Двойникът на нинджата (Част II)

Седма главаТокио | Саут бийч

В ранното утро къщата на Кисоко изглеждаше някак гола. Огромните складове край реката Сумида я заобикаляха отвсякъде, намръщено надвесени над нея. Дъждът спря, на хоризонта се появи розовата светлина на изгряващото слънце. Пръснатите по асфалта зелени листа приличаха на стъпки на невидими призраци.

Никълъс слезе от седлото на своето кавазаки и натисна звънеца. Отвори му млада жена в униформа и неохотно го покани да влезе.

— Господарката още не приема — обяви тя с тих, потрепващ глас.

— Няма нужда да я безпокоите — отвърна Никълъс. — Дошъл съм при Нанги-сан.

— Страхувам се, че старото момче все още спи — обади се заповеден глас от дъното на коридора. — Може би аз ще ви помогна…

Мъж на около четиридесет години бавно вкара инвалидната си количка в средата на помещението. Върху бледото му издължено лице доминираха кафяви очи с влажен блясък, които само привидно изглеждаха меки. Раменните му мускули гъвкаво се движеха от усилията да придвижва блестящата никелирана количка. Гумите едва чуто просъскаха по мраморния под. Прислужницата му хвърли един бегъл поглед и побърза да се оттегли.

— Дадох дума на Кисоко-сан…

— Тя е майка ми.

Никълъс озадачено млъкна, а човекът в количката се усмихна:

— Не ви е казала нищо за мен, нали? — масивните му рамене леко се повдигнаха. — Нормално. Казвам се Кен и вече зная вашето име, Линеър-сан… — Не се поклони, не протегна ръка.

— Дадох дума на майка ви, но наистина се налага да поговоря с Нанги-сан — довърши мисълта си Никълъс. — Има редица неща, които се нуждаят от разясняване.

Кен сплете пръстите си. Мазолите върху тях бяха толкова дебели, че приличаха на броня.

— Невежеството е едно от най-често срещаните състояния на човешката душа отново се усмихна той.

— Някои хора просто са по-невежи от другите…

Никълъс втренчено го погледна. Приличаше му на някого, но не можеше да разбере на кого.

— Тревожа се от състоянието на Нанги-сан — подхвърли той.

— Предполагам — кимна другият. — Лоша болест, доста годинки на гърба му… Но ще се оправи, няма от какво да се страхувате — главата му леко се наклони. — Вероятно знаете, че някога те са били любовници и ще останат такива завинаги…

Притежаваше обезпокоителния навик да скача от тема на тема, без да споменава имената на хора и предмети. Съвсем като следовател.

— И представа си нямах — излъга с лекота Никълъс.

— Това не бива да ви тревожи — отвърна Кен. — Малко хора на света знаят за тях… — помълча малко, сякаш искаше да се концентрира. — Запознали се през 1948 година в едно „торуко“… Знаете ги — японската версия на турската баня… Там ходели американски войници от окупационните части.

Когато Кен спомена за „торуко“, нещо помръдна в паметта на Никълъс. Майката на Хонико беше работила в такава баня, наричаше се Тенки.

— Къде се е намирало това „торуко“? — попита той.

— В Ропонги — сви рамене Кен. — Там са били почти всички подобни заведения…

Тръпки пробягаха по кожата на Никълъс. Какво е това? Миналото и настоящето се смесиха, отрупвайки го с въпроси без отговор. Нанги и Кисоко се бяха запознали едва преди единадесет години. Кен го лъже, но защо?

— Как беше името му?

— Чакайте да помисля — извърна очи към тавана Кен. — Май беше Тенки…

Същото „торуко“, в което беше работила майката на Хонико! Кен сякаш се опитваше да му каже нещо…

— Кен!

Острият глас на Кисоко накара Кен да отправи един мълчалив, но настоятелен поглед към Никълъс.

— Кен, имаш неотложна работа!

Кисоко се появи от стълбата, по която преди малко беше изчезнала прислужницата. Вероятно именно тя й беше съобщила какво става тук.

Усмивката на младия мъж заприлича по-скоро на гримаса. Без да поглежда майка си, той завъртя количката и изчезна към задната част на къщата.

— Едва ли мога да извиня грубостта на сина си — промълви Кисоко и се насочи към Никълъс. — Предполагам, че тя се дължи на неговия… хм… на неговия недъг… — Беше облечена в домашно кимоно от мек памук в индигов цвят, но прическата й беше както винаги безупречна.

— Справя се много добре — рече Никълъс.

— Извинете — усмихна се Кисоко. — Все още не съм ви разказала за него… Но ние едва се познаваме… — Ръката й махна по посока на кухнята: — Идвате точно за закуска. Нали ще се присъедините към нас? Страхувам се, че Нанги-сан все още е в леглото си…

Сърцето на Никълъс се сви от мрачно предчувствие.

— Добре ли е той?

— Съвсем — разшири се усмивката на Кисоко. — Вече ви казах, Линеър-сан… Той се нуждае единствено от малко време. Не се тревожете, ще се оправи.

Никълъс отвори уста да отговори, но изведнъж изпита усещането, че някой е тикнал дърво между челюстите му. Мракът се спусна пред очите му като зейнал гроб, мраморният под се размърда под краката му. Подхлъзна се, направи опит да се задържи, но Кшира го повали на колене.

В средата на мрака се отвори огромно око. Не беше неговото око на танжин, а нещо друго — страшно, отвратително. Никълъс го виждаше за пръв път.

Окото се отвори напълно и той видя заобикалящата го среда в нови, напълно непознати измерения. Къщата заприлича на пчелна пита. В нея имаше гангстери, присъстваше и Божията ръка. Видя как се ражда любовта, видя преливащи от радост сърца да се разкъсват на парчета, видя сълзи на болка и мъка, светкавичните проблясъци на злото…

Отвори очи и срещна загрижения поглед на Кисоко. Коленичила на хладните мраморни плочи, тя държеше главата му в скута си и леко го люлееше.

— Аз… — започна той, но се принуди да млъкне от силния световъртеж.

— Зная — успокоително прошепна Кисоко. — Зная какво изпитвате, усещам страданието ви…

— Но как е възможно… — отново млъкна и се втренчи в образа, който се появи в съзнанието му. Това беше Кисоко, но такава, каквато е била през 1947 година. В мрака около нея мърдаха неясни сенки, чуваха се сподавени гласове. Сякаш реалността беше придобила нови измерения и миналото оживя. Усети любовта й като нещо живо, като скъпоценен камък върху затоплената си длан. Усети, че психиката й го увива в нежна прегръдка.

После видението изчезна. Но топлината остана и той уморено затвори очи.

— Вие сте танжин — прошепна.

— Познавам Акшара, усещам нещичко и от Кшира. Зная, че през душата ви преминават ивици от светлина и мрак…

— Кшира набъбва и се опитва да ме погълне — прошепна Никълъс, отвори очи и попита: — Какво става с мен?

— Промяна. Независимо от посоката си, тя изисква време.

— Но аз…

— Прогонете страха от сърцето си. Доверете се на „кокоро“, центъра на всичко в този свят.

— Имам чувството, че Кшира ще ме завладее напълно, Кисоко-сан… Оками-сан не успя да ми помогне. Вие ще можете ли?

Тя мълчаливо поклати глава.

— Но мракът…

— Вие нямате нужда от помощ, Линеър-сан — нежно прошепна тя. — Оставете се на мрака…

Двадесет минути по-късно той отново беше на улицата. Дъждът плющеше с пълна сила, вятърът увиваше клоните на дърветата. Небето имаше теменужен цвят, слепите стени на складовете го гледаха намръщено.

Какво трябва да мисля за Кисоко, запита се Никълъс. Без съмнение тя е танжин, при това опитен. Спомни си как я видя за пръв път — спокойна и неподвижна като статуя, сякаш не дишаше. Вероятно би могла да му помогне…

Оставете се на мрака…

Възседна кавазакито и се насочи към задръстените улици на Шинжуку. На портативното „Ками“ имаше послание от Оками. Искаше да се видят в музея Шитамачи утре следобед в пет без четвърт. Никълъс спря на червен светофар и изпрати сигнал за потвърждение.

Оставете се на мрака…

Възможно ли е да стори това? Абсолютна ли е вярата му в „кокоро“? Потърси отговора дълбоко в сърцето си, но не го откри там.

Дойдоха за Майк Леонфорте в часа, в който той обикновено напускаше „Двата горящи края“ — известния нощен клуб в Ропонги, където основна атракция беше стриптийзът на едрогърди момичета, придружен от покриване на телата им с нагорещен восък под облещените погледи на тълпа потни, похотливи мъже.

Акцията беше координирана отлично. Изе Икудзо — шефът на стоманодобивното „кейретцу“ със същото име — остана в блестящо белия мерцедес, докато шофьорът и бодигардът му изскочиха от предните врати и се понесоха с пълна скорост към Майк. Единият беше нисък и широкоплещест борец сумо, а другият — значително по-млад — беше с обръсната глава, върху която мърдаше цветна татуировка на феникс.

— На улицата май не си толкова велик! — извика Икудзо. — Никой не може да ме унижава безнаказано, господинчо! Сега ще получиш един добър урок!

Минаваше три през нощта, но на светлината на неоновите реклами Майк безпогрешно определи, че двамата бандити са членове на клана Шикей. Значи са верни слуховете за връзка между Икудзо и мафията, помисли си Майк и съжали, че Йоши не е тук да се наслади на предстоящия екшън.

— Ти си натрапник тук — продължаваше откъм мерцедеса Икудзо. — Освен това си „итеки“ — презрян чужденец! Аз не се оставих да ме омайваш със сладки приказки като другите. Утре сутринта, като те открият, и те ще разберат, че не бива да се водят по акъла на един чужденец! Ще им бъде за урок!

Двамата едри бандити очакваха да хукне да бяга, но Майк не помръдна от мястото си. Дебелият сумо се стрелна напред, но той беше готов. Дясната му ръка се плъзна под сакото и стисна дръжката на острия нож, с който беше ликвидирал Родни Къртц. Едно светкавично движение и острието потъна в гърдите на нападателя, вдясно от гръбначния стълб. Ръбът преодоля съпротивата на костта с остро изскърцване, после се завъртя и прониза сърцето. Майк отстъпи крачка назад да пропусне връхлитащото тяло и се обърна да посрещне онзи с феникса. Краката на дебелия зад гърба му отчаяно задраскаха по асфалта, после утихнаха. Малката уличка се изпълни от напрегнато дишане и отвратителната миризма на смъртта.

Майк нямаше време да обърне внимание на обстановката, тъй като трябваше да се справи с късото дуло на пистолета, насочено в гърдите му от втория бандит. Направи това, което онзи най-малко очакваше — изправи се точно срещу дулото, ръцете му светкавично се стрелнаха напред и нагоре. Бръснатата глава на татуирания оглушително тресна в повдигнатото му нагоре коляно.

Строшиха се кости и хрущяли, бръснатият остана без нос. Пръстите му изпуснаха пистолета и Майк побърза да го изрита в канавката. Едновременно с това ръбът на дланта му потъна в незащитената зона точно зад дясното ухо на татуирания — там, където се преплитаха много нервни възли.

Човекът-феникс се строполи на улицата, сякаш привлечен от огромна гравитация. Майк сложи единия си крак на врата му, а с другия притисна рамото. Рязко натисна с тока на обувката си и вратните прешлени се строшиха.

Време за губене нямаше. Обърна се и хукна към белия мерцедес. Икудзо благоразумно се беше прибрал вътре, електронните ключалки на вратите изщракаха, ръката му трескаво местеше лоста на скоростите. Лакътят на Майк се стовари върху страничното стъкло. Икудзо уплашено извика и направи опит да се отърси от ситните късчета, които го засипаха. Но Майк го сграбчи за яката и го измъкна навън, направо през прозорчето. Японецът извади малък пистолет 25-и калибър, но Майк му го отне с едно рязко движение и презрително го запрати в мрака.

— Значи съм итеки, така ли? — изръмжа той и нанесе слаб, но парализиращо точен удар между очите на японеца. — Много лошо. Писано ти било да умреш от ръката на итеки!

Стиснал камата в ръка, той направи първия ритуален срез, точно според древната митология на нунгите. Нямаше смисъл да бърза. Улицата беше абсолютно пуста, Токио равнодушно наблюдаваше ритуала на отмъщението му.

Изряза сърцето, черния дроб и далака, после просна окървавения труп върху покрива на тихо работещия мерцедес, синкав на светлината на рекламите. По блестящата боя плъзна кръв, синкавочерна като печатарско мастило. Майк разтвори стиснатите челюсти на Икудзо с върха на ножа и натика далака между зъбите му.

— Идеята ти за урока е добра — промърмори той. — Сбърка само в избора на жертвата!

Вървя пеш в продължение на десетина минути, преди да стигне до колата си. Никога не паркираше в близост до заведенията, които държеше под контрол. Клекна и положи димящите органи пред себе си — както го беше правил безброй пъти в джунглите на Виетнам и Лаос. Избърса ръцете си колкото можа, после взе мобифона.

Йоши вдигна още след първото позвъняване и мълчаливо изслуша разказа му.

— Искам двата трупа да изчезнат по обичайния начин! — заключи Майк.

— Само двата?

— Точно така. Третият нека остане върху белия мерцедес. Той е символ на една тайна война, която току-що започна…

Лю Кроукър се протегна на удобния стол в „Плая дел Сол“ — един от безбройните ресторанти по крайбрежната улица на Южен Маями. Слънцето безмилостно напичаше. Човек можеше да изгори дори под дебел чадър. Облечен в широка шарена риза, бермуди в златист цвят и леки сандали, той разрови с вилица храната пред себе си. Кренвирши с ориз и черен боб — „християни и безбожници“, както ги наричаха кубинците. Нямаше апетит, стомахът му се беше свил като мидена черупка. Вдигна глава, намести слънчевите си очила и проследи стройната фигура на младо момиче по бикини, което летеше на летни кънки по отсрещния тротоар на булевард „Океан“.

Южният плаж на Маями беше възвърнал буржоазния си разкош, на който се беше радвал през 30-те и 40-те години, главно благодарение на масовото нахлуване на европейски и международни модни централи, привлекли като магнит вниманието на богаташите от северната и южната част на американския континент. До старите, колоритно боядисани колониални хасиенди никнеха като гъби ултрамодерни хотели и частни резиденции, обитавани от известни личности. Току зад ъгъла например се издигаше разкошната вила в европейски стил на Джани Версаче, пред която денонощно дежуреха свирепи бодигардове, отблъскващи тълпата любопитни туристи.

По асфалта се плъзна кървавочервено „Камаро“ с издънена докрай стереоуредба. Двамата русокоси здравеняци вътре очевидно извършваха поредния оглед на женското стадо, избрани образци от което евентуално биха получили благоволението им. След тях боботеха три богато никелирани мотоциклета „Харли Дейвидсън“, възседнати от дългокоси самци.

Мобифонът на масата тихо зажужа.

— Надявам се, че двамата с Веспър правилно сте изчислили всичко и Гадняра вече е захапал въдицата! — прозвуча в слушалката гневният глас на Уейд Форест, началник на Групата за антикартелна дейност към ФБР. — В противен случай всички ние сме изправени пред цяла камара с лайна!

Кроукър придърпа стола си към масата и вдигна глава. Не искаше да напуска наблюдателния си пункт, тъй като Веспър и Гадняра всеки момент щяха да се появят. Рано сутринта успя да се измъкне незабелязано от хотел „Марлин“ и подкара колата си към бялата резиденция на Гадняра. Паркира на безопасно разстояние и насочи мощния си бинокъл към терасата на втория етаж, разположена над входа. Точно в седем завесата се размърда и в окулярите за миг попадна лицето на Веспър. Облекчението му беше толкова силно, че от устата му се откъсна шумна въздишка. Появата й на това място и по това време означаваше, че всичко се развива по план. Веспър и Гадняра щяха да се появят на южния бряг някъде по обед.

— Какво ти е влязло под шапката? — промърмори в слушалката Кроукър.

— Хората на Гадняра очистиха Тони Д. и направиха опит да сторят същото и с мадамата му…

— Какво?! — подскочи като ужилен Кроукър. — Как е Маргарет де Камило? Жива ли е?

— Познаваш ли я? — любопитно попита Форест.

— Да… Всъщност тя е много важна част от нашия план, по косвен начин… — оплете се Кроукър. — Какво е станало, за Бога?

— Къде са Веспър и Гадняра?

— Още не се виждат — озърна се Кроукър.

— Работата е там, че хората на Гадняра са изпуснали мадамата и сега преминават към резервния вариант…

Кръвта блъскаше в ушите на Кроукър.

— Какъв е той?

В миг като този беше готов да удуши Форест със собствените си ръце. Копелето очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Отмъкнаха хлапето… Как му беше името?

— Франсин — отвърна Кроукър и за миг затвори очи.

— Точно така, Франсин. Отмъкнаха хлапето и мамичка сама им отиде в ръчичките. Но тя се оказала по-умна, отколкото предполагаха горилите, и взела със себе си някакво ченге от отдел „Убийства“, мисля че се казва Барнет… — Форест прекъсна разказа си, прикри с длан слушалката и започна да крещи заповеди на хората от екипа си: Кръвта блъскаше в ушите на Кроукър, стомахът му се сви. — Нещата се задвижиха — върна се на телефона Форест. — Градското ченге видяло сметката на двете горили, изпратени да приберат Маргарет, но си го получило от трети бандит, който умно се спотайвал наблизо. Вътрешен човек на фамилията Голдони, казва се Пол Киарамонте…

Сърцето на Кроукър пропусна един такт. Ярките лъчи на слънцето играеха по разноцветните лимузини и никелирани мотоциклети, пълзящи бавно и тържествено по булевард „Океан“. Двама голи до кръста юнаци се настаниха на свободна масичка, отегчено размърдаха мускули и поръчаха водка с доматен сок на скучаещата келнерка. Стройно момиче в оскъдно облекло на черно-червени ивици разхождаше кафяв доберман на дебела верига. Юнаците впериха погледи в дълбоко изрязаното й деколте.

Кроукър започна да се поти и подръпна ризата си. Нещата стават опасни. Гадняра очевидно разполага с агент в щаба на Маргарет, но никой не се сети за подобна възможност… Какво, по дяволите, правя тук, запита се Кроукър. А Маргарет и Франси се намират в смъртна опасност! Започна да планира най-бързия начин за придвижване до летището, устата му механично попита:

— Какво е направил с тях Киарамонте?

— С кого? — попита Форест, сякаш беше забравил за какво говорят. — С мадамата Де Камило и момичето ли? Според последните ни сведения ги качил на някакъв частен самолет…

Кроукър изчака продължението, но в слушалката цареше тишина. наистина ще му извия врата на това копеле, закани се той. После въздъхна и зададе въпроса, който Форест очевидно очакваше:

— Накъде са отлетели?

— За Маями, тоест тук — доволно обяви онзи. — Киарамонте ги води право в клетката на лъва. Днес по някое време Гадняра ще ги приеме да им съобщи условията си… — Форест направи кратка пауза и невинно попита: Чуваш ли ме, Кроукър?

— Чувам те, по дяволите!

— Не знам до какво ще доведе всичко това, но мадамата Де Камило очевидно е загазила… Тя е Голдони, а ти знаеш как стоят нещата между Леонфорте и Голдони, нали?

Кроукър знаеше, при това дяволски добре.

— Хей! — в гласа на Форест звънна напрежението. — Говорим за вълка, а той в кошарата! Северният пост току-що докладва за раздвижване. Вървят по „Океан“ в твоя посока. Внимавай, защото обектът е облечен в спортно яке, което предполага скрито оръжие!

Кроукър се обърна и видя Веспър и Гадняра. Хванати за ръце, те бавно се насочваха към входа на заведението. Бързо прибра телефона и влезе в покритата част на ресторанта. Мушна се в тоалетните и направи опит да успокои бясно препускащия си пулс.

— Разполагаме с две минути, не повече — предупреди го Веспър. — Казах му, че отивам да си поизцедя бъбреците… — Намираха се в дамската тоалетна, която, типично за Маями, имаше една-единствена кабинка. — Има свои хора в Бреговата охрана — забързано продължи Веспър и му разказа за срещата в морето през нощта. Не пропусна да направи словесен портрет на мъжа, представил се като Майло, съобщи и номера на катера — CGM — 1176. Накрая описа гнева на Чезаре, разкрил с нейна помощ арсеника в торбичките с наркотик.

— Ще поискам съответната проверка — обеща Кроукър. — Тази връзка с Бреговата охрана е доста интригуваща. Имам чувството, че Гадняра използва този катер не само за контрабанда на кокаин… Може би с негова помощ изнася от страната и секретите разработки на ДАРПА…

— Възможно е — кимна замислено Веспър. — Какво по-добро прикритие от катер на Бреговата охрана, който пътува където си пожелае? Между другото, утре имаме нова среща с него. В пет следобед, аз също съм сред поканените…

— Справяш се отлично. Разполагаме с номера на катера и можем да го поставим под наблюдение.

Тя беше толкова горда с успеха си, че на Кроукър никак не му се искаше да й разваля настроението. Но нямаше избор. Набързо й разказа за нападението на Чезаре срещу фамилията Голдони, за Маргарет и Пол Киарамонте. Веспър и Маргарет бяха близки приятелки, след смъртта на Доминик двете бяха почти неразделни.

— Господи Исусе! — простена тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Трябва да направим всичко възможно, за да я отървем от лапите на Гадняра!

— Няма да е лесно — въздъхна Кроукър.

— Чезаре го остави на мен — докосна ръката му тя. — А ти се заеми с жените… — прехапа устни и поклати глава. — Значи са видели сметката на Тони Д. Защо не предвидихме този ход, Лю?

— И аз си задавам същия въпрос — тръсна глава той. — Но сега не е време за анализи…

Веспър кимна в знак на съгласие, после каза:

— Гадняра ми съобщи, че днес очаква някакъв свой приятел на име Пол… Щял да бъде с гаджето си. Бас държа, че ще ги настани в къщичката за гости! — Погледна Кроукър и загрижено попита: — Добре ли си?

— Да — кимна с въздишка той. — А ти?

— Всичко е наред. — Не й се искаше да говори за отношенията си с Чезаре. Стисна ръката му и убедено добави: — Ще ги измъкнем, не се безпокой!

— Разбира се.

— Скоро ще имам пълното му доверие, Лю. Нали това беше крайната ни цел? — Напълни дробовете си с въздух и добави: — Разполагаме с тридесет секунди, за да реализираме операцията. Няма страшно, все едно, че се давиш…

— Благодаря ти, много ме успокои…

— Не се опитвай да дишаш и всичко ще е наред — почука с кокалче по дървената врата и добави: — Отпускаш се и чакаш. Останалото е моя работа.

— Надявам се някой ден да си разменим ролите — усмихна се насила той.

— И това може да стане — засмя се тя и стисна ръката му за сбогом. — Сега и без това ще бъдеш зает с Маргарет и Франси. Наистина ще имат нужда от помощта ти… — Превъртя ключалката и изпитателно го погледна.

— Готов ли си?

Той мълчаливо кимна.

— Ще се видим оттатък.

Плъзнаха се покрай чакащата отвън проститутка с огромни слънчеви очила и оранжево червило, която поклати глава и равнодушно промърмори:

— Какви хора, Господи!

Чезаре моментално засече забързаната фигура на Веспър и напрегнато се надигна от мястото си. Не му хареса изражението на лицето й.

— Чезаре! — извика тя и хвърли поглед през рамо.

Той тръгна към нея.

— Какво става, по дяволите! — изръмжа той, после видя Кроукър и изведнъж млъкна.

— Хей! — гневно извика някогашното ченге и се завтече след Веспър. — Не можеш да ми се измъкнеш просто ей така! За каква се мислиш, да те вземат мътните?

— Махай се! — изкрещя Веспър и направи опит да избегне протегнатите му ръце.

Копринената й блузка се разцепи с дразнещ ухото звук и Чезаре хукна натам. После събитията се развиха с такава бързина, че дори той не разбра какво става.

Стиснал в юмрук разкъсаната блузка на Веспър, Кроукър замахна и стовари тежка плесница върху лицето й. Тя изкрещя и политна.

— Копеле нещастно, пусни я! — изрева Гадняра и пръстите му нервно потърсиха ръкохватката на автоматичния пистолет под лявата му мишница.

Екна оглушителен изстрел, гостите на ресторанта наскачаха. Кроукър отлетя назад, сякаш улучен от гигантски юмрук. С един светкавичен поглед Чезаре обхвана както димящото дуло в ръката на Веспър, така и струйката алена кръв, бликнала от гърдите на Кроукър. Разлетяха се маси и столове, настана истинска лудница. Клиентите хукнаха към изхода, келнерките захвърлиха таблите и потърсиха някакво укритие. Разнесе се втори изстрел и паниката нарасна. Този път Чезаре беше сигурен, че видя как куршумът се заби в гърдите на Кроукър, на милиметри от предишното попадение. Бившето ченге се претърколи през някаква маса и се просна на пода. Въпреки суматохата в душата на Чезаре се прокрадна възхищение. Господи, какъв стрелец е тази Веспър!

После си даде сметка, че час по-скоро трябва да изчезват оттук. Разбута обзетите от паника хора и се хвърли към Веспър. Наложи му се да използва и юмруците си, имаше гадното чувство, че плува срещу течението на буйна река… Ужасените крясъци на тълпата стигнаха своето кресчендо. Чезаре не обръщаше внимание на нищо, единственото му желание беше да се добере до нея. Най-накрая успя и рязко я дръпна към себе си.

— Копеле мръсно! — ръмжеше Веспър. — Никой не може да се отнася така с мен!

Чезаре си даваше сметка, че положението й е сериозно и без помощта му с нея ще бъде свършено. За пръв път усети, че може да й има доверие и иска да й даде тази помощ. Такава беше и крайната цел на цялата сложна игра. Осланяйки се на помощта му, Веспър щеше да получи пълното му доверие. Такива са законите на човешката природа.

Той пристъпи крачка напред и се взря в сгърчената фигура на Кроукър, от която обилно течеше кръв. Дали е мъртъв? Исусе Христе, та нима е възможно обратното? Веспър беше вкарала два куршума в сърцето му! Какви нерви има тази жена, Господи!

Обърна се, сграбчи ръката на Веспър и я повлече навън. Затичаха се по тротоара, от обратната страна на булевард „Океан“ се разнесе вой на полицейски сирени. Тълпата любопитни туристи бързо ги погълна.

Осма главаТокио | Саут бийч

Отначало хорът на електрическите китари наподобяваше сирените на хиляди линейки, но после акустиката на огромното помещение влезе в правата си и воят някак внезапно се превърна в музика — страстна, задъхана, екзалтирана. Музика, която раздвижва кръвта във вените и те кара да скочиш на дансинга.

Никълъс и Танака Гин си пробиваха път сред извиващите се разгорещени тела на танцьорите в огромната дискотека „Мудра“, над главите им проблясваха тънките нишки на лазерни лъчи и ги караха да се чувстват като в аквариум. От време на време светлината попадаше на древните санскритски надписи и още по-древни скулптурни композиции, на които съдбата беше определила ролята да пробуждат нирвана в душите на живите…

Навън, въпреки че беше четири сутринта, Кайгон-дьори беше задръстена от народ. Сводници с пачки пари за харчене, фотомодели, певици, новоизлюпени актьори… Край тях обикаляха обичайните нощни хищници, готови да се възползват от всеки удобен шанс за удар, след което да изчезнат в мрака на нощта. Цялата тази тълпа безгрижно се люшкаше около мястото, на което Гиай Къртц беше намерила смъртта си.

Прокурорът позвъни на Никълъс и го помоли да разпита един човек. Определиха си среща в сърцето на Токио — квартала Шибаура. За да стигне навреме, Никълъс доста поизмъчи подсиления двигател на своето кавазаки. Прие поканата на Гин без колебание, тъй като и без това не можеше да заспи и правеше опити за анализ на предварителната информация, която Оками му беше предоставил за личния състав на Токийската градска прокуратура. Остави бележка на Коей, която, за разлика от Джъстин, изобщо не се влияеше от внезапните му нощни разходки и безгрижно спеше. Тя просто беше приела, че тези разходки са част от неговия начин на живот.

— Открих кой е наследил парите на Къртц — съобщи му Танака Гин, принуден да крещи в лудницата около тях. — Това е създадената от него корпорация „Стърнголд“.

— Интересно — промърмори Никълъс и ловко избегна сблъсъка с гъвкаво женско тяло, стрелнало се към него със скоростта на ракета. Гърдите на момичето сякаш всеки момент щяха да изскочат от дълбоко изрязаното деколте.

— Насам, тук е по-спокойно — подвикна Танака Гин и се насочи към извит бар, чиито стени от фалшив гранит изглеждаха като изсечени в девствена скала. — В завещанието на Къртц изрично е посочено, че делът му в „Денва партнърс“ трябва да се поеме от компания на име „Уърлдтел“. Цял следобед проверявах активите и пасивите на тази компания. Оказа се дребна риба, притежава една-две фабрики за безжични телефони в Югоизточна Азия. А сега изведнъж получава огромно количество акции в „Денва“…

Вниманието на Никълъс за момент бе привлечено от младо момиче с халки на носа, които стигаха чак до бузата. На устните й имаше черно червило, а стърчащата във всички посоки коса беше снежнобяла.

— Кой ръководи „Уърлдтел“? — попита той. — Предполагам, че това е Управителният съвет на „Стърнголд“…

— Може би някога, но не и сега — поклати глава Гин. — „Уърлдтел“ е била продадена съвсем наскоро, вероятно в рамките на изминалите двадесет и четири часа… Успях да се добера единствено до името на новия собственик… Някаква компания на име „Тенки асошиейтс“…

Косъмчетата по врата на Никълъс настръхнаха. „Тенки“ е името на онази стара турска баня „торуко“, където според Кен е била първата среща на майка му с Нанги. Среща, станала цели тридесет и четири години преди двамата да се съберат. На същото място е работила и майката на Хонико по време на Окупацията…

— „Тенки“? — вдигна вежди той. — Сигурен ли си? Животът го беше научил, че подобни съвпадения никога не са случайни.

— Да, защо?

— Проверил ли си всичко?

— Естествено — кимна Танака Гин. — Компания призрак със седалище в Шри Ланка. На обаждането ми отговори телефонен секретар. Оставих съобщение, но едва ли ще дочакам отговор.

Никълъс се замисли.

— Според мен, открием ли собствениците на „Тенки асошиейтс“, ще получим шанс да стигнем и до убиеца на семейство Къртц — промълви той.

— Ти вече имаш този шанс, Линеър-сан — напомни му Гин.

Подът под краката на Никълъс изведнъж омекна, изпита чувството, че пропада. Светлините и музиката на „Мудра“ надвиснаха над главата му като блестяща дъга. После го обгърна мрак и дълбока тишина, в главата му отново се появи натрапчивото жужене на хиляди пчели. Миг — и то се превърна в нестроен хор от човешки гласове. Говореха на непознат език, но в главата му сякаш задейства електронен преводач и думите им бяха напълно разбираеми. Изпита чувството, че е малко дете, залепило ухо до вратата, за да чуе какво си говорят гостите в другата стая.

Кшира запълваше душата му с блестящата лава на злото. Тя се промъкваше в него като нощен хищник, чиито зъби зловещо проблясват на лунната светлина. Никълъс просто нямаше сили да се бори. Не беше спал почти тридесет и шест часа, липсваше му енергията, необходима за достигането на светлината и звуците, които висяха някъде далеч, високо над главата му.

Промяна, беше казала Кисоко. Оставете се на промяната, не се страхувайте от нея. Доверете се на „Кокоро“…

Потъваше все по-дълбоко в желеподобния мрак, жуженето на хилядите пчели постепенно стихваше. Накрая то внезапно се трансформира в един общ глас, който му проговори на непознат, но напълно разбираем език:

— Трябва да опознаеш революционерите, защото един от тях те е отгледал… — Гласът беше едновременно познат и смразяващ: — Аз проучих баща ти до последния детайл… Полковникът се оказа най-потайният човек на света… По-потаен дори от баща ми, който променяше самоличността си толкова често, че дори аз забравих кой всъщност е той… — Гласът на Майк Леонфорте кънтеше в главата на Никълъс, обвит от мрачното сияние на Кшира. Но как е възможно това? — Заех се с тежката задача да разбия илюзиите на миналото и да ги превърна в удобно за себе си бъдеще…

Очите на Никълъс рязко се отвориха, втренчени в светлината, която само той беше в състояние да види. По странен, смразяващ душата начин Кшира му разкриваше своя път — една невероятна комбинация от отминали и предполагаеми събития, които се подреждаха в сложната мозайка на настоящето и бъдещето.

Едва сега си даде сметка, че Пътят на Кшира е огледалото, в своето видя собствения си лик там, в дома на убития Къртц. Но сега вече знаеше истината: това не беше огледало, а прозорец. През него видя не собствения си лик, а лицето на Майк Леонфорте, което обърка със своето. Видя двойника си. Своят Doppelganger… Тази старомодна, почти излязла от употреба немска дума отекна в главата му с гръмотевична сила. Майк и аз сме огледални образи, еднакви като кръвни близнаци, но с обратен знак!

Не, това е абсурд! Вече беше сигурен, че именно Майк е убиецът на семейство Къртц. Но защо? За да притежава акциите на Родни Къртц в „Денва“? Едва ли. Това не се постига с убийство. Нима тези акции са толкова ценни, че струват два човешки живота? Може би, особено за човек като Майк Леонфорте… Въпреки привидната логика във всичко това, Никълъс остана с чувството, че пропуска важна част от главоблъсканицата.

Страхът напусна душата му, на негово място се появи радостна, но някак свирепа възбуда. Оказа се, че не Акшара, а Кшира му показа пътя към истината. Защо ли толкова много се беше страхувал от нея? Нима умишлено обръща гръб на това, което Кшира беше сторила с Канзацу — неговия луд „сенсей“? Нима забрави какво стана с Оками, опитал се да му помогне? Глупости! Това са несъществени подробности! Важно сега е само едно — истината. Истината, която се изправи пред него с цялата си могъща сила. Благодарение на Кшира той постигна състоянието „шикаку“ — прозрение и разбиране на тайнствените сили, които движат съдбата на хората. Състояние, към което цял живот се стремят най-опитните сенсеи на различните психофизически изкуства, но малцина го постигат.

— Линеър-сан?

Клепачите му потрепнаха, завръщането му в света на светлината и шума беше стремително. Оказа се на колене в близост до дансинга, полезрението му се запълваше от стройните фигури на две млади японки, чиито коси бяха по-дълги от полите им. Тайната беше разкрита.

— Видях го — промърмори Никълъс, докато Танака Гин му помагаше да се изправи. — Зная името на човека, убил семейство Къртц. Казва се Майкъл Леонфорте.

Очите на прокурора широко се разтвориха.

— Човекът, създал Плаващия град? — учудено прошепна той, докато водеше Никълъс към опразнения ъгъл на бара.

— Да, заедно с американския наемник Рок…

— Но аз мислех, че е загинал в ядрената експлозия, която унищожи тяхната крепост…

— Вероятно такова е било и неговото желание — въздъхна Никълъс. — Между другото, вече съм убеден, че именно той е откраднал документацията на „Кибер-нет“…

— Това означава, че всичко е свързано — погледна го внимателно Гин. — Убийството на семейство Къртц и кражбата в „Сато интернешънъл“… Нашите случаи се преплитат.

— Така изглежда — кимна Никълъс. — Но доказателство можем да имаме, само ако разкрием собственика на „Тенки асошиейтс“…

Танака Гин замълча. Грохотът на музиката превръщаше тишината в далечен спомен. Басите и чинелите разтърсваха не само телата, но и душите на посетителите.

— Това е единственият шанс за мен — въздъхна най-сетне прокурорът. — Защото за теб нещата стоят другояче… Започвам да разбирам, че подхождаш към тях по свой начин и не мога да скрия възхищението си… — Главата му се склони с уважение. — Признавам необичайния ти талант, но искам да разбереш само едно: аз съм дал клетва да прилагам закона и винаги ще го правя. Дълбоко съм убеден, че ти си достоен човек в пълния смисъл на тази дума, но едновременно с това имам чувството, че моето отношение към закона… хм… невинаги ще съвпада с твоето…

Никълъс отново се смая от невероятната прозорливост на този човек. Никога в живота си не беше срещал следовател като него. Наричайки го „достоен човек“, той му беше отправил най-високия възможен комплимент, отношенията помежду им очевидно навлизаха в нова и доста неочаквана фаза. Отвърна на поклона на Гин и каза:

— Вероятно ще стане точно така, както казваш, Гин-сан. Но аз съм готов да ти се закълна, че моето и твоето отношение към закона никога няма да влязат в противоречие.

Този път поклонът на Танака Гин беше дълбок и пропит с уважение. С този жест необичайното приятелство между двамата мъже беше подпечатано завинаги.

— Ще можеш ли да разговаряш с този индивид? — промени тон японецът, преминал към конкретните задачи.

Изчака Никълъс да кимне, после го поведе към една врата, почти незабележима до стената на бара. В момента, в който вратата се затръшна зад тях, музиката и вибрациите изведнъж изчезнаха. Сложна акустична изолация, механично отбеляза Никълъс.

Почти веднага усети друга вибрация — по-ритмична и по-поносима, която се усилваше заедно с напредването им по дългия коридор с дъсчен под, който вероятно беше последен остатък от някогашния склад, превърнат в дискотека. Поскърцващ товарен асансьор с метална решетка ги свали в приземния етаж. Отново се появи музика — този път тиха, ритмична, чувствена.

Асансьорът ги стовари в тесен вестибюл, отвъд който се виждаше ярко осветена сцена. Жена с дълга до кръста коса беше приклекнала над тялото на гол мъж, около шията на когото имаше метален кучешки нашийник с шипове. Жената беше облечена в къси кожени панталонки с ципове, смразяващ на вид сутиен от черна коприна и малка кожена шапчица. На краката й имаше обувки с десетсантиметрови токчета, в едната си ръка стискаше кучешка каишка, закачена за нашийника, а в другата — тънък камшик.

Срещу тях се изправи безупречно облечен японец със зализана коса и набраздено от бръчки лице.

— Какво мога да направя за вас, господа? — попита той.

Жената дръпна един от многобройните ципове на панталонките си и започна да уринира върху лицето на голия мъж.

— Имаме среща с Тенто-сан — отговори Танака Гин.

— С Тенто-сан? — повтори занизаният и внимателно ги огледа.

Това беше шега, игра на думи. На токийски жаргон „тенто“ означава възбуден член, коренът на думата произхожда от английската „тент“ (палатка), което едва ли можеше да бъде наречено остроумно.

— Той ни очаква — спокойно добави Танака Гин.

Голият мъж на подиума започна да пие урината на жената, Никълъс го наблюдаваше с разширени от учудване очи.

— А вие сте? — попита зализаният и леко се приведе напред.

— Не е нужно да знаете кои сме. Просто му кажете, че го търси Гин.

Японецът се поклони и изчезна, разнесоха се аплодисменти. Осветлението в малката театрална зала се включи, на сцената се появиха работници с парцали и усърдно затъркаха осветеното от прожекторите пространство. Никълъс потръпна от погнуса, надявайки се да се махнат оттук преди началото на следващия акт. Мъже с потни лица и измачкани костюми се струпаха пред вратата на асансьора.

В следващия момент пред тях се изправи дебел японец с лъскав костюм и отрупани с пръстени ръце, главата му се склони в почтителен поклон. Това беше Тенто.

— Да минем отзад, Гин-сан — каза той с тънък женски гласец. — Там ще ни бъде по-удобно…

Канцеларията му се оказа килия без прозорци с голи стени. Единственото украшение върху тях беше дупка за вентилация, от която се разнасяше подозрително трополене, вероятно от краката на безброй гризачи. Обзавеждането се състоеше от старо и очукано метално бюро, вероятно останало от американската окупационна армия, прост дървен стол и две етажерки до стената. Това ли е представата за удобство на дебелия Тенто, неволно се запита Никълъс. По-вероятно е имал предвид уединение…

Благоразумно отклони поканата на домакина за питие и зачака. Дебелият духна в една чаша, върху която личаха мазни отпечатъци от пръсти, а Танака Гин започна:

— Тенто-сан, при последния ни разговор споменахте, че Гиай Къртц на няколко пъти е посещавала заведението ви…

Тенто измъкна бутилка „Сънтъри“ от бюрото, сипа си два пръста и кимна с глава:

— Да, точно така.

Танака Гин извади снимка на Гиай Къртц и я постави на бюрото пред него:

— За тази жена ли става въпрос?

Тенто погледна снимката, после премести очи върху лицето на следователя.

— Мене ме бива в две неща — обяви той. — Едното е да боравя с пари, а второто — да запомням лица. Помня лицето на всеки, който е посетил клуба ми повече от веднъж… — Дебелият му пръст се заби в снимката. — Тая мадама е идвала тук поне пет-шест пъти.

— Тук или в дискотеката? — намеси се Никълъс.

— Тук, в „О Бас“… — отвърна Тенто и опразни чашата си. — Така се казва театърът на френски: „Долу, в дупката“…

— Харесвала е подобен род шоу? — намеси се Никълъс.

Тенто леко изви глава към Танака Гин:

— Кой е той?

— Приятел на семейството — отвърна следователят. — Моля, отговорете на въпроса му.

— Не съм разговарял с нея, знаете — облиза устните си дебелият. — Но от поведението й бих казал, че не си падаше по номерата, които показваме тук. Помня, че винаги извръщаше глава. Но не и придружителят й…

— Опишете го, ако обичате — каза Гин.

— Нали вече го сторих?

— Нищо, направете го още веднъж…

Тенто започна. Думите му бяха точни и ясни, очевидно наистина беше наблюдателен. Описанието му отговаряше на външността на Майк Леонфорте. Никълъс и Танака Гин си размениха бързи погледи.

— Значи той харесваше номера, така ли? — попита Никълъс, след като дебелият свърши.

— О, да — кимна Тенто и отново напълни чашата си. — Дори би го разнообразил, ако можеше… Тук идват много извратени типове, знаете… Веднага ги надушвам.

— В какъв смисъл извратени? — попита Танака Гин.

— В сексуален — отвърна Тенто и с нежелание отмести чашата, която междувременно отново бе успял да опразни. — Понякога той се връщаше без жената, плащалите допълнителната такса и вземаше в стаята си изпълнителките… По две, по три наведнъж…

— И какво правеше с тях? — попита Никълъс.

— Откъде да знам — направи гримаса Тенто. — Да не мислите, че и аз съм извратен? Нито съм питал, нито пък искам да знам. Предлагам стока на всеки перверзен тип и толкоз…

— Друго? — попита Танака Гин.

Тенто се замисли, после поклати глава:

— Нищо особено, ако не се брои фактът, че Лонда — една от най-добрите ми изпълнителки, напусна преди три месеца. Останах с чувството, че оня тип има нещо общо с тази работа.

— Имате ли адреса й?

— Имам го, но само боговете знаят дали е истински — отвърна Тенто. — Тези създания са непредвидими… — Отпусна се зад бюрото и започна да рови из чекмеджетата. Измъкна голяма парцалива тетрадка и бавно я запрелиства. Откри каквото му трябва, надраска няколко думи върху лист хартия и го побутна към ръба на бюрото.

Танака Гин го взе, прибра снимката на Гиай Къртц и се насочи към вратата. Никълъс го последва, после изведнъж се спря.

— Казахте, че мъжът е идвал и без жената, нали? — обърна се към Тенто той.

— Да.

— Означава ли това, че е идвал и с нея?

— Да — кимна дебелият. — В тези случаи винаги вземаха Лонда и тримата заедно се качваха горе…

— Това не ви ли учуди?

Очите на Тенто с копнеж опипваха бутилката уиски.

— Не — промърмори той. — Защо трябва да ме учудва?

Насочиха се към асансьора.

— Какво ще кажеш? — попита Танака Гин.

— Не съм сигурен — отвърна Никълъс и отвори металната врата. Беше доволен, че следващият сеанс на сцената все още не беше започнал. — Имам чувството, че сексът и смъртта винаги са свързани в съзнанието на Майк… Това чувство беше особено силно онази вечер, в апартамента на семейство Къртц… Мисля, че трябва да издиря тази мадама Лонда.

— Само с мен — поклати глава прокурорът.

— Слушай, Гин-сан — погледна го тежко Никълъс, докато си пробиваха път през навалицата в дискотеката и се насочваха към изхода. — Жените от този тип принадлежат на съвсем друг свят. Формално работата й може да е законна, но веднъж забъркана с човек като Майк Леонфорте, въпросната мадама неминуемо е преминала оттатък чертата. Едва ли ще бъде възхитена от възможността да си има работа с теб… Още повече, че имам някои сведения за прокуратурата, които несъмнено ще изискват цялото ти внимание през следващите няколко дни…

Танака Гин се готвеше да възрази, но го спря тихото жужене на пейджъра в джоба на сакото му. Очите му пробягаха по екранчето, лицето му светна.

— Да вървим — възбудено каза той. — Съобщиха ми нещо доста интересно и за двама ни…

Навън отново беше започнало да вали, мокрият асфалт отразяваше размазаните светлини на рекламите. Никълъс следваше хондата на Танака Гин, която пресичаше града в северозападна посока. Прекосиха мрачните южни предградия и навлязоха в Ропонги — блестящото електронно гето за туристите и рояците живописни японски рокери, яхнали мощни мотоциклети.

Хондата навлезе в една странична уличка, блокирана от полицейски коли с включени светлини на покрива. Никълъс слезе от мотора и се насочи към белия — мерцедес, върху който беше проснато неподвижно човешко тяло. Танака Гин му проправяше път сред униформените, а той успя да зърне лицето на трупа. Позна го, въпреки отвратителното нещо, което висеше от устата му, въпреки кървавия полумесец, издълбан на челото му.

— Икудзо-сан!

Танака Гин рязко спря и се обърна:

— Познаваш този човек?

— Да. Това е президентът на „Икудзо Нипон стийл“ — Никълъс пристъпи крачка към колата и добави: — Той беше член на „Денва партнърс“, Гин-сан…

— Изрязано му е сърцето, черният дроб и Бог знае още какво — промърмори прокурорът. — Какво е това в устата му?

— Далак — обади се един мъж до него, очевидно съдебен лекар.

Танака Гин кимна в знак на благодарност и промърмори:

— Прекалено много прилича на Родни Къртц, за да допуснем случайност…

Никълъс изпусна въздуха от гърдите си и попита:

— Пипано ли е тялото?

— Само го фотографирахме — отвърна съдебният лекар. — Получих заповед да не пипам нищо до пристигането на Гин-сан.

— Искам да огледам раните.

Танака Гин кимна на доктора, той от своя страна подхвърли няколко думи на сътрудниците си. Трупът беше свален от покрива на колата и положен по гръб върху носилка.

Никълъс помоли за фенерче и насочи лъча му към жертвата.

— Виж тук — промърмори той. — И тук… Раните са нанесени с широк нож, също като при Родни Къртц… Няма разкъсване, няма разръфана кожа както би станало с обикновен нож…

— Какво тогава е оръжието на престъплението?

— Специален кинжал — отвърна Никълъс.

— Какво ще рече това?

— Острието се опира на здрава метална ръкохватка, позволявайки нанасянето на удар с цялата тежест на тялото. Силата му е страхотна, реже всичко, включително и костите — показалецът му се насочи към една от раните на гърдите. — Ето, виж тук… Пробивната рана е изключително дълбока, но със съвършено гладки стени. Това е работа на специалния кинжал, друг нож не може да я свърши… — пръстът му се премести към зейналата коремна кухина. — Виж как са изрязани органите. С едно движение, като от хирург. Ако погледнеш по-внимателно, отново ще откриеш следите на специалния кинжал…

Отдръпнаха се, Танака Гин изчака кимването на Никълъс и даде знак на медицинския екип да прибере трупа.

— Искам подробен доклад от аутопсията, докторе — промърмори той.

— Ще го имате в девет сутринта — отвърна онзи.

Танака Гин гледаше как товарят трупа на Икудзо в линейката.

— Показно убийство, а? — промърмори той.

— Несъмнено — кимна Никълъс. — А далакът в устата е предупреждение…

— Към нас или към някой друг?

— Вероятно и двете…

Бяха уморени и премръзнали, но прекалено възбудени, за да мислят за сън и почивка. Освен това вече се разсъмваше. Подкараха към Тцуки. Рибният пазар работеше, ярката светлина и оживлението им подействаха като балсам. Изправиха се под навеса на щанд за закуски и си поръчаха пълни купи димящи макарони, гарнирани с пресни зеленчуци и тънки резенчета печено свинско.

— Трябва да действаме с изключително внимание — предупредително се обади Никълъс.

Лицето на Танака Гин беше изгубило част от обичайната си безизразност.

— Вертикалният полумесец е ритуален символ на едно племе, което обитава високите плата на Виетнам…

— Нунгите — кимна прокурорът. — Чувал съм за тях.

— Значи през цялото време си знаел?! — рязко се извърна Никълъс.

— Исках да ти вярвам, Линеър-сан — поясни японецът и напълни устата си с макарони. — Но исках и ти да ми вярваш… В крайна сметка нещата се подреждат добре, нали?

— Сигурно — засмя се Никълъс и отпи глътка горещ бульон. — Значи знаеш и за обичая на нунгите да изяждат органите на враговете си, за да попият силата им…

Да. Наричат го „нго мей юхт“, което означава полумесец…

— В случая ритуалът има и друго значение — подхвърли Никълъс. — Древните месулети са използвали символа на полумесеца, за да изобразяват двуострите си саби, наречени „Гим“… Мажели лицата си със синя боя същото правели и с телата на жертвите си.

Танака Гин с мъка преглътна залъка си и вдигна глава:

— Да не би да твърдиш, че Майкъл Леонфорте е месулет?

— Не зная — въздъхна Никълъс. — Но дълго време е живял във Виетнам и Лаос, при това именно в пущинаците, обитавани от нунгите. Ясно е, че познава техните ритуали. Никой обаче не може да каже дали е бил посветен и в тайните им…

Танака Гин взе пръчиците и отново започна да се храни.

Никълъс внимателно го погледна:

— Не ме попита какво е месулет, Гин-сан… Това означава, че знаеш.

— Изкарах цяла година в платата на Виетнам — усмихна се прокурорът. — Едно от безумията на младостта… В колежа имах един преподавател, който беше запален антрополог и вечно организираше експедиции. Едно лято тръгнах с него за Виетнам и се върнах чак след дванадесет месеца…

— Значи си се срещал с нунгите…

— Почти през цялото време живеехме сред тях. Страшно интересни хора. Живеят в постоянен допир с духовете и древните богове… Или поне така си въобразяват. — Танака Гин вдигна ръкава на палтото си, разкопча ризата и я нави до лакътя. От вътрешната страна на лявата му китка беше татуиран син полумесец.

Никълъс бавно изпусна въздуха от гърдите си. Ето защо непрекъснато имаше чувството, че този японец знае повече, отколкото показва. Просто защото е един от новопокръстените последователи на нунгите…

— Трябва да попречим на Майк Леонфорте — каза с хладно спокойствие Танака Гин. — Трябва да сложим край на убийствата!

— Всички следи водят към „Денва“. Майк очевидно иска да установи пълен контрол над съдружието, едновременно с това иска и новата видеотехнология… — Никълъс се замисли за момент, после продължи: — Мисля, че на всяка цена трябва да открия онази Лонда, която го е забавлявала!

— Идеята ти не е добра — поклати глава прокурорът и закопча ръкава си. — Мина ли ти през главата, че Леонфорте без колебание е ликвидирал Гиай Къртц пред вратите на клуб, в който ходи кажи-речи всеки ден? Реално погледнато това е неразумно. Една от грешките, които ни позволяват да залавяме тъпите престъпници. Но ние познаваме този човек и знаем, че той е от друга категория. Следователно инцидентът с жената на Къртц не може да бъде грешка, нали?

— Не може — кимна Никълъс. — Прекалено умен е за подобни грешки.

— Тогава?

Никълъс пое дълбоко в гърдите си соления въздух, наситен с миризмата на риба. Дъждът го беше пречистил от саждите и въглеродния двуокис, утрото изглеждаше свежо и чисто като в планината.

— Подозирам, че ни води за носа — промърмори той. — Никой не може да каже какво е намислил… — помълча, после добави: — Вероятно си прав. Все си мисля за оръжието, използвано при убийствата… Познавам един майстор на тези специални ками с широко острие… Мисля да отскоча, до него и да разбера още какви изненади ни е подготвил Майк.

— Мразя типовете, които се правят на богове — въздъхна Танака Гин и остави пръчиците за хранене в празната купичка. — Те просто не знаят къде им е мястото.

— Най-точната дефиниция за Майк Леонфорте — погледна го е уважение Никълъс. Вътре в себе си обаче неволно се запита дали тя не се отнася и за него…

Майк докосна с длан голата гръд на Хонико и тя се размърда като събудена змия. Лежеше гола, просната по гръб. Кожата й блестеше, обилно намазана с ароматични масла. Китките, бедрата и глезените й бяха здраво завързани, копринена кърпа стягаше очите й, други две минаваха под и над гърдите й, карайки ги да изскочат нагоре като зрели плодове. Дъждът монотонно почукваше по малкото прозорче. Бяха полулегнали върху широк стол, който ритмично поскърцваше под тежестта им. В ноздрите го удари ароматът на възбудата, която пробяга по тялото й като електрическа искра.

Езикът й пробяга по тъмносиния полумесец на китката му. Бамбуковите игли бяха оставили дълбоки следи по кожата. Груби и примитивни, те сякаш се бяха превърнали в неразделна част от отличителните му белези.

— Никой не разбира хората като мен — промърмори Майк и се плъзна върху влажното й тяло. — Обществото се плаши от страстта, единствената му грижа е да се предпазва с всички средства от нея… — Пръстите му докоснаха зърното на гърдата й, влажно и щръкнало от възбуда. — Прави го дори когато е гнило и напълно безполезно…

Хонико го усети дълбоко в себе си. Беше свикнала с подобни приказки, възприемаше ги като част от философията му, като божествените псалми на Аполон или Дионис, превърнали се в неразделна част от начина, по който някога са се любили… Майк превръщаше в ритуал всичко, до което се докосваше. Любовта също. Хонико потръпна от възбуда.

— Аз съм изследовател на живота. Като Юлий Цезар, Наполеон и Ницше… От мен се страхуват и ме мразят… — Притиснал таза си в удобното седло на Хонико, той насочи поглед към прозореца на малкия апартамент във високата капсула на кулата Найгай. — Те са били истински герои. Знаели са как да наситят съществуванието си с тежест и дълбочина, от които всички са изпитвали страх. Но страхът е бил последната им грижа, те никога не са мислили за него. — Дъждът почукваше по стъклото, панорамата на града се превръщаше в ивица блестяща светлина, като изстинала глазура на огромна торта. — Виждали са единствено страхопочитанието в очите на околните… Нещо, което е бликало направо от сърцата им. — Очите му се спряха на красивия нов небостъргач, издигащ се на стотина метра от тях, потърсиха една неясна фигура зад редицата ярко осветени прозорци.

— Постигали са го не само благодарение на традицията, но и на божествената си вяра… — Фигурата отсреща пристъпи към прозореца и включи настолна лампа. Майк беше в състояние да види ясно лицето на Коей. Намираха се точно срещу апартамента, в който тя живееше с Никълъс. Ръцете й се повдигнаха, освободена от фибите, косата й се спусна към раменете като блестящ водопад.

— Как е възможно да се постигне това? — Тласъкът на бедрата му беше могъщ и внезапен, Хонико неволно извика. — Крал Вишвамитра е разкрил истината още преди столетия: силата да се изгради новият рай се поражда от ада, който човек носи в душата си!

Все едно, че се давиш… Думите на Веспър се оказаха точни. Затворил очи, Кроукър имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Гърбът го болеше от удара в ръба на масата, в душата му нахлу изтощението. Даваше си сметка, че всичко това е дело на Веспър, но не можеше да разбере как го прави. Беше чувал, че подобни чувства изпитват хора, спасили се като по чудо от удавяне. Потънали дълбоко във водата — там, където дори тропическото море е студено и този студ ги пронизва до костите… Смъртта е наблизо, в напрегнатите до пръсване дробове почти няма въздух, тялото отмалява, предава се на изтощението и тръгва надолу, към мрачните дълбини…

Чуваше писъците като през дебела бетонна стена, смътно си даваше сметка за движение около себе си. Веспър беше успяла да притъпи чувствата му благодарение на странната си дарба, наследена от Оками, организмът му стремително се приближаваше към онова безчувствено състояние, което предшества смъртта. Кръвообращението му почти спря, ударите на сърцето му бяха слаби. Как го прави, по дяволите?

Положиха го на носилка, ярката слънчева светлина престана да пари клепачите му. Вкараха носилката в предварително наетата частна линейка. Изръмжа мотор, завиха сирени.

— Как е той?

Гласът принадлежеше на Рико Лемон — специалист по филмови ефекти, който Веспър беше настояла да включат в екипа на антикартелното звено. Останалите членове на този екип действаха като агенти на ФБР, поели в свои ръце „разследването“ на „смъртта“ на Кроукър. Добре съм, отвърна мислено Кроукър. Вече започвам да се съвземам…

— Ква е тая ръка, бе?! — прозвуча слисано втори глас. — Никога не съм виждал такава!

Прииска му се да избухне в смях. Докторът се интересуваше от биомеханичната му протеза, вместо да се грижи за синините под жилетката от кевлар, причинени от куршумите.

— Как действа подобно чудо?

— Ще ти каже, ако успееш да го съживиш — отвърна троснато Лемон.

— Добре де, няма проблеми — отвърна докторът. — Излишно е да се нервираш.

Вонята на амоняк накара Кроукър да се закашля. Ръката му отблъсна шишенцето, очите му се отвориха.

— Стига, достатъчно — промърмори той.

Мургавото лице на Лемон загрижено се наведе над него:

— Как е, братче? Гадно ли е там долу, при мъртвите?

— Не мисля, че съм бил там — изръмжа Кроукър.

— Дотук всичко върви по план — обади се трети глас от дъното на фургона. Принадлежеше на Уейд Форест, ръководителя на екипа. Лицето му бавно се появи в кръга светлина на лампата. — Искам го като нов — обяви той, без да се обръща конкретно към никого. Беше огромен мъжага с фигура на футболен защитник, вратът му беше значително по-дебел от талията на повечето фотомодели. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана, под огледалните слънчеви очила се криеха хладни, воднистосини очи. Брадичката му беше твърда и решителна. — Как е работата, Кроукър?

Положително е разбивал сърцата на хубавиците в гимназията, помисли си Кроукър и тръсна глава:

— Дай ми още две минути, моля те…

— Не разполагам дори с една! — отвърна с железен тон Форест. На подобно поведение тези копелета ги учат там, край бреговете на Потомак, въздъхна в себе си Кроукър. Масивният гръб на другия се изви над носилката, пръстите му докоснаха късата коса. — Три години вървя по дирите на Чезаре Леонфорте, косата ми побеля заради гадното копеле! Пропуснах дори абитуриентската вечер на дъщеря си, защото трябваше да съм в Л.А. и да инструктирам един тъп агент. В крайна сметка получих един нещастник с кървяща язва, който не знаеше нищо… Днес пък е рожденият ден на по-малката ми дъщеря, а аз отново съм тук, за да ти правя компания в шибаната линейка! — Масивното тяло не помръдваше, само огромните бицепси играеха под ръкавите на фланелката. — Но този път ще го пипна, Кроукър! Ще го пипна, гадното копеле! Ти и Веспър ще ми го поднесете на тепсия!

Кроукър добре познаваше типове като Форест. За тях преследването се превръща в мания, готови са на всичко. Най-добре е човек да не им обръща внимание, особено когато става въпрос за агент с пълна свобода на действие като този тук. Тази политика беше сравнително нова, въведена от шепа теоретици във ФБР, на които им беше дошло до гуша да губят скъпо струващи агенти.

— Помогни ми да се освободя от тези доспехи — обърна се към Лемон той.

Надигна раменете си и онзи разкопча каишките на жилетката от кевлар, която стягаше гърдите му.

— Какви дупки, господи! — обади се с уважение докторът. — Точно в сърцето! А и кръвта изглежда съвсем истинска…

— Защото е истинска, но от пиле — поясни Лемон и пъхна пръст в дупката върху ризата на Кроукър. — Много ли си натъртен?

Имайки предвид връзките и влиянието на Чезаре Леонфорте, Веспър и Кроукър не изгаряха от желание да си сътрудничат с полицията на Маями. Затова бяха предпочели услугите на Лемон, който, с помощта на хитроумно дистанционно управление, беше отворил торбичките с кръв, прикрепени към бронираната жилетка. Ефектът беше поразителен всеки свидетел би се заклел, че куршумите на Веспър са пронизали гърдите на Кроукър сред фонтани от кръв.

— Ти как мислиш? — направи гримаса Кроукър. — Замалко да получа инфаркт! — Внимателно се надигна до седнало положение. — Не бих ти препоръчал подобни упражнения за сутрешната гимнастика…

Смъкна ризата и се остави в ръцете на доктора, който внимателно опипа лявата част на гърдите му.

— Доста сериозни натъртвания — обяви онзи и му направи знак да се извърти. — Но най-странното е, че кожата ти дори не е разкъсана… — Събра инструментите си и се изправи. — Искаш ли шишенце с успокоително? Довечера тези натъртвания ще ти създадат доста проблеми…

— Не, благодаря. От хапчетата ми се доспива.

— Както искаш — сви рамене докторът, хвърли любопитен поглед към биомеханичната протеза и добави: — Ще ми покажеш ли как действа това?

— Защо не? — отвърна Кроукър, сви титановите пръсти в юмрук и го стовари в страничната стена на линейката. Докторът подскочи, а шофьорът натисна спирачките и извика:

— Какво става, по дяволите?

Докторът се наведе и смаяно огледа дупката в стоманената обшивка на кабината.

— Господи Исусе Христе! — прошепна с уважение той.

— Хайде стига, че имам работа — безцеремонно го изтика Лемон. — Нали ти направихме кефа? — Наведе се над голям метален сандък и започна да се рови в съдържанието му. Беше млад човек, най-много на тридесет, строен и стегнат. Имаше топли кафяви очи, черна коса и тънки мустачки в стил „Дик Пауъл“. Беше от онези влюбени в професията си хора, които непрекъснато експериментират и предлагат неочаквани новости. А фактът, че беше местен, го правеше още по-ценен за операцията.

— Сега ще те подредя така, че дори майка ти няма да те познае — обърна се той към Кроукър. В ръцете си държеше изкуствен нос от мека гума. — Харесва ли ти?

— Ти си майсторът — сви рамене Кроукър.

— Дяволски си прав — съгласи се Лемон. — Най-красивото нещо в това приспособление е един малък чип в лявата ноздра, затова те съветвам да не кихаш… — бутна го обратно на носилката и добави: — Лягай и не мърдай. Трябва да взема отпечатък от лицето ти, за да съм сигурен, че всичко ще е наред. Нещо като смъртна маска, нали разбираш?

— Точно това ми трябва — промърмори Кроукър, отпусна се в носилката и заслуша как вятърът свири през дупката, която беше пробил в стената на линейката.

Когато Тетцуо Акинага, оябун на клана Шикей, най-сетне беше освободен от предварителния арест, той не се прибра у дома, не отиде и в нито един от многобройните си офиси, пръснати из града. Предпочиташе да постъпи така, особено след смъртта на Наохиро Ушиба, министър на МИТИ. Лично беше издал заповедта за премахването на Ушиба, който в крайна сметка премина на страната на Микио Оками и се превърна в негов смъртен враг.

Познатите места станаха табу за Акинага не само заради убийството, но и заради събитията, които го последваха. Особено начина, по който съдия-следователят Танака Гин го арестува в обществената баня „офуро“ построена от бащата на Акинага, а и всички унижения, на които беше подложен в затвора.

Влезе в един от десетината апартаменти, които държеше за лично ползване в центъра на Токио. Свали вносния костюм за 3500 долара и го натика в кухненския умивалник. Сложи при него бельото и чорапите си, поля ги с бензин и драсна клечка кибрит.

Бузите му пламнаха, сякаш докоснати от белите езици на огъня. Но това беше резултат от гнева му, от понесените унижения. Познатите неща в живота му станаха неизползваеми, чувстваше се безпомощен като свещеник в поругания си храм. Нямаше къде да отиде, останаха му единствено тези анонимни квартири, лишени напълно от естетическа стойност. Сякаш беше свещеникът от поругания храм, принуден да отслужва своите литургии в мазето на безлична служебна сграда…

Яростта му гореше далеч по-ярко от всякакъв бензин. Вонята на изгорял плат се смеси с миризмата на бързо засъхналата пот по тялото му и от тази отвратителна смес му се догади. Но яростта отказваше да го напусне. Стиснал топлия порцелан на умивалника, той стоеше гол, леко приведен върху кривите си, мускулести крака. Беше кльощав като концлагерист, ставите на крайниците му стърчаха като чужди. Годините му бяха едва петдесет и пет, но тежката битка за власт доста го беше състарила. Сивата му коса беше старомодно дълга, стегната в самурайска плитка на тила. Дълбоко хлътналите му очи гледаха хладно, видът му издаваше човек, който е способен да понася, но и да нанася удари. Човек, който не моли за милост и не дава милост. Човек, който не вярва в нищо, с изключение на факта, че е чужденец в един полудял свят…

Ключалката на входната врата меко изщрака. Акинага не се обърна, защото знаеше кой е. Ключ за този апартамент имаше само един човек, освен него.

— Да ти налея ли питие? — попита Лонда с онзи сладък глас, който караше мъжете да мечтаят за леглото й.

Той не отговори, очите му продължаваха да следят умиращите пламъци. Дрехите се превърнаха в пепел, заедно с тях умираше и онзи противен страх, който беше стиснал душата му от мига, в който попадна в ръцете на властта и стоманената врата на килията, се затръшна зад гърба му.

Ще убие Танака Гин, ще го свърши сам, с дълбоко удовлетворение. Но и след това нямаше да му прости. Защото той беше причината за този парализиращ страх, който продължаваше да се таи в душата на Акинага.

Лонда пристъпи зад него, дългата й коса гальовно се уви около шията му. С нейна помощ го издърпа от умивалника, далеч от парещия страх и противното чувство на безпомощност.

— Трябва да се изкъпя — дрезгаво промълви Акинага.

— После — прошепна тя. — Сигурно ще вониш още повече, когато свърша с теб…

Вече беше успял да се възбуди. Тази жена го постигаше когато пожелае, без никакво усилие. Достатъчно беше да усети косата й върху голата си кожа, докосването на кадифената й длан. А понякога му стигаше дори блясъкът на очите й. Просто защото знаеше какво се крие зад него, мечтаеше за чудесния начин, по който тя го караше да се отпусне и забрави за всичко: пари, власт, корупция, бизнес… В опитните й ръце Акинага се превръщаше в малко дете, ненаситно за ласки.

Прозорците бяха тесни и високи, от пода до тавана. От тях се разкриваше прекрасна гледка към Ропонги — символа на съвременна Япония, където рядко се срещат старомодни, в традиционния смисъл на думата, хора като Акинага. Апартаментът се намираше на висок етаж и това позволяваше на наблюдателя да види дори Ноги Джинджа — паметника на генерала-самурай, който без колебание беше прибягнал до ритуалното самоубийство сепуку след смъртта на любимия му император Мейжи през 1912 година. Противопоставянето на живия самурайски дух с доминирания от чуждестранни обичаи Ропонги беше пропито с онази горчива ирония, която беше неразделна част от живота на Акинага.

Отпусна глава върху грубите косми на дебелия берберски килим. Не намираше нищо необичайно в позата си, от която все пак можеше да гледа Ноги Джинджа, блеснал като факел в нощта. Коленете му опираха в килима, задникът му се повдигна нагоре, гениталиите провиснаха между кльощавите крака. Усети миризмата си, която не беше чак толкова неприятна. После усети и миризмата на Лонда, която тикна токчето на обувката си в процепа между краката му и се наведе над него.

Беше странно, че не изпитва никакво неудобство от тази поза. Заливаха го единствено вълните на облекчението. Неудобството и срамът бяха останали там, в обществената баня на баща му, в момента на ареста му от Танака Гин. Неудобството и срама изпитваше в затвора, опипван от опитните ръце на надзирателите, много от които без съмнение бяха играли комар в някой от вертепите му или пък бяха получавали сексуално облекчение в публичните му домове… Някога те се бяха страхували от него, но там — зад решетките, в очите им проблясваше присмех. Стиснал вързопа с дрехите пред срамотиите си, гол и безпомощен, той се беше превърнал в един стар и уморен престъпник, който няма достатъчно пари и влияние, за да се измъкне на свобода.

Беше се огънал, но в това нямаше нищо странно. Унижението беше проникнало в кръвта му като силен наркотик, нищо не можеше да го спре. Но сега вече е друго. Сега просто трябва да се измъкне от старата коса и да стане напълно нов човек! Лонда ще се погрижи за това, както само тя умее… Тази нощ ще отиде докрай, тази нощ ще прочисти душата си от всички унижения!

Тази нощ ще бъде друг, няма да се преструва. Даде си сметка, че иска невъзможното, и безсилно заблъска с юмруци по дебелия килим.

— Готов ли си? — попита Лонда и ръката й се спусна към възбудения му член. В същия миг нещо пропука, прониза го остра болка отзад, в главата му нахлу кръв. — Още не си… — пропя успокоително тя. — Но ще те отведем където трябва, нали?

Разбира се, че ще стане така. Това е нейният специалитет, именно по тази причина той беше така запленен от нея. Да, това е точната дума — запленен! За пръв път я зърна в един нашумял нощен клуб — изгледа акта на сцената и реши, че трябва да я има на всяка цена. Получи я, разбира се… Макар че я имаше не толкова често, колкото би му се искало. Лонда беше изключително популярна, имаше могъщи покровители и дори той — Тетцуо Акинага, беше принуден да си чака реда…

После, около месец преди да го арестуват, нещо стана… Тя изведнъж се оказа на негово разположение, можеше да я има когато пожелае. Държеше единствено тя да определя часа на срещите. Логично възникна въпросът какво е правила преди, когато го виждаше далеч по-рядко? В крайна сметка реши, че е по-добре да не знае… Защо да разрушава илюзията, която му действаше така добре?

Болката стана достатъчно силна, за да го накара да простене. Членът му помръдна и започна да се развива като змия, душата му се изчисти от всички спомени за мъка и унижение. Болката продължаваше да нараства. Беше особена, изтънчена болка, която бавно се доближаваше до границите на екстаза. После двете усещания се смесиха, превръщайки се в ярък пламък на насладата, бликащ от слабините му…

От устата му излитаха тихи стенания, а Лонда го обработваше така, както само тя умееше. Потта й капеше върху гърба му като разтопен восък, всяка капка беше пропита от мъчителна наслада. После, приведена над него като гигантски рак, тя направи нещо, от което очите му почти изскочиха. В гърдите му се появи могъща вибрация, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Но това, както винаги, не стана… То би означавало край на влудяващото й докосване, край на мъчително сладката болка… Нещо, което Акинага не можеше да си позволи… Продължаваше да се гърчи на колене и лакти, — зъбите му яростно проскърцваха. Още малко, още съвсем мъничко!…

До ушите му долетя странен звук, коренно различен от това, което вършеше Лонда. Беше остър и металически, като изщракване на ключалка.

— Какво става? — замаяно промърмори той.

— Нищо — отвърна Лонда и заби токчето си до дъно. В устата му нахлу особеният горчиво-сладникав вкус, който предвещаваше кулминацията.

Изщракването се повтори, Акинага смътно се запита дали Лонда беше заключила вратата. Разбира се, успокои се той. Тя винаги го прави. Но този път… Дали наистина чу превъртането на ключа в бравата? Или…

Насълзените му очи се спряха на чифт скъпи черни обувки, излъскани до блясък. Бяха мъжки, нямаха нищо общо с обувките, на Лонда.

— Кой? Какво?… — объркано изломоти Акинага. Направи опит да смени позата, но погледът му стигна едва до маншетите на безупречно изгладен панталон. Лонда го притискаше в желязна хватка.

— Радвам се да ви видя, Акинага-сан — прозвуча плътен мъжки глас.

Потънал дълбоко в еротичната мъгла, Акинага направи отчаян опит да се съсредоточи. Но Лонда го притискаше здраво, кръвта във вените му полудя, тестостеронът в нея виеше и пропукваше като гигантски горски пожар.

— Кой…? — едва успя да изпъшка той.

— Казвам се Майкъл Леонфорте — отвърна мъжът. — Може би сте чували името ми.

Акинага направи опит да поклати глава — нещо, което, разбира се, не му се удаде.

— Не — промърмори той.

— Това няма значение — продължи неканеният гост, обувките му леко помръднаха. — Аз съм слушал много за вас, хрумна ми, че можем да направим съвместен бизнес… Положително бихме имали полза един от друг…

— Не ми трябва… никаква полза.

— Трябва да се видите отстрани, Акинага-сан — засмя се Майк. — Позата ви е страхотна! Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?

— Ще ви убия! — скръцна със зъби Акинага. — И двамата!

— С токче в задника? Съмнявам се…

— Ако наистина сте чували за мен…

— Да, да… — прекъсна го Майк. — Зная всичко за Якудза. Но вие вече съвсем не сте това, което бяхте… Вътрешният съвет на Кайшо го няма, издухан като есенни листа… И какво остана? Властта ви вече не съществува и никога няма да се върне… Тя е изцяло в ръцете на Никълъс Линеър и вашия Кайшо — Микио Оками… Опитът ви да свалите Оками беше грешка. Изпратихте убийците си да го ликвидират и той се принуди да потърси закрилата на Никълъс — син на неговия стар приятел и партньор полковник Денис Линеър… Погрешен ход, Акинага-сан. Твърде погрешен… Линеър почти ви унищожи, в момента стискате душата си в зъбите…

— Какво правя?

— Американски жаргон, Акинага-сан. Означава, че сте на ръба на отвъдното…

— Нищо подобно. Разполагам с достатъчно връзки и власт, именно те ме измъкнаха от затвора. Съмнявам се вие да сторите същото при подобни обстоятелства…

— Аз изобщо не бих позволил да се окажа в подобни обстоятелства — язвително отвърна Майк.

— Приказки! — презрително изсумтя Акинага. — Обичайният атрибут на глупаците!

Главата му рязко отскочи нагоре, зъбите му изтракаха. Очите му се заковаха в хладното лице на Майк Леонфорте, който го беше дръпнал за косата.

— Глупак си ти, приятелю! — изръмжа американецът. — Вирнал си задник и мислиш, че използваш жената, която почти не познаваш!

— Какво искаш да кажеш?

— Лонда работи за мен, ето какво. Пратих я да те омайва веднага след като видях с какви очи я зяпаш в клуба… — главата му се поклати с недоумение. — Но все още не разбирам как е възможно да се преценяват нещата според количеството на болката и удоволствието… Този начин на мислене ми е непонятен. Аз добре познавам могъществото на човешкия мозък, съзнавам напълно огромния му потенциал… И именно затова не мога да ти простя начина, по който изпусна властта си… — Придърпа главата на Акинага към себе си и попита: — Нима си сляп? Аз съм шогун тук, в твоя дом. И ти ми се покланяш!

Акинага не отговори нищо. Този властен и очевидно налудничав тип започна да го интригува.

— Фридрих Ницше казва, че у всеки човек се крие както творецът, така и творението — продължаваше Майк. — Разбираш ли какво означава това, Акинага-сан? творението е суровината, глината на съществуванието. В нея се съдържат частици от други времена и друг живот, мръсотия, безумие и хаос, прекомерно удоволствие и непоносима болка… Но творецът е съвсем, друго нещо: той създава образите, превръща глината и хаоса в нещо повече от глина и хаос, оформя характери в пресата на болезнения си опит. Извлича божественото от суровината, разкъсва я, мачка я, формира я наново, нагорещява я до блясък… Така новото творение се пречиства и достига друга, по-висша и по-добра фаза на съществувание!

Майк пусна косата му, в същото време Лонда отдръпна крака си. Акинага се просна по гръб, от гърдите му излетя болезнен стон, очите му се втренчиха в лицето на неканения гост.

— Не говориш като итеки — отбеляза задъхано той. — И не мислиш като итеки… — Помълча за момент, после добави: — Бих могъл да те убия. Тук, още в този миг. И окото ми няма да мигне…

— Приказки! — приклекна до него Майк. — Обичайният атрибут на глупаците!

Акинага отметна глава и се разсмя. Дрезгавите звуци отекнаха в тихия апартамент.

— Искам саке! — обяви той.

Лонда изчезна по посока на кухнята, а той се надигна до седнало положение и каза:

— Ти наистина си необикновен човек. Чудя се откъде си се появил…

— От казана на опита…

— Добър отговор — одобрително кимна Акинага.

Заедно с оризовото вино Лонда донесе и копринена роба, която наметна върху раменете на домакина. Той проговори отново едва когато всеки от тях беше опразнил по три чашки алкохол:

— Спомена нещо за взаимна полза между нас…

— Аз искам нещо от теб, ти искаш нещо от мен… Най-простият бартер на света.

Акинага внимателно го погледна:

— Доколкото усещам, ти не си по простите неща… Но можеш да продължаваш, слушам те с огромно внимание.

— Този път нещата наистина са прости — погледна го в очите Майк. — Искам достъп до „Сато интернешънъл“.

За момент тишината в апартамента стана абсолютна, кънтяща от напрежение. После Акинага избухна в остър, неприятен смях, от очите му потекоха сълзи.

— Това ли е всичко? — изхълца той, посочи отстъпилата в мрака на стаята Лонда и избърса скулите си: — Страхувам се, че чукаш на погрешна врата и способностите на тази хубавица са отишли напразно… Аз самият мечтая за достъп до „Сато“, но за съжаление го нямам…

Майк невъзмутимо напълни чашата си със саке.

— Ще ти разкажа една история — започна той, без да показва с нищо, че е чул последните му думи. — Случила се е преди десетина години. Един амбициозен помощник-оябун мечтаел да застане начело на клана си, който, останал без водач, попадал под все по-силното влияние на клана Ямаучи. Решил да сключи сделка, която, откровено казано, членовете на Якудза сключват всеки ден помежду си… Но тази сделка младият мафиот сключил не с японец, а с итеки. Известен чужденец, собственик на международен бизнес и много промишлени предприятия, който искал да се настани в Япония, без да попада под ударите на протекционистични закони, наказателни мита и бюрократични спънки. Именно такъв бил човекът, приел да направи помощник-оябуна богат, като го пусне да действа на Токийската фондова борса…

Акинага помълча, отправил замислен поглед в осветената статуя на генерал Ноги зад прозореца.

— Поучителна история — промърмори най-сетне той. — Но не виждам какво общо има тя с мен…

— Почакай, още не съм свършил — хищно се усмихна Майк. — Помощник-оябунът взел всички мерки да прикрие незаконните сделки — открил си сметка в авторитетна брокерска фирма, наел собствен брокер и му поверил малка сума лични пари, с които да оперира. Междувременно сумите от незаконните сделки влагал по сметка на синовете си близнаци… — Чул последните думи, Акинага видимо потръпна. — Сега вече виждаш ли какво общо има с теб тази история, Акинага-сан? — изви глава Майк, почака малко за отговор и продължи: — Виждаш, че съм прилежен изследовател на човешкото поведение. И затова зная какво най-много от всичко на света желаеш ти…

— Какво? — вдигна глава Акинага, а Майк веднага отбеляза унилата нотка в гласа му.

— Продължение на рода ти, на доминиращата му роля в подземния свят на тази страна. Искаш синовете ти да управляват клана Шикей, след това техните синове и така нататък… Да се създаде династия, която да съперничи на шогуната Токугава, управлявал Япония в продължение на двеста години…

— Мисля, че дълбоко се заблуждаваш — кротко отбеляза Акинага.

— Значи съм се изложил — сви рамене Майк. — Но въпреки това нека изиграя козовете си, Акинага-сан. Ей така, за удоволствие на дявола! Случайно притежавам документи, които доказват онези незаконни сделки. Те вече не могат да навредят на чуждестранния капиталист. Името му е Родни Къртц и миналата седмица го сполетя най-лошото… Аз бях близък с жена му. Къртц сериозно я подценяваше. Докато аз му слагах рога, тя с удоволствие и радост издаваше тайните му… — Майк махна с ръка: — Но това е друга история. Да се върнем на твоя случай. Признавам, че връзките и контактите ти в правораздавателната машина на Япония са големи и имаш всички шансове да се измъкнеш с минимално наказание… Някоя по-солена глоба например, която ще платиш, без да ти мигне окото, нали? Но близнаците ти едва ли ще имат толкова късмет. Връзките ти вероятно ще им осигурят известна закрила, но репутацията им ще падне до нулата. Никога няма да станат оябуни на клана Шикей, нито пък на друг мафиотски клан.

Майк извади дебела пура и се залови да я пали. Така искаше да даде на Акинага достатъчно време за оценка на обстоятелствата.

— Само пръста си да помръдна и ще бъдеш ликвидиран! — изръмжа старият оябун.

— Не се съмнявам в това, Акинага-сан — отвърна Майк. — Но обстоятелствата са срещу теб. Танака Гин се е лепнал за задника ти и няма да миряса, преди да те види отново зад решетките.

— Майната му на Гин! — изрева Акинага. — Ще се погрижа за него!

— После идва ред на проблема с Никълъс Линеър — невъзмутимо продължи Майк. — Той е близък с Микио Оками, което означава, че автоматически става и твой враг. — Подръпна да разпали пурата си и добави: — Мисля, че имаш нужда от нови съюзници, Акинага-сан. Съюзници, които мразят Оками и Линеър не по-малко от теб… Съюзници, чийто философски мироглед е близък до твоя…

— Като теб! — втренчено го изгледа Акинага.

Майк леко се поклони, очите на Акинага за миг се преместиха по посока на Лонда.

— Ти изигра добра ръка, итеки — промърмори той и на лицето му се изписа горчива усмивка. — Е, защо пък да не опитаме? И без това загубих всичко наведнъж, без дори да се замислям…

Майк допълни чашата му, после вдигна своята:

— Да пием за новия съюз!

Двамата отпиха по глътка под погледа на Лонда, неподвижна като статуя.

— А сега да поговорим за твоя човек в „Сато интернешънъл“ — делово рече Майк.

Акинага дълго мълча. Не беше от хората, които лесно се разделят със своите тайни.

— В „Сато“ работи един човек на име Канда Тьорин — най-сетне промълви той. — Успя да спечели доверието на Танцан Нанги, докато Линеър беше в чужбина. Той е моят човек…

Девета главаУест Палм бийч | Токио

— Откъде докопа тоя пистолет? — ревна Чезаре.

— От колекцията ти, откъде другаде! — троснато отвърна Веспър. — Как иначе ще се защитавам?

— Аз за какво съм? — продължаваше да кипи той. — Не ти трябва никакъв пистолет!

Гневът му беше толкова силен, че пробуди любопитството й.

— Както видя — свърши ми добра работа — отсече тя. — Какъв ти е проблемът?

— Ще ти кажа какъв е шибаният ми проблем! — прогърмя той. — Ти си ми проблем! Мразя, когато жените носят оръжие! Ясно ли ти е? — плесна се по челото и съкрушено продължи: — Господи Исусе! И слепците знаят, че на тоя свят има правила, които не трябва да се нарушават! Мъжете вършат мъжката работа, жените — женската! Жените не се разхождат с патлаци и не гърмят по хората! Исусе! Това е ясно като бял ден!

Намираха се в задната част на бялата къща в Уест Палм. В продължение на повече от час Гадняра не пусна слушалката. Дърпаше необходимите струни, напомняше за сторени услуги, правеше всичко необходимо следствието по смъртта на Кроукър да бъде проведено набързо и повърхностно.

— Тоя тип беше истинска болка в задника — каза по време на последния разговор Чезаре. — Някога е бил ченге в Ню Йорк, следователно има куп врагове… Нали ме разбираш? Всички ченгета си имат врагове… Един от тях му е видял сметката и толкоз! Точка по въпроса. Казваш това на ФБР, или който там се заеме с разследването. И гледай да няма свидетели! Край на разследването, край на всякакви приказки! — Затръшна слушалката и мрачно промърмори: — Мръсно ченге! Мисли, че като е станал комисар, вече е голяма работа! — Извърна се към нея и поклати глава: — А ти си пълна откачалка! Какво ще те правя сега, като гръмна онова бивше ченге?

— Кво толкова ти пука? — влезе в тон Веспър. — Доколкото разбирам, между вас двамата не е имало Бог знае колко топли чувства!

— Господи, тая ще ме побърка! — изстена Чезаре, сложи ръце на кръста си и втренчено я изгледа.

— Кипнах, дявол да го вземе! — въздъхна тя. Гласът й се смекчи, в очите й се появи влага: — Нали ще ми помогнеш, Чезаре?

Той я взе в прегръдките си, ръката му се плъзна по златистата й коса. Душата му преливаше от гордост. Ето, тя има нужда от закрилата му. Тя е слаба и беззащитна, доверява му се и разчита на него… Точно това искаше той! Да, точно това! Тази жена беше като сън, като сияйно видение. Всеки ден му разкриваше нова черта от характера си, по-прекрасна от предишните. Да, той ще направи всичко необходимо, за да я задържи…

— Няма да мислиш повече за шибаната бъркотия — успокоително промърмори Чезаре. — Мисля, че нещата са задействани и всичко ще бъде наред.

Най-странното и най-невероятното беше, че, сгушена в силните му ръце, Веспър наистина се чувстваше защитена. Далеч повече, отколкото в къщата на родителите си, далеч повече дори от онова, което изпитваше пред Мадоната-Майка в храма „Санта Марбела“! Даже в присъствието на Оками не беше се чувствала така. Оказа се напълно неподготвена за това усещане обезоръжена и лишена от непробиваемата си броня. Оказа се просто жена…

Чезаре я целуна, после леко я отстрани от себе си.

— Поли е тук и трябва да го видя — тихо рече той.

— По работа…

Тя мълчаливо кимна.

Палецът му повдигна брадичката й:

— Добре ли си? Питам, щото все пак уби човек, при това не кой да е… В такива моменти понякога ти се иска да повърнеш, да си легнеш…

— Направих го — усмихна се през сълзи тя. — Още докато ти разговаряше по телефона…

— Тогава всичко е наред — кимна той. — Гледай напред, всичко свърши… Иди в кухнята и накарай Джино да ти приготви нещо…

— И сама ще се справя.

— Знам, за Бога! Има ли нещо, с което не можеш да се справиш?! Но какво да правя аз? На Джино това му е работата, за нея му плащам… Искаш ли да го уволня?

— Не — отвърна с въздишка тя, после покорно склони глава. Инстинктивно усети, че точно това му трябва — една жена, изцяло под властта му. При това жена като нея! Господи, колко са лесни мъжете… — Добре, ще го накарам да ми приготви нещо… — Откъсна се от прегръдката му и вдигна глава. — За теб?

— Нямам време — отвърна той. — Ще хапна нещо с Поли и мадамата му, все й забравям името… — Взе ръката й и долепи устни до дланта й: — Може би ще се позабавя…

— Няма проблеми — усмихна се тя и го побутна към вратата: — Върви, деловите въпроси не трябва да чакат.

На практика Чезаре отдели на Пол Киарамонте само няколко минути.

— Как си, братле? — попита той, после одобрително поклати глава. — Хубава работа свърши, браво… Докара и мадамата, и хлапето й! — После изведнъж се пресегна и жестоко стисна ухото на госта си. — Тъпо копеле! Защо си гръмнал ченгето? Нямаш ли акъл? Сега подире ни ще хукне цялото полицейско управление на Ню Йорк!

— Никой не ме видя, с изключение на мадамата и хлапето — отвърна Пол Киарамонте. — Използвах крадено оръжие със заличен номер. Спокойно можеш да забравиш за тъпите ченгета от Ню Йорк!

— Нямам предвид ченгетата, Поли. Става въпрос за шибаното ти прикритие. Вече едва ли ще мога да те използвам като малкото църковно мишле в параклиса на Голдони!

— Кво ти пука? — сви рамене онзи. — Нали поемаш контрола над тях?

В следващия момент лицето му се разкриви от болка, тъй като Чезаре отново изви ухото му.

— Трябва да четеш повече исторически книги, приятелче — изръмжа Гадняра. — Тогава ще разбереш как римляните са направили световната си империя. Инфилтрация сред покорените, мой човек. Това е тайната на успеха. Да не мислиш, че босовете на клана Голдони ще вирнат крака и ще чакат да ги чеша по корема? Нищо подобно. Привидно ще се покорят, но при първия удобен случай ще ми забият нож в гърба. А с твоята глупост ти ме лишаваш от възможността да бъда крачка пред тях, разбираш ли?

— Съжалявам — наведе глава Пол.

— Добре поне, че се справи с жената на Тони Д. — промърмори Гадняра.

— Значи ще забравим цялата история, така ли? — вдигна глава Киарамонте.

— Нищо подобно! — изръмжа Чезаре и пристъпи напред. — Ще я помним до последната крачка! И знаеш ли защо, Поли? За да не допускаш отново подобни грешки! Ясно ли е?

— Да.

Чезаре протегна ръка, придърпа го за врата и го целуна по челото.

— Ти си добро момче — промърмори той. — И най-вече вярно. Аз високо ценя верността, Поли… — Тръсна глава и добави: — Между другото, време е да прочетеш съчиненията на Плиний, дявол да го вземе! Има какво да научиш от тях… — Очите му бавно обходиха хола на апартамента за гости, обзаведен в неутрални тонове. Не го харесваше, но какво от това? Приемаше го, просто защото никога нямаше да му се наложи да живее тук. — Къде е Маргарет?

— В спалнята.

— Хубаво. Дръж хлапето под око. Не искам да ме безпокоят, ясно ли е?

Поли кимна и се насочи към спалнята. Отключи белезниците, с които беше вързал Франси за вратата на гардероба, и каза:

Хайде, хлапе. Отиваме да обядваме.

Франси хвърли разтревожен поглед към Маргарет, вързана за ръцете и краката към таблите на широкото легло.

— Ами мама?

— Аз ще се погрижа за нея — обади се от вратата Чезаре. — Как си, Франси?

Момичето не го удостои с отговор и тръгна към вратата, следвано от Пол.

Стиснал кутийка диетична кока-кола в ръка, Чезаре бавно пристъпи към леглото.

— Гледката не е от приятните — промълви той.

— Да се бориш с Тони е в реда на нещата — хладно го изгледа Маргарет. — Но да преследваш мен и дъщеря ми означава, че нямаш капчица морал, че си забравил законите на нашия свят! Ти си един презрян нещастник, Чезаре! Човек без никакво достойнство!

— Свърши ли? — небрежно попита Гадняра и се почеса по главата. — Тия приказки никой няма да ги чуе и ще ти кажа защо… Ти си виновна за сегашното си положение, Маргарет. Не ти се искаше да оставиш бизнеса в ръцете на Тони Д., вечно си навираше носа дето не ти е работа… Почна да летиш до Вашингтон всяка седмица, очевидно си търсила подкрепа от старите приятели на Дом… А като капак на всичко се хвана и с онова бивше ченге Лю Кроукър и той окончателно ти размъти главата! — Чезаре въздъхна и прехвърли кутийката в другата си ръка. — Въпросът защо Тони Д. ти позволяваше всичко това ще си остане загадка за мен… Но останалото е просто: ти се превърна в мой враг, опасен поне колкото покойния ти съпруг! По отношение на хубавата ти дъщеричка ще кажа само едно: нямах друг избор. Ти видя сметката на двама от гастрольорите, които бях поканил за операцията, и аз трябваше да действам с максимална бързина. Наложи се да прибегна до услугите на Пол, макар че никак не ми се искаше да го, правя. Но, пак повтарям — ти не ми остави друг избор. Стана прекалено опасна, можех да те неутрализирам само чрез Франси… — Отпи глътка кока-кола и кимна с глава: — И излязох прав…

— Отвратителен си!

Чезаре приседна на ръба на леглото.

— От твоите уста това звучи като комплимент — ухили се той и протегна кутийката: — Искаш ли една глътка?

— По-скоро бих умряла от жажда!

— Жени, жени… — поклати глава Чезаре. — Прекалено ирационални, прекалено темпераментни… Не трябваше да се бъркаш в бизнеса, Маргарет. Мисля, че вече си даваш сметка за това.

— Нямам какво повече да ти кажа! — отсече тя и извърна лице към стената.

— Пак бъркаш, Маргарет — успокоително рече той. — Не съм те докарал тук на почивка, нито пък имам намерение да ти видя сметката… Искам просто да изплюеш всичко, което знаеш от Тони… Трябват ми връзките на Дом, скъпа… Контактите му във Вашингтон и в чужбина, тайните канали… Искам цялата архива на Нишики — онези огромни купчини мръсотия, с чиято помощ твоето братче държи в шепата си няколко наистина големи личности… Нали няма да ме разочароваш, Маргарет?

— Върви по дяволите!

Той скочи на крака и запрати алуминиевата кутийка в лицето й. На бузата й се появи кървава драскотина, от устата й излетя неволен вик.

— Ще изплюеш всичко! — прогърмя Гадняра. — Иначе ще стане страшно! Кълна се в Бога, че ще вкарам тук малката Франси и пред очите ти ще прогоря с цигара всеки квадратен сантиметър от прекрасната й кожа!

Безброй дребни прашинки танцуваха на слънчевата светлина, която нахлуваше през високите прозорци. Далеч под тях Каиши Тойода се беше привел над своето менгеме. Широкият закръглен гръб го оприличаваше на гигантска костенурка, това впечатление още повече се подсилваше от масивните рамене и тесния кръст.

Чукът му се стовари върху нажежената стомана, из мрачното и горещо помещение се разлетяха искри. По опушените стени бяха окачени различни инструменти. Професията на Тойода беше ковач на оръжие. Изпод чука му излизаха прекрасни стоманени ножове и саби, изработени по технологията на древните майстори — чрез многократно закаляване на стоманата и търпелива обработка. За направата на едно наистина безупречно острие отиваха средно по десет хиляди удара с чука — нещо, което единствено японските майстори бяха в състояние да постигнат. Едната му страна се заточва със специална, изключително твърда стомана, а другата — леко удебелена, предлага необходимата здравина. После твърдата основа се покрива с миниатюрни пластове от друга, по-мека стомана и така се постига абсорбирането дори и на най-силните удари. Най-отгоре се полага пласт стомана със средна твърдост и това придава на оръжието необходимата гъвкавост. Такава, описана с няколко думи, е технологията на изключителните хладни оръжия, които правят японците. Здрави, гъвкави и невероятно остри…

— Прорезна кама? — попита Тойода, вдигнал за миг глава да изслуша въпроса на Никълъс. — Напоследък рядко имам такива поръчки… — По преценка на Никълъс майсторът беше поне на седемдесет години, с гладко лице, потъмняло от горещината на пещта. От брадичката му стърчаха няколко дълги бели косъма.

— Все пак опитай се да си спомниш — настоя Никълъс.

Тойода извади нагорещената стоманена пръчка от пещта и вдигна чука над главата си. После забеляза нещо по повърхността на метала, вероятно миниатюрна шупла. Наведе се да я разгледа отблизо и с широк жест изхвърли дефектното късче метал във варел със студена вода, опрян до стената. Разнесе се силно съскане, вдигна се облак пара.

Майсторът избърса мазолестите си ръце в престилката от негоряема материя, заключи вратата на работилницата и леко кимна с глава:

— Да минем отзад…

Прекосиха късия коридор зад пещта, горещ като сауна. В дъното се виждаше отворената врата на стаичка, покрита с татами, от нея се излизаше в миниатюрна градинка, заградена с високи стени. В средата й доминираше красив кипарис „хиноки“ — единственото свежо петно сред околната сивота. Тойода спусна наполовина щорите, стаичката моментално се нагорещи като пустинен пясък.

Обзавеждането беше спартанско, като в монашеска килия. Тойода беше дзенбудист. Обикновено хора с неговите убеждения са привърженици на спартанския живот и изобщо не се притесняват от бедността. Тази стаичка очевидно задоволяваше всичките изисквания на възрастния майстор — също като кипариса „хиноки“ в миниатюрната градинка отвън.

Настаниха се един срещу друг. Върху вътрешната част на лявото бедро на домакина белееше дълбок белег. Оттам, преди около десетина години, хирурзите бяха взели една артерия, с чиято помощ бяха изолирали запушените вени около сърцето му. Никълъс прие предложената му чаша чай. Отпиваха от горещата течност в мълчание, очите им бяха насочени към зеления кипарис навън.

— Познаваме се отдавна, Линеър-сан — обади се пръв домакинът и остави чашата до себе си. — Правил съм — много оръжия за теб… Опасни оръжия, уникални екземпляри.

— Никога не бих се обърнал към друг майстор, Тойода-сан.

— Вероятно защото съм ти подръка — сви рамене Тойода. Деликатно пропусна да добави, че клиентите му никога не отиваха при друг по простата причина, че в целия токийски регион не можеше да се намери майстор като него. Помълча малко, после вдигна глава: — Преди известно време получих поръчка за едно особено опасно оръжие…

— Прорезна кама?

Тойода кимна.

— По твой собствен модел?

Очите на Тойода не се отделяха от кипариса, окъпан в слънчева светлина.

— Тъкмо това е интересното, Линеър-сан — промълви най-сетне той. — Работих по модел на клиента… Примитивен, но остроумен и най-вече функционален…

— Функционален?

— Точно така — кимна старецът. — С прорезна кама можеш да убиеш дори див глиган, стига да притежаваш достатъчно сила и умение…

— Наясно съм с пробивната сила на това оръжие — отвърна Никълъс. — Но искам да ми кажеш нещо й за порезните му възможности…

На лицето на Тойода се появи лека усмивка:

— Вече ти казах, че моделът беше много остроумен… Да, остротата на ножа беше забележителна…

Никълъс извади бележника си и нахвърля груба скица на ножа, който беше разсякъл тялото на Изе Икудзо.

— Нещо такова? — тикна го под носа на стареца той.

Тойода огледа скицата и бавно кимна с глава:

— Горе-долу…

Никълъс извади снимка на Майк Леонфорте, открита в архивите на американската армия. На нея той беше далеч по-млад, прилежно подстриган и чистичък, съвсем като стотиците хиляди новобранци. Но чертите на лицето му, чувствените устни и тежките клепачи не можеха да бъдат сбъркани.

Тойода дълго разучава снимката, после бавно кимна с глава:

— Да, това е той.

— Каза ли ти името си?

— Не съм го питал…

— Защо?

— Имената означават самоличност и цел. А за мен всяка цел извън тази, на която съм отдал живота си, е просто губене на време…

— Изпълнявал ли си други поръчки на този човек, Тойода-сан?

— Не.

Никълъс прибра снимката и бележника.

— Защо прие да направиш такова оръжие, Тойода сан? — попита той.

— Отговорът е очевиден — въздъхна старецът. — По същите причини, по които приемам да правя всички останали оръжия… В завършен вид те са истински произведения на изкуството…

— Не съм гладна — обяви Франси.

— Добре — спря се Пол Киарамонте и внимателно я погледна: — Гадняра те изнервя, нали? Какво ще кажеш за малко плуване? Онзи басейн изглежда наистина чудесно.

— Нямам бански — сви рамене Франси.

— Ще намерим — отвърна той и я вкара в една от съседните спални. Тя се изправи в средата на стаята и пасивно го гледаше как се рови из чекмеджетата на полиран гардероб. — Ето… — в ръката му се появи цял бански в тюркоазен цвят. — Този ще ти стане.

Тя го взе и тръгна към вратата на банята. На прага се обърна и попита:

— Искаш ли да гледаш?

— Господи, момиче, ти наистина си върхът! — отвърна изнервено той. От изражението на лицето й личеше, че това й доставя удоволствие. — Хайде, влизай вътре и се оправяй!

— А ти?

Той отвори друго чекмедже, измъкна мъжки бански със златни рибки по него и тръсна глава, без да обръща внимание на смеха й:

— Аз ще се преоблека тук.

Франси затвори вратата на банята след себе си, а Пол се тръшна на леглото. От устата му излетя въздишка на облекчение. Задачата почваше да му идва до гуша. Първо гръмна действащо ченге от Полицейското управление на Ню Йорк, после се принуди да мъкне чак дотук онази дива котка, а сега трябваше да се оправя и с 16-годишен пубертет, който не само се правеше на умник, но май наистина беше такъв… Освен това този пубертет беше особено важен за него, тъй като съществуваше реален шанс Франси да познава Джаки, а и кой знае?… Може би дори са разговаряли…

Джаки жива!

При тази мисъл през тялото му пробягваше електрически ток. Съзнаваше, че всичко, може би е плод на една дългогодишна, превърнала се в мания илюзия, но въпреки това не можеше да спре. Трябва да научи истината и толкоз! За целта се налага да спечели доверието на това хлапе, което наистина му харесваше. Остроумна, красива и дяволски забавна е тази Франси! Пол рядко срещаше човек, който е в състояние да го разсмее. На практика животът му протичаше в пълен хаос, запълнен изцяло с шпионската роля в полза на Гадняра, която играеше във фамилията Абриола. Душевни вълнения липсваха, тъй като след срещата му с Джаки през 1962 година други жени за него не съществуваха. Беше в състояние да мисли единствено за нея, а споменът от тяхната първа и последна нощ го довеждаше до лудост.

Започна да се съблича. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания — нещо, което беше усвоил от курса по йога, на който беше присъствал преди години. Те му помагаха да преодолее стреса. Лишен от помощта им, Пол положително би получил инфаркт. От доста време насам страдаше от високо кръвно и докторът го беше посъветвал да упражнява йога. Упражненията помагаха, предстоеше му да усвои и другата, по-висша фаза на древното изкуство — медитацията.

Съблече ризата и панталона си и започна да смъква гащетата. Вратата на банята се отвори в мига, в който те се бяха усукали около глезените му.

— Мадона! — гневно извика той и тикна шарения бански пред чатала си със зачервено лице.

Франси стоеше на прага в тюркоазния си бански, върху лицето й се беше изписало задоволството на котка, току-що погълнала канарче. На устните й играеше лека усмивка и това я правеше да прилича на Мона Лиза.

— Сигурно си доволна! — троснато рече той.

— Добре ли изглеждам?

Тя се завъртя пред него като опитен фотомодел от модните списания „Вог“ и „Космо“. Направи го много професионално, много секси. Пол се принуди да си напомни, че това момиче още няма седемнадесет, но гледката пред очите му съвсем не потвърждаваше този факт.

— Разбира се — дрезгаво отвърна той. — Изглеждаш отлично…

Тя се приближи и седна на леглото до него. Погледна го в очите и каза:

— Защо не облечеш банския? Искам да поплувам…

— Как така защо? — зяпна насреща й той. — Нали ме гледаш?!

— Че какво от това? И друг път съм го виждала…

— За Бога, дете! — тръсна глава Пол. — Поне се обърни!

Тя се подчини и той забързано навлече банския, ужасен от мисълта, че момичето всеки момент може да се обърне. Не му беше много лесно, тъй като, за свой огромен ужас, очите му видяха как членът му започва да набъбва. Господи Исусе! И това ли трябваше да стане?!

— Готово.

Главата й рязко се извърна, от устата й се разнесе кикот:

— Страхотен си, няма що!

— По-добре наметни нещо! — сопна й се той, малко по-рязко, отколкото би желал.

Очите й се сведоха по гъвкавото тяло:

— Не ме ли харесваш?

— Проблемът е, че прекалено много те харесвам! — извъртя очи той.

Тя прехапа устни и се замисли. После стана, отиде до огледалото на тоалетката и прокара ръце по бедрата и плоския си корем.

— Знаеш ли, миналата година бих дала всичко, за да бъда по-слаба… Ама абсолютно всичко! Пръст, око, каквото се сетиш… Исках да бъда болезнено слаба!

— Това ми звучи прекалено.

— Но е истина — обърна се към него тя. Имаше онзи открит и честен поглед, който винаги създава проблеми на притежателите си, решили да излъжат или скрият нещо от другите. — Тялото ми беше единственото нещо, с което разполагах изцяло… Всичко останало беше под контрола на родителите ми, а те никак не се разбираха… — от устата й излетя горчив смях. — Това едва ли е най-точният израз, тъй като на практика те водеха една безкрайна война… Мама е прекалено умна и си имаше собствен живот, а татко… Той пък реши, че трябва да я наказва за ума… Биеше я непрекъснато!

— Разбирам — кимна с леко притеснение Пол.

— Тогава си внуших, че ако стана слаба и тънка като вейка, нещата между мама и татко ще се оправят — продължи Франси и, му отправи изпълнен с подозрение поглед. Вероятно очакваше подигравки. — Това беше нещо като сделка с Бога. Измина дълго време, преди да разбера, че съм направила сделка не с Бога, а с най-лошата и най-мрачна страна на собствения си характер… Защото на практика се самонаказвах заради скандалите на моите родители…

Пристъпи напред и се просна на леглото. Толкова близо до Пол, че той неволно се отдръпна, сякаш опарен от буен пламък.

— Намразих себе си, най-вече тялото си… — продължи момичето. — Вероятно по тази причина сега се гордея с него и искам да го показвам…

— В това няма нищо лошо — въздъхна Пол. — Но трябва да го показваш на младежи на твоите години… — Тя се засмя и той побърза да замаже гафа. — Искам да кажа, че не трябва да го показваш на всеки… Помниш ли какво ти казах снощи? Не бързай да остаряваш. В живота на възрастните има доста неприятни неща… — Погледна часовника си и скочи на крака. — Хайде, да вървим да поплуваме!

Франси се оказа истинско земноводно. Наблюдавайки я във водата, Пол неволно започна да я сравнява с дресираните делфини, които беше виждал в аквариума на Кони Айлънд. Гладкото й тяло се плъзгаше с лекота в бистрата вода, гмуркаше се, изскачаше на повърхността, играеше с примитивно удоволствие. Плуваше в кръг около него, дългата й червеникава коса се влачеше след нея като опашка на екзотичен звяр, като перката на някоя от златните рибки, изрисувани върху банския му. Моментално го намрази, особено след като видя, че се издува отпред от мехурчетата въздух.

Най-накрая се умори и бавно се оттегли до стената на басейна. Очите му внимателно опипаха фигурите на пазачите, които охраняваха имота и къщичката за гости. За момент се запита какво ли става в онази спалня между Гадняра и Маргарет Голдони де Камило, после тръсна глава и се извърна към Франси, която изплува на метър от него като жизнерадостен кит.

— Какво ти стана? — извика тя. — Много бързо се отказа!

— Предполагам, че съм остарял — направи гримаса той.

Тя направи един кръг, той остана да я гледа с лакти върху месинговия парапет. Тялото й с лекота пореше бистрата вода. Приближи се към него, бедрата й се разтвориха, краката й стъпиха на дъното от двете му страни.

— Не е това — поклати глава Франси. — Ти просто не умееш да се забавляваш.

Той отвори уста да възрази, после изведнъж я затвори. Момичето беше право. Стройното й тяло излъчваше леки вълни, които неусетно се превръщаха във вибрации и го докосваха право в сърцето.

— Сигурно е така — сви рамене Пол. — Но животът, който водя, не ми предлага особени забавления… Отговарям за куп неща, хората разчитат на мен…

— Особено Гадняра — уточни тя, изчака да види реакцията му и добави: — Затова ли казваш, че в живота на възрастните има неприятни неща?

— Това пък откъде ти хрумна? — размаха ръце той.

— Права съм и ти го знаеш — не отстъпи момичето. — Не е лесно да работиш за Гадняра и да мамиш хора, които ти имат пълно доверие, нали? — Живите интелигентни очи не изпускаха лицето му. — Бас държа, че на моменти ти идва до гуша!

Отново е права, въздъхна в себе си той. Естествено, никога не би признал това на глас. Нито пред нея, нито пред когото и да било друг.

— Сам съм избрал този начин на живот — отсече с прекалена твърдост той. — Защото мисля, че е най-подходящ за мен!

— Така ли? — изви вежди тя. — Искаш да повярвам, че харесваш начина, по който мамиш, заблуждаваш и убиваш достойни хора?

Това вече беше прекалено.

— Ей, хлапе! — гневно извика Пол. — Пет пари не давам какво…

— Според мен не ти си избрал този начин на живот, а той е избрал теб! — отсече тя.

— Това пък какво означава по дяволите? — замалко не се задави той.

— Прекрасно знаеш какво.

— Май си падаш по гатанките — промърмори — Пол и с изненада откри, че не може да откъсне поглед от очите й. Чувстваше се парализиран като полска мишка пред бавно поклащаща се кобра.

— Може би — сви рамене Франси. — Но съм сигурна в едно: душата ти се разяжда отвътре, защото не можеш да се освободиш от чувствата, които напират в нея. Омраза, мъст, любов…

— Любов? — смаяно я погледна Пол. — Любов?!

Главата й се доближи до лицето му, клепачите й докоснаха скулата му:

— Аз зная за Джаки — прошепна тя.

Пол изостави всякакви опити да контролира положението, сърцето му пропусна един такт.

— Какво каза? — дрезгаво попита той. Върховете на пръстите му се превърнаха в бучки лед, главата му пламна. Ето! Сега ще чуе това, което се чудеше как да измъкне от момичето!

— Не се изразих точно — прошепна Франси. — Всъщност аз я познавам… Сестра Мери-Роуз. Разговаряла съм с нея, учила съм се от нея… Жената, която се опитваш да откриеш. Жената, която обичаш…

Пол беше убеден, че полудява. Най-сетне чу от устата на друг човек това, в което беше вярвал толкова много години! Че Джаки е жива, че в онази катастрофа е загинала друга жена, че сестрата-майка на „Дева Мария“ му беше спестила истината… Какво ли не стори, за да открие тази истина! Първо се направи на репортер, а после и на лекар от близката болница, напразно опитвайки се да измъкне съдебномедицинското заключение. Паметната 1962 година се отдалечаваше все повече и повече, но вярата му не намаля. Оплака я в душата си, но продължаваше да вярва, че е жива. И ето я бомбата, хвърлена от едно съвсем младо, но очевидно умно момиче, което в никакъв случай не бива да подценява! За съжаление усети, че вече е подвластен на тези умни очи, в които се четеше присъдата му… Подобно на внезапно пробудил се лунатик, той изведнъж разбра, че е изминал голяма част от пътеката, по която го водеше това момиче, че е фатално обвързан.

Събра душевните си сили на топка, тръсна глава и дрезгаво промърмори:

— Не ме ли лъжеш, хлапе?

— Не.

В този едносричен отговор блесна истината. Снощи, по време на полета, беше попитал дали познава монахиня с очи като морския лазур и веднага усети лъжата й. Сега нещата бяха различни, коренно различни. Господи! Джаки!

— Исусе! — едва чуто простена той.

— Искаш ли да я видиш? — прошепна Франси. — Искаш ли да поговориш с нея?

— Повече от всичко на света!

В нормално състояние сигурно би се срамувал от този отговор, от проявата на невъздържаност. Но сега състоянието му не беше нормално. В душата му се надигаше див възторг, доскоро ледените пръсти на крайниците му започнаха да пулсират с приятна топлина, огромен прилив на енергия изду мускулите му.

— Аз ще те заведа при нея — продължаваше да шепне Франси. — Но в замяна на това ще трябва да ни измъкнеш оттук. Мен и мама…

Ето го проклятието. Ето го пътя, от който връщане няма. Усети какво ще трябва да стори още в мига, в който от устните й се отрони името Джаки. Това момиче е много умно, за да се задоволи с по-малко. Но най-лошото в случая беше твърдата му увереност, че то ще изпълни обещанието си. Виждаше го в очите й, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Тя иска да му помогне. Но и той, въпреки всички угризения на съвестта, искаше да помогне на нея…

Това желание натежа в душата му с огромна сила. В душата на Пол Киарамонте — човека, известен със своята лоялност и безпощадност; човека, на когото съдбата не беше спестила нито един от мръсните си номера; човека, който е бил предаден от баща си, от Фейт Голдони, а дори и от собствената си майка, не успяла да задържи Пол Черния до себе си по простата причина, че е еврейка…

Искаше да помогне на Франси. Въпреки скъпата цена, която вероятно ще заплати… Въпреки увереността, че Гадняра положително ще го убие…

Ръцете му бавно се повдигнаха, сякаш беше в транс. Увиха се около китките на Франси — единствената прегръдка, която беше в състояние да й предложи. Край, жребият е хвърлен. Договорът им е подпечатан с печата на живота. От душата му се откърти безмълвен стон.

Коей беше потънала в данните, които предлагаше компютърът на центъра „Нипоншу Саке“, намиращ се на улица „Харуми“, в непосредствена близост до пресечката на Гинза и Йоншоме. Тук имаше всичко, което човек би пожелал да научи за алкохолните напитки, произвеждани на базата на ферментирал ориз. Никълъс обичаше саке и това беше причината да се зарови в данните на програмата. Разчиташе с нейна помощ да открие най-доброто питие, което се прави в Япония.

По екрана пробяга неясна сянка и тя вдигна очи. Озова се лице в лице с Майк Леонфорте, появил се като призрак, като кошмар от далечен сън…

— Здравей, Коей — промълви той. — Каква изненада да те видя тук… — каза го с тон, който тя добре познаваше от времето на съвместното им съжителство. Тон, издаващ превъзходство и надменност; тон, с който обявяваше странните си желания за сексуален контакт… От него разбра, че срещата им не е случайна, а той съвсем не е изненадан…

По тротоарите навън се блъскаха хиляди хора, чадърите над главите им бяха жива гора. Но тук, в тишината на залата, Коей се почувства самотна и беззащитна, изцяло във властта на хищния звяр срещу себе си, когото познаваше прекалено добре.

— Не се ли радваш да ме видиш? — дари я с хлапашка усмивка той. — Доста време изтече, откакто избяга и се криеш от мен… — Очите му изглеждаха някак тъжни, чертите на лицето му — смекчени и удължени от светлината на лампата, под която беше застанал. — Какво те накара да ме изоставиш?

Коей механично се огледа. В залата имаше доста хора, но никой не им обръщаше внимание.

— Надявам се, че не си нервна — ухили се Майк, рязко сменил както тона, така и настроението си. — И защо трябва да бъдеш нервна? Само защото трябваше да се омъжиш за мен, а не го стори? Избяга при Микио Оками, който, ако не ми изневерява паметта, направи всичко възможно да те скрие от мен… — Ръцете му се протегнаха напред, здрави й заплашителни като решетки на затворническа килия. Тя неволно се сви; на устните му се плъзна доволна усмивка. — Опитах се да те открия, знаеш… Използвах всички възможни средства, доста хора получиха непосилната задача да изровят някаква информация за теб… И какво получих срещу всичко това? Нищо, една шибана нула! Ти изчезна като дим. Онзи мръсник Оками излезе истински магьосник!

Пристъпи крачка напред, тя неволно се притисна до екрана на монитора, който търпеливо й напомняше да зададе поредния си въпрос.

— Откровено казано, това не отговаря съвсем точно на истината — продължи Майк, очевидно доволен от притеснението й. — Все пак получих нещо срещу усилията си. Унижение. Стигнах дотам, че всички разбраха колко много искам да се върнеш. Ровех се като луд, а зад гърба си получавах подигравателни усмивки… — Лицето му рязко потъмня. — Смееха се на мен!

— Съжалявам.

— Глупости! — тръсна глава той, очите му гневно проблеснаха. — Изобщо не съжаляваш! Направи това, което ти харесваше. Винаги си го правила. Не си ме обичала, както не обичаш и никой друг, освен себе си. — Чертите му се разкривиха от гняв. — Не се безпокой, няма да ти причиня болка! Но изпитвам искрено съжаление към бедното копеле, с което живееш в момента!

После изчезна. Стопи се като призрак, още преди Коей да измисли някакъв отговор. Унижена и дълбоко разтревожена, тя обърна гръб на хората в залата и впери невиждащ поглед в екраните пред себе си. Усети как очите й се навлажняват, направи опит да се овладее, но горещите сълзи започнаха да капят по клавиатурата на компютъра. Прииска й се да изтича у дома и да разкаже на Никълъс всичко. Но знаеше, че не бива да прави това. Все още помнеше реакцията му, когато сподели, че Майкъл е бил влюбен в нея.

От компютъра се разнесе тих звуков сигнал. Коей избърса очите си и видя, че е стигнала до последната информация. Най-сетне откри онова саке, което идеално отговаря на вкуса на Никълъс. Но този факт изобщо не я зарадва.

Трябва да открия защо животът ми протича в паралел с живота на Майк Леонфорте, мислеше Никълъс, докато пресичаше града към адреса на стриптийзьорката Лонда. Доста време беше висял пред ресторанта „Пул Марин“ в Ропонги с надеждата да засече Майк. Дотук стигна в резултат на опита си да открие крадеца на данните за „Кибер-нет“ и вече беше убеден, че Майк рано или късно ще се появи именно в това заведение.

Имаше чувството, че Майк се е превърнал в огромна тъмна паяжина, огледален образ на собствената му същност, пълновластен господар на злото… Логично последва и смразяващото откритие, че именно този човек е физическото превъплъщение на Кшира, която заливаше душата му с мрачните си талази и заплашваше да му отнеме разума. Всеки човек е под влиянието на мрачните сили, всеки човек изпитва егоизъм и злоба, ревност и омраза… Но тези чувства са мимолетни, преминават през филтъра на разума и после изчезват като пухести облачета в светлината на летния ден… И слънцето влиза в правата си. Така е при повечето хора. Но има и индивиди, за които мрачните мисли се превръщат в реалност, в неразделна част от живота им. Обикновено те са преследвани от полицията и правосъдието, затварят ги под ключ, докато са живи… Такъв е Майк, черният огледален образ на Никълъс…

Мислите му бяха прекъснати от резкия вой на полицейска сирена. Погледна в огледалцето и видя сигналните светлини на тежък мотоциклет от пътната полиция. Даде си сметка, че превишава допустимата скорост, отпусна газта и потърси място да отбие встрани. Скоро в трафика се появи празнина и той ловко се шмугна между две тойоти. Погледна в огледалцето да види дали полицаят го следва и в същия миг разпозна лицето под бялата каска. Това беше Йоши, метрдотелът на „Пул Марин“ — ресторанта, в който работеше Хонико. Какво го е накарало да се маскира като полицай?

Зърна пролука между колите, даде газ и мощното кавазаки се стрелна напред с пронизително свирене на гумите. Йоши включи сирената и го последва. Никълъс си даде сметка, че е дошло времето да изпробва многобройните подобрения, които беше направил на своя мотоциклет. Йоши си проби път сред колите и изключи сирената. Логично. Очевидно беше разбрал, че е разкрит, вече нямаше смисъл да привлича вниманието на истинските ченгета.

Никълъс профуча покрай южния изход на станцията Шинжуку, Йоши плътно го следваше. Задържа се максимално дълго край стената, после прекоси разделителната линия и почти се сблъска с някакво червено мицубиши, което закова на място и пронизително изсвири с клаксона си. Подкара направо по тротоара, пешеходците се разбягаха с гневни възклицания. След няколко десетки метра отново изскочи на платното и пое с пълна газ към парка Шинжуку Гьоен, в средата на който се издигаше китайски павилион, построен още през 1927 година.

Едва сега си позволи да хвърли поглед в огледалцето. Йоши се оказа на няколко метра зад него, успешно преодолял острия завой на входа на парка. Цветните лехи бяха занемарени, редките посетители имаха достатъчно време да се отстранят от пътя на мощното черно кавазаки, следвано по петите от полицейски мотоциклет.

Отпред се появи малко изкуствено езеро, запълнено с водни растения и скални късове. Никълъс даде газ и колелата на мотоциклета се откъснаха от настилката. Приземи се успешно от другата страна на езерото, удържа тежката машина, която започна да се хлъзга, и пое към павилиона, издигнат в чест на сватбата на император Хирохито. Йоши неотклонно го следваше. Прелетя над езерото, приземи се в следите на Никълъс и майсторски подпря крак, за да спре хлъзгането на мотоциклета си. Самият Никълъс продължаваше с пълна газ към павилиона. Йоши намали ход и загледа самоубийствените му действия.

В мига, в който ударът изглеждаше неизбежен, Никълъс завъртя кормилото и профуча на милиметри от дървената стена. Шлемът му отнесе късче от нея, вратът му болезнено пропука. Размина се на сантиметри с работно скеле, направено от бамбукови пръти и тесни дъски. Насочи мотора успоредно с него, силуетът на Йоши изчезна зад ъгъла.

Грохотът на мотоциклета му изведнъж се появи от противоположната страна на сградата. Никълъс рязко нави кормилото, колелата поднесоха, скелето се срути. Полетя към френската градина наблизо, Йоши почти се изравни с него. Изскочи отново на улицата. Заскърцаха спирачки, чуха се гневни викове и пронизителни клаксони. Двата мотоциклета профучаха през площад, покрит с големи каменни плочи, пред очите им блесна огромният купол на Токиокан — новия подземен комплекс с многобройни магазини и места за отдих.

Нямаше врати, заместваше ги триъгълен отвор, наподобяващ раззината уста. Никълъс даде газ, разби бариерата, която се вдигаше само с магнитни карти, които заместваха входните билети. Полетя по тясна алея, хората пред него панически се разбягаха. От двете му страни се нижеха зали за вдигане на тежести и сумо, писти за бягане. Около тях блестяха витрините на многобройни бутици. Моторът беше пригоден да откликва и на най-лекото докосване на газта и спирачките. Това му даваше огромно предимство при заобикалянето на уплашените посетители и шахматно наредените бетонни колони на естакадата. Йоши неотклонно го следваше, но удържането на тежкия полицейски мотоциклет без съмнение му костваше много сили.

Никълъс даде газ и пое по спираловидно извиващата се естакада, която щеше да го отведе обратно до нивото на улицата. Разтвори танжинското си око и за пръв път призова не Акшара, а Кшира. Светът се разлюля и започна да се разпада, мястото му се заемаше от непрогледен мрак, в дъното на който тлееше алена жарава.

Профуча покрай поредната колона толкова близо, че почти я одраска със стъпенката на мотоциклета. Йоши замалко не се блъсна в нея и неволно увеличих десетина метра разстоянието помежду им.

Никълъс това и чакаше. Натисна газта и кавазакито се стрелна нагоре по рампата. Вместо да изскочи на уличното платно обаче, той рязко завъртя кормилото и предното колело блъсна летящата врата на ниска постройка вдясно. Озова се върху полираното дюшеме на атлетическа зала. Уплашени спортисти се разбягаха във всички посоки, зарязвайки сакове и екипи. Върху стената в дъното имаше огромен кръгъл прозорец, който гледаше към централния парк Шинжуку. Первазът му се издигаше най-малко на седем-осем метра от пода.

Потънал дълбоко сред вълните на Кшира, Никълъс премести тежестта на тялото си към задната част на мотоциклета. Изминал две трети от дължината на залата, той рязко дръпна кормилото нагоре, а кракът му включи допълнителния турбокомпресор на двигателя, който беше монтирал със собствените си ръце. Кавазакито се откъсна от пода и полетя като птица.

Озовал се във въздуха, Никълъс се приведе ниско над кормилото, имитирайки позата на състезател по ски скокове, откъснал се от ръба на шанцата. За миг си помисли, че няма да успее и ще се размаже в бетонната стена на залата. Но траекторията на мотоциклета беше изчислена точно, предното колело се вряза с огромна сила в средата на дебелото стъкло. Скоростта беше толкова висока, че острите отломки отлетяха далеч встрани и назад, а моторът тежко се приземи на затревена полянка. Задното колело поднесе и машината се плъзна към ствола на стар кипарис. Но Никълъс отново включи турбото, грайферите откъснаха дебели чимове трева и машината се насочи към изхода на парка, отвъд който мърдаха разноцветните светлини на трафика. Йоши остана далеч назад, сред хаоса на атлетическата зала.

До затварянето на музея „Шитамачи“ оставаха двадесетина минути и залите опустяваха. Един от малцината посетители, които продължаваха да стоят вътре, беше Микио Оками. Той обичаше да идва тук за размисъл, докато съзерцаваше прекрасните средновековни картини на някогашния квартал Шитамачи. Най-много харесваше три от тях — жилищна сграда, търговска къща и малко магазинче за сладкиши, наричани „дагаши“.

Отпуснат на скамейката пред картината с „дагаши“, той беше потънал в размисъл. Дойде тук направо от срещата си с Йо Хитомото — действащия министър на финансите, който беше един от най-сериозните кандидати за вакантния пост на министър-председателя. Негов съперник беше Канзай Митцуи, подкрепян от Тетцуо Акинага. Видяха се на „Накамизе-дьори“ — една малка търговска уличка в квартала Сензо-жи, намираща се в непосредствена близост до храма Асакуза Канон. Преди години Оками беше имал сериозни проблеми с алкохола. От лошата привичка го отказа неговият приятел полковник Линеър. Но навикът му да залита в една или друга посока остана и мястото на алкохола бе заето от сладкишите.

На „Накамизе-дьори“ имаше една сладкарничка „дагаши“, която беше там поне от двеста години и която Оками посещаваше при всяка възможност.

Ето още една от причините да се чувствам добре у дома, в Токио, помисли си той. Със смайване установи, че родният град му беше липсвал жестоко. Може би защото тук беше собственото му минало, не по-малко блестящо от този музей, събрал зад витрините си скъпи реликви от историята на страната.

С наслада дъвчеше бонбоните, които беше купил от сладкарничката, и съзерцаваше някогашната „дагаши“ на платното в разкошна рамка.

Мислеше за Йо Хитомото и шансовете му да поеме юздите на властта. Предпочиташе него пред Митцуи, който се отличаваше с доста радикални, дори фашистки възгледи, особено когато ставаше въпрос за контактите на Япония с останалия свят.

Мислеше за Никълъс Линеър и дългата му борба да разбере собствения си баща, личната си съдба и сложния си характер. Но най-вече мислеше за стария си приятел Денис Линеър. Полковникът означаваше всичко за него — приятел, довереник, наставник и враг. Личността му по странен начин беше успяла да обедини всички тези противоречиви качества. Но Полковникът беше рядък екземпляр. Един от малцината следвоенни експерти, успял да прозре бъдещето на Япония, огромния й потенциал не само в местен, но и в световен мащаб. Именно значението на страната за обществено-икономическото развитие на Запада го беше подтикнало да използва Оками и могъщите пипала на Якудза, отстранявайки всеки, който се бе изпречил на пътя му. И в крайна сметка се беше оказал единственият чужденец в цялата японска история, успял да впрегне в колесницата си всички движещи сили на това затворено общество — бюрокрация, промишленост и политически партии.

Дълбоко почтен и морален човек, Полковникът беше в състояние да е дори брутален, ако обстоятелствата изискват това. Завистниците му твърдяха, че моралът на този човек е променлив, че той е в състояние да го манипулира за личните си цели по същия начин, по който манипулира всички около себе си. Вярно ли беше това? Както всичко останало на този свят, отговорът зависи единствено от личната гледна точка, въздъхна в себе си Оками. Неговата лична гледна точка се губеше далеч в подвижните пясъци на миналото, предпочиташе да не се рови в тях, макар и по съвсем лични причини… Никой няма право да пресича границата на интимното, особено когато нещата опират до семейството. А полковник Линеър беше сторил именно това. По тази причина дори днес, седнал в тихата музейна зала, Оками нямаше сили да му прости…

— Музеят е отлично място за почивка на възрастните хора — обади се един глас до него.

Върху далечния край на каменната скамейка безшумно се беше настанил мъж, облечен в тъмни дрехи.

— Я се погледни — продължи Майк Леонфорте. — Великият Кайшо седи тук като някакъв бездомник, дъвче бонбони и си спомня за годините на младостта! — докосна с ръка сърцето си и саркастично добави: — Колко трогателно! — Ръката му се насочи към кесийката с бонбони. — Проследих те дотук благодарение на тях. Вървя по следите от опаковките им чак от Асакуза. И се питам няма ли да получиш цироза от толкова сладко…

— Май те познавам — промълви Оками.

— Че как няма да ме познаваш — отвърна Майк, докосна с пръст устните си и добави: — Искам да позная за кого мислиш, докато седиш тук, сред реликвите на миналото… — приведе се рязко напред. — Да, вече зная това! Мислиш за него!

— За кого?

— За полковник Линеър, твоя скъп приятел… — Не пропусна да отбележи хладината в очите на Оками и забързано продължи: — Мислиш за всичко, което ти е сторил този човек! — Тялото на Оками се стегна, сякаш беше погледнал в очите на Медуза и се беше превърнал в камък. — Зная, зная… Всичко зная — промърмори Майк и се премести по-близо до него. — Само не мога да разбера защо си го позволил… В началото вероятно не си имал време за преценка, но после… — цъкна с език и поклати глава. — Чудя се дали си открил извинителни причини за своето бездействие…

— Какво искаш? — хладно попита Оками. Все още не отместваше очи от картината със сладкарницата.

Майк се намести на пейката, коляното му почти докосна стареца.

— Истината — прошепна в ухото му той.

— Истината? — оживи се Оками, в очите му се появи осъдителен блясък. — Ти вече знаеш истината, или по-скоро това, което ти изнася да знаеш… Режеш и прекрояваш миналото по такъв начин, че то губи всякакъв смисъл. Искаш да го разбиеш на дребни частици, за да можеш да ги сглобяваш както намериш за добре… Какво беше определението, което даваш сам на себе си?

— Деструкционист.

— По-скоро си фашист-нихилист — поклати глава Оками. — Деструкцията е само работният ти инструмент, чрез него се надяваш да ликвидираш съществуващите политически и социални институции и да ги замениш със свои…

— Все пак си струва да помним историята — ухили се Майк.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което току-що дефинира, е точно копие на действията на твоя приятел полковник Линеър през 1947-а — поясни Майк. — Не го отричаш, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Пасивната съпротива е номер, който не минава пред мен, Кайшо! — изръмжа Майк. — Полковник Линеър е искал да възстанови. Япония в съответствие със собствените си представи и ти прекрасно го знаеш!

Оками отново втренчи поглед в картината, но вкусът на бонбоните в устата му изведнъж стана горчив.

— По-фашистки подход от този — здраве му кажи! — отсече Майк, дръпна полупразната кесийка от ръцете на стареца и хвърли няколко бонбона в устата си. — Затова ще е по-добре да престанем с категоричните дефиниции и обвиненията…

— Това е твоята специалност, нали? Да изопачаваш истината, докато превърнеш деня в нощ, доброто в зло… Докато моралът се превърне в размито петно, до което никой не прибягва, по простата причина, че не може да го разпознае…

— Ще говорим за морал, така ли? — присви очи Майк.

— Добре… Нека тогава вдъхна живот на призраците, които носят имената Сейзо и Митцуба Ямауши… Двама от Якудза, които пречеха на твоите планове. Ще отречеш ли, че лично си организирал тяхното премахване? А какво ще кажеш за Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи, когото откриват в река Сумида през 1947-а? Нямаш ли пръст в неговото убийство? Мога да продължавам със списъка…

— Тая игра не се играе с фалшиви зарове — поклати глава Оками.

— Не отговори на въпросите ми, татенце — усмихна се Майк. — Но аз не съм изненадан, защото зная, че си виновен. Смъртта не може да бъде свидетел на твоите престъпления, ето защо аз съм прокурор и съдия в този процес…

— Процес ли? — вдигна глава Оками. — Какъв процес?

— Ей такъв — изръмжа Майк и опря дулото на плосък пистолет в слепоочието му.

— Познавам типове като теб — поклати глава Оками, пое въздух с широко отворена уста и го изпусна през ноздрите си. Сякаш отвратителното създание до него замърсяваше въздуха със самото си присъствие. — За теб моралът не е нищо друго, освен маниакална самовлюбеност. Всяка заплаха за нея третираш като заплаха за целия свят!

— Точно така. Аз създавам честта и морала. Лъжци са всички обикновени хора, които се тълпят по улиците, но не и аз.

— Естествено. Ти си богоизбран. Ти си като онези благородници, които са управлявали древна Гърция, и носиш в себе си святата истина. Нали така?

Майк притисна дулото на пистолета в скулата на стареца.

— Много хора биха дали мило и драго да са на моето място в момента — процеди той. — Само натискам този спусък и ти се превръщаш в част от историята… Моята история!

— Как не — въздъхна Оками. — Нали живееш именно за това екзалтирано състояние? За високото напрежение, за чувството на безгранична власт? В това се съдържа смисълът на целия ти живот…

— Нима мислиш, че Ницше ще те спаси, Кайшо? — попита Майк и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Я си задай още веднъж този въпрос!

— След като познаваш Ницше, би трябвало да знаеш и сагата на викингите за техния главен бог Вотан, която гласи: Който не е коравосърдечен на млади години, никога не може да бъде такъв…

— Ти трябва да си бил доста коравосърдечен на млади години — отбеляза Майк. — Иначе не мога да си обясня многобройните убийства, които тежат на съвестта ти…

— Убивал съм, за да накажа предателството. Убивал съм враговете на баща си, които са планирали неговото премахване… — гласът на Оками прозвуча спокойно, дори равнодушно. — Изпълнявал съм синовния си дълг.

— Ти наистина си един твърд и коравосърдечен стар дявол! — възкликна Майк. — Преценката ми е била правилна.

— Има ли място за състрадание в душата ти? — прошепна Оками.

— За какво състрадание говориш, Кайшо? — изръмжа Майк. — Не си чел Ницше както трябва… Хората, чиито сърца са превърнати в камък от Вотан, не познават състраданието. То е слабост, то е предназначено за низшите духом. За жалките лъжци с робски морал, които като бездомни псета се ровят из боклуците в задния двор на живота… Нещастниците, които слагат знак за равенство между властта и опасността, които противопоставят доброто на злото, без да забелязват, че такива понятия изобщо не съществуват… Състраданието е предназначено за добродушния звяр, когото всеки може да измами. За онези, които са изпълнени с човешка доброта и винаги са готови да ти подадат ръка… За стадото, чието единствено предназначение на този свят е да се покорява на хора като мен!

— Господи, колко си самоуверен! Колко си сигурен, че познаваш универсалната формула на живота!

— А защо да не съм? — усмихна се Майк. — Тази формула е достатъчно проста.

— Точно тук грешиш. Тази формула е най-сложното нещо на света.

— И ти я познаваш, а? — подигравателно се ухили Майк. — Това ли искаш да ми внушиш, старче?

— Аз?! — смаяно възкликна Оками. — Нищо подобно! Познавам я колкото всеки обикновен смъртен…

— Конфуцианското унижение е добра форма на прикритие — одобрително кимна Майк. — Но под покорната маска на Конфуций се крие нещо съвсем друго и аз го виждам!

— Как не — въздъхна Оками. — Ти виждаш и знаеш всичко!

Майк натисна спусъка на пистолета, разнесе се тихо пропукване, като въздишка. Ръцете му успяха да подхванат тялото на Оками, което политна към пода.

— Точно така: Всичко! — прошепна той с фанатичната вяра, че е успял да спре подвижните пясъци на времето и мигът на триумф ще продължи вечно.

Поради инцидента с Йоши, Никълъс закъсня с почти 40 минути за срещата с Оками. Когато най-сетне стигна до музея „Шитамачи“, вратите бяха затворени и Оками не се виждаше никъде. Потърси го чрез пейджъра на „Кибер-нет“, но на адреса му никой не отговори. Остави му послание, после се свърза с министерството на финансите. Оттам съобщиха, че Йо Хитомото — подкрепяният от Оками кандидат за министър-председател, е извън службата и няма да се върне до края на работното време. Това беше всичко, което можеше да стори. Пусна една въздишка и отново яхна кавазакито.

Според Тенто, собственика на стриптийз клуба „А Бас“, жената на име Лонда живееше в Мегуро — един от ниско разположените и изключително гъсто населени квартали в западните покрайнини на Токио. Основна забележителност там беше построеният във формата на замък хотел „Мегуро клъб Секитей“ — любимо място за тайни срещи на влюбените…

Никълъс се добра дотам с цената на доста усилия, тъй като Кшира продължаваше да замъглява непосредствените му възприятия. За сметка на това му предлагаше други — далеч по-странни и необичайни. Например общ поглед към Токио, свит до размерите на пощенска марка, но въпреки това съвършено ясен. Усещаше пулса на града на всяка улица и алея, виждаше енергията, която кара хората да напускат едно място и да вървят към друго… Това беше чисто психическа енергия, която нямаше нищо общо с енергията на електричеството — движеща сила на милионния град. Кръвта му пулсираше в такт с тази енергия — мракът на Кшира изпускаше тъмно сияние…

При едно от честите си спирания чу жуженето на „Ками“ в джоба на якето си. Извади го и видя, че го търси Канда Тьорин. Не се включи, нямаше настроение за разговор с младия сътрудник на фирмата.

В крайна сметка Кшира започна да го напуска, кръвта му се освободи от прекомерното количество адреналин. Пристигна на търсения адрес и слезе от мотоциклета. Мегуро трудно можеше да се нарече престижен квартал, а улицата на Лонда съвсем не беше от най-добрите тук. Наблъсканите една до друга неугледни постройки бяха рожба на следвоенния бум в жилищното строителство, отблъскващите им фасади бяха покрити с дебел слой сажди и прах. Паркирал пред блок, който спокойно би заел призово място по запуснатост и грозота, той привлече вниманието на групичка рокери на ъгъла, облечени в кожени якета с никелирани дрънкулки по тях, яхнали мотоциклети от най-различни марки и кубатура.

Откри домоуправителя в приземното му апартаментче вдясно от входа. Изглежда го вдигна от сън. На лицето му се изписа видимо раздразнение. Отрече да познава жена на име Лонда, която работи през малките часове на денонощието. Колкото повече го разпитваше Никълъс, толкова по-враждебно ставаше поведението му.

— Нямам какво повече да ти кажа, мелез! — отсече накрая той и затръшна вратата под носа на Никълъс.

Двама от рокерите се бяха изправили пред кавазакито на тротоара и открито му се възхищаваха.

— Страхотна машинка! — изрази одобрението си единият — нисък, набит младеж с халка на носа, стърчаща във всички посоки снежнобяла коса и пъстри очи. Тялото му беше извито като въпросителен знак, на гърба на коженото му яке беше пришит националният флаг с изгряващото слънце. — Като гледам, доста си се потрудил по нея… — добави той и хвърли кос поглед към Никълъс.

— Два месеца — отговори Никълъс. — Плътно бачкане, от сутрин до вечер…

Рокерът кимна и посочи с ръка на колегата си някои от по-важните нововъведения по двигателя. После вдигна глава, очите му се присвиха:

— Викат ми Кава… Намери ли това, което търсиш?

— Не — призна Никълъс. Нямаше никакъв смисъл да увърта, присъствието му тук беше толкова ярко, колкото присъствието на американец на турнир по сумо. Очите му пробягаха по лицето на младежа. Името „Кава“ означаваше кожа… — Често ли се навърташ тук?

— От време на време — уклончиво отвърна онзи и това предизвика смеха на приятелите му.

— Познаваш ли жена на име Лонда? Обикновено работи нощем…

— Работи, при това здравата! — презрително изръмжа Кава. — Живееше тук допреди два месеца, после изчезна. Говори се, че пипнала някакъв баровец…

— Говори се или си сигурен? — внимателно го изгледа Никълъс.

— Сигурен съм.

— А случайно да знаеш къде живее сега?

— Може и да знам… — Кава се обърна към групичката младежи, които се хилеха и размахваха ръце, после вниманието му отново се насочи, към Никълъс: — Имаш добро моторче, братко… — засмука долната си устна, после я облиза с език. И върху него беше окачена халка… — Кво ще кажеш, ако проверим, дали е част от теб, или обикновена играчка? Успееш ли да се задържиш с нас, ще те отведем право на адреса, който ти трябва… Справедливо е, нали?

Бандата си имаше име — „Уорпейнт“, Това беше важно за тях, тъй като всички рокери се организират в отделни, строго затворени групи, наподобяващи голямо семейство. Родени от едно бързо комерсиализиращо се общество, тези момчета бяха противовес на своите преуспяващи родители. Повечето от тях бяха достатъчно богати и достатъчно отегчени от живота, хранеха се е хамбургери и презираха „суши“, интересуваха се единствено от високите скорости и безкрайните видеоигри.

Бандата потегли едновременно, пропускайки Никълъс пред себе си. Той отлично знаеше какво се очаква от него. Тези момчета ненавиждаха обществения ред и щяха да го зарежат в мига, в който се убедяха, че той е част от него.

Демонстрира им серия от опасни маневри. Безстрашно лавираше между колите по уличното платно, минаваше на червено, влизаше в еднопосочни улички, които бяха толкова тесни, че всяка грешка можеше да се окаже фатална. Хлапаците харесаха постоянна нарастващата опасност на това съвместно пътуване, нададоха тържествуващи крясъци, когато Никълъс даде газ и мина по покривите на три коли, паркирани в пуста уличка. След този номер го приеха за свой и покорно го последваха, ухилени до уши.

Той им достави така желаното разнообразие, денят им беше пълен. Затова и те спазиха дадената дума — след около час го отведоха в Съншайн сити — един модерен комплекс в Икебукуро, построен върху територията на някогашния затвор Сугамо, където бяха обесени немалко от военнопрестъпниците на страната. Освен жилищни блокове комплексът включваше хотел, музей, културен център и 60-етажен небостъргач с офиси.

Кава му съобщи номера на апартамента, в който живееше Лонда. После, сякаш недоволен от нещо, намръщено добави:

— Едно време ни ползваше за бодигардове… Ама сега работата й порасна и хич не ще да знае за нас!

Никълъс му благодари и изчака потеглянето на бандата. Бялата коса на Кава изчезна последна в уличния трафик. Стори му се, че младежът на няколко пъти се обърна да го погледне. Паркира кавазакито и се насочи към входа на блока, който му бяха показали. Вратата се оказа автомат, на стената до нея имаше домофон с дълга редица бутони. Върху съответните табелки бяха изписани по една буква и една цифра, никакви имена. Натисна онзи, който беше разположен над табелката с номера на Лонда. Никакъв отговор. Стори същото с още няколко бутона, ефект нямаше.

За щастие се появи една възрастна жена, натоварена с покупки. Никълъс любезно пое торбичките от ръцете й, а тя бръкна в портмонето си за ключа. Вратата се отвори.

— Търся госпожа Окушимо — рече той, докато й връщаше покупките. — Живее в Е-29… Случайно да я познавате?

Жената му направи място да влезе, но не отговори. Той я остави пред вратата на асансьора и пое по стълбите. Стигна до етажа на Лонда, без да срещне никого, и предпазливо пое по безличния коридор. Такива коридори има във всички големи сгради по света.

Спря пред вратата на Лонда и силно почука. Изминаха няколко секунди, после отвътре долетя приглушен женски глас:

— Кой е?

Вместо отговор той отново почука и вратата се отвори.

Тъмни, издължени очи, дълга до кръста смолиста коса. Късо кимоно, боси крака.

— Господи Исусе! — смаяно промълви жената. Имаше всички основания за това. Защото в рамката на вратата стоеше Хонико.

Смъкна дългата черна перука и отдолу се показа познатата руса, късо подстригана коса.

— Не зная как сте ме открил тук и не искам да зная — промълви тя. — Но не биваше да идвате…

Очите й обаче казваха друго.

— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита той, светкавично решил да се възползва от смущението, което тя отчаяно се опитваше да прикрие.

— Идеята не е много разумна…

После, очевидно разбрала, че той няма да си тръгне, Хонико неохотно се отмести встрани. Озоваха се в светъл двустаен апартамент с ниски тавани и малки като кутийки помещения. Обзавеждането беше ненатрапчиво, но скъпо. Диван от полиран кипарис, удобни кресла, маса за хранене. По стените нямаше картини, единственото украшение беше сребърно разпятие, окачено на верига. На една от библиотечните лавици имаше мраморна статуетка на Дева Мария. Подът беше покрит с плочки от светлозелен гранит, стените между многобройните, отрупани с книги лавици бяха боядисани в бронзов цвят. Общо взето обстановката нямаше нищо общо с това, което човек очаква да види в жилището на стриптийзьорка или келнерка…

Хонико се изправи в средата на стаята, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа с иронична усмивка.

От поведението й лъхаха потайност и сдържаност, които едва ли бяха вродени черти на характера й.

— Виждам, виждам — промърмори тя. — Изписано е на лицето ви… Не одобрявате това, което върша. Е, хубаво, край на заблудите! Не съм загубеното момиченце, за което ме взехте в Ропонги, няма нужда да ме съжалявате. Насила проникнахте в живота ми, а сега не одобрявате това, което е факт. Изпълнен сте с презрение и справедливо възмущение, нали?

Изрече тази тирада задъхано, отстъпвайки бавно назад. Накрая гърбът й опря в стената, на която беше окачено сребърното разпятие. Очевидно искаше да бъде максимално далеч от неканения гост.

— Интересна теория, но няма нищо общо с мислите ми — поклати глава Никълъс. — Може би има нещо общо с вашите?

— Какво? — изгледа го с недоумение тя.

— Допускам, че вие сте изпълнена с презрение и справедливо възмущение — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Мразите ли се, Хонико? Или предпочитате да ви наричам Лонда?

— Все едно — сви рамене тя. — За мен това е без значение…

— Наистина ли? — вдигна вежди той. — Защо тогава ми се струва, че под цялата тежест на циничната броня тупти сърцето на една друга жена?

— Престанете!

— Една жена с пъргав ум и уникална чувствителност, която…

— Казах ви да престанете! — извика тя.

— … която познава удоволствието и болката, която прикрива страха си зад различни маски — Никълъс се спря пред нея. — Коя сте вие? Имате ли отговор на този простичък въпрос?

— Мръсно копеле! — простена тя, откъсна се от стената и се вкопчи в него. Разпятието се разклати на сребърната си верига. Устните й се впиха в неговите, езикът й пареше. Тялото й потръпваше и сякаш искаше да се слее с неговото.

В следващия миг рязко отскочи назад, блъсна се в лавиците, пред краката й паднаха няколко книги. Олюля се, успя да запази равновесие и се втренчи в лицето му. Гледаше го така, сякаш пред очите й пламтеше огънят на ада.

— Какво правя, Господи?! — прошепнаха едва чуто устните й. — Нима се влюбвам в теб?! Дала съм клетва никога да не дарявам чувствата си на мъж! Клетва пред…

Никълъс долови странното потрепване на съзнанието й и изведнъж застана нащрек.

— Да не би да имаш гости? — попита той и тръгна към вратата на спалнята. — Може би някой от редовните ти клиенти… — Отвори вратата и замръзна на място. Пред него стоеше стройна бяла жена с блестящи синьо-зелени очи, в които се отразяваше мъдростта на цялата Вселена. Хладни, умни, някак състрадателни… Беше някъде около четиридесетте, фантастично красива. За такива жени бленуват хиляди мъже, но малцина имат късмета да ги притежават… В подобен вид красота се съдържа нещо крехко и неуловимо… Нещо, което не принадлежи на грубия материален свят.

Беше облечена в скромно черно костюмче, ръцете й стискаха чантичка от черна кожа. Усмивката й беше умопомрачителна. Не, тази жена определено не можеше да бъде клиент…

— Здравейте — протегна ръка тя. — Аз съм сестра Мери-Роуз.

— Никълъс Линеър — пое ръката й той. Дланта й беше суха и твърда, усещаше се наличието на мазоли. Той ясно почувства физическата сила на тази жена, примесена по неотразим начин с душевното й излъчване.

Тя кимна и освободи ръката си. Едва сега очите му попаднаха на изящното, ръчно направено разпятие, което висеше на шията й, окачено на тънка златна верижка.

— Срещали ли сме се някъде?

Сестра Мери-Роуз мълчаливо насочи в лицето му невероятните си синьо-зелени очи.

— Мери-Роуз… — нервно се обади Хонико.

— Всичко е наред, Хонико-сан — отвърна на превъзходен японски монахинята. — Не мога да крия вечно присъствието си тук. Трябва да се залавям за работа…

— Каква по-точно? — полюбопитства Никълъс.

— Божа работа.

Сестрата мина покрай него и се насочи към дневната. Лъхна го розов аромат. Нима монахините се парфюмират, неволно се запита той.

— Мери-Роуз е Светата майка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“ — поясни Хонико. — В Астория, Куинс.

— Това е чак на другия край на света — отбеляза Никълъс. — Нали така, майко?

— Господин Линеър, аз съм глава на ордена на Дона ди Пиаве — съобщи с равен глас Мери-Роуз. — Чувал ли сте за него?

— А трябва ли да съм чувал? — отговори с въпрос той.

— Може би не — отвърна тя и в очите й блесна кратка светкавица. — Просто допусках, че Полковника ви е разказал за него, преди да умре…

— Баща ми? — изненадано я погледна Никълъс и поклати глава. — Не, нищо не ми е разказвал…

Върху лицето на Мери-Роуз се появи лека усмивка:

— Ти беше права, Хонико-сан… Приликата е поразителна. Вие много приличате на баща си, господин Линеър… Същото издължено и изразително лице, същите тъмни и неспокойни очи. Но фигурата ви е съвсем различна…

— Но как е възможно да знаете как е изглеждал баща ми? — озадачено попита Никълъс. — При това и двете…

— От разказите на майка ми — поясни Хонико. — Тя е познавала полковник Линеър от нейното „торуко“…

— Банята в Ропонги? — вдигна вежди той. — „Тенки“?

— Точно така.

— Значи сте ми казала истината по време на онзи обяд. „Торуко“-то наистина е съществувало…

— Да.

— Непрекъснато се сблъсквам с името „Тенки“. Какво е скритото му значение? Така се е казвала банята, в която е работила вашата майка, а Майк Леонфорте кръщава една цяла корпорация със същото име… Това не е случайно, той положително е свързан по някакъв начин с това „торуко“…

Светът се люшна и изчезна, цветовете се стопиха като олющена боя. Кшира го понесе на невидимите си криле, надолу — към нагорещената магма в центъра на земното кълбо. В ушите му звънна гласът на Майкъл Леонфорте:

Аз съм бъдещето. Аз съм прогресът и уникалната сигурност. Аз съм Бог, Родина и Семейство. Аз съм Апостолът, който забранява абортите, гони чужденците и се бори с нелегалната имиграция. Аз съм възроденият фашизъм и ти си призован под знамената на нова, свещена война. Ние с теб сме затворени в кръг, който непрекъснато се стеснява. Скоро ще се слеем в пространството. Но ние не можем да живеем в едно и също пространство, нали? Какво ще стане тогава? Аз имам отговор на този въпрос, а ти?

Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Оказа се проснат на пода, затрупан от книги. Хонико се беше надвесила над него, лицето й беше бяло като вар. Беше плакала, по бузите й личаха засъхнали вадички. Над нея се извисяваше царствената фигура на Мери-Роуз, синьо-зелените й очи спокойно го наблюдаваха.

— Падна и аз помислих, че си умрял — прошепна Хонико и докосна гърдите му с длан. — После долових ударите на сърцето ти. Бяха силни, но страшно бавни!

— Хонико — обади се сестра Мери-Роуз и докосна рамото на момичето, което се клатеше напред-назад като в транс. — Знаеш какви са твоите задължения!

— Задължения? — промърмори с недоумение Никълъс, все още частично парализиран от пристъпа на Кшира. Този път ефектът беше особено опустошителен, може би защото дълго се беше въздържал от необичайното състояние на духа. — Какви задължения?

Морскозелените очи запълниха зениците му.

— Хонико е член на Ордена, господин Линеър — поясни сестра Мери-Роуз. — Също като майка й преди нея. Задълженията й са към Бога и Ордена, всичко останало е подробност…

— Орденът е действал в Япония по времето на баща ми? — попита с недоверие той.

— Да — усмихна се Мери-Роуз. — Той е познавал Бърнис, моята предшественица…

— Не разбирам.

— След малко всичко ще ви се изясни — мило го погледна монахинята. — Хонико ще ви разкаже за „Тенки“, за всичко, което се е случило в онова торуко… За баща ви и начина, по който са се преплели съдбите им… — Мери-Роуз коленичи и взе ръката му между дланите си. — Но преди това ще ви помоля за мъничко вяра… Ще ви помоля да ми се доверите, въпреки че току-що се запознахме…

Никълъс ясно усети магнетичното й излъчване. Здраво като стомана, горещо като слънцето… И въпреки това някак хладно… Не, не хладно, а по-скоро студено… Като бучка лед, като самата смърт! Тази жена изпитва смъртен страх от нещо… Но от какво?

— Доверявам ви се, майко — промълви той.

— Чудесно — стисна ръката му тя, главата й леко се наклони. — Сега ме погледнете в очите и кажете какво виждате, господин Линеър!

Молбата й беше странна, но той се подчини. В главата му внезапно изплува въпросът, който й беше задал преди малко: Срещали сме се някъде? Прочете отговора на този въпрос в бистрите й, невероятно красиви очи. Не, не бяха се срещали, но тази прилика… Една врата рязко се отвори в съзнанието му, пространството се запълни от неясна фигура…

Сестра Мери-Роуз кимна с глава, прочела в очите му всичко, което се появи в обърканата му душа.

— Да, точно така — промълви тя. — Постигнахте го благодарение на изключителната сила на духа. Открихте семейните черти… Приех името Мери-Роуз при постъпването си в манастира. Светското ми име е Джаки и съм сестра на Майкъл Леонфорте.

Торуко

Токио

Есента на 1949 г.

Старата и с нищо незабележима сграда на „торуко“ имаше всички шансове да се превърне в постоянно място за тайните срещи на полковник Денис Линеър. Разположена в сърцето на Ропонги — квартала, който предлагаше удоволствия на живеещите в Токио чужденци, тя беше не толкова японски вариант на турската баня, колкото място за сексуални контакти. И като такава вече беше натрупала огромно количество мрачни тайни. В представите на Полковникът сексуалният акт неизбежно се свързваше с тях. Това е единствената човешка дейност, която освобождава тялото и подтиква душата да стори същото, да се очисти от тъмните пластове на натрупаните в нея тайни. Едновременно с това този акт действа и в противоположна посока — дава храна на фантазията, перверзните, инфантилизма и срамните спомени, подтиква ги към изява…

Такава беше мрачната и нагорещена атмосфера, в която действаха полковник Линеър и Микио Оками. Тя предлагаше изключително благоприятна среда за разкриването и съответното използване на купища чужди тайни, беше удобна като банков сейф за съхранение на откраднато съкровище…

Тайните, към които се стремяха двамата мъже, едва ли имаха нещо общо със секса, поне в началото…

Жената, която ръководеше заведението (съвсем уместно наречено „Тенки“), се казваше Ейко Шима. Беше приятна на вид, дребна и стегната, с леко озадачен израз на лицето. Отначало Полковника често оставаше с впечатлението, че тя не разбира какво й се казва, но скоро откри, че е точно обратното — Ейко не само разбираше всичко, но и действаше в съответствие с обстановката.

Хората на Оками я провериха основно. Оказа се, че е от Осака — града, в който жените работят, а мъжете не вършат нищо (освен да вземат фамилното име на жена си по време на шинтоистката брачна церемония). Притежаваше отлични делови качества, освен това беше тънък познавач на човешката душа и умееше да използва тази своя дарба. За разлика от повечето собственици на „торуко“, Ейко отказала да плаща рекет на Якудза. На мафиотските заплахи отвръщала със свои, шантажирала успешно различните банди, побеждавайки ги в собствената им игра. Беше натрупала толкова компрометиращи факти за дейността им, че окупационните власти нямаше как да не им обърнат внимание, въпреки очевидното си нежелание да се бъркат в делата на подземния свят…

Макар и неохотно, Якудза вдигнала ръце от заведението на Ейко. Това го правеше още по-ценно в очите на полковник Линеър. В последно време враговете му в Г-2 се бяха активизирали, вървяха по петите му и се стремяха да засекат всичките му тайни квартири. Това обаче не се отнасяше за „Тенки“, което нямаше нищо общо със света, в който живееше. И постепенно се превърна в идеално място за тайните му срещи.

Ейко им предостави малък апартамент в задната част на сградата. Полковникът и Оками побързаха да се оттеглят на спокойствие. Имаха да обсъждат много важни въпроси, челно място сред които заемаше черният пазар в Токио, появил се през зимата на 1947 година. По принцип черните пазари В Япония бяха често срещано явление, но този беше различен. Не само защото беше по-голям и по-добре организиран, но и защото се ръководеше от американец, успял по някакъв начин да влезе в съюз с един от най-влиятелните оябуни на Якудза. Този човек се казваше Джонатан Ленърд и беше капитан в американската армия. Оками се поразрови около него и бързо откри истинското му име: Джони Леонфорте. Над него стоеше човек на име Леон Уоксман, за когото не успяха да открият нищо, въпреки положените усилия.

През април на следващата година Оками се срещна с Джони Леонфорте, а малко по-късно се запозна и с приятелката му. Тя се казваше Фейт Соухил и работеше като медицинска сестра в американската армия. Конфликтът между двамата мъже завърши със смъртта на Джони Леонфорте, но веднага след това стана ясно, че не той, а Фейт ръководи контрабандните операции. Фейт предложи делово партньорство на Оками и той прие. В последвалите дни и месеци се изясни, че тя дори не е чувала за човек на име Леон Уоксман. Макар и неохотно, Полковника бе принуден да заключи, че това е просто едно име, един призрак, измислен от Джони за заблуда на враговете му.

Малко по-късно Оками откри и тайнствения партньор на Джони. Оказа се, че това е Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи. Той действаше изключително, предпазливо и умно чрез посредничеството на неколцина от своите помощници, шумно обявили самостоятелност. Именно техните „кобун“ — улични бойци, осъществява контакт с хората на Леонфорте и едва ли имаше някой, който да заподозре Козо в пряка връзка с американеца. Ситуацията беше много опасна и някъде в средата на лятото Полковникът и Оками стигнаха до решението да отстранят Козо. Не след дълго тялото на оябуна изплува от водите на река Сумида.

Последва успешната неутрализация на нелегалната мрежа, главно защото Оками успя да открие истинската роля на Фейт. Оказа се, че тази жена ръководи таен канал за секретна военна информация към Щатите, а източник на тази информация е щабът на генерал-майор Чарлс Уилоубай. Изключително неудобен за Полковника, този човек беше началник на Г-2 — военното разузнаване на окупационната армия. Известен с фашистките си възгледи и влиятелните си приятели във Вашингтон, Уилоубай беше отстранен от поста си едва след шумния провал с група японски военнопрестъпници, които избегнаха правосъдието срещу задължението да станат агенти на Г-2. Всички те изгоряха живи в една от тайните квартири на военното разузнаване, виновник за пожара беше Оками. Освободеният от Уилоубай пост беше зает от Джак Доноу — бившия адютант на генерала и основен информатор на Фейт.

Хората на Фейт разполагаха с тайна квартира в индустриалната зона на Токио, край бреговете на река Сумида. Оками успя да проникне в нея само веднъж, но я запомни завинаги.

Разположена между слепите стени на два огромни склада, къщата беше наистина изключителна. Окачени тавани, кристални полилеи, антични мебели и огромна библиотека, запълнена главно с редки издания по философия и военна история. На кого принадлежеше този изтънчен вкус? Защо Фейт го предупреди никога повече да не стъпва тук? На кого докладва самата Фейт?

Това бяха въпросите, които Оками постави на Полковника при срещата им в неугледното „торуко“.

Както винаги полковник Линеър прояви забележителните си умствени способности. Съобщи на Оками, че една от основните причини за избора на заведението на Ейко е свързана със сексуалната извратеност на Доноу… Майорът се оказа педофил, който обича малките момиченца, но голямата му страст бяха момчетата на десетина години…

Доноу беше посвоему хубав мъж. Пясъчноруса коса, високо чело, зеленикави очи и тънка, решителна уста… Полковникът си го представяше като шкипер на яхта, която се отделя от пристана на Нюпорт… Имаше вид на човек, който мечтае за пари и власт, но това съвсем не го превръщаше в марионетка. Беше твърд като гранит, с изключително развит политически нюх. Благодарение на тези качества остана на поста си значително по-дълго време от своя предшественик Чарлс Уилоубай.

Доноу прие тестето снимки от Полковникът с ледено спокойствие. На повечето от тях бяха запечатани интимни моменти от срещите му с очевидно непълнолетни японски младежи, полускрити сред изпаренията на „торуко“.

— Тази е най-добрата — отдели една снимка той. — Бихте ли ми я увеличили?

Полковникът търпеливо чакаше. Доноу събра снимките в плика и ги пусна в краката си.

— Май ще трябва да ги изгорим — промърмори той, разкърши рамене и хвърли кос поглед към Полковника. — Какво ще искате в замяна?

Денис Линеър бавно натъпка лулата си и се зае да я разпалва. Проговори едва когато над главата му се изви облак ароматен дим:

— Човек върши какви ли не гнусотии в личния си живот, майор Доноу… Но рано или късно трябва да плати за тях… — смукна от лулата и тихо продължи. — Не съм тук, за да ви съдя, нито пък възнамерявам да провалям кариерата ви. Ще платите по друг, по-изтънчен начин за своите извратени удоволствия…

— Какъв, ако смея да попитам? — наклони глава Доноу и на лицето му се появи нещо като усмивка.

Полковникът се замисли за миг, после извади лулата от устата си и попита:

— За кого е предназначена секретната информация за дейността на Г-2?

— Познавате ли медицинска сестра на име Фейт Соухил? — отвърна с въпрос Доноу.

Полковникът въздъхна, пристъпи напред и се настани на дивана до Доноу.

— Нашият разговор може да протече лесно или трудно, това зависи изцяло от вас — рече той.

Доноу изрита плика със снимките, сякаш искаше да го натика между дъските. Помълча, после попита:

— Чувал ли сте за сенатор Джаклин Макейб?… Според мен, не сте… Бил е капитан в армията докъм края на 47-а, взел е участие във войната. После се прибрал в Минесота и станал кандидат на Републиканската партия… Герой от войната, смел и решителен, той лесно помете съпротивата на противника си от демократите…

Очите му с копнеж се насочиха към облачетата ароматен дим над главата на Полковника, след кратка пауза разказът продължи:

— Макейб бързо спечелил популярност на Капитолийския хълм, особено след като се обявил за защитник на американския народ от „тайните попълзновения на комунизма“… Той бил роден оратор, на когото Сенатът предложил отлично поле за изява… Речите му следвали една след друга, винаги на същата тема… — Доноу се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Същевременно направил досиета на всички, с които имал някакъв контакт. Може само да се предполага какво е искал да прави с тях…

— Вашето предположение?

Доноу му хвърли замислен поглед, после сви рамене:

— Не съм обсъждал задълбочено този въпрос, но имам чувството, че Макейб подготвял широкомащабна акция… Нещо като гонене на вещици, отстраняване на всеки, у когото се подозират леви настроения… Лично аз нямам нищо против подобна акция у дома…

Полковника помълча, после вдигна глава:

— С това ли ви купи Фейт? С обещанието за директна връзка между вас и Макейб?

— Имам своите политически възгледи, но съвсем не съм идеолог — поклати глава Доноу. — Страхувам се, че истината е далеч по-прозаична. Обичам хубавите неща в живота, но за съжаление те са извън финансовите възможности на един обикновен държавен служител… Фейт ме купи по най-тривиалния начин — с пари… — Кръстоса крака и отправи умолителен поглед към Полковника. — Извинете, но направо умирам за една цигара!

Полковникът отиде до съседната стая и се върна с пакет „Честърфийлд“ и армейска запалка „Зипо“. Доноу кимна в знак на благодарност, разпечата пакетчето и запали. Изглеждаше напълно спокоен. Комбинативният му ум очевидно се беше примирил с положението и вече търсеше най-благоприятния изход.

— Знаете ли точно на кого предава Фейт събраната информация? — изведнъж попита Полковника.

— Не — поклати глава Доноу. — Но зная, че не е директно на Макейб… Той дори не подозира за съществуването й. — От устата му излетя плътна струйка дим. — Макейб не обича да си има работа с жени… Той е мъжкар, ако разбирате какво имам предвид с тази дума… Жените в живота му имат своето точно определено място. Никога не би се вслушал в женски съвет…

Полковника замълча. Познаваше до тънкост техниката на разпитите, на това се беше научил по време на службата си в Сингапур. Мълчанието е мощно оръжие в ръцете на следователя. То почти винаги съдържа в себе си мрачна заплаха.

Доноу махна парченце тютюн от устната си, напълни дробовете си с нова порция дим и замислено повтори:

— На кого докладва Фейт?… Отначало бях сигурен, че това е Чезаре Леонфорте, един от легендарните главатари на мафията… Има двама синове — Алфонсо и Джони… Един от двамата ще го наследи… Работи в комбина с друг мафиотски бос… Как му беше името… — щракна с пръсти, помисли за момент, после кимна с глава. — Да, сетих се… Пол Матачино „Черния“… Двамата с Леонфорте поддържат тясна връзка с фантазираните политици във Вашингтон… Може би Фейт действително докладва на Леонфорте, но съм убеден, че има и друг… За когото Леонфорте дори не подозира.

— Считате Фейт за двоен агент, така ли?

— Да, но не в обичайния смисъл на думата… Искам да кажа, че тя едва ли работи за комунистите, или нещо от тоя сорт… От доста време имам усещането, че тази жена не обича фамилията Леонфорте…

— Но доскоро живееше с един от тях — изтъкна Полковника. — Знаете ли, че капитан Ленърд всъщност е Джони Леонфорте, синът на Чезаре?

— Тъй ли? — проточи Доноу, без да отделя очи от горящия край на цигарата си. — Това вече наистина е интересно… — Напълни дробовете си с дим и добави: — Все пак ние не трябва да забравяме, че да живееш с един човек все още не означава, че го обичаш… Тя спокойно е могла да го ненавижда и пак да живее с него…

Ние. Добър знак за всеки следовател. Подложената на разпит личност започва да се идентифицира със следователя, противопоставянето се топи…

— Това е напълно възможно — кимна полковник Линеър. — Аз почти не я познавам, може би ще се наложи да поговоря с нея…

— Искрено ви желая успех — поклати глава Доноу. — Но тази жена не е като другите… Твърда като стомана, при това изключително коварна… — Натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Имам чувството, че Фейт Соухил е планирала живота си до деня на Страшния съд!…

Полковникът реши, че е време да смени темата. Попита Доноу дали знае нещо за къщата, притисната между два склада на брега на Сумида. Разбира се, пропусна да уточни, че тази къща е една от тайните явки на Фейт… Изчака отрицателния отговор на майора и се изправи:

— Добре, за днес е достатъчно…

— Искате да кажете, че съм свободен? — вдигна глава Доноу.

— Разбира се.

Доноу бавно се надигна, очите му с нежелание се насочиха към пачката снимки на пода.

— Можете да ги вземете — каза Полковника. — Имам и други копия…

Доноу се усмихна и леко поклати глава:

— По-добре да разчитам на паметта си…

Полковника го изчака да стигне до вратата и тихо се обади:

— Майоре…

Онзи с нежелание се обърна.

— Ще ви бъда много благодарен, ако откриете собственика на къщата край реката, за която ви споменах…

Зелените очи на Доноу опипаха за последен път снимките на пода, главата му бавно кимна.

Късно през нощта Оками потвърди основната част от информацията на Доноу за мафията. Неотразимо привлечен от приликата между „омерта“ — сицилианската клетва за вярност, и клетвата на Якудза в собствената си страна, той се беше заел със задълбоченото изучаване на живота на италианската и американската мафия, превръщайки го в нещо като хоби. Според неговите сведения фамилиите Леонфорте и Матачино бяха в състояние на безмилостна война, целта им бе Вашингтон и контролът над шепа продажни политици там. Голямата награда за победителя щеше да бъде сенаторът Джаклин Макейб — изгряващата звезда на американския политически небосклон.

— Искам да се захванеш с тази Фейт Соухил — рече Полковника.

— По какъв начин?

— Джак Доноу мисли, че тя е двоен агент. Работи не само за Леонфорте, но и за някой друг… Искам да зная кой е той.

Може би Пол Матачино „Черния“? — подхвърли Оками.

— Може би…

Оками насочи поглед към малкия прозорец на торукото и поклати глава:

— Идеята е много примамлива, но се страхувам, че е неприложима по отношение на Фейт…

— Защо?

— След премахването на Джони Леонфорте цялата мрежа е в наши ръце… Но въпреки това тя ме държи на разстояние… Опитах всичко възможно, но така и не разбрах каква е същинската й роля… — Оками се обърна да погледне Полковника в очите. — Затворена е като мида, а след смъртта на Джони живее като монахиня… Такова поне е моето впечатление… Разговаряме два пъти седмично по телефона, но поне от година не съм я виждал очи в очи…

— Къде, по дяволите, се е скрила? Може би в Сицилия?

— Нямам представа. Всичките ми опити в тази посока завършиха с неуспех…

— Продължавай — троснато нареди Полковника. — В бронята на тази жена не може да няма пукнатини!

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Оками, демонстрирайки конфуцианска покорност от най-чиста проба.

Но две седмици по-късно Оками все още нямаше никакъв напредък относно тайните на Фейт. Изправен до прозореца, Полковника наблюдаваше панорамата на Токио, която в дневните часове се променяше със скоростта на калейдоскоп. Напоследък възприемаше апартаментчето в торуко като втори дом, сякаш само тук се чувстваше в безопасност от враговете си. Продължаваше да мисли за тайната квартира на Фейт Соухил в промишления квартал, непрекъснато се питаше кой ли може да е собственик на малката къщичка между складовете. После изведнъж му хрумна, че няма да е зле да й хвърли едно око. Излезе в коридора и спря пред вратата на стаята, в която работеше Ейко. Когато беше свободна от клиенти, тя идваше тук, разтваряше голям тефтер и старателно записваше с калиграфския си почерк имената на гостите и точния ден и час на посещенията им при момичетата.

— Господин полковник — вдигна глава тя. Гласът й беше мек и напевен, усмивката й — почти скрита зад широкия ръкав на кимоното. — Тъкмо мислех да запаря чай, ще ми направите ли компания?

До този момент не беше канила на чай нито него, нито Оками. Макар и изгарящ от любопитство за тайнствената квартира на Фейт Соухил, Полковника не си позволи да отклони поканата й.

— Благодаря, Ейко-сан — поклони се официално той.

Тя разчисти бумагите от масата, която използваше за писалище. В движенията й се долавяше скрито напрежение, сякаш някъде в дребното й тяло беше навита стоманена пружина. Дали това се дължеше на скрити амбиции, или просто на факта, че ежедневно се бори със силната мъжка конкуренция, включително тази на Якудза? Полковникът все още нямаше отговор на този въпрос.

— Работите ден и нощ — погледна го японката. — Кога ви остава време за почивка, за внимание към съпругата ви Чонг и малкия Никълъс? — Сръчно постави малък поднос на масата, ръцете й положиха чайника на старата печка „хибаши“, която се издигаше в средата на стаята. Бяха силни и едновременно с това нежни ръце, шията й беше дълга и извита като на лебед. Чертите на лицето й бяха строги, патрициански. Полковникът неволно си я представи като съпруга на някой могъщ феодал-даймийо, управляваща именията му с желязна ръка.

— Имам страшно много работа и времето не стига — отвърна с лека въздишка той.

— Говорите като истински англичанин — каза Ейко и сръчно пусна ситно нарязан чай в чашите. Полковникът отбеляза, че това е „маша“ — най-скъпата и фина съставка на зеления чай, която обикновено се предлага само на изключително важни гости.

Ейко сведе очи и добави:

— Дано не съм ви обидила… Защото в много отношения вие сте си чист японец…

— Благодаря — поклони се дълбоко той. — Мисля, че не заслужавам такава похвала. Не сте ме обидила ни най-малко, защото дълбоко в душата си продължавам да бъда англичанин.

— Но сърцето ви е японско, нали? — попита тя, наля горещата вода в чашите и започна да я разбърква. Подаде му едната, той почтително я пое с две ръце. Изчака го да отпие първата глътка и едва тогава посегна към своята.

Мълчанието се проточи. Ейко гледаше в чая си с такъв интерес, сякаш там се беше скрила цяла вселена. Зададе няколко любезни въпроса за Чонг и Никълъс, за градината в дома му. Знаеше, че Полковника много обича тази градина, но почти никога не му остава време да се занимава с нея. Изпиха един чайник, тя се зае да запарва втори. В моменти като този най-важно е търпението, рече си той. Рано или късно Ейко ще каже това, което иска да каже…

Приключиха с поредните чаши ароматична течност и Ейко най-сетне вдигна глава:

— Имам известна представа за това, което вършите тук, полковник-сан… Не че ви шпионирам, но просто ми прави впечатление непрекъснатата върволица от хора, които вие и Оками-сан каните тук… — замълча, Полковникът търпеливо чакаше. — Лично аз приветствам това, което вършите за моята родина. И съм доволна, че допринасям с нещо за него, колкото й малко да е то…

Отново напълни чашите с чай, на масата между двамата се появи поднос с кремави сладкиши от соя, оформени като кленови листа. Полковникът захапа една от тях, отпи глътка чай. В устата му се смесиха горчивото и сладкото, вкусът беше странен, но приятен… Вкусът на живота, както вярват японците.

— Имам един клиент… — подхвърли Ейко. — Обслужвам го лично, защото ме предпочита пред останалите момичета…

Полковника моментално наостри уши. Ейко никога не говореше за своите клиенти. Фактът, че нарушава това правило именно сега, беше от изключително значение. В поведението й се долови колебание и той реши да й помогне:

— Смущава ли ви нещо около този клиент, Ейко-сан?

— Да — кимна тя. — Това е, точната дума… — Показалецът й леко докосна бузата. — Той има белези ей тук…

— Вероятно е бил ранен във войната. Такива белези оставят шрапнелите…

— Тези не са такива. Виждала съм белези от шрапнели, обикновено придружени от грубите шевове, които са правили във военните болници… — Поклати глава и продължи: — А тези белези са перфектни, разположени напълно симетрично върху лицето му… Кожата между тях е недокосната. — Показалецът напусна бузата и предупредително се вдигна във въздуха. — Виждала съм такива белези и преди… Върху лицето на една жена, която ги считаше за грозни и се срамуваше от тях…

— Искате да кажете, че става въпрос за пластична операция?

— Точно така.

— Да разбирам ли, че този човек е бял и вероятно американец?

— Да.

Полковникът внимателно я погледна. Защо му разказва за човек, който си е правил пластична операция? Това не може да е без причина.

— Не става въпрос за обикновена пластична операция — сякаш отгатна въпроса му Ейко. — По всичко личи, че лицето му е изцяло променено. Имам предвид костите, дори хрущялите… — Пръстите й нервно почукваха по масата. — Това най-ясно личи при скулите и челото му, които са изкуствено повдигнати… Носът му също е бил обект на търпеливо моделиране. Кожата около очите е изпъната, очевидно с цел да се промени формата им…

— Оставам с впечатлението, че това е човек, който иска да скрие нещо — внимателно подхвърли Полковника.

— Точно така.

— Имате ли представа какво?

— Попита ме дали мога да открия един мъж, който му трябва… Вече беше разбрал, че имам приятели навсякъде. Предложи ми огромна сума пари…

— Кой е този мъж?

Загрижените очи на Ейко най-сетне се спряха върху лицето на Полковника.

— Оками-сан — тихо прошепна тя.

— Много хора искат да поговорят с Оками-сан — с мъка сдържа усмивката си Полковника.

— Но този не иска да говори с него, а да го убие?

— Да го убие ли? — изненадано вдигна глава той. — Така ли ви каза?

— Не, разбира се. Но това пролича в очите му. Омразата му към Оками-сан беше гола като новородено бебе.

— Добре — въздъхна Полковника. — Ще взема необходимите мерки. Има ли си име този ваш клиент?

— Да. Казва се Леон Уоксман.

Полковникът я закле да мълчи. Не искаше никой, а най-малкото Оками, да разбере, че някой си Леон Уоксман е направил мащабна пластична операция на лицето си и се появява почти две години, след като Джони Леонфорте споменава името му.

През 1947 година той беше склонен да вярва, че името Леон Уоксман не е нищо повече от една фикция. Но кой тогава е мъжът от плът и кръв, представил се под същото име?

Помоли Ейко да разучи къде се правят пластични операции, после, в продължение на две седмици, безуспешно обиколи всички специализирани клиники. Те не бяха чак толкова много и в края на обиколката си Полковника вече беше склонен да вярва, че тайнственият Уоксман се е оперирал извън Токио. На практика подобно нещо беше малко вероятно, тъй като добрите специалисти се намираха именно в столицата. После отиде за втори път при хирурга на име Хийгата.

Първата им среща беше прекъсната още в началото, тъй като докторът трябваше да отиде при току-що опериран пациент, който внезапно беше почнал да кърви. Насрочи му нова среща след пет дни.

Беше дребен и пъргав мъж със стоманеносива коса и тъжно като на покойник лице.

— Размислих върху вашия проблем — промърмори той, след като се настаниха в малкия, отрупан с бумаги кабинет. Лавиците бяха запълнени с дебели книги, между които се хилеха оголени черепи. — Вие обикаляте клиниките за пластична хирургия с предварителното внушение, че човекът, който ви интересува… ъ-ъ-ъ…

— Леон Уоксман — подсказа му Полковника.

— Точно така — Леон Уоксман, се е подложил доброволно на операция… — Бледите лъчи на слънцето с мъка си пробиха път през стъклото на малкото прозорче, което е плакало за миене преди година, а днес вече приличаше на странен лабораторен експеримент. — Ами ако не е било така?

— Какво искате да кажете? — напрегнато се приведе напред Полковника.

— Искам да кажа, че операцията може би е била принудителна — преплете пръсти доктор Хийгата. — Може би вашият човек е претърпял катастрофа, може би просто е паднал по стълбите… И реконструкцията на лицевите кости, кожата и сухожилията е била задължителна… Я ми кажете, полковник, сетихте ли се да проверите в клиниката по неврохирургия към университета Тодай?

Измина още една седмица преди срещата на Полковникът с доктор Ингава, приятеля на Хийгата в университетската клиника. Оказа се, че той е главен хирург там и води на отчет всички извършени операции.

— Леон Уоксман? — попита доктор Ингава и сведе поглед към клиничния дневник пред себе си. — Да, беше наш пациент в продължение на десетина месеца… Всъщност дори малко повече.

Сърцето на Полковника пропусна, един такт.

— Кога е бил изписан?

— Миналата година — отвърна доктор Ингава и любезно се усмихна. — Точно когато са цъфтели вишните…

Някъде в средата на април 1948-а, светкавично изчисли Полковника. Това означава, че е постъпил в клиниката приблизително година по-рано — през май 1947-а.

Докосна с длан пулсиращото си слепоочие и тихо попита:

— Случайно да разполагате със снимки на господин Уоксман отпреди операцията?

— Естествено — отвърна доктор Ингава и с решителен жест затвори папката пред себе си. — Но те са строго поверителни.

Беше доста висок за японец, болезнено слаб мъж с широки длани. На носа му бяха окачени кръгли очилца в телени рамки, които с нищо не допринасяха за неговата представителност, а дори обратното — подчертаваха несъвършената форма на постоянно разтворената уста и късия чип нос… Ушите стърчаха от главата му почти под прав ъгъл и това го правеше да прилича на пеперуда, прикована в хербарий. От цялата му фигура лъхаше на тебешир и дребна преподавателска заядливост, поведението му беше предизвикателно и надменно.

— Дойдох при вас с официална мисия на Въоръжените сили на САЩ — започна с любезен тон Полковника. — Господин Уоксман се издирва за разпит, тъй като е заподозрян в редица тежки престъпления. Между тях фигурират убийства и контрабанда на наркотици. Моля ви, не ме принуждавайте да се връщам тук в компанията на Военната полиция!

Врял и кипял в разпалени академични спорове, доктор Ингава очевидно знаеше кога губи и кога печели. Въпреки това помълча, просто за да покаже на госта си кой командва между тези стени. Полковникът търпеливо чакаше. Нямаше смисъл да се конфронтира с този човек, по-добре беше да го остави да изиграе ролята си и да му спести унижението. Нека нещата изглеждат така, сякаш главният хирург предава поверителната информация доброволно, а не под натиска на американската армия.

Обади се едва когато Ингава извади папката от бюрото и я плъзна към него:

— Благодаря за любезното ви сътрудничество, докторе.

Не бързаше да отвори важния документ, този път за да спаси собственото си достойнство.

Най-накрая въздъхна, взе папката и я положи на коленете си. В следващия миг се озова очи в очи с Джони Леонфорте. Човекът, който би трябвало да е мъртъв и забравен от години.

— Докараха го тук почти на парчета — поясни Ингава. — Честно казано, аз не вярвах, че ще успеем да го спасим. Беше…

— Извинете, че ще ви прекъсна, докторе — вдигна глава Линеър. — Но кой го докара?

— Не съм много сигурен — отвърна онзи и пръстите му забарабаниха по бюрото. — Май каза, че е монахиня…

Това вече беше интересно.

— Японска монахиня?

— Не, жената беше американка — Ингава кимна с глава. — Точно така. Помня я, защото имаше невероятни очи… Наситено сини, електрик… Наистина невероятни очи!

— Каза ли името си?

— Може би — сви рамене доктор Ингава. — Но вече съм го забравил…

— Искате да кажете, че не е записано никъде?

Доктор Ингава склони глава и пренебрежително подхвърли:

— Драги господин полковник, наша грижа беше мъжът, който ни докара тази жена… Той беше изгубил много кръв и се намираше на прага на смъртта… Раните му бяха ужасни… Не зная какво му се беше случило, но то положително е било страшно… Целият ни екип се ангажира с него… — Кокалестите рамене леко се повдигнаха и отпуснаха. — Когато излязох от операционната, жената отдавна я нямаше…

— И повече не се появи, така ли? Дори не позвъни да се информира за състоянието на Уоксман?

— Доколкото зная — не. Никой не потърси господин Уоксман по време на престоя му тук. Имах чувството, че такова е и неговото желание…

Полковника приключи с прегледа на папката и вдигна глава:

— Какво ви кара да мислите така?

— О, нищо конкретно… Просто известни наблюдения. Пациентът имаше нощни кошмари, но упорито отказваше да разговоря с психолога, който му изпратих. Доколкото си спомням, държанието му с него беше направо грубо… — Доктор Ингава помълча, после продължи: — Освен това не направи опит да се свърже с никого, дори след като го вдигнахме на крака и му предоставихме телефон… Не се сприятели нито с пациент, нито с представител на персонала… На практика не говореше с никого, освен с мен и сестрите, които го обслужваха. При това само в краен случай… Да, като се замислям, бих казал, че беше много затворен и саможив човек.

— Изолиран?

— Може да се каже и така.

Полковникът се замисли.

— Претърпял е сложна пластична операция, нали?

— Да — кимна доктор Ингава. — На практика от предишното му лице не остана абсолютно нищо… — каза го с някаква ревнива гордост — сякаш Полковникът беше тук, за да му отнеме заслужена и скъпа награда.

— Преди малко споменахте, че раните му са били дълбоки и многобройни…

— Точно така.

— Заради тях ли се наложи пластичната операция на лицето?

— Не съвсем. Повечето от раните затворих по време на първата операция. Тя продължи над четиринадесет часа, тъй като свързването на прекъснатите нерви изисква голямо внимание… Последвалите пластични операции, три на брой, бяха по изричната молба на господин Уоксман.

— Имам новини — съобщи Ейко няколко дни по-късно. — Уоксман си търси приятели.

Полковникът спря да тъпче лулата си и рязко вдигна глава:

— Сред клиентите?

— Да.

Даваше си ясна сметка какво означава това. „Тенки“ отдавна се беше превърнала в любимо място за тайни срещи и забранени сексуални игри на част от персонала на Окупационната армия. Тук идваха не само военни, но и икономисти, технически сътрудници и бизнесмени, ангажирали се в следвоенното възстановяване на Япония. Идваха и политици. Полковникът със собствените си очи беше виждал поне една десета от елита на Вашингтон сред стените на „Тенки“.

— Мисля, че именно това е причината за появата му тук — замислено промълви той.

— И аз мисля така — кимна Ейко.

Беше му донесла топло суши, купено от денонощната закусвалня на ъгъла. Там никога не затваряха, тъй като бързо бяха открили, че след поредния сеанс клиентите на Ейко обикновено умират от глад. Полковникът похапна малко сурова риба и добре сварен ориз, после побутна чинията към Ейко. Стори го, защото вече я познаваше и беше сигурен, че не е купила дори трошица за себе си.

— С кого се опитва да се сприятели? — попита той.

— Направих списък — отвърна тя, извади лист хартия от ръкава на кимоното си и му го подаде.

Полковника го разтвори и небрежно подхвърли:

— Нахраних се до насита, Ейко-сан…

— Моля да ме извините, не прецених, че ви нося толкова голямо количество…

Полковника престорено се намръщи, после с въздишка каза:

— Ще ми, направите услуга, ако изядете тази храна…

— О, благодаря, полковник-сан, но не съм гладна. Наистина не съм!

Той запали лулата си и започна да чете имената, изписани върху хартията с красивия калиграфски почерк на Ейко.

— Все известни личности — отбеляза. — Какво според вас би могъл да иска от тях?

— Да установи контакти — отвърна Ейко. — Според мен се готви да започне бизнес…

Това е ясно, на какъв бизнес, запита се Полковника, после вдигна глава:

— Свършили сте отлична работа, Ейко-сан. Ще ви помоля и за в бъдеще да водите записки за всички срещи на Леон Уоксман. А когато му дойде времето, ще ми кажете кога мога да го намеря във вашата компания…

Тя взе подноса със суши и се приготви да излезе, но гласът му я спря:

— Извинявам се, Ейко-сан… Забравих да спомена името на една жена, капитан в медицинските служби на американската армия… Казва се Фейт Соухил. Оками е убеден, че дейността й не се изчерпва само с болните, аз съм на същото мнение… Вече десет месеца двамата не са се виждали, макар че трябва да поддържат тесен контакт. Ще използвате ли връзките си да я открием?

— С удоволствие, полковник-сан.

Доста време след това, най-сетне готов да се прибере у дома, Полковникът стана и безшумно излезе в коридора. Вратата на Ейко беше открехната и той предпазливо надникна. Седнала зад масата, жената унищожаваше суровата риба и ориза с нескрита наслада. Полковникът се усмихна и безшумно се отдалечи.

На другия ден се обади майор Джак Доноу и поиска среща след работно време. Видяха се в „Тенки“ на мръкване.

— Открих собственика на странната къща на брега на Сумида — съобщи Доноу, без да си прави труда за въвеждащи слова. Отказа да седне и остана пред бюрото на Полковника, потръпващ от възбуда. — Няма да повярвате, но къщата се води на името на сенатора Джаклин Макейб!

— Макейб?! — смаяно промълви Полковника. — Какво общо може да има един американски сенатор с недвижима собственост в Токио? При това къща, която се използва за нелегална квартира от мафията?

— И аз това се питам — сви рамене Доноу.

Веждите на Полковникът се превърнаха в плътна черта:

— Сигурен ли сте в достоверността на своята информация?

— Абсолютно. Източникът ми е непоклатим.

— Исусе!

Полковникът стана и пристъпи към прозореца. Умът му бясно препускаше, опипвайки всички възможности. Не, смисълът се губи… Освен ако… Доноу спомена, че фамилиите Леонфорте и Матачино са в бясна надпревара да установят контакти с фашизирани политици във Вашингтон. Възможно ли е една от тях вече да е спечелила най-големия фашист на Капитолийския хълм?

Оками се появи около час, след като Доноу си тръгна. От изражението на лицето му беше ясно, че отново не е успял да открие Фейт Соухил. Подчинявайки се на внезапен импулс, Полковника вдигна глава:

— Никога не съм виждал Фейт… Какъв е цветът на очите й?

— Син — кратко отвърна Оками и отиде да се измие.

Става интересно, помисли си Полковника. Предположението му беше твърде смело, но напоследък боравеше единствено със смели предположения… Възстанови в паметта си разговора с доктор Ингава — хирурга, който беше оперирал лицето на Уоксман. Той твърдеше, че раненият е бил докаран в клиниката от синеока жена, представила се за монахиня. Оками пък подхвърли, че след фалшивата смърт на Джони Леонфорте Фейт Соухил, води живот на монахиня… Също със сини очи… Съвпадение ли е това? Или именно Фейт е откарала ранения си любим в болницата? Дали наистина мрази Леонфорте (както твърди Доноу), или просто се е постарала да изгради нова самоличност на своя любим?

Три вечери по-късно Полковника потърси Ейко. Надникна в стаята й, но там нямаше никого. Реши да й остави бележка и потърси чист лист хартия сред бумагите върху масата. Нещо проблесна и той бавно остави листовете. Пред очите му се появи сребърно разпятие на тънка верижка. Нима Ейко е католичка? Никога не я беше разпитвал в тази посока, а и тя приличаше на съвсем обикновен будист. Няколко пъти беше споменавала „мисоги“ — шинтоисткия ритуал за пречистване чрез вода, на който обичаше да се подлага. Беше типична японка както в облеклото, така и в поведението си, той нито за миг не допусна, че може да изповядва западна религия. Но защо трябва да крие, че е католичка?

Готвеше се да остави хартията на мястото й, когато от вратата долетя тъничкият й глас:

— Полковник-сан?

— О, Ейко-сан — извърна се той. — Тъкмо се канех да ви оставя бележка.

— Искате да ме видите? — пристъпи в стаята тя.

— Да, разбира се.

Очите й пробягаха по сребърното разпятие:

— Значи открихте моята тайна…

— Никога не съм мислил, че религиозните убеждения са тайна, Ейко-сан — изправи се той.

Тя замислено го погледна. От този ъгъл лицето й с тъмни очи и още по-тъмният венец на косата наподобяваше стар и мъдър гарван.

— Вие сте наполовина евреин, полковник-сан — промълви тя. — Но предпочитате да не разгласявате този факт, нали?

Той дори не се опита да разбере как Ейко се е докопала до ревниво пазената тайна. За нея не подозираше дори Оками.

— Имам основателни причини за това, Ейко-сан — рече. — Много хора имат особено отношение към евреите. В него се съдържа елемент на дискриминация, макар че никой не би го признал. Ако еврейската кръв в жилите ми стане обществено достояние, аз несъмнено ще изгубя част от своите връзки и авторитет.

— Можете да бъдете спокоен по отношение на моята дискретност — отвърна тя, седна на един стол и кръстоса крака като европейка. — Всички ние имаме своите тайни… — Полите на кимоното й леко се разтвориха и той стреснато установи, че между краката й виси добре оформен пенис. Следващата й реплика беше на чист, идиоматичен английски: — Видите ли, полковник… Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите…

— Католически орден? — намръщи се недоумяващо той. — Не мисля, че…

— Имам предвид женски орден — тихо го прекъсна тя.

В стаята се възцари тежко мълчание. Откъм прозореца долиташе тихото съскане на автомобилни гуми по мокрия асфалт, през стените се чуваха натежали от сексуална възбуда стенания.

Полковникът тежко се отпусна в близкия стол и поклати глава:

— Бихте ли ми обяснили всичко това, Ейко-сан? — промълви с усилие той.

Тя отпусна ръце в скута си и леко се приведе напред:

— Успях да получа известна информация за вашата Фейт Соухил… Не се е срещала с Оками-сан близо десет месеца по простата причина, че се намира извън Япония.

— Къде е? Обратно в Щатите?

— Да. Преди да замине, е живяла в индустриалния квартал, край реката…

Хладни пипала сграбчиха душата на полковник Линеър.

— В къщичка, притисната между два склада? — приведе се напред той.

Ейко кимна с глава, без да проявява никакво учудване.

— Трябва да разбера какво става — промърмори сякаш на себе си той. — Трябва да проникна в тази къща!

Черните й очи замислено се плъзнаха по лицето му.

— Искате ли да го сторите още сега?

Вратата от неръждаема стомана беше първото нещо, което се набиваше в очи. На външен вид изглеждаше съвсем обикновена, но при почукването изкънтя на метал.

Дали ще открие истината? В тази къща Фейт и Оками се бяха видели за последен път и тя го беше предупредила, че е твърде опасно да се мярка насам… Кой дебнеше вътре? Самата Фейт? Чезаре Леонфорте или може би сенатор Джаклин Макейб? Ами ако там е тайнственият Леон Уоксман — Джони Леонфорте?

Вратата безшумно се отвори.

На прага се изправи младо момиче, което едва ли имаше повече от двадесет години. Ейко я представи като Анако, после двамата покорно я последваха вътре. Прекосиха приятния овален вестибюл, изкачиха се по широкото стълбище към втория етаж и тръгнаха по дълъг, облицован в черешова ламперия коридор. Озоваха се в просторна библиотека, обзаведена богато и с вкус. Тя, заедно с металната врата на входа, недвусмислено сочеше, че парите никога не са били проблем в този дом.

Помещението беше просторно. Таванът се издигаше поне на пет метра от пода, в средата му беше окачен тежък полилей от австрийски кристал. Високите лавици от тъмен махагон бяха претъпкани с книги. Подът беше покрит с разкошен персийски килим, който грееше с рубинено-сапфирените си шарки. Върху него бяха пръснати скъпи кожени мебели: два еднакви на външен вид дивана, разположени един срещу друг, тежки фотьойли с табуретки за краката, няколко изящни настолни лампи със зеленикави абажури. В ъгъла мътно проблясваше великолепен френски секретер от крушово дърво, който би намерил място във всеки известен музей по света. Върху кристалния плот на малка масичка за кафе с бронзови крачета пропя античен часовник с изящни орнаменти. Отмерил кръглия час, той звучно затиктака към следващия. Прозорците бяха скрити зад дебели завеси от тъмнозелено кадифе.

— Какво означава всичко това? — попита Полковникът и се извърна към Ейко.

— Дом далеч от дома — обади се приятен контраалт от дъното на помещението. — Оазис за странници по чужди земи…

Полковника рязко се обърна по посока на гласа. Оказа се, че той принадлежи на висока жена с царствена фигура. Бузите й бяха леко поруменели, кестенявата коса се спускаше на вълни към раменете й. Очите й бяха необикновени, той никога в живота си не беше виждал такива… Доктор Ингава излезе прав: цветът им беше невероятен, истински електрик…

Жената пристъпи напред и полите на черната й роба тихо прошумоляха. Протегна ръка и Полковникът я пое. Кожата на дланта й беше суха и топла, от нея се излъчваше сила. Той неволно примигна от странното излъчване на тази жена.

— Добре дошъл в нашата резиденция, полковник Линеър — усмихна се монахинята. — Аз се казвам Бърнис и съм игуменка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Вие… — заекна той. — Вие сте тази, която спаси живота на Джони Леонфорте, нали?

Бърнис продължаваше да стиска ръката му, на лицето й грейна широка усмивка.

— Всяко нещо с времето си, полковник — промърмори тя и се извърна към Ейко. — Преценката ти за него е била точна…

— Благодаря, Бърнис — поклони се Ейко. Каза го по напълно западен маниер и Полковникът неволно си спомни думите й отпреди час-два: Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите.

Бърнис изви глава:

— И тъй, полковник Линеър… Какво е впечатлението ви от мен?

Ръкостискането й не отслабваше, това го объркваше. Отвърна с първите думи, които се мярнаха в главата му:

— Мисля, че вие сте най-прекрасната амазонка, която съм виждал…

Бърнис се разсмя:

— Господи, полковник! Готова съм да се закълна в свещения меч на Дона ди Пиаве, че започвам да ви харесвам!

Махна с ръка към коженото кресло с висока облегалка и добави:

— Моля, настанете се удобно.

Самата тя предпочете стилната табуретка, която беше в комплект с френския секретер. Отпусна се на ръба й, напрегната като птица пред полет, белите ръце покорно легнаха в скута й. Има нокти на селскостопански труженик, отбеляза Полковника. Очевидно не обича административната работа. Казано на шахматен език, тя беше повече офицер, отколкото цар. Фигурата, чрез която се провеждат решителните атаки…

— Какво да ви предложа, полковник? Чай, кафе, коняк?

Той избра чай и тя се присъедини към него. Ейко изчезна зад вратата, секунди по-късно се появи Анако със сребърен поднос в ръце. Чаят беше приготвен по английски обичай, до последната подробност — с резенче лимон на ръба на чашата, гъсто мляко и току-що изпечени кифлички. Вероятно в негова чест… Стана му драго от това колкото неочаквано, толкова и приятно посрещане.

Утолил жаждата си, той най-сетне се облегна назад и погледна красивото лице срещу себе си:

— Сестро, имам нужда от някои разяснения… Очите й пробягаха по лицето му, ръцете й се разпериха:

— На ваше разположение съм.

— Какво правите в къща, която се използва за тайна квартира на мафията, а по документи се води собственост на сенатора Джаклин Макейб?

— Добър въпрос, полковник — обади се плътен глас зад гърба му. Той се извърна и видя висока мъжка фигура на прага. Беше поне метър и деветдесет, с широки рамене. Качеството на раирания му костюм беше такова, че Полковника за миг си позволи да помечтае за цивилния живот. Яката на снежнобялата риза беше стегната от тъмна папийонка, на краката му имаше мокасини от мека кожа, очевидно ръчна изработка. — На него ще ви отговоря аз…

Кожата на лицето му беше мургава, косата чуплива. Над устните му се очертаваха тънки мустачки. Очите му бяха с цвят на маслина, пъргави и весели. Сякаш не можеше да се нарадва на великолепната игра, наречена живот… Беше безспорно привлекателен мъж, някъде около тридесетте. С високи скули, решителна брадичка и широко чело, издаващо присъствието на буден ум.

Насочи се към тях с походката на човек, който познава света и навсякъде се чувства у дома си.

— Истината е много елементарна — продължи закачливо той. — Ние просто делим постелята си с дявола! — Усмивката му беше предназначена колкото за госта, толкова и за Бърнис. — Нямам предвид Дявола с главно „Д“, макар че Бърнис сигурно е на друго мнение… — спря пред сребърния поднос, натопи безименния си пръст в купичката сметана и с наслада го облиза. У друг човек този акт несъмнено би изглеждал просташки, но в действията на новодошлия имаше толкова чар и непринуденост, че всичко изглеждаше съвсем в реда на нещата. Ето какво прави природната дарба, отбеляза в себе си Полковника.

Мъжът избърса пръстите си в ленена салфетка и поясни:

— Имам предвид дявола, вселил се в душата на всеки от нас… — Отпусна се на табуретката между двамата и добави: — Най-често си го представям в образа на сенатора Джаклин Макейб… Изключително самоуверен кучи син (извинявай, Бърнис), който е дълбоко убеден в правотата си и това го прави особено опасен!

— Господ слага юзди на фанатиците — обади се Бърнис.

Новодошлият сграбчи ръката на Полковникът и енергично я разтърси:

— Казвам се Пол Матачино, но всички ми викат Черния — ухили се той. — Заради матовата ми кожа… Един Бог знае откъде съм я наследил. Може би от африканските мури, появили се в Европа през Агридженто…

— Много си словоохотлив, Пол — направи му забележка Бърнис. — Полковникът е зает човек…

— Зная — отново се ухили Черния и намигна на Полковника. — Нали именно затова е тук?

— Пол! — намръщи се Бърнис и изведнъж заприлича на загрижена гувернантка.

— Добре, добре — въздъхна онзи, разбрал, че е време да се залавя за работа. — Използвам една мрежа на моята фамилия тук, целта ми е да стигна до Макейб. Трябва ми, защото с негова помощ ще направя контакт с един куп баровци във Вашингтон. За това плащам скъпо и прескъпо, но няма как. Моята мрежа му предоставя всички поверителни сведения за командването на Окупационната армия…

— Сенатор Макейб прави досиета на всички висши офицери в армията на САЩ — обади се Бърнис. — Наскоро признал пред Пол, че с помощта на завербуваните военни започва да изготвя досиета на служителите от Държавния департамент…

— Гадно копеле! — изръмжа Пол.

Полковникът механично погледна Бърнис, но игуменката с нищо не показа, че забелязва сквернословията на мафиота. Много странна монахиня, рече си той.

— Но Макейб има и положителните си страни — промърмори Черния. — Чрез него получавам достъп до хората, които управляват… Нямам отношение към политиката му, но напоследък започвам да се тревожа. Особено след като чух за намерението му да вкара законопроект за проверка произхода на всички държавни служители. Това е гадна работа и не искам да имам нищо общо с нея…

— Вече имате — напомни му Полковника.

— Може би се престарахме — призна с въздишка Бърнис.

Изявлението на деня, помисли си Полковника, а на глас подхвърли:

— Това ме подсеща да ви задам един друг въпрос: какво правите вие в едно легло с мафията?

— Хей, приятел! — изгледа го кръвнишки Пол. — Внимавай как се отнасяш с игуменката!

— Млъквай, Пол! — сряза го Бърнис.

— Не искам да проявявам неуважение, но от моя гледна точка този съюз е меко казано странен…

— Непочтен вероятно е по-точната дума — усмихна се Бърнис.

— И тя ми мина през главата — призна Полковника.

— Хей, какви ги дрънкате? — повиши тон Черния и размаха дебелия си показалец. — Трябва ли да ви напомням, че моята фамилия е поддържала контакти с ордена на Дона ди Пиаве в продължение на десетилетия? — приведе се напред, великолепно скроеното сако се набръчка. — Фамилията Матачино има връзки, полковник! — Пръстите му се вкопчиха един в друг и бавно се разклатиха пред лицето на госта. Здраво преплетени връзки, които дори не можете да си представите!…

— Ние също имаме полза от хора като Матачино — разпери ръце Бърнис. — Просто защото сме женски орден и контактите ни са генетично ограничени… Преследвани сме в продължение на векове под една или друга форма… — Яркосините й очи се забиха в неговите, Полковникът неволно се запита дали и тя е наясно с еврейския му произход. — Но Бог е милостив и орденът на Дона ди Пиаве оцеля… Ние вършим Неговите дела, а Той ни дава сила…

— Превъплътена от фамилията Матачино — отбеляза Полковника. — Нима искате да кажете, че Бог иска да сключите съюз с гангстери?

— Всички сме Негови чада, полковник — усмихна се Бърнис. — Затова не бива да обръщаме гръб на грешниците. Те имат нужда от нашата утеха. В замяна правят дарения на църквата, занимават се с благотворителна дейност. И по този начин предпазват много хора от лапите на злото…

— Като съдират кожата на други — поклати глава Полковника.

— Вече те предупредих! — скочи на крака Пол Матачино. — Няма да търпя повече подобни… — прехапа устни да си спести прилагателното, поклати глава и въздъхна: — Цялата тая работа е една шибана грешка! Знаех си аз!

Бърнис запази спокойствие, очите й не се отделяха от лицето на Полковника. Изчака да отмине гневното избухване на Пол Черния и меко промълви:

— Всички сме грешни, полковник… Нима ще хвърляте камъни по себеподобните си?

Усетил правотата в думите й, Полковника замълча. Наистина нямаше право да бъде съдник на тези хора, особено след като сам нарушава законите и дори убива в името на своите убеждения… Нима не прибягва до услугите на Якудза? Нима не е в едно легло с тях, за да постигне целта си?

— Какво искате от мен? — глухо промълви той.

Пол Черния смаяно го погледна, после премести очи към Бърнис.

— Имаме нужда от помощта ви за задържане на нещата. Получихме своето от сенатора Макейб, но с тревога следим все по-истеричните му антикомунистически изяви — в гласа на Бърнис се появи заповедническа тежест. — Кампанията му за гонене на вещици е заплаха за нас.

— Крайно време е да го размажем! — изръмжа Черния и стовари огромния си юмрук върху масата.

— Затова ли искате моята помощ? — вдигна вежди Полковника.

— В началото на другата седмица Макейб пристига в Токио — съобщи Бърнис.

— Прекрасно! — промърмори Полковникът и се надигна от мястото си. — Ще извадя пистолета и ще му видя сметката!

— Мадона! — проплака Пол Черния и отчаяно се плесна по челото. — Защо ни трябваше да се занимаваме с тоя тип, Бърнис?

Тя изви глава да го погледне и замислено отвърна:

— Защото без него няма да направим нищо… Никой от нас не може дори да припари до сенатора Макейб.

— Дявол или не, аз не искам да имам нищо общо с това убийство! — отсече Полковника.

— Какво убийство? — размаха ръце Пол. — Кой, по дяволите, е споменал тук за някакво убийство?

— Нали сам каза, че е време да го размажеш — припомни му Полковника.

— Да, но…

— Моля, седнете! — обади се заповеднически Бърнис. — И двамата!

Изчака ги да се подчинят, после спокойно се извърна към госта:

— Полковник, ние трябва да неутрализираме сенатора Макейб и това е всичко. Не е нужно да го убиваме, достатъчно е да го лишим от влияние…

Полковника дълго мълча. Ръцете му механично тъпчеха лулата. Най-накрая запали, изпусна облаче ароматен дим и вдигна глава:

— Това би могло да се уреди… Но на определена цена.

— Парите не са проблем — нетърпеливо подхвърли Пол.

— Не ставай смешен, приятелю — изгледа го ледено Бърнис. — Полковникът е прагматичен мъж, парите едва ли ще имат място в нашето споразумение…

— Че какво друго? — объркано я погледна Пол.

Полковникът изчака малко, после вдигна глава:

— Първото ми условие е да се срещна с Фейт…

— Не! — изрева Пол. — В никакъв случай! Фейт е извън тази сделка!

Полковникът се извърна да погледне Бърнис.

— В случая Пол е прав — каза тя. — Освен това Фейт отдавна се върна в Щатите.

— Само тя е в състояние да потвърди това, за което говорим.

— Виждаш ли? — размаха ръце Черния. — Тоя тип не вярва нито дума на това, което му казахме! — Извърна се към полковника и гневно просъска: — Имаш думата й, да те вземат мътните! Забрави ли, че е монахиня?!

— Достатъчно, Пол!

Едрият мъж се извърна към спуснатата завеса на прозореца и стисна зъби. Очите му хвърляха мълнии.

— Страхувам се, че по този въпрос не можем да се пазарим, господин полковник! — твърдо изрече Бърнис. — Фейт просто я няма и вие трябва да се примирите с този факт!

— А давате ли си сметка какво искате от мен, сестро? Нима то е по-различно от бруталното убийство? Вие просто искате да взема живота на сенатор Макейб! Защото без кариера и със съсипана репутация той вероятно ще опре дулото в слепоочието си!

— Това би било идеалното разрешение за всички! — обади се откъм прозореца Пол. — Този маниак е истински дявол! Казвам това, защото съм му сърбал попарата!

Бърнис и Полковника не му обърнаха внимание.

— Представяте ли си какво може да направи с Америка човек като Макейб — промълви тя. — Ще я разкъса на парчета! Няма да го спрат нито приятели, нито семейство, десетки и стотици хора ще бъдат съсипани!

— Представата няма да ни помогне — поклати глава Полковника. — Нещата опират до нещо съвсем просто: вие искате от мен да разчистя мръсотия, в чието натрупване имате пряко участие…

— Нищо подобно — поклати глава Бърнис, извърна се към вратата и леко повиши глас: — Ейко-сан!

Японката влезе, подаде на Бърнис някаква папка със зелени корици и побърза да напусне помещението, без дори да погледне към Линеър. Така бягат хора, станали неволни свидетели на тежка катастрофа.

Бърнис мълчаливо протегна ръка и Полковника взе папката. Имаше чувството, че кориците й парят.

— Но какво правиш?! — промърмори Пол Черния и напусна мястото си до прозореца. — Нали се бяхме разбрали, че…

Бърнис вдигна ръка, в сочния контраалт на гласа и се появи стоманена нотка:

— Той заслужава да научи всичко.

Полковникът с трепет разгърна папката. Вътре имаше материали за Г-2, които добре познаваше. От устата му излетя въздишка на облекчение, ръцете му запрелистваха материалите. Така стигна до последната страница, към която бяха прикрепени два обикновени бели листа, подпечатани с официалния печат на Г-2. Прочете съдържанието им и ужас стисна сърцето му. На първия лист беше описано съдружието му с Микио Оками, при това до последния детайл. Заглавието на втората страница беше такова, че нямаше смисъл да продължава:

Думите пламтяха върху хартията с огромна сила, сякаш бяха написани с живи въглени, а не от обикновена пишеща машина. В главата му нахлу част от монолога на Ричард III:

— Това е екземплярът, който се съхранява в канцеларията на Г-2 — меко поясни Бърнис. — Сенаторът вече притежава копие от него, предостави му го Пол… — Полковника вдигна глава и срещна твърдия поглед на блестящите й очи. — Предполагам, че си давате сметка какво ще стане, нали? Вие сте евреин. Макейб ще ви обвини в сътрудничество с комунистите по простата причина, че няколко известни евреи са демонстрирали връзките си с тях… Още повече, че вие сте британски гражданин, съумял да получи висок пост в Окупационната армия. Дори само този факт вече предполага, че доста хора във Вашингтон ви ненавиждат… Те с удоволствие ще пируват над гроба ви. — Протегна ръка и взе папката. — Сега вече заплахата е съвсем непосредствена, господин полковник. Защото и вие ще се окажете сред хората с разбити кариери… Въпросът става личен.

— А Г-2? — прочисти гърлото си Полковника. — Запознати ли са неговите ръководители със съдържанието на тази папка?

— Още не, очакват допълнителни сведения — Бърнис откачи последните два листа и ги размаха във въздуха. — Искате ли да ги унищожим?

Полковникът мълчаливо кимна, извади тежка сребърна запалка и щракна капачето. Пламъците жадно погълнаха компрометиращите материали.

Колко е бил прав Ричард III, въздъхна Полковника, докато очите му следяха как Бърнис пуска пепелта в сребърния поднос за чай.

— Жребият е хвърлен — прошепна игуменката и старателно се прекръсти. — Сега трябва да решим какво ще правим по-нататък…

Майор Джак Доноу влезе в задните стаички на торукото в отлично настроение.

— Познайте кой ще гостува на Г-2 идущата седмица — усмихна се на Полковника той. — Информацията е строго секретна, но аз ще…

Думите замряха в гърлото му, очите му се оцъклиха. Беше толкова смаян, че дори не помръдна, когато тялото на Полковникът се стрелна напред и го прикова към стената. Болезнено удари главата си, зъбите му изтракаха, пред очите му затанцуваха звезди. Преди да разбере какво става, Полковника придърпа с крак близкия стол и го бутна да седне. Неволно стисна клепачи, сякаш искаше да прогони тежък кошмар. Остро металическо изщракване обаче го накара веднага да ги отвори.

— Но какво…?

Не успя да довърши, тъй като дулото на собствения му служебен револвер се оказа дълбоко натикано в устата му. Вкусът и дължината му накараха стомаха му да се свие. Исусе Христе, искаше да извика той. Всемогъщи Исусе на кръста!

— Ще броя до три — изръмжа в ухото му Полковника. — После ще намажа стената с мозъка ти! Ясно ли е, Доноу?! — Майорът замръзна на мястото си, сякаш това беше единственият начин да се спаси. — А след това ще тикна този револвер между пръстите ти, ще пръсна красивите снимки из стаята и ще повикам военната полиция! Нека сами си направят заключението…

Конвулсии пробягаха по тялото на Доноу, стори му се, че всеки момент ще повърне.

— Хайде, направи го! — изръмжа Полковникът и тикна дулото още по-навътре. — Тъкмо ще се задавиш в собствените си нечистотии!

Майорът успя да се овладее.

— Ти ми погоди тоя номер, нали, Доноу? — изсъска Линеър. — Какво те накара да рискуваш толкова? Нима си въобразяваше, че няма да видя досието, което си ми съставил? Мръсно фашистко копеле!

Дулото рязко излезе от устата на нещастника, последва оглушителен плесник, който го събори от стола. Доноу се сви в ъгъла на помещението, прибра колене към гърдите си и започна да плаче.

Лицето на Полковникът се сбърчи от отвращение. Обърна стола и го яхна, очите му не изпускаха сгърчената на пода фигура.

— Чакам, майоре! — заплашително изръмжа той.

Доноу подсмръкна и изтри носа си в ръкава на униформата.

— Бях… Бях уплашен… Не знаех какво друго да сторя. Трябваше да се спася по някакъв начин…

— И това е всичко, така ли?

Онзи безмълвно кимна с глава.

Защо пък не, каза си Полковника. Понякога най-искрени са именно неубедителните отговори.

— Слушай ме внимателно — решително започна той. — Зная за тайното посещение на сенатора Макейб, което започва в понеделник. Запознат съм и с някои от странните му сексуални привички… — помълча за миг, после продължи: — Зная и за теб, Доноу! — изчака онзи да вдигне глава и заби поглед в кървясалите му очи. — Вие с Макейб си бяхте дружки, докато той служеше в армията, нали? Оттам го познаваш така добре… — Малки, но полезни късчета информация, събрани от някогашните партньори на Макейб.

Полковникът се изправи, блъсна стола встрани и сграбчи яката на Доноу. Онзи се озъби, в очите му блесна див ужас.

— Сега слушай внимателно, защото трябва да изпълниш абсолютно точно това, което ще ти кажа! — Револверът в ръката му помръдна, Доноу уплашено се дръпна назад. — Искам да те предупредя, че ако се опиташ да ме измамиш, това нещо ще го тикна в устата ти и с удоволствие ще дръпна спусъка! Ясно ли е?

Все още зашеметен, Доноу мълчаливо кимна с глава.

— И още нещо — подхвърли Полковника. — Досието ми в Г-2 е подменено, в него липсват онези два листа, които си добавил… Ако пак се опиташ да ги сложиш там…

— Няма! — прошепна майорът и тялото му потръпна от ужас. — Няма, заклевам се!

— Съжалявам, но в стаята ми правят ремонт — каза Ейко, посрещнала Леон Уоксман на прага на торукото. — Ще трябва да идем в друга…

Уоксман разсеяно кимна с глава. Мислеше за евентуалната сделка, която трябва да сключи, след като тази японска курва го облекчи.

Ейко го поведе към задната част на къщата. В коридора прозвуча висок и очевидно ядосан глас, Уоксман неволно забави крачка.

— Пет пари не давам какво мислиш ти! — гласът идваше от стаята на Полковника, който очевидно говореше по телефона. — Тази операция ръководя аз! — Мълчание. Джони спря и затаи дъх. — Точно така! — обади се след малко ядосаният глас. — А сега ме чуй добре, господин Матачино!…

— Мамка му стара! — простена Уоксман и леко се плесна по челото. — Забравих включени фаровете на колата си! — усмихна се на Ейко, която се беше обърнала и го наблюдаваше с открито недоумение. — Ето какво ще направим, скъпа… Ти иди да подготвиш нещата, а аз веднага се връщам!

— Хай — покорно кимна тя, поклони се и му посочи вратата на стаята.

Уоксман се завъртя и тръгна обратно. Изчака щракането на ключалката зад Ейко, пъргаво отскочи назад и залепи ухо до вратата на Полковника. Страшно много искаше да разбере какви ги върши онзи лъжец Пол Матачино „Черния“…

— Господин Матачино, вие наистина поставяте търпението ми на изпитание! — продължаваше да вика отвътре Линеър. — Така ли? На мен заплахи не ми минават! Предлагам да ви пратя кола и да… Ало? Ало? — разнесе се затръшване на слушалка, последвано от сподавена ругатня: — Гаден мръсник!

Джони Леонфорте чу достатъчно. На устата му се появи коварна усмивка. Почука на вратата, изчака сподавеното „влез“ и натисна бравата.

— С какво мога да ви помогна? — погледнато иззад бюрото полковник Линеър. — Мисля, че сте объркал стаите…

— Не съм — поклати глава Джони, придърпа близкия стол и се отпусна в него.

— Кой сте вие?

Британец, помисли Джони. При това цял полковник…

— Леон Уоксман — представи се той, без да подава ръка, спомнил си, че британците имат странни правила за поведение.

— Полковник Денис Линеър — отвърна човекът зад бюрото, кимна с глава и прибра в чекмеджето папката, над която работеше. После кръстоса ръце пред гърдите си и попита: — С какво мога да ви помогна, господин Уоксман?

— По-скоро е обратното — усмихна се Джони. — Мисля, че аз съм този, който може да ви помогне…

— Така ли? — хладно изви вежди Линеър.

— Точно така. Случайно разбрах, че имате проблеми е един човек на име Пол Матачино „Черния“…

— Никога не съм чувал за него.

— Добре де, не сте… Но аз съм чувал… При това не само съм чувал, но и го познавам отлично. По-добре дори от шибаната му майчица!…

— Много интересно, но…

Вратата отскочи на пантите си, в стаята влетя Ейко.

— Полковник-сан! — извика задъхано тя. — Моля ви, елате бързо! Двама клиенти се сбиха! Единият е в кръв, а другият…

Полковникът скочи и се устреми към вратата.

— Моля да ме извините, господин Уоксман — обърна се от прага той. — Веднага се връщам… — стъпките им заглъхнаха по коридора.

— Извинен си, приятелю — промърмори в празната стая Джони. — Можеш и да не бързаш… — стана, надникна в коридора и се настани зад бюрото на Линеър. Издърпа най-горното чекмедже и извади папката, която Полковникът беше прибрал при внезапното му посещение. На корицата й имаше печат на Г-2 с надпис „Строго секретно“. Американското военно разузнаване, кимна с одобрение Джони. Почти веднага попадна на плановете за тайното посещение на сенатора Джаклин Макейб, насрочено за началото на следващата седмица. Вниманието му беше привлечено от забележка в полето, изписана със ситен, нервен почерк:

Сърцето на Джони блъскаше като чук в гърдите му. Сенаторът Макейб ще посети „Тенки“! Той вече имаше информация за точния ден и час на пристигането му — всичко съвпадаше. Господи, това е шанс, който идва един път в живота! Нито баща му, нито брат му Алфонс бяха успели да се докопат до Макейб. Фамилията Леонфорте има какво да предложи на сенатора, който без съмнение е един прагматичен мъж, и нещата ще се оправят. Много благодаря, полковник Линеър, ухили се той и вдигна глава. Откъм коридора прозвучаха приглушени гласове, папката бързо се върна на мястото си. Полковникът влезе точно когато Джони се настаняваше обратно на стола си.

— Още ли сте тук? — раздразнено попита той, седна зад бюрото и започна да пише нещо.

— Неприятности? — спокойно го изгледа Джони.

— Нищо особено, вече се оправих…

— Пак ви повтарям, с Пол Черния няма да ви е лесно…

Полковника рязко вдигна глава:

— Вече ви казах, че не познавам този човек!

— Тъй ли? — ухили се Джони. — Е, хубаво тогава…

— Вижте какво, господин…

— Уоксман.

— Само си губите времето, господин Уоксман!

— Добре, добре — вдигна длани Джони и започна да се изправя. — Отивам си. Може пък вие да излезете прав… — на лицето му светна приятелска усмивка. — Пак ще се видим…

Във вторник вечерта Полковникът беше изключително нервен. Планът му беше изтънчен и остроумен, но доста крехък. От него зависеха много неща, същевременно още повече неща можеха да го провалят.

— Крехък… — замислено повтори Ейко, изслушала безмълвно опасенията му. После бавно поклати глава. — Аз не мисля така. Залагаме на човешката природа, нали? Това е най-сигурното нещо на света… — на лицето й се появи усмивка. — Не се безпокойте, полковник-сан. Какво е най-лошото, което може да се случи?

— Макейб да се измъкне от капана, а после да ме разпъне на кръст като евреин със симпатии към комунистите… А Оками да разбере, че умишлено не му казвам нищо за Джони Леонфорте… — Тикна лулата между зъбите си и мрачно добави: — Две катастрофи от личен характер, за които дори не ми се ще да мисля…

— Хубаво е, че знаете от какво да се пазите — промълви Ейко. От начина, по който го каза, ясно личеше гордостта й от участието й в една толкова сложна операция. Полковника усети, че подкрепата й го успокоява.

— Благодаря, Ейко-сан — простичко рече той.

— Нищо не съм направила, полковник-сан — скромно сведе поглед тя.

Той опря длани на бюрото и бавно се изправи:

— Независимо от развоя на събитията, съм решил тази вечер да ви заведа на най-доброто „суши“, което може да се намери в Токио…

Тя замълча, което в нейния случай със сигурност означаваше съгласие.

Доноу доведе сенатора Джаклин Макейб точно в 23,00 часа. Беше едър мъж с оплешивяло чело и синкави от бръснене бузи, над яката на ризата му висяха няколко гънки тлъстина. От тялото му се разнасяше миризма на дезодорант и пот, свинските, разположени близо едно до друго очички наблюдаваха света с навъсено подозрение.

В замяна на това притежаваше забележителна самоувереност и беше толкова сладкодумен, че би намерил слушатели дори ако започнеше да чете телефонния указател. И в крайна сметка именно тези качества бяха от значение.

Запозна се с предлаганите в „Тенки“ услуги като военен командир, започнал инспекция на поверените му части. Полковникът беше почти сигурен, че вижда как му текат лигите.

— У дома положително не можем да очакваме такова обслужване — промърмори сенаторът, обръщайки се към Доноу. — Най-много да издебнем някоя секретарка и да я плеснем по дупето… — тлъстаците му се разтърсиха от смях.

После му представиха Ейко.

— Имате ли момчета в тая дупка? — безцеремонно попита Макейб. — Имам предвид млади и красиви хора, които притежават известни умения… — отново се разкикоти, очевидно опиянен от свободата, която му предлагаше японското торуко. Особено ако я сравняваше с отегчителните официални разговори в щаба на окупационната армия.

— Имаме — увери го Ейко и умишлено засрича английските думи. — Всички са първо… първо…

— Първо качество, а? — изрева Макейб и бавно я последва към стая номер 7. На прага се обърна и подхвърли на Доноу: — Това е гвоздеят на програмата, нали, Джак? — Хвана топката на бравата и заповеднически добави: — Ти ще ме чакаш да свърша, после можем да похапнем…

Стая номер седем беше готова да посрещне високия гост. Скрит зад двойното стъкло на стенното огледало, Полковника неуморно натискаше бутона на своя фотоапарат. Имаше за какво, тъй като тлъстото и космато тяло на сенатора демонстрираше изненадващо пълен и енергичен комплект сексуални упражнения върху слабичко японче, което едва ли беше на повече от 12–13 години. Полковникът беше живял на Изток достатъчно дълго, за да се впечатлява от хомосексуализма, но винаги се беше питал как може да се прекрати насилието над непълнолетни… Не изпитваше гняв от сцените, които се разиграваха пред очите му. Сексуалните навици са част от културното наследство на един народ и той нямаше нито морално, нито законно право да се бърка в тях.

Позволи си доволна усмивка, едва когато в стая номер 7 се появи Джони Леонфорте, гол, както майка го беше родила. Такива са законите на човешката природа, Ейко-сан отново се беше оказала права… Изтощеното момче вече спеше на пода, но сенаторът, все още възбуден, беше позвънил да му изпратят друго.

— Света майко! — втренчи се в Джони Леонфорте той. — Не си ли прекалено дърт?!

Джони се засмя, протегна ръка и се представи.

— Сенатор Джаклин, ние с вас имаме да обсъдим доста неща — подхвърли той.

— Така ли? — промърмори Макейб и хвърли разтревожен поглед към заспалото на пода момче.

— Точно така — дари го с най-ослепителната си усмивка Джони. — А междувременно лично ще се погрижа да имате най-добрия секс, който може да предложи тази страна, при това всяка вечер от престоя ви…

— Аз живея в Съединените щати, господин Уоксман — скептично поклати глава сенаторът. — По-точно във Вашингтон, област Кълъмбия. Хората там не приемат сексуални навици като моите…

Още по-добре, сенаторе — отвърна Джони и почтително се поклони. — Аз съм… как да кажа… опитен в този бизнес и съм изцяло на ваше разположение. Всяко ваше желание ще бъде закон за мен!

Полковникът следеше сцената с неотклонно внимание. Тя беше онази крехка част от плана му, която не можеше да дирижира и за която изцяло разчиташе на самообладанието на Джони. С въздишка на облекчение видя, че гангстерът се справя успешно и снимките с перверзиите на Джаклин Макейб не само ще предизвикат фурор сред сенаторите на Капитолийския хълм, но и веднъж завинаги ще ликвидират влиянието на фамилията Леонфорте сред вашингтонските политици.

Безпокойството му бързо се стопи, особено след като стана свидетел на парада на японски момченца, майсторски организиран от Джони… Тоя тип наистина прояви завидна изобретателност.

— Всичко приключи! — доволно се усмихна Ейко, почти скрита зад огромната чиния със „суши“. — Вие пипнахте не само сенатора Макейб, но и цялата фамилия Леонфорте! Бърнис и Пол са ви много задължени!

— На вас разчитам — усмихна се Полковника, доволен от апетита й. — Трябва да ги убедите да спазят своята част от уговорката…

— Не се безпокойте — кимна Ейко, хвана с пръчиците късче тлъста риба, натопи го в соевия сос и го хвърли в устата си. Челюстите й ритмично се задвижиха, очите й се премрежиха от удоволствие. — Това е най-доброто суши, което някога съм яла… Как открихте ресторантчето?

— То е собственост на Оками.

— Аха, Оками… — проточи тя и избърса устните си с книжна салфетка. — Успяхте ли да го задържите настрана от цялата операция?

Полковникът кимна с глава.

— Не беше лесно, а и не ми е особено приятно — призна с неохота той. — Дано някой ден не ми отвърне със същото… — Очите му се насочиха към прозореца. — Познавам характера му… Разбере ли, че Леон Уоксман е Джони Леонфорте, нищо няма да го спре. Просто ще отиде и ще го ликвидира! Това обаче не отговаря на моите планове. Искам Джони да е жив, докато провали цялата фамилия Леонфорте…

— Дано да си струва — промълви Ейко. — Защото той е изключително опасен…

Това бяха пророчески думи, но полковник Линеър не доживя сбъдването им. Почина през есента на 1963 година и делото му бавно потъна в забрава.