Двойникът на нинджата (Част II)

Десета главаТокио

Никълъс откри Танцан Нанги в една от вътрешните стаи на къщата на Кисоко. Беше на таванския етаж, въздухът миришеше на запуснатост, дебели като човешки пръст паяжини замрежваха стъклото на прозореца. Отнякъде долиташе тежкото почукване на голям часовник, сянката на махалото му падаше като кръст върху пода.

Нанги лежеше на старо легло от черен махагон. Върху чаршафите имаше петна, черни като дървото. Пристъпил крачка напред, Никълъс установи, че те са от стара, засъхнала кръв.

Повика приятеля си по име, но остана с чувството, че гласът му се абсорбира от стените и могъщото равномерно потракване. Какво е то? Тиктакането на часовник или сърцето на възрастния мъж? Наведе се, взе на ръце съсухреното тяло на приятеля си и го понесе към вратата.

Почукването придоби металически оттенък. Сянката на махалото попадна върху друга сгърчена фигура. Никълъс се обърна и започна да се връща по стъпките си. Изведнъж изпита чувството, че му предстои дълъг и труден път, тялото на Нанги рязко натежа в ръцете му.

— Кой е там? — подвикна той, но стените отново погълнаха гласа му.

После сянката на махалото изчезна, на пода се очерта неясна фигура, седнала с кръстосани крака. Тя препречваше пътя му към вратата.

Разтвори танжинското си око, пипалата на психиката му започнаха да опипват неясната фигура.

Не, тук това няма да действа…

Акшара изчезна. От устата му излетя задавен вик, сякаш беше протегнал ръка към непознатия мрак и остра сабя я отряза от рамото. Тялото му се разтърси от студена тръпка, танжинското око се затвори.

В този кратък миг на паника успя да види как фигурата се надига от пода и увисва във въздуха. До ушите му долетя тих смях, отвърна му необичайно силно ехо, което поглъщаше собствения му глас. После фигурата се стрелна напред с такава заплашителна бързина, че той извика и вдигна ръка пред лицето си…

Събуди се, тялото му се оказа в седнало положение.

— Добре ли си, Никълъс?

Очите му се плъзнаха по разтревоженото лице на Хонико.

— Къде съм?

— В апартамента ми, Съншайн сити… Стана ти нещо, което не знам как да назова… Нещо като онзи припадък, който получи по време на нашия обяд. Двете с Мери-Роуз едва успяхме да те довлечем дотук — Хонико коленичи на леглото и докосна челото му с длан. — Потиш се, може би си болен…

— Нищо ми няма — поклати глава Никълъс. — Просто сънувах кошмар…

Но какъв кошмар, добави мислено той. По-реален от живота. Скри лице между дланите си и потъна в прана, за да прочисти дихателните си органи. Сблъсъците с Кшира ставаха все по-тежки, в главата му не оставаха почти никакви спомени. Вече разбра, че припадъците се дължат на умишленото предизвикване на Кшира от негова страна. При това ставаха все по-остри и трудни за възприемане.

— Къде е игуменката?

— Отиде си, но не зная къде.

Начинът, по който отговори Хонико, му даде да разбере, че не бива да пита нищо повече.

— Каква беше тази история за майка ти Ейко, за баща ми и Джони Леонфорте?

— Не беше история, а чистата истина.

— Защо ми я разказа едва сега? Знаела си кой съм още при първата ни среща, защо не ми я разказа тогава?

— Искаше ми се, но… — извърна глава, гласът и се превърна в едва доловим шепот. — В мен се крият прекалено много тайни…

— Една от тях е превъплъщението ти в Лонда, нали?

Тя кимна, косата й хвърли златни отблясъци.

— Не исках да научиш това, не исках дори да го подозираш… — пое си дъх на пресекулки, сякаш нещо отровно притискаше гърдите й. — Не исках да ме разбереш погрешно и да ме намразиш…

— Но защо го вършиш? Не си длъжна да участваш в сексуалните сцени на онзи клуб…

— Длъжна ли? — усмихна се тя. — Не, аз сама пожелах това! — усмивката й бързо се стопи. — Сега вече наистина те шокирах, нали? — Той не отговори, очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Може би приличам на майка си, която също е искала да работи в онова торуко. Изпълнявала е Божията воля, аз също…

— Не те разбирам. Нима Бог иска от теб да задоволяваш сексуалния нагон на мъжете?

— Бог иска от мен да разкривам мъжките тайни. Бог ме моли да работя за могъществото на ордена. А това може да стане по точно определени начини, особено когато си жена. Нещата са такива от столетия…

— Значи животът ти не е чак толкова труден…

— Знаеш ли, веднага те харесах — засмя се Хонико. — Ти си различен от другите, затова… — Прекъсна мисълта си, наведе се и го целуна по устата.

Никълъс я хвана за раменете, отстрани я от себе си и надникна в очите й.

— Аз също те харесах — промълви той. — Още в мига, в който те видях в ресторанта. — Тя го целуна отново, страстта й беше като разтворена рана. Той внимателно се освободи. — Не, това не е добра идея…

— Аз не съм курва! — прошепна тя и в очите й отново се появи обидата.

— За мен това е без значение — отвърна той и погледна към малката статуетка на Мадоната върху рафта. — Не си изгубила вярата си…

— Не съм — кимна тя, проследила погледа му. — Вярвам в Бога, но презирам мъжете… — ръката й се протегна да го докосне. Очакваше отново да види гладната похот в погледа й, но се излъга. Едва сега разбра, че тази жена не очаква да получи секс, за нея подобна стока нямаше никаква цена…

Усмихна се, взе ръката й и я целуна. После бавно се изправи:

— Минава осем, трябва да вървя… Тя се извърна да го погледне.

— Първо се измий. Приличаш на човек, който е водил тежка битка.

Очите му замислено се спряха върху лицето й. В мен се крият много тайни… Колко много?

— Имаш ли представа защо би искал да ме убие Йоши — твоят колега от „Пул Марин“? — изведнъж попита той.

— Моля?

— Днес двамата с него си поиграхме на една опасна игра с мотоциклети — поясни Никълъс. — Той караше полицейска машина и от начина, по който ме преследваше, стигнах до извода, че е доста решителен човек…

— Нямам представа — объркано го погледна тя. — Какво стана?

— Нищо особено. Просто аз успях да мина през една дупка, а той — не…

— Радвам се, че нищо ти няма — прошепна тя. Недоумението в очите й изглеждаше истинско. — Но за Йоши не зная нищо. Нямам представа какво е искал да постигне…

За разлика от нея Никълъс имаше представа, при това съвсем конкретна. Хонико, Йоши и „Пул Марин“ бяха брънки от веригата, която държеше Майк Леонфорте. По всяка вероятност именно той е собственик на луксозния ресторант. Малката игра с Хонико му позволи да уточни това, което искаше да знае: тя наистина няма представа за действията на Йоши. Все още не можеше да й се довери изцяло, но вече усещаше, че макар и в лагера на врага, тази жена не е истинският враг.

— Управителният съвет на „Денва партнърс“ настоява за незабавна среща — каза Канда Тьорин, посрещнал Никълъс пред кабинета му. Етажът беше оживен, хората от нощната смяна работеха с пълни сили. — Опитах се да ви открия чрез „Ками“, после реших да ви изчакам…

— „Денва“ ще почака — кратко отвърна Никълъс и се зае да преглежда електронните съобщения, съхранени от компютъра. Нови проблеми в Сайгон, положението в Южна Америка е все така нестабилно. Три последователни съобщения от Терънс Макнотън — човека на „Сато“ във Вашингтон. Последното беше отбелязано със знака „много спешно“. Никълъс го извика на екрана. Макнотън се беше спрял на трима кандидати за поста президент на „Сато-Томкин“ — американския филиал на „Сато интернешънъл“.

— Не бива да правим това, Линеър-сан — обади се Тьорин. — В договора с „Денва“ има клауза, според която трябва да ги информираме за хода на работата на всеки тридесет дни. Закъснели сме почти със седмица…

— Ще почакат още два дни — отсече Никълъс. — Нямаме ново развитие на системата „Кибер-нет“, която действа едва от четири дни.

— Линеър-сан, те настояват за тази среща по друга причина мрачно поклати глава младият мъж. — Сериозно са обезпокоени от дългосрочните перспективи на „Сато“. Знаят много добре, че кампанията по въвеждането на „Кибер-нет“ и заводите за фиброоптични влакна в Южна Америка са изцедили всичките ни финансови резерви.

Едва сега Никълъс осъзна смисъла на чутото и вдигна глава.

— Реагират прекалено нервно — сухо отбеляза той. — На практика ни трябва един краткосрочен заем, за да изкараме следващите шест месеца. След това нещата ще се оправят…

В очите на Тьорин се появи колебание.

— Хайде, изплюйте камъчето — моментално го засече Никълъс.

— Ще простите думите ми, Линеър-сан — започна неуверено онзи. — Но за тях вие сте гайжин и не бива да отговаряте пряко за инвестициите им. Вложили са в „Сато“ сто и петдесет милиарда йени, което прави приблизително около два милиарда долара. Настояват за незабавна среща, в противен случай ни заплашват със съд. — Очите на Тьорин се изпразниха от съдържание. — А там ще поискат контролния пакет на „Кибер-нет“…

— Което означава бърза смърт за „Сато“ — поклати глава Никълъс, в очите му блеснаха светкавици. — Как допуснахте да се забъркаме с подобни партньори? — Дълбоко в душата си имаше отговор на този въпрос. Просто трябваше да е тук. Здравословното състояние на Нанги се беше влошило и на практика нещата са били движени единствено от този Тьорин. Именно той е сключил сделката с „Денва“, воден от прекомерните си амбиции, а може би и от нещо друго… Помисли за момент, после кимна. — Добре, организирайте срещата за утре сутринта, точно в десет.

Отново насочи поглед към съобщенията на екрана. Измина доста време, преди да усети, че не вижда нито дума. Тьорин продължаваше да стои на крачка зад него, търпелив като змия. Нека чака, реши Никълъс.

Направи опит да се свърже с Макнотън, но часовата разлика му попречи. Остави му бележка на телефонния секретар, отбелязвайки, че онзи предвидливо му беше изпратил биографиите на кандидатите. После потърси съобщение от Оками, но не откри нищо. Какво стана с този човек? Тьорин се обърна и излезе в момента, в който звънна телефонът. Нощният мениджър на завода в Осака имаше проблеми с контрактите за фиброоптични влакна. Никълъс му даде няколко указания, вдигна глава и видя, че Тьорин отново е в кабинета.

— Идеята за сътрудничество с „Денва партнърс“ е била ваша, нали? — изгледа го хладно той. — Все още не зная дали тя ще бъде катастрофа или успех, но не мога да разбера как сте допуснали Нанги-сан да подпише договор с толкова неизгодни за нас клаузи!

— Нямах избор — отвърна с типично японско покорство Тьорин. — Условията на договора се диктуваха изцяло от другата страна, без възможност за преговори по отделните клаузи. Те отлично знаеха, че изпитваме остра нужда от капитал за въвеждането на „Кибер-нет“ и няма към кого друг да се обърнем…

— Ако бях тук, положително щях да намеря партньори в Америка, които нямаше да ни притискат с толкова алчност…

— На мен лично много ми се искаше да сте тук. Вашият опит щеше да ни бъде от огромна полза. Признавам, че се повлиях от прекомерния ентусиазъм на Нанги-сан… — Тьорин покорно сведе глава. — Но той също се дължеше на вас… Защото именно от вашите лаборатории в Щатите получихме новата видеотехнология и Нанги-сан се вкопчи в нея като удавник за сламка… Рецесията и политическата нестабилност се проточиха прекалено дълго. Хора като него положително се опасяват, че тази страна е пред колапс…

— В душите на старите хора понякога се ражда нещо особено, нещо като втора кожа… Но ние не трябва да се страхуваме от него… — Едва когато произнесе тези думи на глас, Никълъс си даде сметка, че те се отнасят и за собственото му състояние.

Остави се на мрака… Кшира.

Очите му се върнаха върху лицето на Тьорин, решението беше взето.

— Нанги-сан е убеден, че мога да ви имам доверие — промълви той. — Затова ще ви кажа как възнамерявам да действам по време на утрешната ни среща с „Денва партнърс“. По всичко личи, че ще се опитат да получат контролния пакет на „Кибер-нет“, но ние не трябва да допуснем това. Очаквам безрезервно сътрудничество от ваша страна, тъй като битката ще бъде тежка…

— Горд съм, че ме удостоявате с доверието си, Линеър-сан — поклони се дълбоко Тьорин. — Уверявам ви, че ще направя всичко възможно да го оправдая.

Канда Тьорин не се прибра у дома, а влезе в колата си и включи шифъра на личното си „Ками“. После подкара безцелно по мокрите улици. На няколко пъти се връщаше по маршрута, който току-що беше преминал, очите му внимателно следяха трафика в огледалцето за обратно виждане. Не забеляза преследвачи.

Най-сетне спря пред железобетонна сграда в Тошимаку, окичена с антени и сателитни чинии. В единия край на покрива беше монтирано широко огледало, чието предназначение беше да улавя слънчевите лъчи и да ги препраща в миниатюрната градина до входа. На пресечката в дъното на уличката мигаха неоновите реклами на някакъв бар.

От часовника на таблото установи, че е подранил. Включи радиото и изслуша новините. Финансовите кръгове все по-открито подкрепяха кандидатурата на реакционера Канзай Митцуи за министърпредседателския пост. Шансовете на министъра на финансите Хитомото за коалиционна подкрепа се свиваха. Политическите сили продължаваха битката помежду си, а икономиката се рушеше. Лоша работа, въздъхна в себе си Тьорин.

Край стъклото съскаха коли, ситни дъждовни капчици проблясваха с всички цветове на дъгата. Корпусът на голям микробус за миг затъмни уличните лампи, после отмина. Настъпи тишина.

Тьорин хвърли последен поглед към дигиталния часовник на таблото на спортния лексус и отвори вратичката. Извървя пеш разстоянието до пресечката и влезе в бара. Зае стола в края на високия тезгях и си поръча уиски „Сънтъри“ с вода. Чашата кацна върху картонена поставка на тъмния махагон. Откъм полуосветения салон се разнесе дрезгав глас. Невидим пияница се опитваше да имитира Франк Синатра в местната версия на известния му хит „По моя си начин“… Тьорин напрегна взор и успя да различи лицето на певеца. Типичен японски чиновник с отегчителна работа, сравнително добра заплата, жена и деца. Какво знае той за интригите по високите етажи на властта, за промишления шпионаж и противници с качествата на Никълъс Линеър? За него животът е прост и ясен: приключва работния ден, изпива няколко чашки в кръчмата и отива да спи. Тьорин с изненада установи, че завижда на този човек.

Отпи малка глътка и остави чашата си на бара. Ясно усети вълната на самосъжалението, което заливаше душата му. Спокойно, рече си той. Високите цели изискват и опасни рискове. Нали това искаш? Отпи втора глътка, бръкна в джоба си и измъкна лист хартия. Сложи го на скута си и внимателно изчете инструкциите. Пияницата смени репертоара и започна „Странници в нощта“. Пееше още по-фалшиво. Тьорин плати и излезе.

Ноги Джинджа беше осветена като театрална сцена, но Тьорин си даде сметка, че това е нещо нормално за Ропонги. През деня тук се излагаха модни облекла, скъпа бижутерия и авангардни произведения на изкуството. Нощем блясваха ослепителни реклами, музиката на джаза се примесваше с грохота на мощни мотоциклети. Целият квартал приличаше на оживяла скулптура, върху чийто ултрамодерен торс главите се сменяха, подчинени изцяло на времето и човешките прищевки.

Откри тесния небостъргач, в който се намираше тайното убежище на Акинага, влезе в стъклената клетка на асансьора и натисна бутона за последния етаж. Излезе в коридора и веднага видя, че вратата на оябуна зее отворена. Това го разтревожи.

Мракът във вътрешността на апартамента изглеждаше жив и сякаш го очакваше. Въздухът беше топъл и лепкав като под капака на ковчег. В него се долавяше нещо противно сладникаво, наподобяващо застоялата миризма на изсъхнали цветя. Това беше миризмата на смъртта. Лампите блеснаха внезапно, Тьорин неволно присви очи.

— Добър вечер, Тьорин-сан — поздрави го Майк Леонфорте. Някой зад гърба му залости вратата и се оттегли във вътрешността на апартамента. Това беше Йоши, успял да се съвземе от мотоциклетната каскада с Никълъс. Майк го беше изпратил там със задачата да забави Никълъс и да провали срещата му с Оками в музея „Шитамачи“. Като член на „Денва партнърс“ той също притежаваше „Ками“ и не му беше трудно да засече уговорената между двамата среща. Йоши получи задачата да задържи Никълъс, докато Майк се срещне със стария оябун.

— Моля за извинение — погледна го с недоумение Тьорин. — Познаваме ли се отнякъде?

Майк шеговито се поклони, имитирайки официалната сдържаност на японците.

— Разбирам вашето объркване, Тьорин-сан — рече той. — Очаквахте да ви посрещне Акинага, нали? — на лицето му се появи неприятна усмивка. — Великият оябун е зает и ме помоли да ви посрещна… — Побутна госта към дневната, продължавайки да говори: — Той ви поднася своите извинения, мястото му ще заема аз… Ние двамата с него успяхме да постигнем единодушие.

— Как се казвате? — попита Тьорин, после очите му изведнъж се облещиха. — Пресвети Боже!

Голото тяло се поклащаше с главата надолу, окачено на тавана с помощта на дебела верига. Кожата му беше мъртвешки бледа, само лицето и шията му бяха потъмнели от притока на кръв. Разноцветните татуировки „иризуми“ изглеждаха някак изкуствени и мъртви, като книжни тапети върху стена. Те изобразяваха митични чудовища, морски сирени, безстрашни бойци с мечове в ръце, огън, лед и шибащи дъждовни струи… Красиви и изящни, тези татуировки бяха ярко доказателство за мъжкото его на японеца: едно насочено навътре насилие, екзотична изява на вродения му мазохизъм.

До тялото на стареца имаше никелирана стойка за медицинска система. Към нея беше прикрепена пластмасова торбичка с кехлибарена течност, която минаваше по прозрачен маркуч и влизаше във вената на лявата ръка. Пръстите бяха извити като нокти на граблива птица.

— Какво е това?! — смаяно промълви Тьорин. Не беше в състояние да откъсне поглед от грозната гледка на едно безкрайно унижено и безпомощно човешко същество.

— Това ли? — попита Майк и махна по посока на веригата със самочувствието на цирков фокусник. — Това е Микио Оками. Оябун на оябуните, самият Кайшо!

— Кайшо ли? — замаяно попита Тьорин. — Аз мислех, че той е плод на въображението, някакъв мит…

— Някога за мит е било считано и твърдението, че земята е кръгла — отвърна Майк.

Очите на Тьорин най-сетне се отместиха от голото тяло и потърсиха лицето на Майк. Веднага забеляза, че човекът насреща му открито се забавлява.

— Нищо не разбирам — поклати глава той.

— Всяко нещо с времето си — изръмжа Майк и на лицето му се появи налудничава усмивка. — Казвам се Майкъл Леонфорте, в момента приключвам една сделка, която ще ме направи наследник на бизнеса на Акинага.

— Акинага-сан е якудза! — почти се задави Тьорин. — Дори да повярвам, че доброволно е решил да отстъпи ръководството на клана Шикей, той едва ли би го предложил на вас — един гайжин!

— Забравете тези глупости! — сопна му се Майк.

— Светът се промени, правилата на играта — също. — Време е да се събудите. Отдавна вече не сте „ичибан“ — всепризнатите лидери. Играта придоби глобален характер, приятелче. Всичко се преплита, дявол да го вземе! Което означава, че всичко е възможно, стига да си достатъчно умен да го постигнеш… — Пристъпи напред и прегърна госта през рамото. Недопустим жест, крещяща обида към традиционния етикет. Тьорин буквално се смали и това доведе до нова усмивка върху лицето на Майк. — Най-добре е да се подготвите за сключване на нови съюзи — изръмжа той. — Само стратегически важни партньори могат да ви спасят… — Пръстите му стиснаха рамото на Тьорин. — Аз не се обиждам, повярвайте ми… Когато ме опознаете отблизо, ще видите, че при мен всичко е възможно.

Тьорин се откъсна от грубата му прегръдка и посочи тялото на Оками:

— Защо сте го направили?

— Част от предварително планираната операция, Тьорин-сан. Няма от какво да се безпокоите. По-добре се концентрирайте върху собствената си роля…

— Каква роля? — погледна го с недоумение Тьорин.

— Как каква? — изви глава Майк. — Нали заради нея сте тук?

— Дойдох да видя Акинага-сан.

— Точно така — кимна американецът. — Защото работите за великия оябун, нали? — Разпери ръце и добави: — Което означава, че сега работите за мен!

— Къде е Акинага-сан? — огледа се Тьорин. — Искам да…

Замълча и се закова на място, усетил хладното дуло на револвер 38-и калибър в слепоочието си.

— Време е да уточним правилата! — изръмжа заплашително Майк. — Ти вече не искаш нищо друго, освен да изпълняваш моите заповеди! Ясно ли е?

Тьорин кимна с глава.

— Дължиш всичко на парите и влиянието на Акинага — продължи с по-спокоен тон Майк, променил гласа си като хамелеон, пробуждайки други, съвсем различни чувства в душата на събеседника си. — Той те измъкна от улицата и компаниите на „нихолин“ — новите нихилисти сред младежта, чиито родители работят и печелят прекалено много, за да дават добър пример на поколението си. Обезкуражени от успехите на бащите си, тези хлапаци предпочитат да зарежат всякакви амбиции и да излязат на улицата, да затънат в мръсотията на наркотиците и животинския секс, на мощните мотоциклети и дивите оргии…

В настъпилата кратка пауза Тьорин правеше отчаяни опити да не гледа към татуираното тяло на Оками.

— Такъв беше и ти, когато Акинага те прибра от улицата, нали?

Вцепенен от ужас, Тьорин не отговори.

— Той ти даде подслон, образование и цел в живота — продължи Майк и леко сви рамене. — Какво повече би могъл да желаеш? — От гърдите му се откърти язвителен смях. — Ще ти кажа какво… Акинага е един шибан нещастник… Мислиш, че му пука за теб? Нищо подобно! Пет пари не дава дали си жив, или мъртъв, единствената му цел е да има полза от теб. Но сега аз съм ти господар, а при мен ограничения няма. Разбираш ли? С мен можеш да натрупаш истинско състояние! Можеш дори да управляваш в известни области, стига да постъпваш както трябва… — Ръката му се плъзна към слабините на Тьорин. — И ако имаш задник за тази работа, разбира се!

Младежът отново кимна с глава.

— Окей — прибра револвера Майк. — Ето каква е работата: ти си проникнал в „Сато интернешънъл“, точно това те прави ценен в очите ми. Защото аз пък контролирам „Денва партнърс“! — Ухили се и добави: — Би трябвало да видиш лицето си, Тьорин-сан… Не гледай толкова слисано, аз дърпам конците на някои неща от доста време насам… Видях сметката на Родни Къртц, но преди това шибах жена му във всички дупки и в колкото пози успях да се сетя… Гиай Къртц мразеше мъжа си и с удоволствие изплю всичките му тайни… Получих неговия дял в „Денва“ и елиминирах опозицията вътре в компанията…

— Като убихте Изе Икудзо, нали?

— Точно така — кимна Майк, облиза устни и се ухили. — При това го направих както трябва… Кой според теб поиска утрешната среща с Линеър? Моя милост, разбира се. След нея ще държа в ръцете си всичко — „Денва партнърс“, „Сато интернешънъл“ и „Кибер-нет“.

— Не ви вярвам! — погледна го с отчаяна решителност Тьорин.

Майк нехайно се насочи към бюфета в ъгъла, минавайки край Оками заби пръст в ребрата му. Онзи тихо простена. Отиде до малка метална табла, върху която бяха подредени спринцовки и епруветки. Напълни две чашки с някаква течност и се върна при Тьорин.

— В едната има оцветена вода — обяви той. — А в другата е субстанцията, която инжектирахме на Капа Ватанабе, вашия програмист… — Палецът му отскочи назад.

— И на великия Кайшо ей там… — На устата му се появи гадна усмивка. — Казва се „Бан Том“, искаш ли да опиташ?

— Какво е това? — дръпна се Тьорин.

— Оцветена вода, нали ти казах…

— Имах предвид другата…

— Нали каза, че не ми вярваш? — сви рамене Майк.

— Какво значение има отговорът ми…

— Не мога да повярвам!

— Искаш да кажеш, че няма да повярваш! — замислено се намръщи Майк. — Защо хората отказват да повярват на доказателствата, които са пред очите им? Какво кара ума да гради свои спасителни оазиси, за да се спаси от опасностите на живота? — Ръцете му с чашките отново се протегнаха напред. — Оками-сан се трови бавно от една отвратителна билка, която открих в джунглите на Виетнам… Ти не ми вярваш, но си длъжен да го сториш. Затова пий!

— Вярвам ви! — прошепна едва чуто Тьорин. Тялото му беше вкочанено, сърцето пулсираше в гърлото му.

— Не! По очите ти познавам, че не ми вярваш — китката му светкавично се изви и съдържанието на една от чашките изчезна в устата му. Пусна я на пода и премлясна, после ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на Тьорин.

— Пий! — изръмжа той и бавно го притегли към себе си. Порцелановата чашка звънна в здраво стиснатите зъби на младия мъж. — Пий! Възможностите са две, Тьорин-сан — блеснаха зъбите на Майк. — Или оставаш цял, или се превръщаш в прах… Сега или никога. Аз съм бъдещето! Нещо да кажеш?

Тьорин отвори уста, вероятно за да протестира. С едно рязко и добре премерено движение Майк лисна кехлибарената течност в гърлото му. Тьорин се задави и започна да кашля. Понечи да повърне, но Майк здраво стискаше челюстите му.

— Няма да умреш, глупако! — изсъска в ухото му той. — Но ще ми повярваш!

Пусна го толкова рязко, колкото го беше сграбчил, тялото на Тьорин се олюля. Искаше да се раздвижи, но краката му окаменяха, по-тежки от олово. Вдигна ръка и с ужас видя треперенето й. Сякаш внезапно беше остарял с петдесет години. Остана на място, зашеметен от тази мисъл. Слушаше пулсирането на кръвта във вените си, усещаше как пулсът му се забавя като часовник, който всеки момент ще спре…

После, с почти осезаемо пропукване всичко се върна на мястото си. Пулсът му се ускори до нормалните граници, кръвта весело запрепуска във вените му, вече беше в състояние да се движи. Погледна Майк, който му намигна и бавно кимна с глава.

— Хоп — и готово! Прекалиш ли съвсем мъничко с това питие, никога няма да се върнеш… Ясно ли ти е?

Вкаменен от ужас, Тьорин го гледаше така, сякаш току-що му беше пораснала втора глава.

— Сега вече разбираш, че връщане назад няма. Нанги и Линеър губят президентството на „Сато“ и никога няма да го получат обратно. Искам да запомниш това добре!

Тьорин преглътна и бавно кимна с глава.

— Линеър има свой план за утрешната среща с „Денва“ — глухо каза той. — Мисля, че е готов да се откаже от „Кибер-нет“, а може би и от цялото „кейретцу“…

— И ще постъпи правилно — кимна Майк. — Макар че вече е изгубил контрол над ситуацията и дори да иска, нищо не може да промени. — Придърпа младежа за реверите и натъртено добави: — Държа управителния съвет на „Денва“ в шепата си, те ще подкрепят всяко мое искане… Но ми трябва подкрепа и от щаба на „Сато“… Всички знаят, че се ползваш с доверието на Нанги. Вицепрезидентите на отделните подразделения имат власт само над тях… Така са устроили компанията си Нанги и Линеър и това е напълно разбираемо… Следователно вицепрезидентите нямат властта да се борят с мен. Като одобрите назначението ми за изпълняващ длъжността президент на…

— Не забравяте ли за Никълъс Линеър? — прекъсна го Тьорин.

— Не — поклати глава Майк и на лицето му се появи вълча усмивка. — Не бих си позволил подобен разкош! — разпери ръце, сякаш да обхване целия апартамент, включително тялото на Микио Оками, увиснало като телешки бут на куката си. — За какво, мислиш, е всичко това, гений? Всичко това е предназначено именно за Никълъс Линеър!

Никълъс и Танака Гин вървяха по уличките на Джимбо-шо, квартала на книжарниците, простиращ се зад музея „Шитамачи“. Тук можеха да бъдат открити всякакви печатни издания — от тясно специализираните научни трудове и световната класика до най-долнопробните порнографски брошури.

Ръмеше, във въздуха се носеха ситни като мъгла капчици, които образуваха странно, почти свръхестествено, сияние около уличните лампи. Като в картина на Рене Магрит1.

— Нещата са ясни — промърмори Никълъс. — Майк Леонфорте е убил Изе Икудзо, същото е сторил с Родни Къртц и жена му. — После разказа на Танака Гин за посещението си при Тойода, майстора на хладни оръжия.

— Достатъчно ли е това, за да го арестуваме?

— Ти ще кажеш. Разполагаме със следните доказателства: Тойода разпозна Майк на снимката, която си успял да изровиш от военните архиви, призна, че е изработил пробивна кама по негов чертеж. Показах му характеристиките на раните и той ги определи като последица от ножа, който е изработил за Майк. Между другото, подхвърли, че с подобно оръжие може да се убие дори разгневен глиган…

— Страшно оръжие! — подсвирна Танака Гин. — Напълно достойно за месулетски ритуал!

— И още как — кимна Никълъс.

— Значи го пипнахме.

— Ако го открием…

— За това не бери грижа — възбудено отвърна Гин. — Ще го открием просто защото той го иска… Организирал е убийството на Гиай Къртц така, че да остави следи… Защо иначе ще инсценира катастрофата точно пред заведение, в което ходи всеки ден? Би могъл да го стори на всяко друго място в Токио, а не точно в Мудра… Защо използва ритуално оръжие да коли жертвите си? — Танака Гин спря и вдигна глава. — Той те познава, Линеър-сан. Бил е сигурен, че ще се вгледаш в раните на Икудзо и ще разбереш всичко. Според мен е поръчал пробивната си кама при Тойода-сан именно защото ти познаваш и него…

— Продължавай — рече Никълъс.

— Играе своя, опасна игра. Танцува около теб, приближава се все по-близо и по-близо… Като нощна пеперуда около лампа…

— Какво ще стане, когато се приближи прекалено?

— Казва ли ти някой? — сви рамене Танака Гин.

Продължиха разходката си, Никълъс внимателно обмисляше казаното от прокурора. Накрая вдигна глава:

— Има и още нещо… Днес, малко преди да се срещнем, аз проследих. Канда Тьорин — нашия млад сътрудник в „Сато“. Отиде в един бар в Тошимаку, после хлътна в някакъв небостъргач на Ропонги, точно срещу Ноги Джинджа… — описа подробно сградата, тъй като в центъра на Токио липсваха адреси.

— Мисля, че най-сетне направихме пробив — спря се Танака Гин. — Зная тази сграда, там е една от квартирите на Тетцуо Акинага.

— Сигурен ли си?

Танака Гин кимна с глава.

— Проучил съм го отвсякъде. Притежава много компании, повечето са под шапката на чужди фирми с фалшива регистрация. Преди около три години една от тях привлече вниманието ни. Изглеждаше напълно безобидна, но аз си направих труда да се заровя по-надълбоко… И открих, че именно чрез нея Акинага купува недвижими имоти във всички квартали на Токио. Използва ги рядко, никой не подозира за съществуването им. Апартаментът в Ропонги е една такава квартира…

— Значи съм бил прав да не се доверявам на Тьорин. Той работи за Акинага…

— Така изглежда.

— Но как е успял да заблуди Нанги-сан? — поклати глава Никълъс. — Един толкова добър познавач на човешката душа…

— Нещата не изглеждат чак толкова зле — усмихна се Танака Гин. — Сега поне познаваш лицето на врага.

— На враговете, приятелю — поправи го Никълъс. — По всичко личи, че тук сме си създали доста врагове.

Като се придържаше към указанията на Микио Оками, той свърна в една странична уличка. Повечето прозорци бяха осветени, хората бяха приключили с вечерята и насочваха вниманието си към телевизорите. Гледаха новините или някое от онези тъпи състезания, в които всеки от участниците прави невероятни усилия да изглежда унижен и нещастен пред очите на 10 милиона зрители.

Уличката беше съвсем обикновена, в Токио имаше хиляди като нея. Сърцето на Танака Гин се сви. Колко малко беше необходимо, за да стане и той един от милионите обикновени хора, живеещи на подобни улички… Малко апартаментче, съпруга и две деца, вечеря пред телевизора, екскурзии през уикендите и две отпуски годишно: на ски в Хокайдо през зимата, на море в Хаваи през лятото… Грижи за образованието на децата, заеми и ипотеки… Прост, подреден и удобен живот.

Усети студена пот по гърба си. Вероятно така се чувстват дивите зверове, затворени в клетките на зоологическата градина. Точно като загадъчния мъж, който крачеше до него, превърнал се неусетно в истински приятел.

Откриха адреса и натиснаха бутона на звънеца, под който с калиграфски букви беше изписано името Д. Канагава. Входната врата щракна и се отвори, след секунди се изправиха пред апартамента.

Канагава се оказа представителен джентълмен, надхвърлил шестдесетте. Косата и мустаците му бяха стоманеносиви, лицето кръгло, тялото — пъргаво и стегнато. Поздрави ги официално, после ги представи на съпругата си и 12-годишния си внук, който им беше дошъл на гости. Едва след това ги отведе в кабинета си.

Апартаментът беше по-голям от очакванията на Танака Гин. Три спални плюс една отделна стая, която Канагава беше превърнал в кабинет. Обзавеждането беше скъпо. Съпругата на Канагава им поднесе зелен чай и соеви сладкиши, после се оттегли така тихо, както беше дошла. През стените на кабинета, боядисани в приятни сиво-зелени тонове, долитаха приглушените звуци на телевизора.

Високите до тавана лавици бяха отрупани с книги, една от стените беше гола, очевидно предназначена за многобройните награди и дипломи за научни степени от университета Тодай — най-престижното учебно заведение в Япония. Там бяха окачени и снимки на домакина, направени в компанията на известни личности. Между тях Танака Гин разпозна новия император и няколко от премиерите на страната. Повечето лица обаче не му говореха нищо.

Настаниха се и преминаха към ритуала с чая. Когато размяната на любезности и незначителни реплики най-сетне приключи, Канагава вдигна глава и каза:

— По телефона споменахте, че става въпрос за нещо изключително спешно… Мога ли да попитам какво общо имам аз с Японската национална банка?

Танака Гин беше прибягнал до този камуфлаж, защото не искаше да бъде идентифициран преди този разговор.

Никълъс кръстоса ръце пред гърдите си, а прокурорът отвори бележника си и започна да задава въпроси: — Вие сте главен ковчежник на Тодай, нали?

— Да.

— От колко време заемате тази длъжност?

— От петнадесет години.

— А преди това?

— Преди това бях помощник на главния ковчежник — очите на Канагава леко се присвиха. — Вижте, всичко това го има в архивите на университета… Предполагам, че сте ги прегледали далеч преди да се появите тук…

— Естествено — кимна Танака Гин и невъзмутимо продължи: — Какъв наем плащате за този апартамент?

— Моля?!

Върху лицето на Канагава се изписа дълбока тревога. При други обстоятелства Гин би изпитал симпатия към него и подредения му живот. Жалко, че обстоятелствата не са други.

— Обзавеждането ви е доста скъпо — продължи той, после затвори бележника си и заби поглед в очите на Канагава. — Можете и да не отговаряте, тъй като вече зная всичко… — извади служебната си карта и я подаде на домакина, после тихо подхвърли: — Страхувам се, че сте в беда, Канагава-сан.

Възрастният мъж уплашено го погледна, в очите му се появи спомен за всичките му грехове, знайни и незнайни…

— Сериозно ли е? — успя да промърмори той, а погледът му неволно се насочи към вратата, зад която съпругата и внучето му нямаха никаква представа за черния облак, надвиснал над семейното благополучие.

— Зависи — обади се за пръв път Никълъс. — Зависи от желанието ви да ни помогнете.

— А ако откажа?

— Нека първо ви обясня за какво става въпрос, Канагава-сан — приведе се напред Танака Гин. — В продължение на години вие сте получавали пари от Тетцуо Акинага, срещу тях сте имали задължението да вкарвате в университета младежи, които ви е изпращал той. Но това не е всичко. Поел сте задължението тези младежи да се дипломират, в случай на необходимост дори сте фалшифицирали оценките им. Това не са голословни твърдения, всичко е документирано. Освен това успях да се добера до всичките ви банкови сметки, шест на брой. Освен очевидните нарушения за укриване на доходи, за които има обособен текст в Наказателния кодекс, срещу вас положително ще бъде отправено и обвинението за съзнателно и доброволно сътрудничество с известен оябун на Якудза. — Очите на Танака Гин бавно обходиха стаята. — Ще изгубите всичко това, Канагава-сан… Удобства, сигурност, уважавано положение в академичната общност.

Канагава потръпна, очите му овлажняха. Танака Гин прекрасно го разбираше — за човек като него удобствата и сигурността са важни неща, но най-важното е неопетнената му репутация.

— Допуснахте глупава грешка — обади се отново Никълъс. Гласът му беше преднамерено груб и заповеднически. — Сега трябва да внимавате, защото лесно бихте могли да я повторите!

— Какво искате да научите от мен?

— В прокуратурата има един човек, който е във ведомостта на Акинага, също като вас — меко промълви Танака Гин. — Искам да науча името му.

— А после?

— Няма да правим пазарлъци! — отсече Никълъс. — Въздухът тук започва да вони!

Канагава отмести поглед и облиза изпръхналите си устни.

— Трябва да ме разберете, господин прокурор — промълви той. — Тази… тази информация е единственото ценно нещо, което притежавам… Моля ви, дайте ми нещо срещу нея…

— Името!

— Хата — с отчаяние промърмори Канагава. — Човекът, който ви интересува, се казва Такуо Хата.

Танака Гин помълча, после бавно започна да се надига. Никълъс се изправи до него.

— Много добре, Канагава-сан — процеди през стиснати устни прокурорът. — От този момент нататък вие ще прекъснете всякакви връзки с Тетцуо Акинага! Никакъв контакт, никакъв сигнал от ваша страна! Имам начин да разбера, ако се опитате да го сторите… Тогава милост няма да има! Връзката между вас ще стане обществено достояние и кариерата ви ще отиде по дяволите!

— Но той ще разбере, че нещо става! — отчаяно поклати глава Канагава. — Особено ако се отдръпна рязко, както предлагате…

— Ще разбере, но късно — кимна Танака Гин. — Това са моите условия, имате свободата да ги приемете или отхвърлите…

— Искам да продължа досегашния си начин на живот — тихо отвърна Канагава.

— Той е в ръцете ви — подхвърли Никълъс и се насочи към вратата. — Съветвам ви да не забравяте, че за малко не го изгубихте…

Стълбището миришеше на дъжд и влажен цимент. Двамата се спуснаха по мокрите следи, оставени от други хора.

— Какво ще кажеш? — обади се Танака Гин. — Дали е достатъчно уплашен, за да скъса с миналото?

— Мисля, че по-скоро би дал да му отсекат ръката, отколкото да разговаря с Акинага! — категорично отсече Никълъс.

До мокрия тротоар беше паркирала голяма черна тойота. В момента, в който Никълъс и Танака Гин излязоха от входа, вратите на колата се отвориха и от нея се изсипаха четирима мъже. Двама униформени полицаи, един цивилен детектив и главният прокурор Джинждиро Машида, пряк началник на Танака Гин.

— Машида-сан!

Поздравът на Танака Гин приличаше на отдаване на чест. Изостанал крачка зад него, Никълъс ясно видя, че приятелят му светкавично оцени ситуацията, с един-единствен поглед.

— Гин-сан — поклони се официално Машида, а двамата униформени се изправиха от двете страни на прокурора. Детективът се плъзна отзад, лицето му беше възбудено като на секундант от старовремски дуел.

— Изчаках колкото можах, Гин-сан — разпери ръце Машида и леко се дръпна от пръските, излетели изпод колелата на минаваща кола. — Тетцуо Акинага е на свобода, защото адвокатите му разбиха на пух и прах обвиненията, които вие му отправихте… — Със свито сърце Танака Гин отбеляза това „вие“, а не обичайното за подобни случаи „ние“. Без съмнение появата на Машида тук означаваше опасност.

— Ще ме последвате ли доброволно, Гин-сан?

— Къде?

— В Главното управление на полицията — поясни цивилният детектив, а двамата полицаи пристъпиха крачка напред.

— Разбира се, но защо?

Детективът се приготви да отговори, но Машида го спря с едва доловим жест.

— Имаме известни подозрения, Гин-сан — меко промълви той. — Дори нещо повече — преки улики, които говорят, че Акинага има свой човек в моя отдел!

По асфалта изсъскаха гумите на още две коли, звукът беше неприятен като от раздрана женска пола. Танака Гин дълго мълча, после тихо попита:

— И вие мислите, че това съм АЗ?!

— Акинага е на свобода благодарение на пропуските във вашия обвинителен акт — сви рамене Машида. — Какво бихте си помислили вие, ако бяхте на моето място?

— Но нали именно аз го арестувах? — Танака Гин усети колко глупаво звучи този въпрос, още докато го задаваше. Цивилният детектив го гледаше с презрение, докато очите на Машида бяха заковани някъде над рамото му. На Никълъс никой не обръщаше внимание.

— Срещу вас е възбудено наказателно дело — съобщи с равен глас Машида, обърна се и пристъпи към черната тойота. Сякаш не искаше да има нищо общо с това, което предстои.

— Бихте ли се качили в колата, Гин-сан? — попита с леден тон цивилният. Танака Гин хвърли безпомощен поглед към шефа си, който остана с гръб към него.

Усетил, че приятелят му ще тръгне всеки миг, Никълъс ловко плъзна пръсти в задния джоб на панталона му и измъкна портфейла. По всичко личеше, че за известно време Танака няма да има нужда от документи. Докато там, където Никълъс възнамеряваше да отиде, официалните документи сигурно ще бъдат задължителни…

— Дръж се! — прошепна в ухото му той, но прокурорът е нищо не показа, че го е чул. Наведе се и влезе в черната тойота, по покрива на която забарабаниха ситни капчици дъжд. Униформените се изправиха от двете страни на колата, чакаха само детектива.

— Тебе те познавам — изръмжа на Никълъс той. И толкоз. В гласа му нямаше нищо. Нито раздразнение, нито някакви други емоции.

Единадесета главаУест Палм бийч | Токио

Тресна пистолетен изстрел, Маргарет извика и скочи от стола.

Все още беше в спалнята, в която я беше вързал Пол Киарамонте. След първия разпит на Чезаре спа в продължение на пълни седем часа. Той я развърза и й позволи да ползва тоалетната колкото пожелае, разреши й да вземе и душ. Господи, как се беше вмирисала! Чувстваше се дълбоко унижена от миризмата на страха и дълго се търка с гъбата. Приличаше на лейди Макбет, която мие ръцете си от въображаемата кръв. После разпитът продължи, но, слава Богу, вече без въжетата около китките и глезените й. Въпреки молбите й, Чезаре остана непреклонен и не й позволи да види Франсин. Сърцето й се свиваше от черно отчаяние. Детето! Как е детето? Беше ясно, че трябва да избира между живота на дъщеря си и тайните брънки на мрежата „Нишики“. И знаеше какво ще стане — ще протака колкото може, после Чезаре ще изгуби търпение и ще опре револвер в слепоочието на Франси. Тук, в тази стая, направо пред очите й. И тогава тя ще се предаде, ще му разкаже всичко…

В очите й се появиха сълзи. Доминик положително би намерил друг изход, но тя е майка. Няма начин да търси алтернативни решения, когато животът на детето й е в опасност.

През нощта се събуди и видя, че Чезаре й беше оставил дрехи. Ползвани, вероятно на любовницата му. В тях имаше нещо познато, въпреки че явно бяха предназначени за жена с руси коси, а не за брюнетка като нея. Но какво е то?

Ноздрите й потръпнаха и се разшириха. Ароматът! Дрехите бяха напоени с едва доловимата миризма на познат парфюм. На кого принадлежеше той? Цяла сутрин търси отговор на този въпрос, но не успя да го открие. Може би защото съзнанието й продължаваше да стои натикано в оловната кутия с надпис „паника“ на капака.

После се появи Чезаре. В ръцете му имаше поднос с кафе и закуска. Отново унижена, тя се нахвърли върху храната като прегладнял звяр. А той стоеше и я гледаше като дресьор в зоологическата градина.

Остана на стола, въжетата не влязоха в употреба. Разпитът продължи, скоро търпението му започна да се изчерпва. В крайна сметка скочи на крака, захвърли каничката с кафе на пода и излетя навън.

Секунди по-късно до слуха й долетя самотният пистолетен изстрел.

Скочи на крака й изтича към заключената врата, ръката й се вкопчи в бравата. Пред очите й се появи ужасна картина: Чезаре вдига пистолета и го насочва в слепоочието на Франси.

— Не, не, не! — започна да крещи тя, а рамото й потъна в солидното дърво. Блъскаше като полудяла, въпреки острата болка, пронизваща цялото й тяло. Накрая ключалката щракна, тя механично се върна на стола, на който я беше оставил Чезаре. Раменете и ребрата й пулсираха от болка, но тялото й се сви като стоманена пружина.

Чезаре застана на прага с револвер в ръка, всички мисли в главата й изчезнаха и на мястото им се появи бяло петно. Стрелна се към него с такава бързина, че той нямаше време да се отдръпне. Главата й го улучи в гърдите, револверът отлетя настрана, телата им с трясък се строполиха на пода в дневната. Ноктите й бясно се забиха в него, коляното й потърси слабините му.

Въздухът напусна гърдите му с болезнено свистене, но тя не го чу, тъй като вече беше на крака и тичаше по коридора.

— Франси, Франси!

Отваряше вратите на стаите, обхващаше за частица от секундата празнотата им, после продължаваше напред. Най-сетне се озова обратно в дневната, задъхана и обляна в пот. Очите й се спряха на прясна дупка от куршум в облегалката на дивана.

Завъртя се като фурия и впи пламтящ поглед в Чезаре, който се беше хванал за един от столовете и притискаше с длан наранените си слабини.

— Копеле мръсно!

Искаше да изкрещи тези думи, но от устата й излетя едва доловим шепот. Адреналинът напусна кръвта й в мига, в който разбра, че изстрелът не е бил предназначен за Франси. Краката й се подгънаха, тялото й безсилно се отпусна на дивана.

— Господи, мили Боже! — простена тя и отпусна глава в дланите си.

— Чукаш на погрешната врата — обади се Чезаре, лицето му все още беше разкривено от болка. — Глупаво е да мислиш, че можеш да спасиш семейството си, след като видях сметката на Тони… Отдавна трябваше да вдигнеш бялото знаме, Маргарет!

— Кога по-точно? — горчиво промълви тя. — Преди или след като твоите умници убиха шофьора направо пред очите ми?

— Престани да дрънкаш глупости! Идеята да повикаш онова ченге си беше твоя, а от Пол разбрах, че лично си очистила един от хората ми… Останах с чувството, че ти се възхищава…

Главата й отскочи нагоре, Чезаре стреснато отстъпи крачка назад. В очите й пламтеше бясна злоба.

— Престани да ме будалкаш! Планирал си тази операция далеч преди да знаеш дали ще капитулирам, или не! Защо иначе ще откраднеш фирмата ми?

— Това беше бизнес, Маргарет — сви рамене Чезаре. — Видях благоприятен шанс и се възползвах от него, нищо повече…

— Глупости! — гневно тръсна глава тя и отметна кичур коса от лицето си. — Прекрасно знаеш какво означава тази компания за мен! С ей тези две ръце съм я изградила!

— Стига вече — разпери ръце той. — Това е само една компания, за Бога!

— Тя беше въздух за мен, глупако! — стисна юмруци Маргарет. — Тя ми даваше самочувствие, тя ме направи това, което съм. Единственото нещо на света, с което се гордеех, като изключим дъщеря ми… — Махна с ръка и горчиво добави: — Всъщност защо трябва да ти обяснявам подобни неща? И след милион години пак няма да ги разбереш!

Но Чезаре я разбираше, при това много добре. На практика я уважаваше далеч повече, отколкото онзи нещастник Тони Д. Така и не можа да разбере какво толкова е видял у него Доминик. Докато тази жена беше от друго тесто. Смело се изправи насреща му, не се поколеба да стреля срещу наемните убийци, без колебание потърси помощ от полицията и ако не беше намесата на Пол Киарамонте, положително би се измъкнала… А после издържа и на психологическия тормоз.

Но сега, свита на кълбо върху мекия диван, тя вече беше в ръцете му. Достатъчно бе да вкара тук момичето и да го заплаши с физическа разправа. Куражът на Маргарет ще рухне като картонена кула…

Време е да повика Пол и да го накара да доведе момичето. Все още превит на две от жестокия ритник в слабините, Чезаре се наведе над интеркома. Натисна бутона три пъти, но Пол не се обади. Това го накара да се свърже с охраната. Заповяда им да разберат какво става.

Измина цяла вечност, преди да се разнесе жуженето на апарата. Чезаре нетърпеливо натисна копчето за връзка с ръкохватката на револвера:

— Да?

— Няма ги — уведоми го спокоен металически глас.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Претърсихме навсякъде — отвърна гласът, равнодушен като робот. — Къщата, имението, всичко… Киарамонте и момичето са изчезнали.

— Как е възможно това, да те вземат мътните?!

— Не зная, шефе. Те просто…

Чезаре насочи револвера в апарата, нададе гневен вик и натисна спусъка.

— Той ще убие мама!

Пол Киарамонте погледна в умните и бистри очи насреща си, въздъхна и отвърна с цялата искреност, на която беше способен:

— Не, няма да го направи!

— Глупости! — поклати глава Франси и отправи потъмнял от тревога поглед към полуголите туристи, които изпълваха тротоарите на булевард Саут бийч.

— Не са глупости — отвърна Пол. — Нима не разбираш, че ти си единственото му средство за натиск? Майка ти е готова на всичко за теб, включително и на предателство… И Гадняра го знае… — Размаха ръце и разтревожено подвикна: — Хей, я се махни от прозореца! Там си като мишена! — Изчака я да се подчини, после поклати глава. — Както ти казах, без теб…

— Без мен тя става излишна за него! — прекъсна го Франси и пристъпи навътре в хотелската стая. Обзавеждането беше в стил „арт деко“, ярките тонове на тапетите дразнеха очите. — Не трябваше да бягаме без нея!

— Възползвахме се от шанса и това е всичко! — отвърна Пол. — Така става в живота…

— Човек не бяга от хората, които обича — поклати глава Франси. — При никакви обстоятелства!

— Това можеш да го кажеш на баща ми — горчиво се усмихна Пол. — Той избяга от мен и мама в момента, в който стана напечено…

— Значи това е причината да се отнасяш гадно към фамилията Абриола, въпреки че са те имали за свой син?

Той натика ръце в джобовете на панталона си и замълча.

— Нима не разбираш? — меко промълви Франси и изви глава да го погледне. — Без мен мама няма да каже на Чезаре абсолютно нищо. Той ще се вбеси и животът й няма да струва пукната пара!

Пол безгласно я прокле, погледът му стана мрачен.

— Май подценяваш шансовете й, а? — изръмжа той.

— Може би — кимна тя. — Ами ако грешиш? Чезаре изобщо не е от класата й…

Той тъкмо си помисли, че това заключение има всички шансове да излезе вярно, когато следващите й думи го накараха да подскочи:

— Трябва да се върнем там!

— Какво?! Не те чух добре! Нима каза „трябва да се върнем там“?!

— Точно така — кимна Франси. — Трябва да се върнем и да освободим мама.

Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Ти луда ли си?! Никого няма да освободим, най-много да получим по един куршум между очите!

— Няма — тръсна глава тя. — Чезаре ме иска жива.

— Как не, разбира се, че те иска жива… — извърна очи към тавана Пол. — Ние пък искаме да си далеч от него, нали? Можеш да си представиш какво ще стане, ако се върнем… — разпери ръце, сякаш искаше да се оплаче някому от хлапашкото й поведение.

— Това не е задължително.

— Какво?! — главата му се завъртя толкова рязко, че чак прешлените му пропукаха.

— Имам една идея — отвърна Франси и слезе от прозоречния перваз. — Защо не ме изслушаш?

— Не искам да те слушам — мрачно отвърна Пол. — Ако не тръгнем веднага за летището, Гадняра положително ще ни открие… Нали сама поиска това?

— Е, признавам, че идеята ми не беше добра — отвърна Франси и го придърпа на леглото до себе си. Беше покрито с абстрактно нашарена кувертюра, наподобяваща футуристичните архитектурни творения на Франк Лойд Райт2. — Но за сметка на това идеята да се върнем е отлична!

— Да не си се побъркала? Там гъмжи от охрана! Как си въобразяваш, че ще се промъкнем?

— Никакъв проблем, сами ще ни пуснат — усмихна се Франси. — Слагаш пистолета си на челото ми и казваш, че съм избягала. Успял си да ме хванеш и се връщаш…

— Добре, генийче — въздъхна с отчаяние Пол и отпусна ръце на бедрата си. — А после?

— После вземаме мама и пак изчезваме.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка:

— И през цялото време Гадняра стои и гледа сеир, така ли?

— Не, разбира се — отвърна Франси, постави палеца си перпендикулярно на изпънатия показалец и добави: — Той ще се опита да ни спре, а ти ще го застреляш.

— Надценяваш ме, хлапе — засмя се Пол.

— Значи нямаш дупе, а? — присви очи момичето.

Пол подскочи.

— За Бога, няма ли да престанеш да говориш като… като…

— Като какво? — ледено го изгледа тя.

— Като някакъв хлапак от улицата, дявол да го вземе! — размаха ръце той. — Защо не се държиш като момиче?

— Джаки правеше ли го?

Той облиза пресъхналите си устни:

— Какво да прави?

— Да се държи като момиче…

— Разбира се! — троснато отвърна той. Това беше лъжа, и двамата го знаеха. Пол разроши косата си и отчаяно промърмори: — Господи, откакто те срещнах, животът ми се превърна в истински ад!

— Не е вярно. И преди това е бил ад… — тя стана и пристъпи към малкия бар. — Искаш ли нещо?

— Да не съм луд — промърмори Пол. — Не видя ли шибания им ценоразпис? Шест долара за една кока-кола! Разбойници!

— Какво ти пука? — усмихна се тя и му подхвърли бяло-червената кутийка, а за себе си избра диетична кока-кола. — И без това нямаш много шансове да стигнеш до плащане!

Той се засмя, металните езичета изпукаха почти едновременно. Отпи едра глътка, течността се плъзна в гърлото му почти като бира. Истината беше, че много му се искаше да удари едно сериозно питие, но в компанията на момичето не можеше да си позволи това. Знаеше, че е глупаво, но беше безсилен да го преодолее. Сякаш Франси бе собствената му дъщеря…

— Откъде толкова акъл? — вдигна очи той.

— Няма такова нещо — отвърна тя и облиза с език капчиците по капачето на кутийката. — Просто пораснах преди другите… Помагаха ми. Майка ми, чичо Лю… А и сестра Мери-Роуз също… Твоята Джаки… — кръстоса крак върху крак и се загледа в голите пръсти. — Отначало я мразех… Истински малък Хитлер, така се оплаквах на мама… Държеше на правилника и дисциплината, останалото беше без значение. „Сбъркала си си професията — рекох й веднъж. — Трябвало е да станеш надзирателка в затвор!“ — очите й бавно се вдигнаха към лицето на Пол. — И знаеш ли какво ми отговори? „Беше крайно време да ми направиш някакъв комплимент…“ Представяш ли си? Побеснях! Замерих я с първото нещо, което ми попадна подръка — някаква гипсова статуетка на Дева Мария… Пръсна се на хиляди късчета.

— Това не е хубаво — поклати глава Пол.

— Ти мислиш така — отвърна Франси и отпи глътка диетична кола. — Но сестра Мери-Роуз нито веднъж не се ядоса, нито веднъж не ми повиши тон… Сега вече си давам сметка, че е постъпвала умно… Разбрах, че не мога да я изкарам от търпение, и престанах да се заяждам с нея… — Отпи нова глътка и поклати глава. — Но това свърши работа само наполовина… Всичко си дойде на мястото едва когато разбрах, че нито веднъж не се е оплакала на мама… „Сестра Мери-Роуз казва, че си истинско ангелче — рече ми един ден мама. — Много бих искала да науча как е стигнала до подобно заключение.“ Тогава разбрах — каквото и да върша, сестра Мери-Роуз е на моя страна. Стана ми приятно. За пръв път мама ме заведе при нея, когато бях на осем години, оттогава нататък я виждах редовно… После се разболях от булимия… Една гадна болест, която те удря право в главата, знаеш… И имах нужда от човек, който да не ме съди…

— Но все пак тя ти е налагала някакви правила…

— Вярно е, но тези правила не бяха нейни. Бяха правилата на Бога — Франси събра длани, сякаш й предстоеше молитва. — Когато разбрах, че сестра Мери-Роуз няма свои правила, аз се влюбих в нея! Тя беше човек от моята кръвна група… — На лицето й се появи сконфузена усмивка. — Представяш ли си? Една монахиня. Но тя беше единственият човек, с когото можех да разговарям, преди да се появи чичо Лю…

— Това трябва да е Лю Кроукър, някогашното ченге…

— Познаваш ли го?

— Не, чувал съм името му от Гадняра… — Пол замълча за момент, после вдигна глава: — Според теб той е добър човек, така ли?

— О, да! — светнаха очите на Франси.

Пол се надигна, остави недопитата кола на барчето и изтри ръцете си в панталона. После извади пистолета, провери пълнителя и то тикна обратно в кобура.

— Може и да съм се побъркал — промърмори той и погледна момичето в очите. — Но давай да вървим и да измъкнем майка ти от ръцете на онези разбойници!

На лицето му се появи характерната крива усмивка, а Франси имаше чувството, че това е най-прекрасната усмивка, която беше виждала в краткия си живот.

— Много си хубав!

Никълъс се усмихна на слабичкия европеец с късо подстригана коса и чувствени устни.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Зад ъгъла има един хотел, който предлага прекрасни условия за любов!

— Съжалявам — отвърна Никълъс. — Вече имам насрочена среща.

— Тогава ще го отложим за друг път — въздъхна европеецът и се насочи към следващата си жертва.

Никълъс влезе в бара и си поръча уиски със сода. Заведението се наричаше „21 рози“ и беше любимо място за среща на педерастите от Шинжуку. Не се смути от многобройните погледи, които се насочиха към него, тук се чувстваше в безопасност. „Наншоку“ — любовта между мъже, имаше дълбоки корени в японската история. Тя се беше породила през средните векове в самурайските среди. Тогава е било популярно поверието, че любовта към жената е слабост, от която всеки истински мъж трябва да се срамува. Проявата на чувства към мъж или момче вероятно се е прехвърлила тук от древна Гърция, където мъжкото тяло е било обект на особена почит. В Япония тази почит се разпространява от многобройните будистки монаси, нахлули от Континентален Китай.

Никълъс плати питието си, опря гръб на бара и бавно огледа заведението. Доста хора знаеха, че Такуо Хата прекарва поне два дни от седмицата в подобни бардаци. Преди да дойде тук, беше позвънил в дома му, жената на прокурора потвърди, че Хата е излязъл и сигурно ще се забави. „21 рози“ беше четвъртото педерастко свърталище, в което влизаше. На малкия дансинг танцуваха плътно притиснати мъже, край стената в дъното открито се опипваха. Заведението беше задимено и полутъмно, в атмосферата се долавяше нещо като отчаяна разруха, което очевидно допринасяше за настроението на посетителите.

Никълъс получи още две предложения и едно недвусмислено опипване преди откъм тоалетната да се появи мъж, който отговаряше на описанието на Хата. Насочи се натам, с мъка пробивайки си път между запотените тела на танцуващите двойки. Някой опипа задника му, а мъж с лице на дребен чиновник пусна кавалера си и направи опит да го целуне по устата.

Успял да се измъкне невредим от разгорещените педерасти, той се озова в далечния край на бара и с удовлетворение установи, че човекът наистина е Такуо Хата. За нещастие обаче Хата го забеляза почти в същия миг. Очите зад дебелите стъкла на очилата се ококориха, ръцете му разблъскаха двамата младежи, които го опипваха по задника, краката пъргаво го понесоха към изхода.

Успя да изскочи навън, преди Никълъс да го докопа, пъргав като горски елен. Никълъс си пробиваше път в обратна посока с чувството, че стъпва сред подвижни пясъци. Използваше цялата сила на раменете и лактите си и най-сетне беше изхвърлен по посока на вратата.

Изскочи на тротоара тъкмо навреме, за да види как Хата отваря задната врата на голям черен мерцедес, който чакаше край тротоара с работещ мотор. Нададе предупредителен вик, Хата вдигна глава и страхливо се огледа. В следващия миг вече беше във вътрешността на лимузината. Гумите изсвириха и колата стремително потегли. Бронята й закачи минаващо край нея такси, което се завъртя и задръсти движението. Шофьорът направи бърза маневра и отново даде газ. Но Никълъс вече беше успял да се вкопчи в рамката на отворения страничен прозорец.

Зад волана на мерцедеса седеше кльощав якудза, който очевидно беше майстор в занаята си. Видял неканения гост, той рязко нави волана и тялото на Никълъс се размина на милиметри със стоманената каросерия на тежък камион, който се движеше насреща. Разнесе се пронизителен вой на сирена, мерцедесът се разлюля на пружините си и стремително полетя по мокрия асфалт. Бандитът зад волана продължаваше да криволичи, обувките на Никълъс дращеха асфалта, тялото на прокурора безпомощно се мяташе из купето.

Колата навлезе в остър ляв завой и Никълъс моментално използва инерцията, за да се хване по-здраво. В следващия миг периферното му зрение улови нещо тъмно и зловещо, което стремително се приближаваше. Изви глава и успя да зърне тясната алея, към която се бяха насочили. Светкавично си даде сметка, че не може да остане на мястото си, тъй като ширината на алеята надвишаваше тази на мерцедеса едва със сантиметър-два.

Навлизането в алеята беше отбелязано с разклащане и остър удар в близката стена. Единият фар примигна и угасна. Време за губене нямаше. Никълъс отпусна крака, петите му влязоха в болезнено съприкосновение с асфалта и отново отскочиха. Повтори упражнението и този път тласъкът беше достатъчно силен, за да го отхвърли към покрива на колата.

Мерцедесът се стрелна в алеята, разлетяха се искри, разнесе се остро скърцане на метал. Легнал по корем, Никълъс се държеше с върховете на пръстите си за металната обшивка на предното стъкло.

Оглушителен трясък го накара да отскочи встрани, пръстите му почти изпуснаха обшивката. В средата на покрива зейна грозна дупка с остри като бръснач краища. Този мръсник стреля по мен! Сви се на топка и се претърколи назад секунда преди появата на втората дупка в ламарината.

Бандитът остави пистолета до себе си, стисна волана с две ръце и скочи на спирачките. В очите му проблесна триумф, тъй като тялото на Никълъс стремително се претърколи напред и падна пред колата. Посегна към пистолета, но вече беше късно. Оцелял по магически начин, Никълъс връхлиташе срещу него. Нямаше какво друго да прави, освен да натисне педала на газта. Алеята беше прекалено тясна, Никълъс нямаше къде да се скрие. Разкривил устни в жестока усмивка, бандитът вече предчувстваше удоволствието. Обичаше тъпия звук от съприкосновението на метала с човешкото тяло, но още повече харесваше чувството на радостна възбуда, което придружаваше този миг…

Но тялото на Никълъс полетя срещу стъклото с краката напред, бандитът инстинктивно се дръпна към облегалката. На задната седалка Хата нададе вик на ужас. Вниманието на якудза беше отклонено само за миг, но той се оказа достатъчен за Никълъс, чийто втори ритник най-сетне проби здравото трипластово стъкло. Блестящи като скъпоценни камъни частици се посипаха в скута на бандита, той насочи пистолета си срещу връхлитащата фигура и слепешком натисна спусъка.

Никълъс усети горещия полъх на куршума, ушите му писнаха от оглушителния изстрел. Усети как якето на рамото му се опъва, сякаш го беше закачил за бодлива тел. Тялото му продължи движението си напред и почти достигна седалката. Бандитът скочи на спирачките — колкото да се защити, толкова и за да затрудни движенията на противника. Тялото на Никълъс политна и се удари в арматурното табло. Главата му тресна бутоните на компактдиска, краката му се оплетоха в лоста на скоростите.

Болката в ребрата му беше толкова остра, че той неволно изпъшка. В устата му се появи металически вкус, по-скоро усети, отколкото почувства удара на противника си. Направи опит да се претърколи встрани, но стигна едва до жабката.

Очите на якудза се оцъклиха от резкия приток на адреналин. Беше млад човек, най-много на двадесет и три-четири години. Вените отчетливо изпъкваха по гладко обръснатата му глава. Никълъс видя неестествено разширените му зеници и веднага разбра, че е дрогиран, вероятно с кокаин. На това се дължеше и свръхчовешката му сила…

Онзи се приготви да нанесе нов удар, този път насочен към шията му. Никълъс не направи опит да го блокира, просто защото прецени, че няма достатъчно място. Вместо това се надигна и сграбчи ръката му. Ръкавът се дръпна нагоре, откривайки част от сложна татуировка „иризуми“. Ако можеше да я види цялата, без съмнение щеше да разбере към кой клан принадлежи младият бандит.

Но в момента имаше други грижи. Възползвайки се от по-изгодната позиция, якудза изви китката си и рязко натисна надолу, опитвайки се да прикове Никълъс в пространството между седалките. В очите му се появи неясно учудване, когато Никълъс вдигна крак и заби коляно в ребрата му. Разнесе се остро изпукване, учудването отстъпи място на недоверие и разочарование. Така хлапакът прие тъжния факт, че няколко от ребрата му са счупени.

После в очите му се появи бяс, силата му сякаш се утрои, подпомогната от наркотиците. В ръката му проблесна къс нож, тялото му се устреми напред, станало безчувствено към божата.

Нападението беше толкова стремително, че острието потъна в рамото на Никълъс миг преди лакътят му да се забие в адамовата ябълка на якудза. Успя да избегне втория удар благодарение на гъвкавостта си, а и бандитът го нанесе слепешком, почти задавен от удара в гърлото. Лостът за скоростите се отмести, ножът потъна дълбоко в кожата на седалката. Никълъс реши да използва долната част на тялото си, но това се оказа грешка. Кракът на младежа се отдръпна от спирачката и рязко натисна газта. Мерцедесът се стрелна напред сред рояк от синкави искри и оглушително стържене.

Откъм задната седалка се разнесе уплашеният писък на Хата. Никълъс направи опит да хване волана, но с това даде възможност на якудза да измъкне ножа от седалката и да го насочи към корема му.

Останал без контрол, мерцедесът най-сетне напусна тясната алея, блъсна паркиран наблизо нисан и отскочи към тротоара. Пешеходците се разбягаха с гневни викове, последва ги още по-гневен хор от клаксони.

Острието на ножа беше толкова близо до шията на Никълъс, че той почувства топлината му. Направи отчаян ключ с двете си ръце, китката на бандита се прекърши и безсилно увисна. От устата му се изтръгна вик на болка, но Никълъс не му даде време да се осъзнае и заби лакът в носа му. Рукна фонтан от кръв, тялото на шофьора политна и безсилно се отпусна върху волана.

Никълъс го дръпна назад и направи опит да изрита крака му от педала за газта. Съумя да насочи колата обратно към уличното платно и се понесе срещу движението към светофарите на Мейжи-дьори. Плувна в пот, но краката на бандита отказваха да се помръднат. В главата му изведнъж се появи неясно бучене. Не, изкрещя безмълвно той. Не сега, за Бога! Направи отчаян опит да прогони тъмната вълна на Кшира, която заплашваше да погълне съзнанието му. Това му костваше огромна душевна енергия, за момент вероятно припадна… Когато отвори очи, колата беше само на няколко метра от тежък камион с ремарке, запълнил кръстовището. Никълъс се отказа да стигне до педалите. Ръката му светкавично премести лоста на скоростите в неутрално положение, после завъртя ключа и изгаси мотора.

Камионът нарастваше срещу тях с мълниеносна скорост, огромен като жилищен блок. Макар и с изключен двигател, мерцедесът продължаваше да се носи напред по инерция. Никълъс се надигна и рязко дръпна волана. Колата направи завой от 180 градуса, очите му се наляха с кръв от огромната центробежна сила. Хата продължаваше да крещи от ужас на задната седалка, светът се превърна в едно блестящо огнено кълбо… Цветовете на неоновите реклами се сляха, оформяйки нова и странно променена реалност. Всичко това продължи едва стотна от секундата, но чувството за пълна свобода беше главозамайващо. Никълъс усещаше единствено ударите на сърцето си, дори за миг не му мина през ума, че се намира в смъртна опасност…

После мигът отмина и колата се тресна в тежкия камион. Ударът беше страничен и не особено силен, но Хата се блъсна в облегалката до главата на Никълъс и той замалко не си прехапа езика. Инерцията се стопи, ръцете му механично завъртяха кормилото към близкия тротоар. Мерцедесът се блъсна в него, разклати се и най-сетне спря.

Вонята във вътрешността на купето беше нетърпима. Пропукването на изстиващия мотор бързо потъна във воя на приближаващи се сирени и тропота на крака по бетонния тротоар. Никълъс с мъка извърна глава и видя Хата между седалките. Дишаше с усилие, по лицето му се търкаляха едри капки пот. Цялата задна седалка беше покрита със съдържанието на стомаха му.

Сирените бързо се приближаваха. Никълъс грабна ножа и разцепи ръкава на бандита до себе си. Пред очите му блесна сложно, почти фантастично „иризуми“. Запаметил отличителните знаци на клана, Никълъс излезе от колата и отвори задната врата. В същия момент пристигнаха ченгетата. Той бръкна в джоба си и им показа служебната значка на Танака Гин, после хвана Хата за яката и безцеремонно го издърпа навън.

Капчици дъжд разхладиха челото му, благословени като ангелска целувка. Въртящите се светлини на полицейските коли започнаха да привличат зяпачите. Част от униформените ченгета се заеха да ги разпръскват, други обърнаха внимание на задръстеното движение. Двама-трима останаха в близост до Никълъс и очевидно очакваха някакво обяснение. Появи се линейка, червената лампа на покрива й превърна пресечката в истински карнавал. От нея слязоха хора с бели престилки и невъзмутимо се насочиха към сгърченото зад волана тяло на младия бандит. Никой не погледна Никълъс, никой не му предложи помощ.

Очите му се сведоха към черните следи върху асфалта, покрити със ситни дъждовни капчици. Измина доста време, преди да установи, че те са негово дело. Умът му бавно възвръщаше нормалното си състояние. Напълни дробовете си с хладния нощен въздух, наведе се към Хата и тихо прошепна:

— Сега си в ръцете ми, изменник! Ще правиш каквото ти заповядам, иначе веднага те предавам в ръцете на полицията! Ясно ли е?

Хата кимна, лицето му стана още по-бледо. Никълъс се извърна към търпеливо чакащия сержант и каза:

— Готов съм да направя изявление.

Дванадесета главаУест Палм бийч | Токио

Двама широкоплещести здравеняци с 38-калиброви револвери подмишниците нахлуха като фурии в стая 421 на хотел „Авамарин“ в Саут бийч. Револверите се озоваха в ръцете им още в мига, в който краката им стъпиха на мокета. Единият огледа банята, другият се зае със стенните гардероби, като не забрави да надникне и под леглото.

Чезаре Леонфорте и Веспър влязоха едва когато първият надникна, през вратата и кимна с глава.

— Къде е малкото борсуче? — навъсено изръмжа Чезаре.

Никой не разбра кого има предвид — момичето или Пол Киарамонте.

— Как ви се изплъзнаха, да ви вземат мътните? — извърна се към единия от здравеняците той. Беше тип с близко разположени очички и мазна къдрава коса.

— Рече, че хлапето иска диетична кола и тя го повлече към кухнята на дома за гости — отвърна мазният, все още запъхтян от тичането до четвъртия етаж. Шефът и мадамата му бяха взели асансьора. Потеше се обилно и беше ядосан, че не откриха никого. Револверът в ръката му нетърпеливо се поклати, сякаш искаше на всяка цена да гръмне по някого.

— Прибери шибаната ютия! — гневно го изгледа Чезаре. — По хлебарките ли ще стреляш, тъпако?!

— Добре де — изръмжа горилата, тикна оръжието под потната си мишница и продължи: — Почнахме от кухнята… Нямаше ги, затуй излязохме навън… Никой нищо не беше видял… Ни момчетата, ни кучетата… — Приведе рамене и виновно добави: — Кво можехме да направим?

Чезаре изобщо не си направи труда да отговаря на тъпия въпрос, очите му се насочиха към барчето.

— Обикновена и диетична кола — установи той и поклати глава. — Били са тук!

— Никой не ги е видял да излизат! — напомни му Веспър.

— Така е — изръмжа той и веждите му се сключиха в една линия. — Защо изведнъж са се разбързали, да ги вземат мътните?

— Да вървим да ги търсим! — изръмжа единият от здравеняците, очевидно изгарящ от нетърпение да използва револвера си.

— Имаме хора на летището, автобусните терминали и железопътните гари — промълви сякаш на себе си Чезаре. — Агенциите за коли под наем са предупредени да сигнализират веднага, ако мъж с отличителните белези на Пол се опита да наеме кола. Остават само две възможности — да свият превоз или да купят кола на старо… Но и двете ги изключвам, защото Пол не е толкова глупав да рискува с кражба, а мангизи за покупка няма…

— Все още не знаем дали е избягал заедно с хлапето, или просто се опитва да го открие — напомни му Веспър.

— Заедно са — промърмори Чезаре и махна с ръка към кутийките кока-кола на барчето. — Не зная какво е намислил Пол, но ще го накарам да съжалява! — ръката му направи къс, повелителен жест. — Вие двамата почвате оглед на квартала! Искам да проверите всяка кръчма и всеки хотел в периметър от осем пресечки. Едва ли са отишли далеч, след като от администрацията твърдят, че не са напуснали…

— Акинага не вдига телефона, което означава, че не иска да го безпокоят или го няма — промърмори Хата и окачи слушалката на автомата. Натика ръце дълбоко в джобовете на панталона си, подметките му изскърцаха върху асфалта. — Ако второто е вярно, значи е в „Запален от двата края“…

— Искам да го открия, при това тази нощ — изръмжа Никълъс. — И няма да те изпусна от очи, докато не ме заведеш при него!

Стояха на тротоара близо до пресечката на Мейжи-дьори с Ясукун-дьори, очите на Никълъс бавно оглеждаха размитите от дъжда неонови реклами.

— Какво представлява „Запален от двата края“? Гей бар или заведение за стриптийз?

Хата се поколеба и Никълъс мрачно го изгледа.

— Частен клуб, в който се предлага и стриптийз, но много специален — побърза да отвърне той. — Достъп до него имат само хора с членски карти, повечето от тях са важни личности…

Никълъс продължаваше да наблюдава улицата, очите му търсеха големи лимузини с якудза зад волана. Една среща с подобна кола му беше повече от достатъчна, нямаше никакво желание за втора. Беше ясно, че Хата е поставен под наблюдение и закрила, отстраняването на първия бодигард навеждаше на мисълта, че съответният клан на Якудза ще направи необходимото да го снабди с нов… „Запален от двата края“… Странно име за нощен клуб. Но още по-странно беше, че именно пред входа на този клуб беше съсечен Изе Икудзо… Показно убийство, вероятно дело на самия Майкъл Леонфорте.

— Важни личности? — повтори замислено той. — Какво имаш предвид?

Хата отново се поколеба. Външният му вид беше ужасен, от тялото му се разнасяше отвратителна миризма. Никълъс умишлено не му даде възможност да се приведе в ред. Понякога унижението е най-доброто средство за душевно пречистване…

— Знаеш какво — най-сетне отвърна Хата. — Политици, висши чиновници, бизнесмени… Не се допускат хора на заплата… — Това означаваше, че клубът е табу за държавни служители от среден и дребен калибър. — „Запален от двата края“ е клуб за избрани, там се срещат само хора с истинска власт… Именно по тази причина Акинага го е превърнал в нещо като втори дом…

Умът на Никълъс напрегнато работеше. Нещо не беше наред, усети го още в момента, в който Хата неохотно призна за тайните си връзки с Тетцуо Акинага. Онзи беше оябун на клана Шикей, докато татуировките на бодигарда с мерцедеса сочеха, че той принадлежи към клана Ямаучи. След убийството на Таши Шидаре — оябун на Ямаучи, кланът се управляваше от тримата му помощници заедно, тъй като никой от тях нямаше достатъчно подкрепа за самостоятелно управление. Дали Акинага е решил да погълне Ямаучи? Според някои слухове той имал сериозни намерения да наследи Шидаре, освен това вече беше направил един опит за премахването на самия Никълъс.

— Значи Акинага е редовен посетител на „Запален от двата края“ — промърмори той. — А останалите оябуни?

— Естествено — кимна Хата. — Почти всички са членове. Също и няколко от помощниците им…

Късчета от мозайката продължаваха да плуват в мрака, но някои от тях бавно лягаха по местата си.

— И ти ли си член?

Хата се поколеба, после неохотно кимна с глава.

Никълъс мълчаливо наблюдаваше сребърните дъждовни струи, които шибаха ярко осветените витрини на Шинжуку.

— Заемаш достатъчно важен пост, за да поддържаш връзка с Акинага — промълви най-сетне той. — Знаеш къде можеш да го откриеш, сега ще видим дали те познават там.

Разбира се, Хата наистина се оказа член на клуба. При това достатъчно популярен, за да не показва картата си. А Никълъс беше помолен да остави името си. Той се представи като Майк Леонфорте, после и двамата получиха пластмасови карти с лазерен код.

— Защо ме доведе тук? — просъска Хата, докато се спускаха по каменните стъпала, излъскани от дългогодишна употреба. — Нещата могат да станат доста сложни!

— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Но именно тук си планирал отстраняването на Танака Гин, нали? Значи е редно да довършиш започнатото дело…

Стълбището се осветяваше от неонови тръби, скрити зад метални решетки. Неприятно ярката светлина превръщаше кожата им в болезнено бледа материя, сякаш бяха мъртъвци. Долу гърмеше оглушителна рок музика, вибрациите й проникваха в краката им направо през каменните стъпала.

Стълбата свърши, пред очите им се разкри дълъг и тесен коридор, далечният му край тънеше в мрак. Подът беше покрит с леко извити дялани камъни, по стените се плъзгаха водни струи, събираха се в нещо като плитки канавки и изчезваха незнайно къде. На сводестия таван бяха окачени слаби електрически крушки в метални решетки. Всичко това напомняше за някаква естествена пещера, вероятно разположена точно над тунелите на метрото.

Приближиха се към тежка метална врата, която наподобяваше вход на древен замък. Зад нея седеше огромен борец сумо, който лениво се изправи и пое пластмасовите им карти през решетките. Вкара ги в някаква машина до себе си, решетъчната врата щракна и се отвори. Борецът мълчаливо им върна картите и отстъпи встрани.

Музиката беше оглушителна, задъхана като ритуалните ритми на индианско племе. Пробиха си път между тълпата разгорещени танцьори и се озоваха в продълговато помещение с нисък таван. Топлината и влагата на стотици човешки тела се стелеше над масите като тропическа мъгла. Пронизваха я разноцветни прожектори, над всичко доминираше музиката — някаква странна, но възбуждаща комбинация от джаз, бибоп и рап… Приличаше на вятър, който свири сред стеблата на млада бамбукова горичка…

Докато следваше Хата по петите, Никълъс бавно оглеждаше лицата на присъстващите. Разпозна министъра на финансите, министъра на търговията и индустрията, шефовете на търговската и промишлената камари… Спря да запаметява лицата на известните личности, когато видя министъра на външната търговия, заобиколен от цяла тълпа политици. Тук бяха водещи фигури от Либерално-демократическата партия, Социалистическата партия, имаше представители и на новосформираната Аграрна партия, начело със заместник-министъра на правосъдието. Между тях се виждаха президенти на големи международни компании, имаше и достатъчно представители на Якудза…

Никълъс се насочи именно към последните, очаквайки да открие и Тетцуо Акинага. Един младолик оябун, когото не познаваше, беше потънал в оживен разговор с директора на отдел „Хранителна промишленост“ в Министерството на търговията. Каква ли сделка се уговаря, запита се той и стисна ръката на Хата, който очевидно искаше да се смеси с тълпата и да изчезне.

— Къде е Акинага? — просъска той.

— Не зная — сви рамене прокурорът. Наложи му се да крещи, за да бъде чут.

Приближиха се към извит бар, пред който се трупаха клиенти — все видни представители на индустрията, висшата бюрокрация и подземния свят. Имаше нещо обезпокоително в свободното им, очевидно приятелско общуване, във веселите подвиквания и честите наздравици.

— Всяка нощ ли е така? — попита Никълъс.

Хата мълчаливо кимна с глава.

Какви сделки се сключват тук, неволно се запита Никълъс. Очевидно именно в това подземие се вземат важните решения за бъдещето на страната, докато дебатите в парламента са сухи и скучни, предназначени единствено за обществена консумация. Тук пулсира могъщото сърце на Япония, консервативно, хладно, затворено… То няма нищо общо с приказките за реформи, течащи като пълноводна река от парламентарната трибуна и предназначени за тълпата наивни и лековерни избиратели. Тук се сключват реалните сделки, участници в които както винаги са представители на железния триъгълник от бизнесмени, политици и висши администратори. Тук се уговарят взаимни отстъпки и облекчения, създават се съюзи и приятелства, разменят се огромни парични средства. Оттук тръгва мрежата на връзки и предпочитания, която покрива цялата страна и без която нищо не може да бъде постигнато. Хората сред тези стени, якудза или не, си препредават властта като вълшебен амулет, за тях невъзможни неща няма…

Оглеждайки тълпата, Никълъс изведнъж усети как тялото на Хата се стяга. Не извърна глава, само леко отмести очи и ги насочи натам, накъдето гледаше прокурорът. Отначало видя само мъглата от тютюнев дим, сред която се мяркаха телата на посетителите. Опипа полумрака с поглед и отвори танжинското си око точно навреме, за да усети как нещо тъмно и неясно започва да му се изплъзва. Опита се да го проследи, но наоколо действаха прекалено много дразнители, танжинското му око започна да се затваря…

Тогава се случи нещо странно. Вместо обичайния непрогледен мрак, който настъпваше след затваряне на танжинското око, в душата му се развихри истинска буря. В черепа му бръмнаха десет хиляди пчели, сърцето му неволно се сви пред могъщата приливна вълна на Кшира. Но този път жуженето продължи кратко, на негово място изплува тихият глас на Кисоко: Остави се на мрака…

Послуша го, мракът стремително настъпваше. Оглушителната човешка глъч се стопи и изчезна, замести я дълбока тишина. Никълъс чакаше. Някъде далеч, в покрайнините на езерото от кънтяща тишина, изведнъж проблесна сребърна искра — сякаш палава риба изскочи на повърхността, плесна с опашка и изчезна. Мракът се раздвижи и започна да фосфоресцира. Никълъс с учудване установи, че се движи. Плъзгаше се между хора, потънали в сериозни разговори, в приятелски прегръдки и напрегнати преговори… Усещаше скритите помисли на всеки един от тях, изкусните капани, които си поставяха, задните им мисли… Усещаше фалша на току-що сключени споразумения и опасни съюзи.

Вървеше сред този вулкан от човешки чувства и теглеше след себе си Хата, превърнал се в блееща овца, която ще бъде продадена на пазара…

Черната вълна на Кшира го насочи към Тетцуо Акинага. Позна го с душата си, сякаш Кшира го беше белязала е яркия си знак. Вървеше към него бавно, но неотклонно. Приближаваше го от такъв ъгъл, който изключваше бягството. Когато фигурата на оябуна най-сетне се появи в полезрението му, той стисна ръката на Хата и тихо промълви:

— Това е краят…

Беше на крачка от оябуна, можеше да го докосне с ръка. Притегли Хата до себе си, просто за да предотврати всякакви изненади, Акинага беше потънал в сериозен разговор с един от ръководителите на Аграрната партия и с Канзай Митцуи — кандидата за премиерския пост, който се радваше на подкрепата му. Очевидно не беше забелязал сложните маневри на Никълъс, пътят за евентуалното му отстъпление скоро щеше да бъде окончателно затворен.

Насочил цялото си внимание към Акинага, той изведнъж чу името си, произнесено на висок глас. Потръпна като улучен от куршум, извърна се наляво и срещна очите на Хонико.

— Никълъс! — извика тя. — Никълъс!

В същия миг отдясно настъпи раздвижване, Хата изкрещя и се блъсна в него, буквално вдигнат във въздуха. Плисна гореща кръв, тялото му рязко се завъртя и почти падна върху Йоши, който напрегнато дишаше в лицето му. Хата се гърчеше като риба на въдица, кръвта от гърдите му бликаше като фонтан.

Йоши изръмжа и отново го блъсна към Никълъс. В този момент Кшира го предупреди, че Акинага напуска мястото си и тръгва към един от изходите, точно зад гърба му.

Никълъс отстъпи крачка назад, ръката му не изпускаше Хата. Дългото острие на ножа се измъкна от слабините на нещастника, кръвта бликна с нова сила. Никой не им обръщаше внимание. Посетителите продължаваха да разговарят и танцуват, сякаш нищо не беше се случило.

— Хонико! — извика Никълъс и пусна тялото на Хата. Докопа ръцете й и започна да я придърпва към себе си. — Йоши наръга Хата-сан, а аз мислех, че ще нападне мен!…

Очите й бяха широко отворени.

Никълъс се извърна и видя, че висока жена се беше навела над Хата и полагаше главата му в скута си. По дрехите й имаше кръв. Тя бавно вдигна глава и впи блестящите си зеленикави очи в лицето на Никълъс. Господи, какво търси тук Светата майка, смаяно се запита той.

— Погрижи се за него! — извърна се той към Хонико. — Извикай доктор или линейка, а най-добре и двете!

Приведена над ранения Хата, Хонико вдигна глава:

— А ти къде отиваш?

Но Никълъс вече се беше стопил в тълпата.

Подмладен поне с десетина години, със скромен и незабележим вид, Лю Кроукър се насочи към имението на Чезаре Леонфорте в товарния отсек на жълто-зеления микробус на фирмата „Амазония“, поела ангажимента за ежедневната доставка на свежи цветя в голямата бяла резиденция. Рико Лемон — специалистът по дегизировка, се беше оказал прав в твърдението си, че дори и майка му не би го познала. Характерните черти на лицето му, особено тези около носа, устата и челото, бяха майсторски променени с помощта на подплънки от мека гума. Прилягаха му отлично благодарение на „посмъртната“ маска, която Лемон не забрави да снеме от лицето му.

— Тези бебчета издържат на доста голяма топлина, но все пак се нуждаят от известно притискане — предупреди го Лемон. — Затова ще те посъветвам да избягваш слънцето, особено по пладне… Каквото и да правиш, не натискай лявата част на носа си. Освен ако не искаш подкрепления, разбира се…

Както обикновено, микробусът премина през отворения портал и спря. Охраната получи възможност да огледа стоката, а кучетата — да подушат придружителите й. В един кратък, но изпълнен с напрежение миг Кроукър изпита паническото чувство, че приближаващото се куче ще подуши гумата върху лицето му и ще вдигне тревога. Оказа се обаче, че интерес към него проявява не огромният пес, а един от пазачите — едър мъжага с космати, подобни на лопати ръце.

— Морти е в отпуска — уведоми го шофьорът на микробуса.

— Аха — промърмори Косматия и впи очи в лицето на Кроукър с такова внимание, сякаш новодошлият се готвеше да оспори завещание в негова полза. — И къде се запиля тъпият Морти? Сигурно чак в Аляска, само там може да се спаси от шибаната жега!

— Заведе децата си в Дисниленд — отвърна шофьорът.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — изви вежди Косматия. — Нали старият Морти беше заклет ерген?

— Бъркаш — спокойно отвърна шофьорът, очевидно свикнал с разпити от подобен сорт. — Заклетият ерген съм аз!

И двамата избухнаха в смях. Кроукър рискува с една срамежлива усмивка, но Косматия само му се намръщи. Вторият пазач дръпна веригата на песа, Косматия затръшна вратичката и промърмори:

— Хайде, бягайте! Шефът хич не обича увехнали цветя!

Кроукър въздъхна с облекчение и извади биомеханичната си протеза от джоба.

— По-бързо! — прошепна напрегнато той.

Минаваше два следобед, а той беше нервен и неспокоен. Според първоначалните планове трябваше да проникне в крепостта на Гадняра още в осем сутринта, използвайки камионетката на пекарната „Льо Пти“, която всеки ден доставяше в имението хляб и пресни кроасани. По чиста случайност видя, че собственикът се опитва да позвъни на някого и алармира федералните агенти. При последвалия разпит стана ясно, че тоя тип е на твърда заплата при Гадняра. Това откритие, въпреки успешния край, ги разтърси здравата… Дали пък тоя бандит не е купил цялото крайбрежие, неспокойно се питаше Кроукър. Нямаше начин да разберат това. Прехвърлиха се в цветарницата „Амазония“ и се погрижиха да подслушват всички телефонни разговори. Повече от това не можеха да направят.

В продължение на четиридесет минути събираха вчерашните цветя и ги заменяха със свежи. Кроукър беше на втория етаж и внимателно аранжираше вазата с някакви екзотични растения в хола. Там го завари Косматия…

— Къде ти е песът? — попита той, докато търсеше място за яркочервената чашка на тропическо цвете с неизвестно, поне за него, име.

— Много смешно, няма що — изръмжа онзи. Стоеше толкова близо, че Кроукър усещаше зловонния му дъх. Показалецът му, дебел като банан и покрит с къдрави косъмчета, рязко се насочи към вазата: — Кво е това?

Кроукър озадачено го изгледа.

— Това! — настойчиво повтори онзи и приближи пръст към едно бяло цвете. — Как се казва?

Кроукър нямаше никакво понятие.

— Делфиний — уверено отвърна той, после попита: — Къде е кенефът? Трябва да пусна една вода…

— В дъното на коридора — изгледа го подозрително Косматия. — Ще те заведа…

Кроукър покорно тръгна в указаната посока, с всяка фибра на тялото си усещаше присъствието на огромния мъжага зад гърба си. Вратата на тоалетната се отваряше навътре. Той хвана бравата и в същия момент заби лакът в слънчевия сплит на горилата. Завъртя се с цялата бързина, на която беше способен, биомеханичната протеза се стрелна към гърлото на противника. Но онзи наистина се оказа невероятно як, юмрукът му се стрелна напред и се стовари върху брадичката на Кроукър със силата на парен чук.

Тялото му отлетя назад, блъсна вратата и падна върху плочките на пода на тоалетната. Косматия скочи отгоре му, стисна го за шията и блъсна главата му в ръба на ваната. От устата на Кроукър се откъсна болезнен стон, пред очите му заиграха разноцветни кръгове.

Косматия се наведе напред, пръстите му се стегнаха около шията на Кроукър, на лицето му изплува жестока усмивка. Кроукър бавно освободи протезата си, сви я до отказ, после я стовари върху ключицата на едрия мъж. Разнесе се остро пропукване, металните пръсти се разтвориха като листенцата на отровно цвете и се забиха в шията на Косматия, прерязвайки сънната артерия: Онзи се олюля и падна на колене, но огромните му лапи продължаваха да стискат шията на Кроукър. Той замахва с другата си ръка и му нанесе силен удар в основата на носа. Бликна фонтан от кръв, Косматия се просна в цял ръст и повече не помръдна.

Кроукър понечи да се изправи, подхлъзна се на гладките плочки и падна. Хвана се за ръба на умивалника и най-сетне стана. Погледна се в огледалото и не остана доволен от това, което видя. Дишаше напрегнато, брадичката адски го болеше. Понечи да се наплиска със студена вода, но се сети за дегизировката. Не, това е изключено. Стори му се, че носът му е леко разкривен и вдигна ръка да го оправи.

После се зае с Косматия. Сръчно го разсъблече, наведе се и с напрегнато пъшкане успя да го претърколи във ваната. Извади от джоба си навито на ролка найлоново въже и старателно овърза китките и глезените на горилата. После опразни джобовете на жълто-зеления комбинезон с емблемата на „Амазония“, нави го на топка и го запрати във ваната. Не забрави да дръпне докрай найлоновата завеса, върху която беше отпечатана картина на Тулуз-Лотрек, изобразяваща пикник сред природата.

Навлече дрехите на Косматия и веднага се вмириса на лук и червен пипер. Пристъпи към огледалото. Панталонът беше доста дълъг, но той го придърпа максимално нагоре и го пристегна с колана. Резултатът беше задоволителен.

Натика вещите си из джобовете на новата дреха, вдигна от пода револвера 38-и калибър с отрязано дуло и го пъхна в кобура. Огледа се за последен път и напусна банята. Затвори вратата зад гърба си и почти се сблъска с Чезаре Леонфорте, внезапно изскочил иззад ъгъла.

— Горещо е като във фурна, мамка му! — промърмори Чезаре Леонфорте, заобиколи един от хората си, който очевидно охраняваше втория етаж, и се обърна към забързаната подире му Веспър. Отдавна вече не познаваше лично всички горили, наети да пазят къщата. Все пак лицето на мъжа, с когото почти се сблъска, накара паметта му да потрепне.

Влезе в кабинета си и завъртя докрай копчето на термостата, който управляваше климатичната инсталация.

— Копелето му с копеле! — изръмжа той, имайки предвид Пол Киарамонте. — Дадох му всичко, за което може да мечтае: пари, власт, възможност за изява… Й какво направи той? Издебна ме да ме прекара отзад! — Когато беше ядосан, забравяше за изтънчения език и започваше да говори като уличен хлапак. Погледна златния си „Патек Филип“ и поклати глава: — Не искам да ме шибат повече, особено по време на срещата с Майло… Ще го видя след по-малко от час, ще прибера стоката и тогава ще правим сметки… — Юмрукът му удари бюрото, очите му се насочиха към прозореца: — Момчетата от Саут бийч не се обадиха и това ме прави неспокоен…

Взе един мобифон, натисна бутона за автоматично избиране и миг по-късно го захвърли върху бюрото:

— Никой не се обажда, мамка му! Или са извън обсега на тая играчка, или нямат капка акъл! Но и в двата случая това означава, че още не са открили Пол и момичето!

Веспър изчака да отмине гневното му избухване и предпазливо подхвърли:

— Не ми каза защо твоят приятел Пол иска да отвлече дъщерята на гаджето си…

— Оценявам високо начина, по който се държиш настрана от тая шибана история! — отвърна Чезаре. Очите му продължаваха да гледат навън, сякаш само по този начин би могъл да върне бегълците. — Но иначе имаш право… Историята, която ти разказах, вече няма никакъв смисъл, нали? — от гърдите му се откърти тежка въздишка. — Мадамата не е гадже на Пол, а мой конкурент в бизнеса… Напоследък стана прекалено амбициозна, знаеш… Премина границата и затова наредих на Пол да я доведе тук заедно с хлапето й…

— А защо и малката?

— За да стане по-сговорчива. За нея малката е по-важна от бизнеса…

— Доста мръсен номер от твоя страна… Доколкото съм чувала, сицилианците никога не го правят… Това е един от железните им закони…

— Майната им на законите! — извика Чезаре. — Те са за разни старци с черни костюми и наследствен артрит! — Блъсна юмрук в гърдите си и добави: — Тук законите ги създавам аз! Който не ги харесва, да върви по дяволите!

Изведнъж тялото му се вкамени, сякаш беше ловджийско куче, надушило дивеча.

— Проклет да съм! — дрезгаво промърмори той. — Я ела да хвърлиш един поглед и да ми кажеш дали не халюцинирам!

Веспър пристъпи към прозореца и надникна зад рамото му. Сърцето й пропусна един такт. През градината вървеше Пол Киарамонте, стиснал ръката на Франси. Зад тях крачеха двама настръхнали пазачи с ръце върху кобурите. Единият държеше веригата на обучено куче, което душеше коленете на момичето.

Вървяха право към входа на резиденцията. Пол пусна ръката на Франси и предвидливо я прехвърли през рамото й.

— Можеш ли да ми кажеш това пък какво означава?! — промърмори Чезаре, извади от бюрото револвер 38-и калибър и провери барабана.

— По всичко личи, че Пол я връща обратно — поклати глава Веспър. — Преценката ти за него май ще излезе погрешна…

— Ще видим! — заплашително изръмжа Чезаре и щракна предпазителя.

Отстъпи крачка от прозореца, в същия миг звънна мобифонът. Той се поколеба за миг, после натисна бутона.

— Да! Какво има?

— Обажда се „Белият вълк“.

Чезаре артистично извъртя очи към тавана. Това беше шефът на полицията, на когото плащаше луди пари, но явно само за да си чете шпионските романи. Държеше да използват псевдоними и пароли, които периодично се сменяха.

— Тук „Зеленият делфин“ — въздъхна Чезаре. Мислите му се въртяха около Пол Киарамонте, който може би действително не го беше предал.

— Имам новини относно убийството на онова бивше ченге от Ню Йорк, Люис Кроукър…

— Какво за него? Нали ти казах да прекратиш по най-бърз начин всякакви…

— Не говоря за следствието, а за един много любопитен факт — прекъсна го онзи. — Кроукър не е бил закаран в нито една болница в района…

— Че защо му е на покойник болница? — ухили се Чезаре. — На него му трябва поп!

— На твое място нямаше да съм толкова спокоен. Току-що разговарях със Съдебна медицина. При тях няма никакъв труп, който да отговаря на описанията на Кроукър. Екипът, пристигнал на местопрестъплението, е длъжен да отбележи не само свидетелските показания, но и да регистрира колата на „Бърза помощ“, вдигнала жертвата. Позвъних в болницата, после поразпитах насам-натам… И знаеш ли какво открих? Линейката, вдигнала тялото на Кроукър, е била фалшива!

Пол Киарамонте и Франсин Голдони де Камило моментално се изпариха от съзнанието на Чезаре. Той бавно се обърна, очите му се заковаха върху лицето на Веспър. Очертаваха се две възможности, и двете еднакво неприятни за него… Първата беше тялото на Кроукър да е в ръцете на ФБР, което означаваше тайно разследване, върху чийто ход няма как да влияе… Втората беше още по-гадна: Кроукър е жив, което означава, че Веспър съвсем не е тази, за която се представя.

— Кой го е вдигнал в крайна сметка? — промърмори в мембраната Чезаре.

— Не знам. Ако щеш вярвай, но нищо повече не успях да науча.

Чезаре бавно си пое въздух и попита:

— Сигурен ли си в това, което току-що ми съобщи?

— Абсолютно.

— Благодаря, много ми помогна — въздъхна Чезаре.

— За момента предпочитам да прекратим контактите — засмя се полицейският началник отсреща. — Не обичам ситуации, които не съм в състояние да контролирам… Все пак не забравяй да ме споменеш в завещанието си!…

Чезаре прекъсна връзката, в главата му помръдна нещо, което току-що беше видял… Да, точно така! Мъжът, с когото почти, се сблъска в коридора! Лицето му се появи съвсем ясно… Обикновено, с нищо незабележимо лице… Което обаче никога не беше виждал!

От гърдите му излетя животинско ръмжене. Скочи и полетя към вратата, която жалостиво проскърца под тежкия му ритник.

— Оня тип! — изрева извън себе си той. — Къде е гадното копеле?!

Горилата, която пазеше стълбището, с недоумение го погледна:

— Кой, шефе?

— Оня нещастник, с когото се сблъсках преди малко! — изрева извън себе си Чезаре, без да обръща внимание на Веспър, която се опита да го успокои.

— Кой, шефе? — повтори онзи и в очите му се появи объркване. — Майки, Джоуи, Фредо?

— Глупак! — просъска Чезаре, блъсна го и затича надолу по стълбите. Много му се искаше да опише непознатия, но изведнъж осъзна, че няма какво да описва. Беше един напълно безличен тип. Здрав, едър, но напълно безличен! — Мамка ви! — изрева като бесен той. — Не може никой да не го е видял, тъпаци такива! За какво ви плащам, по дяволите? Да висите наоколо и да си чешете ташаците!

Разблъска двамата, които охраняваха долния етаж, и видя как вратата се отваря. Отскочи към стената с пъргавината на акробат, в ръката му се появи револверът. Очакваше да види Пол и Франси, но вместо тях в коридора се втурна Джоуи. Беше зачервен и възбуден — нещо крайно необичайно за него.

— Шефе! — извика той. — Един хеликоптер се кани да кацне на моравата!

— Кво от това? — озъби се Чезаре. — Тук всеки ден кацат хеликоптери!

— Хвърлих му едно око през бинокъла — поясни Джоуи. — ФБР!

— Стига бе! — не можа да повярва Чезаре, но онзи енергично кимаше с глава. Приличаше на пластмасовите кученца, които някои тъпаци слагат на задното стъкло на колите си. В огромното фоайе на резиденцията се настани напрегната тишина, сякаш някой изведнъж го беше превърнал в обреден дом…

— Прилича на шибаните бойни чопъри във Виетнам, шефе — обади се след известно време Джоуи. — Претъпкан е с типове в защитни униформи… Носят снайперистки пушки и автомати… Лети ниско, на метър над дърветата…

— Тръгвай! — просъска Чезаре, стисна ръката на Веспър и затича по коридора към кухнята. Имаше чувството, че в главата му се издува огромен балон, слепоочията му започнаха да пулсират. — Влизай тук! — просъска той и я блъсна към тясна, почти незабележима вратичка. Озоваха се в някакъв килер, мракът беше непрогледен. Но Чезаре очевидно познаваше всеки сантиметър от помещението и уверено тръгна напред. Стигна далечната стена, размести бурканите от лавицата, която се издигаше чак до тавана, пръстите му напипаха някакъв бутон. После се изправи и зачака. Стената се отмести, лъхна ги хладен и застоял въздух с мирис на сяра. Сякаш насреща им дишаше невидим демон.

— Надолу! — прошепна Чезаре и натисна главата на Веспър. Слязоха по няколко дървени стъпала, той спря и натисна друг бутон на стената. Подвижният панел се плъзна на мястото си, само на няколко сантиметра от главата му.

Тук вонеше като в преизподнята. Резиденцията нямаше мазета. Така се строяха почти всички къщи във Флорида, просто защото подпочвените води бяха прекалено близо до повърхността. Но веднага след като една от подставените му компании купи този имот, Чезаре се беше погрижил за изграждането на тайния тунел. Просто за всеки случай… На строителите обясни, че през него ще се простират фиброоптични кабели за комуникация, но настоя да бъде прокопан така, че да може да се минава…

Побутваше Веспър пред себе си, от време на време натискаше главата й надолу. Колкото да я предпази от ниския свод, толкова и за да я държи под контрол. В момента тя беше единственото нещо на света, което беше в състояние да контролира. Независимо дали е тази, за която се представя, или е част от заговора на Кроукър и агентите на ФБР…

В крайна сметка е едно и също, въздъхна в себе си той, докато продължаваха да се промъкват покрай вонящите на сяра тръби от ПВЦ, навън от къщата, по-далеч от федералните ченгета… Важното е, че е тук. Вълшебен амулет, сигурна защита срещу света на предателите и подлеците… Няма значение дали ще я третира като любовница или заложник. Нека Кроукър и гадните федерални ченгета да посинеят от злоба!

Скован от лицевите подплънки, Кроукър профуча през входната врата и изскочи под ярките лъчи на флоридското слънце. Моментално се изпоти, после си спомни за предупреждението на Рико Лемон относно здравината на лепилото по лицето си и започна да се поти още повече.

Насочи се към двете горили, които вървяха подир мъжа с маслинена кожа, опрял револвер в слепоочието на Франси. Придържайки се към максимата, че нападението е най-добрата защита, той препречи пътя им и извика:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Изпуснах тая козичка само за миг — обади се мургавият. — Но можеш да кажеш на Гадняра, че пак я пипнах… Грешката беше моя, но вече всичко е наред.

— Кой си ти, да те вземат мътните? — пристъпи напред горилата, която държеше веригата на кучето пазач.

— Викат ми Джоуи „Ръката“ — отвърна Кроукър и протегна протезата си. Старателно избягваше ококорените очи на Франси, но не пропусна да отбележи как лакътят й потъна в корема на мургавия, ловко възползвайки се от факта, че и двете горили се бяха зазяпали в биомеханичната му ръка.

— Не познавам никакъв Джоуи Ръката — изръмжа онзи, а кучето се задърпа като бясно с очевидното намерение да забие зъби в бутовете на Кроукър.

— От бригадата в Ню Йорк — поясни бившето ченге и побърза да добави: — Шефът ме повика да помагам при обработката на оная мадама Де Камило и непокорната й дъщеря.

— Този е Пол Киарамонте — рече мъжът и махна с ръка към мургавия. — Той е от нюйоркската бригада и доведе мадамата с детето… — Очите му се местеха от лицето на Кроукър към Пол и обратно. — Кво става, май не се познавате, а?

Устата на Пол Киарамонте се отвори, но Франси го настъпи толкова внезапно, че чак очите му се навлажниха.

— Че кой не познава Джоуи Ръката? — усмихна се пресилено той, пристъпи напред и протегна ръка. Кроукър я пое, очите му предупредително проблеснаха. — Къде се видяхме за последен път? Май беше в Бенсън-хърст, на сватбата на Донели, нали?

— Точно така — кимна Кроукър, усещайки струйката студена пот по гърба си. — Страхотна сватба беше! — Как актьорите се справят с цял тон лайна върху лицата си, безгласно се запита той. Имаше чувството, че маската му всеки момент ще протече като разтопен восък.

— Вярно — влезе в ролята си Киарамонте, протегна ръка и приятелски го смушка в ребрата: — Помниш ли Роуз?

— Ами Софи? — ухили се Кроукър. — Дереше се пред микрофона като пияна лунатичка!

— Достатъчно — обади се горилата с кучето. — Видяхме целия сериал „Това е нашият живот“… — Извърна се към Кроукър и поясни: — Шефът има съмнения към твоя приятел Киарамонте. В резиденцията ли да ги отведем тия двамата?

— Искам да видя мама! — извика Франси и затегли Пол към къщата за гости.

Кроукър я благослови за бързата реакция.

— Не — поклати глава той. — Шефът нареди момичето и майка му да бъдат на едно място, така по-лесно ще ги държим под око…

— Умно — обади се втората горила. — Ако пак ги изпуснем, живи ще ни одере!

Тръгнаха през тревата покрай красиво подрязаните храсти и лехите с цветя. Обувките им закънтяха по цимента край басейна, Кроукър чуваше единствено драскането на острите кучешки нокти. Над главите им плеснаха криле, красива птица се откъсна от клона на близкото дърво и се стрелна в лазурното небе, далеч от човешката жестокост.

Пред очите му се появи снежнобялата сграда за гости, неволно се запита къде в нея е затворена Маргарет. Дали е в добра форма? Дали изобщо е на себе си? Адреналинът издуваше вените и артериите му, изведнъж му се прииска да хукне натам.

Стъпиха на покритата с тухли пътечка, в същия миг до слуха им достигна свистенето на витла. Вдигна глава тъкмо навреме, за да засече бойния хеликоптер, който се носеше ниско над дърветата и бързо се приближаваше.

— Това пък какво е? — промърмори единият от пазачите. Кучето залая и започна да се дърпа на веригата си.

Без да губи повече време, Кроукър стовари протезата си в слепоочието му и онзи се срина. Кучето връхлетя отгоре му, но той вече беше готов да го посрещне. В здравата му ръка се появи пластмасова възглавничка, която потъна дълбоко в раззинатата паст, секунда по-късно в шията на звяра се заби дълга спринцовка с конска доза приспивателно.

— Хей… — направи опит да се обърне втората горила, но изведнъж се задави, политна и падна по очи. В скулата му се отвори дълбока рана, причинена от приклада на пистолета, поклащащ се в ръката на Пол.

— Ти ме знаеш кой съм — изръмжа Киарамонте. — Но да пукна, ако аз съм те виждал някъде! — Последните думи почти изкрещя, тъй като хеликоптерът беше вече почти над главите им.

— Чичо Лю! — извика Франси и се хвърли в прегръдката му. — Знаех си аз! Знаех, че ще дойдеш да ни вземеш!

В очите на Пол Киарамонте се появи особено изражение. Кроукър беше готов да се закълне, че това е тъга. В този момент младият мъж изглеждаше самотен и изоставен, на светлинни години от света на бандитите.

— Зная всичко за теб, приятел — промърмори Кроукър, докато тичаха към навеса над входната врата.

— Не всичко, чичо Лю — обади се Франси.

— Аз съм стар грешник — усмихна се Пол и разроши косите й. — Но двамата с Франси си имаме договор. Обещах й да измъкна майка й оттук и държа на думата си…

От дърветата падаха листа, алуминиевите рамки на прозорците тихо подрънкваха от вибрациите.

— Все още имаш възможност да го сториш — въздъхна Кроукър и погледна през рамото му към кацащия хеликоптер. — Колко пазачи има вътре?

— Когато тръгвахме с Франси, бяха двама. Но сега може и да са повече…

— Окей — промърмори Кроукър и извади пистолета на горилата, която беше обезвредил на втория етаж. — Да вървим!

Пол почука на вратата, а Кроукър се извърна към Франси и сложи ръце на раменете й:

— Оставаш тук и никъде няма да мърдаш. Обещаваш ли?

Тя объркано го изгледа, после очите й се преместиха на мъжете в защитни униформи, които скачаха от тежката машина, приземила се в средата на поляната.

— Какво става тук, чичо Лю?

— Стой тук и не мърдай, после ще ти обясня — отвърна Кроукър и се втурна подир Пол Киарамонте, който ритна вратата и се понесе по стълбите.

Подмина го, пресече входното антре и светкавично се просна по очи. От спалнята в дъното на коридора изскочи пазач с пистолет в ръце, куршумът му свирна на сантиметри от главата на Кроукър и се заби в библиотеката до стената. Кроукър се надигна на лакът и натисна спусъка. Горилата извика и отхвръкна назад, улучен от три куршума, изстреляни в бърза последователност.

Обърна се и видя, че Пол се бори с пазача, който беше отворил вратата. Онзи беше едър мъжага и вече печелеше надмощие. Юмрукът му се вдигна над главата на Пол, готов да го смаже. Кроукър извика, за да привлече вниманието му, после го замери със стола, озовал се подръка. Горилата се наведе да го избегне, но така стана удобен за Пол, чието отмерено кроше го улучи точно в брадичката. Едрото тяло политна и се отпусна на колене, главата му клюмна. Пол го довърши с жесток саблен удар във врата.

Кроукър скочи на крака и започна да проверява стаите. Всички бяха празни, остана единствено спалнята в дъното. Направи знак на Пол да го прикрива и внимателно се плъзна към отворената врата. Вдясно се намираше широкото легло, вляво оставаха огледалото и дрешникът. Точно насреща беше банята.

Зърна за миг разкривеното от ужас лице на Маргарет, която беше коленичила в леглото. После вниманието му беше привлечено от неясно петно, отразено от огледалото. Зад отворената врата дебнеше човек.

Пристъпи напред, сякаш не беше забелязал нищо. Подмина вратата, вдигна револвера над лявото си рамо и натисна спусъка. Куршумите с лекота пронизаха тънкия шперплат, нещо тежко падна зад вратата. Кроукър надникна, очите му се спряха върху бледото лице на трети пазач. Ритна с крак револвера, който беше паднал на сантиметри от дясната му ръка, после се наведе и потърси пулса му. Не откри нищо.

— Кой е?! — истерично изкрещя познатият глас. Той се надигна, дръпна фалшивия нос и широко се усмихна.

— Аз съм, Маргарет…

— О, Господи! — простена тя, скочи от леглото и се хвърли в протегнатите му ръце. — Господи, Лю!

Устните му докоснаха шията й, в ноздрите му нахлу ароматът на тялото й. Едва сега си даде сметка колко му беше липсвала тази жена!

— Всичко свърши — промърмори успокоително той. — Ти си в безопасност, Франси също…

Тетцуо Акинага не се виждаше никъде, но Никълъс успя да зърне фигурата на Йоши, който се измъкваше през един от задните изходи на заведението.

Втурна се подире му и рязко дръпна вратата. Очакваше да се озове във вътрешен двор или направо на улицата, но вместо това пред очите му се разкри дълъг, зле осветен коридор, който завършваше с полуотворена врата. Налагаше се да се придвижва бавно, прилепен до стената. Когато най-сетне стигна дъното на коридора, протегна крак и внимателно побутна открехнатата врата. Тя проскърца, главата му предпазливо надникна навън. Тясната уличка беше пуста. Дали Йоши и Акинага бяха избягали оттук, или все още се намираха в сградата, запита се той.

Дръпна се навътре, отвори Танжинското си око и тъмнината бързо отстъпи. На тавана над главата му се очерта квадратен отвор, покрит с дървен капак. Към него водеха няколко метални стъпала. Безшумно се изкачи по тях, сгуши глава в раменете си и надникна през дупката.

Пред очите му се разкри задната част на магазинче за видеоигри. Надигна се на ръце, влезе в прашното помещение и безшумно започна да си пробива път между празни кашони и повредени автомати. Надникна към предния салон, пред очите му блеснаха редица призрачно осветени екрани, върху които се водеха безкрайните компютъризирани битки. Зад машините стояха младежи, повечето от тях рокери с кожени якета, с боядисани коси и купища железни дрънкулки по дрехите. В очите им се четеше отегчението на хора, които разполагат изцяло с времето си.

Никълъс внимателно огледа помещението. Беше голямо колкото обикновена зала за игра на пачинко, върху неоновите тръби на осветлението се изписваха имената на фирмите производителки на игралните автомати.

Тук минаваше животът на голяма част от младите хора в квартала, това беше върховната му изява: неограничен контрол над малки човечета върху още по-малки екрани, които загиваха при всяко погрешно натискане на бутона, но само за да се съживят миг по-късно — силни, спокойни, лишени от емоции. Зад пулта стояха младежи, които не искаха или не бяха в състояние да приемат подредения живот на своите родители, предпочитайки да се гмурнат във въображаемия свят на компютърните игри, който не изискваше от тях нито отговорност, нито някакви усилия… Тук, между машините, които безупречно възпроизвеждаха всички загинали в „битката“ войници, те се чувстваха безсмъртни, неподвластни на времето. Тук миналото не съществуваше, а бъдещето зависеше от броя на жетоните, пуснати в съответния процеп…

Глух и сляп за оживлението около себе си, Никълъс бавно прекоси салона. Търсеше Йоши, нищо друго не беше в състояние да привлече вниманието му. Мина покрай касиерката, затворена в осветена от неон кабинка, бавно пое по стръмната стълба, залепена за стената. Прекоси тъмен и полупразен бар, в който пулсираше задъхана рок музика, озова се в просторно и доста по-тихо помещение. Стените бяха пепелявосиви, по тях висяха огромни черно-бели снимки на Джек Керуак, Алън Гинсбърг, Лоурънс Ферлингети, на младия Марлон Брандо в роля от „Дивият“… Срещу тях беше окачен Джим Морисън в кожените си дрехи, изправен на сцената с каменно лице и микрофон в ръка, до него се усмихваше Лорънс Харви, който очевидно се чувстваше добре в компанията на Джеймс Дийн с лице на гладен хищник, и Т. И. Лоурънс, чието мургаво лице влизаше в ярък контраст с бялата му арабска роба…

Залата беше хладна и оскъдно осветена, масите бяха пръснати нарядко. Върху леко издигнат подиум, който можеше да бъде наречен „сцена“ само от човек с богато въображение, се беше изправил младеж с черни ботуши и тесни джинси, над широкия кожен колан носеше синкавобяла тениска. От ъгъла на устата му висеше недопушена цигара, а самата му уста бълваше дълги тиради, които посетителите очевидно приемаха за някакъв вид поезия… На масичките имаше само чаши с кафе или неизвестен за Никълъс заместител… Въздухът тежеше от тютюнев дим.

Прекоси залата и влезе в блестяща от хромираната стомана кухня — тясна и дълга като хотелски коридор. Присвил очи от ярката луминесцентна светлина, той се зае с методичното й претърсване, без да обръща внимание на въпросите, с които го засипваше някакъв готвач. Уверил се, че тук няма заден изход, той се върна в залата на кафенето и започна да я оглежда с присвити очи.

Не видя Йоши и Акинага, но за сметка на това видя едно друго лице, което му беше познато. Дръпна свободния стол и се отпусна до рокера и неговата компания.

— Хей, я виж кой е тук! — извика Кава, сграбчи ръката му и здравата я разтърси. Снежнобялата му коса грееше с неестествен блясък в мрака.

— Май си падаш по тия номера, а? — промърмори Никълъс и кимна към импровизираната сцена.

— Ами — поклати глава Кава. — Бълвоч като всичко останало, но за момента ни устройва… — Останалите членове на групата одобрително закимаха.

Никълъс се приведе към ухото му, блъсна го миризма на евтини наркотици.

— Да си видял двама души да минават оттук преди малко? — попита шепнешком той, после описа с няколко думи Акинага и Йоши.

— Лов? — попита по обичайния си стенографски начин Кава, очите му възбудено проблеснаха.

Изчака кимването на Никълъс, обърна се и поведе разгорещен разговор с останалите членове на бандата. След минута бялата му глава отново се завъртя по посока на Никълъс:

— Мая може би е видяла нещо от сорта, но не е сигурна — съобщи той. — Останалите не знаят нищо…

Мая се оказа млада японка с изрусена коса и трескав поглед, която беше толкова дрогирана, че едва ли би могла да даде някакво що-годе приемливо описание на това, което си въобразяваше, че е видяла. Кава приятелски го смушка и му намигна:

— Не се притеснявай… Ако тези типове са минали оттук, аз зная къде са отишли.

— Покажи ми.

Кава стана и се насочи към кухнята. Тук миришеше на прясно сварено еспресо и току-що нарязан лимон. Италианската машина за капучино в ъгъла съскаше като цяло гнездо пепелянки. Отвъд вонящата тоалетна имаше малка площадка, върху която трупаха пластмасовите торби с отпадъците, зад нея — както Никълъс вече беше проверил — се издигаше сляпа стена.

Сега обаче видя това, което беше пропуснал. Торбите с боклук не опираха в стената. Кава натисна някакво копче до вратата, стената бавно започна да ляга назад. Оказа се, че е изградена не от тухли, а от лека пластмаса, зад нея се появи платформата на малък товарен асансьор.

Никълъс гледаше така, сякаш насреща му се зъбеше опасен звяр.

— Накъде води това съоръжение? — глухо попита той. — Вероятно към улицата, нали?

— Не — поклати глава Кава. — Отива горе, към един скъп ресторант…

Обзет от мрачно предчувствие, Никълъс вдигна глава:

— Знаеш ли как се казва?

— Разбира се — „Пул Марин“.

Ресторантът, който Хонико и Йоши използваха за прикритие на дейността си в полза на Майк Леонфорте! Явно около това заведение се въртеше всичко.

— Познаваш ли управителя? — вдигна глава Никълъс.

— Разбира се — кимна Кава. — Преди малко го видях да си тръгва, но ще ида да проверя…

Младежът се стопи сред парите на капучиното, миг по-късно се появи обратно в компанията на нисък оплешивяващ мъж с мрачно лице и подозрителен поглед.

— Това е Сута-сан — представи го Кава, ниският мълчаливо се поклони.

Никълъс отвърна на поклона и тикна под носа му служебната значка на Танака Гин още преди Кава да го представи. Очите на рокера пробягаха по отворения портфейл, по нищо не пролича, че е изненадан.

— С какво мога да ви помогна? — попита Сута.

— Прокуратурата разследва едно тежко убийство, следите на престъпниците водят към тази сграда — поясни сбито Никълъс. — Знаете ли чия собственост е тя?

Сута потърка длани, очевидно доволен, че прокуратурата не се интересува лично от него.

— Преди всичко трябва да подчертая, че тук има няколко сгради, свързани със стари тунели под земята — започна той. — Не съм ги виждал, само съм чувал за тях… — Ръцете му направиха няколко въртеливи движения, сякаш ги миеше.

Никълъс очакваше да чуе, че собственик е някоя от многобройните компании, които са тайно притежание на Тетцуо Акинага.

— Историята им е доста интересна, но се знае от малцина — продължи Сута. — Собственик на целия този лабиринт беше една компания на име „Стърнголд асошиейтс“, но съвсем наскоро тя го продаде на друга, казва се „Тенки“…

Никълъс наостри уши. „Стърнголд“ беше собственост на Родни Къртц — германския бизнесмен, когото Майк Леонфорте беше премахнал посредством варварските ритуали на нунгите. А „Тенки“ е компанията на самия Майк…

— Предполагам, че „Стърнголд“ е закупила поне три сгради — подхвърли на глас той.

— Не — поклати глава Сута. — Всички сгради бяха с един нотариален акт, когато ги купи „Стърнголд“. Това беше отдавна, преди повече от десет години…

— Мога ли да попитам откъде знаете всичко това?

— Разбира се — кимна плешивият. — Баща ми създаде малка агенция за недвижими имоти, която наследих… — Раменете му леко се присвиха. — Това заведение е нещо като хоби за мен… Жена ми почина преди няколко години и се заех с него ей така, за запълване на времето…

— Да разбирам ли, че сделката е била осъществена от вашата агенция? — попита Никълъс.

— Хай — кимна Сута.

Умът на Никълъс бясно препускаше.

— А кой беше предишният собственик? — попита той.

Сута пристъпи от крак на крак, на лицето му се изписа колебание.

— Не трябва да споменавам името му — глухо прошепна той.

Започна да става интересно.

— Защо? — попита Никълъс. — Не бива да скривате информация, която би била от полза за прокуратурата.

— Нямам подобни намерения — размаха ръце Сута. — Но не зная дали е редно да разкривам данни, засягащи частно лице…

— Целият парцел е бил собственост на едно лице, така ли?

— Да — кимна Сута. — Отдавна, още отпреди войната… Казва се Оками-сан.

Сякаш някой стовари юмрук в слънчевия сплит на Никълъс. Изчака малко, напълни гърдите си с въздух и предпазливо попита:

— Имате предвид Микио Оками, известния оябун на Якудза?

— Не. Имам предвид Кисоко Оками, която е негова сестра.

Тъмна буря се надигна в душата на Никълъс, главата му се завъртя.

— Продали са семейна собственост?

— Не. Бях помолен да проверя за евентуални тежести върху имота и затова съм сигурен… Кисоко Оками беше единствен собственик.

Никълъс потъна в дълбок размисъл. Какво общо може да има между Родни Къртц, Майк Леонфорте и Кисоко Оками? Нямаше дори и най-бледа представа… После нещата изведнъж се завъртяха на деветдесет градуса, всичко дойде на мястото си. Само допреди пет минути не би допуснал подобно развитие, дори да го беше видял с очите си. Усети, че Сута го наблюдава с нескрито любопитство и почтително сведе глава:

— Страшно много ми помогнахте в разследването, Сута-сан. Ще отбележа това в официалния си рапорт.

Върху лицето на Сута отново се изписа облекчение. След няколко дълбоки поклона той се оттегли, Никълъс и Кава останаха сами в кухнята.

— Ловът започва да става интересен — отбеляза младежът.

— Май си прав — въздъхна Никълъс.

— Ще се качиш ли горе? — имаше предвид „Пул Марин“.

— Страхувам се, че нямам друг избор — отвърна Никълъс и натисна бутона зад вратата. Скърцането на подемника заглуши съскането на кафе машината в кухнята.

— Слиза — отбеляза Кава.

Вратата се отвори и Никълъс стъпи на платформата. Обърна се миг, преди механизмът за затваряне да се задейства, и видя вдигнатия палец на Кава.

— Успех — извика рокерът. — Изпий им кръвчицата!

Вратата се затвори и асансьорът потегли нагоре в пълен мрак. В тясната кабинка се долавяше ароматът на женски парфюм, примесен със странен, но не неприятен мирис на мъж. Вероятно някой е свалил крушката, помисли си Никълъс. Не беше натиснал никакъв бутон, подемникът сам тръгна нагоре. Дали е автоматичен, запита се той.

Хладен полъх докосна бузата му. Вероятно шахтата е свързана с вентилационна система… Не, едва ли. Кой ще си прави труда да прокарва вентилация в този лабиринт? Очите му се разфокусираха, тялото му се олюля.

Кшира?

Не, липсваше познатото жужене в главата му. На практика се чувстваше напълно спокоен, в душата му се промъкна приятна нега, волята му отслабна.

Газ. Това беше последната дума, която се появи в замаяното му съзнание.

После светът се смали и изчезна, на мястото му нахлу приливната вълна на мрака.

Тринадесета главаУест Палм бийч | Токио

Чезаре разблъска купчината гниещи листа, примесени с пясък и пръст. Оказа се, че подземният проход свършва чак на брега на езерото Уърт, почти на километър извън чертите на имението. Добре замаскираният изход беше на броени метри от малък частен пристан. Той се измъкна навън, изтръска дрехите си от прах и дребни насекоми, след което се обърна да подаде ръка на Веспър.

Насочи се към „цигарата“, а тя се обърна да погледне имението, което дори оттук приличаше на казарма, в която е дадена учебна тревога. Хеликоптерът се беше приземил, командоси в защитни униформи се виждаха навсякъде, мощен рупор заповяда на всички, които се намираха в сградите, да излязат на поляната с вдигнати ръце.

Обезпокоена за своите приятели, Веспър се обърна към моторницата и подвикна:

— Не те ли интересува какво става там.

Проверил резервоара, Чезаре се зае да събира котвеното въже.

— Ако животът ме е научил на нещо, то безсъмнено е никога да не се обръщам назад — промърмори той.

— Но това са твоите хора, рискували са живота си за теб! Не им ли се чувстваш задължен, поне мъничко?

— Те са алчни, глупави и най-вече мързеливи — вдигна глава да я погледне той. — Всички, до последния човек!

— Но и лоялни, нали?

— Лоялност мога да получа и от всяко куче — махна с ръка той. — Хайде, идвай! Преди това не забравяй да откачиш въжето…

Миг по-късно двигателите забоботиха и моторницата бавно се отлепи от кея. Насочи се на изток, описа широк кръг и взе курс в южна посока. Водата зад кърмата закипя. Отминаха малкия остров, на който се виждаха ниските сгради на Бреговата охрана, и Чезаре подаде газ. „Цигарата“ насочи нос в небето и стремително полетя напред. Брегът бързо се стопи, объркването и хаосът в имението сякаш никога не ги беше имало.

Уейд Форест скочи на тревата, сърцето му развълнувано биеше. Беше облечен в камуфлажен комбинезон, в ръцете си стискаше автомат. Излетя броени секунди, след като Кроукър натисна електронния прекъсвач, скрит в изкуствения му нос.

Момчетата му вече бяха събрали на куп италианските горили на мафиота, те страхливо се блещеха срещу демонстрацията на сила от страна на американското правителство. Приведен под свистящото витло, Форест издаде няколко заповеди в микрофона, вграден в каската му. Не се чувстваше удобно в широките дрехи, създадени да издържат на картечен откос, но правилникът си е правилник и той нямаше никакво намерение да го нарушава. Вчера се обади на дъщеря си. Купонът по случай рождения й ден беше в разгара си, в слушалката се чуваше музика и смях. А на него стомахът му се сви от мъка. Говориха няколко минути, но след като разговорът прекъсна, той изведнъж си даде сметка, че не помни дори една дума. Винаги ставаше така. Прекалено зает да мечтае за семейството си, той пропускаше подробностите, пропускаше всичко, което го прави съпруг и баща… Дъщерите му растяха без него и нищо не можеше да промени този факт. Такава му е работата, такъв е животът… Все не съумяваше да каже това, което мисли. Онези няколко топли думички, които носеха сигурност и чувство за душевно спокойствие. Импулсивно набра номера още веднъж, но дъщеря му беше някъде навън. Приятелката, която вдигна слушалката, обеща да я открие. Форест почака три-четири минути, заслушан в музиката и взривовете весел смях. После бавно окачи слушалката. И без това имаше работа да гуша…

В момента работата му беше да разстави правилно хората си. Тръгна да обикаля имението в компанията на въоръжените си помощници. От главната сграда течеше поток от хора с вдигнати ръце, други бяха подбрани от храсталаците край оградата, където се бяха опитали да се скрият. Нещата се развиваха благоприятно, без нито един изстрел.

Но Чезаре Леонфорте го нямаше. Форест заповяда пълно претърсване на основната сграда и се насочи към къщичката за гости. Там завари Кроукър, вече успял да обезвреди трите горили, които я охраняваха. Беше в компанията на красива жена с тъмна коса и светли очи, дрехите й издаваха току-що освободената пленница. Позна я веднага, позна и момичето, което беше прегърнала. В стаята имаше още един мъж, когото Форест виждаше за пръв път. Не му обърна внимание.

— Маргарет Голдони де Камило — каза, той със звучния тембър, който беше усвоил още в полицейската академия на Вирджиния. — Възползвам се от присъствието ви тук, за да ви отправя официално обвинение в убийството на Франко Бондини, известен с прозвището „Рибата“. — В ръцете му се появиха никелирани белезници. — Трима свидетели, които не се познават помежду си, са ви идентифицирали като жената, застреляла мистър Бондини на Парк авеню и…

— Моля? — изгледа го с недоумение Маргарет. — Това беше акт на самозащита!

— Може би — промърмори Форест, щракна белезниците на китките й и с монотонен глас й прочете правата.

— Но аз не съм виновна! — извика Маргарет и хвърли отчаян поглед към Кроукър: — Лю!

Зает да отлепя последните остатъци от дегизировката си, Кроукър ядосано вдигна глава:

— Какво си въобразяваш, че правиш, Форест? Това са глупости и ти отлично го знаеш! Те убиха шофьора й и…

— Бодигарда, искаш да кажеш — озъби се Форест. — Според теб с какъв бизнес се занимава тази дама?

— Те застреляха човек, намиращ се редом с нея — пристъпи крачка напред Кроукър. — И се готвеха да я ликвидират. — Светлината се отрази в грима по лицето му. — Никой съд в тази страна няма да я признае за виновна. Всъщност няма и прокурор, който да й отправи официално обвинение… В това отношение законът е напълно категоричен: всеки гражданин има право да се защитава, когато животът му е поставен под заплаха. Нещата се изчерпват с това, което ти каза дамата — самозащита!

— Добре, изслушах те внимателно. Сега ти ме чуй — остави ме да си върша работата и се разкарай по дяволите!

— Да бе, как не!

— Виж какво, Кроукър! Отлично знаеш, че съм упълномощен да повдигам обвинения срещу всички мафиотски структури на територията на Съединените щати! А тя е Голдони!

— Това, което правиш в момента, е по-скоро фарс, отколкото официално обвинение! — повиши тон Кроукър. — Нима си въобразяваш, че властите сами ще вадят кестените от огъня? На тях им трябва маша и ти си точно това! Ще те използват, а после ще стоварят цялата вина на главата ти и кариерата ти ще потъне дълбоко в кенефа!

Жилите на шията на Форест се издуха и видимо започнаха да пулсират.

— Няма да повтарям! — изръмжа той. — Махай се, по дяволите, от пътя ми!

Кроукър пристъпи още крачка напред и понижи глас:

— Свали й белезниците, човече! Тази жена току-що се измъква от ада! Била е заложница на Гадняра заедно с дъщеря си!

От очите на Форест излетя налудничав пламък, сякаш беше една от гротескните фигури, които плашат децата в лабиринта на ужасите.

— Ако не се махнеш от пътя ми, ще те арестувам заедно с госпожа Де Камило! — дрезгаво изръмжа той и рязко дръпна верижката, която висеше от белезниците. Маргарет се люшна напред и замалко не падна.

— Мамо!

— Спокойно, дете — хвана я за рамото Пол Киарамонте, но Франси се отскубна от него и се втурна напред. Ръцете й се вкопчиха в комбинезона на Форест.

— Разкарайте я оттук! — ревна шефът на командосите.

Кроукър изпревари войниците, прегърна Франси и прошепна в ухото й:

— Престани. Това няма да оправи нещата.

Франси се разплака, изви глава и я притисна в рамото му. Сърцето му се сви от мъка, очите му ясно видяха измъченото изражение на Маргарет. Дали някога си е представяла какво изпитва човек, когато го арестуват? Едва ли, особено пък пред очите на детето си? Маргарет се олюля, после наведе глава и последва Форест, който рязко я дръпна към изхода.

До слуха на Никълъс долетя тихо бучене, наподобяващо далечно тананикане. Постепенно звукът се усили, превръщайки се в позната мелодия, мрачна и тържествена, плющяща в мрака като невидимо знаме. Това беше „Песента на земята“ от Рихард Вагнер.

Издигайки се нагоре като гмуркач, той изпитваше отчаяно желание да напълни дробовете си с кислород. Опита, но не се получи нищо. Дробовете му не се разгъваха. Насочи усилията си навътре, към собствената си психика. Танжинското му око отказа да се отвори, лепкава паяжина препречваше пътя му към „кокоро“ — центъра на всичко важно в света. Умът му се оказа окован в тежки вериги, логичната мисъл се превърна в задача, изискваща непосилен труд.

Клепачите му лепнеха, отвори очи с цената на върховни усилия. Намираше се в гола стая, наподобяваща затворническа килия. В душата му се надигна сляпа паника, после изведнъж осъзна, че виси с главата надолу, а сърцето му блъска с такава сила, сякаш иска да изскочи. На метър-два от него висеше тялото на Микио Оками, към китката му беше прикрепена прозрачната тръбичка на медицинска система. Никълъс изви глава и видя, че същата тръбичка е свързана със собствената му вена, от нея бавно капеше бледокафява, почти безцветна течност. Очите му обхванаха дясната част на помещението. Там имаше още една верига и медицинска система, но човек липсваше…

— Оками-сан! — прошепна напрегнато той. — Оками-сан!

Кървясалите очи на Кайшо бавно се отвориха, клепачите му заслепено примигнаха.

— Линеър-сан — въздъхна дрезгаво той. — Значи и ти попадна в капана!

— Не се отчайвай, Оками-сан. Ще се измъкнем!

Погледът на възрастния мъж го накара да потръпне.

— Смъртта ни чака — бавно промълви Оками. — Наш дълг е да й придадем смисъл…

— Никаква смърт! — размаха ръце Никълъс.

— Да й придадем смисъл — дрезгаво повтори Оками и направи безуспешен опит да се усмихне. Клепачите му потрепнаха и се затвориха, отстъпвайки пред наркотиците, отровили кръвта му.

— Оками-сан!

Отговор нямаше, мислите в главата на Никълъс ставаха все по-объркани и неясни. Какво стана? Беше в клуба „Запален от двата края“ заедно с Хата. Появи се Йоши и заби нож в корема на Хата, Никълъс се втурна да го преследва… Коридори, звуци, ярка светлина, изплъзващи се сенки, аромат на прясно сварено кафе… Всичко това се блъскаше в съзнанието му и сякаш искаше да намери точното си място. После си спомни за изкачването в тъмния, подобен на ковчег асансьор, за хладния полъх, който погали бузата му… Попадна в капан, упоиха го с газ… Хонико, Кава, Сута… Нима всички са били участници в този план?

Пред очите му за миг се появи ухиленото лице на Кава, вдигнатият нагоре палец и странното му пожелание. Изпий им кръвчицата!

Извърна глава бавно и мъчително, с цената на огромни усилия, усетил присъствието на трети човек в голата стая. Той се движеше напред-назад, очевидно зает с важна работа. През цялото време тихо си тананикаше. Сякаш усетил погледа на Никълъс, човекът вдигна глава, пристъпи напред и го хвана за косата:

— Поспа ли си? — попита и механично опипа прозрачния маркуч, прикрепен за китката му. — Харесва ли ти нашето малко заведение?

Светлината падна върху лицето му и Никълъс го позна. Това беше Майк Леонфорте.

— Това наистина е нашето малко заведение — натъртено повтори онзи. — „Тенки“, старото „торуко“, в което е плел своите мрежи полковник Линеър… — На лицето му се появи широка усмивка. — Беше цяла одисея, докато стигнеш дотук, нали? — Облиза устни и с престорено съжаление добави: — Жалко, че за разлика от Одисей ти нямаш богиня, която да те закриля и съветва… — Ръцете му безпомощно се отвориха. — Няма я Атина, никой не е в състояние да ти помогне… Затова ще останеш тук, докато аз осъществя безкръвния преврат, чрез който ще сложа ръка на твоята мощна империя… — Погали го по бузата и промълви: — О, колко сладко е отмъщението!

Ръката рязко се отдръпна, гласът стана назидателен:

— Признавам, че добре си подредил живота си. Жениш се за парите и властта на „Томкин индъстриз“, ставаш едноличен наследник и улучваш най-подходящия момент да се слееш със „Сато“… Експанзията ви е стремителна. От производство на софтуер минавате на хардуер, фиброоптика и всичко, до което успеете да се докопате… Венец на усилията ви е създаването на „Кибер-нет“… — Майк бавно поклати глава. — Да, наистина отлична работа. Действал си разумно и точно, почти както бих действал аз, ако не бях принуден да се държа в сянка, по-далеч от ръката на закона… — Дълбоки бръчки прорязаха челото му, устата му ядно се сви. — Какви ги дрънкам? Какъв закон? Аз съм законът!

Пусна косата на Никълъс и кимна по посока на Оками:

— После обаче допусна грешката да се забъркаш в кошмарите на този дядо… Хукна да го пазиш от убийците и заряза програмата на „Сато“ за цели петнадесет месеца… Твърде дълъг срок, приятелю… В твоя бизнес дори два месеца са твърде дълъг срок! Губиш ритъма, пропускаш пулса на промените, забравяш способностите си… — На лицето му отново изплува широката усмивка, пръстите му нагласиха нещо по системата. — С две думи, сам се направи уязвим, Ники… Сам посочи слабото си място и аз веднага впих зъби в него. Нали ме знаеш какъв съм хищник… Беше приятно, но… — Майк се намръщи. — Признавам, че ми трябваше време да свикна… Имах чувството, че пия собствената си кръв. Между нас съществува една особена връзка, знаеш… Защо? На какво се дължи тя? Много просто — на факта, че нашите бащи са били заклети врагове и цял живот са си търсили цаката… Какви ли не мръсни номера са си погаждали! Като тези, които аз погаждам на теб… Спах с мадамата ти, приятелче. Много пъти, шибах я навсякъде… Не зная какви обяснения ти е дала, но ще ти кажа едно — харесваше й… При това много!

Изправи се, щракна с пръсти и извика:

— Хей, не си длъжен да ми вярваш! Имам нещо друго, което ще те убеди… — Изчезна от полезрението на Никълъс, порови се в невидимо чекмедже и се върна с портативен магнетофон. — Ето, слушай… — натисна клавиша за възпроизвеждане и опря апаратчето в ухото на пленника си.

Никълъс направи опит да се изключи, да запечата съзнанието си. Но нивото на наркотиците в кръвоносната му система беше прекалено високо, а времето за насилствено прочистване — твърде кратко. Освен това жълтеникавите капчици продължаваха да се вливат в отворената му вена. Неволно се заслуша в пъшкането и стенанията, в тихите писъци на възбудата, които бавно нарастваха, устремени към своя апогей… Дали това наистина е гласът на Коей? Как можеше да бъде сигурен, че не се заблуждава от аматьорския запис и действието на наркотиците? Вероятно е той… Иначе не виждаше смисъл в усилията на Майк…

— По лицето ти виждам, че ножът е забит до кокала! — ухили се Майк, изключи магнетофончето и коленичи пред лицето на Никълъс. — Искам да ти кажа нещо, което трябва да запомниш добре… Това, което правя на теб и хората, които обичаш, на целия ти дългогодишен труд… няма нищо общо с враждата между нашите бащи! — Ръцете му се размахаха. — Нека оставим призраците им да водят своята безкрайна битка, независимо в кой кръг на ада става това! Аз не искам да се влияя от събития, които са станали преди мен и без прякото ми участие. Нали затова наричам себе си деструкционист? — Ръката му бавно се сви в юмрук. — Аз манипулирам миналото. Аз използвам историята за своите цели, интерпретирам по свой начин отминалите събития, превръщам в пепел тъй наречените факти, събрани върху хартията от банда престъпници, които имат нахалството да наричат себе си историци! Да, това е нахалство. Не мога и не искам да дефинирам по друг начин техните лъжи, създадени е единствената цел да торпилират неизбежната трансформация на човечеството!

Главата му се отметна назад, светлината на лампата падна върху лицето му. Приличаше на опасно чудовище, внезапно изскочило от морските дълбини.

— В крайна сметка всички ние сме вестоносци, грубо белязани зарове във великата игра на случайността… Игра, която играят Зевс, Йов, Один — сложи каквото искаш име на божественото дете на Хераклит и няма да сбъркаш, Ники… Ние също сме деца на великия философ Хераклит. Просто защото съзнаваме какво е постигнал той… Промяната и борбата за промяна са единствените движещи сили във Вселената…

Главата му се върна в нормално положение, зъбите му се оголиха в хищна усмивка:

— Не мога и не искам да търся възмездие за това, което полковник Линеър е причинил на баща ми. Подобен акт изисква наличието на съвест, но аз, за съжаление, съм лишен от такава. Цивилизованият свят се прекланя пред общественото благополучие, но то е най-лошата трансформация, която е претърпял човешкият индивид. Аз с готовност бих се подложил на „ужасите“ в концлагерите, превърнати във фикция от привържениците на всеобщото добруване. Ще го направя дори с радост и чувство на облекчение, защото така ще спася от лапите на милосърдието и така нареченото общество най-добрата част от своята хуманност!

Да искаш от човека да бъде доброжелателно същество, е все едно да искаш от рибата да живее на сухо. Подобно искане би му отнело най-висшата негова същност, най-скъпия му дар от Бога. От Ницше научих, че човешкият род е бил най-щастлив, най-свободен и най-близо до Бога, когато се е доверявал на инстинктите си, когато с огън и меч е придобил това, което му е било необходимо…

Надникна в очите на Никълъс, размътени от действието на наркотиците, поклати глава и продължи:

— Разбираш, че става въпрос за най-чистите пориви на човешката душа… А какво предлага хуманността?

— Нищо! Тя просто казва на тези пориви да вървят по дяволите, обявява ги за срамни, лоши, ненормални… Доброжелателното поведение кастрира човека, а после му нахлузва и усмирителна риза… Но не може да го победи. У нас продължават да дремят първичните инстинкти, именно те ни мотивират и тласкат напред…

Избърса длани в панталона си и се изправи:

— Така се раждат сложните измами. Тайните и перверзни удоволствия заемат мястото на онези, с които ни е дарила природата. Нещата стават все по-лоши. Затвореното общество и липсата на свеж приток от външни врагове кара индивида да се опълчва срещу себе си, да се самоинквизира. Живееш от дълго време в Япония и сигурно си забелязал, че тук стремежът към насилие се изявява особено ярко, тъй като индивидът е стегнат в безмилостния обръч на доброжелателството. И когато това насилие се освободи, последиците са ужасни. Така става, приятелю Ники. Лишен от естествените си ловни полета, постоянно убеждаван, че естествените му хищнически инстинкти са нещо престъпно, човекът бавно полудява… — Ръцете му се разпериха, сякаш да обхванат невидима аудитория. — Вгледаш ли се дори за миг в света, който ни заобикаля, ти ще признаеш правотата на думите ми… Къде да насочим взор? В Босна, Руанда, Камбоджа, Русия, Украйна, Ирак, Хаити, Колумбия, Италия, Германия, Щатите?… Има ли смисъл да продължавам? — главата му бавно се поклати. — Няма! Омразата тече по цялото земно кълбо като отровена кръв и заразява всичко. Лудостта ни разяжда… Тотална, неукротима лудост!

В ръката на Майк блесна кинжал. Острието беше тъмно като нощта, покрито с тънък слой смазка.

— И ето ни тук, нас двамата с теб… Огледални образи, пълна противоположност… Мрак и светлина, слънце и сянка… — изви глава, сякаш искаше да чуе неизказан отговор. — Какво казваш? Доброто и злото? — главата му бавно се поклати. — Не, Ники… Това сравнение е безсмислено, защото ние сме отвъд подобни понятия. За да бъдем добри или лоши, ние трябва да се мразим, нали? — раменете му леко се присвиха. — Аз поне не те мразя, един Бог знае какви са твоите чувства към мен… — Смехът му отекна в затвореното помещение като неясно ехо. — Ние сме неравностойни противници, Ники… И знаеш ли защо?

Свободната му ръка сграбчи косата на Никълъс и жестоко я дръпна.

— Защото ти си евреин, Ники! Защото баща ти е бил фатално заразен от този опасен ген, въпреки усилията му да се прикрива. Ти също, Ники… Какво си въобразяваш, за Бога? Няма да се превърнеш в ориенталец, дори да станеш по-жълт от всички китайци на света! От наследството не можеш да избягаш. Сега вече разбираш защо не мога да те мразя, Ники… Защото си замесен от долнопробно тесто, защото си недостоен да събудиш подобно чувство у мен…

Замълча, извъртя се на пети и се приближи до Микио Оками. В очите му се появи жесток блясък, тялото му замря. Никълъс усети приближаването на нещо страшно, вероятно началната фаза на жестокия шамански ритуал. Не! Не го прави, пропищя упоеното му съзнание.

Стегна последните остатъци на волята си, принуди организма си да даде решителен отпор на отровата, която пълнеше вените му. Видя какво предстои, сякаш за миг се беше превърнал в ясновидец. Съзнанието му крещеше безмълвни заповеди към тялото, но единственото, което постигна, беше леко разклащане на веригата.

— Приближава се — усмихна се Майк от другия край на помещението. — Усещаш го, нали?

Наистина беше така. Никълъс имаше известни познания за примитивните психохипнотични способности на месулетите, с очите си беше виждал последиците от тях. Мисли, заповяда си с отчаяна решителност той. Това е като ходенето — просто слагаш една мисъл пред друга и вървиш напред! Смътно успя да определи какъв е съставът на наркотика в кръвта му. Беше умерен нервнопаралитичен токсин, най-вероятно „Бан Том“… Онзи, който Майк Леонфорте беше използвал и върху Капа Ватанабе… Знаеше как да го неутрализира по химически път, просто защото вече беше спасил живота на Ватанабе… Едновременно с това си даваше сметка, че ситуацията е коренно различна. Едно е да използваш способностите си върху друг човек, съвсем друго е, когато трябва да се бориш с отровата в собствената си кръв…

Но беше длъжен да опита. Стисна зъби и потъна в болезнения хиперметаболитичен процес. Не усети облекчение, не почувства никаква реакция. Може би вече бе късно.

Междувременно атмосферата в помещението се промени, въздухът натежа от заплашително напрежение, светлината сякаш се сви и намаля.

— Идва! — възбудено прошепна Майк. В гласа му прозвуча диво тържество, сякаш беше вълк, надвесен над димящите вътрешности на току-що изкормен елен.

Не!

Майк се превърна във вихрушка. Кинжалът мътно проблесна във въздуха, после острието му потъна в гърдите на Микио Оками. Разнесе се остро пропукване, сякаш се беше разцепил стар плат, забравен от години в прашния скрин. Бликна фонтан алена кръв, вонята във въздуха стана нетърпима…

Четиринадесета главаКрайбрежието на Флорида | Токио

В открито море Чезаре Леонфорте се превърна в друг човек. В движенията му се появи нещо хищно и примитивно, приличаше на акула, устремена към дълбините. Наблюдавайки го как управлява „цигарата“, как поглежда навигационните карти с леко пружиниращи срещу поклащането крака, Веспър имаше чувството, че това е човек, който е загърбил всички грижи на живота.

Така щеше да мисли във всички случаи, ако не го познаваше толкова добре. През дните и нощите в негова компания тя действително го опозна отблизо, дори повече, отколкото би й се искало. Чезаре наистина нямаше грижи. Нито една. Не притежаваше чувство за вярност, не му пукаше за нищо, мислеше единствено за себе си. Ако някога е имал способността да обича, това чувство отдавна беше погребано от обстоятелствата на живота, който бе водил, от собствената му извратена натура. Мразеше баща си, но едновременно с това се стремеше да му подражава; презираше сестра си Джаки, но много му се искаше да получи одобрението й. Душата му беше истински вулкан от противоречия, които бяха в постоянен конфликт и нито едно от тях не се предаваше. Това го правеше непредсказуем и избухлив.

— Шибани федерални ченгета! — изръмжа той, насочил моторницата към мястото на срещата с катер 1176 на Бреговата охрана. — Вечно ми висят на задника! По едно време мислех, че съм ги изпързалял и ги държа в джоба си. Но те са като хидра — имат безброй глави! — говореше тихо и гневно, сякаш на себе си. Изправена до блестящата от водни капки предпазна преграда, Веспър имаше чувството, че отдавна е забравил за присъствието й. — Трябва да се прегрупирам, да дръпна други конци, да поискам ответни услуги… Само така ще ги окача на куката и ще ги накарам да ми играят по свирката!

Веспър сложи ръка над очите си и напрегна взор. На хоризонта се поклащаше катер на Бреговата охрана. Лежеше на едно място, двигателите му вероятно бяха изключени. Чезаре също го беше видял, тъй като завъртя руля и се насочи към него. Приближи го странично, изчака да се плъзнат на стотина метра от борда и направи знак на Веспър да включи електрическата лебедка на котвата. Тежкото желязо цопна във водата и бързо започна да потъва.

Катерът беше достатъчно близо, за да се различи надписът на носа му. Наистина беше CGM 1176. Мощният дизел тихо боботеше. От кърмата излетя облак синкав дим, моторът увеличи оборотите си и катерът бавно се насочи към тях.

Залепиха се без проблем, Майло ги изчака да се прехвърлят на борда и даде знак на кормчията да се отдалечи.

Чезаре бегло го погледна, в очите му нямаше никакво учудване.

— Нещата у дома се усложниха — промърмори той. — Няма да се връщаме с „цигарата“.

Майло мълчаливо кимна. Беше облечен в изгладена сива униформа, брадичката му беше акуратно подстригана. Чистичък и стегнат, той приличаше на хрътка преди състезание. Очите му пробягаха по лицето на Веспър, сякаш търсеха допълнителни разяснения. Тя му се усмихна и пристъпи към кабината, а Чезаре отиде да провери как върви размяната на пратката кокаин с оръжията, които прехвърлиха от „цигарата“.

— Какво му става, по дяволите? — промърмори Майло, без да помръдва устни. Едва на метър от лицето му човек можеше да забележи мрежата от ситни бръчици около очите и устата. Самите му очи бяха скрити зад огледалните стъкла на слънчеви очила.

— Федералните ченгета нахлуха в имението — тихо отвърна Веспър. — Пристигнаха с брониран хеликоптер, едва се измъкнахме…

Тънките устни на Майло станаха още по-тънки — сигурен признак на загриженост.

— Трябва да поговоря с него — промърмори той. — Може би има опасност и за целия канал… — млъкна, усетил предупредителното докосване на Веспър.

— На твое място не бих и помислила за подобно нещо — предупреди го тя. — Направо ще ти отреже главата!

— Ясно — промърмори Майло, обърна се, даде указания на човека зад руля, после й кимна да го последва зад стената на кубрика. — Слушай! — просъска той и наведе глава към лицето й. — За този канал съм заложил не само кариерата, но и главата, си!

— Имаш предвид канала, по който Чезаре изнася новите оръжейни разработки на ДАРПА? — пожела да уточни тя.

— Точно така! — кимна той и на лицето му се появи презрителна усмивка. — Да не би да мислиш, че ще си губя времето с контрабанда на кокаин? Нямам желание за подобно нещо, а вероятно и никой не би ми позволил. В този бизнес е тъпкано с кръвожадни латиноамериканци, които с удоволствие ще ми прегризат гърлото! Мисля само за оръжието. То е нещо като хоби за мен, разбираш ли?

Веспър не разбираше, но въпреки това кимна с глава.

— Както и да е — облиза устните си Майло. — Имам дял в този канал… Суха пара, разбираш ли? Ако не бяха връзките ми, твоят баровец изобщо нямаше да поглежда насам… Аз съм играч, а не някакъв тъпак! Затова искам да съм чист, особено при положение, че федералните ченгета са го надушили!

— С други думи, не искаш да бъдеш привлечен под отговорност…

Видя как бръчките около очите му станаха по-дълбоки.

— Искам да не бъда натопен, каквото и да стане! — изръмжа той. — Това е всичко!

Усети страха му. Един мъж с достатъчно свобода на действие беше прекрачил чертата, вероятно от скука или авантюризъм. Един мъж, който обича работата си, но търси силни усещания. Скочил в дълбокото, без да мисли за последиците. Както сам каза, той е играч, а не някакъв тъпак. Цял живот е търсил силните усещания, но когато нещата вземат неочакван обрат, изведнъж се оказва неподготвен…

— Не трябва да вършиш престъплението, ако не си готов да излежиш съответната присъда…

Майло подскочи, сякаш беше докоснал оголена жица:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Никаква присъда няма да излежавам!

— Мога да го уредя…

— Тъй ли? За каква се мислиш, по дяволите?

— Аз съм тази, която може да те освободи от наказателна отговорност — отвърна Веспър и спря настоятелен поглед върху лицето му. — Нали искаш да си спасиш задника, Майло?

От устата му излетя въздишка, дори през очилата пролича, че очите му се насочват към Чезаре. Без повече приказки Веспър разбра, че е готов да напусне кораба, при това веднага… И защо не? Чезаре не проявява лоялност към хората си, защо те трябва да са лоялни към него?

— Ако разбере…

Майло имаше предвид Чезаре.

— Няма — поклати глава тя. — С него аз ще се разправям… — Почака един миг, после попита: — Правим ли сделката?

Главата на Майло леко помръдна, очилата проблеснаха.

— Не искам да попадна в пандиза — промърмори той. — Сигурно ли е това, което предлагаш?

— Абсолютно.

Майло облиза устни и кимна с глава.

Веспър искаше веднага, още в същата минута да го разпита за начините, по които заобикалят мерките за сигурност на Пентагона, но Чезаре я повика на носа. Тя тръгна моментално, като добре дресирано куче, без дори да погледне Майло…

— Ще хвърлиш ли едно око? — изкрещя Чезаре, опитвайки де са надвика грохота на моторите. Ръката му махна към дървен сандък с разкован капак, върху който имаше държавни печати и лепенки.

Веспър се наведе, в същия миг пръстите му я стиснаха за врата с такава сила, че пред очите й затанцуваха искри. Не успя да си поеме дъх, челото й влезе в болезнено съприкосновение с ръба на сандъка. Изправен до кубрика, Майло напрегнато наблюдаваше развоя на събитията.

Зашеметена от удара, тя чу металическо изщракване, в следващия миг дулото на револвера му болезнено проникна в ухото й.

— Малка, долна кучка! — изръмжа той с разкривено от гняв лице. — Мислиш, че ще се измъкнеш, а?

Беше й трудно да разсъждава, но все пак успя да оформи въпроса си:

— От какво да се измъкна?

Чезаре я удари в тила, по гласа му позна, че е на прага на лудостта.

— От какво ли? — извика той. — От това, че ме предаде на федералните ченгета, ето от какво!

Предметът с форма на триъгълник мрачно блесна пред очите на Никълъс. От него се разнасяше отвратителна миризма, която предизвика гадене в стомаха му, въпреки упойващото действие на наркотиците. Организмът му успешно неутрализираше отровата „Бан Том“, но за съжаление процесът не беше достатъчно бърз.

— Ето я властта!

Вдигнал сърцето на Микио Оками пред ужасеното лице на Никълъс, Майк Леонфорте хищно впи зъби в него. Приличаше на касапин, оплискан с кръв от главата до краката. Кръвта на Микио Оками. Никълъс не смееше да погледне към насечения труп, който се поклащаше в другия край на стаята. Това беше всичко, което остана от великия Кайшо, оябун на всички оябуни на Якудза. Леш, мърша… Безмилостно транжирана от касапския нож…

Майк дъвчеше бавно и замислено, с дълбока наслада. Времето на приказките отмина и Никълъс отлично го знаеше. Дойде времето на действията. Запознат отблизо с шаманските поверия, той си даваше сметка за течащия в момента ритуал. Онзи, който изяжда органите на врага си, придобива свръхестествена сила. Колкото по-могъщ е бил този враг, толкова по-голяма е силата…

Но има и друго: поглъщайки жизненоважните органи на врага си, победителят го лишава от възможността за прераждане…

Майк довърши сърцето, пристъпи към трупа и замахна с ножа. Върна се при Никълъс с тъмночервена, плъзгава маса в ръце. Това беше черният дроб на Оками. Притисна го към гърдите на пленника и започна да пее. Протяжен, смразяващ кръвта псалм на виетнамски диалект:

— Ти си болен… Смъртно болен… Заразен си от еврейския вирус… Той е като левкемия, унищожава кръвта ти, превръща те в низше същество… Бих могъл да те спася, ако това ми достави удоволствие… — разсмя се, в очите му блесна налудничава светкавица, от устата й брадичката му капеше кръв.

Миг на напрегната тишина, после припяването продължи, тялото му унесено се поклащаше. Рязко отлепи дроба от гърдите на Никълъс и лакомо го захапа. Но не сдъвка парчетата, а ги задържа в устата си. Наведе глава към лицето на Никълъс, опря вонящите си устни в неговите, езикът му започна да тика кървавите късове между зъбите му.

— Яж, яж!

Никълъс стискаше устни.

Майк се усмихна, после рязко стовари юмрука си в слънчевия му сплит. Въздухът напусна дробовете на Никълъс с остро свистене, устата му неволно се отвори. Майк моментално се възползва от това, притисна окървавените си устни в нея и я напълни с кървавите късчета.

Никълъс затвори уста, тялото му се разтърси от могъщи спазми. Но Майк не му позволяваше да повърне, притиснал устните му с длан.

— Гълтай, Ники, момчето ми! — прошепна в ухото му той. — Гълтай, иначе Оками ще те задави и ще умреш!

Никълъс конвулсивно се подчини.

— Така вече е по-добре — кимна Майк. — Далеч по-добре… — Дояде дроба, разкъсвайки го направо със зъби. Налудничавият блясък в очите му стана още по-силен. — Още не съм свършил с теб — заканително изръмжа той.

— Предстои последното действие на пиесата! — Докосна тялото на Никълъс нежно, почти с обич. — Сега си почивай… Защото през следващите няколко часа ще ти трябват много сили…

— Сделка? — изръмжа Уейд Форест, без да поглежда към Кроукър: — Каква сделка?

Стояха в средата на моравата, Форест приемаше рапортите на своите подчинени. Новините не бяха добри: Чезаре Леонфорте го нямаше никъде, никой не знаеше как е успял да се измъкне. Това вбеси едрия мъж, ругатните му накараха дори ветераните да се изчервят.

Кроукър се добра до този факт преди командосите, но го запази за себе си с върховно усилие на волята.

Причината беше проста: Веспър също беше изчезнала.

Отлично знаеше къде е тя, къде е и Гадняра… Или, по-точно, къде ще бъдат двамата след около един час: на борда на катер CGM 1176 от Бреговата охрана. Тази информация беше последен шанс за спасението на Маргарет и той изведнъж усети, че в главата му се появяват простичките думи на отдавна забравените молитви, с които се приспиваше като дете…

Наоколо цареше онзи невъобразим хаос, който може да създаде единствено правителството на Съединените щати, обявило извънредно положение или война… Въоръжени до зъби командоси с почернени лица и защитни комбинезони щъкаха насам-натам, крещяха заповеди, разменяха си информация. Стрелците на Леонфорте вече бяха отведени, строени един зад друг с високо вдигнати ръце. Радиостанцията на хеликоптера внасяше своя дял в суматохата с чести, неприятно стържещи залпове електростатично пропукване. Но Форест очевидно се чувстваше отлично в тази лудница. Изправен като диригент на пулт, той крещеше своите заповеди и следеше за незабавното им изпълнение. Кроукър ясно долавяше вълните на задоволството, които се излъчваха от едрото му, стегнато тяло. КАКВА ПРЕЛЕСТ, сякаш казваха те. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА ОТНОВО!

Но, както във всяка война, и тук нещата се развиваха двупосочно. Главнокомандващият на врага беше успял да се измъкне, въпреки безупречно проведената операция.

— Предлагам ти сделка, Форест — повтори Кроукър, повишил глас да надвика шума.

— Не приемам никакви сделки — поклати глава онзи.

— Тази ще я приемеш, стига да чуеш за какво става въпрос — продължи да настоява Кроукър.

Форест приключи с поредната инструкция, освободи униформения си подчинен и се обърна да го погледне. Кроукър имаше достатъчно стаж из съдебните зали, за да знае до каква защитна тактика трябва да прибегне. Притисна плачещата Франси до себе си, знаеше накъде са насочени мокрите й очи: към окованата в белезници Маргарет. Не му се искаше да прибягва до подобна тактика, но беше принуден да го стори.

— Ти нещо бълнуваш, братко — промърмори Форест и в очите му се появи недоверие.

— Не мисля така — отвърна Кроукър и пристъпи по-близо до него, продължавайки да притиска Франси към гърдите си. — Ние двамата с теб имаме възможност да сключим една перфектна сделка, Форест. Защото ти притежаваш това, което ми трябва: Маргарет де Камило…

— Точно така — кимна онзи. — Притежавам я и нямам никакво намерение да я изпускам! — Но категоричният отговор не можеше да прикрие интереса, който пламна в очите му. — А с какво можеш да ме подмамиш ти?

— С Чезаре Леонфорте.

Откритото, типично американско лице на Форест стана мрачно като буреносен облак.

— Слушай какво ще ти кажа, приятел! — прогърмя той. — Ако имаш информация за местопребиваването на Леонфорте, трябва веднага да я споделиш с мен! В противен случай ще те арестувам за умишлено възпрепятстване на следствието!

— Не ме заплашвай, Уейд — меко отвърна Кроукър. — Прави каквото намериш за добре, само не ме заплашвай!

Стреснат колкото от решителността на тези думи, толкова и от употребата на малкото му име, Форест видимо омекна.

— Госпожа Де Камило не е обект за размяна — предупреди той. — Ако имаш подобни намерения, забрави ги!

Но Кроукър забеляза, че очите на едрия мъж умишлено отбягват разплаканото лице на Франси.

— Значи си съгласен Леонфорте да се измъкне — подхвърли той.

— Ако се налага… — сви рамене Форест и с мъка преглътна.

— А заедно с него изпускаш и целия канал за трафик на кокаин, така ли?

— Майната му на канала! — държеше се Форест. — Ще го открием по друг начин…

— Ще кажеш ли същото и за канала за износ на оръжията, които се изработват в ДАРПА?

При споменаването на научноизследователския институт на Пентагона Форест се намръщи и прехапа устни. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато пред него изскочи поредният идиот от групата за бързо реагиране. Прогони го с такава серия от сочни псувни, че лицето на човека посивя от ужас. Самият Форест продължи да дъвче устните си, като хищник в прекалено тясна клетка. После очите му бавно се сведоха към лицето на Франсин и останаха там.

— По дяволите! — вбесено изръмжа той. — По дяволите!

— Ти май си полудял! — изгледа го Мая. — Какво изобщо знаеш за тоя тип?

— Зная, че кара мотор като бог! — тръсна глава Кава.

Стоеше пред шахтата на малкия асансьор, отнесъл Никълъс в „Пул Марин“ преди броени минути. След като се разделиха, Кава се върна в заведението и се заслуша в безсмислената поезия, която се носеше от подиума. Мислеше за Никълъс, не чуваше дори дума от безкрайния монолог. Някой го попита нещо, после всички се разсмяха. Скочи на крака и се върна в кухнята, Мая го последва.

Протегна ръка и натисна копчето, асансьорът тихо забуча.

— Какво, като умее да кара мотор? — настоя Мая. — Защо трябва да се забъркваш?

— Ей така — тръсна глава Кава. — Освен това ми писна от оня тъпак на сцената…

— Господи, как вони тук! — сбърчи нос Мая. — Значи отиваш, а?

Тръсна глава, протегна ръка и пъхна нещо между пръстите му. Той втренчено я погледна, после въздъхна и влезе в кабинката. Последното нещо, което зърна, бяха замаяните от наркотици очи на момичето с платинената коса.

Асансьорът спря, вратата се плъзна встрани. Йоши замахна с огромна сила, юмрукът му замалко не откъсна главата на младежа. Кава обаче успя да се наведе и кокалчетата на другия само одраскаха темето му. В същия миг натисна пружината на сгъваемия нож и скочи напред.

Йоши ловко изви ръката му, костите изпукаха. Ножът издрънча на пода на кабината. Едва сега разбрал, че нещата са сериозни и едва ли имат нещо общо с битките на видеомониторите, Кава направи единственото възможно нещо: оголи зъби и ги заби в скулата на Йоши. Агонизиращата болка в ставите му отслабна достатъчно, за да използва коляното си. Но Йоши дори не потрепна и го прикова за стената с огромна сила.

Кава изпъшка, Йоши се ухили. С тръпка на ужас младежът видя смъртта си в очите му. В следващия миг дланта на Йоши потъна в слънчевия му сплит, тялото му се сгърчи. Коленете му се подгънаха, ръката му се протегна към изпуснатия на пода нож, но Йоши смаза пръстите му с тока на обувката си.

Болката прочисти съзнанието му от наркотичния унес, мускулите му се стегнаха. Отскочи нагоре като освободена пружина, темето му тресна брадичката на Йоши. Онзи се олюля и отстъпи крачка назад, а Кава грабна ножа, нададе яростен вик и го заби до дръжката между ребрата му.

Йоши издаде нечленоразделен звук и направи опит да измъкне ножа. Отскочи крачка назад, опулените му очи с недоверие се спряха на дръжката, която стърчеше от гърдите му. Промърмори нещо, понечи да тръгне срещу младежа, но краката му се подгънаха и тялото му се строполи по очи.

Кава дишаше напрегнато, от очите му се стичаха сълзи. Прехапал устни, той докосна бялата си коса с треперещи пръсти, погледът му не изпускаше проснатата фигура на Йоши. Защо не мърда тоя тип? Изведнъж всичко му стана ясно, лицето му се разкриви, съдържанието на стомаха му стремително тръгна нагоре. Продължи да повръща, дори когато вече нямаше какво, и в устата му се появи противният вкус на стомашните сокове.

Олекна му. Спомни си за Мая, която го чака долу, сред познатата обстановка на заведението. Ръката му сама потърси бутона, беше готов да се върне. После изведнъж усети промяната. Светът на рокерите с фалшивото им бунтарство изведнъж му се стори непоносим и празен. Почти толкова, колкото да ходи на работа пет дни в седмицата, по осем дълги и скучни часа…

Спомни си защо е тук и тръгна да търси Никълъс. Откри го в една от задните стаички на ресторанта, която носеше следи на дългогодишна запуснатост. До тази нощ…

Пристъпвайки в оплисканото с кръв помещение, което приличаше на касапница, Кава изведнъж изпита задоволство от факта, че беше убил човек. Иначе едва ли щеше да издържи на страшната гледка.

— Ами ако грешиш?

— В живота няма „ами ако“, момичето ми — изръмжа Чезаре. — Затова никога не си губя времето в догадки!

Въпреки тежкото боботене на дизелите, Веспър усети пулсиращите си слепоочия. В носа я блъсна миризмата на океана, свеж и пълен с живот. Ситни водни капчици се оплетоха в косите й. Това е решителният миг, граничният пункт между живота и смъртта. Усещаше желанието му да я убие. Властно, пропито с жажда за мъст желание, което се излъчваше на хладни вълни от тялото му, стегнато като навита пружина. То беше напълно логично, особено за човек като Чезаре, който вижда как могъщата империя се разпада пред очите му… Но заедно с яростта от него се излъчваше и още нещо… Нещо, което тя на всяка цена трябваше да използва, ако искаше да съхрани живота си…

— Хайде, стреляй! — просъска Веспър. — Сега, без да се колебаеш! Нали така би постъпил баща ти?

Усети тръпката на колебанието в душата му и напрегна волята си. Сега или никога! Не успее ли да пренасочи вълните на гнева му, с нея ще бъде свършено!

Дулото на револвера потъна в ухото й с огромна сила, от устата й излетя вик на болка.

— Какво общо има баща ми с всичко това? — заплашително изръмжа той.

— Някога работех за него, забрави ли? Бях сред най-добрите му оперативни агенти… — Нервите й се опънаха до крайност, зави й се свят. Стисна зъби и продължи с отчаяна решителност: — Беше толкова загрижен за новата си самоличност, че се превърна в истински параноик… От изключение екзекуциите се превърнаха в правило… В това отношение ти много приличаш на него…

Тръпката на колебанието отново, се появи, този път още по-отчетлива.

— Какво значи „в това отношение“?

— Знаеш какво — задъхано отвърна тя. — Ставаш ирационален, извън всякакъв контрол!

Рискът беше огромен, но друг начин нямаше. Беше на ръба. Или ще оцелее, или ще потъне в бездънната пропаст на отвъдното. При това сега, всеки миг… Трета възможност няма.

— Ирационален, значи… — промърмори той. Произнесе думата така, сякаш беше непознато на вкус ястие. — Може би си права, баща ми наистина беше ирационален… Но това не означава, че аз го познавам в тази светлина, тъй като него просто го нямаше… — Главата му замислено кимна. — Може наистина да е бил гадна свиня… Но едновременно с това е бил умен, нали? Иначе не би успял да води федералните ченгета за носа, при това десетилетия наред…

Веспър се концентрира. Успя да получи търсения ефект. В гласа на Чезаре се появи онази странна смесица от гняв и възхищение, която винаги беше определяла отношението му към баща му беше почти сигурна, че чува как мечовете на двете противоречиви чувства започват безкрайния си дуел в съзнанието му. Нищо чудно, че цял живот бе гледал на света в черно и бяло. Всичко останало би означавало лудост, пълен хаос…

— Умен беше — съгласи се тя. — Толкова умен, че дори ти не успя да го поставиш под контрол… — Гърбът я заболя от неудобната поза, скулата й кървеше от острия ръб на сандъка с крадените оръжия на ДАРПА.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?! Аз никога не…

— Напротив — отвърна Веспър. — Винаги си искал да покажеш на стареца какво е пропуснал, като е избягал от семейството си… Винаги си искал да му натриеш носа със собствените си успехи!

— Глупости! — тръсна глава Чезаре. — За какво ми е притрябвало подобно нещо? — Дулото на револвера болезнено помръдна в ухото й.

— За да му докажеш, че си по-добър и по-умен от него.

— Никога не съм се състезавал с татко!

— И това не е вярно — рече задъхано Веспър. — Състезавал си се, при това по най-лошия възможен начин. Защото си отровен от омраза, Чезаре. Защото си искал да го накажеш за бягството от семейството…

— Той не е имал друг избор! — извика Чезаре. — Поел е своите задължения, искал е да бъде максимално полезен за семейството си!

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш — продължи обработката Веспър. — Той беше амбициозен, бих казала — прекалено амбициозен, за да го е грижа за семейството… Едва след като се е оженил и е създал деца, той си е дал сметка, че това е било грешка. Никога ли е искал да бъде любящ съпруг и баща. Никога не е искал стабилност, тъй като авантюрата и постоянната промяна са били в кръвта му. Искал е власт и пари, искал е да живее пълноценно!

— Не, това не е вярно! — извика Чезаре и най-сетне отдръпна револвера от ухото й. — Знаеш, че не е вярно!

Веспър бавно се изправи, погледна го и веднага забеляза промяната. Беше успяла да отклони гнева му от себе си, обект на този гняв отново беше станала собствената му личност…

— Не греша, Чезаре — тихо, но ясно промълви тя. — Баща ти дълго време мърсуваше из Токио. През 1947 година е споделял леглото на Фейт Голдони, след нея идва ред на много други… Особено след като излиза от болницата… Жените дефилират през спалнята му в безкраен поток… Дълга поредица от „фусти“, както обичаше да ги нарича Джони…

Стиснал зъби и блед като платно, Чезаре потръпна от конфронтацията с онзи ужасен факт, който се беше опитвал да потиска в продължение на години. Оказа се, че в крайна сметка Джаки излезе права и той наистина е като баща си! Но нима не искаше именно това? И да, и не… Беше превърнал в идол един баща, когото не познаваше. Измисляше какви ли не истории за него — дълги, сложни, преплетени… С единствената цел да се предпази. Да не намрази човека, който ги беше зарязал… Както го беше намразила Джаки.

Безкраен поток от жени… Дълга поредица от „фусти“…

Господи! Джон и Чезаре Леонфорте си приличат като близнаци!

Веспър усещаше приближаването на емоционалния срив. Далечни светкавици на хоризонта, заплашителен тътен… Но бурята можеше да връхлети всеки миг и да удави света.

— Лъжеш!

В дрезгавия шепот нямаше убеждение, по очите му личеше, че вярва на всяка нейна дума. Разумът го беше напуснал, вече действаше по интуиция. Беше успяла да го обезоръжи. Гръмотевичният гняв най-сетне освободи онази част от съзнанието му, която беше потискала интуицията му в продължение на години.

— Ти си прекалено млада, за да знаеш всичко това!

— Зная го лично от него, Чезаре — пристъп крачка напред Веспър. — Той обичаше да се хвали със завоеванията си, особено пред мен — една жена. Това му доставяше допълнително удоволствие, приятен гъдел в слабините…

Чезаре втренчено я гледаше, но очите му минаваха някак през нея… Насочени към отдавна отминали събития, станали в друго време и на друго място…

Веспър направи нова крачка напред, гласът й прозвуча спокойно и равно, напълно лишен от емоции:

— Само едно нещо зная със сигурност за баща ти: не му пукаше от нищо, не обичаше никого… Сякаш не беше човек!

— Не беше човек?! — дрезгаво повтори Чезаре и леко се олюля.

— Беше неспособен да изпитва обич — прошепна в ухото му тя. — Не можеше нито да я дава, нито да я получава… Обичта за него беше нещо безкрайно чуждо — като дишането под вода…

Той неволно отстъпи крачка назад, но тя безмилостно го последва. Пръстът й обвинително се насочи в гърдите му:

— И ти си като него, Чезаре!

— Не!

— О, да! — настъпваше към него тя с пламнали очи и развята от вятъра руса грива. Приличаше на безмилостна Богиня на отмъщението. — Ти нямаш Бог, нямаш чувство за вярност, нямаш нищо! Разголен изцяло, ти си точно това, което беше баща ти — мъжкар, обладан от маниакално его! Гледам те, но не виждам нищо! Празно пространство, бездънна пропаст!

Изгубил дар слово, той само поклати глава. В изцъклените му очи се четеше ужас.

— Защо сестра ти престана да разговаря с теб? — продължаваше неумолимото си настъпление Веспър. — Само защото си я ударил?

— Ех, ако можех да зная!…

Шепот, потънал в плясъка на вълните и соления вятър.

— Знаеш, Чезаре! И винаги си го знаел. Тя те е видяла такъв, какъвто си. И е изпитала ужас от теб! А би могла да те обича, Чезаре… Дори съм сигурна, че на даден етап го е правила… Но със своята грубост и безразличие ти си убил тази обич… Дори в онези години вече си приличал на баща си и тя не е могла да понесе този факт! — Пръстът й отново се заби в гърдите му. — Ти си виновен за смъртта й, Чезаре! Ако не беше я прогонил, Джаки и до днес щеше да е жива!

С ъгълчето на окото си улови фигурата на Майло, появила се иззад кубрика. Махна му повелително с ръка и той затвори уста. Вместо това посочи към небето и изразително поклати глава. Веспър отмести очи от бледото лице на Чезаре и почти веднага засече черната точка на хеликоптера, който бързо се приближаваше.

Кроукър, почти изхълца от облекчение тя. Той е, чувствам го!

В същия миг прозвуча изстрел и тя подскочи. Погледна към Майло, който побягна, после сведе очи към Чезаре. Беше се отпуснал на колене, дулото на револвера сочеше към главата му. Отначало помисли, че се е самоубил, но бързо се успокои. Не, не би могъл да постъпи по този начин, егото му все още е прекалено силно… Отпусна се на колене до него и протегна ръце. Сърцето й блъскаше лудо, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Даваше си сметка, че продължава да е здраво свързана с този мъж, но, слава Богу — не по начина, от който се беше страхувала… Сега й предстоеше по-трудното — да го измъкне от пропастта, в която го беше натикала с помощта на волята си, да го накара да диша отново. Хеликоптерът бързо се приближаваше, до слуха й достигнаха грохотът на мотора и тънкото свистене на витлата. Гребените на вълните около катера изчезнаха, повърхността на водата се набръчка. Пипалата на стоманената й воля се плъзнаха към съзнанието му, боботенето постепенно се стопи и изчезна. Ако успее сега, значи Микио Оками не беше се излъгал в необичайните й способности… На палубата всички се движеха, настъпи истински хаос. Но пипалата на волята й увиваха душата му с невероятна сила, хаосът остана встрани. Чезаре беше спокоен и тих като вълните на Червено море, укротени от божествения дух на Мойсей… Веспър ясно усети как се оформя връзката между тях. Напрежението започна да го напуска, душата му стана мека и отзивчива като памук…

Очите й бавно се отделиха от лицето му и се насочиха към Майло:

— ФБР вече е тук. Заповядай да изключат двигателите, екипажът трябва да се предаде без никаква съпротива.

Майло мрачно кимна и се отдалечи.

Отново се извърна към Чезаре. В очите му се беше появила млечна белота — така изглеждат хората, които току-що са починали… Къде ли изчезна разумът му, безмълвно се запита тя.

— Джаки?

Всичко й стана ясно. Трябваше да му даде този отговор, от който със сигурност зависеше животът му.

— Тук съм, Чезаре.

— Аз… Аз съжалявам, Джаки…

— Зная.

Наведе се и бавно издърпа револвера от вкочанените му пръсти. Въздухът около катера вибрираше, сякаш ангелски криле плющяха над главите им.

— Джаки… — прошепна той и конвулсивно напълни дробовете си с въздух.

— Всичко е наред, Чезаре — отвърна тя, притисна главата му в гърдите си и леко започна да го люлее. — Най-сетне всичко е наред!

— Изглеждаше като умрял, който никога няма да възкръсне!

— Възкръснах благодарение на теб — усмихна се Никълъс и стисна ръката на младежа. — Благодаря!

— Дребна работа…

Клечаха в един от складовете на „Пул Марин“, никой не отваряше дума за касапницата в дъното на коридора. Кава не прояви интерес към обезобразения труп на стареца в онази стая, а в момента и Никълъс не искаше да си спомня за него. Знаеше, че такива моменти ще има в бъдеще, при това далеч по-чести, отколкото би му се искало.

— Май трябва да те отведа в болница, човече…

Никълъс само поклати глава. Чувстваше се далеч по-добре, след като Кава го свали от куката, процесът на хиперметаболизация на отровата течеше далеч по-бързо. Но все още му трябваше време…

— Налага се да свърша една работа, при това веднага — промърмори той.

В съзнанието му блесна окървавената мутра на Майк. Още не съм свършил с теб. Предстои финалният акт на действието…

Пред очите му изплува системата, през която капеше „Бан Том“, зад нея се поклащаше свободната верига с трети комплект прозрачни маркучи, очевидно очакваща своята жертва…

— Не се обиждай, човече — обади се загрижено Кава. — Но в момента имаш вид на човек, който става единствено за леглото…

Още не съм свършил с теб.

Наркотичната мъгла не успя да му попречи и Никълъс разбра къде е отишъл Майк, Изправи се, зави му се свят, изпита чувството, че се намира в асансьор със скъсано въже, който стремително пропада в шахтата си. Кава скочи и го подхвана през кръста.

— Ето, нали ти казах?

— Кава-сан — бавно вдигна глава Никълъс. — Човекът, който направи всичко това, все още е на свобода… Страхувам се, че ще убива отново…

— По онзи ужасен начин? — попита Кава.

Снежнобялата коса приличаше на ореол около главата му, Никълъс неволно изпита чувството, че е спасен от митичен японски демон.

— Да.

Кава видимо потръпна.

— Ще ми трябва помощ — добави Никълъс.

Върху лицето на рокера се появи крива усмивка.

— Хей, тази нощ се превърна в незабравимо преживяване — подхвърли той. — Защо пък да не стигнем докрай?

Коей беше задрямала. Никога не беше в състояние да спи дълбоко, когато Никълъс е навън, въпреки че той беше убеден в обратното. Отвори очи, обърна се по гръб и насочи поглед към токийската нощ зад прозореца, която хвърляше странни отблясъци по тавана. Направи опит да преброи светлите точки и да определи формата им. Затвори очи, после клепачите й отново се вдигнаха. Наближаваше пет часът сутринта, а Никълъс още го нямаше. Не беше особено разтревожена, тъй като напоследък той често се губеше по цяла нощ. Особено след кризата с „Кибер-нет“.

Седна в леглото и едва сега забеляза, че беше забравила да дръпне пердето. Вероятно именно по тази причина не можеше да заспи. Стана и пристъпи към прозореца. Високата кула на небостъргача Найгай беше съвсем близо, изпита чувството, че може да я докосне с ръка. Стоманената конструкция приличаше на огромна паяжина. В главата й се появи спомен за Метаболистичното движение през 70-те години, чиито привърженици настояваха за нова урбанистична политика с всичките й странни последици. Неволно се запита как ли би се чувствала, ако живее в подобна капсула, после поклати глава и реши, че е по-добре да не знае…

Въздъхна, сънят окончателно отлетя от очите й. Небето просветля, днес може би слънцето все пак ще успее да пробие дебелите пластове на промишления смог. Облече къса памучна блузка „юката“, пристегна коланчето и тръгна към стълбите. В същия миг до ушите й долетя някакъв звук.

— Никълъс?

Отговори й тишина.

Изправена на площадката, Коей сложи ръка върху перилата и напрегна взор към тъмнината на долния етаж. Как прозвуча онзи звук, запита се тя. Като почукване върху метал или като шумолене на дрехи? Може би завесите са се раздвижили от утринния ветрец… Не успя да даде отговор на тези въпроси, просто не помнеше.

Започна да се спуска надолу, бавно и внимателно. Имаше чувството, че потъва в океанските дълбини. Тук всички пердета бяха спуснати… Не помнеше дали тя е сторила това, преди да си легне… Подобни неща се вършеха механично, бяха част от ежедневието и затова трудно се запомняха…

Стигна долния край на стълбите и се закова на място. Гледаше в непрогледния мрак толкова напрегнато, че очите я заболяха. В апартамента имаше чужд човек! Усети присъствието му толкова ясно, че чак гърдите й се свиха.

Звукът отново се появи, този път беше съвсем ясно, че шумолят дрехи.

— Коей…

Тя потръпна и понечи да запали една от настолните лампи.

— Не прави това, моля те.

Нещо в този глас я накара да отдръпне ръката си от електрическия ключ.

— По-добре да останем на тъмно.

Гласът принадлежеше на жена, чист и ясен. Въпреки мекия, любезен тембър, това беше глас на жена, която е свикнала да й се подчиняват.

— Казвам се Мери-Роуз, но Майкъл Леонфорте ме познава под името Джаки…

Коей ахна, краката й започнаха да омекват. Протегнатата й ръка напипа тапицерията на близкия стол, тялото й безсилно се отпусна в него.

— Джаки, неговата сестра?!

Тялото й потръпваше на ръба на стола, приличаше на птичка, която всеки момент ще отлети.

— Да.

— Но той мисли, че си мъртва… — едва успя да прошушне тя. — Че си умряла отдавна, преди много години…

— Умря друга жена — отвърна Мери-Роуз, а Коей бавно различи светлото петно, което би трябвало да бъде лицето й. — А мен Бог ме избра за свой представител… Станах игуменка и върховен ръководител на ордена на Дона ди Пиаве…

— Ордена? — повтори като ехо Коей.

— Чувала си за него. Прехвърлен от Италия, той в продължение на много години е финансиран от фамилията Голдони… Но аз съм Леонфорте и това наложи използването на прикритие… — До слуха на Коей достигна лекото шумолене на дрехи. — Орденът присъства в Япония от края на войната. В него членуват Кисоко Оками, Ейко Шима, дъщеря й Хонико и много други… Всички са част от една огромна мозайка…

— Но защо си тук? — бавно дойде на себе си Коей. — В пет часа сутринта? Изплаши ме до смърт! — На челото й най-сетне се появиха недоумяващите бръчки. — И как успя да влезеш?

— Просто се справих с ключалката — отвърна Мери-Роуз и в гласа й се долови нещо като усмивка. — Това е една малка част от… хм… някои доста необичайни умения, които притежавам… Ще ти кажа и защо съм тук — просто брат ми ще има нужда от моето присъствие!

— Майкъл? Тук? Откъде знаеш, че ще дойде?

— Господ ми каза.

Коей усети как Джаки става и се насочва към завесата.

В същия миг се разнесе силен трясък, стъклото се пръсна на хиляди късчета, завесата отлетя навътре. Коей изпищя и скочи на крака, после замръзна на място с изцъклени очи. На перваза клечеше Майк, облечен в странни, мътно проблясващи дрехи. На кръста му имаше широк кожен колан с халки от никелирана стомана, през които бяха прокарани тънки, но очевидно здрави въжета.

— Майкъл! Какво, за Бога…

Коей изведнъж потръпна и млъкна, чула безупречния японски, на който проговори Джаки. Още една от необичайните й дарби… Имаше чувството, че сънува.

— Дойде време за разплата, Коей — гърлено изръмжа Майк.

В следващия миг сграбчи Джаки, дръпна едно от въжетата на кръста си и изчезна в сиво-черната бездна на настъпващия ден. Коей потисна писъка на ужас, който се надигаше в гърдите й, очите й се разтвориха още по-широко. Успя да зърне Джаки на фона на настъпващото утро за един кратък миг, но това беше достатъчно. Видя, че прическата й беше също като нейната, дрехите върху тялото й очевидно бяха извадени от собствения й гардероб. Едва сега си даде сметка, че не беше издала нито звук, а възклицанието, което взе за свое, беше една съвършена имитация от страна на Джаки…

— Майкъл! — извика тя и се втурна към прозореца, без да обръща внимание на стъклата върху килима. Видя го отсреща, залепен като паяк на фасадата на Найгай. Преметнал Джаки през рамо, той сръчно се спускаше по системата от алпинистки въжета, прикрепени в бетона със специални клинове. Ето каква била работата! Джаки умишлено беше заела мястото й, вероятно защото е била предварително запозната с плановете на брат си. И беше успяла да го заблуди!

Точно единадесет минути по-късно в апартамента се втурна Никълъс. Беше в компанията на странно облечен рокер със снежнобяла коса. Коей нададе вик на облекчение и се хвърли в прегръдката му. Господи, колко много неща искаше да му каже!

Енергията на Кайшо, пламтяща във вътрешностите му като ярка звезда, изостри до крайност сетивата на Майк, накара го да се чувства свръхчовек. Действието й беше многократно усилено от комбинацията с погълнатия наркотик, без който ритуалът на нунгите просто не можеше да се получи. Този наркотик се изготвяше от няколко билки, смесени с черупката на един особен бръмбар рогач, който можеше да се срещне само във високите плата на Виетнам. Беше огромно насекомо, почти колкото детски юмрук. Ловяха го със специални капани, окачаха го да се суши на слънце в продължение на седмица — докато черупката му станеше черна като въглен. После внимателно я отделяха от тялото и я счукваха на прах с плоски камъни. Особено ценни бяха рогата, които шаманите прибираха за себе си и ги поглъщаха в началото на своите диви ритуали.

Именно благодарение на изострените си сетива Майк разбра, че ще бъде преследван. Пред очите му изплува лицето на Никълъс Линеър, ръката му отскочи нагоре и рязко натисна металната скоба, която придържаше въжето. Спускането продължи, душата му се изпълни с неземно блаженство. Всичко вървеше по план. Ще отнеме на Никълъс всичко скъпо, а после ще се изправи срещу него и ще го победи в честен двубой. Това беше най-важното, просто защото Никълъс олицетворяваше всичко, което Майк не можеше да бъде… Притежаваше това, за което младият Майк мечтаеше сред розовите храсти на „Свещеното сърце на Дева Мария“ преди толкова много години! Но кръвната връзка и коварното стечение на обстоятелствата го бяха лишили от любовта на жената, за която с радост би дал живота си… Какво ли не опита, за да забрави миналото, да изтрие от паметта си всякакви спомени… Отиде на края на света, в непристъпните джунгли на Виетнам. Там се опита да погребе предишния живот, да се превърне в нов, напълно различен Майкъл Леонфорте… Но какво се получи на практика? Един наистина друг човек, жалко подобие на шаман, подвижен кошмар, двойник с хлътнали от терзания очи… Въпреки усилията му, старият Майкъл Леонфорте отказа да умре. Той продължаваше да наднича в душата му, продължаваше да тръпне от ужас пред гледката, която заварваше там: една сродна душа, която копнее да обича. Душа, с която иска да се слее и която предизвиква в сърцето му онези чувства, които познаваше единствено благодарение на нещастната си любов…

Думите, които каза на Никълъс, излязоха чиста истина: както и да се опитва, човек не може да избяга от корените си…

Стигна до първата капсула, сви се на топка и успешно се приземи на металната решетка между дебелите носещи колони. Откачи се от алпинисткото седло, намести живия товар на рамото си и започна да се спуска по желязната стълба.

Намираше се на осемдесетия етаж, вятърът весело подсвирваше между сложната мрежа на металната конструкция, сред която се извиваха дебелите ПВЦ-тръби на огромната сграда, скрили в себе си всичко, което й дава живот: асансьорни шахти, отопление и климатична инсталация, водопровод и канализация, електрически и телефонни кабели, телевизионни антени… Сякаш гледаше кръвоносната система на гигантски организъм, странно наподобяващ човешкия… Над главата му плеснаха криле, тялото му се сви на пружина. Заблуденото врабче успя да се измъкне от лабиринта и радостно литна към небето. Вдигна ръка и избърса потта от челото си. Тялото му се намести удобно, слухът му се напрегна до крайност…

Никълъс взе от банята една дебела кърпа, преметна я над здравото найлоново въже, което се точеше от рамката на прозореца до небостъргача насреща, хвана двата края и започна да се спуска. Весели слънчеви зайчета пробягаха по свитото му тяло.

С това примитивно приспособление той не можеше да контролира скоростта на спускането, тялото му беше безпомощно пред инерцията. Измина около една трета от разстоянието, когато в носа го удари миризмата на изгорял плат. Вдигна глава и видя, че от средата на хавлията излита плътна струя дим. Триенето в найлоновото въже беше прекалено силно, положението му ставаше сериозно…

Първите пламъчета изскочиха някъде около средата на разстоянието. Скоростта на спускането беше достатъчно висока, за да ги изгаси, но той знаеше, че това е временно.

Измина още няколко метра и хавлията отново се подпали. Остро пропукване му съобщи, че материята започва да се къса. До върха на кулата оставаше приблизително една четвърт от цялото разстояние. Под краката му зееше бездънна пропаст, покривите на околните сгради бяха на стотина метра по-ниско, набучени с антени и сателитни чинии. Падането от подобна височина без съмнение щеше да бъде фатално.

Миризмата на изгоряло стана нетърпима, тялото му се разлюля, вкопчено в бързо разпадащия се плат. Един поглед напред беше достатъчен, за да разбере, че няма да успее. Усети окончателното прокъсване на плата броени секунди по-рано, стегна мускули и се залюля. Краката и тазът му се стрелнаха нагоре, глезените му се сплетоха около въжето. Триенето беше толкова силно, че чорапите и обувките му се прокъсаха почти веднага. Но основната тежест на тялото му вече не беше върху пламналата хавлия и това му даде три-четири допълнителни секунди, които имаха цената на злато.

Горната част на небостъргача стремително нарастваше, вече се виждаха и най-малките подробности на решетъчната й структура. Гледката беше колкото странна, толкова и красива. Сякаш някой беше пренесъл тук, сред гъмжилото на огромния град, една от тайнствените пирамиди на маите… Летеше към нея с огромна скорост, трябваха му само няколко секунди…

Не ги получи. Пламъците проядоха средата на кърпата и двете й части увиснаха в ръцете му. Тялото му рязко се люшна надолу, цялата му тежест се прехвърли на глезените, вкопчени отчаяно в найлоновото въже. Продължи да се спуска с огромна скорост, мускулите на краката му бързо започнаха да се схващат. Болката в прогорената му кожа стана нетърпима.

Приготви се за скок, просто защото друг изход нямаше. Точно в този миг тялото му профуча под разхлабената от Майк метална закопчалка, въжето се освободи. Вкопчил се в него с цялата сила на мускулите си, Никълъс се разлюля като страховито махало. Прехвърли тежестта си на ръцете и хладнокръвно изчака люлеенето да го приближи максимално до металната конструкция на небостъргача. Разтвори крака и направи опит да скочи на една от площадките. Не улучи, рамото му болезнено се блъсна в следващата. За сметка на това обаче успя да се вкопчи с две ръце в третата, последна на този ред…

Стискаше железния парапет, почти припаднал от болка и умора, краката му безпомощно увиснаха. Беше на прага на изтощението, прекарал без сън почти цяла седмица, отровен от наркотичното въздействие на „Бан Том“, шокиран от ужасната смърт на Микио Оками… Укроти люшкането на тялото си с цената на върховни усилия, тръсна глава да прогони пулсиращата болка и наркотичния унес.

Започна бавно да се изтегля нагоре. С последните остатъци от волята си прогони танжинското око, което започна да се разтваря в душата му, за пръв път в живота си повика Кшира открито, с влудяващ копнеж… Тъмната стена скоро се появи, сред мрачните й дълбини изплува един нов, коренно променен свят. Изведнъж видя небостъргача капсула в истинската му светлина: един неуспешен опит да се обедини постоянното с променливото, светлината с мрака… Градът наоколо се превърна в сив океан, огромен и чужд… Остана да съществува единствено кулата — черна и грозна, като главата на проскубан гарван… И трите човешки същества, които се катереха по нея. Като мравки, поели към връх Фуджи…

Тъмната вълна на Кшира бавно вървеше напред и нагоре, внимателно опипвайки железния лабиринт. Не след дълго Никълъс засече фигурата на Майк, стегна мускулите си и започна да се катери.

— Майкъл…

Майк се закова на място, приклекнал на външното метално мостче. До този момент мислите му бяха заети единствено с Никълъс, който беше успял да се справи с капана и вече беше във вътрешността на кулата. Повече от това не можеше да знае, но и то беше достатъчно.

— Майкъл…

Гласът.

Не беше на Коей, но въпреки това звучеше познато. Бавно се извърна, сърцето му пропусна един такт още преди мозъкът му да осъзнае видяното. Жената срещу него бавно свали перуката от главата си. Носеше дрехите на Коей, но не беше Коей…

Втренчи се в бездънните морскозелени очи — същите, които в продължение на години беше се опитвал да прогони от спомените си. Защото има спомени, които трябва да бъдат прогонени… Има спомени, които са прекалено болезнени, които се надигат като призраци от старо гробище… Изпита чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си…

— Да — бавно кимна тя. — Това съм аз, Джаки…

— Исусе! — простена той. — Това е невъзможно! — Стори му се, че пропада в ледена пещера, че железни пръсти мачкат сърцето му. — Ти си мъртва!

Тя бавно пристъпи към него и протегна ръка да го докосне.

— Мъртва ли съм?

Той се сви и настръхна, лицето му се разкриви от ужас:

— Какво става, Господи?!

— Да, Господ е този, който ни събра… — гласът на Джаки прозвуча нежно и успокоително, смесвайки се със свиренето на вятъра. Протегнатата й ръка докосна голата му кожа. — Ето, виждаш ли? Аз съм жива, от плът и кръв… Моята „смърт“ беше нагласена, иначе нямаше как да проникна в ордена, който се поддържа от Голдони…

Той притисна гръб в металния парапет, в очите му се появи недоумение:

— Но защо?

— Причина за всичко е враждата между фамилиите Леонфорте и Голдони… Никой не знае кога и защо се е породила тя. Кървавите вендети следват една след друга, разказите за тях се предават от поколение на поколение, стават все по-жестоки, превръщат се в мит…

— Дядо Чезаре си даваше сметка за всичко това, но и не знаеше как да постъпи. Поддържал тесни връзки с ордена в продължение на години, той най-сетне разбрал, че аз съм тази, която може да сложи край на кръвопролитната война.

— Убедил мама да ме заведе в манастира, разбира се, след като навърша определени години… И се оказа, че е постъпил правилно. Бог беше решил да ме вкара в ордена, но не само това… След фалшивата ми „смърт“ приех името Мери-Роуз и започнах да се подготвям за ролята, която Бог ми беше отредил. Да стана игуменка на „Дева Мария“ и да поема ръководството на ордена. Това не би могло да стане, ако бях жива… Фамилията Голдони не би го допуснала, нито пък чичо Алфонс…

— Помня — унесено кимна с глава Майк. — Чичо Алфонс се върна бесен от манастира… Беше сигурен, че рано или късно ще те измъкне оттам… Но не след дълго ти умря…

— Така беше — кимна Джаки, пристъпи нова крачка напред и протегна ръце: — Майкъл, аз съм тук, за да сложа край на кървавата вендета. Веднъж и завинаги… Аз съм тук, за да ти дам покой!

— О, не! — простена Майк, отпусна се на колене и запуши ушите си с длани. — Нека Бог ме пази от собствените ми мисли!

— Аз също мога да те пазя, Майкъл — наведе се над него Джаки. — Вършил си ужасни, отвратителни неща… Вече не си моят любим брат, с когото прекарвахме толкова хубави вечери на покрива и споделяхме мечтите си…

Главата на Майк отчаяно се поклати:

— Нищо не сме споделяли! Говорехме пълни глупости!

— Нима? Глупост ли беше общото ни желание да отлетим някъде надалеч, да забравим за фамилията Леонфорте? Надявам се, че поне това все още помниш…

— О, Джаки! Аз имах една-единствена мечта, но за съжаление никога не я споделих с теб… Просто не бях в състояние да го сторя! — очите му неволно се надигнаха към лазурната светлина на погледа й, за която беше копнял толкова дълги години…

— Направи го сега. Ето, аз съм тук и чакам…

— Не — разкриви се лицето му. — Не мога!

— Можеш. Господ ще ти даде сили.

Гримасата му стана още по-болезнена:

— Господ! Той е толкова далеч от мен! Вече не съществува…

— Съществува, Майкъл — протегна ръка Джаки. — Аз съм тук по Негова воля. Повярвай ми, Той съществува!

— Ти си толкова добра, толкова чиста! — затвори очи Майк. — Ти си свята като шаман, успял да се въздигне до небето… Бог съществува за теб!

— Той съществува за всички, Майкъл. За теб също…

Той усети докосването й, желанието му да се смали и изчезне бързо се стопи.

— Внимавай, Джаки! Аз съм като прокажен… Дори потта ми е заразна!

Тя се притисна в него. Вятърът се усили, небето се обагри от първите лъчи на слънцето.

— Кажи ми за своята мечта…

— Ако ти кажа, значи съм умрял! — неволно потръпна той.

— Не можеш да умреш, докато си в прегръдката ми. Няма от какво да се страхуваш, Майкъл.

— Има, Джаки — прошепна той. — Страхувам се от себе си… Страхувам се… нека Бог ми прости… страхувам се и от теб!

— От мен? Но защо?

— Защото зная какво ще си помислиш, ако споделя мечтата си… — потръпна той. — Ще ме намразиш!

— Добре тогава — кимна тя и го притисна до себе си. — Не казвай нищо, само слушай… Веднъж, бяхме все още много млади, аз сънувах, че влизаш в стаята ми… Бяхме някъде далеч от Озоун парк, струваше ми се, че чувам вълните на морски прибой… В стаята ми цареше непрогледен мрак, но аз знаех, че си ти… Легна до мен, кожата ти пареше… Прошепна името ми, аз прошепнах твоето… А после се любихме.

Майк замръзна в прегръдката й, имаше чувството, че тялото му е течност, която бързо се изпарява. В душата му пламна буен огън, не беше в състояние да го спре. Изпод здраво стиснатите му клепачи бликнаха горещи сълзи. Дойде му прекалено много, просто не можеше да повярва, че чува думите, за които беше бленувал цял живот… Имаше чувството, че отново е открил сърцето, си, но само за да усети как то се пръска на хиляди късчета…

Измина доста време, преди да се овладее и да й разкаже за натрапчивия си сън, превърнал се в болезнен копнеж… За онази осветена от фенери тераса, надвиснала над средиземноморския бряг, за оркестъра, който свиреше само за тях двамата…

— Обичах те лудо, исках те, но не можех да те имам — съкрушено завърши той. — Беше ужасно, невъзможно чувство, което с положителност щеше да ме отведе в ада… Но въпреки това не бях в състояние да го преодолея, то беше всичко за мен… После ти постъпи в манастира, а аз трябваше да бягам.

Колкото по-далеч, толкова по-добре…

— Господи, Майкъл! — разплака се тя. — Как съм те разочаровала!

— Не, не! — бурно отговори той, вътрешно смаян от нежността, която го обземаше. Едва сега разбра, че тази нежност е била движещата сила на всичките му постъпки през годините, че без нея отдавна би се превърнал в пепел. Втората кожа, изграждана с толкова труд и търпение, внимателно покрила истинската му същност като човек, бързо започна да се разпада… Останал без дъх, той се почувства най-безпомощното създание на света.

После тя го целуна. С женска страст? Или със сестринска нежност? Не можеше да определи, не искаше и да знае… Бурята в душата му заплашваше да го погълне.

Нададе животински вик и я отблъсна от себе си. Вероятно го стори прекалено силно, тъй като тя се олюля и падна по гръб. Над нея се появи тъмна, но добре позната сянка, която удивително му приличаше на него… Това беше Никълъс Линеър, неговият двойник, неговото проклятие и съдба…

Скочи и се втурна към врага си, глух за предупредителния вик на Джаки. Защо трябва да се вслушва в нея? Защо изобщо трябва да се вслушва в каквото и да било? Той вече беше обречен, напълно безсилен пред бурята на емоциите в душата си. Обичаше Джаки с цялото си сърце, това чувство го накара да изпита самоубийствения възторг на човек, който лети към пропастта в спортна кола без спирачки… В краткия миг преди сблъсъка всичко изглеждаше възможно, лесно за постигане… Законите на Вселената престанаха да действат, сред главозамайващия възторг на свободното падане дори животът и смъртта изгубиха своето значение…

Връхлетя върху Никълъс с цялата тежест на тялото си, а той неволно отстъпи. Или поне така изглеждаше… Отскочи към парапета и едва тогава осъзна, че противникът му просто се беше дръпнал встрани, за да избегне силата на сблъсъка. В същия миг усети черното око на Кшира, на устните му се появи усмивка. Това беше усмивката на древен и забравен от всички бог, изтръгнат от хилядолетния си сън; усмивката на сатир, на когото са заповядали да разпръсне мрака на нощта…

Стегната в ослепителен сноп, психиката му се стрелна напред като ракета, върху лицето на Никълъс се изписа дълбока изненада. В следващия миг стовари юмруци върху лицето му. И още веднъж, и още веднъж… Тялото на Никълъс потръпна и се преви над парапета, пръстите му отчаяно се вкопчиха в хладния метал…

Психическата атака на Майк беше колкото силна, толкова и неочаквана. Отровата на „Бан Том“ почти изчезна от организма на Никълъс, но битката с нея го беше изтощила до крайност. Граници на силите съществуваха дори за човек като него, дълбоко в себе си той осъзна, че отдавна ги е прекрачил…

Майк го притискаше към перилата с огромна сила, чувството му за равновесие постепенно се стопи, тъмното око на Кшира колебливо примигна. Усетил това, Майк го блъсна с удесеторени сили, Никълъс разбра, че всеки миг ще се откъсне от парапета и ще полети в пропастта…

В момента, в който тялото му увисна почти отвесно от тесния парапет и щеше да се откъсне от него, в душата му изведнъж помръдна нещо странно. Не беше Кшира, не беше и Акшара, но психическата му енергия беше огромна. Може би ръката на Бога се беше издигнала от промишления смог на Токио, за да подкрепи омаломощеното му тяло… Нямаше време за анализи, инстинктът го накара да се възползва от блясъка на тази странна искра…

Краката му отскочиха и се сплетоха около шията на Майк, тръбните му мускули се стегнаха, торсът му рязко отскочи нагоре. Юмруците му се стовариха върху скулите на Майк с огромна сила, онзи нададе неволен вик на болка, хватката му отслабна. Никълъс рязко го отблъсна от себе си, тялото му се олюля и отстъпи към навити на руло ПВЦ-тръби.

В ръката му проблесна острието на къс нож.

— Майкъл, не! — изкрещя Джаки.

Той не й обърна внимание и се втурна напред. Никълъс ловко отскочи встрани, но мястото за маневри се оказа прекалено тясно. Ножът се плъзна по ръката му, зейна грозна рана. Острието светкавично промени посоката си и се насочи към гърлото му.

Последвалата му реакция беше напълно механична, той просто се остави в ръцете на Бога. Сграбчи тръбата над главата си, напрегна мускули и я пречупи. От нея излетя облаче гореща пара под налягане, струите й блъснаха Майк право в лицето. Той нададе страшен вик, тялото му отскочи към парапета, блъсна се в него и полетя надолу, в бездънната пропаст, от която пълзяха утринните изпарения…

Джаки не извика, тялото й беше като парализирано. Дълго време не помръдна, забила зъби до кръв в кокалчетата си. От счупената тръба продължаваше да излита пара, бялото облаче се промушваше през металните решетки и се насочваше нагоре, към синьото небе. Далеч долу прозвуча острият вой на полицейски сирени.

Приклекнал на мястото, откъдето Майк започна последната си атака, Никълъс дишаше тежко и правеше всичко възможно да възвърне самообладанието си. Главата му се въртеше, в стомаха му се появи гадене.

— Съжалявам, че не успях да го спася — най-сетне прошепна той и погледна по посока на Джаки.

Окървавеният юмрук се отдели от зъбите й, морско зелените очи бавно срещнаха неговите.

— Не бяхте длъжен да го сторите — глухо отвърна тя.

Нещо в тези невероятни очи беше помръкнало. Може би онази особена вътрешна светлина, която Никълъс забеляза още при първата им среща в апартамента на Хонико, а след това — макар и само за миг — в клуба „Запален от двата края“… Сърцето му потръпна, нещата изведнъж дойдоха по местата си.

Започна бавно да се надига, гърбът му се подпираше в стената. Порязаната ръка го болеше ужасно.

— Вие ме спасихте, нали?

Тя пристъпи напред, разкъса ръкава на блузката си и му направи стегната превръзка, точно над раната.

— Не зная за какво говорите…

— Знаете — поклати глава Никълъс, без да отделя поглед от очите й. — В момента, в който брат ви положително щеше да ме изблъска през парапета, аз усетих нещо странно… Сякаш невидима ръка ме подкрепи…

— Вероятно е бил самият Майкъл — прошепна тя и се насочи към парапета. — През бурния си живот е имал възможност да придобие някои доста необикновени умения…

— Невъзможно — поклати глава Никълъс. — Единственото му желание беше да ме блъсне в пропастта…

Тя гледаше надолу, към малкото площадче пред входа на сградата, задръстено от полицейски коли. Лицето й се озари от неясна, розова светлина.

— Той не искаше да унищожи вас, господин Линеър — тихо промълви Джаки. — Желанието му беше да се освободи от себе си…

— Може би не знаете какви ужасни престъпления е извършил — поклати глава Никълъс.

На устата й се появи иронична усмивка.

— Зная, господин Линеър… Зная много повече. Имам представа на какво беше способен Майкъл…

Той пристъпи към парапета и погледна надолу, към проснатата върху асфалта тъмна фигура.

— Умря, както и живя, нали? — прошепна Джаки. — По блестящ начин, драматично… Точно според предписанията на „Кагакуре“ — Книгата на самураите…

Никълъс замълча. Не можеше да разбере какви чувства вълнуват душата й. Не пророни дори сълза за брат си, нима действително го беше обичала?

Тя притисна гръб в парапета и се извърна към него. Откъм реката Сумида подухваше палав ветрец и рошеше косата й. Върху лицето й се появи израз на дълбока тъга, очите й — тези невероятни морскозелени очи — сякаш бяха угаснали завинаги.

— В тази история има нещо особено тъжно, господин Линеър — промълви тя. — Тъжно и иронично… Майкъл беше твърдо убеден, че аз съм чиста и неопетнена… нарече ме дори светица… Така ме е виждал в мечтите си… Което обаче няма нищо общо с действителността… — потръпна и обхвана раменете си с ръце, помръкналите, но все още прекрасни очи се спряха върху лицето му. — Ще приемете ли моята изповед?

— Не съм свещеник! — тръсна глава Никълъс. — Мисля, че не е…

— Моля ви!

— Добре — въздъхна той. Нима може да се откаже на тези очи? — Както желаете…

— Не както желая, господин Линеър — въздъхна тя и затвори очи. — Такава е Божията воля… — помълча за: миг, после промълви: — Майкъл наистина е извършил ужасни престъпления, но и аз не му отстъпвам…

— Моля за извинение, Света майко — погледна я с недоумение Никълъс. — Но вашият брат беше убиец!

— Аз също.

— Света майко…

— Помните ли Нгуен Ван Трък — човека, който трябваше да предаде на Хонико откраднатата информация за „Кибер-нет“?

Недоумението на Никълъс нарасна.

— Но откъде знаете за „Кибер-нет“ и Нгуен? — попита той, после сам намери отговора — от Хонико, разбира се…

— Вие проследихте Ван Трък — продължи Джаки. — Хванахте го, подменихте дискетата, а след това го хипнотизирахте… Така той нямаше да запомни, че е бил разкрит… Но нещо се беше объркало… Няколко часа след като предаде дискетата на Хонико, той споделил с нея, че започва да си спомня за някакъв инцидент…

— И Хонико ви го каза, така ли? — втренчено я погледна Никълъс.

— Да.

— После?

— После изпълних дълга си. Не можех да позволя на Майкъл да разкрие измамата, преди да му дойде времето… Нещата вече бяха задвижени…

— Какви неща?

— Ще научите, когато му дойде времето…

Той продължаваше да я гледа с недоверие:

— Значи вие убихте Ван Трък, така ли?

— Вече ви казах, изпълних дълга си и нищо повече… — в очите й се появи нов, непознат блясък. — Устата на Ван Трък трябваше да бъде затворена! — блясъкът се усили, тъмен и тайнствен като непозната планета.

Никълъс изведнъж разбра какво ще се случи и протегна ръце. Тялото й политна през металния парапет и започна да пада, но той успя да сграбчи китката й.

— Не това е начинът, Света майко! — извика.

Тя вдигна лице към него, очите й бяха угаснали.

— Дойдох тук да спася Майкъл, да излекувам душата му — прошепна, думите й бяха подети от вятъра. — Но претърпях провал… Предадох ордена, престъпих свещената си клетва пред Бога…

Увиснала на ръката му, Джаки изглеждаше крехка и безпомощна, съвсем като дете. Впил поглед в очите й, Никълъс усети с пълна сила огромната рана, зейнала в душата й.

— Няма значение какво си сторила, Майко — настоятелно рече той. — Колкото и ужасно да е то, Бог не би поискал живота ти…

Кичур коса покри отчасти невероятните морско зелени очи, в същия миг облаците се разкъсаха и лицето й бе осветено от ярките слънчеви лъчи.

— Не се изповядах докрай — прошепнаха побелелите й устни. — Не ти казах за най-тежкия си грях…

— Добре, изповядай се — прегракнало извика Никълъс. — А после живей!

— Пусни ме, моля те! Бог не би позволил да живея с това, което се крие в душата ми!

— Да оставим решението в Неговите, не в твоите ръце! — поклати глава Никълъс и започна да я изтегля нагоре — бавно, но решително.

Нощта на жътвата

Токио, Ню Йорк

Тетцуо Акинага се появи на погребението на Кайшо в будисткия храм Ниширен. Двадесет елитни якудза останаха навън под командата на помощник-оябуните. Това беше повече от проява на уважение, приличаше по-скоро на демонстрация на сила. Единствен оцелял след дългата и продължителна битка между Микио Оками и „Вътрешния кръг“ — Съвета на оябуните, мършавият Акинага искаше да покаже на всички кой е победителят.

В паузата между опелото и погребението той без колебание се изправи срещу Никълъс Линеър, представи се по име, положение и принадлежност към съответния клан, изчака Никълъс да стори същото и каза:

— Разбирам, че ме търсите…

Вътрешността на храма грееше в разкошни алено златисти тонове и странно наподобяваше неоновите реклами по Гинза.

Въпреки че Акинага беше избрал момента за контакт с изключително внимание и малцината опечалени вече бяха навън, Никълъс забеляза напрегнатата фигура на Хонико край вратата, която очевидно искаше да присъства на предстоящия сблъсък. Коей му хвърли един разтревожен поглед, но той й направи знак и тя неохотно се отправи към градината, щедро обляна от лъчите на следобедното слънце. Фигурата й се открои на вратата като изящна литография.

— Танака Гин е събрал доста улики срещу вас — отвърна Никълъс, внимавайки гласът му да не прозвучи враждебно. — Разполагам с тях и възнамерявам да ги предам на главния прокурор лично, веднага след погребението на Оками-сан…

— Зная, зная — небрежно отвърна Акинага. — Фантасмагории, които няма да издържат пред никой съд…

— Мога да ви уверя, че не е така. Обвиненията са проверени и доказани.

— Вярвам ви — наклони глава Акинага. — Затова съм тук. Зная, че имате насрочена среща при Гинжиро Машида и искам да ви направя едно предложение: отменете срещата и доброволно ми предайте своите тъй наречени улики!

— Май не сте наред! — втренчено го изгледа Никълъс.

— Напротив — поклати глава оябунът. — Хата-сан е мъртъв и признанието му, че не Танака Гин, а той е работил за мен, вече не струва пукната пара. Сам знаете, че трябва да го потвърди лично в съда. А това означава, че вашият приятел Гин ще гние в затвора, при това за доста продължителен срок. Времената са такива, че нито правителството, нито обществеността ще подминат тайния съюз между висш държавен служител и Якудза…

— Обвинението срещу Танака Гин ще се провали — отвърна Никълъс, но добре си даде сметка накъде вървят нещата и сърцето му се сви. Изведнъж му се прииска да е навън, под топлите лъчи на слънцето, близо до Коей…

— Може би — сви рамене Акинага. — Но това е без значение. Правителството трябва да демонстрира решимост пред очите на избирателите си. Както обикновено, това няма да има нищо общо с истината за отделния човек… Бъдете сигурен, че Танака Гин ще бъде жертвеното агне и ще получи максимална присъда. Зная това от най-високо място.

Никълъс чувстваше с цялото си тяло как опечалените, между които бяха Кисоко, Нанги и Коей, бавно се отдалечават по посока на гробището. Двамата с Акинага останаха абсолютно сами, ако не се броеше неподвижната фигура на Хонико, замръзнала в близост до входната врата на храма.

— А какво ще стане, ако ви предам уликите?

— Не ако, а когато, Линеър-сан — поправи го оябунът. — Тогава аз ще направя публично изявление, с което ще оневиня Танака Гин…

— Кой ще ви повярва?

— Думите ми ще бъдат потвърдени от свидетел, в чиято почтеност никой не би дръзнал да се осъмни. В рамките на следващите четири часа Танака Гин ще бъде свободен. Това ви го гарантирам лично.

Животът на Танака Гин срещу свободата на Акинага, въздъхна в себе си Никълъс. Неравностойна размяна. Но нима в живота има нещо равностойно и честно?

— Ще се срещнем един час след погребението — каза на глас той. — Чакайте ме пред Ноги Джинджа в Ропонги.

— Подходящо място — склони глава Акинага. — Доволен съм.

В същия момент през вратата на храма се втурна един от бойците якудза и мълчаливо му подаде мобифон. Оябунът подхвърли няколко къси изречения в мембраната, изключи апарата и го върна на младежа.

— Сега ще се оттеглите ли, Акинага-сан?

Тясната, гола като череп глава на Акинага се извърна към Никълъс с някакво скрито раздразнение.

— Много ми се иска да продължим приятния си разговор, но за съжаление присъствието ми на друго място е крайно наложително…

Поклонът му беше къс, на границата на пренебрежението, мършавата му фигура се насочи към изхода. После изведнъж спря и се обърна:

— Не ви поднесох съболезнования за смъртта на съпругата ви — подхвърли той. — Моля да ми простите…

— Но това се случи преди повече от година…

— Да, зная — замислено кимна Акинага, помълча малко, после подхвърли: — Някои хора са убедени, че сте напълно безчувствен, Линеър-сан… Не проляхте дори сълза на погребението на жена си, виждам, че и сега очите ви са сухи… — Кокалестият му показалец се вдигна с някаква скрита заплаха. — Ще ми простите арогантността, но много ми се иска да видя още веднъж демонстрацията на този толкова японски стоицизъм от ваша страна… — Секундна пауза, очите му трескаво проблеснаха. — Съпругата ви… Джъстин, нали?… Почина при автомобилна катастрофа…

— Точно така — отвърна Никълъс и сърцето му се сви.

Акинага направи крачка в обратна посока, Никълъс долови дъха му, напоен с миризма на риба и соев сос.

— Съвсем не е така. Тя беше следена от моите хора, забеляза ги и в паниката се блъсна в насрещния камион…

Горещите вълни на гнева започнаха да се надигат в гърдите на Никълъс. Съзнаваше, че Акинага нарочно го дразни, очевидно недоволен от готовността, с която прие условията му. Беше ясно, че иска да го накаже и унижи, да го принуди да изгуби самообладание и едва тогава да сключи сделката си с него.

— Възхищавам се от начина, по който приехте този тежък удар — поклати глава Акинага, който през цялото време внимателно го наблюдаваше. — Уважавам хората като вас, които при всички обстоятелства остават твърди като скала… — На устните му се появи тънка усмивка. — Ще ви съобщя и още един факт… Със съпругата ви изгоря и един мъж… Господи, пак ми се изплъзва името… А, да — Рик Милар, бившият й шеф… Нощта преди катастрофата двамата прекараха в хотелската му стая и мога да ви уверя, че нито за миг не бяха спали… — Наблюдаваше реакцията на Никълъс е, хищния поглед на вълк, надвесен над жертвата си. — Точно така, Линеър-сан… Тя ви мамеше… Чукаше се с този Милар с истинска страст!… — Отново замълча, после тихо подхвърли: — Имам чувството, че с тази информация ви правя голяма услуга…

Обърна се и излезе от храма, следван на почтително разстояние от малката си армия. Приличаше на възкръснал от древността шогун, който няма никакви проблеми с адаптацията към съвременните реалности.

Никълъс стоеше до Кисоко, намираха се в библиотеката на дома й. Помещението изглеждаше странно с оголените си лавици за книги. Край вратата бяха струпани пълни кашони, до тях беше изправен персийският килим, навит на руло. Дъсченият под хладно проблясваше. Произведенията на изкуството по стените и мебелите вече бяха опаковани и почти изнесени. Онези, които все още се намираха тук, бяха покрити с бели парчета памучен плат. На мястото на разкошния кристален полилей светеше гола крушка, стаята изглеждаше мрачна като пещера, във въздуха вече се усещаше атмосферата на запуснатост…

— Надявам се, че срещата с „Денва партнърс“ премина добре…

— Да — кимна Никълъс. — Лишени от подкрепата на Майк, те проявиха разбиране и приеха молбата ни за отсрочка… Присъствието на Нанги-сан също си каза думата… Канда ни беше много полезен, тъй като познава тези хора далеч по-добре от мен…

— Това е хубаво — кимна Кисоко. — В крайна сметка вие и Тьорин-сан ще трябва да намерите общ език…

— Несъмнено — кимна Никълъс и внимателно я погледна. — Знаехте ли, че Тьорин е длъжник на Акинага и преди да дойде в „Сато“, е работил за него?

— Не — без колебание отвърна тя. — Дори не съм подозирала това. Същото се отнася както за Нанги-сан, така и за Оками…

— Реших да му кажа, че зная всичко — въздъхна Никълъс. — Излезе така, както и очаквах — той ненавижда Акинага, но е бил парализиран от страх… — На устните му се появи усмивка. — Сега вече се страхува от мен, а не от Акинага! На това се дължи и усърдието му…

— Няма ли да го уволните? — попита Кисоко, неестествено бледа на слабата светлина.

— Вероятно не — поклати глава Никълъс. — Тьорин знае много неща за Акинага и ще ми бъде от полза. А и преценката на Нанги-сан в крайна сметка излезе вярна: този младеж има изключително пъргав ум…

Извърна се леко встрани, просто за да покаже, че не иска да говори повече за Канда Тьорин. Предстояха далеч по-важни неща. Опразнена от мебелировката, къщата изглеждаше мъртва. Направи опит да си представи Полковника между тези стени. Предпочиташе да мисли за него, вместо за това, което му съобщи Акинага. Да мисли за Коей или Нанги, за Танака Гин или Тьорин, но не и за ужасната рана, която оябунът отвори в сърцето му. Да, това наистина беше рана, проклет да бъде! Оказа се, че този тип познава отлично не само семейните му проблеми с Джъстин, но и отношенията й с Рик Милар… А думите му бяха тежко обвинение… Защото от тях ставаше ясно, че единствен виновник за нелепата смърт на Джъстин е той, Никълъс! Ами ако е прав, изведнъж се запита той. Нима Джъстин наистина му е изневерявала? Напълно възможно. Тя беше нещастна и самотна, принудена да живее във враждебна среда. А той я остави сама и въпреки молбите й замина да изпълни дълга на баща си към Микио Оками… Спомни си, че в онази нощ я търси по телефона няколко пъти, но никой не вдигна слушалката. Дали е била навън, или просто не е искала да чуе гласа, му? А може би е била в леглото на Рик? Всичко беше възможно и той добре го съзнаваше. Истината… Какво означава истината? Едва ли някога ще я научи със сигурност… Всъщност изобщо не му се искаше да я научи…

Отгатнала бурята в душата му, Хонико мъдро го беше оставила сам в будисткия храм, някак изведнъж изгубил своята святост, дори кислорода във въздуха… Оттеглила се в сянката, тя безмълвно го наблюдаваше, почти физически усещаше нажежените до бяло пламъци на мъката и гнева, които сякаш изскачаха направо от наелектризираното му тяло…

Сега, няколко часа по-късно, той се беше изправил в дома, който тежеше от горчиви спомени. И за пръв път в живота си разбра, че честта е жестока и коварна любовница…

Кисоко прекъсна мрачните му размишления, пристъпвайки към един от бюфетите, върху който имаше поднос с преполовена бутилка уиски и две кристални чаши.

— Къде отивате двамата с Нанги-сан? — попита Никълъс.

— Нямаме определени предпочитания, важното е той да си почине добре — отвърна Кисоко и напълни чашите с кехлибарена течност. — Синът ми Кен замина за Щатите и в момента нищо не ме задържа тук… — Насочи се към него с чаши в ръце, токчетата й отчетливо почукваха по голите дъски на пода.

Той не се учуди на решението й да се откаже от обичайния чай, моментът наистина изискваше нещо по-силно… Възрастната жена беше облечена изцяло в бяло — цвета на траура. Коприненото костюмче, ръкавиците и шапката с воал бяха на мода през 60-те години, но тази година най-известните модни къщи отново ги включиха в колекциите си. Погледна я в тъжните очи, чашите звъннаха. Отпиха по глътка в памет на Микио Оками.

— По дяволите! — изведнъж рече тя и запрати чашата си към отсрещната стена. — Той все пак живя дълго и интересно!

— Съжалявам, че не успях да го спася — промълви Никълъс и сведе поглед към ситните късчета кристал.

— До известна степен го сторихте — поклати глава Кисоко. — Освен че изплатихте дълга на баща си, вие успяхте и да спечелите обичта му, Линеър-сан. Имам чувството, че ви обичаше повече от всички на този свят, включително и от мен… — в гласа й нямаше ревност, нямаше завист. — Беше човек с труден характер, не обичаше да проявява слабост. От много години се опитвах да полагам грижи за него, тъй като животът му беше пълен с опасности… Но това само го правеше нервен и избухлив. Защото на практика той обожаваше опасността, стремеше се към нея с цялата си душа… Бях принудена да го закрилям по друг начин, отдалеч… — на лицето й се появи тъжна усмивка.

— Чрез Тао-тао, нали?

— Да.

— Той знаеше ли, че вие сте танжин?

— Нямам представа. Никога не сме говорили по този въпрос… Вероятно е усещал нещо…

— Що се отнася до Кшира…

— Да — кимна тя. — Очаквах да повдигнете този въпрос. — Тръгна към бюфета, но там нямаше други чаши. Никълъс й предложи своята, тя благодарно кимна и я напълни с уиски. Отпи голяма глътка, въздъхна и каза: — Трябва да внимавам, алкохолизмът е нашата семейна болест…

Насочи се към един от покритите столове, седна и кръстоса крака. Беше съвършена, като модел на гениален художник. Нанги е един щастлив човек, неволно си помисли Никълъс.

— Страховитите истории за Кшира карат хората да полудяват…

— Аз съм ги преживял на практика.

— Несъмнено — вдигна глава тя. — Кшира не е привилегия на всички танжини… Тя е по-могъщата част на Тао-тао, далеч по-силна от Акшара… Точно поради това малцина са тези, които я разбират… — Очевидно решила да не обръща внимание на собственото си предупреждение, Кисоко вдигна чашата и лисна съдържанието й в устата си. — Аз владея Кшира, Линеър-сан… Затова можете да вярвате, като ви казвам, че тя подлудява всеки, който не успее да я постави под контрол… Ако обаче я посрещнете с открити гърди, тя няма да ви нарани… Вгледайте се в душата си, овладейте това, което се крие в нея, и ще бъдете богато възнаграден… — на лицето й се появи загадъчна усмивка. — Но мисля, че вие вече сте усвоили този урок…

— А Шукен? — попита той. — Наистина ли съществува могъщата комбинация от Акшара и Кшира, която превръща човек в Бог? Чувал съм доста противоречиви теории по този въпрос…

— А какво е личното ви мнение? — лукаво го погледна Кисоко.

— Мисля, че нямам достатъчно познания, за да си изградя собствено — призна той.

— Имате, Линеър-сан — възрази тя. — Имате далеч по-задълбочени познания от повечето танжини… — стана, остави чашата на бюфета, редом с полупразната бутилка уиски. Дали в погледа й не пролича желание за ново питие? — Отговорът на въпроса е у вас, трябва само да го потърсите…

— Какво искате да кажете?

Токчетата й затракаха в негова посока. Изправи се пред него и мълчаливо го погледна. Усети вълнението в душата й, изведнъж разбра, че ще стане свидетел на интимни разкрития, за които дори не смееше да мечтае.

— Акшара и Кшира съжителстват в душата ви, Линеър-сан.

Той се закова на място. Разбира се, тя е права! Шукен действително беше в душата му. Той беше живото доказателство на теорията, според която интеграцията на двете части на Тао-тао е напълно възможна. Канзацу, някогашният му сенсей, беше сбъркал. Той не беше повярвал, че Никълъс е достатъчно силен да се справи с Кшира, просто защото сам полудя от нея. В душата на Никълъс нахлу огромно облекчение. Изведнъж му се прииска и Коей да е тук, да сподели радостта му.

Във въздуха бавно плуваха прашинки, всяка натежала от спомени, всяка със своя история… Ярки искри в безбрежния океан на времето.

— Кисоко — промълви най-сетне той, забравил за официалния тон. — Ти си изключително мила с мен…

— Брат ми те обичаше като син, аз също — простичко отвърна тя, а прямото изражение на лицето й му напомни за Коей. Стана му топло и приятно, изпита дълбоко съжаление, че тази жена заминава. — Ти имаш особена съдба, необикновена карма… Чувствам я като топлите лъчи на слънцето по гърба си…

— Като кармата на баща ми?

— О, не! — на лицето й се появи шокирано изражение. — Нищо подобно! Баща ти беше архитект и като всички архитекти — голям мечтател… Именно тази негова черта го сближи с брат ми и двамата станаха великолепен тандем… Полковника мечтаеше за бъдещето, а Оками-сан превръщаше мечтите му в действителност. Той беше изпълнителят. За съжаление плановете на баща ти за мирна и преуспяваща Япония бяха обречени на частичен неуспех още от самото начало…

— Защо?

— Само Бог може да вижда бъдещето и да го превръща в действителност — отвърна Кисоко и спря поглед на тънък лъч светлина, успял да проникне през прозореца. Беше толкова плътен, че създаваше илюзията за мост, по който човек може да избяга от мрака. — В крайна сметка хората винаги си остават хора — продължи тя с глас, омекнал от тежестта на спомените. — Колкото и да са гениални, те не са в състояние да предвидят всичко… Особено когато става въпрос за гигантско начинание като това, което започна баща ти… В него присъстваха политиката (в лицето на Либерално-демократическата партия), бюрокрацията, едрият капитал и Якудза… Неточностите в прогнозите му се дължат на самата човешка природа.

Обърна се да погледне Никълъс, за миг чертите на лицето й станаха живи и прекрасни, като в годините на далечната й младост.

— Баща ти не беше алчен, затова не успя да разбере, че великолепните му планове ще рухнат именно поради алчността. Но човек по природа е алчно същество, иска да притежава всичко — пари, състояние и най-вече власт… Именно алчността доведе до рухването на ЛДП, тя е в основата и на сегашната дълбока рецесия. Алчността подкопа устоите на управлението в тази страна, превърна политиците в марионетки, доведе до създаването на абсурдната политическа коалиция, която практически блокира всички усилия за промяна.

Никълъс помисли малко, после вдигна глава:

— Но идеите на баща ми все пак се наложиха, нали?

— Общо взето — да — кимна тя и извади червилото си. Това беше знак, че разговорът трябва да приключи дотук.

Той гледаше как червилото покрива алените й устни, търпеливо чакаше. Кисоко бавно тръгна из стаята, ръцете й нежно докосваха лавиците за книги и покритите мебели. Сякаш бяха стари приятели, от които търсеше подкрепа…

— Искам да си изясня някои неща — промълви най-сетне той.

Тя спря, ръката й остана върху полираната плоскост на библиотеката.

— Светата майка твърди, че си член на нейния орден…

Пръстите й пробягаха по изящните извивки на дървото.

— Това е истина…

— Не Оками-сан, а ти си била собственица на някогашното „торуко“, известно като „Тенки“… Онзи комплекс от сгради, в който днес се помещават „Пул Марин“ и „Запален от двата края“…

— Имотът действително беше на мое име — стрелна го с поглед тя. — Но беше купен с пари на ордена…

— Не разбирам — поклати глава Никълъс. — Какво е търсил тук вашият орден по време на Окупацията?

— Имам нужда от чист въздух — изведнъж промълви Кисоко и тръгна към вратата. — Ще ми правиш ли компания?

Никълъс я погледна и с учудване установи, че тя променя посоката на движението си и спира пред сляпата тухлена стена. Протегна ръка и натисна определено място в мазилката, стената плавно се завъртя около невидима ос, разположена в средата. Никълъс пристъпи напред и смаяно се облещи.

Покрити със ситен чакъл пътечки се извиваха сред стройни ели и кленове джуджета, току-що окъпани от дъжда. Бистро поточе ромонеше по посока на малък вир, в който играеха пъстърви. Едва сега Никълъс разбра, че складът, към който беше прилепена къщата на Кисоко, на практика играе ролята на черупка, скрила в себе си най-прекрасната градина на света.

— Харесва ли ти? — попита със странна свенливост Кисоко и спря да го изчака.

— Много!

— В Токио просто няма достатъчно въздух — във въздишката й имаше както доволство, така и мъка. — Имам чувството, че тази градина ще ми липсва най-много от всичко, което оставям тук…

Седна на каменна пейка без облегалка, нещо в позата и изражението на лицето й го накара да си спомни снимките на Жаклин Кенеди от погребението на съпруга й… Бледата светлина на следобедното слънце вършеше истинска магия — направо пред очите на Никълъс тази жена се освобождаваше от тежестта на времето и бързо се превръщаше в това, което е била на младини.

— Единствената цел на ордена беше да служи на Бога, при това по най-добрия начин — промълви Кисоко, погледът й се сведе към ръцете в ръкавици, отпуснати спокойно в скута й. — Той беше създаден по Негова воля и с Негова благословия… — Главата й леко се повдигна, очите й сякаш гледаха в далечното минало. — Но постигането, на тази цел невинаги е лесно… Защото, както е казано в Светото писание, „неведоми са пътищата Господни“… Той често изпращаше своите сигнали до нас, сигнали, които се превръщаха във видения… Но виденията винаги подлежат на различна интерпретация, понякога бяха откровено фалшиви…

Никълъс срещна погледа на блестящите й очи, непроницаеми като каменна стена.

— Точно такова видение се яви на Мери-Маргарет — жената, която оглавяваше ордена през 1947 година… В резултат тя изпрати Бърнис в Токио, мисията й беше трудна и изключително опасна… Според видението й, един армейски офицер от Окупационните части щеше да се завърне в Щатите и да се прехвърли в политиката. После, с демагогски средства, насилие и страх, щеше да се добере до президентския пост… Видението рисуваше апокалиптична картина… Този човек беше истински антихрист, който щеше да хвърли страната в гибелна война срещу Съветския съюз…

Никълъс си спомни разказа на Хонико и вдигна глава:

— Заехте се за работа и установихте, че този човек е Джаклин Макейб, така ли?

— Да — кимна Кисоко. — Той отговаряше напълно на описанието, което присъстваше във видението на Мери-Маргарет. Но, концентрирани върху него, ние пропуснахме да идентифицираме истинската опасност…

— Сенаторът Джо Маккарти…

— Точно така. Бяхме като парализирани от ужасната си грешка… В онези години съветската заплаха беше съвсем реална, Никълъс-сан. Именно това позволи на Маккарти да спечели доверието на голяма част от политиците и обикновените хора в страната. Бяха ни необходими доста усилия да разбием неговия имидж, въпреки това голяма част от злото вече беше сторено…

Въздухът беше влажен и лепкав, Кисоко се принуди да свали тънките ръкавици. Постави ги в скута си и започна да ги глади с дългите си изящни пръсти. Над главите им жужаха пчели.

— Истинската опасност се криеше във факта, че част от нещата, срещу които се бореше Маккарти, бяха реалност… Затова стигнахме до решението, че трябва да подкрепим баща ти в усилията му да изгради една нова Япония — силна, модерна, истински страж срещу настъплението на комунизма в Тихоокеанския регион. Руснаците вече бяха заграбили Курилските острови, не беше трудно да се отгатне какъв ще бъде следващият им ход… — Кисоко вдигна ръка и прибра няколко игриви косъмчета зад ухото си. — Класическият фашизъм на Хитлер и Мусолини беше мъртъв, но правителството на САЩ вече го възраждаше, макар и под нова форма… В онези години неофашистките идеи бяха изключително популярни… — ръката й предупредително се вдигна. — Колелото на историята продължава да се върти и днес отново наблюдаваме как фашизмът надига глава — този път под формата на религиозен фанатизъм и етническа нетърпимост…

Стана и приглади полата на костюмчето си. Слънцето потъна зад хоризонта, нощта бързо влизаше в правата си.

— Позволихме на Майкъл Леонфорте да изиграе всичките си козове, просто защото не знаехме откъде ще дойде опасността. Такава беше Божията воля, последиците можеха да бъдат ужасни. Но те винаги са ужасни, когато тъмните сили се развихрят…

Мина покрай него, душата му беше докосната от блестящия сноп на психиката й. Никълъс изпита чувството, че потъва в ледено подводно течение, Бог знае откъде изскочило в спокойните и топли води на детски басейн…

— Кисоко-сан… — тихо промълви той.

— Да?

Тя спря и се обърна, но пред очите й моментално се спусна воал, с чиято помощ прикри чувствата си.

— Не ми казваш всичко, което е свързано с Майкъл Леонфорте…

Някъде сред храсталаците пропя кос. Кисоко бавно нахлузи тънките ръкавици от бяла материя, изведнъж заприлича на хирург пред трудна операция.

— Имаш право — кимна тя. — Някога, преди много години, дядото на Майкъл инвестира малка сума пари в ордена. След смъртта му в сметката ни постъпиха още пари, вече значително повече… Старият Чезаре имаше големи амбиции за бъдещето на Майкъл и искаше да му помогне…

— Но той стана богат от контрабандата с наркотици в Лаос, едва ли се е нуждаел от парите на ордена — изтъкна Никълъс.

— Но се нуждаеше от нашето влияние — поклати глава Кисоко. — И го получаваше, без дори да знае за какво отиват завещаните от дядо му пари… Те му помогнаха особено много в армията, още преди да стане дезертьор и да се заеме с престъпна дейност… Как мислиш, би ли успял да заблуждава командирите си толкова дълго време, без да си получи заслуженото? Благодарение на парите на Чезаре, той си осигури такива връзки и влияние, които винаги го държаха една крачка пред военните следователи… — очите й напуснаха лицето му и се зареяха към градината. — Сега вече разбираш, че орденът е имал всички основания да се стреми към неутрализирането на Майкъл…

— Но това означава, че Светата майка…

— Точно така — кимна Кисоко. — Тя беше длъжна да организира отстраняването на собствения си брат.

Къщата зад гърба им се издигаше с мрачна величественост, пуста и кънтяща като катедрала.

— Положението беше много трудно, тъй като Мери-Роуз имаше… хм… доста специални отношения с Майкъл. Ти без съмнение си ги усетил… Дойде тук просто за да направи последен опит да го спаси… Въпреки че дълбоко в душата си е знаела какъв ще бъде резултатът. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Надеждата винаги умира последна, нали? В нея се съдържат болката и радостта от живота…

— Господи, колко ми липсваше! — въздъхна Маргарет и се притисна до Кроукър.

Той я целуна по бузата и обви ръце около кръста й. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си и да стори това, за което дълго време беше мечтал. Възпираше го единствено, обстановката. Около тях се издигаха високите бели стени на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, блестящи на светлината на слънцето. Сред листата на дърветата пърхаха птички, лениви пчели тихо жужаха над розовите храсти.

— Франси винаги е обичала да идва тук — въздъхна Маргарет. — Особено когато беше болна, а нещата между Тони и мен се влошиха…

Замълчаха, всеки беше доволен от присъствието на другия. По време на полета от Форт Лодърдейл имаха достатъчно време да споделят преживяното, да се уверят във взаимните си чувства. А Маргарет получи възможност да обмисли и непосредствено предстоящите действия. Много й се искаше да си възвърне компанията, дори с цената на тежък съдебен процес. Чезаре беше в затвора, очакваше го съд по обвинение в контрабанда на оръжие и наркотици. Главен свидетел на обвинението беше лейтенант Майло, а Веспър получи повишение и стана ръководител на собствена антитерористична група, изпълняваща заповедите единствено на директора на отдела Сполдинг Гън. Именно тя свърза Маргарет с един от заместник-главните прокурори, работещ в Арбитражния съд. Той хранеше големи надежди, че изкупуването на компанията й от Чезаре ще бъде обявено за невалидно поради процедурни нарушения. А самият Чезаре изпадна в дълбока психическа депресия и вече не представляваше заплаха, за никого. Най-решителната стъпка на Маргарет беше свързана с бизнеса на Доминик. Твърдо решила да излезе от него, тя предаде ръководството на клана Голдони в ръцете на тричленен съвет, съставен от най-верните на фамилията босове. Тези мъже не бяха свикнали да се консултират с никого, но даваха явни признаци на разбиране и очевидно щяха да се приспособят към новите условия на играта.

Кроукър забеляза, че тя извръща глава към параклиса с тесните решетъчни прозорчета.

— Тревожи ли те нещо? — попита.

— Да ме тревожи? — погледна го с усмивка тя. — Не… Всъщност мъничко… — лицето й видимо потъмня. — Какво ще стане, ако изгубя Франси, Лю? Няма да е честно, особено сега — след като отново станахме близки… Ти си до мен, а тя никога не е имала истински баща…

Кроукър взе ръцете й и ги целуна.

— Според мен трябва да й вярваш — промълви той. — Преживя достатъчно, за да знае какво иска… Не забравяй, че животът й едва започва, Маргарет… След всичко преживяно нещо вътре в нея се е променило… Нека изчакаме да видим какво ще последва.

Пол Киарамонте беше сам в параклиса на манастира. Нервно пристъпваше от крак на крак, ноздрите му долавяха миризмата на прах и изгорели свещи. Тук беше влажно и доста хладно, но въпреки това той се потеше.

Храмовете винаги го караха да мисли за изповед, а изповедта означаваше да си спомни за всичките грехове в живота си.

— Пол…

Обърна се, сърцето му пропусна един такт. В черно-бялата роба на игуменка Джаки изглеждаше наистина като кралица. Зад нея пристъпваше Франси и очите на Пол се разшириха от учудване. Беше облечена в проста черна рокля, която стигаше до коленете й. Зачервеното й лице беше спокойно и тържествено.

— Знаех си аз… — задавено промълви той, неспособен да отмести поглед от невероятните морскозелени очи, които беше сънувал в продължение на години. — Знаех, че не може да си мъртва!

Джаки протегна ръце, той бързо ги покри с дланите си. Не се целунаха, но Франси ясно усети електрическата искра, пронизала телата им. Приличаше на топлината, която се издига от напечения асфалт през лятото — невидима, но властна като приливна вълна.

— Трябва да ти се извиня, Пол…

— За какво?

— За онази нощ в градината, когато ние…

— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я с категоричен тон той. — Дори тогава си давах сметка, че не мога да те имам завинаги, но те исках… Ужасно силно те исках, Джаки! И всичко, което последва, беше прекрасно…

Чула светското си име от устата му, тя неволно потръпна. Не беше очаквала, че толкова много ще се развълнува… Неволно си спомни за Майкъл, за нощите, които прекарваха заедно на покрива в Озоун парк… Негов блян ли беше това? Вече не помнеше. Блян и спомени се смесиха в едно монолитно цяло…

— Така беше — кимна тя. — Благодаря ти…

Дълбоко в душата й все още живееше частица от някогашната Джаки Леонфорте. Така щеше да бъде до края на дните й, нищо не можеше да се промени. Дали и предишните игуменки са изпитвали подобни чувства? Прегърна Франси през рамото, спокойствието на духа й бавно се прехвърли върху Пол и момичето. Дали Франси ще се окаже избраницата на Бога? Дали промяната не идва заедно с нея? Ако наистина е така, пред момичето се разстила труден и продължителен път. Може би точно това й е необходимо, бегло си помисли Джаки.

— Хубаво направи, че дойде да ме видиш — промълви Пол и прочисти стегнатото си гърло.

— Закрилял си я в продължение на доста дни — отвърна Джаки, имайки предвид Франси. — И ти благодаря най-сърдечно, от името на ордена…

Очите й бяха необятна вселена, той объркано усети, че цял се разтапя в тях. В съзнанието му изплува одисеята на трудния, изпълнен с приключения живот, изведнъж разбра, че най-важните уроци човек усвоява у дома, при корените си…

Втренчен в очите на Джаки, той вече знаеше отговора на въпроса, който искаше да зададе. Въздъхна, поклати глава и все пак го зададе на глас:

— Ще те видя ли отново?

— Със сигурност ще видиш Франсин — отвърна Джаки. — Бог да те благослови!

Изведнъж осъзна, че той си отива, вероятно завинаги. Остра болка прониза сърцето й.

По небето тичаха буреносни облаци, камъните по пътечката блестяха от влага, над тях се виеше мъгла от изпарения, сякаш беше ранно утро…

— Кажи нещо — прошепна Коей. — Мълчанието ти ме плаши…

Тишината в гробището се нарушаваше единствено от монотонните звуци на далечна молитва, вятърът рошеше косата на Коей. Следобедът ставаше нетърпимо задушен.

— Акинага ме осведоми за събитията, настъпили след моето заминаване за Европа — тихо промълви той.

Тя неволно потръпна от отчаянието в гласа му, но въпреки това попита:

— Какви събития?

— Събитията около смъртта на Джъстин… — очите му се сведоха към неравната пътечка, която водеше към гроба На Оками-сан. Камъните бяха пропукани от старост, между тях се виждаха жилави коренища. — Умряла е не при катастрофа, а защото са я преследвали хората на Акинага… Имала е любовна връзка с бившия си шеф…

— И сега се питаш как е било възможно да ти изневери, така ли? — стрелна го с поглед Коей.

— Отчасти — призна той.

— Това не отговаря на истината! — отсече тя, избърза крачка напред и застана на пътя му. Очите му бавно се вдигнаха към лицето й. — Всичко между вас е тук и тук… — пръстът и докосна първо главата, а после сърцето му. — Ако в края на краищата тя е имала връзка с друг мъж, това съвсем не означава, че те е предала… Просто е осъзнала, че всичко между вас вече е мъртво… За разлика от теб. Ти отказваше да приемеш този факт, непрекъснато те мъчеше чувство за вина…

— Но Акинага…

— Остави Акинага на мира — твърдо го пресече тя, очите й останаха впити в неговите. — Забрави всичко и всички, опитай се да намериш себе си…

— Не мога да забравя Микио Оками. Той беше…

— Първо трябва да приемеш смъртта на Джъстин, а едва след това да скърбиш за Оками и всички останали…

Дъждосвирец проблесна с пера под самотен слънчев лъч, кацна за миг върху надгробната плоча на Оками, после отлетя. А Никълъс изведнъж осъзна правотата на думите й. Не бива да се поддава на уловките на Акинага, не бива да му позволи да разбие просто ей така годините, които беше преживял с Джъстин… Щастливи години, споменът за които оставаше единствено в неговата душа, натежал от символите на една незабравима любов… Не, Акинага няма право да се докосва до тях!

Обстоятелствата, довели до тяхната духовна раздяла, едва ли биха могли да се дефинират просто — само чрез чувството за вина, което дълго властваше в душата му. Те бяха различни и многобройни, мрежата на отчуждението се беше изграждала в продължение на години — същите тези щастливи и пълноценни години на голямата им любов… Сега, каквото и да стореше, каквито и обвинения да хвърляше върху себе си, резултатът все ще си бъде същият… Карма… Станало е това, което е било писано да стане.

Протегна ръка и стисна топлата длан на Коей.

— Тя ще ми липсва винаги — промълвиха едва чуто устните му.

— Сигурно ще е така — тихо отвърна Коей. Коленичиха пред надгробната плоча, прошепнаха заедно думите на заупокойна молитва, после бавно се изправиха.

— Ти си магьосница, Коей — прошепна Никълъс и взе лицето й между дланите си.

Псалмите в далечния храм бяха стихнали, но звуците им още висяха от клоните на дърветата, сякаш бяха сребърни сълзи… Коей въздъхна и се притисна в него.

— Прекалено дълго живееше затворен в себе си, Никълъс — промълви тя. Потръпна и с благодарност усети как тялото му се притиска в нейното, а душите им се сливат.

Блестящият диск на луната надникна иззад буреносните облаци, струпали се на хоризонта. От мястото, на което лежеше — гол и напълно отпуснат, Тетцуо Акинага имаше прекрасна гледка към заснежения връх Фуджи, огрян от сребристите лъчи. Това беше Нощта на жътвата, отбелязваща началото на пълнолунието…

Акинага обичаше Нощта на жътвата. В една такава нощ преди много години беше водил смъртен бой с якудза от враждебен клан. И двамата бяха тежко ранени, но Акинага пръв се надигна от мръсотията в уличната канавка, окървавените му пръсти се впиха в шията на полумъртвия враг. С див блясък в очите и огромна наслада той гледаше как езикът на противника изскача между посинелите устни, чуваше безпомощното гъргорене на лишените от кислород дробове, ноздрите му е наслада улавяха вонята на пресни фекалии, съпровождаща смъртта…

Зад гърба му се разнесе мекият и приятен глас на Лонда, запяла непозната песен.

Чу тихите й стъпки, миг по-късно силните й ръце се плъзнаха по голото му тяло.

— Истински лукс е да те притежавам — въздъхна той. — Това ме кара да си припомням един факт, който ми носи особено удовлетворение — имал съм много врагове, но нито един от тях не доживя до дълбока старост… — потръпна от удоволствие при докосването й и продължи: — Всички живееха с една-единствена мисъл — как да ме унищожат. Какви ли начини не опитваха… — От устата му излетя тих смях. — Но аз все още съм тук, единственият оцелял… Мъртъв е дори Микио Оками, великият Кайшо… Да, мъртъв е. Имах удоволствието да присъствам на погребението му. И защо не? Той наистина заслужава почести, особено сега, когато е заровен на два метра под земята… — Смехът му се превърна в налудничаво кискане, сякаш боговете бяха отнели разума му. — Трябва да призная, че срещата с Никълъс Линеър също ми достави огромна наслада… Приятно е да зная, че е безсилен да направи срещу мен каквото и да било… Няма улики, разполага само с това, което сам реших да му кажа… Разигравах го като маймуна, копелето нещастно… — от гърдите му се откърти блажена въздишка, очите му се премрежиха. — Лонда, ти струваш колкото…

— Млъквай!

Облечена в оскъдните одежди на стриптийзьорката Лонда, Хонико рязко стегна тънкото найлоново въже около шията на Акинага. Тялото му потръпна от възбуда, членът му стана твърд като скала. О, колко е сладко да си безпомощен! Като пеленаче, притиснато до майчината гръд, на най-топлото и сигурно място на света! Ноздрите му неволно се разшириха, търсейки сладката миризма. Мама… Очите му се затвориха…

Въжето се стегна, болката и чувството за задушаване се смесиха с екстаза, който плъзна по гърба му и се насочи към слабините — тежък, омайващ, прекрасен… Ерекцията пулсираше с могъща сила в цялото му тяло, вибрациите в слабините му бяха като ярки светкавици. Каква сладка болка, Господи! Тя наистина е страхотна. О, да!…

Очите му рязко се разтвориха, клепачите му запърхаха като на дете, изложено под ярките слънчеви лъчи. Дали въжето не беше прекалено стегнато, или просто така му се струваше? Отвори уста да каже нещо, но въжето се впи в кожата му с нова сила, разнесе се задавено гъргорене… Главата му отскочи нагоре, вените на шията му се издуха… Направи опит да се плъзне встрани, но коляното й върху кръста му беше тежко като скала. Загърчи се като пепелянка, стисната зад главата, неспособна да изстреля отровата си.

Какво става? Направи опит да напълни дробовете си с кислород, но не се получи… Ако още малко продължава така, с положителност ще…

Жълтият диск на луната, започна да се увеличава пред пламналия му взор, скоро се превърна в огромен балон и изобщо престана да прилича на небесното светило…

Хонико безмълвно наблюдаваше как омразното лице на Акинага потъмнява и се налива с кръв, душата й пееше… Отправи поглед към пълната луна едва след като се увери, че оябунът е мъртъв. Мислеше за Никълъс Линеър, за самотната му мъка и гняв, за тъгата в душата му…

Устните й се разтвориха и тихо повториха рефрена на песента, която пееше преди малко:

Мек и прекрасен, гласът й се понесе нагоре, към теменуженото небе. Там, където беше всеопрощаващият Бог…