Дяволския остров

Глава първа„Йелоу сити“

Много години вече минаха, откакто пътувах за пръв път по долината на Мисисипи. Единствената причина, която ме накара да тръгна тогава, бе жаждата за приключения и аз наистина се убедих, че съм направил добър избор.

Сред необикновената и величествена природа на тази страна, в нейните кипящи градове с най-пъстрото население, което можеш да си представиш, рядко минава ден, без да се случи нещо интересно, рядко минава седмица без някакъв странен епизод, за който се говори дълго.

Много от тези епизоди могат да се сторят невероятни на читателя, който не познава нравите и обичаите на племената, населявали долината на Мисисипи по онова време. Тогава нейните градове не бяха престанали да служат за убежище на тия, които бяха отхвърлени от обществото, които не признаваха никакъв закон освен съда на Линч.

Обратно на всички, които са изследвали долината на Мисисипи, тръгнах да пътувам не от север, а от юг, откъм устието на реката. Първият град, където спрях, бе Ню Орлеан.

Когато пристигнах, пролетта преваляше. Не след дълго по вратите на крайбрежните къщи се показаха червени кръстове. Това означаваше, че епидемията, върлуваща тук всяко лято, вече се е появила. Сметнах за добре да се простя с този любопитен град засега, като се върна отново, когато първите студове пропъдят епидемията.

Запътих се на север, като спирах тук-там, както се случеше или както исках. Така достигнах до столицата на Тенеси. Пътуването се проточи дълго. Листата вече жълтееха. Виждаше се, че есента е близо.

В „Града на канарите“ не се бавих много. Реших да замина пак на юг, но не с параход, а на кон. Така щях по-лесно да опозная страната, през която минавам.

Намерих един търпелив кон, привързах отзад на седлото малко куфарче и тръгнах. Чакаше ме дълго пътуване, толкова дълго, че ако кажех какво разстояние ме очаква, докато стигна целта си, щяха да сметнат, че се хваля.

Не бях изминал още и няколко километра по правия път в Дронклин, когато към мен мълчаливо се присъедини един конник. Животното, което яздеше, бе много хубаво и той лесно можеше да ме отмине, но виждаше се, че го задържа нарочно. Облечен бе с бял памучен костюм, на главата си имаше широка панамена шапка, а на краката — изящни лачени обувки. Изглеждаше на около двадесет години и аз реших, че вероятно е син на плантатор.

Мълчаливо стигнахме до доста голяма група от къщи вдясно от пътя. Непознатият пръв наруши мълчанието.

— Това е затворът — каза той, като видя, че разглеждам постройките. — Разбира се, вие сте били там?

Този въпрос ми се стори толкова странен, че неволно се разсмях. Все пак успях да доловя, че той просто се изрази несполучливо, без да иска да вложи в думите си оскърбителни предположения за мен. Доловил вече по какъв начин бе изтълкуван въпросът му, той също се разсмя.

— Сгреших — каза той. — Надявам се, правилно разбрахте въпроса ми. Личи си, че сте чужденец, и предположих, че ще ви е интересно да се запознаете с тъмницата на един от американските щати.

— Благодаря ви — отговорих. — Наистина съм чужденец, и при това турист. Ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете за нея.

— С удоволствие. Не искате ли да я посетим? Познавам се с директора на затвора. А там наистина е интересно — само Мурел колко струва!

— Кой е този Мурел?

— Той е прочут пират и бандит. Тук всички го познават. На съвестта му лежат маса убийства; три или четири от тях са напълно доказани, но въпреки това е осъден само на десет години затвор и сега му остават да излежи още четири. Искате ли да го видите?

— С удоволствие — отговорих.

Кривнахме от пътя и се насочихме към затвора. Прие ни любезно самият директор и ни разведе из всички здания. Те приличаха по-скоро на голяма фабрика, отколкото на тъмница. Тук имаше и шапкари, и шивачи, и обущари, и железари, и ковачи, и хлебари. На пръв поглед всички тия хора бяха всецяло погълнати от почтения си труд.

Между ковачите ми посочиха убиеца Мурел. Въпреки изчерненото му лице успях да видя, че физиономията му не противоречи на ужасната репутация, която имаше.

Разказаха ми неговата история. Отначало бил ковач, но скоро се отказал от занаята си, за да се залови с много по-доходното пиратство. Той не действал по далечните морета, както е прието да работят пиратите, а по целия басейн на Мисисипи. Негова плячка ставали варките, корабите и шлеповете, пътуващи надолу по реката към Ню Орлеан, натоварени със стока или с пасажери. Обикновено вземал стоката, а от пътниците ограбвал бижута и пари.

Мъчно било да се залови Мурел, но още по-мъчно било да се докажат престъпленията му. Имал десетки помощници. Между тях били плантатори, мирови съдии и дори духовни лица. Това обясняваше и защо е осъден на десетгодишен затвор, когато е извършил поне десет пъти повече разбойничества и убийства.

Никога няма да забравя отвращението, с което гледа този изверг себеподобните си. Побързах да изляза от затвора и когато яхнах отново коня, усетих, че ми олеква.

И все пак при посещението на този затвор научих много неща. Научих, че престъплението може да служи като могъщо средство против себе си. Трудът, на който е обречен всеки престъпник, може да унищожи самите мотиви на престъплението или поне да облекчи гражданите от някои данъци. Но аз не проумях тази истина тогава, оставяйки зад себе си стените на затвора. Бях още много млад, безгрижен и съвсем не се занимавах с политическа икономия.

Разбрах това много по-късно. Ще го разберат ли и в други държави? Ще вземат ли пример от щата Тенеси?

Глава втораЛюбезната покана

— А сега накъде? — попита ме моят спътник, когато пак излязохме на големия път.

— В Ню Орлеан.

— Как?…

— В Ню Орлеан.

— На кон?

— На кон.

— Че до тоя град има около петстотин километра! С параход да тръгнеш, пак ще трябва да пътуваш цяла седмица.

— Зная.

— Значи имате някакви причини да пътувате така. С търговия ли се занимавате?

И моят спътник погледна куфарчето ми, но явно любопитството му остана незадоволено. Едва ли някой странстващ търговец би носил такова куфарче.

— Не — отговорих аз, — не бих могъл да кажа, че причината, която ме накара да избера този начин на пътуване, е толкова сериозна…

— Зная — продължи непознатият, — че мнозина отиват на кон до Мемдлес, когато при Къмбърленд спадне водата или не може да се намери лодка, но да се язди до Ню Орлеан… Да ви призная, не вярвам на ушите си. Вероятно вие се шегувате?…

— Ни най-малко!

— !!!

— Обмислил съм това пътуване. Не мислете, че съм луд.

— Не се съмнявам в това. Простете, че се усъмних в сериозността на намерението ви, но това наистина ми се вижда невероятно. Защо да се предприема такова дълго и тежко пътуване без важни причини?

— Имате пълно право. Ще бъда откровен с вас. Дойдох от Ню Орлеан до Нашвил с параход. Всичко, което научих през това пътуване, бих могъл да го науча, ако си седя спокойно в някой хотел. Искам да вникна в същността на вашата прекрасна страна — затова пътувам на кон.

— Сега разбирам. И тъй като пътувате, за да задоволите своето любопитство, вие не трябва да бързате. Надявам се, че ще ми позволите да ви покажа още нещо, вече не така мрачно, плантация за памук например…

Любезността на моя спътник просто ме обезоръжаваше.

— Ще бъда щастлив да ви покажа моята плантация или, по-вярно, плантацията на баща ми. Тя не е много голяма — тук няма такива плантации като на юг, в Алабама или Мисисипи. Тази местност се намира на самата граница на пояса, където може да се отглежда памук. Тук често пъти се случва това растение да страда от студа. Но все пак ще успеете да получите представа за огромното богатство на тази страна.

Приех любезната покана без колебание. Случаят да разгледам памучна плантация сам се изпречваше насреща ми. Побързах да благодаря още веднъж за любезността на моя спътник, още повече че въобще не ме познаваше.

В отговор на моите думи той се усмихна и каза:

— Може би сбърках, като не ви казах досега, че за мен вие не сте съвсем непознат. Макар и само да съм слушал за вас.

— Да сте слушали!… Че какво сте могли да чуете?

— На мен поне ми се струва, че ви познах… Преди един месец не пътувахте ли нагоре по Мисисипи с параход „Султан“?

— Точно така.

— Не забелязахте ли между вашите спътници едно младо момиче на име Уудли?…

Не бях забравил мис Уудли, защото, който веднъж я е видял, не можеше да я забрави. А аз имах случаи да я виждам много често, тъй като пропътувахме заедно хиляда и двеста километра. Тя се качи на едно пристанище по-надолу от Уинсбург. В Нашвил заедно сменихме кораба. Макар да пътуваше сама, съвсем не можеше да се каже, че беше самотна. Както на „Султан“, така и на малкия кораб, на който се преместихме, към нея бяха обърнати всички погледи. Поне на десетина пътници пътуването се стори много късо и да си призная, аз също бях в това число.

Имах честта да бъда представен на прелестната мис от капитана на „Султан“, мой съотечественик. Но тя бе така заобиколена от поклонници, че на мен рядко ми падаха случаи да се опозная с нея по-отблизо.

При слизане от кораба в Нашвил се сбогувах с нея, като не мислех, че някога отново ще я видя. Тя живееше на шестдесет километра от Нашвил, но разбира се, не ме покани да посетя техния дом.

След тези обяснения читателят няма да се учуди, че при споменаване името на мис Уудли от моя спътник подскочих от мястото си и започнах да гледам на него с нов и пораснал интерес.

— Да, да — отговорих, — аз пътувах на един параход с мис Уудли.

— Бях почти уверен, че съм ви познал. Видях ви набързо в Нашвил, след това много ви описваха пред мен. И най-после, струва ми се, само вие сте способен да измислите такова пътуване. Случаят е искал да излезем в един и същи ден, да се настигнем по пътя, останалото направих аз. Надявам се, ще ме извините, ако съм бил нескромен.

— Напротив, много съм ви благодарен — отговорих аз.

Но мен ме занимаваше главно въпросът, откъде моят спътник познава прекрасната пасажерка от „Султан“. Помислих си, че може би е неин съсед, и това обясняваше думите му, че вече е слушал за мен.

Не се решавах да помисля, че може да е неин годеник. Бе много хубав, за да ми бъде приятно едно такова предположение. Преди да успея да го запитам за това, той сам ми отговори косвено.

— Много се радвам, че приехте поканата ми. Сестра ми също ще се радва да ви види.

— Вие сте брат на мис Уудли?

— Да, по-малкият. По-големият, Хенри, не живее тук. Той има плантация по Мисисипи, при Уинсбург. Сестра ми прекарва зимата там, а летните месеци живее с нас.

С тайна радост веднага си помислих, че лятото още не е свършило.

Яздехме един до друг в ситен тръс. От време на време си подхвърляхме думи като стари познайници. Никога не бях изпитвал такова силно желание да посетя памучна плантация и да се запозная с всички подробности по отглеждане на памука.

Глава третаНат Брадли

Часове вече все чаках спътникът ми да влезе в някоя от вратите по пътя ни, украсени с любопитни надписи, водещи ту в хасиенда, ту в плантация, ту в някое жилище. От дълго време вече яздехме, а той и не мислеше да свива от пътя.

— Дълго ли ще пътуваме? — попитах аз колкото се може по-равнодушно, за да скрия нетърпението си.

— Още е далече. Най-малко петдесет километра. Ако не спираме никъде, ще стигнем късно през нощта. За да избегнем това, бих ви предложил да нощуваме в Колумбия.

— А тя далече ли е?

— Не е близо. В тази част на страната няма подходяща земя за отглеждане на памук. Тук е много на север и както ви казах вече, студът често пъти убива младите дървета. Плантацията на баща ми се намира доста далече от големия път, край един от потоците на Дук. Там почвата е хубава. Едно не е удобно — много далече трябва да извозваме реколтата до някое пристанище. Тази година искахме да изпратим всичкия памук в Ню Орлеан, на собствен кораб. Баща ми смята, че икономиите, които ще донесе такъв превоз, ще покрият разходите по направата на кораба, и вече го поръча. През средата на нашите имоти минава доста дълбок приток — по него платноходът може да се спусне до Дук. А оттам вече не е трудно да се стигне до Охайо и по-нататък по Мисисипи. След прибирането на памука негрите нямат никаква работа и пет-шест души от тях, водени от опитен лодкар, могат да закарат стоката до Ню Орлеан без големи разходи. Най-близкото пристанище до нашата плантация е на тридесет километра. На една кола не можеш да натовариш повече от четири денка, а ние събираме до сто и петдесет. Помислете си каква върволица от коли става!

Всички тези подробности толкова ме заинтересуваха, че аз почти съвсем забравих другата примамка, която ме привличаше към плантацията.

В този начин на работа имаше нещо оригинално, чисто по американски. Цялата реколта, произведена в плантацията, заобиколена с гъсти непроходими гори, се откарва на повече от хиляда и двеста километра. И не по железница, не с параход, не чрез комисионер, който взима известен процент от печалбата, а със собствените средства на земеделеца. По този начин тя преминаваше направо от производителя към потребителя. Къде другаде ще видиш това, ако не в Америка?

Замислен над тази важна и интересна политикоикономическа задача, разрешена толкова просто, за малко забравих своя спътник. Силният му глас ме откъсна от мислите ми.

Бе поздравил един ездач, идващ насреща ни. Видът му подсказваше, че пътува отдалече: пот и прах покриваха коня му, към седлото бяха привързани две малки платнени куфарчета. Изглеждаше на около двадесет и пет години. Ала чертите на лицето му и целият му вид показваха по-голям опит, нещо нерядко срещано в югозападните страни.

По облеклото си също приличаше на плантатор, но все пак то се отличаваше от костюма на Уудли. На главата си носеше панамена шапка, ала вместо бяло палто носеше широка блуза от син памучен плат, пристегната отпред. Панталоните му бяха от същия плат. Такъв бе костюмът на луизианските креоли, носен и от голяма част американци, населяващи бреговете на долния Мисисипи.

— А, Уолтър, от Нашвил ли идвате? — попита той моя спътник, когато се изравниха.

— А, вие ли сте Нат Брадли! — извика от своя страна Уудли. По тона му се познаваше, че тази среща го учудва. — Как се озовахте тук? Откъде идвате?

— Посетих родното си място. И хубаво направих, че заминах оттук. Виж Мисисипи — съвсем друга работа; богата страна, а тук… Уверен съм, всеки един от моите негри ще събере два денка памук, докато вие наберете само един!

— Да, чувах, че работите ви вървят добре. Брат ми ми писа.

— А той защо не изостави житните храни и да си опита щастието с памука! Е, аз не съм такъв! Търся нещо, което бързо да ме направи богат… Казват, че имате добра реколта?

— Да, надявам се.

— Колко денка?

— Според изчисленията на баща ми около двеста.

— Та това е дяволски хубава работа, ако успеете да ги закарате неповреден и на пазара. Искали сте да ги карате с платноход?

— Да, той вече се прави.

— Това е практично замислено. Ще направите разноски, но пък спестявате после при превоза. А и тия параходи хич не ги бива. Друго нещо са предишните плоскодънни платноходи. Последния път превозът с такова корабче ми излезе два пъти по-евтин… Направо от Нашвил ли идвате?

— Да.

— Не чухте ли дали пътува параходът надолу?

— Не, не съм чул.

— Ако пътува, ще ида в Мисисипи… А Корнелия тук ли е?

— Да, тя е при нас.

— Е, разбира се, аз не я видях. Не сме големи приятели с баща ви… Ама каква жега…

Явно, последната забележка бе направена, за да се промени разговорът, тъй като моят спътник не бе доволен от неговия край.

— Да, горещо е — отвърна той.

— Нетърпимо горещо. Право на плантацията ли?

— Да, направо там.

По тона на Брадли, а и по погледа, който ми хвърли, разбрах, че той очакваше друг отговор. В този бърз и крадлив поглед аз прочетох инстинкт на подозрителност и апатия.

— Е, сбогом, Уудли — каза той, обърнат малко настрани, като се опитваше да скрие своето недоволство.

Преди да смушка коня си, той ме изгледа отново, на което аз отговорих със същото, а после бързо потегли и скоро се изгуби по нашвилския път.

Глава четвъртаТип на мошеник

Впечатлението, което ми направи тази среща, бе много неприятно, даже тягостно. В маниерите на току-що срещнатия човек имаше нещо възмутително, дето ме караше да негодувам. Същото чувство събудиха у мен думите и обноските му. То се зароди още в момента, когато срещнах погледа му. Макар и думица да не си казахме, в погледа, който си разменихме, блесна инстинктивна омраза. Явно и той почувства същото.

Сетих се, че такива като него на югозапад ги наричат „були“, тоест пернат, с вирнат нос. Но нахалният му вид не можеше да скрие низостта, която бликаше от всяка негова черта. В закръглените му и недодялани плещи, в късия и дебел врат имаше нещо, което показваше, че е достатъчно храбър, за да извърши дори престъпление. Нямаше нужда да се види дръжката на револвера на кръста му, нито камата му, за да се разбере, че е готов за най-малкото нещо, и дори без повод, да употреби оръжие.

А когато заговори за сестрата на младия човек, когато забелязах неудовлетворението на Уудли и най-после тия погледи, с които ме измери Брадли — бях готов да се вчепкам с него, ако се забавеше още малко.

— Да не е ваш приятел? — попитах.

— О, не!

— Може да е приятел на баща ви?

— Баща ми не иска да го види.

— Личи си, че е ваш стар познат: така добре знае вашите работи.

Казвайки това, аз мислех най-вече за мис Уудли. Защо Брадли каза, че не я видял, и защо на моя спътник не му хареса, когато онзи заговори за нея?

— Да — отвърна момъкът, — отдавна се познаваме. Заедно сме израсли. Неговата плантация бе до нашата, а сега голяма част от нея влиза в нашите земи. Затова той каза, че посетил родното си място.

— А вече не ви ли е съсед?

— Не, той продаде всичко.

— А!

— Да. Тук смятаха Нат за нехранимайко, ако не и по-лошо. Работеше малко, харчеше много пари, посещаваше съмнителни места и както той, така и баща му се движеха в не по-малко съмнително общество. Един прекрасен ден той трябваше да продаде всичко, за да си изплати дълговете. Тъй като земята му граничеше с нашата, ние купихме голяма част от нея заедно с няколко роби. Тези негри разказват странни истории за Нат. Ако са макар и наполовина верни, човек трябва да го избягва и да се бои от него. Много ме учудва, че брат ми Хенри му гостува и го приема в къщата си.

— Наистина ли?

— Да, неговата плантация е близо до тази, за която казваше Брадли. Изглежда, наистина печели много пари, както ми пишеше брат ми. Има стотина негри и джобовете му винаги са пълни със злато. Никой не знае какво му е помогнало да изплува на повърхността. Вероятно е спечелил в игралните домове на Ню Орлеан. Брат ми пише, че зиме ходел там, оставал известно време и винаги се връщал с пари. Миналата година купил за плантацията си около петдесет негри.

— Това е невероятно.

— Познавате ли Ню Орлеан? Много ли се играе там?

— Да, много.

— Тогава не е чудно, че Брадли е забогатял от хазарт. Особено пък, ако там играят пикет — вероятно обира всички. Още в детските си години надиграваше негрите на баща си.

— С негрите ли играеше?

— Той може да играе с всекиго, стига да има какво да му вземе. Затова не се учудвайте, че се държах така хладно с него, въпреки че сме училищни другари.

— Никак не ме учудва. Според мен имате пълно право да го държите на разстояние от себе си.

— Да, според мен и Хенри не трябва да му ходи на гости.

— Свързва ли ги нещо?

— О, много неща. И този мръсник може там свободно да говори с Корнелия, както той нарича сестра ми. В Мисисипи нравите са странни. Там повечето земи принадлежат на всевъзможни спекуланти, които не искат и да знаят с кого имат работа, стига да им плащат. Брат ми е чудесен човек, но не е придирчив в познанствата си — стига му общият интерес към лова. Тази негова страст го накара и да се пресели там, макар да не признава това. При нас рядко ще срещнеш мечка, а сърните и антилопите почти се свършиха. А по бреговете на Мисисипи се въди в изобилие всякакъв дивеч… Но вероятно вече ви омръзнах с приказките си, а и конете се измориха. Ето странноприемницата на стария Списър; да похапнем и починем там, а довечера, като се захлади, ще продължим за Колумбия.

Слязохме от конете, поздравихме съдържателя на „Ладайет“ майор Списър (в Тенеси всички съдържатели на странноприемници са най-малко майори), дадохме конете си на негрите и влязохме в гостилницата. Предложиха ни свинско месо и пържени картофи. Това ни стигаше да се подкрепим, а след като починахме, вечерта отново бяхме на път.

Глава петаВ плантацията

Няма друг епизод в живота ми, който да си спомням с такова удоволствие, както краткотрайното си пребиваване в плантацията на Уудли.

Винаги съм изпитвал интерес към източниците и средствата за промишлеността, особено към тези отрасли, които имат влияние върху напредъка на човечеството. Затова особено ме заинтересува отглеждането на този материал, който след преработка се превръща в един от главните елементи на нашето облекло.

Показаха ми зелените зърна на памука, покрити с лек мъх. Разбрах как ги сеят, как премахват плевелите, за да не заглушат младите растения. Видях как се появява белоснежният цветец, как след това плодната кутийка се пуква и пред погледа на плантатора се открива късче бял памук. Присъствах и на прибирането на реколтата, на подготовката за изпращане на пазара.

За всичко това ми разказваше Уолтьр Уудли, но очарователната му сестра също присъстваше на тези уроци. Всичко се запази в моята памет така, че никога не бих могъл да го забравя. С удоволствие бих го изслушал още веднъж, дори да се наложеше да остана до следващата реколта, но положението ми на случаен гостенин, разбира се, не позволяваше това. Ето защо след една седмица си тръгнах от плантацията.

На пръв поглед в това мило семейно гнездо сякаш не можеше да има скрита рана, но аз все пак чувствах, че има нещо. Все още само смътно подозрение, то бе достатъчно, за да ме огорчи.

Не бях забравил Нат Брадли, нито безцеремонния маниер, с който обсъждаше работите на Уудли, и особено вида му, когато говореше за Корнелия.

Името на този господин бе споменато неведнъж, докато бях при Уудли. Уолтьр не бе преувеличил, когато ми казваше за антипатията на баща му към Брадли. В това нямаше съмнение. Старият джентълмен винаги се изразяваше за него с най-резки думи и не го наричаше по друг начин освен „оня негодник“. Виждаше се, че той знае нещо за този човек нещо толкова сериозно, щото не се решаваше да го каже нито на децата си, нито на слугите.

Никой и не мислеше да защитава бившия съсед от нападките на стареца. Уолтьр също често изразяваше своята антипатия. Само мис Уудли мълчеше.

Но един-два пъти успях да забележа, че това мълчание крие някаква жестока борба у нея и тя изпитва желание да бъде прекратен този разговор.

Не знаех какво да мисля. Имаше ли тайна между Брадли и мис Уудли или дори взаимни чувства?… Тази мисъл ме огорчи още тогава, когато едва познавах мис Уудли, а сега, когато изпитвах към нея истинска привързаност, ме измъчваше още повече.

Наистина това бе само предположение, но една случка малко преди заминаването ми го потвърди.

Често ходех край реката, където строяха платнохода. Отначало той напомняше Ноев ковчег, но малко по малко приемаше определена, макар и странна форма. Работата се ръководеше от един бял, специалист по корабостроене. Наричаше се Уилям Блен. Помагаше му друг бял, лоцман от Мисисипи. Останалите работници бяха негри. Тук имаше дърводелци, железари и други. Някой от тях щяха да се върнат с платнохода в Ню Орлеан, когато откарват памука. Заинтересувах се от работата по строежа на кораба, макар Уилям Блен да не изпитваше желание да ме посвети в тайните на своето изкуство. Другарят му също не се отличаваше с вежливост. Поведението на двамата ме накара да си създам представата, че такива са местните работници, но по-късно разбрах, че те не са тукашни. Работели ту тук, ту там, където намерят работа.

Една вечер Уолтьр бе излязъл от къщи, когато сестра му пожела да говори с него и изпрати няколко души да го потърсят.

Пратениците дълго време не се връщаха. Помислих, че Уолтьр е отишъл да разгледа кораба, и тъй като нямах друга работа, се отправих към реката. Тя минаваше на осемдесет метра от къщата, през бившите имоти на Брадли. Когато стигнах там, видях, че няма нито един работник. Слънцето отдавна бе залязло и всички бяха отишли да вечерят.

Реших, че Уолтьр отдавна вече трябва да се е прибрал. Запалих цигара и продължих. Вървях полека. Пътят минаваше през малък храсталак. Под дърветата бе съвсем тъмно. Небето се покри с облаци и едва виждах пътеката. От време на време проблясваха само светулки. Трябваше да се движа напред колкото се може по-предпазливо, от дърво към дърво, да спирам на всяка крачка, за да не загубя пътя.

Глава шестаСтранният разговор

Изминах близо половината път, когато на излизане от храсталака чух човешки гласове. Говореха двама мъже и по тона им се познаваше, че е за нещо важно. Спрях и се вгледах в тъмнината. Насреща ми вървяха двама души. Скоро се изравниха с мен.

Вървяха бързо, виждаше се, че добре познават пътя. Бе толкова тъмно, че едва различавах сенките им, а те не ме и забелязаха. Канех се да им извикам, когато познах единия от гласовете. Беше гласът на грубия корабостроител Блен. Неговият събеседник беше вероятно помощникът му Стигнър.

Нямах ни най-малко желание да се срещам с тях, затова отидох встрани — и се скрих зад едно дърво. Тогава чух думите:

— Казваш, че ще има най-малко двеста денка?

— Да, реколтата е много добра.

— Толкова по-добре. Направи така, че всичко да се събере в платнохода, стари ми Блен. Всичко трябва да се откара на един път.

— Можете да бъдете спокоен. По-скоро ще направя кораба по-голям, отколкото по-малък.

— Отлично. Ако всичко успее, това ще бъде един от най-добрите ни удари… Не усещаш ли миризмата на тютюн?…

— Да.

— Някой неотдавна е пушил. Мирише на цигара. Вероятно този проклет чужденец или пък Уолтьр Уудли наскоро са минали оттук.

Около половин минута не се чуваше никакъв звук. Те бяха спрели и се ослушваха.

Сега най-малко откогато и да било исках да се срещна с Блен и неговия спътник. Последният не бе Стигнър. Бих го познал по гласа. Този глас също бях чувал някъде, но сега не можех да си спомня къде.

Стоях съвсем неподвижно, с все още запалена цигара, обърната към дланта. Надявах се да чуя нещо интересно, тъй като в това, което чух досега, имаше тайнственост. Кой можеше толкова да се интересува от строежа на платнохода и от реколтата на Уудли?

Да не би управителят? Бях разговарял един-два пъти с него, но не бих познал гласа му. Събеседниците отминаха, говорейки толкова тихо, че не можах да чуя нито думица. Скоро бяха вече надалеч от мен.

Когато се убедих, че и те не могат да чуят моите стъпки, продължих пътя си, като все още мислех за тази среща. Гласът на непознатия гърмеше в ушите ми, но не можех да кажа чий бе той. Все си мислех, че не е управителят. Когато се върнах, се убедих, че не греша. Управителят стоеше на прага. Съвсем ясно беше, че не би могъл да ме изпревари.

Уолтьр също бе в къщи и аз му казах какво съм чул.

— Вероятно някой от съседите ни се интересува от нашите работи — каза той с безгрижен смях. — Но не бих могъл да кажа кой от тях е толкова доброжелателен. А — добави, след като помисли, — струва ми се, че се сетих. Обещахме на иконома на платнохода един процент от продажната цена, ако товарът благополучно иде в Ню Орлеан. Вероятно някой приятел на Блен го е поздравявал с тази изгодна сделка.

— Може би — казах аз, но не бях убеден в това.

— Представете си — обади се Уолтьр, — ходих следобед при един съсед и кого срещнах!

— Как мога да се сетя, когато тук не познавам никого?

— Но вие сте виждали този човек и сте чували да се говори за него.

— Тогава кой е той?

— Нат Брадли.

— Нат Брадли? Той тук ли е? Нали казваше, че ще си замине?

— Да, но това не му пречи да бъде тук.

— И какво прави тук? — попитах аз с известно безпокойство.

— Кой знае. Явно беше недоволен, като ме срещна. Вероятно си е помислил, че ще се учудя, като го видя отново тук. Твърди, че не намерил параход в Нашвил. Отлично зная, че това не е вярно. Чух, че точно по времето, когато той е бил там, от Нашвил е заминал параход. Ако е искал, щял е да се качи. Никой не знае защо е дошъл тук, какво прави насам. Казва, че наблизо имало търговец на негри, от когото смятал да купи евтино роби, а после да замине за Мемдлес и оттам да се качи на парахода. Не зная дали е истина. Във всеки случай сега той има много пари, защото каза, че щял да купи двадесет роби.

Докато слушах това дълго обяснение, аз изведнъж се досетих кой говореше с Блен — това бе същият глас, който тъй неприятно ме порази, когато произнасяше кръщелното име на мис Уудли.

Веднага споделих с Уолтьр своите подозрения.

— Възможно е — отвърна той. — Но не зная дали се познава с Блен и не виждам какво може да го интересува нашият памук, както и това — на един или на два пъти ще бъде прекаран.

Аз също не знаех, но това продължи да ме занимава и след като престанахме да говорим за моята среща. Чудно: никой наоколо освен Уолтьр Уудли не знаеше за новото появяване на Брадли.

През трите дни, които изминаха от тази случка до моето заминаване, аз все подпитвах отдалече, но никой не знаеше, че Нат Брадли е тук. След първото му посещение се говореше много за него, както става винаги с човек, който заминава съсипан, а се връща богат.

Що се отнася до второто посещение, направено съвсем тайно и за обяснение на което той трябваше да измисли такъв важен предлог, очевидно бе, че е направено с цел, за която той не можеше да каже.

Това бе логичното заключение. То често ми идваше наум и, не знам защо, много ме безпокоеше.

Глава седмаСтрастният ловец

Макар да не ми се щеше да напусна домакините си, трябваше най-сетне да го направя. Неудобно бе да се бавя повече. Но аз силно се привързах към Уолтьр, а особено към очарователната му сестра, и затова с удоволствие се съгласих на едно предложение, което ми даваше възможност скоро пак да се срещна с тях.

Предложиха ми, като пътувам по Мисисипи, да се отбия при брат им Хенри. Това ми бе на път. С него бих могъл да ходя на лов; мис Корнелия, а може би Уолтьр ще дойдат там през зимата — защо да не дочакам тяхното пристигане.

Едва ли някой на мое място би се отказал от такова предложение, а аз просто нямах сили да го направя. Обещах да се отбия при мистър Хенри Уудли и снабден с препоръчителни писма до него, се простих със своите домакини. Отново тръгнах на юг.

Когато се явих в плантацията на Хенри Уудли и му предадох писмата, бях посрещнат така добре, както ме и уверяваха предишните ми домакини. Впрочем мисля, че бих бил посрещнат пак така добре и без писмата, които носех. Достатъчно бе да кажа, че съм страстен ловец, за да ме посрещне Хенри Уудли с отворени прегръдки. Писмата просто ускориха сближаването ни. Хенри ме прие така, като че ли вместо писма от сестра му съм му донесъл чек от сто хиляди долара.

У Хенри Уудли всичко много се различаваше от това, което видях в старата семейна къща. Вместо в комфортно, почти разкошно мебелирано жилище аз влязох в една повече от скромна къща. Приличаше на колиба, без никакви претенции за изящност, скрита под високите дървета. Заобиколена бе с магнолиеви храсти, лимони, портокалови дървета и палми, оставени да растат в диво състояние. Зад главната къща бяха разположени къщиците на негрите, които работеха в плантацията, а също и готварница и конюшня.

Макар и проста, тази къща имаше живописен изглед. Виждаше се, че тя все пак е снабдена с всички необходими за ежедневието предмети.

Тук имаше десетина ловджийски кучета. Някои от тях бяха белязани с големи резки — следи от милувката на някоя мечка или пантера. Това обещаваше вълнуващо преживяване, което, както казваха, домакинът ми много обичал — лов на хищни зверове.

Именно това развлечение накарало Уудли да се засели тук, далеч от домашните си. Заради него той се съгласил да търпи лятната жега, ужасна тук, да диша отровните миризми от блатата на Мисисипи и да се откаже от състоянието, което би получил от тютюневите или памуковите плантации. Той се задоволяваше с онази храна и фураж, които събираше от нивите и ливадите си, достатъчни да изхрани своите коне, кучета и хора.

Вече бях срещал хора, които привидно се занимават със земеделие, но прекарват три четвърти от живота си в лов и риболов. За тях земеделието е само предлог или средство да избягнат някоя друга работа, която отнема повече време. Такива типове се срещат със стотици в долината на Мисисипи и с хиляди в девствените гори на Америка.

Както външният вид, така и вътрешността на къщата показваха, че стопанинът е истински спортист. Навсякъде висяха ловджийски трофеи: кожи, зъби, хладно оръжие от всички видове и пушки различен калибър.

Малко след моето пристигане домакинът ме посвети в красотите в живота на южния трапер и скоро аз научих любопитни начини на лов и различните видове спорт, практикувани в страната.

За по-малко от месец събрах маса трофеи от всякакъв дивеч, който може да падне под куршума на един ловец в долината на Мисисипи. Имах кожи от черна мечка, червена пума, шарен рис или дива котка, черни и сиви вълци, опосуми, морски зайчета и други. В колекцията ми се появиха рогове от вирджинска сърна, кожи от алигатори и каймани.

Птиците също фигурираха в тази колекция и първо място заемаше един разкошен екземпляр индийски петел, тежък петнадесет килограма. Убих също голям американски ястреб, лебед тръбач, птица змия, червен ибис и много други редки и прекрасни птици, които се срещат по южните брегове на Мисисипи.

Но в колекцията си още нямах най-рядката и ценна птица — белоглавия орел. Няколко пъти виждах тези величествени птици да летят на недосегаема височина или пък край бреговете на реката, където ловят риба. Но както по-голямата част от членовете на семейството грабливи птици, белоглавите орли толкова се боят от близостта на човека, че трудно би могло да ги убиеш. Узнахме, че се въдят на един остров в реката, на петдесет километра под плантацията. Пролетта там видели гнездо, а о-късно и млади орлета.

Когато тези птици си правят някъде гнездо, е по-лесно да ги приближиш. Като знаех това, реших да ги посетя.

Този път отидох на лов не с мистър Уудли, а с един негър. С него вече бях правил няколко излета, когато домакинът ми си имаше някаква работа.

Негърът познаваше добре този остров, макар да не ходеше на него. Учуди ме това, че този път той идваше без желание, докато друг път открито изразяваше радостта, че ще ме придружи на лов, вместо да работи на плантацията. Трябваше около два часа да плаваме с лодка до острова, а на връщане още повече, тъй като тук течението бе много бързо. Мислех, че именно това смущава Джек, но се надявах нежеланието му да премине, щом тръгнем, затова, без да мисля повече, се отправихме към мястото, където бе вързана лодката му.

Глава осмаБелоглавият орел

Тръгнахме малко след изгрев, но скоро попаднахме на бързо течение, което близо до острова стана дори опасно.

Да спрем край брега, бе почти невъзможно — пречеха корените и водовъртежите. За щастие забелязахме едно повалено дърво, наполовина потопено във водата. Спряхме край него и здраво привързахме лодката. Това бе едно исполинско памуково дърво, толкова тежко, щото течението не можеше да го отвлече.

Опирайки се на дънера, скочих на твърда земя. Не знам защо, но ми се струваше, че гнездото трябва да бъде някъде наблизо и че скоро ще го намеря.

Тъй като виждах нежеланието на негъра да слезе на брега и ми помогне в търсенето, аз се съгласих с предложението му да пази лодката. Неговото поведение ми се виждаше чудно, но не настоявах — бе ми все едно ще дойде ли той с мене, или не. Островът не изглеждаше голям и можех да го обиколя по всички посоки. Стига да има тук птици, непременно щях да ги видя или чуя. Дори по-удобно ми бе да вървя сам, тъй като Джек нямаше ловджийски наклонности и лесно щеше да ги изплаши.

Веднага забелязах, че съвсем не е така лесно да се премине целият остров, както отначало ми се струваше. Огромни памукови дървета и кипариси, преплетени с лиани, а също и цяла гора от дребни храсти ми пречеха да вървя. Освен това гъстите листа спираха лъчите и макар слънцето да бе изгряло само преди четири часа, струваше ми се, че скоро ще мръкне. Клоните също бяха оплетени с лиани и испански мъх и заедно с листата образуваха здрав покрив.

Скоро се отчаях, че ще намеря орлите, тъй като не виждах дори слънцето.

Почти бях решил да се върна назад, когато съзрях недалеч лъч светлина, промъкваща се през гъстата растителност. Помислих, че съм стигнал другия край на острова, и като исках да се убедя в това, тръгнах към светлината.

Излязох на малка поляна, образувана под едно мъртво дърво, което позволяваше на слънчевите лъчи да осветяват земята, като се промъкват между изсъхналите му клони. Това бе един грамаден рододендрон, ударен някога от гръм. Насекомите, хранили се дълги години с неговата кора, пълзяха в изобилие наоколо. Огромните побелели клони се протягаха към небето като ръцете на скелет. Макар и пречупен, върхът му се издигаше над другите дървета. В една негова цепнатина съзрях няколко вейки от други дървета. Вгледах се по-добре в здраво сплетените клони и разбрах, че точно това е гнездото, което търсех.

Докато го разглеждах с вдигната глава, чух странен звук. Приличаше на скриптенето на резец в мрамор и на смеха на някой избягал от килията си луд. Ехото мигновено поде този звук и островът като че ли изведнъж се насели е демони. Но този шум не ме уплаши. Знаех откъде иде той: белоглавите орли крещяха. Едва успях да си напълня пушката и ето че четири грамадни птици се появиха над главата ми, като закриха светлината с тъмните си крила. Това бяха родителите и децата, за които ми бяха разправяли.

Чаках да се спуснат над гнездото, за да се прицеля по-точно, но те не се спускаха. Страхувах се да не отлетят и реших да стрелям. Но те ме забелязаха и новият крясък бе сигнал за тревога. Какво бих дал сега да имах карабина с едри сачми. Но аз имах само едноцевка. Орлите продължаваха да се въртят около сухото дърво. Само два от тях имаха бели опашки и глави. Другите два бяха съвсем тъмни. Това бяха младите.

Избрах си по-големия от първите два орела, прицелих се и гръмнах. Птицата, ранена в крилото, падна до краката ми, но преди да я хвана, с плясък на здравото си крило се хвърли в храсталака. Втурнах се след нея и едва на стотина метра успях да я достигна и умъртвя с един удар на приклада. Беше женската, с прекрасни пера.

В това време другите отлетяха с пронизителни крясъци.

Глава деветаДяволския остров

Горд със своя подвиг, метнах плячката на гърба си и реших да се върна при Джек. Но не изминал и три крачки, разбрах, че съм се загубил. Гонейки ранената птица, аз изгубих сухото дърво и пак се намирах в полутъмнина. Започнах да търся следите си. С повече търпение сигурно бих могъл да ги намеря, но това съвсем не беше лесно, когато от всички страни различни храсти и трънаци забиваха бодлите си в тялото ми. Предполагах, че островът заема не повече от три-четири хектара, и реших да вървя в права посока, за да изляза на брега и като вървя по него, да стигна мястото, където ме чака Джек с лодката.

Тръгнах направо и както очаквах, скоро видях да се процежда светлина. После видях небе, а след няколко крачки и вода. Но когато приближих повече, видях, че пред мен не е реката, а някакво блато или по-точно лагуна. Като изминах няколко крачки по нейния бряг, открих канал, по който можех да достигна до реката. След известно време забелязах лодка, която първоначално помислих за дънер. Тя бе привързана за висок кипарис, чието стебло бе наполовина закрито от околните латани. Помислих, че на острова има още някой ловец, но когато разгледах въженцето, с което бе привързана, разбрах, че е от диво грозде и е правено преди няколко месеца. Вероятно бе негодна, прогнила, захвърлена или забравена лодка.

Продължавах да разглеждам бреговете на това малко залив-че и забелязах и други следи от човешко присъствие, макар и не нови. На едно място земята бе отъпкана, като че тук често са спирали на брега, наоколо се търкаляха парчета от грубо платно, употребявано за покриване на памук. На друго място имаше купчина пепел.

Следите много ме заинтересуваха. Кой ли ще живее сред такава пустош? Но преди да реша този въпрос, трябваше да вървя към лодката. Отново започнах да се провирам през гъсталака. Когато излязох на брега, повиках Джек. Той се обади наблизо. Тръгнах по гласа му и скоро стигнах до лодката.

— Много се радвам, масса1, че се върнахте жив и здрав — каза той на своя развален английски, когато седнах срещу него.

— Защо? — попитах, учуден от неговия тон и от бързината, с която гледаше да се отдалечи от брега.

— Защото на този остров е нечисто.

— Как нечисто?

— Не знам, масса, не знам. Но казват, че нощно време там са виждали дявол. И на мен често са го разправяли това робите на масса Брадли. Неговата плантация е близо, от онази страна, но никой негър не идва тук.

— Как тогава знаят това?

— Не знам, масса, не знам. Никой не се решава да иде на този остров. Знае се само навярно, че дяволът често излиза на неговия бряг.

Сега разбрах защо на черния ми спътник толкова не му се искаше да дойде с мен. Не можех да не се посмея на суеверието му и започнах да го мъмря, задето не ми е казал това преди, за да мога по-подробно да разгледам това любопитно владение на дявола. После си спомних крясъците на орлите, тъмнината, която царуваше на острова, тайната лагуна и лодката, привързана на нейните брегове. Спомних си преплетените с лиани и испански мъх клони и престанах да се учудвам на суеверието на бедните негри от съседните плантации и на страха на моя спътник.

Мрачният изглед на това място лесно можеше да изпълни с ужас суеверните по природа негри. Но ако се разгледаха внимателно следите, които забелязах, захвърлената лодка — сигурно щеше да се разбере какъв е този демон, който според Джек и неговите приятели от плантацията на Брадли е избрал това място за своя резиденция.

Глава десетаПлантацията на Дяволския остров

По време на дългото плаване срещу течението Джек с охота ми разправи много любопитни работи, свързани с Нат Брадли и неговата плантация.

Жилището на Брадли било разположено на Големия остров, образуван от Мисисипи и предишното му корито. Тази река често променя своето корито, двата й бряга, особено десният, са изровени от заливи, лагуни, канали, които понякога образуват цели пропасти. Течението ту ги изоставя, ту пак ги пълни, ту изравя нови сякаш по свой каприз, но напуснатото корито или лагуна винаги се превръщат в тинясало, застояло блато.

На този остров се заселил Нат Брадли. Моят спътник много се чудеше как е могъл този човек, дошъл тук с двама-трима роби, за кратко време да намери средства и да накупи повече роби от тези на скуайър Уудли в Тенеси. Купувал роби, където намери. Купувал даже такива, които никой друг не искал да купи поради неспособността им да работят. Но той умеел да ги държи в ръцете си и от неговата плантация робите никога не бягали. Понякога излизали нощем, но сутрин пак се връщали. А можеха лесно да се скрият из околността и никой не би помислил да ги предаде на господаря им. Очевидно тук имаше някаква тайна.

Тези сведения ме заинтересуваха, тъй като допълваха онези, които вече имах. Но за мен бе по-интересно да узная какви са отношенията между Нат Брадли и Хенри Уудли. Виждах, че те бяха близки приятели, но ми се искаше да узная защо, тъй като бяха съвсем различни.

Дотолкова бях изучил нравите на страната, че вече знаех колко малко значение се придава тук на нравствеността на този или онзи плантатор. Заселниците в земята на чоктослите съвсем не бяха рицари като Баярд, без страх и укор. Всъщност без страх бяха, но безукорността им бе съмнителна. За тях богатството и умението да владееш изкусно револвера бяха напълно достатъчни, за да бъде признат един човек като достоен за уважение. А Нат Брадли като че нарочно бе създаден да блести в обществото на Уинсбург и неговите околности.

Няколко години преди времето, за което говорим, по правото на силния град Уинсбург бе попаднал във властта на една банда негодници от най-различни националности. Дълго време по улиците на града се разигравал безкраен и безобразен карнавал. Жителите много си изпатили.

Най-сетне бандитите били изловени и затворени, но старата мая останала в страната. Следите от пребиваването на разбойниците силно се отразили върху нравите на населението. Това, което се разказваше за Нат Брадли, за неговите постъпки и характер, не учудваше никого и доказваше само, че той е достоен да живее сред заселниците по Мисисипи.

Но Хенри. Уудли по характер никак не приличаше на Брадли. Рядко се срещат хора по-противоположни, по-неспособни да се сприятелят. Наистина Хенри живееше донякъде като дивак, дружеше с нецивилизовани хора, но по природа бе мек, даже изглеждаше свенлив, макар това да не е ловджийско качество.

Не можех да си обясня как един такъв човек намира удоволствие в обществото на Нат Брадли. Но не мислех за уместно да говоря за моя домакин и работите му с един негов роб. Ако не се интересувах от две близки нему лица, не бих заговорил за това, но любопитството ми бе събудено и не се стърпях да задам един косвен въпрос.

— Струва ми се, Джек, че не обичаш Нат Брадли.

— Да. Пък и никой от негрите не го обича. Него просто го мразят.

— Но белите не го мразят, нали?

— Не знам, масса, не знам.

— Как не знаеш? Твоят господар например е голям приятел с Нат Брадли.

— Мистър Хенри?

— Да.

— Та той е приятел с всички.

— Наистина ли?

— Да, той и мухата не обижда, комара на носа си не може да убие. Виж, в лова на мечки и пантери е лош, обича да ги убива. Ловът и кучешкият лай го променят, става съвсем друг човек, когато има пушка в ръце и дивеч пред него.

— Да, той обича лова и ловците. Но Нат Брадли никога не ходи на лов. Защо тогава твоят господар го обича толкова?

— Кой знае! Може да го обича, а може и да не го обича.

След този уклончив разговор Джек натисна по-силно греблата и замълча. Знаех, че африканският син никога няма да завърши разговора, така неопределено и зачаках.

Скоро Джек продължи:

— Може би, масса, тук да има особени причини. Тук, както и навсякъде, има странни случаи. Може един такъв случай да е причина…

Виждаше се, че Джек се мъчи да не се компрометира, но му се искаше и да си побъбри. Не трябваше да го подпитвам, а само от време на време да го насърчавам.

— Да, вероятно тази дружба не е истинска. Трябва да има нещо…

— Тайно — поде Джек. — Не се съмнявайте в това, господине. Негрите знаят това добре.

— Някаква тайна ли?

— Да, масса, тайна.

— Каква е тази тайна?

Сърцето ми биеше силно, докато задавах този въпрос и чаках отговора. Мислех, че негърът веднага ще заприказва за Корнелия.

— Виждате ли, масса — заговори той след малко. — Мисля, че сте приятел на масса Хенри и се питам защо да не ви разкажа какви са неговите работи с Нат Брадли.

— Аз съм искрен приятел на твоя господар — казах със сериозен глас, — ти можеш напълно да ми се довериш, Джек.

— Ето каква е работата, масса. Веднъж масса Хенри и много други ловци отидоха на голям лов. И Нат Брадли бе там. Струва ми се, това беше единственият път, когато той е излизал на лов. След дълго ходене всички насядаха да починат, да похапнат и пийнат. След закуската се заиграха на карти, струва ми се, по предложение на Брадли… вие знаете, че масса Хенри никога не играе на карти, но тук той започна да играе, тъй като всички бяха развеселени. Най-напред играха пикет, после френската игра бакара. Всички поставяха огромен залог. Масса Хенри — знаете, че е нервен — поставяше най-голям и като не можеше да играе, все губеше. Така той изгуби двадесет хиляди! И знаете ли кой ги спечели?… Масса Брадли. Масса Хенри, разбира се, нямаше в себе си такава сума, кой ще вземе на лов толкова пари?

— Разбира се.

— Тогава той даде на Брадли разписка за тази сума. Разписката се намира и досега у Брадли, тъй като масса Хенри още не е платил дълга. Ето защо масса Хенри трябва да се преструва, че е приятел на този човек. Това е истинското обяснение.

— Надявам се, че не лъжеш.

— Казвате, че сте приятел на масса Хенри. Как тогава може да сте съгласен той да дължи двадесет хиляди на този човек?

Джек каза това с разярен вид, а аз бях отговорил съвсем машинално и затова побързах да го успокоя. Той не можеше да знае каква тайна егоистична мисъл ме накара да направя това предположение.

— Не, не — казах аз с важен тон. — Само исках да кажа, че се радвам, дето между тях няма нищо по-сериозно. Паричната рана не е смъртна и най-после двадесет хиляди долара не е Бог знае каква сума за един богат плантатор.

— За един богат плантатор може би. Но за масса Хенри тази сума е огромна. Докато е жив баща му, той не може да я изплати. Той не изкарва почти нищо от своята плантация и харчи повече, отколкото печели. Ах, проклети да са тия карти! Те са добри само за хора като Нат Брадли. За щастие масса Хенри оттогава не е играл.

Макар че не желаех да се покажа нескромен, не можех да престана да го разпитвам.

— А често ли идва мистър Брадли при твоя господар?

— Това зависи…

— От какво?

— От годишното време.

— Искаш да кажеш, че през едно годишно време той идва по-често?

— Да.

Джек се умълча. Трябваше да му се теглят думите от устата.

— Вероятно идва по-често, когато има някаква работа?

— Вероятно. Лятно време идва рядко, само един-два пъти. Но зимно време е друго. Казват, че тогава имал много работа в Ню Орлеан.

— Но ако имаше много работа, тогава нямаше да има време да идва тук.

— А той намира време — сърдито забеляза негърът.

— Кога?

— Истината е, че когато сестрата на масса Хенри е тук, тогава идва и той!

Макар и да бях подготвен да чуя това, едва успях да скрия от спътника си колко ме засегна този факт. Когато се посъвзех, попитах с безгрижен вид:

— Вероятно той е годеник на мис Уудли?

— Може да е, а може и да не е.

Реших да не го разпитвам повече. На мен самия ми бе тежко да говоря за това.

Пък и какво бе за мен мис Уудли? Чувствах ли към нея нещо повече от искрено приятелство? Защо да се бъркам в работи, които не се отнасят до мен? Корнелия Уудли не е дете. Ако тя е намерила за добре да позволи на тази подозрителна личност да я обича или пък сама е обикнала Брадли, какво право имам аз да се меся? Както тя, така и нейните братя ми бяха чужди хора. Не можех да им давам съвети, нито пък те биха се ръководили от моето мнение.

За мен бе най-добре да избягна всякаква намеса в тази работа, затова — да оседлая коня и да замина!

Това изменяше донякъде програмата ми, но обстоятелствата го изискваха. Възможността да се видя отново с мис Уудли, толкова примамлива преди, сега бе тежка за мен. Обещанието, което й дадох, можеше и да не бъде изпълнено, а и тя едва ли би се загрижила за това.

Моите тъжни размишления бяха прекъснати от възклицанието на спътника ми:

— Когато говориш за дявола, виждаш опашката му. Но сега ние можем да видим и ангела.

— Ангела ли? Какво приказваш, Джек?

— Погледнете нататък: какво виждате, масса?

— Параход.

— Ето на, на този параход има един ангел. Уверен съм, че тя е там.

— Нищо не разбирам.

— Че какво има за разбиране, масса? Спря ли параходът при плантацията на масса Хенри?

— Да.

— Значи на него има пасажери, които искат да слязат там. Погледнете, този параход е „Чираки“, той пътува нагоре по Къмбърленд и стига до Нашвил. Няма съмнение, че това не е никой друг, а мис Уудли, която идва от Тенеси.

Негърът не се излъга. След десетина минути параходът мина край нас и аз прочетох името му, написано с големи букви.

А когато се върнахме в плантацията, разбрах, че е пристигнала мис Уудди, а заедно с нея насам пътувал и Нат Брадли.

Глава единадесетаДвамата неудобни гости

Действително мистър Брадли дойде заедно с Корнелия и се настани в плантацията като желан гост.

Едва успях да скрия своето неудоволствие. Но вече бях решил на другия ден да се простя със своите домакини. Дори видът им сега ме караше да страдам.

Брадли си тръгна от плантацията, преди да се стъмни. Бил слязъл тук, защото на неговата земя нямало пристанище. На връщане от Уинсбург бил срещнал на парахода мис Уудли.

Всичко това научих в разговор с домакина, но не повярвах. Без съмнение Брадли бе ходил в Уинсбург не по някаква работа, а да посрещне мис Уудли. Сега Брадли си тръгна с коня на мистър Хенри, като обеща да му го върне на другия ден. Твърдо реших да замина, преди да е дошъл отново.

Но много по-лесно е да се реши това, отколкото да се изпълни.

Рядко се случва една пеперуда да хвърчи около огъня и да не си опърли крилата. Така се случи и с мен.

Решението ми да замина учуди мистър Хенри. Каза, че това би му било много неприятно — тъкмо се канел да организира в моя чест голям лов на мечки.

— Надявам се, че няма да ме огорчите толкова.

— Наистина, нали няма да заминете? — попита ме мис Уудли, когато за минутка останахме сами. — Защо толкова се разбързахте?

Не знаех какво да отговоря.

— Това е много лошо — продължи тя все по-настойчиво. Това е даже невежливо, нелюбезно — прибави тя с възхитителна гримаса. — Вие с удоволствие стояхте тук, докато мен ме нямаше. Ще си помисля, че аз съм причината за вашето заминаване, че искате да ме избегнете…

Не можех да й кажа, че се е досетила…

Исках да й отговоря нещо, да я уверя, че няма да променя решението си, да й обясня тази моя постъпка, може би да се обърна към нея с неуместни и груби укори…

За щастие тя великодушно ми попречи да стана смешен. Приближи и каза с умолителен глас:

— Останете! Брат ми толкова ще се огорчи от вашето заминаване… и аз също! Ако заминете, ще бъда убедена, че го правите заради мен.

Какво означаваше тази молба? Действително ли бе привързана към мен, или се подиграваше. В първия случай тя бе очарователна, а във втория — жестока кокетка.

Без да знам какво мисля за нея, отговорих:

— Ни най-малко не ми пречи вашето присъствие. Пропъжда ме присъствието на един човек, чието заминаване ще ви огорчи много повече от моето.

Едничкото извинение за моята грубост бяха тайните страдания, които изпитвах. В очите на момичето се появи тъжно учудване. Разбрах, че тя не кокетничеше с мен.

— За кого искате да кажете?

Колебаех се дали да отговоря. Може моят отговор да я огорчи, а нямах и право да смятам за грях това, ако предпочита някого.

За щастие брат й се върна и отново започна да ме убеждава да остана. Този път той успя. Краткият ми разговор със сестра му бе достатъчен, за да променя решението си. Отново взех да се надявам, макар да не признавах и пред себе си.

Оставих ги да ме убедят, че присъствието ми на лова е необходимо. На другия ден Нат Брадли върна коня, както бе обещал. Дойде с един роб, на когото заповяда да разседлае коня му и да го заведе в обора. Смяташе да прекара в плантацията няколко часа.

Запознаха ни и аз трябваше за пръв път да говоря с човека, към когото вече чувствах такова дълбоко отвращение. Студено се поклонихме един на друг, разменихме няколко думи, но присъствието на мистър Хенри и мис Уудли сдържаше нашата взаимна омраза.

— Всеки път, когато мис Уудли се обръщаше към мен, лицето на Брадли потъмняваше. Веднъж дори ме дари с такъв застрашителен и дързък поглед, щото бях готов да му искам обяснение. Сдържах се, като размислих, че трябва да се радвам, задето го карам да ревнува.

Положението ставаше трудно за всички. Явно, мистър Хенри не се чувстваше добре, като виждаше нашата неприязън. Сестра му също не можеше да скрие неудоволствието си.

От неприятното положение ни изкара Джек, който с радостен глас обяви, че много гълъби са покрили целия храсталак наблизо.

От всички присъстващи само аз не проумях какво значи това и помолих да ми обяснят. Разбрах, че много разпространените в Америка прелетни гълъби са кацнали да починат, да се подкрепят, преди да продължат пътя си. Колкото и дребен да е тоя дивеч, неговият лов е рядко забавление. Щом чу „гълъби“, моят домакин грабна пушката и ни предложи да направим същото. Нито аз, нито Нат се оставихме да ни молят и мис Уудли остана сама в къщи.

Глава дванадесетаКолко е опасен ловът на гълъби

Няма да описвам как се практикува тук ловът на гълъби, макар в този спорт да има много интересни подробности. Той не е убийство, не е касапница, както можеше да се помисли след думите на Джек, който разказваше за облаци от птици.

Макар по време на дългия полет гълъбите да не са толкова предпазливи, както обикновено, все пак те стоят нащрек, така че ловецът рядко може да види две-три птици на един клон. Бе необходимо голямо изкуство, за да се промъкнеш незабелязано под клоните до средата на ятото и да стреляш там, където птиците са по-нагъсто. Обикновено, щом доближиш на един пушечен изстрел, някой по-опитен или недотам гладен гълъб дава сигнал за тревога и хвръква. След него литват и другите и избират ново място за почивка на стотина метра от предишното.

Но не винаги целият орляк се вслушва в този сигнал. Групички от пет-шест гълъба безгрижно остават на земята или по клоните и ако искаш да се възползваш от тази лесна плячка, можеш постоянно да стреляш. Повечето пъти ловците стрелят по тези отделни гълъби. Почти всеки е уверен, че с един изстрел ще събори птица, затова предпочитат да не рискуват в напразно може би преследване на ятото.

Така направиха и няколко млади ловци от съседните плантации, които ни бяха изпреварили. Едни носеха пушки, други карабини. Ние с Брадли взехме пушки. Като всеки горски лов, ловът на гълъби е доста опасен, особено ако има много ловци. Листата още не бяха окапали, тъй като есента току-що бе настъпила.

Тъй като птиците кацат ту високо, ту ниско, а понякога и на земята, всеки ловец гърми както намери за добре, без да гледа другите. Бях новак в такъв лов и не подозирах, че е опасен, когато един куршум изпищя край ухото ми. Разбрах, че ловът на гълъби не винаги е безобидна работа. Куршумът се заби в едно дърво зад мен.

Първият ми порив бе да се скарам на неловкия ловец. Но не знаех кой е. Храстите го скриваха от мен. Помислих, че в техните клони е имало птица, в която се е прицелил. Ала не бях чул никакво пърхане на криле. Не можех да предположа, че ловецът е гръмнал по някоя птица на дървото, в което се заби куршумът. Стоях близо до стъблото, такава груба грешка би направил само човек, който никога не е хващал пушка. А зад мен нямаше никакви храсти.

Сърдито се запътих към мястото, където видях дима; никого не намерих. Гърмежите продължаваха, видях двама-трима ловци, ала всички бяха далеч от мен.

Това ме учуди. Можеше да се помисли, че този, който по непредпазливост без малко щеше да ме убие, се е скрил, за да не го позная. Тогава къде е гълъбът? Трябваше да го видя, когато пада или хвръква. Внимателно разгледах храстите, но не намерих нито убита или ранена птица, нито следи от кръв. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че изстрелът не е бил случаен.

По куршума можех да намеря следите. Приближих дървото, където той се заби, и го извадих с нож. По големина надминаваше обикновен ловджийски куршум и тежеше повече от него. Това ми помагаше да намеря цевта, от която е изхвръкнал. Макар ловците да бяха пръснати из цялата гора, успях да ида до всекиго и незабелязано да проверя калибъра на пушките им. Не ходих единствено при Брадли. От всички ловци само двама бяха с пушки, и то малък калибър. Значи куршумът, който без малко щеше да ми пробие главата, е изхвръкнал от пушката на Брадли.

Без да кажа никому за случката, започнах да обмислям как да действам.

Да го обвиня, че се е опитал да ме убие, би било нелепо. Защо би искал да ме убие? Не се познавахме един друг, не бяхме се карали. Не се беше случило нищо, което да направи обвинението ми вероятно. Дори да бе гръмнал Брадли, никой не би повярвал, че се е прицелил в мен, а не в гълъб. Щяха да го обвинят в непредпазливост, но не и в такова тежко и невероятно престъпление. По много причини реших засега да скрия подозренията си и да ги споделя с Хенри, когато се върнем вкъщи.

Все пак реших да наблюдавам внимателно Брадли и да забележа каква далекобойност има неговата пушка. Започнах да го търся, ала чух някой да казва, че вече не го вижда между ловците. Друг отбеляза, че тук няма нищо чудно — Нат Брадли никога не е обичал лова. Вероятно се е върнал сам вкъщи.

Глава тринадесетаОтказът

Не мога да изразя мислите си за Нат Брадли и неговите странни действия. Помня само, че тези мисли бяха мрачни и горчиви. Неведнъж чувствах страшна злоба към този човек, който се опита да ме убие и който вероятно е намерил средство да накара мис Корнелия Уудли да го обикне. Не можех да скрия от себе си, че тази мисъл най-много ме измъчваше.

Изчезването на Брадли лесно можеше да се обясни. Не знаех къде се е дянал, но нещо ми подсказваше, че се е върнал в плантацията. Мис Уудли остана сама вкъщи. Той не би пропуснал такъв случай.

За мен ловът на гълъби бе загубиш вече цялата си привлекателност и аз реших да се върна в плантацията. Без да казвам на никого за намерението си, излязох от гората и тръгнах по обратния път.

Вървях бавно и си мислех имам ли право да наруша това усамотение, мисълта за което ме караше да побеснея. Няма ли и двамата да сметнат, че съм глупав и смешен?

Зелената поляна около къщата беше засадена с дървета. Пътечки я пресичаха във всички посоки, а в най-гъстите и сенчести места бяха сложени пейки. Ограда заобикаляше поляната.

Пътят ми минаваше през тази градина. Отворих вратичката и тръгнах, но неочаквано чух два гласа. Първият бе на Брадли. Спрях и се вслушах. Това, което той казваше, бе толкова неочаквано, щото никак не се засрамих от шпионската си роля.

— И така, това е всичко, което имате да ми кажете — изрече той.

— Да — отговори женски глас, който бе като че на мис Корнелия. — Това е безвъзвратно и окончателно решение — каза младото момиче с твърд глас.

— Вие смятате, че не съм достатъчно богат. Искате да се омъжите за голям земевладелец, дето ще ви даде разкоша, за който сте достойна. Затова ми отказвате, нали?

— Господин Брадли, това няма никаква връзка с моя отказ.

— Кажете ми истината, Корнелия. Ако това е причината, аз мога да ви обещая…

— Аз казах истината веднъж завинаги. Безполезно е да продължаваме разговора. Повтарям: Нат Брадли, аз никога няма да бъда ваша жена!

Младото момиче така енергично повтори тези думи, щото сърцето ми радостно заби.

Настана мълчание. С вълнение очаквах отговора на моя враг.

Той заговори с полузаплашителен-полуумолителен тон:

— Недейте казва това, Корнелия, недейте! — И няколко секунди мълча.

— Значи вие не искате, не искате? — заговори той отново. — Добре! Но кълна се в небесата, че докато съм жив, няма да бъдете жена на другиго, пък ако станете, веднага ще овдовеете. Кълна се в Бога, че дори това да струва живота ми, пак ще убия в сватбения ви ден този, който се ожени за вас. Сега избирайте: или моя жена, или вдовица на някой безумец. Ако знаех, че това може да бъде този господинчо, който е на гости при брат ви, скоро бих се справил с него, дявол да го вземе… Още преди да залезе слънцето.

— Нат Брадли — прекъсна го с негодувание момичето, — благоволете да млъкнете, вече не искам да слушам позорните ви думи! Махайте се оттук или брат ми ще научи какви волности си позволявате в негово отсъствие!

Повече никой нищо не каза. Чух отдалечаващи се крачки и шумолене на дрехи. Разбрах, че мис Уудли сложи край на разговора, като си тръгна.

Не можех да не бъда доволен, задето съм тръгнал след съперника си. Вече успокоен, исках да се върна пак в гората, за да убия още няколко гълъба, докато се мръкне. Но думата „господинчо“ още гърмеше в ушите ми и като си спомнях това, сякаш пак чувах да пищи куршумът на Брадли. Тръгнах към мястото, където той бе говорил с мис Уудли, и изведнъж се оказахме лице в лице.

Ако моята сянка му се беше явила, вероятно нямаше да се ужаси повече. Явно, бил е убеден, че ме е убил — това бе причината за неговото смущение, когато ме видя жив и здрав пред себе си. За миг поне нахалството му го бе напуснало. Гласът му трепереше, гледаше ме със страх и смущение.

— Позволете ми да видя пушката ви, мистър Брадли — казах аз.

— Пушката ми! — извика той престорено учуден. — С удоволствие. Но позволете ми да знам, защо ви е необходимо това?

— Защото в джоба си имам куршум, който мина на по-малко от един пръст покрай главата ми. Иска ми се да зная кой е ловецът, дето без малко щеше да ме убие… случайно.

— Боже мой! Надявам се, не съм аз?

— Дявол да го вземе! — извиках, когато се убедих, че куршумът бе тъкмо за пушката на Брадли. — Именно вие сте се оказали толкова несръчен. Ще ви препоръчам, когато ходите на лов, да стреляте по пернат дивеч, а не по „господинчовци“ като мен. Надявам се, че ме разбирате, мистър Брадли?

И без да дочакам отговор, бързо се обърнах, излязох през градинската врата и отново се присъединих към ловците. Отдадох се на лова с такова усърдие и увлечение, щото дори сам се учудих.

Никой не знаеше за случката и аз реших, че е безполезно да разказвам на Уудли как без малко утре трябваше да ми копае гроб.

Когато се върнахме вкъщи, заварихме мис Уудли сама.

— Къде е Нат Брадли? — попита мистър Хенри.

— Не зная — бе нейният отговор.

От негрите разбраха, че щом се върнал в плантацията, Брадли заповядал да му оседлаят коня и заминал, без да се сбогува с никого. Хенри не намери тук нищо странно. Според него Брадли въобще бил странен човек, свикнал да прави каквото си иска.

Колкото до мене, неочакваното му заминаване съвсем не ме учуди. След разговора му с домакинята той трябваше да си отиде, а след разговора му с мен — вече не можеше да остане тук.

Започнах да мисля какво ли ще направи този негодник. Ще се подчини ли на волята на мис Уудли и ще приеме ли мълчаливо моето заплашване, което без съмнение е разбрал? Като познавах вече характера му, очаквах да ми обяви дуел с ножове или пушки според обичая на неговите съотечественици. Не разбирах защо веднага не ми обяви дуел. Наистина пушката му не бе пълна, а револверът вероятно не бе у него. Не ми обяви дуел или защото нямаше оръжие, или защото бе стреснат от моето появяване. Но рано или късно аз очаквах от него секунданти или поне писмо.

Но следващият ден измина, а след него и цяла седмица, без да последва нищо. За Нат Брадли не се чуваше нито дума.

Реших, че между нас всичко е свършено, че Нат Брадли е по-подъл, отколкото го мислех.

Глава четиринадесетаЗаминаването

След няколко дни се състоя големият лов на мечки, за който ми бе говорил мистър Хенри, и аз взех активно участие в него.

Това беше истински празник за мен, толкова повече че Брадли не беше там и не се страхувах, че ще се прицелят в мен вместо в някоя мечка, и то по-сполучливо, отколкото първия път.

Брадли не се появяваше в плантацията. Но през това време моят домакин получи няколко писма и не знам защо, струваше ми се, че са изпратени от него. Веднъж познах негъра, който донесе писмото — бе същият, който придружаваше Брадли последния път.

След получаването на тези писма домакинът ми бе направо смазан. Досещах се каква е работата. Вероятно Брадли искаше веднага да му бъде изплатен дългът, за който ми разказа Джек. Мъчно ми бе за Хенри, но повече ме измъчваше мисълта, че скоро трябва да напусна тези чудесни хора, с които случаят ме събра.

Колкото преди се стараех да ускоря своето заминаване, толкова ми се искаше сега да измисля някакъв предлог, за да го отложа.

Скоро намерих такъв предлог, макар да бе малко странен. Заявих, че съм намислил да ида в Ню Орлеан с шлеп. По този начин можех да разгледам по-добре страната и даже да половувам. Конят можеше да ми бъде изпратен по-късно по парахода.

Тази мисъл не бе нова за мен, ала сега се появи причината да изпълня плана си, като приложа тази малка военна хитрост. Знаех, че платноходът на мистър Уудли-бащата, натоварен с памук, вече е тръгнал от Тенеси и бавно плава по течението. Трябваше да мине оттук и да спре, за да остави кошници с ябълки, орехи и други плодове, които не растяха в тропическите горещини. Вместо този товар трябваше да натовари дивечови кожи, които ловецът всяка година изпращаше за продан в Ню Орлеан.

До пристигането на платнохода оставаха една-две седмици и аз печелех време.

Планът ми сполучи и никого не учуди. Така аз продължих приятното си пребиваване в обществото на мис Корнелия и брат й.

Но едва измина седмица, когато съобщиха, че платноходът е на пристанището. А мен ми се искаше да беше на хиляди километри далеч. Но какво да се прави? Най-сетне трябваше да замина.

Докато се приготвях, кожите, които изпращаше моят домакин, както и моите собствени трофеи и провизии за път бяха вече отнесени на платнохода.

Простих се с мис Уудли, но съвсем не завинаги и тръгнах към пристанището. Мистър Хенри ме придружаваше.

Неприятно се изненадах, като видях, че капитан на кораба е не друг, а антипатичният мистър Блен. Стигнър също бе тук. Екипажът се състоеше от четирима негри.

Почти се разкаях за решението си, тъй като пътуването с такава компания не можеше да бъде приятно. А трябваше да изминем заедно около четири хиляди километра.

Но да се откажа, беше вече късно, макар да виждах, че капитанът също не е доволен от моето появяване.

Всичко вече беше натоварено с изключение на собствения ми багаж, който лежеше на земята, наглеждан от негъра. Без да покаже, че го забелязва, екипажът се канеше да отплава.

— Мистър Блен, ако не се лъжа? — обърна се Уудли към капитана. — Доведох ви един пасажер. Надявам се, че ще направите всичко възможно, за да бъде пътуването му приятно. Моля ви, погрижете се за него.

— Пасажер ли? — извика Блен с престорено учудване, тъй като вече вероятно знаеше от негрите. — Но аз нямам място за пасажер.

— Как така?

— Наистина нямам!

— Тогава освободете някое място.

— Имаме само една малка стаичка и едва се побираме със Стигнър в нея. А негрите са принудени да се свират между багажа.

— Извадете тогава няколко денка отвън. Вече скоро ще пристигнете, пък ако завали, ще ги покриете.

— Няма с какво.

— Вземете кожите.

— Но…

— Никакво „но“, мистър Блен! Твърде много си позволявате!

Това бе казано с тон, който не търпеше възражения. Защо капитанът толкова се противеше на моето присъствие на кораба? Не можех да разбера това, също както и Уудли, чието учудване премина в гняв.

— Слушайте, мистър Блен — каза той. — Този кораб е на баща ми и имам право да разполагам с него. Моят приятел изяви желание да пътува с него до Ню Орлеан и аз му обещах. Недейте ми противоречи, а заповядайте на хората си да извадят няколко денка на палубата.

Блен отговори, че памукът ще се намокри и тогава трудно ще се продаде.

— На вас какво ви влиза това в работата! — окончателно се разяри Уудли. — Аз отговарям за това, не вие!

Не бях виждал Уудли толкова разгневен. Оспорването на неговите заповеди в мое присъствие и в присъствието на неговите слуги го вбесяваше. Разбрах, че ще е съвсем неправилно, ако предложа да се върна в плантацията. Би изглеждало, че Хенри отстъпва пред капитана. Аз също нямах никакво желание да отстъпя пред този субект. Най-сетне капитанът престана да мърмори и се съгласи да ме вземе.

Оказа се, че място има повече, отколкото е необходимо, и нямаше нужда да се местят денковете. В каютата имаше място даже за куфара и провизиите ми.

Хенри Уудли ми се извини за станалото, а аз му обещах да го посетя отново през пролетта. Стиснахме си ръцете и платноходът отпътува по течението на „Бащата на водите“.

Глава петнадесетаНедружелюбните спътници

Благодарение странното управление на Стигнър първите шест часа се движехме съвсем бавно. Вместо да плава по течението, виждаше се, че той го избягва. Ту приближавахме към единия бряг, ту извивахме към другия.

Десетина километра след плантацията Блен заповяда да спрат, слезе на брега с един негър и привърза лодката към голямо дърво. Тук нямаше ни пристанище, ни жилище, нищо освен гъста гора. Блен бързо се изгуби зад дърветата, а екипажът остана да се отбранява от безмилостните насекоми.

Блен се върна чак след два часа. И отново започнахме да се блъскаме от бряг на бряг. Може би това се правеше от предпазливост поради опасността от водовъртежи, които неопитното ми око не можеше да забележи, а може би имаше и друга причина, която не ми беше известна, тъй като бях чужденец.

Това ме заинтересува, но отношенията ни с капитана не бяха приятелски, за да го помоля да ми обясни странното управление или пък своята разходка.

Обърнах се към един негър, когото помнех от плантацията на стария Уудли, ала той не знаеше повече от мен. Дали пък мистър Блен не иска да ме накаже за насилственото нахлуване на кораба? Може нарочно да прави тези зигзаги и спирания, за да го помоля сам да сляза в Начед или в Пуан Купе, или някъде другаде.

Ако планът му беше такъв, без съмнение щеше да успее. Не мина и един ден, а моите спътници заедно с платнохода ми бяха така омръзнали, че реших да сляза на първото пристанище, откъдето мога да взема параход.

Целия следобед продължихме да пътуваме по същия начин. Най-малко дванадесет пъти пресякохме реката. Очевидно памукът щеше да закъснее за местоназначението си. Ако продължаваме така, в Ню Орлеан щяхме да пристигнем не по-рано от средата на зимата.

Слънцето залезе, а ние не бяхме се отдалечили и на двадесет километра от плантацията. Още не бяхме отминали острова, където бях убил белоглавия орел. Освен ако го бях пропуснал, въпреки че гледах доста внимателно.

През деня взех пушката си и стрелях по птици или по-големите риби, които плуваха зад кораба. Даже убих един доста голям ястреб, който падна във водата, но грубият капитан не пожела да отвърже лодката, за да го прибера. Но дори и безполезен, този лов много ме развличаше. Той бе една от причините да избера такова пътуване.

Когато се смрачи, по неволя оставих това занимание. Но нямаше какво друго да правя. Да говоря с такива спътници, не можех, книги забравих да си взема, пък и на димящата лампа в тъй наречената каюта не можеше да се чете. Не можех дълго време да остана в тази миризлива дупка с четиримата бъбриви и глупави негри, на които, не знам защо, заповядаха да не излизат. Двамата бели бяха останали горе. Взех със себе си одеялото и реших да прекарам нощта на палубата. През деня беше горещо, но сега стана доста хладно. Завих се с одеялото, като покрих и главата си. Тази предпазливост не бе излишна, тъй като от блатата духаше силен вятър. Запалих цигара и започнах да се разхождам по кръглата палуба, но беше студено, нощта беше тъмна, а подът така лошо направен, че рискувах да се нараня или да падна във водата.

Спрях и се загледах в тъмните вълни на реката, в светулките, дето се носеха покрай обраслия с храсталаци бряг. Вслушвах се в тези гласове на природата, които ме обхващаха от всички страни. Чуваше се нещо като ридание подобно на котешко мяукане; това бе гласът на кугуара. По-наблизо се чуваха гласове на нощни птици, гръмкият като тръба глас на дивата гъска, жалният повик на кукумявката.

Дълго време стоях и слушах. Нито една човешка душа не ми пречеше да се вслушвам в този нощен химн на природата. Негрите останаха в каютата, а двамата бели на палубата бяха мълчаливи и неподвижни като призраци. После заговориха тихо, но до мен не достигаше нито звук.

Стоях колкото се може по-далече от тях. Макар и да не чувах гласовете им, разбрах, че говорят с голямо въодушевление. Издаваха ги жестовете им. Дали не говореха по мой адрес? Въпреки тъмнината усетих, че се обърнаха към мен. Знаех, че са недоволни от присъствието ми на кораба, но не можех да разбера защо.

Въпреки постоянната им грубост не бях помислил, че може да ме застрашава някаква опасност. Но сега тази мисъл ми мина през главата. Припомних си разказите за лодкарите по Мисисипи, които ги рисуваха като хора, способни на всичко, даже на убийство.

Но защо им е да ме убиват? Багажът ми нищо не струваше. Не можеха да предполагат, че имам и много пари. Най-сетне тук имаше четирима негри от плантацията на ескуайър Уудли, те щяха да разберат. Не, тази мисъл бе направо смешна и аз я пропъдих.

С настъпването на нощта те престанаха да пресичат реката. Кормилото стоеше неподвижно и платноходът се носеше с около десет километра в час. На това място течението беше много бързо.

Бръкнах в джоба си за цигара и разбрах, че съм си забравил табакерата в каютата. Когато тръгнах да си я взема, приближих до Блен и Стигнър. Единият държеше кормилото, другият стоеше до него.

Краят на догорялата ми цигара още не беше изгаснал. Минавайки край тях, дръпнах силно, огънчето се разпали. Светлината ми разкри две освирепели лица. Те носеха печата на престъпен замисъл. В този миг бих повярвал, че искат да ме убият, стига да бях разкрил мотива им за това.

Двамата ме изгледаха мълчаливо, без да се помръднат.

Аз също безмълвно ги отминах.

Глава шестнадесетаВън от борда

Когато слязох в каютата, видях четиримата негри да спят дълбоко, проснати на пода. Бяха много уморени след цял ден работа на кормилото.

Лампата едва осветяваше каютата и с мъка намерих табакерата. Запалих една цигара на лампата и помислих дали не е по-добре да не се връщам на палубата — тук поне не бе толкова студено. Но миризмата на чамовите дъски и изпотените ризи на негрите бе нетърпима. Предпочетох пак да се върна навън.

Когато се изкачих по стълбата, чух глъчка на палубата. Учудих се, тъй като двамата стояха в същото положение и на същото място, където ги оставих. Отправих се към мястото си, но изведнъж чух бесния вик на Блен:

— Кълна се в пъкъла, ние отиваме във водовъртеж! И той се хвърли върху мен с котва в ръка.

Преди да отскоча, тежката котва ме удари в гърдите и ако не я бях хванал с двете си ръце, щях да полетя във водата. Вече знаех истинското намерение на Блен.

— Пуснете или ще попаднем във водовъртеж!

При тези думи той пусна котвата. На светлината на цигарата в ръката му блесна стоманено острие. В същия миг усетих гореща болка в рамото си. Изпуснах котвата и паднах по гръб във водата.

Няколко секунди се държах над повърхността благодарение на дрехите си, но един нов удар с котвата ме накара да потъна. Нешо забуча в ушите ми, усетих болка в гърдите. Направих страшно усилие и отново изскочих на повърхността. Не можех да разбера къде съм… Сякаш се бях пробудил от страшен сън.

Когато се посъвзех, си спомних, че съм паднал от платнохода; спомних си как ме блъснаха оттам, как се борих и защо не можех вече да се боря.

Държах се над водата не толкова благодарение на инстинктивните усилия, които правех, колкото на мушамата, която бях надянал. Без нея отдавна бих потънал. Когато се опитах да плувам, разбрах, че дясната ми ръка е напълно безпомощна. Огледах се за платнохода. Разбира се, не можех да викам или да искам помощ — това щеше да бъде не само безполезно, но и опасно. Разбрах, че трябва да се боя повече от капитана и неговия помощник, отколкото от вълните на реката и от всичко, което ме дебнеше в нея. Предпочитах да се поверя на вълните, отколкото да се боря с тях. Ала не можех дълго време да се задържа отгоре. Чувствах, че все повече отслабвам. Трябваше да правя страшни усилия, за да не изгубя съзнание и да потъна.

Течението ме носеше бързо, но не ме изхвърляше към брега. Реката беше толкова широка, щото бреговете й не се виждаха. Но и да ги видех, не можех да се приближа до тях. Единственото нещо, за което още имах сила, бе да се държа над водата.

Скоро щях да потъна. Тази страшна увереност все повече ме завладяваше. Започнах да се отнасям почти хладнокръвно към неизбежната си гибел.

Като светкавица преминаха през главата ми всички събития в моя живот. Баща, майка, сестри, братя — всичко, което неотдавна бях напуснал, изпъкна пред мен с поразителна яснота. Неизразима скръб обхвана сърцето ми…

Неочаквано нещо силно ме блъсна в гърба. Побиха ме тръпки — внезапен и коварен бе този удар в тъмнината. Без съмнение това сигурно е алигатор. Очакваше ме страшна смърт. Бях чувал, че в тукашните реки ги има в изобилие.

Направих страшно усилие да се отдалеча от чудовището, но напразно. Той ме гонеше и пак се хвърли на плещите ми. След няколко секунди щях да почувствам челюстите му, щеше да се чуе хрущенето на моите кости… С ново усилие обърнах главата си към него: така можеше да се свърши по-скоро… Но вместо очаквания ужас намерих спасението си. Това, което мислех за алигатор, бе едно дърво, което водата влачеше с доста голяма бързина. Дървото беше голямо, можеше да ме издържи — бях на края на силите си, изтощен, полумъртъв от болка, умора и ужас. С мъка се покачих върху него и се проснах, като благославях Бога за спасението си. В следващия миг изгубих съзнание.

Глава седемнадесетаПо волята на вълните

За щастие мократа ми мушама се беше закачила за клоните на дървото и ме бе предпазила да не се изтърколя във водата. Припадъкът ми не беше траял дълго, както разбрах от разстоянието, дето бях изминал, влачен от течението.

Когато се свестих, ми се стори, че дървото все още плава, но после го видях спряло край брега, закачено за нещо.

Наоколо беше съвсем тъмно, по-тъмно отпреди, и аз разбрах, че се намирам под надвесено над реката дърво. Щом очите ми свикнаха с тъмнината, с радост забелязах, че се намирам под клоните на грамадния кипарис, към корените на който Джек беше привързал лодката, когато ходихме на Дяволския остров за белоглави орли. Дървото, на което лежах, се беше вплело в клоните на кипариса. Като че нещата отиваха на добре. Но трябваше да бъда предпазлив. Знаех, че тук течението не е така силно, ала все пак трябваше по-скоро да напусна дървото, без да правя резки движения. Най-малкият тласък можеше да освободи дървото и аз щях да бъда отнесен кой знае къде.

Откачих полека дрехата си от клона, за който се беше захванала, напипах един корен и силно го сграбчих със здравата си ръка. Предпазливо станах и се прехвърлих на кипариса. Всичко това успях да направя с много усилия, тъй като ранената ръка много ми пречеше. И най-лекият допир до някой клон ми причиняваше страшна болка и ме караше да стена.

Не зная колко време изгубих, докато от корен на корен се докопам до твърда земя, където се строполих безсилен.

Не можех да помръдна ни ръка, ни крак. Обяснявах си тази слабост с голямото количество кръв, която бях изгубил.

Когато се посъвзех, раздрах ризата си и превързах раната. След това съблякох мокрите дрехи и ги проснах да съхнат.

Не беше много студено, околните дървета ме пазеха от вятъра и лека-полека се унесох в тревожен, неспокоен сън. Събуди ме силен шум. Като че дочух изстрел от револвер, а след това вик на смъртно ранен човек. Дълго се вслушвах, ала отново всичко бе тихо. Чуваше се само монотонното цвъртене на щурците и квакането на блатна жаба. Помислих, че гърмежът и виковете са били само в моето въображение, халюцинации на един болен мозък. Но бях почти убеден, че ме събуди гърмеж.

Дори и не помислих да търся връзка между това и случилото се с мен на платнохода. Мистър Блен и негрите трябваше да са вече много далеч, за да мога да ги чуя. Струваше ми се, минали са часове и аз съм на острова от дълго време.

Раната започна много да ме боли. Не можех да спя и се замислих: „Защо Блен искаше да ме убие? Не може причината за това да е само нашата взаимна антипатия.“

Нищо не можех да разбера от цялата история. Спомних си странното поведение на моя водач Джек, когато идвахме на Дяволския остров, както и разказа му за тайнствените звуци, чувани тук нощно време. Значи в легендата имаше част от истина.

До разсъмване вече не заспах. За пръв път в живота си бях изпълнен със суеверен страх. А когато през гъстите клони на дърветата се промъкнаха първите лъчи на дневната светлина, бях неизказано щастлив.

Глава осемнадесетаТайната

Слънцето вече беше изгряло, бяха изминали няколко часа, докато почувствам, че силите ми бавно се възвръщат. Макар да усещах още слабост, поне можех да се държа на краката си. Мъчеше ме жажда, както винаги става с ранени хора, изгубили много кръв.

Близо до мен течеше река. За да се напия, трябваше наново да направя всички усилия, които вече бях правил, докато изляза на острова. Но накрая успях и мисля, че никога друг път не съм изпитвал такова щастие.

Дрехите ми бяха изсъхнали и аз ги облякох. Започнах да обмислям как да напусна острова.

Скоро намерих отговор. Спомних си залива, на чиито брегове намерих следи от човешко присъствие и старата лодка под кипариса.

Превързах отново ръката си, а от останалите парчета направих превръзка, която да я поддържа, и тръгнах към малкия залив. Знаех в коя посока от това дърво се намира заливът. Припомних си пътя, по който бях вървял, и скоро между дърветата съзрях лъскавата повърхност на водата.

В същия миг внезапно спрях… Чух човешки гласове!

Някакви хора, които не виждах, говореха тихо, но възбудено. Те бяха на брега на залива, към който отивах.

„Сигурно са ловци — помислих си. — Може би няма да се наложи да използвам лодката, като греба само с една ръка.“

Тогава чух по-ясно единия от гласовете. Веднага го познах и косите ми настръхнаха. Това беше гласът на човека, опитал се да ме убие преди няколко часа. Гласът на мистър Блен.

Каква работа имаше капитанът на този остров? Целият екипаж ли е тук, или той е сам? Откъм залива се чуваха няколко гласа. Вероятно платноходът е там. Но какво прави на острова — да не се е случило нещастие или пък го поправят?

Не допусках, че са спрели, за да ме търсят. Ясно беше — искаха да се избавят от мене и смятаха, че са успели. Забележеха ли ме, нямаше да пропуснат случая да ме довършат.

Наистина негрите на ескуайър Уудли бяха тук, но можеха ли да ме защитят, щяха ли да посмеят? И нима Блен нямаше да намери начин да се справи с мен, преди да извикам за помощ? Бях слаб, ранен, без оръжие, немислимо беше да се защитавам.

Бях като парализиран от тази среща. Стоях толкова близо до враговете си, щото изпращяването на едно сухо клонче бе достатъчно, за да ме издаде. Чудно, как не ме бяха чули досега.

Не знаех какво да направя. Но някой можеше да се промъкне насам, и да ме види. Забелязах до мен грамаден кипарис, чиито клони стигаха почти до земята. Като се мъчех да не шумя, се вмъкнах посред клоните, тъй че зелените вейки ме скриха отвсякъде. Треперех като беглец, който очаква всеки миг да бъде открит от преследвачите си.

Дълго стоях там. Страхът обхвана цялото ми същество. Боях се да помръдна. Струваше ми се, че дори дъхът ми може да ме издаде. Враговете ми бяха на трийсетина крачки от мен — не можех да се измъкна от острова. Дори дървото, което ме донесе дотук, бе отвлечено от течението.

Оставаше ми единствено надеждата за лодката, която бях забелязал преди. Екипажът на платнохода нямаше нужда от нея, тъй като си имаше по-голяма. Оставаше ми само да чакам, докато Блен и неговият съучастник напуснат острова.

Ала те все още се бавеха. Явно, платноходът не беше пострадал. Не се чуваха нито удари на чукове, нито стъргане с трион. От палубата се носеха само гласове и шум от стъпки.

Долових, че говорят трима души и само гласът на Блен ми беше познат. Странното бе, че от негрите не се чуваше ни звук. Знаех, че при всяка работа те бъбрят, шегуват се и гръмко се смеят.

Тогава дочух четвърти глас, който даваше някаква заповед. Изведнъж го познах и ужасът ми се увеличи стократно. Гласът на Брадли! Какво прави той тук? Откъде се взе?

Не можех да сдържа желанието си да видя какво правят тези четиримата. Трябваше да се кача на някой от дебелите клони, които бяха над мен.

Това не се оказа трудна работа. Клоните бяха гъсти и удобни. Качвах се като по стълба.

Глава деветнадесетаСтранните занимания

Бях в пълна безопасност, тъй като листата бяха много гъсти, преплетени с увивни растения. Можеше да се скрие цял слон.

Стига да не вдигах шум, нищо нямаше да издаде присъствието ми. Стоях дълго време, без да посмея да подам глава от листата. Един от най-дебелите клони на кипариса отиваше точно над залива. Като се примъкнах напред по него, можах да видя не само залива, но и платнохода на ескуайър Уудли. На палубата имаше само бели, негрите бяха изчезнали някъде. Видях трима души: единият беше Блен, другият съучастникът му Стигнър, а третия не познавах, но маниерите му показваха, че е попаднал точно на мястото си.

Стигнър стоеше до стълбата за каютата и грижливо измиваше с четка и сапунена вода дъските на палубата и първите стъпала.

Като се надвесих още малко, видях и другите двама мошеници. От платнохода до брега бе прехвърлена дъска. На земята се валяха няколко денка памук. Блен и непознатият се бяха навели над тях. И тримата си бяха свалили горните дрехи.

Първото ми впечатление беше, че корабът е щял да потъне, затова го разтоварваха, за да олекне. Започнах да мисля, че наистина сме могли да попаднем във водовъртеж и че всичките ми досегашни предположения са плод на страха и вълненията.

Вече не се учудвах, че платноходът е влязъл в залива. Предположих, че негрите са под палубата и подават денковете. А защо не чувах техния шум и смях, както обикновено.

„Какво ли е станало с тях?“ — помислих си.

Но скоро работата на Блен и непознатия силно ме заинтересува. Видях, че развързваха денковете, смъкваха платнищата, които ги обвиваха, после поставяха други. В началото това ми се видя безсмислено, ала скоро разбрах каква е работата. По свалените платнища с едри букви беше написано името на притежателя им. От мястото си виждах надписа „Уудли“. Надписът на новите беше друг. Там с едър шрифт пишеше „Н. Брадли“!

Всичко беше ясно, очевидно, неоспоримо. Наблюдавах една сцена на пиратство, за което разправяха, че ставало много често по бреговете на Мисисипи. Плантаторите пирати превземаха кораба и променяха товара така, щото да може да се продаде на пазарите в Ню Орлеан.

Нат Брадли беше главатар на шайка. Това се доказваше от факта, че сега на денковете пишеше неговото име. Не го видях на разтоварването, ала не се съмнявах, че съм чул гласа му.

Отново се сетих за негрите. Дали бяха заспали, или са затворени? Може би са мъртви? Не се решавах да допусна, че това е истина, но негрите все още не се показваха.

Само Стигнър продължаваше да търка стъпалата. „Откога пък е станал толкова чист?“ — помислих си.

И точно тогава погледът ми попадна случайно на водата около корабчето. Тя беше червена, сякаш боядисана от кръв. Изтръпнах и си спомних какво бях чул през нощта, но го сметнах за лош сън. Спомних си гърмежа и след него — агонизиращ вик.

Не беше ми се присънило. Убийство наистина е имало и Стигнър измиваше следите от престъплението. Негрите не се показваха… Значи тях са убили; тази кръв бе тяхна, а труповете им вероятно бяха хвърлени във водата.

Колкото и ужасни да бяха тези предположения, нищо не можеше да ги разсее. Скоро бях съвсем убеден. Замръзнах от ужас на своя клон.

Глава двадесетаПиратите

Продължавах да седя неподвижно. Въпреки умората и неудобствата нямах ни най-малкото желание да сляза долу.

Разбирах, че съм в голяма опасност. Тези хора бяха убийци, едно престъпление повече нямаше да ги спре. Напротив, щяха да побързат да се избавят от мен и не можех да очаквам милост, ако ме забележеха. Още повече се притаих.

Реших да чакам да се стъмни. Тогава ще се промъкна през гъсталака към изоставената лодка, ще я отвържа и ще се измъкна от залива. Такъв ми беше планът.

Тъй като нямате какво друго да направя преди полунощ, призовах на помощ цялото си търпение и енергия. Струва ми се, никога времето не е минавало така бавно. Сякаш денят нямаше край, слънцето не искаше да залезе.

Най-после се примирих със съдбата си. Започнах да наблюдавам тримата пирати. Мъчех се да доловя откъслеци от разговора им, но не успях, те почти шепнеха.

Най-сетне всички денкове бяха обвити наново, Стигнър също свърши и тримата слязоха под палубата. Няколко часа не се показаха.

Вероятно не за пръв път вършеха тази работа, защото се справиха за няколко часа. Сега си спомних, че когато ходих на лов за орли, видях парчета платно за обвиване край брега на заливчето — парчета от плячката на пиратите, които водата е изхвърлила.

Ето как Нат Брадли бе забогатял тъй бързо на новата си плантация.

Съсипан от умора, полумъртъв от глад и жажда, измъчван от раната си и от треска, не зная как не загубих съзнание и не се изтърколих долу, право в ръцете на враговете си.

Мръкваше, когато те отново се показаха на брега. Събраха набързо останките от покривалата на балите, свиха ги на няколко големи топчета, привързаха ги с камъни и ги хвърлиха в дълбокото… След това внимателно затвориха платнохода, качиха се на лодката и с няколко удара на веслата излязоха от лагуната и се изгубиха.

Когато се уверих, че наистина са заминали, с голяма мъка слязох от дървото и легнах на покритата с мъх земя. Чаках съвсем да се стъмни. Едва тогава се реших да се примъкна до мястото, където бях видял лодката.

Скоро я открих. Тя беше заседнала до половината в пясъка, но след като счупих клоните, за които беше привързана, лесно я избутах във водата. Когато се качих в нея, видях, че има само едно весло, но за мен това не беше голямо нещастие, тъй като можех да греба само с една ръка.

Предпазливо се промъкнах между брега и борда на платнохода и напуснах залива. Не срещнах никого. Нощта беше тъмна, а след залез се появи и гъста мъгла.

Вече лесно можех да се ориентирам. Трябваше да се движа срещу течението, като се пазя да не ме отнесе към средата на реката. Беше доста трудно, тъй като имах само едно весло и не можех да си служа с другата ръка. Но след като надвих умората и вълнението, почувствах, че заедно с надеждата за спасение и отмъщение отново ми се върна цялата предишна енергия.

Умеех да греба и отиването ми до плантацията беше само въпрос на време, стига да не попаднех на водовъртеж или да бъда завлечен сред реката.

След като бях гребал вече половин час и се убедих, че никой не ме гони, спрях да си почина. Бях отплавал доста далеч от свърталището на убийците, така сполучливо наречено Дяволски остров.

С удоволствие бих излязъл на брега, за да стигна пеша до плантацията, но реших, че е по-безопасно да остана в лодката. Така не рискувах да срещна диви зверове или хора и при всеки подозрителен шум можех да се скрия в храсталаците около брега.

Не мина и четвърт час след изгрева на слънцето, когато достигнах до пристанището на плантацията Уудли.

Тук нямаше никакво жилище, бяха привързани само две лодки, които веднага познах.

Толкова рано не се надявах да ме види някой, а и не желаех това. Минаха вече няколко часа, откакто изчезна всяка опасност, и сега аз мислех за бъдещето — как да отмъстя на пиратите убийци и как да докажа престъплението им.

Знаех, че в тази необикновена страна, където живееха Уудли, човек трудно можеше да намери правосъдие, ако сам не се погрижи. Затова реших, че въпреки доказателствата, които имам, трябва да заловя Брадли с хитрост.

По-добре беше негрите от плантацията да не ме виждат, преди да се срещна с домакина и да съставим план за действие.

Привързах лодката на брега, навлязох между дърветата и предпазливо се запътих към къщата.

Глава двадесет и първаУплашеният негър

Не срещнах никого, докато минавах между купчините дърва, приготвени за зимата. Оставаше да вляза в къщата, без да ме забележат негрите, които вероятно вече работеха наоколо.

Чуваха се човешки гласове и кучешки лай. Не трябваше да се приближавам много. Бях толкова променен, че едва ли биха ме познали: дрехите целите в кал, изцапани с кръв, лицето измъчено, ръката с превръзка. Но точно това беше опасното.

Докато размислях как да постъпя, чух шумолене на листа и приближаващи се стъпки. Някой идваше от къщата към мен. По тежкото и лениво ходене познах, че е негър, и скоро се убедих, че не съм се излъгал.

Идваше Джек, предишният ми водач. По-добра среща освен със самия мистър Уудли не можех да очаквам. Реших да разкажа всичко на Джек и да го изпратя при мистър Хенри с молба да дойде при мен. Скрих се зад стеблото на едно памуково дърво и го изчаках да се приближи. Напуши ме смях, като си представих как ще се учуди, щом ме види. Разбрах, че отива към пристанището, вероятно за лодката — да налови риба. Той мина покрай мен, без да ме забележи. После спря, като разглеждаше нещо. Беше гърбом, когато излязох от прикритието си и го повиках:

— Джек!

Той бързо се обърна и разбрах, че предположенията ми са били верни. Без да ме познае, направи движение да избяга. Преградих му пътя към къщи и той можеше да отиде само към реката.

— Джек! — повторих аз, като се мъчех да говоря с обикновения си глас. — Ти не можеш да ме познаеш, защото целият съм в кал. Е, сега позна ли ме?

— О! — каза той с учудване, което би ме накарало да се разсмея при други обстоятелства.

— Да не би да се страхуваш от мен?

— Боже мой, масса! Какво ви е? Вие сте бледен като мъртвец и целият сте в тиня! Какво ви е? — повтори той, като вдигна ръце в учудване.

— С мен се случиха лоши неща, но сега не е време да ти разправям. Иди при мистър Уудли и го помоли да дойде; само че никому другиму не казвай, че съм тук.

— Масса Хенри още не е станал. Елате вкъщи, масса, аз веднага ще му съобщя, че идвате.

— Не. Той трябва да дойде първо тук.

— Тук? — повтори негърът изумен. — Не искате ли да дойдете вкъщи да се преоблечете?

— Не, аз няма да вляза, преди да поговоря с мистър Хенри. Само на него кажи, че съм тук, и го помоли да дойде. Донеси ми и чисто сако и панталони. Върви по-бързо и мълчи. Ще получиш възнаграждение.

Последното обещание направих, за да разбере важността на поръчката ми.

— Върви по-бързо, много ми е лошо.

От един час вече ръката много ме болеше. След като негърът се отдалечи, седнах под дървото и се подпрях, толкова бях отслабнал. Не съм и мислел, че докато чакам мистър Хенри Уудли, ще видя неговия брат Уолтьр. Но така се случи.

Мястото, на което бях, беше доста отдалечено от плантацията. Докато пресмятах за колко време негърът ще може да доведе тук домакина, чух пронизителната свирка на парахода в реката. Станах и направих двадесетина крачки до мястото, откъдето се виждаше пристанището. От току-що спрелия параход се отдели една лодка. В нея имаше трима души: двамата гребяха, третият явно беше пасажер.

След няколко минути лодката беше в пристанището. Гребците свалиха някакъв багаж, след тях леко скочи и пасажерът, махна с ръка и весело пое към мен.

Изведнъж познах младия Уолтър Уудли и тръгнах насреща му.

Той не можа веднага да ме познае. Едва като чу гласа ми, се досети коя е тази кална и жалка личност пред него. Улови ме за ръка и ме загледа с учудване не по-малко от това на Джек.

Въпреки неговите въпроси първо той трябваше да отговори защо е тук. Пазейки силите си, не исках да разправям нищо, докато не дойде брат му, за да им разкажа наведнъж.

Разбрах, че по пътя за Ню Орлеан, където отивал да проследи как върви продажбата на изпратения с кораба памук, се отбил да се види с брат си и сестра си. Мислеше да замине със следващия параход подир два-три дни.

След по-малко от четвърт час видяхме Хенри, който бързате към нас. Той не се учуди толкова, колкото негърът и брат му. Не се учуди и на срещата с брат си, тъй като го очаквал от няколко дни. От друга страна, негърът му бе описал подробно моето странно появяване и не по-малко странния ми вид. Хенри веднага си обясни това неочаквано завръщане със случая, който стана при заминаването ми, с нежеланието на Блен да ме вземе на кораба. Без да ме разпитва, той ми помогна да се преоблека по-бързо, за да ме заведе веднага вкъщи.

Едва когато видя раната ми, пребледня и разбра, че от вчерашния ден досега са станали по-важни събития, отколкото предполагаше.

И той мислеше като мен, че ще е по-добре никой да не научи за връщането ми, преди да решим какво да правим. После заповяда на Джек да намери на негрите работа по-далече от пътя. Макар че и да ме видеше някой от тях, едва ли щеше да ме познае в дрехите на мистър Хенри, с неузнаваемо лице и превързана ръка.

Влязох в къщата, без да ме види никой. След като се преоблякох, слязох в столовата, където заварих мис Уудли. Тя ме посрещна с такава явна и очарователна радост, че почти се утеших за всичките си страдания.

Тъй като умирах от глад, преди да ме разпитат, ме нахраниха и повикаха лекар. Той ме успокои, че раната не е опасна.

По внезапната бледност, покрила лицето на мис Уудли, когато чу за раняването ми, разбрах, че изпитва към мен нещо повече от обикновена симпатия към приятен гостенин. И ако приключенията ми не бяха свързани със смъртта на робите на нейния баща и кражбата на памука му, щях да бъда щастлив, че съм ги преживял… Те ми струваха сладката увереност в любовта на мис Корнелия.

Глава двадесет и втораНеочакваният гост

Мис Корнелия научи за драмата на кораба много по-късно. Казах й само, че съм се скарал и сбил с Блен, затова съм бил принуден да се върна в плантацията с една лодка от платнохода.

Трудно ми беше да съм неискрен с нея, но разсъдих, че така ще бъде много по-предпазливо. Ала мис Уудли не повярва на това обяснение и когато ме остави в стаята насаме с братята си, бях уверен, че се съмнява в думите ми.

Щом заситих глада си, подробно разказах цялата история на двамата Уудли. Те ме слушаха със съчувствие и гняв. Колкото и ужасно да беше това, което им разправих, те не се съмняваха в истинността на думите ми. Раната ми беше достатъчно доказателство за престъплението на Блен и неговите съучастници.

Всъщност не се учудиха на разпалените ми обвинения към Брадли. И двамата го познаваха като опасен човек, способен на всичко. Бяха чували странни истории за него, за начина му на живот, за бързото му забогатяване, а също и за Дяволския остров. Преди се говорело за Брадли като картоиграч, а в последно време до братята идвали все по-лоши слухове, макар никой да не можеше да докаже това.

По същото време често се говореше за престъпленията на пиратите по реките и плантациите на някои южни щати. Търговците на роби вършеха мръсната си работа почти пред очите на всички и се знаеше какви нещастия произтичаха от тази търговия. Мнозина подозираха, но никой не знаеше точно с какво се занимава мнимият плантатор Нат Брадли.

Моето приключение хвърли светлина върху нечистите му работи. Брадли беше главатар на пирати, тоест убиец и крадец едновременно.

От няколко години се говореше за кораби със стока, които пропадаха по Мисисипи. Миналата година един голям товар на плантатор от Арканзас изчезнал като в магия — заедно с кораба и с негрите, които го придружавали. Никой не можал да научи какво е станало с него.

Мнозина предполагаха, че тези изчезнали кораби стават жертва на водовъртежите и ураганите, но други, по-подозрителни, си припомняха подвизите на прочутия Мурел. С неговото затваряне пиратите не са изчезнали и Брадли заплашваше да стане негов истински съперник.

Сега си изяснихме много неща. Спомних си, че Блен и Стигнър бяха съвсем непознати на семейство Уудли. Те сами се представиха в плантацията като лоцман и корабостроител по професия и бяха приети на тези длъжности. Спомних си също онази част от разговора между Блен и Брадли, която чух веднъж, като отивах в плантацията. Тогава не можех да си обясня защо Брадли толкова се интересува от количеството на денковете, които ще бъдат изпратени по кораба.

Вече не се съмнявах, че тези негодници са се явили при мистър Уудли по заповед на Брадли. Всичко е било скроено предварително. А изкусното осъществяване на плана, увереността, с която действаха, показваше, че и тримата не са новаци в тези работи.

Колкото до негрите, нямаше съмнение, че са убити. Предпазливостта изискваше това престъпление, макар Брадли да би предпочел да ги вземе в плантацията си или да ги продаде някому.

След като установихме всички тези факти, трябваше да решим по какъв начин да бъдат наказани престъпниците и да се върне товарът с памук.

Намеренията на пирата плантатор бяха ясни. Тримата съучастници трябваше да закарат памука на Уудли в Ню Орлеан, където ще го продадат на сравнително ниска цена на някой „честен търговец“. Те са сменили обвивките на денковете само от крайна предпазливост, вече никой не можеше да ги отличи от денковете, дето всеки ден се продаваха в Ню Орлеан. Брадли ще вземе за тях каквото му дадат, макар Уудли да ги бе оценил за шестдесет хиляди долара. Щом вече са продадени и се намират у купувача, не ще може или ще бъде трудно да се докаже, че са крадени.

Що се отнася до самия платноход, от него можеха лесно да се отърват, като го продадат в Ню Орлеан или като го закарат нанякъде, а в краен случай — като го пуснат някоя нощ надолу по течението на Мисисипи.

Но ще се появи ли Брадли на него преди пристигането му в пристанището? Би било невероятно и неудобно за такъв богат собственик. Навярно ще дойде по-късно с някой параход, отиващ надолу по Мисисипи, като се качи в Начед. Може би на парахода, от който току-що слезе Уолтьр.

Пиратът щеше да се качи от собствената си плантация под плантацията на Уудли. Как можехме да го проследим и да го наблюдаваме?

Хенри беше на мнение и тримата да заминем с първия параход за Ню Орлеан или даже да отидем на коне до Начед и да се качим на някои от пощенските параходи, дето редовно пътуват до Ню Орлеан. По този начин щяхме да пристигнем преди платнохода, а когато той дойде в пристанището, да го завладеем и да предадем убийците в ръцете на правосъдието.

Този план беше много сигурен за залавянето на тримата помощници на пирата плантатор, но какво да правим със самия него? Ако действахме по този начин, можехме да му дадем възможност да се измъкне. А това най-малко желаехме!

Поне аз исках да си отмъстя на този, който два пъти се опита да ме убие. В моите очи Блен беше просто изпълнител на заповедите на Брадли.

Освен това нямахме пряко доказателство за участието на Брадли в престъплението, на което бях свидетел и без малко не станах негова жертва. Не го видях в залива. Бях готов да се закълна, че съм чул гласа му, но това не беше достатъчно, за да бъде обвинен. Той щеше да отрича участието си, а съучастниците му можеше да не го издадат.

Наистина неговото име замени името на Уудли върху покривалата на денковете, но това още не беше доказателство. Той можеше и да не знае. Пиратите могат да пишат всичко по откраднатите денкове.

Ако пък оставехме работите да вървят както са, памукът ще бъде продаден, доставен и ще се знае кой е получил парите. Не вярвахме един пират да повери на съдружниците си толкова голяма сума — щеше да я получи лично и тогава щяхме да имаме Доказателство, че той е главатарят.

Това беше моето мнение, Уолтьр го поддържаше и брат му се съгласи. Решихме веднага да заминем за Ню Орлеан и да се обърнем към познат на семейство Уудли адвокат, който ще ни помогне да намерим правосъдие.

В края на разговора се случи нещо неочаквано. Дочухме конски тропот, който спря пред вратата. Погледнахме през прозореца и видяхме как ездачът слиза и привързва коня.

Когато човекът се обърна към нас, видяхме, че това е Нат Брадли.

Глава двадесет и третаУтехата

Тъй като се бях върнал тайно в плантацията, това посещение не можеше да ме обезпокои. Но беше така неочаквано, че всички се питахме: за какво ли е дошъл?

Разбира се, аз не трябваше да се показвам. За да сполучи нашият план, Брадли и съучастниците му до последната минута не трябваше да знаят, че съм се спасил.

И за Уолтьр беше по-добре да не се показва. Ако Брадли научеше, че Уолтьр отива в Ню Орлеан за памука, би бил много по-предпазлив и дори можеше да отгатне нашите планове.

Само Хенри трябваше да приеме Нат. Той едва успя да излезе от столовата, където бяхме всички. Тъй като не го поканиха вътре, неочакваният гостенин спря. С Уолтьр се приближихме до вратата да слушаме разговора.

Пръв заговори Брадли.

— Е, приятелю — каза той, след като поздрави Хенри, — струва ми се, закъснях.

— Закъде?

— Исках да се кача на парахода за Ню Орлеан. Мислех, че ще успея да взема „Ялу Сити“. Затова и дойдох на вашето пристанище, но явно съм закъснял. Като идвах през гората, чух, че надолу мина параход. Трябва да е бил „Ялу Сити“.

Настъпи мълчание. Напразно чакахме отговора на Хенри. Присъствието на този гостенин просто го парализира за минута. Но Брадли и не чакаше отговор.

— Вероятно е заминал много рано, когато още не сте били станали — продължи той. — Дали не го е видял някой? Много бих искал да зная „Ялу“ ли е бил, или не.

— Негрите са видели парахода — уклончиво отговори Хенри, — но не е бил „Ялу Сити“. Вероятно е бил някой от Охайо-.

— О, тогава значи и онзи ще дойде скоро. Отивам на пристанището, за да не закъснея. Дайте ми един човек, който да върне коня, ако успея да замина. Някой от моите негри ще дойде да го вземе.

— С удоволствие — отговори Хенри, — веднага ще изпратя някого.

Виждаше се, че Хенри бърза да се отърве от гостенина си.

— И още нещо — вече с друг тон заговори пиратът. — Сега сме сами, можем да поговорим. Кога най-после ще ми изплатите дълга си? Тези пари сега са ми необходими. Няколко пъти ви напомням, но вие не плащате. Омръзна ми. Давам ви срок, докато се върна — след две седмици. Моля, пригответе се дотогава да ми платите. Ако нямате пари у себе си, продайте някои от робите. Не ми ли платите, ще бъда принуден да взема мерки.

— Кога ще се върнете?… След две седмици?… Дотогава може би ще имам пари…

— Дявол да го вземе това ваше „може би!“ — грубо го прекъсна Брадли. — Ако и тогава нямате, пазете се. Не се шегувам. Но какво е това? Чувате ли?

Двамата млъкнаха и се ослушаха. Чу се глух шум на приближаващ параход.

— Кълна се в Юпитер, това е параходът — викна Брадли. — Бъдете добър да изпратите човек за коня ми.

След като изрече последните думи със заповеден тон, той възседна жребеца и препусна към пристанището.

Хенри изпрати след него един негър и отново започнахме да обмисляме. Ако Брадли закъснееше да отплава, щеше да се върне да чака следващия параход. За нас беше доста неудобно, а забележеше ли ни с Уолтьр, трябваше да се откажем от плана си.

Затова се зарадвахме, когато от реката се разнесе продължителното изсвирване на „Ялу“. Това значеше, че е спрял да вземе пасажер. Когато негърът върна коня, окончателно се убедихме — Брадли е заминал.

И така, пиратът плантатор отиде в Ню Орлеан, за да прибере сам плячката. Той не можеше да допусне, че ограбеният от него собственик и човекът, когото искаше да убие, за няколко минути бяха отделени от него само с една врата, а сега обмисляха как да докажат престъплението му и да му отмъстят.

Истински благодарни на „Ялу Сити“ за услугата, дето ни направи, като ни избави от Брадли, решихме час по-скоро да тръгнем след пирата.

Платноходът можеше да стигне местоназначението си за четири, най-много за пет дни. Екипажът нямаше интерес да го забавя, напротив.

Колкото до „Ялу“, той щеше да пристигне по-рано от платнохода.

Но с кой параход да тръгнем ние?

Тук параход можеше да мине след час, но можеше да мине и чак след два-три дни. В последния случай трябваше да се откажем от всякаква надежда за успех.

Пристигнехме ли подир тях, нямаше да намерим следа нито от памука, нито от платнохода. А и нито аз, нито Уолтьр, нито Хенри се наемахме да познаем платнохода. Всички подобни корабчета си приличат помежду си, тъй като се правят по един образец. Аз се залавям да позная тримата, които бях видял на Дяволския остров.

Глава двадесет и четвъртаОтново към Ню Орлеан

За да докажем престъплението и участието на Нат Брадли в него, трябваше да сме в Ню Орлеан, преди да се продаде товарът.

Уолтьр с учудване научи, че Хенри дължи двадесет хиляди долара на Брадли. Но това не го огорчи много, а му даде обяснение за странното „приятелство“ между тези двама души, толкова различни един от друг. Той се радваше, че сега знае причината.

— Този дълг е нищо — каза на брат си. — Можеш да смяташ, че си разчистил сметките си с Брадли. Вземем ли си обратно памука, вредата, която ни причини този негодник, ще надминава сумата на дълга.

— Как така?

— Нима забравяш, че той уби нашите негри. Те бяха най-добрите, най-честните хора в плантацията. Не знам какво бих дал, ако някой ми кажеше, че са живи. Ала те са станали жертва на своята преданост.

— Наистина, клетите. Но няма защо толкова да се тревожите — продължи не толкова чувствителният Хенри. — Вие ще си прихванете и тяхната цена, поне паричната. В плантацията на Брадли има много негри… Но сега да не губим нито минута. Според мен ти, Уолтьр, трябва да отидеш на кон в Начед. Там ще разбереш кога заминава пощенски параход за Ню Орлеан и ще тръгнеш с него. Щом пристигнеш, ще намериш стария ни приятел Чарли Сойер, който добре познава началника на тайната полиция и може да ни бъде много полезен. Ще го намериш в кантората му на улица „Сен Шарл“, до хотела. А аз ще изчакам тук първия параход и ще се присъединя към теб. Вярвам, че нашият приятел няма да се откаже да ме придружи, без него ние няма да свършим много.

От тази минута Хенри сякаш се преобрази. У него се появи енергия, каквато не предполагах, че има. Може би тя се породи от надеждата да отмъсти на Брадли и да изплати най-сетне дълга си, от чиито последици дълго беше се страхувал.

— Приготви се, Уолтьр! — продължи той. — Ще поръчам да ти оседлаят най-добрия кон.

— Ей, Дик! — извика на един негър, дето работеше из двора. — Кажи да оседлаят сивата кобила, но по-скоро.

За няколко минути конят беше готов. Мис Уудли, която отново дойде при нас, се учуди на тези приготовления.

— Не се безпокой, Корнелия — каза брат й, като отговори с усмивка на нейния ням въпрос. — Неотложни работи налагат Уолтър да замине за Ню Орлеан.

— Но нима…

— Аз също ще се кача на първия параход, който отива в Начед. А тъй като нашият приятел също обеща да ни придружи, няма да те оставим тук сама. Ще дойдеш с нас, ако, разбира се, ти е приятно. Може би предпочиташ да се върнеш при баща ни в Тенеси?

— Ще дойда с вас.

— Отлично. Така и мислех. По пътя ще ти разкажа всичко. Доволна ли си?

Мис Уудли не отговори, ала усмивката и блясъкът на очите и говореха, че е във възторг от това пътуване. По шеговития тон на брат си тя заключи, че нищо сериозно не се е случило.

Колкото до мен, бях повече от щастлив, задето щях да замина заедно с Хенри и очарователната Корнелия. Припомних си възхитителното пътуване, когато се запознахме.

Всичко се нареди по-добре, отколкото очаквах. Уолтьр също тръгна с нас, без да става нужда да ходи в Начед.

Той се качваше на коня, когато ни съобщиха, че се вижда параход. Скоро чухме, че изсвири. Мистър Хенри извика:

— Бързо на пристанището, Уолтьр! Дай знак да спре. Достатъчно е една бяла кърпа.

Корнелия подаде на брат си своята кърпа и той препусна към пристанището. А ние бързо се приготвихме за път.

След няколко минути свиренето престана. Сигналите на Уолтьр бяха забелязани и ни чакаха. Почти всички капитани на преминаващите тук параходи познаваха семейство Уудли и бяха любезни с тях.

Когато стигнахме пристанището, лодката вече ни чакаше. Параходът беше „Султан“ — един от най-големите параходи по Мисисипи.

Сега бяхме уверени, че ще изпреварим Брадли. И наистина, когато минавахме край Пуан Купе, оставихме зад себе си малък параход. На носа му беше написано с големи букви „Ялу Сити“. С помощта на далекоглед видяхме там човека, станал причина за нашето внезапно пътуване — Нат Брадли.

Побързахме да слезем в салона, за да не ни види и той. След по-малко от двадесет и четири часа отминахме Ладайет и видяхме кулата на хотел „Сен Шарл“, която се издигаше над другите сгради в Ню Орлеан.

— Няма да отседнем в хотел „Сен Шарл“ — каза Хенри, посочвайки кулата.

— Защо? — попита Уолтьр. — Та той е най-добрият хотел в града.

— Наистина — отговори Хенри, който по-добре познаваше привичките на Брадли. — Именно затова не трябва да отиваме в него. Няма да е минал и един ден, и човекът, когото търсим, ще ни забележи.

— А, разбирам! Вероятно Брадли обикновено отсяда там?

— Да. Ние ще отидем в хотел „Сен Луи“, във френския квартал. А Вие — обърна се той към мен — също не бива да излизате, докато не стане необходимо да свидетелствате по обвинението на тези негодници. Вероятно съдът ще покаже на много плантатори долините, където са потънали техните кораби… След няколко часа и четиримата бяхме в хотел „Сен Луи“.

Глава двадесет и петаАдвокатът

Още на другия ден се заловихме за работата, за която бяхме дошли. Хенри Уудли прати да повикат адвоката и му разказа цялата история.

Чарли Сойер — така се казваше адвокатът — не се учуди толкова, колкото очаквахме. Макар да не беше стар човек, отдавна живееше в Ню Орлеан и бе успял да се срещне с немалко от тайнствените истории на този град. В съдебната си практика бе видял много типове на мошеници, с каквито винаги е бил прочут Ню Орлеан.

Колкото до нашия план, адвокатът го одобри напълно.

— Макар на пръв поглед да разполагате е всичко необходимо, за да бъдат предадени в ръцете на правосъдието разбойниците, които са ви ограбили — каза той, — все пак трябва да се пипа предпазливо. Действащите у нас закони са недостатъчни, за да покровителстват честните хора, трудно се получава дори разрешение за арестуване на престъпника. Против него трябва да има неопровержими доказателства. Ако Брадли и съучастниците му са убили вашите негри, ще им бъде трудно да се отърват. Оставете Брадли да продаде памука. Тогава ще може да бъде обвинен в грабеж, в пиратство и във всичко, което следва.

— Но ако не успее да го продаде? — отбеляза Уолтьр. — Той може да не намери купувач.

— Не се безпокойте. Купувач аз сам ще му намеря. Познавам един търговец, на когото можем да се доверим. Той ще даде на Брадли такава цена, че онзи ще му продаде памука. И преди да получи уговорената сума, ние ще го арестуваме и заедно със съучастниците си Брадли ще се намери в градския затвор. А после всичко по реда си.

— Това е вярно — потвърди Хенри.

— А сега — продължи адвокатът — на работа. Първото нето, което трябва да узнаем, е къде в пристанището е вашият платноход. Можете ли да го познаете?

— Съмнявам се — отговори Уолтър, към когото беше отправен този въпрос. — По-лесно ще позная Блен и Стигнър, на които беше поверен корабът. Най-добре е, ако ги видя на него.

— Но нали и те ще ви видят, ако се приближите!

— Мисля — прекъснах го аз, — че тази част от работата се пада на мен. Блен не ме е виждал често, но аз, разбира се, няма никога да го забравя. Като пожертвам мустаците си и взема от бръснаря едни бакенбарди, мога да отида преоблечен на кораба, без да ме познаят. Как мислите?

— Отлично! — извика Сойер. — Вземете костюм на мексиканец, те често се срещат тук. Пък и ще можете да скриете под наметката си ранената ръка. Под голямото сомбреро и с бакенбарди никой не ще може да ви познае. А вие, мистър Хенри, по-добре да останете тук заедно с брат си, докато ни потрябвате. Преди птиците да се окажат в кафеза, излизайте по-рядко.

Лесно си намерих костюм и благодарение на бакенбардите и обръснатите мустаци заприличах на истински мексиканец. Заедно с мистър Сойер тръгнахме към онази част на пристанището, където стояха платноходите и големите лодки.

Брегът в Ню Орлеан е дълъг около шест километра. На една част от него има товарна крайбрежна улица, снабдена с яки дървени платформи, поставени върху греди, забити във водата. Между тях пускаха котва лодки, платноходи, салове и параходи, докато ги разтоварят.

Уставът на пристанището определяше кои съдове къде ще бъдат разтоварени. През някои месеци на годината пристанището се задъхвате.

Сега беше тъкмо такова време. Корабите стояха така близо един до друг, че трудно можеха да се различат. Някои стояха по-далеч, като чакаха да се освободи място.

Реших да започна от последните. Един от тях скоро привлече вниманието ми. Стори ми се, че го познах. На палубата нямаше никой. Заведох спътника си до самия бряг, за да разгледам по-добре кораба, дори се качихме на най-близкия до него кораб. След минута на палубата се показа самият Блен.

Посочих го с очи на адвоката и равнодушно се запътихме към града. По пътя Сойер ме остави за малко, като помоли да го почакам. Скоро се върна с друг човек. Сетих се, че е полицейски детектив.

— Виждате ли онзи платноход? — попита го Сойер.

— Да — отговори другият.

— Няма да го губите от погледа си ни денем, ни нощем. Щом започне да разтоварва памука, елате в кантората да ми съобщите. А ние — обърна се той отново към мен — да идем при „Ялу Сити“.

Дълго го търсихме, но не го намерихме. От началника на пристанището разбрахме, че не е пристигнал.

— Тогава да почакаме — предложи Сойер. — Къде беше, когато го видяхте днес сутринта?

— Около Пуан Купе.

— В такъв случай скоро ще пристигне, след няколко часа. Ще го чакаме, но не тук. Виждате ли онова кафене край реката? Да идем там, ще си поръчаме херес и ще гледаме с бинокъл, докато се покаже „Ялу Сити“.

Не трябваше много да чакаме. Не мина и час, когато моят спътник ми показа парахода, с който идвате Брадли.

— Сега е ват ред — каза той, като ми подаде бинокъла. — Гледайте пътниците, които слизат. Щом съзрете Брадли, не го губете от погледа си, докато слезе на брега.

Хищникът беше от първите, които слязоха. Веднага го познах. Казах това на адвоката. Той взе бинокъла и успя също да го разгледа, докато онзи вървеше по насипа.

Вече нямах нужда от бинокъл, за да видя своя враг. Щом стъпи на брега, той тръгна към онази част па пристанището, предназначена за малките кораби.

— Добре — продума Сойер. — Така си и мислех. Вижда се, няма да чакаме много, за да видим нещо, което ще ни даде възможност да действаме.

— След него ли ще отидем? — попитах аз.

— Не. Нека се присъедини към съучастниците си. И без да излизаме оттук, ще научим какво прави. Като излезе от кораба, Ще идем след него в хотела. Такъв важен господин вероятно ще отседне в хотел „Сен Шарл“, ако си няма някое тайно свърталище. Ето, отива към кораба.

Аз също го виждах добре, но после го изгубих сред тълпа от матроси, търговци и джебчии. Ала спътникът ми не го губеше от очи.

— Брадли е на кораба, където бяхме ние, а една лодка се приближава към него. Отново отиват към брега. Говорят … Много бих дал, за да разбера какво си приказват. Детективът също ги наблюдава. Но да вървим, че ще ги изтървем — завърши той, прибирайки бинокъла.

Стигнахме брега тъкмо когато Брадли се раздели с Блен, вероятно след като му даде своите инструкции. Блен бързо се върна на кораба, а Брадли отиде в града. Скоро вече влизаше в хотел „Сен Шарл“, както предвиждаше моят спътник, без да знае, че го наблюдават.

Глава двадесет и шестаСвидетелските показания

Много ми се искаше да узная какво мисли мистър Сойер, на чиято опитност вече се възхищавах. Не трябваше да чакам много.

— Сега — каза той, след като Брадли влезе в хотела, — сега да потърсим човека, който ще купи памука на Уудли.

Недалеч от пристанището влезе в един голям магазин, над който забелязах надпис:

Преди да го последвам, Сойер вече излизаше, придружаван от самия търговец. Адвокатът ни представи един на друг и ни заведе в кантората си.

Мистър Чатам внимателно изслуша разказа за моите приключения на кораба и на Дяволския остров и без колебание се съгласи да купи памука на Уудли.

В края на разговора в кантората на адвоката влезе още някой. Това беше полицейският детектив, когото Сойер беше оставил на пост.

— Е, Ригс, има ли нещо ново? — попита Сойер.

— Разтоварват памука.

— Добре. Веднага ще идем да го купим.

— В такъв случай побързайте. Взели са малко хора, за да се движат по-бързо. Предполагам, че искат да оставят всичката стока в склада.

Адвокатът се замисли.

— Да не им се бъркаме тогава. Нека да работят… Ние ще ги следим… Или не — прибави той, като размисли още. — Вие, Чатам, идете да се поразходите по пристанището. Като стигнете до кораба, спрете и поискайте да ви покажат мостра от стоката. След като я разгледате, кажете, че искате да купите целия товар, и попитайте за продавача. Даже можете да заявите, че сте готов да продължите пазарлъка в хотела, където е отседнал Брадли, ако той поиска това. В същото време аз ще издействам заповед за арестуването на негодниците от кораба, а и на самия Брадли. Пък вие, Ригс — продължи адвокатът, — покажете на мистър Чатам къде се продава памукът, после вземете файтон и идете в хотел „Сен Луи“. Там помолете мистър Хенри Уудли и неговия брат да дойдат бързо тук. След това се върнете на пристанището и вижте къде ще отнесат стоката. Следете крадците така, щото да не ви видят. И главното — не говорете с мистър Чатам! Вие вървете, мистър Чатам. Купувайте памука за колкото искате, но не плащайте нищо веднага.

Чатам и Ригс излязоха.

— Е, сър — каза ми адвокатът, — вашата помощ сега е много важна. Ще отидем заедно с двамата Уудли. Уолтьр, като притежател на памука и на негрите, ще подаде жалба против Брадли. Колкото до Хенри, неговите свидетелски показания няма да имат значение, само ще навредят. Единствено вашите показания ще бъдат взети под внимание. Когато арестуват цялата шайка, ще трябва да се намерят веществени доказателства. Ще отидем на Дяволския остров и ще разгледаме добре залива…

Двамата Уудли дойдоха и заедно отидохме в полицията да си Дадем показанията. Лесно получихме заповед за арестуването на Блен, Стигнър и третия с тях. След това се върнахме в кантората на мистър Сойер и чакахме да дойде Чатам. Той не закъсня.

— Е, какво? — попита адвокатът.

— Купих всичко.

— От кого?

— От един плантатор от Мисисипи, казва се Нат Брадли.

— За колко?

— Дребна работа. Толкова евтино, щото бих искал това купуване да беше истинско. Мистър Брадли излезе невзискателен, съгласи се на първата предложена цена. Утре ще ида при него в хотел „Сен Шарл“ да му заплатя стоката. В това време памукът ще бъде изпратен в склада, откъдето ще го получа срещу квитанцията от продажбата.

— Сега можем да пипнем самия Брадли — каза адвокатът.

Същата вечер Натаниел Брадли, Уилям Блен и Джим Стигнър, както и някой си Лесмуел Кругер, техен съучастник, бяха затворени в нюорлеанската тъмница.

Епилог

Съдът призна и четиримата за виновни в убийство и грабеж. Когато беше разгледан Дяволския остров, се намериха парчета от платно с печата на Уудли и трупът на един негър, на чиято шия беше привързано тежко желязо. Негърът беше убит с куршум в гърдите. Другите три трупа не можаха да се намерят. Вероятно са били изхвърлени в Мисисипи.

Във водата бяха намерени и парчета платно с различни други печати, между тях се намери и печатът на онзи арканзаски плантатор, за когото ми разказваше Хенри Уудли.

Четиримата негодници бяха осъдени на безсрочен тъмничен затвор. По-строго не можеше да бъдат наказани, защото нямаше доказателства, че са убили някой бял.

Брадли не се примири с участта си. Научих, че след една година се самоубил. А Блен, Стигнър и Кругер и до ден днешен лежат в затвора на щата Луизиана.