Дългият път надолу

Джес

Не мина дълго, преди вестниците да разберат. Може би два дена. Бях си в стаята и татко ме повика долу, за да ме попита какво съм правила на Нова година. Отговорих, че не е било нищо особено, а той започна да разправя, че вестниците били на друго мнение. Аз се облещих за какви вестници става дума, а той вика, че имало нещо за мен и Мартин Шарп. Дали съм била познавала Мартин Шарп. Затова му обясних, че да, познавам го, запознали сме се онази вечер на партито, само че не го познавам много добре. Та баща ми продължи да пита що за парти е било това, дето ходели такива като Мартин Шарп. Не можах да измисля що за парти е било, затова не му отговорих. Татко почна да пелтечи дали там нещо… ама така и не довърши, затова се хвърлих с главата напред. Искаше да ме попита дали съм го изчукала? Не, не съм! Много мило, няма що! По дяволите! Точно Мартин Шарп ли? Гадост! И така нататък, и така нататък, докато накрая му набих каквото трябва в главата.

Шибаният Час, разбира се, се беше обадил на вестникарите, няма кой друг. Сигурно това лайнце рядко се е пробвал и преди, но не е имал за какво да се хване, разполагал е единствено с мен. Обаче сега, Джес Крайтън и Мартин Шарп в комплект, това е направо… неустоима комбинация. Колко, според вас, ще получи за подобно нещо? Поне две стотачки. Може би дори повече? Честно казано, и аз щях да го направя на негово място. Той винаги е бил безпаричен прошляк. И аз съм безпаричен прошляк. Ако си струваше, досега да съм го продала и да съм забравила.

Татко дръпна завесите и надникна уплашено навън. Имаше някой. Прииска ми се да изляза и да му дам да се разбере, ама татко не ми позволи; каза, че щели да ме снимат точно когато се развилнея, ще изляза кофти и ще съжалявам. Каза, че само човек без достойнство би постъпил така и че хора в нашето положение трябва да са над тези неща и да не им обръщат внимание. Аз веднага се заядох какво ни било положението. Аз нямам никакво положение. А той продължи, че независимо дали ми харесва или не, аз съм имала положение, затова го прекъснах и му казах, че той е този с положението, не съм аз, а пък той продължи да настоява, че и аз съм била с положение и така нататък все в тоя дух. Само че, като се заяждахме по този начин, нямаше да променим нищо, а и аз знаех, че той е прав. Ако не бях в това положение, тогава вестниците нямаше да се интересуват от мен. Всъщност колкото повече се преструвах, че няма никакво положение, толкова повече личеше, че има някакво положение, та колкото повече съм в това положение, абе, нали разбирате какво искам да ви кажа. Ако просто си стоях в стаята и четях, ако си имах истинско гадже, тогава никой нямаше да прояви никакъв интерес. Ако, обаче, легнех с Мартин Шарп или се хвърлех от покрива, тогава щеше да има обратното на никакъв интерес. Щяха да проявят огромен интерес.

Когато преди две години ме изтипосаха във вестниците, веднага след оная работа с Джен, имах чувството, че съм го загазила, не толкова че ми е зле. Както и да е, кражбата от магазин не е убийство, нали така? Всички минават през етапа на кражби от магазините, нали? Говоря ви за истинска кражба, да задигнеш нещо, както прави Уйнона: я чанти, дрехи, такива простотии, и дума не може да става за химикалки и бонбони. Това е етап от развитието ти веднага след понитата и момчешките музикални банди, непосредствено преди тревата и секса. Само че този път ми беше ясно, че е различно и тогава седнах да премисля всичко. Да, добре, знам. Само че по-добре късно, отколкото никога, нали? Мислех си за следното: след като всичко щеше да излезе във вестниците, не беше ли по-добре мама и татко да си мислят, че съм спала с Мартин Шарп, вместо да се докопат до истинската причина, поради която се бяхме запознали? Истината щеше да ги съсипе. Може би дори буквално. Което означаваше, че щях да остана последният жив член на това семейство, а дори аз трябва да мисля за тези неща. Така че, ако вестниците дочуеха нещо, тая работа щеше да стане много смрадлива. В колежа щеше да падне голямо унижение, защото всички ще си мислят, че съм наебала най-големия гнусляр във Великобритания, но така поне щях да постигна нещо по-важно — да си имам двама живи родители.

Работата беше там, че макар и да бях започнала да обмислям нещата, не ги обмислих както трябва. Можех да си спестя много неприятности, ако бях помълчала още две минути, преди да си отворя устата, но аз не го направих. Гадост. А той само изпъшка: „О, не!“. Погледнах го, а той настоя да му разкажа всичко. Обясних, че няма кой знае какво за казване. Била съм на едно парти и той е бил там, а пък аз съм пийнала повечко и сме отишли у тях и това е. А той само попита дали това е краят? Аз започнах да обяснявам, че е като в многоточията, където ти спестяват подробностите. След това въздъхна, повика Господ на помощ и приседна на един стол.

Тук беше най-важното: не бе нужно да казвам, че съм спала с него, нали? Можех да кажа, че сме се натискали или че той се е пробвал, абе нещо такова, но просто не се сетих навреме. В тоя момент си казвах, че ако трябва да избирам между самоубийството и секса, по-добре беше да се спра на секса, не че това трябваше да е изборът пред мен. Сексът ми се стори нещо като онези предложения по пакетите с нишесте, където знаеш, че не си длъжен да следваш указанията, нали? Можеш да пропуснеш глазурата, ако решиш, а аз бях постъпила точно така. („Глазура“ — не е ли много странна тази дума? Май никога преди не съм я използвала.) Но аз не го направих, нали? Трябваше да направя още нещо, но не го направих: преди да му кажа каквото и да е, трябваше да накарам татко да провери какво точно пише във вестника. Аз веднага си казах, че жълтата преса се интересува само от секса… всъщност, честно да ви кажа, не знам какво си помислих. Май както обикновено, не помислих.

Така че татко веднага се лепна за телефона и се обади в офиса и им каза каквото му бях казала, а когато разговорът приключи, заяви, че излиза и ми забрани да отварям и да вдигам телефона, когато се звъни, и да излизам. Затова седнах да гледам телевизия, но след няколко минути надникнах през прозореца и видях оня тип, само че той вече не беше сам.

След това татко се върна с вестник, беше ходил да купи предишния брой. Стори ми се десет години по-стар, отколкото преди да излезе. Показа ми вестника, а заглавието беше: „МАРТИН ШАРП И ДЪЩЕРЯТА НА ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ЗАЕДНО ОБМИСЛЯТ СМЪРТТА.“

Така че цялото признание за секса бе дяволски тъпо разхищение на време.

Джейджей

За пръв път научавахме нещо, свързано с Джес, и трябва да си призная, че първата ми реакция бе направо абсурдна. Бях в местния магазин, за да си купя цигари, когато видях Джес и Мартин да ме гледат от щанда, а след това прочетох заглавието и извиках като пощръклял. След като видях заглавието за предполагаемите им планове за самоубийство, разбрах защо ме бяха зяпнали така странно. Министър на образованието! Мама му стара! Опитайте се да ме разберете, това момиче говореше така, сякаш бе отгледано от безпарична безпризорна майка клошарка, родила я, когато е била по-млада и от нея. Тя се държеше така, сякаш образованието беше вид проституция, нещо, до което биха прибягнали единствено разни отчаяни откачалки.

След като прочетох материала, обаче, не ми беше никак смешно. Нямах представа за по-голямата сестра на Джес, Дженифър. Никой от нас нямаше представа. Беше изчезнала безследно преди няколко години, когато Джес е била на петнайсет, тя на осемнайсет. Беше взела назаем колата на майка си и автомобилът бе открит изоставен близо до известно място на брега, добре познато на самоубийците. Дженифър бе взела книжка само преди три дена, сякаш само заради това се бе научила да шофира. Така и не бяха открили тялото й. Представа нямам как това се е отразило на Джес — едва ли е било нещо добро. Ами нейният старец… Господи. Родители, на които са им се паднали щерки, склонни към самоубийство, са доста черногледи по отношение на възпитанието на децата.

Ето че на следващия ден вече не беше толкова забавно. Появи се ново заглавие „БИЛИ СА ЧЕТИРИМА!“ и в статията под него бе поместено описание на двамата ненормалници, определение, което чак по-късно усетих, че се отнася за Морийн и за мен. Накрая на статията имаше молба за информация и телефонен номер. Дори беше споменато нещо за награда. За главите на двама ни с Морийн имаше награда, леле, човече!

Несъмнено цялата тази информация идваше от онзи кретен Час, дори тъпата английска жълта преса не бе успяла да замаже мрънкащия му гласец. Май трябва да му отдадем заслуженото на този тип. За мен цялата вечер се състоеше от четирима нещастници, които така и не успяха да свършат това, за което бяха дошли — нещо, което нека да сме честни, не е много трудно. Час, обаче, беше прозрял още нещо: беше вникнал дотолкова, че да се сети, че пресата ще гръмне и от тази работа той ще успее да изкара нещичко. Добре, той сигурно е знаел за бащата на Джес, но все пак е трябвало да си размърда сивото вещество. Наложило се е да навърже нещата.

Сега е моментът да ви кажа истината. Малко се изкефих на историята. Каква ирония, обаче, да се кефиш, че четеш за себе си, и в същото време това те кара да се замислиш. Да знаете, че едно от нещата, които ме скапа, бе, че не успявах да оставя следи на този свят с музиката си — което е просто друг начин да кажа, че бях готов да се самоубия, защото не бях известен. Може и да съм прекалено строг към себе си, защото знам, че имаше и още, но това поне със сигурност беше вярно. Както и да е, щом разбрах, че в най-скапания момент от живота си съм попаднал на първа страница, ми подсказа, че тук и сега мога да се поуча от цялата работа.

Така че се кротнах в апартамента, пиех кафе и пушех, беше ми адски гот, че хем съм известен, хем никой не знае кой съм. И в този момент се звънна, а аз направо подскочих.

— Кой е.

— Джейджей ли е? — глас на млада жена.

— Кой е?

— Чудех се дали не можем да поговорим? За онази вечер, може ли?

— Откъде взехте този адрес?

— Разбрах, че сте били заедно с Джес Крайтън и Мартин Шарп на Нова година, нали така? Вечерта, когато са се опитали да се самоубият, помните ли?

— Нещо бъркате, госпожо. — Това бе първото изречение между нас, което не завършваше с въпросителна. А отговорът ми прозвуча категорично, сякаш бях облекчен, както след като кихнеш.

— Кое по-точно не съм разбрала?

— Нищо. Натиснали сте грешен звънец.

— Мисля, че не съм.

— Откъде знаете?

— Защото потвърдихте, че сте Джейджей. И ме попитахте откъде имам този адрес.

Правилно. Тези хора бяха професионалисти.

— Не съм казал, че това е моят адрес, нали?

Последва мълчание, докато двамата обмисляхме тъпото ми твърдение, което ехтеше в коридора.

Тя не каза нищо. Представих си я застанала на улицата, клати тъжно глава на жалките ми опити да се измъкна. Зарекох се да не кажа нито дума повече, докато не се разкара.

— Слушайте — каза тя. — Имаше ли причина да слезете?

— Каква причина?

— Не знам. Нещо, което да ободри читателите ни. Може би нещо, не знам, което да ви даде воля да продължите.

— Нямам представа.

— Четиримата сте погледнали Лондон, видели сте красотата на света. Има ли такова нещо? Нещо, което да вдъхнови читателите ни?

Имаше ли нещо вдъхновяващо в това да тръгнем да преследваме Час? Дори и да е имало, аз така и не бях успял да го видя.

— Не каза ли Мартин Шарп нещо, което да ви вдъхне желание за живот например? Ако ви е казал, хората биха искали да знаят.

Опитах се да си спомня дали Мартин бе казал нещо, с което да ни успокои, думи, които тя ще може да използва. Беше нарекъл Джес „тъпа идиотка“, но това бе по-скоро за повдигане на духа, отколкото за да й спаси живота. Разказа ни за гостенка в предаването си, омъжена за човек, който е бил в кома цели двайсет и пет години, но това също не ни помогна кой знае колко.

— Не се сещам за нищо.

— Ще ви оставя визитка с телефони, става ли? Обадете ми се, когато сте готов да поговорим.

За малко да хукна след нея — тя вече ми липсваше. Искаше ми се поне за малко да се превърна в центъра на света й. Мама му стара, искаше ми се да стана център и на собствения си свят, защото напоследък нямах за какво да се хвана, нямаше и да има, след като тя си тръгнеше.

Морийн

И така, прибрах се, пуснах телевизора и си направих чаша чай, обадих се в дома и двама младежи докараха Мати вкъщи, аз го настаних пред телевизора и се започна отново. Трудно ми беше да си представя как ще издържа още шест седмици. Знам, че се бяхме разбрали, но не бях и помисляла, че ще се видя с тях отново. Да, истина е, че си разменихме телефоните и адресите и всичко. (Мартин трябваше да ми обясни, че след като нямам компютър, значи нямах и имейл адрес. Наложи се, защото не бях сигурна дали имам имейл. Помислих си, че може да е нещо в онези пликове, които изхвърляш, след като ги получиш.) Дори не ми бе минавало през ума, че може да се наложи да ги използваме. Кълна се пред Бога, че ще ви кажа истината, макар и да прозвучи така, сякаш се самосъжалявам: имах чувството, че те ще се срещнат сами и ще ме изолират. Бях прекалено стара за тях, прекалено старомодна с моите обувки и с всичко. Беше много интересно да обикалям по разни партита и да видя всички онези странни хора, но това не промени нищо. Пак трябваше да отида, за да взема Мати, пак ме очакваше живот извън самия живот, нещо, от което ми беше втръснало до смърт. Сигурно си мислите как е възможно тя да не изпитва никакъв гняв. Разбира се, че съм обзета от гняв. Няма смисъл да се преструвам, че не съм. Предполагам, че църквата има известна вина. Също и възрастта ми, защото навремето ни учеха да не се оплакваме и да не си позволяваме да негодуваме, нали така? Само че има дни — повечето дни — когато изпитвам желание да изпищя, да се разкрещя, да изпочупя каквото ми попадне и да убивам. Да, точно така, това е гняв. Не е възможно да си обвързан с живот като моя и да не изпитваш гняв. Както и да е. Два дена по-късно телефонът ми звънна и една жена с прелюбезен глас попита:

— Морийн ли се обажда?

— Да.

— Обаждам се от градското управление на полицията.

— Да, здравейте — отвърнах аз.

— Здравейте. Получихме сведения, че на Нова година синът ви е създавал неприятности в търговския. Кражби, дишал е лепило, опитвал се е да преджоби хората и така нататък.

— Страхувам се, че не е бил моят син — отвърнах аз незабавно. — Той е инвалид.

— Сигурна ли сте, че не се преструва?

За половин секунда дори се замислих над думите й. Естествено, след като се обаждат от полицията. Искаш да си напълно убедена, че им казваш истината, просто да си сигурна, че няма да се набъркаш в неприятности.

— Трябва да е невероятен актьор, ако е така.

— А вие сте сигурна, че той не е добър актьор.

— Убедена съм. Инвалидността му е такава, че не може да прояви никакви актьорски способности.

— Ами ако тъкмо по този начин се преструва? Там е работата, че онзи, как му се викаше, напълно отговаря на описанието. Заподозреният.

— А описанието какво е? — Не знам защо го казах. Сигурно, за да покажа, че съм готова да им помогна.

— И до това ще стигнем, госпожо. Можете ли да ни съобщите местонахождението му на Нова Година? Вие с него ли бяхте?

Прониза ме студена тръпка. Отначало не се бях замислила за датата. Бяха ме спипали. Не знаех дали да излъжа или не. Ами ако някой от дома го беше извел и го бе използвал за прикритие, нещо такова? Някой от онези младите служители например. Те изглеждаха много симпатични, но човек никога не знае. Ами ако са отишли да крадат, ако са скрили нещо под одеялото на Мати? Ами ако са ходили всички да пият и са отвели Мати с тях, а след това са се набъркали в някой бой и са блъснали количката с всички сили към онзи, с когото са се били? Тогава сигурно полицията го е видяла как се устремява към някого и не са знаели, че той не може да спре, затова са решили, че е с онези. А след това са си казали, че се прави на малоумен, за да не го замесят. Ако в някого се блъсне инвалидна количка, човекът може да бъде сериозно наранен. Може дори да му счупи крака. Ами ако… Въпреки че бях обзета от паника, така и не разбирах как е успял да диша лепило. Дори и така да е! Това бяха нещата, които ми минаха през ума. Почувствах се много виновна. Не бях с него, а трябваше. Причината да не съм била с него беше, че имах намерение да го изоставя завинаги.

— Не, не бях с него. За него, обаче, се грижеха.

— Разбирам.

— Бил е в пълна безопасност.

— Сигурна съм, госпожо. Само че ние не говорим за неговата безопасност, нали? Говорим за безопасността на хората в търговски център „Удън Грийн“.

„Удън Грийн“ ли? Бил е чак в „Удън Грийн“?

— Не. Да. Извинете.

— Наистина ли съжалявате? Наистина ли ми изказвате ш… съжаления?

Не можех да повярвам на ушите си. Знаех, разбира се, че полицаите не се съобразяват много с приказките си. Само че си мислех, че употребяват тези изрази, когато са стресирани, заради терористи, нали разбирате, а не когато разговарят с гражданите, докато провеждат рутинно разследване. Освен, разбира се, ако тя бе наистина стресирана. Възможно ли беше Мати, или който го бе блъснал, да са причинили смъртта на някого? На някое дете например.

— Морийн?

— Да, слушам ви.

— Морийн, не се обаждам от полицията. Аз съм Джес.

— О! — изчервих се заради собствената си глупост.

— Повярва ми, нали, тъпа стара чанто?

— Да, повярвах ти.

По гласа ми долови, че ме е разстроила, затова не повдигна повече този въпрос.

— Ти чела ли си вестници?

— Не. Не ги чета.

— Пишат за нас.

— За кого пишат?

— За нас. Нас с Мартин ни споменават. Голям майтап, нали?

— Какво пише?

— Казват, че ние двамата с Мартин и още двама тайнствени хора са имали планове да се самоубият.

— Това не е вярно.

— Да, бе. Освен това пише, че съм дъщерята на заместник-министъра на образованието.

— Защо са го написали?

— Защото съм му дъщеря.

— О!

— Казвам ти го, за да знаеш какво пише във вестника. Изненадана ли си?

— Прекалено много ругаеш за дъщеря на политик.

— Някаква репортерка е ходила в апартамента на Джейджей и го е питала дали не можем да й кажем нещо вдъхновяващо.

— Това какво означава?

— Не знаем. Ще проведем спешно събрание.

— Кой ще го провежда?

— Ние четиримата. Среща, за да си спомним доброто старо време. Може би пак където закусвахме.

— Не мога да отида никъде.

— Защо да не можеш?

— Заради Мати. Нали това беше една от причините да се кача на покрива. Защото не мога никога да мръдна никъде.

— Можем ние да дойдем.

Отново усетих, че се изчервявам. Не ги исках тук.

— Не, не. Ще измисля нещо. За кога планирате срещата?

— По-късно днес.

— За днес няма да успея да уредя нищо.

— Значи ние ще дойдем у вас.

— Моля ви, недейте. Не съм чистила.

— Изчисти тогава.

— Никога не съм посрещала човек от телевизията у нас. Нито пък дъщеря на политик.

— Няма да се надувам. Ще се видим в пет.

Имах три часа, за да оправя всичко, да прибера. Струва ми се, че да водиш живот като моя, направо може да те побърка. А и трябва да си малко луд, за да искаш да скочиш от покрива на някоя сграда. Също така трябва да си малко луд, за да слезеш отново. Да не говорим, че трябва да си много луд, за да се примиряваш с Мати, с безкрайното стоене вкъщи и със самотата. Но пък си мисля, че съм съвсем малко луда. Ако бях наистина луда, нямаше да се притеснявам и да хукна да чистя и подреждам. Ако пък бях много луда, нямаше да ме интересува какъв хаос ще заварят.

Мартин

Май ми беше минало през ум, че посещението ми на покрива на „Топърс“ може да заинтригува приятелчетата от жълтата преса. Бях на първа страница на вестниците, когато паднах мъртво пиян на улицата, за Бога, а някои биха казали, че да се опиташ да паднеш от висока сграда е доста по-интересна клюка. Когато Джес каза на Час къде сме се запознали, дори не ми мина през ум, че ще му стигне акъла да продаде тази пикантерия, защото въпросният Час ми се стори напълно безмозъчно същество, затова пренебрегнах страховете й и реших, че е някаква параноя. Ако имах представа, че и самата Джес е от хората, за които гледат да изровят нещо и да ги изтъпанчат на първа страница на вестниците, щях да се подготвя.

Агентът ми звънна веднага и ми прочете статията. Аз само от време на време разлиствам „Телеграф“.

— Има ли нещо вярно?

— Между нас ли ще остане?

— Ако пожелаеш.

— Щях да скоча от покрива на небостъргача.

— Божичко.

Агентът ми е млад, зелен и се прави на изтънчен. Когато излязох от затвора, открих, че, цитирам, в агенцията е имало реорганизация и Тео, който едно време правеше кафе за бившия ми агент, сега е единственият човек, застанал между мен и пълното професионално забвение. Тео беше човекът, който ми уреди работа в телевизия „Фийт Ап!“, най-противната кабеларка на света. Беше завършил богословие и имаше публикувани стихосбирки. Подозирам, че играе футбол за „Меката китка“, нали разбирате за какво намеквам, въпреки че това не води доникъде. Достигнал е самият хитър връх по скалата на компетентността.

— Запознах се с нея там. С нея, и с още двама. След това слязохме заедно. И ето ме пак в страната на живите.

— А защо си искал да скочиш?

— Просто прищявка.

— Сигурен съм, че си имал причина.

— Имах. Просто се шегувам. Прочети досието ми. Запознай се със събитията напоследък.

— Мислех, че сме обърнали нова страница. — Страхотно се трогвам всеки пък, когато заговори в първо лице множествено число. Чувал съм всичките му дрънканици: „Откакто излязохме от затвора…“, „Откакто ни се случи онази неприятност с тийнейджърката…“. Ако бях скочил, щях да съжалявам за едно-единствено нещо, а именно, че никога нямаше да чуя Тео да казва: „Откакто се самоубихме…“ или пък „След погребението ни…“

— Мислили сте грешно.

Последва умислено мълчание.

— Господи! Ами сега какво?

— Ти си агентът. Май това слага край на творческите възможности.

— Ще помисля малко и ще ти се обадя. Между другото, бащата на Джес се опитва да се свърже с теб. Звъня тук, но му казах, че политиката на агенцията е да не даваме личните номера. Правилно ли съм постъпил?

— Правилно си постъпил. Дай му, обаче, номера на мобилния ми. Няма защо да го избягвам.

— Искаш ли ти да му се обадиш? Оставил е номера си.

— Казвай.

Докато говорех по телефона с Тео, и бившата ми съпруга, и бившето ми гадже оставиха съобщения. Не се бях сещал нито за едната, нито за другата, докато Тео ми четеше статията; ето че изведнъж ми се догади. Започвах да разбирам важната истина покрай това самоубийство: провалът може да те нарани не по-малко от успеха, да не говорим, че най-вероятно ще роди много повече гняв, защото няма мъка, с която да го потушиш. По всичко личеше, съдейки по тона на съобщенията, че бях загазил яко.

Първо се обадих на Синди.

— Противен егоистичен идиот — провикна се тя.

— Не знаеш нищо освен това, което си прочела във вестника.

— Ти май си единственият човек на този свят, когото вестниците разкъсват на парчета за верни неща. Ако напишат, че си спал с петнайсетгодишна, значи е така. Ако напишат, че си се търкалял пиян на улицата, значи е било точно така. Не им трябва да си измислят каквото и да е за теб.

Доста точно наблюдение. Тя беше права: нито веднъж не ми се беше случвало да стана жертва на празни клюки или измислици. Като се замислите, това бе едно от най-унизителните неща през последните няколко години. Ако вестниците тръбяха какви ли не гнусотии за мен, всяка дума от въпросните гнусотии беше самата истина.

— Така че предполагам — продължи тя, — че отново са нацелили. Бил си на покрива на онази сграда и си имал намерение да се хвърлиш. А вместо това си слязъл с момиче.

— Накратко казано е така.

— Ами дъщерите ти?

— Те знаят ли?

— Още не. Само че някой в училище ще им каже. Винаги става така. Какво да им кажа?

— Може би аз трябва да поговоря с тях.

Синди излая. Този лай, поне така подозирам, трябваше да бъде подигравателен смях.

— Кажи им каквото искаш — продължих аз. — Кажи им, че татко им е бил тъжен, а след това отново се е развеселил.

— Великолепно. Ако имахме деца по на две години, това щеше да бъде съвършеното обяснение.

— Не знам, Синди. Искам да кажа, че след като не мога да ги виждам, значи проблемът не е мой, нали? Ти се оправяй както знаеш.

— Копеле гадно.

Това бе краят на телефонния ни разговор. След като тя отказваше да ме допусне да участвам във възпитанието на дъщерите, бе излишно да подчертавам, че това ме съсипва. Както и да е. Поне се разкара от телефона.

Не знам какво още дължа на дъщерите си. Още преди години се отказах от пушенето, защото по онова време знаех, че им го дължа. Само че след като заформиш каша като тази, която аз сътворих, пушенето май е последна грижа — така че пропуших отново. Ето на това му се вика пътешествие: от отказването на цигарите — отказваш се, защото искаш да защитиш децата си от загуба за колкото е възможно повече време — до спора с майка им за най-подходящия начин, по който до им съобщиш за опита си за самоубийство. Относно подобни разговори никой не ни бе споменал и дума в курса, на който ходихме, след раждането им. За всичко е виновно разстоянието. Аз се отдалечавах все повече, а момичетата се смаляваха, докато накрая се превърнаха в малки точици и не успявах да ги видя, и буквално, и преносно. Не успяваш да си представиш лицата им, нали, не и когато се превърнат в онези малки точки, така че не се налага да се притесняваш дали са щастливи или тъжни. Тъкмо поради тази причина убиваме мравките. И така, след известно време самоубийството започва да се превръща в смислена възможност, в начин, който нямаше да бъде възможен, ако се вглеждаше в очите си всеки ден.

Пени все още плачеше, когато й се обадих.

— Така поне нещата се връзват — каза след малко тя.

— Какво?

— Това, че си тръгна от вечерята, за да отидеш там. А след това се върна с онези хора. Просто не можех да си обясня те какво общо имат.

— Единственото обяснение, до което стигна, бе че по някакъв начин те ми бяха помогнали да правя секс с друга.

— Именно. — Тя изсумтя презрително. Пени е готина. Не е някоя гаднярка. Мила е, готова да ти достави удоволствие, раздава обичта си… Някой ден ще направи партньора си истински щастлив.

— Съжалявам.

— Май аз оплесках всичко, нали?

— Това, което аз успях да оплескам, стана по-рано. Което, между другото, не означава нищо, ама абсолютно нищо. Искам да кажа, че от твоя страна нямаше никакви издънки. Ти беше чудесна.

— Как се чувстваш днес?

Не си бях задавал този въпрос. Бях се събудил с махмурлук, когато телефонът се раззвъня, и след това животът ми поднесе изненада. Цяла сутрин не бях помислял за самоубийство.

— Добре. Сега нямам намерение да се качвам там горе, ако това имаш предвид.

— Ще поговориш ли с мен, преди да го сториш?

— За всичко онова ли?

— Да.

— Не знам. Според мен това не е нещо, което може да се оправи с приказки.

— Знам, че не мога да оправя нещата. Просто не искам да прочета за случилото се във вестниците.

— Можеш да имаш някой по-добър, Пени. Много по-добър от мен.

— Не го искам.

— Ясно. Значи не си съгласна с предварителните условия.

— Притежавам достатъчно самоуважение, за да си мисля, че има един мъж, който предпочита да прекара Нова година с мен, вместо да се самоубие, като скочи.

— Защо тогава не се опиташ да го откриеш?

— За теб би ли имало значение?

— Ами… Дали има значение подобно нещо… Май не ми е до това точно сега.

— Боже! Беше напълно откровен.

— Нима? Аз пък си мислех, че съм напълно прозрачен от самото начало.

— Така че какво искаш да направя?

— Май не можеш да направиш почти нищо.

— По-късно ще ми се обадиш ли?

— Да, разбира се.

Поне така предполагах.

Всички — всички, с изключение на Крис Крайтън, очевидно — знаят къде живея. Всички ми имат домашния телефон, мобилния, имейл адреса. Когато излязох от затвора, бях раздал координатите си на всички, които проявяваха някакъв интерес: тогава трябваше да си намеря работа, имах нужда от връзки. Никой от тези гадняри не ми се обади, разбира се, а ето че сега напъплиха пред вратата ми. Като казвам „всички“, говоря за трима или четирима от онези мърлячи, разни младоци, и момчета, и момичета с подпухнали лица, които правят репортажи за разни училищни празненства, а сега направо не могат да повярват на късмета си. Минах между тях, не че беше някакъв проблем — и четиримата зъзнеха на тротоара и пиеха кафе от пластмасови чашки — защото те изобщо не представляваха журналистическа заплаха. На всички ни допадна блъскането обаче. Аз се почувствах като някоя важна личност, а те си въобразяваха, че са по петите на разтърсваща клюка. Усмихвах се широко и раздавах „Добро утро“, без да се обръщам към някого специално, и ги разблъсках от пътя си с куфарчето.

— Истина ли е, че си опитал да се самоубиеш? — попита една забележително непривлекателна жена, стиснала бежов микрофон.

Посочих себе си, за да привлека вниманието им към превъзходната си физическа форма.

— Ако съм се опитал, значи съм се справил доста неуспешно — отвърнах аз.

— Познаваш ли Джес Крайтън?

— Кой?

— Джес Крайтън, дъщерята на онзи министър. На образованието.

— Приятел съм на семейството от много години. Всички прекарахме Нова година заедно. Може би затова се е получило това глупаво недоразумение. Изобщо не е ставало въпрос за самоубийство. Излязохме да пийнем по нещо. А това са две коренно различни неща.

Започвах да се забавлявам. Почти съжалявах, когато стигнах при пежото, което бях взел под наем за огромна сума, за да заменя изчезналото беемве. Не че знаех къде отивам. Само след минути, обаче, денят ми бе разграфен: Крис Крайтън ми звънна на мобилния, за да ме покани у тях да си поговорим, а след това, малко след това, от същия телефонен номер се обади Джес, за да ме информира, че ще ходим у Морийн. Нямах нищо против. Друга работа нямах.

Преди да почукам на вратата у Джес, поседях в колата две минути и се замислих. Последният сблъсък с разгневен баща беше скоро след злополучния ми, и както се оказа незаконен сексуален контакт с Даниел (един и седемдесет и седем, сутиен с обиколка седемдесет, чашка DD, на петнайсет години и двеста и петдесет дена, затова позволете ми да ви кажа, че оставащите сто и петнайсет дена бяха от огромно значение). Мястото на сблъсъка ни беше в апартамента ми, стария огромен апартамент на площад „Гибсън“, и няма нужда да ви казвам, че срещата се проведе не защото бащата на Даниел откликна на топлата ми покана, а защото висеше пред нас и ме чакаше, докато аз се опитвах да се завлека вкъщи една нощ. Разговорът ни не беше особено плодотворен не само защото се опитах да повдигна въпроса за родителските отговорности, а и защото той се опита да ме удари. И досега си мисля, че имах известно право. Каква й беше работата на петнайсетгодишната да смърка кокаин в мъжката тоалетна в нощен клуб „Мелънс“ в един сутринта във вторник? Може би ако не бях изразил толкова настойчиво мнението си, той нямаше да се юрне към най-близкия полицейски участък, за да пусне жалба за връзката ми с дъщеря му.

Този път ще се постарая да не съм толкова убедителен. Доколкото разбирах въпросът за родителските отговорности е доста деликатен в семейство Крайтън, особено след като една тийнейджърка вече се водеше безследно изчезнала, по всяка вероятност мъртва, а другата бе готова да се самоубие и по всяка вероятност не беше с всичкия си. Както и да е, съвестта ми беше напълно чиста. Единственият физически контакт с Джес беше, когато седнах върху нея и то по причини, които нямаха нищо общо със секса. И не толкова че нямаха нищо общо със секса, по-точно не бяха продиктувани от егоистични подбуди. Дори можеха да се нарекат героична постъпка.

Крис Крайтън за съжаление нямаше намерение да ме посрещне като герой. Нито ми подаде ръка, нито ми предложи кафе. Покани ме в хола и ме огледа така, сякаш бях някой мърляч от парламентарните комисии. Очевидно не бях особено предвидлив — трябваше да разбера каква е фамилията на Джес и да му се обадя. Освен това ме имаше за човек без всякакъв вкус — струва ми се, че господин Крайтън беше останал с впечатлението, че дъщеря му е спомената в жълтата преса единствено заради мен, защото аз съм от хората, за които пишат в евтините вестничета. Когато се опитах да покажа грешките в начина му на мислене, той изтъкна, че много ме бивало да се измъквам. Тъкмо бях станал и се канех да си тръгна, когато се появи Джес.

— Казах ти да останеш горе.

— Да, знам. Само че май не си забелязал, че от известно време вече не съм на седем. Някой да ти е казвал, че си кръгъл идиот?

Той беше ужасен от нея, личеше веднага. Прояви достатъчно самоуважение и прикри страха си зад някакво подобие на умора.

— Аз съм политик. Все това ми повтарят.

— Тебе какво те грее къде съм прекарала Нова година?

— Струва ми се, че сте прекарали вечерта заедно.

— Да, стана съвсем случайно, дъртофел скапан.

— Ето така разговаря тя с мен — поясни той и ме погледна жално, сякаш дългогодишната ми връзка с тях ми даваше право да се намеся, за да го защитя.

— Обзалагам се, че съжалявате за решението си да не изберете частно училище.

— Моля?

— Възхитително, записали сте я в местното училище. Искам, обаче, да ви кажа нещо. Човек получава това, за което плаща. Дори по-малко.

— Училището на Джес се справя чудесно, когато възникнат затруднения — обясни Крайтън. — Петдесет и един процента от оценките на Джес са четворки, дори на изпитите накрая изкара по-висок успех, което е с единайсет процента по-добър резултат от предишната година.

— Чудесно наистина. Сигурно това ви е успокоението. — И двамата погледнахме към Джес, а тя ни показа среден пръст.

— Работата е там, че вие сте били loco parentis16 — заяви гордият баща. Бях забравил, че Джес се отнася към дългите префърцунени изрази по същия начин, по който расистите се отнасят към черните: мразеше ги и имаше желание да ги изпрати там, откъдето са се появили. Погледна го кръвнишки.

— Първо, тя е на осемнайсет. Второ, аз седнах върху нея, за да й попреча да скочи. Това може и да не беше точно родителска загриженост, но поне бе проява на загриженост. Съжалявам, че не ви написах подробен отчетен доклад на края на вечерта.

— Спахте ли с нея?

— Това пък какво ти влиза в работата, татко?

Нямаше да изтърпя подобно нещо. Нямах никакво намерение да бъда въвлечен в спор за правата на Джес да води сексуален живот.

— Можете да сте абсолютно сигурен, че не съм.

— Ало — обади се Джес. — Не е нужно да го казваш по този начин.

— Какъв начин?

— Все едно, че си облекчен. Щеше да извадиш голям късмет.

— Ценя приятелството ни прекалено много, за да го усложнявам.

— Ха-ха.

— Ще поддържате ли връзка с Джес?

— Определете условията си.

— Според мен, първо вие трябва да определите вашите.

— Слушай, мой човек. Дойдох, защото знам колко се притеснявате. Само че ако ще ми говорите по този начин, си заминавам вкъщи, дяволите да го вземат. — Словесният расист се оживи малко: англосаксонците отвръщаха на удара на римските нашественици. Грубостта ми го накара да замълчи.

— Съжалявам. Вече знаете за миналото на това семейство. Така няма да ми бъде по-лесно.

— А! Като че ли на мен ще ми бъде по-лесно — възкликна Джес.

— На всички ни е трудно. — Крайтън определено бе решил да положи усилия.

— Да, виждам.

— Какво да направим? Моля ви, кажете? Ако имате някакви идеи…

— Работата е там — казах аз, — че и аз си имам проблеми.

— А стига, бе — обади се Джес. — Ние пък се чудехме защо си тук.

— Разбирам, Мартин. — Очевидно имаше опит с медиите и го бяха научили да използва личните имена при всяка възможност, също както и останалите роботи на Блеър, за да демонстрира близостта помежду ни. — Имам предчувствие за вас. Разбирам, че сте направили някои погрешни стъпки в живота…

Джес изсумтя.

— И въпреки това мисля, че не сте лош човек.

— Благодаря ви.

— Ние сме една банда — заяви Джес. — Нали, Мартин?

— Така е, Джес — отвърнах аз с надеждата баща й да забележи, че не съм очарован. — Приятели завинаги.

— Каква е тази банда? — попита Крайтън.

— Ще бдим един над друг. Нали така, Мартин?

— Така е, Джес. — Ако продължавах да се съгласявам по този неестествен начин, думите скоро щяха да започнат да засядат в гърлото ми. Представях си как се изплъзват обратно там, откъдето бяха тръгнали.

— Значи все пак сте били loco parentis.

— Не съм сигурен, че става въпрос за такава банда — опитах се да уточня аз. „Банда Loco Parentis“… Не звучи като име на яка банда, нали? Какво ще правим? Ще съкрушим истинските семейства ли?

— Ти, скапаняко, да млъкваш и ти, скапаняко, да млъкваш — каза Джес първо на Крайтън, а след това и на мен.

— Исках да кажа — продължи Крайтън, — че ще сте до нея.

— Той така обеща — заяви Джес.

— И това трябва ли да ме успокои?

— Това си е ваша работа — отвърнах аз. — Само че нямам никакво намерение да успокоявам когото и да е за каквото и да е.

— Доколкото разбрах и вие имате деца.

— Може и така да се каже — намеси се Джес.

— Няма нужда да ви обяснявам колко бях разтревожен за Джес и какво облекчение е да знам, че един здравомислещ възрастен ще се грижи за нея.

Джес се изхили подигравателно.

— Знам, че не бихте… Вие не сте… В някои от клюкарските вестници…

— Притеснява се, че спиш с петнайсетгодишни — поясни Джес.

— Не съм на интервю за работа — заявих аз. — Не я искам тази работа и ако решите да ме назначите, преценката трябва да е ваша.

— Искам само да ми обещаете, че ако забележите Джес да се забърква в сериозни неприятности, или ще се опитате да ги предотвратите, или ще ми кажете какво става.

— За него ще бъде истинско удоволствие — отвърна Джес. — Само че е останал без пукната пара.

— Какво общо имат парите?

— Защото, ако се наложи да ме наглежда и аз отида в някой клуб или нещо такова и решат да не го пуснат вътре, защото е пълен прошляк… ами…

— Какво ами?

— Ами мога да вляза и да се надрусам яко. Мога да пукясам, само защото ти си една дърта стипца и не смееш да се отпуснеш.

Изведнъж разбрах какво се опитва да направи Джес: седмична надница от двеста и петдесет лири в най-ниско платената кабелна телевизия във Великобритания не само ти помага да мислиш в правилната посока, ами стимулира въображението ти. Представих си Джес отпусната и бездиханна в някой кенеф, защото не съм имал двайсет кинта… Беше гадно само да си го помисля, нали ме разбирате.

— Колко искате? — Крайтън въздъхна, като че ли всичко — разговорът, който водехме, новогодишната вечер, престоят ми в затвора — са били грижливо планирани, за да ме доведат до този момент.

— Не искам нищо — отвърнах аз.

— Напротив, искаш — каза Джес. — Иска, и още как.

— Колко струва в днешно време, за да се отиде в някой клуб? — попита Крайтън.

— Като нищо се профукват сто кинта — отвърна Джес.

Сто кинта ли? Унижавахме се заради цената на една прилична вечеря за двама?

— Не се и съмнявам, че ти ще „профукаш“ сто кинта, без да ти мигне окото. Само че той няма намерение да профуква тези пари, нали? Той трябва просто да плати входа, в случай че приемеш свръхдоза. Предполагам, че той няма да се подпира на бара, ако ти си някъде между живота и смъртта в някоя тоалетна.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че животът ми не струва и сто кинта. Много мило от твоя страна, особено след онова, което се случи с Джен. Не бях помисляла, че имаш достатъчно дъщери, за които не ти пука.

— Джес, не е честно.

Входната врата се блъсна някъде между „не“ и „честно“ и двамата с Крайтън останахме втренчени един в друг.

— Май не успях да овладея положението много добре.

Свих рамене.

— Тя измъква пари със заплахи. Или всеки път, когато поиска, й давате, или изфучава навън. Разбирам, че това е малко… нали знаете, всъщност доста стряскащо. Като знам какво се е случило в семейството ви.

— Ще й давам колкото поиска, всеки път, когато поиска — примири се той. — Моля ви, отидете да я намерите.

Излязох от къщата по-богат с двеста и петдесет кинта, а Джес ме чакаше на края на алеята за коли.

— Бас държа, че си получил два пъти повече от това, което си поискал — каза тя. — Винаги се получава, когато се спомене Джен.

Джес

Няма да повярвате — не мисля, че и аз вярвам — обаче ми се струва, че това, което се случи с Джен, нямаше абсолютно нищо общо с Нова година. Виждам, обаче, като говоря с други и чета вестниците, че никой не го възприемаше по този начин. Те все ми пробутваха, че сестра ми била изчезнала, затова съм решила да скоча от сградата. Само че не е така. Сигурно и това е било сред съставките, но изобщо не бе цялата рецепта. Ако приемем, че аз съм спагети „Болонезе“, то тогава Джен беше в ролята на доматите. Може би лукът. Или дори чесънът. Само че тя не беше нито месото, нито самите спагети.

Хората реагират по различни начини на едно и също нещо, нали? Някои ще започнат да оказват помощ на разни групи и организации, знам, че ще го направят, защото мама и татко все се опитват да ме пробутат я в тая, я в оная група, главно защото я ръководи някой, който е получил медал или грамота от кралицата. А пък други просто ще си седнат вкъщи и ще гледат телевизия през следващите двайсет години. Аз пък започнах да се забърквам в разни работи. По-точно забъркването се превърна в работа на пълен работен ден, докато преди това ми беше просто хоби: забърквах се в разни неща и преди Джен да изчезне. Не мога да си кривя душата.

Преди да продължа, ще отговоря на въпроса, който задават всички, за да не седите и да се чудите. Не, нямам представа къде е тя. Да, според мен е жива: защото цялата тази работа с паркираната изоставена кола ми се струва много фалшива. Какво изпитваш, когато сестра ти изчезне? Веднага ще ви кажа. Нали знаете, когато изгубите нещо ценно или портфейл, или някое бижу, не можете да мислите за нищо друго. И тук е така, само че в този случай липсата ви държи непрекъснато.

Има и друг въпрос, който задават хората. Къде си мисля, че може да е? Което е различно от въпроса дали знам къде е. Отначало не разбирах, че двата въпроса са различни. След това, когато разбрах, реших, че въпросът къде според мен би била тя, е тъп. Ами че ако знаех къде е, щях да отида да я намеря. Само че сега вече го възприемам по-скоро като поетичен въпрос. Защото това е все едно да попитате що за човек е била тя. Как съм мислела, възможно ли е да е заминала за Африка, за да помага на хората. Или пък дали според мен не е хукнала някъде да си поживее, или пък може би пише поезия на някой шотландски остров, или пътува из австралийската пустош. Сега ще ви кажа какво мисля по този въпрос. Според мен е родила някъде в Америка и е в някое малко градче в Тексас, може би в Калифорния и живее с мъж, работник, който се грижи за нея и я обича. Това казвам и на хората, само дето не съм сигурна дали им говоря за Джен или за себе си.

А, да, и още нещо — особено ако четете това в бъдеще, когато всички вече са забравили за нас и какво е станало: не се надявайте тя да се появи след известно време, за да ме спаси. Тя не се връща, разбрахте ли? Не откриваме и тялото й. Нищо не става, така че просто забравете за нея. Не, не забравяйте за нея, защото тя е важна. Само че не мислете, че и тя ще се появи. Тук не става въпрос за нея.

Морийн живее по средата на пътя между „Топърс“ и Кентиш Таун, на една от онези тъпи тесни улички, където е пълно с бабички и учителки. Не съм сигурна дали са учителки, но наоколо бъка от велосипеди — велосипеди и кофи с отпадъци за рециклиране. Пълна тъпота е това рециклиране, нали? Споделих с Мартин, а той се съгласи, че било така, щом го казвам аз. Стори ми се малко уморен. Попитах го дали иска да му кажа защо е тъпо, но той не искаше. Също както не искаше да знае защо Франция е тъпа. Изобщо не му се приказваше.

В колата бяхме само двамата с Мартин, защото Джейджей не искаше да пътува с нас, въпреки че минахме почти до апартамента му. Джейджей сигурно щеше да помогне разговорът да потръгне. Имах желание да говоря, защото бях нервна и само заради това ръсех глупости. Може би „глупости“ не е най-подходящата дума, защото не е глупост да кажеш, че Франция е тъпа страна. Просто е прекалено крайно изказване, или както там предпочетете да го наречете. Джейджей щеше да ме накара да се осъзная и нямаше да ми позволи да продължавам в този дух.

Аз пък бях нервна, защото знаех, че ще видим Мати, а мен никак ме няма да се занимавам с инвалиди. Не че е нещо лично, не че мразя и не мога да търпя инвалидите. Знам, че и те имат право на образование и могат да си купуват карти за градския транспорт и разни такива. Просто от тях ми става зле. Абе не ме бива да се преструвам, че и те са като вас и мен, след като не са, нали не са? Не ви говоря за „инвалидите“, които имат по един крак например. Те са си наред. Говоря ви за онези, които не са много в час, крещят и правят странни муцуни. Как е възможно някой да каже, че са като вас или като мен. Добре де, и аз крещя и правя странни физиономии, но поне знам кога и защо ги правя. Така е през повечето време. А при тях, не се знае кога ще го направят, нали? Да не говорим, че ги има навсякъде.

Не мога да отрека, че Мати беше съвсем тих и кротък. Той е толкова инвалид, че няма проблем с него. Просто си седи. Според мен, така е по-добре, въпреки че според него не е точно така. Друг е въпросът дали той изобщо разбира нещо. А ако не разбира, значи не е моя работа, нали така? Доста е висок, седи в инвалидна количка, има си възглавници и нещо му е завряно зад главата, за да не се лашка насам-натам. Нито те поглежда, нито нищо, така че не ти става гадно. След известно време изобщо забравяш, че го има, затова се справих доста по-добре, отколкото си мислех, че ще се справя. Мама му стара, това, обаче, е голяма отврат. Горката стара Морийн. Казвам ви, че ако бях на нейно място, нямаше да има земна сила, която да ме свали от оня покрив. Не, разбира се.

Когато пристигнахме, Джейджей беше вече там, така че щом влязохме, имах чувството, че съм попаднала на семейна среща, с тази разлика, че не се поглеждахме и никой не се преструваше, че се радва да види останалите. Морийн ни направи чай, а Мартин и Джейджей й задаваха любезни въпроси за Мати. Аз започнах да се оглеждам, защото не исках да ги слушам. Тя наистина беше разтребила, точно както каза, че ще направи. Тук нямаше почти нищо, освен един телевизор и разни неща, на които да се седне. Все едно, че току-що се беше нанесла. Дори останах с впечатлението, че е местила разни работи и е свалила част от мебелите от етажа, защото по стената се виждаха следи. Тогава, обаче, Мартин ме попита какво мисля, така че се наложи да спра да се озъртам и се включих в разговора. Налагаше се да започнем и да уточним плана си.

Джейджей

Не исках да ходя у Морийн с Мартин и Джес, защото ми трябваше време, за да помисля. В миналото бях правил интервюта с музикални журналисти, но те бяха все фенове на бандата, готини типове, които направо изперкваха, ако им подариш някой демодиск и ги почерпиш. Само че разни други, като онази на вратата, с вдъхновението… Господи, те изобщо не са ми ясни. Единствено знаех, че по някакъв начин са ми открили адреса, и то само за двайсет и четири часа, а след като можеха да направят това, какво ли още щяха да направят? Не че разполагаха с имената и адресите на всички хора, които живеят във Великобритания, просто за всеки случай, за да ги имат, ако някой ден се случи нещо интересно.

Както и да е, онази направо ме превърна в параноик. Стига да искаше, щеше да разбере за бандата само за пет минути. След това щеше да се докопа до Еди и Лизи, а след това щеше да разбере, че не умирам от нищо, а дори и да умирах, бях скрил истината, която знаех единствено аз. Да не говорим, че щеше да разбере, че болестта ми не съществуваше.

С други думи, бях така изперкал, че си мислех колко яко съм загазил. Взех автобус до Морийн и по пътя реших да си призная всичко, да им разкажа истината, а ако не им хареса, майната им. Нямах желание да прочетат какво става от вестниците.

Мина известно време, докато свикнем с дишането на горкия Мати, което бе шумно и звучеше така, сякаш му костваше огромно усилие. Като гледам, всички си мислехме за едно и също, чудехме се дали ние бихме се справили, ако бяхме на мястото на Морийн, и се опитвахме да преценим дали нещо можеше да ни убеди да слезем от онзи покрив.

— Джес — започна Мартин. — Ти искаше да се срещнем. Защо ни призова?

— Добре — заговори тя, след като си прочисти гърлото. — Днес сме се събрали…

Мартин се изсмя.

— Мама му стара — възкликна тя. — Не бях казала и половин изречение. Какво му е смешното?

Мартин поклати глава.

— Нищо, давай. Ако съм чак толкова смешна, искам да знам защо.

— Сигурно защото това е от онези неща, дето ги казват в църквите.

Последва дълго мълчание.

— Да, знам. Точно такъв ефект търсех.

— Защо? — полюбопитства Мартин.

— Морийн, ти ходиш на църква, нали? — попита Джес.

— Преди ходех — отвърна Морийн.

— Ето, виждате ли. Опитвах се да предразположа Морийн.

— Много мило от твоя страна.

— Защо трябва да прецакваш всичко, което се опитвам да направя?

— Боже — продължи шеговито Мартин. — За малко да усетя мириса на тамян.

— Тогава ти започни, скапан…

— Стига — намеси се Морийн. — В моята къща сте. Съобразявайте се пред сина ми.

Двамата с Мартин се спогледахме и смръщихме лица, сдържахме дъх, стиснахме палци, но напразно. Джес щеше да изтъкне очевидното.

— Пред сина ти ли? Ами че той е…

— Нямам ККР — надигнах глас аз. Това бе единственото, което успях да измисля. Да, знам, че все някога трябваше да го кажа, но имах намерение да си дам малко време, за да се подготвя.

Настъпи мълчание. Чаках да се съвземат, за да ме изритат.

— Браво, Джейджей! — извика Джес. — Това е чудесно!

Трябваше ми цяла минута, за да разбера, че в шантавия свят на Джес бяха успели да открият не само лек за ККР по време на коледните празници, ами някой ангел ми го бе доставил накрак в краткото време между Нова година и втори януари.

— Май Джейджей не се опитваше да ни каже точно това — опита се да поясни Мартин.

— Точно така — съгласих се аз. — Работата е там, че никога не към имал ККР.

— Ни си ли! Копелета гадни.

— Кой?

— Скапаните мърляви доктори. — В къщата на Морийн, „скапан мърляв“ се превърна в предпочитаната ругатня на Джес. — Ти можеш да ги осъдиш. Ами ако беше скочил? И то защото те са оплели конците?

Божичко. Наистина ли трябваше да е толкова трудно.

— Не съм сигурен, че той се опитва да ни каже това — отново се намеси Мартин.

— Прав е — отвърнах аз. — Ще се опитам да бъда максимално ясен: няма такава болест като ККР, а дори и да има, аз не умирам от нея. Измислих си, защото… абе не знам защо. Отчасти, защото имах нужда от съчувствието ви, отчасти, защото не предполагах, че ще разберете какъв ми е проблемът. Съжалявам.

— Дребен мошеник такъв — изсъска Джес.

— Но това е ужасно — обади се Морийн.

— Тъпак такъв — продължи Джес.

Мартин се усмихна. Да разправяш на хората, че си болен от неизлечима болест, си е май същото, като да прелъстяваш петнайсетгодишни, затова той се кефеше на срама ми. Освен това имаше право на известно морално превъзходство, защото бе постъпил както трябва пред лицето на унижението — беше се качил на „Топърс“ и бе провесил крака от перваза. Добре де, не направи следващата крачка, но поне показа, че приема нещата достатъчно сериозно. Аз пък реших да се изфукам първо, а след това да си нося срама. След Нова година се бях направил на още по-голям мизерник, което бе страшно потискащо.

— Защо тогава го каза? — попита Джес.

— Да — подкрепи я Мартин. — Какво се опитваше да постигнеш?

— Просто… не знам. Всичко при вас ми се струваше ясно и точно. Мартин и… нали знаете. Морийн и… — кимнах към Мати.

— При мен нямаше нищо ясно и точно — прекъсна го Джес. — Аз не спирах да дрънкам, че Час ми дължи обяснение.

— Да, но… Не се обиждай, ама ти си пълна кукувица. Няма значение какво разправяш.

— Кажи ни тогава какъв е проблемът — подкани ме Морийн.

— Не знам. Предполагам, че вие ще го наречете депресия.

— Това го разбираме — подкрепи ме Мартин. — Нали всички сме депресирани.

— Да, знам. Само че моята шибана депресия ми се стори… прекалено отнесена. Извинявай, Морийн.

Как е възможно хората да не ругаят? Как изобщо е възможно? Има толкова много празни места в речта, които чудесно се запълват с „шибан“. Казвам ви, че най-възхитителните хора на света са водещите на новините. Ако бях на тяхно място, щях направо да кажа: „И шибаните копелдаци блъснаха гнусния самолет в кулите близнаци“. Как да не го кажеш, ако си нормално човешко същество? Може пък да не са толкова възхитителни. Май по-скоро са роботизирани зомбита.

— Опитай да ни разкажеш — настоя Мартин. — Ние ще проявим разбиране.

— Добре. Значи, съкратеният вариант е, че единственото, което съм искал да имам на този свят, е банда, която да свири рокендрол.

— Рокендрол ли? Нещо като Бил Хейли и „Кометс“ ли? — опита се да уточни Мартин.

— Не, мой човек. Това не е… Абе не знам. Като „Стоунс“. Или пък…

— Те не са „рокендрол“ — сряза ме Джес. — Нали не са? Те са чист рок.

— Добре, де, добре. Просто исках да съм част от рок банда. Като „Стоунс“ или, или…

— Яка музика — обади се отново Джес. Не го каза грубо. Просто уточняваше това, което исках да обясня.

— Както и да е. Боже! Няколко седмици преди Коледа бандата ми се разпадна завинаги. Щом се разделихме, загубих момичето си. Тя е англичанка. Затова съм тук.

Последва мълчание.

— Това ли е всичко? — попита Джес.

— Това е.

— Жалка работа. Сега вече разбирам защо ни пробута ония дивотии с болестта. Предпочиташ да умреш, вместо да не си част от банда, която пее като „Ролинг Стунс“ ли? Напротив, тъкмо обратното. Щях да умра, ако беше така. Хората в Америка още ли ги харесват? Тук никой не се сеща за тях.

— Ами Мик Джагър, той не е ли от „Ролинг Стоунс“? — попита Морийн. — Бяха много добри, кажете, нали бяха? Добре се справяха.

— Само че Мик Джагър не яде стари бисквити като Джейджей.

— Бяха съвсем пресни преди Коледа — оправда се Морийн. — Може да не съм затворила капака както трябва.

Струваше ми се, че нещата започват да се разпиляват.

— Тази работа със „Стоунс“… Това не е важно. Просто ви дадох нещо като пример. Исках да кажа, че… песни, китари, енергия.

— Той е поне на осемдесет — каза Джес. — Той няма никаква енергия.

— Видях го през деветдесета — каза Мартин. — В нощта, когато Англия падна от Германия за Световната купа, и то заради разните там наказания. Един от „Гинес“ ни заведе цяла тумба и през по-голямата част от вечерта слушахме радио. Както и да е, тогава имаше много енергия.

— Тогава е бил на седемдесет — уточни Джес.

— Мама ви стара, вие няма ли да млъкнете? Извинявай, Морийн. (От сега нататък си представяйте, че всеки път, когато заговоря и казвам „мама му стара“, „майната ви“, „шибан“, следва „Извинявай, Морийн“, става ли?)

— Опитвам се да ви разкажа за целия си живот.

— Някой да те спира? — озъби се Джес. — Само че дай малко по-интересно. Нали затова се отплесваме и говорим за бисквити.

— Добре, добре. Вижте, на мен не ми остава нищо. Не ме бива за нищо. Дори не съм завършил гимназия. Имах само бандата, а сега вече и нея я няма, не изкарвам нито стотинка и сигурно цял живот ще снаждам някъде бургери.

Джес изсумтя.

— Сега пък какво?

— Просто ми се струва смешно един янки да казва „снаждам“, вместо… абе ти се сещаш.

— Според мен не каза „снаждам“ в сексуален смисъл — обясни Мартин. — Според мен искаше да каже, че ще реди там кюфтета и каквото се слага в бургерите. Така се казва.

— А-ха — съгласи се Джес.

— И се притеснявам, че това ще ме убие.

— Работата не е убила никого — заяви Морийн.

— Нямам нищо против работата. Само че докато ходехме по турнета и записвахме… Това бях истинският аз, а сега се чувствам празен и разочарован и…, и… Вижте, когато знаете, че сте добър, си мислите, че това ви е достатъчно, че ще успеете, а когато видите, че не става… Какво да правите с таланта си? Къде да го заврете, а? Няма как да го използвате и то… ами… Абе, хора, нещо ме ядеше, още докато бях на сцената и се справях добре. Защото дори когато всичко беше наред, ако не бях на сцената или не записвах всяка минута през деня, а понякога усещах, че имам нужда само от това, щях да се пръсна, разбирате ли? Сега вече няма какво да правя. Едно време имахме песен… — Представа нямам защо започнах да им разказвам. — Тя беше нещо в стил мотаун, казваше се „Обърна ми гръб“ и двамата с Еди я написахме заедно, ама наистина заедно, което обикновено не се случваше и това беше нещо като посвещение на приятелството ни, от колко време действаме заедно и ала-бала. Както и да е, включихме я в първия си албум и беше две минути и трийсет секунди, ама никой не я забеляза, искам да кажа, че хората, които си купиха албума, просто не я забелязаха. Започнахме да я пеем на живо и тя стана по-дълга, а пък Еди направи много идейно соло. Не говоря за соло като при рок китаристите, приличаше по-скоро на, не знам, на музиката на Къртис Мейлфийлд или Ърни Айсли. А понякога, докато свирехме в Чикаго и на сцената се качваха приятели, имаше соло на сакс или на пиано, а след около година-две се превърна в десет-дванайсет минутния гвоздей на концерта. Или започвахме с нея, или я тиквахме някъде по средата, ако имахме намерение да свирим по-дълго и за мен това беше звукът на истинското шибано щастие, извинявай, Морийн, нали ме разбирате? Радост в чист вид. Все едно че караш сърф или си се качил на някой връх. Понасяш се по звука, все едно че те е подела вълна. Изпитвах това чувство поне по сто пъти в годината, а не са много хората, които го изпитват дори един-единствен път в живота си. А после трябваше да се откажа от това, леле, човече, трябваше да се откажа от способността си да творя, когато ми се искаше, та това ми беше част от работния ден и… Да знаете, че сега, като се замисля, вече ми е ясно защо ги набърках тези лайна, извинявай, Морийн, че умирам от шибаната болест, пак извинявай. Защото се чувствах точно така. Умирам от болест, която ти изпива кръвчицата от вените, пресушава всичките ти сокове и те лишава от всичко, благодарение на което се чувстваш жив и…

— И какво? — попита Мартин. — Май пропусна онази част, дето е обяснението защо искаш да се самоубиеш.

— Точно това е — настоях аз. — Болестта ти изпива кръвта.

— То така става с всички — отвърна Мартин. — Нарича се „остаряване“. Изпитвах същото, още преди да ме пратят в затвора. Дори преди да преспя с момичето. Сигурно затова спах с нея, като се замисля.

— Аз разбирам — обади се Джес.

— Наистина ли?

— Разбира се, че разбирам. Прецакан си. — Тя замахна извинително с ръка към Морийн, все едно че беше тенисистка, забила сполучливо топката. — Мислел си, че ще станеш някой, но изведнъж виждаш, че си никой. Нямаш чак толкова талант, колкото си въобразяваш, а нямаш и план Б, нямаш никакви умения, нито образование и те чакат четирийсет-петдесет години никакъв живот. Не точно никакъв, нещо по-малко дори от никакъв. Това е доста трудно. Това е дори по-зле, отколкото онази работа с мозъка, защото сега ще умираш много повече време. Имаш, обаче, избор. Или бавната мъчителна смърт, или бърза и неусетна.

Тя потръпна.

Беше права. Беше ме разбрала.

Морийн

Щеше да ми се размине, ако Джес не беше отишла до тоалетната. Само че не можеш да спреш хората да ходят до тоалетната, нали? Бях толкова глупава и наивна. Дори не ми мина през ума, че тя ще си завре носа където не й е работа.

Известно време я нямаше, а после се върна ухилена, понесла два постера.

Единият беше на момиче, а на другия бе един черен, футболист.

— А това какво трябва да означава? — попита тя.

Станах и й се разкрещях.

— Върни ги веднага. Не са твои.

— Дори не бих предположила за теб — продължи тя. — Я да видим какво става тук. Ти си лесбийка, която си пада по чернилки с големи висулки. Тихата вода е най-опасна.

Типично за Джес, помислих си аз. Тя има толкова мръсно въображение, което не може да се нарече никакво въображение.

— Ти изобщо знаеш ли кои са? — попита тя.

Постерите са на Мати, не са мои. Той, разбира се, не знае, че са негови, но истината е, че са си негови; сама му ги избрах. Знам, че момичето се казва Бъфи, защото така пише на постера, но не знам точно коя е Бъфи. Бях решила, че на Мати ще му се отрази добре вкъщи да има едно привлекателно младо момиче, защото е на тази възраст. Знаех, че черният мъж играе в „Арсенал“, но запомних само малкото му име — Пади. Посъветва ме Джон от църквата, защото той ходи в Хайбъри всяка седмица и разказва, че всички обичали Пади, затова го помолих да ми донесе снимка за моето момче следващия път, когато отиде на мач. Мил човек е този Джон. Та той ми донесе огромния плакат на Пади в момент, в който се радва на вкаран гол, а и не поиска да му го платя, въпреки че след това нещата станаха доста сложни. Кой знае защо реши, че момчето ми е малко момче, на десет или на дванайсет, и обеща да го заведе на мач. Понякога в неделя сутринта, когато „Арсенал“ е загубил в събота, той пита как Мати приема нещата, а когато са спечелили важен мач, ми казва, че е готов да се обзаложи, че момчето ми се радва и така нататък. И така, един петък сутринта, докато връщах Мати с инвалидната количка от пазар, се натъкнахме на него. Не беше нужно да казвам каквото и да е, но понякога се налага да признаеш и пред другите, и пред себе си: „Това е Мати. Това е моето момче.“ Така направих и тогава, а след това Джон никога повече не спомена „Арсенал“. Не че ми липсва в неделните утрини. Има толкова много причини да изгубиш вярата си.

Избрах и постерите, както и всички останали неща, в които бе ровила Джес: и касетките, и книгите, и футболните обувки, и компютърните игри, и видеокасетите. И дневниците, и красивите тефтерчета за телефонни номера и адреси. (Тефтерче за адреси! Боже Господи! Това беше напълно излишно. Можех да му пусна касетка с надеждата, че я чува, но какво да напиша в тефтерчето? Аз самата нямам тефтерче.) Ами онези сладки химикалки, ами камерата и уокмена? И всичките часовници. Тук е събран целият неизживян живот на един тийнейджър.

Всичко започна преди години, когато реших да му боядисам стаята. Беше на осем и още спеше в детската стая — клоуни по пердетата, пухкави зайчета по фризовете на стената, все неща, които бях избирала, докато чаках да се роди и не знаех какъв ще бъде. Всичко вече се лющеше, изглеждаше ужасно, а аз не бях направила нищо, защото така само си мислех за всички неща, които никога нямаше да преживее, и за това, че никога няма да порасне. С какво да заменя пухкавите зайци? Беше на осем, така че може би влакове, и ракети и кораби, дори футболисти щяха да са по-подходящи за него — той, разбира се, не знаеше какви са всички тези неща, какво означават, какво се прави с тях. Но пък той нямаше представа и какво са това зайци, нито пък клоуни. Какво можех да направя? Всичко бе една голяма преструвка, нали? Единственото, което можех да направя, без да продължавам да се преструвам, бе да боядисам стените в бяло и да купя най-обикновени пердета. По този начин щях да му покажа и на него, и на всички, които идваха, че той е просто едно нищо, растение без разум, дори нямаше да се опитам да го скрия. А от друга страна, къде да сложа границата? Означава ли това никога да не му купя тениска с надпис или снимка, защото няма да се научи да чете и няма да разбере какво има на картинката? Кой знае дали изобщо различава цветовете и формите? Няма нужда да ви казвам, че е смешно дори да му говоря, да му се усмихвам, да го целувам по главата? Единственото, което правя, е да се преструвам, но нека поне това бъде както трябва.

Накрая се спрях на пердета с влакчета и онзи от „Междузвездни войни“ на абажура. Скоро след това започнах да купувам от време на време комикси само за да разбера какво четат и мислят момчетата на неговата възраст. Гледахме съботните предавания заедно, така че научих някои неща за поппевците, които може би щяха да му допаднат, понякога се спирахме на програми, които той би гледал. Преди ви казах, че едно от най-лошите неща е никога да не помръднеш, не че като се преструваш, успяваш да промениш нещо. Поне ти помага. Ако не се преструваш, какво ти остава? Както и да е, като си мисля за други неща, това ми помагаше да гледам на Мати по различен начин. Сигурно така правят, когато избират някой нов герой за сериала „Ийстендърс“. Сигурно се питат какво ли харесва този човек, каква музика слуша, кои са приятелите му, кой футболен отбор харесва. Така направих и аз — измислих си син. Той е фен на „Арсенал“, обича да ходи за риба, въпреки че още няма въдица. Обича попмузика, но не от онази, където пеят полуголи и непрекъснато псуват. Много рядко хората ме питат какво иска за рождения си ден или за Коледа и аз им казвам, а те вече знаят, че няма смисъл да се учудват. Повечето от далечните ни роднини не са го виждали никога, а и никога не питат за него. Знаят само, че не е съвсем с всичкия си или че му има нещо. Не искат и да знаят повече, затова никога не питат дали той може да лови риба или както стана с чичо ми Майкъл, дали може да плува под вода и да си гледа часовника в това време. Хората са ти благодарни, когато им кажеш какво да правят. Накрая Мати се разположи в целия апартамент. Нали знаете какви са децата. Разпиляват нещата си навсякъде.

— Няма никакво значение дали знам кои са — сопнах се аз. — Те са на Мати.

— А, значи той е голям фен на…

— Направи каквото ти се каза и ги върни на мястото им — нареди Мартин. — Или ги върни, или се разкарай веднага. Чак такава мръсница ли искаш да бъдеш?

Някой ден, помислих си аз, ще се науча сама да ги казвам тези неща.

Мартин

Този ден не споменахме повече постерите на Мати. Всички бяхме любопитни, разбира се, само че Джес направи така, че двамата с Джейджей повече не можехме да изразим любопитството си. Джес винаги правеше така, че или си с нея, или против нея, а и в този случай, както и в много други случаи, бяхме против нея, което означаваше, че по този въпрос трябва да се мълчи. Тъй като не беше приятно да си мълчим, станахме агресивни и шумни по другите въпроси, които нямаше проблем да обсъждаме.

— Ти не можеш да понасяш баща си, нали? — попитах я аз.

— Да, разбира се. Той е тъп чекиджия.

— Да, ама живееш при него.

— И какво от това?

— Как тогава търпиш? — полюбопитства Джейджей.

— Не мога да си позволя да се изнеса. А и те си имат чистачка, и кабелна, и панорамен телевизор, и всичко.

— Колко е прекрасно да си млад, да си имаш и идеали, и принципи! — подиграх й се аз. — В пълна готовност да се обявиш против глобализацията, така ли стана?

— Какво сега, двама нещастници ли ще ми четат лекция? Да не забравяме и другото. Оная работа с Джен. Те се притесняват.

А, да. Оная работа с Джен. Двамата с Джейджей веднага млъкнахме. От определена гледна точка разговорът дотук можеше да бъде обобщен до следното: един мъж, наскоро тикнат в затвора, след като е правил секс с малолетна, и още един, измислил си смъртоносна болест, защото така си е спестил и време, и разправии и е запазил достойнството си, се подиграват на унила тийнейджърка, защото е искала да се прибере при скърбящите си родители. Реших, че по-късно ще отделя време, за да премисля това от друг ъгъл.

— Искрено съжаляваме за сестра ти — заговори Морийн.

— Че това не е от вчера.

— Въпреки това съжаляваме — отвърна уморено Джейджей. Да се опиташ да подадеш ръка на Джес просто означаваше тя да те прегази безогледно, докато не я поставиш отново на мястото й.

— Вече съм свикнала.

— Нима? — обадих се аз.

— Може и така да се каже.

— Доста странно нещо, с което да свикнеш.

— Горе-долу.

— Не мислиш ли за това през цялото време?

— Не може ли да говорим за това, за което трябва?

— Кое по-точно?

— Какво ще правим. Вестниците и всичко останало.

— Трябва ли изобщо да правим нещо?

— Мисля, че да — отвърна Джейджей.

— Да знаете, че скоро ще забравят за нас — успокоих ги аз. — Просто понякога става шибана прецаквация, извинявай, Морийн, в началото на годината.

— Ами ако ние не искаме да забравим цялата тази работа? — попита Джес.

— Защо ни е да помним? — озъбих й се аз.

— Можем да изкараме някоя и друга пара. Поне ще имаме какво да правим.

— Какво е това, дето ще го правим?

— Не знам. Просто… имам чувството, че ние сме различни. Струва ми се, че хората ще ни харесат и ще се заинтересуват от нас.

— Ти си луда.

— Точно така. Именно. Тъкмо затова ще се интересуват от мен. Дори мога да преиграя малко, само кажете.

— Сигурен съм, че няма да се наложи — побързах да отговоря аз от името и на тримата, а също и от името на цялото население на Великобритания. — И така си добре.

Джес се усмихна мило, учудена от неочаквания комплимент.

— Благодаря, Мартин, ти също. Само че те ще искат да знаят как си прецакал живота си с онова момиче. Ами ти, Джейджей, ще искат да им разкажеш за пиците и всичко. А Морийн пък може да разкаже каква гадост е животът й с Мати. Виждате ли, ще бъдем като супергерои, като Хиксмен, нещо такова. Всеки от нас си има някаква тайнствена сила.

— Да — съгласи се Джейджей. — Самата истина. Аз притежавам суперсилата да разнасям пици. А пък Морийн разчита на суперсилата на сина си инвалид.

— Добре, де, суперсила не беше точната дума. Но вие ме разбрахте. Все нещо има.

— Точно така. „Нещо“. Le mot justeІ17, както обикновено.

Джес се намръщи, но бе така завладяна от започнатия разговор, че не направи опит да ме обиди, както си му е редът, задето знам чужд израз.

— Освен това можем да кажем, че все още не сме решили дали да не се хвърлим. Много ще се изкефят.

— Ами ако продадем телевизионните права за Свети Валентин… Може пък да превърнат предаването в нещо като „Биг Брадър“. Можеш да го посветиш на онзи, заради когото искаше да скочиш — предложи Джейджей.

Джес не бе убедена.

— Не знам за това — отвърна тя. — Аз говорех за вестниците, Мартин. Можем да изкараме малко пари, нали?

— Да ти е хрумвало, че и без това имаме достатъчно неприятности с вестниците?

— Само че те пишат за теб, нали? — попита Джес. — Ами ако и ние успеем да изкараме по нещичко?

— Какво ще има кажем? — зачуди се Джейджей. — Нямаме какво да им кажем. Качихме се, слязохме, и точка по въпроса. Хората го правят непрекъснато.

— Мислих и за това. Ами ако сме видели нещо — предложи Джес.

— Какво например? Какво може да сме видели?

— Ще ви кажа. Ами ако сме видели ангел?

— Ангел значи — повтори глупаво Джейджей.

— Именно.

— Не съм видяла никакъв ангел — обади се Морийн. — Вие кога видяхте ангел?

— Никой не е виждал никакъв ангел — обясних аз. — Джес предлага да измислим някакво духовно преживяване, за да измъкнем малко пари.

— Та това е ужасно — възкликна Морийн, както всички очаквахме от нея.

— Не че сме го измислили — настоя Джес.

— Не сме ли? Тогава в какъв смисъл сме видели ангел?

— Как се нарича в стихотворенията?

— Моля?

— Не се ли сещате, в стихотворенията. И в английската литература. Понякога казваш нещо, което прилича на друго нещо, а друг път говориш за нещо като за него самото. Като например любовта ми е като скапана мърлява роза, или каквото беше там.

— Сравнения и метафори.

— Да, бе. Точно така. Шекспир ги е измислил, нали? Затова е гений.

— Не.

— Кой тогава?

— Няма значение.

— Защо тогава Шекспир е гений? Какво е направил?

— Някой друг път ще говорим.

— Добре. Както и да е. Така че как се казва онова нещо, дето е нещо, като например когато ти кажат „Ти си путьо“, въпреки че си имаш пенис. Очевидно.

Морийн бе готова да заплаче.

— За Бога, Джес — опитах се да я предупредя аз.

— Извинете. Извинете. Не знаех, че ако имаме някакви правила за ругатните, те важат и когато обсъждаме граматиката.

— Важат.

— Добре де. Извинявай, Морийн. Разбрах. Значи, казват „Ти си прасе“, а всъщност ти не си прасе.

— Това е метафора.

— Точно така. Не сме видели истински ангел. Но всъщност сме го видели метафорично.

— Значи метафорично сме видели ангел — повтори Джейджей. Вече не криеше, че изобщо не е наясно и не може да разбере.

— Да, точно така. Искам да кажа, че нещо ни е спряло. Нещо ни е спасило живота. Защо да не е ангел?

— Защото не е имало никакъв ангел.

— Добре, де, не сме видели. Но пък можем за всичко да кажем, че е било ангел. Всяко момиче може да мине за ангел. Аз, дори Морийн.

— Всяко момиче може да бъде ангел ли? — повтори невярващо Джейджей.

— Да. Защото ангелите са момичета.

— А ти някога чувала ли си за ангел Габриел например?

— Не.

— Ами той — той — е бил ангел.

— Ами?

Кой знае защо в този момент изгубих търпение.

— Какви са тези глупости? Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, Джес?

— Сега пък какво казах?

— Не сме виждали никакъв ангел, нито буквално, нито метафорично. И между другото, да видиш нещо метафорично, каквото и да означава това, съвсем не е същото, като да видиш наистина нещо. Със собствените си очи. Тоест, както аз разбирам нещата, ти точно това предлагаш. Тук не става дума за преувеличение. Това са пълни лайна, извинявай, Морийн. Честно казано, ще запазя това в тайна. Няма да кажа на никого за ангела. Дори на националните издания.

— Ами ако се появим по телевизията и имаме възможност да накараме всички да разберат посланието ни?

Всички я гледахме.

— А какво е това послание?

— Ами то зависи от нас, нали?

Как да спори човек с момиче, което мисли по този начин? Тримата така и не успявахме да намерим начин, затова се задоволявахме с подигравки и сарказъм и в края на краищата стигнахме до негласното споразумение, че след като три четвърти от нас не са останали очаровани от предишните си кратки срещи с медиите, бе най-добре да оставим интересът, който се проявява към нас в момента, просто да отшуми и случката да се забрави. А по-късно, два часа след като се прибрах, ми се обади Тео и ме попита защо не съм му казал, че съм видял ангел.

Джес

Те не останаха доволни. Мартин беше най-ужасѐн: направо изперка. Обади ми се вкъщи и ми чете конско цели десет минути. Аз, обаче знаех, че всичко ще мине добре, защото се обади татко, а на него Мартин не му каза и дума. Ако бях споменала само пред татко, тогава всичко щеше да се разпадне. Ние четиримата трябваше да се придържаме към версията си и стига да не се отказвахме, можехме да кажем, че сме видели каквото ни е кеф. Работата беше там, че идеята бе прекалено хубава, за да я пропилеем, нали? Те също го знаеха, затова накрая се съгласиха — е почти се съгласиха. Според мен това бе първото голямо изпитание за групата. Изборът им беше много простичък: или бяха на моя страна, или не бяха. Честно казано, ако решаха, че не са, съмнявах се, че ще поискам да имам нещо общо с тях занапред. Това щеше да покаже що за хора са, по-точно никакви.

Признавам, че действах доста подмолно. Първо попитах Джейджей за името на жената, която бе ходила при него сутринта, и той веднага ми каза как се казва и за кой вестник работи, което беше абсолютен дюшеш. Мислеше, че аз просто поддържам разговора, но аз вече бях решила, че тази информация може и да ми послужи в някой момент. Щом се прибрах, се обадих във вестника. Казах, че ще говоря единствено с нея, и щом им съобщих името си, те веднага ми дадоха номера на мобилния й телефон.

Казваше се Линда и се държа много приятелски. Според мен може и да ви се стори малко странно, но прояви страшен интерес и ме окуражаваше, честно. Ако имаше някаква грешка като журналистка, то бе че се държи прекалено окуражително. Вярваше на всичко и ми имаше пълно доверие. Човек очаква добрият журналист да пита откъде е сигурен, че му казваш истината, а пък аз можех да й кажа всичко и тя пак щеше да го напише. Между нас казано, държеше се малко непрофесионално.

Тя започна да пита как бил изглеждал ангелът. Много често ме наричаше Джес, сякаш бяхме приятелки.

Замислих се над този въпрос. Беше тъпо да кажа, че той — накрая реших, че ще е той, защото нали споменаха Габриел — прилича на църковен ангел с криле и всичко останало. Така щях само да събудя съмнение.

„А вие какво очаквате“, запитах я аз. И Линда веднага ме попита дали наистина не е имал криле и ореол. Дори се разсмя, беше нещо като смях. Все едно че искаше да ми подскаже, че никой нормален човек няма да каже, че е видял ангел с криле и ореол. Засмях се и аз и продължих. Веднага казах, че е приличал на модерен човек, а тя се опули и за малко да не повярва.

(Винаги правя така, когато разказвам кой какво е казал. Винаги описвам хората и разправям как са го казали. Само че когато разговорът е по-дълъг, става много тъпо, нали? Тя каза, той каза. Затова този разговор ще ви го предам като в пиеса, става ли? Не ме бива много по препинателните знаци, но поне помня как се прави от пиесите, дето ги поставяхме в училище.)

АЗ: Да. Беше в съвременни дрехи. Все едно че пееше в някоя банда, такова нещо.

ЛИНДА: Банда ли? Коя банда?

АЗ: Не знам. „Рейдиохед“, някаква такава.

ЛИНДА: А защо точно „Рейдиохед“?

(Не мога нищо да кажа за това, дето задаваше въпроси. Споменах „Рейдиохед“, защото не са нищо особено, като ги погледне човек. Просто момчета, нали?)

АЗ: Не знам. Може би Блър. Или… Кой беше онзи. Абе в оня филм? Не е онзи дето не е женен за Дженифър Лопес, а оня дето спечели Оскар, защото беше добър по сметките, нищо че беше най-обикновен чистач… Русият. Мат.

ЛИНДА: Ангелът е приличал на Мат Деймън?

АЗ: Да, май да. Малко.

ЛИНДА: Така значи. Красив ангел, който прилича на Мат Деймън.

АЗ: Мат Деймън не е красив. Но, да, приличаше.

ЛИНДА: Кога се появи този ангел?

АЗ: Как кога?

ЛИНДА: Да, кога? Вие… кога смятахте да скочите, близо ли бяхте вече?

АЗ: Съвсем близо, да знаеш. Появи се в последната минута.

ЛИНДА: И-ха. Значи вие стояхте на ръба. Всички ли?

АЗ: Да. Бяхме решили да скочим заедно. Един вид като за компания. Така че стояхме там и се сбогувахме и така. Щяхме да си кажем „Едно, две три, скачаме“, когато чухме гласа зад нас.

ЛИНДА: Сигурно ужасно сте се уплашили.

АЗ: Да.

ЛИНДА: Сигурно е било истинско чудо, че не сте паднали.

АЗ: Да.

ЛИНДА: И така, обърнахте се…

АЗ: Да. Обърнахме се и той каза…

ЛИНДА: Извинявай. Той с какво беше облечен?

АЗ: Просто някакъв… Нещо като доста широк костюм. Широк бял костюм. Честно казано доста модерен. Имаше вид на човек похарчил доста пари, за да си го купи.

ЛИНДА: Марков костюм ли?

АЗ: Да.

ЛИНДА: Ами вратовръзка?

АЗ: Не. Не носеше вратовръзка.

ЛИНДА: Значи, небрежно облечен ангел.

АЗ: Да. Елегантен и небрежен.

ЛИНДА: Веднага ли разбра, че не е човек?

АЗ: О, да.

ЛИНДА: Как?

АЗ: Беше нещо като… размазан. Все едно че не си нагласила канала както трябва. И беше прозрачен. Не че му се виждаше черният дроб, няма такова нещо. Просто се виждаха сградите от другата страна. А, да, освен това той се носеше над покрива.

ТЯ: Колко високо?

АЗ: Високо. Когато го видях за пръв път, ми се стори, че е поне пет метра висок. Само че когато погледнах към краката му, те бяха само на метър от земята.

ТЯ: Значи е бил поне три и петдесет.

АЗ: Значи е бил на два метра над земята.

ТЯ: Значи е бил към два и седемдесет.

АЗ: Три метра. Все едно.

ТЯ: Значи краката му са били над главите ви.

АЗ: (Започвам да се вкисвам с нейното уточнение с разните там метри, но се опитвах да не го показвам. Не трябваше да си показвам рогата още от началото.) След това усети че се е попрестарал и малко се смъкна надолу. Имах чувството, че от доста време не се е носил така. Стори ми се, че не е много във форма.

(Измислях си, докато й разказвах. Вие така или иначе знаете, че все измислях. Само че нали й се обадих, без много да помисля, така че в момента се справях доста добре. А и на нея разказът ми май й допадаше.)

ТЯ: Невероятно.

АЗ: Нали. Така е наистина.

ТЯ: И той какво каза?

АЗ: Той каза да не скачаме. Каза го съвсем спокойно. Внимателно. Все едно че ни предаваше мъдростта си. Личеше, че е Божи пратеник.

ТЯ: Той ли ви го каза?

АЗ: Не беше с толкова много думи. Но то се подразбираше.

ТЯ: Благодарение на мъдростта, която лъхаше от него ли?

АЗ: Точно така. Той си имаше такова едно излъчване, все едно че лично бе срещнал Господ. Страшна работа.

ТЯ: И това ли беше всичко, което той каза?

АЗ: Започна да реди, че времето ни още не било дошло. Трябвало да се върнем и да предадем това съобщение на хората, за да се радват на спокойни хубави дни. Трябвало да им кажем, че войната е тъпа работа. Между другото, аз това го вярвам.

(Това последното, че и аз вярвам, не беше част от играта. Просто ви казвам още неща, за да добиете по-добра представа що за човек съм.)

ТЯ: А ти имаш ли намерение да разпространиш това послание?

АЗ: Да, разбира се. Тъкмо затова се съгласих на интервюто. А ако някой от читателите ти са световноизвестни лидери, или генерали, или терористи, абе каквито щат да са, те би трябвало да знаят, че Господ не е много доволен в момента. Направо му е писнало от тия неща.

ТЯ: Сигурна съм, че читателите ми ще бъдат силно впечатлени от това. Всички ли го видяхте?

АЗ: О, да. Нямаше как да не го видиш.

ТЯ: А Мартин Шарп видя ли го?

АЗ: О, да. Видя го… повече отколкото другите.

(Не бях много сигурна какво точно означава това, но си личеше, че за нея е важно и Мартин да е вътре в играта.)

ТЯ: И сега какво?

АЗ: Да. Трябва да измислим какво ще правим.

ТЯ: Разбира се. Ще дадете ли интервюта и на други вестници?

АЗ: О, да. Определено.

Останах доволна от себе си. Накрая й измъкнах пет бона. Трябваше, обаче да й обещая, че ще й позволя да говори и с останалите.

Джейджей

Отначало не ми се струваше много трудно. Добре де, никой от нас не остана възхитен, че Джес е пробутала тази работа с ангела, но не си струваше да се караме заради подобно нещо. Щяхме да стиснем зъби, да разправяме, че сме видели ангел, да приберем парите и да забравим за случилото се. Само че на следващия ден седиш пред някой журналист и с напълно сериозно лице се съгласяваш, че проклетият ангел бил приличал на Мат Деймън, а приятелската вярност ти се струва най-тъпото от всички качества. Не можеш да се държиш както си свикнал, след като се предполага, че си видял ангел. Не можеш просто да кажеш: „Да бе, имаше там един ангел, ама все ми е тая“. Да видиш ангел е нещо голямо, така че трябва да се държиш според новото си положение, да се правиш на въодушевен и развълнуван, на шашнат от страхопочитание, въпреки че ти се налага да стискаш зъби. Морийн може би щеше да е единствената, чиито думи щяха да прозвучат убедително, защото тя вярваше в тези дивотии. Обаче, понеже вярваше, щеше да има най-много проблеми с лъжите.

— Морийн — бе обяснила бавно и търпеливо Джес, сякаш Морийн бе прекалено тъпа, а не че се страхуваше за безсмъртната си душа. — Тук става въпрос за пет хиляди лири.

От вестника осигуриха човек от дома, за да се грижи за Мати у тях и ние се срещнахме с Линда в кафенето, където бяхме закусвали на сутринта след Нова година. Снимаха ни — главно като група, след това ни извеждаха по един или по двама отвън, накараха ни да посочим небето и да отворим изумено уста. Накрая не използваха тези снимки, сигурно защото един или двама от нас бяха прекалили, а един от нас отказа да го направи. След като снимките бяха готови, Линда ни задаваше въпроси.

Тя гледаше да пипне Мартин — той бе голямата награда. Ако можеше само да накара Мартин Шарп да каже, че един ангел го е накарал да се откаже от самоубийството, тоест, ако успееше да накара Мартин Шарп лично да заяви „АЗ СЪМ ПЪЛЕН ШАНТАВЕЛ“, тогава можеше да разчита на история, която да публикуват на първа страница. Мартин също го знаеше, затова се държеше геройски, или колкото близо до героизма човек може да се държи, ако е водещ на някое тъпо предаване, в което за героизъм никога не е ставало и дума. Да каже на Линда, че е видял ангел, ми напомни за онзи тип, Сидни Картън от „Повест за два града“18, когато отиваше към гилотината, за да може да живее приятелят му. И Мартин бе с изражението на човек, на когото ще му отрежат главата заради една възвишена цел. Онзи тип Сидни, обаче, той бе открил благородство у себе си, докато на Мартин му личеше, че се вкисва все повече и повече.

Джес приказваше почти през цялото време, а когато на Линда й писна от нея, започна да задава въпросите направо на Мартин.

— Значи, когато фигурата започна да се рее… Рееше се, нали така?

— Рееше се — потвърди Джес. — Както вече казах, отначало той се рееше малко по-високо, защото май не беше във форма, но след това напипа вярната височина.

Мартин се намръщи, сякаш отказът на ангела да стъпи на земята правеше нещата още по-срамни за него.

— Когато ангелът се извиси над теб, Мартин, ти какво си помисли?

— Да си помисля? — повтори Мартин.

— Много не сме мислили, нали? — попита Джес. — Бяхме направо шашнати.

— Точно така — потвърди Мартин.

— Все нещо сте си помислили — настоя Линда. Дори да е било само: „Мама му стара, чудя се дали ще успея да го придумам да участва в сутрешния блок с Пени и Мартин“. — Тя се разсмя, за да му даде кураж.

— Ами… — започна Мартин. — Не водя сутрешен блок от доста време вече, ако си спомняш. Така че щеше да е пълна загуба на време да го питам.

— Но водиш шоу по кабелна телевизия, нали?

— Да.

— Значи можеше да го поканиш там — тя отново се изкиска, за да му вдъхне сили.

— Там обръщаме повече внимание на хора от шоу бизнеса. Комици, звезди от сапунените опери… От старите спортисти.

— Значи, искаш да ми кажеш, че нямаше да го поканиш. — Щом подхвана тази посока на разговора, Линда нямаше никакво намерение да я изпуска.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — изсумтя тя. — Все пак предаването ти не е като на Дейвид Летерман19, нали? Хората не се натискат, за да попаднат в него.

— Справяме се добре.

Имах чувството, че на нея целият смисъл й се губи. Ангелът — може би пратеник от самият Господ Бог, кой знае? — се бе спуснал над висока сграда на Аркуей, за да ни попречи да се самоубием, а тя искаше да знае защо не е бил поканен в някакво си там предаване. Не знам, човече. Веднага ставаше ясно, че тези въпроси ще сложат край на интервюто.

— Щеше да бъде първият, за когото да се разчуе.

— Значи, ти си чувала за него и преди, така ли? — попита Мартин. — За този ангел? За ангела, който прилича на Мат Деймън ли?

— Чувала съм за ангели — уточни тя.

— Сигурен съм, че си чувала за актриси — уточни Мартин. — Те са присъствали също.

— Накъде вървим с тая работа? — попитах аз. — Наистина ли смяташ да пишеш статия защо ангелът Мат не е поканен за гост в предаването на Мартин?

— Вие така ли го наричате? — попита тя. — Ангела Мат.

— Обикновено го наричаме просто „ангела“ — уточни Джес. — Само че…

— Нали нямаш нищо против Мартин да отговори на няколко въпроса?

— Ти вече му зададе цял куп — сряза я Джес. — Морийн не е казала и дума. Джейджей също не е казал кой знае какво.

— Хората са чували най-много за Мартин — заяви Линда. — Мартин? Така ли го наричате?

— Просто „ангела“ — отвърна примирено Мартин. Сега поне изглеждаше малко по-щастлив, отколкото в нощта, когато смяташе да се самоубива.

— Мога ли да се уверя в нещо? — попита Линда. — Мартин, ти го видя, нали?

Мартин се размърда на стола. Личеше как рови в главата си за отговор просто за да е сигурен, че няма път за бягство, който да не е забелязал.

— О, да — отвърна Мартин. — Видях го, разбира се… Беше… невъобразима гледка.

С тези думи той най-сетне хлътна в клетката, която Линда бе отворила за него. Сега всички щяха да могат да го ръчкат с пръчки, да го обиждат, а той щеше да си седи вътре и да търпи, все едно че се намираше на изложба на изроди.

Но пък ние си бяхме един вид изроди. Когато приятели, роднини и бивши любовници отвореха вестниците си на следващата сутрин, възможните заключения бяха две: 1) всички бяхме в кюпа за лудницата, или 2) бяхме пълни мошеници. Добре, ако трябва да сме точни, имаше и трето заключение — бе възможно да казваме истината. Видели сме ангел, който прилича на Мат Деймън и поради причини, които знае единствено и само той самият, ни е казал да слезем от покрива. Аз, обаче, трябва да ви кажа, че не познавам човек, който би повярвал на това. Може би пралеля ми Ида, която живее в Алабама и всяка събота сутрин се оправя със змиите, напъплили в църквата, но мога само да ви кажа, че и тя е пълна кукувица.

Леле Боже, на мен обаче, пътят оттам ми се стори ужасно дълъг. Ако нарисувате една карта, можете спокойно да кажете, че ипотеките и връзките, и работата и всичко останало, все нещата, които правят ежедневието, са в Ню Орлеан, а след като издрънкахме всички тези дивотии, ние се преместихме някъде на север от Аляска. Че кой ще даде работа на оня тип, дето му се привиждат ангели? А кой ще вземе на работа онзи, който разправя, че вижда ангели, за да изкара някоя и друга пара? Не, с нас, като със сериозни хора беше свършено. Бяхме се продали като сериозни хора за хиляда двеста и петдесет от тукашните британски лири, а доколкото аз разбирах, това бяха всички пари, които щяхме да изкараме до края на живота си, освен ако не видехме Господ, или Елвис, или принцеса Даяна. При това следващия път трябваше да ги видим наистина и да ги снимаме.

Преди малко повече от две години мениджърът на „Ар И Ем“ се срещна с нас и ни попита дали ни интересува компанията му да ни представлява, а ние отвърнахме, че ще бъдем наистина много доволни. „Ар И Ем“! Преди двайсет и шест месеца! Седяхме в напудрения му офис и този тип се опитваше да ни убеди, опитваше се да ни убеди нас, представяте ли си? А сега седях с хора като Морийн и Джес и участвах в жалък опит да изцедим малко пари от някого, който гореше от желание да ни ги даде, стига да бяхме готови да се унижим максимално. През последните две години научих едно, че няма нещо, което да не можеш да прецакаш, стига да се постараеш.

Единственото ми утешение беше, че тук нямах нито приятели, нито роднини. Никой не ме познаваше, освен неколцината фенове на бандата, а аз предпочитам да си мисля, че те не са от хората, които четат вестника на Линда. Някои от момчетата в пицерията може и да видят някой зарязан по масите брой, но те веднага щяха да нанюхат парите и отчаянието и нямаше да им пука за унижението.

Така че оставаше само Лизи, а ако тя видеше моя снимка, на която личи, че съм луд, здраве да е. Знаете ли защо ме заряза? Заряза ме, защото стана ясно, че няма да бъда рокендрол звезда. Мама му стара, направо не е за вярване, следователно е невероятно. „Гадост, твоето име е жена“. Така мислех аз по това време, а освен това на нея нямаше да й мигне окото, когато разбереше в каква каша съм се забъркал. Истината бе, че ако можех поне за малко да стана невидим, първото, което щях направя, след като обера някоя банка и нахълтам в женските душове във фитнес центъра и обичайните при подобни обстоятелства други действия, е да сложа вестника пред Лизи и да не откъсна очи от нея, докато тя не го прочете.

Виждате ли, тогава не знаех нищичко. Мислех си, че знам, само че не беше така.

Морийн

Мислех си, че никога повече няма да мога да отида на църква след интервюто на Линда. Мислех по малко за църквата, мислих и вчера. Ходенето ми липсва ужасно и се чудех дали Господ ще има нещо против, ако поседна някъде отзад и не се отбия в изповедалнята, ако се измъкна малко преди това. След като казах на Линда, че съм видяла ангел, знаех, че повече не мога да отида, че преди да умра, там повече няма да вляза. Не знаех какъв грях съм извършила, но бях убедена че греховете, заради които са създадени ангелите там горе, са на смъртни хора.

Все още продължавах да съм убедена, че ще се самоубия, когато изтекат шестте седмици, а и какво можеше да ми промени мнението? Бях по-заета от когато и да е покрай интервютата за пресата и разните срещи, но така поне не мислех. Само че това препускане напред-назад ми се струваше като нещо, което трябва да се свърши в последната минута, сякаш не си бях оправила нещата, преди да замина на почивка. Но тогава бях човек, който възнамеряваше да се самоубие съвсем скоро, веднага щом настъпеше моментът.

Щях да кажа, че видях първия проблясък светлина този ден, денят, когато бе интервюто с Линда, но истината е, че не беше точно така. По-скоро имах чувството, че вече съм избрала какво ще гледам по телевизията; нямах търпение да започне, а след това, най-неочаквано забелязах, че има още нещо, което може да се окаже по-интересно. Не знам за вас, но невинаги искам да имам избор. Накрая прескачаш от канал на канал и не можеш да изгледаш нито едното, нито другото предаване. Направо не разбирам как успяват да се справят хората, които имат кабелна телевизия.

След интервюто се заговорих с Джейджей. Той се канеше да се прибира в апартамента си, а аз се бях упътила към автобусната спирка и двамата вървяхме един до друг. Не съм сигурна дали той искаше, защото почти не беше разговарял с мен, след като ударих онзи мъж на Нова година, но в момента се чувствахме доста неловко, защото той вървеше на пет крачки пред мен, затова спря и ме изчака.

— Беше доста трудно, нали? — отбеляза той и аз останах изненадана, защото си мислех, че единствено на мен ми е било трудно.

— Мразя лъжите — отвърнах аз.

Той ме погледна и се засмя, а след това си спомних, че и той беше излъгал.

— Не се обиждай — продължих аз. — Аз също излъгах. Излъгах за ангела. Освен това излъгах и Мати. Нали му казах, че на Нова година ще ходя на парти. Същото казах и на хората от дома.

— Струва ми се, че Господ ще ти прости.

Повървяхме още малко, а след това той каза, въпреки че не виждам причината.

— Какво е необходимо, за да си промениш решението?

— За какво говориш?

— За… нали се сещаш. Да сложиш край на всичко.

Не знаех какво да кажа.

— Искам да кажа, ако можеше да направиш сделка с Господ. Той си седи там горе на една маса, а ти си се настанила срещу него. И той те пита, добре, Морийн, ти ни харесваш, но предпочитаме да си останеш на земята. Какво може да те убеди да го направиш? Какво да ти предложим?

— Искаш да кажеш, че Господ ме пита лично?

— Да.

— Ако Той ме пита лично — не би ми предложил нищо.

— Наистина ли?

— Ако Господ с безкрайната си мъдрост иска да остана на земята, тогава как бих могла аз да поискам каквото и да е?

Джейджей се изсмя.

— Добре тогава. Нека да не е Господ.

— Кой тогава?

— Нещо като… не знам. Някаква космическа сила или президентът. Или министър-председателят. Тони Блеър. Някой, който може да задейства нещата. Не си длъжна да правиш това, което казва Тони Блеър, щом не получаваш нищо в замяна.

— Той може ли да изцели Мати?

— Не. Той може само да урежда разни неща.

— Искам да отида на почивка.

— Господи, ти си евтино гадже. Ще размениш целия си живот, времето до края на дните си за една седмица във Флорида?

— Иска ми се да отида в чужбина. Никога не съм ходила.

— Никога не си ходила в чужбина?

Каза го така, сякаш трябваше да се засрамя и за момент се почувствах засрамена.

— Кога си била на почивка за последен път?

— Малко преди да се роди Мати.

— А той на колко е?

— На деветнайсет.

— Добре. Като твой мениджър ще поискам от Господ Бог по една почивка на година, може би две.

— Не можеш да го направиш! — Наистина бях скандализирана. Виждах, че приемам нещата прекалено сериозно, но за мен това бе истина, струваше ми се, че дори по една почивка на година ще ми дойде много.

— Вярвай ми — каза Джейджей. — Познавам пазара. На Космическия Тони и окото няма да му мигне. Хайде, кажи, какво друго?

— Не се сещам за нищо друго.

— Ами, ако все пак ти даде по две седмици почивка в годината. Петдесет седмици е доста дълго време да се чака, нали? А втора среща с Космическия Тони няма да има. Имаш само една възможност. Всичко, което искаш, трябва да го поискаш на тази среща.

— Работа.

— Искаш работа?

— Да. Разбира се.

— Каква работа?

— Каквато и да е. Да работя в магазин, може би. Каквото и да е, само да не си стоя вкъщи.

Едно време, преди Мати да се роди, работех. Имах си работа в офиса на една книжарница на Тъфнъл Парк. Работата ми харесваше; обичах шарените химикалки, различните по големина листове и пликове. Харесвах и шефа си. След това не съм работила.

— Добре. Стига с тези дивотии.

— Може би да се срещам с хора. Понякога в църквата организират състезания с въпроси. Като тези, дето ги организират в кръчмите, само че тези не са в кръчмата. Искам да отида на такова нещо.

— Добре, ще ти уредим едно такова състезание.

Опитах се да се усмихна, защото знаех, че Джейджей се шегува, но за мен този разговор беше труден. Не можех да измисля нищо и се дразнех. Освен това ме беше страх по един много особен начин. Все едно че у вас си открила врата, която не си виждала никога преди. Ще ти се прииска ли да разбереш какво има от другата страна? Някои хора ще го направят, сигурна съм, но не и аз. Не исках разговорът да продължи да се върти около мен.

— Ами ти? — обърнах се към Джейджей. — Ти какво ще кажеш на Космическия Тони?

— Леле Боже, не съм сигурен, мой човек. — Той се обръща към всички с „мой човек“, дори да не си мъж. Свиква се. — Просто не знам. Може би да преживея последните петнайсет години отново, нещо такова. Да завърша гимназия. Да забравя за музиката. Да се превърна в човек, който е доволен да се установи и да се приема такъв, какъвто е, а не все да си мисли какъв иска да бъде.

— Ама той Космическия Тони не може да направи подобно нещо.

— Не може. Точно това е.

— Значи на теб ти е по-зле отколкото на мен. Космическия Тони може да направи разни неща за мен, но не и за теб.

— Не, не, мама му стара, извинявай, Морийн. Не исках да кажа подобно нещо. Ти си имала… Животът ти е бил много труден, а не си виновна за нищо, а на мен нещата ми се струпаха на главата, заради собствената ми глупост и… Не може и дума да става за сравнение. Честно. Съжалявам, че изобщо повдигнах този въпрос.

Аз пък не съжалявах. Беше ми приятно да говоря за Космическия Тони — много повече, отколкото да мисля за Господ.

Мартин

Заглавието във вестника на Линда — на първа страница бе над снимка, на която лежах проснат пред един нощен клуб — гръмко заявяваше „ГРЪМОВЕН ЗАЛП ПОРАЗИ ШАРП“. Статията не акцентираше, както бе обещала Линда, на красотата и тайнството на преживяното от нас горе на покрива. Напротив, тя бе предпочела да наблегне на неочакваната, справедлива и доста забавна лудост, поразила бивш водещ от телевизията. Журналистът в мен подозираше че тя много точно е напипала пулса на събитията.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Джес, когато ми се обади по телефона тази сутрин.

— Наподобява на една стара реклама на бира — обясних й аз. — „Пий «Залп», за да не те порази залп“.

— Че какво общо има бирата с това тук?

— Нищо. Просто името на бирата беше „Залп“, а пък моето име е „Шарп“ и се римуват, това е.

— Ясно. Не би ли трябвало да свързват ангелите с арфи?

— Да, ангелите свирят на арфи.

— Нали? Не трябваше ли да й кажем, че сме го видели да свири на арфа? Щеше да прозвучи по-убедително.

Опитах се да й обясня, че според мен, ако бяхме добавили и арфа към образа на ангел Мат Деймън, едва ли щеше да ни помогне да убедим хората в истината на думите ни.

— Това няма значение. Защо пишат само за теб? За нас изобщо не се споменава.

Тази сутрин ми се обадиха и други — Тео, например, който каза, че хората проявявали огромен интерес към цялата тази история и ме увери, че най-сетне съм му дал нещо, с което може да работи, стига да не се дърпам да говоря пред публика за този така личен момент на докосване с духовното. Звънна и Пени, която настояваше да се срещнем и да поговорим. Чух се и с дъщерите си.

От седмици не ми бе позволено да говоря с тях, обаче майчиният инстинкт на Синди й бе подсказал, че денят, в който пишат за „тати“ във вестниците как бил видял пратеник от Бога, е подходящ момент да възобнови контактите.

— Наистина ли видя ангел, татко?

— Не.

— Мама каза, че си видял.

— Не, не съм.

— А защо мама каза, че си видял?

— Трябва да я попиташ нея.

— Мамо, ти защо каза, че татко е видял ангел?

Зачаках търпеливо, докато проведат кратък разговор.

— Тя казва, че не е казала такова нещо. Разправя, че така пишело във вестника.

— Това беше майтап, сладурче. За да взема малко пари.

— А!

— За да мога да ти купя хубав подарък за рождения ден.

— Така ли? А защо ти дават пари, когато казваш, че си видял ангел?

— Ще ти разкажа някой друг път.

— О.

След това говорих със Синди, но разговорът ни не беше дълъг. През кратките минути успях да спомена два различни вида домашни животни.

Освен това ми се обади и шефът ми от „Фийт Ап“. Обаждаше ми се, за да ме уведоми, че съм уволнен.

— Ти се шегуваш.

— Ще ми се наистина да се шегувах, Шарпи. Само че ти не ми остави никаква друга възможност.

— И как стана така, би ли ми обяснил?

— Видя ли вестника тази сутрин?

— Това проблем ли е за теб?

— Изкарват те нещо като пълен хахавел, ако трябва да сме честни.

— Че това е безплатна реклама за канала.

— За мен това е отрицателна реклама.

— Искаш да ми кажеш, че вярваш на нещото, наречено отрицателна реклама?

— Как така?

— И без това не са чували достатъчно за нас. Не е ли така?

Последва дълго и предълго мълчание, докато аз чувах как чарковете в главата на Деклън се опитват да се наместят.

— Да, разбирам. Много хитро. Не бях мислил за това.

— Нямам намерение да ти се моля, Дек. Само че за мен това е доста извратено. Наемаш ме, когато никой друг не желаеше дори да чуе за мен. А пък ме уволняваш в момент, когато всички искат да разберат какво ми се е случило. За кои от водещите ти пишат ден след ден във вестниците?

— Правилно, правилно, абсолютно си прав. Разбирам всичко. Ясно ми е какво се опитваш да ми кажеш. Ако разбирам правилно, няма такова нещо като неблагоприятна реклама за един… един недостатъчно популярен кабелен канал.

Очевидно на мен не ми е по силите да представя нещата така елегантно. Да, накратко казано е точно така.

— Добре, Шарпи, убеди ме. Кого ще представиш днес следобед?

— Този следобед ли?

— Да. Днес е четвъртък.

— А-ха.

— Да не би да си забравил?

— Всъщност, май да, забравил съм.

— Значи нямаме никого.

— Предполагам, че ще успея да убедя Джейджей, Морийн и Джес да дойдат.

— Кои са тези хора?

— Останалите трима.

— Какви останали трима?

— Ти чел ли си материала във вестника?

— Само онова, дето си бил видял ангел.

— Те бяха горе с мен.

— Къде горе?

— Деклън, цялата работа с ангела тръгна от момента, когато се качих на сградата с намерението да се самоубия. Там се натъкнах на останалите трима, те също бяха на покрива и имаха намерение да направят същото. И тогава… Абе накратко, ангелът ни каза да слезем долу.

— Мамка му.

— Именно.

— И ти можеш да ги доведеш?

— Почти съм сигурен.

— Боже Господи! Колко ще ни струва, как мислиш?

— Триста кинта за тримата, може би. Плюс разходите. Едната е… Тя е самотен родител и някой трябва да й гледа детето.

— Давай, не чакай. Мамка му. Абе, майната им на разходите.

— Ти си мой човек, Дек.

— Идеята ти е добра. Доволен съм. Старият Деклън все още следи пулса на нещата, нали така?

— Абсолютно. Ти си хрътка, когато стане въпрос за сензации. Ти си Баскервилското куче Деклън.

— Трябва да си повтаряте непрекъснато, че никой не ви гледа.

— Това е някой стар професионален трик, нали? — попита компетентно Джейджей.

— Не — отвърнах аз. — Повярвайте ми. Буквално никой не ви гледа. Не съм срещал човек, който да гледа предаването ми.

Централата на телевизия „Фийт Ап!“ — известна сред персонала като „Титс Ап“20 — се намира в нещо като барака в Хокстън. Бараката си има малка приемна, две съблекални и студио, където се фабрикуват всичките четири програми, които пускаме. Всяка сутрин една жена, Канди-Ан, продава козметика. Аз си деля следобеда в четвъртъците с един, който се нарича Ди Джей Гуднюз, който говори с мъртвите, обикновено от името на рецепционистката, чистачката, шофьора на такси, ангажиран, за да го закара вкъщи, или някой, отбил се съвсем случайно, за да зададе някакъв тъп въпрос. През останалите следобеди от седмицата се излъчват записи на стари кучешки надбягвания, проведени в Щатите — едно време идеята е била да се даде възможност на зрителите да наддават, но така и не се получило нищо, а според мен, ако не можеш да наддаваш, то тогава кучешките надбягвания, особено вече миналите кучешки надбягвания, не са интересни. Вечерно време две жени си говорят и обикновено обсъждат бельото си, докато разгорещени, зрителите им пращат похотливи съобщения, на които те не обръщат внимание. То май е това. Деклън управлява телевизията от името на тайнствен азиатски бизнесмен и тези от нас, които работят за „Фийт Ап ТВ!“, предполагаме, че го прави доста тайнствено и хитро, така че ние да не разберем. Всъщност само един Господ знае как служим за прикритие на търговия с наркотици и детска порнография. Една от теориите е, че кучетата от надбягванията изпращат кодирани съобщения на трафикантите: ако, да кажем, кучето във външния коридор спечели, тогава тайландската връзка има за задача да изпрати две кила хероин и четири тринайсетгодишни още на сутринта. Абе нещо такова.

Гостите ми в „Не пропускай Шарп“ са все стари приятели, които са готови да ми помогнат, или пък стари величия, изпаднали в положение не много по-различно от моето — които едва успяват да задържат глава над водата и всеки момент ще потънат. Някои седмици осигурявам величия с все още неизстинала слава и тогава всички изпадат в див възторг, но през повечето седмици разчитам на вече позабравени надувковци. Канди-Ан, Ди Джей Гуднюз и двете недооблечени дами са се появявали в предаването ми не само по веднъж и са дали на зрителите чудесен шанс да ги опознаят по-добре. („Не пропускайте Шарп“ продължава два часа и въпреки че рекламният отдел, по-точно Карън на рецепцията полага огромно старание, много рядко се случва да ни прекъсне някой мераклия с платена реклама. Теоретичните зрители не ни очакват с нетърпение, въпреки че все още не сме задълбали в необятното поле на разговорите.) Да привлека хора от калибъра на Морийн и Джес бе небивало постижение: гостите ми рядко се появяваха в предаването през същото столетие, в което бяха писали за тях из вестниците.

Гордеех се с умението си да интервюирам. Все още е така, затова по време, когато не мога да направя нищо друго като хората, съм захапал здраво професионалната си компетентност, докато съм в студиото, и я стискам със същите сили, с които бих стискал ствола на дърво, увиснало над някоя пропаст. В добрите си години ми се бе случвало да интервюирам пияни самозабравили се актьори в осем сутринта, както и натряскали се агресивни футболисти в осем вечерта. Принуждавал съм политици, които познават само лъжи, да споделят с мен истината. Налагало ми се е да се справям с майки, които са ме поразявали със скръбта си и са ме карали да се чувствам неловко, и в нито един от тези случаи аз не съм губил контрол. Канапето в студиото ми беше моята класна стая и аз не позволявах никакви своеволия. Така беше дори в тъпата „Фийт Ап ТВ!“. Месеците, през които разговарях с разни забравени от всички изпаднали бивши величия, хора, които нямаха какво да кажат, да не говорим, че не притежаваха таланта да кажат и малкото, което би заинтересувало зрителите, през всички тези месеци за мен бе удоволствие да си казвам, че има поне едно нещо в живота, където ме бива. Така че, когато Джес и Джейджей решиха, че предаването ми е просто една смешка и дори не прикриха мнението си, усетих, че чувството ми за хумор ме напуска. Искаше ми се, разбира се, да не е така; искаше ми се да го открия, свило се някъде в мен, не чак толкова напористо както преди, но поне малко по-умерено. Да, истина е, че ги подтиквах да говорят за незабравимото преживяване, което те изобщо не бяха преживели, въпреки че знаех отлично, че не са го преживели. Да не говорим, че това въображаемо незабравимо преживяване бе адски тъпо. И независимо от тези препятствия, очаквах да проявят малко повече професионализъм.

Не искам да се изтъквам и да си придавам повече важност, отколкото трябва. Това не е физика или ракетостроене, а най-обикновено телевизионно интервю. Провеждаш предварително кратък разговор с гостите, обсъждате в най-общи линии как ще протече предаването, напомняш им за абсурдните шегички, които всички знаят, а в нашия случай им напомних вече известните факти за измисленото преживяване, за което щяхме да говорим, като следвахме пътя, начертан от Джес в първото й интервю — а именно, че ангелът приличал на Мат Деймън, че се носел над покрива, че бил облечен в широк бял костюм. Предупредих ги да не преебат тези дребни подробности, защото в противен случай ще загазим много яко. И какво мислите, че се случи? Да не говорим, че се случи почти веднага след предупреждението? Питам Джейджей с какво е бил облечен ангелът, а той ми отговаря, че бил намъкнал рекламна тениска за филма със Сандра Бълок „Докато ти спеше“. За късмет Джес го беше гледала по телевизията и разказа надълго и нашироко какво ставало.

— Нека да се придържаме към темата — заявих аз. — Много хора са гледали „Докато ти спеше“. Само че малцина са виждали ангел.

— Заеби тая работа. Никой не ни гледа. Ти сам каза.

— Това е просто един от изпитаните ми професионални трикове.

— Значи яко се накиснахме. Защото току-що казах „заеби“. Да знаеш, че ще завалят оплаквания от недоволни зрители.

— Според мен зрителите ни са достатъчно умни хора и само ще се сетят, че необичайните обстоятелства принуждават човек да използва нетипични за речника му изрази.

— Добре тогава. Заеби, майната ви, да ви го начукам. — Тя помаха за извинение на Морийн, след това право към камерата, която предаваше образа й на възмутените зрители в цяла Великобритания. — В интерес на истината да гледаш боклучавите филми на Сандра Бълок не може да се нарече необичайно обстоятелство.

— Говорехме за ангела, не за Сандра Бълок.

— Какъв ангел?

И така нататък и така нататък, докато най-накрая Деклън нахлу в студиото с продавачката на козметика и ни разкара от ефира, пращайки ни право на улицата, а мен ме прати в редиците на безработните.

Джес

Някой трябва да напише песен или нещо такова, която се казва „Прецакват те мама и татко“21. Може дори да започва така „Прецакват те мама и татко, направо ти стъжняват живота“. Защото е така. Особено баща ти. Затова посвещавам това стихче на него. Няма да му стане приятно, че го казвам, но ако не бяхме ние с Джен, никой нямаше да чуе за него. Той не е най-важният в Образованието, не е и държавен секретар. Има цял куп министри, а той е само един от многото, затова му викат заместник-министър, което си е смешна работа, защото и той не знае какво замества. С две думи той е политик загубеняк. Вие не бихте имали нищо против, ако той беше загубеняк, задето си е отворил устата и е казал какво мисли за Ирак или нещо друго, но той си мълчи; казва каквото му се нареди и въпреки това пак не се получава както трябва.

Повечето хора си имат въже, с което се овързват към някого, и въжето е или късо, или дълго. (Хубаво е, когато е дълго, защото тогава те овързва с повечко хора. Загрявате ли?) И вие нямате представа колко дълго трябва да бъде. Това не става по ваше желание. Въжето на Морийн я държи вързана към Мати, не е по-дълго от метър и осемдесет и направо я убива. Въжето на Мартин го дърпа към дъщерите му, а той също като някой тъп пес си въобразява, че няма никакво въже. Все хуква нанякъде — я в нощен клуб, я след някоя недорасла кака, я нагоре към покрива на висока сграда, абе все едно къде — и ето че изведнъж въжето се опъва, започва да се скъсява, да го задушава и той се прави на учуден, а на следващия ден прави съвсем същото. Мисля, освен това, че Джейджей е вързан с онзи тип Еди, за когото не спира да говори, онзи, който е бил в бандата му.

Аз разбрах, че съм вързана с Джен, а не към мама и татко — не и към къщи, където би трябвало да е въжето. Джен също си мислеше, че е вързана към тях, сигурна съм. Тя се чувстваше в безопасност единствено защото бе дете с родители, затова все се скиташе и обикаляше по-надалече и по-надалече, докато не пропадна от скалата в пустинята или някъде в Тексас при нейния механик. Мислила е, че въжето ще я дръпне назад, но просто не е имало въже. Разбрала го е по трудния начин. Така че сега аз съм вързана към Джен, ала Джен не е стабилна и непоклатима като къща. Тя се лута, носи се наоколо и никой не знае къде е тя; така че тя, мама й стара, хич не ми трябва, нали?

Както и да е, не дължа нищо на мама и тати. Мама го разбира. Много отдавна е престанала да очаква от мен каквото и да е. Още не може да се опомни заради Джен, мрази татко, отказала се е да се занимава с мен, така че витае в някакъв си неин свят. Затова пък татко си въобразява, че съм му длъжница, което е пълна смешка. Той, например, продължава да ми показва статиите, които разни типове пишат за него и разправят, че щял да се оттегли, защото дъщеря му била в такова състояние. Че това да не би да е моя работа? Та затова го попитах какво от това? Да се оттегли, ако иска. Ако не иска, да не се оттегля. Все ми е тая. Трябва да говори с консултант по въпросите на кариерата, не с дъщеря си.

Не че ни споменаваха във вестниците кой знае колко. Изкарахме още малко пари от едно ново дискусионно предаване по канал 5. Този път щяхме да се опитаме да се държим както подобава, ама мърлата, дето ни интервюираше, направо ми излази по нервичките, затова й заявих, че сме си измислили всичко, за да изкараме някоя и друга пара, а тя ни изгони, а тъпаците с промити мозъци в публиката ни освиркаха. И това беше краят. Вече никой не иска да говори с нас. Оставиха ни да се забавляваме сами. Не беше много трудно. Аз имам достатъчно идеи.

Например можем да се срещаме редовно, за да пием кафе, или у Морийн, или някъде в Айлингтън, стига да намерим кой да гледа Мати. Нямахме нищо против да харчим по малко от парите за детегледачки, или както там им се казва. Преструвахме се, че го правим с желание, за да може Морийн да си почине, но истина бе, че нямахме желание всеки път да ходим у тях. Не искам да я обидя, но Мати направо може да те скапе.

На Мартин, разбира се, моята идея никак не му допадна. Първо поиска да уточня какво означава това „редовно“, защото не искал да поема постоянен ангажимент. Аз веднага му натякнах, че няма нито деца, нито съпруга, нито гадже, нито работа, та затова му е трудно да намери време, а той разправя, че не ставало въпрос за намиране на време, а нещата опирали до избор, така че се наложи да му напомня, че сам се беше съгласил да участва в бандата. Той пък попита какво от това, а пък аз го попитах какъв тогава е бил смисълът да се съгласява и той отвърна, че нямало смисъл. Това му се стори смешно, защото аз бях казала почти същото, докато сме били на покрива на Нова година. Аз му заявих, че е значително по-възрастен от мен, че младият ми мозък още не е напълно оформен, а той ми каза да не му ги пробутвам такива.

След това пък не можахме да се разберем къде да се срещнем. Аз исках да отидем в „Старбъкс“, защото обичам капучино, но Джейджей каза, че не понасял такива натрапнически вериги, а пък Мартин бил чел в някакво напудрено списание за някакво суперско кафене между Есекс Роуд и Ъпър Стрийт, където си отглеждали собственото кафе, докато ти чакаш, абе нещо такова беше. За да не мрънка повече, се съгласихме да се срещнем там.

Както и да е, името бе сменено, а по всичко личеше, че и атмосферата не е каквато в началото. Суперското кафене не бе успяло да си извоюва място, така че вече не беше суперско. Едно време се е казвало „Трес Мариас“22, също като името на някакъв язовир в Бразилия, обаче собственикът решил, че името обърква хората, защото какво общо имала една Мери с кафето, да не говорим за три. А пък той не разполагал с нито една Мери. Затова сега се наричаше „Кептън Кофи“ и всички знаеха какво се предлага тук, но какво от това. Кафенето продължаваше да бъде празно, въпреки че вече нямаше класа като едно време.

Щом влязохме, собственикът в стара армейска униформа козирува и ни приветства с „Капитан Кафе на вашите услуги“. На мен ми се стори смешно, обаче Мартин призова Господ Бог и понечи да си тръгне, но Капитана не искаше да ни пусне, защото отчаяно копнееше за клиенти. Каза ни, че след като това е първото ни посещение, кафето ще бъде безплатно, можем да си изберем и торта, стига да искаме. Затова не си тръгнахме, но следващият проблем беше, че кафенето е много малко. Имаше само три маси и всяка маса бе на десетина сантиметра от бар плота, което означаваше, че Капитана ще се облегне и ще чува всяка наша дума.

След като всички знаеха кои сме и какво ни се е случило, предпочитахме да обсъдим личните си въпроси насаме и се чувствахме неловко, че той е застанал край нас.

Мартин предложи да си изпием кафето и да си ходим. Капитан Кафе веднага попита този път какъв бил проблемът, затова му обясних, че искаме да си поговорим насаме, а той отвърна, че ни разбирал, затова щял да излезе навън, докато приключим. Опитах се да му обясня, че всичко, което ще обсъждаме, е лично, поради причини, които не мога да му обясня. Той веднага отвърна, че нямало значение, че ще чака отвън, освен ако не влезе някой друг. Така и направи, затова накрая започнахме да се събираме в „Старбъкс“. Беше направо невъзможно да се съсредоточим над нещастието си, след като този шантавел във войнишка униформа непрекъснато надзърташе през прозореца, за да провери дали не му крадем от бисквитите, по-точно бишкотите, както той ги наричаше. Хората ходят във вериги като „Старбъкс“ точно защото там е безлично, нали разбирате, накратко, има си места за всеки, нали. Щях да бъда напълно загубена, ако Джейджей и други като него си постигнеха своето и безличните места в света изчезнеха. Приятно ми е като знам, че има заведения като хамбари без прозорци, където на никого не му пука за теб. Трябва ти много самоувереност, за да влезеш в някое малко заведение с атмосфера и редовни посетители, в малки книжарнички и малки музикални магазини, малки ресторанти и кафенета. Най-добре се чувствам в огромният магазин на „Върджин“, в „Бордърс“, в „Старбъкс“ и в „Пица Експрес“, където никой не те знае коя си. Мама и татко все повтарят, че това били бездушни места, а пък аз веднага се сопвам, че точно това му е хубавото.

Литературната група беше идея на Джейджей. Той каза, че в Америка е често срещано явление. Хората четат някоя книга и после я обсъждат. Мартин каза, че и тук било вече на мода, но аз не бях чувала за подобно нещо, така че не е възможно да е на мода, иначе щях да съм прочела в „Дейзд енд Кънфюзд“. Въпросът е да говорим за Нещо Друго, за нещо различно, а не да се връщаме на стари неща и да обсъждаме кой се е държал като говедо и кой като пълен тъпак, което се превръщаше в обичайния начин, по който приключваха следобедите ни в „Старбъкс“. Решихме да четем книги, писани от хора, които са се самоубили. Те бяха наш тип хора, та затова си казахме, че би било хубаво да разберем какво става в главите им. Мартин бе уверен, че ще научим повече от хора, които не са се самоубили, че трябва да разберем защо е толкова по-хубаво да си жив, вместо да се хвърлиш от някоя сграда. Оказа се, че има безброй писатели, които не са се самоубили, а само трима или четирима бяха успели да свършат тази работа, затова се спряхме на по-лесния вариант и се заехме с по-малката задача. Гласувахме да използваме средствата, получени от медийните ни изяви, за да си купим книгите.

Както и да е, тази работа се оказа лесна. Мама му стара! Трябва да се пробвате да прочетете какви ги пишат тези типове, дето са се самоубили! Започнахме с Вирджиния Улф и аз прочетох само две страници от някаква книга за един фар, но това ми беше достатъчно, за да разбера защо се е самоубила: как няма да се самоубие, след като не е успявала да накара хората да я разберат. Достатъчно ти е да прочетеш само едно изречение, за да разбереш. Донякъде съм същата като нея, защото и аз страдам понякога, а грешките й са били публично достояние. До известна степен това е било добре, защото е оставила след себе си следи, благодарение на които хора като нас могат да се поучат от трудностите й, но пък късметът й е бил кофти работа. Като си помислите, това наистина е бил лош късмет, тъй като в онези дни всеки е можел да публикува книгата си, защото не е имало кой знае каква конкуренция. Така че направо влизаш в офиса на издателя и казваш, че искаш това и това да бъде публикувано, а те се съгласяват на мига. Докато сега започват да се ослушват, Боже, нямало да стане, тюхкат се те, никой нямало да ви разбере. Опитайте се да се запишете на гимнастика „Пилатес“ или на курс по салса.

Джейджей беше единственият, който реши, че книгата е великолепна, затова аз го нападнах, а той също ме нападна, защото не съм я била харесала. Реши, че било така, защото баща ми четял книги, и попита, затова ли съм такава инатлива тъпачка. На това не е трудно да се отговори, защото татко не чете книги, кофти работа, а и аз му го казах. След това продължих да се заяждам и го попитах дали при него проблемът не идва, защото не е ходил на училище. Затова ли му се струвало, че всички книги са велики, дори тези, които са пълен боклук. Просто някои хора са си такива. Не казват нищо за книгите, защото били книги, а книгите са, нали се сещате, като Господ. Както и да е, на него тези думи много не му харесаха, което означаваше, че съм боднала пръст право в раната. Той заяви, че му било ясно какво щяло да стане с литературния ни клуб, че аз съм щяла да го съсипя, че той бил глупак, задето очаквал да излезе нещо от цялата работа. Аз веднага заявих, че нямам намерение да съсипвам каквото и да е. Ако някоя книга е боклук, смятам да кажа, че е боклук и точка. Той пък каза, че съм щяла да твърдя, че всички книги са боклуци, защото съм била шибан опак човек, извинявай, Морийн. Аз бях сигурна, че той ще разправя за всичките, че са велики, защото той самият е боклук. Той настоя, че били велики и изброи хората, за които трябваше да говорим в клуба — Силвия Плат, Примо Леви, Хемингуей. Поисках да разбера какъв е смисълът да си имаме литературен клуб, ако предварително знаем, че всички са велики. Тук няма нищо интересно. И така той се зае да ми обяснява, че това не било музикална класация и не се налагало да гласуваме за най-доброто произведение. Всичките били добри и ако го приемем, щели сме да можем да обсъдим идеите им. Аз не можех да се съглася, че всички са велики. Напротив, тъкмо обратното. Джейджей много се върза и взе да става неприятно, тогава и Мартин се намеси и решихме да не обсъждаме повече книги, поне за известно време, което бе равносилно на завинаги. Тогава решихме да се прехвърлим на музикалните самоубийства. Морийн никога не беше чувала за Кърт Кобейн, направо да не повярваш.

Аз наистина мисля. Знам, че никой не го вярва, но наистина мисля. Просто начинът ми на мислене е различен от този на останалите. За да започна да мисля, трябва да се ядосам и може би дори да ме избие на насилие, с което започвам да дразня всички наоколо, но тогава става много зле. Както и да е, тази вечер, след като си легнах, се сетих за Джейджей, нали каза, че съм мразела книгите, защото татко ми четял. Аз му казах истината, че татко ми всъщност не чете, въпреки че заради работата си му се налага да чете.

Джен, обаче, четеше много. Тя обичаше книгите си, докато мен те ме плашат. Плашеха ме, още докато тя беше тук, а сега ме плашат още повече. Какво толкова има в тях? Какво е откривала в тях, когато се е чувствала нещастна и е нямало с кого да поговори — нито с приятели, нито със сестра, с никого? Станах от леглото и влязох в стаята й, която бе оставена същата като в деня, когато изчезна. (Хората често правят такива неща във филмите и ти си казваш, да бе, как ли пък не, все едно не ти трябва още една стая, която да използваш за гости или просто място, където да трупаш ненужни боклуци. И ето че ти влизаш и разбираш, че не можеш да преместиш нищо.) А тя има какво ли не: „Тайната история“, „Параграф 22“, „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“, „Вино от глухарчета“, „Престъпление и наказание“ (истинско съвпадение, защото това бе една от книгите, които Джейджей настояваше да прочетем), „1984“, „Местата, на които да отидем, когато искаме да изчезнем“… Това последното беше шега.

Едва ли някога щях да стана запален читател на книги, защото тя бе умницата, не аз, но със сигурност щях да чета повече, ако не се отвратих от книгите, когато тя изчезна. Не за пръв път влизах в стаята й, нямаше да бъде и за последен и знаех, че книгите ще си стоят тук, ще ме наблюдават, а най-неприятното е, че една от тях можеше да ми помогне да разбера. Не че ще намеря някое изречение, което тя е подчертала, изречение, което да ми даде ключа за мястото, на което тя е отишла, въпреки че преди известно време търсих. Разрових ги всичките просто за да съм сигурна, че не е поставила удивителен знак край Уелс или не е оградила с кръгче Тексас. Имам предвид, че ако прочетях нещо, което тя е обичала, нещо, което е привлякло вниманието й през последните месеци тук, щях да си създам представа какво е била намислила. Дори нямам идея дали тези книги са сериозни или тъжни, или страшни. Сигурно си мислите, че ми се иска да открия тайната й, нали, предполага се, че съм я обичала много. Само че аз не мога да го направя. Просто не мога, защото съм твърде мързелива, прекалено глупава и не мога да направя дори усилие, защото има нещо, което ме спира. Книгите си стоят и ме гледат, ден след ден, докато не настъпи моментът, когато ще ги събера в чувал и ще ги изгоря.

Така че истината е, че хич ме няма в четенето.

Джейджей

Културната ни програма тежеше на моите рамене, защото нито един от останалите не беше наясно. Морийн ходеше в библиотеката за книги на всеки две седмици, но не четеше неща, за които можехме да говорим, нали разбирате за какво намеквам, освен ако не ви се слуша за медицинската сестра, която трябвало да избира дали да се омъжи за лошия богаташ, или — за добрия бедняк. И Мартин не беше луд фен на литературата. Каза, че в затвора бил чел доста, но това били главно биографии на хора, преодолели забележителни трудности, като Нелсън Мандела и разни такива. А пък според мен Нелсън Мандела едва ли щеше да погледне на Мартин Шарп като на брат по душа. Когато човек се вгледа в живота им, веднага става ясно, че са се озовали в затвора по различни причини. А пък Джес, направо няма да повярвате какво мисли тя за книгите. Обидна работа.

Тя, обаче, беше права за мен, почти. И как да не е? Целият ми живот беше преминал около хора, които не четат — родителите ми, сестра ми, повечето от бандата — та затова след известно време започваш да се обграждаш със защитни стени. Колко пъти трябва да те нарекат сбърканяк, преди да се пречупиш? Не че ми пука, когато ме наричат сбърканяк и разни подобни, при това все хора от бандата, нали разбирате, но за мен, като наречеш някого сбърканяк, значи си пада по момчета, не че си като Дон Делило — той е мъж, наистина, но аз харесвам книгите му, не задника му. Защо хората се шашкат толкова, когато четеш? Вярно, че не ми е до общуване, когато тръгнем на турне, обаче ако цъках някоя игра часове наред, направо можех да изперкам. В моята среда да гърмя по шибаните космически чудовища е похвално, докато да се забода над „Американски пасторал“23 не е.

Еди беше най-гаден. Все едно че бяхме женени, а като вземех някоя книга, бе моят начин да му покажа, че имам главоболие точно преди да си легнем. И също като в брака, колкото повече бяхме заедно, толкова по-зле ставаше. Сега, като си мисля за това, след като вече не сме заедно, с времето нещата се влошаваха. Съзнавахме, че няма да се задържим като банда, по всяка вероятност и като приятели, затова и двамата бяхме обзети от паника. А колкото повече аз четях, толкова повече се паникьосваше Еди, защото, струва ми се, имаше някаква тъпа идея, че четенето ще ме тласне към някоя нова работа. Да, като че ли така става в живота. „Ей, ти харесваш Ъпдайк? Трябва да си готин пич. Ето ти работа в рекламната ни агенция, дето ще ти носи по сто бона“. През всичките години заедно говорехме за общите ни неща, а чак през последните месеци започнахме да забелязваме различията и те разбиха сърцата ни.

Всичко това е досадно дългият начин да обясня защо изперках, докато слушах Джес. Бях оставил зад гърба си банда, съставена от неграмотни агресивни диваци, и нямах намерение да се включа в нова. Когато си нещастен, май всичко на този свят — и четенето, и яденето, и спането — крие в себе си по нещо, от което ставаш още по-нещастен.

Кой знае защо си мислех, че с музиката ще бъде по-лесно, което, като знаете, че съм музикант, изобщо не беше умно разсъждение. Инвестирал съм много в книгите, докато целият ми живот бе инвестиран в музиката. Мислех си, че не мога да сгафя с Ник Дрейк, особено в зала, пълна с хора, които си падат по блус. Ако не сте го слушали… Леле, мой човек, той като че ли е събрал цялата меланхолия на света, всичката мъка на преебаните мечти, от които си се отказал, изсипал е всичко това в една малка бутилка и я е запушил с тапа. А когато започне да свири и да пее, вади тапата и ти усещаш миризмата. Притиснат си на мястото си като от стена, издигната от шум, но не е така — всичко е тихо, мирно и не смееш дори да дишаш, да не би да изплашиш звуците. Слушахме го, когато бяхме у Морийн, защото в „Старбъкс“ не можем да си пускаме музика, обаче у Морийн чуваш дишането на Мати, което е като още един допълнителен шантав инструмент. Та аз си седях и мислех, че това ще промени живота на тези хора завинаги.

Накрая на първата песен Джес започна да прави гнусливи физиономии и да се криви.

— Това е пълна отврат — заяви тя. — Той е нещо като, не знам, поет, нещо такова. — Това трябваше да бъде обида: прекарвах дните си с някого, за когото поетите бяха форма на живот, намираща се в тънките черва.

— Нямам нито против — каза тогава Мартин. — Нямаше да си тръгна, ако свиреше в някой бар.

— Аз пък щях — тросна се Джес.

Чудех се дали ще бъде възможно да ги прасна едновременно, но се отказах, защото тогава всичко щеше да приключи прекалено бързо, а и без това всеки от нас криеше някаква болка. Искаше ми се да продължа да ги удрям дори след като са паднали, което можеше да стане само ако ги погна поотделно. Това е ярост, породена от музиката, която е също като яростта, обхванала уличните банди, само че в моята има справедлив гняв. Когато те обхване истерията на уличните банди, тогава една незначителна част от теб съзнава, че се държиш като кретен, обаче щом те завладее яростта на музиката, тогава се чувстваш така, все едно изпълняваш Божията воля, а Бог иска тези хора да бъдат поразени.

И тогава се случи нещо странно, ако може дълбокият отклик на „Five Leaves Left“ да се нарече странен.

— Вие уши нямате ли? — обади се неочаквано Морийн. — Не чувате ли колко е нещастен той и колко красива е песента?

Погледнахме я, а след това Джес ме погледна мен.

— Ха-ха — изхили се Джес. — На теб ти харесва нещо, което харесва и на Морийн. — Тя изпя последните думи като заядливо дете.

— Не се прави на по-глупава, отколкото си в действителност, Джес — обади се отново Морийн. — Защото и без това си доста глупава. — Тя се беше разгорещила. И нея я бе обхванала музикалната ярост. — Просто го послушай известно време и престани да дрънкаш.

Джес веднага разбра и млъкна, а ние изслушахме останалата част от албума и ако човек се вгледа в Морийн, веднага можеше да забележи, че очите й блестяха.

— Кога е починал?

Деветстотин седемдесет и четвърта. Бил е на двайсет и шест.

— На двайсет и шест. — Тя помълча малко, замислена, а аз се надявах да й стане мъчно за него и за семейството му. Другата възможност бе тя да му завижда, че си е спестил всички следващи години. Искаш да постигнеш някакъв отклик у хората, но понякога те реагират прекалено бурно, не е ли така?

— Хората не искат да го слушат, нали? — попита тя.

Никой не й отговори, защото не бяхме сигурни какво да кажем.

— И аз така се чувствам, всеки ден, а хората не искат да го разберат. Предпочитат да им кажа, че се чувствам така, както пее Том Джоунс. Или като австралийката, дето участваше в „Съседи“. Само че аз се чувствам по този начин, а те не пускат такава музика по радиото, защото за тъжните хора няма място.

Никога не бяхме чували Морийн да говори по този начин, дори нямахме представа, че може да каже подобни неща. Дори Джес не я прекъсна.

— Странно, защото хората си мислят, че Мати ми пречи да общувам с хората. Само че с Мати не е толкова зле. Трудна работа е, но… Заради начина, по който Мати ме кара да се чувствам, не общувам с хората. Човек приема нещата по различен начин. Непрекъснато трябва да преценяваш дали нещо е тежко или леко, особено нещата вътре в теб, и ако сбъркаш, отблъскваш хората. Омръзнало ми е, само как ми е омръзнало.

Изведнъж Морийн ми заприлича на моето момиче, защото тя бе разбрала, беше се докоснала до яростта, родена от музиката, и на мен ми се прииска да й кажа точно това, което трябва.

— Имаш нужда да заминеш някъде на почивка.

Казах го, защото исках да проявя съчувствие, а в следващия момент си спомних за Космическия Тони и разбрах, че сега вече Космическия Тони разполага с пари.

— Кажете, хайде, какво ще кажете? Защо не? — настоях аз. — Хайде да заведем Морийн някъде на почивка.

Мартин избухна в смях.

— Да, бе, как ли пък не — озъби се Джес. — Ние какво, да не би да сме доброволци в някой старчески дом?

— Морийн не е стара — казах аз. — На колко си, Морийн?

— На петдесет и една — отвърна тя.

— Добре де, нека да не е старчески дом, а дом за досадници.

— А ти защо си решила, че си най-очарователната на този свят? — попита Мартин.

— Първо, не изглеждам по този начин. Както и да е, мислех си, че сте на моя страна.

Без да забележим кога, сред смеха и презрението, Морийн бе започнала да плаче.

— Извинявай, Морийн — започна Мартин. — Не исках да се държа грубо. Просто не мога да си представя четиримата да се настаним в шезлонги край плувния басейн.

— Не, не — отвърна Морийн. — Не съм се обидила. Не много. Знам, че никой не иска да отиде на почивка с мен, няма проблем. Доплака ми се, защото Джейджей го предложи. Толкова отдавна… Никой не е… Аз не съм… Просто беше толкова мило.

— Мама му стара — прошепна Мартин. Въпросното „мама му стара“ може да означава много неща, както сами знаете, но тук нямаше никакво съмнение. Всички разбрахме какво казва той. В случая Мартин имаше предвид, ако мога да обясня този неприличен израз с друг неприличен израз, че той беше преебан. Защото няма такъв тъпанар, който би заявил на Морийн: „Важното е, че си го е помислил. Това трябва да ти бъде достатъчно“.

Пет дни по-късно се качихме на самолета за Тенерифе.

Морийн

Те взеха решението, не аз. Нямах право да решавам, не, разбира се, въпреки че една четвърт от парите бяха мои. Нали аз бях тази, която спомена пред Джейджей за почивката още когато си говорехме за Космическия Тони, затова реших, че е правилно и аз да се включа, когато гласуват. А когато гласуваха, се въздържах.

Не че имаше голям спор, не. Всички бяха съгласни. Единственото колебание дали да отидем сега или през лятото беше само заради времето, но всички чувствахме, че както и да го мислим, най-добре е да отидем сега, преди да е дошъл Свети Валентин. Отначало си мислеха, че можем да си позволим или Карибите, или Барбадос, или някое друго подобно място, докато Мартин не изтъкна, че парите, с които разполагаме, няма да са достатъчни, за да покрият времето, което се налагаше Мати да остане в дома.

— Тогава да отидем без Морийн — предложи Джес и думите й ме жегнаха за момент, а след това разбрах, че тя просто се шегува.

Не си спомням кога за последен път бях плакала от щастие. Не го казвам, защото искам хората да ме съжаляват; просто чувството бе толкова необичайно. Когато Джейджей каза, че имал идея, а след това обясни каква била, дори не си позволих да мечтая, че от това може да излезе нещо.

Беше странно, но досега никога не се бяхме държали мило един с друг. Човек би си казал, че това трябва да е част от отношенията ни, като се знае как се запознахме. Човек би си казал, че това е разказ за четирима, които са се запознали, когато са били много нещастни и са искали да си помогнат. Само че досега такова нещо нямаше, освен ако не броим онзи момент, когато двамата с Мартин седнахме върху Джес. Дори това бе прекалено жестоко, за да мине за мил жест. Досега това бе разказ за четирима, които са се запознали, когато са били много нещастни, а след това са започнали да се ругаят. Трима от тях ругаеха.

Аз хлипах тихо и с това притесних всички, дори самата аз се почувствах неловко.

— Мама му стара — възкликна Джес. — Това е само една седмица на скапаните Канарски острови. Била съм там. Има само плажове и клубове. Нищо друго.

Исках да кажа на Джес, че не съм виждала дори английските плажове, откакто Мати завърши училище; водеха ги в Брайтън всяка година и веднъж-два пъти и аз отидох с тях. Не казах нищо обаче. Не мога да преценя тежестта на много неща, но пък усещам как ме притиска тежестта на този въпрос, затова притаих всичко в себе си. Знаеш, че нещата не вървят добре за теб, когато не можеш да кажеш на хората най-обикновени неща от живота си единствено защото те ще решат, че го казваш, за да ги накараш да те съжаляват. Сигурно затова се чувстваш толкова далече от всички, да не говорим, че това, което ти идва наум, ги кара да се чувстват неудобно.

Иска ми се да ви опиша всеки миг от пътуването, защото всичко ми се струваше толкова вълнуващо, но сигурно така ще допусна грешка. Ако сте нормален човек, значи знаете какво представлява едно летище, каква е миризмата, какви са звуците, така че ако ви разкажа, това ще бъде просто още един начин да призная, че не съм виждала морето от десет години. По пощата си извадих паспорт за една година и дори това ми се стори изключително вълнуващо, защото видях един или двама от църквата, които също чакаха на опашката, а те бяха наясно, че не съм от хората, които пътуват. Там бе Бриджет, жената, която не ме покани на новогодишното си парти, на което аз не отидох. Някой ден, мислех си аз, ще й кажа как ми помогна да замина на първото си пътуване в чужбина. Но пък трябваше да знам каква бе тежестта на нещата преди това.

Сигурно знаете, че седите в редици по трима. Оставиха ме аз да седна до прозореца, защото всички останали бяха пътували със самолет и преди. Мартин седна в средата, а Джейджей се настани до него, непосредствено до пътеката, поне през първите няколко минути. След малко си смени мястото с Джес, защото тя се сдърпа с жената, която седеше до нея, заради никаквото пакетче ядки, което ти дават. Двете се сбутаха и развикаха. Сигурно знаете колко страшен е шумът, когато излитате, а понякога самолетът се тресе във въздуха. Аз, разбира се, не знаех всички тези неща и стомахът ми се преобърна, а Мартин трябваше да ме стисне за ръката и да ми говори.

Сигурно знаете, че когато надникнете през прозореца на самолета и видите как светът се смалява, не можете да не се замислите за живота си от самото начало до момента, в който се намирате, и за всички, които сте познавали. Знаете, че като мислите за тези неща, изпитвате благодарност към Господ, защото ви ги е осигурил и Му се ядосвате, защото не ви е помогнал да ги разберете по-добре, така че се чувствате съвсем объркана и изпитвате непреодолимо желание да поговорите със свещеник. Реших, че на връщане няма да седя до прозореца. Представа нямам как се справят богатите хора, на които им се налага да пътуват веднъж-два пъти в годината, честно ви казвам, не знам.

В самолета без Мати ми се струваше, че нещо ми липсва, че единият ми крак го няма. Толкова беше странно. Но пък ми хареса лекотата, която изпитах, така че едва ли ми липсваше крак, защото хората, които са останали без крак, сигурно не чувстват такава лекота. Освен това исках да кажа, че е много по-лесно да се движа без Мати, но пък би било значително по-трудно да се придвижвам само с един крак, нали? Така че най-точно би било, ако кажа, че да съм в самолета без Мати е като да съм без третия си крак, който обикновено тежи и пречи и ето че изпитваш облекчение, че го няма. Най-много ми липсваше, когато самолетът се разтресе; имах чувството, че ще умра, а не се бях сбогувала с него. В този момент ме обзе паника.

Не излизахме никъде първата вечер. Тогава всички бяхме щастливи, дори Джес. Хотелът беше хубав, чист и всеки от нас си имаше своя тоалетна и баня, нещо, което не очаквах. Когато отворих капаците на прозорците, слънцето нахлу в стаята като вода, пръснала стената на язовир, и едва не ме повали. За момент коленете ми се подкосиха и се наложи да се подпра на стената. И морето бе тук, но не онова ожесточено бурно море, което би приличало на светлината — то си стоеше притихнало, синьо и издаваше тихи мърморещи звуци.

Някои хора могат да го виждат когато им се прииска, мислех си аз, но след това престанах да мисля, защото тези неща ми пречеха да се съсредоточа над друго, което беше по-важно. Време бе да се почувствам благодарна, да престана да копнея да съм съпругата на съседа или да им завиждам за гледката към морето.

Хапнахме в ресторант на брега, недалече от хотела. Сервираха ми приятно парче риба, а мъжете хапнаха октопод и раци, само Джес си поръча хамбургер, а аз изпих цели три чаши вино. Няма да ви казвам кога за последен път се бях хранила на ресторант или бях пила вино с храната, защото се уча да не говоря за такива неща. Дори не се опитах да кажа на другите, защото така щях да създам нова тежест, а и това щеше да е повече, отколкото те можеха да понесат. Все едно, на тях им беше ясно, че е минала цяла вечност, откакто в ежедневието ми е имало някакво разнообразие. А пък при тях това бе нещо естествено.

Въпреки всичко, държа да го кажа, както ще да ви прозвучи: това бе най-вкусната вечеря в живота ми. Толкова ли е ужасно да си положително настроен?

Мартин

Първата вечер не беше чак толкова зле. Един-двама ме познаха, затова нахлупих бейзболната шапка на Джейджей над очите си и това ме потисна. Не съм от хората, които носят бейзболни шапки, да не говорим, че ненавиждам онези, които не си свалят шапките по време на вечеря. Ядохме що-годе прилична морска храна в капанче на брега, правено само за туристи, и единствената причина да не се оплаквам беше изражението върху лицето на Морийн: тя бе възхитена от затоплената в микровълнова печка риба и недостатъчно изстуденото вино, затова реших, че не е честно да й развалям удоволствието.

Морийн не бе ходила никога никъде, а аз се бях върнал от почивка само преди няколко месеца. След като излязох от затвора, двамата с Пени заминахме за няколко дни в Майорка. Отседнахме в частна вила близо до Дея и на мен това ми се сториха най-хубавите дни в живота ми, защото най-противните три месеца бяха приключили. Не беше точно така. Да описваш затвора като най-ужасните три месеца в живота е все едно да описваш тежка катастрофа с кола като най-ужасните десет секунди. Звучи логично и много подходящо, също така звучи много истинско. Само че не е вярно, защото най-ужасното е след това, когато се събудиш в болницата и научиш, че съпругата ти е мъртва, че са ти ампутирали краката, чак тогава идва най-лошото. Съзнавам, че това са доста мрачни мисли за минипочивката ни на приятния средиземноморски остров, но тъкмо на Майорка разбрах, че най-лошото все още не е свършило, че може никога да не свърши. Затворът беше огромно унижение, беше гадна работа, място, където затъпяваш, където душата ти се гърчи, ако това може да покаже какво чувствах. Знаете ли какво са „въпросчетата“? И аз не знаех, докато не настъпи първата ми нощ там. „Въпросчетата“ започват, когато надрусани психари започват да си подмятат въпроси през решетките, за да покажат какво биха направили участниците в играта с непопулярните и/или известни новопристигнали. През първата нощ ме подложиха на „въпросчетата“. Нямам намерение да изброявам всички смахнати предложения, но е достатъчно да ви кажа, че тази първа нощ не спах добре, че за пръв път се отдадох на доста жестоки фантазии за отмъщение. Съсредоточих се върху деня на освобождаването и въпреки че този ден ми донесе огромно облекчение, въпросното облекчение не продължи дълго.

Криминалните престъпници си лежат в затвора, но с всичкото ми уважение към питомците в крило В, аз не бях престъпник, не точно; бях водещ на телевизионно предаване, допуснал грешка, а парадоксът бе, че никога няма да излежа присъдата си. Това е въпрос на мнение, определящо се от средата, в която се движиш, затова нямаше смисъл да се преструвам, че всичко е свършило. Знаете ли, съкилийниците ми обикновено подновяваха и кражбите, и пласирането на наркотици, или каквито там простотии са вършили, преди някой да прекъсне кариерата им. Затворът нямаше да ги спре, нямаше да ги отдели нито от средата им, нито от професията им. Напротив, дори уважението към тях щеше да бъде по-голямо.

Само че, след като те опандизят, ти не си добре приет от средната класа. Било каквото било, ти си вън. Не е нужно да искаш среща с шефката на сутрешния блок, за да й съобщиш, че си готов отново да заемеш мястото си пред камерата рано сутрин. Не можеш да почукаш на вратата на приятелите си и да им кажеш, че пак могат да подновят поканите си за обяд или вечеря. Дори не е нужно да съобщаваш на бившата си съпруга, че искаш да видиш децата. Едва ли госпожата на Големия Джо ще се опита да му откаже, когато пристигне да види малките, съмнявам се, че някое от приятелчетата му в кръчмата ще се отдели в ъгъла, за да шушука неодобрително. Обзалагам се, че ще го почерпят и дори ще му уредят мадам за през нощта. Много мислих по тези въпроси и накрая измислих нещо радикално във връзка с наказателните реформи. Стигнах до заключението, че никой, който изкарва повече от, да кажем, седемдесет и пет хиляди лири на година, не бива да ходи в затвора, защото наказанието винаги ще бъде много по-строго от престъплението му. Ще бъде достатъчно да започне да посещава терапевт или да дава пари за благотворителност, абе нещо такова.

По време на ваканцията с Пени, за пръв път осъзнах съвсем ясно колко е тежко положението ми, че то ще остане все така тежко. Вилата в края на пътя беше на хора, които познавахме и двамата, двойка, които си имаха своя продуцентска компания и в далечните щастливи времена ни бяха предложили работа и на двамата. Натъкнахме се на тях една вечер в местен бар и те се престориха, че не ни познават. Един ден в супера, жената дръпна Пени настрани, за да й обясни, че се притеснявала за дъщерята, тийнейджърка, доста посредствено и напълно незабележимо създание, което, честно казано, едва ли ще загуби девствеността си скоро, да не говорим, че от моя страна не я грози никаква опасност. Това бяха пълни глупости, разбира се, тя се притесняваше от близостта ми с дъщеря си толкова, колкото че ще й открадна портмонето. По този начин се опитваше да ми каже, както бяха сторили и много други, че вече нямам място в благословения Айлингтън, че ми е писано да обикалям кабелните телевизии чак до вечността.

Затова тази първа вечер в Тенерифе се почувствах потиснат. Тези хора не бяха за мен. Те просто разговаряха с мен, защото бяхме в едно положение, но това положение беше направо ужасно — като несигурна очукана лодка, която всеки момент можеше да се продъни и да потъне. Това бе лодка за езеро, с която се опитвахме да доплаваме до тъпия Тенерифе. Трябва да си пълен идиот, ако си въобразяваш, че ще издържи дълго.

Джес

Не бях виновна за всичко на следващия ден. Поемам част от вината, но щом нещо се скофти, става още по-зле, защото хората започват да преиграват, нали така? А според мен някои просто преиграха. Понеже баща ми е политик, все дудне за толерантността към хората от различни култури, а според мен стана така, че някои хора, с други думи Мартин, не проявиха толерантност към моята култура, която си е културата на пиене и друсане и яко чукане и не е като неговата култура. Все си мисля, че аз проявявам толерантност към неговата култура. Не му казвам да ходи да се натряска или да се надруса, нито пък да забие някое гадже. Така че би трябвало и той да уважава моята култура. Нямаше да настоява да ям свинско, ако бях еврейка, така че защо ми се бърка в другите неща?

Седем години делят първия албум на „Бийтълс“ от втория. Това е едно нищо, само седем години, а като си помислиш, и музиката им се е променила, и прическите им са други. Сега има банди, които седем години не можеш да ги мръднеш да направят абсолютно нищо. Както и да е, в края на тези седем години сигурно ще им писне да се гледат и всички разбират, че те се стремят към различни неща. Джон искал да е в чувал за умрели, или каквото там беше, а Пол искал да си стои във фермата, така че е безкрайно трудно да поддържаш една връзка, когато хората са толкова различни, а един от вас е в чувал. Ние дори не бяхме изкарали заедно седем седмици, но бяхме страшно различни, докато Джон и Пол поне са харесвали една и съща музика, ходили са в едно училище и така нататък. При нас нямаше такова нещо. Дори не бяхме от една и съща държава. Така донякъде не е чудно, че седемте ни години се побраха в три седмици.

Стана така, че закусихме заедно и се разбрахме всеки да прави каквото реши чак до вечерта. Тогава щяхме да се видим в бара на хотела, да пием по един коктейл и да отидем някъде да вечеряме. Двамата с Джейджей отидохме да поплуваме в басейна на хотела, а Морийн седна да ни наблюдава и тогава реших да се чупя нанякъде сама.

Бяхме в северната част на острова, мястото се казваше Пуерто де ла Крус, което е добре. Предишния път, когато бях идвала тук, бяхме в южната част, където направо можеш да луднеш, дори и Морийн, въпреки че се предполагаше, че ваканцията е в нейна чест, не че имах нещо против. Искаше ми се да си купя някоя цигарка, ама тук се оказа по-трудно, отколкото на юг и така се забърках в неприятностите, а пък Мартин прояви пълно неуважение.

Отбих се по баровете, за да открия хора, които имат вид на продавачи на цигарки, и във втория бар се натъкнах на момиче, което беше съвсем като Джен. Не преувеличавам; когато тя ме погледна и не ме позна, реших, че се бъзика, но тогава забелязах, че очите й не са достатъчно големи, а косата й е изрусена. Джен никога не би се изрусила, колкото и да искаше да промени външния си вид. Както и да е, на момичето не му стана приятно, че я зяпам, затова се наложи да й кажа няколко думи, обаче тя беше англичанка и за нещастие разбра какво й говоря, затова ми отвърна подобаващо и оттам тръгна една… След като разменихме каквото трябваше или не трябваше, поканиха и двете ни да напуснем. Честно ще ви кажа, че вече бях обърнала няколко бакардита, въпреки че беше доста рано и ми се струва, че те ме правят агресивна, не че тя прие поканата ми да се сбием. И тогава всичко се стече както обикновено: братът на не-Джен, барът, онзи тип, парите, дрогата и няколко екстазита, някакви хора от място, наречено Нантуич, един хахавел, който се разбесня, а после ме оставиха аз да си беснея сама. Повръщах, спах на плажа, събудих се, пак се разбеснях и ме откараха в хотела с полицейска кола. Никога преди не бях срещала човек от Нантуич, а всичко стана през деня, иначе си беше като дива купонджийска нощ. Казах на полицая, че Морийн и Мартин са ми родители, а Мартин хич не се зарадва. Нямаше нужда той да се изнася от хотела обаче. Всичко можеше да провали.

На следващата сутрин се почувствах отвратително и то защото си бях легнала, без да хапна нищо, въпреки че съм сигурна, че не е от екстазитата, бакардитата и цигарките. Освен това ми беше тъпо. Имах гадното чувство, което винаги те потиска, когато разбереш, че не можеш да избягаш от това, което си, че не можеш да направиш нищо. Можеш да си фантазираш и да си измисляш, както аз направих с подобието на герой на Джейн Остин на Нова година, и така печелиш малко време. Само че е невъзможно да продължаваш дълго по този начин, а след това пак ти се драйфа пред някой скапан клуб и пак предлагаш на хората да се биеш с тях. Баща ми не може да се начуди защо съм си избрала такова държание, но истината е, че нямам друг избор и затова ми се иска да се самоубия. Когато се опитам да се замисля за живот, в който няма драйфане пред гнусни клубове, просто не мога да си го представя. Наистина не мога. Накратко казано, това е моят глас, това е моето тяло, това е моят живот. Джес Крайтън, това си е твоят живот, а някакви хора от Нантуич искат да говорят с теб.

Веднъж попитах татко какво би правил, ако не беше в политиката, а той каза, че пак би се занимавал с политика и го каза напълно сериозно. Поне така ми се стори. Искаше да ми подскаже, че какъвто и да стане, с каквато и работа да се захване, пак щеше да намери пътя назад, точно като котките, които намират стария си дом, след като са били преместени някъде другаде. Щеше да се включи или в някой местен съвет, или да раздава брошури, или нещо такова. Щеше да върши нещо, което да е част от неговия свят. Стори ми се малко тъжен, когато го каза, защото, както призна по-късно, това бе липса на въображение.

Същата бях и аз: страдам от липса на въображение. Можех да правя каквото искам, всеки ден от живота си, а това, което исках да направя, бе да се натрясквам и да си търся с кого да се сбия. Да ми обяснявате, че мога да постигна нещо, е все едно да отпушите ваната и да кажете на водата, че не може да изтече. Опитайте и сами ще видите какво ще стане.

Джейджей

Денят ми беше приятен. Сутринта четох „Спортсрайтър“24 край басейна и трябва да ви кажа, че книгата е страхотна. След това си поръчах сандвич, а после… Истината е, че реших, че е крайно време да дам отскок на либидото си, което бе на животоподдържащи системи и не даваше никакви признаци на живот през последните четири или пет месеца. Вие чели ли сте тази книга, дето пичът пишел с клепачите си? Трябвало да мига всеки път, когато някой му помагал да посочи правилната буква от азбуката. Това е истинска история. Както и да е, шибаното ми либидо нямаше да може да напише такава книга. Само че, докато си лежах край басейна по къси панталонки и слънцето затопляше части от тялото ми, които бяха замръзнали много отдавна и си стояха замръзнали, долових непогрешим признак на живот.

Не излязох с намерението да направя нещо по въпроса. Просто реших да се поразходя и да се поогледам, може би да се опитам да осъществя контакт с другата страна на живота. Първо се върнах в стаята си, за да се преоблека. Не съм от онези, дето се разкарват с голи гърди. Аз съм около петдесет и осем килограма, кльощав като скелет, бял като призрак и в този си вид няма начин да се появиш гол до някой с тен и напомпани мускули. Дори да попаднеш на маце, дето си пада по кльощави призрачнобели пичове, тя няма да те забележи, ако си до някой як, нали така? То е същото, като да си падате по Доли Партън и да пуснат албума й по време на някой хип-хоп концерт. Ми няма да звучи много добре, нали? Това е в случай, че изобщо успеете да я чуете. Затова нахлузих избелелите си черни дънки и старата тениска с надпис „Пропусни камионджиите“, а който трябва щеше да я забележи.

И слушайте внимателно, не само че ме забелязаха, ако мога да използвам този евфемизъм, но ме забеляза някой, който бе гледал бандата на живо и си падаше по нас. Кажете ми сега, какви бяха шансовете? Добре де, тя не ни помнеше много ясно и трябваше аз да й подскажа, че ни е харесала, но какво от това? Стана така, че открих един хладен басейн със солена вода в града, измислен от някакъв местен архитект, спрях да пийна бира и да изям един сандвич наблизо. А английското маце си седи съвсем сама на съседната маса и чете книга, „Белканто“, затова й казах, че и аз съм я чел и заговорихме за книгата, а след малко аз се преместих на нейната маса. След това преминахме на музика, защото „Белканто“ се отнася за музика — по-точно опера, а някои хора мислят, че това е музика — и тя призна, че си пада повече по рокендрол, отколкото по опера, та я попитах кои банди слуша. Беше слушала кого ли не, а с една от тях, бандата се казваше „Клокърс“, бяхме ходили на турне преди няколко години. Беше ги гледала на турне в Манчестър, тя живее там и май била отишла достатъчно рано, за да ни види, ние бяхме подгряващата група, та й обясних, че това сме били ние. А тя веднага каза, че ни помни, че сме били готини. Знам, знам, че бяхме, но сега бе такъв период от живота ми, че се хвърлях на всичко, което можех.

Накрая прекарахме следобеда заедно, а след това аз пропуснах семейната вечеря и прекарахме заедно и вечерта, накрая прекарахме и нощта заедно в моя хотел, защото тя си имаше — съквартирантка. За пръв път се случваше нещо след последната ми нощ с Лизи, когато си беше направо като проява на некрофилия.

На следващата сутрин двамата с Кейти закусвахме заедно в салона не само защото хотелът нямаше достатъчно звезди и не предлагаше румсървис, а и защото горях от нетърпение да се видя с другите. Кой знае защо очаквах да получа потупване по гърба — може би не от Морийн, но за Мартин бях почти сигурен, защото той винаги забелязваше готините момичета. Дори бях решил, че и Джес ще бъде впечатлена. Представях си ги в другия край на салона, двамата си подхвърлят мръсни шеги, а аз отново се чувствам като готин пич.

Морийн слезе първа. Махнах й, когато влезе, просто от приятелски чувства, но тя реши, че това е покана, приближи се и седна на нашата маса. Погледна подозрително Кейти.

— Да не би някой да се е отказал от закуската? — Не че беше груба. Просто бе объркана.

— Не, виж… — И тогава разбрах, че не знам какво да кажа.

— Аз съм Кейти — представи се Кейти, също объркана. — Аз към приятелка на Джейджей.

— Работата е там, че няма да има място за петима, понеже масата е само за четирима — обясни Морийн.

— Ако всички слязат, двамата с Кейти ще се преместим — успокоих я аз.

— Кои са „всички“? — попита Кейти съвсем на място.

— Мартин и Джес — отвърна Морийн. — Само че Джес снощи я прибраха с полицейска кола. Така че може и да спи до по-късно.

— Ясно — отвърнах аз. Искаше ми се да разбера защо Джес са я докарали с полицейска кола. Само че нямах желание да разнищвам този въпрос в момента.

— Какво е направила? — попита Кейти.

— Какво ли не е направила — отвърна Морийн. Приближи се сервитьорката и ни доля кафе, а Морийн отиде до шведската маса, за да си вземе кроасани.

Кейти ме погледна. Виждах, че има въпроси.

— Морийн е… — След това не можах да измисля по какъв начин да довърша изречението. Не беше и нужно, защото в този момент се появи Джес и се настани.

— Пълна преебавка — заяви тя. Това беше вместо представяне. — Чувствам се като размазано лайно. А обикновено едно добро драйфане ми се отразява супер. Само че снощи си издрайфах вътрешностите. Вече няма нищо за драйфане.

— Аз съм Кейти — представи се Кейти.

— Здрасти — поздрави Джес. — В такова състояние съм, че дори не се усетих, че не те познавам.

— Аз съм приятелка на Джейджей — обясни тя и очите на Джес лъснаха със зловещ блясък.

— Каква приятелка?

— Запознахме се вчера.

— И закусвате заедно?

— Млъквай, Джес.

— Че какво толкова казах?

— Страх ме е от това, което се каниш да кажеш.

— И какво се канех да кажа?

— Нямам представа.

— Ти вече запозна ли се с майка ни и баща ни, Кейти?

Кейти нервно се озърна към Морийн.

— По-смел си от мен, Джейджей — продължи Джес. — Аз не бих довел мацето, дето съм преспал с него, на семейната закуска. Много съвременно, мой човек.

— Това майка ти ли беше? — попита Кейти. Стараеше се да звучи съвсем естествено, но веднага пролича, че е шашната.

— Разбира се, че не е майка ми. Дори не сме от една и съща националност. Просто Джес…

— Каза ли ти, че е музикант? — попита Джес. — Бас държа, че ти е казал. Все такива ги говори. Само така успява да си хване гадже. Непрекъснато му повтаряме да не лъже, защото накрая го хващат. И тогава всички остават разочаровани. Сигурно ти е казал, че е певец, нали?

Кейти кимна и ме погледна.

— Голям майтап. Попей й, Джейджей. Трябва да го чуеш. Тъпанчетата ще ти спука.

— Кейти е гледала бандата ми — обясних аз. Още щом го казах, се сетих, че аз сам й бях внушил, че ни е гледала, което не е съвсем същото. Кейти се обърна да ме погледне и аз веднага усетих, че тя си спомня същото. Леле Боже, каква стана тя, човече.

Морийн пренесе кроасаните и се настани на масата.

— Какво ще правим, ако Мартин слезе? Няма място.

— А, не — сопна й се Джес. — Аааааа! Помощ. Ще се паникьосваме, какво друго?

— Аз май да тръгвам — заяви Кейти. Стана и допи кафето наведнъж. — Ана ще се чуди къде съм.

— Можем да се преместим на друга маса — предложих аз, но знаех, че всичко е свършило, съсипано от зловредна сила, която не можех да овладея.

— До скоро — обади се весело Джес.

Повече не видях Кейти. Ако бях на нейно място, щях да продължа да преповтарям разговора наум, да го запиша и да го дам на приятели да го изиграят и да потърсят някакво смислено обяснение за случката по време на закуска.

При Джес никога не е ясно дали е остроумна, или просто е извадила късмет. След като дрънкаш толкова много и толкова често като нея, все някога ще имаш и добро попадение. Кой знае защо, тя се оказа права: нямаше да има Кейти, ако не бях говорил за музика. Трябваше да я забия за една нощ, щеше да ми е за пръв път, след като бандата се разпадна. Първата след като престанах да бъда музикант, защото вече имах банда, когато загубих девствеността си, а винаги бях участвал в една или друга банда. Така че, след като тя си тръгна, започнах да се притеснявам какво ще става отсега нататък и дали след четирийсет години няма да се озова в някой старчески дом и да разправям на някоя беззъба бабичка, че мениджърът на „Ар И Ем“ е искал да представя бандата ми. Щях ли някога да бъда личност, човек с работа; личност, която хората да уважават? Няма смисъл да се отказваш от нещо, ако не разчиташ на друго, което да заеме мястото му. Например, ако бях говорил за книгите, които и двамата бяхме чели, и дори не бях споменал музиката… Дали щяхме да стигнем до леглото? Май нямаше да се получи. Струваше ми се, че без стария ми живот нямах никакъв живот. Крехкото ми самочувствие се срина, стъпкано от пълно отчаяние.

Морийн

Не си помислихме нищо, когато Мартин изпусна закуската, въпреки че тя бе включена в цената. Вече бях свикнала, че поне веднъж или два път на ден се случва по нещо, което не разбирам. И сега не можех да разбера какво е вършила снощи Джес, както не разбирах защо тази чужда жена — всъщност момиче — седеше на нашата маса за закуска. А сега не разбирах къде може да е отишъл Мартин. Това че не разбирах, май нямаше голямо значение. Понякога, когато гледаш от онези филми с ченгетата и крадците по телевизията, не успяваш да разбереш началото, но поне си знаеш, че не е предвидено да го разбираш. Въпреки това гледаш, защото накрая все нещо ще ти обясни нещата, стига да внимаваш. Опитвах се да възприемам живота си с Джес, Джейджей и Мартин като филм за ченгета и разбойници; ако не разбирах нищо, си казвах, че не бива да се паникьосвам. Щях да изчакам момента, когато нещо щеше да ми подскаже какво точно става. Както и да е, започвах да разбирам, че няма значение дали разбираш всичко или не. Наистина не разбирах защо беше нужно да разправяме, че сме видели ангел, или как стана, че това ни докара пред телевизионните камери. А и тази история вече бе отдавна забравена, така че защо изобщо да се чудя? Трябва да призная, че много се притеснявах къде ще седнат всички, когато слязат за закуска, но причината не бе объркването ми. Просто не исках Мартин да реши, че сме груби.

След закуска се опитах да се обадя в дома, но не успях да се справя сама. Накрая се наложи да помоля Джейджей да набере вместо мен и той ми обясни, че има още допълнителни цифри, които трябва да набера, а някои се налагало да ги изпусна. Не нахалствах, като използвах телефона, защото другите ми обясниха, че по едно обаждане на ден ми е позволено независимо от разходите, иначе нямало да си почивам пълноценно.

А пък самото обаждане… Ами то промени всичко. Именно тези две или три минути. През ума ми минаха много неща по време на това обаждане, много повече, отколкото докато бях на покрива. Не че ми казаха нещо лошо, не че изобщо имаше какво да ми кажат. Мати беше съвсем добре. Как иначе? Той се нуждаеше от грижи, не го оставяха сам, а и просто нямаше какво да ми кажат, нали така? Опитах се да продължа разговора малко повече и не мога да отрека, че на болногледача му се искаше да ми помогне и да каже още нещичко. Бог да го поживи. Само че нито той, нито аз се сещахме какво още да си кажем. Мати не прави нищо по цял ден и този ден също не бе правил абсолютно нищо. Бяха го извеждали на въздух в инвалидната количка, поговорихме за тази разходка, но главно обсъждахме времето и градината.

Аз му благодарих и затворих телефона и за момент се замислих и се опитах да не изпитвам съжаление към себе си. Любов и загриженост и така нататък, все неща, които единствено една майка може да осигури на детето си… За пръв път в живота си разбирах, че той няма нужда от тези неща. Ползата от мен бе същата като ползата от хората в дома. Но пък на мен сигурно ми беше по-добре, отколкото на тях, заради богатия опит, който бях натрупала. Само за две седмици можех да ги науча на всичко, което трябваше да знаят.

Това означаваше, че когато умра, Мати щеше да бъде съвсем добре. А това означаваше, че онова, от което ме бе най-много страх, което ме ужасяваше още откакто той се роди, изобщо не беше страшно. Така че аз не знаех дали все още искам да се самоубия. Не разбирах дали животът ми не е бил напразно пропилян.

Слязох долу и заварих Джес във фоайето.

— Мартин се е изнесъл от хотела — каза тя.

Усмихнах й се любезно, но не спрях. Продължих да вървя. Пет пари не давах, че Мартин се е изнесъл от хотела. Ако не се бях обадила по телефона, сигурно щях да се притесня, защото той бе човекът, който отговаряше за парите ни. След като обаче го нямаше и него, и парите, какъв беше смисълът да се притеснявам? Можех да стоя в хотела, можех и да не стоя, можех да ям, можех и да не ям, можех да пия, можех и да не пия, а и никой не го беше грижа какво правех и какво не правех. Почти през целия ден се разхождах. Дали хората не прекарват тъжни почивки понякога? Като поразмисля, не може да не им се случва.

През останалата част от седмицата се постарах да страня от всички. Мартин така или иначе не беше с нас, а Джейджей нямаше нищо против. На Джес не й стана много приятно и веднъж-два пъти се опита да ме накара да се храня с нея или да поседнем двете на плажа. Аз просто й се усмихвах, отказвах и й благодарях. Нито веднъж не й напомних, че се е държала безкрайно грубо с мен и не я попитах защо тъкмо сега реши да си говорим.

Взех си книга от малката библиотека до рецепцията. Оказа се доста глуповата, с яркоцикламена корица. Заглавието й беше „Лапи до последен дъх“ и беше за самотно момиче, чиято котка се превръща в млад красавец. Младежът иска да се ожени за нея, тя обаче не е сигурна, защото той е котка, така че й трябва известно време, преди да се реши. Понякога чета, друг път спя, но аз и преди винаги съм се оправяла чудесно сама.

Деня преди заминаването отидох на служба, за пръв път от месеци насам. В града имаше чудесна стара църква — много по-приятна от нашата в квартала, която е модерна и квадратна. (Често съм се чудила дали Господ би намерил нашата, ако тръгне да я търси, но се надявам да е успял.) Оказа се по-лесно, отколкото предполагах. Влязох и седнах. Направих го, защото не познавах никого. След това ми стана по-трудно, защото хората ми се сториха съвсем чужди и на моменти губех представа къде съм, заради езика.

И с това се свиква. Все едно че влизаш в някоя тъмна стая — и тук беше тъмно, много по-тъмно, отколкото в нашата църква. След известно време започваш да различаваш нещата и тогава забелязваш хората, местните. Това са хора като у дома, само че са от Тенерифе. Имаше една жена като Бриджет, която познава всички и непрекъснато оглежда пейките, усмихва се, кима с глава. Имаше и един господин, малко нестабилен, дори по това време на деня, той е Пат.

След това видях себе си. Тя беше на моята възраст, сама, и имаше пораснал син в инвалидна количка, а той нямаше представа кой ден е, така че аз останах загледана в тях. Жената усети погледа ми и очевидно ме взе за някоя невъзпитана грубиянка. Струваше ми се толкова странно, такова невероятно съвпадение, докато накрая се замислих. Тогава си казах, че в която и църква по света да влезеш, ще видиш жена на средна възраст, без съпруг, която бута инвалидна количка с младеж. Сигурно заради такива хора са измислени църквите.

Мартин

Никога не съм бил от хората, които се задълбочават и вникват в нещата, и не го казвам като извинение. Някои биха казали, че най-големите беди ни ги стоварват тези, дето много мислят и се ровят. Аз не ви говоря за войни, глад, болести и престъпления — не става въпрос за тези беди. Мислех си за дразнещите вестникарски статии, за облените в сълзи гости в дискусионните предавания и така нататък. Сега вече разбирам, че е трудно да не се задълбочаваш, когато единственото, което можеш да направиш, е да седиш и да мислиш за себе си. Можеш да се опиташ да мислиш и за други хора, предполагам, но те са все хора, които познавам, а като мисля за тях пак стигам до там, където нямах намерение да се връщам.

В някои отношения това беше грешка. Не биваше да напускам хотела и да се отделям сам, защото макар и Джес да ме изваждаше от нерви, а Морийн да ме депресираше, те бяха част от мен, която никога нямаше да ме остави. Дори не е и това. Те ме караха да се чувствам завършен. Бях извършил някои неща и тъкмо затова имаше възможност да извърша и други подобни неща. А те не бяха извършили нищо и не бе трудно да си представя, че така ще бъде и занапред, че ще ми помогнат да се чувствам като световен лидер, който управлява многонационални компания вечер, а през уикендите води скаути.

Пренесох се в стая — почти същата като тази, в която бях досега, освен че тук имах изглед към морето и балкон. Цели два дена седях на балкона, втренчен в морето, и мислих задълбочено. Изводите, до които стигнах през първия ден, бяха, че съм прецакал почти всичко, че би било по-добре да съм мъртъв, че ако умра няма да липсвам на никого, че никой няма да съжалява за смъртта ми. След това се напих.

На втория ден бях станал съвсем малко по-разумен. След като предишната вечер бях стигнал до заключението, че ако умра няма да липсвам на никого, със закъснение осъзнах, че повечето от бедите ми са по вина на друг. Бях се отчуждил от децата си по вина на Синди, да не говорим, че Синди бе виновна за края на брака ни. Направил бях една грешка! Добре де, девет грешки. Девет грешки на фона на стотици възможности! Това бе деветдесет и един процента успеваемост и въпреки това се бях провалил на теста! Бяха ме тикнали в затвора, а) защото бях подведен, и б) защото отношението на обществото към сексуалността на тийнейджърите е прекалено остаряло. Загубих работата си заради лицемерието и неблагодарността на шефовете. Така че накрая на втория ден имах желание да убивам, вместо да се самоубия, а така вече бе много по-добре, нали?

Джес ме откри на третия ден. Седях в едно кафене, четях „Дейли Експрес“ отпреди два дена и пиех кафе с мляко, когато тя се настани до мен.

— Има ли нещо за нас? — попита тя.

— Може и да има — отвърнах аз. — Само че засега съм прочел само спортните страници и хороскопите. Още не съм обръщал на първа страница.

— Много смешно. Може ли да поседя при теб?

— Не.

Въпреки това тя се настани.

— Каква е цялата тази работа?

— Каква работа?

— Цялото това… цупене.

— Мислиш, че се цупя ли?

— А ти как би го нарекъл?

— Писнало ми е до смърт от теб.

— Че какво толкова сме направили?

— Не говорех в множествено число. От теб ми е писнало. Само от теб.

— Заради онази вечер ли?

— Да, заради онази вечер.

— Не ти е станало приятно, че те представих за мой баща, нали? Достатъчно стар си и можеш да си ми баща.

— Това ми е добре известно.

— Точно така. Затова трябва да го преодолееш. Вземи да се стегнеш.

— Стегнал съм се. Не ми пука.

— Защо ли не ми изглежда така.

— Джес, не се цупя. Да не би да си мислиш, че се изнесох от хотела, защото си казала, че съм ти баща?

— Аз така щях да направя.

— Защото го мразиш ли? Или защото би се срамувала от дъщеря си?

— И двете.

Така е при Джес. Щом разбере, че се отдръпваш, веднага започва да се преструва, че се е замислила (като казвам, че се е замислила, разбирайте „изпълнена с презрение към постъпките си“, което за мен лично е единственият извод, до който би могла да стигне, ако изобщо някога се замисли). Реших, че този път няма да се оставя да ме подведе.

— Този път няма да ти се вържа. Разкарай се.

— Сега пък какво съм направила? Мама му стара.

— Преструваш се, че те гризе съвестта.

— Какво значи „да те гризе съвестта“?

— Значи, че съжаляваш.

— Защо да съжалявам?

— Върви си.

— Защо?

— Джес, имам нужда от почивка. Най-вече искам да си почина от теб.

— Значи предпочиташ да се натряскам и да се надрусам.

— Да, много искам да го направиш.

— Как ли пък не. А като го направя, ще ми триеш сол на главата.

— Няма. Няма да ти трия сол на главата. Просто си върви.

— Отегчена съм.

— Иди да намериш Джейджей и Морийн.

— Те са отегчителни.

— Аз не съм ли?

— Кои знаменитости познаваш? Срещал ли си Еминем?

— Не.

— Познаваш го, ама не искаш да ми кажеш.

— За Бога!

Оставих някакви пари на масата, станах и си тръгнах. Джес тръгна след мен.

— Хайде да поиграем на табла.

— Не.

— Какво ще кажеш за малко секс?

— Не.

— Не ти ли харесвам?

— Не.

— Някои мъже си падат по мен.

— Тогава върви да правиш секс с тях, Джес. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но връзката ни приключи.

— Няма да приключи, ако те следвам през целия ден.

— И си въобразяваш, че от това ще излезе нещо?

— Пет пари не давам. Не забравяй какво каза на татко, че ще ме наглеждаш. Мислех, че нямаш нищо против. Мога да заменя дъщерите, които си изгубил. Така ще откриеш покой. Има толкова много филми, посветени на тази тема.

Съобщи ми последното като научен факт, сякаш то беше гвоздеят на замисления от нея сценарий.

— А какво ще кажеш за секса, който ми предлагаш? Той как се вмества в идеята да замениш дъщерите ми?

— Това ще бъде различно. Просто друг път към целта.

Минахме покрай противно кафене, наречено „Ню Йорк Сити“.

— От това място ме изхвърлиха, когато се сбих — заяви гордо Джес. — Ще ме убият, ако опитам отново да се вмъкна.

Сякаш, за да подчертае думите й, мърлявият собственик застана на вратата с убийствено гневен поглед.

— Трябва да отида да пишкам. Стой тук.

Влязох в „Ню Йорк Сити“ и открих тоалетната някъде в дъното, постлах програмата на телевизията от „Експрес“ върху седалката, седнах и заключих вратата. През следващия час, може би дори два часа, я чувах как крещи отвън, докато накрая спря. Реших, че си е отишла, но въпреки това останах още малко, за всеки случай. Беше единайсет сутринта, когато заключих вратата, а когато излязох бе станало три. Не съжалявам за изгубеното време. Нали затова бях на почивка.

Джейджей

Последната банда, в която пеех, се разпадна след шоуто в „Хоуп енд Енкър“ в Айлингтън, само на няколко преки от апартамента ми. Знаехме, че ще се разделим още преди да се качим на сцената, въпреки че не бяхме обсъждали този въпрос. Предишната вечер бяхме свирили в Манчестър пред много малка публика, а на връщане към Лондон бяхме сърдити, държахме се дръпнато, а през повечето време стояхме мрачни и притихнали. Същото бе, както когато скъсаш с любимата — стомахът ти е стегнат, знаеш, че каквото и да кажеш, няма да постигнеш нищо, а дори и да постигнеш, то няма да има ефект за повече от пет минути. С бандата е още по-странно, защото знаеш, че с тези хора няма да прекъснеш контактите си, както става с гаджето. На следващата вечер можех да си седя и с тримата в някой бар, въпреки че бандата вече нямаше да съществува. А и не ставаше въпрос само за нас четиримата, нашето беше като къща, притежавахме я и трябваше да я продадем, а тя нямаше повече да ни принадлежи. Говоря метафорично, разбира се, защото никой нямаше да ни даде пукната пара.

Както и да е, след шоуто в „Хоуп енд Енкър“ — самото шоу като че ли излъчваше неудовлетвореност, бе същото като чукане за сбогом — се върнахме в скапаната сбутана съблекалня и седнахме един до друг, а Еди каза:

— Точно това исках да направя.

Тогава направи нещо наистина нетипично за него: стисна ръцете на двамата ни с Джеси. Джеси пък стисна ръката на Били и останахме така свързани за последен път, а Били се обади:

— Да ви го начукам, педали такива.

Стана бързо, което ви казва достатъчно за барабанистите.

Познавах приятелите, с които прекарвах ваканцията от няколко седмици, но ме обхвана същото чувство, което предвещава раздяла, докато пътувахме от хотела към летището. Предстоеше раздяла, тя се усещаше и никой не казваше нищо. Поради същата причина, поради която нещата бяха стигнали дотук, личеше, че няма накъде да продължим. Затова хората късат, затова се разпадат банди, затова се разделят приятели, затова настъпва краят на бракове и какво ли още не. Партита, годежи, абе всичко си има край.

Странното е, че когато бандата се раздели, една от причините, поради които ми се свиваше сърцето, беше, че се притеснявах за другите момчета. Какво, по дяволите, щяха да правят те? Нито един от нас нямаше професия, на която да разчита. Били хич го нямаше да чете и пише, нали разбирате какво се опитвам да ви кажа; Еди също, той бе готов винаги да пусне в действие юмруците и нямаше начин да се задържи дълго на някоя работа, а пък Джеси не можеше без тревата… Единственият, за когото не се притеснявах особено, бях аз. Аз щях да се оправя. Бях умен, бях стабилен, имах си гадже, и въпреки че музиката щеше да ми липсва, можех да постигна нещо и да бъда някой и без нея. А каква стана тя? Няколко седмици по-късно Били и Джеси се намърдаха у дома, защото двама от техните хора ги изоставили, Еди започна работа при баща си, а аз разнасях пици и за малко не скочих от проклетия покрив.

Така че този път бях категоричен: че няма да се тръшкам заради останалите членове на уличната ни банда. Те щяха да се справят, казвах си аз. Може и да не изглеждаше точно така, но досега бяха оцелели и оттук насетне не бяха мой проблем.

В таксито до летището обсъждахме какво сме направили, какво сме прочели и първото, което ще направим, когато се приберем, все такива простотии, а в самолета дремахме, защото излетяхме много рано сутринта. Качихме се на метрото от Хийтроу за Кингс Крос и после се прехвърлихме на автобус. Чак тогава осъзнахме, че няма да се виждаме толкова често занапред.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото нямаме нищо общо — отвърна Мартин. — Доказа го почивката.

— А пък според мен мина добре.

Мартин изсумтя.

— Ние дори не си говорехме.

— През повечето време ти се криеше в тоалетната — засече го Джес.

— А според теб защо беше така? Сигурно защото сме сродни души, а? Или може би защото връзката ни е невероятно пълноценна.

— А на теб каква ти е била най-пълноценната връзка?

— А на теб?

Джес се замисли за момент и сви рамене.

— С вас, бе, хора — отвърна тя.

Последва достатъчно дълго мълчание, което ни даде възможност да разберем правотата в думите на Джес, защото те се отнасяха за нея. За наше щастие Мартин заговори в момента, когато започнахме да осъзнаваме, че това е така и за нас.

— Да. Само че не би трябвало да е така, нали?

— Ти какво, дузпата ли ми биеш?

— Щом предпочиташ да се изразиш по този начин, Джес, почивката приключи. Време е всеки от нас да си хваща пътя.

— Ами Свети Валентин?

— Ако искате, можем да се видим на Свети Валентин. Нали така бяхме решили?

— На покрива ли?

— Още ли искаш да се хвърлиш?

— Не знам. Решението ми се мени всеки ден.

— Аз искам да се срещнем — заяви Морийн.

— Струва ми се, че Свети Валентин е важен ден за теб, Морийн — отбеляза Джес. Каза го така, сякаш се опитваше да поддържа разговора, ала Морийн веднага забеляза заядливата нотка и не си направи труд да отговори. Всичко, което Джес казваше, просто минаваше покрай нея, а и ние нямахме повече сили да се занимаваме. Погледнахме през прозореца към движещите се в дъжда коли и на „Ейнджъл“ аз си взех довиждане и слязох. Докато наблюдавах как автобусът потегля, видях, че Морийн предлага другите да си вземат от ментовите й бонбони и това сякаш разкъса сърцето ми.

През следващата седмица не правих почти нищо. Четох много, мотах се из Айлингтън, за да видя дали няма да си намеря някаква работа. Една вечер профуках десет кинта за концерта на банда, наречена „Фет Чанс“, които свиреха в Юниън Чапъл. Започнаха приблизително по същото време, когато започвахме и ние, и вече си бяха извоювали прилично място, около името им започваше да се шуми, но бяха слаба работа, поне според мен. Просто си стояха на сцената и свиреха разни парчетата, хората ръкопляскаха, имаше бис, след това всички си тръгнахме, а аз не можех да кажа, че сме развълнувани или впечатлени.

На излизане ме позна някакъв тип на около четирийсет.

— Как я караш, Джейджей? — попита той.

— Познаваме ли се?

— Миналата година те гледах в „Хоуп енд Енкър“. Чух, че бандата ви се разпаднала. Тук ли живееш?

— Да, засега.

— Какво правиш. Соло ли го даваш?

— Да, точно така.

— Супер.

Срещнахме се в осем на Свети Валентин и всички пристигнахме навреме. Джес искаше да се видим по-късно, като например в полунощ, за да бъде по-драматично, но останалите не се съгласихме, а Морийн не искаше да се прибира прекалено късно. С нея се засякохме на стълбите, докато се качвахме и аз й казах, че се радвам, задето е решила след това да се прибере.

— Какво друго да правя?

— Не, просто исках да кажа… Миналия път нямаше намерение да се прибираш, нали? Поне не с автобус.

— С автобус ли?

— Миналия път беше решила да слезеш от покрива по бързия начин. — Насочих пръсти нагоре, а после бързо ги спуснах, все едно че скачаш от покрива. — Тази вечер ми се струва, че ще минеш по дългия път.

— А, ясно. Да. Ами да. Малко се посъвзех — обясни тя. — Премислих.

— Супер.

— Все още съм под благотворното въздействие на почивката.

— Точно така.

След това тя млъкна, защото ни чакаше много път нагоре, а се бе задъхала.

Мартин и Джес пристигнаха след няколко минути, поздравихме се и застанахме там.

— Какъв беше смисълът на цялата тази работа? — попита Мартин.

— Да се срещнем, за да видим как се чувстваме — отвърна Джес.

— А-ха. — Всички потропвахме с крака. — И как се чувстваме?

— Морийн се справя — обясних аз. — Нали, Морийн?

— Да, тъкмо казвах на Джейджей, че все още усещам благотворното влияние на почивката ни.

— Каква почивка? Тази почивка, от която се върнахме ли? — Той я погледна, след това поклати глава с нещо средно между удивление и възхищение.

— Ами ти, Март? — попитах аз. — Ти как си? — Вече знаех какъв ще бъде отговорът.

— Нали знаеш. Comme ci comme ca25.

— Чекиджия — обади се Джес.

Продължавахме да потропваме с крака.

— Прочетох нещо, което може да ви се стори интересно — каза Мартин.

— Така ли?

— Чудех се… Май няма да е зле да поговорим на някое друго място. В някоя кръчма например.

— Става — съгласих се аз. — Можем дори да празнуваме.

— Да празнуваме ли? — попита Мартин с такъв тон, като че ли бях изперкал.

— Да. Нали сме живи и… и…

Май нямаше какво друго да добавя. Но пък си струва да пийнеш нещо, защото си жив. Освен, разбира се, ако не го искаш, което означава… Мама му стара. Така или иначе, на мен ми се пиеше. След като не можехме да измислим нищо друго, така да бъде. Това бе най-обикновено човешко желание, надигнало се от мъглата на отчаянието и нерешителността.

— Морийн?

— Добре, нямам нищо против.

— Май никой няма да скача — отбелязах аз. — Не и тази вечер. Нали така? Джес?

Тя не слушаше.

— Мама му стара — възкликна тя. — Боже Господи!

Беше зяпнала към края на покрива, към мястото, където Мартин бе срязал телта на Нова година. Там седеше някакъв мъж, точно на старото място на Мартин, и ни наблюдаваше. Беше няколко години по-възрастен от мен и изглеждаше силно уплашен.

— Слушай, мой човек — заговорих тихо аз. — Слушай. Стой и не мърдай.

Пристъпих бавно към него.

— Моля ви, не приближавайте повече — настоя той. Беше обзет от паника, готов да заплаче, и трескаво дърпаше от цигарата си.

— Всички ние сме били вече на това място — обясних аз. — Върни се и ела в нашата банда. Тази вечер имахме среща. — Направих още няколко крачки. Той не каза нищо.

— Да — подкрепи ме Джес. — Погледни ни. Вече сме добре. Мислиш си, че така и няма да преживееш тази вечер, но всичко ще се оправи.

— Не искам — отвърна мъжът.

— Кажи ни какъв е проблемът — настоях аз. Приближих още малко. — Искам да кажа, че ние сме станали експерти. Морийн, например…

Не успях да довърша. Той метна цигарата, след това се оттласна от перваза със стон. Настъпи тишина, последвана от удара на тялото му в тротоара долу на улицата. Тези два шума, стонът и ударът, чувам ги всеки ден оттогава и все още не мога да реша кой е по-страшен.