Дългото завръщане

1.

— Джереми, ела тук, моля ти се!

Момчето, обзето от страх, не се обади на майка си. Седеше върху клон на евкалиптовото дърво в задния двор — неговото убежище в минути на отчаяние. Струваше му се, че събитията на последните седмици отиваха към своята развръзка; чувстваше, че ще стане нещо ужасно.

Никой не му бе обяснил причините за случилото се, а и Джереми бе избягвал да задава въпроси. Беше се опитал да не обръща внимание на онова, което става, защото му се искаше само едно — неговият свят, сигурен и спокоен, да остане непроменен. Но тази сутрин майка му не го изпрати на училище и го накара да облече празничните си дрехи.

— Джереми, знам, че ме чуваш — извика пак Клара Тавиш. — Хайде ела, миличък.

Момчето неохотно слезе от дървото и се отправи към майка си, застанала до вратата на кухнята. От всичко, което се бе случило, най-много го тревожеше промяната у майка му — само милата й усмивка бе останала все същата. Напоследък доктор Оливър Уилис идваше да я преглежда все по-често, но въпреки това тя продължаваше да слабее и да става по-бледа, а очите й неведнъж бяха зачервени от плач.

И сега, когато се наведе над него, за да изчисти полепналите по дрехите му парченца от евкалиптова кора, Джереми забеляза, че очите й пак са зачервени.

— Обещай ми, че ще бъдеш твърд като мъж, макар да си още малък — помоли го тя тихо.

Така му казваше винаги, когато момчето се готвеше да заплаче, а от тези думи страховете му само нарастваха. Джереми събра сили, за да посрещне неизвестното изпитание, което го очакваше, и успя да й кимне в отговор. Майка му го улови за ръка и го поведе към гостната стая.

Стъпките им отекнаха през празната къща, защото мебелите бяха изнесени. Братът и двете сестри на Джереми, родени от друг баща — и тримата много по-възрастни от него — бяха напуснали дома им, отнасяйки със себе си някои вещи, а чужди хора бяха купили останалите. В последно време момчето се връщаше от училище тичешком, защото се страхуваше, че докато се прибере, от дома им няма да е останало нищо.

В гостната седяха мъж и жена на средна възраст. От скъпото им облекло личеше, че са богати и с добро обществено положение. Джереми познаваше жената, която, доколкото си спомняше, ги бе посещавала вече два пъти, беше му носила играчки и бонбони. Бялата коса не й подхождаше, защото по хубавото й лице нямаше и следа от бръчки. При предишните си посещения тя се бе държала с Джереми много сърдечно и сега се усмихна, щом той влезе в стаята.

Мъжът до нея бе непознат за момчето. Неговата бяла коса съответстваше на бръчките му и на други белези на по-напредналата възраст, но се държеше като енергичен млад човек. Бе висок и мускулест, със силно, грубовато лице, което се смекчи от усмивка, когато той погледна към Джереми.

— Джереми — започна Клара, — сигурна съм, че помниш баба си, госпожа Александра Керик. Казвала съм ти, че тя живее със съпруга си далече, в Голямата пустош, а сега и той е дошъл с нея в Сидни. Господин Дейвид Керик е твой дядо.

Момчето се поклони и измърмори нещо като поздрав. Роднинските връзки, за които бе споменала майка му, не означаваха нищо за Джереми, тъй като се чувстваше свързан от родство и обич единствено с нея и до известна степен — с несъщите си брат и сестри. Знаеше, че той е различен. В училищния двор момчетата му го казваха направо, като го наричаха копеле.

Александра се приближи и се наведе към Джереми. Тюлът на широкополата й шапка се допря до главата му, когато възрастната жена го прегърна и целуна, а ароматът на парфюма й събуди у момчето далечен спомен за предишните й посещения — тогава бе още твърде малък и не си ги спомняше ясно.

— За мене винаги е истинска радост да те видя, миличък — започна тя. — И всеки път се учудвам колко си пораснал. — После се обърна към съпруга си: — Джереми е много едър и развит за осемгодишно момче, нали, Дейвид?

— Вярно е — съгласи се мъжът. — Той е чудесно, хубаво момче.

Джереми се опита да се усмихне, но гостите го притесняваха и се чудеше защо са дошли. Но когато забеляза какво е поставено до главния вход, страхът му се превърна в ужас. Искаше му се да изтича до евкалиптовото дърво в градината и да се изкачи на върха му, но не можеше дори да помръдне. Вързоп с негови дрехи и други вещи стоеше до вратата. Щяха да го отведат от тук така, както бяха изнесли мебелите. Майка му щеше да го даде на тези хора.

Александра забеляза тревогата му, а очите й излъчваха съчувствие, когато помилва леко лицето му. След това се обърна към майка му:

— Клара, знам, че изпитваш непоносима мъка и от сърце бих желала да мога да я облекча.

— Вие вече ми помогнахте много, госпожо Керик — увери я Клара. — Другите ми деца нямат възможност да се грижат за Джереми и се канех да ви пиша за него. Но така стана много по-добре, отколкото смеех да се надявам.

— Дейвид и аз смятахме, че идваме в Сидни по работа, но сега съзнавам, че Божията ръка ни е довела тук. Ако ми беше писала, то се знае, бих пристигнала незабавно. Грижите за Джереми ще бъдат удоволствие, а не задължение. Има ли нещо друго, което бихме могли да направим?

— Не, единствената ми тревога бе за децата, но сега съм спокойна за бъдещето им. Както знаете, сър Мортън настани другите ми деца на добра работа, а Джереми ще се радва на всички преимущества, които вие можете да му осигурите. Не се опитах да му обясня това, проявих слабост.

— Не, това не е било слабост, Клара. При създалото се положение ти си проявила голяма смелост. В удобен момент аз ще обясня всичко на Джереми. Колкото до Мортън, той е изпълнил само един свой дълг.

— Все пак мнозина не биха направили това, госпожо Керик. Сърцето ми е спокойно за Бенджамин, за Агнес и Дафни и съм много благодарна на сър Мортън. Е, няма смисъл да ви задържам…

Гласът й пресекна и разговорът свърши. Александра се обърна към съпруга си и кимна към вързопа до вратата. Високият мъж се отправи към изхода и даде знак на някого, който чакаше отвън. Миг по-късно един кочияш дойде за вързопа и го отнесе.

Джереми се извърна към майка си, за да я помоли да го задържи при себе си, но тя се сведе и го взе в прегръдките си.

— Моля ти се, мамо — шепнеше той. — Моля ти се, остави ме при себе си.

— Не мога да те задържа при себе си, любов моя — промълви тя разстроена, притискаше го до гърдите си и го целуваше. — След време ще разбереш защо.

— Моля те, мамо…

— Не мога, любов моя, не мога — повтори тя с приглушен от ридание глас. — Помни, че ми обеща да бъдеш твърд малък мъж, затова не бива да плачеш. Бъди добро момче и слушай баба и дядо.

Мокрото й от сълзи лице се притисна до неговото и тя го целуна пак. Когато се отдръпна, Джереми се опита да се задържи за майка си, но тя свали ръцете му, обвити около врата й, и ги целуна. После Дейвид Керик без усилие вдигна момчето с една ръка и тръгна с него към изхода.

Джереми погледна над рамото му и в безмълвен израз на отчаяние протегна ръце към майка си. Тя и Александра, и двете разплакани, се прегърнаха. Момчето хвърли последен поглед към майка си, докато дядо му го изнасяше навън. Александра ги последва с несигурни стъпки, бършейки очите си, а вратата се затвори зад гърба й.

В края на алеята ги очакваше карета. Със свободната си ръка Дейвид подхвана съпругата си и я поведе към нея. Вътре той седна на седалката срещу жена си, като настани Джереми до себе си. Каретата пое по улицата, отдалечавайки се от къщата. Джереми беше потресен и тъй изумен, че не можеше дори да плаче. Всичко му се струваше нереално, кошмар, от който скоро ще се събуди.

Александра сдържаше плача си и бършеше сълзите си с кърпичка. Тя и съпругът й унило обсъждаха положението, но Джереми не разбираше думите им. Според него всичко щеше да бъде отлично, ако си беше останало както досега. Дейвид се обърна към Джереми и го потупа леко по рамото с едрата си загоряла ръка.

— Знаем, че си уплашен и объркан, това е естествено — опита се да го успокои той. — Но съвсем скоро ще бъдеш много щастлив. Сигурен съм, че животът във фермата Тибубъра ще ти хареса.

Джереми кимна и от учтивост промърмори нещо в отговор, но вътрешно не можеше да се съгласи с тези думи. Дейвид се обърна отново към Александра и заговориха за приготовленията около връщането им във фермата след няколко дни. Очите на Джереми се напълниха със сълзи, ала той ги преглътна, като си спомни обещанието пред майка си да не плаче. Но да сдържа сълзите си му бе трудно, защото отчаяние напираше в гърдите му.

Докато каретата вземаше един завой, Джереми погледна навън и разбра, че вече са напуснали Уинярд, квартала със спретнатите скромни къщи, където бе живял до днес. В пролуките между дървета и сгради зърна Сидни Коув и гората от мачти, изпълнила залива. Каретата мина по Хънтър стрийт и пресече центъра на града бавно, защото тук движението бе голямо. Тротоарите бяха изпълнени с новопристигнали хора, запътени към златните находища с вързопите си, за които бяха превързани кирки и лопати.

Каретата зави по Маккуери стрийт и се насочи към квартала Улу. Това бе моден район на града с големи, луксозни резиденции, обърнати към Хайд парк и Кралската ботаническа градина зад бреговата линия на залива Фарм Коув. Джереми се досети, че каретата отива към къщата на баща му — още една роднинска връзка, която не означаваше нищо за момчето. Един ден, когато бяха слезли в града, Агнес и Дафни му бяха посочили сър Мортън Керик.

След това бе виждал този човек през няколко месеца, но винаги от разстояние — с изключение на един път. В този случай майка му го бе изпратила за нещо към центъра на града и момчето бе видяло, че баща му приближава по улицата. Джереми се бе спрял и се бе усмихнал, за да го поздрави, като се питаше дали баща му би дошъл някой ден в неговото училище, когато играят крикет, така, както правеха другите бащи. Но сър Мортън бе минал край него, без да го забележи или без да го познае.

Шумът и миризмите на града вече бяха останали зад тях. Каретата се движеше между каменни стени по широка тиха улица, засенчена от дантелените корони на високи дървета. При една порта каретата сви по алея сред красиво оформена градина, която водеше към внушителна триетажна къща във викториански стил с фронтони, кулички и множество орнаменти. Алеята стигаше до кръгъл вътрешен двор пред фасадата на къщата.

Каретата едва бе спряла, когато по стъпалата се спусна неприветлива, набита жена, облечена в строга, семпла рокля; ключовете, закачени на колана й, подсказваха, че тя е икономката. След нея вървеше прислужница, която взе вързопа с дрехи, докато Дейвид и Александра си размениха няколко думи. После Дейвид отново се качи в каретата и потегли нанякъде, а Александра хвана Джереми за ръка и го поведе нагоре по стъпалата, следвайки икономката и прислужницата.

Зад голямата двойна врата се откри просторен вестибюл с висок таван и блестящ паркет; в единия му край имаше дървено стълбище с богата украса. Докато ги водеше към стълбите, икономката съобщи, че една от стаите за гости е приготвена.

— Радвам се, че сте се сетили да направите това, госпожо Роу — отвърна Александра. — Вкъщи ли е госпожица Дирдри?

— Да, госпожо. Върна се преди малко и е в стаята си.

— Помоли я да дойде в стаята на младия господар Джереми, ако обичаш. Бих искала да остане с него до вечерята.

— Много добре, госпожо.

Изисканата, луксозна обстановка и официалното държание на прислугата изглеждаха на Джереми странни, караха го да се чувства неудобно. Но притеснението му намаля, като разбра, че Дирдри е тук. Дирдри беше фотографка, от която майка му и сестрите му много се възхищаваха. Откакто се помнеше Джереми, тя бе честа гостенка в дома им и винаги му бе носила играчки и сладкиши.

Икономката ги въведе в просторна стая на втория етаж, която според Джереми би заела половината от досегашния му дом. Мебелите от добре полирано орехово дърво блестяха като тъмна коприна. Прислужницата и икономката подредиха дрехите на момчето в чекмеджетата, а само след няколко минути се появи Дирдри.

Висока и тънка, тя бе около двайсет и пет годишна и приличаше на майка си, с кестенява коса и дълбоки сини очи. В стила на викторианската мода носеше рокля от бледолилав брокат с висока яка, с корсаж и маншети, украсени с дантела. Дирдри се усмихна лъчезарно, очите й искряха.

— Джереми, миличък! — извика тя радостно. — Очаквах с нетърпение да те видя.

— Добър ден, лельо Дирдри — отвърна той.

Въпреки потиснатото му настроение, сърдечното й шумно приветствие извика бледа усмивка на устните му. Дирдри го прегърна, притисна го към себе си и го целуна.

— Знам, че сега ти е много мъчно — каза му тя. — Но само след няколко дни най-трудното ще е минало и скоро ще бъдеш много по-щастлив.

— Да — промърмори Джереми, като не искаше да й противоречи.

— Дирдри — обади се Александра, — ако останеш при Джереми, аз бих искала да свърша някои работи. Той не бива да е самичък, докато свикне с новото положение.

— Не бива — съгласи се Дирдри. — С голямо удоволствие ще стоя при него, мамо. — Тя се обърна към Джереми и му посочи малка масичка със столове под един от прозорците. — Седни там, Джереми. Ще донеса от моята стая някои неща, които мисля, че ще ти бъдат интересни.

Двете жени излязоха, а Джереми седна на масичката. Ако се съдеше по думите им, очевидно всички вярваха, че след време той ще се приспособи към голямото объркване на живота му, ала той самият го намираше тъй страшно, че едва ли би могъл да го преодолее. И всичко му се струваше съвсем ненужно. Би могъл просто да остане при майка си, макар че мебелите бяха изнесени от дома им. Докато гледаше разсеяно през прозореца, очите му отново се наляха със сълзи, но ги избърса, като си спомни обещанието си.

Дирдри се върна и донесе няколко кутии, наредени върху най-голямата отдолу. Започна да ги отваря и Джереми видя, че в голямата кутия има стереоскоп — апарат, с който могат да се гледат картинки, а по-малките кутии бяха пълни с комплекти от различни фотографии. Една от сестрите му имаше стереоскоп с няколко фотографии и понякога позволяваше на Джереми да ги гледа.

— Тези картини са изработени от снимки, които аз съм правила — обясни му Дирдри, като отваряше кутиите. — Моите снимки са върху стъклени плаки, които изпращам на една фирма в Лондон. Там вадят фотографиите и ги продават, като част от парите е за мене. Ето, виж първо този комплект.

Обзет от тъга и желание да се върне при майка си, Джереми не проявяваше интерес към стереоскопа, но послушно го взе и почна да поставя картините една след друга. Първият комплект показваше сцени из живота на аборигените, застанали в различни пози и заети с разни дейности около ниските си жилища от дървесна кора. Докато Джереми разглеждаше картинките, Дирдри му разказа как е пътувала до река Дарлинг, далече на запад от Сидни, за да фотографира тези хора.

И вторият комплект представяше живота на аборигените, а няколко от следващите — лагерите край златните залежи. На тях се виждаха мъже, които промиват златоносен пясък, готвят си храна пред палатки и се хилят победоносно, като показват намерените късчета злато. После идваха снимки от овцевъдни ферми, чифлици, лозя и различни австралийски градове. Дирдри разказваше за всички тези места и за случки, станали там.

Момчето слушаше разсеяно и гледаше фотографиите, но сърцето му бе изпълнено с тъга. В центъра на събитията от този ден имаше един невероятен факт. Немислимо бе, че майка му ще го даде на други хора. И все пак тя бе направила тъкмо това, а Джереми не можеше да си обясни по каква причина бе постъпила тъй странно и жестоко с него.

Часовете се влачеха и когато започна да притъмнява, Дирдри запали с клечка кибрит газовата лампа на масата. След известно време на вратата се почука и влезе една прислужница.

— Вечерята ще бъде сервирана след малко — обяви тя с лек реверанс. — Госпожата иска младият господар Джереми да вечеря със семейството, а да не му слагаме отделна детска маса в преддверието на кухнята.

Дирдри благодари на прислужницата и прибра фотографиите в кутиите им. Нареди ги една върху друга и Джереми я последва по коридора, за да ги прибере в стаята си. Когато отново излязоха в коридора, Дирдри пооправи яката и сакото на Джереми, взе ръката му и го поведе към стълбите. Докато слизаха надолу, Джереми видя, че дядото, бабата и баща му излизат от предния салон и пресичат вестибюла към столовата.

Около трийсет и пет годишен, Мортън Керик бе среден на ръст и възпълен. Имаше вид на човек, който се занимава с книги, а лицето му бе с нездрав цвят от затворения живот. Най-забележителното у него бяха необичайно бледите му сини очи, същият цвят като очите на Джереми.

Александра и Дейвид се усмихнаха на Джереми, но Мортън продължи да върви към столовата, докато майка му не го спря с леко раздразнен тон:

— Мортън, нямаш ли намерение да поздравиш сина си?

— Да, разбира се — отвърна той несигурно, сякаш не знаеше какво да каже. Бледосините му очи изглеждаха студени и надменни, когато се обърна към Джереми. — Е, настани ли се добре? — попита той.

— Да, сър — отвърна момчето механично.

Мортън кимна и стисна устни.

— Радвам се да чуя това. — Помисли какво още да каже и продължи: — Естествено, съчувствам ти за всичко, което се случи. Добро впечатление ми прави, мога да добавя, че не хленчиш по този повод. От вайкането няма полза, нали? Какво? А?

— Не, сър — отговори Джереми плахо след подканата на Мортън, но смисълът на думите му остана неясен, а държанието на баща му го смущаваше.

— Точно така. Майка ти е решила разумно, че нейната…

— Мортън — прекъсна го Александра, — още не съм говорила с Джереми за обстоятелствата. И не забравяй, че той е само осемгодишен. Държиш се като с възрастен, при това, с чужд човек.

— Знам колко годишен е — отвърна Мортън и се обърна към майка си. — Но не бих могъл да кажа, че имам опит в отношенията с деца.

— Това е ясно — забеляза Александра и посочи към столовата. — Да оставим този въпрос и да идем на вечеря.

Мортън вдигна рамене, кимна и тръгна напред. Александра и Дейвид се усмихнаха на Джереми, а Дирдри го потупа сърдечно по рамото и всички последваха Мортън. Поради отношението на баща му момчето се почувства още по-неудобно в непознатата разкошна обстановка.

Масата в столовата би могла да побере десетки гости, затова петте прибора, наредени в единия й край, почти се губеха в блестящата й повърхност. Мортън седна на мястото на домакина, отдясно се настаниха родителите му, а срещу тях — Джереми и Дирдри. Объркано и със страхопочитание, момчето заоглежда многобройните скъпи сребърни прибори, съдовете от порцелан и кристал.

Дирдри дискретно показваше на Джереми кои прибори да използва, когато прислужниците поднасяха различните блюда, но той нямаше никакъв апетит. Освен това се боеше да не счупи някоя скъпа чиния и да не разсипе нещо върху лъскавата маса. Копнееше да бъде пак с майка си на малката, проста маса в дома им и едва опита супата, после салатата и рибата. Мортън се хранеше с удоволствие, което разкриваше причината за пълнотата му, и същевременно разговаряше с другите на разни теми.

За Джереми разговорът нямаше особен смисъл и той го слушаше разсеяно, като очакваше края на вечерята. Най-напред говореха за някаква овцевъдна ферма в съседство с имението на баба му и дядо му. Наричаха я фермата Уаямба, а собствениците й били семейство Гарити. Край границата на фермата, в местност наречена Броукън Хил, била открита сребърна руда.

— Ако Пат Гарити беше още жив — разсъждаваше Дейвид, — в Броукън Хил можеше да стане кръвопролитие. Той бе особено привързан към тази местност. Но и сега станаха достатъчно неприятности. Елизабет Гарити накара пастирите си да издигнат ограда между фермата и Броукън Хил.

— Не разбирам защо консорциум се е заел да разработва мината в Броукън Хил — недоумяваше Мортън. — Там не се стичат тълпи от златотърсачи, както е на други места.

— Елизабет просто не иска никой да стъпва в земите на фермата Уаямба — отвърна Александра. — Тя предпочита да е изолирана и не може да понася нахлуването на цивилизацията в австралийската пустош.

— Така и не можах да разбера защо именно жената на Колин се нагърби с грижата за фермата Уаямба — забеляза Мортън. — Допуснах, че или той, или сестра му Шийла ще поемат фермата след смъртта на баща им.

— Въпрос на предразположение — отвърна Дейвид. — Нито Колин, нито Шийла имат качествата, необходими за управлението на една ферма. Те самите първи биха признали това. А Елизабет притежава такива качества и Пат Гарити ги забеляза. Той се погрижи тя да научи всичко, което ще е нужно да знае, когато дойде време тя да поеме управлението. И трябва да кажа, че се справя великолепно.

Обсъждането на този въпрос още продължаваше, когато прислужницата внесе поднос с печени котлети, после разговорът се прехвърли на други теми по време на основното ястие, но всичко, което говореха, бе тъй чуждо за Джереми, както и приказките за овцевъдната ферма. Най-после вечерята свърши и той изпита известно облекчение. Чувстваше, че е минал успешно през едно изпитание, като нито бе счупил, нито бе разсипал нещо.

Семейството напусна столовата. Дирдри се отправи към салона с брат си и баща си, а Александра придружи Джереми до неговата стая. Кристалният полилей на вестибюла остана зад гърбовете им и сенките им тръгнаха пред тях по украсеното стълбище. Когато стигнаха до коридора на горния етаж, Александра отбеляза, че Джереми е хапнал много малко от вечерята.

— Моля за извинение, госпожо — отговори той автоматично.

— Не, не, няма нужда да се извиняваш — бързо поде Александра. — Просто не искам да бъдеш гладен, миличък. Сигурна съм, че апетитът ти ще се подобри, когато свикнеш с новата обстановка. Ще почакам в коридора, докато си легнеш, после ще дойда да те завия.

Момчето отвори високата, тежка врата и влезе в стаята. Тя бе изпълнена с тъмни сенки, защото лампата на масата бе оставена да гори слабо. За разлика от малката му удобна стая в неговия дом, тази бе огромна, мрачна и враждебна. Джереми намери нощницата си в едно чекмедже, съблече се и я нахлузи. После се покачи на леглото, което бе тъй огромно, че почти се загуби в него.

Александра почука, влезе и дойде до леглото му. Нощницата на Джереми, която бе наследил от Бенджамин, му бе прекалено голяма. Отворът при яката оставаше част от раменете и гърдите му открити и той забеляза, че баба му се вглежда в родилното петно на рамото му, докато оправяше завивките. Усети топлата й нежна ръка върху лицето си, когато се наведе да го целуне, но това не бе ръката на майка му. Александра взе лампата от масата и излезе. Стаята потъна в мрак.

Заедно с мрака и скръбта притисна Джереми. Отделен от майка си и оставен в чужда, неприветлива къща, той изпитваше безутешна печал. Баща му очевидно не го обичаше, а останалите, макар да се държаха с него мило, не бяха нищо повече от познати. Вече нямаше сили да изпълнява обещанието пред майка си и по бузите му рукнаха сълзи. Джереми заплака горчиво и най-после даде воля на мъчителната си тъга да се излее.

Той не само изпитваше мъка, но продължаваше да е в пълно неведение защо се бе случило всичко това. Фактът, че майка му го бе оставила на други хора, противоречеше изцяло на онова, което знаеше и чувстваше към нея. Но тя бе направила именно това. После, след дълго мислене, му хрумна едно обяснение и сълзите му пресекнаха.

Много пъти бе чувал майка си да изразява искрено желание децата й да имат добро положение в живота. Малко преди да бъде отведен, майка му бе говорила за преимуществата, които семейство Керик би могло да му осигури. Очевидно бе решила, че тя е направила всичко, което може да направи за него и се бе обърнала към Керикови като негови роднини да помогнат за преуспяването му в живота.

Майка му бе сгрешила, а какво трябваше да направи Джереми, за да поправи грешката й, бе съвсем ясно. Трябваше да я убеди, че най-доброто за него бе да остане при нея, дори и да са без грош. Това му изглеждаше лесно изпълнимо, защото майка му винаги бе готова да се съобрази с желанията му.

След като решението на проблема се оформи в съзнанието му, Джереми се поуспокои. Не си спомняше да се е унасял, но внезапно видя, че утрото е дошло и една прислужница влиза в стаята. Тя го поздрави весело, напълни каната на умивалника с топла вода и излезе. Джереми стана от леглото и отиде до умивалника, като мислеше само как да се измъкне от тази къща, за да отиде при майка си и да говори с нея.

Поколеба се, като погледна каната и легена на умивалника. Бяха направени от по-фин порцелан, отколкото най-хубавите чинии на майка му, които бе продала на някого преди една-две седмици, а да счупи някоя от тях би било ужасно. Момчето грижливо постави легена на пода, после внимателно взе каната от умивалника и изсипа водата в легена. Като коленичи на пода, изми лицето и ръцете си.

Дланите му бяха още влажни, когато връщаше легена върху умивалника и едва не го изпусна. Ахна уплашено, стисна го здраво и опръска нощницата си с вода. Остави легена на място с въздишка на облекчение и попи с кърпата за ръце капките върху излъскания под.

Почти се беше облякъл, когато на вратата се почука и влезе Александра. Усмихна му се топло, поздравиха се и Джереми тръгна с нея към долния етаж. Стомахът му се свиваше от глад, а когато стигнаха до столовата, Джереми забеляза, че сега не е тъй официална и смущаваща както предната вечер. Храната бе сложена в подноси върху бюфета и останалите членове на семейството сами си пълнеха чиниите и ги отнасяха на масата.

В сребърните подноси бяха наредени нарязана шунка, яйца, препечени кръгли хлебчета, резени от плодове, посипани със захар и канела — такава закуска в дома на Джереми би била рядко събитие. Александра му напълни една чиния, наля чашата му и ги отнесе на мястото му до Дирдри. Напитката бе кафе с необикновен, но приятен вкус, а шунката и яйцата бяха чудесни.

Докато се хранеше, Джереми случайно покапа с мазнина белоснежната салфетка, която бе сложил в скута си по примера на Дирдри. Той скришом я сгъна под масата, като се надяваше, че никой не е забелязал. Насядалите около масата говореха какво възнамеряват да правят тази сутрин и Джереми се досети по какъв начин може да избяга незабелязано. Дирдри щеше да отиде в дагеротипното студио, където работеше, Дейвид имаше работа в града, а Мортън и Александра смятаха да посетят една къща, в която са живели преди много години. Ако останеше тук, Джереми можеше да си тръгне, след като всички излязат.

— Сигурна съм, че ще мога да се освободя и днес следобед — каза Дирдри. — Напоследък няма много клиенти, а господин Робинсън винаги проявява разбиране, когато трябва да отсъствам при пътувания и в други случаи. Значи всички ще се срещнем тук за обед, нали? — Другите кимнаха и потвърдиха, че са съгласни, а Дирдри се обърна към Джереми: — Искаш ли да дойдеш в студиото с мене? Вярвам, че ще ти бъде интересно.

— Не, лельо — отвърна той. — Моля да ме извиниш, но предпочитам да остана тук.

За миг настъпи мълчание, а Дирдри погледна към майка си за указание как да постъпи. Александра поклати глава с усмивка, която изразяваше съжаление.

— Мисля, че ще е много по-добре, ако не оставаш сам засега, миличък — заговори тя нежно. — И какво би правил тук съвсем самичък?

— Ще разгледам конюшните — изтърси Джереми първото нещо, което му хрумна.

Дейвид се усмихна на момчето радостно, доволен от отговора му.

— Значи обичаш конете, така ли? — запита той.

— Да, сър — отвърна Джереми, благодарен за подкрепата, която неговото извинение бе намерило от страна на дядо му. — Много ги обичам, сър.

— Е, ще се нагледаш на коне в имението Тибубъра — увери го Дейвид, после се обърна към Александра: — Скъпа, не виждам нищо лошо в това, момчето да остане тук и да погледа конете.

Отново настана мълчание, а Александра погледна Джереми. Той съзна, че докато очите на баща му бяха студени и остри, очите на баба му можеха да бъдат много по-проницателни. Макар да го гледаха с нежност и обич, те сякаш го пронизваха и се мъчеха да прочетат мислите му. След като го погледа доста дълго, тя неохотно кимна:

— Добре. Но бъди внимателен около конюшните, миличък, защото някои от конете са доста буйни.

— Да, госпожо — отвърна Джереми, като едва сдържа въздишката си на облекчение.

Когато излязоха от столовата и другите тръгнаха да вземат палтата, шапките и ръкавиците си, Джереми прекоси къщата и излезе през задния вход. Спусна се по пътеката към вътрешния двор пред конюшните, където един коняр и кочияшът тъкмо бяха впрегнали два коня в каретата. Тя потегли по алеята към главния вход на къщата, за да отведе Мортън и Александра.

После конярят и един ратай изведоха от конюшнята два коня, впрегнати в двуколки, към които вече идваха Дирдри и Дейвид. И двамата се усмихнаха на Джереми, а Дирдри повтори предупреждението на майка си да бъде внимателен, когато се навърта край конете. Баща и дъщеря се качиха в двуколките и бързо се отдалечиха по алеята. Щом излязоха на улицата, Джереми се върна по пътеката вкъщи.

Във вестибюла срещна прислужница, която се спря и го попита дали иска нещо. Джереми отвърна, че ще се качи в стаята си и се насочи към стълбището. Но когато стъпките й заглъхнаха зад гърба му, той сви към страничен вход, извеждащ на алеята. Излезе навън тихо и полетя към улицата.

В заможния квартал Улу, Джереми се почувства просто като един от пешеходците по оживените улици и се поотпусна. Гореше от нетърпение да говори с майка си и тръгна с ускорена крачка през гъстото движение, като заобикаляше карети и товарни коли на пресечките. В квартала Уинярд превозните средства намаляха и момчето най-после стигна до тяхната улица. Затича по нея, но когато къщата им се показа, тръгна по-бавно.

Преди година техен съсед му бе подарил котенце, което умря. Лежеше като заспало, но беше някак различно, у него липсваше нещо съществено. И тяхната къща сега изглеждаше така. Смразяващ страх замени възбудата на Джереми и той отново затича.

Страхът му се засили, когато се стрелна по пътеката и влезе в къщата. Беше съвсем празна, в нея нямаше нито една мебел, нито една вещ. Ехото на собствения му глас сякаш му се подиграваше като влизаше от една празна стая в друга и викаше майка си. Озадачен и изумен, Джереми излезе през кухненската врата в задния двор.

Видя, че съседката им простира пране и се приближи до оградата между двете къщи.

— Госпожо Грифин! — извика Джереми. — Знаете ли къде е майка ми?

Съседката се обърна, изненадана, че го вижда тук, а също и от въпроса му.

— Ама ти не знаеш ли, Джереми? — отвърна тя. — Майка ти вече е на път към Шотландия. Параходът й тръгна рано тази сутрин.

Най-напред Джереми се вцепени, бе тъй потресен от думите на съседката, че продължи да я гледа изумен. После това, което му бе съобщила, се свърза в ума му с други неща и той стигна до заключение, което напълно го обърка, разби самите основи на живота му.

Майка му често си бе спомняла с копнеж за Шотландия, защото и след толкова години, прекарани в Австралия, родната земя продължаваше да й липсва. Джереми дойде до извода, че копнежът й през последните седмици се е засилил тъй много, та майка му дори е заболяла и е започнала да подготвя завръщането си в Шотландия. Първата стъпка бе да уреди Бенджамин, Агнес и Дафни да се изнесат от дома им и да се настанят в други квартири. След това се бе освободила от цялото им имущество.

Последната стъпка бе да се освободи от него, като го даде на семейство Керик. Макар и да е знаела, че Джереми би отишъл където и да е, стига да е с майка си, тя бе предпочела да го остави тук. Тази, която бе смятал за олицетворение на майчината любов, го беше изоставила.

Болката, която изпита, се превърна в изгаряща мъка, в открита рана на уязвимо, незащитено място. Джереми се обърна и затича, страданието му подклаждаше непреодолимо желание да се махне, да избяга от случилото се. Съседката викаше нещо, но той едва я чуваше. Мина тичешком през къщата, по пътеката и се понесе по улицата.

Сълзи замъгляваха очите му, докато бягаше безцелно от една улица към друга. Най-после стигна до оживено кръстовище, където минувачите крещяха по него, когато ги връхлиташе, а кочияшите ругаеха подплашените си коне. Джереми изтри сълзите си, за да проясни погледа си и да не се блъска в хората. Краката му бяха отмалели, гърдите го боляха и едва си поемаше дъх, но трябваше да продължи да тича.

2.

— Предполагам, че сега къщата ти изглежда по-малка — забеляза Мортън. — Казват, че човек обикновено изпитва такова чувство, когато се върне към място, където е живял преди много години.

Александра огледа широкото антре и в ума й нахлу порой от спомени, засилен от горчиво-сладката носталгия, която изпитваше. Тя се обърна към Мортън:

— Ако е живял там като дете, нали? И също така, ако го е напуснал като малък. Аз бях деветнайсетгодишна, когато напуснах тази къща, а и след това съм се връщала тук.

— В такъв случай как ти се струва?

— Почти такава, каквато беше като собственост на баща ми. — Александра отиде до вратата на гостната, после на столовата и огледа мебелите, завити с покривала, за да не се прашат. — Виждам, че е мебелирана добре.

— Да, всички къщи, които давам под наем, са мебелирани — обясни Мортън. — С по-високия наем, който получавам по този начин, се покриват по-бързо разходите и за мебелите, и за имотите.

Александра мина по коридора и излезе през задния вход, а Мортън я последва. Тя загледа градината и си спомни отдавна миналото време, когато бе засаждала цветните лехи тук. Онези лехи бяха заменени с други, но градината и сега бе много приятна в мекия есенен ден през март 1854 година.

Когато слязоха в градината, Александра и синът й видяха, че откъм алеята за карети към тях се приближава набит, прошарен възрастен мъж в работно облекло.

— Добър ден, госпожо, добър ден сър Мортън — поздрави той. — Бях тръгнал към вас, сър Мортън, но видях каретата ви и се върнах. Ако госпожата иска да наеме къщата и има някакви въпроси, бих могъл да й отговоря.

— Не, това е майка ми — отвърна Мортън. — Тази къща бе собственост на нейния баща и семейството им е живяло тук някога, затова искаше да я види отново. Мамо, това е Ходжкинс, който се грижи за няколко от моите имоти.

След като се поздравиха, Александра прояви интерес към името на стареца.

— Преди години човек със същото име работеше като градинар в имението на Макартър в Кампдън парк. Роднини ли сте?

— Да, той бе по-възрастният ми брат, Том — отвърна старецът. — Аз съм Сам Ходжкинс. Тази пролет се навършиха двайсет и шест години от смъртта на Том. Погребан е в черковния двор в Парамата. Той живееше в Кампдън парк, а аз съм прекарал целия си живот тук, но се посещавахме взаимно. Значи вашето семейство е живяло в тази къща, госпожо Керик?

— Да, фамилното ни име бе Хамънд, баща ми бе адвокат. Трудно ми е да повярвам, че е било преди толкова много години. Бързо минава времето, не е ли тъй, господин Ходжкинс?

Сам се усмихна тъжно и напълно се съгласи с тази забележка. Александра продължи да разговаря с него за събития от миналото в Сидни. Когато говореше с по-възрастни хора в града, винаги се питаше дали си спомнят съобщенията във вестниците от септември 1821 година, когато тя бе отвлечена от бандити в Голямата пустош. Ако все още имаше хора, които да си ги спомнят, този старец сигурно бе един от тях, който не можеше да не е чувал за произшествието. Би научил за него от брат си, защото Том Ходжкинс от Кампдън парк бе последният човек, когото бе видяла, преди да я отвлекат.

Но като всички други, и Сам не показваше с нищо, че си спомня. Това бе добре дошло за Александра, която предпочиташе отвличането й да си остане в миналото, тъй като децата й не знаеха за него. Но не се изненадваше, че случаят е потънал в забрава. Спомените избледняха след три десетилетия и произшествието бе погребано заедно с отдавна забравени вестници в прашните архиви.

Нещо повече, тя бе широко известна като собственица на имението Тибубъра. Като такава я знаеха, а всичко друго, свързано с нея, бе засенчено от славата на имението й. Тибубъра и Уаямба със своите овцевъдни ферми бяха станали легендарни, знаеха ги в цяла Австралия като двете огромни имения — опори на западната цивилизация в Нов Южен Уейлс.

Сам спомена нейното имение, като заговори за свой братовчед, който е бил там.

— Джейк беше каруцар до смъртта си преди петнайсет години — продължи старецът. — Направи един курс дотам заедно с още десетина товарни коли, които носеха провизии, а се върнаха натоварени с вълна, но не повтори това пътешествие. Казваше, че там е краят на света, а Джейк не обичаше Голямата пустош.

— Мнозина не я обичат — съгласи се Александра. — Няколко от пастирите, които сме наемали, трябваше да се върнат, защото не можаха да издържат. И не само заради изолираността ни. Австралийската пустош в много отношения е друг вид земя и някои не могат да се приспособят. Но вече не сме така изолирани, както бяхме някога, защото сега речни кораби ни доставят провизии и отнасят балите ни с вълна. По река Дарлинг параходите стигат до Вилкания, а тя е на отсрещния бряг от източните граници на фермите Тибубъра и Уаямба.

Старецът кимна и забеляза, че са настъпили големи промени от времето, когато братовчед му е ходил там. Разговаря още няколко минути с Александра и се канеше да се сбогува, когато Мортън го помоли да остане за малко да поговорят.

— Искам да се направят няколко подобрения в конюшните — обясни Мортън и посочи с бастуна си. — Да идем там и ще ти покажа какво имам предвид. — После се обърна към Александра: — Ще дойдеш ли с нас, мамо?

— Не, ще остана в къщата, докато свършите, Мортън. Приятно ми беше да се запознаем и да поговорим, господин Ходжкинс.

Сам й отговори учтиво, повдигайки каскета си. Заедно с Мортън той се отправи към конюшните, а Александра влезе вътре. Пресече коридора до предната част на къщата и започна да оглежда стаите. Сега, останала сама, когато само стъпките й нарушаваха тишината, спомените й отпреди три десетилетия за живота й тук станаха по-ярки. Но и разговорът й със Сам Ходжкинс бе възкресил горчивите и болезнени спомени за изпитанията й, когато я бяха отвлекли.

Някои неща винаги й напомняха за това произшествие, особено местата, където бандитите я бяха държали като затворница. Едно от тях бе шосето западно от Парамата, в местността, където пресича река Нипиан. На юг от шосето се простираше тъмна гъста гора, останала все още недокосната, макар че околностите й бяха превърнати в пасища и ниви през последните трийсет години. Бандитите я бяха оставяли завързана сред дърветата, докато те ходеха да ограбват близките чифлици.

Но с течение на годините ужасните й спомени за това място се бяха примесили и с приятни асоциации. Дейвид й бе разказал, че като каторжник от лагера в Парамата прекарвал неделните дни в тази гора и мечтаел да си създаде овцевъдна ферма в пустошта. Братът на Мортън, Джонатан, от своя страна казваше, че на това място жена му, Катерин, е дала съгласието си да се омъжи за него. Отишли в гората един ден да обядват на открито и да изпият бутилка вино от Кампдън парк — излет, който бе променил техния живот, а и този на Александра. Джонатан и Катерин, които живееха с трите си дъщери в имението Тибубъра, бяха за нея извор на постоянна радост.

Александра се качи по стълбите и влезе в някогашната си стая. Мебелите, покрити, за да не се прашат, бяха съвсем различни от нейните, но стаята въпреки това й изглеждаше позната. Отиде до прозореца, който гледаше към градината в задния двор и конюшните.

Мортън разговаряше пред конюшните със своя управител, като сочеше ту тук, ту там с бастуна си. Той очевидно никога не се е запитвал, мислеше си Александра, защо по нищо не прилича на Дейвид и на Джонатан. Благодарна му бе, че не бе проявил никакво любопитство в това отношение, защото само тя и Дейвид знаеха кой е истинският баща на Мортън — един от бандитите, които я бяха отвлекли, на име Инос Хинтън. Такъв бе произходът на бледосините очи на Мортън и на родилното петно върху рамото му — особености, които бе предал и на Джереми.

Александра дълго се бе страхувала, че Мортън може да е наследил престъпните наклонности на Инос Хинтън, защото първородният й син бе трудно дете. След време този страх бе изчезнал, защото бе осъзнала, че той просто има труден характер. Мортън държеше хората на разстояние и бавно установяваше връзки, тъй като най-много се боеше от едно — да не се довери на някого, който може да го излъже. Александра бе успяла да спечели неговото пълно доверие и обичта му още като момче и близостта между двамата се бе запазила досега.

През последните години, и особено по време на това си посещение, тя отново бе започнала да се тревожи за Мортън. Бе станал по-раздразнителен и по-затворен отпреди, което показваше, че не е щастлив. Това се отразяваше и на здравето му, защото ядеше прекалено много, сякаш се стараеше да засити някаква вътрешна своя нужда. Една от причините да поиска да дойде с него до тази къща бе желанието й да поговорят насаме и да разбере какво го безпокои. Като видя, че управителят си тръгва, а Мортън се насочва към къщата, Александра слезе долу.

Свали покривалото от едно канапе в гостната и след миг Мортън влезе в стаята.

— Хайде да седнем и да поговорим, Мортън — предложи тя. — Имаме още малко време.

— С удоволствие — отзова се той. — Нашите тихи разговори винаги са ми били приятни, мамо.

Като се настаниха, Александра го попита как вървят работите му и Мортън заговори за някои неща, станали в последно време. Тя знаеше, че това свидетелства за безрезервното му доверие в нея, тъй като той бе твърде потаен. Първият му критерий при назначаването на нови служители бе лоялността, която за Мортън бе по-важна дори от деловите качества. Затова винаги предпочиташе децата на свои настоящи или бивши служители пред други кандидати.

Мортън бе един от най-богатите хора в колонията. Бе не само единственият собственик на една златна мина, но и главен акционер в банки и в морска застрахователна компания. Най-после, в края на дългия им разговор, той спомена, че неотдавна е вложил значителни финансови средства в няколко големи памукопредачни фабрики в Англия.

— Щях да се радвам повече, ако ги бе вложил във фабрика за обработка на вълна — пошегува се Александра. — Нали знаеш, че в Тибубъра не отглеждаме памук. — А като се пресегна и взе ръката му, тя смени темата: — Мортън, щастлив ли си?

Най-напред, както можеше да се очаква, той се опита да отклони въпроса със смях. Бе удостоен с титла, имаше огромно състояние, беше в добри отношения с представителите на властта, като се почне от губернатора, постоянните покани за приеми и официални церемонии му отнемаха много време. После се поколеба и се загледа през прозореца.

— Често имам чувството, че всичко, което правя, съм го правил вече безброй пъти — замислено започна той, като търсеше подходящи думи. — Изглежда ми почти безсмислено да се занимавам с него. — Гласът му заглъхна, той въздъхна и повдигна рамене. — Трудно ми е да ти обясня, мамо.

Александра почувства облекчение, като определи в себе си проблема му като отегчение и сметна, че веднага може да му предложи как да го разреши.

— Дори и от тези няколко думи мисля, че те разбирам, Мортън. Баща ти и аз години се мъчихме да разширим овцевъдната ферма, а немного отдавна купихме земята между нашето имение и река Дарлинг. Когато я изплатим напълно, всичко ще е свършено. Прилича на изкачване по стълба — няма накъде да вървиш, след като си стигнал до най-горното стъпало.

Мортън стисна ръката й сърдечно, а в усмивката му се четеше възхищение.

— Точно така е, мамо. Знаеш ли колко си мъдра!

— Не, ако бях мъдра, щях да избегна някои клопки, които едва не ме разориха. Аз просто имам опит, Мортън.

— Наречи го мъдрост или опит, но без съмнение ти си ми била пътеводна светлина още от детските години. Благодарение на твоите съвети бях удостоен с титла и постигнах много други успехи. Но ти значи си изпитвала същото чувство, което изпитвам и аз, така ли?

— Не, защото аз си имам и друга стълба с безброй стъпала. Имам семейството си, което включва и тебе, скъпи. — Тя се усмихна и потупа ръката му. — Това е, от което се нуждаеш и ти, Мортън — от семейство.

Мортън се замисли за миг и бавно кимна.

— Да, вярно е, мамо — съгласи се той. — Никога не съм мислил сериозно по този въпрос, но винаги съм смятал, че някой ден и аз ще имам семейство.

— Още не си срещнал жената, която ще насочи мислите ти в това направление — засмя се Александра, после го погледна сериозно. — Но ще бъде грешка, ако почнеш да си търсиш жена, Мортън. При твоето богатство и обществено положение, лесно би си намерил, но може би не онази, която ти е нужна. Ти си още млад и ще срещнеш подходящата жена. А засега, задоволи се със съзнанието, че това чувство на безцелност ще отмине.

— Да, както обикновено, ти си права — съгласи се той. — Вече се чувствам по-спокоен, след като поговорих с тебе. — Мортън извади часовника си и вдигна капака му. — Другите ще се приберат скоро у дома, почти е време за обед. Може да продължим разговора си в каретата.

Метнаха отново покривалото върху канапето, излязоха от гостната и се отправиха към изхода. Мортън заключи вратата, а докато слизаха по стълбите, Александра отбеляза, че къщата е добре поддържана.

— Не оставям имуществото си да се руши — отвърна Мортън и помогна на майка си да се качи в каретата. — Бенджамин Тавиш ми помага за това. Всъщност той се грижи за всичко, свързано с недвижимото ми имущество и сделките с него. Работи много добре и предано.

— Радвам се, че се справя успешно. Като бях в града вчера, видях магазина за дрехи и шапки, за който си отпуснал кредит на Агнес и Дафни. Магазинът изглежда добре обзаведен и на подходящо място, би трябвало да привлече много клиенти.

Мортън изрази съгласие и увереност, че магазинът ще преуспее. Докато пътуваха с каретата, Александра продължи да говори със сина си за семейство Тавиш. Връзката му с това семейство бе отпреди много години, когато Клара Тавиш, вдовица във финансова безизходица, му бе станала метреса, за да може да отгледа децата си. Александра го бе убедила да се раздели с нея, като направи необходимото за издръжката на Клара и децата й. Но след като бе направил това, Клара откри, че е бременна, а в резултат на тази връзка се появи Джереми.

Александра погледна през прозореца, дълбоко огорчена при мисълта за Клара.

— Трябва да кажа, че бедната Клара е в много тежко положение сега — добави тя тъжно. — Съдбата не бе милостива към нея.

— Да, положението е ужасно — потвърди тихо Мортън. — И други лекари се съгласиха с доктор Уилис, че единственото лечение за рака са болкоуспокояващите, които да притъпят страданието в очакване на смъртта. Но мисля, че Клара взе най-правилното решение при дадените обстоятелства. Сестра й в Единбург ще се грижи за нея до края, а Клара винаги е искала да бъде погребана при предците си. Разбира се, за нея най-важното бе, че това решение ще спести на децата й дълги месеци на тъга, докато я наблюдават как постепенно гасне.

— Наистина, първата й мисъл винаги е била за децата. И все пак пътуването й ще мине в мъчителна самота.

— Безспорно, но ще пътува при всички възможни удобства. Както вече ти споменах, натоварих Бенджамин да уреди пътуването й, без да жалим средства. Всичко, което можеше да се направи за нея, е сторено.

Александра въздъхна и пак погледна през прозореца.

— Трябва да обясня положението на Джереми колкото е възможно по-скоро — подхвана сега тя. — Бедното дете не бива да стои в мъгла около промените в живота му. — Обърна се отново към Мортън. — Постарай се да си по-мил с него, скъпи. Знам, че не си свикнал да общуваш с деца и че създаденото положение е неудобно и за тебе. Момчето обаче навярно си мисли, че го мразиш. Ние ще заминем скоро, но не бива при раздялата ти с него да се чувства неприязън. Той е твой син, затова направи усилие да си по-сърдечен с него, Мортън.

Като кимаше търпеливо с глава, Мортън обеща да се опита. След няколко минути каретата спря пред къщата и икономката ги посрещна във вестибюла. Взе шапката и бастуна на Мортън и му съобщи, че началникът на кантората му е изпратил спешни документи за преглед.

— Стажантът, който ги донесе, чака в кабинета ви, сър Мортън — добави тя и се обърна към Александра: — Господин Керик е в конюшните, госпожо.

Мортън влезе в кабинета си, а Александра тръгна по коридора, като смяташе, че Дейвид е с Джереми. Но когато излезе от задния вход, видя, че Дейвид седи сам на една пейка пред конюшните. Щом я забеляза да се приближава по пътеката, той се изправи.

Дори и след кратка раздяла топлата му, сърдечна усмивка винаги издаваше радостта му, че я вижда пак. Тя също му се усмихна и се огледа наоколо.

— Къде е Джереми, Дейвид?

— Една прислужница ми каза, че е в стаята си — отвърна той.

— Момчето не би трябвало да е само — побърза да каже Александра и се приготви да се върне обратно в къщата. — Ще ида да го доведа и ще му правим компания с тебе.

— Не, чакай — спря я Дейвид. — Аз му купих едно пони за двуколка. Нека почакаме тук, докато го доведат, преди да дойде момчето.

— Колко добре си се сетил, Дейвид — усмихна се Александра доволна. — Бедното дете има нужда от нещо, което да му подобри настроението, а какво би могло да бъде по-подходящо в случая? Къде е понито?

— Заведох го при един сарач да му сложи седло и юзда. Руъл Блейк остана при сарача, докато аз отидох да свърша други работи. Ще го доведе всяка минута.

Александра кимна. Руъл Блейк бе един от пастирите им, който ги бе придружил до Сидни.

— Дирдри върна ли се вече?

— Не, но трябва да си дойде скоро. Ела да поседнем тук, мила.

— Знаеш ли, че Джереми има родилно петно — каза Александра и седна на пейката. — Почти същото като на Мортън.

Дейвид я погледна в очите.

— Няма да позволиш на старата ти тревога да те безпокои отново, нали мила моя? — попита я внимателно. — Ако по характер Мортън не е точно такъв, какъвто бихме искали, то е просто защото така се е развил, а не защото носи някаква наследственост. Той е твой син, а също така и мой. Всичко друго трябва да се забрави напълно.

— Казах го само между другото — успокои го Александра. — Отдавна съм се отървала от тази тревога. Но не съм забравила какво ми се е случило и ще ти бъда вечно признателна за разбирането, което неизменно проявяваш.

— Бих очаквал и ти да проявиш такова разбиране, ако иззад някой ъгъл върху мене се нахвърли крадец и ме удари с тояга по главата. Всеки може да стане жертва на престъпник.

Изоставиха тази тема и заговориха за други неща — естествено и приятелски, както винаги. С годините любовта им бе станала зряла и спокойна, но в същото време бе запазила и свежестта си. Всеки миг, прекаран с Дейвид, бе изпълнен със смисъл за Александра, всеки ден й носеше радост.

Прекъснаха разговора си и се отправиха през вътрешния двор пред конюшните, когато Руъл Блейк, възседнал едно петнисто пони, се появи на алеята за карети. Руъл бе петдесетгодишен брадат мъж, с широк гръден кош, в пастирско облекло от здрав груб плат. Спусна се на земята, поздрави Александра, като вдигна шапка, и заведе понито до нея.

След миг и Дирдри се появи на алеята с двуколката си. Щом слезе, започна да разпитва за понито и възкликна радостно, когато Дейвид й каза, че то е за Джереми.

— Чудесно пони! Сигурна съм, че Джереми ще се развесели, като го види. Къде е той?

— В стаята си — отвърна Александра. — Чакахме понито да пристигне преди да го извикаме. Иди да го доведеш, моля ти се.

Дирдри се усмихна като си представи как ще се зарадва момчето и тръгна към къщата. Александра погали муцуната на понито и го заоглежда, докато Дейвид разговаряше с Руъл. Той работеше в овцевъдната ферма отдавна и бе един от най-опитните пастири. Отговаряше за другите пастири и за ратаите, които бяха взели на това пътешествие, за да се грижат за товарните коли и за конете. Сега Дейвид обсъждаше с Руъл приготовленията за заминаването им.

Една жена изкрещя в къщата — необичаен вик сред достолепната тишина, която владееше тук благодарение на строгата икономка. Разнесоха се и други гласове, прислужници викаха „Джереми“ от стая в стая. Александра се спогледа тревожно с Дейвид и двамата забързаха към къщата, последвани от Руъл.

Дирдри изскочи от задния вход, пребледняла от уплаха.

— Няма го в стаята му, мамо! — извика тя тревожно. — Няма го никъде из къщата. Една прислужница го е видяла и говорила с него, но това е било преди няколко часа.

Александра се мъчеше да се успокои, че трябва да е някъде наблизо, но си спомни държанието на Джереми по време на закуската. Отговарял бе уклончиво, очите му избягваха нейния поглед. Това я бе смутило още тогава, но сега, като си го припомни, усети смразяващо безпокойство. Мортън също се появи на задния вход и попита какво става. Дирдри му обясни.

Той не се развълнува, тъй като не виждаше никаква причина за тревога.

— Момчето е излязло да се разходи — увери ги той. — Сигурен съм, че след малко ще се върне.

— Мортън, аз съм ужасно разтревожена — изказа несъгласието си Александра, прекъсвайки Дейвид, който също бе започнал да отговаря раздразнено:

— Джереми без съмнение е отишъл до къщата им в Уинярд, за да търси майка си и сега трябва да е страшно разстроен. Трябва да го потърсим незабавно. Той ти е син, Мортън.

Мортън се поколеба, смутен от намесата на Дейвид, после кимна.

— Добре, мамо. Възможно е момчето да е отишло при Бенджамин или при сестрите си. Бенджамин, разбира се, е в кантората ми.

— Дирдри, ти иди там с двуколката си — обърна се към нея Александра. — Ако Бенджамин не е виждал Джереми, иди да попиташ Агнес и Дафни. Ние ще тръгнем към къщата в Уинярд.

Преди да се доизкаже Александра, Дирдри вече тичаше към двуколката си. Руъл последва Александра и Дейвид, които се отправиха към каретата пред конюшните. Пастирът се спусна за коня си. Мортън се върна вкъщи за шапката и бастуна си, после тръгна бързо по пътеката.

Двуколката на Дирдри полетя по алеята, а по-бавната карета потегли с отворена врата, докато Мортън изминаваше последните метри до нея. Скочи вътре и затръшна вратата, а кочияшът плесна с камшик и каретата тръгна. Тя зави, за да излезе на паважа, а Дирдри препускаше по улицата далеч напред. Александра видя, че двуколката се отклонява и Дирдри пресича по прекия път към кантората на Мортън. След няколко минути каретата отново забави ход в търговския център на града, където обедното движение бе много оживено.

Руъл яздеше пред каретата и викаше, за да й отворят път, но въпреки това се придвижваха много бавно, тъй като улиците бяха задръстени от товарни коли, кабриолети, колички на улични продавачи и други превозни средства. Движението намаля, когато напуснаха центъра, и каретата се понесе по-бързо.

Щом пристигнаха, Александра отвори вратата и скочи от каретата още преди да е спряла. Изтича по пътеката и влезе в къщата, а другите я последваха. Претърсването на стаите им отне само няколко минути, и макар че надеждата й да намерят Джереми там бе слаба, Александра изпита дълбоко разочарование, като не намериха и следа от момчето.

Върнаха се по пътеката, обмисляйки какво да предприемат по-нататък.

— Съседите може би знаят нещо, което да ни е от полза — разсъждаваше Александра. — Но по всяка вероятност ще трябва да претърсим целия град.

— Това е вярно — съгласи се Дейвид. — А за да го направим, ще ни е нужна помощ. Руъл, ние ще разпитаме наоколо за момчето, а ти иди да доведеш и другите пастири и ратаи. Върни се тук с тях колкото е възможно по-бързо.

Пастирът кимна, докосна шапката си и веднага се упъти към коня си. Александра забърза към съседната къща вдясно, а Дейвид тръгна в обратната посока; Мортън и кочияшът пресякоха улицата към отсрещните къщи. Александра почука на съседската врата. Отвори й жена в домашна сукнена роба и боне.

Съседката беше виждала Александра при предишните й посещения и я поздрави по име.

— Аз съм Амилия Грифин — добави тя и на лицето й се изписа загриженост. — Вие сигурно търсите Джереми, госпожо Керик.

— Да, значи сте го виждала днес?

— Вярно е, беше тук преди три часа и дори повече. Бедното момче търсеше майка си. Казах му, че е заминала за Шотландия. Но не споменах за болестта й, защото не знаех дали може. — Тя се поколеба за миг. — А може би не трябваше да му казвам нищо за нея. Сбъркала ли съм, госпожо Керик?

Александра поклати глава, като смяташе, че единствено тя самата е виновна, задето не е наредила някой да остане при Джереми.

— Не ви обвинявам за това, което сте казали. Не видяхте ли случайно в коя посока тръгна момчето?

— Не видях, госпожо Керик. Той излетя оттук като подгонен заек и не забелязах накъде тръгна.

— Имате ли някаква представа къде би могъл да отиде? Знаете ли например с кои момчета дружеше, или кои места обичаше да посещава?

Жената се замисли, после поклати глава със съжаление — не можела да се сети за нищо, което да им помогне. Александра й благодари и отстъпи към пътеката. Когато излезе на улицата, мъжете също се връщаха. Не научили нищо от хората, които разпитали.

Докато Александра разговаряше с мъжете, по улицата бързо се приближаваше двуколката на Дирдри, в която седеше и Бенджамин Тавиш. Спряха до тротоара и щом слязоха, Дирдри им съобщи, че нито Бенджамин, нито сестрите му са виждали Джереми. Сърцето на Александра се сви, тъй като вероятността да намерят момчето бързо, вече ставаше още по-малка.

Александра събра мислите си и заговори с Бенджамин, за да разбере дали той знае нещо, което би могло да ограничи района на издирването. Висок, добре сложен и красив деветнайсетгодишен мъж, Бенджамин имаше приятно излъчване, което отговаряше на външния му вид. Той бе не само силно обезпокоен за Джереми, но също така имаше и желание да угоди на Александра, затова се помъчи да си спомни нещо за момчето, което би могло да окаже помощ.

След няколко минути обаче Александра се убеди, че Бенджамин знае много малко за заниманията на Джереми. Единственото заключение, до което стигна след разговора с Бенджамин, я изпълни с още по-голяма мъка и жал за момчето — Джереми е бил близък с майка си, но с никой друг. Сега обаче тя бе заминала без него и момчето нямаше никаква представа защо го е изоставила.

Един далечен звън на копита бързо прерасна в бучене, после в тътен. След това се превърна в гръмотевичен грохот, когато пастирите и ратаите свиха в улицата и се понесоха по нея стремглаво сред облак прах. Кучетата се разлаяха бясно и хора наизлизаха от къщите си да видят петнайсетте ездачи, които галопираха по улицата.

Заедно с оглушителния шум те донесоха в градската улица атмосферата на далечната пустош. Конете им бяха мощни, космати зверове и съвсем не приличаха на лъскавите животни, впрегнати в двуколката и в каретата. Лицата на ездачите имаха бронзов загар, всички носеха типичното за пастирите облекло, широкополите им шапки бяха накривени настрана. Но бясното им препускане и поведението на ездачите преди всичко внушаваше, че идват от земя, където няма полумерки, където всичко се върши с неукротим замах и решителност.

Обвити в прах, мъжете дръпнаха юздите на конете си, които гледаха с диви очи и дишаха тежко. Дейвид застана сред улицата и заговори на ездачите, като им описа Джереми и нареди да го търсят около доковете и в градските паркове.

— Има ли въпроси? — попита той накрая.

— Вие къде ще бъдете, господин Керик? — обади се Руъл.

— И аз ще го търся — отговори Дейвид. — Ако го намерите, заведете го в дома на Мортън. Ако не го намерите до мръкване, върнете се в къщата и ще обсъдим какво да правим по-нататък. Има ли други въпроси? — Мъжете и младежите поклатиха глави, а Дейвид им даде знак да тръгват и отстъпи назад. — Добре тогава, поемайте!

Ездачите се разделиха на две групи, както им нареди Руъл, изстрелвайки заповедите си. Всички обърнаха конете си и групите се понесоха в противоположни посоки с бърз бяг. Когато шумът заглъхна и прахта се слегна, Дирдри и Бенджамин се качиха отново в нейната двуколка.

— Ще идем до училището, татко — каза тя. — Ще говорим с учителите и с момчетата, които го познават, а те е възможно да ни подскажат къде би могъл да бъде.

— Идеята ти е добра — кимна Дейвид. — Ние ще идем до Кралската ботаническа градина и ще огледаме наоколо, затова и вие елате там като свършите с училището. — После се обърна с ободряваща усмивка към Александра: — Не се тревожи за момчето, скъпа. Ако не го намерим до довечера, ще дам съобщение във вестниците и ще предложа възнаграждение. Ще намерим момчето — по един или по друг начин. И ще го намерим скоро.

Александра се опита да се усмихне и се отправи към каретата, дълбоко потисната от лошо предчувствие. Сутринта, по време на закуската, инстинктът й бе подсказал, че при Джереми постоянно трябва да има човек. Сега инстинктът й казваше, че Дейвид се лъже, че оптимизмът му за откриването на Джереми е неоправдан.

3.

Джереми усети, че се събужда, но се мъчеше да заспи отново, защото само в забравата на съня можеше да избяга от изгарящата мъка, която го обземаше, щом отвори очи. Но сънят отлиташе, пронизващият студ го разбуди и съзнанието му се възвърна. Сълзи изпълниха очите му и го обхвана смазващо отчаяние. Заплака и затрепери от студ.

Лежеше върху влажната земя в бодливо пасище, а есенното утро настъпваше с леден хлад. Чу мъже да говорят и да се движат край шосето на стотина метра от него, където бяха лагерували през нощта. След малко замириса на пушек от огньовете, които бяха запалили, за да си приготвят закуска.

Слънцето се показа и топлите му лъчи сгряха въздуха. Джереми постепенно спря да трепери. Разбра, че мъжете тръгват по шосето, като пееха и си подсвиркваха весело. Момчето изтри сълзите си и седна.

Парамата, голям град на двайсетина километра западно от Сидни, не беше далеч. По здрач предната вечер Джереми го бе прекосил. Мъжете, пренощували край шосето, бяха изчезнали, но други се задаваха по пътя откъм града. Почти всички вървяха пеш, бяха златотърсачи, тръгнали към златните находища.

Властното желание да избяга не напускаше Джереми. Пълната самота го измъчваше, но единствената друга възможност бе да остане при родителите на баща си. Те бяха добри към него, но в голямата къща бе изпитвал огромно притеснение. Освен това те бяха свързани с необяснимото отношение на майка му към него — голямата мъка, от която Джереми се мъчеше да избяга.

Стана и се отправи към потока, който минаваше през пасището, а в ума му отново се надигнаха въпроси — къде всъщност иска да стигне, как ще се снабдява с храна, как ще се справя с всичко. Бързо отпъди тези въпроси. Мислите за бъдещето будеха мъчителни спомени за миналото и той се съсредоточи върху непосредствените си грижи.

Една от тях бе някой да не разбере, че е беглец, защото тогава щяха да го върнат при родителите на баща му. Напи се с вода от потока, изми лице и се приведе в по-добър вид. Нахлупи каскет, за да прикрие колкото е възможно лицето си и излезе на шосето.

Отначало имаше чувството, че се отличава от останалите хора по пътя, но после се убеди, че никой не го заглежда с особено внимание и най-малко — златотърсачите. Заветната им цел бе да стигнат час по-скоро до находищата, вървяха бързо и го подминаваха. Чифликчиите в каруци и другите пътници бяха малко на брой, но и те почти не поглеждаха Джереми.

Един човек се различаваше от всички други. Беше с шапка и в окъсани пастирски дрехи, носеше принадлежностите си в брезентова торба, а не във вързоп; навито на руло одеяло бе метнато през рамото му. Като го оглеждаше, Джереми си спомни какво бе чувал за скитниците — необвързани с нищо пешеходци по пътеките на австралийската пустош, които носеха със себе си цялото свое имущество. По традиция във всяка ферма им даваха храна — дажба, която да им стигне до следващата ферма по пътя им. Този човек очевидно бе скитник, който е бил принуден по някаква причина да дойде на изток, защото вървеше бързо, озърташе се с недоволен вид и, както се виждаше, бързаше да се върне към самотата на пустошта.

Миризма на дим и на храна се носеше откъм пепелищата, останали след лагеруването на златотърсачите край шосето. Тя напомни на Джереми, че не е хапвал нищо от предната сутрин, но физическото чувство за глад го измъчваше по-малко от острата душевна болка, която не преставаше да го терзае. Той се стараеше да не мисли и за двете си неволи, оглеждаше се и проучваше околността.

Най-отдалеченото от Сидни място, до което бе ходил някога, беше Парамата, а този пейзаж бе различен и нов за него. Районът бе изцяло земеделски, от двете страни на шосето имаше големи ферми, хора прибираха реколтата от нивите, из пасищата преживяше добитък. Откритите простори бяха приятни, дружелюбни и се харесаха на Джереми.

Това му впечатление се засили многократно, когато стигна до върха на дългия наклон на шосето. Бе чувал за земите на запад от Проспект Хил — възвишението, по което току-що се бе изкачил, но нямаше никаква представа как изглеждат тези земи. Сега пред него се разкри широка панорама, хълмистият терен се спускаше към голямата богата долина на река Нипиан. От другата страна на реката скупчени един над друг хълмове водеха към Сините планини, а в дъното върховете им се извисяваха към небето.

Гледката развълнува Джереми дълбоко. Макар да виждаше тези простори за първи път, те бяха по-близки до сърцето му от улиците на Сидни. Техният безкрай сякаш засищаше някакъв негов скрит вътрешен копнеж, който досега не бе осъзнавал. Чувството, което изпитваше, бе странно, но успокояващо. То обещаваше, че тези огромни простори ще му позволят да избяга от болезнения удар, който бе разбил живота му.

Слънцето се издигна високо и денят стана топъл. Джереми свали сакото си и го взе на ръка; гладът му се усилваше, ожадня. По обед стигна до поток, който пресичаше шосето; всички спираха там да пият вода и да напълнят манерките си. Джереми утоли жаждата си и отново тръгна, като се стараеше да не гледа онези, които дъвчеха сирене и сухари.

Следобедните часове се изнизваха и Джереми пак се почувства слаб от глад и жажда. Огледа местността около река Нипиан, към която се приближаваше. Село Пенрит се намираше в края на път, който водеше към реката откъм северната страна на шосето. От южната страна край реката се простираше гъста гора, останала девствена сред околните пасища и ниви.

Възможността да намери храна в селото бе съблазнителна, но в мислите на Джереми натежа повече опасността някой да открие, че е беглец, а и жаждата му бе по-силна от глада. Той свърна от шосето към дърветата и през тях стигна до реката. Промяната бе рязка — в един миг се бе намирал на оживеното шосе, а в следния беше съвсем сам в дълбока и гъста гора.

Слънчевата светлина се процеждаше през гъстия листак над главата му и между огромните дървета цареше зелен здрач. Парчета от кора се люлееха по някои стволове, сякаш са били нападнати от свиреп звяр, скрит в гората, а белите стебла на евкалиптите приличаха на призраци в меката светлина. Като заобиколи голямо дърво, препречило пътя му, Джереми усети миризмата на дим и изведнъж се намери срещу един абориген, който се бе установил да лагерува зад дървото.

Човекът, облечен в пастирски дрехи, с широкопола шапка и ботуши, беше доста възрастен, косата му и мустаците му бяха бели, а брадата — рунтава. Бе едър и набит, на ръст бе повече от метър и осемдесет. По тъмното му лице имаше дълбоки белези от едра шарка, които му придаваха още по-заплашителен вид. Седеше край огъня сред принадлежностите си и гледаше момчето втренчено и подозрително с черните си тесни очи.

Джереми започна да се извинява, че го е смутил, но човекът сякаш бе онемял от изненада и страх.

— Добър ден — промълви момчето, докосвайки шапката си.

— Добър ден — изръмжа човекът с плътен глас, но държанието му напълно противоречеше на смисъла на поздрава.

Джереми подмина лагера му и щом листакът го скри, хукна да бяга. От тази среща почувства още по-болезнено, че е съвсем сам на света и че светът може да бъде много враждебен. Тръгна по-бавно, когато попадна сред редките дървета край брега на реката.

Джереми пи жадно вода, която му се стори много сладка, но още повече усили глада му. А беше и изморен, защото предната нощ бе спал неспокойно върху влажната земя на пасището. На речния бряг слънцето бе топло, високата трева изглеждаше мека и подканяща. Той легна и след миг заспа дълбоко.

Когато се събуди и отвори очи, повърхността на реката блестеше в богатите цветове на залеза. После изведнъж усети, че наблизо има някой и обърна глава. Аборигенът стоеше на няколко крачки от него и го гледаше с неразгадаем поглед. Джереми веднага седна и огледа човека изпитателно, готов да скочи на крака и да побегне.

— Гладен ли си? — попита го човекът рязко.

Джереми се подвоуми за миг, после енергично кимна:

— Да, господине.

Човекът мълчаливо му направи знак да го последва и тръгна назад. Джереми се изправи и пое след него през гората. Апетитен аромат на печено долиташе заедно с дима през дърветата.

В лагера на шиш върху огъня се печеше пиле, а в жарта се печаха картофи. Пламъците лумваха, когато от пилето капеше и цвъртеше в огъня мазнина, а миризмата замайваше Джереми, устата му се пълнеше със слюнка. Той седна до човека край огъня.

Аборигенът завъртя пилето сред порой от мазни капки, които разпалиха огъня, после преобърна картофите с разцепена в края пръчка.

— Името ми е Джарбо Чарли — каза той. — А твоето?

— Джереми — отвърна момчето, озадачено от странното име на човека. — Защо са те нарекли Джарбо Чарли твоите родители?

Човекът помълча преди да отговори неохотно:

— Не са ме нарекли така. Истинското ми име е Джибурдарли, но белите хора трудно запомнят такова име.

Момчето кимна и започна да изучава човека, като се стараеше да не го гледа втренчено. Нещо в държанието му напомняше за полицай — явната готовност и умение да се справя с хората, които създават неприятности. Подчертаната самоувереност наред с едрия ръст му придаваха заплашителен вид.

Джарбо беше неразговорчив, много по-склонен да мълчи, отколкото да бъбри. Джереми бе срещал стари моряци около доковете в Сидни, които също бяха такива и ненавиждаха празните приказки. Бе открил, че ако стоиш край тях мълчаливо и не показваш намерение да ги измъчваш с безцелен брътвеж, те след известно време започваха да говорят. Затова, макар че думите напираха на устните му, той се въздържаше да ги изрече.

След малко Джарбо проговори:

— И други са лагерували тук — забеляза той, счупи няколко пръчки и ги хвърли в огъня.

— Откъде знаеш? — попита Джереми.

— Тези камъни бяха тук, когато дойдох — отвърна Джарбо и посочи наредените в кръг около огъня камъни. — По вида им личи, че са тук от много години. — Погледна към кората, паднала до огъня от голям евкалипт, взе връзка и я побутна. — И някой е оставил тук нещо.

— Какво е то? — проточи врат Джереми.

Джарбо изрови изпод кората едно шише, взе го и го огледа.

— Бутилката от вино. Преди няколко години бутилираха виното от Кампдън парк в такива шишета. Белите винаги изхвърлят полезни неща. От това ще стане добър съд за вода.

— Металическите са по-добри — подхвърли Джереми и посочи манерката сред принадлежностите на Джарбо. — Стъклените се чупят лесно.

— Но не и ако са обвити в кожа — възрази Джарбо. — Обвито в кожа и с каишка за през рамо, от това ще стане добро шише за вода. Такива са носели хората преди да има металически. — Остави шишето настрана и пак завъртя пилето, като видя гладния поглед на момчето. — Защо си тръгнал сам, Джереми?

— Аз съм скитник — изтърси момчето, като не му идваше наум друг отговор.

Джарбо примигна от изненада, стисна устни, за да не се засмее и хвърли още дърва в огъня. Залезът бе преминал в здрач, пламъците хвърляха трептяща светлина по стволовете на дърветата.

— То може да не е било ценно за човека, който го е използвал пръв — поднови разговора за шишето Джарбо. — Но, ако е било ценно за него, нещо от духа на човека ще е останало в шишето.

— Какво искаш да кажеш?

— Вещите, които цениш, вземат нещо от твоя дух и го запазват. Старейшините на аборигените си разменят такива вещи и това им позволява да бъдат във връзка помежду си дори и на големи разстояния.

— Единият знае какво прави другият, така ли?

— Може да е така, не знам. Старейшините говорят за своите тайни само помежду си, но си спомням някои странни неща.

Джарбо започна да разказва една случка от времето, когато бил младеж и живеел с племето си. Старейшината, който отговарял за една част от племето, имал белязан камък, даден му от друг старейшина. Един ден камъкът се счупил и всички се отправили към групата, която водел другият старейшина. Като пристигнали, научили, че той е умрял в деня, когато се счупил камъкът.

Вече бе паднал мрак, когато Джарбо свърши историята си. Пламъците осветяваха тъмното му, брадато лице, със строги черти и дълбоки белези от шарката. Евкалиптите край огъня приличаха на сиви фигури, които сякаш се движеха, когато пламъците се издигаха и снишаваха. При този декор, за Джереми не бе трудно да приеме историята като истинска.

— Така че, ако шишето е било ценно за първия му притежател — добави Джарбо, — или ако докато е пиел от него вино, се е случило нещо важно, в шишето сигурно е останало малко от духа на този човек.

Джереми кимна, като вниманието му отново се насочи изцяло върху пилето. Кожицата му бе златисто кафява с по-тъмни ивици, където имаше засъхнала мазнина. Джарбо отвори брезентовата си торба и заразбутва почернелите от огъня съдове, които носеше в нея. Един от тях бе високо и тясно алуминиево канче, което служеше за запарване на чай и за пиене. Джарбо го върна в торбата, като забеляза тъжно, че няма нито чай, нито брашно.

— И ми е останала съвсем малко сол — продължи смръщен. — Скоро ще трябва да си намеря някаква работа и да спечеля няколко шилинга, та да си купя достатъчно запаси.

На Джереми приготвената храна изглеждаше повече от достатъчна и нетърпението му нарасна, когато Джарбо свали пилето от огъня. Той го издърпа от шиша в малка тенджерка, после извади картофите от горещата жарава. Върху алуминиева чиния и парче чиста дървесна кора за Джереми Джарбо отряза две парчета от пилето и раздели картофите, като ги поръси пестеливо със сол.

Храната бе още гореща, но Джереми не обръщаше внимание, че пари устата му, и започна да поглъща лакомо своята порция. Под препечената корица пилето бе сочно и ароматно, а картофите бяха чудесно омекнали. Джереми си мислеше, че никога не е ял нещо по-вкусно и бързо лапаше. Джарбо ядеше по-бавно и говореше за храната, като спомена, че тя му е дял от един фермер.

— Фермерът ли ти я даде? — попита Джереми с пълна уста.

— Да, само че той не знае това — отвърна Джарбо. — Както и не знае кой е поправил покривите на бараките му снощи. Поправих му ги в замяна на един честен дял храна.

Момчето запита дали това все пак не е кражба, но не настоя на въпроса си.

— Във всеки случай е много вкусна — добави той и лапна още една хапка.

Черните очи на Джарбо примигнаха закачливо, когато кимна.

— Да, вкусна е. Сигурен съм, че знаеш какво значи честен дял. В Голямата пустош всеки, който спира в някоя овцевъдна ферма, получава безплатна дажба, която да му стигне до следващата ферма. Тъй като си скитник, ти ги разбираш тези работи.

— Вярно е — побърза да се съгласи Джереми. — Така става.

Джарбо се засмя и хвърли една пилешка кост в огъня. Той се бе нахранил и покри с капак тенджерката с остатъка от пилето, после я прибра в торбата си. Затърси нещо в джобовете на палтото си.

— Винаги обичам да си дръпна след ядене — каза той.

Имаше предвид глинената си лула, която извади заедно с малко тютюн от джобовете си. Тютюнът му имаше формата на смокиня, изсушеният тютюнев лист бе пресован така, че по форма големина и цвят да прилича на суха смокиня. С ножчето си Джарбо отряза тънки парченца от смокинята и ги натъпка в лулата си, после я запали с клечка от огъня.

Докато той посмукваше замислено от лулата си, Джереми огризваше последните парченца месо от костите, после ги хвърляше в пламъците. След като се нахрани, от топлината на огъня, от голямата вечеря и умората неудържимо му се приспа. Клепачите му така натежаха, че не можеше да ги държи отворени и си легна вече полузаспал.

Беше късно през нощта и огънят бе догорял, когато се събуди. Джарбо разтърсваше рамото му.

— За мене е време да тръгвам — каза той, събирайки принадлежностите си. — Искаш ли да ти дам остатъка от пилето?

— Не, благодаря ти — отвърна Джереми и седна. — Още съм сит. Искаш ли аз да нося част от багажа ти?

Джарбо се намръщи, тъмното му, белязано лице изглеждаше страшно при слабата светлина от жаравата и Джереми разбра, че той има намерение да го остави самичък. Сдържаността му от първите минути се бе възвърнала и Джарбо поклати глава, сякаш отлагаше въпроса за по-нататък.

— Не, хвърли пръст върху огъня — нареди той кратко.

Джереми посипа жарта с пръст, а Джарбо прибра шишето от вино и останалите неща в торбата си. Преметна вървите на торбата и одеялото върху рамото си заедно с каишката на манерката за вода. Джереми тръгна след него между дърветата, през които проникваше бледата светлина на луната. Близо до шосето Джарбо хвана една пътека между тлеещите огньове на лагеруващи златотърсачи и скоро излязоха на шосето.

Тръгнаха на запад, прекосиха реката по дървен мост и продължиха по шосето. Цял час или повече вървяха в мълчание. Джарбо изглежда съжаляваше, че е проявил нерешителност и не е тръгнал сам, мълчанието му свидетелстваше за раздразнение. Джереми искаше да остане с този човек, но гордостта му бе засегната, че той го смята за натрапник и това го натъжаваше.

Джарбо заговори пръв и каза, че се нуждаят от един дял зеленчуци.

— Значи затова искаше да тръгнеш още през нощта — забеляза Джереми. — Това е най-доброто време да се получи един дял зеленчуци, нали?

— Да, освен това не обичам да ходя по многолюдни шосета и пътеки — призна Джарбо. — Колкото по-малко хора срещам, толкова по-добре за мен.

Джереми се чудеше защо ли Джарбо тъй много държи да избягва хората. По природа той наистина бе самотник, но имаше външност и държание, които лесно биха му осигурили възможността да бъде сам. Ала момчето не се задълбочи в тези мисли. След като мълчанието им бе нарушено, Джарбо продължи да разговаря с Джереми, докато вървяха по шосето под лунната светлина.

Когато свиха по тесен отъпкан път, който минаваше край ферми, се появи нова тема, а тя събуди у Джереми нови въпроси без отговор, свързани с Джарбо. Есенната нощ бе застудяла, Джереми потрепери.

— Да, хладничко е — съгласи се Джарбо, — но в Хобарт1 сега е много по-студено.

— Ти да не идваш от Земята Ван Даймън2? — попита Джереми.

— Няма значение — с груб тон го сряза Джарбо, като съжаляваше, че е споменал за Хобарт. Но вече по-дружелюбно продължи: — Като вземем своя дял зеленчуци, ще си намерим място за лагер и ще накладем огън. Тогава ще ти се стоплят кокалите, нали?

Джереми кимна и се съгласи, озадачен защо Джарбо тъй бързо бе отклонил въпроса му. Струваше му се, че аборигенът има някаква тайна и иска да я скрие от всички, дори от онези, които не биха могли да представляват каквато и да е заплаха за него. След малко Джарбо забави ход, заоглежда една ферма и тихо започна да обяснява какво я прави удобна за техните намерения. Градините й бяха отчасти разкопани и брането на зеленчука бе в началото си. Още по-важно бе, че фермерската къща бе доста отдалечена от пътя и от пътеката, която водеше към зеленчуковите градини.

Като тръгнаха по пътеката, Джарбо извади от брезентовата си торба друга, платнена, и я натъпка в джоба на палтото си. Остави брезентовата си торба, одеялото и манерката до оградата в края на градините.

— Наблюдавай къщата, Джереми — прошепна той. — Свирни ми, ако видиш, че са запалили лампа, или ако чуеш някой да се движи наоколо.

Шепнешком Джереми се съгласи. Джарбо се преметна през оградата с лекота, която не отговаряше на белите му коси и брада, и изчезна в сенките сред бледната лунна светлина. Момчето наблюдаваше къщата. Само тихото бръмчене на насекоми и далечните крясъци на нощни птици огласяваха нощта.

Докато чакаше, Джереми се чудеше дали ще може да остане с Джарбо. Той бе странен и неприветлив човек, но бе единствената стабилна фигура в пълния хаос, настъпил в живота на Джереми. Ясно бе, че Джарбо предпочита да е сам и по всяка вероятност щеше да потегли без момчето на другия ден. Тази възможност го плашеше и Джереми изпитваше ужас пред неприятностите, които го очакваха, ако отново остане без никаква опора.

Чакането му се стори безкрайно, но най-сетне Джарбо изплува от сенките и сръчно се прехвърли през оградата с платнената си торба, напълнена със зеленчуци.

— Взех си честен дял, нито повече, ни по-малко — каза той тихо и мушна платнената торба в брезентовата. — По-малко нямаше да е справедливо, а повече щеше да е кражба. — Метна брезентовата торба през рамо и вдигна останалите си принадлежности от земята. — Да тръгваме, Джереми.

— Защо се забави толкова? — попита Джереми, когато се отправиха отново към шосето.

— Защото трябваше да положа честен труд в замяна на честния дял храна — отговори Джарбо. — Крави бяха съборили оградата до копата сено, затова поправих оградата и прибрах сеното върху копата. Ще излезем на главния път и ще повървим малко по него, после ще си намерим място за лагер.

Джереми изрази задоволство и очакваше да седне скоро край огъня, но това, което Джарбо бе нарекъл „малко“ се оказа твърде голямо разстояние. След като излязоха на главното шосе, пак свиха на запад. Пресякоха равнината Иму, минаха през предпланините и продължиха да се движат по отъпкания път, който се виеше през планината.

Ходенето по този път се превърна в мъчение за Джереми. Краката го боляха от изкачването на стръмни склонове, а на по-голяма височина вятърът бе леденостуден. Измъчваше го и страхът, че ако не може да върви с темпото на Джарбо, той сигурно ще го изостави на следния ден. Този страх действаше като камшик и принуждаваше Джереми да намери сили и да не изостава от спътника си километър след километър.

Няколко часа преди да се зазори, стигнаха до поток и влязоха в гората край брега му. Джарбо запали огън с кремъка си и стоманено щракало, а Джереми веднага се отпусна на земята, разтреперан от студ и почти изтощен. Джарбо продължи да се върти наоколо, да събира по-дълги пръчки и парчета от дървесна кора. Набоде пръчките в земята в права линия на няколко стъпки от огъня, като ги наклони към него и закрепи върху тях кори. Този импровизиран навес задържаше топлината, а разстоянието между него и огъня стана уютно като стая със запалена камина.

Джарбо развърза въжето, прикрепено към краищата на одеялото, и го разстла. Одеялото, за да не се мокри, бе завито в мушамено палто, а в него бяха нагънати и други дрехи. Джарбо подаде палтото на Джереми.

— Ето, загърни се с него и ще се постоплиш.

Джереми благодари, уви се с дългата мушама и легна. Непромокаемата дреха го предпазваше от влагата на студената земя, но и от нещо още по-съществено. Увит в нея, той се чувстваше по-добре защитен от всичко, което бе превърнало живота му в мъчително изпитание. След миг заспа.

Събуди се бавно, с чувството, че му е топло и удобно. Като отвори очи, видя, че Джарбо е метнал върху мушамата и одеялото си. Самият той седеше до огъня и разбъркваше едно котле. От него се разнасяше апетитен аромат и се смесваше с миризмата на пушек.

Джарбо се обърна към него, като видя, че момчето е седнало и се протяга.

— Добре си поспа, нали? — забеляза той дружелюбно. — Яденето е почти готово.

Джереми отметна одеялото и мушамата, изправи се и отиде до потока. Над птичия хор се чуваше пеенето на златотърсачи, които вървяха по шосето на стотина метра разстояние. Като се наведе над потока, за да се измие, момчето забеляза прав, тесен отвор в гъсталака. Вгледа се по-внимателно и видя, че там има обрасла с трева пътека.

Водата в планинския поток бе леденостудена и Джереми се върна разтреперан при огъня. Джарбо тъкмо бе завързал отново одеялото и мушамата си на руло. Остави го, извади алуминиевата чиния от брезентовата торба и я напълни с яхния от котлето. Гозбата бе гъста и с мръвки, приготвена от останалото пилешко месо с картофи, лук и моркови.

Джереми се безпокоеше дали Джарбо възнамерява да го остави, но не се осмели да го попита. А беше и страшно гладен, устата му се наливаше, докато наблюдаваше как Джарбо разделя гозбата между чинията и котлето. Той подаде на Джереми чинията и лъжица, извади друга лъжица от торбата и започна да яде от котлето.

Докато се хранеха, Джереми спомена за пътеката, която бе забелязал, а Джарбо кимна одобрително.

— Имаш добро око, Джереми. Това е стара пътека, по която минаваха аборигените, за да търгуват в града. Повечето от белите хора не биха я забелязали. За първи път отидох в Сидни с една група аборигени търговци.

— Преди колко време беше това? — попита момчето.

Джарбо дъвчеше замислено и се взираше в пространството.

— Беше преди повече от четиридесет години. Аз съм от племето Аранда, близо до средата на континента. Отне ни около една година да стигнем дотук, пък и трябваше да ловуваме, за да се храним по пътя. Трима от групата останахме в Сидни. Не знам какво стана с другите двама.

— Ти с какво се занимаваше в Сидни?

— С туй-онуй — отвърна Джарбо, а тонът му показваше, че не иска повече въпроси на тази тема.

Като усети предупреждението в гласа на спътника си, Джереми бързо зададе по-неутрален въпрос.

— Много такива пътеки ли използваха аборигените, за да търгуват.

Джарбо кимна утвърдително и отговори, че били многобройни. Той продължи, че Сините планини са част от дълга верига, наречена Големия вододел, която се простирала почти по цялото протежение на континента. По традиция се смятало, че част от веригата не може да бъде пресечена, но всъщност имало множество проправени от аборигените пътеки навсякъде, освен през най-недостъпните места на вододела.

Като се нахраниха, Джарбо извади лулата и тютюна си. Джереми събра съдовете и отиде да ги измие на потока — искаше да покаже готовността си да поеме своята част от работата. Върна ги измити и ги прибра в брезентовата торба, а Джарбо посмукваше замислено лулата си. След известно време разговорът им се възобнови, но сърцето на Джереми замря, като чу, че Джарбо трябвало да продължи пътя си на запад сам.

— Не че го искам — добави Джарбо, — напротив. Ти си добър спътник и добър другар за лагеруване, а малцина такива съм срещал. Но скоро смятам да направя моето завръщане, да се прибера там, където съм роден. Няма да остана по тези места.

— Аз мога да дойда с тебе — с вълнение предложи Джереми.

— Не, не! — Джарбо решително заклати глава. — Както ти казах, моето племе живее много далече, в средата на континента. А има и други причини да не можем да останем заедно. Необичайно е абориген и бяло момче да са спътници. Това може да привлече вниманието, а пък аз не искам такова нещо. Предпочитам изобщо да не ме забелязват.

— Защо?

— Това няма значение — рязко отхвърли въпроса Джарбо. — Просто не искам и не е нужно да говорим повече. А ти си момче, което привлича вниманието. Не си виновен за това, нито те прави грозен, но имаш очи на бъниъп. Твоите очи могат да пробият дупка и в каучуково дърво.

— Какво е това бъниъп?

— Казват, че имало такъв дух, който се крие в потоци и дерета и се нахвърля върху хората, които отиват да пият вода. Скитниците разказват много истории за срещи с някой бъниъп. Не знам дали историите им са истински, но знам, че който види твоите очи, дълго ще си спомня за тях.

— Мога да нахлупвам шапката си над очите.

— Да, но има и други неща. Мисля си, че някои хора вече много се тревожат за тебе. Личи си, че си добре отгледан и възпитан. Майка ти знае ли какво правиш сега?

Джереми извърна глава и в гърдите му се надигна мъка само при мисълта, че трябва да говори за изгарящата го болка.

— Тя не се интересува — отвърна той, като се стараеше да запази спокойствие. — Даде ме на други хора и замина за Шотландия. Можеше да вземе и мене, но ме изостави.

Това обяснение смрази кръвта на Джарбо, решимостта, изписана на лицето му, се замени от състрадание. Той едва не прегърна съчувствено Джереми, но вместо това подръпна шапката си надолу.

— Съжалявам, Джереми — измърмори той. — Струва ми се, че е могла да те вземе. Какво каза баща ти, когато те дадоха на други хора?

— И той не се интересува, защото не ме обича. Аз съм копеле.

Джарбо се покашля смутено и почеса брадата си.

— Е, какво пък, има и много по-лоши работи — успокои го той. — Мога да кажа, че и моите родители не са се венчавали, както правят белите хора. Значи и аз съм нещо като тебе.

— Искаш да кажеш, че и ти си копеле, така ли, Джарбо?

Старецът никак не харесваше тази дума и тъмното му лице се смръщи сурово.

— Всички, които са ме наричали така, са си получили заслуженото — изръмжа той. — И никой не е посмял да ми го повтори. Но ако мерим с аршина на белите, може и да е вярно. — Той вдигна рамене и смени темата. — На кого те даде майка ти? Сигурно на други роднини.

— На родителите на баща ми. Аз почти не ги познавам и не искам да живея с тях.

Джарбо въздъхна недоволно и разтвори ръце.

— Някои неща трябва да се вършат, все едно дали ни харесват или не. Това, което ми казваш, и на мене не ми харесва, но нищо не може да се направи. Не мога да те взема със себе си, но съм сигурен, че баба ти и дядо ти ще се грижат за тебе добре. Можеш да се върнеш по шосето до Пенрит, а там всеки с радост би ти помогнал да се върнеш при своите.

С това за Джарбо дискусията бе приключена, а Джереми изпадна в ужас. Искаше му се да обясни какво чувства, да се моли на Джарбо, но гордостта не му позволяваше.

— Не, но все някак ще се справя — каза тихо той.

— Изборът е твой — нетърпеливо отвърна Джарбо, — и можеш да постъпиш както искаш. Аз ти дадох съвета си, а дали ще ме послушаш, си е твоя работа. — Прибра лулата си в джоба, изправи се и взе одеялото, торбата и манерката си. — Не е като да нямаш дом — промърмори сърдито. — И доколкото разбирам, домът ти не е лош. Ако не си инат като магаре, ще идеш там.

— Не, аз съм скитник.

— Ако ти си скитник, аз съм мериносова овца — сопна му се Джарбо. Пое дълбок дъх, изпусна го и гневът му се смекчи. — Наистина бих искал да те взема със себе си, Джереми, но не мога. Добре би било да сме другари, но няма как.

— Разбирам. Сбогом, Джарбо.

Старецът въздъхна пак, промърмори нещо за сбогом и бързо се отправи към пътеката при потока. Разочарованието тегнеше на Джереми като камък, докато наблюдаваше как Джарбо се отдалечава. Мина му през ум, че той може да се смили и да се върне.

Но минутите се нижеха и заедно с тях гаснеше и надеждата, че Джарбо може да промени решението си. Джереми опря лакти на коленете си и зарови лицето си в длани, а сърцето му се свиваше от болка. Докато беше с Джарбо, мъката от постъпката на майка му бе притихнала и вниманието му бе насочено другаде. Сега тя се върна с нова сила.

Бодрата песен на златотърсачите по шосето се носеше над дърветата. Джереми си помисли, че те се движат с леко сърце, защото са възрастни и могат да разчитат на себе си. Случилото се през този ден бе доказало колко безнадеждно е положението, когато е сам, и какво щастие бе да срещне Джарбо. Но щастието го бе напуснало и Джереми едва се сдържаше да не заплаче.

След малко чу тежки стъпки и веднага подскочи — по пътеката се връщаше Джарбо. Беше задъхан, като че ли е тичал и смръщеното му, брадато, белязано лице изглеждаше свирепо.

— Знаех си, че ще те намеря! — кресна му той. — Какво правиш още тук? Не ти ли казах да идеш при родителите на баща си?

Радостта на Джереми мигом се превърна в съжаление и решимост да не се поддава на заплахи.

— Ти ми каза и друго — да постъпя както искам — извика и Джереми.

Аборигенът изгледа момчето, но сякаш се ядосваше най-вече на себе си.

— Да, май че го казах — призна си той и преди да тръгне повика с пръст Джереми. — Хайде тогава. Можеш да дойдеш с мене.

— Искаш ли ме да дойда с тебе? — попита Джереми.

Джарбо се обърна, тесните му очи блеснаха. После ядът му премина и той кимна примирено.

— Да, не бива, но го искам. Затова тръгвай и си нахлупи шапката, та да се покрият очите ти на бъниъп.

Момчето нахлузи шапката си, изправи се и пристъпи напред. Тръгнаха по пътеката мълчаливо. По лицето на Джарбо бе изписано мрачно примирение с положението. Но след няколко минути погледна към Джереми, който му се усмихна. Усмихна се и Джарбо.

— Къде отиваме? — попита момчето.

— Към Батхърст. Не обичам градовете, но ако ще бъдеш скитник, имаш нужда от скитническа торба. Трябват ти други дрехи, ботуши и друга шапка, защото твоя костюм и тия обуща не ги бива за ходене по пътеките.

— Как ще ги доставим?

— Батхърст е голям град, там живеят и богати хора. Когато перат, простират навън одеяла и дрехи, а като си лъснат ботушите, ги оставят на задните стълби. Наоколо се намират канчета, алуминиеви чинии и такива неща. Няма да е трудно да намерим един дял за тебе.

— Но честен дял — добави Джереми. — Ако вземем повече, ще е кражба, нали?

— Да, така е — съгласи се Джарбо. — Не искаме да крадем нищо от никого.

4.

— Здрасти — провикна се момчето от другия край на зеленчуковата градина в отговор на поздрава на Джереми. — Не съм те виждал досега. Не живееш наблизо, нали?

— Да живея наблизо ли? — засмя се Джереми. — Не, живея навсякъде и никъде. Аз съм скитник.

Луничавото, около дванайсетгодишно фермерско момче го погледна с любопитство и недоверие. Пресече разораното поле и отиде до оградата край пътя, а видът на Джереми бързо стопи съмнението му. Видя, че носи твърде голяма за главата му пастирска шапка и тежки ботуши, брезентово горнище и смачкани, възшироки дочени панталони, върху рамото му бяха преметнати навито на руло одеяло и въжените презрамки на брезентова торба.

— Май че наистина си скитник — призна момчето със завист. — Да можех и аз щях да скитам където си искам, вместо да работя във фермата и да изпълнявам всички нареждания на баща си. Името ми е Фреди Каргил.

Джереми остана доволен от отношението на момчето, но не обичаше да събужда завист у другите.

— И скитниците трябва да вършат много работа — отвърна му той. — Лъжеш се, ако мислиш, че само обикалят по пътищата. — Посочи му Джарбо, който седеше от другата страна на пътя под сянката на едно дърво в горещия следобед. — Това е моят другар, Джарбо Чарли, а пък аз се казвам Джереми.

Фреди кимна дружелюбно на Джарбо и пак се обърна към Джереми.

— Повечето скитници обикалят много по на запад от тези места, а тук главният път води на изток. Какво правите насам ти и твоят другар?

— Ние не обичаме много главните пътища — обясни Джереми. — И скоро ще се отправим на запад. — А като погледна към зеленчуковата градина, където Фреди бе пълнил чували с картофи, добави: — Не бихме се отказали от малко картофи.

— Ами вземете си колкото искате — предложи му щедро Фреди. — В съседната леха има лук, можете да си вземете и от него.

Джереми остави одеялото и торбата си, погледна към фермерската къща и се прекачи през оградата.

— Баща ти няма ли да се сърди?

— Не се тревожи. Баща ми и всички останали от семейството отидоха до съседната ферма на Фелпс.

Джереми кимна и прекоси градината с Фреди. Тя бе преорана, за да се извадят картофите, струпани на купчини в крайните лехи. Откъм пътя картофите вече бяха събрани в ютени чували, разхвърляни из браздите. С два чифта дебели чорапи големите ботуши, които Джереми носеше, бяха станали удобни за ходене по пътищата, но в преораната градина се изхлузваха от краката му. Крачеше тежко по рохкавата пръст и разговаряше с Фреди.

Синът на фермера го попита през кои места се е скитал, но Джереми му отговори уклончиво. Нямаше желание да се хвали, но и не му се искаше да си признае, че бе вървял по пътищата само четири дни, откакто заедно с Джарбо бяха напуснали Батхърст. После Фреди подхвана разговор, който продължаваше да е много болезнен за Джереми.

— Майка ти и баща ти пуснаха ли те да се скиташ, където искаш? — попита той. — Или си избягал от къщи?

Въпросите припомниха на Джереми какво се бе случило и събудиха острата му болка. Мъката му винаги оживяваше в спокойните минути, когато можеше да размишлява, но обикновено бе потисната от това, което трябваше да върши, а сменящият се пейзаж ангажираше вниманието му. Сега се отърси от тъгата, като отговори:

— Нямам нито майка, нито баща.

Макар и не буквално, това по същество бе истина. Фреди се взираше съчувствено в Джереми и очевидно искаше да научи повече подробности. Джереми бързо смени темата, като забеляза, че събирането на картофите в чували трябва да е уморителна работа. Оттук започна дълъг разговор — Фреди изглеждаше доволен, че е намерил заинтересован слушател за оплакванията си от фермерската работа.

Джереми взе един празен чувал от струпаните между браздите. После Фреди го заведе при разкопания лук и му помогна да напълни половината от чувала си, докато му разказваше, че били наели ратай да им помага в полската работа, но една нощ преди няколко седмици внезапно ги напуснал.

— Отишъл е да търси злато — продължи Фреди, като се връщаха към картофите. — Мнозина от наемните работници постъпват така и татко му беше платил в аванс, за да го задържи. Татко смята, че е отишъл в Юрика, защото там са открили ново златно находище. Само на един ден езда е оттук, на изток от главния път, и баща ми отиде да го търси, за да си вземе парите обратно.

— Успя ли да го намери?

— Не — поклати глава Фреди. — Татко каза, че било само загуба на време да го търси между стотици хора, които копаят в най-различни посоки. Имало и много чужденци, дето не знаят и дума английски. Затова баща ми се върна. — Фреди посочи една бразда. — Виж, там има едри картофи.

Отидоха до браздата и започнаха да пълнят чувала с картофи, а Фреди подхвана разказа за друго събитие, което му е отворило допълнителна работа. Каза на Джереми, че семейство Фелпс, собствениците на съседната ферма, заминали за Батхърст на погребението на техен роднина. Докато те отсъстват, семейството на Фреди се заело с основните работи в съседната ферма.

— А защо са заминали всички от семейство Фелпс? — заинтересува се Джереми.

— Татко казва, че умрелият им роднина трябва да е оставил доста пари — обясни Фреди, — и оттук тръгнаха всички, за да получат изцяло каквото им се полага. Но на нас това ни създаде много работа. Татко ходи заедно с мама, сестра ми и брат ми по два пъти на ден във фермата на Фелпсови и вършат какво ли не.

Джереми хвърли поглед към пътя, обезпокоен да не би семейството на Фреди да се връща вече. Старият Каргил едва ли щеше да е толкова щедър колкото сина си. Вдигна тежкия чувал и го понесе към оградата, продължавайки да разговаря с Фреди.

— Това ти е отворило много работа — съгласи се Джереми, — но всичко ще свърши, когато се върне семейство Фелпс.

— Вярно е — потвърди Фреди. — Трябва да си дойдат след три дни и дано не се забавят.

Щом момчетата стигнаха до оградата, Джарбо прекоси пътя и пое чувала от Джереми. Метна го на рамо и благодари на Фреди.

— Давам ви ги от сърце — увери ги момчето. — Пък и малко се намали от моята работа. — После се обърна към Джереми с усмивка: — Ако ти се случи да дойдеш пак насам, спри да ми се обадиш.

— Непременно — искрено му отвърна Джереми, защото момчето му харесваше. Прехвърли се през оградата, взе одеялото и торбата си и като пое след Джарбо, помаха с ръка. — Довиждане, Фреди.

Момчето също помаха за сбогом, ритна буца пръст и унило тръгна през градината, за да продължи работата си. Джарбо повдигна леко чувала на рамото си и като прецени тежестта му, кимна със задоволство.

— Ти си добър спътник, Джереми. На мене момчето нямаше да ми даде и един картоф, да не говорим за цял чувал.

— Можех да взема и повече, но се боях да не се върне баща му — отвърна Джереми и сподели какво му бе казал Фреди за отсъствието на семейство Фелпс от съседната ферма. — И ще се върнат чак след три дни — завърши той.

Джарбо се усмихна доволен.

— Ще си намерим място за лагеруване наблизо и ще почакаме да се стъмни. Фермите тук са големи и няма защо да се боим, че може да вдигнем шум. В другите ферми няма да се чуе, дори и някое куче да залае по нас.

Джереми кимна в съгласие. Бяха в западния край на предпланините, а Сините планини изпълваха хоризонта на изток. В този район имаше големи ферми и пасища, където се угояваха за пазара овце и добитък. Пасищата на Каргиловата ферма бяха отдясно на пътя, а отляво се простираше обрасло с храсти пасище за добитък, към което нямаше никаква постройка. Малко по-нататък пътят завиваше наляво.

Докато вървяха по завоя, Джереми забеляза, че границата между фермите на Каргил и Фелпс е малък поток с дървета по двата бряга. Потокът водеше към залесен хълм на по-малко от два километра. При мостчето над потока Джарбо и Джереми свърнаха от пътя и се отправиха към хълма. Брегът се изкачваше постепенно към гората, потокът бълбукаше и се плискаше върху камъните.

На хълма си намериха място за лагеруване край потока. Там оставиха багажа си и се промъкнаха през дърветата до края на гората над фермата на Фелпсови. Сред големите пасища, зеленчукови и овощни градини, хамбари и други малки постройки се издигаше просторната фермерска къща. Родителите на Фреди и двете им деца на юношеска възраст се движеха между постройките и вършеха работата си.

Джереми и Джарбо се настаниха удобно под едно дърво, а старецът захапа дръжката на празната си лула. Като привършиха, Каргилови потеглиха в каруца по алеята към пътя, после изчезнаха зад завоя от другата страна на потока. До залез-слънце оставаха около два часа, а Джереми и Джарбо очакваха да се спусне мрака.

Хълмът бе най-високата точка в цялата околност и разкриваше широката панорама западно от предпланините. Пред погледа се разстилаше грамадна хълмиста равнина с лъкатушещи между фермите потоци и накацали край тях горички. Равнината достигаше до хоризонта и изглеждаше безкрайна, но Джереми знаеше, че тя е малък къс земя в сравнение с огромните простори на пустошта.

— Ти, спътнико, обичаш откритите пространства, нали? — забеляза Джарбо.

Джереми го погледна и осъзна, че старецът го бе наблюдавал замислено. През последните няколко дни момчето бе свикнало със суровото му, сипаничаво лице, което вече не му се струваше заплашително, а познато и дружелюбно. Сега Джарбо му се усмихваше сърдечно.

— Да, очаквам с нетърпение да стигнем до Голямата пустош. Знам, че ще ми хареса.

— Да, ще ти хареса — съгласи се Джарбо. — Много хора не харесват далечните земи. Отначало не бях сигурен и за тебе, но вече не се съмнявам… Е, ще трябва да се сдобием с малко пари, за да купим някои неща, и тогава ще съм готов да започна моето истинско завръщане.

— Това значи да се върнеш където си роден ли?

Джарбо извади лулата от устата си и поклати глава.

— Не, невинаги значи това. Значи да намериш истинското си място на този свят. За мене това е родното ми място. Но за други не е така, може и да е място, което никога не са виждали.

— Не те разбирам.

Джарбо пак захапа дръжката на лулата си и се замисли.

— Човек се завръща истински, когато намери място, което е част от него — помъчи се да му обясни аборигенът. — И където той е част от мястото. Единственото му истинско място. — Вдигна рамене и отново поклати глава. — Не знам думи, с които да ти го обясня по-добре.

Джереми се помъчи да вникне в обяснението на Джарбо и да намери по-точно определение сред думите, които бе учил в училище.

— Може ли да се каже, че това е заветното му място? — попита той.

Джарбо поглади замислено брадата си, усмихна се и кимна.

— Да, така е. Истинското завръщане е да се върнеш на своето заветно място. Но някои хора никога не го намират.

— А не е ли възможно моето да е в Голямата пустош? — чудеше се Джереми. — Като стигна там, може би ще направя истинското си завръщане.

— Вярно е — съгласи се Джарбо. — Като виждам колко ти се иска да отидеш там, мисля си, че твоето истинско място може да е в Голямата пустош. Може там някъде да откриеш заветното си място, Джереми.

И двамата замълчаха. Джереми пак се загледа в просторите, които достигаха до хоризонта на запад, и в слънцето, което се наклоняваше към него. По залез той и Джарбо отидоха до лагера си, за да вземат онова, което ще им е нужно във фермата. Старецът изрови от торбата си нож и малък лост за отваряне на врати и щом се здрачи, поеха назад.

Мракът се спусна и луната изгря, докато слизаха по склона към фермата. Оградата между пасищата и обработваната земя беше направена от греди, срязани на четири трупи от дървета, чиито краища бяха прикачени зигзагообразно. В една падина, която се заблатяваше след дъжд, оградата бе провиснала, защото с годините гредите бяха изгнили.

— Това е трябвало да се поправи отдавна — каза Джарбо. — Скоро добитъкът ще почне да се провира в градините, а някои животни може да излязат от фермата и да се загубят. Ако намерим с какво да поправим тая ограда, ще сме заплатили щедро за по един дял храна.

Прескочиха оградата и тръгнаха по пътеката между градините към хамбарите и бараките. Едно куче пред входа на фермерската къща ги усети и започна да лае. Джарбо тръгна към бараката за земеделски сечива с лост в ръка.

— Защо не се опиташ да успокоиш това куче, Джереми? — предложи той и натисна ключалката на бараката с лоста. — Никой няма да го чуе, а то само изпълнява дълга си и няма защо да се безпокои заради нас.

Джереми заобиколи къщата и се насочи към кучето, завързано с въже пред стълбите. То залая злобно и искаше да го ухапе, но постепенно успокоителните думи на момчето го укротиха и лаят се превърна в подозрително ръмжене. Кучето подуши протегнатата ръка на Джереми и колебливо замаха опашка, когато Джереми го погали по главата.

Кучето бе преобърнало паницата си с вода в тревожните си подскоци и Джереми я напълни отново от варела за дъждовна вода до ъгъла на къщата. Помилва кучето още няколко минути, после се върна зад къщата. Намери Джарбо при купчина изсъхнал дървен материал зад хамбара. Беше си взел от бараката стоманени клинове, дървен и железен чук и още някакви инструменти. Сега извличаше един сух ствол на осветено от луната място.

Цели три часа Джереми и Джарбо работиха усилено и съсредоточено, разцепваха дървени трупи и подменяха изгнилите греди на оградата по протежение на повече от десет метра. Джарбо бе доволен, че може да предаде знания и умения на Джереми, а момчето с радост се учеше. Джарбо му показа как да поставя клиновете, за да се разцепят трупите равно, и как е най-добре да се сглобява оградата, та да е устойчива и трайна.

Когато свършиха и се отправиха към бараките, Джереми си представи учудването на фермерите, като открият поправките в имота си.

— Най-напред няма да повярват на очите си — смееше се той. — И може би няма да кажат на никого от страх да не ги вземат за лъжци или за побъркани.

— Може и да не кажат — съгласи се Джарбо и също се засмя. — Но като го правим, по този начин си спестяваме неудобството да отговаряме на въпроси кои сме и що сме. Освен това си плащаме честно за един честен дял от това, което ни е нужно. Светът щеше да е по-добър, ако всички постъпваха така.

— Но не постъпихме така, когато взехме моя дял дрехи — изтъкна Джереми.

— То е друго — отвърна Джарбо твърдо. — Все едно че получихме дажбите си от някоя овцеферма. Нямаше нужда да се отплащаме честно, защото взехме твоя дял дрехи от богати хора. Фермерите получават всичко със собствения си труд, а овцефермите и богатите го получават от труда на други хора. Тези, които са работили за богатите, заслужават честно заплащане, но няма как да го направим.

След като помисли малко, Джереми прие тези разсъждения за логични. Джарбо върна инструментите по местата им в бараката и се взираше внимателно в мрачината, когато поставяше ключалката обратно, за да попаднат гвоздеите в старите си легла. После притисна ключалката и с лоста си, та да не личи, че гвоздеите са били вадени.

Джарбо отвори с лоста и вратата на помещението за опушване на месо, извади също тъй внимателно гвоздеите, с които бе прикрепена ключалката. Изнесе от помещението опушен свински бут, от който вече бяха отрязани няколко парчета. Джереми държеше рязания край, докато Джарбо взе един дял от шунката. Старецът пак закачи бута на куката му.

След като поставиха ключалката на място, се отправиха към курника. Пиленца писукаха и пърхаха край Джарбо, който ходеше от полог на полог в ниския дълъг курник. След малко изнесе яйца в платнената си торба. По обратния път към лагера Джереми носеше шунката, вкусният й аромат му напомняше, че не е хапвал нищо от сутринта.

В лагера Джарбо запали огън и сложи няколко резена шунка в тиган, а Джереми избели и изми в потока картофи и глава лук. Тях Джарбо наряза в друга съдина, която сложи върху жарта, като от време на време сипваше по малко разтопена мазнина от месото. Когато то се опържи, раздели го в двете алуминиеви чинии, а в мазнината счупи яйца.

От апетитната миризма, която изпълваше хладния нощен въздух, Джереми почувства вълчи глад, и когато най-после храната бе готова, й се нахвърли лакомо. Дебелите парчета шунка — рядко угощение — бяха хрупкави и много вкусни. Пържените картофи и лука ухаеха на бекон, а яйцата бяха чудесно допълнение.

След вечерята Джереми изми съдовете и чиниите в потока и ги нареди край огъня да изсъхнат. Докато размотаваше одеялото си и се завиваше, за да се стопли, той похвали яденето. Джарбо бе съгласен, но добави, че вечерята щяла да е още по-хубава с канче горещ чай.

— Но нямаме никакъв чай — продължи той, — и сме почти без сол. — Като извади лулата и тютюна си, погледна тъжно към смокинята, от която бе останала малка тъмна топчица. — Свършва се и тютюнът ми, а не мога да не си дръпна след ядене — изръмжа той. — Трябва да намерим някаква работа и да спечелим няколко шилинга, та да си купим каквото ни е нужно.

Такова изявление Джарбо бе правил често, но по-скоро като желание, отколкото като определено намерение. Джереми знаеше — спомене ли, че във фермата на Каргил търсят наемен работник, Джарбо щеше да възрази: „Фермерът ще почне да ни задава разни въпроси.“ Момчето също знаеше, че Джарбо ще отклони предложението да си намерят работа в някой град, защото винаги, когато бе възможно, избягваше градовете. По някаква причина Джарбо внимаваше да не среща други хора дори по пътеките и предпазливо оглеждаше всеки пътник преди да го подмине.

През изминалите дни Джереми бе успял да навърже някои факти за живота на Джарбо от подхвърлени негови забележки. Беше живял много години в Нов Южен Уейлс, после в Земята Ван Даймън — големия остров отвъд югоизточния бряг. Част от времето бе работил на различни места и се бе научил на дърводелство, земеделски труд и други занаяти. Но какво бе работил през по-голямата част от времето и защо странеше от хората, оставаше тайна.

Джереми усети, че му се приспива и легна на одеялото си край огъня. Поговори няколко минути сънливо с Джарбо; докато старецът пушеше лулата си, момчето сподели какво му е казал Фреди за наемния работник, който избягал през нощта и тръгнал да търси злато.

— Да, това често се случва — кимна Джарбо. — Откакто откриха тук злато, трудно се задържат работници на каквато и да е работа, за каквато и да е надница. Бащата на Фреди намерил ли е работника си и взел ли си е обратно парите?

— Не, защото златотърсачите били много. Фреди каза, че някои били чужденци и не говорели английски.

Джарбо кимаше замислено и продължи да подръпва от лулата си.

— Да, сигурно мнозина са чужденци — промърмори сякаш на себе си. — Напоследък все повече чужденци се стичат в златните находища тук.

Интересът, проявен от Джарбо към този факт, събуди любопитството на Джереми и той го попита какво значение има това. Старецът отговори уклончиво, че си бил припомнил нещо, и продължи да подръпва замислено от лулата си. После момчето затвори очи, настани се удобно и заспа.

На следния ден стана ясно, че присъствието на голям брой чужденци в Юрика е от голямо значение за Джарбо. Той събуди Джереми рано, каза му, че отиват в миньорския град и след кратка закуска, тръгнаха по отъпкания път с много по-бърз ход, отколкото през миналите дни. Джереми попита на какво се дължеше внезапното решение да идат в Юрика, а Джарбо отговори, че просто искал да намери работа, за да припечелят някой шилинг и да си купят туй-онуй.

Джереми разбираше, че това не е единствената причина; очевидно Джарбо се боеше по-малко от чужденците, отколкото от австралийците. За момчето това бе непонятно, но също така не можеше да си обясни защо този едър и силен мъж изобщо се отнасяше с подозрение и боязън към другите хора.

Късно следобед стигнаха до главния път. В този район той следваше течението на река Търън. Пътят не бе по-малко оживен, отколкото шосето на запад от Силни, десетки златотърсачи се движеха в двете посоки и пътуваха между миньорските градове, пръснати в целия район. Както можеше да се очаква, Джарбо нямаше желание да се влеят в оживеното движение по светло, затова се изкачиха по залесения склон на едно овчарско пасище, откъдето се виждаха пътя и реката.

На няколкостотин метра от тях над реката имаше мост. От другия му край се излизаше на тесен път, който водеше назад към гористите предпланини. Като огледа моста и околностите, Джарбо заключи, че това е пътят към Юрика. Джереми се съгласи, защото той отговаряше на общото описание на Фреди за местоположението на миньорския град.

По залез златотърсачите започнаха да си правят лагери край пътя и реката. Когато стана съвсем тъмно, Джарбо и Джереми се спуснаха по склона и поеха към моста по главния път, осветен от огньове. Минаха по моста и хванаха тесния път.

Джарбо попита двама мъже, седнали край лагерен огън, дали този път води към Юрика. Златотърсачите, които говореха с американски акцент, отговориха утвърдително. Подминаха ги, а Джарбо, някак между другото отбеляза, че не говорят като австралийци, но Джереми забеляза нотка на задоволство в гласа му.

След още няколко километра аборигенът и момчето се отклониха от пътя и си устроиха лагер за пренощуване сред дърветата. Сутринта, малко след изгрев-слънце, отново поеха на път. Повечето от златотърсачите също отиваха на изток, малцина се връщаха от Юрика, за да опитат късмета си другаде. Джарбо вървеше с ниско нахлупена шапка и ги оглеждаше подозрително.

Няколко часа по-късно от изток се разнесе експлозия, последвана от ехо, което прокънтя между хълмовете. Джарбо обясни, че са взривили динамит, а от разговора, който последва, Джереми разбра, че той е запознат с рудодобива. Златотърсачите обикновено промивали златоносния пясък и търсели късове самородно злато, като използвали корита, разказваше Джарбо, но си служели с динамит, за да подготвят рудата за обработка и извличане на златото.

Следващата експлозия беше много по-близко и ехото, препращано от хълм на хълм, кънтя по-дълго. След още един час, когато пътят ги изведе до широка долина, се показа и Юрика. Градът бе кацнал на хълм от северната й страна, а земята в цялата долина бе като преорана и изпълнена с безброй дупки, около които се въртяха стотици мъже.

Джарбо поведе Джереми встрани от пътя, за да заобиколят долината и да се приближат към мястото на експлозиите, отделено с ограда в отдалечения край на долината. От едната страна се виждаше готварница, бараки и други постройки. Зад оградата двайсетина души работеха около голяма оголена скала, част от която бе разрушена.

Работниците зад оградата внезапно се разпръснаха и залегнаха. Един зъбер на скалата изчезна сред прах и летящи камъни след силната експлозия, която разтърси земята. Прахът постепенно се разсейваше, а ехото продължаваше да се блъска в околните хълмове. Мъжете се върнаха при скалата, от която бяха разбили още няколко метра.

Двама души работеха до по-отдалечена ниска постройка; изнасяха оттам малки бурета и нещо като намотки от тънко въже. Джереми попита Джарбо какви са тези неща и научи, че в буретата има барут, а навитото на рула е бикфордов фитил. Джарбо вървеше бавно и оглеждаше изпитателно мъжете, после се приближи до тях с нормална крачка.

Работниците вадеха запушалките на буретата и мушкаха в тях краищата на фитилите, после пак слагаха запушалките, за да прикрепят фитила. Джарбо поздрави и забеляза, че експлозията е била много силна.

— Как няма да е силна — отвърна един от мъжете. — Взривихме четиринайсет буренца с барут.

— А имате ли нужда от още един копач?

— Не — поклати глава човекът. — Преди малко започнахме да подготвяме тази работна площадка. Но в града се търсят работници.

Джарбо благодари и се обърна назад. Заоглеждаха златотърсачите отвъд постройките в заградения район. Чуваше се, че тези, които бяха по-близо, си говорят на чужди езици и Джереми забеляза, че спътникът му остана доволен. Минаха по края на долината и влязоха в града.

Състоеше се от пет-шест разбити улици с неголеми постройки и не приличаше на нито едно от познатите на Джереми селища. Постройките бяха от пресни, небоядисани дъски и придаваха нетраен, временен вид на града. Но в него кипеше бясна дейност. Най-оживените дни, които Джереми бе наблюдавал в доковете на Сидни, изглеждаха спокойни в сравнение със суматохата тук. Превозни средства изпълваха улиците, а всички хора сякаш тичаха нанякъде.

Сред тълпата от мръсни, брадати златотърсачи имаше мъже с тесни очи, докарани в елегантни костюми, и силно гримирани жени в крещящи рокли и шапки с пера. Повечето от заведенията бяха барове, от чиито врати излиташе шумна музика и дрезгав смях. Сред множеството се движеха и униформени полицаи; един от тях влачеше двама пияни златотърсачи към затвора, построен от тежки греди, с решетки на прозореца. До затвора имаше публичен дом, двуетажна постройка без прозорци, с червен фенер над входа.

Друг полицай водеше четирима мъже в белезници и Джарбо се намръщи като ги видя. Сигурно са ги арестували, защото са започнали да копаят без разрешително, предположи Джарбо, макар че изобщо не разбирал защо трябва да има разрешителни за златотърсачите. Но лицето му се разведри, когато забеляза обор за коне под наем в дъното на улицата.

Едър мъж на средна възраст стоеше пред широките врати на обора и се занимаваше с клиенти. Очевидно бе притеснен, защото се стараеше да върши няколко неща едновременно. Току-що бе почистил обора и сега даваше под наем два коня, а в същото време трябваше да прибере други, които вече му връщаха. Оборът бе голям, с отделения за около трийсет коня. Отворената задна врата водеше в двор, пълен с двуколки, а до обора имаше и малка къща.

Щом си отидоха клиентите, Джарбо пристъпи към собственика и го попита дали няма нужда от работници.

— Разбира се, че имам — отговори веднага собственикът, — иначе ще трябва да ми пораснат още две ръце. Казвам се Фред Харисън.

Джарбо се представи и посочи Джереми.

— Момчето ходеше на училище в Сидни. Аз съм приятел на семейството и баща му ме помоли да го върна в овцефермата. Но попривърших парите и ми се ще да поработя, не търся постоянна работа.

— Точно от това се нуждая — кимна Фред доволен. — Обикновено синът ми работи с мене, но сега го няма. Отиде в Сидни да се ожени и скоро ще се върне заедно с булката си. Ела, ще ти покажа какво трябва да се свърши. Ти и момчето можете да започнете работа веднага.

Още с влизането си в обора — просторен и висок — Джереми изпита успокоение, защото Фред не прояви никакво любопитство към него, интересуваше го само работата, която трябваше да се свърши.

— Аз мога да се справям с клиентите — каза той, — но от няколко дни оборът не е чистен. Дилижансите спират тук за пътници и аз се грижа за конете им. Ако се разбере в какво състояние е оборът, компанията ще прекрати договора с мене.

— В такъв случай най-напред ще се заемем с боксовете на конете — увери го Джарбо. — Но ако не са чистени от няколко дни, няма да свършим днес.

— И не очаквам това от вас. Дилижансът спира тук веднъж седмично, до следния дилижанс има още няколко дни. Ще получавате седем шилинга на ден и храна. Подавайте чиниите и канчетата си през задния вход на къщата, а жена ми ще ги пълни. Можете да спите в стаята за хамути.

С кимване на глава Джарбо изрази съгласие с условията и тръгна, следван от Джереми, към дъното на обора. Оставиха багажа си в голямата, претъпкана стая за хамути, после момчето помогна на Джарбо да изнесат една ръчна количка, лопати и други инструменти. Свалиха жакетите си, навиха ръкави и се заеха да чистят.

Джарбо работеше със същата енергия и съсредоточеност, с каквито извършваше поправките по фермите нощем. От тъмното, сипаничаво лице към брадата му се стичаше пот. Джереми вече си бе създал навика да му подражава в работата. Часовете летяха, и докато успеят да изчистят няколко конски боксове и да увеличат купчината смет на двора, през широката врата проникнаха лъчите на залеза.

Фред остана доволен от свършеното и усмихнат извади кесията си.

— Ще ви платя за цял ден — отброи той седем шилинга в ръката на Джарбо. — Не съм виждал наемен работник да свърши толкова за един ден.

Джарбо благодари и прибра монетите в джоба си.

— Обичам да се отплащам с труда си справедливо за надницата, която получавам, и за каквото и да е друго. В стаята с хамути забелязах парче хубава кожа за седла. Бих искал да си купя едно парче от нея.

— Отрежи си колкото искаш — отвърна Фред. — Жена ми вече е сготвила вечерята, затова идете с канчетата и чиниите си до задния вход. Скоро ще затварям конюшнята, защото не очаквам повече клиенти за днес.

Джереми и Джарбо взеха чиниите и канчетата си и ги отнесоха до кухненската врата на къщата. Маргарет Харисън, внушителна жена на средна възраст, напълни канчетата им с чай и щедро сипа в чиниите им грах, ориз и овнешко печено. Джереми, който имаше здрав апетит, започна да си хапва още докато носеха вечерята си към пейката до обора.

Като се нахраниха, тръгнаха по улицата към един смесен магазин. В падащия здрач улицата бе още по-многолюдна и по-шумна отколкото през деня. Джарбо се вглеждаше в тълпата боязливо, после надникна към хората в магазина преди да влязат вътре. На тезгяха купи бонбони за Джереми и няколко смокини тютюн за себе си.

На връщане, за да избегнат тълпата, заобиколиха магазина и минаха по задната уличка към двора зад конюшнята. В стаята за хамути Джарбо запали фенер, напълни и запали лулата си, а Джереми развърза одеялото си, постла го върху куп сено и се настани удобно.

Джарбо свали от един гвоздей на стената парче кожа, после отвори брезентовата си торба и извади шишето от вино, което бе намерил в гората при срещата си с Джереми. Като посмукваше от лулата си, започна да изрязва парче кожа с размера на шишето. Джереми лежеше и наблюдаваше как едрият брадат мъж реже кожата под жълтата светлина на фенера.

— Защо винаги толкова оглеждаш хората, Джарбо? — попита момчето.

Джарбо изправи гръб, извади лулата от устата си и погледна дружелюбно към Джереми.

— Какво искаш да кажеш, спътнико?

— Ти винаги оглеждаш хората наоколо много внимателно. И преди да се приближиш до някого, най-напред го изучаваш.

— Е, добре е да знаеш какви хора има около тебе, Джереми — вдигна рамене Джарбо.

Момчето кимна; знаеше, че няма да получи друг, по-малко уклончив, отговор. Джарбо подръпна от лулата си и продължи да реже кожата под погледа на Джереми. А той можеше само да се надява, че причината за предпазливостта на Джарбо — каквато и да бе тя — нямаше да им донесе неприятности. Но самият факт, че Джарбо бе така потаен, сякаш предвещаваше обратното.

5.

Детонация на барут в долината събуди Джереми призори на другата сутрин. Започна нов усилен ден. След закуската с булгурена каша и чай, двамата спътници продължиха чистенето на боксовете. Спряха по обяд, за да хапнат хляб и сирене, после привършиха с боксовете и се заловиха да подменят сламата върху пода в центъра на просторния обор. До края на деня бяха приключили с почистването.

Отново занесоха вечерята си на пейката до обора, а Джарбо влезе вътре за винената бутилка и кожения й калъф. През деня бе накиснал кожата във вода, и докато ядеше, я прикрепи около шишето. Наниза тънка каишка от сурова кожа през дупките, пробити предварително в краищата на калъфа и я стегна здраво.

Като се нахрани, Джереми изнесе от стаята за хамути парче кожа, голямо колкото дланта му. Проби й дупки с ножа на Джарбо и направи клуп, после му прикачи две кожени връзки, завърза ги и направи примки, които да се хващат на показалеца му; накрая събра малки камъчета.

Завъртя прашката с камъче в нея и започна да си търси прицел в здрача. Насочи прашката към дъсчица върху купчината смет и изниза една примка от показалеца си. Камъчето падна върху сметта малко над дъската. Момчето поосвободи примката, за да се изнизва по-лесно, и направи втори опит. Второто камъче изтрака силно върху дъската и я счупи.

Джарбо, който прикачаше презрамката на калъфа, се усмихна.

— Добре стреляш с прашка — похвали той момчето.

— Добре, но няколко пъти съм правил бели — отвърна Джереми и се засмя. — Стъмни се и вече трудно се вижда.

— Да — съгласи се Джарбо. Извади дървена запушалка, която бе издялкал, и я мушна в гърлото на шишето. — Но аз свърших моята работа. Ето ти шише за вода, приятелю. Когато кожата изсъхне напълно, ще прилепне хубаво към шишето.

— За мене ли го направи? — щастливо се усмихна Джереми и взе шишето.

— Че за кого? — ухили се Джарбо. — То се знае, че е за тебе. Кожата е хубава и шишето трябва да остане здраво за дълго в този калъф.

Щастлив с придобивката си, Джереми последва Джарбо в стаята за хамути. Намери в тъмнината брезентовата си торба и се канеше да прибере шишето в нея, но се отказа. Сложи го до себе си върху одеялото. Не можа да заспи, като си припомни разговора с Джарбо, когато бе намерил шишето. Чудеше се, дали в него е останало нещо от духа на друг човек. Опипа влажната кожа, сигурен, че шишето е връзка между него и някой неизвестен човек. Макар и да бе захвърлено, Джереми го ценеше много и вярваше, че то е било свързано с нещо важно за първия му собственик. Настани се удобно с ръка върху шишето и най-после заспа.

От следващия ден работата стана по-малко изморителна и по-ритмична, но все така я огласяха експлозиите в долината. След като привършеха с почистването на боксовете и центъра на обора, Джереми пълнеше кофите с вода и носеше сено за конете, а Джарбо ги чешеше и почистваше.

След работа Джарбо, наред с другите си занимания, предаваше на момчето някои умения. Джереми се плашеше от по-буйните коне, докато приятелят му не го научи как да ги успокоява. Подковите на някои бяха разхлабени и Джарбо му показа как да се сменят гвоздеите, за да се стегнат подковите върху копитата.

С надницата си двамата спътници започнаха да събират в стаята за хамути запаси от чай, брашно, сол и други необходими провизии. Джереми забеляза, че когато ходеха в смесения магазин, Джарбо вече не наблюдаваше тъй внимателно хората около него. Започна и да помага на Фред пред конюшнята, когато се събираха повече клиенти наведнъж, после взе да посещава един бар и да изпива по чаша ром понякога вечер, като обикновено се прибираше, след като момчето е заспало.

В деня на пристигането си дилижансът закъсня. Спря пред конюшнята доста късно следобед, впрегнат само с чифт уморени, запенени коне, а другите два бяха завързани отзад. Мръсният кочияш слезе от капрата и веднага се заоплаква от конете.

— Единият чифт остана без подкови — изръмжа той на Фред. — Надявам се да имаш добре подковани коне.

— Всичките тук са такива — увери го Фред. — Новият ми коняр проверява всяка подкова.

Кочияшът изръмжа отново и се обърна към пасажерите си — трима мъже и една жена, които тъкмо слизаха от дилижанса.

— Малко по-нагоре има ресторант — каза им той. — Но се нахранете само за половин час, защото трябва да наваксам закъснението си. — После се обърна към Фред. — Нося поща и други неща, както обикновено. Ще ги оставя в смесения магазин и ще се върна след няколко минути да помогна с конете.

— Защо не идеш и ти да похапнеш? — предложи му Фред. — Момчето може да предаде пощата, а ние ще се погрижим за конете.

Джарбо и Фред се захванаха за работа, а кочияшът кимна и се пресегна под седалката си. Извади оттам торбата с пощата и вързоп вестници, завързан с канап, който предаде на Джереми, после тръгна след пътниците си. Джереми мина с торбата и вестниците през обора и се отправи към задната уличка, за да избегне тълпата. Като излизаше от задната врата, хвърли поглед към вестниците. И замръзна. Скова го страх, щом видя най-горния вестник.

На първа страница имаше голямо обявление, че се предлага възнаграждение от петстотин гвинеи3 срещу информация къде може да бъде намерен Джереми. В обявлението бе включено пълно описание на момчето и специално се споменаваха бледосините му очи. В края имаше молба всички сведения да се изпращат на госпожа Александра Керик във фермата Тибубъра, пощенска станция Вискания.

Почти без да мисли, Джереми хвърли вестниците върху купчината смет. Зарови ги с вилата, забодена в сметта и забърза по задната уличка с пощенската торба, като се напрягаше да измисли какво ще каже на магазинера, когато го попита за вестниците. Вълнението му не се оправда, защото пощенската торба създаде голямо оживление между клиентите в магазина. Струпаха се да видят има ли писма за тях, още щом магазинерът пое торбата. Без да каже нещо, той я отвори и запреглежда пощата, а Джереми бързо си тръгна.

Като се върна в конюшнята, Джереми съзна, че успокоението му няма да е за дълго. Всеки ден в Юрика пристигаха нови хора и всеки от тях можеше да е прочел вестника другаде. Единственото му спасение бе в пустошта, когато Джарбо започне истинското си завръщане.

Помисли си, че трябва да довери на Джарбо за обявлението, но се отказа. При разговорите с него бе избягвал да спомене фамилното си име, а и Джарбо не се бе сетил да го попита. Уверен бе, че Джарбо не би се помамил от обещаното възнаграждение, не се съмняваше и за минута в това. Но спътникът му имаше силно развито чувство за криво и право; възможно бе да сметне, че е негов дълг да съобщи на семейство Керик къде се намира техният внук.

Няколко минути след Джереми в конюшнята се върна и кочияшът със своите пасажери. Момчето очакваше с притаен дъх дали някой няма да спомене за вестниците и въздъхна облекчено, когато дилижансът замина. Джарбо запали огън в ковашкото огнище, а Джереми започна да надува духалото, за да нагреят желязото и да направят нови подкови за двата коня, оставени от кочияша. Фред доведе конете и застана встрани да наблюдава как Джарбо и Джереми работят над огъня и наковалнята.

В това време в обора влезе собственикът на смесения магазин и се обърна към Фред:

— Какво стана с вестниците от Сидни днес? Не ги ли донесе кочияшът? Много от клиентите ми искат да си купят.

— Не видях никакви вестници — отвърна Фред и погледна към Джарбо, който вдигна рамене и поклати глава. Със свито сърце Джереми направи същото. — Изглежда, че не е донесъл вестници днес — заключи Фред. — Или е забравил да ги остави.

— Но няма да забравят да поискат от мене да ги платя — изръмжа магазинерът и обърна гръб. — Ала ще има да почакат, докато им платя.

Като продължаваше да мърмори, собственикът на магазина напусна обора. Фред се изсмя, защото ядът на магазинера го бе развеселил, а след него и Джарбо изхихика. Джереми мушна в огъня парчето желязо, което бе обработил на наковалнята, и бясно наду духалото, за да прикрие смущението си.

Към залез-слънце конете бяха подковани и Фред взе да се готви да затваря конюшнята. Джереми и Джарбо привършиха и последните си задачи за деня и отнесоха чиниите и канчетата си за вечерята. Като се нахраниха, Джарбо отиде в бара за чаша ром, а Джереми остана да измисли някакъв предлог, който би накарал Джарбо да започне истинското си завръщане.

Нищо не му идваше наум и момчето потърси отдушник за чувствата си в прашката — почна да замерва с камъчета захвърлени върху купчината смет счупени дъски. Дъските се нацепваха на трески от ударите му. Когато се стъмни напълно, Джереми се прибра в стаята за хамути и легна върху одеялото си, но от тревога дълго не можа да заспи.

Ала сутринта го очакваше още по-голяма тревога. От Джарбо нямаше и следа, одеялото му бе навито, както го бе оставил предишната сутрин. Момчето скочи на крака и изтича в полутъмния обор, огледа го внимателно, но Джарбо го нямаше. Спусна се да го търси навън.

Когато надничаше зад обора, от задния вход на къщата се подаде Фред.

— Приятелят ти е попаднал в ареста — съобщи той. — Късно снощи изпрати един човек да ми каже това.

— Какво се е случило? — задъхано попита Джереми.

— В кръчмата, в която бил снощи, станала свада — продължи Фред. — Няколко полицаи дошли да задържат златотърсачи, които копаели без разрешителни. Джарбо се опитал да спре полицаите, а и други златотърсачи му се притекли на помощ. Тогава полицаите арестували всички.

— Кога ще го пуснат, господин Харисън?

Фред въздъхна и поклати глава.

— Сигурно ще го задържат няколко дни и аз се чудя какво ще стане с работата тук. — Вдигна рамене и се отправи към вратата. — Иди си получи закуската, Джереми, и свърши каквото можеш в обора, а аз ще помисля какво да направя.

Силно разтревожен, Джереми тръгна за чинията и канчето си. Без Джарбо, макар и за кратко време, той се чувстваше изгубен и самотен.

Нямаше апетит, изяде закуската си само, за да напълни стомаха си, и се залови за работа. Непосредствената му грижа бе да не допусне Фред да си наеме друг работник на мястото на Джарбо, и затова работеше с всички сили. Тичешком донесе вода и сено в боксовете, след това започна да ги почиства. Буташе ръчната количка до купчината смет, за да я изпразни, и я връщаше обратно със слама за изчистените боксове.

По обед момчето изпитваше голяма умора, но Фред изглеждаше доволен от състоянието на конюшнята. Джереми го попита дали може да отсъства за няколко минути, за да отиде да поговори с Джарбо, и Фред добродушно кимна. Момчето получи при задния вход обеда си — хляб и сирене, които излапа набързо, докато се провираше през претъпканата с хора улица към затвора.

В ниската, тъмна сграда със зарешетени прозорци имаше нещо заплашително. Джереми предпазливо отвори вратата и влезе в мрачна канцелария, където няколко полицаи разговаряха и се смееха. Един от тях се обърна към момчето намръщено и изръмжа сърдито:

— Какво търсиш тука?

Смутен от атмосферата и отношението на полицая, Джереми преглътна нервно и отговори плахо:

— Искам да говоря с Джарбо Чарли, сър.

— Не може! — кресна полицаят. — Махай се оттук!

Джереми бързо отстъпи към вратата и я затвори зад себе си, а полицаите ехидно се закискаха. За миг момчето почувства, че на раменете му са се стоварили повече проблеми, отколкото може да носи, и сълзи избликнаха от очите му. Но по-силни от безпомощната му тъга бяха възмущението от полицаите и решимостта му да говори с Джарбо.

Момчето сви в тесния проход между затвора и публичния дом. Единственият прозорец на затвора от тази страна бе в другия край; зад решетката му вместо стъкло имаше дървен капак, който бе отворен. Над глъчката и грубия, гуляйджийски смях, който се носеше от публичния дом, макар да бе без никакви прозорци, момчето дочу мъжки гласове от затвора.

Джереми се напрегна, подскочи, хвана се за решетката и се издигна до прозореца. Видя голяма килия с около двадесетина арестанти в нея. Джарбо разговаряше с няколко души и зърна момчето, щом се подаде на прозореца.

— Джереми, момчето ми! — извика той с радост и облекчение и се приближи до прозореца. — Тревожех се за тебе, приятелю. Добре ли си?

— Да, кога ще излезеш оттук, Джарбо?

Джарбо въздъхна тъжно.

— След като дойде съдията, а това значи след още няколко дни. Ще се справиш ли дотогава?

— Мисля, че ще се справя — отвърна Джереми колебливо. — Може да измисля как да излезеш оттук по-бързо, Джарбо.

Думите му създадоха мълчаливо оживление сред хората около Джарбо, които потискаха смеха си, за да не обидят момчето. Но един мъж с кисело и злобно изражение, който стоеше прав отделно от другите, реагира по друг начин.

— Интересно е какво може да измисли един сополанко — изръмжа той презрително. — Ще трябва доста да почакаме, за да разберем.

Сипаничавото лице на Джарбо изведнъж се смръщи гневно.

— Дръж гадния си език, когато говориш за това момче! — обърна се той към човека. — Иначе ще го изскубна от гадната ти уста!

Злобарят пребледня, презрителният му израз се замени с уплаха и той се обърна на другата страна. Хората около Джарбо също решиха да защитят Джереми, като се отнесоха сериозно към думите му.

— Измисли нещо, момче — насърчи го един арестант. — Измисли как всички да излезем оттук, без да плащаме глоба.

— Да, измисли нещо — добави друг, а останалите закимаха одобрително. — Ако успееш, всички ще ти бъдем благодарни.

Джарбо се усмихна и протегна длан през решетката, за да потупа приятелски ръката на Джереми.

— Не се тревожи за нищо, момчето ми — опита се да го ободри той. — Каквото и да стане, ще изляза след няколко дни, а пък имам и пари да платя глобата, ако се наложи.

Джереми тъжно кимна. Ръцете му бяха вече отмалели да стискат решетката.

— Пак ще дойда да си поговорим щом мога, Джарбо.

— Ще те очаквам, приятелю. Не се преуморявай в конюшнята. Работи колкото можеш, колкото да разсейваш безпокойството си, а за останалото не мисли.

Момчето се спусна на земята и тръгна към улицата. Много съмнително бе, че ще успее да освободи Джарбо. Изключено бе да мине през канцеларията и да отключи вратата на килията. И всичко друго, което му идваше наум, бе също тъй невъзможно. Сградата на затвора бе много солидна, и за да пробие дупка в стената на килията, трябваше да работи дълги часове и да вдигне много шум.

Докато вървеше унило към улицата, земята потрепери от нова експлозия в долината. Джереми погледна пак затвора и се запита дали не е възможно да си достави малко барут и да пробие с него дупка в стената.

Спомни си какво бе казал човекът в минния участък — че използват четиринайсет бурета барут за една експлозия.

Джереми искаше да се върне на прозореца и да попита какво мисли Джарбо за тази идея, но си спомни, че е отсъствал доста дълго от обора, а засега най-важното бе Фред да е доволен от работата му. Като продължаваше да обмисля въпроса с барута, Джереми забърза към обора.

Тази мисъл не го напусна целия следобед, докато работеше все тъй бързо, както и сутринта. Хрумна му, че освобождаването на Джарбо криеше още едно преимущество. Като беглец от затвора, Джарбо щеше да поиска веднага да напуснат Юрика.

В края на деня Фред изрази задоволство от работата на Джереми.

— Може да изкараме така, докато Джарбо излезе от затвора — усмихна се той. — Но жена ми спомена, че ако той се забави, семейството ти може да се тревожи за тебе. Така ли е?

— Не, сър. Те знаят, че съм добре, щом съм с Джарбо. А не сме определили точно кога ще пристигнем в чифлика.

Фред кимна и се накани да тръгва, но спря.

— В чифлика? — повтори той. — Джарбо каза, че семейството ти притежава овцевъдна ферма.

— Да, да — смънка Джереми, смутен от грешката си. — Овцевъдна ферма е, но се занимават и с малко земеделие.

Фред стисна устни и загледа момчето изпитателно. После мълчаливо кимна и тръгна да подготви обора за затваряне. Джереми отиде в стаята за хамути, за да си вземе чинията и канчето, като се упрекваше, че е говорил, без да мисли и е събудил подозрението на Фред.

Докато вечеряше, Джереми разсъждаваше върху плана си. Бе възнамерявал да се посъветва с Джарбо по въпроса за барута, но след разговора с Фред се отказа от всякакво забавяне. Сигурен бе, че ще може да открадне малко барут без да го хванат, но от друга страна Джарбо можеше да сметне, че идеята му е много сериозна.

Щом притъмня, Джереми изнесе багажа — своя и на Джарбо, и го остави на скамейката, за да могат бързо да го грабнат и да си тръгнат. Отвори брезентовата торба на Джарбо и взе ножа му, кремъка, щракалото и малкия лост. Бе се спуснал пълен мрак, когато привърши. Момчето забърза по задната уличка към края на града.

Тръгна по заобиколния път от южната страна на долината и се стараеше да избягва златотърсачите, които се спускаха на тумби по пътеката към града. Главната мисъл на Джереми сега бе, колко ли барут ще му е нужен. Стената на затвора не бе тъй твърда като скалата, която работниците взривяваха, от което следваше, че ще са му нужни по-малко от четиринайсет буренца. Освен това съществуваше и практическия проблем как да отнесе барута до затвора.

В минния участък имаше светлина в бараките на работниците и в готварницата, оттам се чуваха и мъжки гласове. Останалите постройки бяха само тъмни очертания в слабата лунна светлина, която се процеждаше през високите рехави облаци. Момчето пропълзя през сенките до малката постройка, където бяха складирани барутът и фитилът, после извади лоста.

Джарбо бе свалял ключалките с голяма лекота, но за Джереми тази задача се оказа трудна. Все пак, след много усилия, металическата ключалка започна да се отделя от вратата и гвоздеите — да излизат от дървото с поскърцване, което се струваше оглушително на момчето. Най-после вратата се отвори и той влезе в помещението.

Вътре всичко бе натрупано, в непрогледния мрак цареше объркващ хаос. Намери дървена кутия с фитил и мушна едно руло в джоба си. Буренца с барут бяха складирани едно върху друго, но Джереми се боеше да не събори някоя от купчините и да вдигне шум, който ще привлече тичащи към него мъже.

Движеше се внимателно и накрая намери буренце, оставено отделно от другите. Бе по-голямо от онези, които бе видял да използват за взривовете. Реши да започне с него и после да се върне за още. С мъка вдигна тежкото буренце и тихо го изнесе навън. Мушна гвоздеите в дупките им, колкото да придържат ключалката, и понесе буренцето през сенките.

Докато го мъкнеше по края на долината, Джереми реши, че ще трябва да вземе по-малко барут. Нощта бе студена, ала по лицето му се стичаше пот и трябваше от време на време да оставя товара си на земята. Осъзна, че това бе единственото буренце, което би могъл да отнесе до затвора, но се надяваше, че с него ще могат поне да се разхлабят гредите на стената достатъчно, за да ги отместят арестантите и да си направят отвор.

Влезе в града много изморен, но продължи пътя си към затвора по една тъмна улица. Насочваше го шумът от публичния дом, писклив женски смях и дрезгави пиянски крясъци. Джереми се вмъкна в прохода между публичния дом и затвора. Запъхтян и с въздишка на облекчение остави буренцето на земята.

Най-напред извади запушалката с ножа на Джарбо, после мушна края на фитила в отвора и пак го затвори със запушалката. Между прозореца и края на сградата стената излизаше малко напред над основите и образуваше удобна за буренцето ниша. Джереми разви фитила и приготви кремъка и стоманеното щракало. Удари ги едно в друго над края на фитила и към него заваляха искри. Той се запали, проблесна с бяла светлинка в тъмния проход, засъска и светлинката му плъзна към буренцето. Джереми прибра кремъка и щракалото в джоба си и се спусна към прозореца.

Момчето подскочи, хвана се за решетката и се вдигна до прозореца. Дървеният капак бе спуснат, тъй като нощта бе студена. Джереми се държеше с една ръка, а с другата почука на капака.

— Джарбо! — повика той със силен шепот. — Джарбо!

Минаха няколко мига без никакъв отзвук от килията. Джереми хвърли поглед към фитила, който гореше вече по-близо до буренцето, и почука по-силно.

— Джарбо! Джарбо, отвори капака!

Над шума от публичния дом се дочуха сънливите гласове на мъже в килията. Капакът се отвори.

— Какво правиш тук, Джереми? — попита Джарбо в мрака. — Сега е време за сън, приятел.

— Не, сега ще ви пусна да излезете навън, Джарбо. Ти и другите се пригответе да бягате, за да не ви хванат пак.

Мъжете около Джарбо се раздвижиха и си размениха закачливи реплики за Джереми и това, което бе казал. Джарбо се позасмя озадачен.

— Много добре. Но как ще го направиш, приятел?

— Като отворя дупка в стената — отвърна Джереми. — Взех малко барут от онова място в долината. Можах да донеса само едно по-голямо буренце, но то ще разбута гредите и ще можете да ги отместите. — Погледна пак към фитила. — Много скоро ще видим какво ще стане, защото фитилът вече е почти изгорял.

В килията настъпи тишина, чуваше се само шумът от публичния дом.

— Пригответе се бързо — подкани Джереми, тъй като Джарбо мълчеше. — Трябва да слизам, защото барутът вече ще избухне. — Почна да се спуска надолу, но добави: — Сигурно всички трябва да се отдалечите от стената.

Джарбо каза нещо със странен глас, а Джереми се спусна на земята и побърза да излезе от прохода, защото фитилът бе почти изгорял. Момчето се скри зад ъгъла на публичния дом и седна. През шума, който излиташе отвътре, чу, че Джарбо и другите арестанти в килията крещят. Предполагаше, че събуждат останалите и се готвят да бягат, но му се струваше неразумно да вдигат толкова шум, който без друго ще събуди полицаите в канцеларията. В този миг буренцето избухна.

Джереми веднага разбра, че силно е подценявал експлозивната сила на барута; тя бе унищожителна. Разнесе се оглушителен гръм, земята се разтресе, а проходът между сградите се изпълни с бушуващи червени пламъци, които озариха нощта. Задната стена на публичния дом се наклони, блъсна Джереми и го изхвърли на улицата зад сградите.

Отломки валяха около момчето, докато се изправяше на крака, коленете му бяха омекнали, виеше му се свят. Обърна се и видя изумен през дима и прахоляка разрушението, което бе предизвикал. Цялата сграда на затвора бе изместена от основите й и наклонена настрана. Почти цялата стена бе срутена, а част от покрива лежеше разбита в прохода.

Експлозията бе отнесла и половината от паянтовата стена на публичния дом и бе извадила на показ малките стаички на двата му етажа. Осветени от пламъка на разбитите газови лампи, голи мъже и жени се измъкваха сред преобърнати мебели и натрошени дъски. Стената бе крепила втория етаж, който сега се наклони към прохода. Всичко полетя надолу, включително и креватите заедно с мъже и жени, които крещяха ужасени и размахваха ръце, докато се изсипваха в тесния проход.

Викащи хора тичаха по улицата към затвора. През развалините Джереми се добра до зейналата страна на затвора, осветена от пламъците, обвита в пушек и прахоляк. Момчето видя, че арестантите са се събрали до вътрешната стена на килията, залитаха замаяни, но не изглеждаха пострадали.

Джереми скочи върху наклонения разбит под на килията и бързо различи високия, набит Джарбо, озарен от пламъците. Улови го за ръка и го задърпа към прохода.

— Хайде, Джарбо! — изкрещя той. — Трябва да се махаме оттук и да бягаме! Хайде, Джарбо!

Спътникът му гледаше с празен поглед, но последва несигурните стъпки на момчето, което го теглеше навън. Прескочиха развалините и тръгнаха към задната улица. В другия край на прохода се бе събрала тълпа, която се заливаше от смях при вида на голите мъже и жени и на изумените полицаи, излизащи от разрушения затвор.

Докато вървяха по тъмната улица, Джарбо дойде на себе си. Той куцукаше и вървеше напред с обичайната си решителна крачка. Поведе Джереми между две сгради и през главната улица стигнаха до обора. След няколко минути бяха вече взели багажа си от скамейката и бързаха по улицата към шосето.

И последните постройки останаха зад тях заедно със заревото от пламъците и шумът на тълпата. Джарбо не бе продумал, откакто напуснаха затвора, продължаваше да мълчи и да крачи в тъмнината. Джереми беше много загрижен и се боеше, че ако заговори, спътникът му може страшно да се разгневи.

Като се отдалечиха доста от града, Джарбо спря до един поток край пътя. Коленичи с мъка, като пазеше болния си крак, и наплиска лицето си с вода.

— Джереми, другарю — промълви той тихо.

Гласът му звучеше по-скоро нормално, отколкото сърдито и Джереми малко се поуспокои.

— Да, Джарбо — отвърна момчето бързо.

Джарбо наплиска лицето си още веднъж, въздъхна и се изправи.

— Другарите винаги разговарят помежду си, преди да предприемат нещо, Джереми. От сега нататък искам винаги да постъпваме така. В крайна сметка щеше да е по-добре да изляза от затвора, след като си платя глобата.

Джереми се поколеба дали да обясни защо е действал без да се посъветва с Джарбо, после реши да остави това за по-късно.

— Добре, Джарбо. Дано никой от килията да не е пострадал.

Джарбо поклати глава и започна да отговаря, но внезапно избухна в бурен смях.

— Не, никой не пострада, само малко се поочукаха — каза той весело. — Но бас държа, че никой от тях няма скоро да накара някое момче да го извади от затвора. Хайде да тръгваме, приятел.

Джарбо продължаваше да се смее от сърце като вървяха по пътя, а момчето се усмихваше доволно. Сега, когато спътникът му бе в добро настроение, Джереми можеше да се радва, че всичко е станало така, както бе искал. Юрика беше останала зад тях заедно със заплахата, която бе надвиснала над него.

Знаеше обаче, че бе възможно други хора по други места да са чели обявлението за възнаграждението, и не бе изключено той и Джарбо да срещнат някои от тях. Тази натрапчива мисъл не излизаше от ума му и не му позволяваше да изпитва пълно задоволство.

6.

— Този човек е стара кримка, сто на сто — прошепна Джарбо.

Джереми надникна през гъсталака към пастира, който седеше на склона и наблюдаваше овцете си. Наблизо пасеше конят му. Определението, което Джарбо бе употребил с такова раздразнение, означаваше освободен каторжник. Възнамерявал бе да поиска от пастира парче овче месо, но вероятността той да е бивш каторжник, очевидно представляваше препятствие за Джарбо, а това озадачи момчето.

От стотина метра разстояние Джереми не можеше да види добре лицето на пастира.

— Може да е такъв — съгласи се момчето. — Но какво значение има това, Джарбо?

— Просто не обичам да се занимавам със стари кримки — бе отговорът. — Да се върнем на пътя, може да видим и друго стадо днес. Ако не, за вечеря ще си отрежем от осоления свински бут.

Джереми последва спътника си през гъсталака, като продължаваше да се чуди какво всъщност се крие зад неясния му отговор. Но като излязоха на пътя, се примири с факта, че в миналото на Джарбо има неща, за които просто не искаше да говори.

Пътят се бе проточил като лента между заоблени хълмове, обрасли с дълголистната трева спинифекс и кичури храсти. Сред ниската растителност се издигаха евкалиптови дървета; тук-там имаше странни дървета, от чиято тревиста основа стърчаха голи, криви клони и остри като пики завършеци.

От върховете на хълмовете, по които минаваше пътят, чак до хоризонта се разкриваше неизменно все същата гледка, Сините планини бяха останали далеч назад. На големи интервали и разни посоки се отклоняваха пътеки, които водеха до кошарите на овцевъдните ферми. Само те и рядко срещаните стада овце свидетелстваха, че районът е населен и Джереми не очакваше да видят нищо друго още седмици наред. Единственият град по пътя, на около четиристотин мили на запад, бе Менайнди, където пътят свършваше до река Дарлинг.

Докато вървяха, оглеждаха близките хълмове с надежда да видят друго стадо овце. Останало им бе малко осолено свинско месо и през последните дни Джереми предлагаше неведнъж вместо да търсят овче месо, да се задоволят с някоя птица или малко животно.

— Аз мога да ги ударя с прашката си — добавяше той.

— Това не ни е нужно — отговаряше Джарбо. — Имаме си храна, а да вземеш свой дял от земята, е все едно да си вземеш дял от някоя ферма. Не трябва да вземаш нищо, от което нямаш нужда. Винаги помни това, приятелю.

— Ще го помня. Във всеки случай сега не виждам и никакви животни.

— Тогава значи не гледаш добре. Не търси животни, защото те няма да ти се покажат на открито място. Търси някое око или ухо. Гледай да забележиш някакво раздвижване или храст с неподходяща за него форма. Ако гледаш както трябва и сега можеш да видиш едно кенгуру.

След като се озърна наоколо, Джереми забеляза на около двеста метра ушите и върха на главата на едно кенгуру, което ги наблюдаваше иззад високите стръкове на тревата спинифекс, и го показа на спътника си.

— Да, но ти трябваше много време, за да го откриеш. Защото гледаше навсякъде, а не където трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Кенгуруто е между дърветата само когато спи, то не яде евкалиптови издънки, ако може да си намери спинифекс. Когато търсиш животни, трябва да разсъждаваш като тях и тогава ще знаеш къде да ги търсиш.

— Разбирам. Това за всички животни ли се отнася?

— Да, дори за овцете и за добитъка. Виждал съм пастири, които търсят загубени овце по места, където никога няма да стъпи овца. Хората се мъчат да налагат своята воля на животните, вместо да ги изучават. Ако изучаваш животните и навиците им, ще се справяш с тях много по-лесно.

Джереми кимна и разговорът продължи с обяснения на Джарбо за навиците на различни животни. Последните седмици бяха цяла школа за момчето. Джарбо му показваше и обясняваше какви ли не особености на терена, растителността и дивите животни. На пръв поглед той го учеше главно как човек може да се изхранва от земята, но общият смисъл на думите му бе философски. Джарбо наставляваше Джереми да гледа на себе си като на част от животинския и растителния свят, да живее в хармония с околната среда, а не да се мъчи да властва над нея.

В студения зимен ден небето бе покрито с плътни облаци и светлината почна да гасне рано следобед. От едно възвишение Джереми видя гъста дъбрава от каучукови дървета, които обикновено растат край вода. Посочи ги на Джарбо, който кимна и каза, че ще спрат там, за да пренощуват.

Когато наближиха до каучуковите дървета, Джереми забеляза, че растат около подковообразно езеро, останало от поток, който тече само в дъждовно време. Двамата спътници свиха към езерото, избраха си място за лагер и всеки се зае със своята работа.

Джарбо събра сухи клони за огъня, а Джереми отиде със съдовете и канчетата при езерото. През първите дни на пътешествието им на запад ги бяха измъчвали много насекоми, особено около потоците. Сега, когато бе застудяло, те бяха почти изчезнали и само няколко жужаха край момчето, докато пълнеше съдовете с вода.

Огънят вече пращеше, когато Джереми излезе от дъбравата. Той остави канчетата и заедно с Джарбо сложиха ориз и грах да се варят на огъня. Джарбо отряза в една тенджерка две парчета от свинския бут, а Джереми приготви тесто от брашно, сол и вода за овчарска пита, която щеше да се опече в жарта.

Докато приготвяха яденето, падна мрак и донесе пронизващия вечерен студ. Джарбо заби дълги пръчки в земята, а момчето ги покри с дървесна кора, за да се получи заслон, после се настаниха между него и огъня. Разговаряха за пътешествието си. Джереми забеляза, че отдавна не са срещали други пътници.

— Може да срещнем няколко скитници по пътя — отвърна Джарбо, като разбъркваше тенджерките. — Този път е по-оживен през пролетта, когато от Батхърст тръгват каруци с провизии за фермите и вземат оттам бали остригана овча вълна. Продължават до половината път, където ги пресрещат каруци от Менайнди; те вземат вълната, отнасят я там и я изпращат с параходи по реката.

— Ще спрем ли в Менайнди, Джарбо?

Старецът стисна устни, преобърна питката и вдигна рамене.

— Добре ще е да поработим няколко дни, да припечелим нещо и да си купим каквото трябва за пътешествието ни на запад — отговори му неопределено. — Като стигнем там, ще решим какво да правим.

Отношението на Джарбо бе резервирано, ала и Джереми изпитваше раздвоение, защото бе сигурен, че в Менайнди се получават вестници от Сидни. Но скоро вниманието му се насочи към храната, защото апетитът му, както винаги, бе добър. Джарбо свали канчетата от жарта, сложи в тях по малко чай, после напълни двете чинии с ядене.

След вечеря Джарбо запали лулата си и продължиха да пият чай. После Джереми полегна на одеялото си, а когато Джарбо допи чая си, го попита къде точно започва пустошта. Джарбо обясни, че няма определена граница, нито общоприето място.

— Повечето хора казват, че тя е на запад от Батхърст — продължи той. — Но някои смятат, че започва другаде. Въпрос на мнение, Джереми.

— Аз мисля, че вече сме в пустошта — заяви Джереми. — Тук много ми харесва, затова мисля, че вече съм в пустошта.

— Тогава значи е така — съгласи се Джарбо усмихнат. — Един човек ми каза някога нещо странно, но ми изглежда по-разумно, отколкото да се спори над географска карта. Каза, че да стигнеш до пустошта, е като да срещнеш жената, с която искаш да прекараш остатъка от живота си. То е нещо, което усещаш без да мислиш. Щом чувстваш, че си в пустошта, значи си стигнал до нея.

Джереми се прозя сънливо и се замисли над един въпрос, свързан косвено с последните думи.

— Ти имал ли си някога жена? — попита той.

Джарбо стана сериозен, помълча и бавно кимна.

— Да, имах, но за кратко време. Тя умря от едра шарка, от същата болест, която остави белезите по моето лице.

— А не можеше ли да си намериш друга?

— Да, можех — замисли се Джарбо. — Но не можех да намеря в себе си същото чувство, което изпитвах към първата, затова не си направих труд да търся. Истината е, че тя още не ми излиза от ума.

Гласът му бе станал тих, сякаш възрастният мъж си говореше сам. Продължи да говори все така за онази млада жена, която бе умряла преди повече от четиридесет години, а Джереми го слушаше сънливо. Не усети кога е заспал, но се събуди изведнъж, видя, че вече се е разсъмнало, а Джарбо подклажда огъня.

Това се случваше често по време на вечерните им разговори и Джарбо бе свикнал. Сега се усмихна, когато момчето седна на одеялото си и се протегна. Джереми бързо отиде с канчетата до езерото, изми лицето и ръцете си. Закусиха с чай и останалата от предишната вечер храна и отново поеха по пътя си.

Облачната, скучна зимна утрин засилваше сивотата на храстите и на евкалиптовите листа, но за Джереми започваше нов радостен ден, който обещаваше интересни нови случки. Двамата спътници разговаряха и не преставаха да търсят с поглед овце край пътя, а Джарбо продължаваше да му сочи треви и животинки и да учи Джереми по книгата на пустошта.

Към обед момчето първо забеляза стадо овце в долина на юг от пътя и Джарбо кимна одобрително. Свиха по една пътека, където щяха да останат прикрити от храсталак и дървета, докато се спускат към долината. Когато зърнаха пастира, седнал на склона над овцете до коня и кучетата си, Джарбо спря. Джереми го изчака да огледа човека от разстояние, и когато най-после спътникът му остана доволен от огледа отново поеха напред.

Пастирът бе едър брадат мъж, около четиридесетгодишен. Любезен, но мълчалив, той очевидно бе свикнал повече със самотата, отколкото с компанията на хора. Джарбо представи себе си и Джереми, като обясни присъствието на момчето със същата причина, която бе изтъкнал и пред Фред Харисън в Юрика.

Пастирът не обърна внимание на обяснението, защото не го интересуваше.

— Аз съм Том Хъмфрис — представи се кратко. — Дълъг път сте изминали.

— Да, достатъчен, за да се поотпуснат ботушите ни — засмя се Джарбо. — Почти привършихме осоленото си месо, а предпочитам да не искаме дажба от някоя кошара, като нямаме нужда от друго. Ти дали не можеш да ни дадеш малко овче?

Том посочи стадото си от няколко хиляди овце.

— Не ми липсва овче — каза сухо. — В лагера ми от другата страна на хълма има одрана овца. Отрежете си четвъртината или колкото искате от нея. Времето е хладно и месото няма да се развали.

— Така е — съгласи се Джарбо. — Ще си отрежа една четвъртина тогава и ти благодаря. Остани си със здраве.

Том кимна и се сбогува. Двамата спътници прехвърлиха баира и намериха колиба от дървесна кора, пред която догаряше огън. Малко встрани с колове и въжета бе направено заграждение за овце. Край огъня имаше готварски съдове, а на дърво до колибата бе закачена цяла одрана овца, покрита с парче брезент, за да не я кацат мухите.

Джарбо свали брезента и извади ножа си. Като се усмихваше щастливо, отряза един от големите, тлъсти задни бутове и го прибра в платнената си торба. Покри отново закачената овца, метна торбата през рамо и поеха към пътя.

Вечерта дебело, сочно парче овче месо, опечено на огъня, бе главното им ядене. Докато се хранеха, Джереми забеляза, че там, където отиват, няма да има нито овче, нито осолено свинско месо.

— Да, храната тук е по-изобилна — призна Джарбо. — Но и храната в Пустошта е хубава и достатъчна, ако знаеш къде да я намериш. А пък е по-добра за здравето от храната на някои пастири.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами някои пастири живеят само с месо, сушен грах, ориз и питки. След време хващат скорбут, ако не ядат пресни зеленчуци или туршии. Затова ние с тебе си хапваме диви плодове, когато намерим, те предпазват от скорбут.

Джереми кимна. Бяха говорили по този въпрос и по-рано, а той обичаше дивите плодове.

— Твоите хора как си палят огън, Джарбо?

— Носят огъня със себе си в пръчка за огън. Използват изсушено стебло на едно растение. — Посочи в тъмнината към блатистия край на езерото, до което лагеруваха. — Растението като онези тръстики. Ще откъсна няколко стебла и ще ти покажа.

След вечеря Джарбо се отдалечи в тъмнината и се върна с наръч сухи тръстики. Обясни, че въгленът не изгасва с часове, ако се сложи в кухото тръстиково стебло и се размахва от време на време.

— В моето племе и в още няколко — добави той, — хората живеят на групи от по двайсетина души и се събират понякога за срещи на племето. А като пътуват от едно място на друго, обикновено по една млада жена от всяка група носи пръчката с огъня.

Докато говореше, Джарбо мушна края на едно тръстиково стебло в огъня, за да прогори сърцевината, но цялата тръстика пламна. Хвърли я в огъня, като допусна, че трябва да е прекалено суха, и взе друга. Тя пък се оказа още зелена или мокра и съвсем не пламна.

След още няколко опита успя да прогори сърцевината на едно стебло, но въгленът угасна бързо, макар че Джарбо размахваше тръстиката.

— Сигурно тези са друг вид тръстики — изръмжа той и хвърли стеблата в пламъците. — Във всеки случай, както ти казах, обикновено някоя жена се грижи за пръчката с огъня.

Разговорът се прехвърли на други теми, Джарбо пълнеше и палеше лулата си, но бе по-тих от друг път. Не само бе ядосан, изглеждаше разтревожен, че не е успял да направи пръчка за огън от тръстика. През последните седмици бе реагирал по същия начин, когато не успяваше да си спомни нещо за някое растение или животно, за което бе станало дума. Очевидно му се искаше да вярва, че начинът му на живот през изминалите четиридесет години не го е променил и че лесно ще може да се върне към онова, което е напуснал много отдавна; затова всичко, което подсказваше обратното, го тревожеше.

Подобна бе реакцията му на следния ден, когато няколко аборигени побягнаха от него и Джереми. Бяха петима възрастни и четири деца, две, от които още имаха руси коси, които щяха да потъмнеят като пораснат. Джарбо им извика и помаха с ръка, когато ги видяха да се изкачват по един хълм от другата страна на пътя. Те обаче не му обърнаха внимание и се скриха отвъд хълма.

— Недружелюбни бяха — промърмори Джарбо разочарован. — Но и за мене щеше да е трудно да разговарям с тях, ако не знаят английски. А едва ли знаят, защото не личеше да живеят при кошарите на някоя ферма, където могат да понаучат английски.

— Техният език различен ли е от езика на твоето племе? — попита Джереми.

— Различен е. Племената са много, Джереми, и всяко има свой език. Съседни племена обикновено могат да си разменят по някоя дума, но само толкова.

Джарбо разказа на момчето, че племената се различават по много неща, освен по езика си. Отделните племена имали различни обичаи, оръжия, облекло и домакински сечива. Но доколкото знаел, вярванията им за произхода на всички живи същества били еднакви или много сходни.

И тъй като подхванаха този разговор, Джарбо започна да обяснява аборигенските вярвания за сътворението. Светът бил създаден в период, който се наричал Времето на мечтания и който нямал нищо общо с истинското време, измервано със сезони и години. През Времето на мечтанията първосъздателите изплували от недрата на земята и тръгнали по нейната повърхност като пеели, а с песните си създали всички видове растения и животни. После се прибрали пак в земните недра, а местата, на които се появили и изчезнали, се превърнали в реки, езера, долини и планини.

Аборигенската представа за сътворението била сложна и дълга за обясняване. В течение на няколко дни между другите им разговори Джарбо казваше на Джереми по нещичко за нея. Обясни му, че в известен смисъл първосъздателите не били изчезнали. Те останали като сила, която се намесва винаги, когато създанията й се нуждаят от това, и като закон, който направлява поведението им. Пътеките, по които са вървели първосъздателите, известни като песенни пътеки, прекосявали цяла Австралия. Племенните старейшини понякога извървявали част от някоя песенна пътека и пеели песните на първосъздателите, повтаряли и обредите на сътворението, наречени мечтания.

Докато Джарбо описваше аборигенската представа за сътворението, времето застудя и често преваляваше. Свърши разказа си в една дъждовна вечер в колибата от дървесна кора, която си бяха стъкмили пред буен огън. Джереми зададе няколко въпроса на Джарбо за неща, които не му бяха ясни. Попита го и с каква цел изминават старейшините част от някоя песенна пътека и повтарят мечтанията.

— Не знам — призна Джарбо. — Както ти казах, старейшините пазят тайните си за себе си. Струва ми се, че е, както правят белите хора, когато ходят на черква.

— Там се слави Бог. Старейшините славят ли първосъздателите?

Джарбо отмести празната си чиния и замислен извади лулата и тютюна си.

— Може и да ги славят, по свой начин. Но това, което вършат, навярно прилича повече на сценките на раждането на Христос, които белите хора изпълняват в черквата по Коледа. Тези сценки повтарят нещо, което се е случило, за да го напомнят отново, нали?

Джереми кимна в съгласие, отговорът го бе задоволил. Той също отмести чинията си и се пресегна за своето канче. Като отпи от чая, му хрумна и друг въпрос.

— Какво става, ако някой чифликчия разоре част от една песенна пътека и я засади? Или ако някой златотърсач я разкопае за златна руда?

Джарбо тъжно заклати глава, отряза си тютюн от смокинята и го натъпка в лулата.

— Ами стават неприятности — отвърна той тъжно. — Повечето от неприятностите между аборигените и белите хора възникват, защото едните не разбират привичките на другите.

Джереми изведнъж се почувства много неудобно, защото досега не беше осъзнал, че той и Джарбо се различават по нещо съществено, освен, че единият е дете, а другият — възрастен. Сега, колкото и да се мъчеше да отблъсне тази мисъл, усети ясно, че те принадлежат към две различни раси. По-голямо неудобство момчето никога не бе изпитвало. Обичаше Джарбо и не искаше помежду им да има никакви прегради.

— Много съжалявам, че са ставали неприятности, Джарбо — промърмори с голямо притеснение.

— И аз също, приятелю — отвърна спътникът му и смукна от лулата си. После изведнъж се усмихна. — Но това, по дяволите, няма нищо общо с тебе и мене, нали?

От топлата му усмивка притеснението на момчето се стопи и то се усмихна.

— Няма нищо общо. И не може да има, защото ние сме другари.

Джарбо се съгласи и промени темата; засмя се и започна да разказва какво е чул за един от прочутите местни изследователи, Чарлс Стърт. Той вярвал, че в центъра на Австралия има вътрешно море и преди десетина години тръгнал да го търси, като носел една голяма лодка и водел със себе си моряци. Изоставили лодката в пустинята по средата на континента, а като се върнали от безплодните, пусти земи, моряците се заклели вече никога да не се откъсват от океана.

Новата тема и смехът на Джарбо напълно прогониха неудобството на Джереми, той дори се радваше, че са зачекнали въпроса, който го бе смутил. Макар че го бяха разисквали в пълно съгласие помежду им, сега приятелството им бе споено още по-здраво. Доволен, Джереми се зави с одеялото и легна, но двамата спътници продължиха да разговарят, докато най-после дъждът, който барабанеше по колибата им ги приспа.

Продължи да вали през цялата нощ и на другия ден; непрестанният дъжд обвиваше околните хълмове и дървета в мъглива пелена. Джереми и Джарбо се влачеха по разкаляния път. От широкополите им шапки се стичаха капки върху мушамите им. Джарбо изказа опасение, че река Лаклан, която навярно бе на два-три дни път, ще е придошла от дъждовете.

Заговориха за други неща, но Джарбо замлъкна насред дума. Един човек се бе появил през дъжда и приближаваше към тях по пътеката. След като го огледа добре, Джарбо се успокои.

Пътникът бе скитник, дребен, кривокрак мъж с посивяла брада. Бе се загърнал в кожух от овчи кожи с вълната навътре. Изглеждаше добродушен и весел. Поздрави, още докато се приближаваше, и каза, че името му е Гидиън Харис. Джарбо представи себе си и момчето, после попита какво е състоянието на река Лаклан.

— Може да се преплава — успокои ги Гидиън. — Повървях нагоре по течението и си направих малък сал. Сложих багажа си на него, поплувах и го избутах до отсрещния бряг. Излязох малко над пътя. Ако водата не е отнесла сала, можете да го ползвате и да си спестите малко труд.

— Така е — съгласи се Джарбо. — Ще го потърсим като стигнем до реката. Колко далече е тя оттук?

— На ден и половина или два дни път — отвърна Гидиън. Почеса малко смутено брадата си. — Неудобно ми е да попитам, но нямаш ли малко тютюнец за мене? В нито една от овцевъдните ферми не можаха да ми дадат, а не съм палил лулата си вече от седмици.

Джарбо бе изхарчил за тютюн голяма част от припечеленото в конюшнята на Юрика и веднага отвори торбата си. Подаде на Гидиън една смокиня, която той предложи да разделят на две, но Джарбо настоя да вземе цялата. Гидиън благодари сърдечно и се сбогува с Джарбо и Джереми.

Откакто бе заваляло, температурата се бе понижила и момчето завиждаше на скитника за топлия му непромокаем кожух. Тънката мушама на Джереми не го предпазваше напълно от дъжда, който се просмукваше тук-там през нея, а от студа изобщо не можеше да го предпази. Но той отдавна бе решил да не се оплаква от трудности и неудобства и дори не спомена за кожуха на скитника.

По здрач спряха до една дъбрава и си направиха лагер. Когато поеха на другата сутрин, дъждът бе намалял и видимостта бе по-добра. Сега Джереми виждаше пейзажа по-ясно и забеляза, че всички потоци текат на запад по лекия наклон. Сподели наблюдението си с Джарбо, който отвърна, че са стигнали до широкия басейн на река Лаклан.

Вечерта, когато се настаниха да лагеруват и птиците замлъкнаха с падането на нощта, Джереми дочу далечно боботене — шума на придошлата река. На сутринта се изкачиха по още едно възвишение и от билото му видяха реката. В сухо време Лаклан бе сравнително малка река, но от силните дъждове в басейна и по горното й течение сега бе излязла извън бреговете си и се бе превърнала в разпенен кален порой, който заливаше долината на ширина от около четиристотин метра.

Дълбокият тътен на огромната маса вода, която се носеше надолу, приличаше на незаглъхващ ек от далечни гръмотевици. Пътят бе изчезнал под водата, която заливаше храсти и треви. По-нататък, на по-високите места над повърхността й тук-там се подаваше някаква растителност. Върху потъналите в пороя брегове стърчаха, разлюляни от водовъртежите, върховете на високите дървета.

Гледан от пътя, по който се спускаха, широкият разлив изглеждаше на Джереми заплашителен. След малко Джарбо му показа сала на скитника. Направен бе от плаващи в пороя трупи и се поклащаше на около петдесет метра от края на водата. Джереми забеляза, че салът трябва да е доплувал далече от мястото, където го бе оставил скитникът. Джарбо поклати глава и потвърди, че водата се е покачила много след като скитникът я е преминал.

— И продължава да се покачва — добави той. — По горното й течение може още да има силни дъждове. Добре ще е да я пресечем, докато все още е възможно, приятелю.

На Джереми това изглеждаше твърде опасно, но той кимна, доверявайки се на преценката на Джарбо.

— Значи ще трябва да си направим сал — осмели се да каже момчето.

Джарбо погледа реката, свали мушамата си.

— Не, това ще ни отнеме много време. Ще преджапаме до оня сал. — Простря мушамата си на земята и сложи в нея багажа си, после застана на един крак и взе да събува ботушите си. — Не сваляй гащите, ризата и чорапите си, но сложи всичко останало в моята мушама, Джереми. Ще я завържа на вързоп и ще го нося, а ти ще вървиш след мене. Можем да стигнем до сала без да потапяме главите си във водата.

— Но водата ще е студена — потрепери Джереми и изпълни нареждането. — А ризата, гащите и чорапите няма да ни предпазят от студа.

— Да, но все пак ще са полезни. Да се влиза в много студена вода е опасно, защото тя ти изсмуква силата, сякаш си ударен с камшик по главата. А дори и мокрите дрехи запазват малко от топлината на тялото и те предпазват донякъде. Като излезем на другия бряг, ще си облечем втория чифт дрехи, а тези ще изсушим.

Да стигнат до отсрещния бряг изглеждаше все по-съмнително на Джереми. Не споделяше и надеждата на Джарбо, че ще могат да преджапат до сала, като запазят главите си над водата. Струваше му се, че е много дълбока, но не каза нищо, само трепереше по риза с къси ръкави, а чорапите му вече бяха прогизнали от мократа кал. Джарбо загърна принадлежностите им с мушамата и я превърза с въже. Метна големия вързоп на рамо и нагази във водата, следван от момчето.

Водата бе тъй студена, че дори причиняваше болка и Джереми едва си поемаше дъх. Леден хлад проникваше до косите му, но трябваше да стиска зъби и да върви след Джарбо, а това го принуждаваше да мълчи. Спътникът му пореше бързо водата и се движеше на зигзаг към сала. Водата стигна до широкия му гръб и до гърдите на момчето, но когато промениха посоката, спадна до кръста на Джереми и до бедрата на Джарбо.

— Кажи ми по какво познавам къде водата е по-плитка — подвикна Джарбо през рамо. — После ще ти обясня защо.

Момчето знаеше каква е истинската причина за въпроса на Джарбо — той често му бе казвал, че несгодите се понасят по-лесно, ако мислиш за нещо друго. Джереми се помъчи да се съсредоточи върху пътя на Джарбо през водата. След като той промени посоката още два пъти, момчето забеляза, че следва определен вид дървета.

Разтреперан от студ, Джереми заговори със слаб, треперлив глас:

— Движиш се от едно белокоро дърво към друго.

— Браво! Така е. Реката прави наводнения от време на време и изкоренява много дървета. Тези белокори дървета имат плитки корени, затова там, където още стоят на мястото си, земята трябва да е по-висока. Вече сме близко до сала, след минута ще сме при него.

Но за Джереми всяка секунда изглеждаше непоносимо дълга. Зъбите му тракаха и тялото му се тресеше, дори и Джарбо трепереше. Най-сетне стигнаха до сала. Джарбо стовари вързопа си върху него и се опита да качи и Джереми, но той упорито отказваше и искаше да му помага. Джарбо одобри желанието му и започна да избутва сала по-далеч от дърветата.

Салът се носеше по течението, а Джарбо плуваше зад него и го направляваше към центъра на реката. Джереми се държеше за сала и риташе във водата, за да помогне, доколкото може. След известно време салът се понесе по-бързо, макар че почти се допираше до върховете на дърветата. Скоро излезе в открита вода.

Бушуващата кална река се струваше на Джереми безкрайно широка. Храсти, дървета и клони се въртяха около сала, докато се движеше по бързото течение, килнат на една страна. Краката на момчето бяха почти безчувствени, но страхът от неудържимата поройна вода му вдъхваше сила да ги движи и да насочва сала към отсрещния бряг. Джарбо погледна разтревожен нагоре по течението и зарита водата бясно. И Джереми погледна нагоре.

Огромно дърво, което сигурно тежеше няколко тона, се приближаваше към тях и се носеше по течението с по-голяма скорост от сала. Гигантското му коренище пореше реката като корабен нос, дълги дебели клони се бяха разперили от ствола му и загребваха други отпадъци от водата. Джарбо изви сала към отсрещния бряг и продължаваше да рита с все сила, с надеждата да избегнат сблъсъка с дървото.

Джереми също движеше краката си, за да помага. През бученето на реката той чу приближаващото се дърво, плясъка на клоните му и гъргоренето на водата около коренището и ствола му. Шумът стана заплашителен, когато дървото мина зад гърба му. По Джереми се изсипаха мокри листа, клони го драскаха и трупаха листа върху сала. После дървото отплува по течението.

При завоя на реката поройните води достигаха до ниски хълмове, а едно обратно течение отнесе сала до вир между две височини. Вирът бе пълен с отпадъци, десетина удавени овце, едно кенгуру и разни дребни животни плаваха по повърхността на водата между изкоренени дръвчета и храсти. Джарбо достигна дъното с крака и насочи сала към гъсталака на един от хълмовете. Джереми също се опита да стъпи, но краката му се подгънаха.

Джарбо вдигна момчето на ръце и го отнесе на хълма в ниша, защитена от големи речни камъни, после пак се спусна надолу. Зъбите на Джереми тракаха, тялото му се гърчеше в спазми от студ; той едва събра сили да свие коленете пред гърдите си и да ги обгърне с ръце, като се надяваше да се постопли. След малко Джарбо се върна с вързопа.

Извади одеялото на Джереми и го уви около тялото му. После се отправи до близкото евкалиптово дърво и започна да рови корите, които се бяха отлющили от него. Събра наръч сухи кори и ги отнесе до камъните. Ръцете му се тресяха от студ и му трябваха няколко минути, за да запали праханта с кремъка и желязното си щракало. Когато най-после се появи пламък, натрупа сухи кори и огънят лумна.

Премръзнал, Джарбо побърза да се преоблече. Топлината на огъня проникваше през одеялото и мокрите дрехи на Джереми, но щом безчувствеността му изчезна, кожата започна да го боли. Поизправи се и видя, че дъждът е спрял.

— Да, сега ще имаме няколко сухи дни — прецени Джарбо, като оглеждаше небето. — Но според мене ще бъдат студени и ветровити. Ти не се тревожи, приятелю, скоро ще имаме с какво да се топлим. От кожите на удавените във вира овце и двамата ще можем да си направим по един кожух.

— А с какво ще обработим кожите? — попита момчето.

— С вътрешната кора на ментови дървета — обясни Джарбо. — Тя ще изсуши кожите бързо и ще им даде приятна миризма. Ще ги натрия с овча лой, за да станат непромокаеми, а жилите от краката на онова кенгуру ще използваме за конци, когато почнем да шием кожусите. — Той извади ножа от брезентовата си торба. — Ще останем тук един-два дни, докато остържем кожите и ги наложим с кора. Ти стой до огъня и се топли, а пък аз ще ида да одера овцете.

Щом Джарбо се спусна по хълма, Джереми се изправи на още неустойчивите си крака и се преоблече в сухи дрехи. Никога не се бе чувствал тъй слаб, но гордостта не му позволяваше да седи край огъня, докато Джарбо работи. Простря своите и неговите мокри дрехи по камъните да съхнат, после отиде до дърветата пръснати по хълма, да събере суха кора и клони за огъня.

Студеният вятър, който Джарбо бе предрекъл, вече започваше да духа и да прониква през дочените дрехи и брезентовия жакет на момчето. Нишата между камъните бе уютна, задържаше топлината на огъня и колкото пъти се върнеше с наръч дърва, Джереми спираше да се посгрее. Като натрупа голям куп дърва, отиде от другата страна на хълма за вода от потока.

Водата в канчетата тъкмо завираше, когато Джарбо се върна с голям вързоп овчи кожи. Докато той ги простираше по камъните да се сушат, момчето свали канчетата от горещите въглени и пусна в тях по малко чай.

Джарбо се настани до огъня и пое канчето си с голямо удоволствие.

— Тъкмо горещ чай ни трябва сега — забеляза той и хвърли поглед към купчината дърва. — Виждам, че си се трудил, приятелю.

— И ти също — отвърна Джереми.

Джарбо се засмя, извади лулата и тютюна си.

— Е, студът трябва да мине през доста тлъстини, докато стигне до хрущяла и костите ми. Въпреки това измръзнах, но мога да кажа, че ти беше в добра форма, когато минавахме през реката. Не съм срещал човек, който може да се справи по-добре от тебе.

— Още много реки ли ще трябва да минаваме? — попита Джереми.

— Не, само река Дарлинг при Менайнди — отвърна Джарбо и взе да пълни лулата си. — Но ще я пресечем с ферибот или с някаква лодка, защото много хора пътуват напред и назад през реката там.

— Хора от овцевъдните ферми на запад от реката ли?

— Някои са от овцевъдните ферми, но повечето отиват или се връщат от мината в местността Броукън Хил. Работници и провизии пристигат по реката от Аделаида в Менайнди, после заминават за Броукън Хил с каруци. Движението там е постоянно.

— По същия път ли е, по който ще вървим и ние?

Джарбо поклати глава и запали лулата си.

— Не, ние ще вървим право на запад през овцевъдните ферми. Броукън Хил е на северозапад. — Той отпи чай, смукна от лулата си и продължи да описва района. — Броукън Хил е на южната граница на една овцевъдна ферма, която се нарича Уаямба. Толкова е голяма, че дори и на кон ще ти трябват няколко дни, за да я обиколиш. На север от нея има друга, също толкова голяма, която се казва фермата Тибубъра. Тези две ферми отглеждат по-голямата част от овцете в целия Нов Южен Уейлс. Половината от историите, които си разказват скитниците, са за собствениците на тези две ферми, семейство Гарити и семейство Керик.

Джарбо отпи от чая си и продължи да разказва за овцевъдните ферми, но Джереми го слушаше разсеяно. Разговорът бе насочил мислите му към семейство Керик, и особено към баба му. Джереми имаше добри спомени за нея, защото винаги се бе държала мило и сърдечно. Тя обаче е знаела за намерението на майка му и го е скрила от него, а връзката й със събитията, които бяха разбили живота на Джереми, го изпълваше със смесени чувства към нея.

В този миг и Александра Керик мислеше за Джереми. От деня на изчезването му в Сидни той почти не й излизаше от ума.

Дъждът бе спрял за пръв път от две седмици. Александра яздеше през широката открита долина, където бяха големите кошари на фермата Тибубъра. Конят й се движеше в лек галоп по пътя, който водеше от долината към южните кошари. След дъжда студеният вятър носеше дъх на влажна земя. Огромните простори на фермата бяха напоени добре и щеше да има свежа трева за десетките им хиляди овце.

Александра обичаше този сезон, но сега мислите й постоянно се връщаха към Джереми. Питаше се къде е и какво ли прави, безпокоеше се, че може да му е студено, да е гладен, самотен и да го грози опасност. Писмата, пристигнали в отговор на обявлението за възнаграждение във вестниците, бяха донесли разочарование. Някои съдържаха явни лъжи, продиктувани от желанието да се получи наградата; други бяха написани от добронамерени хора, но очевидно момчето, което бяха видели, не бе Джереми. Само едно-две бяха от хора, които може би действително са го срещнали, но и те носеха само мъчителни празни надежди.

Александра се изкачи на възвишението в южната част на долината, дръпна юздата на коня си и погледна към кошарите. Никога не й омръзваше да се любува на тази гледка. Потокът Тибубъра със залесените си брегове пресичаше долината и завиваше около хълм, кацнал сред равнината. От едната страна на хълма бе стригачницата за овце и кошарите към нея, редом със складовете, спалните за неженени работници, кухнята и други сгради от комплекса на фермата. От другата страна на хълма бяха зеленчуковите и овощните градини, пръснатите край потока къщички на пастирите със семейства и още по-нататък — едно аборигенско село.

На равна площадка по средата на хълма се издигаше масивна триетажна къща, заобиколена с градини. Тя бе сърцето на огромната ферма, а за Александра — символ на постигнатото с много труд през целия й живот. Преди няколко десетилетия тя и съпругът й бяха живели в дървена колиба на мястото на днешния им дом и с големи усилия бяха създали тази овцевъдна ферма в далечната пустош.

Но радостта, с която гледаше къщата, бе помрачена, защото един млад Керик бе изчезнал и не живееше в нея. Александра винаги бе обичала Джереми, мечтала бе той да живее при нея. При всичките си пътешествия до Сидни бе посещавала дома на Клара Тавиш с копнеж да отведе момчето със себе си. Уважението й към майчинството и съзнанието, че Клара обожава сина си, я бяха възпирали да поиска това, но сега се питаше дали тъкмо тук не е била грешката й. За няколко години тя би спечелила доверието и обичта му, а сега той щеше да бъде в имението, на своето истинско място.

Александра пришпори коня си и вече тръгваше назад, когато чу конски копита откъм кошарите Динго.

Спря и след миг видя приближаващия се ездач. Беше Юли Боднам, син на аборигенка и на един англичанин от добро семейство, но чудак. Юли бе около четиридесет и пет годишен и работеше във фермата от момче. Преди няколко дни го бяха изпратили да провери дали южните кошари не са наводнени от дъждовете.

Юли спря до Александра, повдигна шапка с ведра усмивка и я поздрави.

— Добър ден, Юли — поздрави го и тя. — Как са кошарите?

— Най-зле са кошарите Бор и Гиджи, където потоците са излезли от бреговете си, но овцете не са пострадали. — Юли извади изпод кожуха си мушамена торба и я подаде. — Като бях нататък, отидох и до Вилкания и взех пощата от станцията.

— Благодаря ти, Юли — зарадва се Александра. — Значи реката не е придошла много и може да се пресича.

Юли кимна и двамата поеха редом по пътеката.

— Не, госпожо. Положението не е много лошо във Вилкания, но чух, че наводнението е по-голямо при Менайнди. Малко параходи пристигали от Аделаида, и ако реката продължава да се покачва, ще спрат съвсем.

Александра разговаряше с пастира, но мислеше за торбата с пощата. Искрено се надяваше, че ще получат някаква информация, която да им помогне да намерят Джереми, или поне да разберат къде се намира. Но като имаше предвид досегашните сведения за момчето, не смееше да храни големи надежди.

Пастирът придружи Александра по хълма, после отведе коня й. От алеята към стълбите Александра чу смеха на трите си внучки, които играеха в градината зад къщата. Джъстин, най-голямата, бе почти десетгодишна и скоро щеше да замине за Сидни, за да учи в Академията Сиднам. Анастейжа бе на седем години, а Юдора — на шест. Александра ги обичаше много, но в същото време бе малко разочарована. Макар да бяха още малки, от сега бе ясно, че никоя от тях няма да има какъвто и да е интерес към фермата и навярно щяха да предпочетат да живеят в Сидни.

Като стигна до вратата, Александра забеляза, че снаха й Катерин е в гробището на фермата, което бе зад градината. Александра се върна назад и тръгна по градинската пътека. В гробището зад бялата дъсчена ограда имаше десетина гроба, над които се издигаха надгробни плочи от гранит. Крайтън и Марта Хамънд бяха погребани там, редом с Даниъл Корбет, Кънманара, Адолариъс Боднам, други работници, както и двама скитници, които бяха умрели във фермата.

Катерин плевеше малкото гробче на Инфънт Керик, нейния мъртвороден син. Бе трийсет и пет годишна, привлекателна жена с черна коса и зелени очи. Отношенията й с Александра бяха сърдечни и сега, като я видя, усмивка замени тъжното изражение на лицето й.

— Почти привърших тук — каза тя, когато Александра й посочи пощата. — Време е момичетата да се приберат вкъщи. Ще дойдем с тях при тебе след няколко минути.

— Добре. Ще помоля някоя от прислужниците да ни направи чай.

Катерин кимна усмихната и пак се наведе над гробчето. Александра си тръгна, като не преставаше да мисли за постоянните грижи на Катерин за този малък гроб. Плевеше го и тъгуваше над него по няколко пъти седмично. Александра можеше да разбере какъв шок и мъка е да родиш мъртво дете, след като си го носила девет месеца. Но това се бе случило преди повече от две години и според нея тъгата на Катерин бе прекалена и вече болезнена.

Прислужницата за долния етаж, Ема Боднам, посрещна Александра и пое шапката и жакета й. Александра я помоли да приготви чая, после влезе в салона и седна на писалището си, за да отвори торбата с пощата. Попрехвърли писмата и отдели няколко, които бяха адресирани до работници. След като отдели и търговските писма за фермата, остана още едно.

Изпращаше го жена на име Маргарет Харисън от Юрика, чийто съпруг притежавал конюшня в града. Тя съобщаваше, че Джереми е бил там с един абориген, който се казвал Джарбо Чарли, и че двамата работили в конюшнята няколко дни. По-нататък описваше обстоятелствата, при които аборигенът е попаднал в затвора и как той и момчето са изчезнали в нощта на експлозията, разрушила затвора.

Имаше и други подробности, които убедиха Александра, че момчето действително е било Джереми. Спомни си, че бе прочела статия в един вестник от Сидни за разрушаването на затвора, приписвано от властите на златотърсачи, които са искали да освободят свои приятели. Статията се бе сторила забавна на Дейвид; според него златотърсачите очевидно са държали много да освободят приятелите си, но са били невнимателни и не са мислили достатъчно как да го направят.

Децата се втурнаха през главния вход, бърборейки весело, й се качиха горе. След малко в салона влезе Катерин, следвана от прислужницата с подноса за чай. Ема остави подноса на масичката пред канапето, а Александра й предаде писмата за работниците, като й поръча някой от ратаите да ги разнесе. После седна на канапето до Катерин и й подаде писмото от Юрика.

— Най-после! — извика Катерин, като прочете усмихната писмото. — Момчето положително е било Джереми, госпожо Керик.

— Да, това е безспорно — съгласи се Александра и напълни чашите с чай. — Сега поне знаем, че е бил добре и в безопасност по време на престоя му в Юрика. Знаем също, че е бил с възрастен, на когото може да се разчита. Ако съдим по писмото, Джереми е имал късмет, че се е срещнал с този Джарбо Чарли.

Катерин стисна устни и прочете писмото пак, защото имаше известни резерви.

— Да, госпожа Харисън подчертава, че Джереми и този човек са се държали прилично и са работили съвестно. Но възрастният мъж укрива момче беглец, което не говори добре за него.

— Не знаем какво му е казал Джереми за себе си — изтъкна Александра, после се засмя. — Децата понякога са много изобретателни. Като момиче, Дирдри можеше да разказва напълно убедително най-невероятни истории. Сигурно си спомняш как веднъж се представи за лейди Дирдри Огъста Джулиана Хановер, внучка на крал Джордж III. И казваше, че е заточена в Австралия, за да не й позволят да оспорва правото на кралица Виктория на трона.

Катерин се засмя, върна писмото и взе чашата си с чай.

— Наистина никога няма да забравя това, госпожо Керик… Идва ми наум, че Джонатан скоро ще заведе Джъстин в Академия Сиднам. Би могъл да иде и до Юрика, за да научи нещо повече. Ако Джереми и онзи човек се движат между градовете край златните мини, Джонатан може да успее да ги открие.

Александра кимна радостна и отпи от чая си. Сега, когато бе получила сведения за Джереми, тя гледаше по-оптимистично на възможността да го намерят. Един вътрешен глас все още я предупреждаваше да бъде предпазлива в очакванията си, но й бе трудно да потиска надеждата си.

7.

Джереми не се обезпокои, когато срещу тях се зададе ездач. През последните седмици изпитваха недостиг на провизии и няколко пъти се бяха отбивали в кошарите на големи ферми, за да получат дажби. Никой не бе проявил някакво любопитство към тях, затова тревогата на момчето бе затихнала, а пътешествието сега му бе по-приятно.

Когато ездачът приближи, Джереми забеляза, че видът му е необичаен. Беше облечен в костюм и пардесю, на главата си носеше хубаво, но много непрактично бомбе. Ако се съдеше по стойката му на седлото, пардесюто не го предпазваше достатъчно от ледения, бръснещ вятър по пътя, ала Джереми се чувстваше много добре в дебелия кожух, който стигаше до глезените му.

Ездачът спря коня си и поздрави, после се оплака от лошото време.

— Добър ден — отвърна му Джарбо. — Да, вятърът е остър, но поне не вали. Далече ли отивате?

— Далече. Аз съм инженер в Броукън Хил и отивам в Сидни, за да говоря с управителя на компанията. Параходите не пътуват, защото реката е придошла, а моята работа не може да чака. Как е пътят на изток оттук?

— Самият път не е лош — каза Джарбо. — Няколко от потоците в равнината са придошли, но по-голяма неприятност може да ви създаде река Лаклан, ако още не е спаднала. На мене и на момчето тя създаде доста трудности.

Ездачът кимна и погледна към Джереми, после стисна замислено устни и продължи да го гледа.

— Кое е това момче? — попита той.

— Син на мой приятел — започна обяснението си Джарбо. — Учеше в училище с пансион, а когато ми се наложи да ида на изток, баща му ме помоли да го върна в тяхната ферма. Защо питате?

— Отговаря на описанието на едно избягало момче — замисли се ездачът и продължи да оглежда Джереми. — Беглецът се казва Джереми Керик. Баща му е сър Мортън Керик, а семейството му притежава фермата Тибубъра. Имаше обявление във вестниците за него, предлагат възнаграждение от петстотин гвинеи.

— Фамилното име на това момче е Джонс — спокойно отговори Джарбо и се засмя. — А фермата на баща му не е по-голяма от кошарите на Тибубъра. Момчетата на тая възраст си приличат.

— Но не са много момчетата с такива очи — забеляза ездачът. — Всъщност само веднъж в живота си съм виждал такива — когато ми се случи да се запозная със сър Мортън Керик, докато бях в Сидни по работа.

Джарбо вдигна рамене с безразличие и каза, че в семейство Джонс и други имат подобни очи. Джереми се стараеше да изглежда незаинтересован, макар че сърцето му се свиваше от страх. Инженерът кимна, сбогува се и обърна глава. Джарбо му пожела добър път и тръгна редом с Джереми. Вятърът брулеше кожусите им.

Вървяха в напрегнато мълчание. Джереми знаеше, че Джарбо не се вълнува от възнаграждението, но го вълнуваха други неща. Щеше да направи онова, което според него е право, но момчето не бе сигурно как точно ще постъпи. Мълчанието силно го притесняваше, а не смееше да заговори.

Най-после Джарбо въздъхна силно и наруши мълчанието. Гласът му едва се чуваше от силния вятър.

— Син на благородник — промърмори той. — Укривал съм избягалия син на джентълмен. Син на благородник с очи на бъниъп.

— Да, но както ти казах, аз съм копеле — отговори веднага Джереми. — Баща ми не ме обича и не иска да има нищо общо с мене.

— Извънбрачни деца на джентълмени са нещо обикновено — като мухите през лятото — въздъхна пак Джарбо. — А дали са обичани, няма никакво значение. Ако твоето семейство не те искаше, щеше ли да предлага възнаграждение?

— Родителите на баща ми са знаели, че мама иска да замине без мене. Намислили са го заедно с нея, без да ми кажат и дума. А пък като бях с тях, постоянно се страхувах, че ще счупя или ще съборя нещо.

— Каквото и да счупиш, могат да го заменят с джобните си пари. А възрастните често постъпват както намерят за добре, без да дават обяснения на децата.

— Страхуваш ли се, че ще имаш неприятности заради мене?

Джарбо изсумтя презрително.

— С неприятностите мога да се справям. Във всеки случай едва ли ще се наложи. Толкова хора срещнахме, а само тоя инженер се усъмни. Мнозина не знаят да четат, а повечето не помнят какво са прочели във вестника. — Джарбо тъжно поклати глава. — Въпросът е друг, трябва да се разбере кое е право и кое е криво. А пък може това, което искам и онова, което трябва да направя, да са две различни неща.

Джереми отчаяно се мъчеше да измисли нещо, което ще промени решението на Джарбо, но нищо не му идваше наум. Отново се възцари мълчание, а мрачният зимен ден го правеше още по-тягостно. Сивите храсти и дървета се клатеха с поривите на вятъра, който гонеше тъмни облаци по небето. Големи кресливи птици излитаха от гъсталака край пътя. Крясъкът им приличаше на безумен смях, сякаш се присмиваха на момчето.

Мълчанието продължаваше, макар че си разменяха по някоя дума. Когато привечер се установиха на лагер, двамата спътници бяха принудени да си кажат туй-онуй за нещата, които трябваше да свършат. Лаконичните им забележки само подчертаваха отсъствието на обичайния им оживен разговор и правеха напрегнатото очакване на съдбоносното решение още по-мъчително за Джереми. Знаеше, че Джарбо не се трогва от молбите, ако не са подкрепени от сериозни доводи, затова момчето не подхвана важната тема, макар че дългото и мъчително мълчание продължи и на другия ден.

На третия ден, след като бяха вървели няколко часа, Джарбо сам повдигна болния въпрос.

— Трудно ми е да взема решение, тъй като много ми се иска да останеш с мене — призна той. — Но чувствам, че ти принадлежиш на семейството си… — Гласът му заглъхна, после Джарбо заговори отново. — Защото ти не си обикновено момче. Предстои ти да извършиш важни неща в живота, а това ще стане най-добре с помощта на семейството ти.

— Но аз искам да върша всичко сам, а не с тях! — извика Джереми. — Искам сам да направя истинското си завръщане и да намеря истинското си място. Искам да потърся своето заветно място, както правиш ти!

Този изблик дойде непреднамерено. Той бе по-скоро протест срещу предаването му на семейството, отколкото отговор. Но избликът отразяваше най-съкровените чувства на момчето, а Джарбо изглежда бе разбрал смисъла му. Той внезапно спря и загледа Джереми, претегляйки думите му. И отново продължиха по пътя си.

Пак мълчаха, мъчително напрежение отново загложди Джереми и не спря до края на деня. Чак вечерта, когато се установиха на лагер, Джарбо поде отново същата тема. Тонът му подсказваше, че вече е взел решение, но заговори със заобикалки. Започна с необходимостта Джереми да получи образование и неговото значение за живота му.

— Вече мога да чета, да пиша и да събирам числа — побърза да каже момчето.

— И аз мога — отвърна Джарбо и разбърка тенджерките над огъня. — Толкова успях сам да се науча. Но ти трябва да знаеш повече.

— Не разбирам защо.

— След време ще разбереш. В Менайнди трябва да има училище, откъдето да ти вземем книги. Знаеш да четеш, значи ще успееш да изучиш всичко написано в тях. Така ще можеш да продължиш учението си и да останеш с мене. Познавах няколко души, които бяха учени като професори, а сами бяха научили всичко с четене.

Джереми извика от радост и веднага се съгласи. За такъв край на мъчителната неизвестност се бе надявал от сърце. От по-нататъшното разискване на въпроса момчето долови, че решението на Джарбо беше по-скоро оправдание, което бе намерил, за да останат заедно. Спътникът му бе търсил и открил начин да убеди себе си, че така ще изпълни задължението, което се падаше на семейство Керик.

Една страна на въпроса обаче остана необсъдена до другия ден. Джарбо спомена за нея като вървяха по пътя. Призна си, че е пропуснал да попита момчето за фамилното му име, но изтъкна, че Джереми е трябвало сам да му го каже.

— Другарите винаги си казват важните неща, затова друг път не ги премълчавай.

— Няма, Джарбо. Трябваше да ти кажа и съжалявам, че не го направих. Но има нещо, което и ти не си ми казал. По някаква причина винаги оглеждаш внимателно хората и обичаш да стоиш по-далече от онези, които приличат на освободени каторжници. Аз не трябва ли да знам каква е причината за това?

Джарбо се намръщи и дълго не отговори. Най-сетне заговори неохотно:

— Да, така е. Аз бях преследвач. Когато избягваше някой каторжник, аз бях един от преследвачите, които го намират и го връщат обратно. Не бих искал да се срещна с някой от тези, които съм заловил.

Джереми бе изумен, макар отдавна да подозираше, че зад поведението на спътника му се крият някакви необикновени обстоятелства. Разбираше, че последните думи на Джарбо смекчават истината, защото ако някой освободен каторжник го разпознае, би намерил широка подкрепа. Повечето хора мразеха каторжническата система, въпреки че докарването на каторжници в Австралия отдавна бе почти прекратено. Мнозина, които не са били каторжници, охотно биха се включили в разправата с някой преследвач.

— Сигурен съм, че не би искал — съгласи се момчето. — А защо стана преследвач?

Джарбо се замисли, после тъжно се усмихна.

— Не защото ми харесваше това, което става в каторжническите лагери — отвърна след малко. — Напротив, не ми харесваше. Сред каторжниците имаше истински злодеи, но, разбира се, не всички бяха такива. Понякога издевателстваха над каторжниците, защото някои от пазачите и началниците на лагери бяха жестоки. Ала когато каторжници злодеи успееха да избягат, те ставаха бандити в пустошта, а техните жертви бяха невинни хора. Върнах не един от злодеите и мисля, че мога да се гордея с това.

— Да, можеш. А защо реши да не бъдеш повече преследвач? Само защото искаше да направиш истинското си завръщане ли?

— Да, може да се каже — отговори кратко Джарбо.

Джереми разбра, че спътникът му избягва точния отговор, но тонът му не предразполагаше за по-дълъг разговор тъкмо по този въпрос. Все пак онова, което Джарбо бе казал за себе си, обясняваше не само предпазливостта му при срещите с непознати. Сега, като знаеше, че той е преследвал и арестувал избягали каторжници, Джереми си обясняваше агресивната му самоувереност и защо в държанието му имаше нещо полицейско.

Разкритието за Джарбо предостави и нова, широка тема за разговори, свързани с преживяванията му като преследвач. През следващите дни между другото Джарбо обясняваше как е търсил каторжниците и описваше някои по-особени случаи. Разказите му сегиз-тогиз засягаха времето, по което се е отказал да бъде преследвач и е напуснал Земята Ван Даймън. Понякога сякаш се канеше да каже още нещо, но се отказваше и сменяше темата.

Едва след няколко дни Джарбо разкри защо е престанал да работи за властта. Бяха привършили вечерята си край огъня и той подръпваше мълчаливо от лулата си. После внезапно призна:

— Престанах да бъда преследвач, защото убих човек.

Джереми едва не подскочи от изненада, защото признанието нямаше пряка връзка с разговора им в момента.

— Някой, когото си заловил ли? — попита момчето.

— Да, един от заловените — тъжно потвърди Джарбо. — Беше по-скоро момче, отколкото мъж, но беше по-зъл от две смъртоносни пепелянки. Нападна ме и трябваше да го убия, за да го спра. — Поклати глава и продължи почти шепнешком. — Ала когато лежеше пред мене умрял, не изглеждаше зъл. Беше просто момче, мъртво момче.

В очите на Джарбо, озарени от огъня, проблеснаха сълзи и Джереми изпита непреодолимо желание да го защити — него и деянията му.

— Но каторжникът нямаше да съжалява, ако те беше убил, Джарбо. Нямало е начин да не постъпиш така.

Джарбо смукна от лулата си, загледан в пламъците.

— Имаше един начин, приятелю. Можех да избегна убийството, ако не бях преследвач. Затова напуснах. Оттогава не съм докосвал огнестрелно оръжие и никога няма да докосна. Така стигнах до решението, че е време да направя истинското си завръщане.

Момчето се мъчеше да измисли още някакво оправдание за Джарбо, но това не бе необходимо. Спътникът му бързо се отърси от унилото настроение и заговори за пътешествието им. Бяха извървели по-голямата част от пътя до Менайнди, но провизиите им пак се привършваха. Джереми легна на одеялото си и заспа още докато говореха, че до седмица-две ще трябва да спрат в някоя ферма.

По-късно, когато си спомняше всичко това, Джереми изпитваше увереност, че Джарбо никога и никому не бе разкривал чувствата си за убития каторжник. Джарбо не бе имал толкова близко приятелство с никого, а с Джереми се бяха свързали при особени обстоятелства. Споделената с приятел топлина на огъня в огромната тъмна пещера на австралийската нощ, освобождава от всички задръжки, свързани с друго време и с други места. Отприщват се интимни чувства, изповеди, признания за срамни мигове в живота ти.

Няколко вечери след своята изповед Джарбо пак спомена за книгите, които трябва да намерят в Менайнди и повтори, че Джереми има нужда не само от основно образование. Момчето се съгласи, макар и да не споделяше убеждението на Джарбо, че това е от голямо значение. Джереми изброи предметите, които е учил в училището в Сидни.

Оттам стигнаха до по-общ разговор за живота на Джереми в Сидни и той започна да разказва какво е правил там ден след ден. После изведнъж заплака горчиво, като се мъчеше да опише чувствата си на объркване и отчаяние от заминаването на майка му. Джарбо го обгърна с ръка и го задържа до себе си без да казва нищо. Но и нямаше нужда от думи. Той го бе изслушал със съчувствие, а тъкмо от това се нуждаеше Джереми.

От този миг отношенията им незабелязано се промениха, появи се нова, още по-тясна връзка. Един от резултатите на промяната бе, че Джереми започна да се тревожи повече за своя спътник. Когато свиха по пътеката към близките кошари, момчето не се боеше толкова да не го открият, колкото да не би някой освободен каторжник да разпознае Джарбо.

Но не стана нито едното, нито другото. На табела до пътеката бе означено, че това е фермата Форбс и ги приеха, както ги бяха приемали в другите ферми. Кошарите приличаха на тези, които вече бяха виждали, пътеката свършваше до голямо заграждение сред огромни пространства с храсталак и гори. Широк двор отделяше голяма къща, заобиколена с дървени резервоари за вода и малки къщички, от стригачницата, бараките и други ниски постройки. Поривите на студения вятър носеха прах из двора, където главният пастир даваше нареждания на други работници.

Видът на главния пастир съответстваше на околната обстановка, всичко бе подредено функционално и строго, изглеждаше голо сред безлистните дървета и небоядисани дървени постройки. Докато изслушваше Джарбо, изпитото му лице изразяваше примирение, после се смекчи от обичайната щедрост към скитниците по пътищата на Пустошта.

С длани около устата си главният пастир подвикна към склада, откъдето веднага надникна магазинера.

— Дай им достатъчно дажби, за да им стигнат до Менайнди, но имай предвид, че не е далеч от тук.

Джарбо благодари на главния пастир и заедно с Джереми се отправи към склада. Постройката бе голяма, миришеше на различни храни и кожа, въжета се полюляваха край тесните проходи между варели и сандъци. Джарбо и Джереми отвориха брезентовите си торби и извадиха платнените, в които държаха брашно, сол, ориз и други продукти.

Магазинерът — старец с дяволити очи, розово лице и плешиво теме — се тревожеше по-малко от главния пастир за разноските на фермера. Смигна на Джереми и напълни торбите им догоре, като им отряза и голямо парче солено свинско месо. Даде им и резен сирене, нещо, което рядко се включваше в дажбите от фермите. Джарбо и Джереми му благодариха, а като минаваха край главния пастир в двора, момчето се мъчеше да не покаже колко е натежала торбата му. Скоро отново излязоха на пътя.

Торбите им бяха още тежки, когато след няколко дни започнаха да минават край ферми от двете страни на пътя. Късно на следния ден, в мрачен и страшно студен юлски следобед, стигнаха до върха на едно възвишение, откъдето зърнаха Менайнди.

Недалеч широката мътна река Дарлинг пресичаше от край до край просторната равнина. Очевидно нивото й вече бе спаднало, защото се виждаше пушекът на параход, който пореше водите й срещу течението и се насочваше към града. Други речни кораби стояха на котва в пристанището, където се виждаха складове и други постройки. Центърът на града бе по-спретнат, с високи здания от двете страни на улиците. В покрайнините мрежа от шосета се простираше между разпръснати къщи и малки чифлици.

Край пътя, близо до града, Джарбо и Джереми откриха закътано място за лагер под един хълм. Първата грижа на Джарбо бе да намерят учебници за Джереми. Той взе лоста си и се върнаха на шосето. Отбеляза с камъни къде трябва да се отклонят, за да намерят лагера си вечерта и тръгнаха към Менайнди.

В града използваха за ориентир островърхата кула на една църква, която се възвисяваше над покривите и дърветата. Вече се бе смрачило, когато тръгнаха по улиците на жилищен квартал с големи къщи. Свиха по алея край висока каменна ограда зад просторния двор около църквата и други по-малки постройки.

Врата в каменната ограда водеше към гробището. Ръждивите й панти изскърцаха и Джереми заоглежда страхливо гробниците и надгробните плочи. Двамата спътници се насочиха по пътеката през гробището към постройките. Някои от прозорците им бяха осветени, а от църквата се чуваха вечерните молитви.

— Сигурен ли си, че това няма да е кражба, Джарбо? — попита момчето тихо. — Как можем да се отплатим честно за един дял книги?

— Други вече са се отплатили заради тебе — успокои го Джарбо. — Много хора в Нов Южен Уейлс биха се радвали, ако могат да спечелят толкова, колкото семейство Керик дава като дарения на църквата. Коя от тези сгради мислиш, че е училището?

Джереми посочи една сграда с тъмни прозорци, близо до свещеническия дом, и изказа предположение, че това е училището. Той и Джарбо минаха по затревените площи пред задната част на сградата, като се движеха в сенките. Джарбо вдигна момчето до един прозорец — в стаята имаше чинове. С помощта на лоста си Джарбо отвори прозореца, докато Джереми събличаше тежкия си кожух.

После Джарбо отново го вдигна и Джереми влезе през прозореца. Вдъхна познатата миризма на класна стая, отиде до рафтовете с книги и ги огледа в слабата светлина, която идваше от прозорците на свещеническия дом. Момчето мина край рафтовете и взе учебници по история, география и математика. Подаде ги на Джарбо през прозореца и скочи на земята.

Като напуснаха църковния двор, Джарбо изрази задоволството си, че са се сдобили с учебниците и че всичко е станало много лесно. Джереми отговори неопределено, защото никога не бе обичал особено книгите и сега съжаляваше, че ги е взел. Класната стая му напомни за скучните и неприятни училищни занимания и знаеше, че тези учебници ще накърнят свободата му да изучава много по-интересни неща по пътя.

Стигнаха до шосето в пълен мрак, Джереми едва виждаше ръката си. Следваше шума от стъпките на Джарбо и го попита как ще намерят камъните, с които бяха отбелязали къде се намира лагера им.

— Трудно е да се обясни — отвърна Джарбо. — В отдалечената пустош има много неозначени места. Като се движиш в Пустошта, свикваш да определяш какво разстояние си изминал и в каква посока, без да мислиш за това.

Според Джереми да определяш, без да мислиш, бе невъзможно, но скоро стана ясно, че Джарбо наистина може да се върне на желаното място в тъмнината. След един час той спря и намери камъните, които бе натрупал край шосето, после поведе момчето през храсталаци и дървета към техния лагер. Докато палеха огън и приготвяха храната си, Джарбо каза, че е добре да останат няколко дни в Менайнди. Искаше да спечелят малко пари, за да купят повечко тютюн, както и нож, кремък, щракало и други неща за Джереми.

— Тези неща не можем да купим по пътя — добави той, — а тук е последното място, където можем да ги намерим.

— В града ще ни видят много повече хора, отколкото по пътя — тревожеше се Джереми. — И дано някой да не ни познае.

— Никой не ни позна в Юрика — изтъкна Джарбо. — Мислих доста по въпроса, но все едно, нямаме друга възможност. Ако искаме да си купим тези неща, приятелю, трябва да спрем тук.

Джереми се съгласи, защото искаше да има нож, а и другите неща. След като се нахраниха, Джарбо предложи момчето да започне да чете книгите си. Джереми посегна към тях неохотно и вече предвиждаше, че го очакват много часове на скучни занимания, но бе приятно изненадан. Когато започна да чете на глас от учебника по география, Джарбо остана очарован от описанията на далечни земи. За Джереми четенето се оказа не тежест, а истинско удоволствие. От време на време някоя дума го препъваше, но той продължи да чете в светлината на огъня дълго след часа, в който обикновено заспиваше, а Джарбо посмукваше от лулата си и слушаше.

Щом се пукна зората и започна новият студен ден, отново слязоха по шосето до града. Страховете на Джереми поизбледняха, като видя, че жителите на града не се обръщат ни наляво, ни надясно, а бързат по улиците, гонени от поривите на ледения вятър. Минаха през жилищния квартал около църквата и през центъра на града се отправиха към пристанището. Жилищните райони и търговският център приличаха на тези в Батхърст и в другите градове на земеделските области, а пристанището напомняше на доковете в Сидни. Зад складове, по тясна и мръсна странична улица имаше евтини, неприветливи хотели и малки кръчми, а между тях се движеха големи групи мъже, които говореха и се смееха на висок глас.

— Много от тези хора приличат на стари кримки — каза Джарбо тихо и нахлупи по-ниско шапката си. — Да не се мотаем тук.

Джереми кимна и като оглеждаше минувачите внимателно, тръгна редом с Джарбо. Улицата ги изведе край големи складове до реката и пристаните, където бяха спрели три речни кораба за разтоварване. Дъсчени мостове свързваха брега с корабите, по тях слизаха мъже, които носеха кошове, търкаляха надолу варели и ги отнасяха през улицата в складовете.

Започваше разтоварването на парахода, който бе пристигнал предната вечер, товарът му бе още на палубата. Осем души се движеха между палубата и един склад; надзираваше ги мъж в капитански дрехи и с фуражка и сам помагаше на работниците, които носеха по-тежки кошове. Джарбо огледа всички лица, докато вървяха с Джереми по кея към парахода. Като не видяха нищо обезпокоително, двамата се насочиха към капитана.

Силният, червендалест мъж кимна доволен и остави без внимание обяснението на Джарбо защо води със себе си момчето.

— Аз съм капитан Кини — представи се той, — и ако искате работа, има достатъчно. Ако само екипажът ми разтоварва, ще трябва да остана много по-дълго, отколкото бих искал, и в този град не се намира наемна работна ръка.

— Видях доста хора край хотелите и кръчмите малко по-долу — забеляза Джарбо. — Всички изглеждаха свободни.

— Те са копачи, които чакат превоз за Броукън Хил — с отвращение се отзова капитанът. — Искат само да ядат и да лочат ром. Надницата ти ще е осем шилинга, с храна и топло място за спане. Готвачът и огнярят сега разтоварват срещу допълнително възнаграждение, затова имам нужда от някой, който да наглежда огъня в машинното отделение и в кухнята. Ако момчето може да се справи с това, ще му плащам по един шилинг.

— Ще се справи — увери го Джарбо. — Момчето може да се справи с всякаква работа. Къде да оставим багажа си?

— В машинното отделение, там ще спите заедно с екипажа. Хайде — подкани ги капитан Кини, — елате да ви настаня.

Джереми последва двамата мъже по дъсчения мост, като едва се разминаваше с хората, които търкаляха надолу варели. Капитанът преведе новите си работници през един люк в машинното отделение — просторен хамбар, пълен с преплетени тръби и разни машини. Слабо осветявано от странични отвори, помещението се отопляваше от масивен, гъргорещ казан и от пещта. Принадлежностите на екипажа бяха сбутани на различни места. Капитанът посочи на Джарбо и Джереми един празен ъгъл.

Джарбо излезе, за да се присъедини към екипажа, а капитанът показа на Джереми струпаните дърва и как да използва дългата стоманена маша, за да разстила тлеещите въглени равномерно в пещта. После минаха през люка към малката, претрупана със съдове кухня зад палубата. Голяма тенджера с яхния къкреше на печката, а до нея имаше сандък за дърва, който трябваше да се допълва постоянно с по-дребни цепеници от машинното отделение.

Щом си тръгна капитанът, Джереми се залови за работа, съзнавайки отговорността си да поддържа двата огъня и решен да оправдае доверието на Джарбо. Като се движеше между кухнята и машинното отделение, той се убеди, че са си избрали много подходящо работно място, където едва ли някой би разпознал него и Джарбо. Бяха изолирани от работниците в града и щяха да бъдат само между хората от екипажа.

Че са в безопасност се потвърди и по време на обеда, когато екипажът се събра, за да се нахрани с яхнията, сухар и чай. Трима души от екипажа бяха бели, останалите бяха индийци и полуаборигени. Всички бяха мълчаливи, очевидно имаха причини да не говорят много за себе си и не проявиха никакво любопитство към Джарбо и Джереми.

Яхнията бе смес от ориз, грах и изсушено говеждо месо и когато всички се нахраниха, Джереми помоли готвачът да му покаже с какво да напълни тенджерата за вечерното ядене. Следобедът мина бързо. Момчето разбъркваше тенджерата от време на време и притичваше от кухнята до машинното отделение. След вечерята Джереми изми тенджерата, за да е готова за сутрешната каша, а огнярят му показа как да посипва жарта с пепел, за да бъде топло през нощта.

На другата сутрин Джереми стана пръв, стъкна огньовете и сложи тенджерата върху печката. Когато другите дойдоха на закуска, кашата и чаят бяха готови, а капитан Кини обяви, че ще започне да плаща на Джереми по два шилинга и половина на ден. Момчето се зарадва за парите, но още повече го зарадваха усмивката и одобрителното кимване на Джарбо.

Докато приготвяше обедното ядене, Джереми забеляза, че към площадката на ферибота пред къщите и чифлиците на отсрещния бряг се приближават конски впрягове. Не след дълго фериботът отнесе през реката работниците от Броукън Хил. Вечерта, когато слязоха с Джарбо в центъра на града, видяха, че страничната улица с хотелите и кръчмите е вече много по-тиха.

Първите покупки на Джарбо бяха нож, кремък и щракало за момчето. Следния път, когато влязоха в магазина, той купи на двамата по една брадвичка, а останалите пари похарчи за тютюн. След това Джарбо купуваше главно смокини тютюн, които прибираше в брезентовата си торба.

За Джереми дните се нижеха изпълнени с вече привичната работа. Докато се хранеха и в други по-свободни часове, капитан Кини обсъждаше плановете си със своя екипаж. Носеше товари за Вилкания на стотина мили по-нагоре. След като ги предаде, смяташе да продължи до началото на плавателната част на реката при Бърк, още двеста мили срещу течението. Град Бърк бе пазарен център за животновъдните ферми по хълмистото поречие на река Дарлинг, областта, от която извираха основните притоци на Дарлинг. Там възнамеряваше да натовари добитък, с който да се върне до Аделаида.

Плановете му можеха да се осъществят, ако реката не придойдеше отново, което би попречило на корабите да пътуват. Но засега нивото й оставаше непроменено и товарите бързо се прехвърлиха в складовете. В края на осмия ден, когато и последните товари за Менайнди бяха свалени, капитанът се развесели и каза, че на другия ден ще отплава за Вилкания.

И настроението на Джереми бе повишено тази вечер. Речният кораб му бе станал като дом, тук бе научил много неща за плаването по реката, но въпреки това очакваше с нетърпение да продължи на запад с Джарбо. Отидоха до един магазин в града, където Джарбо, след като отдели пари за таксата на ферибота, изхарчи остатъка от надниците им за тютюн и сладкиши за момчето.

На следната сутрин се сбогуваха с капитана и екипажа и се отправиха по кея към пристана на ферибота. Няколко души вече чакаха там, загърнати в дебели палта, и трепереха от ледения вятър, който духаше откъм реката, фериботът се връщаше от отсрещния бряг с четири каруци и десетина пътника. Един от чакащите каза, че хората на ферибота идват от Броукън Хил, за да купят провизии от складовете и да ги отнесат обратно в миньорското селище.

Когато фериботът достигна до талвега на реката, Джарбо спря да разговаря и се загледа втренчено в хората върху приближаващия се плавателен съд.

— Познавам двама от пътниците — прошепна той. — Спомням си ги добре.

— От тези, които си заловил ли са? — попита разтревожен Джереми.

Джарбо кимна смръщен. Той и Джереми бързо вдигнаха багажа си и се отдалечиха от кея. Момчето продължаваше да гледа неспокойно към хората във ферибота. След миг разбра кои са освободените каторжници. Единият от тях сръга другия, посочи му Джарбо и двамата впериха очи в него. Познаха го и заговориха гневно, а останалите пътници се събраха около тях, за да слушат.

По-нагоре на кея няколко малки лодки бяха завързани на пристан, от който се излизаше на брега. Мъж във фермерско облекло, с помощта на чирак от един магазин в града разтоварваше сечива и други вещи от каручката на търговеца в една от лодките, фермерът бе бузест човек с добродушно лице и разговаряше дружелюбно с чирака, докато се движеха напред-назад.

— Ако отиваш на отсрещния бряг — предложи му Джарбо — мога да греба вместо тебе, но в замяна трябва да вземеш мене и момчето безплатно.

— Дадено! Името ми да не е Джон Бигс, ако не те взема! — весело се съгласи фермерът. — Купих тази лодка, защото не ми се даваха пари за ферибота, но ми се струва, че мъчно ще я откарам до другия бряг. Ала твоите мускули са по-големи от моите, затова качвайте се, приятел.

Джереми и Джарбо метнаха багажа си в лодката и се заеха да помагат на фермера и чирака да я натоварят по-бързо. Докато пренасяха кутии с пирони и разни сечива, Джереми не сваляше очи от ферибота, който се приближаваше все повече. Както бе предполагал, двамата освободени каторжници се ползваха с ентусиазираната подкрепа на останалите десетина пътника. Всички се бяха струпали на носа, разговаряха и гледаха яростно към Джарбо, готови да му се нахвърлят.

Натовариха последните покупки в лодката, тъкмо когато фериботът акостира. Пътниците му изоставиха каруците си и се спуснаха през чакащите на брега хора, които шумно запротестираха, че ги блъскат. Джереми и Джон се настаниха в задната част на лодката, Джарбо опря широкото си рамо на носа й и я отблъсна във водата.

Щом лодката се отдели от брега, Джарбо отскочи в центъра и сграбчи греблата. Хората от ферибота препускаха по улицата с размахани юмруци и гневни викове.

— Проклет да си, Джарбо Чарли! — ехтеше един глас над другите. — Сега ще станем квит с тебе.

Джарбо завъртя лодката във водата, насочи я към отсрещния бряг, като натисна силно едното весло, после започна да гребе. Лодката се плъзна по водата, греблата се движеха бързо под силните ръце на Джарбо. Джон Бигс гледаше озадачен движението по брега, а Джереми тревожно наблюдаваше тичащите мъже.

Те спряха, сипейки отчаяно ругатни, после един от тях посочи лодка, завързана на пристана. Спуснаха се към нея и започнаха да я отвързват, но в този миг други двама мъже, очевидно собственици на лодката, излязоха тичешком от склада и хукнаха към пристана със сърдити викове. Срещата между двете групи се превърна в схватка, размахваха се юмруци, ала няколко мъже от ферибота успяха да скочат в лодката.

В бързината и гнева си те претовариха лодката. Когато тя се откъсна от пристана, в нея имаше осем души и нито сантиметър празно място. Един от мъжете разбра опасността и се опита да скочи обратно на пристана. Той натежа на едната страна и лодката загреба вода. Настана уплаха и суетня, лодката се преобърна и изсипа всички във водата.

Страхът на Джереми изчезна, успокоен и развеселен, той се засмя от сърце на пляскащите и джапащите във водата. Джон Бигс, за когото случката също бе забавна, се обърна към Джарбо:

— Защо, за бога, бе всичко това?

— Имал съм неприятности с някои от тези мъже — отвърна Джарбо, като движеше греблата ритмично. — Искаха да си оправят сметките с мене.

— Каква полза може да има от това? — весело откликна Джон. — Миналото си е минало. По-добре е да се мисли за приятните неща в живота. Не е ли приятно например, че слънцето най-после се показа?

Джереми погледна небето — за пръв път от няколко седмици облаците се бяха разкъсали. Слънцето проблесна и денят изведнъж стана по-светъл, сякаш в чест на щастливото им избавление от бившите каторжници и буйните им привърженици. После момчето отправи поглед напред и с облекчение си помисли, че опасността двамата с Джарбо да бъдат разпознати, щеше да е много по-малка в рядко населените земи на запад.

Изтеглиха лодката на брега под малката ферма на Джон, който покани Джарбо и Джереми в къщата си. Но те отказаха, сбогуваха се и тръгнаха по пътеката към площадката на ферибота и къщите около нея. От другата страна на това малко поселение започваше широк, добре отъпкан път на северозапад към Броукън Хил. Тясна пътека водеше право на запад и те поеха по нея.

След по-малко от час изчезнаха всякакви следи от живота край реката. За някакво човешко присъствие свидетелстваше само тясната лента на пътеката, която се губеше далече в пущинака. Тук местността бе пресечена и по-сурова, отколкото на изток от реката и бе неудобна за земеделие и за пасища. Земята бе неприветлива, разкривени дървета растяха край тъмните, скалисти баири.

За Джереми пейзажът изглеждаше приятен, небето продължаваше да се прояснява и слабото зимно слънце огряваше цялата околност. Момчето и Джарбо говореха и се смееха на злополучните си гонители от Броукън Хил, на комичната гледка, когато всички бяха паднали във водата. Джереми бе доволен, че най-голямата опасност да бъдат разпознати, вече е минала и Джарбо се съгласи с него, макар и да добави, че все още трябва да бъдат внимателни.

В късния следобед се изкачиха на един по-висок от другите хълмове. Гледката, която се разкриваше от върха му, сякаш бе безкраен простор от баири и долини. Джереми знаеше, че когато достигнат и до най-отдалеченото място, което виждаха сега, земята пред погледа му пак щеше да е безкрайна. Изпита чувството, че е заобиколен от неограничени пространства, които надхвърлят въображението и превръщат хората в незначителни мушици.

Момчето осъзна, че това чувство се бе загнездило в сърцето му още преди месеци и чакаше някакъв върховен момент, за да излезе наяве. Изплуването му на повърхността събуди и друго усещане. Дори и редом с другаря си, Джереми почувства, че е много далеч от другите хора. Изпитваше не само самота, но и някакво усещане за изолираност, от което можеха да те побият хладни тръпки. Не бе разтревожен, но разбираше защо някои хора не могат да понасят Пустошта.

Сега възприемаше тази земя по различен начин. Сякаш споменът за живота му в Сидни, който бе замъглявал погледа му, се бе разсеял и сега виждаше по-ясно. Тази земя не бе живо същество, но не беше и неодушевена. Тя имаше свой ритъм и свои настроения. Не беше предразполагаща, но не бе и враждебна. Бе не само стара, а невероятно древна, някак уморена и мъдра. Каменните гребени и склонове на хълмовете сякаш бяха костите на земята, от които безброй хилядолетия бяха отнесли почвата — нейната плът.

Но Джереми чувстваше, че това е неговата земя. След време и той щеше да направи истинското си завръщане и бе сигурен, че ще намери заветното място, към което принадлежи.

— Вече положително сме в Пустошта, Джарбо — промълви той, като продължаваше да върви по пътеката. — Вече сме в далечната Пустош.

— Така е, приятелю — съгласи се Джарбо. — Вече наистина сме дълбоко в Пустошта.

8.

Глиганът се появи без предупреждение, изскочи от гъсталака на няколко метра пред Джарбо и се устреми към него. Той бе застанал до езерото, край което щяха да лагеруват. Най-близкото дърво, което би го удържало, бе на около двайсет крачки, но първата мисъл на Джарбо, докато тичаше към него пред приближаващия глиган, бе за Джереми.

— Качи се на някое дърво, Джереми! — изкрещя той. — Качи се на дърво!

Джереми събираше дърва за огъня между дърветата и замръзна от изненада и страх. Глиганът бе грозно, ужасяващо създание и съвсем не приличаше на дебелата, мързелива домашна свиня. Макар да бе голям и мощен, звярът се движеше бързо и с лекота, дългите му, смъртоносни бивници стърчаха от косматата му зурла.

Но като видя, че Джарбо няма да успее да избяга от глигана, Джереми излезе от вцепенението си. Хвърли дървата и грабна прашката си. Мушна показалец в примките на кожената си прашка и взе два камъка — единият бе колкото гроздово зърно, а другият — по-голям от яйце. Приготви малкия камък за стрелба и завъртя прашката.

Глиганът бе точно зад Джарбо, с насочени към краката му лъскави дълги бивници. Бе на петдесетина крачки от него и Джереми знаеше, че трябва да се прицели много добре, за да улучи. Стомахът му се сви болезнено, като видя как глиганът забива бивник в крака на Джарбо.

Прашката вече се въртеше равномерно и гладко, Джереми движеше само китката и ръката си до лакътя и чуваше бръмченето й. Джарбо пълзеше по земята в отчаян опит да избяга от глигана, който с тържествуващо ръмжене разкъсваше краката му. Джереми се увери, че прашката се е завъртяла добре и измъкна показалец от примката.

Камъчето прелетя през въздуха и удари хълбока на глигана. Звярът изрева от болка и ярост и се извърна настрана, по бивниците и зурлата му се стичаше кръв от краката на Джарбо. Глиганът се насочи към Джереми със свирепо грухтене и ръмжене. Момчето нахлузи примката на показалеца си и започна да наглася по-големия камък, който се изплъзна от пръстите му, но той го грабна пак.

— Качи се на дърво, Джереми! — дрезгаво изрева Джарбо. — Аз мога да се погрижа за себе си. Прави каквото ти казвам! Качи се на дърво!

Без да обръща внимание на това нареждане, Джереми нагласи камъка в прашката. Беше тежък и той си спомни как такива камъни понякога са счупвали прашката му. Един миг се поколеба дали да не потърси по-малък камък. Но съзна, че може да не успее да хвърли дори този, който бе нагласил, защото звярът тичаше към него, и завъртя прашката.

Джарбо продължаваше да крещи бясно на Джереми да се качи на дърво. Гласът му се заглушаваше от рева на глигана, който препускаше към момчето. Малките очички на звяра блестяха диво и страшно, той клатеше глава и се готвеше да нанесе удар с бивниците си.

Джереми завъртя бързо прашката, чу равното й бръмчене и изхлузи примката от показалеца си.

Глиганът бе на по-малко от метър разстояние с наведена за нападение глава, когато камъкът го удари между очите и издрънча, сякаш брадва бе ударила в дърво. Кожата между очите му се разцепи и през носа му рукна кръв, глиганът спря насред крачката си и рухна на земята. От устата му излезе див рев, звярът се мяташе като сляп и се мъчеше да се изправи на крака.

Джереми се спусна напред и хвърли голям тежък камък по главата му. Камъкът изтрещя при удара и отскочи сред кървави пръски, глиганът зарева още по-силно. Като влачеше единия си крак, Джарбо, понесъл голям камък, закуцука към звяра. Издигна камъка високо и го стовари върху ранената глава. Потече кръв, чу се скърцане на счупена кост, ръмженето замря. Глиганът вдигна треперещи крака, после се отпусна безжизнен.

Джереми се затича към Джарбо, който се свлече на земята със скъсани, кървави крачоли. Но той бързо успя да седне и задърпа крачоли нагоре. Джереми му помогна да ги вдигне и едва не примря при вида на раните му. Кръв течеше на няколко места от мускулестите му крака, но най-сериозната рана бе на десния му прасец. Беше дълбока и дълга почти десет сантиметра, от нея излизаше пулсираща кръв.

— На това място ме ръгна най-напред — изхриптя от болка Джарбо и натисна раната с длан, за да намали кървенето. Огледа се наоколо и посочи с глава един трънен храст. — Накъсай тръни от тоя храст, Джереми, вземи от най-горните, защото долните ще са сухи и чупливи, потърси най-дългите.

Момчето хукна към храста, откърши от извитите му клони няколко дълги, остри тръни, като от бързане се одраска. Върна се и ги показа на Джарбо, който ги одобри.

— Добре. Сега оправи раната ми с тях, Джереми.

— Не мога — запротестира момчето. — Ще те боли!

— Ще ме боли още повече, ако не го направиш, приятелю, а пък аз не мога да стигна дотам.

Джереми се поколеба, после пое дълбоко дъх и си наложи да запази спокойствие.

— Добре, Джарбо. Какво трябва да направя?

— Забивай тръните от единия край на раната, после ги завъртай, докато излязат от другата страна. Ще стане лесно, Джереми.

Задачата съвсем не се стори лесна на момчето. Страхливо заби първия остър трън и не смееше да го вреже в кожата. Но като знаеше, че така ще причини по-голяма болка на Джарбо, събра кураж. С по-голяма сила забоде тръна в единия край на раната и го насочи към другия. Джарбо го насърчаваше и притискаше краищата на раната с палец и показалец. Джереми завъртя дългия жилав трън и го промуши от другата страна.

След първия трън му стана малко по-лесно. Ръцете му се изцапаха с кръв, но той продължаваше да зашива раната. Когато бе промушил и последния трън, Джарбо кимна доволен.

— Добра работа свърши, Джереми, заши раната преди да се е подула много. Сега иди си измий ръцете и донеси паяжина, но не я смачквай.

Момчето изтича до езерото да се измие и започна да търси паяжина. Вече се здрачаваше и трябваше да се взира в храстите, докато намери една голяма паяжина. Вдигна я и я занесе на Джарбо, който посочи раната на прасеца си. Джереми разстла паяжината и кръвта почна веднага да се съсирва.

Раната спря да кърви, след като Джереми я покри с още една паяжина, после донесе и други за по-малките рани. Вече бе почти тъмно, когато привърши и помогна на Джарбо да се дотътрузи до багажа им. Раненият се опря на едно дърво, а Джереми се зае да пали огън, да донесе вода от езерото и да готви.

От мястото, където бе останал мъртвият глиган, се чуваха звуци, нещо се движеше в тъмнината.

— Бързо го намериха кучетата динго — каза Джарбо. — Ако не беше ти, сега щяха да ръфат моето тяло, вместо на глигана. Ти ми спаси живота, Джереми.

— Ти се мъчеше да направиш същото за мене — отвърна момчето, като разбъркваше тенджерките. — Тревожеше се повече за мене, отколкото за себе си.

— Да, защото сме другари, нали? — усмихна се Джарбо.

Джереми се съгласи, че е така. Направи чай и напълни чиниите, поднесе храната и канчето на Джарбо. Той изпитваше силни болки и се насилваше да яде, затова въздъхна с облекчение, когато свърши. Загърна се с одеялото и напълни лулата си. Запали я и смукна от нея, а Джереми извади учебниците си.

Джарбо винаги проявяваше интерес към четивата по история, но най-много обичаше географията. Приятно му бе да слуша описанията на далечни места и Джереми му ги беше прочел по няколко пъти. Сега отвори учебника там, където бяха спрели последния път, и зачете.

Като изпуши лулата си, Джарбо го прекъсна.

— За тази вечер стига. По-добре е да си легнеш и да поспиш.

— Ти няма да заспиш, Джарбо, и нямам нищо против да ти чета още.

— Не, ще спя така, седнал, приятелю. А ти си лягай.

Джереми се поколеба, защото бе сигурен, че от силните болки спътникът му няма да може да заспи, но постъпи както той искаше. Прибра учебниците, постла си одеялото и легна край огъня. Известно време не го хващаше сън, чуваше как кучетата динго се хранят с трупа на глигана и пред очите му отново се явяваше звярът, който бе нападнал Джарбо. После заспа.

Джарбо помръдна, неволно изохка от болка призори и събуди Джереми. Той се надигна, потрепери от ранния утринен студ и разбута въглените в огнището.

— Как ти е кракът? — попита момчето.

— Чувствам, че е на мястото си — отвърна сухо Джарбо.

Джереми се усмихна и сложи дърва върху горещите въглени. Взе канчетата и тръгна към езерото. Глиганът бе неузнаваем, трупът му бе разръфан, вътрешностите му бяха разпръснати наоколо. Птици се спускаха над трупа в сумрака и вземаха своя дял от гощавката.

Закусиха с чай и останалото от вечерта ядене, после Джереми отиде да измие съдовете. Когато се върна при огъня, Джарбо стоеше изправен и се подпираше на дървото, до което бе спал. Посочи една разклонена издънка и поиска Джереми да я отреже, за да му направи патерица.

— Ти не можеш да вървиш, Джарбо — възпротиви се момчето.

— Да, мога и трябва. Ако раненият лежи, два пъти по-бавно ще оздравее. Направи ми патерица, приятел.

Джереми неохотно извади брадвичката си от торбата, отиде до издънката и я отсече. Окастри малките клончета и подравни долния й край, за да е удобна за Джарбо. Момчето събра багажа, като нарами и двете торби, но Джарбо настояваше да носи багажа си сам. Подпря се на патерицата и се отправиха към пътеката.

Вървяха толкова бавно, че като се обърна назад след един час, Джереми още виждаше къде са лагерували. Лицето на Джарбо бе сивкаво и изкривено от болка. Движеше десния си крак вдървено и с всяко придвижване, с всяка изстрадана стъпка изминаваше само няколко сантиметра. Пролетният септемврийски ден стана топъл за кожусите им, затова спряха, навиха ги и ги преметнаха с въжета на гърбовете си, преди да продължат по пътеката.

Денят бе различен от предишните не само поради бавния им ход, но и защото се движеха в мълчание, вместо да разговарят оживено. По обед, когато спряха, за да си почине Джарбо, той вдигна крачолите си и огледа раните. Нито една не кървеше. Десният му прасец бе силно подут, но тръните не бяха помръднали. След кратка почивка поеха отново.

В края на деня, когато спряха на лагер до един мочурлив извор, бяха изминали едва десетина километра. А на следния ден Джарбо бе по-слаб и изпитваше по-остра болка, дори с мъка се вдигна на крака. Но той понасяше страданието си, довлече се на патерица по пътеката и бавно тръгна по нея.

На третия ден болката му бе по-поносима. Сега главната му грижа бе да не стане инфекция, която можеше да е по-опасна от самите рани. След няколко дни обаче отокът на прасеца му спадна и нямаше признаци за инфекция. Тръните изсъхнаха и Джарбо обясни, че след време, когато раната заздравее достатъчно, те сами ще изпаднат.

Постепенно започнаха да се придвижват по-бързо, Джарбо натоварваше болния крак все повече и по-малко разчиташе на патерицата. С всеки нов ден изминаваха по-голямо разстояние и отново започнаха да разговарят по пътя. Веднъж разговорът ги наведе към въпроса за крайната точка на завръщането на Джарбо. Джереми винаги бе смятал, че отиват до някаква голяма област на запад, но сега разбра, че са се запътили към определено малко място.

— Толкова е малко, че можеш да стъпиш на него — каза Джарбо. — Наистина е малко.

— А защо това малко място има особено голямо значение за тебе?

— То се намира на една песенна пътека, това е мястото, където съм оживял. Първия път, когато съм помръднал в корема на майка си, тя е минавала по това място. Както ти разказах, старейшините познават всички песенни пътеки. Един от тях погледнал мястото и казал на майка ми, че във Времето на мечтания някой от първосъздателите точно на това място е извикал с песента си на живот червения ястреб. Значи духът на червения ястреб е вдъхнал живот на мене. Затова аз никога не мога да убия червен ястреб.

— А смущаваш ли се, когато някой друг убие червен ястреб?

— Не. Животът на някои хора е бил вдъхнат от животни, които ни служат за храна. Те самите не могат да ядат определено животно, но нямат нищо против други да го ядат.

— Значи старейшините могат да кажат за всеки човек от кой дух му е вдъхнат живот. Те сигурно знаят много неща.

Джарбо бе напълно съгласен с това и разговорът се прехвърли на други теми. Джереми избягваше обаче една тема, която много го вълнуваше, ала бе почувствал, че тя е болезнена за Джарбо. Безпокоеше се да не би да срещнат още някой глиган. Но в единствения случай, когато спомена това, разбра, че Джарбо е отвратен от себе си, задето е бил нападнат. Смяташе, че трябвало да забележи глигана преди звярът да има възможност да го нападне.

Отношението му към тази злополука бе същото, както преди това, когато не успя да направи пръчка за огън, и в няколко други случаи, когато не можа да демонстрира забравени от него стари умения. Едно от тези умения, което би им било полезно, ако се натъкнат пак на глиган, бе направата на аборигенски оръжия. Преди няколко седмици бяха намерили парченца кремък. Джарбо се бе опитал безуспешно да измайстори от тях връх на копие.

Но от единствения им разговор за глиганите Джереми бе научил, че не всички глигани нападат. По-често побягвали, ако не ги закачат. Все пак сега Джереми внимаваше не само за отровни змии и паяци, но и за глигани. А забелязваше, че и спътникът му прави същото.

Кракът на Джарбо продължаваше да зараства и вече не използваше постоянно патерицата. Един ден ги подминаха десет големи каруци; каруцарите им помахаха с ръце и ги поздравиха. Обикаляха овцевъдците ферми в района, за да приберат остриганата вълна и да занесат провизии. Тъй като собствените им запаси бяха доста намалели, Джарбо и Джереми взеха да говорят, че ще е добре да спрат в близките дни в някоя ферма и да получат дажби.

В деня, в който използваха за закуска последния си чай, стигнаха до пътека, която водеше към кошари. На табелата бе означено, че принадлежат на фермата Бърангонг. Надписът едва се разчиташе, изгнилият стълб, на който бе закачена табелата, се бе измъкнал от земята и сега стоеше небрежно подпрян на едно дърво. Първото впечатление от тази ферма бе неблагоприятно, но тъй като в следните няколко дни едва ли щяха да минат край друга, Джарбо и Джереми свиха по пътеката.

Видът на кошарите засили първото впечатление от фермата. Постройките бяха разнебитени, оградите — порутени, конете зад една ограда изглеждаха недохранени. Причината за състоянието на фермата бе очевидна. Тук не кипеше целенасочен труд, както в други ферми, повечето пастири, които се виждаха, се мотаеха без работа.

Когато Джарбо попита трима мъже, седнали до оградата, къде е главният пастир, те му посочиха човека до стригачницата.

— Онзи там, Уилбър Лъкин, управителя — отвърна един от тях. — Собствениците живеят в Мелбърн и за фермата се грижи наемен управител. Но Лъкин по-често ходи и по-рядко тича.

Тримата мъже се засмяха на саркастичната забележка, а Джарбо и Джереми тръгнаха към стригачницата. Лъкин бе набит човек, над четиридесетте, с изпъкнал корем и лице, което издаваше лош нрав. Видът му не се отличаваше от този на фермата, дрехите му бяха мръсни, а лицето — обрасло с чорлава брада.

В началото Джереми помисли, че ще откаже, когато Джарбо го попита според обичая на скитниците дали нямат свободни дажби. Лъкин се намръщи сърдито и заклати глава, но се вгледа в Джереми и Джарбо и спря. Като ги огледа добре, кимна.

— Идете в склада — изръмжа и посочи една постройка. — Ще намеря магазинера и ще го пратя да ви даде дажби.

След тези думи Лъкин им обърна гръб и тръгна към порутена къща, без да обърне внимание на благодарността, изразена от Джарбо. Двамата спътници тръгнаха към склада, озадачени от отношението и държанието на Лъкин.

— Помислих си, че ще ни отпрати — прошепна момчето. — Но във фермите винаги дават дажби на скитниците, нали?

— Един-двама може да искат да се прочуят като скъперници и да спестят някое пени — отвърна Джарбо разсеяно, като се оглеждаше замислен наоколо.

Стигнаха до склада и Джарбо пак се огледа преди да влезе вътре след Джереми. Складът бе задръстен от провизии, донесени неотдавна с каруците, и още неподредени. Варели с брашно, сандъци със сушен грах и ориз, осолени свински бутове и други провизии бяха натрупани безразборно. Джереми гледаше изобилието от дажби, докато оставяха багажа си и очакваха магазинера.

Мина една минута, после още една. Джарбо сбърчи чело замислено и отиде до прозореца, Джереми го последва. Вместо стъкло, на прозореца имаше капаци и Джарбо ги отвори. Видяха оградата, до която бяха седели тримата мъже, но сега тях ги нямаше.

Джарбо затвори капаците и се върнаха при багажа си.

— Това място не ми харесва, Джереми — каза той и взе да прибира багажа си. — Притесних се още като говорехме с Лъкин. Най-добре ще е веднага да се върнем на пътя.

— Мислиш ли, че някой ни е разпознал — тебе или мене? — запита момчето, като гледаше към храната със съжаление. — Свършихме чая, скоро ще свършим и други неща, а до следващата ферма сигурно ще трябва да вървим няколко дни.

— Така е, но не знам какво да мисля — отвърна Джарбо. — Можем да ядем дива храна. Най-добре…

Думите му заглъхнаха, защото отвън се чуха бързи стъпки и вратата се отвори. Втурна се Лъкин, последван от десетина мъже.

— Хванете ги! — извика Лъкин весело. — Това момче струва петстотин гвинеи! Не го оставяйте да избяга!

Джарбо реагира със зашеметяваща бързина, обърна един варел с брашно и го търкулна към мъжете. В склада настъпи суматоха — едни бягаха от варела, а други паднаха на камара с вирнати крака. Джарбо беше взел багажа си и Джереми посегна към своя — там бяха ножът, шишето за вода и други скъпи за него неща. Посегна, но отстъпи, когато няколко чифта ръце се пресегнаха към него.

Момчето се опита да се присъедини към Джарбо, който отстъпваше към прозореца, но му препречиха пътя. Няколко мъже се бореха с Джарбо и падаха един след друг под тежките му юмруци. Джереми усети, че някой зад гърба му го сграбчи за яката и се опита да се освободи. Джарбо събори и последния човек, който се мъчеше да го хване, и се обърна към прозореца.

Вместо да спре и да отвори капаците, Джарбо мина през тях, блъсна ги с широкото си рамо и ги счупи на трески, които се разхвърчаха на всички посоки. После се метна през прозореца и изчезна. Двама от мъжете, които Джарбо бе съборил, се изправиха, спуснаха се към прозореца и започнаха да се прекачват, за да го хванат.

— Оставете го! — извика им Лъкин и хвана по-здраво жакета на Джереми. — Аз държа този, който ще ни донесе пари! — Обърна момчето към себе си и го огледа намръщено. — Джереми Керик ли се казваш?

Вбесеният Джереми мълчаливо издържа погледа му. Обраслото лице на Лъкин се зачерви от гняв, той хвана момчето за раменете и злобно го раздруса.

— Кажи си името или ще го изкарам от устата ти с бой! — крясна му.

— Пусни го, Лъкин! — възпротиви се един от мъжете. — Момчето може да е същото, за което го мислиш, и в такъв случай трябва да се държим добре с него. Последното нещо, което ни е нужно, е да си имаме неприятности със семейство Керик.

Още няколко души заговориха едновременно в подкрепа на това мнение. Лъкин кимна и извади от джоба си сгънат, смачкан вестник.

— Да, искаме парите, а не неприятности с когото и да било — съгласи се той и разтвори вестника. Прочете обявата за възнаграждението на първа страница, погледна Джереми и подаде вестника на стоящия до него. — Спомних си за тази обява щом го видях и няма съмнение, че е той. Не са много момчетата с такива змийски очи и цялото описание му приляга като ръкавица.

И другите мъже прегледаха обявата за възнаграждението, а един я прочете на глас, за да я чуят и неграмотните. Всички бяха единодушни, че Джереми е момчето, описано в обявата, и заговориха с Лъкин какво да направят, за да получат парите. Изтъкваха, че някои от тях ще трябва да пропътуват дълго разстояние, за да се свържат със семейство Керик, тъй като най-близката ферма на север е Уаямба, а Тибубъра пък е на север от нея.

— Но за толкова много пари си заслужава да се бие дълъг път — заключи един от мъжете и добави: — Лъкин, искаш ли някои от нас да оседлаят конете и да тръгнат веднага?

— Не, късно е, до довечера няма да стигнете далеч — отвърна управителят на фермата. — За да се стигне дотам, са нужни няколко дни, а три-четири часа не са от значение. Двамина могат да тръгнат рано утре сутринта, като вземат и един товарен кон за провизии. Докато чакаме да дойдат за момчето, ще го държим в пристройката за инструменти. Тя е здрава, а ще му завържем и ръцете, за да не може да избяга.

— Ами ако оня абориген се върне за момчето? — попита някой. — А и защо пътува с него това момче?

Настана мълчание и всички погледнаха Джереми, който не продума. После друг предположи, че Джарбо е смятал да получи възнаграждението.

— Да, така трябва да е — съгласи се Лъкин и всички кимнаха. — Той е намерил момчето и сигурно го е водел право на север. Е, за в случай, че се върне, ще дежурите поред пред пристройката.

— Не по един човек — обади се някой и всички го подкрепиха. — Втори път няма да се опитвам да се бия с оня тип.

— Той не може да се бие с куршумите — злобно се ухили Лъкин. — Имам пистолет от най-добрите и ще го извадя. — Посочи оставения на пода багаж на Джереми.

— Сега двамина да дойдат с мене, вземете и кожуха му, да се завие с него. Торбата и другият му багаж да останат тук, защото може да има нещо, с което да се освободи. А пък останалите да поразтребят и да направят нови капаци на прозорците.

Мъжете се раздвижиха и почнаха да изправят съборените в мелето варели и сандъци. Лъкин пак хвана Джереми за яката и го поведе навън, последван от двама мъже; единият носеше кожуха. Отправиха се към малка пристройка до стригачницата и щом я видя, Джереми загуби всяка надежда, че ще може да избяга. Беше потъмняла от времето, но още здрава постройка от дебели, тежки греди.

Лъкин стискаше яката на Джереми, докато един от мъжете отиде за кожени ремъци, с които да завържат китките на момчето. Вторият отвори пристройката за инструменти и извади ножици за подстригване на овце, брадви и други сечива, с които Джереми би могъл да се освободи. Когато всичко бе изнесено, Лъкин набута момчето вътре и подхвърли кожуха, после затвориха вратата и дръпнаха резето от външната й страна.

Останал сам, Джереми се огледа наоколо, но намери само чепкала за вълна и други инструменти, които не можеше да използва, за да пререже кожените превръзки върху китките си. Седна отчаян и обзет от безпокойство за Джарбо. Напълно сигурен бе, че той ще се върне за него и от сърце се надяваше да му дойде наум, че пазачът отвън може да е въоръжен.

Светлината през пролуките показваше, че вече е залез-слънце, когато вратата се отвори. Влезе човек с чиния с храна, а друг стоеше на прага, за да попречи на Джереми, ако реши да хукне навън. Първият взе да отвързва ръцете на Джереми, за да може да се нахрани, но той отказа храната.

— Няма да получиш друго ядене до утре сутринта — предупреди го човекът.

— Казах, че не го искам! — извика момчето и го изгледа сърдито.

Човекът вдигна рамене и се отправи към вратата с чинията.

— Ама че див кон, личи си, че е от семейство Керик — промърмори той. — А с тези змийски очи може да те подпали.

Двамата мъже се засмяха, затвориха и заключиха вратата. След залез стана студено и Джереми дълго се мъчи, докато накрая успя да развие кожуха си и да го сложи около раменете си. Щом се стъмни, Джереми видя през пролуките, че пред вратата е запален фенер и чу гласа на Лъкин. Отиде до вратата и надникна през една пролука.

Лъкин даваше инструкции на първия вечерен пазач. Като го видя, Джереми си спомни какво бе казал Лъкин за пистолета си. И наистина около кръста на пазача бе препасан колан с кобур. В светлината на фенера момчето забеляза, че пистолетът е от най-модерните и смъртоносни. Не бе обикновен пистолет, а револвер, с който можеше да се стреля пет пъти, без да се презарежда. Джереми седна на пода, още по-силно разтревожен за Джарбо.

Джереми се надяваше, че пазачът ще заспи, след като всичко около кошарите утихна и хората си легнаха. Но той остана буден. От време на време обикаляше пристройката с фенера и светлината проникваше през пролуките. Джереми и не помисляше за сън, а и тревогата за Джарбо не му позволяваше да заспи.

Часовете се нижеха и около полунощ пазачът се смени. Вторият пазач също обикаляше пристройката сегиз-тогиз; Джереми се вслушваше в стъпките му и в нощните шумове отвън. Зловещият тъжен вой на кучета динго в далечината смущаваше овчарските кучета, които често лаеха. После Джереми дочу друг звук.

Една дъска в задната част на пристройката леко изскърца и гвоздеите бавно взеха да излизат. Джереми пропълзя до задната стена. През пролуките се процеждаше лунна светлина. Момчето видя, че една от дъските леко помръдва, повдигана от лоста на Джарбо.

Обзе го паника, когато фенерът се задвижи и пазачът започна нова обиколка. Светлината на фенера се приближаваше и Джереми едва не извика предупредително, но дъската спря да скърца. Пазачът обиколи пристройката, очевидно без да забележи нещо подозрително. След миг дъската отново се повдигна.

На Джереми се струваше, че минутите текат много бавно, докато най-после Джарбо отмести дъската настрана. Момчето се измъкна през отвора и докато Джарбо развързваше китките му, прошепна, че пазачът има пистолет. Джарбо отвърна тихо, че го е видял.

Един след друг тихо заобиколиха пристройката. До предния ъгъл Джарбо извади ножа си, който блесна на лунната светлина, и с дълги бързи крачки се озова до пазача. Сграбчи го, тъкмо когато се обръщаше, и опря ножа до гърлото му.

Джарбо дръпна пазача до стената и откопча колана му, който падна на земята заедно с пистолета.

— Как се казваш? — тихо попита Джарбо.

— Том Едуардс — прошепна с разтреперан глас пазачът.

— Слушай ме, Том — започна Джарбо тихо. — Не обичам да наранявам никого по какъвто и да е начин. Но ако вдигнеш тревога, никога вече няма да издадеш звук. — Обърна се към Джереми: — Вземи багажа ми, приятел. Оставих го ей там, до стригачницата.

Момчето се спусна през двора и се вгледа в дълбоките сенки край стригачницата. Намери багажа, взе го и се върна при Джарбо.

— Остави го на земята — нареди той и метна само торбата си през рамо. — Докато отскоча до склада, Джереми, ти обиколи пристройката с фенера. Така, ако случайно някой се събуди и надникне през прозореца, няма да се усъмни, че има нещо нередно. Ще се върна след няколко минути.

Накуцвайки, Джарбо се отправи към склада, като буташе Том пред себе си и държеше ножа си до врата му. Джереми се върна в пристройката за кожуха си, после взе фенера и започна една обиколка. Не беше сигурен, че ако някой от къщата или от бараките погледне навън, светлината на фенера ще го заблуди.

До ъгъла на пристройката едва не се спъна в колана и пистолета. В миг прецени, че пистолетът би го защитил, ако някой дойде към него. Би могъл да го защити и от глиган. Взе колана и прикачения към него кобур и продължи обиколката си.

Джереми знаеше, че Джарбо не обича огнестрелните оръжия, но много пъти му бе показвал, че очаква от момчето да има свое мнение за всичко. Отвори кожената торбичка, закачена от другата страна на кобура, и видя в нея запасни патрони. Затвори торбичката, закачи катарамата на колана и го метна през рамо. Така се чувстваше по-малко уязвим.

Джарбо се върна от склада заедно със заложника си. Том носеше багажа на Джереми и пълна с дажби брезентова торба. Торбата през рамото на Джарбо също бе издута. Той веднага попита Джереми какво прави с пистолета, но когато момчето му обясни, само кимна и взе от земята останалия си багаж. Джереми пое своя от Том и бързо прекосиха двора, за да излязат на отъпкания път. Том продължаваше да върви пред ножа на Джарбо.

Като тръгнаха по огрятия от луната път, Том преодоля страха на живота си. Но започна да изразява гласно страх от реакцията на Лъкин, когато научи, че е загубил и скъпия си пистолет, и възнаграждението за Джереми.

— Кажи му, че грешката е негова — успокои го Джарбо. — Истинска глупост бе да постави пазач с фенер пред пристройката. Пазачът трябва да стои на тъмно, а това, което пази, да е осветено. И дете можеше да направи онова, което извърших аз.

Том не бе склонен да изтъква на Лъкин неговите собствени грешки и продължи да върви мълчаливо. Когато наближиха главния път, Джарбо спря и накара Том да събуе ботушите си.

— Бос ще се върнеш по-бавно до кошарите — обясни му той. — Ако Лъкин реши да ни преследва, искам да имаме известна преднина. Ще оставя ботушите ти на главния път, където ще можеш лесно да си ги намериш.

Том се събу и пое обратно към кошарите по чорапи, като стъпваше бавно и внимателно. Джарбо взе ботушите му и заедно с Джереми излязоха на главния път. За да заблуди Лъкин, ако наистина реши да ги преследва, известно време повървяха на изток. Окачи ботушите на едно дърво, после двамата спътници бързо се върнаха назад и продължиха пътя си на запад.

Когато луната залезе и нощта стана съвсем тъмна, раненият крак на Джарбо вече го болеше много и аборигенът започна силно да куца. Изкачиха се по един склон над пътя и легнаха на одеялата си в гъсталака. На разсъмване Джереми усети страшен глад, но ако запалеха огън, от километри щеше да се вижда къде са спрели. Затова спътниците изядоха по шепа изсушен грах и излязоха на пътя, като следяха дали зад тях не идват ездачи.

Денят измина без никакъв знак, че ги преследват. Късно следобед решиха, че или Лъкин е бил заблуден от ботушите, или се е отказал да ги гони. Направиха си лагер край едно езерце и си приготвиха голяма вечеря от солено свинско месо, ориз и грах, питка опечена в жарта, и чай. Като се нахраниха, Джарбо напълни лулата си, а Джереми извади пистолета от кобура, за да го разгледа. Макар че самият той не искаше да се занимава с пистолета, Джарбо бе добре запознат с огнестрелните оръжия и охотно разказа на момчето всичко. Обясни му как действа механизмът, как да се прицелва и да стреля, как да предпазва пистолета и патроните от корозия. След обстоен разговор по въпроса, Джереми уви колана около пистолета и го прибра в брезентовата торба. После извади учебниците си и чете на глас от историята, докато стана време за сън.

На другия ден торбата на Джереми бе много натежала от пистолета и дажбите, но той почти не забелязваше допълнителната тежест. През последните месеци мускулите му бяха заякнали и с лекота носеше тежки товари, без да изостава от Джарбо още преди да ги нападне глиганът. А освен това Джереми бързо растеше, ботушите вече му бяха удобни само с един чифт чорапи.

След като подминаха отклонението за други кошари, главният път стана по-тесен, макар още да имаше коловози от каруците, които превозваха вълна и провизии. Но на следния ден забелязаха и друго нещо, което свидетелстваше, че са навлезли в много отдалечен район. Над пътя Джереми видя овце с много дълго руно, защото не бяха стригани. Бе срещал такива овце и преди — очевидно отлъчили се от стадото си, но никога не бе виждал толкова много наведнъж.

— Може да са двайсет и дори повече — прецени Джереми. — Носят толкова много вълна на гърбовете си, че собствениците на някоя близка ферма ще имат сметка, ако ги приберат.

— Да, ако собствениците на фермите или пастирите им могат да ги намерят — отвърна Джарбо. — Не всеки има твоето остро око. Освен това ти знаеш къде обичат да ходят животните. Много пастири се занимават цял живот с овце, а не се научават.

— А пък собствениците на ферми може да смятат, че е загуба на време да търсят такива овце — допусна момчето. — Сигурно кучетата динго убиват повечето от тях.

Джарбо потвърди, че е така, добави, че само овен или много голяма овца могат да се борят с динго, затова тези самотни стада не се размножават бързо. Заговориха за други домашни животни, които побягват и подивяват. Подивелите коне и говеда най-добре оцелявали в пущинака, разказваше Джарбо. Те лесно опазвали малките си от кучетата динго и можели да живеят в безплодни земи, където не е изгодно да се създават ферми.

Вечерта, като си направиха лагер до едно езерце, Джереми забеляза край водата следи от копита, които приличаха на кравешки. Не бе сигурен дали са от подивял добитък, защото бяха смесени със следите от воловете, които теглеха каруците. Но на другата сутрин, малко след като бяха тръгнали, видя пет-шест диви говеда, които пасяха високата трева спинифекс в една долина на около километър от пътя.

През следващите дни видяха и други потомци на избягали домашни животни, а и дивечът стана по-изобилен. Не минаваше и час без да видят подскачащо в гъсталака кенгуру, или препускаща птица ему, подплашена от приближаването им. Хълмовете се бяха отдръпнали в далечината и земята стана по-открита, а с настъпването на лятото — и по-гола. Езерца се срещаха по-рядко, затова сред растителността около тях се срещаха много дребни животни и птици, които идваха да пият вода и да гнездят по залез.

В един летен ден Джереми и Джарбо дойдоха до края на пътя. На запад се простираха само ливади и храсталак.

— Сега навлизаме в най-далечните земи, приятелю — засмя се Джарбо. — Няма да има вече ферми, от които да вземаме дажби, и ще трябва да се задоволяваме с храната на пустошта.

— Да, но чак след една-две седмици — уточни Джереми. — Благодарение на Уилбър Лъкин имаме още доста провизии, макар че сигурно му се иска да се задавим с неговите дажби.

Джарбо се съгласи усмихнат. Пътят остана зад гърбовете им и навлязоха в ливадата. Като тръгнаха през пущинака, където нямаше и следа от човешки крак, Джереми почувства, че са прекрачили една невидима преграда, зад която малцина се осмеляват да тръгнат. Другите хора следваха отъпканите пътеки — в буквален и в преносен смисъл — а Джереми сега наистина поемаше към неизвестното.

Джереми прие този факт с нетърпение да узнае какво го очаква занапред. Обичаше Пустошта и бе сигурен, че когато и той започне истинското си завръщане, ще намери сред огромните простори онова единствено място, на което принадлежеше.

Управителят на ферма Бърангонг още кипеше от гняв, когато Александра Керик дойде да говори с него. Гневът надделя над разума му и той си позволи да отговори със сарказъм на един от въпросите й, на което мигновено и строго реагира синът й:

— Говори прилично, Лъкин! — крясна Джонатан. — Ако произнесеш още една дума с такъв тон, ще сляза от коня и ще запуша устата ти с юмрук.

Смръщеното лице на управителя се удължи и зачервените му от гняв бузи побледняха от страх като разбра грешката си. Джонатан имаше мускулестата структура и красивото мъжествено лице на баща си, бе висок повече от един и осемдесет и тежеше над сто килограма. Присъствието му бе респектиращо, а неодобрението му въздействаше с почти физическа сила.

Елизабет и Шийла Гарити, които седяха на конете си до Александра, също всяваха страх. Носеха пастирски дрехи и широкополи шапки, пастирските камшици сякаш бяха сраснали за десните им ръце. Елизабет управляваше фермата Уаямба с желязна воля, видът й бе студен и заповеднически. Беше слаба и висока, но изглеждаше дребна до Шийла, чийто ръст бе почти като на Джонатан. Този ръст и англосаксонските черти на лицето си Шийла бе наследила от баща си, Патрик Гарити, а черната коса и гладката матова кожа — от майка си, която бе аборигенка. Тя и Елизабет гледаха Лъкин мълчаливо и заплашително.

Като собственици на фермите Уаямба и Тибубъра, посетителите бяха обкръжени с авторитетния ореол на имената Керик и Гарити, който Лъкин бе осквернил. Пастирите, застанали зад гърба му, се хилеха злорадо на огорчението му и Лъкин отново се намръщи. С един поглед през рамо ги накара да млъкнат и пак се обърна към Александра.

— Не исках да ви обидя, госпожо. Пистолетът ми бе от най-добрите, револвер. Струваше ми осемдесет гвинеи, а момчето ми го отмъкна.

— Да, вече няколко пъти повтаряш това — отвърна Александра. — Ако ни бе уведомил в Тибубъра навреме, щях да поема загубата ти. Но аз трябваше да чуя за станалото от един скитник, който го научил от други, така че нямам нищо общо с твоята загуба. С какъв човек бе момчето, което смяташ за моя внук?

Лъкин отклони погледа си, мускулите край челюстите му затрепериха в желанието му да овладее гнева и гласа си.

— Човекът бе абориген — изръмжа той. — Едър човек, около шейсетгодишен, но още подвижен. Каза, че името му е Чарли Джарвис, или нещо подобно.

— Джарбо Чарли?

— Да, така се казва — смотолеви Лъкин и пастирите зад него кимнаха в съгласие.

Александра погледна Джонатан. Несъмнено бе, че момчето е било Джереми. Тя се обърна пак към Лъкин.

— Имате ли някаква представа накъде са тръгнали от тук?

— Да, към Менайнди. Том Едуардс пазеше момчето и аборигенът го е отвел пред себе си до главния път. Накарал Едуардс да събуе ботушите си, за да се върне тук по-бавно, а ботушите намерихме по пътя на изток.

— Бих искала да говоря с този Том Едуардс.

— Няма го, защото го уволних. След това, което е позволил да стане, му казах да си свие багажа и да се разкара от тази ферма.

Александра продължи да разпитва Лъкин и да слуша киселите му отговори, като прикриваше дълбокото си разочарование. Логиката й бе подсказала, че от разпознаването на Джереми във фермата Бърангонг ще има малка полза, но въпреки това надеждата й се бе възродила.

Сега тази надежда угасваше. Бе изминало твърде дълго време и по всичко личеше, че Джереми отново е неуловим. Дребен номер бе заблудил Лъкин, че Джереми и Джарбо Чарли са поели на изток, но тя бе убедена, че са тръгнали на запад.

Като реши, че няма какво повече да научи от Лъкин, Александра приключи с разговора.

— Както ти казах, ако ме беше уведомил навреме, щях да заплатя стойността на пистолета ти. Но ти не го направи, затова само ще ти благодаря за информацията, но не и за държанието ти, и ще ти кажа сбогом.

Лъкин се намръщи и се готвеше да се оттегли, но Елизабет го спря.

— Докато яздехме през скапаната ви ферма, видях стадо, което ми се стори заразено от краста. Мятай се на коня си и иди да провериш. Ако крастата плъзне по стадата в южните ми кошари, ще подпаля тая ферма и ще я превърна в голяма купчина пепел. Разбра ли ме?

Лъкин почервеня от гняв, но в очите му блесна и страх. Пастирите зад него престанаха да се забавляват и погледнаха уплашени към Елизабет и Шийла.

— Да, ще проверя — измънка Лъкин с треперлив глас.

Елизабет и Шийла обърнаха конете си. Александра и синът й ги последваха, заедно с двата товарни коня, които Джонатан водеше. Не само разочарованието й, но и жалкото състояние на тези кошари потискаше Александра. Тя всъщност това и бе очаквала, защото фермите винаги западат, когато за тях се грижи платен управител, а не собственик. Но това, което виждаше, накърняваше чувството й за ред и уважението й към всяка ферма. Състоянието на тези кошари и постройки засилваше отчаянието и тъгата й за Джереми.

Когато Бърангонг остана зад тях, поеха по едва различима пътека на север през скалистите хълмове, напечени от изгарящата топлина на лятното слънце. Конете се движеха бързо, копитата им отекваха по завоите и по каменистата пътека. Александра бе добра ездачка още от дете, но сега трябваше да се съсредоточи, за да не изостава от Елизабет и Шийла. Двете жени яздеха, сякаш се бяха сраснали с конете си, бързата им езда отразяваше характера им.

Александра и двете й съседки бяха повече от приятелки, изпитваха една към друга сестринска обич. Връзката с Шийла бе многолетна, още от времето, когато Шийла бе момиче. С Елизабет се бяха сближили не тъй отдавна, едва когато тя се бе омъжила за брата на Шийла, Колин. Говорът и маниерите й свидетелстваха за доброто й образование и за факта, че е дъщеря на свещеник, но не и нравът й. Предупреждението към Лъкин, че ще запали фермата Бърангонг не бе заплаха, а сериозно намерение.

След няколко часа достигнаха до не тъй мрачни и скалисти хълмове. В края на пътеката Елизабет и Шийла поеха на север към южните граници на фермата Уаямба. Там местността бе вълнообразна и по-открита, сред гъстата трева и храсталак, които бяха отлична паша за овцете, се възвисяваха тук-там евкалиптови и други дървета.

На хоризонта в източна посока се издигаше хълмиста верига, доста по-висока от неравния терен, която очертаваше южната граница на фермата. В дълбоката падина между два хълма Александра забеляза пушек от огньове. Там бе Броукън Хил, районът на мините, отделен по нареждане на Елизабет с дълга и висока дървена ограда от останалата част на имението й.

Като продължаваха да яздят на север, в късния следобед стигнаха до фермата Уаямба, която бе тъй огромна, че се измерваше в квадратни мили, а не в акри. От едно възвишение Александра забеляза блеснало от лъчите на залеза езеро, заобиколено с дървета. След няколко минути навлязоха между дърветата, чиято влажна сянка бе освежаващо прохладна, а въздухът ухаеше от кората на ментовите евкалипти.

Жените запалиха огън и започнаха да приготвят вечеря, а Джонатан сложи букаи на конете и ги остави да пасат. Когато се стъмни, той седна край огъня при жените, които готвеха и разговаряха за Джереми и Джарбо Чарли. Александра обясняваше защо е уверена, че пастирските ботуши са били оставени на пътя за заблуда.

— От писмата, които сме получили, е ясно, че Джереми и аборигенът вървят неотклонно на запад. Един инженер на име Джон Хейстинг ги е срещал западно от река Лаклан. Някоя си Сара Бигс от Менайнди ни писа, че са пресекли река Дарлинг с лодката на мъжа й. Сигурна съм, че са продължили на запад от Бърангонг. Може би искат да минат през пущинака до Порт Огъста или до друг град на южния бряг.

Шийла недоверчиво поклати глава, като продължаваше да бърка яхнията от сушено говеждо и зеленчуци.

— Мисля, че са отишли на запад, но не към брега. От всичко, което съм чула за този Джарбо Чарли, разбирам, че е старец, който е прекарал по-голямата част от живота си сред бели хора. В такива случаи аборигените често решават, че е време да направят своето истинско завръщане. Ако е така, те са тръгнали към най-отдалечената средна част на континента, а не към крайбрежните градове.

Шийла говореше със съчувствие, но не можеше да успокои Александра, която бе възнамерявала да залее крайбрежните градове с обяви за възнаграждението. Но сега се отказа от тази идея.

— Какво е истинското завръщане, Шийла? — попита тя. — От години чувам да се говори за истинско завръщане, но не знам какво точно значи.

— И аз също — отговори високата Шийла. — Майка ми споменаваше такова нещо, но тъй като не бе свързано с овце и пасища, не му обръщах голямо внимание. Отнася се до намиране на мястото, към което принадлежиш. Нещо повече, свързано е с намирането на себе си. Във всеки случай, ако този Джарбо Чарли иде при племето си, той ще остане там. Бих могла да тръгна с десетина пастири и няколко аборигени следотърсачи, но шансовете да ги намерим са нищожни. Всъщност, Александра, мисля, че си изправена пред необходимостта да се примириш с нещо, което не можеш да промениш.

Александра кимна и смени темата. Джонатан и Елизабет се включиха в разговора, който се завъртя около опасността от големи полски пожари, състоянието на пасищата и други въпроси, които винаги представляваха интерес за овцевъдните ферми. Разговорите с Елизабет и Шийла от край време доставяха огромно удоволствие на Александра, а вечерята с тях край лагерен огън възвръщаше у нея скъпи спомени за първите месеци, прекарани с Дейвид. Но този път удоволствието й бе помрачено от тъга и тя се насилваше да яде, защото пътуването с жените от семейство Гарити изискваше голяма енергия.

Когато си легна край огъня, завита с одеяло, една тревожна мисъл дълго не позволи на Александра да заспи. Онова, което Джереми бе направил, бе повече от детски импулс, бе съзнателно усилие да избяга от семейството си. То говореше за враждебно отношение към нея и останалите членове на фамилията, което й причиняваше по-голяма болка, отколкото самото му отсъствие.

На другата сутрин станаха преди разсъмване. Джонатан се зае с конете, а жените направиха чай и притоплиха останалото от вечерята ядене. Поеха на път точно по изгрев, а дългият и изморителен ден напомни на Александра, че вече не е млада жена.

Елизабет и Шийла Гарити не бяха невнимателни, но у тях имаше нещо от суровата мъжественост на Пустошта. Не им идваше наум, че другите може да нямат ездаческата им издръжливост и устойчивостта на стегнатите им, мускулести тела. Конете препускаха на север през дългите горещи часове на деня. От притискане към седлото краката на Александра отмаляха. Тя знаеше, че другите две ездачки биха я извинили и охотно биха забавили ход, но гордостта не й позволяваше да ги помоли, затова почувства огромно облекчение, когато по залез кошарите на фермата Уаямба най-сетне се показаха.

Районът на кошарите бе напълно функционален и безупречно чист. Фермерската къща в дълбоката сянка на дърветата край един поток се различаваше от близките къщички на семейните пастири само от големината си. По-надолу край потока имаше зеленчукови градини и едно аборигенско село.

Огромното пространство, заето от стригачницата, оборите и другите постройки, бе отделено от къщата в грамаден, гол двор. Главният пастир, придружен от двама помощници, дойде до конюшнята, щом Александра и спътниците й пристигнаха. Главният пастир уведоми Елизабет, че съпругът й е отишъл към по-далечните кошари заедно с тримата им синове.

— В кошарите при Уиндора стана малък пожар — обясни главният пастир. — Не загинаха овце и щетите са малки, но господин Гарити реши, че ще е добре момчетата да помогнат с разчистването.

— Напълно съм съгласна с него — отговори Елизабет сухо. — Добре е да научат и нещо полезно, а не само да правят пакости. Ела, Александра, ще те настаним в обичайната ти стая. Джонатан, ще дойдеш вкъщи за вечеря, нали?

Той потвърди, че ще дойде и свали одеялото си от седлото. Във фермата Уаямба жените и децата отсядаха в къщата, а мъжете — в общите спални. Това бе стара традиция в овцевъдните ферми, а Елизабет се придържаше към традициите. Александра и двете домакини взеха багажа си и тръгнаха към къщата, а Джонатан се насочи през двора към общите спални да си намери легло.

Къщата имаше спартански вид и бе също тъй функционална, както и районът на кошарите. Мебелите бяха тежки, направени във фермата, нямаше пердета, килими или други украшения. Но в къщата имаше гостоприемна атмосфера, която я правеше по-приятна от много богато декорирани и луксозни къщи, които Александра бе посещавала. Тя остави багажа си в стаята, освежи се в банята зад къщата и се присъедини към Елизабет, Шийла и Джонатан в трапезарията.

Готвачката бе жена на един от пастирите. Менюто от свинско печено, гарнирано със зеленчуци, и пудинг със сливи, бе еднакво тук и в кухнята, където се хранеха пастирите. И приборите — алуминиеви чинии, канчета и старомодни двузъби вилици — също бяха еднакви. По време на вечерята Елизабет каза нещо, което се стори на Александра твърде странно. От няколко години речни кораби, които спираха на док във Вилкания, доставяха провизиите и отнасяха балите с вълна. Елизабет подхвърли тъжно, че би предпочела да се върнат към старата практика и всичко да се пренася с каруци.

— Какъв ще е смисълът? — зачуди се Александра. — И каруците, както преди, ще стигнат до Вилкания, но ще пътуват няколко седмици по-дълго отколкото корабите.

— Не, бих направила нов път, който да стига на юг до Вилкания и по на север от пътя за Менайнди — отвърна Елизабет. — Просто ще трябва да се съединят пътищата между фермите в тази област. Не ми е приятно нашествието в Броукън Хил, не ми харесват речните кораби и другите неща, които нахлуват при нас. Имам чувството, че като се събудя някоя сутрин, ще видя железопътна линия във фермата ни.

— Стига, Елизабет! — възкликна Александра. — Разбирам те и ти съчувствам за Броукън Хил, но всичко останало просто означава прогрес.

— Да — съгласи се Елизабет. — Но тези, които попаднат във водовъртежа на прогреса, губят контрол върху своя начин на живот. Тук това няма да се случи. Не съм поела управлението на фермата, за да позволя да отмре нашият начин на живот. — Александра кимна и изостави този въпрос с мисълта, че той е още едно доказателство за привързаността на Елизабет към традициите. Като се нахраниха, излязоха на верандата пред главния вход. Джонатан се отправи към общата спалня, пред която се бяха събрали пастирите. Александра и двете домакини седнаха на пейката на верандата.

Прохладен ветрец полюшваше листата на дърветата, край фенера кръжаха мушици. За Александра този приятен вечерен час се помрачаваше само от тъгата за Джереми, която не я напускаше. След малко от аборигенското село край потока долетяха протяжните звуци на бамбукови свирки. Към техните ту по-ниски, ту по-високи тонове се прибавиха ритмичните удари с палки и мелодията на странен напев.

— За какво е това празненство, Шийла? — заинтересува се Александра.

Високата мургава Шийла послуша напева, после се засмя.

— Много шум за нищо. Пеят за игрите, които си устройват понякога.

— Игри ли? — учуди се Александра.

— Да, от време на време се състезават кой може да хвърли копие или нещо друго най-далеч — обясни Шийла. — В песента им се казва, че колкото по-далече достигне бумерангът, толкова по-сигурно е, че ще се върне. В техните игри, за да се зачита, бумерангът трябва да се върне.

Александра се замисли дали песента нямаше по-дълбок смисъл от това буквално обяснение. В някои случаи тя бе оставала с впечатление, че аборигените узнават известни неща по тайнствен начин. Знаеха за отдалечени във времето и пространството събития, макар да нямаше логично обяснение откъде биха могли да научат за тях.

Дали този напев не бе някакво послание към нея, питаше се Александра. И ако бе така, колко ли дълго трябваше да чака за завръщането на любимия й внук?

9.

Пот се стичаше по лицето на Джереми, който бе седнал на един камък под ослепителното слънце и наблюдаваше как Джарбо се мъчи да разговаря с най-стария от няколкото аборигени. Джарбо си служеше с комбинация от думи и жестове, както бе правил и при срещите им с други аборигени. Изглеждаше, че двамата разговарящи донякъде се разбират.

Наоколо стояха още двайсетина аборигени на различна възраст — от стари мъже и жени до малки деца, чиито руси коси ярко контрастираха с тъмната им кожа. Отначало се бяха появили само четирима — двойка с децата си. После останалите очевидно бяха разбрали по някакъв начин, че става нещо необикновено, и се бяха събрали.

Изникнаха като по магически начин в огромната, осеяна с камъни равнина, насечена от дерета и почти без растителност. Най-напред глави, а после и хора се появиха тук и там, после се събраха край тях. Бяха голи, само с малки препаски около бедрата си, носеха оръжия, изплетени от трева торби и други дреболии. Вниманието им бе раздвоено между Джереми и опитите на Джарбо да разговаря със стареца, но най-вече се взираха в очите на Джереми.

Никой не сядаше, стояха прави по странен начин. Мъжете се облягаха на копията си, а останалите — на тояги. Стояха на един крак, а другия държаха свит зад коляното. Джереми забеляза, че ужасната жега не ги безпокои. Самият той се чувстваше като в пещ, защото скалистата земя отразяваше към него изгарящите лъчи на слънцето.

Джарбо успя да предаде онова, което искаше да каже и вдигна багажа си, за да си тръгнат, а старецът заговори на останалите аборигени. Джереми се изправи и взе багажа си. Двамата спътници поеха на запад, като от време на време се обръщаха да помахат на хората, които вече бяха почнали да се пръскат из равнината. Джарбо си бе направил копие от стеблото на тревното дърво, бе изострил върха му и го бе закалил над огъня. Използваше го като бастун по пътеката между дълбоки дерета в безплодната, напукана земя.

— Казах му къде отиваме — обясни Джарбо. — Пресичаме тяхната територия и учтивостта го изисква.

— Територията им сега е страшно гореща — забеляза Джереми.

— Още по-гореща е за тебе, защото бе седнал. Ако беше легнал, щеше да ти е съвсем горещо. Когато земята и камъните са напечени, трябва да ги докосваш колкото е възможно по-малко, приятелю.

Джереми помисли и кимна.

— Значи затова тези хора стоят на един крак. Научих още нещо.

— Така е — съгласи се Джарбо и се засмя. — Но ако се опиташ да стоиш на един крак с ботуши, ще ти е по-трудно, отколкото ако си бос. По-добре е сега да потърсим храна и дърва за огъня.

Джереми извади прашката си и зави наляво, Джарбо тръгна надясно. Като се раздалечиха на стотина метра, продължиха да вървят на запад и да оглеждат деретата и зад камъните. От самото начало на пътешествието си бяха вървели с умерена скорост, крайната им цел бе тъй далечна, че да бързат бе безсмислено. Но през последните седмици вървяха още по-бавно, защото пътем си търсеха храна.

Деретата се бяха образували от поройни дъждове, идвали откъм южното крайбрежие през големи интервали от време. Между камъните и деретата Джереми намираше донесени от пороите късове дърво и изсъхнали, побелели от слънцето клони, леки като корк. Момчето събираше дърва, като се спускаше в деретата и следеше дали не се движи някакво животно.

Цял час не забеляза нищо. В напечената от слънцето равнина почти нямаше живот, дори птица не прелиташе по небето. Цареше пълна тишина, зловещо, сякаш несмущавано от векове мълчание. В това потискащо спокойствие дишането и стъпките на момчето отекваха силно в ушите му.

Равнината стана леко наклонена, снишаваше се бавно на разстояние от много километри. Поради това и деретата бяха наклонени на запад и постепенно станаха по-плитки и по-широки. Няколко часа след пладне Джарбо извика и издигна високо петдесет-шейсет сантиметров гущер гоана, който бе убил с копието си. Щеше да им стигне за този ден, а да убиват и други животни, значеше да вземат от природата повече, отколкото им е нужно. Джереми прибра прашката си и продължи да събира дърва из деретата.

В късния следобед момчето се присъедини към Джарбо. Деретата изчезнаха. Бяха попаднали в дъното на древно езеро. Бе огромно и покрито с плосък, равен нанос, отмиван от безброй дерета в течение на няколко ери. Вейките сред шумата, пръсната по наноса, бяха кафяви и сухи в очакване на нов дъжд, който ще ги събуди и ще извика нов буен живот. Джереми и Джарбо тръгнаха по дъното на пресъхналото езеро, върху което единствените следи бяха техните стъпки и леките браздички, оставени от вятъра.

Спряха сред плоското дъно малко преди залез и си направиха лагер за през нощта. Джарбо също бе събрал наръч дърва. Джереми накладе огън с кремъка и щракалото си, докато спътникът му почисти и одра гущера. Заговориха за аборигените, които бяха срещнали през деня. Джарбо изрази мнението си, че навярно това са единствените хора в тази пустинна област.

— Тази земя не може да изхранва много хора — добави той. — Жените тук раждат толкова деца, колкото земята може да изхрани.

— От това, което казваш, разбирам, че земята на племето Аранда е много по-добра.

— Да, много по-добра — потвърди Джарбо и сложи гущера да се пече на огъня. — Има добри и лоши години в зависимост от валежите, но винаги е по-добре, отколкото е тук. В моята част от племето има около сто души… поне толкова бяха, когато напуснах.

Джарбо продължи да говори за своето племе, а Джереми го слушаше с жив интерес. Колкото повече наближаваха до земята на Аранда, толкова по-често тя бе предмет на разговорите им. Откакто се бяха разделили с цивилизацията, всеки нов ден носеше нова радост за момчето.

Да живеят с това, което могат да намерят в природата, изпълваше Джереми с чувството, че е напълно независим и че се слива с Пустошта. Гледките и звуците бяха добили по-богат и по-дълбок смисъл за него, бяха изострили съзнанието му за околната среда. Чувстваше се част от земята, сливаше се с живота на растенията и животните, а не само ги наблюдаваше.

Джарбо преобърна гущера, за да се опече и от другата страна, после отряза по едно парче за себе си и за момчето. Преди седмици, когато минаваха през земи, богати на растителност и животни, бяха събрали много диви червени плодове. Взеха си по една шепа червени зрънца и ги изядоха. Джереми отдавна бе преодолял смущението си от каквато и да е храна и ядеше всичко с голям апетит. Гущерът му се стори много вкусен.

Последните лъчи на залеза изгаснаха, докато вечеряха. Дори преди да се стъмни, линията на хоризонта от всички страни изглеждаше безкрайно далечна. Когато падна нощта и плоските наносни простори започваха от светлия кръг около огъня, Джереми бе завладян от чувството, че го заобикалят пространства от невъобразима величина. Това усещане се подсилваше от огромния небесен купол, където милиони звезди трептяха с ослепителна яркост в чистия въздух на пустинята.

Като се нахраниха, Джереми отпи малко вода от шишето си, както направи и Джарбо. Загърнаха раменете си с одеялата и стъкнаха огъня, защото в пустинята температурата спада рязко с настъпването на нощта. Джарбо запали лулата си, а момчето извади своите учебници. Спря се върху любимата книга на Джарбо, географията, и му чете на глас, докато стана време за сън.

Както бе характерно за равнините, на другия ден зората се пукна бързо. В един миг бе още мрак, а в следващия светлината изведнъж заля земята и слънцето се показа на хоризонта. Спътниците доядоха останалото гущерско месо, хапнаха от червените диви плодове, пиха по глътка вода и тръгнаха на път.

В сякаш безконечния простор около тях хоризонтът пред очите им постоянно се снишаваше. Зад наносната равнина отново се появиха дерета и едно сухо речно корито, което събираше по време на дъжд прелялата от деретата вода. Когато слънцето се издигна и температурата се покачи, вече нищо не се движеше, освен напечения въздух.

През горещия ден и след като се нахраниха вечерта, Джереми и Джарбо почти допиха водата си. Следващата сутрин посветиха на търсенето на вода. Започнаха да копаят от едната страна на сухото речно корито, където пороите бяха оголили пласт вулканичен камък. Когато дупката стигна до дълбочина от метър и половина, Джереми скочи в нея и продължи да копае и да подава песъчливата пръст на Джарбо.

На дълбочина от два метра почвата стана влажна, а на два и половина — мокра. Десет сантиметра по-надолу Джереми удари в гранитна скала, както можеше да се очаква при наличието на вулканични камъни. Водата не можеше да премине през гранита. На това място се стичаше влагата, просмукана в почвата по време на поройни дъждове в минали години. В дъното на дупката се събра вода, която Джереми започна да изгребва с канчетата. Напълни своето шише и манерката на Джарбо, напиха се до насита и пак засипаха дупката с пръст, преди да продължат пътя си.

Монотонността на пейзажа изчезна на другия ден, когато на западния хоризонт се показаха грамади от червен пясъчник. Още по-ясно се очертаха те на следващия ден на фона на тъмни скалисти планини. И пустинната растителност стана по-богата. Когато отново им потрябва вода, спътниците изкопаха дупка край няколко пустинни дъбове, чиито дълбоки корени достигаха до мокра пръст. До корените се събра вирче вода.

Най-после достигнаха до планините, които им се сториха рай след пустинята. Дълбоките дефилета и клисури под голите скалисти хребети бяха обрасли нагъсто с борове и евкалипти, и гъмжаха от животни. Водата бе изобилна, из падините бяха пръснати извори и езера. Докато пресичаха планините, Джарбо уби с копието си дебел опосум, а Джереми удари с прашката си птица ему.

Често виждаха големи гущери, но Джарбо каза, че е забранено да се убиват каквито и да е влечуги в планината. Според аборигенските вярвания планинската верига била създадена от гигантско влечуго на име Аркарула, чийто дух продължавал да витае и да закриля влечугите.

— Още не сме в земята на твоето племе. Откъде знаеш какви са вярванията тук? — попита Джереми.

— Някои неща са известни надлъж и на шир — обясни Джарбо. — Както например се знае, че тук има планини. Това е планинската верига Фриндърс, а Порт Огъста и Порт Пири не са много далече. И земята на моето племе не е далеч.

— А какво ще стане, ако убием гущер? — попита пак Джереми.

— Не знам — засмя се Джарбо. — Или по-скоро, не знам какво може да направи Аркарула. Но ако някои аборигени видят, че сме убили гущер, ще ни счупят главите. А наоколо има много аборигени.

Това се потвърди още същия ден, когато срещнаха група аборигени. Срещата с тях бе подобна на предишните. Най-напред се появиха пет-шест души, после се събраха още двайсетина. В течение на няколко минути Джарбо обясни на най-възрастния, че той и Джереми минават през планините, а всички останали се взираха любопитно в очите на Джереми. След това двамата спътници поеха отново, като си размениха поздрави с аборигените с помахване на ръка.

На следния ден стигнаха до поляна с изсечени дървета, в чийто център имаше очертан с камъни кръг с малка могилка в средата. Пътека водеше от този кръг към гъстия лес. Джарбо веднага се върна назад, и докато заобикаляха поляната отдалеч, обясни на Джереми, че това е място за събранията на местното племе. Наричало се бора и се състояло от кръга, който току-що бяха видели, и един по-малък, на закрито място.

— Около големия кръг се събира племето — добави той, — а пътеката води към по-малкия. Там се събират старейшините.

— А другите хора ходят ли някога до малкия кръг? — любопитстваше Джереми.

— Само ако ги повикат старейшините. Иначе дори не трябва да виждат малкия кръг, а хора, които не са от племето, не бива и да се въртят наоколо. За племето тези кръгове са нещо като черква и кметство.

Джарбо продължи да разказва за кръговете бора. Близо до малкия кръг старейшините криели племенните джуринги, свещени предмети, издялани от дърво и предавани на старейшините от поколение на поколение. Свещените предмети били сърцето и душата на племето и много рядко се случвало да ги види обикновен негов член.

Според Джарбо по големината на кръга бора, край който бяха минали, можело да се предположи, че тук живее доста многобройно племе. И наистина в следващите дни Джарбо и Джереми срещнаха още две групи аборигени, а забелязаха следи и от други. В богатите планински долини можеха да се изхранват много хора.

Като пресякоха планините, навлязоха в по-сурова и неприветлива област поради по-редките валежи. Тя се простираше към средата на континента. Еднообразният пейзаж се състоеше от ниски, скалисти хълмове и безплодни плата, по които бяха пръснати храсти и неизменните евкалипти. Потоците и повечето от езерцата бяха пресъхнали от изгарящата жега в края на лятото и покрити с напукана суха кал, листата бяха увехнали.

Но тук-там имаше езерца, заобиколени от каучукови дървета, в които бе останала по няколко пръста вода, а имаше и „бутилкови дървета“, изпод чиято кора също можеше да се изцеди вода. Срещаха се много диви животни — скално дребно кенгуру по хълмовете и червено кенгуру в храсталаците из долините, както и всякакви дребни бозайници. Намираха се разнообразни ядивни растения, а Джереми откри и медени мравки в тунелите им, прокопани под шубраците. На гърбовете си тези мравки носеха торбички, големи колкото гроздови зърна, пълни със сладък нектар.

Областта бе слабо населена и двамата спътници рядко срещаха аборигени. Но цивилизацията бе достигнала и дълбоко в този пущинак, защото оръжията на аборигените имаха стоманени върхове, местните жители си доставяха и други дребни предмети чрез търговия с крайбрежните градове на юг. В едно отношение градовете липсваха на Джарбо — тютюнът му бе на привършване и той все по пестеливо пълнеше лулата си вечер.

Времето захладня. Беше краят на февруари и лятото преминаваше в есен. Ранните утрини и вечерите станаха по-студени, небето се замъгли, което предвещаваше дълго очаквания дъжд. Джарбо вярваше, че земята на племето Аранда е много близо и се ядосваше на себе си, защото не бе сигурен къде точно започва тя. Но Джереми си обясняваше неговата неувереност, защото докато се движеха на запад, пейзажът оставаше един и същ ден след ден.

Краят на пътешествието им дойде един следобед за изненада на Джереми. Джарбо видя неколцина аборигени в храсталака и тръгна към тях. Срещата не се различаваше от досегашните им срещи с местни жители. От гъсталака изскочиха и други хора, които се събраха около тях, но Джереми забеляза, че Джарбо разговаря гладко с най-възрастния.

— Това са моите хора, приятелю! — щастлив съобщи новината Джарбо. — Те са от племето Аранда.

Джереми възторжено възкликна, споделяйки радостта на спътника си, че е намерил своето племе. Джарбо продължи да разговаря с водача на групата, а момчето видя, че реакцията на двадесетината аборигени бе подобна на отношението на хората от други племена, които бяха срещали. Най-голямо любопитство проявяваха към очите на Джереми и говореха тихо помежду си. Не показваха особено задоволство, че човек от тяхното племе се е завърнал след дълго отсъствие.

Подобно бе отношението и на водача им, слаб, мускулест мъж на възрастта на Джарбо. Като размени няколко думи с Джарбо, той повика двама от мъжете, каза им нещо и те бързо се отдалечиха — единият на север, а другият в обратната посока. Останалата част от групата тръгна на запад, предвождана от водача и Джарбо, които продължаваха да разговарят. Джереми ги следваше. Момчето разбираше, че говорят главно за него, защото водачът от време на време го поглеждаше с неразгадаемо изражение на лицето.

След един час стигнаха до село с колиби от дървесна кора край малко езерце, в което бе останало плитко вирче вода. Аборигените бяха донесли големи гущери гоана и дребни диви животни, както и събраните през деня ядивни растения. Жените разпалваха огньове пред колибите, за да сготвят храната, а Джарбо продължаваше да разговаря с водача. Джереми не знаеше какво да прави и седна встрани до багажа си.

След известно време Джарбо дойде при него, но изглеждаше разочарован от приема на своите, макар да не каза нищо по въпроса.

— Името му е Джубурли — посочи Джарбо към водача. — Двамата мъже, които тръгнаха в различни посоки, са вестоносци, които ще извикат племето да се събере около кръга бора. Джубурли е един от старейшините, иска и другите старейшини да знаят, че сме дошли. Ще тръгнем към свещения кръг утре, а ще стигнем там на следния ден.

— Добре, Джарбо. Хората май не се радват много, че си се завърнал.

Джарбо огледа замислено насъбралите се и поклати глава.

— Не ме посрещнаха, както очаквах, но може би съм очаквал твърде много. Сигурно съм познавал Джубурли, преди да напусна, защото сме почти връстници, но не си го спомням. Нито пък той ме помни.

— Това може да не е твоето племе — допусна Джереми, спомняйки си, че Джарбо бе говорил за няколко племена Аранда. — Може затова да не се помните.

— Не, това е моето племе — поклати тъжно глава Джарбо. — Споменах имената на старейшините по времето, когато напуснах и Джубурли ги помни. Просто ние двамата сме се забравили.

— Ами изминали са много години, нали? — опитваше се да успокои спътника си Джереми. — Много неща са се случили оттогава.

— Така е — въздъхна дълбоко Джарбо. — Във всеки случай Джубурли е добре разположен. Каза, че е съгласен да останеш с племето. И останалите старейшини ще имат думата по въпроса, но той обеща да ги помоли да се съгласят.

— Да ми разрешат да остана? — изненада се Джереми. — Никога не съм мислил, че може да не ме приемат.

— Нито пък аз, Джереми — въздъхна пак Джарбо. — Но не стана точно както очаквах. — Опита се да се усмихне и потупа момчето по рамото. — Но всичко ще се уреди, приятелю. Като се съберем около кръга бора, навярно ще се окаже, че другите старейшини ме познават и ще се зарадват да ме видят. Надявам се, че там ще стане празненство, което ще трае няколко дни и пак ще се опозная с всички. Няма за какво да се тревожим.

Джереми кимна, но не каза нищо повече. Безпокоеше се, защото и самият Джарбо не изглеждаше уверен. Той започна да му разказва за племето. Каза, че както някога, то пак се състояло от пет групи, приблизително еднакво големи. Премина към други неща, за които бе говорил с Джубурли, но Джереми слушаше разсеяно, защото го вълнуваше мисълта, какво ще прави, ако старейшините решат, че не може да остане с племето.

Когато храната бе готова, една жена им донесе парчета от печена гоана и от още някакво дребно животно, заедно с по една шепа семена, които имаха вкус на орех. Докато вечеряха, Джарбо продължи да споделя какво са говорили с Джубурли. Водачът му казал, че преди няколко дни са изпратили няколко души да търгуват в южните градове.

— Ако бяхме пристигнали по-рано — тъжно подхвърли Джарбо, — можех да ги помоля да ми донесат няколко смокини тютюн.

Всички се хранеха заедно, разговаряха тихо и се смееха. Само Джарбо и Джереми се хранеха настрани от тях. Така изолирани бяха и на другия ден, когато цялата група тръгна към кръга бора. Джарбо и Джереми вървяха отделно. Хората бяха дружелюбни, охотно им даваха храна и всичко, което им бе нужно, но по всичко личеше, че смятат Джарбо и Джереми за различни от тях.

В хладния есенен ден аборигените бяха облечени в дълги дрехи от кожите на кенгуру и опосум, жените носеха вода в дървени купи, които наричаха куламони. Две момичета носеха пръчки за огън, каквито Джарбо не бе успял да направи, когато се бе опитал преди няколко месеца. Пръчките за огън бяха от стебла на комбунги, вид тръстика, а от тлеещите в тях въглени се носеше дим. Групата се разпръсна, за да събира храна, докато се движеха към свещения кръг бора.

Джереми все повече се тревожеше какво ще прави, ако старейшините решат, че не може да остане с племето. Сигурен бе, че Джарбо никога няма да го изостави в пущинака, но момчето в никакъв случай не искаше да отчуждава Джарбо от собственото му племе. Виждаше, че и спътникът му се тревожи, от което Джереми се чувстваше още по-нещастен.

На следната сутрин групата не се разпръсна, всички вървяха заедно с бърз ход към два баира близко един до друг и по-високи от околните хълмове. След няколко часа излязоха от гъсталака на широка, разчистена поляна в подножието на баирите. В центъра се виждаше кръг, с издигната в него могилка, заобиколена с камъни. Постлана с камъни пътека водеше от кръга към гъсти храсти и дървета в тесния проход между баирите.

Хората почнаха шумно да се поздравяват, а Джереми остана с впечатление, че тяхната група пристига последна, защото се бяха събрали вече около осемдесет души. Това се потвърди скоро, тъй като шумът стихна и всички се настаниха около кръга. Джубурли каза нещо на Джарбо, който отведе Джереми встрани от голата поляна.

Джарбо остави багажа си до храсталака и подкани Джереми да седне там.

— Трябва да почакаш тук, докато уредим въпроса — каза му той. — Няма защо да се безпокоиш, приятелю. Скоро всичко ще се уреди и всичко ще е добре.

Тонът на Джарбо не бе тъй убедителен както думите му и издаваше известна несигурност в изхода. Момчето седна притеснено до багажа си, а Джарбо се върна на поляната. Седна до хората около кръга, които се струпаха около него и му заговориха. Джубурли и още четирима възрастни мъже стояха настрана, говореха си тихо и надничаха към Джереми. После тръгнаха по постланата с камъни пътека и изчезнаха сред гъстия листак в прохода между баирите.

Няколко минути по-късно Джубурли се показа и повика с пръст Джарбо. Когато и той се отдалечи по пътеката, вниманието на хората около кръга се насочи към Джереми. Гледаха го втренчено и го одумваха, а Джереми чакаше все по-притеснен. Забеляза, че някои от тях държат бамбукови свирки и ударни палки, което показваше, че са се приготвили за увеселение, както бе очаквал Джарбо.

Но никакво увеселение не започна, защото събранието на племето внезапно бе прекъснато. Старейшините следвани от Джарбо, се върнаха и заговориха на хората. Шепот на разочарование плъзна наоколо, аборигените взеха да прибират принадлежностите си, за да се разотидат. Джарбо пресече поляната, свъсен като градоносен облак. Без да продума грабна сърдито багажа си и пое след групата на Джубурли. Джереми също побърза да прибере вещите си и последва Джарбо.

На стотина метра от поляната Джереми не се стърпя и попита дали старейшините са се съгласили той да остане.

— Да, казаха, че и аз мога да остана — промърмори Джарбо с горчивина.

— И ти? — без да мисли възкликна момчето. — Че нали ти си член на това племе и за твоето оставане не може да става и дума!

Джарбо не отговори, а Джереми съжали за думите си. Разбра, че именно по тази причина Джарбо бе така оскърбен и тъжен. Продължиха да вървят след групата в мълчание. След известно време аборигените се разпръснаха и забавиха ход, за да ловуват и да събират храна. Джереми извади прашката си и се заоглежда за дребни животни. Той и Джарбо пак бяха оставени сами.

Постепенно се заоблачи, денят стана мрачен като настроението на Джарбо. Той проговори само веднъж през целия следобед, сякаш говореше на себе си:

— Забравил съм много думи и как се вършат много неща. Винаги съм искал да се върна, но го отлагах прекалено дълго и много работи съм забравил.

Джереми не намираше подходящ отговор, а и Джарбо не каза вече нищо. Късно следобед заваля лек дъжд. Групата се събра, за да лагерува през нощта, хората се радваха на скъпоценната влага. Но за Джереми, който седеше с другаря си встрани, времето бе неприятно студено и влажно. Всеки ден от пътешествието им бе изпълнен с радост и вълнение, но краят му донесе горчиво разочарование.

10.

Джереми и Джарбо си построиха колиба от дървесна кора в селото и се включиха във всекидневните дейности на групата. Всяка сутрин поне няколко души излизаха на лов и да събират растителна храна. Когато се връщаха с убито кенгуру или голям брой дребни животни, ден-два всички оставаха в колибите си, изработваха оръжия и дрехи или се занимаваха с друга домакинска работа. Джереми и Джарбо ходеха на лов всеки ден и осигуряваха най-малко своя дял от храната.

Макар че не разбираше езика им, Джереми бързо започна да научава много неща за живота на аборигените. В групата съществуваше определена йерархия, в която по-възрастните и по-опитните ловци идваха непосредствено след Джубурли. Водачът и останалите се отнасяха към Джарбо почти както и към младежите, защото той се нуждаеше от помощ, за да направи копие или друго оръжие.

Това ядосваше Джарбо, правеше го мълчалив и начумерен. Но както бе споменал още в деня, когато се върнаха от поляната със свещения кръг, той смяташе, че сам си е виновен. Беше огорчен, но не изпитваше неприязън към никого, и най-малко към Джубурли. Хранеше голямо уважение към водача и почти обожаваше някои от другите старейшини. Ала сега, когато седяха вечер край огъня, Джереми си четеше наум, защото Джарбо се измъчваше от угризения на съвестта и не се интересуваше от книгите.

Всъщност почти нищо не го интересуваше. Дните минаваха, а той се чувстваше все тъй нещастен. Веднъж, когато бяха излезли с Джереми на лов, Джарбо спря на равно място до един хълм и се загледа в земята.

— Ето го — изрече тихо.

Джереми погледна надолу, но не видя нищо, освен камъни и плевели.

— Ето какво? — попита момчето.

— Мястото, на което съм оживял — отвърна Джарбо равнодушно. — Помня го, защото като дете майка ми често ме водеше тук. Една песенна пътека се спуща от този хълм и точно на това място във Времето на мечтания един от първосъздателите с песента си е извикал на живот червения ястреб, чийто дух е вдъхнал живот на мене.

Момчето погледна още веднъж към земята, но не видя нищо, с което тъкмо това място да се отличава от околността, а и Джарбо изглеждаше безразличен. Продължаваше да е в лошо настроение и с нищо не показваше, че неговото истинско завръщане му е донесло някакво удовлетворение. Подмина мястото, към което се бе стремил тъй дълго, последван от Джереми, и двамата продължиха да ловуват.

Джарбо показа по-голямо вълнение вечерта, когато не можа да си достави удоволствие с придобития от британците навик. Претърси празните торби, в които бе пазил тютюна си, с надеждата да намери някакви остатъци от него. Но тъй като не намери нищо, гневно захвърли лулата си в мрака, загърна се в одеялото си и легна да спи.

На разсъмване Джереми реши да потърси лулата и най-сетне я намери. Беше се ударила в камък и глинената луличка се бе счупила. По-късно, като тръгнаха на лов, Джереми подсказа как биха могли да намерят разрешение на проблема. Предложи на Джарбо да напуснат селото и да поемат обратно на изток.

— Не знам какво да правя — отвърна Джарбо. — Не искам да прекарам последните си години там, защото не съм бял човек. Ала моите хора вече не ме смятат и за абориген. Не знам какво да правя.

— Бяхме много по-щастливи, докато пътешествахме — осмели се да признае Джереми. — Можем да бъдем скитници и да живеем по пътищата.

Джарбо не отговори и остана за дълго мълчалив. Едва по-късно каза, че много от местата, по които са минали, сега навярно са наводнени и пътуването по тях ще е трудно и опасно. От тези думи можеше да се предположи, че би се съгласил да тръгнат напролет, когато времето се оправи. Джереми обаче знаеше, че Джарбо е способен да отиде навсякъде и по всяко време, стига да пожелае. Но както сам бе казал, не бе готов да вземе решение.

След няколко дни, докато ловуваха, чуха викове, че всички трябва да се съберат заедно. По това време цялата група бе излязла да търси храна, и тъй като се бяха пръснали на повече от километър, минаха няколко минути, докато всички се съберат при Джубурли. Щом се събраха, водачът се насочи с бърз ход към селото, следван от цялата група.

Едва бе минало пладне в този студен, ветровит ден, а обикновено се прибираха в селото няколко часа по-късно. На въпроса на Джереми какво се е случило, Джарбо поклати учудено глава. След малко, когато езерото се показа, Джереми видя човек от друга група край колибите им. Очевидно той бе вестоносец и бе тъй изморен, че лежеше на земята.

След като се изправи на крака и поговори с Джубурли, всичко потече тъй бързо, че Джереми още дълго не можа да разбере какво е станало. Водачът изкрещя някакви заповеди и хората мигом се пръснаха да вземат вещите си. Джереми последва Джарбо в тяхната колиба, взеха багажа си и изтичаха при другите, а Джубурли с едри крачки поведе групата към поляната с кръга. Чак тогава Джарбо успя да каже на момчето какво е съобщил вестоносецът.

Казал, че хората, които са отишли да търгуват в града още преди пристигането на Джереми и Джарбо, са се върнали много по-рано, отколкото са ги очаквали, и то — само част от тях. От думите им разбрали, че са срещнали трима бели мъже, запътени на север. Белите хора, които носели ножове, брадви и други търговски стоки, били болни. Аборигените се върнали обратно заедно с белите.

— Но белите хора измрели — продължи Джарбо, — а след това и нашите търговци започнали да се разболяват. От десетимата само четирима са се върнали, и то много болни.

— Белите хора може да са яли развалена храна — предположи Джереми, — а и търговците може да са хапнали от нея.

— Възможно е — съгласи се Джарбо. — Вестоносецът не знае какво им е, но много хора са умирали от развалено месо. Търговците казали, че един от белите носел големи гривни. Струва ми се, че може да са били белезници, от които са откъснали веригите.

— Параход с каторжници за Пърт може по някаква причина да е спрял в някое от пристанищата на южния бряг, а няколко каторжници може да са избягали — предположи Джереми.

— И са влезли в някой магазин, за да откраднат храна и стоки — добави Джарбо. — Да, може и така да е било, а откраднатата храна да е била развалена. Като стигнем до кръга бора, ще научим повече.

Джереми се съгласи, но и друго нещо продължаваше да го озадачава. Не можеше да намери разумно обяснение, как Джубурли бе разбрал, че в селото чака вестоносец, и все пак — бе го разбрал. Но когато зададе този въпрос на Джарбо, той вдигна рамене и отговори, че старейшините узнават много неща по необясним начин, особено важните неща.

Групата се движеше бързо през гъсталаци и дървета, докато се стъмни и спряха на лагер. През деня бяха събрали малко храна; Джереми получи парче гущерско месо и няколко малки опечени грудки, подобни на картофи. За закуска на зазоряване не бе останало нищо за ядене и щом се събудиха, всички продължиха бързо към поляната с кръга бора.

Пристигнаха след няколко часа. Останалата част от племето вече бе там, събрана около голяма колиба, построена в единия край на поляната. Хората, загрижени и озадачени, се поздравяваха тихо. Джубурли отиде при другите старейшини до колибата, а Джереми последва Джарбо, като се опитваше да надникне вътре. Ужас вцепени момчето. От един поглед Джереми разбра, че четиримата мъже, които лежаха на носилки в колибата, не са се отровили от храна, а бяха повалени от смъртоносна болест. Очите им бяха възпалени и гуреливи, раздираха се от кашлица, а обривът по кожата им показваше, че са в последния стадий на едрата шарка. Това бе най-опасната и силно заразна болест, на която сега бе изложено цялото племе.

Джарбо също разпозна болестта и извика предупредително. Множеството изслуша неподвижно думите му, после всички се втурнаха в паника през поляната. Останаха само старейшините. Строгите им набръчкани лица бяха невъзмутими. Започнаха да задават въпроси на Джарбо, който им отговаряше, като сочеше ту болните, ту белезите по своето лице.

Един от старейшините насочи пръст към Джереми и попита нещо, а Джарбо се обърна към момчето:

— Искат да знаят защо ти не се страхуваш, че ще прихванеш болестта. Ваксиниран си срещу едра шарка, нали?

— Да — отговори Джереми, вдигна ръкава си и показа белега от ваксинацията на ръката си. — Един лекар ме ваксинира, когато бях много малък.

Джарбо обясни на старейшините и размени още няколко думи с тях, после отново се обърна към Джереми:

— Искат да знаят дали освен ваксинацията няма и друг начин да се избегне шарката. Аз не съм чувал. А ти?

Джереми се поколеба.

— Не, не знам друг начин да се избегне болестта. Но в училище учихме, че преди да се открие ваксината, някои лекари вземали течност от мехурче на болния и я поставяли върху одраскано място по ръцете на здравите.

— Но по този начин ще ги заразят с болестта.

— Да, но болестта ще се появи след няколко дни, а не след две седмици, откакто са били близо до някой болен. Така хората ставали по-силни, а когато се разболеят, оздравявали много по-бързо. Някои пак умирали, но те били много по-малко, отколкото при заразените по обикновения начин.

Джарбо преведе думите на Джереми, а старейшините останаха известно време смълчани и неподвижни. После всички едновременно тръгнаха по пътеката към малкия кръг, скрит в прохода. Джубурли извика Джарбо да ги последва, а на Джереми даде знак да чака до големия кръг на поляната.

Цялото племе се бе събрало край кръга в голяма уплаха. Като се приближи към хората, Джереми изтръпна от ужас при мисълта какво ще им донесе болестта, защото малцина имаха естествен имунитет. Навярно по-малко от половината щяха да останат живи и Джереми искрено се надяваше, че старейшините ще се опитат да ги ваксинират.

Измина цял час. Хората стояха все така и си шепнеха уплашени. Най-после Джубурли се появи на пътеката гол, само с бедрена препаска; по крайниците, гърдите и лицето му с бяла глина бяха нарисувани черти и му придаваха съвсем друг вид. Изглеждаше страшен и зловещ, впечатлението бе потресаващо. Джереми погледна два пъти едрия човек до водача, преди да познае Джарбо, който също бе по бедрена препаска и с бели черти на тялото.

Джубурли взе да дава разпореждания на хората. Джереми събра багажа си, за да помогне с каквото може, но Джарбо му даде знак да остане на мястото си. Момчето пак седна, като си мислеше, че старейшините искат да е под ръка в случай, че имат още въпроси около ваксинирането. Членовете на племето напуснаха поляната, а Джарбо се върна обратно по пътеката с водача.

На част от хората бе поръчано да събират дърва и те почнаха да носят наръч след наръч в мрачния студен следобед. Привечер се върнаха и останалите, които бяха ходили на лов и да събират растителна храна. Жените започнаха да готвят, а стомахът на Джереми се свиваше от глад, защото не бе хапвал от предишната вечер.

Една от жените отнесе храна до средата на пътеката, извика силно и Джарбо дойде да я вземе. Друга жена подаде на Джереми сочно парче от печено малко кенгуру и няколко луковици, които той изяде с апетит. Когато се спусна мрак, огньовете край кръга осветиха поляната, където всички се бяха събрали да вечерят.

След малко Джарбо и Джубурли дойдоха до кръга. Джарбо заговори на хората от своето племе, но го прекъснаха изумени викове. Над тях се издигнаха строгите гласове на Джарбо и Джубурли, които въдвориха тишина, за да може Джарбо да продължи. Джереми почувства облекчение. По реакцията на хората разбра, че старейшините са решили всички да бъдат ваксинирани.

Аборигените бяха дисциплинирани. Изразиха възражението си един път, но приеха решението. Джарбо и Джубурли пак се отдалечиха по пътеката, а хората извадиха от багажа си своите свирки диджериду и ударните палки. Шестима мъже седнаха със свирки в ръка, а срещу тях в полукръг се наредиха десетина жени с ударни палки.

Една след друга свирките диджериду пронизваха тишината с дълбоките си ту ниски, ту извисяващи се тонове. В такт с мелодията им отмерваха с ритъм палките. Един мъж подхвана напев. Присъединиха се и други мъжки и женски гласове.

Музиката бе оглушителна, но в нея имаше и мекота и не беше неприятна за слуха на Джереми. Звуците се сливаха в хармония, ударите на палките отекваха в сърцето му. Момчето слушаше прехласнато и гледаше как насядалите край огъня мъже и жени се поклащат в ритъма на песента.

Джарбо отново се появи на пътеката и повика Джереми. Момчето тръгна към него, като си мислеше, че старейшините искат да поговорят още с него за ваксинацията. Но скоро разбра, че се лъже. Джарбо доближи уста до ухото му, за да надвика шума, и му съобщи, че старейшините искат той да направи ваксинациите.

— Аз? — изуми се Джереми. — Не, след ваксинацията някои от хората ще умрат, а пък аз не искам да съм техният убиец. Това е задължение на старейшините. Аз съм още момче и дори не съм абориген.

— Но ти знаеш за ваксинацията — възрази Джарбо. — Старейшините смятат, че тази магия е твоя. Те ще ти дадат сили да се бориш със смъртта, и ако някои хора умрат, те ще бъдат съвсем малко на брой.

Джарбо изглеждаше съвсем различен с бедрената препаска и белите черти по тялото му, но отношението му бе топло и сърдечно, както винаги. Джереми нямаше никаква вяра в предполагаемите сили на старейшините, но не можеше да откаже на Джарбо. Кимна неохотно и тръгна след Джарбо по пътеката. Тя ги отведе до гъсталака, който изпълваше тесния проход между стръмните склонове на двата баира.

Гъстата растителност приглушаваше шума на ритуалната музика и го превръщаше в далечен фон, който отекваше в прохода. Излязоха на поляна около малък кръг с могилка в средата и заобиколен с камъни. Сред кръга гореше огън. Четирима старейшини седяха в по-отдалечения край на кръга, а Джарбо и Джереми се настаниха срещу тях.

Старейшините седяха неподвижно и безмълвно, в светлината на огъня по изпитите им, набръчкани и брадати лица играеха тъмни сенки. Всички бяха устремили погледите си в Джереми. При такъв декор бе по-трудно да се отхвърли твърдението, че тези мъдреци притежават древни, тайни умения за връзка със свръхестественото, от което могат да черпят огромни мистични сили.

Джарбо подаде на момчето малка дървена купичка с някаква течност.

— Това е нещо като ром, направен от сока на бутилковите дървета. Използва се само при церемонии. Изпий цялата течност.

Джереми едва не се задави от горчивия силен сок с дъх на алкохол. Преглътна го с голямо усилие и усети, че изгаря стомаха му. Върна купичката на Джарбо, а по всички клетки на тялото му плъзна пареща топлина.

Джубурли излезе от сенките в дъното на прохода. Носеше квадратен предмет с големината на книга, увит в кожа. Водачът свали кожата и обиколи огъня, за да се приближи до Джереми.

— Това е джуринга — каза благоговейно Джарбо. — Дръж я внимателно и не позволявай да докосне земята, Джереми.

Момчето кимна и си спомни какво му бе казал Джарбо — че джурингите са свещени предмети, че те са сърцето и душата на племето. Предметът, който държеше, бе от дебела дъска, почерняла от времето и цялата покрита със сложни издълбани завъртулки. Джубурли хвана дланите на Джереми, сложи ги от двете страни на джурингата пред гърдите му. Друг старейшина взе изплетена от треви торба и заобиколи огъня. Коленичи пред Джереми, извади гравирана и излъскана кост, голяма колкото пръст на ръка, и я насочи към Джереми.

От старите, попукани устни на старейшината се разнесе шепот, който постепенно се засилваше и ставаше по-ритмичен. Тази песен без думи се сливаше със звуците на ритуала. Изпитият алкохол продължаваше да пари вените на момчето, усети, че главата му олеква. За него ритуалът изглеждаше нереален, сякаш го виждаше на сън. Джереми стискаше джурингата; песента на старейшината, примесена със звуците, които долитаха откъм външния кръг, му вливаше някаква пулсираща сила.

Това чувство остана у Джереми и след като старейшината свърши песента си, прибра костта в торбата и се върна на мястото си при другите трима старейшини. Джубурли взе джурингата от Джереми, уви я с кожата и изчезна сред сенките в дъното на прохода. Джарбо се отдалечи по пътеката.

След миг ритуалът свърши и Джубурли се показа сред сенките. Останалите четирима старейшини се изправиха и тръгнаха към пътеката заедно с Джубурли, който даде знак на Джереми да ги последва. На поляната с големия кръг кипеше активна дейност, палеше се огън пред колибата, в която лежаха четиримата болни. Джереми тръгна натам след старейшините.

В колибата Джарбо подаде на Джереми малка топчица от кожата на опосум и пръчка с добре подострен връх. После започна да подрежда хората в редица. Джереми коленичи до един от болните, отвори едно от мехурчетата по кожата му с върха на пръчката и го натисна с кожения тампон, за да пусне течност. После се отправи към строените в редица аборигени, пред които стояха старейшините.

Джереми одраска внимателно с пръчката ръката на първия старейшина, като се боеше да не му причини болка. В тъмните, проницателни очи на стареца проблесна весело пламъче. Джереми доби смелост, натисна пръчката по-силно и направи драскотина, от която излязоха няколко капки кръв. Старецът кимна одобрително, а момчето притисна кожения тампон към одрасканото място.

След първите няколко души Джереми свикна и почна да работи механично. Редицата се придвижваше напред, хората не се бояха от болката, но неколцина гледаха коженото тампонче подозрително. Някои спираха разколебани, но Джарбо ги подканяше нетърпеливо да минават напред. Протягаха се мускулести или тънки мъжки и женски ръце, ръчички на бебета с руса косица, кокалести ръце на старци, протегнати със стоическо безразличие.

Редицата постепенно намаляваше, ваксинираните се връщаха до кръга и се готвеха да нощуват край огньовете. Докато стигне до последния човек, Джереми вече не чувстваше въздействието на алкохола, а странна, непреодолима умора. Хвърли кожения тампон и пръчката в огъня пред колибата и бавно се насочи през поляната към кръга. Уви се с одеялото си и легна край един огън.

Джереми никога не се бе чувствал тъй изцеден от сили, но за известно време една тревожна мисъл надмогваше изтощението му и не му позволяваше да заспи. Лежеше и се питаше колко ли от хората, които бе ваксинирал, са обречени на бавна, мъчителна смърт от безмилостната болест. Най-после заспа.

В деня, когато сред ваксинираните се появиха първите симптоми на болестта, двама от търговците аборигени умряха. За Джереми това бе лошо предзнаменование и предвестник на масова смърт. Болестта се прояви най-напред у най-младите и най-старите, а после се разпространи като степен пожар, раздухван от зноен летен вятър. В очакване на болестта хората си бяха построили колиби, които за няколко часа се напълниха с отпадналите и обхванати от треска болни.

Неколцина заболяха леко, а четири жени и двама мъже бяха между щастливците с естествен имунитет към едра шарка и изобщо не се разболяха. Те, заедно с Джарбо и Джереми, се грижеха за почти сто болни, които лежаха в колибите — носеха им храна, поддържаха огньовете.

Джарбо пак бе облякъл пастирските си дрехи и предвождаше мъжете на лов всеки ден. Връщаха се с малко храна, защото движението на хората бе прогонило дивеча от околността. Джереми сегиз-тогиз зърваше отдалеч някое червено кенгуру, но дори опитните ловци убиваха трудно с копията си тези големи и бързи животни, а прашката на момчето не можеше да свърши никаква работа. Често преваляваше дъжд, затова имаха достатъчно вода, но храната ставаше все по-оскъдна.

След първите няколко дни Джереми започна да изпитва постоянна умора от ловуване през деня и грижи около болните нощем. Черпеше сили от тревогата си колко ли хора ще умрат и чувството, че е длъжен да помага на всички. Продължаваше да вижда по някое червено кенгуру и започна да носи пистолета си с надеждата да убие поне едно.

Такава възможност се появи в един дъждовен следобед. Като обикаляше горист хълм, видя червено кенгуру на стотина метра. Изпитваха остра нужда от храна, на поляната с кръга бора нямаше почти нищо за ядене, а той и другите ловци обикаляха от разсъмване, без да са ударили никакъв дивеч. Момчето извади пистолета и пропълзя през храстите към кенгуруто.

То бе необикновено едро и би им доставило храна за няколко дни. Като се приближи и вече виждаше главата и врата на животното през по-редките храсти, Джереми се приготви за стрелба. Както му бе показал Джарбо, погледна през цевта и я насочи към главата на животното, после бавно дръпна спусъка.

Пистолетът гръмна и подскочи в ръката му сред облак дим. Кенгуруто падна убито на място. Джарбо тутакси затича надолу по хълма, за да разбере защо е стрелял Джереми. Видя голямото кенгуру, възторжено извика и се спусна надолу, последван от още един ловец.

— Браво, приятелю! — крещеше радостно Джарбо. — Сега дълго време няма да има празни стомаси.

— Така е — съгласи се гордо Джереми. — Имах късмет с това кенгуру. — Но веднага си спомни за болните и радостта му помръкна. — Някои от хората обаче са толкова болни, че едва могат да ядат. Почти сигурно е, че мнозина ще умрат.

— Казах ти, че не трябва да се безпокоиш за това, Джереми — усмихна се Джарбо. — Повече хора щяха да умрат, ако не беше ги ваксинирал, а и сега вярвам, че малцина ще умрат. — Посочи пак убитото животно. — Ти наистина имаше късмет с това кенгуру. Това може да е знак, че всички наоколо ще имат късмет.

Джереми пресилено се усмихна, като силно се съмняваше в думите на Джарбо, макар много да му се искаше да излязат верни. Другият ловец изскубна дълги и здрави стръкове трева и завърза краката на кенгуруто, а Джарбо отсече с брадвичката си една фиданка. Тя се огъна под тежестта на животното, но им послужи като прът, който сложиха на раменете си, за да пренесат улова. Джереми последва мъжете към поляната.

Четирите незаразени жени и неколцина мъже, които се движеха, ги посрещнаха с радостни възгласи. Към тях се присъединиха още двама мъже, които бяха преболедували по-леко и вече правеха плахи крачки. Това окуражи Джереми, но само донякъде, защото болните бяха още десетки.

На следния ден се появиха признаци, че предсказанието на Джарбо за късмет може да се оправдае. Джереми удари с прашката си малко кенгуру и го замая достатъчно, за да може Джарбо да дотича и да го убие с копието си. Положението с храната се подобри още повече. Когато се върнаха на поляната, завариха една жена, която бе лежала досега, да се разхожда пред колибата.

Мнозина от най-тежко болните започнаха да се оправят през следващите дни. Най-напред се надигнаха старейшините, които сякаш си възвръщаха силите с волята и вярата си. Същото изглежда се отнасяше и за жените с малки деца, които черпеха енергия от решимостта да се грижат за децата си. И други болни започнаха да пристъпват полека. Дори останалите живи търговци се подобряваха.

Най-после Джереми се убеди, че племето бе сполетяно от изключителен късмет. Щяха да минат още месеци, докато някои от болните се възстановят напълно, а следите от болестта щяха да останат завинаги в белезите по не едно лице. Всички хора обаче се възстановяваха и никой нямаше да умре.

Оскъдният дивеч и растителна храна в околността създаваше все по-сериозни проблеми и всички получаваха съвсем скромни порции. В деня, когато и последните болни излязоха от колибите си, старейшините наредиха да се започнат приготовления за завръщане в селата. На разсъмване всички се събраха със скромния си багаж край кръга сред поляната.

Хората се загръщаха в дрехите си и трепереха от студените пориви на вятъра, който гонеше ниски, тъмни облаци от небето. Джереми и Джарбо, облекли кожусите си, не усещаха студа и очакваха спокойно старейшините да поведат групите от поляната. Петимата старейшини стояха прави и разговаряха до кръга бора, а след малко Джубурли извика Джарбо. Той поговори със старейшините, после извикаха и Джереми.

Тихите разговори замлъкнаха, когато един от старейшините заговори пред множеството.

— Той казва на хората — превеждаше Джарбо на момчето, — че твоето име в племето отсега нататък ще бъде Джинтурпи. То означава „спасител на племето“.

Разнесе се шумно одобрение, а петимата строги, възрастни мъже гледаха със задоволство и топлота към Джереми. После старейшините се приближиха към хората си и започнаха да ги разделят на пет групи. Като се сбогуваха шумно, групите се изтеглиха от поляната и поеха в различни посоки.

Щом се поотдалечиха, хората на Джубурли се разпръснаха в радиус от около един километър и, както обикновено, затърсиха дивеч и растителна храна. Но имаше една разлика, която Джереми забеляза с голямо задоволство. В кризисната ситуация Джарбо бе играл авторитетна роля в племето и сега отношението към него бе променено. Джубурли искаше Джарбо да върви редом с него, а Джереми ги следваше отблизо.

Мнозина бяха още слаби и се движеха бавно, но колкото се отдалечаваха от поляната, толкова по-изобилни ставаха дивечът и дивите плодове. Жените намериха подобни на картофите сладки корени мърнонг, а мъжете убиха с копия малко кенгуру. В сравнение с храната им през последните седмици, вечерята бе истинско угощение, а Джереми и Джарбо седяха заедно с цялата група около огъня.

На следния ден се настаниха отново в своето село. Когато животът потече нормално, дълбокото огорчение на Джарбо бе изчезнало. Хората от племето вече го приемаха като свой и се държаха с него както подобава на възрастта му, а това го изпълваше със задоволство. Промяната в настроението на приятеля му правеше Джереми неизказано щастлив.

Джереми отново четеше на глас от учебниците си вечер, а Джарбо го слушаше с удоволствие, но в някои отношения се бе променил. Вече не споменаваше за тютюн, изглежда, че се бе отучил от пушенето, и се придържаше повече към традициите на своите прадеди. Манерката му, канчето и алуминиевата чиния привличаха много погледи и той ги замени за копия, наметка от кожа на опосум и други обичайни принадлежности в племето.

Последната и най-съществена промяна настъпи една сутрин, когато Джереми се събуди и забеляза, че Джарбо и багажът му са изчезнали. Момчето се облече, сложи шапката и кожуха си и излезе от колибата. Хората се бяха събрали около огнището и сивата предутринна светлина, жените подклаждаха огъня и притопляха яденето, но Джарбо не се виждаше. Джубурли и още един мъж се поотместиха, за да направят място за Джереми край огъня, но той поклати глава.

— Джибурдарли? — попита момчето, произнасяйки аборигенското име на Джарбо и с жестове изрази учудването си, че го няма.

— Нимбунджа — отвърна Джубурли и всички посочиха на север.

Тази дума на аборигенския език означаваше червен ястреб. Джереми помисли няколко мига и разбра какво искат да му кажат. Приготви се да тръгне, но една от жените го повика и му подаде парче притоплено месо от опосум. Джереми кимна с благодарност и изяде месото, докато се отдалечаваше от селото в северна посока.

След няколко часа стигна до хълма, където според Джарбо един червен ястреб му е вдъхнал живот с песента си от Времето на мечтанията. Но Джарбо не бе на равното място под хълма, което му бе посочил, а до няколко големи камъка по средата на възвишението. Бе облечен в дреха от кожа на опосум, сгъваше пастирските си дрехи и ги прибираше в каменна ниша между скалите заедно с багажа си. Джереми се изкачи по хълма до него.

Джарбо му се усмихна и мушна ботушите и пастирската си шапка в нишата.

— Няма вече да използвам тези неща — каза му той. — Но няма защо да се изхвърлят, нали? В случай, че потрябват някога, тук ще бъдат най-добре запазени. При тукашния климат няма да се скапят, ако са на открито място.

— Така е — съгласи се Джереми. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, предпочитам да го направя сам, приятелю. Благодаря ти за готовността, но искам да свърша всичко сам.

Джереми разбираше приятеля си, отиде от другата страна на хълма и се настани удобно под едно дърво. Загърна се в кожуха си, защото студеният вятър полюшваше храстите по хълма, и загледа Джарбо. Като прибра всичките си принадлежности в нишата, той се спусна в подножието на хълма, където земята бе още мокра от дъждовете през последните дни. Натрупа кал върху парче кора и я отнесе горе.

Джарбо намери камъни, с които да се запуши отвора на нишата, и ги залепи с кал. След това покри цялата ниша с дебел слой кал, за да се изолира напълно. Когато калта засъхна, бе трудно да се открие нишата, тъй като камъкът и пръстта имаха почти еднакъв цвят. Джарбо взе копието си и слезе в подножието на хълма.

Загърнат в дрехата си, седна до своето равно място и се загледа в него. Нещо трепна на хълма и Джереми вдигна очи нагоре. На едно дърво бе кацнал червен ястреб. Момчето си помисли, че птицата може би е кацнала нависоко и се оглежда за храна. Но не бе нужно голямо въображение, за да си представиш, че ястребът гледа Джарбо.

Джереми седеше и чакаше без да смущава приятеля си. Знаеше, че физически той бе направил истинското си завръщане преди седмици, но с ума и сърцето си се завръщаше едва в този миг. Тази сутрин бе сутринта на истинското му завръщане, Джарбо бе намерил отново собственото си място в света.

Джереми се загледа в дивите простори и се замисли за своето заветно място, там, където сърцето щеше да му подскаже, че той истински принадлежи. Щеше да е някъде в Пустошта, в безбрежната земя, която обичаше, но повече от това не знаеше. След време и той щеше да започне своето истинско завръщане, за да намери заветното си място. Но докато стане зрял мъж, трябваше да минат още години. Засега бе в Пустошта и бе доволен, че е със своя приятел. Можеше да почака.