Дяволския остров

Глава първа

Лично за мен на земята няма по-интересен кът от Луизиана. Там за пръв път стъпих на американския материк. Напуснах училище, завладян от страстна любов към природата. И сега тук можех да се наслаждавам на неповторими и девствени природни красоти.

В това отношение Луизиана може да предложи всичко. Нейната обширна територия, много по-голяма от Англия, е покрита ту с гъсти гори, ту с прерии, където често пъти няма да видиш дори конска пътека, а нерядко гората и прериите преминават в непроходими блата. Тук растителността е пищна, изобилна, почти тропическа. Могат да се изброят повече от сто вида тукашни дървета, между които: магнолията, която много прилича на лавъра, с листа като че ли лакирани и огромни цветове; палми с ветрилообразни листа; мрачни кипариси, чиито клони са декорирани със сребрист мъх. Ако растителното царство на Луизиана ми доставяше истинска наслада, то какво да кажа за царството на животните? Безчислени стада от елени бродеха по саваните; из горите се разнасяше ръмженето на пуми, които властваха необезпокоявани над по-малките животни; вълци, рисове, лисици, порове, еноти.

В реките, заливите и лагуните царуваше чудовищният алигатор, който всяваше ужас сред рибите, четириногите, водните птици и сред всичко живо, което би имало нещастието да се приближи към неговата уста или да попадне под ударите на ужасната му опашка. Близо до водите живееха големи птици с блестящи пера, като белия рибар, луизианските жерави, синия рибар и най-блестящия от всички останали, облечения в червено фламинго.

За мен, страстния ловец, Луизиана беше обетована земя. Още с пристигането си се впуснах в обиколка, за да изследвам най-дивите части на нейните блата, равнини и гори. Но все още Не бях удовлетворен. Нито веднъж не срещнах фламинго. Почти се отказах да видя наред с другите си ловни трофеи и фламинго когато случаят ми помогна. В хотел „Сен Шарл“, където живеех, срещнах един господин. В него нямаше нищо забележително. От останалите го отличаваше само военната му униформа. Запозна ни общ приятел. Така започна приятелството ми с капитан Меси, командир на митническия катер „Бдителни“, пуснал котва в устието на Мисисипи.

Веднъж, когато обядвахме заедно, разговорът засегна лова. Заговорихме за животните, които се срещат из тази страна. Признах пред него, че имам силно желание да посветя част от времето си на лов за фламинго, както и досегашните си неуспешни опити. Дори изразих съмнение в съществуването на фламинго в Луизиана.

— Фламинго! — извика капитан Меси. — Аз настоявам, че тук ги има. Лично аз съм стрелял по цели ята!

— На кое място? — попитах аз.

— По целия бряг на изток от устието на Мисисипи. Срещат се главно в околностите на остров Баратария. Навярно знаете този остров, където старият пират Лафит обикновено пуска котва.

Това неочаквано разкритие усили желанието ми да отида отново на лов за фламинго. Вече бях взел решение да направя пътешествие до острова на пиратите.

— Ако, разбира се, това е възможно? — изказах аз известно съмнение.

— Защо мислите, че не е възможно? — попита капитанът. — Ако сте човек, който би се задоволил с гостоприемството на един митнически кораб, то бихте били желан гост на „Бдителни“. На моя кораб можете да прекарате седмица, дори месец, стига да желаете. Аз се ангажирам да ви заведа на такива места, където можете да убиете достатъчно фламинго, за да напълните с тях цяла лодка!

Приех с радост поканата. Двадесет и четири часа след това бях вече на палубата на кораба и ние отплавахме към устието на Мисисипи.

Верен на своето обещание, капитан Меси ме заведе в онези места, където живееха птиците фламинго. След като направих голям лов на фламинго и задоволих любопитството си, оставих птиците на мира. Освен интересите на ловеца и естественика сега в мен се събудиха и други интереси. Тези брегове будят исторически спомени: за проучванията на Луизиана от испанеца Де Сато и колонизацията на страната, ръководена от французина Ласал. Но капитан Меси ми разказваше не само за Луизиана я за нейното минало. Научих за няколко приключения, в които той беше участвал. Капитанът бе играл не една роля в живота, но, както скромно добавяше той, тези роли никога не са били блестящи! Той бе взел участие във всичките войни в Тексас. На младини беше се включил в революционните войни на Южна Америка. А много по-рано, още като юноша, беше преживял редица приключения, не по-малко интересни от разказите му за обсади и сражения. Тогава е бил китоловец. На колко много опасности и рискове е бил изложен животът му! Изтръпвах, слушайки го, но същевременно научавах много интересни сведения и описания на моретата и животните, които живеят в тях. И искам да съобщя всичко това на моите млади или стари читатели. Това, което имам желание да ви разкажа, са неговите приключения, изложени в същия ред, в който той сам ми ги разказа.

И така, читателю, вече си предупреден. Не ти разказвам аз самият, а капитан Меси, който действително е ходил на лов за китове.

— Родих се на село, в глуха гора — започна капитан Меси своя разказ. — За първи път моите очи видяха светлината в източния окръг на щата Ню Йорк. По онова време там беше рядко населено. Въпреки това още от най-ранно детство чувствах влечение към морската служба. Вероятно това свое желание съм наследил от баща си, който също бе морски офицер. Но тъй като баща ми бе починал по време на корабокрушение, майка ми не искаше да стана и аз моряк.

Морето й бе отнело съпруга и тя твърдо вярваше, че то не ще пощади и сина й.

Не мога да кажа, че познавам баща си. Бях малък, когато морето го отне завинаги от нас. Но в детските си години бях слушал много неща за него и само едно добро нещо: „Истински моряк от главата до петите“. Тази фраза винаги се повтаряше, когато ставаше дума за баща ми.

Вълнението, което изпитвах от разказите за неговите подвизи, разкри моето призвание. Слушах тези разкази всеки път, когато идваше някой гост в нашата къща. Моята страст към морето растеше от година на година въпреки усилията на майка ми да я пресече и да ме отклони от морето. Тя мечтаеше да стана юрист. Ето защо се стремеше да ме възпита в това направление. Мъчех се да убедя майка ми да ми позволи да постъпя моряк. Но тя остана глуха към моите молби. Органичната й омраза към морето беше по-силна от моите молби.

В продължение на няколко години този въпрос често пораждаше спорове помежду ни. Понякога ставаха доста бурни. Аз се защитавах с най-различни аргументи — майка ми мъжествено посрещаше моите атаки и обикновено тя излизаше победителка. Най-после, след като се убедих, че никога не ще отстъпи да стана моряк, избягах от къщи.

Отпътувах за Ню Йорк. Нямах никакво намерение да остана в този град, но оттам всекидневно отплаваха кораби към всички краища на света. Няма друго пристанище, където биха могли да се видят наведнъж толкова много кораби с различни знамена.

Докато се настаня като моряк, изпитах редица затруднения, които едва не ме доведоха до отчаяние. Бях на шестнадесет години и макар да бях напреднал доста в учебните занятия, нямах понятие за нищо друго, бях напълно неспособен да си изкарвам хляба както на сушата, така и по вода…

Бих се съгласил на всичко вече, когато съдбата ме срещна с един човек, който за щастие или за нещастие оказа решаващо влияние върху съдбата ми.

Този човек беше капитан на китоловен кораб. Не се запознах с него на кораба му, тъй като той бе закотвен на Нюбедфорското пристанище. Запознахме се на крайбрежната улица в Ню Йорк. Бях ходил на борда на един параход, който заминаваше за Западна Индия, и си предложих услугите, но както винаги получих отказ. Вървейки по улицата, се бях замислил за печалната си съдба, когато чух глас зад себе си:

— Хей, млади човече, елате насам, искам да ви кажа няколко думи!

Тъй като наоколо нямаше никой друг, за когото да се отнасят тези думи, аз се спрях. В същия момент познах човека, който говореше с капитана на парахода, който бях напуснал преди малко. Този господин се приближи до мен и каза:

— Наистина ли искате да пътувате по море? — И без да ми даде време да отговоря, продължи:

— Зная много добре, че имате силно желание да пътувате по море. Няма ли да ви бъде приятно да направите едно малко пътешествие с мен? Имате изнежен вид, но това не е толкова важно. Не сте само вие такъв на борда на „Летящият облак“. Там е безопасно и не е така лошо. От време на време работата е тежка, но мисля, че вие няма да обърнете внимание на тази дреболия. Това не трябва да ви спира, ако у вас тече кръвта на моряк. А аз съм уверен, че това е така. Достатъчен ми е само един поглед, за да разбера това. И така, бихте ли имали нещо против, ако ви предложа да станете blubber hunter2?

През време на този странен разговор, от който разбрах само половината, той не преставаше да мести цигарата си от единия ъгъл на устата в другия. Всичко това ме накара да помисля, че може би се подиграва с мен. Неговият последен въпрос затвърди това мое мнение. Нямах ни най-малко понятие какво е „blubber hunter“.

— He! — сухо и отсечено отговорих аз. — Всичко, каквото желаете, мога да бъда, само не и „blubber hunter“ — завърших аз с дълбоко презрение.

Готвех се да му обърна вече гръб и да си тръгна, но последният ми поглед, отправен към този оригинал, изведнъж промени мнението ми за него. Той беше в разцвета на силите си, около четиридесет — четиридесет и пет години. В израза му нямаше нищо, което да отблъсква. Изглеждаше весел, дори комичен благодарение на маниера, с който пушеше цигарата си. Тази цигара, здраво стисната между зъбите му, винаги образуваше остър ъгъл с повърхността на лицето му. Горящият край на цигарата ту се издигаше до края на носа му, ту се спускаше по-ниско от брадичката му. Той изслуша моя сух и груб отговор, изгледа ме от главата до краката и проговори:

— Значи всичко друго, само не и „blubber hunter“? Да, вие наистина сте чудак! Значи тъй! Приемате да служите на кораб при каквито и да е условия. Не отричайте. Сам чух какво говорехте.

Значи твърдо отказвате да станете китоловец? Позволете ми да ви кажа, младо момче, че може да получите още по-лоша служба и че въпреки надутата ви външност моите юнаци от „Летящият облак“ имат право да се смятат не по-малко важни от вас.

Той се обърна и с бързи крачки започна да се отдалечава. Тогава разбрах грешката си. И наистина, от мига, в който извади от устата си „снаряда“, изразът на лицето му съвсем се промени. В него нямаше вече нито следа от ирония или глупост. Лицето му стана решително и сериозно.

— Моля, господине! — извиках аз след него с тон на разкаяние и извинение. — Виждам, че стана недоразумение. Моля да бъда извинен. Съвсем не ви разбрах, че под думите „blubber hunter“ разбирате китоловец. Ако знаех, че това е така, веднага щях да се съглася. Ще бъда много щастлив, ако ми дадете тази длъжност.

— Да, мое момче — отговори той, като се спря. — Аз също схванах, че между нас стана недоразумение. Оставям настрана всички неясни изрази и отново ви предлагам: искате ли да станете китоловец?

— За мене няма нищо по-приятно от това, господине! Предпочитам да бъда китоловец.

Говорех истината, тъй като по онова време професията на китоловеца, поне в Съединените щати, бе на голяма почит. От нея можеше да се направи състояние. Но не това ме съблазняваше. Бях привлечен от романтичната страна на професията, приключенията, опасностите, дръзките начинания и въобще от целия този свят, в който често се случва да чувстваш, че животът ти виси на косъм.

— До утре! — каза капитанът. — Ще ви дам всички необходими указания. Ще ме намерите в хотел „Кораб и котва“ на пристанището Пек. Попитайте за капитан Дринкуотър от „Летящият облак“. Корабът е на котва в Ню Бедфорд. Ще ви очаквам в десет часа, мое момче. Бъдете точен, ако желаете да станете китоловец!

След това той пак захапа цигарата и ме остави сам на крайбрежната улица.

Глава втора

На следващия ден в десет часа аз се явих в хотел „Кораб и котва“. Разделих се с капитана едва след като вече бяхме подписали договора и вече бях член на екипажа на „Летящият облак“. Капитанът ми посочи къде ще намеря кораба и ми заповяда веднага да тръгна.

След двадесет и четири часа бях в Ню Бедфорд, на борда на „Летящият облак“, а една седмица след това вече плавахме в Атлантическия океан по посока на нос Хорн. След като го минахме, навлязохме във водите на Тихия океан, който, както тогава, така и сега си остава главното място за лов на китове.

На борда на „Летящият облак“ имаше още неколцина младежи като мене, които за пръв път излизаха в морето. Но с бързината и схватливостта, характерни за американците (простете ми тази лека проява на национално тщеславие), те в скоро време се научиха да понасят трудностите. Бързо постигнаха всичко, което е необходимо да се знае при маневрирането на един кораб. Още не бяхме стигнали до нос Хорн, и екипажът вече се справяше отлично с всичко. Ала върху цялата тази картина имаше едно петно. Нашият капитан съвсем не беше такъв, какъвто трябваше да бъде.

Дринкуотър, преведено буквално, означава водопиец. Никой не би могъл да има по-неподходящо име. Много повече на капитана би прилягало името „дринкрум“ т.е. — ромопиец. Може да се каже, че той изпитваше ненавист към водата и не пиеше нито капка от нея. Всъщност не беше лош човек. Беше великодушен, добър и щедър, но под влияние на рома неговата необузданост стигаше до крайност, като можеше да бъде сравнена само със страстта му към любимото му питие, рома „Санта Крус“. Неведнъж тази му страст ставаше причина да излага на опасност не само себе си, но и екипажа, и кораба. Той много обичаше да се хвали, че „Летящият облак“ е най-добрият от всички кораби, че може да плава с всичките си платна, макар вятърът да е като ураган. И наистина корабът имаше добър ход. Но аз познавах кораби, които можеха да му съперничат по бързина и сигурност, дори нещо повече. Но всеки, който би имал смелостта да каже тази истина, веднага и завинаги щеше да бъде изключен от списъците на капитана. Когато беше под влиянието на рома, той виждаше враг, който иска да го изпревари, във всеки срещнат по пътя кораб. Тогава той зарязваше всяка работа, заповядваше да се вдигнат всички платна и гонитбата започваше. В такива случаи той хвърляше такава енергия, като че ли гонеше награда.

Бяхме на лов за кашалоти. Насреща ни се беше задал един и приготвихме лодките за спускане в морето, когато на хоризонта се показа наш съперник — друг китоловен кораб. Движеше се по вятъра и също бе излязъл за кашалоти. Кашалота, който другият кораб искаше да улови, беше много по-голям — мъжки — от този, когото ние преследвахме.

— Кълна се в Йосафата! — извика капитан Дринкуотър. Това беше едно от любимите му възклицания. Поставяйки до очите си далекогледа, той продължи: — Ако не се лъжа, това е „Смелата Сара“… Да, гръм и мълния! Това е тя! Напред, юнаци, да покажем на стария Босток как се ловят китове!

Неговата заповед бе изпълнена веднага, защото, трезвен или пиян, капитан Дринкуотър не допускаше ни най-малко противоречие. Веднъж дадена, заповедта се изпълняваше, дори и при най-лоши последствия за нас. В дадения случай капитанът не бе удовлетворен, защото „Летящият облак“ се компрометира в своята бързоходност.

Преди да доближим „Смелата Сара“, тя пусна лодките си, кашалотът бе убит и вдигнат на борда на кораба.

Когато бордовете на двата кораба се доближиха, капитан Босток ни извика:

— Много късно, Дринкуотър, много късно! Ако знаех, че „Летящият облак“ идва след мен, бих му хвърлил въже, за да го взема на буксир. Най-добре ще сторите да се върнете при вашия кашалот, който, струва ми се, преследвахте. Само трябва да бързате, за да успеете да го заловите!

Никога досега не бях виждал такова разочарование по лицето на нашия капитан.

Докато маневрирахме, за да се върнем пак при кашалота, който не ни беше съдено да видим отново, капитан Дринкуотър заповяда да му донесат ром и така — чаша след чаша, докато не се наложи да го отнесат до каютата му, тъй като не можеше да се движи сам.

За щастие на кораба имаше един офицер, който по навици и темперамент беше пълна противоположност на капитана. Това бе помощникът на капитана — Елидж Кофън, но по силата на фамилиарността, царуваща на кораба, всички го наричаха Лидж Кофън.

Роден в Нова Англия, той бе истински китоловец в пълния смисъл на думата. Самото му име сочеше това: Фенимор Купър, кръщавайки един от смелите си герои „Дългия Том Кофън“, бе взел името от живота. И наистина, по целия бряг на Масачузет, от Ню Бедфорд до Бостън, няма да се намери село, в което да не се среща фамилията Кофън.

Няколко месеца плавахме из Тихия океан на лов за кашалоти, които се срещаха често там. Специално за такъв лов беше пригоден и „Летящият облак“.

Тогава петролът още не беше открит и спермацетът струваше много скъпо. Ето защо ловът на кашалоти докарваше добри пари. Ние попаднахме на добро място на осемстотин километра от Чили. Почти всеки ден срещахме кашалоти и убивахме поне по един.

Нашият капитан продължаваше да пие, вкусът му към рома се засилваше паралелно на нашите успехи. Тази прогресия криеше известна опасност за екипажа, но, както и да е, потръгна ни. Към Коледа имахме толкова китова мас, колкото можеше да носи „Летящият облак“. Още стотина бурета и нашият товар щеше да бъде пълен. Естествено, бяхме в отлично настроение, затова решихме да отпразнуваме Коледа тъй весело, както някога са празнували на корабите този голям празник.

Сутринта на Рождество Христово палубата бе почистена, всички струпани по нея предмети бяха вдигнати, след това бе измита и изтрита с пемза, също както на военните параходи.

След свършване на работата моряците облякоха най-хубавото си облекло, което пазеха в куфарите си. Някои така се бяха издокарали, че можеше да се помисли, че ще има бал и на Него непременно ще присъства кралицата на Сандвичевите острови.

Само един от екипажа стоеше настрана и изглеждаше, че невзема никакво участие в трескавите приготовления за празника — офицерът Елидж Кофън. В това радостно коледно утро, когато всички си подхвърляха шеги и се смееха от сърце, Елижд Кофън беше по-мрачен отпреди. С една дума, този ден външният му вид отговаряше на името му3. Но никой не му обръщаше внимание. Той обикновено не взимаше участие в развлеченията на екипажа. Ако ставаше въпрос за молитви обаче, той на драго сърце би се включил, дори би поел инициативата. Трябва да се отбележи, че въпреки студения му и сдържан характер Лидж Кофън не събуждаше у екипажа неприязън.

Слънцето премина зенита и апетитната миризма от кухнята ни напомни, че наближава обяд. Вече започвахме да се облизваме, когато един познат вик прозвуча отгоре и изведнъж промени физиономиите ни:

— Кит!

Не искам да лъжа и смело мога да потвърдя, че никога друг път този възглас не е възбуждал по-малко ентусиазъм на борда. По някои лица се изписа израз на истинско отчаяние. Да се заемем веднага с лова на кашалота, би означавало да се откажем от всички удоволствия през този ден, но капитан Дринкуотър не беше човек, който ще обърне внимание на тези съображения и не би си позволил да пропусне щастливия случай. Дори да допуснем, че той би проявил благосклонност този път, неговият помощник не би закъснял да му напомни професионалния дълг. Едва думата „кит“ замря в ушите ми, и един глас попита:

— От коя страна?

Този зловещ глас беше на Лидж Кофън, който тичаше към кормилото.

— Отдясно — отговори дежурният. — Ето го пак.

Моряците от „Летящият облак“ не биха били истински китоловци, ако запазеха хладнокръвие в подобни минути. След десет секунди всички се струпаха край борда, като се взираха напрегнато в океана.

Когато китът за втори път изпусна своя фонтан от солена вода, беше на повече от километър от кораба. Съдейки по това, че струята беше само една, разбрахме, че пред нас е кашалот, и то много едър.

— Кълна се в Йосафата! — извика капитанът. — Той има сто тона мас! Това тъкмо ще допълни нашия товар, стига да го хванем.

— Момчета — продължаваше той, — на работа! Това е едно прекрасно животно! Погледнете как се движи — бавно, като работен вол. Сякаш ни казва: преследвайте ме, ако смеете! Още сега спуснете лодките, трябва да го хванем!

При всеки друг случай капитанът не би говорил с такъв възторжен тон, а просто би извикал: „Лодките в морето!“

Сега той виждаше, че екипажът не е склонен да лови кашалота, появил се така неочаквано. Миризмата от кухнята привличаше по-силно, отколкото китът. Освен това всички бяха облечени празнично и в такъв случай не искаха да се занимават с друга работа. Ако този кашалот беше животно с обикновени размери, едва ли би представлявал голямо изкушение. Но този екземпляр, от който можеше да се извади сто тона мас, не можеше да ги остави безучастни. Кой китоловец би устоял на такова силно изкушение?

— Момчета — извика капитанът, — непременно трябва да го убием! Да отложим за малко обяда и да уловим животното! Обещавам ви двойна порция от моя най-добър „Санта Крус“.

Глава трета

Екипажът на „Летящият облак“ не се нуждаеше от това обещание, за да се реши.

Капитанът едва бе свършил, когато на кораба се разнесе вик:

— Отлично! Готови сме!

— Лодките в морето и право срещу него. Сто долара на първата лодка!

След няколко мига лодките бяха спуснати в морето и екипажите тръгнаха.

Случайно попаднах в лодката на старшия офицер. Бяхме шестима. Четирима, в това число и аз — гребци, един на кормилото и старшият офицер. Сгрявани от надеждата да вземем сто долара, всички вършехме чудеса. Четиримата гребци бяха млади и силни момчета. Освен това при нас беше най-добрият кормчия от целия екипаж. Благодарение на него, когато се приближихме до кашалота, най-близката лодка беше на сто метра. След минута нашият кормчия се изправи, застана здраво на мястото си, прицели се със своето копие и дълбоко го заби в шията на кашалота. Ние бяхме първи, заслужихме си стоте долара и викахме радостно, за да събудим завист у другите лодки. Изведнъж върху лицето на Кофън се показа уплаха и той извика:

— Настрана! Настрана!

Започнахме да гребем с всички сили и ненапразно. Трябваше да избегнем удара от опашката на кашалота който разпени около себе си морската повърхност. Ударите на огромната опашка следваха един след друг.

— Внимание, той се отдалечава!

Едва се чу този вик и чудовището полетя по посока на вятъра. То се носеше с бързината на кон, скъсал юздата, като отнасяше копието, а болката го вбесяваше.

Нашето въже се размотаваше със страшна бързина. Щом стигна края си, то рязко се обтегна и лодката се понесе много бързо. В продължение на цял час буквално летяхме по повърхността на морето, все по посока на вятъра. Скоро изгубихме от погледа си другите лодки, а също и „Летящият облак“. Започна да ни става страшно. Самият кормчия показваше безпокойство. Що се отнася до Лидж Кофън — той бе съвсем спокоен. Един от нас предложи да се отреже въжето и да се пусне кашалотът на свобода, но Кофън не обърна никакво внимание на това.

— Не! — бавно произнесе той с дълбок глас, сякаш се готвеше да запее псалм. — Няма да го изпуснем току-тъй. Той получи вече един удар, сега трябва да получи и втори. Може би цял месец няма да ни се случи такъв хубав лов, а времето след месец не ще е много благоприятно да се обикаля нос Хорн. Погледнете, той няма да издържи дълго. Не забелязвате ли, че кръвта му изтича.

Наистина беше така. Погледнахме стария кашалот и видяхме, че излизащата от гърлото му вода имаше червен цвят. Това беше ясно доказателство, че копието беше засегнало важни кръвоносни органи на животното. Бяхме толкова уверени, че ще го хванем, щото съвсем забравихме за другите лодки и за кораба. Цялото ни внимание бе съсредоточено върху предсмъртните мъки на ранения гигант. От минута на минута той намаляваше бързината си. Чувствахме това по хода на лодката. Накрая кашалотът спря.

— Най-после! — с тържествен глас извика командирът. — Теглете въжето, момчета! Теглете по-силно!

Ние оставихме веслата и започнахме бавно да събираме въжето. Това скоро съвсем ни приближи до животното. Лидж Кофън, с копие в ръка, се приготви отново да прободе животното. Ударът бе така добре насочен, че кръвта избликна от чудовището. Кашалотът направи последни усилия да се скрие във водата, но отслабнал от загубената кръв, слабо удари с опашката си и едва можа да се потопи на няколко метра дълбочина. В следващия миг отново изплува на повърхността на водата като парче дърво. Едва се забелязваше слабо вълнение, предизвикано от последните конвулсивни движения на тялото му. Сега, когато беше вече мъртъв, трябваше да се върнем назад, за да помолим другите лодки да ни помогнат да домъкнем лова до кораба или да съобщим корабът да дойде тук. Но и в двата случая трябваше да се означи мястото, за да не се лутаме и лесно да го намерим. Кормчията скочи върху тялото на кашалота, покатери се по врата му и заби малко знаме. После измъкна копието, ние намотахме въжето и вече се готвехме да отплаваме назад, когато се раздаде вик:

— Кит!

Викаше кормчията, който бе забелязал нов кашалот. Лесно е да си представи човек вълнението, което ни обхвана. Едва бяхме убили един кашалот, а ето, насреща ни идваше друг. Какъв триумф щеше да бъде, когато съобщим, че сме убили два.

— Охо — извика нашият командир, — те са два. Майка със своето малко. Идват към нас. Внимание! Бил, хвърлете най-напред на малкото!

Тези думи се отнасяха до кормчията, който стоеше прав, с копие в ръце. Офицерът даде този съвет, защото беше уверен, че майката ще остане около малкото си. Тогава и тя можеше да бъде убита. След няколко минути тя се изравни с нас. Рожбата й плуваше редом с нея и изглеждаше като истински кашалот, ала в умален вид. За наше щастие малкото беше откъм левите плавници на майка си, от страната на нашата лодка. Копието полетя. Смъртно ранено, малкото остана неподвижно във водата. Когато се приближихме, нещастната майка изведнъж спря поразена. Без да й даде време да се опомни, Кофън на свой ред хвърли копие, което дълбоко се впи в тялото й.

— Добре я ударих! — извика той.

Но вместо да остане при рожбата си, както очаквахме, китът направи скок нагоре и със страшен шум падна назад, после се втурна напред, влачейки със себе си силно опънатото въже. Ние отново полетяхме. Лодката се движеше много по-бързо от първия път. Скоро загубихме от поглед убития кашалот. А когато най-после раненото животно реши да спре, знамето вече съвсем не се виждаше. Спряхме и започнахме да събираме въжето, ала този път бяхме особено внимателни. Знаехме, че няма нищо по-страшно от яростта на кита майка, на която сме убили малкото. Приближихме до нея. Тя беше съвсем неподвижна. Сметнахме я за мъртва, тъй като бе загубила много кръв, но се излъгахме. Когато дойдохме на разстояние, от което можеше да й се нанесе нов удар с копие, видяхме как конвулсивно се свиваха мускулите на гърба й. Почти в същия миг опашката й се повдигна във въздуха.

— Пазете се от удара на опашката! — извика кормчията. — Сега тя ще се скрие във водата. Пазете се да не строши лодката!

Докато той говореше, кашалотът вдигна във въздуха цялата задна част на тялото си, изправи се перпендикулярно на водата, с главата надолу, и потапяйки се, изчезна от очите ни. Знаехме какво означава това и разбрахме, че ни очаква голяма опасност. С всички сили налегнахме веслата като хора, които искат да си спасят живота. Но вече беше много късно… След миг лодката получи силен удар, придружен от трясък. Стори ми се, че нещо се троши, а аз излитам нагоре. Едва осъзнах това, когато почувствах, че падам надолу, после, че се потапям във водата, и то така дълбоко, щото едва не се задуших. По това колко дълбоко потънах във водата, разбрах, че преди съм бил изхвърлен високо във въздуха. След миг отново бях на повърхността. Отворих очи и се огледах, за да видя къде е лодката. Нямаше я! А какво ли стана с другарите ми? Наоколо нямаше никаква следа нито от лодката, нито от екипажа й… Дори кашалотът беше изчезнал в дълбините. Бях сам сред безбрежния простор, бях сам или поне така ми се струваше. Вятърът, който духаше, започна да се усилва, повърхността на морето се покри с вълни. Ту тук, ту там по гребените им се показваше пяна. Не можех и не можех да видя остатъците от нашата лодка. Бях уверен, че тя е разбита на парчета и моите другари са паднали в морето. Всички знаеха да плуват и може би сега като мен се бореха с вълните. Извиках, колкото ми позволяваха силите. Отговор не последва. Голяма морска птица с крясък прелетя над мен. От време на време напрягах сили, за да се повдигна колкото се може по-високо и да огледам морето.

Спомних си, че когато убихме кашалота, към нас бързаха две лодки. Надеждата за помощ ме ободри. След като огледах мястото, където ние бяхме ударени, заплувах в посоката, в която смятах, че ще намеря „Летящият облак“. Ала скоро разбрах, че надеждите ми са глупави. Невъзможно беше с плуване да достигна кораба. Когато привършвахме с лова на кашалота, силуетите на лодките едва се виждаха. А докато преследвахме женската, нашата лодка съвсем се отдалечи. „Летящият облак“ беше много далече. Не бих могъл да го достигна дори ако ме водеше небесна звезда или огньове, запалени на мачтите. Слънцето залязваше. Пресметнах, че до кораба трябваше да има най-малко двадесет километра. Двадесет километра плуване! За нищо на света не ще мога да ги измина. Започнах да се отчайвам. Направих усилия да хвърля последен поглед на разпенените водни гребени. Очите ми не виждаха нищо друго освен вълни и само вълни… Обърнах се по гръб, този път в пълно отчаяние. Вече ми беше безразлично дали ще продължа да плувам, или ще изчезна в бездните на океана…

Отчаян, дълго лежах почти неподвижно, като правех само леки движения, за да се задържам на повърхността. Но много добре си спомням това, което ме извади от безразличието. Това беше трупът на човек, дори забелязах голяма рана, нанесена с хладно оръжие. Вълната го пренесе покрай мен, ала аз видях само гърба му. След малко го видях целия, видях дори и лицето му. Веднага познах Бил, нашия кормчия. Обхванат от ужас при това страшно зрелище, се обърнах настрани, но се намерих лице с лице с друг моряк. Той беше жив. Забелязах го на повърхността, потопен до гърди, сякаш се държеше за нещо. Висока вълна го издигна и тогава открих, че беше възседнал дебело дърво. Нямаше съмнение, че това бе остатък от нашата разбита лодка. Човекът беше самият Кофън. В едната си ръка още държеше копието, с което се готвеше да удари кашалота в момента, когато лодката се разби. Това копие бе стар образец и съвсем случайно попадна у нас. В единия си край беше много широко и сега Кофън го използваше вместо гребло. Не можах да се сдържа, извиках радостно и заплувах право към Лидж Кофън.

Смятах се вече за спасен! Ала достатъчни бяха само няколко мига, за да разбера, че се мамя. Когато доближих ла такова разстояние, че вече можех добре да виждам лицето му, забелязах, че той искаше да избегне срещата с мене. Започна усилено да гребе, за да увеличи разстоянието между нас. Челото му се помрачи, а на лицето му се четяха думите: „Нямам работа с теб!“

Но аз бях в положение, което не ми позволяваше да се колебая. Отнасяше се до спасяване на живота и аз не желаех да пропусна този единствен случай. Отново събрах сили и заплувах към дървото. Стремях се към него така, сякаш това беше брегът. Той забеляза устрема ми, престана да гребе с копието и го вдигна над главата си. Ако все още не бях разбрал какво означаваше този жест, то думите му разсеяха всякакво съмнение.

— Назад! — извика с глух, ала зловещ глас. — Само да се приближите, ще ви убия. Назад, ако ви е мил животът!

Погледът му, заплашителният тон, изразителният жест — всичко това ясно говореше за решението му наистина да ме убие, ако още малко се доближа. Точно каква участ ме очаква, разбрах, когато една вълна отново докара до мен трупа на Бил. Вълната го подхвърли между мен и Кофън. Щом го видя, старшият офицер ми го посочи с рязък жест и каза:

— Вижте го! Той сам е виновен за смъртта си. Поиска да седне заедно с мен на това дърво, но понеже то може да издържи само един човек, принудих се да му кажа, че няма да го пусна.

Бях заставен да направя това, за да спася своя живот… Вие ме разбирате. Още веднъж ви предупреждавам, не се приближавайте!

Отчаянието ми беше толкова голямо, щото не бях обърнал голямо внимание на заплахите на Кофън, ала неговото страшно признание ме накара да изтръпна от ужас. Престанах да плувам след него и се оставих да ме носи водата. Но за да избягна съседството с нещастния Бил, започнах отново да плувам. По-скоро инстинкт, отколкото желание, ме накара да правя това и отдалеч да следвам Кофън, макар да бях изгубил всяка надежда за помощ от негова страна. Ясно беше, че не е в състояние да ми помогне, защото рискуваше сам да загине. И въпреки всичко продължавах да го следвам от разстояние, възпиран от грозното оръжие, което сега му служеше за гребло.

Глава четвърта

Около десет минути плувах след Кофън. Той се движеше все направо, помагайки си с копието. Уморен, отчаян, едва го следвах.

Мисля, че за него щеше да бъде облекчение, ако ме видеше да потъвам. Уверен в своята сила и в умението си да плувам, вярвах, че още дълго ще мога да издържа. Но неволно се питах, защо е всичко това? Като че ли някакъв магнетизъм ме влечете подир този човек въпреки моята воля. В дълбочината на сърцето ми се таеше странно чувство. Ако ми беше съдено да умра, то предпочитах да стане пред очите на този човек, отколкото да бъда самотен сред ужасната водна пустиня, изоставен от всички. Изпадах в ужас, че мога да загина самотен, погълнат от вълните, без някой да чуе сетните ми думи, моето последно сбогом!

Когато двамата отчаяно се борехме с вълните, нашите погледи често се срещаха. Дори ми се стори, че по лицето му проблесна лъч на състрадание. По натура Кофън не беше нито зъл, нито жесток. Разбрах, че избягва близостта ми не по липса на човеколюбие. Сега в нас говореше най-могъщият инстинкт — инстинктът за самосъхранение. И в дълбочината на душата си не го осъждам за неговото поведение, ала през онези страшни минути аз също се борех за своя живот. У мен също говореше инстинктът за самосъхранение. Неговият поглед, устремен към мен, като че ли казваше:

„Да, мило момче, ние, мъжете, се борим и аз съм отчаян, че не мога да ви помогна. Виждате добре, дървото не може да издържи двама ни. Не очаквайте, разбира се, че ще пожертвам себе си, за да спася вашия живот!“

Той не произнесе тези думи, но аз се заклевам, че ги е изрекъл на себе си. Ето защо му казах, отговаряйки на мислите му:

— Знам прекрасно, че дървото не може да издържи двама ни, но вие сте по-високо във водата и може би ще забележите нещо, което ще ме спаси. За Бога, погледнете наоколо! Може би ще видите весло или парче от лодка.

Той се съжали над моите молби и внимателно разгледа повърхността на морето. Аз жадно следях погледа му и се мъчех да отгатна по израза на лицето му дали има някаква надежда. След малко той ме погледна и разочаровано произнесе:

— Нищо не се вижда!

— Погледнете пак — казах с отчаяние. — Огледахте ли цялата линия на хоризонта? Може би се вижда кораб или знамето, дето забихме върху кашалота?

— Така бих искал и аз да видя нещо — отговори той унило. — Следя всичко, защото това отдавна интересува и мен. Господ да ни пази, ала още нищо не виждам.

Сърцето ми отново се сви, но продължавах с отчаяни усилия да плувам след Кофън, като спазвах същото разстояние между нас. Съвсем инстинктивно погледът ми беше прикован върху лицето му и забелязах, че моето присъствие продължаваше да му е неприятно. Той все още се боеше, че в последния момент ще се уловя за неговото дърво и ще изложа живота му на опасност, ала аз съвсем не мислех за това.

Неочаквано той трепна и погледът му с голямо внимание се устреми към един предмет, плаващ по повърхността на водата.

— Какво има там? — попитах, без да се надявам, че ще ми каже.

— Ето там има нещо подобно на весло.

— Кажете ми точно къде е, в коя посока?

— Ето там, вдясно. Плувайте от тази страна.

Не дочаках последните му думи и воден от първите му указания, смело заплувах към предмета. Да, там далече се мяркаше нещо. Но когато доближих, видях, че не е весло, а купчина трева. Вълната я хвърли към мен и тя ме омота с дългите си стебла, пречейки на движенията ми. Вече предчувствах своя край, когато най-после успях да се освободя и започнах отново да плувам. Гневът и ненавистта ми избухнаха отново. Кофън знаеше добре, че това не беше весло, а трева. Насочи ме към нея, за да се избави от мен, като избегне ново убийство. Сега реших да се боря, за да завладея дървото, и дори не помислих, че всички шансове за успех са на негова страна. Той беше силен и смел. Беше въоръжен и имаше опорна точка, на която можеше да се закрепи и да действа със своето страшно оръжие. Аз не притежавах никакво оръжие освен ръцете си, без помощта на които не бих могъл да се задържа на водната повърхност. Вероятно съвсем бях обезумял, за да се реша на такава постъпка.

Приближих към човека, когото смятах за свой враг. Неговите очи бяха устремени към мен и лесно прочетох в тях, че бе отгатнал намерението ми. Вдигна копието от водата и със заплашителен глас проговори:

— Още веднъж ви предупреждавам да стоите по-далеч! Ако имате намерение да идвате към мен, то Бог да ви е на помощ! Спомнете си за Бил!

Нито заплахите му, нито страшното му лице, нито ужасният спомен за Бил биха ме спрели. Не, задържа ме по-благородно чувство и мисъл, която внезапно ме озари. Дали наистина този човек искаше да ме измами, като каза, че видял весло? Може би беше станал жертва на оптическа измама, а е бил искрен и аз греша, като мисля лошо за него? Ако победя в тази борба, а после разбера, че е невинен, нямаше ли да ме измъчва съвестта за това убийство? Без съмнение, ако му отнема парчето дърво, той ще загине. Всички знаеха, че Лидж Кофън е посредствен плувец. Реших отново да го оставя на мира, ако съумее задоволително да ми обясни как е могъл да помисли тревата за весло. Запитах го:

— Мистър Кофън, когато ми казахте да се приближа до онзи предмет, знаехте ли, че не е весло?

— Не, не знаех това. Така ми се стори. Казвам ви съвсем искрено.

— Ако това е истина, мистър Кофън, бихте ли могли да се закълнете?

— Казвам ви самата истина, но нямам обичай да се кълна в глупости. Няма за какво да ви лъжа, пък не виждам смисъл да се кълна. Може би си мислите, че се боя да не ми вземете дървото? Въоръжен с това копие, не се боя от вас. Дори и сега е достатъчно само да пожелая, за да ви убия, ала не бих го сторил. Вие се държахте добре. Съжалявам само, че с нищо не мога да ви помогна. Ако се опитам да ви спася, сигурно ще загина аз, без да мога да ви помогна.

Това обяснение разсея всичките ми лоши съмнения и ако в този момент Лидж Кофън се бе хвърлил във водата, за да ми отстъпи своето дърво, в никакъв случай не бих приел жертвата.

По всичко личеше, че моята драма е към своя край. Бях така изтощен, щото едва бих могъл да се задържа няколко минути на повърхността на водата. Още веднъж помислих, не е ли по-добре сам да свърша със себе си, като отида изведнъж на дъното. Така поне бих прекратил своите мъки.

Вече почти бях решил. Достатъчно бе да престана да движа ръцете си, за да потъна. Това щеше да бъде самоубийство, предизвикано по неволя, но все пак е тежък грях. Нима мога да кажа, че Бог съвсем ме е изоставил? Не, не можех още да повярвам!

В това време чух гласа на Кофън. В него усетих вълнението на човек, трогнат от нещастието ми. Може би той също е мислел за греха от егоизма, който го караше да ме изостави на неумолимата съдба. Повика ме по име и каза:

— Меси! Ако се закълнете, че ще ми върнете дървото, щом го поискам, ще ви го отстъпя, за да си отпочинете малко. Плувам лошо, ала все пак бих могъл известно време да се задържа на повърхността. Може би ще загинем и двамата, а възможно е и да се спасим. Вятърът утихва и струва ми се, че сме близо до убития кит. На него спокойно ще дочакаме кораба или някоя лодка, изпратена да ни търси… Ще се закълнете ли?

— Да.

— Закълнете се във всички ваши надежди за спасение.

Едва имах сили да повторя клетвата след него.

— Стига! — извика той, хвърли се във водата и блъсна настрани дървото.

След миг аз възседнах дървото, но тъй като бях по-лек от него, то се издигна над водата. Сега разбрах, че то в никакъв случай не би издържало и двама ни и повече не се учудвах защо Кофън по-рано не ми позволяваше да се хвана за него. Бях дълбоко трогнат от постъпката му, ала още повече ме порази неговата благородна доверчивост, когато ми протегна копието и каза:

— Вземете това копие и гребете все направо, с лице към слънцето. Мисля, че нашият кораб се намира в тази посока.

Той нищо не рискува, като ми повери копието си. По-скоро бих пронизал сърцето си, отколкото да погубя неговия живот! Известно време плувах в посоката, която той ми показа, като се страхувах да не би да се движа много бързо и той да изостане. После му отстъпих мястото и заплувах отново. Така се сменяхме няколко пъти. А през цялото време погледите ни изследваха хоризонта. Който беше върху дървото, изпълняваше ролята на часови. Плувахме около един час, когато настъпи развръзката: бързам да добавя — щастливата развръзка. Тогава повярвах в провидението, както вярвам и сега. Беше мой ред да възседна дървото и да наблюдавам морската повърхност.

Никога през живота си не съм изпитвал по-голяма радост! Забелязах червено петно, не по-голямо от носна кърпичка. На края на една пръчка се вееше червеното платно, забито в тялото на кашалота. Със слаб глас извиках: „ура!“ Моят приятел беше също така слаб и отчаян, ала никога няма да забравя израза на лицето му в тази минута.

Скочих във водата и подадох на Кофън дървото и копието.

— Да! — възторжено извика той, възсядайки дървото и забелязвайки червеното знаме. — Да, разбира се. Това е нашият знак! Сега вече можем да се надяваме, че ще се спасим. Какъвто и да е, капитан Дринкуотър не е такъв човек, че да забрави Лидж Кофън.

Вече мислехме само за едно — по-скоро да стигнем до кита. Използвахме последните си сили и най-сетне стигнахме. Кофън заби копието си дълбоко в тялото на животното. Използвайки нашето дърво като опорна точка, покатерихме се на чудовищното животно.

Усещайки се в безопасност, тутакси се строполихме върху тялото му от изтощение. В този момент повече приличахме на трупове, отколкото на живи хора. Щом отново дойдохме на себе си, започнахме да обмисляме положението. Всъщност още не можехме да се надяваме на спасение. Когато отново бяхме в състояние да се движим, се покачихме на шията на кита, там, където беше забито знамето. Но каква изненада! Трима от нашите моряци бяха там. Сега целият екипаж от лодката беше налице с изключение на Бил. Всички лежаха като вцепенени. Възклицанията ни ги извадиха от това състояние, те станаха и си разменихме горещи поздрави и ръкостискания. По-късно ни разказаха какво се беше случило с тях. И тяхната история приличаше на нашата… И те като нас забелязали червения флаг и малко преди нас се настанили на кита.

Един от тях, щом забеляза отсъствието на Бил, попита:

— Всички сме тук освен Бил. Къде ли е той? Не знаете ли нещо за него?

Беше ми много неудобно да отговоря на този въпрос, още повече че питаха Лидж Кофън. Погледнах го. Нашите очи се срещнаха, а погледът му ме заклеваше да пазя тайната.

— Мисля, че се е удавил — уклончиво отговори Кофън. — И нас ни очакваше същата участ, ако не беше това парче от лодката, което ни помогна да се задържим над водата. Но разкажете, как вие стигнахте дотук?

Той се стремеше да отвлече вниманието им, да ги накара да забравят отсъствието на Бил.

Тяхната история не беше много дълга. Бяха преживели същото като нас. През цялото време след катастрофата се мъчели да бъдат заедно и били малко по-щастливи от нас, защото по-рано забелязали червеното знаме. Тъй като и тримата бяха много добри плувци, достигнали целта без каквато и да е помощ, ала сега бяха съвсем капнали. Радостните ни излияния скоро се замениха с меланхолия и ние сериозно се замислихме за по-нататъшната си участ. Какво ни очакваше? В края на краищата каква полза, че сме намерили трупа на кита? Не беше ли това само едно отлагане на гибелта, каквото понякога се дава на осъдените на смърт, без ни най-малка надежда за помилване… Ако някоя лодка или кораб не ни дойдат на помощ, ще загинем. Всичко беше против нас. Дъждът ни измокри съвсем, а след него падна гъста мъгла. Не откъсвахме поглед от хоризонта. За съжаление далекогледът на Кофън беше изчезнал в момента, когато се счупи лодката. Не виждахме нищо освен вълнуващото се море с прекрасен син цвят, ала за настой беше печален и еднообразен.

Настъпи коледната нощ. Каква нощ за петима нещастници, дето можеха да се смятат за забравени от Бога и от хората… Какъв мъчителен контраст между сегашното ни положение и онова, което можеше да бъде, ако не се бе появило това чудовище! Пребити от умора, примиращи от глад и жажда, ние дори не можехме да мислим за радостите на коледната нощ, нито за хубавото пиршество. Бяхме заети с нашето мрачно и зловещо настояще и още по-мрачно и зловещо бъдеще. Слънцето залезе. Въпреки мъчителния глад, имайки под себе си цяла планина от месо, все още не се решавахме да посегнем за късче и да го сложим в уста.

Глава пета

Спал съм дълбок сън. Природата вземаше своето, физическата умора ни наложи няколко часа почивка и пълна забрава. Когато най-после се събудих, моите другари бяха на крака. Лидж Кофън успя да се качи на най-високата частна кита. Той държеше в едната си ръка червеното знаме и се взираше в океана. Ние го следяхме с голямо безпокойство.

— Не се вижда нищо — каза най-после той. — Не виждам ни кораб, ни лодка.

Когато се върна при нас, лицето му изразяваше отчаяние. Поред дежурехме при знамето, за да гледаме морето отвисоко. Вършехме това не защото имахме някаква надежда, а просто защото бездействието ни измъчваше и всеки искаше със собствените си очи да се увери, че трябва да се откаже от каквато и да е надежда. Знаехме, че старият офицер от „Летящият облак“ има много силно зрение и щом той не може да забележи нищо на хоризонта, какво остава за нас!

Умирахме от глад, ала не се решавахме да отрежем сурово месо. Цялата ни същност се бунтуваше при мисълта да ядем месо от кита. Ако имахме възможност да запалим огън и да сварим няколко къса, може би бихме се решили да опитаме. Но вече усещахме, че в края на краищата ще прибегнем и до това. Жаждата започваше жестоко да ни измъчва — ставаше непоносима. Още повече влошаваше положението ни това, че на самия ден на Коледа изпихме двойна доза ром, а той, както е известно, има свойството да възбужда, не да утолява жаждата.

Бяхме в такова положение, щото ни един от нас не би се поколебал да пожертва всичко само за една чаша вода.

Когато слънцето се издигна високо на хоризонта и обливаше кита със своите горещи лъчи, ние вече бяхме готови на саможертва за една капка вода. Обикновено мъките от жаждата достигат върха си след двадесет и четири часа, а за нас този срок беше настъпил. Всичко беше против нас. Ромът, който бяхме изпили за празника, солената вода, дето нагълтахме, жестоката умора и най-после палещите лъчи, от които нямаше къде да се скрием… Дори липсата на какъвто и да било вятър беше неблагоприятна за нас.

Когато слънцето достигна зенита, мъките ни също бяха стигнали своя връх. Жаждата просто ни убиваше.

Някои от моите другари, доведени до отчаяние, отрязаха парчета месо от кита и го поднесоха към устните си. Ала това средство не намали страданията им. Месото на кита съдържа немалко соли и още повече увеличи жаждата им.

— О, милосърдни Боже, кога ще свършат страданията ни? Колко пъти се изтръгваха от устата ни тези отчаяни вопли! Понякога към тях се прибавяше и проклятие към морето, небето, слънцето и дори към чайките, чиито крила отдалеч ни изглеждаха като платна на кораб. На два пъти чухме вика: „Платно!“ Ала този, който беше извикал, скоро разбираше своята грешка и изпращаше проклятия към някоя невинна морска птица, която неволно го бе измамила.

Когато този вик се раздаде за трети път, едва му обърнахме внимание — до такава степен бяхме станали недоверчиви. Но този път магическите думи произнесе Лидж Кофън. Изразът на лицето му бе достатъчен, за да ни убеди, ала ние не смеехме да повярваме на подобно щастие. Започваше да подухва лек ветрец. Постепенно нашата недоверчивост отстъпваше място на надеждата. Всички се изкатерихме горе при знамето. Гледахме натам, накъдето ни посочи офицерът. Наистина различихме бяло петно, което не би могло да бъде крило или гръб на чайка. Беше платно, платно, надуто от вятъра. Скоро корабът се приближи доста и ние познахме „Летящият облак“.

Тогава от нашите уста, или по-точно от сърцата ни, се изтръгнаха горещи възклицания и признателност към Бога, чиято воля ни спаси от смъртта. Повече не мислехме за дългата агония, изведнъж забравихме всичко.

На двеста метра от нас корабът спря и спусна три от най-големите си лодки. Беше ни достатъчна само едната. Но капитан Дринкуотър си знаеше работата. Макар и доволен, че е успял да намери своите хора, той същевременно не забрави да прибере и кита, от който би получил най-малко сто тона мас.

Що се отнася до нас, ние се хвърлихме в първата лодка, която приближи до кита. Не без труд се качихме на борда на „Летящият облак“ и когато най-после бяхме на палубата, едва се държахме на краката си. Явихме се пред капитана.

— Къде е Бил? — попита ни той веднага, след като забеляза, че сме пет, а не шест души.

— Той се удави! — отговори старшият офицер. Отговаряйки, той ме гледаше втренчено, сякаш за втори път ме предупреждаваше да запазя тайната.

Аз я пазих, докато той беше жив. Бих ли могъл да постъпя по друг начин, когато му дължах живота си?

С маста от стария кит нашият товар се попълни. Нямахме какво повече да правим през този сезон в Тихия океан. Ето защо тръгнахме обратно към Ню Бедфорд, където пристигнахме благополучно. Вместо една година моето първо плаване продължи повече от две години, както обикновено се случва. Можеше да се очаква, че завинаги съм се излекувал, ако не от страстта ми към морето, то поне от страстта ми към лова на китове. Но аз не виждах нищо по-добро. Споменът ми за приключенията, или по-точно за нещастията ми, възбуждаше у мен приятно вълнение и ме подтикваше да започна отново. Без съмнение бях видял смъртта в очите, ала привлекателното в цялата история бе това, че и аз имах някаква роля в нея. И почувствах, че този начин на живот ме влече. Това ме накара отново да постъпя на „Летящият облак“.

Притежавах вече познанието и опита на истински китоловец и вече можех да предлагам услугите си, без да се посрамя. Дори можех да избирам между корабите, които заминаваха за Атлантическия, за Тихия или Индийския океан. Но аз останах верен на моите другари, освен това искрено се привързах към капитан Дринкуотър. Той беше прекрасен човек въпреки някои лоши привички. Като оставим настрана голямата му страст към спиртните напитки, той беше уважаван като добър моряк, смел ловец и великодушен човек. Макар и да не чувствах такава искрена симпатия към старшия офицер, все пак изпитвах към него другарско разположение и чувство на благодарност. Аз не можех да не мисля за трагичния край на Бил, но не можех също така да забравя, че този човек ми спаси живота, излагайки на опасност своя живот. Имах и друго основание да предпочитам „Летящият облак“. Капитан Дринкуотър реши този път да остави на спокойствие кашалотите и да започне лов на китове, известни под името „боухед“ (кръглоглави). Тези китове са най-големите. Казват, че те най-често се срещат в полярното море, в онази част на Ледовития океан, дето започва нагоре от Беринговия пролив.

Ние щяхме да вдигнем платна, щом капитанът продаде спермацета. „Летящият облак“ бе отново пребоядисан и ремонтиран.

Може би читателят мисли, че съм използвал това време, за да изпълня своя дълг към майка си, като отида да я видя, да я помоля да ми прости за скръбта, дето й причиних с моето бягство от къщи? Уви, читателю, аз не сторих това. Задоволих се само да й напиша писмо, че съм жив и се готвя за ново пътешествие. Да изпълня своя синовен дълг ми попречи и това, че „Летящият облак“ замина по-скоро, отколкото предполагах. По-късно научих, че тя се примирила с мисълта, че съм моряк.

Майка ми не разполагаше с много средства и не можеше да се сърдите поне един от синовете й в желанието да си изкарва сам прехраната излагаше живота си на опасни приключения. Аз не знаех нищо за лошото състояние на работите й, когато за втори път заминах — вече не като прост работник, а като моряк. Освен това в главата ми вече се въртяха примамливите приключения, които ме очакваха отвъд Беринговия пролив.

И досега за мен думата „океан“ означава неизмеримо и бездънно водно пространство. Но трябваше да обуздая фантазията си, когато видях отблизо полярното море. След като преминахме Беринговия пролив и влязохме в Ледовития океан, забелязахме, че този океан прилича на широк пролив и че може да се хвърли котва навсякъде. Няма ли силен вятър, повърхността му е гладка и спокойна като езерна. Дълбочината му е много по-малка от дълбочината на другите океани.

Тридесет години преди да попадна там, географите знаеха съвсем малко за това море, започващо отвъд Беринговия пролив.

В един прекрасен ден, към средата на юли, „Летящият облак“ мина остров Диомед и хвърли котва около североизточния нос, на няколко километра от брега. Морето беше съвсем спокойно и остана такова през цялата нощ, ако можем да наречем това нощ. Полярният кръг започва от Беринговия пролив и през юли слънчевият диск се спуска зад хоризонта не по-ниско от своя диаметър. Дори в полунощ няма пълна тъмнина, а само полусянка. Няма нужда от лампа или свещ, за да можеш свободно да четеш вестници. Във всяка минута на двадесет и четирите часа на денонощието могат да се търсят китове и да се ловува.

От мястото, където бяхме спрели, на запад се виждаше арктическият бряг, тъжен и пуст. Трудно е да си представиш нещо по-меланхолично и непривлекателно. Докъдето погледът ти стига, се виждаха откъснали се ледени маси, които се движеха като ледена река покрай бреговете. Ние не се плашехме от тези блокове, защото нито тежестта им, нито големината им можеха Да представляват опасност за нашия кораб, направен солидно.

Първата нощ, която прекарахме в полярното море, дежурихме, а лодките бяха готови, в случай че се появи кит. Всички кораби правеха така, но китове не се виждаха. Ние чувахме гласовете на моржовете, ала не забелязахме нито един кит. Но капитан Дринкуотър не беше човек, който може да бездейства. Той заповяда да се вдигне котва, да се поставят платната и да се насочи корабът на запад, като предполагаше, че там ще срещнем китове. Другите кораби също вдигнаха котва и отплаваха на различни страни.

Използвайки лекия попътен вятър, скоро се отдалечихме на двадесет километра в морето. В това време капитанът отиде в каютата си, за да подремне.

Когато отново се яви на мостика, той се заразхожда, потривайки ръце, сякаш лекият ветрец караше кръвта му да се движи по-бързо. После заповяда да дадат закуска и се обърна весело към помощника си:

— Е, мистър Кофън, ето ни най-после във великолепното полярно море, където има чудесен лов. Какво ще кажете?

— Откакто сме тук, още не сме видели мас — рязко отвърна достойният моряк.

— Бъдете спокоен, няма да останем без мас. Искате ли да се обзаложим, че до довечера ще заловим кит?

— О — отговори старшият офицер, — не си струва. Бих се обзаложил, че ще хванем, но почти съм сигурен, че ще загубя баса. Мисля, че тук няма да намерим нищо особено и ще трябва да отидем на север, за да срещнем китове.

— Я погледнете нататък! — извика капитанът с тържествуващ тон. — Китът е само на един изстрел от нас, макар да не е от породата, която аз предпочитам.

Произнасяйки тези думи, той посочи на събеседника си кит от породата „финбек“, който вече от половин час плуваше наблизо до кораба. Никой не му бе обърнал внимание досега, защото тези китове се ловят много трудно и не си струва човек напразно да си губи времето с тях. Той като че нарочно винаги попада пред погледа на китоловците в тази част на океана, но те го отбягват.

— Това не може да се смята за кит — спокойно отвърна старшият офицер. — Дори да го уловите, пак ще изгубите баса, ако приемем, че сме се басирали.

— Отлично, мистър Кофън. Ще гледаме до настъпването на нощта да уловим нещо по-добро. Готов съм да се хвана на бас, а вие?

— Безразлично ми е — отвърна старшият офицер.

— А на какво ще се басираме?

— На бутилка шампанско и кутия хавански пури.

— Прието!

Старите моряци, дето бяха дочули разговора, знаеха, че увереността на капитана не почива на никакво основание. Той спореше просто от нямане какво да прави, защото движението на кръглоглавия кит е така неочаквано и непредвидимо, както на никой друг кит. Дори и най-опитният капитан не би могъл да каже с положителност кога, от коя посока ще се появи и накъде ще отиде този кит. Понякога се появяват толкова много, че има лов за цяла флотилия, а друг път няма нито един. Едва капитанът и неговият помощник се бяха обзаложили, когато часовият забеляза цяло стадо „убийци“ — особен вид кит, отличаващ се от другите и по това, че има дълги триъгълни израстъци. Ала китоловците и него не ценят.

„Летящият облак“ мина край тях на един изстрел. Никому дори не хрумна мисълта да изпрати хора да гонят тази нищожна плячка. Щеше да бъде само губене на време. „Летящият облак“ продължи напред за по-ценна плячка.

Но изведнъж стана нещо странно. Нашето появяване първоначално изплаши тези животни, но вместо да се разпръснат на различни страни, те се събраха на купчина след нашия кораб. Плуваха след нас толкова доверчиво, сякаш преди въобще не се бяха изплашили.

Ала скоро всичко се изясни. Няколко задружни гласове извикаха:

— Кит!

Сред стадото се издигна фонтан, изхвърлен от голям кит.

— Лодките в морето! — изкомандва капитанът.

От спокойствието, на което се радваше преди минута екипажът на „Летящият облак“, не остана и следа. Всички се хвърлиха в лодките с бързината на маймуни.

Глава шеста

Приготовленията бяха направени за няколко минути. Ала на екипажа бе достатъчен само един поглед, за да се убеди, че се е вдигнал много шум за нищо. Наистина това беше кит, известен като „сив калифорнийски кит“. Някои предполагат, че той обитава главно северните води. Не е обект на лов и изглежда същински пигмей пред своите събратя, например полярните китове. Прилича на тях по общото си телосложение, ала няма на гърба си онази изпъкналост, която неправилно наричат краен плавник.

Тъй като всички знаехме, че тази порода китове дават недоброкачествена мас, и то в малко количество, бяхме доста учудени, задето капитан Дринкуотър даде заповед за спускане на лодките в морето. От всички видове китове този е най-опасният и се лови най-трудно.

Но в случая ловът не ни създаде големи мъчнотии. Докато спускахме лодките, китът се появи на няколко пъти над водата, за да поеме въздух. Всеки път, когато се появяваше на повърхността, неговото шумно дишане се променяше. Най-после то изразяваше крайно раздразнение и ужас. Дори и най-неопитните от нас разбраха причината за това. Китовете „убийци“ го бяха заобиколили и го нападаха от всички страни, като стадо вълци, нападащи ранен бизон в прерията.

Оставаше ни само да скръстим ръце и да наблюдаваме как те вършат нашата работа. Вършеха я добросъвестно. Когато лодките се доближиха до полесражението, ударите на опашката му започнаха да стават все по-слаби и по-редки. Конвулсиите на тялото ясно показваха, че не ще издържи дълго.

Появата на нашите лодки накара нападателите да избягат и пръскайки се на всички посоки, да оставят своята жертва на човека.

Когато съвсем доближихме кита, видяхме, че още не е мъртъв и не е съвсем изтощен. Наложи се да поработим и ние.

Две копия, хвърлени от силна и смела ръка, вече бяха забити в тялото му. Както винаги, последва силен удар на опашката, потопяване във водата и бързо размотаване на въжето. Целият екипаж с тревога очакваше минутата, когато чудовището отново ще се появи на повърхността. Твърде много го бяха измъчили нападателите му, затова нямаше сили да удари с опашката си и да ни потопи. Щом китът си пое въздух, от устата му избликна цял гейзер вода, обагрена в червено. Той беше смъртно ранен, ала още проявяваше признаци на живот. Сега можеха да бъдат опасни спазмите на предсмъртната му агония. За щастие двамата офицери, командващи лодките, добре разбираха от работата си.

— Назад! — извикаха те в момента, когато копията се забиваха в тялото на животното.

Точно навреме се отдръпнахме, тъй като в агонията си китът удряше с опашка наляво и надясно. Ала ние бяхме далеч от тези удари и спокойно можехме да наблюдаваме последните усилия на жертвата. Щом издъхна, нашите лодки го оградиха и го домъкнаха до кораба.

— Е, мистър Кофън — тържествено извика нашият капитан, докато ние закрепвахме веригите за опашката на кита. — Не ви ли казах, че до мръкване ще уловим поне един кит?

— Капитане — отвърна Лидж Кофън, хвърляйки презрителен поглед към кита, — ако вие наричате това кит, тогава сте прав. Аз не го смятам и мисля, че не си струваше да губим време. Няма да пусне дори три тона мас.

— Отлично — небрежно отговори капитанът, доста доволен от себе си. — Казах, че ще има кит и ето! Не зная дали ще пусне повече или по-малко от три тона мас, ала знам със сигурност, че съм спечелил бутилка шампанско и цяла кутия пури. Ха-ха-ха!

Той се смееше от все сърце, а в това време Кофън правеше гримаси и изглеждаше доста недоволен.

Капитанът продължи със същия весел тон:

— Нали нямате нищо против, ако кажем да донесат бутилката шампанско и я изпием в чест на първия кит, убит от нас в полярното море? Що се отнася до пурите, смятам да ги оставя на съхранение у вас до пристигането ни в Бедфорд.

— Съгласен съм.

— Хей, бутилка шампанско за сметка на мистър Кофън!

Бутилката със сребърна запушалка се появи незабавно: виното беше налято в чашите и всички офицери от „Летящият облак“ бяха поканени да опитат шампанското. Капитанът беше толкова доволен тази сутрин, че веднага се разпореди на екипажа да се даде двойна порция ром.

Едва бяхме допили чашите се, когато около кораба изникна цяло стадо моржове. Всеки път, когато се показват на повърхността, тези животни изпускат гърлено мяукане, което не мога да оприлича на никой друг звук. Една подир друга се показваха главите им и скоро станаха петдесет. Всички едновременно мяукаха и вдигаха невъобразим шум. След известно време моржовете се разделиха на няколко групи и заобиколиха кораба — те имаха такъв страшен вид, сякаш възнамеряваха да го нападат.

— Ами ако ние ги нападнем? — извика Рансъм, вторият офицер.

Той беше млад, готов винаги да се хвърли напред.

— Можем ли да отидем? — попита той капитана.

— Разбира се, щом искате! — весело отвърна капитанът, предвкусвайки предстоящото удоволствие.

И наистина, ставаше дума само за развлечение, за по-весело прекарване на времето. Китоловците нападат моржовете единствено за развлечение или в краен случай, когато нямат под ръка друга плячка.

— Напред и гледайте да се отличите — насмешливо се обади капитанът. — Не ще намерите по-хубав случай.

Веднага се спуснахме в лодките, които още бяха в морето. Натиснахме веслата и се насочихме към най-голямата група моржове. Когато видяха, че приближаваме, всички останали групи се присъединиха към застрашените — това беше цяла армия. Очаквахме, че ще се разпръснат и ще избягат, ала те храбро ни очакваха, подали глави над водата, мучейки гневно. Техните бели зъби се очертаваха рязко на горните им челюсти и им придаваха страшен вид. Моржовете не трябва да се смятат за безопасни. Понякога те са страшни за хората, нападайки ги в обикновени лодки, както бяхме ние сега.

— Ударете този, тлъстия! — каза Рансъм на кормчията, като посочи най-едрия от цялата група моржове. Това беше стар самец.

Копието попадна в хълбока на моржа и дълбоко се впи в него. Въжето силно се обтегна и ние с всички сили се заловихме да го придърпаме. Цял фонтан кръв бликна от раната. Жертвата се гмурна и всички други изчезнаха като по чудо.

След известно време измъкнахме ранения морж на повърхността. С грозен рев той се хвърли върху нас.

Имахме чудесния случай да се убедим какви средства за защита притежава и как лесно може да обърне лодката. Както е известно, зъбите му имат направление отгоре надолу. С тези подобни на куки зъби той се заканва за борда на лодката и увисва на нея с цялата си огромна тежест, преобръщайки я.

Нашият се готвеше за атака. Той вече беше се повдигнал над водата, насочвайки се към лодката, за да се закачи за борда й, когато Рансъм прониза със своето широко копие гърлото му и той отново изчезна в окървавеното море. Този път вярвахме, че е смъртно ранен — извиваше се на края на обтегнатото въже. Най-после въжето започна да изплува и ние помислихме издъхнал е. Извадихме и видяхме само дръжката на пречупеното копие.

Самият морж беше изчезнал. Останалите моржове не бяха далече от нас — те бяха измушили глави над водата и силно ревяха. Убихме огромна самка.

Когато вече се готвехме да повлечем животното след себе си, неочаквано се появи малко моржче. То плуваше около тялото на майка си, издавайки жални викове, подобно на агне, което блее край майка си.

Всички присъстващи на тази сцена бяха сурови и калени моряци, ала никой не направи опит да скрие сълзите си. На нито един от нас не му хрумна дори мисълта да го убие. Това ни изглеждаше по-лошо дори от убийство.

Докато тялото на майка му плаваше на повърхността на водата и ние го придърпвахме с въжето към кораба, то се движеше след нея, издавайки от време на време жалните си вопли като изоставено дете. Когато започнахме да я изкачваме върху борда на „Летящият облак“, то инстинктивно искаше да се хване за нея.

Известно време матросите стояха мълчаливи, неподвижни, като пред ковчег, който ще бъде спуснат в гроба. Трудно е да се повярва, но аз видях как някои от моите другари заплакаха. Един безсърдечен негодник си позволи да извика: „Убийте го и го вдигнете на борда!“ Този жесток глас ни порази като бомба.

И все пак бедното моржче трябваше да бъде убито по заповед на капитана. На пръв поглед жестока, тази заповед бе дадена от състрадание. Лишено от майка си, осиротялото моржче щеше да загине от много по-бавна и мъчителна смърт.

Бяхме разочаровани, учуден бе и самият капитан: вече няколко седмици плавахме из полярния басейн без никаква сполука, всичките ни усилия бяха напразни. Дойдохме с убеждението, че ще срещнем много китове, ала през цялото време срещнахме едва два или три. Възможно беше предишната китоловна кампания да ги бе избила. За полярното море се говореше отдавна и тук вече бяха идвали китоловни кораби от всички краища на света. Особено тази година напливът беше така голям, щото едва ли можеше да се покаже кит, без да се спусне след него китоловен кораб.

Преследвани по всички посоки, китовете бяха станали боязливи и много предпазливи. Ние изпаднахме в отчаяние, задето няма да можем да попълним своя товар. Да се върнем без товар или с наполовина пълен кораб, беше позорно. Капитан Дринкуотър не знаеше къде да се дене, а екипажът бе изпаднал в униние.

Вече няколко дни плавахме край бреговете на Сибир, в околностите на Североизточния нос, когато Рансъм, този млад честолюбец, за когото споменах по-рано, се обърна към капитана с думите:

— Не мислите ли, капитане, че бихме могли да тръгнем с лодки покрай брега и да потърсим лов?

— Да — отговори капитанът, хвърляйки внимателен поглед към сушата, — но смятате ли, че е възможно доближаването до брега? Аз не виждам сред тези ледове никакъв проход, през който можем да се промъкнем в открито море.

Този леден пояс, „огърлица“, както го наричат някои, се състои от малки късове лед и кораб като „Летящият облак“ можеше безопасно да се промъкне между тях. Но капитан Дринкуотър би се решил на това само ако знаеше, че тук има китове, а той не беше убеден. Далекогледът минаваше от ръка на ръка, но никой не забелязваше на водната повърхност нито един водоскок. Общото мнение беше, че ако преминем „огърлицата“, за да доближим брега, само ще загубим време. Единствен Рансъм беше на противното мнение.

— Между ледовете и сушата — настояваше той — има чудесна водна повърхност, и предполагам, толкова дълбока, щото и най-големите китове се чувстват добре там. Забелязах между ледовете няколко пукнатини. В такова време като днес лодката ще премине през тях без ни най-малка опасност.

И наистина в морето цареше такава дълбока тишина, че по повърхността едва можеха да се забележат съвсем леки вълни.

— Отлично, мистър Рансъм — весело каза капитанът. — Напред! Ако предполагате, че ще срещнете там кит, търсете го. Защо да не си опитате щастието?

Три лодки бяха спуснати в морето под командата на трима офицери. Капитанът остана сам на борда.

Започнахме да гребем към брега. Лесно се промъкнахме между ледовете, ала достатъчно беше да подухне по-силен вятър, за да стане трудно, дори опасно, преминаването ни. Когато ледовете се доближаваха много близо до нас, достатъчен беше един удар с греблата, за да ги отблъснем. Освен това сред ледените маси имаше проходи. Озовали се най-после в свободни води, лодките се разпръснаха в различни посоки, за да търсят китове. Достатъчно бе само да се мерне кит, за да го забележим. Морето беше гладко и спокойно като езеро. Дори чайката, докоснала се до повърхността му, веднага се забелязваше. Чайки видяхме много, ала нито един водоскок на кит. До обед гребахме край брега, без да забележим нищо.

— Може да се каже, че тук няма китове — обезсърчен каза Рансъм. — Да слезем на брега да обядваме.

След като внимателно привързахме нашата лодка, се запътихме да търсим сухо място, защото по-голямата част от брега беше влажна и блатиста. След като намерихме подходящо кътче, започнахме да се храним. Менюто ни се състоеше от морски галети и солено месо.

Намирахме се в подножието на могила. Когато свършихме скромния обяд, Рансъм пожела да се изкачи на върха на хълма и ме взе със себе си. Искаше му се да погледнем отвисоко дали Някъде не се забелязват китове. Макар склонът на хълма да бе полегат, изкачването беше трудно. Повърхността му беше хлъзгава, влажна, покрита със сух мъх и купчинки пръст, разхвърляли тук-там като островчета. Между тях имаше черни поляни, където не се решавахме да вървим. Скачахме от купчинка на купчинка, като гледахме да не се задържаме върху тях по-дълго, тъй като не ни вдъхваха доверие — пускаха вода при най-слабия натиск. Тук-там имаше бели петна от топящия се сняг, които придаваха на гледката студен и тъжен изглед. Дори през най-хубавото време на годината тази земя не радва погледа е пищна и весела гледка.

Глава седма

Скачайки от купчинка на купчинка, Рансъм ме доведе до върха на хълма. Казвам, че ме доведе, защото наистина вървях по неговите стъпки, тъй като видях, че има особен талант да избира най-големите купчинки. Когато стигнахме горе, той изведнъж спря и ми направи знак да не мърдам от мястото си.

— Тихо! — шепнешком произнесе. — Приближете се към мен и наблюдавайте. Това заслужава да се види.

Послушах го и тихо пристъпих към него. Това, което бяхме помислили за връх на хълма, се оказа хребет на скала, издигаща се високо над морето. Срещу нашата скала имаше още една. Двете бяха отделени посредством къс пролив, съединяващ морето с малкия залив, заобиколен от скали. Ала не това ми показваше Рансъм.

Малкият залив бе зает от голям кръглоглав кит, който от пръв поглед би ни осигурил до осемдесет тона мас. Разположил се беше така, че гърбът му стърчеше над водата при самото устие на канала, сякаш му беше заповядано да пази изхода на залива.

Тъй като водата беше съвсем спокойна и толкова прозрачна, щото можеха да се различат камъните и раковините по дъното, то и целият кит се виждаше ясно като в аквариум.

Този мъжки кит беше някъде около стогодишен, ако можехме да съдим за това от белите петна около отвора, през който дишаше. От мястото си виждахме как неговите дихателни органи ту се затваряха, ту се отваряха; това нещо китоловците наричаха „намигване“.

Намигването е любопитно зрелище, което рядко може да се наблюдава.

— Никога не съм виждал подобно нещо — проговори Рансъм, докато наблюдавахме „намигващия“ кит. — Никога не съм виждал толкова отблизо жив кит, макар от ранни години да съм китоловец. Погледнете как се е изтяга този стар самец! Има по-щастлив вид от крал!

Той наистина изглеждаше по-щастлив от крал. Не мога да изразя онова странно впечатление, дето ми направи чудовището, което можех да разглеждам сега като обикновена пъстърва или червена риба, поставена в съд с вода. От време на време въздишаше с бавни и дълбоки въздишки, изпускайки въздуха през дихателните си органи. Понякога като в игра удряше по водата със своята голяма опашка, а водата шумеше и се пенеше като след параход.

Дълго наблюдавахме движенията му. Като истински китоловци не можехме да се наситим на това зрелище. Спокойствието на стария кит бе рязко нарушено, ала не от нас, а от много необикновено и любопитно произшествие.

В отсрещната скала имаше пропаст, изпълнена с лед, която напомняше ледник. Въпреки че земята беше в сняг, слънцето греете силно. Под влияние на топлината му крайната част на ледника неочаквано се откъсна и падна в тихата вода на залива. Раздаде се шум като от удар от гръм и водата силно се развълнува. Образуваха се широки кръгове, които постепенно се отдалечаваха и изчезваха към брега. Китът веднага потъна. Но вместо да се гмурне перпендикулярно, както правят обикновено китовете, той потъна на една страна, без да вдига опашката си над водната повърхност. По това разбрахме, че водата в малкия залив не е достатъчно дълбока, за да може китът да се гмурне в нея.

Въпреки големия си интерес Рансъм не забравяше своя дълг към „Летящият облак“ и неговите стопани. Щом китът се скри, ние бързо се върнахме в нашия бивак, като слязохме много по-енергично, отколкото се бяхме изкачили.

— В лодката! — извика той на останалите моряци още отдалече. — По-бързо! Събирайте багажа и не оставяйте нищо след себе си.

Тъй като нямахме много багаж, след миг всички бяхме в лодката по местата си с веслата в ръце. След десет минути вече бяхме при входа на залива, където забелязахме кита. Макар че взехме мерки, за да избегнем всякакъв шум, не го намерихме там. Той вече се беше скрил. Напразно цял час наблюдавахме залива и морето, ала не забелязахме нито един водоскок или поне малко вълнение. Леденият блок се отдалечаваше от скалата бавно, едва видимо; водата в залива отново стана спокойна, както беше преди. Но къде се скри китът?

Това бе наистина необяснимо за повечето от нас, особено за младежите, ала не и за нашия кормчия, стар морски вълк, и за Рансъм, отличен китоловец, макар и млад.

Когато любопитството ни стигна своя връх, кормчията каза:

— Китът е отишъл на дъното и там ще си остане. И — добави той с огорчение — дори не се знае докога ще остане там, ако действително е кръглоглав. Уверени ли сте, че е кръглоглав?

Младият офицер беше крайно недоволен от този въпрос, подлагащ на съмнение неговите професионални знания.

— Уверен ли съм, че ме наричат Рансъм? — рязко отвърна той. — Разбира се, че беше кръглоглав кит.

— Моля да ме извините — произнесе кормчията, схващайки грешката си. — Не знаех, че сте видели животното отблизо. Но щом като е кръглоглав кит, не може да се определи колко ще остане във водата. Тези животни стоят на дъното като морски раци.

— Тръгвай! — извика Рансъм, чиято досада не беше преминала въпреки обширното обяснение на кормчията. — Безполезно е да си губим времето тук. Да видим какво става с другите лодки и да се върнем на кораба.

Отплавахме в открито море и скоро се намерихме с колегите си. Кофън, като най-старши между нас, даде сигнал да го следваме.

Рансъм все още бе ядосан от нашия неуспех — нали той най-много настояваше за тази нещастна експедиция. Може би донякъде намираше утешение в мисълта, че другите две лодки също не бяха сполучили. Дори ние все пак бяхме срещнали истински кит, а те бяха видели „финбек“, разбира се, без да го удостоят с внимание.

Лицето на Лидж Кофън беше мрачно и замислено. Забелязахме това веднага, щом се срещнахме с останалите две лодки. Не беше в природата му да страда или да скърби в случаи на несполука. Каква бе причината за неговата мрачност?

Много скоро научихме. Небето се покри с облаци; вятърът се засили и задуха от брега, а в спокойното досега море се появиха малки вълни.

Ясно виждахме „Летящият облак“ в открито море, но бяхме отделени от него следен пояс, широк около три километра. Ако вятърът се превърнеше в ураган или само още малко се засилеше, за нас ставаше трудно, дори опасно да преминем през проходите от лед.

За да завърша картината, трябва да прибавя, че беше вече доста късно; слънцето беше слязло ниско, а имаше и още нещо, дето особено влошаваше нашето положение — над ледовете се издигаше мъгла. В началото тя не беше много гъста, но някои признаци показваха, че ще се сгъсти.

Когато вече и трите лодки плаваха заедно, Кофън произнесе с тържествен и зловещ глас:

— Ето и мъглата, която не ни предвещава нищо добро. Все още виждаме „Летящият облак“, ала ако мъглата започне да се сгъстява от тази страна, повече не ще го видим.

След като проследи внимателно посоката на вятъра, той се обърна към нас и каза с не толкова зловещ глас:

— Ако искаме да нощуваме тази вечер на борда на „Летящият облак“, ще трябва да побързаме. Налегнете веслата и напред!

Останалите лодки също изпълниха заповедта и ние се насочихме към ледовете. Ала лодката на старшия офицер се движете по-бързо от другите. Тя вече преминаваше през леденото поле, докато останалите още не бяха го доближили.

Забелязахме, че ледовете измениха своя вид. Откъснатите ледени маси, подгонени от вятъра, се люшкаха от вълните, блъскаха и се разбиваха една друга. Даже и незапознатите с арктическото плаване разбраха приближаващата опасност. Но не ни оставаше нищо друго, освен да вървим напред или да достигнем сушата на всяка цена.

Ала ние нямахме намерение да се върнем на брега. Двете лодки последваха първата в канала, като се стремяха да бъдат близо до нея. Нашата беше втора, на едно весло след нея идваше третата под командата на офицер Гроуър.

Шестстотин или осемстотин метра пропътувахме доста спокойно. Свободното водно пространство беше изпълнено с ледени буци, които някакво подводно течение носеше доста бързо. Разбрахме това по положението на „Летящият облак“, което всяка минута се променяше спрямо нас. Сега той беше отляво и продължаваше да се отдалечава, по-точно казано — ние се отдалечавахме от него.

— Какво мислите за това? — попита Рансъм, обръщайки се към Гроуър, който седеше в третата лодка.

— Мисля, че работата отива на лошо.

Отговорът на Гроуър не беше много утешителен, а тъй като той не се отчайваше от малко, това ни накара да се замислим.

— Виждам — обади се Рансъм. — Но какво бихме могли да предприемем?

— Най-доброто, което можем да направим, е да побързаме да се измъкнем от тези ледове.

— С други думи, да обърнем към брега, тъй като сме изминали едва половината от леденото поле?

Налагате се сериозно да обмислим — да продължим ли или да се върнем към брега. „Летящият облак“ се виждате, ала изглеждате като някакъв призрак сред все по-сгъстяващата се мъгла. Лодката на старшия офицер вече се виждате само като точка. Тя беше приближила края на леденото пространство и всеки момент щеше да навлезе в открито море.

Нямахме никаква възможност да преминем като нея. Ледените маси ни притискаха все повече, а ни оставаха да изминем още два километра. След преминаването на първата лодка изходът на канала като че ли се затваряше за нас. Най-сетне той се стесни толкова много, щото едва движехме веслата. Ледените буци с глух тропот се удряха в стените на лодката.

Скоро положението стана толкова сериозно, че двамата офицери от лодките с безпокойство се оглеждаха наоколо, като не знаеха какво да предприемат. Ала решението дойде от само себе си. Нямахме никаква възможност да преминем. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Вятърът си играеше с нея, а тя приличаше на дим над запалена гора. „Летящият облак“ и лодката на старшия офицер се скриха едновременно от очите ни, но и да ги виждахме, вече не можехме да отидем при тях.

— Към брега, Гроуър! — извика Рансъм, взел най-после решение. — Да се върнем към брега е едничката ни възможност да се спасим!

Това предложение не срещна нито възражение, нито колебание. Опитният китоловец беше взел съвсем навреме това решение. Каналът така се беше стеснил, щото едва можахме да се обърнем.

След тази маневра лодката на Гроуър застана отпред, а ние я следвахме колкото се може по-близо. Каналът все повече се стесняваше и имахме сериозни основания да се опасяваме, че ще попаднем в клещи. Всички разбирахме какво става. Ако лодките се разбиеха, щяхме да загинем.

Понякога трябваше да скачаме на леда и да отблъскваме с крака ледените парчета, за да разчистим прохода.

Въпросът не беше да стигнем бреговете на Сибир — касаете се за живот и смърт. Между нас и вечността имаше само една лодка, с други думи — една кедрова дъска, дебела няколко сантиметра.

Още километър се борихме с леда. Ненапразно китоловците се плашат от него, както от вятъра и вълните. В края на крантата излязохме победители от тази борба, но не без рани. Нашите лодки пострадаха в битката; тук-там ледените блокове бяха повредили корпусите. Управлявахме ги с голяма предпазливост. Напускайки ледовете, с облекчени сърца се отправихме към твърда земя.

Когато напускахме този бряг, го наричахме пустинен и негостоприемен. Връщайки се отново на него само след няколко часа, все още под силното впечатление от избягнатата опасност, вече го виждахме като благодатна земя и се чувствахме щастливи и благодарни за намереното убежище.

Глава осма

Наближавайки брега, търсехме с поглед мястото, където бяхме спрели първия път, защото беше удобно за лагер, ала не можахме да го намерим. В началото бяхме учудени от това, но поразмислили, лесно открихме обяснението. През цялото време бяхме плавали на запад, увлечени от ледовете. Съвсем естествено бе, че се озовахме на голямо разстояние от предишното място.

Не обърнахме внимание на този факт, ала той показваше, че сме се отдалечили доста от „Летящият облак“.

Беше време да се погрижим и да открием място за нощуване, тъй като се стъмваше. Не можехме да бъдем претенциозни — едничкото ни желание бе да намерим малко сухо място, където да се разположим. Но въпреки нашата непретенциозност доста време загубихме в търсене. По целия бряг почвата беше наситена с вода — същинско блато.

Дълго време обикаляхме по покритите с мъх буци, от които излизаха пръски, щом ги настъпиш; пръскаше така, както би пръскал сокът от стиснат портокал. Най-после попаднахме на едно издигнато и сухо място. Голяма скала привлече вниманието ни; тя беше единственият камък, който се виждаше наоколо. Гранитен блок с отвесни стени и площадка отгоре като пиедестал, който очаква да бъде поставена статуята. Камъкът се издигаше върху възвишение, а почвата наоколо бе доста суха и плътна, така че имахме възможност спокойно да се разположим за спане.

За огън не можехме и да помислим, защото нямахме дърва с изключение на веслата и дръжките на китоловните ни копия. Пък и нямаше какво да приготвим на него — бяхме си взели храна само за един ден и за всеки случай малко сухари. Беше останало съвсем малко и всекиму се падна по едно парченце.

Ала не гладът ни причиняваше най-голямото притеснение. Когато напуснахме „Летящият облак“, бяхме далеч от мисълта, че ще прекараме нощта на суша или пък където и да било другаде, откъснати от нашите удобни легла на кораба. Ето защо не взехме със себе си нито одеяла, нито дори пелерините си. А вятърът, гаврейки се с нашата беззащитност и лекомислие, духаше от североизток все по-силно и ни вледеняваше до костите.

Бяхме така премръзнали, щото от време на време ни идваше мисълта да разбием пейките на лодките, за да накладем огън. Някой дори изрече това на глас и си мисля, че щяхме да го приемем, ако не беше станал един инцидент, който погълна цялото ни внимание и ни накара да забравим глада и студа.

Минаваше полунощ, а никой от нас не спеше. И нима можеше да се спи, когато зъбите ни тракаха от студ? Все пак някои бяха легнали на земята, а други скачаха по скалата, за да се стоплят. Заговорихме за глада и неволно възникна въпрос какво ще ядем утре.

— Какво ще ядем! — извика Гроуър, който познаваше тази страна. — Деца мои… нищо! В тази проклета страна няма нищо за ядене, нито животно, нито растение. Единствените животни, които съм срещал в тази част на Сибир, са полярните мечки. Срещал съм ги понякога на цели стада, но не зная с какво се хранят тук.

— Бих желал поне една от тях да дойде тук сега — каза млад китоловец, който изпитваше вълчи глад.

— Защо? — попита го друг моряк.

— Защо ли? Защото с удоволствие бих вечерял с мечешка шунка или по-точно да закуся, тъй като времето за вечеря отдавна е минало. В такъв случай струва си трудът да се счупят пейките, за да запалим огън. Що се отнася до мен, чувствам се способен да изям цяла сурова мечка.

— Само при условие, че тя няма да ви изяде — насмешливо забеляза Гроуър. — Ясно е, млади човече, че съвсем нямате представа какво значи сибирска мечка. Иначе не бихте търсили запознанство с нея. Шт!… Ето нейния рев! Да, кълна се, че това е мечка!

Едва бе изрекъл това и всички разговори секнаха. Започнахме с безпокойство да се вслушваме. Звукът, дето чухме, не приличаше нито на рев, нито на хъркане. Това беше характерен звук, който би заблудил неопитните, ако старите китоловци единодушно не бяха ни заявили — гласът е на полярната мечка.

Луната изгря и стана светло. Вече можехме да виждаме далеч наоколо, ала не забелязахме нищо подобно на мечка или на друго четирикрако животно. Може би щяхме да съзрем, ако всичкият сняг се бе стопил.

Но заснежената тук-там земя изглеждаше като одеяло, из пъстрено с черни и бели петна, които ни пречеха да виждаме добре. Но това, дето ни караше да подозираме присъствието на хищника около нас, бе странният звук, приличен на хъркане или кашлица.

— Мечка е, аз съм уверен — произнесе Гроуър, — и са най-малко две — бързо добави той, като внимателно разглеждаше околността, осеяна със снежни петна. — Навярно са мъжка и женска; и нека ме изяде вълк, ако след тях не тича малко мече. Приближават насам. Сега внимание, деца мои! Ако идват с лоши намерения, ще си имаме разправии.

Видяхме двете мечки с малкото мече. Техните сенки се очертаваха на светлината на луната. Не бяха се озовали тук случайно, а бяха дошли по следите ни. Изглежда, ни бяха усетили, тъй като вървяха по страната, от която духаше вятърът, и по всичко личеше, че имат лоши намерения, както казваше Гроуър.

Какво да правим? Трябваше веднага да решим, тъй като не ни даваха време за колебание. В ръцете си имахме само една пушка — двуцевката на Рансъм, и едно копие, което Гроуър носеше със себе си повече за бастун, отколкото за нападателно осъзнавайки своето безсилие, решихме да отстъпим към лодките, но за нещастие хищниците настъпваха точно от тази страна. Да се опитаме да се промъкнем до лодките, би значело сами да влезем в устата на вълка, както се казва.

Не знаехме какво да предприемем. Макар да виждахме ясно цялата опасност, не ни беше възможно да я избегнем и вече си мислехме, че някой от нас положително ще стане жертва на тези зверове. Те много лесно можеха да отрежат пътя на нашето отстъпление и оставахме в тяхна власт. Нашето положение още повече се влоши след една постъпка на Рансъм. За да спре зверовете, той два пъти гръмна — по всяка от мечките. Ала тъй като пушката беше напълнена със сачми за птици, изстрелите имаха толкова успех, колкото ако беше гръмнал с халосни патрони. Греша, като казвам, че щяха да имат същия успех. Разбира се, че по-добре би било да гръмне с празен патрон. Случи се това, което лесно можеше да се предвиди.

Раната беше доста незначителна, за да повали хищниците. Но тя беше достатъчна, за да ги разяри. Те се затичаха, ревейки от ярост и болка.

Вече бяхме готови да бягаме накъдето ни видят очите, оставяйки на случайността да реши кой от нас ще загине, когато изведнъж се разнесе вик:

— На скалата, момчета! Там ще бъдем в безопасност!

Тази щастлива мисъл бе дошла на стария Гроуър.

Преди да се разположим за нощуване, някои от нас вече се бяха изкачвали на скалата по една крива пътека. Друг път нямаше. Не чакахме да ни се повтори този съвет и започнахме да се катерим с бързината на човек, който пълзи по дърво, за да се спаси от рогата на разярен бик. Нямаше и време да се бавим; женската мечка, много по-бърза и по-разярена, буквално ни следваше по петите. Последен бягаше Гроуър. Той протегна ръка и я удари с копието си по муцуната. Тя изведнъж спря и ни даде възможност да достигнем върха.

Първата ни мисъл, след като се видяхме в безопасност, бе да се поздравим със спасението си. Извикахме гръмко „ура“, както умеят да крещят китоловците. Вероятно ехото на този пустинен бряг никога не е повтаряло подобен вик. За втори път през този ден избягвахме голяма опасност, ала този път нашата радост беше много по-силна.

Но много скоро се уверихме, че сме избързали с радостта си. Наблюдавайки какво става долу, забелязахме, че мечките неспокойно обикалят около скалата и не мислят да си отиват. Те яростно ревяха в подножието, като повдигаха към нас муцуните си. От отворените им уста излизаха облаци пара като от парна машина.

Бяхме убедени, че няма да успеят да се покатерят по скалата, дори и да им хрумне. Освен това, със своето оръжие в ръка, Гроуър стоеше на пост при единствения проход. Но как ще свърти всичко? Ето въпросът, който сериозно ни безпокоеше.

Този въпрос занимаваше най-много старите китоловци, защото те най-добре знаеха какво ни предстоеше. Ние бяхме още неопитни, бяхме слушали само за полярната мечка и трудно повярвахме на онова, дето ни разказваше Гроуър за това ужасно животно. Сега за пръв път имахме възможност сами да изпитаме свирепостта на бялата мечка и нейната злопаметност към онзи, който възбуди нейния гняв.

Както сивата мечка, обитателка на Скалистите планини, така и нейната посестрима, полярната мечка, се нахвърля свирепо върху този, който я нарани, без да мисли за последствията. И ако не може веднага да си отмъсти, с диво упорство го чака цели дни.

Макар да не знаехме тези подробности, ние, по-младите, също имахме причини да бъдем мрачни и недоволни. Бяхме дванадесет души върху едно пространство от осем квадратни метра и бяхме принудени през цялото време да стоим прави, тясно притиснати един до друг, като стадо зад оградата на пазар.

Изгладнели, някои от нас едва се държаха на краката си от слабост. Но всичките ни страдания от глад бяха нищо в сравнение със страданията, дето ни причиняваше студът.

Североизточният вятър сякаш искаше да ни свали — понякога неговият студен дъх ни прерязваше като с нож. За да се постоплят, някои от нас започнаха да подскачат, като че обхванати от лудост.

Положението ставаше нетърпимо, ала нищо не можехме да направим. Бихме положили усилия да потърпим още малко, ако поне имахме надежда да се спасим след известно време от това ужасно положение. Ала такава надежда нямаше. Гроуър и другите северняци постоянно ни повтаряха, че мечките ще ни държат в обсада вероятно още няколко дни.

Само гладът можеше да ги накара да си отидат.

Страшна и отчайваща бе тази перспектива. Наложеше ли се да останем така още два дни например, щяхме да загинем. Без храна, без вода, измръзнали до мозъка на костите, без да сме затворили дори за миг очите си, принудени през цялото време да стоим прави — нима можехме да издържим повече на подобни мъки?

Всяка следваща минута напрежението ни растеше. Някой заяви, че е по-добре да слезем от площадката и да се спасяваме кой накъдето види. Жалко за тези, които бъдат догонени от врага, но другите ще се спасят.

Това беше смела мисъл, или по-точно безумна, но ние бяхме преживели толкова много, че ни се виждаше съвсем обикновена. Мнозинството от нас беше почти готово да я последва, когато изведнъж Рансъм закрещя:

— Постойте, момчета! Още малко! Струва ми се, че намерих по-добър изход.

— Какъв? — извикаха няколко гласа, в които вече не се чувстваше уважение към авторитета на Рансъм.

Подчинените лесно губят уважението си към по-старшите в подобни ситуации.

— Да се промъкнем към нашите лодки — отвърна Рансъм. — Надявам се да успеем да го направим без особена опасност. Малко търпение и ще видите.

Досега той не се бе възползвал от оръжието си, защото нямаше капсули. По невнимание ги беше забравил в лодката.

Ние напрегнато чакахме да видим какво ще направи. Той зареди пушката, но този път с куршуми. Радост и надежда ни вдъхна откритието, че Рансъм бе намерил в джобовете си две забравени капсули. Те бяха достатъчни, защото беше отличен стрелец, както и опитен хвъргач на копие. Когато повдигна пушката си, вярвахме, че обсадата е свършена и ще бъдем свободни.

Надеждата не ни излъга. На лунна светлина Рансъм можеше да стреля, като че е денем, освен това мечките бяха наблизо. Раздадоха се два изстрела един след друг. Двете стари мечки подскочиха и започнаха да се гърчат в предсмъртни конвулсии. Само мечето остана живо.

След няколко мига и то се присъедини към тях. Гроуър имаше зъб на полярните мечки, както на старите, така и на младите. Не го трогваше нито младостта, нито невинността насреща му. Той промуши мечето с копието си.

Глава девета

Горещо благодарихме на Рансъм, като го поздравихме за сполучливия двоен удар. Имаше много основания за нашата благодарност. Освен че ни избави от смъртна опасност, като уби мечките, той ни снабди и с провизии.

Но отново бяхме в затруднение. Още не бяхме стигнали до такава степен на глада, че да ядем сурово месо, а нямаше с какво да запалим огън. Пак стана въпрос да вземем дървените пейки от лодките и накрая решихме да изгорим няколко от тях.

Въпреки измъчващия ни глад ядохме малко, защото месото на полярната мечка, която се храни с риба, има отвратителен вкус.

Вечерята беше по-скоро закуска. Още не бяхме свършили, когато небето на изток се обагри в розов цвят. Изглеждаше като позлатено и обещаваше блестящ изгрев. От все сърце желаехме ясен ден. След като се избавихме от преживения ужас и като отпочинахме от вълнението, отново, дори повече от преди, бяхме обхванати от тревога за по-нататъшната ни съдба. Къде беше „Летящият облак“?

В коя част на леденото поле и точно на кое място беше той сега? Близо ли е до брега? Ако това не беше така, то ние се излагахме на страшна опасност. По-старите добре разбираха това. Небето едва се озари и всички погледи се насочиха към морето. Някои от моряците се покачиха на върха на скалата. Между тях бяха и двамата офицери, взели своите далекогледи.

Ала нито с просто око, нито с далекоглед можеше да се забележи „Летящият облак“. Виждаха се бреговете, свободното море, после леденото поле и плаващите блокове, виждаше се ясно как те се удряха един о друг. По-нататък по всички посоки, до дето стигаше погледът, се разстилаше зелено море. На хоризонта нямаше нито брегове, нито платна.

Картината остана същата, когато слънцето се издигна високо. След като се убедихме, че нашият кораб и сега не се вижда, ние почувствахме нещо като смъртен удар. Който може да вникне в трагичната същност на положението ни, ще разбере, че това е напълно естествено. Някои от нас все още не разбираха изцяло нещастието си, докато не им го обясниха. От неопитност не искахме да повярваме в сериозността на състоянието, както преди, когато ни говореха за мечките. Та какво от това, мислехме си — ако не намерим „Летящият облак“, ще спрем в някое селище, все едно дали при диви или при цивилизовани хора, а оттам по някакъв начин ще се върнем в родината си.

Бяхме слушали за племената от тези страни и нямаше основание да се боим от тях. Знаехме, че не били злобни, нито свирепи.

— Вие говорите за дивите племена! — каза старият Гроуър, опитвайки се да ни обясни заплашващата опасност. — Не бива да се боим от тях наистина. Не бих желал нищо по-хубаво от това, да ги срещнем тук. Ала тях ги няма в тази проклета страна! Тук не можеш да видиш нищо подобно на човешко същество. Няма, няма! Тук не от хора и животни трябва да се безпокоим. Погледнете наоколо — докъдето погледът стига, не се вижда нищо друго освен пустинна, негостоприемна земя. Можем да вървим дни, седмици, без да намерим храна, достатъчна за котка. На хиляди километри едно и също: черна кал, блатиста пръст, покрита със суха трева.

Гроуър беше безспорен авторитет и никой не мислеше не да му възрази, а дори да се обърне към другите северняци за потвърждение на думите му.

Дори и най-неопитните китоловци вече разбраха, че никога не ще видим „Летящият облак“. Уви! Постепенно губехме всяка надежда. Параходът беше пуснал котва, когато нашите три лодки го напуснаха. Една от тях се върна, но какви известия му е занесла? Дори да беше оптимист Лидж Кофън, какво утешително би могъл да каже там?… А ако беше песимист? За последен път ни видя зад себе си, когато отчаяно се борехме с ледовете. Тъй като и той бе изпитал същите ужаси, минавайки през канала, навярно е помислил, че сме загинали. Сигурен съм, че това е казал на Дринкуотър.

Не беше трудно да се предвидят последствията и колкото повече мислехме за това, толкова повече се смятахме за загинали. За още по-голямо наше нещастие небето отново се покри с облаци и от изток към нас се приближаваше гъста мъгла. Същото нещо както и вчера, но сега мъглата започна час по-рано. През този ден дори на обед не видяхме слънцето. Обви ни мрак, обхвана ни отчаяние, губехме и последния си лъч надежда.

Останалата част от деня прекарахме в пълно бездействие. Даже когато мъглата ни даваше възможност от време на време Ла зърнем хоризонта, пак не правехме нищо — до такава степен ни беше обхванала апатия. Мъглата, покриваща небето и земята, ни даваше възможност да виждаме не повече от двадесет метра около нас. Тя покриваше всичко през цялата втора нощ, която прекарвахме на тази негостоприемна земя. Но дори и да можехме да видим нещо, пак не бихме имали никаква полза. „Летящият облак“ би трябвало да хвърли котва там, където го настигне мъглата. И така, той не можеше да се доближи до нас, а ние не можехме да го видим.

И все пак продължавахме да се вслушваме с надежда да чуем сигнален изстрел от оръдието му. Ала нищо не се чуваше освен дивите и жални крясъци на морските птици, които сякаш ни оплакваха.

Нощта беше толкова студена, колкото и предишната, но този път поне не бяхме на скалата, пронизвани от ледения вятър. Събитията от миналата нощ дадоха възможност на трима от нас да си легнат на топло. Те се бяха сетили да си направят одеяла от кожите на убитите мечки, като обърнаха козината навътре.

Не страдахме вече от глад, но трябваше да принесем в жертва още няколко пейки от нашите лодки, за да си накладем огън. Сега по-лесно се решихме на това и бяхме готови не само да унищожим веслата, но и самите лодки, напълно уверени, че вече няма да са ни необходими.

Почти бяхме стигнали до това решение. Едничката мисъл, дето все още ни крепеше, бе, че капитан Дринкуотър ще направи всичко възможно, за да ни спаси.

Когато не беше пиян, той наистина бе извънредно изобретателен и не беше склонен да изпада в отчаяние. Сит или гладен, никога не губеше надежда и не оставяше свой другар да бедства, който и да е той. Ако дори някое чираче от кухнята бъде отнесено от вълните или го заплашва някаква друга опасност, той веднага се втурваше да го спаси и му помогне, все едно, че се отнася за първокласен моряк. В подобни случаи правеше всичко, дето беше по силите му.

Тъй като добре познавахме Дринкуотър, вярвахме, че ще направи възможното, за да ни намери. Страхувахме се само от едно — да не ни сметне за безнадеждно изчезнали.

Нашата вяра в капитана се оправда едва на следващата сутрин. След полунощ мъглата се разкъса и точно на разсъмване чухме топовен гърмеж. Веднага познахме гласа на единственото оръдие на „Летящият облак“.

Облекчението и радостта ни нямаха граници, когато забелязахме кораба. Бяха му поставени платната и по всичко изглеждаше, че изследва леденото поле и свободното море между ледовете и брега.

Като безумни се завтекохме към върха на скалата с неописуема бързина. Държахме се като през онзи ден, когато ни заобиколиха мечките или когато танцувахме, за да си стоплим краката. Но този път вече наистина танцувахме от радост. Някои оглушително крещяха.

Старите бяха по-спокойни и проявяваха предпазливост; в края на краищата все още не се знаеше дали сме забелязани от екипажа на кораба, защото разстоянието между нас и него бе голямо. Ние добре го виждахме, но нима можеха дванадесет души да се мерят с един кораб с платна. Ако минеше, без да пи забележи, положението ставаше безнадеждно, защото, щом веднъж е изследвал това място и леденото море, отново няма да се върне тук. Тогава ще бъдем завинаги изоставени. А не можехме да минем през леденото поле и да отидем до „Летящият облак“, още повече че нашите лодки бяха вече изгубили по-голямата част от пейките си.

Тази мисъл изведнъж отрови радостта ни. Някои бързо изпаднаха в другата крайност и почти се отчаяха. По-сдържаните се оказаха и по-твърди в такъв важен момент. Старият Гроуър окачи една мечешка кожа на върха на копието си и се покачи с него на скалата. Застанал на най-високото място, той го повдигна във въздуха.

Люлееща се от вятъра, кожата приличаше на знаме и можете да привлече вниманието на нашите другари. За по-голяма сигурност Рансъм застана до Гроуър и започна да стреля с пушката си. Изстрелите следваха един след друг. Кое привлече вниманието на „Летящият облак“? Дали изстрелите, барутният Дим или мечешката кожа?

Ние не си задавахме тези въпроси. Важното бе, че бяхме забелязани. Каква радост бликна в нас, когато видяхме, че корабът спря и неподвижно застана в открито море. Бяхме спасени.

За да отидем до „Летящият облак“, сега нямаше защо дори Да минаваме през леденото поле, което ни отделяше от свободното море. Оказа се, че на изток от нас има проход, който не бяхме забелязали, ала от кораба го видяха.

„Летящият облак“ ни уведоми със сигнали да останем на мястото си. Ако не бяхме разбрали, доста бихме се изплашили, защото корабът вдигна платна и направи маневра, като че ли се отдалечаваше.

Но след като измина няколко километра, отново тръгна към нас и доколкото можахме да видим, спусна лодки. Нашите офицери следваха всичките му движения с далекогледите си. Те ни съобщиха, че една лодка се отделя от кораба и се насочва към леденото поле.

Разбрахме загадката на всички тези тайнствени маневри, когато Кофън приближи с лодката си до нашите и започна да вика:

— Момчета, мислехме, че сте на дъното на полярния океан! Щастлив съм да видя, че всичко е свършило благополучно. Качете се на вашите лодки и карайте след мен!

— По кой път?

— Ах, дявол да го вземе! По същия, по който дойдох дотук. Вижте, на изток има проход сред ледовете — по него ще се върнем назад.

Не чакахме да ни молят — веднага наскачахме в лодките. Ала не без труд следвахме Кофън: трудно е да си представи човек как гребяхме без пейките, служещи за опорна точка. Но както и да е, най-после стигнахме и стъпихме на палубата на „Летящият облак“. Нашият смел капитан сърдечно стисна ръцете на всички ни.

Вече изпитвахме отвращение от полярното море и кръглоглавите китове, а капитан Дринкуотър не по-малко от другите. И той реши да търси щастие другаде.

Бристолският залив на север от Алеутските острови се славеше сред китоловците като твърде изгодно място за лов и ние се отправихме натам.

Връщайки се по стария път, повторно минахме през Беринговия пролив и казахме „сбогом“ на полярното море. Съжалявахме, задето бяхме дошли тук. Надявахме се да бъдем по-щастливи в Тихия океан и това наистина ни беше необходимо. „Летящият облак“ още не беше натоварен добре с мас, а екипажът беше твърде заинтересован от печалбите.

Досега не успяхме да покрием дори разноските си, а сезонът вече беше към своя край и не можехме да разчитаме много на успех. Изкарвахме си яда, като целия ден проклинахме, кой както може, кръглоглавия кит, причина за нашите бедствия.

Бристолският залив щедро ни възнагради и ние си наваксахме изгубеното време в полярния басейн. Плоскоглавият истински кит се среща в изобилие в северната част на Тихия океан и ние имахме такъв улов, че печките на „Летящият облак“ горяха непрекъснато за топене на маста.

Не ни достигаше още един кит, за да допълним товара си. Ала открихме и него и три лодки се насочиха към животното, командвани от трима офицери.

И този път попаднах под началството на Рансъм. Жадувайки да се отличи, този млад офицер ни заставяше да работим пряко силите си. Дори ни обеща награда, ако изпреварим другите лодки и му предоставим удобен случай пръв да хвърли копието си.

Естествено, стараехме се с всички сили; когато наближихме, Рансъм хвърли копието си, което дълбоко се заби в тялото на кита.

Този кит беше от лошите „северозападни“ животни. Не обичаше да се шегува. С цялата скорост, на която беше способен, той заплува напред, завличайки й нас заедно с лодката. След няколко минути останалите лодки бяха вече далеч зад нас. Те само от време на време се мяркаха в далечината, когато някоя вълна ги подемеше на своя гребен. Морето беше неспокойно и видът на небето предвещаваше още по-голямо вълнение.

Но Рансъм не обръщаше ни най-малко внимание нито на морето, нито на небето, нито пък на останалите лодки, които вече не можеха да съперничат на нашата. Корабът все още се виждате и това му беше достатъчно. Ала постепенно „Летящият облак“ се скри зад вълните — виждахме само върха на главната мачта. А Рансъм не искаше да отреже въжето и да се откаже от кита, който беше ранил. Чудовището продължаваше своя бесен бяг. От време на време кормчията Гремел предупреждаваше командира за опасността, на която излагаше всички, в това число и себе си.

— Както виждате, мистър Рансъм — с почтителен тон говореше старият китоловец, — вече настъпва нощта и едва можем да различим върха на мачтите. Загубим ли кораба от погледа си, Бог знае какво може да се случи. Не е ли по-благоразумно да отрежем въжето?

— Никога — упорито отговори вторият офицер. — Върховете на мачтите още се виждат. Как мислите, Гремел — че ще позволим на кита да се подиграва с нас — точно в минутата, когато трябва да му нанесем последния удар? Погледнете само този бяг, — убеден съм, няма да продължи дълго.

— Не искам да ви гневя — отвърна Гремел, — но изглежда, още дълго ще се държи… Той има доста сили, за да ни създаде грижи. Виждате ли го?

Китът изхвърляше вода през дихателните органи, и то толкова нависоко, щото вятърът донесе капки от нея чак до нас. Младият офицер се обърна и лицето му изразяваше недоволство и разочарование, когато видя, че мачтите на „Летящият облак“ вече изчезват от хоризонта. Той се колебаеше между нежеланието си да зареже кита в такъв благоприятен момент и страха да извърши голямо безразсъдство, като си позволи да бъдем отвлечени по-нататък.

— Аз не мога да се реша да отрежа въжето, когато на края му има кит — с недоволен тон отговори той, — още повече че копието е много добре забито. Вярвам, бихме свършили с жертвата само за минута, ако той пожелаеше да спре.

Ала китът нямаше намерение да спира. Лодката продължаваше да се плъзга по вълните, като ги разпенваше със своя остър нос.

Офицерът се обърна още веднъж, после внимателно погледна небето и най-после извади своя китоловен нож, като произнесе разочаровано:

— Мисля, че друг изход няма. Рискуваме да загубим кораба от погледа си, особено сега, когато слънцето залязва… Сами виждате това, момчета!

Той като че ли предварително се извиняваше, задето се гответе да прекрати лова.

— Този път ще трябва да се откажем. Ах! Към нас идва мъгла. Възможно ли е подобно нещо?

Всички обърнахме погледите си към морето. Синкава пара се надигаше от водата в посока срещу вятъра и бързо идваше към нас.

— Това е мъгла! — извика кормчията разтревожен. — Режете, мистър Рансъм, по-скоро режете!

Офицерът не се бави повече и с един удар преряза въжето.

Китът, сякаш празнуващ своята победа и своето освобождение, удари по водата с огромната си опашка, бързо се гмурна и повече не се показа.

— Управлявайте, Гремел! — изкомандва офицерът. — Пригответе мачтата, поставете платното. По-живо! Да определим мястото, за да не объркаме пътя, по-скоро!

Но той едва бе успял да извади компаса от кутията и да разгърне картата, когато мъглата ни обгърна. Компасът повече не ни беше потребен. Той, разбира се, ни сочеше къде е север и къде е юг, но не можеше да ни определи мястото, където се намирахме.

— По-скоро поставете платното! — извика офицерът. — На веслата, момчета! Работете бързо и енергично; най-добре ще бъде да плаваме по посока на вятъра, защото китът ни мъкнеше все срещу вятъра. Да беше се позабавила тази проклета мъгла само с пет минути, щях да определя къде се намира корабът. Вече е късно и сме в много лошо положение.

— Наистина сме зле — отговори кормчията. — Друго не може да се каже. Доколкото си спомням, друг път не съм изпадал в по-лошо положение.

Единствената ни надежда за спасение беше да намерим „Летящият облак“. Но как да го намерим? Не разполагахме с никакви данни за определяне на посоката освен вятъра. А и той е капризен, както и мъглата — всяка минута можеше да промени посоката си. Може и да я е променил вече, докато се колебаехме. Уповавайки се на него, има опасност да се отдалечаваме от кораба.

Само онзи, който е изпадал в нашето положение, може да Разбере как ни измъчваше тази неизвестност, докато продължавахме мълчаливо да гребем. А нощта, за да направи самотата ни още по-пълна и неизвестността ни още по-мъчителна, ни оборна с тъмнина подобна на траурен креп, като ни караше да потръпваме от ужас.

Глава десета

Има чувства, които не могат да се представят, нито да се разкажат, докато не се изпитат. Сред тях се отнася и това, дето ви завладява, когато сте сред непрогледна мъгла в открито море, но не сте на кораб. Дори и денем на борда на истински кораб, ако не изпитвате ужас, все пак се чувствате доста зле, не вярвате в своята безопасност сред гъстата мъгла, способна да измами всяко пресмятане и предпазливост.

А с нашата орехова черупка, сами сред океана, без да знаем накъде отиваме, шансът ни да налучкаме верния път или да се заблудим бе еднакъв. Затова се тревожехме, въпреки че в ръцете ни още бяха веслата, владеехме ги добре и бяхме силни. Но нашите движения бяха плахи и нерешителни като на хора със завързани очи.

— Момчета — извика нашият командир, — отдъхнете си малко. Запалете фенера, за да погледнем компаса. Предполагам, че вятърът скоро ще утихне. Вслушайте се добре дали няма да се чуе топовен гърмеж и от коя страна.

Всяка китоловна лодка има по една бъчва, в която се пази фенерът и всичко необходимо за паленето му. Осветихме компаса, който Рансъм държеше в ръце. Когато погледнахме лицето му, забелязахме по него тревога и дори отчаяние. Той веднага определи, че след първото наблюдение вятърът е изменил посоката си. Да, вятърът, на който разчитахме, който беше нашата единствена надежда за спасение, ни измени.

— Лоша работа — полугласно произнесе Рансъм, като разбра, че сме се заблудили. — Да се надяваме повече на вятъра, е безполезно, ще опитаме да се справим и без него; доколкото може, ще използваме компаса. Нашият кораб трябва да се намира на северозапад. Как мислите, Гремел?

— Не е възможно да се каже… Отговорът на Гремел не ни окуражи много.

— Но — продължи Гремел — аз смятам, че можем да тръгнем в тази посока, както във всяка друга.

— Отлично! Нека се опитаме — каза младият офицер с решителен глас. — Напред, братя! Изпълнете своите задължения, а аз ще изпълня моите.

Той взе фенера от ръцете на кормчията, който го прикриваше, а ние мълчаливо се заловихме за веслата. Мисля, че никога не сме изпълнявали с по-голяма неохота и с по-малко надежда своите задължения. Гребяхме съвсем машинално. Никой не мислеше, че тази нощ можем да стигнем кораба, ако изобщо ни беше съдено да го стигнем някога. Необходимо е добре да се познава морето, за да се разбере, че и най-малкото отклонение вляво или вдясно можеше да ни отдели от правия път, ако сме били на него. С помощта на компаса или без компас, все едно, ние вървяхме напосоки, съвсем без път. Рансъм знаеше това най-добре. За да бъде с чиста съвест, той даде някои нареждания на кормчията, погледна компаса, но по неговия тон се разбираше, че сам не вярва в това, което говори. Ние също не вярвахме. И често вдигахме веслата, за да се вслушаме дали не се чува топовен гърмеж. Нашият командир очакваше със същото безпокойство, както и ние; и вместо да ни упреква в леност, както би направил в други случаи, сега ни заповядваше да спираме.

Колко пъти ни люлееха вълните, докато се ослушвахме за желания сигнал. Така напряга слух осъденият, когато му четат присъдата. Но ние чувахме само шума на вълните и пронизителния крясък на морските птици, които също като нас се лутаха сред мъглата и не знаеха накъде да летят.

Радостта ни нямаше граници, когато чухме сигналния изстрел, така дълго очакван. Започнахме радостно да викаме. Но не всички споделяха този ентусиазъм. Лицето на стария Гремел бе още мрачно и замислено.

— Е! Гремел, какво ви е? — обърна се към него командирът. — Чухте ли изстрела?

— Да, чух го, както всички. Но това още не е достатъчно, за Ла се смятаме в безопасност. Никому не вярвам, който би казал от коя страна дойде гърмежът. Аз заявявам, че не зная.

Той беше напълно прав, ние скоро забелязахме това. Толкова се зарадвахме на този гърмеж, че не обърнахме внимание от коя страна бе дошъл.

Рансъм предполагаше, че изстрелът дойде от север. Той още отначало следваше тази посока. Поглеждайки пак компаса, даде заповед да продължаваме на север.

Подчинявахме се без желание. Всички наши надежди отново изчезнаха, защото мненията ни за посоката на изстрела си противоречаха. Отново вдигнахме веслата, за да чуем кога и от коя посока ще бъде даден вторият изстрел.

Оръдието се чу пак, ала този път звукът бе глух и слаб, сякаш между нас и „Летящият облак“ имаше някаква стена.

Рансъм продължаваше да упорства, че звукът идва от север, и настояваше да държим същата посока. Ние се стремяхме да не вдигаме много шум и през цялото време се ослушвахме. Трети път отново бяхме измамени от звука, както и преди.

Ала след няколко минути променихме посоката; от кораба един след друг се разнасяха изстрели и нашият командир започна да мисли, че сме сбъркали пътя. Той даде заповед да се върнем назад.

Пак се чу изстрел и ние наново изменихме посоката, но скоро разбрахме, че и тя е погрешна. Завладя ни нерешителност.

Още един изстрел достигна до ушите ни, но по всичко личеше, че той иде отдалече. Надеждата ни изоставяше, когато разбрахме, че се отдалечаваме от кораба или по-точно той се отдалечава от нас и всяка минута разстоянието помежду ни се увеличава.

Гребяхме само по инерция, без желание. Рансъм извика неочаквано:

— Оставете веслата! Лодката се върти като пумпал, не мога да разбера накъде отиваме — напред или назад. Ясно е, че се отдалечаваме от кораба. Не се движете и слушайте! Няма да направим нищо, ако се мятаме ту в една, ту в друга посока.

Заповедта беше изпълнена. Вдигнахме веслата и застинахме по местата си, вслушвайки се напрегнато.

Но нищо не чувахме. Всъщност чувахме само това, което можеше да ни доведе до отчаяние: крясъците на морските птици ставаха все по-резки и по-пронизителни; вятърът се усилваше и заплашваше да се превърне в ураган.

За борба с бурята разполагахме само с нашата орехова черупка. Единствено нейните жалки дъски ни отделяха от смъртта.

През цялото време, докато бяхме в мъглата, ние се движехме безполезно ту в една, ту в друга посока, като само напразно хабяхме сили, без да постигнем нещо. Ние, гребците, с истинско облекчение чухме сега думите на Рансъм, който се обърна към кормчията:

— Гремел, мисля, че най-добре ще бъде да стоим на едно място; поставете лодката по посока на вятъра.

Отново повдигнахме веслата и лодката, подчинявайки се на кормилото, зае указаното положение. Макар и все още да се вслушвахме от време на време, правехме го съвсем машинално, без каквато и да е надежда. Обезкуражени от предишните самоизмами, си казвахме, че нищо добро не ни чака и по-нататък.

Ала заплашващата ни буря още се бавеше, духаше само силен вятър. Получихме заповед да оставим чифт весла. Достатъчни бяха две, за да поддържат посоката на лодката. Тъй като бяхме вече много гладни и жадни, решихме да похапнем. За наше щастие имахме повече провизии, ала въпреки това командирът даде заповед да икономисваме продуктите, като изказа опасенията си.

— Другари — обърна се той към нас с добродушието на истински моряк, — не се знае още колко време ще бъдем тук. Сами виждате това, а продукти имаме колкото да не умрем от глад и да издържим три дни. Ако към края на третия ден не се срещнем с „Летящият облак“ или с някой друг параход, сами разбирате какво ни очаква.

Разбирахме и нямахме намерение да му противоречим. Задоволихме се с умерени порции, само колкото да поддържаме силите си. Заповедта беше правилна и дойде тъкмо навреме.

Като привършихме вечерята, започнахме да обмисляме как по-добре да се приготвим за нощта. Решихме трима от нас да спят или поне да се опитат да поспят, а другите трима да бъдат на пост. След това първите ще сменят вторите.

Някои бяха с куртки, които свършиха добра работа. Покрихме с тях спящите, тъй като, макар и в средата на лятото, на петдесет градуса ширина нощите бяха студени и куртките не бяха излишен разкош.

Ала никой не спа. Всички се питахме какво ли ще ни донесе зората.

Уви, зората не ни зарадва с нищо! Отново гъста мъгла ни заобикаляше от всички страни. По жълтия й оттенък разбрахме, че слънцето е изгряло.

Не стана по-светло, отколкото през нощта, но от сутрешния въздух лъхаше нещо животворно и ободрително, което отново събуди нашите надежди и ни караше внимателно да се вслушваме.

Чухме няколко топовни гърмежи и при всеки от тях обръщахме лодката на онази страна, откъдето ни се беше счуло, че иде. Всеки нов изстрел ни караше да мислим, че предишният ни е заблудил.

Това бе непоносимо. След толкова уморително лутане напред-назад ние спряхме по заповед на командира. Какво ни оставаше да правим? Изстрелите замряха, а ние все още не бяхме сигурни в коя посока да тръгнем.

Поне да можехме да се възползваме от зрението си, ако не от слуха! Но мъглата си оставаше все същата. Ако всичко това продължаваше още дълго, най-умното би било да заспим.

Но не можехме, макар да имахме нужда от сън. Напрегнато се взирахме в мъглата с надеждата да видим, че започва да се разсейва. Ала пред очите ни стоеше все същата завеса — бяла и зловеща като саван. Гледахме я, спорехме и се питахме дълго ли ще продължава всичко това.

Изведнъж се чу гласът на кормчията:

— Мъглата се вдига! Още малко търпение, момчета, скоро ще видите пак чистия океан. Да се надяваме, че изведнъж ще съзрем „Летящият облак“.

Предсказанието на Гремел се изпълни, ала нашите надежди не се осъществиха. Мъглата се вдигна като театрална завеса и за миг изчезна. В същата минута небето стана светло и синьо. Но по цялото безбрежно пространство не се виждаше нито кораб, нито лодка.

Радостта ни пред светлината и слънцето не продължи много. Отново се отчаяхме. Чистото небе още по-ясно ни показваше цялата сериозност на опасността. Когато не виждахме нищо, заобиколени от гъстата мъгла, поне се надявахме, че след вдигането й може би изведнъж ще видим някой кораб. Тази надежда поддържаха у нас и изстрелите през нощта.

Сега небето беше ясно и не чувахме никакви сигнали. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо, абсолютно нищо!

Рансъм застана на наблюдателното място и огледа всички посоки. Ние, притаили дъх, чакахме резултата.

— Не виждам никаква следа от кораб — произнесе той най-после.

След него далекогледа взе Гремел. Въпреки напредналата възраст той имаше силни очи. Отново чакахме със смесено чувство на страх и надежда. Но и Гремел не беше по-щастлив в наблюденията си от Рансъм.

— Нищо! — лаконично произнесе той.

С изразителен жест върна далекогледа и спокойно седна на мястото си.

Всички бяхме разстроени. Лодката се люлееше на вълните. Не се хващахме за веслата и никой не мислеше да поставя платната. Имаше ли смисъл да гребем и напразно да поставяме платната? И едното и другото беше безполезно, тъй като не знаехме в коя посока да тръгнем.

Гремел предложи да следваме пътя на чайките.

— Как? По какъв начин? — недоумяваше Рансъм, както и ние.

— Да следваме посоката на техния полет… — отговори той на Рансъм.

— Но тогава ще трябва да вървим едновременно по всички посоки — забеляза младият офицер. — Нима чайките не летят на всички посоки?

— Не винаги, мистър Рансъм. Да се надяваме, че днес няма да направят това. Сега ще видим.

Като каза тези думи, той хвърли поглед към хоризонта.

Няколко чайки съпровождаха нашата лодка, а останалите, които бяха много повече и от различни видове, летяха на всички страни, без да спазват каквато и да било определена посока. Ту напред, ту назад, пресрещаха се с други чайки, някои се въртяха над самата вода, после изведнъж се гмуркаха, за да си извадят по някоя рибка, и отново се издигаха нагоре.

След доста продължително наблюдение Гремел се обърна към нас с недоволен израз.

— Не — каза той, — „Летящият облак“ не е близо, а също и никакъв друг кораб няма наблизо.

— Кое ви кара да мислите така? — попита Рансъм, като изрази общото настроение, тъй като никой от нас не разбираше какво иска да каже Гремел.

— Много просто — отвърна старият китоловец.

Той обясни своята мисъл и ние разбрахме, че се отнася за едно съвсем обикновено явление.

— Знаете, че чайките и другите птици имат навик да придружават корабите или да летят след тях, за да събират остатъците от храната, които от време на време се хвърлят от борда. Естествено е тогава, щом видят кораб, веднага да полетят към него. Ако в тази минута „Летящият облак“ се намираше в околността, те биха побързали към него, вместо да летят наляво и надясно.

Това разсъждение на стареца беше неоспоримо, а заключението — съвсем неутешително.

Очевидно бяхме сами в неизмеримия океан, в положението на хора, спасили се при корабокрушение.

Положението ни беше дори по-лошо, защото корабокрушенците често успяват да вземат със себе си известно количество провизии.

— Е, момчета — започна младият офицер след мрачно размишление, — виждате, че положението ни съвсем не е весело. Бихме могли да хвърлим жребий в коя посока да тръгнем и дали въобще да тръгнем или да стоим на място. Може би ще бъде добре да се възползваме от този вятър, който ще ни избави от работата с веслата. Може пък да ни заведе до спасението.

Никой не се възпротиви на това предложение, още повече че то изискваше най-малко труд. Оставаше само да поставим платната и да се доверим на вятъра.

— Ако нищо не видим до довечера — каза Рансъм след малко, — зная какво трябва да предприемем.

Без да го попитаме за решението му, поставихме платната и се оставихме на произвола на съдбата.

През останалото време на деня бяхме напрегнати. Търсехме кораба, без дори да мислим за бряг. Знаехме, че най-близкият бряг беше най-малко на двеста километра.

Слънцето залезе и нощта покри морето, а ние не бяхме видели и сянка от корабно платно.

Глава единадесета

— Хайде! — извика нашият командир, пристъпвайки към изпълнение на своето решение, за което ни намекна сутринта. — Трябва да изменим посоката. Както определих по компаса, целия ден сме плавали на северозапад. Ако искаме да се доберем до суша, не трябва да продължаваме така. Окончателно изгубихме от погледа си „Летящият облак“. Отсега нататък сушата е нашата единствена надежда и ако се устремим на юг, ще можем да я достигнем. Трябва да доплаваме до Алеутските острови, дано да успеем. Как мислите, Гремел? — добави той с равнодушието на стар китоловец.

— Не виждам нищо по-добро от това — отвърна кормчията. — Да, най-добре ще бъде да се доберем до Алеутските острови. Както казахте, те се намират на юг от нас и без много труд ще можем да ги достигнем даже при този вятър, разбира се, ако успеем да понесем глада и жаждата.

— Питам се — замислено каза младият офицер, — не е ли по-добре да почакаме тук до утре. — Но не! — продължи той решително. — И въпрос не може да става да чакаме още. Отдавна сме се отдалечили от местата, където се ловят китове, най-малко на осемдесет километра. Да отидем на Лисичевите острови! Какво е вашето мнение, момчета?

Всички бяхме съгласни с последното предложение. В същия миг, като отзвук на нашето решение, се появи северен вятър.

— Добър знак! — възкликна командирът. — Нека вземем това като добро предзнаменование и да не губим време. Обърнете носа на юг и вдигнете платната!

Безразличието ни се смени с оживление. Мисълта да тръгнем най-после, да предприемем нещо, ни внушаваше нови надежди. Вдигнатите платна се издуха. Лодката смени посоката и ние се понесохме над водата.

— На път към Лисичевите острови! — произнесе весело младият офицер. — Трябва да са на юг, не може да не ги срещнем.

Можехме само да се радваме на неговата увереност, ала нещо в гласа му ни подсказваше, че той самият не е напълно уверен къде се намират Алеутските или Лисичевите острови, че приемаше своето желание като някакъв съществуваш факт.

Но във всеки случай не можехме и да желаем по-благоприятен вятър от този, дето духаше в момента. Той ни носеше бързо към желаното място. Лодката оставяте след себе си светещи следи, тъй като водите изобилстваха с фосфоресциращи медузи.

Движехме се много добре около един час, когато изведнъж непредвидена случайност ни спря. Фенерът ни угасна, защото му беше свършило маслото. Ще каже някой: странна причина да се спре лодката. Да, ако ни беше безразлично в каква посока се движим, наистина това не би било причина. Но ние се придържахме строго към юг и трябваше да следим постоянно компаса. А как може в тъмнината да се следи магнитната стрелка?

Напрягахме се да измислим средство, за да поправим злото. Как да получим светлина? Няма ли някой кибрит?

Никой нямаше нито клечка!

— Остава ни да се доверим на вятъра — произнесе Рансъм, оставяйки компаса.

Продължихме пътуването си, като се бояхме само от едно: да не би вятърът да измени посоката на нашия път. Ала не беше изминал и час, когато тревогата ни беше вече друга: вятърът ставаше силен. Заплашваше ни истинска буря. Имахме само една мисъл — да спасим лодката, да спасим себе си, без да се грижим откъде духа и накъде ни носи.

Буря! Ето от какво се бояхме през цялото време и тя се готвеше да се развихри тъкмо тогава, когато започнахме да вярваме в своето спасение.

— Ще трябва да бягаме пред бурята — каза командирът. — Гремел, приберете горното платно!

Едва бе прибрано първото платно, когато офицерът нареди да се свие второто, а след него третото, което бе и последно. Въпреки всички взети мерки лодката се издигаше страшно върху гребените на огромните вълни. Мрачното небе сякаш ни заплашваше със своя гняв. Към всички наши страдания се прибави и студът; откъм снежните пустини и ледовете право в гърбовете ни духате полярен вятър, а нямахме други дрехи освен обикновените куртки. Ако студът и вятърът не парализираха нашите сили и не пречеха на движението ни, не бихме им придавали голямо значение. Всичките ни усилия бяха съсредоточени в това, да не би вълните да залеят лодката. Колкото и бързо да се носеше тя пред тях, все пак някои я настигаха и ни заливаха като дъжд. Тези от нас, дето не бяха заети с веслата и кормилото, постоянно изгребваха водата от дъното с каквото им попаднеше. И въпреки усилията, в главите ни се прокрадваше въпросът, скоро ли ще дойде моментът, в който лодката ще потъне. Ние се борехме и се мъчехме да прогоним натрапчивите мисли.

В тези ширини летните нощи са къси, но тази ни се видя безкрайно дълга, дори мислехме, че не ще има край. Най-после започна да съмва. Това ни зарадва, но не за дълго, тъй като светлината ни позволи отново да се убедим, че сме сами в безбрежния океан.

Рансъм се изправи с далекогледа върху пейката и го насочи последователно във всички посоки. След няколко минути слезе и каза:

— За съжаление нищо не се вижда!

Тези негови думи бяха посрещнати с мрачно мълчание. Той веднага продължи:

— Гремел, елате да видите и вие. Двама по-добре гледат, отколкото един, ето ви далекогледа.

Старият кормчия дълго разглежда хоризонта. Но и той не успя да забележи нищо обнадеждващо и като слизаше, каза:

— Нищо не се вижда освен разпенените вълни. Далеч сме от китоловните места. Отдавна сме се отклонили на юг.

Като каза тези думи, той седна на мястото си. Настъпи мълчание. Най-после Рансъм се обърна към мене:

— Меси, зная, че имате силно зрение. Вземете далекогледа и вижте. Може би ще бъдете по-щастлив от нас.

Без да се хваля, мога да кажа, че провидението ме бе надарило с необикновено зрение. Не един път вече Рансъм бе имал случай да се убеди в това по време на нашия лов на китове.

Поласкан от доверието му, застанах на наблюдателния пост и упорито загледах наоколо. Дълго време виждах само вълни, които се издигаха, блъскаха се една о друга, люлееха се, падаха и се преливаха в общ хаос. В началото наблюдавах хоризонта, който се виждаше през вълните, после ограничих наблюдението си непосредствено в онази част на океана, която ни заобикаляше.

— Нищо не се вижда — продумах, обръщайки се към своите другари, които ме гледаха с очакване, вдигнали глави.

Вече се готвех да сляза, когато вниманието ми бе привлечено от някакъв предмет, дето по-рано не забелязах. Това беше пън, който се люлееше от вълните… Вероятно нямаше да го забележа, ако една вълна не го беше издигнала върху гребена си.

Тъй като продължавах да стоя на поста, Рансъм ми извика:

— Забелязахте ли нещо, Меси?

И докато се мъчех да убедя себе си, че наистина предметът, забелязан от мен, е парче дърво, той отново извика:

— Какво се вижда там?

— Предполагам, че е китоловен белег.

— Белег ли? Кълна се в Юпитер, това е интересно! В коя посока е?

— Точно пред нас, приблизително на шестстотин метра оттук.

— Отивам при кормилото. Кажете ми в коя посока да карам? Аз изпълних заповедта му, наложи се да променим съвсем малко посоката на лодката. Предметът беше почти на пътя й. Това парче дърво наистина се оказа знак, защото по него имаше издълбани с нагорещено желязо букви.

Глава дванадесета

С такова парче дърво моряците означават чий е определен предмет.

Когато убият някой кит и бъдат принудени да го изоставят заради нова плячка, те хвърлят този белег в морето. С нажежено желязо върху него е издълбано името на кораба и пристанището, откъдето е излязъл. Малкото знаме, дето моряците забиват върху гърба на кита, служи само за указание, а парчето дърво, поставено на животното, е един вид марка, каквато се поставя на добитък. Тя ясно говори на всички, които я забележат, че тези животни имат собственик и дава да се разбере кой е той.

Често минават няколко дни, докато се върнат собствениците на кита. Понякога ловците не се връщат повторно. Мъглата или бурята са най-честите причини да не могат да приберат плячката си. В такъв случай знакът предупреждава всеки китоловец, който го срещне по пътя си: „Не пипай!“ И никой не го докосва. Този обичай се спазва строго във всички места, посещавани от китоловци.

Когато вълната обърна дървото с надписа към нас, командирът успя да прочете: „Хайлендер, Абърдин“. Това бе името на един шотландски кораб, който срещнахме в полярното море. Той също като нас напусна онези места, за да се отправи на юг. Но какво го бе накарало да хвърли тук знак? Дали пънчето не е палнало случайно от борда?…

— Този знак може би е закрепен за тялото на кит, който се е скрил във водата.

— Много е вероятно — продума Рансъм, — още повече че дървото някак особено се клатушка и може да се предполага, че е завързано за нещо. Сега ще узнаем.

Когато приближихме до дървото, Рансъм се наведе и го извади от водата. То беше вързано с връв. В началото свободна, тази връв изведнъж се опъна, щом изминахме известно разстояние. Дървото се изплъзна от ръцете на офицера, падна във водата и ни опръска.

По заповед на Рансъм четирима гребци натиснаха веслата и доближиха лодката до мястото. Рансъм отново го хвана, но много по-здраво, отколкото първия път, и успя да се убеди, че на другия край има нещо, което се съпротивляваше на всички наши усилия. Невъзможно беше да го изтеглим на повърхността.

— Сигурен съм, че е кит — каза Рансъм, — „Хайлендер“ навярно е бил тук или наблизо, и то неотдавна. В противен случай китът би изплувал на повърхността. Как мислите, Гремел?

— Напълно съм съгласен с вас, мистър Рансъм. На другия край на връвта има риба.

Старият Гремел упорито наричаше кита „риба“ въпреки всички заключения на зоологията.

— И този кит е отскоро тук, както казахте — добави той, — иначе би изплувал на повърхността. Няма повече от седмица, откакто шотландският кораб е напуснал мястото. А може и да е още някъде наблизо.

Тези негови думи съживиха у нас надеждата. Погледите ни пак се устремиха към безкрайната шир на океана.

Ала там срещнахме същия отговор: нищо, нищо освен хаоса на сърдитите вълни; нищо освен безспирното движение на водата.

Нашият командир отново заговори за знака:

— Все едно! Добре, че поне намерихме този знак. Ще завържем нашата лодка за връвта. Все едно, че сме пуснали котва. Надявам се връвта да издържи.

Без повече разговори дървото бе измъкнато и закрепено към лодката, която изведнъж застана в спокойно положение. Бяхме на котва, по всяка вероятност прикрепени към потънал кит.

— За нас ще бъде по-добре да останем тук на котва и да се приготвим да посрещнем бурята, отколкото да я избягваме.

Командирът сметна за необходимо да ни даде това обяснение, за да сме наясно с мерките, дето бе решил да предприеме.

— Вижте сами, ураганът едва сега започва. Вълните приличат на хълмове, но ще станат като планини.

Той беше прав, ние самите виждахме това от множеството предвестници на бурята: небето стана страшно, вълните се разпениха, с радостни крясъци прелитаха буревестници. По всичко изглеждаше, че започващата буря ще бушува до пълно изтощение.

Лодката се държеше и ние се погрижихме да я поставим с кормилото срещу вятъра. Плашеше ни само едно — да не се скъса обтегнатата връв.

Но тя, слава Богу, издържа! Почувствахме облекчение, защото вече имаше вероятност да преживеем бурята, а после ще видим какво да правим.

Измъчван от мисълта, че е виновен за нашето нещастие (което всъщност беше така), Рансъм се шегуваше, за да ни поуспокои, ала тонът на гласа му противоречеше на думите — той беше загрижен. Не беше трудно да се забележи това. И имаше защо. Бурята ревеше и свиреше бясно, а нашето положение ставаше опасно.

Стремителните вълни в това не много дълбоко море, засилвани от вятъра, подхвърляха лодката ту на една, ту на друга страна като черупка от яйце. Всяка минута вълните ни заливаха и постоянно изтребвахме водата от лодката. Касаеше се за живота ни. Ала съзнавахме, че положението би било още по-критично, ако се опитвахме да избегнем бурята. Нашата необикновена котва сега ни се струваше като безопасно пристанище.

Въпреки силния вятър и буйните вълни тя се държеше яко в продължение на цял ден и на част от нощта. Към полунощ с нея настъпи щастлива за нас промяна, предизвикана от странен и съвсем неочакван случай. Трябва да призная, че апатията и отчаянието отново ни завладяха, колкото повече се стъмваше. Не вярвахме, че ще можем да устоим на бурята до сутринта. Бяхме се уморили непрекъснато да изхвърляме водата от лодката, която веднага пак се пълнеше. Някои отказаха да работят повече и искаха да предоставят всичко на съдбата.

Изведнъж командирът извика:

— Връвта вече не е обтегната, движим се по посока на вятъра! Или връвта се е скъсала, или пък копието е излязло от тялото на кита. В такъв случай Бог да ни е на помощ! — добави той.

— Не мисля, че е така — обади се Гремел. — По-вероятно е, че сме измъкнали кита и той е изплувал на повърхността. Неведнъж съм виждал подобни случаи.

— Събирайте връвта и ще разберем! — извика Рансъм. Хвърлихме се към връвта и започнахме да я събираме. Ала едва бяхме започнали и старият китоловец радостно се развика:

— Ура! Моите думи се потвърдиха: ето кита.

Всички погледи се обърнаха на онази страна, откъдето духаше вятърът. Забелязахме, че върху водната повърхност плуваше огромна тъмна маса. Това беше тялото на кита. То се виждаше само наполовина. До ушите ни достигнаха сухи и резки звукове, които много напомняха плющенето на бич. От време на време тези звукове напомняха свирката на парна машина.

Китът изплува на повърхността, тъй като бе умрял преди няколко дни и вече бе започнал да се разлага. Образувалият се газ при разлагането намалил тежестта на тялото му и то започнало да се издига, като преодоляло съпротивлението на водната маса. Но без съмнение бурното море и дърпаното от лодката въже ускориха това.

Появата на кита ни даваше надежда да спасим живота си и да се избавим от това ужасно положение; без него, лодката всяка минута рискуваше да потъне. Едва чудовищното тяло на кита спря, като застана между нас и бурята, когато три грамадни вълни се разбиха в тялото му. Дори най-малката от тях бе достатъчна, за да ни погълне.

— Момчета! Няма от какво да се страхуваме вече! — извика командирът, ала този път е истинска радост. — Зад този кит сме в такава безопасност, все едно, че сме в Бедфордското пристанище. Погледнете как изведнъж наоколо стана спокойно!

И наистина край нас стана нещо необикновено. Случи се това, дето става всеки път, когато на повърхността на развълнуваното море е разляно масло.

От разложеното тяло на кита течеше мас, която под влиянието на вятъра се разливаше на много по-голямо пространство от това, дето заемаше самият кит. И в това покрито с мас пространство вълните бяха безсилни. Бурята беснееше, вятърът свиреше, вълните ревяха. Но ние слушахме спокойно и равнодушно този невъобразим вой. Не ни се струваха зловещи крясъците на морските птици, които се тълпяха около нас повече от всеки друг път; едни от тях кацаха върху кита, други търсеха убежище зад него като нас. Ние не обръщахме внимание на ледения полярен вятър, нито на миризмата, изпускана от тялото на убития океански обитател. При други обстоятелства тя би ни се сторила непоносима, но сега я търпяхме примирени и дори не мислехме да се оплакваме от близостта на кита; въпреки всички неприятности това огромно тяло беше мощната преграда между нас и смъртта.

— Бог се смили, като ни изпрати този кит — произнесе Гремел, убеден, че вече сме в безопасност.

Остатъка от нощта прекарахме до същия заслон, като си мислехме за бъдещето. Какво ще ни донесе то?

Все тези водни планини, разбиващи се с ужасно еднообразие, ли ще виждаме около нас? Или погледите ни ще зърнат най-сетне кораб? Дори той да бъде пострадал от бурята, все ще имаме надежда да се спасим, тъй като ще види тялото на кита и не ще забрави да потърси няма ли нещо зад него, както обикновено се прави.

Ту ни сгряваше надеждата, ту отново ни обземаше страх. При изгрева на слънцето надеждата надделя. Ала вместо да ни донесе радост, слънцето озари само гонените от вятъра бушуващи вълни. Струваше ни се, че ураганът никога няма да изтощи своите сили.

В настроението, в което бяхме изпаднали, ние си противоречахме всяка минута и сами опровергавахме собствените си доказателства. Като решихме, че няма никакъв шанс да срещнем какъвто и да било плавателен съд, изведнъж започнахме да си внушаваме, че вероятно някой кораб бяга от бурята и трябва внимателно да разгледаме морето наоколо. Кой знае? Може би ще видим нещичко? Колкото и слаба да беше тази надежда, все пак започнахме наблюдение.

Както винаги първи се изкачи на наблюдателницата Рансъм, после отстъпи мястото на Гремел, ала и двамата не откриха нищо.

Тогава се заехме с въпроса за провизиите, който ставаше все по-сериозен.

При добро време и благоприятен вятър можехме да стигнем със запасите си до Лисичевите острови, ала ни задържа бурята, която съвсем не влизаше в сметките ни. Сега нашите шансове съвсем бяха намалели.

Докато брояхме сухарите и мерехме водата, Рансъм, който имаше безгранична вяра в моето прекрасно зрение, отново ми подаде далекогледа и каза:

— Идете, Меси, и погледнете!

Току-що бях доближил далекогледа до очите си, когато изведнъж почувствах, че сърцето ми се изпълва с безгранична радост. Мисля, че и сърцата на всички мои другари по нещастие забиха също така силно, когато извиках:

— Платно!…

Не беше точно така. Видях кораба да се люлее върху гребените на вълните с привързани платна.

— От коя страна? — попита Рансъм.

— Отдясно.

И аз последователно му предавах всички корабни маневри. Изслушвайки ме внимателно, командирът отново попита:

— Но какво е това? Кораб или шхуна?

— Шхуна, голяма шхуна.

Моят отговор го разочарова, той за миг бе допуснал, че това е нашият кораб.

— Как маневрира?

Още веднъж му предадох всичко, което виждах.

— Слезте — каза той, — искам сам да видя. Слязох и му подадох далекогледа.

Той застана на моето място, погледа няколко мига към шхуната и извика:

— Кълна се в Юпитер! Това е шотландският китоловен кораб, същият, чийто знак намерихме. Познавам неговите принадлежности до последната му връвчица. Той идва срещу вятъра; толкова по-добре, приближава се към нас.

Излишно е да казвам, че бяхме възбудени до крайна степен. Още един път имахме щастливия случай да се спасим, ако бъдем забелязани от кораба.

Но дали ще ни забележат? На този въпрос още не можехме да си отговорим. Морето беше така бурно и покрито с вълни, щото нашата лодка би им се видяла като точка. Но за щастие огромното тяло на кита можеше да привлече вниманието на екипажа.

— Издигнете знаме! — започна да вика Рансъм. — То чудесно може да ни помогне — ако се проясни небето, вятърът ще го развява.

Още в същия миг на върха на мачтата се развя знаме, разгъна се в цялата си ширина и заплющя на вятъра така, като че ли някой удряше с бич.

Но не ни отговориха. Очевидно шотландският кораб не беше ни забелязал.

Вятърът продължаваше с такава скорост, щото бяхме обхванати от ужас. Надеждата, която току-що се беше породила в нас, започна да гасне. Лесно преминавахме вече от една крайност към друга и отново бяхме готови да изпаднем в отчаяние. Ако вятърът продължава да носи кораба със същата бързина и той изчезне от очите ни, какво ще стане с нас?

Никой не произнесе този въпрос, ала той беше в сърцето на всеки и отговорът беше само един. Знаехме, че смъртта витае над нашите глави, защото дори да не потънехме, все едно, щяхме да умрем от глад и жажда. И при това твърде скоро, тъй като запасите от храна съвсем бяха намалели. Останала бе храна само за още един път. Предстоящият обед вероятно ще бъде наш последен обед.

Вече виждахме добре кораба и не можехме да се съмняваме, че действително е шотландският китоловен кораб „Хайлендер“ от Абърдин. Лесно можехме да го познаем и без далекогледа, тъй като го бяхме виждали няколко пъти в полярния океан, а веднъж той мина така близо до нас, щото имахме възможност да си разменим няколко думи. Ако Бог би го изпратил и сега така близо до нас, какво не бихме дали, за да бъдем уверени, че сме забелязани.

Ала всички тези въпроси оставаха без отговор. „Хайлендер“ не издигна знамето си, с нищо не измени своите маневри, нито пък платната. Той бързо бягаше пред бурята, дори по-бързо от нас, тъй като ние също се носехме по вятъра заедно с огромния кит. Скоро „Хайлендер“ се отдалечи, отнасяйки със себе си всичките ни надежди за спасение.

По-нетърпеливите от нас съветваха да прережем връвта, която ни задържаше при кита, и да се опитаме да приближим до „Хайлендер“, използвайки платната и веслата.

— Невъзможно — проговори командирът. — Сред този хаос от разярени вълни лодката не може да се съпротивява и минута. Остава ни само едно — да стоим зад кита. Много странно е, че корабът не го забеляза; може да се помисли, че…

Той изведнъж спря и в продължение на няколко мига мълча. Когато заговори отново, тонът на гласа му беше съвсем друг.

— Мисля, че ни забелязаха или пък нищо не разбирам от техните маневри… Ако това не е случайност. Погледнете, Гремел.

— Това не е случайност, мистър Рансъм — отвърна полугласно китоловецът.

Изглеждаше, че говори умишлено бавно, за да възбуди нашето нетърпение.

— Разбира се, че те са забелязали тази спокойна част от морето, а също и кита и лодката. Сега маневрират, за да се убедят.

С какво нетърпение следяхме и най-малките движения на „Хайлендер“! Дори и да се съмнявахме досега, изведнъж всички съмнения се разпръснаха: корабът обърна нос към нас.

— Ура!

Това „ура“ не беше гръмко, защото бяхме много изморени и отпаднали, ала не вярвам някога да е викано по-радостно от хора, загубили всяка надежда.

— Видяха ни, другари! — извика младият ни командир радостно. — Спасени сме, ако шотландският кораб успее да се доближи до нас. Неговият екипаж е един от първокласните; истинска наслада за окото на моряка!

Всички охотно се съгласихме, че зрелището е великолепно. Каква наслада беше за нас да наблюдаваме как този прекрасен тримачтов кораб ту се издигаше величествено на гребените на вълните, ту се спускаше като в долина, приближавайки всеки миг към нас благодарение на маневрите, дето правеха чест на капитана и на изкуството на екипажа.

Сега вярвахме в нашето спасение и всяка нова маневра извикваше у нас викове на радост. Бяхме изпълнени с възхищение към тези хора, които бързаха да ни окажат помощ, излагайки на опасност живота си. И наистина при такова бурно море всяко движение на кораба ги заплашваше със сериозна опасност.

Най-после! Нашите изпитания свършваха, тримачтовият гигант приближи към нас. Ловко ни хвърлиха въжето. Хванахме се за него, като се готвехме да го издърпаме, преди да сме отрязали връвта, дето ни съединяваше с кита. Но нашата лодка много трудно можеше да се доближи до кораба срещу вятъра и трябваше голямо внимание. Преди още здраво да сме уловили въжето, то се изплъзна от ръцете ни и изчезна.

Екипажът се беше събрал на палубата и по бордовете. Тези загрубели и брадясали хора ни гледаха с израз на симпатия. Те ни протягаха ръцете си, като се стремяха да използват всеки удобен момент за прехвърляне при тях. Понякога движението на вълните издигаше кораба на седем-осем метра над нас. Минута след това те идваха тъй близо, че можехме да си подадем ръце, но разстоянието бе все още твърде голямо, за да ни се окаже каквато и да била помощ.

С протегнати шии и напрегнат поглед очаквахме удобния момент. Най-после корабът достатъчно се доближи с борда си и ясно чухме ободрителни думи:

— Внимание! Качвайте се!

Маневрата бе изпълнена с такава точност, щото всички в един миг се намериха на борда на кораба. Всички освен аз.

В бързината се препънах и паднах зад пейката. Но скоро забелязах над себе си същите любезни лица, протегнатите им ръце, готови да ме уловят.

От борда ми хвърлиха половин дузина въжета, на края на които имаше възел. Улових се за едно от въжетата, вързах се през кръста и направих знак с ръка. Веднага бях издигнат и вече се намирах на безопасно място на борда.

Бях спасен, но ако бях закъснял дори и една минута, щеше да бъде късно. Корабът удари с едната си страна нашата лодка. Тя изпращя и се напълни с вода. Когато корабът тръгна, нашето въже се скъса като конец и малката ни лодка, която така дълго и мъжествено се бори е разбеснялото се море, сега бе подхвърлена с такава сила, че се разби на парчета.

Сърцата ни се свиха от жалост, сякаш тя бе живо същество, принесено от нас в жертва на разярените вълни.

Шест седмици след това, когато „Хайлендер“ пусна котва в пристанището Хонолулу, забелязахме един кораб да заобикаля пое Диамант и веднага познахме „Летящият облак“. Късно през нощта по шума на веригите разбрахме, че „Летящият облак“ хвърли котва и се намира близо до „Хайлендер“. Капитанът на „Хайлендер“ веднага отпусна лодка и без да губим време, се запътихме право към нашия стар кораб.

— Хей, вие от лодката! — извика дежурният офицер. — Кой е там?

— Претърпелите катастрофа от „Летящият облак“ — отговори Рансъм.

— Слава Богу! — извика капитан Дринкуотър. А след малко видяхме и него.

— Нима това е възможно? Рансъм, вие ли сте?

— Да, да, аз съм!…

— Ами другите? Всички ли са с вас?

— Всички, капитане! Те са с мен в лодката.

— Слава Богу! — повтори с развълнуван глас капитанът.

Може би в този момент той си спомни за другата лодка, разбита от кита, екипажът на която се спаси с изключение на бедния Бил, изчезнал така тайнствено. Навярно същите спомени възкръснаха и в душата на Кофън, защото го чухме да произнася с благоговение: — Амин!

Веднага се озовахме на палубата сред нашите другари, които ни прегръщаха от радост. След като изслушаха нашите преживелици, те ни разказаха какво са предприели след нашето изчезване. Няколко дни обикаляли около мястото, където ги оставихме, уверени, че ще ни намерят. След като изгубили всяка надежда, изоставили търсенето, вярвайки, че нашата лодка е разбита от бурята.

Освен радостта, че се завърнахме на борда, бяхме щастливи да се убедим още един път какъв благороден и достоен човек беше капитан Дринкуотър. В очите му имаше сълзи, когато ни приветстваше с добре дошли и ни целуваше поред. Вероятно никой от нас не ще забрави този миг, както и Божието милосърдие, на което дължахме живота си.

Глава тринадесета

През време на нашето принудително отсъствие останалите ни другари от „Летящият облак“ бяха убили още един кит. Той се оказа същият, който така бързо ни теглеше, че ни накара да прережем въжето. Заедно с копието на Рансъм, забито в една от страните му, влачейки след себе си въжето, дълго няколкостотин метра, старото чудовище се доближило до кораба, когато започнала бурята, и било уловено от лодката на Кофън.

Товарът на „Летящият облак“ бил попълнен и корабът тръгнал за родината. Той се беше отбил в Хонолулу с единствената цел да научи нещо за нас от спрелите там китоловни кораби. В дълбочината на душата си никой не вярвал, че ще чуе нещо за нас. Затова и радостта била още по-голяма, когато така неочаквано ни видели.

След завръщането ни в Ню Бедфорд капитан Дринкуотър подели печалбата помежду ни. Всеки от нас получи много добра сума. Този път успях да посетя моята майка. Едва сега разбрах, че е болна, и за щастие навреме можах да й помогна.

Вече имах основателна причина да продължа избраната от мен кариера. Този път майка ми протестираше по-малко. Тя дори не каза нищо против моето ново заминаване. Аз вече бях мъж. Изглеждаше, че се гордее с мен, в края на краищата тя се чувстваше щастлива, задето нейният син скитник се е завърнал при нея, макар още да не бях придобил почетно звание и положение.

Тя се гордееше с това, че е била жена на морски офицер, и може би сега се чувстваше малко унизена от съзнанието, че е майка на прост моряк. Ала дори да не изпитваше това чувство, за щастие имах възможност, преди да се сбогувам с нея, да й съобщя новина, която се изля като балсам върху раната й. Тази новина ми донесе писмо от Ню Бедфорд, писано от капитан Дринкуотър.

Думите „уверен съм“, подчертани от капитан Дринкуотър, ми подействаха тъй, както той желаеше. Те ме накараха да приема предложения пост. Колкото и да се стараех да пробудя у себе си симпатии към Лидж Кофън, беше ми невъзможно.

Отговорих с писмо на Дринкуотър, че приемам неговото предложение, и му изказах своята признателност. На следващия Ден отпътувах и отново бях на борда на „Летящият облак“.

Но вече не бях прост моряк. На кораба бяха станали някои промени. Не само Лидж Кофън бе напуснал „Летящият облак“. Нямаше го също третия офицер Гроуър заедно с много стари моряци. Напускането им не се дължеше на недоволство; в тях просто гореше желание за промяна, свойствена въобще на моряците, особено на китоловците.

Когато привършихме приготовленията, ние отплавахме за Атлантическия океан, за да преминем по най-късия път към Индийския. В случай че там нямахме успех, надявахме се да попълним своя товар в Атлантическия.

Когато спряхме при Кейптаун, за да си набавим вода и провизии, узнахме, че край африканските брегове и особено около Мадагаскар били забелязани големи китове. Това известие бе достатъчно за нас, за да променим своите планове и да се откажем от намерението си да стигнем Кергеленовите острови, известни още под името „Острови на отчаянието“.

За място на нашата първа обиколка избрахме Мозамбикския пролив. Незабавно се отправихме нататък с надеждата да срещнем китове. Но скоро разбрахме, че всички слухове за съществуването на китове край африканския бряг са били пускани само с цел да ни заблудят.

Китоловците от Кейптаун заминали направо за Кергелените и не искали чужденците да им отнемат част от плячката.

Подразнени от несполуката в Мозамбикския пролив, решихме веднага да напуснем тези места и да следваме нашето първоначално намерение. Но тъй като имахме нужда от провизии, отбихме се в едно от африканските пристанища; беше бедна португалска колония.

Капитанът слезе на брега, за да разбере, преди да е пуснал кораба на котва, дали ще намерим тук каквото ни трябва. Аз го придружих в лодката. Предполагахме, че ще свършим работата си за един-два часа.

Колко малко познавахме всички мъчнотии, дето умее да създава португалската дипломация! Във всеки случай получихме урок, много по-продължителен и неприятен, отколкото се надявахме. В това глухо ъгълче на владенията на португалския крал административната рутина процъфтяваше така, както и в Лисабон. Нито една сделка не можеше да се направи без санкцията на властта; митническата власт се явяваше в лицето на цял рояк бъбриви чиновници, които по цял ден клюкарстваха. Поради тяхното безделие капитанът изгуби цял ден, без да свърши нещо.

Аз оставих един моряк при лодката, а на останалите позволих да слязат на сушата, да се пораздвижат. И сам последвах техния пример. Няколко часа се разхождахме из колонията, като се угощавахме с портокали и тропически плодове, наблюдавахме и изучавахме хората, известни под името „португалски етиопи“.

Ала привечер, заситени от изядените плодове и съзерцанията си над местното население, ние се върнахме при лодката, очакващи капитана. Той дойде по тъмно само за да ни съобщи, че още не е свършил и възнамерява да нощува на сушата.

— Откарайте лодката, Меси — каза ми, — и гледайте корабът да бъде готов да влезе в пристанището утре рано. По пътя — прибави той — наех този лоцман, за да го въведе в пристанището. Ще направите добре, ако вземете човека със себе си.

При тези думи той ни представи един човек, който вървеше подире му със ситни крачки. Беше тъмнокож метис, шапката му беше широка като разперен чадър. Носеше звучното име сеньор Салвадор.

Капитанът ми даде своите разпореждания, като ни съветваше да бързаме, докато се виждат корабните огньове, тъй като небето започваше подозрително да се замъглява от обратната на вятъра страна.

Аз видях заплашителното небе, не по-зле го видя и сеньор Салвадор, който бързаше заедно с нас.

Доведен от капитана, той се настани в лодката. Въобразявайки си, че говори английски, сметна за свой дълг да ни покаже знанията си:

— Лош време иде, гледайте надолу.

Един стар моряк, който знаеше португалски толкова, колкото сеньор Салвадор английски, също поиска да покаже своя лингвистичен талант:

— Ще духа, мислите? Вятър много, нали така?

— Вятър, не, не, няма много — самоуверено отвърна лоцманът. — Много, много вода.

— Вода! Ако е само това, нека вали дъжд — не сме нито от захар, нито от сол. Погледнете корабните огньове, господин Голяма шапка, ние не сме далеч.

— Да, да! Моя знае. Вие да ходим напред.

През време на този изящен диалог бързо се носехме над спокойните вълни, като ги разсипахме със силните и правилни удари на веслата.

След малко лодката започна да танцува — по това разбрахме, че вече сме излезли от залива и се намираме в открито море. Настъпи нощта, особено мрачна поради облаците, покрили небето. Едри редки капки дъжд падаха върху нас и предвещаваха истински тропически порой.

Напразно напрягах зрението си и гледах на всички посоки, но не виждах корабните огньове. Бяхме вече далеч в морето, но никаква светлина не се виждаше. Лоцманът седеше до мен в задната част на лодката. Когато моето лице се приближаваше до неговото, виждах изписана загриженост и тревога. Очевидно положението не му харесваше.

— Какво мислите за това, сеньор Салвадор? — попитах го аз, като немилостиво извъртах думите.

— Че ние по-добре да се върнеш на сушата! — беше неговият съвсем неутешителен отговор.

— Но това е невъзможно, сеньор. Още не сме се опитали. Не е хубаво така скоро да падаме духом. Момчета — обърнах се аз към моряците, — аз знам къде е корабът или поне къде трябваше да бъде. Ние сме на прав път, да вървим напред и скоро ще срещнем огньовете.

Ала светлините на „Летящият облак“ не се появиха. Минахме още два километра. Нищо! Ни най-малък проблясък на светлина, която да зарадва нашия поглед и сърцата ни.

Заповядах на хората си да престанат да гребат и да гледат, дали няма да забележат нещо. След това дадох заповед да се вдигне фенерът, за да привлече внимание, но ничий сигнал не отвърна на нашия.

Вълните растяха; освен дъжда, който ни заплашваше, силният вятър увеличаваше вълните и пенеше морето.

И когато благоразумният Салвадор отново ме помоли да се върнем на сушата, не спорих дълго. Нямах и това право. Нает като лоцман, той поемаше върху себе си цялата отговорност за това, дето би се случило с нас. Ние трябваше да му се покорим, това сваляше от мен всяка отговорност. А освен това, мисля, че виждайки бурята, която започва, първият офицер е длъжен да потърси край брега по-безопасно място за през нощта. Дори и да знаехме къде се намира „Летящият облак“, би било голямо неблагоразумие да го търсим в такова време с нашата орехова черупка.

Тези мисли ме накараха да извикам:

— Обръщай!

Глава четиринадесета

След като променихме посоката и се отправихме към брега, изпаднахме в същото недоумение. И в тази посока нямаше никаква светлина, която да ни ръководи.

Когато напуснахме пристанището, бяхме заобиколили група скали, които сега скриваха от погледа ни градчето с неговите три или четири мъждиви фенера. Трябваше да търсим пътя в тъмнината.

Голямата шапка ни беше по-полезен сега, отколкото когато ни водеше в открито море, тъй като, изглежда, познаваше до най-малки подробности брега. Като нямаше възможност добре да вижда в тъмнината, той ни водеше благодарение на своя слух. Това, дето чувахме и той, и ние, будеше нашето безпокойство. Морето ревеше и се биеше о брега. Бялата линия на прилива показваше мястото, където се разбиват вълните; тя се виждаше поради фосфоресценцията в тъмнината.

Като венец на неприятностите дъждът се изливаше сякаш из ведро и ни ослепяваше. За минути бяхме измокрени до кости, което не ни безпокоеше много поради тропическата горещина. Тревожеше ни най-много глухият рев на морето, разбиващо се в брега, както и необходимостта да изгребваме водата от лодката, за да не потъне.

Вече изнемогвахме да гребем и да изхвърляме водата, когато забелязахме светлина на брега.

— Това е моята къща! — извика сеньор Салвадор, щом забеляза светлината. — Гребете натам, сеньори. Направо, все направо!

Питах се дали ще бъде благоразумно да последваме този съвет? Все пак Голямата шапка беше пристанищен лоцман и сигурно знаеше какво говори. Заповядах да гребат към светлината.

Дванадесет размаха на веслата и ние се видяхме обкръжени от всички страни с разпенени вълни. Явно на това място вълните се разбиваха в някаква подводна скала, и то с такава сила, щото можехме да се смятаме за загинали, ако се приближим още малко.

— Назад! — изревах гръмко, колкото можех. — Гребете назад!

Гребците изпълниха тази маневра и скоро бяхме вън от всякаква опасност. Обърнах се към лоцмана, за да му поискам обяснение, но той беше изчезнал. Мястото, където седеше, беше празно.

Дали беше още в лодката? Обърнах се да попитам моряците — в тази дълбока тъмнина той спокойно можеше да се премести незабелязано. Но всички отговориха, че го няма, и бяха учудени не по-малко от мен от тайнственото му изчезване.

Бяхме разтревожени от случилото се, защото мислехме, че нещастният човек е паднал от борда и е загинал във водовъртежа. Вероятно силният тласък при промяната на движението го е накарал да изгуби равновесие.

Беше ми особено тежко, тъй като се смятах неволен виновник за неговата гибел. Вслушвахме се с най-голямо внимание. Но какво беше нашето удивление, когато един глас, който съвсем не приличаше на гласа на човек в отчаяние, весело извика сред шума на вълните:

— Лека нощ, сеньори! Вие обиколите скали и ще видите светлината на пристанището. Още километър и вие сте в безопасност! Лека нощ!

Нямаше съмнение, че говори сеньор Салвадор, както нямаше съмнение и в това, че той беше в безопасност, на твърда земя. Но как беше преплувал това бурно море? Това беше истинска загадка. Само можехме да правим предположения: че много добре познава брега, особено близо до своя дом, и знаеше как да заобиколи водовъртежа.

Ала какво го накара да ни напусне така внезапно, дори без предупреждение? Защо го направи? Но сега не беше моментът да мислим за това. Най-важно за нас беше да заобиколим скалите и да стигнем до безопасно място. Последвахме съвета на лоцмана.

Удвоихме усилията си и най-после за голямо наше облекчение видяхме светлините на пристанището. Доближихме се, спряхме, привързахме лодката и се отправихме по брега да търсим някъде подслон.

Стигнахме в града мокри като мишки. Когато минавахме край една глинена колиба, забелязахме, че нейните обитатели сякаш не спяха. През тесните прозорчета без рамки излизаше светлина. Чуваше се шум от много гласове и звуци от струнен инструмент — банджо или мандолина. Като не успяхме да видим наоколо по-прилично помещение, влязохме в тази концертна зала, но не да се наслаждаваме на музиката, а само да се подслоним и да се поизсушим, ако случайно имаше огън.

Почукахме на вратата. След няколко минути тя бе отворена от чернокож с гигантски ръст, тип на истински мозамбикски негър. Той ни попита на своя жаргон какво желаем. Преди да му отговорим, до него се появи друг, можете да си представите нашето учудване, когато в негово лице познахме лоцмана, който така безцеремонно ни напусна.

Той вече беше успял да се преоблече празнично.

— А, сеньори — произнесе той, като отвори уста до уши, — тук който виждате дошъл преди вас. Щастлив да ви видя, заповядайте, влезте всички. Може тук много човеци, но ние намерим място за вас. Ние малко танцуваше. Вие танцува с нас.

Той беше твърде скромен, когато казваше „много човеци“. Трябваше да каже „прекалено много“. Тук просто можеше да се задушиш. Присъстващите бяха невероятна смесица от лица, каквато е възможно да се срещне само в португалска Африка. Имаше от всички цветове — от бледожълтия до черния като ахат. Дамите също бяха от всички цветове. Бяхме попаднали на фанданго — с други думи, на бал, — където се събират всички класи на мозамбикското население.

Колибата беше изпълнена с изпарения и толкова силна миризма, че не се решавахме да влезем. Но вече стъпили на прага, беше неприлично да си отидем.

След като приехме колкото можехме любезно поканата на сеньор Салвадор, ние го последвахме. Веднага забелязахме, че в своя кръг той беше важна личност и свободно се разпореждаше с наредените ястия. Угощението се състоеше от различни плодове и, трябва да признаем, сеньор Салвадор се отличаваше с шумно гостоприемство. Имаше и ракия от евтино качество, която бе способна да разстрои стомаха и на най-здравия китоловен.

Щем не щем, трябваше да опитаме ракията; търпеливо понасяхме това зло, макар и да не можехме да сдържим гримасите си на отвращение.

Сеньор Салвадор не можеше да си намери място от радост и се стараеше всячески да ни окаже внимание.

Използвах случая да го попитам как се е озовал тук и как успя да мине през водовъртежа. Той отговори, че да се преплува водовъртежът от човек, който е свикнал, е лесна работа.

Но както е известно, на бал не може да се говори продължително и той не ми даде повече обяснения.

Когато излязохме от танцувалната зала, отново заговорихме за това. Оказа се, че той преплувал тясното проливче, докато ние обикаляхме полуострова.

— Но защо ни оставихте?

— Ах, сеньор, вие не знаете защо? Моят дом е на другия страна, вие видя. Моята жена у дома. Аз искал да я заведа на фанданго. Тя сега е тук. Ваша милост ще ми позволи да му го представя.

И аз бях представен от сеньор Салвадор на жена му. Тя беше твърде жива, кокетна, жълта квартеронка.

Казах й, че тя е единствената виновница за нашите бедствия, тъй като от желание да я заведе на фанданго нейният мъж ни изведена лъжлив път.

Както аз, така и моите другари мечтаехме да се махнем колкото се може по-скоро от тази колиба. Залата беше препълнена: във въздуха, се стелеше мъгла, миришеше на мокри дрехи и тютюнев дим. Към всичко това се прибавяше и неприятната миризма на ракията, и специфичният мирис на туземците.

Всичко това ни лишаваше от удоволствието, че присъстваме на истинско фанданго.

Ние избягахме при първия удобен случай независимо от очарованието на сеньора Салвадор и мисълта за проливния дъжд, който ни очакваше навън.

Весело приемайки новия душ, ние се отправихме към центъра на града с намерение да потърсим по-прилично място за подслон. Още не бяхме стигнали площада, когато видяхме една къща, която рязко се отличаваше от другите по своята архитектура. Край нея имаше отворена пристройка. Решихме, че тази барака е достатъчно удобна за нас. Все пак тя беше надеждна защита от дъжда, по телата ни вече не бе останало сухо косъмче.

Нощта беше гореща и направената водна баня ни освежаваше донякъде. Ала за нещастие тук срещнахме и москитите.

И те като нас търсеха защита от дъжда под тази сушина, но бяха нелюбезни и се възползваха от случая, за да ни хапят непрекъснато. Нито за миг не можахме да затворим очи.

Зората прогони тези насекоми, както прогонва злите духове. Тогава се изтегнахме на сламата, дето намерихме тук, и моментално забравихме всичките си неприятни преживелици.

Съвсем изтощени от нощните премеждия, спахме, докато слънцето бе отишло високо. Когато се събудихме, се постарахме да се пооправим, а преди да се върнем на кораба, реших да се видя с капитана. Сега, през деня, не беше трудно да го намерим.

Изпратих хората към лодката и се канех да отида да го търся, когато един прозорец на голямата къща се отвори и се показа лицето на капитан Дринкуотър. Той протегна шия и с голямо учудване се вгледа в мен.

И аз бях не по-малко учуден от него, но преди да отворя уста, той извика:

— Слава Богу! Вие сте тук, Меси! Какво ви доведе насам? Надявам се, че нищо не се е случило на „Летящият облак“?

— Надявам се, че не, капитане, аз не мога да отговарям за това.

— Как така не можете да отговаряте? Защо?

— Защото не съм бил на кораба, откакто се разделихме с вас.

— За какъв дявол не сте били там! Обяснете, Меси! Разказах подробно всичко, което се беше случило с нас вечерта, и за поведението на сеньор Салвадор.

— Много странно — замислено произнесе капитанът, — че той така внезапно е избягал, без да говорим за опасностите, на които сам се е изложил. Но аз мисля, че добре знае своята работа и не е рискувал много. А защо му е трябвало да рискува, когато нищо не го е заставяло да направи това?

Тъкмо исках да му предам обясненията, които бе дал сам лоцманът, когато капитанът извика:

— Дявол да го вземе! Струва ми се, зная защо е постъпил така този хитър негодяй!

С тези думи той изчезна от прозореца. Аз останах на мястото си учуден, очаквайки капитанът да слезе. След като се сбогува набързо с хазаина си, той дойде при мен.

— Мистър Меси — извика, щом слезе, — не видяхте ли кесията в чекмеджето при кормилото, малката платнена кесия?

— При кормилото на лодката?

— Разбира се, на лодката!

— Не, капитане, не съм я забелязал.

— Там имаше кесия. Да отидем да видим дали е още там! И без да даде по-нататъшни обяснения, той бързо закрачи.

Лицето му бе почервеняло и изразяваше силно вълнение. Без да разбирам нищо, вървях подир него.

Когато дойдохме до лодката, заварихме моряците при веслата, готови да отплават. Немалко труд бяха хвърлили да я приведат в ред и да изхвърлят водата, която се беше насъбрала през деня. Това обстоятелство силно заинтересува капитана. Неговият поглед веднага се устреми към сандъчето и той се обърна към моряците със същия въпрос, дето преди малко бе задал и на мен.

Ала получи същия отговор. И те не бяха виждали платнената кесия нито на кормилото, нито на друго място.

— А-а — извика капитанът, съпровождайки своето възклицание с друго, приличащо на селска псувня, — сега зная защо сеньор Салвадор ви е оставил през нощта! Отлично! Ще го хвана този негодник, колкото и да е хитър. Няма да вземем оттук провизии. Ще отидем до остров Свети Мавриций и няма нужда „Летящият облак“ да влиза в залива. Сеньорът не ще знае за това и ще му дам такъв урок, какъвто заслужава. Надявам се, той пак ще дойде при нас в качеството си на лоцман. Кълна се в Йосафата, ще му се отплатя така, както никога не се е надявал!

Тъй като капитанът, говорейки всичко това, се обръщаше към мен, то аз се осмелих да го попитам дали кесията не е съдържала нещо скъпоценно.

— Разбира се — отвърна той, — в нея имаше нещо скъпоценно; не бих вдигнал шум за нищо.

— Може би пари?

— Да, пари. Двеста испански долара, двеста прекрасни долара. Уверен съм, че сеньор Салвадор ги е пипнал. И съвсем не съм учуден, че се е показал така великодушен към вас на бала. Могъл е да бъде разточителен след такъв сполучлив лов.

— Но — прекъснах аз капитана — нима не можете да го арестувате и да го предадете на съда?

— Защо? Нямам друго доказателство за вината му освен присъствието му на лодката. Но дори да имах доказателства, ясни като ден, той ще излезе от това дело чист като сняг. Достатъчно е да си поделят доларите със следователя. Но нима ние имаме възможност да стоим тук месец или година за двеста долара? Не! Мога само по един начин да накажа този крадец, както той заслужава; да го заставя да поеме задължението да ни бъде лоцман. Страх ме е само да не откаже. Имам основания да мисля, че вече няма да го видим… Ах, дявол да го вземе, ето го и него!…

И наистина беше той! На около петдесет метра от нас и бързо приближаваше със ситни крачки.

След по-малко от минута вече се покланяше с достойнството на Честърфийлд. Изражението на лицето му беше спокойно, приветливо, усмихнато като на човек с чиста съвест.

Владеейки се напълно, капитанът отвърна на неговия поклон и любезно проговори:

— Здравейте, сеньоре! Току-що узнах, че не ви е вървяло тази нощ и не сте успели да видите огньовете на „Летящият облак“. Сега ще ви върви по-добре! Да влизаме в лодката!

Лоцманът доверчиво тръгна след нас и ние пресякохме залива по права линия. Излизайки от залива, видяхме „Летящият облак“ и след половин час бяхме на кораба.

На палубата се разигра много интересна сцена, в която участваха капитан Дринкуотър и лоцманът.

— Предполагам, сеньор Салвадор, че сте се мислили за много хитър през последната нощ, когато откраднахте кесията?

— Каква кесия, капитане? — най-невинно попита лоцманът. На пас, зрителите, този тон ни се стори пресилен.

— О, малката платнена кесия, дето сте взели от чекмеджето до кормилото, преди да се хвърлите в морето. Помните ли?

— Santos Dios, капитане! Вие говорите една загадка! Мене не знае нищо, нищо!…

— Скоро ще узнаете — отвърна капитанът, като заповяда да вдигнат платната.

За миг платната бяха разпуснати и корабът тръгна в открито море.

Разговорът продължаваше.

— Да, сеньор Салвадор, вие откраднахте кесията, а в нея имаше двеста долара — говореше капитанът. — Но успокойте се, аз мисля, че ще ви накарам да ги изработите и по този начин ще ми ги изплатите. Не ще си отидете оттук, докато не ми изплатите и последния долар.

Виждал съм в живота си много учудени хора, но никога не съм виждал толкова искрено и дълбоко учудване, а може би така добре изиграно, както върху лицето на португалския лоцман.

В първата минута той протестирате против обвинението и неговият глас беше толкова искрен, че изглеждаше грешно да не му се повярва. Той падна на колене и притисна ръце към гърдите си:

— Сеньор капитан, аз не съм виновен! Моя не взел ваша кесия, нищо, нищо не видял!

Ако това беше комедия, то лоцманът беше чудесен актьор. Никога подражанието на истината не е било така близо да самата истина.

Ала капитанът не се поддаде. Той беше глух към всички молби на обвиняемия и изискваше точно изпълнение на своето решение. Корабът летеше напред въпреки жалбите и протестите на сеньор Салвадор.

Но едва бяхме изминали дванадесет възли, когато в настроението на капитана настъпи обрат в полза на обвиняемия. В края на краищата този човек може би беше невинен. От международна гледна точка това поведение на капитана можеше да има лоши последици. Тези мисли накараха Дринкуотър да освободи пленника и да го пусне да се върне назад с крайбрежния кораб, който срещнахме.

Всички, от първия до последния, бяхме убедени, че този лоцман е крадец. Но с течение на времето променихме мнението си за него и много съжалявахме, задето напразно го обвинихме. След няколко седмици, когато се наложи да се ремонтира лодката, намерихме кесията с двестате долара на дъното на задната част на лодката.

Глава петнадесета

Излязохме на север от Мозамбикския пролив, за да опитаме щастието си във водите на изток от Мадагаскар.

Капитан Дринкуотър се отказа тази година да отиде до островите Кергелен; първо, за това, че сезонът беше в разгара си, а също, защото бе узнал, че при Маскаренските острови се бяха появили голямо количество китове.

Това той бе узнал от човека, у когото бе нощувал и който току-що се беше върнал от остров Мавриций. Капитанът бе решил да се възползва от неговите сведения.

Ала едно нещо вече бе решил твърдо — да не спира на португалските пристанища.

Този път не се излъгахме. Макар че когато се говори за лов на китове, никога не се споменава за Индийския океан на изток от Мадагаскар, там ние срещнахме много китове. Провървя ни и „Летящият облак“ бе така натоварен, щото неговата ватерлиния бе по-ниско от повърхността на водата.

Вече мислехме за връщане и подреждахме в трюма нашия лов. Обикновено с това се занимава вторият офицер, който е и отговорен за неговата изправност.

Но капитан Дринкуотър не искаше да довери никому тази работа и се зае сам с нея.

Облечен с платнен костюм, той влезе в трюма. Вече бяха наредени няколко тона, когато чух вик:

— Меси, изпратете ми номер четиридесет и две!

— Да — отвърнах аз и започнах да търся четиридесет и втори номер между бъчвите.

Вятърът в това време беше силен, морето неспокойно и вълните гонеха напред „Летящият облак“. Още неравномерно натовареният кораб чувствително се наклоняваше на едната си страна. Когато спуснах поисканата бъчва, корпусът му изпращя и в трюма се чу бумтеж, после викове. Разбрах, че се е случило нещастие.

Затичах се към входа, за да видя какво се е случило, когато чух глас, който отчаяно казваше:

— Той е ранен, опасно ранен!

— Кой? — извиках аз от входа. — Кой е ранен?

— Капитанът, мистър Меси, върху него падна бъчва!

С един скок бях долу при моряците. Те с мъка отместиха тежката бъчва, стремейки се да освободят крака на капитана, притиснат между бъчвата и стената на кораба.

Нямаше нужда да питам какво се е случило. Очевидно при рязкото завиване на кораба една от горните бъчви се е търкулнала върху крака на капитана. Неговото инстинктивно движение настрани го е спасило от смъртта, но кракът му беше стиснат като в преса.

Раната беше тежка, в това нямаше никакво съмнение. Капитан Дринкуотър не беше слаб човек, който лесно се плаши. Само стоновете му, след като го освободихме, говореха колко ужасни са страданията му.

Най-предпазливо го пренесохме в каютата му, а аз го последвах.

Тъй като бях живял по-дълго заедно с него, отколкото старшият офицер, бях по-близък с капитана и поех задължението да се грижа за него. Но когато го разсъблякох, за миг пожелах друг да е на моето място. Раната беше ужасна: кракът се оказа счупен по-горе от коляното. За щастие коляното и ходилото бяха здрави.

Само по вида на раната можеше да се предположи, че костта е строшена.

— Да, тя е раздробена на хиляди парченца — произнесе стенещ капитанът. — Ето на какво станах след двадесет години китоловна работа. Ужасно е да завършиш така, като мишка в капан! Кълна се в Йосафата!

— О — извиках аз, — не говорете за смърт. За това и дума не може да става. Успокойте се, ще се поправите.

Да си призная, сам не вярвах на думите си. Гледайки този подут, зачервен крак, имах много малка надежда за неговото оздравяване. Още повече че на борда нямаше нито един човек, който да има поне малко понятие от хирургия.

Чувствах пълно безсилие. Старшият офицер също не знаеше какво да прави. Най-после решихме, че ще бъде най-добре да отидем до най-близкото пристанище. Там щяхме да намерим хирург. Насочихме се към остров Свети Мавриций.

Превързахме както можахме раната и се помъчихме да ускорим пътуването. За нещастие френският остров се намираше на повече от петстотин километра и ако вятърът беше благоприятен, пътуването щеше да трае няколко дни. Ако пък вятърът се обърнеше, можеше да плаваме и няколко седмици.

Нищо не разбирам от рани, но ми се струваше, че положението на капитана се влошаваше с всеки час — появиха се и признаци на възпаление.

Офицерите се съветваха с най-опитните хора от екипажа и дойдоха до убеждението, че единственото средство да се спаси капитанът, е да му се отреже кракът.

Но кой щеше да извърши операцията? Този въпрос дълго стоя без отговор.

Най-после събрахме всички хора от екипажа и по предложение на старшия офицер аз се обърнах към тях с въпроса:

— Момчета, не е ли присъствал някой от вас на ампутиране на крак?

Мъртво мълчание се възцари за няколко секунди. После задните редици се раздвижиха, измежду моряците излезе напред черна къдрава глава.

— Аз, мистър Меси, съм видял ампутация, да!

Това беше нашият готвач от Виржиния, почтеният негър, когото на смях наричаха доктора.

— Аз съм присъствал на една ампутация — продължи той, — когато бях готвач на „Свобода“.

— И помните как я извършиха? — попитах го аз.

— Помня, мистър Меси. Ампутацията извърши старецът, самият капитан на „Свобода“, Гренер. Аз му помагах! Подавах му инструментите, да! Да, аз превързвах жилите! Да, да! Аз вършех всичко това.

— И пациентът се оправи?

— О, да, да! В края на краищата не е трудно да се отреже крак, да!

Негърът говореше с такава увереност, че ни внуши мисълта да предоставим на него да направи ампутацията. Самият капитан беше на това мнение и ни молеше само да не го мъчим дълго. Той беше уверен, че ще умре, ако не му отрежем строшения крак.

Ние се решихме на операцията.

Никога в живота си не съм поемал, струва ми се, по-тежка отговорност. Разбира се, не взех сам това решение, но според мълчаливото съгласие бях длъжен да наблюдавам тази операция. В случай че бъде несполучлива, щяха да ме обвинят в престъпление, а дори да станете сполучлива, то какво ужасно зрелище би било да видиш този мъжествен моряк да куца с дървен крак. За него това беше равносилно на смърт.

Но втори изход нямаше. Капитанът сам не виждаше друго спасение, освен кракът му да бъде отрязан.

След като свършихме съвещанието, влязох в неговата каюта, съпроводен от „доктора“ и един или двама помощници. Правех усилия, за да се овладея. Но това ми се удаваше лошо. Ръцете ми трепереха, когато изваждах инструментите.

В това време негърът, за да ме ободри, ми разказваше подробно как старият капитан направил ампутацията. Ако се вярва на негъра, капитанът на „Свобода“ станал хирург по неволя. Ала негърът напразно ме ободряваше. Колкото повече наближаваше решителният момент, толкова повече аз се обърквах.

Почти ми стана лошо, когато видях разположените на масата уреди на мъчението.

Като виждаше моята нерешителност, „докторът“ се обърна към мен с безобиден тон:

— Как мислите, мистър Меси, да изпием ли нещичко, за да добием храброст?

Казах да ни донесат две чаши грог.

Изпивайки своята чаша, се почувствах по-добре и бях готов да започнем. Негърът вече чакаше. Изтръпнах при мисълта с какво равнодушие ще работи с триона. Несмутим, той като че се готвеше да реже дърва за печката.

— А вие не мислите ли, че на пациента трябва да се даде да пие? Това би го ободрило.

Съгласих се. Капитанът изпи жадно поднесеното му питие, знаейки защо го карат да пие.

От него ни отделяше само една полуотворена врата и той можете да чува всяка наша дума, да вижда нашите приготовления.

— Сега — произнесе негърът с дяволска усмивка — мисля, че можем да започнем.

Той говореше с авторитетен тон, гледайки на мен като на свой помощник. Очевидно бе, че приемаше върху себе си цялата отговорност.

Още минута и капитан Дринкуотър щеше да се прости с крака си. Но неочаквано се раздаде вик: „Кораб!“

С един скок бях вече горе. Започнах да се вслушвам така внимателно, като че ли моят живот зависеше от това, дето щях да чуя.

Чух само неясен говор. Караулният беше твърде високо над мен. Ала първият офицер се наведе и извика:

— Кораб, Меси! Голям кораб. Часовият предполага, че е военен. Подадох сигнал, че желаем да говорим с тях.

— Слава Богу! — извиках аз в порив на радост. Приличах на човек, който се пробужда от ужасен кошмар.

Ако това бе военен кораб, то, разбира се, на него щеше да има хирург или който и да е друг, способен да оперира капитан Дринкуотър.

Когато се върнах да съобщя на капитана какво става, негърът ме попита дали вече да пристъпи към работа. Това човекоядско нетърпение ме накара да изляза от кожата си и му отговорих, че скоро ще дойде истински хирург.

Неговото лице стана мрачно и недоволно като на доктор, когото заменят с друг.

Това вече съвсем ме възмути и без да се церемоня повече с него, го изпратих в кухнята при неговата готварска печка.

— Драги капитан Дринкуотър, нося ви добро известие. Видяхме кораб, очевидно военен, така че, ако днес ви е съдено да загубите крака си, ще го загубите по всички правила на хирургическото изкуство.

— Това е все пак утешително, мили мой!

Неговото лице се проясни при мисълта, че ще бъде опериран правилно. След като оставих при болния домакина на кораба, аз отново се качих на палубата, за да видя какъв е корабът. Той действително се оказа малък военен кораб с френски флаг.

Скоро вече бяхме на разстояние, от което можехме да говорим.

— Ей, какво желаете? — закрещяха от военния кораб.

— Доктор.

— Веднага ще изпратим.

Отговорът бе достоен за тази нация, стояща начело на цивилизацията. Веднага бе спусната лодка, която се отправи към нас. След десет минути се доближи до борда. В лицето на човека, седящ в задната част на лодката, познах ученика на Ескулап. Никога в живота си не бях срещал такъв хирург. Нисък, съвършено плешив, с огромна брада. Но в очите му блестеше ум и аз разбрах, че можем да му се доверим.

Когато му протегнах ръка, изпитах желание да го притисна до сърцето си, тъй като в неговите ръце бе животът на капитана, който ми бе така скъп, както моят собствен живот.

Поведох го към каютата на капитана и пътьом му обясних каква е работата. Но нямаше нужда да се впускам в подробности. Той от пръв поглед разбра всичко. В дълбочината на душата си мислех, че прегледът трябва да бъде по-внимателен. Дали не сметна случая за безнадежден? Ала изразът на лицето му не оправда моите опасения.

— Е — казах аз, като го заведох в съседната стая. — Можете ли да извършите ампутацията?

— Ампутация! — с учудване извика той. — Защо? Защо става дума за ампутация?

— Нима не е необходима ампутация, за да го спасим?

— Не, господине. Така, както не е нужна ампутация на главата му.

— Не са ли счупени костите?

— Разбира се, че не. Костта е цяла. Една хубава превръзка, ето всичко, което е необходимо. После почивка и търпение. Бъдете спокойни, господине. След месец ще бъде напълно здрав.

Въпреки неговата ужасна брада този път здраво прегърнах дребния човек и го целунах по двете страни. Думите му, може да се каже, ми върнаха живота.

Докторът превърза капитана и нареди да му се дава от лекарството, приготвено собственоръчно от него. След това ни даде точни и ясни инструкции как да се грижим за болния и накрая се сбогува.

Неговото предсказание се изпълни. След месец капитан Дринкуотър вече беше на капитанското мостче на „Летящият облак“ и дори не можеше да се определи със сигурност кой е бил болният му крак.

От всички тези събития аз запазих дълбока признателност към дребничкия брадат хирург и непреодолимо желание да набия нашия готвач винаги, когато видех неговото черно лъскаво лице.

Глава шестнадесета

След като попълнихме нашите запаси в Порт Луи на остров Мавриций, ние се отправихме към друга част на Индийския океан. Несполуката ни преследваше. Китовете, дето се появяваха край нас, не заслужаваха удара на копието ни.

Накрая капитан Дринкуотър, който напълно се бе възстановил, реши да отидем на запад, в Атлантическия океан, като се постараем да попълним товара на островите Тристан д’Акуня.

През време на своите пътешествия постоянно пресичахме Атлантическия океан, затова и не очаквахме особени приключения.

Това, което ще разкажа сега, едва ли може да се нарече приключение, по-скоро е епизод, но епизод, който се отрази тежко на мен и на моите другари.

В околността на Тристан д’Акуня ловът беше от плоскоглави китове, които не приличат на тези, дето срещнахме на север. Този път бяхме възнаградени за труда си. Действително това повече приличаше на спорт и забава, а не на работа. След няколко месеца и най-страстните ловци бяха преситени.

След няколко седмици товарът на „Летящият облак“ беше попълнен. Капитанът бе особено доволен. От момента, когато отново владееше крака си, той намираше особено удоволствие в това, да ходи по капитанския мостик и да се разпорежда. Когато и последният тон мас беше спуснат в трюма, той каза:

— Момчета, кампанията приключи и смело можем да кажем, че я приключихме добре. Сега трябва да отпразнуваме нашия успех.

Той даде заповед и палубата веднага бе превърната в театър, където всеки с увлечение изпълняваше своята роля. Там бяха всички стари моряци и офицери.

По силата на традициите и привилегиите, с които се ползва екипажът на китоловен кораб, това омешване ни най-малко не нарушаваше дисциплината. Щом празникът свършеше, всички заемаха своите длъжности: едни да се разпореждат, други да изпълняват.

Балът беше в своя разгар.

Лек ветрец тласкаше кораба, вълните тихо го полюляваха. Изведнъж часовият извика:

— Платно!

Разбира се, капитанът веднага попита от коя страна се задава и какъв вид кораб е.

— Просто една лодка — отвърна часовият.

— Лодка! — извика зачудено капитанът. — Но значи трябва да се вижда и кораб?

— Не, капитане, никакъв кораб не се вижда.

— Разгледайте хубаво, все някъде наблизо трябва да има кораб.

Настъпи дълго мълчание. Часовият гледаше на всички посоки и ние с любопитство чакахме резултатите от неговите наблюдения. Бяхме на петстотин километра на север от Тристан д’Акуня и знаехме, че наблизо няма никаква суша.

Ако бяхме срещнали тази лодка сред архипелазите на Тихия океан, не бихме й обърнали внимание. Ала на запад, в Атлантическия океан, в тази водна пустиня, където островите Тристан д’Акуня и Найтингейл се явяват усамотени оазиси, присъствието й бе много странно.

Но дали тази лодка всъщност беше сама? Ето какво се питахме един друг, докато караулният продължаваше своите наблюдения.

След малко той отново заяви, че не се вижда никакъв кораб.

— Лодката с издигнати платна ли е? — попита капитанът.

— Да, капитане — отвърна караулният.

— Кой е в нея?

— Никой, капитане. Не виждам жива душа. Ако там има някой, то той трябва да е скрит под скамейката.

— Кълна се в Йосафата, това е много необикновено! — възкликна капитанът с тон на човек, когото карат да повярва в мистификация. — Лодка с платна и никой не я управлява! Меси, идете горе и вижте дали няма да откриете нещо.

Веднага застанах редом с часовия, който ми показа посоката и ми отстъпи далекогледа. Можех само да потвърдя неговите думи: лодка с платна и в нея няма никой или не се вижда никой.

— Е, Меси, какво има? — попита капитанът.

— За Бога, капитане, нищо не разбирам. Уверен съм, този отговор разочарова всички.

— Мисля, че е китоловна лодка. Движи се пред нас, в същата посока — продължих аз.

— И не виждате никакъв кораб?

Не отговорих веднага. Дотогава вниманието ми бе погълнато от лодката. Насочих далекогледа към хоризонта. Небето беше необикновено ясно, слънцето светеше ярко, морето беше спокойно, ала освен тази лодка не се виждаше никакъв кораб. Съобщих това на капитана.

Чух го как каза:

— Щом Меси не вижда нищо, значи нищо няма. Екипажът бръмчеше като кошер.

Ако предметът на нашето любопитство беше кораб, а не проста лодка, моряците биха си въобразили, че имаме работа с „Летящият холандец“, кораба призрак, познат от морските легенди.

— Лодка с платна и никой в нея! — продължаваше капитанът. — Що за дяволска работа? Да я проследим, да видим каква ще е! Ей, Меси, тя какво направление държи сега?

— Все същото, капитане. Северно и пред нас.

— Кажете на кормчията какво трябва да прави и на лов! Преследването започна.

Наистина беше странно да срещнеш самотна лодка в океана, но още по-странно беше поведението й. За нас тя бе истинска загадка. Изминахме няколко възли, като през цялото време сигнализирахме. Ала тя не отговаряше и като че ли не ни забелязваше. Наближавахме я, но не така бързо, както искахме.

Вятърът, макар и слаб, надувате нейното голямо платно и бързо я тласкаше напред, а на нашите корабни платна помагаше по-малко, бяхме и много натоварени.

Всичко това бе лесно за разбиране, но трудно ни бе да проумеем защо лодката така упорито иска да избегне срещата, като че ли не разбираше, че ще я настигнем. Дали наистина бягаше от нас?

Ако хората в нея бяха нещастници, изпаднали в беда, както бяхме помислили, тяхното поведение беше необяснимо.

Накрая дойдохме до убеждението, че имаме работа с престъпници; тогава всичко беше просто за обяснение. Негодници, които са напуснали своя кораб, след като са извършили някакво престъпление, може би и убийство, а сега бягаха от хората и правосъдието. Може би носеха със себе си доказателство за престъплението си — откраднати предмети, които не се решаваха да изхвърлят в морето.

Подобно на Каин те бягаха от небесния гняв, виждайки отмъстител във всеки срещнат кораб.

— Трябва да я заловим! — каза капитанът, който се чувстваше унизен, задето досега не сме настигнали лодката. Беше наистина засегнат, тъй като въпросът се отнасяше до бързоходността на „Летящият облак“.

— Представете си — говореше той, — една негодна орехова черупка да ни накара така дълго да я гоним! Това е смешно! Да поставим по-малко платна, как мислите, Меси?

— Както и вие, капитане. Китоловна лодка, излязла на лов.

Бях уверен в това и добре познавах този род лодки.

Моят отговор отново насочи мислите към хората от лодката. Работата се отнасяше до професионалната ни гордост. Ако това беше китоловна лодка, тогава не можеше да се допусне, че хората, съставящи нейния екипаж, са бегълци или престъпници. Досега нямаше такъв случай. Върнахме се към първоначалното си предположение, че имаме работа с изпаднали в беда. Но тогава защо бягаха от нас?

Преди да разрешим този въпрос, вятърът, или по-точно липсата на вятър, породи нови усложнения.

Някои от екипажа многозначително поклащаха глава. Сред моряците очевидно се появи склонност към суеверие. И наистина странното поведение на лодката давате основания за това. Мнозина, ако имаха право на избор, биха се отказали от всякакво преследване.

Ала капитан Дринкуотър не вярваше в свръхестественото, по-точно не вярваше в нито. Възбуден от неуспешното преследване, той заповяда да се вдигнат всички платна.

— Кълна се в Йосафата! — извика той. — Движението на тази лодка е извънредно странно. Тя прилича на блуждаеща светлина. Ако това бе кораб, а не лодка, аз сам бих повярвал в края на краищата в „Летящият холандец“. Вдигнете още платна!

Но преди да вдигнат платната, стана нещо, дето правеше излишен този разкош. Вятърът се усили и с това благоприятстваше движението на нашия кораб, а забавяше хода на лодката. Разстоянието, което ни разделяше, намаляваше всяка минута. Оставаше ни да чакаме още съвсем малко, преди да разберем какво има там.

В отмяна на предишната си заповед за платната капитанът изкомандва:

— Топовен изстрел! Останалите сигнали не доведоха до никакво въздействие. Да видим какво ще кажат на това!

Нашето малко оръдие, напълнено отрано, бе изтеглено напред.

— Следете за резултатите, Меси! — извика капитанът, докато палеха фитила.

Чаках с далекоглед, насочен към лодката.

Още първият изстрел имаше ефект. Нямаше нужда да се повтаря! Преди да е замрял звукът, на кормилото се показа една глава, после друга при основата на мачтата и още две на борда.

— Какво виждате? — попита ме капитанът.

— Четирима души, капитане, по-точно четири глави. Скоро една глава се повдигна над борда, показаха се плещи, а след това и цялото тяло.

Както се виждаше, човекът правеше последни усилия, за да се изправи. Видях как обгърна с едната си ръка мачтата, за да не падне. Със свободната ръка размахваше нещо подобно на кърпа.

Тримата останали също се повдигнаха и на свой ред сигнализираха. Те махаха с шапки или с някакви парцали. Скоро забелязахме промяна. Платното бързо падна, като че прерязано с нож. Лодката изведнъж спря като птица, ранена в крилото, после се завъртя и заскача над водата. Забелязах още двама души, досега закривани от платното. Бяха всичко шестима.

Тайната се изясни. Нямах нужда от далекоглед, за да разбера историята на тези нещастници. Беше достатъчно да си спомня какво се бе случило преди с мен самия. Бяха се заблудили в открито море и загубили своя кораб.

Да, точно така беше. Китоловна лодка с пълния си екипаж от шест човека.

Но що за хора бяха те! Същински скелети! Останали само кожа и кости, със смъртнобледи лица, с дълбоко хлътнали очи, горящи с неестествен блясък.

— Слава Богу! — извика капитанът. — До един са живи. Разбрах смисъла на неговото възклицание и причината за радостта му. Това бе ехо от старото възпоминание.

Той отново извика учуден:

— Елидж Кофън!

Бяхме учудени не по-малко от него.

— Елидж Кофън! — повториха всички, които познаваха предишния старши офицер на „Летящият облак“.

Наистина беше той, придържащ се с труд към мачтата. Колко бе променен! Дори се учудвам, че можахме да го познаем от пръв поглед.

— Боже! — извика капитанът. — Вие ли сте, Кофън? Вие ли сте, Лидж?

— Във всеки случай това, дето е останало от мен — отвърна той със слаб глас.

Този глас, излизащ сякаш от гроба, напълно отговаряше на неговото положение.

— Остана още малко, както виждате.

И нещастникът опита да се усмихне, ала това бе усмивка на призрак:

— Свещта догаря!

— Не, не! — с ободрителен тон извика нашият състрадателен капитан. — Защо ще се отчайвате сега? Скоро ще ви изправим на крака.

Капитанът веднага заповяда да ги вземат на борда на „Летящият облак“. Хвърлихме им въжета. Едва имаха сили да ги уловят и да увиснат на тях. След няколко секунди ги изтеглихме на борда, тъй като не можеха да се покачат сами.

— Скоро ще ви изправим на крака! — повтаряше капитанът.

Това не бяха само думи. След няколко дни шестимата изтощени мъже бяха вече напълно здрави благодарение постоянните грижи на техните другари по занаят, които ги спасиха.

Това, което те ни разказаха, ние го знаехме предварително; това беше вечната история с незначителни изменения.

Глава седемнадесета

Вятърът беше благоприятен и ние дойдохме в Атлантическия океан до остров Възнесение. Спряхме там, за да се снабдим с вода, месо, зеленчук и плодове, без да споменавам за знаменитите костенурки на острова. Бяхме на две хиляди километра от дома.

Влизайки в определеното пристанище, ни срещна приятна изненада. Сред няколкото стоящи на котва кораби забелязахме кораб, на чиято мачта се виждаше надписът „Дръзката Сара“.

— Това е Босток! Той няма да се учуди, не! — смеейки се, каза капитанът. — Той не се съмнява, че му носим добри новини.

Когато „Летящият облак“ приближи към своя съперник, капитанът гръмко извика в рупора:

— Хей, вие от кораба! Изпратете ни лодка! Босток, имам подарък за вас.

Минаха няколко минути, преди капитан Босток да се реши да отговори. Без съмнение той подозираше в това някаква шега. Но сякаш предусещащ истината, отговори:

— Добре, Дринкуотър, ей сега ще изпратя лодка. Изпрати лодката веднага и нашите гости побързаха да се качат в нея.

Капитан Дринкуотър и аз ги съпроводихме. Приемът, дето екипажът на „Дръзката Сара“ оказа на своите другари, беше трогателен до сълзи.

Капитан Босток ни благодари горещо и ни оказа царско гостоприемство. Случилото се бе в състояние да примири и най-заклетите врагове, но Босток и Дринкуотър бяха приятели отдавна. Само едно нещо можете да ги настрои един срещу друг чий кораб е по-бързоходен. На тази тема имаше съперничество и дори ревност. Дринкуотър не можеше да забрави деня, когато „Дръзката Сара“ беше победила в Тихия океан „Летящият облак“. Оттогава у него заседна мисълта да получи реванш. Може да се каже, че вече го бе получил, спасявайки екипажа на лодката, но той смяташе това за толкова просто и естествено, щото не можете да го смята за реванш.

Когато двамата си стиснаха ръцете, преди да се разделят, за да се отправят към едно и също пристанище, непоправимият капитан Дринкуотър не можа да се сдържи и каза:

— Е, мой стари Бост, нямате ли някаква поръчка в Ню Бедфорд? Вашите приятели може би ще се безпокоят, очаквайки ви, и ще се чудят дали ще ви видят отново?

— Благодаря ви, Дринк — отвърна капитанът на „Дръзката Сара“, — много съм ви задължен, ала вероятно, преди да бъдете в Бедфорд, ще замина за нова експедиция, прощавайки се със своите приятели.

Последната дума остана у Босток: нашият капитан, който никога не се отличаваше с особена досетливост, наведе глава, но понеже предизвикателството бе хвърлено от негова страна, той пусна с усмивка една, макар и не много остра стрела. — Отлично, старче, ще видим!

Пътят от западния Атлантически океан за Ню Бедфорд и за другите северни пристанища на Съединените щати минава на изток от Бермудските острови; ние се изкачихме на север до ширината на тези острови. През цялото време морето бе спокойно. Всичко, изглежда, ни помагаше, за да бъде пътешествието ни напълно благополучно. Вече предчувствахме удоволствията, дето ни очакваха в нашия стар Бедфорд въпреки представката „Ню“, която очевидно противоречеше на това име.

Научихме, че през време на нашето отсъствие цената на маста се беше покачила, а тъй като „Летящият облак“ носеше пълен товар от първокачествена мас, разчитахме на добри печалби. Всеки от нас предварително си ги разпределяше по своему.

Ала стотици километри ни отделяха още от Ню Бедфорд, а пред нас се разстилаше най-опасният океан.

Скоро трябваше да си спомним за това. Не бяхме стигнали още тридесет градуса ширина, ширината на Бермудските острови, когато противоположни ветрове ни увлякоха на запад и ни принудиха да се спуснем почти до Бахамските острови.

Ако бяхме попаднали на Гълфстрийм, лесно бихме се отправили на север, придържайки се по неговото течение, стига да имаше попътен вятър. Но нямаше и най-досадното бе, че се намирахме па запад от нос Хатерас и бяхме принудени да заобиколим този опасен нос.

Вятърът, който привечер духа във всички посоки, сега сякаш събираше сили, за да ни принуди да вървим в определено от него направление. Той беше толкова силен, щото трябваше да приберем част от платната. По цялото протежение на брега виждахме разпенени вълни.

Ако „Летящият облак“ попаднеше сред тях, би загинал. Всички бяха на това мнение освен капитана. Той още не знаеше за опасността, тъй като беше още рано, а той заспа късно по причина, уви, добре известна на всички.

Когато се появи на палубата, погледна платната и извика:

— Защо е свалено средното платно?

Бях дежурен и му отговорих:

— Мисля, че е необходимо, вятърът се засилва.

— Ами, корабът може да носи двойно повече платна даже когато вятърът се превръща в буря.

— Погледнете тези вълни — казах му, показвайки крайбрежните рифове.

— Да ги вземе дяволът! „Летящият облак“ леко се подчинява на кормилото, той си играе просто…

Това венцехваление бе прекъснато от огромна вълна. Тя отхвърли кораба назад, в същото време друга го удари в борда и сигналната камбана започна сама да звъни.

Мислех, че последните вълни ще заставят капитана да се замисли за опасността, но се случи точно обратното. Той каза с доволен глас:

— Браво „Облак“, ти не се нуждаеш от хора, за да се измие палубата и да звъни камбаната!

Обръщайки се към брега, добави:

— Старият Хатерас, сега вече знаем къде се намираме. И ако Дик Дринкуотър не се лъже, минали сме най-опасното място.

С радост чухме тези думи, ала те не разсеяха нашите съмнения.

Не бяха ли предизвикани те от сутрешната порция, дето той изпи, за да промие гърлото си? Сутрешната и вечерната порция можеха да го доведат до безразсъдство.

— Прибавете платна, Меси! — заповяда ми. — Иначе може да се помисли, че корабът маневрира с носни кърпички или с рогозки.

— Мисля, че корабът не е в състояние да носи още платна. Настояваше, като казваше, че той, Дик Дринкуотър, е човек решителен, че всички ще видят какво ще излезе от това и не бива да се бавим. Бе си втълпил да отпразнува Рождество Христово в Ню Бедфорд. Следователно бяха необходими платна, платна, още платна и още платна.

Моментът беше критичен. И аз почувствах облекчение, когато дойде старшият офицер да ме смени от дежурство.

Може би той ще има повече щастие от мен и ще успее да убеди този полудял.

За щастие в същата минута караулният извика:

— Платно!

— Това е китоловец! — добави първият офицер. — Дявол да го вземе, това е „Дръзката Сара“.

Видът на „Дръзката Сара“ доведе нашия капитан до крайната степен на екзалтация. Такова беше впечатлението на всички от екипажа, дето знаеха за съперничеството между двамата капитани.

Въпреки бурното море и съседството на скалите беше ясно, че всички, както и самият капитан, желаят да се възползват от случая, за да се състезават със съперника. Даже първият офицер, когото смятах за доста благоразумен, бе увлечен като другите. Почти пожелах между нас в този момент да бъде Кофън с неговия непоклатим авторитет.

— Той се връща — извика капитанът — и застава неподвижно. Дали не му се е случило нещо?

После отново погледна с далекогледа.

— Не — продължи той, — нищо му няма на кораба. Какво мисли Босток, та стои на едно място?

— Може би — забеляза старшият офицер — „Сара“ не се чувства достатъчно силна да върви в такъв вятър. Това е хубаво за „Летящият облак“.

— О, да, този път сте прав! — каза капитанът, като се изчерви от удоволствие.

Думите на старшия офицер бяха така ласкави за „Летящият облак“.

— Ей сега ще покажа на Босток на какво е способен „Летящият облак“.

И той даде заповед да се вдигнат и последните платна. Тази заповед можеше да ни струва скъпо, ала никой не се осмели да каже и дума. Всичко бе изпълнено буквално.

Струваше ни се, че всеки миг корабът ще изскочи от морето. Водните планини се надигаха, тичаха след него и не можеха да го догонят.

— Внимавайте при кормилото! — извика капитанът на двамата моряци, стоящи пред колелото на кормилото. — Да се държи посока към мачтата на „Сара“!

— Предполагам, капитане, че нямате намерение да минете редом със „Сара“? — боязливо попита старшият офицер.

Забелязах как той започваше да проявява признаци на безпокойство.

— Достатъчно близко е, за да поговорим — сухо отвърна капитанът. — Това е моето намерение. Дайте ми рупора.

— Маневрата не е от леките — настояваше старшият офицер. — Помислете — при такова море!

— Великолепна маневра! Лесно ще я направя, стига кормчиите да не спят.

Двамата нещастни кормчии не мислеха и да спят, те имаха толкова много работа, без да се смята тревогата, която растеше от минута на минута.

Без нито дума повече капитан Дринкуотър влезе с рупора в ръка в една от висящите на борда лодки и седна с величествена поза.

През това време капитанът и офицерите на „Сара“ с недоумение се питаха къде отиваме. Имахме вид, сякаш преследваме някаква джонка с китайски пирати или малайска лодка от Целебес.

— Хей, кораб, кормилото наляво! По-скоро наляво! — крещеше капитан Босток. — По-скоро или ще скочите върху нас.

— Не се бойте, Босток! — отвърна в рупора нашият капитан. — Искаме само да ви покажем как „Летящият облак“ носи платната и как заобикаляме нос Хатерас!

И единствено от желание да противоречи добави:

— Кормилото надясно!

Кормчиите не смееха да не се подчинят. Ала „Облакът“ престана да се подчинява на кормилото и направи едно безумно завъртане в кръг. Хората с всички сили задържаха кормилото.

Затаихме дишането си. Самият Дринкуотър се изплаши. Той разбра безумието си и изскочи от своето опасно място в лодката. Но за щастие „Летящият облак“ отново се подчиняваше на кормилото.

И тъкмо навреме. Рискувахме да минем под задната част на „Дръзката Сара“ в минутата, когато нейният нос дълбоко бе потопен във водата. Лодката, в която бе седял капитанът, се разтроши на парчета след удар от кормилото на „Сара“. За миг капитаните бяха така близо един до друг, щото можеха да се ударят със своите рупори.

Когато прерязахме пътя на „Сара“ с бързината на препускащ с всички сили кон, капитан Дринкуотър извика през рупора:

— Как е работата, Босток? Не искате ли да ви потеглим малко с въжето?

И докато „Летящият облак“ се отдалечаваше от „Сара“, той крещеше:

— Довиждане, стари Бост, ще съобщя на вашите другари в Ню Бедфорд, че ще бъдете там към Ивановден! Довиждане!

Капитанът на „Сара“ не отвърна нито дума, като че ли се боеше за своя безгрижен събрат.

А нашият капитан говореше с тържествен вид:

— Обещах на Босток, че ще му покажа нещо и ето — удържах на думата си!

За наш късмет вятърът стихна и се обърна на запад. Успяхме да заобиколим опасния нос преди залез слънце. Ала нито през този ден, нито през следващия ентусиазмът на капитана намаляваше. Той продължаваше да се гордее със своята победа.

Толкова по-ужасно бе неговото разочарование, когато влязохме в пристанището. Първият кораб, който той видя там, беше „Дръзката Сара“.

Неговото честно и весело лице побледня и се помрачи. А като венец на униженията му дойдоха виковете на капитан Босток, когато минавахме край „Дръзката Сара“:

— Вие ли сте, Дринк? Радвам се, че ви виждам, стари приятелю, и същевременно съм много учуден, тъй като не ви очаквах преди Ивановден.

Но лицето на капитан Дринкуотър бързо се проясни и с присъщото си добродушие той каза:

— Този път вие победихте, Босток. За да ви обезщетя за някои повреди, които ви причиних, каня ви да вечеряме заедно в „Еверест“. Просто умирам от желание да ям стриди.

— Аз също, Дринк. Отлично. Няма да закъснявам за срещата.

И той наистина не закъсня, както и офицерите от „Сара“ и „Летящият облак“. И мога да кажа, че съвсем не ни беше завладяла меланхолия. Това беше един от онези малки празници, които обичат да си устройват китоловците, особено когато се връщат от дълга и успешна експедиция.

Не мога да не спомена и още един, дори по-приятен празник — година след това, също след връщане от лов. И този път корабите отново се състезаваха, но вече не така близо един до друг и „Летящият облак“ пристигна много по-рано. Така Дринкуотър можа да отмъсти на Босток за миналогодишните подигравки.

А когато „Сара“ пристигна, той каза на Босток с присъщото си великодушие:

— Радвам се да ви видя, Бост! Елате с вашите офицери в „Еверест“ — ще прекараме няколко хубави часове.

— Отлично, Дринк! — отвърна Босток, както и миналата година.

Този път ролите бяха разменени, ала събирането беше също така весело.