Двойникът на нинджата (Част I)

Четвърта главаНю Йорк | Токио

Сладката песен на дъждосвирец ознаменува завръщането на Маргарет Голдони де Камило в Астория. Гледката на познатите улички и магазини й подейства успокоително, въпреки опасното положение, в което се намираше.

Паркира пред малка пекарница и влезе. Вътрешността й не беше променена, по пода все така имаше тънък слой брашнена прах, като в Италия. Осветлението идваше от големи луминесцентни тръби на тавана, но те не й се сториха толкова ярки, колкото преди години.

— Моля, заповядайте — рече ниска и тантуреста жена, изскочила от задната част. Сивата й коса беше стегната в кок, лицето й с дебели извити вежди наподобяваше лицето на клоун. На устните й цъфна усмивка. — Маргарет?

— Да, госпожо Паля, това съм аз.

— Мадона! — извика госпожа Паля, излезе иззад тезгяха и я прегърна. — Bella! Толкова се радвам да те видя! — Пазвата й миришеше на брашно и нишесте. — Бедната ми душичка! Какво нещастие! Тази сутрин чух за Тони по новините и не можах да повярвам! Викам му на Луиджи: „Хей, това е нашият Тони Д.!“ Какво нещастие!

— Да, все още съм в шок — промълви Маргарет.

— Не бива да се терзаеш, bella — размаха ръце госпожа Паля. — Сега вече си тук, у дома! — забързано се върна зад тезгяха и сложи отгоре му няколко пухкави хлебчета. — Яж, ангелче, яж!

Маргарет си отхапа малко, макар изобщо да не й беше до храна. Не искаше да обиди добрата женица, но стомахът й беше свит на топка и упорито отказваше да приеме каквото и да било.

— Няма да се тревожиш за нищо — продължи да нарежда госпожа Паля, измъкнала отнякъде шише грапа5 и висока водна чаша. — Ето, ангелче, изпий това. Винаги помага — отново размаха ръце, сякаш с това щеше да накара чашата по-бързо да стигне до устните на Маргарет. — Изпий го до дъно, bella, ще ти помогне!

Заобиколи тезгяха, протегна ръце да я прегърне и тихо прошепна:

— Зная защо си тук… — очите й се стрелнаха към задното помещение, където вероятно беше Луиджи. — Инстинкт, ангелче. Той те кара да се върнеш в родното гнездо, нали? Мъжете си въобразяват, че всичко им е ясно. Но ние сме тези, които правят сметките… — На лицето й се появи лукава усмивка. — Изяж си хлебчето и бягай при комшиите. Нали затова си тук?

— Тя там ли е?

— Слава Богу, да — кимна госпожа Паля и се прекръсти. — Той продължава да я търси. Вече минава деветдесетте, но никой не би й ги дал… — Месестият показалец почука по челото. — Вече не е Светата майка, разбира се. Но умът й щрака добре, сама ще се увериш в това…

Дъждосвирецът продължаваше омайната си песен в нощния въздух. Маргарет хвърли поглед на часовника си. Оставаха й два часа, за да спаси живота на дъщеря си. Но какво ще стане с тях след това? Нищо добро. Доброволното й предаване в ръцете на Гадняра означаваше начало, а не край. Той иска да научи всички тайни на Доминик: контрактите му с шофьорите на камиони, търговците на едро, съдиите, ченгетата, банкерите из цялата страна, връзките му във Вашингтон… Но най-вече подробности за мрежата „Нишики“, която беше осигурила на Доминик личен достъп до високите етажи на властта и му даваше всичко, което поиска… „Нишики“ беше псевдоним, зад който се криеше Микио Оками. Той беше навсякъде, той събираше секретните сведения за хора, от които зависеше бъдещето на света.

Информацията за всичко това беше в главата на Маргарет. А Гадняра без съмнение ще използва Франси докрай, докато измъкне всичко, което му трябва.

Залитна, спря на ъгъла и повърна. Изчака затихването на спазмите, извади от чантичката си салфетка „Клийнекс“ и избърса устата си. Дулото на револвера мрачно проблесна под светлината на уличните лампи.

Исусе, простена в себе си тя. Какво се готвя да сторя?!

В момента беше съвсем наясно какво трябва да направи. Бутна вратата от ковано желязо и се насочи към бялата каменна сграда, която заемаше по-голямата част от улицата. Отпред бяха вградени образите на Дева Мария и Младенеца, които изглеждаха точно както преди шест години — когато Доминик я доведе за пръв път тук.

Натисна звънеца и вратата веднага се отвори. В манастира цареше успокоителна тишина. На един клон беше кацнал дъждосвирец, главата му смешно се беше извила към нея. После, очевидно задоволил любопитството си, той поднови сладката си песен. Звучеше така, сякаш чуруликаха най-малко три, а може би четири птички. Ето още един майстор на измамата, помисли си Маргарет и се насочи към мраморните стъпала.

— Добре дошла, дете мое — обади се познат глас.

— Бърнис? — спря Маргарет, за момент изгубила чувство за реалност.

— Аз съм, дете мое — отвърна Бърнис, излезе от сянката и я прегърна.

— Господи, Бърнис! — разрида се Маргарет, потънала в топлата прегръдка. — Какво стана с живота ми?

— След като вече си тук, ще разбереш, дете мое — отвърна Бърнис, затвори вратата и я поведе по дългия коридор. Маргарет още веднъж усети величествената тишина, която цареше в манастира. Това, което другите посетители вероятно вземат за враждебно безмълвие, за нея беше топлина и възможност да преоткрие душата си.

— Случиха се толкова много неща… Чувствам се безпомощна, всичко се изплъзва от ръцете ми… — млъкна и нервно преглътна, напълно неспособна да продължи.

Бърнис спря пред голямо стенно огледало, силните й пръсти повдигнаха брадичката на Маргарет:

— Я се погледни. Какво виждаш? Едно лице, обляно в сълзи… Но аз виждам нещо повече. Душата ти се дави в сълзи и това не се дължи единствено на събитията от последните дни, дете мое… Трябва да осъзнаеш това, иначе не можеш да вървиш напред.

— Не мога… Аз…

— Можеш, Маргарет. И знаеш ли защо? Защото си сестра на брат си. Дълбоко в себе си носиш неговите черти, въпреки че не сте от една кръв… Той без съмнение е видял това и се е възползвал от него.

Сестрата на Маргарет се казваше Челесте, двете бяха дъщери на Енрико Голдони — производител и търговец на фина венецианска коприна, който разполагаше с къщи във Венеция и Астория, Куинс. През 1964 г., когато Маргарет беше на девет, а Челесте на шест годинки, той се ожени за втори път. Жена му — Фейт Матачино, имаше един син от предишен брак. Година по-късно Голдони го осинови. Първият съпруг на Фейт се казваше Пол Матачино „Черния“ — един от най-известните донове на нюйоркската мафия, починал при тайнствени обстоятелства. Много от фамилиите по Източното крайбрежие твърдяха, че Доминик изобщо не е негов син.

— Съмнявам се, че той някога е бил толкова объркан — прошепна Маргарет.

— Доминик дойде тук, за да установи контрол над всичко — напомни й Светата майка. — А сега и ти идваш по същата причина. — Светлосините й очи светеха с фанатична сила. — Никога не забравяй, че Доминик те избра за своя наследница именно заради духа, който притежаваш!

— Ох, не зная… Може би е сбъркал…

— Но аз не бъркам, Маргарет! — категорично отсече Бърнис, взе в длани мокрото лице на гостенката и продължи: — Сега слушай внимателно, дете мое. Аз посъветвах брат ти относно избора на наследник и той ме послуша. Не сме сбъркали с теб, можеш да бъдеш сигурна в това. Но пътят ти е труден, необходими са ти много сили.

— Не знаех, че ще е чак толкова труден! — проплака Маргарет.

— Ние също. Но такава е била Божията воля. Той винаги ни подлага на изпитания… — Потупа я успокоително по ръката и добави: — Престани да плачеш и се овладей. Време е да свикаме военния съвет.

В канцеларията на Бърнис витаеше приятно спокойствие. Може би защото формата на помещението беше такава. Приличаше на пещерите от приказките, които Маргарет разказваше на малката Франси.

— Онова чудовище държи детето ми, Бърнис! — избухна в нови ридания Маргарет. — Защо водим тази война с фамилията Леонфорте? Те убиха Дом, видяха сметката на Тони, направиха ми засада на Парк авеню. Гадняра държи Франси, а на всичкото отгоре изгубих контрол и над бизнеса си! — сълзите се стичаха по лицето й на буйни вадички, вече не беше в състояние да ги спре. Юмруците й гневно се свиха, очите й хвърляха мълнии: — Ах, това противно животно! Ще го убия, дори да изгубя собствения си живот!

Бърнис седна под позлатения дървен кръст и скръсти ръце пред гърдите си. Годините бяха изсушили лицето й, гладката кожа сякаш беше опъната направо върху деликатните кости, без подплънката на подкожни тлъстини и съединителна тъкан. Но годините се бяха оказали безсилни пред блясъка на бледосините очи — остри, млади, интелигентни. Очите, чийто огън беше давал сили на толкова много хора…

— Мила моя — промълви спокойно тя. — Ако наистина мислиш по този начин, Чезаре Леонфорте вече е спечелил войната… Ти си шокирана и уплашена, това е нещо напълно разбираемо. Отлично разбирам какво чувстваш, Маргарет… — дланите й легнаха върху стиснатите юмруци на младата жена, пръстите й неволно започнаха да се отпускат под успокоителната им топлина. — Но на това трябва да сложим край, при това веднага! Страхът ражда омразата, а омразата е майка на грешките… Хора като Чезаре Леонфорте умеят да се възползват от грешките на своите врагове.

— Нима не виждаш какво ми стори тоя тип? — извика Маргарет. — Отне ми всичко, за което си струва да се живее! Завари ме неподготвена, нанесе ми смъртоносен удар! Аз изгубих не само битката, но и цялата война! След по-малко от два часа трябва да бъда в Шийпсхед Бей, иначе Франси ще умре!

— Той няма да убие дъщеря ти! — отсече Бърнис с такава увереност, че Маргарет най-сетне й повярва.

— Откъде си толкова сигурна?

— Опитай се да мислиш рационално, мила моя. Какво ще спечели той от смъртта на Франси? Тя е единственият лост, който би могъл да използва с успех срещу теб. Изпусне ли го, ще изпусне и теб. Бъди сигурна, че Чезаре отлично знае това.

Маргарет стисна устни, зъбите й изскърцаха. Бърнис каза, че знае как се чувства, но това едва ли е така. Просто защото никога не е имала дете и не може дори да предположи, че майката е готова да стори ВСИЧКО, за да спаси живота на рожбата си.

— Моите уважения, Света майко, но ние с теб говорим за Чезаре Леонфорте! — поклати глава тя. — А този човек не е нито рационален, нито логичен. Животът му е изцяло подчинен на емоциите и ние с теб прекрасно знаем това! — Пръстите й отново се е виха в юмруци, въпреки успокоителната топлина, която излъчваха дланите на Бърнис.

— Маргарет!

Бърнис се приведе напред, силата на психиката й се уви като пашкул около изтерзаната душа на младата жена.

— Слушай ме внимателно, трябва на всяка цена да разбереш това, което ще ти кажа. Направи усилия да се освободиш от жаждата за мъст. — Главата на Маргарет отрицателно се поклати. — Не, не се опитвай да отричаш… Виждам жаждата за мъст в очите ти, чувствам я в свитите ти юмруци. Но ти трябва да прогониш тази отрова от душата си, мила моя. Именно тя даде началото на кървавата вендета между фамилиите Леонфорте и Голдони. Ако не се освободиш от нея, ще се пролее още много кръв!

Маргарет замълча. Стана й някак спокойно и приятно, къпеше се в пенливите води на силата, която се излъчваше от възрастната жена. Това беше сила, която Бърнис използваше рядко. На практика повечето от хората, които я посещаваха в манастира, изобщо не подозираха за нея. За тях тя беше просто една блага и спокойна старица, която им предлагаше душевен комфорт, но нищо повече.

— Не мога да сведа глава в примирение, Бърнис — въздъхна най-сетне Маргарет. — Не искай това от мен, просто няма да се получи. Чуваш ли, няма!

— Сякаш слушам Доминик — усмихна се леко Бърнис. — „Нападай, казваше той. Нападай постоянно! Свиеш ли се в защита, с теб ще бъде свършено!“ По тази причина ненавиждаше Федералната програма за защита на свидетелите и въпреки нея поддържаше контакт с теб… Доминик живееше живота си по собствени правила и пет пари не даваше за околните…

Маргарет гледаше като омагьосана ярките сини очи на жената срещу себе си.

— В момента Чезаре държи най-скъпото ти — продължи Бърнис. — Но аз не те карам да се свиваш, Маргарет. Напротив — мисля, че вече навлизаме в последната фаза на кървавата вендета между фамилиите Голдони и Леонфорте. Моментът е тежък, дете мое. Но именно сега трябва да бъдеш силна. Именно сега трябва да изградиш тактиката, която ще ти донесе победа.

— Ох, не зная… — поклати глава Маргарет. — Всичко около мен рухна, не зная на кого мога да се опра.

— Именно това е целта на Чезаре. От теб зависи дали ще успее, или не… — Бърнис стегна пръсти около китката на Маргарет, топлината й нахлу в тялото на младата жена. — Сега трябва да се възползваме от всичко, което притежаваме. При това по най-бързия и правилен начин. Нали на това те учихме, докато беше тук?

Маргарет замислено кимна с глава.

— Не силата ни корумпира — продължи Бърнис. — Корумпира ни злоупотребата със сила. Тя дава могъщество на фамилията Леонфорте, но тя и ще ги погребе!

— И двамата братя ще се избият взаимно, така ли? — горчиво я изгледа Маргарет.

— Възмездието е в ръцете на Бога — отвърна твърдо Бърнис. — Ще те моля да не забравяш това, особено през следващите дни. — Изправи се и добави: — Сега ще те оставя сама, трябва да се подготвиш психически. Всичко в този манастир е на твое разположение, както винаги… Не се колебай и искай каквото считаш за необходимо.

Наведе се към челото на Маргарет и нежно я целуна, от фигурата й лъхна приятно спокойствие:

— Бог да те благослови, дете мое… Дано вечно да те закриля!

Утринната мъгла от река Сумида се спускаше над Токио, очертанията на сградите и улиците станаха размити и неясни, като на долнокачествена пощенска картичка. Грохотът на мощния мотор „Кавазаки“ отекваше между стените на строените още преди войната складове. Никълъс натисна спирачките и изключи двигателя. В настъпилата тишина се разнесе далечният и плачлив вой на корабна сирена.

Слезе от мотоциклета и отправи поглед към малката къщичка, сгушена между фасадите на два огромни склада. Беше сива и незабележима, човек би трябвало предварително да знае за нея, за да може да я открие.

Ето какъв бил домът на Кисоко — сестрата на Микио Оками, помисли си Никълъс. Мястото, което Нанги е избрал за тайно убежище. Но защо го прави, запита се Никълъс, тикна каската под мишница и пое по стълбите към входната врата.

Звънец липсваше, мястото му заемаше традиционното бронзово чукче, което звънна необичайно силно върху плота на вратата. Никълъс опря длан в нея и веднага разбра на какво се дължи това — вратата беше направена от солидна стомана. Странно приспособление за един частен дом, помисли си той. Защо са тези необичайни мерки за сигурност?

Нямаше време да търси отговор на този въпрос, тъй като вратата се отвори и на прага застана сестрата на Оками.

Беше чувал доста неща за нея, но никога не беше я виждал. Кисоко живееше затворено, срещаше се с малко хора. Приликата й с Оками беше поразителна.

— Няма ли да влезете? — покани го със звучен глас тя, а тонът й беше като на стар познат. — Скоро отново ще завали и ако останете още малко тук, положително ще се измокрите.

Видя колебанието му, усмихна се и добави:

— Зная кой сте, Линеър-сан. Веднага ви познах.

Той пристъпи в антрето, тежката стоманена врата се захлопна зад гърба му с тътена на затворнически портал.

— Приличате на баща си — каза Кисоко. — Но едновременно с това имате нещо и от майка си…

— Вие сте ги познавали?

— Да, бих казала, че е така…

Озова се в овален вестибюл. Стените бяха боядисани в кремаво, гипсовите розетки по ъглите бяха златни. В средата имаше елегантна поставка от мрамор, върху която стоеше висока кристална ваза със свежи цветя. Зад нея се виждаше широко мраморно стълбище — от онези, които са били строени в началото на века.

Въпреки подчертано европейския вид на къщата, Кисоко беше облечена в традиционното японско кимоно от фина коприна. Косата й беше събрана в сложна фризура, придържана от няколко дълги и красиво гравирани фиби от старо сребро. Кимоното й беше оранжево-червено, под него се виждаше част от специалното бельо, оцветено в модерния напоследък индигов цвят.

Никълъс знаеше, че тази жена отдавна е надхвърлила седемдесетте, но на практика изглеждаше поне с двадесет години по-млада. Кожата й беше чиста и гладка, като на порцеланова статуетка. Лицето й имаше странна, асиметрична форма, над която доминираха свежи чувствени устни и блестящи черни очи, които, според слуховете, били в състояние да правят точна преценка на хората дори от най-дребните и незабележими на пръв поглед подробности в тяхното поведение. Полугласно се твърдеше, че тази жена била „канашими де нуитори шитеару“, което в буквален превод означаваше „пронизана от тъга“. С тази фраза японците обикновено говорят за хора, преживели дълбока лична трагедия. Никълъс нямаше никаква представа за трагедията на Кисоко и подозираше, че малцина са в течение. Вземайки предвид затворения начин на живот, който водеше тази жена, той беше почти сигурен, че ако наистина е преживяла някаква трагедия, за нея знае само брат й…

Поведе го по дълъг коридор, облицован с дъски от черешово дърво. По стените бяха окачени „суримоно“ — японски литографии от XVII век, които някога са използвали като поздравителни картички. Техни автори са били известни художници, подложени на преследване от своите съвременници. Но днес вече заемаха достойно място сред общността на творците, произведенията им се търсеха по всички търгове и аукциони в света.

Танцан Нанги го очакваше в гостната, тапицирана в златистозелени тапети. Беше се изтегнал на малък френски диван с бледожълта дамаска, изглеждаше тъжен и уморен.

— Радвам се, че сте тук, Линеър-сан — подхвърли с жизнена усмивка Кисоко, сякаш искаше да разпръсне натрупалото се във въздуха напрежение. — Съжалявам, че не се сетих да ви поканя по-рано…

Подът беше покрит с голям персийски килим, мебелите бяха стари и от различни епохи, върху тях имаше удобни възглавнички. Край стените се издигаха високи стъклени шкафове, в които имаше великолепно запазени самурайски доспехи. Колекцията беше пълна и съвсем автентична, доста по-богата и по-скъпа от тези, които можеха да се видят в музеите.

— Тези брони са на Кен, моя син — обади се Кисоко, проследила погледа на Никълъс.

— Великолепни са — промълви със страхопочитание той.

Кисоко леко се поклони:

— Вашата оценка без съмнение ще му достави удоволствие — на лицето й се появи лека усмивка. — Ще приемете ли чаша чай? — попита така, сякаш бяха сами в стаята.

— Не, благодаря.

— Не е нищо особено, но все пак…

— Не, благодаря.

Тя попита още веднъж и той, според правилата на това тежко конфуцианско общество, беше принуден да приеме. Кисоко се поклони:

— Ще ме извините за момент, но днес прислугата има почивен ден…

Останал сам в компанията на Нанги, Никълъс се приближи до дивана:

— Нанги-сан.

— Как ме откри? — рязко попита възрастният мъж.

— С помощта на емисиите от твоето „Ками“.

Никълъс седна до своя приятел и наставник, опитвайки се да не обръща внимание на хладината, излъчваща се от него.

— Няколко въпроса се нуждаят от спешното ни внимание, Нанги-сан — промълви той.

— Можеш да ги обсъдиш с Тьорин-сан, нали затова е назначен?

— Тьорин не притежава твоя опит. Освен това все още не мога да му се доверя изцяло…

— Той се ползва от моето пълно доверие — натърти Нанги. — Трябва да намериш начин да се сработиш с него — отпусна се на облегалката и въздъхна. — Аз остарявам, Никълъс-сан… Или просто ме обзема меланхолията. — Здравото му око се извърна към приятеля. — Ти си прекалено добър детектив, за да мога да се скрия… Нали разбираш какво искам да кажа? Преди пет години едва ли бих допуснал такава елементарна грешка…

— Трябва да поговоря с теб, Нанги-сан — настоя Никълъс. — Без действащ президент в „Сато-Томкин“ бързо ще настъпи хаос. Трябва да замина за Ню Йорк по важни задачи, не мога да кажа колко дълго ще остана там… А „Сато“ има нужда от твърда ръка.

Нанги се поизправи на дивана:

— Аз няма да съм вечно тук, Никълъс-сан. Добре познавам характера ти и зная, че едва ли ще се заковеш в Токио, за да ръководиш ежедневните операции на „Сато интернешънъл“. Имаш достатъчно работа и в Америка, да не говорим за връзките ти с Оками-сан и Якудза…

Главата му се извъртя настрана, в стаята отново се възцари странното, хладно мълчание.

— Ето защо съм принуден да прехвърлям повечето от задачите на Тьорин-сан — продължи след паузата Нанги. — Той е млад, но бързо се учи. Ти трябва да преодолееш своите предразсъдъци и да му се довериш…

— Аз не искам да му се доверя!

— Виждам.

Никълъс си даде сметка, че между двамата е зейнала дълбока пропаст. Въздъхна и призна пред себе си, че за подобно нещо не е бил готов.

— Нанги-сан — започна той. — Ако трябва да… — млъкна и рязко се извърна към вратата. Изправена на прага, Кисоко внимателно ги наблюдаваше. Срещнала погледа на Никълъс, тя се плъзна навътре, безшумно като дух.

Нанги отново извърна глава.

— Бих искал да не си тук — глухо промълви той.

Кисоко остана с очи, вперени в изящния сервиз за чай, после стрелна Никълъс и се усмихна. Някога трябва да е била много чувствена жена, неволно отбеляза той. Сервизът плавно легна върху модерната масичка от ковано желязо и пушено стъкло. В ръката на домакинята се появи малко шишенце, розово хапче потъна под езика на Нанги. Здравото му око за момент изгуби напрегнатото си изражение, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Трябва да поговорим, Нанги-сан — меко настоя Никълъс. — Имам нужда от информация относно нашите партньори от „Денва“…

— Както винаги ще направя всичко, което се иска от мен — разпери ръце Нанги.

— Само не го преуморявайте, Линеър-сан — тихо се обади Кисоко и напълни чашките със зелен чай.

Никълъс отпи една глътка и поклати глава:

— Искаш да се доверя на Тьорин-сан — човека, който ни е вкарал в това странно съдружие с „Денва“… Ние с теб сме имали много предложения за съдружие, но никога не сме ги приемали, Нанги-сан… Никога не сме пожелали да бъдем отговорни пред външни хора и това е причината, която ме кара да се чувствам притеснен от „Денва“. Моментното ни състояние е такова, че и най-малкият пропуск може да доведе до сериозни финансови затруднения…

— Не разбираш ли, че „Кибер-нет“ е единственият ни шанс? — вдигна глава Нанги. — Трябва първи да въведем системата в Япония, иначе сме загубени. Не след дълго и други компании ще разполагат с тази технология.

— А ти не разбираш ли какво си направил? — повиши тон Никълъс. — Нима не съзнаваш, че си заложил всичко на една карта? Ако стане някаква засечка, именно „Денва партнърс“ ще се докопат до буркана със сладкото! А нашият дългогодишен труд ще хвръкне по дяволите!

— Ти нямаш предвид, „Денва партнърс“ и „Кибер-нет“, Никълъс-сан — поклати глава Нанги. — Безпокоиш се от факта, че в ръцете на Тьорин-сан има прекалено голяма власт, нали?

— Наистина мисля, че той е твърде млад, за да бъде вицепрезидент — кимна Никълъс, внимателно опипвайки минното поле на непознати за него взаимоотношения. Колко близки са станали Тьорин и Нанги в негово отсъствие? Петнадесет месеца съвсем не са кратък срок… — Моля те, опитай се да видиш нещата от моя гледна точка… Дори не бях чувал за Канда Тьорин, когато заминах за Венеция да изпълня дълга си към Кайшо… А днес, година и половина по-късно, го заварвам отговорник на най-важната операция за оцеляването на компанията. И което е още по-тревожно — заставен съм да приема съдружие с неизвестна фирма. Нещо, което е прецедент в нашата практика…

Нанги леко кимна с глава, в здравото му око се появи смъртна умора. Кисоко хвърли предупредителен поглед към Никълъс.

— Разбирам тревогите ти, Никълъс-сан — бавно отвърна Нанги. — Но светът се променя, независимо от нашите желания. — Слабото му тяло се размърда, на лицето му се появи лека усмивка. — Казвам това не за да те обидя, а просто защото такива са фактите. Към тях трябва да прибавя и още един: имах нужда от теб тук, но ти си човек на честта и дълговете на баща ти са твои… Зная, че си изпълнен с чувство за вина, но това е излишно. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Честта е над всичко, Никълъс-сан. Тя ни прави такива, каквито сме, тя лежи в основата на съществуванието ни… — ръката му започна да трепери и Кисоко побърза да вземе чашката му.

Сляпото око гледаше неподвижно в една точка, сякаш за да подчертае смисъла на думите му.

— Но фактът си остава непроменен: Ти не беше тук, а аз нямах възможност да се справя сам. Имах нужда от по-млад и енергичен човек, със здрави инстинкти и свежи идеи. Човек, който познава бойното поле и може да гледа в бъдещето по начина, по който го правиш ти… Човек, който не се обръща назад и няма да се страхува от решителни действия. И този човек беше Канда Тьорин.

Попаднах на досието му преди доста време и реших да го наблюдавам. Тримесечните му отчети бяха истински шедьоври и това ме накара да го привлека в ръководния екип на компанията. Не съжалявам за решението си, тъй като нито веднъж не ме е подвел…

В стаята легна тежка тишина. Сякаш и тримата се бяха превърнали в музейни експонати, съвсем като тези зад стъклените витрини. Никълъс усети как дишането му става плитко и незабележимо, а сърцето му сякаш спира. Времето и пространството се размиха и изчезнаха. „Не! Не сега!“, заповяда си той. Но вече беше късно. Тъмният облак на Кшира се надигна и погълна съзнанието му. Изпита чувството, че пропада в бездънна пропаст. Видя се някак отстрани, като в кошмарен сън… Тялото му се поклащаше като узрял царевичен мамул, редом с него висяха и телата на останалите… Безпомощни, флегматични, всички те чакаха ножа на стопанина. После в душата му се отвори бездънното око на Кшира, ослепителен лъч светлина попадна за миг върху тайнството на Смъртта. Дълбоко в душата му започна да се заражда вик на ужас…

Нанги задряма. Кисоко седеше неподвижно като статуя, която очаква някакъв тайнствен сигнал. Измина доста време, преди да се размърда.

Ще ви изпратя — прошепна тя.

Никълъс бавно се изправи на омекналите си крака. Направи няколко дълбоки вдишвания, после колебливо последва домакинята. На вратата тя се обърна да го погледне:

— Нанги-сан ви е разказал за нас, нали? От всички останали ме е пазил в дълбока тайна…

Това беше вярно. Миналата година Нанги му намекна за връзката си с Кисоко. Бяха се срещнали преди единадесет години, връзката им била бурна и трагична. Нанги не успял да я забрави, повторната им среща била решителната. Останал при нея завинаги…

— Нямам намерение да споменавам за вас пред никого — разбра я Никълъс. — Най-малкото пък пред Тьорин-сан…

Тя благодарно склони глава, после промълви:

— Не му се обиждайте. Беше му много тежко да ви приеме в това състояние, при това точно тук… Не обича да го виждат слаб и болен…

— Но вчера ние пак се видяхме, беше в колата му…

— Вчера е бил готов. Облечен както обикновено, натъпкан със съответната доза лекарства… Обзалагам се, че срещата ви е била кратка.

— Така беше.

Тя кимна и се усмихна:

— Такъв си е той, Линеър-сан, не бива да се обиждате. Обича ви като роден син, счита ви за част от себе си… И точно по тази причина се срамува и не иска да го виждате стар и безпомощен…

— Трябваше да дойда…

— Разбира се — кимна тя. — Аз оценявам това и мога дави уверя, че същото се отнася и за него… Като не броим срама, който ръководи поведението му… — очите им се срещнаха, Кисоко тихо добави: — Преди шест месеца, когато той получи сърдечния удар, вие не бяхте тук…

— Не мога да си го простя — въздъхна Никълъс.

— Аз ви прощавам — неочаквано заяви Кисоко. — А Нанги-сан не вижда за какво трябва да ви прощава… — Пристъпи крачка напред и продължи: — Искам да разберете, че няма никакъв смисъл да се чувствате виновен… Ще ви призная това, което той едва ли някога ще посмее да ви признае — инфарктът му беше доста по-тежък, отколкото го представихме… Дори Тьорин-сан няма понятие за това… Не, не бива да се безпокоите… Докторите твърдят, че ще се оправи и последици няма да има. Но процесът ще бъде продължителен… — гласът й премина в шепот. — Ще си позволя да ви отправя една молба, Линеър-сан… Ние действително се запознахме току-що, но аз познавах вашите родители и ги обичах…

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан.

Тя кимна с облекчение, а той изпита странното чувство, че иска да го докосне. Което беше изключено, разбира се. Подобна проява на невъзпитание от жена като Кисоко е просто немислима.

Мигът отмина, на лицето й отново се появи усмивката:

— Много приличате на баща си. Хубав мъж, със силна воля… — ръката й натисна бравата, палавият ветрец разроши косите им. — Вършете каквото трябва, Линеър-сан… Само му дайте време да се възстанови… Дори ако това означава да работите известно време с Тьорин-сан…

Вятърът запрати в краката им ситни водни капчици, откъм реката долетя протяжният вой на корабна сирена.

— Ценя високо вашата откровеност, Кисоко-сан — склони глава Никълъс.

— Не бих могла да бъда друга — усмихна се тя. — Вие сте близък с най-скъпите на сърцето ми хора. — Очите й потънаха в неговите, той отново изпита чувството, че преди години тази жена е била наистина забележителна. — Вие сте ангел-пазител на брат ми… Нали така казват на Запад?

Никълъс кимна с глава и отново каза:

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан.

— Сигурна съм в това и ви благодаря предварително — поклони се тя. Той отново изпита странното чувство, че иска да протегне ръце и да го прегърне.

— Бог да те пази — прошепнаха едва чуто устните й, когато фигурата на Никълъс се стопи в мрака.

Никълъс причака Хонико на стълбите, които водеха към „Пул Марин“.

— Днес не беше ли почивният ви ден? — подвикна той от седалката на кавазакито.

Хонико спря за миг, засмя се и продължи да слиза по стълбите:

— Така е, но вие откъде знаете това?

— Попитах Йоши, колегата ви метрдотел — отвърна той.

Тя започна да си пробива път към него през навалицата, блъскаща се по тротоарите на Ропонги. Беше облечена с ленена пола на синьо-зелени райета, перленосива блузка и лек жакет на черно-зелени ивици. На краката си имаше черни обувки с нисък ток, около шията й висеше тънка златна верижка.

— Но това не обяснява факта, че ме чакате именно тук — отбеляза тя.

— Йоши каза, че след около час ще се появите за някакво събрание на персонала…

— И това ли ви каза?

— Споделих, че съм влюбен във вас… Предполагам, че ме е съжалил.

— Е, по-добре той, отколкото аз…

Хонико си сложи слънчевите очила. Облаците действително бяха започнали да се разкъсват, но Никълъс не беше убеден, че именно това е причината. Жената продължаваше да се държи резервирано.

— Толкова ли съм зле? — направи опит да се усмихне той.

— Искате нещо — вдигна глава тя. — Проблемът е, че не разбирам какво…

— Вече ви казах — опитвам се да открия Нгуен Ван Трък.

— О, да — онзи, който ви дължи пари…

— Точно така.

— Вие сте лъжец! — пристъпи крачка към него тя.

— Не, не лъжа…

— Но аз не се поддавам на заплахи! — приведе се напред Хонико.

— Че кой ви заплашва? — вдигна вежди Никълъс, после с усмивка предложи: — Защо не свалите тези очила?

— Не се поддавам на заплахи, дори когато те идват от симпатичен мъж, яхнал лъскав мотоциклет! — повтори упорито жената.

— Е, след като вече очертахте фронтовата линия, не ми остава нищо друго, освен да ви поканя на обяд — въздъхна Никълъс.

— Или аз вас — подхвърли Хонико.

— Ето, пак тази линия — отвърна Никълъс и потупа кожената седалка зад себе си. — Ще идем да хапнем, а после ще правим това, което пожелаете. Става ли?

Вместо отговор, Хонико яхна мотоциклета, притисна твърдите си гърди в гърба му и го хвана през кръста.

Свали слънчевите си очила едва в малкия ресторант, носещ странното име „Третият камък от слънцето“. Имаше такова парче на Джими Хендрикс, спомни си Никълъс. Намираше се на една от терасите на небостъргача Горгон билдинг, на хвърлей камък от „Малкия Бевърли хилс“ — модерно заведение в американски стил, любимо място на местните пънкари.

Никълъс го харесваше, тъй като беше едно непретенциозно островче сред морето от тежки френски и китайски ресторанти, а освен това беше разположено точно срещу изцяло остъклената ритуална зала на Горгон билдинг, в която бракосъчетанията по европейски маниер следваха едно след друго в непрекъснат поток. В момента течеше сватбената церемония на млада японска двойка, облечена в стил „Елвис и Присила Пресли“. Туширана до известна степен от дълбоката рецесия, вулгарната американска мода в стил „Дивият Запад“ все още изглеждаше странно, когато се прилагаше върху японските младежи. Когато от мощните тонколони започна да се лее „Пламтяща любов“ — един от големите хитове на Краля, Хонико не издържа и избухна в смях.

— Значи все пак притежавате чувство за хумор — отбеляза Никълъс.

— Исусе! — избърса очите си тя. — Знаехте ли предварително какво представлява това място?

— Да — кимна с усмивка Никълъс. — И затова реших, че човек като вас, зает през по-голямата част от денонощието в луксозен ресторант, вероятно ще държи повече на атмосферата, отколкото на храната…

— Много сте предвидлив — изгледа го с тъмните си очи тя. После, сякаш неволно му беше отправила този малък комплимент, грабна менюто и заби глава в него. „С тази руса коса и издължени азиатски очи прилича на странен коктейл, помисли си Никълъс. Нещо като саке с мартини…“

След няколко секунди тя забеляза, че Никълъс не проявява интерес към менюто.

— Не сте ли гладен? — попита. — Или тук храната е прекалено лоша?

— Поръчайте вместо мен. Убеден съм, че ще ми хареса…

— Вие сте най-самоувереният мъж, когото съм виждала — остави менюто на масата Хонико. — Как го правите?

— Какво искате да кажете?

— Вижте какво става наоколо. Живеем в един нестабилен свят. Навремето си казвах: поне в Япония има стабилност. Но сега? През последните четири години всичко хвръкна по дяволите. Потънахме в дълбока рецесия, банкрутите следват един подир друг, големите банки рухват, скъпата йена ни съсипва, недвижимите имоти се обезценяват, появи се безработица, управляващата партия е свалена от власт, хората се интересуват повече от цената на ориза, отколкото от съдбата на правителството…

Насреща Елвис и Присила излязоха на обляната от слънце тераса, заобиколени от радостните гости. „Пламтяща любов“ отстъпи място на „Искам те, имам нужда от теб, обичам те“. Някой подаде микрофон на младоженеца, той го грабна и започна да пее и да кърши бедра. Присила запляска с ръце, гостите аплодираха.

— Ето защо харесвам самоуверените хора — въздъхна Хонико и също изръкопляска. — Те имат стабилен мироглед й се оправят в живота. — Очите й се спряха върху лицето му. — И това ми напомня, че на небето все още свети пътеводната Северна звезда…

— Като самурайските даймийо — онези средновековни бойци, които са населявали някога Ропонги…

— Точно така. Светостта на техните идеали винаги е била загадка за чужденците.

Келнерът донесе питиетата и Хонико му поръча салата с козе сирене и задушени зеленчуци.

— Вегетарианка съм — поясни на Никълъс тя. — Надявам се, че това не ви смущава…

Той поклати глава.

— Знаете ли откъде идва името Ропонги? Някога този район е бил собственост на шестима от онези даймийо, за които ви споменах. В имената на всички се е съдържал китайският йероглиф, обозначаващ „дърво“. Оттам идва и Ропонги, което означава „шест дървета“. В средата на XIX век губят статута си на самураи, династията Мейжи им отнема собствеността и я прехвърля на Имперската армия.

— Познавам съвременната история — поклати глава Хонико. — Зная, че след войната тук са били настанени американски окупационни части и постепенно кварталът се превръща в район за забавления. — Пръстите й си играеха със слънчевите очила. — В онези години баща ми е работил тук…

— Бил е в армията, така ли?

— Във военната полиция — отвърна тя, а тъмните очила продължаваха танца си над чашите. — Преследвал лошите, знаете… Валутни спекуланти, търговци на оръжие, черноборсаджии…

Ставаше интересно. Тази жена ясно показваше, че не желае да говори за баща си, но въпреки това го правеше.

— Разкажете ми за майка си — каза Никълъс, след като изчака да сервират салатите. Стремежът му беше да отнеме част от напрежението.

— Няма кой знае какво за разказване. Баща ми се запознал с нея в Ропонги… — очите на Хонико бяха насочени към следващата брачна двойка. Тези бяха облечени в черни кожени костюми на мотоциклетисти, пъргав фотограф ги инструктираше как да заемат най-добри пози.

— И това е всичко, така ли?

Хонико изчака сватбарите да бъдат подредени срещу слънцето, после бавно сведе очи към салатата си.

— Извинявайте, това не ми влиза в работата — рече Никълъс.

На терасата отсреща двамата младоженци си разменяха якетата. Раменете и ръцете им бяха така татуирани, че кожа почти не можеше да се види.

Заковала внимателен поглед в шарените татуировки, Хонико бавно поклати глава:

— Всъщност това съвсем не е всичко…

Никълъс мълчаливо чакаше, очите му следяха пъргавите действия на фотографа.

— Майка ми е работила съвсем близо, в едно „торуко“ — промълви тя след дълга пауза. Очите й срещнаха неговите и побързаха да се отместят встрани. — Знаете ли какво е „торуко“?

— Да, в днешно време ги наричат „сапунджийници“… — Никълъс набучи на вилицата си малко задушени зеленчуци, покрити с козе сирене. — Името произлиза от изопаченото наименование на английски, което означава „турска баня“.

— Тогава сигурно знаете, че мъжете не ходят на „торуко“ само за да се изкъпят…

— Обикновено това зависи от сумата, с която биха желали да се разделят…

— И от въображението на жената, която те къпе — добави тя и сведе поглед към недокоснатата салата пред себе си. — Майка ми е била „хало“… — Думата беше жаргонна. В буквален превод означава „кутия“, но значението й е съвсем различно, когато става въпрос за жените в мъжките бани.

— Баща ви знаел ли е това?

— Да. Това било тяхното „тенки“… — „Тенки“ е японската дума за тайна, която знаят само двама души. — Получил сигнал, че в банята се намира опасен черноборсаджия. Арестувал го вътре, буквално с насапунисани гениталии. Същата участ сполетяла и останалите посетители, включително и майка ми…

— И двамата се влюбили…

— Безумно — засмя се с леко притеснение Хонико. — Баща ми беше стопроцентов американец — праволинеен и малко романтичен… Изобщо не е имал представа за японския характер… — Остави вилицата, която от известно време въртеше между пръстите си. — Единственото му желание било да я отведе по-далеч от този живот…

— Тя, естествено, приела — добави той и отмести салатата си. — Не защото го е искала, а защото той е пожелал така, нали?

— Тя му станала съпруга — отбеляза Хонико, наблюдавайки сръчните ръце на келнера, който разчистваше масата. — Това, което е поискал от нея…

— Нима е имала друг избор?

— Страхувам се, че не — поклати глава Хонико. — Той я измъкнал от затвора. Семейството й било в Изе, никой дори не подозирал, че тя работи в Токио… — Пред тях се появиха чинии с красиво подредени зеленчуци. — Платил й глобата, изчистил досието й… „За да започнеш нов живот“, рекъл… — Вилицата й набучи един аспарагус с доста повече сила от необходимото. — Той, а не тя… — Очите й гледаха набученото на вилицата парче зеленчук с такъв интерес, сякаш го очакваше да оживее. — Можете да си представите колко му е била благодарна, нали?

На терасата отсреща фотографът буквално побъркваше нещастните младоженци.

— От този ден нататък тя му е дължала огромно „гири“ и не можела да му откаже нищо… Най-смешното е, че ако баща ми е подозирал това, той без съмнение би се побъркал… Но подобно нещо и през ум не му минавало, разбира се…

Никълъс ровеше в чинията си, вероятно заразен от нейната липса на апетит.

— В крайна сметка обикнала ли го е? — попита той.

Хонико го възнагради с крива усмивка и отмести чинията си:

— Всички търсим хепиенда, нали? Всъщност не мога да отговоря на този въпрос… Тя почина преди година, а баща ми… — от устата й се откъсна тежка въздишка. — Не зная къде е, не зная дори дали е жив… Напусна ни, когато бях на дванадесет години, оттогава насам не съм чувала нищо за него. Не се обади, не прати дори цент за издръжката ми. Нищо. Сякаш никога не е съществувал. Оттогава до самата си смърт мама не произнесе името му нито веднъж…

— Очите й срещнаха неговите. — Предполагам, че го е обичала… Защото той наистина й разби сърцето…

Насочил поглед към тълпата, която се блъскаше в церемониалната зала, Никълъс сериозно се усъмни в правилността на хрумването си да доведе тази жена именно тук.

Изведнъж светът наоколо се наклони на една страна, сватбарите насреща заприличаха на шарени лентички, небето придоби цвят на дъвка. Никълъс стреснато сведе очи към ръката си, легнала върху масата. Нима действително е проникнала през плота, както изглеждаше? Тръсна глава, но в ушите му продължаха да бръмчат милиони пчели. Усети озадачения поглед на Хонико, но на практика изобщо не я виждаше. Дъвката бавно се спускаше от небето и заплашваше да го погълне.

После всичко дойде на мястото си — като опънат ластик, изплъзнал се между пръстите.

— Лошо ли ви стана? — попита Хонико. — Преди миг бяхте бял като вар, а сега се потите…

Никълъс избърса челото си със салфетката, езикът му беше странно надебелял. Какво стана? Пристъпът беше на Тао-тао, в това съмнение нямаше. Но не беше Акшара, а по-скоро Кшира… Мрачна и стихийна енергия, неподлежаща на контрол. Накъде се устреми тя? Въпросът го накара да потръпне от ужас.

— Няма нищо, всичко е наред — успя да смотолеви той. И веднага усети фалша в собствените си думи.

Преди тридесет години хотел „Голдън гейт ин“ бил модерно и процъфтяващо заведение. Въпреки грозната си фасада, сградата била особено удобна за срещи на бандитите от Куинс и Източен Ню Йорк. Разположена на пресечката на авеню Кони Айлънд и Белт паркуей, тя предлагала отлична гледка към залива Шийпсхед Бей. А там, върху широката пясъчна ивица, лежало всичко, което бандитите харесват: плаж, яхти, разголени женски тела…

Имало, разбира се, и други тела. Вкочанените трупове на врагове, които полицията от време на време откривала сред гъстата тръстика. Именно тук Майк Леонфорте беше видял сметката на Джино Скалфа през далечната 1961 година, но Джино не беше нито първият, нито последният…

Днес хотелът вече не предлагаше подслон на гангстери, които си падат по уиски, русокоси красавици и масажи. На практика той беше затворен от години и вече започваше да се руши. Но околността — дива, обрасла с ниски храсталаци и отдавна запусната, продължаваше да се напоява с кръвта на някогашните клиенти и техните наследници…

Именно тук Чезаре Леонфорте трябваше да се срещне с Маргарет. Тя пристигна десет минути по-рано и остана да чака в колата. Не беше студено, но скръсти ръце на гърдите си, в отчаян опит да спре неудържимото им треперене.

Сърцето лудо блъскаше в гърдите й. Направи опит да се успокои, потъна в миналото и се замисли за начина, по който Гадняра беше успял да съсипе живота й. Вероятно именно това й помогна да разбере, че през последните два дни се намира в състояние на силен стрес. Струваше й се, че са били не два дни, а няколко седмици, запълнени с парализиращо напрежение. Чезаре — умно и проницателно копеле, както винаги, беше успял да прониже сърцето й точно три пъти подред. И по този начин да я лиши от най-силното й оръжие: разума. Паническият страх за живота на Франси изхвърли от съзнанието й всичко — дори тъгата по разрушения бизнес и смъртта на Тони, с когото все пак беше имала и добри дни… Той се държеше грубо с нея, но без съмнение я обичаше. За съжаление не можа да надрасне себе си и остана там, където беше, когато се запознаха. Тони просто беше от мъжете, които не могат да проумеят женските амбиции. Особено когато тези амбиции водят до успех… За него Маргарет трябваше да си стои у дома и да го дарява с наследници — един безкраен низ от мъжки рожби, носещи фамилията Де Камило… А тя направи точно обратното: гмурна се в живота, получи добро образование и започна самостоятелен бизнес. Нещо немислимо в очите на Тони, нещо недопустимо за една добра съпруга и майка… После стана още по-зле. Доминик направи от Тони свой наследник само на книга, а цялата реална власт бе прехвърлена в ръцете на Маргарет. С нея споделяше своите тайни, нея подготвяше за върховен шеф на могъщата организация. И Тони съвсем побесня.

Сега Тони е мъртъв. Маргарет жалеше за него в традиционния смисъл на това понятие, но дълбоко се съмняваше, че някой ден ще усети липсата му край себе си.

Очите й се заковаха в дупката на арматурното табло — там, където доскоро се намираше скъпият компактдиск. Изкърти го с помощта на щангата, която намери в багажника, и го изхвърли през прозореца в движение. Едва тогава, абсолютно сигурна, че Чезаре не може да я подслушва, тя набра номера на пейджъра, чрез който се свързваше с един от най-важните агенти на Голдони — високопоставен общински, служител. Нареди му да отстрани от следствието по убийството на Тони както онова ченге Джак Барнет, така и всички от екипа му.

— Ето какво трябва да направи Барнет — каза накрая тя и започна да изрежда специалните си инструкции.

Общинският служител не възрази. Той беше един от стотиците чиновници в правителството, щатските и общинските администрации, за които Доминик Голдони имаше подробни досиета. А мрежата „Нишики“ постоянно допълваше и осъвременяваше тези досиета. Получила ги в наследство от Дом, Маргарет се чувстваше силна и спокойна.

Този специално беше травестит — един особено тежък порок за държавен служител. Не биха го търпели нито секунда на мястото му, в случай, че репортерите се докопат до неговата малка тайна. Обществото трудно ще понесе гледката на един от верните си слуги, облечен в женски дрехи.

Телефонът иззвъня и тя подскочи, сякаш пронизана от електрически ток.

— Ало?

Какво ли ново е измислил онзи мръсник Чезаре?

— Госпожа Де Камило? Обажда се Барнет.

Очите й се премрежиха от облекчение.

— Къде сте, лейтенант?

— Съвсем наблизо.

— Време е — стрелна часовника си Маргарет.

— Готов съм.

— Дъщеря ми Франси…

— Разбрах ви отлично, госпожо Де Камило. Връзките ви в Сити хол наистина са много силни…

— Такава ми е работата…

— Вярно, госпожо. А такива като мен само разчистват след вас…

На лицето й се появи напрегната гримаса, моторът на лексуса тихо забоботи.

— Тръгвам.

— Разбрано.

Маргарет прекъсна връзката и предпазливо насочи колата по черния път, който се виеше сред храсталаците. Водите на залива лениво проблясваха, отразяващи сиянието на града под ниско надвисналите облаци. Въздухът беше тежък и влажен, всеки момент щеше да завали. Над главата й прогърмя голям самолет, насочил се за кацане към близкото летище „Кенеди“.

Бърнис греши, въздъхна Маргарет, докато внимателно оглеждаше околността. Не е възможно да се забрави жаждата за мъст. Та това е Франсин, нейната любима и единствена дъщеря! Как е възможно да запази хладнокръвие? Гадняра нарушава всички неписани правила на света, в който живеят. И трябва да си плати за това. Никой не може да избива семейството на противника си безнаказано — това е част от моралния кодекс на хората, които дърпат конците тук. И всеки трябва да се съобразява с него.

Маргарет си даваше ясна сметка за огромния риск, който поема. Но обстоятелствата го изискваха. Отвличайки дъщеря й, Чезаре беше подписал присъдата си. Присъда, която тя лично щеше да изпълни.

Далеч напред — там, където пътят свършваше и започваха тръстиките, беше паркиран тъмен на цвят линкълн. В ниския му силует се долавяше нещо хищно и заплашително. Фаровете му кратко примигнаха и Маргарет натисна спирачките. Моторът на лексуса мъркаше тихо, в такт с пулса на Маргарет. Очите й се заковаха в тежката лимузина, сякаш искаха да проникнат през блиндираните стъкла и да зърнат дъщеря й…

Франсин, изпищя парализираното й от ужас съзнание. Не, въпреки своята мъдрост и проницателност Бърнис не може да знае какво е да изпитваш агонизираща болка за единствения ти скъп човек на света!

Клепачите й примигнаха, побелелите й пръсти бавно започнаха да се отлепват от волана.

— Госпожо Де Камило! — гласът, обезобразен до неузнаваемост от разстоянието, неволно я накара да потръпне.

Дишай, заповяда си тя. Дишай!

— Да — извика през отворения прозорец тя. — Тук съм!

— Излезте от колата и оставете вратите отворени. След минута всичко ще приключи, рече си тя и бавно излезе от лексуса. Така каза Барнет и аз му вярвам. Трябва да му вярвам!

— Отдръпнете се от колата, за да сме сигурни, че вътре няма друг човек.

— Вече казах на Чезаре, че…

— Трябва да сме сигурни, госпожо Д. Знаете как става… Аз просто изпълнявам заповеди…

Маргарет бавно се отдалечи от колата.

— Застанете пред фаровете, за да ви виждаме.

Тя се подчини, притиснала револвера между тялото и чантичката си. Беше сигурна, че ще го използва. Вече уби един човек при самозащита, с още по-голямо желание ще направи това втори път, за да спаси Франси. Тя е ангелът на смъртта, който ще унищожи Чезаре!

— Чиста е — обади се гласът. — Колата също. Наистина е сама.

Затръшна се автомобилна врата, Маргарет присви очи срещу режещата светлина на фаровете. Мерна й се неясна фигура. Няма да е лесно, рече си. Понечи да пристъпи напред, но един глас я спря:

— Не ви съветвам да мърдате, госпожо Д.! — беше нов, напълно непознат глас, сочен и самоуверен. — Държа дъщеря ви пред себе си, не вярвам да искате да й се случи нещо лошо…

Сърцето на Маргарет пропусна един такт:

— Франсин!

— Мамо!

Слава тебе, Господи, въздъхна с облекчение Маргарет. Тя е тук и е жива!

— Добре ли си, Франси?

— Мамо, какво става тук?

— Не се безпокой, ангелче, всичко ще се оправи. Това е просто бизнес и Чезаре иска да…

— Достатъчно — прекъсна ги сочният бас. — Госпожо Д., аз се казвам Марко. Вече се уверихте, че държа дъщеря ви, нали? Сега искам да тръгнете бавно насам. Стоя зад отворената задна врата на черния линкълн. Качвате се вътре, настанявам момичето до вас и с това приключваме. Наши хора ще се погрижат за лексуса…

— Но аз…

— Правете каквото ви казвам, госпожо Д. Пак повтарям, че дъщеря ви е точно пред мен. Зад волана на линкълна е Вини, в ръката си държи пистолет. Аз също. Дулото му опира в тила на дъщеря ви… — гласът му леко се понижи. — Хайде, момиче, кажи й го и ти!

— Той ме натиска с нещо отзад, мамо! — извика Франси, в гласа й за пръв път се появиха несигурност и страх.

— Добре, идвам! — извика Маргарет и бавно тръгна напред. — Изпълнявам инструкциите!

— Много добре, госпожо Д. — отвърна Марко. — Това улеснява задачата ми, а вашата дъщеря…

Така и не успя да завърши, тъй като Маргарет се изравни с него, тикна дулото на револвера под брадичката му и натисна спусъка. Главата на бандита почти се откъсна.

Франси нададе вик на ужас, Маргарет я блъсна настрана, прекрачи трупа на Марко и насочи револвера към Вини. Но закъсня. Над залива отекна втори изстрел, в предното стъкло на линкълна се появи малка дупчица, а останалата му част се превърна в паяжина от ситни пукнатини. Отпуснат на облегалката, Вини я гледаше с широко разтворени и учудени очи, в челото му зееше черна дупка.

Маргарет пусна револвера на земята и го тикна с крак под трупа на Марко. В светлината на фаровете се появи забързаната фигура на лейтенант Барнет.

— Наред ли е всичко, госпожо Де Камило? — извика той.

— Да, живи сме — отвърна Маргарет, прегърна дъщеря си и бързо я огледа. Всичко е наред, въздъхна с облекчение тя. Целуна я по двете бузи, разроши дългата й червеникава коса. Колко е красива, каза си и надникна в топлите кафяви очи на момичето. Единственото хубаво нещо, останало от брака ми с Тони! Но по характер си е чиста Голдони, Не виждам нищо, което да напомня за Де Камило… Стройната дългокрака фигура на момичето потръпваше в прегръдките й. Беше облечена в прилепнали джинси „Гап“, натикани в износените кожени ботуши на Тони. Ръкавите на дънковото й яке бяха навити нагоре. Тялото й се притискаше в Маргарет и видимо трепереше, очите й не се откъсваха от труповете на убитите. Господи, колко е крехка младостта, въздъхна Маргарет. И колко мимолетна. Минава като сън и никога вече не можеш да я върнеш…

— Доста се стреснах от първия изстрел — подхвърли Барнет и огледа с присвити очи дупката, която беше направил в предното стъкло на линкълна. В лявата си ръка държеше шведска пушка „Хускварна“ с прибор за нощно виждане, дясната стискаше служебния револвер. Беше хубав мъж на около четиридесет години с пясъчноруса коса и светли очи, които изглеждаха някак безцветни на светлината на фаровете. Имаше лице на човек, който се е сблъсквал с какво ли не и е оцелял благодарение на способността си да ходи по живи въглени и практичността си. Носеше тъмен костюм, изненадващо чист и изгладен в създалата се ситуация. Вратовръзката му, преметната през рамото от палавия ветрец, изглеждаше по-скоро елегантна, отколкото крещяща.

Заобиколи колата и се изправи пред Маргарет и вкопчената в нея Франси. Очите му се насочиха към трупа на Марко, сгърчен в краката им.

— Хм… — промърмори. — Един изстрел, двама убити… Аз минавам за добър стрелец, но чак пък толкова… — Погледът на светлите му очи върху лицето на Маргарет беше остър като светлината на йодните фарове. — Вероятно нямате коментар по този въпрос, госпожо Де Камило…

Маргарет понечи да отговори, но тялото на Барнет изведнъж отхвръкна назад и се залепи за линкълна. Пушката излетя от ръцете му, главата му клюмна към черната лакирана ламарина, на лицето му се изписа тъжно и някак примирено изражение. Успя да й хвърли един последен поглед със светлите си очи, които бързо се изцъкляха. Едва тогава Маргарет забеляза алената роза върху ризата му, която бързо набъбваше и цапаше хубавия костюм. От гърдите й излетя сподавен вик, ръцете й инстинктивно притиснаха Франси.

Понечи да помогне на бедния Барнет, въпреки че алената роза разцъфваше право от сърцето му. В този момент Франси изстена и тялото й започна да се гърчи в конвулсии. Маргарет я целуна по главата. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, но стоеше напълно неподвижно и гледаше как тялото на лейтенанта бавно се свлича на окървавената земя. После се наведе и протегна ръка към служебния му пистолет.

— Само се опитай! — обади се хладен глас зад гърба й и тя неволно замръзна. — Много по-лесно е да застреляш въоръжена жена. И далеч по-приятно!

Обърна се и видя фигурата на висок мъж, който се приближаваше откъм лексуса. Походката му беше странно подскачаща, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Мъжът компенсираше недъга си с дълги и гъвкави крачки, движеше се в лек зигзаг. Маргарет неволно го сравни с малките безцветни рачета, които беше наблюдавала по плажовете на Карибско море…

Но у този мъж нямаше нищо безцветно. Приближил се на няколко крачки от нея, той се оказа не толкова висок, колкото внушителен. Лицето му беше квадратно като блокче лед, с безизразни като на скумрия очи и пожълтяла като вчерашна краставичка кожа. Беше облечен в късо, отдавна излязло от мода палтенце и това му придаваше вид на Бакхус, гръцкия бог на виното и жените, който имал тяло на звяр… Подобно на Бакхус, този мъж имаше лъскава, гарвановочерна коса, която падаше на къдрици над челото и врата му. Устата му беше широка и чувствена, хармонията ставаше пълна благодарение на правия и издължен римски нос. Би бил истински красавец, ако не беше безизразният поглед в очите му.

Под палтенцето се виждаше сако с цвят на отлежало уиски, под което имаше раирана риза без яка. Крачолите на черните джинси бяха натикани в скъпи ботуши от кожа на алигатор, високите им токчета завършваха с месингови налчета.

— Познаваме се отнякъде, нали? — попита Маргарет.

— И да, и не — отвърна мъжът. — Аз съм призракът на Пол Матачино „Черния“, но на практика съм синът му — Пол Киарамонте…

— Това име ми е познато — кимна Маргарет. — Вие сте от фамилията Абриола. Хората, на които мъжът ми имаше пълно доверие… Десетилетия наред вие сте били верни на Голдони!

Зъбите на мъжа проблеснаха в мрака, кракът му се отдели от земята и изрита пистолета на Барнет с виртуозността на танцьор. В лявата му ръка проблесна дългото дуло на тежък револвер.

— Гадняра ме предупреди да внимавам с теб и беше прав — промърмори Киарамонте и започна да цъка с език. „Съвсем като бабичките в кварталното кино, попаднали на еротичен филм“, помисли си Маргарет. — Но той винаги е прав… — раменете му леко се присвиха. — Е, можем да кажем сбогом на Вини и Марко… Не бяха от най-добрите, но все пак… — Благодарение на чувствените устни, усмивката му се превърна в заплашителна гримаса и Маргарет неволно покри с длан очите на дъщеря си. — Едно време такива като Вини и Марко са ги наричали „гюлета“, тъй като са били обречени да умрат по време на бой… — раменете му отново се присвиха. — Е, все някой трябва да умре… Защо това да са първокласни специалисти, когато можем да използваме и такива като тези? — Зъбите му отново проблеснаха, дълги и остри като на вълк.

Очите му се сведоха към трупа на лейтенант Джак Барнет, налчето на ботуша му потъна в главата му и Маргарет неволно затвори очи.

— Но кой е тоя? Бодигард или любовник? А може би и двете?

Киарамонте приклекна, отметна с нокът окървавения ревер на сакото и внимателно измъкна евтин пластмасов портфейл.

— Май ще се окаже дребна риба, а?

После от устата му се откъсна грозен вик, пръстите му пуснаха портфейла като опарени.

— Луда ли си, мътните да те вземат?! — втренчи се в Маргарет той. — Та тоя шибаняк е ченге — Раменете му направиха странни движения, сякаш играеха ритуален танц. — Значи съм гръмнал редовно ченге от Градското полицейско управление на Ню Йорк! По дяволите! Откъде можех да предполагам?

— Не беше необходимо да го убиваш — каза Маргарет, шокирана и уплашена до смърт.

Пол Киарамонте скочи на крака, лицето му потъмня от притока на кръв. Дулото на револвера му потъна в меката кожа под брадичката на Маргарет, тя неволно извика.

— Мамо! — изпищя Франси.

— Тихо, ангелче мое — промълви Маргарет, от очите й рукнаха сълзи на болка и страх.

— Ти и твоето ченге видяхте сметката на двама души от екипа ми! — заплашително изръмжа в лицето й онзи. — Затова би трябвало още сега да ти пръсна черепа! — Имаше тежки златни пръстени на всички пръсти, включително и на палеца. Това го правеше да изглежда още по-заплашителен.

— Давай, какво чакаш? — дрезгаво попита Маргарет. — Очевидно много си падаш по разправите с беззащитни жени!

Пол Киарамонте я зашлеви с опакото на ръката си, тежките пръстени разкървавиха кожата й.

— Млък и да не си мръднала! — изръмжа той, зъбите му зловещо се оголиха. — Господи Исусе! Не съм изпадал в подобна ситуация откак мащеха ти живееше тук!

— Какво знаеш за Фейт Голдони? — вдигна глава Маргарет.

— Много неща — изръмжа бандитът. — Майка ми се казваше Сара Киарамонте, единствената жена, която е обичал Черния Пол… — очите му се сведоха към Франсин, която го гледаше оцъклено, както се гледа отровна змия. — Бракът му с онази кучка Фейт беше безрадостен, тъжен, безнадежден… Но той беше католик от старото поколение и не можеше дори да помисли за развод… — Очите му, пъргави като на пепелянка, отскочиха към лицето на Маргарет. — А тя го уби. Бавно и коварно, като слагаше отрова в любимите му черни смокини… За да може да се омъжи за баща ти, гадния Енрико Голдони!

— Опитваш се да ме плашиш, така ли? За нея се говореше какво ли не… Но това бяха слухове и нищо повече. Хората просто й завиждаха, че се е омъжила за баща ми. Фейт не е способна да извърши убийство, можеш да си сигурен в това!

— Да бе, как не! — изръмжа Пол Киарамонте. — Всъщност на кого му пука? Тя хвърли топа и вече не може да лъже нито теб, нито който и да било друг!

Маргарет потръпна от отвращение и страх, очите й се отместиха встрани и неволно попаднаха върху лицето на Джак Барнет… Хубав мъж, жалко за него. Дали е бил женен? Дали има дете, което вероятно би било на възрастта на Франси? Едва ли някога щеше да узнае това, пък и вече нямаше значение. Барнет е мъртъв и нищо не може да се промени. Умря в името на нейното отмъщение… Ще има много смърт и страдания, това е сигурно като смяната на деня с нощта… Така беше казала Бърнис. Но Маргарет си въобрази, че е по-умна от всички, че може да промени съдбата на хората и правилата на играта. И ето, резултатът е налице. Реши да се възползва от силата си, силата на фамилията Голдони… И това доведе до смъртта на един невинен човек…

Какво беше казала Бърнис? Корумпира ни не силата, а злоупотребата с нея… Наистина излезе така. Тя беше злоупотребила със своята сила, резултатът бе страдание и смърт…

Всички мислят, че Фейт е мъртва. Включително тоя тип Пол Киарамонте, който я държи в ръцете си. Но истината е друга. Фейт просто промени самоличността си. Днес се нарича Рената Лоти и е една от най-влиятелните политически фигури във Вашингтон. Маргарет я виждаше рядко, отношенията им бяха объркани и напрегнати. Беше на девет години, когато баща й се ожени за Фейт — една възраст, която не й позволяваше да забрави истинската си майка, а още по-малко — да разбере трудностите, които изпитва Фейт в новото и враждебно настроено семейство.

Маргарет никога не повярва на слуховете, че Фейт е убила първия си съпруг преднамерено и хладнокръвно, с търпението на истински Макиавели. Но това може би беше обикновена защитна реакция. Кое дете би искало да признае, че живее под един покрив с убийца?

Душата ти се дави от сълзи, беше казала Бърнис, отново демонстрирайки необичайната си прозорливост. Сега в душата й се надигна вой на отчаяние. В следващия миг си даде сметка, че този вой се комбинира с това, което чуват ушите й, тялото й неволно подскочи.

Нощната тишина се разкъса от воя на полицейски сирени.

— Здрасти, време е да си тръгваме — промърмори Пол Киарамонте, перифразирайки една известна фраза на комика Гручо Маркс. Смушка двете жени с дулото на револвера си и ги подкара към запуснатия паркинг на някогашния хотел. Водата в залива излъчваше фосфоресцентно сияние. По-добре да не мисля за вероятния му произход, въздъхна в себе си Маргарет.

В дъното, съвсем близо до запустялата сграда, клечеше яркочервен тъндърбърд с подвижен покрив. Пол накара Маргарет да върже китките и глезените на Франси грабна лекото й тяло и го натика на тясната задна седалка. После сръчно повтори операцията и със самата Маргарет.

— Няма нужда — опита се да го разубеди тя. — Ще седя отпред, до теб. Освен това държиш дъщеря ми… Можеш да ми се довериш.

— Като Марко и Вини, нали? — изръмжа онзи. — Няма що, добре те е отгледала мащехата ти! Ти си една истинска пепелянка, госпожо!

Натика носната си кърпа в устата й, прегъна тялото й на две и я бутна отзад, при Франси. После затръшна вратичката, седна зад волана и рязко натисна педала на газта.

Не след дълго пое по Белт паркуей, протегна ръка и включи касетофона. Поддържаше нормална скорост, чертите на лицето му започнаха да се отпускат. Няколко минути по-късно се размина с четири-пет синьо-бели патрулни коли, които летяха към „Голдън гейт ин“ с включени сирени.

— Много ви здраве, нещастници! — изкрещя Пол Киарамонте, надвиквайки сладкия гласец на Брайън Уилсън, който пееше „Не се тревожи за нищо, скъпа“…

Пета главаТокио | Уест Палм бийч

Никълъс срещна Танака Гин в болничната стая на Ватанабе. Специалистът по електроника изглеждаше дяволски зле. Кожата на лицето му, силно опъната върху костите, имаше зеленикаво сивкав цвят от действието на отровата. Беше сложен на системи, специален вентилатор над главата му помагаше на дишането. Сърдечната му дейност се отчиташе от монитор, до него седеше сестра, която следеше за дозировката на лекарствата във вените му.

— Пет минути, не повече! — отсече очевидно раздразненият лекар в коридора. — Той все още е много слаб, не бива да го претоварвате!

— Благодарим ви за помощта — поклони се Танака Гин.

Вътре поведението му беше коренно променено. Представи се на Ватанабе, говорът му беше бърз и делови.

— Водим разследване за криминално престъпление — заключи той под неодобрителния поглед на сестрата. — Както сам виждате, участието ви в него за малко не отне живота ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако излезете оттук, ще ви бъде предявено официално обвинение за шпионаж, измама и кражба. В хода на разследването вероятно ще се прибавят и други обвинения… — Танака Гин беше заковал поглед в бледото лице на Ватанабе и не обръщаше внимание на жестовете на сестрата. Съдейки по показанията на монитора, основните жизнени функции на болния рязко се усилиха. Сега беше времето за решителния натиск, за който Никълъс и прокурорът се бяха уточнили предварително. — Ватанабе-сан, вие съзнателно сте откраднали защитени от авторски права материали на компанията „Сато интернешънъл“. Страхувам се, че ако животът ви не свърши тук, навън ви очаква доживотна присъда.

— Един момент — намеси се Никълъс, точно по предварително съгласувания сценарий. — Имам една друга идея, Гин-сан…

— Алтернативи не може да има! — отсече Танака Гин, забил стоманен поглед в разширените от ужас очи на Ватанабе.

— Поне ме изслушайте — настоя Никълъс. — Какво ще стане, ако Ватанабе-сан направи пълни и доброволни самопризнания?

— Да — прошушна с отчаян глас болният. — О, да!

— Този човек е крадец, Линеър-сан! — изръмжа Танака Гин. — Той се опита да ви разори! Не мога да повярвам, че го защитавате!

— Не го защитавам, но искам да стигна до дъното на това престъпление. От уликите, с които разполагаме до този момент, аз стигам до убеждението, че Ватанабе-сан не е откраднал за лична облага данните на „Кибер-нет“. Ако той ни помогне да открием истинските престъпници, аз ще се откажа да го съдя.

— Но не и аз! — прогърмя Танака Гин и сестрата уплашено се сви в ъгъла си. — Градската прокуратура на Токио няма да толерира промишления шпионаж! По дяволите, тук става въпрос за националната сигурност!

Ватанабе трепереше, пулсът му полудя.

— Ще ви дам исканата информация, Линеър-сан — прошепна с усилие той. — Никога няма си простя за стореното, но искрено искам да ви помогна!

— Никакви сделки! — отсече с категоричен тон Танака Гин.

— Няма смисъл да го тикнем в затвора, ако наистина ни сътрудничи — възрази Никълъс. — Знаете какво е да си вътре, в това състояние той едва ли ще издържи…

Ватанабе ги гледаше с опулен поглед, душеше го ужас. Единственото му желание беше час по-скоро да изплюе всичко, което знае.

В същия момент вратата се отвори и на прага застана докторът.

— Какво, за Бога, става тук? — извика той. — Нали ви казах, че…

— Изпълнявам служебните си задължения! — прикова го с леден поглед Танака Гин. — Вън оттук, ще влезете, когато ви наредя!

— Нямате право! — извика докторът. — Аз отговарям за болния!

— Само след като приключа с него! — все така ледено отвърна Танака Гин, в ръката му се появи сгънат на две лист хартия. — В противен случай ще бъда принуден да преместя пациента ви в болницата на затвора! Искате ли да го направя, докторе?

Онзи отвърна с възмутен, поне за пред сестрата поглед, после се отдръпна и затвори вратата след себе си.

Танака Гин хвърли кратък поглед към Никълъс и той се наведе над леглото:

— Успокойте се, Ватанабе-сан, всичко ще бъде наред.

— Готов съм, Линеър-сан — отвърна с тъничък гласец Ватанабе и прокурорът с мъка прикри една въздишка на облекчение. — Всичко е в главата ми, искам да го споделя с вас!

Танака Гин включи портативния си магнетофон и продиктува в микрофона деня, часа и мястото на записа. После постави апаратчето на подвижния поднос пред брадичката на болния и Ватанабе потвърди, че дава показания доброволно, без никакъв външен натиск.

— Признавате ли, че сте направили неразрешено копие на данните за „Кибер-нет“, които са собственост на „Сато интернешънъл“? — започна разпита прокурорът.

— Да.

— Давахте ли си сметка, че правата върху тези данни принадлежат на „Сато интернешънъл“?

— Да.

— Сам ли замислихте престъплението?

— Не. Поиска го от мен един човек на име Нгуен Ван Трък, вицепрезидент на виетнамската компания „Минх Телеком“.

— Един момент — намеси се Никълъс. — Не бяхте ли във връзка с американец на име Корд Макнайт?

— Не, контакт осъществих с Ван Трък.

— Но дискетата предадохте на Макнайт — изтъкна Никълъс.

— Доколкото зная, той беше само посредник — поклати глава Ватанабе. — Маша в ръцете на Ван Трък… — лицето му се обля в пот, главата му безсилно се отпусна на възглавницата.

— Ето, пийнете малко вода — подаде му чашата Никълъс.

Двамата с Танака Гин безмълвно наблюдаваха как Ватанабе смуче ледената течност през сламка, със затворени очи и задоволството на малко дете.

— Разкажете ни нещо повече за този виетнамец — заповяда Танака Гин.

— Ван Трък работи за „Минх“, както вече ви казах… Но чух, че получава парите си от другаде… От един индустриалец на име Къртц.

Никълъс и прокурорът си размениха светкавични погледи.

— Родни Къртц? — пожела да уточни Никълъс.

— Да.

— Откъде знаете това? — попита Танака Гин. — Сам твърдите, че тези хора действат изключително предпазливо. Нали затова Ван Трък е прибегнал до услугите на Макнайт?

— Това е така — нетърпеливо отвърна Ватанабе. — Но Ван Трък трябваше да използва нечие тежко име, за да ме убеди… Предложи ми собствен научноизследователски институт в компанията „Стърнголд асошиейтс“. Направих съответните проучвания и открих, че „Стърнголд“ е една от десетината азиатски компании на Родни Къртц. Нима е възможно вицепрезидентът по маркетинга на някаква виетнамска телекомуникационна компания да ми предлага цял институт, ако зад него не стоят парите на Къртц?

— Трябваше веднага да дойдете при мен — поклати глава Никълъс. — Щях да ви помогна и сега нямаше да лежите тук, натъпкан с отрова от хората, които са ви наели…

Изтощен до крайност, Ватанабе затвори очи. Ръцете му силно трепереха, сестрата не отделяше разтревожен поглед от екрана на монитора.

— Наистина трябваше — едва чуто прошепна болният. — Всички в „Сато“ говорят за доброто ви отношение и изключителната прозорливост… Но за съжаление вие не бяхте тук…

Седнали в малко кафене до болницата, Никълъс и Танака Гин мълчаливо наблюдаваха уличното стълпотворение зад прозореца. По тротоарите се блъскаха хиляди хора, бързащи към дома за обичайната вечеря пред телевизора, всяка педя от асфалта беше заета от автомобили, притиснати плътно един до друг.

— Добре ли сте? — попита Танака Гин. — Изглеждате почти като Ватанабе…

— Нищо ми няма — отвърна Никълъс и отпи глътка кафе.

— На мен пък ми има — въздъхна Танака Гин и уморено разтърка очи. — Малко преди да се видим в болницата ми съобщиха, че адвокатите на Тетцуо Акинага са успели да го измъкнат.

— Какво? — стреснато го изгледа Никълъс. Не можеше да повярва, че могъщият оябун на Якудза и смъртен враг на Микио Оками отново ще се окаже на свобода. — Нали го чакаше процес? Възможно ли е да свалят всички обвинения срещу него?

— Адвокатите му твърдят, че в обвинителния акт има съществени пропуски и май ще излязат прави — поклати глава Танака Гин. — Подготвен е не според личните ми указания… Вече ви казах, че имам сигнали за корупция в прокуратурата, това е първото им пряко потвърждение…

— Ще направя някои проучвания, които вие няма как да направите.

— Благодаря, Линеър-сан — поклони се прокурорът. — Ще ви бъда много задължен.

Поръчаха още кафе, очите им отново се насочиха към уличния трафик и дъжда. Под светлината на неоновите реклами мокрите тротоари изглеждаха като лакирани.

— Много ми се иска да поприказвам с тоя Нгуен Вай Трък — промърмори Танака Гин. — Но по всичко личи, че е пропаднал вдън земя… Нито в компанията, нито в семейството му са го виждали и чували след приема за промоцията на „Кибер-нет“, граничните власти нямат информация да е напуснал страната… Къде, по дяволите, се е скрил?

Никълъс мълчаливо гледаше оживеното движение зад прозореца.

— За Къртц бяхте прав — въздъхна най-сетне той. — Компанията „Стърнголд асошиейтс“ е в списъка на партньорите ни в проекта „Кибер-нет“, известни под общото наименование „Денва партнърс“.

— Но за какво му е да краде данните на проект, който сам е финансирал?

— Интересен въпрос — отвърна Никълъс. — Който несъмнено ще постави мотивите за убийството му в съвсем различна светлина…

— Как?

— Къртц е бил изключително предпазлив и затворен бизнесмен, всичките му компании са частни, без акции на световните борси. Според редица репортажи в „Таим“, „Щерн“ и „Форбс“ той упорито е отказвал да пусне акции на пазара, въпреки убеждението на неговите юристи и икономисти, че би направил страхотен удар там. Той е бил самотен стрелец, но истински гений в бизнеса. Няма брокер на този свят, който да не дава мило и драго за малко акции от неговата империя…

— И какво от това?

— Нищо особено. С изключение на факта, че състоянието му е лично. При евентуална смърт милиардите се наследяват от жена му. А при нейната смърт…

— Те не са имали деца.

— Не са — кимна Никълъс и допи кафето си. — Къртц изведнъж харесва технологията на „Кибер-нет“ до такава степен, че финансира „Денва партнърс“… Две седмици по-късно е убит, на другия ден жена му е прегазена от неизвестен автомобил. Нещастно съвпадение на космически сили или добре обмислен заговор?

— Има ли убийство, няма съвпадение! — отсече Танака Гин. — Мисля да проверя кой наследява империята след смъртта на собствениците…

Извади няколко банкноти и ги хвърли на масата, после вдигна глава:

— Ще ви попитам нещо, Линеър-сан… Снощи в жилището на Къртц вие уловихте присъствието на убиеца. Сигурен съм в това, тъй като имам представа за силата на вашето Тао-тао… Имате ли по-конкретна представа за неговата самоличност? Ще оставя настрана твърдението ви, че в огледалото видяхте собствения си лик… Не вие сте убил Къртц, нали?

— Не, разбира се. Но…

Светът се разлюля и започна да потъва в безбрежния океан, шибан от упоритите дъждовни струи. От пода на кафенето се надигнаха странни колони, смесица от блестяща синкавочервена светлина. Ушите му екнаха от ударите на собственото му сърце — бързи и тревожни. Погледна надолу и видя как потъва в пода, прониквайки през твърдите предмети като ефимерен газ…

В ушите му се появи грохот, последван от гневното жужене на милиони пчели. На лицето му се появи болезнена гримаса, тялото му политна към пода.

— Линеър-сан!

Някой викаше, сякаш искаше да заглуши милионите разговори, които водеха между себе си пчелите. Тихо, ако обичате!

— Линеър-сан!

Пред очите му се появи познатото лице на Танака Гин, ръцете му го повдигаха от пода.

Вдигна ръка и докосна пламтящото си чело. Колоните изчезнаха, подът изглеждаше солиден както преди. Но пчелното жужене все още се носеше във въздуха.

— Какво стана? — объркано прошепна Никълъс.

— Вие ще кажете — отвърна Танака Гин. — Внезапно пребледняхте и започнахте да се свличате от стола…

Никълъс си спомни финала на обяда с Хонико. Тогава отново се беше появило проклетото жужене.

— Да се махаме оттук! — рече той.

Мокрите тротоари изглеждаха доста по-спокойни отпреди. Тълпите хора и грохотът на уличното движение му помогнаха да се завърне в действителността.

— Линеър-сан?

— Подхлъзнах се…

— Така ли? Забравяте, че в къщата на Къртц вече бях свидетел на подобен транс… Той едва ли може да се нарече подхлъзване.

— Прав сте — мрачно кимна Никълъс. — Но се страхувам, че това подхлъзване е дълбоко в мен — от една действителност към друга…

Гадняра притежаваше 13-метрова „цигара“ — великолепен образец на свръхбързите и елегантни круизери, които във Флорида означават всичко — пари, власт, положение в обществото. Кабината и корпусът бяха боядисани в морскосиньо. На дневна светлина бързият катер се сливаше с океанската шир, а нощем ставаше съвсем невидим. Това беше и целта — тези „цигари“ се използваха главно от контрабандистите.

А катерът на Чезаре беше свръхбърз, дори по претенциозните критерии на този вид съдове. Броени минути след като се откъснаха от кея на Уест Палм, кожата на Веспър настръхна от ледения вятър, а ръцете й се вкопчиха в парапета. Грохотът на моторите беше почти нетърпим, като в боен самолет. Неволно си спомни за чувството, което изпитваше като дете по панаирите, вкопчена в предпазния парапет на „влакчето на ужасите“. Изви глава и видя, че носът на катера беше изцяло във въздуха, пръските морска вода я шибаха със силата на куршуми.

— Долу в кабината има якета — изрева Гадняра, опитвайки се да надвика воя на вятъра и грохота на мощните двигатели. — Ако искаш, иди да се облечеш…

Веспър поклати глава, тялото й вибрираше заедно с корпуса.

— С каква скорост се движим? — извика тя.

— По-голяма от всичко, което плава върху вода — отвърна Гадняра. — Включително катерите на онези ченгета от Бреговата охрана…

Минаваше седем, но той продължаваше да е развълнуван. Още в къщата крачеше напред-назад като тигър в клетка, очевидно очакваше нещо. Телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Очевидно не очакваше точно този делови разговор, но веднага след това й каза да си събира багажа.

— Кипя от енергия и не мога да стоя затворен — поясни той, очевидно превъзбуден от нещо. Но от какво?

Веспър се смъкна от леглото. Неволно се запита как се оправя Кроукър с онзи Уейд Форест, който отговаряше пряко за действията на клана Леонфорте. Дали трябваше да замесва Лю? Той е безспорно умен и твърд, но Форест беше от онези амбициозни типове, които, ако не бъдат държани изкъсо, помитат всичко по пътя си. Това не трябва да става. С времето беше започнала да го харесва, имаше чувството, че контактува с филмов герой на Робърт Мичъм… А тя много си падаше по Мичъм…

— Утре може да ми гостува един приятел — съобщи Гадняра, насочил круизера по лунната пътека над вълните… — Страхотен тип, положително ще си паднеш по него… Сигурно ще остане ден-два. Води си и гаджето, което е окей… — направи малка пауза, после добави: — Няма да я виждаш много често, щото е вечно болнава…

— Значи няма да ходим на Южния бряг, така ли? — попита Веспър, отмятайки кичур коса от челото си. — Нали ми обеща?

— Ще ходим, скъпа, нищо не се е променило… Поли, моят приятел, ще се появи не по-рано от късния следобед… Ще ги вземем и отиваме на кръчма, искаш ли? И без това ми става лошо от тая къща!

На около пет километра от брега Чезаре изведнъж изключи двигателите. Носът легна върху вълните, лодката бързо забави ход.

— Виж залеза — промълви той и махна с ръка към оранжево-зелените пламъци на хоризонта. — Кара те да се радваш на живота, нали?

Тук, встрани от корабните маршрути и крясъците на крайбрежните птици, цареше величествена тишина. Повечето от лодките за забавления отдавна бяха закотвени зад вълнолома, тишината над водата се нарушаваше единствено от далечния грохот на невидим самолет. Далеч зад гърба им започнаха да мигат разноцветните светлини на Палм бийч — сякаш отражение на величествения залез.

— Гладна ли си?

— Още не — поклати глава тя и хвърли поглед към голямата хладилна чанта, която Гадняра беше тикнал до щурвала.

— А знаеш ли с какво се занимавах днес? — продължи с небрежен тон Гадняра. — Проверявах те… — усмивката му се стопи, едрата му фигура заплашително се насочи към нея. Тя остана на мястото си с цената на огромни усилия. — И какво открих? Моята мадама е работила за федералното правителство! В някакъв дълбоко секретен отдел, наречен „Огледалото“… — Тя усети миризмата му. Странната животинска миризма, която плашеше хората. — На всичкото отгоре излезе, че си работила и за баща ми Джон…

— Всичко това е вярно — спокойно кимна Веспър.

— Знам, че е вярно, момичето ми! — изръмжа Гадняра. — Единственото нещо, което не знам, е защо си тук! — ръцете му направиха изразителен жест. — Едва ли се беше заредила в „Ил Палацо“ случайно, очевидно си искала да те забележа!

Веспър имаше чувството, че крачи в минно поле, без да знае точното разположение на смъртоносните заряди. С Чезаре Леонфорте винаги е така. По принцип не беше имала нищо против тази задача, тъй като цял живот беше ходила по ръба на бръснача. И, за добро или зло, винаги беше съумявала да се държи на безопасно разстояние от пламъка, подобно на някаква мъдра нощна пеперуда.

Най-привлекателното в риска е начинът, по който човек излиза от собствената си същност. В това има нещо от актьорското майсторство, нещо като антитеза на самоанализите, които Веспър никога не беше обичала… Заети с пресъздаването на чуждите образи, актьорите нямат време да обърнат внимание на това, което са… Същото важи и за риска. В рискова ситуация ти трябва да бъдеш точно това, за което те мисли противникът. До точно определен момент. После преобръщаш масата и се опитваш да измъкнеш от него това, което ти трябва…

Отношенията на Веспър с Гадняра все още бяха в първата и най-опасна фаза. Ако я разкрият сега, други роли няма да има. Просто защото изпълнителят ще бъде отстранен от сцената.

Реши да се възползва от рискованата теория, според която нападението е най-добрата защита. Пристъпи напред и го прегърна, устните й се впиха в неговите. После леко отдръпна глава да надзърне в очите му, на устата й се появи дяволита усмивка:

— Аз ли те накарах да дойдеш точно в онзи момент и да ме измъкнеш?

— Не, разбира се. Но…

— Наистина бях там с надеждата да те видя!

— Така ли? — присви очи Гадняра. — И защо?

— Защото ми трябваше сигурно убежище — отвърна тя. — Особено след като в Пентагона започна разследване на дейността на баща ти в ДАРПА. — Под тези инициали се криеше Агенцията за разработка на модерни оръжейни системи към Пентагона. Това е една дълбоко секретна организация с таен бюджет, което означаваше, че никой в Конгреса не може да контролира нейната дейност. — Баща ти имаше свободен достъп до разработките на ДАРПА и вземаше онези от тях, които пожелаеше. Това постави в доста глупаво положение редица генерали в Пентагона, особено онези, които отговарят за секретните оръжейни системи…

— Но ти какво общо имаш с всичко това?

— Наложи се да изчезна от Вашингтон, преди разследването да стигне и до мен…

— Как така? — подозрително я изгледа той. — Какво общо имаш ти със секретните разработки?

И тук, както при повечето неща в живота, всичко опираше до размяна. Веспър принуди Гадняра да бъде подозрителен и ядосан, но в замяна получи една мъничка частица от мозайката, която искаше да подреди — стана й ясно, че той действително е свързан с дейността на баща си в ДАРПА.

— Нищо общо — кимна с въздишка тя. — Ако не се брои фактът, че поддържах тесни контакти с баща ти…

— В коя област?

— Наркотиците.

Чезаре беше толкова объркан, че млъкна. После изведнъж се разсмя. Толкова бурно и продължително, че от очите му изскочиха сълзи.

— Ти? — заби показалец в гърдите й той. — Една красива и интелигентна мадама се забърква в гадния свят на трафикантите? Не, момичето ми!… Сигурно се шегуваш!

— Не се шегувам.

Отрезвяването му настъпи светкавично.

— Не се опитвай да ме баламосваш, момиче! — изръмжа той. — Защото жива ще те одера! — гласът му беше студен и заплашителен.

— Не те баламосвам — поклати глава Веспър. — На книга се водех административен помощник на баща ти. Но на практика координирах всички операции с наркотици, при това директно от щаба на „Огледалото“…

— А защо никога не съм чувал за теб?

— Защото се занимавах главно с операциите в Азия, а и Джони умееше да пази тайна…

— Тук си права — кимна той, вече малко по-спокоен. — Старият мръсник споделяше само толкова, колкото беше необходимо… Не се доверяваше на никого, дори на децата си. Господи, какви ги дрънкам? особено на децата си! Никой на този свят не може да се похвали, че е бил близък с шибания Джони Леонфорте! — Последните думи бяха казани с нескрито уважение, но Веспър ясно усети горчивината им. Беше успяла да се докосне до стара, но незараснала рана…

Той седна на носа и се извърна с лице към нея:

— Пазеше те на сянка, защото те чукаше, а?

Веспър се поколеба по кой път да тръгне. Усещаше, че ако каже „да“, Чезаре ще побеснее от ревност. Въпросът беше дали това й е необходимо.

— Искаше му се, разбира се — отвърна по интуиция тя. — Бих казала, че не престана да се опитва…

Чезаре я гледаше като омагьосан. За пръв път срещаше толкова хладна и затворена в някои отношения жена, от това възбудата му още повече нарастваше. С учудване установи, че харесва начина, по който му се противопоставя, харесва го дори повече от начина, по който се любеше с него. По характер беше човек, който иска да има всичко от живота. И може би затова Веспър му се струваше истински Божи дар… Всичко у нея беше по-голямо от живота — страст, хумор, гняв, ум… Повечето мъже биха се стреснали от това, събрано на куп в една жена. Но той изпитваше единствено възторг… Цял живот беше третирал жените като същества от второ качество, предназначени да запълват миговете на скука. Но сега беше срещнал сродна душа, която, чрез животинската сила на примитивния си характер, беше успяла да изкачи онова стъпало на живота, върху което Чезаре винаги е бил сам.

Душата му потръпна и в това нямаше нищо странно. Сякаш я докосна тайнствено подводно течение, което примамливо го зовеше в своите дълбини.

— Страхотна кучка си, мамка му! — промълви с уважение той. — На моменти направо се чудя къде са ти ташаците!

Разсмяха се едновременно и тя разбра, че е взела правилното решение. Преградите в душата му се рушаха и тя вече беше далеч по-навътре, отколкото смееше да се надява.

Нощта влизаше в правата си, светлинните гирлянди на далечния бряг станаха по-ярки. Източната част на небето вече беше черна.

— Знаеш ли, за пръв срещам мадама, която се е опряла на баща ми — промърмори Чезаре.

— Не й е било лесно на майка ти… — подхвърли Веспър.

— Мама? — вдигна очи Чезаре и усърдно се прекръсти. — Нека Бог даде мир на душата й. Беше кротка и покорна съпруга, обичаше мъжа си до последния си час… Нищо не беше в състояние да я промени. А него, знаеш, все го нямаше… — Погледът му се насочи към теменужените вълни, лактите легнаха на коленете му. — Мисля обаче, че понякога и той правеше каквото може… Въпреки че ни заряза бързо и не се обади никакъв… Лично аз нямах време да почувствам липсата му — бързах да порасна, като всички останали…

Нещо в погледа му обаче го издаде. Веспър беше сигурна, че е било точно обратното.

— Какво можеше да направи тя? — продължи с въздишка Чезаре. — Обичаше го, той беше единственият мъж в живота й… Дори когато изчезна, тя търпеше и мълчеше. Защото знаеше, че има свои дела, които трябва да бъдат свършени… Вероятно много й е липсвал, вероятно именно това я уби… Любовта. А аз, млад и глупав, вършеех по улиците на Озоун парк и често се питах защо става така…

Очите му намериха нейните.

— Отговор получих едва когато поех задължението да заведа сестра си в манастира в Астория, за който тя мечтаеше цял живот… — Пръстите му се преплетоха. — Странно момиче беше моята сестра Джаки… Никога не съм я разбирал. Единствената й мечта беше да стане монахиня в Астория, в манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“… Само веднъж съм бил там, но името запомних завинаги…

От устата му се откъсна тежка въздишка.

— Както и да е… Разговаряхме в колата на път за манастира. Бедничката Джаки, тя винаги се опитваше да завърже разговор с мен, ама кой да я слуша? Тя беше моя сестра, по дяволите! Но говореше за неща, от които си нямах никакво понятие… С изключение на случая, за който ти казвам… Зададох й въпросите, които ме измъчваха: Кога ще се върне татко? Мама разби сърцето си в очакване… А тя вика: „Нима не си разбрал, че татко никога няма да се върне?“

Чезаре безпомощно разтвори ръце:

— Това ме нервира и започнах да й крещя… Какви ги дрънка, мамка му… Защо постоянно ме залива с врели-некипели… Как така няма да се върне? Нали ние сме неговото семейство? — очите му се сведоха надолу. — Но тя излезе права… Татко наистина не се върна…

Главата му рязко отскочи, настроението му претърпя рязка промяна:

— Джаки се оказа момиче на място… Ти приличаш на нея, защото имаш нещо тук… — пръстът му почука по слепоочието. — Тя нито веднъж не нарече татко с обичайното обръщение: тате, татко… Това име предпочиташе да използва само за свещениците. Може би го е мразела, а може би просто го е съжалявала.

— А ти? — обади се Веспър. — Ти какви чувства изпитваше към него?

— Аз ли? — вдигна глава Чезаре. — Никакви. Нямах време, бях зает да усвоявам семейния бизнес от чичо Алфонс… — гласът му отново стана мрачен, на прага на избухването. — Просто не бях като Джаки, не мислех задълбочено върху нещата… — Потърка длани, сякаш да ги стопли, очите му отново се насочиха към тъмните вълни.

— Какво стана с Джаки? — попита Веспър, сложи длан на гърба му и започна да го разтрива с леки, кръгообразни движения. На това я беше учил Оками, така съумяваше да се откъсне от физическото съществувание и да навлезе в кристално ясните коридори на мисълта… В ушите й се появи плясък на невидими криле, духът й бавно започна да прониква в психиката на Чезаре. Установила контакт, тя направи каквото може, за да го подтикне към откровеност. Разкритията щяха да последват едно след друго, Веспър беше сигурна в това. Най-трудно е първото, което има задачата да разтвори черупката на Гадняра…

— Там е работата, че не мога да си обясня нещата — въздъхна Чезаре и унило махна с ръка. — Джаки умря при автомобилна катастрофа една двадесетгодишна… Десетина месеца след като влезе в манастира… — Очите му останаха заковани в леко развълнуваната вода. — Едва двадесетгодишна, Господи! — Тялото му рязко се завъртя към Веспър. — Знаеш ли, най-странното е, че ми липсва… Сега, а не когато беше в манастира и преди това… Тогава рядко мислех за нея и обикновено се ядосвах, защото не проявяваше необходимото уважение към татко… А сега непрекъснато мисля за нея… Шантава работа, нали?

— Никак не е шантава — поклати глава Веспър. — Според мен е хубаво, че си в състояние да я оцениш… Това положително би й харесало…

— Не знам — мрачно поклати глава Чезаре. — Все си спомням как й се развиках тогава в колата… Честно казано, не само се развиках, но и й плеснах един шамар… Доста силен, знаеш… Нараних я… Външно и вътрешно… Чувствам го ей тук… — пръстите му се свиха в юмрук и докоснаха гърдите.

— И сега съжаляваш, нали?

— Разбира се, че съжалявам. Исусе, какво чудовище съм бил! Исках да бъда твърд като татко, истинска глава на семейството! Защото брат ми Майк не ставаше за нищо, вятър го вееше…

Майк Леонфорте, помисли си Веспър. Каква е била ролята му в семейството? Понечи да насочи разговора в тази посока, но Чезаре рязко се надигна и отиде да включи зелените сигнални лампи на кърмата. Избликът на физическа енергия беше изненадващо рязък, деликатната психическа връзка между двамата веднага изчезна…

— Виждаш ли нещо ей там? — промърмори той, грабна един бинокъл и го насочи към най-тъмния сектор на океана.

Веспър отиде при него и напрегна поглед по посока на някакви неясни червеникави искри.

— Какво е това? — попита тя. — Сигнални светлини?

— Умно момиче — похвали я с усмивка Чезаре. — Да, това са светлините на един катер, с който ще се срещнем тук…

— Поласкана съм от доверието да ме вземеш със себе си.

— А не трябва! — стрелна я косо той. — Защото мястото тук е идеално да се отървеш от един труп… Акулите ще го разкъсат без остатък…

Сърцето на Веспър пропусна един такт:

— Това ли ме чака?

— Така мислех в началото — кимна Чезаре и свали бинокъла. — Но сега ми хрумна по-добра идея… Всичко зависи от това дали ще повярвам на приказките ти, или не…

Тя веднага си даде сметка за неизгодната позиция, в която беше изпаднала. Краката й стъпиха на перилата, ръцете й се разпериха, за да пазят равновесие.

— Е, хайде — процедиха устните й. — Бутни ме във водата! Нали казваш, че всичко е въпрос на минути?

Червените светлини бавно се приближаваха, до ушите им долетя тихо боботене на мотор.

— Не — поклати глава Чезаре. — Предпочитам да поразмисля още малко…

— Защо трябва да чакаш, Чезаре? Направи го сега! А после ще се върнеш към предишния си живот, без дори да си спомняш, че ме е имало…

Очите му се заковаха в нея. Грохотът на мотора зад гърба й заглъхна, очевидно лодката беше оставена да се плъзга по инерция. Ушите й доловиха тихия плясък на вълните в борда.

— Любопитен съм — промълви най-сетне той. — Искам да видя дали не ме будалкаш…

— Само толкоз, така ли?

— Не — протегна ръка към нея той, но не я докосна. — Не само това… Мисля, че не искам да те забравям…

Едва сега Веспър разбра истинския смисъл на думите му: Не искам да забравям Джаки…

— Ти ме нарани! — ледено процеди тя. — Нима си въобразяваш, че аз съм една от обикновените ти мадами? Нима мислиш, че можеш да се правиш на мъж пред мен? Обявяваш намеренията си да ме хвърлиш на акулите и чакаш да ти се моля? — гласът й бавно набираше сила. — Това ли искаш да постигнеш, Чезаре? Такива ли са представите ти за забавление?

— Постави се на мое място — промърмори с несигурност в гласа той. — Ами ако наистина се окаже, че си дошла да ме шпионираш?

— Ти си все същото чудовище! — изкрещя извън себе си тя. — Онова, което е вдигнало ръка срещу единствената си сестра!

— Хайде, стига — размърда се притеснено Чезаре. — Дрънкаш глупости!

— Ти си садист! — не му обърна внимание Веспър. — Как е възможно да се държиш така с мен?

— Не употребявай такива думи, за Бога!

— Защо, по дяволите? — викна тя, макар че отлично знаеше какво има предвид Чезаре — Джаки никога не би използвала подобен речник… — Ти можеш да ругаеш, а аз не мога, така ли? Ти ме караш да умирам от страх и си въобразяваш, че това е в реда на нещата? Как мислиш, че се чувствам, да те вземат мътните?!

— Добре де, добре… — промърмори той, пристъпи крачка напред и я свали от парапета. Задържа я в прегръдката си и започна да я целува. По двете бузи, по клепачите, по челото… Бавно, с трепет и уважение. После устните му се впиха в нейните, езиците им осъществиха кратък, но пламенен контакт.

Тишината на нощта се наруши от тихо подсвирване и Чезаре я пусна на палубата.

— Време е за работа — прошепна той, погали я по бузата и отговори на подсвирването!

— Добре — кимна тя. — Ще сляза долу…

— Не — хвана я за ръката той. — Искам да останеш… Нали каза, че си в този бизнес? — Доброволно или не, главата му отново се мушна в примката.

— Бях в този бизнес, Чезаре — тихо, но напрегнато отвърна тя, докато един слаб мъж ловко се прехвърляше през борда.

— Това е достатъчно — рече Чезаре и се обърна с лице към новодошлия. — Искам да ми кажеш какво мислиш за тоя кучи син!

Веспър се завъртя и с изненада установи, че на няколко метра от тях се поклаща катер на Бреговата охрана с изключени светлини. На борда в близост до носа смътно се виждаше регистрационният му номер: CGM 1176. Слабият мъж, който се прехвърли през борда, беше облечен в стандартната униформа на Бреговата охрана, на петлиците му се виждаха лейтенантски нашивки. В ръката му се поклащаше синьо-бял гимнастически сак.

— Майло — вдигна ръка да го поздрави Чезаре. — Това е Веспър, тя ще провери стоката. Имаш ли нещо против?

— Пет пари не давам — сви рамене Майло. — Ако искаш, можеш да я дадеш за проверка и на самия Папа…

Дръпна ципа на сака и извади пластмасова торбичка с бял прах. Веспър пое ножа, който й подаваше Чезаре. Разсече на кръст горната част на торбичката, постави малко прах на върха на ножа и предпазливо го близна с език. Обърна се да изплюе сместа през борда, впи тежък поглед в очите на Чезаре и бавно кимна с глава.

— Прехвърляй! — кратко се разпореди той.

Операцията отне точно седем минути. През това време Чезаре изчезна в каютата и се върна с тънко дипломатическо куфарче. Вероятно вътре са парите за кокаина, съобрази Веспър. Обърна се с гръб към Майло, пристъпи към Чезаре и тихо прошепна:

— Не му плащай още… Чакай да ти дам знак…

Върна се при слабия лейтенант, който тъкмо приключваше с броенето. Торбичките бяха сто и петдесет.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Това е — кимна онзи. — Давайте мангизите.

— Момент — отвърна Веспър, наведе се и издърпа две торбички от средата на купчината.

— Но какво прави тя? — разтревожено повиши тон Майло. — Нали имахме уговорка?

— Проверявам стоката — отвърна Веспър и сръчно отвори торбичките.

— Нали вече го направи? — нервно попита Майло и хвърли кос поглед към Чезаре: — Тя вече го направи, Гадняр! Откога ползваш помощта на фусти?

— Затваряй си плювалника! — сряза го Чезаре. В ръката му проблесна късото дуло на картечен пистолет МАК-10.

— Спокойно, за Бога! — извика с треперещ глас Майло. — Не исках да кажа нищо лошо!

Веспър бавно се изправи и внимателно се отдръпна от пространството между двамата.

— Лявата торбичка е редовна — обяви тя. — Но в дясната има една доста гадна съставка… Арсеник!

Картечният пистолет се закова в гордите на Майло.

— Нещо да кажеш? — изръмжа Чезаре.

Лейтенантът близна с розов език малко прах от посочената торбичка, на лицето му се изписаха учудване и страх:

— По дяволите, шефе! — промърмори той. — Тя е права!

Чезаре се стрелна напред, дулото на пистолета се заби в шията на трафиканта.

— Ей сега ще ти видя сметката, гадно лъжливо копеле! — изръмжа страховито Гадняра. — Казвай кой ти нареди да ме прекараш, иначе заминаваш да пееш в ангелския хор около дядо Господ! — в очите му пламнаха червените искри на животинския гняв, Веспър неволно потръпна. — Започвай, копелдак!

— Исусе! — сподавено извика Майло. — Не убивай вестоносеца само защото новините са неприятни! Знаеш, че аз съм само посредник, за Бога! Никога не съм бил в бизнеса с наркотици и изобщо не съм се докосвал до шибаната ти стока! — гласът му прекъсна, задавен от страх. — Кълна ти се, Гадняр!

Чезаре се овладя с цената на огромни усилия, въздъхна и се извърна към Веспър. Тя кимна, за да му покаже, че вярва на Майло. Почувства се някак разочарован. Много му се искаше да накаже измамника веднага, още тук — Веспър ясно усети това.

— Окей — дрезгаво промърмори той и отмести дулото от шията на лейтенанта. Слабичкият мъж се потеше обилно, краката му се подгъваха. Даваше си ясна сметка, че живее втори живот.

— Някой се опитва да ме будалка, Майло — изръмжа Чезаре и свали пистолета на нивото на кръста си. — Я дай да си направим сметките… За утре през нощта е уредена нова доставка, нали?

Майло безмълвно кимна с глава.

— Хубаво, тогава ще се оправим…

Майло най-сетне започна да диша отново.

— Кво ще кажеш, ако изхвърля тоя боклук в океана? — попита той. — Нека шибаните акули се задавят с него!

— Затваря си плювалника! — сряза го Чезаре. — Кой ти е дал, право да разсъждаваш? — ръката му се стрелна към торбичката трева. — Залепяш я и я връщаш обратно. Утре вечер да бъде сред новата стока. Аз ще дойда с теб!

— Ти си шефът, но…

— Изчезвай! — изрева Гадняра и Майло побърза да се подчини.

Веспър изчака да останат сами, обърна се и заби пламтящ поглед в лицето на Чезаре:

— Каква постановка! Така ли трябваше да ме изпиташ?

— Не можеш да ми се сърдиш — сви рамене Чезаре. — Една мадама ми пада в скута направо от небето, при това мадама със страхотни качества… Няма начин да не си задам някой и друг въпрос… Други проблеми имаш ли?

— Не, нямам.

— Хубаво… Все пак отчитам жеста ти… Не всеки може да различи арсеник, смесен с кокаин… — Вдигна капака на туристическата хладилна чанта, натъпкана догоре с храна и ледено шампанско. — Хайде да ядем. Направо умирам от глад!

Над Токио беше легнало отровно розово-зеленикаво сияние. Но тук, сред модерната бетонна черупка на Карасумори Джинджа, светлината идваше от старите фенери, запалени пред шинтоисткия храм. Тесните улички около него бяха такива, каквито са били през XIX век, далеч преди началото на икономическото чудо, променило из основи града.

— Япония няма политически лидер — каза Микио Оками. — Прилича на кораб без капитан, който е лашкан от огромните вълни на икономическия хаос… Но природата не търпи вакуум, нещата скоро ще се променят…

— Нали сам каза, че липсват солидни кандидатури за премиерския пост? — напомни му Никълъс.

— Така беше до вчера — кимна Микио Оками и напусна кръга светлина под лампата. — Но днес следобед беше решено да се издигне кандидатурата на Канзай Митцуи…

— Не го познавам.

— Нищо чудно, името му е известно на ограничен кръг от политици. Опасен тип, един от малцината, които твърдят, че касапницата в Нанкин е пълна измислица… — Оками имаше предвид едно от най-тежките престъпления на японския милитаризъм по време на Втората световна война. През 1937 г. японската армия нахлува в Нанкин и предприема масово клане. Избити са стотици хиляди китайци, над двадесет хиляди жени са изнасилени, а след това градът е опожарен… Единадесет години по-късно главнокомандващият на тази армия е осъден на смърт от военен трибунал.

— Канзай Митцуи е неконструктивна личност, просто и ясно — продължи Оками. — Има собствени виждания върху хода на историята, обявява се открито срещу усилията на сегашния министър-председател да заличи раните от войната в Тихия океан. Продължава да твърди, че нахлуването на японската армия в Континентална Азия не е агресия, а освободителна война. Отрича експанзионистичните апетити на военната върхушка през 40-те години и твърди, че ние просто сме освободили народите на Азия от оковите на европейския колониализъм.

Оками замълча и направи нов кръг около фенера!

После поклати глава и продължи:

— Малцина знаят, че един от най-горещите поддръжници на Митцуи е Тетцуо Акинага… Слава Богу, че е в затвора и по всяка вероятност ще изгние там…

— Днес следобед ми съобщиха, че нашият приятел Акинага ще бъде освободен през следващите няколко дни — блеснаха очите на Никълъс. — Адвокатите му са открили серия от технически недостатъци в обвинителния акт на прокуратурата срещу него.

— Акинага ще бъде освободен?

— Очевидно държи в джоба си важни хора от Токийската градска прокуратура — кимна Никълъс. — Зная това от Танака Гин — един свестен човек и много добър юрист. Той се занимаваше с делото Акинага. Убеден е, че обвинителният акт е нарочно подправен от някой друг служител в прокуратурата. Може би няма да е зле да се заемеш с този въпрос…

— С удоволствие! — изръмжа Оками и на лицето му се появи жестока усмивка.

Бавната им разходка ги отведе при уличен музикант, който дръпна струните на своя шамисен. Не спряха, имаха нужда от спокойствие за разговор. Но мелодията ги последва и дълго време остана с тях.

— Сериозна ли е заплахата от този Митцуи? — попита Никълъс.

— Ще поживеем, ще видим — въздъхна Оками. — Сега най-голямата заплаха е самият Акинага. Любопитен съм да видя дали все още е толкова влиятелен, че да осигури премиерското кресло на своя приятел Митцуи.

— Няма ли да е късно?

— Не съвсем — отвърна Оками и продължи да крачи напред. — Акинага е ключовата фигура. Без него Митцуи ще бъде просто поредният слаб премиер, който няма да постигне нищо съществено. Мисля, че най-подходящата ни позиция за момента е да изчакаме Акинага да се измъкне от пашкула си…

— Говорим за заплахи и това ме подсеща да ти кажа за странните неща, които ми се случиха на два пъти днес следобед — въздъхна Никълъс и подробно описа пристъпите на Тао-тао, които го бяха обзели в компанията на Хонико и Танака Гин.

— Не съм чувал Акшара да се проявява по подобен начин — загрижено поклати глава Оками.

— Работата е там, че не беше точно Акшара — промълви Никълъс. Все още не му се искаше да споделя странното чувство на идентификация с убиеца, което беше изпитал в дома на Родни Къртц. То беше твърде лично, твърде интимно, за да бъде споделяно дори с близък приятел като Оками.

— А какво беше?

— Не съм сигурен… Имах чувството, че небето над главата ми се превръща в разтопена лава, в главата ми отекнаха хиляди гласове… Но това вероятно ти звучи съвсем налудничаво, нали?

— Напротив. Кара ме да мисля, че трябва да продължим терапията и окончателно да излекуваме раните в душата ти — Оками протегна ръка да го докосне. — Готов ли си за това?

Никълъс кимна. Душата му се сви, споменът от необичайните състояния през последните няколко дни все още беше твърде свеж в душата му. Закова се на място. Обичайните градски шумове наоколо започнаха да боботят в съзнанието му с огромна сила, после затихнаха.

— Точно така — обади се Микио Оками. — Остави се да потънеш в нощта…

Изправен на крачка от Никълъс, той гледаше как приятелят му отмята глава и се втренчва в непрогледната пустош на Акшара. Светлините на Токио останаха някъде надалеч и бързо се топяха.

— Навлез дълбоко в Акшара — прошепна Оками. — Толкова дълбоко, че да можеш да различаваш сенките в черната пустош. Това е Кшира…

Кшира беше тъмната пътека на Тао-тао, обратната страна на Акшара. За нея се знаеше малко, никой не искаше да я обсъжда. Защото всеки, който се беше опитал да я овладее, беше завършил живота си в ужасни и налудничави мъки. Такъв беше случаят с Канзацу — сенсея, помогнал на Никълъс да овладее тайнството на Тао-тао. Именно той беше втъкал в душата на Никълъс черните нишки на Кшира, които бяха ужасни бомби със закъснител…

Никълъс беше чувал, че Оками владее „корьоку“ — Силата на великото просветление. Векове наред майсторите на Тао-тао са вярвали, че „корьоку“ е единственият път към, „шукен“ — състоянието на Върховна мощ, обединяващо двете части на Тао-тао в един безупречен механизъм. Имало е и противници, на тази теория, немалко са били хората, които твърдо са вярвали, че Акшара и Кшира не могат да бъдат обединени и подчинени от никого.

Самият Никълъс беше страстен привърженик на идеята за „шукен“. Той просто не можеше да вярва в друго. Беше убеден, че ако не открие пътя към „шукен“, животът му ще завърши като този на Канзацу сред лудост и ужасни видения.

Изведнъж почувства как желираното небе полепва по крайниците му, десет милиона гласа бръмнаха в главата му едновременно, говореха на странен, напълно непознат език. Също като днес следобед… Ето, това е Кшира! Трябва да…

— Не! — рязко извика Оками. — Не се отдръпвай от Кшира! Остави се на тъмните й пипала, нека проникнат дълбоко в съзнанието ти!

Потънал изцяло в транса на Тао-тао, Никълъс напусна времето и пространството. Съществуванието му се сви до размерите на малка блестяща точка, заобиколена отвсякъде с безкраен мрак. Космосът дишаше около него дълбоко, като могъщ звяр. Вместо в надеждната броня на Акшара душата му потъна в неспокойния мрак на Кшира. Някога черните криле на този мрак пляскаха надалеч, почти отвъд хоризонта, струваха му се напълно безопасни. Но сега те бяха около него, бързо изсмукваха психическите му сили. Той си даде сметка, че скоро тези криле ще се слеят в плътна стена, ще отрежат изцяло пътя му към Акшара и ще го накарат да полудее.

Психиката му се насочи към нова, сияйна и безкрайно красива колона от светлина, край която меко пляскаха тъмните криле на Кшира. Отвъд нея се усещаше психическото присъствие на Оками. Много пъти бяха изпадали в това състояние, особено след завръщането на Никълъс от Венеция. В тези дни пристъпите на Кшира станаха натрапчиво силни, смущаваха действието на Акшара, правеха го неуверен и неспокоен…

Страхът му се усили, тъй като си спомни за една случка, станала преди три седмици в горите край Йошино.

Тогава се беше опитал да изгради подобен духовен съюз с Таши Шидаре, един млад и умен оябун на Якудза, с когото бяха станали приятели. Таши също притежаваше „корьоку“, но опитът му да установи духовен контакт с Никълъс завърши с нещастие… Не мога, нещо ми пречи… — Изразът на лицето му беше странен. — Кшира е много силна… Оттегли се и секунди по-късно беше убит. Никълъс така и не успя да разгадае тайната му. Дали неговата собствена Кшира е била твърде силна за Таши? Възможно ли е това? Нали именно „корьоку“ може да се справи с нея?

Зад яркия стълб светлина бавно се очерта лицето на Оками. Може би той ще даде отговор на този въпрос…

Усети могъщите вълни на психическа енергия, които го привличаха към светлината. Стана горещо, по кожата му запълзяха хиляди невидими насекоми.

Пристъпи напред, светлината в колоната стана игрива и променлива, после изведнъж се превърна в ирис, отворен да го погълне. Сърцето на Никълъс запя от възторг. Пътуването към висшата форма на интеграция най-сетне започна! Скоро тъмното привличане на Кшира ще изчезне завинаги!

Но в мига, в който протегна ръце да прегърне прекрасната светлина, в главата му отекнаха гласовете на Оками и Таши, странно преплетени: Не, Не… Не мога да удържам… Стената рухва навътре, взривява се… Очисти се! Бързо! Бягай, за да се спасиш!

Връзката му с Акшара се скъса като опънат докрай ластик, душата му отскочи обратно във времето и пространството. Тялото му се сгърчи и рухна на земята, потръпна и се насочи към стената на храма, пълзейки на лакти и колене. Неоновото сияние на Токио увисна над главата му като странен и непознат Млечен път…

Замаян от рязкото прекъсване на връзката с Акшара, Никълъс потърси с очи Оками. Откри го проснат на земята, сякаш прострелян от пушечен куршум. Пропълзя до него, сложи ухо на гърдите му, повдигна клепачите…

Тялото на възрастния мъж изведнъж се разтърси от неудържими конвулсии, кръвното му налягане рязко се повиши. Какво стана с „кокоро“? Какво беше видял Оками? Какво го хвърли в конвулсивни пристъпи, принуждавайки го да изпусне блестящата колона на „корьоку“? Може би същото, което отблъсна Таши от психически контакт с Никълъс? Нима отровата на Канзацу ще се окаже толкова силна? Беше твърдо решен да получи отговор на всички тези въпроси.

Напрегна се докрай, мобилизира психическите си сили и проникна в кръвта на Оками с помощта на Акшара. Моментално снижи нивото на адреналина, помогна на Оками да изхвърли от организма си опасно високото количество нуклеопептиди, които бяха предизвикали шока и конвулсиите.

Тялото на възрастния мъж се отпусна в ръцете му. Конвулсиите стихнаха, очите му бавно се отвориха.

— Как се чувстваш, Оками-сан?

— Уморен — направи опит да се усмихне Оками. — Вече не съм млад…

— Да, навършил си деветдесет — кимна Никълъс.

— Кой ти каза? — любопитно го погледна Оками и облиза пресъхналите си устни. — Вероятно Челесте, нали? Но дори и тя няма представа за годините ми.

Никълъс понечи да го повдигне, но възрастният мъж простена и отпусна глава на земята.

— Какво ми направи? — с мъка произнесе той. — Такова количество ендорфини не е влизало в организма ми откакто бях на седемдесет!

— Получи силни конвулсии — осведоми го Никълъс.

— Нищо не си спомням…

Никълъс замълча, предоставяйки възможност на възрастния мъж да изпълни упражнението „прана“, което допълнително пречистваше тялото му.

Клепачите на Оками най-сетне потрепнаха, очите му се заковаха в лицето на Никълъс.

Мисля, че няма да мога да ти помогна, приятелю — промълви той. — Макар че страшно много ми се искаше…

Не мога да повярвам на ушите си, смаяно помисли Никълъс, а на глас каза:

— Но ти притежаваш „корьоку“, в теб е последната ми надежда!

— Да се молим на боговете, в които вярваме! — въздъхна Оками, хвана се за ръката му и с пъшкане се изправи на крака. — Защото ако наистина е така, ти си обречен! Знаеш ли, Кшира е постоянно в теб, но ти нямаш пряк достъп до нея. Аз също не мога да я доближа… Опитах се, но за малко не загинах… Същото се е случило и с Таши Шидаре… От всичко това трябва да заключим, че „корьоку“ — Великата сила на просветлението, в твоя случай е безсилна…

Никълъс с мъка преодоля паническия си световъртеж.

— Но какво да правя, Оками-сан? — отчаяно прошепна той. — Не мога вече да търпя Кшира в душата си. Напоследък усещам, че силата й нараства… Прилича на тъмна сянка, която заплашва да ме погълне…

— Разбирам те и ти съчувствам, приятелю. Но към Кшира трябва да се подходи по строго определен начин. Иначе ще заприличаш на сапьор, който иска да обезвреди мощна мина, без да е запознат с принципното й действие… — Оками поклати глава. — Жалко, че Канзацу е мъртъв… Само той би могъл да ти помогне… — На лицето му се изписа отвращение. — Господи, какъв човек! Сигурно много те е мразел, за да действа по такъв начин! Хайде да се махаме оттук! — добави той и сковано тръгна напред. — Не мога да понасям повече психическото ехо на това проклето място!

Насочиха се към оживлението на Западен Шинбаши, Оками хвърли загрижен поглед към посивялото лице на Никълъс.

— Аз съм твърде стар и уморен, за да ти помогна, Линеър-сан — промълви той. — Но ти не трябва да губиш надежда. Сигурен съм, че твоят проблем ще намери разрешението си. На този свят има човек, който ще ти помогне да избягаш от стоманената клетка на психическия затвор! Има, повярвай ми!

Шеста главаНю Йорк | Токио

— Всичко наред ли е?

— Мама заспа — отвърна Франсин Голдони де Камило.

— Така и трябва — отвърна Пол Киарамонте. — Дадох й успокоително.

В утробата на частния самолет беше тъмно и студено. Седяха лице срещу лице на приковани в стените седалки, отвъд малките и издраскани стъкла на илюминаторите тичаха посребрени от луната облаци. Приличат на облаците от машините за сух лед, които използват във видеоклиповете, помисли си Франси. Опитваше се да бъде смела, да не обръща внимание на уплашеното пърхане на сърцето си. Премести се мъничко, успя да се облегне на топлото рамо на майка си. Стана й малко по-добре.

— Къде ни карате?

Очите на Пол проблеснаха в здрача.

— На юг, където е топло — отвърна той. — Там ще ти хареса. Ще плуваш на воля, а може да покараш и сърф…

— Защо ме будалкаш? Карате ни при Гадняра!

Пол я погледа известно време, после въздъхна:

— Имаш глава на раменете си, момиче.

Не ми говори така! Не съм на седем годинки!

— Виждам отвърна той и очите му одобрително опипаха стройната й фигура. — Май току-що си хвърлила сутиена за тренировки, а?

— Харесваш ли гърдите ми? — поизпъчи се Франси.

— Че кой няма да ги хареса? — сви рамене Пол.

— Искаш ли да ги пипнеш?

Пол подскочи, сякаш го бяха докоснали с върха на горяща цигара:

— Хей, хлапе! Какви ги дрънкаш?

— Там, край Шийпсхед Бей, се държеше по друг начин.

Той размаха ръце:

— Бях нервиран, при това с пълно право! Майка ти е виновна за смъртта на моите хора!

— Те трябваше да ни отвлекат, нали?

— Принуди ме да видя сметката на едно ченге! На ченге, разбираш ли? И ми подпали задника! Който гръмне ченге, вече е пътник! Пипнат ли го, вкарват го в килията и хвърлят ключа в морето!

— Той искаше да ни защити и нищо повече.

Пол я огледа внимателно, в очите му се появи нещо като уважение.

— Ти си на седемнадесет, нали?

— Почти.

— А аз скоро ще навърша двадесет и осем — изсумтя той. — Затова ще ти дам един съвет, момиче… Не бързай, има време да пораснеш. Не е нужно да го правиш на един скок…

Франси се замисли над думите му, после вдигна глава:

— А защо приспа само мама?

Пол опря пръст в устните си и прегриза някаква малка кожичка.

— Харесваш ми, хлапе. Задаваш умни въпроси и не дрънкаш глупости. Затова ще ти отговоря направо: Приспах майка ти, защото ме мрази и в червата, като нищо ще направи опит да ми види сметката. Освен това бях малко груб с нея… За което съжалявам, но просто се бях ядосал… Ако я бях оставил будна, сигурно щеше да ме ругае и кълне… И щеше да бъде права, поне за себе си… Реших, че ти си по-друга… Почти на седемнадесет, сигурно ще слушаш какво ти говоря…

— Ще слушам само ако не дрънкаш глупости. В противен случай и от мен ще чуеш едно „майната ти“!

— Окей, това вече е приказка — кимна Пол и внимателно огледа показалеца си. — Познаваш ли Гадняра, хлапе?

— Не.

— Ясно — промърмори той, отмести очи, после изведнъж скочи на крака: — Хей! Сигурно си гладна! Искаш ли да направя спагети?

Франси бавно се огледа:

— Да не би да има и кухня на този самолет?

— Че как мислиш? Кухня с всичко необходимо! Като на презокеански кораб. — Направи й знак да го последва и я поведе към опашката. Щракна електрически ключ и гордо се отдръпна да й покаже малкия, блестящ кухненски ъгъл от никелирана стомана.

— Нямате ли стюардеси?

— Не. Това е частен самолет, хлапе.

Измъкна от шкафа кутия спагети, включи електрическия котлон и сложи вода. После се зае да приготви соса. Продукти имаше достатъчно: доматено гаоре, белени домати, магданоз, риган, зехтин и лук.

— Малко сол и черен пипер — промърмори той и разбърка всичко в тигана, който постави на втората плоча. — После ще ядем…

— Какво ти е на крака?

Пол механично погледна към по-късия си крак.

— Катастрофа — промърмори. — Отдавна, още бях хлапе. През шейсет и втора, в Астория… Тогава живеехме там. — Разбърка соса и поклати глава: — Беше като сън, знаеш… Като един щурав сън! Ако не беше този крак, щях да съм сигурен, че сънувам… Видях една кола да фучи по улицата и бях сигурен, че ще стане нещо ужасно… Летеше право към момичето, знаеш… Гледах я, защото беше истинска красавица.

— Нададох предупредителен вик и тя се обърна. Скочих от тротоара, като на кино… Въобразявах си, че ще я спася… Но колата ме тресна в бедрената кост…

— А какво стана с момичето?

— Умря. Аз лежах с месеци в болницата. Направиха ми три операции, но така и не успяха да ме оправят… Казаха, че съм късметлия, щото все пак ходя на два крака… Някъде между операциите се заинтересувах за момичето… Казаха ми, че не е успяла да прескочи трапа и вече са я погребали… — Пръстът му се насочи към котлона. — Ето, спагетите са готови. Номерът е да не ги превариш, нали знаеш?

— Знам.

— Всички казват така — махна с ръка той. — Но истинската тайна на спагетите е сосът… Трябва да е точно толкова, колкото да покрие цялото количество макарони с тънък слой… — Погледна я в лицето и с разочарование откри, че не се усмихва. — Ти, какво, страх ли те е?

Франси се поколеба, после кимна с глава:

— Малко… Много съм слушала за тоя Гадняр…

— Че кой не е? — изръмжа Пол. — Знаеш ли откъде идва прякорът му?

— Не — поклати глава Франси.

— Станало по време на първото му убийство… Поръчка, знаеш… Оня тип бил в някакъв ресторант, Гадняра влиза и бум, видял му сметката… После, сякаш изобщо нямал нерви, пристъпил към масата и надникнал в чинията му… Вътре имало спагети със сос от миди. „Сигурно мидите са развалени и тоя тип се е натровил“, рекъл… Представяш ли си? — от гърдите на Пол се изтръгна смях.

Погледна сериозното лице на Франси и усмивката му бавно се оттегли.

— Нормално е да се страхуваш, хлапе… Но бъди спокойна, нищо няма да ти се случи.

— Откъде знаеш?

— Знам — тръсна глава Пол и се зае да изцежда спагетите през ситото, което беше закрепил на умивалника. — Много неща знам… — Ловко върна плъзгавите макарони в тигана и ги заля с горещия сос.

— Красива работа — похвали се сам той. — Само майстор може да прави истински спагети. — Разпредели количеството в две дълбоки чинии и добави: — „Истинските спагети освежават душата“ — така казваше майка ми… — Подаде на Франси едната чиния, тикна вътре вилица и лъжица. — Съжалявам, че нямаме малко от онзи хубав домашен хляб…

— И така е добре — отвърна Франси. От чинията се издигаше пара с фантастичен аромат, тя изведнъж изпита пристъп на животински глад.

Седнаха един срещу друг и хванаха вилиците. Той включи една от лампичките на тавана, която осветяваше само масичката между тях.

— Не ме бива да готвя, но на спагетите съм майстор — похвали се Пол. — Това съм го наследил от мама…

— Каква е била тя?

— Belissima. Истинска красавица — отвърна с някакво скрито напрежение той. — Това е всичко, което мога да ти кажа…

Франси му хвърли един внимателен поглед и започна да се храни. Пол нави малко макарони на вилицата си, въздъхна и я остави в чинията.

— Малко съм стегнат, когато става въпрос за нея — поясни той. — Беше еврейка, извън семейството… Старецът вероятно си е направил сметката, че едва ли може да си позволи любовница италианка… А с еврейка всичко е било наред, никой дума не може да му каже… Дори Фейт — твоята баба по майчина линия… Която по онова време е била съпруга на баща ми…

Франси колебливо го погледна. Стори й се толкова тъжен и безпомощен, че изведнъж й се прииска да го прегърне. Защото много добре знаеше какво е да имаш родители, които са равнодушни един към друг.

— И Фейт е разбрала за тази връзка, нали? — попита тя.

— Не е било точно така — отвърна Пол, блъсна чинията и скръсти ръце на тила си. Очите му се насочиха в тавана. — Разбрала, че за баща ми тази връзка не е обикновено търкаляне в сламата… Той имал чувства към другата жена, към еврейката… И Фейт здравата го притиснала. „Тя или аз!“, отсякла. С пълното съзнание, че той не може да се разведе… — Очите му се спуснаха към лицето на Франси. — Такъв е католическият обичай… Ако питаш мен, един шибан обичай, истинска болка в задника!

— Не зная почти нищо за него.

— Много просто — поклати глава Пол и очите му отново се насочиха към тавана. — Баща ми е бил страшилището на Астория, но това не му пречело да е ревностен католик. Редовно ходел на църква, правел дарения, дори ядял риба в петък, макар да я мразел като отрова… После ходел да повръща в тоалетната и през останалата част от деня не хапвал нито залък…

— Ето защо Фейт спечелила, знаеш… Църквата казва, че разводът е грях, точка!

— Какво е станало после?

— „Кво толкоз ти пука, рекла Фейт. Тя и без това е еврейка, знаела е много добре какво прави, когато те е съблазнявала. Нищо няма да й стане!“ Да, ама било точно обратното — баща ми я съблазнил, не преценил какво ще стане после…

— И вероятно е продължил да се среща с нея, нали? — попита Франси, механично търсейки щастливия край.

— Това не знам — отвърна Пол. Клепачите му мигаха често-често, сякаш в окото му беше попаднала прашинка. — Мама се омъжила за Джон Киарамонте, професор по история на Ренесанса в Сити колидж. Била студентка там, следвала вечерно, два пъти в седмицата… Познавали се доста добре, той вече й бил направил едно предложение… Второто приела веднага, вероятно защото била бременна…

— Мама беше практична жена, имаше глава на раменете си — добави след кратка пауза Пол, в тона му се долови дълбоко уважение. — Аз съм се родил едва шест месеца след сватбата, но Джон така и не я попитал кой е бащата. Според мама, той просто ме приел като свой син… — от гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Каква любов, Господи… — Очите му се насочиха към Франси, изгризаният нокът отново докосна устните. — Такава любов изпитваше към нея Пол Матачино „Черния“… Вероятно са се виждали, не зная къде и как… Но тя редовно получаваше парична помощ от него… С тези пари плати за престоя ми в болницата, за всичките операции…

— А защо работиш за Гадняра? — попита Франси, слагайки празната си чиния върху неговата. — Защо толкова много мразиш майка ми?

— Вече не я мразя чак толкова — поклати глава Пол. — А теб изобщо не те мразя… Вярваш ли ми?

Франси само сви рамене.

— Вярно е, хлапе. Помниш ли какво каза одеве за глупостите? Това не са глупости. Всичко, което става в момента, се дължи на войната между две фамилии. Леонфорте и Голдони. Ти и майка ти просто сте жертви на тази война, нищо повече. Тя би трябвало да се държи настрана, като всяка жена…

— За да я застрелят като баща ми, така ли? — разгорещено извика Франси.

— Нищо не зная за това, кълна ти се! — отвърна Пол и хвърли на пода невидима частица от нокътя си. — За тая работа са наели хора отвън, мен ме държаха на тъмно… — Вдигна ръка и поверително добави: — По мое мнение нападението срещу майка ти беше грешка… Тя е твърда душа, също като теб… — на лицето му се появи тъжна усмивка. — И успя да обърка живота ми завинаги!

— Рискове на професията.

Очите му се разшириха, от устата му излетя смаяно сумтене:

— Какъв език, Господи!

— Тук може би не става въпрос само за война между фамилиите — изгледа го настойчиво Франси. — Ти мразиш Фейт, нали?

— Мразех я, кучката! Нали тя уби баща ми, Пол „Черния“?

— Вярно ли е това?

— Заклевам се в паметта на мама! — тържествено вдигна ръка Пол, после на лицето му се изписа гримаса. — Надявам се, че Фейт си е получила заслуженото и вечно ще се пържи в ада!

— Тук ми намирисва на отмъщение.

— Къде си усвоила този език? — вдигна вежди той. — Сигурно от шибаните филми!

Франси седна с подгънати крака на седалката и надникна към тъмната вътрешност на самолета.

— Как мислиш, тя добре ли е?

— Разбира се — отвърна Пол, почука с пръст по ръката й и я принуди да седне обратно. — Я ми кажи нещо, хлапе… Майка ти водила ли те е някога в храма „Света Мария“ в Астория?

— Искаш да кажеш в манастира?

Погледът му помръкна.

— Да, в манастира. „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Много пъти — кимна Франси.

— Значи познаваш Светата майка?

— Да, редовно се виждах с нея…

— И за какво си приказвахте? За религия?

— Да — кимна момичето. — Най-често за религия…

Но погледът й се отмести встрани и той разбра, че лъже. Това нямаше значение, на практика изобщо не го интересуваше за какво са си говорили. Приведе се напред и напрегнато попита:

— А да си се срещала с още някой?

Франси забеляза напрежението, което скова чертите на лицето му.

— Разбира се — кимна. — Сестри, монахини… Кого друг можеш да срещнеш в един женски манастир?

— Вярно — кимна той. — Имам предвид една определена монахиня… Ще ти я опиша, а ти ще ми кажеш дали си я виждала…

— Защо?

— За мен това е много важно, момиче — наведе се още повече той. Гласът му се превърна в шепот.

— Добре — повярва му тя.

— Висока, слаба, с хм… страхотни крака — започна той. — Но това не означава нищо, защото вероятно е била облечена в расо, нали? Много красива, с тъмна чуплива коса. С най-невероятните зелени очи на света… Онова зелено, което човек вижда в океана… Не около себе си, а чак на далечния хоризонт… — рязко млъкна, сякаш изведнъж си даде сметка, че говори прекалено много. — Виждала ли си подобна жена в „Санта Мария“?

— Не.

— Сигурна ли си? — присви очи Пол. — Истината ли ми казваш?

— Да.

— Чистата истина?

— Да. Честна дума.

— Господи, Исусе! — прошепна той. Честна дума! Любимата фраза на Джаки! Остана дълго време напълно неподвижен, очите му гледаха Франси, но изобщо не я виждаха. Тя, от своя страна, разбра, че е докоснала оголен нерв, паметта й грижливо регистрира този факт. Най-накрая очите му отново се фокусираха, дланите му плеснаха бедрата.

— Окей, хлапе — промърмори с коренно различен глас Пол. — Време е да видим какво става с майка ти, там, в кабината…

— Ела да си легнеш.

— След малко — отвърна Никълъс.

Коей уви голото си тяло в чаршафа, слезе от футона и потръпна при съприкосновението на босите си крака с пода.

— Студено! — притисна се в него и прошепна: — Ти не усещаш ли студа?

— Само тук — отвърна Никълъс и почука с пръст слепоочието си. — Днес на два пъти имах тежки пристъпи, чувствах се напълно откъснат от действителността. Кшира ме връхлиташе с такава сила, че ми изпиваше ума!…

— А сега как си?

— Добре, съвсем нормално.

В огромните й очи, пълни с живот, сякаш се отразяваше цялото нощно сияние на Токио.

— Оками-сан ще ти помогне — прошепнаха устните й.

— Не съм сигурен — поклати глава той. — Тази вечер се опита и за малко не загина. Той е стар, Коей… Запазил е необичайната бистрота на ума си, но го е насочил на друго място — към сложните политически игри в държавата. Мисля, че му липсва онази вътрешна енергия, която би ми помогнала да спечеля тежката психическа битка, която водя…

Замълча, очите му се насочиха към прозореца, зад който сияеха неоновите реклами на Токио. Намираха се почти на върха на висок ултрамодерен небостъргач, издигащ се в сърцето на града. Никълъс купи два огромни по японските стандарти апартамента, после нае специалист по вътрешен дизайн за оформлението им. Резултатът беше комбинация от розови, сиви и черни гранитни плоскости, стените бяха покрити с топла, тъмночервена ламперия от черешово дърво и майсторски скрито осветление.

— Ще ида да запаря чай — прошепна Коей и се откъсна от него.

Никълъс отправи поглед към кулата-капсула „Найгай“, която се издигаше толкова близо до прозорците на апартамента, че сякаш можеше да се достигне с ръка. Тя беше остатък от нашумялото през 70-те години Движение на метаболистите, които се бяха ангажирали с нелеката задача да обединят жилищната площ на града с постоянно нарастващата мрежа от виадукти, тунели и автомагистрали, опасваща всичко с бетонните си пръстени. Задача, която беше претърпяла пълен провал…

Кулата беше построена на принципа на пчелния кошер, опасана отвсякъде с издутите шахти на асансьорите. Отделните етажи се заемаха от предварително сглобени апартаменти, които се свързваха помежду си с дълги коридори, а площта им отговаряше на обществения статут на собствениците. Преди двадесет години това се считаше за последен писък на урбанистичната мода, път към следващия век. Днес обаче беше една мъртва реликва и нищо повече. Повечето от апартаментите бяха празни, хората очевидно предпочитаха да живеят по традиционния начин.

Постоя още малко, после се надигна и последва Коей по широкото стълбище с метален парапет, което свързваше двата етажа на жилището. Горе бяха разположени двете спални с удобни бани, изпълнени изцяло в японски стил.

Долу всичко беше европейско, ако не се броеше богатата колекция от антични предмети, която Никълъс беше събирал по целия азиатски континент. Тя беше подредена в солидни шкафове от червено дърво, запълващи почти изцяло стените.

Пристъпи към Коей, погледа известно време сръчните движения на ръцете й, после попита:

— Спомняш ли си понякога за него?

Тази странна форма на словесна стенография би сконфузила всяка друга жена, с изключение на Коей. Тя притежаваше жив и интуитивен ум, умееше да го настройва светкавично към настроението на всеки събеседник.

— Почти не си спомням за Майкъл Леонфорте — отвърна тя. Напълни бамбукова лъжичка със ситно нарязани листенца зелен чай, движенията на ръцете й бяха точни и икономични. — А когато го правя, неизменно си мисля за падението на човешката душа… — Светлината в очите й сякаш беше електрическа. — Затова никога не забравям късмета си да те срещна отново…

Изправен в средата на блестящата кухня от порцелан и специално дърво „киоки“, Никълъс мълчаливо следеше движенията на ръцете й. „Сръчността й идва от щастливата увереност, от дълбокото вътрешно самочувствие“, рече си той. Колко е различна от слабичкото момиче, в което се беше влюбил преди години! Като денят от нощта, като разликата между тази кухня и онази, която беше имал в крайградската си къща някога… Нея също беше обичал, но тя беше мъртва и погребана, докато тази тук беше жива и светла, наситена от сръчните движения на Коей…

— А на теб липсва ли ти къщата? — попита с обичайната си прозорливост тя.

— Израснах там — отвърна Никълъс и пое керамичната чаша от ръцете й. — Много спомени ме свързват с нея… Трудно е да ги забравя.

— Съжаляваш ли, че я продаде?

— Не — въздъхна той. — Не всички спомени от стария дом са приятни. Там витае духът на Джъстин, на нейното нещастие… А после, когато тя загина при автомобилна катастрофа… — млъкна, отпи глътка от горещата течност и добави. — Така и не успя да се адаптира тук… Не престана да мечтае за Ню Йорк…

— Според мен за това мечтаеш и ти — погледна го внимателно над ръба на чашата си Коей.

— Не, не зная…

— Знаеш — прошепна тя. — Тази мечта е част от твоето подсъзнание, независимо дали го признаваш, или не…

— Япония е моята родина.

— Може би — отвърна тя. Умно и открито, лицето й сякаш плуваше в здрача. Един фар на разума сред вълните на полуделия свят. — Вероятно си от хората, които не могат да имат само една родина. Някои хора просто са устроени така… Усещам носталгията ти, Никълъс. Давам си сметка колко много ти липсва онзи, другият свят…

— Сега дори нямам време да мисля за него.

— Не се знае. Може би ще се озовеш там далеч по-скоро, отколкото допускаш…

Той втренчено я погледна:

— Аз наистина трябва да замина. При това скоро! Американският ни филиал все още няма президент. Терънс Макнотън — моят могъщ лобист във Вашингтон, действително е провел серия от сондажи в тази посока, но последните интервюта трябва да проведа лично… Чудно ми е как си разбрала това!

Тя се засмя, ръката й се вдигна нагоре съвсем по детски:

— Просто откликвам на това, което се излъчва от теб.

— Дори и да е така, аз все пак не зная дали ще намеря време за подобно пътуване. Нещата в „Сато“ не вървят добре, безпокои ме нарастващото влияние на този Канда Тьорин, който е успял да влезе под кожата на Нанги-сан…

Преминаха в хола. Коей дръпна завесите и градът блесна в краката им с цялото си великолепие. Седнаха един до друг на дивана, ръцете им се докоснаха. Две нежни животни, увити в меката пелена на нощта.

— Ти май не изпитваш доверие към него…

— Честно казано, не зная какво да мисля — отвърна Никълъс. — В компанията има нещо гнило и за момента подозренията ми са насочени именно към Тьорин… Същевременно си давам сметка, че мнението ми е пристрастно, тъй като изпитвам ревност от близостта му с Нанги-сан.

— Значи е време да си поговориш отново с него.

— Сърдечният му удар е бил далеч по-тежък, отколкото ни беше казано — въздъхна Никълъс и разклати празната чаша от препечена глина върху дланта си. — Възстановява се, но ще му трябва време… Освен това продължава да настоява да вярвам на Тьорин…

— Следователно и двамата стават съмнителни…

— На теория е така, но на практика… — Никълъс горчиво поклати глава, после я погледна в очите: — Продължавам да имам чувството, че става нещо, за което нямам никаква представа…

Показалецът на Коей докосна челото му:

— Тук, с танжинското си око?

— Да.

— Значи си прав — отсече с лека въздишка тя. — От друга страна, годините напредват, скъпи… И времето ти става все по-ценно… Въпреки това мисля, че Нанги-сан заслужава да му дадеш необходимото време. — Пръстите й изгладиха бръчките върху челото му, устните й леко докоснаха бузата му. — Не гледай толкова объркано. Вече знаеш какво трябва да направиш. Следвай сърцето си и несъмнено ще се окажеш в близост до целта.

Той рязко се извърна. Не го правеше за пръв път, нямаше да е и за последен. Но тя не се обиди, не се разтревожи. Никога не забравяше, че именно тези емоции бяха отровили връзката му с Джъстин. Тук времето беше единственият й съюзник и тя възнамеряваше да се възползва от услугите му докрай.

— Няма нищо лошо в това, че мислиш за нея — меко промълви Коей. — То е съвсем естествено, Джъстин е била твоя съпруга…

Никълъс се обърна да я погледне, лицето му беше разкривено от мъка.

— Не се терзая, защото е мъртва — прошепна той. — С това вече свикнах и го приех. Но не мога да се отърва от чувството за вина… Оставих я сама, в дълбоко отчаяние… Молеше ме да не заминавам… Мразеше Япония и аз прекрасно знаех това. Но просто отказах да й повярвам. Отказах да видя предупредителните сигнали!

— Смъртта й се дължи на нещастна случайност и нищо повече — твърдо изрече Коей. — Пътувала е за дома ви в компанията на стар приятел. През това време ти си бил във Венеция при Микио Оками.

— Така е — кимна Никълъс. — Два пъти се опитах да й позвъня. Беше посред нощ, но никой не вдигна. Била ми е толкова ядосана, че вероятно не е искала да разговаря с мен.

— Въпросът не е в това. Едва ли щеше да я спасиш, дори да не беше мърдал от Токио. Такава е била кармата й…

Той я прегърна и целуна хладните й устни. Както винаги беше права.

— Да забравим миналото — прошепна. — А моята карма е била да те срещна пак… — погали я, вдъхна аромата на косите й. Затвори очи и потъна в приятната люлка на душевното спокойствие. — Наистина съм късметлия да те имам…

Подземните супермаркети под огромните универсални магазини в центъра на Токио са претъпкани почти през целия ден, но след пет се превръщат в пустиня. Такъв беше и клонът на „Тамаяма“ в Гинза, построен във формата на английска градина за максимално удобство на купувачите.

Нощем този истински подземен град изглеждаше някак странно. След почистването алеите смътно проблясваха на светлината на дежурното осветление, празните щандове някак изведнъж губеха смисъла си. Трансформирани във форма без съдържание, ескалаторите изглеждаха ненужни и самотни като бездомниците, чието количество по тротоарите на Токио непрестанно нарастваше.

Но отвъд търговската площ имаше и други, забранени за обществен достъп помещения. За разлика от магазина, тук беше пусто предимно през деня, активност се проявяваше нощем и именно това обичаше Майк. На практика той беше собственик на веригата от магазини „Тамаяма“, които закупи преди около две години с няколко от своите корейски съдружници. Рецесията стопи резервите на компанията, задоволявала изискванията на придирчиви купувачи в течение на десетилетия. Буквално за една нощ тя стигна до ръба на банкрута. Майк и партньорите му се намесиха в последния момент, изкупиха 9/10 от активите на фирмата (главно бутиците с маркови облекла), след което заместиха скъпите европейски стоки с внос от Тайван, Малайзия и Континентален Китай.

Ефектът беше поразителен. Засегнати от рецесията, доскоро платежоспособните клиенти с удоволствие откриха, че могат да купуват качествени стоки на половин цена. Върху роклите, полите и костюмите нямаше етикети на „Шанел“ и „Армани“, но в замяна на това бяха изработени добре, според последните модни тенденции. Новите собственици на „Тамаяма“ приложиха същия критерий и в областта на битовата електроника. Щандовете на магазините се запълниха с евтина и качествена техника, произведена в Югоизточна Азия от заводи, които бяха собственост на Майк. Благодарение на директните доставки, предлаганите цени бяха значително по-ниски от тези на конкуренцията.

Тази вечер Майк пристигна по-рано, тъй като искаше лично да провери вечерята, която щеше да предложи на хората от „Денва партнърс“, поканени от главния прокурор Гинжиро Машида. За разлика от повечето делови вечери, тук храната имаше онова значение, което обикновено имат приветствените речи.

Майк излезе от кухненските помещения и внимателно огледа банкетната зала, облицована в дървена ламперия. Всичко беше подредено точно според указанията му. Дългата маса от солидно черешово дърво меко проблясваше под светлината на тежкия кристален полилей. Приборите светеха като диаманти на витрината на „Тифани“, името на всеки от гостите беше отбелязано върху картичка с плътен калиграфски шрифт.

Залата беше пълна, присъстваха дванадесет мъже заедно с Машида. Главният прокурор се зае с процедурата на представянето, сложна и официална като повечето японски ритуали. Облечени в кимоно сервитьорки с дървени чехли на крака безшумно поднасяха високи чаши с шампанско, „Дом Рьодерер“, чинийки с хайвер от сьомга и любимото на всички азиатци „суши“. Въздухът вече синееше от тютюнев дим, над главите на гостите се издигаше сивкава, подобна на градски смог мъгла, която климатичната инсталация бързо изсмукваше.

Приключил с представянето, Машида покани гостите да седнат. Всеки зае мястото, обозначено върху съответната картичка. Майк изчака да се настанят и придърпа стола пред тясната страна на масата. Машида се настани насреща му. Един от столовете остана празен.

Това беше сигналът за обслужващия персонал. Корковите тапи на отлежалото „Кортон Шарлеман“ напускаха гърлата на бутилките с меко пукане, очите на Майк опипваха лицата на гостите със самоуверена сърдечност. В този момент приличаше на тиранин с неограничена власт, поканил на пир сатрапите си. Златистото френско вино се лееше в изобилие, като парижки фонтан. Всички бяха в приповдигнато настроение. Майк не беше сбъркал в преценката си — рецесията караше тези хора още повече да ценят всичко старо, скъпо и истинско.

— Добър вечер, господа — започна той, опипвайки с очи лицето на всеки от присъстващите. — Благодаря ви за честта, с която ме удостоихте. Позволете ми да изразя огромното си удоволствие от вашето присъствие тук.

Толкоз с любезностите, въздъхна в себе си той и замълча.

Сервитьорките поставиха пред всеки гост по една малка чиния със салата. Откъм кухнята се появи Хонико, пред себе си тикаше малка количка. Върху нея имаше огромен супник от масивно сребро, над капака му стърчеше дръжката на тежък черпак. Започна да обикаля масата и да слага по един черпак от съдържанието на супника върху салатата на гостите. Всички без изключение сведоха очи към чиниите, опитвайки се да отгатнат какво им се предлага. Видяха нещо като големи бобени зърна на черно-бели ивици, покрити с прозрачна, желирана глазура.

— Първото блюдо е китайски специалитет — обяви Майк. — Древна рецепта, запазена до днес само зад стените на Забранения град… — разпери ръце, на лицето му се появи заразителна усмивка. — Тази вечер ще хапнем като древните императори, господа!

Мъжете се заловиха за вилиците. Майк кимна на Хонико, която му сервира последен и напусна залата. Очите му обаче не се сведоха към чинията, а пробягаха по лицата на гостите.

— Възнамерявах да произнеса реч — започна той. — Но вчера случайно чух разсъжденията на двама възрастни господа в парка Уено, които очевидно познават живота. Единият твърдеше, че ако не се появи нова идеология, засягаща примитивното у човека, масите са осъдени на робска агония.

— Какво искаше да каже? Първичните инстинкти на хората действат в една посока: дом, семейство, оцеляване. Здрави инстинкти, нали? Но светът е водил и продължава да води кървави войни, расови и етнически конфликти, именно благодарение на тези инстинкти — дом, семейство, оцеляване.

— Това не е случайно. Вижте как се възражда фашистката идеология, при това в момента, в който комунизмът започна да залязва. Неонацистите в Германия надигат глава, в Италия управляват хора, които считат Мусолини за свой идол. В Русия настъпи хаос, недоволството от пазарната икономика изтласка към властта човек, който казва: „Русия над всичко! Другите да бъдат изгорени!“ Човек, който твърди, че е готов да обяви война на Америка, за да си възвърне Аляска… Днес такива мъже са велики в очите на милиони хора…

— Може би такива хора наистина са велики, отвърна вторият господин в парка. Те са готови да рискуват всичко, за да разбият старите порядки, корупцията и удобните коалиции, осигуряващи властта на онези, които управляват страната още от времето на Тихоокеанската война. Корупцията е така вплетена в живота, че изтръгването й действително иска извънредни мерки. Няма друг начин за изкореняване на злото. И целта неминуемо ще оправдае средствата…

Майк вдигна ръка да задържи вниманието на присъстващите и риторично попита:

— Нима автоматически ще заклеймим тези горди мъже, които притежават способността да хипнотизират огромни маси хора и да ги привличат за своята кауза? Дали средствата, до които прибягват тези мъже — понякога груби, но ефикасни, — трябва да бъдат оправдани в името на бъдещата справедливост? Дали ние — признати лидери, елитът на обществото — трябва да стоим настрана и да гледаме как това общество се самоизяжда като побесняло куче? Или трябва да го стиснем за гърлото и да му наложим строгите, но необходими правила за оцеляване? Тези въпроси са стари колкото света. Върху тях са спорили различни поколения философи и политици, генерали и теолози… И никой не е предложил рационално решение.

Майк разтвори ръце, сякаш да обхване цялата зала. Сервитьорките пъргаво разчистваха чиниите от салатата.

— Надявам се, че харесахте императорското предястие. Докато чакаме следващото блюдо, ми се иска да попитам всеки от вас поотделно на чия страна предпочита да застане… — Извърна се към сивокосия мъж вляво от себе си и добави: — Да започнем с вас, Асада-сан…

— Спорът е ясен — кимна Асада. — Веднага след войната създадохме Либерално-демократическата партия, при това с пълно единодушие. Тя оглави държавата и допреди три години никой не й оспорваше властта. Благодарение на ЛДП и нейните правителства Япония се превърна в икономически колос… — главата му бавно се поклати. — Да, понякога управлението й беше грубо, бих казал — дори жестоко. Но всички ние си давахме сметка, че то е необходимо за доброто на Япония. Историята красноречиво доказа правотата ни. Затова смея да заявя, че целта наистина оправдава средствата!

Един по един останалите гости изразиха същото мнение.

Майк ги изчака да свършат и доволно кимна с глава:

— Поздравявам ви, вие наистина доказахте, че разбирате същността на величието.

— И какво от това? — вдигна глава Асада. — Тези дни принадлежат на миналото и всички го знаем… ЛДП е свалена от власт, страната се управлява от коалиции, които са толкова слаби и нестабилни, че на всеки шест месеца осъмваме с нов премиер… Мисля, че никой от присъстващите тук не може да каже какво ни предлага бъдещето, особено в условията на задълбочавалите се компромиси… Нищо, господа, абсолютно нищо. Можем само да мечтаем за отминалите дни!

— Тук грешите, приятелю! — приведе се над масата Майк, в очите му се появи фанатичен блясък. — Припомнете си разговора между двамата старци, който ви дадох за пример. Първият от тях хули историческия прогрес във всичките му форми. Следователно живее в миналото, намира утеха в него. Може би и вие мислите така. Но другият живее с бъдещето, просто защото е готов да разбере и оправдае хората, които удрят по масата и заявяват: „Бъдещето е в собствените ми ръце!“ Той мисли за това, което предстои…

Ето какво ще ви кажа, господа: и двамата старци от моя пример са обречени. И знаете ли защо? Защото им липсва чувството за настоящето, за днешния ден!

Замълча за миг, сякаш да се наслади на напрежението, което се появи над масата.

— И вие ще бъдете като тях, ако не дръзнете да направите решителния скок към бъдещето, ако не промените сегашните си представи за света и своя живот в него. Аз ви предлагам именно това — решителния скок към светлото бъдеще!

Отново разпери ръце, сякаш искаше да прегърне всички около масата. Летящата врата към кухнята отскочи на пантите си, в залата нахлуха сервитьорките, предвождани от Хонико. Гласът на Майк видимо се смекчи:

— Помислете върху това предложение, господа. Помислете сериозно. А междувременно опитайте нашето основно блюдо…

Излетяха тапите на нова батарея бутилки. Този път виното беше червено — „Петрус“, реколта 1960-а. Към него поднесоха антрето — задушено месо с тъмен цвят в отлежал оцет и кръгчета ароматен лук. За гарнитура се предлагаше неизбежният ориз по японски, смесен с крехки връхчета аспарагус.

Майк вдигна чашата си в мълчалива наздравица. Срещна за миг погледа на Хонико и отново кимна с глава. Тя бързо поведе подчинените си към кухнята.

— Помислете за масите, които робуват на медиите — промълви някак замислено той. — После помислете за себе си — интелигентни и влиятелни люде, които са високо над тълпата. — Говореше с хипнотизиращия фанатизъм на праведник, на опитен политик или баптистки проповедник. — Вие сте господарите на света!

Стремеше се да докосне тъмната, но здрава струна на самолюбието в душите им — струната, която не признава ограниченията на раса, вяра и религия; струната, която се крие в душата на всеки човек и в подходящ момент е готова да изскочи на повърхността.

— Днес културното и философското противопоставяне се считат за проява на политическа свобода, особено в страни като Съединените щати — продължи той. — В атмосферата на творческа свобода господарите на света стават по-силни, по-богати — нещо, което не би било възможно при авторитарен режим. Предразсъдъците отпадат и това също е един акт в полза на господарите. Университетите са пълни с потенциални послушници, нещо повече — на тях им се отпускат щедри стипендии с една-единствена цел — да насаждат расова и етническа омраза сред масите под прикритието на свободата на личността и словото. Една изключително благоприятна среда за господарите на света!

— Какво имам предвид под това понятие? Хора, които са предопределени да поведат масите! — Показалецът му се стрелна напред и започна да се мести по лицата на гостите: — Това сте вие, вие и вие… Асада-сан, Моримото-сан, всички останали! — Пръстът му описа светкавична окръжност: — Това сме всички ние, господа! Хората, които живеят по собствени правила, които вършат каквото пожелаят, които носят на раменете си мантията на властта така, както някога императорите са носили своите тоги! Ние виждаме бъдещето такова, каквото не може да го види тълпата. И именно това ни свързва. Няма значение дали сме японци или европейци. Защото говорим на един и същ език!

Понижи глас и с удовлетворение видя как всички се привеждат над масата, за да чуват по-добре:

— Ние имаме правото и отговорността да се възползваме от преимуществата, които ни предлага демократичното общество. — Пръстът му предупредително се вдигна. — И от това право ще се възползваме веднага, тук и сега! — Ръката му махна над масата. — Неслучайно тази вечер се храним като императори, господа. Това е само началото, един магически ритуал! — На лицето му се появи усмивка. — В джунглите на Виетнам съществува едно поверие… Първата стъпка към победата над врага е да го глътнеш целия!

— Що за глупости? — попита с недоумение Изу Икудзо. Беше едър мъж с месесто лице, седнал вдясно от Майк, президент на могъщ концерн за производство на стомана, поддържащ тесни връзки с Якудза. По-точно с клана Шикей, ако информацията на Майк беше точна. — Казахте, че първото блюдо е китайско… Беше достатъчно сладко, за да изглежда наистина такова!

— Точен сте — разшири се усмивката на Майк. — Нашето предястие беше от кралски пчели, желирани в алкохол, прибавен към собствения им мед. Нима не бяха вкусни?

— Вкусни бяха — призна Асада. — Човек рядко може да срещне толкова изтънчен вкус у един чужденец. Аз например си признавам, че очаквах да видя на масата най-много по някой „Биг Мак“ с пържени картофи!

Това изявление беше посрещнато с общ смях и одобрително кимане. Разбира се, че бяха харесали кралските пчели, помисли Майк. Това можеше да се очаква.

— А основното? — продължи да любопитства Икудзо.

— Не ви ли хареса, Икудзо-сан? — попита го Асада. — Вкусът му беше доста необичаен…

— Бил съм във Венеция — сви рамене Икудзо. — Опитвал съм тамошния специалитет „фегато“6.

— Дроб по венециански — уточни Майк. — Но тук ви беше поднесен един по-специален дроб! — очите му бавно обходиха масата. — Всички помним покойния Родни Къртц и скърбим за него… Столът му край тази маса остана празен… — гласът му отново набра сила. — Помним и опита му да измами своите съдружници от „Денва партнърс“, нали? Именно неговия дроб хапнахме тази вечер, приятели!

Като опитен режисьор Майк се облегна назад и зачака ефекта от думите си.

— Това вече е прекалено! — изрева Икудзо. — Що за канибализъм?

Асада пребледня, имаше вид на човек, който всеки миг ще повърне. Не беше сам. Всичките дванадесет гости бяха на крака, крещяха и размахваха юмруци с посивели лица. Единствен Машида остана невъзмутимо на мястото си, изглеждаше, че не чува нито виковете, нито гневните въпроси.

След известно време бутна стола назад и стана.

— Тук не става въпрос за канибализъм! — тихо отсече той, но заповедническият му глас стигна до ушите на всички. — Предлагам да чуем това, което се готви да каже господин Леонфорте.

Гостите бавно започнаха да заемат местата си. Повечето от тях отместиха чиниите си към средата на масата, като избягваха да ги гледат.

— Сега всички сме братя! — извика Майк, след като главите се извърнаха отново в негова посока. Вкусвайки от тялото на врага, ние дадохме своята кървава клетва, макар и в по-модерен вариант! — Набучи на вилицата си късче от задушеното и лакомо започна да дъвче. Изядохме врага! Вече можем да насочим действията на „Денва партнърс“ в желаната посока!

Икудзо рязко захвърли вилицата си.

— Нямам желание да участвам в тези животински ритуали! — отсече той. Чувствам се измамен, направиха ме на глупак! — Скочи на крака и разпалено добави: Вие злоупотребихте с правата си на домакин! Не се чувствам задължен към вас с абсолютно нищо!

— Предлагам да ме изслушате — меко отвърна Майк. — После можете да си вървите.

— Мога да си тръгна още сега! — ядосано го изгледа Икудзо. — Кой сте вие, та да ми заповядвате? Вие сте „итеки“ й нямате никаква власт над мен!

— Боли ме от вашия гняв, Икудзо-сан — отвърна Майк. — Разбира се, че можете да си тръгнете веднага. След като това е вашето желание…

— Да, това е моето желание! — отвърна запъхтяно Икудзо и се зае с ритуалните поклони за сбогом.

Майк го изчака да стигне на крачка от вратата и каза:

— Бих ви помолил да ми отговорите на един въпрос, Икудзо-сан…

— Какъв е той? — обърна се онзи.

— Вие сте партньор в сянка на „Стърнголд асошиейтс“, нали?

— Защо задавате въпрос, на който очевидно знаете отговора? — остро отвърна Икудзо. — „Стърнголд“ беше собственост на Родни Къртц.

— А знаехте ли, че Къртц подготвяше отстраняването ви както от „Стърнголд“, така и от „Денва партнърс“?

— За какво говорите? — попита Икудзо и в погледа му се мярна объркване.

— Доказателство за правотата на твърдението ми е съгласието на Къртц да размени сравнително скромното ви участие в „Стърнголд“ за половината от своите акции в „Денва“. Същевременно обаче вашата последна вноска не е направена и това автоматически води до анулиране на договора между вас. В тази светлина на събитията Къртц е имал благоразумието да вземе известни предпазни мерки, особено в случай на някакво нещастие с него или съпругата му. В момента „Стърнголд“ е собственост на американската юридическа фирма „Бейтс & Бейтс“. А според завещанието на Къртц цялото участие на „Стърнголд“ в „Денва“ е предадено в разпореждане на корпорацията „Уърлдтел & ко“, която съвсем неотдавна закупих.

— Това е невъзможно! — объркано възкликна японецът. — Не допускам да го е сторил! Къртц отлично знаеше, че имам временни финансови затруднения! Видяхме се миналата седмица и той изрично подчерта, че ми отпуска още шест седмици за погасяване на дълга. Сделката беше конкретна и ясна.

— Познайте какво се е случило — промърмори Майк, извади от джоба си договора и го разстла върху масата. — Просто ви е излъгал. Германците казват: „Не стой по посока на вятъра, когато Къртц пикае!“ — Изчака вниманието на Икудзо да бъде привлечено от документа, после подхвърли: — Какво чакате още, Икудзо-сан? Можете да си вървите! — разигра кратко колебание и поклати глава. — А ако случайно желаете да обсъдим новите условия за участието ви в „Денва“, можете да се върнете на мястото си! — на лицето му отново изгря победоносната усмивка. — Уверявам ви, че аз съм доста по-надежден партньор от Родни Къртц!

Икудзо бавно се върна на мястото си, останалите гости мълчаливо го наблюдаваха. Майк му подаде договора, после вдигна глава:

— Негодуванието на Асада-сан беше напълно основателно, господа. Доброто старо време отлетя заедно с музиката на Моцарт, както би казал Фридрих Ницше… А в нашия случай то отлетя с шогуна Йеасу Токугава… През XVIII век династията Мейжи отне привилегиите на самураите и това доведе до пълна разруха на японските исторически традиции, лиши от душа Страната на изгряващото слънце…

— Ето защо мисля, че системата „Кибер-нет“ е жизненоважна за бъдещето на Япония. В момента вие сте едно компютърно неграмотно общество. Вашите деца завършват училище, без да имат представа как се използва техниката, която ще ги отведе в XXI век. Японците трябва да усвоят информационните предимства, предлагани от „Кибер-нет“. Само така ще се изравнят с европейците и американците. При това по начин, който е по-добър и по-ефективен…

— „Кибер-нет“ е първата магистрална информационна система на Япония и тя трябва да бъде внедрена в цялата страна. Мога да ви уверя, че нейните огромни видео дигитални възможности ще наложат монопол върху предаването и разпространяването на информация за години напред.

— Честно казано, аз мечтая да създам своя собствена „Кибер-нет“, но вие знаете, че тази технология е патентована и защитена с всички авторски права.

— Ако се появи пиратска мрежа с качествата на „Кибер-нет“, ние моментално ще осъдим нейните създатели и положително ще ги разорим — намеси се с твърд глас Асада-сан.

— Точно така — кимна Майк. — По тази причина аз реших да финансирам „Денва партнърс“. През следващите няколко десетилетия видео дигиталната технология ще струва милиарди долари, които ще получим от лицензи… — Пръстът му предупредително се вдигна. Но ние сме тук, защото „Кибер-нет“ все още не може да развие пълния си потенциал… Разпространение на информация… Помислете малко над тази фраза. „Кибер-нет“ ще се превърне в единствено могъщо средство за обмен на информация не само в Япония, но и в останалите страни от Тихоокеанския регион. Но тя може да върши и много повече — да влияе върху хората и техните делови контакти. Тя е крачка в бъдещето, поредната революция в информацията, много помощна от сателитната телевизия, която (както всички виждаме), невинаги преминава безпрепятствено границите… — очите на Майк бавно се местеха по лицата на гостите. — Едва ли трябва да ви напомням какво стана със сателитната програма „Стар“ на Рупърт Мърдок… Тя беше принудена да спре предаванията на ББС за Китай, тъй като в тях се съдържали критики срещу правителството на тази страна по отношение на човешките права; „Кибер-нет“ няма да има подобни проблеми, просто защото не се транслира по традиционния начин. Никой не е в състояние да контролира информацията в компютърните мрежи. По този начин ние ще се превърнем в архитекти на собствен информационен поток, ще се приравним с боговете…

Направи малка пауза, за да даде възможност на гостите да оценят важността на думите му, после отново продължи:

— За нас няма да има тайни, ще поставим под свой контрол не само комуникациите, но и търговията. В качеството си на собственици, ние ще бъдем в състояние да диктуваме програмирането на всеки свой абонат. Представете си ефекта от една 24-часова реклама, маскирана под формата на програмиране. Да речем, че решим да възстановим имиджа на ЛДП и да я върнем на власт. За тази цел ще бъде достатъчно да създадем рекламен продукт на нейната политика и да го пуснем по „Кибер-нет“. Ден и нощ, без почивен ден. Това неминуемо ще повдигне рейтинга на тази партия, ще засенчи отрицателното отношение на традиционните медии…

Тялото му се приведе напред, в гласа му се появи вълнение:

— Ще ви дам и друг, още по-съществен пример… Представете си, че ни трябва информация от конкуренцията на „Митцуи хеви индъстриз“, от Министерството на външните работи или от полицията. Как мислите, ще могат ли те да останат извън системата „Кибер-нет“ и да бъдат конкурентоспособни? Изключено! Който иска да запази водещи позиции в бизнеса, трябва да дойде при нас! Ще контролираме всички, при това без да играем омръзналите ни игри с подкупи, които отдавна привличат вниманието на полиция и преса. Ще се освободим завинаги от опасността на съдебните процеси срещу нас. Създадената след войната мрежа от връзки и влияние вече е безнадеждно остаряла — един тромав динозавър, който изисква все повече време, нерви и средства. На негово място идва лесна за употреба и най-важното чиста електронна система. Бърза, проста, ефикасна, но най-вече непробиваема!

— Разсъжденията ви са революционни, в това няма съмнение — намеси се отново Асада. — Но възможно ли е на практика всичко това? Информацията е твърде чувствителна стока, фирмите едва ли ще доверят тайните си на „Кибер-нет“, преди да са стопроцентово сигурни в надеждната им защита. В момента обаче системата „Кибер-нет“ е незащитена, всеки може да се включва винаги, когато пожелае…

— Асада-сан е прав, но едновременно с това греши — отвърна Майк и отвори дясната си длан с жест на опитен фокусник. Между пръстите му проблесна малък компютърен чип с ослепително бял платинен цвят. — Господа, позволете ми да ви представя КЛАЧ — новия кироно-литиев алгоритмичен чип. Той представлява подобрена версия на американския алгоритмичен чип „Слипджек“ и предлага една нова, практически непробиваема система от защитни кодове, които изключват проникването в „Кибер-нет“ Ще докажем лесно ефективността му, като го предложим безплатно на всички компании, които решат да се включат в „Кибер-нет“ през първите шест месеца на кампанията. После, бъдете сигурни, ще бъдем затрупани с поръчки…

На лицето на Майк се появи лукава усмивка:

— Разбира се, ще пропуснем да осведомим клиентите си, че КЛАЧ не само създава кодове, но и ги разшифрова, при това независимо от тяхната сложност. На практика това е най-съвършеното подслушвателно устройство в света, тъй като предлага не само звуков, но и видеозапис на желаната информация!

Наведе се и измъкна изпод масата два електронни уреда, които постави пред себе си.

— На тази машина е записан разговор, кодиран с американския алгоритъм „Слипджек“ — посочи уреда вляво, наведе се и даде командата „възпроизвеждане“. От репродуктора се изсипаха куп неразбираеми звуци.

— Някой може ли да каже какво е записано?

Мълчание.

Майк пренави лентата и кимна с глава:

— Дори да включите този запис към главните си компютри и кодиращи машини, едва ли ще имате резултат преди края на годината. „Слипджек“ наистина е много сложен…

Ръцете му свързаха втория апарат.

— Този магнетофон е зареден с КЛАЧ, сега ще прехвърлим записа на него. От репродуктора се разнесе ясен глас: „Бордът не знае нищо за подобна инициатива, господин президент…“

Отговори му друг, тих и носов:

„Тогава трябва да го информираме…“

Разпознали специфичния глас на президента на САЩ, повечето от присъстващите напрегнато се приведоха напред.

„Кажете на Митчесън в търговското министерство, че не харесвам тази дупка в политиката ни… Японците трябва да купуват по-големи количества наш ориз…“

„Митчесън ще иска да получи ясни указания, сър…“

„Оставям му сам да избере методите. И преди сме били твърди с японците, няма нищо страшно. Искам да купуват нашия ориз и толкоз!“

„Разбрано, сър.“

Майк изключи апаратите и в залата се възцари напрегната тишина.

— Включваме този чип в матрицата на „Кибер-нет“ и работата е свършена обяви след известно време той. — С негова помощ ще получим достъп до всички кодирани информации, минаващи през системата.

Пръв се обади Моримото, директор на Отдела за промишлена политика в МИТИ.

— „Сато интернешънъл“ държи контролния пакет на „Кибер-нет“ — отбеляза той, прочисти гърлото си и огледа хората около масата: — Всички вие познавате Танцан Нанги, той никога няма да позволи интегрирането на подобен чип в системата. Дори ние да приемем вашите идеи, Леонфорте-сан, той ще бъде против…

— Нанги-сан е възрастен — поклати глава Майк. — Възрастен и болен. Неотдавнашният му инфаркт ще…

— Увериха ни, че ударът не е бил сериозен — прекъсна го Асада.

— Ние пък ще уверим всички клиенти, че КЛАЧ прави електронното подслушване невъзможно — твърдо изрече Майк, изчака малко, после добави: — Да, наистина се говори, че инфарктът на Нанги-сан е бил лек. Ами ако не е така? Ами ако се окаже, че той вече не може да работи? Бихте ли желали подобен човек начело на „Сато интернешънъл“?

— Знаете ли нещо, което ние не знаем? — засече го Асада.

Майк майсторски разигра колебание.

— Кога получи удара? — попита той. — Май беше…

— Преди шест месеца — помогна му Моримото.

— А върна ли се на работа? — невинно попита Майк.

— Не — замислено поклати глава Асада. — Не се появи дори на официалната промоция на „Кибер-нет“…

Усетил промяната, Моримото побърза да се възползва от шанса си:

— Ако не е добре, Нанги-сан не бива да ръководи такова влиятелно „кейретцу“ като „Сато интернешънъл“ — твърдо рече той.

Около масата закимаха одобрително. Всеки от присъстващите знаеше отношението на Моримото към Танцан Нанги. Той навсякъде твърдеше, че президентът на „Сато“ разполага с прекалено много власт, но подобно твърдение вероятно се дължеше на завистта, тъй като, преди да се заеме с частен бизнес, Нанги е бил високопоставен служител на МИТИ. Там също беше оставил следа, но беше далеч по-известен в деловите среди като президент на „Сато“.

— Стигаме до същността на въпроса — отбеляза Майк. — Контролът върху „Сато интернешънъл“ — компанията-майка. До този момент тя беше частна, дори високопоставени хора като нас нямаха шанс да участват в управлението й. — Очите му тържествуващо проблеснаха. — Но „Кибер-нет“ и „Денва партнърс“ промениха състоянието на нещата! Финансовото състояние на „Сато“ е толкова тежко, че те се принудиха да търсят външна помощ за реализация на системата.

— Но ние държим по-малката част от акциите — обади се Асада. — Контролният пакет е в ръцете на „Сато“.

— Това е така — кимна Майк. — Но само при определени условия. Според клаузите на нашия договор „Сато“ трябва да изплати безлихвения кредит на „Денва“ в рамките на 90 дни. Не го ли стори, ние получаваме правото да поемем контролния пакет. Аз ще имам грижата този кредит да не бъде изплатен навреме. Това мога да ви го гарантирам. В замяна искам от вас да бъда избран за президент на „Денва партнърс“. В качеството си на такъв автоматически ще вляза в Борда на директорите на „Сато“, при това още на следващия ден след просрочване на кредита. Повече не ми трябва. За кратко време ще установя контрол както над „Сато“, така и над „Кибер-нет“. Като член на Борда ще бъда в състояние да обработя всеки един от останалите членове поотделно, ще осигуря мнозинство за отстраняването на Нанги от президентския пост и ще заема мястото му.

В залата отново се възцари тишина Майк внимателно следеше лицата на гостите си. От изражението им разбра, че е рискувал правилно и вероятно ще спечели. Предварително беше сигурен, че тези влиятелни и консервативни люде не обичат известния с либералните си възгледи Нанги, завиждат му за успехите и се страхуват от партньора му Никълъс Линеър.

Всичко, което им каза, беше вярно. Едновременно с това обаче той преследваше и друга, съвсем лична цел. Искаше да притежава „Сато интернешънъл“ повече от всичко друго на света. Защото въпреки временните си затруднения тази компания си оставаше най-стабилното „кейретцу“ в страната, с огромна мрежа по целия свят. Тя предлагаше изключителни възможности на Майк да се включи в легален бизнес, беше ключът към реалния свят, в който той имаше намерение да играе водеща роля. Отдавна му беше дошло до гуша да дърпа конците на незаконната си дейност от джунглите на Виетнам. А фактът, че съсобственик на „Сато интернешънъл“ е заклетият му враг Никълъс Линеър, превръщаше желанието му в копнеж. Изкушението да види Линеър на колене, съсипан и разорен, беше прекалено силно, за да му устои…

Решил, че паузата се е проточила достатъчно дълго, Майк тръсна глава:

— Това е нашият шанс да завладеем настоящето на Япония, господа! А чрез него да разчупим оковите на „Сато“ върху бъдещето!

— А какво ще стане с Линеър-сан? — попита Асада.

В гласа му прозвуча неприкрит страх — сигурен сигнал за общата капитулация на присъстващите. Те искат тази сделка, искат да ги ръководи Майк. Видяха бъдещето, желанието им да бъдат подготвени за него беше непреодолимо…

— Линеър го оставете на мен — усмихна се Майк. — Зная как да се справя с него. Мога да ви обещая, че той няма да попречи на плановете ни. — Приведе се напред и попита: — Искам да зная кой от вас ме подкрепя. Помислете, не бързайте. Не е нужно да подчертавам, че такъв шанс каца на рамото само веднъж в живота. Ще използваме ли „Денва“ като оръдие за контрол над „Сато“? — Очите му бавно огледаха лицата на присъстващите.

Те започнаха да кимат един по един, с някаква скрита тържественост. Против и въздържали се нямаше.

След като гостите си тръгнаха, включително и Машида, Майк запали пура и отправи поглед в тавана. Масата беше гола, от полираната й повърхност се разнасяше приятната лимонена миризма на препарат за излъскване. Хонико беше в кухнята, за да контролира почистването.

В такива мигове обикновено си спомняше за Коей. Шестте месеца, които прекара с нея, бяха трудни, дори болезнени. Но незабравими, също като излежавана в затвора присъда. Беше сигурен, че тя го ненавижда. Това би трябвало да е достатъчно, за да й даде пътя. Какъв смисъл има връзката с жена, която предпочита да те заплюе в лицето, вместо да скочи в леглото ти? Но той ценеше всичко у Коей, най-много омразата й. Когато тя си отиде, най-силно му липсваше именно омразата, всички онези дребни унижения, на които се подлагаше в името на мрачното, но непобедимо чувство… Бавно и постепенно това чувство стана част от живота му — горчилка в устата, пепел от изстинала камина…

От мрачните мисли го изтръгна Хонико, най-сетне приключила с кухнята. Беше свалила кимоното и дървените обувки, на тяхно място потрепваше елегантно костюмче на „Армани“ в сивкав цвят и жакет без ревери. Лишено от грим, лицето й още повече подчертаваше блясъка на издължените й ориенталски очи. На този фон русата й коса изглеждаше невероятно.

— Майсторско представление — даде оценката си тя.

— Така ли мислиш? — попита Майк, издуха облак ароматен дим и очите му най-сетне напуснаха тавана. — Може би действително бях красноречив, но главното е, че им казах точно това, което искаха да чуят. Хвърлих въдицата и ги поведох за носа. И знаеш ли защо нямаха нищо против? Защото не обичат несигурността на днешния ден, мечтаят за миналото и се страхуват от бъдещето!

Прехвърли пурата в другия край на устата си, дръпна и пусна ново облаче дим.

— Но и аз имах късмет — между пръстите му проблесна мини дискетата, която Хонико му беше предала в началото на вечерта. — Операцията да измъкна този диск от научноизследователския отдел на „Сато“ беше доста рискована, можеше да се провали на няколко пъти…

— Не виждам как — поклати глава тя. — Ти беше взел всички предпазни мерки и прояви достатъчно благоразумие.

— Благоразумието е патерицата, с която човек оправдава поражението си — отвърна Майк и завъртя дискетата между пръстите си. — То е оръжие на слабите…

Тя седна до него и прокара пръсти през косата му.

— Какво значение има? Нали получи всичко, което искаше?

— Разполагам с технологията на „Кибер-нет“, макар че нямам нужда от нея — въздъхна той и продължи да върти дискетата между пръстите си. — Откраднах я от „Сато“, за да отвлека вниманието им от истинската опасност. В момента не искам никой там да обсъжда договора с „Денва партнърс“. По-добре да се въртят в кръг и да се чудят кой и защо им е свил скъпоценната технология! — Над главата му се изви ново облаче ароматичен дим. — Но не си права, като казваш, че съм получил всичко. Все още нямам главата на Линеър… Все още! — На лицето му се появи момчешката усмивка, която Хонико вече добре познаваше. — Искаш ли да видиш плодовете на нашия труд?

— И още как! — отвърна тя, отмести стола си и стана.

Майк измъкна куфарче от мека кожа, под капака му се показа портативен компютър с мощна памет и флопи за мини дискети. Включи го и пъхна в процепа дискетата, която въртеше между пръстите си. Екранът светна, след секунда компютърът беше готов за работа.

— Ето, това е — промърмори той и пръстът му увисна над клавиша с надпис „ENTER“. — Натисна ли го, на екрана ще се появи цялата информация за „Кибер-нет“… — Дръпна от пурата, завъртя дима в устата си и натисна клавиша. Компютърът реагира светкавично, екранът се изпълни със сложни формули, работни инструкции, кодове и шифри. Най-отдолу акуратно се подредиха заглавията на съответните файлове.

— Каква прелест! — въздъхна доволно Майк, очите му попиваха екрана. Изведнъж лицето му се изопна, зъбите му почти пречупиха пурата. — Какво става, по дяволите?

Информацията върху екрана започна да се самоунищожава. Пръстите му полетяха над клавишите, опитвайки се да прехвърлят в паметта на твърдия диск всичко, което можеше да бъде спасено. До голяма степен успя. Преди екранът да се изчисти, в паметта бяха прехвърлени почти три четвърти от данните. Светкавично превключи на флопи, но на екрана се изписа Грешка. Направи опит за пряк достъп до информацията на дискетата и с ужас установи, че тя се самоизтрива. Започна процедурата отначало, но този път дори не можа да влезе в програмата. Превключи на позиция „С“ и даде ход на вградената антивирусна диагностика. С нарастващ ужас отбеляза, че вирусът вече унищожава и това, което е записано в основната памет. Бързо набра командите на програмата за борба с вируси, но тя изобщо не задейства.

— Какво става? — разтревожено попита Хонико.

— Не знам — троснато отвърна Майк и напрегнато се приведе над клавиатурата. Но не беше в състояние да направи много. — В компютъра е вкаран вирус, който унищожава всичко, записано върху твърдия диск!

— Включително данните за „Кибер-нет“?

Той кимна, после гневно тръсна глава. На екрана се изписа една-единствена дума:

Пръстите му нервно затичаха по клавишите, но надписът не изчезваше. Лицето му стана бяло като вар, ръката му нервно блъсна машинката. Тя се стовари на пода.

— Хайде! — скочи на крака Майк. — Да си вървим у дома!

В същия момент звънна мобифонът му, забравен на масата.

— Кой е? — раздразнено изръмжа в слушалката Майк.

— Намирам се в Кейжи — бръмна в ухото му гласът на Йоши — най-близкия от помощниците му.

Кейжи Хакубут-цукан беше името на Музея по криминалистика, разположен в квартала Канда, геометричен център на Токио.

— Какво правиш там?

— Мисля, че ще е най-добре да дойдеш и да видиш сам.

Майк понечи да го наругае за излишната тайнственост, но после долови вълнението в гласа му и се въздържа. Йоши отлично знае, че може да говори спокойно, тъй като връзката им е двойно кодирана. Значи има основателна причина да не го прави… Господи, вероятно се е случило нещо чудовищно!

— Тъкмо приключихме в „Тамаяма“ — каза в слушалката той. — Тръгваме веднага. Между другото, замина ли пратката за брат ми?

— Да, точно навреме. Този нов превозвач е истински ас.

Майк прекъсна разговора и вдигна поглед към озадаченото лице на Хонико.

— Йоши е открил нещо важно в Музея по криминалистика — съобщи й той.

— По това време? — вдигна вежди тя. — Музеят е затворен от часове!

— Да вървим! — изръмжа Майк и взе шлифера си от закачалката. — Несъмнено става въпрос за нещо спешно!

Нощно Токио крие в себе си някаква странна магия, помисли той, докато натискаше педала по мокрите улици. Тълпите от хора, които се блъскат по тротоарите осемнадесет часа в денонощието, най-сетне ги няма, тишината нарушават единствено камионите за зареждане, които по закон работят само нощем. Тук-там можеха да се видят младежи с кожени якета, развяващи дългите си коси върху мощни мотоциклети. Майк ги разбираше много добре, с кръвта си усещаше стремежа им към безразсъдство и самоунищожение. Такива са днес всички младежи по света — в Брюксел и Санкт Петербург, в Сайгон и Питсбърг… Носят едни и същи дрехи, забавляват се с опасни игри, зяпат МТВ… Жажда за самоопределение. Но колкото повече гледат МТВ, колкото по-често играят компютърни игри с някой като себе си на Тимбукту или Бог знае още къде, толкова повече им се изплъзва самоопределението… А с това нараства и желанието им да обърнат гръб на действителността, да се превърнат в други личности или просто да изчезнат.

Аз не съм цифра или номер, аз съм свободен човек!

Ето я максимата, която тласка едно цяло поколение към пропастта. Ето какво ги кара да се татуират, да вземат наркотици и да нехаят за опасностите.

Пристигнаха в Канда под оглушителния акомпанимент на мотоциклетни двигатели. Ехото се блъскаше във фасадите на небостъргачите и се връщаше обратно — остро, метално като топчетата на играта пачинко, които търсят път през сложния лабиринт… Йоши се появи от тъмната уличка до Музея по криминалистика. Внимателно огледа утихналата улица в двете посоки, после направи знак на Майк. Той слезе от колата, хвана Хонико за ръка и го последва. Токчетата й зачукаха по асфалта.

Йоши продължаваше да върви напред, в ръката му блесна мощен прожектор. Минаха покрай два гигантски контейнера за смет със зелени стени, които изглеждаха непочиствани от години. Между тях се бяха настанили група бездомници, заобиколили буен огън. Онези, които бяха будни, ги изгледаха равнодушно с възпалени от ревматизъм очи. Въздухът тежеше от вонята на алкохол и отдавна некъпани тела.

Майк не ускори крачка, нито запуши носа си — така както биха постъпили повечето обикновени жители на Токио. Вместо това забави ход, очите му внимателно огледаха дрипльовците. Чувстваше ги далеч по-близки от влиятелните мъже, които вечеряха при него няколко часа по-рано, но за нищо на света не би го признал. Защото онези мъже принадлежаха на Горния град — онази част от Токио, която някога са управлявали шогуните. Докато Майк беше роден и израснал в мизерията на Долния град, сред вонята и жестоките гангстерски войни…

— Побързай, Майк! — напрегнато подвикна Йоши. — Сега не е време за социологически проучвания!

Продължиха пътя си и скоро стигнаха до задънения край на уличката. До влажната бетонна стена на музея седеше мъж. Йоши го освети с прожектора. Позата му беше толкова естествена, че отначало Майк го взе за един от заспалите бездомници. Но после, пристъпил крачка напред, той забеляза вкочанените крайници и посинелите пръсти. Лъчът на фенерчето се плъзна по бялото като вар лице.

— Исусе Христе! — сподавено възкликна той. — Та това е Нгуен!

— Точно така — кимна Йоши. — Човекът, който взе дискетата на „Кибер-нет“ от онзи американец Макнайт… — Лъчът на фенерчето остана закован върху лицето на виетнамеца. — Търсим го от момента, в който е предал дискетата на Хонико.

— Нормално ли изглеждаше? — попита Майк, стрелна с поглед Хонико и се намръщи от неприятната миризма, която се носеше на талази от трупа.

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Беше съвсем спокоен, бих казала дори хладен… Но все пак го виждах за пръв път…

— Само ти го познаваше, Майк — обади се Йоши.

— Вярно е — кимна Майк. — Открих го в Сайгон и веднага го харесах. Зъл, решителен, алчен за пари… Какво го е убило, по дяволите?

— Проклет да съм, ако знам! — въздъхна Йоши. — Открихме го тук и веднага ти се обадих. Дори не сме го докосвали.

Майк пристъпи напред и използва върха на обувката си да обърне трупа. Вонята стана нетърпима.

— Уф! — неволно възкликна Хонико, но не се помръдна от мястото си.

Майк я стрелна с поглед. Не беше от жените, които ще припаднат при среща със смъртта. Беше достатъчно близка с нея. Не колкото него, разбира се. Но той все пак беше участвал във Виетнамската война и беше виждал потоци от кръв и планини от трупове…

Върхът на обувката му продължи работата си, трупът беше огледан отвсякъде.

— Няма следи от куршум, нож или верига — констатира Майк.

— Може да са го удушили — подхвърли Хонико.

— Всеки друг, но не и него — поклати глава Майк. — Никого не би допуснал толкова близо до себе си…

Преобърна трупа за последен път, направи знак на Йоши да насочи фенерчето и се приведе над бледото лице. Наложи се да диша през устата, тъй като вонята наистина беше трудна за понасяне.

— Според мен са го удавили — произнесе се най-сетне той и пръстът му се насочи към скулите на виетнамеца: — Виждате ли как е подпухнал? От това личи, че е прекарал известно време във водата…

— Искаш да кажеш, че някой го е удавил, а след това го е домъкнал чак тук? — учудено го погледна Хонико. — Защо би сторил това?

Майк беше виждал толкова много смърт, че гледката на един убит повече не би трябвало да му влияе. Но не беше така. Смъртта няма нищо общо с това, което показват по филмите. Тя не е безлична и безинтересна. Напротив кара те да се замислиш, да се запиташ с присвит стомах какъв е смисълът на живота… Може би не те прави безпомощен както пише в книгите, но положително те променя…

— На този въпрос имам само един отговор — изправи се той. — Вижте къде са го захвърлили — край стената на Музея по криминалистика. Посланието е ясно… Убиецът е искал да го открием.

— Никой не знаеше, че Нгуен работи за теб — възрази Йоши.

А Майк си спомни за вируса, който унищожи паметта на компютъра му. Той е бил пренесен чрез дискетата, друг начин нямаше. Което означаваше две неща: или Ватанабе го е измамил (което беше малко вероятно, тъй като Майк го беше проучил основно, преди да го вербува), или дискетата е била подменена, преди да стигне до предназначението си.

— Мамка му!

Ръцете му се свиха в юмруци. Единственият човек, който беше в състояние да стори това, беше Никълъс Линеър.

Насочи поглед към небето, устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Отдавна беше разбрал, че в живота има моменти, в които светът променя своята форма и съдържание под натиска на обстоятелствата и бурните емоции. Подобно нещо се случи в нощта, когато беше убит дядо му, а двамата с Джаки станаха свидетели на престъплението, сгушени на покрива на къщата. За втори път го изпита в джунглите на Лаос, когато дивите планинци от племето нунги го приеха за свой и татуираха вътрешната част на китката му с Гим — вертикалния, тъмносин полумесец. Сега изпитваше това чувство за трети път. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха неестествено ясните очертания на околните небостъргачи, сияйни и остри като бръснач… Жадно поглъщаше хладния въздух на токийската нощ, имаше чувството, че отново се е завърнал в Хималаите… Ето, най-сетне се изправиха един срещу друг, само двамата! Нали за това беше мечтал? Да се изправи срещу своя двойник, срещу тъмната сянка на човека, когото чувстваше близък като едноутробен близнак…

Линеър му погоди номер. Усмихни се, посъветва го компютърът и упорито отказа да се подчини на командите му. Значи Линеър също е решил да влязат в директен двубой. Е, добре. Танцът на смъртта започва. Притиснати един в друг като любовници, те ще следват сложните стъпки на този танц, ще излизат на светлината на прожекторите, после отново ще изчезват в мрака… Здраво свързани от тайнствената нишка на миналото.

Реалността се сви и изчезна. Майк се озова сред пустотата на Вселената, прорязвана от ослепителни ивици светлина и непрогледен мрак. Изпита чувството, че двамата с Никълъс Линеър са противоположни полюси, протонът и електронът на последния атом в света, които обикалят около ядрото в шеметна орбита, тръпнещи от уплаха и възторг пред неизбежния сблъсък. Сблъсък, който за единия от тях ще означава живот, а за другия — унищожение…

Светци

Астория

Пролетта на 1957 г. — зимата на 1945 г. Пролетта на 1961–1962 г.

В момента, в който срещна Бърнис, Джаки Леонфорте разбра, че съдбата й е отредила специална роля. Затворена зад стените на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, тя усети, че притежава особено вътрешно прозрение, позволяващо й да надникне отвъд благата фасада на Светата майка, чак до сърцето й на боец.

Погледна крадешком към Мама, която със сигурност не притежаваше това прозрение. Но тя беше съвсем обикновена жена, друго не можеше да се очаква. Понякога, отпусната в леглото с широко отворени очи, Джаки се питаше дали появата й в това семейство не е резултат на някаква грешка. Може би са я разменили в родилното, може би някъде в огромния град има момиче, което живее нейния живот… На моменти беше толкова сигурна в това, че се изключваше напълно, отказваше всякакъв контакт със средата, която я заобикаляше.

Мама, уплашена от зачестилите появи на подобни пристъпи, реши да я заведе на лекар в Манхатън. Джаки запомни пътуването с влака по дългия мост далеч по-добре, отколкото загриженото лице на доктора.

— Нищо й няма — обяви той след продължителния преглед и Мама се разплака от облекчение. — Трябва да й обръщате по-голямо внимание и това е всичко. Момичето е отегчено.

— Зная, че не си щастлива — каза Мама във влака по обратния път. — От доста време го забелязвам, но все не правя нищо… — дланта й легна върху ръката на Джаки, от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Надявах се, че ще ти мине с възрастта, но явно не става така… Време е да те заведа в Астория.

Джаки се влюби в манастира в мига, в който желязната врата се отвори да я пропусне в зелената градина. Хареса й особената миризма на изсушена от слънцето трева жуженето на пчелите около розите, гръмката птича песен в заемите клони на дърветата.

Но най-силно я впечатли присъствието. Тук може би наистина се усещаше присъствието на Бога — както горещо вярваше Бърнис. А може би просто липсваше постоянното насилие, сред което беше израснала Джаки.

Каквото и да беше това присъствие, тя го усещаше като силна и топла ръка върху рамото си. И Бърнис го знаеше.

Бялата каменна фасада блестеше като огледало под ярките слънчеви лъчи. Джаки по-скоро усети, отколкото видя любопитните очи, които я гледаха с добронамерено очакване през едно от малките, подобни на амбразура прозорчета. Когато Мама я поведе по широкото стълбище и обкованата с желязо врата се отвори пред тях, момичето разбра, че влиза в друг свят, че голямото приключение на живота й започва.

Това стана през пролетта на 1957-а, тя беше на петнадесет години.

— Вярваш ли в Бога?

— Вярвам в… — Джаки изведнъж млъкна. Не се страхуваше от пронизителните сини очи насреща си, не й повлия мрачната католическа иконография, която изобилстваше по стените в кабинета на Бърнис. Беше нещо друго. Откритието я връхлетя изведнъж. Съвсем нормална католичка, кръстена и баптизирана, тя редовно ходеше на църква заедно с родителите си, рецитираше Катехизма, изповядваше се в кабинката, която миришеше на боя за обувки и пот, гледаше разпънатия на кръста Исус… И въпреки това нямаше никаква представа за своята вяра.

— Не зная дали вярвам, или не…

— Много добре — ентусиазирано кимна Бърнис и вниманието на Джаки моментално се изостри.

Мама беше останала в градината и вероятно се питаше дали е постъпила правилно, като я доведе тук…

— Как така добре? — попита Джаки.

— Ти отговори честно и това е добро начало — отсече Бърнис. Беше от хората, които представяха мнението си за неоспорим факт.

Джаки плъзна поглед по картините с религиозни сцени статуята на Девата с Младенеца, позлатения дървен кръст. Усети тежестта на религиозните символи с огромна сила.

— Не искам да ставам монахиня — промълви тя.

Бърнис се приведе, взе ръцете й в своите, на устните й се появи топла усмивка:

— Нямам намерение да те правя монахиня, дете…

В същия момент Джаки осъзна, че през онова средновековно прозорче са я наблюдавали очите на Бърнис. Прозорче на замък, една тясна цепнатина, която предлага надеждна защита срещу копията и стрелите на врага… Тук, в центъра на Куинс, на тихата уличка с високи тополи… Погледна Бърнис и със смайване установи, че я вижда в тежка броня, препасала дълга сабя. Бронята блестеше ослепително, също като бялата фасада на манастира под слънчевите лъчи…

Джаки промърмори нещо под нос и усилено започна да мига. После погледна пак. Светата майка изглеждаше както преди — блага, спокойна, самоуверена.

— Какво има, дете мое?

— Стори ми се… — Джаки отново примигна, от устата й излетя смутен смях. — Стори ми се, че те виждам в средновековна броня… Лудост, нали?

Бърнис дълбоко въздъхна, очите й се навлажниха.

— Ела — изправи се тя. — Искам да ти покажа нещо. — Вместо да тръгне към вратата, тя се насочи към нишата зад бюрото си, изцяло запълнена с книги. Пъхна ръка зад един от рафтовете, нещо щракна и цялата стена се отвори навътре.

Прекосиха високия праг и се озоваха в каменен коридор с висок таван. Осветлението идваше от малки електрически крушки, скрити в нишите, където би трябвало да има запалени свещи. Токчетата им звучно затракаха по каменните плочи. В дъното на коридора имаше желязна врата, която Бърнис отвори с един от ключовете на връзката си. Пантите пронизително изскърцаха. Бърнис грижливо заключи и тръгна нагоре по стръмна и извита метална стълба.

Стаята на върха не беше голяма, но правеше впечатление. Едната й стена беше извита като на крепостна кула, на метър от високия таван започваше широк прозорец с цветни, великолепно изографисани панелни стъкла. Странно, но само един от стъклописите беше с религиозна тематика — Жана Д’Арк на бял кон… Останалите бяха исторически, главно от славното минало на Франция и Италия. И почти всички с военна тематика.

Стаята беше изпълнена с разноцветна, сякаш магическа светлина. Тя обливаше двете жени, Джаки се почувства някак преродена. Обзе я приятна топлина, ужасите на Озоун парк и Източен Ню Йорк се изпариха от съзнанието й, сякаш никога не беше ги имало…

— О, Бърнис, колко е красиво! — извика тя.

— Наистина ли мислиш така?

— Честна дума! — разпалено отвърна Джаки и се извърна към Светата майка. — Чувствам, че…

Бърнис я сграбчи за раменете, пронизителните сини очи се забиха в лицето й:

— Какво чувстваш?

— Не зная — прошепна Джаки, изведнъж останала без дъх. Сякаш беше тичала от Озоун парк до тук. — Нещо особено…

— Да! — процеди през стиснати устни Бърнис. — Не съм се излъгала в теб!

Ръцете й завъртяха момичето към голата стена. Тя беше изградена от същите камъни, които видяха в коридора. Напълно гола, с изключение на една малка картина. Въпреки скромните си размери, тя доминираше в помещението, сякаш беше десет пъти по-голяма.

— Боже Господи! — ахна Джаки.

— Точно така — отвърна Бърнис, а сините й очи станаха още по-ярки.

Джаки гледаше като омагьосана. Картината представляваше висока фигура с тежка броня, препасала дълга сабя. Шлемът беше в лявата й ръка, лицето се виждаше съвсем ясно. Жена, която поразително приличаше на Бърнис… Художникът беше вложил цялото си умение в това лице и то грееше с мека, неземна светлина…

— Точно тази картина ми се привидя преди малко, в канцеларията — прошепна Джаки с разтуптяно сърце. — Ти ли си това?

— Невъзможно — усмихна се Бърнис. — Картината е рисувана преди стотици години.

— Но все пак… — Джаки я погледна, после отново насочи очи към платното: — Ти си!

— Само до известна степен — поклати глава Бърнис. — Това е портрет на Дона ди Пиаве, основателката на нашия орден.

Джаки не можеше да отмести очи от картината.

— Но как е възможно това, Бърнис? — замаяно прошепна тя. — Аз я видях, повярвай ми!

— По-вероятно си почувствала присъствието й в мен…

— Виж лицето й! То грее с…

— Божествено просветление — подсказа й Бърнис.

— Да, точно така — кимна Джаки, усетила инстинктивно правотата на думите й. — Но защо е във воински доспехи?

— Дона ди Пиаве е била монахиня — меко отвърна Бърнис. — Но едновременно с това и твърд защитник на своя народ… Понякога става и така, особено когато светът е в оковите на злото… — главата й кимна към два блестящи на светлината савонски стола, разположени един срещу друг. — Седни, дете мое. Трябва да чуеш много неща, преди да вземеш решението си.

— Какво решение?

— Ти си особена, Джаки. Ти си от избраните. Затова майка ти те доведе тук… — Бърнис се усмихна, но Джаки вече не можеше да бъде заблудена. Под маската на спокойната доброта несъмнено се криеше жена воин.

— Жените в днешния свят се третират по два начина — продължи Бърнис. — Като майки или като уличници. И в двата случая са считани за второ качество… — Изчака момичето да седне, после също се отпусна на твърдия стол. — Познаваш ли Гьоте, германския философ?

— Само като име, не съм чела нищо от него.

— Ако решиш да се присъединиш към нас, ще прочетеш произведенията му тук… — очите на Бърнис се насочиха към портрета на Дона ди Пиаве. — Той казва, че малко мъже притежават достатъчно въображение да обхванат действителността… И съвсем правилно не включва жените в тази категория.

Бърнис стана, пристъпи към картината и рязко я дръпна. Зад нея се появи малка ниша. В дъното й имаше някакъв продълговат предмет, старателно увит в червено кадифе със златни ширити. Върху плата имаше избродирани в златно латински сентенции, които Джаки не можеше да разбере.

Бърнис се обърна и започна да развива плата. В ръката й блесна сабя, Джаки ахна. Беше древно оръжие от желязо, очевидно изковано далеч преди да бъде открита стоманата.

— Това е сабята на Дона ди Пиаве — каза Бърнис.

Подчинявайки се на тайнствена сила, Джаки стана от мястото си и протегна ръка. В същия миг Бърнис се олюля и сякаш изгуби равновесие, острието на сабята изсвири във въздуха и се заби в дясната китка на момичето.

Странно, но Джаки нито извика, нито се отдръпна. На практика изобщо не усети болка, а само някакво особено пулсиране. Сведе поглед и видя, че целите й ръце са в кръв.

Бърнис излетя от стаята и минута по-късно се върна с шишенце йод, стерилна марля и лепенки. Сабята остана да лежи на пода.

— Не боли — някак разсеяно промълви Джаки, без да се обръща към никого.

Бърнис се отпусна на колене, грабна китката на момичето и внимателно почисти раната. Благодаря ти, Боже, тя е, развълнувано си мислеше Светата майка, докато пръстите й сръчно полагаха марлята.

— И архиепископът приема твоите интерпретации на Гьоте?

— Забравяш, че живеем през 1945 година — отвърна Бърнис. — Архиепископът е прекалено зает с войната, за да мисли за Гьоте или моите интерпретации на неговата философия.

Камила Голдони (която се падаше леля на Маргарет след брака й и почина в началото на 70-те) беше жена с едър кокал, никаква талия и масивни рамене. Далеч от стандартите за красота, лицето й излъчваше нещо ведро и приятно. Мъжките й черти се подчертаваха още повече от твърдия поглед и решителното й поведение. Същевременно беше жена с изключително благ и отзивчив характер.

Дойде при Бърнис подгонена от нещастието. Съпругът й Марко Голдони (по-големият брат на Енрико) беше получил удар. Нещо доста необичайно за мъж на четиридесет години. По каприз на съдбата това се беше случило в неделя, у дома, бяха само двамата. Закара го в болница, повика и личния му лекар. Взе решението си в момента, в който научи диагнозата. Никой нищо не трябваше да разбере. Подкупи доктора и двете сестри, които бяха на смяна, после се погрижи и за телохранителите, докарали ги в болницата. Каза им, че Марко е получил остро хранително отравяне.

— Прецених, че фамилията ще има сериозни неприятности, ако се разчуе за удара на Марко — поясни на Бърнис тя. — Енрико е във Венеция, но дори да беше тук, едва ли щеше да удържи положението. Защото Марко е генераторът, той планира и осъществява всички операции…

Очите й бяха сухи, седеше изправена и в безупречен вид. Всичко по нея си беше на мястото: грим, червило, ръбовете на чорапите. Поплака си малко само край леглото на Марко.

— Не зная нищо за работата му — добави тя. — Естествено, той никога не смесваше бизнеса с личния си живот.

Камила все още не беше разкрила истинската цел на посещението си. Беше прекалено наивно да се мисли, че е потърсила съчувствието на Бърнис и тя прекрасно го знаеше.

— Искам да се доверя на някого, Бърнис — промълви Камила. — Бедата е, че не зная на кого… Марко се срещаше всяка седмица със своите подчинени, повечето от тях са у дома на вечеря поне веднъж месечно… Но аз не зная на кого от тях да се доверя. Кой ще ни остане верен, когато научи истината? И кой ще се опита да предаде фамилията в момент на криза?

— Мила моя, проблемът ти наистина е сериозен.

— Не, не. Дойдох тук, при човека, на когото мога да имам пълно доверие!

Сърцето на Бърнис пропусна един такт. Нима е дошло времето да се върне в реалния свят? Напълни дробовете си с въздух и си наложи търпение.

— Марко винаги е бил щедър към манастира — продължи Камила. — И двамата сме ти много благодарни, че прие дъщеря ни при себе си. Лекарите бяха категорични, че тя няма да оцелее в света навън, а ние нямахме сърце да я пратим зад стените на някоя клиника… — Емоциите най-сетне взеха връх, очите й се напълниха със сълзи. — Никога няма да забравим жеста ти, Бърнис!

— Успокой се, мила — погали я по бузата Бърнис. — Марко е този, който направи истински жест. Благодарение на него ремонтирахме „Санта Мария“, дори построихме ново крило… Положението ни е цветущо, докато други манастири се борят за оцеляване… — Камила се вкопчи в ръката й, на устните на Бърнис изплува хладна усмивка. — Освен това ние двете се познаваме вече от доста години, мила… Доста часове сме прекарали заедно в градината, разговаряли сме за какво ли не сред цъфналите рози…

— Вярно — усмихна се през сълзи Камила. — Още помня как се запознахме… Светата майка Мери-Маргарет не беше чак толкова стара, но боледуваше… Никак не й се искаше да се раздели със службата си, затова те водеше със себе си. „Бърнис ще говори вместо мен“, каза с онзи скърцащ глас тя, помниш ли?

— Нека Бог ми прости, но смъртта ще бъде избавление за нея — въздъхна Бърнис. — Не е справедливо да страда така…

— Искам да те попитам нещо, Бърнис. Ти добре знаеш какъв е истинският бизнес на фамилия Голдони, но въпреки това се сприятели с нас. Защо?

— Наистина е така — отвърна Бърнис и взе ръката й.

По тялото на Камила пробягаха топлите вълни на тайнственото излъчване, което беше само част от дарбата на Бърнис. Тя беше висока и стройна жена със смайващо изразително лице. Някой някога беше казал, че има очи на математик. Спокойни и аналитични, отбелязващи онова, което другите пропускат, дори най-малките подробности на всекидневния живот… Беше известна със своята искреност и прямота, жените в квартала бяха единодушни, че е твърда като мъж, но далеч по-честна в преценките си. Четеше много, никога не даваше повърхностни оценки на човешкия характер.

— Аз просто съм прагматик. Трябва да се грижа за паството си, освен това се моля за душата на Марко поне по два пъти на ден… Често казвах на шега, че без грешници като Марко църквата отдавна би изчезнала… — на лицето й се появи замислена усмивка. — Едно трябва да знаеш, мила… Чувствам те близка като родна сестра!

— Значи така — развълнувано промълви Камила и пръстите замачкаха кърпичката в скута й. — Значи така…

Някъде далеч, вероятно в противоположния край на манастира, тихо зазвуча псалм. Мелодията на латинската литургия проникваше през каменните стени, въздействаше успокоително като нежна милувка…

— Кажи ми как да ти помогна, Камила — промълви Бърнис. — Уверявам те, че нищо няма да ме спре.

Камила кимна, набрала кураж от милото поведение на приятелката си.

— Отчаяна съм — прошепна тя. — Дойдох да ти поискам съвет… — Очите й потънаха в пронизително сините ириси на Бърнис. — Семейството ми е в опасност, кажи ми какво да правя…

Бърнис бавно се облегна в стола си. Стана й ясно, че е изправена пред най-решителното предизвикателство на съдбата. Държеше го в ръцете си, усещаше вкуса му, но въпреки това беше необичайно спокойна.

— Мила моя, преди да продължим този разговор, искам да ти кажа, че най-лесното нещо на света е да даваш съвети. Трудното е да ги приемеш…

— О, Бърнис! За какво според теб съм тук? — клепачите на Камила овлажняха. — Дойдох за съвета ти, нямам друг, към когото да се обърна. Заклевам се, че ще го приема!

— Намираш се в Божи дом. Дадеш ли клетва между тези стени, тя трябва да бъде изпълнена.

— Ще бъде! — преглътна с усилие Камила.

— Много добре — кимна Бърнис. — Тогава нека се обърнем към Гьоте. „Мъжете нямат достатъчно въображение да посрещнат реалността“, казва той. Нека ти обясня с какво ни засяга тази сентенция. Ти спомена за обичаите, мила. Каза, че не знаеш нищо за бизнеса на съпруга си и аз ти повярвах. Това в неговите очи, а и в очите на всички мъже, е напълно в реда на нещата. Но опирайки се на логиката на Гьоте, аз не мога да го приема като факт.

— Какво имам предвид? Векове наред мъжете са вършили това, което са считали за необходимо. Резултатът обикновено е един — войни и кръвопролития. Просто защото те не познават друг начин за изглаждане на споровете помежду си. Но смъртта на нашите синове съвсем не означава светло бъдеще. — Пръстът на Бърнис предупредително се вдигна пред лицето на Камила. — Искам да помислиш добре… Болестта на съпруга ти може би е знамение. Преди три нощи ми се присъни Бог. Протегна ръка в мрака, от нея излетя мълния… Тогава нямах представа за посоката й, но сега вече имам.

Лицето на Бърнис грееше с божествена светлина.

— Това е Божа работа, Камила — прошепна тя. — Трябва да видим пръста му в това, което се случи. Успеем ли да го сторим, трагедията ще се превърне в триумф!

— Не те разбирам — поклати глава Камила. — Как е възможно да виждаш Божията ръка в удара на Марко?

— Помисли за цитата на Гьоте. Векове наред мъжете управляват човешкото общество, векове наред светът е разкъсван от войни и нещастия…

— Така е устроен светът, Бърнис. Какво можем да направим?

— На пръв поглед нищо. Така и трябва да бъде. Но ти добре знаеш, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед… — Показалецът на Бърнис леко докосна носа й. — Тайните на този свят се пазят най-добре от жените и от мъртвите мъже. За нас това е естествено. Жената лъже мъжа си всеки Божи ден с единствената цел да го направи щастлив, да го спаси от мъката. Не е ли така? — от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Понякога си мисля, че Бог именно с тази цел е създал красивите ни лица и сладките ни гласчета…

— Това е вярно — кимна Камила. — Във всяко семейство мъжът казва: „Не ми задавай въпроси, за да не те лъжа.“ Докато жената притежава дарбата да придава правдивост на собствените си лъжи…

— Така е било в продължение на векове — въздъхна Бърнис, хвана гостенката си за ръката и я отведе в стаята на върха на кулата, в която десет години по-късно щеше да отведе и Джаки. От устата на Камила излетя въздишка. Така въздъхва човек, усетил замайващия аромат на току-що разцъфнали рози. Така въздъхва човек, в чиято душа се е настанило задоволството.

Бърнис я изчака да се наслади на красивите стъклописи, после й показа портрета на монахинята боец.

— Преди много, много години, в началото на XV век е била създадена една тайна женска общност — започна тя. — Нарекли я Орденът на Дона ди Пиаве. В онези времена било естествено такива общности да виреят далеч от дневната светлина, на места, които мъжете рядко посещават. Манастирът е особено подходящ за тази цел, нали?

— Орденът бил създаден от силни жени, които виждали, че трябва да изоставят пасивното поведение. Че е време да се намесят в хода на съдбата и да осигурят на децата си по-добро бъдеще. Те не искали синовете им да гинат в безкрайните войни или да се връщат от тях физически и духовни инвалиди. Те не искали дъщерите им да отглеждат децата си в самота…

— Векове по-късно Орденът достигнал и до тази страна. Съхранил се тук, в очакване на своето прераждане. Мисля, че денят на това прераждане вече настъпва, Камила…

— Ръката на Бърнис махна по посока на картината. — Живеем във време, което не е по-различно от времето на Дона ди Пиаве. Време, в което господства злото… — Ръката й обви раменете на Камила. — Божията поличба е болестта на Марко и сочи едно: властта му трябва да премине в твоите ръце!

— Какво?! — стреснато я погледна Камила.

— Слушай ме внимателно, мила. Дойде при мен, защото само на мен можеш да се довериш, нали така? Е, добре, повярвай ми — това е нашият шанс да поемем властта от мъжете. — Пръстът й предупредително се вдигна: — И не забравяй клетвата, която даде в този Божи дом!

— Но как си представяш нещата, дори да е вярно това, което казваш? — колебливо попита Камила. — Как бих могла да върша работата на Марко? Живеем в мъжки свят, Бърнис… Особено когато става въпрос за фамилията… Нима сериозно вярваш, че момчетата на Марко ще ми се подчиняват? Дори ако зная какви заповеди да им давам?

— Заповедите се формулират лесно — отвърна Бърнис. — Трябва само да се спазва логичната последователност на нещата. Когато решаваш проблемите един по един, бързо откриваш, че те рядко носят затруднения… — Главата й леко кимна. — За останалото си права… Момчетата ще изпълняват твоите заповеди само ако са убедени, че те идват лично от него или от съответния му пълномощник…

— В светлината на казаното дотук предлагам да осъществиш незабавен контакт с Енрико, по-малкия брат на Марко. Да го повикаш от Венеция, за да бъде до болния си брат…

— Но Енрико се занимава с износ на платове. Той няма никаква представа за истинския бизнес на Марко.

— Ще я получи заедно с теб… Важното е, че до този момент не си сбъркала никъде. Никой не знае колко тежко е състоянието на Марко и с Божия помощ това ще си остане тайна. Енрико ще стане негов пълномощник и говорител, в крайна сметка именно той ще поеме бизнеса. Но решенията ще вземаме ние. Тук, зад стените на този манастир, скрити от чужди очи.

Камила се разтрепери.

— О, Бърнис! Тази идея ме плаши!

— Това е съвсем нормално. Но я си представи каква добродетелна сила ще бъде съсредоточена в ръцете ти! Ще погребеш страховете дълбоко в себе си, ще се превърнеш в страж на доброто и истината. Мислите ти ще надхвърлят грижите за семейното огнище, защото вече ще трябва да мислиш за бъдещето на цялата фамилия. Представяш ли си какви светли перспективи поставя в ръцете ти Бог? Това е скъп дар, особено като знаеш, че разполагаш с всички ресурси на Ордена на Дона ди Пиаве!

След като изпрати Камила, Бърнис се отби в кухнята, напълни един поднос с храна и се върна в стаята на кулата. Прекоси я, отвори една тайна врата и влезе в просторна стая, пригодена за спалня. Плътни завеси покриваха двата прозореца, които гледаха към вътрешния двор на манастира. Във вазите имаше свежи цветя, светлината идваше от малка настолна лампа до прозореца. Значителна част от помещението заемаше огромно легло от махагон с ебонитови пилони и балдахин. Беше истинско произведение на изкуството, докарано преди години от Европа, разглобено на части.

Бърнис спря на прага и изчака очите й да свикнат със слабата светлина.

— Ти ли си, Бърнис? — обади се странно стържещ глас.

— Да, Мери-Маргарет.

— Какво се е случило?

— Марко Голдони получил удар.

— Тежък?

— По всяка вероятност — да.

— Толкова ли е бил грешен?

— Предполагам — въздъхна Бърнис. — Но това е Божа работа.

— Той винаги е бил щедър към нас. Много щедър… А сега и Камила дойде тук…

— Да.

— Слава Богу!

Бърнис пристъпи към леглото. Въпреки упоритите й усилия, около него се прокрадваше сладникавата миризма на болест и смърт.

— Аз ще Го прославя само когато ти даде облекчение!

— Какъв гняв! — въздъхна Мери-Маргарет. — Ти наистина трябва да препашеш сабя! — Тънкият й кикот премина в болезнена кашлица, Бърнис бързо опря предварително приготвената салфетка до устата й. — Вдигни ме!

Беше оплешивяла от жестоката болест, с хлътнали скули и изпъната като пергамент жълтеникава кожа. Носеше синя сатенена нощница, подарък от съседките. Цветът беше прекалено ярък, но тя си го харесваше. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху изпитото лице. Вече от доста време от стаята и съседната баня бяха демонтирани всички огледала.

Съсухреното лице на Мери-Маргарет се сбърчи и заприлича на тъжна кукла, захвърлена от собственика си.

— Сигурно й е било много трудно да дойде тук…

— Според мен още по-трудно й е било да не прави нищо. Знае, че я обичаме… А сега знае, че можем и да й помогнем. — Бърнис целуна студеното чело на Мери-Маргарет и добави: — В момента има нужда именно от това…

Оправи възглавниците под главата й, а Мери-Маргарет се обади:

— Получи се, нали? Вече имаме своя шанс…

— Да.

Съсухреният показалец на болната почука по ръката на Бърнис:

— Дълго време се молехме за това, но ти не ми изглеждаш щастлива.

— Щастлива съм — отвърна Бърнис и отметна кичур коса от челото си. — Но едновременно с това съм и разтревожена.

— По-добре се тревожи за храната ми…

Бърнис донесе подноса и го положи на леглото.

— Гладна ли си?

— Не особено. Но трябва да се храня, нали?

Бърнис натопи малка сребърна лъжица в задушените зеленчуци и я поднесе към устата на Мери-Маргарет.

— Сънувах, преди да дойдеш… — обади се болната.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Не си. Времето и пространството отдавна вече нямат значение за мен… Сънувах, че съм малко дете. Пак съм в тази стая, ти ще дойдеш всеки момент… Не е ли странно? Колкото по-близо е смъртта, толкова по-добре усещам същността на времето… То не съществува. Поне за мен. Случка отпреди две години е толкова прясна в паметта ми, колкото и онази, станала преди две минути. Същото се отнася и за събития отпреди двадесет или четиридесет години. Всичко е на едно и също колело, а то бавно се върти…

Мери-Маргарет затвори очи и започна да се храни. Дъвчеше с цената на доста усилия, вероятно така се концентрираше по-добре.

— Сънувах, че съм дете — повтори тя. — Но това не беше сън… Наистина бях дете, нямах нищо общо с това разложено тяло под завивките… — очите й рязко се отвориха. Може би искаше да провери дали Бърнис я слуша. Винаги прибягваше до подобни трикове. — Вярваш ли ми?

— Да, Мери-Маргарет. Вярвам ти.

Доволна от отговора, възрастната жена пое нова лъжичка грах с карфиол, затвори очи и усърдно задъвка. Приличаше на войник, който си пробива път през девствена джунгла.

— Но макар и дете, аз знаех всичко, на което ме е научил животът… Беше толкова необикновено! Да си млада и едновременно с това мъдра. Представяш ли си?

Мери-Маргарет често задаваше въпроси, на които не очакваше отговор. Опирайки се на опита, Бърнис разбра, че този е един от тях. Поднесе нова лъжичка храна към устата й и замълча.

— Човек трябва да го изпита — продължи Мери-Маргарет. — Загадъчни са пътищата на Бога… Знаеш ли, чувствам се напълно компенсирана за страданията… Получих възможност да се нося над живота волна като птичка. И откривам Бог на такива места, където нормален човек дори няма да се сети да го потърси…

Спря да дъвче, очите й бяха широко отворени. Ясни и чисти, като в дните на добро физическо здраве.

— Има вяра и вяра, знаеш… — прошепна Мери-Маргарет. — Разбира се, вярата в Бога никога не може да бъде разколебана. Но е страшно интересно да виждаш Неговото творение, да разбереш по нов начин Неговата мъдрост…

Млъкна за момент, вероятно да си почине, очите й отново помръкнаха от болка.

— Стига ми толкова храна — прошепна. — Каквото и да ми приготвяш, то има вкус на пепел в устата ми…

Бърнис остави лъжицата и избърса със салфетка устните на възрастната жена. Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, дори в тази последна фаза на болестта й.

— Мисълта ми блуждае, но нека това не те подвежда — рязко отвори очи старицата. — Давам си ясна сметка какво те тревожи, опасността наистина е голяма… Ще има провали, можеш да бъдеш сигурна в това. Но трябва да се бориш, трябва да издържиш! Бог е с нас. По Негова воля бе създаден Орденът на Дона ди Пиаве. По Негова воля тази жена е посегнала към меча. През 1495 година дожът на Венеция изпраща нейната женска армия да пази „Свещеното сърце на Дева Мария“ от войските на френския крал Шарл VIII. Дона ди Пиаве помита френската армия, а след това получава Божествено прозрение. Бог насочва ръката й, нейните монахини пленяват оръжието на врага и с негова помощ защитават Свещеното сърце…

— Тринадесет години по-късно папа Юлий II, кралят на Франция Луи XII, Фердинанд Арагонски и император Максимилиан създават Лигата на Камбрай с едничката цел да заграбят венецианските територии на континента. Но Дона ди Пиаве и нейният Орден вече са напуснали позорното и унизително място, отредено на жените от историята. С оръжие в ръка те защитават родината си…

На устните на Мери-Маргарет се появи бледа усмивка. Съветът на дожите твърди, че е запазил страната благодарение на дипломатически усилия, но истината е друга. Жените от нашия орден успяха да променят хода на историята. В леглото на френския монарх, в будоарите на императора, чрез съветите, шепнати в ухото на папата… Именно орденът обучава Лукреция Борджия и съпругите на най-малко седем дожи, излезли от фамилията Мосениго. Да не говорим за стотиците други жени, които са оказвали влияние върху политиката на страната.

— Ние създадохме поколенията кралски особи, ние ги вдъхновявахме да се борят за национална независимост. Защото владеехме до съвършенство изкуството на внушението, изкуството на скритата власт. Усвоихме добре своя урок: никога да не посягаме пряко към властта. За сметка на това я упражнявахме по стотици други начини…

Ръката на Мери-Маргарет ритмично почукваше по завивките, сякаш да отмери поредната дълга молитва на латински:

— Мъжете не са в състояние да използват силата на ласкателството, не го виждат, дори когато е под носа им. По-скоро го приемат за истина, особено когато то идва от жена с красиво лице и гъвкаво тяло. Това е причината, поради която членките на нашия орден никога не дават обет за безбрачие. Естествено, този факт се пази в дълбока тайна, особено при контактите ни със съответния архиепископ… Господ ни е дарил със средства и начини да постигаме на тъмно онова, което никога не бихме постигнали на ярка дневна светлина…

Замълча, Бърнис ясно чуваше напрегнатото й дишане. Заплака, макар да си беше обещала, че докато е тук, ще сдържа сълзите си.

— Защо плачеш, дете мое? — докосна я една суха и гореща длан.

— Толкова е несправедливо! — стисна юмруци Бърнис. — Нима е възможно човек да понася толкова страдания?

— Говориш като истински воин. Но понякога и мечът е безсилен… Мястото му заема вярата.

— Вярата! — намръщи се Бърнис, сякаш в устата й се появи неприятен вкус.

— Чуй какво ще ти кажа — рече Мери-Маргарет и с усилие зае изправено положение. Завивките прошумоляха като невидими криле. — Вярата е нищо, когато Бог е благосклонен към теб. Истинската й сила проличава само когато Бог ти изглежда враждебен и безсърдечен…

Бърнис сведе глава и направи опит да спре сълзите си.

— А сега казвай какво те тревожи! — заповяда със свеж глас Мери-Маргарет.

Бърнис напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Аз ще те наследя, орденът ще продължи да функционира — започна тя. — Но кой ще наследи мен? Сред монахините няма достойни кандидати, няма нито една, разбираш ли?

— Сега не е време да се тревожиш от подобен проблем — отвърна с каменно лице старицата и сухият й пръст отново докосна ръката на Бърнис. — Престани да вършиш всичко сама. Помни, че трябва да мислиш единствено за непосредствената задача и всичко ще бъде наред. Остави Бог да си свърши работата и ще видиш, че Той ще се погрижи за твоята наследница. Така, както го стори с мен…

— Но как ще позная тази наследница, Мери-Маргарет?

Старицата дълго мълча. Очите й потъмняха и изгубиха фокус, Бърнис знаеше, че пред тях се върти свещеното колело на живота…

— Ще я познаеш по окървавените ръце — най-сетне прошепна тя.

Докато Бърнис разказваше историята за Камила, слънцето бавно се скри зад хоризонта и стаичката на върха на кулата се изпълни с особен, блестящ като скъпоценен камък здрач. Навън пропя присмехулник, ясните трели на песента му проникваха дори през дебелите каменни стени.

— Значи манастирът се е издържал от даренията на семейство Голдони — промълви Джаки и хвърли изпитателен поглед към Бърнис. — Но Енрико Голдони и баща ми Джон никога не са заставали лице в лице…

— Нещо повече, те са заклети врагове — кимна Бърнис.

— Тогава защо съм тук аз — една Леонфорте?

— Защото си богоизбрана — усмихна се Бърнис. — Тук враждата между Голдони и Леонфорте няма нищо общо… — Взе ръцете на Джаки между дланите си, момичето ясно усети вътрешната й сила. — От друга страна, ролята на Голдони тук се знае от малцина… — Пронизителните сини очи потънаха в лицето на момичето. — И това ще остане така!

— Разбирам — промълви Джаки. — Няма да кажа на никого. — Почувства се някак далеч по-близка с Бърнис, стана й приятно.

Малка пауза, после Бърнис се усмихна:

— Предполагам, че се чудиш как разбрах за теб… С дядо ти Чезаре сме добри приятели.

— Означава ли това, че той знае за даренията на Голдони за този манастир?

— Да, разбира се. Но, мога да те уверя, знае само той и никой друг. Знаеш ли, Джаки, дядо ти е необикновен човек. Един от малцината през вековете, които наистина разбират нашата роля в историята. И иска да ни помогне. Воден от това желание, той ми разказа за теб…

— Какво?!

— Да — кимна Бърнис. — Много пъти ми е говорил за теб.

— Дядо Чезаре?! — Джаки беше дълбоко смаяна. Знаеше, че има обичта на дядо си, но беше убедена, че вниманието му е насочено главно към внуците, както го изискват италианските традиции.

— Внимателно е следял развитието ти, в главата му постоянно е била мисълта за ордена…

— Разбирам — замислено поклати глава Джаки. — И сега ти си убедена, че Бог ме изпраща при теб — точно както някога е изпратил теб при Мери-Маргарет…

Бърнис дълго мълча.

— Вярвам на сърцето си — прошепна най-сетне тя. — Въпреки огромното количество лъжи и фалшиви видения, които го заливат… Но на теб ти се яви Дона ди Пиаве… По същия начин, по който се яви и на мен, когато пристъпих прага на този манастир… Сърцето ми казва, че всичко е истина, че такава е волята Божия… — очите й се спряха върху лицето на Джаки, на устните й се появи усмивка. — По този начин искам да ти кажа, че вярвам в посланието на Бога. Вярвам му с всяка фибра на тялото си. — Ръцете й се повдигнаха, после отново легнаха в скута. — Но от опит зная, че моите чувства нямат никакво значение, ако и ти не чувстваш същото…

— Чувствам го — объркано промълви Джаки. — Искам да кажа, че почувствах нещо в мига, в който влязох тук… Какво е то? Духът на Дона ди Пиаве или Божията ръка?

— Мога да ти помогна в много отношения, дете мое — въздъхна Бърнис. — Но не и тук. Сама трябва да откриеш същността на това присъствие, защото за всеки човек то е различно — очите й изпитателно се впиха в лицето на момичето. — Това представлява ли интерес за теб?

Въпросът беше зададен небрежно, сякаш я питаше дали иска да я придружи на вечерната разходка. Но Джаки усети скритото напрежение в него. Търсенето на истината за присъствието е нещо, което ще продължи до края на живота й — тя беше сигурна в това. Огромното значение на тази мисия малко я плашеше. Едновременно с това изпитваше приятна възбуда. Дали тя се дължеше на загадката? Дали не беше следствие от жестоката бруталност на света, в който се беше родила? Свят, от който искаше да избяга почти през целия си съзнателен живот?

— Да — дрезгаво отвърна тя. — Представлява огромен интерес за мен!

— Чудесно — кимна Бърнис. — Това означава, че не съм се излъгала в първоначалното си предчувствие. Още като те зърнах, разбрах, че и ти — подобно на мен самата — си носител на промяната… — взе ръката й, Джаки потръпна от топлината, която сякаш се преля в жилите й. — Ето — прошепна Бърнис. — Реакцията започна…