Дяволския остров

Глава първа

На петстотин километра от устието на Мисисипи, най-дългата река на земното кълбо, при Пуан Купе се намира френско селище от дървени постройки. Първите заселници в Западна Америка са били французи и испанци; ето защо и сега в долината на Мисисипи и на запад от нея се срещат често френски и испански имена и нрави.

Преди много години на западния бряг на Мисисипи, близо до селото имаше оригинална постройка, здраво изградена от дялани греди и красиво измазана.

Пред къщата се простираше ливада, дълга около двеста метра, която се спускаше към реката. Висока желязна решетка ограждаше ливадата и пръснатите из нея групи храсти и различни декоративни дървета. Растенията бяха предимно местни, но имаше и тропически.

Големият салон на къщата представляваше оригинална картина. На двете му стени бяха окачени различни ловни принадлежности: пушки, патрондаши, манерки, ножове, всевъзможни мрежи, примки и капани за ловене на риба, птици и диви животни. По закованите на стената еленови и лосови рога висяха юзди и седла мексикански и испански образец. Край стените, на подложки, стояха препарирани редки птици и бозайници. В стъклени витрини в строг ред бяха забодени с карфици пеперуди и други насекоми. Салонът приличаше на малък музей.

Къщата се състоеше от три-четири просторни стаи, обзаведени приятно, изпълнени с множество предмети, които се отнасяха до естествознанието и лова. На камината в една от стаите имаше старинен часовник, а на стените висяха барометър, термометър, сабя и револвер. Тук се виждаше и шкаф, пълен с много редки и ценни книги.

Отдалече къщата изглеждаше като жилище на богат плантатор, но отблизо впечатлението беше друго. Тук нямаше колиби за негри, нито машини за изстискване на захарен сок, нито складове за тютюн, нито голям участък обработена земя пред къщата; с една дума, липсваха неизбежните принадлежности на плантаторското жилище. Зад къщата растеше мрачна кипарисова гора. Всичко показваше, че тук не живее плантатор.

Но тогава какъв е този дом и кои са обитателите му?

Това бе жилище на ловец, на човек, силно свързан с природата.

В хиляда осемстотин и петнадесета година, скоро след битката при Ватерло, Наполеон Бонапарт беше изпратен на остров Света Елена, а много френски офицери, свързали съдбата си с този велик авантюрист, се преселиха в Америка. Напълно разбираемо е, че голяма част от тях, намирайки френски селища по река Мисисипи, останаха там завинаги. Такъв беше и някой си Ланди, началник на полк стрелци в армията на Наполеон. Родом от Корсика, поради дългогодишната си дружба с един от фамилията Бонапарт Ланди беше принуден да постъпи офицер във френската армия, макар да предпочиташе науката пред военната служба.

По време на испанския поход се ожени за испанка, от която имаше трима сина. Ала жена му умря още преди боя при Ватерло, тъй че когато Ланди се пресели в Америка, с него дойдоха само тримата му синове.

Той спря първо в Сен Луи, но след известно време се спусна по реката до Пуан Купе, в Луизиана, където купи описаното вече жилище.

Ланди разполагаше със средства. Преди да тръгне за Америка, беше продал своите наследствени земи в Корсика за сума, с която можеше да живее навсякъде, без да е принуден да се труди, а още повече в Луизиана, където животът беше много евтин.

Ланди беше образован. Преди да постъпи в армията, се бе занимавал с естествени науки. Обичаше природата и можеше да си намери занимание, да придобива познания и да получава удоволствия там, където други биха умрели от скука.

Когато се пресели тук, той започна активен живот: ходеше на лов, на риболов, препарираше птици, садеше дървета, обучаваше синовете си, дресираше кучета и котки. Колкото можеха, синовете му помагаха във всичко. Освен тях той имаше още един помощник — Юго.

Юго беше пъргав и акуратен дребен французин. Орловият нос и грамадните мустаци му придаваха малко суров вид, а изправената стойка и пъргавите движения издаваха бивш войник. Юго действително бе служил като капрал в стрелковия полк на полковник Ланди. Капралът последва своя началник в Америка и остана с него.

Разбира се, Юго винаги придружаваше господаря си на лов, а също и момчетата, щом се научиха да се държат на конете. Понякога обиколката траеше няколко дни или седмици, тъй като ловците навлизаха далече в съседните гори и се връщаха отрупани с дивеч. Донасяха дивечови кожи, птици, растения, интересни геологически образци. Дълго след това всичко се обработваше и се привеждаше в ред. Тъй прекарваше времето си полковник Ланди и неговото семейство.

Вкъщи Юго беше готвач, лакей, пазач и тъй като друга прислуга нямаше, той вършеше и всичко останало. Но все пак службата му не бе много тежка, тъй като полковникът беше човек с прости привички, а беше възпитал така и синовете си. Той ядеше обикновена храна, пиеше само вода, спеше на походно легло, като се покриваше единствено с одеяло и бизонова кожа.

Всеки ден Юго ходеше на пазар и на пощата, откъдето често донасяше писма. Понякога с парахода пристигаха научни книги или инструменти.

И все пак в живота на Ланди нямаше нищо необикновено. Той не беше саможив, често посещаваше селото, където разговаряше със старите ловци и другите жители. Селяните уважаваха стария полковник, но когато се чудеха на неговите вкусове и на това, как се справя без домакиня, полковникът само се усмихваше. Синовете му също бяха всеобщи любимци. За своята възраст бяха отлични стрелци и ездачи, можеха не по-зле от възрастните да преплуват Мисисипи, да управляват лодка, да хвърлят ласо — истински малки мъже; за такива ги смятаха и хората, като съзнаваха превъзходството им. Въпреки всичките си предимства момчетата бяха любезни с обикновените селски жители — с това спечелиха и уважението им.

Никой от съседите не посещаваше полковника освен по работа. Веднъж в годината от Ню Орлеан идваха един или двама бивши офицери, за да поговорят за отминалото време.

В тези случаи главният предмет на разговора беше, разбира се, великият Наполеон. Като всички военни, служили в неговата армия, Ланди го боготвореше, но още повече обичаше другия Бонапарт — Шарл Люсиен, принц Музинянски, с когото бяха приятели. Принц Люсиен също се вълнуваше дълбоко от природата и естествените науки. Неговите изследвания в тази област може би заслужават повече благодарност и уважение, отколкото блестящите победи на брат му — императора. За Ланди именно Люсиен Бонапарт беше истински герой.

Няколко години нищо не нарушаваше мирния живот на полковник Ланди, ала внезапно го сполетя нещастие. При едно падане от коня на крака му се отвори старата рана, получена по време на поход. Наложи се да му отрежат крака. Ланди не можеше вече да взима участие в лова; но това не му пречеше да продължава да се занимава с научни изследвания, да се грижи за дърветата в градината си, както и за своите любимци. Той куцукаше по двора на своя дървен крак, придружен от Юго, който неотлъчно ходеше подире му. А момчетата продължаваха да ходят на лов, да попълват колекциите си, тъй че животът скоро потече както преди.

Глава втора

Беше чудесно пролетно утро. Навън бе така примамливо, че не можеше да се остане в стаите и всички от семейство Ланди бяха излезли: кой на верандата, кой на ливадата, всеки зает със своята работа. Полковникът хранеше любимите си животни с помощта на Юго, който носеше след него панер със зърно.

Полковникът можеше да се нарече красив човек. Косата му беше бяла като сняг, мустаците също, а лицето — добре обръснато и загоряло. Изражението му беше кротко, но твърдо. Откакто му отрязаха крака, значително отслабна. Облеклото му се състоеше от жълта сукнена куртка, риза на райета и широки сиви панталони. На главата си носеше панамена шапка с много широка периферия, която пазеше очите от слънцето. Подобни бяха и дрехите на Юго, но от по-груб плат, а шапката му бе от палмови листа.

Най-голямото момче, Базил, поставяше ремъци на едно седло, което лежеше на тревата до него. Той скоро беше навършил седемнадесет години. Беше миловиден, но не можеше да се нарече красив в пълния смисъл на думата. Лицето му изразяваше смелост, телосложението му излъчваше мъжественост, изобщо по външност Базил приличаше на корсиканец повече от братята си. Беше страстен ловец, намиращ наслада в опасностите. Ловът на катерици и птици беше престанал да го интересува, привличаха го пантерите, мечките и бизоните.

Вторият брат, Люсиен, по нищо не приличаше на него. Това русокосо момче с нежно телосложение приличаше на майка си. Много обичаше да чете — сега също седеше на верандата с книга в ръце. Той изучаваше естествена история, но най-много се интересуваше от ботаника и геология. Люсиен винаги придружаваше Базил в ловните му експедиции, ала често в самия разгар на лова слизаше от коня за някой минерал или цветче. Говореше малко, но в думите му имаше здрав смисъл, затова винаги се вслушваха в съветите му.

Най-малкият брат, Франсоа, беше разсъдливо къдрокосо момче, винаги весел, оживен и непостоянен като истински французин. Той много обичаше да лови птици и сега бе зает с поправка на мрежа. Франсоа беше всеобщ любимец, но с лудориите си често изкарваше Юго от търпение.

Внезапно тишината беше разкъсана сякаш от слаби пушечни изстрели.

— Параход! — извика момчето.

— Да — каза Базил. — Вероятно идва от Сен Луи към Ню Орлеан.

— Не — спокойно възрази Люсиен, — това е параходът от Охайо.

— Откъде знаеш? — учуди се Франсоа.

— По свирката. Параходите свирят различно. Това вероятно е пощенски параход. Идва от Синсинати.

След няколко минути над дърветата се изви бял дим и по реката се показа голям параход. Действително беше пощенски, както предположи Люсиен. Чу се още едно изсвирване към Пуан Купе, следователно параходът щеше да спре.

— Юго! — извика полковникът. — Иди виж няма ли нещо за нас.

Юго веднага изтича и скоро се върна с малък пакет.

— От Принц Люсиен! — извика Франсоа, който винаги пръв вземаше думата. — Това е от принца, папа, познавам по печата.

— Успокой се, Франсоа — отбеляза бащата, влизайки на верандата.

Той разпечата писмото и бързо го прочете.

— Юго! — извика полковникът.

Юго мълчаливо се изпъна пред своя господар, като отдаваше чест по военному.

— Юго, ще отидеш в Сен Луи.

— Слушам, ваше благородие.

— И ще ми намериш кожа от бял бизон.

— Това не е трудно.

— По-трудно е, отколкото си мислиш.

— С пари?

— Да, дори с пари. Нужна ми е цяла кожа, с главата и краката, за да може да се напълни.

— А, това е вече друго.

— Страх ме е, че няма да намерим, а пък трябва, на всяка цена — замислено произнесе полковникът.

— Ще се постарая, ваше благородие.

— Провери във всички кожарски складове в Сен Луи, разпитай всички ловци — ти знаеш къде да ги намериш. Ако не успееш, дай обява във вестниците на английски и френски. Иди при господин Шото или при когото искаш. Не жали парите, само намери кожа.

— Бъдете спокойни, ще се постарая да изпълня всичко.

— В такъв случай приготви се да заминеш. Параходът скоро ще пристигне. Чувам шум. Дали не е той?

Всички мълчаливо се вслушаха в приближаващия параход. Действително той беше за Сен Луи.

Юго се приготви бързо, получи пари и успя да изпревари на пристанището…

— Юго отсъства цели три седмици. За полковника, който се безпокоеше, че поръчката не ще бъде изпълнена, времето течеше много бавно. Той беше отговорил на принц Бонапарт, че ще се постарае да намери кожа от бял бизон, и сега беше в постоянна тревога.

Най-после Юго се върна. Стопанинът сам го посрещна на вратата. По унилия вид на прислужника си веднага разбра, че не е намерил кожа.

— Намери ли? — попита с треперещ глас.

— Не, ваше благородие — пошепна Юго.

— Навсякъде ли търси?

— Навсякъде.

— Даде ли обяви?

— Във всички вестници.

— И предложи висока цена?

— Да, но това не донесе резултат. Да бях предложил и десет пъти повече, пак нищо не бих намерил. И за хиляда долара не намерих!

— Аз бих предложил пет хиляди.

— В случая парите нямат значение. В Сен Луи не може да се намери такава кожа.

— Какво каза Шото?

— Каза, че е невъзможно да се намери бял бизон. Може да се прекосят прериите, без да се срещне нито един. Индианците особено ценят белия бизон. Видях две-три кожи при тях, но не такива, каквито вие търсите, не са цели.

— Не стават. Трябва цяла кожа за голям музей. Страх ме е, че не ще намеря. Щом в Сей Луи няма, тогава къде ще има?

— Къде? — обади се Франсоа, който заедно с братята си слушаше разговора. — Къде другаде, ако не в прериите?

— В прериите? — неволно повтори бащата.

— Да, папа. Изпрати Базил, Люсиен и мен. Обещавам ти, че Ще намерим бял бизон!

— Ти си прав, Франсоа — извика Базил. — Аз сам исках да предложа това.

— Но вие чухте какво е казал господин Шото. Невъзможно е Да се намери бял бизон! А пък аз почти обещах!…

Неудоволствие и досада се четяха по лицето на полковника. На Люсиен му дожаля, като гледаше баща си така разстроен.

— Папа, господин Шото познава търговията с кожи, но фактите не съответстват на думите му. Нали Юго е видял две или три кожи в Сен Луи. Все някой трябва да е намерил бизони. Освен това чувал съм, че индианските вождове високо ценят тези кожи, носят ги като наметала, и белите бизони често могат да се срещнат сред индианските племена. Всичко това доказва, че те се въдят в прериите. Защо да не можем да ги срещнем?

— Да влезем вкъщи — каза полковникът, явно доволен от предложението на синовете си. — Да вечеряме и после ще поговорим.

По време на вечерята и след нея въпросът се обсъждаше от всички страни. Най-после полковникът се съгласи, тъй като много му се щеше да угоди на принца. Допадна му предприемчивостта на синовете му и той не искаше да охлажда техния порив. Често хвалеше момчетата пред съседите и приятелите си, като ги наричаше „малки мъже“ и „млади ловци“. Ланди беше възпитавал в тях самостоятелност, бе ги научил да яздят, да плуват, да хвърлят ласо, да пълзят по високи дървета, да се катерят по скали. Те бяха привикнали да спят на открито, в гората, в прериите — навсякъде, където поискат, покрити само с одеяло или бизонова кожа. Хранеха се просто и благодарение на своите познания по ботаника можеха да извлекат храна от дърветата и растенията, там където други биха умрели от глад. Освен това знаеха как да запалят огън без огниво и да познават посоките без компас — по небето, скалите и дърветата; прекрасно знаеха географията на местността от тяхното жилище до самия бряг на Тихия океан.

Въпреки всички опасности, дето можеха да сполетят синовете му, ако попаднеха в ръцете на индианците, полковникът все пак реши да ги пусне. Това може да изглежда странно. Но то криеше тайна, която читателят по-късно ще научи.

На сбогуване бащата извади от джоба си малка кожена кесийка, украсена с ежови игли, предаде я на Базил и каза:

— Пази това, Базил! Ти знаеш какво е то; никога не се разделяй с този предмет, от който може да зависи животът ви. Да ви пази Бог, мои храбри момчета! Сбогом.

Базил взе кесийката, закачи я на гърдите си, стисна бащината си ръка и бързо се отдалечи. Люсиен изпрати целувка на баща си й махна на Юго. Франсоа се приближи до слугата, дръпна го за дългите мустаци и със силен смях препусна след братята си.

Няколко минути полковникът и Юго гледаха след тях. Щом наближиха гората, трите момчета се обърнаха, свалиха шапки и извикаха последно „сбогом“, на което полковникът и Юго отговориха по същия начин. Когато звукът от гласовете им замря, се чу провикването на Франсоа:

— Не бой се, папа, ние ще ти донесем бял бизон!

Глава трета

Младите ловци се отправиха към залеза и скоро се озоваха във величествена гора. По това време на запад от Мисисипи селища на белите се срещаха рядко. По бреговете бяха скупчени жилищата на заселниците. Зад тях на стотици километри се простираха блата и гори. След час момчетата навлязоха в онази част на гората, където обикновено ходеха само индианци или местни ловци. Ала те добре я познаваха от предишни обиколки.

Вечерта се разположиха на една поляна. Бяха решили да се установят тук два часа преди залез, за да имат време да се приготвят за нощуване, да разпънат малката палатка. Но вечерта беше чудесна и всички предпочетоха да останат на открито.

Базил забиваше колчетата, Люсиен наглеждаше запаления огън, а Франсоа скубеше двата диви гълъба, убити по пътя.

Сред поляната пасяха три коня. Черният, полуарабски, много силен и умен, беше любимецът на Базил, наречен Черният сокол в чест на смел индиански вожд, бивш приятел на стария полковник. Другият, обикновен червеникав кон, беше спокойно и добре охранено животно с прякор Буржоа. Той беше на Люсиен. Третият бе толкова малък, че можеше да бъде взет за пони и принадлежеше към онази буйна порода, която наричат мустанги. Този кон, който с петната си напомняше пантера, се наричаше Котка и принадлежеше на Франсоа.

На известно разстояние стоеше муле с калносив цвят и с бели петна по гърба. То беше, както всички мексикански мулета, извънредно зло, затова го и поставиха по-далече от конете, от които особено не понасяше мустанга. Наричаха го Жанет и Длъжността му беше да носи палатката, провизиите и покъщнината. Тук беше и тъмночервеникавото куче Маренго, дето можеше да бъде сбъркано с кугуар, ако не бяха широките му клепнали уши и дългата черна муцуна.

Франсоа пусна изчистените гълъби във врялата вода, прибави парче сухо месо, сол и пипер, подправи всичко това с брашно и започна да подсилва огъня.

— Жалко, че нямаме никакъв зеленчук! — каза той.

— Почакай! — извика Люсиен. — Там, край гората, има доста треви. Да видим няма ли да се намери нещо за нас.

Ала там Люсиен не откри нищо, едва на брега на ручея, който течеше между дърветата, наскуба цял сноп индианска ряпа и див лук.

— Истинско щастие! Сега ще стане чудесна супа! — радостно извика Франсоа, наряза корените и ги пусна в котлето.

Не след дълго супата беше готова и братята насядаха на тревата да вечерят. Те бяха взели запаси от сухари за няколко дни. Когато ги свършеха, смятаха да започнат брашното, а свършеха ли и него, щяха да карат съвсем без хляб, както бяха правили често по време на предишните си екскурзии.

Докато се гощаваха с вкусната супа, се чу шум, нещо жълто се мярна по поляната и бързо се покатери на едно дърво. Това беше катерица. Притисната до стеблото, тя се готвеше да направи нов скок.

— Колко е красива! Папа охотно би дал двадесет долара за такава кожа.

— Ще я получи много по-евтино — отбеляза Франсоа, като посегна към пушката си.

— Чакай, Франсоа — каза Люсиен. — Нека по-добре Базил да опита, той е по-добър стрелец от теб.

— Съгласен съм — отговори Франсоа. — Ако той не улучи, аз ще бъда готов.

Базил стана и взе дългата си пушка, а Франсоа се въоръжи с двуцевката.

Катерицата скочи на едно разцепено от буря или гръм дърво, което стоеше малко настрана от другите. Голото стебло се издигаше на двадесет метра височина и само на върха му стърчеше крив сух клон.

Докато Базил и Франсоа приготвяха пушките, катерицата скочи още веднъж и се сви на върха на този клон. Можеше да бъде застреляна само като се отидете близо до дървото и това не беше трудно, тъй като тя като че не обръщате внимание на присъстващите. Разперила като ветрило пухкавата си опашка, катерицата с удоволствие се греете на слънце. Момчетата тихо вървяха през поляната. Базил крачеше напред. Когато повдигна пушката и се прицели, катерицата, която досега не го забелязваше, изведнъж отпусна опашка, смъкна се от клона и се притисна към кората на стеблото. От какво се уплаши? Явно, не от момчетата — би се скрила зад дънера, както правят катериците. Муцунката й беше обърната нагоре по посока на хищната птица, която се въртеше над поляната.

— Почакай — прошепна Люсиен, хванал Базил за ръката. — Това е червеноопашат ястреб. Да погледаме как ще се спусне.

Започнаха да наблюдават. Клоните ги скриваха и ястребът не ги забеляза или пък бе твърде зает с преследването на плячката си, та не им обърна внимание.

Люсиен едва бе свършил фразата си, когато ястребът със силен крясък се спусна върху катеричката. Но животното беше нащрек и с бързината на светкавица два пъти обиколи дървото. Хищникът се спусна след жертвата, но тя пак се изплъзна и се озова в другия край на стеблото. Ястребът няколко пъти се опита да я хване и най-после се издигна нагоре, като не преставаше да кръжи над дървото.

— Странно — каза Франсоа, — катерицата не се прехвърли на друго дърво, където има листа или хралупа.

— Тя точно това иска — каза Люсиен, — но ще трябва да бяга по открито място и ястребът веднага ще се хвърли отгоре й.

Когато се издигна на десетина метра над дървото, хищникът започна да издава крясъци, сякаш викаше другар. Само след няколко минути се появи втори ястреб, много по-голям. Двете птици започнаха заедно да се вият над дървото. Катерицата отново започна да се върти около стеблото, мъчейки се да им убегне.

Единият от нападателите се хвърли върху нея, но не успя да я хване. Другият долетя на помощ, нападайки от другата страна. Бедното животно, като нямаше къде да отиде, скочи надолу, По преди да достигне земята, се озова в ноктите на ястреба.

В този миг се чу гърмеж и птицата падна заедно с жертвата, а втори изстрел свали другия ястреб.

Люсиен приближи, за да види убитата катерица, но тя внезапно се изтръгна от ноктите на мъртвия ястреб, подскочи и бързо се изкатери на едно високо дърво. И тримата се втурнаха след нея, ала видяха само хралупата й на петнадесет-двадесет метра височина. Това сложи край на лова.

Глава четвърта

Следващата почивка направиха на Крокодиловия басейн, който се състоеше от бавнотечащ ручей, образувал на места големи вирове и езера. Както и в други реки на Луизиана, в него имаше много крокодили — оттам идваше името му.

За лагер избраха открито място на брега, където ручеят образуваше голямо езеро. По бреговете му растяха гигантски дъбове и кипариси, окичени със сребристи гирлянди от испански мъх. Това придаваше мрачен израз на горната част на гората, смекчаваше го само ярката зеленина и огромните цветове на магнолията.

Езерото гъмжеше от алигатори. Те се грееха на слънцето или пропълзяваха в тъмното сенчесто блато. Някои плуваха по повърхността на реката, като лениво плъзгаха дългите си гърбове. Когато стояха неподвижни, тези страшни животни приличаха на сухи пънове. Много от тях лежаха на слънце с отворена уста, като от време на време шумно ги затваряха. По този начин ловяха мухи, които летяха около тях и се залепваха на езика им. Други ловяха риба в реката и шумът от ударите на опашките им се чувате на цял километър. Ревът им напомняше крякане на гигантски жаби, но беше силен и страшен като рев на бик.

Разпънаха палатката на високо сухо място. За вечеря имаха дивеч, Базил беше убил сърна. Той бързо одра кожата и наряза месото на парчета за вечеря и за закуска на следващия ден.

На един прът закачиха бутовете на сърната, за да ги носят по-удобно. Следващия ден ловът можеше да не бъде толкова сполучлив. Все пак остана и голяма порция за вечеря на Маренго.

Вечеряха два часа преди да залезе слънцето. След това Базил се зае да поправя седлото, а Люсиен си записваше в бележник наблюденията през деня. Франсоа нямаше какво да прави и реши да издебне стадото фламинги, чиито красиви пера блестяха на слънцето. Той знаеше, че е много трудно, но непременно искаше да опита и като предупреди братята си, тръгна с пушка в ръце. Той скоро изчезна от очите им, поемайки по пътека, прокарана от елени и други животни.

След пет минути се чуха един след друг два изстрела. Базил и Люсиен знаеха, че стреля Франсоа, но не разбираха срещу кого, тъй като не би могъл да стигне толкова бързо при фламингите, а и те се разлетяха от изстрелите.

Братята започнаха да се безпокоят, когато изведнъж се чу ужасеният вик на Франсоа. Двамата се хвърлиха за пушките и се втурнаха на помощ, но не успяха да стигнат до гората, когато го срещнаха да тича насреща им. Точно пред него на пътеката се беше проснал огромен алигатор, дълъг почти седем метра. Макар да го предупреждаваха с викове, братята видяха как в страха си Франсоа почти не забелязва крокодила. Той се спъна в животното, падна по очи, ала не се нарани, скочи на крака и продължи да тича, викайки: „Мечка, мечка!“

Базил и Люсиен видяха тичащата по пътеката мечка и се приготвиха да я посрещнат. Първият изстрел на Франсоа само беше я раздразнил и тя веднага се спуснала да го гони.

Първата мисъл на момчетата беше да хукнат към конете, да скочат на тях и да бягат с всички сили, но мечката беше твърде близо и можеше да убие някой от тях. Затова решиха да я чакат на място. Базил, на когото се бе случвало да види как убиват мечки, беше по-малко изплашен от другите. И двамата с Люсиен Държаха пушките си готови, за да срещнат страшния звяр.

Мечката не забеляза крокодила, спъна се в него и между тях започна борба. Крокодилът я издебна и така силно я удари с опашката си, че се чу как изпукаха ребрата й.

Мечката обикновено не би го закачила, но сега, разярена от това с нищо непредизвикано нападение, се хвърли и го стисна в обятията си.

Биеха се яростно.

Не се знае колко време би продължила борбата и как би свършила, ако Базил и Люсиен не бяха стреляли и ранили мечката.

Тя пусна алигатора и се помъчи да избяга, но той я хвана за крака със силните си челюсти и я повлече към водата. Мечката очевидно разбираше намеренията му и издаваше силни, жални стонове. Но немилостивият враг се гмурна във водата заедно с жертвата си. Момчетата наблюдаваха повърхността на водата почти час, но не се показа ни мечката, ни крокодилът. Вероятно тя се беше удавила, а победителят я бе заровил в тинята или пък бе я завлякъл в друга част на басейна, за да я изяде там спокойно.

Момчетата се върнаха при своята палатка, налягаха по тревата и заговориха за мечките и алигаторите. Базил, като опитен ловец, добре познаваше някои привички на тези животни, но той беше слаб наблюдател, докато Люсиен внимателно беше изучил живота на крокодилите както от опит, така и от книгите. Братята с интерес се вслушаха в думите му.

— Крокодилите — каза Люсиен — се делят на три породи: крокодили, гавиали и алигатори. Това деление е направил Кювие въз основа на формата на главите и на зъбите. Крокодилът има дълга, заострена, тясна муцуна с два големи зъба от двете страни на долната челюст. При затваряне на устата те се скриват в ямички на горната челюст. Според думите на Кювие това са истинските крокодили. Гавиалите също имат дълга заострена муцуна, но техните зъби са почти еднакво големи и равни. Алигаторите, напротив, имат широки муцуни с неравни зъби, с един голям зъб на долната челюст. Известни са пет разновидности от истинските крокодили. Четири от тях живеят в реките на Африка, а петата — в Западна Индия и Южна Америка. Гавиалът се въди в Азия, главно в Ганг и в другите индийски реки. Алигаторът е много разпространен в Америка — Северна и Южна. В испанските владения в Америка го наричат кайман. Тук се въди още гвианският очилат кайман и алигаторът на река Мисисипи. Разбира се, когато реките на Южна Америка бъдат добре изследвани, сигурно ще се открият още няколко разновидности.

Най-големите и кръвожадни алигатори се срещат по река Магдалена и притоците й в Колумбия. Четох една истинска случка за нападение на такъв алигатор — толкова е ужасна, щото по-добре би било да е измислена.

На брега на река Магдалена, на няколко километра от град Картаген живеел пастир. Неговата колиба се намирала близо до тази част на реката, където се въдели толкова много каймани, че местността била почти безлюдна. Пастирът имал ясена и една дъщеря на шест-седем години, много хубаво момиченце.

Пастирът често отивал със стадото далеч от къщи. Жена му, индианка, била свикнала с всякакви опасности и не се бояла да остава сама.

Веднъж, когато мъжът не бил вкъщи, тя отишла на реката да пере, придружена от момиченцето, което носело вързоп с дрехи. Докато майката перяла, детето събирало зрели гуави, дето растели по самия бряг. Изведнъж се чул страшен писък и плясък на вода. Индианката се огледала и видяла, че детето е паднало в реката. Неочаквано край него се показал грамаден кайман. Жената в ужас се хвърлила след детето. Момиченцето пак се показало на повърхността на водата; тогава майката се опитала да го изтегли за ръцете, но кайманът го хванал за краката и щракнал челюстите си. Момиченцето извикало за последен път и майката с труд извлякла на брега безжизненото тяло.

Няколко минути нещастницата гледала потресена своето дете, навела са над него и го целувала по бледите устни. Тя не плакала, не викала за помощ — това било безполезно, а и наоколо нямало жива душа. Понякога злощастната майка хвърляла поглед към мястото, където все още плувал кайманът, очаквайки нова жертва.

Освен дълбокото отчаяние на лицето на жената се появила жажда за отмъщение. Тя изтичала вкъщи и след няколко минути се върнала с дълго копие, с което нейният мъж ходел на лов за тигри и други животни. Освен копието индианката донесла ласо, въжета и два ножа.

Кайманът все още бил до брега. Индианката се решила на страшна постъпка. Тя промушила с копието тялото на детето, стегнала здраво ножовете при острието на копието като зъби, а ласото завързала за дръжката. След това захванала края на ласото за едно дърво, тъй като знаела, че нейната сила не е достатъчна за борба с каймана.

Когато всичко било готово, жената хвърлила копието заедно с тялото във водата и се скрила зад храстите да наблюдава какво ще стане. Не чакала дълго. Щом видял апетитното късче, кайманът се хвърлил върху примамката и стиснал мъртвото тяло със своите грамадни челюсти. Кайманите не дъвчат храната си, зъбите им не са приспособени за това — те им служат само за хващане, а езикът — за поглъщане на храната. Като видяла, че кайманът глътнал тялото, индианката бързо скочила и започнала да тегли ласото. Раздал се ужасен рев, който доказвал на нещастната майка, че е постигнала целта си.

Кайманът отчаяно се борел, като ту потъвал, ту отново изплувал на повърхността. Кръв шуртяла от устата и ноздрите му. Той дълго се борил, но малко по малко силите му отслабвали и накрая престанал да се движи. През цялото време обезумялата жена наблюдавала тази сцена и сърцето й горяло за мъст.

С мъка разказала печалната случка, когато се върнал мъжът й. Като научили за това, хората наоколо били ужасени и няколко дни изтребвали кайманите, които видели.

— Това — добави Люсиен — е истински случай, станал преди две години.

— Ужасно е — каза Базил. — Прииска ми се да убия поне едно от тези свирепи животни. Така ще се сдобия и със зъб от крокодил.

Той взе пушката си и тръгна към реката. Наблизо нямаше нито един алигатор.

— Чакай! — извика Франсоа. — Аз ще ги подмамя насам. Скрий се в храстите.

Франсоа, който умееше отлично да подражава крясъците на различни животни, често успяваше да ги заблуди. Той се скри в храстите и започна да лае и скимти като малко кученце.

След няколко минути неговата хитрост привлече много алигатори. Един от тях излезе на брега. Базил го улучи право в окото и грамадното чудовище веднага издъхна. Базил и Франсоа излязоха от храстите и останалите алигатори отплуваха обратно. С помощта на брадвата на Люсиен избиха най-големите зъби от устата на мъртвия крокодил. Вълците и хищните птици щяха да се справят с трупа.

Момчетата вечеряха и легнаха в палатката. Рано сутринта след закуска оседлаха конете и продължиха пътя си.

Глава пета

От Крокодиловия басейн ловците се отправяха на запад, през прериите Опелузас. Не разчитаха да срещнат тук бизони, понеже знаеха, че по това време вече са отишли на запад. Целта на младите ловци бе да проникнат колкото е възможно по-далеч на запад. По пътя си трябваше да пресичат многобройни ручеи и реки, които течаха на юг, към Мексиканския залив. Плитките места прегазваха, а дълбоките преплуваха на конете си.

След няколко дни достигнаха река Сабина, отделяща Луизиана от Тексас. Местността тук беше съвсем друга — по-висока и хълмиста. Растителността също рязко се измени. Горите станаха по-редки и вече не се виждаха кипариси. Замениха ги борове.

Момчетата преплуваха Сабина и се разположиха на западния бряг, решили да прекарат тук цял ден, за да изсушат намокрените си вещи. Лагерът им беше на открито място, където растяха само редки, ниски дървета.

Земята беше покрита с килим от всевъзможни цветя. Лози и други увивни растения оплитаха дърветата, а големите червени цветове на бегонията изпъкваха сред всичко.

Ловците разпънаха палатката си и закачиха вещите да съхнат на яркото слънце.

— Мисля — обади се Люсиен, — че на това място някога е имало стар индиански град.

— Защо? — попита Базил.

— Ето тези купчини пръст, обрасли с храсти, може да са гробове на индианци или останки от изгнили постройки. Освен това обърнете внимание на дърветата — нима не забелязвате нищо особено?

— Абсолютно нищо — отговориха двамата братя. — Погледнете добре.

— Всички тези дървета ми се струват познати — отбеляза Базил. — Ето черничеви дървета, чер орех, портокали, сливи, лози, магнолии.

— Да, но виждал ли си някога всички да растат на едно място? Ето защо смятам, че някога тук е имало индианско селище и тези дървета са посадени от индианците — разбира се, не от днешните, а от древното племе натчеси.

— Натчеси? Така се казва един град на брега на Мисисипи, но не знаех, че има такова племе.

— То сега не съществува, ала едно време е населявало цяла Луизиана. Натчесите, подобно на мексиканците и перуанците, били доста цивилизовани, умеели да тъкат платове и да обработват земята.

— А какво е станало, че са изчезнали?

— Никой не знае точно. Някои испански писатели казват, че племето било унищожено от южноамерикански индианци. Но по-вероятно е да са били покорени от племената крик и чикасо, дошли от югозапад. Колкото били останали от натчесите, се смесили с победителите. Твърде вероятно е тук да е имало тяхно селище, а дърветата да са отглеждани от тях.

Люсиен искаше да продължи своя разказ, но му попречиха редица случки, за които ще ви разкажем по-нататък.

Близо до палатката, между две дървета, висеше гъста мрежа от виещи се лози. Тя пъстрееше от различни цветове, сред които изпъкваха кръглите чашки на червената бегония.

Слушайки брат си, Франсоа гледаше цветовете. Вниманието му беше привлечено от кацналите на тях колибри. Макар че ги има много в Америка, рядко се случва да се видят тези птици. Те са толкова малки и така бързо прелитат от цвят на цвят, щото лесно може да не ги забележите. Люсиен прекъсна разказа си и тримата тихо приближиха към колибрите.

— Ето червеношийка — посочи Люсиен. — Цветовете на бегонията са любимата й храна. Чуйте как бръмчат крилцата й — също като на голяма пчела.

— Гледайте — извика Франсоа, — ето и друга, но тя не е така красива. Навярно е женска — перата й не са толкова ярки… Да ги хванем ли?

— Могат да се хванат само с мрежа, а ние нямаме.

— Да стрелям по тях със сачми?

— Не — каза Люсиен, — сачмите ще разкъсат тези мънички същества на парчета. Убиват ги е макови семена или с вода. Искам да го наблюдавам. Можем да потърсим гнездото им, то навярно не е далече.

Базил и Франсоа отидоха да търсят гнездото, а Люсиен се зае да провери един спорен въпрос: колибрито с насекоми ли се храни или с медоносен прашец. Успя да проследи борбата на едно колибри с пчела, която събираше прашец. Накрая победената пчела трябваше да се отдалечи.

Наблизо се чу възклицанието на Франсоа, който намери гнездото. То беше на един от долните клони на дървото и бе свито от тънки нишки испански мъх, а вътре постлано с мек пух. Представляваше полукълбо с диаметър три сантиметра и лесно можеше да бъде сбъркано с издатина по кората на дървото.

Момчетата пак се върнаха при птичките, продължаващи да прехвръкват от цвят на цвят. Люсиен скоро забеляза, че колибрите се нахвърлят на сините мухи и ги кълват. За него беше ясно, че колибрите са насекомоядни.

Всички тръгваха вече към палатката, когато Люсиен ги спря и им показа някакво странно животно, дето ту пълзеше, ту скачаше между листата. То беше голямо колкото колибри. Тялото му се състоеше от две части, съединени по средата, покрито цялото с остри червеникавокафяви косми. Животното имаше десет дълги криви крака, също покрити с косми, две блестящи очи, чифт пипала като клещи и два рога зад тях. Всичко това му придаваше отблъскващ изглед, характерен за паякообразните. Това беше тарантул — птицеядец, който дебнеше колибрите. Той внимателно следеше една птичка, която прехвръкваше над цветовете, и когато тя кацнеше, припълзяваше още по-близо до нея. Най-после птичката кацна на цветче пред него. Той скочи и обхвана телцето й със своите пипала.

Колибрито започна отчаяно да се блъска; крилцата му бяха още свободни и момчетата мислеха, че ще хвръкне заедно с тарантула. Птичката действително политваше ту на една, ту на Друга страна, но нещо задържаше полета й. При по-внимателно вглеждане забелязаха копринена нишка, която се точеше от дървото до колибрито. Това беше паяжина, която му пречеше да се издигне във въздуха.

Скоро малките крилца престанаха да трепкат и птичката падна заедно с паяка надолу, като увисна на нишката. Малкото колибри беше мъртво и тарантулът жадно се впи в червената му шийка.

Противното насекомо започна да се люлее на нишката, за да се изкачи с плячката си до своето гнездо, скрито в дървото.

Момчетата още следяха тарантула, когато нещо блестящо, движещо се по грапавата кора на лиана, привлече вниманието им. Това беше много красив гущер. Но страшният му вид, пронизващите очи, а главно мисълта, че някои гущери са отровни, възбуждаха по-скоро отвращение и страх, отколкото възхищение. Гърбът на гущера беше златистозелен, а коремчето му зеленикавобяло. Очите на животното горяха като въглени, а малките зеници блестяха подобно на брилянти. Базил и Люсиен познаваха това животно под името зелен гущер или хамелеон.

Хамелеонът или не забелязваше момчетата, или пък не им обръщаше внимание, тъй като не се бои от хора. Отначало не виждаше и тарантула, но щом го зърна, спря и промени цвета си. Шията му стана първо бяла, след това пепелява, а зеленото му тяло се превърна в тъмнокафяво, като съвсем се сля с цвета на кората на дървото. В този вид гущерът се приближи почти незабелязано до гнездото на тарантула. Не подозирайки присъствието на врага, тарантулът тръгна с убитата птичка към гнездото си. Хамелеонът се хвърли върху него, откъсна му единия крак, след това прегриза и главата му.

Момчетата забелязаха, че в момента на нападението над паяка кожата на хамелеона пак прие своите ярки цветове.

Гущерът вече се готвеше да завлече жертвата в дупката си, когато възникна неочаквано препятствие.

— Гледайте, гледайте — извика Франсоа, — ето гущер скорпион!

От тъмна, кръгла дупка — напуснато гнездо на кълвач, подаваше навън червената си глава друг гущер.

Скорпионът е наистина отблъскващ гущер. Тялото му има маслинен цвят, очите му са тъмни, блестящи. Той въртеше глава на всички страни и се готвеше да скочи долу, ала като чу как хамелеонът се катери по сухите листа, изскочи върху стеблото на дървото и с бързината на мълния се хвърли върху хамелеона.

А той, не очаквайки внезапното нападение, изтърва паяка и понечи да избяга, но като видя, че врагът е само малко по-голям от него, се разяри и реши да влезе в бой.

Стояха един срещу друг с искрящи очи, като двама юмручни борци. Най-после се хвърлиха и се развихри продължителна борба, която свърши с това, че хамелеонът трябваше да отстъпя с откъсната опашка (най-уязвимото място в тялото му) и се скри под купчината съчки. Този изход на борбата все пак беше щастие за хамелеона.

Още по време на двубоя в клоните над главите на борците се чу шум и надолу с главата увисна червена змия.

— Вижте! — извика Франсоа. — Никога не съм виждал такава змия!

— Аз също — прибави Базил.

— И аз не съм виждал — каза Люсиен, — макар да съм чувал за тях много. Познавам я по описанието: това е червената змия на Скалистите планини. Знам за нея от ловци. Много рядко влечуго, може да се срещне само в Далечния запад.

Като видя змията, скорпионовият гущер позна в нея опасен враг и опита да се скрие, ала вместо да се покачи по дънера, се спусна да бяга по открито място. Змията падна от дървото и се насочи към него с повдигната глава и отворена уста. Настигна го и бързо го умъртви.

Люсиен беше във възторг от наблюденията и спираше поривистия Франсоа, който искаше да се хвърли напред. Криейки се зад храстите, тримата приближиха към змията, за да я разгледат по-добре.

Червената змия се беше опънала в тревата и с наслада ядеше гущера. Зъбите на змиите не са приспособени за дъвкане, а само да хващат и убиват жертвата. Червената змия не е отровна и вместо два големи зъба има двоен ред остри дребни зъби; тя е много пъргава и може лесно да се свива, нещо, което отровните змии не могат да правят.

Ала освен момчетата змията наблюдаваше и един ястреб с бяла глава и бели гърди, с широко разперени крила и раздвоена опашка. Той започна да описва кръгове над нея. По красотата на летенето ни една птица не може да се сравни с ястреба. Той изглеждаше ту бял, ту черен — черните му крила ярко блестяха на слънцето. Базил и Франсоа се чудеха защо не се хвърли веднага върху змията, както другите хищни птици. Но Люсиен знаеше, че това могат да направят само онези хищници, които имат нераздвоена опашка, даваща им възможност веднага да се спуснат, без да се ударят о земята. Ястребът имаше раздвоена опашка и не беше пригоден за подобно нападение.

Ястребите почти винаги се вият из въздуха, дори се хранят във въздуха, така много по-лесно откриват плячката си.

Докато Люсиен съобщаваше всичко това на братята си, хищникът се спусна толкова ниско, щото можеха да се видят червените му блестящи очи.

Заета със скорпиона, змията чак сега видя своя враг. Тя мигновено измени цвета си, скри глава в тревата, мъчейки се да заблуди хищника. Ала беше вече късно. Ястребът се спусна плавно, хвана я в ноктите си и заедно с нея се издигна високо над дърветата. Но колкото по-високо се издигаше, движенията на крилата му ставаха все по-несигурни, като че ли нещо пречеше на летенето му.

Змията вече не висеше в ноктите на ястреба, а се беше обвила около него и червеникавата й кожа блестеше върху бялата перушина на птицата.

Изведнъж ястребът започна да трепери, едното му крило се отпусна и той падна заедно с влечугото почти на същото място, откъдето беше полетял. Завърза се ожесточена борба — той се мъчете да се изтръгне от здравата прегръдка на змията, която виждаше в това единственото си спасение.

Борбата продължи дълго. Ястребът не можеше да я убие, тъй като не успяваше да я достигне ни с човка, ни с нокти, а тя здраво го стискаше, макар да нямаше сили да го удуши. Това би могло да продължи много дълго, докато някой от тях не се изтощи от глад. В това надмощието би било на страната на змията, която току-що погълна гущера, докато ястребът очевидно беше гладен — иначе не би се хвърлил на такава голяма змия. Обикновено се задоволява с хамелеони или малки зелени змии.

Младите ловци решиха да сложат край на сражението, когато положението на противниците рязко се измени. Ястребът успя най-сетне да достигне с човка главата на змията и се мъчеше да я хване за челюстта. Той се обърна по гръб — в това положение му беше най-лесно да се бори. В същото време змията с всички сили се мъчеше да го захапе, като отваряше уста и откриваше два реда остри зъби. Най-после ястребът хвана с човка долната й челюст. Влечугото веднага затвори уста, но не можеше да строши твърдата човка. Продължавайки да държи змията здраво в човката си, ястребът се изправи, замахна със свободното си крило и като привлече към себе си змийската глава, силно я стисна с нокти. Това реши борбата.

Влечугото постепенно отслаби натиска си и изпусна ястреба, а след няколко минути вече лежеше на тревата в предсмъртни гърчове. Победителят повдигна глава, разпери криле и с радостен крясък полетя нагоре, отнасяйки в ноктите си дългото туловище на змията.

В този миг се чу друг крясък, по-силен и пронизителен. Момчетата се досетиха, че това е белоглав орел. Скоро те видяха орел с голяма опашка и широко разперени криле, който летеше право към ястреба с намерение да му отнеме плячката.

Ястребът чу крясъка, събра всичките си сили и се помъчи да се издигне колкото е възможно по-нависоко. Той беше решил да не отстъпва трудно завладяната плячка или поне да се бори за нея. Не всички орли летят еднакво бързо. Ястребът се надяваше, че ще успее да избяга, напрегна всички сили и се устреми бързо нагоре. Ала орелът се оказа млад и силен и се издигна след него. Описвайки кръгове, птиците се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, накрая съвсем изчезнаха от погледа…

Изведнъж се чу шум, приличен на фучене на летяща ракета, и на върха на едно дърво, чупейки клоните, падна мъртвият окървавен ястреб.

След него с крясък се появи орелът, държащ в ноктите си змията, и се стрелна към дървото. Базил грабна пушката да го застреля, но до дървото можеше да се стигне само с кон. Той възседна своя чер сокол, скоро долетя звук от изстрел и орелът падна на земята.

Това беше последната брънка от веригата изтребления, която момчетата наблюдаваха.

Глава шеста

На следващото утро пътешествениците продължиха пътя си. Няколко дни минаха без особени приключения, но между реките Тринити и Брасос им се случи нещо, което можеше да има печални последици.

През горещите дни обикновено спираха към обяд, за да се подкрепят и да дадат почивка на животните. Така постъпват всички пътешественици по тези места. Пред тях се простираха прериите, през които смятаха да тръгнат вечерта, зад тях остана гората. Прерията беше равна, покрита със зелен трилистник. Нарядко се срещаха ниски дървета, които нарушаваха еднообразието на пейзажа. В далечината започваше гъста дъбова гора. Изглеждаше, че дотам има четири-пет километра, но в действителност бяха повече от петнадесет така измамно действа на окото прозрачният въздух в тези високи области. Местността, в която се намираха, се наричаше „гористи прерии“, тъй като тук все още се срещаха горички и групички дървета.

Едва бяха слезли от конете, когато се чу викът на Франсоа: — Бизони, бизони!

Базил и Люсиен погледнаха натам, където показваше Франсоа, и видяха три големи животни.

Като всички ловци, които за пръв път виждат бизони на свобода, младите пътешественици силно се развълнуваха, още повече че бизоните бяха истинската цел на предприетото от тях опасно пътешествие. Макар че нямаше нито един бял бизон, момчетата все пак решиха да убият някой от тях и започнаха бързо да се съвещават как да направят това.

— Е, разбира се, трябва да ги подгоним — посъветва Франсоа с вид на опитен ловец.

Както белите, така и индианците имат няколко начина за лов на бизони в прериите. Най-често употребяваният е преследването. Ловецът на кон настига бизона, препуска наред с него и стреля в сърцето му. Ако не се цели там, може да изстреля и двадесет куршума в животното, без да го залови. Белите ловци стрелят с пушки, а често и с големи револвери, които имат предимството, че лесно се пълнят по време на езда. Индианците предпочитат лък — изпращайки стрелите една след друга, те могат да убият няколко бизона в едно преследване. Така изкусно владеят лъка, щото техните стрели понякога пронизват цялото животно. Освен стрели по време на лов индианците използват и копие.

Друг начин на лов на бизони е издебване. Ловецът се приближава до животните на разстояние един изстрел и стреля непрекъснато в тях, докато убие няколко. Понякога се скрива зад труповете на убитите животни и продължава да стреля след стадото. Особено важно е през цялото време да се стои срещу вятъра, тъй като при бизоните обонянието е развито по-силно от зрението. Често ловецът облича вълча или еленова кожа и бизоните го допускат по-близо до себе си.

Този начин е много по-практичен от преследването.

Трети начин е ограждането. Използват го обикновено индианците, тъй като при него е необходим голям брой ловци, а белите обикновено не се събират на такива големи групи.

Когато открият стадо бизони, ловците на коне го ограждат от всички страни и постепенно стесняват кръга, с диви викове прогонват животните в центъра, където ги и убиват със стрели и копия.

Всички тези начини бяха известни на нашите млади пътешественици само от разкази на стари американски ловци, които понякога нощуваха в дома на баща им. Полковникът обичаше да разговаря с тях и да слуша техните разкази.

Базил и Люсиен обмисляха плана. Тъй като бизоните бяха само три, всяко от момчетата можеше да си избере един и да го подгони, още повече че вчера беше неделя и конете и ловците чудесно бяха отпочинали. Неделната почивка спазваха по съвета на баща си. Когато обмислиха всичко, решиха да прибягнат до преследването.

Привързаха Жанет с целия товар за едно дърво. Там оставиха и всичко, дето можеше да ги притеснява при лова. Маренго взеха със себе си, понеже можеше да бъде полезен. Яхнаха конете и препуснаха. Всеки си избра по един бизон и приготви пушката и револвера си.

Франсоа постави куршуми в двете цеви на пушката и беше напълно уверен, че ще убие своя пръв бизон.

Но когато се приближиха, ловците бяха поразени от странно явление: кожата на бизоните, обикновено груба и космата, някак подозрително блестеше на слънцето. Братята продължиха да се движат напред, като се вглеждаха внимателно в странните животни.

— Това не са бизони — забеляза Люсиен. — Те не могат така да блестят.

— А какво може да бъде? — попита Франсоа.

— Вслушайте се малко и ще разберете — отговори младият природолюбител.

И тримата се спряха, а до слуха им достигна гъргоренето на пуйки.

— Та това са пуйки! — извика Люсиен, смеейки се.

— А ние ги взехме за бизони!… — разочаровано каза Базил. Смутените ловци отначало се спогледаха сконфузено, ала скоро избухнаха в смях.

— Аз мисля — каза Базил, — че е по-добре да не разказваме никому за това, ще ни вземат на подбив!

— Не се притеснявайте — Обади се Люсиен. — Такива грешки често се случват, дори и на стари ловци. Това е просто оптическа измама. Чувал съм, че веднъж дори врана взели за бизон.

— Е, значи, когато срещнем бизони, сигурно ще ги вземем за мамути — засмя се Франсоа.

И така, разочарованите ловци започнаха да преследват птици вместо бизони.

— Напред! — извика Базил, като пришпори коня си. — Да убием хубава тлъста пуйка за вечеря, все пак не е толкова лошо.

— Но как да се приближим до тях? — зачуди се Люсиен. — Те са на открито, а няма къде да се скрием.

— И не е необходимо. Ние ще ги подгоним, както бизоните.

— Да гоним пуйки! — разсмя се Франсоа. — Те веднага ще хвръкнат!

— Няма! — възрази Базил. — Знам от стари ловци, че често се прави тъй. Защо и ние да не опитаме?

— Добре — съгласиха се Франсоа и Люсиен и всички тръгнаха напред.

Когато приближиха до птиците, ясно разпознаха два пуяка и една пуйка Пуяците, напомнящи пауни с ярката си перушина, се движеха по тревата с разперени на ветрило опашки и вдигнати крила. Явно бяха съперници: пуйката, която стоеше по-настрана беше по-малка и не така пъстра.

Женската първа забеляза приближаването на момчетата и с тревожен крясък предупреди другарите си. Птиците веднага отпуснаха крила и опашки, протегнаха дългите си шии и съвсем се преобразиха. Сега всяка от тях беше висока около метър и осемдесет.

— Колко са хубави! — извика Люсиен.

— Да — съгласи се Базил, — но не трябва да губим време. Ти, Люсиен, подгони пуйката, тъй като твоят кон тича по-бавно. Хайде, на добър час!

Като пришпориха конете си, и тримата препуснаха напред начело с Маренго. След минута се озоваха на сто метра от пуйките. Птиците пробягаха няколко крачки и изведнъж се издигнаха във въздуха, силно пляскайки с крила. От уплаха се разлетяха в различни посоки. Всяко от момчетата си избра по една и я следваше. Люсиен тихо тръгна след пуйката, а Маренго го последва.

Като похвърча малко, пуйката пак слезе на земята и бързо се понесе към най-близката горичка. Маренго пръв се хвърли след нея. Люсиен препускаше след тях. Когато стигна горичката, Люсиен видя Маренго да стои под голям дъб, да лае и маха с опашка. Момчето внимателно приближи и видя пуйката да се крие на един от най-горните клони. Той се прицели, гръмна и птицата тупна на земята. Маренго я хвана, но ловецът скочи от коня и му я отне.

Люсиен отново възседна коня и излезе на открито, откъдето добре виждаше Базил, който преследваше единия пуяк. Брат му препускаше с всички сили, а пред него с отпуснати крила се носеше пуякът. И ловецът, и птицата бързо се изгубиха от погледа му. Люсиен потърси с очи Франсоа, но не го видя, тъй като пуякът го беше увлякъл в по-гористата част на прерията. Люсиен тихо се върна в лагера и седна да чака връщането на братята си.

Ловът на Базил се оказа по-продължителен, отколкото предполагаше, тъй като на него се падна най-голямата и силна птица. Първия път пуякът прехвръкна близо два километра, а когато се спусна на земята, се понесе с голяма скорост. Но Базил пришпори коня и скоро го настигна. Това се повтори три пъти, докато птицата вече не беше в състояние да лети. Все пак тя можеше още да тича и при изкачване на стръмни места се носеше по-бързо от коня, но при спускане Базил я настигаше. Това трая доста време, докато птицата съвсем се изтощи.

Тя се притисна към тревата и зарови главата и дългата си шия, като се надяваше, че така ще се скрие от преследвача. Ала той спря коня си и с верен изстрел я уби.

Базил скочи на земята, взе птицата и я привърза за краката към седлото, нещо, което не беше лесно — птицата тежеше около петнадесет килограма.

Ловът беше успешен, оставаше да се върне при палатката. Но Базил изведнъж разбра, че се е заблудил и съвсем не знае накъде да тръгне. Горичките, които го обкръжаваха от всички страни, бяха толкова еднакви, щото да се намери пътят по тях, беше съвсем невъзможно.

Трудно си представя човек какъв ужас е да се заблудиш в прериите! Даже най-силните и храбри хора, загубят ли се в тази безпределна пустиня, изтръпват от страх при мисълта за очакващата ги почти сигурна смърт. Случвало се е някои да полудяват при такива случаи. Помислете си какво трябваше да преживее нещастният Базил!

Той беше смел и хладнокръвен младеж, затова, без да губи присъствие на духа, започна внимателно да оглежда прерията, но все не можеше да намери мястото, където се раздели с братята си. Тогава се опита да вика, да стреля, но никой не му отговаряше. Неочаквано му хрумна щастлива мисъл.

— Как не се сетих по-рано! — извика той гласно. — Напред, Черни соколе! Още не всичко е изгубено.

Макар и малко запознат с прериите, Базил ненапразно беше ловец — той се досети, че трябва да опита да се върне по собствените си стъпки. Като обърна коня назад, скоро стигна до мястото, където уби пуяка. Тук спря за минута, като си припомняше от коя страна беше дошъл, когато преследваше пуяка, и продължи нататък, Следите, по които вървеше, станаха много объркани и често се преплитаха, така че конникът трябваше да прави големи кръгове и завои. Най-после за своя голяма радост излезе на прав път.

След като беше вървял около час, чу, че някой го вика, и видя Люсиен. С весел вик Базил препусна към него, ала отново се разтревожи, като не видя най-малкия си брат.

— Къде е Франсоа? — попита го Люсиен. Базил едва можеше да говори от вълнение.

— Но нима не се е върнал?

— Не — отговори Люсиен. — Мислех, че ще се върнете заедно и много се чудех защо толкова се забавихте.

— Боже мой, той е загинал! — в отчаяние извика Базил.

— Загинал? Как е загинал? — разтревожи се Люсиен, който реши, че Франсоа е бил нападнат от индианци или диви зверове. — Какво му се е случило, говори по-скоро!…

— Той сигурно се е загубил в прериите — отговори Базил. — Ти не знаеш колко е ужасно това! Аз също се заблудих, но успях да се спася, а бедният малък Франсоа навярно ще загине…

— Нима не си го виждал, откакто се разделихме? — попита Люсиен.

— Не, аз сам се заблудих и дълго търсих пътя за насам, докато най-сетне се сетих да се върна по собствените си следи. Но къде е Франсоа? Какво е станало с него?…

Люсиен също силно се безпокоеше. От думите на Базил разбра колко опасно е да се заблуди човек в прерията и мисълта за нещастието, сполетяло най-малкия брат, го хвърляше в ужас.

Базил се смяташе за виновник за станалото, тъй като предложи да гонят пуйките. Ала нямаше време за отчаяние, трябваше да го търсят.

— Какво да направим? — попита Люсиен. Надеждата да спасят Франсоа отново върна енергията и смелостта на Базил.

— Не е ли по-добре да останем тук? — предложи Люсиен, който се доверяваше на здравия разум на брат си.

— Не, това е безполезно. Аз се върнах по следите на коня си. Франсоа няма да се сети да направи това, пък и неговият кон е мустанг, а в прерията има много следи от мустанги. Само щастлива случайност може да го доведе. Трябва да го търсим по следите, но това ще бъде много трудно, има множество следи. Трябва да опитаме всичко, което е по силите ни. Твоята пушка пълна ли е?

— Да — отговори Люсиен.

— Ще гръмна аз, а след това ти. Първият изстрел ще го накара да се вслуша във втория.

Момчетата дадоха два изстрела, като чакаха по пет минути след всеки изстрел, но отговор нямаше.

— Значи той е много далече — забеляза Люсиен. — В тази местност звукът се чува на голямо разстояние.

— Да накладем огън — предложи Базил.

Събраха съчки и сухи листа, натрупаха всичко на висока купчина, която покриха със зелени клони и испански мъх. Когато всичко пламна, нагоре се издигна гъст дим. Братята стояха и мълчаливо оглеждаха прерията.

— Той навярно е много далече — каза Люсиен. — Този дим може да се види от петнадесет километра.

— Нищо чудно да е и по-далече. По време на лов често се случва.

— А може би и той търси собствените си следи!

— Едва ли. Още е неопитен и по-добре да не прави това.

— Защо? — попита Люсиен.

— Защото тогава по-трудно бихме го намерили.

— Вярно.

Момчетата замълчаха и дълго се вглеждаха в прерията с израз на ужас по лицата си.

— Все още го няма — с мъка произнесе Люсиен.

— Да. Отдавна би могъл да се върне, ако е видял дима. Да вървим да го търсим.

Братята тръгнаха към конете. Погледът на Базил падна върху Маренго и лицето му светна.

— Колко време изгубихме напразно! — извика той. — По-скоро на път, Люсиен!…

— Какво има? — учудено попита Люсиен.

— Не разпитвай, сетих се нещо. Но да не губим време, всяка минута е скъпа!

— Ще оставим ли Жанет?

— Разбира се, Франсоа може да се върне.

— А ако се върне, как ще разбере къде сме?

— Прав си. Дай ми молив и хартия. Аз ще му пиша, а ти вържи Жанет.

Базил написа следното:

Франсоа, ние отиваме да те търсим. Остани тук при Жанет.

След това закачи листа на видно място на едно дърво и скочи на коня си. Люсиен последва примера на брат си и тръгна след него, а Маренго затича след тях.

Глава седма

Момчетата тръгнаха към мястото, където за пръв път видяха пуйките. Оттук Франсоа беше завил наляво, но имаше толкова много конски следи, щото беше трудно да се различат едни от други.

— Чакай — извика Люсиен, — аз видях как Франсоа зави към гази горичка. Да отидем там, може би ще успеем да отделим следите му от другите. Те приближиха до дърветата, за които говореше Люсиен.

— Ти си прав — възкликна Базил. — Минавал е тук, ясно виждам следите му!

Базил слезе от коня и започна внимателно да разглежда следите.

— Сега ги разпознавам сред хиляди други — каза той, като изправи. — Маренго!

Кучето се приближи до Базил, който държеше в ръка червеното одеяло на Франсоа. Момчето го подаде на Маренго, за да го подуши. След това Базил пак метна одеялото на седлото си, наведе се и показа с ръка по тревата, за да обясни на кучето по коя посока да тича. То изскимтя и се понесе по следите. Базил скочи на седлото и извика:

— Напред, Люсиен, не трябва да губим от очи кучето — всичко зависи от това. И трябва добре да запомним откъде да се вържем, за да не се заблудим и ние.

При тези думи най-големият брат пречупи една клонка от дървото, покрай което минаваха.

Кучето дълго тича почти по права линия. Момчетата препускаха след него, наблюдавайки го внимателно. Поспирваха нарядко, за да оставят следа на някое дърво. Кучето премина горичката, после пак потича в права посока, след което започна да описва кръгове. Изведнъж спря и започна да рови с муцуна нещо, което се оказа купчина пера.

— Навярно тук Франсоа е убил пуяка — обади се Базил. — Дано Маренго е на вярна следа!

Кучето пак се понесе напред — момчетата го последваха развълнувани. Знаеха, че настъпва решителната минута и всичко зависи от това, ще намери ли Маренго по-нататъшните дири.

Той започна да се лута из множеството пресичащи се стъпки, след което пак се върна на предишното място и внезапно започна да вие.

Братята знаеха, че това е лош признак, и мълчаха, а кучето отново хукна, този път към прерията.

— Боже мой! — извика изплашено Базил. — Маренго пак отива в старата посока!

Кучето отново спря и зави, а когато Базил го повика, то пак се залута. Братята се спогледаха в отчаяние. Следите бяха изгубени.

— Почакай, има още надежда — каза Базил, скочи от коня и повика кучето.

Маренго дотърча при господаря си. Момъкът вървеше бавно и внимателно разглеждаше следите по земята. Като измина седемстотин-осемстотин крачки, попадна на следи от коня на Франсоа, които му се видяха по-пресни, и Маренго отново хукна из прерията. Момчетата препуснаха след него.

Следите не вървяха по права линия, те внезапно завиваха ту наляво, ту надясно, като образуваха зигзаги, които едва не объркаха кучето. Беше ясно, че Франсоа се е лутал в различни посоки, без да знае накъде да върви.

После около три километра дирите вървяха по права линия. Вероятно тук Франсоа беше решил да върви направо, ала както забеляза Базил, тъкмо в противоположна посока от палатката. Следите бяха пресни и кучето тичаше бързо. Неочаквано то пак изви на запад и те видяха, че слънцето вече залязва.

При мисълта за приближаващата тъмнина ги обзе отново страх. В дози места нощта настъпва бързо. А какво ще правят тогава? Вече трудно различаваха Маренго.

— Зная какво трябва да направим! — изведнъж извика Базил. Той пришпори коня си, настигна Маренго и го хвана. — Люсиен, свали си бързо ризата, тя е по-светла от моята.

Люсиен веднага изпълни искането на брат си и му подаде ризата. Базил откъсна ръкавите, пъхна през отворите предните лапи на кучето и стегна яката около шията му, долната част завърза около задните му крака. В това облекло Маренго приличаше на улична маймуна, но в тъмнината се виждаше ясно.

— Сега — извика Базил — вече няма да го изгубим от очи.

— Почакай малко — обади се Люсиен, извади бележника си и написа: „Франсоа, върни се по следите си и ще ни намериш. Ако ги изгубиш, следвай Маренго.“

Той откъсна листа и го подаде на Базил, който го прикрепи към ризата.

Пуснаха отново Маренго, той се втурна по следите, а момчетата препуснаха след него. Измина цял час.

Обикаляйки една горичка, неочаквано попаднаха на ярък огън, който гореше под големите дървета. Опасявайки се да не се натъкнат на индиански лагер, Базил задържа Маренго, а той все се дърпаше към огъня. В този миг огънят лумна нависоко и освети коня на Франсоа и господаря му, който седеше на земята. С радостни сълзи братята се хвърлиха в обятията си.

Франсоа разказа своите приключения. След като убил пуяка, той се заблудил и вместо да се върне по следите си, скитал до вечерта, викал и стрелял. Понякога го нападало отчаяние, отпускал поводите, като оставял коня да върви накъдето иска. Най-после с настъпването на нощта той се уморил, слязъл от своята Котка и я вързал за дървото. След това решил да накладе огън, тъй като бил измръзнал и гладен. За щастие на седлото му висял пуякът, който се канел да пече, когато се появиха братята му.

Като видяха пуяка, Базил и Люсиен разбраха колко са гладни, тъй като не бяха и обядвали. Когато печеното стана готово, момчетата се нахраниха отлично, като не забравиха и Маренго, завиха се в одеялата и заспаха дълбок сън.

На следващия ден станаха рано, закусиха пак от пуяка и тръгнаха да се връщат. Следите вече не бяха пресни и кучето не можеше да им помогне, затова се ориентираха по счупените клонки. Разбира се, трябваше да вървят бавно и често да спират. Ала друга възможност нямаше, трябваше да се върнат при палатката и при всичките си провизии.

Настроението им беше весело, из целия път се шегуваха, главно с Люсиен, който нямаше риза, тъй като Маренго я беше разкъсал. Питаха се и какво ли прави бедната, вързана за дървото, гладна Жанет.

Най-сетне към обед отдалече я видяха.

— Но какво става там? — извика Франсоа.

И тримата спряха в недоумение. С Жанет ставаше нещо странно. Във въздуха се мяркаха ту предните, ту задните й крака, понякога подскачаше с четирите едновременно, а палатката, която се беше смъкнала от гърба й, се удряше о земята при всяко движение.

Момчетата гледаха с любопитство и страх.

— Дали не са индианци? — предположиха те.

— Не, това са вълци — досети се Базил, — трябва по-скоро да я спасим.

Братята препуснаха, а когато наближиха, видяха, че около мулето се бяха струпали някакви животни. Те бяха дребни, тъмни, с дълги заострени муцуни, огромни кучешки зъби и съвсем къса опашка.

— Това са пекари — извика Люсиен, който познаваше тези животни по описанията.

Вързаното муле риташе и пръхтеше, а пекарите издаваха пронизителен вой и го хапеха по краката. Те бяха повече от сто, цялата полянка беше почерняла от тях.

Въпреки опасността момчетата се хвърлиха сред нападателите. Ако не бяха на коне, не биха посмели. И тримата стреляха, убиха три пекара, но пак не успяха да ги прогонят с изстрелите.

Животните хапеха краката на конете, като скачаха толкова високо, щото почти достигаха конниците. Братята здраво седяха на седлата, но не успяваха да пълнят пушките си. Маренго, като опитно ловджийско куче, веднага позна пекарите и благоразумно застана настрана.

Младите ловци разбраха, че трябва да бягат. Базил успя да стигне до, дървото, преряза с ножа ласото, с което бе вързана Жанет, извика братята си и препусна в прерията.

Щом се почувства свободна, Жанет се втурна да бяга, преследвана от цялата глутница пекари. Конете и Маренго бягаха по-бързо от хищниците, ала Жанет беше в опасност. Прекарала почти два дни без храна и вода, тя бе отслабнала, освен това краката й бяха изранени, а палатката, която се влачеше след нея, й пречеше да бяга. Но точно тази палатка спаси мулето. Пекарите се хванаха за нея, измъкнаха я от калъфа и започнаха да я дърпат по земята. През това време Жанет се спусна с всички сили и настигна конете. След няколко километра ловците спряха да починат, тъй като Жанет нямаше сили да продължи. След като изгубиха палатката и други вещи, сега лагеруването им много се опростяваше.

Момчетата се питаха какво е предизвикало нападението на пекарите, които обикновено не нападат сами. Вероятно са подушили пуйките, оставени на тревата. Ако са се доближили много до Жанет, тя ги е ритнала и се е започнало.

Ако не бяха се върнали навреме, от нея не би останало нищо. Обикновено безвредни животни, пекарите стават много свирепи и опасни, когато ги обезпокоят или ранят. Това малко зверче е изключително смело и цялата глутница напада дотогава, докато не загинат всички до един. Случвало се е пекари по няколко дни да държат в обсада мексикански ловци.

Глава осма

Ловците се разположиха сред стара гора от бели дъбове и лещак. Конете привързаха край един ручей, където имаше сочна трева, а Базил и Франсоа взеха пушките и тръгнаха да търсят дивеч за обяд, тъй като всички провизии бяха разпилени по време на бягството на Жанет.

Момчетата се надяваха да намерят катерички, ала слънцето беше още високо, а те се появяват само сутрин и вечер.

След като не намериха нищо в гъстата сенчеста гора, насочиха се към края й и след стотина метра през последните дървета се провидя прерията. Те тихо се провираха между стъблата, за да не уплашат сърните, дивите гъски и другия дивеч, който се крие по тези места.

В равната прерия, обрасла е ниска трева, нарядко се срещаха големи дървета. Равнината беше пуста. Но когато се вгледаха по-внимателно, недалеч видяха две зверчета: те тичаха по тревата, а понякога приклякваха на задните си крака като малки маймунки.

— Това са диви кучета — обяви Франсоа.

— Не — възрази Базил, — дивите кучета имат по-дълги опашки.

— Тогава какво е?

— Навярно зайци — отговори Базил, като продължаваше да разглежда животните.

— Зайци! — извика учуден Франсоа. — Та те не са по-големи от плъхове! Искаш да кажеш, зайчета?

— Не, точно възрастни зайци.

— Как? — засмя се Франсоа. — Ти не гледаш добре! Навярно ти се струва, че са много далече от нас? Те са само на двеста крачки, а сивата катерица би изглеждала пред тях великан. Какви ти зайци!

— Все пак аз поддържам твърдението си — отговори Базил, — но мога и да се лъжа. Жалко, че го няма Люсиен. Той би ни обяснил.

— Ето го и него — каза Франсоа. — Люсиен, погледни, Базил твърди, че това били възрастни зайци.

— И има право — отговори Люсиен. — Няколко разновидности от тези малки зайци населяват Скалистите планини и съседните прерии. Това е много рядко животинче. Бих искал да се сдобия поне с една кожичка за папа, уверен съм, че той ще остане много доволен.

— Това не е трудно — каза Франсоа. — Да се приближа и да застрелям едно?

— Не — отговори Люсиен, — те веднага ще се разбягат.

— А Маренго не може ли да хване поне едно?

— Не вярвам. Освен това той ще го разкъса. Най-добре е да си останем на мястото. Зайците като че ли се приближават към нас.

Тримата се скриха зад големите дървета. Животинчетата приближаваха право срещу тях. Ловците вече се канеха да тръгнат насреща им, когато изведнъж зад храстите се показа странно животно. То спираше, притискаше се до земята и жадно следеше с поглед малките невинни създания, които скачаха по тревата.

Животното беше голямо колкото куче, жълточервено на цвят, с кафяви петна по хълбоците и също такива ивици по гърба. Тези краски и кръглата глава с котешка муцуна му придаваха сходство с леопарда и тигъра. Но животното имаше щръкнали уши и къса опашка, извита нагоре. По тази опашка, по дебелите крака, а главно по косматите високи уши момчетата познаха риса. Той явно си точеше зъбите за зайците. Не би могъл да ги настигне, затова разчиташе да скочи върху тях. Не беше трудно да долази, скрит зад купчинките миналогодишна трева. Между риса и зайците се издигаше клонесто дърво, а под него растяха трънливи храсти и висока трева. Хищникът приближаваше към дървото от едната страна, зайците — от другата.

Животинчетата се движеха, а момчетата се любуваха на грациозните им движения. На земята пред тях лежеше някакъв странен предмет — като сива космата топка. Заети със зайците и риса, Люсиен и Базил съвсем не я забелязаха, а Франсоа я помисли за купчина суха трева или кактус. Ала видът на тази топка не изплаши дори зайците, които дойдоха съвсем до нея.

Внезапно топката скочи и братята видяха остроносо, четирикрако животно с дълга опашка. Това беше двуутробка. Тя бързо сграбчи с лапи един от зайците, прегриза му главицата и го просна на земята, готова да го изяде. Но тогава зърна риса, грабна жертвата и се скри в храсталака. Рисът изви гръб, скочи напред и обиколи целия трънак, за да види къде се свря двуутробката. След като го обиколи няколко пъти, смело се хвърли навътре. Двете животни изчезнаха от очите на наблюдателите — само по пращенето на сухите клони можеше да се разбере, че между тях се води борба.

След няколко минути двуутробката изскочи от храстите със заека в уста и се покатери по дървото, като обхвана стеблото с предните си крака. Момчетата знаеха, че рисът също много добре се катери, затова се учудиха на двуутробката, която търсеше спасение на такова дърво — не по-високо от десет метра. Рисът с един скок се озова в подножието му и като си отдъхна, подскочи нагоре. Двуутробката седеше на едно от горните клончета. Рисът стигна до нея, ала тя махна с опашка и скочи по-ниско. Той искаше да я последва, но клонът изглеждаше крехък и той се върна обратно, спусна се по главното стебло и полази по същия клон, на който седеше двуутробката. Тя отново се прехвърли от един клон на друг и най-после се оказа на най-долния.

Момчетата мислеха, че ще скочи и ще избяга в гората, но двуутробката се боеше, че рисът ще я настигне, затова не мръдва-ше от мястото си, а продължаваше да виси на най-долното клонче, което се превиваше от тежестта й. Разбира се, то не Рисът полази по клона, като се опита да откачи от него опашката на двуутробката, но не успя. Тогава се изкачи по-високо, ала пак нищо не можа да направи. Озлобеното животно слезе на земята с намерение оттам да подскочи до жертвата, но се оказа, че не може да я стигне.

През това време двуутробката, сякаш за да го дразни, започна да яде заека. Това вече беше много. Разяреният рис отново се покатери на дървото и забравяйки опасността, се метна към двуутробката. Клонът изпращя, пречупи се и двете животни паднаха на земята. Рисът бързо дойде на себе си и с рев се хвърли върху жертвата, като забрави дори за заека, който лежеше до него на тревата.

Но двуутробката изведнъж се сви и пак се превърна в сива топка. Той я подмята известно време, накрая се умори, остави я и се захвана със зайчето.

В този миг Франсоа пусна Маренго и рисът хукна към прерията. Маренго го настигна и след кратка, но отчаяна схватка бързо се справи с него.

Младите ловци прибраха заека и отидоха за мъртвата двуутробка, като разчитаха да я сготвят за вечеря. Ала за тяхно учудване никъде не я намериха. Хитрото животно, престорило се на мъртво, се бе възползвало от удобния случай, за да се скрие безследно.

Тъй като месото на риса не привличаше ловците, а заекът беше съвсем разкъсан, момчетата за пръв път трябваше да си легнат без вечеря.

Глава девета

Братята легнаха на земята близо един до друг. По липса на палатка спяха на открито, под голямо клонесто дърво, завити с одеяла. На разсъмване Франсоа почувства как нещо лепкаво и студено се допря до лицето му и го захапа. Изплашеното момче скочи и събуди с вик братята си. Отначало беше убеден, че го е ухапала змия, но като разтри очи, видя бързо отдалечаващо се животно, съвсем неприличащо на змия.

— Какво е това? — попитаха Базил и Люсиен.

— Навярно вълк. Бутна ме по лицето със студената си муцуна. Погледнете, там са два! — извика Франсоа, като показа двете бягащи животни.

Те бяха големи колкото вълци, ала съвсем черни. Скриха се толкова бързо, че момчетата не можаха да ги разгледат добре.

— Дали не са пекари? — предположи Франсоа.

— Не, тези са по-големи и по-тромави от пекарите — възрази Люсиен.

Момчетата бяха в недоумение. Грабнаха пушките си; не преставайки да се вглеждат в странните обитатели на тези места. Изведнъж до тях се изправи човешка фигура, която сякаш ги приласкаваше.

— Човек и две кучета — пошепна Франсоа. — Може би индианец!

— Да, вероятно е човек, но четириногите до него не са кучета! — каза Люсиен шепнешком.

Маренго стоеше до тях, задържан от Базил, и тихо ръмжеше. Той беше добре дресиран и без заповед не смееше да нападне Дори своя враг. Но по свирепото му изражение се виждаше, че странните животни не биха могли да му бъдат приятели.

В движенията на непознатите същества, които ловците наблюдаваха, имаше нещо странно и страшно. Братята шепнешком се съветваха, но не знаеха какво да предприемат. Да избягат с конете? В това нямаше никакъв смисъл. Ако този човек е индианец, то вероятно наблизо имаше много други, дето лесно Ще ги настигнат. Освен това странните същества, стоящи на тридесетина метра, явно знаеха за тяхното присъствие.

Наближаваше разсъмването, ала страхът на момчетата не намаляваше. Сега те забелязаха, че човешката фигура напомняше голяма маймуна. Тя беше с червеникав цвят и имаше силни, дебели ръце, които държеше хоризонтално и някак странно размахваше. Най-после слънцето изгря и тайнствената завеса пред погледите се вдигна. Голямата фигура се обърна към тях и момчетата видяха грамадна мечка, изправена на задните си крака.

— Мечка с мечета! — извика Франсоа. — Но странно — тя е кафява, а мечетата черни.

Базил бързо се прицели.

— За Бога, не стреляй! — извика Люсиен. — Може да е кафява американска мечка!

Но беше вече късно. Базил гръмна, мечката стъпи на четири крака, завъртя глава и страшно зарева. Куршумът отскочи от челото й, без да я засегне. Муцуната е най-чувствителното място на мечката и ударът я накара да изпадне в ярост.

Като видя откъде се стреля, звярът бързо се спусна към момчетата.

Какво да се прави?… Да скочат на конете, нямаха време, а трябваше да се спасяват без да губят миг дори.

— По дърветата! — извика Люсиен. — Ако е кафява мечка, тя не знае да се катери.

С тези думи Люсиен се прицели и гръмна в приближаващото животно, като явно го рани, тъй като мечката изрева и започна да си ближе хълбока. Възползвай от това забавяне, Люсиен се качи на едно дърво. Другите братя последваха примера му, като в бързината си хвърлиха пушките. Бяха на различни дървета — Базил се оказа на най-голямото и клонесто дърво, под което спаха тази нощ. Мечката спря под него. Одеялата и кожите отдолу временно привлякоха вниманието й, ала тя скоро ги остави и започна да се върти около дървото, дигнала муцуна и сумтейки злобно. Базил се изкачи чак до четвъртия клон и щеше да продължи още, ако Люсиен не бе казал, че съдейки по цвета, това е кафява американска мечка, която не се катери по дърветата.

Базил погледна надолу и видя, че тази мечка е от друг вид. Обхванала стеблото със своите огромни лапи, тя започна да пълзи по дънера.

Беше ужасен миг. Люсиен и Франсоа скочиха на земята в пълно отчаяние. Франсоа взе своята пълна пушка, изтича под дървото и изпразни целия си заряд в едрия звяр. Но сачмите не можеха да я ранят, само повече я раздразниха. Като се поколеба да се спусне ли долу, за да накаже неприятеля, или да продължи, мечката реши да се катери.

Базил лазеше по дървото като котка. Той си избра един дълъг хоризонтален клон на двадесетина метра от земята. „Ако мечката стигне до него — мислеше той, — ще мога да се прехвърля на по-горния и оттам ще се спусна по стеблото преди нея.“

Ала сметката му излезе крива.

Клонът така се изви под тежестта му, щото горният остана много далече. Базил искаше да се върне, но видя, че мечката вече бе стъпила на същия клон и пътят му за връщане бе отрязан. Другите клони не можеше да достигне, оставаше само да скочи долу. А скок от такава височина означаваше смърт.

Докато мечката приближаваше към Базил, Франсоа и Люсиен бързо пълнеха пушките, страхувайки се, че не ще успеят да гръмнат.

Положението бе ужасно, но смелият, спокоен Базил и този път не изгуби присъствие на духа.

— Въжето! — извика той. — Подайте ми въжето или съм изгубен!…

За щастие под самото дърво лежеше ласото. Люсиен хвърли пушката и нави въжето. Той умееше да хвърля не по-зле от Базил: дотича под клона, замахна и хвърли. За да спечели време, Базил все повече се приближаваше към края на клона, който съвсем се беше превил. Ала дървото беше дъб и той не се пречупи. Момъкът възседна клона с лице към мечката. Грамадната муцуна на животното с отворена уста бе толкова близо до него, че усещаше дъха й.

В този миг примката на ласото се удари о клона. Базил я хвана и бързо я завърза край един чеп. Когато мечката протегна лапа, младият ловец скочи и се спусна по ласото. Въжето не стигаше до земята. Люсиен и Франсоа се приготвиха да хванат брат си в бизонова кожа и той скочи от шест-седем метра височина.

След скока на Базил клонът се изви нагоре. Тласъкът беше толкова неочакван и силен, щото мечката не можа да се задържи и рухна на земята. Още преди да се е опомнила, момъкът гръмна в главата й и я уби на място.

В това време дотичаха мечетата и Маренго веднага се нахвърли върху тях. Малките яростно се защитаваха, но кучето с помощта на ловците удържа победа.

На тревата лежаха прострени и старият звяр, тежък не по-малко от сто и седемдесет килограма, и малките мечета.

В Северна Америка според твърденията на учените се срещат само три породи мечки: черна, полярна и сива. Ала кафявата мечка също може да се срещне, макар да не е причислена към нито една от изброените породи. Следователно трябва да се предположи, че в Америка има четири или дори пет породи, тъй като кафявата мечка в Хъдзъновия залив повече прилича на руската мечка.

Полярната мечка се среща в областта на снеговете по брега на Ледовития океан. Сивата заема първо място по сила и кръвожадност, далеч надминавайки полярната. Казват, че черната мечка прилича на европейската кафява. Не намирам между тях никакво външно сходство, но привичките им са действително еднакви. Черната се среща из цяла Америка. Най-често живее из гъстите гори и гористите местности, но може да се види и в скалистите пустини, където съвсем няма дървета.

След закуската с печено месо Люсиен разказа на братята си интересни неща за мечките, а след това започнаха да се съвещават какво да правят по-нататък. Обстоятелствата съвсем се бяха променили. Целият запас от сушено месо, брашно и кафе беше изгубен от Жанет по време на бягството — трябваше сами да се снабдяват с храна. Липсата на палатката не ги огорчаваше, тъй като в хубавите летни нощи беше приятно да се спи под открито небе, но лишаването от кафе бе особено неприятно за момчетата. Ала трябваше да се примирят с това.

Продължавайки пътя си на запад, скоро щяха да се срещнат с бизоните и тогава щяха да имат достатъчно вкусно месо. Дотогава трябваше да се задоволяват с каквото намерят. Младите ловци решиха да изсушат месото от мечката. Докато Базил и Франсоа деряха кожата, Люсиен събираше дърва и трески за огъня. Налагаше се да останат тук още една нощ, за да приготвят храната.

После нарязаха месото на тънки ивици. Обикновено се поставя на колчета, където под силното слънце за три дни изсъхва. Но нашите пътешественици не желаеха да губят време, затова прибягнаха до друг способ. Изровиха плитка яма, напълниха я с гореща пепел и я покриха с млади зелени пръчки. Върху тях наредиха тънките ивици месо. Приготвената по този начин храна, изсушена и леко опечена, се запазва цели месеци. Когато бързат, индианците често използват този начин.

Докато месото се сушеше, Базил разтопи мас в едно от оцелелите котлета, после намаза краката на бедната Жанет и това много й помогна.

Глава десета

С настъпването на нощта младите ловци налягаха около огъня. Тъй като стана много студено, обърнаха крака към топлината. Когато на краката е топло, цялото тяло се сгрява. Така стоплени, скоро заспаха. Огънят, цял ден поддържан за сушене на месото, продължаваше да гори и да пращи, а късовете месо бяха по пръчките, на които се сушаха.

Не помислиха и да караулят през нощта. Никога не правеха това, когато ходеха на лов по блатата на Луизиана, и сега го смятаха за излишно.

Само страхът от индианци кара пътешествениците в прериите да дежурят по цяла нощ, но нашите млади ловци почти не мислеха за това. Из тези места досега не бяха се случвали стълкновения между бели и индианци, а освен това в случай на нападение Базил носеше своя тайнствен талисман.

Не спали и половин час, момчетата скочиха, събудени от някакво ръмжене, и уплашено се огледаха. Но не видяха нищо особено. Стеблата, покрити със сребрист мъх, блестяха от светлината на огъня. Зад дърветата беше пълен мрак. Вятър нямаше, не трепваше нито един лист, чуваха се само гласовете на щурците и дървесните жаби. Ала не това беше обезпокоило Маренго, който скочи с диво ръмжене. Братята продължиха да се вслушват. Тъмната гора оживяваше от светулките, чийто ярък блясък предвещаваше буря.

Но други светлини привлякоха вниманието им. Те бяха кръгли, зеленикави и горяха почти на повърхността на земята, като ту изчезваха, ту отново се появяваха на различни места. Момчетата бързо съобразиха, че това бяха очи на диви зверове, но на какви точно, не знаеха. Можеха да бъдат мечки, пантери или нещо друго… Братята говореха шепнешком, готови за нападение, а Маренго продължаваше да ръмжи. Дивите обитатели без съмнение вече ги бяха видели на светлината на огъня.

Блестящите очи ставаха все по-големи и по-големи. Изведнъж се раздаде кучешки лай, който премина в дълъг, жален вой. Ясно бе, че не лае куче, а вълк. Воят, подзет от другите вълци, се разнесе по цялата гора. Момчетата разбраха, че са обградени от койоти.

— А — каза Базил, — това било само глутница вълци. Техният вой не е страшен.

Успокоиха се. Те не се страхуваха от степните вълци. Тези животни, кръвожадни при нападение на елен или ранен бизон, много се страхуват от човек и обикновено се крият, ако той покаже враждебни намерения.

— Радвам се, че са вълци, а не нашите приятели пекарите — отбеляза Люсиен.

— Още не се знае кое е по-добре — отговори Базил. — Сега трябва да не спим и да пазим месото, иначе до сутринта нищо няма да ни оставят.

— Прав си — съгласи се Люсиен, — но защо ще пазим всички? Вие с Франсоа легнете, пък аз ще дежуря!

— Не — възрази Базил. — Вие с Франсоа спете, аз ще пазя.

— Съвсем не искам да спя — заяви Франсоа. — Позволете ми да карауля.

— Не, не! — извикаха Базил и Люсиен.

Решено беше всички да пазят по два часа. Първо беше ред на Базил, който седна до огъня. Другите двама си легнаха отново и бързо заспаха, завити в одеялата.

Базил едва успяваше да остане буден. Отвред го гледаха вълчи очи, ала той не се боеше от тях. Привличани от миризмата на мечото месо, те се приближаваха все повече, докато се озоваха при костите и бързо ги разграбиха. Базил слушаше хрущенето и гледаше хищниците, които, щом свършиха, отново се върнаха на предишните си места.

На Базил много му се спеше, но вълците все повече се приближаваха. Трябваше да се спасява месото и като не желаеше да хаби куршумите, а също и да стряска братята си с гърмежи, Базил измисли нещо друго.

Взе ласото и здраво завърза всички късове на единия край, а другия преметна през висок клон, издигна месото на три-четири метра височина, а свободния край на въжето завърза за стеблото.

Като свърши всичко това, момъкът се загърна в одеялото си и спокойно заспа.

Ала вълците го надхитриха. Щом разбраха, че спи, те смело се промъкнаха към висящото месо. Отначало се мъчеха да го достигнат със скачане, но това се оказа невъзможно и те избраха друг метод. Прегризаха възела на ласото върху дънера.

Тежкият товар шумно падна на земята. Маренго, който не спеше, събуди братята със силен лай. Базил скочи, грабна пушката и се спусна напред, а след него се втурнаха Франсоа и Люсиен.

Стреляйки, и тримата се хвърлиха върху вълците, убивайки три от тях. Другите се събраха месото и Базил пак го закачи на ласото, ала този път завърза края на въжето за висок клон. Като знаеха, че вълците не се катерят по дървета, сега бяха спокойни.

След като прибавиха дърва на огъня, те отново се сгушиха в одеялата, надявайки се, че този път вече нищо няма да ги безпокои.

Ала и тези надежди не се оправдаха. Сред отдалечаващия се вой на вълците изведнъж се чу друг вик подобен на мяукане на дива котка, но по-силен и по-страшен. Това беше кугуар.

Младите ловци веднага познаха крясъка, който и по-рано бяха чували в горите на Луизиана. Те познаваха кръвожадността на кугуара и бяха ужасени. Крясъкът приближаваше.

— Да бягаме оттук — каза Базил.

— Но не знаем накъде да вървим — обади се Люсиен, — може точно на него да се натъкнем.

— Какво да правим? Да се качваме на дърво, няма смисъл, кугуарите се катерят като катерици.

Люсиен мълчаливо размисляше.

— Чел съм — каза той най-после, — че кугуарът, както повечето животни, не скача през огън, макар да има и изключения. Да опитаме.

Гласът на кугуара отново се чу.

— Чувате ли? Той е още далече, ще успеем да направим огнен пръстен.

Оставиха пушките си и започнаха да събират съчки, от които бързо направиха кръг от огньове. Гласът на кугуара се чуваше все по-близо, заглушавайки всички други звуци, а воят на вълците съвсем затихна. Изведнъж конете изпръхтяха уплашено. Ловците бяха забравили нещастните животни, ала да ги спасяват, сега беше късно — кугуарът се намираше само на сто метра от лагера.

Тримата застанаха в центъра на огнения пръстен. За щастие нямаше вятър и димът не ги притесняваше, а се издигаше право нагоре. Стискайки заредените пушки, братята можаха да различат две жълти животни, които бродеха около месото. Кугуарите можеха лесно да се познаят по кръглата глава, дългия извит гръб и меката червеникава козина.

Младите ловци чак сега разбраха каква грешка са направили, като не свалиха месото — новите хищници щяха да се задоволят с него и да си отидат.

Няколко минути кугуарите се въртяха около дървото. Понякога скачаха, мъчейки се да го уловят, но опитите им останаха безуспешни. Най-после един скочи на клона, на който беше закачена скъпоценната плячка, но не успя да я свали. Тогава кугуарът хвана с нокти въжето и започна да го тръска, ала и това не помогна. Липсваше му хитростта на вълка, за да се сети да прегризе въжето със зъби.

Така измина около час. Пламъкът се увеличаваше, огънят се разгаряше и в своя тесен огнен пръстен момчетата започнаха да се задушават от горещина.

— Не мога да търпя повече! — извика Базил. — Да стреляме в тях и да излезем оттук!

— Почакай малко — възрази Люсиен, — може би сами ще си отидат.

В това време кугуарите се приближиха към огъня дебнешком като котки, спряха се на няколко крачки от него, снишиха се към земята и явно се готвеха да се хвърлят напред към вкусната плячка. Видът на тези кръвожадни животни беше ужасен. Оголените им зъби, острите нокти и искрящите очи се виждаха ясно на ярката светлина на огъня, но измъчвани от горещината, момчетата надмогнаха страха си.

— Аз не мога да издържам повече! — извика Базил. — Ние ще изгорим тук. Нека да стреляме. Вие се целете в този, аз в другия.

Чуха се три изстрела, след което братята изскочиха от кръга. Базил бе успял да рани кугуара и щом напуснаха обръча, разяреният хищник скочи през огъня, като се тресеше в предсмъртни мъки. Маренго се спусна върху него и двамата се озоваха в горещата пепел, ала кугуарът скоро се опъна безжизнен и кучето го остави.

В това време отново се чу пръхтене на конете и цвилене на мулето, което продължи няколко минути, после всичко утихна.

„Горката Жанет! — помислиха си братята. — Кугуарът навярно е вечерял с нея.“

Страхувайки се, че вторият нападател ще се върне, момчетата караулиха до разсъмване. Изведнъж заваля силен дъжд, който изгаси огньовете. Братята застанаха под дърветата, завити с одеялата си.

На разсъмване нашите ловци с учудване видяха Жанет да пасе, а до нея лежеше трупът на кугуара. Смъртта му не беше последица от куршум, тъй като бяха му строшени ребрата. Момчетата дълго се чудиха, докато разберат какво точно е станало. Най-после разбраха. Когато кугуарът се е хвърлил върху Жанет, която се е мъчила да избяга в тъмнината, тя така силно се е блъснала в едно дърво, че е смазала хищника.

По гърба и шията на Жанет се виждаха следи от ноктите и зъбите на звяра. Ако тя не бе се ударила в дървото, той навярно Щеше да изсмуче всичката й кръв, както прави обикновено.

Младите ловци не бяха спали цяла нощ и се чувстваха много уморени, ала искаха по-скоро да се махнат от това свърталище на опасни хищници, които се събираха тук, при разлива на реката.

Оседлавайки Жанет с дрехите, одеялата и месото, ловците тръгнаха на запад. След няколко минути излязоха от гората и се озоваха в открита прерия.

Глава единадесета

Прерията беше осеяна с цветя. Тук растяха слънчогледи, червен слез, лопен и млечка, а изпод зелените листа надничаха огнените топки на калифорнийския мак.

Слънцето обилно осветяваше ливадите, освежени от последния дъжд. Над цветята се въртяха ярки пеперуди и други пъстри насекоми. Пчели събираха мед, птички прехвръкваха от един цвят на друг. Понякога се срещаха яребици и глухари, два от които Франсоа успя да убие.

Конските копита тъпчеха прелестни цветя, понякога толкова високи и гъсти, щото съвсем закриваха конниците. Рядко срещана красота окръжаваше момчетата, но те бяха твърде уморени, за да могат да й се наслаждават. Миризмата на цветя, която отначало ги освежи, сега ги унасяше в дрямка. Момчетата с удоволствие биха спрели, ала тук нямаше ни вода, ни трева за конете и мулето. В такива прерии рядко расте трева, тъй като високите стебла на цветята силно изтощават земите. Затова трябваше да вървят по-нататък, до първото удобно място, където се намери вода и трева.

След петнадесет километра цветята започнаха да оредяват и най-после се смениха с трева. Малко по-нататък видяха ручей, по брега на който растяха само няколко върби. Решиха да нощуват тук.

Но колкото и да им се спеше, не можеха да легнат гладни. Върбите бяха зелени и горяха лошо, ала все пак успяха да накладат огън. Пуснаха глухарите в котлето, подправиха ги с лук и ряпа и гозбата стана много вкусна. Маренго получи къс от мечката и остатъците от птиците. След вечеря пътниците легнаха и цяла нощ спаха дълбоко.

Когато се събудиха, чуха воя на вълците, но той никак не ги безпокоеше. Отпочинали и бодри, момчетата напоиха конете и започнаха да приготвят закуската. Настроението им беше добро. Макар и поиздраскан от кугуара, Маренго също беше весел. Жанет лудуваше и махаше с опашка, за да прогони мухите. Базил пак намаза раните й с меча мас — мулето очевидно се чувстваше добре. На това място останаха още един ден и една нощ… След няколко дни достигнаха гористата ивица Крос Тимбърс, която се простира между Арканзас и Брасос. Тъй като досега не срещнаха никакви следи от бизони, след кратък престой тръгнаха на запад към река Брасос и нейните притоци.

На третия ден спряха до един от тези притоци. По брега нямаше никакви дървета, но можеха да накладат огън от бизонски тор. Имаше го в голямо количество, а това показваше, че бизоните са близо.

На разсъмване тримата внимателно огледаха наоколо, ала никъде не видяха бизони. Еднообразието на гладката зелена равнина се нарушаваше единствено от малко възвишение със стръмни, почти отвесни склонове на около петнадесет-двадесет километра.

— Да отидем ли там? — питаха се един друг.

— Да, разбира се. Това е най-хубавото, което можем да направим — забеляза Базил. — И там можем да срещнем бизони. Освен това не се ръководим от нищо и чакаме само щастливия случай.

— Тогава да вървим към хълма — предложи Франсоа.

— Но ако няма вода? — попита разсъдливият Люсиен.

— Не може да бъде — възрази Франсоа. — Нали, където има височини, има и вода? А пък този хълм може да се нарече планина!

— Не се ли намери вода — реши Базил, — можем пак да се върнем тук.

— Но вие не знаете колко голямо е разстоянието дотам — забеляза Люсиен.

— Мисля, че до хълма има петнадесет-двадесет километра — каза Базил.

— Четиридесет — спокойно ги поправи Люсиен.

— Как четиридесет! Ти се шегуваш! Гледай колко е близо!

— Лъжете се — продължи Люсиен. — Вие пресмятате разстоянието като в мъгливата Луизиана. Спомнете си, че се намирате на хиляда и петстотин метра над морското равнище и сте заобиколени от най-чист и прозрачен въздух. Тук предметите могат да се видят от два пъти по-голямо разстояние, отколкото край Мисисипи.

— Това е невероятно! — извика Базил. — Аз ясно различавам края на скалите и дори дърветата на върха.

— Да, и въпреки това — продължи Люсиен — мисля, че не се лъжа. Ако искате, да отидем. Вода вероятно ще намерим, но дано стигнем до вечерта.

И тримата, малко познавайки прериите, проявяваха крайна непредвидливост. Ако бяха по-опитни, не биха оставили реката, без да знаят със сигурност скоро ли ще намерят вода. Даже старите ловци в прериите предпочитат да срещнат мечки, пантери, вълци или индианци, отколкото да останат тук без вода. Нашите ловци бяха чували или чели колко много страдат пътешествениците в прериите от липса на вода, но се отнасяха към това доста безгрижно. Обикновено хората, живеещи на места, където винаги имат възможност да задоволят жаждата си, не могат да си представят какво страдание е да са в пустинята без вода.

Досега бяха вървели през местности, осеяни с рекички, край които растяха дървета, забелязвани отдалеч. Сега напреде им се простираше съвсем непозната страна. Те не знаеха, че навлизат в обширни пустинни степи, които достигат до подножието на Скалистите планини.

Импулсивен както винаги, Франсоа не мислеше за опасността, храбрият Базил не се страхуваше от нея, само Люсиен, който бе чел и слушал за прериите повече от тях, й придаваше известно значение.

Но те всички се интересуваха от този странен хълм, дето се издигаше над равнината, и с нетърпение се отправиха към него, след като напоиха конете и си наляха запас от вода. … — Наблизо трябва да има бизони — каза Базил, като огледа земята. — Торът е съвсем пресен. Вижте, по пътя ни има следи от бизони.

При тези думи той посочи дълъг ров, напомнящ изсъхнало корито на река, който вероятно водеше към вода. Ровът беше толкова дълбок, че скриваше конниците до главите. И той, както много други, се бе образувал след като силните дъждове са отнесли в реката отъпканата от бизоните земя по техните пътища към водата или към по-добри пасища.

Като не бяха уверени, че пътят ще ги изведе при бизоните, ловците скоро го напуснаха и тръгнаха към хълма.

— Какво е това? — извика Франсоа, като показа няколко кръгли вдлъбнатини по земята пред тях.

— Тук очевидно са се търкаляли бизони, а някои от тези ями са съвсем пресни — отговори Базил.

— И защо правят това? — попита Франсоа.

— Не зная… Може би Люсиен ще ни обясни?

— Някои твърдят, че по този начин бизоните се чешат, за да се избавят от мухите и другите насекоми. Други пък предполагат, че го вършат просто за удоволствие — каза Люсиен.

Бяха изминали около петнадесет километра, когато изведнъж Базил спря коня си. Другите последваха примера му.

— Какво има? — попита Люсиен.

— Погледнете, виждам нещо там, в края на прерията — отговори по-големият брат.

— Да, прилича на група ниски дървета.

— Не — забеляза Базил, — това не са дървета. Като че се движат. По-точно, това са някакви животни.

— О, ако бяха бизони! — извика Франсоа, повдигайки се на стреме, за да види по-добре, ала не успя, тъй като понито му беше много ниско.

— Е, какво? Да вървим ли? — предложи Люсиен, като се обърна към Базил.

— Те като че се движат насам — пак рече най-големият брат. — Това не са бизони. Сякаш са конници, може би индианци…

— Защо мислиш така? — бързо попита Люсиен.

— Ясно виждам очертанието на кон. Ето и друг.

— Да, кон — потвърди Люсиен, — но на него няма ездач. Това са мустанги.

— Мустанги! — повтори Франсоа. — Заслужава да се погледа!

Люсиен беше прав. Това действително бяха мустанги, които идваха към тях. След няколко минути се показаха на един-два километра. Тичаха бързо, като добре обучен отряд, начело със своя водач.

Понякога някой от тях изоставаше, но след малко отново настигаше табуна. Беше рядко зрелище — земята кънтеше, сякаш по нея се носеше кавалерийски ескадрон.

Внезапно мустангите забелязаха ловците, водачът веднага спря и отметна глава назад. След него спряха и другите, като също вдигнаха глави. Като постоя няколко секунди, водачът изцвили, зави надясно и се понесе с всички сили. Другите му отговориха с цвилене и го последваха.

Ловците съжаляваха, задето не можаха да видят отблизо тези благородни обитатели на прерията. Те слязоха от конете, като ги задържаха, тъй като бяха много изплашени от целия този шум.

Неочаквано мустангите се показаха срещу ловците, които с радост забелязаха, че ги заобикалят от двете страни. Образуваха кръг, в центъра на който останаха тримата братя. Имаше около двеста коня с различни цветове: черни, бели, кафяви, червеникави, тъмносиви и дори петнисти. Всички бяха с разкошни гриви и дълги опашки, които им придаваха особена красота.

Най-хубав беше водачът. Базил, страстен любител на коне, бе във възторг от това прекрасно създание. Истински красавец. Беше по-голям от останалите, макар и по-дребен от обикновения английски кон. Целият беше бял, ноздрите му трептяха, гривата му се развяваше от вятъра, а свободните му грациозни движения показваха, че никой никога не му бе поставял седло.

Още от пръв поглед у Базил се появи непреодолимото желание да завладее това великолепно животно, макар вече да имаше отличен кон. Желанието му се разгоря така силно, че беше готов да даде всичко на света освен Черния сокол.

Той умееше отлично да хвърля ласо и можеше да улови кой да е кон от стадото, но да уловиш в прерията водача на мустангите, бе рядък подвиг, който не се удава дори на индианците.

Смелият ловец знаеше това и все пак реши да опита. Шепнешком съобщи на братята си за своето намерение, за да не изплаши минаващите наблизо мустанги. Люсиен опита да го разубеди, като го предупреди, че това преследване може да ги отклони от пътя и да ги раздели.

— Не — каза Базил, — вие вървете към хълма. Аз ще дойда после при вас, а може да съм там и по-рано. Безполезно е да ме разубеждавате. Ще хвана този кон, ако трябва да препускам заради него и осемдесет километра.

И скочи на коня си. Люсиен разбра, че наистина е безполезно да му казва каквото и да е. Франсоа с удоволствие би се присъединил към Базил, ако конят му беше малко по-голям.

В това време мустангите продължаваха да тичат, навремени поспирваха по знак на своя водач, а накрая се проточиха в колона точно срещу ловците. Стадото беше на по-малко от двеста метра, но очевидно нямаше да се приближи повече.

Базил се насочи право към белия красавец. Мустангът забеляза това внезапно движение, диво изцвили и се понесе надясно, увличайки след себе си целия табун. Момъкът, който беше толкова близо, че можеше да нахлузи ласото на който и да е, при завоя неочаквано се оказа далеч от тях. Ала бързо ги настигна, но се отдръпна малко встрани, като не искаше да се смеси със стадото. Базил реши някак да отдели водача и напрегна всичките си усилия, за да постигне тази цел. Смелият конник летеше след мустангите, докато се скри от погледите на братята си.

Скоро конете вече не тичаха в редица, а се разпръснаха из равнината. Като метеор отпред се носеше белият водач. Момъкът виждаше само него, прерията и синьото небе. Без да откъсне поглед от великолепния кон, който летеше като стрела по права линия, той препускаше след него с бързината на вятъра.

При такава гонитба преследвачът обикновено има преимущество над преследвания, който трябва да се оглежда и да внимава да не се спъне. Мустангът не се спъваше, ала често се обръщаше и това много го задържаше.

След дълго препускане, когато разстоянието между тях не беше станало по-малко от двеста крачки, Базил започна да губи търпение и пришпори коня си. Изведнъж мустангът взе да прави зигзаги. Учуденият преследвач се вгледа в равнината и забеляза, че е покрита с малки купчинки земя. Но Базил едва успя да съобрази това, когато конят му се спъна и падна заедно с него.

Ездачът бързо скочи на крака. Никъде не беше се ударил, но Черния сокол не бе в състояние да тича повече. Базил трябваше да се примири, че това е краят на преследването. Всичко наоколо беше покрито с купчинки, през които дивият кон продължаваше да се носи с предишната скорост.

Базил тъжно го изпрати с поглед. Като видя, че по-нататъшното преследване можеше да бъде опасно за Черния сокол, той бе принуден да се откаже от великолепния мустанг.

Когато се скри от погледа му, Базил реши, че е време да се върне при братята си. За негово учудване сега хълмът беше много по-близо, тъй като през пялото време бе яздил към него. „Люсиен и Франсоа навярно са още назад“ — помисли той, скочи от коня и седна на една купчина да чака братята си.

Глава дванадесета

След като пусна Черния сокол да пасе, Базил започна да разглежда местността. Пред него се простираше пространство, осеяно с многобройни възвишения с форма на пресечени конуси, основата на които беше с диаметър около метър, а височината им — шестдесет-седемдесет сантиметра.

При върха на всяка купчина имаше отвор, около който тревата беше изчистена.

Скоро се показаха и самите обитатели на тези странни жилища. Изплашени от конския тропот, те се бяха изпокрили, но сега, когато всичко затихна, отново се решиха да излязат. Отначало се показа една муцунка, после втора, трета, докато най-после от всяка дупка се измуши по една малка главица с блестящи очи. Животинките постепенно съвсем излязоха от дупките си. Те бяха големи колкото обикновена сива катеричка, с червенокафяв цвят и белезникави гърди и коремче и едновременно напомняха катеричка, невестулка и мишка, но все пак се отличаваха от всички Тях. Това бяха мармоти, известни под името полски кучета. Опашките им са по-малки, отколкото на катериците, но мармотите са особено грациозни.

След известно време на всяка купчинка се наредиха по две-три животинчета. Някои стояха на четири крака, други — изправени на задните си лапки като мечки или маймунки, размахваха опашки и издаваха звуци, подобни на скимтене на малки кученца. Затова ги и наричат кучета. Мармотите са безобидни малки създания — хранят се с трева, семена и корени и ядат толкова малко, че зоолозите се чудят как могат да съществуват. Жилищата си правят обикновено в безплодна местност, покрита само с трева, и не се отдалечават на повече от километър от тях. Досега не е изяснено защо избират за своите градчета безплодни места. За учудване на Базил тук живееха и други животни. Това бяха бели кукумявки, каквито той виждаше за пръв път. Големи колкото гълъб и никак не приличаха на кукумявките, които живеят в гъстите гори и развалините. Те безшумно летят над прерията или стоят на върха на купчинките.

Освен мармотите и кукумявките наоколо се виждаха малки гущерчета и пълзяха жаби. Гушеше се и малка земна костенурка, която страхливо надничаше от своята черупка. Но в селището имаше и друго, по-опасно животно — гърмяща змия. Тя се грееше по могилките или лазеше да търси храна. Това беше съвсем особена порода гърмяща змия, дето се среща само в пустинни местности, където живеят мармотите.

Базил се интересуваше как живеят в съседство всички тези пустинни обитатели, приятели ли са или са врагове, с какво се хранят? Той знаеше, че мармотите ядат трева, но с какво се хранят змиите и кукумявките, за него беше загадка, затова реши да попита Люсиен.

Минаха два часа, а братята все още ги нямаше, Базил започна да се безпокои, когато те изведнъж се показаха в далечината. След половин час тримата вече бяха заедно и той им разказа за своите приключения.

Пладне отмина, а хълмът беше все още далеч. Момчетата спряха само за няколко минути, за да хапнат и да изпият по глътка вода от почти празните манерки. Жегата беше ужасна, не само те, но и животните страдаха от жажда. Тримата братя скочиха бързо на конете, за да си проправят път през кучешкия град, ала той се оказа голямо затруднение. Простираше се точно между тях и хълма. През него щяха да се движат много трудно на коне, а ако го заобиколят, трябваше да се отклонят километри встрани.

— Да поемем малко на юг — посъветва ги Люсиен. — Може би скоро ще успеем да заобиколим.

Момчетата се съгласиха, но като изминаха около три километра, все още не виждаха края на градчето.

— Напразно дойдохме тук — разкая се Люсиен. — По-добре беше да обърнем на север. Сега ще трябва да пресечем градчето. Какво ще кажете?

Братята приеха и бавно започнаха да се придвижват между могилките. При това приближаване малките кученца лаеха, махаха с опашки и се криеха в дупките, ала щом ловците се отдалечаваха, мармотите излизаха и пак започваха да лаят. Така че, когато момчетата навлязоха в поселището, от всички страни се чуваше непрекъснато скимтене.

С приближаването на ловците едни от кукумявките се разлетяха, други се изпокриха в дупките си, а змиите и гущерите се отдалечаваха. Най-чудното бе, че в една дупка се криеха по няколко различни животни.

Любопитството на Базил и Люсиен бе голямо, затова Люсиен разказа следното:

— Дупките се спускат перпендикулярно на осемдесет-сто сантиметра, след което завиват и вървят под наклон още няколко крачки, накрая завършват с малко помещение — самото жилище на мармота. Конусообразните могилки служат само за вход.

— А кукумявките не ядат ли мармоти? — попита Базил. — Нали горските кукумявки убиват големи животни?

— Не, тези не правят това. Досега в техните стомаси не са намирали нищо освен насекоми, ала твърде възможно е понякога да ядат гущери и жаби.

— А как живеят гърмящите змии? — попита Франсоа.

— Това е загадка за учените. Някои твърдят, че ядат старите мармоти. Но това е малко вероятно, тъй като земната гърмяща змия е твърде малка и не би могла да глътне голям мармот. А че ядат малките мармоти, е сигурно, малки често са намирали в стомасите им.

— А с какво се хранят мармотите през зимата, когато няма трева? — продължи да разпитва Франсоа.

— Лежат в дупките си, в плътно изплетени топчести гнезда от трева и корени. Мармотът влиза в гнездото през малка дупка, която след това затваря, и оставя съвсем малък отвор, за да влиза въздух. В тези уютни гнезда спят цяла зима и не се показват навън…

Ловците изминаха седем-осем километра и все още се намираха в кучешкото градче. Най-после при залез слънце навлязоха в гола степ. Всички страдаха от жажда, вода нямаше вече нито капка, а хълмът все още изглеждаше далеч. Ако и там не намерят вода? Тази мисъл ги докарваше до ужас. Базил съжаляваше, че не послушаха Люсиен, но нямаше време за разкаяние, по-скоро трябваше да стигнат до хълма. С настъпването на тъмнината лесно можеха да изгубят пътя, затова момчетата се мъчеха да се движат колкото е възможно по-бързо, ала уморените добичета, страдащи от жажда, едва пристъпяха.

На около пет километра след мармотите видяха пред себе си ново препятствие — огромна пукнатина, дълбока около триста метра, която беше невъзможно да се прескочи. На дъното нямаше вода, но дори да имаше, не биха могли да я достигнат. Пропастта криволичеше на десетки километри в равнината. Тримата братя се гледаха с отчаяние и не знаеха какво да предприемат. Дали да се върнат при напуснатия ручей, или да потърсят място, където да преминат пропастта? Накрая избраха преминаването. Изморени, тръгнаха по края на пукнатината и вървяха много дълго, ала без никакъв успех. Така ги завари нощта. Да се пътува в тъмнината, беше невъзможно, затова слязоха от конете и изтощени, се хвърлиха на земята.

Трудно е да се опише какво изтърпяха през тази безсънна нощ, измъчвани от жажда и страх пред неизвестността. Нямаше никаква трева и бедните животни страдаха не по-малко от господарите си.

Призори продължиха пътя си. Пукнатината все тъй се виеше пред тях и те с ужас видяха, че дори не могат да се върнат по вчерашния път, тъй като окончателно го бяха изгубили. Денят беше мрачен и съвсем не можеха да се ориентират къде се намираше ручеят, където бяха спрели.

Докато се чудеха накъде да поемат, изведнъж за своя голяма Радост се натъкнаха на бизонова пътека. Момчетата без колебание тръгнаха по нея. Тя, както и очакваха, се спускаше на дъното на пукнатината, изкачваше се от другата страна и извеждаше в прерията.

Ала когато отново излязоха на открито, страданията им се усилиха. Жегата беше нетърпима, а прахът, който вдигаха конете, закриваше хълма, към който отиваха. Измъчени, момчетата едва можеха да говорят от жажда. Спирането означаваше сигурна смърт, така че волю-неволю трябваше да вървят.

Привечер, изтощени до крайност, най-после стигнаха хълма, жадно търсейки с очи — ще се намери ли някъде вода. Но сивото, скалисто възвишение изглеждаше безводно. Изведнъж Жанет с радостно цвилене се хвърли напред. Тя познаваше прериите и отдалече усещаше водата. Конете тръгнаха след нея и скоро излязоха на зелена полянка, през която ромолеше бистър ручей. Най-после всички можаха да задоволят измъчващата ги жажда.

Глава тринадесета

В Голямата американска равнина често можете да видите каменни възвишения е плосък, като че отрязан връх и перпендикулярни към земята склонове. Възвишението, при което се озоваха нашите ловци, беше покрито с редки борчета, а от скалите стърчаха жалки кедрови дръвчета. Тук растяха още маслини, юка, кактуси, които му придаваха живописен изглед.

Момчетата веднага пуснаха гладните животни да пасат, а те накладоха огън, измиха се, подкрепиха се със сочно мечешко месо и легнаха да спят.

Нощта мина спокойно и на сутринта се събудиха отпочинали и бодри. Щом станаха, се заловиха да приготвят закуската си. Събраха шишарки от пинии, семената на които Люсиен разтърка, а след това опече на огъня. С това ястие и мечешкото месо закусиха чудесно. Когато наближи обяд, изкопаха ряпа и слез, чиито корени по вкус напомнят пащърнак. Всичко това по-късно изпекоха заедно с месото.

Времето между закуската и обеда употребиха за поправка на имуществото си, много пострадало през последните дни. Докато работеха, постоянно поглеждаха дали няма да се появят бизони, но никъде не видяха.

Братята смятаха да си отпочинат тук два дни, за да могат четириногите им помощници напълно да се възстановят.

Привечер седлата, юздите и ласото бяха в ред, пушките добре почистени, животните измити. Едва тогава тримата братя седнаха на камъните край ручея. Те разговаряха за своите приключения и обмисляха бъдещите си планове. Главна тема на разговора бяха бизоните — целта на пътешествието. Докато разговаряха, забелязаха някакви животни в далечината.

— Колко вълци! — извика Франсоа.

В тази местност вълците бяха обикновено явление, преди малко също бяха видели няколко вълка на двеста метра встрани. От няколко дни тези зверове ги следваха.

— Това съвсем не са вълци — радостно извика Базил, — това са елени.

— Не — забеляза Люсиен, — антилопи са.

Базил и Франсоа се хвърлиха към пушките. Базил имаше голямо желание да убие антилопа, край Мисисипи нямаше такива животни и сега за пръв път щеше да ги срещне.

Антилопите са извънредно любопитни, затова въпреки своята плахост често се приближават до враговете си. Така се случи и този път. Макар Базил и Франсоа да взеха оръжието, те не мръднаха от местата си и чакаха антилопите съвсем да се приближат. Стадото от двадесетина животни вървеше начело с водача си. Скоро дойдоха толкова близо, че ловците виждаха добре техните жълти гърбове, бели хълбоци, къси гриви, тънки крака и дълги муцуни.

Когато се приближиха съвсем, момчетата с учудване забелязаха, че само първото животно имаше рога. Останалите бяха женски и техните малки. Изравниха се с конете, без да се плашат от тях, вероятно ги смятаха за своите приятели мустангите. После отидоха до ручея, но не пиха вода, търсеха само хлад. Младите ловци се скриха зад върбите, с пушки в ръце.

Изведнъж първата антилопа се хвърли надясно от ручея. По земята бяха налягали някакви космати същества с червеникав цвят, които приличаха на спящи лисици. Но не бяха лисици, а степни вълци — по-хитри и от лисиците.

Всички антилопи тръгнаха след водача си, протягайки шии, и втренчено гледаха страшните същества. Като се отдалечиха на стотина метра, водачът спря и започна да души въздуха, а останалите последваха примера му. Но това не им помогна, тъй като вятърът духаше по посока на вълците. Антилопите ту тръгваха напред, ту спираха, очевидно се бореха между любопитството и страха.

И ето, антилопите приближиха до вълците. Те продължаваха да лежат неподвижно, само понякога помръдваха с опашки, което още повече възбуждаше любопитството на пришълците.

Изведнъж водачът смело тръгна напред и леко закачи с муцуна един от вълците. Хитрият звяр само това чакаше. Скочи бързо и се хвърли на шията му. Останалите последваха примера му и с общи усилия повалиха бедното животно на земята.

Изплашените антилопи се втурнаха на всички посоки. Някои от тях бягаха направо към ловците, ала толкова бързо, щото куршумите не можаха да ги засегнат. Скоро всички изчезнаха освен жертвата, попаднала в ноктите на хищниците.

— Е, какво, нека поне тази да остане за нас! — каза Базил. — Напълнете пушките! Ще оставим вълците да я доубият, след което ще ги прогоним.

— Беше много любезно от тяхна страна, че се погрижиха за нашата вечеря — прибави Франсоа.

— Да, но трябва да бързаме — забеляза Люсиен. — Иначе ще разкъсат антилопата. Погледнете какво боричкане става!

Между вълците действително се водеше страшна борба. Тримата братя взеха оръжието и тръгнаха. Маренго тичаше напред.

Щом приближиха достатъчно, бързо се прицелиха и гръмнаха. Два вълка бяха ранени, останалите се разбягаха. Маренго се хвърли върху единия от ранените, а другият бе доубит с прикладите. Ала къде изчезна антилопата? Момчетата с недоумение гледаха това, което беше останало от нея: главата, оглозгани кости и парчета кожа.

Като оставиха всичко на Маренго, разочарованите ловци се върнаха и отново седнаха на камъните.

Не минаха и пет минути, когато се появи ново стадо и се насочи към водата. В това стадо имаше около тридесетина антилопи. Всички вървяха една след друга, като следваха водача си, стар самец. Вероятно бяха пасли цял ден далеч оттук и сега отиваха на водопой.

След като утолиха жаждата си, започнаха да щипят трева и нямаха намерение да се приближават до хълма. Това разочарова ловците, които отново започнаха да мечтаят за вечеря от антилопа. През това време животните все повече се отдалечаваха. Братята не можеха да се приближат до тях, тъй като местността беше много открита, а съвсем не им се искаше да ги изпуснат. Какво да правят?

Внезапно Базил си спомни нещо, което беше слушал от стари ловци. Реши да приложи това средство.

Отряза един вилообразен клон и изостри края му. След това взе червеното одеяло, разгъна го пред себе си и излезе на открито място, държейки в едната си ръка клона, а в другата — пушката.

Досетливото момче държеше одеялото така, щото то съвсем да го закрива. Вървеше приведен, докато привлече вниманието на стадото. Тогава заби клона в земята, закачи на него одеялото и застана на колене зад него.

Странният предмет, разбира се, не можеше да не събуди любопитството на антилопите, които престанаха да пасат и започнаха малко по малко да се придвижват към него. Сега вече не вървяха в строг ред, както преди. Ту една, ту друга излизаше напред, като демонстрираше своята храброст. След няколко минути една голяма антилопа дойде съвсем близо до Базил и той стреля в нея.

Тя подскочи, обърна се и изчезна заедно с цялото стадо, което се разбяга от гърма. Базил беше много учуден от несполуката си. Беше се прицелил добре и обикновено много рядко грешеше.

Като си обясни несполуката със своята прибързаност, той прибра одеялото и унило се върна при братята си.

— Погледни! — извика Франсоа, който през пялото време следеше с поглед антилопите. — Вълците тичат след тях.

— Навярно си ранил антилопата — забеляза Люсиен, — иначе не биха преследвали стадото.

Люсиен беше прав. Зверовете добре познаваха бързината на антилопите и не биха ги преследвали, ако една от тях не беше ранена. Вълците често разпознават раненото животно по-добре от самите ловци и вървят подире му, докато не го унищожат.

Базил веднага скочи на коня и препусна след вълците. Скоро видя ранената антилопа — беше доста изостанала от стадото. Момъкът трябваше да препуска няколко километра. Хищниците хванаха антилопата пред очите му и я повлякоха в прерията. Той пришпори коня и след няколко минути ги разгони, но пак беше късно — антилопата вече беше разкъсана на части. Базил се върна при братята си, проклинайки вълците. Франсоа, на когото беше омръзнало мечешкото месо, му пригласяше, а Люсиен се мъчеше да ги успокои, уверявайки, че месото на антилопата не е вкусно.

След вечеря докараха конете близо до огъня, завиха се в одеялата и заспаха на меката трева.

Глава четиринадесета

Нощта не мина съвсем спокойно. Конете на няколко пъти се плашиха от неизвестни животни. Маренго, който не се боеше от вълци, също диво ръмжеше. От време на време сред вълчия вой се чуваше страшният рев на друго животно, който караше Жанет да се приближава разтреперана до самия огън, а също и Маренго. Не беше ли това рев на кугуар или, което е още по-ужасно — на сива мечка?

Последното беше доста вероятно, тъй като се намираха в местност, където имаше много мечки.

Ако бяха уверени в това предположение, тримата братя едва ли биха могли да заспят. Те решиха да караулят поред. Прибавиха дърва на огъня, за да може да осветява възможно най-голямо пространство. Така измина нощта, а с идването на деня се поуспокояха. Те пуснаха конете да пасат, изкъпаха се в ручея и приготвиха закуската. Забелязаха, че им остава месо само за два дни, и това малко ги обезпокои. Тук нямаше нищо друго освен антилопи, които не беше лесно да се убият. Ако не им се случеше да попаднат на бизон, щяха да умрат от глад.

Ето защо решиха да се задоволят само с половин порция месо и да го изразходват по-икономично. След закуската взеха да обсъждат по-нататъшното си пътешествие. Мненията бяха различни, затова решиха да се изкачат на хълма, по-добре да разгледат околността и чак тогава да изберат посоката.

Взеха пушките и тръгнаха да търсят удобно място за изкачване на хълма. Но от западната страна, където бяха, скалите се издигаха съвсем отвесно, тъй че изкачването по тях беше невъзможно.

Те дълго вървяха без никакъв резултат. Когато достигнаха до най-западната точка на възвишението, видяха в далечината скалист гребен или редица ниски планини, които се простираха от север към юг. Това беше източният склон на платото Ляно Естакадо. Тримата братя често бяха чували за това плато от ловците и веднага го познаха, но продължиха пътя си. Сега те обикаляха южната част на хълма, която се оказа също тъй непристъпна, както и западната. Скалите тук бяха като че ли още по-високи, на места се надвесваха напред, украсени с хоризонтално растящи по тях дървета.

Момчетата бяха спрели да разгледат отвесните скали, когато забелязаха на самия край на пропастта странни животни, каквито никога не бяха виждали. Големи колкото елени, цветът им бе възчервеникав на гърба, белезникав на шията и долната част на тялото. Напомняха елени, но по формата на главата и муцуната по-скоро приличаха на овни. Най-характерното бяха рогата им, по които момчетата познаха дивите овни. Тези рога растяха над очите и се извиваха назад, а после се обръщаха отново напред и достигаха почти до челюстите. Някои рога бяха по-дълги от метър и придаваха внушителен вид на животните, които стояха над пропастта. Бяха около дванадесет на брой.

Момчетата веднага се прицелиха. Овните забелязаха това движение и изведнъж изчезнаха.

Младите ловци останаха на същото място повече от петнадесет минути с надежда, че овните отново ще се покажат. Но те никъде не се виждаха и братята продължиха да търсят пътека, по която може да се излезе горе.

След като видяха овните горе на хълма, желанието им да се изкачат се усили, ала въпреки внимателното търсене никъде не намираха удобно място.

— И все някъде трябва да има пътека, която да ни изведе — каза Франсоа. — Иначе как ще попаднат там овните?

— Може би горе са се родили — забеляза Базил.

— Не — възрази Люсиен. — Горе очевадно няма вода, а без нея не биха могли да съществуват. Овните непременно слизат отнякъде при ручея.

— Тогава тук трябва да има пътека — каза Франсоа.

— За тях без съмнение, но не и за нас. Тези животни могат да пълзят по склона не по-зле от котки и да скачат като катерици. Това им позволявала се спасяват от вълци, пантери и други хищници…

Разговорът бе прекъснат от възклицанието на Базил. Приближиха до източния склон на хълма, който имаше съвсем друг вид. Той беше разрязан от дълбока падина, през която към върха се виеше пътека. Тя се изкачваше сред отломки от скали, кактуси и акации. В дъното на падината се виждаха камъни и течеше ручей, заобиколен от буйна трева и върби.

Когато момчетата дойдоха при ручея, вниманието им бе привлечено от следи, оставени по меката кал. Те имаха продълговата форма и бяха по-дълги от човешки стъпки.

По дълбоките ямички от пет нокти лесно можеха да се познаят стъпките на мечка. Това откритие поизплаши ловците и ги поразколеба да се качат горе на хълма, но тъй като мечката не се виждаше наблизо, храбрите момчета решиха да тръгнат.

До върха стигнаха много трудно. Катереха се, като се хващаха за скалите и корените. Вървяха по едва забележими следи, оставени от овни или други животни. Към средата на пътя стигнаха до отвор подобен на вход на пещера, но отсъствието на растителност и утъпканата трева наоколо показваха, че тук е леговището на някакво животно. Тримата братя мълчаливо отминаха страшната пещера, като страхливо се оглеждаха и бързаха да стигнат върха колкото е възможно по-скоро. След няколко минути видяха плосък връх, покрит с борове, сред които растяха акация, треви, кактуси и алое. Но по-голямата част от площта беше гола и можеше цялата да се обгърне с поглед.

Тук момчетата отново видяха дивите овни, незабелязващи приближаването им, тъй като братята навреме се прикриха в храстите. „Сега трябва да им осуетим достъпа до пътеката и така цялото стадо ще бъде в ръцете ни“, мислеха ловците.

Като оставиха Люсиен и Маренго да пазят пътеката, Базил и Франсоа дебнешком тръгнаха към овните. Пълзяха и се криеха колкото е възможно, дойдоха наблизо и се прицелиха. В това време един от овните изведнъж изчезна зад скалата. Момчетата помислиха, че е паднал долу, стреляха веднага и убиха две животни. Останалите се спуснаха да бягат, но като видяха, че пътят им е отрязан, се хвърлиха в пропастта.

„Сигурно са се убили“, помислиха Базил и Франсоа. Извикаха и Люсиен на мястото, откъдето бяха изчезнали овните. Долу се простираше равнина, но по нея не се виждаше нито един овен.

— Ето ги! — извика Франсоа и показа как бягат далеч в прерията.

Тогава Люсиен забеляза няколко издатини по скалите, по които животните вероятно се бяха спуснали надолу.

Щом стадото изчезна от погледа им, ловците се върнаха при убитите животни и вече се готвеха да ги одерат, когато Базил и Франсоа си спомниха за овена, паднал от скалата. Като се наведоха над издатината, видяха дърво, в клоните на което се блъскаше овенът. Закачен с грамадния си рог, той висеше над пропастта. Тежко беше да се гледат страданията на нещастното животно. Базил стреля в него. И убит, овенът остана да виси в същото положение.

Младите ловци извадиха ножовете… Нарязаха месото на късове, за да го носят по-удобно. Всеки взе част от товара и се насочиха към пътеката. Като видяха, че слизането ще бъде още по-трудно от изкачването, решиха първо да хвърлят долу месото. То нямаше да пострада, а ако се поизкаля — ще го измият на реката.

Като хвърлиха няколко къса в пропастта, момчетата се върнаха и за останалото месо.

Но какви бяха учудването и ужасът, който изпитаха, като видяха долу грамадна космата мечка, която се движеше между късовете месо. Животното беше два пъти по-голямо от обикновена мечка и доста се различаваше от нея. Имаше щръкнали уши, по-зли очи, главата и муцуната му бяха по-широки, ноктите по-дълги. Тя беше толкова заета е вкусното овнешко месо, че дори не забеляза момчетата.

Братята се хвърлиха за пушките си, но когато се върнаха обратно, за свой ужас видяха на дъното на пропастта не една, а три мечки — цяло мечо семейство. Малкото беше съвсем черно, докато родителите му бяха сивокафяви.

Всички с голямо удоволствие гълтаха месото. Старият мечок ръмжеше към мечето, но майката тикаше към него най-хубавите късове.

Момчетата бяха в ужас, толкова разкази бяха чували за свирепостта на тези мечки. Знаеха, че нито един ловец без кон не се решава да нападне американската мечка и дори конникът я напада само когато е уверен в бързината на своя кон, а пространството пред него е открито. Такава мечка можеше да преследва няколко ловци, след като са стреляли в нея. Имало е случай, когато в животното се забиват дванадесет куршума и то пак продължава да се бори. Всичко това се въртеше в обърканите глави на момчетата.

Оказали се бяха в много опасно положение. Не можеха да се върнат в своя лагер от друго място освен по пътеката, където бяха застанали мечките.

На Базил му минаваше през ума да стреля в една от големите мечки, Франсоа, разбира се, одобри тази мисъл, но Люсиен беше против. За да се убие мечка, казваше той, трябва да се улучи в мозъка или сърцето. А от височината, на която се намираха момчетата, на това не можеше да се разчита. Можеше само да се раздразни животното. Но даже и да успеят да убият едната, то другите веднага ще се хвърлят да отмъстят за смъртта й, а за всички нямаха достатъчно патрони.

Доводите на Люсиен подействаха: момчетата продължаваха да стоят тихо над пропастта, като наблюдаваха мечките. Така измина около половин час. През това време животните изядоха месото и вдигнаха глави нагоре, откъдето то бе паднало. Момчетата не успяха да се скрият и мечките ги видяха.

Първата мисъл на младите ловци беше да бягат и те скочиха на крака. Но изнервеният Базил гръмна, а братята последваха примера му. Мечето се търколи по-надолу в пропастта, а най-голямата мечка с яростен рев се хвърли нагоре. Момчетата нямаха време да напълнят отново пушките си и затичаха по площадката.

След малко спряха и се огледаха: ранената мечка току-що се беше покачила на скалата и се канеше да ги преследва.

Беше ужасен миг. Мечката стоеше на не повече от триста метра зад тях! Какво да правят?

— На дърветата! — викна Базил, като си спомни, че сивите мечки не се катерят по дърветата.

Всички се хвърлиха към първите попаднали им дървета. Нямаше време да избират, раненото животно беше вече на двадесет крачки. Момчетата бързо се изкачиха по стеблата.

Мечката ревеше от ярост и тичаше от едно дърво към друго, като се мъчеше да хване долните клони, изправена на два крака. Тя силно клатеше дървото и драскаше с нокти по кората. Дървото, на което седеше Франсоа, беше ниско и мечката така силно го клатеше, че Франсоа можеше да бъде свален на земята, но момчето, ободрявано от братята си, мъжки се държеше. След като не успя, мечката отиде да тръска дърветата, на които седяха другите двама братя. Тя обели цялата кора и така дълбоко забиваше зъбите си в стеблото, че момчетата се страхуваха да не прегризе стеблото. Разбира се, мечката лесно би могла да го направи, ако се беше сетила.

Най-после тя се отчая от неуспеха, започна да ходи напред-назад под дърветата, а после се изтегна на земята и се престори на заспала.

Но какво стана с майката и мечето? Никой от тях не се показваше на върха. Дали не бяха и двете убити? Маренго благоразумно избяга на другия край на площадката, като старателно се криеше от мечката.

Положението на младите ловци сега беше по-лошо от когато и да било. Не можеха да слязат от дърветата, без да рискуват Да попаднат в лапите на мечката, а да седят дълго на тънките клончета на борчетата, беше много мъчително. А слънцето печеше силно и те изнемогваха от горещина. Ако мечката останеше дълго под дървото, те трябваше да избират: или да бъдат разкъсани веднага от нея, или да загинат горе от глад и жажда.

Пушките на момчетата останаха на земята и те не се решаваха да слязат за тях. И точно в това непоносимо положение, като че напук, за пръв път успяха да видят бизони — целта на тяхното дълго пътешествие.

В югозападната част на прерията, сякаш за да дразни момчетата, се движеше тъмна маса от тези огромни животни. Бизоните отиваха на север и дори да успееха да се спасят, момчетата не биха могли да стигнат стадото. Това зрелище хвърли ловците в още по-голямо отчаяние, особено като си представиха, че в огромното стадо можеше да има и бели бизони. Момчетата продължаваха да наблюдават тъмната маса, когато изведнъж се чу радостният вик на Базил:

— Ето там, там, гледайте в средата! Как блести на слънцето! Бял! Наистина бял!

И тримата радостно завикаха, като временно забравиха за опасността, в която се намираха. Техните викове събудиха мечката, която лениво се изправи на крака и пак започна да реве. Видът на страшния звяр върна момчетата към грозящата ги опасност.

Минаха няколко часа, а ловците все още стояха на дърветата и гледаха ту мечката, ту движещата се маса бизони. Два пъти им се стори, че виждат белия бизон, но очите им се измориха от напрежение и вече не можеха да мислят за нищо освен за болката, която усещаха от неудобното седене по тънките борови клони. Те умираха от жажда, изгубили всяка надежда за спасение.

След известно време мечката отново легна и заспа. Базил не беше в състояние да търпи повече мъки и реши да опита да намери изход от трудното положение.

Като направи знак на братята си да стоят спокойно, той се смъкна по дървото и тихо, като котка, тръгна към пушката си. Щом я грабна, Базил отново скочи към дървото.

Мечката се събуди от пращенето на клончетата, скочи на крака и се спусна към бора. Ако това бе станало преди миг, Базил би си изпатил, защото муцуната на мечката почти достигна краката му. Но той беше спасен и сега спокойно седеше на дървото, като пълнеше пушката си.

Колкото и да е странно, но мечката сякаш разбра какво й се готви и застана по-далеч от дърветата. Като обикаляше наоколо, тя намери остатъците от убитите овни и започна да яде. За точен изстрел не беше достатъчно близко, но в желанието си да я накара да се приближи или да я прогони въобще Базил стреля. Куршумът попадна в плешката, звярът зарева от болка, но все пак продължаваше да яде. Базил стреля отново и този път улучи мечката в главата, което страшно я разяри.

Животното остави месото, изтича до дърветата и пак започна да друса ту едно, ту друго. Когато мечката се приближи до дървото на Базил, момчето напълни пушката и стреля, като изпразни целия заряд в разтворената уста на мечката.

Когато димът се разпръсна, момчетата видяха животното, простряно неподвижно на земята.

Всички веднага слязоха от дърветата. Франсоа и Люсиен се втурнаха за пушките, напълниха ги и тримата се насочиха към пропастта. Измъчвани от жажда, те не се бавиха да разглеждат убитата мечка, а искаха по-скоро да се спуснат при ручея.

Момчетата се надяваха, че майката и мечето са убити и пътят е безопасен. Но какво беше разочарованието им, когато видяха долу мечката!

Положението не беше се подобрило много. Пътят им беше отрязан от мечката, която можеше да остане там дълго време. Да останат горе и да я чакат да си отиде, беше почти невъзможно — измъчваше ги непоносима жажда.

Тогава на Люсиен му хрумна щастлива мисъл. Като погледна големите кръгли цветове на кактусите, той си спомни, че те често са облекчавали жаждата на пътешествениците. Момчетата изтичаха към растенията, резнаха ги по малко с ножовете и се освежиха от скритата в тях влага. Мечката продължаваше да стои на същото място и беше невъзможно да се върнат в лагера. Оставаше да се надяват, че през нощта тъмнината ще им помогне да се промъкнат незабелязано.

За нещастие нощта бе лунна и слизането по пътеката беше не по-малко опасно, отколкото през деня.

До момчетата достигаше хъркането на мечката, край която не можеха и да се надяват да минат незабелязано, но дори и да я нямаше, слизането по такъв стръмен склон през нощта беше много опасно. Затова решиха да чакат утрото.

Цяла нощ те не спаха. Долу се чуваха цвиленето на конете и ревът на Жанет, на които отговаряха вълците. Всички тези звуци, особено зловещото хъркане на мечката, не оставяха момчетата да дремнат нито минута.

Мечката все още стоеше долу на пътеката, сякаш пазеше своето мъртво дете. Братята, особено Базил, започнаха да губят търпение. Изпитваха глад и жажда, която сокът на кактусите не можеше да утоли, а само временно облекчи. Мечтаеха за глътка студена вода. Бизоните безследно изчезнаха и ловците може би нямаше да имат друг случай да ги срещнат, да получат това, за което толкова много изтърпяха. Трябваше на всяка цена да се измъкнат. Базил предложи да предизвикат мечката да ги нападне, като стрелят в нея. Вероятно тя ще се изкачи горе, където ще я сполети участта на първата мечка. Люсиен предложи двама от тях да обиколят площадката, за да видят дали няма още някое удобно място за слизане, а през това време третият да наблюдава мечката.

— Жалко, че нямаме въже с нас — каза Франсоа, — бихме могли да се спуснем по него.

— Колко сме глупави! — извика Базил. — Как не се сетихме за това по-рано! Елате, сега ще наглася всичко.

С тези думи той бързо тръгна към мястото, където бяха убити овните. Извади ловджийския си нож и започна да прави ивици от кожите. Люсиен разбра какво ще прави брат му и започна да му помага, а Франсоа отиде да наблюдава мечката.

Момчетата здраво завързаха нарязаните ивици, като пъхнаха във възлите пръчки от боровите дървета. Скоро направиха стълба, дълга около тридесет и пет метра.

След това в края на хълма намериха бор, завързаха единия край на стълбата за дървото, а за другия привързаха Маренго, трите пушки и един голям камък, за да изпитат здравината й.

Когато товарът бе спуснат благополучно долу, от тежестта на камъка стълбата се удължи още повече. Пръв се спусна Франсоа, като си почиваше на пръчките, които му помагаха да се хлъзне много бързо надолу. Втори се спусна Люсиен, а трети — Базил. След по-малко от половин час и тримата бяха в прерията и без да губят време, се отправиха към лагера си. Там набързо накладоха огън, подкрепиха се с малко мечешко месо, оседлаха конете и продължиха пътя си.

Глава петнадесета

Този път решиха да вървят на запад, докато срещнат следи от бизони. След това да завият на север и по следите да настигнат видяното вчера стадо.

Когато минаваха край западната страна на хълма, видяха ято големи птици. Това бяха ястреби. Момчетата си спомниха за висящия на дървото овен и погледнаха нагоре. Животното все още се люлееше на клоните. То беше привлякло ястребите, които бяха повече от сто. Някои от тях кръжаха из въздуха, други се спускаха на върха на скалата или по клоните на бора, често кацаха по овена и се мъчеха да пробият кожата му, което не им се удаваше.

Ловците спряха срещу скалата, на която бяха ястребите, и започнаха да ги наблюдават. Интересно им беше как ще се справят птиците с овена. Без да обръщат внимание на тяхното присъствие, ястребите продължиха работата си.

— Трябва да са дошли отдалеч — каза Франсоа. — Но как са разбрали? Нали когато убихме овена, тук нямаше нито един ястреб?

— Довело ги е навярно обонянието — отговори Базил. — То е много силно развито при тях.

— Ни най-малко — отговори Люсиен. — Това е грешка на всички кабинетни учени. Напълно доказано е, че ястребите имат много по-слабо обоняние от много други животни.

— Но тогава как са могли да намерят тази мърша?

— Благодарение на зрението си. Това сетиво при тях действително е развито до съвършенство.

— Но как е станало това? — чудеше се Базил. — Виж, някои идват от изток, а хълмът се намира между тях и овена. Как са могли да го видят?

— Не казвам, че са го видели, но други от птиците, които са били по-близо, са видели овена и са полетели насам. Останалите са ги последвали.

— Твоята теория е по-вероятна.

— Тя е доказана от много опити с ястреби. Така са открили пълното отсъствие на обоняние при ястребите, което е цяло щастие за тези птици, като се има предвид храната, която употребяват.

— Това ято се събира тук от всички страни — каза Франсоа, — много от птиците сигурно са прехвръкнали сто километра.

— А може би и двеста — добави Люсиен, — такова разстояние за тях е нищо. Ако знаех точно времето, когато трупът е бил забелязан от първия ястреб, бих могъл да кажа от какво разстояние са дошли останалите.

— По какъв начин? — заинтересуваха се Базил и Франсоа.

— Първо: те всички са хвръкнали насам по едно и също време…

— В едно и също време? — прекъсна го Базил. — Но как е възможно това, когато някои от тях са били на двеста километра?

— Разстоянието тук няма значение — възрази Люсиен. — Те всички са полетели насам почти по едно и също време. При търсене на храна ястребите правят огромни кръгове, които се пресичат помежду си. Щом някой ястреб види мърша, той моментално се спуска надолу, неговият съсед „по кръг“ вижда това движение, разбира какво означава и прави същото, а след него следващият и по-следващият…

— Но как разбират, че техните събратя са открили плячка? — недоумяваше Франсоа.

— Ако Базил е далеч в прерията, ти ще можеш ли да познаеш по движенията му, че преследва дивеч?

— Разбира се.

— Така постъпват и ястребите, които имат по-остро зрение от теб и до тънкост разбират всяко движение на подобните си. Доказах ви, че са тръгнали по едно и също време, а тъй като ястребите летят в права посока към плячката, като знаем скоростта на летенето им и времето, когато са пристигнали тук, можем да определим изминатото от тях разстояние. Ако предположим, че първият ястреб е дошъл тук преди два часа, и приемем, че всички ястреби са летели със скорост петдесет километра в час, можем да заключим, че някои са изминали досега по сто километра. Вярна ли е сметката ми?

— Във всеки случай интересна е — забеляза Базил.

— Но какво чакат сега? — попита Франсоа. — Защо не ядат овена?

Въпросът на Франсоа беше напълно естествен. По-голямата част от ястребите, вместо да се нахвърлят на трупа, спокойно седяха на скалите и дърветата.

— Навярно чакат овена да започне да се разлага, тъй като го предпочитат така — предположи Базил.

— Напротив, ястребите повече обичат прясна храна.

— Но тогава какво им пречи да го ядат? — продължаваше да пита Франсоа.

— Пречи им дебелата кожа. Ястребите нямат силни нокти като орлите. Те че са в състояние да разкъсат кожата и чакат, докато тя омекне от разлагането.

Това обяснение беше вярно, тъй като всеки от новодолетелите ястреби се хвърляше върху овена, но щом виждаше, че не може да се справи с него, отлиташе и спокойно кацаше на скалата или дървото.

Но след известно време момчетата видяха, че някои ястреби започнаха да кълват месото, където бе попаднал куршумът на Базил. Раната, разбира се, се увеличи и всички останали птици побързаха да се струпат върху трупа. След по-малко от пет минути дървото и овенът бяха покрити с птици. Борът не издържа такава тежест, изпращя и се пречупи. Чу се пронизителният крясък на орляка от птици, а тялото на овена тежко падна на по-долните скали.

Между птиците настъпи суматоха, но те скоро се успокоиха и отново се нахвърлиха върху плячката.

Кожата на овена се бе разкъсала при падането и сега те лесно можеха да го кълват. Бързо се струпаха всички, съскаха, удряха се една друга с криле, човки, нокти, проявяваха злоба и хищност. Младите ловци е любопитство наблюдаваха всичко, което ставаше пред очите им. Франсоа погледна към кръжащите отгоре ястреби и изведнъж извика:

— Вижте! Бял сокол!

Базил и Люсиен вдигнаха глави и видяха бяла птица, която плавно разсичаше въздуха. Тя се виеше по-високо от ястребите, но и на такова разстояние изглеждаше по-голяма от тях.

Момчетата, които никога не бяха виждали такава птица, се питаха каква ли е големината й.

— Тя е три пъти по-голяма от ястребите — реши Люсиен. И неговата сметка беше приблизително вярна.

Каква беше тази птица? Лебед? Не, тя имаше съвсем друг полет. За пеликан, бял ибис или рибар, които момчетата добре познаваха, също не можеше да се говори. Бял орел? Но те никога не бяха чували за бели орли. По летежа си птицата най-много приличаше на сокол или ястреб.

Птицата започна да се спуска и момчетата с интерес я наблюдаваха, когато изведнъж се показа и друга бяла птица. Скоро и двете се озоваха на двеста метра над земята, започнаха бавно да кръжат и да се спускат към мястото, където се бяха събрали ястребите.

Денят беше ясен и на слънчевата светлина птиците изглеждаха особено красиви. Отблизо вече не бяха съвсем бели. Горната част на тялото им имаше красив жълтеникав цвят, а крилата — блестящ кафяв оттенък, краят на опашката беше черен, а цялата долна част на тялото и крилете — млечнобели. Главата и шията на тези птици бяха съвсем без перушина и покрити с яркооранжева и червена кожа. Тези два цвята не се сливаха, а образуваха нещо като правилна рисунка. Около шията си имаха нещо като яка. Над червенооранжевите им човки се виждаха израстъци, напомнящи гребен на петел.

— Никога не съм ги виждал по-рано — каза Люсиен, — но все пак мога да определя какви са тези птици.

— Какви? — нетърпеливо попитаха Базил и Франсоа.

— Това е царят на ястребите.

В този миг двете грамадни птици стремително се спуснаха към мършата, а всички останали ястреби се разлетяха на всички страни, като останаха на почтително разстояние.

Без да обръщат внимание на никого, новодошлите птици започнаха усърдно да кълват овена и след няколко минути външността им така се измени, че станаха противни за гледане — цялата им глава, шия и гърди бяха изцапани с кръв.

— Да се опитаме ли да убием поне една от тях? — попита Франсоа.

— Не — отговори Люсиен. — Да ги лишиш напразно от живот, би било грешно, а ако искаш да ги разгледаш по-отблизо, имай търпение.

Люсиен беше прав. След половин час птиците бяха изяли толкова, колкото можеха да погълнат, и започнаха тежко да се разхождат по земята. Като видяха, че птиците не могат да се издигнат, момчетата се затичаха към грамадните хищници и с помощта на Маренго ги хванаха.

Но те не задържаха дълго своите пленници, тъй като миришеха на мърша не по-малко от самия овен.

Когато се върнаха при конете, ловците забелязаха, че ястребите пак се събраха на предишното място и дояждаха остатъците от овена. Към тях се присъединиха няколко вълка, които ту прогонваха птиците, ту ръмжаха под силните удари на техните крила.

Без да чакат края на тази отвратителна сцена, момчетата възседнаха конете и отново тръгнаха из прерията.

Глава шестнадесета

Най-сетне стигнаха до голяма бизонова пътека и тръгнаха по нея. Пътят водеше на север и беше трудно да го изгубят, тъй като беше покрит с ясни следи от бизони. Затова момчетата бяха весели, като се надяваха, че съвсем скоро ще видят бизони. Но не бе съдено тези надежди да се осъществят скоро. Животните, които всяка година извършваха своето пътешествие на север, през пялото време тичаха, почти без да се спират, и не беше лесно да се стигнат.

През нощта пътниците трябваше да се отбият доста настрани от пътя заради конете, тъй като след минаването на бизоните по пътя не беше останало ни стръкче трева. Липсата на храна започна силно да безпокои момчетата. На втория ден месото от мечката свърши, тъй че трябваше да си легнат без вечеря. А минаваха през местност, където нямаше никакви животни освен бизони, вълци и много рядко антилопи.

На третия ден гладът започна да мъчи младите ловци, наоколо не се виждаха ни птици, ни животни. Към обяд, като минаваха през местност, обрасла с див чай, видяха два глухара, които прехвръкнаха над тях. Франсоа веднага стреля, но птиците бяха много далеч и бързо се изгубиха от погледа им. Това още повече раздразни глада на момчетата, които разбраха, че вероятно не ще намерят никаква храна, докато не стигнат бизоните. С тази надежда в сърцата, те пришпориха конете и се понесоха напред.

Привечер, измъчени силно от глада, момчетата се питаха дали не трябва да пожертват Жанет или Маренго. И двете животни им бяха истински другари и много им помагаха по време на експедицията.

Но колкото и да беше ужасно това, ловците трябваше да решат кого да пожертват. И двете животни бяха еднакво мършави. Жанет никога не е била охранена, а Маренго силно отслабна по време на пътуването. Момчетата решиха, че Жанет трябва да умре.

Горката Жанет! Тя и не подозираше, че дните й са вече преброени! Ловците решиха да я убият при първото спиране, но изминаха няколко километра, без да намерят удобно място за нощувка. Никъде нямаше вода, без която беше безсмислено да спират.

През този ден бизоновата пътека ги доведе в прерия, покрита с варовити хълмове. Ни трева, ни дърво, ни най-малък признак от растителност нарушаваха еднообразието на този пейзаж. Накъдето и да погледнеха, навред се простираше ослепително бяла варовита повърхност. Слънцето пламтеше нетърпимо, отново ги измъчваше жажда. В гърдите им влизаше варовитият прах, който се носеше след преминаването на бизоните. Трудно беше да се каже кое ги мъчеше повече — гладът или жаждата.

Появиха се вечерните сенки, хълмовете станаха сивосини, когато пътниците отново излязоха в зелена прерия. Животните тръгнаха по-уверено. Местността показваше, че водата не е далеч, а когато изкачиха един хълм, видяха ручей. Конете присвиха уши, спуснаха се от височината и нагазиха до колене във водата.

За щастие ручеят не беше солен, в противен случай всички биха загинали.

След като се напиха със студена чиста вода, пътниците се изкъпаха от варовития прах и започнаха да се готвят за нощуване.

Прясната вода малко позаглуши глада им и ги накара да обмислят дали да не отсрочат смъртта на Жанет поне до утре. В това време Маренго изчезна някъде. Като се огледаха, го видяха при ручея, зает с някакъв предмет. Това се оказа скелет на голям бизон, който кучето можеше само да ближе, тъй като вълците не бяха оставили нищо по него. Разочарованите ловци се върнаха назад. Но на Люсиен изведнъж му хрумна мисълта да опитат да сварят поне супа от тези кости. Те не бяха изсъхнали, така че от тях можеше да стане супа. Докато Франсоа събираше съчки и дърва за огъня, а Базил отделяше с брадвичката ребрата и крайниците на скелета, Люсиен отиде да търси растения, като се надяваше да намери лук, ряпа или някой друг подходящ зеленчук.

Изведнъж се чу радостният вик на Базил, придружен от див, почти безумен смях. Франсоа и Люсиен изплашено погледнаха брат си, като не разбираха как може да се смее при такива тежки обстоятелства.

Базил размахваше брадвичката и викаше:

— Елате, елате тук! Намерих великолепна вечеря!

Братята се приближиха и като видяха, че Базил показва ставите на бизона, разбраха причината за веселието му. Костите бяха пълни с мозък!

— Тук има няколко килограма! — продължаваше Базил. — Та това е най-вкусната част от бизона! От него може да се приготви вечеря за дванадесет души, а ние се готвехме да си легнем гладни. Колко глупаво, че не се сетихме за това по-рано, а подминахме толкова скелети! Помогнете ми да пренеса тези кости и аз ще ви покажа как се приготвя вечеря.

Скоро с помощта на брадвичката момчетата извадиха мозъка, който се оказа много вкусен. Ловците отново се развеселиха и бързо забравиха глада и жаждата. Оставаше мозък най-малко още за два дни, а той беше и извънредно хранителен. Успокоени от това, момчетата легнаха и въпреки проливния дъжд заспаха дълбоко. Излишно е да казваме, че смъртната присъда на Жанет беше отменена.

Глава седемнадесета

На следващото утро момчетата станаха весели и бодри, отпочинали си бяха и конете, заситени от добрата храна.

Накладоха огън и отново опекоха от мозъка. След като хапнаха и натовариха останалия запас върху гърба на Жанет, ловците отново тръгнаха по бизоновия път.

Местността, през която се движеха сега, спадаше към така наречената вълниста прерия. Прерията не винаги е гладка равнина, както някои предполагат. Напротив, тя често е покрита с високи хълмове и е прорязана от долове.

Момчетата срещаха по пътя си високи хребети, между които зееха дълбоки падини. Картината на степта напомняше морска повърхност след силна буря. Това бяха сякаш застинали редици високи вълни, чиято вода се е превърнала в земя и се е покрила със зелена трева.

Височините и доловете в прерията се простираха от изток към запад, а момчетата вървяха на север, така че пътят им ту слизаше, ту се издигаше по земните гънки.

Те жадно оглеждаха местността с надежда да видят бизоните, но съвсем не очакваха зрелището, което внезапно изникна пред очите им.

Току-що бяха изкачили един от ридовете, зад който се простираше малка, дълбока, почти кръгла долина, покрита с трева. Около нея течеше ручей, а по брега му растяха ниски върби.

На поляната, оградена от ручея и дърветата, ставаше нещо толкова необикновено, че момчетата веднага спряха конете.

Няколко животни се бяха вкопчили в смъртна борба. Те бяха около дванадесет, грамадни, страшно разярени. Боят беше толкова ожесточен, че пялата трева беше изровена от копитата им.

— Бойната стойка, а главно страшното мучене убеди момчетата, че виждат пред себе си бизони.

Но защо ловците ги гледаха с такова безкрайно учудване? Нали нямаше нищо чудно в това, че най-после видяха бизони, след като бяха вървели след тях дни наред. Отговорът се криеше в това, че бизоните, които се биеха долу, бяха бели!

Братята не намираха думи, за да изразят учудването си. Те стояха мълчаливо и смаяно гледаха към долината, без да вярват на очите си. Да, нашите герои действително виждаха пред себе си бели бизони, макар главата и краката на някои от тях да бяха тъмни. Най-чудното беше, че между тези животни нямаше нито един обикновен черен или кафяв бизон. Момчетата напразно се мъчеха да си обяснят как са могли тук да се съберат само бели бизони, и то толкова много. Но както и да е, белите бизони бяха пред тях и ако успееха да убият поне един от тях, целта на пътешествието щеше да бъде постигната.

Но дали ще успеят? Увлечени в борбата, животните не забелязваха момчетата. Братята решиха двама да останат на конете, за да имат възможност да преследват животните, а третият да се приближи пеш и да се опита да стреля, преди те да се разбягат. Тази задача беше възложена на Базил, който слезе от коня и започнала лази към бизоните, а другите двама останаха на височината. Базил стигна до върбалака, без да бъде забелязан, и се озова на петдесет крачки от стадото. Бизоните продължаваха да вилнеят, като вдигаха прах и с рев се нахвърляха един върху друг. Базил изчака, докато най-голямото и съвсем бяло животно се приближи до него, и стреля. Грамадното животно падна, а другите, щом чуха гърмежа и усетиха врага, веднага прекратиха боя и се спуснаха към прерията.

Без дори да погледне убития бизон, Базил се втурна към коня си, който се приближаваше към него, чул гласа му. Франсоа и Люсиен вече преследваха бягащото стадо и Базил скоро ги настигна. След няколко минути тримата се изравниха с бягащото стадо. Чуха се изстрели, но макар всички да улучиха, животните продължаваха да бягат, като че ли нито едно от тях не беше ранено. Докато ловците пълнеха пушките, бизоните отминаха толкова далеч, че беше невъзможно да ги настигнат. Момчетата решиха да се върнат при убития от Базил бизон.

Но какво беше учудването им, когато го видяха изправен на крака! Бизонът беше заобиколен от вълци. Те се хвърляха от всички страни върху раненото животно, което бързо се въртеше и се защитаваше с рога. Няколко вълци, навярно мъртви, лежаха на земята, а останалите продължаваха своето отчаяно нападение. Разяреният бизон с гневен поглед посрещаше неприятеля и успешно се защитаваше.

Но скоро вълците започнаха да вземат надмощие. Страхувайки се, че вълците ще повредят кожата, ловците решиха да се намесят. Те се насочиха към бизона и го оградиха от три страни. Вълците се разбягаха, а бизонът, като видя нови врагове, започна да се хвърля ту към един, ту към друг, като се мъчеше да повдигне конете на рогата си. Той се хвърляше така стремително, че беше трудно да се опази човек от него. Най-после Базил стреля и куршумът попадна в сърцето му. Огромното животно се олюля и падна на колене. От устата му бликна кръв и след няколко минути бизонът беше мъртъв. Като се увериха в това, ловците скочиха от конете, извадиха ножове и вече искаха да започнат да дерат кожата му, когато с изумление видяха, че това съвсем не е бял бизон, а чер, боядисан в бяло!

Това чудо се обясняваше много просто. Когато момчетата прокараха ръка по козината на бизона, по пръстите им остана бял прах като от тебешир. Тогава те си спомниха варовитите хълмове, през които минаха вчера, дъжда, който валя през нощта. Бизоните бяха се търкаляли по прашните варовити хълмове и бялата варовита кал се беше полепила по козината им. Ето защо ловците ги взеха за бели бизони.

— Е — извика Базил, като буташе с крак мъртвото животно, — даже и черният бизон не е лошо нещо! Ще имаме прясно месо за обяд. Това ще ни утеши в нашето нещастие!

Като каза това, направи знак на братята си да му помогнат и тримата започнаха да дерат кожата на бизона.

Глава осемнадесета

През този ден ловците за пръв път обядваха с прясно бизоново месо, а част от него изсушиха на огъня. Момчетата решиха да пренощуват тук, а на другия ден да продължат. Легнаха късно, тъй като трябваше да приготвят месо за няколко дни.

Докато двамата почиваха, третият пазеше. Бяха на открито място, а конете пасяха наблизо. Миризмата на печеното месо привлече много вълци, които цяла нощ виеха и скитаха около лагера.

Пръв дежури Франсоа, след него Люсиен, а после Базил. На него му се падна да бодърства доста дълго, не беше си доспал и му беше криво. Затова реши да отмъсти сутринта на вълците, заради които трябваше да стои на пост.

Когато се развидели, той реши да разбуди Франсоа и Люсиен с гърмеж, като си избра най-големия вълк.

Когато вдигна пушката си, някои вълци сякаш разбраха намерението му и се разбягаха, но други останаха по местата си. Най-сетне той си избра един и гръмна: чу се силен вик, а след него се чуха и други викове от всички страни на долината.

Момчетата се събудиха и скочиха на крака. Това не беше вой на вълци, а пронизителен, див човешки вик, войнственият вик на индианците!…

Младите ловци онемяха от ужас. Внезапно от тъмнината изскочиха петдесет огромни индианци, които веднага се нахвърлиха върху тях. Базил беше ударен и падна, а Люсиен и Франсоа бяха хванати. Ако се бяха противили, щяха да ги убият на място. Но дори и сега нападателите като че се колебаеха дали да ги убият веднага.

Те бяха силно раздразнени от това, че Базил рани един от другарите им, когото взе за вълк. Но като видяха, че противниците им са три момчета, решиха да не ги убиват веднага.

Вързаха им ръцете на гърба, качиха ги на конете, взеха всички вещи и ги изведоха от долината. Скоро стигнаха до мястото, където бяха вързали своите коне. Тук индианците спряха за малко, а след това цялата дружина препусна из прерията.

След един час те доведоха пленниците в голям лагер на брега на широка, но плитка река. Там имаше около сто вигвама.

Хвърлиха пленниците на земята пред лагера, на брега на реката. Скоро около тях се събраха жени и деца, които ги разглеждаха с любопитство. Но когато научиха, че пленниците са ранили индианец, тълпата се приближи с викове и заканителни жестове. Те започнаха да мъчат нещастните момчета, като дърпаха ушите им, скубеха косите и забиваха стрели в ръцете и раменете им.

При нападението на индианците Базил бе паднал в безсъзнание от силен удар в главата. Той намери сили да стигне до индианския лагер, но окончателно дойде на себе си едва след мъките, на които ги подложиха жените. Тогава си спомни за талисмана. През цялото време братята му напомняха да се възползва от тайнствената кесийка за тяхното общо спасение, но Базил бе много зашеметен от удара, за да може да направи нещо. Едва сега се опита да достигне шнура и извади кесийката, но ръцете му бяха вързани. Не можа да хване шнура и със зъби. Тогава се обърна към братята си, като ги помоли те да извадят шнура със зъби, ала двете момчета бяха много далеч и не можеха да допълзят до него.

Като виждаше жестокото отношение и възбудата на индианците, Базил очакваше и по-лошо, като се боеше, че дори талисманът няма да ги спаси. След много безплодни усилия да извади кесийката той започна да прави знаци на окръжаващите го жени, като навеждаше глава и показваше гърдите си. Но те не го разбираха и само се смееха на тези жестове.

В това време индианците стояха по-настрани и се съветваха какво да правят с пленниците. Някои от тях бяха много враждебно настроени. Те говореха високо, силно жестикулираха, като показваха откритото място пред лагера.

По едно време всички индианци се въоръжиха е лъкове и стрели, а двама от тях изнесоха от лагера голям стълб и го забиха на откритата площадка. Боже! Момчетата разбраха страшната истина. Индианците се готвеха да ги привържат към стълба като мишени за техните стрели. От гърдите на нещастните братя се изтръгна отчаян вик. В последните минути им се искаше да си кажат много неща, но гласовете им се заглушаваха от виковете на жените и децата, които скачаха по площадката в очакване на предстоящото зрелище. За щастие Базил беше избран за първа жертва. Двама индианци го хванаха, довлякоха го до стълба и започнаха да го събличат, за да се целят по-добре в голото тяло. Когато освободиха ръцете и съблякоха ризата му, вниманието им беше привлечено от висящата на гърдите му обшита кесийка. Един от тях я взе и извади от нея лула от червена глина. Индианецът извика, взе лулата и се втурна към тълпата. Дулата преминаваше от ръце в ръце, но един индианец като че особено се стремеше към нея. Щом успя да я погледне, той стремително се хвърли към Базил, а другите го последваха. Базил, чакал удобен случай, започна хладнокръвно да прави тайнствени знаци, на които го бе учил баща му. Индианецът веднага ги разбра, изтича към Базил, развърза въжетата, вдигна момчето на крака и го прегърна с приятелски възклицания. Всички индианци се трупаха около него, хващаха го за ръцете, след това се спуснаха към Франсоа и Люсиен. Развързаха и тях.

Заведоха трите момчета в една палатка и ги нагостиха отлично. Хората, които преди минута се готвеха да ги убият с най-ужасна смърт, сега се надпреварваха да им оказват всякакви почести.

Навярно читателят се чуди защо обикновената глинена лула произведе такъв ефект. Ще се постарая да му обясня с няколко думи.

Може би сте чували за знаменития вожд на племето шавало Текумзе? Той вероятно е бил най-великият вожд на индианците. През време на последната война между Англия и Съединените щати Текумзе се опитал да вдигне всички индианци, за да прогонят белите от Америка. Той имал брат Елсватава, известен като пророк. Елсватава горещо споделял идеята на брат си и обикалял всички племена в Западна Америка, за да ги вдигне на въстание. Той бил умен, красноречив човек, който срещал добър прием навсякъде. Делото, за което се борел, било скъпо на всички индианци. Слушали го и той пушел лулата на мира с хората от всички племена. Лулата, която пророкът употребявал при своите странствания, беше същата, която Базил носеше на гърдите си. Индианците веднага я познаха по оригиналната резба и йероглифите.

Но как беше попаднала тази лула у бащата на Базил? Ето как. Текумзе бе убит по време на войната с американците, но пророкът живя още дълго след брат си. Скоро след пристигането си в Америка полковник Ланди случайно се срещна с пророка и се сприятели с него. Те си размениха подаръци и полковникът получи червената лула. Пророкът бе казал на полковника, че при среща с индианци тази лула може да му послужи много, научи го и на необходимите знаци за такъв случай, а полковникът ги предаде на Базил.

Скоро момчетата вече бяха в състояние да се обясняват със своите нови приятели с помощта на жестове, които никой друг народ не разбира така добре, както индианците.

Братята обясниха кои са и защо са дошли в прерията. Когато научиха целта на тяхната експедиция, индианците им предложиха да тръгнат заедно, като ги увериха, че ще намерят и убият бял бизон.

След няколко дни лов заедно с индианците най-после белият бизон беше убит. Одраха кожата му, напоиха я с консервираща мас, която Люсиен носеше със себе си, и внимателно я натовариха на гърба на Жанет.

Ловците се простиха със своите приятели и тръгнаха да се връщат, а индианците ги изпратиха до границата на Луизиана. Момчетата благополучно пристигнаха вкъщи, където бяха радостно посрещнати от баща си и от Юго. След като получи желаната кожа, старият полковник беше най-щастливият човек. Той се гордееше със своите момчета повече откогато и да било и с голямо удоволствие слушаше разказите за техните приключения по време на експедицията за белия бизон.