Дясната ръка на Бога

Глава 3 Мъжът от Сна Вацта

Мъжът от Сна Вацта яздеше белия си кон в умерен ход към Града и тъмния облак, надвиснал над стените му. Залязващото слънце оцветяваше дима и гледката бе красива, напомняща дори за рай, макар че ако погледът продължеше надолу, източникът й приличаше на вход към преизподнята. Очевидно ситуацията в Инструър се беше влошила през последните два месеца, когато го беше посетил за последно. Пратеникът кимна — това можеше да се очаква. Всъщност дори беше добре. Ако всичко беше открито, задачата му щеше да бъде улеснена.

Войниците при Дългия мост бяха изпаднали в паника, южните им колеги — също. Това бе така още от средата на утрото, когато бяха започнали да се разчуват вести за случващото се в Инструър. Все повече бежанци се струпваха на северния край на моста, в началото задържани, докато в един момент това не бе станало безсмислено. Затова войниците бяха отворили портите и пропускаха всички, без значение дали имат разрешителни.

Нощта вече се канеше да прихлупи хоризонта. А нищо не се бе променило и войниците ставаха нервни, принудени да гледат как димът продължава да се издига от града им. По моста продължаваха да притичват ужасени хора, носещи нови и нови истории за ужаси и огнена разруха. Хамбарите и доковете били опустошени. Над града се сипел дъжд от пламък и смърт. Ескейн се изправил срещу Съвета. Пътят на юг бил затворен, казваха някои, защото тамошният мост изгорял. В града не бе останала свободна лодка — всички плавателни съдове или отдавна бяха отнесли собствениците си далеч надолу по течението, или биваха използвани от по-предприемчивите за платен превоз. От Съвета не идваха никакви нареждания. Инструър бе напълно беззащитен и уязвим.

А сега някой се приближаваше от север, яхнал тъмна кобила. Самотен конник с нищо не можеше да застраши града, но можеше да отнесе вести за уязвимостта му на враговете. При караулната ездачът спря, умело скочи от седлото и застана до коня си, изчаквайки.

— Днес никой не може да влиза в града, без значение дали има пропуск — казаха му. Войникът бе изрекъл горните думи с напрегнат глас, примесен с тревога: къщата му се намираше в южната част на града, може би на около половин миля от житниците.

Непознатият отметна качулката си. Изникналото лице беше възрастно, ловкостта на движенията му още повече подсилваше контраста. Рунтави вежди и потънали сини очи под подстригана късо бяла коса. Уста, която бе не повече от цепка, и нос, приличащ на орлов клюн. По погледа му личеше, че е свикнал да изисква подчинение.

— Не разполагам с пропуск — каза мъжът с удивително дълбок глас.

— И да имахте, не можете да прекосите. Не виждате ли, че градът гори?

— Бях призован от Съвета на Фалта. Трябва да премина.

— Никой не е влизал от деветия час насам. Може би след няколко дни…

— Аз съм новият посланик от Сна Вацта — каза мъжът, показвайки лист хартия. — Трябва да премина днес. Ако в града има безредици, трябва да бъда там, за да помагам.

— Все още не сте в Инструър, милорд — учтиво, но решително отвърна пазачът. — Затова от мен не се очаква да изпълнявам нарежданията ви. Когато стъпите в града, пускайки в сила назначението си, ще бъда длъжен да ви се подчинявам.

Войникът доволно скръсти ръце. Колегите му си размениха усмивки зад гърба му.

Мъжът от Сна Вацта стисна устни. Сетне ръката му се стрелна към пояса и със същото движение отправи острие към гърлото на войника. Движението бе невъзможно бързо.

Никой не помръдна.

Чужденецът въпросително повдигна вежда. Войникът трескаво направи знак с ръка и останалите стражници се отдръпнаха.

— Ти ще дойдеш с мен до града, за да потвърдиш пристигането ми. По-късно ще се върна тук, за да ми издадете пропуск. Не желая да върша нещо незаконно. — Думите бяха изречени меко и учтиво, което ги правеше още по-заплашителни.

— В крайна сметка няма да се наложи…

— Не, наложително е. Не искам да възникнат въпроси относно законността на присъствието ми.

— Няма да ви пуснат на портата.

Чужденецът раздалечи устни в старческа усмивка.

— Още една причина, поради която идваш с мен.

Така, за свой ужас и срам, войникът бе принуден да съпроводи мъжа до портата Инна, след което отвъд портата, където, стъпвайки в Инструър, чужденецът пусна в ход назначението си, а сетне обратно по моста към караулната. Процедурата отне половин час, през което време настъпи нощта.

— Все още не сте прегледали писмото за назначението ми. Подписано е от Нейно Величество Илизейн, кралица на Сна Вацта. Това е нейният печат.

Той подаде писмото на стражниците, които го гледаха в продължение на времето, което според тях се оказа достатъчно, сетне почтително му го върнаха заедно с пропуск. Пратеникът им обърна гръб, качи се на коня си и пое обратно към Инструър.

— Ще го пуснат ли втори път? — попита един от младите войници.

— Ако имат поне капка акъл — отвърна капитанът, потривайки гърло.

Компанията спринтираше към Залата на знанието. Отвратителните звуци ставаха все по-силни. Лийт държеше Джугом Арк високо. Усетила гнева и вцепенението му, Стрелата засия като слънце. Аркосът на Немохайм беше прав. Лъчите на светлината извадиха сцена на ужас.

Войниците, участващи в братоубийственото клане, бяха внимателно подбрани. Деорк бе знаел, че мнозина от стражите биха се възпротивили да избиват съгражданите си, без значение под каква форма бъдеше издадено нареждането, затова беше накарал новоназначените си капитани да изберат онези ратници, които не са обременени от скрупули. Имената на останалите бяха прилежно записани. Деорк имаше планове и за тях, включващи изпращането им в предните линии на следващата битка.

Стражите се нахвърлиха върху сепнатата Еклесия. Първата жестока атака повали една трета от събраните, които дори не бяха видели повторното изникване на Деорк и не бяха осъзнали, че са предадени. Писъци заглушаваха виковете на онези, които не бяха се паникьосали и се опитваха да организират събраните на групи и поведат малцината, които умееха да се бият.

Сиянието на Джугом Арк осветяваше три групи хора, които се отбраняваха храбро, но напразно. В този миг, отпечатал се дълбоко в съзнанието на Лийт, младежът чу жена да крещи:

— Моля ви, не и детето м…

Но молбата й беше безмилостно секната. Някакво задавено възклицание долетя иззад Лийт. Той осъзна, че звукът се бе отронил от гърлото на Фарр, израз на клокочещ гняв. Едва тогава юношата усети, че и той самият се чувства по същия начин.

— Бива ги да секат невинни — каза Уизаго. — Да видим колко са добри, когато се изправят срещу истински воини! Елате, приятели!

Надавайки рев, членовете на Компанията се включиха в битката.

Лийт премести Стрелата в лявата си ръка и изтегли меча си. За момент си помисли да използва силата на Джугом Арк, но отново се отказа, защото не знаеше какво би могло да се случи. Заедно с Уизаго, Те Туахангата и Грайг, който не се отделяше от Лийт, сякаш му беше васал, той се хвърли към неколцина стражници, прекалено заети да се гаврят с група зле въоръжени люде, за да забележат връхлитащата ги гибел. Юношата от Лулеа се нахвърли върху тях с вик, компенсирайки с ярост липсата на опит. Младият немохаймски боец се сражаваше до него и го пазеше от опасните удари. Новоизникналите бързо застанаха между членовете на Еклесията и пазачите.

Остатъкът от битката се струваше на Лийт някакъв кошмарен сън. Някои от войниците разпознаха Стрелата и избягаха от бойното поле. Други се сражаваха неохотно. Малцина бяха тези, които можеха да се похвалят с нещо повече от обучение. Нямаше такива, които да са закалени в битка като Компанията. На моменти Лийт повдигаше Джугом Арк, за да огледа положението. В светлината й можа да види, че макар той и приятелите му да бяха спрели клането, Компанията не отбелязваше напредък. Всеки момент командирът на войниците можеше да поиска подкрепления, ако вече не го бе сторил. Нямаше начин да устоят срещу цялата градска стража, дори и с Ахтал. А оставащите от Еклесията бяха по-скоро утежнение, отколкото някаква помощ. Лийт отново насочи мислите си към Стрелата, размишлявайки по какъв начин би могъл да я използва.

В този миг очите му се разшириха от удивление, защото един от повалените граждани се надигна от земята, а в ръката му се появи меч. Мъртва жена, лежаща от лявата му страна, също се надигна. Раните й зееха, а лицето й бе белезникаво. Трети мъртвец се надигна, последван от нови и нови редици призраци. Край тази немъртва армия стояха Маендрага и Беладона. Магьосникът се смееше. И тогава Лийт разбра. Илюзия. Страх се изписа по лицата на войниците, прогонвайки концентрацията.

— Вие отнехте животите ни без справедлива кауза! — прогърмя глас, по някакъв начин усилен многократно. — Сега ние се завръщаме, за да отнемем вашите!

Всички стражници се обърнаха и побягнаха, като някои дори захвърлиха оръжията си.

— Това е илюзия, страхливи глупаци! Върнете се и се бийте!

Крясъкът, също тъй нечовешки силен, долетя от входа на Залата на знанието. Там стоеше мъж, облечен в черно, разперил широко ръце — в жест на гняв или в призив на могъщество.

Смехът на Маендрага се промени в напрегнато изсумтяване, сетне той падна на колене, подхванат от дъщеря си.

— Тук има магьосник… много могъщ…

Той простена и припадна. Лийт отново погледна към мъжа на прага, който сега бе повдигнал ръце. Можеше ли това да бъде онзи, за когото Аркосът на Немохайм им беше казал? Пазителят на Андратан?

И други от Компанията си задаваха същия въпрос.

— Ахтал! — провикна се хауфутът. — Онзи мъж е магьосникът, срещу когото се изправяме!

Лийт видя, че брудуонският воин сам е осъзнал това, защото вече скачаше над наобиколилите го трупове и се втурваше към входа.

Деорк не можеше да повярва на очите си. От безопасната си позиция наблюдаваше разгръщащото се клане. Всъщност в началото дори бе грабнал копието от ръцете на един колебаещ се войник и лично бе пронизал опитващото се да избяга хлапе. Съвсем доскоро не можеше да става и дума за неуспех. С наслада бе наблюдавал погиването на глупака, който снощи самодоволно тръбеше за приближаването на стрела към Инструър. Дотук с Бога ви.

Тогава нещата се бяха променили. Първо пронизителна светлина бе превърнала нощта в ден, после в боя се бяха включили още противници. Първоначално смяташе, че това е някаква част от Ескейн, дошла да се присъедини към Еклесията. Още по-добре. С един капан щеше да унищожи всички плъхове. Но скоро бе принуден да изостави тази приятна мисъл. Новопоявилите се бойци бяха прекалено яростни и опитни, за да са от Ескейн. Някакъв непознат враг? Съперник за мястото му в Съвета?

В този момент се бяха случили две неща: сред биещите се бе изникнал Аркосът на Немохайм и някой бе създал мощна илюзия. Всичко му се изясни. Аркосът е намерил могъщи съюзници. Някой в Брудуо възнамерява да заеме мястото ми като дясна ръка на Неумиращия.

Пред очите му мнимите мъртъвци обърнаха хората му в бягство, което го накара да изкрещи от гняв. Бе успял да се овладее, да спре да губи време и да нападне илюзията, която, макар и могъща, беше повърхностна и скалъпена набързо. Почувства обичайната умора, която съпътстваше употребата на магия, но нямаше избор. Призраците изчезнаха, а Деорк огледа разрухата на замисъла си — временната разруха, каза си решително — и прогори една мисъл дълбоко в съзнанието си.

Някой ще си плати за това. Някой ще си плати!

Докато стоеше, все още потънал в гнева си, забеляза затичан към него боец, повдигнал меча си по начин, който му беше познат до болка: връх напред, наклонен под специфичен ъгъл. Без дори да се замисля, Деорк отскочи назад, затръшна вратата и я залости, като за всеки случай — и въпреки допълнителното изтощение, което това му докара — я запечата и с магия.

Само на едно място мечовете биваха държани така: убийствените тренировъчни полигони на Махди Дащ. Колкото и невероятно да му се струваше, за малко се бе разминал с един от Повелителите на страха. Колко ли още от тях служеха на врага му? А Деорк се чувстваше толкова слаб!

Догадката ми е правилна. Врагът ми заема висок пост сред служителите на господаря. Но дали действа с Неговото одобрение? Няма значение. И в двата случая ще бъда мъртъв, ако допусна грешка. Той се обърна и бързо пое към кулата, решавайки да размишлява над това впоследствие.

Навън Компанията отвеждаше наплашените остатъци от Еклесията далеч от това място. Уизаго бе получил жестока рана в гърдите. Беше пребледнял и кървеше обилно. Те Туахангата стоеше до него, викайки за помощ. Лийт се огледа, чудейки се къде е Хал. Но раната изглеждаше нелечима.

Тогава си припомни Стрелата, която все още стискаше с лявата си ръка. Премести я обратно в дясната, приближи се до поваления принц и се приведе над него.

— Казах му да не се превзема — троснато каза Те Туахангата. — Обаче не, видя как се бие брудуонецът и реши, че той също може като него. Има късмет, че не го посякоха веднага, но мисля, че умира. Може ли да се направи нещо?

Лийт отчаяно се опитваше да си припомни как бе изцелил ръката на Геинор. Спомни си, че беше използвал мехлем. Но беше ли необходимо наистина? Сега нямаше време за мазила. Трябваше да провери дали магията на Стрелата е достатъчна сама по себе си.

Не е магия, мина му през ума. Ускоряване. Ускорява естественото зарастване на раната. Много рани зарастват и без церове.

Лийт постави Джугом Арк върху гърдите на умиращия. Стрелата заблестя в отговор. Когато я повдигна отново, раната се беше затворила, оставяйки само белег след себе си.

Фирейнският юноша изпита ликуващо вълнение, споходено от странна горчилка — отново беше използван като проводник на чужда сила. Но не можеше да позволи на гордостта си да причини чужда гибел, затова остави зяпналия Туа и отиде да търси още ранени.

Членовете на Компанията бяха наобиколили Лийт — в случай че войниците се върнат отново. Но улиците оставаха неестествено тихи. Сенките не криеха врагове. Единствено риданията на изцелените нарушаваха тишината — плачеха за погиналите си близки.

Стрелата бе излекувала мнозина — както от Еклесията, така и от ранените стражи, за които беше настоял Хал. Но не можеше да стори нищо за мъртвите.

— Моето съживяване беше само илюзия — тъжно каза Маендрага. — Де да можех да им върна живота наистина.

Накрая и последното дете беше излекувано. Приключенците от Компанията се спогледаха, изпотени и мръсни. Сетне едновременно поеха далеч от това отвратително място.

— Събрах ви тази сутрин, за да обсъдим вчерашните събития — обърна се Деорк към останалите членове на Съвета. Дълбокият му глас ехтеше в съвещателната камера, намираща се зад Желязната врата.

Тук съм, за да успокоя страховете ви. Да ви уверя, че всичко протича по план. Само че една тормозеща го мисъл се промъкна в словоплетството. Наистина ли всичко е под контрол? Дали дори и тук не ме застрашава нещо?

— Претърпяхме незначителен инцидент, касаещ зърнохранилищата. За съжаление последвалият пожар причини смъртта на неколцина работници. Негодниците от Ескейн веднага се възползваха от временното объркване. Командирите на градската стража бяха изправени пред трудна дилема: дали да се изправят срещу заговорниците, изпълнявайки нареждането ни отпреди два месеца, или да помогнат на достойните граждани и търговци срещу огньовете, заплашвали постройките в стария Струър и доковете. Знаели са, че и в двата случая е било възможно да бъдат обвинени в неизпълнение на задълженията си, затова разделили силите си. Това ги направило лесна цел за ескейнчани. Със съжаление трябва да съобщя за погиналите храбри стражници. Предлагам да не позволяваме саможертвата им да остане неоценена. За да запомним храбростта им, нека помълчим в продължение на минута.

Застъргаха столове, докато съветниците се изправяха. Деорк трябваше да признае, че Аркосът на Немохайм бе свършил добра работа, привличайки най-интелигентните и даровити хора от Съвета за брудуонската кауза. Някои от тях още не осъзнаваха какво означава това и каква щеше да бъде съдбата им, когато Рушителят се появеше. Но имаше двама-трима, които при други обстоятелства биха служили на Брудуо дълго и лоялно. Аркосът на Фирейнс, например, беше умел счетоводител, успял незабелязано да изпразни резервите на града, включително мощния Търговски дом. Аркосът на Фавония харчеше пари със същото умение, с което фирейнският му колега се сдобиваше с тях, но пък благодарение на комарджийските си пороци се бе сдобил с обширна мрежа информатори. Оказа се, че сред редиците на Ескейн има и хора със слабост към хазарта, натрупали огромни дългове. Благодарение на тях Деорк бе получил достъп до висшите ескейнски кръгове.

Съветът още не беше възстановен до пълната си бройка след прочистването на лоялистите. Все още не бяха пристигнали новите посланици от Сна Вацта и Редана, тъй като тези места бяха най-далече. Останалите новопристигнали бяха в ръцете му, включително и новият Аркос на Деруйс, което изненада Деорк, тъй като информацията, с която разполагаше, говореше, че Лудия крал не би изпратил покварен човек. А ето че този посланик дори бе предложил нови стратегии в угода на изменническия Съвет. Деорк го беше отвел в подземията под Пиниона, но на онзи не му бе трепнало окото. Нека говорят после колко чиста била Фалта!

Без значение на талантливост и полезност, този Съвет щеше да бъде пометен, когато Всевластният завземеше Инструър, което несъмнено щеше да стане още преди края на годината. Аркосите щяха да му предадат града, а после щяха да получат полагащото им се наказание. Деорк дори вече беше избрал подходящото място. Щеше да се погрижи екзекуциите да бъдат публични и сладостно удължени.

Едва бяха заели местата си, когато бе зададен първият въпрос, и то от Аркоса на Хаурн. Той рядко вземаше думата, защото не беше долюбван и знаеше това.

— Прощавайте, но защо не сме изпратили главната сила срещу Ескейн? Бройката на войниците ни е била достатъчна да потушим пожарите и да се изправим срещу заговорниците. Защо сме пропуснали шанса да ги унищожим, когато са надигнали глави от дупките си?

Деорк стана много предпазлив. Съдържанието на самия въпрос, личността на задалия го — и изобщо самият факт, че някой му задаваше въпрос, след като бе употребил словоплетство — всичко това го притесняваше. Магията, която бе принуден да използва снощи, го беше изморила повече, отколкото бе подозирал. На всичкото отгоре беше нарушил и една от заповедите на господаря, макар и не страшно. Когато се бе качил да отведе проклетата Стела, я завари ухилена. Толкова беше побеснял, че нареди да бъде заключена в Пиниона. Но лицето й все още го преследваше и това го притесняваше.

Пазителят на Андратан се откъсна от отвличащите го мисли. Неспособността да се концентрира беше още едно доказателство за лошата му форма — последвало глупавите въпроси на съветниците. На всяка цена трябваше да се вземе в ръце.

— Ако бяхме изпратили всичките си сили след ескейнските плъхове — отвърна сковано той, — щяхме да останем опасно изложени на риск. И какво щеше да правиш ти тогава, ако бяха изпратили хора срещу Съвета? На теб това дори не би ти и минало през ума, нали? Трябваше да задържим резервни сили. Нищо не пречеше ескейнските нападения да са служели само за отвличане на вниманието — както и се оказа след снощната срамна атака над Залата на знанието, с която се оправих лично. Затова аз седя на председателското място, а вие сте късметлии, че изобщо стоите в тази зала.

Пазителят на Андратан се отпусна назад в стола си, доволен от отговора, а в същия момент на вратата се почука. Фуроман, личният му секретар. Раздразнението на Деорк припламна отново.

— Нима си забравил, че ти е забранено да ме прекъсваш по време на заседание? Какво е толкова неотложно?

Лицето на секретаря пребледня, но самият той продължи да се приближава.

— Милорд, Аркосът на Сна Вацта пристигна, за да заеме мястото си. Всичките му документи са в ред, представени пред съответните лица. Той изчаква разрешението ви.

— Не можа ли да го забавиш до края на заседанието? — попита Деорк, изненадан. Сна Вацта! Как е възможно да е пристигнал толкова бързо? Не го очаквахме по-рано от месец. Докладът за избраника на кралицата все още не беше пристигнал, макар Деорк лично да бе подканил тамошните си шпиони. Дали този мъж беше лоялист? Можеше ли да бъде купен?

— Това ли е обичайната процедура? — попита дълбок глас. Висок мъж в бяла роба тихо бе влязъл в помещението, останал незабелязан от замисления Деорк. — Няма значение. Посочете ми моето място и ме запознайте накратко с дневния ред.

Влезлият зачака, скръстил ръце, докато Фуроман донесе стол и го постави между Аркосите на Деруйс и Хаурн. Добра позиция, помисли Деорк, който вече започваше да се опомня. Ще мога да го държа под око. Да видим какво ще разкрие словоплетството.

Аркосът на Табул, днешният протоколиращ, заговори бързо, правейки справка с бележките си. След това Деорк се изправи, приветства накратко новодошлия, който в отговор кимна почтително. Не е от бъбривите. Идеално.

Но тази тъй примамлива илюзия бързо бе разбита, защото Аркосът на Сна Вацта се приведе напред, впери нетрепващите си очи в тях и започна да задава въпроси.

— Ами снощните безредици? Тази сутрин обикалях града и чух да се говори, че не било атака, а само събиране не религиозни фанатици от нещо, наречено Еклесия. Защо са били разпръснати с такава жестокост?

Деорк се навъси. Беше се опитал да скрие тази информация, но беше само въпрос на време да изникне.

— Наистина беше така, но те са маши на Ескейн. Известни ли са ти тези заговорници? — Аркосът кимна и Деорк продължи. — По някакъв начин на фанатиците им е било внушено, че е в техен интерес да отстранят Съвета на Фалта. Бяха въоръжени и нанесоха сериозни наранявания на стражите, които бях изпратил да ги разпръснат.

— Тази сутрин минах и през мястото на битката — продължи вбесяващият старец, прокарвайки ръка по бялата си коса. — Наброих над седемстотин трупа, от които стражите бяха повече от половината. Как е възможно група необучени, въоръжени зле граждани да нанесат подобни загуби на отлично тренирани войници? Позволявам си да приема, че обучението на стражниците е добро, защото кралството ми изпраща ежегодно голяма сума именно с тази цел.

По лицето му имаше бръчки, но то излъчваше само твърдост.

— Не мислиш ли, че първо трябва да се запознаеш повече с работата на Съвета, преди да избързваш да оправдаваш присъствието си? — попита Аркосът на Строукс. По-малко от всичко Деорк искаше точно това конте да постави новодошлия на мястото му.

— Въпросът на Аркоса е разумен и заслужава отговор — каза председателят. — Все още не съм разговарял с вчерашния дежурен командир. — Нямаше и да го стори, защото кьопавият глупак лежеше в дъното на голяма купчина мъртъвци, точно и където му беше мястото. — Но предположението ми е, че войниците са се сдържали, защото все пак насреща си са имали свои съграждани. Докато отсрещната страна не е показвала такова разбиране.

— Посетих местните целители — каза със сериозния си глас остроликият. — Нямаха нито един пациент от сражавалите се, нито от членовете на Еклесията, нито от градските стражи. Ако войниците са се старали да не убиват, защо няма ранени?

Деорк подреди силно словоплетство.

— Възможно е, приятелю, клетите фанатици да са отнесли ранените със себе си. — Дотук с въпросите. Чутото ти е напълно достатъчно. — А сега, нека пристъпим към…

Но възрастният мъж само махна с ръка, сякаш пропъждаше досадно насекомо, сетне отново заговори, прекъсвайки Деорк:

— Нищо не е по-важно от добруването на хората. Ставащото тук, в Ескейн, е симптоматично за нещата, които чуваме, че се случват из Фалта. Моята кралица ме изпрати тук, за да стигна до същината на проблема. Няма да допусна някой да попречи на търсенето ми, без значение на длъжност и потекло. Получил съм нареждания. В качеството си на представител на Сна Вацта ще ги следвам безкомпромисно.

Председателят беше потресен. Този мъж бе останал незасегнат от магията му. В цяла Фалта нямаше човек, който да може да стори подобно нещо, дори и в момента Деорк да не се намираше в най-добрата си форма. Той се помъчи да си припомни вчерашната битка. Дали този мъж не беше магьосникът, дошъл тук да подкопае позицията му? Може би някакъв неизвестен враг се домогваше до мястото му?

Красивият брудуонец захвърли учтивостта. Лицето му се скриви в ужасяваща гримаса, като че опитващо се да задържи избликващ гняв.

— Кажи ми, старче, кой си ти?

Мъжът от Сна Вацта повдигна вежди и се представи. Името не говореше нищо на Деорк, но предизвика оживена реакция сред останалите съветници. Няколко лица почервеняха. Дори по-сдържаните Аркоси, запазили хладнокръвието си пред обвиненията на северняците, дошли преди няколко месеца, сега започнаха да крещят към новодошлия и един на друг. Насред врявата белоробият мъж с ужасяващото име се изправи, сбогува се, макар и нечуто, и напусна залата.

Краката му го отнесоха на юг, далеч от поквареното сърце на Фалта, към унищожените силози. Как можеха стоящите начело да загърбват нуждите на онези, за чието добруване се очакваше да се грижат? Никой от съветниците не си бе направил труда да огледа щетите. Единствено бяха изпратили войници срещу собствените си хора.

Тук, в стария Струър, въздухът все още бе натежал от дим. Беше трудно да се диша. Той си припомни последния път, когато беше посетил това място, преди повече от четири десетилетия. Припомни си високите постройки, притиснати близо една до друга, някои съзрели повече от хиляда години, обитавани още отпреди времето на брудуонската инвазия. Тогава беше отседнал в пететажна постройка на тази улица, ако не го лъжеше паметта… Да, точно така, точно тази — или поне тук се бе издигала. Сега на нейно място имаше купчина пепел. Тя, както и още много други постройки из града, бяха покосени от пожарите, някои от които все още пламтяха. Към реката се простираше верига предаващи си кофи хора, опитващи се да се борят с пламъка по такъв неефективен начин — водата се намираше може би на половин миля от това място. За момент той остана загледан в тях: хора, които не знаеха друго, освен факта, че са останали без дом. Сетне мълчаливо се приближи и също се включи във веригата.

Димът правеше разговорите трудни, но не след дълго Аркосът на Сна Вацта разбра мащаба на щетите. Не можеше да става и дума за сравнение с Инвърлоу Ийч — бе посетил руините на този град няма и месец след изгарянето му до основи — но най-бедните граждани бяха засегнати най-сериозно, защото бяха останали без подслон, а почти всичките им пари отиваха за прехрана. Но някаква група чужденци ръководела настанявания. Възрастният мъж се усмихна. При лоша управа сред хората винаги изникваха истински водачи. Той остана още малко, сетне продължи обиколката си.

Навсякъде из стария град картината беше същата. Сякаш по неписано правило Струър страдаше най-много във времена на разруха.

Инструър бе започнал началото си като две отделни поселища, Инна и Струър, основани от Раупа и Фурист на северния и южния бряг на голям остров сред Алениус, Реката на реките, недалеч от мястото, където приливите и отливите преставаха да й влияят. Тези два града бяха воювали в продължение на векове, докато в един момент не се бяха слели, процъфтявайки благодарение на стратегическото си място и гъвкавото тълкуване на определени търговски правила. А с течение на хиляда и петстотинте години, през които островът бе обграден със стени и обединен под названието Инструър, северната част, водеща началото си от стария град Инна, се бе оформила като средище на заможните и влиятелни граждани, а южната част — Струър — бе привлякла не толкова почтителните. Това е допринесло за голямата разруха, отбеляза си Аркосът, докато крачеше по непавираните улици. Къщите бяха построени калпаво, прекалено близо една до друга, без водоизточници, ако не се брояха каналите. Складовете също бяха прихлупени един до друг, което спомагаше за разпространяването на огъня. Тесни улички, затрудняващи бягството. Такъв ярък контраст с чистите, обширни улици на Инменност.

Мъжът прекара още час с друга група огнеборци. Най-храбрите от тях изтичваха до самото стълбище, за да излеят кофата си върху бушуващите пламъци. И тук на хората не им беше до приказки, но те също му казаха за малка група северняци, които се опитвали да внесат ред, та да може най-сериозно пострадалите да получат помощ първи. Той пи от скромния им мях с вино, прие искрените им благодарности, сбогува се и продължи.

Наближаваше залез, когато се натъкна на събрани хора в близост до Струърската порта. Може би петстотин души търпеливо изчакваха. Мъжът от Сна Вацта се нареди на една от опашките и можа да узнае, че хората чакат за хляб. Очевидно някаква група люде — произходът им не беше съвсем ясен, някои говореха за Деювър, други за по̀ на север, но във всеки случай не били от Струър — предоставяха храна и подслон за пострадалите от огъня. Това били същите хора, каза една жена, които снощи спасили Еклесията. Един младеж подкрепи думите й. Той бил там, за да вземе участие в прочистването на града от омразния Съвет. Но това се оказало капан, продължи той с гневен глас. Градските стражи ги причаквали в сенките.

И младежът продължи да описва подробно сблъсъка. Разказа как сестра му била посечена от войник, макар да умолявала за милост. Той самият бил ранен в крака, макар когато поискаха да покаже, белегът му изглеждаше поне на няколко седмици. В отговор младият мъж твърдеше, че бил изцелен, заедно с мнозина други. И не, не си го бил представил, нито занасял слушателите си. Последните останаха скептични.

Аркосът на Сна Вацта остана объркан от историята на младежа. Макар казаното да се припокриваше с наученото досега и да показваше, че на следващото заседание трябва да бъдат зададени доста сериозни въпроси, някои неща бяха направо нелепи. Ярка светлина? Мечоносец, който повалял по неколцина войници с всеки свой удар? Духовете на мъртъвците, завърнали се да отмъстят, обръщайки стражите в бягство? Човек, който лекувал с огнен допир?

Изслушала историята на младежа, тълпата насочи вниманието си към мъжа с бяла роба. В отговор на въпросите им Аркосът призна, че не е местен, но разказа как участвал в следобедното гасене. На неговите думи също бе реагирано със скептицизъм, докато той не представи допълнителни детайли, съдържащи места и имена, доказали истинността на историята му. Саждите по скъпия плат на одеждата му, белезите по ръцете и начинът, по който се вслушваше в тях, доказваха, че той е приятел.

Слънцето залезе, а редиците още не бяха свършили. Деца плачеха от глад и страх, възрастните стоически търпяха мъката си. Смазаните от неочаквана мизерия бавно пристъпваха напред към обещаното късче хляб, треперещи и забравени от водителите на града. Някъде напред блестеше факла, чиято светлина изглеждаше като благословия.

Най-сетне мъжът от Сна Вацта достигна разпределителния пункт. Пред него се издигаха шест импровизирани дървени маси, върху които бяха разстлани даренията на организаторите: хляб, прясна вода, малко плодове, сушено месо, някакви дребни лакомства за децата. Той погледна нагоре — светлината, която бе взел за факла, всъщност струеше от протегнатата нагоре ръка на един юноша. Аркосът се вгледа по-внимателно…

Стрела. Пламтяща. Която не нараняваше ръката на момчето, което я държеше. Макар Аркосът да познаваше добре историята на Фалта, нужно му беше малко време, преди да осъзнае какво съзира. Не може да бъде. Не и тук, в най-скромната част на Града. Не и сега, когато царува мир. Освен ако…

По тялото на възрастния мъж плъзнаха ледени тръпки. Стотици несвързани инциденти нахлуха в паметта му, съединявайки се с приплъзване в ясно и неопровержимо съобщение. Мъжът от Сна Вацта осъзна, че пред себе си вижда Джугом Арк.

— Искате ли хляб?

— Моля? Простете, бях се замислил?

Нищо не бе останало от обичайно ненарушимото му спокойствие. Ето защо бе призован след оттеглянето си. Това обясняваше назначаването му в Съвета. За това е бил подготвян целия си живот. Годините с народа на хаукъл, десетилетията като Търговец, дворцовата служба в Инменност — всичко това беше служило като прелюдия към този момент. Да постъпи в служба на тези, които притежаваха Джугом Арк.

— Попитах ви дали бихте искали хляб — меко повтори жената. Тя изглеждаше на около четиридесет, все още красива, с дълга черна коса, обгърнала лицето й. В него се четеше търпение, дълго страдание, но също и радост. Точно сега тя излъчваше състраданието на човек, съзрял мнозина потресени от загубата на близки и домове.

— Не, не търся нито храна, нито подслон — каза й той. — Бих искал да говоря с хората, които организират това даряване. Ако вие сте една от тях, моля да ме извините за грубостта. Също така трябва да говоря с младия мъж, който държи Джугом Арк. Много бих желал да узная историята му.

При споменаването на Стрелата лицето на жената побледня, тя се обърна и направи знак на мъж, стоящ малко встрани.

— Манум — рече тя, — този човек иска да знае за Джугом Арк.

— Кажи му да дойде по-късно вечерта. Тогава ще говорим.

— Мисля, че е от Съвета — внимателно каза жената.

Чувайки това, мъжът на име Манум остави пакета, който държеше, и се приближи към непознатия с бяла роба. Той се вгледа в очите на възрастния мъж, при което неговите собствени се разшириха от удивление. В продължение на десет проточили се секунди никой от двамата не помръдна. Индретт направи крачка напред, понечвайки да се намеси — все още имаше много люде, които чакаха да бъдат нахранени, а ставаше късно — когато Манум заговори.

— Това си ти — изрече той. Лицето му беше посивяло.

Възрастният мъж кимна. Неговите черти на свой ред се бяха лишили от цвят.

Изсумтявайки раздразнено, Манум прескочи отрупаната с храна маса и се нахвърли върху стареца, събори го на земята и започна да го обсипва с удари, като същевременно не спираше да крещи. Шокираните членове на Компанията се притекоха на помощ на непознатия, издърпвайки назад побеснелия си приятел. Странникът не направи опит да се защити. Едното му око беше изчезнало зад оток, а когато Хал му помогна да се изправи, стана ясно, че дясната му ръка също е пострадала.

— Манум! Манум! Какво те прихвана?! Какво ти е направил този мъж, че го нападаш така? — Индретт едва удържаше съпруга си с помощта на Кърр.

Манум рязко освободи едната си ръка, за да посочи към непознатия.

— Този човек… това… — рече той, дишайки тежко. — Това е баща ми.

— Истина ли е? — попита Индретт, без да е сигурна към кого от двамата да се обърне. — Как може да е истина?

Възрастният мъж кимна.

— Истина е. Името ми е Модал. Манум е мой син.

— Но ти си мъртъв! Бил си екзекутиран заради участието си във войната между Сна Вацта и Хаурн!

Мъжът от Сна Вацта отвърна иронично през подутите си устни:

— Очевидно не е така, макар на някои да им се иска.

— Били са го завързали за стол с тежести и го бяха поставили върху тънкия пролетен лед на река Преюз, та топлото следобедно слънце да се погрижи за него — каза горчиво Манум. — Изглежда дори това не е било достатъчно, за да довърши стария дявол.

— Това беше краят на Търговеца Модал от Фирейнс. — Старецът прие предложения му стол. Останалите от Компанията го наобиколиха, оставяйки Геинор, Грайг, жената от Ескейн, Перду и бившия началник на стражата да раздават храна на нуждаещите се. — Това ми позволи да започна нов живот, който по ирония на съдбата ме докара до среща със стария и оправдания гняв на сина ми.

— Извинявай — намеси се грубо Кърр, — искаш да кажеш, че ти си Модал от Фирейнс?

Възрастният мъж кимна изморено.

— Много добре си спомням Модал — продължи фермерът. — Помня как двамата се сбогувахме, един Часовой с друг, когато той отиваше да помага на Хаурн в безнадеждната им отбрана срещу мощта на Сна Вацта. Помня как той се гневеше на стореното на кралството. Помня как един ден научих, че Модал, най-добрият Търговец, живял някога, бил заловен на самия връх Тор Хайлан в битка, толкова яростна, че снежните вихрушки не се слягали с часове. Плаках, когато научих. Чух, че бил отведен окован в Инменност и екзекутиран точно в деня на пролетното равноденствие. Смъртта му подчертала победата на Сна Вацта. Със сигурност не бих сбъркал подобен човек. Пристъпи към светлината, страннико.

Но светлината сама се приближи към непознатия. Лийт тихо пристъпи към двамата възрастни мъже, заливайки ги с проблясващата светлина на Джугом Арк. Сиянието на Стрелата им придаде чертите на легендарни герои.

— Наистина си ти! — викна фермерът. — В името на Бога, ти си!

— Да, приятелю. И ти ли ще ме нападнеш, Кърр?

Двамата се прегърнаха, тупайки се по гърба. Когато се разделиха, останалите видяха сълзи по бузите им.

Мъжът от Сна Вацта се обърна към Манум.

— С теб трябва да поговорим, сине.

Манум плю и се извърна.

— Виждам, че носиш прекрасен меч — продължи Модал, без да се впечатлява. — Виждал съм тази дръжка и преди. Това оръжие принадлежеше на моя стар приятел Джетарт от Трейка. Можеше да ме посечеш с него, но ме нападна с пестниците си. Това не ти ли говори нещо? Показва, че ти също осъзнаваш недовършеното.

Манум рязко се извъртя и насочи пръст към гърдите на мъжа в бяла роба.

— Баща ми е мъртъв. Какъв смисъл има да го убивам отново? Достатъчно е омърсил душата ми. Вече не ме интересува кой си, старче. Върви да бродиш по земята. Върви да се ровиш из тайни и да се месиш в политическите дела на още кралства. Но не смей да ми говориш. Има само един човек, с когото трябва да се доизясняваш. Но тя е мъртва от двадесет години. Сега тя се намира на място, където дори ти не можеш да се завърнеш. Върви говори с нея.

— Сине…

— Изгубил си правото да ме наричаш така! — кресна Манум, нахвърляйки се отново. Този път Кърр и хауфутът бяха готови и го спряха. Бащата на Лийт се отърси, обърна се и се отдалечи.

Модал въздъхна дълбоко. По лицето му се четеше мъка.

— Страхувам се, че той е затворил сърцето си за мен. Наистина му дължа обяснение. — Той повдигна глава. Светлината на Джугом Арк се отрази в окото му. — Мога ли да задам един въпрос? — Приемайки мълчанието за съгласие, той попипа: — Кое е момчето, което държи Стрелата на единението?

Погледът му се спря върху Лийт, който направи крачка напред.

— Аз съм Лийт Манумсен и изглежда съм единственият човек, който може да я държи, без да се изгаря.

— Значи ти си мой внук — каза простичко Модал от Сна Вацта — и си Десницата на Бога.

Компанията покани мъжа от Сна Вацта да вечеря с тях. Чувайки Кърр да отправя тази покана, Манум ядосано обяви, че той ще разнася храна на бездомните от Струър. Индретт тръгна с него, разкъсвана между желанието да успокои съпруга си и да узнае повече за този легендарен странник, който бе неин свекър. Около дупката, заела мястото на Струърската порта, все още се лутаха хора, но като цяло опашките бяха намалели, така че Манум и Индретт се оказаха достатъчни. Това е добре, помисли си хауфутът. Манум се нуждае да поговори с някого.

Започна да вали слаб дъждец, прогонил задухата на късното лято. Лъчите на новата луна бяха безсилни пред платнището, което гражданите бяха опънали този следобед. Импровизираната шатра беше отворена от юг, разположена на една пресечка на Витулианската алея. Именно тук Компанията се събра да вечеря край огромна трапеза, съединена от четири маси. Блюдата бяха скромни, същите, каквито раздаваха на местните. За десерт имаше от медените сладкиши на Хал, приготвени по-скоро въпреки, отколкото благодарение на помощта на Уизаго. Хранеха се в добро настроение, произтичащо отчасти от работата, която споделяха, отчасти от радостта им от повторното събиране. По време на вечерята Маендрага бе помолен отново да разкаже преживяното от него и Лийт. Леко разкрасената история за пияния войник в немохаймския двор породи масов смях. Но веселостта бе донякъде помрачена. Фарр изрази раздразнението си от бездействието в Инструър, включително ненамирането на Стела. Докато той говореше, мнозина се замислиха за фирейнския Търговец и реакцията му при появата на смятания за мъртъв негов баща.

Модал се изправи.

— Бих искал да ви благодаря за посрещането — каза той. В гласа му отсъстваше ирония, звучеше искрен. Изглежда смяташе, че е заслужил синовния гняв.

От малка торбица извади бутилка прозрачна течност.

— В Сна Вацта отбелязваме срещата на отдавна разделени със специална напитка. Всъщност с нея празнуваме всичко, а ако трябва да бъда честен, тя бива употребявана дори и без повод. Ще се радвам, ако я споделите с мен. Нека всеки си сипе по малко, защото е много силна.

Останалите разговори затихнаха, докато той говореше.

— Тази нощ чух само малка част от делата на Компанията, но вече съм удивен от това, което сте сторили. Когато бях по-млад, никъде във Фалта нямаше хора като вас, особено на места като Лулеа. А може би такива хора е имало навсякъде, но още не е било дошло времето да се проявят. Много се е променило. Нетърпелив съм да чуя още от историите ви. Множество въпроси напират в мен. Но преди да изслушам и разпитвам, чувствам се длъжен да ви разкажа моята.

— На нас тя ни е позната, прословути — каза почтително Геинор. — Величието на родното ти село, демонстрирано от Петимата, в сина и внука ти, бива обяснено от същността ти. В Немохайм се разказват истории за твоите пътешествия — как ти, пръв от Първородните си прекосил Янгела и убийствените блата, отправяйки се на юг, където цели градове са построени сред клоните на дърветата, а други се хвалят със столици, съградени от чисто злато; как си донесъл във Фалта ценни метали, невиждани подправки и описанията на чудати люде като доказателство. Чували сме за постиженията ти в граничните земи на Ринн и Банир, за помирението, което си донесъл в Ланканга. И как накрая си бил пленен, докато си стоял начело на хаурнската армия, защитавайки най-малкото от Шестнадесетте кралства срещу алчността на Сна Вацта. Струва ни се, че си живял не един, а десет живота, поне откъм численост на приключения. Името ти е познато и почитано сред кралствата на Фалта.

Смехът на Манум бе дълбок и искрен, извиращ от душата.

— Потокът на времето превръща мнозина в легенда — каза той. — Само че преди двадесет и пет години едва ме търпяха в кралския двор на Фирейнс. В много градове, включително Бюрей, си спечелих противници сред онези, които надвих с дипломацията си. — Той кимна към Геинор. — Сдобих се с могъщи противници и в Инструър, защото не се поколебавах да не се подчиня на Съвета, когато ми биваше нареждано да не се намесвам. Пътуванията ми на юг бяха обект на подигравки. Съпругата и синът ми искаха да изоставя тези приключения и най-сетне да се завърна при тях.

Ще ми се наистина да бях! И все пак… но това е история, която трябва да бъде оставена за времето, когато онзи, който трябва да я чуе, е готов да я чуе. Затова ще ви разкажа за предполагаемата си смърт и за случилото се сетне.

Както моят приятел Къррнат каза, отидох в Хаурн, защото от известно време ме тревожеха слуховете, че обширна Сна Вацта отново се кани да разшири границите си, въпреки споразумението, в чието изграждане участвах. Пристигнах там в средата на зимата и открих, че столицата Хаутра вече е завладяна и кралят е заложник. Малка група храбреци ми помогна да го спасим, но не можахме да отървем и семейството му. Покъртен от мъка, кралят се хвърли от върха на кула.

В рамките на месец силите на Сна Вацта притиснаха оставащата съпротива в разрушения град Тор Хайлан. Пълководецът им се съгласи да пощади жените и децата, ако се предам, което аз сторих. Но след като ме плени, той изби всички. Не пощади жива душа. Над пет хиляди нахраниха вълците с телата си. Тогава той ме отведе в столицата на Сна Вацта като трофей от победата над кралство, десет пъти по-малко от неговото и без редовна армия.

Едва по-късно научих, че този генерал бил амбициозен човек, повел кампанията срещу Хаурн без съгласието на своя владетел — част от замисъла му да завладее престола за себе си. Кралят на Сна Вацта беше ядосан, особено когато аз предадох подробно описание за извършените жестокости — които генералът бе пропуснал да спомене.

Кралят беше изправен пред дилема. Как да се отърве от прословут и обичан генерал, без да си навлече гнева на поданиците и евентуален бунт, а в същото време да се възползва от ценния си пленник? Решението му бе забележително. Генералът се озова на стол сред топящия се лед на река, както правилно припомни синът ми Манум. Събраните тълпи знаеха, че екзекутираният е Модал, Фирейнският обирджия, както бях известен там. Градските камбани забиха, когато столът потъна в ледените води. Аз също ликувах заедно с тълпите, защото този човек бе извършил неща, недопустими дори и в най-разпалената бран. Наблюдавах смъртта му от кралския балкон, защото не бях освободен, а принуден да постъпя на служба при владетеля, където останах в продължение на десет години.

Не мога да кажа, че престоят ми там беше помрачен от лишения, макар сърцето ми да беше обременено от знанието, че моят крал, моите приятели и близките ми щяха да ме смятат за мъртъв. Копнеех да се завърна сред тях, но това не ми бе позволено. За да не мисля за тях, заех се с делата на двора, в който бях заточен. Превърнах се в сянката зад трона на владетеля, негов най-доверен и таен съветник. След няколко години на практика аз бях този, който управляваше най-могъщото и гордо кралство от Шестнадесетте.

Десет години след моето залавяне и поробване, а то беше точно това, въпреки златните окови, старият крал умря. В завещанието си той ми даряваше свободата. И тук проличава грехът ми, защото аз не се завърнах у дома — страхувах се какво биха си помислили за мен обичните ми. Взех храна за една седмица и, с благословията на новата кралица, се отправих към Алдраските планини, най-високите върхове в цяла Фалта, където да изчакам присъдата на боговете — или по-вероятно смъртта си.

Не ще разказвам за страховитите бури, за дните, които прекарах в снежна пещера край бреговете на замръзналата Диамант река, нито за изкачването на стръмния Хауберг. Но ще кажа, че гладната ми смърт бе предотвратена от мистериозни люде, наричащи себе си хаукъл, които ме отведоха в столицата си Духобор, намираща се на брега на вечно замръзнало езеро.

— Хаукъл! — викна Кърр. — Приятелю, не казвам, че лъжеш, но всеки знае, че те са просто мит, чеда на сношение между човеци и гигантските женски мечки, живеещи на Покрива на света. Да не искаш да кажеш, че народът на хаукъл действително съществува?

— Да. И още бих добавил, че и по-странни неща се крият сред кралствата на Фалта. Едно от тези чудеса пламти в ръката на внука ми, седнал на същата трапеза! Не ми говори за митове!

Народът на хаукъл е превърнал оцеляването в изкуство. Не можех да повярвам сред какви жестоки условия процъфтява поселището им. Не можех да разбера как поддържат живота си сред бялата пуста. Но те ме взеха сред себе си и ми разкриха своите тайни: как да улавям ритъма на земята и сам да ставам част от хармонията му. Десет години прекарах с тях, най-чудатите и свети люде, които някога съм срещал, включително сред народите, съзрени южно от Янгела.

Научих, че някога те живеели в източната част на Фалта и западната на Брудуо, че властта им се простирала неоспорена от Уодранианските планини на запад до Биринж на изток. Те ми разказаха как Първородните ги прогонили от домовете им, избивайки мнозина, а останалите принудили да се оттеглят в планините, където се смятало, че властва ледената смърт. Но Първородните не подозирали волята за живот на народа на хаукъл.

Те Туахангата се изправи, а тялото му трепереше от ярост.

— Отново и отново същата история. Проклетите Първородни, недостойни да задържат своите собствени земи, се отправят на север, за да заграбват нашите! Няма ли край злината им?

Принц Уизаго се изправи и докосна ръката му, но Туа се отърси разгневено.

— Имаш правото да се гневиш — каза му мъжът от Сна Вацта. — Научих много повече за греховете на Първородните, отколкото ми се искаше. Моите домакини казаха, че един ден те ще се спуснат по склоновете на обичните си планини и отново ще заживеят в равнините с Първородните, но не и преди Първородните да са израснали, както се изразиха.

Те Туахангата седна, но изръмжа:

— Един ден ние ще излезем от Мъглата и ще избием Първородните. С чест ще си върнем земите и отнетия ни живот.

— Народът на хаукъл не възнамерява да стори подобно нещо. Тези обитатели на мраза се вслушват в планините — когато планините им рекат, те ще слязат, за да заживеят с нас. Страхувам се за тях. Страхувам се какво бихме могли да им направим.

Върнах се от склоновете като прероден — продължи Модал. — Постъпих на служба при новата кралица на Сна Вацта, потънал в желанието да подготвя пътя за народа на хаукъл. Но открих, че царедворците и чиновниците говорят с категоричността на невежеството, ревящи мислите си гръмко, без дори сами да се вслушват в празнотата им. Макар Сна Вацта да приютява множество празни земи, не можело да става и дума за преотстъпването им някому. Три години служих, докато в един момент не можех да издържам повече. Оттеглих се и отново се отправих към Алдраските планини. Само че този път пътят беше затворен. Не можах да се изкача до предишните места. Никой хаукъл не се отзова на виковете ми. Прекарах година в долината, сведен до скот, разчитайки единствено на наученото при предишното посещение. Когато се научих на смирение, завърнах се в Инменност и помолих кралицата да ми позволи да служа.

Служих като неин пръв министър още една година. Тогава тя научи, че нейният представител в Съвета, Аркосът на Сна Вацта, е погинал неочаквано в ужасяващ инцидент, дело на заговорниците от Ескейн. В официалното съобщение, което получихме впоследствие, се казваше, че Аркосите на Сариста, Редана и Деруйс също били погинали. Кралицата се разгневи много, защото, тайно от Съвета, Аркосът на Сариста бе изпратил писмо до лоялните фалтански монарси, предупреждавайки за кроящо се предателство. В него бе посочил имена. Ние не му повярвахме — всеизвестно е, че Сариста е наш отдавнашен съперник — само че в писмото си той посочваше Аркосите, които впоследствие бяха умрели, като членове на лоялитска група, поставила си за цел да разобличи и елиминира предателите. Съставеното от нашия собствен Аркос писмо потвърди това, макар че той бе мъртъв по времето, когато то пристигна.

С оглед на тези обстоятелства кралицата смяташе, че моите умения биха били незаменими, затова назначи мен за новия Аркос. Преди няма и четири седмици напуснах Инменност. Кралицата ми бе предоставила Императив, който ме упълномощаваше да получавам отпочинал кон в който и да е момент от пътуването. Съмнявам се, че това разстояние е било прекосявано по-бързо. И ето ме тук. Очаквах предателство — и го намерих. Съветът на Фалта вони като непокрит канал, а председателят му е тъмен маг, който не се свени да влияе със силите си на останалите членове. Но не очаквах да открия стари приятели и близки. Виждам, че част от мисията ми е да изкупя вината си за себичността, накарала ме да търся просвещение, наместо да се завърна при семейството си.

Така завършва историята ми. От името на моята кралица, ви питам, носители на Джугом Арк и надежда за Фалта: по какъв начин Сна Вацта може да ви е от полза?

С тези думи Модал издигна чашата си и я изпразни на една дълга глътка. Членовете на Компанията последваха примера му, макар някои да се задавиха от острия вкус на напитката, която той бе споделил с тях. Възрастният мъж се засмя и си наля отново.

Лийт мълчаливо седеше и слушаше непознатия, който се бе представил като негов дядо. Дядо! Думата още не означаваше нищо. Вместо радостта, която би трябвало да изпитва, усещаше само празнота. Притесняваше го обидата, която баща му очевидно изпитваше. Виждайки я, юношата се бе почувствал по-добре, макар да не разбираше причината — това не променяше изпитаното от него — и Хал, помисли си неохотно, и майка му. Самият Манум ги бе изоставил за две дълги години, свеждайки се за сина си до дървена фигурка със забравено лице.

Още нещо се таеше в ума му, по някакъв начин свързано с историите за народа нахаукъл, които току-що бе чул, за народа на Пей-ра и дори децата на Мъглата. Нещо, което бе започнало да се оформя по време на тихите дни сред Уодаитическо море, нещо… Всъщност нямаше значение. Умът му беше бавен и методичен. Мисълта щеше да изникне, когато бъдеше оформена.

Далеч по-важни, поне така смяташе Лийт, бяха въпросите, изправили се пред тях: въпроси тъй важни, а същевременно така преплетени с политика, опасност и смърт, че Компанията обикаляше около тях като змии, готови да се стрелнат. Как щяха да използват Джугом Арк, за да обединят тъй настръхнал град и съберат армия срещу Брудуо? По какъв начин намирането на Стрелата помагаше на каузата им? И беше ли Модал прав, обявявайки Лийт за Дясната ръка на Бога?