Дългото завръщане

17.

— Спри гадното си хленчене! — изрева Ситън Дънли и злобно замахна с юмрук. — Няма да търпя повече глупавите ти приказки!

Фиона Дънли бързо се отдръпна и бащиният й юмрук не улучи лицето й. Тя мигом се озова от другата страна на тежката, грубо скована кухненска маса. Опита се да овладее гнева си и да говори разумно.

— Трябват ми един-два шилинга за лекаря — повтори Фиона. — Доктор Уилис ще дойде тази сутрин, а лекарството на мама почти се свърши. От седмици не съм давала на лекаря нито пени. Какво да му кажа?

— По дяволите! Ще му кажеш да дойде да говори с мен — кресна Дънли и посочи с пръст гърдите си. — Ако има някакви оплаквания, лесно ще ги приключа.

Това бе отговорът му на всички въпроси, защото повечето хора се страхуваха от него. Ситън бе едър, мускулест мъж, с властен и агресивен темперамент, който обичаше да създава неприятности и да тероризира другите. Това създаваше постоянни сблъсъци между него и Фиона, защото не успяваше да й се налага. Тя се пазеше от него, но не се плашеше и той го знаеше. На осемнайсетгодишна възраст Фиона бе напълно развита жена, висока и тънка, заякнала от тежък труд още от детството. Буйната й дълга коса бе огненочервена и блестяща, Фиона бе потвърждение на вярването, че който има червена коса, има и огнен темперамент, защото бе наследила бащиния си характер.

— Ще си получиш заслуженото, Ситън Дънли — отвърна тя, а големите й зелени очи гневно проблясваха. — Рано или късно ще трябва да отговаряш за отношението към семейството си.

Назоваването на цялото му име, а тя винаги се обръщаше към него и говореше за баща си така, бе едновременно отричане от родството им и заявяване, че е равноправна, както и съзнателно оскърбление. Ситън изскърца със зъби и се приготви да се нахвърли върху нея, но и двамата знаеха, че няма да може да я хване. Той повдигна сърдито рамене и излезе с тежки стъпки през задната врата. Фиона надникна навън, за да види дали брат й не е наоколо, защото знаеше, че ще стане прицел за яда на баща й. Кристофър очевидно се криеше в хамбара или под някой навес, докато излезе Ситън.

Но Фиона видя, че Дънли взема още едно от прасетата, които тя угояваше, за да имат храна през зимата. Възнамеряваше, както бе правил и друг път, да го продаде на пазара и да прахоса парите за пиене. Фиона побесня и стисна рамката на вратата, за да се възпре и да не му изкряска, че трябва да си намери работа, вместо да продава нейните прасета.

Дънли не обърна внимание на застаналата до вратата Фиона и с пръчка насочи прасето през стопанския двор, покрай къщата към шосето за Брисбейн. Когато изчезна от погледа й, гневът на девойката се превърна в постоянното негодуване, което изпитваше към баща си. Фиона се зае с работа, извади от кладенеца кофа вода и я отнесе в стаята на майка си.

Откакто Фиона я помнеше, Мейвис Дънли винаги бе изглеждала уморена, съсипана от грижи и много по-стара от годините си. Тежкият труд и жестокостите на мъжа й бяха сломили духа й, а животът й бе поднесъл и други нещастия. Четири от осемте й деца бяха умрели от детски болести и лежаха в брисбейнското гробище, а двамата й най-големи синове бяха избягали от тиранията на баща си още четиринайсет-петнайсет годишни.

Бе заболяла от рак и сега лежеше изпита и бледа. През последните седмици Мейвис бързо се стопяваше.

— Удари ли те? — попита тя с дрезгав шепот.

Фиона се засмя и поклати глава, като се опитваше да скрие тревогата си от състоянието на майка си с весело държание.

— Не, не се безпокой, мамо.

— Говори ли с Кристофър за заминаването му?

— Да, още вчера, и днес пак ще говорим — отвърна Фиона и посочи паницата на масичката до леглото.

— Много е вкусна, миличка, но нямам апетит. Може по-късно да ми се прияде и да хапна повече на обед и довечера.

Фиона се усмихна, за да прикрие загрижеността си. Знаеше, че майка й едва ще изяде повече от няколко лъжици през целия ден. Изми болната и пооправи завивките й, после взе лъжица и шишето с лауданум от полицата над леглото. Очите на майка й светнаха в очакване, че лекарството ще облекчи силните й болки.

Фиона напълни лъжицата и шишето почти се изпразни, после поднесе лекарството до устните на майка си. След няколко минути силната, съдържаща опиум, течност подейства и майка й се отпусна в полусъзнание. Фиона отнесе паницата каша и кофата в кухнята. Изсипа кашата при помията за прасетата, изми съдовете от закуска и сложи кухнята в ред. Взе помията и кофата за мляко и мина през стопанския двор.

Брат й бе излязъл от скривалището си и без охота чистеше плевелите между зеленчуковите лехи в градината зад хамбара и бараките. Кристофър бе висок и слаб петнайсетгодишен юноша, с луничаво лице, а косата му имаше по-скоро бакърен цвят, за разлика от лъскавите червени къдрици на Фиона. Като изсипа помията в коритото на кочината, тя извика брат си.

Той тръгна към нея, но след всичката работа, която я очакваше през деня, Фиона нямаше време да стои и да го чака. Влезе в хамбара и сложи наръч сено в хранилката на кравата. Докато тя ядеше, Фиона започна да я дои. След малко Кристофър се появи и седна до вратата на хамбара. Дъвчеше една сламка и извърна лице, за да не срещне погледа на сестра си.

— Е? — подкани го тя, като стискаше вимето с две ръце.

— Един малък кораб тръгва за Мелбърн утре сутрин — отвърна той колебливо. — Капитанът е собственик на кораба и каза, че може да ме вземе да помагам на екипажа. Но по-добре да не заминавам, Фиона.

— Защо?

— Ти не можеш да се справиш тук сама. Мама успя да ти помогне с пролетното засаждане и аз ти помагах, когато бях освободен. Не можеш…

— Стига си търсил извинения! — прекъсна го сърдито Фиона. — Вземи най-после решение дали ще заминеш, или ще останеш тук, но престани да си търсиш извинения.

Кристофър се обърна настрани, а кравата се размърда раздразнена. В яда си Фиона бе започнала да дърпа прекалено силно вимето с дългите си, тънки пръсти. Девойката пое дълбок дъх, овладя се и продължи доенето. Завиждаше на Кристофър, че като мъж има повече свобода, но в същото време го обичаше.

— Мама иска да заминеш, братко — почна тя нежно. — А също и аз. Знам, че всяко момче се страхува да се раздели с всичко, което му е познато, но Калвин и Джулиан бяха горе-долу на твоята възраст, когато заминаха. Знам, че сега и двамата са щастливи, и ти ще бъдеш добре. Но сам трябва да вземеш решението си.

— Ако беше на мое място, ти как щеше да постъпиш?

— Щях да тръгна на запад, да пресека Големия вододел, като се катеря с крака и ръце, ако е нужно. После ще продължа да вървя през долината на река Дарлинг, докато стигна до пустошта. Там ще намеря някакъв начин да се изхранвам и да живея, далече от мизерията и неприятностите тук. Но това, което ти казвам, е глупав отговор на безсмислен въпрос, защото ти и аз не сме еднакви.

Кристофър не проговори, докато Фиона свърши с доенето, после стана и й направи път, за да излезе с пълната кофа.

— Тогава ще тръгна с кораба — промърмори той. — Но трябва да стане така, че татко да не ме види.

— Ситън Дънли ще кърка в кръчмата до довечера. Иди и кажи на капитана, че ще се качиш на кораба още днес подир пладне. След обеда ще дам на мама само няколко капки лауданум, за да не заспи, та да може да поговори с тебе и да се сбогувате. След това можеш да си вземеш дрехите и да тръгнеш.

Кристофър кимна, но изведнъж се разплака. Фиона го прегърна, задържа го до себе си един миг и го целуна. Кристофър бършеше очите си, като излизаше от хамбара, а и в очите на Фиона пареха сълзи. Мъчно й беше, че брат й заминава, но й се плачеше и заради това, че тя самата не може да напусне дома си.

През последните две години мнозина от младежите в града се бяха навъртали около нея, но баща й винаги ги прогонваше. За щастие тя ненавиждаше безделието и обичаше полезната усилена работа, която отвличаше мислите й от тежкото положение. Бягаше от неприятните мисли и като четеше — единственото й удоволствие.

Понякога съседките й прочитаха заетите от градската библиотека книги, преди да е изтекъл срокът им и ги даваха на Фиона за по няколко дни. Девойката с удоволствие се лишаваше от съня си, за да ги прочете и да ги върне навреме. Прочиташе от край до край и старите вестници и списания, които съседите й даваха. Но четенето и работата бяха само временно бягство от проблемите и тя оставаше прикована към тежката си участ.

Като изведе кравата на паша, Фиона отнесе млякото в зимника. Вчерашното мляко вече бе готово да се избие на масло; тя свърши и тази работа, изгреба маслото от чукалото, а суроватката занесе на прасетата. Докато хранеше кокошките и прибираше яйцата от полозите, видя, че се задава по шосето двуколката на лекаря и се върна вкъщи, за да посрещне доктор Уилис. Той бе дружелюбен, кротък човек, над петдесетте, а лицето му винаги изглеждаше уморено от недоспиване. Лекарят влезе в спалнята да прегледа Мейвис, а Фиона кипна вода в чайника, за да направи чай. Когато лекарят дойде в кухнята и седна до масата, бе по-замислен от друг път и сърцето на Фиона се сви.

Сипа му чай и попита за майка си, а лекарят отговори, че й остава още малко време.

— Но само преди две седмици казахте, че ще живее още няколко месеца — възрази Фиона.

Честен и скромен човек, лекарят кимна и призна, че е сбъркал.

— Съдех по друга пациентка, която беше болна от същия вид рак — добави той. — Това бе преди години, когато работех в Сидни, името й бе Клара Тавиш.

— Тя по-дълго ли живя? Защо?

— Може би защото имаше причина да живее — отвърна лекарят. Отпи от чая си и остави металическото канче на масата. — Волята за живот е по-силно лекарство от всичко, което може да предпише лекарят, Фиона. Госпожа Тавиш имаше няколко деца, доколкото си спомням, но само едно от тях бе още малко. Искаше да уреди нещо за отглеждането на детето, после смяташе да замине за Шотландия, за да спести мъката на децата си, като я гледат как гасне. Докато имаше стимул да живее, тя не изгуби силите си. Но майка ти изглежда няма такава воля за живот.

— Това е самата истина — с горчивина прошепна Фиона.

Лекарят въздъхна, пресегна се и погали ръката й.

— Не е тайна, че баща ти е жесток човек. Знам, че и твоят живот съвсем не е лек. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Като се грижите за майка ми, вие правите онова, което най-много искам, доктор Уилис. А има хора и с по-лош от моя живот. Аз поне имам работа и мога от време на време да прочета някоя книга — и работата, и четенето ми правят удоволствие.

— Всеки би сметнал, че работата тук прави живота ти твърде тежък — усмихна се тъжно лекарят. — Баща ти не съзнава какъв късмет има. — Допи чая си, извади от черната си чанта шише с лауданум и стана. — Забелязах, че лауданумът ви почти се е свършил.

Фиона взе шишето, смутена, че няма пари.

— Ще се постарая да ви го платя следващия път, доктор Уилис — извини се тя.

— Не се безпокой. Ще взема малко повече пари от следващия богат търговец, когото ще лекувам от подагра заради преяждането му. Не забравяй, че трябва да даваш на майка си само по три лъжици дневно. Повече ще бъде опасно.

Фиона кимна с разбиране, благодари на лекаря и го изпрати. Беше почти пладне и щом се върна в кухнята, се зае да приготви обеда. Работеше с настървение, за да потисне тревогата от бързо влошаващото се състояние на майка й. Безпокоеше я и друго, за което досега рядко си мислеше. Този чифлик майка й бе получила като наследство и според завещанието не можеше да бъде продаден преди смъртта й.

Много пъти Фиона бе чувала баща си да ругае, че чифликът е много далеч от доковете, където той работи. В момента бе безработен, защото, като известен скандалджия, бе сред първите уволнени, когато в пристанището почнаха да спират по-малко кораби. Фиона обаче се страхуваше, че след смъртта на майка й той ще продаде чифлика и ще купи някоя колиба около Петри Байт, където живееха мнозина от докерите.

Когато приготви обеда, Фиона занесе една чиния с храна на майка си. Въздействието на лауданума бе преминало и лицето на Мейвис отново бе изкривено от болка, но тя се усмихна, когато Фиона й каза за решението на Кристофър.

— Много съм доволна — прошепна Мейвис. — Кога ще тръгне?

— Утре сутрин, но ще се качи на кораба още днес следобед. Сега ще ти дам само малко лауданум, за да можеш да поговориш с него.

— Добре. Много се тревожа за тебе, Фиона. Ти какво ще правиш?

— Ще се оправя, мамо. Не се безпокой за мене.

Мейвис я погледна неуверено, но се опита да се усмихне. Фиона седна на ръба на леглото и нахрани майка си. Мейвис хапна малко и след половин лъжица лауданум се унесе. Фиона отнесе подноса в кухнята и се нахрани набързо, защото и тя нямаше апетит.

В ранния следобед един бакалски чирак дойде с каручката си за яйцата и маслото. Фиона нямаше представа колко плаща за тях бакалинът, тъй като Дънли прибираше парите. Тя помогна на чирака да отнесе продуктите до каручката си, после отиде в зеленчуковата градина.

Време бе да се подберат хубави зеленчуци, за да се използват техните семена за засаждане следната година и Фиона отбеляза с колчета онези, които бе избрала. Докато оглеждаше зеленчуците и забиваше колчета в пръстта, не я напускаше страха, че някой друг ще сади тук идващата пролет. После видя че Кристофър се задава и забърза към къщата.

Опасенията й, че може да е променил решението си, се стопиха, като видя отчаяното изражение на лицето му. Сложи му да се нахрани в кухнята, докато майка му излезе от унеса си след лауданума, но и Кристофър не искаше да яде. Прибра дрехите си във вързоп в своята стая и отиде да поговори с майка си.

Беше разплакан, когато излезе от нейната спалня. И Фиона заплака, прегърна го и го целуна, после го поведе към изхода. Застанала на вратата, тя проследи с поглед как брат й бавно се отдалечава по шосето. Когато изчезна в далечината, тя се върна при майка си. Със сълзи на очи Мейвис нетърпеливо отвори уста за още половин лъжица лауданум. Фиона почака лекарството да й подейства и пак отиде в зеленчуковата градина.

По залез-слънце тя издои отново кравата и се зае с другите си вечерни задължения.

Докато яденето вреше на огъня, закърпи някои дрехи, после занесе подноса на майка си. Мейвис яде повечко от обикновено и поговори няколко минути с Фиона, преди да изпие лауданума си. Сега, когато Кристофър бе тръгнал, изглеждаше по-спокойна. Фиона вечеря в кухнята и преди да си легне, остави една чиния на полицата за баща си.

Събуди се, когато той се върна късно през нощта и затрополи пиян, после пак заспа. На разсъмване Фиона влезе в кухнята, за да приготви закуската, а чинията с ядене, която бе оставила за баща си, бе недокосната на полицата. Изсипа я в кофата с помия за прасетата, като разсъждаваше, че така храната ще е по-полезна. Започна да приготвя каша.

Дънли стана по-рано от друг път. Фиона го чу да се движи из стаята си и да мърмори. След малко той дойде в кухнята със зачервени очи. Излъчваше силна миризма на ром.

— Къде, по дяволите, е Кристофър? — попита той. — Снощи срещнах един зидар, чийто помощник паднал и си счупил ръката. Ако това куче си помръдне задника и иде да поговори със зидаря, може да го вземе на работа. Къде, по дяволите, е той?

— Замина — отвърна Фиона. — Напусна чифлика.

— Заминал? — изръмжа Дънли. — Напуснал е чифлика? Точно когато можеше да помогне с някоя и друга надница! Къде отиде проклетникът? И защо, дявол да го вземе, не ме предупреди, за да го спра?

Фиона се въздържа да каже на баща си, че той самият би могъл да се хване на работа при зидаря, защото не искаше да безпокои майка си с нова кавга.

— Замина като помощник с един кораб — отговори тя. — Научих го едва вчера, когато заминаваше, а не знаех ти къде си.

Дънли се отпусна тежко на пейката до масата, хвана главата си с две ръце и започна да ругае. После се надигна и грабна лъжицата, когато Фиона сложи пред него паницата с каша и канче чай. Тя напълни още една паница и тръгна да я занесе на майка си.

Още щом застана пред вратата на спалнята й, Фиона разбра, че там няма жив човек. Първото, което забеляза като влезе, бе шишето с лауданум на масичката до леглото. През нощта майка й бе събрала сили да свали шишето от полицата и сега то бе полупразно. Фиона се приближи до леглото и остави кашата на масичката.

Мазолестите ръце на майка й бяха изстинали, когато Фиона ги скръсти върху гърдите й. Затвори очите на Мейвис, целуна я и избърса сълзите, покапали от собствените й очи върху изпитото сбръчкано лице. После взе паницата и се върна в кухнята.

Дънли вдигна глава, когато Фиона остави кашата на умивалника и се загледа през прозореца.

— Какво ти става? — изръмжа той.

— Мама е умряла — прошепна Фиона.

Дънли се надигна и се затътрузи с тежки стъпки към спалнята. Фиона гледаше настъпващия навън ден, който бе започнал като всички други само преди няколко минути. Но този ден сега й се струваше съвсем различен от останалите в живота й, дори слънчевите лъчи блестяха по друг начин. Една скъпа връзка, която я бе радвала от най-ранно детство, се бе прекъснала и нищо вече нямаше да бъде каквото е било преди.

Дънли се върна, седна и продължи да яде.

— Ще ида до някое погребално бюро — изсумтя той. — Ще ни излезе доста скъпо.

Фиона излезе, мина през стопанския двор, взе мотиката от бараката за инструменти и отиде в зеленчуковата градина. Започна да плеви лехите, като вдигаше мотиката високо, забиваше я в земята с всичка сила, а по лицето й се стичаха сълзи.

Погребението щеше да е скромно, но съседите не позволиха да изглежда бедняшко. Дойдоха много хора от съседните чифлици, както и от работническите жилища край шосето и покриха евтиния ковчег с цветя, а един каменоделец бе приготвил надгробен камък за ковчега на Мейвис в най-отдалечения ъгъл на гробището. Фиона разбираше защо никой не бе предлагал помощ на майка й — бояха се от неприятности с Дънли — но сега тя бе искрено благодарна на съседите, които направиха погребението по-достойно.

След погребението, Фиона се утешаваше с мисълта, че майка й вече е в покой, че се е отървала от един нещастен живот. Няколко дни Фиона почти не виждаше Дънли, освен на закуска. Понякога той носеше някакви книжа и дъщеря му предполагаше, че се занимава с юридическото оформяне на собствеността върху чифлика.

Един ден, докато чистеше хамбара, видя, че баща й води два коня от пасището и го попита какво прави.

— Ще ги заведа на пазара, за да ги продам — обясни той. — Задлъжнях около погребението, а имам и други дългове за уреждане.

— Как ще обработвам нивите без коне, за да ги засея на пролет? — попита Фиона. — Не мога да тегля ралото и браната с ръце.

— Това ще е чак напролет, а аз имам нужда от пари сега — отговори той и поведе конете. — Ще се тревожим за другата пролет, когато дойде.

Фиона разбра, че той се готви да продаде чифлика. Макар и да го бе очаквала, разочарованието й бе голямо. Мъчеше се да измисли къде би могла да отиде и какво би могла да направи, за да не е принудена да живее в някоя колиба в Брисбейн, но не виждаше никаква друга възможност. Хваната бе в клопка и можеше само да се примири с онова, което Дънли бе решил да стори.

Но засега имаше работата си в чифлика. Върху нея съсредоточаваше и мислите, и енергията си. Поради това изминаха няколко дни преди да забележи какво върши Дънли и да стигне до някои заключения. Най-неочаквано бе започнал да обръща внимание на външността си. С част от парите от продажбата на конете си бе купил дрехи, поддържаше брадата си добре подстригана и от време на време искаше изгладена риза. Когато по време на една закуска Фиона усети, че от него се носи слаб дъх на парфюм, тя свърза това с другите факти и реши, че той ухажва някоя жена.

Срещата й с жената бе кратка и категорична, макар че я изненада. Фиона бе нахранила прасетата и като влезе в кухнята, завари Дънли с някаква жена на кухненската маса. Баща й я представи, а погледът му предупреждаваше Фиона, че трябва да се държи любезно. Вайолет Слатъри бе неугледна жена, надхвърлила петдесетте, имаше вид на сводница и зло, хитро лице, облеклото й бе натруфено.

— Кофа за помия ли носиш? — попита тя с изкуствена усмивка. — Ситън да не те кара да се грижиш за кочина?

— Няма защо да ме кара. Това е честна работа, която върша с радост.

— Можеш да се занимаваш с нещо много по-добро, драга. Ако натрупаш малко месце по костите си, лицето и косата ти ще привличат мъжете като мухи на мед. Ако работиш в някоя кръчма, тя ще е препълнена всяка вечер.

— Аз не се занимавам с паплач.

Студеният израз в очите на жената се плъзна по цялото й лице и тя с поглед замрази Дънли, който бе готов да избухне гневно.

— Паплач? — обърна се пак към Фиона жената. — Ти, малка кавгаджийке, трябва да знаеш, че аз съм собственица на кръчма!

— Ами никога не е късно да се поправиш, както казва господин Рийд в книгата си със същото заглавие. Винаги можеш да я продадеш и да си купиш някоя галантерия или друг почтен магазин.

— Стига с тия гадни глупости! — изкрещя Дънли и скочи от масата. — По дяволите, ще затисна дългия ти език с юмрука си!

Вайолет се хвана за масата и едва се задържа, когато Дънли се прекатури през пейката и падна под краката й. Жената се обърна и махна с ръка, отвратена от Фиона.

— Остави я, Ситън! Хайде да тръгваме.

— Не, за бога! — изръмжа той. — Това е моята къща и аз…

— Казах ти да я оставиш! — кресна в лицето му Вайолет. — В моя бизнес не искам да имам нищо общо с добродетелните жени в града и ги подушвам отдалеч. Тая кучка може да е твоя, но не прилича на теб. Аз си отивам и ако искаш да дойдеш с мен, тръгвай и ти!

Излязоха си, а Дънли продължаваше да клати юмрук и да се заканва какво ще направи по-късно. Фиона вдигна съборената пейка и продължи работата си, но остана нащрек да не би баща й да се върне.

Дънли се прибра по залез, като никога — напълно трезвен, и това, което се случи, бе по-малко от очакванията на Фиона. Той просто крещеше, беснееше и заплашваше, а с това инцидентът с Вайолет Слатъри сякаш бе приключен. На другата сутрин не бе по-груб от обикновено, когато е в лошо настроение и му предстои да реши някакъв проблем.

По-късно, като премисляше станалото, Фиона осъзна, че в отношенията им бе настъпила рязка промяна. Досега той бе товар в живота й, а от този момент положението бе станало тъкмо обратното. Вайолет Слатъри не искаше да има нищо общо с Фиона и поради това дъщерята бе станала тежест за баща си и препятствие в любовната му връзка.

Няколко дни не се случи нищо. Дънли очевидно търсеше разрешение за своя проблем, но след това настъпи още една промяна от съвсем друг характер. Веднъж, като стана от леглото си сутринта, Фиона почувства, че есента вече настъпва. Животът й бе тясно свързан с циклите на полската работа и с природните явления, а сетивата й усещаха всяка промяна. Листата изглеждаха още същите и денят не бе по-студен от предишния, но Фиона безпогрешно разбираше, че е настъпил сезонът за прибиране на реколтата.

През нощта ослепителни светкавици прорязаха небето и над земята се разрази буря, която отминаваше към планините на запад. Това даваше възможност на Фиона да се изкъпе, а тя предпочиташе такава баня пред измиването с вода от кладенеца, защото дъждът й се струваше много по-чист и свеж. Когато по покрива зачукаха първите капки, тя скочи от леглото си, грабна сапуна и хавлиената си кесийка и изтича до големия камък край хамбара.

Валеше топъл и силен дъжд, от който в сезона на растеж семената в плодородните лехи на градините се наливаха с живителни сокове. Като се изкъпа, Фиона застана с разкрачени крака и разперени ръце под чистия порой на дъжда, който я обливаше. Струваше й се, че се слива с мощните неудържими сили на природата след блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците.

Банята под дъжда обикновено повдигаше духа на Фиона за няколко дни, но този път само след два дена пред Фиона изникна крайно неприятно положение. Дънли бе намерил решение за своя проблем, очевидно под силното давление на Вайолет Слатъри. Той бе стигнал до заключението, че логичното решение на въпроса е да намери съпруг на Фиона.

При случай той и по-рано бе водил свои приятели вкъщи и всички много си приличаха. Груби, шумни мъже, те винаги се стараеха да докажат, че могат да бъдат не по-лоши скандалджии от баща й. И още когато бе дванайсет-тринайсетгодишна, поглеждаха похотливо към нея.

Върнън Слоукъм не бе по-различен от другите. Як, трийсетгодишен мъж, той имаше ъгловато, грозно лице, с белези от побоища и чупен няколко пъти нос. Щом видя Слоукъм, Фиона разбра защо го е довел Дънли. Гостът се бе постарал да е по-представителен и според вкуса си бе облякъл костюм на ярки квадрати. Освен това изглеждаше, че е дошъл с нежелание и че доста се съмнява какво ще намери в този дом. Но при появата на Фиона, Слоукъм прояви голям интерес.

Веднага обаче взе покровителствено отношение, характерно за държанието на този тип мъже към жените. Отнасяше се с Фиона като с дете, което я вбеси. Тя го поздрави сдържано, когато Дънли ги запозна и отиде да направи чай. Тази учтивост бе задължителна към гостите, но сега й бе неприятна. Когато чаят бе готов, тя им го поднесе и се обърна да излезе от стаята.

— Донеси канче и за себе си и седни при нас — нареди Дънли. — Аз трябва да излизам след няколко минути, а Върн иска да поприказва с тебе.

— Аз пък не искам да говоря с него — отвърна Фиона и изгледа Слоукъм. — Той е твой приятел, затова ти поприказвай с него.

Лицето на Дънли почервеня от яд, както можеше да се очаква. Слоукъм обаче като че ли се обиди от незаинтересоваността на девойката, което й се стори забавно. Тя излезе и се зае с вечерните си задължения. Когато се върна в къщата, Слоукъм си бе отишъл. Дънли бе във всекидневната и последва Фиона в кухнята, когато тя събра и отнесе канчетата.

— Аз не съм стар, ни най-малко — изръмжа той. — Пред мене има още много добри години. Но нищо не мога да направя, докато не се отърва от тебе. Ти висиш на врата ми като гаден воденичен камък.

Фиона повдигна рамене и остави канчетата на умивалника.

— Това може да се оправи лесно — отвърна му тя. — Ти не се интересуваш от чифликчийската работа, затова остави я на мене. Никога няма да те безпокоя, дори няма да ти говоря, ако те срещна на пътя.

— Много ти се иска, нали? — изсмя се той кисело. — Но няма да стане. С къщата, хамбара и бараките, този чифлик ще ми донесе добри пари. Достатъчно, за да стана съдружник в бизнеса на Вайолет. Върн прекара последните две години в златните мини и се върна с хубави парици в джобовете. Той е добра партия и вече доста жени са му хвърлили око.

— Ами да го вземе която ще — бе отговорът на Фиона.

— За каква, по дяволите, се смяташ ти, че си толкова придирчива? — избухна Дънли. — Храниш смрадливите прасета и изравяш картофи от калната земя, а се смяташ за толкова ценна, че вириш нос пред приятелите ми! Опичай си акъла!

— Да отглеждаш реколта, за да храниш себе си и другите, е честна и почтена работа, Ситън Дънли! — сряза го Фиона. — И много по-почтена, отколкото да киснеш в кръчмите с всякаква паплач! А как се е сдобил Върнън Слоукъм с пари в златните мини? Сигурно с джебчийство, а не със собствен труд!

— Да, ти си важна и надута господарка, нали? — саркастично се засмя Дънли. — И майка ти беше същата, когато се ожених за нея, но скоро си налегна парцалите. — Наведе се към Фиона и я бутна с показалец, за да е по-убедителен. — И ти ще клекнеш, бога ми! Другия път като доведа Върн, прави му сметка, ако не си по-любезна! Ако ми се репчиш по тоя въпрос, ще те наложа, както се полага с юмруци! А после ще направя живота ти толкова тежък, че ще предпочетеш да си мъртва!

Последните думи Дънли изкрещя през рамото си, извърна се и излезе. Фиона остана неподвижна до умивалника, вкопчила ръка в него тъй силно, че пръстите й побеляха. Споменаването на майка й възвърна спомена за нейното мълчаливо примирение с грубостта му. Изпълни я буен, безмълвен гняв. В този миг би могла да убие баща си.

Фиона продължи да върши всекидневната си работа, приготви вечеря и си наложи да хапне. Като си легна, дълго не можа да заспи, разтревожена от надвисналите над нея опасности от всички страни. Нямаше никакво намерение да повтори грешката на майка си и да се обвърже с брак без любов към безскрупулен простак. Знаеше обаче, че Дънли можеше и се готвеше да изпълни заканата си да направи живота й тъй непоносим, та да предпочете да е мъртва.

18.

На следния ден трябваше да пере. Фиона излезе при първите зори, напълни с вода големия бакър и го закачи над огъня зад къщата. Върна се в кухнята и приготви закуска, а когато Дънли се появи, му донесе паницата с каша. Дънли я излапа набързо и се приготви да излезе.

Но на прага се спря и загледа дъщеря си с насочен към нея пръст.

— Не забравяй какво ти казах снощи — изръмжа той. — Бъди любезна с Върн като го доведа днес. Или ще му се усмихнеш, или ще размажа с юмрук надутото ти лице.

Дънли излезе, а Фиона седна до масата. Едва сдържаше тревожните си сълзи, чувстваше се напълно безпомощна и съвсем сама на света. Но пое дълбоко дъх и се изправи, защото не обичаше безделието, дори когато я измъчва най-сериозно безпокойство. Обиколи стаите и събра всички мръсни чаршафи и дрехи.

Сложи прането и сапун в големия бакър, после се зае със сутрешните си задачи. Като се прибра вкъщи, забеляза, че на запад от чифлика става нещо необичайно. Мъже и жени бързаха по шосето към хълмовете, но не се виждаше дим от запалена къща или хамбар, което би обяснило защо тичат толкова хора.

Фиона излезе пред къщата откъм шосето и видя техен съсед от близкия чифлик. Казваше се Томас Мансли и тя го извика, за да пита какво става.

— Двама души са прекарали стадо добитък през Големия вододел — подвикна той. — Оставили са го да пасе в ливадата на Маркам над шосето.

— През вододела? — изуми се Фиона и се приближи до Томас. — Докарали са стадото от долината на река Дарлинг?

— Не, от много по-далеч. Докарали са го двама, чак от Пустошта. Трябва да ги видиш, особено по-младият. Името му е Джереми Керик и от пръв поглед си личи, че е израснал в Пустошта.

Фиона слушаше с удивление за необикновеното събитие. Жителите на Брисбейн отдавна очакваха да се прокара път през Големия вододел. Но за девойката най-вълнуващ бе фактът, че двамата мъже и добитъкът са от легендарната Пустош. Името, което назова Томас, й бе познато, но я озадачи.

— Този човек от фермата Тибубъра ли е? — попита тя. — Ами че тя е овцевъдна, а не скотовъдна ферма. И трябва да е на две хиляди километра оттук.

— Не, чувам, че той не се смята за роднина на онази фамилия Керик. Но е повече от достоен за това име. — Томас повдигна шапката си и забърза по шосето. — Довиждане, госпожице Дънли.

Фиона му благодари за информацията и отиде зад къщата. Гореше от желание да види мъжете и стадото от Пустошта, защото всичко, свързано с тази прословута земя, пленяваше въображението й. Но знаеше, че ако Дънли се върне, докато я няма, ще има нов повод да я гълчи и да й причини нови неприятности.

Водата с прането бе завряла и Фиона почна да вади с дълга пръчка дрехите от бакъра и да ги плакне в коритото. Докато переше, разбра, че хората са задоволили любопитството си за докараното стадо. Известно време шосето бе оживено, защото съседите вече се прибираха, а после отново стана почти безлюдно, както обикновено.

Като изплакна и изстиска прането, Фиона го сложи в кош и отиде да го простира на въжето край къщата. В това време по шосето се зададоха двама ездачи. Отдалеч разпозна, че единият е Матю Харисън, собственик на заграждение за добитък на пазара. Другият ездач бе много по-висок и широкоплещест. Беше млад човек, носеше пастирска шапка и дочени дрехи. Фиона не го беше виждала преди и се досети, че той ще е Джереми Керик.

Като се приближи, тя го огледа с крайчеца на окото си. Добре обръснатото му, волево и красиво лице говореше за добър нрав. Видът му, стойката му върху коня и други черти потвърждаваха думите на Томас Мансли. В него имаше нещо, което напомня за огромни открити пространства, личеше, че е човек от Пустошта.

В миг Фиона забеляза, че младият ездач я гледа, което накара спътникът му да се ухили. Спряха конете си до оградата и Матю повдигна шапка.

— Добър ден — поздрави я той. — Ти си госпожица Дънли, нали?

— Да, аз съм Фиона Дънли, господин Харисън.

— Това е Джереми Керик, госпожице Дънли — представи го Матю. — Той и другарят му докараха стадо добитък през вододела.

Докато си разменяха поздрави с Джереми, Фиона запази самообладанието, на което я бяха научили дългогодишните й отношения с баща й. Лъчезарната усмивка на Джереми изразяваше открито възхищение, а по-хубави очи от неговите Фиона не бе виждала досега. Бяха бледосини като пролетното небе, а тя особено обичаше пролетта, сезонът, който я изпълваше с жизненост, защото тогава цялата природа се събуждаше за нов живот.

Фиона успя да запази външно спокойствие, макар че сърцето й биеше лудо и кръвта пулсираше в ушите й.

— Сигурна съм, че ви е омръзнало да ви питат дали пътуването ви е било много трудно, господин Керик — забеляза тя. — Но трябва да е било изключително мъчно да се пресече вододела със стадо добитък.

— Не беше лесно — призна Джереми. — Освен това пътешествието ни бе и много дълго. За толкова време, колкото ни отне пресичането на планините, другарят ми и аз бихме могли да откараме две-три стада до Бърк. — Посочи брезентовите торби зад седлото си. — Свършихме и припасите си, та сега съм тръгнал да купя някои неща от Брисбейн.

— Най-добрите магазини са на пазарния площад.

Джереми благодари за съвета и няколко минути поговориха за големината на стадото и други подробности. После двамата ездачи повдигнаха шапки, сбогуваха се и продължиха пътя си. Фиона се върна към прането си, а сърцето й продължаваше да бие ускорено от огромно вълнение, каквото никога не бе изпитвала.

Чувстваше се на границата между нов живот, преливащ от радост, за каквато дори не бе мечтала, и дълбините на убийственото отчаяние, което я притискаше през последните дни. Джереми изглеждаше почти невероятно съвършен във всяко отношение. Възхищението в усмивката му бе открито и неоспоримо.

Но това бе пясъчна основа за блажени очаквания. Не бе необикновено един мъж да се усмихне с възхищение на хубава жена, а тя знаеше, че е привлекателна, макар да бе доста висока и слаба. Той всъщност бе намекнал, че в бъдеще ще откарва стадата си в Бърк. По всяка вероятност щеше да замине след няколко дни и тя никога вече нямаше да го види.

Обзета ту от много оптимистични, ту от съвсем мрачни чувства, Фиона простря цялото си пране и се захвана с други работи. Когато чиракът на бакалина дойде за яйцата и маслото в ранния следобед, тя изобщо не бе помислила, че трябва да сготви нещо за обяд. Като го изпрати, почувства глад, но бе твърде възбудена, за да яде. Прането вече бе изсъхнало, тя го прибра и застла чаршафите на леглата.

Фиона се стараеше да стои на места, от където можеше да наблюдава и да чува движението по шосето. Щом зърнеше или чуеше ездач, спущаше се да помаха, в случай, че е Джереми, но всеки път се оказваше, че е някой друг. След няколко часа почна да се бои, че го е изпуснала. Време бе да избие на масло млякото от предния ден, изнесе чукалото и буталото край къщата и седна под въжето за пране, откъдето можеше да наблюдава шосето.

След малко дочу, че по шосето от другата страна на къщата приближава кон, но чаткането на копитата бе придружено от тракането на двуколка, която спря пред тяхната порта. Сърцето на Фиона замря, като чу шумния говор на Дънли и Слоукъм, които слизаха от двуколката. Тежките им стъпки изтрополиха пред предния вход и през къщата. Дънли я викаше из стаите, после се показа на задния вход.

— А, ето те — извика баща й, когато застана заедно с приятеля си до ъгъла на къщата. Гласът му бе весел, но в очите му блестеше предупреждение. — Казах на Върн, че си съгласна да се видиш с него. Нали е вярно?

Фиона кипна, че й се приписват думи, които не е казвала.

— Не, не е вярно, Ситън Дънли — рязко отвърна тя. — Ти ми каза, че мога да избирам дали да съм любезна с него, или да ме набиеш с юмруци. Трябва да ти заявя, че избирам юмруците!

— Тогава точно това ще получиш! — гневно изръмжа Дънли. — Ще те убия, ако не престанеш да ми противоречиш!

— Почакай, Ситън — намеси се Слоукъм. — Остави ме да й поговоря разумно. — Обърна се към Фиона със снизходително отношение, което я вбесяваше. — Време е да спреш с тези глупости. Наел съм двуколка, за да те поразходя, затова се приготви и да тръгваме.

— Не, в никакъв случай — отвърна с отвращение Фиона.

— И защо не, по дяволите? — избоботи Слоукъм, също разгневен. — Да не смяташ, че си прекалено добра за мене? Бога ми, уверявам те, че не си. Ти не си нищо повече от една слугиня, която храни прасета и избива масло. Аз съм търпелив човек, но няма да понасям… — Замлъкна с поглед, отправен над Фиона към шосето. — А ти, по дяволите, какво искаш? — запелтечи той.

— Искам да знам дали ти се ще да говориш по този начин и с един мъж — отвърна Джереми Керик.

Фиона се обърна с изненада и облекчение и видя, че Джереми е спрял коня си до оградата им. За един миг се уплаши да не му се случи нещо, но страхът й бързо изчезна. Беше същият човек, с когото бе говорила, но сега изглеждаше по-различен. Очите му бяха студени, стоманеносини като небе, което вещае силна, опустошителна буря. Атмосферата на пустошта, която го обгръщаше, сега извикваше представата за суровата природа на дивите простори, за техните смъртни опасности.

Слоукъм огледа Джереми и се поколеба. Заговори с приповдигнат тон, който издаваше безпокойството му:

— Ти само ела отсам оградата и ще видиш, че мога не само да говоря.

Джереми слезе от коня и леко се прехвърли през оградата. Слоукъм се спусна покрай Фиона със стиснати юмруци, закани и клетви. Джереми мълчаливо пристъпи напред с отпуснати край тялото си ръце и с мрачна решителност, изписана на загорялото му лице. Но когато се срещнаха, Слоукъм сякаш се блъсна в невидима стена. Десният юмрук на Джереми се издигна с ослепителна бързина и смазваща сила и се стовари насред лицето на Слоукъм.

От устата и носа му рукна кръв, краката на Слоукъм се олюляха и той внезапно замръзна на мястото си. С несигурни стъпки и с препъване, Слоукъм отстъпи назад под юмруците на Джереми, които се сипеха върху корема и лицето му. Джереми го следваше и го насочваше към къщата. Фиона политна настрана, когато Дънли се спусна край нея и се устреми към Джереми, обърнат с гръб над падналия до къщата Слоукъм.

— Зад тебе, Джереми! — извика Фиона. — Пази гърба си!

Дънли спря за миг, за да изгледа Фиона с безумна ярост. После отново се понесе напред, но се натъкна право върху юмруците на Джереми. Той го улучи в корема и Дънли се преви на две, а следващият юмрук попадна в лицето му. От носа му избликна кръв, той се залюля и падна. Слоукъм вече бе успял да се изправи на крака и Джереми пак се обърна към него. Наведен и със свити рамене, Слоукъм тичаше към Джереми, за да го блъсне с глава. Джереми отстъпи леко встрани, стисна го за ръка и го завъртя в кръг. Слоукъм изкрещя от изненада, като се видя принуден да тича в кръг с все по-големи и по-бързи крачки, докато Джереми го запрати към къщата.

Слоукъм се опита да спре, преди да се блъсне в къщата, но инерцията, която го носеше, бе твърде силна. Удари се в стената с главата напред и с такава сила, че прозорците издрънчаха. После се просна на земята. Дънли се изправи и заклати главата си, за да я проясни. Джереми се приближи до него, размахал двата си юмрука. Бързите, силни удари разраниха лицето на Дънли, коленете му се подгънаха, а последният мощен удар го простря на земята с разперени ръце и крака.

Джереми отмести поглед от Дънли към Слоукъм, и двамата пъшкаха в полусъзнание. После се обърна към Фиона:

— Кои са тези мъже?

— Този, за съжаление, е баща ми — посочи тя, — а другият му е приятел.

— Баща ти? — възкликна Джереми изумен.

Фиона само повдигна рамене. Искрено съжаляваше, че не произхожда от семейство, което би направило по-добро впечатление на Джереми.

— Той винаги е бил жесток човек и егоист. — Разказа за смъртта на майка си и за плановете на Дънли да продаде чифлика и да се ожени повторно. — При тези обстоятелства — продължи Фиона, — аз съм пречка за него, затова реши да се отърве от мене, като ме ожени за оня там.

— Знам, че с това няма да те успокоя — каза Джереми, — но съм чувал и за други родители, които се отнасят жестоко с децата си. Всъщност не бих постъпил с нито едно дете така, както моите родители постъпиха с мене.

Очите му отново добиха цвета на пролетно небе и бе невероятно красив, когато й се усмихна съчувствено.

— Много съм ти благодарна, че ми се притече на помощ — увери го Фиона.

— Направих го с радост и съм ти признателен, че ме предупреди да пазя гърба си. — Джереми посочи торбата зад седлото си, само една, от които бе пълна. — Купих някои продукти от магазините, които ти ми препоръча, но не взех зеленчуци. Реших да те помоля ти да ми продадеш малко от твоята градинка.

— Можеш да си вземеш колкото искаш. Винаги оставям малко в запас, за да храня прасетата. Докарай коня си до вратата на хамбара.

Той кимна с такава лъчезарна усмивка, която позволи на Фиона да допусне, че истинската причина да спре при чифлика им е била да я види. Сърцето й пърхаше радостно, докато обикаляше къщата, за да иде до широката порта от другата й страна. Джереми сръчно се прехвърли през оградата, доведе коня си до портата, вкара го вътре и затвори вратата зад себе си. Фиона взе мотика от бараката и преминаха през стопанския двор, за да идат в зеленчуковата градина.

Докато вадеха зеленчук и разговаряха, Фиона се убеди, че отношението му към нея е нещо повече от учтивост и дружелюбие. Но и най-смелите й мечти досега изглеждаха бледи в сравнение с копнежа й тя да го привлича тъй силно, както той я привличаше. Боеше се обаче, че се самозалъгва.

Освен това съзнаваше, че в този момент не би могла да разсъждава много трезво. Приятно й бе да бъде близо до него, но се чувстваше силно объркана, особено когато ръцете им се докосваха като събираха зеленчук. Мъчеше се да проумее най-важното събитие в своя живот. Защото тази пламенна любов я бе връхлетяла като светкавица. Изпитваше силна радост, която объркваше и чувствата, и мислите й.

Убеждението, че и той изпитва същото, не я напускаше поради характера на разговора им. Джереми го насочваше така, че да узнаят всичко един за друг. Измина един час, а торбата още не бе напълнена. Джереми й разказа за себе си и как е израснал в голямата Пустош, а тя бе очарована.

— Значи ти си от семейството, което притежава фермата Тибубъра — каза тя. — Защо не искаш хората да го знаят?

— Не от лоши чувства към тази фамилия — отвърна Джереми. — Всъщност възхищавам се на това, което са успели да постигнат. Но не искам хората да съдят за мене и да вадят заключения въз основа на името ми.

Фиона подозираше, че това не е цялата истина, че чувствата към собственото му семейство са много сложни и не могат да се вместят в това кратко обяснение. Джереми продължи да говори, като почти не споменаваше за родителите си, но когато започна да разказва за Пустошта и как е търсил подивял добитък, тя си помисли, че той влага в думите си двоен смисъл. Джереми беше скромен човек, но описанието на трудностите в Пустошта звучеше почти като хвалба.

От друга страна, като подчертаваше несгодите на живота в Пустошта, сърцето й потрепваше радостно. Сякаш искаше косвено да й каже, че животът й с него няма да има уюта на домашните удобства. После заговори, че търси собственото си място в Пустошта, където ще почувства, че истински принадлежи.

— Ще позная мястото, когато го намеря — продължаваше Джереми, — но нямам представа кога ще стане това. Думите, с които се опитвам да го обясня, звучат безсмислено и за самия мен, а пред Бъги дори не съм го споменал. Но съм щастлив, че си намерих другар като него, защото малцина биха издържали на такива странствания, нали?

Тонът му бе многозначителен, Джереми сякаш очакваше нещо повече от мнението на обикновен събеседник. Минаваха от една леха към друга и Джереми продължаваше да носи торбата. Фиона си пое дълбоко дъх, за да не затрепери гласът й от вълнение.

— Винаги, когато съм мечтала да избягам от Ситън Дънли и от живота си тук — отвърна тя, — съм си мислила за голямата Пустош. Другите говорят за Пустошта със страх, но за мене тя е огромна и велика земя, която би ме освободила от всички тежести на живота ми. Сигурна съм, че ще ми хареса.

Джереми пусна торбата, взе ръцете на Фиона и я обърна към себе си.

— Тогава ще дойдеш ли с мене? — попита я тихо, загледан в очите й. — Ние току-що сме се срещнали и не искам този въпрос да ти прозвучи прибързано и необмислено. Влюбих се в тебе още щом те видях. Почувствах, че никога няма да съм спокоен, ако ти не си с мен. Ще тръгнеш ли с мен, Фиона?

Фиона бе онемяла от радост. Големите му, топли ръце държаха нейните, а погледът на бледосините му очи я изпълваше с още по-силна вътрешна топлота.

— Да, ще дойда с тебе, Джереми — прошепна тя.

Не бе сигурна кой от двамата направи първата стъпка, но внезапно се намери в неговата прегръдка и се целунаха. Целувката изведнъж извика неочаквана и непреднамерена реакция. Бяха искали просто да изразят взаимните си чувства и да скрепят постигнатото съгласие, но тази близост запали някакъв вътрешен пламък, който се разгоря в истинска страст.

Устните й се разтвориха в неговите, когато се притисна към Джереми, а неговите ръце се плъзнаха по тялото й. В същия миг и двамата осъзнаха, че са в зеленчуковата градина посред бял ден и можеха да ги видят. Раздалечиха се. Фиона бе поруменяла и задъхана, а пръстите на Джереми трепереха, когато взе една кожена връв и завърза торбата със зеленчуци. Вдигна я, хвана Фиона за ръка и се върнаха към коня.

При портата до шосето разбраха, че Дънли и Слоукъм са се съвзели достатъчно, за да излязат, защото двуколката вече я нямаше.

— Не мога да те оставя сама. Стадото ми пасе във фермата на семейство Маркам. Те са добри хора и съм сигурен, че ще се съгласят да останеш при тях.

— Съмнявам се, защото тук всички гледат да си нямат неприятности със Ситън Дънли — отвърна Фиона. — Но и без това трябва да остана, за да се погрижа за кравата, за прасетата и пилците. А има и още нещо — искам да говоря с баща си сама.

— Не, не мога да те оставя сама — настояваше Джереми. — И не е разумно да се изправиш срещу него сама. Сега, като знам що за човек е, не изключвам, че би могъл…

— Решението по този въпрос трябва да бъде мое, Джереми — прекъсна го Фиона. — И аз решавам, че трябва да се срещна с него сама. — Усмихна се, за да смекчи категоричното си несъгласие. — Няма защо да се безпокоиш, защото духом ти ще бъдеш с мен, а сега положението ми тук е вече различно.

Два независими характера се бяха изправили един срещу друг, но без капка враждебност. Със своята убедителност, силната личност на Джереми въздействаше на Фиона, но въпреки това тя бе взела своето решение. Той отстъпи, целуна я и погали косата й, после се метна на седлото.

— Ще дойда пак утре сутринта — сбогува се той.

— Доведи и Бъги, ще ви приготвя хубава закуска.

Джереми се усмихна и потегли, но спря. Усмивката му изчезна и загорялото му лице се озари от същата пламенност, която бе излъчвало, когато я целуваше.

— Обичам те с цялото си сърце, Фиона Дънли — каза той с нежен и топъл глас.

— И аз те обичам от все сърце, Джереми Керик.

Той й помаха с ръка, стисна юздите и се отдалечи. Фиона го проследи с поглед. Преди да се скрие зад завоя на шосето, Джереми й помаха пак. Фиона му отвърна и тръгна към къщата.

Целият свят сякаш бе станал по-светъл и по-радостен. Фиона като че ли не стъпваше по земята, а се носеше над нея, когато се зае с работата си. Докато свърши най-неотложното, бе почнало да се свечерява. Почувства страшен глад и взе да приготвя вечерята.

Притесняваше се от срещата с Дънли повече, отколкото бе признала пред Джереми, но бе убедена, че трябва да я дочака сама. Питаше се какво би могло да се случи и погледът й се спря на железния ръжен, с който разбъркваха жаравата и обръщаха дървата в огнището. Откачи го от куката му и завря върха му в огъня, преди да продължи с готвенето.

Вечерята бе почти готова, когато Фиона чу как предната врата се отваря и се затваря тихо. След миг една от дъските на пода в гостната им изскърца и тя се приближи до огнището. Дънли се втурна в кухнята и застана между Фиона и вратата. Беше почти неузнаваем, лицето му бе подуто и нашарено от синини.

Но подигравателната му усмивка бе същата, излъчваше и обичайния си лъх на евтин ром. Дънли бавно се приближи към дъщеря си, готов да я сграбчи, ако се опита да му се изплъзне.

— Сега ще си уредим сметките, важна и надута господарке — изръмжа той, — Сега ще разбереш какво ще ти струва неподчинението на баща ти.

Бе почти готов да я сграбчи, когато Фиона се обърна към огнището, извади ръжена от жарта и го запрати към Дънли. Той отскочи от горещия връх на ръжена, но Фиона бе успяла да го насочи към брадата му. Понесе се дим и мирис на запалени косми. Дънли отстъпи назад, заудря с ръце горящата си брада, като псуваше бясно. После грабна пейката до масата, готов да я хвърли към Фиона.

— Мисли какво правиш, Ситън Дънли! — предупреди го тя. — Вече знаеш какво значи да попаднеш под тежки юмруци. Изборът ти сега е дали да получиш още по-добър бой, или да приемеш поражението си и да се пържиш в собствената си злоба.

Дънли я гледаше яростно, дишаше тежко и трепереше от гняв, готов да хвърли пейката към дъщеря си. После с трясък я остави на пода и излезе от къщи, като блъсна вратата зад гърба си. Фиона се отпусна, усмихна се доволно и закачи ръжена на куката му. Сложи пейката на място и продължи да готви вечерята.

След като се нахрани добре, Фиона приведе кухнята в ред и си легна. Лежеше и премисляше неочакваните събития през този ден, а приповдигнатото й настроение не й позволяваше да заспи. Мина час, после още един, а тя продължаваше да се взира в мрака. Най-после стана, облече се, мина през кухнята и седна пред задната врата.

Сред леките нощни звуци Фиона прекоси стопанския двор и отиде до оградата на ливадата, осветена от луната. Щом отвори портата и влезе в ливадата, чу зад гърба си стъпки и се обърна. Джереми се приближаваше през стопанския двор откъм къщата.

— Казах ти, че искам да се оправя с него сама — напомни Фиона на Джереми.

— Това и направи, Фиона — засмя се той. — И го направи много добре. Подуших миризмата на подпалената му брада от скривалището си до кухненската врата.

Фиона също се засмя и заедно с Джереми навлязоха в меката висока трева на ливадата.

— Засега няма да ми създава повече неприятности — каза тя. — Доколкото го познавам, мисля, че дори няма да се върне до утре. Ти можеш да се прибереш в лагера си.

— Не бих могъл да заспя, а исках да бъда близо до теб.

Думите му бяха съзвучни с нейните чувства. Радостната възбуда, която не й бе позволила да заспи, се превърна в неудържим копнеж да бъде по-близо до Джереми, да се слее с него. Седнаха на тревата и Джереми я прегърна. Опряла глава на гърдите му, Фиона чуваше ударите на сърцето му, а той галеше и целуваше косата й, шепнеше й за своята любов. Тя вдигна устни към неговите, легнаха върху меката трева, прегърнаха се и се целунаха.

Целувките и прегръдките им ставаха все по-страстни и разпалиха у тях желание за по-интимно съприкосновение. След няколко мига захвърлиха дрехите си и останаха голи, огрени от лунната светлина. Фиона се притисна до Джереми, близостта на твърдото му тяло събуждаше у нея нежност и изгарящо желание. Той се вдигна над Фиона, а тя се изви, за да го приеме.

След болката при преодоляването на моментната съпротива, Фиона почувства, че я залива вълна на блаженство, която събуди всички фибри на тялото й. Вълната отмина и се превърна в обещание за ново удоволствие под нежните ласки на Джереми. Фиона прокарваше ръце по гладките му мускулести рамене и по гърба му, устните й приемаха страстните му целувки, тя се разтвори цяла в новата вълна на екстаз, в която двамата се потопиха, когато телата им едновременно потръпнаха удовлетворени.

Времето сякаш бе спряло, потънало в безкрайността на любовната игра. Последвалият покой отлетя бързо, целувки и горещи прегръдки отново разпалиха страстта им. Джереми издигна тялото си над нейното и върховното удоволствие сякаш продължи с часове. След утоленото желание остана нуждата да бъдат близо един до друг, да лежат дълго в топлите си обятия.

Обгърната от силните му ръце, Фиона изпитваше нещо повече от радост, изпълваше я чувство на удовлетворение, което проникваше до всяка нейна клетка. Струваше й се, че отчаянието и мъката на нейното детство и юношество са били студеният, неприятен период на предпролетта. Сега бе настъпил благодатният сезон на късната пролет, а едно прекрасно и богато на обещания лято я очакваше в бъдеще. Намерила любовта на своя живот и обичана от любимия човек, Фиона се чувстваше щастлива и пълноценна както никога досега.

19.

Джереми се събуди в изтъняващия мрак преди разсъмване с чувството, че започва първият ден на живота му в един нов и безкрайно щастлив свят. Късно през нощта той бе убедил Фиона да дойде с него в лагера му. Тя лежеше сгушена до него под одеялото му, дългата й буйна коса бе яркочервена дори в полумрака.

Първият поглед към земите на изток от планините бе подсказал на Джереми, че мястото, което търси, се намира другаде. Но тук бе намерил радост, каквато не бе преживявал досега. Срещата с Фиона му бе разкрила, че в живота му зее огромна пропаст, която само тя би могла да запълни. Още се мъчеше да проумее прекрасното събитие, което бе променило целия заобикалящ го свят, и да повярва, че тя наистина му принадлежи.

Опита се да се отмести, без да я събуди, но равномерното й дишане мигом спря и очите й се отвориха. Белите й равни зъби проблеснаха в бледата светлина, устните й се разтвориха в широка усмивка. Джереми я целуна, после стана и отиде до огнището. Фиона вдигна и нави одеялото на руло, докато Джереми разравяше пепелта и хвърляше клечки и суха кора върху топлите въглени. Бъги, чул раздвижването, спря да хърка от другата страна на огъня и седна.

Когато набитият брадат мъж видя Фиона, Джереми помисли, че е настъпил моментът изпъкналите му учудени очи да изскочат от орбитите си.

— Фиона е младото момиче, за което ти говорих вчера — каза Джереми и се засмя. После добави: — Ние ще се оженим.

Размениха си поздрави, Бъги нахлупи шапка върху дългата си сплъстена коса, за да може да я повдигне при запознанството.

— Честно слово, това е чудесно решение! — възкликна той весело. — Като те слушах как говориш за нея, Джереми, знаех, че ще останеш завинаги с провесен нос, ако тя не те иска.

— Не, щях да я ухажвам, докато се съгласи да ме вземе — увери го Джереми и се усмихна на Фиона. После пак се обърна към Бъги: — Фиона е съгласна да тръгнем колкото може по-бързо, за да пресечем планините, преди да са настъпили студовете. Ще се оженим в Туумба. А докато тръгнем, тя иска да останем в нейния чифлик, което е разумно. Освен другите преимущества, пасището там е много по-добро.

— Да отведем стадото там още сега, преди закуска — предложи Фиона. — Докато пристигнем, ще е време да се погрижа за моята крава, за прасетата и пилците. Ще закусим късничко, но закуската ще е добра.

Джереми извади кесията си, погледна към къщата на около двеста метра разстояние и видя, че прозорците светят.

— Да, така да постъпим — съгласи се той и подаде една монета на Бъги. — Семейство Маркам изглежда, че вече е станало, Бъги. Иди да платиш на господин Маркам за вчерашното използване на пасището му, а аз ще се оправя тук, за да сме готови да придвижим стадото.

В ранния утринен здрач Бъги се отправи през поляната към къщата, а Джереми започна да прибира съдовете и другите им принадлежности, пръснати около огнището. Фиона веднага се спусна да му помага. Предния ден Джереми бе забелязал, че тя е изключително работлива. А в упоритата си решимост да се изправи срещу Дънли сама, бе показала, че освен това е независима и със силна воля.

Като я наблюдаваше, той си мислеше, че Фиона сигурно е най-пленителната жена на света. Изумителната й огненочервена коса бе привлякла погледа му още отдалече. Тя бе съвършена рамка за големите й зелени очи и за красивото й лице. Фиона бе интересна личност и излъчваше нещо земно, навярно поради живота й сред животните и растенията в чифлика им. Като се изключат аборигените, Джереми не бе срещнал друг човек, тъй свързан със земята и с кръговратите в природата.

Бъги се върна малко след разсъмване, когато другарят му вече привързваше багажа им върху товарните коне. Джереми вдигна Фиона и я качи пред багажа върху един от конете, подаде й повода на другия, за да го води, метна се на своето седло и отвори портата. Говедата бяха кротки след дългото пътешествие. Бъги яздеше около тях и пляскаше с камшика си, а те тръгнаха към портата.

Стадото се изниза на шосето, Джереми го строи в колона и го поведе. Бъги яздеше зад колоната, следван от Фиона, която се наведе от коня си и затвори портата. Не след дълго Джереми отвори портата към стопанския двор и пасището зад чифлика на Фиона.

Като вкараха стадото в пасището, Фиона завърза товарните коне до хамбара и влезе вкъщи. Джереми я придружи, защото искаше да е наблизо в случай, че Дънли се е прибрал. Той не беше се връщал. Фиона събра дрехите и другите му вещи, занесе ги до предната врата и ги изхвърли навън. Джереми мразеше Дънли повече от всичко на света, затова му бе забавно да гледа какво върши Фиона, докато той се отдалечаваше към хамбара.

Там Джереми и Бъги складираха запасите и багажа си, после Бъги отведе конете в пасището и отиде да помага на Фиона. Джереми надникна в помещението с конска амуниция и намери едно дамско седло за Фиона, което бе добре запазено, макар и доста изсъхнало от дълга неупотреба. Занесе го в предната част на хамбара, откъдето можеше да вижда шосето, и започна да смазва седлото с овча лой, като в същото време следеше за Дънли.

Малко след като Фиона влезе вкъщи и започна да приготвя закуската, Джереми забеляза, че Дънли пристига по шосето. Той се спря — очевидно бе забелязал принадлежностите си пред вратата, после се втурна напред. Джереми пресече стопанския двор и двамата мъже стигнаха едновременно до кухнята. Дънли мина от предния вход, а Джереми от задния и застана със скръстени ръце. Фиона белеше картофи на умивалника.

Дънли бе пил много през нощта, дрехите му бяха раздърпани, очите му кървясали, а лицето му още бе подуто и изподраскано. Поколеба се като видя Джереми, после се обърна към Фиона:

— Защо са ми изхвърлени вещите пред къщи?

— За да ти е по-лесно да ги събереш и да ги отнесеш. Ти вече не живееш тук, Ситън Дънли.

— Не живея тук ли? — изгрухтя той презрително. — Тази къща е моя!

— Не и докато аз съм още тук. Джереми и аз ще заминем и ще се оженим, а дотогава не искам да виждам нещастното ти лице насам. Нямаш никакви права, защото от месеци не си донесъл и едно пени вкъщи. Затова пък крадеш прасетата ми и ги продаваш, за да имаш пари да локаш ром с пропадналите си приятели.

Дънли гледаше дъщеря си, вбесен и онемял за няколко минути.

— Не можеш да ме изхвърлиш от тая гадна къща, която е моя! — изкрещя той. — Ще доведа полицаи и ще ти дам да се разбереш!

— Ти вече си изстрелял всичките си патрони, Ситън Дънли. Който и полицай да повикаш, ще ти се изсмее в лицето, защото всички знаят, че си зъл и мързелив негодник. А сега се махай оттук и върви при приятелите си. Не мога да те гледам.

Дънли изскърца със зъби и тръгна към вратата. После се обърна, вече не гневен, а с подигравателна, тържествуваща усмивка.

— Искаш или не, ти ми правиш услуга! — викна той с насочен към Фиона пръст. — Единственото, което аз искам, е да се отърва от тебе и да продам тоя проклет чифлик. Като се разкараш оттук, някой загубеняк, който знае само да рови гадната земя, ще ми плати достатъчно, за да стана съдружник на Вайолет Слатъри! Какво ще кажеш на това, а?

Фиона не каза нищо. Само го изгледа с отвращение. Като сметна, че мълчи, защото не знае нито какво да каже, нито какво да направи, Дънли се изсмя саркастично и напусна къщата. Джереми се върна в хамбара, убеден, че Фиона нарочно не му е отвърнала и че Дънли е избързал със смеха си.

Като свърши със седлото, Джереми намери неупотребявана от години юзда и я смаза. След малко Фиона повика него и Бъги в кухнята. Късната закуска се състоеше от дебели резени пушена шунка, чиния с пържени яйца и картофи с лук, опържени в мазнината на бекона. Имаше и кана с приятно киселееща суроватка, изстудена в зимника, и тавичка с лек, ароматен ечемичен хляб.

Фиона посрещна с усмивка похвалите на Джереми и Бъги за вкусната храна.

— В бараката за опушване на месо има доста шунка и бекон — увери ги тя, — затова можем да ядем колкото искаме. Каквото остане, ще го раздам, защото товарните коне и без това носят много багаж, а аз нямам намерение да оставя нещо за Ситън Дънли.

— Можем да вземем колкото искаш — каза Джереми. — Сега сме трима, затова смятам да купя още товарни коне. Не съм виждал по-хубав зеленчук от този, който ти си отгледала. Ние с Бъги ще приберем част от него в чували.

— Тогава ще събера всичките продукти, които имам, за да прецениш колко товарни коне ще са нужни. Аз нямам много дрехи, но някои от кухненските съдове са ползвани от няколко поколения в семейството на майка ми и ми се иска да ги взема. Кога ще продадете добитъка си?

— Когато получа добра цена — отвърна Джереми. — Досега Матю Харисън ми е направил най-доброто предложение, но и то не е достатъчно високо. Искам да получа двеста гвинеи и вярвам, че ще успея, ако не показвам, че бързам да си тръгна. Намерих едно дамско седло и юзда за твоя кон. Кожата беше много изсъхнала, затова я смазах с овча лой.

— Те са били на баба ми. Родителите на мама са започнали да изграждат този чифлик без никакви средства и нямам намерение да оставя плодовете на техния труд в ръцете на негодници. — Фиона вдигна рамене, за да се отърси от тъжните мисли. — Ще оставя прасетата, кокошките и кравата на съседи, също и инструментите, които няма да са ни нужни. По-рано съседите биха се осмелили да ги вземат само посред нощ, за да си нямат неприятности със Ситън Дънли, но мисля, че сега е друго. Когато един скандалджия си получи заслуженото, хората не се боят толкова от него, нали?

Джереми се засмя и се съгласи, а разговорът се прехвърли към други неща. Фиона и Бъги се бяха харесали от пръв поглед и ставаха добри приятели, а това радваше Джереми и обещаваше сговорни отношения между тримата. За приятелските им чувства допринесоха и ябълковите сладки, които Фиона поднесе с чая в края на закуската. С щастлива усмивка Бъги изяде огромно количество от тях.

Като се нахраниха, Джереми и Бъги отидоха в градинката за зеленчук, който да отнесат със себе си. Бъги се възхищаваше от едрите зеленчуци, а Джереми изтъкваше, че са такива не само поради подходящия климат, но и поради умението и упорития труд на Фиона. Брисбейн се намираше в субтропическата зона и покрай градините и нивите наред с други видове дървета растяха манго, папая и куинсландски орех. Джереми бе чел някъде, че един предприемчив човек пренесъл куинсландския орех в Хавай, където виреел добре, и го наричали макадамия.

Останалата част от деня мина за Джереми бързо. След като напълниха чувалите със зеленчук, заедно с Бъги прегледаха сечивата си, подковаха конете с износени подкови и се занимаха с подготовката за заминаването си на запад. Още двама търговци на добитък дойдоха да огледат стадото и да разговарят с Джереми, а той и Бъги помогнаха на Фиона в нейната работа. Минутите минаваха бързо, но за Фиона часовете течаха бавно, защото нямаше търпение да остане насаме с Джереми.

Най-после дойде краят на деня. След богата и вкусна вечеря с шунка и разни гарнитури, Джереми изпита още по-дълбоко чувство на интимност с Фиона, когато влязоха в нейната спалня, мястото, където бе прекарвала уединените си мигове. Под лунната светлина, която струеше през прозореца, тя бе очарователно красива и събуждаше у Джереми страст, на която огнената й природа отвръщаше.

Неговата страст можеше да бъде задоволена, но дълбоката му любов към Фиона разпалваше ненаситно желание да изразява привързаността си и той я държеше в прегръдките си, докато разговаряха. Тя го попита какво представлява костеният талисман, който висеше около врата му. Той й обясни и предложи:

— Мога да го сваля, ако те смущава.

— Не, остави го. Ни най-малко не ме смущава. Вярваш ли, че притежава някаква сила, както ти е казал Джубурли?

Джереми се засмя.

— Докато живеех между аборигените, виждах неща, от които можеш да се сепнеш, но трябва да кажа, че винаги намирах някакво логично обяснение. Не вярвам в магии. — Засмя се отново. — Както не вярвам и в горски духове или че под дъгата могат да се намерят гърнета със злато.

— И аз не вярвам — усмихна се Фиона. — Но не се осланям изцяло и на сухия разум. Също като тебе. Нали не само с разума си търсиш мястото, където да се установиш? От логична гледна точка много места са почти еднакви и биха могли да те задоволят. Но в твоето истинско завръщане към заветното ти място ти се ръководиш повече от сърцето и душата си, отколкото от ума.

Като помисли малко върху думите й, Джереми бе принуден да се съгласи. Направи му впечатление също така, че забележката й говореше за проникновение, което бе характерно за нея. Фиона бе споменала, че обича да чете. Затова да се разговаря с нея бе забавно, интересите и знанията й се простираха много извън чифлика й. После заговориха за Голямата пустош, една тема, която никога не омръзваше на Фиона. Джереми я притискаше към себе си, главата й лежеше на рамото му и продължиха да говорят, докато заспаха.

На другия ден Джереми разбра, че съседите обичат Фиона, макар че досега я бяха посещавали рядко заради Дънли. Беше се разчуло за случилото се между него и Джереми и вече се знаеше, че Фиона се готви да замине и да се омъжи за Джереми. Съседите идваха да ги поздравят и да им пожелаят щастие, а Фиона започна да раздава животните и земеделските сечива на най-нуждаещите се.

Джереми видя, че тиранията на Дънли наистина е свършила, защото хората идваха без страх с каруците си да вземат кафези с пилета, инструменти и други вещи. По едно момче Фиона съобщи на обитателите на работническите жилища край шосето да дойдат да оберат останалия зеленчук и хората дойдоха на рояци да напълнят торби и чували. Някои чифликчии носеха на Фиона в отплата измачкани книги или стари списания, които тя приемаше с голямо задоволство.

Търговци на добитък продължаваха да идват, за да видят стадото и да говорят с Джереми. Матю Харисън дойде още веднъж и огледа стоката, после се съгласи да заплати двеста гвинеи. Отиде да вземе парите и да доведе ратаи, които да откарат стадото. Джереми влезе вкъщи, за да поговори с Фиона. След като обсъдиха положението, решиха да тръгнат в ранно утро след два дни. Фиона сподели със съседите какво са решили, като знаеше, че вестта ще стигне до ушите на Дънли в кръчмите.

Когато Матю се върна с парите и с двама ратаи, Джереми им помогна да откарат стадото до неговото пасище. Шосето минаваше по възвишението Спринг Хил, откъдето се разкриваше общ изглед на Брисбейн. Градът бе столица на Куинсланд, на трийсетина километра от крайбрежието и бе разположен в широк завой на река Брисбейн. Простираше се от доковете при Петри Пойнт през наносната равнина и около хълмове, някои от които бяха тъй стръмни, че къщите по тях бяха издигнати върху подпорни греди от едната си страна. Шосето пресичаше околовръстния път, който водеше през покрайнините до заградените пасища на Матю при Норт Ки, в края на града.

Край реката имаше и други оградени пасища, както и ковачници, коларски и други занаятчийски работилници. Когато стадото бе прибрано в заграждението, Джереми се сбогува с Матю и се отправи към търговците на коне. Купи една млада кобила за Фиона и три скопени животни за товарни коне. Както и тези, които вече имаше, скопените животни бяха опитомени диви коне, големи и рошави, с изпъкнали яки мускули. Джереми спря в една сарачница и купи три самара за товарните животни, после пое към чифлика заедно с новите коне.

Пристигна към края на деня, когато и последните хора си бяха отишли с даренията на Фиона. Чифликът изглеждаше изоставен, градините бяха напълно обрани, а вратите на празния хамбар и на бараките зееха отворени. Фиона бе раздала и мебелите, затова вечерята пред огнището напомняше на вечерите край лагерен огън. Като се нахраниха, Бъги отнесе одеялото си в една от стаите, а Джереми и Фиона се настаниха върху своите одеяла пред огнището. Слабата, трепкаща светлина на огъня огряваше червената й коса и гладката й кожа, докато се любеха.

Следващият ден мина в последни приготовления за заминаването. Докато Бъги сортираше сечива, намотки въже и други принадлежности, за да ги привържат към самарите на товарните коне, Фиона се преоблече и тръгна с Джереми за някои допълнителни покупки. Беше много красива в най-хубавата си рокля и с шапка, а Джереми сияеше от гордост, като галопираха към града. Той повдигаше шапка, а Фиона махаше с ръка на съседите.

Най-напред отидоха до гробището, където бе погребана майката на Фиона, за да остане няколко минути край гроба й. Скръбта на Фиона бе още твърде прясна, за да говори за майка си, и Джереми не знаеше за нея почти нищо, освен че е умряла неотдавна. След малко Фиона се изправи, като бършеше очи, и поеха с конете си към търговските улици на града.

Влизаха от магазин в магазин и купуваха топове дочен плат, сапун и други неща, които им бяха необходими. В бакалницата нямаха нужда от други хранителни продукти, освен от сол, чай и още някои дреболии. Фиона имаше в чифлика си не само пушено свинско месо и зеленчуци, а и торби със сушени плодове, грах и фасул, приготвени за зимата, както и жито, ечемик и ръж, които бе смляла на брашно. Но сега купи и големи количества захар на бучки, меласа и мед, за да прави сладкиши.

Накрая влязоха в една книжарница, където Фиона, сияеща от радост, си избра книги и списания. Но когато се върнаха в чифлика, тя изглеждаше натъжена. Джереми я разбираше — макар да очакваше с нетърпение новия им съвместен живот в Пустошта, тя бе родена и израснала в този чифлик. Бе преживяла в него много тежки дни, но все пак изпитваше известна привързаност и болка от раздялата с родния дом.

Стъпките им отекнаха през празната къща. Джереми и Фиона помогнаха на Бъги да довърши работата си с багажа, а Фиона ставаше все по-меланхолична с изгасването на последния ден, който щеше да прекара в чифлика. Зае се да приготвя вечерята, докато мъжете завързваха багажа за самарите. Тази нощ, като си легнаха пред огнището, Джереми само я държеше в прегръдките си и говореше колко щастливи ще бъдат в годините, които ги очакват.

Преди разсъмване Фиона приготви за последен път закуска в този дом, а Джереми и Бъги доведоха конете от пасището и ги вързаха зад къщата. Като закусиха, тя изми съдовете, Джереми ги мушна в една торба и заедно с Бъги се заеха с товарните коне. Завързаха въжета от оглавника на всеки кон за самара на следващия и петте коня оформиха дълга редица.

При появата на първата зора, когато вече оседлаваха конете за езда, Джереми потърси с поглед Фиона. Видя я от другата страна на стопанския двор да разнася сено от хамбара към бараките. Той осъзна, че както бе предполагал, Фиона нарочно не бе отговорила на Дънли, когато й се хвалеше, че ще продаде чифлика. Вместо да остави плода от усилията на своите дядо и баба на Дънли, а той да ги използва за своите цели, тя възнамеряваше да му остави само голата земя, която родителите на майка й бяха превърнали в чифлик.

Бъги продължи да се занимава с оседлаването на конете, а Джереми отиде да помогне на Фиона. За нея бе изпитание да разруши нещо, за чието развитие тя също се бе трудила, и сега лицето й бе мрачно. Къщата оставиха за накрая. След като конете бяха оседлани, Джереми и Фиона занесоха големи наръчи сено до задния вход и ги пръснаха из стаите.

Върнаха се на двора.

— Не мога да извърша останалото — каза Фиона тихо и почти разплакана. — Направи го ти вместо мен, моля те.

— Разбира се — съгласи се Джереми и я отведе встрани. — Ела насам, мила.

Помогна й да се качи на седлото и й подаде поводите на своя кон. Тя се отправи към портата, последвана от Бъги с товарните коне. Джереми свали капака на един кухненски прозорец и откърти дъска от него. Влезе в кухнята и като използваше дъската за лопата, нагреба горещи въглени от огнището.

Започна с хамбара и разпръсна жарава върху сламата, после мина през всичките бараки. Когато стигна до къщата, от хамбара и през отворените врати на бараките излизаше гъст дим. Последните въглени изсипа върху сеното в къщата и то лумна в пламъци, а Джереми излезе бързо навън. Прехвърли се през оградата, пое юздите на своя кон, метна се на седлото и спря до Фиона и Бъги, които го чакаха на шосето.

При изгрев-слънце огнени езици излизаха от прозорците и вратите на всички постройки, а пушекът се издигаше до небето. От всички страни тичаха съседи, някои полуоблечени, други — непреглътнали още залъка си. Фиона викаше с цяло гърло да оставят всичко да изгори. Съседите разбраха каква е причината и се събраха да гледат от шосето, разговаряйки тихо.

Джереми забеляза, че Фиона се взира в шосето и също се обърна. Разбра, че Дънли наистина е научил кога заминават и идваше да влезе във владение на чифлика си. Сега, след като бе видял пушека, той тичаше към чифлика разярен и потресен. Намали скорост, като се доближи до Фиона и я изгледа кръвнишки. После хвърли поглед към Джереми и промени решението си.

Вместо да закрещи обвинения срещу Фиона, той изля гнева си върху съседите. Спусна се с размахани юмруци към група мъже.

— Мръсни свине! Стоите и гледате как гори имота ми, така ли? Или почнете да гасите, или ще трябва да се скриете от мене!

Дънли очакваше, че мъжете ще се изплашат и ще побягнат, но те го посрещнаха с градушка от юмруци в лицето и по тялото. От носа и устата му рукна кръв и Дънли отстъпи изумен. Тогава сам се опита да избяга, но съседите го хванаха, събориха го на земята и почнаха да го ритат. Дотърчаха и други мъже и жени, които се включиха в схватката, и по Дънли се посипаха юмруци, удари с пръчки и тежки ботуши.

Побоят продължи твърде дълго и Джереми реши да се намеси, защото не искаше разгневените хора да убият Дънли. Но преди него се намеси висока, едра жена, която разбута тълпата и закрещя:

— Защо искате да го избавите от позора му? Оставете го да се гърчи в него!

Хората се отдръпнаха, а жената повика с пръст един мъж и няколко деца.

— Хайде да си тръгваме. Ако искаме да имаме храна през зимата, трябва да работим. — После се обърна към Фиона. — Божията милост да е с тебе, скъпа. Дано Бог те дари с повече щастие с твоя млад мъж, отколкото си видяла тук.

Фиона благодари на жената, пожела й живот и здраве. Заедно със семейството си жената си тръгна. И останалите почнаха да се разотиват, като се сбогуваха и отправяха своите пожелания към Фиона и Джереми. На шосето, легнал по корем и сипещ ругатни в поражението и безсилната си ярост, остана само Дънли.

Покривът и стените на къщата се срутиха с трясък. Изригна фонтан от пламъци и искри, развалините горяха бързо. Дънли повдигна глава и погледна пожара, сълзи и кръв се стичаха по лицето му.

— Сега всичко е твое, Ситън Дънли — извика Фиона. — Някой загубеняк, който знае само да рови гадната земя, пак ще я купи. Ще получиш добро състояние — някой и друг шилинг вместо гвинеите, колкото струваше чифликът. Те няма да ти стигнат, за да въртиш бизнес с Вайолет Слатъри, но ако съвсем не ти провърви, можеш да си потърсиш работа, за да припечелваш.

Дънли я погледна отчаян, зарови лице в ръцете си и горчиво захълца. Фиона стисна юздата и пришпори коня си, а Джереми потегли след нея. Отправиха се по шосето към планините на запад, следвани от Бъги с товарните коне. В небето зад тях се носеше пушек от горящите постройки.

20.

Силен мирис на дим изпълваше влажния студен въздух в дъждовния ден, докато Мортън Керик гледаше към въжарската работилница. Предната й стена, част от страничните и покривът се бяха превърнали в изгорели развалини.

Тази гледка му бе станала позната през последните седмици, защото осем от къщите, които даваше под наем, бяха разрушени от пожари, избухнали по мистериозен начин. Този пожар бе по-различен, тъй като работилницата не бе напълно разрушена и не съществуваше мистерия около избухването на огъня. Един от наемните подпалвачи бе заловен и хвърлен в затвора.

Айзак Тълк и седмина работници стояха отстрани и наблюдаваха как Мортън оглежда щетите. Още преди края на сезона на яхтите, продажбата от работилницата бе намаляла поради тежкото икономическо положение. Работниците бяха станали мълчаливи, защото се бояха Мортън да не реши, че работилницата е на пълна загуба, а в Сидни сега трудно се намираше работа.

Майсторът пристъпи към Мортън.

— Разбрах, че работилницата не е осигурена срещу пожар, сър Мортън — каза загрижено.

Мортън въздъхна тежко и кимна.

— Компанията в Англия, чиято дъщерна фирма тук застрахова всичките ми имоти, е поставена под съдебна забрана. Затова нито една от загубите, които претърпях напоследък не бе покрита. Работникът, който е пазел работилницата снощи, пострадал ли е при сбиването?

— Не, само е поодраскан — отвърна Айзак. — Пратих го да се прибере вкъщи и да си почине. Той е извикал пожарната команда и полицаите, които са заловили подпалвача.

Мортън кимна доволен; надяваше се, че заловеният ще проговори. Известно бе, че Крийви използва посредници и не контактува пряко с извършителите на криминалните деяния, но сега положението бе по-обещаващо, отколкото след предишните пожари. Ако арестуваният можеше и се съгласеше да назове посредника, той сигурно щеше да направи признания, за да избегне наказанието, а по този начин Крийви щеше да бъде изправен пред съда.

— Добре, че валеше — разсъждаваше Айзак. — Дъждът помогна на пожарната да загаси огъня. Навярно възстановяването на работилницата няма да струва много скъпо, нали, сър Мортън?

Мортън се поколеба, размишлявайки. Като бизнесмен знаеше, че би трябвало да закрие работилницата, но като човек не можеше да остави хората без работа, ако не е абсолютно наложително.

— Трябва да изчислиш колко ще струва ремонтът. Ще продължим поне до другата пролет, а ако имаме късмет, общото икономическо положение ще се подобри и продажбата на въжета може пак да потръгне.

Айзак се усмихна щастливо и повдигна шапката си. Мортън се качи в каретата си и нареди на кочияша да го откара в полицейския участък. Докато каретата потегляше, се разнесоха радостните възклицания на работниците, които бяха научили от Айзак резултата от разговора му. Настроението на Мортън бе съвсем противоположно на тяхното и такова бе вече месеци наред.

Продължаващото отчуждение от майка му го измъчваше и все още не можеше да разбере, нито да прости нейната постъпка. Този възникнал неотдавна въпрос бе първият, който Мортън не можеше да разисква с жена си, което бе създало някаква бариера помежду им. Джулия вече бе престанала да го пита какво му е и двамата се стараеха да се държат като че ли нищо не се е случило. А това бе невъзможно, защото Джулия и майка му често си ходеха на гости и Мортън вече бе загубил чувството си за пълна близост с жена си.

Проблемите му в бизнеса не бяха по-малки отколкото в личния му живот. Банкрутът вече не му се струваше нещо, което може да сполети само други хора. Като нямаше начин да предпази недвижимото си имущество от опожаряване, той го бе разпродал, а парите бързо се стопиха. За изгорелите къщи, дадени под наем, се бе чувствал морално задължен да възстанови предплатения наем. Бяха възникнали и други непредвидени разходи и касовите му резерви бяха намалели. Сухият док бе започнал да носи малка печалба, а от Търговската банка продължаваше да губи. Доходите му от сухия док и от Морската застрахователна компания едва покриваха разноските му.

Единственото благоприятно събитие от месеци наред бе арестуването на подпалвача на въжарската работилница. Мортън слезе бързо от каретата, щом спря пред полицейския участък на ъгъла на Джордж стрийт и Аргайл стрийт, но надеждата му скоро бе заменена от разочарование. Главният инспектор даваше резки нареждания на смутените полицаи край него. Той дръпна Мортън настрани, за да поговорят.

Главният инспектор, едър, грубоват полицай на име Уолтър Полдинг, бе страшно разгневен и също толкова смутен.

— Този арестант няма да може да ни каже нищо, сър Мортън — призна инспекторът тъжно. — Той е мъртъв.

— Мъртъв? — възкликна Мортън. — Разбрах, че е имал само дребни наранявания.

— Правилно сте разбрали, сър Мортън — кимна Уолтър. — Но след като бе докаран тук и затворен в килия, се е сдобил по някакъв начин с бутилка ром. Към рома е бил добавен арсеник. — Огледа полицаите в стаята. — По някакъв начин бутилка с ром с добавка от арсеник е минала през постовите, през ключаря и през всички останали.

Кипнал от гняв, Мортън се готвеше да поиска обяснение, но се отказа. Уолтър вече бе достатъчно разярен и опечален, а Мортън знаеше какво се е случило — Крийви бе намерил човека, който да приеме подкуп и бе елиминирал един потенциален свидетел срещу себе си.

Мортън се върна при каретата и нареди на кочияша да го откара до Търговската борса. Докато пътуваше, погледна през прозореца на каретата. Дори времето бе потискащо, защото зимата настъпваше рано и обещаваше да бъде дъждовна.

Както бе вече от месеци, Търговската борса бе тиха, отразявайки продължаващия спад на градския бизнес. Мортън видя, че един от посетителите на борсата, Джеймс Хаслет, също изглеждаше в лошо настроение. Енергичен и работлив, около трийсет и пет годишен мъж, Джеймс бе главният мениджър на минната компания, която разработваше находището в Броукън Хил.

Мортън поговори с него и разбра, че е без настроение, защото голямо количество хранителни продукти, които бил изпратил за Аделаида, пропаднали при корабокрушение в протока Бас.

— Исках продуктите да пристигнат в Броукън Хил колкото е възможно по-бързо — обясни той. — Очаква се, че в целия континент зимата ще бъде дъждовна и нивото на река Дарлинг може да се покачи от наводнения дотолкова, че да спрат пътуванията на речните кораби срещу течението от Аделаида до Менайнди.

— Да, това се случва и в години със средни валежи — забеляза Мортън. — Изпрати ли вече нова параходна пратка?

— Служителите ми полагат големи усилия да направят това, но задачата не е лека — усмихна се тъжно Джеймс. — Погубената пратка струваше около две хиляди гвинеи и се очакваше да задоволи нуждите на повече от двеста души до идната пролет.

Огромната пратка провизии направи впечатление на Мортън, който призна, че задачата на Джеймс е действително трудна. Завърши разговора си с него, като му пожела успех, поговори с още няколко души и се спря пред информационното табло, където се обявяваше котировката на застрахователните полици и други съобщения. Върна се при каретата си и каза на кочияша да го върне на Кингс Крос.

Атмосферата в кантората му бе унила, чиновниците се бояха да не останат безработни. Този страх се бе засилил през последните дни, откакто Мортън бе наредил на началника на кантората да проучи възможностите за съкращаване на разходите. За всички бе ясно, че уволнението на някои чиновници би било логично, тъй като обемът на работата бе намалял рязко.

Въдвори се напрегнато мълчание, когато Мортън влезе в главната канцелария и Албърт Ломан му докладва, че е приключил с проучването си. Мортън го повика в своя офис на горния етаж и Ломан го последва с куп книжа. Мортън седна на бюрото си, а Албърт се настани на стол до него и започна да излага различните възможности, които бе открил.

Първата бе да се слеят някои задачи така, че двама чиновници и петима стажанти да бъдат освободени. Мортън поклати глава, решен засега да задържи всичките си служители. Началникът на кантората се усмихна с облекчение и отмести този лист. Следващата възможност бе да се намалят с десет процента всички надници и помощите, изплащани на пенсионерите от фирмата.

— Да, но без пенсиите — каза Мортън. — Те и сега са малки. Да се намали обаче с десет процента и вноската по личната ми сметка.

Албърт си взе бележка и премина към другите възможности. Когато приключи, бързо направи равносметката.

— Това ще доведе до икономии от трийсет гвинеи месечно, сър Мортън. Между другото, във връзка с факта, че от фирмата изтича служебна информация, искам да отбележа, че стажантът Джубал Аверли има подозрително държание.

Мортън бе изненадан, трудно му бе да повярва, че назованият от Албърт служител може да е нелоялен.

— Какво подозрително е извършил?

— Наднича в работата на другите служители, нещо, което решихме, че трябва да се следи внимателно. При това го прави така предпазливо, че господин Фрейли и аз го забелязахме съвсем неотдавна.

— Но той е трето поколение от служители на фирмата. Дядо му бе чиновник при чичо ми и при мене, а баща му работеше тук до смъртта си.

— Така е, но съм сигурен в това, което ви казвам, сър Мортън. С ваше позволение господин Фрейли и аз ще го наблюдаваме в кантората, а също и вечер.

С въздишка Мортън се съгласи, а началникът на кантората излезе. Като мислеше по въпроса, Мортън се убеждаваше, че едно нещо е все по-очевидно — Крийви получаваше по някакъв начин информация от неговата кантора, защото нанасяше удари само върху доходоносни обекти. Сградата на кантората, домът на Мортън, къщата, в която живееше майка му не носеха доход, а поглъщаха пари с месечните си разходи за поддръжка и обслужване и бяха останали незасегнати. Мортън въздъхна отново, поизправи се и запреглежда книжата върху бюрото си.

Още преди месеци бе стигнал до заключението, че поне част от неприятностите в бизнеса му се дължат на недостатъчно внимание от негова страна. Остана на бюрото си до късно и се прибра вкъщи в дъждовния потискащ здрач. Времето, прекарано със семейството, както винаги, му носеше радост и удоволствие, но сега към тези чувства се бе прибавила и болка. Охлаждането между него и майка му продължаваше, макар и слабо, да се отразява върху отношенията му с Джулия, а загубата на дори малка част от хармонията в брака им го натъжаваше дълбоко.

Дисхармонията помежду им бе по-малко забележима, когато трябваше да разискват много проблеми, както бе тази вечер. Мортън разказа на жена си за пожара във въжарската работилница и за убийството на подпалвача, обсъдиха произшествията от всички страни. Когато преминаха към други въпроси, Джулия не спомена директно за майка му, но от разговора стана ясно, че двете се бяха виждали през деня. Джулия заговори за Катерин и че състоянието й значително се е подобрило, откакто бе дошла в Сидни.

И Мортън лично бе забелязал това подобрение, защото имаше случаи, в които се срещаше с майка си и Катерин. Очевидно бе, че Катерин е възстановила емоционалното си равновесие и вече не се нуждае от подкрепата и компанията на майка му. Мортън знаеше, че майка му ще е много по-щастлива във фермата Тибубъра, но тя продължаваше да стои в Сидни.

Като причина за оставането си Александра изтъкваше, че в нейно отсъствие управителят на фермата ще проявява повече инициатива, но Мортън се питаше дали това не е по-скоро извинение. Последния път, когато видя майка си, му се стори остаряла и му мина през ум, че може да е отчаяна от живота. Ако това бе вярно, то положително се дължеше поне отчасти на тяхното отчуждение. Той я обичаше не по-малко отпреди, а мисълта, че може да е загубила интерес към света и волята си за живот, го държеше буден дълго след като си легна.

На следната сутрин Мортън намери на бюрото си изчисление за стойността на ремонта на въжарската работилница и го одобри. Беше почти сто гвинеи — по-малко от очакванията му, но много повече, отколкото можеше да си позволи. Следобед, когато отиде в Търговската борса, чиновникът тъкмо бе започнал да изтрива цифрите върху таблото за лихвените проценти, за да ги замени с нови. След миг един младши служител от Търговската банка дойде да търси Мортън, за да му съобщи за извънредно заседание на директорите.

Банките в града, под натиска на Крийви, най-после намаляваха лихвените си проценти. Някои бяха слезли до осем процента, други — до седем, затова събранието протече бурно. След дълъг и разгорещен спор Мортън отстъпи и се съгласи с по-ниската цифра. Още на другия ден обаче банката на Крийви намали своята лихва на шест процента.

Няколко дни по-късно Мортън получи известие от управителя на Морската застрахователна компания, че осигурен от тях параход е претърпял крушение при Грейт бариър рийф. Преди три седмици бяха загубили и друг осигурен от компанията кораб, което означаваше, че компанията не можеше да очаква печалба през близките един-два месеца. А за Мортън тя бе основен източник за доход, и финансовото му положение вече ставаше бедствено. През следващата седмица още три кораба потънаха един след друг.

По време на шумното заседание на директорите на компанията Мортън не каза нищо. Другите директори само даваха воля на чувствата си и изразяваха безпомощно тревогата си, защото положението бе непоправимо и заседанието свърши без полезен резултат. След края му Мортън отиде в адмиралтейството със слабата надежда, че там разполагат с информация, която би опровергала възникналото у него подозрение.

Но стана тъкмо обратното — откри доказателства в полза на подозрението си. Потънали бяха само осигурени от Мортъновата компания кораби. От другите дванайсет парахода, напуснали пристанището на Сидни, бе пострадал един. Причина и за петте корабокрушения бе появата на неизправност в навигационните съоръжения в критичния момент.

Според Мортън фактите бяха неоспорими и когато ги обсъди с Джулия вечерта, тя се съгласи с него.

— Да се потопи кораб е изключително тежко престъпление, но ние вече знаем, че Крийви не се спира пред нищо, за да постигне целта си — разсъждаваше Джулия. — Причинителят на повредата се излага на същата опасност, която грози и останалите хора на борда, затова трябват огромни подкупи, за да се потопи параход.

— Не непременно — възрази Мортън. — За Крийви е достатъчно да намери един наемник, който скришом да повреди кормилната верига, компаса или нещо друго, което може да принуди кораба да се натъкне на скала. А когато наемникът се върне за парите си, може да получи онова, което получи подпалвачът в затвора, та да не остане никакъв свидетел.

Джулия призна, че това е напълно възможно и се впуснаха в обсъждането на други аспекти на създаденото положение. Мортън изтъкна, че в Сидни има три морски застрахователни компании, но напоследък потъват само осигурените от неговата. Двамата неохотно се съгласиха, че Мортън може да постъпи само по един начин.

Сутринта той изпрати един стажант в Търговската борса, за да разбере каква е текущата котировка на акциите на застрахователната компания. След като получи необходимите данни, поръча да се свикат останалите директори на заседание и извади от касата си ценните книжа за своето дялово участие. После извика каретата.

На заседанието Мортън уведоми колегите си какво бе открил предния ден в адмиралтейството.

— Естествено, нямам доказателства срещу Крийви — продължи той. — Ако имах, не бих разговарял с вас, а с главния прокурор. Не е тайна обаче какви са отношенията ми с Крийви, а и методите, с които той си служи, също са добре известни. Така че аз съм човекът в Ноевия ковчег, а всички вие сте финансово ощетени. — Извади ценните си книжа и ги хвърли на масата. — За компенсация ще продам всичките си акции на вас при отстъпка от седемдесет и пет процента. Ако инвестирате тези петстотин гвинеи, би трябвало скоро да възстановите загубите си и дори да спечелите повече.

Останалите директори слушаха Мортън потресени и наскърбени. Известно време мълчаха, после, макар и със смущение, приеха предложението му. Мортън излезе от заседанието с чек в ръка, който отнесе в Търговската банка и го депозира в служебната си сметка.

Отиде да види как върви ремонта на въжарската работилница, после се отправи към сухия док — единственият му засега източник на приходи. В дока стоеше голям тримачтов кораб, който скоро трябваше да е готов, а това би покрило разходите му за няколко седмици. Поговори с надзирателя, Върджил Хандли, и му поръча да предупреди нощния пазач да стои нащрек. След това Мортън се качи в каретата си и пое към Търговската борса.

Докато гледаше таблото с лихвените проценти и други данни, една дъска на пода изскърца зад гърба на Мортън. В същия миг се чу фалцета на Крийви, който шепнеше:

— Не е нужно това да продължава. Аз все още ти предлагам да станем съдружници. В знак на добра воля трябва само да ми кажеш къде е Бенджамин Тавиш. Мога да те включа веднага в едно доходно начинание, от което ще станеш многократен милионер.

— Никога няма да падна тъй ниско, че да ти стана съдружник, Крийви — отвърна Мортън тихо, без да се обръща.

Крийви се изсмя презрително и се отдалечи. Мортън прочете данните, оповестени на таблото, и си тръгна разгневен. Огромната пищна карета на Крийви тъкмо потегляше. Мортън се качи в своята карета и нареди на кочияша да го откара на Кинг Крос.

През останалата част на деня Мортън обмисляше каква стратегия би му позволила да възвърне финансовата си стабилност. Преглеждаше книжата върху бюрото си, вадеше справки от разни папки и се мъчеше да открие високодоходен начин да използва своите петстотин гвинеи. Хрумнаха му няколко идеи, но нито една от тях не обещаваше особен успех при икономическата депресия, комбинирана с пъклените планове на Крийви.

Като изоставяше идеите си една след друга и се напъваше да измисли нещо ново, Мортън си спомни с уплаха за своя чичо, който бе претърпял поражение и бе банкрутирал вече на средна възраст. Беше се стъмнило, той запали настолната си лампа и продължи да мисли. След малко влезе Албърт Ломан.

Началникът на кантората заговори за Джубал Аверли и съобщи, че младият човек предавал някому тайна информация. Два пъти седмично ходел по тъмно в едно гробище. Стажантът оставял бележки със сведения за някои дейности на кантората в урна, поставена до една крипта, а оттам вземал оставени за него пари.

— Господин Фрейли и аз много пъти го изпускахме от поглед, преди да разберем къде ходи — продължаваше Албърт. — Миналия четвъртък отидохме до гробището малко преди него и видяхме, че в урната има монета от пет шилинга, която не взехме. Снощи изчакахме той да напусне гробището и намерихме в урната оставен лист с данни за нашата дейност, но също не го прибрахме. Смятах, че вие ще предпочетете да говорите с него насаме, затова му казах да остане в кантората, след като другите си отидат. Сега той чака долу, за да признае за своето издайничество, сър Мортън.

Мортън не бе толкова разгневен, колкото огорчен и разочарован. Винаги се бе страхувал най-много от предателството, а това, което току-що научи, бе за него по-тежък удар от опожаряванията и потопяването на корабите. Мортън се отпусна в стола си и с тъжно кимване на глава изрази съгласието си. Началникът на кантората отиде до вратата и строго повика Джубал Аверли. Мортън чу, че стажантът се качва бавно по стълбите и плаче.

Джубал, едър и хубав петнайсетгодишен младеж, влезе хълцайки в офиса.

— Страшно съжалявам, сър Мортън — проплака той. — Не го направих за парите. Двама мъже казаха, че ще убият мама и сестрите ми.

Мортън почувства облекчение, че младежът не го е предал за пари.

— При тебе са дошли двама мъже и са заплашили семейството ти, ако не изпълниш каквото искат от тебе, така ли? — попита той.

— Да, сър — изхълца младежът. — Също и ако кажа на някого. Най-напред не им повярвах, но една сутрин намерихме кучето ни мъртво. С отрязана глава, червата му бяха пръснати наоколо. Мама и сестрите ми не можеха да дойдат на себе си дни наред. А аз не знаех какво да правя, защото нали баща ми умря, а дядо не можеше да ми помогне. После двамата мъже пак дойдоха и казаха, че ще направят същото с мама и сестрите ми…

Джубал се разплака горчиво и гласът му пресекна. Възмущението на началника на кантората се превърна в отвращение и ужас. Мортън стана и отиде до прозореца, обладан от изгаряща омраза към Крийви. Сключил ръце на гърба си, той гледаше надолу към мократа мъглива улица, огряна от слабата светлина на газовите фенери, без да вижда нищо.

Когато стажантът овладя риданието си, Мортън започна да го разпитва. Джубал не бил виждал двамата мъже нито преди, нито след заплахата им. Носел информация в гробището от една година, което обясняваше много неща. По този начин Крийви бе разбрал за къщата на Грейс стрийт и бе започнал да подозира Бенджамин Тавиш след изчезването на Бевърли. След това бе узнал кои кораби са осигурени от Морската застрахователна компания.

— Не съм изхарчил нито един шилинг от парите, сър Мортън — добави Джубал. — Ще ви ги донеса всичките утре.

— Не, това няма да промени нищо — отвърна Мортън. — Трябва да продължиш да носиш съобщения в гробището, иначе ти и семейството ти ще бъдете в опасност. Обаче господин Ломан ще ти казва какво трябва да пишеш.

— Да, сър. Страшно съжалявам, че стана така, сър Мортън.

Мортън се опита да се усмихне, отпрати младежа и пак седна на бюрото си. Албърт се размърда и се покашля.

— Това е най… — Гласът му заглъхна, защото не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си. — Трябва да изпратим полицаи да наблюдават гробището и да арестуват човека, който идва за сведенията, сър Мортън — предложи той.

— Ще арестуват някой бедняк, на когото плащат по някое пени, за да отнесе съобщението в друго скривалище — тъжно поклати глава Мортън. — Крийви е колкото жесток, толкова и хитър.

— Наистина е жесток и хитър — съгласи се Албърт. — Като пиша черновките за Джубал, ще внимавам информацията да изглежда достоверна, както досега, но в нея да няма нищо, което може да донесе вреда на фирмата.

— Много добре. Но вече е останало твърде малко, на което може да се нанесе вреда.

Началникът на кантората кимна тъжно и излезе. Мортън продължи да преглежда книжата върху бюрото си, но изведнъж почувства, че това е безсмислено. Въздъхна дълбоко, изгаси настолната лампа и се отправи надолу към каретата си.

Никога не бе изпитвал по-голяма благодарност към Джулия за топлотата, съчувствието и любовта й, когато го посрещна вкъщи. Бе превърнала дома им в убежище, където многобройните му проблеми изглеждаха не тъй безнадеждни, след като ги обсъдеше с нея.

Но в същото време никога не бе изпитвал по-голямо съжаление за неуловимата сянка над отношенията им поради отчуждаването си от Александра.

Копнееше за онази пълна хармония с Джулия, която изпълваше живота му с радост. Искаше също така да се сдобри с майка си. Но в съзнанието на Мортън постъпката на майка му продължаваше да бъде измама, която бе продължила десетилетия. Сдобряването с нея би било неискрено, а тя веднага би почувствала това. Сегашното състояние на отношенията им бе мъчително и за двамата, но лицемерието би било още по-лошо.

Сутринта, докато Мортън още закусваше, пристигна един работник и го извика незабавно да иде в сухия док. Когато Мортън стигна до там, нощният пазач вече бе откаран в болницата, а пожарната команда си тръгваше. Пожарникарите не бяха успели да направят почти нищо, тъй като при пристигането им сухият док и корабът в него вече са били обхванати от пламъците. Докът се бе срутил, по водата се носеха обгорели дъски и всичко бе обвито в пушек.

Собственикът на кораба, бивш морски капитан, бе човек на средна възраст, с прошарена коса, на име Джон Косгрейв.

— Сигурен съм, че докът ви има добра застраховка срещу пожар, сър Мортън — посрещна го той.

— За съжаление, нямам никаква застраховка.

— Боже господи! — изуми се Косгрейв. Огледа срутения док и останките от кораба загрижено. — В съда ли ще трябва да отнесем този въпрос?

— Предпочитам да уредим сметката помежду си, без да даваме пари за адвокати. Според вас каква е стойността на кораба ви?

Джон отвори уста, но реши да помисли още малко.

— Най-ниската цена, която мога да назова, е осемстотин гвинеи и за малцина бих слязъл толкова ниско — отвърна той след няколко минути. — Мисля, че цената е приемлива.

— Повече от приемлива е и ще се погрижа да си получите парите, господин Косгрейв.

— Няма защо да бързате, сър Мортън. И двамата знаем чие дело е пожара, дано да изгори в ада злата му душа!

Щом Косгрейв си тръгна, надзирателят, пребледнял и притеснен, се доближи до Мортън. Върджил Хандли се колебаеше как да започне, но Мортън веднага го попита за нощния пазач.

— Ще се оправи, сър — кимна енергично надзирателят. — След ден-два ще е на крака. — Надзирателят помълча и прочисти гърлото си. — Какво да наредя на работниците, сър Мортън?

— Засега нека се опитат да въведат тук ред, доколкото е възможно. По-късно ще поговорим за бъдещите планове.

Надзирателят кимна тревожно и повика работниците, а Мортън се отправи към каретата си. Поръча на кочияша да го върне вкъщи. Докато каретата се отдалечаваше от доковете и се движеше по улиците, Мортън, изтръпнал, се стараеше да измисли какво би могъл да направи. Пожарът в сухия док бе унищожителен удар, но той бе решен да не се примирява с поражението си.

Както винаги, Джулия запази спокойствие, докато Мортън й разказваше за случилото се, после го попита какво възнамерява да направи. Той мълчаливо вдигна рамене, защото не бе измислил нищо. Изпи чаша кафе, качи се пак в каретата и отиде на работа. В кантората вече бяха научили за новото нещастие и атмосферата бе повече от потискаща.

Мортън погледна на колко възлиза банковият влог по личната му сметка и реши да ипотекира дома си или сградата на кантората, за да може да изплати стойността на изгорелия кораб. Като взе това решение, се зае с още по-неприятна работа, която отлагаше вече от седмици. Отдавна бе време да съкрати броя на служителите си. Извади от чекмеджето си списъка с техните имена и започна да отбелязва кои ще трябва да бъдат освободени.

Това бе най-тежката задача, която някога бе предприемал. Дълго и мъчително се колебаеше между служители с по-дълъг стаж и такива, които имат повече деца. Трудно му бе да реши и кои от стажантите повече заслужават да останат. В ранния следобед все още се занимаваше с тези проблеми, когато чу стъпки. Вдигна поглед и се стресна, като видя, че в офиса е влязла майка му.

Тя се опираше на бастун — нещо, което не бе правила никога. Изглеждаше по-стара и съсипана от грижи, отколкото при последните им срещи. И двамата се държаха внимателно и с официална учтивост. Мортън стана и отмести стола до бюрото си, за да настани майка си в него.

— Добър ден, мамо. Заповядай, седни, моля те.

— Добър ден, Мортън — отвърна тя и като отвори чантата си, пристъпи до бюрото. — Благодаря ти, но няма да остана дълго. Видях на долния етаж, че си запазил всичките си служители, макар че сделките са намалели много. Това е похвално и говори много добре за теб като работодател.

— Радвам се, че мислиш така, но то няма да продължи много, финансовите ми възможности сега са такива, че ще трябва да освободя повечето от служителите си.

— Не, няма да ти се наложи — каза Александра, извади от чантата си един плик и го остави на бюрото. — Посетих Джулия тази сутрин и научих какво се е случило в сухия док. Тук има чек за три хиляди гвинеи. Той би трябвало да е достатъчен, за да покриеш разходите си, докато икономиката се оживи, а и да ти остане нещо за някои скромни инвестиции.

Мортън гледаше плика онемял от учудване и си припомни какво е финансовото положение на майка му.

— Бях останал с впечатление, че си изразходвала касовата си наличност за закупуване на мериносови овце.

Александра кимна и затвори чантата си.

— Да, затова ипотекирах фермата. Само за два месеца, тъй че лихвата няма да е голяма. Ще изплатя цялата ипотека, когато получа сумите за остриганата миналата пролет вълна, които лондонският брокер би трябвало да ми изпрати до месец.

— Не мога да ти позволя да направиш това, мамо! — извика Мортън ужасен. — Не можеш да си сигурна колко ще получиш за вълната, освен това тези пари ще са ти нужни. Как ще посрещаш разходите по фермата?

— Никога не сме получавали по-малко от пет хиляди — успокои го Александра и, почуквайки с бастуна, се отправи към вратата. — Толкова получавахме, когато пазарът бе слаб. Колкото до разходите, те са главно за осигуряване на фермата с провизии, а сега във фермата има предостатъчно. Откакто започнахме да получаваме доставки с речните кораби, поддържаме постоянен запас от трайни продукти, които да стигнат за две години. Както ти е известно, не може да се разчита напълно на корабоплаването по река Дарлинг.

— Не бива да правиш това, мамо! — настояваше Мортън. — Излагаш на риск постигнатото с труд през целия ти живот. При това срещу нищожна сума, която не отговаря на стойността на имението.

Александра спря на прага и погледна сина си с насълзени очи.

— Фермата за мене е много скъпа. Но има други неща, които са ми още по-скъпи. Довиждане, Мортън.

Тя си тръгна, а сълзи овлажниха и очите на Мортън. Сълзи от мъка за отчуждението помежду им и сълзи от срам, че не можеше истински и искрено да прости на майка си. Изминаха няколко минути, докато успее да събере мислите си. Мортън отиде до вратата и извика да приготвят каретата му.

Преди да отиде да депозира чека в Търговската банка, той спря в банка „Нов Южен Уейлс“, където фермата винаги държеше влоговете си. Разговорът с управителя потвърди опасенията на Мортън и той си тръгна силно притеснен.

Веднага след като майка му бе изтеглила ипотеката, управителят на банката на Крийви бе дошъл да я откупи, плащайки голяма премия, без да се интересува от размера й. Ако се случеше нещо, което да попречи на Александра да изплати ипотеката точно в определения ден, Крийви щеше да стане собственик на фермата Тибубъра за нищожна сума. А Мортън знаеше, че ако съществува начин да го направи, Крийви непременно щеше да попречи на майка му да изплати ипотеката в срок.

21.

— Джереми, жалко е да се похаби месото — смръщи вежди Фиона. — Повечето семейства нямат на трапезата си толкова месо в продължение на две-три години.

— Така е — съгласи се Джереми и слезе от запъхтяния си кон. Седлото му се бе разхлабило, докато бикът го гонеше, затова го пристегна. — Не обичам да убивам бикове и щеше да е добре поне да използваме всичкото месо. Но в такова време не можем да сушим говеждо.

Валеше ситен, тих дъжд и Фиона бе принудена да се съгласи. Бъги не каза нищо. Слезе от коня си, за да одере бика и да отреже няколко хубави парчета месо. Изражението му показваше, че очаква с нетърпение да похапнат прясно говеждо за вечеря. Джереми отново се качи на коня си и погледна Фиона, която наблюдаваше Бъги. В новата си, купена за случая рокля тя бе изглеждала прекрасно на сватбата им в Туумба, а сега му се струваше още по-хубава и привлекателна.

Яркочервената й коса внасяше цвят и живот в дъждовния ден. От широкополата й пастирска шапка се стичаха капки и се сливаха със струйките вода върху топлото й палто от овчи кожи. По лицето й още се четеше съжаление, големите й зелени очи наблюдаваха Бъги замислено. После хвърли поглед към Джереми и лицето й се озари от искряща усмивка, която напомняше без думи за минутите им на близост, за малките им интимни тайни.

Джереми се усмихна, завладян от силната си любов към нея, която пареше в гърдите му като горчиво-сладка болка.

— Фиона и аз ще отидем да намерим останалата част от стадото — обърна се той към спътника им.

— Добре — отвърна Бъги, като отделяше с острия си нож кожата на бика. — Ще ви настигна след малко.

Джереми, редом с Фиона, подкара коня си натам, накъдето бе побягнал дивият добитък. Животните, разпръсквайки се, бяха стъпкали мократа трева спинифекс и ниските храсти, затова не бе трудно да се забележат следите им. На около стотина метра, където стадото бе почнало да се събира, следите се сливаха и Джереми подкара към един близък хълм.

От върха му огледа околността. Дъждът намаляваше видимостта и Джереми едва виждаше обраслата в храсталак клисура на около три километра, където бе отишло стадото.

— Там са спрели — посочи той към клисурата. — Мястото е закътано, с млади евкалиптови издънки, които животните могат да ядат, и е достатъчно отдалечено, за да са преодолели вече страха си.

— Сигурно си прав — съгласи се Фиона. — Ти винаги знаеш къде са отишли животните, пък и всичко, което трябва да се знае за Пустошта. — Засмя се и поклати глава. — Но за времето не позна.

— Не познах — призна си Джереми усмихнат. — Но това е необичайно. Ако всяка година валеше толкова дъжд, тук щеше да има много овцевъдни и скотовъдни ферми. Обикновено е много по-сухо.

— И да беше суша, тук пак щеше да ми харесва. — Фиона огледа околността със задоволство. — Толкова е хубаво да си далеч от шума, мръсотията и тълпите хора в градовете. Обичам Пустошта. А ти, Джереми, ме направи тъй щастлива, че често си мисля защо бедната ми майка не е имала поне частица от моето щастие.

Джереми не отговори; бе разбрал, че е най-добре да мълчи, когато Фиона споменава майка си. През последните седмици тя все по-често говореше за нея. Джереми се бе убедил, че най-лесно ще й помогне да се примири със скръбта си, като я остави да говори, без да превръща спомените й в повод за разговор.

Понякога очите й преливаха от сълзи, като си спомняше за майка си. Тогава Джереми я прегръщаше и я успокояваше с мълчаливото си съчувствие. Но сега Фиона си припомни някои забавни случки, свързани с майка й. Говореше за свои глупави грешки, когато майка й я учела да готви и да засажда градината.

Споменаваше за майка си само когато двамата бяха сами и сега замлъкна, щом Бъги се приближи, завързал зад седлото си увитото в кожа месо.

— Дай на мене месото, Бъги — предложи Фиона. — Ще ида да приготвя вечерята, докато вие двамата доведете стадото в долината.

Бъги свали месото от своето седло и го привърза зад седлото на Фиона. В първите дни, след като цивилизованият свят бе останал зад гърба им, Джереми не позволяваше на Фиона да се движи сама. Но това обиждаше независимия й характер, и то с право, защото Джереми се бе убедил, че тя умее да избягва опасностите. Сега и двамата се усмихнаха, а Бъги се метна на коня си и последва Джереми към клисурата.

Шест крави, четири юници и три телета пасяха в клисурата. Джереми и Бъги, размахали камшици, заобиколиха животните и ги подкараха към долината. Вече падаше здрач, когато пристигнаха и вкараха животните през вратата на заграждението. Дъждът бе превърнал езерцето, край което лагеруваха, в поток. Огънят под навеса на голямата колиба от дървесна кора, край който Фиона приготвяше вечерята, хвърляше весели отблясъци през дъжда и сгъстяващия се мрак.

Джереми и Бъги пуснаха конете си при останалите и прибраха седлата на сушина, а Фиона започна да пълни чиниите. Режеше големи сочни парчета от печеното говеждо филе и го гарнираше с моркови, грах и пържени картофи. Вкусен, хрупкав хляб и канчета с димящ чай допълваха вечерята, а за десерт Фиона бе приготвила сладкиши със сушени праскови.

Буйният огън и горещият чай прогонваха влажния хлад на зимната вечер, докато се хранеха и разговаряха. Отнемаше им повече време, отколкото по-рано, да събират подивял добитък, защото сега навсякъде имаше вода и животните бяха по-разпръснати. Бяха събрали вече около седемдесет, между които имаше и телета, и Бъги повдигна въпроса какво ще правят, след като продадат стадото.

— Иска ми се да огледам земята на югоизток оттук и на север от река Дарлинг — каза Джереми, после се обърна към Фиона: — Ти съгласна ли си, мила?

— Докато сме в Пустошта, навсякъде ще бъда доволна.

Бъги се засмя и кимна одобрително на нейния отговор, но когато Джереми зададе същия въпрос и на него, само вдигна рамене с безразличие. Беше омел чинията си и вниманието му бе насочено към сладкишите на Фиона. Тя им ги поднесе, а набитият брадат мъж лакомо захапа хрупкавия сладкиш с вкусен пълнеж.

След вечеря допиха чая си и обсъдиха къде да търсят подивял добитък на другия ден. Бъги тактично бе разделил колибата на две с брезентовата завеса, за да могат Джереми и Фиона да имат известна самостоятелност, а бе съобразителен да ги оставя и по друго време сами. Като изпи чая си, той се прибра в своето отделение на колибата и след няколко минути спеше дълбоко, загърнат в одеялото си.

Вой на кучета динго и крясъци на нощни птици се чуваха в тъмнината, а дъждът почукваше по навеса, докато Джереми и Фиона разискваха къде да търсят място, на което да се установят. Това бе обща за двамата цел, но не изискваше спешност. И двамата се чувстваха щастливи в лагера си сред огромната Пустош и всеки миг им носеше радост. Разговорът приключи, когато една целувка събуди желанието им за близост. Прибраха се в колибата да се любят и да спят прегърнати цяла нощ.

На другия ден продължаваше да вали и едва късно следобед намериха малко стадо, което докараха по здрач в долината. През нощта дъждът отслабна и най-после спря. Сутринта небето се изясни и започна леденостуден, ветровит ден — нормален за зимния сезон в пустинната област.

При подобрената видимост Джереми понякога забелязваше отдалече малки стада и нямаше нужда да обикаля, за да ги търси. А след втория ден потоците взеха да пресъхват. Животните не бяха тъй пръснати, защото се събираха в местата, където има вода и заграждението край лагера им започна да се пълни по-бързо.

Когато оставаха насаме с Джереми, Фиона продължаваше да говори за майка си, а понякога споменаваше и за Дънли. Разказваше колко хитър и лицемерен бил той и как е криел истинския си лик, успявайки да излъже майка й да се омъжи за него. Веднъж описа реакцията на Дънли при смъртта на майка й.

— Не пророни нито една дума на скръб — добави тя с горчивина. — Мърмореше единствено колко грижи и разноски ще му създаде погребението.

Както обикновено, думите й по този въпрос не изискваха отговор. Джереми мълчаливо кимаше и си мислеше, че такова държание е било типично за Дънли. Фиона разказа за случаи, в които Дънли бе проявявал жестокост, после заговори за братята си и как са били принудени да напуснат дома им твърде млади.

След това Фиона заговори, както винаги, за други неща. Споменаваше за майка си най-често между другото, защото по характер бе жизнерадостна и оптимистка, не обичаше да се спира дълго на потискащите си преживявания. Джереми разбираше какво чувства Фиона, както и нуждата й да говори за преживяната скръб, за да успокои душата си.

Веднъж Фиона обвини Дънли за преждевременната смърт на майка си.

— Лекарят ми каза, че мама вече не е имала стимул за живот — добави тя. — Със съпруг като Ситън Дънли нищо чудно да е било така. Никога нямах пари да платя на лекаря, но това за него нямаше значение. Доктор Уилис бе много мил и щедър човек.

На Джереми се стори, че е чувал някога това име. Започна да задава въпроси за този лекар, но точно тогава Бъги се появи с коня си на хълма, където го чакаха. Джереми му посочи къде да търси добитък и когато отново останаха сами, се върна към разговора за майката на Фиона.

Насочиха се към гъсталак, който Джереми бе решил да огледат. Яздеха бавно, за да могат да продължат подхванатия разговор. Фиона описа как се е развила болестта на майка й и обясни, че лекарят е сменил прогнозата си.

— Когато го попитах защо, ми каза, че първоначално се е произнесъл въз основа на опита си с друга жена, която боледувала от същия вид рак. Била му е пациентка, когато практикувал в Сидни. Болната се казвала Клара Мактавиш.

Джереми рязко дръпна юздите на коня си, защото изведнъж в съзнанието му изпъкна ясно образът на лекаря, който бе посещавал дома им в неговото детство.

— Не, името на жената е било Клара Тавиш, а не Мактавиш, нали? Кажи ми всичко, което лекарят е говорил за нея, Фиона.

Фиона се стресна, а конят й направи още няколко крачки. Тя го спря и го върна назад.

— Да, мисля, че наистина се е казвала Тавиш… Лекарят бе убеден, че тя е запазила силите си по-дълго време, защото е имала причина да се държи. Имала няколко деца, едно от които било малко и трябвало да уреди някой да поеме грижата за него. Доктор Уилис каза, че болната се върнала в родния си дом в Шотландия, за да спести на децата си мъката да я гледат как умира. Това е всичко, което си спомням, Джереми. Защо се интересуваш?

— Клара Тавиш бе моята майка — прошепна той.

— Твоята майка? — като ехо повтори Фиона изумена. — Ако бе споменал някога името й, Джереми, сигурна съм, че щях да си спомня думите на доктор Уилис. Това значи, че майка ти съвсем не те е изоставила, не е ли така? Тя е умирала и…

Гласът на Фиона заглъхна безпомощно, като погледна загрижено към Джереми. Той безмълвно дръпна юздата и препусна към гъсталака, а Фиона го последва. Конете се понесоха в галоп и навлязоха в шубрака с шум, който би подплашил животните, ако се криеха там.

Джереми бе като замаян, в главата му безспирно се въртеше мисълта, че е бил жесток и несправедлив към майка си и към семейство Керик. Свърна от гъсталака без дори да надникне в него. Имал бе намерение да претърси и други места, но вече не си спомняше кои бяха те. Препусна към един хълм, следван от Фиона.

Спря на върха на възвишението и огледа околността, без да я вижда. Мъчеше се с все сили да преодолее объркването си. Фиона спря коня си на няколко метра зад Джереми. След малко на хълма се изкачи и Бъги. Фиона го извика настрана, поговориха тихо и замълчаха. Наблюдаваха Джереми и чакаха.

Измъчваше го чувството за непоправима вина към майка му. Спомни си колко топло и сърдечно се бе държала с него баба му, пред която също съзнаваше, че е виновен, както и пред другите членове на семейство Керик. Майка му бе умряла преди повече от десет години, но Джереми все още можеше да обясни постъпката си на Керикови.

Когато най-после се обърна към Фиона и Бъги, тя вече се бе досетила какво възнамерява да направи.

— Искаш ли да закараме животните в Бърк, преди да идем във фермата Тибубъра? — попита тя. — Или да ги пуснем на свобода?

— Можем да закараме тези, които вече сме хванали, до Бърк — отвърна Джереми и обърна коня си. — След толкова години една-две седмици не са от значение. Да се върнем в лагера и да се приготвим за път.

Фиона и Бъги също обърнаха конете си и тримата поеха към долината. Джереми продължаваше да се чувства объркан, но едно му бе ясно. С решението да иде във фермата Тибубъра, той бе признал пред себе си, че е член на фамилията Керик. Бе приел, че това е истинското му презиме, а не само прието обръщение към него.

Щом осъзна това, чувството, че няма корени, което винаги бе изпитвал, изчезна. Като момче знаеше, че има майка, брат и сестри с друго презиме, но сега бе разбрал, че има корени, кръвни роднини и семейство. Ако не физически, поне мислено и емоционално бе намерил заветното си място.

Хрумна му, че тъкмо обратното се бе случило с Джарбо Чарли. Той бе направил истинското си завръщане, бе достигнал до заветното си място, но известно време мислено и емоционално бе останал далеч от него. Джереми се питаше колко ли е голямо разстоянието, което го дели физически от заветното му място; още колко ли ще трябва да върви, за да направи своето истинско завръщане и да намери мястото, към което принадлежи.

Когато стигнаха до широкия, утъпкан от добитък път, който водеше към Бърк, Джереми започна да обсъжда със спътниците си различните възможности да се придвижат към Тибубъра. Но като откараха стадото до височина, откъдето се виждаше река Дарлинг, една от възможностите отпадна. Макар че дъждът бе спрял преди няколко дни, реката бе придошла, което означаваше, че речните кораби не могат да пътуват до Вилкания.

Една вечер няколко дни по-късно, след разговора на Джереми с един скитник, необходимостта да отидат в Тибубъра отпадна съвсем. Скитникът, сбръчкан и окъсан старец, надхвърлил шейсетте, се зададе по пътя тъкмо когато Фиона бе приготвила вечерята. Джереми го покани да вечеря с тях и да преспи в лагера им, което той прие с широка усмивка. Представи се като Обадая Тътъл.

Докато се запознаваха, Джереми призна родството си със семейство Керик. Скитникът стана още по-любезен, тъй като бе твърде зависим от щедростта на богатите фермери.

— Казвайте ми Оби — помоли той, загледан радостно в чинията си, която Фиона пълнеше с пушена шунка, картофи и зеленчуци. — Предположих, че не сте обикновен скотовъд, господин Керик. Естествено, щом имате такава хубава храна. Стана ми мъчно като научих за господин Дейвид и господин Джонатан Керик. И двамата бяха добри, бяха истински хора на пустошта. Можете да сте сигурни, че няма да ги забравят скоро.

— Какво им се е случило? — попита Джереми.

Оби бе изненадан, че Джереми не знае за тяхната смърт, и докато вечеряха, обясни какво се бе случило.

Както бе типично за скитниците, и Оби разкрасяваше историята, но Джереми не обръщаше внимание на подробностите, интересуваха го основните факти.

— А после — продължи Оби с пълна уста — госпожа Катерин откачи. Не искам да ви обидя, господин Керик, просто ви разказвам какво се случи. Постоянно й се виждало, че из къщата летят ята от бели папагали какаду и такива работи. Всички хора от фермата смятали, че се излагат на смъртна опасност, ако се приближат до нея. Всички, освен госпожа Александра, разбира се, която не се плаши от нищо живо, което ходи, хвърчи или плува по водата. Затова завързала госпожа Катерин с въже и я отвела в Сидни, където са и досега.

Оби пак напълни устата си, отново изрази съболезнованията си, после смени темата. Чувал бил, че Джереми и Бъги са прекарали стадо подивял добитък през Големия вододел и искаше да научи нещо повече за подвига им. Бъги с удоволствие започна да му разказва, като украсяваше историята не по-зле от всеки скитник.

Джереми искрено съжаляваше за смъртта на Дейвид и Джонатан, но никак не го блазнеше перспективата да иде в Сидни, защото не изпитваше желание да се срещне отново с баща си. Когато си легнаха край огъня, загърнати в одеялата си, той тихо обсъди този въпрос с Фиона. От самото начало тя бе очаквала с нетърпение да се запознае със семейство Керик и с готовност прие промяната в плановете им. Изтъкна, че в течение на толкова години Мортън може да е омекнал и че Джереми не бива да предопределя отношението си към него.

Най-пряката връзка със Сидни бе по един път от Бърк до Батхърст, но Джереми не го познаваше. На другия ден, докато се придвижваха със стадото, той разговаря с един пътник, който бе изминал този път и съобщи, че е добър. Срещнатият бе чувал за пътешествието на Бъги и Джереми до Брисбейн и ги поздрави, че са извършили общополезно дело, като са отворили път през планините.

Фактът, че пресичането на Големия вододел бе широко известно в тази област, се потвърди и след три дни, когато стигнаха до голямо заграждение за добитък в покрайнините на Бърк. Купувачите на добитък знаеха за него и разпитваха Джереми за този преход, докато оглеждаха докараното от него стадо. Както бе очаквал, неизвестността кога животните ще могат да бъдат превозени с речните кораби, бе причина да се предлага много ниска цена. Най-доброто предложение за четиридесет гвинеи направи същият човек, който бе купил и първото му стадо. Джереми го прие.

Купувачът предложи да вземе и някои от конете, но Джереми му отказа да ги продаде. Макар че пет товарни коня не им бяха необходими за пътуването до Сидни, той предпочиташе да ги запази, отколкото да купува други, когато се върнат в Пустошта. Останалата част от деня, след като отведоха стадото в пасището на купувача, прекараха в попълване на запасите си и в подковаване на конете. Поеха на път при зазоряване следната сутрин.

Потоците бяха пълноводни и езерцата бяха прелели от големите дъждове, но от няколко дни не бе валяло и утъпканият път бе в добро състояние. Конете бяха отпочинали след бавното придвижване със стадото и студеното ясно време ги ободряваше. Лесно препускаха в бърз галоп с часове наред, но Джереми държеше да не изминават повече от деветдесет-сто километра в ден, тъй като се съобразяваше с възрастта на Бъги.

През повечето дни по залез спираха да лагеруват край пътя, на защитено от вятъра място. Понякога срещаха собственици на ферми, които се прибираха след посещения у съседи или пътуване по работа; те винаги настояваха тримата спътници да прекарат нощта при тях. Оказваха им щедро гостоприемство, децата освобождаваха една стая във фермерската къща за Джереми и Фиона, а на Бъги предоставяха легло в спалните за пастирите.

В Брисбейн Джереми бе чувал коментари за упадъка в търговията, а и фермерите, при които нощуваха, загрижено говореха по същия въпрос. Повечето от тях сега продавали не само вълна, а и овчи кожи, и лой, ала за тях почти нямало пазар. Собствениците до един очакваха да научат от брокерските къщи в Лондон на каква цена е била продадена остриганата миналата пролет вълна.

Всички без изключение подхващаха и дълги разговори за семейство Керик и за огромното имение Тибубъра. В една ферма, чийто собственик имаше племенница на работа като прислужница в Сидни, Джереми научи и по-пресни новини за баба си. В писмо до семейството си прислужницата съобщаваше, че Александра Керик живее в къща, която някога е принадлежала на баща й, на Уентуърт стрийт в сиднейския квартал Уитлам.

Батхърст се показа една сутрин, когато стигнаха до кръстовище, където в пътя, по който пътуваха, се вливаха още няколко. Два от тях водеха от Вилкания към Менайнди на река Дарлинг, третият отиваше на север, а последният — на юг. Всички пътища се сливаха в широко, добре утъпкано шосе към града.

Разположен по горното течение на река Маккуери, градът се бе разраснал от времето, когато Джереми и Джарбо Чарли бяха минали през него. Шосето водеше към оживена улица в търговския център в северната част на града. Калдъръмената улица бе кална и чираци от околните магазини чистеха и се мъчеха да спасят стоката, повредена от неотдавнашното наводнение, причинено от придошлата река.

Източният край на улицата завиваше към пътя, който се виеше през предпланините и се изкачваше по стръмните склонове на Сините планини. По здрач си направиха лагер близо до мястото, където Джереми и Джарбо бяха нощували някога. На другата сутрин, когато пресякоха източните предпланини и се спуснаха към равнината Иму, видяха, че река Нипиан е силно придошла, калните й води течаха на половин метър под дървения мост.

При големите промени, които бе забелязал навсякъде, Джереми се изненада, че гъстата гора край реката, където се бяха срещнали с Джарбо Чарли, е останала недокосната. Железопътна линия недалеч от шосето водеше за Парамата. Товарните коне така се изплашиха, когато профуча един влак, че Джереми и Фиона трябваше да помогнат на Бъги да ги усмири.

В Парамата спряха да пренощуват, да се измият и да подредят багажа си в странноприемницата за търговци на добитък, Фиона изчетка и проветри роклята си и костюма на Джереми, купени за сватбата им в Туумба, после пак ги сгъна и ги прибра внимателно. Извади чисти дочени дрехи за себе си и за двамата мъже, а те опаковаха запасите и лагерните им принадлежности, които щяха да са им нужни пак като напуснат Сидни. На другия ден напуснаха странноприемницата, яхнали конете си, точно когато ранният утринен влак навлизаше шумно в града.

Сидни бе тъй променен, че отначало се стори на Джереми съвсем непознат. Чувството му, че е чужденец тук, се подсилваше от любопитните погледи, с които минувачите оглеждаха шапките и кожусите на тримата спътници, техните мощни, рошави коне. Разстояние, което не можеше да се измери само в километри, делеше града от Голямата пустош.

След известно време, като се изкачваха по оживена стръмна улица, Джереми зърна пристанището. Гледката на закотвените кораби и миризмите, носени от студения поривист вятър откъм залива, изведнъж му припомниха детството. Започна да забелязва улици и сгради, които му бяха познати, но сега му се струваха малки и наблъскани.

Намериха пътя за квартала Уитлам, а после откриха и улица Уентуърт. Кочияшът на една бакалска товарна кола посочи на Джереми къде живее баба му.

— Тя сигурно работи по цветните лехи в задния двор — добави кочияшът. — Госпожа Керик е почти винаги в градините, каквото и да е времето.

Джереми му благодари и се отправиха към къщата. Заедно с Фиона влязоха през портата за карети, следвани от Бъги с товарните коне. Минаха по алеята пред голямата стара къща и излязоха на павиран вътрешен двор пред конюшните. Джереми видя баба си да разкопава, коленичила една цветна леха в градината от другата страна на вътрешния двор. Изумен бе, че е много по-стара, отколкото я помнеше, беше състарена повече, отколкото можеше да се очаква за изминалите години.

Тя го загледа, а на лицето й се изписа неверие, примесено с безумен копнеж да повярва на очите си. Грабна бастуна си и започна да се изправя на крака.

— Джереми! — проплака тя. — Джереми, ти ли си? Моят мил внук, наистина ли си ти? Всевишни Боже, моля се да си ти!

Джереми скочи от коня и се спусна към баба си, която едва не падна.

— Да, аз съм, бабо — увери я той. — Внимавай, моля те.

Притисната до него, Александра вдигна разтрепераната си ръка към лицето му, от щастие очите й се изпълниха със сълзи.

— Бог чу молитвите ми — прошепна тя. — След толкова години ти се връщаш при мен.

Джереми я прегърна и целуна, изпълнен с разкаяние.

— Върнах се, за да се извиня за всичките тези години — каза той и се обърна към Фиона, която се бе приближила. — Бабо, това е жена ми, Фиона.

— Моля да ни простите, госпожо Керик. От нетърпение да ви видим, не помислихме за вашите чувства — извини се Фиона. — Трябваше да ви пратим съобщение и да ви предупредим, че пристигаме.

— Не, не, мила — отвърна Александра. — Докато чакам, минутите щяха да ми се сторят цяла вечност. Както и да бяхте постъпили, щях да бъда еднакво развълнувана, защото Бог изпълни молбата ми в двоен размер. Сега имам не само внук, но и една прекрасна внучка.

Фиона посрещна тези топли думи с усмивка и изрази радостта си от срещата с Александра. Джереми наблюдаваше как баба му възвръща самообладанието си и става уравновесената, уверена в себе си жена, която той помнеше. След като представи Бъги, той и Фиона продължиха да разговарят с Александра.

След миг баба му отново заприлича на жената от спомените на Джереми; тя стана господарка на положението.

— Въпросите ми към вас биха изпълнили няколко книги — каза Александра. — Най-напред нека да ви настаним, после ще изпратя да повикат Дирдри, Мортън и жена му. Бъги, би ли искал да се настаниш в една от стаите за гости в къщата?

— Не, госпожо — отвърна той. — По-добре ще се чувствам в конюшните.

— Както обичаш. Над конюшните има празен конярски апартамент, където ще ти бъде много удобно. Джереми, ще заведа Фиона вътре, докато внесете багажа. Ела с мене, мила.

Като се подпираше на бастуна си, Александра хвана Фиона под ръка и я поведе към къщата. Джереми и Бъги вкараха конете в конюшните, където един коняр и помощникът му помогнаха в разтоварването. Скоро хранителните им запаси и лагерните им принадлежности бяха складирани, а Бъги разговаряше весело с коняря и помощника му. Джереми взе своя и Фиониния багаж и ги отнесе в къщата.

Щом влезе вътре, баба му го представи на другите две жени, с които живееше. Катерин бе приятна, около четиридесет и петгодишна жена, макар че бялата коса й придаваше по-възрастен вид. Като се ръкува с нея, Джереми си помисли, че ако е имало нещо вярно в историята на Оби Тътъл за емоционалната й нестабилност, очевидно тя я бе преодоляла напълно. Дъщеря й, Юдора, бе хубаво и жизнерадостно момиче, под двайсет години, току-що завършила академията Сиднам.

В голямата, добре мебелирана стая за гости, която им отредиха, Фиона извади сватбената си рокля и костюма на Джереми. Роклята й бе от бледозелен муселин, с бяла дантела върху маншетите, яката и корсажа. Тя подхождаше на яркочервената й коса и подсилваше блясъка на зелените й очи. Като се преоблякоха, Фиона забоде косата си нагоре с гребенчетата и слязоха на долния етаж. Джереми сияеше от гордост като гледаше жена си.

Дирдри бе пристигнала и се втурна да ги поздрави. Вече бе около трийсет и петгодишна; забележителната й хубост изглеждаше по-зряла, но по характер бе все така открита и сърдечна, както я помнеше Джереми. Тя и Фиона станаха веднага приятелки и се поздравиха топло.

Малко след като бяха влезли в гостната и всички бяха седнали, Джереми чу, че пред входа спира карета. Разбра, че идва баща му. Бе донякъде подготвен да приеме хладното му отношение, но когато Мортън и Джулия се появиха, Джереми видя, че баща му е много по-различен, отколкото се бе запазил в спомените му.

От радост и учудване Мортън остана един миг безмълвен, а бледосините му очи изразяваха известна неувереност, когато стисна здраво ръката на Джереми.

— Това е щастие, за което копнея от години, синко — успя да издума той и се усмихна. — Мога ли да те наричам мой син?

Джереми не устоя на скромността и на искрената топлота на Мортън и се усмихна:

— Мисля, че така подобава, татко, нали?

Отговорът му създаде весело оживление у всички. Мортън се засмя щастлив и се съгласи, че е така. Очарователната му, привлекателна съпруга поздрави Джереми, който на свой ред представи Фиона на Мортън и Джулия. После всички седнаха, и когато Джереми почна да се извинява за тревогата, която е предизвикал в семейството си преди години, Мортън го прекъсна:

— Не, това е напълно разбираемо. Ако има някаква вина, тя е моя. Твоята постъпка е напълно обяснима, Джереми.

— Така е, а аз излъгах майка ти — добави откровено Александра. — Писах й, че си се настанил много добре във фермата. След няколко месеца получих писмо от сестра й. Пишеше, че Клара е била доволна, в мир със себе си и с Бога, когато е настъпил краят.

Тъй като този въпрос бе тревожил Джереми, той й благодари с голямо облекчение. Попита за несъщите си брат и сестри, а Александра обясни, че Агнес и Дафни са се омъжили щастливо и че живеят в Англия. За Бенджамин обаче каза само, че е здрав и тялом, и духом, като добави, че ще му разкаже повече подробности по-късно.

Погледът й към прислужницата, която отваряше бутилки с порто и шери, показваше, че местонахождението на Бенджамин е строго пазена тайна и Джереми само кимна, озадачен и любопитен. Разговорът продължи на чаша вино. Джереми описваше какво е преживял, след като бе избягал от Сидни. Разрушаването на затвора в Юрика бе история, която никога нямаше да омръзне на Фиона и Бъги, а сега всички се смяха от сърце, когато Джереми я разказа. Слушаха захласнати за пътешествията му на запад в далечната Пустош с Джарбо Чарли и за живота му с племето Аранда. После Джереми премина към по-скорошни събития и преживявания.

И до Сидни бе достигнала новината, че двама мъже са намерили път през планините между Туумба и Брисбейн и са прекарали стадо през Големия вододел, но не бе известно кои са били тези двама души. Сред изненадани и радостни възгласи Джереми започна да разказва за това пътешествие. Следобедът мина неусетно и когато се здрачи, икономката съобщи, че вечерята е сервирана.

Разговорите продължиха и по време на вечерята, после всички се върнаха в гостната. Когато заговориха на други теми, Джереми долови, че семейството изпитва финансови затруднения. Това не бе казано направо, но пролича от различни намеци. Джереми бе изненадан, защото смяташе, че семейството му е заможно.

Още повече го изненада хладното отношение между баща му и баба му. Личеше само по това, че и двамата винаги говореха на другите, но никога помежду си, затова тази хладина не се забелязваше от пръв поглед. Но за Джереми, след като я долови, тя стана очебийна, защото противоречеше на иначе веселата и приятелска атмосфера.

Няколко пъти се спомена презрително за човек на име Крийви и Джереми запита кой е той. Мортън обясни накратко, че е бизнесмен с огромно богатство, но без никакви принципи. След това заговори за друго. Но и това бе достатъчно за Джереми да стигне до заключението, че с този човек е имало неприятности, които са довели до финансови затруднения.

Късно вечерта Мортън неохотно извади часовника си и го погледна, после попита дали на другия ден Джереми и Фиона биха искали да гостуват в неговия дом.

— Бих могъл да дойда да ви взема след закуска — предложи той. — Докато Фиона и Джулия си поговорят у дома, аз бих могъл да запозная Джереми с моя бизнес и да го представя на приятелите си.

Джереми хвърли поглед към Фиона, която кимна одобрително, после се обърна към баща си:

— Трябва да купя някои неща в града утре, затова, ако не възразяваш, ще прекарам сутринта и част от следобеда с тебе.

Мортън се усмихна доволен. Той и Джулия се сбогуваха и си тръгнаха, а след няколко минути си отиде и Дирдри. Катерин и Юдора се прибраха в стаите си, Фиона също се качи горе и остави Джереми да поговори с баба си. Александра му доля порто и двамата седнаха на едно канапе пред камината.

След като изслуша подробно обяснение за Крийви, а след това и за Бенджамин, мнението на Джереми за баща му стана още по-благоприятно.

— Значи той е поставил на карта всичко, което притежава, за да защити Бенджамин — резюмира чутото Джереми. — Това е похвално, бабо.

— Наистина е така — съгласи се тя. — Той е готов да иде до края на света заради тези, които са спечелили доверието му. От друга страна, още от момче онези, които го измамят или предадат, никога не могат да си върнат разположението му.

Последните думи прозвучаха тъжно и Джереми се запита дали Александра не мисли за собствените си хладни отношения с Мортън. Той намекна за това, като сподели наблюдението си, че двамата днес не са разменили нито дума помежду си.

— Естествено, не бих искал да любопитствам, ако въпросът е от личен характер — добави той.

Александра остана дълго загледана в огъня, после бавно кимна:

— Да, въпросът е личен, затова не мога да говоря по него подробно. Но Мортън мисли, че аз съм го измамила.

Очите й се наляха със сълзи и Джереми бързо смени темата. Каза колко се радва, че я е намерил в добро здраве. Александра преглътна сълзите си и вдигна рамене.

— Сега трябва да използвам това — посочи тя бастуна си. — Когато бях момиче, един кон падна върху мене и ми нарани крака. Бързо оздравя и изобщо не мислех за него, докато напоследък не започна да ме безпокои.

— Много хора си служат с бастун, бабо.

— Да, но в последно време чувствам, че остарявам по-бързо — отвърна тя. — Сега обаче, когато си тук, това може да се промени. Липсва ми Голямата пустош, Джереми, а ти ми я върна. Като пристигна днес, сякаш вятърът на Пустошта лъхна в лицето ми. И още чувствам този лъх, защото не съм срещала друг човек, тъй свързан с Пустошта. Тя е в кръвта и костите ти.

Джереми се усмихна и заяви, че и той, и Фиона биха предпочели да живеят там. Докато разговаряха, той си спомни едно свое впечатление от детските години — че умните сини очи на Александра сякаш го опипват леко, но всъщност проникват дълбоко в мислите и чувствата му. И сега остана със същото впечатление.

Баба му изглеждаше много изморена и когато Джереми спомена, че е време да си почива, Александра неохотно се съгласи и взе бастуна си. Той й помогна да се изправи, тя се облегна на ръката му и така излязоха заедно от гостната и се изкачиха по стълбите. В коридора се прегърнаха и целунаха, после Джереми влезе в своята стая, а Александра продължи към спалнята си.

Фиона бе в леглото, но още будна, бе твърде възбудена, за да може да заспи. Джереми си легна и я притисна до себе си. Желанието му да се приобщи към семейство Керик се бе изпълнило и преизпълнило с това топло, радостно посрещане. Фиона също за първи път имаше усещането, че е член на здраво, споено от обич семейство. Лежаха и си припомняха дългите разговори и другите събития от този ден, докато най-сетне заспаха.

Сутринта, малко след закуска, Мортън пристигна с каретата си. Разговаряше весело с Джереми и Фиона, докато пътуваха към квартала Улу и голямата викторианска къща, която Джереми помнеше от детството си.

Джулия излезе да посрещне Фиона и я въведе вътре, а каретата зави обратно по алеята.

В кантората, сияещ от гордост, Мортън представи на служителите Джереми като свой син. След кратък разговор с тях, баща и син се отправиха с каретата към въжарската работилница. Като минаваха през града, Мортън посочи грамадната натруфена карета на Крийви. Джереми зърна огромния човек, седнал в нея, и сподели, че Александра му е разказала всичко за Крийви. Мортън добави, че почти е стигнал до фалит, но сега бизнесът му бавно и отчасти се съвземал.

Прекараха повече от един час във въжарската работилница, където Мортън запозна Джереми с работниците и с тяхната дейност. След това отидоха в сухия док, където се извършваше ремонт след унищожителния пожар. Напуснаха дока по обед и хапнаха в едно кафене. Оттам отидоха в Търговската борса, където Джереми също бе представен на няколко приятели на Мортън.

Един от тях, около трийсет и пет годишен човек на име Джеймс Хаслет, Мортън представи като главен мениджър на минната компания, която разработва находището в Броукън Хил. След като се ръкува с Джереми, Джеймс съобщи на Мортън, че все още усилията му да разреши трудния проблем, изникнал преди няколко седмици, не са дали никакъв резултат.

— Става дума за хранителните запаси, които трябва да се откарат в Броукън Хил. Пратката чака в Аделаида, но сега движението на плавателните съдове по река Дарлинг е рисковано. Скоро работниците в мината ще останат без никаква храна, но според слуховете, които се носят тук, положението е още по-лошо. Стойността на акциите пада и акционерите почват да се съмняват в компетентността ми.

— Стойността на акциите пак ще се покачи — увери го Мортън. — Инвестициите в Броукън Хил имат голяма перспектива. Поговори с акционерите и им обясни в какво се състои проблемът.

— Говорих — унило повдигна рамене Джеймс. — но мисля, че има мълчаливи, обикновено неактивни съдружници, които сега оказват силен натиск. Тези, с които говорих, разбраха какъв е проблемът, но натискът продължава, а слуховете утежняват положението. Всъщност мястото ми в компанията е поставено на карта, сър Мортън.

Мортън поглади брадичката си замислено.

— Това изглежда доста странно — промърмори той. — Каква част от акциите притежават съдружниците, които наричаш мълчаливи?

— Повече от десет процента, но състоянието постоянно се променя. Като почна да се понижава стойността на акциите, няколко от по-дребните акционери продадоха своите на един анонимен купувач. Защо питате?

— Анонимният купувач може би е Крийви, който иска да овладее компанията — намръщено отвърна Мортън. — Не много отдавна той ми предложи да му стана съдружник и заяви, че има предвид едно много доходно начинание. Най-напред бе потопен корабът, който пренасяше първите изпратени от теб запаси, а е известно, че Крийви прибягва до потопяването на параходи. Сега се пускат слухове, които създават паника, стойността на акциите пада и акционерите продават на анонимен купувач.

— Бога ми, сър Мортън, възможно е да сте прав — изпъшка сърдито Джеймс. — Проклет да е Крийви! Не бях се сетил за това, но по всичко личи, че той има пръст в тази история. Как бих искал да опра пистолет в челото му!

— Не се поддавай на гняв — предупреди го Мортън. — Най-важното е да събереш ума си. Ако успееш, може би ще се пребориш с него.

Джеймс мрачно се съгласи с този съвет. Мортън поговори с него още малко, като му съчувстваше, и изрази готовност да му помогне, стига да може. Сбогуваха се и Мортън си тръгна с Джереми.

Върнаха се на Кингс Крос и се качиха в офиса на Мортън, като заговориха за по-приятни неща. Мортън съобщи, че той и Джулия се готвят да поканят цялото семейство на вечеря на другия ден и Джереми с радост прие поканата. След малко той реши да си тръгва, за да напазарува някои неща от магазините.

През този ден Мортън му бе харесал още повече. Джереми обичаше баба си и неразбирателството между нея и баща му го тревожеше. Като се питаше дали не би могъл да изиграе ролята на омиротворител, той внимателно зачекна този въпрос, но Мортън категорично отказа да го разискват.

— Не бих искал да ти прозвучи грубо — каза той, — но това е личен въпрос, Джереми. Засяга само мен и баба ти.

— Аз не бих искал да се меся — увери го любезно Джереми. — Но ми се струва, че обтегнатите отношения в едно семейство неволно напомнят за отношението на Крийви с другите хора. От такива отношения няма полза, а само вреда. Като малко момче веднъж те видях на улицата и те изчаках. Готвех се да те попитам дали искаш да дойдеш в нашето училище и да видиш как играем крикет, но ти подмина, без да ме забележиш.

— Боже мой! — възкликна Мортън. — Джереми, знам, че съм ти причинил голямо страдание, когато беше малък, и бих искал…

— Това няма значение — прекъсна го усмихнат Джереми. — Аз вече съм го забравил и не е нужно тази случка да стои между нас. Тя е в миналото. Джарбо Чарли веднъж ми каза, че хората трябва да извличат уроци от миналото, но онези, които постоянно гледат зад себе си, само ще си изкривят врата, за да видят какво има зад гърба им. — Засмя се и тръгна към вратата. — Сега отивам да си направя покупките. Беше ми много приятно да бъдем заедно днес и очаквам с нетърпение срещата ни утре вечер.

— Да, довиждане засега, Джереми.

Отговорът на Мортън прозвуча смутено и Джереми си тръгна доволен, че поне е накарал баща си да помисли върху положението.

Няколко минути след излизането на Джереми Мортън остана на стола си неподвижен, загледан в стената, без да я вижда. От вчерашния следобед бе изпълнен с радост и гордост, че високият прекрасен млад мъж е негов син. Сега си го представи като малко момче, застанало на улицата разочаровано и с наранено сърце, и изпита горчива мъка. Каква загуба бяха пропуснатите възможности да обогати и собствения си живот, ако се бе държал като истински баща и приятел на момчето.

Спомни си как предния ден бе тръгнал, за да се срещне с Джереми. Радостното очакване бе помрачено от опасението, че Джереми може да се държи резервирано. Но синът му го бе посрещнал топло, макар да имаше основания да изпитва и гняв, и жажда за отмъщение. Джереми бе загърбил миналото, сякаш изобщо не бе съществувало.

Сравнено с великодушието на Джереми, собственото му усещане, че е бил измамен от майка си, изглеждаше дребнаво. Мортън си припомни нещо, казано между другото от Александра. Тя бе признала, че е излъгала в писмото си до Клара Тавиш, за да бъде тя спокойна за Джереми в последния си час. От желание да бъде милостива към Клара майка му бе приела да носи товара на една лъжа. Но тя с десетилетия бе носила тайно и мълчаливо друг, много по-тежък товар, за да не нарани него.

Сълзи изпълниха очите на Мортън — от мъка и гняв към самия него. Осъзна, че бе постъпил така, както Крийви би желал. Бе действал като негов съучастник, превръщайки се в свой собствен враг. Не само бе разкъсал сърдечната връзка, която го бе свързвала с майка му от рождение, но бе издигнал бариера и между себе си и Джулия. Избърса очите си, извика да докарат каретата и бързо грабна палтото и шапката си.

Чувството, че е бил измамен, Мортън бе използвал като щит срещу здравия си разум. Споменът за всичко, сторено от майка му за него, го измъчваше, докато каретата пресичаше улиците на града. Най-много го терзаеше фактът, че след като той се бе отчуждил от нея, за да му помогне, Александра бе ипотекирала имението Тибубъра, в което бе вложен целият й живот. Когато каретата навлезе в алеята пред къщата, Мортън почука с бастуна по пода, което бе знак за кочияша да спре, и слезе.

Посрещна го студен, поривист вятър, когато тръгна през вътрешния двор. Майка му бе коленичила до една цветна леха и я разкопаваше, облечена в топло палто и с шал на главата, тя вдигна очи, щом той е доближи, взе бастуна си и почна да се изправя.

Мортън се спусна към нея и я взе в прегръдката си.

— Ще ми простиш ли, че бях такъв глупак, мамо? Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се, стига ти да можеш да ми простиш, Мортън — отвърна тя с радостни сълзи. — Моя скъп, моя най-скъп син!

Мортън я притискаше до себе си и бушуващите в гърдите му чувства отново извикаха сълзи в очите му, а Александра, обвила ръце около сина си, ридаеше от радост.

22.

Джереми се прибра, след като купи кожа за нови ремъци за самарите, и завари каретата на Мортън и двуколката на Дирдри пред къщата. Допусна, че семейството пак се е събрало — спонтанно или по покана — както бе ставало няколко пъти през седмицата, откакто той и Фиона бяха пристигнали.

Но щом влезе в гостната, Джереми разбра, че е възникнал някакъв сериозен проблем. Мортън и баба му седяха един до друг на едно канапе, а Дирдри и Фиона — на отсрещното. Катерин и Юдора бяха седнали на столове и всички загрижено мълчаха.

Джереми си взе стол и попита какво се е случило. Александра показа писмото в скута си и каза, че е от брокера в Лондон.

— Пазарът на вълна бил много слаб, защото няколко фабрики били затворени — продължи тя. — Брокерът оставил голямата част от вълната на склад. Очаквах да ми изпрати няколко хиляди гвинеи, а получих само петстотин.

— Мама ипотекира фермата, за да предотврати моя фалит — добави смръщен Мортън. — Тя трябва да се изплати изцяло след по-малко от месец, а банката на Крийви държи ипотеката. Макар че сумата е нищожна в сравнение със стойността на имението, да се получи втора ипотека е немислимо. Това ще е пряко предизвикателство към Крийви и никой в Сидни няма да поеме подобен риск.

Джереми погледна Фиона, която го подкани с очи да предложи техните пари.

— Ако всички съберем парите, с които разполагаме — обърна се Джереми към баща си, — може да съберем нужната сума. Ние с Фиона имаме около двеста гвинеи.

Мортън пресилено се усмихна.

— Благодаря ти, но всички наши средства са далеч по-малко от необходимата сума, която е три хиляди гвинеи. — После се обърна към Александра: — Истината е, че аз разруших онова, което ти и татко сте изграждали цял живот.

— Това са глупости, Мортън — откликна тя. — И баща ти би казал същото. Главната ни грижа винаги е била семейството. Каквото и да стане с фермата, фамилията Керик ще продължи да съществува.

Настъпи тягостно мълчание. Мортън тъжно въздъхна, а Джереми разсъждаваше, че той едва ли би могъл да разреши една задача, чийто отговор Мортън не бе успял да намери, но все пак се мъчеше да измисли как биха могли да се сдобият с пари. Спомни си за голямата разлика в цената на добитъка в Бърк и Брисбейн, но това нямаше нищо общо с възникналия въпрос.

Тази мисъл обаче продължаваше да се върти в главата му и внезапно се сети за друго място, където животните ще имат още по-голяма цена. В същото време му хрумна откъде могат да се вземат животни.

— Когато говорехме с Джеймс Хаслет — обърна се Джереми към баща си, — той не назова стойността на хранителните продукти за Броукън Хил, задържани в Аделаида. Имаш ли някаква представа колко струват?

Мортън се замисли за миг.

— По-рано ми беше казал, че пратката в потъналия кораб струвала две хиляди гвинеи. Защо питаш, Джереми?

— Миньорите биха могли да ядат овче месо — изтъкна Джереми, — а от Тибубъра до Броукън Хил може да се закара едно стадо, без да се пресича реката. Има ли и други хранителни запаси във фермата, бабо?

— Да, няколко тона — поизправи се заинтересувана Александра. — Отдавна пазим големи количества трайни продукти в имението. А кой е Джеймс Хаслет, за когото говори Джереми? — запита тя Мортън.

Мортън й обясни, но заклати недоверчиво глава.

— Идеята на Джереми е наистина отлична и Хаслет би я приел с готовност. Но разполагаме само с двайсет и осем дни, ако броим и днешния ден. Няма физическа възможност овцете и хранителните запаси да се откарат в Броукън Хил и разписката от минния надзирател да се донесе тук, за да получим чек от Джеймс.

— Ако има на тоя свят човек, който би могъл да го направи — твърдо заяви Александра, — това е моят внук. Достатъчно ли е времето, Джереми?

— Не знам, бабо — отвърна той. — Фермата е на деветстотин километра оттук и не знам какво е състоянието на пътя, дали потоците са придошли и дали ще е много трудно да се премине през река Дарлинг. Но знам, че е по-добре да се предприеме нещо, отколкото да стоим със скръстени ръце.

Всички се съгласиха в един глас и се включиха в разговора. Някой спомена, че овцете и запасите би трябвало да се откарат до Броукън Хил през фермата Уаямба, което Елизабет Гарити не би приела, но Александра не сметна, че това ще представлява проблем.

— Елизабет ще се съгласи, ако аз я помоля. Мортън, знам наизуст съдържанието на складовете в Тибубъра. Да идем при Джеймс Хаслет и да разберем от какво се нуждаят в Броукън Хил.

— Добре — съгласи се той, стана и помогна на майка си да се изправи. — Поне знаем, че така бихме могли да изплатим ипотеката. Аз мога да събера петстотин гвинеи и ти имаш толкова. Ако се спазарим с Джеймс за две хиляди, ще разполагаме с цялата необходима сума. Джереми, ела с нас, защото всичко ще зависи най-много от тебе.

Джереми ги последва и всички излязоха в антрето, разговаряйки шумно и обнадеждени. Взеха шапките и палтата си, Александра се подпираше на бастуна си, докато слезе по стълбите с Джереми и се качиха в каретата на Мортън, който даде нареждания на кочияша.

По пътя към търговския център обсъждаха различни подробности около пътешествието. Джереми бе уверен, че ще може да наеме нови коне западно от Батхърст, а Мортън щеше да се погрижи да му се осигурят коне до Батхърст. Каза, че е одобрил заеми за собствениците на Нипиан Ин в Пенрит и на Белуедър Ин в Батхърст, за да открият тези странноприемници и че те с удоволствие биха изпълнили всяка негова молба.

Каретата сви по Съри стрийт и спря пред кантората на компанията „Броукън Хил“. Завариха вътре Джеймс още по-разтревожен, отколкото при първата му среща с Джереми, но след като Мортън обясни целта на посещението им, той изпадна в радостна възбуда. Извади от бюрото си един списък и започна да го разисква с Александра.

— Нямам осолено свинско и говеждо месо — каза тя, — но мога да доставя овче. Например едно стадо от пет хиляди овце.

Джеймс веднага прие това предложение и продължиха да четат списъка. Отбелязаните в него количества се сториха на Джереми огромни, но баба му бе готова да достави стотици килограми сол и чай, десетки варели с брашно, фасул и сушен грах. Вместо захар можеше да предложи меласа и тютюн, пресован на смокини, вместо на листа.

— Ще останат и достатъчно запаси за работниците във фермата — завърши Александра, — но имайте предвид, че не сме абсолютно сигурни дали ще успеем да осъществим доставката поради времето и други, независещи от нас условия.

Джеймс разбираше това и написа коригиран списък. Мортън се включи в разговора, когато почнаха да обсъждат цените. Споразумяха се за четири шилинга на овца, после преминаха към другите продукти. Джеймс направи сбора и общата сума излезе малко под две хиляди гвинеи.

— Ще я закръглим на две хиляди — предложи той и подаде списъка на Александра. — Щом получа този списък, подписан от минния надзирател, ще ви издам чек на тази сума. Кога смятате, че ще бъде възможно овцете и продуктите да бъдат доставени в Броукън Хил?

— След около три седмици — отговори Джереми, тъй като всички погледи се бяха насочили към него.

— Отлично! — възкликна Джеймс. — Това ще разреши един мъчителен за мене проблем и ще спаси мястото ми в компанията. А ще спаси и самата компания да не попадне в нежелани ръце. Бяхте напълно прав, сър Мортън. Имам всички основания да вярвам, че зад всичко това от самото начало стои Крийви.

— Произшествията носят отпечатъка на хитрите му, непочтени методи — съгласи се Мортън. — Благоразумно е да запазим нашата договореност в тайна. Ако Крийви узнае за нея, няма да се спре пред нищо, за да провали плановете ни.

Джеймс бе напълно съгласен и увери Мортън, че няма да спомене нищо за споразумението им пред когото и да било вън от кантората. Сбогуваха се, Джеймс пожела на Джереми добър път, а той се отправи към каретата с Александра и Мортън.

Докато пътуваха обратно към къщи, Мортън попита Джереми кога възнамерява да потегли, като се надяваше, че това ще стане още следобед. Но Джереми смяташе, че не е разумно да се прибързва, защото добрата подготовка на пътешествието бе не по-малко важна от добрите коне. Александра подкрепи това мнение и премина към обсъждането на по-общи въпроси.

— От този момент — заяви тя — Джереми става шеф на цялата операция. Той поема отговорността и той ще взема всички решения.

Мортън изрази одобрение, а Джереми побърза да добави, че с удоволствие би приел всички съвети и продължиха да обсъждат кога трябва да потегли. След като поговориха, Джереми реши да прекара утрешния ден в подготовка, за да поеме рано сутринта на следващия.

Вкъщи всички изразиха радостта си от споразумението с Джеймс. Всички се включиха в разговора какво трябва да се направи, но след малко възникна остро несъгласие. Мортън предложи Александра да напише писмо до Елизабет Гарити и да я помоли овцете и продуктите да бъдат прекарани през фермата Уаямба. Александра отговори, че за да се получи това разрешение, тя трябва да придружи Джереми и да говори лично с Елизабет.

Гробното мълчание бе последвано от бурни протести от страна на Мортън, Дирдри, Катерин и Юдора, които изтъкваха възрастта на Александра и изключителните трудности при пътуването в Пустошта през зимата, при това в надпревара с времето. Александра обаче настояваше, че единственият начин да получи съгласието на Елизабет, е да говори с нея лично.

Вдигна ръка, за да се въдвори тишина и спорът спря.

— Може би сте прави — каза тя. — Въпросът е там, че не съм сигурна какво ще реши Елизабет, ако аз не съм там, за да я убедя. Затова ще предоставя решението на нашия шеф. Джереми, моето мнение е, че ще е най-добре да дойда с тебе. Може ли?

Джереми се почувства извънредно неудобно; не му се искаше, също като и на останалите, баба му да предприеме такова пътешествие. Фиона не вземаше отношение, лицето й не подсказваше какво е нейното мнение, ала всички други клатеха глави и гледаха смръщени към Джереми, като безмълвно го подканяха да откаже на Александра. Но въпреки очевидните трудности за нея, умните сини очи на баба му излъчваха непреодолима сила.

— Добре, бабо, щом ти смяташ, че така ще е най-добре — бе отговорът на внука й.

Александра се усмихна засияла, Мортън разпери отчаяно ръце, а всички останали изпъшкаха в недоумение. С това спорът приключи и заговориха за други неща. Когато се здрачаваше, Мортън тръгна да доведе Джулия, а Катерин се отправи към кухнята, за да уведоми готвачката колко души ще вечерят у тях.

По време на вечерята и след това в гостната разговорът за пътешествието бе общо взето оптимистичен. Въпреки това имаше и нотки на несигурност поради крайно ограниченото време, както и резерви, свързани с тръгването на Александра. По-късно, когато Джереми и Фиона бяха сами в стаята си, Джереми изрази притеснение, че ще пътува с баба си. Фиона се безпокоеше по-малко и смяташе, че Александра може да изненада всички, като понесе леко трудностите и неудобствата.

На другата сутрин времето се влоши, тъмни облаци покриха небето и остър вятър, предвещаващ буря, духна откъм брега. След закуска Джереми отиде в конюшните, за да огледа запасите и пътните принадлежности, складирани там. Подбра и отдели настрани всичко, което щеше да е нужно при пътуването.

Мортън пристигна към девет часа, влезе в конюшните и предаде на Джереми писма до собствениците на странноприемниците в Пенрит и Батхърст.

— Тези писма ще ти осигурят коне и на двете места. Но имам лоша новина — добави Мортън. — Или Крийви има доносник в кантората на Джеймс, или някой от служителите на Джеймс има много дълъг език. За споразумението ни с него вече се говори в Търговската борса и на други места из града.

— Тогава можем да очакваме неприятности от Крийви — заключи Джереми.

— Бих казал, че това е несъмнено.

Джереми увери баща си, че ще бъде нащрек и заговориха за времето, тъй като вятърът продължаваше да се усилва. До Пенрит Джереми смяташе да пътуват с влак и се надяваше отвъд Сините планини времето да е по-добро. Мортън се съгласи и след малко си тръгна.

Подбраните хранителни запаси и други принадлежности Джереми сви в денк и го покри с платнище. Бъги оседла своя кон и привърза денка върху един от товарните коне, заедно със седлото на Джереми и едно дамско седло. Изведоха конете от конюшните и Бъги взе писмата, за да ги предаде на собствениците на странноприемниците.

— Остави седлата в Нипиан Ин — поръча му Джереми, — а денка откарай до Белуедър Ин в Батхърст. Там ни чакай, ще пристигнем утре следобед.

Бъги се метна на коня и потегли, а Джереми влезе вкъщи, за да приготви личния си багаж. Като имаше предвид какво му бе казал Мортън, извади пистолета си, за да го изчисти и смаже.

За след пладне Джереми си бе наумил да свърши още нещо, макар от самата мисъл за него да се чувстваше глупаво. Но така ненавиждаше Крийви, че му се искаше да даде поне символичен израз на омразата си. Джереми си оседла кон и отиде в търговския център на града с надежда да срещне Крийви.

Бурята наближаваше крайбрежието, от надвисналите плътни облаци денят бе потъмнял. Силният студен вятър носеше боклуци из пустите улици, а хората предпочитаха да стоят в домовете си. Джереми препуска с коня си до късния следобед и най-сетне видя грамадната карета на Крийви пред Търговската борса. Джереми свърна в една странична алея малко по-надолу, слезе от седлото и завърза коня си.

Вятърът свистеше около сградите, докато Джереми надничаше от своя ъгъл и наблюдаваше влизащите и излизащите от търговската борса. След малко се показа и Крийви, кочияшът му побърза да слезе, за да му отвори вратата на каретата. Джереми разкопча ризата си и извади костения талисман, който висеше на тънка кожена каишка около врата му. Дръпна каишката и я скъса.

Огромният мъж почна да се качва в каретата, която се наклони под тежестта му. Джереми насочи талисмана си към него, после го хвърли на земята и го настъпи с крак. Крийви загуби равновесие върху стъпалото на каретата и политна назад, размахвайки ръце. Кочияшът се спусна да го задържи и подпря широкия му гръб. Крий ви се хвана за вратата и успя да се вмъкне в каретата. Кочияшът затвори вратата и зае мястото си на капрата. Джереми изгледа отдалечаващата се карета с кисела усмивка. Както и бе очаквал, символичният му жест не бе дал абсолютно никакъв резултат.

Джереми се обърна, за да си тръгне, но спря и се вгледа по-внимателно в земята. Останала бе само каишката, а от костта нямаше никаква следа. Джереми реши, че старият, сух кокал сигурно е станал на прах, а вятърът го е отвял. Вдигна рамене и се върна при коня си.

Преди разсъмване на другата сутрин бурята бе достигнала до сушата. Джереми и Александра се качиха на влака за Пенрит сред проливен дъжд. Всички членове на семейството, осветени от фенерите по перона и измокрени, махаха с ръце и гледаха изнизващия се влак. От прозорците на купето си Александра и Джереми също им помахаха, после заеха местата си един срещу друг.

Бурята подсилваше опасенията на Джереми от предстоящите трудности. Боеше се, че, вземайки баба си, се е обрекъл на неуспех. Дори и да бе тръгнал сам, знаеше, че изходът от начинанието бе несигурен. Облечена в овчия кожух на Фиона и с нейната пастирска шапка на главата, Александра изглеждаше стара и неустойчива под бледата светлина в купето.

Първите лъчи на зората проникнаха през гъстия мрак и дъжда, когато влакът спря в Парамата. Постепенно в мрачния, унил ден край железопътната линия се показа долината на река Нипиан. В Пенрит Джереми свали багажа им и като се подпираше на бастуна си, Александра го последва вън от гарата.

Отправиха се през града към Нипиан Ин. Калните улици бяха почти пусти в дъждовния ден. Александра влезе в странноприемницата, за да потърси собственика, а Джереми тръгна към конюшните. Той превързваше багажа зад седлата, когато Александра доведе собственика.

Той поздрави Джереми с професионална любезност и посочи преградките в края на обора.

— Пазя тези коне за клиентите си, господин Керик — усмихна се той. — Вземете, които желаете, всичките са добри, яки животни.

— Вижда се, че е така — отвърна Джереми. — Ще се постарая да ви доведа същите коне на връщане.

— Не се безпокойте за това. Без сър Мортън нямаше да имам тази странноприемница, а два коня са твърде малка отплата за помощта, която той ми оказа.

Когато собственикът излезе, Джереми понесе дамското седло към един от по-старите коне, но Александра посочи млад, буен скопец.

— Ще взема този, Джереми. Ще се убедиш, че съм опитна ездачка.

С известно притеснение Джереми привърза дамското седло към младия кон и оседла друг подобен за себе си. Като извеждаха конете, разбра, че баба му има основание за самоувереност. Конете се дърпаха и не искаха да излязат под дъжда, но Александра се справи със своя кон не по-зле от Джереми.

Вече пред конюшните, под дъжда и вятъра, Александра захвърли бастуна си.

— Сега не мога да си позволя лукса да бъда стара и слаба — заяви тя решително. — Помогни ми да стъпя на стремето, Джереми.

Той й помогна да се качи на коня, скочи върху своето седло и поеха по улицата, която се превърна в шосе, когато напуснаха града. Пред тях се виждаше главният път и гората, където Джереми се бе срещнал някога с Джарбо Чарли. Като сви по шосето към Батхърст, Джереми се обърна да погледне баба си. Забеляза, че кой знае защо, тя гледаше замислено към гората.

Пресякоха равнината Иму и навлязоха в предпланините, като се движеха в бърз галоп, но избягваха най-големите локви. Джереми се обръщаше назад от време на време и забеляза, че баба му ни най-малко не изостава. Яздеше на няколко метра зад него по избраната от него ивица на широкия път, а поройният дъжд се стичаше от периферията на шапката и кожуха й.

Часовете минаваха, пътят се виеше през планината, а дъждът и вятърът не преставаха, противно на очаквания на Джереми, че времето тук ще е по-добро. По високите проходи през билото вятърът виеше още по-силно и носеше ту в една, ту в друга посока дъжд, примесен със сняг и суграшица. Джереми все повече се убеждаваше, че Александра е по-силна и издръжлива, отколкото бе предполагал. Единственият път, когато я попита дали иска да починат, тя решително отказа и му даде знак да продължава.

Пред Батхърст и Джереми бе почнал да чувства умора, а конете бяха изтощени. В западните покрайнини на града, където се намираше Белуедър Ин, Бъги ги очакваше пред оборските врати.

— Летели сте като вятър — посрещна ги той весело. — Не ви очаквах да пристигнете поне още няколко часа.

— Да, движим се с добро темпо досега — съгласи се Джереми и помогна на Александра да слезе от седлото. — Тук ли е собственикът на странноприемницата?

— Не, къщата му е край реката и отиде да премести семейството си на по-високо място, защото се бои от наводнение — отвърна Бъги. — Но нареди да вземете всичко, което ви е нужно. — Обърна се към ратая в конюшнята: — Иди да донесеш чай и нещо за ядене от кухнята. Кажи на готвача за кого е и побързай!

Момчето хукна, а Александра изкуцука до бала сено и седна върху нея. Джереми я оглеждаше с безпокойство, докато разседлаваха конете и ги прибираха в конюшнята. Беше много изморена и бледа. Бъги изнесе хранителните им запаси и самара, а Джереми избра три млади здрави коня.

Конете бяха оседлани, когато ратаят донесе в поднос чинии със задушено овче месо, хляб и канчета чай. Докато се хранеха, Джереми забеляза доволен, че храната и топлият чай възвръщаха донякъде енергията на Александра. Попита Бъги дали е чул от пътници какво е състоянието на пътя след започването на дъжда.

Бъги отвърна, че от западна посока са дошли само няколко души и то от близката околност.

— Група от пет-шест мъже с товарни коне минаха на разсъмване тази сутрин — добави той. — Но те идваха от изток.

— От Батхърст ли бяха?

— Не, конете им бяха много изморени, навярно идваха поне от Пенрит. Трябва да са пътували през нощта и много бързаха.

Джереми продължи да говори с Бъги за времето и дали може да се очаква дъждът да спре. Но в ума му се бе породило съмнение около тези нощни пътници, които не са спрели в странноприемницата дори да се подкрепят. Не бе изключено да са били хора, изпратени от Крийви, които можеха да ги причакат в засада по пътя.

Като се нахраниха, изведоха конете от обора и ги възседнаха. Бъги им помаха за сбогом и им пожела добър път. Поеха отново, като Александра водеше товарния кон. В началото пътят бе силно разкалян с объркани следи от придвижване из околността. Но когато започна да се разклонява в различни посоки, Джереми взе да различава следите на отделни животни и каруци.

Сред тях забеляза пресни следи от копитата на няколко коня. Ездачите бяха минали по пътя, който води на северозапад, към Вилкания, същия път, по който яздеха той и Александра. Джереми се взираше напред през дъжда и разкопча кожуха си, за да може по-лесно да извади пистолета.

На около два километра по-нагоре ездачите бяха свили по път, който се отклоняваше по на запад. Джереми дръпна юздите и заоглежда следите от копита.

— Елизабет Гарити нареди да прокарат този път — каза Александра, спирайки до внука си. — Искаше припасите за фермата и вълната от нея да се пренасят с товарни каруци оттук. Ездачите, за които спомена Бъги, са хванали този път, затова можеш да си закопчееш кожуха, та да не ти се намокри пистолета.

Джереми се усмихна. Нищо не убягваше от погледа на Александра. Продължиха по своя път, но Джереми не закопча кожуха си и продължи да е нащрек. Не бе сигурен дали тъкмо тези ездачи са подозрителни, но не се съмняваше, че рано или късно ще имат неприятности, предизвикани от Крийви.

Дъждът ограничаваше видимостта до няколко метра през леко хълмистия терен. Отначало минаваха край ферми, чиито огради бяха до самия път, после край пасища за добитък. По-нататък се простираха разположени от двете страни на пътя овцевъдни ферми, които постепенно ставаха по-големи, а отклоненията към кошарите им бяха на по-голямо разстояние.

Когато започна да пада здрач, свиха по отклонението към една ферма. Стигнаха до нея почти в тъмно, а вълнуващото посрещане, което устроиха на баба му, надминаваше и най-голямото гостоприемство, оказвано някога на Джереми. Собствениците на фермата бяха около четиридесетгодишни съпрузи, Елмър и Хенриета Финч, които побързаха да въведат Александра и Джереми в къщата си, а един от синовете си изпратиха да разседлае и да прибере конете.

Както бе в повечето ферми, и тази къща бе скромна и функционална. Спалните бяха разположени около голяма стая в центъра, използвана за кухня, трапезария и всекидневна. Буен огън гореше в огнището и правеше атмосферата уютна. Елмър помогна на гостите да свалят кожусите си, а Хенриета се засуети да им приготви горещ чай с ром.

Александра каза на домакините, че са тръгнали по спешна работа, свързана с Тибубъра.

— Ще сме ви благодарни, ако можем да вечеряме и да преспим тук — добави тя.

— То се знае — сърдечно я увери Елмър.

— Признателни сме ви, че спряхте у нас, и всичко, което имаме, е на ваше разположение, госпожо Керик — додаде Хенриета.

Елмър настани гостите край дългата, скована във фермата маса близо до огнището, а докато те се сгряваха с топлите си напитки, съпругът и децата помагаха на Хенриета да претопли останалото от вечерята ядене. Върна се и момчето, което се бе погрижило за конете, последвано от десетина пастири и ратаи, които седнаха тихо на пейките край стената и заслушаха разговорите на Александра и Джереми с домакините.

Богатата вечеря от свинско печено и зеленчуци бе прекрасна, ромът затопли Джереми. Приятно му бе да разговаря с откритите, добродушни съпрузи, които слушаха с особено внимание всяка дума на баба му. Джереми научи, че Хенриета е наследила фермата от родителите си, а когато била още дете, Александра била прекарала една нощ тук. За нейното гостуване години се говорело в семейството.

След известно време Хенриета със съжаление прекрати разговора, като напомни, че гостите имат нужда от почивка. В стаята, в която го настаниха, Джереми извади пръчката, която щеше да му служи за календар, за да не обърка датите по време на дългото пътешествие. На тънката пръчка бяха издълбани двайсет и осем чертички, две, от които бяха пресечени по диагонал. Джереми пресече с ножче по диагонал и третата резка, преди да си легне.

На следната сутрин Джереми отново се убеди в упоритостта и издръжливостта на баба си. Макар че той самият стана много преди разсъмване, завари я вече на крак. Тя разбутваше огъня с ръжен и топлеше вода за чай, когато той излезе от стаята си. Поздрави го бодро, изглеждаше отпочинала и по-енергична от предишната сутрин.

Малко по-късно станаха и домакините и се заеха с приготвянето на закуската. Двама от синовете изядоха набързо пшеничната си каша, изпиха по чаша чай и отидоха да оседлаят конете. Джереми и Александра облякоха кожусите си и излязоха навън, последвани от останалите членове на семейството. На верандата се бяха събрали пастирите и ратаите. Сред шумни пожелания за добър път Джереми и баба му потеглиха тъкмо когато през облаците и дъжда се прокрадваше светлината на новия ден.

Към обед дъждът най-после спря, макар че небето остана покрито с гъсти облаци. В края на деня конете нямаха сили да препускат. Бяха изтощени от дългия кален път и Джереми знаеше, че ще им е нужна повече от една нощ, за да си отпочинат. За разлика от тях, Александра сякаш намираше у себе си нови резерви на сила, изглеждаше по-бодра и седеше по-изправена на седлото си.

На свечеряване се отбиха във фермата на Мейнард и Сара Полър, които приветстваха Александра също тъй радостно възбудени, както и семейство Финч. В разговора по време на вечерята Джереми спомена, че конете им са уморени, и Мейнард с готовност се съгласи да им даде други. След това добави, че конете на Джереми ще имат време да си починат, тъй като движението по пътя на запад било преустановено от наводнение.

— Придошъл е притокът на Гундару — обясни той — западно от село Гундару. Един скитник казал на моите пастири, че никой не бил пресякъл потока от няколко дни, и така щяло да бъде още дни наред.

— Познавам това място добре — загрижено каза Александра. — Поройните дъждове в долината се оттичат в потока Гундару и могат да го превърнат в плавателна река.

Мейнард я увери, че потокът не само е излязъл от бреговете си, но е наводнил и цялата долина. Причината за известно задоволство, прозвучало в гласа му, се разкри, когато той предложи на Джереми и Александра да останат във фермата им, докато водата спадне. Те отказаха, но обещаха да се върнат, ако е невъзможно да пресекат придошлия поток.

Сутринта, докато се сбогуваха, Мейнард им припомни даденото обещание. Джереми и Александра тръгнаха в бърз галоп, възседнали новите коне и загрижени за наводнението. Денят бе мрачен и облачен. След няколко часа се показа Гундару. Кацнало на един хълм, малкото селище с течение на годините се бе превърнало в сборен пункт за пътуващите стригачи на овце и за каруцарите, които пренасяха бали с вълна до Сидни.

Населението на Гундару от двайсетина възрастни и десетина деца временно се бе утроило. Край пътя бе спряла дълга редица от каруци. Каруцари, скитници и ездачи се бяха установили на лагер. Джереми и Александра минаха в бавен тръст край каруците, хората и скупчените къщи. Спряха на върха на хълма и огледаха долината отвъд него. Около три километра на ширина тя бе почти изцяло залята. Пътят бе изчезнал под калната вода, над която само тук-там стърчаха дървета и храсти.

Александра въздъхна и поклати тревожно глава.

— Наводнението е спряло всички, нали, Джереми? — прошепна тя. — Дори и скитниците, защото няма откъде да заобиколят. Долината се простира на много километри на север и на юг и положително цялата е наводнена. Какво можем да направим?

— Можем да се опитаме да намерим начин да се прехвърлим от другата страна — усмихна се Джереми. — Но няма да го намерим, ако стоим тук, бабо.

Александра кимна усмихната и подкараха конете надолу по склона към водата. На стотина метра от края й Джереми сви на север през храсталак и дървета.

На един дълъг завой на прелелия поток Гундару и околността му изчезнаха зад тях. Мина час, после още един, а те продължаваха да яздят край потока. Джереми оглеждаше дърветата, които стърчаха над водата, и по клоните, които плаваха край тях, преценяваше скоростта на течението. Имаше места, където би се опитал да пресече водата, ако бе сам, но търсеше по-безопасен брод заради баба си.

Най-после, след пладне, той дръпна юздите.

— Мисля, че тук можем да пресечем, бабо. Но ще бъде доста рисковано.

Тя погледна водата и се съгласи.

— Тук поройната вода изглежда малко по-бавна, но не виждам друга разлика. Какво не забелязвам аз, Джереми?

— Има белокори хартиени дървета, които не са много далеч едно от друго. Джарбо Чарли ми казваше, че техните корени са плитки и лесно се изскубват от земята при наводнение. Тази долина е наводнявана много пъти, затова където хартиените дървета не са изкоренени, значи растат на по-високи места.

— Ти си истински син на Пустошта — засмя се Александра. — Виждала съм много хартиени дървета, изкоренени при наводнение, и други, останали на мястото си, никога обаче не съм стигала до някакъв извод.

— Но това не изключва опасността, бабо. В най-добрия случай ще измръзнем и ще се измокрим. В най-лошия — ще се удавим заедно с конете.

— Ти си нашият шеф, Джереми. Аз съм склонна да пресечем тук, но ти ще решиш.

Джереми проучваше зигзагообразната пътека, която бе набелязал между хартиените дървета, и поставяше върху едното блюдо на везните риска, който поема, а върху другото — любовта на баба му към Тибубъра.

— Не разполагаме с много време да чакаме тук, затова ще се опитаме — реши Джереми. — Следвай точно пътя, по който аз минавам, и ако товарният кон почва да ти пречи, пусни го. Можем да си доставим друг кон и провизии.

Александра кимна и го последва през водата. Първото хартиено дърво бе на около двайсет метра през потопен в потока храсталак. Водата достигна малко над корема на коня на Джереми, после към второто дърво, дъното пак се издигна. Подмина го и се отправи към следващото.

Като изминаха стотина метра, бученето на водата стана оглушително, а наводнената земя сякаш стигаше до хоризонта. Ледената вода и умората от плуването бързо изтощаваха конете и Джереми потрепери от студ, когато конят му затъна по-дълбоко. Щом стигна до последното хартиено дърво преди самото корито на потока, той спря да изчака Александра.

Тя го настигна с коня си, устните й бяха посинели и силно трепереше, а Джереми потърси с поглед първото хартиено дърво откъм отсрещния бряг на потока. Беше избрал едно дърво по-надолу по течението, за да не принуждава конете да плуват по средата на бързия поток, а сега разстоянието до него му изглеждаше огромно. Вдигна поводите и подкара коня си напред.

Конят пак заплува, когато под краката му вече нямаше дъно, и се потопи във водата. По средата на потока Джереми се обърна назад към баба си. Водата стигаше до над кръста й, пред нея и зад нея се виждаха само главите на двата коня. Изглеждаше много дребна сред огромния разлив на калната вода.

Малки въртопи увличаха коня му и го отклоняваха от дървото и Джереми с мъка го възпираше. Само на няколко метра от дървото силен водовъртеж се надигна от калните дълбини и едва не върна коня обратно в центъра на потока. Джереми опъна поводите и конят подви крака, като се мъчеше да се измъкне от водовъртежа.

Щом копитата на коня му опряха до дъното, Джереми спря в дълбоката вода и се обърна към Александра. Тя и конете се приближаваха, после попаднаха във водовъртежа. Конят на Александра се олюля и едва не я изхвърли от седлото, като се понесе отново към центъра на потока.

Джереми извъртя коня си и го върна в дълбоката вода. Когато конят заплува, той се пресегна през главата му и хвана за оглавника коня на Александра, после прехвърли тежестта си назад и издърпа коня към дървото. Конете се въртяха, блъскаха се един в друг, насочвайки се към дървото, и най-после копитата им опряха в дъното.

Конете излязоха от дълбоката вода, запъхтени и разтреперани от студ. Александра се опита да се усмихне и да благодари, но устните й се бяха сковали и се тресеше неудържимо. Джереми остави конете да починат един миг, после се насочи към следващото дърво.

Западната част на долината се издигаше стръмно нагоре и водата бързо стана плитка. Конете се измъкнаха от нея с уморено отпуснати глави. Александра едва се държеше на седлото си и цяла трепереше. Джереми слезе от коня си и се раздвижи, за да се постопли. Кръвта нахлу в изтръпналите му крака, по които сякаш се забиваха иглички, докато водеше конете нагоре по стръмнината към няколко евкалиптови дървета.

До евкалиптите Джереми свали Александра от седлото и опря гърба й до едно дърво. Бързо свали денка от самара на товарния кон и намери шишето с ром, което бе сложил при запасите. Даде няколко глътки на баба си. От силния алкохол цветът на лицето й се възвърна. И Джереми отпи от шишето, после започна да копае под дървото, за да намери суха, гнила кора, която да използва като прахан.

Немислимо бе да продължат пътуването си през този ден. След като запали огън, Джереми направи заслон от дървесна кора, за да се задържа топлината, и прибра там хранителните запаси. Разседла и спъна конете, после отиде с канчетата до чист поток малко по-нагоре и ги напълни. В това време Александра съблече кожуха си и го метна край огъня да се суши, започна да събува и ботушите си. Силата и издръжливостта на баба му продължаваха да учудват Джереми. Бе преодоляла изпитанието с пресичането на водата и изглеждаше почти нормално.

— Ти си наистина забележителен мъж, Джереми — каза тя, докато той слагаше канчетата върху жарта. — Това, което направи днес, е изключително.

Джереми се засмя, съблече кожуха си и го закачи да се суши.

— Ти си забележителният човек тук, бабо. Пътешествието би трябвало да те омаломощава, а ми се струва, че то укрепва силите ти.

, — В Сидни аз просто се стопявах, Джереми. Отчасти от копнеж по Пустошта, и отчасти поради безполезността ми там. Сега имам цел и съм в земята, която обичам. Ти ми върна и двете неща.

Като я гледаше, докато продължиха да разговарят, Джереми осъзна, че е някак променена. Сега не изглеждаше стара, а бе сякаш без възраст. Зад бръчките по лицето й прозираше красивата, очарователната жена от предишни години и една несломима воля. Без съмнение дядо му е бил изключителен щастливец.

Дрехите им взеха да съхнат в топлината на заслона и когато водата завря, Александра сложи по малко чай в канчетата. Споделената опасност при пресичането на поройните води бе създала нова връзка помежду им, чувстваха се по-близки и разговорът им стана по-интимен. Александра говореше за първите си години във фермата Тибубъра и за успеха й да получи законно право върху земята. Джереми й разказа за своето истинско завръщане към заветното си място и за своята увереност, че някога ще намери мястото, към което ще почувства, че принадлежи.

Когато замлъкна, Джереми се питаше дали Александра ще се опита да го разубеди от търсенето, за да поеме управлението на Тибубъра. Знаеше за недоволството й, че чужд човек трябва да ръководи фермата, докато се яви наследник от това поколение или от следващото, който да я поеме. Макар че не искаше да я разочарова, Джереми бе решен да намери собственото си място в живота, а не да заеме мястото на другиго.

В един миг бе сигурен, че тя ще повдигне този въпрос. Очите й се взираха в неговите, сякаш се мъчеха нежно и с обич да проникнат в мислите му. Но след това се усмихна и смени темата.

— Когато умря дядо ти — започна Александра, — заедно с него умря и голяма част от живота ми. А след като ти пристигна в Сидни, изпитах още по-голяма мъка, че го няма. До края на живота си ще съжалявам, че той не доживя да те види като мъж, Джереми. Това би му доставило огромна радост.

— И аз съжалявам, че не съм го опознал, бабо — отвърна Джереми и изпразни пистолета си. — Щеше да е удоволствие за мен.

Александра помълча, докато наблюдаваше как Джереми изсушава пистолета и патроните. Това й напомни за ездачите, които Бъги бе видял.

— Навярно са били пастири на път към някоя ферма. Но и така да е било, почувствах облекчение, като разбрах, че са хванали друг път.

— Но все пак са се отправили на запад, бабо — изтъкна Джереми. — Както ти казваш, може да не са ни мислили злото, но не бива да изключваме напълно и такава вероятност, защото несъмнено ще се натъкнем на някаква неприятност, предизвикана от Крийви. Само още не знаем каква ще бъде тя, кога и къде ще ни се случи.

23.

— Съзнаваме, че съществува риск, господин Спини — каза Александра. — Абсолютно необходимо е обаче да пресечем реката, фериботът не работи и собственикът дори е прибрал желязното въже до другия бряг.

— Да, знам, госпожо Керик — отвърна Албърт Спини. — Но съм сигурен, че не напълно разбирате колко голяма е опасността. Сал се управлява много по-трудно, отколкото лодка, особено, когато реката е придошла.

Джереми слушаше разговора на баба си с местния ръководител на параходната компания. Високият слаб мъж се държеше любезно, но бе силно притеснен. Не му бе приятно да откаже на Александра, но никак не му се искаше да позволи на нея и Джереми да използват сала на компанията.

Край тях се бяха събрали любопитни, които слушаха разговора. Тълпата нарастваше, тъй като се стичаха мнозина от пешеходците по търговската улица, която бе и главната улица на Вилкания, с която завършваше пътя от Сидни до реката. На кея бяха изтеглени много лодки, за да не ги отнесат придошлите води. Само няколко бяха останали в пристаните и бяха почти пълни с вода. Единственият плавателен съд, който можеше да пренесе коне, бе речният сал.

Той бе голям, девет метра на дължина и около три на ширина. Джереми го оглеждаше и забеляза ниския му борд — конете щяха да се натоварят лесно. Дълъг прът във формата на огромно гребло, с който се придвижваше и насочваше салът, бе опрян на борда. Джереми съзнаваше, че ще е много трудно да се управлява големият и тежък сал в придошлата река.

Точно това изтъкваше Албърт Спини на Александра, защото не искаше да я излага на опасност. Джереми видя, че тя бе почнала да го изморява, и се включи в разговора.

— Сала ще оставим малко по-надолу по реката — вметна той, — защото няма да мога да ви го върна тук. Това ще ви затрудни ли, господин Спини?

— Не, не. Когато пристигне следният кораб, ще помоля капитана да го изтегли до пристана.

— Тогава не виждам защо да не можем да го използваме. Баба ми и аз сме свикнали да се справяме с наводнения.

— Безспорно — потвърди веднага Александра. — Преминаването на реката няма да е по-мъчно от други затруднения, които сме преодолявали, а вие ще ни окажете безценна помощ, ако ни позволите да използваме сала, господин Спини.

Албърт се поколеба още малко, после склони.

— Добре, госпожо Керик. Но давам съгласието си с голямо притеснение и с искрена надежда, че няма да ви се случи нищо лошо.

Александра благодари сърдечно на Албърт, Джереми доведе конете и тримата се отправиха към сала. Беше завързан в края на един пристан, на около метър от брега. Насъбралото се множество ги последва, тъй като това събитие разнообразяваше монотонния живот на изолирания през зимата речен град.

Албърт даде на Джереми някои указания за управлението на сала.

— Аз самият съм неопитен — призна той, — но съм слушал много разговори на лодкарите по този въпрос. Трябва да карате по течението, но малко напряко. Ако пресечете реката направо, салът ще се извърти. Ако пък се оставите да ви носи течението, салът ще набере прекалено голяма скорост.

Джереми благодари за съветите и поведе конете към водата. Няколко мъже също нагазиха и му помогнаха да усмири животните и да ги изтегли в сала. Конете се бояха от нестабилността на сала, който се поклащаше от вълните и течението. Най-после ги завързаха здраво в центъра, Александра се качи на носа, а Джереми, застанал на кърмата, нагласи дългия прът на място.

Доброволните помощници отвързаха въжетата и ги метнаха в сала, после го изтласкаха от пристана. Салът се понесе по водата сред виковете на тълпата и пожелания за успех. Водата край брега бе почти тиха. Джереми натисна пръта и обърна носа на сала под ъгъл към отсрещния бряг.

Отначало им се стори, че Албърт бе преувеличил трудностите, тъй като салът се носеше гладко. Но малко по-навътре навлязоха в по-бързо течение. От едната им страна водата сякаш завря, салът се заклати, почти се извъртя и едва не се потопи. Джереми бързо отслаби натиска си върху пръта и обърна носа под широк ъгъл спрямо течението.

Салът попадна в голям водовъртеж и се завъртя в кръг, прътът удари Джереми и за малко не го изхвърли зад борда. Той се напрегна, за да овладее пръта, като стовари върху него цялата си тежест, после го отпусна, за да преодолее капризите на водовъртежа. Конете тропаха с копитата и сумтяха уплашено, когато резките смени на посоката ги тласкаха един към друг.

След като се измъкна от водовъртежа, салът полетя направо надолу по течението. Джереми насочи носа под ъгъл към брега. Тъкмо бе въздъхнал облекчено, попаднаха в друг водовъртеж. Джереми започна да губи контрол, салът се завъртя лудо, а кърмата започна да се обръща по посока на течението. Като ту натискаше, ту дърпаше пръта с всички сили, успя да измъкне сала от водовъртежа.

След като преодоляха и трети водовъртеж, преминаха центъра на реката и попаднаха в гладко, но много по-бързо течение. Джереми обърна носа под още по-голям ъгъл, когато салът започна да се завърта, после затърси подходящо място, над калната вода стърчаха наполовина потънали дървета и шубраци.

Джереми избра гъст храсталак към края на реката, който да смекчи доближаването на сала до брега, и той отново попадна в спокойни води. Но в последния момент осъзна, че салът е набрал твърде голяма скорост, и бързо премина през по-спокойната вода.

Само миг след като изкрещя на Александра да се държи, върху нея се посипаха листа и клони, тъй като дългият и тежък сал се бе врязал в младите дръвчета и храсти и с трясък се блъсна в брега. От удара конете паднаха на колене, а Джереми едва запази равновесие, като се държеше за пръта. Александра моментално се оправи, изскочи леко от сала с въже в ръка и го завърза за едно дърво.

Конете се изправиха на крака, Джереми закрепи пръта, а Александра завърза сала с още едно въже. Джереми освободи конете и прегледа краката им, после ги поведе след баба си нагоре по стръмния бряг.

— Конете не са пострадали — успокои Джереми, — но това се дължи само на късмета ни, а не на моето управление на сала.

— Ти ни прекара благополучно през реката и единствено това има значение — твърдо каза Александра. — Тук трябва да се разделим. Аз ще ида да говоря с Елизабет, докато ти пътуваш на север. До утре би трябвало да намериш едно стадо в Тибубъра, Джереми. Пастирът, който се грижи за него, положително има достатъчно храна, но ти трябва да си вземеш нещо за ядене от нашите запаси.

Джереми развърза денка върху самара на товарния кон. Извади от него канчето си и малко продукти. Докато вършеше това, забеляза колко леко се движи баба му. През последните дни бе накуцвала по-малко, а сега ходеше нормално. Той сподели наблюдението си с усмивка и добави:

— Като слезе от сала, за да го завържеш за дървото, ти, бабо, подскачаше като младо момиче.

— Както ти казах вече — да бъда стара и слаба е лукс, който не мога да си позволя сега — засмя се тя. — Предстои ни да свършим още много неща.

Джереми също се засмя, но се замисли дали Александра ще се върне в Сидни, когато изпълнят задачата си, и дали пак ще започне да гине там. Друго го плашеше обаче още повече — боеше се, че ако не успеят, отчаянието ще сломи духа й, който я крепеше. На календара му бяха останали само деветнайсет резки, а трябваше да свършат още много работа и изходът все още бе под въпрос.

Когато бяха готови да тръгнат всеки по своя път, Джереми започна да търси подходящи думи за раздяла, но нищо не му идваше наум, а и баба му мълчеше. Той я целуна и я качи върху седлото й, после й подаде поводите на товарния кон. Александра потегли на югозапад към фермата Уаямба, а той се метна върху коня си и пое на север. Отвъд реката и Вилкания Джереми намери утъпкания път, който бе границата между фермите Уаямба и Тибубъра. Тръгна по него в бърз галоп, но мрачният, ветровит ден минаваше бавно. Късно следобед стигна до ниска, дълга планина, за която баба му бе говорила. По нея нямаше никаква растителност и се наричаше Голата планина. По средата й се виеше главният път за Тибубъра, пресичаше малка горичка от чемширови дървета, след това минаваше през планината и продължаваше на север.

Като се изкачи до върха на Голата планина и погледна надолу, огромната овцевъдна ферма се разкри сред океан от гори, храсти и безбрежни савани с висока трева спинифекс. В този миг Джереми изпита странно, непознато досега чувство. Макар и да противоречеше на всякаква логика, струваше му се, че е бил тук много пъти. Но в същото време мястото не му изглеждаше познато, в чувството му се преплитаха трудно определими усещания.

Това чувство не го напусна до вечерта, когато си направи лагер. Безпокоеше го, защото сам не можеше да си го обясни. През нощта сънува, което бе необичайно за него, но когато се събуди, не си спомняше какво бе видял насън. Докато се готвеше да тръгва, някакъв шум в евкалипта край лагера привлече вниманието му. Погледна и видя, че оттам излетя червен ястреб, който бе нощувал в дървото.

Доста преди пладне Джереми свърна от пътя, когато видя овче стадо в една долина на около километър и половина разстояние. Край стадото се въртяха пастир и един ратай. Пастирът бе набит, брадат човек, прехвърлил петдесетте, на име Айзак Логан, който кимна засмян, когато Джереми се представи.

— Да, ти трябва да си синът на сър Мортън — досети се той. — Преди години бяха вдигнали голяма тупурдия да те търсят, нали? Какво искаш да направя, господин Джереми?

— Нося писмо от госпожа Керик за управителя на фермата — каза Джереми и извади писмото заедно със списъка, изготвен от Джеймс Хаслет. Бяха увити в мушама, която той разтвори, за да вземе писмото. — Управителят ще трябва да натовари на каруци известно количество хранителни запаси и да ги изпрати в Броукън Хил. В това време ние с тебе ще откараме стадото на същото място. Каруците би трябвало да ни настигнат във фермата Уаямба след около седмица.

— Добре, това ще стане — съгласи се Айзак, обърна се и подаде писмото на ратая. — Нали чу какво каза господин Джереми? Тръгвай, момко, и бързо!

Ратаят прибра писмото в джоба си и потегли в галоп.

— Ако поседиш малко при овцете, ще ида да си взема багажа — предложи Айзак.

Джереми се съгласи, а пастирът подкара коня си към колибата и кошарите на хълма над долината. Айзак се върна бързо, като водеше и товарен кон с провизии и пастирски принадлежности. Подсвирна на кучетата и заобиколи с коня си стадото от срещуположната на пътя страна. Плесна във въздуха с пастирския си камшик и овцете се втурнаха към пътя.

В стадото имаше шест хиляди овце, но Джереми знаеше, че ще загубят ценно време, ако се опитат да отделят от него толкова, колкото Джеймс Хаслет искаше да купи. Тези, които бяха в повече, щяха да са резерв в случай, че някои овце се отклонят от стадото. Ала Джереми скоро се убеди, че това е малко вероятно, тъй като Айзак бе опитен пастир и почти не се нуждаеше от помощ, за да следи за бързото движение на овцете по пътя. Странното чувство, което бе завладяло Джереми, го напусна по здрач, когато пресякоха границата с фермата Уаямба.

С помощта на Джереми Айзак направи временна кошара за овцете от забити в земята колове и въжета. После се установиха на лагер край заграждението. Изглеждаше, че практиката в Тибубъра бе да се изпълняват и най-необичайните нареждания, без да се задават въпроси, защото Айзак почти не прояви любопитство защо стадото и хранителните запаси се откарват в Броукън Хил. Докато вечеряха, Джереми научи, че Айзак работи във фермата от трийсет години и че двамата му синове също са пастири в Тибубъра.

На следващия ден срещнаха други стада, чиито пастири с любопитство гледаха движещите се през фермата Уаямба овце. Айзак избра по-отдалечена пътека, защото стадният инстинкт на животните би ги привлякъл едни към други. Овцете пасяха, без да спират да се придвижват с равномерна скорост, но Джереми се притесняваше, че напредват много бавно. На свечеряване, когато отбеляза на пръчката си календар още една резка, останаха шестнайсет незачеркнати.

Ратаят ги настигна след два дни, като ги бе проследил по широката диря на стадото. Той уведоми Джереми, че щом получил писмото, управителят на фермата разпоредил хранителните запаси да започнат да се товарят в каруци. Вечерта Джереми взе да се пита дали нещо бе забавило баба му, тъй като бе очаквал тя вече да се е присъединила към тях. Надяваше се, че още не се появява, защото й е отнело време да намери Елизабет Гарити, а не защото не е успяла да я склони овцете и запасите да минат през нейната ферма.

Следобед на другия ден Джереми забеляза на около километър баба си, придружена от пет-шест пастири. Когато разстоянието помежду им се скъси, видя, че един от ездачите всъщност е жена, облечена в пастирски дрехи. Тя бе легендарната Елизабет Гарити, чийто огнен темперамент и желязна ръка бяха предмет на безброй истории, разказани от скитниците.

Когато се срещнаха и той спря запъхтяния си от дългата езда кон, Джереми се убеди, че скитническите разкази не са без основание. Елизабет бе слаба жена, над четирийсетгодишна, строгите черти на загорялото й лице издаваха постоянна готовност да се справя с всякакви неприятности. Тя и пастирите бяха въоръжени с пушки, прикрепени към седлата им.

Пастирският камшик в ръката на Елизабет бе потъмнял от многогодишна употреба. Тя посочи с него стадото и се обърна рязко към пастирите, спрели зад нея:

— Да не мислите, че сте дошли тук да се любувате на гледката? Какво чакате? Помогнете стадото да се придвижи по-бързо! Щом трябва да заситим гърлата на ония гадни червеи в Броукън Хил, да го направим час по-скоро и да се отървем от тая работа.

Пастирите подкараха конете си към стадото, а Александра представи Джереми на Елизабет. За един миг Елизабет не отговори на поздрава му, студените й сини очи го оглеждаха изпитателно. Но резервираността й бързо се стопи. Наведе се напред, за да се ръкуват, а слабата й ръка стисна неговата с мъжка сила.

— Приятно ми е да се запознаем, Джереми. — Думите й прозвучаха повече като заявление, отколкото като поздрав. — Александра непрекъснато те хвали, но виждам, че има основание. — Елизабет се обърна към баба му с усмивка, която говореше за сърдечното им приятелство. — Давам ти сто хиляди първокачествени овце и овни срещу Джереми, Александра — предложи тя шеговито.

— Той принадлежи на себе си, а не на мен — засмя се Александра. — Никой освен прекрасната му жена Фиона няма власт над него. А по-добра съпружеска двойка не бих могла да си представя.

— Тогава те наистина са щастливи — каза Елизабет и обърна коня си. — Ще мина да огледам местността на юг. Ще се срещнем довечера в лагера.

Когато тя се отдалечи, Александра каза на Джереми, че Елизабет и пастирите обходили източните кошари на фермата.

— Изглежда, че насам се навъртат неканени гости — продължи Александра. — В края на пътя, прокаран от Елизабет до източния бряг на реката, имало сал, който вече не е там. Един пастир намерил удавен оседлан кон по-надолу по реката, а други са открили следи от чужди ездачи.

— Значи няколко конника са прекосили реката и са имали повече неприятности от нас — заключи Джереми.

— Може да са били хората, които Бъги е видял в Батхърст, защото те са тръгнали точно по този път. Това може да е предупреждение, че ни очакват неприятности от Крийви, а може и да няма нищо общо с нас.

— Разказах на Елизабет за Крийви — отвърна Александра, — но тя е склонна да мисли, че са били златотърсачи. Откакто бе открито находището в Броукън Хил, мнозина се навъртат насам. Вече от години види ли такива хора на своя територия, Елизабет ги прогонва.

— Това трябва да е много трудно — изрази мисълта си на глас Джереми, като оглеждаше горите, пръснати сред хълмистата, гъсто обрасла с храсталак земя. — Тук би могла да се скрие цяла армия, стига да не се вижда дима от огньовете.

— Така е — съгласи се Александра, като подкараха конете си по-бавно зад стадото. Заговориха за други неща. Джереми увери баба си, че каруците с храни вече са потеглили, но неизвестните ездачи в околността не излизаха от ума му. Искаше му се да вярва, че са златотърсачи, но се боеше, че са хора, изпратени от Крийви.

Пастирите, които сега помагаха на Айзак, препоръчаха да се отклонят малко на изток, където местността била по-подходяща за придвижването на овцете, и стадото свърна по посока на реката. Тя се показа в далечината чак в късния следобед. Откъм водата се носеха тънки мъгли, падаха в долинките и забулваха зелените ивици. Айзак и другите пастири отново насочиха овцете право на юг.

Елизабет се върна по здрач, малко след като бяха прибрали овцете в заграждението. Джереми разседла и спъна своя кон и конете на жените, а те запалиха огън на няколко метра от лагера на пастирите, които вече готвеха вечерята си. Мъглата, идваща от реката, се бе сгъстила; тя засилваше вечерния хлад и образуваше светли ореоли около лагерните огньове.

По време на вечерята Джереми разбра, че спадът на вълнения пазар в Англия не вълнува Елизабет, фермата Уаямба можеше да се самозадоволява, а запасите й биха стигнали за години. Освен това фермата на Елизабет бе по-скоро самоцел, отколкото източник на приходи, желанието й бе преди всичко да я запази такава, каквато е. Говориха по този и по други въпроси, но жените отделяха най-много време за спомените си и често с обич споменаваха Шийла Гарити.

Сутринта се надигна лек вятър, който превърна мъглата в пълзящи над лагера облаци, сред които пастирите се открояваха като неясни силуети. След бързата закуска Джереми оседла конете. Елизабет пак пое сама, за да търси следи от неканени гости, а Джереми и Александра следваха стадото все на юг, заедно с пастирите.

Мъглата се задържа цялата сутрин, затова видимостта бе ограничена до километър-два. Когато към обед просветна, Джереми забеляза в далечината приближаващите се каруци и ги посочи на Александра. Обърнаха конете си назад, за да пресрещнат осемте каруци, които ту се показваха на възвишенията, ту изчезваха от погледа в падините. Всяка каруца се теглеше от по четири коня, а зад тях ратаите водеха и резервни коне, затова керванът се движеше бързо, за да застигне стадото.

Двамата пастири, които предвождаха каруците, се спуснаха в галоп към Александра и Джереми. Бяха мъже на средна възраст, единият имаше гъста брада, а другият бе полуабориген. Спряха се и поздравиха Александра, към която се отнасяха не само като нейни служители, но и като стари приятели. Александра ги представи на Джереми — брадатият пастир бе Руъл Блейк, а другият Юли Боднам.

Ръкуваха се с Джереми, а Руъл припомни как са го търсили преди много години.

— Всички във фермата се зарадваха, че си се появил, господин Джереми — добави той. — И знаехме, че госпожа Керик ще хвръкне от радост.

— Не сте се излъгали — отвърна тя. — Когато Джереми пристигна в Сидни, бях най-щастливата жена на света. И сега се чувствам така. Натоварихте ли всички запаси, които бях включила в списъка, Руъл?

Той я увери, че са изпълнили нарежданията й най-внимателно. Александра се заинтересува какво е състоянието на каруците, а Руъл изказа надежда, че ще стигнат до Броукън Хил, без да се налагат някакви поправки по тях. Смяташе, че ще настигнат стадото рано след пладне. Двамата пастири се върнаха при каруците, а Джереми и Александра се отправиха към стадото, доволни от положението.

Джереми изтъкна весело, че времето, което остава до падежа на ипотеката, навярно ще им стигне.

— Броукън Хил вече не е много далече — каза той. — Ако не се случи някаква злополука, може да успея да се върна в Сидни с разписката дори един ден преди срока.

Злополуката се случи малко след разсъмване на другата сутрин, когато мъглата бе почнала да се разкъсва и всички се готвеха да тръгват. Голямо вълмо мъгла тъкмо бе подминало лагера, който се откри ясно пред евкалиптовата горичка на двеста метра от него. Утринната тишина внезапно се разтърси от бързи, отекващи в цялата околност изстрели откъм дърветата.

В лагера мигновено настъпи хаос. С оглушително блеене овцете се юрнаха вън от заграждението и се разбягаха. Конете цвилеха и се мятаха подплашени, като се мъчеха да се освободят от букаите и да побягнат. Пастирите закрещяха ужасени и инстинктивно се втурнаха встрани, за да не бъдат пометени от стадото.

Първите изстрели не объркаха мислите на Джереми и той бързо прецени положението. Разбра, че изстрелите са били насочени към овцете, а резултатът от стрелбата бе отчайващ. Спестените досега дни бяха безвъзвратно загубени, защото събирането на пръснатото стадо щеше да е много трудно. Надпреварата им с времето бе отишла напразно и съдбата на Тибубъра бе на карта.

Тези мисли профучаха през ума му и в гърдите му избухна див гняв. Джереми реагира мигновено, докато изстрелите още продължаваха и изплашените овце се измъкваха от заграждението. Той грабна пистолета си и се спусна през лагера към дърветата.

Всичко ставаше като на бавен ход, пътят му бе изпълнен с препятствия. Блъскаше се в дърпащи се коне, разбутваше с раменете си пастири, търсещи убежище, скачаше между спрените каруци Най-сетне се измъкна от лагера и закриволичи между храстите, като се мъчеше да набере скорост.

Когато се приближи достатъчно, за да различи петима-шестима мъже между дърветата, те продължаваха да стрелят към подплашените овце. В мъгливия утринен здрач не забелязаха тичащия към тях Джереми. Той забави ход, прицели се бързо и стреля по един от мъжете. При третия изстрел човекът полетя назад и падна.

Останалите се прикриха зад дърветата и почнаха да стрелят по Джереми. Куршумите попадаха в храстите ту от едната, ту от другата му страна, докато той си проправяше път сред гъстата растителност и не спираше да тича към дърветата. Изведнъж разтърсващият гръм на големокалибрена пушка проехтя зад гърба му и той погледна през рамо.

Елизабет препускаше през храсталака и презареждаше пушката си. Сега тя наистина бе Елизабет Гарити от скитническите разкази, широко разтворените й очи блестяха, а лицето й бе изкривено от злоба и гняв. Без шапка, с развяваща се рошава коса, тя опря пушка до рамото си и даде нов изстрел.

Мъжете й отвърнаха с огън. От куршумите, които попаднаха в храстите около нея и Джереми се разлетяха листа. Джереми видя, че успоредно на дърветата минава дълъг ров, където се спускаше ново вълмо от мъгла откъм обраслата с шубрак поляна между лагера и дърветата. Джереми изстреля последния патрон от пистолета си и изчака Елизабет да го настигне.

Щом тя се доближи до рова, той се хвърли към нея, грабна ръката й и я събори до себе си в рова. Елизабет падна тежко и погледна най-напред учудена, а след това разгневена, че я е спрял.

— Ако се приближим повече на това открито място, няма как да не ни уцелят — обясни постъпката си Джереми. — Освен това, като се съвземат, пастирите в нашия лагер ще започнат да стрелят, и те също могат да ни улучат, защото сме точно по средата.

Сякаш в потвърждение на думите му, в лагера изгърмя пушка, куршумът мина през храсталака над главите им и се заби в едно дърво. Разнесоха се и други изстрели откъм лагера и над рова просвистяха куршуми.

Елизабет се усмихна кисело и отметна косата си назад.

— Понякога позволявам на гнева си да надделее над разума — призна тя. — Но направихме нужното. Тези свини са смятали, че ще избягат, без някой да отвърне на гърмежите им, ние обаче ги спипахме. Трябва да ги е изпратил оня човек, за когото ми разказа баба ти.

— Сигурен съм в това — отвърна Джереми и посочи мъглата, която пълзеше към поляната. — Ние с тебе можем да се изтеглим в двата края на рова, а мъглата ще ни прикрие и ще успеем да се шмугнем между дърветата от различни страни.

— Добре. Като прибягваме до дърветата в мъглата, трябва да викаме, за да не стреляме един срещу друг.

Джереми, разбира се, бе съгласен и запълзя към единия край на рова. Елизабет се насочи в противоположната посока. Пастирите от лагера навлизаха в храсталака и изстрелите им се сливаха в канонада. В края на рова Джереми презареди пистолета си, пропълзя по-бавно до дърветата, предпазливо вдигна глава и погледна през шубрака.

Непознатите нападатели в гъсталака стреляха бързо по пастирите и очевидно се надяваха да се измъкнат под прикритието на приближаващата мъгла. Зад горичката бяха завързани коне и Джереми зърна един мъж, който пълзеше към тях. Настъпващата мъгла намаляваше видимостта и разстоянието бе доста голямо за пистолетен изстрел, но Джереми се прицели внимателно. В същия миг Елизабет гръмна от другата страна на горичката и мъжът се повали, улучен от куршума й.

Пастирите спряха стрелбата, защото мъглата бе покрила поляната и шубрака. Джереми се изправи и с насочен пистолет мина бавно през храсталака, за да се скрие между дърветата. Чуваше, че наблизо се движат хора, но мъглата приглушаваше звуците и му се струваше, че те идват от всички посоки. Стволовете на дърветата се виждаха като тъмни сенки, докато Джереми се насочваше към конете, защото знаеше, че нападателите ще отидат до тях.

Внезапно от мъглата изскочи човек с вдигната пушка и Джереми дръпна спусъка. Човекът се килна назад и се строполи, но друг нападател на няколко крачки от първия стреля. В мъглата проблесна червена светлина, а патронът профуча край ухото на Джереми. В следващия миг проехтя характерният оглушителен гърмеж на големокалибрената пушка на Елизабет. Вторият нападател изкрещя от изненада и болка и падна тежко на земята.

С пистолет в ръка, Джереми продължи да се движи тихо към конете, а Елизабет извика:

— Къде си, Джереми?

— Тук съм — отвърна той.

Преди да бе отговорил, прокънтяха копита и един кон прелетя в галоп.

— Проклет да е! — с отвращение изръмжа Елизабет. — Можех да го пратя на оня свят, но го помислих за тебе, Джереми.

Той се ориентира по гласа й в оредялата мъгла и я намери край конете.

— Мисля, че застреляхме общо петима — каза Джереми.

— И по моята сметка е така — съгласи се Елизабет. — Най-добре е сега да успокоим нашите хора, че всичко свърши. — Обърна се към поляната и се провикна: — Хари!

— Да, госпожо Гарити — обади й се някой.

— Елате насам да разчистим наоколо!

Мъглата се оттегляше, като оставяше тук-там отделни редки вълма. В горичката навлязоха много хора, защото двадесетина пастири и ратаи придружаваха каруците. Между дърветата пристъпваше бързо и Александра, погледна Джереми, после Елизабет и видимо се успокои, като видя, че и двамата са невредими. Пастири и ратаи оглеждаха петте трупа, пръснати между стволовете.

— Ние трябваше да се мобилизираме по-бързо — виновно промърмори Айзак Логан и другарите му се съгласиха. — Бяхме прекалено бавни и изобщо не ви помогнахме.

— Не се упреквай, Айзак — успокои го Елизабет. — Джереми изхвърча от лагера и беше по петите им, докато аз още се чудех какво става. Този младеж е също като стария Пат Гарити — никой не може да го изненада. А пък не вярвах, че ще срещна втори път в живота си мъж като Пат Гарити. Хари, ти заедно с още един пастир натоварете труповете върху ония коне и идете да ги хвърлите в реката. Александра, бих ти дала мое стадо, което да замени разпръснатото, но на доста километри наоколо нямам стада. По-бързо ще бъде да се събере твоето.

Александра кимна примирено и всички тръгнаха обратно към лагера. Само двамата пастири поведоха конете към труповете. Джереми бързо се отправи през дърветата към поляната — искаше да се отдалечи час по-скоро от миризмата на барут и сцената, разиграла се в горичката. Гневът му бе преминал и сега нападателите за него вече не бяха врагове, а нещастници, изпълнявали волята на безмилостен и зъл човек.

След като прекратиха мъките на пръснатите наоколо ранени овце, ратаите, които се грижеха за резервните коне, останаха в лагера заедно с Александра, а всички други оседлаха конете си и се впуснаха да търсят изгубеното стадо. Овцете бяха пробягали километри във все по-разширяващ се около заграждението кръг. Притеснен от забавянето, Джереми не обръщаше внимание как се организира търсенето, докато се намериха първите овце. Тогава осъзна, че пастирите от Тибубъра автоматично бяха очаквали указания от него и че той несъзнателно бе поел ръководството.

Преди да се изтощят и да спрат да тичат, овцете се бяха пръснали на огромно разстояние. Елизабет и нейните пастири поеха в една посока, а Джереми водеше издирването в друга, като посочваше къде трябва да се търси. До края на деня повече от две хиляди овце бяха намерени и върнати в лагера. По време на вечерята говореха най-много за способността на Джереми да открива овцете, но неговата единствена мисъл бе, че на календара му са останали само десет резки.

На разсъмване продължиха с издирването и до следобеда бяха върнати още три хиляди овце, другите оставиха да подивеят. Впрегнаха конете в каруците и подкараха стадото на юг, като до мръкване се придвижиха с още няколко километра. На следващата сутрин, щом потеглиха, Джереми изпрати един пастир да избърза напред и да предупреди надзирателя на мината, че овцете и хранителните запаси пристигат.

След още два дни се видя краят на пътуването. Гледката, която се разкри, зарадва Джереми, макар че в нея имаше нещо невероятно нелепо — пред погледите се разкри дълга и висока дървена ограда, издигната сред безкрайните диви простори. Александра остана назад заедно с Елизабет и нейните пастири, смръщени от недоволство, защото ненавиждаха мината. Затова пък през един отвор в оградата се виждаха викащи и подскачащи от неудържима радост хора.

Джереми влезе с коня си през отвора, посрещнат с оглушителни възгласи като герой, задето бе донесъл хранителни запаси. Човек, който се отличаваше от останалите по деловото си държание, си проправи път през тълпата и се представи като Майлс Броуди, надзирател. Недалеч от оградата започваше разхвърлян индустриален комплекс, който покриваше няколко десетки декара. Зад рудопреработвателната фабрика, заобиколена от големи жилищни помещения, складове и други постройки, се издигаше ниска, нащърбена планина с дълбоки улеи, издълбани от прави екскаватори.

Овцете се втурнаха през отвора, а работниците охотно помогнаха на пастирите да ги насочат към голямо заградено пасище. Каруците минаха през отвора в оградата след овцете и се отправиха към складовете, където други работници започнаха да разтоварват. Майлс определи свои помощници, които да преброят овцете и да проверят донесените припаси, и докато чакаха, заговори с Джереми.

— Бог ви праща, господин Керик — започна надзирателят, — защото успявам да доставя съвсем оскъдна храна от малките ферми на юг от мината. Знам, че фермата Уаямба има планини от запаси, но както моите предшественици, така и аз сме видели от собствениците й само неприятности.

— Няма да слушам никакви критични забележки за фермата Уаямба и за семейство Гарити, господин Броуди — твърдо го прекъсна Джереми. — Те са се установили тук първи и тази мина им е натрапена. Това не им е приятно, както на вас няма да ви е приятно, ако между вашите постройки някой пусне да пасат овце.

Надзирателят неохотно се съгласи и смени темата. Малко по-късно помощникът му съобщи, че овцете са преброени и хранителните запаси са проверени. Майлс Броуди подписа списъка, а Джереми излезе с коня си през отвора в оградата, последван от каруците и пастирите.

Александра му бе приготвила храна за из път, която пастири качиха на товарен кон, докато Джереми се сбогуваше с Елизабет и нейните хора. След като се прости и с работниците от Тибубъра, Джереми поведе конете си и се отдели с Александра, за да поговорят. Останаха още осем дни и той изказа съмнение, че ще стигне до Сидни преди падежа на ипотеката.

— Всъщност остават по-малко от осем дни — добави Джереми. — На последния ден трябва да съм пристигнал преди три часа следобед, когато банката престава да работи с клиенти. Дори и без злополуки и непредвидено забавяне, времето едва ли ще ми стигне.

— Ако има смъртен, който може да го направи, това си ти — отвърна му Александра. — Ще спестиш няколко часа, ако успееш да се качиш на влака в Пенрит, а това ще е и по-безопасно. Ако наемният нападател, който избяга, пристигне в Сидни преди тебе, Крийви ще разбере, че те е подценил. Той ще изпрати други хора да ти устроят засада и навярно ще те причакат на пътя малко преди края на пътешествието ти.

— Това е вярно — съгласи се Джереми. — Ще се опитам да стигна до Пенрит навреме, за да хвана влака, макар че той не пътува редовно и не мога да разчитам особено на тази възможност. Навярно ще трябва да се движа по шосето, но ще бъда внимателен.

— Има алтернативен път през Парамата — каза Александра. — На източния бряг на река Нипиан, непосредствено след моста започва гора. През тази гора минава път, който води на юг край Нипиан. Можеш да караш по него и да свърнеш на изток към Сидни по някой свързващ път.

— Знам тази гора много добре — увери я Джереми, — но не знаех, че през нея има път. Ти минавала ли си по него, бабо?

— Веднъж, много отдавна — замислено му отговори тя. — Сигурна съм, че все още съществува, защото някои неща никога не изчезват. Много ще се радвам, ако този път се окаже полезен за семейството ни.

Нанесените забележки сякаш не се отнасяха толкова до внука й, колкото до някакви нейни лични възпоминания и Джереми не им обърна внимание. Разговорът продължаваше, макар сега всяка минута да бе ценна, но за внука бе трудно да се раздели с баба си. По дълбоката си същност съвместното им пътешествие много приличаше на странстванията с Джарбо Чарли. Бе цяла одисея, пътуване не само през Пустошта, но и пътуване към себе си, което му бе доставяло огромно удоволствие, обогатило бе живота му с една нова и задълбочаваща се привързаност към неговия по-възрастен спътник.

Александра приключи разговора с една молба.

— Ще дойдеш ли в Тибубъра, за да ми съобщиш какъв е изходът от начинанието ни? — попита тя. — Ще изпълниш ли тази моя молба, Джереми?

— Да, бабо, разбира се.

Тя се усмихна и му благодари сърдечно. Джереми я целуна и се обърна към конете — хвана юздите на своя и стисна поводите на товарния кон, после се метна на седлото. Александра и останалите изпращачи му помахаха и му пожелаха добър път. Джереми им отговори и се понесе в бърз галоп.

Небето остана облачно, но нямаше дъжд, който да затрудни обратния път на Джереми към земите на север. Когато стигна до сала обаче разбра, че и липсата на дъжд може да бъде неблагоприятна. Нивото на реката бе спаднало и една трета от тежкия сал бе останала на брега.

Салът се намираше между брега и няколко полупотопени в реката дървета. Джереми завърза едно въже за кърмата, съблече се и заплува през бързата ледена вода, за да прикачи въжето около едно дърво. Разтреперан от студ, бързо се облече отново и прикрепи края на въжето към седлата на конете. Като използва един прът за лост, той натисна носа на сала, а конете потеглиха въжето.

Отлетяха скъпоценни часове, докато конете дърпаха въжето, а Джереми стоварваше цялата си тежест върху пръта, за да може огромният съд да се придвижва сантиметър по сантиметър. Когато по-голямата му част вече бе във водата, издърпването му стана по-леко и най-сетне целият сал се плъзна в реката. Джереми качи конете на него и ги завърза, после отблъсна сала от брега, скочи на кърмата и закрепи пръта на място.

Сега нямаше толкова неприятности с водовъртежи, само един почти извъртя сала и подплаши конете. Като наближи отсрещния бряг, Джереми затърси подходящо място, където салът би могъл да се закрепи, докато той иде до носа и го завърже, преди съдът да се плъзне обратно към течението. Избра гъсталак от храсти и млади дръвчета, полупотопени във водата, и насочи сала към него.

Носът се вряза в гъсталака и смачка растителността, после се блъсна в брега. Конете се заклатиха, но премазаните дръвчета задържаха сала, докато Джереми се придвижи към носа. Грабнал въже, той изскочи и успя да го завърже за едно дърво, тъкмо когато салът бе почнал да се плъзга назад във водата. Използва и второ въже, за да го върже по-здраво и изведе конете на брега.

Земята отвъд реката бе неравна, покрита с оплетени коренища и шубраци, но Джереми предпочете да си проправя пътека през тях, отколкото да иде нагоре по реката, защото не искаше да среща хора и да губи време в разговори. След известно време стигна до тесен път, който минаваше край разпръснати къщи и малки ферми. Тръгна по него и заобиколи южните предградия на Вилкания, после излезе на по-широкия отъпкан път източно от града.

Когато в късния следобед стигна до първата голяма овцевъдна ферма, конете бяха напълно изтощени. Джереми бе не по-малко изморен, но отказа предлаганата му вечеря и легло за преспиване, като обясни на стопаните, че разполага с ограничено време. На свечеряване пое отново с нови коне и ги остави да се придвижат бавно в мрака.

Джереми задремваше по за няколко минути върху седлото, но се стряскаше при всяко спъване на коня в камък сред мрака на безлунната нощ. Късно през нощта спря да си приготви набързо нещо за ядене и да остави конете да попасат. Зачеркна още една резка на календара си и преброи, че остават само четири.

С пукването на зората започна нов мрачен и облачен ден. Наближаваше краят на зимата, от няколко дни в този район не бе падал дъжд и пътят бе сух. Изтръпнал от умора, Джереми продължаваше да кара конете в бърз галоп. Привечер спря в друга ферма, за да помоли за нови коне, след като бе изминал почти двеста километра от разсъмване.

Още една нощ Джереми не слезе от коня, но тъкмо когато реши да спре, за да поспи няколко часа, срещна скитник, ухапан от пепелянка. Качи го на товарния кон и го откара до една ферма, с което загуби няколко часа. По-късно падна подкова на един от конете. За да не се нарани кракът му, трябваше да карат бавно, докато стигнат до друга ферма, където Джереми би могъл да смени конете си.

Подир обед на следния ден конете прецапаха през потока Гундару, който бе изхвърлил носени от пороя дървета на повече от километър от брега си. Малкото селище на изток от потока усилено се готвеше за пристигането на пътуващи стригачи, които обикаляха фермите в този район през пролетта. По здрач Джереми свърна към фермата на семейство Полър, където бяха нощували с баба му.

Стопаните се изплашиха от вида му, очите му бяха зачервени, а лицето — изпито от умора.

— Вие сте изтощен, господин Керик — възкликна Мейнар Полър, а жена му се съгласи с тази констатация. — Трябва да се нахраните добре и да поспите една нощ. Ако не си починете, ще паднете от умора.

— Не мога да остана — отвърна Джереми. — Признателен съм ви за любезността, но сега всеки час е от значение за мене. Ако ми дадете нови коне, ще продължа колкото е възможно по-скоро.

Мейнард въздъхна примирено, неохотно се съгласи и отиде да се разпореди за оседлаването на отпочинали коне. Сара Полър бързо приготви супа и силен чай за Джереми и се заинтересува как той и баба му са пресекли придошлия поток Гундару. Докато й разказваше накратко, имаше чувството, че това се е случило в далечното минало. Малко след като се бе нахранил и изпил чая си, видя, че отвън го чакат оседланите коне. Джереми благодари на съпрузите за помощта и пое в сгъстяващия се мрак.

През тази нощ Джереми се събуди на седлото неведнъж, защото конете бяха спрели да пасат и веднага ги връщаше обратно към пътя. Когато се развидели и достигнаха до по-гладки и равни участъци, принуждаваше конете да препускат още по-бързо. Няколко часа след пладне те вече бяха изтощени и Джереми спря в една ферма, за да хапне набързо и да замени конете. Веднага продължи пътешествието си, като намали ход едва когато напълно се стъмни.

Няколко часа преди разсъмване на последния ден Джереми пристигна в странноприемницата Белуедър Ин. Съненият помощник-коняр му помогна да оседлае нови коне и Джереми премина през тъмните тихи улици на Батхърст. Внимателно огледа кой път трябва да хване на кръстовището в началото на предпланините, защото при силната умора не се доверяваше на чувството си за разстояние и посока. Пътят стана по-стръмен, когато заизвива през планината.

Леденият дъх на зимата още се чувстваше на по-голяма височина, а поради умората Джереми усещаше студа по-силно и пристегна кожуха си. На зазоряване стигна до върха на планината. Конете поеха в галоп, а часовете летяха като минути, докато Джереми се спускаше по източните склонове.

Пресече равнината Иму в ранното утро с надеждата, че ще успее да хване обедния влак в Пенрит. Караше в равномерен галоп, като заобикаляше по-бавни ездачи и коли. Копитата на конете му отекнаха по моста над река Нипиан и Джереми пое краткия път за Пенрит. Ала разочарован намали ход, когато се показа гарата, защото на платформата нямаше никакъв влак.

Разочарованието и притеснението го накараха да забрави за умората си. Ако вече минаваше един часа, щеше да е невъзможно да стигне преди три до Сидни.

Запъхтените коне препускаха по улиците към странноприемницата Нипиан Ин, когато Джереми зърна Бъги пред конюшнята.

Бъги подскочи с възторжен вик, но замлъкна и поклати съчувствено глава като огледа Джереми.

— А-а, вижда се, че пътуването е било много изморително — забеляза Бъги.

— Не беше от най-лесните — съгласи се кисело Джереми и скочи от седлото. — Преди колко време замина влакът, Бъги?

— От три дни не е пристигал влак. По неизвестни причини част от релсите при Парамата били повредени и още не са ги поправили — отвърна Бъги.

Джереми знаеше каква е причината и си припомни предупреждението на баба си. Влаковете са били спрени от наемници на Крийви, които сега го очакват някъде в засада по шосето за Сидни.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Джереми.

— Да, една-две минути след пладне — отговори Бъги. — Постоянно влизах в чакалнята на странноприемницата, за да гледам часовника и току-що видях, че е дванайсет без няколко минути. Аз ще се погрижа за багажа ти, Джереми. Довел съм някои от нашите коне от Сидни, в конюшнята са. Между тях е твоят млад кон.

Джереми кимна доволен. Неговият кон бе силен и бърз. Поведе изморените животни към конюшнята, а Бъги бързаше пред него, за да изведе коня му. Джереми бързо прехвърли седлото върху собствения си кон, изведе го навън и се впусна по улицата.

Пресече главното шосе и се насочи към гъстата гора до реката, за да потърси пътя, за който бе споменала баба му. Откри го между края на гората и една ограда, която я делеше от голямо наклонено пасище вляво. Беше тесен, малко по-широк от пътека, минаваше край гората и продължаваше надолу по течението на реката.

Едва поел по този път, Джереми забеляза, че в пасището, на стотина метра от него, има човек. Седеше някак необичайно сред храстите до кичур дървета и придържаше нещо до лицето си. Като измина известно разстояние, вече под нов ъгъл, Джереми можа да види човека по-ясно. Забеляза, че храстите го прикриват така, че да не бъде забелязан от главното шосе, което той наблюдаваше през морски далекоглед.

Измежду дърветата излезе втори човек, който посочи към Джереми, и първият рязко обърна далекогледа си, после скочи на крака и двамата наблюдатели се шмугнаха в дърветата. Джереми дръпна юздите, пришпори коня си и се понесе в галоп. В същия миг четирима ездачи излязоха измежду дърветата и се насочиха към пътя, който криволичеше между дърветата, затова Джереми виждаше ездачите от време на време. Оградата на пасището ги забави. Двамина слязоха от конете си, за да съборят част от оградата и Джереми имаше вече няколкостотин метра преднина, когато конниците се понесоха по пътя след него. Разстоянието обаче се скъсяваше, защото четиримата биеха безмилостно животните, за да бягат по-бързо.

Когато разстоянието се намали до около триста метра, преследвачите започнаха да стрелят с пистолети, щом Джереми се явеше пред погледите им. Стреляха напосоки и поради бързото движение на конете, прицелът им бе неточен, куршумите се забиваха в земята и в дърветата на няколко метра от Джереми. Той знаеше, че неговият силен кон ще надбяга техните, но преследвачите продължаваха да шибат животните без жал, а куршумите им почнаха да се сипят в шубраците по-близо до Джереми.

Забеляза, че куршумите удрят ниско, отнасяха кора от дърветата на височината на седлото му и Джереми разбра, че се стремят да улучат коня му. Жестокостта на преследвачите събуди у него гняв и той реши, че ще е по-добре да се бие с тях, отколкото да се мъчи да ги надбяга. След един завой излезе на дълга, права отсечка и пришпори коня си, който се понесе с лудо чаткащи копита.

Когато Джереми бе на около трийсет метра от следващия завой, стрелбата по него се поднови. Пистолетите гърмяха, куршумите ровеха пръстта, събаряха листа от дърветата и свистяха през въздуха около Джереми. Конят му бързо взе завоя и стрелбата замря. Джереми опъна юздите и щом конят спря, скочи на земята и завърза бегача си за едно младо дърво край пътя. Извади пистолета си и се върна към завоя, където застана на място вън от полезрението на преследвачите. Заслуша се в чаткането на копитата. Когато прецени, че ездачите са на около петдесет метра, Джереми се подаде иззад завоя, прицели се и стреля.

Това свари преследвачите напълно неподготвени. Двамина успяха да насочат пистолетите си и един куршум закачи периферията на шапката на Джереми, но той не обърна никакво внимание и продължи да стреля. Вторият му изстрел свали един преследвач от седлото, а третият пресрещна друг, чийто кон продължаваше да тича. Останалите двама скочиха на земята и се скриха в шубраците от двете страни на пътя.

Четирите коня подминаха Джереми, който отвърза своя бегач и го възседна. На известно разстояние четирите коня, останали без ездачи, тръгнаха бавно, дишайки тежко. Като ги настигна, Джереми се наведе и хвана поводите им. Един километър по-надолу край пътя имаше пасище, където пасяха коне и добитък. Джереми отвори портата, пусна четирите коня в пасището и продължи нататък.

На известни интервали се отклоняваха тесни пътища, които водеха към пасища и ферми. Джереми прецени, че трябва да влезе в Сидни от запад, и когато стигна до по-широк път, сви по него. Той минаваше през Кампдън парк, където лозя, овощни и зеленчукови градини и хиляди декари пасища се простираха зад огромна тухлена сграда в грегориански стил.

Пътят се вля в широко поле, което отиваше към югозападния край на Сидни. От предградията към центъра на града движението ставаше все по-оживено и последните километри се сториха на Джереми безконечни. Изгарящ от нетърпение, той се промъкваше между превозните средства, конят му набираше скорост за малко, за да тръгне с бавен ход след миг поради голямото задръстване. Най-сетне се показа Кингс Крос.

Зад един прозорец стоеше на пост стажант, чиито очи се разшириха от радост и вълнение, щом зърна Джереми. Младият човек се отдръпна от прозореца и гръмко се провикна, а Мортън и Джеймс Хаслет, още по-развълнувани, посрещнаха Джереми на входа. Двамата говореха в един глас и питаха дали носи разписка от минния надзирател. Джереми извади подписания списък, разтвори мушамата, в която бе увит и го подаде на Джеймс.

Служителките в кантората се скупчиха наоколо и напрегнато наблюдаваха Джеймс, докато разгъваше и проверяваше разписката. Мортън се обърна към Джереми и радостта му помръкна.

— Пътуването ти трябва да е било ужасно, сине — продума загрижено. — Изглежда, че не си почивал от много дни.

— Документът за фермата Тибубъра е в ръката ми, и като си отспя една нощ, ще се оправя — увери го Джереми. — Колко е часът?

Мортън извади часовника си и вдигна капака му.

— Почти два и половина, значи ще успеем, но няма време за губене. Разписката редовна ли е, Джеймс?

— Напълно — отвърна Джеймс, прибра я в джоба си и подаде един чек. — За тази сума се уговорихме и се надявам, че имате останалите пари на ръка. Ще ми достави удоволствие да присъствам при завършека на сделката, затова, ако не възразявате, ще ви придружа до Кредитна банка.

Мортън кимна, извади друг чек и прибра двата заедно, усмихнат и с дълбоко задоволство.

— Аз самият ще изпитам огромно удоволствие и ще ми е приятно да ме придружиш. Ще идем пеша, защото е само на две пресечки оттук, а уличното движение днес е много натоварено.

Служителите от кантората помогнаха на двамата мъже да облекат палтата си, подадоха им шапките и бастуните, а Джереми последва баща си и Джеймс. Мортън попита за майка си и за пътуването, а Джереми разказа с няколко думи какво се е случило. Джеймс забеляза, че Крийви не бе пожалил пари и усилия, за да осъществи плана си и да заграби фермата Тибубъра.

— И все пак се провали — добави Джеймс. — Това ще покаже на всички, че Крийви не е непобедим. Страшно ми се иска да видя физиономията му, когато той самият го разбере.

— Аз също, но едва ли ще ни се удаде — каза Мортън.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Не се е вестявал от седмици в Търговската борса и по другите места, които обикновено посещава.

— Къде е той? — запита Джереми.

Мортън вдигна рамене и поклати глава.

— Предполагам, че си е вкъщи, Джереми. Чувам, че е в града, но не съм го виждал почти от твоето заминаване с мама. — Посочи с бастуна си и се засмя. — Ето Невин Моул, управителят на банката, а него срещам по-често, отколкото бих искал. Но сега изглежда, че той би предпочел да не ни вижда.

Джеймс се разсмя от сърце и се съгласи, а Джереми погледна човека, когото Мортън бе посочил. Гологлав, с пардесю, той стоеше пред входа на голямата банкова сграда. Очевидно наблюдаваше улицата в очакване да стане време да затворят банката, подобно на стажанта, който бе наблюдавал улицата по тъкмо противоположна причина. Дребен и слаб, с близки едно до друго очи и с изострени черти на лицето, Моул се смръщи и влезе вътре.

Миг по-късно Мортън и Джеймс, следвани от Джереми, също влязоха в банката. Първото нещо, което Джереми забеляза, бе някаква неприятна миризма. След това му направи впечатление, че в обширната зала цари тишина. Нямаше клиенти, но касиерите седяха зад решетките на гишетата в дъното на залата, а други служители седяха по бюрата си зад преградката от едната страна на залата, но всички мълчаха или се движеха безшумно.

Мортън и Джеймс замръзнаха и спряха на място тъй внезапно, че Джереми едва не се блъсна в тях. Чак тогава забеляза Крийви, огромното му туловище излизаше извън седалката на стол, поставен от другата страна на залата. Той бе източникът на миризмата и причината за напрегнатата тишина, а служителите се стараеха да се държат така, сякаш не подушваха миризмата, нито виждаха нещо необичайно.

Крийви изглежда страдаше от отвратителна, злокачествена болест. Беше подут и с червени петна по лицето, някои от които се бяха превърнали в открити рани. Пудрата, с която се бе опитал да прикрие раните, ги правеше още по-отблъскващи и образуваше струпеи над гъстата течност, изтичаща от тях. Крийви носеше ленени ръкавици, просмукани от засъхваща жълтеникава течност, което показваше, че и по ръцете му има язви. Острата зловонна миризма на разложение, която се излъчваше от него бе непоносима.

Крийви бе неподвижен, само очите му шареха и излъчваха омраза като гледаше Джереми и другите двама мъже. Няколко мига Мортън и Джеймс останаха вцепенени при вида на Крийви, после Мортън се приближи до преградата пред бюрата на чиновниците, извади чековете и повика с пръст управителя на банката.

— Ето, Моул. С тези чекове изплащам ипотечния заем за фермата Тибубъра — изцяло и в срок.

Управителят неохотно се приближи, смръщен от недоволство. Огледа чековете внимателно и се обърна към Крийви.

— Всичко изглежда напълно редовно, господин Крийви — каза той, сякаш се извиняваше.

Огромният мъж остана все така неподвижен, но малките му очи блестяха от ярост. Измина една минута, в която Моул пристъпваше притеснено от крак на крак, избягвайки погледа на Крийви. Мортън почука нетърпеливо.

— Донеси ипотечната полица и документите за собственост на имота, Моул! Нямам намерение да си губя времето тук!

Управителят на банката отиде до края на залата и влезе в кабинета за поверителни материали, откъдето се върна с папка, която съдържаше нотариални актове и ипотечната полица. Мортън взе папката, прегледа я и подаде документите за собственост на Джереми.

Единият бе стар пергаментов документ с официални печати. Той бе удостоверение за неограничена поземлена собственост, подписано лично от губернатора на Дарлинг, а не от комисионер по имотите. Вторият бе нотариален акт за покупка на земите западно от първоначалните граници на имението чак до река Дарлинг. Джереми сгъна документите и ги прибра внимателно в джоба си. Мортън приключи с проучването на ипотечната полица и я прибра в своя джоб, като побутна чековете към Моул.

Силен шум зад гърба на Джереми разтърси залата и всички се обърнаха да видят какво е станало. Крийви бе паднал от стола и лежеше обърнат настрана — огромна, безформена маса от плът. Моул извика ужасен, спусна се през залата към Крийви, като викаше на чиновниците:

— Доведете лекар! Лекар! Бързо, бързо!

Двама от чиновниците изтичаха навън, Моул, наведен над Крийви, чупеше пръсти притеснен. Джереми обаче виждаше, че е безсмислено да се води лекар. Очите на Крийви бяха отворени, но изцъклени и безжизнени. Мортън и Джеймс гледаха изумени и тихо коментираха факта, че Крийви внезапно бе паднал мъртъв.

Зловонието бе нетърпимо, Мортън се смръщи отвратен и посочи вратата.

— Ние си свършихме работата — каза той. — Да тръгваме и да оставим това тук на Моул.

Напуснаха банката и тръгнаха обратно към Кингс Крос, като разискваха необикновеното събитие, на което бяха станали свидетели. Мортън не се интересуваше толкова какво го бе причинило, колкото до какви резултати щеше да доведе.

— Не се радвам на ничия смърт — каза той. — Но животът в Сидни без него ще е много по-добър. По-лоша напаст не би могла да ни връхлети.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Сега можем да си гледаме работата, без да се боим, че той ни крои някакъв заговор. За някои, разбира се, ще бъде трудно да възстановяват загубеното, особено за вас, сър Мортън.

— Бързо ще го възстановим — увери го Мортън. — Общият икономически климат изглежда се подобрява и очаквам благоприятно развитие. — Усмихна се и се обърна към Джереми. — Сега Бенджамин и Бевърли ще могат да се върнат в Сидни. Щом стигнем до кантората, ще те изпратя с каретата вкъщи, за да си починеш. След това ще напиша писмо до Бенджамин, за да замине по първия параход от Сидни за Окланд. Той и Бевърли би трябвало да пристигнат тук след няколко дни.

Джереми се усмихна щастлив и каза, че очаква с нетърпение да се види отново с несъщия си брат.

— Сигурен съм, че ще бъде голямо облекчение за Бенджамин и Бевърли да не са принудени да се крият и да бъдат потайни — добави той. — Освен това ще могат да се оженят тук. Колкото до Крийви, чудя се от какво е страдал. Никога не съм чувал за подобна болест.

— Нито пък аз — отвърна Мортън и вдигна рамене. — Не знам дали е страдал от определена болест или по-скоро става дума за отдавнашно общо болезнено състояние, което естествено е достигнало до своя край. Няма нужда да си лекар, за да разбереш, че човек с такъв вид определено не е здрав.

Джереми кимна, но обяснението не му се стори убедително. Спомни си за костния амулет и се питаше дали бе възможно той да е предизвикал ужасното състояние на Крийви и смъртта му. В този момент, посред бял ден, когато свръхестественото изглежда най-малко вероятно, Джереми бе по-малко скептичен от когато и да било.

24.

— Къде ще отидеш, след като посетиш фермата Тибубъра? — попита Бенджамин Тавиш. — Пак ли ще тръгнеш да търсиш див добитък?

Джереми поклати глава и пристегна ремъка на седлото си.

— Не, преди да дойдем в Сидни, Фиона и аз бяхме решили да хвърлим поглед върху западната част на Куинсланд, тъй че ще идем там. Засега имаме достатъчно пари и не е необходимо да търсим диви стада, освен ако не ни се прииска.

— Това, което всъщност ме интересува, е кога ти и Фиона бихте могли да се върнете в Сидни, за да ни погостувате. Ние с Бевърли едва успяхме да се запознаем с вас. Иска ни се да вярваме, че ще можем да прекараме по-дълго време с вас.

Джереми се колебаеше как да отговори. Тази тема бе възниквала няколко пъти през последните дни в разговорите му с Бенджамин и Джереми винаги бе изпитвал затруднение да навлезе по-дълбоко в нея. За Бенджамин Пустошта бе просто някаква далечна област, която бе убеден, че няма да му хареса. Не можеше да разбере как някой изобщо би могъл да чувства силно влечение към нея, да вижда в Пустошта начин на живот, да търси в нея смисъл на съществуването си.

— Не можем да обещаем точно кога ще се върнем — каза Джереми, — но ще дойдем. Когато сме отново тук, ще можем да прекараме повече време заедно.

Бенджамин кимна, не бе доволен от отговора, но го прие. Разговаряха в конюшнята, където Джереми оседлаваше своя и Фиониния кон за предстоящото им заминаване. В задната част на конюшнята Бъги бъбреше с коняря и помощника му, а Фиона говореше с Бевърли, Катерин и Юдора във вътрешния двор пред конюшнята.

През последните няколко дни Джереми бе чувствал по-осезаемо, отколкото в детските си години, че Бенджамин е негов по-голям брат, и се бе привързал към него и към красивата му жена. Те внезапно бяха станали собственици на огромно състояние, защото Бевърли бе единственият наследник на Крийви. Първата им задача бе да възмездят всички, които бяха пострадали от Крийви, и Бенджамин още се мъчеше да разплете сложната плетеница на неговите дела.

Сега Бенджамин повдигна друг въпрос, който изпълваше Джереми със смесени чувства, откакто се бе върнал в Броукън Хил.

— Доста преди датата, определена за раждането на бебето ви, трябва да бъдете в град, където има добър лекар — съветваше го Бенджамин. — Нашето бебе се роди почти без предупредителни симптоми.

— Фиона и аз сме говорили за това — отвърна Джереми. — Естествено, много се радвам, че ще имаме дете, но раждането винаги крие опасности за майката. Фиона ги подценява, но не и аз. Затова се вълнувам повече за нейното здраве и повече държа да бъдем близо до лекар, отколкото самата тя.

— Изглежда, че всички жени са такива — забеляза Бенджамин с известно учудване. — Те като че ли са надарени с повече кураж и ако мъжете трябваше да раждат, навярно на света щеше да има много малко хора. — Засмя се и поклати глава. — Бевърли и в други отношения е по-смела от мен. В Окланд, когато дойде време да кажем на пастора истинските си имена и да го помолим да ни венчае, аз нямах кураж да се явя пред него.

— Бевърли ли трябваше да го стори? — засмя се Джереми.

— В известен смисъл, да. Тя поговорила насаме с жената на пастора, която казала на съпруга си. Той прояви разбиране, венчахме се тихо и набързо, без предварително оповестяване в църквата.

И двамата се засмяха, докато Джереми поставяше седлото върху коня на Фиона. Бенджамин надникна навън, като чу приближаването на карета, която мина по алеята и спря във вътрешния двор.

— Ето го сър Мортън и лейди Керик. Идват да ви изпратят, Джереми. Знаеш ли, че никой не е претърпял по-големи финансови загуби заради злодеянията на Крийви, отколкото сър Мортън, но той отказва да вземе дори и петак. Аз настоях и се мъчех да го убедя, докато той ме прекъсна много рязко. Всичките ми доводи останаха безполезни.

— Той е горд човек — потвърди Джереми. — Има собствено място в живота и предпочита сам и със своите методи да се грижи за работата си.

— Вярно е — съгласи се Бенджамин. — В това отношение ти изглежда доста приличаш на него. Когато намериш своето място в живота, обзалагам се, че ще бъдеш също като него.

Джереми закопча ремъците на седлото и се усмихна. Изпитваше дълбоко уважение и обич към баща си и му бе приятно да мисли, че притежава някои от неговите качества. Отвън се дочу оживен разговор, когато Мортън и Джулия слязоха от каретата. След миг Мортън остави Джулия при жените и влезе в конюшнята.

Той подаде на Джереми пакет в мушамен плик и се поздрави с двамата братя.

— Това са писма за Тибубъра — обясни Мортън. — Снощи пристигна параход с поща от Англия. Пратих един стажант да прибере пощата за фермата, защото по тебе ще стигне по-бързо. Едно от писмата изглежда, че е от брокер на вълнената борса.

— Може да съдържа добри новини за постъпленията в банковата сметка на фермата — предположи Джереми и прибра пакета в торбата зад седлото си. — Ако е така, малко са закъснели, защото добрите новини бяха нужни на баба по-рано.

Мортън се засмя и изрази съгласието си.

— Да, мисля, че новините са точно такива, Джереми. Всички новини, свързани с бизнеса в Англия, сега са много добри. Изглежда, че пазарът на вълна отново е в подем. — Мортън се обърна към Бенджамин: — Говорих с човека, който купи от мен онази къща на Грейс стрийт. Съгласен е да я продаде. Смята да иска по-голяма сума, отколкото изплати на мене, но каза, че ще я даде на приемлива цена.

— Отлично! — възкликна радостно Бенджамин. — Това е отлично, сър Мортън. Бевърли и аз искаме да живеем в тази къща. Както ви казах, не желаех да се обърна лично към собственика, защото не го познавам, и съм ви много благодарен, че го сторихте вместо мен. Няма да промени решението си, нали?

Мортън увери Бенджамин, че човекът ще му продаде къщата, а Джереми слушаше разговора им, докато нареждаше багажа си. На няколко пъти Бенджамин и Бевърли бяха споменали, че искат да живеят точно в тази къща, което му се струваше странно. Тя бе в съседство с друга къща, която вече притежаваха, защото Бевърли я бе наследила от Крийви.

Като пое поводите, Джереми извика Бъги и изведе конете навън. Мортън и Бенджамин го последваха.

— Няма да стигнете далече днес, Джереми — забеляза Мортън. — Наближава пладне, а дните са все още къси.

— Да, днес ще стигнем само до Пенрит, татко. Нямаме особено бърза работа. След онова пътуване до Броукън Хил, сега искам да се движим спокойно и с удоволствие.

Мортън се засмя, но след това заговори сериозно.

— Сине, ако се опитам да ти благодаря за онова, което свърши при предишното си пътуване, ще трябва да те задържа цяла седмица и пак няма да съм ти благодарил достатъчно. Ще ти кажа само, че ще бъда вечно признателен за това, както и за факта, че имам син като тебе. И много те моля да дойдете пак и да ни гостувате, когато ви е възможно.

Джереми не можа да намери подходящ отговор и само кимна. Това се оказа подходящо, защото Мортън се усмихна с блеснали от вълнение очи. Отидоха при жените във вътрешния двор и за миг настъпи мълчание. След това Джереми и Фиона започнаха да се сбогуват с всички.

Градът потискаше Джереми и разпалваше нетърпението му да се върне в Пустошта. Знаеше, че и Фиона изпитва същото. Въпреки това раздялата с тези, които бе обикнал, го натъжи, а и очите на Фиона бяха насълзени, когато я повдигна към седлото й. Джереми яхна коня си и напуснаха вътрешния двор, като всички махаха за сбогом. Последен яздеше Бъги, като водеше товарния кон и още няколко резервни коне.

Вместо да тръгнат по Парамата роуд и да минат през предградията, Джереми предпочете да излязат на полския път, за който му бе говорила Александра. Шумните улици скоро останаха зад тях, а край пътя, който започваше в края на града, се редуваха малки чифлици и пасища.

Заедно с града, зад тях остана и тъгата от раздялата и кой знае защо в този момент Джереми почувства, че животът е прекрасен и пълен с обещания. Духаше хладен ветрец откъм морето, но денят бе ясен и слънчев, с лъх на пролет. Чифликчиите почистваха дворовете си след зимните дъждове и поправяха плуговете, а край пътя бяха напъпили полски цветя. По небето прелитаха ята от папагали, гълъби и други птици, които оживяваха деня с чуруликането си.

Движението бе слабо, а когато свиха по шосето през Кампдън парк, се оказаха единствените пътници. Фиона се учуди, че шосето прекосява имота, вместо да го заобиколи, а Джереми изказа предположението, че собствениците са разрешили построяването му, за да улеснят движението на хората в този район.

— Имението е огромно — изтъкна той. — Ако шосето го заобикаля, ще трябва да се удължи с много километри.

Фиона кимна, после тримата спътници помахаха на градинаря, който поправяше подпорите на лозниците зад голямата къща. След като подмина лозята и овощните градини, шосето стигна до кошари и заградено пасище, където пасяха чистокръвни мериносови овце. По-нататък се простираха ниски, обрасли с трева хълмове. Разпръснати овчи стада белееха на фона на бледата пролетна зеленина по хълмовете. Отдалече няколко пастири помахаха на Джереми, Фиона и Бъги.

Отвъд границата на Кампдън парк сградите на съседните имоти бяха по-далече от шосето, а ливадите постепенно преминаха в храсталак и гори. Показа се реката, с високи дървета по бреговете й, после шосето се вля в пътя, който водеше на север към Пенрит. Джереми посочи четирите коня в пасището. Те пасяха спокойно, вече без юзди и седла, сред други коне и крави.

Джереми коментираше весело колко ли ще се е зарадвал собственикът на пасището, че се е сдобил с още четири коня в пълна амуниция. Но малко по-късно усмивката му изчезна. В деня след пристигането си в Сидни, Джереми бе уведомил градските власти за нападението срещу него, а полицаите бяха намерили два трупа в храстите край пътя. Съжаляваше, че му се бе наложило да убива хора и сега му се струваше, че смъртта витае над този завой.

Фиона забеляза оголени кръгове по дърветата, където куршуми бяха отпрали кората им. Тези свидетели за смъртната опасност, която бе заплашвала Джереми, я накараха да изтръпне и да замълчи. Джереми, който бе тръгнал на път в особено добро настроение, бързо се отърси от мрачните чувства. Заговори бодро и започна да се шегува с Фиона, докато и тя отново се развесели, на красивото й лице пак изгря лъчезарната й усмивка, която бе непресъхващ извор на радост в живота на Джереми.

Когато стигнаха до края на този път, слънцето се бе скрило зад Сините планини и птиците заспиваха в гнездата си след гъстата гора край реката. Направиха си лагер на мястото, където Джереми се бе срещнал с Джарбо Чарли, и запалиха огън в същия, обграден с камъни кръг. Лумнаха пламъци, водата в канчетата завираше, а в тенджерките се приготвяше храна.

Фиона разбъркваше яденето и се чудеше на дълбоката пепел в кръга, заграден с камъни.

— Много дърва са изгорели тук — добави тя. — Или твоят приятел е лагерувал дълго на това място, Джереми, или и други хора са използвали същия лагер.

— Други хора са го направили — отговори Джереми. — Джарбо Чарли казваше, че е намерил кръга обграден с камъни, които са били поставени много години преди това.

— Тук ли намери бутилката, която използваше като шише за вода? — попита Бъги. — Онова дето се счупи.

Джереми кимна и посочи мястото край огъня, където Джарбо Чарли изровил бутилката, затрупана с клони и листак. Задаваха си въпроса кой ли е лагерувал тук в по-старо време, после заговориха за други неща. Фиона напълни чиниите с храна, а апетитната миризма на сочните агнешки котлети, на картофите и зеленчука се подсилваше от приятния дъх на дим, защото бяха сготвени върху открит огън.

Когато легнаха край огъня, завити в одеялата си, Джереми се чувстваше тъй щастлив, че дълго не можа да заспи. До него бе любимата му Фиона, сложила глава на рамото му, а преди да настъпи следната зима, щяха да имат дете. Очакваше с нетърпение да види отново баба си и да й предаде документите за собственост на фермата. Но освен това изпитваше и някакво върховно задоволство, което не можеше да определи, затова го отдаваше на съчетанието на всичко останало.

Преди разсъмване, още в тъмно излязоха от гората и преминаха по моста над река Нипиан. Когато се развидели, вече бяха прехвърлили предпланините и яздеха по стръмните планински склонове. Зимният студ още владееше по високите места и тримата ездачи загърнаха кожусите си, когато пресичаха хребета на планинската верига и започнаха да се спускат от обратната й страна. По здрач спряха на лагер край шосето, западно от Батхърст, пред прага на Пустошта.

На другия ден вече бяха в земята, която обичаха, огромните простори на Пустошта стигаха до хоризонта във всички посоки. Спираха във фермите, чиито стопани бяха оказали помощ на Джереми и баба му и нощуваха в някои от тях, когато пристигаха в края на деня. Джереми носеше подаръци за всички — пури за мъжете, по няколко метра муселин и дантела за жените, играчки и бонбони за децата. Хората приемаха подаръците с радост, но и с протести, защото не бяха очаквали никаква отплата.

Времето бе променливо, имаше няколко облачни и дъждовни дни, но студените ветрове бяха прогонили поройните дъждове чак до следната година. Пролетта настъпваше в Пустошта. Слънчевите дни извикваха на живот нови кълнове и нова зеленина в широките савани, раздвижваха се и животните. Птици ему пресичаха пътя пред копитата на конете, храстите гъмжаха от дребни животинки. Червено кенгуру, кенгурута, дребни като зайци, и змии се стрелкаха по хълмовете. Дрезгави викове на папагали, безумният смях на птиците кукабура и крясъците на други пернати се сливаха в нестихващ звуков фон. В малкото селище Гундару вече бяха пристигнали първите пътуващи стригачи на овце.

От разговорите си във фермите Джереми научи, че неговото скорострелно пътешествие заедно с баба му вече е включено в неписаната история на Пустошта, преразказана с разкрасяване на фактите от скитниците. Научи също, че река Дарлинг още е придошла. На запад от Гундару говори с пътници, напуснали неотдавна Вилкания, които потвърдиха, че има наводнение. Никой не знаеше дали фериботът работи, което означаваше, че може би пътуването им ще се забави.

Пристигнаха във Вилкания в студен, но слънчев ден. Бриз откъм реката вдигаше вихрушки от прах из града. Като яздеха по улиците, Джереми си разменяше поздрави с хора, които са били в тълпата около сала през оня ден, в който той и баба му бяха прекосили реката. Когато се показа кея, Джереми с облекчение видя, че желязното въже за ферибота стоеше опънато през реката и големият, подобен на платформа ферибот чакаше до пристана.

Механикът на ферибота, едър и добродушен, около петдесетгодишен човек, също бе наблюдавал тръгването на Джереми със сала. Той поздрави Джереми приятелски и вдигна шапка на Фиона, представяйки се като Джейк Ръдъл. След като прибра парите за таксата, той отвори вратата на ферибота, за да качат конете.

— Знаех, че ще преплавате реката със сала живи и здрави, господин Керик — похвали се той. — Но съм сигурен, че сега ще я прекосите с по-малко напрежение.

— Не се съмнявам — засмя се Джереми. — На връщане ще се отбия да благодаря на господин Спини, че ни разреши да използваме сала.

— Той ще се зарадва да си поговорите пак. Когато намериха сала пак от тази страна на реката, разбрахме, че наистина много сте бързали. Скоро ще го върнат пак на пристана.

Реката все още беше придошла, но нивото й бе много по-ниско от предишния път. Като завързаха конете, Джейк нагласи руля в края на ферибота и той потегли, като се плъзгаше с трясък по желязното въже.

Джейк управляваше ферибота, като се съобразяваше със скоростта на течението и изразяваше задоволство от нивото на водата.

— През лятото, когато водата намалее и течението стане съвсем бавно, ми отнема много дълго време да прекося реката — обясняваше той. — Но пък тогава тя е толкова плитка, че може да се премине на кон и малко хора използват ферибота. Най-много работа имам, когато докарват остриганата вълна от фермата Тибубъра и я товарят на речните параходи.

— Но не ти е толкова тежко, както когато са докарвали тук и вълна от фермата Уаямба, нали? — забеляза Джереми.

— Така е — отвърна Джейк. — Печалбите от ферибота сега са каквито бяха по-рано, но собственикът му притежава и пристани и лодки, така че печели добре, макар да не е много щедър с надниците.

Джереми слушаше с усмивка, а Джейк продължаваше да говори за реката. Казваше, че дори когато е най-плитка през лятото, цветът й бил същият като сега. Водата винаги имала кален цвят, затова се шегували, че е единствената река на света, която тече с дъното нагоре.

Фериботът се приближи до отсрещния бряг и Джейк умело го спря. Джереми и спътниците му изведоха конете, възседнаха ги и тръгнаха по стръмния бряг, махайки за сбогом на Джейк, който вече връщаше ферибота обратно.

Като изкачиха стръмнината, тримата спътници поеха по пътя на запад. На забележката на Фиона, че този път е доста отдалечен от главния за фермата Тибубъра, Джереми отговори, че главният път е бил прокаран върху първоначално придобита земя, а земите на запад от старите граници на имението до река Дарлинг са били купени по-късно.

— Същото са направили и собствениците на Уаямба — добави той. — Така не само са осигурили повече пасища за овцете, но са предотвратили възможността на западния бряг на реката да се основат други ферми и да нарушават територията на Тибубъра и Уаямба.

— Това не е изключено — каза Фиона. — Допълнително закупената земя е достатъчно голяма, за да изникнат още няколко ферми. Отдавна съм чувала, че размерите на Уаямба и Тибубъра трудно могат да се обрисуват с думи.

Джереми бе съгласен с това и изтъкна, че пътуването му с овцете и каруците през фермата Уаямба му е отнело няколко дни. Продължиха да разговарят, докато се отдалечаваха от реката. Когато тя и градът останаха зад хоризонта, околността отново им напомни за дълбоката пустош, за безкрайните далечни простори. Пътят се точеше през грамадни пространства с обрасли в храсталак хълмове, пасища и пръснати сред тях евкалиптови и други гори.

По залез спряха да лагеруват край няколко полуизсъхнали каучукови дървета и продължиха пътя си рано на другата сутрин. Слънцето изгря, приятната му топлина прогони нощния хлад и събуди новия пролетен ден, изпълнен със забързани животни и пърхащи птици. Тримата спътници стигнаха до чемшировата гора в подножието на Голата планина и свърнаха по пътя, който пресичаше планината и продължаваше на север през имението Тибубъра.

На хребета на планината спряха конете си, за да погледат огромната овцевъдна ферма, която стигаше до далечните хоризонти в три посоки. Бе тъй обширна, че в различните й райони времето не бе еднакво. Към отдалечените кошари на северозапад валеше дъжд, на други места разкъсани облаци хвърляха по земята движещи се сенки, а далнините на юг и на изток блестяха огрени от слънце. Джереми отново изпита странното усещане, че тези простори са му познати, а Фиона гледаше захласната и с благоговение.

Гледката направи огромно впечатление и на Бъги, изпъкналите му очи се разшириха и той заклати глава от възторг.

— Никога не съм виждал такава хубава паша за стадата в Пустошта — възкликна той. — Тук могат да се отглеждат стотици хиляди овце. Това сякаш не е ферма, а цял щат.

— Наистина — съгласи се Фиона. — Едва сега разбирам какъв риск е поела баба ти с ипотеката, Джереми, и се чудя как е издържала на огромното напрежение.

— Да, и тя все още живее в това напрежение — откликна Джереми. — При последния ни разговор изглеждаше уверена, че ще стигна до Сидни навреме. Но не знам дали наистина е била убедена, защото е трудно да се разгадаят мислите й. Във всеки случай, скоро ще научи каква е била развръзката.

Фиона се усмихна и дръпна юздите. Продължиха да яздят през планината, после се спуснаха надолу по широкия отъпкан път през фермата. В очакване на стригането, стадата бяха докарани по-близо, отколкото при първото преминаване на Джереми. Сега той ги виждаше ту тук, ту там в далечината, докато препускаше със спътниците си през вълнистия терен по хълмовете, обрасли с храсти и дребни евкалиптови дървета и през просторни долини, където вятърът къдреше високите треви.

Показа се долината, където Джереми по-рано бе срещнал Айзак Логан. Пастирът и сега беше там с друго стадо. Щом видя тримата ездачи, Айзак остави овцете на ратая и се впусна в галоп към пътя. Джереми му представи Фиона, на която пастирът вдигна шапка, и Бъги, с когото си кимнаха. След това Айзак побърза да запита дали Джереми е стигнал навреме до Сидни.

Брадатият пастир извика от радост, като чу отговора.

— Това е най-добрата новина, господин Джереми, честно слово! Госпожа Керик беше сигурна, че ще успееш, и всъщност никой не се съмняваше. Все пак голямо удоволствие е да го чуя от твоите уста.

— Знам, че е така — кимна Джереми. — Разрешението на въпроса е от изключително значение за всички тук, не само за баба ми.

— Така е и дори нещо повече — увери го Айзак. — Мнозина от нас са прекарали тук почти целия си живот и сме привързани към госпожа Керик и към нейното семейство. Ако с фермата или със семейство Керик се случи нещо лошо, то е беда за всички ни. С твое разрешение ще изпратя ратая да отнесе новината до близките кошари.

— Това е идея — отвърна Джереми. — Ще стигне ли до главните кошари и до фермерската къща преди да се мръкне?

Айзак се разсмя от сърце и поклати глава, като започна да изброява кошарите в централната южна част на фермата. Обясни на Джереми, че сега са до кошарите на Гиджи, а на север са кошарите Бор, Бингара и още няколко.

— Последните кошари преди да стигне до главните са кошарите Динго. По-рано ги наричаха Бушрейнджър, но аз бях там пред много години, когато госпожа Керик им смени името. Ще разберете, че сте в кошарите Динго, като подминете дългата долина на запад от пътя; точно по средата й се издига могила. Ако яздите бързо, ще стигнете до главните кошари утре по пладне.

— Тогава да тръгваме — каза Джереми. — Надявам се скоро да се видим пак, Айзак.

Пастирът изказа същата надежда, вдигна шапка на Фиона и се върна при стадото си, а Джереми и спътниците му продължиха по пътя. Яздеха в бърз галоп, затова не можеха да разговарят. Джереми се вглъби в мислите си, но безуспешно се мъчеше да анализира необикновеното чувство, което фермата събуждаше у него.

Това чувство се бе загнездило в гърдите му, бе подобно на усещането, което човек изпитва, когато види нещо познато, но Джереми не бе в състояние да го характеризира по-точно. Освен това в този момент му бе трудно да определи същността на чувството си, защото очакваше с нетърпение да види баба си, а от самото начало на пътуването бе обладан от някакво дълбоко вътрешно удовлетворение. Опита се да не обръща внимание на особеното чувство, но то оставаше като фон на всичките му мисли.

Небето се заоблачи, от северозапад дъждът приближаваше. Късно следобед вятърът стана по-студен и с дъх на влага, което предвещаваше, че ще вали. Като спряха да нощуват, Джереми и Бъги построиха колиба от дървесна кора и първите капки зачукаха по покрива й, докато вечеряха. Дъждът беше лек, чукаше тихо над главите им.

Когато легнаха, загърнати в одеялата си, Бъги заспа веднага. Джереми заговори тихо с Фиона, като се опита да й обясни особеното въздействие, което фермата оказваше върху него.

— Сигурно изпитваш такова чувство, защото като дете си слушал да се говори за фермата — предположи Фиона. — Бледите спомени от детството могат да превърнат впечатленията от това, което си чул, в чувство, че си го виждал.

Нейното обяснение не отчиташе усещането му, че това чувство само наподобява на спомен за нещо наистина видяно, но Джереми знаеше, че не бе успял да се изрази ясно. Той привидно се съгласи с думите й, след което Фиона се настани удобно с глава на рамото му. След миг дишането й стана равномерно, а Джереми продължи да слуша тихия ромон на дъжда, докато заспа.

В ранните, още тъмни часове на утрото той се събуди с ясен и свеж спомен за съня си — смътното възпоминание за друг сън през първата нощ, която бе прекарал във фермата, сега се превърна в ярък спомен, защото току-що бе сънувал същото нещо. Сънищата му и в двата случая представляваха бързо сменящи се сцени от живота му — от ранно детство до сега. Единствената разлика бе, че сънят, от който току-що се бе събудил, включваше някои от най-последните събития.

Джереми помисли върху съновиденията си, но реши, че те са безсмислени асоциации на подсъзнанието му. Спомни си, че в настъпващия ден ще се види с баба си и към дълбокото вътрешно удовлетворение, което го изпълваше от самото начало на това пътуване, се прибави ново радостно вълнение. Лежеше и слушаше трополенето на дъжда по колибата и чакаше да дойде време за ставане.

Когато прецени, че скоро трябва да се разсъмне, Джереми стана и стъкна огъня под навеса пред колибата. Фиона се размърда щом огънят запращя, а Бъги спря да хърка и се измъкна от одеялото си. Фиона притопли останалото от вечеря ядене, Джереми и Бъги облякоха мушамите си и започнаха да оседлават конете. На зазоряване Джереми чу шум в дървото над колибата. Вдигна очи и видя, че от клоните излита един червен ястреб.

Поеха по мокрия път, конете газеха в локви, но дъждът бе много слаб. След около два часа Джереми разбра, че са стигнали до кошарите Динго, защото видя дългата долина, за която му бе споменал Айзак. Край пътя имаше наредени в кръгове и почернели от огъня камъни на места, където очевидно често бяха лагерували хора.

Дъждът вече едва ръмеше и след малко съвсем спря. Към обед дърветата и храстите се разредиха в подножието на дълъг, бавно издигащ се склон, обрасъл със спинифекс. Джереми се взираше жадно напред, защото интуитивно чувстваше, че главните кошари ще са сред ливадите от другата страна на склона.

Друг червен ястреб — а може да беше и същият — прелетя над главите им и се понесе над пътя пред ездачите. После се издигна нагоре и литна на запад, бързо размахвайки крила. След миг се превърна в точка сред облачното небе и напълно изчезна. Бъги промърмори, че ястребът сигурно се е спуснал надолу за някаква плячка, но не е успял да я клъвне. Джереми се съгласи с кимване на глава, макар да не бе видял нито змия, нито някакво дребно животинче по пътя.

Продължиха да яздят нагоре по невидимата следа, оставена от ястреба. На върха на възвишението спряха рязко, когато пред погледите им се показаха главните кошари. Фиона и Бъги възторжено възкликнаха, но Джереми мълчеше потресен. В гърдите му бушуваха бурни чувства и внезапно прозрение.

Главните кошари се различаваха от останалите също толкова, колкото Тибубъра се различаваше от другите ферми. Склонът се спускаше към огромна долина, през чийто център минаваше обграден от дървета поток. Фермерската къща бе издигната на хълм пред потока. От едната страна на хълма се намираха стригачницата и кошарите, складовете, жилищните сгради, готварницата и други постройки на фермерския комплекс. От другата му страна се простираха цветни овощни градини, край потока бяха наредени къщите на женените пастири, а още по-нататък се виждаше едно аборигенско село.

Най-силно бе впечатлението от фермерската къща. Изникнала внезапно от далечната пустош, тя поразяваше най-напред с вида си. Беше триетажна каменна сграда, заобиколена от красиви градини, и като се изключат колоните на входния портал, не бе украсена с никакви архитектурни детайли. Огромните й размери и правите семпли линии я обграждаха с атмосфера на власт и сила. Къщата доминираше над безбрежните простори наоколо като величествен каменен страж, застанал на хълма.

Изправен пред тази гледка, Джереми отново изпита вълнението от съня, който му се бе явил два пъти в земите на фермата. Целият низ от събития в живота му сякаш го бе водил неизбежно към това място и към този миг. Вътрешното удовлетворение по време на това пътуване бе изникнало от дълбините на душата му, защото някъде в подсъзнанието си от самото начало бе знаел къде отива; чувството, че вижда нещо познато, бе всъщност чувство, че се завръща у дома. Това бе истинското му завръщане.

— Какво великолепие, Джереми — промълви Фиона с благоговение. — Тук е тъй различно от другите ферми с разхвърляните им безразборно бараки и навеси. Но не само по външен вид, тук има нещо… — Гласът й замря, защото не можеше да намери подходящи думи и Фиона въздъхна с възхищение. — Да попаднеш на такова място тъй далеч в Голямата пустош, е истинско чудо. Джереми, нека да останем тук известно време.

Джереми остана безмълвен, обзет от учудване и радост. След няколко мига се обърна към Фиона:

— Не, нека останем тук завинаги, скъпа моя. Нека прекараме тук останалата част от живота си.

— Това ли е мястото, което си търсил? — извика Фиона щастлива. — Търсил си фермата Тибубъра, без сам да го знаеш, така ли е?

Джереми повдигна рамене, загледан в къщата.

— В известен смисъл може би съм го знаел, без да го осъзнавам напълно — отвърна той. — Но мисля, че баба ми го е знаела, затова поиска да дойда тук.

— И да си го знаел, и да не си — обади се весело Бъги, — аз съм страшно доволен. Готов съм да дам почивка на уморените си крака, а по-хубаво място от това не съм виждал в живота си.

— Тук винаги ще бъдеш у дома си, Бъги — увери го Джереми. — Ще имаш дом, в който ще можеш да правиш каквото поискаш.

Изпъкналите очи на стареца светнаха от радост, той се засмя до уши и кимна. Джереми и Фиона се погледнаха усмихнати щастливо и подкараха конете надолу. Някой от пастирите ги бе забелязал и започна да бие камбаната на фермата, за да възвести пристигането на пътниците.

Чистият, мелодичен звън на камбаната се понесе надалече. В същото време природните сили сякаш се съюзиха, за да ознаменуват този миг с чудна красота. Облаците се разкъсаха, огромна сияйна дъга се изви над долината и обагри светлите проблясъци в многоцветието си. Подобно слънчеви лъчи, проникнали през стъклопис, те огряваха долината, която заприлича на огромна катедрала, чийто олтар бе къщата на хълма.

Една жена излезе от къщата и Джереми веднага позна баба си, която тръгна по пътеката през моравата към подножието на хълма. Александра помаха с ръка. Джереми и Фиона отвърнаха отдалече на поздрава й и препуснаха по-бързо по склона. Джереми забеляза, че между колибите в аборигенското село се издига гъст дим.

Само след миг над чаткането на конските копита Джереми дочу — ту извисяващи се, ту снишаващи се — звуците на бамбуковите свирки диджериду, ритмичните удари на палките, после мъжки и женски гласове, които се сливаха в напев. Макар да противоречеше на разума и логиката, Джереми знаеше, че аборигените бяха наблюдавали и чакали. Сега часът бе настъпил и те започваха своя тържествен ритуал, за да отбележат пристигането на новите владетели на Тибубъра.