Двойникът на нинджата (Част I)

Първа главаТокио | Ню Йорк

Никълъс Линеър отправи поглед към токийската нощ, — натежала от смог и разноцветно неоново сияние. Далеч долу се поклащаше гора от черни чадъри, върху купетата на колите барабанеше дъждът. Шинжуку както винаги беше задръстен от народ.

Това беше обичайната гледка от кабинета му, разположен на петдесет и втория етаж на небостъргача Шинжуку Сюриу. Но в момента всичко му изглеждаше някак различно. — От последната му поява в Токио бяха изминали петнадесет месеца. Дойде тук, за да изпълни своя дълг, да спази едно обещание, което даде на покойния си баща — полковник Денис Линеър. Петнадесет месеца от срещата му с представителя на Микио Оками близък приятел на баща му и, както се оказа по-късно, Кайшо… Оябун на оябуните, върховен ръководител на всички кланове на японската мафия Якудза.

Предаден от най-близките си съветници, Оками бил принуден да се укрие във Венеция. Потърси помощта на Никълъс за своето оцеляване. Никълъс имаше дълбоки лични причини да ненавижда Якудза и положително би отклонил молбата на стареца, дори с риска да не изпълни последната воля на баща си. Но той беше човек на честта. Прие задачата, въпреки иронията на съдбата, принудила го да закриля главатаря на една организация, която дълбоко ненавиждаше. Прие я спокойно и се зае да я изпълни съвестно, в чисто японски стил.

Откри убиеца, на когото бяха възложили изпълнението на присъдата. Един страховит виетнамец на име До Дук Фуджиро. Откри и оябуна, който му беше възложил задачата. Сега Тетцуо Акинага (единственият останал жив представител на Вътрешния кръг съветници) бе в затвора и очакваше процес по обвинение в опит за убийство. Оками се върна в Токио, придружен от Никълъс. Тук двамата откриха, че са изправени пред нова, още по-голяма опасност.

След петнадесет месеца отсъствие Токио му се струваше коренно променено.

Даваше си сметка, че тези промени се дължат преди всичко на депресията, обзела Япония след 1991 година. Днес по улиците имаше далеч повече бездомници, повечето компании работеха с малка печалба или на загуба. Доскоро непознатият процес на временни уволнения заливаше цялата страна, а заплатите на работещите не бяха повишавани над четири години. На път за Шинжуку Никълъс видя дълги опашки пред магазините. Японците отказваха да купуват вносния американски ориз и настояваха за този, който е произведен в страната.

Търговската война със САЩ се изостряше с всеки изминал ден, правителството беше сериозно загрижено и за поведението на режима в Северна Корея, който създаваше голямо напрежение в района. Традиционните зали за играта „пачинко“ постепенно бяха преминали в ръцете на корейци и правителството с тревога установи, че немалките печалби от тях напускат страната директно за военния режим в Пхенян. За пръв път от Големия икономически подем на 50-те години Япония изглеждаше неуверена и стагнирана. Хората станаха мрачни и подозрителни, а пресата по традиция ги засипваше с песимистични прогнози.

Някой го докосна по гърба, във витрината до себе си видя познатото лице на Коей. То беше далеч от традиционните представи за красота — с малка уста, огромни очи и високи скули, но той го обичаше. Коей беше дъщеря на мафиотски главатар, двамата се запознаха през 1971 г. и безнадеждно се влюбиха един в друг. В името на тази любов Никълъс уби един мъж, когото мислеше за човека, изнасилил и измъчвал Коей. После стана ясно, че този мъж е невинен, а злодеят е собственият й баща. Момичето го беше излъгало от срам и той, потресен от това, се беше оттеглил. Видя я отново едва миналата година, по настояване на Оками. И откри, че може да потисне гнева си. Както към нея, така и към всички членове на Якудза.

Постепенно, с течение на времето, тя беше обърнала гръб на хората от подземния свят. Отдавайки се на мистичната шинтоистка секта Шугендо със седалище в подножието на планината Йошино, Коей едва ли би се върнала към светския живот, ако не бяха изричните настоявания на баща й. Той искал да я омъжи за непознат човек, само и само да стабилизира нелегалните си връзки. След шест месеца с този човек, Коей направила безуспешен опит да се отдръпне. В отчаянието си потърсила помощта на Микио Оками — върховния оябун и единствения човек, който бил в състояние да промени положението й. Оками откликнал на молбата й и я изпратил в джунглите на Виетнам, където мъжът не можел да я открие. Той действително направил всичко възможно да го стори. А Коей го мразела и презирала, едновременно с това тръпнела от страх пред силата му. Човекът, за когото трябвало да се омъжи, се казваше Майк Леонфорте.

— Нанги-сан все още го няма — промълви тя. — А вечерята трябва да бъде сервирана след десет минути.

Танцан Нанги беше президент на фирмата „Сато интернешънъл“ — едно могъщо предприятие за съвременна компютърна техника, създадено от сливането на „Сато петрокемикъл“ и американската компания „Томкин индъстриз“, чийто собственик беше Никълъс.

— Надявам се, че няма да му се отрази прекалено — добави Коей. Имаше предвид крехкото здравословно състояние на Нанги след неотдавна прекарания лек инфаркт.

— Дано — промърмори Никълъс и провери в огледалото възела на вратовръзката си. — Той отдавна мечтае да се включи в масовото производство на „Кибер-нет“…

Коей го извъртя към себе си и вдигна ръце към възела.

— Гостите вече започнаха да пристигат и Тьорин става нервен. Сигурно се чуди защо още те няма във фоайето да ги посрещаш…

— Първо ще се отбия на 40-ия етаж — усмихна се той и леко я целуна. Трябва да съм сигурен, че последните данни на „Кибер-нет“ са вкарани в главния компютър.

Най-общо казано „Кибер-нет“ представляваше ултрамодерна информационна система за абонати в цяла Югоизточна Азия ръководството на „Сато интернешънъл“ се надяваше да излезе от рецесионната спирала именно чрез нея. Затова програмата се радваше на изключителни грижи и внимание. Всички във фирмата знаеха, че ако стане засечка и в нея, положението на „Сато“ ще бъде трудно за предсказване. Успехите на компанията се дължаха на уникалната комбинация между острия като бръснач аналитичен ум на Нанги и гениалните търговски способности на Никълъс. Но днес, по подобие на повечето японски гиганти, наричани „кейретцу“, и в „Сато“ течеше тежък процес на реорганизация.

„Кейретцу“ са преки наследници на довоенните „дзайбатцу“ — големите фамилни компании на едрата буржоазия в Япония. Те представляват няколко десетки промишлени предприятия, изградени около една централна банка. В добрите времена всяко „кейретцу“ имаше възможността да се самофинансира, особено в областта на научноизследователската дейност и въвеждането на нови продукти. Но в процес на рецесия положението ставаше сериозно: банките бяха подложени на огромен натиск от две страни — прекалено високата цена на издръжката на промишлените предприятия под техен контрол и на съответната продукция плюс рязкото поскъпване на йената, което правеше експорта неизгоден. В случая със „Сато“ положението беше спасено единствено благодарение на факта, че компанията е международна. Американският филиал (собственост на Никълъс) пое пълното финансиране на новата гама продукти, включително и пазената в дълбока тайна технология на „Кибер-нет“. Въпреки това в душата на Никълъс остана чувството за вина. Защото ако не беше се ангажирал с Микио Оками за цели петнадесет месеца, той положително би намерил начин да измъкне компанията от острите нокти на рецесията. Вместо това наложи становището си за широкомащабни инвестиции в областта на фиброоптичните комуникационни системи и в резултат „Сато интернешънъл“ вложи почти всичките си финансови резерви в тази област, изграждайки съответните заводи не само в Югоизточна Азия и Китай, но дори и в Южна Америка. От дългосрочна гледна точка това бе един безспорно разумен ход, но в краткосрочен план се оказа доста рисковано начинание, влошено до крайност от тежката рецесия. И се стигна до там, че днес съдбата на компанията зависеше изцяло от успеха на „Кибер-нет“. Нещо, за което цялата вина падаше върху Никълъс…

— Никълъс!

Той се усмихна, взе я в прегръдката си и отново я целуна.

— Спокойно, всичко ще бъде наред.

В тъмната си рокля беше изключително привлекателна.

— Зная, че си човек на действието и едва ли ще ти е много приятно да забавляваш официални гости на компанията — промълви тя. — Но не забравяй, че обеща на Нанги-сан да присъстваш на тази вечеря. Не е нужно да ти напомням колко е важна тя. Официалното откриване на „Кибер-нет“ в Япония! В присъствието на висши служители от Америка, Русия, Виетнам, Тайланд, Сингапур и Китай. Тази система е много важна за Нанги-сан, а и за компанията като цяло…

Имаше право, разбира се. Налагаше се някой да му напомни, че трябва да се върне в настоящето. Нанги бе далеч повече от делови партньор, той бе приятел и духовен наставник. Двамата бяха преживели толкова опасни ситуации един до друг, че душите им бяха слети завинаги.

Коей вдигна близкия телефон, промърмори няколко думи в слушалката, после отново пристъпи към него.

— Нанги-сан още го няма — разтревожено рече тя. — Не е в стила му да закъснява… — Докосна ръкава му и добави: — А ти сам каза, че напоследък изглежда мрачен и уморен.

— Ще го потърся, после веднага слизам — кимна Никълъс. — Така става ли?

— Да — отвърна тя и го остави сам в полумрака на кабинета.

Никълъс се извърна към бюрото и продиктува домашния номер на Нанги. Автоматичният телефон се задейства от гласа му. Остави го да отброи десет позвънявания, после му нареди да затвори. Очевидно Нанги вече пътуваше насам.

Бръкна в джоба на смокинга си и извади матирана черна правоъгълна кутийка, чиито размери бяха почти колкото на мобифон. Натисна едно копче и повърхността й светна със зеленикава светлина. Това беше екранът на „Ками“ — прототипа на комуникационното устройство, което скоро щеше да влезе в действие като част от „Кибер-нет“. Именно с негова помощ Никълъс поддържаше контакт с Нанги, когато някой от двамата липсваше от заседанията на директорския съвет. Понечи да набере номера на приятеля си, но в същия миг кутийката започна да вибрира. Това означаваше, че някой го търси и той натисна друга част на екрана.

— Линеър-сан — появи се лицето на Нанги, невероятно ясно очертано от съвършената комбинация на течни кристали. Този образ беше най-привлекателната черта на бъдещата комуникационна мрежа, макар да предполагаше силен интерес от съответните агенти на промишления шпионаж.

Откриването на първата система „Кибер-нет“ предизвика истинска буря сред конкурентите на „Сато интернешънъл“ на международните пазари. Защото в ерата на информацията всеки, който притежава дигитална видеосистема с подобни качества, ще спечели милиарди долари от нея, ще привлече клиента от всички части на света.

— Нанги-сан, къде си? Коктейлът всеки момент ще започне!

— Зная — махна с ръка Нанги, после въздъхна. Къде ли се намира, зачуди се Никълъс. Екранът беше прекалено малък, за да даде отговор на този въпрос. Единственото ясно нещо бе, че приятелят му не е в дома си. — Имах някакви дяволски видения…

— Добре ли си? — изтръпна Никълъс. — Повика ли лекар?

— Нямам нужда от лекар, успокой се — отвърна Нанги и очите му за миг се отместиха от екрана. Дали има някой до него? — Тук наистина се грижат добре за мен…

— Къде се намираш, Нанги-сан? Гостите вече са тук!

— Разбирам твоята загриженост въздъхна отново Нанги, после пред него беше поставена малка чашка чай. — Но не мога да бъда на две места едновременно, което означава, че коктейлът ще мине без мен…

Защо не казва къде е, тревожно се запита Никълъс.

— Искаш ли да отложим всичко? — попита на глас той.

— В никакъв случай! Представянето трябва да стане тази вечер! — в очите на Нанги за миг се появи познатият твърд блясък. — Прекалено силно зависим от успеха на това начинание. Всяко отлагане ще доведе до слухове в бранша и ще намали доверието в новата ни комуникационна система. Не, не! Разчитам на теб и Тьорин за успешното представяне. Той ще ти помогне в случай на нужда. Нали е новата ми дясна ръка?

Нанги се готвеше да го изключи и Никълъс забързано каза:

— Поне ме изслушай, Нанги-сан! — Хрумна му нещо, но не беше сигурен дали Нанги ще се включи в играта. — Може би има начин да използваме отсъствието ти за наша изгода…

Това моментално привлече вниманието на Нанги.

— Продължавай — вдигна ръка той.

— Предлагам да демонстрираме качествата на „Кибер-нет“ като осъществим връзка с теб направо от коктейла.

— Не.

— Но защо, Нанги-сан? Това би било великолепна демонстрация. Стоиш там, където си, а образът ти се изписва на специалния екран, който сме монтирали в залата…

Казах не и толкоз! — отсече Нанги и миг по-късно лицето му се стопи от дигиталния екран.

Никълъс не знаеше дали да се чуди, или тревожи. Особено сега, след като всичките му усилия бяха насочени към просперитета на „Сато интернешънъл“, а Микио Оками най-сетне остана на втори план. Хладното и ирационално поведение на Нанги беше много странно. Какво става с приятеля му? От изключение тези резки прекъсвания на контактите им започваха да се превръщат в правило. Знаеше, че създаването и промоцията на „Кибер-нет“ отнемаха всичките сили на Нанги, а той все пак е на седемдесет и шест години. Но току-що приключилият разговор едва ли се дължи на възрастта му… Дали характерът му не се променя като последица от сърдечната криза? Никълъс реши да открие приятеля си още тази вечер, веднага след като приключи показният коктейл.

Огледа смокинга си в стенното огледало, в главата му за пореден път изплува въпросът дали е постъпил правилно, като реши да се присъедини към Микио Оками, великия Кайшо.

Якудза продължаваше да играе важна роля в обществено-икономическия живот на Япония. В Америка подземният свят е напълно откъснат от обществото, докато тук е точно обратното — негови висши представители активно участват в обществения живот. Макар много от тези хора да считат себе си за отритнати от обществото, те са неделима част от това, което е известно под наименованието „Железен триъгълник“ и което управлява Япония още от 1947 г. насам: държавна администрация, делови среди и политици. Най-могъщият представител на този триъгълник е МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрията, което държи в свои ръце икономическата политика на страната и диктува насоките на промишленото производство според общите интереси на Япония. От него зависят всички „кейретцу“, независимо дали се управляват семейно, или са сложен конгломерат от различни по своята дейност компании. Именно МИТИ решава през 60-те, че японската икономика трябва да се откъсне от металургията и тежката промишленост и да наблегне на производството на полупроводници и компютърна техника. В резултат на взетите мерки за насърчаване на това производство се ражда икономическото чудо на Япония, много индустриалци стават милиардери. МИТИ продължава да действа в избраната посока, всички отпаднали от администрацията технократи заемат високи постове в промишлените конгломерати и контролират тяхното действие.

Тази политика се радва на сериозна подкрепа от най-висшите ешелони на властта. Либерално-демократическата партия, която ръководи страната от началото на 50-те чак до загубата на общите избори през 1993 г. работи в тясно сътрудничество с могъщото министерство и именно то лежи в основата на всички икономически успехи. Това е постигнато сравнително лесно, тъй като японците са свикнали да бъдат управлявани с желязна ръка. Преди войната това е била ръката на императора. След нея — дългата поредица от министър-председатели, издигани от ЛДП.

В тази система Якудза играе ролята на трансмисия. Шефовете на гангстерската организация имат грижата за електората на ЛДП, като на практика осигуряват на поредния премиер толкова гласове, колкото са му необходими. Едновременно с това поемат грижата и за „политическия принос“ на отделните „кейретцу“, който се изразява в приемането на изгодни за бизнеса икономически закони от парламента. Така вървят нещата в продължение на десетилетия: смайващи темпове на икономически растеж, придружени от дълбоко вкоренена корупция.

Но идва 1991 година и рецесията слага прът в добре смазаните колела на японската икономическа машина…

Никълъс въздъхна и поклати глава. Осъзна, че вече е крайно време да слиза в залата за коктейла и се насочи към вратата. Спря го жуженето на „Ками“. Върху екрана изплува лицето на Микио Оками. Въпреки ситните бръчици около очите и първите признаци на старческо изтощение, лицето му продължаваше да младее. Едва ли някой би му дал деветдесет години…

— Имам важни новини, Никълъс — започна той без обичайните любезности. Своето „Ками“ беше получил тайно, никой не знаеше за него. Въпреки че все още бяха в експериментален стадий, комуникационните панели на „Кибер-нет“ предлагаха многократно по-голяма сигурност от обикновените мобифони. — Утре сутринта министър-председателят официално подава оставка!

Никълъс усети как краката му омекват и неволно седна на ръба на бюрото.

— За последните три години това ще бъде шестата оставка… — промърмори той.

— Точно така — кимна Оками. — Сбъдва се прогнозата ми, че без силна ЛДП ще рухне и центристката коалиция от малки партии. Техните програми са твърде противоречиви, за да се стигне до консенсус. Особено трудни са социалистите, които са главни виновници за нестабилността на всички правителства…

— Какво ще правим сега?

— Затова ти се обаждам. Тази оставка ще бъде като чук по главата за повечето политически сили. Този път обаче няма политическа фигура, готова да поеме властта. Нито опитен външен министър, нито представител на деловите среди. Ще се стигне до вакуум във властта. А това значи само едно — политически хаос. Нещо, което не бива да допуснем.

— Мисля, че трябва да се срещнем.

— Взе ми думите от устата — кимна Оками. — Вдругиден, точно в седем вечерта трябва да бъдеш в Карасумори. Дотогава съм зает с важни дела.

— Добре.

По лицето на Оками се изписа видимо облекчение.

— Как върви коктейлът?

— Тъкмо отивах да проверя…

— Успех.

Никълъс благодари и се изключи от системата. Излезе от кабинета, прекоси просторната приемна и се насочи към президентския асансьор, който само за секунди щеше да го свали до мецанина. Хвърли поглед на часовника си. Не, няма време да се отбива в научноизследователския отдел…

Може би ще се измъкне по време на коктейла. Много искаше да присъства на прехвърлянето на основните параметри на „Кибер-нет“ в паметта на главния компютър. Пъхна ключа в тежката врата с бронзова рамка на личния си асансьор, а в главата му отново прозвучаха думите на Оками, с които върховният оябун обясни истинската причина да го потърси:

„Когато се видяхме за пръв път миналата година, душата ти кипеше от омраза срещу Якудза. Нямаше как да ти разкажа истината за баща ти… Нямаше как да ти обясня, че ние двамата с него бяхме партньори в строителството на Нова Япония от 1946-та до смъртта му през 1963-та… След това продължих сам, тъй като възгледите на Полковника трябваше да бъдат приложени на практика. Без значение беше фактът, че аз съм Кайшо — върховен оябун на всички Якудза…

Баща ти притежаваше гениална проницателност. Ти си негов син и в крайна сметка аз стигнах до решението да те привлека на своя страна. Не за да ме закриляш, както ти казах в началото… Вероятно вече си разбрал, че и сам мога да се пазя… Това беше началото на оздравителния процес за теб. Трябваше да се освободиш от гнева си срещу Коей, сложил началото на яростната ти омраза срещу всички Якудза… Едва тогава щеше да бъдеш в състояние да разбереш истината, скрита зад непроницаемата маска на баща ти и да я приемеш… Време е да продължиш делото, което започнахме ние двамата с баща ти…“

Преди около две години Никълъс и Нанги решиха да купят второразредния френски ресторант, който заемаше мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу. Ремонтът продължи година и половина, цяла армия архитекти и дизайнери се бяха заели да превърнат неуютното помещение в най-скъпия нощен клуб-ресторант на японската столица.

Откриването стана едва преди три месеца и беше шумно отразено от пресата. Заведението моментално привлече клиенти от най-висшите слоеве на японското общество. Но тази вечер ресторантът беше затворен. В блестящите зали щяха да присъстват единствено официалните гости, поканени за откриването на „Кибер-нет“.

Внушителното триетажно пространство беше запълнено от подобни на тераси платформи, върху които бяха разположени по три-четири маси във формата на бумеранг. Всички гледаха към широк дансинг, който, благодарение на сложната лазерна техника, изглеждаше покрит с пъстър персийски килим. Скритото осветление създаваше илюзията, че масите висят във въздуха като летящи килимчета, потопени в синкаво сияние. Стените към кухненските помещения бяха покрити с панели от вишнево дърво, под тях се извиваше дълъг бар с блестящо метално покритие. Огледалните лавици зад него бяха задръстени от вносни питиета с екзотични имена, върху тях имаше дори бира от Филипините и малки частни пивоварни в Съединените щати.

Никълъс завари дансинга претъпкан с елегантно облечени хора, във въздуха се носеха приглушени разговори на поне десет различни езика. Навалицата пред бара беше особено голяма, тримата бармани сръчно изпълняваха поръчките. Шестдесет и шест вградени в стените и пода хай-фи бокса дискретно озвучаваха помещението с хладния джаз на Майлс Дейвис.

Десетки глави се извърнаха в негова посока, стотици очи пробягаха одобрително по стегнатото му тяло на танцьор с широки рамене и тесни бедра. Най-впечатляваща от всичко беше походката му — пъргава и гъвкава, с фини и някак флуидни движения. Тя нямаше нищо общо с походката на повечето хора, по-скоро приличаше на плавно плъзгане в разредена атмосфера. Центърът на тежестта му падаше ниско, някъде към слабините. Мястото, което японците наричат „хара“. Тъмната, леко чуплива коса влизаше в странно противоречие с ориенталските черти на лицето му, особено с високите скули и издължените бадемови очи. Едновременно с това в тези черти се долавяше безспорното присъствие на европейския ген.

Засече Канда Тьорин и започна да си пробива път към него. Наскоро прехвърлил тридесетте, Тьорин беше висок и слаб мъж с приятно издължено лице и сдържаното поведение на човек с богат опит. Никълъс все още не беше си изградил окончателно мнение за него, но нямаше никакво съмнение, че младият мъж е бил от голяма помощ на Нанги по време на неговото отсъствие. Свидетелство за това беше фактът, че неотдавна Нанги го беше издигнал на поста първи вицепрезидент — длъжност, която рядко се дава на толкова млад човек.

Откровено казано, Никълъс не беше доволен от прекомерната близост на съдружника си с този човек. Тя някак си пречеше на приятелството му с Танцан Нанги. Без съмнение Тьорин бе надарен с блестящ ум и в това отношение преценката на Нанги беше точна. Но в поведението му се долавяше и присъствието на огромни амбиции, особено когато ставаше въпрос за „Кибер-нет“… А може би не е така, може би Никълъс е прекалено мнителен? Може би Тьорин е взел присърце делата на „Сато интернешънъл“ просто за да попълни вакуума, оставен от самия него… Въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че младият човек взема участие в колективната игра единствено от личен интерес… Ако е така, нещата могат да поемат в непредвидима посока.

Тьорин беше в компанията на червендалест американец с къдрава червеникава коса и маниери на човек, на когото са дошли до гуша изтънчените японски порядки. За съжаление подобно поведение е характерно за повечето американци тук, помисли си Никълъс. Този се казваше Корд Макнайт и беше търговски представител на няколко фирми от Силиконовата долина, занимаващи се с производство на полупроводници.

Направи обходна маневра и се изправи зад рамото на Тьорин.

— Ти си едно нещастно копеле — промърмори Макнайт. „С това прямо лице и праволинейно поведение мястото му не е тук, а на някоя атлетическа писта в Щатите“, помисли си Никълъс. Светлите, леко раздалечени очи гледаха твърдо и безизразно. — Нали само преди три години такива като теб нахлуха в Щатите и започнаха да купуват като луди? Хвърлихте страхотни суми за имоти в Холивуд, Манхатън и Пебъл бийч, да не говорим за Хаваите… Кой нормален бизнесмен би постъпил така? Да, да… Ще кажеш, че можете да си го позволите заради процъфтяващата си икономика. Но тя се оказа обикновен сапунен мехур, нали?

Тьорин премълча. Или от благоразумие, или просто от остро усещане за унижение. Рецесията се отразяваше особено тежко на младите и динамични японски бизнесмени. Те бяха успели да свикнат с удобствата на силата и парите, трудно можеха да приемат положението на „номер две“. Само допреди четири години никой от тях дори не беше сънувал, че може да изпадне в това положение.

— Погледни какво става днес — продължи Макнайт, без да обръща внимание на любопитните гости, които започваха да се трупат наоколо. Сред тях Никълъс забеляза познатите лица на Коей и Нгуен Ван Трък — изпълнителен директор на „Минх Телеком“. От известно време насам тази компания засипваше Никълъс и Нанги с изгодни предложения за финансова помощ срещу част от акциите на „Сато“. — Япония вече е второстепенна икономическа сила… Помниш ли как с презрение отхвърлихте нашата образователна система? Къде е днес това презрение? — на устните на Макнайт се появи усмивка на превъзходство. — Ще ти кажа какво става в момента, приятелю… Вие бавно, но неотклонно се превръщате в компютърно неграмотни индивиди. Ние използваме компютрите още в самото начало на нашата образователна система, докато вие ги считате за твърде неперсонални. Не можете да вършите бизнес с помощта на компютрите, тъй като не сте в състояние да се отърсите от сложните и усукани ритуали… — от устата му изригна подигравателен смях. — Затова бихте предпочели дори шибаното сметало! Господи, Тьорин, затворени в своята монополистична система, вие не сте в състояние да вземете нищо полезно от нас. Не забелязвате, че и в Щатите се появяват „кейретцу“, но от нов тип… Способни да посрещнат предизвикателствата на XXI век. Нашите предприятия в областта на телекомуникациите, битовата електроника и компютрите стават по-малки, но далеч по-жизнеспособни: Те се обединяват помежду си и бързо се отърсват от ненужния слой тлъстина, който беше характерен за отминалото десетилетие. Така стават далеч по-продуктивни и конкурентоспособни, докато японските компании продължават да са с прекалено раздут щат и действат в излишно много области едновременно…

— Не мислите ли, че поведението ви излиза извън границите на доброто възпитание, старче? — обади се с модулирания си глас Нгуен Ван Трък. Образованието си беше получил в Англия и говореше английски с подчертано литературен акцент.

— Кой, по дяволите, сте вие? — извърна се към него Макнайт. — Казвам истината и нищо повече! Ако нямате с какво да възразите, можете да се пръждосвате!

Очите на Ван Трък бавно обходиха тълпата. Познаваше всички, те също го познаваха. На лицето му се появи усмивка на превъзходство:

— Мисля, че сте прекалено разпален и…

— И неконструктивен! — отсече Макнайт, после отново се обърна към Тьорин: — Ето какво имам предвид… Ние, американците, вече се променихме. Днес сме съвършени бойни машини, готови на всичко. Милиарди байтове електронна информация достигат до домовете на милиони хора по територията на САЩ, защото разполагаме с най-съвършената кабелна система в света. — Смехът му прозвуча като кучешки лай. — А какво имате вие? Нищо! Знаеш ли, че вие сте единствената развита страна в света, която не разполага с добре развита кабелна индустрия? Манията ви да държите затворени своите телекомуникации и техника за предаване на информация ще ви изкопае гроба! Защото вече усещате неизгодното положение, в което сте изпаднали благодарение на тази мания, нали?

— Да си чувал някога думата „конкуренция“, приятелче? Тя е основен двигател на американския прогрес и пак тя ще ви натика в океана. Достатъчно е да погледнеш един телевизор с висока разделителна способност и ще видиш бъдещето. Налага ви се да изоставите една промишленост, в която сте хвърлили стотици милиарди долари. Защо? Защото японските телевизионни приемници с висока разделителна способност действат на аналогов принцип и следователно са безнадеждно остарели. Нашите обаче са дигитални и далеч по-добри. Което означава, че сте изгубили конкурентната битка, при това окончателно!

— Вие говорите за миналото, господин Макнайт — обади се Никълъс. Гласът му накара хората да се раздвижат, Тьорин се обърна да го погледне. — А бъдещето е тук, сред нас. Предстои да ви го демонстрираме… Системата „Кибер-нет“ вече действа в Русия и резултатите надхвърлят най-оптимистичните ни прогнози. Тьорин-сан може да ви предостави последните данни в това отношение…

— По време на вечерята ще изнеса последните статистически данни — кимна малко вдървено младият мъж.

— Вие сте Никълъс Линеър, нали? — намръщи се Макнайт. — Е, добре, господин Линеър, поправете ме, ако греша… Доколкото зная, в Русия вече действа една кибернетична мрежа. Защо, по дяволите, им трябва друга?

— На този въпрос най-добре ще ви отговори Тьорин-сан — усмихна се Никълъс. Можеше да го стори и сам, но искаше да възвърне самочувствието на младия вицепрезидент.

— Вярно е, че за разлика от страните на Югоизточна Азия руснаците разполагаха с известни средства за телекомуникации започна незабавно Тьорин. — Но тяхната мрежа „Релком“ е далеч по-несъвършена от „Кибер-нет“, особено по отношение на сигурността. Честотната лента на „Кибер-нет“ (най-общо казано това е количеството информация, което може да се предава) е далеч по-голяма не само от тази на „Релком“, но и на всяка друга телекомуникационна система в света. В Русия и Югоизточна Азия вече се изпробват приемниците „Ками“ от второ поколение, които действат изцяло на базата на дигиталното видео.

Никълъс забеляза сред тълпата слушатели Сергей Ванов — чернокос мъж с широко славянско лице и изразителни очи. Направи му знак да излезе напред и победоносно се усмихна на Макнайт:

— Нека чуем информация направо от извора…

— Не зная какво ще чуете от извора, но руснаците са влюбени в „Кибер-нет“! — засмя се Ванов, който очевидно изпитваше удоволствие от жонгльорството с американските идиоми. Това го караше да се чувства на висота, равноправен партньор на най-големите бизнесмени в света. — В моята родина има огромен интерес към „Кибер-нет“, просто защото там сега се ражда новото поколение предприемачи, което гледа напред, към XXI век. Те добре оценяват ползата от такава комуникационна система, дори когато са принудени да се включат в нея със своите стари й евтини персонални компютри. За нас е достатъчно да знаем, че можем да се включим в мрежата срещу известна такса и да въртим бизнес, без да зависим от разни държавни правилници и ограничения…

— Можете ли да си представите какво означава това? — разпери ръце Никълъс. — Те търгуват с всичко: от картофи до влакови композиции със суровини, от сибирски петрол и украинско жито до български плодове и зеленчуци…

Тьорин кимна с глава, най-сетне разбрал каква линия на поведение трябва да следва.

— Ограничения няма — добави той. — Нужни са само три неща: стока, която да се предложи на пазара, желание и въображение да се сключи сделка и, разбира се, една надеждна комуникационна система като „Кибер-нет“… Електронната поща — любима рожба на специалистите по кибернетични мрежи, вече е спомен от миналото… Защо трябва да се набира текст върху компютърен монитор, когато посланието може да се изпрати направо по дигиталното видео? В света на бизнеса скоростта е по-важна от всичко. А тази скорост се постига само с помощта на видео байта. Чрез „Ками“ всеки може да прави текстообработка, да обновява данни и схеми, да се включва и изключва от компютърните мрежи, да изпраща и получава видео факсове и видеопоща, да купува и продава, да прехвърля финансови средства по всяка точка на земното кълбо.

— Страхотно! — промърмори язвително Макнайт. — Стига тази видео шашма действително да работи… — Но в гласа му липсваше предишното убеждение.

— Точно затова сме се събрали тук тази вечер — отвърна Никълъс.

— Лично аз вече изпитвам пълно доверие към „Кибер-нет“ — обади се Рая Хаджи — висок и мургав мюсюлманин, официален представител на сингапурското правителство. Никълъс го познаваше отдавна — преди години двамата бяха работили съвместно по проект за фиброоптична мрежа в страната му. Още от самото начало той беше сред най-запалените почитатели на „Кибер-нет“. В ръката му се появи апаратче „Ками“. — Готов съм веднага да докажа думите си. След официалното откриване ще се обадя директно на нашия министър-председател и всички вие ще имате възможност да видите смаяното му лице.

Разнесоха се ръкопляскания, хората се разсмяха.

— Моята работа се облекчи поне с 30% след въвеждането на „Кибер-нет“ — обади се и Нгуен Ван Трък. — Виетнам вече притежава надеждна система за комуникация. Край на претоварените телефонни линии, край на постоянните преплитания…

— Е, мисля, че можем да седнем зад масите — усмихна се Никълъс. — Рекламата беше повече от достатъчна… Не зная как се чувствате вие, но лично аз умирам от глад!

Разнесе се одобрителен шепот, хората извадиха поканите си да видят кой къде трябва да седне. Изправена до Никълъс, Коей безмълвно наблюдаваше размяната на любезности между домакин и гости. Издебнала подходящия миг, тя хвана ръката му и здраво я стисна.

— Представяш се доста добре за човек, който ненавижда приемите — прошепна тя.

— Някой трябваше да подкрепи Тьорин — отвърна той. — Може и да е отличен администратор, но трябва още доста да се учи в областта на дипломацията.

— Това важи и за Макнайт, нали?

— Мечок — кимна Никълъс. — Но върши точно това, за което му плащат. Днешната американска администрация си е поставила за главна цел да притиска японците за отваряне на икономиката им. За постигането й са позволени всякакви средства, дори бруталните заплахи…

— Нали видя какво стана, като отворихме пазара за ориз — намръщи се Коей. — Нашите селскостопански производители са пред бунт, а хората предпочитат да се редят на опашки за японски ориз, вместо да купуват американски… Още малко усилия в тази посока и ще се превърнем в страна от Третия свят — като Русия…

Седнаха един до друг в центъра на няколко маси, заети почти изцяло от японски политици и висши държавни служители. „Как ли ще се почувстват утре сутринта, когато научат за оставката на премиера“, запита се Никълъс. Улови мрачните погледи, които му хвърляше Тьорин от масата си на десетина метра по-нататък. Беше настанен в компанията на Макнайт, Рая Хаджи и още няколко бизнесмени от Изтока.

— Бедният Тьорин — въздъхна Коей, след като приключиха с размяната на поздрави със съседите си по маса. — Изглежда като бито коте!

Сигурен, че местата по масите са били разпределени лично от Нанги, Никълъс се усмихна:

— Ще му бъде от полза да надникне в мечата бърлога. Така или иначе ще трябва да контактува с трудни хора, затова е по-добре да започне още днес. Специално Макнайт е безопасен. Няма да се случи нищо лошо, дори ако Тьорин продължава да го дразни…

Келнерите поднесоха първото блюдо — тигрови скариди на скара, обилно полети с китайски билков сос. Раираните черупки бяха толкова крехки и прозрачни, че никой не си правеше труда да ги отстранява. Гостите ги дъвчеха цели, заедно с главите. Второто блюдо беше студени японски макарони, поднесени в малки дървени купички. Полети със специални подправки, те се оказаха толкова вкусни, че гостите започнаха да ги хвалят на висок глас. За пиене се поднасяше саке, по желание бира и вино.

След това блюдо осветлението в залата намаля и Тьорин зае място зад ярко осветения подиум. Зад гърба му беше спуснат широк прожекционен екран. Изглеждаше отлично с високия си ръст, гладко сресаната коса и самоувереното си поведение. От смачканото му самочувствие преди малко нямаше никаква следа.

— Дами и господа, съжалявам, че трябва да прекъсна насладата от добрата вечеря, но едновременно с това съм горд да открия представителството на „Кибер-нет“ за Япония, една съвместна изява на „Сато интернешънъл“ и „Денва партнърс“ обяви тържествено той.

„Денва партнърс“, удивено вдигна вежди Никълъс. Какво по дяволите, е това? „Сато“ няма партньори в начинанието „Кибер-нет“!

Изправен зад подиума, Тьорин извади един панел „Ками“ и започна да набира някакъв номер.

— Дами и господа, вие присъствате на историческо събитие! — все така тържествено каза той. — Имам честта да ви демонстрирам първата официална видеовръзка на комуникационната система „Кибер-нет“. Моля, насочете вниманието си към екрана…

— Моши-моши (ало) — разнесе се многократно усилен от тонколоните глас. Екранът оживя и бавно се запълни от лицето на японския министър-председател. Яснотата на дигиталното изображение беше забележителна.

Никълъс хвърли поглед към масата на Тьорин, но не успя да види лицето на Макнайт. Мястото му беше празно, но очевидно никой не беше обърнал внимание на този факт.

— Господин министър-председателю, вие разговаряте с Канда Тьорин, вицепрезидент на компанията „Сато интернешънъл“ отговарящ за въвеждането на новата комуникационна система „Кибер-нет“ — представи се Тьорин.

— Здравейте, Тьорин-сан — отвърна премиерът. Лицето му беше сиво и уморено. — Аз съм министър-председателят Таканобу и разговарям с вас от сградата на Токийската стокова борса Нихонбаши. Изглеждате великолепно в новия си смокинг, Тьорин-сан. Желае ли някой от изтъкнатите ви гости да осъществи директна сделка с борсата в Ню Йорк?

Този въпрос беше посрещнат с весел смях от присъстващите в залата, после се разнесоха аплодисменти. Демонстрацията продължи. Никълъс се надигна от мястото си и безшумно се насочи към изхода. Прекоси фоайето на мецанина и се насочи към частния асансьор. Искаше да отскочи до помещенията с главния компютър и да разбере докъде е стигнало прехвърлянето на данните. В същия момент видя Макнайт, който се измъкна от мъжката тоалетна и бързо се насочи към залата.

Натисна бутона с номер 40 и бронзовите врати започнаха да се затварят. В последния момент успя да тикне обувката си в процепа и да натисне бутона за отваряне. От тоалетната излезе втори мъж, който се насочи към общите асансьори и натисна бутона за повикване. Никълъс изскочи от кабината и се втурна към него. Човекът се беше опрял на стената и бавно се свличаше. Никълъс протегна ръце да го подхване. Още в първия момент му се стори, че познава това лице. Сега вече беше сигурен. Човекът в ръцете му беше Капа Ватанабе — техническият сътрудник в научноизследователския отдел, който отговаряше за прехвърлянето на данните. Гой би трябвало да е на 40-ия етаж, а не тук, в тоалетната на мецанина. Какво става?

— Ватанабе-сан — разтърси го Никълъс, но отговор не последва. Очите на оператора бяха притворени, но под клепачите ясно се виждаха неестествено разширените му зеници.

Никълъс провери пулса му. Беше необичайно бавен, като на човек, изпаднал в кома. По устните му се появи едва забележима розова пяна. Никълъс се готвеше да хукне за линейка, когато забеляза необичайно свитите пръсти на дясната ръка на припадналия. Сърцето му пропусна един такт, ръцете му внимателно се заеха да разтварят дланта. Тази поза му беше позната от Вунг Тау — крайбрежната ивица, югоизточно от Сайгон. Ръката на Ватанабе се разтвори и пред очите на Никълъс се появи очакваната гледка: малка раничка в средата на дланта с посинели краища. Същата като на онзи гмуркач, изтласкан от океанските вълни край Вунг Тау… Разпита един от местните рибари и разбра, че нещастникът е бил прободен от Бан-том — една странна на вид мида с невинното наименование „мида-торта“. Но, както се оказа, тази мида била един от най-отровните обитатели на Южнокитайско море, особено опасна заради поразителната си прилика с кралската скарида. „Виж тук — рибарят предпазливо посочи раничката на дланта на гмуреца. — Синьото петно е доказателство за отровата…“

Капа Ватанабе беше инжектиран с отровата на „мида-торта“. Защо? Никълъс разкъса с нокът раничката, наведе се и засмука кръвта. Изплю я на пода, свали вратовръзката си и я стегна като турникет около китката на Ватанабе. Дали това ще е достатъчно, за да спаси живота му, запита се той. Начинът за проверка беше само един. Наведе се над човека, затвори с длан очите му и включи своето танжинско око. Светът се смали и изчезна, съзнанието му потъна дълбоко в тайнството на Тао-тао. Обви го мрак, душата му бавно се отвори за Акшара — тайнствената Пътека на светлината, с чиято помощ душевната енергия се превръщаше във физическа.

Според древното учение всичко в света се върти около един център, наречен „кокоро“. Той представлява бавно пулсираща мембрана, благодарение на която психическата енергия се трансформира във физическа. В това отношение притежателят на Тао-тао не се различава съществено от тибетските магьосници, китайските аскети и шаманите на редица древни племена. Всички те черпят енергия от източници, които са известни на хората от хилядолетия, но вече забравени от цивилизования човек…

За самия Никълъс Акшара беше едно несъвършено умение, тъй като на даден етап неизбежно се преплиташе с Кшира — обратната му страна. Тъмна и опасна, тя беше отнела живота на много свои последователи. Никълъс беше опознал страховитата й мощ по време на двубоя си с До Дук Фуджиро. Веднага след това се зае да я изкорени от душата си. Това беше възможно само чрез „шукен“ — особеното състояние на възбудено просветление, което лежи на границата между Акшара и Кшира и може да бъде докоснато само за частица от секундата. Теоретиците на Тао-тао и до днес са разединени по въпроса за съществуването на „шукен“. Голяма част от тях го отричат напълно, докато други се съмняват в съществуването на гранична линия между светлината и мрака.

Никълъс не беше нито сред едните, нито сред другите. Просто защото изпита на гърба си опасността, която се зараждаше дълбоко в раздвоената му психика. При всяко потъване в Акшара усещаше и черните пипала на Кшира. Съзнаваше, че ако не успее да се освободи от тях, неизбежно ще се превърне в пленник на злото, подобно на своя духовен наставник Канзацу.

В главата му отекваха странни звуци. Сякаш се намираше под вода и долавяше призивните викове на китовете, които докосваха цялата кожа на тялото му. Светът се превърна в нещо далечно и едновременно с това близко; в материя, скрита зад стените на древна амфора, от която беше в състояние да вади отделни късчета — глас, жужене на насекомо, сянка… И дати подложи на внимателно изследване…

Сега протегна ръка към амфората и измъкна душата на Ватанабе. Залепи се за нея като акула, промъкна се дълбоко в същността й. Стана част от Ватанабе, без дори да съзнава това. И веднага разбра, че умира. Дозата отрова в кръвта на Ватанабе се оказа далеч по-концентрирана от това, което може да се открие в природата. Въпреки турникета, тя беше успяла да проникне в кръвообращението на жертвата.

Поде борбата там, етап по етап — както го беше учил Канзацу. С безкрайно търпение изолираше химическите съставки, които тровеха кръвта на Ватанабе. После проникна в отделните му органи и започна да стимулира производството на антитела, хормони и сложни нервопептини, които имаха способност да неутрализират отровата. Върна се в хладната и едноизмерна действителност едва след като се увери, че животът на колегата му вече е извън опасност.

Изчака да се отърси напълно от Тао-тао, после извика хората от охраната и заедно с тях премести неподвижното тяло на Ватанабе в лечебницата.

— Сложете лед на раничката, а на хората от „Бърза помощ“ ще кажете, че се е отровил с ампула нервнопаралитичен газ — заповяда на старшия офицер той. — Вие и още един от вашите хора ще стоите неотлъчно до леглото му, дори и в болницата. Нито за миг не трябва да го оставяте сам. Ясно ли е?

— Да, сър — кимна офицерът и вратата на асансьора се затвори.

Никълъс изтича към личния си асансьор, завъртя ключето и натисна бутона за 40-ия етаж. Ледената ръка на страха стисна сърцето му. Ватанабе не би трябвало да напуска помещенията на центъра. Какво търсеше в тоалетната на мецанина, при това заедно с онзи американец Макнайт? Подозираше, че знае отговора на този въпрос, но искаше да бъде сигурен.

Асансьорът спря на етажа, който се заемаше от научноизследователския център на „Сато интернешънъл“. Никълъс откри отговорника на нощната смяна и накратко му разказа за инцидента.

— Удвоете охраната! — заповяда той. — В главния коридор да има постоянно поне по двама въоръжени мъже. Аз ще се занимая с персоналния компютър на Ватанабе-сан, възможно е и да го изключа от мрежата. Погрижете се да блокирате вътрешната алармена инсталация.

— Слушам, сър — отвърна стреснатият човек. — Веднага отивам.

— Изпратете ми отговорника по прехвърлянето на база данните на „Кибер-нет“ — добави Никълъс.

— Това беше Ватанабе-сан.

— Тогава ми изпратете началника му. Да дойде в кабинета на Ватанабе.

— Веднага ще открия Матцумура-сан.

Следвайки указанията на служителя, Никълъс откри кабинета на Ватанабе без никакви затруднения. Компютърът беше включен, от екрана личеше, че прехвърлянето на данните на „Кибер-нет“ продължава. Но когато Никълъс поиска менюто и включи личния си код, стана ясно, че данните са прехвърлени докрай. Това означаваше само едно — въпреки предпазните мерки и секретните кодове някой беше успял да си извади копие от архивите на „Кибер-нет“.

Върна се на програмата, с която беше работил Ватанабе. Едва сега забеляза, че тя не е включена в общата компютърна система на отдела. Това предполагаше, че той е извадил копие от данните на отделна дискета. На теория беше невъзможно, поне така го уверяваха програмистите му в Щатите. Но нямаше как да не повярва на това, което виждаше със собствените си очи. Ватанабе беше открил начин да деблокира всички защитни шифри.

— Линеър-сан?

На прага се беше изправил слаб мъж с очила, неестествено бледо лице и почти гола глава.

— Аз съм Юно Матцумура — представи се той.

— Вие сте началник и контрольор на Ватанабе-сан, така ли? — вдигна глава Никълъс.

— Да, сър.

Никълъс набързо го запозна със състоянието на нещата.

— Не мога да повярвам, сър! — пребледня още повече Матцумура.

— Значи ставаме двама — нетърпеливо отвърна Никълъс. — Но Ватанабе-сан се е изключил от главния компютър. Можете ли да установите дали и някой друг терминал не е сторил същото?

— Сега ще проверя — кимна Матцумура, наведе се над екрана и започна да мести „мишката“ с бързи и точни движения: Прегледа всички файлове на терминала, после се премести в паметта на главния компютър и облекчено поклати глава: — Няма други, сър. Изключен е само този терминал.

Никълъс започна да диша по-леко. Ватанабе, каквото и да бе намислил, е действал сам. Вече нямаше съмнение какво е правил долу, на мецанина: предавал е на Корд Макнайт дискетата с база данните на „Кибер-нет“.

— Да изтрия ли информацията за „Кибер-нет“ върху този твърд диск? — попита Матцумура.

Никълъс се замисли, после бавно поклати глава:

— Имам по-добра идея.

С няколко думи обясни на главния програмист какво има предвид.

— Никакъв проблем — кимна онзи. — С удоволствие.

Никълъс се върна на приема. В коридора вече пазеха двама въоръжени мъже и той доволно кимна с глава. Съобщиха му, че Ватанабе е откаран в болницата под силна охрана. Демонстрацията в ресторанта беше приключила, гостите бяха заети с основното ястие на менюто. Макнайт кротко си седеше до Тьорин и човъркаше с вилица голям и апетитен на вид омар.

Седна обратно на мястото си и промърмори някакви извинения. Коей моментално усети напрежението му, но не зададе никакви въпроси.

Вечерята вървеше гладко. Поела ролята на очарователна домакиня, Коей беше забавлявала гостите добре, сега беше негов ред. Пое ролята си със забележителна лекота, но нито за миг не изпусна от очи Макнайт. Както се очакваше, министрите бяха във възторг от новата видеокомуникационна система. След провала на телевизията с висока разделителна способност това беше първият сериозен пробив на японската електронна индустрия.

— Какво е станало с вратовръзката ви, Линеър-сан? — попита Каниожи Накахаши, един от висшите представители на Социалистическата партия в парламента.

— Някъде съм си изгубил носната кърпа, Накахаши-сан — отвърна с усмивка Никълъс. — И побързах да избърша мазнината от омарите по лицето си, преди онзи американец Макнайт да ме обвини в лакомия!

Забележката му беше посрещната с бурен смях. Най-високо се смееше Накахаши, който очевидно изгаряше от желание да се подиграе на американеца.

Отнесоха посудата, на нейно място се появи десерт, придружен от кафе и алкохол. Разговорите станаха разпокъсани и безсмислени — като на всеки прием с международно участие.

Гостите започнаха да се разотиват около единадесет. Никълъс предвидливо пусна ключовете от колата в шепата на Коей и издебна подходящия момент да й прошепне, че ще се прибере по-късно. Задържайки се в центъра на тълпата, той незабелязано се спусна по широкото стълбище към фоайето, без нито за миг да изпуска гърба на Макнайт.

Навън дъждът беше преминал в ситна и неприятна мъгла. Гостите се стълпиха на тротоара в очакване на колите си, над главите им се разтвориха чадъри. Макнайт беше сред тях. Малко по-късно един от служителите спря голямото му БМВ до тротоара. Никълъс хвърли бегъл поглед към човека от охраната, с когото беше разговарял на етажа. Той кимна с глава към мощния мотоциклет „Кавазаки“, опрян на стената.

— Моторът е готов, сър — каза. — Извадих го от гаража, заредих го и пробвах как работи двигателят. Всичко е наред.

— Пакетчето?

— Получих го лично от Матцумура-сан — подаде му малка пластмасова кутийка човекът. — Каза, че ще бъдете приятно изненадан от резултатите.

Никълъс благодари, нахлупи каската и подкара мощната машина след бялото БМВ на Макнайт. Американецът пътуваше сам.

Държеше се на почетно разстояние от него. Не се страхуваше, че ще бъде разкрит, тъй като по мокрия асфалт фучаха десетки хлапаци с подобни мотори, улиците се огласяха от тътена на мощни двигатели. Луната надникна иззад косматите облаци, после отново се скри. Беше все така влажно.

Макнайт пътуваше към Гинза. Никълъс механично прецени, че ако тръгне по посока на пресечката Йоншоме — най-широкото кръстовище, което беше виждал в живота си — може като нищо да го изпусне. Но Макнайт свърна вляво малко преди кръстовището и се насочи към долната част на Шинжуку. Прекоси железопътния прелез при Кабукичо и рязко завъртя волана. Тежкото БМВ се подхлъзна на мокрия асфалт, разлюля се на пружините си, после се стрелна в една от тесните улички.

Никълъс предпазливо го последва, подавайки предното колело на мотора иззад ъгъла. Това беше една от типичните за този квартал „шомбен-йокочо“ („Улица на пикнята“, според цветистия токийски жаргон), запълнена с евтини барове, подозрителни заведения за стриптийз и ресторантчета, в които се сервираше не дотам качествена храна. На стотина метра от ъгъла униформен хоп седна зад волана на бялото БМВ и го откара към подземния паркинг. За пръв път виждаше подобна услуга на „шомбен-йокочо“…

Паркира мотоциклета и тръгна по тротоара. Къде ли е влязъл Макнайт? Съмнителните заведения бяха така натъпкани едно до друго, че нямаше никакъв смисъл да ги проверява едно по едно. Налагаше се да прибегне до друг начин.

Потъна в Акшара и околната действителност се стопи като лош сън. Блясъкът на неона избледня и отстъпи място на ослепителната вътрешна светлина. Миг по-късно се присъедини към Макнайт, който бавно пристъпваше в долнопробен, задръстен от тютюнев дим бар. Вътре беше шумно, разголените сервитьорки бяха от най-ниско качество. Неотклонно продължаваше да следва американеца, картината в съзнанието му беше кристално ясна, като на телевизор с висока разделителна способност. Макнайт бавно си пробиваше път сред масите, около които седяха мъже с женски дрехи, съмнителни бизнесмени и авантюристично настроени туристи. Насочи се към една малка масичка в дъното и седна. Другият стол вече беше зает от позната физиономия — виетнамеца Нгуен Ван Трък. Макнайт се облегна назад и си поръча уиски.

Не след дълго Никълъс се появи на входа. Заведението се казваше „Дехарау“, което в буквален превод означаваше „Без пукната пара“.

Макнайт опразни чашата си на един дъх и поръча още едно питие.

— Малко ли ти беше на приема? — вдигна вежди Нгуен.

— Не зная как е при теб, приятелю — тежко го изгледа Макнайт. — Но аз не всеки ден убивам хора…

— Много сте кекави вие, американците — подигравателно сви устни Нгуен. — Защо не остави аз да свърша работата?

— Вече ти казах — въздъхна Макнайт и глътна второто уиски по начина, по който беше изпил първото. — Ватанабе се беше разбрал с мен, до теб дори нямаше да се приближи!

— Ето докъде го доведе доверието му в американците! — ухили се Нгуен. — Честни и праволинейни, а? Би трябвало да има едно наум…

С това очевидно се изчерпи въвеждащата част на разговора. Виетнамецът се приведе напред и напрегнато попита:

— Успя ли?

Третото питие на Макнайт бе донесено от келнер с изкуствени гърди като на Доли Партън и съответната перука.

— Разбира се — кимна американецът, след като педерастът се отдалечи. Възбудата му все още беше силна — като на човек, току-що видял смъртта в очите. Адреналинът във вените го караше да се усмихва с чувство на превъзходство. Особено сега, след като всички козове бяха в ръцете му, той искаше да се наслади напълно на тържеството си над виетнамеца. Никълъс механично отчете този факт, докато предпазливо скъсяваше разстоянието до масата на жертвите си. „Сега Макнайт ще стане недискретен, каза си той. Следователно трябва да чуя всяка негова дума.“

— Аз просто изпълнявам заповеди — започна виетнамецът. — Моят шеф иска…

— Знам какво иска твоят шеф — прекъсна го с мрачна ирония Макнайт и Никълъс съвсем ясно си представи лицето му. — И имам това, което иска!

— Сега най-важно е времето!

— Така ли? — небрежно попита Макнайт и изпружи дългите си крака. — И защо!

— Това не те засяга.

— Не ме засяга, значи… — Макнайт запали цигара и лениво пусна няколко кръгчета дим: — Но само аз мога да помогна на твоя шеф…

— На теб ти беше възложена определена задача! Ако си я изпълнил, ще получиш съответното възнаграждение, което е доста щедро… Иначе…

— Не си позволявай такъв тон! — внезапно просъска Макнайт. — Аз съм американец, докато ти си обикновено момче за поръчки! Никой не може да ми говори по този начин, дори скъпоценният ти шеф! Писна ми да стоя в шеста глуха и да ми подхвърлят трохи! При това хора, които печелят милиони! Искам да се включа в надбягването и билет за него е именно това, което притежавам!

— Дискетата, моля! — прошепна с каменно лице Нгуен.

— Всяко нещо с времето си! — отсече другият. — Първо искам среща с Майк Леонфор…

— Без имена! — просъска виетнамецът.

— Да бе, забравих — ухили се Макнайт. — Все не мога да свикна с ролята на дребен шпионин. Но успях да привлека вниманието ти, нали? — от ноздрите му се проточиха две синкави струйки дим. — Всъщност кой ще ни чуе точно тук? Може би тълпата японски педерасти с перуки и грим? Трябва да внимаваш, Ван Трък! Ще вземат да ти пробутат някой обратен!

— Въпреки всичко настоявам да не споменаваш имена! — твърдо каза Нгуен. — Ясно ли е?

— Я кажи защо твоят шеф иска толкова спешно тази помия — смени темата американецът.

Доловил името на Майк Леонфорте, Никълъс се превърна в мраморна статуя. Задоволството, че успя да проследи и засече крадците, отстъпи място на тъмна празнота, в която предпочиташе да не наднича. По време на Виетнамската война при Майк са били изпратени цяла кохорта агенти на ЦРУ, които поискали да им осигури постоянен канал за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Майк действително сторил това, но дезертирал от армията и запазил канала за себе си. На по-късен етап влязъл в съдружие с Рок и някакъв виетнамец на име До Дук. Тримата заедно изградили Плаващия град в най-затънтените джунгли на Виетнам и го превърнали в склад за наркотици и огромни количества контрабандно оръжие, с което захранвали диктаторски режими по целия свят.

До този момент Никълъс беше сигурен, че Майк Леонфорте е мъртъв — изпепелен от ядрената експлозия на „Факел“ над Плаващия град или разяден от радиацията. Но сега разбра, че този човек не само е жив и здрав, но и стои зад кражбата на база данните на „Кибер-нет“. Душата му потръпна, тялото му бе пронизано от онова особено напрежение, което се беше появило там, в джунглата край Плаващия град — когато двамата най-сетне се бяха изправили лице в лице.

— Това не е твоя работа — промърмори най-сетне Нгуен.

— Както виждаш, вече е моя работа — поклати глава Макнайт и лениво изтръска пепелта си. — Едно от задължителните условия на доставката…

— Не сме се договаряли за…

— Току-що промених условията на договора, задник! — изсъска Макнайт. — Бъди добър да ги приемеш!

Нгуен замълча, очите му обходиха претъпкания бар. Когато проговори отново, гласът му се превърна в шепот, Макнайт се принуди да се приведе над масата.

— Е, хубаво… Само не тук. Зная едно наистина спокойно място…

Хвърли няколко банкноти на масата и отмести стола си. Макнайт стори същото.

Когато излязоха на тротоара, Никълъс вече беше заел позиция във входа на отсрещния бар. Видя как момчето за поръчки изтича да докара паркираното БМВ.

— Имаш ли кола? — долетя до слуха му гласът на Макнайт.

— Дойдох с такси — отвърна Нгуен. — Така никой не може да ме засече.

Никълъс ги изчака да се качат в колата, очите му пробягаха по вътрешността на бара, пред който се беше спрял. На малката, но ярко осветена сцена бяха струпани няколко здраво овързани жени, някакъв полугол тип се кълчеше над тях, а изпод краката му излитаха гъсти кълба разноцветни пушеци.

Моторът на БМВ-то изръмжа и той прекоси улицата към паркираното „Кавазаки“. Предпазливо подкара след бялата кола. Американецът се насочи към серия от тесни улички, очевидно следвайки указанията на Нгуен. Придвижваха се на изток, към изискания квартал Шинбаши, където все още се предлагаха изтънчените услуги на гейшите. Но в този квартал се намираше и гигантският рибен пазар Тцуки, заемащ километри от крайбрежието на река Сумида. Луната отново изчезна зад ниските облаци, светлините на града се полюшваха като многоцветен планктон върху фосфоресциращата повърхност на океана.

Никълъс спря и изключи двигателя. Макнайт паркира БМВ-то до брега и двамата с Нгуен се насочиха към малка лодка, завързана за близкия пристан. Временно възпрепятстван от обстоятелствата, Никълъс бе принуден да изостри докрай психическата си връзка с Макнайт, докато очите му търсеха подходящ за проследяването плавателен съд.

Не откри такъв и започна да тича по брега, успоредно с лодката. Пазарът беше пуст, осветен от нарядко поставени електрически стълбове. За щастие Нгуен скоро спря лодката и я остави да се полюшва върху малките вълни. Потънал дълбоко в Акшара, Никълъс чуваше гласовете на двамата пътници с такава яснота, сякаш беше на метър от тях.

— Е, започвай! — обади се Макнайт. — Токио едва ли може да ни предложи по-уединено място от това!

Нгуен се надигна, внимателно зае позиция в средата на лодката и му нанесе страхотен удар с ръба на дланта си. Очевидно улучи сънната артерия, тъй като Макнайт се строполи като подсечен в ръцете му.

Докато виетнамецът беше зает да претърсва джобовете на жертвата си, Никълъс хукна към кея. Даваше си ясна сметка, че няма да успее да се добере до Нгуен. Въпросът беше колко ще закъснее.

Нгуен бе експерт в своите умения, докато Макнайт се прояви като обикновен глупак. Само секунди след: като го удари, Нгуен вече държеше в ръцете си скъпоценната дискета. Онзи я беше скрил в подплънката на смокинга си.

Виетнамецът я тикна в джоба си и сграбчи реверите на Макнайт. Разкрачил крака да запази равновесие в клатушкащата се лодка, той натика главата на жертвата си под водата. Никълъс усети как по тялото му пробягва студена тръпка, краката му увеличиха скоростта. Летеше под малките лампи на кея, които светеха студено като миниатюрни й равнодушни луни…

В средата на реката Нгуен продължаваше да натиска врата на Макнайт под водата. Започна да си подсвирква една популярна мелодия на Жак Врел. Никълъс я знаеше: в песента се разказваше за ужасите на войната, за една проститутка, легнала по гръб с разтворени крака, която нетърпеливо подвиква: „Следващият!“… Мелодията се лееше в мрака, сякаш невидима връзка с това, което ставаше във водата. Никълъс вече беше достатъчно близо, за да усети зловещото присъствие на смъртта. Смъртта на Макнайт. Имаше странното чувство, че е муха, кацнала на рамото на тази Смърт, и неудържимо се носи към поредната й жертва. Душата му се сля с отлитащото съзнание на Макнайт, в лицето го лъхна хладният мрак на Великата пустош…

Във въздуха се появи странен резонанс — сякаш зимен вятър фучеше сред заледените клони на дърветата. Прибавен към подсвиркването на Нгуен, той изведнъж се превърна в мрачна, но величествена симфония. После в душата му отекна тежка въздишка и той разбра, че Макнайт е мъртъв. Болка стегна сърцето му, краката му омекнаха, очите му неволно се затвориха…

След това остана единствено симфонията. Водопад от чисти, кристално ясни звуци. Следвайки ги като омагьосан, Никълъс не разбра къде и как намери лодка, кога я насочи през черната като мастило вода.

Звуците изведнъж изчезнаха. Без предупреждение, без ехо дори. Никълъс застина на място. От рязкото прекъсване на психическата връзка с онова, което го чакаше в средата на тъмната река, изведнъж се почувства разнебитен и неспособен дори да повдигне ръка. Нещо се беше случило. Обзе го безпомощен гняв. Дори мръсник като Макнайт не заслужаваше такава смърт!

Оставаше Нгуен, коварният виетнамец. Уверил се, че Макнайт вече не диша, той сръчно завърза няколко бетонни блокчета за тялото му и го тикна в черната вода. После потегли напред.

Трябва да се справя с него, заповяда си Никълъс. Но как? Вместо да се върне на кея при рибния пазар, виетнамецът продължи по течението на реката. Това по безспорен начин доказваше, че убийството е било планирано предварително. До Кабукичо виетнамецът се беше придвижил с такси, а лодката с бетонните блокове го е чакала готова на кея. Никълъс беше убеден, че Нгуен щеше да намери начин да подмами Макнайт в нея, дори и ако американецът не беше изявил новите си претенции. Както и да се бяха развили преговорите, животът на Макнайт щеше да свърши в тази нощ…

Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръце. Беше стигнал мястото на престъплението. Напрегна психиката си и веднага усети движението на трупа към тинестото дъно. Там, където щеше да остане завинаги… Стисна зъби и тръсна глава. Рано или късно Нгуен ще трябва да слезе на брега. Продължи преследването, планът за действие бавно започна да се оформя в главата му.

Маргарет Голдони де Камило бавно слезе от блестящия си нов „Лексус“. Колата спря малко след пресечката на Парк авеню и Четиридесет и седма улица. Разделителната ивица между двете платна беше засадена с нови храсти, по клоните на добре поддържаните дървета край тротоара вече се виждаха яркозелени пъпки. Минаваше пет следобед, но светлината все още беше достатъчно силна — сигурен признак, че хладният ветрец, който свиреше между небостъргачите, скоро ще се превърне в спомен. Пролетта встъпваше в правата си. Маргарет се наведе към стъклото и нареди на Франки — въоръжения си шофьор, да остане зад волана. После направи знак на личния си телохранител Роко и се насочи към входа на близкия небостъргач, изграден изцяло от алуминий и стъкло.

Докато асансьорът я отнасяше към 36-ия етаж, тя имаше време да събере мислите си. Много се зарадва на този неочакван и кратък отдих. През последните петнадесет месеца рядко имаше възможност да се занимава с бизнеса си. След бруталното убийство на брат й. Доминик Голдони, Маргарет изведнъж се оказа във вихъра на живот, за който дори не беше подозирала. Дом действително направи опит да й предаде част от връзките и контактите си и в резултат Маргарет поддържаше добри отношения с много влиятелни личности от Ню Йорк и Вашингтон. Но в крайна сметка се оказа неподготвена за ролята на Макиавели, която по принуда трябваше да играе в качеството си на кръстник на всички мафиотски фамилии по Източното крайбрежие. За прикритие използваше съпруга си Тони Д. — скъпоплатен адвокат на най-големите звезди в шоубизнеса. Дом беше подготвил нещата така, че именно Тони да изглежда кръстник в очите на когото трябва. Но на практика конците дърпаше Маргарет и никой друг. Главната й грижа беше да поддържа мира между многобройните фамилии под нейно подчинение, като едновременно с това се бори и срещу домогванията на заклетия враг на Дом — Леонфорте „Гадняра“, който не се отказваше от идеята да разшири на изток своята империя на Западното крайбрежие. През последните няколко месеца, въпреки съответните мерки на Маргарет, Гадняра все пак беше успял да поеме контрола над Чикаго и фамилиите от Средния запад. С мъка и горчивина Маргарет си даде сметка, че ако Дом беше жив, той дори не би помислил за подобна експанзия. В устата й се появи металически вкус. Това ставаше всеки път, когато си спомнеше как провали брат си и цялото му голямо семейство, обхванало Източното крайбрежие в здравата си мрежа.

Асансьорът спря, вратите се отвориха с тих звън. Маргарет и Роко излязоха в коридора и тръгнаха по дебелия бежов мокет към офисите на „Серенисима“. Това беше името на компанията й за козметични продукти, която заемаше стабилни позиции на пазара. Сърцето й се сви от мъка. Страшно много й се искаше да потъне в любимата работа, да се наслаждава на успехите, да страда от провалите… Да, в този бизнес има и провали… Но не можеше да го стори. Върху плещите й лежеше трудната задача да изпълни последната воля на Дом.

Създаде компанията колкото сама, толкова и с помощта на партньора си Рич Купър. Отначало изпълняваха поръчки по пощата, но твърде скоро се разраснаха и днес „Серенисима“ беше международна корпорация с филиали навсякъде по света. Изискани щандове с нейното име имаше в най-големите универсални магазини на страната — „Барниз“, „Блумингсдейл“, „Бъргдорф“ и „Сакс“. Отскоро влезе в действие и собствена верига от скъпи бутици, пръснати в главните световни столици. Французи, италианци и японци посрещаха продуктите на „Серенисима“ изключително добре. Това даде кураж на Рич, който планираше масова инвазия на германския пазар още до края на годината, а за следващата беше предвидил настъпление и в бившите страни на Източния блок.

Добре, че е Рич, въздъхна в себе си Маргарет. Партньорът й беше поел цялата работа, докато тя водеше битки с Гадняра и поддържаше тесни връзки с Микио Оками — някогашния съюзник на Дом.

Обзавеждането в офиса беше дискретно, скъпо и елегантно. Преобладаваха златистите и размито червените цветове. Мебелите в приемната бяха подбрани лично от Маргарет, която държеше да бъдат преди всичко удобни. По стените бяха окачени стилизирани плакати с лицето на световноизвестен фотомодел, избрана за единствена реклама на компанията. Момичето прие да рекламира продуктите на „Серенисима“ още в самото начало, и лицето й отдавна се беше превърнало в търговска марка на компанията. Възприеха тактиката на „Ланком“ и отказаха да се поддават на бързо променящите се модни тенденции. Това се оказа разумен ход. Независимо от капризите на модата, печалбите на „Серенисима“ се покачваха със стабилните 25% годишно.

Рич я очакваше в заседателната зала — солидно правоъгълно помещение с тежки завеси, чиито стени бяха изцяло заети от махагонови рафтове. В средата имаше масивна маса от тиково дърво във формата на бумеранг. Зад нея беше разположен също така масивен бюфет, върху който имаше кафе машина „Браун“, два термофора за ледена вода и бутилка самбука1. Долната част на бюфета криеше малък, но добре зареден хладилник. От опит бяха разбрали, че съдържанието му върши добра работа, особено когато заседанията по обсъждане на новите проекти се проточваха до малките часове на нощта.

Рич скочи на крака, а Маргарет хвърли кратък поглед на бодигарда си, който остана пред двойната врата. Често се питаше дали ще дойде време да се придвижва без горила зад гърба си.

— Bella! — възкликна Рич, разтвори ръце и я разцелува по двете бузи, съвсем по европейски. — Колко отдавна не сме се виждали! Вече си мислех, че си пропаднала вдън земя! Така ми писна да си говоря с телефонния ти секретар, че онзи ден изплюх една малина отгоре му!

— Зная — усмихна се Маргарет. — Актът ти е напълно документиран. Съжалявам, че те карам да ме чакаш, но…

— Да, да — вдигна ръце той. — Пак си имала проблеми с Франси!

Това беше историята за прикритие, която си беше избрала. Защото, подобно на най-добрите лъжи, в нея имаше и зрънце истина. Изпаднала в дълбока депресия от постоянните кавги между Маргарет и Тони Д., тийнейджърката Франси откри утеха в Лю Кроукър — бивш полицай от Централното управление на нюйоркската полиция и близък приятел на Никълъс Линеър. Страдаща от рядката болест булимия, Франси продължаваше да кипи от гняв срещу своите родители, но благотворното влияние на Кроукър вече започваше да се усеща. Момичето обожаваше Кроукър толкова страстно, че Маргарет изпитваше кратки пристъпи на ревност. Тя самата обичаше Кроукър, но любовта й беше тъжна и безнадеждна, тъй като Лю не правеше компромиси с понятията си за добро и зло. Но хармоничните му отношения с Франси бяха на моменти така влудяващи, че Маргарет плачеше дори по време на сън. Копнееше да има подобни отношения с дъщеря си, но силно се съмняваше, че това някога ще стане.

— Тя наистина е по-добре, Рич — отвърна на глас Маргарет и се настани в едно от креслата.

Рич Купър беше привлекателен мъж, който свободно говореше всички романски езици, а напоследък сериозно се беше заел с японския. Притежаваше необичайното качество да се адаптира напълно с чуждата култура — качество, което често бъркаха с безхарактерност. Но той беше доволен, тъй като по този начин постигаше максимални резултати при всяко свое начинание. Надхвърляше четиридесетте, но буйната пясъчноруса коса и яркосините очи му придаваха вид на хлапак. Беше дребен и подвижен, с неизтощима духовна енергия. Маргарет не познаваше друг човек на този свят, който можеше да работи в продължение на пет денонощия без прекъсване за подготовката на ревю за висша мода в Милано, да отлети веднага след това за Токио, да се върне за друго ревю в Париж, а след това да се появи в офиса си, напълно готов за работа. Най-много обичаше да пътува, да се запознава с нови хора и да ги печели за каузата си.

Харесваше до лудост „Серенисима“ и страхотно се гордееше с успехите на компанията. От време на време подхвърляше идеята да пуснат акции на пазара, но Маргарет неизменно се противопоставяше. „Представи си само колко много капитал можем да наберем, възбудено я убеждаваше Рич. Истинска лавина от пари, Bella!“ „Не, клатеше глава Маргарет. Продажбата на акции означава борд на директорите, отговорност пред инвеститори, заплаха от поглъщане или още по-лошо — възможност да бъдем отстранени от ръководството на собствената си компания.“ Маргарет се беше нагледала на подобни случки. „Нашето си е наше, твърдо заявяваше тя. И аз ще направя всичко възможно нещата да останат в сегашния си вид!“

— Хайде, започвай с информацията — усмихна се сега тя и разтвори претъпканата си чанта с документи.

През следващия час Рич я запозна с ръста на печалбите за последното тримесечие, който надхвърляше 30%. След това заговори за научноизследователската разработка на нов вид нощен крем, който показал отлични резултати срещу пиянска подпухналост и липса на достатъчно сън. Кампанията в Германия вървяла успешно, през пролетта предстояло откриването на първите им бутици в Мюнхен и Берлин. Рич току-що подписал договор с новите им немски партньори, които се ангажирали да отворят и обзаведат магазините.

В тази поредица от блестящи успехи нямаше нито едно тъмно петънце, но въпреки това Маргарет остана с чувството, че нещо не е наред. Рич изглеждаше необичайно възбуден, пръстите му постоянно си играеха със сребърната писалка „Пеликан“, която му бяха подарили германците. Докладът му беше някак прибързан, без обичайното наслаждение от всеки отделен успех.

Когато свърши и Маргарет подписа всички документи, които й бяха предложени, тя вдигна глава и в обичайния си прям стил рече:

— Е, добре, казвай сега какво има…

Рич замълча, писалката продължаваше да се търкаля между пръстите му. После рязко скочи на крака и пристъпи към прозореца. Дръпна тежките завеси и отправи поглед към града, който се простираше сред синкав смог оттатък река Хъдзън и чезнеше по посока на Ню Джърси.

— Рич?

— Молех се на Бога да не се връщаш… — прошепна партньорът й.

— Какво?!

Той пусна завесите и се обърна с лице към нея.

— Писмото е готово, тази сутрин трябваше да бъде напечатано и изпратено в офиса на Тони.

Тя се изправи, сърцето лудо блъскаше в гърдите й.

— Какво писмо? — видя го как си поема дъх, гърлото й се стегна.

— Продадох моя дял, bella…

Маргарет смаяно се вторачи в лицето му, мозъкът й блокира. От устата й се изтръгна едно сподавено „По дяволите“ и това беше всичко, което беше в състояние да предложи. Така действа човек, когато види, че върху колата му връхлита пиян дръвник и не може да стори нищо друго, освен да се надява на предпазните колани и въздушната възглавница. Но на какво да се надява тя в момент като този?

Шокът най-сетне отмина и тя започна да си възвръща дар слово.

— Защо? — гласът й беше дрезгав и необичайно чужд. — Защо, копеле такова?

Рич сви рамене, на лицето му се изписа тъпо смущение:

— За пари, за какво друго? — промърмори той.

— ЗА пари ли?! — не повярва на ушите си Маргарет. — Искаш да кажеш, че напоследък не печелиш достатъчно пари?!

— Парите никога не стигат, bella — отново си рамене той.

— Престани! Вече нямаш право да ме наричаш така!

Той видимо пребледня, главата му отново се извърна към прозореца.

— Сама виждаш, че с писмо нещата щяха да минат по-леко…

Маргарет притисна с длани пламтящите си слепоочия, пристъпи към бюфета и си наля чаша вода. Разрови чантичката си за хапче „Буферин“ и бързо го глътна. После стисна устни и се извърна към партньора си:

— Защо не обсъди нещата предварително? Защо не поиска мнението ми?

— Защото от месеци насам не мога да ти видя очите! — отвърна той и пристъпи крачка към вратата.

— Нека поговорим за това сега, Рич — протегна ръка да го спре Маргарет. — Все още не е късно да…

— Късно е, Маргарет. Сделката е приключена, снощи подписах последните документи.

Тя надникна в яркосините му очи в отчаян опит да отгатне истината. Поведението му беше странно, пред нея сякаш стоеше съвсем друг човек. От онзи Рич, с когото беше работила в продължение на дванадесет години, нямаше дори следа. Колко пъти беше отскачал да я види у дома? Присъства на първото причастие на Франси, именно той й подари двуметровия мечок играчка, с който дъщеря й все още отказваше да се раздели. А миналата година, по повод 16-ия й рожден ден, донесе в къщата огромна и скъпа стереосистема, която накара дъщеря й буквално да онемее от възторг. А сега я предава! Защо? За пари?

— На кого продаде своята част?

— О, не бива да се тревожиш, bella… Всичко ще продължи постарому. Продължавам да работя тук, но по граждански договор…

— По граждански договор, значи! — презрително го изгледа тя. — Платен служител в собствената си компания!

— Пръстите й несъзнателно се заровиха сред гъстата черна коса, главата й отчаяно се поклати. — Мадона, ако можеше да се чуеш отстрани! Все още не осъзнаваш какво си направил! Които и да са негодниците, на които си продал дела си, те вече те притежават, Рич! Могат да те изгонят в момента, в който престанат да одобряват работата ти, могат да те изгонят, дори само защото не харесват костюмите или физиономията ти! Всичко, което си създал през годините, отива по дяволите. Всичко, разбираш ли? — очите й отчаяно се впиха в лицето му. — О, Рич, какво си направил, за Бога?!

— Това, което трябваше — отвърна той и се извърна настрана. — Можеш да ми повярваш…

— В момента не вярвам на нищо и на никого! — отсече Маргарет и си допълни чашата. Гърлото й продължаваше да дращи. — Е, казвай кой е новият ми партньор! Перелман? Да не би да съм се оказала съдружничка на „Ревлон“?

— Не, никой от бранша — прехапа устни Рич. — На практика тази компания за пръв път се заема с козметиката. Името й е „Волто ентърпрайсиз унлимитид“ с централа в Уест Палм бийч, Флорида, и офиси из целия свят… — В гласа му се появи фалшив ентусиазъм. — Изпратиха самолет на компанията да ме вземе. Ако можеше да видиш какво чудо е имението им в Уест Палм, свят ще ти се завие! Един страхотен замък, надвиснал над водите на Атлантика!

— Значи ти взеха акъла с разкош, а може би са пратили и човек да те начука, докато ти изскочат очите! — отбеляза с презрение в гласа Маргарет. — Как изглежда главният разбойник на тая „Волто“?

— Не знам, никога не съм го виждал. Срещах се с членове на директорския съвет, някои от тях бяха… хм… доста приятни мъже… — Рич беше бисексуален и това се оказа сериозно предимство в деловите му контакти, особено на европейска територия. — И цял вагон юристи… Просто да не повярва човек!

— Изгарям от нетърпение да се запозная с новите си партньори! — язвително подхвърли Маргарет. — Описваш ги така, сякаш са истински магьосници!

— Нищо няма да се промени — повтори Рич, но в гласа му липсваше предишното убеждение. Утре хората от „Волто“ ще са тук, имаме официална среща. И на нея ще се увериш, че съвсем не ни чака катастрофа…

— В каква саксия си расъл, Господи? — засмя се Маргарет и с облекчение усети, че няма да се разплаче. Опразни водата в чашата си и решително посегна към шишето със самбука. — Ти ме предаде, Рич! Предаде всичко, което изградихме заедно!

Отвърна й мълчание. Въздухът свистеше през отворите на климатичната инсталация, ушите й пищяха.

— Аз ти се доверявах, а ти ме предаде! — Празната чаша полетя към главата му. — Копеле мръсно!

Всеки четвъртък, точно в пет следобед, Тони Д. се подлагаше на масаж. А когато се намираше извън града (най-често по адвокатски дела в Лос Анджелис), прекратяваше работа точно в този час и започваше да се разтоварва. Разтоварването беше едно от основните неща в живота на Тони Д. Отдавна беше разбрал, че без него не е в състояние да сключи нито една изгодна сделка. Проветряването на мозъка му беше необходимо, за да омотава клиентите си в сложната мрежа на юридическите процедури и термини, които в крайна сметка водеха до прякото им обвързване с него. Независимо дали това ставаше след една, три или пет години…

Но сега се намираше в нюйоркския си офис. Точно в пет без четвърт стана и се оттегли в съблекалнята към гимнастическия салон, който беше изградил по време на последната реконструкция на сградата. В четири и половина проведе един телефонен разговор с филмовата къща „Трайдънт“ в Лос Анджелис.

— Виж какво, Стенли — поклати патрицианската си глава Тони Д., — клиентът ми има солидни юридически аргументи… Да, разбира се, че зная… Нали аз изготвих договора на мръсника заедно с вашите юристи… Три месеца се потих над него и затова ти казвам, че нищо няма да излезе… Защо ли? Ще ти кажа защо, Стенли… Онзи задник продуцентът иска да прогони клиента ми… Да, точно така! Можеш да викаш колкото си искаш! Но ако не изпълните условията на клиента ми, вашето студио ще бъде запечатано като кокоши задник и аз лично ще се погрижа за това! Какво профсъюзите?… Стенли, да не би да ме заплашваш? — Клечката за зъби ловко се премести в другия край на устата му. — Мисля, че ме познаваш, приятелю… Аз съм това, което хората наричат метеоролог… Да, точно така. Мога да предскажа зараждането на силен ураган, който се движи в твоя посока… Съветът ми е да разпъваш платна и да изчезваш, преди да си потънал!

Тони Д. тресна слушалката, промърмори едно сподавено „тъпак“ и натисна бутона за вътрешна връзка:

— Мери, след малко вероятно ще позвъни Стенли Фридман. Кажи му, че ме няма. Набери номера на Майки в Л.А. и му кажи след три дни да бъде в „Трайдънт“. Той ще разбере за какво става въпрос… Три дни са достатъчни на Стенли Фридман за размисъл. След тях просто няма да има своето скъпо и добре разработено студио…

Хвърли поглед на тънкия си златен „Патек Филип“. Точно пет без четвърт. Стана, протегна се и влезе във вътрешната стаичка. Изрита ръчно изработените си чехли, на лицето му се изписа доволна усмивка. Денят общо взето беше успешен.

Прекоси гимнастическия салон и влезе в стаята за масажи. Пристъпи към прозореца и загледа с невиждащ взор величествената панорама на Манхатън. После дръпна завесите, свали дрехите и бижутата си и се опъна по корем на масата с гумирано покритие. Току-що изгладената кърпа гальовно покри косматите му задни части.

Вече пет години ползваше услугите на една и съща масажистка. Въпреки това тя идваше и си отиваше, а багажът й се подлагаше на внимателна проверка. Преминаваше през ръцете на личните му бодигардове и едва тогава получаваше достъп до покоите на Тони Д.

Днес се появи както обикновено — в точно уречения час. Вкара една касета в уредбата, намали звука и влезе да се мие в банята. После намаза ръцете си с масло от розмарин, разтърка длани и се залови за работа.

Спокойната музика на „Лунни пастири“ допринасяше за облекчението му не по-малко от силните и опитни ръце, които мачкаха раменете му. Отпусна се и както обикновено в съзнанието му изплуваха спомени от отдавна отминалите години на детството. В ноздрите го удари сладката миризма на домашен хляб, в ушите му прозвуча простичката сицилианска мелодия, която си тананикаше майка му. Пред очите му бавно изплуваха здравите й ръце, покрити до лактите с брашно…

Острата миризма на розмарин му напомни за лютивия дим от пурите на баща му. Свиваше ги долу, в килера, от изсъхнали листа кубински тютюн. Никой нямаше достъп до това място, но любопитството на Тони надделя и един ден се промъкна долу да се поогледа. Баща му го пипна и му хвърли як пердах. Това си беше в реда на нещата — един хлапак няма право да наднича в частния живот на възрастните. Баща му беше мрачен и мълчалив. Говореше само за спорт и никога за мръсната фабрика оттатък реката Уихокън, където си вадеше хляба сред опасни за живота химикали. Един ден не се върна от там. Гадните химикали бяха избухнали и баща му загина във възникналия пожар. По-добре така, промърмори на погребението един от съседите им. Щрак и те няма! Иначе трябва да се мъчиш поне десетина години с емфизема или рак на белите дробове… По-късно, вече като студент в Принстън, Тони Д. разбра, че баща му просто се е срамувал от работата си, от ниското си образование. Затова страшно много му се прииска да го види отнякъде в деня, в който се дипломира в Юридическия факултет на Принстън.

Пръстите на масажистката потънаха в нервните възли на тила му и той неволно изпъшка. Дишането му стана по-дълбоко и по-равномерно.

Миризмата на розмарин му напомняше и неделните обеди в дома на брат му. Мери беше страхотна готвачка, достатъчно беше само да я зърне човек. Едновременно с това беше красива и вярна съпруга, дарила на Франк две прекрасни момченца. Доста повече от това, което му беше предложила Маргарет… Освен това Мери беше кротка и покорна, знаеше мястото на жената в дома. Грижеше се за къщата, останалото беше работа на Франк. Докато Тони беше обикновено момче за поръчки, една фасада за истинския господар — Маргарет… Проклет да е Доминик с неговата слабост към жените!

— Отпуснете се, мистър Тони — тихо прошепна масажистката. — Мускулите ви отново се стягат…

Какво чудно има в това, замаяно си помисли Тони и се отпусна в ръцете й. Един Господ знае колко унижения е принуден да търпи! В семейството му командва жена, която се мисли за мъж, но едновременно с това е неспособна да го дари със син! Има някаква дъщеря, която се е запиляла някъде из Кънектикът и само Маргарет знае точно къде… На всичкото отгоре се занася с онова бивше ченге Лю Кроукър… Нима това не е достатъчно, за да побеснее човек?

Но Тони Д. си даваше сметка, че трябва да запази спокойствие. Търпението беше единственият път към успеха. Проклетото търпение, което никога не му достигаше. Ако можеше да бъде търпелив с Маргарет и Франси поне толкова, колкото с деловите си партньори, всичко щеше да е наред. След известно време кучките щяха да се принудят да го уважават, после идваше ред на помирението. Маргарет ще разбере, че няма смисъл да си губи времето с Кроукър и отново ще го допусне в постелята си. И тогава шансовете му да се сдобие със син отново щяха да нараснат… Истинският мъж трябва да отгледа поне един син, казваше баща му и разтриваше обезобразените си от химикали ръце. И беше прав, разбира се…

Извърна глава да облекчи болките във врата си и благодарение на това забеляза раздвижването на завесата. Остана да лежи неподвижно, сърцето му биеше дълбоко и равномерно. Примигна и отново погледна към прозореца. Да, завесата все още помръдваше. Нима е възможно това? Тази сграда беше построена като повечето небостъргачи на града и прозорците й бяха херметически запечатани. В ноздрите го удари лек полъх на топъл въздух, примесен с миризмата на автомобилни газове. Ръката му леко помръдна, очите му се отвориха.

— Бих предпочел лавандулов спирт, Дорис — тихо прошепна той.

— Веднага, мистър Тони — отвърна масажистката и пристъпи към сака с материалите си — купчина стъклени контейнери с гумени капачки.

Жената се наведе над сака, в същия момент завесите се раздвижиха и Тони се надигна до седнало положение. В процепа се очерта голяма кръгла дупка, изрязана в дебелото стъкло. Изрязаното парче лежеше на сгъваема дървена стълба — от онези, които използват миячите на прозорци.

Мъжът, който беше свършил тази работа, прекрачи перваза и се озова в стаята. Беше облечен в обикновени работни дрехи и по нищо не се отличаваше от миячите на стъкла. В дясната му ръка мътно проблесна автоматичен пистолет 38-и калибър с дълъг заглушител, завинтен на цевта. Очите му се заковаха върху голото тяло на Тони на масата, усмивката му разкри редица жълти и развалени зъби:

— Гадняра ти казва „сбогом“, Тони!

Пук, пук! Звуците бяха тихи, сякаш Тони се беше изпуснал от уплаха и нищо повече. Но ефектът им беше опустошителен. Ухиленият бандит политна назад. Устата му така и си остана разтегната, но в очите му се появиха недоумение и страх, успели да забележат тежкия колт 45-и калибър в мазната ръка на Тони. От заглушителя се точеха тънки валма барутен дим. Нападателят се хвана за завесите и политна към пода, от гърдите и гърлото му изригнаха плътни струи кръв. След миг очите му се замъглиха, а тялото му се строполи на пода и застина.

— Жалко, че няма как да отнесеш поздравите ми на Гадняра — изръмжа Тони Д. Зад гърба му се разнесе сподавено пъшкане и той рязко се обърна. Дорис беше скрила уста зад дланта си, в другата й ръка се белееше нещо — вероятно бурканчето с поредното мазило… очите й бяха широко отворени, гърбът й безсилно се опря на стената.

— Всичко е наред — подвикна успокоително Тони. — Няма от какво да се плашиш… — с тези думи слезе от масата, отпусна ръката си с колта и бавно тръгна към нея. Направи опит да се усмихне, но очите на жената продължаваха да гледат с ужас револвера в ръката му. За нищо на света не искаше да алармира охраната на огромната сграда. Кантората му се занимаваше с абсолютно легален бизнес, репутацията й беше безупречна. Именно заради тази репутация колтът беше снабден с дълъг заглушител.

Внимателно го остави на масата и вдигна ръце:

— Ето, виж… Няма проблеми. Всичко е наред.

Беше на крачка от нея и усети как дишането й започва да се успокоява. Ръката й се отпусна, върху кожата около устата й останаха бели петна.

— Добре ли си, Дорис? — внимателно я докосна той.

— Сега не е време да мисля за себе си отвърна масажистката и спокойно заби десетсантиметровия нож в корема на Тони Д.

— По дяволите! — изохка той и политна напред с широко отворена уста.

Юмрукът на Дорис я запълни изцяло.

— Гадняра каза, че трябва да се пазиш по-добре, мистър Тони!… — очите й го гледаха напрегнато, като жаба, на която се готви да направи дисекция.

Той искаше да я напсува и да докопа револвера, но не успя да стори нито едното, нито другото. Краката му омекнаха, вътрешностите му се вкамениха. Само изпъшка, когато късият, но изключително остър нож майсторски сряза дробовете му и стигна сърцето. Тялото му се стовари върху нея с цялата си тежест.

Мъртвите тежат много, рече си Дорис и внимателно го пусна на пода. Избърса ръкохватката на ножа, после издърпа навътре в помещението трупа на несполучилия убиец и притисна ножа в още топлата му длан. Огледа се, взе една от колосаните кърпи и с нейна помощ пусна колта между двата трупа. Прибра белия тампон, в който беше скрила ножа, натика го в сака и се зае да събира нещата си. Преметна сака през рамо, шмугна се през кръглата дупка в стъклото и стъпи на сгъваемата стълба. След миг вече я нямаше.

Втора главаТокио | Палм бийч | Ню Йорк

— Значи го проследи чак дотук, така ли?

— Да — кимна Никълъс.

— И къде хлътна този тайнствен виетнамец?

Никълъс посочи с ръка към ултрамодерната сграда от бетон и стъкло, която сякаш махаше с криле на прилеп в центъра на Ропонги, изискания квартал с художествени галерии и туристически атракции:

— Виждаш ли онази тераса на втория етаж, която прилича на стъклен мехур? Ето там хлътна… Френски ресторант, казва се „Пул Марин“. Съвсем нов, с космически цени…

Танцан Нанги се беше отпуснал в коженото кресло на луксозния си мерцедес, очите му блуждаеха над панорамата на Ропонги.

Само преди пет минути лимузината безшумно се плъзна зад мощното „Кавазаки“ на Никълъс. Сутринта Коей го беше докарала до кейовете зад рибния пазар Тцуки, където снощи заряза мотора. От колата позвъни в болницата и научи, че състоянието на Ватанабе е стабилизирано. Охраняваха го стриктно, макар все още да не беше се върнал в съзнание. Никълъс трябваше да почака, за да може да го разпита.

С Нанги се свърза благодарение на „Ками“. Беше сигурен, че възрастният му съдружник не би напуснал неизвестното си убежище, ако не беше новината за кражбата на база данните на „Кибер-нет“.

Какво ли вижда в тази мрачна и дъждовна панорама, запита се Никълъс. Над входа на близката зала за пачинко сияеха ярки неонови реклами, вътре беше оживено и шумно. Част от нереалната действителност на един град, изпълнен със символи…

— С кого се свърза там? — обади се най-сетне Нанги.

С една жена, името й е Хонико.

— И тя разполага с дискетата, така ли?

— Да.

Нанги не дойде сам и Никълъс доста се изненада от този факт. С него беше новият вицепрезидент на компанията и обсъждането на редица важни въпроси трябваше да бъде отложено. Никълъс не можеше да говори свободно пред Тьорин. Отново усети промяната в отношението на своя стар съдружник и приятел.

Беше живял толкова дълго с болките и радостите на този мъж, че загрижеността за него не можеше лесно да го напусне. Нанги вече не беше толкова здрав и жизнен, колкото преди време. През изтеклата година беше предприел серия от пътувания из Русия, Украйна, Сингапур, Китай и Хонконг, напрежението видимо му се отрази. Вероятно сърдечната криза имаше някаква връзка с това напрежение, но въпросът за промененото му отношение продължаваше да е без отговор…

Наистина той беше прекалено ангажиран с проблемите на „Сато“, горещо желаеше стабилизацията на компанията чрез въвеждането на „Кибер-нет“. Това изостряше чувството на вина у Никълъс, който постоянно се кореше за отсъствието си по време на кризата.

Нанги с усилие се размърда, изкуственото му око блесна с хладна светлина. През войната беше преживял много, включително загубата на най-близкия си приятел — същия, който му беше завещал компанията „Сато интернешънъл“.

— Това е голямо нещастие — бавно промълви той и тъжно поклати глава. — Трябва на всяка цена да си върнем данните на „Кибер-нет“!

— Аз все още не разбирам как е възможна подобна кражба — обади се Тьорин. — Тя означава, че нашите мерки за сигурност са на твърде ниско ниво. — „Лесно му е да критикува мерките за сигурност, въздъхна в себе си Никълъс. Просто защото те са извън сферата на личните му отговорности. Дали пък не иска да си отреже парче и от тази торта?“ — Това е втори провал за изтеклите осемнадесет месеца. Преди време заловихме друг наш служител да продава тайните на „Сато“, казваше се Масамото Гоей… Предлагам пълно и задълбочено разследване на цялата система за сигурност!… — „Да, май наистина иска и тази торта…“

— Добре е, че Линеър-сан е направил всичко възможно да спаси живота на Ватанабе — промърмори без ентусиазъм Нанги, После въздъхна и вдигна ръка, вероятно за да приеме предложението на младия вицепрезидент: — Може би сбъркахме, Тьорин-сан… Може би не трябваше да избързваме с комерсиалното представяне на „Кибер-нет“…

Тьорин запази мълчание. Не беше толкова глупав, че да поведе спор по този въпрос. Очевидно съзнаваше, че каквото и да каже, не би могъл да се измъкне от неудобното положение. Никълъс се възползва от мълчанието му и зададе въпроса, който го измъчваше от снощния прием насам:

— Можеш ли да ми обясниш какво представлява „Денва партнърс“, Нанги-сан? Снощи Тьорин-сан обяви, че тази компания е наш партньор…

Нанги прокара длан през лицето си, точно както снощи по време на разговора им по видеосистемата.

— А, да… Не ми остана време да ти кажа, Никълъс-сан… Докато те нямаше, бяхме принудени да влезем в съдружие с няколко фирми… Иначе не бихме успели да ускорим програмата „Кибер-нет“…

— Съдружие? Защо не беше потърсено мнението ми? По този въпрос имаме твърда уговорка, Нанги-сан.

Тук се намеси Тьорин, в гласа му се долови безпокойство:

— Извинявам се за грубия въпрос, но наистина ли не сте информирал господин Линеър за нашите партньори, Нанги-сан?

— Нямахме друг избор — загрижено въздъхна Нанги, без да показва, че е чул въпроса на младия си помощник. — Всъщност идеята за помощ отвън принадлежеше на Тьорин-сан…

Никълъс стрелна с поглед Тьорин, който седеше изправен и с непроницаемо лице.

— Мисля, че тази идея се оказа много умна — продължи с усилие Нанги. — Тя не само повиши авторитета ни на компания с желание за съвместни производства, но и значително ускори реализацията на проекта „Кибер-нет“ — разтърси глава като стар териер и добави: — Ужасно е това, което стана с министър-председателя… Сутринта го съобщиха по радиото… А и това нещастие с „Кибер-нет“… За щастие Тьорин се справя много добре и мисля да му възложа ежедневния контрол върху оперативната програма…

Сякаш очаквал тези думи, Тьорин се наведе напред и отвори вратичката на малък бар. Вътре имаше миниатюрна печка хибаши и всичко необходимо за запарване на чай. Залови се за работа, в колата отново настъпи мълчание. Нанги гледаше пред себе си, но очевидно знаеше с какво е зает помощникът му.

Никълъс мълчаливо наблюдаваше сръчните ръце на младия мъж. Стритите на прах зелени листенца бързо се превърнаха в гъста смес, разбъркана с дълга бамбукова пръчица. Първата чаша предложи на Нанги, втората пое Никълъс. В очите на Тьорин се четеше загриженост за Нанги, сякаш той беше болно и безпомощно дете…

Възрастният мъж опразни чашата си, но остана неспокоен.

— Кампанията на „Кибер-нет“ беше организирана безупречно — промърмори той. — Безупречно! Но сега, след като откраднаха данните, вече не зная какво ще стане…

Никълъс извърна поглед към ситните водни капчици, които се плъзгаха по страничното стъкло. Не му харесваше отношението на Тьорин, което сякаш искаше да подчертае намалените умствени способности на стария му съдружник. Направи усилие да се освободи от гнева, чакаха го далеч по-важни неща.

Всичко се промени в мига, в който разбра, че Нгуен работи за Майк Леонфорте. Какво иска Майк? Защо е този интерес към „Кибер-нет“? Едва ли има време и възможности да организира собствено производство на подобна система. Юристите на „Сато“ ще го ликвидират за броени дни. Тогава защо открадна информацията?

Нямаше отговор на този въпрос, но усещаше, че трябва да го открие. Срещата му очи в очи с Майк сред останките на Плаващия град беше достатъчно обезпокоителна. Ако искаше да бъде докрай откровен пред себе си, Никълъс трябваше да признае, че не може да я забрави нито за миг… Нещо около този човек му беше безкрайно познато и едновременно с това странно… Сякаш го познаваше от години. Нещо, което е напълно изключено, нали?

— Още чай?

Тьорин се беше привел към Нанги като грижовна гейша, но старецът поклати глава и се обърна към Никълъс:

— Открий тази дискета. „Кибер-нет“ е последната ни надежда…

— Трябва да поговорим, Нанги-сан…

Никълъс вдигна глава и видя, че Тьорин вече му отваря вратата на лимузината. Излезе под дъжда, сгуши глава в яката си и каза:

— Елате с мен, ако обичате.

Младият мъж кимна с пресилена покорност. Никълъс подозираше, че чрез нея иска да прикрие прекомерните си лични амбиции. Изчака го да разтвори широкия черен чадър над главите им и го погледна в очите.

— Мисля, че е крайно време да ме информирате за всичко, което става в компанията.

Тьорин продължаваше да играе ролята на покорен слуга.

— Разбира се, Линеър-сан — промълви той. — Снощи ми помогнахте по наистина чудесен начин, сега е мой ред…

Никълъс изведнъж си даде сметка, че Тьорин умишлено изпитва здравината на нервите му, залагайки на вроденото му европейско нетърпение. С помощта на тази тактика японците обикновено се справят с повечето от своите западни партньори. Естествено, той беше готов да възприеме тактиката на младия мъж, но това съвсем не означаваше, че е застрахован от изненади.

— Знаете, че продължителното отсъствие от Токио ме поставя в неизгодно положение, когато става въпрос за последните проекти на компанията — започна спокойно той. — Разчитам на вас, за да бъда информиран както трябва…

Тьорин кимна, по тънките му устни пробяга едва забележима усмивка.

— Това е чест за мен, Линеър-сан. Ще се опитам да ви бъда от полза, въпреки че добре зная точността и силата на вашите непосредствени впечатления.

Никълъс изпита неволно възхищение към младия мъж. Беше съумял да го жилне под прикритието на похвалите си. Едновременно с това нямаше никакво намерение да му позволи обвинителен тон заради дългото си отсъствие. Все пак Тьорин е негов подчинен и няма право да се бърка в работата му.

Направи усилие да прогони инстинктивната си неприязън и леко поклати глава:

— Напоследък Нанги-сан се държи странно. Изглежда хладен и затворен. Пропусна да ме информира за партньорите ни в проекта „Кибер-нет“. Нещо, което е длъжен да направи… Имате ли идея на какво се дължи това?

— Може би е последица от сърдечната криза. Чел съм, че това се случва често… — Отговорът прозвуча хладно, Тьорин стоеше изпънат и неподвижен. Върху лицето му отново се появи маската на предан слуга. Играеше безупречно, като опитен артист от театъра „Но“…

Никълъс внимателно огледа сдържаното лице насреща си, после тихо подхвърли:

— Нямате ли собствено мнение по въпроса?

— Не мога да си го позволя, тъй като съзнавам, че би било неточно…

Никълъс започна да се ориентира в поведението на събеседника си.

— Това обаче предполага, че имате собствено мнение относно състоянието на Нанги-сан. Ще ви бъда много задължен, ако го споделите с мен.

— Както желаете, сър — прочисти гърлото си Тьорин. Видимо се отпусна, може би заради това, което предстоеше да каже, а може би и просто защото разговорът, вървеше в желаната от него посока. — Моето мнение е, че през последната година Нанги-сан е получил още няколко леки удара, почти незабележими както за него, така и за околните.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Не можеше да приеме мисълта, че трябва да живее без своя любим другар и наставник.

— Разполагате ли с медицински доказателства в подкрепа на това мнение? — попита той.

— Не, сър — поклати глава Тьорин и се дръпна да направи място на двама минувачи с чадъри в ръце. — Това е личното ми впечатление, което едва ли бих споделил с някой друг…

— Много добре, Тьорин-сан — кимна Никълъс и направи опит да прикрие дълбокото си безпокойство. — Нямам повече въпроси. Между другото, бих искал да се запозная с досието на „Денва партнърс“ колкото може по-бързо…

— Разбира се, сър — покорно кимна Тьорин и се насочи към колата. Хвана дръжката на вратата и се спря: — Ако позволите един въпрос, сър…

— Разбира се.

— Нанги-сан ме запозна с някои подробности за кражбата на данните… Питам се защо сте допуснали дискетата да остане в ръцете на човек, когото вече сте идентифицирал… Не е ли било по-разумно да предприемете съответните действия за възстановяване на загубата?

Никълъс забави отговора си, неволно впечатлен от острия ум на този човек. Въпросът му беше напълно уместен, сега трябваше да стори всичко възможно, за да прикрие многото си тайни подозрения.

— Така действително бих спасил данните — кимна той. — Но и бих се лишил от възможността да разкрия самоличността на крадците. Което означава само едно — на даден етап те отново ще повторят номера, а ние няма да имаме никакви гаранции, че ще ги заловим…

— Разбирам — поклати глава Тьорин. На лицето му се изписа благоговейното изражение на студент, който получава ценни указания от любимия си професор. Отвори вратичката на колата и сгъна чадъра. Ситните дъждовни капчици покриха гъстата му коса, която проблесна като самурайски шлем. Подбрал с абсолютна точност продължителността на паузата, той се обърна и подхвърли: — Между другото, Нанги-сан ме помоли да ви предам, че е поискал външна помощ за това разследване… Става въпрос за Танака Гин — служител в Градската прокуратура на Токио.

— Нямам нужда от прокурорска помощ — поклати глава Никълъс. — Най-добре работя сам и Нанги-сан отлично го знае.

Тежката блиндирана врата на лимузината се затръшна и мерцедесът безшумно потегли. Ситните дъждовни капки не намаляваха блясъка на безупречно лакираното купе.

— Затворено е.

Никълъс внимателно огледа Хонико. Беше облечена в сиво-зелено костюмче на модната къща „Токуко Маеда“, изработено от нашумял напоследък синтетичен материал, който имаше уникалното свойство да имитира всички естествени тъкани. Този приличаше на съвършена смес между коприна и лен. Полата беше дълга, чак до високите токове на елегантните обувки от сива кожа. Светлорусата коса беше прибрана на кок, разтеглените в хладна усмивка устни имаха цвета на бледа роза. На лявата китка се поклащаше тежка златна гривна — единственото й украшение. Изглеждаше стройна и елегантна — такава, каквато трябва да бъде салонната управителка на заведение от ранга на „Пул Марин“…

Стените зад гърба й бяха покрити със златисти тапети, медната повърхност на дългия бар меко проблясваше под дискретната светлина на полилеите. В дъното се виждаше малък подиум, по масите горяха дебели ароматизирани свещи. Изпълнено с виетнамски произведения на изкуството, заведението силно наподобяваше новите и скъпи ресторанти, които никнеха като гъби в Сайгон.

— Не съм дошъл да вечерям — промърмори Никълъс и с учудване установи как атмосферата зад гърба на младата жена придобива нови, подобни на пещера измерения. Това вероятно се дължи на майсторската игра с осветлението, съобрази той.

Хонико беше на около тридесет години, но тъмните, леко издължени очи я правеха да изглежда някак по-възрастна и по-мъдра. От цялото й поведение се излъчваше самоувереност, очевидно беше от хората, които знаят как да излязат и от най-заплетената ситуация.

— Не приличате на пътуващ търговец — отбеляза тя. — Ние нямаме просрочени плащания, следователно не сте и данъчен агент… — направи малка пауза, очите й леко се разшириха. — Да не би да сте ченге?

— Какво би търсило едно ченге в подобно заведение? — контрира Никълъс.

— Нямам представа.

— Искам просто да пийна нещо — поясни Никълъс, без да се отмества от прага.

Жената кимна с глава и тръгна към бара:

— Бира или нещо друго?

Беше достатъчно умна да съобрази, че едва ли ще го прогони.

— Нека бъде бира…

Никълъс се настани на едно от високите столчета пред бара и загледа дългите й пръсти, които сръчно измъкнаха от хладилника две бутилки „Кирин Ичибан“. Капачките изпукаха, едната бутилка се плъзна към него, а другата остана на мокрия плот пред нея.

— Отдавна ли сте тук?

Тя вдигна глава:

— За мен ли питате, или за ресторанта?

— Което си изберете.

— Заведението е отворено от три месеца, но почти година преди това беше в реконструкция.

— Ваше ли е?

Тя се засмя, гласът й придоби приятно модулиран оттенък:

— Не, за съжаление. Но не мога да се оплача, заплащането ми е добро…

— Съмнявам се, че ви задоволява…

— Как странно се изразявате — въздъхна тя, но усмивката остана върху лицето й. — Предполагам, че имате право… Парите никога не стигат.

— Познавате ли човек на име Ван Трък? Нгуен Ван Трък…

— Това е виетнамско име…

— Да.

Веждите й леко се присвиха, мозъкът й усилено работеше.

— Сред редовните ни клиенти има двама виетнамци, но имената им са други…

— Сигурна ли сте? Във Виетнам името Нгуен се среща толкова често, колкото Джо Смит в Америка…

— Може, но на мен не ми говори нищо — тръсна глава тя и отмести бирата си. — А вие все пак сте ченге!

— Ван Трък ми дължи пари. Вървя подире му чак от Сайгон…

Вратата се отвори и в залата влезе човек с работни дрехи, който тикаше пред себе си количка с безалкохолни напитки. Хонико се извини, подписа фактурата и подвикна към задната част на заведението. Оттам се появи прегърбен японец с навити ръкави и мръсна престилка, който побърза да изтика количката към склада.

— Ако вашият човек се появи, няма да пропусна да му кажа, че го търсите — извърна се жената към Никълъс. Желаете ли нещо друго?

— Походката ви е грациозна като на истинска гейша — промълви Никълъс. Това беше възможно най-добрият комплимент и Хонико моментално го оцени.

— Благодаря.

— Колко ви дължа? — слезе от високото столче той.

— Заведението черпи — усмихна се тя, но дълбоко в тъмните й очи се мерна нещо неясно, може би любопитство. — Вие сте наполовина американец, нали?

— Не, по-скоро британец — поклати глава той. — Баща ми е служил в армията на Макартър.

— Моят пък е бил военен полицай, от следвоенния контингент…

Това беше мигът, в който се установи невидимата връзка между тях. Връзката на майчината кръв от Изтока, която прескача от клетка в клетка като тайнствените ензими на ДНК. Може би се готвеше да каже още нещо, но в този момент звънна телефонът. Тя вдигна безжичния апарат, а Никълъс се поклони и тръгна към вратата. Хонико изключи апарата, отново понечи да каже нещо, после се отказа и отвърна на поклона му по традиционния за японците начин.

Слънцето над Палм бийч беше в зенита си, над водата се лееше ослепителна светлина. Кралските палми бяха посърнали. Минаваше един часът, но Веспър Аркам и Лю Кроукър работеха здраво още от три и половина през нощта.

За Веспър тази работа продължаваше вече години. Започнала като шпионка на Кайшо Микио Оками, тя беше успяла да проникне в „Огледалото“ — свръхсекретната правителствена организация за специални поръчения, която се занимаваше с цялата мръсна работа в шпионажа, включително и политическите убийства. Там разбра, че някой редовно краде ултрамодерни оръжия от ДАРПА — Специалния отдел за разработка на нови оръжейни системи към Пентагона, и оттам тези оръжия отиват направо на черния пазар. При мисълта, че най-съвременните американски оръжия (още в експериментален стадий) — могат да попаднат в ръцете на Саддам Хюсеин или колумбийските наркокартели, направо й спираше дъхът. Положението стана още по-лошо, когато установи, че следите на крадеца водят направо към „Огледалото“.

От момента, в който откри, че покойният Леон Уоксман — шеф на „Огледалото“ — е бил всъщност Джони Леонфорте, тя насочи усилията си към отговора на основния въпрос — дали фамилията Леонфорте стои зад кражбите в ДАРПА. Специалният отдел се финансираше от извънбюджетна сметка на Пентагона, което означаваше, че Конгресът няма контрол върху него. Официално ДАРПА изобщо не съществуваше. Въпреки това някой беше проникнал в него и подбираше за свои цели най-добрите експериментални оръжия.

Чезаре Леонфорте? Веспър беше склонна да вярва, че е именно така. Защото точно бащата на Чезаре — Джони Леонфорте, беше имал възможността да проникне в ДАРПА благодарение на ръководния си пост в „Огледалото“. А Чезаре беше достатъчно умен, за да съхрани този канал и след смъртта на Джони, вероятно прибягвайки до подкупи и заплахи.

Желанието на Веспър да запуши огромната пробойна в системата за национална сигурност и да предаде Чезаре в ръцете на правосъдието постепенно се превърна в мания, в най-важното нещо в живота й. Подобно на всички членове на „Огледалото“ и тя остана измамена от комбинациите на Джони Леонфорте. Може би затова беше твърдо решена да принуди сина да плаща за греховете на баща си, а и за своите собствени…

Усилията й в тази насока бяха възнаградени. Получила назначение в Специалния отдел за борба с монополизма на Федералното правителство (СОБМ), тя издейства наемането на Лю Кроукър като оперативен агент под личното й разпореждане. Това стана далеч по-лесно, отколкото можеше да се предположи. Преди всичко, защото във Федералните служби работеха уморени и зле мотивирани чиновници, които бяха безнадеждно затънали сред тонове бумаги и ефективността от работата им се доближаваше до нулата. Когато човек знае по кои пътеки да тръгне, той без особени усилия получава необходимите подписи за назначаването на външен сътрудник. Старият шеф на Веспър Леон Уоксман (Джони Леонфорте) беше мъртъв. Самата тя си беше създала широка мрежа от мълчаливи помощници в лабиринта на държавната бюрократична система и това й даваше огромно предимство. Някои от тези хора заемаха толкова високи постове в правителството, че дори Бог се вслушваше в думата им…

Веднъж успяла да проникне в СОБМ, Веспър бързо откри, че компанията „Волто ентърпрайсиз унлимитид“ е сред най-подозрителните клиенти на Отдела. Имаше данни, че през главната й централа, регистрирана на Бахамските острови, тече пълноводен поток от мръсни пари, стотици милиони долари годишно. Пулсът й рязко се ускори, когато научи името на човека, дърпащ конците на незаконната дейност на „Волто“. Това беше Чезаре Леонфорте, синът на Джони… Именно той трупаше огромно състояние от прането на мръсните пари!

Всичко дойде на мястото си. Винаги се беше питала как Джони Леонфорте е успявал в продължение на години да се крие зад маската на Леон Уоксман. Документите му действително бяха безупречно фалшифицирани и не беше пропуснато нищо — кръщелно свидетелство, дипломи от гимназията и университета, справки за финансово състояние, сведения от армията, а дори и решение по бракоразводно дело, издадено от съдебните власти на щата Вирджиния. Към всичко това трябваше да се прибави и пластичната операция на лицето му, извършена в чужбина. Но въпреки това Веспър продължаваше да недоумява как Леонфорте е създал своята шпионска мрежа вътре в „Огледалото“.

Започна да рови в тази посока и скоро получи отговор. Назначението на Леонфорте съвпадаше с една от периодичните кампании за дебюрократизация на държавния апарат. Стотици държавни служители от среден ранг са били уволнени, сред тях попаднали и почти всички от Отдела за проучване на новоназначените служители, които и без това имали временни заповеди. Първата работа на Леонфорте била да освободи всички от отдела, а за тази дейност да използва услугите на една независима компания, наречена „Служба за национална сигурност“. Веспър се зарови в компютрите и упоритостта й беше възнаградена: оказа се, че тази „независима“ компания е филиал на „Волто ентърпрайсиз унлимитид“. Ето как Джони Леонфорте е успял да се справи с проверките и сложната система за сигурност. На практика е бил „проучен“ от собствения си син!

Късчетата от мозайката продължаваха да заемат местата си, особено след като Лю Кроукър й обясни как Никълъс Линеър е задигнал свръхсекретна информация от компютрите на „Авалон ЛТД“ — една от най-известните международни компании за търговия с оръжие, превела по сметка на „Волто“ стотици милиони долари.

Миналата година „Авалон“ успя да се добере и до „Факел“ — портативния ядрен заряд, който може да се изстрелва от рамо, една от последните разработки на ДАРПА. Веднага след това стана ясно, че истинският собственик на „Авалон“ е Чезаре Леонфорте…

Всичко дойде на мястото си, стана ясно кой и как е имал достъп до секретните планове на „Огледалото“, Веспър изпита неволно възхищение от умно изпипаната операция. Чезаре осигурява на Джони ръководния пост в „Огледалото“ чрез безупречната легенда на несъществуващия Леон Уоксман. В отговор Джони му предава всички необходими данни за проникване в ДАРПА. После Чезаре създава „Волто“, която му е необходима за изпиране на огромните печалби от продажбите на оръжията, откраднати от складовете на ДАРПА чрез хора на „Авалон“…

Вече цяла седмица Веспър и Кроукър наблюдаваха бялата вила в западните покрайнини на Палм бийч. Тя старателно си записваше всички, които влизат и излизат от нея: военни и цивилни, адвокати и бизнесмени, съмнителни типове с вид на гангстери, момичета за забавление и (колкото и невероятно да звучи) момчета със същите функции… Към тези посещения трябваше да се прибавят и чисто служебни: ежедневната доставка на кифли, гевреци и хляб от близката фурна „Льо Пти“, свежи цветя от „Амазония“, поддръжка на басейна два пъти седмично от „Блу Грото“, градинарски услуги… Списъкът зае две гъсто изписани страници от бележника й.

Тръсна глава и направи усилие да се концентрира върху непосредствените задачи. Двамата с Кроукър бяха заели ъглова маса в един от модерните ресторанти на Палм бийч, разположен на авеню „Уърт“ — главната артерия на курортния град. По тротоарите се влачеха отегчени туристи, търсещи по-скоро прохладата на скъпите магазини, отколкото стоките, изложени в тях. В ръцете им се поклащаха полупразни торбички за пазаруване.

Веспър кръстоса крака и си поръча ново мартини. Изглеждаше страхотно, лицето й с яркосини очи и прекрасна златиста коса привличаше като магнит погледите на минувачите. Носеше къса рокличка без ръкави на модната къща „Ерве Леже“, която подчертаваше не само дългите й, безупречно оформени бедра, но и всички останали предимства на гъвкавото й тяло. Ето какво прави един тоалет за 3000 долара, въздъхна в себе си тя. Да изглеждаш секси, но да се различаваш от евтините красавици, които на подобни курорти се срещат в изобилие…

Преди около час Кроукър — издокаран като богат безделник, беше я забърсал от дългия бар в дъното на ресторанта. Много хора станаха свидетели на свалката. Такава беше и целта им, тъй като бяха решили да не демонстрират старото си познанство…

Огромен мъжага с изпито лице и дълбоки бръчки, Кроукър би трябвало да изглежда безличен. Но нещо в чертите, а може би и в поведението му издаваше един решителен тип. За това явно допринасяше и японската биомеханична протеза, която мътно проблясваше изпод ръкава му. На масата пред тях имаше огромна купа манилски миди и салата „Цезар“. Гледани отстрани, двамата несъмнено приличаха на безгрижни туристи. Той пускаше шеги, а тя звънко се смееше.

Говорим за вълка, а той — в кошарата, помисли си Веспър, забелязала появата на Чезаре на прага на ресторанта в компанията на антуража си. Очевидно беше човек на навика, тъй като всеки ден идваше да обядва тук. Първоначално тя се възпротиви на идеята на Кроукър да направят контакта именно в ресторанта, но той я убеди, след като й разказа как Леонфорте се беше опитал да го използва срещу Маргарет, убеден, че между двамата има любовен роман. И как след отказа му се беше опитал да го убие…

— Ето, виждаш ли? — беше изтъкнала тя. — Зърне ли те тук, Гадняра веднага ще ти види сметката.

— Не го познаваш, мръсното копеле — беше поклатил глава Кроукър. — Това не му е в стила. Първо би искал да ме подложи на мъчения…

Сега, усещайки присъствието на Чезаре в ресторанта, Веспър затвори очи и се изключи от заобикалящата я действителност. Чуваше единствено ударите на собственото си сърце, гръмки като ритуален барабан. Усещаше как въздухът влиза и излиза от дробовете й и се концентрира. Сърцето й затихна, остана само натежалата от мисли тишина. Извърна глава, клепачите й се повдигнаха. Оказа се очи в очи с Чезаре Леонфорте. Кроукър се оказа прав: в тези очи нямаше нищо човешко, погледът им беше изцъклен и неподвижен като на луд. Макар и в противоположния край на залата, от тялото му се излъчваше авторитет. Беше широкоплещест, със здрави като на щангист ръце и неестествено тънък кръст. Косата му беше дълга и разрошена. Прибавена към широката усмивка на лицето му, тя подсилваше усещането, че това е един човек с характер на палав хлапак. Но то се разсейваше в момента, в който се срещнеха студените и неподвижни очи на убиец…

Издържа погледа на Леонфорте спокойно, отпусната в небрежна поза до Кроукър. Вече беше достатъчно информирана, за да знае, че Чезаре не отговаря на типичната представа за гангстер, който вади пищов при първия признак на раздразнение. Безспорно умен и вероятно мъничко луд, Гадняра упражняваше властта си над фамилиите по Западното крайбрежие без усилие, но с желязна ръка. Успял да отстрани Доминик Голдони от ръководството на мафията по Източното крайбрежие, той без колебание тръгна да я завладява.

— Видя ни — прошепна Веспър, после отметна глава и се засмя, сякаш беше чула нещо много смешно от устата на събеседника си. — Подкреплението зае позиция… — Имаше предвид хората от СОБМ.

Нещо в гласа й накара Кроукър да вдигне глава:

— Няма от какво да се страхуваш. Цял живот се разправям с федерални агенти, ще се оправя и сега…

— Форест е добър служител, но малко твърдоглав — като теб…

— Казах ти, че няма от какво да се безпокоиш. Мога да държа в подчинение не само Уейд Форест, но и всички останали членове на СОБМ. Те са бюрократи до мозъка на костите и това прави действията им предвидими, колкото и неочаквани да изглеждат отстрани…

Беше прав, включително и за това, което ставаше в душата й. Като булка преди сватбата, Веспър беше обхваната от съмнения накрая, в най-важния момент. Трябваше да сключи сделка с Форест, който вече години ръководеше екипа за проследяването. Срещу огромното количество информация за фамилията Леонфорте се задължи да му предостави свобода на действие в решителния миг (разбира се, ако изобщо се стигнеше до такъв). След дълги съмнения и колебания Форест беше принуден да приеме техния нестандартен и доста опасен план, признавайки честно, че не вижда друг начин за проникване в организацията на Леонфорте. Ако Гадняра действително измъква най-доброто ни оръжие извън границите на страната, аз ще го пипна, сподели откровено Веспър. Форест беше принуден да й повярва. Не само поради отличните й резултати в „Огледалото“, но просто защото нямаше друг избор. Това беше причината да приеме ролята на поддържаща сила в операцията, но Веспър правилно отбеляза, че на даден етап положително ще поиска да влезе в играта със свой план.

Имаше намерението да се възползва от основната слабост на Гадняра — красивите жени. Разчиташе на външността си, за да проникне дълбоко в мрежата и да спечели доверието му. Тук Форест основателно изтъкна, че си слага главата на дръвника, тъй като никой не можеше да й помогне в случай на провал. Планът беше несигурен и опасен, но бе единственият начин за отстраняването на Гадняра. В противен случай всичко отиваше по дяволите…

— Идва насам — прошепна Веспър.

Чезаре се надигна от широката и отрупана с цветя овална маса на горния етаж, обърна гръб на антуража си и тръгна към тях, като нощна пеперуда, привлечена от ослепителната светлина на лампата. Двама от телохранителите му понечиха да го последват, но той ги спря с повелителен жест. Горилите се заковаха на място, очите им започнаха да опипват помещението с предпазливостта на диви зверове.

— Ето го и сигнала — добави Веспър с фалшива усмивка на уста.

— Запази спокойствие, за Бога — прошепна Кроукър. — Кой би могъл да устои на разкошните ти форми, очертани на фона на прозореца?

Веспър го дари със сладка усмивка, но всяка фибра на тялото й усещаше близостта на Гадняра. Кожата й настръхна и стана червеникава, сякаш беше прекалила с баните под ослепителното слънце на Флорида.

— Кроукър — изръмжа Чезаре. — Какво правиш тук, да те вземат мътните?

Кроукър вдигна глава, сякаш да се увери, че погледът на Гадняра е насочен в деколтето на Веспър.

— Както виждаш, почивам си — разпери ръце той. — Скоро ще трябва да се връщам при дебелаците на Маркоу Айлънд, които сигурно вече плачат за мен…

— Не ми продухвай задника с приказки за шибания си бизнес — благо отвърна Чезаре и змийските му очи най-сетне се отместиха от пазвата на Веспър. — Той е отдавна мъртъв и погребан и ти прекрасно го знаеш! Очаквам по-скоро да се върнеш в Ню Йорк, където отново ще се опиташ да свалиш гащичките на Маргарет, нали?…

— Коя е тази Маргарет, по дяволите? — капризно сви устни Веспър, а на лицето й се изписа обида.

Чезаре я дари с една от най-очарователните си усмивки. Онази, която пускаше в ход само пред влиятелни личности.

— Не зная какви легенди ти е разказвал тоя умник, скъпа — подхвърли той. — Но у дома се е омотал здравата. С омъжено маце, дето хич не си поплюва!

— Вярно ли е това? — поруменя Веспър, смачка салфетката в ръката си и я захвърли на масата. — А аз си мислех, че си искрен с мен!

— Сядай! — изръмжа нервно Кроукър, вътрешно смаян от артистичната дарба на младата жена. — Не го слушай тоя, отдавна търси начин да ме подхлъзне… Минали истории, нали разбираш?

Чезаре се приведе над Веспър, усмивката му стана още по-широка.

— Търся начин само да се докосна до маце като теб — обяви той и протегна ръка. — Ела, ще те запозная с моята компания… С нас ще прекараш наистина добре!

— По-добре изчезвай! — предупредително изръмжа Кроукър.

— Внимавай какво приказваш, умнико! — изсъска Чезаре. — Иначе ще се окажеш с прегризано гърло!

Кроукър вдигна биомеханичната си протеза, ноктите от неръждаема стомана започнаха да се показват от върховете на пръстите. Чезаре обаче беше по-бърз. В ръката му се появи къс нож с широко острие, върхът му светкавично прикова протезата към масата. Лицето му застрашително се приведе над Кроукър:

— Веднъж вече те предупредих да не се заяждаш с мен, задник! — просъска той. — Но ти продължаваш да си пееш старата песен и сега вече ще съжаляваш!

Отдръпна се рязко, взе една роза от вазата на съседната маса и я подаде на Веспър с галантен поклон:

— Красивата жена заслужава красиво цвете…

Веспър доближи розата до носа си, усмихна се и отстъпи пред натиска на ръката му. Гадняра се обърна да погледне Кроукър, в очите му проблесна неукротима лудост.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, задник? — ухили се той. — Засега ще те оставя на мира, а после ще си помисля какво още мога да ти отмъкна под носа!

Кроукър употреби цялата си воля, за да остане неподвижен на стола си. По дяволите? Защо трябва да търпя това гадно копеле?Протегна здравата си ръка и измъкна ножа от протезата. В ушите му продължаваше да звучи подигравателният смях на Гадняра. Провери един по един пръстите на биомеханичната ръка. Голяма част от електронните възли имаха способността да се самовъзстановяват, но имаше и такива, които се нуждаеха от намесата на опитен механик. Всичко изглеждаше наред. Вдигна глава и видя как Гадняра настанява Веспър на свободния стол до себе си. Планът им успя. Приела ролята на мацка със свободно поведение, Веспър наистина влезе в средата на Леонфорте. При това максимално близко до него… Сега трябваше да използва цялото си умение, за да остане там. Успя да шашне Чезаре от пръв поглед, но й предстоеше по-трудното — да направи така, че да бъде нещо по-различно от обикновена прелетна птичка.

Все още смаяна и разтревожена от предателството на Рич Купър, Маргарет бавно се насочи към своя автомобил „Лексус“. Спомените са нещо много особено, По-късно, когато отново беше в състояние да възстанови инцидента, тя помнеше единствено как Франки захвърли спортните страници на „Дейли нюз“ и изскочи навън да й отвори вратичката. Видя усмивката му, забеляза дори издутината под сакото му — там, където беше кобурът на револвера 38-и калибър.

После всичко стана някак едновременно. Личният й бодигард Роко сякаш се подхлъзна и започна да се свлича на земята. Тя сведе очи и видя неестествено подгънатия му крак. Пръстите му започнаха да разкопчават кобура, но в същия миг главата му се пръсна и обля с кръв и мозък минаващата на метър от тях достопочтена възрастна дама. Тя пронизително изпищя, а Маргарет се обърна по посока на колата. Приклекнал до калника, Франки й крещеше да залегне. После се надигна и полетя към нея. Първият куршум го улучи под брадичката и разкъса гръкляна му, вторият раздроби дясната му ключица. Него той не усети, тъй като вече беше мъртъв…

Тялото му политна към нея. Маргарет се опита да го задържи, но не успя и бавно се отпусна на колене.

— Франки! За Бога, Франки!…

Ръката й усети хладината на револвера, затиснат под трупа. Механично го издърпа и направи опит за преценка на обстановката. Наоколо вече крещяха, чуваше се тропот на тичащи нозе. Хаосът започваше. Тръсна глава и насочи вниманието си към тримата мъже, които тичаха насам с револвери в ръце. Кои са те? Гастрольори? Маргарет беше готова да се обзаложи за това. Професионалисти от друг град или друга страна, сключили договор за нейното ликвидиране… Сърцето болезнено блъскаше в гърдите й. Дойде и моят ред, объркано си помисли тя. Леонфорте очисти първо Дом, сега ще се разправи и с мен…

Опита се да стане, но револверът се закачи някъде по дрехите на Франки. Маргарет изкрещя от гняв, вдигна крак и преобърна трупа. Очите на Франки внимателно се взряха в небето, от устата му се проточи тънка струйка кръв.

Единият от убийците се отпусна на коляно, опря лакти на бронята на някаква кола и насочи към нея дулото на автоматичен пистолет 45-и калибър. Маргарет освободи револвера на Франки от кобура, прицели се с нетрепваща ръка и натисна спусъка. Коленичилият отлетя назад с разперени ръце. Двамата му колеги се заковаха на място, върху лицата им се изписа объркване.

Маргарет стреля още веднъж и хукна към колата, която чакаше на няколко крачки с отворена врата. Скочи вътре и завъртя ключа на стартера още преди тялото й да улучи седалката. Кракът й потърси педала за газта, пропусна го, после веднага опита още веднъж. Дясната й ръка премести лоста на скоростите в мига, в който задното стъкло се пръсна на хиляди късчета. Мощната кола се стрелна напред и потъна сред потока автомобили по булеварда. Засвяткаха фарове, разнесе се нестроен хор от недоволни клаксони, примесен със скърцане на спирачки.

Един последен куршум бръмна в купето, после Маргарет нави волана да избегне насрещното движение и прекоси кръстовището на червено, избягвайки по чудо някакъв тромав камион със зеленчуци и движещия се успоредно с него мотоциклетист. После натисна спирачката и направи обратен завой по Парк авеню. Върху асфалта се изсипа дъжд от ситно натрошени стъкла, примесени с части от тапицерията на лексуса. Мощният мотор изрева и колата сякаш литна към центъра на града, средния тунел и сигурността на голямата къща в Олд Уестбъри…

Шофьорът вкара блиндираната лимузина в алеята пред огромната бяла къща в западен Палм бийч. Пред входа се издигаше величествена колонада в древноримски стил, по безупречно подстриганата полянка бяха пръснати цветни лехи и вечнозелени храсти. Уличката се наричаше „Флаглър драйв“ и не беше толкова престижна като булевард „Океан“ — мястото на най-богатите резиденции, но в замяна на това беше далеч по-тиха и уединена. Не без значение беше фактът, че до тук се стига през квартала на хората от средна ръка, без да се налага пресичането на черното гето, разположено западно от града.

Къщата нямаше изглед към Атлантическия океан и това я спасяваше от непрекъснатия поток туристи. В замяна на това гледаше към тихите и кристалночисти води на езерото Уърт.

— Ето ни у дома — промърмори някак злорадо Гадняра и свали страничното стъкло на лимузината. — Хрътките веднага те усетиха…

Над прозорчето се наведе униформен пазач.

— Свежа кръв — подхвърли Гадняра.

Онзи се ухили и направи знак на колегата си — огромен като бик здравеняк, който държеше на къса верига зловеща на вид ваймарска овчарка. Вратичката се отвори и муцуната на песа се пъхна вътре. Веспър замръзна от ужас. Кучето беше огромно и зло, вероятно поне шест месеца го бяха тъпкали с витамини и сурово месо. Предните му лапи стъпиха на пода на колата, здравенякът огледа Веспър с похотливи очи и кратко заповяда:

— Отваряй чантата!

Тя се подчини, и кучето навря муцуната си в личните й вещи. Значи за всичко е помислено рече си тя. Гадняра може да е груб, но съвсем не е глупав. В ресторанта се държеше свободно, водеше разговори на най-различни теми. През цялото време ръката му опипваше стегнатото бедро на Веспър под късата рокличка. Ноктите й го спираха всеки път, когато решаваше да задълбочи любопитството си. Това очевидно го изненада, но в крайна сметка само усили възбудата му. Веспър отдавна знаеше простата истина, че мъжете желаят това, което не могат да имат, й затова не се изненада, когато пиршеството бе разтурено и Гадняра я покани да се качи в лимузината.

Овчарката се опъна на веригата, униформеният здравеняк въздъхна и кратко нареди:

— Слизай!

Веспър хвърли очаквателен поглед по посока на Гадняра. Онзи я фиксираше напрегнато, в очите му ясно проблясваха светкавиците на безумието. Макар и подготвена за този поглед, тя неволно потръпна.

— Май имаш проблеми с моята охрана, миличка?

— Нищо подобно — сладко му се усмихна тя, после си сложи слънчевите очила, слезе от колата и застана неподвижно под ярките лъчи на следобедното слънце. Униформеният се наведе и разкопча веригата на песа. Чудовището почти се подхлъзна от радост, че е свободно, сивата му козина проблесна. Започна да обикаля Веспър и да я души, муцуната му потъна между краката й. Униформеният с усмивка наблюдаваше изражението на лицето й.

Никой не каза нито дума. Веспър заби хладен поглед в очите на здравеняка и го принуди да се размърда от неудобство. Откъм колата се разнесе дрезгавият смях на Гадняра:

— Какво става, Джоуи? Да не би да си е лепнала някой и друг ташак там, долу?

— Всичко е наред, господин Леонфорте — отвърна пазачът и отново сложи веригата на песа.

— Качвай се, миличка — махна с ръка Гадняра. — Проверката свърши — изчака я да седне обратно на мястото си и внимателно я погледна: — Добре ли си?

— Да. Особено след като този пес реши, че не ставам за закуска…

— За него може и да не ставаш — ухили се многозначително Гадняра и сложи длан върху коляното й. Останалата част от пътя до къщата изминаха в мълчание. Вътрешността се оказа точно толкова бяла и чиста, колкото фасадата. „Само да не я чисти човек“, кой знае защо си помисли Веспър. Стените от стъклени тухли придаваха на светлината особен, някак кънтящ ефект. Правените по поръчка мебели имаха онзи нисък, гладък и мъничко хищен вид, характерен за ултрамодерните дизайнери на Милано. Два дивана от бяла кожа се извиваха около малък басейн, в който лениво помръдваха пъстърви. До плочките на перваза имаше огромна ваза свежи цветя, чиито цветове влизаха в рязък контраст със стерилната белота на помещението.

Свиреше тиха музика: Джери Вейл с една от неговите безкрайни инструментални вариации.

— Харесва ли ти тази боза? — изръмжа Гадняра и пристъпи към матовочерната стереосистема, върху която примигваха разноцветни светлини като в кабината на презокеански самолет. — Аз лично не мога да я понасям, но тук този вид музика е нещо като традиция… Напомняла за мама и татко, или други подобни глупости… — Натисна един бутон и компактдискът изскочи от леговището си.

— А на теб Джери Вейл не ти напомня за баща ти, така ли?

Той се закова на място, после бавно се обърна и я погледна в очите. Вероятно се питаше какво знае мадама като Веспър за баща му. Тя напълни дробовете си с въздух и понижи ударите на сърцето си — трик, който използваше при разпит с детектора на лъжата. Обичаше да го прави, беше нещо като предизвикателство, достойно за необикновените й умствени качества. Притежаваше дипломи по клинична психология от Йейл и Колумбийския университет, беше защитила докторат по парапсихология и членуваше в Клуба на парапсихолозите, в който намираха място само най-изтъкнати учени:

— Моят старец никога не е слушал Джери Вейл — промърмори Гадняра, а очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — Падаше си по оперите… Пускаш му една добра ария и чакаш да се разциври…

Веспър разглеждаше колекцията от компактдискове с престорено безразличие. Ръката й измъкна една пластмасова кутийка:

— Какво ще кажеш за това?

Гадняра погледна заглавието.

— Джери Мълиган? — в очите му се мерна учудване. — Наистина ли обичаш джаз?

— Не всичко — отвърна тя. — Трудно понасям модерните течения, но харесвам Мълиган, Бръбек и Майлс… — Беше си направила труда да запомни наизуст всички имена във фонотеката му — така, както други агенти запомнят имената в секретните документи.

— Аз също — промърмори Гадняра и вкара диска в системата. Стаята се изпълни от елегантните звуци на саксофон. Без предупреждение и повече приказки той я хвана през кръста и направи няколко стъпки. Оказа се отличен танцьор, с лека стъпка и елегантни движения. Бедрата му леко се притиснаха към нея. В ресторанта беше ударил няколко питиета, но те сякаш изобщо не бяха му се отразили. Веспър ясно усети привличането му, силно и повелително — като гравитацията на тъмна звезда… За миг изпита несигурност и страх, почувства се като онази ваймарска овчарка на поляната, внезапно освободена от веригата си… Напълни дробовете си с въздух, за да прогони неприятния световъртеж.

Предпочела по собствено желание живота на сирак още като невръстно дете и израснала на улицата, Веспър добре знаеше какво означава да си сам и безпомощен под открито небе, да си извън контрол… Беше родена в Потомак, щат Мериленд, имаше си съвсем законни родители — Максуел и Бони Харкастър. Но те отдавна бяха престанали да бъдат част от живота й, а и едва ли някога са били… Надарена с пъргав и необичайно комбинативен ум, тя още от ранни години беше преживяла експериментите с наркотици и секс, алтернативен начин на живот и всичко, което й се струваше необичайно и интересно. Не признаваше нито задръжки, нито ограничения. Макар да си даваше сметка за опасностите, които носи СПИН-ът (една от най-близките й приятелки почина от тази болест далеч преди тя да се превърне в епидемия за Америка), тя продължаваше да експериментира. В онези години най-много се плашеше от застоя, от намаляването на темпото. Неподлежаща на никакъв контрол, тя продължаваше да се хвърля от една авантюра към друга, обзета сякаш от непреодолимото желание за самоунищожение.

Там, сред тинята на човешките отпадъци, я беше открил Микио Оками. Приличаше на захвърлена монета, напълно откъсната от човешкия род, истинска прокажена… Състоянието й беше ужасно, в главата й се блъскаха ужас и страх. Беше направила опит да издере очите му и да го изпохапе, убедена, че срещу себе си вижда поредния насилник… Измина доста време, преди да се укроти, но той продължаваше да се тревожи. Защото беше достатъчно мъдър да усети какви чувства вълнуват душата й. Беше убедена, че той иска да прекърши волята й, за да я подчини, докато намеренията му бяха точно обратните — той искаше само да я направи свободна…

Сега, притисната в прегръдките на Леонфорте Гадняра, Веспър отново почувства как се раждат предишните страхове. Толкова дълго беше потискала давите си емоции, че дори само преди половин час тяхното възраждане й се струваше невъзможно. Но в ръцете на Чезаре изведнъж изпита чувството, че я грабва някаква могъща и примитивна сила. Всичко, което беше изградила с цената на много търпение през трите години в Йейл и още четирите в Колумбийския университет, започна да се топи. Не помагаха и петте години в служба на Оками. Старецът щеше да се окаже прав — необичайните й способности даваха своите плодове, светът наистина лягаше в краката й.

Дланта на Чезаре се плъзна надолу по гърба й, движенията му бяха леки и почти незабележими. Погледна го в очите в момента, в който устните им се сляха. Ясно видя червеникавите искрици на лудостта, ноздрите й неволно се разшириха. Ако този човек действително е луд, то тази лудост й беше добре позната. При мисълта за нея тялото й неволно се разтърси от дълбока, подобна на конвулсия тръпка.

Саксофонът на Мълиган изпълваше сенчестите ъгли на помещението, преплиташе се с разсеяната светлина, която се процеждаше през стъклените тухли, придаваше им странни, огледални отблясъци. Кралските палми навън леко се поклащаха, откъм плажа се носеше сиянието на горещия слънчев следобед…

Извиваща тяло в ръцете на Чезаре, Веспър усети магнетичната клонка на времето и неусетно започна да се връща обратно към младите си години. Твърда и едновременно с това гъвкава като каучук, тогава тя лесно преодоляваше ограниченията на цивилизованото общество. Беше волна като птичка, не дължеше обяснения на никого. Любеше се само с жени, третираше ги с нежност и жестокост, даваше им онова, което никой мъж преди нея не беше им предлагал… Може би точно по тази причина прие ангажиментите си към Микио Оками като Божи дар. Защото той предлагаше морална закрила на тъмните й желания, които приличаха на птици в полет с протегнати нокти и широко разтворена, гладна човка…

Дълго време отъждествяваше своя стремеж към един по-добър свят, своите безумни мечти с ято хищни ястреби, понесени от нощния вятър… Разбира се, тази представа се беше появила с помощта на наркотиците, но тя се оказа трайна като самия живот…

Сега, докато устните на Чезаре се впиваха в нейните, тя усети как тези ястреби се пробуждат и започват да пляскат с криле. Вече не искаха да стоят в тъмната клетка на душата й, натикани там доброволно, след като разбра истинската същност на Микио Оками и го прие… Даде си сметка, че ако не намери сили да ги укроти, птиците скоро ще я понесат на могъщите си криле и ще я отведат там, където се беше заклела никога да не се завръща…

Чезаре шепнеше името й, тя неволно затвори очи. Смътно осъзна, че я насочва към една от стъклените стени, сърцето й ускори ритъма си. Гърбът й усети хладината на прозрачните тухли, тялото на Чезаре се притисна в нейното. Потъна в зеленикаво сияние, пречупените слънчеви лъчи се отразяваха в басейна и хвърляха странни отблясъци по тавана.

Предаде се, кракът й се уви около бедрата му. Пръстите му се плъзнаха надолу и спряха върху онази точка от тялото й, която до този миг не бяха успели да докоснат. Погалиха я нежно, после бавно започнаха да проникват навътре.

Веспър отметна глава, от устата й излетя продължителен стон. Ястребите плеснаха с криле и напуснаха клетката си. Наточили нокти, те започнаха да пищят в ушите й. Някога, беше на не повече от седемнадесет, сериозно мислеше да си направи операция, която да узакони ненаситната й страст към жените. Но сега, за свое огромно учудване, Веспър установи, че Чезаре Леонфорте я възбужда с невероятна сила, карайки я да забрави желанието си да бъде мъж…

Дишането му се учести, ръцете му нетърпеливо вдигнаха нагоре ластичната рокля. Пръстите й трескаво дръпнаха ципа му и започнаха да разкопчават колана. Членът му легна в дланта й — тежък и твърд като скала. Отърка го в плоския си корем, възбудата й стана огромна. Насочи го към себе си, въздухът напусна дробовете й с остро свистене, обля я непоносима топлина.

Спазмите на оргазма започнаха почти веднага, от устата й се откъсна дрезгав вик. Захапа рамото му, притисна се в него, тялото й полудя. Гърбът й се плъзна по остъклената стена, той я последва. Беше прекрасно да усеща тежестта му върху себе си, обзе я чувство за сигурност и пълнота. Някъде дълбоко в съзнанието й отекна предупредителен вик, сякаш да я обуздае. Но крясъците на ястребите бързо го заглушиха, тялото й се предаде пред влудяващите пристъпи на поредния оргазъм.

Това беше прекалено, дори за мъж като Чезаре. Тазът му направи мощен тласък, освобождението му беше могъщо като приливна вълна. Смаяно установи, че иска да проникне докрай в тази жена и че това е единственото нещо на света, което го интересува. И моментално си даде сметка, че е в беда.

Тя заспа направо на пода, влажна и доволна от смесването на телесните им сокове. Чезаре се надигна и хвана телефона, божественият саксофон на Мълиган продължаваше да изпълва къщата с нежните си трели. Веспър сънуваше, че отново е в Колумбийския университет, затънала дълбоко в програмата за специално обучение по парапсихология. Обект на експериментите беше Чезаре. И в резултат, подчинявайки се на волята й, той я беше потърсил в онзи луксозен ресторант… Но нещата излязоха от контрол. Силата на духа й — силата, от която се плашеше и бягаше, преди да се срещне с Оками, някак изведнъж й изневери… Вместо да й осигури доминиращи позиции, както винаги досега, тя изведнъж я тласна към подчинение на примитивния магнетизъм, който се излъчваше от този мъж. Ястребите бяха на свобода, а самата Веспър за пръв път в живота си се оказа в неизгодно и изключително опасно положение.

Трета главаТокио | Ню Йорк

— Французите имат една поговорка: „Най-важно е времето, което настъпва между часа на кучето и вълка.“

— И кога настъпва то?

Майк Леонфорте се усмихна:

— На свечеряване. Слънцето се е скрило зад хоризонта, но нощта все още не е настъпила. В този час козарите от Люберон изпращат кучетата да приберат стадата от паша, още преди да ги нападнат вълците… облиза устни и добави: — В този час всичко е възможно.

— Значи краят на деня… — кимна Гинжиро Машида, шеф на токийската Главна прокуратура, и засмука въздух през почернелите си от тютюн зъби.

— Или началото на нощта — добави Майк. — Часът на неяснотата. Виждате, че всичко съвпада.

— Как така?

— Историята има свойството да се променя и пише отново — отвърна Майк и започна да крачи из правоъгълната стая като звяр в клетка. — Великите умове имат способността да интерпретират миналото по своя начин, да го прочистват от лъжите на тъй наречените историци и да се докосват до чистата истина. Защото историята не е нищо друго, освен съчетание между език и текст. Всички знаем, че езикът поначало е недостоверен, а текстът винаги е двусмислен и трудно защитим срещу манипулации и погрешни интерпретации.

Намираха се в токийското жилище на Машида. Къщата беше от малкото оцелели паметници на културата, построена през 1920 г. по проект на Франк Лойд Райт2. Представляваше сложна плетеница от бетонни елементи, свързани помежду си по начина, по който някога са строили жилищата си майте. Това й придаваше футуристичен вид, мнозина я считаха за потискаща, изпълнена с напрежение конструкция.

Машида обаче я обожаваше. Притиснат от строгите догми на служебното си положение, той я приемаше като единствен отдушник и радост в живота си, поддържаше я в безупречно състояние с маниакална страст.

— Аз съм деструкционист — продължи Майк. — Подлагам историята на задълбочен текстуален анализ и стигам до истината едва след като разкрия и отстраня всички пластове на погрешна интерпретация, манипулация и субективизъм.

Машида се замисли, очите му се спряха на камината от дялани камъни с красиви бронзови орнаменти. Беше мургав мъж с плоско лице и зализана коса, притежаваше хищните маниери на опитен съдия. Всъщност, преди да поеме престижния пост в прокуратурата, той дълги години беше раздавал правосъдие. Устата му беше широка, черните като въглени очи не пропускаха нищо.

Бавно се извърна към Майк, който изглеждаше като гост от друга планета в безупречния си черен костюм на модната къща „Исей Мияке“.

— Вие отричате всичко, което се е случило в миналото — промълви той. — Манипулирате го, разпъвате го на кръст и на практика го убивате.

— Напротив — поклати глава Майк. — Стремя се единствено към нова интерпретация на това минало и искам да докажа несъстоятелността на някои широко разгласявани исторически факти. Като например случая с тъй наречения холокост. В продължение на години евреите манипулират историческите факти и искат да наложат на света идеята за едно масово изтребление, което на практика никога не е ставало…

Машида владееше до съвършенство онази изпълнена с авторитет неподвижност, която японците ценят особено много. С нейна помощ в тази страна се постигаше всичко — важни сделки, достъп до висшите кръгове на държавната администрация.

— Значи твърдите, че нацистите не са отговорни за смъртта на шест милиона евреи, така ли? — попита той.

— Да.

— А документираните доказателства за обратното?

— Тенденциозно подбрани фалшификати — махна с ръка Майк. — Вече ви казах, че системната манипулация на отминалите събития е широко срещана практика. Това няма нищо общо с историческата наука, за която все още малцина са чували. Но времето й идва, скоро никой няма да се съмнява в нейните заключения.

Машида си позволи тънка усмивка, после се извърна и тръгна към барчето с мраморен плот на сребристочерни ивици.

— Вашата философия наистина е динамична и убедителна — подхвърли той. — Признавам, че съм склонен да я приема, но… За да не бъда недискретен, ще кажа само, че останалите едва ли ще бъдат склонни да се вслушат в подобен вид аргументи…

Също като теб, помисли си Майк и отново закрачи из стаята. Приближи се до прокурора, погледна го в очите и отчетливо попита:

— Знаете за какво служат изкуствените патици, нали? Да, точно така… Осигурете ми достъп до тези хора, останалото е моя работа…

Машида не беше от хората, които избягват близостта на околните. Лицето му не се отдръпна дори на сантиметър.

— Често се питам дали постъпих разумно, като сключих съюз с вас — спокойно подхвърли той.

— Винаги можете да се оттеглите! — хладно го изгледа Майк. — Не обичам колебливите партньори.

Машида наля уиски „Сънтъри“ в две високи чаши и му подаде едната.

— Не мога да се оттегля — поклати глава той. — Вече е твърде късно. Наложи се да преодолея доста трудности, за да идентифицирам и локализирам всички членове на „Денва партнърс“, които… хм… биха откликнали положително на вашето послание. Дадоха се обещания, сключиха се сделки, броиха се суми за компенсация… Вие добре разбирате тези неща, не от вчера сте в Азия…

— Вярно е — кимна Майк, отпи една глътка от любезност и остави чашата си на плота. Никога не беше си падал по японското уиски.

— Много добре.

Машида не помръдна, но от тялото му се откъсна някаква невидима енергия. Майк потръпна, сякаш ударен от електрически ток, косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Давам си сметка за партньорите, които сте имали в миналото — тихо продължи японецът. — Никой от тях не е сред живите и това е един обезпокоителен факт. Но аз не се плаша от обезпокоителните факти, просто защото съм изградил кариера от тях. Те са, образно казано, моята храна и вода…

— Това заплаха ли е?

Леката усмивка отново се появи върху устните на Машида.

— Когато се опознаем по-добре, ще разберете, че аз никога не прибягвам до заплахи — отвърна той. — Предпочитам да правя верни прогнози…

Майк действително беше живял достатъчно дълго в Азия, за да разбере тази игра. Японците я наричат „премерване на катаните“. Просто пробват докъде се простира самообладанието на противника и едва тогава преценяват дали могат да го уважават, или не.

— Навсякъде около себе си виждам мрачните лица на хора, които се страхуват от предложенията на тъй наречените реформатори — продължи Машида. — Аз обаче не съм сред тях, тъй като съзнавам, че реформаторите не притежават реална сила. Аз съм реалната сила. Аз определям правилата на играта, аз купувам и продавам хора като кило ориз… Такива са правилата в тази страна след края на войната, такива ще останат и в бъдеще. Реформаторите са не само безсилни, но и наивни. „Коалицията“ им е смешна. Напуснаха я толкова много хора, че вече никой не може да я познае… Защото Япония върви напред като добре смазана машина единствено благодарение на връзките и личните интереси. Това е закон, на който се подчиняват всички, включително и аз… Останалото е глупост.

Майк знаеше всичко това, именно затова беше потърсил Машида.

— Ницше казва: „Ако искаш една връзка да оцелее, трябва да я захапеш смело и да не я изпускаш нито за миг“ — усмихна се той. — Ако някои от моите партньори в миналото са напуснали този свят, вината си е тяхна… Не са притежавали достатъчно воля или смелост, за да захапят здраво…

Машида щракна със зъби, не можеше да се разбере дали това е израз на одобрение или нещо друго. В същия миг на входната врата се позвъни.

— Неочаквана, но навременна пауза — промълви, без да се помръдва домакинът. — В дъното на коридора е библиотеката ми, там положително ще откриете нещо интересно за четене. Дори на английски…

— Ползвам японски — отвърна Майк и веднага съжали за признанието си. В тази страна човек никога не знае кога ще му се наложи да използва скритите си предимства.

Кимна на Машида и се отдалечи по коридора.

Машида отвори входната врата едва след като се увери, че Майк е изчезнал по посока на библиотеката.

— Господин главен прокурор — поклони се дълбоко Такуо Хата.

Машида го пропусна да влезе. Беше нисък и стегнат мъж със стоманеносива коса, която беше подстригана толкова късо, че под нея проблясваше матовата кожа на черепа. Носеше многодиоптрови очила в метални рамки, зад тях очите му изглеждаха някак размити и влажни. Към гърдите си притискаше куфарче от очукана кожа, сякаш вътре бяха всички важни тайни на страната.

— Нали ти казах да си купиш ново куфарче? — погледна го с леко отвращение Машида. — Това изглежда така, сякаш са го ръфали бездомни псета…

— Да, господин главен прокурор — отвърна Хата сред непрекъсващ водопад от дълбоки поклони. — Просто не ми остана време да…

— Оплакваш ли се?

— Не, господин главен прокурор.

— Мисля, че ти направих услуга, като те назначих за свой асистент. Така беше оплескал работата по обвинителния акт срещу Ногучи, че те чакаше тежко наказание… Все още не разбирам как си пропуснал да разпиташ най-важните свидетели и позволи на Ногучи да се измъкне по главното обвинение — незаконни връзки с „Тора сикюритис“… Като администратор си много добър, но не дай, Боже, да се занимаваш с хора…

Хата потръпна от презрението в гласа на шефа си и мълчаливо го изчака да отпие едра глътка уиски от чашата си. До нея имаше още една, Машида опразни и нея.

— Стомахът ми се преобръща, като те гледам! — враждебно продължи той. — Ногучи още се смее на некомпетентността, която прояви. От нея страда цялата прокуратура! Положително щях да те изхвърля, но имаш късмет, че само ден преди това подписах заповедта за преместването на предишния ми асистент в Киото. Имах нужда от помощник и нямах избор. Лош късмет за мен, но добър за теб… — обърна се и прекоси стаята по посока на госта си. — Затова изпълнявай всичко, което ти заповядам… Още утре те искам с ново куфарче, ще си го купиш по време на обедната почивка!

— Слушам, господин главен прокурор.

— А сега ми кажи прегледа ли материалите на Танака Гин срещу Тетцуо Акинага.

— Всичко е тук, господин главен прокурор — отвърна Хата и щракна ключалките на куфарчето.

Машида пое папката от ръцете му и започна да чете. След известно време вдигна глава и изсумтя:

— Може би не съм сбъркал чак толкова с теб, Хата-сан… От това тук личи, че съвсем не си глупав… Освен това си ерген и това ти позволява да работиш до късно, заедно с мен.

— Не заслужавам похвалите ви, господин главен прокурор — поклони се дълбоко Хата, наблюдавайки изпод вежди как Машида отново потъва в четене. Шефът на токийската прокуратура беше известен с прецизната обработка на обвинителните актове, след неговата намеса те ставаха неуязвими дори и за най-педантичния съдия.

— Още съм на втора страница и вече виждам проблеми — намръщи се Машида. Палецът му започна да почуква хартията: — Тук, тук и тук… Липсват министерски подписи, показанията на главния свидетел са непълни. — Вдигна глава, очите му се забиха в лицето на дребничкия мъж. — С подобен обвинителен акт не можем да изправим пред съда човек като Акинага. Къде е Гин?

— Разследва убийството на Къртц, господин главен прокурор.

— Аха… Гин-сан винаги си избира най-нашумелите престъпления… Нали така, Хата-сан?

— Точно така, господин главен прокурор.

— Тази работа с Къртц наистина ще излезе дебела. Тоя тип беше „итеки“ — чужденец, при това приказно богат… С делови контакти из цяла Азия… Следствието действително трябва да бъде водено от Гин-сан, но ми трябва негов заместник… — След кратка пауза пръстът му се насочи в гърдите на асистента. — Имам една идея, Хата-сан… — Папката отново се озова в ръцете на другия. — Ще преработиш обвинителния акт срещу Акинага, като добавиш липсващите материали. Тук съм ти отбелязал слабите пунктове… А междувременно ще изготвиш една молба до съда за отлагане на делото…

— Адвокатите на Акинага-сан ще вдигнат голям шум — поклати глава Хата. — За да напише обвинителния акт в сегашния му вид, Гин-сан на два пъти поиска отлагане…

— Прави каквото ти казвам — тръсна глава Машида и това даде да се разбере, че разговорът е приключен. — Обади ми се, ако възникнат някакви проблеми…

От тона на думите му обаче Хата разбра, че сам ще трябва да се оправя с усложненията.

— Слушам, господин главен прокурор — покорно се поклони той. — Ще изготвя молбата още утре сутринта.

Машида го изпрати до вратата и я залости зад гърба му. Когато се върна в хола, Майк вече беше там.

— Проблеми в рая? — вдигна вежди американецът.

— Нищо сериозно — въздъхна Машида и си сипа два пръста уиски. — С няколко милиарда йени в брой всичко ще се оправи… Тази рецесия започва наистина да ми досажда.

— Предполагам, че тя се отразява дори и на „Дай-Року“ — подхвърли Майк, насочвайки разговора към точката, на която го бяха прекъснали.

— Не е много благоразумно да споменавате това име — обърна се Машида.

— Дори тук? — изви вежди Майк. — Та това е домът ви, за Бога! Освен това имаме предвид една доста голяма група от хора…

— „Дай-Року“ е повече идея, отколкото група хора — кисело отвърна Машида. — Няма заседания, протоколи, архиви… Просто един устен обмен на мнения, който остава единствено в паметта на участниците… „Дай-Року“ е начин на живот, продължение на древните самурайски традиции…

— За мен няма никакво значение дали е идея, или група хора — сви рамене Майк. — Сключих сделка с вас, защото сте единственият човек, който може да ме свърже с „Дай-Року“. Разчитах да идентифицирате и „Денва партнърс“, които участват в проекта „Кибер-нет“ на „Сато интернешънъл“… Признавам, че съм впечатлен от начина, по който се справихте…

Машида любезно се поклони, после през зъби подхвърли:

— Постъпили сте правилно… „Дай-Року“ няма добро отношение към чужденците… Ако бяхте проявили глупостта да опитате директен контакт, положително щяхте да се изправите срещу бетонна стена. Членовете на „Дай-Року“ са влиятелни хора, имат ясна представа за бъдещето на света… Разполагам с пълното им доверие, вършил съм им много услуги… А и те на мен… — от устата му се откъсна рязък смях. — С мое посредничество имате всички шансове да се срещнете с тях. Оттам нататък обаче… — сви рамене, за да покаже, че всичко останало ще зависи от Майк.

— Искам среща с тях точно заради качествата, които споменахте — кимна той. — Трябват ми проницателни хора, с възгледи за днешния и утрешния ден…

Най-сетне бяха стигнали до някакво относително съгласие. Майк обаче не пропусна да отбележи враждебното отношение на Машида, съдържащо в себе си проклетата конфуцианска двуличност на всички азиатци. Казват „може би“, когато трябва да откажат; казват „всичко е наред“, когато вече са ти издали присъдата… В Азия няма нищо невъзможно, особено ако има глупак, който да повярва в това…

Сериозно подозираше, че Машида съвсем не е пионката в ръцете на „Дай-Року“, за която искаше да се представи. По-скоро беше един от хората, които трябваше да убеждава, на които трябваше да внуши собствените си деконструктивни идеи.

Ако са верни твърденията на главния прокурор, че „Дай-Року“ е по-скоро идейно течение, нещо като философия на самурайската чистота, тогава то най-вероятно функционира под формата на свободен съюз между бюрократи и бизнесмени, които твърдо вярват в подобна полумитическа концепция и действат заедно за практическото й приложение.

Последните тенденции в японската политика ясно показваха, че нещата вече не могат да продължават както преди, когато големите корпорации просто плащаха на политици и депутати за прокарването на благоприятни икономически закони и значителни данъчни облекчения.

Обединени от идеята „Дай-Року“, днешните японски бизнесмени бяха принудени да търсят нови, по-изтънчени форми на влияние. По същество те без изключение са президенти на „кейретцу“ с оборот от милиарди долари, министри и висши чиновници от държавната бюрокрация. А положението им в съвременното общество не се отличава кой знае колко от това, което са имали независимите феодали в средновековна Япония. Всеки от тях разполага с пълна автономия в определена сфера, с нея се съобразяват останалите. Следователно тези сфери са от жизненоважно значение за тях.

Майк добре усещаше, че тези хора изпитват страх, въпреки огромната си власт. Страх от новото, страх от настъпващите промени, срещу които се борят със зъби и нокти и правят всичко възможно да ги отложат за непредвидимото бъдеще. През последните шест години тази борба стана особено ожесточена, скандалите с подкупи и незаконни финансови машинации придобиха невиждани размери. Фалираха солидни компании и брокерски къщи, в крайна сметка дори Либерално-демократическата партия беше принудена да се раздели с властта. А всичко това, прибавено към промененото отношение на обществеността и правоохранителните институции, носи непосредствена заплаха за новите самураи, поставя на карта съществуването на техните малки и доскоро независими империи.

Тези хора отказват да приемат неизбежността на промените. Майк и Машида сключиха съюз, който се градеше именно върху страха им да не изгубят своето могъщество. Двамата бяха достатъчно умни да разберат, че е дошло времето да ги използват за своите цели — така, както те поколения наред бяха използвали държавния апарат…

Машида бе подходящ съдружник по простата причина, че му липсва финансовото положение на останалите членове на „Дай-Року“ и това неизбежно го поставя в неизгодна позиция. Майк прецени, че елитните капиталисти го търпят сред себе си единствено заради поста му, а самият Машида е достатъчно умен, за да отчита този факт. В качеството си на главен прокурор той имаше великолепната възможност да ги държи в течение на по-важните политически и икономически дела, да ги предупреждава за предстоящи акции на властите срещу широката мрежа от корумпирани физически и юридически лица. Мрежа, върху която на практика се крепи цялата им мощ…

Сега, след като нещата се задвижиха, пред Майк стоеше най-важната задача. Да убеди членовете на „Дай-Року“, че неизбежните промени могат да увеличат тяхната власт и благосъстояние, а не да ги ликвидират. Реално погледнато би могло да се каже, че Майк се опитва да ги измами според класическите правила на всички мошеници. Но когато нещата се поставят под лупата на личните амбиции, той би могъл да ги убеди, че целите му са далеч по-високи от техните, а амбицията му да ги постигне не познава граници. Защото иска да промени хода на цялата човешка история, да приложи философията на Ницше в настъпващия XXI век. А това означава само едно — пълен контрол над бизнеса и моралните категории.

Към тази цел той подхожда от позицията на Ubermensch — супермена на Ницше, който е роден да управлява света и единствен разполага със средствата за постигане на тази цел. Въвеждането на видео компютърната технология „Кибер-нет“ в японската икономика без съмнение ще се радва на широка популярност сред деловите среди. Компаниите ще могат да обменят информация по сигурни канали. Но ключът за тези сигурни канали вече лежи в джоба на Майк. Да не говорим за документацията на още редица революционно нови технологии: последните дигитални разработки на „Сони“, миниатюрната видеокамера на „Матцушита“, която може да се вгради в рамките на обикновени очила, пълната информация за фаворизираните от МИТИ корпорации, дори прогнозите за курса на йената… Има толкова много начини да се печелят пари, да се притиска конкуренцията… Ех, само ако имаше и достатъчно време!

Амбициите му да установи пълен контрол над международната търговия съвсем не бяха безпочвени. Отдавна знаеше, че разполага с достатъчно капитал, влияние и връзки с хора на отговорни постове за подобна широкомащабна акция. В продължение на няколко години беше изграждал нелегални канали за наркотици и оръжие, чрез които държеше под контрол почти цяла Югоизточна Азия. Началото беше поставено там, в непристъпните джунгли на Виетнам, в почти митичния Плаващ град… Но сега настъпи моментът да навлезе в законния бизнес и за тази цел той избра Токио. Тук амбициите му срещаха най-голямо разбиране, тук по най-добър начин можеше да се възползва от темперамента на своите съдружници, базиращ се върху прикритост, двойственост и вечен стремеж към създаване на секретни общности. Разбира се, в Токио се намираше и централата на „Сато интернешънъл“ — компанията, създала „Кибер-нет“… Ако всичко върви по план и „Денва партнърс“ възприеме идеите му, само след няколко седмици той ще бъде в течение на най-секретните проекти на „Сато“… А хората от „Денва“ без съмнение ще възприемат всичко, което ги посъветва. Просто защото си беше свършил работата както трябва и държеше в ръце всички лостчета, които движат машината на тяхното благополучие. Офертата на Майк беше от тези, които няма как да бъдат отхвърлени. Бизнесмените самураи са противници на промените само защото се опасяват за собственото си бъдеще. С ужас наблюдават как рухва системата, носила им тлъсти печалби в продължение на десетилетия, как правоохранителните институции се нахвърлят върху всичко, което притежават: брокерски къщи, огромни строителни компании, финансови институции… Политическите скандали следват един след друг, верните им хора са изобличени и предадени на правосъдието… Това ги изнервя до крайност, реакциите им стават инстинктивни и необмислени.

А Майк ще им предложи изход от всичко това: нов икономически ред, който ще им осигури спокойствие и благополучие. Нима биха могли да откажат? А когато вземат своето решение, той ще ги държи в шепата си. Твърдо и завинаги. Именно чрез тях ще получи достъп до „Сато интернешънъл“ и тогава светът ще разбере как действа суперменът на Ницше: бързо, решително, без капчица милост.

Това ще бъде краят на смъртния му враг — Никълъс Линеър…

Маргарет се събуди с натежала глава и подпухнали очи, свита на задната седалка на спортния лексус. Излезе от колата и се протегна. Минаваше пладне, но в това нямаше нищо чудно, тъй като беше заспала чак в пет сутринта. Настани се зад волана, изкара колата от паркинга и спря пред първото крайпътно ресторантче от веригата 7–11.

Поръча си кафе и кейк, после се зае да обмисля положението. Може би беше проявила прекалена предпазливост, за да не вземе стая в някой от многобройните мотели край магистралата за Лонг Айлънд, но не пожела да рискува. Отпи глътка от горещата течност и започна да масажира схванатия си врат.

Късно снощи, на около три километра от къщата си в Олд Уестбъри, изведнъж си даде сметка, че ще стори най-глупавото сложно нещо на света. Нима убийците нямаше да я причакат именно край дома й? С положителност. Напусна мястото на престрелката в такава паника, че не беше в състояние да разсъждава логично. Реши да се покрие някъде и на спокойствие да обмисли следващите си ходове. Но първо трябваше да се свърже с Тони. Отмина отклонението за Олд Уестбъри и вдигна глава към телефонната конзола, монтирана в покрива на колата:

— Офиса на Тони!

Задействан от гласа й, апаратът започна да набира номера. Тя погледна часовника си и неволно изпищя. Циферблатът беше покрит със засъхнала кръв, вероятно на Роко или шофьора. Избърса го и погледна цифрите. Седем и половина. Тони е свършил с масажа и вече провежда най-важните си разговори със Западното крайбрежие.

— Ало? — обади се непознат глас. — Кой се обажда, моля? — Маргарет се представи и поиска връзка с Тони. — Почакайте една секунда. — Миг преди дланта на непознатия да покрие мембраната, тя долови нещо като „лейтенант“ и неволно си спомни за Лю Кроукър. Господи, колко ми липсва! От устата й се откърти тежка въздишка. Особено сега, в тази ситуация!

— Госпожа Де Камило? — появи се, друг, по-мек глас в слушалката. — Това вие ли сте? — изчака отговора, после се представи: — Казвам се. Джек Барнет, лейтенант-детектив от Централно полицейско управление Ню Йорк. Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоши новини за съпруга ви…

Ледени пипала стиснаха сърцето на Маргарет. Нави волана, отби на затревения банкет и натисна спирачките:

— Мъртъв ли е?

— За съжаление, да, госпожо Де Камило. Убит в кабинета си…

Гадняра! В душата й простенаха хиляди емоции, като зимен вятър в мрачен каньон. Тони е мъртъв! Изпита чувството, че душата й се прочиства от ръката на Бога. Направи опит да контролира дишането си, да избистри съзнанието си. Сега трябва да задава точно определени въпроси и нищо повече…

— Ало? Госпожо Де Камило?

Вземи се в ръце, по дяволите!

— Кога се е случило? — попита тя и затръшна вратичката на колата.

— Моля, не ви разбрах?

— Кога са убили Тони? — в гласа й се промъкна нетърпение, информацията беше от решаващо значение.

— Не мога да кажа с абсолютна точност, но преди около час… Кръвта още не се е съсирила…

— Ясно.

Малка пауза, после:

— Къде се намирате, госпожо Де Камило? Новината е шок за вас, може би трябва да ви изпратим някого… Освен това бих искал да поговорим…

— Страхувам се, че това е невъзможно, лейтенант…

— Барнет, госпожо. Джек Барнет.

— В момента съм на път и ще ми трябва известно време, за да се върна в града…

Вдигна глава към асфалтовата лента, по която безразлично фучаха коли. От другата страна й отговори мълчание.

— Разумно ли е това, госпожо Де Камило? — обади се най-накрая Барнет. — Мъжът ви е убит, престъпниците вероятно търсят и вас… Мисля, че имате нужда от закрила.

В това отношение има право, рече си тя. Тези коли по магистралата приличат на пасажи. Безлични и равнодушни риби, във всяка от тях седят хора, потънали в собствените си проблеми… Една безкрайна кавалкада от метал и човешка плът, която пет пари не дава за моя живот… Първо ме предаде партньорът ми, продавайки компанията зад гърба ми… После шофьорът и бодигардът ми бяха пометени от куршуми, а аз самата за малко не бях убита, при това в същия час, в който са убили Тони.

— Госпожо? — прекъсна мислите й гласът на лейтенант Барнет. — Във ваш интерес е да споделите с нас всяка информация, отнасяща се до убийците на мъжа ви. Така бихме предотвратили евентуална кървава баня…

— Какво би трябвало да означава това, по дяволите?

— Мъжът ви е бил влиятелен адвокат, естествено е да има и също така влиятелни врагове… Не е трудно да се направят известни догадки, госпожо Де Камило…

— Вървете по дяволите!

— Зная, че сте разстроена… Но, както виждате, правя всичко възможно да ви бъда от помощ… Защо не опитате същото?

От счупеното задно стъкло полъхна хлад, Маргарет изведнъж се почувства слаба и безпомощна. Трябва да се махам оттук, заповяда си тя.

— Ако искате да научите кой е убил съпруга ми, потърсете Чезаре Леонфорте! — рязко каза тя и прекъсна разговора.

Това беше моментът, в който я обзе параноята. Потръпваща от страх, тя се отказа от услугите на крайпътните мотели и остана на открития паркинг…

Издърпват килима изпод краката ми със систематична последователност, помисли си сега Маргарет и отпи глътка изстинало кафе. Всичко е планирано предварително, провежда се с методичната прецизност на военно настъпление. Кои, по дяволите, са хората, изкупили дела на Рич? Господи, какъв глупак! Гадняра го е изиграл с лекота. Сега вече беше абсолютно сигурна, че Чезаре Леонфорте притежава или контролира компанията „Волто“, на която Рич беше продал своя дял от „Серенисима“. Тялото й се разтърси от гняв и страх.

Трябва на всяка цена да се свържа с Лю и Веспър, рече си тя и рязко натисна педала на газта. Гумите на спортната кола изсвириха и тя се стрелна към дясното платно на магистралата, възползвала се от малка пролука в автомобилния поток. Вчера вечерта се опита да ги открие, но не успя. Преди това обаче е Франси. Трябва да бъде при нея, особено сега, когато опасността наднича зад всеки ъгъл. Дъщеря й беше единственото нещо, което все още имаше смисъл в този живот. Снощи потърси и нея, но й отговори телефонният секретар. След кратка справка с дневната програма установи, че днес по някое време Франси ще се прибере от урок по езда.

Напусна магистралата, прекоси тунела и пое на запад, към Трогс Нек бридж. Нервите й се нуждаеха от отпускане. Пресегна се и включи компактдиска, но от тонколоните не излезе нито звук. Нервите й останаха напрегнати. Изключи автоматичния апарат и се прехвърли на радиостанция, която предаваше класическа музика.

През последните девет месеца Франси живееше в Кънектикът при приятелката на Маргарет Джули Лонгакър. Джули беше маниак на тема езда и Франси моментално си падна по нея. Вслушвайки се в съвета на Лю Кроукър, Маргарет отстъпи пред настояванията на дъщеря си и я остави при Джули. Дори Тони не научи къде е изчезнала дъщеря му. А самата Джули — разведена наследница на значително състояние, с коне, ловни кучета и всичко, което върви заедно с тях, умираше да бъде участник в някое тайно начинание…

Маргарет съзнаваше, че отстраняването на Франси едва ли разреши проблема. Дъщеря й без съмнение усещаше напрежението в семейството, проблемите на Тони. Децата винаги се оказват по-умни и чувствителни, отколкото очакват родителите им. Това, естествено, ги прави по-податливи на натиск, по-изнервени от проблемите на родителите…

А Тони де Камило представляваше сериозен проблем. И до днес Маргарет не можеше да разбере тайнствените импулси, които преди години я бяха накарали да се влюби в него. Той действително беше хубав и умен мъж, движеше се в общество, за което дотогава тя можеше само да мечтае. Всички блестящи звезди на Холивуд го познаваха, немалко от тях бяха негови клиенти. Това не можеше да не окаже влияние. Все още помнеше първото си участие в номинациите за „Оскар“, предавани от телевизията по петте континента. Сякаш я беше грабнал вълшебен вихър и я беше запратил направо в Оз… Нямаше как да не се предаде. Нямаше как да не гледа на Тони като на бог. Нямаше как да не се омъжи за него…

А после дойде ред на кошмарите. Плати таксата за прекосяване на моста и пое по магистрала 95.

Тони искаше да я превърне в машина за деца. Още по време на сватбеното пътешествие й каза, че ще очаква всяка година по едно дете. При това синове! Господи, как побесня при раждането на Франси! Промени се тотално, не пожела дори да погледне дъщеря си. Отношението му към самата Маргарет стана враждебно и подозрително — сякаш тя нарочно го беше лишила от наследник, от продължител на фамилията Де Камило.

Профуча край Пелъмс, мощният мотор на лексуса щастливо пееше, вятърът свиреше през счупеното стъкло.

Е, добре. Сега Тони е мъртъв… Защо не й е мъчно? На практика се чувстваше лека и свободна като вятъра, отърсила се от една продължителна и тъпа болка… Със смайване установи, че изпитва удоволствие от всяка глътка въздух, че иска да се наслаждава на живота както преди… От огромното облекчение й се зави свят. Същевременно дълбоко в душата й помръдна черната стена на безпокойството. Атаките срещу фамилията Голдони и самата нея продължаваха, ставаха все по-опасни…

Зад тях стоеше Гадняра, разбира се. Нищо чудно, че нанася удара си едва сега. Трябваше му време за подготовка, за мобилизация на всички налични сили. Време, през което правеше всичко възможно да й хвърля прах в очите, да я накара да повярва, че никой не би посмял да протегне ръка към фамилиите по Източното крайбрежие, ръководени доскоро от брат й — Доминик Голдони…

Планът му действаше безупречно, с изключение на снощния атентат. Но Маргарет ясно съзнаваше, че се беше отървала по чудо — сякаш ангел-хранител бдеше над рамото й… Колата профуча край знак, обозначаващ навлизането в Кънектикът, душата й отново потръпна от страх. На кого да се довери? Вече нямаше отговор на този въпрос. Даваше си сметка, че, независимо от своето, огромно влияние, Гадняра не би посмял да предприеме решителна атака без тайната подкрепа на поне част от нейните фамилии. Следователно възникваше въпросът кои са предателите… Вероятно онези, на които са били обещани по-големи територии…

Завъртя волана към банкета и натисна спирачките. Главата й безсилно политна напред, очите й безумно се втренчиха в огледалото за обратно виждане. Какво правя, Господи?! Ами ако ме следят?! Отчитайки гладкия начин, по който се развиваха последните събития, тя си даде сметка, че това е напълно вероятно. Намираше се зад волана на собствения си тъмночервен лексус, номерът по най-глупав и суетен начин съдържаше инициалите й — МГДК. Какво по-лесно от това да бъде засечена? Отвори чантичката си и стисна ръкохватката на револвера 38-и калибър. Слава Богу, че Доминик беше настоявал да взема уроци по стрелба! Провери барабана и откри, че е изстреляла един-единствен патрон. Само един?! Беше останала с усещането, че е изпразнила целия пълнител срещу онези убийци… Тежестта на оръжието възвърна малка част от увереността й.

Господи, нима и Доминик беше живял под огромния натиск на този стрес? Маргарет бавно поклати глава. Със стрес или без него тя водеше евентуалните си преследвачи право при Франси! Не, няма да допусна грешката на Тони, въздъхна в себе си тя. Няма да подценя Гадняра нито за миг! Той е достатъчно умен, за да знае, че Франси е слабото ми място. А сега, след провала на покушението, в плановете му положително ще бъде включена и Франси!

Ако успее да я открие, разбира се.

Проклета да съм, ако му помогна да го стори, скръцна със зъби Маргарет, огледа още веднъж пътя зад себе си и активира автоматичния телефон:

— Набери Джули!

Помоли се на Бога слушалката да вдигне Франси, но отсреща прозвуча безжизненият глас на телефонния секретар.

— Франси, миличка, аз съм — каза тя след сигнала за включване. — Надявам се, че си прекарала добре на хиподрума. Много искам да ми звъннеш веднага след като се прибереш… В колата съм и няма да мърдам от нея до късно през нощта. Скоро ще се чуем, скъпа… — прекъсна връзката с надеждата, че момичето няма да долови ужаса в гласа й. После тръсна глава и заповяда: — Набери Лю!

Но мобифонът на Кроукър продължаваше да дава свободно.

А сега какво, по дяволите? В събота вечер беше канена на сватбата на Джоуи Инфанте и Кейт Деларго. Присъствието й беше задължително, особено в светлината на последните събития. Трябваше да покаже, че продължава да държи юздите на империята, ръководена доскоро от Доминик… Фамилията Инфанте имаше сицилиански произход, борбата й за надмощие с неаполитанците от Деларго беше кървава и продължителна, дестабилизираща дейността на мафията по цялото Източно крайбрежие. От доста време насам ченгетата се чудеха какво да правят с купищата трупове, на които редовно се натъкваха в Източен Ню Йорк и Озоун парк.

Прекратяването на тази война беше първото сериозно изпитание на Маргарет, след като пое ролята на кръстник. Благодарение на поредица от умни ходове тя успя да открие, че Джоуи и Кейт се срещат тайно, съвсем като Ромео и Жулиета. Но, за разлика от Шекспир, Маргарет беше твърдо решена тази пиеса да има щастлив край.

Двамата с Тони привикаха доновете на фамилиите на тайна среща. Ледената сдържаност на заклетите врагове се стопи в момента, в който двамата млади признаха за връзката си, нещата отиваха към брутална физическа разправа. Тони успя да ги успокои с цената на огромни усилия и това даде възможност на Маргарет да им внуши — спокойно и убедително, че любовта на младите е пътят към мира и благоденствието. Наблегна на емоционалната страна — бащите постепенно се укротиха. След това влезе в действие желязната логика на Тони, който очерта практическите параметри на сделката с красноречието на блестящ адвокат.

Днес, след месеци на сложни преговори, взаимни отстъпки и майсторски дипломатически маневри, нещата бяха пред прага на окончателното уреждане. Със сватбата на Джоуи и Кейт двете фамилии слагаха край на кървавата вендета, която разтърсваше Източното крайбрежие.

Ето защо присъствието на Маргарет беше абсолютно задължително. Тази сватба се превръщаше в крайъгълен камък на един нов режим. Провали ли се тя, проваляше се и цялата империя, наследена от Доминик. Смъртта на Тони сериозно усложняваше нещата, тя все още не знаеше как ще се наложи в този изцяло мъжки свят без паравана на съпруга си. На пръв поглед именно Тони играеше ролята на кръстника, наследил Доминик, но конците дърпаше тя. Сега обаче Тони го няма и никой не може да предскаже как ще се развият събитията. Кой от доновете на мафиотските фамилии ще се подчини на една жена? Вероятно никой. Доминик несъмнено е бил наясно с това при определяне на ролята й. Единствен Тони беше в течение и този факт несъмнено беше родил омразата му.

Естествено, Доминик беше гледал на нещата по съвсем друг начин. Мъдро, далновидно, като истински бос… И до днес Маргарет нямаше представа защо повери ръководството на фамилиите по Източното крайбрежие именно на нея. Несъмнено си е давал сметка, че това е една непосилна задача, но въпреки това настоя… И тя прие. Отчасти поради вроденото покорство на по-малката сестра, отчасти от любопитство… И ето докъде я доведе всичко — предадена от приятели, преследвана от врагове, съвсем сама в бурята… Дали блестящият ум на Дом беше предвидил и това?

Скри лице в дланите си и се разплака. Тялото й потрепваше, в душата й нахлу самосъжалението. Дълго остана така. Най-после сълзите престанаха, главата й бавно се изправи. Ех, защо не звъни проклетият телефон!

Франси, къде си? Моля те, Господи, смили се над нея!

После телефонът иззвъня и тя подскочи. Поколеба се само за миг, после изпусна въздишка на облекчение. Това е Франси!

— Ало?

— Здравей, любима.

Сърцето й пропусна един такт.

— Кой се обажда?

— Онези момчета я оплескаха, Маргарет. Трябваше да ликвидират бодигарда и да те отмъкнат. Без излишен шум. Но напоследък човек наистина не може да наеме добри професионалисти, нали?

— Чезаре?

— В друго време и на друго място ние с теб бихме могли да бъдем другарчета — въздъхна Чезаре Леонфорте. — Дори нещо повече… Жалко!

Тя затвори очи.

— Какво искаш, Чезаре? Смъртта ми?

— О, не, Маргарет. Не само смъртта ти. Искам всичко! Всичко, създадено от Доминик, всичко, притежавано от теб! — от репродуктора се разнесе дрезгавият му смях. — И ще го имам, скъпа. Можеш да ми повярваш!

— Без да се съобразяваш с мен, така ли?

— А защо трябва да се съобразявам с теб, любима? Ти си нула. Една фуста и нищо повече! С премахването на Тони аз откъснах главата на фамилията Голдони, нали? Оставаш само ти, скоро и на теб ще ти видя сметката!

Ръката й се стегна около ръкохватката на револвера.

— Гръмнах един от твоите убийци право в сърцето, същото ще направя и с теб! — просъска тя.

— Вярвам ти, любима — отвърна Чезаре. — Признавам, че стреляш страхотно, макар да си жена. Затова реших да те прибера на топло, иначе току-виж наистина си ме гръмнала!

— Нищо не можеш да решаваш без моето съгласие!

— Избягвай силните думи, Маргарет. Без съмнение Доминик е бил достатъчно мъдър да ти даде подобен съвет…

— Не смей да произнасяш името на брат ми!

— Хайде, стига, Маргарет. Предлагам ти доброволно да се предадеш, обещавам косъм да не падне от главата ти. Веднага ще ти дам инструкции как да ме намериш…

— Майната ти!

— Господи, какъв език! Е, добре, любима… Поведението ти ме принуждава да сменя тактиката, макар никак да не ми е приятно… Зададе ли си въпроса защо не ти работи компактдискът в колата? Ами защото му пъхнахме едно приспособление за засичане на телефонните разговори. Така разбрахме, че дъщеря ти се намира при Джули… Останалото беше лесно — просто взехме адреса на приятелката ти от телефонната централа… Искаш ли да ти го продиктувам?

Франси! Кръвта замръзна в жилите на Маргарет.

— Мръсник!

— Ню Кейнън, Фокс Холоу Лейн 3837 — злорадо пропя Гадняра.

От устата на Маргарет се откъсна вопъл на отчаяние.

— Добре ли си, любима? Чух някакъв подозрителен звук…

Маргарет тръсна глава и протегна врат към репродуктора:

— Ако посмееш да направиш нещо на Франси, ще те намеря и в миша дупка, мръснико! — дрезгаво извика тя. — Дори ако това ми коства живота!

— Нямам подобни намерения, скъпа — увери я Чезаре. — При условие, че доброволно се предадеш. Давам ти един час! — Продиктува й някакъв адрес в Шийпсхед бей, на служебния път между Белт паркуей и авеню Кони айлънд. — Ако точно след час не си там, няма да съм в състояние да гарантирам сигурността на дъщеря ти!

Маргарет прехапа устни, но не успя да сдържи риданията си.

— Господи, Чезаре! Та тя е само едно невинно дете! — Отговор не последва, зъбите й яростно проскърцаха: — Няма да се предам, преди да я видя жива и здрава!

— Забрави за това!

— Трябва ми доказателство!

— Това е война, Маргарет. Не съм склонен на компромиси!

— Нито пък аз!

— Мръсна кучка! Ако продължаваш да ме дразниш, ще ти донеса на срещата един от пръстите й! Ясно ли ти е?

— Ох, Чезаре! Направиш ли го, бъди сигурен, че лично ще ти извадя очите и ще те накарам да ги изядеш!

Той омекна, може би стреснат от тона й. А може би предварително беше планирал да омекне и само я беше тормозил.

— Добре де, навих се… Като дойдеш, тя ще те чака. Доволна ли си?

— Надявам се, че ще е жива и здрава.

— Разбира се.

Съзнанието й беше парализирано от шока, но някои центрове все пак работеха:

— Трябва ми повече време.

— Изключено.

— Няма да успея. Оживено движение, пресечки, мостове… Освен това трябва да заредя с бензин и да открия някаква аптека…

— За какво ти е пък аптека?

— За какво мислиш, идиот такъв? Току-що ми дойде периодът… Трябват ми…

— Стига, стига! Не ми се слушат гадории!

— За Бога, Чезаре! Става въпрос за живота на детето ми!

Настъпи кратко мълчание, Маргарет отправи една безгласна молитва към Бога.

— Добре, любима — прозвуча най-сетне гласът на Гадняра. — Давам ти три часа. Не забравяй, че те могат да се окажат последните три часа от живота на Франси!

Обичайното за Токио постоянно ръмене премина в силен дъжд, тежките капки забарабаниха по вертикалните неонови реклами и широките порти на шинтоистките храмове. Последните преобладаваха тук, в Асакуза, където Никълъс се срещна с Танака Гин. Стоеше пред частен дом в странна конична форма, заел място под единствения кедър на улицата, на който бетонът беше отстъпил малко кръгче земя, покрито с решетка.

Танака Гин беше слаб мъж с мургаво лице, приличаше на герой от японските филми за детективи или самураи. От фигурата му се излъчваше някаква тайнственост, сякаш в главата си имаше сейф със секретни документи. Очите му бяха скрити под тежки клепачи, от цялото му поведение се излъчваше сънлива отпуснатост. Но Никълъс знаеше, че това не би му попречило да тича с пълни сили подир някой престъпник, нито пък да провежда тежък разпит на поредния от клиентите си.

— За мен е чест да ви видя, Линеър-сан — поклони се официално следователят.

— За мен също — отвърна на поклона Никълъс и прибра в джоба си портативното „Ками“. Вечно компетентният Канда Тьорин току-що му беше предал информация за около дузина членове на управителния съвет на „Денва партнърс“. Информацията се появи върху екрана на „Ками“ под формата на единици и нули, които апаратчето безпогрешно превърна в нормална реч. — Вие се радвате на огромна репутация, особено след обвиненията, които подготвихте срещу Тетцуо Акинага и Йошинори… — Единият от тези хора беше кръстник на японската мафия, а другият — необвързан, но изключително влиятелен политик, който имаше пръст в свалянето на последните осем министър-председатели на Япония. — Славите се като най-последователния реформатор в тази страна.

Успехът на прокуратурата по делото Акинага беше от особено значение за Никълъс. Тетцуо Акинага беше оябун на могъщия токийски клан Шикей. Якудза се гордеят с факта, че са извън обществото и обичат да се кръщават с фатални имена. В превод „шикей“ означава „смъртна присъда“. Акинага беше един от членовете на Вътрешния съвет на Кайшо, който под маската на верен приятел и ученик на Микио Оками се беше оказал най-опасният му враг. На практика той беше и последният, всички останали врагове на възрастния дон бяха преминали в отвъдното.

— Разполагам с отличен екип от верни хора — отвърна Танака Гин, изправен гологлав под дъжда. Вдигнатата яка на зеленикавия шлифер беше единственият признак, че си дава сметка за неблагоприятното време. — Радвам се, че веднага се отзовахте на молбата ми за среща.

— Не по-малко от вас желая да установя самоличността на хората, които откраднаха данните на „Кибер-нет“ — отвърна Никълъс.

Танака Гин извади ключ и отвори тежката бронзова врата, върху която бяха залепени оранжеви полицейски лепенки с надпис:

Никълъс мълчаливо го последва.

Озоваха се във вътрешността на сграда, която поразително приличаше на класическа сайгонска вила от колониалния период. Осветлението идваше от скрити в стените неонови тръби и безупречно имитираше светлината на мрачния ден, която би трябвало да идва от прозорците със спуснати щори. Въздухът тежеше от миризмата на ароматични пръчици и анасон. В това имаше нещо заплашително и Никълъс неволно се стегна.

Танака Гин затвори вратата след него и се обърна да го погледне:

— Ще бъда напълно откровен с вас, Линеър-сан. Приех да ви помогна в разследването само защото за това ме помоли Танцан Нанги. Той е човек, към когото изпитвам огромно уважение — пристъпи към дългата маса до стената и включи два големи лампиона на бронзови стойки. — Иначе работа имам предостатъчно… Разследвам убийството на Родни Къртц — известен немски бизнесмен, последвано от прегазването на съпругата му Гиай, която е от виетнамски произход. — Разпери ръце и добави: — Тук е бил убит господин Къртц…

Никълъс кимна с глава:

— И аз ще бъда откровен с вас, господин прокурор. На практика не съм молил за помощта ви, винаги предпочитам да работя сам.

— В Токио това е доста опасно занимание. Официално не бих ви дал подобен съвет.

— А неофициално?

— Чувал съм това-онова за вас, Линеър-сан — усмихна се Танака Гин. — Нанги-сан говори за вас като за собствен син. Нещо, което не мога да отмина без внимание… — замълча за секунда, после добави: — Готов съм да ви предложа помощта си, особено ако имате полза от нея. Но… бих предпочел тази помощ да не доведе до усложнения в служебното ми положение.

— Ще имам предвид това, господин прокурор — отвърна Никълъс и усети внимателния поглед на другия изпод полуспуснатите клепачи.

— Радвам се.

Танака Гин извади фенерче и насочи лъча му към стените. Забави се пред нещо, което наподобяваше капчици изсъхнала кръв.

— Желаете ли да изляза, господин прокурор? — попита Никълъс.

Лъчът на фенерчето остана върху кървавите петна.

— Предполагам, че сте познавали убития, Линеър-сан.

Аха, ето какво си чувал за мен, въздъхна в себе си Никълъс.

— Срещал съм го веднъж-дваж пъти — кимна той. — Но не го познавах отблизо.

— Така ли? — извъртя се на токовете си Танака Гин, клепачите му леко се повдигнаха. — Но той е бил един от партньорите ви в „Кибер-нет“…

Проклет да е онзи хлапак Канда Тьорин с манията му да пусне „Кибер-нет“ по най-бързия начин! Този прокурор знае за системата повече от мен!

— Съжалявам, не знаех това — призна на глас той. — Вие очевидно сте подготвен добре, следователно знаете, че аз не съм участвал пряко в изграждането на „Кибер-нет“…

— Възможно ли е това? — леко изви вежди Танака Гин. — Технологията на „Кибер-нет“ е създадена със съдействието на специалисти от вашите американски предприятия. Нима не сте бил в течение?

Нека Тьорин ти отговори на този въпрос, въздъхна в себе си Никълъс.

— Решението за това начинание е било взето от Нанги-сан — поясни на глас той. — През това време аз бях по работа в чужбина. Доколкото разбирам, икономическата обстановка е такава, че „Кибер-нет“ трябва да влезе в действие веднага, без никакво отлагане. „Сато интернешънъл“ не е била в състояние да финансира проекта сама и Нанги-сан е потърсил партньори. Идеята е била добра, тъй като на този етап компанията не би могла да си позволи заробващи кредити.

Танака Гин мълчаливо се доближи до стената, постоя известно време така, после поклати глава:

— Питам се дали е станало тук, до бара… Бил е прободен с изключително остър нож, никой от моите хора не е виждал подобно нещо… При това неведнъж, а многократно…

— Има такива оръжия — кимна Никълъс. — Използвали са ги за посичане.

Танака Гин извади снопче снимки от външния джоб на сакото си и му ги подаде, без да извръща глава. Бяха направени от полицейските фотографи и показваха трупа на Родни Къртц гол, в едър план. Лицето, раменете и гърдите му бяха жестоко насечени.

— Къде открихте трупа?

— Не тук, а в Тцуки… — Прокурорът имаше предвид големия рибен пазар на Токио. Светлината от фенерчето потрепна. — Доколкото знам, вие сте специалист по древните оръжия, Линеър-сан. Можете ли да кажете с какво точно е действал убиецът?

— Не от тези снимки — поклати глава Никълъс. — Тялото е прекалено насечено. Но ако вашите хора се натъкнат на друго подобно убийство…

— Разбрах — кимна Танака Гин и си записа нещо в бележника. — На челото му има някакъв знак…

Никълъс внимателно се взря в една от снимките.

— Вертикален полумесец — установи той.

— Точно така.

В долния десен край на снимката се виждаше някакъв тъмен белег, може би ръбчето на друга рана върху гърдите на Къртц. Дали наистина е така?

Вдигна глава и срещна любопитния поглед на Танака Гин.

— Казват, че човек е в състояние да запази самообладание дори пред прага на смъртта — подхвърли японецът.

— Питам се, възможно ли е това?

— Това пък какво общо има? — върна му снимките Никълъс.

— С разследването няма — кимна примирително онзи. — Но в момента аз контактувам с вас, Линеър-сан. И предпочитам да знам на каква база. Не мислите ли, че това е най-добрият начин?

— Така е — отвърна Никълъс. — Стига да не става въпрос за отношения с жени.

— Аз пък мислех, че изясняването е важно именно при отношенията с жени.

— Виждам, че не сте романтична натура, господин прокурор — въздъхна Никълъс, излезе от кръга на светлината и се приближи до събеседника си. — Когато се намесват чувствата, е по-добре човек да не знае какво му предстои…

— Сега разбирам защо се разминаваме — усмихна се Танака Гин. — Вие говорите за любов, докато аз имам предвид секса. — Лъчът на фенерчето бавно тръгна по голата стена. — А двете често са напълно несъвместими…

Никълъс огледа стаята, после рече:

— Питам се дали бихте имали нещо против да огледам и останалата част от къщата, Гин-сан…

— Нямам нищо против — кимна онзи. — Вече са взети отпечатъци от всичко, направени са и снимки.

Никълъс бавно започна огледа си. Влизаше в стаи, запълнени с мъртвешка тишина, но в главата му отекваха писъци на ужас и болка. Отвори танжинското си око и потърси необикновеното. Мебелите бяха покрити с черен прах за снемане на отпечатъци, който приличаше на пепел от запушена камина. Прекоси трапезарията, спалните, кабинета на Къртц. Огромната, облицована с мрамор баня беше впечатляваща. Вътре имаше душ, японска вана от кедър и съвременна вана от фибростъкло на фирмата „Якуци“. Контрастът между старото и модерното беше ярък.

Седна на ръба на ваната. Вниманието му беше привлечено от керамичната плочка, зад която влизаха тръбите. Наведе се и внимателно разгледа четирите винта, които я държаха. Стори му се, че гланцираната повърхност е леко надраскана. Наведе се още малко и внимателно развъртя единия от винтовете. Около резбата беше навит човешки косъм, именно неговия леко стърчащ край беше взел за драскотина. Това несъмнено е направено нарочно. Но защо? Знак за нещо особено, което се крие зад плочката…

Разви останалите винтове и внимателно свали плочката. В стената проблесна вратичката на скъп сейф с цифрова комбинация. Ето защо е бил поставен косъмът. Пръстите му пробягаха по стоманата. Оказа се, че сейфът е отворен и празен. Ограбен от убиеца на Родни Къртц? Вероятно… Но той очевидно е бил прецизен тип, след като се е погрижил да нагласи косъма на мястото му…

Завари Танака Гин там, където го беше оставил.

— Върху масата в трапезарията и бюрото на Къртц имаше косъмчета от интимните части на жена — промълви той. — Любопитно, нали?

— Секс и смърт. За някои хора тази комбинация е неудържимо привлекателна.

— За някои хора — извърна се да го погледне Танака Гин, после бавно кимна с глава. — Нима не си представяте този мъж, който държи Къртц и го пробожда с ножа — бавно, точно, с наслада… Бил е страстен мъж, но е действал съвсем целенасочено…

— Кога го е сторил според вас? Преди да обладае жената на Къртц върху бюрото и масата за хранене или след това?

Танака Гин изглеждаше напълно погълнат от броенето на кървавите капчици по стената.

— Зависи — замислено промълви той.

— От какво?

— Дали тя е била съучастник в убийството… — очите му леко помръднаха и се заковаха върху лицето на Никълъс. — Свидетели на инцидента с Гиай Къртц твърдят, че е била в компанията на някакъв чужденец. Хукнал след черния мерцедес, който я прегазил. Повече никой не го видял…

В този момент Никълъс си даде сметка, че човекът срещу него е наистина много добър детектив.

— Сигурен ли сте, че колата е била „Мерцедес“?

— Абсолютно. Рано тази сутрин я открихме край един строеж в Шибуя, напълно изгоряла… — Пръстът му изключи фенерчето. — А според патологическото заключение Къртц е бил убит 10–12 часа преди злополуката с жена му.

— И тя ли е жертва на предумишлено убийство?

— В този град рядко имаме случаи на бягство от местопроизшествието — сви рамене Танака Гин. — Затова не изключвам подобна версия и работя върху нея…

Стояха рамо до рамо в здрача, в ноздрите им лъхаше миризмата на секс и смърт.

— Какво означа за вас вертикалният полумесец, Линеър-сан? — попита Танака Гин.

Никълъс се поколеба. Беше виждал подобно изображение и преди, името му идваше от изопачен китайски диалект. В някои части на Китай и Виетнам вертикалният полумесец се нарича Гим — „Двуостра сабя“, и представлява особен култов символ. Татуират си го планинците от племето Нунг, подобна татуировка имаше и До Дук Фуджиро — човекът, изпратен да убие Микио Оками. Той владееше изкуството на месулетите — тайнствена секта с необикновени психически способности, чиито корени се крият далеч назад в миналото и според някои изследователи са родоначалниците на могъщото Изкуство Тао-тао.

Но Оками нямаше нищо общо със сегашното разследване, а и Никълъс не искаше да го забърква. Главно защото беше ликвидирал До Дук на японска земя — факт, който несъмнено би предизвикал съответното следствие.

— Нищо — поклати глава той.

— Мисля, че убиецът на семейство Къртц е изключително опасен — въздъхна Танака Гин, обърна се и очите му проблеснаха под светлината на лампионите. — Щяхте ли да ми кажете, ако полумесецът ви говореше нещо?

Освен че е отличен детектив, този човек го бива и в разпитите, отбеляза Никълъс.

— Разбира се — кимна той. — Нямам какво да крия.

Дълбоко в душата си обаче не можеше да се отърве от предчувствието, което го обзе още като пристъпи прага на този дом: наоколо действа още един месулет… Намираше се много близо до опръсканата с кръв стена, може би затова потъна в „кокоро“ несъзнателно, дори против волята си. Нещо мрачно и неясно го привличаше, нещо, което имаше силата на черен магнит…

— Интересно — подхвърли Танака Гин. — Мислех, че човекът, дал клетва да закриля Кайшо, има много неща за криене… — раменете му леко се присвиха. — Е, вероятно греша… Какво в крайна сметка може да знае един обикновен държавен служител като мен?

Никълъс усети как го обзема чувство, наподобяващо шизофрения. Част от съзнанието му остана смаяна от факта, че Танака Гин е в течение на връзката му с Микио Оками. Това е опасно, много опасно… Но вниманието му вече беше отвлечено, умът му бягаше надалеч, разкъсал оковите на времето и пространството.

Опря длан в стената, леко извитите му пръсти действаха като оптичен кабел, приемащ и предаващ информация. Светът се смали и изчезна, остана единствено ослепителното сияние на Акшара. Времето спря хода си, после бавно тръгна назад. И той се озова в това помещение ден по-рано — такова, каквото е било в навечерието на престъплението.

Хипотезата на Танака Гин се оказа отчасти правилна.

— Той е бил тук… — прошепна унесено Никълъс.

Танака Гин рязко се извъртя, тялото му се олюля. Сякаш го беше засмукал могъщ и внезапен вихър.

— Кой? — напрегнато попита той. — Кой е бил тук с Гиай Къртц? Съпругът й?

— Отначало да… Но после…

Танака Гин затаи дъх. Беше чувал за чудотворните способности на Никълъс Линеър, но никога не си беше позволил да им вярва. Но сега, заковал поглед върху унесеното лице на другия, той разбра, че тук не става въпрос за евтини трикове и илюзионистични номера. Това, което ставаше, беше истинско. Ето я голямата надежда, помисли си той.

— Какво стана после?

— Къртц е бил убит тук…

— Искате да кажете — в тази къща.

— Не, точно тук… — ръката на Никълъс бавно се плъзна по стената. Лицето му се изкриви и деформира, сякаш осветено отдолу. — Някой друг… Някой, който… — тялото му се разтърси от остра тръпка, лицето му побеля.

— Добре ли сте, Линеър-сан? Какво виждате?

— Аз…

— Кой е бил в компанията на Гиай Къртц?

— Убиецът на съпруга й…

— Виждате ли го? — затаи дъх Танака Гин.

В главата му отново се появи странното електростатично пропукване, свързано единствено с присъствието на Майк Леонфорте. Този път обаче то беше придружено с особеното усещане, че по тялото му лазят непознати насекоми. Предчувствието му беше силно, но нямаше как да го сподели с човек като Танака Гин.

— Виждам нещо… — прошепна той.

— Сянка? — подхвърли Танака Гин, давайки си сметка, че човекът насреща му изобщо не прилича на себе си. — Трябва да ми кажете всичко, Линеър-сан!

Никълъс се втренчи в прокурора, погледът му беше особен. Сякаш гледаше нещо вътре в тялото му. Откъм улицата долиташе фученето на коли и ръмженето на тежки камиони, започнали нощните си курсове.

— Можете да ми се доверите, Линеър-сан. Кълна се!

Никълъс рязко кимна с глава.

— Кажете какво ви разкрива Тао-тао. Ще се разберем, тъй като можем да си помагаме…

— Как мога да ви помогна аз? — дрезгаво попита Никълъс и отмести поглед към прозореца със спуснати щори.

— Няма ли да седнем за малко? — направи широк жест с ръка Танака Гин.

Настаниха се на плетен диван. През щорите проникваха ослепителните отблясъци на слънцето върху водите на река Сумида. Но Никълъс скочи почти веднага, на лицето му се изписа погнуса.

— Това място е прокълнато! — извика той. — Дори въздухът е изпълнен с омраза и гняв!

— Чувал съм, че господин Къртц се отнасял жестоко с жена си — кимна Танака Гин.

— Тя оплаквала ли се е в полицията?

— Не, но това рядко става при случаите с физическо насилие в семейството.

Силуетът на Никълъс се очертаваше в рамката на прозореца, някак сив и самотен. Танака Гин добре го разбираше. Само преди месец беше умрял Ушиба, а приятелство като тяхното не може да се забрави лесно. Той все още не беше успял да излезе от шока.

— Имам желание да ви се доверя — промърмори Никълъс. — Идва момент, в който дори човек като мен изпитва нужда да се довери на някого…

— Не ви казах всичко за Къртц — въздъхна Танака Гин, после тръсна глава и го погледна право в очите: — Липсваха част от вътрешните му органи… Сърце, бял дроб, панкреас… — „Ето причината за тъмното петно на онази снимка, каза си Никълъс. Било е част от дупката, през която са били извадени органите.“ — По думите на патолога са били изрязани с хирургическа точност… Какво ви говори всичко това — вертикалният полумесец, липсващите органи?

Същото беше и в случая с Доминик Голдони, въздъхна в себе си Никълъс. Естествено, нямаше никакво намерение да запознае с тези подробности прокурора Гин.

— Нищо — отвърна на глас той. — Но възнамерявам да извърша някои проучвания…

— Дано ни бъдат от помощ.

В забележката прозвуча нескрита ирония. Отново изпита чувството, че прокурорът знае повече, отколкото показва. Но сега не беше време да мисли по този въпрос, предстояха му по-важни неща. Макар и шокиран, той си даваше сметка, че трябва да се отърси от всичко, което беше пронизало съзнанието му край тази стена на смъртта. Дълбоко и пронизително, това усещане пулсираше в главата му като прясна рана.

Ще се разберем, тъй като можем да си помагаме… С тези думи Танака Гин ясно показваше, че знае пред какво е изправен. Този убиец не е като другите и той инстинктивно го усещаше. Очевидно имаше известна представа за Тао-тао и вярваше, че човек като Никълъс вероятно ще успее да възстанови събитията, изправен на местопрестъплението… Ето защо го беше поканил на среща тук, в дома на Къртц, а не в служебния си кабинет.

Вероятно изпитва отчаяна нужда от помощта ми, съобрази Никълъс.

Замълчаха. Никълъс, защото имаше нужда от време за преоценка на ситуацията; Танака Гин — защото искаше да му даде време за възстановяване на вътрешното равновесие.

Пръв се обади Танака Гин:

— Арестувах оябуна Тетцуо Акинага на публично място и това дълбоко го унижи. Може би допуснах тактическа грешка, тъй като Акинага-сан е достатъчно труден и без да бъде разгневен. Но аз също бях разгневен, тъй като той стана причина за смъртта на човек, когото обичах и уважавах — очите му се насочиха към окървавената стена. — Акинага ме предупреди съвсем недвусмислено: „В отдела ти има механизми, чието действие ще доведе до твоето унищожение…“ Цитирам го дословно. Няма да забравя тези думи, няма да забравя и погледа му…

— Опит на един унизен човек да възвърне част от достойнството си.

— И аз така си помислих — кимна Танака Гин. — Но Акира Шоза — друг оябун на Якудза, ми каза почти същото: „Ако преследвате корупцията, не е зле да се поогледате в отдела си…“ Вие правилно отбелязахте преди малко, че имам репутацията на реформатор. Но това ме откъсна от хората, създадох си могъщи врагове… — прочисти гърлото си и глухо добави: — Някой пречи на следствието срещу Акинага, но не зная кой е той…

— И мислите, че аз зная, така ли? — Нещата най-накрая се изясниха. Танака Гин беше приел молбата на Нанги за изясняване на случая, но срещу това искаше да се възползва в пълна степен от способностите на Никълъс.

— Ако не знаете, ще научите, Линеър-сан — отвърна с блеснали очи прокурорът. — Тао-тао ще ви помогне. Нали с негова помощ видяхте насилието в този дом, гнева в брака на двамата убити?

— Може би — замислено отвърна Никълъс. — Отношенията между Гиай и Родни Къртц са били лоши, но тук виждам далеч по-силни емоции. И те идват от друг човек…

— От убиеца, Линеър-сан!

— Може би…

— Вие го видяхте, нали? — възбудено се приведе напред японецът. — Кажете ми кой е!

— Не зная… Дори не мога да повярвам, че… — Прясната рана в главата му отново се отвори, гласът му премина в дрезгав шепот: — Действително пуснах в действие Тао-тао, Гин-сан… Исках да видя кой е убил Родни Къртц, а вероятно и Гиай… Но изпитах чувството, че гледам в черно огледало… — пръстите му притиснаха слепоочието. — И в него видях себе си!

Експерименти на ужаса

Озоун парк, Ню Йорк

Пролетта на 1961 г.

Този сън Майк Леонфорте сънуваше откакто се помнеше. В него беше младеж (не момчето, което започна да сънува) и нямаше нищо общо с мургавия красавец от средиземноморски тип, който сутрин го гледаше от огледалото. Беше рус и синеок, неизменно облечен в бяло. Живееше далеч от семейния апартамент на 101 авеню и Осемдесет и седма улица, пресичащи се в Озоун парк, Куинс.

Не можеше да каже точно къде се намира. Може би Флорида или Европа. Там имаше палми и хладен ветрец, върху зелената вода на океана се поклащаха луксозни, блестящи на слънцето яхти. Май не беше Флорида, тъй като хората, включително и той самият, говореха на непознат език. Не беше английски, не беше и италиански. Не, не беше Флорида, тъй като веднъж беше ходил там заедно с баща си и Чезаре.

Мястото беше фантастично, прекрасно, неповторимо. Още повече че редом с него седеше високо и стройно момиче с бронзово тяло, от което не можеше да отмести очи. Русата му коса беше събрана на френска конска опашка, зелените му очи бяха дълбоки и хладни като океанската шир.

Седеше до него на луксозната кожена седалка на златисто-черен „Стъц Беъркет“3, под тънката материя на полата прозираха бронзовите й колене. Усмихваше се, няколко непокорни косъмчета край ушите й се развяваха на вятъра. Гледката на тези колене и сантиметър-два от бронзовата плът над тях беше достатъчна, за да предизвика болезнен смут в душата му.

— Майкъл! — извика тя, за да преодолее шума на вятъра. — Майкъл!

Никога не го наричаше Майк и това много му харесваше. Но той харесваше абсолютно всичко, свързано с нея, и това чувство беше като постоянна болка в сърцето. Сякаш момичето беше част от същността му, познаваше всичките му радости и мъки, всичките му мрачни тайни… И въпреки това го обичаше.

Чувстваше се лек като перце, готов да захвърчи из облаците.

Караше своя „Стъц“ по тесен път, край който се издигаха стройни кипариси, отвъд тях се виждаше скалистият бряг на океана. Профучаваха покрай къщи с доматеночервени покриви и бели като мляко стени.

Чувството за свобода беше опияняващо като наркотик в кръвта. Пулсираше като тропическа луна над лагуната, могъщо, омайващо, спиращо дъха… Посегна с ръка да я докосне, тя грабна пръстите му и ги целуна със сочните си червени устни.

После се озоваха на надвиснал над океана дансинг, заобиколен с ароматични рози. Оркестранти в смокинги свиреха „Ти си лунна светлина“, а момичето се отпусна в прегръдката му — гъвкаво, привлекателно, с дъх на мед от полуотворените устни. Блестящите й очи бяха заковани в неговите, в зениците им се отразяваше светлината на разноцветните китайски фенери, окачени над дансинга.

Оркестърът свиреше само за тях и това най-много му харесваше. В бара нямаше други посетители, такива не се и очакваха. Защото заведението беше негово и той пожела да не бъдат безпокоени.

Сякаш прочел мислите му, шефът на оркестъра премина на „Лунна серенада“. Майк притегли момичето плътно към себе си, усети твърдостта на гъвкавото му тяло, издълженото й бедро се плъзна между краката му. Прониза го електрически ток, обзе го невероятна възбуда, обхванала не само мъжествеността, но и съзнанието му. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това момиче. Останалото избледня и потъна някъде надалеч — оркестърът, дансингът, обсипаното със звезди лятно небе…

С почти сюрреалистична яснота си спомняше първия от серията подобни сънища. Проснат по гръб, с широко отворени очи той гледаше в тавана и виждаше китайските фенери, в ушите му звучеше „Лунната серенада“, тялото му още чувстваше допира на гъвкавите й бедра, гладки и съвършени като скулптурен шедьовър…

После на вратата рязко се почука и в процепа надникна главата на сестра му Джаки.

— Време е да ставаш, Майкъл.

Този момент си остана запечатан в съзнанието му завинаги. С помътено от еротични видения съзнание и подути очи той изведнъж си даде сметка, че именно тя е момичето от вълшебния сън…

Дядо му — Чезаре Леонфорте, на когото бяха кръстили най-големия брат, беше емигрирал в Новия свят през 1910 година. Заселил се в източната част на Ню Йорк в един квартал, известен с името Олд Мил. Там било сицилианското гето, оформено около долния край на Крисънт стрийт, опиращ в Джамайка бей. По-младите поколения преселници знаят това място като „Дупката“ — там улиците и къщите са с десетина метра по-ниско от всяка друга точка на Ню Йорк. Градоначалниците от началото на века били загрижени за бъдещето на Ню Йорк и издали мъдрата заповед всички улици и съответните сгради по тях да се изграждат на определена височина над равнището на реката. Тази заповед не била изпълнена единствено в Дупката. Може би защото там вече имало много постройки, а може би просто защото никой не го е било грижа за емигрантското гето.

В първите години от живота си в Америка дядото на Майк отглеждал кози и продавал млякото им на емигранти като себе си. Скоро обаче се преориентирал към охранителния бизнес, който бил далеч по-съблазнителен. Веднага след това осъществил втория си емигрантски скок — напуснал Дупката и купил просторен апартамент в масивна тухлена сграда, издигаща се в центъра на Озоун парк, на ъгъла на 101 авеню и Осемдесет и седма улица. Тази част на Куинс била населена предимно от сицилианци и неаполитанци, отношенията помежду им били доста напрегнати.

Дори в онези дни преместването от Източен Ню Йорк в Озоун парк представлявало сериозен проблем. И в двата района гъмжало от хулигани, мошеници и лумпени, готови да ти видят сметката за няколко дребни монети. Открай време Източен Ню Йорк се намирал в ръцете на бандата „Фултън-Рокъуей“, известна с инициалите „Ф & Р“, която била пълновластен господар на териториите южно от авеню Атлантик. В Озоун парк върлувала бандата на „Светците“ — млади и безскрупулни бандити, родени през 50-те години. Тази банда дори надминавала по жестокост конкурентите от „Ф & Р“, нейна рожба бил първият в града екип от професионални убийци. Той бил в състав от шестима напълно откачени главорези, които имали навика да се разхождат по булевард Крос бей в лъскав „Форд“ пикап, размахвайки вериги, пистолети и ножове от всякакъв вид.

В тази взривоопасна атмосфера растял Майк. Всяка поява на улицата била свързана с риск, човек трябвало да мисли за евентуалната си самозащита. В случая с Майк обаче взривоопасната атмосфера била не само извън, но и вътре в семейството му. Той бил най-малкото от трите деца, но сестрата, разбира се, не се брои… Мислел непрекъснато за баща си Джон… В онези дни никой не споменавал името на Джони Леонфорте. Нито Алфонс, по-големият брат на Джони и чичо на Майк, нито дядо Чезаре…

Какво се бе случило с Джони Леонфорте? Информация нямаше. Децата му не знаеха дори дали е жив. Съседите загадъчно подхвърляха за огромен скандал, вследствие на който Джони е изчезнал, а дядо Чезаре бил дълбоко унижен. Много от тях твърдяха, че фамилията Леонфорте вече не е същата, но никой не посочваше причините за скандала. Майк не знаеше на какво да вярва, но Чезаре — избухлив и подозрителен, винаги беше готов да се сбие с онзи, който дръзне да подхвърли нещо недостойно за изчезналия им баща. А фактът, че Майк не го подкрепяше в това отношение, само допълнително го ожесточаваше.

Дядо Чезаре беше висок и слаб мъж, коренно различен от ниските и набити сицилианци. Отсъствието на физическа сила компенсираше с остър и комбинативен ум, пред който околните не само се прекланяха, но и потръпваха от ужас. Алфонс от своя страна беше едър и силен като мечок, побойник с твърд и неотстъпчив характер, изпитващ дълбока наслада от физическата болка, която причинява на другите. Чезаре — по-големият брат на Майк, умираше да му подражава. Но битките му обикновено завършваха с пукната глава, разкървавен нос и — о, ужас! — с допълнителното унижение да бъде спасяван именно от чичо си Алфонс. После, естествено, гневът му се изливаше върху беззащитния Майк, който сякаш беше напълно лишен от кръвожадните амбиции на рода.

Кръстен на дядо си, Чезаре беше любимец на семейството и това се знаеше далеч извън стените на дома. По тази причина коженият камшик на чичо Алфонс, който висеше окачен на пирон на вратата в банята, далеч по-често влизаше в употреба върху гърба на Майк, отколкото на брат му. Алфонс биеше момчетата делово и съсредоточено, това просто беше част от възпитанието в семейството.

В тази ситуация Майк беше принуден да избира: или да се подчини на семейната традиция и да тачи свято спомена за баща си като Чезаре, или да се разбунтува и да го намрази, защото беше напуснал семейството си. Избра второто, но и до днес не знаеше какво го беше подтикнало в тази посока. На четиринадесет години вече не мислеше за баща си, всичките топли чувства в душата му бяха предназначени за дядото:

Старият Чезаре, неизменно облечен в протъркан черен костюм и широкопола шапка, приличаше на кацнал върху зида сицилиански гарван. Но черните му, потънали в ситни бръчици очи, надничаха изпод периферията на шапката живо, без да пропускат нищо. Имаше огромни квадратни длани, които неизбежно привличаха вниманието на събеседниците му. Обикновено седеше на кухненската маса, пред него имаше водна чаша вино, между пръстите му димеше цигара. Пожълтели от никотина, тези пръсти често стискаха врата на Майк с огромна сила. Дядо Чезаре обичаше да го поучава, историите му бяха безкрайни. Именно в момента на тяхната кулминация жълтите пръсти се впиваха във врата на момчето и то започваше да се гърчи от болка.

— Ти си добро момче — казваше старецът. — Умен си, но по различен начин от останалите… Не е за теб тая работа тук, тоя бизнес… Ясно?

Щеше да измине доста време, преди Майк да разбере какво е имал предвид дядо му. За момента обаче му стигаше, че старият Чезаре го обича, независимо от недостатъка да е различен от останалите.

Същевременно брат му Чезаре си оставаше пълна загадка. Надничайки в очите му, Майк беше сигурен, че вижда онази странна светлина, която откриваше около звездите през ученическия телескоп, коледен подарък от дядо му. Всяка вечер го мяташе на рамо и поемаше към покрива. Разполагаше се на топлия асфалт и насочваше тръбата към небето, избледняло от сиянието на големия град. Представяше си, че е там, горе, на някоя от ярките звезди и гледа към малката Земя с нейните непознати и затова още пожелани континенти.

Втората причина да се оттегля на покрива беше, разбира се, чичо Алфонс. Майк предпочиташе да не му се мярка пред очите, тъй като физическите му изстъпления се бяха превърнали в ежедневие. За негова радост Алфонс се задържаше все по-рядко у дома. По-голямата част от времето си прекарваше в Сан Франциско, зает да утвърждава позициите на новата си фамилия.

Често ставаше така, че докато стоеше на покрива зад телескопа си, Майк чуваше затръшване на автомобилни врати пред къщата. Надничаше над парапета и виждаше как дядо Чезаре се прибира у дома след поредната нощна среща в офиса, където провеждаше повечето от тайнствените си разговори. Друго място за тях беше цветарницата „Фонтенбло“ на улица „Фултън“. Като гледаше отгоре черната широкопола шапка на дядо си и енергичната му походка, душата му се изпълваше с чувство за наследственост.

Най-много обичаше да ходи в офиса на дядо си. Той се намираше на авеню Кондуит, над погребалната агенция „Мастимо“. Тони Мастимо беше възрастен и консервативен човек, когото съдбата беше дарила с четири дъщери, но нито един син да поеме семейния бизнес. Това го принуди да продаде агенцията на дядо Чезаре, след което поведението му претърпя видима промяна. Благоразумно приел офертата на Леонфорте, той вече не беше старият и отегчен до смърт погребален агент. Вкусът му към живота изведнъж се възвърна. Взе си нова жена, купи си малка, но спретната къщичка в Бей Ридж и се отдаде на живот. Пътуваше непрекъснато до Европа, а времето си в Щатите прекарваше в игри на комар и други приятни забавления.

Сделката беше изгодна и за двете страни. Само шест месеца след покупката на агенцията от дядо Чезаре тя започна да дава добра печалба. Отворени бяха още две бюра със същото име в Куинс, които също се радваха на добри приходи. Всичко това се дължеше на търговския гений на дядо Чезаре, а и на високата му репутация.

Възходът на Леонфорте в Озоун парк беше стремителен, но не без обичайните трудни мигове. Защото му завидяха както съперници, така и членове на собствената фамилия. Повечето от тях просто изчезнаха, но най-гласовитите откриха на задните седалки на зарязани в района коли с фалшива регистрация. Всички имаха по една дупка от куршум в тила и това беше достатъчно, за да настъпи мир. Дори най-отявлените врагове на Чезаре Леонфорте разбраха посланието.

Дядото обичаше да пие своето еспресо с три бучки захар и чаша мастика. Майк бързо се ориентира в странните му предпочитания и пое ежедневната грижа за тях. Всеки ден, веднага след училище, той отиваше в офиса над погребалното бюро „Мастимо“ на авеню Кондуит и се заемаше да приготви кафето на стареца. Обикновено отиваше с автобусите на линията „Грийн бъс“, но при хубаво време предпочиташе велосипеда си.

Брат му Чезаре, вече врял и кипял гангстер с чифт пистолети под сакото, изразяваше откритото си презрение към тази сервилност. Но Майк не му обръщаше внимание. За разлика от Чезаре, който хранеше особена почит към ежедневните сблъсъци с бандитите от Озоун парк и Източен Ню Йорк — груби и тъпоумни хъшлаци, известни сред италианската общност с презрителното наименование „gavones“, Майк предпочиташе да се навърта край дядо си и да попива всичко, което ставаше в офиса: срещи с главатарите на различни фамилии, които идваха по работа или просто да засвидетелстват уважението си към стареца; приятелите, които се събираха около голямата кръгла маса пред чаша вино с ръчно навити пури в уста, сладките им разговори… От дядо си усвои всички нюанси на господарското поведение, научи, че в живота има нужда както от хумор, така и от неизбежните тъмни сделки. Постепенно откри нещо особено важно: дядо му имаше страшно много познати, но почти никакви приятели. Край масата му се събираха далеч повече врагове, отколкото хора, на които би оказал доверие.

— Приятелството е странно животно — каза му веднъж Чезаре Леонфорте, замислено разбърквайки кафето си. — То е като болно куче, което си прибрал от улицата. Храниш го, лекуваш го, а накрая то вземе, че те ухапе… Това е приятелството… Затова човек трябва да го цени, но и да внимава…

Бяха сами в офиса. Въздухът тук обикновено беше наситен с миризмата на кафе, анасон и страх, но сега нямаше посетители и вероятно поради този факт преобладаващата миризма беше на сладникаво горчивата течност за балсамиране. Навън валеше ситен и досаден дъждец, автомобилните гуми по авеню Кондуит съскаха като разгневени змии.

Чезаре дръпна от цигарата си и впи пръсти в кльощавото рамо на Майк. Едното му око бавно се присви от лютивия дим.

— Лично аз предпочитам компанията на враговете си и веднага ще ти кажа защо… Защото зная кои са те и какво искат от мен… — Извърна Майк с лице към себе си и впи черните си очи в лицето му. — Освен това колкото повече време прекарвам със своите врагове, толкова по-добре ги опознавам… — усмихна се, Майк изпита чувството, че слънце изгря над окъпаната земя. — Но ти вече знаеш това, нали, умнико?

После дядо Чезаре направи нещо необичайно.

— Я седни тук — рече той и натисна рамото на момчето срещу себе си. Напълни една чашка с еспресо, пусна вътре три бучки захар и я тикна пред него. — Пий! Време е да опиташ това, което с такова желание предлагаш на мен…

Това беше единственият случай, в който дядо Чезаре показа, че знае причината за ежедневните посещения на Майк.

Въпреки откритото си презрение към Майк, Чезаре не пропускаше да го използва. Майк все още не беше стигнал етапа на открито противопоставяне срещу по-големия си брат, но вече започваше да съжалява за всеки контакт между двамата.

Така стана и при инцидента със синия „Форд Феърлейн“. Един ден Чезаре се появи, тикна му два ключа в ръката и заповяда:

— Искам да ми свършиш една работа, хлапе! Лесна е, не се притеснявай, дори нещастник като теб може да я свърши… Единият ключ е за син „Феърлейн“, паркиран на Десето авеню, малко преди пресечката с Петнадесета… Отиваш там и го подкарваш. Трябва да го преместиш на авеню Ямайка, точно зад пощата, ясно ли е? Ето ти адреса… С втория ключ ще отвориш един апартамент на четвъртия етаж и това е всичко — пъхна една банкнота от двадесет долара в шепата на Майк и добави: — Предаваш двата ключа на човека, който ще те чака горе, и получаваш още една двайсетачка. Ясно ли е? — Майк кимна с глава, а брат му добави: — Вземи си оная шофьорска книжка, в която пише, че си на осемнадесет… — Майк отново кимна. — Хайде, бягай, какво още чакаш?

Майк се подчини. Това не означаваше, че приема да му се говори по такъв начин, нито пък, че много харесва задачите, които му поставя Чезаре. Но той бе негов батко, семейните традиции изискваха да му се подчини и толкоз. Фордът се оказа тюркоазен на цвят и беше паркиран точно на посоченото място. Стрелката на паркометъра сочеше, че е платено за още два часа, резервоарът беше пълен догоре. Беше красива кола и Майк отдели почти половин час да й се възхищава. После седна зад волана и потегли. Всичко беше наред до светофара на Тридесет и четвърта улица. Там някакъв разсеян тип мина на червено и замалко не го направи на хармоника. Майк удари спирачки и успя да избегне катастрофата, но сериозно се ядоса.

Вероятно всичко щеше да се размине, ако онзи тип — някакво конте с кафяв костюм, не беше размахал юмрук по посока на Майк. Дълго потисканият гняв в душата му изригна като вулкан. Гняв срещу изчезналия баща, гняв срещу надменното поведение на по-големия брат… Червена пелена се спусна пред очите на Майк и той изскочи от колата. Измъкна другия направо през отворения прозорец на бялото му шеви, стисна го за гърлото и започна да блъска главата му в покрива на колата. Пусна го едва когато всичко наоколо се покри с кръв. Тялото на нещастника се свлече на асфалта, а Майк с олюляване се върна във форда, даде газ и изчезна.

Пристигна на авеню Джамайка без повече инциденти. Паркира срещу мрачната каменна сграда на пощата, заключи колата и хлътна във входа на отсрещната сграда. Въздухът тежеше от миризмата на чесън и розмарин. Затича нагоре по стълбите, като вече обмисляше как да похарчи спечелените четиридесет долара. Почука на вратата, но отвътре никой не отговори. Отвори с помощта на втория ключ в ръката си. Озова се в зле обзаведена гарсониера, която вонеше на непрани чорапи. В кухнята бръмчеше стар хладилник „Норг“, кранът в малката баня капеше. Умивалникът под него имаше цвета на форда, паркиран долу.

Апартаментчето беше празно. Майк се върна в дневната, пристъпи към прозореца и хвърли поглед към колата, паркирана под единственото дърво на улицата — посърнало и посивяло от прах. После остави ключовете на кухненската маса, покрита с дебел слой изстинала мазнина. Отвори хладилника и сложи лед върху подутите и обелени кокалчета на дясната си ръка — последица от инцидента с онзи тип на пресечката. Не му се искаше да си тръгне, преди да получи втората двайсетачка. Телефонът в хола започна да звъни, той се поколеба, после бавно вдигна слушалката.

— Ти ли си, Майк? — бръмна познат глас в ухото му.

— Чезаре?

— Какви си ги свършил, да те вземат мътните? — извика брат му. — Нали ти казах какво точно трябва да направиш?

— Какви съм ги свършил? — недоумяващо попита Майк.

— Ти си знаеш, мамка му! — изрева Чезаре. — Но един мой човек в полицията току-що ми съобщи, че ченгетата търсят шофьора на синия „Феърлейн“! Някакъв шибан продавач на застраховки дал номера му на ченгетата малко преди да го откарат с „Бърза помощ“!

— Исусе!

— Какви си ги натръшкал, хлапе? — изръмжа Чезаре, после въздъхна и вече с по-спокоен тон добави: — Я иди до прозореца и виж кво става на улицата!

Майк изви врат и неволно потръпна:

— Виждам една шибана полицейска кола!

— Че какво друго ще видиш, задник такъв! — изръмжа Чезаре. — А знаеш ли кво има в багажника на феърлейна? Пет кила марихуана и още толкоз хероин!

Прекрасно, възкликна в себе си Майк. Шибаният ми брат най-сетне успя да ме вкара в торбата лайна, в която живее от доста време насам!

— И с такива гадости ли се занимаваш? — ревна в слушалката ТОЙ.

— Вадя си хляба, копеле! — викна насреща Чезаре. — Докато ти ходиш да слугуваш на дъртия в шибаното погребално бюро!

— Дядо каза, че ние нямаме нищо общо с наркотиците — изтъкна Майк.

— Слушай го тоя стар пуяк! — изръмжа Чезаре. — Какво знаеш ти за бизнеса, хлапе? Времената се променят, аз зная как да правя мангизи… А дъртият все още си мисли, че живеем в Дупката… Моите уважения, но вече му е време да отива в пенсия!

Майк скръцна със зъби. Ако Чезаре му беше казал тези думи в очите, а не по телефона, с положителност щеше да му извие врата. Сега обаче не можеше да направи нищо друго, освен да изръмжи едно „Майната ти!“

— Хей, хлапе, я си мери думите — изсмя се подигравателно Чезаре. — Слушай сега кво трябва да направиш: слизаш долу и измъкваш стоката, без да те видят ченгетата…

— Но, Чезаре…

— Никакво мрънкане, хлапе! Иначе ще дойда там и ще те насиня здравата!

Майк затръшна слушалката, сви пръстите си в юмруци и ги натика дълбоко в джобовете на панталона. Очите му отново се насочиха към улицата. Проклети ченгета! Положително ще висят тук, докато се появи, дори това да им отнеме цяла нощ! Какво да се прави, по дяволите?

Денят преваляше. Стана шест, той продължаваше да се чуди как да измъкне стоката на Чезаре. Колата на ченгетата си тръгна, но след по-малко от две минути на нейно място се появи друга. Майк седеше до прозореца и наблюдаваше. Ами да, как не се сети по-рано? Обикновена смяна. Работното време на едните е свършило, наблюдението се поема от следващите. Кога ще дойдат да сменят и тях? Направи бързи изчисления. В четири сутринта, ето кога.

Приготви се за дълго чакане. Свари си малко спагети с доматен сос, който намери в хладилника, после си позволи два часа сън. Събуди се в един, полежа на дивана до три, после стана. Времето на смяната наближаваше, трябва да е готов. А ще му трябва и късмет. Ако следващата смяна пристигне преди четири часа, шансовете му стават нула.

Не пристигна. Точно в четири моторът на патрулната кола изръмжа, отегчените ченгета бързаха да се приберат у дома. Майк ги изчака да завият по авеню Джамайка и хукна към форда с готов ключ в ръка. Отвори багажника, награби боклуците на Чезаре и потъна в нощта.

Погледнато обективно, Майк би трябвало да изпитва облекчение и вина за обърканата операция, а Чезаре — справедлив гняв. Но се получи точно обратното. Когато Майк се прибра у дома, страхът му от евентуалния сблъсък с ченгетата беше толкова силен, че в гърдите му клокочеше гняв.

Чезаре огледа стоката си, хвана главата му и тържествено го целуна по темето.

— Браво бе, хлапе! Признавам, че се справи страхотно! Защо не почнеш да работиш за мен?

— Я стига! — размаха ръце Майк, отстъпи крачка назад и се огледа. Искаше да е сигурен, че Джаки и майка им не са някъде наблизо. После насочи пръст в гърдите на брат си и с треперещ от гняв глас изръмжа: — Ако още веднъж посмееш да ме замесиш в мръсните си наркомански номера, направо ще ти откъсна ташаците!

Вместо да се обиди, Чезаре се разсмя. А и защо не? Този насреща му беше не някой друг, а кльощавият му по-малък брат, който предпочита да слугува на дядо си, вместо да излезе на улицата като всеки истински мъж. Нима думите на такъв човек могат да се приемат сериозно? Чезаре имаше само една забележка:

— Не викай толкова, да те вземат мътните! — изръмжа той. — Нима искаш цялата махала да разбере за какво става въпрос?

Майк знаеше какво има предвид брат му. Пет пари не даваше нито за махалата, нито за жените в семейството. Страхуваше се единствено от дядо Чезаре. Защото ако старецът разбереше с какво се занимава, щеше да го съсипе от бой, независимо че му е любимец…

— Искам си парите — рече той.

— Няма проблеми, хлапе — отвърна Чезаре и измъкна пачка банкноти. — Ето ти двайсетачката.

— Заслужавам повече — поклати глава Майк.

— За какво, по дяволите?

— Усложнения по време на операцията — отвърна Майк и протегна ръка. — Измъкнах ти стоката под носа на ченгетата.

Чезаре го погледна в очите и разбра, че Майк съвсем не се шегува. Освен това имаше право.

— Майната ти! — ухили се той. — Казах четиридесет и точно толкова ще получиш!

— Добре — хладно се усмихна Майк. — Но се питам какво ли ще каже дядо за пласьорската ти дейност…

— Много добре знаеш какво ще каже! — озъби се Чезаре и присви очи. Помълча известно време, въздъхна, на лицето му се появи крива усмивка: — Ето ти още четиридесет, изнудвач такъв! И гледай да не ги профукаш наведнъж!

— Осемдесет долара — промълви дядо Чезаре, отправил поглед към четирите банкноти, които Майк остави на кръглата масичка в офиса му. Въздухът тежеше от миризмата на формалдехид, цигарен дим и пот. В продължение на три часа старецът беше преговарял с врагове и съюзници за спорните територии между „Ф & Р“ и Светците, които бяха обект на толкова отдавнашни вражди, че вече бяха получили името „фронтова линия“. Битките между двете банди бяха привлекли трайното внимание на полицията и днес тези територии изглеждаха доста по-малко привлекателни отпреди.

В крайна сметка споразумение беше постигнато, но не всички бяха доволни от него. Категорично отказаха да го приемат мургавият Франк Вицини от Бей Ридж, известен с прозвището „Вносителя“, както и дебелият Тони Пентанжели от Рокъуейс, който контролираше шофьорите на камиони. Двамата се опасяваха, че фамилиите им ще се разбунтуват и ще ги свалят от местата им. Неутралитет запазиха Пол Варно, който вземаше процент от всичко, което излиташе и кацаше на летище Кенеди, и Пол Матачино „Черния“, който контролираше застрахователния бизнес и имаше тлъст пай от вносно-износната търговия на Рибния пазар във Фултън, собственост на венецианския дон Енрико Голдони. Всички имаха силно влияние сред профсъюзите, а за торта като тази това беше най-важното.

Дядо Чезаре спечели битката благодарение на умението си да убеждава, както и на подкрепата на Джино Скалфа — един от най-влиятелните донове в Източен Ню Йорк, който изглеждаше като сушена риба, но всички се страхуваха от него. Когато дядо Чезаре напусна Дупката, пръв отиде да посети именно него.

Преговорите бяха тежки и напрегнати. Майк с възхищение наблюдаваше как дядо му умно се възползва от слабостите на отделните мафиоти, за да манипулира мнението им. През цялото време шеташе насам-натам и обслужваше мъжете, които дори не го забелязваха. И беше доволен, тъй като получаваше възможност да гледа и да се учи на едно сложно изкуство.

Сега най-сетне останаха само двамата.

— Отвори прозореца — рече дядо му. — Ще се издушим…

Майк се подчини и старецът шумно напълни дробовете си с чист въздух.

— Това ме прави малко тъжен — промърмори той.

— Кое, дядо? — попита Майк, наля два пръста мастика във висока чаша и му я подаде.

Чезаре вдигна чашата и загледа играта на светлината в кристалната течност.

— Този аромат прави нещата такива, каквито са — въздъхна той, опразни чашата на един дъх и добави: — Запомни го добре, Майк. Това е най-важният аромат на света… По-важен дори от женския… — облиза устните си и поясни: — Ароматът на страха, най-приятният аромат на света!

Сведе поглед към двайсетачките на масата:

— Какво искаш да правиш с тези пари?

Доволен, че не го питат за произхода на доларите, Майк побърза да каже:

— Да ги инвестирам.

— Нямаш ли банкова сметка, умнико?

— Банките са за глупаците. Аз искам да ги инвестирам при теб.

Майк понечи да налее още мастика в чашата, но старецът го спря. Изправи се, сложи си черната шапка и каза:

— Ела, искам да ти покажа нещо… — Пръстът му се насочи към банкнотите: — Вземи ги.

Дядо Чезаре обичаше да шофира. Имаше един златист „Кадилак“, модел 1959-а, който винаги беше в безупречно състояние. Разполагаше и с шофьор, но предпочиташе да кара сам. Това е едно от най-хубавите неща в Америка, твърдеше той. Възможността да шофираш. Колкото повече остаряваше, толкова повече му се искаше да кара своя лъскав кадилак. Майк подозираше, че го прави, защото това беше едно от уменията, което все още не му се беше изплъзнало.

Тази вечер тръгнаха на запад, към Шийпсхед Бей. В онези години на брега действаха няколко клуба и един луксозен хотел — „Голдън гейт ин“, които бяха любимо място за отмора на емигрантите. Може би защото близостта на водата им напомняше за Италия.

Дядо Чезаре паркира колата на обраслия с трева банкет. Слънцето залязваше, по небето с цвят на мида се стрелкаха чайки и надаваха призивни викове. Старецът отправи поглед към спокойните води на океана, отразяващи сивкавото небе.

— Красиво е, нали? — промърмори той.

Майк мълчаливо кимна.

Пръстът на дядо му се насочи към средата на залива:

— А знаеш ли колко души са там, долу, с бетонни блокчета на краката? Двайсет. Поне аз зная за толкова, но сигурно има и други… — Смехът му прозвуча като стържене на ботуши върху мокър цимент. — Видя Джино Скалфа — оня, дебелия, нали? Всяка вечер идва тук и гледа водата… Съвсем сам. Защо ли? Защото това му пречи да се увлича… Просто си спомня каква е съдбата на хора, които са станали прекалено алчни, умни и амбициозни… И е прав, знаеш… В такъв свят живеем… — Взе банкнотите от ръката на момчето и попита: — Сигурен ли си, че знаеш какво искаш от мен?

— Да — кимна Майк.

— Хубаво тогава — промърмори старецът, бавно сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си. — Ще ги оставим да се размножават като семенца, нали? — ръката му докосна периферията на шапката. — Там, във водата, има не само врагове… Има и приятели. За някои от тях дори ми е мъчно… — обърна се и тихо промълви на италиански: — Ще ти разкрия тайната на живота, Майки… Не на моя живот, а на твоя… Образовай се, момчето ми, не се задоволявай с ролята на обикновен негодник. Чрез образованието ще разбереш себе си, а без него просто ще се превърнеш в един от онези бандити с празни глави, които искат да станат велики чрез насилието. Образованието е история, а историята съдържа в себе си всичко, което ни трябва. Тя е отбелязала всички сериозни грешки на хората преди нас. Един добър познавач на историята няма да ги повтори… А мога да ти кажа, че най-важното нещо на този свят е да не допускаш грешки!

Огромните длани на дядо Чезаре развълнувано се размахаха:

— Защо се преселихме тук? — прогърмя той. — За да допускаме грешките, които допускахме и в старата си родина? Не. Ние сме тук заради благоприятните перспективи. И съответно трябва да се променим… — намигна на Майк и се усмихна. — Но повечето пейзани не разбират това и в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа…

Образовай се. Гласът на стареца отекна в главата на Майк, превил се под телескопа. Беше успял да улови съзвездието Орион, бледо на фона на градското сияние. Дойдохме тук да търсим благоприятен шанс, но и да се променим… Много му се искаше Чезаре да чуе тези думи. Тогава едва ли би нарекъл дядо им изкуфял. А може би пак ще държи на своето. Чезаре има свой мироглед, своя философия. Майк неволно му се възхищаваше за това, което съвсем не означаваше, че я одобрява. Погрешна или не, тази философия вече го отделяше от тълпата хулигани, сегашни и бъдещи. Ако не го сполети кучешката смърт на улицата, Чезаре несъмнено ще извърши велики дела.

Една вечер, около месец след разходката до Шийпсхед, Бей, Майк отново се качи на покрива да наблюдава звездите. Очите го боляха от взиране, светлините на града му пречеха.

Вратата зад гърба му се отвори и той отмести телескопа. Разтърка очи и се втренчи в дребничката фигура, появила се на асфалтираната повърхност.

— Джаки?

— Здрасти, Майкъл.

Беше едва началото на юни, но над Ню Йорк се беше спуснала нетърпима жега. Дори вечер трудно можеше да се диша. Майк гледаше сестра си, облечена в бяла памучна рокличка и леки сандали. Раменете и краката й вече бяха почернели.

— Как вървят нещата?

— Нормално — отвърна той и преглътна видението от съня си, внезапно появило се в главата му. — Просто зяпам…

— Много ми харесва, че се интересуваш от звездите.

— Наистина ли?

— Разбира се. Иначе щеше да си по улиците с останалите бандити…

— Те не ме интересуват — разпалено отвърна Майк.

— Още по-добре.

За разлика от италианските обичаи, Джаки беше получила името си благодарение на списание „Лайф“, редовна читателка на което беше майка им. Беше усърдно и затворено момиче, което не разговаряше с почти никого от Озоун парк. В семейството се появи слух, че я готвят за монахиня, но Майк не го беше чувал с ушите си. Джаки действително беше ревностна католичка, не пропускаше нито една служба и често можеше да се види забързана към катедралата „Света Мария“ в Астория.

Беше хубаво момиче с раздалечени зеленикави очи и сочни устни, но Майк най-много я харесваше заради начина, по който се придвижва из Озоун парк — така, сякаш околните не съществуват. Не се интересуваше от нищо — нито от ежедневните скандали и постоянните сражения между бандите, нито от оръжията и вонята на пури в къщата, нито от това, което става зад затворените врати на мъжките стаи.

Деветнадесетгодишна, тя си оставаше недокосната от жестокия живот на неуките хора около себе си. Беше на светлинни години дори от собствената си майка, която (ако не друго) поне готвеше и прислужваше на дядо Чезаре и неговите бандити. Докато Джаки си оставаше изолирана от ежедневието и беше толкова далеч от проблемите на семейството, колкото бяха бледите мигащи звезди от уличното осветление на Озоун парк. В това отношение тя вече беше там, на онзи далечен и непознат континент, за който мечтаеше Майк…

„Обичай ме или си иди“, пееше Дорис Дей откъм къщата на съседите. Никога не ме лъжи, добави в себе си Майк.

Наблюдавайки походката на Джаки, Майк неволно я сравняваше с танца. Сега, докато тя бавно пристъпваше към него, той неволно си я представи на онази надвиснала над океана тераса, видя оркестрантите в черни смокинги, разноцветните китайски фенери над главите им… Толкова често сънуваше тази картина, че вече я приемаше за действителност.

— Може ли да погледна? — попита тя.

— Разбира се — наведе се напред и й помогна да застане пред окуляра. — Това, което виждаш, е Орион… Съзвездие.

— Знам какво е съзвездие, глупчо — засмя се Джаки и го стрелна със зеленикавите си очи. Смехът й беше нежен и приятен, нямаше нищо общо с боботенето на Чезаре, което го пробождаше като нож.

— Колко звезди има на Орион? — залепи се отново за телескопа тя.

— Седем — отвърна Майк. — Двете най-ярки са като рамене, виждаш ли ги? Под тях са три по-бледи, те са коланът… Най-отдолу са още две, които представляват коленете…

— Не мога да открия колана…

Той се наведе да й помогне, в ноздрите го удари чистият аромат на лимон, който се излъчваше от косата й. Коленете му изведнъж омекнаха. Страните му пламнаха от срам. Как е възможно да изпитва подобно нещо към родната си сестра? Успокои се само защото знаеше, че влечението му далеч не е само физическо, а нещо много по-голямо. Тя беше като частица от собствената му същност, като липсващо късче от тялото му, което искаше да си върне на всяка цена…

Дланите му легнаха върху меките й рамене и леко ги завъртяха:

— Ей там…

— О, да, виждам ги… Колко са красиви, Майкъл!

Разбира се, че са красиви. Нима прекрасните звезди могат да се сравняват с грозния Озоун парк? Ох, колко много му се искаше да бъде на онази тераса над океана заедно с нея, далеч оттук, на прекрасния непознат континент! Пръстите му погалиха раменете й, кожата й леко настръхна.

— Джаки?

Тя се отдръпна от окуляра.

— Да, Майкъл?

— Нищо — промърмори той, преглътна и отмести очи. Какво би могъл да й каже? Каква лудост се готвеше да излети от устните му? Докосна челото си с ръка, сякаш искаше да провери температурата си.

Тя сложи ръцете си на гърба и се усмихна:

— Знаеш ли какво още мисля за прекрасно?

— Какво?

— Че продължаваш да ходиш на училище… — облиза устни и поклати глава. — Защото нашият батко очевидно е на път да се откаже… Зная, че ще стане така. Той просто предпочита да използва пистолет, а не мозъка си…

— За какъв мозък говориш? — засмя се Майк. Не беше трудно да се помайтапи с Чезаре, особено в негово отсъствие.

— Той не е глупав — намръщи се Джаки. — Не прилича на онези типове, с които се мотае… Те са банда некадърници, които дори не могат да стрелят както трябва. Но ако ги поеме някой с капка мозък в главата, могат да станат наистина опасни…

Майк се засмя:

— Е, знаеш какъв е Чезаре…

— Зная — кимна тя. — Твърд като скала и упорит като бик. Но дълбоко под дебелия му череп се крие един първокласен ум — от устата й се откъсна лека въздишка: — Ех, ако можеше да вземе пример от теб и да продължи да учи!

— Чезаре? Изключено! Прекалено е зает с това, което му предлага улицата.

Джаки стоеше на крачка от него. Дъхът й ухаеше на рози, точно като в съня. Замаян и разколебан, Майк изпита чувството, че сънят се е превърнал в действителност и покривът на къщата всъщност е онази прекрасна тераса… А истинският Озоун парк е нечий друг сън, вероятно кошмарен…

— Страхувам се от този живот, Майкъл — прошепна Джаки. — Не съм като мама и не мога да живея сред диващини и смърт, сякаш те са най-обикновеното нещо на света. Не мога да си представя, че ще седя и ще чакам някой от тези мъже, без да зная дали ще се завърне от последната война… Страхът се е промъкнал направо в костите ми, знаеш… Като неизлечима болест, която все още не се е развила… — Раменете й потръпнаха и Майк неволно я притисна към себе си. Главата й легна на рамото му и той вече не можеше да се владее. — Искам да се махна, Майкъл — прошепна в ухото му тя. — Толкова много искам, че чак ми прилошава! — отдръпна се малко назад, давайки възможност на красивите си зелени очи да срещнат неговите. — Не е ли лудост това, което току-що казах?

Разкажи й, глупако, заповяда властен глас в съзнанието му. Никога няма да имаш по-подходящ момент! Разкажи й всичко!

— Нищо подобно — отрониха устните му. — Разбирам те много добре.

— Наистина ли? Честна дума?

Това беше една от любимите й фрази, Майк нямаше никаква представа откъде я беше чула и запомнила.

— Честна дума — кимна той.

Усмивката й грейна като слънце, ръцете й го притиснаха.

— О, Майкъл! Толкова се радвам, че мога да си поговоря с някого от семейството!

Едва сега той си даде сметка какво е дало храна на натрапчивия сън, какво го свързва с Джаки. Аз не съм като мама. Тя изключваше контактите си с мъжката част от семейството, а майка им беше прекалено тривиална, за да разбере копнежите й. Но в замяна на това той ги разбираше. При това по-добре, отколкото тя допускаше…

— С мен можеш да разговаряш винаги и за всичко — тихо промълви Майк.

— Защото не си като тях — кимна тя, седна на парапета и приглади златистата си коса. Светлините на града се отразиха в очите й. — Нищо чудно, че всяка вечер се качваш тук. Все пак на това място си далеч от това там, долу! От енергията на злото, от глупавото насилие… — Погледът й беше толкова чист и невинен, че чак стомахът му се присви. — Защо мъжете са толкова груби, Майкъл? Непрекъснато си задавам този въпрос…

— Не зная — поклати глава той. — Може би е от гените… Нещо от древния нагон за закрила на семейството…

— Искаш да кажеш, че войната е в кръвта на мъжете, така ли? — погледна го с интерес тя.

— Нещо такова… Просто е по-силно от тях.

— Но ти не си такъв…

— Може би имам някаква генетична деформация — пошегува се той: Засмяха се едновременно, това ги направи още по-близки. Реалност и фантазии се смесиха в главата на Майк — ароматът на рози стана още по-осезаем.

— Говорим така, сякаш сме последователи на Фридрих Ницше — изведнъж потръпна тя. — Чувал ли си за него?

— Не.

— Немски философ от XIX век, чиито теории за природата на човека са узурпирани и изопачени от нацистите. — Те са ги използвали, за да оправдаят етническото прочистване, на което подложили както собствения си народ, така и народите на редица европейски страни. Ницше е защитник на примитивното у човека — онзи човек, който населява тропическите и труднопроходими гори на душата… Той презира всички, които проявяват умереност, които притежават дори капчица морал…

— С други думи, той е вярвал, че войната е в кръвта и душата на човека, така ли?

— Точно така — кимна Джаки. — Затова твърди, че най-войнствените мъже на света са останали неразбрани. Например Наполеон или Цезар Борджия… Според Ницше тези мъже са претърпели провал заради присъдата на моралистите, но на практика именно те са били най-ярките носители на истинската човешка природа.

Тази идеология оказа дълбоко влияние върху Майк. Едва сега, благодарение на нея, той намери допирна точка между два мирогледа, които до този момент му се струваха абсолютно противоположни. Дядо Чезаре твърдеше, че образованието е ключът към успеха, тъй като ти показва къде се намираш. И Майк му повярва. Но какво да прави с Чезаре?

Той се образоваше сам, кварталното училище беше под пълната му и неоспорима власт. Ходеше там, когато си поиска, пет пари не даваше нито за уроци, нито за учители. И въпреки това изглеждаше образован. Имаше напълно оформен мироглед, дълбока вътрешна мотивация. Според терминологията на Ницше именно Чезаре обитава девствените тропически лесове на човешката душа. Следователно е велик като Наполеон и своя адаш Цезар Борджия!

Долу се захлопна автомобилна врата и Майк надникна през парапета, на който седеше Джаки. И двамата видяха как дядо Чезаре прекосява двора към входната врата, а шофьорът паркира кадилака на мястото до тротоара, което винаги беше свободно за него.

Майк се готвеше да го повика, когато до ушите му достигна някакъв шум. Мъжки глас, стържещ като тенекия по асфалт, вероятно извика „Чезаре Леонфорте!“…

Старецът го чу и бавно се завъртя по посока на улицата. В този момент Майк видя двете сенки, които се плъзнаха в градината. Откриха огън в момента, в който от устата му се откъсна предупредителен вик. Револверите в ръцете им изхвърлиха жълтеникави пламъчета, грохотът бе многократно усилен от каменните фасади наоколо. От гърдите и главата на дядо Леонфорте бликнаха фонтани алена кръв тялото му политна назад.

Джаки вдигна ръка пред устата си и нададе пронизителен вик, но Майк запази самообладание и бързо я дръпна от парапета. Притисна я към асфалтовото покритие на покрива и ясно усети конвулсиите на тялото й. Зелените й очи бяха широко отворени, зъбите й хапеха юмрука, за да не изкрещи отново. Между кокалчетата й плъзва на тънка струйка кръв, бликнала от малките дупки върху бялата й кожа.

Усети, че иска да се изправи, и здраво я притисна. Тя отвори уста да протестира, но той сложи длан върху устните й, поклати глава и изви палец и показалец, изобразявайки пистолет. С това искаше да й внуши, че трябва да останат скрити от куршумите на убийците.

От един отворен прозорец насреща се разнесе пронизителен вой, последваха го объркани крясъци. Майк се надигна и предпазливо надникна над парапета. Дворът беше пълен с хора, но убийците, разбира се, вече ги нямаше. Майк пусна сестра се и изтича към парапета, който гледаше към улицата. Видя как потегля един „Коугър“ в тъмен цвят и с висока скорост се насочва към светофарите на Осемдесет и осма улица. Шофьорът очевидно се готвеше да мине на червено, но видя носа на патрулната кола иззад ъгъла и в последния момент натисна спирачките.

Майк грабна телескопа си и тичешком го отнесе до парапета. Пръстите му трескаво го насочиха към тъмния коугър. Полицейската кола включи синята лампа и сирената си и рязко потегли по посока на къщата. В същия момент светлините на светофара се смениха, шофьорът на тъмната кола даде газ и изчезна по булеварда. Но Майк вече беше успял да види регистрационния му номер.

— Видя ли нещо? — възбудено попита Джаки. — Полицията е тук, можеш да им помогнеш…

— В главата на Майк нахлуха думите й, казани преди малко: „Ти не си като другите мъже в Озоун парк“…

— Нищо не видях — рече на глас той.

— Честна дума? — погледна го със съмнение и разочарование тя.

— Честна дума.

Сгъна тръбата на телескопа, сложи го на рамото си. Тя побутна:

— Ела, време е да слезем долу…

Появиха се на двора едва след като оставиха телескопа в апартамента. Дядото на Майк лежеше по очи сред локва кръв, парченца мозък и фекалии. Никога през живота си ле беше виждал по-ужасна гледка, но въпреки това не отмести очи. Сякаш искаше да я запомни завинаги. Тялото му бавено започна да се гърчи в конвулсии.

— Тълпата край него бавно се разпръсна, подчинявайки се на настойчивите подкани на полицаите. Чезаре изръмжа някаква закана и изчезна. Полуприпаднала от изненада и ужас, майката на Майк се остави да бъде отведена в къщата, край тялото останаха единствено Джаки и Майк, засипвани от въпросите на полицаите и полузаслепени от светкавиците на фотоапаратите им. Не след дълго се появи и съдебният лекар.

— Не е нужно да присъстваш повече — тихо рече Майк.

— Ще остана — поклати глава Джаки и здраво стисна ръката му.

И ето ги двамата сами, замръзнали в средата на покрития с плочки двор. Нямаше оркестър, вместо китайските фенери в нощта остро проблясваха светкавиците на фотоапаратите. Вместо аромат на рози, в ноздрите на Майк се блъсна отвратителната воня на смъртта. Изправен над трупа на дядо си, той чуваше пророческите му слова: „… И в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа…“

— Какво?! — погледна го с недоумение Чезаре.

— Вече ти казах — трябва да открием тези хора по номера на колата им!

— Ти си умно хлапе — присви очи Чезаре Леонфорте. — Но в момента нямам време за теб, тъй като имам проблеми с Фултън и Рокъуейс. Още не съм решил кого да разбия по-напред: Вицини или Пентанжели… Да не говорим за онзи млад дон Доминик Матачино, когото все още не мога да определя… И до днес никой не знае как умря баща му — Пол Матачино „Черния“… А вдовицата му скочи в леглото на Енрико Голдони няма и година, след като „Черния“ ритна камбаната… Синчето Доминик пое командването на фамилията и се надува така, сякаш неговите лайна не миришат… Един Господ знае дали изобщо е син на Черния… — Ръцете на Чезаре обвинително отскочиха над главата му. — Но какво са на практика тези Голдони? Едни шибани венецианци, ето какво! Никой не ти гарантира, че в жилите им тече италианска кръв! — Пръстите му започнаха да правят кръгообразни движения. — Какво знае нафуканото копеле Доминик за законите на фамилията? Дядо може и да му е вярвал, но не и аз! Това е шибана война, хлапе! Усещам я, вече подозирам, че цял куп хора ще бъдат пречукани!

Намираха се в канцеларията на дядо Чезаре над погребалното бюро „Мастимо“. Вътре имаше поне дузина членове на фамилията и дребни главатари, но без присъствието на дядо Чезаре помещението изглеждаше някак празно и студено.

— Зная това — промълви Майк.

— Щом знаеш, свърши някаква полезна работа — тръсна глава Чезаре. — Иди да ми направиш едно еспресо!

— Искам тази информация — настоя Майк. — Тя е много важна за мен. Тези умници ми задигнаха телескопа от покрива, а той ми е подарък от дядо!

Чезаре замалко не започна да си скубе косите.

— Задигнали му телескопа! — прогърмя той. — Господи, Ричи, кажи ми какво да правя с това хлапе?!

— Я да взема да се обадя по шибания телефон — изръмжа Ричи. — И да ни се маха от главата!

— Давай! — щракна с пръсти Чезаре. — Нямаме време за губене!

След един час им позвъниха от 106-и участък. Ричи притисна слушалката с рамо и трескаво започна да пише върху някакъв бележник на бюрото.

— Да, да, разбрах… — изръмжа той, затръшна слушалката и подаде листа на Майк. — Дръж, хлапе! И гледай да не оплескаш нещата, щото брат ти ще ни претрепе и двамата!

— Благодаря — кимна Майк и прибра листчето в джоба си.

Навън все още беше светло. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта, лек ветрец разклащаше листата на брезите. По авеню Кондуит съскаха коли, тежък автобус изригна облак дизелови газове. Майк бавно се огледа и откри, че светът около него се е променил. Всичко изглеждаше някак плоско и грозно, сякаш обвито от неясно сияние. Очертанията на хора и сгради изглеждаха ясни и отчетливи, сякаш ги гледаше през окуляра на телескопа си. Цветовете бяха толкова ярки и живи, че очите му започнаха да се насълзяват. Беше приятно, може би затова не си сложи слънчевите очила.

Върна се у дома, влезе в стаята на брат си и отмести зимните дрехи, сгънати в дъното на гардероба: Зад тях се показа метално сандъче за амуниции от Втората световна война, боядисано в маслиненозелен цвят. Чезаре го беше купил в негово присъствие от един магазин за разпродажба на военни стоки. Любопитен да види какво ще прави с една толкова безполезна вещ, Майк беше надзърнал в стаята крадешком и знаеше къде е скрито сандъчето.

Сложи го на леглото и отвори капака. Вътре, увит в намаслена хартия, лежеше револвер 45-и калибър и няколко пълнителя. Претегли го в ръка, зареди барабана, в джоба си пъхна няколко резервни пачки с патрони. После затвори сандъчето и го върна на мястото му. Преди да напусне апартамента, се отби в кухнята, взе един от дългите ножове на майка си и го прикрепи на гърба си с помощта на телена закачалка за дрехи, която ловко превърна в колан.

Едва тогава разгърна листа хартия, върху който Ричи беше записал името и адреса на човека, който притежаваше тъмния коугър. Адресът беше в Източен Ню Йорк, името не му говореше нищо. Но това вече беше без значение. Просто защото животът му претърпя коренна промяна в мига, в който дядо му се просна по очи на плочите. Притиснал до себе си треперещата Джаки, той усети как невидими сили повдигат света — познатия до болка свят — и го захвърлят някъде надалеч. Вече нищо няма да е както преди. Не знаеше защо, но беше убеден в това…

Измина пеша почти два километра, преди да открадне колата. Проникна в нея с помощта на дръжката на закачалката, оголи кабелите и даде на късо. Моторът избоботи и колата се насочи към Източен Ню Йорк. Откри свободно място за паркиране точно срещу адреса, написан на листчето. Тъмният коугър не се виждаше никъде и Майк тръгна на бавна обиколка из околността. Приключи, върна се обратно в крадената кола, седна зад волана и скръсти ръце. Налагаше се да чака. В главата му се въртяха все едни и същи мисли — опитваше се да си представи какво е изпитал дядо му в последните мигове от живота си… Ето, крачи по познатите, плочки на двора и се насочва към дома в следващия миг вече е окървавен труп, с лице забито в паважа…

О, Господи!

Изпод здраво стиснатите му клепачи бликнаха сълзи, душата му потръпна от гняв. Не, няма да позволи да настигне съдбата на дядо му! Той е силен и благороден човек, а не бездомно псе! Отмъщението е единственият път към спасението. Майк вече беше обърнал гръб на умерените зони на човешкото поведение. Насочи се към знойните тропици, към непроходимите лесове на примитивната човешка душа.

Когато отвори очи, в душата му беше хладно и спокойно. В дъното на улицата се появи тъмен коугър. Караше бавно, шофьорът очевидно търсеше място за паркиране. Майк улови регистрационния номер в огледалцето за обратно виждане. Беше онзи, същият… Включи двигателя и потегли, освобождавайки място на коугъра. Това беше една малка шега. Онзи зад волана дори му махна с ръка в знак на благодарност.

Майк остави колата на втори ред зад ъгъла и забърза обратно. Висок мъж с тъмна коса и маслинена кожа тъкмо заключваше вратичката на коугъра. Беше на двадесет и четири-пет години, при внимателно взиране човек можеше да забележи тънкия белег, който разсичаше веждата му.

— Хей, здрасти! — извика Майк и се затича към него с широка усмивка на уста. — Нали ти си Вини Медзатеста?

— Какво искаш, момче? — обърна се онзи.

— Нищо особено — отвърна Майк и стовари юмрука си в слънчевия му сплит.

Изненаданият Вини се преви на две, а Майк побърза да го замъкне в тясната и тъмна алея, която беше открил при кратката си разходка. Там го опря на стената и започна да го плеска по бузите.

— Хей, задник! Вини Глупака! Съвземи се, дявол да те вземе! Казвам се Майкъл Леонфорте, чуваш ли? — устните му се залепиха за ухото на замаяния гангстер. — Леонфорте, задник такъв!

— Кво от това? — изръмжа объркано онзи.

— Ей това! — отвърна Майк и заби коляно в слабините му.

Вини изпъшка и започна да се свлича край стената. Майк го притисна към нея и обсипа лицето му с тежки плесници. Кървясалите очи най-сетне се отвориха, погледът им попадна върху тежкия револвер в ръката на Майк.

— Значи ти уби дядо ми, а?

— Очите на Вини не можеха да се откъснат от дулото на револвера.

— Момче, ти си превъртял!

— Ти и още един тип като теб!

— Шибано копеле! — започна да се съвзема Вини. — Знаеш ли за кого работя, да те вземат мътните? За Джино Скалфа! Ако не се махнеш още в тази секунда, можеш да се считаш за покойник!

Майк притисна дулото в шията на Вини, погледна го в очите и бавно измъкна ножа иззад гърба си. С плавно и добре премерено движение дългото острие потъна в крака на бандита, точно встрани от коляното.

Щрак, щрак! Капачката се счупи с интересен звук, но Майк нямаше време да му се наслади. Продължи да натиска и острието бързо прекъсна сухожилията.

Вини изрева и подскочи като жаба, докосната от оголен кабел. Майк се наслади на разширените му от болка зеници и го пусна да се свлече на земята.

— Господи, Света Богородице! — ревна онзи и започна да се гърчи от непоносимата болка: — Какво направи с коляното ми, бе копеле?!

— Това е положението, тъпак! — успокои го Майк, без да обръща внимание на оголените кости и кръвта, която шуртеше от крачола. — Вече никога няма да ходиш на два крака… Ти уби дядо ми и затова хич не ми пука кой си, за кого работиш и ходиш ли редовно на църква! — Дулото на револвера потъна в скулата на Вини. — Ей сега ще ти пръсна шибания мозък!

Вини Медзатеста най-сетне разбра, че това момче има сериозни намерения да изпълни заплахите си. Евтиният кураж, с чиято помощ беше привлякъл вниманието на Джино Скалфа и хората около него, започна да се топи като роса под ярките лъчи на слънцето. И зад него се показа това, което е бил винаги: неособено умен млад бандит без никакво самочувствие.

— Не го убих аз — проплака той, продължавайки да се клати напред-назад. — Аз само карах шибания коугър. Други свършиха работата.

— Кои са те, Вини?

— Господи, момче, даваш ли си сметка какво искаш от мен?!

Майк бавно вкара острието на ножа под капачката на нараненото му коляно. Вини изкрещя от болка и отскочи към стената, главата му се разтърси от тежките удари, нанесени с дулото на револвера.

— Кой стреля, Вини?

Майк знаеше, че тоя тип лъже. Не е бил само шофьор, тъй като със собствените си очи видя двамата убийци. Единият бе Вини, сега трябва да разбере името на втория…

Вини отпусна глава на коленете си и промърмори нещо.

— Какво? Не те чувам…

Тялото на бандита се разтърси от гърчове, шокът беше близо.

— Другият беше Джино, искаше лично да свърши работата… — напуканите устни се движеха с видимо усилие, от очите му покапаха сълзи: — Господи, как боли!… Джино натисна спусъка срещу твоя старец!… Не обичаше проклетия сицилианец, дразнеше се, че сключва сделки с враговете му… И знаеш ли защо? Защото го обиди… Защото първо отиде при Пол Матачино Черния, а не при него… Но Джино е търпелив човек, знае как да изчака удобния момент… Сега вече нещата са наред, твоят старец е организирал всичко и Джино само трябва да поеме командването…

Гласът на бандита постепенно укрепна, вероятно под влиянието на вековната етническа омраза. А може би просто беше малоумен, както сочеше и името му4. Следващите му действия доказаха това. Надявайки се, че думите му са оказали влияние върху концентрацията на Майк, той скочи и протегна ръка към револвера му.

Но Майк го наблюдаваше с такова напрегнато внимание, че отгатна намеренията му още в погледа на кървясалите очи. Позволи му да докопа ръкохватката и спокойно заби ножа до дръжката в гърдите му.

По всяка вероятност беше прекъснал главната артерия, тъй като кръвта бликна като фонтан. Наложи му се бързо да отскочи назад, за да се предпази. Очите на Вини станаха кръгли от ужас, устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Понечи да вдигне ръце към раната си, но силите го напуснаха и падна по очи на паважа.

Майк смаяно установи, че се чувства отлично. Главата му беше бистра, спокойствие завладя душата му. Кръвта течеше във вените му на равномерни тласъци, ноздрите му дори не потръпнаха от отвратителната воня, надигаща се от трупа. Никога не беше убивал, дори не беше си представял, че отнема нечий живот. Дали този монументален акт не го променя из основи? Кръвта на жертвата буквално обливаше ръцете му, метаморфозата се превърна в реален факт. Вече нищо не можеше да го отклони от пътя, който му сочеше съдбата. Нещата просто трябва да се доведат докрай. Въпрос на бизнес и нищо повече…

Избърса ножа в дрехите на Вини, после внимателно прибра и двете оръжия. Измъкна ключовете на коугъра от джоба на жертвата и вдигна глава. Колата беше, паркирана точно срещу алеята. Отиде при нея, отвори багажника и внимателно се огледа. После награби трупа на Вини, натика го вътре и затръшна капака. Спокойно заобиколи колата, настани се зад волана и потегли.

Над спокойните води на Шийпсхед Бей се сипеше ситен дъждец. Майк остана зад волана, в ушите му кънтеше грохотът на реактивни двигатели от близкото летище. Във въздуха се носеше особена миризма на нещо гнило. Някак не му се искаше да мисли за източника й, но беше сигурен, че тя се дължи на всичките онези циментирани трупове, които дядо му и Джино Скалфа бяха пратили на дъното на залива.

Скалфа вече беше там, точно както го беше предупредил дядо Чезаре. Стоеше на брега и гледаше към водата. Майк натисна клаксона и Скалфа бавно се обърна.

— Хей, Вини, какво правиш тук? Преди малко те търсих, но никой не вдигаше…

Майк слезе от колата и бавно пристъпи към дебелия дон.

— Ти не си Вини! — промърмори онзи и лицето му се сбърчи от усилие да си спомни къде е виждал това момче. — Мисля, че те познавам…

— Вини ме праща — отвърна успокоително Майк, после, възползвайки се от колебанието на дебелия мафиот, бързо скочи напред и опря дулото на револвера в сърцето му. — Казвам се Леонфорте — съобщи той, докато натискаше спусъка: — Майк Леонфорте!

Куршумът разкъса гърдите на Скалфа и отнесе сърцето му. Коленете му се подгънаха и Майк разбра, че няма смисъл да стреля втори път: светлината в очите на дона бързо угасна.

Гларусите изпълниха небето с плясък на криле и уплашени крясъци. Дланта на Майк изтръпна от силния откат на тежкия револвер. Скалфа политна и падна по очи, а момчето замахна и запрати оръжието във водата. Изстрелът прозвуча като обикновено ръмжене на автомобилен мотор, едва ли някой би му обърнал внимание на изолирано място като това. Майк обаче нямаше никакво намерение да проверява дали някой го е чул. Награби тежкия труп на Скалфа, замъкна го до колата и с цената на доста усилия успя да го натика в багажника при Вини Смахнатия.

Изправи се и внимателно се огледа. Местността беше пуста, само чайките се въртяха над главата му. Високо горе летеше реактивен самолет, зад корпуса му се къдреше бяла следа газове. Миг по-късно до слуха на Майк долетя и далечният грохот на двигателите. Прозвуча му като гръм от ясно небе, като Божи знак…

— Какво си направил?! — попита с недоверие Чезаре. — Господи, не ми дрънкай глупости, моля те!

Изправил се в мрачното преддверие на погребално бюро „Мастимо“, Майк търпеливо започна да обяснява. Как е засякъл номера на убийците с телескопа си, как е оправил Вини Медзатеста, а след това е тръгнал да търси Скалфа на обичайното му място за разходка в Шийпсхед Бей.

— Искаш да повярвам, че си видял сметката на Вини не-знам-кой-си и на самия шибан Джино Скалфа?! — вдигна ръце, сякаш да се предпази Чезаре. — Стига, хлапе! Знам, че имаш развинтено въображение, но това вече е прекалено!

— Слез долу — предложи Майк. — Труповете са в багажника на колата на Вини. Не исках да ги оставя на ченгетата, тъй като това ще доведе до неприятно разследване.

Десет минути по-късно Чезаре извика Ричи и още двама от бандитите. Лицето му беше бяло като вар.

— Закарайте тая каруца пред служебния вход — разпореди се той. — Изкарайте стоката от багажника и започнете обичайната обработка. После махнете колата. Най-добре е да я подпалите…

— Кой е вътре? — полюбопитства Ричи.

— Виж сам — мрачно се ухили Чезаре. — Бас държа, че няма да повярваш на зъркелите си!

Колата потегли, Чезаре и Майк останаха сами под ситния дъждец.

— Ей, хлапе, ти си бил голяма работа, бе! — блъсна го по рамото Чезаре. — Трябва да съм ти ядосан, че не ме включи в операцията, но признавам таланта ти! Действал си страхотно, като истински професионалист!

Това беше най-голямата похвала за Майк, която беше излизала от устата на Чезаре. За малко да каже, че се гордее с по-малкия си брат. Майк беше очаквал този момент от години, но сега се чувстваше някак празен. Вместо очакваната гордост и задоволство, в душата му се луташе един-единствен въпрос: какво ще каже Джаки, когато научи за всичко това? Най-лошото беше, че предварително знаеше отговора. Джаки презира всички, които прибягват до насилие.

— Значи Джино Скалфа е бил мръсникът! — поклати глава Чезаре. — И през ум не ми минаваше това! Нали се пишеше голям приятел на дядо?

— Приятелството е странно животно — отвърна Майк, използвайки думите на дядо си. — Прилича на бездомно куче… Прибираш го от улицата, храниш го, а то захапва ръката ти… Приятелството трябва да се приема внимателно, с необходимата доза скептицизъм…

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — погледна го с недоумение Чезаре.

— Искам да кажа, че в бизнеса човек няма приятели, а само врагове — поясни Майк.

В погледа на Чезаре се появи уважение, въпросът му прозвуча малко объркано:

— Как така изведнъж научи всичко за нашия бизнес, хлапе?

— Не е изведнъж — поклати глава Майк. — Забравяш, че дълго време поднасях еспресо и мастика на дядо…

Влязоха в погребалното бюро. Майк никога не беше стъпвал отзад — там, където се подготвяха покойниците. Остана четири часа и научи маса нови неща. Вини Медзатеста и Джино Скалфа бяха почистени, балсамирани и поставени в ковчези от черешово дърво — най-скъпата стока, предлагана от заведението.

Обикновено в тези ковчези поставяха известни покойници, гангстерите ги пренасяха на ръце до вечното им жилище. Така се постигаха две неща — демонстрираше се уважение към предалите Богу дух, освен това никой не можеше да разбере какво им се е случило. В допълнение се отстраняваше риска от евентуалното откриване на полуразложените им трупове шест месеца по-късно, независимо дали това би станало сред купчината боклуци на ъгъла на Пенсилвания и Фонтейн, или във водите на залива…

Това беше един от най-добрите начини за изчезване на трупове, при това напълно законен. В тази нощ Майк разбра как дядо Чезаре е успял да превърне западналото погребално бюро в процъфтяващо предприятие.

— Свършил си страхотна работа, хлапе — промълви Чезаре. — Дядо Чезаре несъмнено е страшно доволен, че си открил и наказал убийците му… — въздъхна и леко поклати глава. — Признавам, че старият гарван ми липсва…

— И на мен — каза Майк.

— Разликата е там, че ти през цялото време беше край него — унило рече Чезаре. — И май постъпи по-умно от мен…

Майк отиде да прави еспресо, а брат му се настани зад широката маса в офиса на дядо Чезаре. Тук се бяха събирали много влиятелни мъже, играеха карти, пиеха вино, надлъгваха се… Това вече нямаше да се повтори. Нито в тази сграда, нито в Озоун парк. Чичо Алфонс се появи за погребението, после отново замина за Калифорния. Майка им скоро щеше да го последва, след нея вероятно щеше да замине и Чезаре.

Времената се променяха, за фамилията Леонфорте нещата в Ню Йорк ставаха все по-трудни. След смъртта на дядото вече нямаше смисъл да остават тук. На Западното крайбрежие шансовете им бяха значително по-добри.

— Мисля да се включа в бизнеса на чичо Алфонс — каза Чезаре. — Не след дълго ще стана дясната му ръка… И без това няма собствен син, тъй че… — Разбърка захарта в чашата, която му подаде Майк, после и двамата замълчаха. — Ако искаш, можеш да се включиш и ти…

Предложението дойде достатъчно късно и прозвуча фалшиво. Майк беше прекарал доста време край тази маса, за да знае кога един човек говори истината. Думите на брат му бяха толкова истински, колкото може да бъде банкнота от три долара. Чезаре не би желал конкуренция в бизнеса на чичо Алфонс, особено пък от брат си.

— Да се включа като какъв? — вдигна глава Майк. — Като твой слуга? Няма да стане. Имам по-други намерения… Ще вляза в армията.

— Какво? — едва не изпусна чашката си Чезаре. — Да не си мръднал?

— Трябва да се махна оттук.

— Няма проблеми — кимна Чезаре и измъкна от джоба си пачка банкноти. — Колко ти трябват, хлапе? Кажи цифрата и ги имаш. Заслужил си ги…

— Не! — вдигна ръка Майк и го погледна право в очите. — Чуй ме добре, Чезаре. Това, което направих, беше от уважение и обич към дядо. Направих го, защото трябваше, а не за пари.

— Не се обиждай, хлапе. Тук не става въпрос за поръчка, ако това те тревожи… Просто фамилията ти е задължена и аз искам да…

— Забрави го. Фамилията не ми дължи нищо… — Майк събра на купчина стодоларовите банкноти и ги тикна обратно в шепата на Чезаре. — Искам да се махна не само от Озоун парк, а и от всичко останало…

— Всичко останало? — изви глава Чезаре. — Не те разбирам…

— Не съм и очаквал да ме разбереш.

— Виж какво, хлапе — намръщи се Чезаре. — Започваш да ме дразниш. Първо отказваш да приемеш парите ми — предложени от сърце, като брат на брат… А след това започваш да дрънкаш глупости. Това решително не ми харесва!

— Няма значение дали ти харесва, или не — изправи се Майк. — Сбогом, Чезаре.

— Не бързай толкова, умнико! — скочи на крака Чезаре и столът му се прекатури. — А какво ще стане с мама? Не можеш да я зарежеш просто ей така. Тя очаква да дойдеш с нас в Сан Франциско. Не стига, че Джаки остава тук, ами сега и ти… Ще й разбиете сърцето.

— Съжалявам.

— Съжаляваш ли? — в очите на Чезаре се появи налудничав блясък. — Това ли е всичко, което ще кажеш, неблагодарно копеле? — направи крачка напред и заплашително изръмжа. — Ей сега ще ти извия врата!

— Това време вече отмина! — решително процеди Майк и вдигна ръка. Чезаре изненадано се закова на място. В очите му се мерна колебание, явно не можеше да забрави онези двамата в черешовите ковчези.

— Майната ти, прави какво искаш! — изръмжа по-големият брат, натика юмруци дълбоко в джобовете на панталона си и добави: — Но да не си посмял да потърсиш помощта ми, чуваш ли? Вече не те познавам!

Куполът на катедралата „Санта Мария“ се извисяваше над тихата зелена уличка в Астория. За стените на храма бяха залепени малка пералня и фурна за топъл хляб. Край отсрещния тротоар бяха подредени като на парад чисти тухлени къщички с алуминиеви навеси пред входа.

Храмът беше красив и величествен, изграден от големи каменни блокове, които сякаш отразяваха слънчевата светлина. От двете страни на входа се издигаха изящни статуи от алабастър. Едната беше на Дева Мария с Младенеца, другата я показваше сама.

Майк придърпа периферията на черната шапка и натисна звънеца на страничната врата. Отвори му някаква монахиня, усмихна се и се дръпна да го пропусне. Той свали шапката си и влезе.

— Дойдох да видя Джаки — промърмори със свито гърло Майк, срещна недоумяващия поглед на монахинята и поясни: — Джаки Леонфорте…

— Ти трябва да си Майкъл — рече с топъл глас монахинята и на лицето й се появи широка усмивка. — Моля, последвай ме.

Поведе го през дълги коридори с бели стени, през една широка врата за миг се видя красиво вътрешно дворче, отрупано е разцъфнали цветя. Край малък фонтан имаше изящна каменна пейка. Монахинята спря пред широка дъбова врата в дъното на коридора.

— Светата майка ще те приеме.

Майк се озова в изненадващо малка стаичка, очевидно изпълняваща ролята на кабинет. Ниша в дъното криеше малка пластмасова статуетка на Мадоната, на стената зад бюрото беше окачен голям позлатен кръст.

— Аз съм Бърнис — надигна се от стола една жена, която очевидно наближаваше шестдесетте. — А ти трябва да си Майкъл Леонфорте… — Сухите й пръсти стиснаха дланта му неочаквано здраво, като мъж. — Мери-Роуз често говори за теб.

— Кой?

Бърнис свали очилата с метални рамки и настойчиво го изгледа с бледосините си, необикновено ярки очи.

— Мислех, че знаеш… Сестра ти вече е пълноправен член на нашия женски манастир. Новото й име е Мери-Роуз…

Стиснал здраво широкополата шапка на дядо си.

Майк нервно пристъпи от крак на крак.

— Това означава ли, че не мога да я видя?

— Обикновено е така — отвърна с равния си глас Бърнис.

— Но аз заминавам, знаете — погледна я умолително Майк. — Задълго, може би завинаги… Трябва да я видя!

— Защо не седнеш, Майкъл? — попита Бърнис и му посочи един стол с твърда облегалка. Изчака го да се подчини, после с усмивка добави: — Не искам да те притеснявам…

— Не се притеснявам от вас — поклати глава Майк. — По-скоро от мястото… Тук е толкова тихо!

— Нарочно е така — кимна Бърнис, после замълча, сякаш се колебаеше дали трябва да продължи. — Доколкото разбирам, ти си имал особено близки отношения с дядо си…

— Да — кимна Майк. — Сигурно Джаки… тоест Мери-Роуз ви е казала това.

— Не — отвърна Бърнис и се върна на мястото си зад бюрото. — Аз познавах дядо ти, при това доста добре…

— Така ли?

— Изглеждаш изненадан — усмихна се отново Бърнис.

— Ами как да ви кажа… — смутено промълви Майк, после бързо се окопити: — Астория е доста далеч от неговите територии…

Бърнис се разсмя, гласът й беше изненадващо звучен и мелодичен:

— И така може да се каже…

Бръкна в чекмеджето пред себе си и извади четири банкноти от по двадесет долара.

— Познати ли са ти тези пари? — попита тя и бледосините очи отново го жегнаха.

— Помолих го да ги инвестира някъде…

— Изненадан ли си, че е решил да ги инвестира при мен, а не в своите погребални бюра и застрахователни компании?

— Какво знаете вие за всичко това? — присви очи Майк.

— Всичко — отвърна Бърнис и прибра парите от бюрото с опитни ръце, съвсем като крупие. Около очите й се появиха ситни бръчици. — И мисля, че ще бъдеш доволен от своите инвестиции… — изправи се и смени тона си: — Сега се върни обратно по коридора и влез в градинката за размисъл. Там ще те чака новата послушница Мери-Роуз.

— Благодаря, Света майко — смотолеви Майк и се изправи.

— Няма защо, Майкъл — отвърна Бърнис, изпрати го до вратата и някак замислено, сякаш на себе си, добави: — Аз го обичах, знаеш…

Ключалката меко изщрака и Майк остана сам в пустия коридор. Някъде отдалеч до слуха му долиташе хорова молитва. Какво искаше да каже Светата майка с неочакваното си признание? По какъв начин е обичала дядо Чезаре? И защо го сподели точно с него?

С тези въпроси в главата стигна до широката врата към градината. Посрещна го птича песен, в ноздрите го удари сладката миризма на цъфнали рози. И той моментално потъна в своя странен и натрапчив сън. Пристъпи няколко крачки напред и си помисли, че може би това е тяхната фантастична тераса, увиснала над непознатия бряг. Молитвените псалми станаха по-силни, тъй като идваха от един отворен прозорец насреща му. Приличаха на странна, но приятна музика.

Тръгна към каменната пейка, на която го очакваше Джаки. Лицето й се извърна към него, сърцето му се сви. Нищо не се беше променило, чувствата му към нея оставаха същите.

Тя се усмихна, но не го прегърна както очакваше. Взе ръката му и тихо промълви:

— Толкова се радвам да те видя, Майкъл… Не бях сигурна, че ще намериш време за мен… Опитах се да поговоря с Чезаре, но ти го знаеш какъв е… — в усмивката й се появи леко притеснение. — Той никога не иска да чуе дори дума от устата ми… — Ръката й се вдигна и докосна бузата му.

— Изглеждаш уморен.

Отведе го до пейката, седнаха. Ароматът на розите го връхлетя с нова сила. Направи опит да не диша, но и това не помогна.

— Сигурна ли си, че точно това искаш, Джаки? — вдигна глава той.

— Това ме устройва, Майкъл.

— Предполагам, че просто не те разбирам — въздъхна той, ръката му докосна високата каменна стена, главата му се поклати. — Всичко това наоколо, при това за цял живот!

— Видя се с Бърнис, нали?

— Светата майка? Да, видях я…

— Значи знаеш защо съм тук — стисна ръката му тя.

— Дядо също е знаел…

— Наистина ли?

— Още от самото начало — кимна тя. — Мама е проявила разбиране… — Очите й се отместиха по посока на храстите, изведнъж заприлича на гладна птичка.

— Джаки…

— Сега съм Мери-Роуз — обърна се да го погледне тя.

— О, да… — той освободи ръката си от пръстите й и се изправи. Не беше предполагал, че всичко ще свърши така. Не го искаше. — Трябва да тръгвам… — Защо изобщо беше дошъл тук, по дяволите?

— Зная — промълви тя, но остана на мястото си. Сякаш искаше да продължи още малко този миг. За частица от секундата той остана с неприятното чувство, че Джаки знае всичко за онзи странен сън.

— Не зная кога ще се върна.

Тя вдигна глава:

— Но ще се видим пак, нали?

— Разбира се.

Обърна се и си тръгна, последното нещо, което видя, беше блясъкът на слънцето в очите й. Не я срещна в продължение на много години, но тези прекрасни зелени очи продължаваха да смущават сънищата му.