол, тя щеше да бъде отлична храна през зимния сезон.

По това време именно по молба на Гордън Бакстър се залови да измайстори лъкове от жилави ясенови клонки и стрели от камъш с гвоздей на върха. Благодарение на тях Уилкокс и Крос — най-сръчните след Донифан — можеха да убиват от време на време някакъв дребен дивеч.

Но макар че Гордън винаги възразяваше против прахосването на муниции, една случка го принуди да се отклони от обичайната си пестеливост.

Един ден — беше 7 декември — Донифан го дръпна настрана и му каза:

— Гордън, чакалите и лисиците не ни оставят на мира! Те идват нощем на глутници и унищожават не само мрежите ни, но и уловения в тях дивеч! Трябва веднъж завинаги да сложим край на това!

— Не може ли да им нагласим капани? — забеляза Гордън, схванал добре мисълта на другаря си.

— Капани ли? — отвърна Донифан, който продължавате да се отнася с презрение към такива първобитни средства за лов. — Капани! За чакали може да вършат работа: те са толкова глупави, че понякога се улавят. Но с лисиците е друго! Тези животни са много хитри и недоверчиви! Въпреки всички предпазни мерки на Уилкокс някоя нощ нашият заслон ще бъде опустошен и в птичарника няма да остане нито една птица!

— Е, щом се налага — отговори Гордън, — ще отпусна няколко дузини патрони. Само че внимавайте да не отидат на халос!

— Добре, Гордън, можеш да разчиташ на това! Довечера ще застанем в засада по пътя на тези животни и ще им устроим такова клане, че повече ияма да припарят насам!

Това изтребление беше крайно необходимо. Изглежда, че тукашните лисици, особено южноамериканските, надминават по хитрост европейските си посестрими. Действително те извършват непрекъснато опустошения около хасиендите, проявявайки такава находчивост, че прегризват кожените ремъци, с които конете или говедата са вързани на пасбищата.

Когато дойде нощта, Донифан, Бриан, Уилкокс, Бакстър, Уеб, Крос и Сървис застанаха по краищата на един „къвърт“ — така се наричат в Обединеното кралство големите пространства, обрасли с храсти и трънак. Този къвърт беше разположен близо до Трапс-уудс, откъм страната на езерото.

Фан не получи покапа да се присъедини към ловците. Той по-скоро щеше да им пречи, като предизвести лисиците за присъствието им. А и не ставаше въпрос да се търси следа. Дори като бяга, лисицата, не оставя подире си никаква миризма, или ако остави тя е толкова-слаба, че и най-добрите кучета не могат да я разпознаят.

Беше единайсет часът, когато Донифан и другарите му застанаха в засада между кичурите дива метла, които обграждаха мястото.

Нощта беше много тъмна.

Дълбоката тишина, несмущавана от ни най-слаб полъх на ветрец, позволяваше да се чува пълзенето на лисиците по сухата трева.

Малко след полунощ Донифан сигнализира за приближаването на цяла глутница от тези животни, които прекосяваха къвърта, за да утолят жаждата си от езерото.

Ловците чакаха с нетърпение да се съберат двайсетина, но за това беше нужно известно време, защото лисиците се поидвижваха предпазливо, като че ли бяха усетили засадата. Изведнъж по даден от Донифан знак екнаха няколко изстрела. Всички попаднаха в целта. Пет-шест лисици се търкулнаха на земята, а останалите, обезумели, се защураха ту надясно, ту наляво, но повечето бяха улучени смъртоносно.

Призори намериха една дузина от тия животни, проснати в тревата на къвърта. И тъй като това изтребление продължи три нощи поред, скоро малката колония се избави от тези опасни посещения, които застрашаваха обитателите на заслона. Отгоре на всичко се сдобиха с петдесетина хубави сивосребристи кожи, които било като килими, било като облекло увеличиха комфорта във Френч-ден.

На 15 декември предприеха голям поход до залива Слуи. Времето беше много хубаво, затова Гордън реши да участвуват всички; най-малките посрещнаха новината с голяма радост.

Като тръгнеха на разсъмване, по всяка вероятност щяха да успеят да се върнат до вечерта. Ако закъснееха по някаква причина, можеха да лагеруват в гората.

Главната цел на този поход беше лов на тюлени, които през студеното време посещаваха крайбрежието на Рек-коуст. Работата е там, че запасите от осветителен материал, който се изразходваше много през вечерите и нощите на тази дълга зима, бяха на привършване. От свещите, изработени от корабокрушенеца-французии, оставаха само две-три дузини. А маслото в буренцата на „Слуи“, което служеше за подхранване на фенерите в залата, беше почти изразходвано, и това безпокоеше сериозно предвидливия Гордън.

Разбира се, Моко можеше да отделя значително количество мазнина, която получаваше от дивеча — преживни, гризачи и птици; но поради ежедневната консумация вероятно тя щеше да се свърши бързо. А нямаше ли начин да се замести с вещество, което природата би дала в готов или почти готов вид? Дали ако липсва растително масло, малката колония не можеше да си осигури, така да се каже, неограничен запас от животински мазнини?

Да, несъмнено, ако ловците успееха да убият известен брой от тези тюлени, от тия морски лъвове с кожуси, които идваха да лудуват из подводните скали на залива Слуи през топлия сезон. Трябваше дори да побързат, защото тези земноводни скоро щяха да се оттеглят в по-южните води на антарктическия океан.

Така че проектираният поход имаше голямо значение и приготовленията за него бяха извършени по такъв начин, че да даде добри резултати.

От известно време Сървис и Гарнет се стараеха, и то с успех, да дресират двете гуанаки като впрегатни животни. Бакстър им бе измайсторил оглавник от трева, увита в дебело корабно платно, и при все че още не ги яздеха, поне можеха да ги впрягат в каручката. А това беше за предпочитане, отколкото да се впрягат те сами.

И тъй, тоя ден натовариха каручката е муниции, провизии и различни съдове, между другото един голям котел и половин дузина празни бурета, които щяха да върнат пълни с тюленова мас. Разбира се, беше по-добре да нарежат тези животни на място, отколкото да ги пренасят до Френч-ден, където щяха да развалят въздуха с лоши миризми.

Потеглиха при изгрев слънце и първите два часа се придвижваха без трудности. Колата не вървеше много бързо, понеже неравният терен по десния бряг на река Зеландия пречеше на гуанаките да я теглят добре. Но особено трудно стана, когато малката дружина трябваше да мине през гората, за да заобиколи тресавището Бог-уудс. Малките крачета на Доул и Костър се умориха. Тогава Гордън по молба на Бриан им разреши да се качат на колата, за да си починат, без да спират.

Към осем часа, докато каручката се влачеше с мъка покрай тресавището, виковете на Крос и Уеб, които вървяха малко напред, накараха да се завтече първо Донифан, а след него и другите.

На стотина крачки разстояние сред тинята на Бог-уудс се валяше огромно животно, което младият ловец позна, веднага. Това беше хипопотам, дебел и розов, който има щастието да се скрие под тресавището, преди да успеят да стрелят. А и каква ли полза от напразна стрелба!

— Какво е това голямо животно? — запита Доул, уплашен от самия му вид.

— Хипопотам — отговори му Гордън.

— Хипопотам?! Какво смешно име!

— То е нещо като речен кон — обади се Бриан.

— Но не прилича на кон! — забеляза уместно Костър.

— Не — възкликна Сървис, — според мен по-добре би било да се нарече свинопотам!

Тази забележка, нелишена от правдивост, предизвика весел смях сред малките.

Малко след десет часа сутринта Гордън излезе на пясъчния бряг на залива Слуи. Спряха на почивка край реката, на мястото, където бяха разположили първия си лагер при разглобяването на яхтата.

Там имате стотина тюлени, които подскачаха между скалите или се печаха на слънце. Някои дори играеха на пясъка, отсам рифовия пояс.

Тези земноводни изглежда не бяха свикнали с присъствието на хора. Може и да не бяха виждали никога човешко същество, защото корабокрушенецът-французин бе умрял преди повече от двайсет години. Ето защо най-старите от стадото не стояха на пост да бдят, макар че това е обичайна предпазна мярка на тия животни, които човекът преследва в арктическите или антарктическите райони. Все пак ловците трябваше да внимават да не ги подплашат преждевременно, защото за няколко мига щяха да избягат от това място.

Най-напред, щом се озоваха срещу залива Слуи, младите колонисти отправиха взор към хоризонта, разпрострял се толкова широко между Америкън-кейп и Фолс-сий-пойнт.

Морето беше съвсем пусто. Така още веднъж се убедиха, че тези краища отстоят далеч от морските пътища.

Можеше обаче да се случи някой кораб да мине край острова. Тогава един наблюдателен пост, разположен на билото на Окланд-хил или дори на върха па възвишението Фолс-сий-пойнт, от който би стърчало някое оръдие от шхуната, би свършил по-добра работа за привличаме на вниманието, отколкото сигналата мачта. Но това значеше да бъдат принудени да дежурят денонощно на този пост и следователно далеч от Френч-ден. Ето защо Гордъп сметна тази мярка за неприложима. Дори Бриан, когото въпросът за връщането в родината занимаваше непрекъснато, трябваше да се съгласи с него. Можеше само да се съжалява, че Френч-ден не се намира от тази страна на Окланд-хил, откъдето се виждаше заливът Слуи.

В момента, когато пладнешкото слънце вече мамеше тюлените да се пекат на брега, Гордън, Бриан, Донифан, Крос, Бакстър, Уеб, Уилкокс, Гарнет и Сървис, обядвали набързо, се приготвиха за лов. В това време Айвърсън, Дженкинс, Жак, Доул и Костър под надзора на Моко трябваше да останат в лагера заедно с Фан, когото не биваше да пускат сред стадото земноводни. Те щяха да пазят двете гуанаки, които взеха да пасат под първите дървета на гората.

Бяха донесли всички огнестрелни оръжия на колонията — пушки и револвери — с муниции в необходимото количество, конто Гордън този път пе пестеше, защото това беше от общ интерес.

Най-напред трябваше да се постараят да пресекат пътя за бягство на тюлените към морето. Донифан, комуто с готовност възложиха ръководството на цялата операция, се уговори с другарите си да се спуснат отново по реката до устието й под прикритието на високия бряг. После лесно можеха да се промъкнат покрай подводните скали така, че да обкръжат морския бряг в ниската му част.

Този план бе изпълнен с голяма предпазливост. Младите ловци, раздалечени на тридесет-четиридесет крачки един от друг, бързо образуваха полукръг между пясъчната ивица и морето.

Тогава по знак, даден от Донифан, всички се изправиха едновременно, екнаха гърмежи и всеки изстрел повали жертва.

Неулучените тюлени се вдигнаха, движейки опашката и плавниците си. Изплашени най-вече от трясъка на гърмежите, те се втурнаха със скокове към подводните скали.

Момчетата ги подгониха с револверни изстрели. Донифан, разпален от ловна страст, вършеше чудеса, а другарите му се мъчеха да му подражават според силите си.

Това изтребление трая само няколко минути, докато подгонените земноводни стигнаха до последните крайбрежни скали. Оцелелите изчезнаха зад тях, оставяйки на брега двайсетина убити и ранени.

Походът бе успял напълно; ловците се върнаха в лагера и се разположиха под дърветата така, че да могат да прекарат там тридесет и шест часа.

Следобедът беше зает с една твърде отвратителна работа. Гордън лично взе участие и тъй като тя беше неотложна, всички се заловиха решително с нея. Най-напред трябваше да пренесат на пясъка тюлените, паднали между подводните скали. Макар че тези животни бяха със средни размери, това им струваше доста труд.

Междувременно Моко бе поставил котела на огнището, между два големи камъка. В този котел, предварително напълнен с прясна вода от реката в часа на отлива, наслагаха тюленовото месо, нарязано на късове от по пет-шест фунта. Няколко минути варене бяха достатъчни да изплава на повърхността прозрачното масло, с което пълнеха буретата едно след друго.

Носеше се такава смрад, че просто не можеше да се стои на това място. Всеки си запушваше носа, но не и ушите, поради което чуваха шегите по адрес на тази неприятна операция. Дори деликатният „лорд Донифан“ не мърмореше от тая работа, която продължи и на другия ден.

В края на този втори ден Моко бе събрал по такъв начин няколкостотин галона мас. Това изглеждаше достатъчно, защото осигуряваше осветлението на Френч-ден за цялата следваща зима. Пък и тюлените не се появиха повторно нито на подводните скали, нито на песъчливия бряг и навярно нямаше вече да спохождат крайбрежието на залива, Слуи, докато с течение на времето страхът им не се уталожеше.

На другата сутрин призори вдигнаха лагера — може да се каже, за всеобщо задоволство. Предната вечер бяха натоварили колата с буретата, съдините и сечивата. Тъй като по обратния път, естествено, тя беше по-тежка, отколкото на идване; гуанаките не можеха да я теглят много бързо, защото теренът по посока на Фемили-лейк ставаше чувствително по-стръмен.

Когато потегляха, въздухът се изпълни с оглушителните крясъци на хиляди хищни птици, мишеядлци или соколи, идващи от вътрешността на острова; те се нахвърлиха върху останките от тюлените, от които скоро нямаше да остане и следа.

След като прати последен поздрав на знамето на Обединеното кралство, което се развяваше на върха на Окланд-хил, и хвърли последен поглед към простиращия се на хоризонта Тихи океан, малката дружина тръгна по десния бряг на река Зеландия.

По обратния път не се случи нищо особено. Въпреки неравния терен гуанаките изпълняваха толкова добре задълженията си, при нужда подпомагани на трудните места от големите, че преди шест часа вечерта всички се върнаха във Френч-ден.

Следващите дни бяха посветени на обичайните работи. Изпробваха тюленовата мас в лампите на фенерите и се убедиха, че светлината, която тя даваше, макар и бледа, беше достатъчна за осветяването на Залата и Склада. Така че нямаше защо да се страхуват вече, че ще стоят на тъмно през дългите зимни месеци.

Междувременно наближаваше Коледа, така весело празнувана от англосаксонците. Гордън искаше, и то не без основание, тя да се отбележи с известна тържественост. Така щяха да си спомнят за загубената родина, да обърнат сърцата си към отсъствуващите семейства! Ах, да можеха да ги чуят те, как щяха да се провикнат всички тия деца: „Ние сме тук всички! Живи и здрави Вие пак ще ни видите! Бог ще ни върне при вас!“ Да! Те още хранеха надежда, която родителите им оттатък, в Окланд, бяха вече загубили — надеждата да се видят отново някой ден!

И тъй, Гордън обяви, че 25 и 26 декември ще бъдат празници във Френч-ден. През тези дни работата ще бъде прекратена. Тази първа Коледа на остров Черман ще стане това, което в различни страни на Европа е първият ден на годината.

Лесно можем да си представим как бе посрещнато това предложение! Разбира се, на 25 декември щеше да има тържествена гощавка, за която Моко обещаваше чудесии. Той и Сървис непрекъснато се съвещаваха тайно по този въпрос, докато Доул и Костър, разпалени още отсега, се мъчеха да узнаят тайната на техните разисквания. В килера впрочем имаше достатъчно припаси за приготвянето на тази тържествена вечеря.

Очакваният ден дойде. Отвън, над вратата на залата, Бакстър и Уилкокс наредиха изкусно вимпелите и знаменцата на „Слуи“, което придаваше на Френч-ден празничен вид.

На сутринта оръдеен изстрел събуди е грохот веселото ехо на Окланд-хил. Той бе даден в чест на Коледа от Донифан с едно от двете оръдия, насочено през амбразурата на залата.

Малките тутакси се завтекоха да поднесат на големите новогодишните си пожелания, на които бащински им бе отговорено със същото. Дори Костър прочете доста сполучливо поздравление към вожда на остров Черман.

Всеки бе облякъл за случая най-хубавите си дрехи. Времето беше чудесно, преди и след закуската уредиха разходка край езерото, а също и различни игри на Спорт-теръс, в които всички пожелаха, да участвуват. С яхтата бяха донесли всякакви специални принадлежности, толкова широко разпространени в Англия — топки, щеки, ракети: за голф — с гумените топки се целят различни дупки, изкопани на голямо разстояние една от друга; за футбол — кожената топка се рита, за кегли — дървените топки се хвърлят с ръка и отклонението трябва умело да се коригира, за файвз — нещо подобно на играта, при която се хвърля топка към стена.

Денят беше добре запълнен. Особено много се веселяха малките. Всичко мина добре. Нямаше нито спорове, нито разпри. Наистина Бриан се зае да забавлява по-специално Доул, Костър, Айвърсън и Дженкинс, но не можа да накара братчето си Жак да се присъедини към тях, докато Донифан и постоянните му другари — Уеб, Крос и Уилкокс — се отделиха от останалите въпреки забележките на умния Гордън. Най-после, когато нов оръдеен изстрел обяви часа на вечерята, младите сътрапезници се събраха весело за гощавката, която щеше да стане в трапезарията на Склада.

На голямата маса в средата, застлана с хубава бяла покривка, в голямо гърне беше сложена коледна елха, заобиколена със зеленина и цветя. По клонките й бяха накачени флагчета, в които се смесваха цветовете на националните знамена на Англия, Съединените щати и Франция.

Моко наистина бе надминал себе си в осъществяването на менюто и много се гордееше с похвалите, които се сипеха към него и към старателния му помощник Сървис. Задушено агути, яхния от тинаму, печен заек, гарниран с ароматични треви, дропла с разперени крила и вдигната човка, на вид красива като фазан, три кутии консервирани зеленчуци, пудинг — и то какъв пудинг! — във форма на пирамида, повече от една седмица натопен в бренди, с традиционните стафиди, примесени с плодове на алгароба; освен това към десерта — няколко чаши бордо, шери, ликьори, чай и кафе; изобщо, трябва да се признае, имаше с какво да се отпразнува чудесно Коледа на остров Черман.

Тогава Бриан вдигна сърдечна наздравица за Гордън, който в отговор пи за здравето на малката колония и за спомен на техните отсъствуващи семейства.

Накрая — което беше трогателно — Костър стана и от името на най-малките поблагодари на Бриан за всеотдайността, която толкова често бе проявявал към тях.

Бриан не можа да сдържи дълбокото си вълнение, когато екнаха викове „ура“ в негова чест — „ура“, което не намери отклик в сърцето на Донифан.

II

Приготовления за следващата зима. — Предложение на Бриан. — Заминаване на Бриан, Жак и Моко. — Прекосяване иа Фемили-лейк. — Ист-ривър. — Малко пристанище в устието. — Морето на изток. — Жак и Бриан. — Връщане във Френч-ден.

След осем дни започна новата 1861 година, а в тази част от южното полукълбо това е средата на лятото.

Бяха минали почти десет месеца, откакто младите корабокрушенци от „Слуи“ стояха изхвърлени на своя остров, на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия!

Трябва да признаем, че през това време положението им малко по малко се бе подобрило. Изглеждаше дори, че занапред ще могат да задоволяват всичките си материални нужди. Но те бяха все така изоставени на непозната земя! Ще дойде ли помощта отвън — единствената, на която можеха да се надяват, — и то преди края на хубавия сезон? Дали колонията няма да бъде обречена да търпи несгодите иа втората антарктическа зима? Наистина досега никой не бе боледувал. Всички, и малки, и големи, се чувствуваха много добре. Благодарение иа предпазливостта на Гордън, който следете за това — по тази причина понякога го упрекваха в прекалена строгост, нямаше неприятни изненади. Все пак трябваше да се държи сметка за заболяванията, рядко избягвани от децата иа тази възраст, особено от най-малките. Изобщо, при все че настоящето беше поносимо, бъдещето оставаше все така изпълнено с тревога. Бриан искаше на всяка цена да напуснат остров Черман и непрекъснато мислеше за това! Ала как да предприемат такова пътуване, което можеше да продължи много, с единствения плавателен съд, който имаха — този крехък ял, ако островът не спадаше към някой от тихоокеанските архипелази или ако най-близкият континент се намираше на мяколкостотин мили? Дори двама-трима от най-смелите да се решаха да тръгнат да търсят земя на изток, дали щяха да успеят да стигнат до нея? В състояние ли бяха да построят достатъчно голям плавателен съд, за да прекосят тия краища на Тихия океан? Положително не! Това беше пряко силите им, и Бриан пе знаеше какво да измисли за спасяването на всички!

Следователно не им оставаше нищо друго, освен, да чакат, да чакат и да работят, за да направят жилището си във Френч-ден по-удобно. После, ако не това лято, защото трябваше да бързат с тази работа, за да изпреварят сезона на студовете, то поне следващото лято младите колонисти щяха да довършат изследването на своя остров.

Всеки се залови решително за работа. От опит знаеха несгодите на зимата по тия ширини. Със седмици, дори с месеци лошото време щеше да ги принуждава да стоят затворени в залата, така че благоразумието изискваше да се предпазят от студа и глада — двата техни най-опасни врагове.

Борбата със студа във Френч-ден се свеждаше просто до въпроса за горивото, и преди да свърши есента, макар и кратка, Гордън трябваше да натрупа достатъчен запас от дърва за денонощно поддържане на печките. Но не следвате ли да помислят и за домашните животни, затворени в обора и в птичарника? Подслоняването им в Склада би ги притеснявало много и дори беше неблагоразумно от хигиенична гледна точка. Затова се налагаше да направят сайванта но-удобен за живеене; да го предпазят от ниските температури, да го отопляват, като построят там огнище, което да поддържа сносна температура на въздуха. С това се за-ловиха Бакстър, Бриан, Сървис и Моко през първия месец на новата година.

А Донифан и ловните му другари се заеха с решаването на не по-малко важния въпрос за продоволствието през целия зимен период. Всеки ден те обикаляха капаните, примките, мрежите. Излишъците извън необходимото за всикедневната прехрана отиваха за попълване на запасите в килера във вид на солени или пушено месо, което Моко както винаги приготвяше грижливо. Така си осигуряваха храната, колкото и дълга и сурова да се окажеше зимата.

Налагаше се обаче да предприемат нов поход, този път с цел да изследват ако не всички непознати местности на остров Черман, то поне частта източно от Фемили-лейк. Дали там имаше гори, блата или дюни? Криеше ли нови богатства, които те да могат да използват?

Един ден Бриен се съвещава с Гордън по този въпрос, разглеждайки го по съвсем нов начин.

— Макар че картата на корабокрушенеца Бодоан е изработена доста точно, в което можахме да се убедим — каза той, — уместно ще бъде да се запознаем с Тихия океан на изток. Ние разполагаме с отлични далекогледи, каквито моят сънародник не е имал, и кой знае дали няма да видим земи, конто той не е можал да види? Според неговата карта остров Черман е изолиран в този край, а може да не е така.

— Ти държиш на мисълта си — отвърна Гордън — и чакаш с нетърпение да заминеш?

— Да, Гордън, и в душата си съм убеден, че и ти мислиш като мен! Нима всички наши усилия не трябва да бъдат насочени към връщането ни в най-скоро време в родината?

— Вярно — отговори Гордън, — и щом толкова държиш на това, ще организираме поход.

— Поход, в който ще участвуваме всички, нали? — запита Бриан.

— Не — отвърна Гордън. — Струва ми се, че шестима-седмина от другарите ни …

— И те не са малко, Гордън! Ако сме толкова много, ще можем само да обиколим езерото от север или от юг; а дали това няма да изисква доста време и усилия?

— Какво предлагам тогава, Бриан? Предлагам само двама-трима да прекосят езерото с яла, като тръгнат от Фреич-ден, за да достигнат отсрещния бряг.

— А кой ще управлява?

— Моко — отговори Бриан. — Той умее да кара лодка, а и аз разбирам малко от тая работа. С платното, ако вятърът е благоприятен, или с две весла, ако ли пък не е, лесно ще изминем петте или шестте мили, колкото е разстоянието между езерото и тази река. Според картата тя минава през горите на изток; така ще се спуснем до нейното устие.

— Разбрано, Бриан — отвърна Гордън, — одобрявам твоята идея. А кой ще придружава Моко?

— Аз, Гордън, тъй като не участвувах в похода на север от езерото. Сега е мой ред да бъда полезен … не искам …

— Полезен ли? — възкликна Гордън. — Та не ни ли направи вече хиляди услуги, скъпи ми Бриан? Не си ли самата всеотдайност? Не ти ли дължим признателност?

— Хайде, хайде, Гордън! Всички сме изпълнявали дълга си! Е, разбрахме ли се?

— Разбрахме се, Бриан. Кого ще вземеш за трети спътник? Няма да ти предложа Донифан, защото не се погаждате…

— А аз е удоволствие бих го приел! — отвърна Бриан. — Донифан има добро сърце, той е смел, сръчен и ако не беше завистлив но характер, щеше да бъде чудесен другар. А като разбере, че не се стремя да се налагам на никого, лека-полека ще се поправи и съм сигурен, че ще станем най-добрите приятели на света. Но аз имах пред вид друг за спътник.

— Кой?

— Братчето ми Жак — отговори Бриан. — Неговото състояние ме безпокои все повече и повече. Явно на душата му тежи нещо сериозно, което не иска да каже. Може би при тази екскурзия, когато бъде сам с мен.

— Имаш право, Бриан. Вземи Жак и още днес почни приготовленията си за отпътуване.

— Те няма да отнемат много време — отговори Бриан, — защото отсъствието ни ще трае не повече от два-три дни.

Същия ден Гордън съобщи за проектирания поход. Донифан явно беше много ядосан, че няма да участвува в него, и когато се оплака за това на Гордън, той му обясни, че при условията, в които ще стане този поход, не са нужни повече от трима души, че тази идея е на Бриан, който има право да я изпълни, и т.н.

— Значи — отвърна Донифан, — екскурзията е само за него, така ли, Гордън?

— Ти си несправедлив, Донифан, несправедлив към Бриан, несправедлив и към мене.

Донифан не настоя повече и се присъедини към приятелите си Уилкокс, Крос и Уеб, сред които можеше свободно да даде отдушник на яда си.

Когато юнгата научи, че временно ще смени задълженията си на майстор-готвач с тия на капитан на яла, той не скри задоволството си. Мисълта, че ще замине с Бриан, засилваше още повече радостта му. Естествено на печката в Склада щеше да го замести Сървис, който се радваше, че ще може да лапа колкото си иска, без никой да му се бърка. Що се отнася до Жак, изглежда му харесваше да придружава брат си и да напусне Фреич-ден за няколко дни.

Веднага приготвиха яла. Сложиха му малко триъгълно платно, което Моко върза и уви около мачтата. Две пушки, три револвера, муниции в достатъчно количество, три пътнически одеяла, течна и твърда храна, мушами за дъжд, две весла и чифт резервни — такива бяха нещата, необходими за кратък поход — като не забравиха и копието от картата на корабокрушенеца, към което в зависимост от откритията си щяха да прибавят нови имена.

На 4 февруари около осем часа сутринта, след като се сбогуваха с другарите си, Бриан, Жак и Моко се качиха на лодката при яза на река Зеландия. Времето беше хубаво духаше лек бриз от югозапад. Вдигнаха платното и Моко, застанал на кърмата, улови кормилото, като предостави на Бриан грижата да дърпа шкота.38 Макар че от време на време вятърът набръчкваше леко повърхността на езерото, ялът усети по-силно въздействието му, когато се озова малко по-навътре. Скоростта му се увеличи. След половин час Гордън и останалите, които наблюдаваха от брега при Спорт-теръс, забелязваха вече само една черна точица, която скоро щеше да изчезне.

Моко беше на кърмата, Бриан — в средата, а Жак бе застанал на носа, в подножието на мачтата. В течение на един час се виждаха високите хребети на Окланд-хил, после те се скриха зад хоризонта. Ала отсрещният бряг на езерото още не се забелязваше, макар че вероятно не беше далеч. За нещастие, както се случва обикновено, когато слънцето напече силно, вятърът взе да отслабва и към обед от време на време се усещаше само слаб полъх.

— Жалко — каза Бриан, — че вятърът не се задържа цял ден!

— Още по-жалко щеше да бъде, господин Бриан — отвърна Моко, — ако духаше срещу нас.

— Ти си философ, Моко!

— Не зная какво подразбирате под тази дума — отговори юнгата. — А пък аз, каквото и да се случи, съм свикнал никога да не се ядосвам!

— Е, това именно е философия!

— Нека да е философия, а сега да грабваме веслата, господин Бриан. Желателно е да стигнем отсрещния бряг, преди да се мръкне. Ако ли пък в края на краищата не успеем, ще трябва да се примирим.

— Както кажеш, Моко. Аз ще взема едното весло, ти — другото, а Жак ще застане на кормилото.

— Разбира се — отвърна юнгата. — Ако господин Жак управлява добре, и пътуването ще бъде добро.

— Ти ще ми казваш как да управлявам, Моко — отговори Жак, — а аз ще се старая да изпълнявам напътствията ти.

Моко сви платното, което дори не потрепваше, защото вятърът бе утихнал напълно. Трите момчета хапнаха набързо. След това юнгата застана на носа, Жак седна на кърмата, а Бриан остана в средата. Ялът, понесен от силното течение, се насочи малко косо на североизток според компаса.

В този момент лодката се намираше в средата на това обигарно водно пространство като в открито море, защото повърхността на езерото беше обградена от чертата на хоризонта. Жак се взираше внимателно на изток, да види дали няма да се появи брегът срещу Френч-ден.

Към три часа юнгата, който бе взел далекогледа, заяви, че различава очертания на земя. Малко по-късно Бриан се убеди, че Моко не греши. В четири часа се показаха върхове на дървета над нисък бряг, и стана ясно защо Бриан не бе могъл да го види от Фолс-сий-пойнт. Значи на остров Черман нямаше други височини освен Окланд-хил, който се издигаше между залива Слуи и Фемили-лейк.

Още две и половина — три мили и щяха да стигнат източния бряг. Бриан и Моко работеха усърдно с веслата си, макар в жегата това да ги изморяваше. Повърхността на езерото беше гладка като огледало. Често в много бистрата вода на дванайсет-петнайсет фута се виждаше дъното, обрасло с водорасли, между които си играеха безброй риби.

Най-после, към шест часа вечерта, ялът спря в подножието на стръмен бряг, над който надвиснаха гъстите клони на вечнозелени дъбове и приморски борове. На този доста висок бряг не можеше да се слезе, така че трябваше да продължат покрай него почти половин миля в северна посока.

— Ето реката, отбелязана на картата — каза тогава Бриан. И посочи едно разширение на брега, през което изтичаха водите на езерото.

— Е, мисля, че трябва непременно да й дадем име — рече юнгата.

— Имаш право, Моко. Да я наречем Ист-ривър (Източна река), понеже тече през източната част на острова.

— Отлично — каза Моко, — а сега ни остава да се спуснем по течението на Ист-ривър, за да стигнем до устието й.

— Това ще направим утре, Моко. По-добре да прекараме нощта на това място. После, когато се съмне, ще пуснем яла свободно по течението, за да изучим местността по двата бряга на реката.

— Ще слезем ли? — попита Жак.

— Разбира се — отговори Бриан, — и ще лагеруваме под дърветата.

Бриан, Моко и Жак скочиха на брега, който представляваше малко заливче. След като вързаха яла здраво за един дънер, те извадиха от него оръжието и провизиите си. Под един голям вечнозелен дъб запалиха огън от сухи дърва. Вечеряха със сухари и студено месо, застлаха одеялата на земята и това беше достатъчно на тези момчета, за да заспят сладко. За всеки случай заредиха оръжието; но макар след смрачаване тук-там да се чуваше вой, нощта мина спокойно.

— Хайде, на път! — изпика Бриан; който се събуди пръв, още в шест часа сутринта.

След няколко минути тримата заеха отново местата си в яла и се оставиха на течението на реката.

То беше доста силно отливът бе започнал преди половин час, — та, не ставаше нужда да си служат е веслата, Ето защо, докато Бриан и Жак седяха при носа на яла, Моко, настанен при кърмата, използуваше едно от веслата като кормило, за да направлява леката лодка по течението.

— Възможно е — каза той — отливът да се окаже достатъчен, за да ни отнесе до морето, ако Ист-ринър е дълга само пет-шест мили, защото тя тече по-бързо от река Зеландия.

— Дано — отвърна Бриан — А за връщането, може би, ще ни трябват два-три прилива.

— Вярно, господин Бриан, и ако искате, можем веднага да тръгнем обратно.

— Добре, Моко — отвърна Бриан, — но едва след като проверим дали източно от остров Черман няма някаква земя.

А ялът, както прецени Моко, се носеше със скорост повече от една миля на час. При това Ист-ривър течеше почти направо, според компаса на североизток. Бреговете и бяха по-стръмни от тия на река Зеландия, а коритото й — по-тясно — само тридесетина фута, с което ее обясняваше бързината на течението й. Бриан се страхуваше, че може да се появят бързеи или водовъртежи и да е невъзможно за плаване до морския бриг. Във всеки случай трябваше да вземат мерки, ако възникнеше някаква пречка.

Бяха в дебрите на гора, сред гъста растителност, Тук се намираха почти същите дървесни породи, както и Трансуудс, с тази разлика, че преобладаваха вечнозелоните дъбове, корковите дъбове, боровете и елите.

Между тях — макар че не беше така сведущ в ботаниката, както Гордън — Бриан разпозна едно дърво което се срещаше често в Нова Зеландия: Това дърво, което разгръщаше като чадър клоните си на шейсетина фута от земята, имаше конусовидни плодове, дълги три-четири инча, застрени накрая и покрити с нещо като с лъскава черупка.

— Това трябва да е пиния! — възкликна Бриан.

— Ако не се лъжете, господин Бриан — отвърна Моно, — нека поспрем за малко. Струва cи труда.

Със замах на кърмовото весло той насочи яла към левия бряг. Бриан и Жак скочиха на стръмния бряг. След няколко минути те донесоха голямо количество от тези шишарки, всяка от които има ядка с овална форма, обвита в тънка люспа и по миризма прилична на лешник. Ценна находка за лакомците от малката колония, но най-вече — както ги осведоми Гордън след завръщането на Бриан — поради това, че от плодовете се получаваше превъзходно масло.

Важно беше също да разберат дали тази гора е богата на дивеч като другите гори, разположени на запад от Фемили-лейк. Сигурно така беше, защото Бриан видя да минава през гъсталака стадо уплашени нанду и планински лами, дори двойка гуанаки, които бягаха с удивителна бързина. Що се отнася до птиците, Донифан би имал възможност да даде няколко сполучливи изстрела. Бриан обаче се въздържаше да хаби напразно барута си, тъй като в яла хранителни припаси се намираха в достатъчно количество.

Към единайсет часа забелязаха, че гъстият горски масив започва да оредява. Няколко поляни освежаваха подлеса. Същевременно вятърът се пропи със солена миризма, което показваше, че морето е близо.

А след няколко минути зад група великолепни вечнозелени дъбове на хоризонта внезапно се появи синкава ивица.

Течението продължаваше да влачи яла, макар и по-бавно. Скоро приливът щеше да се почувствува в коритото иа Ист-ривър, широко тук четиридесет-петдесет фута.

Като се приближи до скалите, издигащи се на брега, Моко насочи яла към левия бряг; после стъпи с многорожката на земята й я заби здраво в пясъка. Бриан и братчето му също слязоха.

Колко по-различен беше този бряг от брега в западната част на остров Черман! Тук също имаше дълбок залив, и то точно на идна линия със залива Слуи; но вместо широкия песъчлив бряг, опасан от низ подводни скали и преграден от канарата, която се издигаше навътре в Рек-коуст, тук беше струпан хаос от скали, сред които — както се увери скоро Бриан — можеха да се намерят не една, а двайсет пещери.

Значи този бряг беше много удобен за живеене и ако шхуната бе заседнала на това място, а след засядането бяха успели да я изтеглят, щяха да могат да я приютят в устието иа Ист-ривър, в малкото естествено пристанище, където дори при отлив имаше много вода.

Най-напред Бриан обгърна с поглед пространството до линията на хоризонта в края на този обширен залив. Проснал се между два пясъчни носа на около петнайсет мили ширина, той напълно заслужаваше името залив.

В момента заливът беше пуст. Вероятно винаги е било така. Не се виждаше никакъв кораб, дори в края му, ясно очертан на небосклона. Нито дори следа от земя или остров! Моко, свикнал да разпознава смътните контури на далечните височини, които често се сливат с морските мъгли, не откри нищо с далекогледа си. Остров Чермаи изглеждаше изолиран както на изток, така и на запад. Затова на картата иа корабокрушепеца-французин не беше обозначена никаква земя в тази посока.

Би било преувеличено да кажем, че Браан се разочарова много. Не! Той наистина, очакваше това. Ето защо сметна за съвсем естествено да даде на този дългообразеи бряг названието Дисепшън-бей (залив Разочарование).

— Не — каза той, и оттук не ще можем да тръгнем обратно за родината!

— Ех, господин Бриан — отвърна Моко, — нима значение по какъв път ще тръгнем, важното е да заминем! А сега, мисля, не е зле да обядваме.

— Добре — отговори Бриан, — но по-бързо. В колко часа ще може ялът да поеме обратно срещу течението на Ист-ривър?

— Ако искаме да използуваме прилива, трябва да се качваме веднага.

— Това е невъзможно, Моко! Аз искам да огледам хоризонта при по-благоприятни условия от някоя скала над брега.

— Тогава, господин Бриан, ще бъдем принудени да чакаме следващия прилив, който ще настъпи в Ист-ривър не по-рано от десет часа вечерта.

— Не те ли е страх да плават нощем? — запита Бриан.

— Не, няма никаква опасност — отвърна Моко, — понеже ще имаме пълнолуние. Пък и реката тече толкова направо, че ще бъде достатъчно да управляваме с кърмовото весло, докато трае приливът. После, когато настъпи отливът, ще се опитаме да се движим срещу течението с весла, или ако то е много силно, ще направим престой до сутринта.

— Добре, Моко, така ще направим. И тъй като разполагаме с около дванайсет часа, нека ги употребим, за да довършим нашите изследвания.

Цялото време от закуската до обеда бе използувано за обхождане иа тази част от брега, защитена от гъстите дървета, които стигаха чак до подножието на скалите. Тук изглежда имаше не по-малко дивеч, отколкото в околностите на Френч-ден, и Бриан си позволи да убие няколко тинаму за вечеря.

Главната особеност на този бряг бяха гранитните блокове. Това струпване на огромни канари представляваше наистипа грандиозен хаос нещо като Карнак,39 чието неправилно разположение не беше дело на човешка ръка. В него се врязваха дълбоки пещери, наричани в някои келтски страни „камини“, където човек лесно можеше да се засели. Тук би имало доста зали и складове за нуждите па малката колония. Само на половин миля пространство Бриан откри десетина такива удобни пещери.

Така Бриан естествено стигна до въпроса защо корабокрушенецът-французнн не се е настанил в тази част от остров Черман. Че е идвал тук, нямаше никакво съмнение, защото главните линии на този бряг бяха отбелязани точно по картата. Щом не се срещаше никаква следа от пребиваването му, значи по всяка вероятност Франсоа Бодоан вече си е бил избрал за жилище Френч-деи, преди да се впусне да изследва местностите, на изток, и като се е убедил, че при пещерата е по-малко изложен на морските бури, решил да остане. Твърде правдоподобно обяснение, което Бриап сметна за приемливо.

Към два часа, когато слънцето мина зенита, изглежда беше най-удобното време за внимателно наблюдение на морето около острова. Тогава Бриан, Жак и Моко се опитаха да изкачат един скалист масив, който приличаше на огромна мечка. Този масив се издигаше иа стотина фута пад малкото заливче и те с големи усилия се добраха до върха му.

Оттам, като се обърнеш назад, с поглед се обхващаше гората, простираща се па запад до Фемиди-лейк, чиято повърхност беше скрита зад обширен пояс зеленина. На юг местността изглеждате набраздена от жълтеникави дюни, пресечени тук-там от тъмни елови горички, като в сухите равнини на северните страни. На север очертанието на залива завършваше с нисък нос, образуващ границата на обширна пясъчна равнина, простираща се зад него. Изобщо остров Черман беше действително плодороден само в централната си част, където сладките води на езерото му вливаха живот, изтичайки се през различните рекички от двата му бряга.

Бриан насочи далекогледа си към източния хоризонт, който в този момент се очертаваше много ясно. Ако на разстояние седем-осем мили имаше някаква земя, тя непременно щеше да попадне в обектива на уреда.

Но в тази посока нямаше нищо! Нищо, освен необятното море, опасано от непрекъснатата линия на небето!

Цял час Бриан, Жак и Моко не преставаха да наблюдават внимателно и тъкмо се канеха вече да се спуснат отново на брега, Моко спря Бриан.

— Какво има там? — запита той, протягайки ръка към североизток.

Бриан обърна далекогледа към посочената точка.

Там, малко над хоризонта, действително блещукаше белезникаво петънце, което окото би взело за облак, ако в този момент небето не беше абсолютно ясно. Едва олед като дълго го държа в полезрението на своя далекоглед, Бриан можа да се увери, че това петно не се движи и никак не променя формата си.

— Не знам какво може да е това — каза той, — освен ако не е планина! Но планината не би имала такъв вид!

След няколко минути, когато слънцето се снишаваше все повече и повече на запад, петното изчезна. Дали там се намираше някаква висока земя, или пък това белезникаво обагряне беше просто отражение на светлината от водата? Жак и Моко се спряха на последната хипотеза, докато Бриан остана резервиран по този въпрос.

Завършили изследването си, тримата се спуснаха отново до устието на Ист-ривър, в малкото заливче, в дъното на което беше приютен ялът. Жак събра сухи клони под дърветата, после запали огън, докато Моко приготвяше няколко тинаму за печене.

Към седем часа, след като яхода с апетит, Жак и Бриан тръгнаха да се разходят по пясъчния бряг, докато чакат часа на прилива, за да поемат обратно.

От своя страна Моко хвана но левия бряг на реката, където растяха пинии, защото искаше да събере шишарки.

Когато се върна при устието на Ист-ривър, започваше да се свечерява. В далечината последните слънчеви лъчи, плъзгайки се ниско над острова, продължаваха да осветяват морето, ала крайбрежието беше вече потънало в полумрак.

Когато Моко стигна до яла, Бриан и братчето му още не бяха се върнали. Тъй като сигурно не бяха далеч, нямаше защо да се безпокои.

Но ето че изведнъж Моко чу стенание и същевременно някакъв силен глас. Нямаше съмнение: това беше гласът на Бриан. Дали двамата братя не бяха изложени на някаква опасност? Без да се колебае, юнгата се втурна към брега, след като заобиколи последните скали, които обграждаха заливчето.

Внезапно видя нещо, което го накара да се спре.

Жак беше коленичил пред Бриан! Той като че ли го умоляваше, искаше му прошка! Ето откъде идеха стенанията, дочути от Моко.

От приличие юнгата понече да се върне Но беше вече късно! Моко бе чул и разбрал всичко! Сега знаеше провинението на Жак, за което той се разкайваше пред брат си! А Бриан викаше:

— Нещастнико! Значи ти, … ти си направил това! Ти си причината!

— Прости ми … бате прости ми!

— Затова ли странеше от другарите си? Затова ли се страхуваше от тях? Ах, дано никога не узнаят! Не! … Нито дума никому!

Много би дал Моко, за да не знае нищо за тази тайна. Но сега му беше вече невъзможно да се преструва пред Бриан, че не я знае. Ето защо след няколко минути, когато го намери сам при яла, той каза:

— Господин Бриан, аз чух.

— Какво! Значи знаеш, че Жак …

— Да, господин Бриан и трябва да му простите.

— А другите ще му простят ли?

— Може би! — отвърна Моко. — Във всеки случай по-добре да не научат нищо, и бъдете сигурни, че аз ще мълча!

— Ах, горкият ми Моко! — промърмори Бриан, стискайки ръката на юнгата.

Цели два часа, до момента на отплаването, Бриан не каза нито дума на Жак. А той седеше в подножието на една скала, явно по-съкрушен, откакто бе признал всичко по настояване на брат си.

Към десет часа, когато започна да се усеща приливът, Бриан, Жак и Моко се настаниха в яла. Щом той се откъсна от брега, течението го повлече бързо. Месечината, изгряла малко след залез слънце, осветяваше достатъчно Ист-ривър, така че можеше да се плава до дванайсет и половина след полунощ. Настъпилият в това време отлив ги принуди да вземат веслата и за един час ялът не можа да измине нито миля срещу течението.

Затова Бриан предложи да спрат до сутринта, за да дочакат прилива. Така и сториха. В шест часа заранта тръгнаха пак на път, а в девет часа ялът навлезе отново във водите на Фемили-лейк.

Там Моко пак вдигна платното и при попътен вятър, който духаше косо, насочи яла към Френч-ден.

Около шест часа вечерта, след благополучно пътуване, през което нито Бриан, нито Жак не нарушиха мълчанието си, ялът бе забелязан от Гарнет, който ловеше риба на брега на езерото. Няколко минути по-късно той спря до яза, и Гордън посрещна с радост своите завърнали се другари.

III

Солницата. — Кокилите. — Посещение на Саут-мурс. — Подготовка за зимата. — Различни игри. — Спречкване между Донифан и Бриан. — Намеса на Гордън. — Безпокойства за бъдещето. Изборите на 10 юни.

По повод на сцената между него и братлето му, на която Моко бе станал неволен свидетел, Бриан сметна за най-благоразумно да пази мълчание дори пред Гордън. Той разказа за похода на другарите си, събрали се тогава в залата. Описа източния бряг на остров Черман в цялата негова част, която обхващаше Дисешнън-бей, Ист-ривър, течаща през съседните на езерото гори, толкова богати на раззеленени дървета. Твърдеше, че е по-удобно да се настанят на този бря отколкото на западния, но добави, че засега няма защо да напущат Френч-ден. В тази част на Тихия океан не се виждаше никаква земя. Обаче Бриан спомена за белезникавото петно, което бе забелязал в далечината, над хоризонта и чието присъствие не беше в състояние да обясни. По всяка вероятност то представляваше просто валмо изпарения и нямаше да бъде зле да проверят това, когато посетят Дисепшън-бей. Изобщо можеше с увереност да се твърди, че в съседство с остров Черман не се намираше никаква земя и сигурно стотици мили го деляха от континента или от най-близките архипелази.

Така че трябваше да съберат отново кураж, за да се борят за живота си, докато дойде помощ отвън, защото нямаше изгледи младите колонисти да могат да се спасят сами. Всеки се залови за работа. Всички усилия бяха носочени към превъзмогване на несгодите, които щеше да им донесе следващата зима. Бриан залягаше дори с още по-голямо усърдие от преди. Усещаше се обаче, че той е станал по-необщителен и че подобно на братчето си страни от другите. Освен тази промяна в характера му Гордън забеляза, че Бриан гледаше да дава преднина на Жак във всички случаи, когато трябваше да се покаже смелост или да се изложи на някаква опасност — което Жак впрочем приемаше с готовност. Но тъй като Бриан никога не казваше нищо, което би дало повод на Гордън да го разпитва по този въпрос, последният проявяваше сдържаност, макар и да чувствуваше, че между двамата братя е имало обяснение.

Месец февруари изтече в различни работи. Когато Уилкокс забеляза, че сьомгата навлиза в сладките води на Фемили-лейк, наловиха известно количество с помощта на мрежи, опънати от единия до другия бряг на река Зеландия. Необходимостта да ги консервират изискваше да се снабдят с голямо количество сол. За тази цел ходиха няколко пъти до залива Слуи, където Бакстър и Бриан направиха малка солница — обикновен квадрат в гънките на пясъка, в който се утаяваше солта, след като морската вода се изпареше под действието на слънчевите лъчи.

През първата половина на март трима-четирима млади колонисти можаха да изследват част от блатистата местност на Саут-мурс, която се простираше по левия бряг на река Зеландия. Идеята за това изследване хрумна на Донифан, а Бакстър по негов съвет направи няколко чифта кокили, използувайки за целта леки пръти от рангоута на яхтата. Тъй като на някои места блатото беше покрито с тънък слой вода, с тези кокили можеха да се доберат до суха земя, без да си намокрят краката.

На 17 април сутринта Донифан, Уеб и Уилкокс, след като преминаха реката с яла, слязоха на левия бряг. Те носеха пушките си през рамо. Дори Донифан се бе въоръжил с дългата пушка от арсенала на Френч-ден, надявайки се, че ще има отлична възможност да си послужи с нея.

Щом тримата ловци стъпиха на брега, те сложиха кокилите си, за да стигнат до високите части на тресавището, които при прилив се показваха на повърхността.

С тях беше и Фан. Той нямаше нужда от кокили и не се страхуваше, че ще намокри краката си, като подскача през локвите.

След като изминаха една миля в югозападна посока, Донифан, Уилкокс и Уеб стигнаха до пресушената част на блатото. Тогава махнаха кокилите си, за да могат по-свободно да преследват дивеча.

Краят на огромното пространство на Саут-мурс не се виждаше, само на изток синята ивица на морето завиваше по хоризонта.

Колко много дивеч имаше по повърхността на тресавището: бекасини, дългоопашати патки, патици, кокошчета, дъждосвирци, летни бърнета и хиляди черни морски птици, които се ценят повече за пуха си отколкото за месото, но сготвени както трябва, представляват много вкусно блюдо. Донифан и двамата му другари можеха да настрелят със стотици от тези безбройни водни птици, без да хвърлят на халос нито едно зрънце олово. Но те бяха благоразумни и се задоволиха с няколко дузини пернати, а Фан ходеше да ги прибира чак от средата на големите локви.

Донифан много се блазнеше да убие и други животни, но те не биха били годни за трапезата в Склада въпреки цялото готварско изкуство на юнгата. Ставаше дума за тинокори, спадащи към семейството на дългоногите блатни птици, и за чапли, украсени с лъскава качулка от бели пера. В случая младият ловец се сдържа — защото все едно да хвърлеше барута си на вятъра, но не можа да изтрае, когато забеляза ято фламинго с огненочервени крила, които обичат особено солените води и чието месо е вкусно като яребичното. Тези птици, строени в добър ред, се охраняваха от караули, издаващи звук като от тръба, щом усетеха опасност. Като видя тия великолепни образци на птичия свят на острова, Донифан се отдаде на ловната си страст. А и Уилкокс, и Уеб се показаха не по-благоразумни от него. Те също се втурнаха към тая страна — но напразно. Не знаеха, че ако се бяха приближили незабелязано, щяха съвсем лесно да застрелят тези фламинго, защото от гърмежите те не бягат, а се вцепеняват.

Така че напразно се мъчеха Донифан, Уеб и Уилкокс да настигнат тези прекрасни ципоноги птици с повече от четири фута дължина от върха на човката до края на опашката. Предупреждението бе дадено и ятото изчезна на юг, преди да успеят да го улучат дори с дългата далекобойна пушка.

Все пак тримата ловци се връщаха с достатъчно дивеч, така че нямаше защо да съжаляват за разходката си през Саут-мурс. Щом стигнаха до тресавището, те отново се качиха на кокилите и се добраха до брега на реката, като си дадоха дума да повторят тази екскурзия, която ще бъде още по-резултатна, когато настъпят първите студове.

Гордън не биваше да чака да дойде зимата, та едва тогава да вземе мерки, за да изтърпи Френч-ден нейните несгоди. Трябваше да се запасят с много гориво, за да осигурят също отоплението на оборите и на птичарника. За тази цел организираха много походи до окрайнините на Бог-уудс. В течение на две седмици колата, впрегната с двете гуанаки, по няколко пъти на ден слизаше до брега и се качваше обратно. Макар че зимата щеше да трае повече от шест месеца, със значителния запас от дърва и тюленова мас сега Френч-ден нямаше защо да се бои нито от студ, нито от мрак.

Тези работи никак не пречеха да се изпълнява учебната програма на този малък свят. Големите се редуваха да преподават на по-малките. На събеседванията, които ставаха два пъти седмично, Донифан продължаваше да парадира със своето превъзходство, и с това, разбира се, не печелеше много приятели. Така че освен обичайните си привърженици нямаше други. Но най късно до два месеца, когато щеше да изтече мандатът на Гордън, той разчиташе да го измести като вожд на колонията. Воден от самолюбие, Донифан смяташе, че тази длъжност му се полага по право. Не е ли истинска несправедливост, че не са го избрали при първото гласуване? Уилкокс, Крос и Уеб неблагоразумие насърчаваха амбициите му, дори подготвяха почвата за бъдещия му избор и изглежда не се съмняваха в успеха.

Обаче Донифан нямаше на своя страна мнозинството от другарите си. Особено най-малките явно не бяха за него, макар и да не бяха и за Гордън.

Гордън виждаше ясно всички тези машинации и въпреки че имаше право да бъде преизбран, знаеше се, че не държи да запази това свое положение. Той чувствуваше, че строгостта, която бе проявявал през „едногодишното си президентство“, нямаше да му спечели гласове. Малко грубото му държане и може би прекомерната му практичност често не се харесваха и Донифан се надяваше да се възползува от това недоволство. По време на избора сигурно щеше да се разрази интересна борба.

Малките упрекваха Гордън главно за неговата наистина дребнава пестеливост на сладкишите. Освен това той ги мъмреше за небрежността им към облеклото, когато се връщаха във Френч-ден с изцапана или скъсана дреха и особено с пробити обувки, което налагаше трудни поправки и усложняваше много положението с обувките. А колко пъти ги гълчеше и понякога дори наказваше за загубени копчета! Разправии за копчета на куртки и панталони ставаха постоянно и Гордън изискваше вечер всеки да се представя със задължителния брой копчета, иначе се лишаваше от десерт или се поставяше под арест. Тогава Бриан се застъпваше ту за Дженкинс, ту за Доул и така печелеше популярност! Освен това малките знаеха, че двамата отговорници за кухнята, Сървис и Моко, са предани на Бриан и ако той станеше някога вожд на остров Черман, предвкусваха щастливо бъдеще, когато няма да им липсват лакомства!

Какво ли не става на тоя свят! Не беше ли всъщност тази колония от малки момчета образ на обществото и не се ли стремяха тези деца „да подражават на възрастните“ още в началото на живота си?

Що се отнася до Бриан, тези въпроси никак не го интересуваха. Той се трудеше неуморно, без да жали братчето си; двамата винаги първи започваха и последни свършваха работата, като че ли имаха да изпълняват някакъв особен дълг.

Дните не бяха посветени изцяло на учебни занятия. В програмата имаше определени няколко часа за развлечения. Едно от условията за поддържане на добро здраве е каляването с гимнастически упражнения. И малки, и големи участвуваха в тях. Катереха се но дърветата, като се изкачваха до най-долните клони с помощта на въже, увито около стъблото. Прескачаха големи, разстояния, служейки си с дълги пръти. Къпеха се във водите на езерото, а тия, които не умееха да плуват, бързо се научиха. Устройваха надбягвания с награди за победителите. Упражняваха се в хвърляне на боласи и на ласо.

Играеха и някои от ония игри, които са толкова разпространени сред младите англичани: освен вече споменатите, също и крокет, „раундърс“, при която топката се гони с дълга бухалка към дървени клинове, разположени във всеки от ъглите на огромен правилен петоъгълник, „който“, където се изисква главно сила на ръцете и точност на окото. Но уместно е да опишем последната игра с известни подробности, защото един ден тя предизвика много неприятна сцена между Бриан и Донифан.

Това стана на 25 април след обед. Разделени на два отбора, осем души — Донифан, Уеб, Уилкокс и Крос от една страна, Бриан, Бакстър, Гарнет и Сървис от друга — играеха партия койтс на моравата на Спорт-теръс.

На равната повърхност на това игрище, на около петдесет фута един от друг бяха забити два „хоба“, т.е. железни клинове. Всеки от играчите имаше по два „койта“ — нещо като метални шайби с дупка в средата и стесняващи се от центъра към периферията.

В тази игра всеки играч трябва да хвърля последователно своите шайби с такава сръчност, че да се нанижат най-напред на първия клин, после — на втория. Ако успее да улучи един от „хобовете“, играчът получава две точки, — а ако улучи два — четири точки. Ако „койтовете“ паднат до „хоба“, за двата, които са най-близко до целта, играчът получава две точки, а ако само един заеме това положение — една точка.

През този ден оживлението на играчите беше голямо и тъй като Донифан се числеше към противния на Бриан отбор, всеки влагаше в играта изключително самолюбие.

Бяха изиграни вече две партии. Бриан, Бакстър, Сървис и Гарнет спечелиха първата, отбелязвайки седем точки, докато противниците им спечелиха втората само с шест.

Сега се играеше решаващата партия. Двата отбора бяха получили по пет точки и оставаше да се хвърлят само два койта.

— Твой ред е, Донифан — каза Уеб, — цели се добре! Това е последният ни койт и от него зависи дали ще победим!

— Бъди спокоен! — отвърна Донифан.

И зае позиция — стъпил здраво с единия крак пред другия, с шайбата в дясната ръка, тялото леко наведено напред и извити наляво гърди, за да има по-добър замах.

Личеше, че това суетно момче влага в играта, както се казва, цялата си душа — със стиснати зъби, малко пребледнели бузи и с остър поглед под намръщени вежди.

След като се прицели внимателно, въртейки шайбата си, той я запокити силно по хоризонтална линия, защото целта отстоеше на петдесетина фута.

Шайбата закачи „хоба“ е външния си край и вместо да се надене на главата на клина, падна на земята — така се получих общо само шест точки.

Донифан не можа да се сдържи: махна ядно с ръка и тупна гневно с крак.

— Лошо — каза Крос, — но въпреки това още не сме загубили, Донифан!

— Не, разбира се! — вметна Уилкокс. — Твоят койт е под самия хоб, а Бриан едва ли ще има по-добро постижение!

Действително, ако шайбата, която Бриан се готвеше да метне — сега беше негов ред да играе, — не се нанижеше на хоба, отборът му щеше да загуби играта, защото беше почти невъзможно да я хвърли по-близо до целта от Донифановата.

— Цели се добре! Цели се добре! — завика Сървис.

Бриан не отговори, тъй като не искаше да дразни Донифан. Той желаеше едно-единствено нещо: да осигури победа в играта не толкова за себе си, колкото за другарите си.

Ето, той застана в позиция и така сръчно запрати своя койт, че го наниза на хоба.

— Седем точки! — провикна се победоносно Сървис. — Играта е спечелена, спечелена!

Донифан се приближи бързо.

— Не! Играта не е спечелена! — каза той.

— Но защо? — попита Бакстър.

— Защото Бриан играе нечестно!

— Нечестно ли? — възкликна Бриан, чието лице пребледня при това обвинение.

— Да, нечестно! — повтори Донифан. — Бриан не застана на чертата, на която трябваше да стои! Прекрачи я с две стъпки!

— Това е лъжа! — извика Сървис.

— Да, лъжа! — отговори Бриан. — Дори и да допуснем, че е вярно, направил съм го неволно и няма да търпя Донифан да ме обвинява в нечестност!

— Я го гледай! Няма да търпиш, а? — каза Донифан, повдигайки рамене.

— Не — отвърна Бриан, който вече започваше да губи самообладание. — И най-напред ще докажа, че бях стъпил точно на чертата.

— Да! Да! — завикаха Бакстър и Сървис.

— Не! Не! — възразиха Уеб и Крос.

— Вижте отпечатъците от обувките ми на пясъка! — продължи Бриан. — И тъй като Донифан не може да не е забелязал това, ще го улича в лъжа!

— Лъжа ли! — кресна Донифан, като се приближи бавно до другаря си.

Уеб и Крос бяха застанали зад него, за да го подкрепят, докато Сървис и Бакстър стояха готови да помагат на Бриан, ако се стигнеше до бой.

Донифан зае поза на боксьор — свали си куртката, запретна ръкавите си до лактите, уви кърпа около юмрука си.

Бриан, който бе възвърнал своето хладнокръвие, стоеше неподвижен, като че ли не му се искаше да се бие с един от другарите си, да дава такъв пример на малката колония.

— Ти не беше прав, като ме оскърби, Донифан — каза той, — и сега не си прав, като ме предизвикваш!

— Я гледай — отвърна Донифан с тон на най-дълбоко презрение, — значи нямаме право да предизвикваме тия, които не умеят да отговарят на предизвикателствата!

— Аз не отговарям — каза Бриан, — защото не ми подхожда да отговоря!

— Щом не отговаряш — възрази Донифаи, — значи те е страх!

— Мен да ме е страх!?

— Ти си страхливец!

Като запретна ръкави, Бриан пристъпи решително към Донифаи. Двамата противници вече бяха застанали един срещу друг.

У англичаните и дори в английските пансиони боксът така да се каже, влиза в учебната програма. При това се забелязва, че момчетата, изкусни в този спорт, проявяват повече кротост и търпение от другите и не търсят всякакъв повод да се бият.

Бриан като французин никога не бе имал влечение към тази размяна на юмручни удари, чиято мишена е единствено лицето. Ето защо той се намираше в неизгодно положение спрямо своя противник, който беше много ловък боксьор, макар че двамата бяха на еднаква възраст, с еднакъв ръст и почти равни по сила.

Двубоят тъкмо щеше да започне и да се завърже първата схватка, когато Гордън, уведомен от Доул, побърза да се намеси.

— Бриан! Донифан! — извика той.

— Той ме нарече лъжец! — каза Донифан.

— Но след като той ме обвини в измама и ме нарече страхливец! — отвърна Бриан.

В този момент всички бяха наобиколили Гордън, а двамата противници се отдръпнаха няколко крачки един от друг, Бриан — със скръстени ръце, Донифан — в позата на боксьор.

— Донифан — каза тогава Гордън със строг глас, — аз познавам Бриан! Той не може да е предизвикал кавгата! Ти пръв си дал повод!

— Как не, Гордън! — отвърна Донифан. — Ама и аз добре те познавам! Ти си винаги готов да ми се противопоставяш!

— Да, когато го заслужаваш! — отговори Гордън.

— Така да бъде! — каза Донифан. — Но който и да е виновен — Бриан или аз, щом Бриан отказва да се бие, значи е страхливец.

— А ти, Донифан — отвърна Гордън, — си лошо момче и даваш много лош пример на другарите си! Представи си: при сериозното положение, в което се намираме, един измежду нас гледа само да сее раздор! И непрекъснато се заяжда с най-добрия!

— Бриан, благодари на Гордън! — подвикна Донифан. — А сега се пази!

— О, не! — извика Гордън. — Като ваш вожд аз забранявам всякакви сбивания помежду ви! Бриан, прибери се във Френч-ден. А ти, Донифан, върви където искаш, докато ти мине ядът, и не се явявай, докато не осъзнаеш, че като те мъмря, само изпълнявам своя дълг!

— Да! Да! — завикаха останалите, без Уеб, Уилкокс и Крос. — Ура за Гордън! Ура за Бриан!

Не можеха да не се преклонят пред това почти пълно единодушие. Бриан се прибра в залата, а вечерта, когато Донифан се върна в часа за лягане, той не показа вече ни най-малко желание да продължава кавгата. Все пак се чувствуваше, че в него кипи скрита ненавист, че враждебността му към Бриан се е засилила още повече и че при случай няма да забрави урока, даден му от Гордън. Впрочем той отхвърли всички опити на Гордън да ги помири.

Действително трябваше много да се съжалява за тези неприятни раздори, които застрашаваха спокойствието на малката колония. На страната на Донифан бяха Уилкокс, Крос и Уеб, които се намираха под негово влияние и винаги го защищаваха, тъй че имаше опасност от разрив в бъдеще.

От този ден нататък обаче не повдигаха никакъв въпрос. Никой не нравеше ни най-малък намек за случилото се между двамата съперници и обичайната подготвителна работа за зимата продължи както винаги.

А зимата не се забави много. През първата седмица на май студът се чувствуваше толкова силно, че Гордън нареди да се запалят печките в залата и да се поддържат денонощно. Скоро се наложи дори да отопляват обора и птичарника — това влизаше в задълженията на Сървис и Гарнет.

В туй време някои птици започнаха да се готвят да отлитат на ята. Къде ли отиваха те? Вероятно в северните части на Тихия океан или на американския континент, където щяха да намерят по-мек климат, отколкото на остров Черман.

Първо място между тези птици заемаха ластовиците, отлични пътнички, способни да изминават бързо значителни разстояния. Мислейки непрекъснато по какъв начин да се върнат в родината, изведнъж на Бриан му хрумна да използува отлитането на тези птички, за да съобщи за сегашното положение на корабокрушенците от „Слуи“. Не беше трудно да уловят няколко дузини от тия ластовици, от вида „полски“, защото те идваха да свиват гнезда чак във вътрешността на Склада. Сложиха на шията им платнена торбичка с бележчица, в която се посочваше приблизително в коя част па Тихия океан трябва да се търси остров Черман, с настойчива молба да се съобщи в Окланд, столицата на Нова Зеландия.

След това младите колонисти пуснаха ластовичките и в момента, когато те изчезваха в североизточна посока, с искрено вълнение им отправиха трогателно „довиждане“!

Изгледите за спасение по тоя начин бяха много слаби; но колкото и малка да беше вероятността да бъде намерена някоя от тия бележки, Бриан не искаше да пропуска тази възможност.

На 25 май падна първият сняг, тоест няколко дни порано отколкото предишната година. Дали това подраняване не предвещаваше много сурова зима? Във всеки случай имаше такава опасност. За щастие Френч-ден беше осигурен за дълги месеци с отопление, осветление н храна, без да се смята това, което им даваха Саут-мурс, откъдето дивечът долиташе често чак до бреговете на река Зеландия.

От няколко седмици вече беше раздадено топло облекло и Гордън следеше да се спазват строго всички хигиенични мерки.

Напоследък във Френч-ден се чувствуваше скрито вълнение, което възбуждани: младите глави. Работата е там, че иа 10 юни завършваше едногодишният мандат на Гордън като вожд на остров Черман.

Във връзка с това ставаха преговори, тайни съвещания, може да се каже — дори интриги, които не можеха да не вълнуват сериозно този малък свят. Гордън, разбира се, гледаше да бъде безучастен. А на Бриан като французин по произход никак не му се искаше да управлява колония от малчугани, в която англичанчетата представляваха мнозинство.

Скришом, без да се издава, от тим избори най-много се безпокоеше Донифан. С необикновения си ум, със своята смелост, в която никой не се съмняваше, очевидно той би имал големи шансове, ако пе беше високомерният му характер, властолюбивият му нрав и недостатъците на завистливата му душа.

Но било защото се чувствуваше уверен, че ще успее да измести Гордън, или пък защото гордостта му пречеше да проси гласове, той си даваше вид, че стои настрана. Но това, което Донифан не вършеше открито, приятелите му го вършеха вместо него. Уилкокс, Уеб и Крос скришом „обработваха“ другарите си да гласуват за Донифан, особено малките, поддръжката па които беше цепна. И тъй като нямаше никакъв друг кандидат, Донифан с основание можеше да смята избирането си за осигурено.

Дойде 10 юни.

Гласуването бе определено за след обед. Всеки трябваше да запише на листче името на тоя, за когото искаше да гласува. Мнозинството от гласовете щеше да реши въпроса.

Гласуването започна в два часа под ръководството на Гордън и премина с оная сериозност, с която англосаксонците се отнасят към всяка дейност от тоя род.

А когато свърши преброяването на гласовете, получиха се следните резултати:

Нито Гордън, нито Донифан бяха пожелали да участвуват в гласуването. А Бриан бе гласувал за Гордън.

Като чу обявяването на този резултат, Донифан не можа да скрие разочарованието си и силното раздразнение.

Бриан, много изненадан, че бе получил мнозинството на гласовете, в първия момент искаше да се откаже от оказаната му чест. Но сигурно му хрумна нещо друго, защото като погледна братчето си Жак, каза:

— Благодаря, другари, приемам!

От тоя ден Бриан стана за една година вожд на младите колоиисти на остров Черман.

IV

Сигналната мачта. — Големи студове. — Фламингото. — Пързаляне с кънки. — Ловкостта на Жак. — Неподчинение на Донифан и Крос. — Мъглата. — Жак в мъглата. — Оръдейните изстрели от Френч-ден. — Черните точки. — Поведението на Донифан.

Като спряха избора си на Бриан, другарите му искаха да изразят признателност за отзивчивия му характер, за смелостта, която проявяваше във всички случаи, от които зависеше съдбата на колонията, за неуморната му преданост към общите интереси. От деня, когато, така да се каже, пое командуването на шхуната при пътуването от Нова Зеландия до остров Черман, той никога не бе отстъпвал пред опасности или трудности. Макар и да беше от друга националност, всички го обичаха, и големи, и малки — особено последните, за които се грижеше непрестанно с такова старание и които бяха гласували единодушно за него. Само Донифан, Крос, Уилкокс и Уеб отказваха да признаят качествата на Бриан; но дълбоко в душата си те много добре знаеха, че са несправедливи към най-достойния от другарите си. Макар и да предвиждаше, че този избор ще изостри още повече съществуващите вече раздори, макар и да се страхуваше, че Донифан н сподвижниците му ще вземат някакво опасно решение, Гордън не пестеше поздравленията си към Бриан. От една страна, поради вродената си справедливост той не можеше да не одобри направения избор, а от друга, предпочиташе да се занимава само със сметководството на Френч-ден.

Още от този ден обаче пролича, че Донифан и тримата му приятели са решили да не търпят това положение, при все че Бриан се зарече да не им дава никакъв повод за спречкване.

Колкото до Жак, той се учуди, като видя, че брат му приема резултата от гласуването.

— Значи си готов? — му каза той, но не довърши мисълта си, която Бриан допълни вместо него, като му отговори шеннешком:

— Да, готов съм да сторя дори много повече, за да изкупя провинението ти!

— Благодаря, батко — отвърна Жак, — и не ме жали!

На другия ден започна отново всекидневният живот, който дългите зимни дни щяха да направят толкова еднообразен.

Най-напред, преди големите студове да възпрепятствуват всякаква екскурзия до залива Слуи, Бриан взе една твърде полезна мярка.

Знаем, че на един от най-високите хребети на Окланд-хил бе издигната сигнална мачта. Ала от знамето, окачено на върха на тази мачта, разлюлявана седмици наред от морските ветрове, бяха останали само парцали. Ето защо тя трябваше да се замени с някакво съоръжение, способно да издържа дори на зимните бури. По съвет на Бриан Бакстър измайстори нещо като балон, изплетен от жилавите тръстики, които растяха но бреговете на блатото и можеха да устоят, когато вятърът щеше да минава през тях. Като свърши тази работа, на 17 юни през деня направиха последна екскурзия до залива и Бриан смени знамето на Обединеното кралство с този нов сигнал, който се виждаше в радиус от няколко мили.

Но не беше далеч времето, когато Бриан и неговите „поданици“ трябваше да се затворят във Френч-ден. Термометърът бавно, но непрекъснато спадаше, което показваше, че ще има продължителни силни студове.

Бриан нареди да се измъкне ялът на брега, до ъгъла на скалата. Там го покриха с дебел брезент, за да не се разсъхнат и разхлабят дъските му. После Бакстър и Унлкокс поставиха примки близо до сайванта и изкопаха нови ями в окрайнините на Трапс-уудс. Най-подир опънаха мрежи по левия бряг на река Зеландия, така че да се лови в тях водният дивеч, който силните, южни ветрове щяха да прогонят към вътрешността на острова.

Между другото Донифан и двама-трима от другарите му, качени на кокилите си, обхождаха Саут-мурс, откъдето никога не се връщаха с празни ръце, но все пак пестяха патроните, защото по отношение на мунициите Бриан беше скъперник досущ като Гордън.

През първите дни на юли реката започна да замръзва. Няколкото ледени блока, които се образуваха върху Фемили-лейк, бяха отнесени от течението. Скоро поради струпването им малко под Френч-ден стана задръстване и повърхността на реката се покри с дебела ледена пора. И тъй като студът продължаваше — термометърът показваше вече дванайсет градуса под нулата, — скоро цялото езеро щеше да замръзне. И наистина след една силна буря, която забави това вледеняваме, вятърът задуха към югоизток, небето се проясни и температурата спадна почти до двайсет градуса под точката на замръзването.

Програмата за зимния живот продължи при същите условия, определени предишната година. Бриан следеше за изпълнението й, без да се опитва да злоупотребява с властта си. Впрочем всички му се подчиняваха е готовност и Гордън улесняваше много задачата му, като даваше пример за послушание. Дори Донифан и неговите привърженици никога не проявяваха непокорство. Те се грижеха за всекидневното поддържане иа капаните, мрежите и примките — работа, специално възложена на тях, като продължаваха да странят, да си приказват тихо и много рядко се намесваха в общите разговори дори но време на ядене и при вечерните развлечения. Дали не готвеха някакъв заговор? Никой не знаеше. Всъщност в нищо не можеха да ги упрекнат и Бриан не им се месеше. Той се стараеше да бъде справедлив към всички, като често се нагърбваше с най-тежките и трудни работи, без да жали братчето си, което не му отстъпваше по усърдие. Гордън забеляза дори, че характерът на Жак започна да се изменя, а Моко виждаше не без задоволство, че след обяснението си с Бриан малкото момче участвуваше по-охотно в разговорите и игрите на своите другари.

Учебните занятия запълваха дългите часове, които студът ги принуждаваше да прекарват в Залата. Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър явно напредваха. Като им преподаваха, големите сами се учеха заедно е тях. През дългите вечерни часове четяха гласно разкази за пътешествия, пред които Сървис, разбира се, предпочиташе четенето на своите Робинзоновци. Понякога акордеонът на Гарнет свиреше някоя от втръсналите вече мелодии, която злополучният меломан40 „надуваше“ с досадно увлечение. Други пееха в хор детски песнички. А когато концертът свършеше, всеки се оттегляше на койката си.

Ала Бриан не преставаше да мечтае за връщане в Нова Зеландия. Това беше главната му грижа. Тук той се различаваше от Гордън, който гледаше само как да се усъвършенствува организацията на колонията на остров Черман. Така че управлението на Бриан щеше да се отличава най-вече с усилията за връщане в родината. Той все си мислеше за белезникавото петно, забелязано на хоризонта в Дисепшън-бей. „Дали това не е някаква земя, разположена в съседство с острова?“ — питаше се той. В такъв случай не биха ли могли да построят лодка, с която да се опитат да стигнат до тази земя? Но когато разговаряше за това е Бакстър, той само клатеше глава, защото разбираше добре, че такава работа не е по силите им!

— Ах, защо сме само деца — повтаряше Бриан, — да, деца, когато би трябвало да бъдем възрастни!

И това най-много го огорчаваше.

През тези зимни нощи, макар че безопасността на Френч-ден изглеждаше осигурена, не мина без тревоги. Няколко пъти Фан надаваше продължителен тревожен лай, когато глутници хищни зверове — почти винаги чакали — се навъртаха около заслона. Тогава Донифан и другите се втурваха през вратата на Залата и като хвърляха горящи главни срещу тези проклети животни, успяваха да ги прогонят.

Освен това два-три пъти в околностите се появиха няколко двойки ягуари и кугуари, но никога не се приближаваха колкото чакалите. Тях ги посрещаха е пушечни изстрели, по поради голямото разстояние, на което стреляха, не можеха да ги улучат смъртоносно. Изобщо е голяма мъка успяваха да запазят заслона.

На 24 юли най-после Моко има случай да усъвършенствува готварските си способности, като сготви дивеч, който всички лапаха с голям апетит, едни — като познавачи, други — като лакомци.

Уилкокс и Бакстър, който с удоволствие му помагаше, не се задоволяваха да слагат капани за дребни животни, хвъркати или гризачи. Като прегънаха няколко от младите фиданки, които растяха между големите дървета в Трапс-уудс, те успяха да нагласят истински примки заедър дивеч. Такъв капан се слага обикновено в гора, на места, откъдето минават катерички, и често дава добри резултати.

През нощта на 24 юли в една от тези примки се хвана не катеричка, а великолепно фламинго, което въпреки усилията си не можеше да се измъкне. Когато на другия ден Уилкокс обходи тези капани, животното вече се бе удушило в примката, която фиданката при изправянето си бе затегнала около шията му. Това фламинго, добре оскубано, добре изчистено, добре напълнено с ароматични треви, бе превъзходно на вкус. Всички опитаха и от крилата, и от кълките, дори всеки получи по парченце от езика, който е най-апетитното нещо на земята.

През първата половина на месец август имаше четири много студени дни. Бриан не без тревога видя как термометърът спадна на тридесет градуса под нулата. Въздухът беше необикновено прозрачен и както става често при твърде ниски температури, никакъв полъх не го раздвижваше.

В такова време не можеха да излизат от Френч-ден, защото мигновено щяха да премръзнат до кости. На малките беше забранено да се излагат дори за момент на открито. А големите вършеха това само при крайна нужда, главно за да поддържат денонощно огнищата в обора и птичарника. За щастие тези студове не траяха дълго. Кьм 6 август вятърът задуха отново от запад. Тогава над залива Слуи и крайбрежието на Рек-коуст се разразиха страшни бури, които шибаха с все сила обратната страна па Окланд-хнл, по скалата ги отблъскваше и те се връщаха обратно с неописуема ярост. Ала Френч-ден не пострада. Изглежда само земетресение беше в състояние да разклати здравите и стени, и най-неудържимите бури, които изхвърлят на бре-а кораби с висок борд или събарят каменни сгради, не можеха даниаправят нищо на непоклатимата канара. А що се отнася до повалените дървета, колкото и многобройни да бяха те, това само спестяваше труда на младите дървари, когато трябваше да подновяват запасите от гориво.

Изобщо тези бури измениха силно атмосферните условия в смисъл, че прекратиха големите студове. Оттогава температурата непрекъснато се повишаваше и щом престанаха тези смущения, започна да се задържа средно от седем до осем градуса под точката на замръзването.

Втората половина на август беше доста поносима, така че Бриан можа да възобнови работата на открито, с изключение на риболова, защото дебел слой лед покриваше още водите на реката и на езерото. Често обхождаха капаните, примките и мрежите, в които се хващаше много блатен дивеч и кухнята винаги разполагаше с прясно месо.

Скоро обитателите на заслона се увеличиха. Освен излюпилите се нови дропли и токачки ламата роди пет малки, които Сървис и Гарнет обсипаха с грижи.

При тези обстоятелства, докато състоянието на леда още позволяваше това, на Бриан му хрумна да предложи на другарите си голямо състезание с кънки. От дървена подложка и желязна пластинка Бакстър успя да направи няколко чифта кънки. Всички тези момчета владееха повече или по-малко този спорт, много разпространен през суровите зими в Нова Зеландия, и се зарадваха от възможността да покажат умението си на повърхността на Фемили-лейк.

И тъй, на 25 август към единайсет часа сутринта Бриан, Гордън, Донифан, Уеб, Крос, Уилкокс, Бакстър, Гарнет, Сървис, Дженкинс и Жак, като оставиха Айвърсън, Доул и Костър под охраната на Моко и Фан, излязоха от Френч-ден, за да потърсят достатъчно обширно заледено пространство, удобно за пързаляне с кънки.

Бриан бе взел една тръба, за да събира малката си дружина в случай, че някои се отдалечеха много по езерото. Преди да тръгнат, всички закусиха и смятаха да се върнат за обед.

Почти три мили трябваше да вървят по брега, докато намерят удобно място, тъй като Фемили-лейк около Френч-ден беше задръстено с ледени блокове. Едва след като минаха Трапс-уудс, младите колонисти се спряха пред равномерно замразена повърхност, която се простираше на изток, додето поглед стига. Това беше великолепно маневрено поле за цяла армия кънкьори.

От само себе си се разбира, че Донифан и Крос носеха пушките си, за да убият някакъв дивеч, ако им се представеше такъв случай. А Бриан и Гордън, които не обичаха тоя вид спорт, бяха дошли единствено с цел да предотвратят евентуално неблагоразумие.

Безспорно най-изкусните кънкьори на колонията бяха Донифан, Крос и особено Жак, който ги превъзхождаше както с бързината на движението си, така и с точността, с която описваше сложни фигури.

Преди да даде сигнал за старт, Бриан събра другарите си и им каза:

— Излишно е да ви съветвам да бъдете разумни и да оставите настрана всякакво самолюбие! Наистина ледът може да не се счупи, но винаги има опасност вие да си счупите ръка или крак! Не се отдалечавайте толкова, че да не ви виждаме! В случай, че отидете много далеч, не забравяйте, че двамата с Гордън ще ви чакаме на това място. И тъй, когато ви дам сигнал с тръбата, всеки трябва да бъде готов да се върне!

След тези наставления кънкьорите се впуснаха по езерото и Бриан се успокои, като видя каква ловкост проявяват. Макар и отначало да имаше няколко падания, те предизвикаха само смях.

Жак наистина вършеше чудеса, като ту се устремяваше напред, ту се връщаше назад, пързаляше се ту на един крак, ту на два, прав или клекнал, описвайки кръгове и елипси с идеална точност. А с какво задоволство наблюдаваше Бриан участието на братчето си в игрите редом с другите!

Възможно е Донифан като страстен спортист, любител на всички видове телесни упражнения, да изпитваше известна завист към успехите на Жак, на когото ръкопляскаха от все сърце. Затова въпреки настойчивите предупреждения на Бриан, скоро той се отдалечи от брега. И дори по едно време даде знак на Крос да го последва.

— Хей, Крос — извика му той, — забелязвам ято патици … там на изток! Виждаш ли ги?

— Да, Донифан!

— Ти имаш пушка! Аз — също! Хайде на лов!

— Но Бриан забрани!

— Е, стига си ме занимавал с твоя Бриан! … Напред с пълна скорост!

Преследвайки ятото птици, които летяха над Фемили-лейк, Донифан и Крос неусетно изминаха половин миля.

— Но къде отиват? — попита Бриан.

— Видели са някакъв дивеч — отвърна Гордън, — и ловджийската им страст …

— Или по-право страстта да не се подчиняват! — възрази Бриан. — Все тоя Донифан …

— Мислиш ли, Бриан, че може да им се случи нещо?

— Ех, кой знае, Гордън! Все пак неблагоразумие е да се отдалечават! Гледай колко далеч са вече!

И наистина, понесени в бърз бяг, в тоя момент Донифан и Крос се виждаха само като две точки на хоризонта над езерото.

Макар и да разполагаха е време за връщане, защото до края на деня оставаха още няколко часа, все пак това беше неблагоразумие. Действително по това време на годината винаги имаше опасност от внезапна промяна в атмосферните условия. Достатъчно е само да се измени посоката на вятъра, за да докара бури и мъгли.

Така че можете да си представите безпокойството на Бриак, когато към два часа хоризонтът се скри внезапно под гъст слой мъгла.

Крос и Донифан още не се появяваха, а изпаренията, които сега се бяха струпали над повърхността на езерото, закриваха западния бряг.

— Ето от това се страхувах! — извика Бриан. — Как ще намерят обратния път?

— Изсвири с тръбата! Дай сигнал с тръбата! — отвърна бързо Гордън.

Три пъти прозвуча тръбата и медният й звук се разнесе из простора. Сигурно щяха да й отговорят с пушечни изстрели — единственото средство, с което Донифан и Крос можеха да сигнализират за своето местоположение.

Бриан и Гордън се ослушаха Никакъв гърмеж не стигна до ушите им.

А в това време мъглата ставаше все по-гъста, разстилаше се все но-нашироко и вълмата й се виеха вече на по-малко от четвърт миля от брега. Но тъй като същевременно тя се вдигаше и към горните слоеве, след няколко минути езерото щеше напълно да изчезне.

Тогава Бриан повика ония от другарите си, които бяха наблизо и още се виждаха. След няколко минути всички бяха събрани на брега.

— Какво да решим? — попита Гордън.

— Да направим всичко възможно, за да намерим Крос и Донифан, преди да са се загубили окончателно в мъглата! Един от нас да хване посоката, накъдето отидоха, и да се опита да ги повика с тръбата …

— Аз съм готов да тръгна — каза Бакстър.

— И ние! — добавиха още двама-трима.

— Не! — Аз ще отида! — настоя Бриан.

— Нека бъда аз, бате! — обади се Жак: — С кънките си бързо ще настигна Донифан.

— Добре! — отвърна Бриан. — Тръгвай, Жак, и се ослушвай дали няма да чуеш пушечни изстрели! Ето, вземи тази тръба, с която ще сигнализираш къде си!

— Добре, бате!

След миг изчезна сред мъглата, която ставаше все по-непрогледна.

Бриан, Гордън и останалите се ослушваха внимателно в звуците на тръбата, надавани от Жак; но скоро разстоянието ги заглуши.

Измина половин час. Нямаше никаква вест от отсъствуващите нито от Крос, нито от Донифан, които не можеха да се ориентират на езерото, нито от Жак, който бе тръгнал да ги пресрещне.

А какво щеше да стане е тримата, ако нощта настъпеше, преди да успеят да се върнат?

— Да имахме и ние огнестрелно оръжие — извика Сървис, — може би …

— Оръжие ли? — повтори Бриан. — Във Френч-ден има! Нямаме нито минута за губене! Да вървим!

Това беше най-разумното решение, защото трябваше преди всичко да покажат както на Жак, така и па Донифан и Крос в каква посока да се движат, за да намерят отново брега на Фемили-лейк. Така че най-добре щеше да бъде да се върнат по най-късия път във Френч-ден, откъдето можеха да дадат сигнали с последователни изстрели.

За по-малко от половин час Бриан, Гордън и останалите изминаха трите мили, които ги деляха от Спорт-теръс.

В случая нямаше защо да пестят барута. Уилкокс и Бакстър напълниха две пушки, с които стреляха в източна посока.

Никакъв отговор. Нито изстрел, нито звук на тръба.

Беше вече три часът и половина. Колкото повече слънцето се снишаваше зад масива на Окланд-хил, толкова повече се сгъстяваше мъглата. През тези тежки изпарения не можеше да се види нищо на повърхността на езерото.

— С оръдие! — каза Бриан.

Домъкнаха до средата на Спорт-теръс едно от двете малки оръдия на „Слуи“ — това, което се подаваше от една от амбразурите на залата — и го насочиха както трябва на североизток.

Напълниха го с един от сигналните заряди и Бакстър вече се готвеше да дръпне връвта ма фитила, когато Моко предложи да сложат върху заряда шепа трева, напоена с масло. Той смяташе, че това ще даде по-голяма сила на изстрела, и не грешеше.

Екна гръм, който накара Доул и Костър да си запушат ушите.

В толкова спокойния въздух беше немислимо този гърмеж да не се чуе на няколко мили разстояние. Ослушаха се Нищо!

В течение на още един час малкото оръдие стреляше на всеки десет минути. Донифан, Крос и Жак не можеха да не разберат значението на тези повтарящи се изстрели, които показваха местоположението на Френч-ден. Освен това гърмежите сигурно се чуваха над цялата повърхност на Фемили-лейк, защото мъглите спомагат много за разпространяването на звука надалеч и от гъстотата им това тяхно свойство дори се засилва.

Най-носле, малко преди пет часа, от североизток доста ясно се чуха два или три още отдалечени пушечни изстрела.

— Те са! — провикна се Сървис.

И Бакстър, тутакси отговори на сигнала на Донифан с последен изстрел.

След няколко минути в мъглата, която при брега не беше толкова гъста, колкото над езерото, се очертаха две сенки. Скоро викове „ура“ се смесиха със същите възгласи, идещи от Спорт-теръс.

Това бяха Донифан и Крос. Жак не беше с тях.

Можем да си представим каква мъчителна тревога изпита Бриан! Братчето му не бе успяло да открие двамата ловци, които дори не бяха чули сигналите му с тръбата. Всъщност, докато Крос и Донифан в усилията си да се ориентират вече се връщаха към южната част на Фемили-лейк, Жак пое на изток, за да се опита да ги настигне. Ако не бяха изстрелите от Френч-ден, те никога нямаше да успеят да намерят сами пътя.

Бриан, който се пренасяше мислено при братчето си, загубено сред мъглата, не възнамеряваше ни най-малко да упреква Донифан, чието непокорство можеше да има сериозни последици. Ако Жак бъде принуден да прекара нощта на езерото при температура, която щеше да спадне може би до петнайсет градуса под нулата, как щеше да понесе толкова силен студ!

— Аз трябваше да тръгна вместо него, аз! — повтаряше Бриан, комуто Гордън и Бакстър се опитваха напразно да вдъхнат малко надежда.

Дадоха още няколко оръдейни изстрела. Ако Жак се е приближил до Френч-ден, вероятно ги е чул и не би пропуснал да сигнализира за присъствието си с тръбата.

Но когато и последният грохот заглъхна в далечината, никой не отговори на изстрелите.

А нощта започваше вече да се спуща, скоро мракът щеше да обвие целия остров.

Ала в този момент настъпи едно много благоприятно обстоятелство. Мъглата като че ли започна да се разсейва. Вятърът, който задуха при залез, както ставаше почти всяка вечер след тих ден, взе да отвява изпаренията към изток, очиствайки повърхността на Фемили-лейк. Скоро единствено нощната тъмнина щеше да затруднява намирането на Френч-ден.

При тези условия оставаше само едно: да накладат голям огън на брега, който да послужи за сигнал. И Уилкокс, Бакстър и Сървис вече трупаха сухи клони в средата на Спорт-теръс, но Гордън ги спря.

— Чакайте! — каза той.

С далекоглед пред очите Гордън се взираше внимателно в североизточна посока.

— Струва ми се, че виждам точка — рече той, — точка, която се движи.

Бриан грабна далекогледа и на свой ред загледа.

— Слава богу! Това е той! — извика Бриан. — Жак е! Забелязвам го!

И всички завикаха с все гърло, като че ли можеха да бъдат чути на не по-малко от една миля разстояние!

Обаче това разстояние видимо намаляваше. Жак с кънки на краката се плъзгаше като стрела по ледената кора на езерото, приближавайки се към Френч-ден. Още няколко минути и щеше да бъде при тях.

— Като че ли не е сам! — извика Бакстър, който неволно разпери учудено ръце.

Действително, като се взряха по-внимателно, забелязаха, че на стотина крачки зад Жак се движеха две други точки.

— Но какво е това? — запита Гордън.

— Дали не са хора? — отвърна Бакстър.

— Не! Май животни! — каза Уилкокс.

— Вероятно хищници! — извика Донифан.

Той не се лъжеше и без да се колебае, с пушка в ръка се втурна по езерото срещу Жак.

За няколко секунди Донифан се озова до малкото момче и даде два изстрела по хищниците, които се обърнаха и бързо изчезнаха.

Това бяха две мечки, каквито съвсем не очакваха да срещнат в животинския свят на остров Черман! Щом такива страшни зверове бродят из острова, как така ловците не са попаднали на следите им? Възможно е тези мечки да не живеят тук, но зиме да идват чак до тия места било като вървят по повърхността на замръзналото море, било като се качват на плаващи ледени блокове. А дали това не показва, че в съседство с остров Черман има някакъв континент? Не би било зле да помислят върху този въпрос.

Но както и да е, Жак беше спасен и брат му го притискаше в обятията си.

Поздравления, целувки, ръкостискания се сипеха щедро върху храброто момче. След като напразно призовавал с тръбата двамата си другари, той сам се загубил в най-гъстата мъгла и не можел вече да се ориентира, когато екнали първите гърмежи.

„Това може да е само оръдието на Френч-ден!“ — си рекъл Жак, мъчейки се да долови откъде иде звукът.

Тогава се намирал на няколко мили от брега в североизточната част на езерото. Тутакси се понесъл с пълната скорост на кънките си в посоката, от която се чували сигналите.

Изведнъж, тъкмо когато мъглата започнала да се разсейва, видял пред себе си две мечки, които се втурнали към него. Въпреки опасността, хладнокръвието не го напущало нито за миг и благодарение на бързия си бяг съумявал да се държи на разстояние от тези животни. Но не дай си боже да паднел, щял да бъде загубен.

Когато всички стигнаха до Френч-ден, Жак дръпна Бриан настрана и му каза тихо:

— Благодаря, батко, благодаря, че ми позволи да — Бриан му стисна ръката, без да отговори.

После, точно когато Доиифан се канеше да влезе през вратата в залата, той му рече:

— Бях ти забранил да се отдалечаваш и виждаш какво нещастие можеше да причини твоето неподчинение! Но въпреки простъпката ти, Донифан, все пак ти дължа благодарност, загдето се притече да помогнеш на Жак!

— Аз само изпълних дълга си — отвърна хладно Донифан.

И дори не пое ръката, която другарят му протягаше от все сърце.

V

Почивка и южния край на езерото. — Донифан, Крос, Уеб и Уилкокс. — Раздяла. — Областта на Даунс-лендс. — Ист-ривър. — Надолу по левия бряг. — Пристигане при устието.

Шест седмици след тези събития, към пет часа вечерта четирима от младите колонисти се спряха в южния край на Фемили-лейк.

Беше 10 октомври. Усещаше се влиянието на хубавия сезон. Под дърветата, облечени в съвсем прясна зеленина, земята беше придобила отново пролетния си цвят. Приятен ветрец набръчкваше леко повърхността на езерото, все още осветена от последните лъчи на слънцето, едва докосващи обширната равнина на Саут-мурс, обградена от тесен пясъчен бряг. Многобройни птици прелитаха на кресливи ята, които се прибираха в нощните си убежища под сянката на гората или в пукнатините на скалата. Монотонната пустота на тази част от остров Черман се нарушаваше единствено от различните групи дървета с вечнозелени листа — борове, дъбове и недалеч елова гора от няколко акра. Растителната рамка на езерото беше разчупена на това място и за да навлезе човек отново в гъстия пояс на горите, трябваше да върви няколко мили по единия или другия от двата странични бряга.

В този момент хубав огън, запален в подножието на един приморски бор, изпущаше ароматен дим, който вятърът разнасяше над блатото. Две патици се печаха на пламтящото огнище, стъкмено между два камъка. След вечерята на четирите момчета не оставаше нищо друго освен да се завият в одеялата си и докато единият от тях дежури, другите трима да спят спокойно до сутринта.

Това бяха Доиифан, Крос, Уеб и Уилкокс и ето при какви обстоятелства бяха решили, да се отделят от другарите си. През последните седмици на тази втора зима, която младите колонисти прекарваха във Френч-ден, отношенията между Донифан и Бриан се бяха обтегнали. Знаем с какво озлобление се отнесе Донифан към избирането на своя съперник. Станал още по-завистлив, още по-раздразнителен, той е голямо усилие се стараеше да се подчинява па заповедите на новия вожд на остров Черман. Не му се възпротиви открито само защото знаеше добре, че мнозинството няма да го подкрепи. Все пак при различни случаи проявяваше такава неприязън, че Бриан не можеше да се стърпи и му правеше справедливи забележки. След случката с кънките, когато прояви очебийно неподчинение, може би от ловджийска страст или от желание да прави каквото си иска, непокорството му непрекъснато растеше и идваше момент, когато Бриан щеше да се принуди да вземе мерки.

Много обезпокоен от това състояние на нещата, дотогава Гордън разчиташе на обещанието на Бриан да се сдържа. Но чувствуваше, че неговото търпение се изчерпва и че в интерес на всички, за поддържането на добър ред трябва да се даде пример. Напразно се опитваше Гордън да пробуди у Донифан по-добри чувства. Ако някога бе имал известно влияние върху него, то сега трябваше да признае, че го е загубил напълно. Донифан не му прощаваше, че често бе вземал страната на неговия съперник. Затова намесата на Гордън нямаше никакъв резултат и той с дълбока мъка предвиждаше усложнения в най-близко бъдеще.

А поради това положение би рухнал сговорът, толкова необходим за спокойствието на обитателите на Френч-ден. Те се чувствуваха душевно подтиснати, и съвместният живот ставаше още по-тягостен.

Всъщност, като се изключат часовете за ядене, Донифан и привържениците му — Крос, Уеб и Уилкокс, които все повече и повече попадаха под неговото влияние, живееха отделно. Когато лошото време им пречеше да излизат на лов, те се събираха в някое кътче на Залата и там разговаряха тихо помежду си.

— Сигурно — каза един ден Бриан на Гордън — четиримата кроят нещо.

— Дали не е против теб, Бриан? — отвърна Гордън. — Да се опитат да те изместят? Но Донифан няма да посмее! Ти знаеш, че всички ще бъдем на твоя страна, а и той самият не може да не знае това!

— Дали Уилкокс, Крос, Уеб и той не мислят да се отделят от нас?

— Съществува такава опасност, Бриан, но според мен нямаме право да им попречим!

— Допускаш ли, Гордън, че могат да се настанят някъде далеч?

— Може пък да нямат такова намерение, Бриан.

— Напротив, имат! Видях как Уилкокс правеше копие от картата на корабокрушенеца Бодоан, очевидно с цел да го вземе със себе си.

— Уилкокс ли направи това?

— Да, Гордън, и, откровено казано, си мисля: за да сложим край на тези неприятности, не е ли по-добре да се откажа от длъжността си в полза на някой друг на теб, Гордън, или дори на Донифан! Така ще се прекрати всякакво съперничество.

— Не, Бриан! — възрази Гордън разпалено. — Не! Това значи да не изпълниш дълга си към тия, които са те избрали.

В такива неприятни раздори мина зимата. През първите дни на октомври студовете окончателно престанаха и повърхността на езерото и реката се размрази напълно. Тогава именно — вечерта на 9 октомври — Донифан обяви решението си да напусне Френч-ден с Уеб и Уилкокс.

— Значи искате да ни изоставите? — каза Гордън.

— Да ви изоставим ли? Не, Гордън! — отговори Донифан. — Работата е там, че Крос, Уилкокс, Уеб и аз просто намислихме да се заселим в друга част на острова.

— Но защо, Донифан? — обади се Бакстър.

— Чисто и просто, защото желаем да живеем по своя воля и откровено казано, защото не сме съгласни да ни командува Бриан!

— Бих искал да зная в какво ме упрекваш, Донифан? — понита Бриан.

— В нищо само загдето си ни началник! — отвърна Донифан. — Нали вече имахме американец за вожд на колонията? Сега пък ни командува французин! Остава на всичко отгоре да назначим Моко.

— Ти не говориш сериозно, нали? — запита Гордън.

— Съвсем сериозно заявявам — отговори Донифан с високомерен тон, — че ако на нашите другари им харесва да имат за вожд не англичанин, това не се харесва нито на моите приятели, нито на мен!

— Добре! — отвърна Бриан. — Уилкокс, Уеб, Крос и ти, Донифан, сте свободни да заминете и да вземете полагаемата ви се част от нещата!

— Никога и пе сме се съмнявали в това, Бриан, тъй че още утре ще напуснем Френч-ден!

— Дано не се разкайвате за решението си! — вметна Гордън, разбрал, че всякакво настояване по този въпрос ще бъде безполезно.

Планът, който Донифан бе решил да изпълни, беше следният:

Няколко седмици преди това, когато разказваше за екскурзията си през източната част на остров Черман, Бриан бе заявил, че малката колония би могла да се настани там при добри условия. В крайбрежните скали имаше много пещери, горите източно от Фемили-лейк стигаха чак до брега, Ист-ривър даваше сладка вода в изобилие, бреговете гъмжаха от всякакъв дивеч, с една дума — животът там щеше да бъде така лесен, както във Френч-ден, и много по-добър отколкото в залива Слуи. При това разстоянието на Френч-ден до брега беше не повече от дванайсет мили по права линия, от които шест — за преминаване на езерото и почти толкова — за спущане по течението на Ист-ривър. Така че при крайна нужда лесно щяха да се свързват с Френч-ден.

Едва след като обмисли сериозно всички тези предимства, Донифан убеди Уилкокс, Крос и Уеб да се настанят с него на другия бряг на острова.

Обаче Донифан не възнамеряваше да стигне до Дисепшън-бей по вода. Той смяташе да вървят по следния маршрут: да се спуснат по брега на Фемили-лейк до южния му край, да го заобиколят, да поемат обратно по отсрещния бряг, за да стигнат до Ист-ривър, като изследват тази местност, за която още не знаеха нищо, а после да продължат покрай реката и през гората до самото й устие. Преходът беше доста дълъг — около петнайсет-шестнайсет мили, — но пътьом той и другарите му щяха да покажат ловното си майсторство. По този начин Донифан избягваше използуването на яла, за управляването на който беше нужна по-опитна ръка от неговата. Той искаше да вземат гумената лодка, която беше достатъчна за преминаването на Ист-ривър, а при нужда — и на други реки, ако се намереха такива в източната част на острова.

С този първи поход целяха единствено да изследват крайбрежието на Дисепшън-бей, за да изберат там място, където Донифан и тримата му приятели щяха да се върнат, за да се настанят там окончателно. Тъй като не искаха да се обременяват с багаж, решиха да вземат само две пушки, четири револвера, две брадвички, муниции в достатъчно количество, въдици, пътни одеяла, джобен компас, леката гумена лодка и само няколко консерви, като не се съмняваха, че с лов и риболов ще могат да задоволяват достатъчно нуждите си. Впрочем те вярваха, че този поход няма да трае повече от шест-седем дни. Когато си изберат местожителство, ще се върнат във Френч-ден, ще вземат оттам полагаемите им се вещи от „Слуи“ и ще натоварят целия този багаж на колата. Ако Гордън или някой друг благоволи да ги навести, ще го посрещнат добре; но категорично отказваха да продължават този общ живот при сегашните условия и решението им по въпроса беше неотменимо.

На другия ден още при изгрев слънце Донифан, Крос, Уеб и Уилкокс се сбогуваха с другарите си, които явно бяха много опечалени от тази раздяла. Може би самите те се чувствуваха по-развълнувани, отколкото изглеждаше, макар и да бяха твърдо решени да изпълнят проекта си, в който упорството играеше голяма роля. След като прекосиха река Зеландия с яла, който Моко върна обратно при малкия яз, те се отдалечиха, без да бързат много, за да могат да изучават тази долна част на Фемили-лейк, което малко по малко се стесняваше към края си, и обширната равнина на Саут-мурс, простираща се до безкрайност на юг и на запад.

По пътя убиха няколко птици на самия бряг на блатото. Донифан, съзнаващ, че трябва да пестят мунициите, се задоволи само с дивеча, необходим за прехраната им през деня.

Времето беше облачно, но нямаше изгледи да вали, а вятърът явно се бе установил в посока североизток. През тоя ден четирите момчета изминаха само пет-шест мили и към пет часа вечерта стигнаха до края на езерото, където спряха да пренощуват.

Ето такива събития се бяха разиграли във Френч-ден от последните дни на месец август до 11 октомври.

Така че Донифан, Крос, Уилкокс и Уеб сега се намираха далеч от другарите си, от които нищо не би трябвало да ги разделя! Чувствуваха ли се вече самотни? Да, може би! Но решени да изпълнят докрай проекта си, те мислеха само да си създадат нов живот някъде другаде на остров Черман.

На другия ден, след доста студена нощ, която можаха да изтърпят благодарение на големия огън, поддържан чак до зори, четиримата се приготвиха за път. Южният край на Фемили-лейк образуваше много остър ъгъл там, където се съединяваха двата бряга, от които десният вървеше почти перпендикулярно на север. На изток местността беше все още блатиста, макар че водата не заливаше вече тревистата и почва, издигаща се на няколко фута над езерото. Срещаха се малки височинки, покрити с трева и засенчени от хилави дървета. Тъй като тази местност изглежда се състоеше главно от дюни, Донифан я нарече Даунс-лендс (Земи на дюните). После, понеже не желаеше да се впуща в неизвестното, той реши да продължат по брега, за да стигнат до Ист-ривър и до оная част от крайбрежието, която Бриан вече бе изследвал. По-късно щяха да се постараят да изучат областта на Даунс-лендс до брега.

Преди да тръгнат на път, Донифан и другарите му обсъдиха този въпрос.

— Ако разстоянията са отбелязани точно на картата — каза Донифан, — трябва да видим Ист-ривър най-много на седем мили от края на езерото и до вечерта ще можем да се доберем до нея без особени усилия.

— Защо не тръгнем на североизток, за да стигнем реката при устието й? — забеляза Уилкокс.

— Вярно, така ще си спестим една трета от пътя — вметна Уеб.

— Няма съмнение — отвърна Донифан, — но защо да се впускаме през тия блатисти местности, които не познаваме, и да става нужда да се връщаме обратно? Напротив, ако вървим все по брега на езерото, има вероятност да не срещнем по пътя си никакво препятствие.

— А освен това — добави Крос — ще бъде полезно да изследваме течението на Ист-ривър.

— Безспорно — отговори Донифан, — защото тазн река служи за пряка връзка между брега и Фемили-лейк. Пък и като се спуснем по нея, ще имаме възможност да видим оная част от гората, която тя пресича.

След този разговор потеглиха с бодра крачка. Тясната пътека минаваше на три-четири фута височина над езерото отляво и над дългата равнина с дюните, простираща се отдясно. Тъй като теренът се повдигаше чувствително, можеше да се предположи, че няколко мили по-нататък видът на местността ще се измени напълно.

И наистина към единайсет часа Донифан и другарите му се спряха да обядват на брега на едно малко заливче, засенчено от големи буки. Оттам, додето стигаше погледът в източна посока, се виждаше само тъмна зелена маса, която закриваше хоризонта.

Едно агути, убито сутринта от Уилкокс, послужи за обеда, приготвен криво-ляво от Крос, натоварен специално да замества Моко като майстор-готвач. Донифан и другарите му имаха време само колкото да опекат на жарава няколко къса месо и да ги излапат, като едновременно с глада утолиха и жаждата си, след което поеха по брега на Фемили-лейк.

Тази гора, граничеща с езерото, се състоеше от същите дървесни породи, както Трапс-уудс в западната част на острова. Само че тук преобладаваха дърветата с вечнозелени листа. Имаше повече приморски борове, ели и дъбове, отколкото брези или буки — все с огромни размери.

Донифан можа да се убеди също — за голямо свое задоволство, — че фауната в тази част от острова беше не по-малко разнообразна. Няколко пъти се показаха гуанаки и планински лами, както и цяло стадо нанду, които се отдалечиха, след като утолиха жаждата си. Гъстакът гъмжеше от зайци мара, тукутукоси, пекари и пернат дивеч.

Към шест часа вечерта се наложи да спрат. На това място брегът се пресичаше от речица, която служеше за оттичане на езерото. Тя сигурно беше Ист-ривър и действително така се оказа. Това можа лесно да се установи, защото под група дървета в дъното на тясно заливче Донифан откри скорошни следи от лагеруване, тоест пепел от огнище.

Тук именно бяха спирали Бриан, Жак и Моко при похода си до Дисепшън-бей, тук бяха прекарали и първата си нощ.

Да се разположат на това място, да запалят наново угасналите въглени, а после, след вечерята, да се изтегнат под същите дървета, които бяха приютявали техните другари, беше най-хубавото, което можеха да направят Донифан, Уеб, Уилкокс и Крос, и те го сториха.

Преди осем месеца, когато Бриан се бе спрял на това място, дори през ум не му минаваше, че четирима от другарите му ще дойдат тук на свой ред с намерение да живеят отделно в тази част на остров Черман!

И може би, като се видяха тук, далеч от удобното жилище във Френч-ден, където можеха да останат, ако пожелаеха, Крос, Уилкокс и Уеб съжалиха за своята безразсъдна постъпка! Но тяхната участ сега беше свързана с участта на Донифан, а Донифан беше твърде горд, за да признае грешките си, твърде упорит, за да се откаже от проектите си, твърде завистлив, за да се съгласи да се подчини на своя съперник.

На другата сутрин Донифан предложи да преминат незабавно Ист-ривър.

— По този начин — каза той — ще можем още през деня да стигнем до устието, което отстои на не повече от пет-шест мили!

— Освен това — забеляза Крос — на левия бряг Моко е събирал шишарки, така че по пътя ще можем да се запасим.

Тогава разгънаха гумената лодка и щом я спуснаха във водата, Донифан я насочи към отсрещния стръмен бряг, развивайки подире си едно въже. С няколко замаха на късото весло той бързо измина тридесетте-четиридесетте фута, колкото беше широка реката на това място. После, дърпайки въжето, чийто край държаха, Уилкокс, Уеб и Крос притеглиха обратно към себе си леката лодка, с която един след друг се прехвърлиха на другия бряг.

След като направиха тона, Уилкокс разглоби гумената лодка, сгъна я като пътна чанта, метна я на гърба си и тръгнаха отново на път. Разбира се, би било по-малко уморително да се спуснат с яла по течението на Ист-ривър, както бяха постъпили Бриан, Жак и Моко; но гумената лодка можеше да носи само един човек, затова се принудиха да се откажат от тактов начин на придвижване.

Този ден беше много тежък. Гъстата гора, почвата, често покрита с буйна трепа, осеяна с клони, откършени от последните бури, многобройните мочурища, които трябваше е големи усилия да заобикалят, забавиха пристигането им на брега. Пътьом Допифан можа да се убеди, че корабокрушенецът — французин явно не е оставил следи от минаването си в тази част от острова, както и под зелените масиви на Трапс-уудс. И все пак нямаше съмнение, че той е изследвал и тази местност, защото на картата му беше обозначено точно течението на Ист-ривър чак до Дисепшън-бей.

Малко преди обед спряха да похапнат точно на мястото, където растяха пиниите. Крос набра от плодовете им, и всички се гостиха. После в разстояние на още две мили трябваше да се провират през гъсталака и дори да си пробиват път с брадва, за да не се отдалечават от реката.

Поради тези отклонения стигнаха края на гората чак към седем часа вечерта. Тъй като се мръкна, Донифан не можа да види нищо от разположението на брега. Все пак различи пенеста ивица и чу продължителния боботещ рев на морето, разбиващо се в брега.

Решиха да спрат на това място, за да преспят на открито. За следващата нощ несъмнено брегът щеше да предложи по-добър подслон в някоя от пещерите недалеч от устието на реката.

Настаниха се на лагер; обедът, или по-право, поради късния час, вечерята се състоеше от няколко диви кокошки, опечени иа пламъка на огън от сухи клони и борови шишарки, събрани под дърветата.

От предпазливост се уговориха да поддържат този огън до сутринта и Донифан се нае да се грижи през първите часове за него.

Уилкокс, Крос и Уеб, изтегнати под клоните на една голяма пиния и много уморени от продължителното вървене през деня, заспаха незабавно.

Донифан е голяма мъка се бореше със съня. Но устоя; ала когато дойде време да го смени някой от другарите му, всички бяха потънали в толкова дълбок сън, че не се реши да събуди никого.

Всъщност в гората около лагера беше толкова спокойно, че можеха да се чувствуват в безопасност досущ като във Френч-ден.

Затова, като хвърли в огъня няколко наръча дърва, До-нифан се изтегна под дървото. Очите му веднага се затвориха и отново се отвориха чак когато слънцето се издигаше над широкия морски хоризонт, очертаващ се по края на небето.

VI

Изследване на Дисепшън-беи. — Беър-рок-харбър. — Проекти за връщане във Френч-ден. — Изследване в северната част на острова. — Норт-крийк. — Бийчиз-форест. — Страшна буря. — Нощ на халюцинации. — Призори.

Първата работа на Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос беше да се спуснат по брега на реката до нейното устие. Оттам погледът им се устреми жадно към морето, което виждаха за пръв път. Но то и тук беше така пусто, както на отсрещния бряг.

— И все пак — забеляза Донифан, — ако, както можем да предположим, остров Черман не е далеч от американския континент, корабите, които излизат от Магелановия пролив и се насочват към пристанищата на Чили и Перу, трябва да минават от изток! Това ни дава още по-голямо основание да се настаним на брега на Дисепшън-бей и макар че Бриан го нарече така, надявам се, че той няма да оправдае задълго това зловещо име!

Като правеше тази забележка, може би Донифан търсеше извинение или най-малкото доводи за скъсването си със своите другари във Френч-ден. Наистина, разумно погледнато, именно през тази част на Тихия океан, източно от остров Черман, трябва да минаваха корабите, пътуващи за южноамериканските пристанища.

След като изучи хоризонта с далекогледа си, Донифан пожела да отиде до устието на Ист-ривър. Също като Бриан, той и другарите му установиха, че природата е създала там малко пристанище, добре защитено от вятъра и морските вълни. Ако шхуната бе се приближила до остров Черман на това място, можеше да избегне засядането и да остане невредима за връщането на младите колонисти в родината им.

Зад скалите, образуващи пристанището, бяха скупчени първите дървета на гората, простираща се не само до Фемили-лейк, но и на север, където погледът срещаше само хоризонт от зеленина. Що се отнася до пещерите, издълбани в крайбрежните гранитни масиви, Бриан никак не бе преувеличил. Единственото затруднение за Донифан беше да избира. Все пак той сметна за най-благоразумно да не се отдалечават от бреговете на Ист-ривър и скоро намери „камина“, застлана със ситен пясък, с различни ъгли и кътове, в която щяха да им бъдат осигурени не по-малко удобства отколкото във Френч-ден. Тази пещера би побрала дори цялата колония, защото имаше цял низ допълнителни кухини, от които можеха да се направят отделни стаи, докато в старата разполагаха само със Залата и Склада.

Този ден бе използуван за обхождане на брега на разстояние една-две мили. Междувременно Донифан и Крос застреляха няколко тинаму, докато Уилкокс и Уеб спуснаха въдица във водите на Ист-ривър, на стотина крачки над устието. Уловиха се половин дузина риби от рода на тия, които се срещаха по горното течение на река Зеландия — между другото и два доста големи костура. Освен това многобройните дупки в подводните скали, предпазващи пристанището на североизток от морските вълни, гъмжаха от раковини. Намираха се в изобилие и доброкачествени миди. Така че щяха да имат под ръка тези мекотели, както и морските риби, които се провираха между големите водорасли в подножието на подводните скали, без да става нужда да ходят да ги търсят на четири-пет мили.

Както знаем, когато изследваше устието на Ист-ривър, Бриан изкачи една висока скала, която приличаше на гигантска мечка, Страшната й форма направи силно впечатление и на Донифан. Ето защо като завоевател той нарече малкото заливче, над което се извисяваше тази скала, Беър-рок-харбър (Пристанище на мечата скала), и до ден днешен това име фигурира в картата на остров Черман.

След обед Донифан и Уилкокс се покатериха на Мечата скала, за да огледат по-добре залива. Но на изток от острова не се виждаше нито кораб, нито земя. Дори не забелязаха на североизток белезникавото петно, което бе привлякло вниманието на Бриан, може би защото слънцето беше вече много ниско над отсрещния хоризонт или пък понеже това петно не съществуваше и Бриан бе станал жертва на зрителна измама.

Когато се мръкна, Донифан и спътниците му вечеряха под група великолепни железни дървета, чиито долни клони се простираха над реката. После обсъдиха въпроса да се върнат ли незабавно във Френч-ден, за да пренесат оттам необходимите неща за окончателно настаняване в пещерата на Мечата скала.

— Аз мисля — каза Уеб, — че не трябва да се бавим, защото обратният път южно от Фемили-лейк ще ни отнеме няколко дни!

— Но — забеляза Уилкокс — не е ли по-добре, когато се връщаме тук, да прекосим езерото и така да се спуснем по Ист-ривър до устието й? Бриан мина вече по този маршрут с яла, защо да не го минем и ние?

— По този начин ще спечелим време и ще си спестим умора! — добави Уеб.

— Какво мислиш ти, Донифан? — запита Крос. Донифан размишляваше върху това предложение, което наистина криеше предимства.

— Ти имаш право, Уилкокс — отвърна той, — и като се качим на яла, управляван от Моко.

— Стига Моко да се съгласи — забеляза Уеб с тон, в който се долавяше съмнение.

— Че защо да не се съгласи? — възрази Донифан. — Нямам ли право да му заповядвам като Бриан? Пък и от него ще искаме само да ни прекара през езерото.

— Ще му се наложим! — извика Крос. — Ако ще трябва да пренасяме по суша всичките си вещи, край няма! Освен това колата сигурно не ще може да мине през гората. Така че нека използуваме яла.

— Ами ако откажат да ни дадат този ял? — продължи настойчиво Уеб.

— Да ни откажат ли? — възкликна Донифан. — Кой ще ни откаже?

— Бриан! Нали той е вожд на колонията.

— Бриан! Да ни откаже! — повтори Донифан. — Че тази лодка да не е само негова? Ако Бриан се осмели да откаже …

Донифан не довърши; но се чувствуваше, че нито по този, нито по друг някакъв въпрос високомерното момче няма намерение да се подчинява на разпорежданията на своя съперник.

Както и бе забелязал Уилкокс, безполезно беше да се спори на тази тема. Според неговото мнение Бриан щеше да улесни всячески другарите си да се настанят на Мечата скала и нямаше защо да се безпокоят за това. Оставаше да решат дали да се върнат незабавно във Френч-ден.

— Струва ми се належащо! — рече Крос.

— Тогава утре? — попита Уеб.

— Не — отговори Донифан. — Преди да тръгнем, искам да прескочим оттатък залива, за да изследваме северната част на острова. За две денонощия можем да стигнем до северния бряг и да се върнем пак при Мечата скала. Кой знае дали в тая посока няма някаква земя, която корабокрушенецът-французин не е могъл да забележи и следователно да нанесе на картата си. Ще бъде неразумно да се заселваме тук, докато не проучим обстановката.

Забележката беше правилна. Ето защо, макар че този проект щеше да удължи отсъствието им с два-три дена, решиха да пристъпят незабавно към неговото изпълнение.

На другия ден, 14 октомври, Донифан и тримата му приятели тръгнаха още призори и се насочиха на север, без да се отделят от брега.

На разстояние около три мили между гората и морето се точеха скални масиви, в подножието на които оставаше само песъчлив бряг, широк най-много стотина фута.

По пладне момчетата, след като минаха последната скала, спряха да обядват.

На това място в залива се вливаше втора река; но от посоката й — от югоизток към северозапад — можеше да се предположи, че тя не идеше от езерото. Водите й, които се изливаха в едно тясно заливче, сигурно се събираха по пътя и през горната част на острова. Донифан я нарече Норт-крийк (Северна речица) и действително тя не заслужаваше названието река.

Няколко удара с кърмовото весло бяха достатъчни, за да я прекосят с гумената лодка, и не им оставаше нищо друго, освен да карат все покрай гората, която граничеше с левия й бряг.

Пътьом Донифан и Крос дадоха два пушечни изстрела при следните обстоятелства:

Беше около три часа. Движейки се по течението на Норт-крийк, Донифан се бе отклонил по на северозапад, отколкото трябваше, защото искаше да достигне северния бряг. Така че той се канеше да завие отново надясно, когато Крос го спря и извика внезапно:

— Гледай, Донифан, гледай!

И посочи някаква червеникава маса, която видимо се движеше между високите треви и тръстиките на речицата под дървесния свод.

Донифан даде знак на Уеб и Уилкокс да не мърдат. После, придружен от Крос, с готова за стрелба пушка, се запромъква безшумно към движещата се маса.

Това беше огромно животно, за което биха казали, че е носорог, ако на главата си имаше рог и долната му устна беше прекомерно удължена.

В този миг екна изстрел, последван веднага от втори гърмеж. Донифаа! и Крос бяха стреляли почти едновременно.

Несъмнено от такова разстояние — сто и петдесет фута — куршумът не бе дори одраскал дебелата кожа на животното, защото то, втурвайки се през тръстиките, прекоси бързо брега и изчезна в гората.

Донифан успя да го разгледа. Това беше земноводно с кафява козина, всъщност съвсем безвредно — „анта“, с други думи — един от огромните тапири, които се срещат обикновено в съседство с южноамериканските реки. Тъй като от това животно нямаше да имат никаква полза, не трябваше да съжаляват за изчезването му, освен от гледна точка на ловджийското им честолюбие.

От тази страна на остров Черман, додето стигаше погледът, също се простираха зелени масиви. Растителността тук беше много гъста и тъй като се срещаха хиляди буки, Донифан я нарече Бийчиз-форест (Букова гора) и я нанесе на картата редом до отбелязаните по-рано Беър-рок и Норт-крийк.

До вечерта изминаха девет мили. Още толкова и младите изследователи щяха да стигнат северния край па острова. Но това беше работа за следващия ден.

При изгрев отново тръгнаха на път. Трябваше да бързат по няколко причини. Имаше опасност времето да се промени. Вятърът, който духаше от запад, постепенно се засилваше. От морето вече прииждаха облаци, които обаче бяха още високо, затова се надяваха, че те няма да се излеят в дъжд. За решителни момчета никак не беше страшно да се борят с вятъра, дори и да станеше ураганен. Но буря със съпровождащия я обикновено проливен дъжд много би ги затруднила и би ги принудила да прекъснат похода си, за да потърсят отново подслон при Мечата скала.

Ето защо те ускориха крачка, макар че им се налагаше да се борят с вихъра, който ги връхлиташе отстрани. Денят беше крайно труден и предвещаваше много тежка нощ. Действително над острова се разразяваше буря и в пет часа вечерта сред блясъка на светкавиците заехтяха продължителни гръмотевици.

Донифан и другарите му бяха решени да не отстъпват. Мисълта, че са близо до целта, им вдъхваше кураж. При това масивите на Бийчиз-форест още се открояваха в тази посока и винаги им даваха възможност да се подслонят под дърветата. Вятърът беснееше с такава сила, че едва ли щеше да завали дъжд. А и брегът сигурно не беше далеч.

Към осем часа се чу гръмливият рев на прибоя — това показваше, че около остров Черман има подводни скали.

Междувременно небето, вече забулено от гъсти облаци, постепенно притъмняваше. Трябваше да ускорят крачка, за да могат да виждат в далечината морето, докато последните лъчи още осветяваха пространството. Зад дърветата се простираше песъчлив бряг, широк четвърт миля, в който се разбиваха побелелите от пяна вълни, след като се удряха в подводните скали на север.

Донифан, Уеб, Крос и Уилкокс, макар и много уморени, още намираха сили да тичат. Те искаха поне да съзрат тази част от Тихия океан, докато има още малко светлина. Безкрайно море ли беше това, или само тесен пролив, който отделяше този бряг от някакъв континент или остров?

Внезапно Уилкокс, излязъл малко напред, се спря. Той показваше с ръка някаква възчерна маса, която се открояваше до края на брега. Морско животно ли е това, от големите китовидни, например китче или кит, заседнал на пясъка? А дали не е по-скоро лодка, попаднала тук, след като течението я е отмъкнало зад рифовете?

Да, наистина беше лодка, легнала на десния си борд! А по-отсам, близо до ивицата преплетени водорасли, до границата на прилива, Уилкокс посочи две тела, проснати на няколко крачки от лодката.

Донифан, Уеб и Крос отначало се спряха. После, без да мислят, се втурнаха по брега и стигнаха до телата, лежащи на пясъка — може би трупове!

Тогава, обхванати от ужас, без дори да мислят, че в тези тела може да е останал още малко живот, че трябва незабавно да им окажат помощ, те побягнаха обратно да търсят подслон под дърветата.

Нощта беше вече тъмна, макар че от време на време още я озаряваха светкавици, но скоро и те угаснаха. Сред този дълбок мрак воят на вихъра се усилваше от грохота на развълнуваното море.

Каква буря! Дърветата пращяха отвред и имаше опасност за тия, които се бяха подслонили под тях; но беше невъзможно да се разположат на брега, защото пясъкът, вдиган от вятъра, шибаше във въздуха като картеч.

През цялата нощ Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос останаха на това място и не можеха нито за миг да склопят очи. Те страдаха ужасно от студа, защото не смееха да запалят огън, който щеше веднага да се разнесе и да подпали сухите клони, натрупани по земята.

А и душевното вълнение не им даваше да заспят. Отде бе дошла тази лодка? От каква националност бяха тези корабокрушенци? Дали наблизо нямаше други земи, щом до острова е могла да стигне лодка? Може би тя принадлежи на някой кораб, който се е разбил в тия брегове в разгара на бурята?

Всички тези предположения бяха допустими и в редките мигове на затишие Донифан и Уилкокс, притиснати един до друг, ги споделяха с тих глас.

Същевременно бяха обзети от халюцинации: когато вятърът поотслабнеше, им се струваше, че чуват далечни викове, и като наостряха уши, се питаха дали и други корабокрушенци не бродят гю пясъчния бряг? Но не! Всичко това беше измама на сетивата. Никакъв отчаян зов не се разнасяше сред воя от бурята. Сега те се упрекваха, че са се поддали на първоначалния пристъп на ужас! Искаха да се втурнат към подводните скали с риск да бъдат повалени от вятъра! Ала сред тази черна нощ, на открит бряг, обливан от пръските на разбунтувалото се море, как щяха да намерят мястото, където бе заседнала преобърнатата лодка, мястото, където телата лежаха на пясъка?

И без това не им бяха останали нито душевни, нито физически сили. Толкова отдавна предоставени сами на себе си, след като си бяха въобразили, че са вече възрастни, те се чувствуваха отново деца в присъствието на първите човешки същества, срещнати от корабокрушението на „Слуи“ насам и изхвърлени от морето като трупове на техния остров!

Накрая хладнокръвието взе връх и те осъзнаха какво им повелява дългът.

На другия ден, още щом се зазори, ще се върнат иа брега, ще изкопаят трап в пясъка и ще погребат двамата корабокрушенци, след като прочетат молитва за упокой на душите им.

Колко безкрайна им се стори тази нощ! Струваше им се, че зората няма никога да дойде, за да разпръсне ужасите!

Да можеха да добият представа по часовника си колко време е изтекло! Но им беше невъзможно да запалят кибрит, дори като го заслоняваха под одеялата. Крос, който опита, бе принуден да се откаже.

Тогава на Уилкокс му хрумна да прибягнат до друго средство, за да узнаят приблизително часа. Часовникът му се навиваше на двайсет и четири часа, като коронката му се завърташе дванайсет пъти, тоест по едно завъртане за два часа. А тъй като тази вечер го бе навил в осем часа, достатъчно беше да преброи завъртанията, които оставаха, за да определи броя на изтеклите часове. Така и стори, и понеже превъртя четири пъти, заключи, че трябва да е около четири часът сутринта. Значи скоро щеше да се съмне.

И наистина малко след това на изток се очерта първата бяла ивица на зората. Бурята още не бе утихнала, а тъй като облаците надвиснаха над морето, можеше да завали дъжд, преди Донифан и спътниците му да успеят да стигнат до убежището на Мечата скала.

Но по-напред се налагаше да отдадат последна почит на корабокрушенците. Така че, щом зората се процеди през отрупаните в далечината гъсти изпарения, те се домъкнаха до брега, като се бореха с мъка с поривите на бурята. Няколко пъти трябваше да се подкрепят взаимно, за да не бъдат повалени.

Лодката беше заседнала близо до една малка пясъчна издатина. Макар и оставена на произвола на вълните, засилвани от вятъра, те явно я бяха отминавали.

А двата трупа вече ги нямаше там.

Донифан и Уилкокс изминаха двайсетина крачки по брега.

Нищо! Не се виждаха дори следи, които отливът сигурно бе заличил.

— Значи — извика Уилкокс — тези нещастници са били живи, щом са могли да станат!

— Но къде са? — попита Крос.

— Къде ли? — отвърна Донифан, сочейки яростно бушуващото-море. — Там, където ги е отнесъл отливът!

Тогава Донифан допълзя до края на рифа и обгърна с далекогледа морската повърхност.

Никакъв труп!

Телата на корабокрушенците са били отнесени в морето!

Донифан се върна при Уилкокс, Крос и Уеб, които бяха останали при лодката.

Дали там не се намираше някой оцелял от тази катастрофа?

Лодката се оказа празна.

Това беше голяма лодка на търговски кораб с палуба отпред и кил, дълъг тридесетима фута. Но тя не беше вече годна да плава, защото ударите при засядането бяха пробили обшивката на десния й борд по ватерлинията. Част от мачта, счупена в основата, няколко къса от платно, закачили се на кнехтите41 на планшира42 останки от въжета — ето всичко, което бе останало от такелажа й. В сандъците и под малката палуба при носа нямаше нищо — нито провизии, нито съдини, нито оръжие.

На кърмата две имена показваха на кой кораб е принадлежала лодката и към кое пристанище се е числял този кораб:

Сан Франциско! Едно от пристанищата по калифорнийския бряг! Значи корабът е бил американски!

А тази част от брега, на която бурята е изхвърлила корабокрушенците от „Севърн“, чак до хоризонта беше обградена от морето.

VII

Една идея на Бриан. — Радост за малките. — Направа на хвърчило. — Прекъснат опит. — Кейт. — Оцелелите от „Севърн“. — Опасности за Донифан и другарите му. — Самоотвержеността на Бриан. — Всички отново заедно.

Помним при какви условия Донифан, Уеб, Крос и Уилкокс напуснаха Френч-ден. След заминаването им животът на младите колонисти стана много тъжен. С каква дълбока мъка всички бяха следили тази раздяла, последиците от която можеха да се окажат толкова съдбоносни за бъдещето! Разбира се, Бриан не можеше да се упрекне в нищо, но все пак той беше като че ли по-засегнат от другите, защото този разрив бе станал заради него.

Напразно се мъчеше Гордън да го утеши, като му говореше:

— Те ще се върнат, Бриан, и дори по-скоро, отколкото предполагат! Колкото и упорит да е Донифан, обстоятелствата ще се окажат по-силни от него! Обзалагам се, че преди да настъпи отново лошият сезон, те ще бъдат пак при нас във Френч-ден!

Бриан, клатейки глава, не смееше да отговори нищо. Вярно, някакви обстоятелства може да принудят отсъствуващите да се върнат! Но тези обстоятелства сигурно ще бъдат твърде сериозни!

„Преди да настъпи отново лошият сезон!“ — бе казал Гордън. Значи младите колонисти бяха обречени да прекарат трета зима на остров Черман. Нима дотогава нямаше да им дойде никаква помощ? Нима тези краища на Тихия океан не се посещават през лятото от търговски кораби и дали най-после няма да забележат сигналния балон, издигнат на върха на Окланд-хил?

Вярно, този балон, поставен само па двеста фута над равнището на острова, сигурно се виждаше в твърде ограничен район. Ето защо, след като напразно се опита с Бакстър да изработи план за лодка, способна да издържа в море, Бриан бе принуден да търси начин за издигане на сигнал на по-голяма височина. Той често говореше за това и един ден каза на Бакстър, че според него за тази цел може да се използува хвърчило.

— Не ни липсват нито платно, нито въжета — добави той — и като придадем на хвърчилото достатъчни размери, то ще се рее във въздуха на значителна височина — на хиляда фута например!

— С изключение на дните, когато няма да има вятър! — забеляза Бакстър.

— Такива дни се случват рядко — отвърна Бриан, — в тихо време ще го сваляме на земята. През останалото време пък, след като вържем края на въжето за земята, хвърчилото само ше следва движенията на вятъра.

— Трябва да опитаме — каза Бакстър.

— Освен това — продължи Бриан, — ако хвърчилото се вижда денем на голямо разстояние, може би на шейсетина мили, то ще се вижда и нощем, като прикрепим за опашката или за тялото му един от нашите фенери!

С една дума, идеята на Бриан беше целесъобразна: Що се отнася до нейното изпълнение, то не можеше да затрудни момчета, които много пъти бяха вдигали хвърчила над полята на Нова Зеландия.

Така че, когато проектът на Бриан стана известен, той предизвика всеобща радост. Особено малките — Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър — погледнаха на тази работа откъм забавната й страна и изпаднаха във възторг при мисълта за хвърчило, невиждано дотогава. Каква наслада да дърпат силно опънатото въже, докато хвърчилото се поклаща във въздуха!

— Ще му сложим дълга опашка! — казваше един.

— И големи уши! — добавяше друг.

— Ще му нарисуваме чудесен палячо, който ще подскача весело във въздуха!

— И ще му пращаме картички!

Каква искрена радост! Но там, където тези деца виждаха само забавление, в действителност имаше много сериозен замисъл и можеха да се надяват, че той ще даде добри резултати.

И тъй, Бакстър и Бриан се заловиха за работа още на втория ден, след като Донифан и тримата му другари напуснаха Френч-ден.

— Ще видите как ще се облещят, като съзрат това чудо! — възкликна Сървис. — Колко жалко, че на моите робинзоновци не им е идвало на ум да вдигнат във въздуха хвърчило!

— Ще може ли да се забелязва от всички точки на нашия остров? — попита Гарнет.

— Не само на нашия остров — отговори Бриан, — но и на голямо разстояние наоколо.

— А ще го видят ли от Окланд? — възкликна Доул.

— Уви, не! — отвърна Бриан, усмихвайки се на това хрумване. — Но в края на краищата, когато Донифан и другите го съгледат, може би то ще ги накара да се върнат!

Както виждаме, доброто момче мислеше единствено за отсъствуващите и желаеше само едно: тази зловредна раздяла да се прекрати колкото може по-скоро.

Този и следващите дни бяха използувани за направата на хвърчилото, а Бакстър предложи да му се придаде осмоъгълна форма. Леката и устойчива рамка беше изработена от особен вид много здрави тръстики, растящи по бреговете на Фемили-лейк. Тя беше толкова яка, че можеше да издържи на напора на обикновен вятър. На тази рамка Бриан опъна едно от леките гумирани платна, които служеха да се покриват решетките на шхуната — толкова непромокаема материя, че вятърът не можеше да прониква през тъканта й. За връв щяха да използуват едно тънко въже, дълго най-малко две хиляди фута, с много плътни нишки, издръжливо на значително обтягане; на него обикновено закачаха и влачеха лота.

Разбира се, хвърчилото щеше да бъде украсено с великолепна опашка, предназначена да поддържа равновесието му. То беше толкова здраво направено, че можеше без особена опасност да вдигне във въздуха всекиго от младите колонисти! Но за това и не ставаше въпрос, нужно беше само да бъде достатъчно здраво, за да устоява на силните ветрове, достатъчно широко, за да стига определена височина, и достатъчно голямо, за да се забелязва в радиус от петдесет-шестдесет мили.

Естествено, такова хвърчило не можеше да се държи с ръка. Под напора на вятъра то би повлякло всеки член на колонията, дори по-бързо, отколкото би било желателно. Ето защо въжето трябваше да се навие на един от скрипците на шхуната. За целта тази малка хоризонтална лебедка бе докарана в средата на Спорт-теръс и закрепена здраво за земята, за да може да противодействува на тегленето на „Въздушния исполин“ — название, което малките приеха единодушно.

След като свършиха тази работа на 15-и вечерта, Бриан отложи за другия ден след обед пускането ла хвърчилото, на което щяха да присъствуват всичките му другари.

Но на другия ден се оказа невъзможно да се пристъпи към опита. Изви се буря и хвърчилото щеше моментално да стане на парчета, ако вятърът го подхванеше.

Това беше същата буря, която връхлетя Донифан и спътниците му в северната част на острова и същевременно изхвърли лодката и корабокрушенците-американци на северните рифове, които впоследствие нарекоха Севърн-шорс (Севърнски брегове).

На следващия ден — 16 октомври — макар и да настъпи известно затишие, вятърът беше още толкова силен, че Бриан не посмя да пусне хвърчилото си. Но тъй като след обед времето се промени благодарение на това, че вятърът отслабна чувствително и задуха на югоизток, насрочиха опита за другия ден.

Това беше 17 октомври — дата, която щеше да заеме важно място в летописите на остров Черман.

Макар че този ден се падаше петък, Бриан не сметна за нужно от суеверие да чака още едно денонощие. Пък и времето беше станало благоприятно, е хубав, постоянен, равномерен вятър, който щеше да поддържа добре хвърчилото.

Благодарение на наклона, който му придаваха рамената във въздушния поток, то щеше да се издигне на голяма височина, а вечерта щяха да го свалят, за да му прикрепят фенер, чиято светлина щеше да се вижда през цялата нощ.

Сутринта бе посветена на последните приготовления, които продължиха повече от един час след обеда. После всички се отправиха към Спорт-теръс.

— Каква чудесна идея хрумна на Бриан да направи това хвърчило! — повтаряха Айвърсън и останалите, ръкопляскайки.

Беше един и половина часът. Хвърчилото, проснато на земята, опънало дългата си опашка, беше готово да се понесе по вятъра и само чакаше сигнала на Бриан, ала той прекъсна опита.

Причината беше, че в този момент вниманието му бе привлечено от Фан, който хукна стремглаво към гората, надавайки толкова жален, толкова странен лай, че всички се учудиха.

— Какво му става на Фан? — запита Бриан.

— Дали не е усетил някакво животно под дърветата? — обади се Гордън.

— Не! Тогава щеше да лае другояче!

— Да отидем да видим! — извика Сървис.

— Но първо да се въоръжим! — добави Бриан. Сървис и Жак се завтекоха към Френч-ден, отдето се върнаха всеки със заредена пушка.

— Да вървим — каза Бриан.

И тримата, придружени от Гордън, се насочиха към края на Трапс-уудс. Фан вече бе навлязъл в гората и макар да не го виждаха, продължаваха да го чуват.

Бриан и другарите му едва направиха петдесетина крачки и забелязаха, че кучето се е спряло пред едно дърво, под което лежеше човешка фигура.

Там беше просната жена, неподвижна като умряла, жена, чието облекло — пола от груба материя, подобна блузка, кафяв вълнен шал, вързан за кръста — изглеждаше още в доста добро състояние. Но по лицето й имаше следи от непосилни страдания, макар че беше със здраво телосложение, тъй като нямаше повече от четиридесет-четиридесет и пет години. Изтощена от умора, а може би и от глад, тя бе загубила съзнание, но от устните й още се изтръгваше слаб дъх.

Можем да си представим вълнението на младите колонисти пред това първо човешко същество, което срещаха от пристигането си на остров Черман насам!

— Тя диша! Диша! — извика Гордън. — Сигурно гладът, жаждата …

Жак тутакси се завтече към Френч-ден, откъдето донесе малко сухари и манерка с бренди.

Тогава Бриан, надвесен над жената, разтвори плътно стиснатите й устни и успя да налее няколко капки от живителната напитка.

Жената помръдна, вдигна клепки. Най-напред погледът й се оживи, като видя тези деца, насъбрали се около нея. После поднесе жадно до устата си парчето сухар, което Жак й подаваше.

Явно тази нещастница умираше по-скоро от глад и жажда, отколкото от умора.

Но коя е тази жена? Ще могат ли да разменят няколко думи с нея и да я разберат?

Бриан веднага реши да стори това.

В същото време непознатата се изправи и произнесе на английски следните думи:

— Благодаря мои деца благодаря!

Половин час по-късно Бриан и Бакстър я настаниха в Залата. Там, подпомагани от Гордън и Сървис, те й оказаха всички грижи, необходими в нейното състояние.

Щом се почувствува малко по-добре, жената побърза да разкаже историята си.

Ето какво разправи тя, и ще видим колко интересен се оказа за младите колонисти разказът за премеждията й.

По произход американка, тя живяла дълго из земите на Далечния запад в Съединените щати. Казваше се Кетрин Реди, или по-просто Кейт. Повече, от двайсет години вече изпълнявала длъжността икономка в семейството на Уилям Р. Пенфийлд, жител на Олбани, столица на щат Ню Йорк.

Преди един месец мистър и мисис Пенфийлд, желаейки да отидат в Чили при един техен роднина, пристигнали в Сан Фраидиско, главното пристанище на Калифорния, за да се качат на търговския кораб „Севърн“, командуван от капитан Джон Ф. Търнър. Тъй като този кораб заминавал за Валпарайсо, мистър и мисис Пенфийлд се настанили на него с Кейт, която била, така да се каже, член на семейството.

„Севърн“ бил добър кораб и несъмнено щял да завърши благополучно пътуването си, ако осемте новоназначени членове на екипажа му не се оказали най-долнопробни негодници. Девет дена след отплаването един от тях, Уолстън, подпомаган от другарите си Браидт, Рок, Хенли, Кук, Форбс, Коуп и Пайк, предизвикал бунт, при който били убили капитан Търнър и помощникът му, а заедно с тях мистър и мисис Пенфийлд.

Целта на убийците, след като завладели кораба, била да го използуват за търговията с роби, която още се водела с някои страни в Южна Америка.

Само двама на борда били пощадени: Кейт, за която се застъпил матросът Форбс — по-малко жесток от съучастниците си, — и щурманът на „Севърн“, човек на тридесетина години на име Ивънс, който им трябвал, за да управлява кораба.

Тези ужасни сцени се разиграли през нощта на 7 срещу 8 октомври, докато „Севърн“ се намирал на около двеста мили от чилийския бряг.

Заплашен със смърт, Ивънс бил принуден да маневрира така, че да заобиколят нос Хорн, за да достигнат районите западно от Африка.

Но след няколко дена — неизвестно по каква причина — на кораба пламнал пожар. За няколко минути той се разбушувал така, че усилията на Уолстън и другарите му да спасят „Севърн“ от пълно унищожение останали напразни. Дори един от тях, Хенли, загинал, като скочил в морето, за да се спаси от огъня. Наложило се да изоставят кораба, да хвърлят набързо в лодката малко провизии, муниции и няколко огнестрелни оръжия и да се отдалечат точно в момента, когато „Севърн“ потъвал сред пламъци.

Положението на корабокрушенците било крайно критично, защото от най-близките земи ги делели двеста мили. Всъщност те биха били справедливо наказани, ако лодката загинела със злодейците на борда, но в нея се намирали Кейт и щурманът Ивънс.

На втория ден се извила силна буря и положението станало още по-ужасно. Но тъй като вятърът духал от морето, лодката със счупена мачта и разкъсано платно била тласната към остров Черман. Знаем как през нощта иа 15-и срещу 16-и, след като се блъснала в подводните скали, тя заседнала на пясъчния бряг с изпотрошени ребра и пробита обшивка.

Уолстън и другарите му, изтощени от продължителна борба с бурята, с почти изчерпани провизии, изнемогвали от студ и умора. Така че те били почти в безсъзнание, когато лодката се приближила до рифа. Тогава, малко преди да заседнат, едиа вълна отнесла петима от тях, а след няколко минути останалите двама били изхвърлени на пясъка, докато Кейт паднала откъм противоположната страна на лодката.

Двамата прекарали доста време в несвяст, а също и Кейт. Тя се свестила скоро, но се стараела да стои неподвижна, макар и да предполагала, че Уолстън и другите са загинали. Чакала да се съмне, за да тръгне да търси помощ из тази непозната земя, когато около три часа сутринта пясъкът около лодката заскърцал от стъпки.

Това били Уолстън, Брандт и Рок, които едва успели да се спасят от вълната, преди лодката да заседне. Като се прехвърлили през подводните скали и стигнали до мястото, където лежали другарите им Форбс и Пайк, те побързали да ги свестят; после взели да се съвещават, докато щурманът Ивънс ги чакал няколкостотин крачки по-далеч под надзора на Коуп и Рок.

И Кейт чула много ясно следния разговор:

— Къде сме? — запитал Рок.

— Не зная! — отвърнал Уолстън. — Но няма значение! Да не оставаме тук, а да тръгнем на изток! Когато се съмне, ще се оправим!

— А оръжието ни? — рекъл Форбс.

— Ето го с мунициите, които не са пострадали! — отговорил Уолстън.

И извадил от сандъка на лодката пет пушки и няколко кутии патрони.

— Малко е, за да се измъкнем от тази дивашка страна! — вметнал Рок.

— Къде е Ивънс? — попитал Брандт.

— Ивънс е там — отвъриал Уолстън, — под надзора на Коуп и Рок. Волю-неволю и той ще трябва да дойде с нас, пък ако вземе да се опъва, аз се наемам да го вразумя!

— Какво ли е станало с Кейт! — казал Рок. — Дали е успяла да се спаси?

— Кейт ли? — повторил Уолстън. — Няма вече защо да се страхуваме от нея! Видях я как се преметна зад борда, преди лодката да заседне, и сега е на дъното!

— Всъщност добре, че се отървахме от нея! — отвърнал Рок. — Тя знаеше твърде много за нас.

— Но нямаше да го знае задълго! — добавил Уолстън, в чиито намерения не можело да има никакво съмнение.

Кейт, която чула всичко, решила да избяга, щом моряците от „Севърн“ тръгнат.

Само след няколко минути Уолстън и другарите му, подкрепяйки Форбс и Пайк, неспособни да се държат на крака, отнесли със себе си оръжието, мунициите и това, което останало от провизиите в сандъците на лодката — тоест пет-шест фунта солено месо, малко тютюн и две-три манерки джин. Те тръпнали тъкмо когато бурята била в разгара си. Щом се отдалечили на достатъчно разстояние, Кейт се привдигнала. И тъкмо навреме, защото приливът стигнал вече до брега и скоро вълните щели да я отнесат.

Сега става ясно защо Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос, когато се върнаха да отдадат последни погребални почести ма корабокрушенците, не намериха на мястото никого. В това време Уолстън и шапката му вече се спущали на изток, докато Кейт, тръгвайки в противоположна посока, без да знае се отправила към северния край на Фемили-лейк.

Тя пристигнала там след обед на 16-и, изтощена от умора и глад. Успяла да се подкрепи само с малко диви плодове. Тогава поела по левия бряг, вървяла цяла нощ, цялата сутрин ма 17-и и паднала па мястото, откъдето Брпан я бе вдигнал полумъртва.

Такива бяха събитията, разказани от Кейт — събития от изключителна важност. Значи на остров Черман, на който младите колонисти бяха живели досега в пълна безопасност, са слезли седем души, способни на всякакви престъпления. Ако открият Френч-ден, дали ще се поколебаят да я нападнат? Ни най-малко! За тях щеше да бъде от много голяма изгода да си присвоят намиращите се в нея материали, да задигнат провизиите, оръжието и най-вече инструментите, без които не биха могли да поправят лодката на „Севърн“ и да поемат отново по море. А в такъв случай каква съпротива можеха да окажат Бриан и другарите му, най-големите от които бяха в момента на не повече от петнайсет години, а най-малките — едва на десет! Па какви ли страшни опасности щяха да бъдат изложени? Ако Уолстън останеше на острова, несъмнено трябваше да се очаква нападение от негова страна!

Не е трудно да си представим с какво вълнение слушаха всички разказа на Кейт.

А докато я слушаше, Бриан мислеше само за едно: ако бъдещето крие такива опасности, дали най-напред няма да бъдат застрашени Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос. И как ще се пазят, като не знаят, че корабокрушенците от „Севърн“ се намират на остров Черман и че точно тази част от крайбрежието изследват те в момента? Достатъчно е някой от тях да стреля с пушката си и местоположението им ще бъде разкрито на Уолстън. Тогава и четиримата ще попаднат в ръцете на злодеите, от които не могат да очакват никаква пощада!

— Трябва да им се притечем на помощ — каза Бриаш, — още днес да ги предупредим.

— И да ги върнем във Френч-ден! — добави Гордън. — Сега повече от всякога трябва да бъдем заедно, за да вземем мерки срещу нападението на тези злодеи!

— Да! — продължи Бриан. — И тъй като е необходимо другарите ни да се приберат, те непременно ще се приберат! Аз ще отида да ги търся!

— Ти ли, Бриан?

— Да, Гордън!

— Но как?

— Двамата с Моко ще се качим на яла. За няколко часа ще прекосим езерото и ще се спуснем по Ист-ривър, както направихме миналия път. Има голяма вероятност да срещнем Донифан при устието.

— Кога смяташ да тръгнеш?

— Още тази вечер — отговори Бриан, — веднага щом тъмнината ни позволи да прекосим езерото незабелязано.

— Да дойда ли и аз с теб, бате? — попита Жак.

— Не — отвърна Бриан. — Ще се наложи всички да се върнем с яла, тъй че трудно ще се намери в него място за шестима!

— Значи, решено? — запита Гордън.

— Решено! — каза му Бриан.

Действително това беше най-правилното решение — не само в интерес на Донифан, Уилкокс, Крос и Уеб, но и в интерес на малката колония. Помощта на четири момчета повече, и то не по-малко енергични от останалите, не би била за пренебрегване в случай на нападение. От друга страна, не биваше да губят нито час, ако искаха до едно денонощие всички да бъдат събрани отново във Френч-ден.

Разбира се, вече и въпрос не можеше да става да се вдига хвърчилото във въздуха. Това би било крайно непредпазливо. То би сигнализирало за присъствието на младите колонисти този път не на кораби — ако минат такива край острова, — а на Уолстън и неговите съучастници. По тази причина Бриан сметна за най-добре да свалят сигналната мачта, издигната на върха на Окланд-хил.

До вечерта всички стояха затворени в Залата. Кейт чу разказа за приключенията им. Добродушната жена забрави себе си и започна да мисли само за тях. Ако се наложеше да останат заедно ща остров Черман, тя щеше да им помага самоотвержено, да се грижи за тях, да ги обича като майка. И дори вече наричаше малките, Доул, Костър, с галеното име „папузи“, с което се обръщат към пеленачетата от английски произход в териториите на Далечния запад.

А за спомен от любимите си романи Сървис предложи от своя страна да я нарекат Петкана, както сторил Крузо със своя незабравим другар, защото Кейт бе пристигнала във Френч-ден тъкмо в петък.

И добави:

— Тези злодеи са като диваците за Робинзон! Все идва момент, когато довтасват диваци и човек трябва да се справя с тях!

В осем часа приготовленията за отпътуване бяха завършени. Моко, чиято преданост не се разколебаваше пред никаква опасност, се радваше, че ще придружава Бриан в този поход.

Двамата се, качиха на лодката, като се запасиха с малко провизии и всеки се въоръжи с револвер и дълъг нож. След като се сбогуваха с другарите си, които със свити сърца ги гледаха как се отдалечават, те скоро изчезнаха сред сенките на Фемили-лейк. При залез излезе лек ветрец, който духаше от север и ако се задържеше, щеше да помага на яла както на отиване, така и на връщане.

Във всеки случай този вятър остана благоприятен през целия път от запад на изток. Нощта се случи много тъмна — щастливо обстоятелство за Бриан, който искаше да мине незабелязан. Водейки се по компаса, той беше уверен, че ще стигне отсрещния бряг, покрай който след това ще се движи нагоре или надолу, в зависимост от това дали леката лодка се приближава до него по течението или срещу течението. Цялото внимание на Бриан и Моко беше съсредоточено в тази посока, където се бояха, че ще забележат някакъв огън, който по всяка вероятност щеше да издаде присъствието на Уолстън и другарите му, защото Донифан сигурно лагеруваше на брега, до устието на Ист-ривър.

За тези часа изминаха шест мили. Макар че вятърът се бе позасилил, той не пречеше много на яла. Лодката спря близо до мястото, където бе акостирала първия път, и половин час трябваше да плава покрай брега, за да стигне тясното заливче, през което водите на езерото се изтичаха в реката. Това им отне известно време. Сега вятърът беше насрещен, затова се наложи да карат с весла. Всичко изглеждаше спокойно под покрова на дърветата, сведени над водата. От дебрите на гората не долиташе нито писък, нито вой, никакъв подозрителен огън не се виждаше под тъмната завеса на зеленината.

Към десет и половина обаче Бриан, който седеше при кърмата на яла, улови Моко за ръката. На няколкостотин фута от Ист-ривър, на десния бряг, полуугаснало огнище хвърляше в мрака мъждеещата си светлина. Кой лагеруваше там? Уолстън или Донифан? Трябваше да разберат това, преди да се впускат по течението на реката.

— Свали ме, Моко — каза Бриан.

— Не искате ли да ви придружа, господин Бриан? — попита юнгата шепнешком.

— Не! По-добре да бъда сам! Така има по-малко опасност да ме видят, като се приближа!

Ялът спря до стръмния бряг и Бриан скочи на земята, след като заръча на Моко да го чака. В ръцете му беше ножът, на пояса — револверът, с който бе решил да си послужи само при крайна нужда, за да действува безшумно.

След като се покатери на брега, храброто момче се мушна под дърветата.

Изведнъж се спря. Стори му се, че на двайсетина крачки, в мъждивата светлина, която огънят пръскаше все още, се вижда някаква сянка, която пълзеше в тревата като него.

В този миг се разнесе страшен рев. После някаква маса скочи напред.

Това беше огромен ягуар. Тутакси се чуха писъци:

— Помощ! Помощ!

Бриан позна гласа на Донифан. И наистина беше той. Другарите му бяха останали в лагера си, разположен до брега на речицата.

Донифан, повален от ягуара, се мъчеше да се отскубне, но нямаше възможност да си послужи с оръжието.

Уилкокс, събуден от писъците му, притича с насочена пушка, готова за стрелба.

— Не стреляй! Не стреляй! — извика Бриан.

И преди Уилкокс да успее да го забележи, Бриан се хвърли върху хищника, който се обърна срещу него, докато Донифан се изправи ловко.

За щастие Бриан успя да отскочи настрана, след като удари ягуара с ножа си. Това стана толкова бързо, че нито Донифан, нито Уилкокс имаха време да се намесят. Смъртно раненото животно падна в същия миг, когато Уеб и Крос се завтекоха да помогнат на Донифан.

Но победата струваше скъпо на Бриан: от рамото му, разкъсано от ноктите на звяра, течеше кръв.

— Какво търсиш тук? — възкликна Уилкокс.

— По-късно ше узнаете! — отвърна Бриан. — Елате! Елате!

— Но преди това трябва да ти благодаря, Бриан! — каза Донифан. — Ти ми спаси живота.

— Направих това, което и ти би сторил на мое място! — отговори Бриан. — Да не говорим повече по този въпрос, елате с мен!

Но макар че раната на Бриан не беше сериозна, налагаше се да я превържат здраво с кърпа, и докато Уилкокс вършеше това, смелото момче можа да опише положението на другарите си.

Значи тези хора, които Донифан мислеше за мъртъвци, отнесени от прилива, са живи! Те бродят из острова! Това са злодеи, оцапани с кръв! Заедно с тях с лодката на „Севърн“ се е спасила една жена и тази жена се намира във Френч-ден? На остров Черман вече няма безопасност! Затова Бриан бе извикал на Уилкокс да не стреля срещу ягуара — от страх да не се чуе гърмежът, затова Бриан бе предпочел да си послужи само с ножа, за да срази хищника!

— Ах, Бриан, ти си по-добър от мен! — възкликна Донифан с дълбоко вълнение и в порив на признателност, която взема връх над толкова надмения му нрав.

— Не, Донифан, не, приятелю — отвърна Бриан, — но щом ти държа ръката няма да я пусна, докато не се съгласиш да се върнеш.

— Да, Бриан, трябва! — отговори Донифан. — Разчитай на мен! Занапред аз пръв ще ти се подчинявам! Утре на разсъмване тръгваме.

— Не, веднага — възрази Бриан, — за да пристигнем, преди да са ни забелязали!

— Но как? — запита Крос.

— Моко е там! Чака ни с яла! Ние тъкмо щяхме да поемем по Ист-ривър, когато забелязах светлина на огън, който се оказа ваш.

— И ти пристигна навреме, за да ме спасиш! — повтори Донифан.

— И за да те откарам обратно във Френч-ден!

Но защо Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос се бяха настанили да лагеруват на това място, а не при устието на Ист-ривър? Ще обясним това с няколко думи.

След като напуснаха Севърн-шорс, вечерта на 16-и четиримата се върнаха в Беър-рок-харбър. На другия ден сутринта, както се бяха уговорили, тръгнаха по левия бряг на Ист-ривър, докато стигнаха езерото, където се разположиха и зачакаха следващия ден, за да се приберат във Френч-ден.

Още в зори Бриан и другарите му се настаниха в яла и тъй като той беше твърде тесен за шестима, трябваше да карат внимателно.

Но вятърът беше благоприятен, а Моко управляваше така изкусно лодката си, че пътуването мина без премеждия.

С каква радост Гордън и останалите посрещнаха отсъствуващите, когато към четири часа сутринта те слязоха при яза на река Зеландия! Ако и да ги заплашваха големи опасности, поне всички бяха във Френч-ден!

VIII

Действителното положение. — Вземане на предпазни мерки. — Променилият се живот. — Кравето дърво. — Какво трябваше да знаят. — Предложение на Кейт. — На Бриан му хрумва идея. — Проектът му. — Обсъждане. — До утре.

И тъй, колонията беше в пълен състав и дори увеличена с един нов член — добрата Кейт, изхвърлена на бреговете на остров Черман вследствие на страшна морска драма. Нещо повече, сега във Френч-ден щеше да цари сговор — сговор, който занапред нито не биваше да наруши. Ако и да изпитваше още известно съжаление, че не е вожд на младите колонисти, Донифан поне се бе върнал при тях и вече им принадлежеше всецяло. Да, тази раздяла от два-три дни бе дала своите плодове. Неведнъж вече, без да каже нищо на другарите си, нежелаеики да признае грешките си, докато гласът на самолюбието беше по-силен у него от гласа на личния интерес, той бе разбрал все пак до каква глупост го водеше упорството му. От друга страна, Уилкокс, Крос и Уеб преживяваха същото. Така че след саможертвата, проявена от Бриан, Донифан се отдаде на добрите си чувства, на които той никога вече не трябваше да изменя.

Междувременно много сериозни опасности заплашваха Френч-ден, изложена на нападенията на седмина злодеи, силни и въоръжени. Несъмнено Уолстън имаше интерес час по-скоро да напусне остров Черман; но ако се усъмнеше, че съществува малка, колония, добре снабдена с всичко, което му липсваше, той не би се поколебал да извърши нападение, при което всички шансове щяха да бъдат на негова страна. Младите колонисти бяха принудени да вземат строги предпазни мерки, за да не се отдалечават вече от река Зеландия, да не ходят без нужда в околностите на Фемили-лейк, докато Уолстън и шайката му не напуснеха острова.

И преди всичко трябваше да разберат дали по обратния път от Севърн-шорс до Беър-рок Донифан, Крос, Уеб и Уилкокс не са забелязали нещо, което да свидетелствува за присъствието на моряците от „Севърн“.

— Нищо — отговори Донифан. — Всъщност на връщане към устието на Ист-ривър ние не вървяхме по същия път, по който се движехме на север.

— Все пак няма съмнение, че Уолстън се е отдалечил в източна посока! — забеляза Гордън.

— Съгласен съм — отвърна Донифан, — но трябва да е държал брега, докато ние поехме направо през Бийчиз-форест. Вземете картата и ще видите, че островът образува твърде дълбока извивка над Дисепшън-бей. Там има просторна местност, в която тези злодеи може да са потърсили убежище, без да се отдалечават много от мястото, където са оставили лодката си. Кейт навярно ще ни каже приблизително местоположението на остров Черман?

Кейт, разпитвана вече по този въпрос от Гордън и Бриан, не бе могла да им отговори нищо. След пожара на „Севърн“, когато щурманът Ивънс поел кормилото на лодката, той управлявал така, че да бъдат колкото е възможно по-близо до американския континент, от който остров Черман вероятно не е много отдалечен. Но не произнесъл нито веднъж името на този остров, към който ги тласнала бурята. Все пак, тъй като многобройните ахрииелази по крайбрежието вероятно се намират на сравнително късо разстояние, Уолстън има много основателни причини да се опита да ги достигне, а дотогава е в негов интерес да остане на източния бряг. Ако успее да направи лодката си отново годна за плаване, няма да му бъде особено трудно да се насочи към някоя част от Южна Америка.

— При положение — забеляза Бриан, — че като стигне до устието на Ист-ривър и намери там твоите следи, Донифан, Уолстън не реши да продължи търсенето по-нататък!

— Какви следи? — отвърна Донифан. — Купчинка угаснали въглени ли? И какво може да заключи от това? Че островът е населен? Е, в такъв случай тези негодници само ще гледат къде да се скрият.

— Няма съмнение — отговори Бриан, — стига да не разберат, че населението на острова се състои от шепа деца! Затова нека не правим нищо, което би им разкрило кои сме! Във връзка с това искам да те попитам, Донифан, имал ли си случай да стреляш няколко пъти по обратния път към Дисепшън-бей?

— Не, само по изключение — отвърна Донифан, като се усмихна, — защото си падам малко запалянко по стрелбата! След като се отдалечихме от брега, бяхме достатъчно запасени с дивеч и никакъв гърмеж не е могъл да издаде присъствието ни. Снощи Уилкокс едиа не стреля срещу ягуара; но за щастие ти, Бриан, пристигна навреме, да му попречиш и да ми спасиш живота, като рискува своя!

— Повтарям ти, Донифан, аз направих това, което и ти би сторил на мое място! Но нито изстрел занапред! Да престанем дори да ходим в Трапс-уудс и да караме само със запасите си!

Разбира се, веднага след пристигането във Френч-ден се погрижиха за раната на Бриан, и тя скоро зарасна напълно. Остана му само известна скованост в ръката, но и тя бързо изчезна.

Междувременно дойде краят на месец октомври, а Уолстън още не бе забелязан в околностите на река Зеландия. Дали не е заминал, след като е поправил лодката си? Това не беше изключено, защото сигурно имаше брадва — както си спомни Кейт, — и можеше да използува също солидните ножове, които моряците носят винаги в джобовете си, пък и в близост до Севърн-шорс не липсваше дървен материал.

Все пак, тъй като не знаеха как стоят нещата, трябваше да променят обичайния си живот. Прекратиха далечните екскурзии, с изключение на деня, когато Бакстър и Донифан отидоха да свалят сигналната мачта, която се издигаше на върха на Окланд-хил.

Оттам Донифан обгърна с далекогледа пространствата зеленина, които завиваха на изток. Макар че погледът му не можа да стигне брега, скрит зад завесата на Бийчиз-форест, ако някакъв дим се издигаше във въздуха, непременно щеше да го забележи — което би показвало, че Уолстън и хората му са се разположили на лагер в тази част на острова. Донифан не видя нищо в тази посока, нито при залива Слуи — около него местността беше все така пуста.

Откакто екскурзиите бяха забранени, откакто се налагаше да оставят пушките на мира, ловците на колонията по принуда се отказаха от любимото си занимание. За щастие капаните и примките, поставени в околностите на Френч-ден, им набавяха дивеч в достатъчно количество. Пък и тинамусите и дроплите се бяха толкова размножили в птичарника, че Сървис и Гарнет се принудиха да пожертвуват много от тях. Тъй като бяха събрали богата реколта от листата на чаеното дърво, както и сок от клен, който се превръща толкова лесно в захар, не ставаше нужда да ходят чак до Дайк-крийк, за да подновяват запасите си. И дори ако зимата дойдеше, преди младите колонисти да са си възвърнали свободата на действие, те имаха предостатъчно масло за фенерите, консерви и дивеч за кухнята. Трябваше да попълнят само запаса си от гориво, като превозят дърва, насечени от масивите на Бог-уудс, без да бъдат забелязани, когато се движат по брега на река Зеландия.

Междувременно едно ново откритие подобри още повече живота във Френч-ден.

Това откритие не се дължеше на Гордън, макар че той беше много сведущ в ботаниката. Не! Цялата заслуга се падаше на Кейт.

На границата на Бог-уудс имаше няколко дървета, високи по петдесет-шестдесет фута. Брадвата ги бе пожалила досега единствено поради това, че много влакнестата им дървесина не беше твърде подходяща за отопление на Залата и сайванта. Те имаха листа с продълговата форма, наредени около възлите на клоните и завършващи със заострен връх.

Още първия път — 25 октомври, — когато Кейт забеляза едно от тези дървета, тя възкликна:

— Ах! Ето кравето дърво!

Доул и Костър, които я придружаваха, прихнаха да се смеят от все сърце.

— Как така краве дърво? — запита единият.

— Кравите ли го ядат? — каза другият.

— Не, мои папузи, не — отговори Кейт. — Наричат го така, защото дава мляко, и то по-хубаво от млякото на вашите лами!

Когало се върнаха във Френч-ден, Кейт разказа на Гордън за находката си. Гордън веднага повика Сървис и двамата се върнаха с Кейт на границата на Бог-уудс. След като разгледа въпросното дърво, Гордън заключи, че то трябва да е от „галактендроните“, които растат в много голямо количество из лесовете на Северна Америка, и не се излъга.

Ценна находка! Наистина достатъчно е да се направи нарез на кората на тези „галактендрони“, за да потече оттам млековиден сок с вкуса и хранителните качества на кравето мляко. Освен това, когато се остави млякото да се съсири, се получава нещо като чудесно сирене, а същевременно се образува и много чист восък, подобен на пчелния, от който могат да се правят доброкачествени свещи.

— Е — възкликна Сървис, — ако това е краве дърво, или по-право дърво-крава, трябва да го издоим!

Несъзнателно веселото момче бе употребило израза на индианците, които според обичая казват: „Да отидем да издоим дървото“.

Гордън направи резка в кората на галактендрона и от нея потече сок, от който Кейт събра цели две пинти43 в донесеното от нея гърне.

Това беше ароматна белезникава течност, явно много апетитна и със същите съставки, както кравето мляко, дори по-хранителна, по-гъста и с по-приятен вкус. Във Френч-ден гърнето бе изпразнено само за миг и Костър си нацапа устата като коте. Моко не криеше задоволството си при мисълта за всичко, което можеше да се направи от този нов продукт. Нямаше защо и да го икономисва. „Стадото“ га-лактендрони, което щеше да го снабдява в изобилие от това растително мляко, не беше далеч!

Следователно — излишно е да повтаряме — остров Черман можеше да задоволи нуждите на многобройна колония. Препитанието на момчетата беше осигурено, дори за дълго време. А и идването на Кейт при тях, грижите, които можеха да очакват от тази предана жена — нали те й вдъхваха майчинска любов — всичко това щеше да облекчи живота им!

Нима някогашното спокойствие на остров Черман щеше сега да бъде нарушено! Колко открития несъмнено биха направили Бриан и другарите му, организирайки изследвания в непознатите местности на изток, ала сега трябваше да се откажат от тях! Ще имат ли някога щастието да възобновят екскурзиите си, когато ще могат да се страхуват само от среща със зверове — всъщност по-малко опасни от тия зверове в човешки образ, от които трябваше да се пазят и денем и нощем!

Ала до първите дни на ноември не забелязаха никаква подозрителна следа в околностите на Френч-ден. Бриан се съмняваше дори дали моряците от „Севърн“ са още на острова. Но нали Донифан се бе убедил със собствените си очи в какво лошо състояние се намираше лодката със счупената си мачта, разкъсаното платно и пробитата от острите подводни скали обшивка? Вярно — и щурманът Ивънс не можеше да не знае това, — че ако остров Черман е близо до континент или архипелаг, може би лодката, закърпена криво-ляво, ще бъде в състояние да извърши сравнително къс преход? Следователно би могло да се предположи, че Уолстън е решил да напусне острова! Да, и това трябваше да се разбере, преди да продължат обичайния си живот.

Няколко пъти на Бриан му хрумна да тръгне да проучи местността, разположена на изток от Фемили-лейк. Донифан, Бакстър и Уилкокс искаха да ги вземе със себе си. Но рискът да попаднат в ръцете на Уолстън и така да му дадат възможност да разбере, че има работа с не толкова страшни противници, можеше да има много сериозни последици. Затова Гордън, в чиито съвети винаги се вслушваха, разубеди Бриан да не се впуща в дебрите на Бийчиз-форест.

Тогава Кейт направи едно предложение, което не криеше никоя от тези опасности.

— Господин Бриан — каза тя една вечер, когато всички млади колонисти се бяха събрали в Залата, — ще ми позволите ли утре призори да ви напусна за малко?

— Да ни напуснете ли, Кейт? — възкликна Бриан.

— Да, Вие не може да оставате повече в неизвестност, а за да узнаем дали Уолстън е още на острова, предлагам да отида на мястото, където бурята ги изхвърли. Ако лодката е още там, значи Уолстън не е могъл да замине. Ако я няма, значи няма защо да се страхувате повече от него.

— Това, което искате да направите, Кейт — отвърна Донифан, — Бриан, Бакстър, Уилкокс и аз възнамерявахме да направим сами!

— Не се и съмнявам, господин Донифан — отговори Кейт. — Но това, което е опасно за вас, за мен може да не е опасно.

— Все пак, Кейт — каза Гордън, — ако попаднете в ръцете на Уолстън?

— Е — отвърна Кейт, — в такъв случай ще се окажа отново в същото положение, в което бях, преди да избягам, и толкова!

— Ами ако този негодник ви убие, което не е изключено? — рече Бриан.

— Щом можах да избягам първия път — отговори Кейт, — защо да не избягам и втори път, особено сега, когато зная пътя за Френч-ден? И дори ако успея да избягам с Ивънс, на когото ще разкажа всичко за вас, колко полезен ще ви бъде, колко много може да ви помогне добрият щурман!

— Ако Ивънс имаше възможност да избяга — отвърна Донифан, — щеше ли досега да стори това? Нали е в негов интерес да се спаси?

— Донифан е прав. — каза Гордън. — Ивънс знае тайната на Уолстън и на неговите съучастници, които не биха се поколебали да го убият, когато престане да им бъде нужен, за да управлява лодката към американския континент! Така че, щом не ги е напуснал, значи го държат под око …

— Или пък вече е заплатил с живота си за опит да избяга! — вметна Донифан. — Затова, Кейт, в случай, че ви уловят …

— Вярвайте ми — отговори Кейт, — ще правя всичко възможно да не ме уловят!

— Не се и съмнявам — отвърна Бриан, — но никога няма да ви позволим да се излагате на такъв риск! Не! Но-добре да потърсим по безопасен начин да узнаем дали Уолтърс е още на остров Черман!

Той като предложението на Кейт бе отхвърлено, оставаше само дз внимават да не извършат някаква непредпазливост. Очевидно, ако Уолстън имаше възможност да напусне острова, той щеше да тръгне преди лошия сезон, за да се добере до някаква земя, където той и хората му ще бъдат посрещнати пак като корабокрушенци, откъдето и да идват те.

От друга страна, при положение, че Уолстън беше още тук, той изглежда нямаше намерение да изследва вътрешността. Няколко пъти в тъмни нощи Бриан, Донифан и Моко обиколиха Фемили-лейк с яла, но ни веднъж не забелязаха светлина от подозрителен огън нито на отсрещния бряг, нито под дърветата, растящи около Ист-ривър.

Обаче беше много тежко да се живее при тези условия, без да излизат от пространството, обградено от река Зеландия, езерото, гората и скалата. Затова Бриан обмисляше непрекъснато как да узнае дали Уолстън е тук и същевременно да разбере на кое място е установил огнището на своя лагер. За да стане това, може би беше достатъчно да се изкачи нощем на някои височина.

Така мислеше Бриан и тази мисъл го преследваше постоянно. За нещастие освен скалата, не по-висока от двеста фута, на остров Черман нямаше никакво друго значително възвишение. Много пъти Донифан и двама-трима други се изкачваха иа върха на Окланд-хил: но, оттам не виждаха дори противоположния бряг на Фемили-лейк. Така че никакъв пушек, никаква светлина не можеше да се забележи над хоризонта на изток. Необходимо беше да се изкачат с още няколкостотин фута по-високо, за да може кръгозорът да се разшири до първите скали на Дисепшън-бей.

Тогава на Бриан му хрумна една толкова смела, би могло да се каже — дори безразсъдна идея, че отначало я отхвърли. Но тя го преследваше така упорито, че накрая се загнезди в мозъка му.

Помним, че опитът с хвърчилото бе прекратен. След идването на Кейт, която донесе вестта, че корабокрушенците от „Севърн“ бродят по източния бряг, се наложи да се откажат от проекта да го вдигнат във въздуха, тъй като можеше да бъде забелязано от всички точки на острова.

Но щом хвърчилото не можеше вече да се употреби като сигнал, не би ли могло да се използува за разузнаване, толкова необходимо за безопасността на колонията?

Да! И това занимаваше непрекъснато въображението на Бриан. Той си спомняше прочетеното в един английски вестник, че към края на миналия век някаква жена имала смелостта да се издигне във въздуха, увиснала за хвърчило, изработено специално за този рискован полет44.

Е, защо едно момче да не се осмели да предприеме това, което бе направила една жена? Че опитът му криеше известни опасности, нямаше значение. Рисковете бяха нищо в сравнение с резултатите, които несъмнено щяха да се получат! Като вземеше всички предпазни мерки, имаше големи шансове начинанието да успее. Ето защо макар и да не можеше да изчисли математически подемната сила, необходима за хвърчило от тоя род, Бриан все си повтаряше, че такова хвърчило съществува, че е достатъчно да му се придадат по-големн размери и да се направи по-здраво. И тогава, посред нощ, като се издигне на няколкостотин фута във въздуха, може би ще успее да съзре светлика на огън в оная част от острова, която се простира между езерото и Дисепшън-бей.

Нека не свиваме рамене пред идеята па тона смело и предприемчиво момче! Завладяно от тази натрапчива мисъл, то започна да вярва в своя проект, не само приложим — в това нямаше съмнение, — но и не толкова опасен, колкото изглеждаше първоначално.

Така че оставаше, само да бъде приет от другарите му. И вечерта на 4-и, след като помоли Гордън, Донифан, Уилкокс, Уеб и Бакстър да се съберат, той им съобщи предложението си как да се използува хвърчилото.

— Да се използува ли? — отвърна Уилкокс. — Какво имаш предвид? Да го вдигнем във въздуха ли?

— Разбира се — отговори Бриан, — нали за това е направено: да бъде вдигнато.

— Денем ли? — запита Бакстър.

— Не, Бакстър, защото тогава няма да убегне от погледа на Уолстън, докато нощем…

— Но ако окачиш на него фенер — обади се Донифан, — пак ще привлече вниманието му!

— Затова няма да сложа фенер.

— А за какво ще ни послужи тогава? — попита Гордън.

— Да можем да видим дали хората от „Севърн“ са още на острова!

И Бриан, не без известно безпокойство, че проектът му ще бъде посрещнат с не твърде насърчително клатене на глава, го изложи с няколко думи.

Другарите му и не мислеха да се смеят. Те нямаха такова желание и с изключение може би на Гордън, който се питаше дали Бриан говори сериозно, останалите изглеждаха много склонни да му дадат своето одобрение. Действително тези момчета сега бяха толкова свикнали с опасностите, че нощен полет, извършен при такива условия, им се струваше напълно осъществим. Те бяха твърдо решени да направят всичко, което би им възвърнало предишния спокоен живот.

— Обаче — забеляза Донифан — дали тежестта на който и да е от нас няма да бъде твърде голяма за хвърчилото, което сме направили?

— Разбира се — отвърна Бриан. — Затуй ще трябва едновременно да увеличим и да заздравим нашето изобретение.

— Само трябва да видим — каза Уилкокс — дали може да издържи …

— Не ще и дума! — потвърди Бакстър.

— Вече е доказано на дело — вметна Бриан.

И разправи за случая с жената, която преди стотина години извършила такъв опит, и то успешно. После добави:

— Всичко зависи от размерите на хвърчилото и силата на вятъра в момента на излитането.

— Бриан — попита Бакстър, — каква височина според теб трябва да достигне хвърчилото?

— Предполагам, че като се издигне на шестотин или седемстотин фута — отговори Бриан, — ще забележим огън, запален в която и да е част на острова.

— Е, тогава да се залавяме на работа — извика Сървис, — без да чакаме повече! Омръзна ми вече да не мога да влизам и излизам, когато си искам!

— А ние да не можем да обхождаме капаните си! — допълни Уилкокс.

— Пък аз не смея вече да гръмна нито веднъж с пушката си! — обади се Донифан.

— Значи, до утре! — каза Бриан.

После, когато остана насаме с Гордън, той го запита:

— Ами ти сериозно ли си намислил такава лудост?

— Искам поне да опитам, Гордън!

— Това е опасна работа!

— Може би по-малко, отколкото предполагаш!

— А кой измежду нас ще се съгласи да рлскува живота си за такъв опит?

— Ти, Гордън, тъй като във всичко си пръв — отвърна Бриан, — да, ти самият, ако съдбата те определи!

— Значи на съдбата разчиташ, Бриан?

— Не, Гордън! Който от нас се наеме с това, трябва да го стори доброволно!

— Да разбираме ли, че изборът ти е вече направен, Бриан?

— Може би!

И Бриан стисна ръката на Гордън.

IX

Първи опит. — Увеличаване на хвърчилото. — Втори опит. — Отлагане за другия ден. — Предложение на Бриан. — Признанието. — Идеята на Бриан. — Във въздуха посред но. — Какво се вижда. — Вятърът се засилва. — Развръзка.

Сутринта на 25 ноември Бриан и Бакстър се заловиха за работа. Преди да придадат на хвърчилото по-значителни размери, трябваше да знаят каква тежест може да вдигне то в сегашния си вид. Така, с налучкване, понеже нямаше начин да изчислят това научно, щяха да го направят достатъчно голямо, за да издържи на тежест (без да се смята неговата), която не трябваше да бъде по-малка от сто и двадесет — сто и тридесет фунта.

Не беше иужно да чакат нощта, за да направят първия си опит. В този момент вятърът духаше от югозапад и Бриан реши, че няма никакво неудобство да се възползува от него, при условие, че задържеше хвърчилото на малка височина, за да не бъде забелязано от източния бряг на езерото.

Опитът успя напълно; установиха, че при обикновен вятър хвърчилото вдига торба от дванайсет фунта. С кантарче, взето от „Слуи“, можаха да определят много точно теглото.

Тогава свалиха хвърчилото на земята и го сложиха легнало на Спорт-теръс.

Най-напред Бакстър заякчи рамката му с помощта на въжета, съединени в централен възел, както пръчките на чадър са свързани с пръстена, който се плъзга по дръжката. След това увеличи размерите му, като разшири рамката и добави нови платна. Тук Кейт се оказа много полезна. Във Френч-ден имаше и игли, и конци, а сръчната домакиня умееше да шие.

Ако Бриан или Бакстър бяха по-силни в механиката, при построяването на хвърчилото щяха да се съобразят с главните елементи — тегло, площ, център на тежестта, център на налягането на вятъра (който се бърка с центъра на повърхността) и най-носле мястото, за което е вързано въжето. След тези изчисления трябваше да определят подемната сила на хвърчилото и височината, която можеше да достигне. Освен това с изчисления щяха да узнаят каква здравина трябва да има въжето, за да издържи на обтягането — едно от най-важните условия, за да се осигури безопасността на наблюдателя.

За щастие, тънкото въже, взето от лота на шхуната, дълго най-малко две хиляди фута, се оказа тъкмо подходящо. Дори и при много силен вятър хвърчилото „тегли“ умерено, когато мястото за окачване на балансира е правилно избрано. Следователно трябваше да се определи с точност това място, от което зависи наклонът на хвърчилото спрямо посоката на вятъра и неговата устойчивост.

При новото си предназначение хвърчилото не трябваше вече да има опашка в долния си край — за голямо разочарование на Костър и Доул тя щеше да бъде безполезна; вдиганият товар беше достатъчен, за да не позволи „пикиране“.

След няколко опита Бриан и Бакстър забелязаха, че този товар трябва да се завърже на една трета от височината на рамката, като се прикрепи за някоя от напречните пръчки, които опъваха платното на ширина. Две въжета, вързани за тази пръчка, щяха да поддържат товара по такъв начин, че да виси на двайсетина фута отдолу.

Колкото до въжето, приготвиха едно с дължина около хиляда и двеста фута, което, като се приспаднеше извивката, можеше да вдигне хвърчилото на седемстотин-осемстотин фута.

И накрая, за да намалят до минимум опасността от падане, в случай че се скъсаше въжето или се счупеше рамката, решиха вдигането да се извърши над езерото. Разстоянието в хоризонтална посока, където хвърчилото щеше да падне, нямаше да бъде толкова значително, та един добър плувец да не може да стигне до западния бряг.

Когато приключиха с направата на хвърчилото, то имаше площ седемдесет квадратни метра и осмоъгълна форма, радиус близо петнайсет фута и всяка от страните — по около четири. Със здравата си рамка и непроницаемо от вятъра платно трябваше да вдига лесно тежест от сто — сто и двайсет фунта.

А гондолата, в която щеше да се настани наблюдателят, представляваше чисто и просто един плетен от върба кош. Той беше достатъчно дълбок, за да побере до подмишниците едно момче със среден ръст, достатъчно широк, за да се движи то свободно, достатъчно открит, за да може при нужда да се измъкне бързо.

Разбира се, тази работа не стана нито за един, нито дори за два дни. Започната на 5-и сутринта, тя бе завършена след обед на 7-и. Затова отложиха за вечерта подготвителния опит, който щеше да им помогне да определят подемната сила на хвърчилото и устойчивостта му във въздуха.

През тия последни дни не се случи нищо, което да промени положението. Няколко пъти ту едни, ту други оставаха дълги часове да наблюдават от скалата. Те не видяха нищо подозрително нито на север, от края на Трапс-уудс до Френч-ден, нито на юг, отвъд реката, нито на запад, към залива Слуи, нито около Фемили-лейк, където Уолстън би пожелал да отиде, преди да напусне острова. Никакъв гърмеж не се чу в околностите на Окланд-хил. Никакъв дим не се вдигна над хоризонта.

Следователно имаха ли основание Бриан и другарите му да се надяват, че тези злодеи са напуснали окончателно остров Черман? Ще могат ли най-после да се отдадат свободно на предишните си занимания?

Проектираният опит несъмнено щеше да покаже това.

Сега оставаше един последен въпрос: как настанилият се в гондолата ще сигнализира да го свалят на земята, когато сметне това за необходимо?

Ето какво обясни Бриан, когато Донифан и Гордън го запитаха за това.

— Светлинен сигнал е невъзможен — отговори Бриан, — защото има опасност да бъде забелязан от Уолстън. Затова двамата с Бакстър намислихме следното. Една връв, дълга колкото въжето на хвърчилото, предварително вдяната в оловна топка, пробита в средата, ще бъде вързана с единия край за гондолата, а някой от нас ще държи другия. Достатъчно е да се плъзне тази топка по връвта, за да се даде сигнал за смъкване на хвърчилото.

— Добре измислено! — отвърна Донифан.

След като всичко бе уговорено, оставаше само да пристъпят, към предварителния опит. Месечината трябваше да изгрее едва към два часа след полунощ и имаше хубав вятър, който духаше от югозапад. Така че условията изглеждаха изключително благоприятни за работа още същата вечер.

В девет часа беше съвсем тъмно. Няколко доста гъсти облака се носеха по беззвездното небе. На каквато и височини да се издигнеше хвърчилото, то не можеше да бъде забелязано дори в околностите на Френч-ден.

И големи, и малки трябваше да присъствуват на този опит и тъй като той щеше да бъде пробен и не криеше опасности, те щяха да следят различните му перипетии повече с удоволствие, отколкото с вълнение.

Брашпилът на „Слуи“ бе сложен в средата на Спорт-теръс и закрепен здраво за земята, за да устоява на тегленето на хвърчилото. Дългото въже, грижливо навито, бе разположено по такъв начин, че да се развива лесно едновременно с връвта, предназначена да дава сигнал. В гондолата Бриан бе поставил торба пръст, която тежеше точно сто и тридесет фунта — товар, превишаващ теглото на най-тежкия от другарите му.

Донифан, Бакстър, Уилкокс и Уеб застанаха до хвърчилото, проснато на земята на сто крачки от брашпила. По команда на Бриан те трябваше да го вдигат малко по малко с помощта на въжетата, вързани за напречните пръчки на рамката. Щом подхванато от вятъра, заемеше нужния наклон според положението на балансира, Бриан, Гордън, Сървис, Крос и Гарнет, определени да управляват брашпила, щяха да започнат да отпускат въжето в зависимост от вдигането на хвърчилото във въздуха.

— Внимание! — извика Бриан.

— Ние сме готови! — отговори Донифан.

— Почвайте!

Хвърчилото се заиздига малко по малко, потрепери от вятъра и се наклони по посоката му.

— Отпущайте! Отпущайте! — закрещя Уилкокс.

И брашпилът, дърпан от въжето, взе тутакси да се върти, докато хвърчилото и гондолата се издигаха бавно в простора.

Макар че това беше непредпазливо, когато „Въздушният исполин“ се отдели от земята, екнаха гръмки „ура“. Но той почти веднага изчезна в мрака, за горчиво разочарование на Айвърсън, Дженкинс, Доул и Костър, които не искаха да го губят от очи, докато се полюшваше над Фемили-лейк. Това накара Кейт да им каже:

— Не се отчайвайте, папузите ми! Друг път, когато няма да има опасност, ще вдигнем вашия исполин посред бял ден и тогава, ако бъдете послушни, ще можете да му пращате картички!

Макар че вече не се виждаше, усещаше се, че хвърчилото дърпа равномерно — доказателство, че във високите слоеве духа постоянен вятър и че тегленето е умерено; доказателство също, че балансирът е разположен както трябва.

Бриан, желаейки демонстрацията да бъде убедителна, доколкото позволяваха обстоятелствата, остави въжето да се развие докрай. Тогава можа да определи степента на обтягане, която се оказа съвсем нормална. Брашпилът бе развил хиляда и двеста фута въже и по всяка вероятност апаратът се бе издигнал на седемстотин-осемстотин фута височина. Цялата тази маневра не бе отнела повече от десет минути.

След завършването на опита завъртяха ръчките на брашпила, за да навият въжето. Само че тази втора част от операцията се оказа много по-продължителна. Необходим беше не по-малко от час, за да се намотае хиляда и двеста фута въже.

Както става и при аеростат, приземяването на хвърчилото е винаги най-деликатната работа, ако искаме апаратът да слезе на земята, без да се удари. Но в тоя момент вятърът беше толкова постоянен, че и това завърши с пълен успех. Скоро платненият осмоъгълник се появи отново от мрака и падна меко на земята, почти на същото място, откъдето се бе издигнал.

Пристигането му бе посрещнато с „ура“, както бе приветствувано и неговото излитане.

Така че оставаше само да го задържат на земята, за да не го подхване вятърът. Затова Бакстър и Уилкокс предложиха да бдят над него до зори.

На другия ден, 8 ноември, в същия час трябваше да се проведе окончателният опит.

А сега чакаха само разпорежданията на Бриан, за да се приберат във Френч-ден.

Бриан не казваше нищо и изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

За какво мислеше той? Дали за опасностите, свързани с полет, предприет в такива изключителни условия? Или пък за отговорността, която поемаше, като позволяваше на един от другарите си да се вдигне с тази гондола?

— Да се връщаме — каза Гордън. — Късно е.

— Момент — отвърна Бриан. — Гордън, Донифан, почакайте! Искам да направя едно предложение!

— Говори — рече Донифан.

— Току-що направихме опит с нашето хвърчило — поде Бриан — и този опит успя, защото обстоятелствата се оказаха благоприятни, вятърът беше нормален, нито много слаб, нито много силен. Но знаем ли какво ще бъде времето утре и ще ни позволява ли вятърът да задържаме хвърчилото над езерото? Ето защо ми се струва най-разумно да не отлагаме полета!

Наистина нямаше нищо по-разумно от това, щом бяха решили да опитат.

Обаче никой не отговори на неговото предложение. При тези рискове колебанието беше естествено — дори от страна на най-безстрашните.

И все пак, когато Бриан добави: „Кой иска да се вдигне?“, Жак каза бързо:

— Аз!

И почти веднага Донифан, Бакстър, Уилкокс, Крос и Сървис извикаха едновременно:

— Аз!

После настъпи мълчание, което Бриан не бързаше да наруши.

Пръв проговори Жак:

— Бате, на мен се полага да се нагърбя с тази работа! Да … на мен! Моля те! Позволи ми да замина!

— А защо именно ти, а не аз или някой друг? — възрази Доиифан.

— Да Защо? — попита Бакстър.

— Защото съм задължен! — отвърна Жак.

— Задължен ли си? — повтори Гордън.

— Да!

Гордън улови Бриан за ръката, сякаш искаше да го запита какво иска да каже Жак, и усети как тя потрепери в неговата. И ако нощта не беше толкова тъмна, щеше да види дори как пребледняха бузите на другаря му, щеше да види как клепките му се сведоха над навлажяените очи.

— Е, бате! — поде отново Жак с решителен тон, неочакван за дете на тази възраст.

— Отговори, Бриан! — каза Донифан. — Жак твърди, че имал право да свърши тази работа! Но нямаме ли и ние същото право като него? Какво е направил, за да го предявява?

— Какво съм направил ли — отвърна Жак, — какво съм направил ей сега ще ви кажа!

— Жак! — извика Бриан, който искаше да попречи на братчето си да говори.

— Не — продължи Жак със задавен от вълнение глас. — Остави ме да си призная! Много ми тежи! Гордън, Донифан, вие сте тук всички далеч от родителите си на този остров по моя вина единствен аз съм причината за това! „Слуи“ бе отнесена в открито море, защото от глупост не, на шега от вироглавство отвързах въжето, с което беше привързана за окландския кей! Да, на шега! А после, като видях, че яхтата тръгва, загубих ума и дума! Не извиках, когато още имаше време! И чак след един час посред нощ в открито море! Ах, простете ми, приятели, простете ми!

Горкото момче ридаеше; Кейт се опитваше да го утеши, но напразно.

— Добре, Жак! — каза тогава Бриан. — Ти призна вината си и сега искаш да рискуваш живота си, за да я изкупиш или поне да поправиш отчасти злото, което си причинил?

— А не го ли поправи вече? — възкликна Донифан, който проявяваше присъщото си великодушие. — Не се ли излага двайсет пъти на опасност, за да ни бъде полезен! Ех, Бриан, чак сега разбирам защо предлагаше все братчето си, когато имаше някаква опасност, и защо Жак беше винаги готов да се жертвува! Значи затова тръгна да търси двама ни с Крос сред мъглата с риск за живота си! Да, приятелю Жак, ние на драго сърце ти прощаваме и повече не е нужно да изкупваш вината си!

Всички наобиколиха Жак, хващаха го за ръцете, ала гърдите му не преставаха да се разтърсват от ридания. Сега вече знаеха защо това дете, най-веселото в целия пансион „Черман“, един от най-големите палавници, бе станало толкова тъжно и все гледаше да страни от тях! После, по заповед на брат му, но най-вече по собствено желание бе изкупувал вината си всеки път, когато имаше някаква опасност! И смяташе, че още не е направил достатъчно! Искаше да продължава да се жертвува за другите! И щом възвърна способността си да говори, заяви:

— Виждате ли, аз единствен аз трябва да замина! Нали, бате?

— Добре, Жак, добре! — повтори Бриан, прегръщайки братчето си.

Напразно се опитваха Донифан и останалите да го разубедят: след направеното признание Жак държеше твърдо на правото си. Не можеха да сторят нищо друго, освен да го оставят да се отдаде на волята на вятъра, а той като че ли се засилваше.

Жак стисна ръцете на другарите си. После, готов да заеме мястото си в гондолата, от която току-що бяха извадили торбата с пръст, той се обърна отново към Бриан. Брат му стоеше неподвижен на няколко крачки зад брашпила.

— Дай да те целуна, бате! — каза Жак.

— Добре! Целуни ме! — отвърна Бриан, подтискайки вълнението си. — Или по-добре нека аз да те целуна защото аз ще полетя!

— Ти? — възкликна Жак.

— Ти ти? — повториха Донифан и Сървис.

— Да аз. Все едно е дали вината на Жак ще бъде изкупена от него или от неговия брат! Всъщност, когато ми хрумна идеята за този опит, нима можехте да предположите, че възнамерявам да предоставя на друг да я изпълни?

— Бате — извика Жак, — моля ти се!

— Не, Жак!

— Тогава — каза Донифан — аз на свой ред предявявам това право.

— Не, Донифан! — отвърна Бриан с тон, който не търпеше възражение. — Аз ще полетя! Такова е моето желание!

— Знаех, че ще постъпиш така, Бриан! — каза Гордън, стискайки ръката на другаря си.

При тия думи Бриан се качи в гондолата и когато се настани удобно, заповяда да вдигнат хвърчилото.

Наклонено по посока на вятъра, отначало то се издигна бавно; после Бакстър, Уилкокс, Крос и Сървис, застанали до брашпила, започнаха да размотават въжето му, докато Гърнет, който държеше сигналната връв я отпускаше между пръстите си.

След десет секунди „Въздушният исполин“ изчезна в мрака, този път не сред възгласи „ура“, които бяха съпровождали пробния му полет, а сред дълбоко мълчание.

С него бе изчезнал и безстрашният вожд на този малък свят, благородният Бриан.

Междувременно хвърчилото се издигаше равномерно бавно. Постоянният вятър му осигуряваше отлична устойчивост. То едва се поклащаше насам-натам. Бриан не усещаше сътресения, които биха направили положението му по-опасно. Затова стоеше неподвижно, уловен с две ръце за въжетата, поддържащи гондолата, която се полюшваше леко като люлка.

Какво странно чувство изпита Бриан отначало, когато се усети увиснал в пространството, на тази широка наклонена плоскост, потрепваща под тласъка на въздушното течение! Струваше му се, че е отнесен от някаква фантастична хищна птица, или по-право закачен за крилата на огромен чер прилеп. Но благодарение на силната си воля можа да запази необходимото за опита хладнокръвие.

Десет минути след като хвърчилото се отдели от Спорт-теръс, едно слабо сътресение показа, че възходящото му движение е престанало. Опънато на края на въжето си, то се издигна още малко, този път с няколко сътресения. Достигнатата височина по вертикална линия трябва да беше някъде между шестотин и седемстотин фута.

Бриан, напълно спокоен, най-напред опъна връвта, вдяната в топката; после се залови да наблюдава пространството. С една ръка той се държеше за едно от въжетата на гондолата, а в другата стискаше далекогледа.

Под него — дълбок мрак. Езерото, горите и скалата образуваха неясна маса, в която не се различаваше никаква подробност.

Краищата на острова се пресичаха от заобикалящото го море, и от мястото, което заемаше, Бриан можеше да обхване с поглед всичко наоколо.

Вярно, ако се бе издигнал посред бял ден и обърнал очи към облян от светлина хоризонт, сигурно щеше да забележи било други острови, било дори континент, ако съществуваше такъв в радиус от четиридесет-петдесет мили — разстояние, до което погледът му безспорно би стигнал?

Докато на запад, север и юг в момента небето беше толкова замъглено, че нищо не можеше да се види, не беше така в източна посока, където в малко късче от небосвода, за кратко време очистено от облаци, блестяха няколко звезди.

И тъкмо откъм тази страна вниманието на Бриан бе привлечено от доста силна светлина, който се отразяваше чак в ниските облачни слоеве.

„Това е светлина на огън! — рече си той. — Дали Уолстън е разположил лагера си на това място? Не! Този огън е много далеч и сигурно се намира оттатък острова! Дали не е изригващ вулкан и дали на изток няма някаква земя?“

Бриан си спомни, че при първия си поход до Дисепшън-бей в полезрението на далекогледа му се бе появило белезникаво петно.

„Да — каза си той, — точно от тази страна беше. А може това петно да е отражение от ледник? На изток, близо до остров Черман, трябва да има някаква земя!“

Бриан насочи далекогледа си към тази светлина, която в тъмнината се открояваше още по-ясно. Несъмнено там, в съседство със забелязания ледник, имаше някаква огнедишаща планина, принадлежаща или към континент, или към архипелаг и отстояща на не повече от тридесетима мили разстояние.

В този миг Бриан забеляза нова светла точка. Между дърветата на запад от Фемили-лейк блестеше друга светлина, която се намираше много по-близо до него — на около пет-шест мили, следователно на повърхността на острова.

„Този път това е в гората — си рече той — и дори в самия и край, на брега!“

Но тази светлина изглежда само се появи и изчезна, защото, макар и да се взираше внимателно, Бриан не можа да я види повече.

Ах, колко силно биеше сърцето му, а ръката му трепереше така, че не можеше да насочва далекогледа както трябва!

Така или иначе, там, недалеч от устието на Ист-ривър, имаше лагерен огън. Бриан го бе съзрял и скоро се убеди, че светлината му още се отразява от гъстите дървета.

Значи Уолстън и шайката му лагеруват на това място, в близост до малкото заливче при Мечата скала! Убийците от „Севърн“ не са напуснали остров Черман! Младите колонисти продължаваха да бъдат изложени на опасност и нямаше да има вече спокойствие за Френч-ден!

Какво разочарование изпита Бриан! Очевидно, тъй като не можеше да поправи лодката си, Уолстън се е отказал от идеята да тръгне отново по море, за да се насочи към някоя съседна земя! И сега се намираше в околността! В това нямаше вече никакво съмнение!

След като завърши наблюденията си, Бриан сметна за безполезно да продължава това въздушно разузнаване. Ето защо се приготви да слиза. Вятърът се засилваше чувствително. Сътресенията също се засилиха и вече клатеха гондолата до такава степен, че затрудняваха приземяването.

Като се увери, че сигналната връв е достатъчно опъната, Бриан пусна топката, която се плъзна и след няколко секунди се озова в ръката на Гарнет.

Въжето на брашпила тутакси започна да притегля апарата към земята.

Но докато хвърчилото слизаше, Бриан продължаваше да гледа по посока на забелязаните светлини. Той видя отново отражението от изригването, а после, по-наблизо, до брега — лагерния огън.

Можем да си представим с какво нетърпение Гордън и другите бяха чакали сигнала за спущаме. Колко дълги им се сториха двайсетте минути, прекарани от Бриан в простора!

В това време Донифан, Бакстър, Уилкокс, Сървис и Уеб въртяха енергично ръчките на брашпила. Те също бяха забелязали, че вятърът се засилва и не духа вече така равномерно. Усещаха това по клатенето на въжето и мислеха с дълбока тревога за Бриан, който сигурно изпитваше последиците от тези сътресения.

Така че брашпилът работеше бързо, за да навие хиляда и двеста фута развито въже. Вятърът продължаваше да се засилва и три четвърти час след дадения от Бриан сигнал вече духаше здравата.

В този момент хвърчилото навярно се намираше на повече от сто фута над езерото.

Изведнъж се почувствува силен трус. Уилкокс, Донифан, Сървис, Уеб и Бакстър, загубвайки опора, насмалко не се търкулнаха на земята. Въжето на хпърчилото се бе скъсало.

И сред викове на ужас двайсет пъти се повтори едно и също име:

— Бриан! Бриан!

Няколко минути след това Бриан изскочи на брега и завика силно.

— Бате! — Бате! — възкликна Жак, който пръв го притисна в прегръдките си.

— Уолстън е още тук!

Това бяха първите думи на Бриан, когато другарите му го наобиколиха.

В момента, когато въжето се скъса, Бриан се почувствува понесен надолу, но косо и сравнително бавно, защото хвърчилото бе образувало нещо като парашут над него. Трябваше непременно да се измъкне от гондолата, преди тя да е стигнала повърхността на езерото. Точно когато тя щеше да потъне, Бриан се хвърли с главата надолу и като добър плувец не му беше трудно да се добере до брега, отстоящ на не повече от четиристотин-петстотин фута.

През това време хвърчилото, освободено от своя товар, изчезна на североизток, подхванато от вятъра като гигантска отломка от въздушно корабокрушение.

X

Лодката на „Севърн“. — Костър болен. — Връщането на лястовиците. — Отчаяние. — Хищните птици. — Гуанакото, убито с куршум. — Гърнето на лулата. — По-зорко наблюдение. — Силна буря. — Гърмеж отвън. — Викът на Кейт.

На другата сутрин след нощта, през която Моко стоя да пази Френч-ден, младите колонисти, уморени от вълненията на предишния ден, се събудиха много късно. Щом станаха, Гордън, Донифан, Бриан и Бакстър минаха в Склада, където Кейт се занимаваше с обичайната си работа.

Там те обсъдиха положението, което беше твърде обезпокоително.

Всъщност, както изтъкна Гордън, бяха минали повече от две седмици, откакто Уолстън и другарите му се намираха на острова. Така че ако лодката все още не беше поправена, това се дължеше единствено ка липсата на необходимите за тази цел инструменти.

— Сигурно такава е причината — каза Донифан, — защото тази лодка изобщо нямаше големи повреди. Ако нашата „Слуи“ не беше толкова пострадала при засядането, можехме да я направим годна за плаване!

Но при все че Уолстън не бе заминал, това не значеше, че възнамерява да се настани на остров Черман, защото в такъв случай щеше да направи няколко екскурзии във вътрешността и непременно да попадне на Френч-ден.

Нали Бриан разказа какво бе видял при полета си — за земите, които сигурно се намираха на много близко разстояние в източна посока.

— Вероятно не сте забравили — каза той, — че при похода ни до устието на Ист-ривър аз забелязах белезникаво петно малко над хоризонта, но не можех да си обясня неговото появяване.

— Обаче ние с Уилкокс не открихме нищо подобно — възрази Донифан, — колкото и да се мъчихме да намерим това петно.

— И Моко го забеляза ясно като мен — отвърна Бриан.

— Добре де! Възможно е! — тросна се Донифан. — Но какво те кара да мислиш, Бриан, че сме близо до континент или до група острови?

— Ето какво — каза Брйан. — Вчера, докато наблюдавах хоризонта в тая посока, различих много яоно далеч от брега някаква светлина, която може да бъде само от изригващ вулкан. Оттук заключавам, че наблизо има някаква земя! А матросите от „Севърн“ не може да не знаят това и ще направят всичко възможно, за да се доберат до нея.

— Няма съмнение! — обади се Бакстър. — Каква полза да остават тук? Очевидно не сме се избавили от присъствието им единствено защото още не са успели да си поправят лодката!

Това, което Бриан съобщаваше на другарите си, беше извънредно важно. То доказваше, че остров Черман не е изолиран в тази част от Тихия океан, както мислеха. Но положението се усложняваше още повече от обстоятелството, че ако се съдеше по разстоянието до лагера му, Уолстън се намираше в момента около устието на Ист-ривър. След като бе напуснал Севърн-шорс, той се бе приближил с десетина мили. Така че достатъчно беше да поеме срещу течението на Ист-ривър, да стигне до езерото и да го заобиколи от юг, за да открие Френч-ден!

Ето защо Бриан трябваше да вземе по-строги мерки. Занапред екскурзиите се ограничаваха до най-необходимите, като се забраняваше да се ходи дори по левия бряг на реката до Бог-уудс. Същевременно Бакстър скри оградата на заслона, а също и входовете на залата и на склада зад завеса от храсти и трева. И най-после, забраняваше се да се показват в оная част от острова, която се простираше между езерото и Окланд-хил. Вярно, че спазването на тези сурови предпазни мерки създаваше допълнителни мъчнотии към и без това трудното положение!

На всичко отгоре имаше и други причини за безпокойство. Костър заболя от треска, която постави живота му в опасност. Гордън бе принуден да прибегне до аптечката на шхуната, но със страх да не направи някаква грешка! За щастие Кейт се отнасяше към Костър като майка към детето си. Тя се грижеше за него и бдеше денонощно с всеотдайност, която е нещо като инстинкт у жените. Благодарение на нейната самоотверженост най-после треската премина, положението на болния видимо се подобри и той започна бързо да се поправя. Дали Костър се бе намирал в смъртна опасност? Трудно може да се каже нещо определено. Но ако не бяха положени такива грижи, може би треската щеше напълно да изтощи малкия болен.

Да, ако Кейт не беше тук, кой знае какво би се случило! Излишно е да повтаряме, че това прекрасно създание бе пренесло върху най-малките деца от колонията цялата майчинска нежност, която се таеше в сърцето му, и никога не се скъпеше на ласки.

— Такава съм си, папузите ми! — повтаряше тя. — Свикнала съм да плета, да шетам и да готвя.

И наистина, тя беше въплъщение на истинска жена! Кейт се грижеше главно да поддържа доколкото е възможно бельото на обитателите на Френч-ден. За голямо нейно огорчение то беше твърде износено, след като бе служило вече близо двайсет месеца! С какво да го замени, когато стане съвсем негодно? А и обувките бяха в много лошо състояние, колкото и да се стараеха да ги пазят, като ходеха боси, когато времето позволяваше! Всичко това не можеше да не безпокои предвидливата домакиня!

Първата половина на ноември се отличаваше с чести проливни дъждове. После пък, от 17-и, барометърът се установи отново на постоянно хубаво време и настъпи периодът на обичайните горещини. Дървета, храсти, всички растения скоро се раззелениха и разцъфтяха. Неизменните обитатели на Саут-мурс долетяха на многочислени ята. Колко го беше яд Донифан, че е лишен от възможността да ходи на лов из блатата, а Уилкокс — че не може да опъва мрежи, от страх да не бъдат забелязани от долните брегове на Фемили-лейк!

А тези птици гъмжаха не само в тази част на острова, но и около Френч-ден, където много от тях се улавяха в капаните.

Един ден между уловените Уилкокс намери една от прелетните птици, които зимата прогонваше към непознатите земи на север. Това беше лястовица, която още носеше торбичката, прикрепена под крилото й. Дали в тази торбичка нямаше писъмце за младите корабокрушенци от „Слуи“? Уви, не! Пратеницата се бе върнала без отговор!

През дългите дни, когато нямаха какво да правят, прекарваха по цели часове в Залата. Бакстър, натоварен да води дневника, нямаше вече нищо за отбелязване. А след по-малко от четири месеца щеше да започне третата зима за младите колонисти на остров Черман!

Забелязваше се, че дори най-енергичните са изпаднали в отчаяние — с изключение на Гордън, който като отговорник беше винаги погълнат в работата си. Бриан също се чувствуваше понякога подтиснат, макар че напрягаше всички душевни сили да не се издаде. Той се мъчеше да превъзмогне това състояние, като подканяше другарите си да продължават учебните занимания, да организират събеседвания и четения на висок глас. Непрекъснато им напомняше за родината, за семействата им, уверявайки, че някой ден ще ги видят отново! Изобщо се опитваше да повдигне духа им, но без особен успех и най-много се страхуваше да не би отчаянието да сломи самия него. Ала това не стана. Пък и извънредно важни събития скоро поставиха на изпитание всички.

На 21 ноември към два часа след обед Донифан се занимаваше с риболов по бреговете на Фемили-лейк, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от пронизителните крясъци на двайсетина птици, които се рееха над левия бряг на реката. Тези птици не бяха врани, макар че приличаха малко на такива, но по лакомия и кресливост заслужаваха да се причислят към техния род.

Така че Донифан нямаше и да обърне внимание на това кресливо ято, ако не бе го учудило неговото държане. И наистина тези птици описваха широки кръгове, които с приближаването им до земята все повече се стесняваха, а после, като се скупчиха близо една до друга, се устремиха надолу.

В тоя момент крясъците им се засилиха, а Донифан напразно се мъчеше да ги различи сред високата трева, в която бяха изчезнали.

Изведнъж се сети, че на това място трябва да има леш на някакво животно. И от любопитство да разбере какво е то, се върна във Френч-ден и помоли Моко да го прекара с яла на другия бряг на река Зеландия.

Двамата се качиха в лодката и след десетина минути вече се промъкваха през гъстата трева на стръмния бряг. Птиците веднага се разхвърчаха, изразявайки с крясъци недоволството си от натрапниците, които си позволяваха да развалят угощението им.

На това място лелееше труп на младо гуанако, умряло само преди няколко часа, защото още не бе загубило напълно естествената си топлина.

Донифан и Моко никак не бяха склонни да използуват за нуждите на кухнята останките от пиршеството на хищните птици и се готвеха да им ги предоставят, когато изведнъж възникна един въпрос: как и по какъв начин гуанакото е паднало до края на тресавището, далеч от горите на изток, от които тези животни обикновено не се отделят?

Донифан огледа животното. На хълбока му имаше още кървяща рана — рана не от зъбите на ягуар или друг хищник.

— По това гуанако сигурно е стреляно! — забеляза Донифан.

— Ето доказателството! — отвърна юнгата, който, след като порови из раната с ножа си, извади оттам един куршум.

Този куршум не беше от ловна пушка, а вероятно от моряшка. Следователно можеше да е бил изстрелян единствено от Уолстън или някой от спътниците му.

Оставяйки трупа на гуанакото на птиците, Донифан и Моко се върнаха във Френч-ден да се посъветват с другарите си.

Нямаше никакво съмнение, че гуанакото е улучено от някой от матросите на „Севърн“, защото нито Донифан, нито който и да било друг не беше стрелял повече от месец. Но трябваше да се разбере кога и на кое място гуанакото е било улучено.

След като обсъдиха всички хипотези, стигнаха до извода, че това трябва да е станало само преди пет-шест часа — време, необходимо на животното, за да прекоси дюните и да стигне на няколко крачки от реката. Следователно можеше да се предположи, че сутринта някой от хората на Уолстън, тръгнал на лов, се е приближил до южния край на Фемили-лейк и че бандата, след като е преминала Ист-ривър, малко по малко напредва към Френч-ден.

Така положението се влошаваше, макар че може би нямаше още непосредствена опасност. Работата е там, че в южната част на острова се простираше обширна равнина, пресичана от потоци, изпъстрена с езерца и покрита с дюни, където дивечът едва ли е достатъчен за ежедневната прехрана на бандата. Така че Уолстън вероятно не се е впуснал през Даунс-ленд. Не бяха чули и никакъв подозрителен изстрел, който вятърът би донесъл до Спорт-теръс, и можеха да се надяват, че местоположението на Френч-ден все още не е открито.

Все пак трябваше да се вземат още по-строги предпазни мерки. Нападение можеше да се отблъсне единствено при условие, че младите колонисти не бъдат издебнати извън Залата.

След три дена едно по-значително обстоятелство засили опасенията и всички бяха принудени да признаят, че сигурността им е вече непосредствено застрашена.

На 24-и към девет часа сутринта Бриан и Гордън бяха се прехвърлили отвъд река Зеландия, за да проверят дали няма възможност да се направи нещо като насип през тясната пътека, която лъкатушеше между езерото и блатото. Под прикритието на този насип Донифан и най-добрите стрелци лесно и бързо можеха да застанат в засада, в случай че се забележеше навреме приближаването на Уолстън.

Двамата се намираха най-много на триста крачки отвъд реката, когато Бриан настъпи някакъв предмет и го смачка. Той не му обърна внимание, мислейки го за една от безбройните раковини, изхвърляни от силните приливи, които заливаха равнината на Саут-мурс. Но-Гордън, който вървеше отзад, се спря и каза:

— Чакай, Бриан, почакай де!

— Какво има?

Гордън се наведе и вдигна смачкания предмет.

— Гледай! — рече той.

— Но това не е раковина — отвърна Бриан, — а …

— Лула!

И наистина Гордън държеше в ръка възчерна лула с тръбица, счупена до гърнето.

— Тъй като никой от нас не пуши — каза Гордън, — значи тази лула е била загубена от …

— Някой от бандата — допълни Бриан, — освен ако не е принадлежала на френския корабокрушенец, дошъл преди нас на остров Черман.

Не, тази лула, явно счупена неотдавна, не можеше да е принадлежала на Франсоа Бодоан, умрял преди повече от двайсет години. Наскоро някой я беше изтървал точно на това място и ето доказателството — в лулата имаше още малко тютюн. Значи преди няколко дни, а може би преди няколко часа някой от другарите на Уолстън или самият Уолстън беше стигнал до тоя бряг на Фемили-лейк.

Гордън и Бриан се върнаха веднага във Фреич-ден. Там Кейт, на която Бриан показа гърнето на лулата, потвърди, че я е виждала в ръцете на Уолстън.

Така не остана никакво съмнение, че злодеите са заобиколили края на езерото. През нощта може да са стигнали чак до брега на река Зеландия. И ако са забелязали Френч-ден, ако Уолстън е разбрал какви са обитателите на малката колония, дали нямаше да се сети, че там има сечива, инструменти, муниции, провизии — изобщо всичко, което му липсва, и че шестима силни мъже лесно могат да се справят с петнайсет малки момчета — особено ако успеят да ги нападнат ненадейно?

Във всеки случай нямаше вече никакво съмнение, че бандата се приближава все повече и повече.

С оглед на опасностите Бриан в съгласие с другарите си се постара да организира по-зорко бдене. През деня на върха на Окланд-хил стоеше непрекъснато наблюдателен пост, за да сигнализира незабавно за всякакво подозрително приближаване откъм блатото, откъм Трапс-уудс или откъм езерото. През нощта двама от големите трябваше да пазят входа на Залата и на Склада и да следят шумовете отвън. Двете врати бяха подсилени с подпорни греди и за миг можеха да се барикадират с големите, камъни, струпани във Френч-ден. А тесните прозорци, пробити в стената, служеха за амбразури на двете малки оръдия, едното от които щеше да защищава страната откъм река Зеландия, а другото — страната откъм Фемили-лейк. Освен това пушките и револверите бяха готови за стрелба при най-малката тревога.

Разбира се, Кейт одобряваше всички тия мерки. Тази енергична жена внимаваше да не издава безпокойството си — уви, напълно основателно! — когато мислеше за рисковете на едно сблъскване с моряците от „Севърн“. Тя познаваше тези хора и главатаря им. Макар и недостатъчно въоръжени, нямаше ли да ги изненадат въпреки най-строгата бдителност? И с тях ще трябва да се бият няколко малки момчета, най-голямото от които още не бе навършило шестнайсет години! Наистина, борбата щеше да бъде твърде неравна! Ах, защо не е тук храбрият Ивънс! Защо не бе избягал с Кейт! Може би той щеше да съумее по-добре да организира отбраната, така че Френч-ден да устои на атаките на Уолстън.

За нещастие Ивънс сигурно е под строг надзор, ако другарите му вече не са се отървали от него като опасен свидетел, от когото вече не се нуждаят.

Такива бяха размишленията на Кейт. Тя се страхуваше не за себе си, а за тия деца, над които бдеше непрестанно, добре подпомагана от Моко, а той не й отстъпваше по самоотверженост.

Беше 27 ноември. От два дни цареше задушлива горещина. Големи облаци се носеха тежко над острова и няколко далечни гръмотевици предвещаваха буря. Барометърът също показваше предстояща борба между стихиите.

Тази вечер Бриан и другарите му се прибраха в залата по-рано от обикновено, след като от предпазливост — както правеха от известно време — домъкнаха яла в Склада. После залостиха добре вратите, прочетоха молитвата, спомняйки си за своите семейства „там“, и не им оставаше нищо друго, освен да чакат да ги обори сънят.

Към девет и половина часа бурята вилнееше с цялата си сила. Залата се осветяваше от яркия отблясък на светкавиците, който проникваше през амбразурите. Непрекъснато се раздаваха гръмотевици; като че целият Окланд-хил трепереше сред този оглушителен грохот. Това беше едно от ония атмосферни явления, които, макар и без дъжд и вятър, пак са страшни, защото неподвижните облаци изпразват на едно място всичкото натрупало се в тях електричество и често цяла нощ не е достатъчна, за да го изчерпи.

Костър, Доул, Айвърсън и Дженкинс, сгушени на койките си, подскачаха при ужасното пращене, подобно на съдиране на платно, което предшествуваше тези светкавици. Но в непоклатимата пещера нямаше от какво да се страхуват. Гръмотевицата можеше да удари двайсет пъти, сто пъти хребета на скалата! Тя не можеше да мине през дебелите стени на Френч-ден, непроницаеми за електрическия ток и недостъпни за бурите. От време на време Бриан, Донифан или Бакстър ставаха, пооткрехваха вратата и като хвърляха бърз поглед навън, веднага се връщаха, заслепени от светкавиците. Цялото пространство гореше, и по езерото, в което се отразяваха небесните мълнии, сякаш се търкаляше огромна маса от пламъци.

От десет до единайсет часа светкавиците и гръмотевиците не престанаха нито за миг. Едва малко преди полунощ започна да утихва. Гръмотевиците ставаха все по-редки, по-далечни и по-приглушени. Тогава задуха вятър, подгони облаците, надвиснали над земята, и скоро рукна проливен дъжд.

Малките започнаха да се успокояват. Две-три главици, скрити под одеялата, се престрашиха да надзърнат, макар че беше време всички да спят. Бриан и останалите, след като взеха обичайните предпазни мерки, също се приготвиха да си лягат, когато изведнъж Фан даде явни признацина необяснимо безпокойство. Той се изправяше на задните си крака, хвърляше се към вратата на Залата, ръмжеше глухо и проточено.

— Дали Фан е усетил нещо? — каза Донифан, опитвайки се да успокои кучето.

— Много пъти вече сме го виждали да се държи така особено — забеляза Бакстър — и умното животно никога не се е лъгало!

— Преди да си легнем, трябва да разберем какво значи това! — добави Гордън.

— Добре — рече Бриан, — но никой да не излиза и да бъдем готови да се защищаваме!

Всеки взе пушката или револвера си. После Донифан се приближи до входа на Залата, а Моко — до входа на Склада. И двамата прилепиха ухо до вратите, но не доловиха никакъв шум отвън, макар че Фан продължаваше да се вълнува. Скоро кучето залая толкова силно, че Гордън не можа да го успокои. Това беше много неприятно. В моментите на затишие лесно можеше да се чуе шум на стъпки по брега, така както лаят на Фан можеше да се чуе отвън.

Внезапно екна гърмеж, който никак не приличаше на трясък от гръмотевица. Това беше изстрел, даден най-малко на двеста крачки ог Френч-ден.

Всички заеха отбранителна позиция. Донифан, Бакстър, Уилкокс и Крос, въоръжени с пушки и застанали до двете врати, бяха готови да открият огън срещу всеки, който се опиташе да нахълта. Другите се заловиха да ги барикадират с камъните, приготвени за тази цел, когато някакъв глас отвън извика:

— Помощ! Помощ!

Там несъмнено имаше човек в смъртна опасност, който зовеше за помощ.

— Помощ! — повтори гласът, този път само на няколко крачки от вратата.

Кейт, застанала до вратата, се ослушваше.

— Това е той! — извика тя.

— Той ли? — учуди се Бриан.

— Отворете! Отворете! — повтаряше Кейт. Отвориха вратата и в Залата се втурна човек, от когото се стичаше вода. Той беше Ивънс, щурманът на „Севърн“.

XI

Кейт и щурманът. — Разказът на Ивънс. — След засядането на лодката. — Уолстън в Беър-рок-харбър. — Хвърчилото. — Френч-ден открита. — Бягството на Ивънс. — Прехвърляне през реката. — Проекти. — Предложение на Гордън. — Земите на изток. — Остров Черман-Хановер.

Първоначално Гордън, Бриан и Донифан останаха неподвижни пред толкова неочакваното появяване на Ивънс. После инстинктивно се втурнаха към щурмана като към спасител.

Той беше двайсет и пет — трийсет годишен човек, широкоплещест, със здраво телосложение, с живи очи, открито чело, умно и симпатично лице, с твърда и решителна походка; лицето му беше отчасти скрито под гъста брада, непостригвана от корабокрушението на „Севърн“.

Щом влезе, Ивънс тутакси затръшна вратата, обърна се и прилепи ухо до нея. Като не чу нищо отвън, той пристъпи към средата на Залата. Там под светлината на висящия ог свода фенер огледа малката група, която го заобикаляше, и промълви следните думи:

— Да … деца! Само деца!

Изведнъж погледът му се оживи, лицето му светна от радост, ръцете му се разпериха.

— Кейт! — извика той. — Кейт, ти си жива!

И я улови за ръцете, сякаш да се увери, че не са ръце на призрак.

— Да, жива като вас, Ивънс! — отвърна Кейт. — Бог ме спаси, както спаси вас и ви праша да помогнете на тези деца!

Щурманът преброи с поглед момчетата, събрали се около масата в Залата.

— Петнайсет — каза той, — и едва пет-шест в състояние да се защищават! Но това няма значение!

— Има ли опасност да бъдем нападнати, щурман Ивънс? — запита Бриан.

— Не, момчето ми, не … поне засега! — отговори Ивънс.

Разбира се, всички горяха от нетърпение да узнаят историята на щурмана и иай-вече какво се бе случило, след като лодката е била изхвърлена на Севърн-шорс. Нито големите, нито малките не искаха да лягат да спят, докато не чуят тоя разказ, толкова важен за тях. Но преди това Ивънс трябваше да свали мокрите си дрехи и да похапне. От дрехите му се стичаше вода, понеже се бе наложило да преплава река Зеландия. Той беше изтощен от умора и глад, защото от дванайсет часа не бе ял и от сутринта нито миг не бе почивал.

Бриан го заведе незабавно в Склада, където Гордън му даде хубаво моряшко облекло. След това Моко му поднесе студено месо от дивеч, сухари, няколко чаши горещ чай и солидна чаша бренди.

Четвърт час по-късно Ивънс, седнал пред масата в Залата, разказваше за събитията, станали след изхвърлянето на моряците от „Севърп“ на острова.

— Няколко минути преди лодката да се приближи до брега — каза той, — петима души, между които бях и аз, бяхме изхвърлени на първите подводни скали. Никой от нас не пострада сериозно при премятането. Никакви наранявания, само натъртвания. Но все пак трудно ни беше да излезем от прибоя сред тоя мрак и това разярено море, раз-бунено от вятъра.

След продължителни усилия обаче се измъкнахме от вълните живи и здрави — Уолстъп, Брандт, Рок, Кук, Коуп и аз. Липсваха само двама — Форбс и Пайк. Не знаехме дали са били отнесени от някоя вълна или пък са се спасили, когато лодката е стигнала до брега. А за Кейт мислех, че вълните са я отвлекли, и не се надявах повече да я видя.

И като говореше така, Ивънс не се опитваше да скрие вълнението и радостта си, че е намерил смелата жена, спасила се с него от клането на „Севърн“! След като и двамата са се намирали в ръцете на тия убийци, сега те бяха извън властта им, макар и не извън обсега им в бъдеще:

Ивънс продължи:

— Когато се озовахме на брега, доста време трябваше да търсим лодката. Навярно тя е била изхвърлена към седем часа вечерта, а едва към полунощ я забелязахме преобърната на пясъка. Най-напред се спуснахме покрай брега.

— Покрай Севърн-шорс — вметна Бриан. — Така го нарекоха някои от другарите ни, които намериха лодката на „Севърн“, предиоще Кейт да ни бе разказала за корабокрушението.

— Как преди?! — учуди се Ивънс.

— Да, щурман Ивънс — каза Донифан. — Ние пристигнахме на това място същата вечер, когато е станало корабокрушението и двамата ви другари още лежаха на пясъка! Но на другия ден, като дойдохме да; изпълним последния си дълг към тях, те бяха изчезнали.

— Тъй ли? — продължи Ивънс. — Сега всичко ми става ясно! Мислехме, че Форбс и Пайк са се удавили — и щеше да бъде по-добре, двама негодници по-малко! — но те са били изхвърлени на неголямо разстояние от лодката. Там Уолстън и останалите ги намериха и ги съживиха с няколко глътки джин.

За тяхно щастие — и може би за наше нещастие — сандъците на лодката не бяха разбити при корабокрушението, нито залети от морската вода. Мунициите, оръжието, петте бордови пушки, останалите провизии, натоварени набързо при пожара на „Севърн“ — всичко бе извадено от лодката, защото имаше опасност следващият прилив да я унищожи напълно. След като свършихме тази работа, напуснахме мястото на корабокрушението и по брега поехме в източна посока. В този момент един от тия мерзавци — мисля, че беше Рок, — забеляза, че Кейт я няма. А Уолстън отговори: „Отнесла я е някоя вълна! Добре, че се отървахме от нея!“ Тогава си помислих: щом бандата се радва, че се е отървала от Кейт сега, когато вече няма нужда от нея, същото ще бъде и с щурмана Ивънс, когато стане излишен Но къде бяхте вие, Кейт?

— Аз се намирах близо до лодката, откъм морето — отговори Кейт, — на мястото, където бях изхвърлена след корабокрушението Там никой не можеше да ме види и чух всичко, което Уолстън и останалите си говореха. Но когато те си заминаха, Ивънс, аз станах и за да не попадна отново в ръцете на Уолстън, побягнах в обратна посока. След тридесет и шест часа, полумъртва от глад, тези добри деца ме прибраха и доведоха във Френч-ден.

— Френч-ден ли? — повтори Ивънс.

— Така наричаме жилището си — отвърна Гордън, — в памет на един корабокрушенец-французин, който го е обитавал много години преди нас!

— Френч-ден Севърн-шорс — каза Ивънс. — Виждам, момчетата ми, че сте дали имена на различни части от този остров! Това е хубаво!

— Да, щурман Ивънс, и все хубави имена — отвърна Сървис, — а имаме и още много други: Фемили-лейк, Даунс-лендс, Саут-мурс, река Зеландия, Трапс-уудс…

— Добре! Добре! Ще ми разкажете за всичко по-късно … утре! А сега да продължа моята история Нищо ли не се чува отвън?

— Нищо — отговори Моко, който стоеше на пост до вратата на Залата.

— Отлично! — рече Ивънс. — Продължавам. Един час след като напуснахме лодката, стигнахме до някаква гора и там се настанихме да лагеруваме. На другия ден и през следващите няколко дни се връщахме на мястото, където бе заседнала лодката, и се опитвахме да я поправим; но тъй като нямахме други сечива, освен една обикновена брадва, невъзможно беше да сменим разкъсаната обшивка и да направим лодката годна за плаване по море дори на малко разстояние. Пък и там беше много неудобно за такава работа.

Затова тръгнахме да търсим друго място за лагер в не толкова пуста местност, където с лов да можем да осигуряваме прехраната си и същевременно ще бъдем близо до река, от която да се снабдяваме с прясна вода, защото запасите ни се бяха напълно изчерпили. След като извървяхме десетина мили край брега, стигнахме до една речица …

— Ист-ривър! — каза Сървис.

— Добре, нека бъде Ист-ривър! — съгласи се Ивънс. — Там, в дъното на голям залив …

— Дисепшън-бей! — обади се Дженкинс.

— Добре, Дисепшън-бей. — усмихна се Ивънс. — Сред скалите имаше удобно убежище …

— Мечата скала! — извика Костър на свой ред.

— Добре, малкият, нека бъде Мечата скала! — отвърна Ивънс, кимвайки одобрително с глава. — Лесно можехме да се настаним на това място и ако домъкнехме лодката, която първата буря би разбила окончателно, може би щяхме да успеем да я поправим.

Затова се върнахме да търсим лодката и след като я облекчихме доколкото е възможно от товара й, спуснахме я отново във водата. После, като я теглехме с въже покрай брега, макар че водата стигаше до планшира и, успяхме да я домъкнем до залива, където сега е на сигурно място.

— Значи лодката е при Мечата скала? — попита Бриан.

— Да, момчето ми, и мисля, че ще може да се поправи ако разполагаме с необходимите инструменти …

— Но ние имаме такива инструменти, щурман Ивънс — побърза да отговори Донифан.

— Е, така и предположи Уолстън, когато случайно узна, че островът е обитаван и кои се намират на него!

— А как узна? — запита Гордън.

— Ето как — отговори Ивънс. — Преди осем дни Уолстън, другарите му и аз — защото никога не ме оставяха сам — тръгнахме на разузнаване през гората. След три-четири часа път срещу течението на Ист-ривър стигнахме бреговете на едно голямо езеро, откъдето изтичаше тази река. И на това място, представете си учудването ни, намерихме някакъв странен уред, паднал на брега Той представляваше нещо като скелет от тръстика, на който беше опънато платно.

— Нашето хвърчило! — възкликна Донифан.

— Нашето хвърчило, което падна в езерото — добави Бриан, — а вятърът го е домъкнал чак до там!

— А, хвърчило ли било? — запита Ивънс. — Честна дума, не се сетихме, и този уред много ни заинтригува! Във всеки случай той не се появи току-тъй! Беше изработен на острова! Нямаше никакво съмнение! Значи островът беше населен! Но от кого? Уолстън искаше на всяка цена да узнае. А пък аз от тоя ден реших, да бягам. Каквито и да бяха обитателите на тоя остров — дори и диваци, — те не можеха да бъдат по-лоши от убийците от „Севърн“! Но от този момент нататък аз бях под денонощно наблюдение!

— А как бе открита Френч-ден? — попита Бакстър.

— След малко ще чуете — отвърна Ивънс. — Но преди да продължа разказа си, кажете ми, момчета, за какво ви беше това огромно хвърчило? Сигнал ли давахте с него?

Гордън разправи на Ивънс за опита, с каква цел го бяха предприели, как Бриан бе рискувал живота си за спасението на всички и по какъв начин бе узкал, че Уолстън е още на острова.

— Вие сте смело момче! — каза Ивънс, като улови ръката на Бриан и я раздруса дружелюбно.

След това продължи:

— Разбирате ли, сега Уолстън имаше само една грижа: да узнае какви са обитателите на тоя остров. Ако са туземци, възможно е да се спогодим с тях? Ако са корабокрушенци, може би ще имат необходимите инструменти? В такъв случай няма да му откажат помощта си да поправи лодката, за да поеме отново по море.

И тъй, започна дирене — трябва да ви кажа, много предпазливо. Напредвахме малко по малко, като изследвахме горите по десния бряг на езерото, за да се приближим до южния му край. Но не забелязахме никакъв човек. Никакъв изстрел не се чуваше в тази част на острова.

— Защото никой от нас не се отдалечаваше вече от Френч-ден — каза Бриан, — а и стрелянето беше забранено!

— И все пак ви открихме! — продължи Ивънс. — Пък и не можеше да бъде другояче. Това стана през нощта на 23 срещу 24 ноември, когато един от другарите на Уолстън стигнал до Фреич-ден по южния бряг на езерото. За нещастие по едно време той забелязал светлина, която се процеждала през скалата — несъмнено светлината от вашия фенер блеснала за миг в открехнатата врата. На другия ден лично Уолстън тръгна насам и вечерта остана скрит във високите треви на няколко крачки от реката …

— Ние разбрахме — каза Бриан.

— Разбрахте ли?

— Да, защото на това място двамата с Гордън намерихме парчета от лула и Кейт позна, че това е лулата на Уолстън!

— Вярно! — потвърди Ивънс. — Уолстън я загуби точно тогава и когато се върна, много се ядосва. Но той вече знаеше за съществуването на малката колония. И наистина, докато стоял залегнал в тревата, забелязал повечето от вас — ходели сте назад-напред по десния бряг на реката. Просто деца, с които седем мъже лесно можеха да се справят; Уолстън се върна да съобщи на другарите си какво беше видял. От един разговор между него и. Брандт, който случайно дочух, разбрах какво се готви срещу Френч-ден.

— Зверове! — извика Кейт. — Не биха пожалили дори тия деца.

— Да, Кейт — отвърна Ивънс, — както не пожалиха капитана и пътниците на „Севърн“! Зверове! Правилно ги нарекохте, и ги предвожда най-жестокият измежду тях, Уолстън — дано не избегне възмездието за своите престъпления!

— Най-после, слава богу, успяхте да избягате, Ивънс! — рече Кейт.

— Да, Кейт. Преди дванайсетина часа можах да се възползувам от отсъствието на Уолстън и другите, които ме бяха оставили под надзора на Форбс и Рок. Моментът ми се стори удобен за бягство. Разчитах да заблудя тия двамата негодници или поне да ги изпреваря, ако упеех да взема известна преднина!

Беше около два часа сутринта, когато хукнах през гората Форбс и Рок почти ведн-ага откриха бягството ми и се втурнаха подире ми. Те бяха въоръжени с пушки Аз имах за защита само моряшкия си нож и краката си и се носех с бързината на делфин!

Преследването продължи цял ден. Като ударих косо през гората, аз стигнах левия бряг на езерото. Оставаше да го заобиколя, защото от дочутия разговор бях научил, че сте се настанили на бреговете на река, която тече на запад.

Откровено казано, никога в живота си не съм тичал така стремглаво и толкова продължително: през тоя ден изминах близо петнайсет мили! Но дявол да го вземе! Негодниците тичаха бързо като мен, а куршумите им летяха още по-бързо. Няколко пъти те изсвистяваха край ушите ми. Представете си! Аз знаех тяхната тайна! Ако им се изплъзнех, можех да ги издам! Трябваше да ме уловят на всяка цена! Вярно, ако нямаха огнестрелно оръжие, можех да ги причакам спокойно с нож в ръка! Или аз щях да ги убия, или те мен! Да, Кейт! Предпочитах да умра, но да не се върна в лагера при тия разбойници! Все пак се надявах, че с настъпването на нощта тази проклета гонитба ще спре! Ала надеждата ми не се сбъдна. Вече бях заобиколил завоя на езерото и се изкачвах от другата страна, а чувствувах, че Форбс и Рок са непрекъснато по петите ми. В тоя момент се разрази бурята, която назряваше от няколко часа. Тя затрудни преследването, защото само при светлината на светкавиците тия мерзавци можеха да ме забелязват между тръстиките на стръмния бряг. Най-после стигнах на стотина крачки от реката Ако успеех да я премина, тия негодници щяха да ме оставят на мира и можех да се смятам за спасен! Те никога не биха се осмелили да я прекосят, тъй като знаеха, че Френч-ден е близо.

Затова побягнах и тъкмо стигнах левия бряг на реката, една последна светкавица освети пространството. Тутакси екна гърмеж.

— Тоя, който чухме ли? — запита Донифан.

— Очевидно! — отговори Ивънс. — Един куршум одраска рамото ми Скочих и се хвърлих в реката. С няколко замаха се озовах на другия бряг и се скрих в тревата, докато Рок и Форбс, които бяха стигнали до противоположния бряг, си говореха: „Мислиш ли, че сме го улучили? — Положително! — В такъв случай трябва да е на дъното?. — Сигурно, и вече е умрял, непременно е умрял! — Тогава още по-добре!“ И си отидоха.

Да, още по-добре за мен и за Кейт! Ах, мерзавци такива! Ще видите вие дали съм умрял! След няколко минути се измъкнах от тревата и тръгнах към ъгъла на скалата Чух лай. Извиках. Вратата на Френч-ден се отвори А сега — добави Ивънс, протягайки ръка по посока на езерото, — ние, момчета, трябва да очистим тия негодници и да избавим вашия остров от тях!

Той произнесе тия думи с такава пламенност, че всички се изправиха, готови да го следват.

Сега беше техен ред да разкажат на Ивънс какво се бе случило през тия двайсет месеца, да му опишат при какви условия „Слуи“ бе напуснала Нова Зеландия, дългото й скитане по Тихия океан до острова, откриването на останките на корабокрушенеца-французин, настаняването на малката колония във Френч-ден, екскурзиите през топлия сезон, работата през зимата и как най-после животът им бе сравнително осигурен и избавен от опасности, до пристигането на Уолстън и съучастниците му.

— И в продължение на двайсет месеца нито един кораб не се е показвал около острова? — запита Ивънс.

— Във всеки случай не сме забелязали нито един в морето — отговори Бриан.

— Слагахте ли сигнали?

— Да! На най-високия връх на скалата издигнахме мачта.

— И никой ли не я е забелязал?

— Не, щурман Ивънс — отвърна Донифан. — Но трябва да признаем, че преди шест седмици я свалихме, за да не привлича вниманието на Уолстън.

— И добре сте сторили, момчетата ми! Вярно, че сега този негодник е запознат с положението! Затова денонощно ще бъдем нащрек!

— Жалко — забеляза тогава Гордън, — жалко, че ще имаме работа с такива престъпници вместо с честни хора, на които с удоволствие бихме помогнали! Така нашата малка колония би се засилила! А занапред ни чака борба, трябва да браним живота си, а знаем какъв ще бъде изходът от тази борба!

— Бог ни е закрилял досега, деца мои — обади се Кейт, — и той няма да ни изостави! Нали ни прати смелия Ивънс, а с него и …

— Ивънс! Ура за Ивънс! — завикаха в един глас всички млади колонисти.

— Разчитайте на мен, момчета — отвърна щурманът, — а тъй като и аз разчитам на вас, обещавам ви да се защищаваме добре!

— И все пак — подхвана Гордън, — ако може да се избегне тази борба, ако Уолстън се съгласи да напусне острова.

— Какво искаш да кажеш, Гордън? — попита Бриан.

— Искам да кажа, че другарите му и той отдавна да са се махнали, ако имаха възможност да използуват лодката! Нали така, щурман Ивънс?

— Не ще и дума.

— Така че ако влезем в преговори с тях, ако им набавим нужните сечива, не е изключено да се съгласят? Зная много добре, че е гнусно да се установят отношения с убийците от „Севърн“! Но това е необходимо, за да се избавим от тях, да осуетим нападение, което може да доведе до голямо кръвопролитие! Е, вие какво мислите, щурман Ивънс?

Ивънс изслуша внимателно Гордън. Предложението му показваше практичен ум, които не допуска неразумни увлечения, и характер, който разглежда спокойно всяко положение. Той смяташе — и не се лъжеше, — че Гордън е най-сериозният и забележката му явно заслужава да бъде обсъдена.

— Действително, господин Гордън — отговори той, — трябва да използуваме всички средства, за да се отървем от присъствието на тези злодеи. Ето защо, ако се съгласят да се махнат, по-добре да им дадем възможност да поправят лодката си, отколкото да водим с тях борба, като не знаем как ще свърши. Но можем ли да имаме вяра на Уолстън? Когато се свържете с него, няма ли той да се възползува от това, за да се опита да нападне Френч-ден, да сложи ръка на всичко, което ви принадлежи? Няма ли да си помисли, че сте скрили някакви пари, от корабокрушението? Повярвайте ми, тези негодници в отплата за вашите услуги ще гледат само да ви причинят някакво зло! В такива души няма място за признателност! Да се сговорите с тях, значи да се предадете в ръцете им.

— Не! Не! — извикаха Бакстър и Донифан, към които се присъединиха и другарите им с пламенност, която зарадва щурмана.

— Не! — добави Бриан. — Не бива да имаме нищо общо с Уолстън и неговата банда!

— Освен това — продължи Ивънс — те се нуждаят не само от инструменти, но и от муниции! Няма съмнение, че разполагат още с достатъчно боеприпаси, за да се опитат да ви нападнат! Но за да отидат по-далеч добре въоръжени, няма да им стигнат барутът и оловото, които са им останали! Те ще ви поискат! Дори ще настояват! Ще им дадете ли?

— Не, разбира се! — отговори Гордън.

— Тогава те ще се помъчат да си ги набавят със сила! Вие само ще отложите схватката, тя ще стане при по-неблагоприятни за вас условия!

— Имате право, щурман Ивънс! — отвърна Гордън. — Да бъдем готови за отбрана и да чакаме!

— Да, така е най-разумно! Да чакаме, господин Гордън. Има и една друга причина да чакаме, която ме засяга по непосредствено.

— Каква е тя?

— Слушайте добре! Вие знаете, че Уолстън може да напусне острова само с лодката на „Севърн“, нали?

— Това е ясно! — отвърна Бриан.

— А според мен тази лодка може напълно да се поправи и Уолстън се е отказвал досега да я направи годна за плаване само защото е нямал инструменти.

— Иначе — каза Бакстър — щеше да бъде вече далеч оттук!

— Точно така, момчето ми. Следователно, ако дадете на Уолстън възможност да поправи лодката — допускам, че тогава ще се откаже от намерението си да разграби Френч-ден, — той ще побърза да замине, без да го е грижа за нас.

— О, да не би да му е за пръв път! — извика Сървис.

— Дявол да го вземе, щом и друг път е постъпвал така — отвърна Ивънс, — как тогава ще можем да заминем без лодката на „Севърн“?

— Какво, щурман Ивънс — запита Гордън, — нима вие разчитате на тази лодка, за да напуснете острова?

— На всяка цена, господин Гордън!

— За да стигнете до Нова Зеландия, да прекосите Тихия океан? — добави Донифан.

— Тихия океан ли? Не момчета — отвърна Ивънс, — за да стигнем поне до някое близко пристанище, където ще чакаме случай да се приберем в Окланд!

— Наистина ли мислите така, господин Ивънс? — извика Бриан.

И същевременно двама-трима от другарите му понечиха да отрупат щурмана с въпроси.

— Как, ще бъде ли тази лодка в състояние да измине няколкостотин мили? — забеляза Бакстър.

— Няколкостотин мили ли? — отвърна Ивънс. — Не е нужно! Само тридесет!

— Но нали островът е заобиколен отвсякъде с море? — запита Донифан.

— На запад, да! — отговори Ивънс. — Но на юг, север и изток има само протоци, които могат да се прекосят лесно за шейсет часа!

— Значи не сме се лъгали, когато мислехме, че наблизо има земи? — каза Гордън.

— Ни най-малко — отвърна Ивънс, — и дори обширни земи, простиращи се на изток.

— Да, на изток! — извика Бриан. — Белезникавото петно, после светлината, която забелязах в тая посока…

— Белезникаво петно ли казвате? — попита Ивънс. — Това е навярно някакъв ледник, а светлината е пламък на вулкан, който трябва да е отбелязан на картите! Е, в такъв случай как мислите, къде се намираме, ако може да зная?

— На някой от уединените острови в западната част на Тихия океан!. — отговори Гордън.

— Остров ли? Да! Но не уединен! Знайте, че той спада към един от многобройните архипелази, простиращи се до бреговете на Южна Америка! И макар че сте дали имена на носовете, заливите, реките на вашия остров, всъщност вие не ми казахте как го наричате!

— Остров Черман, както се казва нашият пансион — отговори Донифан.

— Остров Черман! — повтори Ивънс. — Е, така той ще има две имена, защото първото му име е остров Хановер!

След това, като взеха обичайните предпазни мерки и поставиха в Залата една койка за щурмана, всички си легнаха да спят. В този момент младите колонисти се измъчваха от мисълта за две неща, които не им даваха да мигнат: от една страна, изгледите за кървава борба, и от друга — възможността да се върнат в родината си.

Щурманът Ивънс бе отложил по-нататъшните, си обяснения за другия ден, когато трябваше да посочи на атласа точното местоположение на остров Хановер, и докато Моко и Гордън дежуреха, нощта във Френч-ден мина спокойно.

XII

Магелановият пролив. — Земите и островите около него. — Установените там колонии. — Планове за бъдещето. — Сила или хитрост? — Рок и Форбс. — Мнимите корабокрушенци. — Радушен прием. — Между единайсет часа и полунощ. — Изстрелът на Ивънс. Намесата на Кейт.

Един проток, дълъг около триста и осемдесет мили, се извива от запад на изток, от нос Вирхенес в Атлантическия океан до нос Лос Пиларес в Тихия океан. Той е обграден от много стръмни брегове, над които се издигат планини до три хиляди фута над морското равнище, прорязан е от заливи с много пристанища и извори, откъдето корабите могат лесно да се запасяват с вода, опасан е от гъсти гори, гъмжащи от дивеч, кънти от грохота на множество водопади, спускащи се в безброй заливчета, и предлага на корабите, които идват от изток или запад, по-къс път отколкото проливът Льомер между остров Естадос и Огнена земя и по-малко брулен от бурите, отколкото проливът при нос Хорн. Такъв е Магелановият пролив, открит от знаменития португалски мореплавател в 1520 година.

В продължение на половин век само испанците посещавали земите около Магелановия пролив и основали на полуостров Брънзуик колония, наречена Гладното пристанище. След испанците дошли англичаните — Дрейк, Кевъндиш, Чидли, Хокинс; после холандците — де Веерт, де Корд, де Ноорт, Льомер и Скоутен, които открили в 1610 г. пролива, наречен на името на Льомер. И най-сетне в 1696 и 1712 г. там се появили французите — Дьожен, Бошен—Гуен, Фрьозие, и оттогава тези места станали достъпни за най-прочутите мореплаватели от края на века — Ансън, Кук, Байрън, Бугенвил и други.

Оттогава Магелановият пролив е воден път, използуван често за преминаване от единия в другия океан, особено откакто бяха открити параходите. Неблагоприятните ветрове и течения не бяха вече опасни и оттам се минаваше при изключително добри условия за мореплаване.

Такъв е проливът, който на другия ден, 23 ноември, Ивънс показваше на Бриан, Гордън и другарите им върху картата на Щилеровия атлас.

Докато Патагония — тази последна провинция на Южна Америка, Земята на крал Вилхелм и полуостров Брънзуик образуват северната граница на пролива, на юг той е обграден от Магелановия архипелаг, състоящ се от големите острови Огнена земя, Десоласион, Кларънс, Хост, Гордън, Наварин, Уоластън, Стюарт и множество други по-незначителни, до последните — архипелага Хермити, един от островите на който, представляващ всъщност последният връх на Кордилерите, се врязва между двата океана под името нос Хорн.

На изток Магелановият пролив се разширява на един-два протока между нос Вирхенес и Патагония и нос Еспириту Санто в Огнена земя. Но не е така на запад, както забеляза Ивънс. От тая страна се преплитат до безкрайност разни острови, островчета, архипелази, протоци, канали, морски ръкави. Проливът излиза на Тихия океан чрез естествен канал, разположен между нос Лос Пиларес и най-южната точка на големия остров Кралица Аделаида. По-нататък се простира цял низ острови, пръснати безразборно от протока Нелсън до архипелазите Чонос и Чилое, намиращи се близо до чилийския бряг.

— А сега — добави Ивънс, — виждате ли, отвъд Магелановия пролив има един остров, който обикновени протоци делят от остров Кембридж на юг и островите Мадре де Диос и Чатъм на север? Е, та този остров, на петдесет градуса ширина, е остров Хановер, наречен от нас Черман, където живеете повече от двайсет месеца!

Бриан, Гордън и Донифан, наведени над атласа, гледаха с любопитство този остров, който бяха смятали отдалечен от всякаква земя, но се бе оказал близо до американския бряг.

— Какво — каза Гордън, — значи от Чили ни делят само морски ръкави?

— Да, момчета — отвърна Ивънс. — Но между остров Хановер и американския континент има само пусти острови като тоя. И като се прехвърлите на континента, ще трябва да изминете стотици мили, за да стигнете до населени места в Чили или Република Аржентина! А с колко трудности ще бъде съпроводено това, да не говорим за опасностите, тъй като индианците пуелчес, бродещи из пампасите, не са твърде гостоприемни! Ето защо според мен добре сте сторили, че не сте напуснали вашия остров: материално тук сте осигурени, а и се надявам, че с божия помощ ще успеем да отпътуваме заедно!

Така че тези различни протоци, заобикалящи остров Хановер, на някои места бяха широки не повече от петнайсет-двайсет мили, и при хубаво време Моко би могъл лесно да ги прекоси със своя ял. Бриан, Гордън и Донифан при екскурзиите си на север и изток не бяха забелязали тия земи, защото те са много ниски. Белезникавото петно беше един от ледниците във вътрешността; а изригващата планина — един от вулканите на магелановата област.

Като разгледа по-внимателно картата, Бриан забеляза също, че при екскурзиите си те случайно бяха попаднали именно в най-отдалечените от съседните острови части на крайбрежието. Наистина, когато Донифан стигна до Севърн-шорс, можеше да съзре южния бряг на остров Чатъм, ако през тоя ден хоризонтът, замъглен от изпаренията на бурята, не се виждаше само в един малък отрязък. Ала от Дисепшън-бей, врязан дълбоко в остров Хановер, както и от устието на Ист-ривър и от височините на Мечата скала е невъзможно да се види нито островчето, разположено на изток, нито остров Есперанса, който е на двайсетина мили разстояние. За да забележиш съседните земи, трябва да се прехвърлиш или на Норт-кейп, отдето зад пролива Консепсион се виждат бреговете на остров Чатъм и остров Мадре де Диос, или на Саут-кейп — оттам личат очертанията на островите Кралица Аделаида и Кембридж, или, най-после, от брега, където свършват Даунс-лендс, а над тях се извисяват върховете на остров Оуен или ледниците на югоизточните земи.

Ала младите колонисти при изследователските си походи никога не бяха отивали толкова далеч. Колкото до картата на Франсоа Бодоан, Ивънс недоумяваше защо на нея не са обозначени тези острови и земи. Щом корабокрушенецът-французин е успял да определи доста точно очертанията на остров Хановер, значи го е обиколил. Може би мъглите са ограничавали кръгозора му само до няколко мили? В края на краищата това е твърде вероятно.

А сега, в случай че успееха да завладеят лодката на „Севърн“ и да я поправят, накъде щеиле да я насочи Ивънс?

Именно този въпрос му зададе Гордън.

— Момчета — отговори Ивънс, — няма да карам нито на север, нито на изток. Колкото по-далеч отидем на море, толкова по-добре. Очевидно при попътен вятър лодката ще може да ни заведе до някое чилийско пристанище, където ще ни окажат добър прием. Но морето е извънредно бурно край тия брегове, докато по протоците на архипелага ще можем да минем доста лесно.

— Вярно — обади се Бриан. — Само че ще намерим ли селища по тия места, а в селищата — начин да се върнем в родината?

— Не се съмнявам — отвърна Ивънс. — Ето, вижте картата. След като минем архипелага Кралица Аделаида по протока Смит, къде ще се озовем? В Магелановия пролив, нали? Е, почти до входа на пролива е разположено пристанището Тамар, което спада към земята Десоласион, а оттам лесно ще можем да се върнем.

— Ами ако не срещнем там никакъв кораб — запита Бриан, — ще чакаме ли, докато дойде?

— Не, господин Бриан. Проследете с мен Магелановия пролив по-нататък. Виждате ли този голям полуостров Брънзуик? Там, в дъното на залива Фортескю, в Порт-Галант, често се отбиват кораби. Нужно ли е да продължаваме към южната част на полуострова и да заобикаляме нос Форуърд? Ето залива Свети Никола или залива Бугенвил, където спират повечето от корабите, минаващи през пролива. И най-после, по-нататък е Гладното пристанище, а още по на север — Пунта Аренас.

Щурманът беше прав. Щом навлязат в пролива, лодката ще има възможност да спира на много места. Следователно при тези условия връщането им в родината е осигурено, без да се смятат срещите с кораби, пътуващи за Австралия или Нова Зеландия. Докато в Порт Тамар, Порт Галант и Гладното пристанище продоволствието е оскъдно, то Пунта Аренас, напротив, разполага с всичко необходимо за препитание. Тази голяма колония, създадена от чилийското правителство, представлява истинско градче, построено на брега, с хубава църква, чиято камбанария стърчи над великолепните дървета на полуостров Брънзуик. Тя е в пълен разцвет, докато колонията Гладното пристанище, създадена в края на X век, днес е само селище в развалини.

Впрочем в сегашно време по на юг има и други колонии, посещавани от научни експедиции — например станцията Ливия на остров Наварин и особено Ушуая в протока Бийгъл, под Огнена земя. От втората благодарение на отзивчивостта на английските мисионери могат да се проучат тези области, където французите са оставили много следи от своето присъствие, за което свидетелствуват имена като Дюма, Клуе, Пастьор, Шанзи, Греви, дадени на някои острови от Магелановия архипелаг.

Следователно спасението на младите колонисти ще бъде осигурено, ако успеят да се доберат до пролива. Вярно, за да го стигнат, ще, трябва да поправят лодката на „Се-върн“, а за да я поправят — да сложат ръка на нея, което пък може да стане само след като обезвредят Уолстън и съучастниците му.

Ако тази лодка е останала на мястото, където я бе видял Донифан — на Севърн-шорс, биха могли да се опитат да си я присвоят. Уолстън, настанил се в момента на петнайсет мили оттук, в дъното на Дисепшън-бей, сигурно няма да узнае нищо за този опит. Това, което бе направил той, би могъл да го стори и Ивънс, тоест да докара лодката не в устието на Ист-ривър, а в устието на река Зеландия и като продължи по нея, да стигне дори до Френч-ден. Там под ръководството на щурмана ще може да се пристъпи към поправянето и при по-добри условия. След това, като подготвят лодката и я натоварят с муниции, провизии и някои неща, с които ще им бъде жал да се разделят, те ще се отдалечат от острова, преди злодеите да успеят да я нападнат.

За нещастие този план беше вече неприложим. Въпросът за заминаването можеше да се реши само със сила: или като преминат към нападение, или като се приготвят за отбрана. Нищо друго не бяха в състояние да направят, докато не се справеха с екипажа на „Севърн“!

Ивънс се ползуваше с пълното доверие на младите колонисти. Кейт им бе говорила толкова за него и с такива ласкави думи! Откакто щурманът подстрига косата и брадата си, човек с удоволствие можеше да гледа неговото смело и прямо лице. Той беше енергичен и храбър, но се чувствуваше също, че е добър и решителен по характер, способен на всякакви саможертви.

Наистина, както бе казала Кейт, самото небе беше изпратило във Френч-ден тоя мъж сред тия деца!

Най-напред щурманът пожела да узнае какви средства би могъл да използува за съпротива.

Складът и Залата му се сториха удобни за отбрана. Складът беше обърнат към брега и коритото на реката, а Залата — към Спорт-теръс до брега на езерото. Амбразурите позволяваха да се стреля във всички посоки, като стрелците стоят през всичкото време под прикритие. С осемте си пушки обсадените можеха да държат нападателите на разстояние, а ако те се приближеха до Френч-ден, да ги обстрелват с картеч от двете малки оръдия. Колкото до револверите брадвите и моряшките саби, всички щяха да съумеят да си послужат с тях, ако се стигнеше до ръкопашен бой.

Ивънс одобри мярката на Бриан, който се бе разпоредил да се натрупат отвътре камъни, за да се барикадират двете врати. Вътре защитниците бяха сравнително силни, ала навън щяха да бъдат слаби. Не бива да се забравя, че те бяха само шест момчета от тринайсет до петнайсет години срещу седем силни мъже, свикнали да си служат с оръжие и толкова дръзки, че не биха се спрели и пред убийство.

— Смятате ли ги за опасни злодеи, щурман Ивънс? — запита Гордън.

— Да, господин Гордън, много опасни!

— С изключение на един, който може би не е паднал дотам! — обади се Кейт. — Става дума за Форбс, който ми спаси живота…

— Форбс ли? — повтори Ивънс. — Ех, дяволите да го вземат! Под влиянието на лоши съвети или на страх от другарите си той също е замесен в клането на „Севърн“! Пък и нима този негодник не се впусна да ме гони с Рок? Нима не стреля в мен като по див звяр? И сигурно се е радвал при мисълта, че съм се удавил в реката? Не, добра ми Кейт, боя се, че той не е по-добър от другите! Пощадил ви е, защото е знаел, че тези мерзавци още имат нужда от вас, и няма да остане назад, когато решат да атакуват Френч-ден!

Обаче минаха няколко дни и младите колонисти, които наблюдаваха околностите от върха на Окланд-хил, все още не забелязваха нищо подозрително. Това учудваше Ивънс.

Тъй като проектите на Уолстън му бяха известни и знаеше, че той трябва да бърза, недоумяваше защо от 27 до 30 ноември още не бе предприел нищо.

Тогава се сети, че навярно Уолстън, за да проникне във Френч-ден, иска да си послужи с хитрост вместо със сила. Той сподели опасенията си с Бриан, Гордън, Донифан и Бакстър, с които най-често се съвещаваше.

— Докато стоим затворени във Френч-ден — каза той, — Уолстън не ще успее да разбие нито едната, нито другата врата, ако няма кой да му ги отвори! Затова може да се опита да се промъкне тук с хитрост.

— Но как? — запита Гордън.

— Може би по начина, който току-що ми дойде на ум — отговори Ивънс. — Вие знаете, момчета, че само Кейт и аз сме в състояние да разобличим Уолстън като главатар на шайка негодници, способни да нападнат малката колония. Уолстън не се съмнява, че Кейт е загинала при корабокрушението. А за мен те чисто и просто смятат, че съм се удавил в реката, улучен от куршумите на Рок и Форбс, и както ви е известно, аз ги чух да изразяват задоволството си от тази благополучна развръзка. Ето защо Уолстън сигурно смята, че вие не знаете нищо — дори за присъствието на моряците от „Севърн“ на вашия остров, — и че ако някой от тях се яви във Френч-ден, ще му окажете прием, какъвто се полага на всеки корабокрушенец. А щом този нехранимайко влезе тук, много лесно ще може да вмъкне другарите си и така всякаква съпротива ще стане невъзможна!

— Е — отвърна Бриан, — ако Уолстън или някой друг от бандата дойде да ни поиска гостоприемство, ще го посрещнем с пушечни изстрели.

— А може би по-тактично ще е да го посрещнем любезно! — забеляза Гордън.

— Възможно е да сте прав, господин Гордън! — отвърна щурманът. — Така ще бъде по-добре! На хитростта с хитрост. Когато се стигне дотам, ще мислим как да постъпим!

Да, трябваше да се действува крайно предпазливо. Действително, ако нещата се развиеха благоприятно и Ивънс завземеше лодката на „Севърн“, можеха да се надяват, че часът на спасението не е далеч, но колко още опасности ги очакваха! И дали всички щяха да бъдат налице, когато поемеха пътя към Нова Зеландия?

Следващата сутрин премина без произшествия. Щурманът, придружен от Донифан и Бакстър, дори се придвижи половин миля по посока на Трапс-уудс, криейки се зад дърветата в подножието на Окланд-хил. Той не забеляза нищо необичайно, а и Фан, който го следваше, не откри нищо подозрително.

Но вечерта, малко преди залез, се вдигна тревога. Уеб и Крос, които дежуреха на скалата, се спуснаха бързо оттам, за да съобщят, че се приближават двама души; те вървят по южния бряг на езерото, от другата страна на река Зеландия.

Кейт и Ивънс, които не искаха да бъдат разпознати, се прибраха веднага в Склада. После, като гледаха през една от бойниците, взеха да следят забелязаните хора. Те бяха двама от другаритена Уолстън — Рок и Форбс.

— Очевидно — каза щурманът — искат да действуват с хитрост и ще се представят тук като моряци, току-що спасили се от корабокрушение!

— Какво да правим? — попита Бриан.

— Да ги посрещнем добре — отвърна Ивънс.

— Добър прием за тия мерзавци ли!? — извика Бриан. — Аз никога не бих могъл…

— Аз се заемам това — обади се Гордън.

— Добре, господин Гордън! — каза щурманът. — Още повече, че те съвсем не подозират нашето присъствие! Ние с Кейт ще се покажем, когато му дойде времето!

Ивънс и спътницата му се скриха в дъното на едно от разклоненията на коридора и вратата се затвори подире им.

След няколко минути Гордън, Бриан, Донифан и Бакстър притичаха до брега на река Зеландия. Като ги забелязаха, двамата се престориха на крайно изненадани; и Гордън на свой ред се показа не по-малко изненадан.

Рок и Форбс изглеждаха капнали от умора и щом стигнаха до реката, ето какви думи се размениха между двата бряга:

— Кои сте вие?

— Корабокрушенци. Попаднахме в южната част на острова с лодката на тримачтовия кораб „Севърн“.

— Англичани ли сте?

— Не, американци.

— А другарите ви?

— Те загинаха! Само ние се спасихме от корабокрушението и вече нямаме сили! С кого имаме честта да разговаряме, моля?

— С колонистите на остров Черман.

— Нека колонистите се съжалят над нас и ни приемат, защото не ни е останало нищо.

— Корабокрушенците винаги имат право на помощ от ближните си! — отговори Гордън. — Ще бъдете посрещнати както, се полага!

По знак на Гордън Моко се качи на яла, който беше привързан до малкия яз, и с няколко замаха на веслото прекара двамата моряци до десния бряг на река Зеландия.

Сигурно Уолстън не е имал друг избор, но трябва да се признае, че лицето на Рок никак не вдъхваше доверие — дори на деца, така несвикнали да разгадават човешката, физиономия; Макар че се опитваше да се преструва на честен човек, какъв разбойнически вид имаше тоя Рок с тясното си чело, разширена назад глава, и силно издадена напред долна челюст! Форбс — този, у когото, както бе казала Кейт, може би още не бе угаснало всякакво човешко чувство — беше с по-приветлива външност. Навярно затова Уолстън го бе пратил с другия.

Така че сега двамата играеха ролята си на мними корабокрушенци. Но от страх да не събудят подозрения, ако се изпуснат, да зададат твърде определени въпроси, те се представяха за по-изтощени, отколкото беше нужно, и поискаха да им позволят да си починат и дори да пренощуват във Френч-ден. Веднага бяха заведени там. Наистина, когато влязоха — това не убягна от вниманието на Гордън, — те не можаха да се сдържат да не огледат изпитателно разположението на Залата. Дори като че ли се изненадаха доста, като видяха с какви отбранителни средства разполага малката колония — особено оръдието, насочено през амбразурата.

Разбира се, не стана нужда младите колонисти да продължават да играят ролята си — която впрочем им беше много противна, — защото Рок и Форбс побързаха да си легнат, като отложиха за другия ден разказа за своите премеждия.

— Достатъчен ни е сноп трева — каза Рок. — Но тъй като не искаме да ви притесняваме, ако имате някоя друга стая освен тази …

— Да — отговори Гордън, — помещението, което ни служи за кухня; можете да се настаните там до утре!

Рок и другарят му минаха в Склада, като го огледаха набързо и забелязаха, че вратата му води към реката.

Откровено казано, едва ли би могъл да се окаже по-радушен прием на такива клети корабокрушенци! Двамата негодници сигурно си мислеха, че не е нужно да напрягат въображението си, за да се справят с тези деца!

И тъй, Рок и Форбс се изтегнаха в един ъгъл на Склада. Вярно, те нямаше да бъдат сами, защото там спеше и Моко; но този хлапак никак не ги смущаваше, тъй като бяха решили да го удушат на бърза ръка, ако се изхитри да ги следи с едно око. В уредения час Рок и Форбс трябваше да отворят вратата на Склада, и Уолстън, който щеше да се навърта край брега с четиримата си другари, незабавно щеше да завладее Френч-ден.

Към девет часа, докато Рок и Форбс се преструваха на заспали, Моко се прибра и веднага се тръшна на койката си, готов всеки момент да вдигне тревога.

Бриан и другите бяха останали в Залага. После, когато затвориха вратата на коридора, към тях се присъединиха Ивънс и Кейт. Всичко се развиваше така, както бе предвидил щурманът, който не се съмняваше, че Уолстън е в околностите на Френч-ден, чакайки сгоден момент да се вмъкне вътре.

— Да бъдем нащрек! — каза той.

Изтекоха обаче два часа и Моко взе да се пита дали Рок и Форбс не са отложили изпълнението на плана си за друга нощ, когато вниманието му бе привлечено от лек шум, който идеше от дъното на Склада.

При светлината на фенера, закачен на свода, той видя тогава как Рок и Форбс се измъкват от ъгъла, където бяха легнали, и пълзят към вратата.

Тази врата беше укрепена с купчина големи камъни — същинска барикада, която беше трудно, да не кажем невъзможно, да се събори.

Затова двамата моряци започнаха да вдигат камъните и да ги слагат един по един до дясната стена. За няколко минути вратата се освободи напълно. Оставаше само да издърпат резето, с което беше залостена отвътре, за да може спокойно да се влезе във Френч-ден.

Но в момента, когато Рок, след като издърпа резето, отваряше вратата, една ръка се стовари върху рамото му. Той се обърна и позна щурмана, с лице ярко осветено от фенера.

— Ивънс! — възкликна той. — Ти тук ли си, Ивънс!

— Тичайте, момчета! — извика щурманът.

Бриан и другарите му тутакси се втурнаха към Склада. Там четиримата най-силни — Бакстър, Уилкокс, Донифан и Бриан — най-напред уловиха Форбс и го лишиха от възможността да избяга.

Ала Рок с бързо движение отблъсна Ивънс, като му нанесе удар с нож и го одраска леко по лявата ръка. После през отворената врата се втурна навън. Не бе направил и десет крачки и екна гърмеж.

Щурманът бе стрелял в Рок. По всяка вероятност беглецът не беше засегнат, защото не се чу никакъв вик.

— Дявол да го вземе! Не можах да улуча тоя негодник! — извика Ивънс. — Но с другия все пак ще станат с един по-малко!

И вдигна нож в ръка над Форбс.

— Пощадете ме! Пощадете ме! — извика нещастникът, когото момчетата притискаха о земята.

— Да, пощадете го, Ивънс! — повтори Кейт, която се хвърли между щурмана и Форбс. — Пощадете го, нали той ми спаси живота!

— Добре! — отвърна Ивънс. — Съгласен съм, Кейт, поне засега!

И Форбс, здраво завързан, бе сложен в едно от разклоненията на коридора.

След това, като затвориха и барикадираха отново вратата на Склада, всички стояха нащрек до зори.

XIII

Разпит на Форбс. — Положението. — Проектирано разузнаване. — Преценка на силите. — Останки от лагер. — Бриан изчезнал. — Донифан му се притичва на помощ. — Тежка рана. — Викове откъм Френч-ден. — Появяване на Форбс. — Оръдеен изстрел на Моко.

Колкото и уморителна да беше тази безсънна нощ, на другия ден никой не мислеше дори за час почивка. Сега вече нямаше съмнение, че Уолстън ще си послужи със сила, щом хитростта му не бе успяла. Рок, неулучен от щурмана, навярно се е върнал при него да му съобщи, че плановете му са разкрити, че не може вече да се проникне във Френч-ден, без да се разбият вратите й.

На разсъмване Ивънс, Бриан, Донифан и Гордън излязоха предпазливо от Залата. С изгрева сутрешните мъгли малко по малко се разпръсваха и разкриваха езерото, набръчкано от лек източен ветрец.

Всичко беше спокойно около Френч-ден и откъм река Зеландия, и откъм Трапс-уудс. Вътре в заслона домашните животни както винаги сновяха насам-натам. Фан, който припкаше по Спорт-теръс, не даваше никакъв признак на тревога.

Ивънс се зае най-напред да търси по земята отпечатъци от стъпки. И наистина той откри по нея много следи, най-вече около Френч-ден. Те се пресичаха в различни посоки и несъмнено показваха, че през нощта Уолстън и другарите му са стигнали до реката и са чакали там да им бъде отворена вратата на Склада.

По пясъка не се виждаха следи от кръв — доказателство, че Рок дори не е бил ранен от пушечния изстрел на щурмана.

Но възникваше друг въпрос: дали Уолстън е дошъл, като мнимите корабокрушенци, откъм южната част на Фемили-лейк, или е предпочел да се спусне до Френч-ден от север? В такъв случай Рок трябва да е побягнал към Трапс-уудс, за да се присъедини към шайката?

И тъй като беше важно да се изясни този въпрос, решиха да разпитат Форбс, за да разберат по какъв път се е движил Уолстън. Ще се съгласи ли Форбс да говори, а ако проговори, ще каже ли истината? От признателност за това, че Кейт му бе спасила живота, в дъното на сърцето му няма ли да се пробуди някакво добро чувство? Ще забрави ли, че бе поискал гостоприемство от стопаните на Френч-ден с намерение да ги предаде?

Желаейки да го разпита, Ивънс влезе в Залата, отвори вратата на помещението, където беше затворен Форбс, отвърза въжетата и го доведе в Залата.

— Форбс — заговори Ивънс, — хитростта, която сте замислили с Рок, не успя. Искам да зная проектите на Уолстън, които не може да не са ти известни. Ще отговаряш ли?

Форбс бе навел глава и мълчеше, не смеейки да вдигне очи към Ивънс, Кейт и момчетата, пред които щурманът го бе изправил.

Кейт се намеси.

— Форбс — каза тя, — вие за пръв път проявихте малко милост, като попречихте на другарите си да ме убият по време на клането на „Севърн“. Е, няма ли да направите нещо, за да спасите тези деца от още по-страшно клане?

Форбс не отговори.

— Форбс — продължи Кейт, — те ви пощадиха живота, когато заслужавахте смърт! Невъзможно е да е угаснало всякакво човешко чувство у вас! След като сте сторили толкова злини, вие можете да се върнете към доброто! Помислете си на какво ужасно престъпление ставате съучастник!

Сподавена въздишка се изтръгна с мъка от гърдите на Форбс.

— Но какво мога да направя аз? — отвърна той с глух глас.

— Можеш да ни разкажеш например — подзе Ивънс — какво е трябвало да стане тази нощ и какво предстои да стане по-късно. Чакал ли си Уолстън и другите, щяха ли те да се вмъкнат тук, щом се отвори някоя врата?

— Да! — потвърди Форбс.

— И тези деца, които ти оказаха гостоприемство, щяха да бъдат убити?

Форбс наведе още по-ниско глава и този път нямаше сила да отговори.

— А сега кажи от коя страна дойдоха дотук Уолстън и другите? — запита щурманът.

— От северния край на езерото — отвърна Форбс.

— А вие с Рок дойдохте от юг, така ли?

— Да!

— Ходили ли са в другата част на острова, на запад?

— Не още.

— Къде може да са сега?

— Не зная.

— Нищо повече ли не можеш да кажеш, Форбс?

— Не, Ивънс нищо!

— А мислиш ли, че Уолстън ще дойде пак?

— Да!

Очевидно Уолстън и хората му, уплашени от изстрела на щурмана и разбрали, че хитростта им е разкрита, са сметнали за разумно да стоят по-надалеч, докато се представи по-благоприятен случай.

Тъй като не се надяваше да научи нищо повече от Форбс, Ивънс го заведе обратно в отделението и заключи вратата отвън.

Значи, положението продължаваше да бъде крайно сериозно. Къде се намираше сега Уолстън? Дали се е настанил под високите дървета на Трапс-уудс? Форбс не можеше или не искаше да каже. А това трябваше на всяка цена да се разбере. Тогава на щурмана му хрумна да разузнае в тази посока, макар това да беше рисковано.

Към обед Моко донесе малко храна на пленника. Форбс, изпаднал в униние, едва се допря до нея. Какво ставаше в душата на този нещастник? Дали съвестта бе започнала да го гризе? Никой не знаеше.

След обеда Ивънс съобщи на момчетата за намерението си да стигне до края на Трапс-уудс, толкова искаше да узнае дали злодеите са още в околностите на Френч-ден. Това предложение бе прието единодушно, но бяха взети мерки срещу всякаква неприятна изненада.

След залавянето на Форбс сигурно Уолстън и другарите му не наброяваха повече от шестима, докато малката колония се състоеше от петнайсет момчета, без да се смятат Кейт и Ивънс — общо седемнайсет души. Но от това число трябваше да се приспаднат най-малките, които не можеха да вземат пряко участие в борбата. Затова бе решено, докато щурманът разузнава, Айвърсън, Дженкинс, Доул и Костър да останат в Залата с Кейт, Моко и Жак, под надзора на Бакстър. А големите — Бриан, Гордън, Донифан, Крос, Сървис, Уеб, Уилкокс и Гарнет да придружат Ивънс. Осем момчета срещу шестима зрели мъже — силите бяха твърде неравни. Вярно, че всяко момче бе въоръжено с пушка и револвер, а Уолстън разполагаше само с петте пушки, взети от „Севърн“, При тези условия бой от разстояние би предлагал по-големи шансове, защото Донифан, Уилкокс и Крос бяха добри стрелци и превъзхожда многократно американските моряци. Освен това имаха достатъчно муниции, докато Уолстън, както бе казал щурманът, сигурно трябваше да се задоволява само с няколко патрона.

Беше два часът след обед, когато се събра малкият отряд, предвождан от Ивънс. Бакстър, Жак, Моко, Кейт и малките се прибраха незабавно във Френч-ден и затвориха вратите, но не ги барикадираха, за да може при нужда щурманът и другите бързо да се скрият зад тях.

Впрочем нямаше никаква опасност нито от юг, нито дори от запад, защото, за да дойде от тази посока, Уолстън трябваше да стигне до залива Слуи и да поеме по долината на река Зеландия, което изискваше много време. Освен това, според отговора на Форбс, той се бе спуснал по западния бряг на езерото и никак не познаваше тази част от острова. Ето защо Ивънс не се страхуваше от изненадващо нападение в тил — то можеше да бъде извършено само от север.

Момчетата и щурманът се придвижваха предпазливо в подножието на Окланд-хил. Храстите и купчинките дървета зад заслона им позволяваха да стигнат почти незабелязано гората.

Ивънс крачеше начело, след като се бе наложило да обуздае пламенността на Донифан, винаги готов да изпреварва другите. Когато минаваха край малката могила, под която лежаха останките на корабокрушенеца-французин, щурманът сметна за уместно да ударят косо, за да се приближат до брега на Фемили-лейк.

Фан, който Гордън напразно се опитваше да задържи, душеше със забит в земята нос и наострени уши и скоро като че ли попадна на следа.

— Внимание! — каза Бриан.

— Да — отвърна Гордън. — Това не е следа на животно! Гледайте как се държи Фан!

— Нека се скрием в тревата — обади се Ивънс — и ако някой от тия негодници се покаже на удобно разстояние, вие, господин Донифан, като добър стрелец няма да го изпуснете! Никога няма да ви се удаде да насочвате куршум така на място.

След няколко минути всички стигнаха до първите групи дървета. Там, на границата на Трапс-уудс, още имаше следи от скорошно лагеруване — полуизгорели клони и неизстинали въглени.

— Сигурно Уолстън е прекарал тук предишната нощ — забеляза Гордън.

— А може да е бил на това място само преди няколко часа? — отвърна Ивънс. — Според мен най-добре е да завием към скалата.

Още не бе се доизказал и отдясно екна гърмеж. Куршумът одраска главата на Бриан и се заби в дървото, на което се бе облегнал.

Почти в същото време се чу друг изстрел, а след него — вик, и на петдесет крачки от групата някакъв силует се строполи внезапно под дърветата.

Бе стрелял Донифаи, водейки се по дима от първия изстрел.

Но кучето вече не се спираше, и Донифан, увлечен от устрема му, се втурна след него.

— Напред! — изкомандува Ивънс. — Не бива да го оставяме сам!

След миг всички настигнаха Донифан и наобиколиха тялото, проснато в тревата, което вече не даваше признаци на живот.

— Това е Пайк! — каза Ивънс. — Негодникът е мъртъв! Ако дяволът е тръгнал днес на лов, няма да се върне с празни ръце! Един по-малко!

— Другите сигурно не са далеч! — забеляза Бакстър.

— Да, момчето ми! Затова да не се излагаме! Приклекнете! Приклекнете!

Раздаде се трети изстрел, този път отляво. Сървис, който не свари да наведе навреме глава, бе пернат по челото от куршума.

— Ранен ли си? — извика Гордън, като се завтече към него.

— Нищо ми няма, Гордън, нищо ми няма! — отговори Сървис. — Само драскотина!

В този момент не биваше да се разпръсват. Пайк беше убит, но оставаха още Уолстън и четирима от хората му, които сигурно се намираха наблизо зад дърветата. Затова Ивънс и другите, клекнали в тревата, образуваха плътна група, готова за отбрана, от която и страна да дойдеше нападението.

Изведнъж, Гарнет извика:

— Но къде е Бриан?

— Не го виждам! — отвърна Уилкокс.

Наистина Бриан бе изчезнал и тъй като Фан лаеше още по-силно, можеха да се опасяват, че смелото момче се е счепкало с някой от бандата.

— Бриан! Бриан! — викаше Донифан.

И всички, може би безразсъдно, се втурнаха по следите на Фан. Ивънс не можеше вече да ги възпира. Те притичваха от дърво на дърво и напредваха неотстъпно.

— Пази се, щурмане, пази се! — извика внезапно Крос, залягайки.

Щурманът инстинктивно наведе глава точно когато един куршум прелетя на няколко инча над него.

После, като се изправи, забеляза един от другарите на Уолстън, който бягаше през гората.

Това беше именно Рок, който им се бе изплъзнал предишния ден.

— Твой ред е, Рок! — кресна Ивънс.

Той стреля, но Рок изчезна, сякаш земята се бе разтворила внезапно под нозете му.

— И тоя път ли не го улучих? — възкликна Ивънс. — Тю да се не види! Не ми върви!

Всичко това стана за няколко секунди. Изведнъж кучето се разлая наблизо. Веднага след това се чу гласът на Донифан:

— Дръж се, Бриан! Дръж се! — викаше той.

Ивънс и другите се втурнаха в тази посока и двайсет крачки по-нататък забелязаха Бриан, вкопчен с Коуп.

Този негодник бе повалил момчето и се готвеше да го промуши с ножа си, когато Донифан, пристигнал тъкмо навреме, за да предотврати удара, се нахвърли върху Коуп, ала не успя да извади револвера си.

Ножът го прониза право в гърдите. Той падна, без да издаде звук.

Тогава, като видя, че Ивънс, Гарнет и Уеб искат да му пресекат пътя зо отстъпление, Коуп хукна на север. Няколко изстрела бяха дадени едновременно подире му. Той изчезна, а Фан се върна, без да успее да го настигне.

Щом се привдигна, Бриан се хвърли към Донифан и като му подкрепяше главата, се опита да го свести.

Ивънс и останалите отидоха при тях, след като бързо заредиха наново оръжията си.

Всъщност борбата бе започнала неизгодно за Уолстън, понеже Пайк лежеше убит, а Коуп и Рок по всяка вероятност бяха извадени от строя.

За нещастие Донифан беше ранен в гърдите, и то изглежда смъртоносно. Със затворени очи, с бяло като восък лице, той вече не помръдваше, дори не чуваше Бриан, който го зовеше.

В това време Ивънс се бе навел над тялото на момчето. Той разкопча куртката му, после разкъса ризата му, пропита с кръв. Кръвта течеше от тясна триъгълна рана на височина на четвъртото ребро от лявата страна. Дали върхът на ножа не бе засегнал сърцето? Не, защото Донифан още дишаше. Но имаше опасност да е пострадал белият дроб, понеже дишането на ранения беше крайно слабо.

— Да го пренесем във Френч-ден! — каза Гордън. — Само там ще можем да се погрижим за него.

— И да го спасим! — извика Бриан. — Ах, клети ми приятелю! Заради мен ти се изложи на опасност!

Ивънс одобри предложението да се отнесе Донифан във Френч-ден — още повече, че в момента като че ли имаше известно затишие в боя. Вероятно Уолстън, като е видял, че работите вървят зле, е решил да се оттегли в дебрите на Трапс-уудс.

Все пак Ивънс се безпокоеше, че не е забелязал нито Уолстън, нито Брандт, нито Кук, а те бяха най-опасните от бандата.

Състоянието на Донифан налагаше да бъде пренесен без сътресение. Затова Бакстър и Сървис побързаха да направят носилка от клони и положиха на нея момчето, което все още не идваше в съзнание. След това четирима от другарите му го вдигнаха внимателно, докато другите го наобиколиха със заредени пушки и револвери в ръце.

Процесията се насочи право към подножието на Окланд хил. Това беше по-удобно, отколкото да вървят по брега на езерото. Като се движеха покрай скалата, трябваше да гледат само наляво и назад. Но нищо не наруши това тъжно шествие. От време на време Донифан изпущаше такава болезнена въздишка, че Гордън даваше знак да спрат, за да се вслуша в дишането му, и след миг поемаха отново.

Три четвърти от пътя изминаха така. Оставаха им само осемстотин-деветстотин крачки, за да стигнат до Френч-ден, но вратата, скрита зад една издатина на скалата, още не се виждаше.

Изведнъж откъм река Зеландия се раздадоха викове. Фан се втурна в тая посока.

Очевидно Уолстън и двамата му съучастници бяха нападнали Френч-ден.

Всъщност ето какво се бе случило — както узнаха по-късно.

Докато Рок, Коуп и Пайк, скрити зад дърветата на Трапс-уудс, отвличаха вниманието на малкия отряд около щурмана, Уолстън, Брандт и Кук се бяха изкачили на Окланд-хил по изсъхналото корито на Дайк-крийк. След като прекосиха бързо горното плато, те се спуснаха по клисурата, която стигаше до речния бряг, недалеч от входа на Склада. Щом се озоваха там, те успяха да изкъртят небарикадираната врата и да нахълтат във Френч-ден.

А сега ще успее ли Ивънс да пристигне навреме, за да предотврати катастрофата?

Щурманът взе бързо решение. Докато Крос, Уеб и Гарнет останаха при Донифан, когото не можеха да оставят сам, Гордън, Бриан, Сървис, Уилкокс и Ивънс се втурнаха към Френч-ден по най-късия път. След няколко минути, когато се показа Спорт-теръс, пред очите им се разкри гледка, способна да им отнеме всякаква надежда!

В този миг Уолстън излизаше през вратата на залата, държейки едно дете, което мъкнеше към реката.

Това дете беше Жак. Кейт, която се бе нахвърлила върху Уолстън, напразно се мъчеше да го изтръгне от ръцете му.

След миг се появи вторият другар на Уолстън, Бранд, който бе уловил малкия Костър и го отнасяше в същата посока.

Бакстър на свой ред се нахвърли върху Брандт, но бе отблъснат с такава сила, че се търколи на земята.

Останалите деца — Доул, Дженкинс, Айвърсън, а също и Моко — не се виждаха. Дали не бяха убити във Френч-ден?

В това време Уолстън и Бранд се приближаваха бързо до брега на реката. Имаха ли възможност да я преминат другояче, освен с плаване? Да, защото Кук стоеше там с яла, който бе измъкнал от Склада.

Щом стигнеха левия бряг, тримата щяха да бъдат вън от опасност. Преди да им бъде пресечен пътят за отстъпление, те щяха да се доберат до лагера си при Мечата скала с Жак и Костър, станали заложници в ръцете им!

Затова Ивънс, Бриан, Гордън, Крос и Уилкокс тичаха до задъхване с надежда да стигнат до Спорт-теръс, преди Уолстън, Кук и Брандт да се озоват отвъд реката, където щяха да бъдат в безопасност. Да стрелят по тях от разстоянието, на което се намираха, значеше да улучат същевременно и Жак и Костър.

Но Фан беше вече там. Той се хвърли върху Брандт и се впи в гърлото му. За да се брани от кучето, Брандт се принуди да пусне Костър, който му пречеше, докато Уолстън бързаше да замъкне Жак към яла.

Внезапно от залата изскочи някакъв човек.

Това беше Форбс.

Дали ще се присъедини към предишните си престъпни другари, след като е разбил вратата на своята килия? Уолстън не се съмняваше в това.

— При мен, Форбс! Ела! Ела! — завика му той.

Ивънс се бе спрял и се готвеше да стреля, когато видя, че Форбс се нахвърли върху Уолстън.

Уолстън, изненадан от това нападение, което никак не очакваше, бе принуден да остави Жак и като се обърна, удари Форбс с ножа си.

Форбс падна в краката на Уолстън.

Това стана толкова бързо, че в този момент Ивънс, Бриан, Гордън, Сървис и Уилкокс бяха вече на стотина крачки от Спорт-теръс.

Тогава Уолстън понечи да хване отново Жак, за да го отведе до яла, където чакаха Кук и Брандт, който бе успял да се отскубне от кучето.

Но закъсня. Жак, въоръжен с револвер, стреля право в гърдите му. Тежко ранен, Уолстън едва има сила да допълзи до двамата си другари, които го взеха на ръце и като го качиха, отблъснаха енергично яла.

В този миг екна силен гърмеж. Сноп картеч шибна водите на реката.

Юнгата бе стрелял с малкото оръдие през амбразурата на Склада.

Така че сега, с изключение на двамата негодници, които бяха изчезнали в гъсталаците на Трапс-уудс, остров Черман беше избавен от убийците от „Севърн“, отнесени в морето от течението на река Зеландия!

XIV

Реакция. — Героите на битката. — Краят на един нещастник. — Екскурзия в гората. — Оздравяване на Донифан. — В заливчето на Мечата скала. — Ремонтът. — Отпътуването на 12 февруари. — Спущане по река Зеландия. — Поздрав на залива Слуи. — Последната точка на остров Черман.

Сега за младите колонисти на остров Черман започваше нов живот.

След като се бяха борили толкова време да осигурят съществуването си при доста тежки условия, предстоеше им да работят за своето избавление — да направят последно усилие да видят отново семействата и родината си.

След силното вълнение, предизвикано от перипетиите на боя, у тях настъпи една напълно естествена реакция. Те бяха като смазани от успеха си, в който не можеха да повярват. Когато опасността мина, тя им се стори по-голяма, отколкото бе изглеждала първоначално — тоест такава, каквато беше в действителност. Наистина след първата схватка в края на Трапс-уудс шансовете им се бяха увеличили до известна степен. Но ако Форбс не бе се намесил така неочаквано, Уолстън, Кук и Брандт щяха да им се изплъзнат! Моко нямаше да посмее да ги обсипе с картеч, за да не засегне заедно с похитителите Жак и Костър! Какво щеше да стане тогава? Каква отстъпка щяха да направят против волята си, за да освободят двете деца?

Така че, когато Бриан и дргарите му можаха да обмислят спокойно това положение, обзе ги нещо като закъснял ужас. Той трая малко и макар че съдбата на Рок и Коуп оставаше неизвестна, безопасността на остров Черман беше донякъде възстановена.

Що се отнася до героите на битката, те бяха поздравени според заслугите: Моко — за така навременния оръдеен изстрел през амбразурата на Склада, Жак — за хладнокръвието, което бе проявил, стреляйки с револвера си в Уолстън, и най-после Костър, който би „постъпил по същия начин — каза той, — ако имаше пистолет!“ Но нямаше!

Но остана забравен и Фан, комуто се падна голяма част от ласките, без да се смята купчината тлъсти кокали, с които Моко го възнагради, загдето бе захапал тоя мерзавец Брандт.

Разбира се, след оръдейния изстрел на Моко Бриан побърза да се върне на мястото, където другарите му пазеха носилката. След няколко минути настаниха Донифан в Залата, все още в несвяст, а Форбс, вдигнат от Ивънс, лежеше на койката в Склада. През цялата нощ Кейт, Гордън, Бриан, Уилкокс и щурманът бдяха над двамата ранени.

Нямаше съмнение, че Донифан е сериозно ранен. Но тъй като дишаше доста правилно, изглежда белият му дроб не беше пронизан от ножа на Коуп. За да превърже раната му, Кейт си послужи с листа, употребявани обикновено в Далечния запад, които откъсна от няколко храста по бреговете на река Зеландия. Това бяха листа на елша; смачкани и сложени като компрес, те са много ефикасно средства против загнояване, от което в случая имаше най-голяма опасност. Но не беше така с Форбс, когото Уолстън бе промушил в корема. Той знаеше, че е смъртно ранен, и когато се свести, докато Кейт, надвесена над койката му, полагаше грижи за него, прошепна:

— Благодаря, добра Кейт, благодаря! Но това е безполезно! Аз ще умра!

И от очите му потекоха сълзи.

Дали угризенията на съвестта бяха пробудили доброто, което все още тлееше в сърцето на този нещастник? Навярно! Той бе участвувал в кланетата на „Севърн“, подведен главно от лоши съвети и лош пример, но с цялото си същество се бе възмутил от ужасната съдба, която застрашаваше младите колонисти, и бе рискувал живота си за тях.

— Не се отчайвай, Форбс! — му рече Ивънс. — Ти изкупи злодеянията си и ще живееш.

Но не, нещастникът беше обречен на смърт! Въпреки всеотдайните грижи от час на час положението му все повече се влошаваше. През няколкото минути, когато болката се притъпяваше, неспокойните му очи се обръщаха към Кейт, към Ивънс! Той бе пролял кръв, и кръвта му изтичаше, за да изкупи миналите му деяния.

Към четири часа сутринта Форбс угасна. Той умря разкаян, простен от хората, простен от бога, който го избави от продължителна агония, и изпусна последния си дъх почти без страдание.

Погребаха го на другия ден в яма, изкопана до мястото, където почиваше корабокрушенецът-французин, и сега два кръста бележат техните гробове.

Обаче присъствието на Рок и Коуп още представляваше опасност; не можеше да има пълна сигурност, докато те не бъдат обезвредени.

Затова Ивънс реши да се справи с тях, преди да поеме към заливчето на Мечата скала.

Гордън, Бриан, Бакстър, Уилкокс и той тръгнаха още същия ден с пушки под мишница и револвери на колана, придружени от Фан, защото можеха да се осланят напълно на инстинкта му за откриване на следи.

Търсенето не беше нито трудно, нито продължително и, трябва да добавим, нито опасно. Нямаше вече защо да се страхуват от двамата съучастници на Уолстън. Коул, който можеше да се проследи по кървавите дири през гъсталаците на Трапс-уудс, бе намерен мъртъв на няколкостотин крачки от мястото, където го бе улучил куршумът. Вдигнаха също трупа на Пайк, убит в началото на схватката. Що се отнася до Рок, изчезнал така неочаквано, като че потънал в дън земя, Ивънс скоро изясни тази загадка: негодникът бе паднал смъртно ранен в една от ямите, изкопани от Уилкокс. Трите трупа бяха заровени в тази яма, която им стана общ гроб. След това щурманът и другарите му се върнаха във Френч-ден с добрата вест, че колонията няма вече от какво да се страхува.

Радостта им щеше да бъде пълна, ако Донифан не беше така тежко ранен! Но сега в сърцата на всички грееше надежда.

На другия ден Ивънс, Гордън, Бриан и Бакстър обсъдиха плана, който час по-скоро трябваше да изпълнят. Най-важното беше да сложат ръка на лодката от „Севърн“. За тази цел трябваше да отидат при Мечата скала и дори да прекарат известно време там, за да поправят лодката така, че да стане годна за плаване.

Ето защо бе решено Ивънс, Бриан и Бакстър да тръгнат натам през езерото и Ист-ривър. Този път беше и по-сигурен, и по-къс.

Ялът, намерен във водовъртежа на реката, никак не бе пострадал от картеча, прелетял над него. Натовариха го с инструментите за ремонта, с провизии, муниции, оръжие и сутринта на 6 декември при благоприятен страничен вятър той потегли под управлението на Ивънс.

Прекосиха Фемили-лейк доста бързо. Не ставаше нужда дори да отпускат или да затягат шкота, толкова равномерен и постоянен беше вятърът. Малко преди единайсет и половина часа Бриан посочи на щурнана малкото заливче, през което водите на езерото се изливаха в коритото на Ист-ривър, и ялът, използувайки отлива, се спусна между двата бряга на реката.

Недалеч от устието изтеглиха лодката на пясъка под Мечата скала.

След много подробен оглед на повредите, които трябваше да се отстранят, ето какво каза Ивънс:

— Момчета, ние разполагаме с достатъчно инструменти, но нямаме материал за ребрата и обшивката. Във Френч-ден има дъски и ребра, останали от корпуса на „Слуи“, и ако успеем да закараме лодката до река Зеландия…

— Точно това си мислех и аз — отвърна Бриан. — Ще бъде ли възможно, щурман Ивънс?

— Смятам, че е възможно — продължи Ивънс. — Щом лодката можа да отиде от Севърн-шорс до Мечата скала, защо да не стигне от Мечата скала до река Зеландия? Там ще се работи по-лесно, пък и нали от Френч-ден ще тръгнем за залива Слуи, откъдето ще поемем по море!

Безспорно този проект беше осъществим, по-добър и не ожеше да се измисли. Затова решиха да използуват прилива на другия ден, за да навлязат в Ист-ривър, като дърпат лодката с помощта на яла.

Най-напред Ивънс се залови да затъкне криво-ляво дупките на лодката със запушалки от кълчища, които бе донесъл от Френч-ден, и тази първоначална работа завърши едва привечер.

Нощта мина спокойно в пещерата, където Донифан и другарите му се бяха приютили при първия си поход до Дисепшън-бей.

Рано на другата сутрин вързаха лодката зад яла и с настъпването на прилива Ивънс, Бриан и Бакстър потеглиха отново. Докато приливът беше слаб, използуваха веслата. Но колкото по се усилваше, толкова по-мъчно се теглеше лодката, натежала от проникващата в нея вода. Така че ялът стигна десния бряг на Фемили-лейк чак в пет часа вечерта.

Щурманът сметна за неблагоразумие да пътуват нощем.

А и надвечер вятърът взе да отслабва, но по всяка вероятност, както се случваше през хубавия сезон, с първите слънчеви лъчи щеше да се засили отново.

Разположиха се да лагеруват, ядоха с добър апетит и спаха сладко, подпрели глави на дънера на един голям бук и опънали крака към искрящия огън, който горя до зори.

— Да се качваме! — такива бяха първите думи, произнесени от щурмана, щом утринните лъчи осветиха водите на езерото.

Както и очакваха, с настъпването на деня североизточният вятър задуха отново. Щурманът не можеше и да желае по-благоприятно време, за да поеме към Френч-ден.

Вдигнаха платното, и ялът, влачейки тежката лодка, потопена от планшира във водата, се насочи на запад.

Нищо особено не се случи при прекосяването на Фемили-лейк. От предпазливост Ивънс беше винаги готов да пререже буксирното въже в случай, че лодката започнеше да потъва, защото тя щеше да повлече със себе си и яла. А това беше наистина сериозна опасност! Действително, ако лодката потънеше, отпътуването щеше да се отложи кой знае за колко време и може би щяха да прекарат още дълго на остров Черман!

Най-сетне към три часа след обед на запад се показаха височините на Окланд-хил. В пет часа ялът и лодката навлязоха в река Зеландия и спряха до малкия яз. Викове „ура“ посрещнаха Ивънс и другарите му, очаквани тук най-рано след няколко дни.

В тяхно отсъствие състоянието на Доиифан се бе малко подобрило. Така че смелото момче можа да отговори на ръкостискането на приятеля си Бриан. Дишането му беше по-свободно, тъй като белият дроб не бе засегнат. Макар че го държаха на много строга диета, силите му започваха да се възвръщат и благодарение на компресите от билки, които Кейт сменяше на всеки два часа, раната му вероятно щеше скоро да зарасне. Несъмнено Донифан щеше да оздравее бавно, но той притежаваше такава жизненост, че пълното му излекуване беше само въпрос на време.

На другия ден започна ремонтът на лодката. Най-напред с големи усилия я измъкнаха на суша. Дълга тридесет фута, широка шест в средата, тя трябваше да побере седемнайсетте пътника, колкото наброяваше сега малката колония, като се смятаха Кейт и щурманът.

След като свършиха това, работата тръгна нормално. Ивънс, който беше не само добър моряк, но и добър дърводелец, разбираше какво трябва да се прави и има възможност да оцени сръчността на Бакстър. Материали не липсваха, инструменти — също. С останките от корпуса на шхуната можаха да поправят счупените ребра и напречните греди, разхлабената обшивка; накрая със старите кълчища, натопени в борова смола, запушиха здраво шевовете на корпуса.

След това продължиха палубата на лодката при носа до около две трети от дължината й — така си осигуряваха подслон за лошо време, макар през тази втора половина на лятото да нямаше такава опасност; Пътниците можеха според желанието си да стоят под палубата и над нея. Стенгата на „Слуи“ послужи за направа на гротмачта, а Кейт по указания на Ивънс успя да скрои фок от резервния бизан на яхтата, а също — задно платно за кърмата и кливер за носа. Така лодката щеше да бъде по-уравновесена и можеше да използува вятъра при всякаква скорост.

Целият този ремонт трая тридесет дни и завърши едва на 8 януари. Оставаше да доизпипат някои подробности около обзавеждането.

Щурманът вложи голямо старание в поправянето на лодката. Тя трябваше да бъде в състояние да плава по протоците на Магелановия архипелаг и ако станеше нужда, да измине няколкостотин мили, в случай че се наложеше да стигне до селището Пунта Аренас на източния бряг на полуостров Брънзуик.

Трябва да споменем, че през това време бе отпразнувана с известна тържественост Коледа, а също и 1 януари 1862 година, която младите колонисти се надяваха да не завършат на остров Черман.

През това време Донифан бе укрепнал толкова, че можеше да излиза от Залата, макар и да беше още много слаб. Хубавият въздух и по-питателната храна видимо възвръщаха силите му. И без това другарите му не смятаха да заминават, докато той не бъде в състояние да понесе няколко-седмично пътуване без опасност за здравето му.

Междувременно обичайният живот във Френч-ден потече както преди.

Уроците, занятията, събеседванията обаче бяха донякъде прекратени. Нали Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър се смятаха във ваканция?

Както и може да се предположи, Уилкокс, Крос и Уеб тръгнаха отново на лов в околностите на Саут-мурс и в гъсталаците на Трапс-уудс. Те вече не се занимаваха с примки и капани въпреки съветите на Гордън винаги да пестят мунициите. Така че гърмежите им се чуваха навред и килерът на Моко се обогатяваше с пресен дивеч, а консервите се пазеха за пътуването.

Наистина, ако Донифан можеше да влезе отново в ролята си на главен ловец на малката колония, с какво настървение би гонил този бягащ и хвъркат дивеч, без да го е грижа да пести изстрелите си! Как се късаше сърцето му, че не може да се присъедини към другарите си! Но трябваше да се примирява и да бъде разумен.

Най-после през последните десет дни на януари Ивънс започна да товари лодката. Разбира се, Бриан и другите искаха да отнесат всичко, което бяха спасили от корабокрушението на своята „Слуи“ Но поради липса на място това беше невъзможно и трябваше да правят подбор.

На първо място Гордън отдели парите, които бе прибрал от яхтата — те можеха да потрябват на младите колонисти за връщането им в родината. Моко натовари хранителни припаси в достатъчно количество за изхранването на седемнайсетте пътника не само през предполагаемото триседмично пътуване, но и в случай, че някакво премеждие по море ги принудеше да слязат на някой от островите на архипелага, преди да стигнат до Пунта Аренас, Порт-Галант или Порт Тамар.

След това в сандъците на лодката сложиха останалите муниции, пушките и револверите от Френч-ден. Донифан поиска дори да натоварят двете малки оръдия на яхтата.

Ако натежеха в лодката, из пътя лесно можеха да ги изхвърлят във водата.

Бриан взе също целия комплект от запасни дрехи, повечето от книгите на библиотеката, най-важните съдове, които щяха да се използуват за готвене на борда, между другото и една от печките на Склада, и най-после необходимите за плаването уреди — морски часовници, далекогледи, компаси, лаг,45 фенери, като не забрави и гумената лодка. Уилкокс избра от мрежите и въдиците онези, които можеха да им послужат за риболов из пътя.

Гордън напълни от река Зеландия дванайсет буренца вода за пиене й ги наредиха едно до друго по дължината на кила, на дъното на лодката. Не забравиха също остатъците от бренди, джин и други напитки, направени от плодовете на трулка и алгароба.

Най-после на 3 февруари целият товар беше на мястото си. Оставаше да определят деня на заминаването, стига Донифан да се чувствуваше в състояние да понесе пътуването.

Да! Смелото момче беше готово на всичко! Раната му бе напълно зараснала, апетитът му се бе възвърнал, трябваше само да се пази. Сега, подкрепян от Бриан и Кейт, той се разхождаше на Спорт-теръс по няколко часа всеки ден.

— Да тръгваме! Да тръгваме! — повтаряше той. — Искам да заминем колкото се може по-скоро! Морето ще ме излекува окончателно.

Отпътуването бе определено за 5 февруари.

Предишният ден Гордън пусна домашните животни. Гуанаки, лами, дропли и всички пернати, не особено признателни за полаганите за тях грижи, се пръснаха, едни — като тичаха бързо, други — като махаха бързо с криле, толкова неудържим беше инстинктът им за свобода.

— Неблагодарници! — извика Гарнет. — И то след като се грижехме за тях!

— Такъв е животът! — отвърна Сървис с толкова комичен тон, че това философско разсъждение бе посрещнато с всеобщ смях.

На другия ден младите пътници се качиха на лодката, която щеше да влачи подире си яла, за да бъде използуван от Ивънс като резерв.

Но преди да отвържат въжето, което ги държеше за брега, Бриан и другарите му поискаха да се съберат още веднъж пред гробовете на Франсоа Бодоан и Форбс. Те тръгнаха натам с благоговение и последната им молитва беше същевременно последен спомен за тези нещастници.

Донифан застана при кърмата на лодката, до Ивънс, който щеше да управлява. Бриан и Моко стояха на носа, до въжетата на платната, макар че при спущането по река Зеландия можеше да се разчита повече на течението, отколкото на вятъра, защото посоката му непрекъснато се менеше поради масива на Окланд-хил.

Останалите заедно с Фан бяха заели места кой където завърне в предната част на палубата.

Отвързаха въжето, и греблата пляснаха водата.

В този момент трикратно „ура“ приветствува гостоприемното жилище, толкова месеца давало такъв сигурен подслон на младите колонисти, които не без вълнение — с изключение на Гордън, много натъжен, че напуска своя остров — гледаха как Окланд-хйл изчезва зад крайбрежните дървета.

Спускайки се по река Зеландия, лодката не можеше да се движи бързо, защото течението не беше много силно. А към обед, когато се изравниха с тресавището на Богс-уудс, Ивънс бе принуден да хвърли котва.

Действително тук коритото на реката беше толкова плитко, че имаше опасност претоварената лодка да заседне. По-добре да дочакат прилива, а после да потеглят отново с отлива.

Престоят трая около шест часа. Пътниците се възползуваха, за да хапнат добре, а след това Уилкокс и Крос тръгнаха на лов и убиха няколко бекасини на края на Саут-мурс.

От кърмата на лодката Донифан можа да повали две великолепни тинаму, които се рееха над десния бряг. Той изведнъж се почувствува излекуван.

Беше много късно, когато лодката стигна до устието на реката. Тъй като тъмнината не позволяваше да се ориентират в протоците между рифовете, Ивънс като благоразумен моряк реши да чака до другия ден, за да излезе в морето.

Нощта беше необикновено тиха. Вечерта вятърът бе замрял и когато морските птици — буревестници, чайки се прибраха в дупките си по скалите, над залива Слуи се възцари пълна тишина.

На другия ден вятърът духаше от сушата, затова морето обещаваше да бъде спокойно до края на Саут-мурс. Трябваше да се възползуват от това, за да изминат поне двайсетина мили, защото, ако междувременно вятърът задухаше откъм морето, щеше да се образува силно вълнение.

Щом се пукна зората, Ивънс вдигна фока, задното платно и кливера. Тогава лодката, управлявана с уверена ръка от щурмана, излезе от река Зеландия.

В този момент погледите на всички се насочиха към билото на Окланд-хил, а после към последните скали на залива Слуи, които изчезнаха, щом завиха край Америкън-кейп.

Дадоха оръдеен изстрел, последван от трикратно „ура“, когато на гафела на лодката се развя знамето на Обединеното кралство.

След осем часа лодката влезе в пролива покрай бреговете на остров Кембридж, заобиколи Саут-кейп и пое успоредно на остров Кралица Аделаида.

Крайната точка на остров Черман се скри зад хоризонта на север.

XV

По протоците. — Забавяния поради насрещни ветрове. — Проливът. — Параходът „Графтън“. — Завръщане в Окланд. — Посрещане в столицата на Нова Зеландия. — Ивънс и Кейт. — Заключение.

Излишно е да описваме подробно това пътуване по протоците на Магелановия архипелаг. То не се отличи с никакво важно събитие. Времето се задържа все хубаво. Пък и в тези протоци, широки шест-седем мили, морето нямаше възможност да се развълнува под напора на буря.

Всички тези протоци бяха пусти и по-добре беше човек да не среща тукашните туземци, не винаги настроени гостоприемно. Веднъж-дваж през нощта се забелязаха огньове във вътрешността на островите, но никакъв туземец не се показваше на песъчливите брегове.

На 11 февруари лодката, подпомагана непрекъснато от попътен вятър, навлезе в Магелановия пролив през протока Смит между западния бряг на остров Кралица Аделаида и височините на Земята на крал Вилхелм. Отдясно се издигаше връх Света Ана. Отляво, в дъното на залива Бофор, се трупаха един над друг няколко от великолепните ледници, най-високият от които Бриан бе забелязал на изток от остров Хановер (младите колонисти продължаваха да го наричат остров Черман).

Всичко на борда вървеше добре; можеше да се предполага, че въздухът, напоен с морски миризми, действува благотворно на Донифан, защото той ядеше, спеше и се чувствуваше достатъчно силен, за да може да слезе на суша, ако му се представеше случай да се впусне отново с другарите си в робинзоновски живот.

На 12-и през деня лодката се приближи до остров Тамар, на Земята на крал Вилхелм, чието пристанище, или по-право заливче, беше в момента пусто. Затова, без да спира тук, след като заобиколи нос Тамар, Ивънс пое в югоизточна посока през Магелановия пролив.

От едната страна продълговатата земя Десоласион простираше равните си и безплодни брегове, лишени от зеленото богатство на остров Черман. От другата страна се очертаваха причудливо нарязаните зъбести скали на полуостров Крукър. Тук Ивънс смяташе да търси южните протоци, за да заобиколи нос Форуърд и покрай източния бряг на полуостров Брънзуик да стигне до колонията Пунта Аренас.

Не стана нужда да се отива толкова далеч.

Сутринта на 13-и Сървис, застанал прав на носа, се провикна:

— Дим отдясно!

— Дали не е дим от огън на рибари? — попита Гордън.

— Не! По-скоро дим от параход! — отвърна Ивънс. Наистина земите в тази посока бяха толкова далеч, че не можеше да се види пушек от рибарски лагер.

Бриан веднага се втурна към фок-мачтата, изкачи се на върха и и на свой ред закрещя:

— Кораб! Кораб!

Корабът скоро се показа. Той беше параход от осемстотин-деветстотин тона, който се движеше със скорост единайсет-дванайсет мили в час.

От лодката се раздадоха викове „ура“ и пушечни изстрели.

Лодката бе забелязана и след десет минути я привързаха за парахода „Графтън“, който пътуваше за Австралия.

Веднага разказаха на капитана на „Графтън“, Том Лонг, за приключенията на „Слуи“. Изчезването на шхуната бе предизвикало голям отзвук както в Англия, така и в Америка. Том Лонг побърза да прибере на кораба си пътниците от лодката. Той предложи дори да ги закара направо в Окланд — така щеше да се отклони съвсем малко от пътя си, защото „Графтън“ отиваше в Мелбърн, столицата на провинция Аделаида, в южната част на Австралия.

Пътуването мина бързо и на 25 февруари „Графтън“ се закотви, в Окландския залив.

Оставаха само няколко дни, за да се навършат две години, откакто петнайсетте ученика от пансиона „Черман“# бяха отнесени на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия.

Невъзможно ни е да опишем радостта на семействата, чиито деца се бяха върнали — тия деца, смятани за погълнати от Тихия океан. Не липсваше нито едно от тия, които бурята бе отмъкнала чак до бреговете на Южна Америка.

За миг из целия град се разнесе вестта, че „Графтън“ носи малките корабокрушенци. Цялото население се стече и ги привествува, когато те се хвърлиха в обятията на своите родители.

И колко жадуваха всички да узнаят подробно какво се бе случило на остров Черман! Но скоро любопитството бе задоволено. Най-напред Донифан изнесе няколко публични сказки на тази тема — сказки, които имаха истински успех, и момчето много се възгордя от това. След това дневникът, воден от Бакстър — може да се каже, ежечасно — дневникът на Френч-ден бе отпечатан в хиляди и хиляди екземпляри, за да задоволи интереса на читателите само от Нова Зеландия. И най-после вестниците в Стария и Новия свят го препечатаха на всички езици, защото нямаше човек, който да не се интересува от премеждията на „Слуи“. Благоразумието на Гордън, самоотвержеността на Бриан, смелостта на Донифан, търпеливостта на всички, малки и големи, предизвикваха всеобщо възхищение.

Излишно е да описваме как бяха посрещнати Кейт и щурманът Ивънс. Та нали те се бяха отдали всецяло на тия деца? Ето защо бе открита публична подписка в полза на храбрия Ивънс и закупен търговският кораб „Черман“, на който той стана едновременно и собственик, и капитан при условие, че Окланд ще му бъде главното пристанище. И когато при пътуванията си минаваше през Нова Зеландия, той винаги намираше в семействата на „своите момчета“ най-сърдечен прием.

Що се отнася до добрата Кейт, семействата на Бриан, на Гарнет, на Уилкокс и много други я канеха, оспорваха си я. Накрая тя се установи в дома на Донифан, чийто живот бе спасила с грижите си.

И като заключителна поука, ето какво трябва да се за помни от този разказ, който, струва ни се, оправдава заглавието си „Две години ваканция“.

Безспорно никога ученици от пансион няма да бъдат принудени да прекарат ваканцията си при такива условия. Но — нека знаят добре всички деца — при ред, усърдие и смелост няма положения, колкото и опасни да са те, от които човек да не може да се измъкне. И като мислят за младите корабокрушенци от „Слуи“, закалени от изпитанията и школувани от суровото училище на живота, най-вече да не забравят, че при завръщането си малките бяха станали почти големи, а големите — почти зрели мъже.