Дясната ръка на Бога

Глава 4 Пламтящата стрела

Членовете на Компанията се надигнаха от трапезата, очакващи с нетърпение заслужения отдих след изморителния ден. Но знаеха, че преди това трябва да обсъдят важни неща. Джугом Арк бе донесена в Инструър, ала нямаха представа какво ще правят с нея сега.

Лийт държеше Стрелата в лявата си ръка. Джугом Арк толкова се беше синхронизирала с него, че нямаше значение колко силно или хлабаво я държи. Никой друг не можеше да се доближи на един лакът от нея, без да потръпне от горещината й. Младежът се надяваше, че със завръщането си в Инструър ще може да повери мистичния артефакт на друг, по-храбър и мъдър от него, но изглежда стрелата бе предназначена само за неговата ръка.

Ако само изникнеше някой, който да го отмени в притежанието… Може би тогава щеше да се отърве и от онзи досаден глас. Напразни мечти. Затова Лийт бе решил да не разговаря с него и да не задава въпроси. Макар че гласът не беше изявявал присъствието си от свещения остров. Може би сближаването със Стрелата означаваше, че гласът вече не е необходим. Можеше само да се надява на това. А може би гласът бе дело на собственото му въображение и мисъл, въплътил вътрешните му тревоги. Може би започваше да губи разсъдък. Ако споделеше пред приятелите си от Лулеа, те биха го сметнали за луд. Помнеше един млад баща от ферма край Гарисън Хил, който се бе преместил да живее на дърво, за да чува по-ясно гласа на Бога, който очевидно бе изчерпвал темите си с животновъдство. Синовете му бяха принудени да се заемат с поддръжката на фермата. Съвсем спокойно можеше да се каже, че баща им ги е изоставил, защото някогашният човек, когото познаваха, със сигурност беше изчезнал.

Споходен от убожданията на странно състрадание, Лийт безмълвно напусна навеса и тръгна да търси баща си. Опашките гладни бяха изчезнали, вероятно заситени или прогонени от неспирния дъждец. Родителите му не се виждаха. Младежът се огледа с леко притеснение, чудейки се къде са се подслонили. Тогава забеляза тълпата.

А тя се бе събрала близо до срутената арка на Струърската порта, притисната до стената, където имаше тясна ивица сушина. Лийт несъзнателно повдигна Джугом Арк, за да подири майка си и баща си под светлината. В отговор събраните възкликнаха удивено. Юношата се удиви на свой ред, защото едва сега забеляза колко са многобройни събраните. Та тук трябва да има хиляди! Редици от по двадесетина души стояха край стените и по улиците, търпеливо изчаквайки нещо. Към тях непрекъснато се присъединяваха други люде, пристигащи по Витулианската алея и отвън.

— Вижте! — долетя мъжки глас. — Ето я! Ето Стрелата!

— Наистина е тя! — рече жена. — Повдигнете я отново, нека я видим!

Присъединиха се и други гласове:

— Моля ви, доближете се и ни благословете! Осветете ни! Вие ни нахранихте, изцелихте ни, спасихте ни от остриетата на покварените! Вслушайте се в молитвите ни!

Само след миг звукът стана оглушителен. Събраните се втурнаха напред. За момент Лийт бе вцепенен от паника.

Всички тези хора стоят в тъмното под дъжда, за да видят мен.

Тогава родителите му изникнаха от двете му страни. Манум се провикна гръмко:

— Спрете! Бъдете внимателни, добри ми люде! Стрелата е опасна и ще обгори всеки, който се приближи непредпазливо!

Индретт прегърна сина си през рамо и прошепна в ухото му:

— Не се плаши, синко. Помни, че това са хора, не просто тълпа.

— Какво искаш да кажеш? Какво става?

Само че гласът на Лийт бе сподавен от приближаващите се хора. Те се разделиха като вълна, вслушвайки се в предупреждението на Манум. Останалите от Компанията започнаха да изникват, чули шумотевицата. Нужен им беше само миг, за да разберат какво се случва. Нещо, което трябваше да предвидят. Снощи бяха спасили стотици. Други стотици бяха нахранили и облекли днес. И всички те бяха видели Джугом Арк. А от всички градове на Фалта в Инструър помнеха най-добре легендата за стрелата на Единението.

Тук, на този остров, преди две хиляди години, Фурист и Раупа бяха влезли в спор, разделяйки Фалта на две. Те си бяха оспорвали владичеството над огнената стрела, символизираща наказанието на Рушителя Каннуор. Краен победител от този спор бил Бюрей, отнесъл Стрелата на юг. Хиляда години по-късно, на хилядолетие от сега, брудуонската ярост се бе изляла върху Инструър. Рушителят мразеше този град, най-могъщото поселище във Фалта, защото той изразяваше благосклонността на Най-възвишения към Първородните.

Легендите нашепваха, че един ден Стрелата ще се завърне в Инструър, предизвестявайки трудни времена, но донасяйки и единство, вливайки на истинските фалтанци сила, за да се изправят срещу мрачния си враг. Така се говореше.

А през изминалия ден се бе говорило особено усилено. Хора се сбираха на групи, случайни минувачи, близки или съседи. Онези, които свидетелстваха, разправяха за чудодейната намеса на Стрелата в подкрепа на Еклесията. Следобед Стрелата бе съзряна отново, този път сред група, предлагаща храна, подслон и одежди на най-пострадалите от огньовете. Очевидно тази щедрост не беше дело на градските първенци. Във всяка група говорещи неизменно се намираше човек, който познаваше пророчеството за Стрелата и не се свенеше да споделя знанието си. Вълнението нарастваше с всяка дума.

Никой не ги беше призовал, но те бяха дошли. Из целия град, из най-тъмните улички и обширни пазари, навсякъде се говореше за Джугом Арк. Мнозина вярваха, че е изникнало избавлението им. Някои си спомняха как северняците бяха нападнали Пиниона преди месеци. Това дело бе прибавено към списъка причини, които правеха добра идеята да изтърпят дъжда и опасните улици, за да зърнат пламтящата Стрела. Стекоха се хиляди. И всички те изчакваха Носещия стрелата да заговори.

— Ще трябва да им кажеш нещо, момче — просъска в ухото му Кърр. — Не са дошли тук, за да ти зяпат личицето.

— Но… но аз… — Лийт не можа да каже друго. Истината е, осъзна той, че тази тежест е непосилна за мен. Не искаше да се обърне към гласа за помощ, а не му хрумваха собствени думи, които да подеме.

— Лийт! Това е моментът! Заради това рискувахме всичко, за да открием Кантара! — нашепна настойчиво гласът на Фемандерак, но Лийт се чувстваше като вкаменен.

Трескав шепот зад гърба му доведе изникването на дървена щайга, поставена пред тълпата. Фемандерак вече се бе озовал отгоре й, умолително издигнал ръце в призив към мълчание.

— Граждани на Инструър! — провикна се той. — След миг ще чуете думите на самия Носител на Джугом Арк! Но първо чуйте историята, която имам да ви разкажа!

Макар приятелят му да му беше спечелил кратко отлагане, Лийт се затрудняваше да диша. Какво можеше да каже на тези хора? Каква надежда можеше да им предостави? Какъв съвет да им даде? Та той самият не знаеше нищо. Хиляди въпроси се вихреха из главата му, наподобявайки заблудени искрици.

Гласът на Фемандерак зазвуча неестествено гръмък, проникващ дори отвъд разрушената порта. Може би Хал отново проявява усилването си, а може би това е дело на магьосника и дъщеря му. Каквото и да беше, всички събрани можеха да чуват философа.

— Преди повече от две години напуснах дома си, легендарната Даурия — поде високият. — Бях отдал живота си да изучавам древните предсказания на Хаутий, предрекъл завръщането на Стрелата, която ще донесе единение на хората от Фалта. Пътувах из света, дирейки Ръката, която ще понесе Джугом Арк. Само мъгляви напътствия помагаха на диренето ми. Те ме насочваха към долина в огнена земя. Докато пътувах към Фирейнс, бях пленен от злостни диваци, наричащи себе си уайдузи. Те ме затвориха в тъмницата си, за да бъда принесен в жертва на божеството им.

Но бях спасен от храбър и достоен боец, член на група северняци, пътуваща към Инструър, за да предупреди Фалта за голяма опасност. Един от тях бе научил, че Рушителят отново замисля да нападне Шестнадесетте кралства. Дори и сега Черният сбира пълчищата си, за да ги насочи към Инструър, сърцето на Фалта. Преди годината да е приключила, Неумиращият ще е изправил силите си пред градските стени.

Фемандерак посочи към Манум:

— Това е човекът, прекарал две опасни години в Брудуо, за да разкрие плановете на Рушителя. Дори тъмниците на Андратан не съумели да го сломят, а наместо това му позволили да научи лично от самия Рушител за плануваното нашествие. Ако не беше неговата дързост, днес дори нямаше да подозираме за черните вълни, заплашващи да залеят границите ни. А моят спасител, този, който не позволи да приключа живота си на дъното на жертвоприносителната яма на уайдузите, е синът му. Казва се Лийт, син на Манум, и в ръката си държи Джугом Арк.

Северняците достигнаха целта си, за да предупредят Съвета на Фалта. Но вашите водители не се вслушаха в думите им, защото сред тях имаше предатели, продали душите си на Брудуо в замяна на обещания за власт или богатства. Сега Инструър се намира в контрола на вражи ръце, които кроят планове да направят града беззащитен пред лицето на кафявите орди. Предателите са готови да захвърлят вашия живот и този на децата ви, стига това да удължи езика им, с който да оближат ботушите на новия си Господар.

Лийт и баща му бяха хвърлени в градската тъмница, но те избягаха, освобождавайки мнозина други. Може би дори и тук има такива, които храбростта им е изтръгнала от плен.

Откъм задните редици се издигнаха утвърдителни гласове. Глави бяха извъртени към тях.

— Известно време те се възползваха от укритията на Ескейн, за да избегнат гнева на покварения Съвет. Заговорниците дори им предложиха помощта си срещу Съвета. Но тъй като приключенците от север не са дошли тук, за да заменят един режим с друг, те отхвърлиха това предложение, за да се отправят наместо това в търсене на Джугом Арк.

Граждани на Инструър! Видно е, че търсенето е било успешно! Лийт Манумсен е първият, държащ Стрелата след стотиците години, в които е останала скрита. Няма да разказвам множеството приключения, страдания и мъки, които изтърпяхме, за да я намерим. Вие знаете какво символизира тя. В състояние сте да разберете значимостта на появата й. Тя наистина е тук, донесла надежда и единство!

Тълпата заликува.

Фемандерак отново апелира за тишина, повдигайки ръце:

— Но още не сме спасени. — Той поспря. — Ако предводителите ни бяха лоялни служители на Фалта, с радост щяхме да предадем Стрелата на тях и да им се доверим да открият начин, по който да я използват срещу настъпващата злина. Но самите те са част от врага, който настъпва. Затова ние сами трябва да съберем армия, която да се възправи срещу Рушителя.

Чуйте! Нас светлината й ни привлича като насекоми. Но аз не вярвам, че Стрелата притежава магия, която самичка да ни обедини. Предстои ни много работа, преди да можем да застанем като един срещу врага, който наближава. Огледайте се! Струър стои срещу Инна, Ескейн се противи на Инструър, северняци и южняци все още се гледат с подозрение. Време е да блъснем встрани нещата, които ни разделят — пари, стари дрязги, зле разбрана лоялност към мястото, където сме родени — и да се обединим под флага на Джугом Арк. Така обединени, ще прогоним предателите и ще съберем армия, която да защити Фалта от омразата и алчността на Брудуо.

Затова бъдете готови! Гответе се! Очаквайте зова на Стрелата, та заедно да влезем в битка!

Фемандерак слезе от импровизираната платформа, сподирян от вълнението на тълпата.

— Силна реч — каза му хауфутът. — Може би това ще постави началото. Ще намерим армията си сред онези, които са били тъпкани от богатите и могъщите.

Останалите от Компанията се струпаха около философа, възхвалявайки ораторското му умение. Приемайки, че за тази вечер всичко е приключило, събраните започнаха да се разотиват, твърде вероятно замислени за предстоящото прибиране сред дъжда, който все така си валеше. Пламъкът на Джугом Арк се отразяваше от локвите и станалите лъскави от влага повърхности, създавайки впечатлението за нов пожар.

Всички бяха забравили Лийт. Той все така стоеше, малко встрани от приятелите си, заобиколен от хиляди лица, по които се отразяваше неестествената светлина на Стрелата. Но никой от тези хора не гледаше към него. Онези, които оставаха, се взираха в светлината, в която виждаха своето спасение. Личността, която носеше Джугом Арк, съвсем спокойно можеше да бъде и поставка за факли.

Това не е правилно, осъзна Лийт. Не трябва да бъде така. Фемандерак не беше прав. Думите на философа представляваха опростена черно-бяла реторика, замазала пукнатините по фасадата на Фалта. Фалта не е такава. Той не каза лъжа, но и не каза истината. Ние не сме изцяло добри, призна пред себе си Лийт. А щом ние не сме изцяло добри, значи брудуонците не са изцяло зли.

Тази мисъл породи раздвижване в ума му. Започнаха да изникват думи и мисли, първоначално бавно, сетне все по-бързо и по-бързо. Петимата сте пръстите на ръка, бе казал Кроптър. Ръката има пет пръста, обясняваше гласът на Фемандерак по време на бягството им. А друг глас просъска: Казвате, че сте били тук най-напред, но всъщност сте последни. Припомни си допира на притиснатия до гърлото му нож, сладкото ухание на свещения остров, изострено от усилените възприятия на тревожния момент. Спомените се ускориха: яростта на Те Туахангата, жестокостта на уайдузите, страхливостта на хората от Инч Чантър, неземният смях на фодрамите. А през всичко това като дисхармония долетя гласът на Фарр. Лозиани, нещастници, които отричат Огнепътя. Всекиму е известно, че допирът с лозиан омърсява душата! Образите започнаха да проблясват мълниеносно, докато застинаха в спомена за една топла нощ сред леса. Там Лийт бе седял край огъня на двама възрастни люде. И мъжът бе казал: Искаме да те помолим за нещо. А старицата бе добавила: Когато се завърнеш, спомни си децата на Мъглата. Спомни си за всички онези, които живеят във Фалта, а не са Първородни.

Нещо стегна гърдите му. Лийт усещаше, че гласът се кани да заговори. И в същия миг разбра какво щеше да му каже. Думите се бяха оформяли в съзнанието му месеци наред, изпълвайки го с притеснение, превръщайки нещо, което би трябвало да изглежда просто сражение между добро и зло, в нещо усложнено, далеч не толкова сигурно, където героите се сдобиваха с черни криле, за да причинят страдание и болести на другите, или криеха мрачни тайни в малка разлика от злодейците. Щеше да заговори сега, преди гласът да е отекнал в главата му, лишавайки го за пореден път от собствената му воля.

Сега множеството на спомените се сливаше в една идея, чиято мащабност го разтърси. Стрелата реагира, запламтявайки с нажежен до белота пламък. Хората сепнати се отдръпнаха назад. Горещината, обгърнала младежа от Лулеа, бе нетърпима дори за приятелите му. Юношата пристъпи върху импровизираната сцена, обгърнат в огнена колона.

— Лийт! Какво става?! — провикна се Кърр. На лицето му беше изписана изненада. Веждите му бяха опърлени. — Какво…

Думите на стария фермер достигнаха до юношата, но ревът на пламъците ги лиши от смисъл. Огънят го отделяше от останалите, превръщайки го в пророк, обгърнат от предсказателски унес. Това са моите думи. Мои! Само мои.

— Аз съм Лийт Манумсен от село Лулеа във Фирейнс — поде той. Гласът му се разнесе над тълпата, утихнала, за да чуе думите му. Ще кажа истината, както я виждам. С моите думи. — Аз нося Стрелата. Но тя не ми принадлежи. Нося я от името на Аркимм. Изглежда аз съм единственият, който може да я докосва — продължи младежът, указвайки Джугом Арк с поглед. — Но бих искал да задам един въпрос, над който самият аз не спирам да размишлявам. И ето го: как да обединим Фалта?

Той замълча, оглеждайки се. От двете му страни стояха членовете на Компанията. Петимата, напуснали заснеженото селце, отдавна се бяха превърнали в група, включваща представители от почти цяла Фалта — и отвъд, помисли си Лийт, поглеждайки към напрегнато гледащия Фемандерак. Всички бяха тук: семейството му, разширено тъй драматично с появата на Модал; стари и нови приятели, новите познанства, дори някогашният противник, с когото бяха сключили крехък съюз, стоеше сред тях. Всички се бяха събрали, за да обсъдят по какъв начин биха могли да използват Джугом Арк. Пред него, разпръснати през цялото пространство чак до Струърската порта, изчакваха хората. Някои бяха намерили път до съседните постройки и сега надничаха от прозорци и дори покриви, за да видят и чуят по-добре. Те ще очакват още вдъхновяващи речи, осъзна Лийт. Ще очакват да им вдъхна храброст, с която да се изправят срещу врага. Ще очакват да ги поведа. Водач търсят, искат да бъдат следовници.

Сетне, с внезапност, която го разтърси още по-силно, Лийт осъзна, че следващите му думи можеха да сложат край на всичко. Можеха да им костват войната. Можеха да ги обрекат на провал. Той бавно напълни дробовете си с въздух.

Моите думи. Мои!

— Неумиращият от Брудуо води огромна, добре обучена армия, с която да заграби Фалта — каза Лийт с глас на нервен младеж. — Половината от кралете вече са под негова власт. А на нас ще ни е нужна силата на обединена Фалта, ако искаме да го сразим.

Дотук добре. Слушат внимателно.

— Пред себе си виждате Джугом Арк, древната реликва на Бога, и влагате доверието си в нея. Тази Стрела е неговото обещание, че той не ще ни забрави във времена на трудни изпитания. Но мнозина от нашите предводители няма да я припознаят. Те ще откажат да се подчинят на група фирейнски селяни. Или ще се опитат да ни отнемат Стрелата, за да я използват за собствени планове.

Какво можем да направим, за да привлечем на своя страна кралствата, където властват предатели? Как да разпръснем вестта и до най-далечните кътчета на Фалта, да съберем армия достатъчно бързо, за да пресрещнем Рушителя, преди да е превел всичките си сили през Просеката? Как бихме могли да създадем армия, достатъчно силна, за да сломи могъществото на Брудуо? Тези са въпросите, на които трябва да намерим отговор. Моите приятели биха ме укорили, че за тези неща трябва да се говори тайно, защото сред тълпата може да има вражи шпиони. Но аз казвам, че нищо не бива да остава скрито. Аз казвам, че ни предстои да направим избор. Че тази нощ ще изберем как ще се развие тази война!

Манум се приближи до него. Лийт можа да види потта, която горещината бе изкарала по бащиното лице.

— Лийт! Лийт! Какво правиш? Не трябва ли първо да го обсъдим?

Лийт не каза нищо, недостижим сред пламъците, сетне продължи:

— Бихме могли да загърбим кралствата на предателите, с което ще сведем потенциалния размер на войската си до половината. Или бихме могли по някакъв начин да опитаме да си ги върнем, като подирим верните на Фалта техни обитатели и ги поощрим да се вдигнат на бунт. Но това ще отнеме прекалено много време. И, което е по-лошо, ще донесе фалтански жертви във време, когато не можем да си ги позволим.

Лийт въздъхна. Бе настъпил моментът на големия риск, идеята, разгръщаща се в ума му от месеци, макар че само допреди мигове не я беше осъзнавал. Сега той започна да крещи, чувствайки как бива съзиран от тълпата: обгърнат от огън, с пламъци, съпровождащи думите му — земно превъплъщение на Бога.

— Има и друг начин, който ще събере армия тъй обширна, че тя ще може да подави брудуонците; тъй страховита, че ще може да ги обърне в бягство. Този начин се корени в самото значение на Джугом Арк. Тази Стрела символизира единство, пламтяща идея, която, ако се осмелим да приемем, за пръв път ще обедини всички истински фалтанци. Тази идея е толкова мащабна, че влиянието й далеч няма да се изчерпи с битката срещу Брудуо, без значение кой е победител в конфликта. Толкова страховита, че не бих се осмелил да я предложа, ако положението ни не беше безнадеждно. Но то е тъкмо такова.

Кои са истинските фалтанци? Първородните? Не, не може да са те, защото мнозина от водителите на Първородните предадоха Фалта. Те не са истински фалтанци. Тогава какво отличава един истински фалтанец? Нека пламъкът, който сияе в ръката ми, ме изпепели, ако думите ми са неистинни! Истинските фалтанци са онези, които остават верни на земята и народа на Фалта, без значение къде живеят.

— А къде живеят? — провикна се един мъж.

— Как да различим истинските от неистинските фалтанци?

— Истинските фалтанци не те удрят в кантара! — провикна се един веселяк, който очевидно познаваше предишния обадил се. Неколцина от тълпата се разсмяха, но околните ги накараха да замълчат.

— Оставете момчето да говори!

— Чуйте Носителя!

Тези викове дори не достигнаха до съзнанието на съсредоточения Лийт. Веднага щом хората утихнаха, той продължи.

— Къде ще намерим тези истински фалтанци? Не само сред стените на града и предразсъдъците ни. Истински фалтанци живеят и отвъд границите на Шестнадесетте кралства. Те живеят в скритите долини, където сме ги прогонили. Крият се сред островите. Обитават дебрите на лесове, все още неизследвани от така наречените Първородни. Живеят сред жежките южни пустини и ледената северна пустош. Някога нищо не ги е спирало да крачат сред Фалта, но днес са притиснати в малките си земи — земите, които ние, Първородните, все още не сме заграбили за себе си. Ето къде ще намерим армията си. Заплахата, чиято сянка надвисва над нас, заплашва тях също. Техните предци също са погивали преди хиляда години, когато Брудуо надвил. Те ще се сражават за хората и за земите си. Но няма да застанат редом с нас, ако не им дадем полагащото им се място.

Кои са тези скрити бойци, които ще се притекат на помощ? Кои са тези истински фалтанци, живеещи на границите на това, което наричаме цивилизация? Това са лозианите. Те са истинските Първородни — мъже и жени — на Фалта.

Думите му бяха посрещнати със смаяно мълчание.

— Анатема! — кресна някакъв старец. — Анатема! Лозианите отричат Огнепътя! Как можем да се сражаваме редом с такива като тях?

— Няма да се съюзяваме с лозианите! — долетя друг глас откъм задните редици. — Те са животни.

— Той е прав, млади ми човече — изкрещя жена. — Нямаше да дрънкаш такива неща, ако твоите близки бяха изклани от пустинните диваци!

Събраните започнаха да крещят — към юношата, повдигнал пламтящата стрела, едни към други, към всеки, склонен да слуша. Под погледа на Лийт хората започнаха да се разотиват, несклонни да приемат чутото. Първо отделни люде, сетне цели групички се размиваха в сенките. Тълпата намаля с около една трета.

— Браво бе, глупако! — викна Фарр с горчилка в гласа. — Вместо да удвоиш армията ни, ти я намали още повече!

— Търпение. — Лийт се обърна към него и пламъците накараха винкулчанина да отстъпи. — Изчакай да чуеш целия замисъл, преди да произнасяш оценките си. Уморих се от постоянното ти противене към неща, които не разбираш!

Фарр се отдръпна още повече от изненада, защото не бе чувал Лийт да говори така.

— Извинявай, Фарр — добави младежът. — Ти ни помогна много. Но стъпката вече е направена и няма връщане назад. Прояви още малко търпение.

Юношата от Лулеа отново повиши глас, с лекота чут от всички присъстващи в тълпата. Пламъкът отново го обгърна още по-плътно.

— В тълпата, а и сред самите редици на нашата Компания, има хора, които ние наричаме лозиани. Хора, които не водят произхода си от Първородните, прогонени от Долината на младостта. Нека видим дали Стрелата на единението, най-свещеният предмет, познат на фалтанци, приема или отхвърля лозианите сред нас.

Ти ме предизвика да кажа и сторя странни неща, обърна се той към гласа. Сега е мой ред. Да го направя ли? Няма да продължа, докато не ми отговориш.

<Не е нужно да ти отговарям. Сега вече усещаш Стрелата. Нейните желания са и твои. Приведи плана си в изпълнение.>

— Погледнете! — провикна се Лийт. Чувстваше се като уличен търговец, но знаеше, че това, което се кани да стори, е необходимо. — Джугом Арк ще подложи лозианите на изпитание с огъня си!

Дузина огнени стълбове се разпръснаха от Стрелата, извисиха се над главите на тълпата, за да се приземят на отделни места. Една от пламенливите колони се насочи към Те Туахангата, намиращ се само на няколко ярда от Лийт. Тъмнокожият боец моментално се изгуби сред яркия пламък. За един ужасяващ момент Лийт си помисли, че Туа е бил изпепелен жив, и нададе вик, заедно с мнозина от тълпата. Само че не! В сцена, неестествено напомняща на съня му, огньовете обгръщаха тъмни силуети. Блясъкът на Стрелата ставаше все по-ярък и по-непоносим за очите. С един последен изблик на светлина, раздрал мрака, огнените стълбове изчезнаха.

— Огледайте се — проговори Лийт в настъпилата тишина. — Лозианите бяха докоснати от пламъка на Най-възвишения, преценени, и все още живеят. Нима някой е бил изпепелен?

Хората, намиращи се близо до обгръщаните от пламъка, вече се бяха отдръпнали и дори и сега не се приближаваха, сякаш се бояха от някаква остатъчна топлина.

— Получихме своя отговор — заяви Лийт, стараейки се да скрие облекчението си. — Някой склонен ли е да подложи на същото изпитание предразсъдъка си срещу лозианите? Останал е още много огън!

Той издигна стрелата високо, а тя заблестя с гневно червено сияние.

Никой не се отзова на предизвикателството.

— Върнете се по домовете си — каза им Носителят на Джугом Арк. — Помислете над това, което чухте, и решете дали можете да бъдете верни на тази нова идея за Фалта. И ако отговорът е утвърдителен, върнете се сутринта и доведете онези, които мислят като вас. Тогава ще решим какво ще правим.

Членовете на Компанията се върнаха обратно под навеса, смаяни от поредния обрат. Лийт забеляза, че приятелите му бяха подгизнали от дъжда, докато самият той оставаше напълно сух. Стрелата се обгърна с мек блясък, заменил яростния й плам.

Юношата изчака всички останали да заемат места, сетне се настани между родителите си. Над двадесет лица се взираха в него. Само по неколцина от тях не личеше гняв. Например Хал, който беше широко и доволно усмихнат.

Отново бях изигран, осъзна ядосано Лийт. Стрелата, гласът, брат му. Всички обединени срещу него. Точно когато бе решил, че оформилата се идея завинаги ще го освободи от гласа, бе открил — беше му казано — че самата Стрела упражнява контрол над него. А Лийт си въобразяваше, че той е този, който контролира нея! Че тя е съответствала на настроенията му! Че е била негов инструмент! Сега вече знаеше кой чий инструмент е в действителност.

Измествайки гнева за по-нататъшно размишление, Лийт зачака неизбежните въпроси.

— Как можа да направиш подобно нещо? — попита Кърр с изопнато и побледняло лице. — Не трябваше ли първо да се посъветваш с нас, преди да оповестиш плановете си на всеослушание? Не смяташ ли, че заслужаваме поне да се допиташ до нас? Или всички ние сме просто декорите в моноспектакъла на Лийт Манумсен и неговата Стрела? Така ли е, момче?

— Не съм имал намерение…

— Искам да зная откъде ти е щукнало това — намеси се Фарр, очевидно неспособен да се сдържа повече. — Чия идея беше да замесиш лозианите? Дори и ако подобно нещо беше изпълнимо, дори и ако те се съгласяха да се бият рамо до рамо с нас, какво би им попречило да ни предадат в най-подходящия момент? На тях не може да се разчита, помни ми думите! Няма да се сражавам заедно с лозиани. Заклевам се в гроба на покойния си брат — ако, макар и едничък лозиан застане на страната на нашата армия, ще напусна тази Компания завинаги!

Той скочи на крака, събаряйки стола си, и с бърза крачка излезе навън.

Последвалото мълчание беше показателно за сериозността на ситуацията. В този момент всичко висеше на косъм. Лийт потисна различните отговори, които напираха да излязат. Някой друг трябваше да продължи…

— По-рано тази вечер ви разказах за народа на хаукъл — изрече дълбок глас. Лийт трябваше да се обърне към източника, за да се сети кому принадлежеше. Дядо. — Изглежда не сте слушали. Гледах как Джугом Арк показа лозианите като истински фалтанци. Изглежда не сте видели. Ако седнем да обсъждаме случилото се, кой изсред вас ще разбере?

— Само това ли имаш да кажеш, старче? — изръмжа Манум. — Ти, който си се явил ненавреме в Хаурн, който се яви в самия край на това дирене, който въобще не се яви пред семейството си! Ти ли ще ни съдиш?

Модал се изправи с достойнство, но лицето му носеше измъчено изражение.

— Прав си, синко. Нямам право да говоря. Ще изчакам отвън, докато вземете решение. Може би без моето присъствие ще можете да се концентрирате над настоящите проблеми.

Нощта погълна белоробия, а Манум отпусна глава в шепите си.

— Точно когато съзирахме победата, всичко се разпада — промърмори той.

— Някой друг иска ли да напусне? — попита Те Туахангата. — Може би вие, принце? — обърна се той подигравателно към Уизаго. — Ще издържите ли да се биете редом с такива като мен? Или ти, мъдрецо? — Тези му думи се отнасяха към Фемандерак. — Може би намираш нашето разбиране за света прекалено примитивно и грубовато? Друг?

Никой не помръдна.

Детето на Мъглата изсумтя.

— Но най-много съм ядосан на теб — каза Туа, обръщайки се към Лийт. — Кой ти е дал правото да говориш от наше име? Кога сме се съгласявали да се присъединим към вашата фалтанска армия? Или мислиш, че ние, лозианите, както ни наричате, ще заподскачаме от щастие заради одобрението на вашия бог да ни използва за пушечно месо, да проливаме кръвта си, за да могат скъпоценните ви Първородни да запазят земята, от която са изместили нас? Ти, който дори не можеше да разбереш каква почит ти оказаха моите предци, чу ли изобщо какво ти казаха? Ние не сме родени от Огъня като вас. Нашият път е друг. Ние сме рожби на Земята. Ние сме свързани с нея. Не можем да я напуснем, за да се бием във войната ви. Лозианите отхвърлят тъй щедрото ви предложение!

Лийт понечи да отговори, но Геинор го изпревари:

— Не бързай толкова с отхвърлянето на предложението — каза меко той, с което още повече раздразни боеца. — Не е нещо незначително да бъдеш поканен да се сражаваш редом с армиите на Фалта.

— Не — каза Лийт. Настъпи мълчание. — Не! Те няма да се сражават редом с армията, те ще бъдат армията, както и всички ние. Няма да правим разлика. Как иначе ще избегнем да се взаимоунищожим, дори още преди да сме се изправили срещу Рушителя?

Юношата от Лулеа се обърна към разгневения тъмнокож.

— Без значение дали ще се сражаваме рамо до рамо, или не, дошло е времето Първородни и лозиани да разговарят. Вярно е, че сме Подпалили вашата Земя, оставяйки ви незначителна ивица, Туа. За да бъдете наистина част от Фалта, трябва да ви помогнем да си върнете притежаваното.

— Хубави и добре казани думи — призна Те Туахангата, макар да не изглеждаше доволен. — Само че ние седяхме заедно с враговете си на свещената могила и си разменяхме слова на добра воля, докато зад гърбовете ни Първородните продължаваха да заграбват Земя. Не е ли така, Уизаго?

Русокосият принц бавно кимна.

— Лийт — топло каза Перду с тона на баща, поправящ добронамерен, но наивен син. — Възхищавам се на сърцето ти. Ти си млад, за пръв път съзираш несправедливостите на света. С младежки ентусиазъм смяташ, че можеш да промениш всичко това. Искаш да наложиш своите справедливи закони и мислиш, че в ръката си носиш силата, която може да ги наложи. Но тази земя не е твоя, за да я раздаваш. Какво ще стане, ако отнемеш земята от хората, които сега живеят върху нея? Които са живели върху нея в продължение на поколения? Така само ще породиш още несправедливост.

Аз бях приет от народ, някога владял почти цял Фирейнс. Във властта на фенните са били земите от Искелзее до Челюстните планини. Сега техни са само възвишенията. Ако им предложиш да си върнат някогашните земи, те ще ти откажат, защото вече презират тези изнежени крайбрежни територии. Фенните са станали сурови, като земята, която сега обитават. Те не желаят друга.

Докато Лийт се вглеждаше в лицата им, майка му заговори:

— Ами уайдузите? — попита тя. — Манум ми разказа какво правели с пленниците си. Самата аз видях как постъпиха с Парлевааг и никога няма да забравя лицето й, докато първото острие се забиваше в нея. Нима на такива хора трябва да бъдат предоставени още земи? Нима биха останали доволни, дори да получат териториите на Плоня и Трейка? Ще престане ли проклетата им дупка в земята да крещи за кръв? Мили ми Лийт, ти дори не осъзнаваш какво искаш.

— Значи всичко това е било напразно — тежко каза Лийт. — Петима поеха от Лулеа, петте пръста на сбираща се ръка. Фарр и Уайра от Мьолкбридж първи се присъединиха към нас, а от народа на фенните с нас тръгнаха Перду и Парлевааг. Последваха ни Отшелникът и предводителят на фодрамите. Сред нас седят мъже и жени от Ескейн, от Немохайм, от Деруйс, от Сна Вацта и Хинепукохуранги. Дори хора отвъд Фалта има сред нас. Фемандерак от Даурия, а също Маендрага и Беладона не са поданици на някое от Шестнадесетте кралства. Ахтал пък е от Брудуо. Това е същината на Аркимм! Призванието ни е да събираме хора. Нима не сторихме точно това? Моля ви, отговорете ми на следното питане: ако сме допускали някаква грешка, биха ли се присъединили към каузата ни толкова люде, които не са Първородни? А може би това, което сме правили, е било предначертано? И този конфликт с Брудуо, макар и сериозен, е бил допуснат, за да ни принуди да се осъзнаем и да се погледнем в очите? Не е ли духът на Джугом Арк приятелството, което виждаме събрано около тази маса? Не сме ли ние предвещателите на единството, което не само че ще прогони Брудуо от земите ни, но и ще се погрижи тези същите земи да бъдат справедливо поделени между истинските фалтанци?

Носех тази Стрела, когато никой друг не бе способен да го стори — продължи Лийт с мрачен глас. — Многократно исках друг да поеме тази тежест. Някой по-възрастен, по-мъдър и по-силен от мен. Джугом Арк представлява отговорност, която не искам. Бих предпочел да се завърна у дома, в Лулеа, където да седна на прага, да изработвам фигурки и да разговарям с приятелите си. А някой друг да се тревожи за защитата на Фалта. Но ничия друга ръка не се пресегна към Стрелата. Само една. — Тук той кимна към Аркоса на Немохайм, чиито вежди се бяха надвесили над лицето му. — Но тя не можа да я издържи.

Само аз носех Стрелата, когато никой друг не бе способен — повтори Лийт. — Това все трябва да означава нещо. Сега двамата сме свързани. Усещам какво иска. Усещам духа й. Ще го споделя и с вас. Тя изгаря от страстен пламък, готов да погълне всичко, поставило си цел да сее раздор и разруха, готов да скочи в закрила на всеки, целящ да гради и единява. Тя харесва замисъла, който изложих. Тя иска да изправим едно сърце срещу Брудуо. Ако не вярвате на мен, от вас се иска единствено да вземете Стрелата и да се вслушате в нея. Може би на вас тя ще ви разкаже нещо различно? Може би думите й ще бъдат тези, които тя каза на немохаймския Аркос?

Лийт се изправи, погълнат от пламъка на гнева, и издигна стрелата високо над главата си.

— Ако някой желае лично да поеме тази тежест, нека го стори. Ако това е по силите му, нека я вземе!

Надавайки вик, младежът заби Стрелата в плота на масата и се отдръпна, оставяйки я потънала в дървото.

Членовете на Компанията продължиха да обсъждат до късно през нощта. Край все така забитата в масата стрела летяха разгорещени обсъждания. В един момент обсъждането затихна, защото говорещите бяха излезли или спяха по местата си. Тишината беше нарушавана единствено от похъркването на хауфута и пукота на Джугом Арк. Само Аркосът на Немохайм стоеше буден, без да откъсва очи от сияещата Стрела.