Дълбините

Двайсета глава

12 април 1912 година

„Титаник“

Издигане и спускане.

Земята се надига под нея и не спира да се издига все по-високо, докато не увисва за миг…

Сетне леко се наклонява…

И започва спускането, надолу; надолу, все по-надолу.

Движението е ритмично, като люлеенето на кораба.

Като езда. Като порив на мускули и мощ.

До Ани има друго тяло. Топло, здраво, силно. Двамата се издигат и спускат заедно, притискат се един в друг, притискат се отново и сетне се притискат в едно общо цяло, с преплетени тела. Пръсти, ръце, крака. Кожата им лепне от пот. По жилите ѝ тече топлина, като огън в пещта.

Но в нея има и нещо друго — копнеж, който е толкова дълбок, че се усеща празна отвътре. Господ обича добрите момичета, Ани.

Ани примигна, но светът пред очите ѝ продължи да плува в мъгла, преди най-сетне да се проясни.

Беше в коридора пред каютите в първа класа. В мрака грееха миниатюрни електрически лампички като светулки. Ани беше облечена само с тънката си памучна нощница, без халат или пантофи. Светлата ѝ коса беше спусната на раменете. Кожата ѝ беше настръхнала, а зъбите ѝ тракаха от студ. Може би именно тяхното тракане я беше събудило.

Тя разтърка очи. Сигурно беше ходила насън. Досега не се беше случвало.

Обгърна гърдите си с ръце, за да ги прикрие. Къде се намираше? Опита се да различи номерата на каютите на оскъдната светлина, но и без това беше почти сигурна къде е: пред вратата на каютата на семейство Флечър.

Отдолу се процеждаха звуци. Тя ги разпозна: бяха на двама души, които правят любов. Разпозна дори гласовете им, макар и да не беше произнесена и една-единствена дума — разпозна тембъра и тона им, докато ръмжаха и се кискаха, въздишаха и стенеха. Марк доставяше удоволствие на жена си така, както го беше правил с Ани в нейните сънища.

Студът се стопи, изместен от смущение, което я накара да пламне цялата. Вече не можеше да отрича желанието, което изпитваше към Марк — толкова дълбоко, че я беше обзело в съня ѝ, за да я отведе, стъпка по стъпка, до неговия праг. А най-страшното беше това чувство, от което не можеше да се отърси, след като ги чу в каютата им — че е хванала Марк, докато изневерява на нея.

Ани забързано се отдалечи, пъхнала ръце под мишниците си, за да ги стопли, а по страните ѝ леденееха следите от сълзи. Молеше се никой да не я види, докато броди по коридорите като призрака на някаква побъркана съпруга. И може би никой не я беше видял, но Ани се хвана да мисли, че корабът беше разбрал. Корабът вече знае и ще се разочарова от мен. Ще знае, че не съм толкова добра, колкото си мислех.

Докато вървеше към палубата за екипажа, тя си мълвеше обещания. Повече нямаше да мисли за Марк. Беше приключила с него. Както и с Керълайн. Единственият член на семейство Флечър — единствената Флечър, за която щеше да си позволи да продължи да се грижи — беше Ондин. Горката, беззащитна Ондин. Ани знаеше — усещаше — че бебето има нужда от нея, още от първия миг, когато го беше зърнала. Онези невинни очи се взряха в лицето ѝ, все едно се опитваха да ѝ кажат нещо. В тях имаше послание. Защити ме. Спаси ме. Нуждая се от теб. А нима бебето не изглеждаше по-зле в последно време — пребледняло, сякаш се стопяваше пред очите им? Не, Ани никога нямаше да откаже на Ондин.

По някое време в ръбчетата на клепките на Ани се вкопчи бяла светлина, като се опитваше да ги отвори насила.

Беше студената бяла светлина на ранното утро, която познаваше като всеки друг от прислугата, на когото се налага да става рано всеки ден.

Да става, преди да се зазори.

Беше се успала.

Ани рязко се изправи в леглото. Инстинктивно погледна към тясната малка койка на Вайълет в отсрещния край на каютата. Беше празна. Вайълет беше станала и не си беше направила труда да я събуди.

Тя отметна завивките и хукна към каната с вода. Водата беше леденостудена, но поне този път беше благодарна за това: вледеняващият студ ѝ помогна да се събуди по-бързо, докато се плискаше с нея. Стиснала очи, тя посегна за кърпа и разтърка лицето си, за да върне топлината в него.

Когато отвори очи, погледът ѝ беше привлечен от малко бяло правоъгълниче на пода. Беше сгънат лист за писма от канцеларските материали на „Титаник“, който някой беше пъхнал под вратата или поне така изглеждаше. Тя го грабна. Не разпозна почерка. Беше треперлив и немощен, сякаш думите бяха изписани от ръката на някой много болен човек. И в тях нямаше смисъл; пишеше единствено следното:

За момент не можеше да си представи нищо друго освен лицето на онази жена, която беше видяла веднъж на брега, когато беше малко дете. Гола, красива, полегнала на една скала, с водорасли по тялото и в косата си. Как само се беше взирала в Ани с тъмните си, бездънни очи. Как Ани в миг беше разбрала коя беше тази жена и какво представляваше — дувеса. Жената от приказките на баба ѝ. Мрачната богиня на морето, която събираше невинни момичета и ги пазеше под вълните като свои безсмъртни деца.

Ани потрепери.

Обърна бележката в ръцете си, като търсеше нещо повече, но нямаше нищо — нито капчица мастило. Не успяваше да проумее какво е това. Дали не беше предназначено за някой друг, така че по погрешка се беше озовало под нейната врата? Не, беше някаква ужасна шега — нямаше друго обяснение. Някой от екипажа ѝ се подиграваше за това, че е толкова срамежлива. Едни от момчетата, които работеха в котелното помещение, се държаха незряло като ученици. След като се облече, Ани пъхна бележката в джоба на престилката си. Щеше да разбере каква е истината.

По-късно сутринта срещна Вайълет, докато двете работеха в определените им каюти.

— Какво е това? — просъска тя на Вайълет, като размаха бележката срещу нея. — Какво искаш да кажеш?

— Не знам за какво говориш — отвърна Вайълет, след като ѝ хвърли един поглед.

— Не си ли го писала ти?

Ани отново погледна думите, изписани тънко като паяжина, и усети как стомахът ѝ подскочи като вода, плисната върху нагорещен грил.

— За пръв път го виждам.

Докато почистваше при Стед, Ани отново се беше загледала в бележката, когато собственикът на каютата влезе. Той кимна към листа в ръцете ѝ.

— Какво е това, скъпа? Тук ли го намери?

Беше го казал мило, но очевидно си беше помислил, че му е ровила в нещата. От мисълта за обвинение в кражба стомахът ѝ се сви още повече.

— Не, сър. Беше на пода в каютата ми.

Възрастният мъж благо се усмихна.

— Романтично послание? Някой от екипажа се е влюбил в теб, така ли?

— Не, сър. Нищо подобно… но честно казано, не знам как да го разбирам.

В объркването си тя му подаде бележката, без да се замисли.

Докато я четеше, усмивката по лицето му се стопи. Той се намръщи и протегна листчето обратно към нея.

— В това няма никакъв смисъл. Несъмнено е някакъв номер.

— Но кой би могъл да стори подобно нещо?

— Написано е на лист от канцеларските материали на кораба, така че може да е бил всеки.

Той не откъсна поглед от нея, докато тя прибираше записката в джоба си.

— Имаш ли врагове сред екипажа?

Тя поклати глава. Чувстваше се виновна; не вярваше мистър Латимър да одобри, че обсъжда подобни неща с пасажерите, но ѝ дойде отвътре да сподели със Стед.

— Питах се, сър — след като знаете толкова много за такива неща — смятате ли, че може да е някой дух, който се опитва да се свърже с мен?

— Дух?

Тя отстъпи крачка назад, като кършеше ръце.

— Казват, че умрялото момче е чуло някаква жена да го вика от водата, и това ми напомни за една приказка, която ми разказваше баба ми Ейслинг, когато бях малка. За духа от морето…

— Скъпа моя — рече благо той. — В качеството си на специалист по духове мога да те уверя, че те са безтелесни създания…

— Безтелесни?

— Не притежават плът, нито телесна маса. Те са духове. Не могат да държат писалка, нито да пъхнат бележка под вратата. Следователно тази до теб не може да е написана от някой дух, мис Хебли. Освен ако, разбира се, духът не е намерил в кого да се всели.

Отново я заля горещина — този път толкова силна, че си помисли да не е трескава.

— Както ви казах, баба ми разказваше едно предание — и… и аз знам, че в океана има духове, защото веднъж срещнах един от тях. Невероятно могъщ дух — кралицата магьосница на морето…

Стед поклати глава.

— Кралицата на морето, така ли?

— Случи се един ден, когато едва не се удавих, на морския бряг пред къщичката на баба ми…

— Едва не си се удавила? Е, това обяснява всичко: халюцинация, предизвикана от травматично преживяване.

Стед говореше вежливо, но дистанцирано — като опитен репортер.

— Но не ми ли спомена преди, че плуваш отлично? И като дете всеки ден си плувала по цели мили? Кое от двете е истина, мис Хебли? Няма как и двете да бъдат верни.

Тя се отдръпна. Чувстваше се така, все едно всеки момент щеше да изгуби съзнание от треската. Стаята се завъртя около нея. Звучеше като луда, не беше ли така? Дори за един всеизвестен окултист нейните страхове звучаха неоправдани и детински. Искаше ѝ се да му възрази — тя знаеше истината — но англичанинът извърташе думите ѝ, караше я да се съмнява в себе си, колкото и вежливо и меко да се обръщаше към нея, все едно тя беше някакво подплашено животинче…

Тя се пипна по челото; беше лепкаво от пот. Кралицата магьосница на морето — откъде бяха дошли тези думи? Дали ги беше чула от някого, или ги беше прочела в някоя приказка? В паметта ѝ затанцува призрачна фигура с неясни очертания, лишена от лице, но как можеше да бъде сигурна, че е била истинска, а не халюцинация? Колкото повече мислеше за това, толкова повече ѝ се струваше като някакъв сън.

Всичко беше безсмислено. Може би наистина беше болна. Историята беше изникнала от някакво място дълбоко в нея — коварна приказка, която беше изплувала с бълбукане на повърхността, все едно от някаква подземна лагуна. Пръстите ѝ напипаха намачкания лист в джоба ѝ. Знаеш коя съм.

Тя избърса потното си чело с опакото на ръката и направи несигурен реверанс.

— Простете ми, мистър Стед, не знам какви ги говоря. Не знам какво ми стана. Сигурно съм болна…

Той я улови за лакътя и се опита да я накара да седне на един стол.

— Наистина не изглеждаш добре, скъпа моя. Не исках да казвам нищо, но… може би трябва да отидеш при корабния лекар…

— Не, аз… — Тя се отдръпна от него. — Просто трябва да изляза на чист въздух.

Ани хукна навън в коридора и се подпря на стената, за да не падне на колене. Точно сега не можеше да си позволи да отиде при корабния лекар: часовникът, закачен на престилката ѝ, показваше времето, когато трябваше да занесе топло мляко на семейство Флечър.

Тя несигурно слезе по стълбището до кухнята, като внимаваше да не пречи на работата на главния готвач, докато вземе и притопли млякото в една малка тенджерка. Внимаваше и да не го прегрее, така че да се пресече, и провери колко е топло с върха на кутрето си, преди да свали тенджерката от печката. За момент остана там, като чакаше млякото да изстине мъничко. Извади брошката на Керълайн от джоба си, където вече я носеше постоянно. Погали гладките ѝ форми с върховете на пръстите си. Сетне я прибра, преди млякото да е изстинало прекалено.

Ани се втурна към каютата на семейство Флечър, като едва успяваше да задържи подноса. Почука на вратата по-силно, отколкото трябваше, и притеснено зачака да я пуснат да влезе. Заслуша се в шумовете, които се чуваха от другата страна — приглушени гласове и тихи стъпки по килима. Вече не се чуваха стонове и въздишки, но споменът за тях продължаваше да тегне в гърдите ѝ, така че отново се почувства пламнала и замаяна.

Влезе веднага щом ѝ отвориха вратата, без да чака покана. Знаеше какво да прави и остави подноса на същото място като преди, свали капачето на тенджерата и се обърна, за да вземе шишето за млякото.

Керълайн беше оставила бебето на леглото, по средата на един бял чаршаф. Ондин изглеждаше някак различно. Ани веднага забеляза това. Бебето беше неестествено притихнало. Безжизнено. А под очите му имаше ужасяващи тъмни кръгове. То беше болно. Нещо очевидно не беше наред. Марк имаше право да се тревожи снощи.

Ани се втренчи в Керълайн, която се беше излегнала до дъщеря си. Не беше сигурна дали една майка трябва да гледа новороденото си по този начин, когато е толкова беззащитно. В погледа ѝ се четеше нещо пресметливо. Нещо преднамерено и обмислено. Когато го видя, Ани отново се изплаши за Ондин.

— Чу ли ме, Ани? Мис Хебли? — продължи Керълайн, като се обръщаше към нея. — Можеш да си вървиш. Аз ще се оправя оттук нататък.

В гласа на Керълайн се усещаше студенина. Беше се превърнала в друг човек — вече не беше онази жизнена, разговорлива жена, която се беше качила на този кораб преди два дни.

— Да, мадам, разбира се.

Ани бавно се отдалечи по коридора, като притискаше металния поднос към гърдите си. Внезапната промяна на Керълайн я смрази, а думите на Стед продължаваха да отекват в главата ѝ. Духовете бяха безтелесни.

Освен когато не бяха такива.

Подменено дете. Всяка майка в Ирландия знаеше за тези деца. Знаеше как феите се промъкваха нощем в детските стаи и отмъкваха бебетата от люлките им, взимаха невинното дете и оставяха на негово място едно от своите. Болните бебета се смятаха за подменени деца. Уродливите бебета, които по някакъв начин не приличаха на човешки. Според нейния баща това беше невежество. Да се говорят такива неща, не беше нищо повече от това да се бяга от отговорността за бебето, доведено на този свят.

Корабът се люшна под краката ѝ подобно на побеснял кон, като блъсна Ани в стената. Тя се хвана за парапета, за да се задържи на крака, и светът се завъртя около нея.

Вече всичко ѝ се струваше безсмислено.

Ами ако не детето беше подменено, а майката? Дали беше възможно феите — или някой зъл дух — да отвлекат Керълайн и да оставят на нейно място друго създание от своя род? Защото Керълайн се държеше различно; за краткото време, откакто я познаваше, се беше превърнала от елегантна и сърдечна личност в студено и потайно същество. И изглеждаше различна: по-бледа, по-настръхнала, а ръцете ѝ трепереха, когато си мислеше, че никой не я вижда. Дори собственият ѝ съпруг беше споделил това с Ани — или поне беше намекнал за него.

Духът беше търсил начин да открие път към телесния свят… Първо с мъртвото момче. А сега с Керълайн.

Ани разтърси глава, все едно по този начин можеше да се отърве от тази отровна мисъл. Беше твърде налудничаво. Твърде фантастично. Знаеше какво би казал баща ѝ за подобни мисли. Щеше да възроптае, че това е лудост — точно толкова, колкото вярата на тъща му в магическите сили.

Може би наистина беше луда.

Ани размаза с ръка потта по лицето си. Не, не беше луда — беше болна. Нали беше тръгнала при корабния лекар?

Ала си мислеше, че има само две възможни обяснения: или Керълайн наистина беше обсебена от зъл дух — коварно създание от вълшебния свят — или тя, Ани, беше започнала да губи здравия си разум. А тя не вярваше в последното. Все пак изпълняваше важна служба. Дузини пасажери разчитаха на нея и тя си спомняше всичко със съвършена яснота. Почистваше каютите им, обслужваше ги, не забравяше кой беше поръчал да му донесат кана чай в каютата вечер и кой предпочиташе свещите пред електрическите лампи. Не беше имало никакви инциденти и никой не се беше оплаквал от нея.

Значи тя беше добре. Беше съвсем добре.

Така оставаше само едно друго възможно обяснение.

Двайсет и първа глава

Мади Астор вече не можеше да се познае.

Само за няколко месеца се беше променила толкова много, че нямаше нищо общо с някогашната гимназистка. Не само по обществено положение, но и по форма. Собственото ѝ тяло вече не беше нейното.

Тя простена и се претърколи в леглото. Нямаше да може да понесе още една сутрин, в която се излежава до късно — особено след като ръцете на Джак цяла нощ бяха шарили към нея, дори в съня му, изпълнени с желание — нищо че момичешкото ѝ тяло се беше подуло, заоблило и натежало по средата, а краката ѝ бяха толкова подпухнали, че любимите обувки ѝ стискаха.

Концертът за пиано от миналата вечер продължаваше да отеква като настоятелен марш в мозъка ѝ, така че почти не беше спала, а съзнанието ѝ беше изпълнено с неспокойни мисли за духовете на Стед.

Не спираше да мисли за страшната история на Керълайн за обсебения. Припомняше си отново и отново спиритическия сеанс, който бяха провели — вече преди две вечери — и неуморно търсеше в паметта си нови улики за това, което се беше случило в действителност. Духът се беше канил да се появи, но сеансът бе прекъснат — от онази стюардеса, мис Хебли, която търсеше доктора. Заради Теди. От това следваше, че злият дух, който беше изпратила след нея Ейва Уилинг Астор, не е бил в каютата на Стед, а при Теди. Искаше ѝ се да знае по-добре как действаха тези неща. Дали беше възможно един дух да бъде на две места едновременно?

Тя си спомни думите на Стед за това, че един дух може да обсеби човешко тяло. Дали беше възможно Теди да е бил обсебен от духа?

За пореден път си припомни всичко: напевните въпроси, свещите. А сетне онзи порив на вятъра, когато мис Хебли беше нахълтала при тях — достатъчно силен да угаси всички свещи наведнъж.

Мади се изправи в леглото — внимателно, за да не събуди Джак.

Дали именно влизането на мис Хебли не беше накарало свещите да угаснат? Тя си спомни внезапното, необяснимо потушаване на пламъчетата им, все едно всички бяха угасени едновременно от една и съща невидима ръка. Спомни си бледото лице на Ани Хебли в мрака — точно като на някой дух.

Дали обсебената не беше мис Хебли?

Извънредно странна мисъл, разбира се.

Но нямаше място за спор, че в стюардесата имаше нещо необичайно. Упражняваше необяснимо въздействие всеки път, когато влезеше в стаята. Никой не оставаше дълго в нейната компания. От самата мисъл за погледа ѝ, измъчен и втренчен, Мади я побиваха тръпки.

Тя отново си спомни думите на Керълайн. Мади определено не беше единствената, която подозираше, че на този кораб се случва нещо ужасно. Вярата ѝ в проклятието не беше неуместна. Не беше изпаднала в истерия, както би се изразила доктор Лидър. Всичко това се случваше наистина.

Нали?

Тя стана от леглото. Имаше нужда да бъде сред хора.

Не понасяше бременността, помисли си тя, докато се обличаше — толкова бързо, че дори не си направи труда да повика камериерката си, за да ѝ помогне. Не понасяше мисълта за това, че накрая детето ще трябва някак си да си пробие път навън от нея. Подобно на демон, прогонен с екзорсизъм от човешко тяло — нима раждането не беше точно това?

Мади грабна черен шал от купчината в гардероба си — все пак беше в траур. Не само заради Теди, а и заради някогашното си аз — онова момиче, което се беше забавлявало, беше учило, беше общувало с хора и беше флиртувало. Момичето, пълно с възможности — момичето, на което му предстоеше целият живот. Беше странно — и ужасно — как е възможно за миг да се превърнеш от млада, жизнена и изпълнена с потенциал жена в нещо непрестанно обзето от изтощение и опънато до краен предел, подобно на балон, готов да се пръсне.

Тя се отправи към изхода на каютата, докато нейният съпруг се претърколи в леглото, прозя се и започна да се протяга.

— Не ме чакай, за да отидеш на обяд — подхвърли тя през рамо. — Ще потърся момичетата и ще се разходим по палубата. Ходенето е полезно за горките ми подути глезени — така ми каза доктор Прендъргаст.

Когато пристигна в салона на палуба „А“, тя откри сестрите Форчън — Алис, Етел и Мейбъл — свели глави една срещу друга, несъмнено потънали в обсъждане на някоя клюка. Сестрите Форчън бяха на възраст между двайсет и двайсет и пет години — много по-близо до възрастта на Мади, отколкото някои други жени от тяхното обкръжение. Всъщност донякъде ѝ беше приятно да играе ролята на светската омъжена дама в компанията на Етел, която беше сгодена и предстоеше да се омъжи, когато се приберяха в Уинипег. Сестрите преливаха от въпроси за онова, което наричаха „спалните изкуства“.

И със сигурност представляваха добър начин да се разсее от мисълта за проклятието.

— Заповядай при нас, Мади!

Тя си даваше сметка, че се чувстват поласкани от нейното внимание. Мейбъл потупа стола до себе си, докато Алис се зае да ѝ налее чай.

Мади се отпусна на стола, благодарна за дебелата възглавничка на седалката.

— Какво правите тук?

Етел се приведе към нея, преди да отговори:

— Искаме да видим дали няма да успеем да открием мистър Уилям Слоупър — нали се познавате? Мистър Слоупър май доста е хлътнал по Алис.

Алис запърха с мигли и се изчерви, както се очакваше от една добре възпитана млада дама, но Мади схвана, че е горда като лъвица с първата си уловена плячка.

— Запознахме се в Париж — обясни тихо Алис. — Просто двама американци на околосветска обиколка.

— Но той е трябвало да отплава с по-ранен кораб, а вместо това се е преместил на този, така че да останат заедно още малко — добави Мейбъл. — Колко романтично, нали?

— Хубав мъж ли е? — попита Мади.

Нямаше никакъв смисъл да увърта. Все пак това беше лицето, което една жена щеше да вижда от другата страна на масата за закуска през следващите двайсет или трийсет години.

— Много — отвърна Етел.

Алис отново запърха с мигли и се изчерви два пъти по-силно.

— В такъв случай трябва да сторим всичко по силите си, за да го открием. Бих искала да го видя със собствените си очи.

От мисълта за хубав мъж сърцето на Мади заби по-бързо. Не че Джак беше грозен, но — Бог да ѝ е на помощ — просто не беше нейният тип. Не изглеждаше особено представително. Беше младолик, с едва ли не вятърничаво изражение, поне според нейното мнение. Ако не друго, заслужаваше поне да погледа хубави млади мъже всеки път, когато ѝ се удадеше възможност. Това беше нейното тайно удоволствие.

Извадиха късмет: не се наложи дори да направят пълна обиколка на палубата, за да открият мистър Слоупър. Беше в гимнастическия салон, заедно с множество други пасажери от първа класа, за да гледат как боксьорите отново тренират един срещу друг. Ах, тези боксьори — хората явно не можеха да им се наситят. За мъжете те не представляваха нищо по-различно от някой състезателен кон или бърз автомобил: обект на спортсменско възхищение. Когато ги гледаха, те виждаха добра форма и атлетични умения. Но за жените, от друга страна…

Мади разбираше защо се бяха събрали толкова жени, колкото и мъже. Колко често се случваше да видиш мъж в толкова добро физическо състояние, съблечен по гащета? Боксьорите носеха специални спортни облекла — къси ленени гащета и фланелки без ръкави и яки — за да не прегряват. Жените рядко виждаха много от мъжкото тяло — художниците не рисуваха мъже толкова често, колкото разсъблечени жени — и сега, когато имаше тази възможност, Мади не можеше да се нагледа.

Помисли си, че може би все пак не беше бременна с момиче, а с момче. Поривът на желанието, което изпитваше понякога през изминалите месеци, със сигурност беше мъжки по природа.

И двамата определено изглеждаха добре. Русият беше повече по вкуса на Мади. Другият — макар и с момчешко лице — беше твърде едър и заплашителен. Не беше трудно да си представи как я смачкват всички тези мускули. Русият обаче беше по-дребен и по-строен. Изглеждаше като добър танцьор. Имаше и по-интелигентно излъчване; с подходящото облекло можеше да изглежда направо изискан. По лицето му също се четеше съобразителност.

Ако отидеше да го заговори, той със сигурност щеше да застане мирно, когато разбереше коя е. Мисис Джон Джейкъб Астор. Щеше да е забавно да направи така, че този впечатляващ представител на мъжкия пол да я следва навсякъде до края на пътуването, да ѝ поднася питиета, да оправя възглавниците и да ѝ разтрива стъпалата — той несъмнено щеше да направи последното, ако го помолеше. Но освен това сигурно щеше да бъде влудяващо, ако този хубавец я ухажваше само за показ, а не от истински интерес.

Мади зърна с периферното си зрение стюардесата Ани Хебли. От внезапната ѝ поява, след като беше мислила за нея едва преди един час, по вените на Мади полази студ. Фантазията за забавления с русия боксьор сякаш се стопи във въздуха: вниманието на Мади беше приковано от бледото привидение със сивата униформа, което прекосяваше множеството. Безизразното ѝ лице с втренчен поглед, в който се долавяше неутолим глад, сякаш беше взето от някой фриз в мавзолей. Никой друг не даваше знак, че я забелязва. Все едно никой друг не я виждаше освен Мади. Все едно не беше наистина там.

А имаше и нещо друго. Стюардесата преминаваше пред една редица от илюминатори, които гледаха към панорамната палуба, но не хвърляше отражение в стъклото по тях. Мади примигна и напрегна взор, но все така не откриваше и следа от Ани Хебли. Нито една ивица, нито една вълничка. Нито полъх от присъствието на странното ирландско момиче.

Цялото ѝ тяло се смрази.

Двайсет и втора глава

Истината беше, че Дей се чувстваше окаян.

На масата за вечеря двамата с Лесли бяха обградени от жени от висшето общество, с техните рокли от коприна и сатен в ярки цветове, с дълги вечерни ръкавици, които обгръщаха ръцете им до над лактите. От дясната страна имаше блондинка, от лявата — червенокоса, а от другата страна на масата като зърна на броеница бяха подредени три брюнетки. Дей не можеше да прочете по лицата им какво си мислят; мъже от висшето общество често идваха в боксовите зали и подемаха неангажиращи разговори с него, но нямаше толкова опит с техните жени. Може и да се усмихваха, но погледите им бяха остри — като наточени остриета, които търсеха пробойна във фасадата на Лесли. Все едно знаеха, че не е онзи, за когото с толкова усилия се представяше.

Вече се беше разчуло, че Лесли притежава телепатични способности — той не губеше време. Дей нямаше друг избор, освен да си представи, че Вайълет е изиграла съществена роля в отличното разпространение на този слух — и сега дамите радостно се тълпяха около него и шумно настояваха да им разкрие нещо за тях. „Кажи на мен, на мен, на мен“, звъняха гласовете им — високи, хубави и сладки. Но Лес нямаше да го направи, разбира се; беше имал време да се промъкне само в няколко каюти, така че жертвите бяха набелязани предварително. Но нека да си мислят, че го прави само от скромност.

Това също беше част от играта.

Точно в този момент набелязаната жертва беше мис Етел Форчън — най-голямата дъщеря от едно богато канадско семейство. Лес беше успял да разбере всякакви неща за нея от едно-единствено бързо посещение в тяхната първокласна каюта. Семейството — което се състоеше от три дъщери, един син и двойка флегматични родители — току-що беше завършило луксозната си обиколка на европейските забележителности и мис Етел беше използвала това пътуване, за да събере чеиза за предстоящата си сватба. Но Лес беше попаднал на някои интригуващи неща сред роклите и копринените ѝ нощници.

— Е, хайде де — рече Дей тъкмо когато трябваше. — Те никога няма да ти повярват, ако не им покажеш, Лесли. Заклевам се, скъпи дами — способностите му са фантастични, колкото и да го отрича.

Лес нададе престорен стон, но блясъкът в очите му изпълни Дей с топлина. Дори когато ненавиждаше една измама, усещането му харесваше, докато се случваше — да прави нещо заедно с Лес. Да бъдат на една страна в играта.

— Е, добре де, добре, ще го направя веднъж — но само веднъж! — рече Лес.

Той се обърна към Етел и задържа погледа ѝ със своя.

— Усещам, че у дома ви очаква мъж, мис Форчън — започна бавно той, все едно мисълта за това постепенно изплуваше в съзнанието му.

Дей беше готов да се закълне, че Лес притежава актьорски умения — иначе как се беше научил да контролира лицето си по този начин, за да му придаде това сериозно изражение с отнесен, едва ли не измъчен поглед?

Двете по-малки сестри на мис Етел ахнаха, макар и други от публиката да си размениха скептични погледи.

— О, но това е вярно! — възкликна Мейбъл Форчън, като сплете пръсти пред гърдите си. — В Торонто я очаква годеник. Двамата ще се оженят веднага когато се върнем.

— Но този годеник е доста по-възрастен от вас — заяви строго Лес.

— Да, така е — отвърна Етел Форчън. — И какво от това?

— Нямах нищо друго предвид… но виждам мнозина ухажори, които ви обграждат от всички страни, мис Форчън.

Той размаха ръце във въздуха, все едно ровеше в мислите, които се носеха към него.

— Много млади мъже са се опитвали да спечелят сърцето ви. И някои все още се опитват да го сторят.

Сестрите на Етел отново се разкикотиха, а лицето на самата Етел почервеня.

— Особено един… млад мъж, който заема много… специално място за вас.

Лес затвори очи и докосна челото си, все едно се съсредоточаваше с всички сили. Като някой брамин, който може да заповядва на духовете, така че да шепнат отговорите в ушите му.

— Този мъж много обича да язди, нали? Той е забележителен ездач. И вярвам, че името му започва с Р… Дж… не, съжалявам — Р. К. ли е? Не мога да го видя съвсем ясно…

Мейбъл Форчън изписка. Пронизителният ѝ глас отекна в кристалните полилеи и винените чаши. Няколко души от другия край на трапезарията се обърнаха.

А на тяхната маса избухна бърборене. Етел Форчън се оттегли зад носната си кърпичка и отказа да потвърди думите на Лесли, колкото и да настояваха останалите гости. Но всъщност нямаше нужда от потвърждение: яркочервените ѝ страни бяха достатъчно доказателство.

Беше толкова лесно. Лесли беше намерил една кутия от луксозна работилница за екипировка за езда в Лондон, в която имаше елегантен ръчно ушит камшик за езда със сребърно копче на дръжката, с гравирани инициали „Р. Дж. К.“. В кутията имаше бележка, написана с почерка на Етел. Единственият подарък за годеника сред многобройните вещи на Етел беше евтин комплект посребрени мъжки тоалетни принадлежности. Дори не бяха гравирани.

„На мен, на мен, на мен“, изригнаха останалите жени на масата, като се притискаха срещу Лес с начервените си устни, гримираните си очи и бялата си, гладка като сметана кожа. Ала след като им взе ума с последния си номер, Лес ги задържа на разстояние с лукава усмивка. Лес беше доказал, че е истински гений на измамата: и тримата бяха прекарали еднакво време в първокласната каюта на семейство Астор, зашеметени от изисканите притежания на богаташа, но единствено Лес беше съзрял възможността за удар. Дей не беше сигурен дали да изпитва изумление, или страх от него.

Насред всичко това Лес бързо и скришно кимна на Дей — това беше сигналът за него да се отправи на разузнаване за следващата им жертва. Пътуването щеше да свърши само след няколко дни и те трябваше да идентифицират мишените си колкото може по-бързо. Дъщерите на заможните американски търговци може и да бяха достатъчно наивни, за да повярват в телепатичните способности на Лесли, но не можеха да предложат кой знае какво в замяна освен някое бижу или целувка по бузата (макар и Дей да се боеше, че Лес с готовност ще приеме въпросните целувки). Но на борда на кораба имаше многобройни мъже с доста голямо лично състояние, които биха могли да се окажат достатъчно отегчени или любопитни, за да се хванат на номера на Лес. Дей се извини и стана от масата за вечеря. Неговата роля беше да се заеме с подслушването, да поведе неангажиращи разговори с пасажерите от първа класа и да им зададе насочващи въпроси. Най-големите наивници имаха склонност да обичат да говорят за себе си; опитът в измамите го доказваше.

Той се отправи към салона за пушачи в първа класа, където се оттегляха повечето мъже след вечеря. Салонът беше обгърнат в облак от гъст, задушлив дим. Дей не пушеше и като много атлети беше убеден, че тютюневият дим пречи на дишането. Дори само с цел разузнаване, този салон беше неприятен за него.

Бяха се събрали доволно много мъже, макар и помещението далеч да не беше толкова пълно, колкото щеше да бъде след края на втората смяна за вечеря в трапезарията. Пушачите седяха на групички от двама или трима и надигаха чаши с бренди или уиски, докато се обгръщаха в дим. Мъжете на масите в дъното играеха карти. Докато обикаляше по краищата на салона, Дей за кратко беше обзет от опасението, че двамата нямат място тук. Това нямаше нищо общо с измамите с карти, които въртяха на улицата. Разпозна някои от мъжете по лице. Преструваше се, че търси някого, докато подслушваше разговорите им, и отбягваше сервитьорите в салона, като не се съмняваше, че ще го попитат какво прави в първа класа. Но нито един стюард не го доближи и той продължи да напредва с наведена глава. Може би магията на костюма действаше, като му помагаше да се слива по-добре с обстановката, отколкото си беше представял.

Когато прецени, че никой не гледа към него, той взе една наполовина изпита чаша уиски и започна да я разнася със себе си, все едно беше негова, така че да не се набива на очи. Продължи да обикаля наоколо, като се вслушваше в разменените думи в търсене на… какво? Признаци на наивност и отчаяние — каквато и да е слабост, от която можеха да се възползват. „Кукичка“, както обичаше да го нарича Лес — сваляне на гарда, което откриваше набелязаната жертва за атака. Дей мислеше за това по-скоро като за уязвимо място, Ахилесова пета. Треньорът им Джордж Къндик ги беше научил на същото: да внимават не само за силните страни на противника си, за техните запазени удари, а и за онова, което прикриваха с тях. За това как може би предпочитаха един определен ъгъл за атака, защото трябваше да компенсират по-слабия си заден крак.

Удари слабото място.

Джордж беше осигурил живот и препитание и на двама им — начин да постигнат нещо в един свят, който невинаги предлагаше на момчета като тях възможност да напреднат. Дей смяташе за свещено всичко, на което го беше научил Джордж.

Удари слабото място.

Налагаше му се да полага допълнителни усилия, за да разшифрова американските акценти на пасажерите, каквито имаше мнозина. Американците сякаш не говореха за нищо друго освен за бизнеса си у дома — търговски предприятия в малки градове, складове за фураж и дъскорезници, стоманолеярна — и все такива скучни теми. Обсъждаха някакъв спорт, който се наричаше бейзбол. Никой не говореше за бокс. Бяха все улегнали мъже с натежали коремчета, доволни да пафкат пурите си и да се взират с изцъклени погледи в празното пространство пред себе си, в очакване жените им да ги повикат. Почти нямаше да изпитва вина за това, че щеше да подхвърли някого от тях на Лес, за да го разкъса.

Вече се канеше да доближи един по-възрастен джентълмен с масивно телосложение и склонност да се смее след всяка дума, която излизаше от собствената му уста, когато на една маса наблизо се вдигна врява.

Дей се обърна и видя, че неколцина мъже са влезли в спор за играта на карти. Сред тях беше и Марк Флечър. Нещо повече, именно той се опитваше да успокои останалите четирима. Явно някой го беше обвинил в нечестна игра. Дей беше забелязал Марк на палубата вчера — стори му се сравнително приятен млад мъж, макар и да не изглеждаше съвсем на мястото си сред тези индустриалци. Дей си помисли, че двамата със съпругата му са необичайна двойка, защото тя определено беше със заможен произход.

Марк бръкна в джоба си, извади една дамска гривна и я остави на масата. Беше със скромна изработка, макар и несъмнено с добро качество. Представляваше верижка от деликатни златни брънки с масивна украсена закопчалка. Нямаше на кого другиго да е, освен на жена му.

Дей изпита кратък, едва ли не познат прилив на вина, все едно сам беше откраднал гривната. Видя как мъжете на масата един по един я разгледаха и поклатиха отрицателно глава, за да откажат да я приемат като заплащане за залога. Марк нямаше друг избор, освен да прибере гривната обратно в джоба си, да хвърли картите си на масата и да си тръгне.

Дей го откри след няколко минути на бара, където бавно отпиваше от питието си.

— Не очаквах да ви видя тук, мистър Флечър. Не ми приличахте на пушач.

— Вие също — отвърна Марк.

Той извади от джоба си една банкнота и я сложи на бара, когато барманът му донесе второ питие. Уиски, чисто.

— Какво правите тук?

— Трябваше да се срещна с някакъв мъж, който твърдеше, че се занимава с организиране на боксови мачове в Америка, но явно няма да се появи.

Дей с болка си даде сметка колко лесно му идваше да лъже в последно време. Лес щеше да се гордее с него. Той улови погледа на бармана и кимна към питието на Марк. Беше зарязал чашата, от която се преструваше, че пие, но сега реши да си поръча едно уиски за компания, въпреки че щеше да му излезе скъпичко.

Двамата отпиха в мълчание, докато Дей се мъчеше да измисли какво да каже. Хрумна му само най-баналното нещо:

— Къде е прекрасната ви съпруга тази вечер?

Марк въздъхна.

— Не знам — рече той, а в гласа му се долавяше ледена нотка. — Изчезна от масата за вечеря.

— Аха. Чувал съм, че съпругите понякога са своенравни създания. Но няма как да го знам от личен опит. Никога не съм бил женен.

Марк довърши първото си питие и взе второто.

— Аз съм женен от по-малко от една година, но не мога да кажа, че го препоръчвам.

— Сигурен съм, че няма как да е толкова лошо.

Марк горчиво се разсмя, но не обясни нищо повече.

— Тя ми изглежда прекрасна жена. Със сигурност я обичате, иначе нямаше да се ожените за нея.

Марк стисна зъби, така че челюстта му изпъкна.

— Честно казано, не съм сигурен дали някой е постигнал нещо хубаво, като е следвал сърцето си.

— Аз също не съм специалист по този въпрос.

Дей не беше сигурен по каква причина говори за това с Марк Флечър. Мъжът на практика му беше непознат. Но в този момент Дей го усещаше близък. Сам знаеше какво е да не можеш да имаш доверие на собственото си сърце. Толкова много пъти си беше казвал, че е глупак. Но всеки път беше оставал. От любовта, така или иначе, нямаше спасение. Човек можеше единствено да се научи как да живее с болката и обидата.

Дей вдигна чашата си за наздравица към Марк, а сетне глътна останалото уиски в нея. Топлината пълзеше на вълни по тялото му.

— Оженил си се за нея, защото я обичаш — продължи той все по-смело, докато топлината разцъфваше у него. — Избрал си я, и сега двамата си принадлежите един на друг. От това няма как да се върнеш, колкото и да се опитваш… колкото и трудно да стане.

— Говориш така, все едно това е някакво наказание — промърмори Марк в чашата си.

Дей сам се изненада от себе си, като се разсмя. Тогава и Марк се разсмя.

— Така си е, Марк Флечър. Така си е — понякога. Но няма по-тайнствено и по-чудно преживяване, което може да се случи на човека.

Когато барманът го доближи, за да допълни чашата му, Дей му махна в знак, че не иска повече. Беше решил, че не може да… ами да маркира Марк за следващата им жертва. От тази мисъл у него отново се надигна смях.

Марк най-сетне се усмихна — и Дей видя, че е много хубав млад мъж, когато реши да го покаже. И животът му беше толкова лесен, макар и сякаш да не си даваше сметка за това — женен за тази прекрасна жена, баща на това прекрасно здраво бебе. Беше последвал сърцето си и беше ударил печалбата. Дей си помисли, че ако някой трябваше да е способен да открие щастието, това бяха мъже като него.

Двайсет и трета глава

Рязко почукване на вратата събуди Ани от сън — дълбок и лепкав, изпълнен с дъжд и преображенията на спомени в сънища: изумрудени поля от детелини, разсечени от градски улици; океанът, който се разбива в скалите на Балинтой; океанът, оголил бели зъби; океанът, протегнал бели ръце; океанът, който зове и ридае с гласовете, пленени в него…

Тя примигна и разтърка очи. Не вярваше да е спала много дълго; имаше чувството, че току-що е свалила униформата си и е пропълзяла на тясната си койка. Усещаше тялото си мъничко и голо в тънката нощница. В тъмното чу как Вайълет простена нещо от другата страна на каютата. Който и да беше човекът пред вратата, беше събудил и двете.

Тя отвори и видя на прага Алигзандър Литълджон, първия помощник на старшия стюард Латимър. Той отговаряше за нощната смяна, като надзираваше малкия екип от стюарди, който подготвяше кораба за следващия ден, като подреждаше шезлонгите на палубата и лъскаше перилата, презареждаше с продукти, почистваше пепелниците и плювалниците. Литълджон стискаше фуражката си в ръце, очевидно изпълнен със сериозно притеснение от факта, че се е наложило да почука на вратата на стюардесите посред нощ.

— Извинявай, че те будя, мис Хебли, но в служебната каюта на стюардите позвъниха за теб.

Ани и Вайълет се спогледаха: беше извънредно необичайно пасажерите да викат определените им стюарди след определен час вечерта, и когато го правеха, обикновено се отзоваваше някой от хората на мистър Литълджон.

— Коя каюта? — попита Ани, докато се навеждаше да вземе обувките си.

— На мисис Астор.

Тази каюта изобщо не беше от нейните. Литълджон се беше объркал.

— Е, значи ти трябва Вайълет.

Литълджон въздъхна.

— Знам, мис Хебли, но според теб защо дойдох чак дотук? Мисис Астор подчерта, че иска да отидеш ти. Нали знаеш, че са приятели на Исмей?

Стюардът говореше за Джоузеф Брус Исмей — директора на транспортната компания „Уайт Стар“, който беше на борда на „Титаник“ за първото му плаване.

— Когато мисис Астор поиска нещо, тя го получава.

Ани забърза по коридора, само по нощница и лека връхна дреха. В кораба през нощта беше толкова тъмно — примигваха само лампичките по коридорите, които изплуваха пред очите ѝ и оставаха зад нея. Тресеше я тревога. Последният път, когато я бяха повикали да помогне на семейство Астор, беше онази вечер, в която бе умряло момчето от прислугата им.

Тя посегна за брошката, но се сети, че беше останала в джоба на работната ѝ престилка. По някаква причина без нея се чувстваше откъсната от действителността.

По каква причина можеше да я повика Мадлен Астор? И как само я погледна Вайълет… Явно подозираше Ани, че се опитва да открадне от нейните пасажери, несъмнено с надеждата за щедър бакшиш в края на пътуването. Колкото и да се кълнеше Ани, че случаят не е такъв и почти не познава Мади Астор, не можеше да стори нищо, за да изтрие обидата от лицето на Вайълет.

Мисис Астор вече беше облечена с кожено палто, когато Ани пристигна. Освен това беше наметнала шал на раменете си и обувките ѝ бяха закопчани, а от ръкавите на палтото се подаваха дантелите на нощницата. С изключение на това първокласната каюта изглеждаше така, както можеше да се очаква в този час — тъмна и притихнала; съпругът и кучето Кити, порода еърдейл териер, сигурно бяха дълбоко заспали в съседното помещение.

— Страдам от безсъние — рече тя.

Сетне махна към корема си, за който Ани вече знаеше, макар и да не си личеше под дебелото палто, широко като палатка.

— Трябва да се поразходя и искам да ме придружиш — добави тя.

Защо точно аз?, запита се Ани. Защо не някой от прислугата ви, съпругът ви или дори Вайълет? Цялата случка беше странна, извънредно странна. А още по-странен беше погледът на Мадлен — някак отнесен, все едно беше сомнамбул… което напомни на Ани, че самата тя едва предишната вечер беше ходила насън… и това я накара за миг да се разтревожи, че може би сънува и всичко това. Може би просто отново ходеше насън? Дали беше възможно да не е истина?

Определено не го усещаше реално. В този нощен час, в който мрачните сънища още подръпваха крайчетата на мислите ѝ, Ани беше готова да се закълне, че усещаше по-остро люлеенето на кораба под краката си и факта, че бяха надвесени над безкрайни дълбини от морска вода единствено по силата на високомерието на човешкия прогрес и изобретателност. Нямаше нито една разумна причина кораб с такива размери да плава по водата. Ани не разбираше нищо от физика и дори не можеше да проумее как е възможно това.

Но такъв беше модерният живот: пълен с невъзможни неща.

А ако животът беше поредица от невъзможни неща… Ани потрепери. От това следваше, че всичко е възможно — че е възможно човек да бъде обсебен или преследван от духове, или във всеки един миг да се предаде на лудостта. Може би всички тези неща бяха верни, а може би — нито едно от тях.

Ръката на Мади беше отпусната леко, но стабилно на ръката на Ани и тя не можеше да се отърси от чувството, че това не е случайна, безцелна разходка по коридорите в този среднощен час.

Дали Мади не я водеше някъде?

— Питам се има ли нещо конкретно, което ви тревожи? — попита Ани.

Опитваше се да си вдъхне увереност — притеснението ѝ беше неоправдано. Горкото момиче, което в действителност беше по-младо от Ани, а вече беше омъжено и носеше дете в утробата си, сигурно просто се чувстваше самотно. Може би още беше разстроена от смъртта на онова момче Теди. Все пак момчето беше по-близо до нейната възраст, отколкото собственият ѝ съпруг.

— Боя се, че е от бременността. Чувствам се толкова некомфортно, че не мога да заспя. Не помага нито топлото мляко, нито четенето… единственото, което върши работа, са дългите разходки. В главата ми е… Чела ли си Шекспир, мис Хебли?

Ани почувства този въпрос като остро убождане през дрехите си. Като ужилване. Момичетата като Ани не четяха Шекспир. Имаха късмет, ако изобщо можеха да четат.

— Не, мадам.

— Е, няма значение, но в „Макбет“… — Тя ахна и закри устата си с ръце. — Името на тази пиеса не бива да се произнася на глас. Джак ми каза, че носи лош късмет — не че съм суеверна. Както и да е, в тази пиеса има една реплика, която много обичам…

Беше снишила гласа си до шепот, когато завиха зад ъгъла по поредния пуст коридор.

— Така ли? — рече Ани.

Честно казано, вече беше съвсем озадачена от всичко, което излизаше от устата на Мади.

— „Умът ми е гнездо на скорпиони!“1

— Не е ли просто перфектно казано? За да опишеш неспокойните мисли, които се въртят в главата ни посред нощ?

Сравнението беше смущаващо. Макар и да не беше виждала скорпион, Ани знаеше какво представляваха.

— Да, мисис Астор — рече тя, макар и да не беше съгласна.

Само от мисълта за куп отровни създания, които се извиват, гърчат и пълзят едно върху друго, кожата ѝ настръхваше.

— Наричай ме Мади, моля те — отвърна момичето.

Ето пак, това характерно за американците фамилиарно отношение — все едно можеха да заблудят някого с него. Двете не бяха равни.

Зад една от вратите слабо се разнесе мъжко хъркане. Беше толкова странен шум — едновременно нежен и груб. Познат и смущаващ. Гневен и успокоителен. Напомняше на Ани за нейния баща, който хъркаше толкова ужасно, че се чуваше в цялата къща. Беше истински тиранин, който можеше да накара жена си и децата си да се свиват от страх само с няколко изръмжани слова.

Докато крачеше редом с Мади в нощта, се чувстваше като фея, като леприкон или като елф — вълшебно създание, което безшумно се носи през къщата, след като всички са потънали в сън. В търсене на някое дете или златна монета, които да отмъкне. А може би най-вече беше като призрак — като дух, уловен в капана на друг свят, задържан против волята си далеч от живите.

Тя се опитваше да различи номерата над вратите, покрай които минаваха, но всички се сливаха пред очите ѝ. Не можеше да се ориентира. Къде се намираха? Мади беше казала на Ани, че иска да я придружи, за да не се загуби, но след това беше настояла да води, а самата Ани вече беше толкова объркана, че не беше сигурна дали ще намери пътя обратно.

— Кажи ми сега, мис Хебли, откъде си? Не говориш с британски акцент.

Фамилиарните отношения с пасажерите не се насърчават.

— От едно малко градче в Ирландия. Няма откъде да ви е познато.

— Вероятно си права, защото никога не съм била в Ирландия. А изпитанието на бременността? Не споделяме ли поне това? Имаш ли деца?

По причини, които не можеше да определи, този въпрос я разтревожи, като накара в корема ѝ да се извие хлад.

— Не, мадам — отвърна бавно тя. — Искам да кажа, Мади. Нямам дете…

— Нито съпруг? — продължи да я разпитва Мади. — Или… любим?

— Не, Мади — отговори Ани.

Студеният вихър се вледени още повече, така че смрази гърдите ѝ.

— Да, сигурно е така.

— В смисъл? — попита тихо Ани.

— Ами… просто… у теб има нещо много… недокоснато.

— Недокоснато? — повтори тя, макар и да знаеше какво имаше предвид богатата наследница.

— Невинно. Детско.

От тези думи ѝ прилоша. Господ обича добрите момичета, Ани.

— Но сигурно — продължи Мадлен, — имаш някакви интереси, мис Хебли? Хобита? Суеверия?

— Суеверия?

— Ами нали разбираш, вярвания. Вярваш ли в духове например?

Бяха стигнали до едно пусто задно стълбище.

— Мисля, че трябва да се връщаме — рече тихо Ани. — Нали не бива да се качваме и да слизаме по толкова много стъпала? Сигурно не ви се отразява добре.

— О, напротив, да продължим тази експедиция — отвърна Мади с необичайна решителност.

Все едно се преструваше, че се наслаждава на разходката, но в действителност нарочно беше довела Ани на това място. Но това нямаше как да е възможно, нали така?

Или целият живот беше едно огромно невъзможно нещо?

Ани отново се почувства объркана, все едно вече не знаеше кое е истина и кое — не. Но беше сигурна в едно — не се чувстваше в безопасност.

Двете бавно слязоха по стълбите, които ги отведоха още по-навътре в мрака на кораба.

— Исках да те попитам нещо — рече изведнъж Мади.

Значи това беше действителната причина да повика Ани тази вечер. Тя се смълча в очакване.

— Когато дойде в каютата на мистър Стед преди две вечери, за да… потърсиш доктор. Какво… имам предвид, какво точно видя? Искаше ми се да ти обясня какво правехме всички там.

Ани вече знаеше какво бяха правили. Нали беше помогнала на Стед да събере необходимите принадлежности? Въпреки това не отговори.

— Провеждахме спиритически сеанс. За да призовем духове. Правехме го най-вече за забавление — някой беше споменал за това, че е чул някакъв глас да го вика от водата, такива неща. Но сетне ти се появи, а след това Теди…

— Много съжалявам за случилото се, мисис Астор. Сигурно ви е било ужасно трудно — рече предпазливо Ани.

Мади я стисна по-здраво за ръката.

— Да, наистина, но не е само това. Според мен тук има нещо опасно. Нещо на борда на този кораб, което не ни мисли доброто. Нима понякога не го усещаш?

Искаше ѝ се да отрече и да каже на Мади, че тези тревоги са безсмислени и неоснователни.

Но самата Ани едва тази сутрин беше казала на самия мистър Стед, че вярва в същото.

Възможно ли беше това да е просто съвпадение?

— Не отричам… — поде бавно тя, като се опитваше да прецени какво би било подходящо да отговори според мистър Латимър. — Не отричам, че понякога на един кораб с толкова големи размери човек може да се почувства много… уязвим.

— И уловен в капан, не мислиш ли? Ако нещо ужасно се случи сред нас, никой няма да може да избяга от него.

Ани наистина се чувстваше уловена в капан — особено в този момент.

— По-добре да ви върнем в леглото — рече тихо тя.

Мади рязко ги накара да спрат.

— О, виж — възкликна тя.

Ани си даде сметка, че са стигнали до вратата на басейна. По това време беше затворен, разбира се, но двойната врата беше снабдена с илюминатори, които светеха в треперливо зелено-синьо от лампите около басейна. Усещането беше за нещо свръхестествено.

— Хайде, ела — прошепна Мади, като бутна вратата.

Тя се отвори. Ани знаеше, че вратите на общите помещения рядко се заключваха. Библиотеката, салонът за пушачи и залите за игри, дори детската зала: пасажерите трябваше да имат достъп до всичко. Пасажерите от първа класа, разбира се.

— Да влезем — рече Мади, като прекрачи прага. — Хубаво е за бременността.

— Според мен не бива — отвърна Ани, но вече беше очевидно, че Мади няма никакво намерение да я чуе.

Тя последва дамата от висшето общество в празното помещение. Беше просторно като пещера. Стените, облицовани с бели плочки, излъчваха призрачно сияние в мрака. Светлината на лампите подскачаше по тихите вълнички във водата и играеше по тавана, все едно вътре заедно с тях имаше нещо живо — някакво чудовище, което ги причакваше в сенките.

Мади разкопча дебелото си палто и го пусна на един стол. Сетне съблече презглава нощницата си — широка и лека, несъмнено ушита от най-луксозните вносни материи, така че беше фина като паяжина. Най-богатата жена на света остана пред Ани по долни гащета до глезените и френска копринена камизола.

Ани нямаше друг избор, освен да застане на колене пред нея, за да ѝ помогне да си свали обувките.

След като тя се съблече, Ани свали и собствената си връхна дреха и първа влезе във водата, където рязко си пое дъх от студа. Басейнът трябваше да се отоплява, но водата още беше хладна и далеч не беше онова, което очакваше по това време. Тя помогна на Мади да слезе по стъпалата, като през цялото време се чудеше защо тази жена прави това. Не личеше да ѝ харесва особено. Стискаше зъби, докато се отпускаше във водата, инч по инч.

— Е, разкажи ми за възпитанието си — рече Мади през зъби, които леко тракаха.

Защо продължаваше с тези лични въпроси? Беше изтощително.

— Няма нищо за разказване — отговори Ани, като придържаше Мади за лакътя, докато тя едва-едва пристъпваше напред по хлъзгавия мраморен под. — Аз съм обикновено момиче от провинцията като стотици други ирландски девойки.

Мади я дари със загадъчната си усмивка.

— Сигурна съм, че това не е вярно. Не се съмнявам, че в теб има много интересни неща. Искам да опозная истинската Ани Хебли.

— Не знам за какво говорите, мадам.

Това вече не беше просто дразнещо; Ани започваше да се плаши. Все едно тази жена… добре де, това момиче — не беше съвсем наред. Защото въпреки луксозните си модерни дрехи и големия си корем Мади Астор си оставаше едно младо момиче. Дори Ани го виждаше.

— Моля ви да не ме разпитвате повече за миналото ми, мисис Астор. Не обичам да се сещам за миналото.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — сгълча я Мади. — Миналото ни прави такива, каквито сме. Миналото е мястото, откъдето идваме.

Тя нагази по-дълбоко във водата. Ани отново нямаше друг избор, освен да я последва.

За едно богато момиче като нея беше лесно да каже това. Нейното минало несъмнено беше изпълнено с розови спомени. В миналото ѝ нямаше нищо, което да я накара да се разплаче и да ѝ се прииска никога да не се беше раждала.

Ани усещаше как устните ѝ посиняват, а кожата на цялото ѝ тяло настръхва. Водата вече им стигаше до средата на гърдите.

— Не ви ли се спи вече, мадам? Може би е време да ви върнем в каютата и…

Но младата жена рязко спря на мястото, докъдето беше стигнала.

— Доведох те тук по една определена причина, мис Хебли. Просто трябва да знам отговора на един въпрос.

Ръката, с която държеше Ани над лакътя, изведнъж се стегна яростно — по-силно, отколкото можеше да си представи Ани. Вече я държеше, все едно си мислеше, че Ани може да избяга.

Но защо да бяга от нея? Нали отговаряше за тези хора…

— И тази причина е да разбера дали си онази, за която се представяш.

Беше необичайно обвинение, което заби острието на страха право в сърцето на Ани. Тя потрепери от студ и от усещането, че не знае какво да отговори. Понякога дори сама не знаеше коя е. Миналото ѝ не беше просто болезнено, а потънало в мъгла. Бъдещето ѝ също. Беше уловена в капана на някакъв облак във времето и съществуваше само в този миг, в това странно пътуване между световете.

Коя съм аз?, запита се тя, докато се взираше в устните на Мади — страховито стиснати. Мади не гледаше Ани, а водата. Като Стед с неговия гадателски съд — все едно по нея можеше да прочете бъдещето.

Мади Астор дръпна Ани за ръката.

— Погледни, Ани. Нямаш отражение.

Ани се втренчи във водата. В басейна беше тъмно. Нямаше достатъчно светлина, за да различи нищо, какво остава за отраженията им.

— Защо нямаш отражение? Не мислиш ли, че това е странно?

— Не разбирам за какво говорите…

Водата около тях беше развълнувана от движението им — бяха обгърнати в концентрични кръгове, които бягаха все по-далеч от тях.

— О, Ани — прошепна тихо Мади. — Толкова съжалявам.

А сетне я натисна — с всичка сила. Така че главата на Ани да потъне под повърхността на водата.

Ани беше толкова потресена, че се вцепени в неведение какво изобщо се случваше. Но ръцете на Мади ставаха все по-яростни и решителни и Ани най-сетне осъзна колко преднамерено беше всичко.

Мадлен Астор се опитваше да я удави.

Беше стиснала Ани за косата и здраво държеше главата ѝ под водата. Беше я потопила още преди Ани да разбере какво става, и затова устата на Ани, очите ѝ, носът ѝ, незабавно се напълниха с вода. Очите я заболяха от солите, които стюардите сипваха в басейна.

Тя се опита да се освободи, но Мади беше силна като за ръста си. Ръцете на главата на Ани я задържаха независимо колко се мяташе. Освен това Ани запази достатъчно присъствие на духа, за да не навреди на бременната жена или — не дай боже — на бебето.

Изминаха няколко мъчителни мига. Тя се задави с водата. Гърдите ѝ започнаха да горят.

Нещо тежко — коженото палто, помисли си замаяно тя — се спусна върху нея като баласт, и макар басейнът да не беше дълбок, Ани се затрудняваше да се измъкне, притисната до плочките на пода.

Трябваше да си поеме дъх, иначе…

Това наистина се случваше. Тя продължаваше да се бори, но бавно губеше сили да се съпротивлява.

В някои отношения щеше да бъде истинско облекчение да умре. Тази мисъл я стресна — откъде се беше появила? Ани се беше уморила да се противопоставя. Да бяга. Да се опитва да забрави всичко, което беше понесла.

Господ обича добрите момичета, Ани.

Дали дори Той щеше да я приеме?

Мехурчетата около нея сякаш я носеха нагоре. Сякаш искаха да я отнесат със себе си.

Нека да си отида, помисли си тя.

Ала сетне заедно с тази мисъл изникна друга, но не беше нейна — беше на самата вода…

Не. Още не си готова.

Тя чу тези думи по-ясно от всичко, което беше чувала през живота си.

Още не си готова.

Този глас ѝ беше познат.

В трескавите мигове, докато се съпротивляваше срещу силата, която я притискаше надолу, и се бореше с порива да нагълта още вода, да изпълни дробовете си с нея, тя си спомни: онзи ден на брега, когато още беше малко момиченце и подскачаше от скала на скала. Хубавата жена с дългата тъмна коса, която очакваше своя любим, който никога нямаше да дойде. Чудният блясък по краката ѝ, все едно бяха покрити с опалесцентни рибени люспи. Ани отново чу този глас с характерната му нотка на самота и копнеж за нейните Невинни рожби.

Още не си готова.

Сякаш нечия великанска ръка я повдигна, за да я възнесе от водата. Силата на това движение събори Мади Астор и я потопи на свой ред.

Ани стигна до ръба на басейна, като кашляше и се давеше, и се изтегли навън. Запълзя, като пръхтеше и плюеше вода. Студените прогизнали дрехи ѝ тежаха и я притискаха към облицования с плочки под. Ръцете ѝ бяха вкопчени в плочките по ръба на коварния басейн, все едно можеше да се задържи на сухо с върховете на пръстите си. Благодарна за пода под себе си. Поемаше от сладкия въздух на огромни глътки, а по лицето ѝ се стичаше вода.

Мади се срина на колене до нея, подобно на прогизнала Дева. Цялата се тресеше.

— Прости ми, Ани! Не знам какво ми стана. Толкова съжалявам, просто исках да…

Ани инстинктивно се отдръпна по-далеч от нея.

— Не ме докосвай…

Мади вдигна ръце в знак на поражение.

— Не разбираш ли? Това беше единственият начин да съм абсолютно сигурна. Така казват всички. Ти нямаше отражение, Ани. Точно така разбрах, че нещо не е наред. Помислих си… помислих си, че си обсебена.

— Какво? — просъска Ани.

Чудно защо, Мади вече плачеше.

— Нямаше да те удавя, Ани. Опитвах се само да прогоня духа от теб…

Точно така; тя едва не беше загинала. Ани погледна към басейна, където водата още се мяташе от тяхната борба и примигваше срещу нея.

— Преследва ме зъл дух. Бях убедена… убедена — Мади дълбоко си пое дъх, преди да продължи, — че се е вселил в теб. Бях сигурна, че духът те е обсебил. Опитвах се да защитя бебето си. Затова го направих, не разбираш ли? Една майка е готова на всичко, за да защити децата си — би трябвало да го разбереш…

Ани с мъка се изправи на крака, като едва не се препъна в прогизналата си нощница. Отказваше да погледне Мади Астор. Единственото, което искаше, беше да се махне от тази луда жена колкото можеше по-скоро.

— Врачката ми каза, че всички, които обичам, ще умрат. Трябва да ми повярваш.

Мади продължи да върви след нея с босите си крака, прегърнала голите си мокри ръце над лактите от студ.

— Теди ми беше като малко братче. Нямах си никой друг! Не можех да изгубя и бебето си. Нали разбираш? Нали няма да кажеш на Джак — на мистър Астор — за това, което се случи? Той толкова ще се ядоса. Не знам какво може да направи. Вестниците пишат толкова ужасни неща за нас… Трябва да ми обещаеш, че няма да се обърнеш към вестниците. Ще ти платя…

Гласът на Мади Астор изтъня и се стопи, докато Ани подтичваше по коридора, стиснала връхната си дреха под мишница, а обувките — в другата ръка. След нея оставаше тънка водна пътека.

Този път Мади Астор беше в безопасност, макар и да не го знаеше. Лудата богата жена не разбираше, че Ани никога нямаше да се обърне към пресата, за да разкаже за това. Нямаше как да го направи, докато бягаше от собствените си демони.

А освен това в тънкия умолителен глас на Мади имаше нещо толкова жално, толкова жалко, че Ани едва ли не — едва ли не — почувства болката на тъгата и отчаянието в него, сякаш бяха нейните собствени.