Дългият път надолу

Мартин

Мъжът, който скочи, оказа значителен и очевидно противоречив ефект върху нас. Първо, той ни накара да разберем, че не сме способни да се самоубием. Второ, тази информация отново ни накара да пожелаем да се самоубием.

Това не е някакъв парадокс, ако имате понятие от необяснимостта на човешката природа. Преди много време работех с един алкохолик — човек, който трябва да остане безименен, защото със сигурност сте чували за него. Той ми разказа, че първият път, когато се провалил в опита си да зареже пиенето, бил най-ужасният ден в живота му. Мислел си, че няма проблем да спре, стига да реши, затова си имал избор, скрит в някакво малко чекмедже дълбоко в главата му. Когато, обаче, открил, че има нужда от пиенето, че изобщо не е имал избор… тогава му се приискало да свърши със себе си, ако мога поне за кратко да смеся желанията ни.

Така и не разбрах напълно какво се е опитвал да ми каже, докато не видях онзи да скача от покрива. Дотогава скачането бе просто една възможност, изход, скътани пари за черни дни. И най-неочаквано тези пари се стопиха — или по-точно казано, излезе, че никога не са били наши. Те бяха на човека, който скочи, а също и на хората като него, защото да седиш с провиснали крака над бездната е едно нищо, освен ако не си готов да напреднеш с няколко сантиметра, а ние не бяхме. Бяхме готови да си кажем един на друг и на самите нас нещо различно — аз щях да го направя, ако нея я нямаше или ако той не беше там, или ако никой не беше седнал върху мен — само че бе факт, че се оказахме заедно и имахме предостатъчно възможности да променим това. Защо слязохме първата вечер? Слязохме, защото си мислехме, че трябва да отидем да търсим някакъв тъпанар, наречен Час, който се оказа, че не е свързан с нашата история. Не съм сигурен дали щяхме да успеем да убедим нашия съмишленик, скачача, да тръгне с нас да търси Час. На него му се въртяха други неща в главата. Интересно къде ли щеше да се класира по скалата на Арън Т. Бек? Доста високо, струва ми се, освен ако Арън Т. Бек не бе оплел конците. Никой не можеше да ни обвини, че нямаме желание.

Щом той скочи, ние слязохме от покрива, устремени право надолу. Решихме, че е най-добре да не се задържаме горе, за да не се налага да обясняваме каква е ролята ни в решението на нещастника или по-скоро защо не сме се намесили. И без това миналото ни беше свързано с „Топърс“ и така нещата щяха да станат още по-объркани. Ако хората дочуеха, че сме били тук горе, тогава истинската история — нещастен човек скача от сградата — щеше да бъде омаловажена, а хората нямаше да разберат какво е станало и нямаше да се опитат да вникнат. Това не биваше да се случва.

Затова се втурнахме надолу по стълбите, доколкото ни позволяваха пълните с никотин бели дробове и ошипените крака, а след това побързахме да се пръснем, кой накъдето бе решил. Бяхме прекалено нервни, за да отидем да пийнем по нещо наблизо, прекалено нервни, за да се качим в едно такси, затова се пръснахме в различни посоки в мига, в който излязохме на тротоара. (Коя ли беше най-близката кръчма до „Топърс“, чудех се аз. Дали в нощ като тази не беше пълна с нещастни хора, готови да се изкачат нагоре или все още объркани, някои облекчени, защото току-що са се върнали от покрива? Или посетителите бяха необичайна смесица от двата вида? Дали собственикът разпознава тези клиенти? Дали се възползва от настроението им, за да си докара повече пари — като им предлага по едно от заведението в определен час например? Дали се опитва да накара упътилите се нагоре — в нашия случай особено нещастните хора — да общуват с върналите се отгоре? Или по-скоро подтиква упътилите се нагоре да общуват помежду си? Дали в тази кръчма е било поставено началото на някакво общуване, на някоя връзка? Възможно ли е среща в тази кръчма да е довела до сватба, а след това и до раждането на дете?)

Срещнахме се отново следващия следобед в „Старбъкс“. Всички бяхме унили и потиснати. Само преди няколко дни, веднага след връщането ни от почивка, бе повече от ясно, че не сме един за друг, а сега дори не можехме да си представим, че бихме споделили терзанията си с някого извън нас. Огледах кафенето и останалите посетители: млади майки с колички, млади мъже и жени в костюми, с мобилни телефони и бележници, чуждестранни студенти… Опитах се да си представя как заговарям някого от тях, но разбрах, че е невъзможно. Те едва ли щяха да изслушат историята на хора, обладани от желание да скочат от някоя висока сграда. Никой не би проявил интерес, освен тези, с които бях седнал.

— Цяла нощ не можах да мигна — мислих за онзи нещастник — призна Джейджей. — Леле, човече! Какво ставаше там?

— Може да е бил просто човек, който се е опитвал да постигне някакъв драматичен ефект — предложи Джес. — Имаше вид на такъв.

— Много умно, Джес — обадих се аз. — За краткия миг, когато го зърнахме, точно преди да се хвърли към смъртта, не ми направи впечатление на човек със сериозни проблеми. Не и проблеми от твоя калибър.

— Ще пишат за това в кварталния вестник — намеси се и Морийн. — Обикновено съобщават. Преди четях репортажите. Особено когато наближаваше Нова година. Тогава се сравнявах с тях.

— И какво? Как се справяше?

— Ами — започна Морийн. — Добре. Въпреки че изобщо не можех да разбера някои от тях.

— Какво например?

— Парите.

— Аз дължа пари на цял куп хора — заяви гордо Джес.

— Може би трябва сериозно да помислиш за самоубийство — предложих й аз.

— Не са кой знае колко — уточни Джес. — Двайсетачка на този, двайсетачка на онзи.

— Въпреки това дългът си е дълг. А ако не можеш да платиш… Май трябва да измислиш достоен начин да се измъкнеш от това положение.

— Слушайте, хора — заговори Джейджей. — Може ли да говорим по същество?

— За какво по-точно? Не е ли това проблемът? Просто нямаме нищо съществено, за което да говорим.

— Нека говорим за човека.

— Не знаем нищо за него.

— Не знаем, но… абе, вижте. На мен ми се стори важен момент. Нали и ние искахме да направим същото.

— Искахме.

— Аз исках — съгласи се Джес.

— Но не го направи.

— Ти седна отгоре ми.

— Само че оттогава ти не си направила нищо по въпроса.

— Ами… Ходихме на онзи купон. Ходихме на почивка. И нали знаеш, те нещата следват едно след друго.

— Ужасно, нали, как се стичат някои неща. Ще трябва да запазиш малко свободно време в графика. Иначе животът непрекъснато ще ти пречи.

— Я млъквай.

— Момчета, момчета…

Отново си бях позволил да бъде въвлечен в унизително пререкание с Джес. Реших да се държа с повече достойнство и твърдост.

— Също като Джейджей цяла нощ размишлявах — започнах аз.

— Чекиджия.

— Стигнах до заключението, че ние не сме сериозни хора. Никога не сме били сериозни. Бяхме по-близо до намеренията си от някои, но много далече от други. Което означава, че сме едно нищо в средата.

— Съгласен съм. Сами се прецакахме — отвърна Джейджей. — Извинявай, Морийн.

— Май нещо не разбрах — заговори Джес.

— Това е положението — продължих аз. — Това сме ние.

— Какво сме ние?

— Това. — Замахнах неопределено с ръка към обстановката, към нас самите, към дъжда навън и всичко ясно посочваше в какво положение се намираме. — Точно така. За нас изход няма. Дори изходът за нас не е изход. Не и за нас.

— Заеби тия дрънканици — озъби се Джес. — Изобщо не съжалявам, Морийн.

— Снощи исках да ви разкажа за нещо, което прочетох в едно списание. Ставаше въпрос за самоубийствата. Спомняте ли си? Както и да е, този, който е писал статията, обяснява, че кризисният период е деветдесет дена.

— Какъв е този писател? — попита Джейджей.

— Самоубийствологът.

— Това да не би да е работа?

— Всичко е работа.

— И какво? — попита Джес.

— Така че на нас ни остават четирийсет и шест от деветдесетте дни. И какво ще стане след деветдесетте дни?

— Нищо няма да стане — троснах се аз. — Просто… нещата ще бъдат различни. Нещата се променят. Нещата се подреждат така, че онова, което те е карало да си мислиш, че животът ти е нетърпим… Просто интересите ти ще се насочат в друга посока. Това е като астрология в живия живот.

— За теб няма нищо да се промени — прекъсна го Джес. — Пак ще си бъдеш оня нещастник от телевизията, дето е спал с петнайсетгодишната, а след това е отишъл в затвора. Никой няма да го забрави.

— Да. Ами в такъв случай съм сигурен, че деветдесетте дни няма да важат в моя случай — отвърнах аз. — Сега вече по-доволна ли си?

— И на Морийн няма да помогнат — продължи Джес. — Нито пък на Джейджей. Аз може и да се променя, защото доста се променям.

— Това, което исках да кажа, е, че крайният ни срок отново е продължен. Защото… Не знам за вас. Само че тази сутрин аз разбрах, че все още не съм готов да продължа соло. Това е много странно, защото не ви харесвам кой знае колко. Само че вие ми се струвате… не знам… Вие сте точно това, от което имам нужда. Нали знаете, че понякога не бива да ядете зеле? Не бива да пиете повече вода. Това е.

Краката на всички прошумоляха и аз приех това за знак на неизказана солидарност.

— Благодаря, мой човек — обади се Джейджей. — Това е направо трогателно. Кога изтичат деветдесетте дена?

— На трийсет и първи март.

— Това си е живо съвпадение, нали? — попита Джес. — Точно три месеца.

— Какво искаш да кажеш?

— В това няма нищо научно, нали?

— А осемдесет и осем по-научно ли е?

— Да, по-научно е.

— Не, гледайте, аз разбрах — съгласи се Джейджей. — Три месеца си е точно както трябва. Трите месеца са нещо като сезон.

— Доста точно казано — съгласих се аз. — Като знаем, че сезоните са четири, а месеците в годината дванайсет.

— Значи ще изкараме зимата заедно. Супер. Зимата е времето, когато ти е тъжно — обясняваше Джейджей.

— Май е така — кимнах аз.

— Само че ние трябва да направим нещо — продължи Джейджей. — Не можем просто да седим и да чакаме изтичането на трите месеца.

— Това е то типичен американец — заяви Джес. — Какво искаш да направиш? Да избомбиш някоя нещастна малка страна ли?

— Естествено. Бомбардировките ще ме разсеят и няма да мисля за важните неща.

— Какво да направим? — попитах го аз.

— Не знам, мой човек. Единственото, което знам, е, че ако прекараме шест седмици във вайкане и мрънкане, няма с нищо да си помогнем.

— Джес е права — примирих се аз. — Типичен гаден американец. Да си помогнем. Сами да си помогнем. Можеш да постигнеш всичко, стига да го поискаш, нали? Можеш дори да станеш президент.

— Какво ви става бе, тъпаци? Изобщо не е ставало въпрос да ставам президент. Говорех, че е време да си намеря работа, като например сервитьор.

— Супер — заяви Джес. — Хайде да не се самоубиваме, защото някой може да ни даде бакшиш от петдесет пенса.

— В тая шибана страна нямаш такъв шанс — озъби й се Джейджей. — Извинявай, Морийн.

— Винаги можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл — предложи му Джес. — Така ще промениш нещата. А и сградите у вас са по-високи, нали?

— И така — настоях на своето аз. — Имаме още четирийсет и пет дена.

В статията имаше и още нещо: интервю с мъж, оцелял, след като скочил от моста Голдън Гейт в Сан Франциско. Той казваше, че две секунди след като скочил, осъзнал, че няма нещо в живота, с което да не може да се справи, няма проблем, който да не успее да разреши — освен проблема, който сам си бил създал, като скочил от моста. Не знам защо не разказах на другите за него. Според вас това може да се окаже ценна информация. Поне за момента исках да я запазя за себе си. Тя щеше да се окаже по-важна на по-късен етап, когато нещата приключеха. Ако изобщо имаха край.

Морийн

Бяха публикували материал за случая в кварталния вестник, но чак следващата седмица. Изрязах статията и я запазих, а след това я препрочитах често единствено за да се опитам да разбера по-добре горкия човек. Не можех да си избия от главата мисълта за него. Казваше се Дейвид Фаули и бе скочил заради проблеми със съпругата и децата си. Тя била срещнала друг и се изнесла при него, но взела със себе си и децата. Той живееше само на две преки, което ми се стори необичайно, невероятно съвпадение, докато не се усетих, че хората, за които споменават в кварталния вестник, са все хора от квартала, освен ако не става въпрос за човек, открил или училище, или нещо друго. Например Гленда Джаксън26 веднъж посети училището на Мати.

Мартин беше прав. Когато го видях как скача, разбрах, че на Нова година не съм била готова. Бях готова да се заема с подготовката, защото по този начин се занимавах с нещо, очаквах приближаването и настъпването на Нова година, колкото и да бе неестествено. А когато се запознах с хора, с които мога да си говоря, с удоволствие се заприказвах с тях, вместо да скоча. Те щяха да ме оставят да скоча, струва ми се, след като им казах какво ме е накарало да се кача. Нямаше да ми пречат, нямаше да седят върху мен. Въпреки това слязох по стълбите и отидох на парти. Горкият Дейвид не пожела да говори с нас, това май бе единственото, което забелязах. Беше дошъл, за да скочи, не да дрънка. Аз бях дошла, за да скоча, а накрая се раздрънках.

Ако се замислите, този човек Дейвид и аз бяхме пълни противоположности. Той се беше самоубил, защото децата му си бяха отишли, а аз мислех за самоубийство, защото синът ми бе все още до мен. Сигурно има и други такива. Има хора, които се самоубиват, защото бракът им е приключил, има и други, които се самоубиват, защото не могат да се измъкнат от това, което имат. Зачудих се дали е така с всичко, дали всеки момент на нещастие си има точно обратния момент на нещастие. Не можех да си представя как стои въпросът с хората, които са натрупали дългове. Няма човек, който да се самоубие, защото е натрупал прекалено много пари. Разните там шейхове с петрола май не се самоубиват често. Дори и да го правят, никой не говори по този въпрос. Може и да имаше нещо в тази идея за обратните моменти на нещастие. Аз си имах някого, а Дейвид си нямаше никого, той бе скочил, а аз не. Когато се стигне до самоубийство, няма победител и победен, нали ме разбирате. Няма въже, което да те дръпне назад.

Молех се за душата на Дейвид, въпреки че това нямаше да му помогне, защото бе извършил грях от отчаяние, а молитвите ми щяха да останат нечути. След като Мати заспа, го оставих сам за пет минути и се разходих по улицата до дома на Дейвид. Представа нямам защо го направих, нито пък какво се надявах да видя, но там, разбира се, нямаше нищо. Просто една от онези улици с големи къщи, превърнати в апартаменти, така че, както се оказа, той живеел в апартамент. След това се обърнах и се прибрах.

Тази вечер по телевизията гледах филм за шотландски детектив, който не се разбира много добре с бившата си съпруга, затова отново се замислих за Дейвид, защото и той не се е разбирал много добре с бившата си съпруга. Не съм сигурна дали това е била идеята на филма, но нямаше много време за разправии между шотландския детектив и бившата му жена, защото през повечето време търсеше кой е убил жената и я е оставил пред къщата на бившия й мъж, за да изглежда все едно, че той я е убил. (Става въпрос за друг бивш съпруг.) Така че в рамките на един час на тях им останаха не повече от десет минути за разправии, защото почти петдесет минути той се опитваше да открие кой е натъпкал трупа на жената в кофата за боклук. Нека да са четирийсет минути, ако махнем рекламите. Забелязах времето, защото ме интересуваха повече споровете между мъжа и жената, отколкото интригата около тялото, а пък разправиите на тези двамата не ги даваха често.

Стори ми се, че това е доста добре. Десет минути на час. Сигурно бе добре преценено за този филм, защото той работеше като детектив и за него, и за зрителите бе по-важно голямата част от време да е съсредоточена в убийството. Мисля си, обаче, че дори да не участваш във филм, десет минути на час са повече от достатъчни за проблемите ти. Въпросният Дейвид Фаули е бил безработен, така че нищо чудно да е мислил по шейсет минути на час за бившата си съпруга, а когато е така, няма начин да не се озовеш на покрива на „Топърс“.

Знам много добре. Аз няма с кого да се карам, но е имало толкова много случаи в живота ми, когато не съм успявала да накарам Мати да престане да бъде най-важното за мен през всичките шейсет минути от един час. Просто в тези моменти не е имало за какво друго да мисля. Напоследък ме тормозеха повече неща, заради другите и всичко, което се бе случило в живота им. Ала през повечето време, в повечето дни, бяхме само аз и синът ми, а това бе точната рецепта за беда. Както и да е, тази вечер ме налегнаха какви ли не мисли. Лежах, без да мога да заспя, мислех си за Дейвид, за шотландския детектив, за онзи път, когато слязохме от покрива, за да намерим Час. Прехвърлях всичко това в главата си, а когато се събудих на сутринта, реших, че най-доброто, което мога да направя, е да открия къде живеят съпругата и децата на Мартин, а след това да отида, за да поговоря с тях и да разбера дали има шанс семейството им да се събере отново. Защото, ако се получеше, Мартин нямаше да се тормози поне заради това и щеше да има някой до него, вместо да е съвсем сам, а пък аз щях да имам над какво да мисля през четирийсет минути от един час, да не говорим, че това бе помощ за всички.

Само че аз се оказах безнадежден детектив. Знаех, че съпругата на Мартин се казва Синди, затова потърсих Синди Шарп в телефонния указател и се оказа, че я няма. Други идеи нямах. Затова помолих Джес, защото реших, че Джейджей няма да одобри плана ми, така че Джес откри нужната информация на компютъра за около пет минути. Но пък след това изяви желание да дойде с мен на срещата със Синди и аз се съгласих. Знам, знам. Само че вие се опитайте да й кажете, че не може да направи нещо, което вече си е наумила.

Джес

Пуснах компютъра на татко и написах в „Гугъл“ „Синди Шарп“ и открих интервю, което тя бе давала за някакво женско списание, когато Мартин бе влязъл в затвора. „Синди Шарп за пръв път говори за разбитото си сърце“ и разни такива. Дори имаше снимка с двете момиченца. Синди приличаше на Пени, с тази разлика, че бе по-възрастна и по-дебела, сигурно защото беше раждала. А сигурно няма да сбъркам, ако се обзаложа, че Пени приличаше на петнайсетгодишната, с тази разлика, че петнайсетгодишните са дори по-слаби от Пени и имат по-големи цици. Големи чекиджии са това мъжете като Мартин. Мислят си, че жените са като шибани лаптопи, или нещо подобно. Като например моят се скапа и вече мога да си намеря по-тъничък, който прави какво ли не.

Та прочетох аз интервюто и от него разбрах, че тя живее в някакво село, Торли Хийт, на шейсет и пет километра от Лондон. Ако си е въобразявала, че като се забие там, ще спре хора като нас да не почукат на вратата й, за да й кажат да се върне при съпруга си, значи яко се е объркала, защото журналистката описваше много точно къде се намира къщата — срещу демодиран магазин на някакъв ъгъл точно до селското училище. Казваше ни всичко това, защото искаше да разберем колко идеалистичен е животът на Синди. С изключение на факта, че мъжът й бе в затвора, защото бе преспал с петнайсетгодишна.

Решихме да не казваме на Джейджей. Сигурни бяхме, че ще се опита да ни спре, като ни пробута някоя смрадлива причина. Сигурно щеше да разправя, че не е наша работа или че ще прецакаме последния шанс, който му оставал. Само че ние бяхме готови с непоклатими аргументи. Говоря за нас с Морийн. Ето как разсъждавахме. Може би Синди наистина мразеше Мартин, защото той бе от играчите, които са готови да хукнат накъдето им попадне и с когото им попадне. Само че сега той бе готов да извърши самоубийство и сигурно нямаше да кривне с никоя, поне известно време. Така че накратко казано, ако тя не искаше да го приеме обратно, значи го мразеше толкова, че искаше той да умре. А това е много силна омраза. Истина е, че той самият никога не бе споменавал, че иска отново да се събере с нея, но имаше нужда от стабилна домашна среда, от място точно като Торли Хийт. По-добре да не правиш нищо на място, където така или иначе няма какво да се прави, вместо да висиш в Лондон, където си заобиколен само от неприятности — тийнейджърки, нощни клубове и небостъргачи. Поне така мислехме ние.

Така че определихме деня и поехме. Морийн беше направила ужасни старомодни сандвичи с яйца и някакви други екстри, а аз не можах да ги ям. На Падингтън се качихме на метрото, след това се прехвърлихме на влак за Нюбъри, а накрая на рейс за Торли Хийт. Притеснявах се, че двете с Морийн няма да има какво да си кажем, че ще се отегчим до смърт, че аз ще изтреса нещо тъпо единствено от скука. Не стана така и причината бях аз, защото положих усилия. Реших, че ще бъда като журналистка и по време на пътуването ще се постарая да разбера всичко за живота й, колкото и отегчителен и потискащ да беше. Единственият проблем бе, че наистина се оказа отегчително и потискащо, затова се изключвах, докато тя говореше и намислях следващия въпрос. На два пъти тя ме погледна доста странно, затова реших, че съм я попитала за нещо, което вече ми е била казала. Като например в един от случаите се обърнах към нея, докато тя нареждаше нещо си, което завършваше, че била срещнала Франк, а аз я попитах кога била срещнала Франк, но май точно в този момент ми беше казала, че тогава е била срещнала Франк. Значи трябваше да се усъвършенствам, ако исках да интервюирам хората. Но пък честно казано, нямаше да интервюирам хора, които не вършеха нищо и имаха синове инвалиди, нали? Така че във всеки друг случай щеше да ми бъде по-лесно да се съсредоточа, защото те щяха да ми обясняват за новите си филми и разни други неща, които са доста любопитни.

Както и да е, работата беше там, че изминахме целия път до оная майна, без аз да я попитам дали е правила секс кучешката или някоя подобна простотия. И тогава разбрах, че съм изминала много път след новогодишната вечер. Бях пораснала като човек. Това ме накара да си помисля, че историята ни приближава към края си, че все пак ще има хепиенд. Не само че бях израснала като човек, но вече достигахме момента, когато се опитвахме да разрешим проблемите си. Не си седяхме кротко и не хленчехме. Някои истории завършват и по този начин, нали? Когато хората покажат, че са научили някои неща, проблемите започват да се разрешават. Гледала съм цял куп такива филми. Днес ще оправим работите на Мартин, след това ще се погрижим за Джейджей, после идвах аз, а накрая бе Морийн. След деветдесет дни щяхме да се срещнем на покрива, да се усмихнем, да се прегърнем с пълното съзнание, че животът продължава.

Автобусната спирка бе точно пред магазина, който се споменаваше в статията. Слязохме и застанахме пред магазина, а след това се огледахме, за да се ориентираме. Пред нас беше малка къща, нещо като вила, заградена с ниска стена, през която се виждаше градината, а там, две момиченца, омотани с шалове, си играеха с куче. Обърнах се към Морийн да я питам дали знае имената на децата на Мартин. А тя ми каза, че били Поли и Мейзи, което им отиваше. Ми да, естествено че Мартин и Синди ще си кръстят децата Поли и Мейзи, такива едни старомодни натруфени имена, все едно че господин Дарси от „Гордост и предразсъдъци“ всеки момент щеше да се покаже от съседната къща. Затова аз се провикнах.

— Здрасти на Поли и Мейзи!

Те ни погледнаха и се приближиха, а с това детективската ми работа приключи.

Почукахме на вратата и Синди ни отвори, погледна ни и май ме позна, а аз веднага се представих, че съм Джес от четворката в „Топърс“, и обясних, че съм свързана със съпруга й, както там дрънкали във вестниците. Това, между другото, беше лъжа. (Аз й казах на нея, че е лъжа, не ви го казвам само на вас. Много ми се искаше да знам къде и на какво да наблегна, когато говоря, защото чак сега разбирах колко са важни тези неща.)

А тя побърза да уточни, че ставало въпрос за бившия й съпруг, с което никак не ми помогна.

Аз трябваше да се съглася, че е точно така.

А тя ми пробута едно:

— Нима?

Затова натякнах, че е точно така и веднага заобяснявах, че не било нужно той да й бъде бивш съпруг.

Но пък тя бе категорична, че трябвало.

Все още бяхме на вратата.

Морийн се намеси и попита дали можело да влезем и да поговорим с нея. Каза, че е Морийн, че също е приятелка на Мартин, че сме дошли от Лондон с влака.

След това сме взели автобус, уточних аз. Просто исках да знае, че сме положили усилия, за да се доберем до нея.

Синди се извини и ни покани. А пък аз си мислех, че ще изтресе нещо за дома си, но тя се извини, че била толкова невъзпитана и ни е оставила да стоим пред вратата. Та затова си казах, че тук работата ще стане лесно и след не повече от десет минути ще съм я убедила да го прибере.

Влязохме във вилата и вътре ми се стори уютно, въпреки че съвсем не приличаше на снимка от списание, както си мислех. Мебелите не си отиваха много, да не говорим, че бяха стари и миришеше на куче. Тя ни покани в хола и там заварихме някакъв смотаняк, настанил се пред огъня. Не беше лош, а и май годинките му бяха по-малко от нейните, та затова си казах, че вече е успял да се намърда тук. Слушаше някакъв уокмен, беше си свалил обувките, а човек не слуша уокмен със свалени обувки в чужда къща, ако е просто на гости, нали така?

Синди се приближи до него, докосна го по рамото и му каза, че били дошли гости, а той веднага се извини. Обясни, че слушал Стивън Фрай, докато четял „Хари Потър“. Децата много го харесвали, затова решил да го прослуша. Дали сме били знаели какво е това. Аз веднага го попитах дали не му приличам на деветгодишна. Той, както трябваше да се очаква, не знаеше какво да отговори. Свали слушалките и натисна някакво копче.

Синди обясни, че момичетата си играели с кучето на Пол, а аз си казах „Какво от това“, въпреки че премълчах.

Синди му обясни, че сме приятелки на Мартин и той веднага попита дали да излезе, а тя го спря, защото искала и той да чуе каквото имаме да им казваме. Затова му обясних, че сме дошли да кажем на Синди, че трябва да се събере с Мартин, така че той можел и да не иска да слуша такива неща.

Морийн ме погледна и се зае да уточнява колко сме били загрижени за него. А пък Синди ни обясни, че изобщо не се била учудвала. След това Морийн й заразказва за оня тип, дето се хвърли, че било заради съпругата и децата му, след като го напуснали, а Синди веднага попита дали знаем, че Мартин ги е напуснал? Не били те тези, които са го напуснали. Аз веднага се намесих, за да й напомня, че тъкмо затова сме дошли, че ако те са го били напуснали, пътуването ни е щяло да бъде безсмислено. Бяхме си направили труда да дойдем, за да й кажем, че той вече мисли различно. Морийн също потвърди, че той вече съзнавал грешката си. А пък Синди каза, че не се съмнявала, че все някога щял се опомни, но когато моментът настъпи, щяло да бъде прекалено късно. Затова се почувствах длъжна да й обясня, че никога не е прекалено късно човек да научи каквото трябва, а тя отвърна, че за него вече било късно. Аз веднага й казах, че му дължи още един шанс, а тя се усмихна, не била съгласна, ама и аз не бях съгласна, че тя не е съгласна и тя отвърна, че трябва да приемем взаимното си несъгласие. Затова я попитах дали наистина иска той да умре.

В този момент тя притихна и ми се стори, че съм я навряла в миша дупка. Само че тя заобяснява как и тя била мислила за самоубийство, когато нещата били най-зле, преди известно време. Само че за нея изход нямало, заради момичетата. А по всичко личало, че за него възможности имало много. Той не бил част от семейството. Не му било приятно да е част от това семейство. Тогава тя решила, че това си е негова работа. След като се чувствал в правото си да се чука с която пожелае, значи имал право и да се самоубие. Попита не сме ли съгласни?

Аз веднага обясних, че разбирам защо го казва, което си беше грешка, защото никак не ми помогна.

Синди каза:

— Казвал ли ви е, че аз не му позволявам да се вижда с момичетата?

А Морийн веднага отвърна:

— Да, споменавал е.

Синди уточни, че това не било истина. Тя не му позволявала да ги вижда тук. Можел да ги води в Лондон през уикендите, само че той не искал. Или пък казвал, че ще ги вземе, а после си измислял извинения. Не искал да бъде такъв баща. Коствало му прекалено много усилия. Предпочитал да се прибере след работа, понякога да им прочете приказка, преди да заспят, но в никакъв случай не всяка вечер, а, да, и евентуално можел да отиде на коледното тържество. Другото не било за него. След това се поколеба и се зачуди защо изобщо ни ги казва тези неща. А аз побързах да уточня, че той си е чекиджия. Тя се разсмя. Бил допуснал много грешки, призна тя, и продължавал да греши.

И тогава онзи тип Пол се намеси, че ако бил компютър, може да се каже, че е програмна грешка, та затова аз го срязах какво общо имало това с него. Синди веднага се намеси, че досега била изключително търпелива с нас. Две напълно непознати й потропали на вратата, за да й кажат да се събере отново с бившия си съпруг, с мъжа, който за малко не я съсипал, а тя ги кани и ги изслушва. Само че с Пол живеят заедно, той бил част от семейството и бил чудесен доведен баща на момичетата. Това било общото с него.

Тогава Пол стана и каза:

— Ще отнеса „Хари Потър“ горе.

За малко не ми излази по краката, а Синди се хвърли към него.

— Внимавай, мили.

В този момент разбрах, че е сляп. Слепец! Мама му стара! Затова имаше куче. Това се опитваше да ми подскаже тя, когато каза, че кучето било негово (А пък аз изтресох простотии от сорта „да не ти приличам на деветгодишна“. Господи, Боже Господи!). И какво излезе, че сме били целия този път, за да кажем на Синди да напусне един слепец и да се събере с мъжа, който се чукаше с петнайсетгодишни, а към нея се отнасяше като към боклук. Май напразно се бяхме разкарвали? А такива като него все се обясняват, че искат всички да се държат с тях като с нормални хора. Така че оставям настрани тази работа със слепотата. Само ще ви кажа, че се лашкахме чак дотук, за да кажем на Синди да зареже един готин пич, който се държи чудесно с нея и с децата й, за да се върне при онова говедо: Май се получи доста тъпо.

Ще ви кажа, обаче, какво ме вкисна. Единственото доказателство, че Мартин някога е имал нещо общо със Синди, бе нашата поява. Ние и децата, но пък те могат да са доказателство единствено ако се направи ДНК тест. Искам само да кажа, че що се отнася до Синди, той все едно че никога не бе съществувал. Техният живот си продължаваше напред. Синди си бе създала нов Живот. Докато се връщахме, се замислих как вървеше моят живот, въпреки че единственото, което бях направила, бе да се кача на влака, а след това на автобуса, без да попитам Морийн за сексуалните пози, които е пробвала. След като се срещнах със Синди, пътуването вече не ми се струваше чак толкова дълго. Синди бе успяла да се отърве от Мартин, беше се преместила на ново място и бе срещнала друг. Миналото й бе останало в миналото, а пък нашето минало, не знам… Нашето минало бе все още навсякъде около нас. Виждахме го всеки ден още със ставането. Все едно че Синди живееше на някое модерно място като Токио, а ние се бяхме забили на някое старо място като Рим, или нещо такова. Само че това не беше много точно, защото Рим е готино за живеене място, ми да, там с дрешките, сладоледа и готините момчета, абе всичко — и там беше готино като в Токио. А ние изобщо не живеехме на готино място. По-точно казано тя живееше в модерен мезонет, а ние се бяхме наврели в някаква мизерна дупка, която е трябвало да я съборят още преди години. В нашето жилище имаше дупки по стените, всеки, който пожелаеше, можеше да надникне и да ни прави физиономии. А двете с Морийн се бяхме опитали да убедим Синди да напусне готиния си мезонет и да се премести в оня боклучарник при нас. Май предложението ни издишаше отвсякъде, чак сега го разбрах.

Когато си тръгвахме, Синди ни каза, че би изпитала повече уважение към него, ако я бе попитал сам. А аз се зачудих какво има да я пита. Тя обясни, че ако може да му помогне, ще го направи. Само че според нея, той не искал помощ.

Когато го каза, веднага разбрах, че сме оплескали работата и сме могли да се справим много по-добре.

Джейджей

Единственият проблем беше, че американецът, дето все говори колко е важно сам да си помогнеш, нямаше никаква идея какво да направи за себе си. Ако трябва да съм честен пред вас, колкото повече мислех за оная теория с деветдесетте дни, толкова повече разбирах, че не се отнася за мен. Така, както виждах нещата, бях прецакан за много по-дълъг период от деветдесет дни. Отказвах се да бъда музикант завинаги, а то не бе като да се откажеш от цигарите. Щеше да става все по-зле и по-зле, по-трудно и по-трудно с всеки следващ ден. Първият ми ден на работа в „Бъргър Кинг“ нямаше да е толкова зле, защото щях да си казвам, абе нали знаете… Всъщност представа нямам каква скапания ще си кажа, но все ще измисля нещо. На петия ден ще съм адски нещастен, а на трийсетата година… Леле, човече! Хич не ми споменавайте за трийсетата годишнина от постъпването ми на работа в оная работилница за бургери. Сигурно на този ден ще съм съвсем скапан. Да не говорим, че ще съм на шейсет и една.

И после, след като я попремислих цялата тази работа, станах, по-точно представете си, че съм станал и съм казал: „Майната му, ще се самоубия“. След това пък си спомних онзи, дето го видяхме как го направи, и пак си седнах, обзет от доста гадничко чувство, още по-гадно, отколкото когато станах. Да си помогнеш сам е голяма дивотия. Не мога да си помогна сам, дори ако ми се иска да пийна едно.

Следващия път, когато се срещнахме, Джес ни разказа как двете с Морийн отишли да се срещнат със Синди в провинцията.

— Бившата ми жена се казваше Синди — обади се Мартин. Пиеше капучино и четеше „Телеграф“ и дори не слушаше внимателно какво приказва Джес.

— Да, какво съвпадение — опита се да го засече Джес.

Мартин продължи да си пие капучиното.

— Гадост — обади се Джес.

Мартин остави вестника и я погледна.

— Кое?

— За твойта Синди говорим, скапаняко.

Мартин я погледна.

— Ти никога не си се срещала с моята Синди. Бившата ми, Синди. Бившата ми жена.

— Нали това ти разправяме. Двете с Морийн ходихме на онази майна, как там се казваше, за да говорим с нея.

— Торли Хийт — уточни Морийн.

— Тя живее там! — възкликна възмутен Мартин.

Джес въздъхна.

— Ходили сте да се срещнете със Синди?

Джес се протегна към „Телеграф“ и започна да го разлиства, нещо като имитация на неговата липса на интерес. Мартин дръпна вестника от ръцете й.

— Защо, по дяволите, сте го направили?

— Мислехме, че може да ти помогне.

— Как?

— Отидохме да я помолим да се събере отново с теб. Само че тя не пожела. Сдушила се е с оня сляп нещастник. Много добре се е наредила. Нали, Морийн.

Морийн прояви достатъчно здрав разум да забоде поглед в обувките си.

Мартин не откъсваше очи от Джес.

— Ти ненормална ли си? — попита той. — Кой ти позволи да правиш подобно нещо?

— Кой ми бил позволил. Аз си позволих. Живеем в свободна държава.

— И какво щеше да правиш, ако тя беше избухнала в сълзи и ти беше казала: „С удоволствие ще го приема обратно“?

— Щях да ти помогна да си събереш багажа. А ти щеше да направиш каквото ти се казва.

— Ама… — Той издаде някакви нечленоразделни звуци, а след това замълча. — Боже Господи!

— Както и да е, това отпада. Тя те има за съвършен мръсник.

— Ако си бяхте направили труда да вникнете в нещата, които съм ви казвал за бившата си съпруга, щяхте да си спестите юркането напред-назад. Въобразявали сте си, че тя ще се събере отново с мен? Въобразявали сте си, че аз ще се върна при нея?

Джес сви рамене:

— Струваше си да опитаме.

— Ти — изсъска Мартин. — Морийн, на пода няма нищо. Погледни ме. Ти с нея ли отиде?

— Идеята беше нейна — уточни Джес.

— Значи си по-голяма глупачка от нея.

— Всички се нуждаем от помощ — обади се Морийн. — Не всички знаем какво искаме. Вие всички ми помогнахте. Затова исках и аз да ви помогна. Мислех, че това е най-добрият начин.

— Как е възможно да се получи сега, след като не се е получило преди?

Морийн не каза нищо, затова се обадих аз.

— Че кой от нас не се бе опитал да оправи нещо, от което не е излязло нищо преди? Нали вече видяхме каква е другата възможност. Едно голямо шибано нищо.

— А ти какво искаш да си върнеш, Джейджей — попита Джес.

— Всичко, мой човек. И бандата, и Лизи.

— Това е тъпо. Бандата ти е била голям боклук. Виж… — продължи тя, когато забеляза изражението ми. — Не че е боклук. Само че не е… абе нали се сещаш.

Кимнах. Знаех какво се опитва да ми каже.

— А Лизи те е разкарала.

И това ми беше известно. Онова, което не казах, защото щеше да прозвучи безкрайно тъпо, беше, че ако мога да върна времето назад, щях да го върна на последните няколко седмици от живота на бандата, последните няколко седмици с Лизи, нищо че после всичко щеше да се прецака. Тогава все още свирех, все още се виждах с нея — нямаше от какво да се оплаквам, нали така? Добре де, всичко умираше. Само че все още не беше настъпило сегашното мъртвило.

Не знам защо, но ми се стори много освобождаващо да кажа какво точно искам. Когато измислих Космическия Тони заради Морийн, наложих ограничения на суперсилите му, за да разбера как можем да помогнем на Морийн, като си останем практични. Излезе, че тя има нужда от ваканция, че можем да й помогнем, така че Космическия Тони се оказа тип, който си струва да го познавам. Само че ако няма ограничение на суперсилите на Космическия Тони, тогава ти натрисат на главата какви ли не дивотии, като, ами не знам, тогава разбираш каква му е на човек истинската болка. Ние всички толкова се стараем да не казваме какво точно искаме, защото знаем, че не можем да го получим, а също и защото това звучи като истинска неблагодарност, детска постъпка, нещо банално. Може би е така, защото човек отчаяно се стреми да се преструва, че нещата в действителност са съвсем наред, че като ги признаеш пред себе си не стъпваш накриво. Хайде, кажи каквото ти е на сърцето. Може би не е нужно да го изказваш на глас, за да не се забъркаш в някоя неприятност. „Иска ми се никога да не се бях женила за него“. „Иска ми се тя да беше все още жива“. „Иска ми се децата ми да не бяха като нея“. „Иска ми се да бях потънал в пари“. „Иска ми се албанците да се върнат в скапаната Албания“. Каквото и да е желанието, признай го пред себе си. Истината ще те освободи. Или това, или някой ще ти забие един право в зъбите. Да оцелееш в живота, независимо какъв живот водиш, означава да лъжеш, а лъжата разяжда душата ти, така че се откажи от лъжите поне за минутка.

— Искам си бандата — признах аз. — Искам си и момичето. Искам си и бандата, и момичето.

Джес ме погледна.

— Нали вече го каза.

— Не съм го казвал достатъчно често. Искам си и бандата, и момичето. ИСКАМ СИ И БАНДАТА, И МОМИЧЕТО. А ти какво искаш, Мартин?

Той се изправи.

— Искам още едно капучино — отвърна той. — Друг иска ли нещо?

— Не се прави на путьо. Какво искаш?

— И с какво ще ми помогне, като ви кажа?

— Не знам. Ти го кажи, пък ние ще видим какво можем да направим.

Той сви рамене и седна.

— Имаш три желания — обясних му аз.

— Добре. Иска ми се да не бях провалил брака си.

— Да, ама това нямаше да го бъде — каза Джес. — Защото не можеш да си държиш оная работа в гащите. Извинявай, Морийн.

Мартин не й обърна никакво внимание.

— И, разбира се, иска ми се никога да не бях спал с онова момиче.

— Ами то… — започна Джес.

— Млъквай — срязах я аз.

— Не знам — каза Мартин. — Може би ми се иска да не бях такъв кретен.

— Виж, това вече не е чак толкова трудно, нали.

Шегувах се, въпреки че никой не се засмя.

— Защо просто не си пожелаеш да беше спал с онова момиче и да ти се беше разминало? — подсказа му Джес. — На твое място аз бих си пожелала нещо такова. Мисля си, че все още лъжеш. Твърдиш, че искаш тези неща, за да се представиш в по-добра светлина.

— Това желание нямаше да разреши проблема, нали така? Пак щях да си остана кретен. Щяха да ме спипат за нещо друго.

— А защо просто не си пожелаеш да не те хващат за абсолютно нищо? Защо не си пожелаеш… Каква беше оная работа с тортата?

— За какво говориш?

— Имаше нещо за яденето на тортата.

— Като е пред теб я изяждаш ли?

Джес не беше сигурна.

— Сигурен ли си, че беше това? Как можеш да изядеш една торта, ако не е пред теб?

— Идеята е — обясни Мартин, — че и в единия, и в другия случай я имаш. Изяждаш тортата, но кой знае как тя си остава недокосната. Така че „имам“ означава „запазвам“.

— Каква е тази дивотия?

— Точно така е.

— Как е възможно подобно нещо?

— Не е възможно. Затова има такъв израз.

— Какъв е смисълът от шибаната торта? Защо ти е, след като няма да я ядеш?

— Май се отклонихме от темата — намесих се аз. — Идеята беше да си пожелаем нещо, което ще ни направи по-щастливи. Разбирам защо Мартин иска да бъде различен човек.

— Иска ми се Джен да се върне — обади се Джес.

— Да, и това го разбирам. Какво друго?

— Няма друго. Това е.

Мартин изсумтя.

— Не ти ли се иска да не си чак такава отврат?

— Ако Джен се върне, няма да бъда.

— Или поне да не си чак толкова шантава.

— Не съм шантава. Просто, ами… объркана съм.

Последва умислено мълчание. Беше ясно, че не всички на масата са убедени в думите й.

— Значи ще пропилееш другите си две желания, така ли? — попитах я аз.

— Не. Мога да си пожелая още нещо. Ами… Например неизчерпаеми запаси от трева, може би. Също и… Не знам. Ааа, няма да имам нищо против да мога да свиря на пиано.

Мартин сви рамене.

— Боже Господи! Това ли е единственият ти проблем? Че не можеш да свириш на пиано?

— Ако не бях толкова объркана, щях да имам време да свиря на пиано.

Прекъснахме разговора тук.

— Ами ти, Морийн?

— Вече ти казах. Още когато ти обясни, че Космическия Тони може само да урежда разни неща.

— Кажи и на останалите.

— Иска ми се да има начин да помогнат на Мати.

— Можеш да измислиш и нещо по-добро от това, нали? — попита Джес.

Всички се намръщихме.

— Как?

— Виж сега. Чудех се какво ще кажеш. Можеше да си пожелаеш той да е роден нормален. Тогава щеше да си спестиш чистенето на лайна през всички тези години.

Морийн мълча известно време.

— Тогава коя щях да бъда?

— Какво?

— Не знам коя щях да бъда.

— Щеше да си бъдеш Морийн, дърта тъпачке.

— Тя не иска да каже това — отвърнах аз. — Има предвид, че ние сме такива заради нещата, които са ни се случили. Така че ако ни отнемеш това, което ни се е случило, тогава…

— Не, нямам никаква представа — отвърна Джес.

— Ако не се бе случило онова с Джен, както и всички останали неща…

— Като Час и нещо такова ли?

— Именно. Все такива събития. Ти коя щеше да бъдеш?

— Щях да съм различна.

— Именно.

— То това щеше да е направо върхът!

След тези думи прекратихме играта на желанията.

Мартин

Това трябваше да бъде впечатляващ жест, поне така си мислех, да придам завършен вид на нещата, ако изобщо това бе възможно. Точно това е проблемът с младите в днешни дни, нали? Прекалено много филми с хепиенд гледат. Всичко трябва да има завършен вид: със сълзи, усмивки и прегръдка. Всички са научили, открили любовта, забелязали са грешките по поетия от тях път, открили са радостта от моногамията или бащинството, или синовния дълг, или от самия живот. По мое време, на края на филмите хората ги застрелваха едва след като научеха, че животът е празен, ужасен, брутален и къс.

Бяха изминали две или три седмици след разговора за желанията в „Старбъкс“. Кой знае как Джес успя да щракне капана — забележително постижение за човек, който обикновено описва всичко, което се случва, с цял поток от нищо неозначаващи думи, колкото повече, толкова по-добре, нещо като спортен коментатор. Като си спомням как протече всичко, мога да кажа, че на моменти тя неволно бе издала намисленото от нея, или по-точно щеше да се издаде, ако останалите знаехме каква игра играе.

Един следобед, когато Морийн каза, че трябва да се връща, за да види, Мати, Джес потисна кикота си и загадъчно отбеляза, че съвсем скоро ще го види.

Морийн я погледна.

— Да, ще го видя след двайсет минути, ако успея веднага да хвана автобус — обясни тя.

— Да, но след това — отбеляза Джес.

— Това е достатъчно скоро, но е след това, нали? — попитах аз.

— А-ха.

— Виждам го през повечето минути всеки Божи ден — изтъкна Морийн.

Забравихме този разговор, както обикновено забравяме почти всичко, казано от Джес.

Може би седмица по-късно тя започна да проявява доста добре прикрития си досега интерес към Лизи, бившата приятелка на Джейджей.

— Къде живее Лизи? — попита тя Джейджей.

— На Кингс Крос. И преди да си казала каквото и да е, не, не е някой шантаж.

— А какво е, шантонерка? Ха ха. Само се бъзикам.

— Браво. Страхотна шега.

— А къде на Кингс Крос живее? След като не е шантаж.

Джейджей изви очи.

— Нямам намерение да ти кажа къде живее, Джес. Ти май ме имаш за пълен балама.

— Не искам да говоря с нея. Тъпата въртиопашка.

— А би ли ми казала защо е въртиопашка? — попитах я аз. — Доколкото ми е известно, спала е с един-единствен мъж през целия си живот.

— Каква беше онази дума? Нещо дето ми го обяснихте с путьовщината? Извинявай, Морийн.

— „Метафорично“ — напомних й аз. Когато някой използва дума като „путьовщина“, при това като синоним на „метафорично“, струва ми се имаш право да се чудиш дали изобщо познаваш този, който говори. Дори си в правото си да се чудиш дали изобщо я познаваш.

— Именно. Метафорично казано, тя е въртиопашка. Зарязала е Джейджей и сигурно вече излиза с друг.

— Ами не знам — призна Джейджей. — Не съм сигурен, че като ме е зарязала, се е обрекла на самота и безбрачие.

Така продължихме да обсъждаме какви са подходящите наказания за бившите ни, дали смъртта е достатъчно добра за тях и така нататък, и моментът, посветен на Лизи, отлетя, както и много други мигове напоследък, а ние не забелязахме. Само че него все още го имаше, ако някой от нас проявеше достатъчно смелост и усърдие да порови в объркания тийнейджърски мозък на Джес.

Във великия ден обядвах с Тео — въпреки че докато обядвах с Тео, нямах представа, че денят ще бъде велик. Обядът с Тео беше само допреди малко. Не бях говорил с него очи в очи, откакто излязох от затвора.

Той искаше да разговаряме, защото имал „първокласно“ предложение от уважаван издател, готов да публикува автобиографията ми.

— Колко?

— Все още не е станало въпрос за пари.

— Мога ли да те попитам тогава какво му е първокласното?

— Сети се, де. Това е смислено предложение. Един път работа.

— Това пък какво трябва да означава?

— Истинско е, не е въображаемо.

— А какво означава „истинско“ с истински думи? Кажи?

— Ставаш много труден, Мартин. Надявам се не ми се сърдиш, че ти го казвам. Съвсем не си най-безпроблемният ми клиент, който е на върха на славата си. А аз положих доста старания, за да осъществя тази възможност.

За момент се разсеях, защото усетих, че под краката ми има слама. Обядвахме в ресторант, наречен „Фермата“, и всичко, което се сервираше, се доставяше от някаква ферма. Супер, нали? Месо! Картофи! Зелена салата! Каква идея само! Сигурно сламата им трябваше, иначе цялата идея щеше да пропадне поради липса на въображение. Иска ми се да ви кажа, че сервитьорките бяха някакви веселячки, едри и червенобузести, препасани с престилки, само че те, разбира се, бяха кисели, хърбави, бледи и облечени в черно.

— Какви старания си положил, Тео? Ако е истина това, което казваш, някой ти се е обадил и ти е предложил да плати за автобиографията ми добра сума.

— Виж. Аз им звъннах и предложих идеята, защото реших, че може и да им допадне.

— Ясно. А те заинтересуваха ли се?

— Следващия път се обадиха те.

— С първокласното си предложение.

Тео се усмихна снизходително.

— Ти май не си много наясно със света на книгоиздаването, нали?

— Не бих казал. Знам само това, което ти ми каза по време на този обяд. Което означава, че хората се обаждат, за да направят значителни предложения. Очевидно затова сме тук.

— Не бива да се опитваме да тичаме, преди да сме се научили да ходим.

Тео започваше да ме дразни.

— Добре. Съгласен съм. Разкажи ми сега за ходенето.

— Не, виж… Дори ходенето е тичане. В тази работа трябва да проявим много повече такт.

— Значи аз те попитах нещо, а ти ми говориш, че ходенето било тичане.

— Не бързай.

— Боже Господи, Тео!

— Тази реакция не е каквато трябва, ако ми позволиш да изтъкна. Не бъди толкова шумен и напорист.

Така и не чух повече за това предложение, затова не можах да разбера какъв бе смисълът на обяда.

Джес свика спешна среща за четири часа в обикновено празния подземен етаж на „Старбъкс“ на Ъпър Стрийт, в една от онези зали, пълни с канапета и маси, където човек се чувства като в собствения си хол, стига във вашия хол да няма прозорци и да си свикнал да пиеш от хартиени чаши, които никога не изхвърляш.

— Защо долу? — попитах я аз, когато тя ми се обади.

— Защото ще си говорим за лични неща.

— Какви са тези лични неща?

— Сексуални.

— Господи. Нали и другите ще бъдат там?

— Да не би да си мислиш, че аз имам да ти говоря разни лични сексуални неща?

— Надявам се да не е така.

— Да бе, още малко и ще кажеш, че фантазирам за теб.

— До скоро.

Качих се на автобус деветнайсет от Уест Енд към Ъпър Стрийт, защото парите ми най-сетне бяха свършили. Бяхме профукали всичко, което събрахме от появата си в дискусионните предавания и измъкнахме от господин заместник-министъра, а аз нямах работа, на която да разчитам. Така че, макар веднъж Джес да обясни как такситата били най-евтиният превоз, защото те откарват, където трябва, за определена такса, парите се плащат едва когато стигнеш на желаното място, аз прецених, че не е работа да профуквам последните си пари за такси. Освен това, двамата с шофьора щяхме да прекараме цялото пътуване в обсъждане на похожденията ми, как това си било съвсем нормално, че тя сама си го е търсила и така нататък. От известно време предпочитам шофьорите на минитакситата, защото те са толкова незапознати с жителите на Лондон, колкото и с географията на Лондон. На два пъти в автобуса ме познаха, а единия път човекът изяви желание да ми прочете много подходящ за целта пасаж от Библията.

Бях пред „Старбъкс“, когато млада двойка влезе пред мен и веднага се насочи надолу. В първия момент ми стана приятно, разбира се, защото това означаваше, че сексуалните приказки на Джес ще бъдат изказани с тих глас, ако изобщо се стигнеше до тях. Но след това, докато се редях на опашка за чай с мляко, разбрах, че това не означава нищо, тъй като Джес не знае какво е това притеснение и стомахът ми започна да се преобръща по онзи странен начин, който го научи, откакто станах на четирийсет. Добре поне че не издава звуци. Старите стомаси не издават звуци. Все едно, че едната стена на стомаха ти е език, а другата е батерия. В моменти на напрежение, двете страни се докосват и последствията са трагични.

Първият човек, когото видях долу, беше Мати в инвалидната количка. От двете му страни бяха застанали двама яки болногледачи, които сигурно го бяха свалили по стълбите. Единият говореше с Морийн. Докато се опитвах да разбера какво прави Мати в „Старбъкс“, две дребни руси момиченца се втурнаха към мен с викове „Тати! Тати!“ и дори в този момент не осъзнах веднага, че това са дъщерите ми. Грабнах ги на ръце, притиснах ги до себе си и се опитах да не заплача, докато оглеждах залата. Пени бе тук и ми се усмихваше, а Синди се бе настанила на маса в далечния край и изобщо не се усмихваше. Джейджей бе прегърнал двойката, която влезе пред мен, а Джес стоеше с баща си и една жена, която сигурно беше майка й — имаше типичния за съпруга на министър вид. Беше висока, скъпо облечена и обезобразена от отвратителна усмивка, която прикриваше всякакви чувства, все едно че бе настъпила нощта на изборите. На китката й имаше от онези червени ленти, които носи Мадона, така че колкото и да се опитваше да го прикрие, тя се увличаше по духовното. Като знаех колко си пада Джес по мелодраматични обрати, нямаше да се изненадам, ако изневиделица се появеше сестра й, затова се огледах внимателно, за да се уверя, че я няма. Джес беше облечена в пола и сако, и нещо необичайно: човек трябваше да се приближи чак на сантиметри, за да се уплаши от грима й.

Пуснах момичетата и ги поведох към ъгъла при майка им. Махнах на Пени, колкото да не се чувства самотна и изоставена.

— Здравей. — Наведох се, за да целуна Синди по бузата, но тя умело се отдръпна.

— Какво те води насам?

— Лудото момиче изглежда си е набило в главата, че може да ни помогне.

— А-ха. А обясни ли как?

Синди изсумтя. Останах с чувството, че ще изсумти каквото и да кажа, че сумтенето се е превърнало в предпочитания й начин на общуване, затова клекнах, за да поговоря с децата.

Джес плесна с ръце и застана в средата на залата.

— Прочетох за нещо подобно в Интернет — обясни тя. — Нарича се интервенция. В Америка го правят непрекъснато.

— Непрекъснато — провикна се Джейджей. — Друго нищо не правим.

— Разбирате ли, ако някой е прецакан…, ако е прекалил с наркотици или пиене, или каквото и да е, тогава приятелите и семейството, абе които там могат, се събират и се оправят с него, нали разбирате. Оправят цялата шибана каша. Извинявай, Морийн. Извинявайте, мамо и татко, извинявайте, момиченца. Само че тук е малко по-различно. В Америка имат умели… ох, мамка му, забравих как се казва. В уебсайта се казваше Стив.

Тя порови в джоба на сакото и извади някакъв лист.

— Фасилитатор. Трябва да имаш умел, опитен фасилитатор, а ние си нямаме. Не знам кого мога да помоля. Не познавам човек с такъв опит и умения. Освен това, тази интервенция действа по обратен начин. Защото ние ви молим да се намесите. Ние се обръщаме към вас, а не сте вие тези, които идвате при нас. Ние ви казваме, че имаме нужда от вашата помощ.

Двамата болногледачи, които бяха дошли с Мати, очевидно се чувстваха неловко и Джес забеляза.

— Не вие, момчета — успокои ги тя. — Не е нужно вие да правите каквото и да е. Честно казано, вие сте тук, за да има повече хора от страна на Морийн, щото… Искам да кажа, че тя си няма никого, нали? Затова си казах, че вие двамата и Мати сте по-добре, отколкото тя да остане сама, нали? Щеше да се почувстваш много кофти, Морийн, да видиш как всички се събират, а ти да останеш сама.

Не можех да отрека загрижеността на Джес. А и след като бе захапала нишката, нямаше пускане. Морийн се опита да се усмихне в знак на благодарност.

— Както и да е. А сега да ви кажа кой кой е. В ъгъла на Джейджей са бившата приятелка Лизи и неговият приятел Еди, който е свирел в скапаната му банда. Ед долетя специално от Америка. С мен са мама и татко, а не е лесна работа те двамата да се озоват заедно на едно място, ха-ха. С Мартин са бившата му съпруга, дъщерите му и бившата му приятелка. Може и да не е бивша, кой знае? Накрая на срещата, може да си е върнал и съпругата, и приятелката.

Всички се разсмяха и погледнаха Синди и смехът веднага секна, защото разбраха, че ще има неблагоприятни последствия.

— С Морийн са синът й Мати и две момчета, които работят в дома за инвалиди. Та каква е идеята ми. Ще си поговорим известно време с нашите хора, ще наваксаме пропуснатото. След това ще се разменим и ще поговорим с хората на някой друг. Така че ще се получи нещо като кръстоска между американския вариант и родителско-учителска среща, когато приятели и роднини седят в някой ъгъл и чакат учителите да поговорят с тях.

— Защо? — попитах аз. — Защо е необходимо това?

— Не знам. Просто така. За да се посмеем. А и ще научим някои неща, нали? Разни работи един за друг. И за нас самите.

Тя пак започна с нейните идеи за хепиенд. Истина е, че бях научил някои неща за другите, но нищо, което можеше да ми бъде от полза. Можех да кажа на Ед името на бандата, в която е свирил, на семейство Крайтън можех да кажа името на изчезналата им дъщеря; в същото време ми се струваше, че за тях това едва ли ще бъде от полза, едва ли ще ги дари с покой.

Както и да е, какво може да научи човек освен разни разписания и името на министър-председателя на Испания. Аз лично се научих да не спя с петнайсетгодишни, но това го бях научил отдавна — десетилетия, преди да преспя с петнайсетгодишната. Проблемът беше в това, че тя ми каза, че била на шестнайсет. Така че бях ли се бях научил да не спя нито с шестнайсетгодишни, нито с привлекателни млади жени? Не. А и всички, които бях интервюирал, ми казваха, че като са направили това или онова — докато са се възстановявали от рак, докато са изкачвали някой връх, докато са изпълнявали ролята на някой сериен убиец във филм — са научили нещо за самите себе си. В онези моменти кимах и се усмихвах замислен, докато чаках да ги закова с някой въпрос: „Какво научихте от болестта рак? Че не ви е приятно да сте болен? Че не искате да умрете? Че от перуката, която носите, главата ви сърби? Хайде, кажете по-точно.“ Предполагам, че това е нещо, което те си казват, за да се убедят, че преживяното е нещо ценно, а не пълна загуба на време.

През последните няколко месеца бях в затвора, загубих и последната частица самоуважение, която притежавах, отчуждих се от децата си и обмислях напълно сериозно възможността да се самоубия. Искам да кажа, че всичко това бе психологическият еквивалент на рака, нали? А това е нещо много по-значително, отколкото да изиграеш роля в някой филм. Как тогава стана така, че не научих абсолютно нищо? А какво се предполагаше, че трябва да науча? Да, истина е, че открих, че съм силно привързан към самоуважението си и искрено съжалявам, че вече го няма. Освен това открих, че затворът и бедността изобщо не са за мен. Знаете ли, можех да ви го кажа още преди това. Наречете ме досаден и банален, но предполагам, че хората могат да научат повече за себе си и без да се разболеят от рак. Ще имат и много повече време, и много повече енергия.

— И така — продължи Джес. — Кой при кого ще отиде?

В този момент неколцина разюздани френски тийнейджърчета се появиха сред нас, понесли чаши кафе. Насочиха се към свободна маса до инвалидната количка на Мати.

— Ало — озъби се Джес. — Къде си въобразявате, че сте тръгнали? Марш всички горе.

Те я зяпнаха.

— Хайде, движение, няма кой да ви чака цял ден. Къш, къш, къш. Schnell27. Plus vitement28. — Тя ги разкара към стълбите и те се отдалечиха, без да се оплакват. Джес бе просто още една от агресивните местни, които те не разбираха в тази и без това агресивна и неразбираема страна. Седнах на масата на бившата си съпруга и отново помахах на Пени. Беше същият жест като на претъпкано парти, нещо като кръстоска между „Отивам за напитки“ и „Ще ти звънна“ и малка доза „Може ли сметката, ако обичате?“. Пени кимна, сякаш бе разбрала. И тогава, колкото и да бе неподходящо, аз потрих длани, сякаш очаквах с огромно нетърпение чудесните полезни знания по пътя на самоопознаването, с които щях да се сдобия.

Морийн

Не знаех за какво мога да говоря. Ами че на Мати просто нямаше какво да му кажа. А пък с двете момчета от дома изобщо нямах представа за какво мога да си говоря. Попитах ги дали искат чаша чай, но те отказаха, а след това се поинтересувах дали им е било трудно да свалят Мати по стълбите и те отвърнаха, че след като са били двамата не е имало проблем. Тогава обясних, че дори десет такива като мен не биха успели да го свалят, а те се разсмяха и тогава останахме да се гледаме, без да знаем какво да си кажем. Тогава по-ниският, австралиец, който приличаше на един робот, какъвто Мати имаше, с квадратна глава и квадратно тяло, ме попита за какво е това събиране. Аз не бях допускала, че те не знаят.

— Опитвах се сам да разбера, но така и не успях.

— Да — съгласих се аз. — Така е. Много е объркващо.

— Хайде, кажи. Не ни мъчи повече. Стив реши, че всички вие си имате парични проблеми.

— Някои от нас имат. Аз нямам.

Никога не ми се е налагало да се притеснявам заради парите. Получавам инвалидна пенсия, живея в къщата на майка, а и тя ми беше оставила малко пари. А ако не ходите никъде и не правите нищо, животът е евтин.

— Но ти също имаш някакви неприятности — настоя квадратният.

— Да, имаме неприятности — отвърнах аз. — Само че те са от друго естество.

— Така е, за него знам, че си има неприятности — отвърна другият, Стивън. — Онзи от телевизията.

— Да, той наистина си има неприятности — потвърдих аз.

— А ти откъде го познаваш? Не мога да си представя, че ходите по едни и същи нощни клубове.

И им разказах всичко. Нямах намерение. Просто така се получи. След като веднъж започнах, вече нямаше значение какво и колко ще им разкажа. Когато приключих, осъзнах, че не трябваше да казвам и дума, въпреки че те се държаха много мило и ми казаха, че много съжаляват, все такива неща.

— Нали няма да разкажете в дома? — попитах аз.

— Защо да им казваме?

— Защото, ако разберат, че съм имала намерение да изоставя Мати завинаги, може да откажат да го приемат отново. Следващия път, когато се обадя да го гледате, могат да решат, че пак мисля да скоча от някой покрив.

Така че се споразумяхме. Те ми дадоха името на друг такъв център наблизо, частен, който бил по-добър от техния и аз им обещах, че ако реша да свърша със себе си, ще се обадя там.

— Не че нас не ни е грижа — обясни квадратният, Шон. — Не че нашият център не иска да поема грижите за Мати. Просто не искаме всеки път, когато ни се обадиш, да се чудим дали не си в беда.

Не знам защо, но тези думи ме направиха щастлива. Двама мъже, които почти не познавах, ми казаха да не им звъня, ако реша да се самоубия, а аз имах желание да ги прегърна. Не исках хората да ме съжаляват. Исках да ми помогнат, дори ако това означаваше да кажат, че не могат да ми помогнат, дано не ви прозвучи като някой ирландски виц. Странното е, че Джес се опитваше да направи тъкмо това, когато организира тази сбирка. Тя не очакваше аз да постигна каквото и да е и бе поканила двамата болногледачи единствено защото Мати не можеше да мръдне без тях, а само за пет минути те ме накараха да се чувствам по-добре.

Със Стивън и Шон наблюдавахме другите известно време, за да разберем как се справят. При Джейджей беше най-добре, защото все още не бе успял да се скара с приятелите си. Мартин и съпругата му наблюдаваха мълчаливо как дъщерите им рисуваха картина, а Джес и родителите й си крещяха. Това може и да беше добър знак, ако крещяха за каквото трябва, само че от време на време Джес писваше за нещо и то май нямаше нищо общо с помощта. Например:

— Никога не съм докосвала тъпите скапани обеци.

Всички в стаята чуха това и с Мартин и Джейджей се спогледахме. Никой от нас нямаше представа за какви обеци става въпрос, затова не искахме да отсъждаме, но беше много трудно да си представим, че въпросните обеци са същността на проблема при Джес.

Дожаля ми за Пени, защото седеше сама, затова я попитах дали не иска да дойде в нашия ъгъл.

— Сигурна съм, че имате достатъчно неща, които да обсъждате — отвърна тя.

— Не — уверих я аз. — Вече приключихме, наистина.

— При вас е най-хубавият мъж от всички присъстващи — отбеляза тя. Говореше за Стивън, високия болногледач, и когато аз го погледнах от другия край на стаята, разбрах какво иска да каже. Той беше рус, с дълга гъста коса и ясни сини очи, а усмивката му стопляше цялото помещение. Беше тъжно, че не бях забелязала, но вече не исках да мисля за подобни неща.

— Ела тогава и поговори с него. Той с удоволствие ще се запознае с теб — подканих я аз. Не бях сигурна, че ще стане така, но ако нямаш какво да правиш, освен да стоиш до едно момче в инвалидна количка, поне според мен щеше да си достатъчно щастлив да се запознаеш с красива жена, която се показва по телевизията. Не мога дори да си припиша заслугите, защото не бях направила нищо, освен че казах онова, което казах, но бе странно, че се случиха толкова много неща, след като Пени се приближи до застаналия край бара Стивън.

Джес

По всичко личеше, че с изключение на мен, останалите си прекарваха добре. Аз направо се скапах. Да не говорим, че изобщо не беше честно, защото ми отне цяла вечност, докато организирам тази работа с интервенцията. Влязох в Интернет и открих имейла на оня тип, дето бил мениджър на бандата на Джейджей. Та той ми даде телефонния номер на Ед и аз висях до три сутринта, за да го хвана, когато се прибира от работа. Когато му обясних как се е разкапал Джейджей, той се съгласи да дойде, след това се обадил на Лизи и й разказал, та тя също се съгласила. А после трябваше да се занимая със Синди и децата и тя стана една, като работа на пълен работен ден цялата седмица, и какво остана за мен? Лайна и помия. Защо ли бях решила, че има някаква тъпа полза, ако говоря с тъпия ми баща и тъпата ми майка? Нали говоря с тях всеки скапан ден и никога не става нищо. Защо изобщо си въобразявах, че ще има някаква полза? Какъв беше смисълът да събирам и Мати, и Пени, и всички? Защо ни трябваше да идваме в „Старбъкс“? Надявах се да им уврят главите, особено след като обявих, че сме се събрали, защото имахме нужда от помощта им. Обаче мама взе че повдигна въпроса за обеците и аз вече имах чувството, че съм довлякла някакви непознати от улицата и съм ги помолила да ме осиновят или все едно какво.

Никога няма да забравим обеците. И на смъртния й одър ще говорим пак за тях. Те май са нейният вариант на псувня. Когато тя ме ядоса, аз непрекъснато разправям „шибано“ това, „шибано“ онова, а когато аз я ядосам, тя започва да се разправя с обеците. И без това обеците не бяха нейни — бяха на Джен, и както вече й бях казала, изобщо не ги бях докосвала. Навила си е на пръста, че през всички онези ужасни седмици отначало, когато стояхме край телефона и чакахме полицията да ни кажат, че са открили тялото й, обеците са били върху нощното шкафче на Джен. Мама твърди, че влизала в стаята й и сядала на леглото всяка вечер и имала нещо като фотографска памет за нещата, които виждала, и дори сега си спомня къде били обеците, поставени до празната чаша от кафе и някаква там книжка с меки корици. След това, когато всичко започна да се връща към нормалния си ритъм: и училището, и животът, поне доколкото бе възможно, обеците изчезнаха. Изводът бе, че няма кой друг освен мен да ги вземе, защото съм крадла. Такава съм, признавам. Само че аз свивам главно пари, колкото успея да докопам. Обеците бяха на Джен, не техни, а тя си ги беше купила на пазара „Камдън“ за около пет кинта.

Не съм съвсем сигурна, но не се опитвам да се самосъжалявам, или каквото там биха решили някои. Само че родителите винаги предпочитат едно от децата си, нали? И как може да е иначе? Кажете, как биха могли господин и госпожа Миноуг да не предпочитат Кайли пред другата си щерка? Джен никога не крадеше от тях; тя непрекъснато четеше книги, справяше се добре в училище, разговаряше с татко за избори и политическа тактика, никога не драйфаше на пода пред финансовия министър, абе нищо такова, честно ви казвам. Вземете драйфането например. Беше заради смрадливия фалафел. Бях се чупила от училище и бяхме дръпнали по две цигарки с трева, бяхме обърнали по два коктейла с ром, така че следобедът не беше от ония най-развихрените. Изобщо нищо особено. След това изядох онзи фалафел малко преди да се прибера вкъщи. Усетих как въпросният фалафел се надига още докато пъхах ключа в бравата, затова знаех, че от него ми е станало зле. Така и не ми остана време да стигна до тоалетната. А татко се беше заврял в кухнята с оня скапаняк от финансите, аз се опитах да се добера до мивката, но не успях. Навсякъде плисна фалафел и коктейл с ром. Щях ли да повърна, ако не се бях натъпкала с фалафел? Не. Той повярва ли, че било заради фалафела? Не. Щяха ли да повярват на Джен? Да, щяха, защото тя нито пиеше, нито пушеше трева. Не знам. Все стават такива едни — фалафели и обеци. Всички знаем как да говорим, ама никой не знае какво да каже.

След като отново се започна с обеците, мама тръгна да пита какво съм била искала. Затова аз веднага й се сопнах и я попитах не е ли чула какво съм казала, а тя продължи да се заяжда като попита кое е трябвало да чуе. Обясних, че става въпрос за речта ми, в която съм казала, че се нуждая от помощ, а тя попита това какво трябвало да означава и какво трябвало те да направят, което вече не са го били направили.

Ами то май и аз не знаех. Хранят ме и ме обличат и ми дават кинти за пиячка и ме образоват и каквото там трябва. Когато говоря с тях, слушат. Просто си мислех, че като им кажа, че трябва да ми помогнат, ще ми помогнат. Дори не си бях давала сметка, че аз не мога да кажа нищо, че те не могат да кажат нищо, че не могат да направят нищо.

Така че моментът, в който мама ме попита с какво могат да помогнат, ми се стори същият, като момента, в който оня тип скочи от покрива. Искам да кажа, че не беше нито толкова ужасно, нито толкова страшно, никой не беше умрял, бяхме вътре и така нататък. Нали знаете, обаче, как кътате разни работи някъде дълбоко в главата си и си ги пазите за черни дни? Например си казвате, че ако един ден повече не издържате, ще скочите. Един ден, когато стане страшна прецаквация, тогава ще зарежа всичко и ще помоля мама и тати да ми платят гаранцията. Както и да е, запасите за въображаемия черен ден ги нямаше, а най-смешното беше, че никога не бях имала такива запаси.

Затова и направих така, както обикновено правя в подобни моменти. Казах на мама да ходи да се гръмне, казах и на баща ми да ходи да се гръмне и се разкарах, въпреки че трябваше да поговоря с приятелите и роднините на някой друг. Когато стигнах най-горе на стълбите, се почувствах като пълна глупачка, само че бе прекалено късно да се върна, затова продължих навън, излязох на Ъпър Стрийт, спуснах се в метрото и се качих на първия влак, който мина. Никой не тръгна след мен.

Джейджей

В мига, в който видях Ед и Лизи в салона, усетих припламването на тази неуловима искрица надежда. Сякаш нещо ми подсказа, ето, това е! Дошли са, за да ме спасят! Останалата част от бандата са се наточили да изнесат нещо голямо довечера, а след това двамата с Лизи ще се приберем в готиния апартамент, който тя е наела специално за нас двамата! Сигурно с това се е занимавала през всичкото време! Обикаляла е да търси апартамент и го е обзавеждала! И… Кой е този дъртофел, дето приказва с Джес? Дали не е изпълнителният директор на някое звукозаписно студио? Да не би Ед да е уредил нещо? Не, не е уредил нищо. Това е бащата на Джес, а по-късно разбрах, че Лизи си е хванала ново гадже, някакъв с къща в Хампстед и собствена компания за графичен дизайн.

Опомних се бързо. По лицата и в гласовете им нямаше вълнение, затова знаех, че нямат хубави новини за мен, нито пък ще ме зарадват с нещо за бъдещето. Забелязах обич и загриженост и честно да ви кажа, очите ми се насълзиха; прегръщах ги дълго, за да не видят как съм се разкиснал. Само че те двамата бяха дошли в „Старбъкс“, защото им е било казано да дойдат в „Старбъкс“, и никой от тях нямаше представа каква е целта на това събиране.

— Какво става, мой човек? — попита Ед. — Разбрах, че нещата при теб не вървят кой знае колко.

— Ами не — отвърнах аз. — Все нещо ще изскочи. — Искаше ми се да вметна нещо от Дикенс, но пък нямах желание Ед да почне да ми се зъби, преди да сме поговорили.

— Тук нищо няма да изскочи — заяви той. — Трябва да се прибереш вкъщи.

Не ми се обясняваше цялата работа с деветдесетте дена, затова промених темата.

— Ами ти — започнах аз. Беше с някакво велурено яке, което имаше вид на скъпо, и бели джинси. Косата му още беше дълга, но ми се стори лъскава и гъста. Приличаше на онези скапаняци, дето излизат с тях момичетата от „Сексът и градът“.

— Никога не съм искал да изглеждам както изглеждах едно време. Изглеждах така, защото нямах кьорава пара. Да не говорим, че никога не отсядахме на места, където имаше нормални душове.

Лизи се усмихваше любезно. Беше ми трудно, докато двамата бяха до мен — все едно, че първата и втората ти съпруга са се събрали, за да ти дойдат на свиждане в болницата.

— Никога не ми е минавало през ум, че си се превърнал в един примирен нещастник — отбеляза Ед.

— Внимавай какви ги приказваш. Та това е официалният клуб на примирените нещастници.

— Да, ама от това, което чувам, останалите си имат достатъчно основателни причини. А ти? Ти нямаш такива, приятел.

— А-ха. Май така изглежда.

— Не исках да кажа това.

— Някой иска ли кафе? — попита Лизи.

Не ми се искаше тя да ни остави.

— Ще дойда с теб — предложих аз.

— Всички ще отидем заедно — заяви Ед. Затова отидохме заедно. Ние с Лизи мълчахме, а Ед продължи да дрънка и всичко беше като последните две години от живота ми, събрани в една опашка за капучино.

— За хора като нас, рокендролът е като колежа — заяви Ед, след като бяхме поръчали. — Ние сме момчета от работническата класа. Не можем да си позволим да миткаме безцелно като мамини синчета, освен ако не станем част от някоя банда. Следват няколко добри години, след това бандата започва да понасмърдява, турнетата също понасмърдяват, хроничното безпаричие също понасмърдява. Затова си намираш работа. Това е животът, мой човек.

— Значи, накратко казано, всичко смърди… Същата работа като дипломата от колежа. Или като завършването на гимназията.

— Именно.

— А кога ще започне да понасмърдява за Дилън? Или за Спрингстийн?

— Сигурно когато са отседнали в някой мотел, където не им разрешават да ползват топлата вода до шест вечерта.

Истина бе, че на последното ни турне останахме в такъв един мотел в Южна Каролина. Аз, обаче, си спомням шоуто, което беше велико, а пък Ед си спомняше душовете, които бяха отврат.

— Както и да е, аз познавах Спрингстийн. Е, поне го гледах на едно турне. А ти, господин Джейджей, си много далече от Спрингстийн.

— Благодаря ти, приятелю.

— Мама му стара, Джейджей. Какво очакваш да кажа? Добре, ти си Спрингстийн. Ти си един от най-успешните изпълнители в историята на музикалния бизнес. Ти беше на корицата на „Тайм“ и „Нюзуик“ в една и съща седмица. Пълниш стадионите нощ след нощ, мътните да те вземат, дано. Ето. Сега вече по-добре ли се чувстваш? Господи. Вземи да пораснеш, мой човек.

— А ти какво, взе, че изведнъж порасна, защото твоят старец те е съжалил и те е назначил да закачваш на хората незаконна кабелна телевизия, така ли?

Ушите на Ед почервеняваха, когато се канеше да започне да раздава крошета. Едва ли на някой друг на този свят, освен на мен, тази информация ще му бъде от полза, защото по очевидни причини той не си създава трайни връзки с хората, които е ударил, затова и те никога не научават малката подробност за ушите — просто не се задържат около него достатъчно дълго. Може би аз съм единственият, който е наясно кога е моментът да залегне.

— Ушите ти почервеняха — предупредих го аз.

— Майната ти.

— И прелетя толкова път, за да ми го кажеш?

— Майната ти.

— Престанете и двамата — намеси се Лизи. Не бях сигурен, но доколкото си спомням, последния път, когато бяхме тримата заедно, тя каза абсолютно същото.

Оня, дето ни правеше кафето, ни наблюдаваше внимателно. Познавахме се по физиономия и се поздравявахме, а и той беше свестен; беше студент и два пъти си бяхме говорили за музика. Той много харесвал „Уайт Страйпс“, а аз се опитвах да го накарам да послуша „Мъди Уотърс“ и „Улф“. Май сега го бяхме стреснали.

— Слушай — обърнах се аз към Ед. — Идвам често тук. Ако си решил, че искаш да ми сриташ задника, давай да ходим навън.

— Благодаря — обади се „Уайт Страйпс“. — Нали знаете, че нямаше да е проблем, ако бяхте сами, защото сте редовен клиент, а ние много се грижим за редовните си клиенти. Само че… — Той посочи натрупалата се зад нас опашка.

— Не, няма нищо, мой човек — казах аз. — Благодаря.

— Да ви оставя ли кафетата на щанда?

— Разбира се. Няма да се бавим. Той обикновено се успокоява след един добър тупаник.

— Майната ти.

И така, излязохме на улицата. Беше студено и тъмно, и мокро, а ушите на Ед бяха като две малки факли в нощта.

Мартин

Не бях разговарял с Пени от онази сутрин, когато по вестниците се появи историята с ангела. Винаги мислех за нея с много обич, но истината бе, че тя не ми липсваше — нито сексуално, нито социално. Либидото ми си беше взело отпуска (и не биваше да пренебрегвам възможността да е решило да се пенсионира преждевременно и никога повече да не се върне на работното си място). Общувах единствено с Джейджей, Морийн и Джес, което означаваше, че и в това отношение съм наникъде, защото поне за момента те ми бяха достатъчни. И въпреки това, когато забелязах, че Пени флиртува с единия от болногледачите на Мати, ме обзе заслепяващ гняв.

Това не е парадокс, ако разбирате нещо от необяснимата човешка природа. (Може и да съм използвал тези думи преди и затова сигурно я няма старата тежест, а и психологическата ми преценка не е толкова точна. Следващия път ще се позова на необяснимата непоследователност и няма изобщо да споменавам човешката природа.) Ревността може да сграбчи човек по всяко време, а пък болногледачът беше висок и млад, загорял и рус. Естествено, че ще ме вбеси, както бе застанал сам тук в „Старбъкс“, а и където и другаде в Лондон да се намирахме.

Както и да е, като се замислям, май съм сигурен, че съм си търсил извинение да се откъсна от милата семейна среща. Както подозирах, не бях научил нищо за себе си през последните няколко минути. Нито презрението на бившата ми съпруга, нито цветните моливи на дъщерите ми допринесоха да си изясня някои неща, както й се искаше на Джес.

— Благодаря — обърнах се към Пени.

— Няма защо. И без това не бях заета, а Джес каза, че можело да помогне.

— Няма — отвърнах аз и веднага се почувствах като истински неблагодарник. — Не ти благодаря за това. Благодаря ти, че флиртуваш пред мен. С други думи, благодаря ти за едно нищо.

— Това е Стивън — представи го Пени. — Той се грижи за Мати и понеже беше сам, дойдох да си поговорим.

— Здрасти — обади се Стивън. Погледнах го злобно.

— Сигурно си въобразяваш, че си велик — продължих да съскам аз.

— Моля? — попита той.

— Мартин! — надигна предупредително глас Пени.

— Чу ме — не спрях аз. — Самодоволен надувко.

Имах чувството, че в другия ъгъл, където момичетата оцветяват картинката, има още един Мартин — по-мил, по-любезен Мартин — който наблюдава сцената и не може да помръдне и за момент се зачудих дали е възможно да отида при него.

— Върви си, преди да си се направил на пълен глупак — прошепна Пени. Това е достатъчно показателно за благородството на Пени. Тя бе забелязала отдалече как ме обхваща лудостта и бе предвидила, че все още имам шанс да се спася. Не толкова безпристрастни наблюдатели биха казали, че същата тази лудост вече ме е обхванала. Нямаше значение, защото нямах никакво намерение да ходя където и да е.

— Много е лесно да си болногледач, нали?

— Не много — отвърна Стивън. Той допусна елементарната грешка да отговори на въпроса ми така, сякаш бе зададен на добра воля, без всякаква злоба. — Искам да кажа, че ти дава много, но… Часовете на работа са дълги, заплатата е нищожна, има и нощни смени. Някои от пациентите са трудни. — Той сви рамене.

— Някои от пациентите са трудни — повторих аз с подигравателен мрънкащ глас. — Заплатата е нищожна. Нощни смени. Глупости на търкалета.

— Шон — обърна се Стивън към партньора си. — Ще почакам горе. Този тип нещо не е на себе си.

— Ще стоиш и ще чуеш каквото аз имам да ти казвам. Вече те изслушах, докато ми се правеше на национален герой. Сега ти ще слушаш.

Май нямаше нищо против да остане на мястото си още няколко минути. Подобно противно държание сякаш хипнотизираше и приковаваше хората, това ми беше ясно, а аз се надявам да не прозвучи надуто, когато казвам, че моята известност, или поне това, което бе останало от нея, допринасяше за успеха на зрелището. Обикновено известните личности от малкия екран се държаха зле само в нощни клубове, докато са в компанията на други известни личности от малкия екран, така че решението ми да смачкам болногледача, докато съм трезвен, при това в един от салоните на „Старбъкс“, бе доста дръзко, може би дори абсурдно. Не че Стивън прие думите ми лично, щеше да е същото, ако бях решил да осера обувките му. Външният израз на натрупаното в теб невинаги е достатъчно директен.

— Мразя хора като теб — продължих аз. — Возиш едно дете инвалид и плачеш за медал. Много ли е трудно, а?

В този момент, трябва да призная със съжаление, че стиснах дръжките на инвалидната количка на Мати и започнах да го возя напред-назад. Изведнъж ми се стори много подходящо да подпра ръка на ханша си, докато го правя, единствено за да покажа, че разхождането на инвалиди в количка е детска работа.

— Мамо, погледни тати — извика една от дъщерите ми (със съжаление трябва да призная, че не знам коя) с искрено удоволствие. — Много е смешен, нали?

— Я виж — обърнах се към Пени. — Какво ще кажеш? Сега вече по-привлекателен ли ти се струвам?

Пени ме гледаше така, сякаш наистина бях започнал да осирам обувките на Стивън и този поглед отговори на въпроса ми.

— Моля за внимание — провикнах се аз, въпреки че всичкото внимание вече бе насочено към мен. — Не съм ли велик? Не съм ли направо велик? Русокоско, да не би да мислиш, че е трудно? Ще ти кажа какво е трудно, слънчево момче. Трудно е…

Тук, обаче, думите свършиха. Оказа се, че не разполагах с примери за нещо трудно от професионалния си живот, които да му пробутам. Трудностите, които ми се бяха стоварили напоследък, се струпаха, след като преспах с недораслата тийнейджърка, което означаваше, че не са особено подходящи, за да предизвикат съчувствие.

— Трудно е, когато… — Трябваше ми нещо, с което да довърша изречението. Всичко щеше да ми свърши работа, дори нещо, което не бях изпитал на свой гръб. Раждане? Шампионат по шах? Нищо не ми дойде наум.

— Свърши ли, приятел? — попита Стивън.

Кимнах, опитвайки се по този начин да покажа, че съм прекалено ядосан и отвратен, за да продължа. След това използвах единствената възможност, която имах, и последвах Джес и Джейджей навън.

Морийн

Джес винаги се измъкваше по този начин, така че нямах нищо против, че си тръгна. Само че, когато излезе и Джейджей, а след това и Мартин… Подразних се, честно да ви кажа. Според мен е неучтиво да се постъпва така, след като толкова много хора са си направили труд да дойдат. А пък Мартин се държа толкова странно, докато буташе количката на Мати напред-назад и питаше всички дали не е велик. Как може някой да си помисли, че е велик? Изобщо не приличаше на велик човек. По-скоро на луд. Джейджей постъпи най-добре, като отведе и гостите си — не ги заряза в кафенето, както стана с Джес и Мартин. Чак по-късно разбрах, че ги е извел навън, за да се карат и бият на спокойствие, така че ми беше трудно да определя дали е проява на лошо възпитание или не. От една страна, той беше с тях, но пък, от друга, беше останал с тях, защото искаше бой. Това май си е проява на лошо възпитание, но не чак толкова, колкото при другите.

Изоставените хора почакаха още малко: и болногледачите, и родителите на Джес, и приятелката и семейството на Мартин, докато накрая разбраха, че никой няма да се върне, нито те двамата, нито Джейджей и приятелите му, така че никой не знаеше как да постъпи.

— Това ли беше, как мислите? — попита бащата на Джес. — Искам да кажа… не искам да… не че съм безсърдечен. Знам, че Джес положи много усилия, за да организира тази среща. Само че… Струва ми се, че не остана никой, нали? Вие, Морийн, искате ли да останем? Може ли да направим нещо, да помогнем по някакъв начин! Защото, ако имаше… искам да кажа… според вас, какво се опитваше да постигне Джес? Може би ще успеем да й помогнем in absentia29.

Знаех на какво се бе надявала Джес. Беше се надявала майка й и баща й да дойдат и да оправят нещата, както би трябвало да постъпват майките и бащите. Едно време и аз мечтаех за това, преди много време, още от самото начало, когато за пръв път останах сама с Мати. Струва ми се, че това е мечтата на всички. Поне на тези, на които животът им здраво се е объркал.

Затова казах на бащата на Джес, че според мен тя просто е искала да накара хората да се разбират по-добре и аз лично много съжалявах, че не се бе получило.

— Всичко е заради проклетите обеци — заяви той, затова аз използвах момента и го попитах какви са тези обеци и той ми разказа.

— Те много ли означаваха за нея? — поинтересувах се аз.

— За Джен или за Джес?

— За Джен.

— Не съм сигурен — каза той.

— Бяха любимите й — отвърна госпожа Крайтън. Лицето й бе толкова необичайно. Не спираше да се усмихва, докато говорехме, но изглеждаше така, сякаш този следобед за пръв път беше открила усмивката — лицето й не беше като на хората, които са свикнали да са радостни и засмени. Бръчките й бяха от онези, които се появяват, когато човек се ядосва заради откраднати обеци, а устните й бяха много тънки и напрегнати.

— Тя се е върнала, за да си ги вземе — обадих се аз. Не знам защо го казах, дори не знаех дали е истина или не. Само че тогава това ми се сториха правилните думи. Стори ми се, че това е самата истина.

— Кой? — попита тя. Лицето й вече бе различно. Очевидно се насилваше да се представи по начин, който не бе естествен, защото изведнъж ми се стори отчаяно зажадняла да чуе каквото имах да й кажа. А и май не беше свикнала да се вслушва внимателно в това, което другите говореха. Имах желание да накарам лицето й да добие нов израз и донякъде това бе причината, поради която продължих. Все едно че ми бяха поверили косачка, с която да прокарам пътеки през избуялата трева.

— Джен. След като толкова много е обичала обеците, най-вероятно се е върнала, за да си ги вземе. Нали ги знаете какви са момичетата на тази възраст.

— Господи — промълви госпожа Крайтън. — Дори не бях помисляла за това.

— И аз не бях. Само че… това е напълно разумно. Защото… ти помниш ли, Марк? Тогава изчезнаха още няколко неща. И парите изчезнаха.

За парите не бях толкова сигурна. За тях може би имаше друго обяснение.

— Тогава ти казах, че липсват някои от книгите, помниш ли? А тях Джес със сигурност не ги е взела.

И двамата се засмяха, сякаш бяха обикнали Джес повече, сякаш се радваха, че тя предпочита да скочи от някоя сграда, вместо да прочете книга.

Разбирах защо това означава толкова много за тях, идеята, че Джен се е върнала в къщата за обеците. Това означаваше, че е избягала или в Тексас; или в Шотландия, или в Нотинг Хил Гейт, а не е била нито убита, нито пък се е самоубила. Това им даваше възможност да си мислят къде би могла да бъде, да си представят новия й живот. Щяха да се чудят дали няма бебе, което никога не са виждали и никога няма да видят, дали не си е намерила работа, за която те така и няма да разберат. Това означаваше, че ще могат да продължат да живеят като обикновени родители. Та нали и аз правех същото, когато купувах постерите на Мати, компактдисковете му — постъпвах като една обикновена майка, поне за момент.

Ако човек иска, можеше да съкруши мечтите им за секунда, да открие значителни пропуски в предположението ми, защото какво означаваше всичко това? Може би Джен се бе върнала, защото е искала на всяка цена да умре с тези обеци. Може би никога не се е връщала. Да не говорим, че нея все още я нямаше, независимо дали се е връщала за пет минути, или изобщо не се бе връщала. Да, знам, че вие имате нужда от тази надежда, която ще ви крепи. Може и да ви прозвучи странно, като знаете защо се бяхме събрали в това кафене. Истината е, че засега аз се държах, дори да се наложеше отново да се кача на покрива на „Топърс“, за да скоча. Понякога просто се налага да поразтърсиш и разместиш нещата. Така че предпочиташ да си мислиш, че някой е отмъкнал скришом собствените си обеци, за да може светът ти да изглежда отново хубаво място.

Това важеше за господин и госпожа Крайтън, не за Джес. Джес нямаше никаква представа за моята теория, свързана с обеците, а Джес бе тази, която имаше нужда светът й да стане различен. Тя бе тази, която се озова на покрива с мен. Господин и госпожа Крайтън си имаха всеки своята работа, приятели и каквото там е необходимо, така че на тях не има трябваше да си измислят разни теории за обеците. Подобни истории просто не им влияеха.

Можете и така да представите нещата, само че няма да бъде вярно. Те определено имаха нужда от подобна история — личеше по израженията им. Познавам един-единствен човек на този свят, който няма нужда от измислени истории, които да го крепят, и това е Мати. (А може би дори и той има нужда. Представа нямам какво става в главата му. Не спирам да му говоря, поне така ме съветват, затова го правя, кой знае, може пък да има полза от някои неща, които му казвам.) Има и други начини да умреш, без да се самоубиеш. Можеш да оставиш части от теб да умрат. Майката на Джес бе оставила лицето си да умре, а днес го видях как оживява отново.

Джес

Първият влак пътуваше на юг и аз слязох на Ландън Бридж и тръгнах да се поразходя. Ако сте ме видели подпряна на стената, загледана във водата, бихте си казали, че съм се замислила, но истината е, че не мислех. Всъщност в главата ми имаше думи, но само защото в главата ти се мотаят думи, не значи, че мислиш, както когато джобовете ти са пълни с дребни монети, не означава, че си богат. Думите, които се блъскаха в главата ми, бяха „гнус“, „копеле“, „гаднярка“, „мамка му“, „да им го начукам“, „чекиджия“ и се вихреха доста бързо, толкова бързо, че не можех дори да ги подредя в изречения. А това не са мисли, нали?

Така че останах известно време загледана във водата и тогава тръгнах по моста, купих си насипен тютюн, листчета и кибрит. След това се върнах отново на мястото си, седнах и си свих няколко цигари просто за да има какво да правя. Не знам защо не пуша повече, наистина не знам. Струва ми се, че просто забравям. Ако някой като мен забравя да пуши, че то пушенето съвсем ще пропадне. Вижте ме само. Сигурно сте готови да се обзаложите, че пуша като комин, ама не е така. Едно от решенията, които взех на Нова година, беше да пуша повече. Така е по-добре, отколкото да скочиш от небостъргач.

Както и да е, ето ме и мен, седях, подпряла гръб на стената, и навивах цигари, когато видях един от преподавателите в колежа. Той е старичък, от онези, дето се занимават с изкуство още от шейсетте. Преподава история на изкуството и аз ходих на няколко от часовете му, докато накрая се отегчих. Нямам нищо против него, казва се Колин. Не носи косата си на прошарена, посивяла опашка и не е облечен в избелели дънки и дънково яке. Никога не се бута да ни става приятел, което означава, че си има свои приятели. Не мога да кажа това за всички.

Ако трябва да ви предам всичко честно, би трябвало да ви кажа, че той ме бе забелязал, преди аз да го забележа, защото, когато вдигнах поглед от цигарата, която свивах в момента, той крачеше към мен. Ако трябва да ви предам всичко съвсем честно, трябва да ви призная какво точно си мислех, по-точно ругатните, които редях наум, може дори да не е било наум, нали разбирате. Исках да бъде наум, само че повечето думи ми се изплъзваха от устата просто защото бяха прекалено много. Сами изскачаха, сякаш ругатните избликваха от кранче и се вливаха в кофа (= главата ми), а аз не си бях направила труда да спра кранчето, дори след като кофата се бе напълнила.

Поне така виждах аз нещата. А той сигурно ме е видял как седя на земята, свивам цигари и ругая сама, а това едва ли му е направило добро впечатление, нали? Той се приближи и клекна, за да застане на моето ниво и ми заговори тихо. Започна:

— Джес, помниш ли ме?

Бях го виждала само преди два месеца, така че го помнех, разбира се. Но пък отвърнах, че не го помня и се разсмях, защото се предполагаше, че е шега, макар че не излезе като шега, защото той се представи, че е Колин Уиъринг и ми напомни, че ми бил предавал в часовете по изкуство. Аз веднага се съгласих с нещо като „Да, да“, а той пък взе, че си помисли, че това означава „Как ли пък не“. Моето „Да, да“ имаше за цел да му покаже, че съм се пошегувала, а пък те нещата взеха, че се объркаха. Излезе така, сякаш му показвах, че се прави на Колин Уиъринг, което си беше пълна дивотия. Естествено целият разговор се скофти. Все едно че си бях взела количка в супермаркета с някое дефектно колело, защото си мислиш, че няма да има проблем да я буташ, а тя все върви накриво, както стана и с това, което казвах.

Той започна да ме разпитва защо седя сама на земята. Казвам му, че съм се скарала със скапаната си майка заради някакви обеци, и той веднага разбира, че не мога да се прибера вкъщи. Обясних, че когато реша, няма проблем да се прибера. Просто трябваше да се кача на Северната линия в метрото, да се върна на „Ейнджъл“ и да си взема автобус. Само че нямах желание. А той ми обясни, че не трябвало да седя тук и попита дали няма някъде другаде, където да отида. В този момент разбрах, че му се струвам напълно откачила, затова побързах да стана, той отскочи, а аз му ги наговорих едни и се отдалечих.

След това обаче се замислих, и то не с ругатни. Първата ми мисъл беше, че много лесно ще се превърна в пълна кукувица. Не казвам, че ще бъде лесно да се живее по този начин — нямах предвид това. Просто исках да обясня, че имам много общо с някои от нещастниците, дето седяха по тротоарите и навиваха цигари. Някои от тях мразеха хората, а аз също мразех почти всички. Те сигурно са зарязали и приятели, и семейство, както бях направила аз. Кой знае, може би Джен също се е превърнала в кукувица. Може би просто гените ни са такива, нищо че баща ми е заместник-министър на образованието, може пък да се предава през поколение.

Нямах представа къде ще ме отведат всички тези мисли, но изведнъж разбрах, че съм загазила много повече, отколкото си давах сметка. Знам, че звучи глупаво, особено след като имах намерение да се самоубия, но това бе само за майтап, а ако наистина скочех, това също щеше да е просто на майтап. Ами ако все пак имах бъдеще на тази планета? Какво щеше да стане? Колко ли хора ще прецакам, от колко места ще избягам, преди да се озова седнала край реката, докато ругая на глас. Не остават много, прозвуча отговорът.

Така че ми оставаше само една възможност — да се върна в „Старбъкс“ или вкъщи, все някъде — където и да е, стига да не е напред. Ако вървите нанякъде и се натъкнете на тухлена стена, тогава просто се връщате.

След това, обаче, аз просто открих начин да прехвърля стената. Или по-точно, открих малка дупка в стената, през която да пропълзя. Срещнах един тип със сладко кученце и спах с него.

Джейджей

Стоях навън на тротоара и подканвах Ед да ми забие един, ако по този начин ще се почувства по-добре.

— Не искам да те удрям, освен ако ти не ме удариш пръв — заяви той.

Бездомник продаваше стари списания, стоеше и ни гледаше.

— Удари го — подтикна ме той.

— Млъквай, мама ти стара — обади се Ед.

— Просто се опитвах да ви накарам да започнете — обясни бездомникът.

— Прелетя от другата страна на Атлантическия, защото ти казах, че Джейджей има неприятности — обърна се Лизи към Ед. — Я се погледни сега. Само един разговор и си готов да го удариш.

— Нещата вървят както им е писано — каза Ед.

— Както се казва, един мъж трябва да направи каквото трябва. Така ли? Държа да ти кажа, че за мен това е пълна безсмислица — продължи Лизи. Беше се облегнала на прозореца на някакъв невзрачен магазин, застанала така, сякаш се отегчаваше, но аз знаех, че не е така. И тя беше ядосана, но не искаше да го показва.

— Той е като мен — отвърна Ед. — Така че все ми е тая какво ти се струва на теб. Той ме разбира.

— Не, не те разбирам — отвърнах аз. — Лизи е права. Защо би целия този път, само за да ме удариш ли?

— Тая работа е като „Буч Касиди и Сънданс Кид“30 — обади се отново Лизи. — Искате да спите един с друг, но не можете, защото никой от вас не е обратен.

Това направо разби бездомника. Той се преви в истеричен смях.

— Вие чели ли сте какво разправя Полин Кейл31 за „Буч Касиди“? Боже, направо не може да го понася — обясни той.

Нито Лизи, нито Ед имаха представа коя е Полин Кейл, но аз имам две или три нейни антологии. Държах ги в тоалетната, защото са страхотни, когато седнеш там вътре. Както и да е, не очаквах да чуя името й от един бездомен точно в този момент. Погледнах го.

— А, знам аз коя е Полин Кейл — обясни той. — Не съм роден бездомен, да знаете.

— Всъщност аз не искам да спя с него — оправда се Ед. — Искам само да му прасна един. Ама той трябва да ме прасне първо.

— Виждате ли? — надигна отново глас Лизи. — Хомоеротика с примесен садо-мазохизъм. Просто го целуни и престанете с цялата тази работа.

— Целуни го — обърна се бездомникът към Ед. — Или го целуни, или му удари един. Направи нещо, за Бога.

Ушите на Ед просто не можеха да поаленеят повече, затова аз се зачудих дали няма да пламнат и да почернеят. Поне щях да кажа, че съм видял нещо ново.

— Да ме убие ли искаш? — попитах я аз.

— Защо не се съберете отново? — предложи Лизи — Поне ще си делите микрофона и всички онези огромни електронни заместители на пениси.

— Значи затова не искаше той да свири — обади се Ед. — Ревнувала си.

— Кога съм казала, че не искам да бъде в бандата? — попита Лизи.

— Нещо не си разбрал, Ед — започнах аз. — Не е ставало въпрос за такова нещо. Нали тя ме заряза тъкмо затова, защото не свирех в никоя банда. Не искаше да бъде с мен, ако не се превърнех в рок звезда и не изкарвах купища мангизи.

— Това ли мислиш, че е била причината? — попита Лизи.

Изведнъж ми се стори, че виждам как животът се подрежда пред очите ми. Всичко е било едно ужасно недоразумение, а сега щяхме да го изясним с много смях и малко сълзи. Лизи изобщо не е искала да къса с мен. Бях излязъл пред кафенето, за да се оставя да ме сритат, а вместо това всичко щеше да стане както го исках.

— Значи няма да има бой? — попита бездомникът.

— Освен ако не се хванем теб да те пребием — заяви Ед.

— Оставете ме поне да чуя какво ще излезе от цялата тая работа — помоли бездомникът. — Не се връщайте вътре. Тук навън никога не мога да му хвана края.

Щеше да има хепиенд, усещах го. И той щеше да бъде за четирима. В първото ни шоу, след като се съберем отново, щяхме да посветим песен на Бездомния. Ха, че той дори можеше да ни стане мениджър, когато правехме турнета. А и той щеше да вдигне един от тостовете на сватбата ни.

— Хората трябва да се събират — заявих съвсем сериозно аз. Това бе важната ми заключителна реч. — Всяка банда, която се е разпадала, всяка двойка… И без това на този свят има прекалено много мъка, няма защо на всеки десет секунди да се разделя по една двойка.

Ед ме погледна така, сякаш бях превъртял.

— Не говориш сериозно, нали? — облещи се Лизи.

Май не бях преценил правилно настроението в този момент. Светът определено не бе готов за заключителната ми реч.

— Неее — отвърнах. — Ами, нали знаете… Просто ми хрумна тази идея. Мислех над тази теория. Още не бях изгладил острите ръбове.

— Погледнете го само — намеси се отново Бездомния. — Че той говори напълно сериозно.

— А какво става с бандите, дето са произлезли от други банди? — попита Ед. — Изобщо не знам. Ако „Нирвана“ се съберат отново например. Това значи, че „Фу Файтърс“ трябва да се разделят. Тогава ще са нещастни.

— Не всички — изтъкнах аз.

— Ами вторите бракове? Има толкова много щастливи втори бракове.

— Тогава нямаше да има „Клаш“. Щото Джо Страмър трябваше да си остане в първата банда.

— А кое ти беше първото гадже?

— Кейти Гореки! — отвърна Ед. — Ясно ли ти е?

— Още щеше да си с нея — обясни Лизи.

— Ами да. — Свих рамене. — Тя ставаше. Животът ти нямаше да е чак толкова лош.

— Само че тя изобщо не ми пускаше! — възмути се Ед. — Дори не ми даваше да си пъхна ръката в сутиена й!

— Сигурно щях да съм се справил досега. Щяхме да сме заедно петнайсет години.

— Леле, човече! — възкликна Ед по същия начин, както когато Морийн кажеше нещо съкрушително. — Не мога да те прасна.

Повървяхме малко и стигнахме до една кръчма, а Ед ме черпи „Гинес“, Лизи купи пакет цигари от автомат и ги остави на масата за всички, така че останахме. Ед и Лизи ме гледаха така, сякаш чакаха да си поема дъх.

— Не съм имал представа, че си бил толкова зле — призна след малко Ед.

— Оная работа със самоубийството — това не беше ли ясно?

— Беше. Знаех, че искаш да се самоубиеш. Само че не знаех, че ти е било толкова криво, че си искал да закърпиш нещата с Лизи и бандата. Това си е просто друг вид нещастие, много повече отколкото би те докарало до самоубийство.

Лизи се опита да не се смее, но се получи нещо като странно сумтене и аз отпих дълга глътка от бирата.

И неочаквано, само за момент, се почувствах добре. Помогна ми и това, че обичах студена бира „Гинес“; помогна ми и това, че обичах истински Ед и Лизи. Поне така беше едно време, може би почти ги обичах или ги обичах и мразех едновременно, абе има ли значение. Може би за пръв път през последните няколко месеца признавах нещо, нещо, което криех дълбоко в себе си, скътано в главата ми — на място, където можех да го подминавам и пренебрегвам. Вече знаех следното: бях се опитал да се самоубия не защото мразех живота, а защото го обичах. Истината бе, поне така си мисля, че много хора, които мислят за самоубийство, се чувстват по абсолютно същия начин — май и Морийн, и Мартин, и Джес се чувстват по същия начин. Те обичат живота, но всичко в живота им е прецакано и затова ги срещнах, затова все още се държим един за друг. Бяхме на покрива, защото не успявахме да намерим път назад, а след като бяхме изолирани от живота… Та това те скапва, човече. Това е акт на отчаяние, не акт на нихилизъм. Това е убийство от съжаление, не някое грозно жестоко убийство. Не знам как така изведнъж го разбрах. Може би защото бях в кръчмата с хора, които обичах, пиех „Гинес“. Знам, че съм го казвал и преди, но страхотно си падам по „Гинес“, както си падам и почти по всички видове алкохол — обичам ги както трябва, като едно от най-великите творения на Господ. А и оная тъпа сценка на тротоара, дето я разиграхме, дори тя беше яка работа, защото понякога, тъкмо в подобни моменти, наистина сложни моменти, моменти, които вземат всичко от теб, ти разбираш, че дори трудните моменти те карат да се чувстваш жив. Да не забравяме музиката, момичетата, наркотиците и бездомниците, които са чели Полин Кейл и разните педали, и английските подправки за картофи, а аз още не съм прочел „Мартин Чъзълуит“32 и… Има още много.

Не знам какъв е смисълът от това неочаквано прозрение. Не че се опитвах да сграбча живота в страстна прегръдка и да се закълна, че никога няма да го изпусна. В известен смисъл така нещата станаха по-зле, не по-добре. След като спреш да се преструваш, че всичко е пълна гадост и нямаш търпение да се измъкнеш, което си повтарям от известно време, става по-болезнено. Когато си казваш, че животът е като упойка, а след това спреш да пиеш обезболяващи, тогава вече можеш да определиш колко силна е болката, откъде идва, да не говорим, че тя не ти действа добре.

Добре че бях с бившата си любовница и бившия си приятел в момента, в който го разбрах, защото това бе съвсем същото. Обичах ги и винаги щях да ги обичам. Само че те повече нямаха място в живота ми, а аз нямаше къде да трупам всичко онова, което изпитвах. Не знаех какво да правя с тях, а те не знаеха какво да правят с него, но нали винаги става така в живота.

— Никога не съм казвала, че връзката ми с теб приключва, защото няма да станеш рок звезда — заговори след малко Лизи. — Знаеш го, нали?

Поклатих глава. Не, не го знаех. Поне вие можете да ме подкрепите. Нито веднъж не съм ви подвеждал, умишлено или случайно. Аз мислех, че тя ме зарязва, защото в музикално отношение бях пълна нула.

— А ти какво каза? Кажи ми го пак. Този път ще се опитам да внимавам.

— Сега вече няма значение, защото всички ние сме обърнали нова страница, нали.

— Може и така да се каже. — Нямах намерение да призная, че тъпча на едно място, нито че съм тръгнал назад.

— Добре. Казах, че не мога да съм с теб, ако не си музикант.

— За теб това не беше толкова важно навремето. Ти дори не харесваше музиката чак толкова.

— Ти не ме слушаш, Джейджей. Ти си музикант. Не става въпрос какво правиш. Музиката е в теб. Не съм казала, че от теб ще излезе известен музикант. Дори не знам дали си добър. Просто виждах, че не би било от полза за никого, ако престанеш да се занимаваш с музика. Виж какво стана. Ти разби бандата и пет минути по-късно вече беше на покрива на сградата. Не можеш без това. Без музиката си мъртъв. Не е ли така?

— И какво от това… Добре. Значи няма нищо общо с това, че не съм успял.

— Господи, ти за каква ме имаш?

Не мислех за нея; мислех за себе си. Никога не съм гледал на нещата по този начин. Мислех си, че цялата работа е свързана с неуспеха ми, но се оказа, че не било така. В момента ми се плачеше, искаше ми се да рева, докато сърцето ми се пръсне. Плачеше ми се, защото знаех, че тя е права, а понякога, щом чуеш истината, се чувстваш по този начин. Плачеше ми се, защото щях отново да се заема с музика, а бях пропуснал толкова много. Плачеше ми се, защото разбирах, че като се заема с музика никога няма да постигна успех, сякаш Лизи току-що ме бе проклела на трийсет и пет години бедност, чергарски живот, отчаяние, никакви грижи за собственото ми здраве, мотели със студена вода и гадни хамбургери. Поне щях да ги ям, нямаше да ги правя.

Мартин

Тръгнах си към къщи пеша, изключих телефона и прекарах следващите четирийсет и осем часа на спуснати завеси, пих без прекъсване, спах и изгледах всички програми, посветени на антики, които успях да намеря. През тези четирийсет и осем часа мога да кажа, че ме грозеше опасността да се превърна в Мари Превост, холивудската актриса, открита доста време след смъртта си в твърде неугледен вид, защото трупът бил частично изяден от дакела й. Фактът, че нямах нито дакел, нито някакъв друг домашен любимец, донякъде ме успокояваше през тези два дена. Определено щях да умра в самота, а трупът ми щеше да е в доста напреднал стадий на разложение, когато ме откриеха, но поне щях да съм цял, с изключение на онези парчета, които окапеха сами по съвсем естествени причини. Така че всичко бе наред.

Ето как стоят нещата. Причината за проблема ми е скрита в главата, ако главата ми е мястото, където се намира личността. (Синди и другите ще възроптаят, защото и личността ми, и източникът на бедите ми са разположени под кръста, но все пак изслушайте ме и мен.) Животът ми бе поднесъл много възможности, а аз ги бях захвърлил, една по една след серия от катастрофално необмислени решения, всяко от които ми се бе сторило невероятно добра идея навремето. И въпреки това, единственият уред, с който разполагах, за да променя катастрофалния курс, в който бе поел живота ми, бе същата тази глава, която бе прецакала нещата отначало. Какви бяха шансовете ми?

Две седмици след шоуто на Джес, прочетох едни бележки, правени през онези два дена. Нямаше да е честно, ако кажех, че съм забравил кога съм ги правил, освен това те се търкаляха на видно място в апартамента. Само че минаха цели две седмици, преди да събера достатъчно смелост, за да ги прочета, а след като ги прочетох, бях готов отново да спусна завесите и да посегна към бутилката уиски.

Упражнението имаше за цел да анализира и то без чужда помощ, само с моя собствен мозък, защо се държах толкова абсурдно онзи следобед и да направя списък с всички възможни последствия от това държание. Трябваше да отдам дължимото на главата си — справедливостта трябваше да възтържествува, както биха казали някои — защото така признавах, че се бях проявил като пълен идиот. Не можех да направя нищо по въпроса просто защото нямаше какво. Нима всички глави мислят по този начин или е само моята?

Както и да е, на гърбовете на няколко неотворени плика, естествено със сметки, се мъдреше ясното заключение на поведението ми. „ЗАЩО СЕ ДЪРЖАХ ТОЛКОВА ПРОТИВНО С БОЛНОГЛЕДАЧА?“ Това бях написал. А отдолу следваха отговорите:

1. Тъпак? Той? Аз?

2. Натискаше се на Пени?

3. Хубав и млад — вкисна ме?

4. Бях подразнен от хората.

Последното обяснение, което беше удивително точно за момента, в който започнах онази разправия, сега ми се струваше напълно откровено в неяснотата си.

На друго празно място бях надраскал „НАЧИНИ НА ДЕЙСТВИЕ“. (Моля ви, отбележете, между другото, че съм минал от цифри на букви, което означава, че съм проявил научен подход към творбата си.)

а) Да се самоубия

б) Да помоля Морийн повече да не използва услугите на този болногледач

в) Недей

В) свършваше тук или защото в този момент бях изпаднал в алкохолен унес, или защото това „недей“ беше съвършеният начин да изразя разрешението на всичките си проблеми. Помислете си само: колко по-добре могат да бъдат нещата за мен, ако не бях, не исках и никога не съм.

Нито една от двете написани бележки не ми вдъхваше доверие в способностите ми да разсъждавам. Разбирах, че и двете са написани от човек, който наскоро е искал да покаже на определена група хора — група, в която бяха и малките ми дъщери — че всички болногледачи са женствени надути изчадия. Самата дума „тъпак“ можеше да даде на един психолог достатъчно богата тема за размисъл в тази посока. Но също така, мъжът, прекарал част от новогодишната вечер в напразен опит да реши дали да скочи от покрива на небостъргач, бе точно човекът, който би включил „Да се самоубия“ в списъка от неща, които трябва да бъдат свършени. Ако мисленето на затворено пространство бе олимпийски спорт, щях да съм спечелил повече златни медали от Карл Луис.

Определено имах нужда от две глави, защото две глави мислят по-добре от една, както се казва. Едната трябва да е старата глава, само защото старата глава знае имената на хората и телефонните им номера, докато втората ще притежава способността да наблюдава и обяснява поведението на първата също като експерт по живота на дивите животински видове. Сега, като попитам главата, която притежавам, как обяснява собствения си начин на мислене, дали е безсмислен като случаите, когато набираш собствения си телефон от същия телефон и пак чуваш сигнал заето. Или пък, когато чуваш как си записал поздрава си на телефонния секретар, ако апаратът ти е такъв, че чуваш и собствения си глас.

Отне ми смущаващо много време, за да разбера, че и останалите хора имат глави, че една от тези глави ще обясни по-добре защо бях избухнал така. Сигурно тъкмо затова хората си имат приятели. Аз май загубих всички приблизително по времето, когато отидох в затвора, но познавам не един и двама, които са готови да ми кажат, че не са спрели да мислят за мен. Май едно от качествата ми е да разочаровам хората и да ги отчуждавам от себе си, не че не го заслужавам напълно. Приятелите и любовниците може и да се опитат да ми обяснят какво се случи, но след като разполагам единствено с бивши приятели и бивши любовници, мястото ми е напълно заслужено. Всъщност познавам единствено хора, които не ги е грижа за мен.

Знаех откъде да започна. Първото ми телефонно обаждане беше толкова успешно, че повече нямах желание да говоря с друг. Бившата ми съпруга е истинско съвършенство — пряма, ясна и прозорлива — та затова съжалих хората, които живеят с някого, който ги обича, вместо да живеят с човек, който презира всичко у тях. Когато си имаш една Синди в живота, няма нищо хубаво: чакат те единствено неприятности, а неприятностите са съществена част от процеса на научаване.

— Къде беше?

— Вкъщи. Пиян.

— Прослушвал ли си съобщенията на телефонния секретар?

— Не. Защо?

— Оставих ти мнението си днес следобед.

— Точно затова исках да поговорим. Какво мислиш за цялата работа?

— Ти си неуравновесен, нали? Неуравновесен и пълен с жлъч. Неуравновесен злобен чекиджия.

Усетих, че началото е много добро, но нещо му липсваше.

— Виж, уважавам мнението ти, не искам да съм груб, но тази работа с неуравновесения чекиджия не е чак толкова интересна, колкото онази със злобата. Може ли да се спреш по-подробно на нея?

— Може би трябва да платиш на някого, за да го направи — предложи Синди.

— За терапевт ли ми говориш?

Тя изсумтя.

— Терапевт ли? Не. Мислех си за някоя от онези жени, които ще пикаят върху теб, стига да им платиш достатъчно. Не искаш ли тъкмо това?

Замислих се над думите й. Не исках да изпускам нито една възможност.

— Май няма да стане — отвърнах аз. — Никога не съм си падал по тези неща.

— Говорех метафорично.

— Извинявай. Изглежда не те разбрах.

— Май наистина си зле, след като нямаш нищо против, че те обиждам. Това не е ли техен проблем?

— На кого?

— Онези мъже, които имат нужда от жени, за да… Няма значение.

Смътно започвах да усещам за какво намеква тя. Истината бе, че ми стана приятно, когато тя започна да ме обижда. Не, по-точно казано, точно така трябваше.

— Знаеш защо се нахвърли на нещастния човек, нали?

— Не! Виж, тъкмо затова ти се обаждам.

Ако Синди знаеше колко много щеше да ми навреди при положение, че беше спряла тук, изкушението щеше да бъде направо неудържимо. Добре че Синди е от хората, които държат да доведат всичко до самия му край.

— Исках да ти кажа, че той беше петнайсет години по-млад от теб и много по-хубав. Не беше това причината обаче. Той е постигнал много повече в живота за един следобед, отколкото ти за цял живот.

Точно така! Това беше!

— Ти се надуваше по телевизията, чукаше ученички, докато той разхожда деца инвалиди и сигурно му плащат минимална работна заплата. Нищо чудно, че Пени искаше да си поговори с него. За нея това е моралният еквивалент да се насочи от Франкенщайн към Брад Пит.

— Благодаря ти. Това беше страхотно.

— Да не си посмял да ми затвориш. Едва започнах. Дванайсет години съм се нагледала на подобни неща.

— А, ще се върна за още, обещавам. Само че ще ми дойде много.

Знаете ли? Бившите съпруги, те са нещо, от което всеки трябва да има поне по една.

Морийн

Чувствам се малко глупаво, като обяснявам какво се случи накрая на интервенцията, защото всичко ми прилича на съвпадение. Или може би само на мен ми прилича на съвпадение. Знам, че преди ви казах, че се уча да усещам тежестта на нещата, което означава да се науча какво да говоря и какво да не говоря, ако хората се чувстват неловко около теб. Така че, ако споделя, че в живота ми не се случваше нищо, преди да се срещна с останалите, не искам да прозвучи така, сякаш се оплаквам и мрънкам. Просто нещата са такива. Ако си прекарвал всичкото си време в тиха стая и неочаквано някой се появи зад теб и каже „Па!“, ти ще подскочиш. Ако си прекарвал цялото си време с ниски хора и видиш някой полицай, висок метър и деветдесет, той ще ти се стори като гигант. А ако нищо не се случва, а след това изведнъж се случи, то тогава това нещо ти се струва изключително, нещо като Божие дело. Нищото се превръща в нещо, а случката е невероятна.

Ето какво се случи. Стивън и Шон ми помогнаха да приберем Мати вкъщи. Взехме си такси и четиримата буквално се натъпкахме вътре, а с двамата болногледачи се свихме на седалката. Дори това ми се стори като истинско събитие. Допреди няколко месеца щях да се прибера у дома и да разкажа всичко на Мати, ако не го бях взела с мен. Ами че ако той не беше с мен този ден, нямаше да имам какво да ви разказвам. Тогава нямаше да имам нужда от Стивън и Шон и нямаше да се возим на такси. Щях да хвана автобуса, сама, ако изобщо отивах някъде. Разбирате ли какво искам да ви кажа с това нещо да се случва и нищо да не се случва?

След като се настанихме, Стивън се обърна към Шон:

— Намери ли човек?

Шон отвърна:

— Не, май няма да мога.

— Значи оставаме само тримата — уточни Стивън. — Направо ще ни разбият.

Шон само сви рамене и всички се загледахме през прозорците. Нямах представа за какво говорят.

Тогава Шон ме попита:

— Ти добра ли си в игрите с въпроси, Морийн? Какво ще кажеш да се присъединиш към отбора ни? Няма значение, дори да не знаеш нищо. В безизходица сме.

Това бе най-невероятното, което съм чувала, нали? Все слушам Джес и Джейджей, и Мартин, докато разказват какво им се случва непрекъснато. Запознават се с някого в асансьор, в бар и този човек ги пита:

— Какво ще кажете да пийнем по едно?

Или дори:

— Искате ли да спите с мен?

Може би наистина са мислили, че искат сношение, така че може би просто им се е сторило, че някой им предлага сношение тъкмо в момента, когато са решили, че го искат и това е най-невероятното съвпадение. Само че, според мен, те не мислят по този начин, изобщо хората не мислят по този начин. Такъв е животът. Един човек се сблъсква с друг човек и този човек иска нещо или познава трети, който иска нещо и ето така стават нещата. Нека да го кажем по друг начин. Ако не излизаш и не се срещаш с никого, тогава нищо не се случва. И как е възможно да се случи? В първия момент не можех да кажа и дума. Много ми се искаше да участвам в състезанието, а тези хора имаха нужда от човек, който да допълни отбора им, така че усетих как по гърба ми преминава тръпка.

Така че вместо да се прибера, ние откарахме Мати в дома. Шон и Стивън не бяха на смяна, но бяха приятели с болногледачите на смяна, така че просто казаха на приятелите си, че Мати ще остане тази вечер и на никой не му мигна окото. Разбрахме се да се срещнем в бара, където щеше да се проведе състезанието, и аз се прибрах, за да се преоблека.

Не знам коя част от историята да ви разкажа. Тук има още едно съвпадение, така че не мога да преценя дали да ви го разкажа сега или по-късно, след като ви разкажа за самото състезание. Може би, ако отделя съвпаденията, ако ги изолирам, ще им повярвате повече. От друга страна не ме интересува дали им вярвате, защото те са истина. Както и да е, все още не мога да реша дали тези неща са съвпадения или не. Може би да получиш нещо, което желаеш, не е просто съвпадение. Ако ти се яде сандвич със сирене и получиш сандвич със сирене, това не е съвпадение, нали? Пак така, ако искаш да си намериш работа и успееш, това също не е съвпадение. Съвпаденията стават само когато нямаш никаква власт над живота си. Така че ще ви го разкажа тук: другият член на отбора, по-възрастен човек, Джак, имаше книжарница до Аркуей и ми предложи работа.

Не е кой знае каква работа — три сутрини на седмица. А и заплащането не е много високо — 4.75 лири на час. Каза ми, че отначало ще бъда на изпитателен срок. Само че той остарява и иска да си полегне в девет, след като отвори магазина, оправи вестниците и приключи с многобройните покупки рано сутринта. Предложи ми работата по същия начин, по който Стивън и Шон ме попитаха дали искам да се присъединя към отбора им — просто така, на шега, защото нямаха по-добър избор. Между кръга, посветен на телевизията и въпросите за спорта, той ме попита с какво се занимавам и аз му обясних, че не правя нищо, освен да гледам Мати, тогава той предложи:

— А искаш ли работа?

И тръпката отново премина по гърба ми.

Не спечелихме състезанието. Взехме четвърто място сред общо единайсет отбора, но момчетата останаха много доволни. А пък аз знаех някои от нещата, които те не знаеха. Знаех, например името на шефа на Мери Тайлър Мур33. Знаех, че синът на Джон Мейджър е женен за Ема Ноубъл34, знаех, че Катрин Куксън35 е писала за Тили Тротър и Мери-Ан Шонеси. Така че те нямаше да спечелят тези три точки и може би затова казаха, че трябва да дойда отново. На четвъртия не можело да се разчита, защото току-що си бил намерил гадже. Казах им, че няма друг, на когото биха могли да разчитат повече.

Преди два месеца взех от библиотеката книга за едно момиче, което се влюбило в брат си, когото смятали за изчезнал. Оказа се, разбира се, че не бил отдавна изгубеният й брат, но й го каза единствено, защото я харесваше. Също така се оказа, че изобщо не е беден. Бил много богат. Освен това откриха, че костният мозък на неговото куче бил съвместим с костния мозък на нейното куче, което имало левкемия, така че неговото куче спаси живота на нейното куче.

Честно да ви кажа, не беше толкова хубаво, колкото го представям аз. Само че се опитвам да ви кажа, че се притеснявам и с новата работа и състезанието с въпроси започвам да звуча като книгата. А ако ви звуча така, тогава трябва да изтъкна две неща. Първо, искам да изтъкна, че грижите за Мати са повече от 4.75 лири на час, така че дори няма да разполагам с повече пари от преди, а приказка, която не завършва обещаващо, не е никаква вълшебна приказка, нали? Второ, искам да подчертая, че четвъртият от отбора ще се появи все някога, така че няма да участвам всяка седмица.

Пиех джин с лимон в кръчмата, а момчетата не ми позволиха да платя; казаха, че съм била печелившата им карта и затова ме черпели. Може би пиенето ме направи такава оптимистка, но накрая знаех със сигурност, че когато на трийсет и първи март се срещнем отново, няма да имам желание да се хвърля от покрива, поне за известно време. А пък чувството, това чувство, че ще мога да се справя поне засега… Искаше ми се да запазя нещата такива колкото е възможно по-дълго. Поне известно време всичко ще бъде наред.

На сутринта след състезанието отидох на църква. Не бях влизала в църква след почивката, а в моята не бях влизала от седмици, откакто срещнах другите на покрива. Но вече можех да се завърна, защото от известно време не бях мислила да извърша греха от отчаяние, така че можех да отида и да помоля Бог за прошка. Той може да ви помогне само ако сте се освободили от отчаянието, което, ако се замислите, не е малко… Е, не е моя работа да мисля за това. Беше тиха петъчна сутрин и нямаше почти никакви хора. Възрастната италианка, която не пропуска нито една служба, беше тук, също и двойка африканки, които не бях виждала никога преди. Мъже нямаше, нямаше и млади хора. Преди да вляза в изповедалнята, бях нервна, но всичко мина добре. Казах истината, откога не съм се изповядала, признах греха от отчаяние и ми дадоха тежко наказание, дори за неизвършен грях от отчаяние, но аз няма да се оплаквам. Понякога човек забравя, че милостта на Господ е безгранична. Нямаше да бъде безгранична, ако бях скочила, само че аз не го направих.

След това отец Антъни ме заговори:

— Можем ли да ти помогнем с нещо? Как да облекчим товара ти? Не бива да забравяш, че си част от нашата общност тук в църквата, Морийн.

— Благодаря, отче — отвърнах аз. — Имам приятели, които ми помагат. — Не му казах какви точно са тези приятели. Не му обясних, че те всички са отчаяни грешници.

Помните ли псалм 50? „Призови ме в ден, когато беда те сполети, аз ще те освободя и ти ще Ме възвеличаеш“. Отидох в „Топърс“, защото бях призовавала много пъти, но освобождение нямаше, а дните на беди бяха продължили прекалено дълго и сякаш нямаха свършване. Само че Той ме беше чул най-сетне и изпрати Мартин, Джейджей и Джес, а след това Той изпрати Стивън и Шон и състезанието, накрая Той ми прати Джак и книжарницата. С други думи, Той ми показа, че Той ме чува. Как можех да продължа да се съмнявам в Него при всички тези доказателства. Затова ще продължа да Го величая с всички сили.

Джес

Та този тип с кучето нямаше име. Не, всъщност си има някакво име, но ми каза, че не го използвал вече, защото не бил съгласен с имената. Според него, те ти пречели да си който и какъвто искаш, както сам ми обясни, а аз така и не разбрах какво се опитва да ми каже. Ти си примерно Тони или Джоана. Е, вчера си била Тони или Джоана, и днес пак ще си Тони или Джоана. Значи си преебан, честно. Хората винаги ще разправят, че това или онова било типично за Джоана. Ама тоя тип, той можел да бъде поне по сто различни човека в един ден. Каза ми да го наричам както ми хрумне, така че отначало беше Куче, защото си имаше куче, след това беше Безкуче, защото влезе в кръчмата да пийне и остави кучето навън. Така че той имаше две различни самоличности още през първия час, който прекарахме заедно, защото Куче и Безкуче са противоположности, нали така? Тип с куче е различен от тип без куче. Тип с куче е различен образ от тип в бар. Така никой не може да каже, че за Безкуче е типично да остави кучето си да осере градината на някого. Няма да има смисъл, нали? Как е възможно Безкуче да има куче, което е осрало нечия градина, или изобщо да има куче? Той се опитва да каже, че всички ние можем да бъдем Кучета или Безкучета в един и същи ден. Татко, например, може да бъде Нетатко, когато е на работа, защото, когато работи, не е Татко. Знам, че това е прекалено задълбочено, но ако се замислите, ще откриете смисъла.

В същия ден той беше Цвете, защото ми откъсна цвете, докато минавахме през малкия парк близо до Саутуърк Бридж, след това Пепелник, защото имаше вкус на пепелник, а Цвете е обратното на Пепелник, нали така? Разбирате ли каква е системата? Хората са милиони различни личности в един ден и неговият метод разбира това много по-добре, отколкото западният начин на мислене. След това го нарекох само с още едно име и то беше мръснишко, така че ще си остане тайна. Като казвам, че е било мръснишко, искам да кажа, че на вас ще ви се стори мръснишко, ако не е в контекст. Ще бъде мръснишко, ако не уважавате мъжкото тяло, а това означава, че и вие сте мръсници, не ние.

Така че този тил… Всъщност това е едно от предимствата на западния начин на мислене, тоест, ако човек си има име, знаете как да се обърнете към него, нали? Това е съвсем незначително предимство, а има милиони минуси, като най-големият е, че имената са фашистка работа и не ни позволяват да се изявим като човешки същества и ни превръщат в едно и също. Ще ви говоря много за него, затова ще му избера едно име. Безкуче ще стане, защото е по-необичайно, а вие ще знаете за кого говоря, пък и то е по-добро от Куче, защото можете да решите, че говоря за тъпото му куче, а то няма да е така.

Значи, Безкуче ме заведе у тях, след като пийнахме. Честно да ви кажа, мислех, че не живее никъде заради кучето и всичко. Приличаше на онези пичове, които все се местят, но очевидно го сварих в добър момент. А и жилището му не беше нормално. Живееше в един магазин зад гара Ротерхайд. И магазинът не беше обикновен — беше просто магазин, въпреки че в него не се продаваше нищо. Бил е старомоден магазин на кьоше, където се е продавало какво ли не, затова имаше полици, щандове и огромна витрина, която той бе покрил с чаршаф. Кучето на Безкуче си имаше собствена спалня отзад — помещение, което навремето е било склад. Магазините са доста удобни, ако свикнеш с неудобствата. Можеш да си подредиш дрехите по полиците, да си сложиш телевизора на щанда, където е бил касовият апарат, да си оставиш матрака на пода и всичко е готово. А и магазините имат тоалетни, вода, въпреки че баня и душ няма.

Когато влязохме, правихме секс веднага, за да ни се махне от главите. Преди бях правила истински секс само с Час, но не ми хареса особено, а пък с Безкуче беше наред. Много повече неща се получиха, ако ме разбирате, защото с Час играчките му не задействаха моите играчки и ми се стори прекалено много усилие. Както и да е, този път играчките на Безкуче се задействаха страшно, моите също и беше много по-лесно, така че вече разбрах защо хората искат да го правят отново. Все разправят, че първият път бил важен, но май вторият е по-важен. Или по-скоро вторият, с когото го правиш.

Каква глупачка само бях първия път, скапана, ревяща и побъркана. Ако и втория път се получеше така, щях да разбера, че имам проблеми. Само че на мен не ми пукаше дали ще видя повече Безкуче, така че това е напредък, нали? Така трябва да стават нещата, ако смятате да продължите да живеете.

След като свършихме, той включи малкия си черно-бял телевизор и легнахме на матрака, а аз му разказах за Джен, за „Топърс“ и за другите. Не беше нито изненадан, нито показа съчувствие, нищо подобно. Просто кимаше, а след това каза, че все се опитвал да се хвърли от някъде. Аз веднага отбелязах, че като гледам, много не го бива, а той ми каза, че тъкмо това била идеята. Аз се учудих, а той обясни, че идеята била непрекъснато да се предлагаш на боговете на Живота и Смъртта, които били езически богове, затова нямали нищо общо с църквата. Ако бог Живот те искал, тогава живееш, ако бог Смърт те поиска, не живееш. Затова предполагаше, че на Нова година съм била избрана от бог Живот и затова не съм скочила. А аз му разправих, че не съм скочила, защото някакви там седнаха върху мен, а той обясни, че бог Живот ми е проговорил чрез тези хора и това вече ми се стори напълно смислено. Защо иначе да се занимават с мен, освен ако не са били поведени от невидими сили? След това ми каза, че хора с мъртви мозъци, като Джордж Буш и Тони Блеър, и хората, които правят класацията „Поп Айдъл“, никога не се предлагат на боговете на Живота и Смъртта и затова никога не могат да докажат, че имат право да живеят, но ние трябва да спазваме законите им и да се съобразяваме с решенията им. (Като съдиите в „Поп Айдъл“. Затова на нас не ни се налага да бомбардираме страни, ако те ни накарат, а ако кажат, че Дебелата Мишел36 или някоя си там била спечелила „Поп Айдъл“, не е нужно да ги слушаме. Просто можем да кажем: „Не е вярно“.)

Всичко, което той каза, е самата истина, така че направо взех да съжалявам за последните няколко седмици, защото въпреки че Джейджей и Морийн, и Мартин се държат мило с мен, почти де, човек не може да каже, че са много умни, нали? Те нямат отговорите както Безкуче. Но ако погледнем от друг ъгъл, ако не бяха другите, никога нямаше да се запозная с Безкуче, защото нямаше да се занимавам с интервенцията и нямаше да има откъде да си тръгна.

Предполагам, че и това е гласът на бог Живот, като се замисля.

Когато се прибрах, мама и татко искаха да говорят с мен. Първо им казах да правят каквото искат, но те настояха, а мама ми направи чаша чай и ме накара да седна на масата в кухнята и след това започна да ми се извинява за обеците, защото вече знаела кой ги бил свил. Аз веднага попитах кой, а тя вика, Джен. Аз я зяпнах. След това повтори, че наистина била Джен. Затова я попитах как стават тези работи? Тя се разприказва как Морийн била изтъкнала нещо, което и слепец щял да забележи. Това били любимите обеци на Джен, а след като ги нямало само тях, а другите неща си били на място, това не можело да бъде съвпадение. Отначало не разбирах какви ми ги приказва, защото Джен не се беше появила. След това, обаче, разбрах, че за нея това е много важно, че тя е много по-спокойна. Важното бе, че се опитваше да се държи по-мило с мен.

Тогава изпитах още по-голяма благодарност към Безкуче. Защото той ме бе научил на този задълбочен и ясен начин на мислене, начин, който ми позволяваше да видя нещата такива, каквито са в действителност. Така че, макар и мама да не виждаше нещата такива, каквито са, и да нямаше представа, че гласуващите за „Поп Айдъл“ не могат да докажат защо имат право да живеят, тя виждаше неща, които бяха добри за нея и не й позволяваха да се държи толкова гадно.

А сега, благодарение на обучението на Безкуче, бях достатъчно мъдра, за да я приема каквато е, без да й казвам, че е тъпа или че дрънка глупости.

Мартин

Сигурно ще попитате кой би нарекъл детето си Пачино? Родителите на Пачино, Хари и Марша Кокс, ето кой.

— Мога ли да те попитам как си получил името си? — попитах аз Пачино, когато се запознахме.

Той ме погледна, удивен, но може би трябва да уточня, че Пачино се удивлява на всеки въпрос. Беше едър с криви зъби и имаше някакъв тик на очите, така че фактът, че му липсваше интелигентност, бе истинско нещастие.

Ако имаше човек, на когото трябваше да се плати компенсация за липса на чар и красота, това бе Пачино.

— К’во гу’риш?

— Откъде идва името ти?

— Откъде ли?

Самата мисъл, че имената идват отнякъде, му се стори непонятна; все едно че го бях попитал откъде са се взели пръстите на краката.

— Има един известен филмов актьор, който се казва Пачино.

Той ме погледна.

— Ами?

— Чувал ли си за него?

— Не.

— Значи не си кръстен на него.

— Не знам.

— Никога ли не си питал?

— Не. Нищо не питам за ник’ви имена.

— Ясно.

— А твойто уткъде е?

— Мартин ли?

— Да.

— Откъде идва ли?

— Да.

В първия момент го зяпнах. Не знаех какво да отговоря. Като изключим очевидния отговор — че идва от родителите ми, както Пачино се бе сдобил със своето (въпреки че и тази информация щеше да го удиви) — можех само да му кажа, че моето е от френски произход — както неговото бе от италиански. Следователно щеше да ми е трудно да обясня защо името му звучи смешно, а моето не.

— Ето, виждаш ли. Труден въпрос. Не си мисли че съм тъп, ’щот не мо’а да отговоря.

— Не, не, разбира се.

— Иначе и ти си тъп.

Май такава възможност не бе за изключване. Започвах да се чувствам като тъпак по много причини.

Пачино беше ученик в осми клас в училище в моя квартал и аз трябваше да му помагам с четенето. Предложих да му помагам след разговора със Синди и след като видях малка обява в местния вестник. Пачино бе първата ми спирка по пътя към самоуважението. А този път е доста дълъг, така е, но все се надявах, че Пачино може да се окаже някъде по-напред. Ако приемем, че самоуважението се намира в Сидни, а аз тръгна от станцията на метрото на Холоуей Роуд, то тогава Пачино бе първата ми спирка за нощуване, където самолетът се налагаше да зареди. Бях реалист и виждах, че той няма да ме избута чак до крайната цел, но самото желание да седна с едно глупаво, при това грозно дете за час, представляваше поне няколко хиляди километра. По време на първата ни среща, докато се препъвахме и на най-простичките думи, разбрах, че той по-скоро прилича на Кледониън Роуд, отколкото на Сингапур и ме очакват още двайсет и кусур спирки на метрото, преди да се добера до гадното летище Хийтроу.

Започнахме с отвратителна книга за футбола, защото той настоя да четем от нея, разказ с едър шрифт за момиче с един крак, което успяло да преодолее недъга си и сексизма на съотборниците и станала капитан на училищния отбор. Не мога да не призная на Пачино, че щом разбра накъде духа вятърът, прояви пълно презрение.

— Тя ще забие най-важния гол в някой голям мач, нали? — попита той, без да крие отвращението си.

— Страхувам се, че ще стане точно така, да.

— Тя нали е само с един крак?

— Така е.

— И е момиче.

— Да, момиче е.

— Кое е това училище?

— Добър въпрос.

— Нали затова питам.

— Искаш да знаеш името на училището ли?

— Да. Искам да отида там с приятелите си и да им се изсмея, защото имат момиче с един крак в отбора.

— Според мен това не е истинско училище.

— Значи историята не истинска.

— Не.

— Мамка им, няма да се занимавам с т’ва.

— Добре. Иди и си избери нещо друго.

Той провлачи крака към полиците на библиотеката, но не си намери нищо интересно.

— Ти от какво се интересуваш?

— От нищу.

— Съвсем нищо ли?

— Обичам плодове. Мама разправя, че съм шампион ядач на плодове.

— Така. Поне има нещо, за което да се хванем.

Оставаха още четирийсет и пет минути от часа ни.

Какво да направя? Как да започна да одобрявам себе си, за да ми се прииска да продължа да живея? И защо часът ми с Пачино не свърши това, което трябваше? Отчасти обвинявах него. Той не искаше да учи. Не беше от децата, каквито аз си представях. Надявах се да попадна на някое забележително интелигентно дете, което си има някакви домашни проблеми, някой, който има нужда от един час на седмица допълнителни уроци, за да се превърне в гения на класа. Исках моят час да го тласне от бездната на бъдеще с хероин към бъдеще в Оксфорд. Ето такова дете исках, а вместо това ми пробутаха един, дето се интересува само от ядене на плодове. В такъв случай за какво да чете? На вратата на мъжката тоалетна има международен символ, а той винаги може да накара майка си да му разкаже какво дават по телевизията.

Може би това бе идеята, да се заема с нещо напълно безполезно. Може би, ако знаете, че вършите нещо, което очевидно няма смисъл, ще се харесвате повече от човек, който винаги и във всичко помага на хората. Може би аз ще се почувствам по-добре от русия болногледач и ще мога да го предизвикам отново, но този път аз ще обера точките. Пестиш години наред и можеш да профукаш всичко само за една вечер. Само за няколко месеца бях пропилял четирийсет и кусур години и сега се налагаше да започна да спестявам отново. Прецених, че Пачино си струваше десет пенса на седмица, така че щеше да мине доста време, преди да си позволя да изляза в града.

И така. Нека да завърша изречението тук: „Много е трудно да научи човек Пачино да чете“. Или дори: „Много е трудно да станеш нов човек, частица по частица, без да имаш книжка с инструкции и без да имаш представа къде трябва да поставиш най-важните части“.

Джейджей

Лизи и Ед ми купиха китара и арфа и стойка за дискове от един готин магазин на Денмарк Стрийт; а когато поехме към Хийтроу, Ед каза, че искал да ми купи билет, за да се прибера.

— Още не мога да се прибера, човече.

Канех се да се сбогувам с него, но пътуването с метрото беше толкова противно дълго, че се заговорихме за друго и престанахме да обсъждаме кое тъпо списание да си купи.

— Тук не те чака нищо. Върви си у дома, направи банда там.

— И тук си имам банда.

— Къде е?

— Знаеш. Момчетата.

— Това банда ли е според теб? Тези загубеняци и скапани… извратеняци дето ги видях в „Старбъкс“?

— И преди съм бил в една банда със загубеняци и извратеняци.

— В моята банда никога не е имало извратеняци.

— Ами Долар Бил?

Долар Бил беше първият ни басист. Беше по-възрастен от повечето от нас и трябваше да го спасяваме след един инцидент със сина на училищния портиер.

— Поне Долар Бил можеше да свири, гадината долна. А твоите приятели какво могат?

— Те не са такава банда.

— Те не са никаква банда. И какво, нещата завинаги ли ще останат така? Ще висиш с онези отрепки, докато пукнеш ли?

— Не, мой човек. Само докато всички се оправят.

— Докато всички се били оправели, значи? Онова момиче е пълен изкукуригал дегенерат. Оня тип никога повече няма да посмее да се покаже пред хората. Ами дъртата с детето, дето едвам диша. Кажи ми кога ще се оправят? По-скоро трябва да се надяваш, че ще се скапят до един. Тогава просто ще скочат от онази проклета сграда, а ти ще си отидеш отново вкъщи. Това е единственият хепиенд, на който можеш да се надяваш.

— Ами ти?

— Тази шибана история няма нищо общо с мен.

— Кажи ми какъв ще бъде твоят хепиенд?

— Какви ги плещиш?

— Искам да знам на какъв хепиенд се надяват останалата част от хората. Кажи ми какво ме дели от тях. ’Щото Мартин, и Морийн, и Джес са напълно прецакани, само че ти… Ти си имаш работа и включваш кабелната телевизия на хората. Къде ще те отведе това?

— Ще ме отведе където трябва.

— И къде точно е това?

— Майната ти, мой човек.

— Просто се опитвам да ти обясня нещо.

— Да, да. Разбрах те. И мен ме чака същият хепиенд като приятелите ти. Благодаря ти. Имаш ли нещо против да изчакам да се прибера, преди да си пръсна мозъка? Или предпочиташ да го свърша тук?

— Чакай, бе. Не исках да кажа това.

Само че бе точно това. Когато се озовеш на онова място, на мястото, където бях на Нова година, започваш да си мислиш, че хората, които не са горе на покрива, са на милиони километри, чак от другата страна на океана, но те всъщност не са. Няма море. Почти всички са на сушата, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Не се опитвам да кажа, че и щастието е на една ръка разстояние, че можем да го видим, това са пълни дивотии. Не се опитвам да ви кажа, че хората, склонни към самоубийство, не са чак толкова далече от хората, които не го мислят сериозно. Опитвам се да ви кажа, че хората, които уж не го мислят сериозно, не са чак толкова далече от самоубийството. Може би това не бива да ме успокоява.

Наближаваше краят на нашите деветдесет дни и май онзи тип, дето се занимаваше със самоубийствата, самоубийствологът, дето Мартин беше чел нещо от него, май той все пак знаеше за какво говори. Нещата се бяха променили. Не че се промениха кой знае колко бързо, нито пък много съществено, а може би и ние не се бяхме постарали достатъчно, за да ги променим. Както и да е, накратко нищо не се бе променило към по-добро. Честно можех да призная, че обстоятелствата и възможностите, които ме очакваха на трийсет и първи март, не бяха по-обещаващи, отколкото на Нова година.

— Ти наистина ли ще се подложиш на това? — попита Ед, когато стигнахме на летището.

— На кое?

— Не знам. На живота ли?

— Не виждам защо не.

— Сериозно? Мамка му, мой човек. Сигурно си единственият, който не разбира. Всички щяхме да те разберем, ако беше скочил. Сериозно. Никой нямаше да си каже: „Леле, каква загуба. Той заряза всичко.“ ’Щото ти не си зарязал нищо. Не губиш нищо.

— Благодаря ти, мой човек.

— Пак заповядай. Аз говоря каквото виждам.

Той се усмихваше и аз се усмихвах, говорехме си така, сякаш обсъждахме някакъв проблем, може би звучеше малко по-гадничко от обикновено. Едно време той щеше да ми каже, че момичето, което току-що ми е разбило сърцето, си пада по него, или пък аз щях да му кажа, че песента, над която се беше измъчвал месеци наред, е пълен боклук, но сега залозите бяха по-високи. Той беше прав, може би повече от когато и да е. Наистина нямах какво да губя. Цялата работа бе да видиш, че ти предстоят няколко десетки години.

Да свириш на улицата не е чак толкова лоша работа. Добре де, лошо е, но не и ужасно. Добре де, ужасно е, но не… Ще се върна на това изречение, за да го довърша с нещо смислено за живота, нещо, което е съвсем истинско, само че нека да го оставим за друг път. Първия ден беше страшно готино, защото не бях държал китара отдавна, вторият ден също не беше лошо, защото формата, която бях позагубил, започваше да се връща, и кордите, и песните, и самоувереността. След това остана рутината, а то ми се струваше същото, като да разнасяш пица.

А пък хората ти подхвърлят пари на одеялото. Събрах около десет лири, докато свирех „Losing My Religion“ пред „Мадам Тюсо“ на цяла тълпа испанчета, след това минаха шведи, или някакви такива, но беше на следващия ден. Само ако можех да убия онзи тип, тогава щях да имам най-страхотната работа. Или поне щеше да бъде най-успешното представление на китара на тротоара. Та онзи тип се казваше Джери Лий Тротоара и проблемът му е, че се настанява точно до теб и свири същите песни като теб, само че с два такта закъснение. Та започвам аз да свиря „Losing My Religion“ и той започва „Losing My Religion“, аз спирам, защото звучи ужасно, той също спира и тогава всички избухват в смях, защото е пълна тъпота. Ти се местиш на различно място, а той се влачи след теб. Каквато и песен да засвириш, той също те следва, което е доста впечатляващо — не мога да не призная, че беше много впечатляващо. А пък аз си мислех, че направо ще го шашна, като засвиря „Skyway“ на „Риплейсмънтс“. Започнах я единствено, за да го подразня, защото на този свят има не повече от деветнайсет човека, които я знаят, но той се оказа, че е от тях. И така всички хвърляха монети на него, защото той беше геният, не аз. Прииска ми се да го прасна, бяхме на Лестър Скуер и всички ме освиркаха, защото са луди по него:

Всички си имат по един образ на работното място, с когото не се разбират. А ако не ви достигат метафори за тъпотата и пълната отврат, която цари на работното ви място, а това се случва при всеки, тогава трябва да признаете, че Джери Лий Тротоара е направо непобедим.

Морийн

Срещнахме се в кръчмата срещу „Топърс“, за да отпразнуваме деветдесетия ден. Идеята бе да пийнем по нещо, да се качим на покрива, да премислим нещата и тогава да отидем да похапнем къри в „Индиън Оушън“ на Холоуей Роуд. Не бях много сигурна за кърито, но другите обещаха да ми изберат нещо, което ще харесам.

А и не исках да се качвам на покрива.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото там хората се самоубиват.

— Гадост — възкликна Джес.

— Значи ти е харесало на Свети Валентин? — попита я Мартин.

— Изобщо не ми е харесало, ама нали се сещаш.

— Не, не се сещам — отвърна Мартин.

— Всичко това е част от живота, нали?

— Хората винаги говорят така за неприятните неща. „Филмът показва как на един му извадили очите с тирбушон. Нали това е част от живота“. Ще ви кажа какво още е част от живота: да се примиряваш с простотията. Никой ли не иска да го види? Никой не иска да направи филм за това. Да идем да видим как хората серат тази вечер.

— Че кой ще ни позволи? — попита Джес. — Хората заключват вратата.

— Ако не я заключваха, ти щеше да гледаш.

— Ако не я заключваха, също щеше да е част от живота, не е ли така? Значи щях да гледам.

Мартин изпъшка и изви очи. Човек би си казал, че е по-умен от Джес, но той така и не успя да спечели спор с нея, а ето че сега тя пак си наложи своето.

— Причината хората да затварят вратата, е защото искат да свършат тази работа насаме — намеси се Джейджей. — Може би имат нужда да се усамотят и когато им се прииска, да се самоубият.

— Значи ти се опитваш да кажеш, че трябва да ги оставим да правят каквото искат ли? — попита Джес. — Защото според мен, това не е правилно. Може би тази вечер ще успеем да спрем някого.

— И как точно пасва това на идеите на приятелчето ти? Доколкото успях да разбера, ти си на мнение, че когато стане въпрос за самоубийство, трябва да оставиш пазара да решава — опита се да я засече Мартин.

Говорехме за някакъв мъж без име, наречен Безкуче, който казал на Джес, че да обмисляш самоубийството си е нещо здравословно, че всеки трябва да си помисли по този въпрос.

— Не съм казала такова нещо…

— Извинявай. Парафразирах. Мислех, че не ни е позволено да се намесваме.

— Не, не. Можем да се месим. Намесата е част от процеса, разбираш ли? Човек просто трябва да се замисли, а след това, няма значение. Ако спрем някого, значи боговете са проговорили.

— Ако аз съм бог — каза Мартин, — определено бих използвал такава като теб за свой говорител.

— Мръсотии ли се опитваш да ми пробутваш?

— Не, просто обяснявам.

Джес остана доволна.

— Отиваме ли да потърсим някого? — попита тя.

— А как ще го търсим? — попита я Джейджей.

— Сигурно тук има някой.

Огледахме кръчмата. Минаваше седем и още нямаше много хора. В ъгъла до мъжката тоалетна бяха седнали двойка младежи в костюми, които се смееха, вперили поглед в един мобилен телефон. На масата до бара се бяха настанили три млади жени, разглеждаха снимки и се смееха. До нас млада двойка се смееха просто така, а мъж на средна възраст се бе подпрял на бара и четеше вестник.

— Прекалено много смях — каза Джес.

— Човек, който си мисли, че есемесите са смешни, няма да се самоубие — каза Джейджей. — Той не мисли за нищо важно.

— Аз съм виждала смешни есемеси — възропта Джес.

— Именно — обади се Мартин. — Не съм сигурен, че това опровергава думите на Джейджей.

— Млъквай — нареди Джес. — Ами онзи дето чете вестника? Сам е. Сигурно е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Джейджей и Мартин се спогледаха и се разсмяха.

— Най-доброто, на което можем да се надяваме ли? — попита Мартин. — Значи според теб трябва да разубедим някого, решил да се самоубива, независимо какво е мнението му по този въпрос.

— Ония кретени, дето се хилят, няма да се качат горе, нали? Този ми се струва по-задълбочен и опасен.

— Той чете страницата с надбягванията в ши… „Сън“ — обясни Мартин. — След малко приятелят му ще се появи, двамата ще обърнат по петнайсет бири и ще мушнат по едно къри.

— Сноб.

— А кой мисли, че трябва да си задълбочен, за да се самоубиеш?

— Всички ние — заяви Джейджей. — Нали?

Всички пихме по две чаши. Мартин изпи две големи уискита с вода, Джейджей — две бири „Гинес“, Джес пи „Ред Бул“ и водка, а аз — бяло вино. Сигурно преди три месеца щеше да ми се замае главата, но сега май пиех доста повече, така че когато пресякохме, ми беше топло и усещах, че съм приятелски настроена. Бяха върнали часовниците миналата неделя и въпреки че ми се струваше тъмно, докато бяхме на улицата, горе на покрива имах чувството, че в града е останала някаква светлина. Облегнахме се на стената, точно до мястото, където Мартин бе прерязал телената мрежа, и погледнахме на юг към реката.

— И така? — заговори Джес. — Някой да иска да скача?

Никой не й отговори, защото въпросът не бе сериозен, така че просто се усмихнахме.

— Толкова ли е хубаво, че сме още живи? — попита Джейджей.

— Гадост! — възкликна Джес.

— Това не беше реторичен въпрос — обясни Джейджей.

Джес го наруга и го попита това пък какво трябвало да означава.

— Просто наистина искам да разбера — призна Джейджей. — Наистина искам да разбера дали е… Не знам.

— Дали е по-добре, че сме тук, отколкото ако не бяхме ли? — попита Мартин.

— Да, това е, така ми се струва.

— По-добре е за децата ти — каза Джес.

— Сигурно — съгласи се Мартин. — Не че се виждам с тях.

— По-добре е за Мати — продължи Джейджей, а аз не казах нищо, което напомни на всички, че за Мати не е по-добре.

— Всички ние имаме хора, които обичаме и които ни обичат — продължи Мартин. — А те предпочитат ние да сме живи, вместо мъртви.

— Мислиш ли? — зачуди се Джес.

— Питаш ме дали родителите ти искат ти да живееш? Да, Джес, родителите ти искат ти да живееш.

Джес се намръщи, сякаш не му вярваше.

— Как стана така, че не бяхме помисляли за това преди? — попита Джейджей. — Говоря за Нова година. Не помислих за моите родители нито веднъж.

— Защото тогава нещата бяха по-зле — каза Мартин. — Семейството е като… не знам. Гравитацията. Понякога е по-силно, отколкото друг път.

— Да. За теб това е гравитацията. Затова сутрин сме готови да полетим, а вечер едвам успяваме да си тътрим краката.

— Тогава като прилива. Не забелязваш как те повлича, когато е… Както и да е. Разбрахте ме какво се опитвам да ви кажа.

— Ако някой се качи тук тази вечер, какво ще му кажете? — полюбопитства Джейджей.

— Ще му разкажа за деветдесетте дни — обади се Джес. — ’Щот е истина, нали!

— А-ха — призна Джейджей. — Истина е, че никой от нас не иска да се самоубие тази вечер. Само че… Ако ни попита защо, ако иска да знае какви важни неща са ни се случили, откакто сме решили да не скачаме, какво ще му кажем?

— Ще му разкажа за работата си в книжарницата — казах аз. — И за състезанието.

Останалите забодоха погледи в краката си. Джес понечи да каже нещо, но Джейджей улови погледа й и тя замълча.

— Да, ами то ти се справяш добре — каза Джейджей след малко. — Само че аз съм прецакан отвсякъде. Извинявай, Морийн.

— А аз не успявам да помогна на най-тъпото дете, което се е раждало на този свят, и то така и няма да се научи да чете — обясни Мартин.

— Не бъди толкова строг към себе си — каза Джес. — Човек се проваля в толкова много неща. Ти си се провалил с децата, връзките ти са отишли…

— Да, ами ти, Джес… Ти бележиш успех след ш… успех. Постигнала си всичко.

— Извинявай, Морийн — обади се Джейджей.

— Да, извинявай, Морийн.

— Преди деветдесет дни не познавах Безкуче — обясни Джес.

— А, да — съгласи се Мартин. — Безкуче. Най-голямото постижение, с което някой от нас може да се похвали. С изключение на състезанието на Морийн, разбира се.

Не му напомних за книжарницата. Знам, че не е кой знае какво, но щеше да излезе, все едно че се хваля.

— Нека да разкажем на приятелите си, които горят от нетърпение да се самоубият, за Безкуче. Я слушайте, Джес се запозна с един мъж, който не вярва в имената и си мисли, че трябва непрекъснато да се самоубиваме. — Това определено ще развесели човека.

— Той не мисли така. Вие само се е… Защо повдигна този въпрос, Джейджей? Щяхме да прекараме добре тази вечер, а ето че сега всички ги потисна ш… депресия.

— Да — съгласи се Джейджей. — Съжалявам. Просто се чудех. Какво правим още тук.

— Благодаря — обади се Мартин. — Благодаря ти за тези думи.

В далечината виждахме светлините на голямото колело край река Ландън Ай.

— Не е нужно да решаваме сега, нали? — попита Джейджей.

— Не, разбира се — отвърна Мартин.

— Какво ще кажете да си дадем още шест месеца? Да видим как ще потръгнат нещата.

— Онова нещо върти ли се? — попита Мартин. — Не мога да разбера.

Останахме загледани дълго и се опитахме да разберем. Мартин беше прав. Имаше вид, че не се движи, но всъщност се движеше. Поне така предполагам.