Дългият път надолу

Мартин

Мога ли да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач? Разбира се, че мога да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач. Да не съм някой видиотен малоумник. Мога да обясня, защото е лесно обяснимо: решението ми бе обосновано, взето, след като го обмислих добре. Не че го бях обмислял кой знае колко сериозно. Не искам да кажа, че бе взето с лека ръка — просто не бе нещо кой знае колко сложно, или мъчително. Ще ви дам пример: да кажем, че сте банков мениджър в Гилдфорд. Имате намерение да емигрирате и в този момент ви предлагат работа като управител на банка в Сидни. Въпреки че решението ви на пръв поглед е лесно, налага се да размислите малко, нали? Най-малкото трябва да прецените как ще ви се отрази преместването, дали ще можете да се откъснете от приятелите и колегите си, дали ще съумеете да създадете нов дом за жената и децата. Можете да вземете един лист и да направите списък с „плюсове“ и „минуси“. Нали се сещате:

Не е много весело, а? Голф клуб значи! Я стига глупости. Очевидно се налага да се замислите заради възрастните родители, но това е всичко и май няма повече. След само пет минути грабвате телефона, за да позвъните в агенцията и да поръчате билети.

Така стана и с мен. Просто нещата, за които да съжалявам, не бяха много, а пък причините да скоча се бяха понатрупали. Единственото в моята колона „минуси“ бяха децата, а не виждах начин Синди да ми позволи да ги видя отново. Нямам възрастни родители и не играя голф. Самоубийството беше моят Сидни. Като го казвам, нямам никакво намерение да обиждам добрите хора в Сидни.

Морийн

Казах му, че ще ходя на парти по случай Нова година. Бях му казала още през октомври. Представа нямам дали хората изпращат покани за тържество по случай Нова година още през октомври или не. Най-вероятно не. (И откъде да знам? Не съм ходила от 1984 година. Джун и Брайън, дето живеят отсреща, организираха парти, преди да се преместят. А дори тогава аз се мернах за около час, час и нещо, след като той си легна.) Не можех да чакам повече. Обмислям тази възможност от май или юни и умирам от желание да му кажа. Тъпа работа. Той просто не разбира, сигурна съм, че не разбира. Все ми разправят да не спирам да разговарям с него, обаче нищо не стига до съзнанието му. А и как е възможно човек да умира от желание за подобно нещо! Това само показва какво можех да очаквам, нали?

В мига, в който му казах, ми се прииска да си призная всичко. Бях излъгала, нали така? Бях излъгала собствения си син. Това бе просто една малка нищо и никаква лъжа. Бях му казала месеци по-рано, че ще ходя на парти — парти, което си бях измислила. Всичко бях нагласила. Разказах му кой организира партито, защо са ме поканили и защо искам да отида, споменах кой още ще присъства. (Партито бе на Бриджет, Бриджет от църквата. Поканена бях, защото сестра й щяла да дойде от Корк и в някои от писмата си бе питала за мен. Освен това ми се искаше да отида, защото сестрата на Бриджет бе завела майка си в Лурд, Франция, и ми се искаше да разбера повече, за да мога някой ден да заведа и Мати.) Не бе възможно да си призная, защото знаех, че ще трябва да повтарям и греха си, и лъжата непрекъснато, до края на годината. Не само пред Мати, но и пред хората от дома, и… Май няма пред кого друг. Можех да кажа на някого от църквата или в магазина. Като си помислиш, това е смешна работа. Грижиш се денонощно за едно болно дете и няма как да извършиш грях, а един Господ знае от колко години не бях правила нищо, за което да ми се налага да си признавам. И след това най-неочаквано извърших толкова ужасен грях, че дори не мога да поговоря със свещеника, защото смятах да продължа да върша грехове, докато умра, което щеше да бъде най-големият ми грях. (И защо това да е най-големият ти грях? Нали цял живот ти разправят, че ще се възнесеш на едно прекрасно място, след като напуснеш земния си дом. А единственото, което ще те изпрати час по-скоро на мечтаното място, е нещо, което те възпира да се озовеш там. Да, разбирам, че това е като да предредиш опашката. Ако някой не си чака реда в пощата, хората започват да цъкат неодобрително. Понякога се случва да се обадят: „Извинете, аз бях преди вас“. Никой не казва: „Ще гориш в адски огън“. Това би било прекалено.) Намеренията ми не ме спряха да ходя на църква. Постоянствам, защото хората ще решат, че нещо не е наред, ако престана.

С приближаването на датата споделям с него все нови и нови неща, които уж съм разбрала. Всяка неделя се преструвам, че съм научила още нещо, защото в неделите се виждам с Бриджет. „Бриджет каза, че ще потанцуваме“. „Бриджет се притеснява, защото не всички обичат вино и бира, затова ще купи и алкохолни напитки“. „Бриджет няма представа кои от гостите ще са вечеряли“. Ако Мати разбираше, със сигурност щеше да реши, че въпросната Бриджет е луда, щом се притеснява за едно нищо и никакво събиране. Изчервявах се всеки път, когато я видех в църквата. Трябваше да разбера какво смята да прави на Нова година, но така и не я попитах. Ако имаше намерение да организира парти, може би щеше да реши, че трябва да ме покани.

Като си спомням всичко това, ме обхваща срам. Не заради лъжите — вече съм свикнала да лъжа. Срамувам се, че всичко това е жалка работа. Една неделя заразказвах на Мати откъде Бриджет ще купи шунка за сандвичите. Не можех да спра да мисля за Нова година, разбира се, че това бе начинът да говоря, без да кажа нищо съществено. Май и аз започнах да вярвам в това парти, както човек се вживява в някоя книга и вярва на разказа. Понякога си представям какво ще облека, колко ще изпия, по кое време ще се прибера. Дали да не се върна у дома с такси. Такива неща. Накрая ми се струваше, че наистина съм била. Дори в мечтите си не можех да си представя да заговоря някого на партито. Всеки път, когато си представях какво би било, бях доволна, че е дошло време да си тръгвам.

Джес

Ходих на парти на долния етаж, в бърлогата. Партито беше скапано с разни дърти смрадливци, насядали по пода, наливаха се с вино и пушеха огромни цигари, фрашкани с марихуана, и слушаха някакво откачено реге. В полунощ един от тях изръкопляска саркастично, двама се изхилиха и това беше всичко — Честита Нова година и на теб. Дори да беше най-щастливият човек в Лондон, ако беше попаднал на това парти, пак щеше да ти се прииска да скочиш от покрива в дванайсет и пет. А аз изобщо не бях най-щастливият човек в Лондон. Очевидно е.

Отидох единствено защото някой от колежа ми каза, че Час щял да бъде там, само дето той не дойде. Звънях на мобилния му сто хиляди пъти, обаче го беше изключил. Когато се разделихме, той ми каза, че го дебна като хищник, ама това си беше вълнуващо, нали? Не че има нещо хищническо, когато разчиташ само на телефонни обаждания, писма и имейли и тропане по чужда врата. Само два пъти съм се появявала в службата му. Три пъти, ако броим коледното тържество, а аз не го броя, защото той ми беше обещал да ме заведе. Дебнеш като хищник, ако го преследваш по магазините, когато е на почивка, и разни такива, нали? Е, аз не съм се въртяла около разни там магазини. А и не е никакво дебнене, когато някой ти дължи обяснение. То е все едно че ти дължат пари, не говорим за някоя петарка. Например пет-шестстотин кинта, нещо такова. Ако наистина ти дължат шест стотачки и човекът, който трябва да ти ги върне, те избягва, значи имаш право да му потропаш на вратата посред нощ, защото знаеш, че тогава ще си бъде вкъщи. Това са много пари. Хората се обаждат на съдия-изпълнител, чупят краката на длъжниците, само дето аз няма да стигна чак дотам. Озаптих се.

Така че, макар и веднага да видях, че не е на това парти, реших да поостана. Какво друго да правя? Толкова ми беше мъчно за самата мен. Как е възможно да си само на осемнайсет и да няма къде да отидеш на Нова година, освен на някакво тъпо парти в скапана дупка, където не познаваш никого? Е, преживях го някак. Май преживявам по същия начин всяка година. Лесно се сприятелявам, ама след това те се чупят от мен. Знам че е така, само дето не знам защо и как става. Така че и хората офейкват, а партита никакви ги няма.

Така скапах нещата и с Джен, сигурна съм. И тя се разкара, както и всички останали.

Мартин

Прекарах предишните два месеца в търсене из Интернет на разследвания на самоубийства, просто от любопитство. Почти всеки път съдебният лекар посочва едно и също: „Отнел е живота си в момент на умопомрачение“. След това прочиташ историята на нещастника: съпругата му спяла с най-добрия му приятел, бил останал без работа, дъщеря му загинала при автомобилна катастрофа преди няколко месеца… Ало, господин Съдебен лекар? Имате ли акъл в главата. Много се извинявам, но тук, приятелю, изобщо не става дума за умопомрачение. Според мен човекът просто е постъпил правилно. Случват се нещастие след нещастие, докато най-сетне усещаш, че не можеш да търпиш повече, качваш се в семейната кола на последния етаж в най-близкия многоетажен паркинг, пъхнал в купето маркуч, вързан към ауспуха. Това честно ли е? В доклада си съдебният лекар би трябвало да напише: „Отнел е живота си, след като е премислил внимателно цялата патаклама, в която се е превърнало съществуването му“.

Не ми се е случвало да прочета във вестника за самоубийство и да остана убеден, че починалият е бил мръднал. Нали ме разбирате: „Нападателят на «Манчестър Юнайтед», женен за Мис Швеция, наскоро осъществи невероятен двоен удар. Той е единственият, спечелил купата на УЕФА и Оскар за най-добър актьор в една и съща година. Правата за първия му роман бяха закупени за необявена сума от Стивън Спилбърг. Беше открит от човек от персонала обесен на греда в собствената му конюшня“. Подобен доклад от съдебен лекар не съм виждал никога, а ако все пак има случаи, в които щастливи, талантливи хора, постигнали успех, са отнели живота си, човек стига до заключението, че тази работа с умопомрачението е много смахната. Не се опитвам да кажа, че да си сгоден за Мис Швеция, да играеш в „Манчестър Юнайтед“ и да спечелиш Оскар те прави неуязвим за депресията — сигурен съм, че не е така. Просто се опитвам да кажа, че тези неща помагат. Погледнете само статистиката. Много по-вероятно е да ти избие чивията, ако си прекарал развод. Или ако си анорексичка. Или ако си безработен. Или ако си проститутка. Или ако си участвал в някоя война, или си била изнасилена, или си загубил близък човек… Има толкова много фактори, които тласкат хората към пропастта и всички те потапят в гадното чувство на нещастие.

Преди две години Мартин Шарп нямаше да се озове на тесния бетонен перваз посред нощ, вперил поглед триста метра надолу към каменния тротоар, докато се чуди дали ще чуе как костите му се раздробяват на парченца, когато се удари долу. Преди две години Мартин Шарп бе съвсем различен човек. Все още имах работа. Все още имах съпруга. Не бях спал с петнайсетгодишни. Не ме бяха тикнали в затвора. Не ми се бе налагало да говоря с още малките си дъщери за първа страница от жълтата преса, озаглавена с една-единствена дума, „ГНУСЛЯР“, на която са ме изтипосали, проснат на тротоара пред известно лондонско заведение. (Какви ли щяха да са заглавията, ако бях пукнал? „ГНУСЛЯР СДАВА БАГАЖА“ може би. Или дори „ПОСЛЕДНАТА КАПКА!“) Би трябвало да призная, че преди всичко това да се случи, имах много по-малко основания да седя на този перваз. Така че не ми разправяйте, че съм бил умопомрачен, защото съвсем не беше така. (А и какво означават тези дивотии за „умопомрачение“? Това научни приказки ли са? Да не би умът да се лута из главата ти в зависимост от това колко си шантав?) Желанието ми да се самоубия бе напълно подходящ и разумен отклик на цяла поредица злополучни събития, които направиха живота ми невъзможен. А, да, знам, че психоаналитиците биха гракнали дружно, че са могли да помогнат, само че това е половината от всички беди в тази скапана страна, нали? Никой не гледа това, за което е отговорен. Винаги вината е на някой друг. Да, бе, как ли пък не! Аз, обаче, съм от онези редки екземпляри, които вярват, че това, което се е случвало между мама и татко, няма нищо общо с факта, че съм изчукал една петнайсетгодишна. По една случайност съм сигурен, че щях да преспя с нея независимо дали съм кърмен или не, и смятам, че е крайно време да се изправя срещу стореното от мен.

А това, което съм сторил, е, че си прецаках живота. Буквално. Добре де, не съвсем буквално. Не съм го размазал и съсипал съвсем. Въпреки това се чувствах, че съм го пропилял така, както се пилеят пари. Имах живот, в който и децата, и съпругите, и работата и всичко останало си беше на място, ама кой знае как успях да го скапя. Не, вижте, не е точно така. Знам как си прецаках живота, както и вие знаете къде сте пропилели парите си. Съвсем не ги бях изгубил. Бях ги профукал. Бях профукал възможностите с децата, и с работата, и със съпругата ми по тийнейджърки и нощни клубове. Тези неща си имат цена и аз с удоволствие я бях платил, докато в един момент най-неочаквано се оказа, че животът ми е пропилян. Какво ще остане след мен? В новогодишната нощ имах чувството, че се сбогувах с някаква отдавна загубена част от съзнанието и горе-долу работеща храносмилателна система — всичко, което показва, че животът още го има, но не може и дума да се каже за съдържанието. Дори не ми беше тъжно, не особено. Чувствах се тъпо и бях много ядосан.

Не седя тук, защото най-неочаквано ми е дошъл акълът в главата. Причината да седя тук е, защото нощта се превърна в истинска каша, както и всичко останало. Дори не можех да скоча от проклетата сграда, без нещо да се прецака.

Морийн

В новогодишната вечер от дома изпратиха линейка, за да го вземат. За това се плащаше допълнително, но аз нямах нищо против. И защо да имам. В края на краищата Мати щеше да им струва много повече, отколкото те ми струваха на мен. Щях да им платя само за една нощ, а те трябваше да плащат до края на живота му.

Замислих се дали да не скрия някои от нещата на Мати, в случай че им се стори странно, но едва ли някой щеше да разбере, че всичко това е негово. Аз можех да имам и други деца, те нямаше откъде да разберат, затова оставих всичко както си беше. Дойдоха към шест, двама млади мъже, и го отведоха, седнал в инвалидна количка. Не можех да заплача, докато го отвеждаха, защото младежите щяха да усетят, че нещо не е наред. Бях им казала, че ще мина да го взема към единайсет на следващата сутрин. Целунах го по косата и му казах да се държи добре в дома, държах се мъжки, докато не потеглиха. След това заплаках и не спрях да плача почти час. Той ми бе съсипал живота, но въпреки това ми беше син и аз повече нямаше да го видя, не можех дори да се сбогувам с него. Погледах известно време телевизия, изпих една-две чаши шери, защото знаех, че навън ще бъде студено.

На автобусната спирка чаках десет минути и след това реших да повървя. Когато си сигурен, че искаш да умреш, вече не те е толкова страх. Друг път не бих си и помислила да ходя пеша, при това сама толкова късно вечер, особено когато улиците са пълни с пияници, но сега няма никакво значение. Разбира се, притеснявах се да не би да ме нападнат, а след това да ме оставят жива — да ме оставят, като си мислят, че съм мъртва, докато аз не съм. Защото в този случай ще ме откарат в болница, ще разберат коя съм, ще разберат и за Мати и месеците, в които бях планирала всичко, щяха да се окажат пропилени, а щом ме изпишеха, щях да се озова с дълг от хиляди лири към дома, които нямаше откъде да намеря. Никой не ме нападна. Двама ми пожелаха Щастлива Нова година и никой повече не се поинтересува от мен. Не че има от какво да се страхувам чак толкова. Хрумна ми, че е доста смешно да разбера това точно сега, в последната нощ от живота си, след като до този момент се бях страхувала от всичко.

Никога досега не бях влизала в „Топърс“. Веднъж-два пъти бях минавала покрай сградата с автобуса. Дори не бях сигурна дали ще успея да се кача на покрива, но вратата се оказа отворена и аз се заизкачвах нагоре по стълбите, докато се оказа, че повече няма накъде. Не знам защо не бях помислила, че човек не може да скочи просто така, когато му се прииска, но щом си го казах, разбрах, че хората не биха ти позволили да го направиш. Бяха оградили с телена мрежа, доста висока, а отгоре имаше извити стрели с остри върхове… В този момент започна да ме обхваща паника. Не съм висока, не съм и силна, нито пък млада. Представа нямах как ще успея да се прехвърля, но се налагаше да го направя тази нощ, защото само сега Мати бе в дома и бе възможно. Прехвърлих наум другите възможности, но нито една не беше много добра. Не исках да го направя вкъщи, където да ме намери човек, когото познавам. Исках да ме открие непознат. Не ми се искаше да скоча под влак, защото гледах някакво предаване по телевизията за нещастните ватмани и какво отражение имали върху тях самоубийствата. И кола нямах, иначе щях да отида на някое тихо местенце и да се нагълтам с изгорели газове…

И тогава видях Мартин, седнал в другия край на покрива. Скрих се в сенките и останах да го гледам. Разбрах, че е направил всичко както трябва: беше си донесъл малка въжена стълба, резачка за тел и така бе успял да се прекачи. Сега просто седеше на перваза, клатеше крака, взираше се надолу, отпиваше малки глътки от плоско шише, пушеше и мислеше, докато аз изчаквах. Той продължаваше да чака и аз продължавах да чакам, докато накрая разбрах, че повече не мога. Знаех, че въжената стълба е негова, но сега ми трябваше. На него, така или иначе, след това нямаше да му върши работа.

Не исках да го блъсна. Не съм достатъчно силна, за да блъсна един едър мъж от перваза. А и не бих опитала. Просто нямаше да бъде правилно. От него зависеше дали ще скочи или не. Просто приближих до него и го докоснах по рамото. Само исках да го попитам дали ще се бави още дълго.

Джес

Преди да сляза в бърлогата, изобщо нямах намерение да се качвам на покрива. Честно! Съвсем бях забравила за „Топърс“, докато не се заговорих с онзи тип. Той май си падна по мен, което нищо не значи, защото бях единствената от женски пол под трийсет, която все още бе в състояние да си стои на краката. Почерпи ме с един фас и се представи като Наргиле, а когато го попитах защо му казват Наргиле, той ми обясни, че пушел тревата с наргиле. Затова го попитах дали има някой тук, който да се казва Цигаре? Той ми каза, че нямало и само на онзи тип ей там му викали Шантавия Майк. Другият наблизо бил Локвата. А трети — Ники Лайното. И така нататък, докато изреди всички в стаята.

Десетминутният разговор с Наргилето влезе в историята. Е, не точно както 55 пр.н.е. или 1939-та. Това не е част от истинската история, освен ако някой от нас не вземе да изобрети машината на времето или не попречи на набезите на Ал Кайда във Великобритания, или нещо такова. Кой знае какво щеше да ни се случи, ако Наргилето не си бе паднал по мен? Защото преди да започне да се усуква около мен, аз се канех да се прибера, а Морийн и Мартин щяха да се вече мъртви, по всяка вероятност щеше да стане точно така и… ами всичко щеше да се получи по съвсем различен начин.

Когато Наргилето изброи всички, ме погледна.

— Нали не мислиш да ходиш на покрива?

Веднага си казах: „Не и с теб, надрусано плашило“.

Той продължи да дудне:

— Защото виждам болката и отчаянието в очите ти.

По това време вече бях фиркана, така че като се опитвам да си спомня, съм сигурна, че в очите ми бе видял седемте „Бакарди Бризър“ и двете кутии „Специално пиво“. Затова продължих да го бъзикам.

— Нима?

Той не се отчая.

— Да, г’лей с’еа, мен са ме сложили да дежуря за самоубийци, да наблюдавам за хора, които идват тук, за да могат да се доберат до горе.

Аз веднага полюбопитствах какво става горе.

Той се разсмя и продължи.

— Шегуваш се, нали? Това е небостъргачът „Топърс“. Тук идват, за да се самоубиват.

Никога нямаше да си го помисля, ако той не го бе казал. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Въпреки че се канех да се прибирам, не знаех какво ще правя вкъщи и не можех да си представя какво ще стане, когато се събудя утре сутринта. Исках Час, но той не ме искаше и в този момент осъзнах, че най-доброто, което можех да направя, бе да съкратя живота си. Едва се сдържах да не се засмея. Та това бе страхотно! Исках да скъся живота си, бях на парти в „Топърс“ и това бе невероятно съвпадение. Все едно че Господ ми изпращаше знак. Добре де, съгласна съм, че е много потискащо, когато разбереш, че единственото, което Господ ти е казал през целия ти живот, е едно „Скочи от покрива“, но не мога да го виня. Че какво друго да ми каже?

Тогава усетих цялата тежест — тежестта от самотата, от всичко, което се бе объркало. Чувствах се смела, докато изкачвах последните стъпала към върха на сградата, понесла цялата тежест със себе си. Като скоча, щях да се отърва от нея и това бе единственият начин да направя нещо за себе си, без да объркам всичко. Чувствах се толкова тежка, че ми бе ясно, че ще се стоваря на тротоара за нула време. Щях да подобря световния рекорд по свободно падане.

Мартин

Ако тя не се бе опитала да ме убие, без съмнение щях да съм мъртъв. Само че всеки от нас притежава инстинкт за самосъхранение. Той се проявява дори когато се опитваме да се самоубием. Спомням си само, че усетих потупването по гърба, обърнах се, сграбчих парапета и се разкрещях. Вече бях пиян. От доста време отпивах малки глътки от плоското шише, да не говорим, че бях започнал още преди да тръгна насам. (Знам, наистина знам, че не биваше да се качвам зад волана. Само че нямах абсолютно никакво намерение да взема автобус в ръка със скапаната стълба.) Така че да, сигурно съм се поотпуснал малко с изразните средства. Ако знаех, че е Морийн, ако знаех що за човек е Морийн, по всяка вероятност щях да поуспокоя топката, но в онзи момент не знаех; може дори да съм използвал някоя и друга неприлична дума, за което искам да се извиня. Но и вие трябва да признаете, че ситуацията бе крайно необичайна.

Изправих се и внимателно се обърнах, защото не исках да падна, поне до момента, в който аз сам преценя, след това й се разкрещях, а тя просто стоеше и ме гледаше.

— Познавам ви — започна тя.

— Откъде? — колко бях глупав тази вечер. Хората се приближаваха до мен в ресторанти и магазини, в театри и по паркинги, пред писоари из цяла Англия с думите „Познавам ви“, въпреки че всеки един от тях имаше предвид тъкмо обратното: „Не ви познавам. Виждал съм ви по телевизията“. Искаха ми автограф или да им кажа каква е в живота Пени Чеймбърс. Не очаквах да чуя тези думи тъкмо тази вечер. Стори ми се безсмислено, поне от мястото, на което се намирах.

— От телевизията.

— За Бога. Тъкмо се канех да се самоубивам, но нищо, винаги има време за автограф. Имаш ли химикалка? Намира ли ти се някакъв лист? И преди да си ме попитала, тя е от онези мръсници, които винаги са прави, които смъркат всичко и са готови да изчукат всеки. А ти какво правиш тук горе?

— Аз… И аз се канех да скоча. Исках да ви помоля да ми заемете стълбата.

Значи всичко беше заради стълба. Не говоря буквално; мирният процес в Близкия изток не зависи от стълби, нито пък от валутните пазари. Едно от нещата, които научих, докато интервюирах хора за предаването, е, че можеш да сведеш и най-глобалните въпроси до нещо дребно и незначително, сякаш животът бе детска игра. Бил съм свидетел как религиозен лидер е отдавал вярата си на развалената заключалка на вратата на бараката за инструменти в градината (заключил се вътре като дете и Господ го извел от тъмнината). Чувал съм заложник да описва как е оцелял, защото един от похитителите му се прехласнал по картата с намаление за Лондонската зоологическа градина, която винаги стояла в портфейла му. Искате да говорите за значими неща, а се оказва, че резето на бараката в градината и картата за Лондонската зоологическа градина ви осигуряват опора. Ако обаче сте водещ на „Ранно утро с Мартин и Пени“, за вас това не важи. Двамата с Морийн не можехме да говорим за причините да сме толкова нещастни, че да ни води желанието да си пръснем мозъците на асфалта долу като млечен шейк от онези в „Макдоналдс“, затова продължихме разговора за стълбата.

— Моля, заповядай.

— Ще изчакам, докато… Просто ще изчакам.

— Значи смяташ просто да стоиш тук и да гледаш, така ли?

— Не. Не, разбира се. Вие, предполагам, искате да го направите сам.

— Правилно предполагаш.

— Ще отида ето там. — Тя посочи към другия край на покрива.

— Ще те извикам по пътя надолу.

Засмях се, а тя дори не трепна.

— Стига де. Шегата не беше лоша. При тези обстоятелства.

— Изглежда не съм в настроение за шеги, господин Шарп.

Тя не се опитваше да се прави на интересна, а думите й ме накараха да се разсмея още по-гръмко. Морийн се отдалечи към другия край на покрива и седна, облегнала гръб на стената. Обърнах се и се сниших до ръба. Работата беше там, че не можех да се съсредоточа. Сигурно си мислите: „Какво толкова има да се съсредоточава мъж, който е решил да се хвърли от върха на висока сграда?“ Чака ви изненада. Преди Морийн да се появи, бях огледал мястото и се бях нагласил, така че да успея лесно да се отблъсна. Бях се съсредоточил над причините, поради които се намирах тук горе. Разбирах с ужасяваща яснота, че е напълно невъзможно да се опитвам да продължа живота си там долу на земята. А ето че разговорът с нея ме разсея, върна ме обратно в света, напомни ми за студа, вятъра и глухото дуднене на басите седем етажа по-долу. Моментът бе отлетял; както се случваше, когато някое от децата се събудеше тъкмо когато двамата със Синди започвахме да се любим. Все още не бях променил намеренията си и бях наясно, че по някое време ще го направим. Просто знаех, че няма начин да стане през следващите пет минути.

Провикнах се към Морийн.

— Ей! Искаш ли да си сменим местата? Да те видя ти какво ще направиш? — изхилих се отново. Имах чувството, че участвам в някаква комедия, при това достатъчно пиян — и както се виждаше, съвсем побъркан — та затова ми се струваше, че всичко, което казвам, е безкрайно смешно.

Морийн се показа от сенките и внимателно приближи към прерязаната телена мрежа.

— И аз бих искала да остана сама — каза тя.

— Ще останеш. Имаш двайсет минути. След това си искам мястото.

— А как ще успеете обратно да се прехвърлите от тази страна?

За това не бях мислил. Стълбата вършеше работа само от едната страна. От моята просто нямаше достатъчно място, за да я отворя.

— Ще се наложи ти да я държиш.

— Как така?

— Ще ми я прехвърлиш отгоре. Аз я прехвърлям през парапета. А ти държиш здраво от онази страна.

— Няма да успея да я задържа. Прекалено тежка е.

А тя бе толкова слаба. Беше дребна, но много изпита. Зачудих се дали не иска да се самоубие, за да не умре от мъчителна смърт след продължителна болест.

— Значи, ще трябва да ме изтърпиш.

Да не говорим, че не бях сигурен дали искам да се връщам от другата страна. Парапетът вече ми изглеждаше нещо като граница. От покрива можеш да стигнеш до стълбите, а от улицата можеш да отидеш при Синди и децата, при Тина и баща й и всичко останало, което ме беше довяло тук като празна опаковка от чипс в някоя буря. На перваза ми се струваше безопасно. Тук нямаше нито унижение, нито срам — бях отвъд унижението и срама, които човек би трябвало да изпитва, докато седи на перваза, съвсем сам, навръх Нова година.

— Не можете ли да се изместите от другата страна на покрива?

— Премести се ти. Стълбата си е моя.

— Не сте никакъв джентълмен.

— Мама му стара, разбира се, че не съм. Нали затова съм тук. Не четеш ли вестници?

— Понякога преглеждам кварталния.

— И какво знаеш за мен?

— Бяхте в телевизията.

— И това ли е всичко?

— Мисля, че да. — За момент се замисли. — Не бяхте ли женен за някоя от АББА?

— Не.

— За друга певица ли беше?

— Не.

— А, да. И обичате гъби, спомням си.

— Гъби ли?

— Вие така казахте, сега си спомням. В студиото гостуваше някакъв готвач и ви даде да опитате нещо, а вие казахте: „Ммм, обожавам гъби. Цял ден мога да ям само гъби“. Вие ли бяхте?

— Може и аз да съм бил. Това ли е всичко, което помниш?

— Да.

— И защо, според теб, искам да се самоубия?

— Нямам представа.

— Почваш да ми скапваш настроенийцето.

— Мога ли да ви помоля да внимавате как говорите. Изразите ви са оскърбителни.

— Извинявай.

Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам, че се бях натъкнал на човек, който не знаеше. Преди да отида в затвора, сутрин се будех, а онези боклуци репортерите висяха пред вратата. Провеждах спешни срещи с агенти, мениджъри и собственици на телевизионни канали. Струваше ми се невъзможно някой в цяла Великобритания да не се интересува от това, което бях направил и то защото живеех в свят, където клюките бяха единственото важно нещо. Може пък Морийн да живееше на някой таван, откъсната от света, казах си аз. Ако живееш така, нищо чудно, че не знаеш какво става.

— Ами коланът ви? — тя кимна към кръста ми. За Морийн това бяха последните минути от земния й живот. Нямаше желание да ги прекара в разговори за слабостта ми към гъбите (много се страхувам, че съм измислил тази страст единствено за пред камерата). На нея й се искаше да се заеме с други неща.

— Какво той?

— Свалете си колана и го прехвърлете около стълбата. След това го закопчайте от вашата страна на парапета.

Разбрах какво се опитва да ми каже и видях, че ще се получи, така че през следващите няколко минути се заехме със задачата в спокойно мълчание. Тя ми подаде стълбата, аз си свалих колана, стегнах с него стълбата към парапета, закопчах го отново и подръпнах, за да проверя дали ще издържи. Нямах никакво желание да умра, като падна назад. Прехвърлих се, разкопчах колана и върнах стълбата, където беше отначало.

Тъкмо се канех да оставя Морийн да скочи на спокойствие, когато онази скапана луда ни се натресе с гръм и трясък.

Джес

Не биваше да вдигам шум. Това ми беше грешката. Да, грешка беше, ако наистина съм имала намерение да се самоубия. Трябваше да мина тихо и бързо през мястото, където Мартин бе срязал телта, да се кача по стълбата и след това да скоча. Само че аз не го направих. Изкрещях нещо като „Разкарайте се от пътя ми, нещастници“ и нададох онзи смразяващ индиански боен вик — поне така ми се стори в онзи момент — а Мартин ме претърколи като ръгбист още преди да съм минала и половината разстояние. След това май коленичи върху мен и заби лицето ми в онова грапаво подобие на асфалт, дето покриват с него сградите. Тогава наистина ми се прииска да съм мъртва.

Не знаех, че това е Мартин. Така и не бях успяла да видя нищо, докато той не ми навря носа в оная гадост, та тогава разбрах колко е противно. Разбрах какво се канят да правят двамата още в мига, в който излязох на покрива. Не е нужно да си гений, за да се сетиш. Така че, когато той седна отгоре ми, аз се разсмърдях.

— Как стана така, че на вас двамата ви е позволено да се самоубиете, а на мен — не?

Той веднага се обади.

— Прекалено млада си. Ние вече сме прецакали нашия живот. Ти още не си.

Аз се ядосах.

— Ти пък откъде знаеш?

Той пак се разфилософства.

— На твоята възраст още никой не е успял да си прецака живота.

— Ами ако съм убила десет човека? Дори родителите и защо не близначетата си?

— А направила ли си го?

— Да, направила съм го — наежих се аз. (Въпреки че не бях. Просто исках да го видя какво ще каже.)

— Е, след като си тук, значи ти се е разминало, нали така? На твое място щях да се кача на първия самолет за Бразилия.

Не му останах длъжна.

— Ами ако искам да платя за това, което съм направила с живота си?

Той отвърна единствено:

— Я вземи да млъкнеш.

Мартин

Първата ми мисъл, след като се стоварих върху Джес на земята, беше, че не искам Морийн да се измъкне и да свърши за каквото е дошла сама. Не че се опитвах да й спася живота; просто щях да се вкисна много, ако се възползваше от момента и скочеше. Ох, цялата тази работа стана съвсем шантава — само преди две минути сам я подтиквах да приключва. Освен това не разбирах защо Джес да е моя отговорност, а не нейна и не разбирах защо тя да е тази, която ще използва стълбата, след като сам я бях мъкнал нагоре. Така че мотивите ми бяха продиктувани от най-обикновен егоизъм, както би казала Синди.

След като двамата с Джес проведохме онзи идиотски разговор, че била изтрепала куп хора, подвикнах на Морийн да дойде и да ми помогне. Стори ми се уплашена, но все пак се затътри към нас.

— Мърдай, мама му стара!

— Какво искате да направя?

— Седни върху нея.

Морийн седна върху задника на Джес, а аз коленичих върху ръцете й.

— Я да ме пуснеш, дърто извратено копеле. Май яко те кефи тая работа, а?

Думите й ме жегнаха малко след всичко, което се бе случило напоследък. За момент си казах, че Джес може и да знае кой съм, но дори аз не съм чак такъв параноик. Ако те подметнат като топка за ръгби посред нощ, тъкмо в момента, когато се каниш да скочиш от някой небостъргач, едва ли си мислиш за водещите на сутрешния блок по телевизията. (Това, разбира се, ще бъде страхотен шок за водещите на сутрешния блок, защото повечето са убедени, че хората не мислят за нищо друго, освен за тях, при това и сутрин, и обед, и вечер.) Бях достатъчно зрял човек, за да надмогна заядливите забележки на Джес, въпреки че ми се искаше да й счупя ръцете.

— Ако те пуснем, ще се държиш ли прилично?

— Да.

Морийн стана и точно както предполагах, Джес се заклатушка към стълбата, така че ми се наложи да я поваля отново.

— Какво ще правим сега? — попита Морийн, като че ли бях ветеран от безброй подобни ситуации и знаех как да се справя.

— Откъде да знам, мама му стара?

Макар че на никого от нас да не му бе минало през ум, че „Пикадили“ навръх Нова година ще бъде доста предпочитано място за самоубийците, вече започвах да приемам истината: този твърде личен и крайно сериозен момент се превръщаше в истински фарс с участието на много навлеци.

И тъкмо в момента, когато осъзнах истината, тримата станахме четирима. Някой се покашля дискретно и ние се извърнахме към висок хубав дългокос мъж, може би десет години по-млад от мен, стиснал каска под мишница, а в ръка крепеше две огромни квадратни кутии.

— Мой човек, вие ли поръчахте пица? — попита той.

Морийн

Никога досега не бях срещала американец, не, наистина не бях. Дори не бях напълно сигурна дали е истински американец, поне докато другите не го потвърдиха. А и американците не разнасят пици, нали така? Е, аз поне не знам, но може би просто нямам представа. Не поръчвам често пица, ала всеки път, когато ми ги доставят, човекът не знае английски. Американците не разнасят разни работи, нали? Те не работят като обслужващ персонал в магазините, нито пък продават билети в автобуса. В Америка може и да го правят, но не и тук. В болницата, където преглеждат Мати, има много индийци, хора от Антилските острови, австралийци, но не и американци. Та затова отначало помислихме, че може да е малко луд. Друго обяснение нямаше. А пък той си помисли, че сме си поръчали пица от покрива на „Топърс“.

— И как точно да си поръчаме пици оттук? — попита го Джес. Все още седяхме върху нея и гласът й звучеше странно.

— По мобито — обясни той.

— Какво моби, бе? — попита Джес.

— Добре де, мобилен телефон, както и да му казвате.

Прав беше, имаше такава възможност.

— Ти американец ли си? — попита го Джес.

— А-ха.

— И защо разнасяш пица?

— А вие защо сте й седнали на главата?

— Седят, защото не сме в свободна страна — сопна се Джес. — Тук не е позволено всеки да прави каквото си иска.

— И ти какво искаш да направиш?

Тя не отговори.

— Искаше да скочи — обясни Мартин.

— Ти също!

Той не й обърна никакво внимание.

— Всички ли щяхте да скачате? — попита доставчикът на пица.

Не му отговорихме.

— Мама му с… — започна той.

— Какво с…? — попита Джес. — Какво с…?

— Това е американско съкращение — обясни Мартин. — „Мама му с…“ означава „мама му стара“ в Америка, защото са толкова заети, че нямат време да кажат „стара“.

— Бихте ли се съобразявали как говорите? — обърнах се към тях. — Не всички сме расли в кочина.

Доставчикът на пица си беше седнал мирно и клатеше глава. Останах с чувството, че ни съжалява, но по-късно той ни призна, че не било така.

— Добре — заговори след малко той. — Пуснете я.

Ние не помръднахме.

— Ей, вие. Вие двамата к…, чухте ли ме? Трябва ли да дойда, за да ви го набия в главите?

Той стана и тръгна към нас.

— Мисля, че тя вече е добре, Морийн — обърна се към мен Мартин, сякаш бе решил да стане по своя воля, а не защото американецът бе заплашил да го удари. Той стана, след него станах и аз, стана и Джес, изтупа дрехите си и започна да ругае. След това зяпна Мартин.

— Ти си оня тип — заяви тя. — Оня от сутрешния блок, дето беше спал с петнайсетгодишна. Мартин Шарп. Мама му с…! Мартин Шарп ми беше седнал на главата. Дърт извратеняк, такъв.

Аз, разбира се, нямах никаква представа за петнайсетгодишната. Не чета такива вестници, освен когато ходя на фризьор или ако някой случайно си го е забравил в автобуса.

— Вие се бъзикате — обади се доставчикът на пица. — Оня, дето беше в затвора ли? Четох за него.

Мартин май изпъшка.

— И в Америка ли всички знаят?

— Естествено — отвърна разносвачът. — Четох за тая работа в „Ню Йорк Таймс“

— Господи — изръмжа Мартин, но си личеше, че му е приятно.

— Майтап, бе — призна американецът. — Нали водеше сутрешния блок в Англия. Никой в Щатите не е чувал за теб. Земи се стегни!

— Дай тогава малко пица — намеси се Джес. — Каква носиш?

— Не знам — отвърна доставчикът.

— Дай да видя — пристъпи към него Джес.

— Не може, защото… Ама тези пици не са мои.

— Я не се прави на някой путьо — сряза го Джес. (Честна дума. Точно тази дума каза. Не знам защо.) Наведе се, грабна чантата му и извади кутиите с пица. След това ги отвори и започна да побутва пиците.

— Тази е с пеперони. Тази, обаче, не мога да разбера. Със зеленчуци.

— Вегетарианска — обясни разносвачът.

— Все тая — отвърна Джес. — Кой каква иска?

Помолих за вегетарианска. Пепероните ми звучаха като нещо, което може би нямаше да ми допадне.

Джейджей

Разказах на двама за тази вечер и най-шантавото е, че те приемат тази работа със самоубийството, но така и не успяват да разберат къде се вписва пицата. Май повечето хора са мислили за самоубийство. Да, наистина са мислили. Може би дълбоко в себе си помнят момент от живота, в който са се питали дали искат да се събудят на следващия ден. Като че ли желанието да умреш е част от самия живот. Както и да е, та разказвам аз на хората за тази Нова година и нито един не реагира с „Каквооо? Искал си да се самоубиеш?“ Напротив, по-скоро приемаха нещата прекалено спокойно.

— А, ясно, групата ти се прецакала. Оная работа с музиката ти била наникъде, а пък ти цял живот си искал да правиш тъкмо това. Да не говорим, че си се разделил с гаджето си, единствената причина да висиш в тази скапана страна… Да, естествено, че ще се качиш там горе.

И веднага след това, просто в следващата секунда започват да питат за какъв дявол ми е трябвало да доставям скапаната пица там горе.

Добре, вие не ме познавате, така че ще трябва да приемете думата ми, че не съм някой тъпак. Чета всяка книга, до която се докопам. Обичам и Фокнър, и Дикенс, и Вонегът, Брендан Бехан, и Дилън Томас. В началото на седмицата — на Бъдни вечер, ако трябва да сме точни — дочетох „Пътят на революцията“ на Ричард Йейтс, направо страхотна книжка. Дори исках да скоча с нея — не само защото щеше да се получи много яко и да придаде тайнственост на смъртта ми, а и защото така повече хора щяха да се юрнат да я прочетат. Само че не ми остана време да се подготвя и я оставих вкъщи. Трябва, обаче, да ви кажа, че не ви препоръчвам да я дочитате точно на Бъдни вечер в някоя неотоплена квартира, в град, където не познавате жив човек. Май и на мен не ми подейства кой знае колко добре, нали ме разбирате, защото краят е доста кофти.

Както и да е, работата е там, че хората веднага решават, че всеки, който се придвижва из Лондон на скапан малък мотопед точно на Нова година и то за да изкара минимална работна заплата, е пълен нещастник или поне има още да бръмчи и да разнася „Куатро Стаджони“, докато изкара за кола. Е, добре, така да бъде, ние сме си нещастници по принцип, защото разнасянето на пица е работа само за нещастници. Не че всички сме чак такива тъпаци. Въпреки че бях чел и Фокнър, и Дикенс, аз сигурно бях най-тъпият от всички колеги, или по-точно най-необразованият. Имаме африкански лекари, адвокати от Албания, химици от Ирак… Аз бях единственият, който не беше завършил университет. (Направо не ми ражда главата как успяват доставчиците на пица да се въздържат от насилие. Само си представете: били сте върхът на каквато и да е там професия в Зимбабве, мозъчен хирург или все едно какво. А след това се изнасяте в Англия, защото фашисткият режим се опитва да ви ковне черния задник за някое дърво и тук някой надрусан келеш тийнейджър прави опит да ви юрка в три посред нощ, за да му закарате кльопачката… Та искам да кажа, как може законът да не ти дава право да му праснеш един на скапаняка?) Както и да е. Има много начини да се превърнеш в пълен нещастник. Не е само един начинът да си скапеш живота.

Така че мога да кажа: разнасях пици, защото Англия е гадна работа, по-точно англичанките са скапанячки, а нямах право да работя легално, защото не съм англичанин. Нито пък италианец или испанец, или там каквито ги има, разни финландци, знам ли. Така че работех единственото, което успях да си уредя. Иван, литовецът, съдържател на „Каза Луиджи“ на Холиуд Роуд, пет пари не дава, че съм от Чикаго, а не от Хелзинки. С други думи, случват се всякакви гадости и не ти остава достатъчно тясно, тъмно и закътано местенце, на което да се завреш с цялата си безнадеждност.

Бедата с моето поколение е, че всички се мислим за шибани гении. Да постигнем каквото и да е не ни е достатъчно. За нас не е работа да продаваме нещо или да преподаваме, или просто да вършим нещо — ние трябва да сме някой. Това е наше неоспоримо право като граждани на двайсет и първи век. Ако Кристина Агилера или Бритни, или някой изрод от американските изроди може да е някой, защо аз да не мога? Къде са моите права? Та аз и моята банда правим най-доброто шоу на живо, което човек може да гледа в бар. Издали сме два албума, които се харесаха на доста критици, а и на обикновените хора. Само че на нас не ни беше достатъчно, че имаме талант, нали така? А би трябвало, защото талантът е дар, за който е редно да благодарим на Бог, само дето аз не го направих. Направо яко се вкиснах, защото не ми се плащаше както трябва за тази работа и така и не попаднах на корицата на списание „Ролинг Стоун“.

Оскар Уайлд беше казал, че истинският живот на човека е животът, който той не води. Мама му стара, да знаеш само колко прав си бил, Оскар Уайлд. Истинският ми живот е пълен с концерти на „Уембли“ и в Сентръл Парк, с платинени тави и Грамита, а това изобщо не беше животът, който водех, та сигурно затова ми се драйфаше от всичко. Животът, който водех, не ме пускаше да се изявя. Не знам… да бъда този, който си мислех, че съм. Дори не ми позволяваше да си стъпя като хората на краката. Все едно че вървях през тунел, който се стесняваше все повече и повече, ставаше все по-тъмен и тъмен. Газех във вода, целият превит. Пред мен се е изпречила скала, а единствените сечива, с които разполагам, са ноктите. Може би всички се чувстват по този начин, но това не значи, че трябва да се примиря. Както и да е, в тази новогодишна вечер най-сетне ми писна от всичко. Ноктите ми се бяха изяли, върховете на пръстите ми бяха разранени. Повече не можех да дълбая напред. Бандата вече я нямаше и единствената ми възможност за изява бе да се впусна във въображаемия свят, така че щях да полетя от шибания покрив като Супермен. Само че просто не се получи както си го мислех.

Някои от мъртвите хора просто са били прекалено чувствителни, за да живеят: Силвия Плат1, Ван Гог, Вирджиния Улф, Джаксън Полък2, Примо Леви3, Кърт Кобейн4, разбира се. Има и живи: Джордж У. Буш, Арнолд Шварценегер, Осама Бин Ладен. Сложете отметка пред тези, с които бихте искали да пийнете по едно, а след това проверете дали макар и живи не са вече сред мъртвите. Да, може да кажете, че се каня да играя с белязани карти, че съм изпуснал някои от списъка на „живите“ — хора, които да прецакат аргументите ми — поети, музиканти и така нататък. Може дори да изтъкнете, че Сталин и Хитлер не са били много свестни и ето че не са вече сред нас. Доставете ми едно малко удоволствие: нали се сещате за какво говоря? На чувствителните хора им е по-трудно да се приспособяват, за да останат сред нас.

Така че за мен бе истински шок, когато разбрах, че Морийн, Джес и Мартин Шарп се канят да поемат по пътя на Джаксън Полък, за да си отидат от този свят (а, да, благодаря ви, знам, че Джаксън Полък не е скочил от покрива на жилищен блок в Северен Лондон). Жена на средна възраст, която прилича на чистачка, пискливо шантаво момиче и водещ на телевизионно предаване, добре поруменял… Нещо при тези тримата просто не се връзваше. Самоубийството не е измислено за такива хора. То е за хора като Ван Гог, Улф и Ник Дрейк5. И за мен. Самоубийството трябва да е яка работа.

Новогодишната нощ е за сантиментални нещастници. Това си беше моята тъпа грешка. Естествено, че ще се е насъбрала група неудачници. Трябваше да си избера някоя дата с повече класа — двайсет и осми март, когато Вирджиния Улф се е накиснала в реката, или двайсет и пети ноември (Ник Дрейк). Ако на някоя от тези дати имаше друг на покрива, шансовете да се окаже мой брат по душа беше много по-голям и нямаше да се натъкна на тези отчайващо нещастни неудачници, които са успели по някакъв начин да си набият в главите, че последният ден от календарната година е много важен. Просто стана така, че когато получих поръчката да доставя пици за бърлогата в „Топърс“, възможността ми се стори толкова примамлива, че просто не можах да се откажа. Бях решил да се кача най-горе, да се огледам, за да се ориентирам, да доставя пиците и тогава да го направя.

А ето че се озовах с трима потенциални самоубийци, които нагъваха пицата, която трябваше да доставя, и ме зяпаха. Очевидно очакваха някой да им обясни, като президента Линкълн едно време, защо си струва да продължат да живеят проваления си безсмислен живот. Каква ирония, а, да забележа всичко това, след като не ми дремеше дали ще скочат или не. Не ги познавах от време оно, а нито един от тях не ми приличаше на човек, който да допринесе нещо за човечеството.

— И така — обадих се аз. — Браво. Пица. Нещо малко и хубаво в нощ като тази. — Май нито един не позна и не разбра думите на Реймънд Карвър6.

— И сега какво? — попита Джес.

— Ще си изядем пицата.

— Ами после?

— Успокой топката за половин час, става ли? След това ще видим какво е положението. — Сам не мога да обясня откъде дойде това. Защо пък половин час? И какво трябваше да стане тогава?

На всеки му трябва малко време. Както ми се стори, тук нещата бяха станали доста непристойни. Трийсет минути ли? Те дали се съгласиха?

Тримата свиха рамене и кимнаха един след друг, а след това мълчаливо продължихме да си дъвчем пицата. За пръв път опитвах от пиците на Иван. Изобщо не ставаше за ядене, може дори да беше отровна?

— Няма да седя тук и да си губя скапаното време, като ви гледам как сте увесили нос — заяви Джес.

— Само преди минута се съгласи точно на това — напомни й Мартин.

— И какво от това?

— Какъв е смисълът да се съгласяваш с нещо, а след това да не го изпълниш?

— Няма смисъл — призна Джес, очевидно без изобщо да се притеснява.

— Последователността е последното убежище на хората без всякаква фантазия — казах аз. Отново Оскар Уайлд. Просто не се въздържах.

Джес ме погледна злобно.

— Той просто се държи мило с теб — обясни й Мартин.

— Няма никакъв смисъл, нали? — продължи Джес. — Затова сме тук, кажете де!

Виждате ли, това бе доста интересен философски спор. Джес казваше, че докато сме на покрива, всички сме анархисти. Не сме обвързани с обещания, правилата не се отнасят за нас. Можехме да изнасилваме и да се избием един-друг и никой нямаше да ни обърне внимание.

— За да живееш извън закона, трябва да си честен — опитах се да обясня аз.

— Тая пък тъпота какво трябва да означава? — попита Джес.

Да ви призная, никога не съм имал представа какво означава тази тъпота. Боб Дилън я е казал, не съм аз, но пък ми се струваше, че звучи много добре. За пръв път попадах в ситуация, в която можех да изпитам дадена идея и да проверя дали действа. Сега живеехме извън закона и можехме да лъжем най-нагло колкото си искаме, а аз не виждах защо да не го направим.

— Нищо — отвърнах аз.

— Тогава млъквай, американче.

И аз млъкнах. Остават ни точно двайсет и осем минути.

Джес

Много отдавна, когато бях на осем или девет, гледах едно предаване по телевизията за историята на „Бийтълс“. Джен харесваше „Бийтълс“ и ме накара да го гледам, не че аз имах нещо против. (Въпреки това сигурно съм й казала, че не ми се гледа. Кой знае колко съм мрънкала, за да я нервирам.) Както и да е, когато се присъедини и Ринго, усетих нещо като тръпка, защото тогава нещата се получиха, тогава станаха четирима и бяха готови за отскок — да се превърнат в най-известната група в историята на музиката. Ама ето че се почувствах по същия начин, когато Джейджей се появи на покрива с пиците. Знам какво си мислите. Тя го казва само защото звучи по-така, но не е вярно. Честно ви казвам. Имаше значение, че той приличаше на рок звезда с онази коса и коженото яке и всичко, но аз имах чувството, че тук изобщо не става въпрос за музика. Просто искам да кажа, че личеше как имаме нужда от Джейджей, така че когато той се появи, всичко си дойде на мястото. Той не беше Ринго, разбира се. По-скоро беше Пол. Морийн беше Ринго, само дето тя нямаше чувство за хумор. Аз бях Джордж, с тази разлика, че не съм нито срамежлива, нито ме влече към духовното. Мартин беше Джон, но пък той нямаше нито талант, нито пък беше готин. Като се замисля, май по-скоро приличахме на друга група, съставена от четирима.

Както и да е, струваше ми се, че нещо ще се случи, нещо интересно, така че просто не разбирах защо седим и ядем парчета пица. Та им казах:

— Да вземем да поговорим.

Мартин веднага се озъби:

— Ти какво искаш, да споделим болката си ли?

След това направи такава физиономия, все едно че бях изтърсила някоя простотия, затова му казах, че е тъп нещастник. Морийн зацъка с език и ме попита дали говоря така и вкъщи (естествено), затова я нарекох царицата на клошарките. Мартин заяви, че съм била едно злобно глупаво дете, затова го наплюх — нещо, което не трябваше да правя. А и между другото, напоследък не си го позволявам често, а пък той скочи, готов да ме удуши. Трябваше Джейджей да се втурне и да застане между нас. Това си беше добре дошло за Мартин, защото според мен той нямаше да ме удари, докато аз щях да му прасна един, да го ухапя и да го издера. След като се кротнахме малко, всички седнахме запъхтени, ядосани, изпълнени с омраза един към друг.

Докато се успокоявахме, Джейджей каза нещо от сорта, че нямало да навреди, ако споделим какво ни се е случило, само че го каза доста като американец. А пък Мартин веднага го сряза, че нямало кой да се интересува от неговия живот. При него най-интересното било да разнася пица. Тогава Джейджей му предложи той да си разкаже живота. Само че бе прекалено късно и на мен ми стана ясно, че като ни подтикваше да споделим какво ни се било случило, и той е тук по същата причина като нас. Затова се намесих и аз.

— Значи и ти си дошъл да скочиш, нали?

Той не отговори, дори когато Мартин и Морийн го погледнаха. След това Мартин го подхвана.

— Ти с пиците ли щеше да скочиш? Защото някой ги е поръчал.

Въпреки че Мартин се шегуваше, явно беше засегнал професионалната гордост на Джейджей, който ни каза, че е дошъл, за да проучи нещата, щял да слезе да достави пиците и пак да се върне. Аз, обаче, му напомних, че вече сме ги изяли.

А пък Мартин взе да се тюхка, че не му приличал на човек, който ще скочи, и Джейджей отбеляза, че ако ние сме били от хората, които обикновено скачат, нямало нужда да ни казва, че съжалява. Нали виждате, нищо добро не витаеше във въздуха.

Затова аз опитах отново. Предложих все пак да поговорим. Няма нужда да си споделяме болката. Можехме поне да се запознаем и да кажем защо сме тук. Ами ако се окаже интересно и научим нещо, дори е възможно да намерим изход, нещо такова. Трябва да си призная, че си имах план. Планът ми беше да ги накарам да ми помогнат да намеря Час, а двамата с Час щяхме пак да се съберем и тогава щях да се почувствам по-добре.

Накараха ме да чакам, защото искаха Морийн да започне първа.

Морийн

Имам чувството, че ме избраха, защото не бях казала нищо и не бях подхвърлила нито една лоша дума на останалите. Освен това, защото бях най-тайнствена от всички. Изглежда, всички познаваха Мартин от вестниците. А Джес, Бог да я поживи… Познавахме я едва от час и половина, но веднага личеше, че това момиче си има проблеми. За Джейджей имах чувството, без да знам каквото и да е за него, че може да е гей, защото беше с дълга коса и говореше като американец. Много от американците са гейове, нали така? Знам, че не са те тези, които са измислили гейовете, защото се твърди, че първите били гърци. Само че те допринесоха тази мода да се върне. Да си гей е нещо като Олимпийските игри: изчезнали са през древността, а през двайсети век отново се появиха. Както и да е, не знам нищо за гейовете, предполагах само, че са нещастни и искат да се самоубият. А пък аз… Нищо не може да се каже за мен само като ме гледа човек, затова реших, че им е станало любопитно.

Нямах нищо против да говоря, защото нямаше нужда да им разказвам кой знае колко. Никой от тях нямаше да пожелае живота ми. Съмнявам се, че биха разбрали как съм търпяла толкова дълго. Хората се разстройват, когато стигна до проблема с тоалетната. Винаги в миналото, когато ми се е случвало да се оплаквам — когато ми е трябвала нова рецепта за антидепресантите например — винаги споменавам за тоалетната, че ми се налага да я чистя почти всеки ден. Странното е, че точно с това съм свикнала. Не мога, обаче, да приема мисълта, че животът ми е приключил, че е безсмислен, че е прекалено труден, че в него няма нито надежда, нито светлинка; а пък чистенето и дезинфекцирането не ме притесняват ни най-малко. Точно това кара лекарите да посягат към химикалките си без повече колебания и въпроси.

— А, ясно — обади се Джес, когато приключих. — Той е от тия безмозъчните. Не се отказвай. После само ще съжаляваш.

— Някои хора успяват да се справят — заговори Мартин.

— Кои са тези хора? — попита Джес.

— В предаването участваше една жена. Съпругът й бил в кома двайсет и пет години.

— И каква й е била наградата? Да участва в сутрешния блок ли?

— Не, просто ви казвам.

— И какво точно се опитваш да кажеш?

— Просто ви казвам, че има хора, които се справят.

— Да, ама не казваш защо, нали?

— Може би го е обичала.

Мартин, Джес и Джейджей говореха бързо. Бяха като герои от сериал, дрън-дрън-дрън. Приличаха ми на хора, които знаят какво да кажат. Никога не бих могла да се изкажа толкова бързо, не и по онова време. Тогава разбрах, че през последните двайсет и няколко години почти не съм разговаряла с хората. А пък човекът, с когото най-често разговарях, не можеше да ми отговори.

— Как може да го обича? — заяждаше се Джес. — Той е бил като дроб. Дори не е бил буден дроб. Един дроб в кома.

— Нямаше, обаче, да е дроб, ако не беше в кома, нали? — продължи Мартин.

— Аз обичам сина си — намесих се аз. Не исках да си мислят, че не го обичам.

— Да — кимна Мартин. — Разбира се, че го обичаш. Не искахме да намекнем нещо друго.

— Искаш ли да го убием вместо теб? — попита Джес. — Ще отида там тази вечер, само кажи. Преди да се самоубия. Нямам нищо против. Не ми дреме. Не че той има за какво да живее, нали? Ако можеше да говори, сигурно щеше да ми благодари, горкият нещастник.

Очите ми се напълниха със сълзи и Джейджей забеляза.

— Ти какво, да не би да си някоя ш… идиотка? — обърна се той към Джес. — Виж какво направи.

— Извинявай — обърна се към мене тя. — Беше просто едно хрумване.

Не плачех затова. Плачех, защото единственото ми желание на този свят, единственото, което щеше да ме накара да живея, бе смъртта на Мати. А след като знаех защо плача, ревнах още по-силно.

Мартин

Всички, мама им стара, знаят и най-малките подробности за мен, затова не виждах защо да се свивам и им го казах.

— Стига, мой човек — отвърна Джейджей по типично американския си дразнещ начин. Не ти трябва много време, за да започнеш да се дразниш от янките. Знам, че ни се водят приятели и така нататък, че там изпитват огромно уважение към успехите, за разлика от неблагодарните тъпаци в тази тъпа дребнава страна, но всички тези фамилиарни забележки направо ме скапват. Да го бяхте видели само. Все едно че се бе довлякъл тук на покрива, за да представи последния си филм. Никой не би предположил, че се мотка напред-назад по Аркуей, за да доставя пици.

— Просто искахме да чуем и твоята версия — обясни Джес.

— Няма такова нещо като „моята версия“. Държах се като пълен идиот и сега си плащам.

— Значи не искаш да се защитиш? Сега си сред приятели — настоя Джейджей.

— Тя ме наплю — напомних им аз. — Що за приятел е това?

— Не се дръж като малко дете — надигна глас Джес. — Приятелите ми все ме плюят. Никога не го приемам лично.

— А може би трябва. Може би точно това са искали да ти подскажат приятелите ти.

Джес изсумтя.

— Ако го приемах лично, нямаше да ми остане нито един приятел.

Оставихме думите й без отговор.

— Какво искате да ви кажа? Има ли нещо, което да не знаете?

— Всяка история си има две страни — продължи Джес. — Ние знаем само лошата страна.

— Не знаех, че тя е на петнайсет — започнах аз. — Каза ми, че е на осемнайсет. И изглеждаше на осемнайсет. Това е всичко. — Не можеше да се каже нищо по-хубаво от това.

— Значи, ако тя е била, да кажем, едни шест месеца по-голяма, ти нямаше да си тук?

— Да, нямаше. Защото нямаше да съм нарушил закона. Нямаше да има затвор. Нямаше да си загубя работата, жена ми нямаше да разбере…

— Значи е било просто лош късмет…

— Според мен и аз нося известна вина за това закононарушение. — Не е нужно да ви казвам, че това бе доста меко казано, но по онова време не знаех, че Джес е във вихъра си, когато се потопи в мъчителната очевидна истина.

— Само защото говориш като по учебник, не значи, че не си направил нищо лошо — продължи Джес.

— Нали точно това означава „вина“…

— Защото някои женени мъже нямаше да я изчукат независимо на колко години е била. Да не говорим, че ти имаш и деца, нали така?

— Да, имам.

— Значи не може и дума да става за лош късмет.

— Мама му стара! Защо, според теб, си клатех краката, седнал на оня перваз, глупачке? Прецаках всичко. Не си търся извинения. Толкова ми е тъпо, че искам да умра.

— Така и трябва да бъде.

— Благодаря. И да не забравя да ти благодаря, че започна това упражнение. Много ми помогна. Подейства ми като… балсам.

Последва нова обидна дума, нов противен поглед.

— Искам да попитам нещо — намеси се Джейджей.

— Давай.

— Защо е по-лесно да скочиш от високо, вместо да се изправиш пред стореното?

— Тъкмо по този начин се изправям срещу стореното.

— Хората непрекъснато чукат млади момичета и зарязват съпругите и децата си. Само че не скачат от разни небостъргачи, мой човек.

— Да, само че, както каза Джес, би трябвало.

— Така ли? Значи според теб всеки, който направи подобна грешка, е редно да умре ли? А стига бе! Това са пълни глупости — възкликна Джейджей.

Така ли мислех, наистина? Може и да беше така. Както някои от вас вероятно знаят, бях казал неща, публикувани в пресата, които намекваха точно за това. Това, разбира се, бе, преди да бъда развенчан и свален от пиедестала си. Бях призовавал за връщането на смъртната присъда например. Бях настоявал за оставки и кастрация, затвор и заклеймяване пред цялото общество, за какви ли не наказания. Може и да съм го мислел сериозно, когато съм твърдял, че мъж, който не може да си държи оная работа в гащите, трябва да бъде… Всъщност не мога да си спомня какво наказание ми се бе сторило подходящо за женкарите и мъжете, свикнали с изневерите. Ще трябва да погледна отново онази статия. Работата е там, че се придържах строго към всичко онова, за което говорех. След като не си бях държал оная работа в гащите, сега трябваше да скоча. Бях се превърнал в роб на собствената си логика. Това е цената, която ти се налага да платиш, след като си прекрачил линията, която сам си начертал.

— Не важи за всички грешки. Но тази определено не може да бъде подмината.

— Боже Господи! — извика Джейджей. — Прекалено строг си към себе си.

— Не е само това. Ами публичността. Ами унижението. Ами какво удоволствие достави на някои това унижение. Ами излъчването по кабела, дето са го гледали трима от хората, на които държа. Всичко. Аз… Просто няма накъде. Не се виждам нито напред, нито назад.

Всички мълчаха умислени около десет секунди.

— Точно така — каза Джес. — Сега е мой ред.

Джес

Хвърлих се с главата напред. Започнах направо. Казвам се Джес и съм на осемнайсет и да знаете, че съм тук, защото си имам семейни проблеми, с които няма да ви занимавам. Освен това се разделих с един. Час. Той ми дължи обяснение. Не ми каза и дума. Просто ме заряза. Ако, обаче, ми обясни, ще се почувствам по-добре, струва ми се, защото ми разби сърцето. Само че не мога да го открия. Бях на онова парти долу, защото се надявах да го видя, ама го нямаше. Затова се качих тук.

Мартин веднага се намеси по оня саркастичен начин, за да ми каже, че съм щяла да се самоубия, защото Час не се бил появил на партито. Не било за вярване.

Веднага му казах, че не съм казала подобно нещо и му обясних. След това той се съгласи, че съм се била качила, защото онзи ми дължал обяснение и попита дали било това.

Опитваше се да ме изкара някоя глупачка, а така не беше честно, защото всички можехме да се отнесем по този начин един към друг. Като например да се изхиля, че той бил тук, защото вече не го давали в сутрешния блок. Или пък да прихна, защото синът ми вегетирал, а аз не говоря с никого и се налага да му рина… Добре де, няма как да представиш Морийн като глупачка. Само че на мен ми се струваше, че сега не е моментът да се скапваме един друг. Не е никакъв проблем да скапеш някой, който и без това е нещастен, ако си достатъчно жесток.

Затова продължих да обяснявам, че не съм го казала така и че едно обяснение би ме спряло. Не бях казала, че това е причината да се кача тук, нали? Можехме да го закопчаем с белезници за парапета и така щяхме да го спрем. Само че той не се беше качил, защото не е имало кой да му щракне белезниците, нали така?

Тези думи го накараха да млъкне. Останах доволна.

Джейджей беше по-мил. Той разбираше, че искам да открия Час, затова си казах, че съм много тъпа и ми се прииска да не бях толкова гадна, защото той просто ми съчувстваше, а пък моментът си беше кофти работа. Само че той не обърна внимание на всички гадости, дето ги бях изтресла и ме попита къде е Час, а аз му казах, че не знам, че сигурно е хукнал на някое парти Господ знае къде. И така той ме попита защо не съм отишла да го потърся, вместо да върша дивотии тук горе, та трябваше да му обясня, че вече нямам сили, не ми е останала надежда и щом го признах, разбрах, че това е самата истина.

Не ви познавам. Единственото, което знам за вас, е, че четете всичко това. Представа нямам дали сте щастливи или не; дали сте млади или стари. Май се надявам да сте млади и нещастни. Ако сте стари и щастливи, представям си как се усмихвате, докато ги приказвам тези неща. Той ми разби сърцето. Помните човека, който ви е разбил сърцето, и ще си кажете, а, да, знам какво е. Само че самодоволните дъртофели няма дори да си го помислят. Може да си спомните, че сте имали някакво приятно чувство на тъга. Може да си спомните, че сте слушали музика или сте похапвали шоколад в стаята си, или сте се разхождали сами по Имбанкмънт7, загърнати в дебело палто, самотни, но храбри. А помните ли, че след всяка хапка храна сте имали чувството, че откъсвате парче от себе си? Помните ли, че вкусът на червеното вино е бил като на взето от кенефа? Помните ли, че всяка нощ сте сънували как сте заедно, как той ви е говорил нежно и ви е докосвал, а на сутринта, когато се събудите, ви чака познатата чернилка? Помните ли как сте изписали инициалите му на ръката си с кухненския нож? Спомняте ли си колко близо сте стояли до релсите на влака в метрото? Не помните ли? Ами чупката тогава, мътните ви взели. Наврете си самодоволната усмивка в провисналите дърти задници.

Джейджей

Бях готов да се раздрънкам и да им изпея всичко, което бе станало — и с „Бит Йелоу“, и с Лизи, абе всичко. Нямаше нужда да ги лъжа. Май започна нещо да ми се драйфа, докато слушах останалите, защото имаха основание да са тук. Господи, всички разбират защо не си струва човек да живее като Морийн. А пък Мартин сам си беше изкопал гроба, но дори така срамът и унижението… Ако бях на негово място, едва ли щях да изтрая чак толкова дълго. Дори Джес беше толкова нещастна и съвсем смахната. Не че тези хора се състезаваха помежду си, въпреки че май имаше нещо такова, не знам как бихте го нарекли вие… заплюваха си територия, може би? Възможно е да се чувствах несигурен, защото Мартин бе препикал моята територия. Аз трябваше да съм засраменият и униженият, но моите срам и унижение бяха едно бледо подобие на неговите. Окошарили са го, защото спал с петнайсетгодишна, а пък и дрънкал много пред жълтата преса, а аз какво — момичето ми ме беше зарязало, а с групата ми бяхме наникъде. Шибана работа.

И въпреки това нямах намерение да лъжа, докато не стигнахме до името ми. Джес беше толкова агресивна и аз разбрах, че не ми стиска.

— Значи — започнах аз. — Добре, аз съм Джейджей и…

— Това пък откъде идва?

Хората винаги питат какво означават инициалите ми, но аз никога не им казвам, защото си мразя името. Той, баща ми, бил от онези самоуките и много уважавал Би Би Си, слушал непрекъснато международните емисии на къси вълни на голямото старо радио и много си падал по онзи пич, дето вечно водел разни предавания през шейсетте, някой си Джон Джулиъс Норуич, дали не беше лорд или нещо такова и написал един милион книги май за църкви или нещо такова. Та така. Джон скапан Джулиъс. Да не би да съм станал лорд или радиоводещ, или дори англичанин? Ами! А прекъснах ли училище, направих ли си група? И още как! Джон Джулиъс подходящо име ли е за човек, който е зарязал учението? Няма такова нещо! Джейджей, обаче е друга работа. Джейджей звучи яко.

— Това си е моя работа. Както и да е. Аз съм Джейджей и съм тук, защото…

— Аз ще разбера какво ти е името.

— Как?

— Ще дойда у вас и ще преровя всичко, за да намеря нещо, от което да разбера. Или паспорта ти, или спестовна книжка, все нещо ще има. А ако не намеря нищо, ще открадна нещо, по което много си падаш, и няма да ти го върна, докато не изпееш каквото трябва.

Боже Господи. Как го търпят другите това момиче?

— Предпочиташ да направиш това, вместо да ме наричаш с инициалите ли?

— А-ха. Разбира се. Обичам да знам всичко.

— Не те познавам много добре — намеси се Мартин. — Ако имаш проблеми със собственото си невежество, според мен би трябвало да има едно-две неща, които да са малко по-напред в списъка от името на Джейджей.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ти знаеш ли кой е министър на финансите? Знаеш ли кой е написал „Моби Дик“?

— Не — отвърна Джес. — Не, разбира се. — Като че ли тия, дето ги знаят тези тъпотии, са много в ред. — Те, обаче, не са тайна, нали? Не обичам да не знам тайни. Това, другото, мога да го проверя когато реша, а аз не искам.

— След като той не иска да ни каже, значи не иска и точка. Твоите приятели Джейджей ли те наричат?

— А-ха.

— Значи става и ние така да те наричаме.

— За мен не става — сопна се Джес.

— Млъквай и го остави да говори — нареди Мартин.

Само че за мен моментът си бе отишъл. Говоря за момента на истината, ха-ха. Веднага разбрах, че няма да ме изслушат както трябва; усещах как от Джес и Мартин се излъчваше на вълни някаква враждебност. Тези вълни скапваха цялата работа.

Цяла минута ги гледах.

— Казвай — подкани ме Джес. — Да не би да забрави защо си решил да се самоубиваш, а?

— Не съм забравил, разбира се — отвърнах аз.

— Айде тогава, казвай, каквото ще казваш.

— Умирам — отвърнах аз.

Знаете ли, мислех си, че никога повече няма да ги видя. Бях убеден, че след малко ще си стиснем ръцете, ще си пожелаем щастливо… каквото там се пожелава, ще се затътрим обратно по стълбите или ще скочим от шибания покрив, в зависимост от настроението, характера, същността на проблема и така нататък. Дори не ми бе минавало през ум, че цялата тази работа ще стане банална като краставичките в Биг Мак.

— Не ми изглеждаш много добре — обади се веднага Джес. — Какво ти е? СПИН ли?

СПИН се връзваше. Всички знаеха, че може да си го носиш месеци наред; всички знаеха, че е неизлечим. И въпреки това… Двама приятели бяха починали от СПИН и с такова нещо шега не биваше. Ако имах СПИН, значи не ми се полагаше никакво чукане. Но пък — всичко това ми мина през ума за трийсет секунди, след като Джес изстреля въпроса си — коя неизлечима болест е по-подходяща? Левкемия? Вирусът „Ебола“? Нито едната от тях не ми прошепна: „Хайде, давай, мой човек, използвай ме. Аз съм болест убиец само на шега. Не съм достатъчно фатална и никой няма да се обиди.“

— Имам нещо на мозъка. Казва се ККР. — Това, разбира се, го взех от „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, една от най-любимите ми групи, която ми е давала страхотно вдъхновение. Нито един от тях не ми приличаше на върл фен на „Крийдънс“. Джес беше прекалено млада. За Морийн нямаше защо да се притеснявам, а пък Мартин щеше да се усъмни само ако му кажех, че умирам от неизлечима форма на АББА.

— Нещо като краниопатично коро… нещо си. — Много се гордеех с това „краниопатичното“, дето го измислих. „Коро“-то, не мога да си кривя душата, беше слаба работа.

— Има ли лек за това? — попита Морийн.

— Естествено — обади се Джес. — Има лек. Можеш да вземеш някое хапче. Просто него не можеш да го мръднеш. Ужас.

— Предполагат, че е от злоупотреба с наркотици. Наркотици и алкохол. Така че вината си е само моя.

— Значи сигурно се чувстваш като голям муньо — отбеляза Джес.

— Така е — казах аз. — Ако „муньо“ означава тъпанар.

— Да. Както и да е, ти печелиш.

Тези думи веднага потвърдиха подозрението ми, че ги е обзело желанието за надпревара.

— Наистина ли? — стана ми приятно.

— Ами да. Ти умираш. Мамка му. Да знаеш, че това е… Като купи, спатии или как там се казваше… Коз! Ти държиш козовете, мой човек.

— Аз бих казал, че да си болен от неизлечима болест ти носи точки само в тази игра — заяви Мартин. — А играта се казва „Най-големият нещастник“. Май никъде другаде не я играят.

— Колко ти остава? — промълви Джес.

— Не знам.

— Приблизително. Просто кажи горе-долу как смяташ.

— Млъквай, Джес — изсъска Мартин.

— Сега пък какво казах? Исках да съм наясно каква е работата.

— Не е нужно ние да изясняваме каквото и да е — заявих аз. — И сам мога да се справя.

— Не особено успешно — засече ме Джес.

— Нима? И това ми го казва момиче, което не може да преглътне, че са я зарязали?

Потънахме в злобно мълчание.

— И така — обади се Мартин. — Всичко е ясно.

— Сега какво? — попита Джес.

— Като начало си отиваме вкъщи — разпореди се Мартин.

— Как ли пък не. И защо да го правя?

— Защото ние ще те заведем насила.

— Ще се прибера при едно условие.

— Кажи.

— Първо ще ми помогнете да открия Час.

— Всички ли?

— Да. Иначе наистина ще се самоубия. А съм прекалено млада, за да го направя. Сам го каза.

— Като се замисля, вече не съм сигурен дали съм бил прав. Струваш ми се по-мъдра от останалите на твоите години. Сега вече ми е ясно.

— Значи няма проблем да скоча? — тя направи крачка към ръба на покрива.

— Върни се тук — настоях аз.

— Пет пари не давам, да знаеш — каза тя. — Или скачам, или отиваме да търсим Час. На мен ми е все едно.

Така и стана, защото й повярвахме. Може би други хора в някоя друга вечер нямаше да й повярват, но ние тримата не изпитахме съмнение нито за миг. Не че бяхме убедени, че е готова да се самоубие — просто останахме с впечатлението, че тя ще направи каквото си е наумила, когато е решила. Ако си бе навила на пръста да скочи от сградата, за да разбере какво е, щеше да скочи. След като ни стана ясно, въпросът беше дали на нас ни пука достатъчно.

— Ти нямаш нужда от нашата помощ — опитах се да я убедя аз. — Ние нямаме представа къде да търсим Час. Ти си единствената, която може да го открие.

— Да, ама когато съм сама, ставам нещо малко шантава. Чувствам се объркана. Затова се озовах тук горе.

— Какво ще кажете? — обърна се Мартин към нас двамата.

— Аз няма да ходя никъде. Не мърдам от този покрив и няма да си променя мнението.

— Добре. Няма да те насилваме.

— Защото те ще тръгнат да ме търсят.

— Кои са те?

— Хората от дома.

— И какво от това? — попита Джес. — Какво ще направят, ако не успеят да те открият?

— Ще тикнат Мати на някое ужасно място.

— Говорим за същия Мати, дето е увиснал като дроб ли? На него пука ли му къде е?

Морийн погледна безпомощно Мартин.

— Парите ли са проблемът? — попита Мартин. — Затова ли трябва да си мъртва до сутринта?

Джес изсумтя, но аз разбирах защо пита.

— Платила съм само за една нощ — обясни Морийн.

— А имаш ли пари за повече от една нощ?

— Да, разбира се.

Самата мисъл, че може да няма, я вкисна. Тя направо се скапа. Все едно.

— Тогава обади им се и им кажи, че ще остане два дена.

Морийн го погледна отново по онзи безпомощен начин.

— Защо?

— Защото така — сопна й се Джес. — За ’кво да продължаваме да се ебаваме тук горе?

Мартин изсумтя в подобие на смях.

— Не е ли така? — попита Джес.

— Аз поне не виждам причина — съгласи се Мартин. — Освен очевидната.

— А, това ли? — продължи Джес. — Забравете тази работа. Изпуснахме момента. Слушайте ме какво ви казвам. Трябва да си намерим друго занимание.

— Дори и да си права и да сме изпуснали момента — намесих се аз, — защо да трябва да правим каквото и да било заедно? Защо да не се приберем и да не седнем да гледаме телевизия?

— ’Щот се държа шантаво, когато съм сама. Нали вече ви казах.

— А на нас какво ни пука? Преди половин час дори не те познавахме. Пет пари не давам колко шантаво се държиш, когато си сама.

— Значи не се чувстваш обвързан с нас заради всичко, което преживяхме заедно.

— Не.

— Ще се почувстваш. Представям си как все още сме приятели, когато остареем.

Настъпи мълчание. Очевидно не всички споделяхме тази представа.

Морийн

Не ми стана приятно, че ме изкараха дребнава стисната беднячка. Тук не ставаше въпрос за пари. Имах нужда от една вечер, затова и платих за една вечер. След това щеше да се наложи да плаща някой друг, ала мен вече нямаше да ме има и нямаше да знам.

Те просто не разбираха, беше ми ясно, че не разбират. Да, знаеха, че съм нещастна. Само че не разбираха начина ми на мислене. Според тях, ако аз умра, Мати ще го тикнат в някой дом. Защо тогава просто не го оставя в такъв дом и не умра? Каква е разликата? Това просто показва, че не могат да ме разберат нито мен, нито Мати, нито отец Антъни, нито който и да е друг от църквата. Нито един от хората, които познавам, не мисли по този начин.

Тези хора, обаче, Мартин, Джейджей и Джес, те бяха напълно различни от познатите ми. Приличаха повече на хората, които ги даваха по телевизията, хората от сериала „Ийстендърс“8 и разни предавания, в които хората знаят как да кажат направо това, което искат. Не намеквам, че са лоши. Просто са различни. Те не биха се притеснявали чак толкова за Мати, ако беше техен син. Просто не притежават моето чувство за дълг. Те не разчитат на църквата. Просто казват „Какво толкова?“ и спират дотук, може би са прави, но те не са аз и аз не знам как да им го кажа.

Те не са аз, а така ми се иска аз да съм като тях. Може би не точно като тях, защото и те не са кой знае колко щастливи. Искаше ми се да съм една от тези хора, от хората, които знаят какво да кажат, от хората, които си позволяват да кажат „Какво толкова“. Сега ми се струва, че имаш по-голям шанс да си живееш живота, ако заемеш такава позиция.

Така че аз нямах представа какво да отговоря, когато Мартин ме попита дали наистина искам да умра. Очевидният отговор беше: „Да, да, разбира се, че искам, глупако, нали затова се качих по тези безкрайни стълби, нали затова разправях на едно момче — мили Боже, мъж — който дори не може да ме чуе — всички онези неща за партито по случай Нова година, които си бях измислила.“ Има, обаче, още един отговор, нали? А този друг отговор е: „Не, разбира се, че не искам, глупако. Моля те, спри ме. Моля те, помогни ми. Моля те, превърни ме в човек, който иска да живее, в човек, на когото някои неща му липсват. Превърни ме в човек, който да каже, че има право на нещо повече от това.“ Не много повече; просто да се зарадва на нещо, което му е достатъчно, вместо да няма нищо. Защото тъкмо това бе причината, поради която се бях качила тук горе — нямаше нищо, което да ме спре.

— Кажи? — обърна се към мен Мартин. — Готова ли си да почакаш до утре вечер?

— Какво ще кажа на хората от дома?

— Имаш ли телефона им?

— Прекалено късно е да им звъним.

— Сигурно има дежурен. Дай ми номера. — Той измъкна от джоба си един от онези малки мобилни телефони и го включи. Телефонът веднага започна да звъни, той натисна едно копче и допря апарата до ухото си. Предполагам прослушваше оставено съобщение.

— Някой те обича — обади се Джес, а той не й обърна никакво внимание.

И адресът, и телефонът бяха записани на една малка бележка. Извадих я от джоба си, но не успях да я прочета в тъмното.

— Дай ми я — посегна Мартин.

Чувствах се неловко. Това си беше моята бележка, моето писмо, не исках никой да го чете, докато аз стоях отстрани и гледах, а и просто не знаех как да му го кажа, да не говорим, че преди да се усетя, Мартин се бе протегнал и го дръпна от ръката ми.

— Мили Боже! — възкликна той, когато видя. Усетих, че пламвам цялата. — Това прощалното ти писмо ли е?

— Яко! Прочети ни го — помоли Джес. — Моите са тъпи, но бас държа, че нейното е още по-тъпо.

— Твоите били тъпи, така ли? — попита Джейджей. — Това значи, че си ги писала със стотици?

— Непрекъснато ги пиша — призна Джес. Съобщи ни го доста весело. Момчетата я погледнаха, въпреки че не казаха и дума. Беше очевидно, че мислят.

— Какво? — попита Джес.

— Предполагам, че повечето от нас са написали такова писмо — отбеляза Мартин.

— Аз непрекъснато си меня мнението — каза Джес. — Няма лошо. Говорим за важно решение.

— Едно от най-важните — каза Мартин. — Определено е в челната десетка. — Той бе от хората, които понякога имаха вид, че се шегуват, въпреки че не се шегуваха, или обратното, че говорят сериозно, когато се шегуват.

— Както и да е. Нямам намерение да ви чета това писмо. — Взираше се, за да прочете цифрите и след това набра номера. Свърза се след секунди. Извини се, че звъни толкова късно, след това обясни, че било изникнало нещо и се налагало Мати да остане още един ден и точка. Каза всичко така, сякаш знаеше, че няма да задават нови въпроси. Ако аз се бях обадила, щях да започна с дълго и предълго обяснение защо се обаждам в четири сутринта, щях да съм го мислила месеци преди това, а те щяха да прозрат лъжата, аз щях да си призная и накрая щеше да се наложи на следващия ден да отида да прибера Мати няколко часа по-рано от уреченото време.

— Така — заяви Джейджей. — Значи с Морийн всичко е наред. Оставаш само ти, Мартин. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Казвайте къде е този Час — изръмжа Мартин.

— Не знам — отвърна Джес. — Сигурно купонясва някъде. Всичко от това ли зависи? Къде е той.

— Да. Предпочитам да се самоубия, мама му…, отколкото да се лашкам в някое такси чак до Южен Лондон в четири сутринта — отсече Мартин.

— Той не познава никого в Южен Лондон — заяви Джес.

— Добре — отвърна Мартин. И щом го каза, веднага стана ясно, че вместо да се самоубиваме, щяхме да слезем от покрива и да тръгнем да търсим гаджето на Джес, или какъвто й беше. Планът не беше кой знае какво. Само че друг нямахме, затова трябваше всички да се постараем да го осъществим.

— Дай ми мобилния си да звънна тук-там — протегна ръка Джес.

Мартин й даде телефона и тя се отдалечи в другия край на покрива, за да не я чуваме, докато чакахме да ни каже къде ще ходим.

Мартин

Знам какво си мислите, всички вие премъдри хора, които четете „Гардиън“, пазарувате в „Уотърстоун“ и бихте гледали сутрешния блок точно толкова, колкото бихте купили цигари на децата си. Сигурно си мислите, че този едва ли е говорил сериозно. Сигурно е искал някой фоторепортер от жълтата преса да улови зова му за помощ в кавички, за да може да пробута едно ексклузивно интервю като например „МОЯТ САМОУБИЙСТВЕН АД“ за вестник „Сън“. „ШАРП СЕ ИЗМЪКВА“. Приятели, напълно ви разбирам защо си го мислите. Качвам се по някаква стълба, гаврътвам малко уиски от плоското шише, докато си клатя краката, седнал на перваза, а след това някакво шантаво девойче ме кара да й помогна да намери бившето си гадже, хукнало на купон, затова свивам рамене и се повличам след нея. Това на самоубийство ли ви прилича?

Първо, искам да ви уведомя, че бях доста високо по скалата на психиатъра Арън Т. Бек за потенциалните самоубийци. Обзалагам се, че дори нямате представа, че такава скала съществува, нали? Напротив, има и ви казвам, че наковах примерно двайсет и една от общо трийсет точки — резултат, с който много се гордея, както сами виждате. Да, бях обмислял самоубийството повече от три часа, преди да пристъпя към него. Да, сигурен бях, че ще умра, дори да ми окажеха медицинска помощ: „Топърс“ е на петнайсет етажа, а се твърди, че всичко над десет етажа направо те размазва. Дори се подготвих за опита: стълба, резачка за тел и така нататък. Който стреля, улучва. Единствените въпроси, по които нямаше да събера максимума точки, бяха първите два. Тях Арън Т. Бек нарича изолация и подбиране на подходящия момент. „Да няма никой, когото виждате и чувате“ би ви спечелило необходимите точки, както и да се уверите, че „Чуждата намеса е малко вероятна“. Можете веднага да изразите несъгласие, защото съм избрал най-популярното за самоубийците място в Северен Лондон, при това в една от най-предпочитаните за тях нощи в годината, и да кажете, че „чуждата намеса“ е била почти сигурен фактор, аз веднага бих ви казал, че това са чисто и просто догадки. Просто догадки или нищо повече от заяждане, сами преценете кое.

Също така, ако не беше цялата тълпа, която се насъбра горе, днес нямаше да ме има, така че старият Бек, както изглежда, си е спечелил парите. Може и да не сме разчитали някой да ни спаси, но след като започнахме да се прескачаме, се появи общо желание — желание, породено единствено от чувството на неловкост — да зарежем идеята поне за тази нощ. Нито един от нас не слезе по стълбите убеден, че животът е красив и безценен. Ако не друго, то всички бяхме малко по-нещастни сега, отколкото, докато се качвахме, защото поне за момента все още не бяхме открили единственото разрешение за различните ни затруднения. На покрива ни бе обхванала някаква нервна възбуда. В продължение на два часа сякаш заживяхме в една независима страна, в която законите, които владеят улицата, тук не важаха. Въпреки че проблемите ни бяха довели горе, те също като киборгите убийци Далекси не бяха успели да се качат. И ето че сега се налагаше да слезем долу и да се сблъскаме отново със същите проблеми. Май нямахме друг избор, поне за момента. Въпреки че абсолютно нищо не ни свързваше, освен едно, тъкмо то бе достатъчно, за да ни накара да почувстваме, че няма друго — нито пари, нито класа, нито образование, нито възраст, нито културни интереси — което да си струва. Ние бяхме създали нация, колкото и неочаквано да бе това, само за два часа, и поне за момента искахме единствено да бъдем с новите си земляци. С Морийн бях разменил едва няколко думи, дори не знаех фамилното й име, а тя ме разбираше по-добре от съпругата ми през последните пет години от брака. Морийн знаеше, че съм нещастен заради мястото, на което се запознахме, а това означаваше, че е научила най-важното за мен. Синди винаги се чудеше и дивеше на всичко, което казвах или правех.

Щеше да се получи страхотно, ако се бях влюбил в Морийн, нали? Дори си представях заглавията по вестниците: „ПРЕОБРАЗЕНИЯТ ШАРП!“ Щеше да има приказки как старият „гнусляр“ е разбрал грешките си и е решил да се задоми с приятна по-възрастна жена домошарка, вместо да търчи след ученички и долнопробни актриси с импланти в гърдите. Да, точно така. Мечтайте си.

Джейджей

Докато Джес звънеше на всичките си познати, за да открие къде се е замъкнал оня тип Час, аз се бях подпрял на стената, гледах града през мрежата и се опитвах да си представя каква музика щях да слушам в този момент, ако имах уокмен или дискмен. Първото, което ми хрумна, беше „Abominable Snowman in the Market“ на Джонатан Ричман, може би защото песента беше сладникава и глупава и ми напомни за онова време от живота ми, когато бе точно така. След това започнах да си тананикам „In Between Days“ на „Кюър“, което бе малко по-смислено. Не беше днес, не беше и утре, не беше миналата година, нямаше да бъде и догодина и цялата тази работа с покрива се превръщаше в някакъв междинен унес, в който да прозрем, че все още не сме убедени накъде са се отправили безсмъртните ни души.

Джес прекара на телефона десет минути, докато изцеди източниците си на информация за Час и най-сетне се върна, за да каже, че най-вероятно той е на парти в Шордич. Слязохме пеша петнайсетте етажа, огласяни от звуци на течове и наситени със смрадта на опикано, а след това излязохме на улицата, разтреперани от студ, докато чакахме да се появи някое такси. Всички, освен Джес, мълчаха, но тя дрънкаше за всички. Разказа ни кой е организирал партито, кой ще бъде там.

— Ще бъдат всички познати на Теса.

— А, те ли? — попита Мартин.

— И Алфи ще бъде там, и Табита, и тайфата, дето ходят в събота. И Киселия Пийт, и останалите от графичния дизайн.

Мартин изпъшка; на Морийн започна да й прилошава.

Млад африканец, подкарал скапан стар форд, спря до нас. Свали прозореца и се наведе.

— Къде ще ходите?

— Шордич.

— Трийсет лири.

— Майната ти — надигна глас Джес.

— Млъквай — сряза я Мартин и се качи отпред. — Аз плащам — уточни той.

Останалите се качихме отзад.

— Честита Нова година — поздрави шофьорът.

Никой от нас не отговори.

— На парти ли? — попита шофьорът.

— Ти изобщо познаваш ли Киселия Пийт? — попита я Мартин. — Надяваме се да го видим. Ще падне голяма веселба.

— Веселба ли? — изсумтя Джес. — Как може да си такъв чекиджия? — Ако човек смята да се шегува с Джес и да иронизира, тогава е най-добре тя да бъде предупредена предварително.

Сигурно вече бе станало четири сутринта, но наоколо се мотаеха десетки хора, и в коли, и в таксита, и пеша. Всички бяха на групи. Понякога хората ни махаха. Джес махаше на всички.

— Ами ти? — обърна се Джес към шофьора. — Цялата нощ ли ще работиш? Или ще кривнеш за малко да обърнеш някое и друго?

— Работа toute la nuit — отвърна шофьорът. — Тоест цяла нощ.

— Кофти късмет — заяви Джес.

Шофьорът се засмя весело.

— Да. Кофти късмет.

— А госпожата няма ли нищо против?

— Моля?

— Госпожата. La femme. Тя няма ли нищо против? Не се ли оплаква, че работиш нощем?

— Не, не й пука. Вече не. Не и там, където се намира.

Всеки, наострил емоционалните си антени, щеше да усети, че настроението в таксито стана черно и мрачно. Всеки с някакъв опит в живота, щеше да разбере, че този човек има какво да разкаже, че историята му, каквато и да бе тя, едва ли щеше да ни докара по-весело настроение. Всеки, който имаше здрав разум, щеше да замълчи.

— Ясно — отвърна Джес. — Лоша жена, значи, а?

Аз се намръщих, сигурно и останалите. Голямата уста отново се раздрънка.

— Не е лоша. Мъртва. — Уточни го с безизразен глас, сякаш говореше за някакъв факт, сякаш в неговата професия „лош“ и „мъртъв“ са два различни адреса, които често се случва да объркват хората.

— А-ха.

— Да. Лоши мъже я убили. Убили нея, убили майка й, убили баща й.

— А-ха.

— Да. В моята страна.

— Ясно.

И точно тук Джес реши да млъкне: точно в момента, когато мълчанието й щеше да я изобличи. Пътувахме, всеки потънал в собствените си мисли. Готов съм да се обзаложа на един милион, че в мислите на всеки един от нас се въртеше въпросът: „Защо този не беше горе? Да не би да се е качил и да е слязъл като нас? Дали ще ни се присмее, ако му разкажем за бедите си? Как стана така, че той се оказа такъв… инат?“

Когато стигнахме, където се бяхме запътили, Мартин му даде щедър бакшиш, а човекът остана доволен и благодарен и ни нарече приятели. Бихме искали да сме му приятели, но той сигурно нямаше да остане с много високо мнение за нас, ако ни опознаеше.

Морийн не искаше да идва с нас, ала ние я поведохме по стълбите към апартамент, който бе най-точното подобие на нюйоркски мезонет. В Ню Йорк Сити щеше да струва цяло състояние, което означаваше, че в Лондон също ще бъде цяло състояние плюс трийсет процента. Все още беше пълно с народ, нищо че бе четири сутринта и беше бъкано с такива, дето не ги понасям: студенти изкуствоведи. Да, Джес вече ни бе предупредила, но въпреки това останах шокиран. Вълнени шапки, мустаци с липсващи части, разни нови татуировки, пластмасови обувки… Добре де, аз съм либерален човек и не исках Буш да избомби Ирак, обичам кльопачката, както и всички други, обаче тези типове ме плашат и направо ги ненавиждам, главно защото нямаше да харесат бандата ми. Когато свирехме в някой колежански град и се изправяхме пред такава сбирщина, знаех, че направо ще ни скапят. Тези хора не харесват истинската музика. Не харесват „Рамоунс“, нито пък „Темптейшънс“, или „Матс“; падат си по Ди Джей Блипи и тъпите му пискуни. Или пък се преструват, че са разни скапани гангстери и слушат хип-хоп за убийства и оръжие.

Така че не бях очарован от компанията. Притеснявах се, че ще се сбия и дори знаех защо може да има бой: щях да защитавам или Мартин, или Морийн от подигравките на разни скапаняци с катинарчета, или някоя жена с мустаци. Не стана така. Странното бе, че Мартин, облечен в костюм, с изкуствения си тен, а Морийн с шлифера и удобните обувки, се смесиха идеално с гостите. Изглеждаха толкова нормални, сякаш бяха попаднали точно където трябва. Мартин и зализаната му като за пред камера коса спокойно можеше да мине за някой от групата „Крафтверк“, а Морийн можеха да я вземат за доста смахнат вариант на Мо Тъкър от „Велвт Ъндърграунд“. Аз пък, с избелелите черни дънки, кожено яке и стара тениска с надпис „Житан“, бях като някакво изкопаемо.

Случи се само един инцидент, който ме накара да си кажа, че може и да се наложи да счупя носа на някого. Мартин си пиеше вино направо от бутилката, когато двама го зяпнаха.

— Мартин Шарп! Нали така, от сутрешния блок!

Намръщих се. Никога не се бях движил със знаменитост и не ми беше хрумвало, че да отидеш на парти с Мартин е все едно да отидеш на парти гол: дори тъпите студенти изкуствоведи го забелязаха. Само че тук ставаше нещо по-сложно. Те не просто го познаха.

— Да бе! Добро попадение! — обади се приятелят му.

— Ей, Шарпи!

Мартин им се усмихна любезно.

— Сигурно хората ти го казват непрекъснато — продължи единият.

— Какво?

— Нали знаеш. Ей, Шарпи, това-онова.

— Да — съгласи се Мартин. — Така е.

— Лоша работа, а. От всички хора в телевизията тебе те изкараха най-големия говньо.

Мартин сви рамене безгрижно и се обърна към мен.

— Добре ли си?

— Това е животът — отвърна той и ме погледна. Кой знае как бе успял да придаде нова дълбочина на изтърканото клише.

В същото време Морийн бе истински ужасена. Подскачаше всеки път, когато някой избухнеше в смях или изругаваше, или счупеше нещо. Наблюдаваше купонджиите така, като че ли пред нея бяха увеличени снимки на Даян Арбъс9.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Къде е Джес?

— Търси Час.

— След това ще си тръгнем ли?

— Разбира се.

— Добре. Никак не ми харесва тук.

— И на мен.

— Къде, според теб, ще отидем след това?

— Не знам.

— Ще отидем, обаче, заедно, нали?

— Май да. Нали така се разбрахме? Поне докато открием този тип.

— Дано да не го намерим — призна Морийн. — Поне известно време. Бих пила едно шери, ако има.

— Знаеш ли, май тук едва ли имат шери. Тези типове не са от хората, които пият шери.

— Ами бяло вино? Дали има?

Открих две пластмасови чашки и бутилка, в която беше останало малко.

— Наздраве.

— Наздраве.

— Всяка Нова година е все същото, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш. Топло бяло вино, кофти купон, пълен с разни боклуци. А си бях обещал тази година всичко да е различно.

— Къде беше по това време миналата година?

— На парти, вкъщи. С Лиза, бившата ми.

— Хубаво ли беше?

— Горе-долу. Ами ти?

— Вкъщи. С Мати.

— Ясно. Ами ти, преди година, мислила ли си…

— Да — побърза да отговори тя. — О, да.

— Ясно. — Не знаех какво друго да кажа, затова продължихме да отпиваме от чашите и да наблюдаваме скапаняците.

Морийн

Не е възможно да е хигиенично да живееш в апартамент без стаи. Дори хората, които живеят в ателиета, обикновено си имат баня с врати, стени и прозорец. Мястото, където се провеждаше партито, нямаше дори това. Приличаше на тоалетната на някоя гара, с тази разлика, че нямаше писоар за мъжете. Някаква малка стена отделяше банята и тоалетната от останалата част, така че дори да ми се доходеше, не можех да направя нищо; всеки можеше да заобиколи стената и да види какво правя. Не е нужно да изтъквам колко е нечисто така. Майка казваше, че лошата миризма е както микробите; значи този, на когото беше апартаментът, имаше микроби навсякъде. Не че някой би използвал тоалетната. Когато отидох, за да я намеря, заварих някой коленичил на пода да души капака. Нямам представа защо му трябва на човек да души капака (докато друг гледа! Представяте ли си?). Предполагам, че хората си имат различни извращения. Нещо подобно очаквах, когато влязохме на партито, чух шума и видях що за хора са се събрали тук. Ако някой ме бе попитал какво мисля, че правят тези хора в тоалетната, веднага бих отговорила, че ще душат капака.

Когато се върнах, Джес бе обляна в сълзи, а другите ни бяха оставили малко пространство. Някакво момче й било казало, че Час си е тръгнал, при това с някоя, с която се запознал тук, някакво момиче. Джес искаше да отидем в дома на момичето, а Джейджей се опитваше да я убеди, че идеята не е много добра.

— Всичко е наред — отвърна Джес. — Аз я познавам. Сигурно е станало недоразумение. Сигурно не знае за нас с Час.

— Ами ако все пак е знаела? — попита Джейджей.

— Ами… — започна Джес. — Тогава не мога да оставя нещата просто така, нали?

— Това пък какво трябва да означава?

— Няма да я убия. Не съм чак такава откачалка. Но ще се наложи да я смачкам. Може би да я поразпоря малко.

Когато Франк прекрати годежа ни, мислех, че никога няма да го преживея. Съжалявах и него почти колкото и себе си, защото не му беше лесно. Седяхме в „Амблър Армс“, само че вече името е друго, бяхме в един ъгъл до ротативката, когато собственикът приближи до масата ни и помоли Франк да ме отведе вкъщи, защото никой не искал да се приближи, докато съм се сополивела така, а вечерите, когато нямало много народ, изкарвали доста от ротативката.

Тогава за малко не свърших със себе си — сериозно се бях замислила. След това си казах, че нещата може и да се оправят. Представяте ли си колко неприятности щях да си спестя, ако го бях направила? Щях да убия и двама ни, и мен, и Мати, но тогава не знаех тези неща.

Не обърнах внимание на глупостите на Джес, че щяла да разпори хората. Наговорих големи глупости, когато двамата с Франк скъсахме; разказвах на хората, че на Франк му се е наложило да се премести, че имал умствено увреждане, че бил пияница и ме биел. Това не беше истина, Франк бе мил човек и единственото му престъпление беше, че не ме обичаше достатъчно, а тъй като това не беше кой знае какво престъпление, трябваше да измисля нещо по-значително.

— Бяхте ли сгодени? — обърнах се аз към Джес, а след това ми се прииска да не си бях отваряла устата.

— Сгодени ли? — писна Джес. — Сгодени? Това пък какво е? Гордост и ш… предразсъдъци? „Ооо, господин Дарси Гнуслярси. Позволете да изтъкна истината!“ „Но, разбира се, госпожице Тъпанарова, за мен ще бъде истинско удоволствие“. — Тя каза всичко това с доста особен глас, но вие, предполагам, и сами се сетихте.

— Хората все още се сгодяват — намеси се Мартин. — Въпросът не беше глупав.

— Какви са тия хора, дето се сгодяват?

— Аз бях сгодена — отвърнах аз. Казах го тихо, защото се страхувах от нея, затова тя ме накара да повторя.

— Била си сгодена? Наистина ли? Само че кои от нормалните живи хора се сгодяват? Не ме интересуват тия, дето са живи още от Адамово време. Не ме интересува мнението на хора с обувки и шлифери и тям подобни. — Искаше ми се да я попитам тя какво друго бе обула, ако не обувки, но вече си бях научила урока.

— Както и да е, а ти, мама му с…, за кого беше сгодена?

Не исках да продължаваме по този начин. Не беше честно да се случват подобни неща, когато се опитваш да помогнеш.

— Ти изчука ли го? Обзалагам се, че си го направила. Той изкефи ли се? Кучешката ли го направихте? Така не му се е налагало да те гледа.

Тогава Мартин я сграбчи и я извлече на улицата.

Джес

Когато Мартин ме измъкна на улицата, направих това, което се прави, когато ставаш нов човек. То е нещо, което мога да направя, когато ми се прииска. Не е ли така с всички, когато изгубят контрол? Нали се сещате, казвате си, добре де, аз съм учен човек и след това отиваш в библиотеката, избираш си книги и ги разнасяш известно време. Или добре, аз съм наркоманче и почваш да пушиш трева. Все едно какво. Така се чувстваш различен. Ако вземеш назаем дрехите на някой или интересите, или това, което е казал, тогава можеш поне за малко да си починеш от себе си.

Сега бе моментът да се почувствам различно. Представа нямам защо ги наговорих всичките тези неща на Морийн. Представа нямам защо казвам половината от нещата, които дрънкам. Знам само, че бях прекрачила чертата, но просто не можах да се спра. Ядосвам се и тогава все едно, че съм болна. Бълвам и продължавам да бълвам, докато не усетя, че съм вече празна. Добре че Мартин ме изтегли навън. Някой трябваше да ме спре. Често се налага някой да ме спира. Затова си казах: от този момент ще стана каквато бях едно време. Зарекох се да не ругая, ха-ха, да не плюя. Зарекох се да не питам безобидни дъртофелки, които са почти девствени, дали са се чукали кучешката.

Мартин не ми спести нищо. Каза ми, че съм мръсница, че съм идиотка и ме попита какво ми е направила Морийн. А аз само отговарях „Да, сър“ и „Не, сър“, „Много се извинявам, сър“ и стоях с поглед, забоден в тротоара, не го поглеждах, за да му покажа колко искрено съжалявам. След това направих реверанс, което ми се стори подходящо. А той попита каква била тази дивотия. Защо били всички тези „Да, сър“ и „Не, сър“? Затова му казах, че аз съм престанала да бъда аз, че никой повече няма да види старата аз, а той не знаеше какво да отговори. Не исках да им писне от мен. На хората им писва от мен, поне така съм забелязала. Например на Час му писна от мен. А това повече не биваше да се случва, защото щях да остана сам-сама. С Час май всичко беше прекалено. Аз му се натисках повече, отколкото трябва и той се уплаши. Това определено беше грешка. Само че атмосферата там… Добре де, някои неща са странни и въздействащи и нали разбирате, ама единствено защото цялата тази работа е странна и въздействаща, не значи че и аз трябва да се държа странно и да не отстъпвам. Държанието ми беше неприлично, както би казала Джен. Трябваше да изчакам, докато излезем навън и разгледаме всички картини, преди да започна да крякам.

Май и на Джен й писна от мен.

Ами онази работа в киното, дето като си мисля за нея сега, май е била последната капка. И тогава държанието ми беше неприлично. Може би държанието ми не беше точно неприлично, защото разговорът все някога трябваше да се проведе, обаче мястото (кино „Одеон“) не беше подходящо, както и времето (по средата на филма), нито пък гласът ми (висок и креслив). Едно от нещата, които Час каза тази вечер, бе, че не съм достатъчно зряла, за да стана майка и сега виждам, че сама му го доказах, като се разкряках по средата на „Мулен Руж“, че искам дете.

Както и да е. Мартин ми чете конско известно време, а след това просто млъкна и се сви, все едно че бе спукан балон.

— Какво има, любезни господине — попитах аз, а той разтърси глава и аз нищо не разбрах. Знаех само, че е четири сутринта и бяхме пред врата, където се вихреше купон с хора, които той не познаваше и крещеше на момиче, което също не познаваше и с което се бе срещнал едва два часа, след като се бе качил на покрив с намерението да се самоубие. А, да, жена му и децата му го мразеха. Ако случаят беше друг, щях да кажа, че той ненадейно е загубил волята си за живот. Приближих се и поставих ръка на рамото му, а той ме погледна така, сякаш бях човек, а не някоя досадница и като че ли в този миг нещо ни свърза — не някой романтичен момент като по филмите (де такъв късмет), а момент, в който ни сближаваше разбирателство. След това ни прекъснаха и моментът отлетя.

Джейджей

Искам да ви разкажа за старата си банда — защото съм започнал да мисля за момчетата като за новата. Бяхме четирима и се наричахме „Биг Йелоу“10. В началото бяхме „Биг Пинк“11 заради първия албум, но пък всички решиха, че сме гейове, затова променихме цветовете. Двамата с Еди създадохме бандата още в гимназията, пишехме песните заедно и бяхме като братя чак до деня, когато престана да бъде така. Били беше барабанист, а Джеси бе басист и… по дяволите, едва ли ви пука, нали? Важното е да знаете следното: между нас имаше нещо, което при другите го няма. Може да е съществувало и при други преди моето време — „Ролинг Стоунс“, „Клаш“, „Ху“. Само че аз не познавах такива, при които да съществува. Иска ми се да бяхте присъствали на някое от нашите представления, защото тогава щяхте да разберете, че не ви бъзикам, но сега ще трябва да приемете думите ми: в добрите си дни направо взривявахме публиката и ги оставяхме без дъх. Албумите ни все още ме кефят, но хората помнеха шоуто. Някои банди просто излизат, свирят и пеят малко по-високо и по-бързо, обаче ние бяхме намерили начин да сме различни, умеехме и да забързаме, и да забавим крачка. Свирехме кавъри на парчета, по които си падахме, заради които хората ни харесваха и идваха да ни слушат, така че нашите концерти означаваха нещо за хората по начин, по който големите шоу програми не успяват да въздействат. Когато „Биг Йелоу“ свиреше на живо, бе като служба по случай Петдесетница: вместо аплодисменти, свиркане и викове, имаше сълзи; зрителите стискаха зъби и ни благославяха. Ние спасявахме душите им. Ако обичате рокендрол, всичко от рокендрола: още от Елвис през Джеймс Браун чак до „Уайт Страйпс“, значи с удоволствие бихте зарязали работата си, за да дойдете и да слушате музиката ни, докато ви окапят ушите. Тези концерти бяха смисълът на живота ми и сега вече знам, че това не е празна метафора.

Иска ми се да се заблуждавах. Честно. Щеше да ми помогне. Само че в уебсайта ни имаше табло за бележки и от време на време ги четях и виждах, че хората изпитват същото като нас. Преглеждах и таблата на други и виждах, че нямат фенове като нашите. Всички имат фенове, които харесват работата им, иначе нямаше да са фенове, нали така? Само че като четях таблата на другите, разбирах, че хората си тръгват след нашите концерти, обзети от специално чувство. И ние го усещахме, и те го усещаха. Просто не бяха достатъчно, струва ми се. Както и да е.

На Морийн й прилоша, след като Джес я нападна, и човек не може да я вини. Господи! И аз трябваше да поседна, ако Джес ми се нахвърлеше по този начин, да не говорим, че нямаше да си намеря място. Отведох я навън, на малката тераса на покрива, до която май не достигаше слънце по никое време на деня и годината, но пък имаше пластмасова маса и скара, както си му е редът. Тези малки скари ги има из цяла Англия, нали? За мен те представляват победата на надеждата над обстоятелствата, защото само можеш да се взираш към тях през противния дъжд. Още двама седяха на масата, но щом видяха, че Морийн не се чувства добре, станаха и влязоха вътре, а ние седнахме. Предложих й чаша вода, но тя не искаше нищо, затова просто поседяхме известно време. След това и двамата чухме някакъв съскащ звук, който се разнасяше от сенките до скарата в далечния ъгъл и решихме, че има мъж. Беше млад, с дълга коса и мизерни мустачки, свил се в тъмното, докато се опитваше да привлече вниманието ни.

— Извинете — прошепна той, колкото високо смееше да ни заговори.

— Ако искате да говорите с нас, елате тук.

— Не мога да изляза на светло.

— Какво ще стане, ако излезете?

— Една откачалка може да се опита да ме убие.

— Тук сме само ние с Морийн.

— Тази откачалка е навсякъде.

— Също като Господ — отбелязах аз.

Приближих се към другия край на терасата и приклекнах до него.

— С какво мога да ви помогна?

— Вие американец ли сте?

— Да.

— А, привет-мривет, мой човек. — Ако ви кажа, че това го развесели, значи ще ви стане ясно всичко за Час. — Слушай, може ли да се върнеш вътре на партито и да провериш дали откачалката си е отишла?

— Той как изглежда?

— Тя е. Знам, знам, но е много страшна. Един приятел я видя и ми каза да се скрия тук, докато си тръгне. Веднъж съм излизал с нея. Не говоря за едно време. Излизали сме един-единствен път. Аз, обаче, прекратих тая работа, защото тя не е с всичкия си и…

Направо върхът.

— Ти си Час, нали?

— Ти откъде знаеш?

— Аз съм приятел на Джес.

Боже, да знаете само как ми се иска да бяхте видели изражението му. Той скочи и започна да се озърта за начин да се прехвърли от другата страна на стената. Дори в един момент ми се стори, че ще се опита да се изкатери по нея като катерица.

— Мамка му! — възкликна той. — Мамицата му. Много се извинявам. По дяволите. Ще ми помогнете ли да се прехвърля?

— Не. Искам да дойдеш и да поговориш с нея. Тя прекара доста тежка вечер и може би един разговор ще й помогне да се успокои.

Час се разсмя. Смехът му прозвуча глух и отчаян като на човек, който знаеше, че когато дойде време Джес да бъде успокоявана, няколко успокоителни като за слон, щяха да са много по-подходящи.

— Ти знаеш ли, че не съм правил секс от онази вечер, в която излязохме?

— Не, Час, не знам. Откъде мога да знам? Къде бих могъл да го прочета?

— Толкова ме беше страх. Не мога да допусна същата грешка отново. Не мога да позволя някоя друга да ми се разкрещи насред кино. Да ти кажа, нямам нищо против никога повече да не правя секс. Така е по-добре. На двайсет и две съм. А и когато станеш на шейсет, вече не ти се иска, нали? Това са едни нищо и никакви четирийсет години. Дори по-малко. Ще ги преживея някак. Жените са маниачки, мой човек.

— Не мисли такива простотии, мой човек. Просто си извадил лош късмет.

Казах го, защото знаех, че така е правилно, не защото моят опит ми говореше нещо друго. Не беше лъжа, че жените са тъпи маниачки, разбира се, поне тези, с които бях спал аз, и тези, с които беше спал Час.

— Виж, ако дойдеш отвън, за да поговорите, какво може да бъде най-лошото, което ще се случи?

— Тя два пъти се опита да ме убие и заради нея веднъж ме арестуваха. Освен това ми е забранено да влизам в три кръчми, в две галерии и в едно кино. Да не говорим, че получих официално предупреждение…

— Добре, добре. Значи казваш, че най-лошото, което може да ти се случи, е да умреш от мъчителна насилствена смърт. А пък аз ще ти кажа, приятелю, че е по-добре да умреш като мъж, отколкото да се криеш под скарата като някой плъх.

Морийн се беше изправила и се приближи до нас в тъмния ъгъл със скарата.

— Ако бях на мястото на Джес, щях да се опитам да ви убия — заяви тихо тя, толкова тихо, че бе трудно да се долови силата на срамежливо изречените думи.

— Точно така. Бедите те дебнат накъдето и да се обърнеш.

— Тая пък коя е?

— Аз съм Морийн — представи се Морийн. — Защо се измъкваш?

— От какво се измъквам? Не съм направил нищо.

— Не каза ли, че си правил секс с нея? — попита Морийн. — А, може би не го каза с толкова много думи. Каза, че веднъж сте правили секс. Та затова си помислих, че сте спали заедно.

— Да, правихме секс един-единствен път. Само че тогава не знаех, че е такава шибана маниачка.

— Значи щом разбереш, че горкото момиче е объркано и уязвимо, веднага си плюеш на петите.

— Трябваше да си плюя на петите. Тя ме преследваше. В повечето случаи с нож в ръка.

— И защо те е преследвала?

— Това пък защо? Да не би да ти влиза в работата?

— Не ми е приятно да виждам хората разстроени.

Час нямаше откъде да знае, че подобен разговор няма да се отрази добре на никого от нашата компания, четворката от „Топърс“. Спокойно можехме да се наречем Кралете и Кралиците на хаоса. Час се беше отказал от секса, докато ние се опитвахме да решим дали да се откажем от скапания живот.

— Трябва да поговориш с нея — продължи Морийн.

— Я чупката — озъби се Час. И след това, прас! Морийн му прасна един с всички сили.

Не мога да ви кажа колко пъти съм наблюдавал Еди да удря някого на парти или след концерт. Той сигурно ще ви каже същото и за мен, въпреки че както помня нещата, аз бях Миротворецът и само от време на време изпадах в бяс, докато той беше Войната и само от време на време имаше проблясъци на спокойствие и яснота. А пък Морийн бе дребна възрастна жена и като я видях как замахна, всичко си дойде на мястото.

Това е най-важното за Морийн: тя бе много по-смела от мен. Тя бе живяла, за да разбере какво е никога да не изживее живота, който бе искала. Не знаех какъв живот е искала, но сигурно и тя бе имала планове, както и всички други, а когато Мати се е появил, изчакала двайсет години, за да разбере дали ще може да разчита на нещо, но нещата не са се променили. В удара й бяха вложени много чувства и аз си представих как бих праснал някой, когато стигнех нейната възраст. Тъкмо това бе една от причините да не достигам нейната възраст.

Морийн

Франк е бащата на Мати. Хората може и да не го разберат веднага, но за мен е ясно. Имала съм полов акт само с един мъж, при това един-единствен път и през този един-единствен път бе създаден Мати. Какви са шансовете, а? Едно на милион? Едно на десет милиона? Не знам. Дори да е едно на десет милиона, това означава, че има и други жени като мен по света. Не мислите за това, когато се каже един на десет милиона. Не си казвате, че това са много хора.

С годините разбрах, че сме много по-малко защитени от лошия късмет, отколкото си представяме. Въпреки че не изглежда справедливо да опиташ полов акт един-единствен път и да се окажеш с дете, което не може нито да говори, нито да ходи, нито дори да те познава… Е, няма защо да споменаваме за справедливост тук, нали? Достатъчно е веднъж само да легнеш с мъж, за да се роди дете, просто едно дете. Няма закони, според които можеш да имаш дете като Мати единствено ако си женен или ако имаш още много други деца, или ако си спала с най-различни мъже. Такива закони няма, въпреки че според мен и според вас би трябвало да има. А след като вече родиш дете като Мати, си казваш: „Точно така! Това е лошият ми късмет, целият ми живот си отива заради този вързоп.“ Само че аз не съм сигурна дали късметът действа по този начин. Мати няма да ми помогне да не хвана рак на гърдата, нито пък ще спре негодниците да ме ограбят. Мислите си, че би трябвало, но той не може. От една страна съм доволна, че никога не родих друго дете, нормално дете. Просто имах нужда от гаранция от Господ, а той не можеше да ми я даде.

Както и да е, аз съм католичка, затова не вярвам на късмета, по-скоро вярвам в наказанието. Много ни бива да вярваме в наказанието; в това отношение сме най-добрите. Съгрешавала съм пред църквата и цената, която плащам, е Мати. Може и да ви се струва доста висока цена, но това означава, че греховете ми са били значителни, нали така? Така че от една страна не е за чудене, че съм в това положение. Дълго време бях дори благодарна, защото имах чувството, че ще успея да изкупя греховете си още тук на земята, а след това не ме чакаше нищо лошо. Сега вече не съм толкова сигурна. Ако цената, която трябва да се плати за греха, е толкова висока, че ти се приисква да се самоубиеш, като по този начин извършиш още по-тежък грях, значи някой нещо е объркал в сметките. Някой надписва.

Никога досега не бях удряла човек, никога, през целия си живот, въпреки че много пъти ми се е искало. Само че тази нощ бе различна. Бях в някакъв застой, някъде между живота и смъртта и ми се струваше, че няма значение какво правя, докато не се кача отново на покрива на „Топърс“. За пръв път разбирах, че съм във ваканция от самата себе си. Прииска ми се да го ударя отново просто защото можех да го направя, но се въздържах. Един път беше достатъчно: Час се строполи долу — по-скоро от шок, струва ми се, отколкото от силата на удара ми, защото аз не съм силна — след това се отпусна на колене и длани и главата му увисна между ръцете.

— Съжалявам — каза Час.

— За какво? — попита го Джейджей.

— Не съм сигурен — отвърна той. — За всичко.

— Едно време имах приятел като теб — признах аз.

— Съжалявам — повтори той.

— Боли. Ужасно е да имаш сношение с някого и след това да изчезнеш.

— Сега вече ми е ясно.

— Наистина ли?

— Струва ми се, че да.

— От там долу не виждаш нищо — обади се Джейджей. — Защо не станеш?

— Не искам да ме удари отново.

— Значи няма да сбъркам, ако кажа, че не си най-смелият мъж на този свят? — попита го Джейджей.

— Има различни начини да проявиш смелост — отвърна Час. — Ако се опитваш да ми кажеш, че ме няма във физическата сила… да, така е. Дори никак, струва ми се.

— Знаеш ли, Час, мисля, че за това се иска смелост: да покажеш, че се страхуваш от една такава дребничка дама като Морийн. Уважавам честността ти, мой човек. Нали няма да го удряш повече, Морийн?

Обещах да не го правя и Час се изправи. Чувството бе странно, да наблюдаваш как един мъж прави нещо заради теб.

— Не си струва да се криеш зад скарите на хората, нали? — попита го Джейджей.

— Не, но не виждам друга възможност.

— Какво ще кажеш да поговориш с Джес?

— А, не. Предпочитам да си остана тук навън. Сериозно ви говоря. Вече дори си мисля да се преместя.

— Къде, в някой заден двор ли ще бъде следващият път? Може би на място, където има трева?

— Не — отвърна Час. — В Манчестър.

— Слушай — подхвана го Джейджей. — Знам, че тя е страшничка. Затова трябва да поговориш с нея. Ние ще сме с вас. Няма проблем. Поне помисли. Не предпочиташ ли да стане така, вместо да се местиш в нов град?

— Не знам какво да кажа.

— Може да измислим нещо. Заедно. Начин да се отървеш от нея.

— Какъв начин?

— Сигурен съм, че ще се ожени за теб, ако й предложиш.

— А, не, виж, това е…

— Просто се шегувах, Час. Спокойно, мой човек.

— Сега не е време за шеги. Толкова е потискащо.

— Потискащо и още как. И Джес, и местенето в Манчестър, и да се завираш под скарата, да не говорим за двете кули в Ню Йорк и изобщо всичко.

— Ами, да.

Джейджей поклати глава.

— Добре. Та какво ще й кажеш, за да се измъкнеш от тази ш… каша?

И така Джейджей му предложи някои неща, сякаш беше актьор, а ние участвахме в сапунен сериал.

Мартин

От време на време се заемам с нещо в духа на „направи си сам“. Сам боядисвах стаите на момичетата, рисувах и всичко, каквото трябваше. (Да, истина е, че имаше екип от телевизията, който снимаше, а продуцентите плащаха до последната капка боя, но това си беше постижение.) Както и да е, ако сте ентусиаст, тогава знаете, че понякога се натъквате на дупка, която е прекалено голяма, за да я запълните с гипс, особено ако се случи в банята. В такива моменти мърлявият аматьорски начин е да натикате в дупката каквото ви е подръка — клечки от кибрит, парченца гъба, абе каквото ви попадне. Точно такава бе функцията на Час тази вечер: той бе гъбата, с която трябваше да запълним зейналата дупка. Тази работа между Джес и Час беше абсурдна, разбира се, пълно разхищение и на време, и на енергия, банално и напълно прозрачно представление. Само че то ни привлече вниманието, накара ни да слезем от покрива и дори, докато слушах тъпата му реч, разбирах по какъв начин е ценна. Освен това ми беше ясно, че ще имаме нужда от още много парчета гъба за следващите седмици и месеци. Може би тъкмо от това се нуждаем независимо дали сме склонни да се самоубием или не. Възможно е животът да се окаже прекалено дълбока дупка, за да бъде запълнена с гипс, така че щеше да ни е необходимо всичко, до което успеехме да се доберем — шкурки, рендосвачки, петнайсетгодишни, все едно какво — за да запълним дупката.

— Здрасти, Джес — заговори Час, когато излезе от партито навън на улицата. Стараеше се да говори весело, приятелски и небрежно, сякаш се надяваше да се натъкне на Джес по някое време, но нямаше желание да провежда този разговор и му личеше. Трудно е да се правиш на весел, когато си прекалено уплашен, за да срещнеш погледа на някого. Напомняше ми за някой дребен гангстер, от ония по филмите, хванат да краде от местния кръстник, разкрит в момент, когато вече няма на какво да разчита и затова се опитва да събере последни силици, за да си спаси кожата.

— Защо не искаш да говориш с мен?

— Да. Така е. Знаех, че ще искаш да разбереш. И аз мислих по този въпрос. Всъщност много мислих, защото, знаеш ли, то… Не ми беше лесно. Това бе слабост. Проява на слабост.

— Не се престаравай, мой човек — предупреди го Джейджей. Никой не се преструваше, че това ще бъде един най-обикновен разговор.

— Няма. Правилно. И така… Първо, искам да се извиня и да ти обещая, че повече няма да се повтори. Второ, намирам те за много привлекателна, интересна си за компания и…

Този път Джейджей се покашля, без да се крие.

— Ами това е. Аз съм виновен, не ти. — Той се намръщи. — Извинявай. Извинявай. Не си виновна ти, вината е изцяло моя.

В този момент, докато се опитваше да си спомни репликите, срещна погледа ми.

— Я! Приличаш на онзи чекиджия от телевизията. Мартин нещо си.

— Той е — уточни Джес.

— Ти пък откъде го познаваш?

— Дълга история — отвърнах аз.

— Допреди малко бяхме заедно на покрива на „Топърс“. Щяхме да скачаме — обясни Джес и така набързо съкрати дългата история, но поне не спомена някои от най-пикантните подробности.

Час преглътна с видимо усилие чутото, точно както змия преглъща яйце: виждаше се как бавно информацията пълзеше към мозъка му. Сигурен съм, че Час имаше доста положителни страни като човек, но бързият интелигентен ум определено не бе сред тях.

— Заради онова момиче, дето го изчука ли? Сигурно жена ти и децата са те изхвърлили, нали? — попита най-сетне той.

— Защо не попиташ Джес защо искаше да скочи? Не е ли това по-важното?

— Млъквай — сопна се Джес. — Това е личен въпрос.

— А моите проблеми не са ли?

— Не — отсече тя. — Вече не. Всички знаят какви са.

— Каква е Пени Чеймбърс? В живота?

— За това ли дойдохме да говорим, Час? — попита тихо Джейджей.

— Не. Така беше. Извинявайте. Просто се разсеях, защото видях човек от телевизията.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не — побърза да отвърне Джес. — Искам да останеш.

— Не бих предположил, че си негов тип — реши Час. — Прекалено стар е. Освен това е нещастен скапаняк. — Той се изхили, след това се огледа в очакване някой друг да сподели смеха му, само че на никого от нас — би трябвало да кажа на никого от тях, защото едва ли Час очакваше тъкмо аз да се смея на възрастта си или на факта, че съм нещастен скапаняк — не му беше смешно.

— Да, така е. Нали така?

И най-неочаквано стана така, че ние се оказахме много по-сериозни от него, при това във всяко едно отношение.

Дори Джес забеляза.

— Ти си излишен боклук — гракна тя. — Цялата тази работа няма нищо общо с теб. Мама ти стара, разкарай се. — След това го ритна: старомоден ритник в най-месестата част на задника, все едно че и двамата бяха герои от анимационен филм.

Това беше краят на Час.

Джес

Когато ти е тъжно, ама наистина много тъжно, толкова тъжно, че си готов да се качиш на покрива на „Топърс“, единственото ти желание е да си с хора, които също са тъжни. До тази вечер не го знаех, но ето че се осъзнах само като гледах лицето на Час. По него нямаше нищо. Това бе просто лицето на едно двайсет и две годишно момче, което не бе постигнало нищо, освен може би да глътне някое и друго Екстази; което не мислеше за нищо, освен откъде да си докара някое и друго Екстази; което не чувстваше нищо, освен онова, което се изписваше по лицето му. Издаваха го очите му: когато пусна тъпата си шега за Мартин и очакваше и ние да се разсмеем, защото в тези очи нямаше нищо. Това бяха просто засмени очи, в тях нямаше нито страх, нито тревога — същите са очите на едно бебе, когато го погъделичкаш. При другите бях забелязала, че когато се шегуваха, ако изобщо се шегуваха (Морийн хич я нямаше по смешките), зад смеха им пак прозираше причината да са на покрива — у тях имаше още нещо, което ги спираше да се отдадат на момента. Може би ви се иска да кажете, че не трябваше да се качваме там, защото желанието да се самоубиеш е изход за страхливци и можете да изтъкнете, че нито един от нас нямаше достатъчно основателна причина да го стори. В същото време не можете да твърдите, че не го усещахме, защото всички го бяхме усетили, а това бе най-важното. Час така и нямаше да разбере какво беше това, освен ако и той не пресечеше тази граница.

Защото точно това бе станало с нас четиримата — бяхме пресекли границата. Не искам да кажа, че бяхме направили нещо лошо. Просто исках да кажа, че с нас се бе случило нещо, което ни разграничаваше от повечето хора. Нямахме нищо общо помежду си, освен края, към който се бяхме запътили на онзи бетонен квадрат там високо горе, а това бе най-значимото, което можеш да имаш с някого. Да се каже, че ние с Морийн нямахме нищо общо единствено защото тя носеше шлифер и слушаше духова музика, или както там се казва, не знам точно, бе все едно да се каже, че единственото общо, което имам с онова момиче, са общите ни родители. Не знаех всичко това, докато Час не каза на Мартин, че бил нещастен смотаняк.

Другото е, че Час можеше да ми пробута каквото си иска — че ме обича, че ме мрази, че е бил отвлечен от извънземни, че оня Час, когото познавах, е вече на различна планета — и то щеше да е все същото. Все още ми дължеше обяснение, поне така си мислех, но какво от това? Щеше ли да ми донесе нещо добро? Нямаше да стана по-щастлива. Все едно да започнеш да се драпаш, когато си болна от варицела. Мислиш си, че ще ти се отрази добре, но сърбежът се мести непрекъснато. Изведнъж моят сърбеж се оказа безкрайно далече и аз нямаше да успея да го достигна, дори да притежавах най-дългите ръце на света. Щом разбрах това, се уплаших, че цял живот ще ме сърби, а не исках. Знаех всичко, което бе направил Мартин, но когато Час си отиде, ми се прииска той да ме прегърне. Нямаше да ми пука, дори да се беше пробвал с мен, обаче той не ми посегна. Напротив, направи тъкмо обратното — прегърна ме по един такъв странен начин, като че ли бях опакована в бодлива тел.

Започнах да му се извинявам. Извиних се, че онзи задръстеняк го обиди. Той отвърна, че вината не била моя, а аз веднага се опънах, че е само моя, защото, ако не се беше запознал с мен, нямаше да преживее травмата някой си да го нарича нещастен скапаняк навръх Нова година. Той ми обясни, че често се случвало да го наричат нещастен скапаняк. (Това беше истина. Вече го познавам от известно време и смея да твърдя, че съм чувала разни хора, напълно непознати, да го наричат нещастен смотаняк по петнайсет пъти, задник по десет пъти, чекиджия пак толкова, боклук — по пет-шест пъти. Да не забравяме и останалите: путьо, кирливец, гадняр, гнусляр, копелдак и лайнар.) Никой не го харесва, което е странно, а единствената причина е, че е известен. Как е възможно хем да си известен, хем никой да не те харесва?

Мартин разправя, че нямало нищо общо с оная работа с петнайсетгодишната; напротив дори след това нещата се пооправили, защото хората, които го наричали нещастен скапаняк, били тези, според които сексът с малолетни не бил кой знае какво. Така че вместо да го наричат с разни имена, те му дали криле: „Давай, синко, само така, не се отказвай“ и така нататък. От гледна точка на личен тормоз, не става дума за брака му, нито пък за отношенията с децата му, нито пък за кариерата, нито пък за здравия му разум, а престоят в затвора му се отразил добре. Оказва се, че доста хора са известни, макар и да си нямат почитатели. Тони Блеър е доста подходящ пример. Ами другите, които представят сутрешния блок и разните там игри. Струва ми се, че им плащат по една торба с пари, защото напълно непознати им крещят обидни думи по улиците. Дори регулировчикът не го наричат нещастен смотаняк, когато тръгне на пазар със семейството си. Така че парите са единственото предимство, когато се казваш Мартин, а също и поканите за филмови премиери и разни напудрени нощни клубове. Тъкмо по такива места си търсиш белята.

Това бяха само част от мислите, които ми се въртяха в главата, докато двамата с Мартин се прегръщахме. Само че тези мисли не ни отведоха никъде. Вече е пет сутринта и ние продължаваме да се чувстваме нещастни и нямаше къде да отидем.

И затова аз се поинтересувах какво ще правим. Потрих ръце, като че ли ни беше много весело и никак не ни се искаше нощта да свършва, като че ли се бяхме навилнели в „Оушън“ и се канехме да отидем да похапнем кифлички с кафе в „Бетнъл Грийн“ или в апартамента на някого от нас, за да дръпнем по цигарка и да покуфеем. Затова попитах кой ще ни приюти. Бях готова да се обзаложа, че ще бъде Мартин. Сигурно имаше и джакузи и всякакви екстри. Уреждаше ме. Обаче Мартин се опъна, че не можело да отидем там, а и слабостта му към джакузитата била минала отдавна. Според мен това означаваше, че мангизките му са свършили, че портфейлът му е изтънял и вече не може да си позволява това-онова. Да, но се поддържаше нашият Мартин. Защото бе прекалено суетен, за да се запусне.

Затова аз веднага казах, че няма значение, стига да има чайник и корнфлейкс. Той, обаче, каза, че нямал, затова го попитах какво толкова крие. Нямало било нищо, ама го каза по един такъв странен начин, беше му неловко, гледаше да покрие нещо. И в този момент си спомних дребен факт, който може би щеше да се окаже важен, затова полюбопитствах кой му беше оставил съобщение на мобилния. Той веднага отвърна, че не бил никой, а аз поисках да разбера дали е господин Никой или госпожица Никой. Той не уточни, само повтори, че не бил никой. Затова продължих да настоявам да ни каже защо не ни покани у тях и накрая той заяви, че не ни познавал. Не пропуснах да се заям, че не бил познавал и онази петнайсетгодишната. Тогава той се ядоса и каза да вървим у тях. Защо пък не.

И ние тръгнахме.

Джейджей

Знам, че между нас с Морийн се появи нещо като Контакт в момента, в който прасна един на Час, но честно да ви кажа, мислех си, че ако издържим, докато дойде време за закуска, тогава новата ми банда ще се разпадне заради разликата в музикалните предпочитания. Закуската означаваше, че сме доживели до новата зора, до новата надежда, навлезли сме в новата година, дрън-дрън. Не искам да обидя никого, но нямах и най-малко желание да ме виждат на светло с тези хора, разбирате ли ме — особено с… с някои от тях. Само че до времето за закуска и зората все още оставаха още два, може би дори три часа, така че нямах друг избор, освен да тръгна с тях към жилището на Мартин. Ако откажех, щеше да излезе, че съм подъл гадняр, а все още си нямах доверие, за да остана сам.

Мартин живееше в тиха уредена част от Айлингтън, на две крачки от старата къща на Тони Блеър, изобщо квартал, където човек не би се установил, ако има някакви затруднения, както се предполагаше, че го е закъсал Мартин. Той плати на таксито и ние го последвахме по стълбите към къщата. Звънците бяха три или четири, така че къщата не беше само негова, но аз нямаше да мога да си позволя да живея тук.

Преди да пъхне ключа, той се спря и се обърна.

— Слушайте — нареди той и замълча, а ние започнахме да се ослушваме.

— Нищо не чувам — отвърна Джес.

— Не ви карам да се вслушвате, просто исках да ви кажа нещо.

— Давай тогава — подкани го Джес. — Изплюй камъчето.

— Много е късно. Така че… проявете уважение към съседите.

— Това ли било?

— Не. — Пое си дълбоко дъх. — Тук сигурно има някой.

— В апартамента ти ли?

— Да.

— Кой?

— Не знам как бихте я нарекли вие. Жената с която излизам. Все едно.

— Тази вечер си излизал с нея? — Опитах се да запазя гласа си спокоен, но нали разбирате, Господи… Каква ли е била вечерта й? В един момент си седиш в клуба, а в следващия той изчезва, защото е решил да скочи от някаква висока сграда.

— Да. Какво от това?

— Нищо. Просто… — Нямаше нужда да казвам нещо друго. Останалото можехме да го оставим на въображението.

— Мама му стара! — възкликна Джес. — Каква е била тази среща, дето накрая ти си се озовал на перваза на сградата?

— Неуспешна — отвърна Мартин.

— А аз бих казала дяволски неуспешна — поправи го Джес.

— Именно — съгласи се Мартин. — Затова се изразих по този начин.

Той отвари вратата към апартамента си и ни покани да минем пред него, затова видяхме момичето миг преди той да я види. Тя бе поне десет или петнайсет години по-млада от него, красива, от типичните мацки, които представят прогнозата за времето. Беше облечена в скъпа на пръв поглед черна рокля и личеше, че е плакала, при това много. Остана загледана в нас, след това премести очи към него.

— Къде беше? — Стараеше се гласът й да звучи непринуден, но така и не успя.

— Просто поизлязох. Срещнах… — Той замахна с ръка към нас.

— Кого срещна?

— Нали виждаш, тези хора.

— И затова ли ме заряза по средата на вечерята?

— Не. Не знаех, че ще се натъкна на тях, когато си тръгнах.

— И кои са те? — попита момичето.

Исках да чуя какво ще отговори Мартин, защото можеше да е нещо смешно, обаче Джес го прекъсна.

— Вие сте Пени Чеймбърс — писна тя.

Пени не отговори, сигурно защото този факт й бе добре известен. Всички я зяпнахме.

— Пени Чеймбърс — повтори Морийн. Беше зяпнала като тъпоглава риба.

Пени Чеймбърс не каза нищо, пак по същите причини, както и преди.

— Сутрешният блок с Пени и Мартин — довърши Морийн.

За трети път отговор нямаше. Не съм много запознат с английските телевизионни звезди, но веднага схванах каква е работата. Ако Мартин беше Реджис12, то Пени беше Кейти Дий13. Значи английският Реджис беше заковал английската Кейти Лий, а след това беше изчезнал с намерението да се самоубие. Голям хилеж, нали сте съгласни.

— Вие двамата заедно ли движите? — попита я Джес.

— Попитай го него — отвърна Пени. — Той е този, който изчезна по средата на вечерята.

— Вие двамата заедно ли движите? — обърна се към него Джес.

— Съжалявам — отвърна Мартин.

— Отговори на въпроса — настоя Пени. — Много ми е интересно да чуя какво имаш да кажеш.

— Сега не е времето да обсъждаме този въпрос — заяви Мартин.

— Значи по всички личи, че той има съмнения — отвърна Пени. — За мен това е нещо ново.

— Сложно е — продължи да се измъква Мартин. — Знаеш, че е така.

— Не, не знам.

— Знаеше, че не съм щастлив.

— Да, знаех, че не си щастлив. Само че не знаех, че не си щастлив с мен.

— Не бях… Не че… Не може ли да поговорим по-късно? Насаме?

Той замълча и посочи трите зяпнали ги лица. Мисля, че мога да говоря от името на всички, когато кажа това, защото по принцип потенциалните самоубийци имат склонност да таят много неща: през последните няколко седмици аз бях сам със себе си. Така че ние поглъщахме разговора им а) защото не се отнасяше за нас и б) защото това не бе разговор, който да ни потисне до полуда. Поне за момента това бе просто началото на кавга между гаджета и ни разсейваше от нашите проблеми.

— А кога ще останем насаме?

— Скоро. Въпреки че няма да бъде веднага.

— Точно така. И за какво ще говорим междувременно? Питам за твоите трима приятели, дето си ги довел.

Никой нямаше представа какво да отговори на този въпрос. Мартин бе домакинът, така че от него зависеше да открие нещо, което да ни обедини. Пожелах му успех.

— Според мен е редно да се обадиш на Том и Кристин — започна Пени.

— Добре, ще им се обадя. Утре.

— Сигурно те мислят за крайно невъзпитан.

— Кои са Том и Кристин? Хората, с които сте вечеряли ли?

— Да.

— А ти какво им каза?

— Каза им, че отива до тоалетната — отвърна Пени.

Джес избухна в смях. Мартин я погледна и си спомни нескопосаното обяснение, което бе пробутал, след това се подсмихна съвсем за кратко и сведе глава към обувките си. Моментът ми се стори неестествено познат. Нали се сещате, когато баща ви загрее задните ви части заради нещо, което сте направили, и някой приятел наблюдава и се опитва да не прихне? А пък вие се стараете погледите ви да не се срещнат, защото тогава и вие ще избухнете в смях. Така беше и сега. Както и да е, Пени забеляза момчешкото му подсмихване и се втурна през стаята към въпросното момче. Той я стисна за китките, за да не й позволи да го удари.

— Как не те е срам да се смееш?

— Съжалявам. Честно. Знам, че изобщо не е смешно. — Посегна да я прегърне, но тя се отблъсна от него и отново седна.

— Трябва да пийнем — обади се Мартин. — Нали нямаш нищо против те да останат да пийнат по едно?

В такъв момент съм готов да приема едно питие с когото и да е, но дори аз не бях сигурен дали сега моментът е подходящ. Но пък толкова ми се пиеше.

Мартин

Едва когато се върнах в апартамента, си спомних, че съм описвал Пени като истинска кучка, готова да изчука всеки и да смърка каквото й попадне. Кога го бях казал? Прекарах следващите трийсет минути в молитви да съм го изрекъл преди появата на Джес, докато двамата с Морийн бяхме все още сами, защото ако Джес беше чула, тогава несъмнено Пени щеше да научи мнението ми за нея.

Няма нужда да казвам, че не бях обмислял какво казвам. Двамата с Пени не живеехме заедно, но се виждахме вече от няколко месеца, горе-долу откакто излязох от затвора и си представяте през какви трудности трябваше да премине тя през това време. Не искахме пресата да научи, че сме заедно, затова не ходехме никъде и си осигурявахме шапки и очила по-често от необходимо. Да не говорим, че аз имах — все още ги имам и винаги ще ги имам — бивша съпруга и деца. Дори имах работа, нищо че беше в онази никаква противна кабеларка. А на вас може и да съм споменавал преди, че не бях особено щастлив.

Нас двамата ни свързваха много общи неща. Докато водехме заедно сутрешния блок, имахме за кратко една авантюра, но по онова време и двамата бяхме женени за други, така че аферата ни приключи бързо, болезнено и тъжно. И накрая, след доста неуспешно подбрани моменти и много съмнения, отново се събрахме, но бяхме пропуснали момента. Аз вече бях бита карта. Бях пречупен, с мен бе свършено. Бях се превърнал в развалина и се опитвах да изчопля нещо от дъното, докато тя бе все още на върха: красива, млада и известна, всяка сутрин събираше милиони пред телевизорите. Не можех да повярвам, че иска да бъде с мен, при това по причини, които нямаха нищо общо с носталгията и съжалението, както сама ми показваше. Преди няколко години Синди се включи в една от онези противни литературни групи, в които нещастни, потиснати лесбийки от средната класа говорят по пет минути за роман, който така и не са успели да разберат, а след това прекарват остатъка от вечерта, като се жалват една на друга какви гадове били мъжете. Както и да е, по това време тя прочете книга за двойка много влюбени, които така и не успявали да се съберат, докато най-накрая намерили пътя един към друг, поостарели, може би вече станали по на стотина години. Тя страхотно си падна по книгата и ме накара да я прочета и аз, а на мен ми отне толкова време, колкото бе отнело на героите да се съберат. Поне така ми се стори навремето, с тази разлика, че старчоците в книгата си прекарваха значително по-добре от нас с Пени. Няколко седмици преди Коледа в момент на самоотвращение и отчаяние аз й казах да се разкара, затова същата вечер тя излезе с някакъв гост на програмата, май беше готвач и той я подхрани с първата й дажба кока, а накрая се бяха озовали в леглото и на следващата сутрин тя пристигна при мен, обляна в сълзи. Затова разказах на Морийн, че тя е от онези кучки, които са готови да смъркат каквото им попадне и да изчукат първия, изпречил се на пътя им. Сега, обаче, ми е ясно, че съм попрекалил.

И така, след плюс минус няколкостотин сърцераздирателни моменти и скандали, поне двайсетина раздели и истерии — от нейна страна, бързам да уточня — Пени седеше на канапето ми и ме чакаше. Имаше дълго да чака, ако не бе импровизираното парти, което се заформи на покрива. Дори не си бях направил труда да й напиша бележка — пропуск, който ме караше да се чувствам много гузен. Защо така упорито се заблуждаваме, че от тази връзка ще излезе нещо? Изобщо не знам. Когато попитах Пени какво мисли по въпроса, тя простичко ми отговори, че ме обича, което по-скоро ме обърка и слиса, отколкото да ми разсее чернотата по пътя ми. Що се отнася до мен… Аз свързвам Пени, нещо много лесно разбираемо, с времето преди нещата да започнат да ми се изплъзват и да се разсмърдят: преди Синди, преди петнайсетгодишната, преди затвора. Бях успял да се убедя, че ако между нас с Пени потръгнеше, тогава и всичко останало ще потръгне — все някак щях да успея да си върна миналото, сякаш младостта е време, в което можеш да се пренесеш когато ти се прииска. Нося ви съкрушителна новина: това е лъжа. Кой да предположи?

Проблемът ми в този момент бе как да обясня какво общо имам с Морийн, Джейджей и Джес. От истината щеше да я заболи и да се разстрои, а не успявах да измисля лъжа, която да прозвучи достатъчно убедително. Какво общо можеше да има между нас? Не приличахме на колеги, не бяхме почитатели на поезията, нито пък купонджии, които обикалят клубовете, да не говорим, че не приличахме на наркомани. Не можех да отрека, че най-големият проблем беше Морийн, защото не се вписваше никъде, ако това, че не приличаше на наркоман, може да бъде проблем. Дори да ми бяха колеги или наркомани, пак щеше да ми е трудно да обясня отчаянието, с което се държах за тях. Бях казал на домакините и на Пени, че отивам до тоалетната; защо да не мога просто да се измъкна навън половин час преди полунощ на Нова година, за да посетя сбирка на почитателите на музиката или някоя друга безименна организация.

Затова реших просто да продължа, все едно че не й дължа обяснение.

— Извинявай, Пени, това са Джейджей, Морийн, Джес. Джейджей, Морийн, Джес, това е Пени.

Пени не се успокои, дори след като ги представих, все едно че вече бях започнал да я лъжа.

— Не си ми казал кои са.

— Как така?

— Ами така, откъде ги познаваш и как сте се запознали.

— Дълга история.

— Слушам те.

— Морийн я познавам от… Морийн, къде се запознахме с теб? Първо с теб се запознах, нали?

Морийн ме зяпаше.

— Отдавна е нали? След малко ще си спомня. Джейджей се движеше с онези от пети канал, а Джес му е гадже.

Джес прегърна Джейджей, малко по-подигравателно, отколкото ми се искаше.

— И къде бяха те тази вечер?

— Те не са нито глухи, нито пък малоумни. Те не са… глухи Малоумници.

— Къде бяхте тази вечер?

— На… ами то беше… нещо като парти — отвърна предпазливо Джейджей.

— Къде?

— В Шордич.

— У кого?

— Кой беше домакин, Джес?

Джес сви небрежно рамене, сякаш се връщаха от див купон.

— И защо изведнъж ти се прииска да отидеш? В единайсет и половина? По средата на вечерята? Без мен?

— Това е нещо, което не бих могъл да ти обясня. — Опитах се да си придам безпомощен вид и да й покажа, че съжалявам. Надявах се да сме прекрачили някаква граница в страната на сложните и непредсказуеми психологически отношения, където и невежеството, и объркването бяха напълно допустими.

— Виждаш се с друга, нали?

Да се виждам с друга ли? Как, по дяволите, й хрумна подобно нещо? Защо щях да водя вкъщи жена на средна възраст, тийнейджърка пънкарка и американец с кожено яке и подстрижка като на Род Стюърт, ако се виждах с друга? Какво да й обясня? След като размислих, разбрах, че Пени сигурно е минавала вече по този път и знаеше, че изневярата обикновено е отговорът за всяка тайнственост. Дори да бях влязъл с Шийна Ийстън14 и Доналд Ръмсфелд15, Пени сигурно пак щеше да се зачуди за няколко секунди и накрая пак да зададе абсолютно същия въпрос.

При други обстоятелства, в която и да е друга вечер, това би било правилното заключение. Бях невероятно изобретателен, докато изневерявах на Синди, нищо че сам се хваля. Веднъж забих чисто ново беемве в една стена, защото се налагаше да обясня четиричасовото си закъснение след работа. Синди излезе на улицата, за да огледа смачканата предница, погледна ме многозначително и заяви:

— Виждаш се с друга, нали?

Отрекох, разбира се. Освен това, всичко — като започнем от смачканото беемве, до вероятността да убедя Доналд Ръмсфелд да се появи в апартамент в Айлингтън в малките часове на новогодишната нощ — бе по-лесно отколкото да призная истината. Този поглед, същият поглед, който ти позволява да надникнеш през очите й право към мястото, където тя крие нараненото си сърце и яростта и гнева… Кой не би положил малко усилие, за да го избегне?

— Кажи?

Не й отговорих веднага, защото извършвах пределно сложна аритметика наум; опитвах се да пресметна кои две суми ще ме изведат до най-малката загуба. И както трябваше да се очаква, забавянето бе изтълкувано като признание за вина.

— Ти, копеле гадно!

В първия момент ми се прииска да изтъкна, че ми е длъжница след онзи гаден случай с коката и готвача, но това щеше единствено да я задържи тук още малко, а в този момент повече от всичко друго ми се искаше да се напия в собствения си дом с новите си приятели. Затова не обелих й дума. Останалите скочиха, когато тя тръшна вратата на излизане, но аз очаквах, че ще стане точно така.

Морийн

Повърнах на мокета пред банята. Казвам „мокет“, но истината е, че повърнах на мястото, където трябваше да има мокет, защото тук нямаше. Така бе дори по-добре, защото щеше да се почисти по-лесно след това. Гледала съм много предавания, където обзавеждат къщата ти, но аз така и не разбрах защо изхвърлят мокетите, дори хубавите, които можеха да послужат за нещо. Сега вече ми се струва, че първо проверяват дали хората в къщата не са склонни към повръщане. Забелязала съм, че доста от младите хора предпочитат голо дюшеме и сигурно им се случва много по-често отколкото на възрастните да повръщат върху голия под, като знам колко бира изпиват, а и други неща. Ами наркотиците в днешно време! (Дали от наркотици се повръща? Май не, вие какво ще кажете?) Някои от младите семейства в Айлингтън и килими не си слагат. Може би заради бебетата, защото и на тях често им се случва да повръщат. Значи и Мартин бе от хората, които често повръщат. Или пък има много приятели, които лесно повръщат. Също като мен. Прилоша ми, защото не съм свикнала да пия, а и защото не бях хапвала нищо този ден. На Нова година бях твърде нервна, за да ям каквото и да е, да не говорим, че нямаше смисъл. Дори не взех от кашата на Мати. Защо е храната? Тя е гориво, нали така? Помага ти да вървиш напред. А аз не исках повече да вървя напред. Да скочиш от „Топърс“ с пълен стомах си беше разхищение, все едно да продадеш колата си с пълен резервоар. Така че на мен ми се виеше свят още преди да започнем да пием уискито заради бялото вино на партито, а след втората чаша стаята се завъртя и не искаше да застане мирно.

След като Пени си тръгна, известно време мълчахме. Не знаехме дали трябва да ни е тъжно или не. Джес предложи да я догони и да й признае, че Мартин не е бил с никоя, но Мартин я спря, като я попита как ще обясни защо сме с него. Джес отвърна, че истината не е чак толкова лоша, затова Мартин отговори, че предпочита Пени да си мисли лоши неща за него, отколкото някой да й каже, че е обмислял възможността да се самоубие.

— Ти си луд — заяви Джес. — Тя ще те съжали, ако разбере как сме се запознали. Може дори да те изчука от съжаление.

Мартин се разсмя.

— Нещата не стават така, Джес — отвърна той.

— Защо да не стават?

— Защото, ако разбере как сме се запознали, много ще се разстрои. Ще реши, че тя е виновна. Това е ужасно. Разбираш, че любовникът ти е толкова нещастен, че иска да умре. Сега не е времето за самоанализи.

— И какво тогава?

— Тогава ще се наложи да й държа ръката часове наред. А на мен не ми е до това.

— Въпреки това пак може да ти излезе късмета с едно чукане по симпатия. Не съм казала, че ще бъде лесно.

Понякога е трудно да си спомня, че и Джес е нещастна. Останалите от нас бяхме все още свити в черупките си. Представа нямам как стана така, че пиех уиски в хола на известен телевизионен водещ, след като бях тръгнала от къщи с намерението да се самоубия, а на Джейджей и на Мартин също им личеше, че са объркани след събитията тази нощ. Докато за Джес цялата случка на покрива бе нещо като незначителен инцидент, от онези, които те карат да стиснеш глава с ръце, да седнеш, за да изпиеш чаша сладък чай, и да се заемеш с подреждане на задачите си за следващия ден. Когато говореше за полов акт от съжаление и другите глупости, които й бяха дошли наум, просто не разбирах какво може да я е накарало да се качи по стълбите на покрива — та очите й блестяха, тя бе пълна с енергия и човек веднага разбираше, че се забавлява. Ние не се бяхме самоубили, но не може да се каже, че се забавлявахме. Бяхме на крачка от самоубийството. И въпреки това Джес бе тази, която се доближи най-много от всички ни. Джейджей просто излезе на покрива. Мартин седеше с провиснали крака на онзи перваз, но не бе успял да събере сили да го стори. Аз дори не успях да премина от другата страна на оградата. Само че ако Мартин не бе седнал върху Джес, тя щеше да го направи, сигурна съм.

— Нека да изиграем една игра — предложи Джес.

— Я чупката — изсъска Мартин.

Не можех да продължавам да се стряскам от неприличните изрази. Не исках да стигна до момента, когато и аз ще започна да ги употребявам, затова се зарадвах, че нощта приключва. Само че, докато свиквах, осъзнах нещо. Разбрах, че за мен не се бе променило абсолютно нищо. В апартамента на Мартин имах време да се обърна назад към себе си — към онази аз, която бях преди няколко часа — и да си кажа: „А, да, тогава бях различна. Представяте ли си да се стряскаш от грубия език на хората!“ Дори през тази нощ остарях. Човек се примирява и с тази мисъл, с чувството, че изведнъж си станал различен, но това се случва, когато си по-млад. Събуждаш се на сутринта и не можеш да повярваш, че си се бил увлякъл по този човек или си харесвал определена музика, въпреки че това е било само преди няколко седмици. Когато родих Мати, всичко спря и оттогава е в застой. Това е единственото, което те кара да умираш вътрешно, докато накрая просто умреш. Хората раждат деца по най-различни причини, знам, ала една от тези причини трябва да е защото децата растат и те карат да чувстваш, че в живота ти има някаква движеща сила — децата те карат да се чувстваш като на пътешествие. Само че ние двамата с Мати заседнахме на една автобусна спирка. Той не се научи нито да ходи, нито да говори, камо ли да чете и пише. Всеки Божи ден си беше един й същи, така че и животът си оставаше същият всеки ден, аз също си останах същата. Знам, че това е едно нищо, но като чуваш думата „ш…“ стотици пъти само за една вечер, това за мен бе нещо съвсем различно, нещо ново. Когато видях Мартин на покрива, физически се свих, щом чух думите, които той използва, а сега те вече отскачат от мен, все едно че съм с предпазен шлем. И така трябва, нали? Трябва да си наистина голям мухльо, за да се свиваш по триста пъти на вечер. Затова се зачудих какво ли друго ще се промени, ако продължа да живея по същия начин още няколко дни. Вече бях ударила друг човек, а сега пиех уиски и кока-кола. Нали знаете, когато хората по телевизията казват: „Трябва да излизаш повече“? Сега вече разбирах какво се опитват да кажат.

— Копеле нещастно — реши накрая Джес.

— Така е — съгласи се Мартин. — Гадост, както ти обичаш да казваш.

— Сега пък какво казах?

— Нарече ме копеле нещастно. А аз просто изтъквах, че на този етап от живота и в тази конкретна вечер „нещастен“ е изключително подходящо прилагателно. Наистина съм едно нещастно копеле, както и сама виждам си се сетила.

— Какво, още ли?

Мартин се засмя.

— Да. Все още. Дори след всичкото забавление снощи. А според теб, какво се промени през последните няколко часа? Все още ли съм бил в затвора? Спал ли съм с петнайсетгодишна? За съжаление в това отношение не се е променило нищо. Кариерата ми все още ли е в задънена улица, все още ли не се виждам с децата си? Нещастен съм и мога да го потвърдя. Като изключим може би купона с твоите така весели приятели в Шордич, където ме нарекоха с… Що за мрънкало съм аз, а?

— А пък аз си мислех, че сме се поразвеселили.

— Наистина ли? Честно, това ли си мислеше?

— А-ха.

— Ясно. — Споделената беда е беда наполовина и тъй като ние сме четирима, значи остава само четвърт от бедата. Нещо такова, нали?

— Ами вие всички ми помогнахте да се почувствам по-добре.

— Добре. Чудесно.

— Това пък какво трябва да означава?

— Нищо. Радвам се, че сме ти помогнали да се почувстваш по-добре. Депресията ти очевидно е била по-податлива на въздействие от нашите. По-лесно сме успели да я овладеем. Имаш страшен късмет. За съжаление, Джейджей ще умре, а Морийн продължава да има син инвалид, а пък моят живот си остава една невъобразима каша. Честно да ти кажа, Джес, не виждам как няколко питиета и една игра на Моно̀поли биха могли да ни помогнат. Я си представи как ще изиграем едно Моно̀поли, Джейджей! Това ще разкара ли старата болест ККР? По-скоро не.

Бях шокирана, но Джейджей май нямаше нищо против. Той просто се усмихваше, когато отвърна:

— Наистина няма.

— Не мислех за Моно̀пол — обясни Джес. — Моно̀полите отнема прекалено много време.

Тогава Мартин й кресна нещо, но така и не чух какво, защото започваше да ми се повдига, затова поставих ръка на устата си и изтичах към банята. Както вече ви каза не успях да стигна навреме.

— Боже, скапани Господи! — възкликна Мартин, когато видя каква гадост към направила. Просто не можех да свикна с този груб език, когато споменават Него. Май никога няма да свикна.

Джейджей

Започвах да съжалявам за лъжата с ККР, така че изобщо не се притесних, когато Морийн издрайфа уискито и ко̀лата по светлобежовия дървен под на Мартин. Изпитвах желание и аз да направя същото, но така годината ми щеше да тръгне доста зле. Като капак на лошия старт, който вече бях успял да поставя с намерението да скоча от някоя висока сграда, а и с лъжата, че съм неизлечимо болен от ККР. Както и да е, бях доволен, че всички се скупчихме около Морийн и я потупвахме по гърба, и й предлагахме чаши вода, защото моментът и ние да направим нещо подобно бе преминал.

Истината бе, че не се чувствах като човек, който умира, по-скоро бях човек, на когото от време на време му се иска да умре, а тук има разлика. Човек, който иска да умре, е обзет от гняв, пълен е с живот и отчаяние, отегчен и изтощен; иска да се бори с всички, иска да се свие на топка и да се скрие в някой шкаф. Иска да се извини на всички и иска всички да разберат колко много ги е разочаровал. Не мога да повярвам, че умиращите хора се чувстват по този начин, освен ако смъртта не е по-лоша, отколкото си мислех. (И защо да не бъде? Всяко друго скапано нещо е по-лошо, отколкото си мислех, така че защо смъртта да е по-различна?)

— Искам един от моите ментови бонбони — каза тя. — Имам в чантата.

— Къде ти е чантата?

Тя помълча, след това тихо изпъшка.

— Ако пак ще повръщаш, направи ми услуга и пропълзи последните няколко метра до кенефа — подкани я Мартин.

— Не е това — каза Морийн. — Заради чантата е. Останала е на покрива. В един ъгъл, точно до дупката, която Мартин беше срязал в оградата. Там има само ключове, ментови бонбони и две лири.

— Ще ти намерим ментов бонбон, ако това те притеснява.

— Имам дъвка.

— Аз не съм много по дъвките — отвърна Морийн. — Както и да е. Имам мост и е малко разклатен. Така и не го оправих…

Тя не довърши изречението. Нямаше нужда. Всички имахме неща, които така и не бяхме оправили по очевидни причини.

— Ще ти намерим ментов бонбон — каза Мартин. — Ако искаш си измий зъбите. Използвай четката на Пени.

— Благодаря ти.

Тя се надигна, но след това отново се смъкна на пода.

— Какво ще правя? С чантата?

Питаше ни всички, но ние с Мартин погледнахме Джес за отговор. Или по-скоро, знаехме отговора, но той щеше да излезе под формата на друг въпрос, а през тази нощ бяхме научили, че Джес е достатъчно нетактична, за да попита.

— Виж сега — заговори Джес, точно както предполагахме. — Трябва ли ти?

— Ами… — започна Морийн, когато се сети какви ще бъдат усложненията.

— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да. Да, разбирам.

— Ако не знаеш дали ще ти трябва, просто кажи. Това е важен въпрос и не искаме да те караме да прибързваш. Но ако не ти трябва, тогава казвай веднага. Така поне няма да се разкарваме.

— Аз няма да ви карам да идвате с мен.

— Но ние искаме да дойдем с теб — каза Джес. — Нали?

— Ако не искаш онези ключове, днес можеш да останеш тук — предложи Мартин.

— Не се притеснявай за ключовете.

— Разбирам — прошепна Морийн. — Ясно. Всъщност не бях… мислех си… не знам. Щях да мисля по този въпрос след няколко часа.

— Добре — реши се Мартин. — Решаваме да се върнем.

— Нали нямате нищо против?

— Ни най-малко. Би било глупаво да се самоубиеш единствено защото чантата ти не е у теб.

След това се върнахме в „Топърс“ и се сетих, че снощи съм оставил тук мотопеда на Иван. Вече го нямаше и ми стана кофти, защото той не беше някой гадняр, някой капиталист, захапал пура в ролс-ройса си. И той беше беден. Дори и той кара мотопед. Както и да е. Сега вече не мога да се появя пред него, въпреки че едно от хубавите неща на минималната работна заплата, която ти влиза направо в джоба, е, че можеш да миеш стъклата на колите по светофарите и да изкарваш почти същото като в пицерията.

— И аз си бях оставил колата тук — призна Мартин.

— И нея ли я няма?

— Вратата беше отключена, а ключовете висяха на таблото. Предполагах, че ще направя на някого услуга.

Чантата чакаше точно където Морийн я беше оставила, в единия край на покрива. Чак когато се качихме горе, разбрахме, че сме изкарали почти до зазоряване. Не, вече беше утро, слънчево със синьо небе. Обиколихме покрива, за да огледаме наоколо, и другите ми показаха забележителностите на Лондон като на тъп американски турист: катедралата Сейнт Пол, реката, домът на Джес.

— Вече не е страшно — заяви Мартин.

— Мислиш ли? — попита Джес. — Поглеждал ли си надолу? Мама му стара. Сега е много по-добре, отколкото в тъмното, ако ме питаш мен.

— Не говорех за падането — обясни Мартин. — Говорех за Лондон. Струва ми се хубав.

— Красив е — обади се Морийн. — Не си спомням кога за последен път съм виждала толкова много.

— И аз не говорех за това. Искам да кажа… Не знам. Ами фойерверките, хората се разхождат, а ние се бяхме забили тук, защото нямаше къде да отидем.

— Да, освен ако не си бил канен на вечеря — отвърнах аз. — Както беше при теб.

— Не познавах никого. Бях поканен от съжаление. Не ми беше мястото там.

— А тук ли ти е мястото?

— Там долу няма от какво да се чувствам изключен. Това е просто един голям град. Виж. Онзи е сам. И тя е сама.

— Тя е от гадните регулировчици — поправи го Джес.

— Да, и е сама, а днес има още по-малко приятели от обикновено. Снощи, обаче, е танцувала до насита някъде.

— Сигурно с другите регулировчици — предположи Джес.

— А аз не бях с други водещи.

— Нито пък с извратеняци — добави Джес.

— Не. Добре, съгласих се. Бях сам.

— Като изключим другите хора на вечерята — намесих се аз. — Но, да. Знаем откъде идваш. Затова Нова година е толкова популярна нощ за самоубийците.

— Кога е следващият път? — попита Джес.

— На трийсет и първи декември — каза Мартин.

— Да, да. Ха-ха. Следващата такава популярна нощ.

— На Свети Валентин — предложи Мартин. — Колко остават? Шест седмици ли? Нека да си оставим шест седмици. Какво ще кажете? Сигурно ще пристигнем съвсем скапани на Свети Валентин.

Всички се загледахме замислени в далечината. Шест седмици бяха приличен срок. Не беше прекалено дълго. Животът може да се промени за шест седмици, освен ако нямаш дете пълен инвалид, за което да се грижиш. Или ако кариерата ти не се е скапала напълно. Или ако не си човекът, на когото се присмива цялата страна.

— Ти знаеш ли как ще се чувстваш след шест седмици? — обърна се към мен Морийн.

О, да, освен ако не си болен от нещо смъртоносно. Тогава животът няма много да се промени, нали? Свих рамене. Откъде, по дяволите, да знам как ще се чувствам? Болестта е нова. Никой не може да предвиди развитието й, дори аз, въпреки че сам я измислих.

— Значи ще се срещнем отново, преди шестте седмици да изтекат?

— Съжалявам, но… Кога се превърнахме в „ние“? — попита Мартин. — Защо трябва да се срещаме след шест седмици? Не можем ли просто да се самоубием когато и където решим?

— Никой не те спира — отвърна Джес.

— Като гледам, целта на това упражнение е някой да ме спре. Ние се спираме един друг.

— Докато изтекат шестте седмици.

— Значи, когато каза „никой не те спира“, си искала да кажеш обратното.

— Виж — започна Джес. — Ако се прибереш сега и си пъхнеш главата в газовата фурна, аз какво общо ще имам с решението ти?

— Именно. Така че каква е целта на упражнението?

— Нали това казвам. Защото, ако сме някоя улична банда, тогава всички ще се стараем да живеем по някои правила. А всъщност правилото е само едно. Правило номер едно: няма да се самоубиваме през следващите шест седмици. Ако не сме банда, тогава е друго. Казвайте. Банда ли сме, или не сме?

— Не сме банда — заяви Мартин.

— Защо да не сме?

— Не се обиждай, но… — Мартин се надяваше, че тези думи и едно замахване с ръката към нас, ще го спасят и няма да се налага да обяснява. Аз, обаче, нямах намерение да го оставя да се измъкне просто така.

До този момент и аз не се чувствах част от бандата. А сега вече бях част от нея, нищо че на Мартин много не му харесваше. Бях истинска част от нея.

— Какво но? — настоях аз.

— Ами просто вие не сте мой тип хора. — Каза го точно така, кълна се. Чух го как натърти на думите, съвсем ясно го чух.

— Майната ти — отвърнах. — Аз като че ли си губя времето със скапаняци като теб.

— Значи всичко е ясно. Да си стиснем ръцете, да си благодарим за поучителната вечер и всеки да си върви по пътя.

— И да умре — добави Джес.

— Възможно е — каза Мартин.

— Ти това ли искаш? — попитах аз.

— Уверявам те, че не е сред тайните ми мечти. Само че няма да издам нещо важно, ако кажа, че напоследък ми се струва доста примамливо. Объркан съм, както казвате вие. А и на вас какво ви пука? — обърна се той към Джес. — Останах с впечатлението, че на теб не ти пука за нищо и за никого. Не си ли такава?

Джес се замисли за момент.

— Нали се сещаш за онези филми, дето показват как хората дават всичко от себе си, за да се качат на върха на Емпайър Стейт Билдинг или на някоя планина, все едно къде. Винаги има момент, когато някой се изплъзва и главният герой се опитва да го спаси, но ръкавът на якето му се разпорва и онзи пада и ти го чуваш как крещи, докато пада. Аааааа. Точно това искам да направя.

— Искаш да ме гледаш как ще полетя към съдбата си ли?

— Искам да знам, че съм направила усилие. Искам да покажа на хората разпрания ръкав.

— Не знаех, че си заклета самарянка — отбеляза Мартин.

— Не съм. Това си е личната ми философия.

— За мен ще е по-лесно, ако се виждаме често и редовно — обади се тихо Морийн. — Всички. Никой, освен вас, не знае какво мисля и как се чувствам аз. И Мати. Разказвам на Мати.

— За Бога! — възкликна Мартин. Възкликна така, защото знаеше, че е победен: за да прати Морийн по дяволите, бе необходима много повече смелост, отколкото ние тримата притежавахме.

— Става въпрос само за шест седмици — каза Джес. — Ние сами ще те хвърлим от покрива на Свети Валентин, ако това ще ти помогне.

Мартин поклати глава, но така само показа, че е победен, не отказа.

— Всички ще съжаляваме — предупреди ни той.

— Добре — каза Джес. — Всички ли сте съгласни?

Свих рамене. Просто нямах по-добър план.

— Нямам намерение да продължавам повече от шест седмици — заяви Морийн.

— Никой няма да те накара — обеща Мартин.

— Просто да сме наясно отначало — предупреди Морийн.

— Ще го знаем — успокои я Мартин.

— Чудесно — възкликна Джес. — Разбрахме се значи.

Стиснахме си ръцете, Морийн си взе чантата и тръгнахме заедно на закуска. Нямаше какво да си кажем, мълчахме, но и така беше добре.