Дългото завръщане

11.

— Минаха вече единайсет години, откакто за последен път получихме вести за Джереми — размишляваше унесено Александра Керик и гледаше към бебето в скута си. — Но аз често мисля за него и се чудя какво ли му се е случило.

— И аз, мамо — отвърна Мортън унило. — Едно от нещата, за които най-много се упреквам, е това, че бях толкова груб и жесток към момчето.

Александра поклати глава и съжали, че е изрекла на глас мислите си. Преди години Мортън би свил рамене и би отминал забележката, но сега бе станал много по-задълбочен и чувствителен.

— Груб и жесток? — повтори тя. — Не, ти си твърде суров към себе си, Мортън. Наистина, можеше да бъдеш по-внимателен с момчето, но не бих казала нещо повече.

— Но аз го мисля и го казвам — отвърна Мортън убедено. — Той е мой син, а аз дори не го признах. Постъпих непочтено към детето.

— Тази мисъл ти тежи, а не трябва да се тормозиш заради миналото — опита се да го успокои Александра. — Животът е твърде ценен, за да прахосваш дори и миг в безполезни страдания. — Тя се усмихна и промени темата на разговора. — Ето, вече е време да си тръгвам, а почти не сме обсъдили делата ти, докато бях тук, Мортън. Причини ли ти някакви затруднения загубата на доходите от златната мина?

— Не — отговори той. — Знаех, че златната жила най-накрая ще свърши и бях готов за това. — Засмя се и сви рамене. — Но си изпатих от Гражданската война в Америка. Бях направил големи инвестиции в памукопреработвателните заводи в Англия, а войната прекъсна доставките на памук. Едва успях да си върна по шест пенса от всяка гвинея. Имах късмет, че и това стана.

Александра се засмя на шеговитите му думи, макар да съчувстваше на сина си за огромната загуба. Знаеше, че финансовите затруднения са пряко свързани с променения му характер. Преди години началото на една война не би го сварило неподготвен. Но сега Мортън имаше жена, която силно обичаше, и бе станал домошар. Затова вече не бе хитрият, устремен към печалбата бизнесмен, какъвто бе преди.

Мортън все още бе богат и сега Александра слушаше отчета за деловата му дейност. Бе предложил да даде заем на имението, за да се покрият разноските за десетте хиляди чистокръвни мериносови овце, закупени, за да подобрят породата на стадата, и повтори това още веднъж. Но Александра, както и преди, отклони предложението с благодарност.

— Много е мило от твоя страна, Мортън, но нямаме нужда. Ще останем без финансови резерви година-две, но ще се оправим. За повечето овцевъдни стопанства това е нормално положение.

Той кимна и изостави въпроса. Александра чу шум откъм входа и разбра, че изнасят багажа й към каретата. Освен тежките стъпки се чуваше как съпругата на Мортън говори на слугите, докато изнасяха багажа. Типично в неин стил, Джулия без много приказки и ефикасно бе организирала до най-малки подробности прибирането на багажа и товаренето му. Джулия бе не само любезна домакиня, а и една от най-проницателните и внимателни жени, които Александра познаваше.

След миг Джулия влезе в салона. Бе около трийсет и пет годишна, привлекателна и стройна. Красотата й се подсилваше от сияйната доброта, която излъчваше лицето й. Тя бе основната причина за промяната у Мортън, обожанието и любовта му към нея го бяха преобразили. Дори само заради това Александра би обичала снаха си, но да се обича жена с толкова приветлив характер съвсем не бе трудно. А с практичността и разсъдливостта си Джулия бе най-добрият приятел и съветник на Мортън, идеален спътник в живота му.

Джулия се приближи до Александра с блеснали от топлата й усмивка сини очи.

— Може ли вече бавачката да вземе внука ви, госпожо Керик? — попита тя.

— Иска ми се вечно да го държа — отговори Александра, вдигна бебето и го целуна по бузата. — Но почти е време да тръгвам и май засега трябва да се откажа.

— Няма защо да бързате — каза Джулия, пое детето и го подаде на бавачката, която я бе последвала в стаята. Когато бавачката отнесе бебето, Джулия седна на дивана до Мортън. — И самата аз исках да отнема малко от времето ви и да се насладя на компанията ви. Толкова малко прекарваме заедно, а гостуването ви ми се стори съвсем кратко.

Александра се съгласи, натъжена от бързо приближаващия край на посещението при любимите й хора. Предишния ден бе присъствала на кръщенето на бебето и сега отново благодари на Джулия и Мортън за избора на имената.

— Бе много мило от ваша страна да го наречете Дейвид Александър — каза тя. — Това е голяма чест и ми е много приятно.

— Това е чест за нашия син — увери я Джулия. — Да бъде достоен за примера, даден от тези, които са носили имената преди него, ще бъде достойна цел в живота му. Толкова сме щастливи, че успяхте да дойдете на кръщенето.

— Не по-щастливи от мен, че можах да присъствам, а това бе главната причина да определя посещението си в Сидни точно по това време — отговори Александра. — Всичко ми хареса тук, както и очаквах.

Разговорът се прехвърли върху други въпроси и Александра попита за човека, чието име бе споменавано бегло няколко пъти по време на разговорите. Всеки път това бе правено с пренебрежение и бе предизвикало любопитството й. Мортън поклати презрително глава и отговори:

— Олдъс Крийви е бизнесмен, пристигна неотдавна в Сидни. Не му бе нужно много време, за да разберат всички, че е истинско чудовище.

— Наистина — потвърди Джулия. — Отблъскващ е и като характер, и по външен вид. Жена му Бевърли е хубава, представителна млада жена, но той я държи фактически като затворница вкъщи. Навярно я е принудил да се омъжи за него чрез някаква подлост.

— И непременно е било свързано с пари — допълни Мортън. — Въртял е бизнес в Англия, Канада и на други места и е богат като Крез. И не е чудно, че е богат, защото се занимава с всичко. Докато бил в Канада, изпращал свои хора да обикалят бойните полета на Гражданската война в Америка и да изтръгват с клещи златните зъби на мъртвите. Хвали се, че се е сдобил с бидони, пълни със зъби.

— Велики боже! — възкликна Александра ужасена. — Но защо?

— За да ги продава на производителите на изкуствени зъби. Очевидно това е изгодно за всеки, който би искал да участва в подобна операция. Целта на Крийви е да натрупа повече богатства от всички други, без оглед на средствата към целта му.

Джулия не бе съгласна и поклати глава.

— Не това е причината, Мортън. Огромната му мечта е да се сдобие с власт — такава, каквато упражнява над нещастната си жена.

— Е, каквато и да е целта му — вметна Александра, — ясно е, че този човек трябва да се отбягва. Вярвам, че нищо не ви свързва с него по какъвто и да е начин, Мортън.

— Разбира се, че не, мамо — отговори Мортън. — Ако мога да го избегна, никога не бих се свързал с него, защото не искам да имам нищо общо с такива хора. — Извади часовника си, погледна го и въздъхна тъжно. — Колкото и да ми е мъчно, време е да тръгваш. Дирдри ще ни чака на гарата. Каза, че ще доведе Юдора от Академията Сиднам.

Александра кимна. Всички се изправиха и излязоха в антрето. Докато си слагаха палтата, шапките и ръкавиците, Александра спомена за фотографското студио на дъщеря си.

— Дирдри все ми говори, че носело добра печалба. Но се чудя дали не ме лъже, за да не се тревожа за нея.

Мортън се засмя от сърце и поклати глава.

— Студиото й е рентабилно, но тя изхарчва печалбата със скоростта, с която я получава. Щом прочете за някакви нови лещи или други измишльотини, изпраща да й ги купят. Обича работата си, дори може би прекалено много, за да я смята за бизнес.

— Но нищо не й липсва — допълни Джулия. — Често я посещаваме и знам, че живее достатъчно добре. А е и доволна от това, което върши, нещо, с което малцина биха се похвалили.

Александра се съгласи и остана доволна от отговора, който получи за Дирдри. Навън априлският вятър хапеше в облачния есенен ден и Александра се загърна по-плътно с палтото си. Каретата чакаше. На покрива й бе натрупан и здраво завързан багажът й. Всички се качиха и продължиха да разговарят, докато каретата се отдалечаваше от къщата.

— Как е със здравето татко? — попита Мортън. — В писмата си все пише, че е здрав като бик, но знам, че от време на време има болки в гърдите.

— Баща ти е почти на седемдесет години — изтъкна Александра. — За човек на тази възраст здравето му е изключително добро. А за болките в гърдите беше при лекар във Вилкания и му дадоха някакво лекарство.

Мортън кимна и разговорът се прехвърли към другите в Тибубъра, но болките на Дейвид тревожеха Александра повече, отколкото бе показала. Лекарството, което бе получил от лекаря, бе лауданум и то просто притъпяваше болката. Опитваше се да пропъди глождещата я тревога, като гледаше през прозореца и разговаряше с Мортън и Джулия. През изминалите четиридесет години бе виждала как Сидни израства от крайна спирка за каторжници в благоденстващ космополитен град. Предпочиташе дивите полупустинни области, но обичаше и града със сенчестите му улици в жилищните квартали и красивите паркове.

Докато каретата си проправяше път през центъра на града, Александра зърна на улицата Бенджамин Тавиш. Той помаха енергично с ръка и красивото му лице разцъфна в усмивка. Александра също се усмихна и помаха. Сестрите му се бяха омъжили за преуспели златотърсачи и бяха напуснали Австралия със съпрузите си, а Бенджамин, на трийсет години, бе все още ерген.

— Не че липсват жени, които са му хвърлили око — обясни Мортън, когато Александра сподели мислите си. — Разумен е и чака да събере средства, за да може да осигури добър живот на семейството си. А то може би ще стане скоро, защото вече е един от старшите ми служители.

Мортън продължи да говори за Бенджамин и Александра със задоволство забеляза по гласа и думите на сина си, че той обича младежа. Проявяваше специален интерес към Бенджамин, очевидно го смяташе за нещо като свой по-млад брат, което много зарадва Александра.

След малко при старата тухларна, където Джордж стрийт продължаваше в Парамата роуд, каретата зави и излезе на широкия площад пред гарата. Тя бе голяма, внушителна каменна постройка с неоготическа фасада и часовникова кула. Когато каретата приближи до входа, Александра видя Дирдри и Юдора.

Дирдри бе трийсет й пет годишна, красива и подчертано независима жена. Никога не бе проявявала сериозен интерес към мъжете, макар мнозина да бяха имали, а и все още имаха интерес към нея. Александра би предпочела дъщеря й да си намери любящ спътник в живота, но никога не бе говорила за това с Дирдри, бе оставила този въпрос изцяло на нея.

Александра размени прегръдка и целувка първо с дъщеря си, а после и с внучката си. Юдора — най-малката дъщеря на Джонатан и Катерин — бе на седемнайсет години. В лицето приличаше на баща си, а гарвановочерната коса и поразително зелените очи бе наследила от майка си. Макар внимателно да избягваше да демонстрира предпочитанията си, Александра винаги бе обичала особено много Юдора, тъй като тя бе най-жизнерадостната и сърцата от трите сестри.

Кочияшът и носачите понесоха багажа към гарата и Александра ги последва заедно с останалите. В просторната сводеста чакалня Мортън остави Александра да си говори с жените и отиде да се занимае с багажа и билета. Преди седмица Юдора бе получила писмо от сестра си Джъстин, която се омъжи за офицер преди две години и замина с него за Сингапур. Джъстин съобщаваше в писмото си, че е бременна и това бе темата на оживения разговор между Александра и другите жени.

— С нетърпение очаквам да стана прабаба — каза тя. — И се надявам, че някога ще мога да видя детето на Джъстин.

— Всички се надяваме — отговори Дирдри. — Ние с Джулия ще бъдем лели баби и наистина го очакваме с нетърпение.

Александра кимна, развълнувана от предстоящата поява на ново поколение във фамилията, макар че детето щеше да е на много мили разстояние. Жените продължаваха да говорят и да обсъждат вероятността от нови попълнения в семейството. Анастейжа — третата сестра, също бе омъжена за офицер и бе заминала с него за Англия.

Мортън се върна и подаде на Александра квитанцията за багажа и билета й, а тя ги прибра, докато всички тръгнаха към перона, където качваха багаж в товарния вагон, блъскаха се хора, а локомотивът леко изпускаше пара. Билетът на Александра бе за вагон първа класа, който бе разделен на купета и тя запротестира срещу допълнителната разноска.

— Сумата е незначителна — отхвърли Мортън протестите й. — Ще пътуваш на спокойствие, а това си струва и неколкократно по-голяма сума, мамо.

Настъпи неловко мълчание, никой не знаеше какво да каже в последните минути преди сбогуването, след това Юдора изведнъж избухна в сълзи. Дирдри я прегърна мълчаливо, но и самата тя примигваше, за да скрие сълзите в сините си очи. Александра бе потисната и тъжна, припомняше си миналото, когато весело се бе разделяла с любимите си близки хора, уверена, че ще ги види отново след време. Но на шейсет и три годишна възраст не можеше да бъде толкова уверена.

За щастие локомотивът изсвири, кондукторът извика и сложи край на мъчителния миг. Александра прегърна и целуна членовете на семейството си. Очите на всички бяха влажни, самата тя едва се сдържаше да не се разплаче, докато Мортън й помогна да се качи в купето и затвори вратата. Помаха им през прозореца, локомотивът изпухтя, влакът потегли рязко, и когато излезе от перона, Александра се разплака.

След няколко минути изтри очи и се постара да си спомни нещо по-радостно, за да отвлече мислите си. Сети се за детето, което Джъстин очаква. Но при потиснатото й настроение и това я накара да види положението в мрачна светлина. Джонатан и Катерин щяха да станат баба и дядо, но още не бяха дали живот на наследник, който да поеме кормилото на имението Тибубъра, когато тях вече нямаше да ги има. Ако не направеха това, то за какво бяха живели Дейвид и тя, постигайки могъщество, което един ден щеше да бъде разрушено при управлението на наемен управител?

Александра въздъхна недоволно от себе си и пропъди меланхолията. Погледна през прозореца, но гледката не подобри много настроението й. Необработена земя, прорязана от насипи, се редуваше с обрасли, занемарени участъци; тук-там се виждаха разнебитени колиби. Железопътната линия стигаше до Парамата, но в сравнение с приятното пътуване с карета преди години, сега гледката бе потискаща.

Парамата бе хубав град, а личните спомени го правеха още по-привлекателен за Александра. Преди почти четиридесет и пет години, когато бе деветнайсетгодишна, тя бе срещнала тук Дейвид за първи път. Но от влака не можа да види града, защото малката гара се намираше до складовете в покрайнините на Парамата.

След Парамата гледката най-накрая стана приятна — откри се долината на река Нипиан, докато влакът пухтеше през Проспект Хил — планината на златотърсачите. Пейзажът бе напълно различен от този, който Александра бе видяла за първи път. Просторните гори и малките кошари от онези години бяха изместени от ферми и пасища. Пенрит бе възникнал като селце и се бе развил в град. През всичките години обаче едно място си оставаше непроменено. На юг от пътя за Батхърст гъстата гора край реката бе точно както в онзи съдбовен ден в живота й преди десетилетия.

Локомотивът нададе остър писък и звънецът удари, когато влакът навлезе в Пенрит — покрай прозореца минаваха самотни къщи, а след това и улици. После спирачките изскърцаха, влакът наближи гарата и намали скорост. Пътуването, за което някога бе нужен ден или дори повече с каруци и карети, сега отне по-малко от два часа. Александра признаваше, че е удобно, но общо взето предпочиташе по-бавния, по-приятен ритъм на живота.

Щом слезе от влака, Александра видя сред посрещаните Руъл Блейк и Юли Боднам. И двамата бяха над петдесетте, стари приятели и работници във фермата. След тях към Александра се приближиха ратаите, всички свалиха шапки, тя ги поздрави и извади квитанцията за багажа.

— Собственикът на странноприемницата „Нипиан“ е запазил стая за вас, госпожо — съобщи Руъл и пое квитанцията. — Ще занесем багажа ви там. Конете и каруците са готови да потеглят за фермата.

— Чудесно, ще тръгнем утре сутринта — каза Александра. — Искам да се поразходя, ще се видим скоро в странноприемницата.

Руъл кимна и всички отново свалиха шапки, а тя пресече перона и тръгна към изхода. Прекоси сградата на гарата и излезе на главната улица в града, а тя скоро се превърна в път покрай реката, който водеше до Батхърст.

Пенрит бе търговският център на областта, но имаше и добре развит дърводобив. Александра виждаше места с изсечени дървета от двете страни на реката. Южно от пътя за Батхърст дърветата бяха изсечени само по задния бряг на реката, а огромната гъста гора на източния бряг, сцена на съдбоносни събития в живота й, бе недокосната.

Хората бяха привършили работата си за деня и вървяха по пътя към Пенрит. Един от тях, към шейсетгодишен, носеше брадва и очевидно бе дървосекач. Александра го спря и попита защо не се секат дървета от другата страна на пътя.

— Никой не иска да си навлича неприятности — засмя се той и обясни: — Преди години, човек, наречен Уилкинс, притежавал голям парцел земя на юг от пътя. Когато умрял, наследниците му я продали на семейство Макартър, но нотариалният акт бил сбъркан. В него била включена и тази част от гората, която по право принадлежи на държавата. Всичко това се случило далеч преди да си била родена, разбира се.

Александра остави думите му без отговор, макар това да бе втората грешка на дървосекача. Въпреки белите й коси, хората я смятаха за много по-млада.

— Значи този парцел е спорен, така ли? — обобщи тя.

— Да не искаш да кажеш, че адвокатите спорят за него? — засмя се човекът. — Така беше, когато започнах да сека дървета тук и смея да твърдя, че няма да разрешат въпроса, дори когато внуците ми станат на моите години.

Александра благодари за сведенията и продължи надолу по пътя. Първата грешка в думите на дървосекача бе името на първоначалните собственици — те бяха Уилямсън, а не Уилкинс. Останалото съвпадаше с това, което знаеше и тя, тъй като преди десетки години бе научила, че Джон Макартър е купил земята от наследниците на Франк Уилямсън.

Пресече пътя за Батхърст и се уви по-плътно в палтото си, защото вятърът бе студен. После погледна гората. Като каторжник Дейвид прекарвал неделните дни тук, правел планове, как ще се засели в Пустошта и ще основе овцевъдна ферма. По-късно Джонатан и Катерин бяха дошли тук с обед и бутилка вино и точно тук Катерин се съгласила да се омъжи за него.

Пак тук Александра бе оставена завързана, след като бандитите я бяха отвлекли. През последните години тя се бе примирила с тази случка. Наистина бе преживяла голямо изпитание, но то бе началото на пътя, довело до сегашния й богат, приятен и пълноценен живот. Гледаше как вятърът разклаща гъстия листак в гората и се надяваше никога нито едно от дърветата да не бъде докоснато от брадва.

Хиляди километри на запад Джереми Керик спомена за същата тази гора, когато разговаряше с Джарбо Чарли за първата им среща.

— Вървях през дърветата към реката — спомняше си Джереми — и не знаех, че там има някой. След това се натъкнах на тебе и ти ме изплаши.

— И ти ме изплаши — отговори Джарбо и се опита да се засмее. — Кой не би се стреснал да види твоите очи като на бъниъп за първи път.

Гласът му бе слаб и неясните му думи едва се разбираха. Следобед бе получил пристъп — по-силен от онзи преди три дни, след който остана почти напълно парализиран. Помоли да го занесат до мястото, където по Времето на мечтания с песен е бил извикан на бял свят червеният ястреб; искаше животът да го напусне на същото място, където бе и оживял. Другите се бяха върнали в селото, като оставиха Джереми при него.

Усилието от разговора изтощи Джарбо и той замлъкна, дишайки тежко. Отблясъците от залеза започнаха да избледняват и поривистият вятър, който люлееше гъсталака на хълма, стана по-хладен. Джереми се зави с наметката от кенгурова кожа. Носеше само нея, препаска около бедрата и мокасини от кенгурова кожа. После се наведе по-близо до Джарбо и се опита да чуе прошепнатите думи.

Състоянието на Джарбо бързо се влошаваше, дишаше с труд, а гласът му едва се чуваше. След като повтори думите няколко пъти, Джереми разбра, че иска огън, за да прогони настъпващата тъмнина. Джереми се изправи, зави се с наметалото и слезе надолу по хълма да събере съчки.

В това време през гъсталака дойдоха две момчета от селото, носеха храна и пръчка за огън. Предложиха храната на болния, но той поклати глава:

— Изяжте я вие, аз не искам нищо.

— Джубурли каза, че трябва да останем при теб — обясни едно от момчетата.

— Тогава запалете огън и стойте долу в ниското, там е по-топло.

Момчетата започнаха да събират съчки и в този момент на равното място до хълма се изкачи Джереми с наръч дърва. Той разпали огън и се загледа в жълтите, трепкащи пламъци, които поглъщаха сгъстяващия се мрак. Джарбо изглежда бе заспал или бе изпаднал в безсъзнание — очите му останаха затворени. Джереми седна до огъня и зачака.

Часовете минаваха. Мъка свиваше сърцето на Джереми, докато седеше загледан в огъня и си припомняше времето, прекарано с Джарбо. Повече от година, след като бе решил, че трябва да поеме по своя път, бе останал с аборигените от племето Аранда в централната дива част на Австралия — само заради Джарбо. Бе на деветнайсет години, висок бе над метър и осемдесет и тежеше деветдесет килограма. От ежедневната борба за оцеляване в полупустинните земи мускулите му бяха станали здрави и стегнати. Имаше вече ръста на зрял мъж и непреодолимо желание да тръгне на път сам и да намери истинското си място в живота.

Джарбо го бе насърчавал да тръгне, но докато гледаше пламъците и размишляваше, Джереми бе доволен, че остана. Ако бе заминал, знаеше, че непрекъснато щеше да мисли за човека, оказал такова огромно влияние върху него. Сега можеше да се опита да бъде утеха за Джарбо в последните му часове. От друга страна обаче Джереми съжаляваше, че не е тръгнал по-рано, за да избегне болката и мъката да гледа как Джарбо гасне.

Късно през нощта Джарбо се размърда и отново се опита да проговори. Джереми се наведе над него, заслуша се в тихия, неясен шепот и най-накрая разбра. Джарбо му казваше да си замине, да потърси заветното си място, мястото, на което принадлежи.

— Чаках твърде дълго, за да се завърна при своите — промълви той — ти не бива да направиш същото…

— Няма, Джарбо — отвърна Джереми. — Ще тръгна много скоро.

Като издаваше неясни звуци и изричаше думите на пресекулки, болният продължи:

— Вземи торбата и дрехите, които оставих горе на хълма. Точно затова ги и оставих, за да ги вземеш ти…

— Да, знам. Ще ги взема, Джарбо.

Усилието от този разговор изчерпи и последните сили на Джарбо. Започна да диша с труд и учестено. След миг дъхът му спря. А Джереми усети някаква неясна промяна в нощния въздух. Много години бе прекарал със своя приятел, сега беше сам. Джереми се спусна по хълма към огъня на момчетата, който светеше сред гъстата тъма.

Момчетата бяха заспали и Джереми ги събуди:

— Вървете да кажете на Джубурли, че Джубурдарли е мъртъв — поръча им той.

Момчетата хукнаха в нощта, а Джереми се изкачи на хълма при своя огън. Аборигените вярваха, че при смъртта жизнените сили се връщат там, откъдето са дошли, при духа, който е дал дъха на нероденото дете в майчината утроба. Джереми знаеше само, че човекът, означавал толкова много за него, вече го няма. Гледаше огъня, а от очите му се стичаха сълзи на дълбока скръб.

Зората бе сива и мрачна, тежки облаци покриваха небето. Скоро пристигнаха хората от селото, предвождани от Джубурли. Вождът се бе съсухрил още повече от възрастта, но все още бе жилав и силен и стъпваше с лекота. Спря в подножието на хълма, започна да сочи и да дава нареждания. Хората бяха донесли бамбукови свирки и палки за барабанене и събраха дърва за огън.

След като разпалиха огъня, хвърлиха в пламъците зелени клонки, от които се понесе гъст дим. Свирките диджидеру подеха тъжна погребална мелодия под акомпанимента на палките. Думите на песента бяха само от едно изречение, което се повтаряше отново и отново — молеха червения ястреб да приеме обратно силата на живота, която бе дал на Джубурдарли.

Погребението трая само няколко минути. Челото, ръцете и стъпалата на Джарбо бяха боядисани в червена охра, след това го поставиха в земята, която го бе отгледала. Когато това бе сторено, завърши и траурният ритуал на аборигените. Джубурли очевидно разбра какви са намеренията на Джереми, защото каза на хората си да вървят, а сам той остана да поговори с него.

Докато останалите се изнизваха надолу по хълма и поеха пътя към селото, Джубурли се съгласи с Джереми, че трябва да ги напусне.

— Другите старейшини и аз бихме искали да останеш — продължи Джубурли, — но е по-добре да си отидеш. Джубурдарли бе твърде дълго с хора, които не са негова кръв и плът и стана различен от своите. Ти не трябва да постъпваш така. Къде ще отидеш и какво ще правиш?

— Ще ида на изток и ще работя, за да имам най-необходимото за живот. Същевременно ще обикалям и ще търся заветното място на моя дух, където ще бъда спокоен.

— Ще го намериш — каза Джубурли уверено. — Ще го търсиш известно време, но то те чака и сега. — Започна да рови из торбата си и извади парче кост около два сантиметра широко и десет дълго, по което бяха издълбани сложни фигури. В единия му край бе пробита дупка, през която бе промушена каишка от здраво животинско сухожилие. — Другите старейшини и аз знаехме, че ще си заминеш. Последния път, когато бяхме на свещеното място бора, го направихме за теб.

— За какво служи, Джубурли?

— Да те предпазва — отвърна, старецът и се надигна на пръсти, за да го закачи на врата на Джереми. — Ако имаш враг, когото трябва да премахнеш, насочи амулета към него и след това го унищожи. Врагът ти също ще бъде унищожен.

Джереми гледаше подаръка, който бе получил, и силно се съмняваше, че амулетът може да извърши това, което казва Джубурли. През изминалите години бе ставал свидетел как старейшините узнаваха за събития, на които не са присъствали, без логическо обяснение как са научили. Имало бе случаи, когато събитията взимаха неочакван обрат, но точно такъв, какъвто старейшините желаеха. Но по отношение на свръхестествените сили Джереми си оставаше скептично настроен и предпочиташе да вярва, че „чудесата“ са плод на реални, но неизвестни нему обстоятелства.

Същевременно бе благодарен на стареца за грижата, която проявяваше към него.

— Много е мило, че ти и другите старейшини сте направили това за мен — каза той и докосна амулета. — Докато не се появи враг, когото трябва да унищожа, ще го пазя, за да ми напомня за хората, които ми позволиха да живея на земята им.

Старецът постави ръка върху рамото на Джереми, усмихна се, без да проговори за сбогом, обърна се и заслиза по хълма. Джереми се изкачи до нишата в стръмната скала, където Джарбо бе скрил дрехите и торбата преди толкова години. Скривалището бе все така здраво запечатано с камъни и кал, както в деня, когато Джарбо го бе зазидал. Джереми взе един камък и разби отвора. Дрехите му бяха широки, но шапката му ставаше. След като години бе носил мокасини, ботушите сега му тежаха. Джереми прибра ножа, пистолета и всичко останало в брезентовата торба. Преметна я през рамо заедно с навитото одеяло и шишето за вода, което преди години Джарбо бе облякъл в кожа, и заслиза.

Когато бе в подножието на хълма, някакво движение в небето привлече вниманието му. Вдигна очи и видя, че над него кръжи червен ястреб. Докато го наблюдаваше, му мина странна мисъл, че ястребът може да е и нещо повече от птица. Затова свали шапката си и я размаха.

Ястребът се издигна в облачното небе. Отиваше все по-нагоре и по-нагоре, докато се превърна в малка точица на фона на облаците. После изчезна. Джереми си сложи шапката и пое на югоизток. Вървеше с големи, бързи крачки. Истинското му завръщане бе започнало.

12.

Мортън Керик бе смутен, когато пристигна за заседанието на директорите в Кредитната банка. Гордееше се с точността си, но днес закъсня. Нещо повече, чувстваше се объркан, защото синът му бе болен, което стана причина за закъснението му.

В изложеното на течение фоайе пред заседателната зала чиновникът пое шапката, бастуна и палтото на Мортън. А когато Мортън влезе, готов да започне да се извинява, занемя от изненада. Редом с другите директори и управителя Хенри Нюкоум на дългата маса седеше Олдъс Крийви.

— А, ето ви и вас, сър Мортън — извика весело Хенри. — Изчакахме няколко минути, защото бях сигурен, че скоро ще дойдете.

— Много съжалявам за неудобството, което ви причиних — извини се Мортън, затвори вратата и приближи до масата. — Забавих се вкъщи сутринта, синът ми Дейвид Александър е болен.

— Така ли? — разтревожи се Хенри. — Надявам се, че не е нищо сериозно?

— Жена ми смята, че не е — отговори Мортън и кимна на останалите около масата, докато сядаше. — Но тя не е лекарка.

— Е, при такова лошо време винаги се появяват някакви оплаквания, нали? — отбеляза Хенри. — Разбира се, забелязвате че имаме нов директор. Господин Крийви е закупил акции от по-дребни акционери на банката. Възлизат на десет процента от акциите и според сега действащия устав той автоматически става директор.

Това обяснение бе равнозначно на представяне, но Крийви не отвърна на хладното кимване с глава на Мортън. Този човек бе огромен, не толкова висок, колкото широк като шопар, обвит в мазнина. Яката му бе скрита от половин дузина брадички, а очите му бяха почти потънали зад тежките клепачи и гъстите вежди. Бе скръстил дебелите си като банани пръсти, а ръцете му лежаха върху изпъкналия корем.

Туловището на Крийви излизаше извън стола и на Мортън му се стори, че това е не просто огромно количество човешка плът, а в нея има нещо зловещо. Спомни си за една случка преди години, когато на пристанището от водата бе извлечен труп. Бе отвратително подпухнал от разложението. Дебелината на Крийви също като че ли бе причинена от нещо повече от изобилната храна.

Хенри Нюкоум порови из книжата си и започна с точките от дневния ред. Бе обикновено заседание, както в повечето случаи, но изказванията винаги отнемаха време. С изключение на Мортън и още един директор, а сега и на Крийви, директорите бяха избрани от събранията на дребните акционери. Като хора със сравнително скромни средства, включени в управлението на такъв голям и много доходен финансов институт, те бяха склонни да приказват много на заседанията.

Но Хенри караше събралите се да вървят по дневния ред и поглеждаше често часовника си, ако някой от директорите с изборни постове се разпростираше нашироко по даден въпрос. Мортън говореше малко и се съгласяваше с препоръките на Хенри по всяка точка от дневния ред. Двамата бяха добри приятели, а преди години Мортън дружеше и с бащата на Хенри — Джайлс Нюкоум, който също бе банков управител.

Заседанието излезе от рутинния коловоз, когато стигнаха до последната точка относно осем просрочени ипотеки. Хенри препоръча срокът на изплащане да бъде удължен, тъй като длъжниците са дългогодишни клиенти на банката и имат временни финансови затруднения.

— Не, всички ипотеки трябва да бъдат обявени за просрочени — заяви Крийви. Гласът му бе неестествено тънък и висок за огромното му тяло.

По въпроса започна обсъждане и това изуми Мортън, тъй като противоречеше на здравия търговски разум. После разбра, че Крийви е изплашил изборните директори, а това бе лесно — всички те изпитваха страхопочитание пред богатството. Но докато гледаше и слушаше, Мортън осъзна, че става дума и за нещо друго.

За повечето хора съществуваше известна граница на допустимото в отношението им с другите. Дори и у най-покварените имаше някаква искрица човечност, която ограничаваше злодеянията им. Поведението и очите на Крийви подсказваха, че у него тази искрица липсва. Очите му бяха широко отворени, бяха напълно безмилостни и показваха жестока, нечовешка злоба. Изборните директори бяха не само наплашени, но се и страхуваха от това, което големият грозен човек можеше да им стори.

Мортън започна да се ядосва и видя, че Хенри губи контрол над положението.

— Но това е абсурдно — рязко се изказа Мортън. — Защо обсъждаме въпроса дали сами да си навредим от желание да отмъстим на някого?

Хенри изглеждаше облекчен, когато се обърна към него:

— Бихте ли изяснили становището си по въпроса, сър Мортън?

— Не, бих искал незабавно да гласуваме по него, господин Нюкоум — отговори Мортън официално. — Смятам, че акции, възлизащи на двайсет и шест процента от капитала ще бъдат в подкрепа на вашето предложение за ипотеките.

Хенри огледа седящите около масата и вторият директор, който бе основен акционер, кимна мълчаливо. След това колебливо се присъединиха и двама от изборните директори, с което бяха надхвърлени петдесетте процента и гласуването бе приключено.

С това бе закрито и заседанието. Директорите започнаха да стават от масата и да се изнизват от залата. Крийви остана втренчено загледан в Мортън достатъчно дълго, за да изрази или предизвикателство, или предупреждение. Сега очите му приличаха на два диска от черно стъкло. Мортън отвърна на втренчения поглед, като знаеше, че сините му очи в повечето случаи са по-силни при такива изпитания на волята. След това огромният човек се изправи с мъка от стола и излезе с тежки стъпки.

След заседанията Мортън обикновено оставаше да си побъбри с Хенри, но сега бързаше да види сина си.

— Разбирам ви напълно — каза му Хенри, след като чу обяснението, — но искам да ви задържа само за момент, ако може, сър Мортън. Джон Уитни ми каза, че няма да може да изплати ипотеката за имота на Грейс стрийт. Сигурен съм, че би искал да го продаде, за да може да върне поне част от парите си.

— Грейс стрийт? — замисли се Мортън. — Това е в старата част от Улу, където се намират някои много ценни имоти.

— Да, къщата е доста стара и е необитавана от години. В съседство е с дома на господин Крийви. След като видях поведението му днес, мисля, че ако къщата бъде открито обявена за продан, той може да принуди Джон Уитни да я продаде на безценица.

— Наистина може — съгласи се Мортън. — Джон Уитни е добър човек, но е малко плах. Ще накарам Бенджамин Тавиш да я огледа и да прецени състоянието й. Ще помисля какво предложение мога да направя.

— Всяко разумно предложение ще свърши работа — каза Хенри. — Естествено, бих искал това, което ви казах по въпроса, да остане между нас. Не бих желал да се разчуе, че съм дал ценна информация само на един от банковите директори.

— Да, разбира се. Дайте ми ключовете и аз ще контактувам пряко със собственика. А той няма да разбере как така съм поискал ключовете. Спокойно може да съм научил за положението от Бенджамин, защото той следи отблизо всички недвижими имоти в града.

Хенри кимна доволен и събра книжата си. Във фоайето Мортън взе шапката, палтото и бастуна си. Последва Хенри по стълбите до кабинета му и взе връзката ключове, а Нюкоум провери в регистъра на банката сумата на ипотеката.

Когато излезе от банката, Мортън трябваше да придържа шапката си срещу бурния студен вятър, докато се пъхне в каретата. На път към кантората си на Кингс Крос Мортън тревожно мислеше за сина си и за още нещо. Сутринта Джулия бе настояла да отиде на работа, вместо да дочака лекаря вкъщи. Преди да излезе се бе държал грубо с нея и сега дълбоко съжаляваше.

Когато пристигна на Кингс Крос, Мортън забързано влезе в просторната централна канцелария на партера, за да види няма ли съобщение от жена му за детето. Албърт Ломан, високият аскетичен началник на кантората, се изправи иззад бюрото си и подаде на Мортън сгънат лист хартия.

— Лейди Джулия изпрати тази бележка по прислужницата, сър Мортън. Пристигна преди малко.

Мортън бързо разгърна листа и го прочете, след това изпадна в гняв:

— Лека треска и няма причина за тревога! — възкликна той. — Този лекар трябва да се грижи за свине и кози, а не за човешки същества. — Въздъхна и пъхна бележката в джоба на палтото си. — По-добре да ида да видя сам Дейвид Александър, а може да извикам и друг лекар. Има ли нещо важно и спешно?

— Ами… да, има някои въпроси, които изискват вашето внимание, сър Мортън — отвърна Албърт колебливо. — Някои са много важни.

— Ще се върна колкото може по-скоро — увери го Мортън и се обърна към Бенджамин Тавиш, който седеше на бюрото си и в другия край на стената. — Ела с мен, Бенджамин.

Бенджамин взе шапката и палтото си и последва Мортън навън. Мортън поръча на кочияша да го закара вкъщи през Грейс стрийт, след това двамата с Бенджамин се качиха в каретата. Докато пътуваха към района Улу, Мортън даде на Бенджамин връзката с ключовете и му предаде същността на разговора си с Хенри.

— Къщата може да е в окаяно състояние — продължи Мортън. — Вероятно ще ти бъдат нужни няколко дни, за да откриеш строителните дефекти и да изчислиш разходите за ремонт. Нужна ни е точна цифра, за да знаем колко да предложим.

Бенджамин кимна и отговори, че ще направи внимателна преценка. След няколко минути спряха в края на Грейс стрийт и Бенджамин слезе. Когато каретата потегли отново през жилищния квартал към дома на Мортън, той мислеше за сина си и за това с какви думи да се извини на Джулия за избухването си сутринта.

Ключалката на портата в каменната ограда на имота бе ръждясала, както и самата порта. Бенджамин въртеше търпеливо ключа и трепереше от вятъра, но най-сетне успя да отключи. Пантите остро изскърцаха, когато влезе.

Предната градина бе запустяла, обрасла с плевели и храсталаци, но Бенджамин я отмина като нещо маловажно и се зае да изучава къщата. Бе триетажна, в строгия класически стил от епохата на крал Джордж, с един основен корпус, без странични крила. В духа на своето време, къщата бе абсолютно симетрична. Построена бе от тухли, с корнизи от местен бял гранит.

Бенджамин заобиколи и огледа къщата от другата страна. Видя, че и задната градина е същият пущинак като предната. Дърветата отдавна не бяха подкастряни, розовите храсти се огъваха под тежестта на розите и клоните им пълзяха по земята, а цветните лехи бяха изцяло буренясали. Тук-там сред провисналите клони се подаваха мраморни статуи, а в дъното на градината се виждаше разнебитеният покрив на беседка.

Бенджамин се промъкна, пое клоните, увиснали над пътеката, и тръгна към беседката, за да огледа покрива на къщата откъм задната част. На половината път един процеп в листата и клоните му позволи да види ясно беседката. Замръзна на място, удивен от гледката. Решетката на беседката откъм неговата страна бе паднала, а вътре седеше млада жена.

Бе увита в тежко зимно палто, а на скута й имаше отворена книга. Но тя не четеше, а гледаше някъде надалеч, в профил към Бенджамин. Бе изумен, най-красивото създание, което бе виждал, с нежни, класически черти. Сред декора на запуснатата градина тя приличаше на неземно същество, на чаровна фея в своето тайно, уединено скривалище. Бе замислена, а така изглеждаше още по-уязвима и привлекателна.

Унесена в мечтанията си, при вятъра, който шумолеше в листата и заглушаваше стъпките му, тя го видя едва когато стигна до беседката. Скочи изненадана и изплашена, а книгата й падна на земята.

— Много ви моля да ме извините — започна Бенджамин смутено, влезе в беседката и вдигна книгата. — Искрено съжалявам, че ви изплаших.

— Не, аз съм виновна — каза тя задъхано и пое книгата с протегната ръка. — Тръгвам си.

Сините й очи бяха широко отворени, страните й бяха бледи; приличаше на нежен изящен гълъб, който трепери от ужас, пред пушката на жесток ловец. Бенджамин изпитваше угризения.

— Не, моля ви, не си отивайте — говореше той и отстъпваше назад. — Наистина съжалявам, че ви обезпокоих. Ако знаех, че ще ви прогоня, нямаше да идвам дотук.

— Не, аз не трябваше да идвам — отговори тя меко, като се насочи към изхода. — Сега си отивам.

— Моля ви недейте — продължаваше Бенджамин и започна да излиза заднишком от беседката. — Аз си тръгвам и няма повече да ви безпокоя. Само ако знаех… — Не се доизрече, защото кракът му се подхлъзна на прага и той се залюля, като махаше с ръце, опитвайки се да се задържи прав.

Изведнъж едно живо моминско чувство за хумор премахна плахия израз на лицето й и го замени с лъчезарна усмивка; големите й сини очи заискриха. После кимна в знак на извинение, докато той възвърна равновесието си.

— Не исках да ви се присмивам — каза жената.

Бенджамин се засмя и сви рамене, готов да направи всичко, за да върне усмивката на прекрасното й лице.

— В никакъв случай. Понякога се препъвам в собствените си големи крака. — После свали шапка. — Позволете да ви се представя. Казвам се Тавиш. Бенджамин Тавиш.

— Аз съм Бевърли — отвърна тя. — А сега трябва да си вървя. Много е мило, че ми казвате да остана, но съм влязла в чужда собственост.

— Немислимо е вие да сте в чужда собственост където и да е, Бевърли — увери я той. — Всеки, който би ви отказвал правото да отидете където си поискате, трябва да бъде обесен, разпънат и… — Замлъкна, като си помисли, че думите му са твърде зловещи, за да ги използва в нейно присъствие, и със закъснение ги смекчи: — Трябва да бъде жестоко наказан.

— Е, чак пък толкова — не се съгласи тя със силните му думи, но бе доволна от тях. Огледа се наоколо. — Идвам тук от няколко месеца, откакто открих това място. Безпорядъкът някак си ми харесва и ми е много приятно да седя тук.

Бенджамин се заслуша в изискания й английски акцент и начина на изразяване. Помисли, че може би работи като компаньонка за някоя богата, стара и зла жена от съседните огромни къщи.

— И това ви осигурява няколко спокойни мига в уединение далеч от господарката — осмели се да изрече той, като очакваше да получи повече информация за нея.

Младата жена се поколеба, сви устни и след това отговори:

— Пропуснах да ви кажа пълното си име, нали? Казвам се Бевърли Крийви.

Бенджамин онемя. Бе чувал, че Крийви има млада и красива съпруга, но му се стори, че е ужасна несправедливост тази прекрасна жена да е омъжена за такъв човек. Като забеляза реакцията му, тя придоби тъжен и смирен вид, а той направи усилие да преодолее объркването си:

— Да, чух, че вие и съпругът ви имате къща наблизо, госпожо Крийви.

— Наричайте ме Бевърли, Бенджамин — с това тя отмина въпроса за съпруга си. — Значи тази къща е ваша?

— Не, не е — засмя се той. — Някой ден ще притежавам такава собственост, но засега се занимавам с недвижими имоти за моя работодател. Той се интересува от къщата и затова дойдох да я огледам.

— А кой е работодателят ви? — попита Бевърли и се отпусна на пейката, ограждаща вътрешната страна на беседката.

Бенджамин й каза, влезе в беседката и също седна. Обясни й какво върши за Мортън и заговори за плановете си в края на краищата сам да стане инвеститор. Мина му през ума, че сигурно я отегчава, макар да изглеждаше, че го слуша доста внимателно.

— Но това сигурно не ви е интересно — завърши Бенджамин.

— Напротив, много е интересно — отвърна тя. — Каква недвижима собственост ще купите най-напред?

— Търговски обекти. Печалбата е по-малка, но се получава по-бързо. Това ще ми позволи да събера капитал и да развия дейност с недвижими имоти в жилищни райони, след това и със земя.

Бевърли кимна, а Бенджамин продължи да разказва за плановете си. Въпросите, които от време на време му задаваше, показваха, че ясно схваща за какво й говори и издаваха поне известен интерес по въпроса. Но имаше и още нещо — Бенджамин подозираше, че тя е отчайващо самотна, че жадува за компания и разговори, по каквито и да е въпроси.

Бе свенлива и дори плаха, но Бенджамин почувства, че тя има вътрешна сила, с която би се гордял всеки як кавгаджия носач от пристанището. Разговорът се прехвърли върху други неща. Бенджамин й разказа за себе си и семейството си. Бевърли говори за семейството си в Англия, но не каза почти нищо за живота си в Сидни.

Но от малкото, което спомена за живота във викторианския палат в съседство, той разбра, че младата жена води странно, самотно съществуване. Съпругът й забранявал да завързва приятелства или да ходи на гости, макар че сам той я водел на черква и понякога на театър, за да покаже красивата си жена. През останалата част от времето, всъщност през цялото време — била отчайващо самотна.

Защо се е омъжила за Крийви, бе огромна загадка за Бенджамин, но той внимателно избягваше въпроса. Имаше много други неща, за които да си говорят, и оживеният им разговор не затихна часове наред. Той почти не усещаше студа, на нея също изглежда й бе приятно. Разговорът им бе като вълшебен сън, от който Бенджамин не искаше да се събуди, искаше дълго да изучава прекрасното й лице, да слуша нежния, мелодичен глас.

Бевърли се държеше топло и отзивчиво, от време на време страните й се изчервяваха и тя се извръщаше. Няколко часа отлетяха и тя трябваше да си тръгва. Бенджамин я помоли да се срещнат пак на следващия ден.

— Не би трябвало да те виждам — каза тя нежно и поруменя.

— Моля те, Бевърли, бъди тук по същото време утре. Моля те, ела да се видим, за да поговорим пак.

— Ще си помисля — отговори тя и се отдалечи. — Довиждане, Бенджамин.

И той се сбогува, като му се искаше никога да не се налага да й казва прощални думи. Тя изчезна сред гъстия листак и забързано тръгна към оградата в задната част на градината. Бенджамин се върна към къщата с пламенната надежда да я срещне отново следващия ден.

Замисли се по някои практически въпроси, погледна часовника си и разбра, че огледът на къщата ще трябва да почака. Имаше да върши други неща, а обичаше и да посещава всеки ден Търговската борса. Това бе нещо като клуб на бизнесмени, където непрекъснато се изнасяха последните данни за премиите от застраховките, пристигането и отплаването на кораби и други сведения. Прибра часовника си, обиколи къщата и излезе на улицата.

Винаги бе смятал, че любовта към някоя жена ще съзрява бавно и дълго. А тя бе разцъфнала, силна и богата, в мига, когато я видя сред дърветата. Сега му се струваше, че светът се е променил, че по някакъв неуловим начин всичко е станало по-различно отпреди. Цветовете сякаш бяха по-ярки, хората — по-дружелюбни и дори студеният мрачен зимен ден — по-приветлив.

Но в клуба неприятно му напомниха и за другата страна на радостта, която бе влязла в живота му. Бенджамин дочу двама души да си говорят за някого, който продал малка част от акциите си от Кредитната банка на Крийви. Най-напред човекът отказвал да продава, но Крийви намерил начин да смаже окончателно волята му и да го принуди да му продаде акциите на много по-ниска цена от първоначалната.

Тази нощ Бенджамин лежа буден часове наред, докато изживяваше отново всеки миг от срещата си с Бевърли. А в ранните утринни часове бе събуден от бурята, връхлетяла града. Когато се зазори, той тревожно видя през прозореца как вятърът на пориви плиска дъжда по улицата и се зачуди дали съчетанието на лошото време и колебанието й няма да накарат Бевърли да си остане вкъщи.

Облече най-хубавия си костюм и над палтото си сложи мушама, след което се отправи по залетите от дъжда улици към Кингс Крос. Занима се с някои неотложни въпроси в офиса, отново излезе под проливния дъжд, и като прекоси града, стигна до Грейс стрийт. Бе пристигнал рано и зачака в беседката, където от покрива се стичаха поточета вода; на всеки няколко минути поглеждаше часовника си.

Точно в мига, когато бе пристигнал предишния ден, Бенджамин зърна през гъсталака яркожълта мушама. Бевърли бързаше откъм оградата в задната част на градинката, като се провираше под надвесените клони. Прекрасното й лице бе озарено от развълнувана ангелска усмивка. Щом влезе в беседката, Бенджамин взе ръцете й в своите и без да продума, загледа очарован в нея.

Бевърли вдигна очи към него и се усмихна, но извърна глава, когато по лицето й се разля ярка руменина.

— Времето е толкова ужасно, че се чудех дали ще дойдеш, Бенджамин — каза тя.

— Нищо на света не би могло да ме спре — увери я той. — Искаш ли да влезем в къщата? В тази беседка сме почти като под дъжда.

Бевърли се засмя, кимна в съгласие и двамата се отправиха по пътеката към задната част на къщата. Бенджамин намери съответния ключ от връзката и отвори вратата, която шумно изскърца. Попаднаха в централния коридор. От едната му страна бе пералнята, а от другата — просторна старомодна кухня. Закачиха мушамите си в пералнята и минаха по коридора до предната част на къщата.

Бе леденостудена и тиха като всички необитавани къщи, а вятърът отвън само подсилваше тишината. Стъпките и гласовете им отекваха, докато надничаха из стаите, в някои от които имаше мебели, увити в покривала. Огледаха стаите на първия етаж и се изкачиха по широките стълби горе.

Когато влязоха в стаята точно до стълбищната площадка, Бевърли възкликна доволна. Бе уютна, елегантна всекидневна, усамотено ъгълче за четене или за размишления. В единия край на стаята имаше мраморна камина, а двата големи прозореца гледаха към задната градина. Повечето от мебелите бяха все още тук — диван до едната стена, канапе пред камината и столове, разпръснати из стаята. Бенджамин остави Бевърли да вдигне покривалата за прах и слезе отново долу да потърси дърва за камината.

Големият сандък за дърва в пералнята бе пълен със стари, сухи, цепени отпреди години. Бенджамин занесе горе един наръч и запали огъня. Стаята скоро се стопли приятно и двамата свалиха палтата си. Седнаха на канапето до камината и гледаха как дъждът се стича по прозорците, докато разговаряха.

Бевърли му разказа за семейството си в Англия, което някога притежавало малка фабрика за пергаментова и други висококачествени видове хартия. Тя самата работела там и му обясни как се произвежда хартия. Гласът й прозвуча тъжно, когато разказа как брат й продал фабриката след смъртта на баща им. После прогони тъгата и продължиха да говорят за други неща. Бенджамин сияеше от щастие, че е близо до нея.

Бе си мислил, че нищо не може да е по-добро от предишния ден, но тази стая ги бе сближила физически, както и духовно. Бенджамин не бе сигурен как ще се развият отношенията им, но почти нямаше надежда това да стане както му се искаше. Най-накрая бе срещнал любовта, но тя вече бе омъжена.

Взаимното им привличане бе един нюанс в атмосферата помежду им, осезаемо като вятъра навън, но разговорът им продължи приятелски. Любовта на Бенджамин бе най-властната сила, която бе изпитвал, а Бевърли бе омайващо красива. Макар и да копнееше да я вземе в прегръдките си и да я люби, много по-важно за него бе да запази доверието, уважението и дружбата й.

Когато дойде време да тръгват и слязоха отново долу, Бенджамин й каза, че ще донесе бутилка вино на другия ден.

— И аз бих донесла — каза тя, — но икономката държи ключовете от избата. А по заповед на мъжа ми тя приема нареждания само от него, никога от мене. — Тонът и думите й показваха колко я боли, че в собствения й дом към нея се отнасят като към затворник, но тя пропъди мисълта и смени темата. — Твоят работодател сигурно ще започне да се чуди защо те няма толкова дълго време.

— Не, когато се занимавам с различни имоти, често не съм в службата. Там имам да върша определено количество работа, но което не успея да направя сутринта, винаги мога да довърша късно вечерта. Така че мога да бъда тук всеки ден, ако искаш.

Топлата усмивка бе нейният отговор и от нея Бевърли стана толкова красива, че Бенджамин усети любовта като остра болка.

Влязоха в пералнята, облякоха мушамите си и излязоха навън. До портичката на оградата в дъното на градината те се сбогуваха, а Бенджамин се върна по пътеката в къщата.

Преди да си тръгне, прекара един час да оглежда и оценява имота. Мислеше и по един проблем, който щеше да възникне. Можеше да забави известно време продажбата, ако Мортън реши да купи къщата, но рано или късно те с Бевърли щяха да изгубят мястото си за срещи. Ако някой друг я купеше, същото нещо щеше да стане незабавно. Мина му през ума начин, по който да отложи проблема с няколко месеца, но го отхвърли, защото би означавало да излъже Мортън.

На другия ден, докато седяха пред камината в малката стая на горния етаж, Бенджамин обясни положението на Бевърли. Макар да бе силно разстроена от възможността да загубят това място, тя напълно разбираше защо Бенджамин ще изпитва угризения, ако подведе Мортън. Обсъдиха положението, като се мъчеха да измислят някои други подходящи места, но такива нямаше.

А когато се готвеха да си тръгнат и Бенджамин държеше палтото й, вдъхна омайващия аромат на парфюма й. Не можа да устои и целуна един кичур коса, измъкнал се от блестящите червени къдрици, закрепени високо на главата й. Тя се обърна и вдигна устни към неговите. Имаха вкуса на виното, което бяха пили, но бяха по-сладки от най-скъпото вино и — по-опияняващи от най-силния ром.

Бевърли се измъкна от прегръдката му, докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и се отдалечи. Докато слизаха по стълбите, Бенджамин реши какво да прави. Макар и да не искаше да мами Мортън, то щеше да бъде далеч по-приемливо, отколкото да сложи край на бурната радост, която бе влязла в живота му.

На следващата сутрин той се качи при Мортън и обясни, че в къщата ще е необходим ремонт.

— Това ще включва и подмяна на някои от плочите на покрива — продължи той, — и други работи, които не могат да се свършат, докато не се поправи времето. Ще бъде чудесно вложение, но ако се даде под наем, а не ако се препродаде.

— Защо само ако се даде под наем? — попита Мортън.

— Както казах, къщата е стара, в стил крал Джордж, а околните сгради са викториански. Хората, които имат пари да купят къща на такава цена, искат нещо ново, модерно, а които влизат под наем, не са толкова претенциозни.

— Вярно е — съгласи се Мортън. — Какви ще са разноските и печалбата?

— Мисля, че хиляда и двеста лири ще е добро предложение. С двеста ще се покрие ремонтът, особено ако бъде оставен за напролет, когато ще е по-евтин и по-лесен. Къщата може да се даде под наем за триста лири годишно, така че вложените пари бързо ще се върнат.

Мортън си взе бележки и с нищо не показа какво мисли за покупката на къщата, след това разговорът премина върху други имоти. Когато си тръгваше от кантората, Бенджамин нямаше представа дали Мортън ще предложи да купи къщата. По-рано, когато течаха пари от златната мина на река Мъри, решенията по такива въпроси обикновено се взимаха веднага. Сега те внимателно се обмисляха.

Същия следобед Бенджамин разказа на Бевърли за разговора и обясни, че въпросът още не е решен. Тя се измъчваше също колкото и той, но бе още по-нетърпелива. Когато и на следващия ден нищо не се бе променило, тя предложи на Бенджамин да попита Мортън какво става. Но Бенджамин знаеше, че това ще е груба грешка. Острият ум зад светлосините очи на Мортън веднага щеше да заподозре, че тук има нещо скрито.

На другия ден въпросът бе решен по начин, който отново отразяваше ограничените парични средства на Мортън. Вместо направо да купи къщата, както би направил преди, Мортън пое ипотеката и плати на собственика разликата в цената. Но финансовата договореност нямаше значение за Бенджамин и Бевърли. Когато следобед той й съобщи, тя се хвърли в обятията му, възторжена и щастлива.

След като засега проблемът бе решен, Бенджамин си изработи такова дневно разписание, че да работи преди и след срещите с Бевърли. Те се сближаваха и привързваха все повече, винаги се посрещаха и изпращаха с целувки. Но в разговорите им един въпрос си оставаше забранен — Бевърли избягваше да спомене каквото и да е за това, защо се е омъжила за Крийви.

В деня, когато тя най-сетне проговори по този въпрос, още щом я видя, Бенджамин разбра, че нещо не е наред. Чакаше я в беседката и когато тя се появи по пътеката, видя, че е плакала. Той се спусна към нея, тя се затича и се хвърли в ръцете му.

Почти разплакана отново, тя разказа на Бенджамин, че мъжът й изгорил писмото от брат й преди тя да го е прочела.

— Научих, че е държал писмото три дни, след като го прочел — продължи Бевърли. — Когато го помолих да ми предава навреме писмата, той ги хвърли в огъня.

— След като го е прочел? — повтори Бенджамин сърдито. — Защо изобщо трябва да чете писмата ти? Защо дори трябва да иска да ги чете?

— За да докаже, че може — отвърна тя. — Такъв си е той, Бенджамин. Голямата радост в живота му е да властва над хората. Огромната му жажда е да добие власт над всички. С такова нетърпение очаквам писмата от брат си, а вероятно ще минат месеци преди да пристигне друго.

Бенджамин стисна зъби от яд, толкова бе разгневен, че с радост би убил Крийви. След това целуна Бевърли и се отправи с нея към къщата.

— Хайде, нека влезем вътре, да се скрием от дъжда и да пийнем по чаша вино.

Тръгнаха по пътеката към къщата, оставиха мушамите си в пералнята и се качиха по стълбите до стаята. Бенджамин бе запалил вече камината, и след като свалиха палтата си, наля чашите с вино. Дъждът барабанеше по прозорците. Бевърли отпиваше на малки глътки от виното си и разказваше как е станало така, че се е омъжила за Крийви.

За първи път го срещнала на едно индустриално изложение, където семейството й показвало образци от производството си на различни видове хартия. След като я гледал втренчено известно време, той се приближил до нея и казал, че тя ще се омъжи за него. После заплашил, че незабавно ще унищожи семейството й и бизнеса им, ако повтори пред някого думите му, и че ще направи същото, но за по-продължително време, ако тя откаже да се омъжи за него.

Случката била толкова необичайна, че на нея й се искало да отхвърли Крийви като чудак. Но поведението му било твърде заплашително за чудак, пък и тя чула на изложението да се говори, че не е разумно никой да го превръща в свой враг. През следващите дни на няколко пъти се готвела да разкаже на баща си или на майка си, но по-късно била благодарна, че не го е сторила.

Тайнствени пожари и злополуки сполетели фабриката за хартия. Печалбите потънали, когато клиентите започнали да получават пратките си с хартия, повредена от вода или по друг начин. Работниците във фабриката били преследвани от вандали, нощем по прозорците им хвърляли камъни, а децата им били заплашвани от мръсни злодеи.

Когато бил обявен годежът, семейството й никак не одобрило Крийви, но неприятностите престанали.

— И най-лошото е — продължи тя, — че баща ми умря скоро след сватбата. Бях потопена в скръб, защото искрено го обичах. Освен това всичко, на което майка ми и баща ми бяха посветили живота си, изчезна, когато брат ми продаде фабриката. Не го обвинявам, защото никога не се е интересувал от фабриката. Но татко ме бе подготвил да поема работата и ако аз си бях там, можехме да запазим фабриката.

— Изумен съм, че си понесла всичко това сама. — Бенджамин не можеше да скрие почудата си. — Да не кажеш никому нито дума и да се подчиниш на волята на този човек, да се омъжиш за него е изпитание, което малцина биха издържали. Имаш много силен характер.

— Нямам, но ме крепеше голямата любов към семейството и необходимостта да ги предпазя — отговори Бевърли. — Пък и нямах избор, защото съпругът ми е много коварен. Използва наемници, с които не поддържа пряка връзка, за да вършат злини. Така не може да бъде съден за престъпленията си.

— Може тук да се сблъска със семейство Керик — отбелязва Бенджамин. — Ако това стане, рано или късно ще си получи заслуженото, защото тази фамилия винаги се старае доброто да победи. Но това между другото. А твоите мъки продължават, така ли? А и останалите живи от семейството ти са надалеч.

Лъчезарна усмивка освети лицето й като пропъди мрачното настроение.

— Но сега ти си ми опората, Бенджамин — отвърна тя нежно.

Той се усмихна, прегърна я и тя се премести по-близо до него на канапето. Големите й сини очи бяха тъй дълбоки, такива не бе виждал досега. Тя го гледаше и вдигна устни към неговите. Целувката и прегръдката също бяха различни. Устата й се отвори под неговата, устните и езикът й галеха неговите, а тя се притисна по-плътно до него.

Желанието в него се надигна, той я държеше здраво и я целуваше със страст. Целувките им ставаха все по-пламенни и той започна да търси копчетата на роклята й. Ръката й го направляваше, докато я разкопчаваше. Той поглади коприненомеките, излъчващи топлина гърди, след това я вдигна на ръце и я отнесе до дивана в другия край на стаята. След миг дрехите им лежаха разхвърляни по пода, а гъстата, благоуханна коса на Бевърли им стана възглавница. В меката светлина, процеждаща се през облените от дъжда прозорци, тя приличаше на красиво видение — зърната на гърдите й и тъмната сянка при бедрата контрастираха с млечния блясък на стройното й тяло. Бенджамин се вдигна над нея и овладя изгарящото си желание, за да бъде по-нежен с нея. Тя хвана лицето му в ръце и се взря в очите му, докато отваряше бедрата си, готова да го посрещне.

Те се съединиха, ала той усети силно съпротивление. Бевърли се напрегна, гладките й крака бяха сплетени над неговите, но го прие със силно потрепване. После от устните й се откъсна въздишка и тя се усмихна на изненадата, която прочете в очите му.

— Сладострастието на мъжа ми е от съвсем друго естество — прошепна тя. — Той е доволен, че ми е господар и може да ме излага на показ. Радостта ми е безгранична, защото за мене ти си първият, защото ти си първата ми любов.

Сега този миг придоби за Бенджамин още по-голямо значение, макар вече да бе станал за него най-светлото събитие в живота му. Докато той се движеше, а тя се извиваше, за да го посрещне, загледана в очите му, това бе повече от любене. Страстта, разпалена от чистата любов и обожанието, ги доведе до захлас, който ги потопи в техен собствен свят; всичко друго бе някъде много далеч.

В тази вселена, изпълнена с трепетно вълнение, съединяването на телата им придоби собствен живот; на ускорения му ритъм тя отговаряше с по-бързи движения на бедрата. Изкачването на платото премина в море от блаженство и те се устремиха към последния връх. Когато го достигнаха и преминаха в прилив на екстаз, той заглуши с устните си нейния вик на наслада.

Заобикалящият ги свят отново обгърна Бенджамин. В стаята се чуваше само плющенето на дъжда по прозореца, пращенето на дървата в камината и тихото дишане на любимата му, заспала в прегръдките му. Бенджамин си помисли какво ли би станало, ако мъжът й научи. В миг студената, груба действителност се изправи пред него.

Младият мъж знаеше, че е откраднал най-скъпоценното бижу от всички притежания на Крийви. Ако узнаеше, гневът на човека с огромна власт щеше да бъде безпощаден. Като се страхуваше само за любимата си, Бенджамин реши, че трябва много да внимава. Надяваше се, че това ще е достатъчно.

13.

Един грамаден овен, отлъчил се от стадото, непрекъснато нападаше кучетата и Джереми обърна коня си към него. Разви камшика с движение на ръката назад и го стовари върху главата на овена. Той започна да блее ужасен и изтича обратно при другите овце, докато едно от кучетата го хапеше по краката като отмъщение, че му се бе наложило да бяга от тежките рога.

В стадото от намерени мериноси се бяха събрали към шейсет овце, но кучетата имаха много работа, тъй като теренът бе труден за прекарване на животните. Бе същата неприветлива и сурова местност на запад от река Дарлинг и далеч на юг от Броукън Хил, която Джереми си спомняше отпреди. Но няколко години със слаби дъждове я бяха направили още по-суха и безплодна. През последните месеци валяха дъждове, но зеленина все още се срещаше рядко.

Точно заради сушата работата, която Джереми си намери, бе временна. Собственикът щеше да напуска фермата. Имаше намерение да продаде стадата в Менайнди, след това да отиде при брат си в скотовъдната му ферма в Куинсланд — нов щат, създаден преди няколко години от северните райони на Нов Южен Уейлс. Собственикът си отиваше разочарован, но Джереми разбра, че това, което му се бе случило, бе само негова грешка. Вместо да се подчини на земята, човекът се опитал да наложи волята си над нея и бе победен.

Овцете бавно се движеха между два скалисти хълма по клисурата, която отвеждаше до широка долина. По средата й имаше горичка от евкалиптови дървета край едно от малкото останали езерца във фермата след годините суша. Около две хиляди овце пасяха в по-далечния край на долината. Кучетата бяха се разпръснали край тях. Близо до стадото седеше на кон и един пастир.

Той обърна коня и отиде да посрещне Джереми. Бе нисък, набит мъж, надхвърлил шейсетте, брадата и мустаците му бяха посивели, имаше червен, едър като патладжан нос и необикновено големи изпъкнали очи. Известен бе под името Бъги.

Бъги Добкин подвикна възхитен, спря коня си и с бърз поглед на специалист оцени овцете.

— Още шейсет и две! — радостно говореше той. — Джереми, ти намираш загубените овце дори под скалите или закачени на дърветата!

— Това са последните, които намерих в този район — засмя се Джереми. — Претърсих всички места, където можеха да бъдат.

— Търсил си там, където никой не би се сетил да погледне — отвърна Бъги. — Чух, че имало няколко овце, разпръснати из района, но ти си намерил десетки.

Двамата продължиха да разговарят, докато следваха овцете. За две седмици, през които работеха заедно, старият пастир бе научил Джереми как да се оправя с кучетата и със стадото. Но въпреки разликата в годините и опита им, Джереми някак си естествено бе станал водачът. От самото начало по-възрастният се бе обръщал към него за всяко решение.

— Ако не беше толкова облачно, щеше да е почти залез — отбеляза Бъги. — Да запаля ли огън и да сложа нещо да се сготви?

— Да, ако искаш. Аз ще вкарам стадото в кошарата.

Бъги подкара коня си към лагера им близо до езерцето, а Джереми поведе овцете по долината. Няколко кратки указания от стария пастир бяха достатъчни, за да се научи Джереми как да пази стадото. А за това, как да язди и да управлява кон, нямаше нужда от съвети. След годините, прекарани в единение със земята в далечната Пустош, усещаше влечение към животните и с удоволствие работеше с тях. Бе решил, че където и да завършеше скитничеството му, щеше да си създаде собствена ферма.

Овцете стигнаха до стадото и се смесиха с него. Джереми го обходи, като подсвиркваше на своите кучета и на тези, които Бъги бе оставил да следят овцете. Насочи кучетата да застанат отстрани на стадото, после изплющя с камшика си. Овцете тръгнаха към езерцето, а край тях подтичваха кучетата.

След като се напиха, Джереми подкара овцете към кошарата, направена от колчета и въжета. Докато дойде време да даде почивка на коня си, да го разседлае заедно с коня на Бъги и ги пусне да попасат с резервните коне, вече бе паднал студеният зимен здрач.

Джереми занесе седлото си при огъня, чиято ярка светлина мамеше в мрака. Кучетата вече се бяха събрали там и очакваха своя дял от храната — част от овцата, която се печеше на огъня.

Бъги бъркаше в тенджерата ориз и грах, на жарта се печеше пита и водата в канчетата вреше.

— Сложих остатъка от тази овца на шиша — каза той. — Няма защо да пазим месото, ти нали каза, че си тръгваме утре?

— Да, така решихме — отговори Джереми, като сядаше. — Вече сме събрали всичките овце и няма смисъл да се бавим.

Бъги продължаваше да говори, както винаги, весело и многословно и изпъкналите му очи блестяха от светлината на огъня. Джереми обичаше стария човек заради обезоръжаващата му топлота и прямота. Бе винаги весел, за разлика от другите пастири във фермата. Като знаеха, че скоро ще загубят работата си, някои от тях се бяха вкиснали. Един, който бе оставен да пази стадото в далечната кошара, просто го бе изоставил и си беше тръгнал, а Джереми и Бъги бяха изпратени да съберат разпръснатите овце и да ги върнат.

— Франк Бивън ще бъде на седмото небе, като види всичките тези овце — говореше Бъги щастливо за собственика на фермата. — Знаеш ли, той има нужда от помощ, за да закара фургоните и конете си до Куинсланд. Както хубаво се справи тук, може да поиска да те остави на работа и да отидеш с него. Аз не бих имал нищо против да тръгна с него.

— Винаги можеш да отидеш там и самичък — отбеляза Джереми.

Бъги поклати глава — не му се искаше да тръгва на път без другар. След това му хрумна друга мисъл и погледна с надежда Джереми.

— Бих се радвал да тръгна с теб, Джереми. Мислиш ли да отидеш в Куинсланд?

— Минавала ми е такава мисъл. А ти казваш, че си бил там, нали?

Бъги кимна, като започна да реже от месото и да храни кучетата и заговори за овцевъдната ферма, където бе работил преди години. Тя се намирала в Дарлинг Даунс — обширния плодороден район, напояван от притоците на река Дарлинг.

— Когато по реката тръгнаха параходи от Бърк — продължи той, — всичко се промени. Повечето ферми започнаха да отглеждат добитък, за да го карат на пазара в Бърк.

— Това е твърде голямо разстояние за прекарване на добитък, нали?

— Така е. Брисбейн е много по-близо, разбира се, но е от другата страна на Големия вододел. До там няма дори и пътека, да не говорим за утъпкан път, по който може да минат животните.

— Още ли се основават нови скотовъдни ферми там?

Бъги поклати глава и свали горещите канчета от огъня.

— Не, цялата добра земя е разпределена — отвърна той, като пълнеше чиниите. — Областта е обширна, но си има край, а там се заселват хора от години насам. Земята западно от Дарлинг Даунс е по-лоша и от тукашната, толкова е суха, че не става за друго, освен за кенгурута и кучета динго.

Джереми кимна, пое чинията си и започна лакомо да яде. Докато преминаваше планинската верига Флиндърс и по-нататък на изток, всеки ден тръгваше преди зазоряване и вървеше с бърз ход до след залез-слънце. Ловуваше и събираше храна само колкото да поддържа силите си и още не бе възстановил килограмите, които изгуби при дългия и труден преход.

Докато се хранеха, продължиха да разговарят за равнината на река Дарлинг. Джереми се интересуваше от нея и се чудеше дали няма точно там да намери място, на което ще се почувства, че принадлежи. Когато си легнаха, увити в одеяла, мислите на Джереми продължиха да се въртят около нещо, което Бъги спомена. Бе казал, че докато прекарват добитъка до Бърк, някои животни се отлъчват и Джереми знаеше, че досега те положително са се увеличили и са образували табуни, които живеят в безводните райони западно от равнината на Дарлинг.

На следващата сутрин призори Джереми и Бъги закусиха с остатъка от храната, след това разградиха кошарата. Натовариха въжетата и другите съоръжения на резервните коне и подкараха овцете към фермата на юг. Бъги не бе сигурен точно къде се намира единственото езерце, покрай което трябваше да минат на път за дома, и предложи да тръгне напред, за да го намери. Но Джереми го бе видял един път и знаеше точно къде е. В далечната Пустош бе придобил остро чувство за разстояние и посока и безпогрешно можеше да намери пътя до всяко място, на което е бил.

Някъде към пладне овцете преминаха котловината между два планински склона и точно пред тях се показа езерцето. Бъги се засмя и удивен заклати глава:

— Ти си като пощенски гълъб, Джереми — възкликна той. — Хора, които от години работят в тази ферма, не могат да се ориентират като тебе. Ясно е защо Франк Бивън се изселва. Макар и да валяха дъждове, тук водата все още е много малко.

Джереми кимна, за да покаже, че е чул, но той вече бе видял, че наоколо има достатъчно вода, ако човек знае как да я намери. По някои от хълмовете, които ограждаха пресъхналите извори, имаше оголени вулканични скали. Това бе признак, че най-долният пласт е от гранит и удържа водата, която се просмуква през речното корито.

След като овцете се напиха и попасоха малко, Джереми и Бъги ги подкараха отново между хълмовете. Завиха на югоизток към утъпкания път, който водеше към фермата до главния път за река Дарлинг и Менайнди. Следобед излязоха на пътя и по него се проточи дългата колона овце.

След няколко часа пред тях се показаха сградите и кошарите на фермата. Други овце, докарани от различни кошари, пасяха в просторния тревист двор, разположен зад стригачницата и кошарите, където се събираха животните, и Бъги тръгна напред да отвори портата.

Франк Бивън излезе на кон иззад сградите, за да наблюдава прибирането на овцете. Годините на борба с непобедимата пустош бяха направили този висок и слаб брадат човек сдържан и упорит. След като затвори портата зад стадото, Бъги щастливо съобщи броя на овцете и се похвали как Джереми ги е намерил.

Франк не бе свикнал да прави комплименти, затова само изръмжа нещо в отговор, но бе наистина впечатлен. Около две седмици по-рано, когато води кратък разговор с Джереми, преди да го наеме, се бе държал хладно, но сега прояви по-голям интерес:

— Роднина ли си на семейство Керик, собствениците на фермата Тибубъра?

— Нямам близко родство — отвърна Джереми.

Франк очакваше да чуе още нещо, но Джереми замълча и Бивън изостави въпроса.

— Ами — замислено каза той, — изглеждаш ми полезен човек. Ще те оставя при мен и ще ти плащам, за да ми помогнеш да прекараме фургоните и конете до фермата на брат ми, ако искаш да дойдеш. Ако не мога да ти осигуря работа, когато пристигнем там, ще ти дам два здрави коня и едномесечните дажби.

— Ще приема, ако същото важи и за другаря ми — каза Джереми и посочи с палец Бъги. — А когато пристигнем там, ще вземем конете и храната. Няма да имаме нужда от работа.

Франк почеса брадата си и се замисли. Бъги разцъфна от удоволствие и с нетърпение зачака отговора.

— Сделката е сключена — кимна фермерът. — Утре ще започнем да сортираме нещата за товарене, защото искам до една седмица да съм се махнал оттук.

Франк обърна коня и се отдалечи, а Бъги бе преизпълнен със задоволство. Изпъкналите му очи искряха от щастие и той със запъване започна да изрича сърдечната си благодарност. Когато с Джереми стигнаха до кошниците, за да разседлаят конете, Бъги се замисли за нещо друго.

— Може да имаме неприятности с някои от другите пастири — каза той загрижено. — Може да се разгневят, когато разберат, че засега оставаме на работа.

Джереми сви рамене с безразличие. Съжаляваше, че двама от пастирите ще останат без работа, но останалите го бяха отвратили с дребнавостта и заядливостта си. А що се отнася до възможността да си имат неприятности с тях, това също му бе безразлично.

Разседлаха конете, занесоха торбите си в бараките и отидоха в банята да се измият. За Бъги това бе формална работа, но Джереми бе педантичен по отношение на чистотата. Не обичаше да бъде брадясал и бе наточил един нож толкова, че го използваше като бръснач. Бе вече късен следобед, когато свърши с миенето и бръсненето и двамата с Бъги се отправиха към кухнята за вечеря.

Останалите петима пастири бяха насядали на дългата маса, а възрастният бивш пастир, който сега бе готвач, се трудеше над своите тенджери и тигани върху огъня. Отис Кълън, як, немарлив мъж, надхвърлил четирийсетте, се бе оплаквал най-много, че ще загуби работата си. Вече се бе разчуло за споразумението между Джереми и собственика, а Килън роптаеше на висок глас срещу него. Двамата му приятели, седнали на пейката, енергично изразяваха съгласието си, докато другите двама пастири мълчаливо чакаха храната си в долния край на масата.

Грубото едро лице на Кълън бе цялото в белези, а носът му бе деформиран от побоища. Намръщи се, погледна право в Джереми и продължи:

— Напълно си прав. Някой си, който се е появил тук преди две седмици, си запазва работата, а ние няма да останем дори за товаренето на фургоните. Всичко това е несправедливо.

— Може на Франк да му е омръзнало да хленчиш, Кълън — предположи Джереми. — Всеки би се отвратил, когато слуша как възрастен мъж подсмърча като някой пикльо.

Този прям отговор смути Бъги, очите му щяха да изскочат от орбитите си и той се обърна изплашен към Джереми. Кълън скочи от масата със зачервено от гняв обветрено лице. Двамата му приятели го последваха, когато с тежка стъпка тръгна към Джереми.

— Бога ми, ще те науча, че никой не говори с мене така — изрева той свирепо.

Джереми изчака, докато Кълън измина половината път до него, след това направи бързо и внезапно решително движение, което понякога означаваше границата между живота и смъртта в далечната Пустош. Вложи цялата си сила в юмрука, който заби в корема на Кълън, и с това го накара да се свие о две. Кълън полетя назад през масата и пейките, които се сгромолясаха с такъв трясък, че постройката потрепери, а другите двама пастири се измъкнаха.

Бъги нападна дръзко, за да помогне в боя с приятелите на Кълън, но скоро бе повален на земята сред размахващите се юмруци. Джереми избягваше и отвръщаше на ударите, търсеше пролуки, и когато ги откри, удари единия в корема, после и другия в лицето му. От силния удар главата му се наклони назад, а човекът припадна.

Кълън се мъчеше да се измъкне от затрупалите го пейки и започваше да се изправя на крака. Джереми го повали отново, след това се наведе над него, сграбчи главата му и силно я заудря в пода. Когато погледът на Кълън се замъгли, Джереми го повдигна от пода и го понесе към другите двама. Кълън полетя с подгънати крака и се просна върху другарите си на пода.

От началото на боя бяха минали няколко секунди и Бъги, готвачът и другите двама пастири гледаха изумени Джереми и тримата на пода. Джереми изправи масата на крака и тъкмо започна да нарежда пейките по местата им, Франк Бивън нахълта в кухнята.

— Защо е цялата тази врява? — попита той остро.

— Каква врява? — отговори Джереми и седна на пейката.

Бъги, готвачът и останалите започнаха да обясняват в един глас, но Франк им направи знак да замълчат. Той оглеждаше замислено Джереми, след това сви рамене в злобна наслада:

— Е, Кълън никога не е бил достатъчно умен да схване разликата между обикновения и дивия кон — отбеляза той. Наведе се над тримата и направи знак на пастирите: — Помогнете ми да ги пренесем в бараката.

Когато собственикът и пастирите извлякоха тримата навън, готвачът се обърна към Джереми:

— Казваш, че не си роднина на онези Керик, дето притежават Тибубъра? — попита го засмян. — Но се оправяш с неприятностите също като тях.

— Не съм свързан с тях така, че да има някакво значение за мен — каза му Джереми. — Гледай яденето да не изгори на огъня.

Готвачът се върна при огнището, като продължаваше да обсъжда боя с Бъги. А Джереми мислеше за непреставащите въпроси относно роднинските му връзки със семейство Керик, които през последните две седмици Бъги и другите му задаваха. Отричаше близкото си роднинство с това семейство, само за да избегне особено внимание или отношение на другите, тъй като всякакви лоши чувства, които бе хранил през годините към тях, бяха избледнели.

Нещо повече, бе оставил съзнателно миналото зад гърба си и с нетърпение очакваше да намери истинското си място. Но от време на време мислеше за семейство Керик. Спомените за баща му бяха неприятни, но за Дирдри — не. Най-често мислеше за баба си. Спомняше си я като красива, силна духом жена, която винаги се бе отнасяла с любов към него.

Александра Керик потръпваше вътрешно от смазващата тъга, докато стоеше на гробището на фермата Уаямба. Лек студен дъжд барабанеше по мушамата й. Падна мрак и всичко стана още по-унило на фона на ритуала под ритъма на барабаните, който се изпълняваше без прекъсване вече три дни и нощи в селото на аборигените. Тъжните тонове на бамбуковите диджедеру и ритмичните удари на палките се сливаха с припяващите гласове в напев, наподобяващ стенанията на изгубени души.

Елизабет Гарити бе само на крачка разстояние, но в известен смисъл Александра се чувстваше отдалечена и самотна в тъгата си пред трите нови гроба. В първия бе погребан ратай от овцевъдната ферма, в друг — един пастир. В третия преди час бе положена Шийла Гарити. Тримата били обхванати от пламъците, докато се опитвали да спасят овцете от необичайния зимен полски пожар, причинен от искри, излетели от комина на кораб по река Дарлинг. Нещастието се бе случило в един от ония твърде редки случаи, когато Елизабет и Шийла не са били заедно.

Над звуците на аборигенския ритуал и шума на дъжда откъм къщата долитаха женски и детски гласове, от бараките и стригачницата се носеха разговорите на десетки мъже. Бяха пристигнали от други ферми, а също от Менайнди и Вилкания, за да отдадат почит на починалата дъщеря от легендарния род Гарити — пионерите в този район. Преди по-малко от час гробището бе пълно с хора, а пасторът изнесе траурната служба. След това хората бързо се разотидоха.

След края на службата нямаше причина да остават. А и да се стои под дъжда в настъпващата нощ бе неприятно. Но бяха си тръгнали главно заради Елизабет, при това силно смутени. През цялото време на бдението над тялото, и дори когато пасторът четеше, Елизабет говореше на висок глас на Шийла, сякаш бе още жива, и разпалено я ругаеше, че се е оставила да загине в полския пожар.

— Глупава мръсна крава — хапливо и язвително проговори Елизабет след няколко минути мълчание. — С колко полски пожари си се преборила в живота си, глупава мръснице? А след това се превърна в една мухла и остави огънят да те обхване. Такава загубена коза ли си, та трябва във всеки огнен миг да съм до тебе?

Докато продължаваше суровата тирада, Александра вдигна лице към тъмното небе и дъждът се смеси със сълзите й.

Хората от другите ферми и от градовете бяха пристигнали, подготвени да утешават разбитите сърца заради смъртта на любим човек. Но не бяха подготвени за тази яростна скръб, с толкова неовладяна сила, че започнаха да се държат странно. Най-доброто, което бяха в състояние да сторят по време на бдението и на погребението, когато грубите излияния започваха с нова сила, бе да се преструват, че не чуват нищо.

Съпругът на Елизабет — Колин, също си бе тръгнал от гробището заедно с тримата им сина. И той като останалите не можеше да разбере странната привързаност между жена му и сестра му. Но Александра отдавна бе разбрала, че те представляваха едно цяло, различни и странни като другите същества в далечната Пустош. Бяха като сиамски близнаци с общи органи, всяка от тях се поддържаше и хранеше чрез другата. Сега очите на Елизабет бяха сухи, но тя страдаше сякаш бяха изтръгнали от нея самата й същност.

Когато падна нощта и безплътният глас на Елизабет се понесе в гъстата тъма и дъжда, Александра остана, макар да не бе сигурна дали Елизабет чувства присъствието й. От прозорците на къщата и другите постройки проблесна светлина. Към гробището започна да се приближава някакъв фенер и когато дойде наблизо, Александра видя, че това е Джонатан.

Синът й мълчаливо подаде фенера, след това се отдалечи в нощта. Александра продължаваше да стои редом с Елизабет и съжаляваше, че Дейвид не бе успял да дойде заедно с нея в Уаямба. Той много бе искал да дойде, защото познаваше Шийла от малка, с коса на руси кичури като истинско аборигенско дете. Но през последните седмици отново преживяваше един от зачестилите пристъпи, когато всяко усилие му причиняваше силни болки в гърдите.

В дълбоката си скръб Александра изгуби чувство за времето. Тъгата й заради смъртта на скъпата приятелка се засилваше, тъй като знаеше, че друга приятелка, също толкова скъпа за нея, преживяваше истински ад. После Елизабет внезапно си тръгна. Александра вдигна фенера, за да й осветява пътя, но Елизабет с нищо не показа, че забелязва Александра, докато се приближаваха към къщата.

Там бе натъпкано с жени и деца, подът на гостната бе застлан със сламеници за спане. Децата и някои жени вече спяха, други тихо разговаряха край камината. Когато се появи Елизабет, настъпи мълчание, но тя мина през гостната и по коридора към стаята си. Жените погледнаха към Александра като към втора домакиня, защото за всички във фермите Уаямба и Тибубъра бяха тясно свързани. Александра пристъпи към камината и седна на широката плоча пред нея сред другите жени.

Разговорът се въртеше около погребения, спомняха си и възхваляваха добродетелите на покойната, но всичко бе по-неискрено от обикновено. Нито една от жените всъщност не познаваше Шийла, която имаше малцина много близки приятели и бе напълно непозната за останалите. Александра почувства, че макар гостите да бяха смутени от поведението на Елизабет, те не съжаляваха, че са станали негови свидетели. През следващите години в разговори край камината или край огъня в отдалечени кошари, разказът им за погребението на Шийла Гарити щеше да става все по-драматичен, с повече подробности за скверния разговор на Елизабет с обгореното тяло в ковчега.

Траурният ритуал на аборигените продължаваше. Александра поговори малко с жените, после се отправи към спалнята, която винаги използваше в тази къща. Тя също бе пълна със сламеници и Александра легна на своя в дъното на стаята. Мислеше, че просто ще си почине и ще остане будна, но по чудо заспа. Час преди зазоряване се събуди — траурният ритуал бе завършил.

Другите започваха да се раздвижват и Александра излезе в дъжда и утринния здрач.

На обширната празна площ пред къщата бе устроена временна готварница, за да се изхранят множеството гости. Край нея пращяха огньове и готвачът на фермата подгряваше остатъка от цялата крава и прасенцата, които бяха пекли предния ден, както и огромни тенджери с боб, грах и ориз. Имаше и тенджера с каша за всеки, който би я предпочел, и огромно количество чай.

Александра изпи едно канче чай, докато тълпящите се гости разговаряха сънено и закусваха. Когато настъпи влажното мрачно утро и гостите започнаха да оседлават конете и да впрягат каруците, Елизабет все още бе в къщата. Александра взе Джонатан и заедно отидоха при Колин, за да благодарят на гостите, че са почели мъртвата, и да им пожелаят лек път.

Колите и конете тръгваха по отъпканите пътища, които излизаха в различни посоки от фермата; копитата и колелата газеха калта. Когато и последните гости си тръгнаха, опечаленият Колин благодари на Александра и Джонатан за помощта им и влезе вътре да поседи със синовете си. Джонатан отиде да оседлае конете, а майка му се запъти към къщата, за да прекара няколко минути с Елизабет, преди да тръгне.

Точно тогава Елизабет излезе навън, облечена в пастирските си дрехи и шапка, с камшик и пушка. Прекоси с бърза крачка верандата, спря до стъпалата и извика на главния пастир в стригачницата:

— Рос! Събери петима пастири и десет ратаи! Нека оседлаят конете и да вземат от склада храна за две седмици, раздай оръжие и муниции на пастирите!

Главният пастир докосна шапката си и тръгна да изпълни каквото му бяха наредили. Като газеше през локвите, Елизабет пресече двора и дойде при Александра. Изглеждаше нормално, само лицето й бе смъртно бледо под загара на кожата, а очите й издаваха силната болка. Без Шийла до нея, на Елизабет сякаш нещо не й достигаше.

— Александра, предай на Дейвид, че се надявам скоро да се оправи — каза тя с обичайния си приятелски тон. — И му поръчай да се грижи за себе си.

— Да, непременно.

Елизабет кимна и продължи да говори по същия начин, който при тези обстоятелства дразнеше Александра повече от писъците на страданието.

— Не искам да създавам проблеми на Дейвид като съдия, но трябва да направя нещо за тези речни кораби и опасността от възникване на полски пожари, която създават. Заредили са купища дърва за пещите си от тази страна на реката, за да могат да си взимат, когато им е нужно. Ще изхвърля всички дърва в реката. Освен това възнамерявам да оставя пастири по течението й, които да стрелят в комините им, за да се научат да плават по-навътре в реката.

— Направи каквото смяташ, че трябва, Елизабет.

— Така си го представям. Освен това смятам да отворя пътя на изток за товарните коли, които ще ни докарват припаси и ще извозват настриганата вълна. Трябваше да сторя това преди години, но мога и сега.

— Не можеш да върнеш времето назад, Елизабет.

— Не, но мога да запазя фермата от калта и мръсотията, които нахлуват от външния свят — отвърна Елизабет. — Това, което става, може и да е прогрес, но то е и погребален звън за един начин на живот, който наистина си струва да се запази. А от сега нататък прогресът ще спира до границите на имението Уаямба. — Понечи да тръгне, но се върна. — След време отново ще мога да те целувам и да ти казвам, че те обичам. Защото наистина те обичам от все сърце. Но в момента, Александра, сърцето ми е спряло.

— Разбирам те, Елизабет, наистина те разбирам.

Елизабет тръгна бързо и решително. Джонатан доведе оседланите коне. Помогна на майка си да се качи и сам възседна коня си, после двамата напуснаха фермата.

Докато конете се движеха в лек галоп, Александра си мислеше за душевното състояние на Елизабет. Когато новината за смъртта на Шийла пристигна в Тибубъра, Александра си помисли, че е възможно трагедията да смаже духа на Елизабет, да я хвърли в отчаяние, че да изгуби всякакъв интерес към стопанството. Но вътрешните сили на Елизабет бяха приели предизвикателството и това, което Патрик Гарити бе оставил на бъдните поколения, щеше да бъде запазено.

Александра се чудеше дали същото може да се каже за наследството, което тя и Дейвид бяха създали. Тя се обърна към сина си с въпрос, който никога по-рано не бе засягала:

— Джонатан, мислиш ли, че вие с Катерин ще имате още деца?

— Не, откакто изгуби детето преди години, тя вече не иска други деца. И аз не искам тя да ражда. Защо питаш, мамо?

— Чудя се кой ще поеме имението след теб.

— Аз самият още не съм го поел — изтъкна й той и отпъди мисълта със свиване на раменете. — Дотогава има още много години, мамо.

Александра се надяваше, че има право да не се тревожи, но след погребението тя остро съзнаваше колко несигурен е животът. Бъдещото ръководство на фермата я безпокоеше и някъде дълбоко в подсъзнанието един глас й казваше, че страховете й са основателни.

14.

— Преди да закрием заседанието — каза Олдъс Крийви с неестествено тънкия си глас, — има още един въпрос, който бих искал директорите да обсъдят.

Подпухналото му лице не издаваше нищо, но Мортън веднага заподозря, че не може да очаква нещо добро. Хенри Нюкоум кимна, учтив и съсредоточен.

— Разбира се. За какво става дума, господин Крийви?

Огромното тяло на Крийви остана неподвижно, само малките му очички започнаха да се въртят в гънките плът, когато се обърна към всички директори.

— Бих искал да препоръчам да бъде освободен от длъжност сегашния управител на банката — заяви той. — Освен това бих искал да препоръчам да бъде назначен за управител един висококвалифициран специалист, когото познавам.

Точно когато Мортън се канеше сърдито да поиска обяснение, един от изборните директори бързо заговори.

— Това е много необичайно, господин Крийви — заяви Лестър Ътли угоднически. — На какво основание искате да освободим господин Нюкоум като управител на банката?

— За неетично поведение — отвърна Крийви и насочи дебелия си като кебапче пръст към Мортън. — Нюкоум е съобщил на един от директорите за къща, която продава клиент на банката с финансови затруднения. Друг директор не е знаел за това и начинът, по който се е действало в случая, не е най-добрият за интересите на клиента. Той можеше да получи повече за къщата си, ако и други знаеха за положението.

Ътли се навъси и се обърна към Хенри:

— Това е много сериозно обвинение, господин Нюкоум. Бихте ли искали да го опровергаете или да обясните, преди да поставим въпроса на гласуване?

Многогодишната практика бе научила Мортън да прикрива чувствата си по време на делови разговори и сега успя да не ги издаде, но бе напълно объркан. Отговорът на Хенри Нюкоум обаче бе повече от очевиден — лицето му пребледня и ръцете му затрепериха от сполетялата го беда. Събра документите си и се изправи.

— Няма да е необходимо да се гласува — каза той тихо. — Ще подам незабавно оставка като управител на банката. Довиждане, господа.

Макар събитията да се развихряха бързо и да бяха сварили Мортън неподготвен, той машинално оцени обстановката. Ътли бе влязъл в заговор с Крийви, както и с поне още четирима директори. Това стана ясно, защото отместваха погледите си от Мортън, когато той обходи с очи масата. Малките очички на Крийви блестяха победоносно от резултата на щателно подготвения заговор за отстраняване на Хенри като управител. Мортън изгаряше от съжаление, защото се чувстваше отговорен за случилото се, но бе безсилен и не можеше да защити Хенри.

Това бе първото поражение за Мортън от години. Нещо повече, нямаше представа как се стигна дотук, тъй като изобщо не можеше да разбере откъде Крийви е открил подробностите около къщата. То бе и скъпоструващо поражение, защото Мортън разбираше, че е изгубил всякакво влияние над директорите при вземането на решения. Крийви имаше съучастници сред тях и в бъдеще той щеше да се налага на заседанията.

И това бе доказано веднага, след като Хенри напусна залата. Ътли излезе във фоайето и въведе един човек, който бе чакал отвън — още едно доказателство, че Крийви бе подготвил ходовете си старателно. Този човек се казваше Невин Моул, очите му бяха разположени близко едно до друго и му придаваха лукав вид. Само след няколко минути обсъждане се премина към гласуване за назначаването на Моул за управител. Преди да дойде редът на Мортън, гласовете вече отразяваха повече от петдесет процента от акциите — никой не искаше да се противопоставя на Крийви и с това гласуването завърши.

Мортън слезе в канцеларията на управителя, където Хенри освобождаваше бюрото си. Бе толкова нещастен, че едва сдържаше сълзите си.

— Нямам думи да изразя съжалението си за това, което се случи, Хенри — каза Мортън унило. — Разбира се, няма начин сега да го поправим, но за теб има и други възможности. Ела да се видим утре.

Хенри бе горд човек и само поклати глава.

— Не, не трябва да ми търсите работа във вашата фирма, сър Мортън. Все ще намеря нещо.

— Нямах предвид аз да те взема, Хенри, защото знам, че не би приел. Имам някои връзки и може би ще успея да ти помогна да си намериш друго място в банковата система. Поне бих искал да опитам, затова, моля те, ела утре.

Хенри се съгласи и Мортън си тръгна. Когато се върна в кантората си, Мортън кипеше от гняв — колкото срещу себе си, толкова и срещу Крийви. Макар това, как Крийви се бе добрал до подробности около къщата, да оставаше неприятната загадка, Мортън съзнаваше собствената си грешка, че е бил хванат неподготвен. Ако си беше поставил за задача да се среща с другите директори преди няколко дни, той щеше, непременно щеше да открие, че нещо не е наред.

Съзнателно полагаше усилия да не позволява на деловите проблеми да пречат на неизменно приятните вечери у дома, но този път Мортън не можа да си го наложи. Продължи да мисли за случилото се, когато се прибра, а от това бе разсеян в разговора с Джулия по време на вечерята. По-късно, когато седяха в салона и Мортън държеше бебето в скута си, Джулия попита какво го тревожи.

След като й обясни, Джулия от вярност към него започна да твърди, че не е било по негова вина.

— Откъде можеш да знаеш какво си шушукат хората при закрити врати? — изтъкна тя.

— Заговорите почти винаги предизвикват миризма, която може да се усети в разговори с хората. Не трябваше това заседание така да ме изненада. Представяш ли си, чувствах се като безпомощен глупак.

— Сигурно е било така, скъпи Мортън — отвърна Джулия съчувствено. — А какво смяташ да правиш сега?

— Първо трябва да се опитам да намеря друго място на Хенри — отговори той замислено, като гледаше бебето в скута си. — След това ще се освободя от акциите в тази банка. Директор съм и в Търговската банка, затова ще съсредоточа финансовите си интереси в нея. — Усмихна се на детето, като го галеше нежно с върха на пръстите си, после сви рамене. — И ще започна по-отблизо да следя всичките си дела. Така може дори да намеря начин да се отърва от новозеландското ленено въже, което още продължавам да трупам.

— Значи моряците все още не искат да го купуват?

— Категорично отказват — отвърна Мортън. — Притежавам огромни количества, а никой не иска да го купува.

— Е, идва ми наум една възможност — каза Джулия. — Новозеландският лен може да се боядиса. Пролетта не е далеч и собствениците на яхти ще почнат да ги стягат за лятото. Може да им хареса да имат на тях весели червени, сини и зелени въжета. А освен това, когато бях да видя Юдора в академията преди няколко дни, тя спомена, че някои от момичетата там имат платноходки. Може да им харесат жълти или розови въжета.

Отначало Мортън се изуми от идеята за ярко боядисани корабни въжета, а после избухна в такъв весел и неудържим смях, че детето се разплака, а Джулия извика бавачката да го изнесе. Мортън седна на дивана до любимата си красива съпруга и докато разговаряха за други неща, проблемите му в бизнеса започнаха да се отдалечават.

Но на следващата сутрин, когато Мортън отиде в кантората си, те го затрупаха с нова сила. Мислеше какво да направи за Хенри, ала единственото, за което се сещаше, щеше да му осигури много по-мизерна работа от тази, която Хенри бе загубил. Нюкоум пристигна преди обед, потиснат и със зачервени от безсънната нощ очи, а Мортън неуверено му изложи възможността, която се откриваше сега.

Хенри обаче я прие ентусиазирано и настроението му бързо се подобри:

— В Окланд, в Нова Зеландия? Звучи много интересно, сър Мортън. Семейството на жена ми живее там и тя често говори, че много й липсва.

— Наистина ли? — Мортън бе доволен от реакцията на Нюкоум. — Е, разбирам, че при тези обстоятелства мястото ще бъде по-привлекателно за теб. Но това е малка банка и заплащането ще бъде по-скромно от получаваното тук.

Хенри се усмихна и сви рамене.

— Ако е що-годе добро, ще стига. Разноските в Окланд са много по-малки от тук. Но откъде знаете, че постът е още свободен, сър Мортън?

— Преди около два месеца получих писмо от Чарлс Вейл, който от години е в бизнеса там. Той и още неколцина основали банка и търсят способен управител. Временният управител бил пенсиониран банкер и вършел работата само като услуга на Чарлс.

— Звучи обещаващо, нали? — отбеляза Хенри весело. — Да пиша ли на господин Вейл, за да разпитам за службата?

— Не, нека аз вляза във връзка с него. Ще мога по-свободно да кажа някои похвални думи за теб, пък и познавам Чарлс от години. Ще му пиша незабавно и скоро трябва да получим отговор.

Хенри благодари възторжено на Мортън и си тръгна, изгарящ от нетърпение да съобщи на жена си за възможността да се преместят в Окланд. Мортън написа писмо за Чарлс Вейл с блестящи препоръки за Хенри и го свали на началника на кантората, за да го изпратят. След това тръгна на заседание на Морската застрахователна компания в Сидни, където бе главен съдружник.

Заседанието бе обикновено, направен бе преглед на сделките, извършени след последната среща на съдружниците. Управителят на компанията издаваше застрахователни полици на корабите, които тръгваха на далечно плаване и определяше застрахователна премия въз основа на годността на кораба и застрахователните проценти, изложени в Търговската борса. Макар морето да бе бурно, компанията не бе претърпяла загуби, а това обещаваше значителна печалба за месеца.

След заседанието Мортън се зае с други дела, но не и с въжарската работилница, която бяха обсъждали с Джулия. Преди година негов познат от Уелингтън му бе изпратил известно количество въже, произведено от новозеландски лен, което бе много по-здраво от обикновеното конопено въже. Като очакваше да има добър пазар, Мортън поръча голяма пратка непреработен лен от Нова Зеландия и купи въжарска работилница, която сега бе пред закриване.

Но напоследък отделяше по-малко време и енергия на бизнеса, отколкото преди години и не бе проучил пазара както трябва. Моряците бяха непоклатимо консервативни по отношение на оборудването, което купуваха за корабите, и настояваха за конопено въже, използвано от векове. Във въжарската работилница имаше девет работници, всичките семейни, а Мортън не искаше да прави нови разходи и да се върне към производството на конопено въже. И така работилницата продължи своята дейност, макар работниците да произвеждаха непродаваемо въже с такива бесни темпове, че се наложи Мортън да наеме и склад за него.

Бе се надявал да има пласмент за въжето, но вместо да намери пазар, едва не стигна до финансова катастрофа. Бе купил един сух док и предлагаше на собствениците на кораби по-ниска цена за ремонта, ако приемеха лененото въже за такелажа. Но всички предпочитаха по-високи цени и конопено въже. Докът бе в лошо състояние и едва носеше някаква печалба, но Мортън не закриваше и него, защото и там работеха няколко души със семейства.

С месечните финансови загуби Мортън можеше да се справи, но поредицата недоглеждания непрекъснато го ядосваше. От седмици не бе посещавал въжарската работилница, защото всяко отиване там бе само повод, за да си отправя нови упреци. Сега отново я пренебрегна и отиде на сухия док. Когато каретата сви по улицата, която извеждаше до брега в залива Уолш, Мортън видя, че в дока има една барка, която трябваше да е привършена и пусната във вода предишната седмица.

Надзирателят на дока, майстор корабостроител на име Върджил Хандли, все се опасяваше, че Мортън може да затвори дока. Когато каретата се доближи до дългите мачти на барката, надвиснали над дока, Върджил изтича да отвори портата. Засмя се притеснено и започна да поздравява Мортън, който придържаше шапката си срещу поривите на ледения вятър от залива.

— Докът се наводни при един прилив миналата седмица — обясни той на Мортън причината за забавянето с ремонта на барката. — Трябваше да закърпим пробитите места и да изпомпваме водата. Сега вече ще я завършим за три дни.

Мортън кимна мрачно. Пукнатините в разядените от ерозията стени на дока често ставаха причина за забавяне.

— Защо не приемаш съдове, по-големи от тази барка? В докове, по-малки от този, чакат напълно оборудвани кораби. Техният ремонт би донесъл повече печалба и дори бихме могли да накараме някои от тях да вземат от лененото въже.

Върджил се поколеба, след това неохотно посочи надолу.

— Заради гредите на дока е — започна да се извинява той. — Доста са стари и нестабилни и не бих искал да ги натоварвам много.

Мортън надзърна към масивните греди в дока, върху които лежеше корпусът на барката.

— Колко ще струва да ги сменим?

— По-малко от сто гвинеи — отговори Върджил разпалено, възхитен от това, че Мортън е повдигнал въпроса. — Ако ги сменим, ще бъдем в отлично състояние и ще можем да приемаме всякакви съдове.

Мортън силно се съмняваше в това и знаеше, че Върджил нарочно назовава по-малка сума за разноските. Тръгна към каретата и се замисли за акциите си в Кредитна банка, от която можеше да получи няколкостотин гвинеи.

— Ще видя дали мога да намеря парите — каза той, — а междувременно се опитай да накараш някои от собствениците на кораби да вземат от лененото въже.

Върджил кимна щастливо и отговори, че ще направи каквото може. Мортън се усъмни и в това, защото силно подозираше, че и надзирателят ненавижда лененото въже също, както и останалите. Качи се в каретата и каза на кочияша да кара към Търговската борса.

Навлязоха отново в централния район на града, където се въртеше бизнесът. Движеха се по Бент стрийт, от едната им страна бе Кралската ботаническа градина и през клоните от дърветата се виждаше залива Фарм Коув. В скалистото заливче бяха разположени няколко яхтклуба и Мортън разсеяно огледа редиците от яхти до плаващите докове.

После погледна по-съсредоточено, защото се сети за думите на Джулия. Все още му се струваха по-скоро забавни, отколкото разумни, но вече почти бе стигнал до положение, в което би опитал всичко, само и само да се освободи от въжето. Потропа по пода на каретата с бастуна си и извика на кочияша да кара към залива. Каретата зави по Мисис Макариз Роуд, улицата, която водеше до тясната ивица земя в източната страна на залива.

Каретата спря до стъпалата на пристана и Мортън започна да изучава яхтите в дока. Имаха грациозни очертания и допълнителни месингови украшения, а формата на люковете и някои други неща бяха доста необичайни. Мортън почука отново с бастуна и извика на кочияша да кара към въжарската работилница.

Това бе дълга, тясна постройка и се намираше на улицата, където бяха доставчиците на всякакво корабно оборудване и бюрата на морските компании близо до Сюркюлар Ки — главното товарно и пътническо пристанище на града. Към табелата над вратата бяха закачени къси въженца, които показваха различните диаметри ширина на въжетата, продавани тук. Имаха светлосивия цвят на новозеландския лен и рязко контрастираха с тъмнокафявия цвят на конопа.

Посещенията му тук бяха толкова редки, че когато Мортън влезе в приличащото на тунел помещение, работата по дългите работни маси спря. Надзирателят бе посивял мършав човек на име Айзак Тълк. Той пристъпи към Мортън, вдигна възлестата си ръка към челото за поздрав, а останалите осем работници го последваха.

— Все още от време на време продаваме връзки бакалска връв, сър Мортън — съобщи Айзак весело. — Нося парите в банката и изпращам документа на господин Ломан във вашата кантора, точно както той ми нареди.

Мортън знаеше всичко за тези продажби, които възлизаха едва на една гвинея, ако месецът бе успешен. Кимна, подпря се на бастуна си и се зачуди как да започне. Докато гледаше яхтите, боядисването на въжето му се струваше наистина разумно. Но сега, когато деветима мъже с измачкани работни дрехи го наблюдаваха втренчено и чакаха да чуят какво ще каже, то му се струваше напълно абсурдно. Затова смело започна.

— Знаеш бояджийницата на Бийсли на Хиксън род, нали?

Айзак премигна и бавно кимна.

— Да, сър Мортън. Как да не я знам, тя си е на същото мястото, откакто бях дете.

— Много добре. Иди при надзирателя и разбери какви материали и технологии използват. След като разбереш какво е нужно, за да боядисате това въже, иди със списъка при господин Ломан, той ще ти плати разноските. Ако се затрудниш и не можеш да научиш всичко от надзирателя, кажи ми, за да поговоря със собственика.

Девет чифта очи се бяха вперили подозрително в Мортън. Работниците автоматично бяха застанали нащрек срещу всякакво отклонение от традицията на занаята им. След това надзирателят изведнъж се засмя:

— Да боядисаме това въже като конопеното — заключи той и поклати глава. — Никой няма да се хване, сър Мортън. Конопът е здрав и твърд на пипане, а това въже тук е по-скоро като дамски гащички, да ме извините. — Всички работници се засмяха, а Айзак отново поклати глава. — Като боядисаме въжето кафяво, няма да измамим никого, та да го сметне за конопено.

— Не, няма да бъде кафяво — обясни Мортън.

Смехът замря, настъпи тишина и по лицата на хората се върнаха мрачните погледи.

— Ами какъв цвят имахте предвид? — попита Айзак предпазливо.

Мортън поправи шапката на главата си, започна да мести бастуна си по пода и чувстваше, че става смешен.

— Ами червен — отговори той притеснено. — Също и малко синьо, зелено и малко жълто. — Покашля се от неудобство, подръпна яката си. — И розово — допълни едва чуто.

Сърдитите погледи станаха гневни, а надзирателят затрепери от ярост и възмущение.

— Розово? — Не можеше да повярва на ушите си той. — Искате да направим розово въже? Розово?

Мортън кимна и изпъна рамене.

— Искам да боядисате въжетата в изброените цветове — каза той рязко. — Освен това искам образец от всеки цвят да бъде изложен навън. Сега достатъчно ясно ли е какво искам?

— Да, напълно — измърмори Айзак и лицето му замръкна като камък, когато вдигна костеливата си ръка към челото. — Искате да боядисаме корабното въже във весели цветове и да закачим образци пред работилницата, в която изкарваме хляба за семействата си с пот на чело. И макар че ще станем за смях на целия град, вие сте наш работодател и ние ще направим каквото искате.

Мортън се завъртя на пета и с тежка стъпка излезе, като затръшна вратата след себе си. Качи се в каретата и каза на кочияша да кара към Търговската борса. Отпусна се на седалката, разтреперан от гняв заради лененото въже. То се бе превърнало в кошмар и Мортън горещо съжаляваше, че изобщо се е захванал с него.

С посещението в Търговската борса настроението му не се подобри. Бе очаквал, че новината за събитията в банката предния ден ще се разпространи, и наистина бе станало така. Неколцина познати, с които през последните години бе влизал в конфликт, едва прикриваха радостта си, а други споделяха опасенията на Мортън за влиянието, което Крийви упражнява над деловата атмосфера в града.

Освен това предпазливите му загатвания, че иска да продаде акциите си в банката не предизвикаха дори и хладен отговор. Не бе очаквал ентусиазъм, знаеше, че може да получи предложения доста под номиналната стойност на акциите, защото всяка промяна в ръководството на която и да е банка отблъскваше купувачите. Бе очевидно също, че някои бизнесмени не искаха да имат нищо общо с Крийви, а други изглежда се страхуваха да купят акции на Мортън, та Крийви да не изтълкува това като съюз срещу себе си.

Мортън не можа да се отърве от недоволството си чак до вечерта, когато седна в гостната с бебето на скута си и с Джулия. Докато галеше гладкото личице с пръста си, детето отвори уста и го захапа, а по пръста му премина остра болка.

— Зъбче! — извика Мортън във възторг. — Дейвид Александър има зъбче!

Джулия му се усмихна и му каза, че зъбчето е пробило преди два дни, но решила да го остави сам да направи откритието. Мортън внимателно повдигна устничката на детето и с възхищение погледна малката подутина на венеца. С това тежките му мисли и неудачи от деня бяха напълно забравени. Тревогите му около Крийви и другите проблеми отстъпиха пред удивлението, че синът му има зъбче.

На следващия ден проблемите на Мортън намаляха, след като се справи с някои от делата си. Докато бе в Търговската борса, успя да продаде акциите си от Кредитната банка малко под стойността им. Купувачът бе пристигнал в града неотдавна и Мортън почти не го познаваше, затова отхвърли подозрението, че може да е агент на Крийви. Сред другите дела за този ден бе и разрешената от главния счетоводител покупка на бои, химикали и големи дървени бурета за въжарската работилница.

Времето се подобри. Вместо студения морски вятър духна топъл северен бриз. Той се задържа още два дни и с него в Сидни настъпи пролетта. До края на седмицата дърветата в градските паркове разцъфнаха. Многостволи евкалипти и боронии започнаха да се покриват в ярки цветове, по храстите се показаха дребни жълти цветчета, отваряха се огромните великолепни червени магнолии.

Когато получи писмото от Чарлс Вейл от Окланд, Мортън бързо го отвори, пробяга с поглед по него и въздъхна облекчено. Изпрати един млад чиновник да доведе Хенри, който след малко пристигна запъхтян. Хенри се разплака от радост, докато четеше писмото и не намираше думи да благодари на Мортън, след това си тръгна, за да съобщи на жена си новината и да започнат приготовленията за преместването си в Окланд.

В сухия док започнаха да подменят гредите, последваха и всички други сезонни работи. С пролетта се увеличи и броят на хората, които пристигаха или заминаваха от Сидни, а това доведе до активизиране на покупко-продажбите на недвижими имоти. Мортън си помисли, че ремонтът на къщата на Грейс стрийт трае вече много време. Но този въпрос му бе толкова неприятен, че дори не искаше да мисли за него и когато разговаряха с Бенджамин Тавиш изобщо не го споменаваше.

Мортън се стараеше да се съсредоточи повече върху бизнеса си, но му бе много трудно. Пролетта бе любимият му сезон. Дните бяха слънчеви, но приятно хладни и той извеждаше Джулия на разходка с каретата по панорамния път край морето. Тази година беше още по-приятно, защото взимаха и малкия си син. Мортън напускаше работа за по няколко часа три-четири дни всяка седмица и разхождаше в каретата Джулия и детето.

Когато Хенри и семейството му тръгнаха за Нова Зеландия, Мортън и Джулия отидоха на пристанището да ги изпратят. След като корабът потегли, Мортън върна Джулия у дома, а той отиде в кантората си. Щом влезе, началникът на кантората му каза, че Айзак Тълк е поискал да му изпратят във въжарницата някой стажант чиновник.

— За да се занимава с квитанциите и поръчките — обясни Албърт Ломан. — Положението се е усложнило. Вчера ви оставих бележка на бюрото за увеличените продажби на въже.

— Нямах време да прегледам всичко на бюрото си — отговори Мортън разсеяно, като преценяваше думите на началника на кантората, след това възкликна: — Неизпълнени поръчки? Имаме поръчки за ленено въже?

— Да, за някои цветове — отвърна радостно Албърт. — Продажбите са започнали преди около две седмици и стигат до четири и повече гвинеи на ден. Добри новини, нали, сър Мортън?

— Наистина — съгласи се Мортън енергично и се запъти към вратата. — Нека най-късно утре изпратим там чиновник.

Албърт кимна и каза, че ще се погрижи. А Мортън се втурна навън и каза на кочияша да го закара във въжарската работилница. Качи се в каретата, отпусна се и въздъхна доволно, сякаш огромен товар бе паднал от раменете му.

Обикновено на тази улица спираха каруци и фургони за доставки на корабно оборудване, но когато Мортън пристигна, пред въжарската работилница бяха спрели пет карети. Вътре всичко вреше и кипеше от работа. В най-далечния край на сградата работниците боядисваха въжетата в бурета и ги закачаха на стойки да се сушат. Клиентите разглеждаха ярко боядисаните намотки въжета, струпани от едната страна, а Айзак се ровеше в купищата квитанции и други документи на една от масите. Мортън познаваше всички клиенти и ги поздрави.

— Чудесна идея, сър Мортън! — извика весело един от тях, а другите енергично закимаха с глави в знак на съгласие.

— Всъщност това е най-добрата идея от години насам. Тези въжета са идеални за такелажите на яхтите.

— Радвам се, че ви харесват — отговори Мортън, — но заслугата за тази идея е на жена ми. Изцяло нейна беше.

— Тогава ще изразя доволството си пред лейди Джулия — продължи клиентът. — Ще й изпратя бутилка вино с благодарствена бележка.

— Нека бъде „Кампдън парк шардоне“ — отвърна Мортън, като потупваше корема си, предвкусвайки хубавото вино. — Тя ще се радва да изпие една чаша, а аз ще се радвам да оправдая останалото вместо нея.

Всички се засмяха заедно с Мортън, който пристъпи към Айзак. Надзирателят бе объркан от необичайната работа и сортираше бумагите с големите си костеливи ръце.

— Утре ще пристигне млад чиновник, който ще се занимава с всичко това, Айзак — съобщи му Мортън.

Надзирателят се усмихна кисело и кимна.

— Ще ви бъда благодарен, сър Мортън. Знаете ли, сега, когато вече се занимаваме с това боядисване, ние тук смятаме, че не е толкова лошо. А когато говоря за благодарност, точно това изпитваме към вас, че ни задържахте на работа, когато тази работилница само ви изсмукваше парите. Никой друг работодател в града не би постъпил така.

— Е, това вече свърши, нали? — отбеляза Мортън. — И когато организираме тук всичко добре, ще помисля и за увеличение на надниците ви.

— Много мило от ваша страна, като имаме предвид, че досега имахте само разходи с тази работилница. Но ние ще бъдем доволни и ще си изкараме парите.

Някои от клиентите бяха направили вече избора си и Айзак отиде при тях, а Мортън се сбогува и си тръгна. На връщане към Кингс Крос спря каретата пред бижутерски магазин. Когато търговецът му подбра някои накити, една брошка, инкрустирана с диаманти, веднага привлече погледа на Мортън. Струваше над четиридесет гвинеи, повече отколкото можеше да си позволи за подарък, но я купи.

Вечерта Джулия бе във възторг от брошката. Но, както Мортън бе очаквал, още повече бе доволна от това, че идеята й бе превърнала въжарската работилница в източник на доходи. Бе доволна също като Мортън още и затова, че Хенри и семейството му са на път към новия си дом и към едно ново начало, а всички останали проблеми на Мортън изглеждаха много далечни.

Но на следващия ден, докато бе в Търговската борса, те отново ясно изплуваха. Той проучваше току-що изнесените данни на дъската за обявления, когато чу как зад него изскърца една дебела дъска на пода, а след това и тихия, тънък глас на Крийви:

— Бихме могли да си сътрудничим, знаете ли — каза Крийви тихо, за да не могат другите да го чуят. — Може би съм ви недооценил. Но както и да е, сега сме на нож, а не трябва да е така. Тук, в Сидни, има простор и за двама ни, а обединени можем да го завладеем целия.

Мортън погледна през рамо, после се извърна. Крийви приличаше на масив от облечена плът, малките му очички надничаха измежду гънките тлъстина.

— Наистина не сте ме дооценили — отговори Мортън. — Ние с вас не можем да си сътрудничим в нищо. Имам принципи, към които се придържам, а вие очевидно нямате никакви.

Широкото подпухнало лице на Крийви остана непроницаемо, но очите му светнаха от гняв при този отказ.

— Принципи? — каза той саркастично. — Много хубави думи от устата на сина на стар каторжник.

— Да, баща ми е освободен каторжник — призна Мортън. — И той е човек с високи принципи. Обичам баща си, уважавам го и му се възхищавам. Можете ли и вие да кажете същото за своя баща и ще могат ли децата ви един ден да кажат същото за вас?

Свинските очички на Крийви не издаваха друго, освен ярост и Мортън осъзна, че това, което бе казал, бяха само празни думи за събеседника му. Понятията нямаха значение за Крийви. С тежка и тромава походка огромният, надменен бизнесмен излезе от борсата.

В залата бе настъпила тишина и разговорите се възобновиха, когато Мортън се обърна отново към дъската с обявленията. Никой не бе чул какво си бяха казали двамата бизнесмени и сега всичко гъмжеше от предположения. Мортън знаеше защо дебелият говореше тихо и избягваше публична свада — той предпочиташе тайните удари, нож в гърба пред открития конфликт.

Знаеше също, че Крийви ще му създаде още неприятности, оставаше да се види само от какво естество. Това стана ясно след два дни, когато бе спешно повикан в Търговската банка. Бе оставен акционер и директор в нея. Банката приемаше депозитни влогове и извършваше други финансови услуги, но основната й дейност бе да отпуска търговски кредити. Тази сутрин Кредитната банка бе намалила лихвения процент за търговските и за всички други видове заеми.

Другите директори искаха да направят същото, но Мортън бе непоклатимо против. Обясни им, че ако постъпват така, ще са нужни само няколко неизплатени заема, за да започне банката да губи. Крийви бе принудил банката си да работи на загуба, но за тях би било безсмислено да правят същото. Някои от директорите искаха да намалят лихвата временно, но Мортън отхвърли идеята и обясни, че от това ще има по-голяма вреда, отколкото полза.

През целия разговор не бе повдигнат въпросът защо другата банка намалява лихвения процент, защото всички знаеха — Крийви бе започнал акция, с цел да постави под свой контрол банките в Сидни и бе готов да загуби много пари, само за да постигне тази цел. Ако можеше да докара банките без много големи приходи до неплатежоспособност и отслабеше другите, така че да приемат неговото ръководство, той щеше да стане господар на положението. Банките бяха основата на търговската дейност и чрез тях той щеше да контролира до голяма степен целия бизнес в града.

Когато заседанието свърши, Мортън бе убедил останалите директори да не правят нищо засега, но знаеше, че му предстоят още разговори в тази насока. От началото на златната треска бяха основани редица банки, повечето от тях малки, с неопитни директори. Ако те намаляха лихвения процент, това би упражнило още по-голям натиск върху останалите. След заседанието Мортън отиде в Търговската борса и се срещна с няколко души — директори на банки. Поговори с тях и им препоръча да не намаляват лихвения процент, а след това посети други на работните им места.

Тези посещения му отнемаха по няколко часа през следващите дни, когато той сместваше между работата си и времето, което прекарваше със семейството си. След разговорите с директорите на банки в града той успя да създаде единна опозиция, а тогава за Крийви щеше да стане по-трудно и да му излезе по-скъпо, ако продължеше с опитите да се наложи. Но всички директори предпочитаха да останат на заден план, никой не искаше открито да се съюзи с Мортън и да си навлече гнева на Крийви.

При тези си посещения Мортън научи, че Крийви е започнал да изкупува ипотеки от другите банки, още една тактика за установяване на контрол. И това струваше скъпо, защото Крийви трябваше да плаща и премиите, които се полагаха на банките, когато продаваха ипотеките. Мортън също имаше ипотеката за къщата на Грейс стрийт, дължима на Търговската банка. Той я изплати, за да не може Крийви да я купи, макар за това да отидоха всичките му средства, получени от продажбата на акциите му в Кредитната банка, която Крийви бе узурпирал, както и другите средства.

Освен че дълбоко накърни финансовите му запаси, изплащането на ипотеката напомни на Мортън, че по неизвестно какви причини къщата на Грейс стрийт още не е готова за даване под наем. Върна се на Кингс Крос с намерението веднага да поговори с Бенджамин по този въпрос. Но щом мина през входа на кантората, Бенджамин прекоси главната канцелария и го попита дали могат да разговарят насаме.

Очевидно Бенджамин бе много разтревожен и искаше съвет. Мортън го заведе в офиса си, покани го да седне на стола до бюрото си и попита какво става.

— Напоследък се срещах с една дама — прошепна Бенджамин тъжно. — Обичам я от цялото си сърце, но тя е омъжена. А сега носи моето дете.

Мортън въздъхна и поклати глава и тъжно, и сърдито.

— Защо не се поучи от моите грешки? — попита той Бенджамин. — Някъде трябва да имам син, който вече е мъж, а дори не знам дали е жив. Сега ти си баща на дете, което никога няма да можеш да обявиш за свое. — Отново въздъхна и поклати глава. — Е, коя е тя?

— Госпожа Бевърли Крийви — измърмори Бенджамин отчаяно.

Мортън мигновено се изправи и зяпна от изненада.

— Бевърли Крийви? — възкликна той. — Напълно ли си загубил ума си? От всички жени в Сидни ти си избираш единствената, която… — Мортън млъкна и се приближи до вратата. Заключи я, върна се на бюрото, наведе се към Бенджамин и сърдито му изръмжа: — Както много добре знаеш, видял съм се в чудо как да се справя с машинациите на този човек. И как очакваш да те защитя от отмъщението му заради това, че си се забавлявал с жена му?

— Да ме защитите? — изломоти Бенджамин разсеяно.

— Разбира се, да те защитя! — отвърна Мортън троснато, като се отпусна в стола си. — Да не мислиш, че ще те оставя сам срещу него? Ще те смаже като муха. — Мортън потърка слепоочията си с пръсти, като се стараеше да овладее гнева си. — От колко време е тази история, Бенджамин?

— От няколко месеца, от зимата.

Мортън се намръщи замислено, изненадан, че е минало толкова много време.

— Е, много потаен си бил. Ако той не е загрял досега, може и да не се сети, стига да си много внимателен. Но помни ми думата, ще дойде време, когато ще се измъчваш от угризения, че не можеш да поискаш… — той спря насред думата, защото Бенджамин поклати глава. — Какво има?

— Крийви никога… — заколеба се той, после продължи: — Крийви не е и никога не е бил истински съпруг, ако ме разбирате правилно, сър Мортън.

— Разбирам — отвърна Мортън мрачно. — И с това попадаме в чудесна каша, нали? Е, ще трябва да измислим някакъв изход…

Гласът му секна, когато единственото възможно разрешение му мина през ума. След това, за да скрие сълзите, които изведнъж напълниха очите му, Мортън се изправи и се приближи до прозореца, сякаш гледаше и мислеше. Досега не бе осъзнал колко много всъщност обича Бенджамин и искрено съжаляваше за това, което трябваше да предприеме.

Мортън премигна, върна се на бюрото и седна.

— Ще трябва да те изпратя някъде, Бенджамин. Наистина не искам, но просто нямаме алтернатива.

— Не мога да замина без Бевърли, сър Мортън — отвърна Бенджамин бързо. — За мен тя е повече от живота ми и не мога…

— Разбира се, че не — прекъсна го Мортън бодро. — Тя ще замине с теб, но трябва да се направи по такъв начин, че Крийви никога да не открие какво е станало с нея. Познаваш ли някого в Окланд?

— Само господин Нюкоум, сър Мортън, друг никого.

— Добре, значи ще отидеш там. Там положително никой няма да я познае, защото и тук малцина са я виждали. Ще заминете като съпружеска двойка с фалшиви имена. Джон и Мери Хоторн, например. Ще пиша на Хенри Нюкоум, за да го помоля да ви помогне да се устроите и да ти намери работа. Някой в кантората забелязал ли е колко си потиснат.

Настроението на Бенджамин се бе променило, сега той усмихнат кимна:

— Господин Ломан и някои други ме питаха какво става. Отговорих им, че не се чувствам добре, но те изглежда не повярваха на тази причина.

— Отлично. Когато слезеш долу, кажи им, че си получил писмо от Роджър Хейнс в Бомбай. Когато той бе тук, често ми говореше, че си обещаващ млад човек. Ще им кажеш, че Роджър ти е предложил съдружие, но си притеснен, защото не ти се иска да заминаваш оттук. Сега, след като си поговорил с мен, всичко се е изяснило и ти заминаваш за Бомбай.

— Това е прекрасно, сър Мортън! — възкликна Бенджамин щастлив. — Когато замина, всички ще мислят, че съм в Бомбай. Бевърли просто ще изчезне, което няма да има никаква връзка с моето заминаване — така ще смятат другите. Но как можем да заминем заедно, без да ни видят?

— Вчера видях на улицата стария капитан Джуд Барнс — каза Мортън замислено, — а той непрекъснато плава от тук до Нова Зеландия. Бих му доверил дори живота си, защото е напълно дискретен, а познава водите в този район отпреди да се родя. Когато разкажеш на всички долу историята си, иди да го потърсиш в моряшкото общежитие. Уреди ми среща с него утре в някое тихо място.

Бенджамин закима щастливо. Лицето му бе зачервено от радост и благодарност, когато двамата с Мортън се изправиха. И двамата не знаеха как да изразят чувствата си и спонтанно се прегърнаха с обич. Бенджамин тръгна, а Мортън седна на бюрото, взе писалка и хартия, за да пише на Хенри Нюкоум.

Потопи перото в мастилницата, изпълнен с тъга, че трябва да отпрати Бенджамин и че може би никога вече няма да го види. Но въпросът, който смяташе да обсъди с младия човек, получи пълен отговор, защото сега бе ясно защо къщата на Грейс стрийт още не бе готова за даване под наем. Като се усмихна развеселен, Мортън започна писмото.

Подбираше внимателно думите и описа „Джон Хоторн“ по начин, от който Хенри Нюкоум щеше да разбере, че става дума за Бенджамин и че това се пази в тайна. Когато свърши писмото, Мортън го занесе долу, за да го изпратят. Главната канцелария бръмчеше от разговори за късмета на Бенджамин с предложеното му партньорство в Бомбай. Бенджамин бе излязъл и когато се върна по-късно, се качи в офиса на Мортън. Бе намерил капитан Барнс и бе говорил с него. Срещата му с Мортън щеше да стане на другия ден в малка кръчма близо до моряшкото общежитие.

На следващия ден Мортън отиде в кръчмата. В този ранен час в нея нямаше никого, освен стария моряк, седнал на една ъглова маса. Капитан Джуд Барнс бе надхвърлил седемдесетте, бе едър мъж, с развяваща се бяла брада и лице, сбръчкано като стара кожа. Напомняше на Мортън за баща му, който въпреки напредналата възраст, също бе силна, властна фигура.

Мортън плати на бара две брендита, занесе ги на масата и преди да свършат питието, деловият въпрос бе уреден. В момента корабът на капитан Барнс се товареше, за което щяха да са нужни още три дни и той възнамеряваше да отплава за Нова Зеландия с ранния отлив веднага след това. Крайно дискретен, той не прояви любопитство кои ще бъдат двамата му пътници, нито пък защо трябва да бъдат качени на борда по този необикновен начин. Мортън заплати цената за каютата, стисна ръката на капитана и си тръгна.

На път за Кингс Крос се отби в Търговската борса. Новината за Бенджамин вече се бе разчула и няколко души поговориха с Мортън за това. Погледна списъка със заминаващи кораби и видя, че сутринта, когато капитан Барнс ще отплава, има кораб за Тринкомали, Цейлон. Когато се върна в кантората, Мортън каза на Бенджамин да съобщи на всички, че заминава с този кораб и че от Тринкомали ще продължи за Бомбай.

Всичко друго, което трябваше да се уреди, мина също толкова гладко, както и срещата с капитан Барнс. Бенджамин закри банковата си сметка, предупреди, че напуска жилището и си приготви багажа. Уговори се за всичко с Бевърли и каза на Мортън, че единственият проблем, който тя ще има, ще бъде да скрие радостта си, докато настъпи време да тръгнат. Последния следобед Мортън изпрати да купят вино, за да може персоналът на кантората да вдигне тост за успеха на Бенджамин в новия му живот.

Сутринта Мортън стана часове преди зазоряване, движеше се тихо и внимаваше да не събуди Джулия. Обръсна се, облече се и слезе в конюшнята, където впрегна един кон в двуколката. Градът бе обвит в гъста мъгла, която с тъмнината, правеше фенерите на двуколката практически безполезни. Мортън на няколко пъти едва не се изгуби по улиците, но най-накрая стигна до къщата на Грейс стрийт.

Когато спря до вратата за карети, от тъмнината изплуваха Бенджамин и Бевърли. Бенджамин натрупа багажа зад седалката, а Бевърли с радостен шепот толкова възторжено благодареше на Мортън, че на него му стана неудобно. После и тримата се сгушиха на седалката и потеглиха към Кралската ботаническа градина. Когато свиха по Мисис Макариз роуд, мъглата бе толкова гъста, че Бенджамин трябваше да слезе от коня. Скоро се показа някаква светлинка, която постепенно се засили и те видяха, че това е фенерът на един моряк, застанал на стълбите на пристана.

Щом двуколката спря, до стълбите се появи още един моряк, който помогна на другия да пренесат багажа до лодката. Мортън прегърна Бенджамин на сбогуване, после се обърна към Бевърли. Тя го прегърна и целуна.

— Ние с Бенджамин никога няма да можем да ви се отплатим за добрината, сър Мортън, но вие винаги ще бъдете в сърцата, в мислите, в молитвите ни.

Мортън я целуна, след това Бенджамин я хвана за ръка и поведе по стълбите след моряка с фенера. Всички изчезнаха в мрака. След миг се чу как греблата поскърцват и порят водата. Когато шумът заглъхна и остана само плясъкът на вълните във вълнолома, Мортън се качи на двуколката и потегли.

Върна се у дома, когато настъпваше утрото, а бризът разпръсваше мъглата. Влезе и разбра, че всичките му усилия да не събуди Джулия са били напразни. Тя бе станала отдавна, бе събудила по-рано и готвачката. По време на изобилната закуска с яйца, шунка и препечени филии двамата говориха за станалото тази сутрин.

Мортън бе разказал на Джулия за положението още същия ден, когато той сам го научи. Тя бе много щастлива, че Бевърли ще избяга от оковите на брака си, но бе посъветвала Мортън много да внимава. Мортън бе сигурен, че е постъпил точно така и че е уредил всичко по такъв начин, че Крийви никога да не открие какво точно се е случило.

— Всичко стана точно, както бе предвидено — заяви Мортън доволен. — Сигурен съм, че Крийви никога няма да разбере какво е станало с жена му.

— Не можеш да си сигурен, скъпи Мортън — каза Джулия. — Докато не разбереш как е научил подробностите за къщата на Грейс стрийт, не можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че ще запазиш нещо в тайна от него.

— Но в този случай единствените, които знаеха, са Бенджамин, Бевърли и аз. И ти, разбира се. Всички други са уверени, че Бенджамин е тръгнал за Бомбай. За всички други, освен за нас четиримата, Бевърли просто е изчезнала, без никаква връзка с отпътуването на Бенджамин.

— Ние сме единствените, които знаем всичко — поправи го Джулия. — Но отделни факти са известни и на другите. Например моряците на капитан Джуд знаят, че мъж и жена са се качили на кораба тази сутрин по много необичаен начин. Но сигурно е вярно, че в този случай се знае много по-малко, отколкото за къщата.

Тя се усмихна и сви рамене, като пропъди мислите по този въпрос.

— Бенджамин и Бевърли ще бъдат много щастливи в Нова Зеландия. Чувала съм, че там било много приятно.

Мортън се съгласи и продължиха да говорят за Нова Зеландия. Но подсъзнателно се чувстваше леко притеснен и съжаляваше, че жена му не бе по-категорична, когато каза, че Крийви никога няма да разбере какво е станало. Много пъти Мортън бе откривал, че с острия си ум Джулия интуитивно прозираше възможни изходи от дадена ситуация, които той самият не бе догледал.

15.

— Прав беше, Джереми — провикна се Бъги щастливо от дъното на изкопа под каменния корниз. — Тук има вода!

Джереми пусна самоделния си тежък чук и пристъпи към изкопа до пресъхналото речно корито под корниза от вулканична скала, която говореше за наличието на гранитна основа на около метър под земята. Изкопът бе близо два метра дълбок и от песъчливата почва край ботушите на Бъги извираше вода.

— След още около половин метър ще стигнеш до основната скала — му каза Джереми, — и тогава ще имаме обилна вода.

Бъги продължи да работи, като къртеше късове земя с остър кол, след това ги товареше на широко парче дървесна кора, с което ги изнасяше от изкопа. Джереми се върна при голямата плоска скала и взе отново чука си, който представляваше голям отломък от вулканичен камък, привързан за дебела тояга. Скалата бе мек конгломерат и Джереми продължи да откъртва парчета от центъра й, за да се образува вдлъбнатина, която щеше да задържи водата. Топлото пролетно ноемврийско слънце грееше върху широкия улей, издълбан от потоците. От другата страна на речното корито бяха спънати два оседлани и два товарни коня, които пощипваха тревицата, покарала след последния дъжд. Но те едва се докосваха до зеленината, бяха жадни, тъй като не бяха пили вода от предния ден.

След малко Бъги извика, че е стигнал до основната скала. Джереми огледа вдлъбнатината доволен, хвърли чука и отново приближи до изкопа. Бе дълбок над два метра, а Бъги стоеше в няколко сантиметра вода. Джереми се надвеси, хвана здраво ръката на другаря си и го издърпа нагоре.

Бъги изтърси праха от косата и брадата си и се приближи до плоската скала.

— Ще стане хубава поилка за животните — отбеляза той. — Но как ще докараме водата дотук.

— Донеси платнище и въжета и ще ти покажа — отвърна Джереми. Бъги се запъти към конете, а Джереми взе брадвичката си и отиде при младите дръвчета, от които си бе отрязал дръжка за чука. Отсече две тънки къси издънки и ги окастри, след това ги преви на кръг и завърза платнището и въжетата, Джереми отряза две парчета от брезента, вкара ги в обръчите, проби с ножа си дупка по краищата и завърза двете парчета с въже за обръчите. Получиха се своеобразни кофи — с въжето, вързано за дървения обръч, можеха да се спускат във водата, а камъкът на платненото дъно щеше да ги тегли надолу. Бъги наблюдаваше и се усмихваше изумен.

— Наистина си научил много, докато си бил сред аборигените, Джереми. Намираш вода там, където изобщо я няма, и можеш да правиш всякакви неща.

— Е, аборигените нямат платнища — засмя се Джереми. — Но се научих да използвам това, което имам под ръка, да се справям без сложни инструменти. Конете ще полудеят щом усетят водата, затова ги доведи, а аз ще започна да пълня кофите.

Бъги се върна при конете, а Джереми хвърли кофите в изкопа. След като се потопиха, той ги издърпа с въжетата и ги понесе към плоската скала. Бъги водеше конете през пресъхналото корито и животните се втурнаха неудържимо към водата, като повлякоха здравия набит пастир. Джереми изля водата във вдлъбнатината, а конете вече се бутаха, за да се наредят около малкото езерце. Бъги взе една от кофите и двамата с Джереми донесоха още вода. След като няколко пъти отидоха и се върнаха, Бъги се зачуди дали водата от изкопа може да секне.

— Доколкото знам, не — отговори Джереми. — Но аборигените винаги връщат изкопаната пръст в ямата или покриват с клони и кора от дървета.

Когато конете се напиха до насита, Бъги ги върна при тревицата, която те сега лакомо започнаха да пасат. Джереми се изкачи по речното корито до храстите, започна да сече клони и да ги хвърля надолу. Бъги отиде до близките евкалиптови дървета и събра широките парчета кора, изпадали от тях.

Докато привършиха събирането на храсти и кори, пръстта бе започнала да се утаява по дъното на изкопа. Джереми потопи една кофа, и след като той и Бъги задоволиха жаждата си, напълни своето облечено в кожа шише и металическата манерка на Бъги.

Взеха да затрупват изкопа с клони, а най-отгоре го покриха с кора. После отидоха при конете. Качиха се на оседланите и поведоха товарните по стръмния бряг, отдалечавайки се от кладенеца.

Далечната пустош на Куинсланд се простираше до хоризонта във всички посоки без никакъв признак за цивилизация. Гъстите храсталаци, които покриваха хълмовете и долините, на места отстъпваха на саваната, където сред високо избуялата трева спинифекс тук-там растяха дървета. Животните не бяха свикнали с човешките същества и червеното кенгуру, синята змия стрелец и птиците ему се спираха, надничаха любопитно, после се шмугваха в гъстата растителност пред конете. В небето кръжаха какви ли не птици и големи ята от шумни пъстроцветни папагали от най-различни породи.

Пейзажът много приличаше на този в Нов Южен Уейлс и Джереми също толкова го харесваше. Това бе естествената му среда, той сякаш бе част от нея. Но не се чувстваше по-привързан към Пустошта в Куинсланд, отколкото, към която и да е друга част на дивите области. Когато видя тези земи за първи път, разбра, че мястото, към което истински принадлежи, бе другаде. Щеше да остане тук за известно време, после да продължи странстванията си.

Изкачиха се до върха на хълма, Джереми дръпна юздите и огледа местността. На няколко мили северно имаше група евкалипти, което говореше, че може да има й вода. Двамата с Бъги се насочиха към дърветата. На около километър от хълма пред тях изтича младо диво биче. В сравнение с домашните животни то бе слабо и бързо. Бе самотно животно, прогонено от стадото от друг бик водач.

През последните няколко дни бяха виждали диви овце и коне и тук-там по някой див бик. Още по-важно бе, че бяха забелязали следи край непресъхналите езерца, което показваше, че наоколо има доста див добитък. Когато още едно биче, прогонено от стадото, изтича през храсталака пред тях, Бъги се усмихна и кимна доволно:

— Все повече добитък ще срещаме, Джереми.

— Да, а всъщност още не го търсим. А когато започнем да търсим, ще намерим колкото искаме.

— Знам, че ще го намериш — засмя се Бъги. — Видях те как откри изгубените овце. Колко искаш да събереш в едно стадо?

— Стотина глави, заедно с телетата. Както разправяха пастирите във фермата на Бивън, за добитъка плащат по десет-дванайсет шилинга на глава в Бък. Петдесет или шейсет гвинеи ще са добри пари за няколко седмици работа.

Бъги разпалено се съгласи и се засмя щастливо. Не след дълго, когато доближиха дърветата край реката, залязващото слънце огря едно езерце. Бе малко и плитко и Джереми знаеше, че ще пресъхне, когато времето се затопли. Така бе станало с всички езерца, които бяха видели досега.

Разседлаха конете, като ги оставиха да пасат високата трева сред дърветата, после запалиха огън. Бъги започна да приготвя вечерята, а Джереми пообиколи езерцето, като изучаваше следите от животни във влажната почва и откри, че някои от тях са от млади бичета. Върна се по здрач, точно когато Бъги сваляше канчетата от огъня и сипваше храната в чиниите им.

Докато вечеряха, Бъги заговори за плодородната и добре напоена земя в района на река Дарлинг. Джереми само сви рамене — за него други неща бяха по-важни.

— Не съм виждал по-гъсто населена земя, освен около големите градове — каза Джереми. — Някои предпочитат това, но аз бих искал край мен да има малко хора и повече земя, както е тук.

— Да, ти си човек на Пустошта, няма съмнение — отбеляза Бъги. — А онези във фермата Бивън не мислеха, че е разумно да идваме тук, в сухите земи, за да намерим добитък, нали?

Джереми се засмя и кимна в знак на съгласие. Всички, включително и собственикът, мислеха, че това е напълно безполезно. Бяха убедени, че добитъкът ще умре от жажда, преди да го поведат към долината на Дарлинг. Освен това, според пастирите, такава експедиция била и опасна. За тях далечната Пустош бе непознато, страшно място, където човек лесно може да се изгуби или да умре от жажда и глад. Смятаха, че подивелият добитък е също толкова опасен, колкото глиганите.

Последното тревожеше и Бъги.

— Не сме виждали бикове със стада — каза той загрижен, а изпъкналите му очи светеха от огъня. — Те могат да бъдат заплаха за нас.

— Ако не можем да се справим с тях по друг начин, ще ги застрелям — отвърна Джереми. — Не ме тревожат приказките на онези хора, защото не бяха прави за много неща.

— Е, те не са хора от пустота, каквито сме ние с тебе, и особено ти. За вода няма да се тревожим, нали?

— Не, можем да поим добитъка от кладенеца, който изкопахме днес, и това ще им стигне, докато се придвижим до голямото езеро на юг оттук. Оттам ще ги закараме до рекичката, която открихме, а след това ще бъдем в долината на Дарлинг. Ако се движим на север и на запад от тук, или ще намираме вода, или ще копаем навсякъде, където спираме с добитъка.

— Ами кошара, в която да го държим, докато търсим други животни? За да построим кошара, ще ни бъдат нужни седмици.

— Когато имаме нужда от кошара, ще измислим нещо.

Бъги кимна, доволен от този отговор, и продължиха да разговарят за други неща. Едно изказване, което Джереми бе чул във фермата Бивън, го бе заинтригувало и той все мислеше за него. Собственикът бе казал, че в Брисбейн добитъкът се продавал по трийсет шилинга или дори повече, защото местните животни били малко, а много добитък трябвало да се докарва с параход. Между равнината на Дарлинг и Брисбейн лежеше Големият вододел и всички смятаха, че е непроходим дори и пеша. Но Джереми знаеше, че в планината трябва да има утъпкани от аборигените пътеки, някои от които сигурно щяха да са подходящи за малко стадо.

След вечерята Джереми и Бъги се завиха с одеялата си до огъня. Преди зазоряване те вече бяха на крак, направиха чай и сгряха остатъка от вечерята. Когато слънцето се показа, оседлаха конете и потеглиха на северозапад, за да търсят друг воден източник.

След няколко часа намериха езерце, в което водата щеше да се задържи през цялото лято. На другия ден продължиха да търсят до късния следобед и Джереми вече беше почнал да мисли, че ще трябва отново да копаят, когато видя следи от животни, водещи към скалист хълм. Проследи ги и откри каквото търсеше. В подножието на хълма имаше извор. По каменистата почва покрай него нямаше растителност, затова наличието на вода не се забелязваше отдалеч.

На следващия ден трябваше да изкопаят кладенец, на другия — също. Продължаваха да яздят на северозапад, а местността ставаше все по-гола и езерцата — още по-редки. Срещаха повече животни, а Джереми видя дори и няколко малки стада. Започна да мисли по какъв начин да избегне строенето на кошара.

Откри начина в един ранен следобед точно когато намери и езеро. След като бяха яздили от изгрев, стигнаха до тясна долина между два хълма. В единия край на долината имаше дървета и избуяла растителност, което означаваше, че има вода, а като се приближиха до хълмовете, Джереми забеляза, че склоновете им, спускащи се към долината, са твърде стръмни и животните не биха могли да се катерят по тях. Когато навлязоха в долината, Джереми откри и други качества на мястото, които го правеха подходящо за нуждите им. В по-близкия си край долината не бе повече от шейсет метра широка, а след това се простираше огромна площ с високи треви и дървета. В далечния край широчината бе едва колкото да мине потокът, който се образуваше след дъжд и пълнеше езерото.

Езерото бе голямо и дълбоко, в него водата би се запазила и през лятото, а от другата страна на долината растяха чемширови дървета, много подходящи за колчета за заграждението. След като устроиха лагера си до езерото, Джереми и Бъги извадиха брадвите и започнаха да секат дървета. В късния следобед Джереми видя малко стадо да се приближава до езерото, но животните се изплашиха от звука на брадвите и се втурнаха назад.

До залез Джереми и Бъги бяха повалили и окастрили десетина високи, стройни дървета. На следващата сутрин Бъги продължи да сече, да сваля клоните от дърветата, а Джереми ги довличаше до по-широкия отвор на долината, за да го прегради. Докато подреждаше коловете зигзагообразно, Джереми си припомни една нощ преди много години, когато Джарбо Чарли му бе показал как най-добре се прави ограда от колове.

До залез-слънце на третия ден и двата входа на долината бяха преградени, като в по-късата ограда направиха и една порта. Призори на следващия ден Джереми и Бъги яхнаха конете и потеглиха. Джереми знаеше, че бичетата започват да пасат рано сутрин и че предпочитат високата твърда трева спинифекс пред другата растителност. От билото на хълма на няколко километра пред тях се ширна саваната и двамата с Бъги се отправиха натам.

В малко стадо след тревите имаше десет крави, четири юници и половин дузина телета. Имаше и един голям, агресивен бик с широко разположени, готови за бой рога. Той започна да рие земята и да мучи застрашително, докато Джереми и Бъги обикаляха край стадото и бавно се приближаваха, като плющяха с пастирските си камшици, за да подкарат животните към долината.

— По-добре мини напред и го застреляй, Джереми — предложи Бъги нервно, а в изпъкналите му очи се четеше тревога.

— Не, най-напред ще се опитам да го прогоня — отвърна Джереми. Не искаше да убива животни, освен при необходимост. — Може да избяга, ако го перна с камшика. Отстрани се, за да не се втурне към теб.

Бъги с готовност се подчини, обърна коня си и застана на около петдесет метра от бика. Оттам започна с тревога да следи какво ще стане. Стадото избяга в храсталаците, бикът ревеше и клатеше дългите си рога, а изпод мощните му копита хвърчаха големи парчета земя. Конят на Джереми бе изплашен, затова младежът стисна здраво юздите и го пришпорваше, докато се приближаваше към бика и плющеше с камшик.

Бикът наведе глава и премина в атака, а конят на Джереми се опита да избяга. Джереми обърна коня си, като се оглеждаше назад и размахваше камшик. Бикът бе твърде едър и мускулест и не можеше да се сравнява с коня по пъргавина. Той рязко спря и отново се втурна, докато Джереми правеше кръг около него. Стовари края на камшика върху гърба на животното, но то само изрева разярено и удвои усилията си да настигне коня.

Ставаше все по-трудно да се управлява изплашения кон, очите му светеха от ужас и се мъчеше да се отърве от юздата. Най-накрая Джереми се отказа, пусна камшика и извади пистолета. Зареди го, бързо се прицели и натисна спусъка. От изстрела краката на животното се подвиха и то рухна на земята — улучено бе в главата.

— Това бе рядко зрелище! — извика Бъги, като се приближаваше до бика, — А ти се справи много добре с пистолета.

— Специалист ме е учил да стрелям — отвърна Джереми, слезе от коня, нави камшика си и отново се метна на седлото. — Сега, след като се наложи да убия този бик, не можем да го оставим да изгние. Ти го одери и отрежи малко месо, докато аз потърся стадото.

Бъги кимна, слезе от коня си и го спъна, а Джереми тръгна в посоката, където бяха избягали младите животни. Отначало се бяха разпръснали и бяха оставили ветрилообразни дири сред тревите. След няколкостотин метра бяха спрели и стадният им инстинкт ги бе събрал отново. Джереми тръгна по следите и ги намери на около два километра, където пасяха мирно на една поляна.

Когато Джереми се върна, Бъги бе одрал кожата и бе увил в нея филето и други вкусни парчета месо. Завърза я зад седлото си и двамата тръгнаха към животните. Бе много по-трудно да се карат отколкото овцете, но не бе невъзможно. Някои непрекъснато се опитваха да се отклонят, докато основната част от стадото се движеше към долината, но се връщаха при другите, щом Джереми или Бъги ги обикаляха отстрани.

Когато приближиха на километър от долината, Бъги тръгна напред, за да отвори портата. Дивите бичета и юници се заколебаха пред оградата, след това се скупчиха край вратата, когато чуха плющенето на камшика. Като затвориха портата зад животните, Джереми и Бъги се отправиха към лагера си. Простряха кожата да се суши, закачиха на едно дърво месото, увито в платнище, за да не го кацат мухи, след това се качиха на конете и отново излязоха от долината.

Бе пладне и Джереми знаеше, че по това време повечето животни лежат на някое тихо място и преживят. С Бъги претърсваха гъсталаците и в ранния следобед намериха още едно стадо. Бикът не бе толкова агресивен, както първия, и избяга, когато Джереми стовари камшика си върху него. После подкараха стадото към долината.

На другия ден можаха да намерят само едно стадо, но на следващия откараха две стада в долината. Броят на говедата, които пасяха в долината, постоянно се увеличаваше. Отначало животните се държаха колкото може по-далеч от лагера край езерото, но постепенно почнаха да не се плашат от Джереми и Бъги. От странстванията си в търсене на храна и вода животните бяха доста изпосталели, и сега, сред спокойствието и пашата в долината, започнаха да се охранват.

Когато се събраха около сто крави и волове и петдесетина телета, Джереми реши, че това е максимумът, с който ще могат да се справят. Изчака още два дни, за да привикнат с хората и последните прибрани животни, като от време на време той и Бъги обикаляха сред тях, докато пасяха. В края на втория ден престанаха да се стряскат при вида на конете. Тази нощ Джереми и Бъги спаха малко. Станаха часове преди развиделяване и свалиха част от загражденията, за да могат животните свободно да влизат в долината и да пият от езерото. Когато настъпи утрото, подкараха добитъка.

Това бе първата от много безсънни нощи за Джереми и Бъги, докато караха добитъка по криволичещите пътеки между кладенците. Подивелите животни имаха много по-слабо развито стадно чувство от овцете, бяха по-склонни да се отдалечават сами, когато стадото спираше за нощувка. Допълнителни трудности създаваха и кучетата динго, които вървяха по следите им. Макар да можеха да се преборят с напълно израснало биче, те си избираха за плячка слабите, болните и младите животни. Нощем воят им се чуваше от всички страни, а от това кравите с телетата ставаха неспокойни.

За кучетата динго не бе трудно да следват стадото, защото Джереми не караше добитъка да бърза — животните можеха пътьом да пасат и да наддават на тегло. Скоро бичетата и юниците заприличаха на домашни животни по вид и по поведение, станаха по-угоени и по-кротки. Напълно свикнаха, че Джереми и Бъги са постоянно край тях, а вечер, когато спираха за водопой, жадните животни ги обкръжаваха от всички страни и едва не стъпкваха пастирите си, докато им извадят вода.

След първите почти безсънни нощи Джереми се опита да направят нещо като дежурства с Бъги, но това се оказа невъзможно. През годините, които бе прекарал с Джарбо Чарли, бе придобил навика да отдава цялата си енергия на всичко, с което се захванеше. При всяко необичайно раздвижване сред животните нощем Джереми се събуждаше и скачаше на крака, преди да осъзнае какво върши. Бъги също се стараеше да работи повече, отколкото му се полагаше, и всеки път, когато Джереми отиваше да провери стадото, го сварваше до него.

Джереми стоически понасяше умората, както бе понасял и други несгоди в миналото, защото имаше фактори, които подклаждаха запасите му от енергия. Знаеше, че Бъги страда повече, тъй като е по-стар и уморен, очите му бяха зачервени, но изпълняваше задачите си с мрачна решителност. Джереми работеше колкото него и дори повече, защото се чувстваше длъжен да направи пътуването колкото е възможно по-леко за стареца.

Важен повратен момент настъпи, когато преминаха първия изкопан кладенец. След това местността стана по-плодородна. На следващата вечер спряха до голямо езеро сред буйна растителност и добитъкът можа да попасе, преди да го приберат за нощуване.

На другия ден стигнаха до поток — първата течаща вода по пътя им от седмици наред.

След още два дни стигнаха до първия утъпкан път, какъвто не бяха виждали от месеци; той водеше към алувиалните низини на югозапад от долината на река Дарлинг. С обилната си зеленина тази област напомняше на Джереми за долината на река Нипиан, но по размери двете не можеха да се сравнят. Районът от десетки хиляди квадратни километри бе прорязан от потоци, които образуваха притоците в горната част на Дарлинг. Тук-там бяха разпръснати села, животновъдни ферми се редуваха с големи площи, засети с жито и други зърнени култури. В тази заселена област кучетата динго, които преследваха стадото, изчезнаха. Кравите с теленцата вече не бяха неспокойни, а Джереми и Бъги можеха да спят по четири-пет часа през повечето нощи.

Близо до град Даргауара излязоха на широкия път, използван за прекарване на добитък до Бърк. От двете му страни имаше обширни тревни площи, където животните можеха да пасат, а на определени разстояния пастири бяха оставили удобни лагери. В множеството потоци и рекички имаше изобилна вода. По този път Джереми и Бъги караха стадото си в уханното ранно лято. По-голямата част от добитъка се прекарваше по-късно от фермите до Бърк и сега срещаха само скитници и ездачи. Но за Джереми и това движение бе твърде оживено, а местността — пренаселена. Повечето животновъдни ферми не бяха по-големи от земеделските чифлици и всеки ден минаваха покрай няколко, разположени встрани от пътя. Джереми бе готов да признае, че районът е плодороден и богат, но все пак предпочиташе голите, слабо населени простори на далечната пустош.

След един брод на река Баруон, недалеч от град Мънгинди, пътят навлезе в Нов Южен Уейлс. Постепенно той започваше да извива на запад и подир няколко дни река Дарлинг вече бе съвсем близо на север, като още събираше води от притоците си в дългия си път към морето. Запасите им започнаха да се изчерпват и Джереми размени с един фермер юница за няколко торби с ранни зеленчуци, торба прясно смляно брашно и голям къс бекон.

Един следобед се видя краят на пътуването, когато на няколко километра пред тях се показа Бърк. Градът бе център на корабоплаването по реката и в доковете имаше три речни кораба. Бърк бе просторен град и се разрастваше от реката към сушата. Представляваше лабиринт от улици с дървета, островърхи кули на черкви и високи сгради, които стърчаха над зеленината. Южно от града имаше голяма тревиста площ, където се събираха стадата.

Слънцето залязваше, когато Джереми и Бъги докараха стадото си до сборния пункт и се настаниха да нощуват. На следващата сутрин дойдоха трима купувачи от пазарите за добитък в града, за да огледат стадото. Изглеждаха развеселени, когато влязоха в сборния пункт и заоглеждаха животните. Джереми знаеше защо. Стадата, докарани от фермите, винаги се състояха от пораснали крави и бикове, а в неговото имаше телета и юници. Освен това животните сега доста приличаха на домашен добитък от смесени породи, но нямаха клеймо или резки по ушите, които да покажат кой е собственикът.

Щом всички се представиха един на друг, Джереми отговори на познатия въпрос за родството му със семейство Керик от Тибубъра и обясни произхода на стадото си.

— Името е същото, но нищо повече. Това са диви животни. Събрахме ги в далечната пустош северозападно от равнината на Дарлинг.

— Наистина са диви животни! — възкликна един от мъжете. — Сега, когато ни обясни, виждам, че са малко проскубани и с див поглед. Но са охранени и в добро състояние. Как ги преведе от толкова далеч? Кладенците там са на дни или седмици разстояние един от друг, нали?

— През по-голямата част от пътя ние сами копаехме кладенци — обясни Джереми.

Купувачите се разсмяха, като сметнаха, че Джереми се отклонява от отговора.

— Значи сте копали кладенци? — забеляза един от тях иронично. — Никой не може да те обвини, че криеш методите си, защото няма спор, дори и с достатъчно вода, пак ще е трудно да се докарат оттам. Възхищавам ти се и смея да твърдя, че малцина биха се справили. Но за съжаление моят шеф иска само възрастни животни, не иска да купува телета.

— А моят ще купи — вметна друг купувач. — Готов е да купи всякаква стока, стига цената да е добра. — Отново огледа стадото с опитно око и продължи: — Предлагам десет шилинга на крава, осем на юница и пет на теле. Кажи го шейсет и пет гвинеи за всичките.

— Ще платя седемдесет за всичките — намеси се третият купувач.

Първият, който бе направил предложение, отново огледа добитъка, сви устни озадачен, но поклати глава и отказа да вдигне цената. Джереми се обърна към последния купувач:

— Готово. Къде се намира пазарището ви?

— Близо до пристанището — отговори той. — Ще ви изпратя двама души, които работят там. Те ще ви покажат пътя и ще ви помогнат със стадото. Парите ще ви чакат в канцеларията, когато пристигнете.

Тримата купувачи си тръгнаха, а Бъги весело обсъждаше сумата, която им бе предложена за стадото, докато прибираха кухненските съдове и всичко останало от лагера си. И Джереми бе доволен от парите и започна да излага плановете си пред Бъги. Никой от двамата не искаше да остане в града повече, отколкото се налага, затова решиха, щом си купят припаси и други необходими вещи, да тръгнат обратно.

Оседлаха конете и точно по това време пристигнаха двамата работници от пазара за добитък. Застанаха от двете страни на стадото, като го оформиха в широка колона и я насочиха към пътя от сборния пункт за града. След стотина метра раздалечените една от друга къщи започнаха да се долепват и образуваха широка улица през северния край на града. Когато пред погледа им се появи пазарът до реката, един от работниците мина напред, за да отвори портата на заграждението.

В канцеларията собственикът наброи седемдесет гвинеи в злато от касата си. Когато излязоха, Джереми искаше да даде на Бъги половината от парите, но той отказа да ги приеме, като предпочиташе Джереми да ги държи и да плаща за всичко. На път за пазара бяха минали край една ковачница и сега се отправиха към нея, за да сменят изтритите подкови на конете.

Докато ковачът подковаваше конете, Джереми направи няколко допълнителни подкови, които щеше да вземе в далечната пустош. Плещестият ковач кимна одобрително, като забеляза колко сръчно Джереми оформи подковите на наковалнята.

— И сам можеш да станеш ковач, ако решиш — каза му той. — Работил ли си като ковач?

— Не, преди години имах един приятел, който ми показа как се подковават коне — отговори Джереми. — Но ако се занимавах с ковачество, щеше да ми е нужен още един товарен кон за наковалнята и друг за меховете, инструментите и желязото, нали?

Ковачът се засмя и се съгласи. Когато конете бяха готови, Джереми плати за свършената работа и за желязото, което бе използвал за допълнителните подкови, след което се отправи заедно с Бъги към центъра на града. На Джереми му се струваше, че по шумните, многолюдни улици животът тече с безумна скорост.

Липсваха уважението и учтивостта, които бяха закон във фермите и в далечната пустош, а някои хора му изглеждаха плахи. В магазина, където влязоха с Бъги да си купят нови дрехи, двама едри, яки моряци от речен параход се смееха и говореха високо мръсни думи. Освен жените, в магазина имаше и няколко мъже, които само се мръщеха и не предприемаха нищо, за да помогнат на собственика, който напразно се опитваше да укроти моряците.

Джереми се обърна към тях, побеснял от гняв.

— Или прекратете тази дандания, или се махайте оттук — извика им той.

В магазина настъпи тишина, а Джереми гледаше моряците гневно. За миг единият от тях като че ли се поколеба как да му отвърне, свил презрително устни, след това се отказа и двамата здравеняци излязоха от магазина. Но скоро Джереми започна да се притеснява, защото собственикът и клиентите го зяпаха възхитени и разпалено му благодаряха. Той набързо плати дочените ризи и панталони, които бе купил за себе си и Бъги, и двамата си тръгнаха.

Спряха в други магазини и си купиха шапки и ботуши. В железарския магазин си избраха брадва, други инструменти, нова манерка за Бъги и готварски съдове, които щяха да заменят вече очуканите. Джереми си избра един бръснач от изложените на витрината, после се засмя и поклати глава, когато продавачът извади поставка с ръчни часовници и му ги показа.

— Не, това е последното нещо, от което се нуждая — каза Джереми. — И сам мога да видя кога изгрява и кога залязва слънцето, а това са единствените часове, които ме интересуват.

Продавачът се засмя и прибра часовниците. Направи сметката и Джереми плати. Двамата другари нарамиха покупките си и тръгнаха към магазина за хранителни стоки, откъдето взеха торбички с грах, ориз, чай и други храни.

Излязоха от Бърк, като водеха товарните коне, отрупани с тежки, обемисти пакети. Малко след пладне стигнаха до една горичка край реката, която пресичаше пътя. Мястото бе тихо, доста далеч от многолюдния хаос на града и двамината спряха, за да подредят покупките си и да си устроят лагер за нощуване. След като подредиха припасите и всичко останало в стегнати вързопи, запалиха огън.

Джереми седна до огъня и преброи останалите пари, докато Бъги напълни канчетата с вода от реката и ги сложи върху жаравата. Джереми кимна доволно и прибра портфейла си в джоба.

— Останали са повече от половината пари, а имаме всичко, което ни е нужно, за да доведем още едно стадо от диви животни. Печалбата е добра, но си мисля, че можем да изкараме и повече със следващото стадо.

— Как? — попита Бъги, силно заинтересуван.

— Като го откараме в Брисбейн — отвърна Джереми. — Братът на Франк Бивън каза, че добитъкът там върви над трийсет шилинга.

Изпъкналите очи на Бъги се разшириха от изумление.

— Но Брисбейн е от другата страна на Големия вододел, Джереми — възкликна той. — Няма дори и горска пътека на стотици мили от Брисбейн.

— Знам къде се намира градът — засмя се Джереми. — И съм чувал да говорят, че нямало начин да се пресече тази част от Големия вододел. Но от памтивека групи аборигени, които разменят стоки, са го пресичали на разни места. Непременно трябва да има пътека, която можем да използваме.

Водата завря, Бъги свали канчетата от огъня, сипа в тях по малко чай и разговорът продължи. Джереми искаше да стигне до крайбрежната равнина и поради една лична причина, по-важна за него от допълнителната печалба от добитъка. Искаше да разбере дали този край ще има за него онова особено притегляне, което търсеше, онова привличане, което щеше да го превърне в мястото, където голямото му странстване щеше да завърши.

Както обикновено в разговорите им, Бъги се съгласи с всичко, което Джереми искаше да направи.

— Как ще намериш пътеката? — попита той. — Ще питаш някои от аборигените, които живеят в планината ли?

— Не, аз говоря само аранда, а там сигурно имат различен език — отговори Джереми. — А тези, които живеят близо до селата и говорят английски, едва ли знаят нещо за пътеките. Ще тръгнем към Туумба, която е доста навътре в планината и точно на запад от Брисбейн. Оттам ще започна да търся пътеката, по която можем да минем.

— Е, ако някой изобщо може да намери пътеката, това си ти — отбеляза Бъги уверено. — Ако спечелим достатъчно пари, мислиш ли да купиш или да основеш нова ферма някъде? Не съм вече млад и ми се ще да мисля, че ще дойде време, когато ще има къде да си отдъхна.

— Да, рано или късно ще имам ферма. И когато това стане, там винаги ще е осигурено място за теб и ще можеш да правиш каквото поискаш.

Бъги разцъфна от удоволствие и започна да отпива от чая си. Джереми отпи също и остави канчето на земята. При това движение лакътят му закачи шишето за вода, което бе до него заедно с одеялото и другия багаж в торбата. Макар и да не усети, че ръката му е докоснала шишето, то се претърколи, издрънча разбито стъкло и водата се изля от счупеното гърло.

Джереми погледна в недоумение, после със страх.

— По дяволите! — възкликна той. — Как, за бога, се случи това? Изпускал съм шишето от коня си върху камъни без дори да се пукне. Сега не съм го докосвал, то просто падна и се счупи.

— Сигурно ръкавът ти го е закачил и го е съборил — вметна Бъги съчувствено. — Може вече да е било пукнато, а ти не си забелязал. Така стана и с едно мое шише преди години.

Обяснението не задоволи Джереми, но сам не можеше да измисли нищо друго, докато гледаше с тъга счупеното шише.

— Да, предполагам, че е така — отговори той неуверено, събра разтрошените късове и ги сложи в кожения калъф при останалите от счупеното шише стъкла.

Като прибра и последното парченце, се зачуди какво да прави. Това бе вече напълно безполезна вещ, но мисълта, че просто ще я захвърли, му бе непоносима. Бъги очевидно разбра как се чувства Джереми, защото развърза новата лопата от товара на единия кон и отиде до дървото на няколко метра от огъня. Изкопа плитка дупка и се обърна очаквателно към Джереми.

От една страна, да се погребе коженият калъф и счупените стъкла изглеждаше абсурдно. Но от друга, бе подходящо, единственият добър начин да се раздели с една вещ, свързана с толкова скъпи за него спомени. Джереми пристъпи към дупката, постави вътре калъфа, после Бъги отново я зарина и я заглади с опакото на лопатата.

Върнаха се при огъня и докато Бъги завързваше лопатата обратно при багажа, се сети как Джереми веднъж по повод на бутилката му бе разказвал за вярванията на аборигените.

— Според тях в нея може да е останала частица от духа на човека, който пръв я е притежавал, нали така ми каза? Ако е вярно, какво ли означава, когато шишето се счупи?

Джереми седеше до огъня и тъкмо се канеше да отговори, че няма представа, когато една мисъл му мина през ума. Спомни си, че Джарбо му бе разказал за някакъв гравиран камък, който един старейшина дал на друг, а когато камъкът се счупил, първият притежател на камъка умрял. След това пропъди мисълта.

— Предразсъдъците не означават нищо, Бъги — каза той.

— Вярно е — съгласи се Бъги и седна от другата страна на огъня. — Можеш да вземеш моята нова манерка. Тя няма да ти замени счупеното, защото знам колко обичаше това шише, но ще може да държи вода. Старата ми манерка ще ми върши още работа.

Джереми поклати глава.

— Не, благодаря ти, но засега аз ще използвам старата манерка. Ще си купя нова в Туумба.

Бъги порови в торбата си, измъкна манерката и я подаде над огъня на Джереми. Младежът кимна с благодарност и я остави настрани, тъй като искаше да поговорят за нещо друго.

— Този път ще можем да съберем стадо много по-бързо, Бъги — каза той. — Вече имаме готови кладенци, които ни чакат, и най-добрата временна кошара, каквато може да се желае.

Бъги се усмихна щастливо и се съгласи. Докато обсъждаха плановете за събиране на ново стадо от див добитък, Джереми се мъчеше да пропъди от главата си мисълта за счупеното шише. Но връзката на шишето с детството му и с Джарбо бе тъй скъпа, че не можеше да го забрави бързо и лесно. Мисълта продължаваше да се върти в главата му и да му навява тъга.

Александра Керик седеше на бюрото си във всекидневната и се опитваше да работи върху счетоводните книги на стопанството. Мъчеше се да се съсредоточи върху това, че настриганата вълна вече пътува към Лондон, и върху надеждата, че пазарът ще е добър. Но бе невъзможно, защото в ранния следобед в селото на аборигените бе започнал някакъв ритуал.

Пронизителният вой на бамбуковите свирки диджериду, барабаненето с палки и напевните гласове никога не бяха звучали толкова зловещо и тъжно, ала нищо не бе станало в селото, за да оправдае този ритуал. Аборигените очевидно смятаха, че някъде другаде е станало нещо изключително важно и Александра не можеше да се отърве от лоши предчувствия. През последните няколко дни Дейвид се чувстваше добре, нямаше болки в гърдите. Сутринта бе тръгнал с Джонатан и няколко пастири да заведат овцете в Пингара, голямото заграждение непосредствено на северозапад от фермата.

На предната врата се почука силно; ръката, с която Александра държеше писалката, трепна и върху страницата на счетоводната книга падна голяма капка мастило. Като се овладя да не се втурне към вратата, Александра внимателно попи мастиленото петно и остави писалката на място. След това стана и пресече всекидневната към вратата.

По коридора от задната част на къщата идваше Ема Боднам, но като видя, че Александра излиза от всекидневната, тръгна бавно назад. Траурният ритуал на аборигените бе предизвикал у всички тревожно напрежение и Ема изчака да види кой идва. Руъл Блейк и Сайлас Доук, главният пастир, стояха пред вратата, а конете им под стъпалата бяха облени в пот и дишаха тежко след дългото, бързо препускане.

За първи път Александра виждаше двамата вече немлади, брадати мъже със сълзи в очите, но сега те плачеха открито и без да се срамуват. Гледаха я и плачеха, като не знаеха как да започнат това, което бяха дошли да съобщят. Александра се опря на врата за опора.

— Кой? Дейвид или Джонатан? — попита тя.

— И двамата, госпожо Керик — отговори Сайлас с разтреперан глас. — Господарят Джонатан бе слязъл от коня и гледаше някакви овце, когато един глиган излезе от храстите и го нападна. Най-близо до него бе господин Керик. Той уби глигана, но получи силен пристъп. Глиганът вече бе ранил господин Джонатан много лошо — и ние… ами ние не можахме да направим нищо.

Александра на мига осъзна загубата и всичко, което тя означаваше, без продължителен и труден период на приспособяване към новото положение. През ума й преминаха събития от дългите години, когато заедно с Дейвид се бяха борили да изградят фермата Тибубъра в дивата пустош. Последното събитие през днешния ден бе превърнало резултатите от десетилетния им труд в пепел, която щеше да се разпръсне при първия лош полъх на съдбата. Нямаше кой да поеме мантията на властта и отговорността, фамилията Керик нямаше наследник, който да седне начело на масата.

Скръбта по загубата на скъпите й хора бе смазваща и се усилваше още повече от факта, че това, което бе постигнала през живота си, сега щеше да се разпилее. Децата и внуците й щяха да продължат да живеят, но тя не можеше да им остави нищо, освен надгробния си камък. Ударът бе тъй силен, че Александра се чувстваше откъсната от всичко край нея, като празна, безчувствена черупка.

Откликваше само, защото бе необходимо да каже какво да се направи. Като че ли от далечно разстояние чу собствения си глас, когато каза на главния пастир:

— Трябва да се изпратят конници до съседните ферми и до Вилкания. Пасторът на Вилкания да бъде доведен тук.

— Ще се погрижа за това, госпожо Керик — отвърна Сайлас. — Вестителите ще тръгнат начаса с най-бързите ни коне.

— Всичко трябва да се приготви, за да се нахранят и подслонят гостите, които ще дойдат за погребението, а те ще са десетки.

— Да, ние с Руъл ще се погрижим за всичко — увери я Сайлас. — И всичко ще направим, както трябва, госпожо Керик. Няма да посрамим паметта на господин Керик и на господин Джонатан. Не се тревожете, защото ние с Руъл ще имаме грижата за всичко.

Александра му благодари и затвори вратата. Мина по коридора покрай Ема, която отчаяно плачеше, опряна на стената. Прислужницата бе съобщила новината на останалата част от персонала и сега Александра чуваше риданията в кухнята и съседните помещения. Със сухи очи и неподвижно замръзнало лице Александра продължи да върши нужното. Излезе през вратата към градината, за да съобщи на снаха си за случилото се.

Катерин бе в гробището на фермата в най-отдалечения край на градината и отново почистваше гроба на сина си, който бе мъртвороден преди много години. Отекваха звуците от траурния ритуал и Катерин знаеше, че се е случила някаква ужасна трагедия, но тя не искаше да чува за нея. Опита се да се усмихне, но се получи само някаква гримаса и прекъсна Александра, която бе започнала да говори.

— Мисля да посадя тук цветя, госпожо Керик — изрече тя набързо. — Често съм си мислела за това и сега ще го направя. Хубавите цветя ще изместят тези ужасни бурени.

— Катерин, трябва да ти кажа, че…

— Мразя тези ужасни бурени — отново я прекъсна снаха й, като ожесточено скубеше тънките стебла, пораснали на гроба. — Защо телцето на мъничкото ми детенце да храни тези грозни плевели? Да, ще насадя красиви цветя на този малък гроб, за да прогоня бурените, които непрекъснато растат.

— Катерин, слушай ме, трябва да ти кажа, че…

— Не, нямам време да слушам сега, госпожо Керик — продължаваше да говори Катерин напрегнато, с разтреперан глас, докато все така чистеше с пръсти гроба. — Вижте, подготвям го за хубавите цветя. Всеки път, когато погледна гроба на детенцето си, той е обрасъл с бурени. Ще посадя цветя, които да ги прогонят.

Александра стисна силно раменете на снаха си и я изправи.

— Катерин, Джонатан е бил убит от глиган — каза й тя най-сетне. — Дейвид е получил сърдечен удар. Дейвид и Джонатан са мъртви, Катерин.

— Ако телцето на бебчето ми трябва да храни нещо, то ще бъдат цветя — говореше Катерин несвързано и извърна лицето си. — На този гроб виждам само бурени, бурени, бурени!

— Катерин, Джонатан и Дейвид са мъртви!

Несвързаните думи се превърнаха в шепот, след това настъпи мълчание. Коленете на Катерин се подвиха, очите й се избелиха, лицето й бе напълно безизразно. Александра я подхвана, за да не падне. Обви ръце около кръста й и започна да я тегли по пътеката към къщата.

Когато бяха изминали половината път, Катерин изведнъж изпадна в лудост. Помъчи се да се измъкне и закрещя с цяло гърло. Пронизителните оглушителни писъци отекваха в ушите на Александра, но тя отново здраво хвана снаха си и я повлече към къщата.

Отвори се страничната врата и оттам изтича Ема Боднам, следвана от другите прислужници, готвачката и помощничките от кухнята. Всички още хълцаха разстроени и от очите им се стичаха сълзи. Спуснаха се по пътеката, наредиха се в кръг и поеха Катерин от Александра.

В бурния делириум на скръбта двете силни жени едва можеха да се оправят с Катерин. Тя риташе и размахваше ръце и надаваше писъци. Най-сетне успяха да я вдигнат и я понесоха към къщата, като залитаха от една на друга страна, докато се бореха с нея.

Заведоха я до къщата и тръгнаха към стаята й, а виковете на Катерин ечаха из целия дом. Александра остана на пътеката. Звуците от ритуала на аборигените и виковете на отчаяние, които идваха от къщата, се сливаха и отекваха като печален барабанен гръм в ушите й. Но дори и сега Александра не можеше да заплаче. Бе в състояние само да вдигне юмруци към небето в безмълвен, горестен протест.

16.

— Разбирам положението ти, Александра — говореше Елизабет Гарити. — На мен времето не ми стига, а Тибубъра е също толкова голяма, колкото и Уаямба. Какво смяташ да правиш?

— Просто да видя известно време как ще вървят нещата — отговори Александра. — Само тъй може да се разбере какви проблеми ще възникнат.

— Така е — съгласи се Елизабет. — Имаш предостатъчно верни, опитни пастири, а това ще ти е от полза.

Александра кимна, но в себе си се усъмни дали тяхната помощ ще й е достатъчна. Двете с Елизабет разговаряха в подножието на хълма под къщата в последните минути преди гостенката да си тръгне. Другите гости за погребението си бяха заминали предишния ден, пастирите разглобяваха навеса, който бе използван за готварница. Наблизо Колин Гарити говореше с Руъл и Сайлас, докато чакаше Елизабет да приключи разговора си с Александра. И тримата сина на Гарити бяха с него.

Преди заминаването Елизабет се бе преоблякла в пастирски дрехи и сега разсеяно потупваше бедрото си с камшика.

— Но онзи, който ще вземе решенията, трябва да обикаля кошарите, Александра, няма друг начин. В най-добрия случай можеш да удържиш положението в ръцете си само временно. Може Дирдри или Юдора да си намерят добри съпрузи.

Александра въздъхна и поклати неуверено глава.

— По всичко изглежда, че Дирдри няма никакво намерение да се омъжва, но тя ще си реши. Не ми се струва вероятно и Юдора да намери мъж в Сидни, който би поел ръководството на фермата и би се съгласил да живее в далечната пустош. Както изглежда, ще трябва да наема управител за фермата.

— Надявам се да не се стига дотам — заяви Елизабет. — Всички ферми, ръководени от управители, които съм виждала, са стигали до разруха, а мисля, че и твоите впечатления са такива. — Поклати тъжно глава и после промени темата на разговора. — Е, трябва да тръгвам, Александра. Време е отново да почна да следя за полски пожари.

— Добре, Елизабет. Благодаря ти за обичта и подкрепата, които ми даде, когато най-много се нуждаех от тях. Бог да те пази и се надявам скоро да се видим пак.

Двете жени се прегърнаха и целунаха за сбогом, а Александра усети прилив на обич към Елизабет. Най-сетне, по време на погребението, сълзите на Александра се бяха отприщили. Елизабет прекара с нея нощта и целия следващ ден. Макар в Уаямба да я чакаше много работа, Елизабет остана при приятелката си, докато тя се нуждаеше от нея.

След последната целувка Елизабет тръгна към коня си. Както правеше обикновено, тя просто се метна на седлото и пое в лек тръс по пътя сама. Когато съпругът й забеляза, че тя е тръгнала, той и момчетата набързо яхнаха конете и я последваха, като помахаха с ръка на Александра. Тя им отговори, после се загледа в Елизабет. Тя все още изглеждаше необичайно без Шийла до нея. Елизабет изчезна зад хълма в южната част на фермата, Колин и момчетата се опитваха да я настигнат, а Александра се насочи към къщата.

От портичката видя, че Катерин е в гробището. Садеше цветя върху малко гробче, както и върху големия пресен гроб до него. Бурният изблик бе преминал и нямаше признаци, че ще се повтори. През годините у Катерин се бе развило нещо болезнено — да изпада в крайности, които ставаха особено явни, когато бе налегната от скръб. Александра въздъхна тежко и си влезе вкъщи.

Катерин се върна от гробището, качи се в стаята си и остана там. Александра вечеря сама на дългата маса в трапезарията, като насила хапваше от храната, сервирана от опечалената прислужница. След вечеря се опита малко да почете, след това се качи в спалнята си. Леглото още пазеше до болка познатия свеж, мъжки дъх на Дейвид. През нощта се събужда няколко пъти и все протягаше ръка към него.

На следващата сутрин, когато Сайлас Доук дойде, за да обсъдят графика за работата във фермата, Александра се почувства притеснена. Главният пастир очакваше да получи нареждания, каквито по-рано му даваха Дейвид или Джонатан, но Александра не притежаваше задълбочените познания, които мъжът и синът й бяха натрупали с годините. А Сайлас от своя страна не искаше да взема сам никакви решения, освен по най-обикновените въпроси.

Един от въпросите, които обсъдиха, бе къде е най-вероятно да избухнат полски пожари, за да следят тези места отблизо. За да се определят най-уязвимите райони, бе нужно пълно познаване на сегашното състояние на растителността из цялата ферма, а Александра от години не бе ходила до някои от загражденията за овце. Опита се да придума Сайлас сам да определи застрашените райони, но той бе готов единствено да обсъжда въпроса.

Най-накрая Александра му каза да следи районите, в които е имало пожари в предишните години. Тя знаеше, че положението се променя от година на година, но Сайлас бе доволен. На следващата сутрин бе повдигнат въпроса за преместване на някои от стадата. Сайлас отново се измъкна от вземането на решение, но с готовност прие нейното, макар то да се основаваше на недостатъчна информация. И това се повтаряше дни наред — главният пастир разчиташе на Александра за всички решения и идваше в къщата всяка сутрин, освен когато отиваше до по-далечните кошари за ден-два.

Душевното и емоционално състояние на Катерин бе още по-тежък проблем за Александра. Снахата прекарваше дните си на гробището, а вечерите — в стаята си, където се и хранеше. Стана немарлива по отношение на външния си вид и често ходеше с мръсна рокля и невчесана коса. От това Катерин изведнъж започна да изглежда много по-стара — лицето й бе набраздено от бръчки и изпито, сивите кичури коса станаха много по-широки.

Силно разтревожена, Александра се опита да говори с Катерин и да промени поведението й. Всичко бе напразно — Катерин кимаше в знак на съгласие с всичко, а после продължаваше да се държи както преди. Веднъж каза, че искала да отиде да живее в Сидни, което свари Александра неподготвена.

— Но нашето място е тук, Катерин — отвърна Александра. — Тибубъра е нашият дом.

— Юдора е в Сидни — каза Катерин с безразличие. — Цялото ми семейство или измря, или се премести, но Юдора е там.

— Е, може да посетим Сидни скоро и ще можеш да се видиш с Юдора. Но домът ни е тук в Тибубъра.

— Но не е както беше. Понякога ми се струва, че всичко наоколо чака нещо да се случи. Става много тихо, дори птиците престават да пеят, вятърът утихва. Всичко чака нещо да се случи, всичко изглежда ме наблюдава.

Александра й каза да не обръща внимание на такива неща, но Катерин не бе доволна от такъв отговор и разговорът свърши, без да стигнат до решение. Александра се безпокоеше още и заради това, че усещанията, които Катерин бе описала, бяха типични за хората, които не можеха да свикнат с живота в далечната Пустош. Някои от наетите пастири си бяха тръгнали, след като често бяха говорили за тишината, следенето, за очакването нещо да се случи.

За някои любовта и семейството бяха опора. Помагаше и многото работа и Александра допускаше, че всичко това е било от полза за Катерин в миналото. Но сега Джонатан го нямаше и на Катерин не й оставаше нищо друго, освен да скърби.

От години тя отговаряше за училището към фермата, където учеха децата на семейните пастири и децата от селото на аборигените. Едно от многобройните деца на Боднам — Амилия — бе поела вече училището, като Катерин й помагаше от време на време. Когато повторно разговаря със снаха си, Александра я подкани да започне отново да помага на Амилия, но Катерин не прояви никакъв интерес към училището.

Някои се приспособяваха към далечната пустош чрез силата на волята си и Александра се надяваше и с Катерин да стане така, след като преодолее скръбта си.

А една вечер, когато се прибра в спалнята си, Александра чу висок глас от стаята на Катерин и веднага излезе в коридора. Катерин говореше на Джонатан, остро го осъждаше, че я е оставил сама далеч в пустошта.

Бе съвсем различно от начина, по който Елизабет бе говорила над ковчега на Шийла, защото в гласа на Катерин се долавяше писклива нотка на емоционална нестабилност. Като реши да се заеме по-твърдо с нея, Александра почука на вратата и я отвори. Катерин седеше на леглото по нощница и спря насред дума.

— Катерин, бих искала отново да започнеш да слизаш долу за вечеря — заяви Александра. — Моля те да бъдеш там утре вечер.

— Не, предпочитам да вечерям тук — отвърна снаха й. — Когато съм в стаята си, нищо не ме следи и аз не…

— Слез в трапезарията за вечеря утре — пресече я Александра остро. — Очаквам да те видя там.

По-младата жена се поколеба, след това намусено кимна. Александра излезе, затвори вратата след себе си и се прибра в спалнята си. Зад гърба й Катерин отново започна да говори на висок глас. Александра си легна, но часове не можа да заспи, разтревожена за снаха си.

На другия ден Катерин остана на гробището до късния следобед, след това се появи в трапезарията за вечеря. Бе изморена и раздърпана, но поведението й се бе променило рязко. В предишните дни бе мрачна и мълчалива, но сега бе прекомерно оживена.

— На прозореца ми имаше един бял папагал какаду тази сутрин — съобщи тя весело с някаква неестествена светлина в очите. — Бял папагал! Не е ли забележително!

— Е, може би е любопитно — отвърна Александра притеснена, като внимателно изучаваше снаха си. — Наоколо има безброй папагали.

— Но не и бели! — изкрещя Катерин, изпаднала внезапно в ярост. — Колко пъти си имала бяло какаду на прозореца си? Никога, обзалагам се! Завиждаш ми, защото дойде на моя прозорец. Това е не само любопитно, това е забележително! Наистина забележително!

Александра се обърна към прислужницата, която се бе вторачила в Катерин с почуда и страх.

— Излез от стаята.

Когато прислужницата набързо напусна, Александра насочи пръст към Катерин.

— Или се вземи в ръце и престани с тези глупости — каза й тя тихо, но с леден глас, — или ще те пребия от бой. Разбираш ли ме?

Катерин се отпусна на стола си, закри лице в дланите си и избухна в сълзи.

— Моля ви, не ми се сърдете, госпожо Керик — стенеше тя. — Понякога имам усещането, че съм на голямо разстояние от самата себе си, и само следя какво правя. Моля ви, не ме мразете.

Александра заобиколи масата и седна на стола до Катерин.

— Никога не бих могла да те мразя, скъпа моя — започна да я утешава тя и сложи ръка на рамото й. — Обичам те и винаги ще те обичам. Но ти трябва да се опиташ да се контролираш — в това, което говориш и вършиш. Ще направиш ли това за мен?

Катерин кимна, облегна се на Александра и захълца:

— Да, ще се опитам — говореше тя през сълзи. — Ще направя каквото мога, госпожо Керик.

Александра продължи да я държи в ръцете си и да й говори. Катерин спря да плаче и се успокои, Александра повика отново прислужницата и се върна на мястото си. През останалата част от вечерята Катерин не каза и не направи нищо необичайно, но отново бе потисната. Мълчеше и хапваше по малко от храната си.

И Александра седеше мълчаливо и почти не ядеше, докато размишляваше върху две неща. Най-напред си спомни, че по едно време бяха имали двама нови пастири, които трябваше да си отидат, а бяха останали твърде дълго време. Дейвид ги бе довел от далечните кошари и накрая ги бе изпроводил на изток, придружени от други пастири. Единият от тях не можеше да говори, а другият бе много буен.

Другото бе отговорността й за Катерин, от която не можеше да се измъкне. Освен че обичаше снаха си, което вече я задължаваше, Джонатан би я помолил с последния си дъх да се грижи за Катерин. Александра знаеше, че не е редно да изпрати една психически нестабилна жена при Мортън и Джулия.

Докато лежеше будна в леглото си тази нощ, Александра мислеше и за още нещо, което от дни се бе опитвала да избягва, защото не искаше да напуска фермата. Ако Сайлас Доук нямаше с кого от семейството да се консултира при вземането на решения, той щеше да е принуден да ги взема сам. Някои от решенията му можеше и да не са от най-добрите, но той бе интелигентен, опитен главен пастир и Александра знаеше, че не би могла да намери по-способен управител за фермата.

След безсънната нощ Александра го изчака в хола. Когато поговори със Сайлас, той не прояви ентусиазъм, но не можеше да откаже на молбата й.

— Добре, ще поема управлението, щом искате, госпожо Керик — каза той. — И ще се старая колкото мога.

— Това е всичко, което искам, Сайлас, а никой друг няма да е тъй добър като тебе, ако се стараеш — увери го Александра. — Преди да замина, искам да посетя Елизабет Гарити, а с Катерин ще вземем домашната прислуга. Къщата ще бъде затворена, а мебелите — покрити.

Сайлас кимна и попита какво трябва да се уреди за пътуването до Сидни. Поговориха за броя на фургоните, които ще са нужни, колко кочияши и други работници ще вземат. Когато уточниха подробностите, Сайлас си тръгна, а Александра седна на бюрото си и написа писмо до Мортън. Тя искаше, ако е възможно, да живее в къщата, която някога бе собственост на баща й.

Щом започна да пише, очите й се изпълниха със сълзи. Огледа стаята, потисната от мисълта, че трябва да изостави дома си в далечната пустош. После изтри сълзите и продължи писмото.

Когато получи писмото, Мортън отначало се поколеба дали да го прочете. Последното писмо от майка му — а той го бе отворил с нетърпение и предчувствие, че може да съдържа новини за баща му — го уведомяваше, че баща му и брат му са мъртви. Той още не бе се примирил с трагедията и изпадаше в дълбока печал всеки път, когато в спокойни мигове си спомняше за нея.

Мортън отвори писмото, зачете го и лошите предчувствия се разсеяха. Знаеше, че майка му би предпочела да остане във фермата, но бе сигурен, че двамата с Джулия можеха да я направят щастлива в Сидни. Ала когато стигна до пасажа с предпочитанието й към къщата, в която да живее, той изпусна писмото и се втурна долу в главната канцелария.

Чиновникът, който сега отговаряше за недвижимите имоти, бе дългогодишен служител на име Харолд Фрейли — слаб човек, с ъгловато сериозно лице. Мортън забързано се приближи до него.

— Къщата на улица „Уентуърт“ в квартал Уитлам още ли е празна? — попита той.

— Да, сър Мортън — отговори Харолд. — Господинът, който я оглежда, не може да избере между нея и една друга къща на…

— Аз ще избера вместо него — прекъсна го Мортън. — Тази къща при никакви обстоятелства няма да се дава под наем. Майка ми се мести в Сидни и иска да живее там, така че къщата ще се пази за нея.

Харолд потопи писалката в мастилницата и си отбеляза нещо върху лист хартия.

— Много добре, сър Мортън. Къщата ще се пази.

Мортън се върна в офиса си, като се опитваше да не обръща внимание на лекото недоволство, което изпитваше към Харолд в новото му положение. Макар и да знаеше, че не е справедливо, Мортън все сравняваше работата на Харолд с начина, по който Бенджамин Тавиш я бе вършил преди.

Точно в този миг обаче Мортън призна пред себе си, че така е станало по-добре — ако Бенджамин се бе занимавал с недвижимите имоти, то къщата сигурно отдавна щеше да е дадена под наем. А имаше и още една причина за задоволство в сегашното положение — Бенджамин бе в пълна безопасност и очевидно много щастлив. В писмо от Хенри Нюкоум отпреди няколко седмици се казваше, че „господин и госпожа Хоторн“ са се настанили удобно в малка къща в покрайнините на Окланд.

Хенри съобщаваше също, че не е било необходимо да помага на Бенджамин да си търси работа. Младото семейство използвало едната стая от къщата си за производство на фина ленена хартия, която намерила добър прием сред купувачите на висококачествени канцеларски стоки. А междувременно Мортън не бе чул никакви слухове по повод изчезването на съпругата на Крийви. Бевърли рядко бе виждана сред хора и отсъствието й не предизвика никакво любопитство. Крийви очевидно не знаеше изобщо какво й се е случило.

Мортън дочете писмото от майка си и го сложи в джоба си, за да го занесе на Джулия. Насочи вниманието си към книжата по бюрото си, които отразяваха постепенна промяна в делата му. Бе пуснал обяви за боядисваното ленено въже във вестниците в Мелбърн, където също имаше многобройни яхтклубове. Предварителното проучване бе последвано от водопад от поръчки, като продажбите и в Сидни вървяха много добре, така че въжарската работилница сега носеше добра печалба. Другото му начинание, което по едно време се бе превърнало във фиаско — сухият док — започна също да носи умерен доход.

Но доходите от някои инвестиции бяха спаднали поради депресията и голямата безработица във Великобритания. Цялостната търговска дейност в Сидни бе засегната от това, особено западна пазарът на недвижими имоти и други търговски дейности, някои от които бяха драстично ограничени. Рязко спадна износът на стоки до британските пристанища. Застрахователните полици, издавани от Морската застрахователна компания, в която Мортън бе съдружник, бяха малко на брой. Мнозина страдаха от икономическата криза, но при това положение в бизнеса Крийви процъфтяваше. Финансовите му ресурси бяха огромни и банката му все още бе в състояние да понася загубите в непресекващите му усилия да постави банковото дело в града под свой контрол. Купуваше дялове в компании, отслабени от спада, обикновено като мълчалив, второстепенен съдружник. Като купи „Кроникъл“, вестник, основан в първите години от съществуването на колонията, покупката стана обществено достояние, само защото работещите във вестника бяха открили това и бяха напуснали.

В края на деня Мортън имаше повече причини да се безпокои, отколкото да бъде доволен от бизнеса си, но когато се прибра у дома, положението беше точно обратното. Семейството му рядко бе изглеждало толкова пленително — Джулия седеше на сянка върху тревата в задната градина, до нея на одеялото бе бебето, а бавачката — на пейка близо до тях. Мортън целуна Джулия, извади писмото и й го подаде.

— От мама е, но този път съдържа добри новини.

— Слава богу, мили Мортън — каза Джулия, като протегна ръка и нежно хвана неговата. — Последното писмо ни донесе толкова тъга, че ни стига за цял живот.

Мортън вдигна ръката й към устните си и я целуна, благодарен за непрестанното състрадание и утеха, след като бе получил първото писмо. После се заигра с детето, докато Джулия четеше писмото. Тя възкликна весело, след това загрижено попита дали къщата в Уитлам е свободна. Мортън отговори утвърдително и добави, че ако Бенджамин Тавиш се занимаваше с недвижимите имоти, тя сигурно отдавна щеше да е дадена под наем.

Дори тази невинна забележка за Бенджамин накара Джулия да свъси вежди предупредително и леко да кимне към бавачката. Двамата избягваха да говорят за Бенджамин, когато наблизо имаше някой от прислугата, за да не изтърват случайно думи, които можеха да бъдат повторени пред другиго, а Джулия бе по-настоятелна в това отношение от Мортън. Той вярваше, че става все по-малко вероятно Крийви да научи какво се е случило с жена му, но за Джулия опасността си оставаше все така голяма.

Когато бавачката сгъна одеялото и внесе детето в къщата, Мортън и Джулия ги последваха. По време на вечерята и след това в хола те поговориха как ще приготвят къщата за идването на Александра. Мортън знаеше, че тя обича да се занимава с градинарство и че би предпочела да се заеме с цветните лехи сама, но имаше други неща, които трябваше да се свършат. С Джулия направиха предварителен план за всичко, което трябваше да се направи, и решиха да отидат да огледат къщата на другия ден.

На следващата седмица Мортън отиде в кантората и прегледа само най-неотложните въпроси, които го очакваха, след това отиде в къщата на Уитлам. Джулия бе вече там заедно с няколко прислужници, които бяха започнали да чистят. Мортън и жена му огледаха стаите и направиха списък за новата мебелировка, която бе необходима.

Нужно бе да се направят и някои ремонти, които за други наематели не биха били наложителни, затова щом се върна в кантората, Мортън даде на Харолд Фрейли списък, който той да предаде на предприемача. На другия ден, когато чистенето свърши, Мортън излезе с Джулия по магазините, за да купят необходимото. Пердетата и част от мебелите трябваше да се поръчат и бяха доставени през следващите няколко дни. Следобедът, когато и последните пратки пристигнаха и всичко бе поставено на място, Мортън отново обходи къщата заедно с Джулия и двамата прецениха, че майка му ще остане доволна.

Малко след като Мортън се бе върнал в кантората, за да довърши дневната си работа, един млад служител се появи на вратата на офиса му да съобщи, че е дошъл посетител. Но младежът спря насред думата си и нададе вик, когато една ръка сграбчи яката му изотзад и го хвърли настрани. Олдъс Крийви застана на прага и изпълни цялата рамка на вратата. Дебелите дъски на пода проскърцаха под тежестта му, когато влезе, а младежът надничаше със страх иззад вратата. Мортън му направи знак да си върви.

Крийви застана пред бюрото, а малките му очички блестяха от гняв.

— Къде е Бенджамин Тавиш? — попита той настоятелно с пискливия си глас.

Мортън успя да скрие изненадата и тревогата, предизвикани от този въпрос, сви рамене и седна на стола си.

— Търси си късмета на друго място — отвърна той нехайно. — Защо питате?

— Когато е заминал от тук, той е взел със себе си и моя собственост.

— Собственост? — повтори Мортън озадачен. — Каква собственост?

— Дрехи. По-специално женски дрехи. В къщата ми имаше една жена, която ми бе съпруга, и аз съм вложил пари в облеклото й. Бенджамин Тавиш е взел облеклото със себе си, когато е заминал.

Мортън се възмути от думите, които употребяваше дебелият мъж. От тях ставаше ясно, че Бевърли за него до такава степен нямаше стойност, че дори не си заслужаваше да я спомене.

— Просто не мога да ви разбера — каза той язвително. — Да не искате да ми кажете, че Бенджамин Тавиш е избягал с жена ви, или пък само с нейния гардероб? Но както и да е, на какво основание го обвинявате?

— Въз основа на проучвания, които направих през последните няколко седмици — заяви Крийви с тънкия си глас. — Той се е грижил за вашите недвижими имоти, включително и за къщата в съседство с моята. — Бръкна в джоба на палтото си и подхвърли на бюрото с дебелите си подпухнали пръсти една дамска носна кърпичка. — Това е част от собствеността ми, както и парфюма на нея, и е била намерена в къщата до моята. Той е заминал от Сидни по същото време, когато моята собственост изчезна, уж на път за Бомбай с кораб до Тринкомали. Но той не е подал митническа декларация и не се намира в Бомбай. Е, къде е той?

Мортън бе озадачен от това, колко много е научил Крийви, но бе успокоен от факта, че всичките му издирвания не са довели доникъде.

— Това няма никакво отношение към мен — заяви Мортън хладно. — Ако имате доказателства за престъпление, трябва да ги представите на прокурора.

Мортън за първи път видя как широкото, безизразно като маска лице показва някакво вълнение. То се изкриви и почервеня от гняв, а малките очички светнаха.

— Да не смятате, че съм такъв глупак, та да стана за посмешище на целия град? — изсъска Крийви. — Това би ви доставило удоволствие, защото ще потвърди измислиците, които разпространявате, нали?

— Не възнамерявам да разпространявам никакви измислици — отвърна остро Мортън. — Имам за какво да използвам времето си.

Крийви грабна кърпичката и я натика в джоба си, след това насочи дебелия си пръст към Мортън.

— Вие знаете къде е Бенджамин Тавиш — изръмжа той. — А аз ще ви унищожа. По всички възможни начини. Ще ви разоря и ще ви стрия на прах.

Огромният мъж се обърна и с тежка, тромава стъпка излезе от офиса, а дъските на пода отново изскърцаха зад него. Мортън се замисли, като претегляше значението на разговора. След това го пропъди от ума си, като реши да изчака, докато го обсъди с Джулия и се възползва от нейната проницателност. Зае се отново с документите на бюрото и приключи работата си за деня.

Прибра се вкъщи, изчака, докато с Джулия останаха сами в хола и тогава й разказа за случилото се. Обсъдиха това, което Крийви знае, и решиха, че може да го е научил по най-обикновен начин. Може да е писал на своя познат в Бомбай, за да разбере къде е Бенджамин, а в адмиралтейството се пазеха копия на митническите декларации от пътниците на заминаващите кораби.

— Общоизвестно бе, че Бенджамин се занимаваше с моите недвижими имоти — добави Мортън. — Но за да може Крийви толкова отблизо да се запознае с действията на Бенджамин, това му е струвало време и неприятности. Не мога да допусна, че е проучвал всички, които са заминали оттук по времето, когато Бевърли изчезна. Поради някаква причина той е подозирал именно Бенджамин. Точно това не очаквах, и точно поради това смятах, че той няма да открие какво е станало.

— А какво го е накарало поначало да се усъмни в Бенджамин? — замислено каза Джулия. — Мортън, това показва, че той знае какво става в кантората ти. Единственото заключение, до което стигам е, че някой в кантората ти е склонен много да приказва, или пък предава информация на Крийви. Отдавна е време да огледаш отблизо служителите си.

Мортън неохотно се съгласи, като не искаше да вярва, че някой от служителите му го предава, но фактите говореха, че това е вероятно. После поговориха за заплахата на Крийви и обсъдиха какво би могъл да стори. Възможностите бяха безбройни, защото Крийви бе безскрупулен. Стигнаха до извода, че всичко, което Мортън можеше да направи засега, бе да вземе разумни мерки за опазване на имуществото си, като същевременно следи за признаци на замислян от Крийви заговор.

От всичките си служители Мортън познаваше най-отдавна началника на кантората и бе абсолютно сигурен, че може да му вярва. Следния ден, когато отиде на работа, извика Албърт Ломан в офиса си и затвори вратата, за да могат да поговорят насаме. Без да споменава Бенджамин, Мортън каза само, че според него Крийви получава информация от кантората.

— Може би някой говори пред непознати, когато си е пийнал — продължи Мортън, — или пък е нещо по-лошо. Не искам да вярвам, че някой от служителите ще доставя информация за пари, но е възможно. Работата тук е доста добре разпределена между отделните чиновници, затова трябва да следиш дали някой не проявява повече интерес към това, което другите вършат, или към папките с кореспонденцията.

— А може да видим и какво вършат служителите извън кантората — предложи Албърт. — Както и вие, не искам да вярвам, че имаме предател сред нас, сър Мортън. Но ще проуча всички вероятности. С ваше разрешение ще взема Харолд Фрейли да ми помага. Познаваме се от деца и напълно му вярвам. Много е дискретен, а двама виждат по-добре от един.

— Много добре, но преди всичко трябва да действате внимателно, за да не изплашите този, който би се занимавал със злосторничество. Може да са нужни месец, два, шест, колкото трябва. И се моли на бога да греша, моля се никой от нашите служители да не е предател.

Ломан се съгласи мрачно и напусна офиса. Мортън се зае с книжата по бюрото си, като мислеше какво друго може да предприеме. Предишната вечер с Джулия бяха обсъдили възможността за саботаж в сухия док и във въжарската работилница, тъй като това би било типично за Крийви. Като прегледа документите, Мортън отиде до вратата и викна да изкарат каретата му пред входа.

Докато говореше с надзирателя на сухия док, Мортън просто изрази загриженост, че има опасност от вандалски действия и кражба на инструменти, а Върджил Хандли отговори, че незабавно ще намери надежден нощен пазач. Работниците от въжарската работилница, по-обединени и с по-голямо чувство за принадлежност към работилницата, не искаха външни хора да се мотаят там нощем. Айзак Тълк предложи да разпредели хората за допълнителни смени като нощни пазачи, а Мортън се съгласи да им плаща допълнителни надници.

Доходът, който Мортън получаваше от къщите под наем, бе по-голям от приходите от дока или въжарската работилница, а вложените там средства бяха много повече. Но къщите бяха разпръснати из целия град и нямаше начин да бъдат защитени. Мортън мрачно прие риска и се замисли за други начини, по които Крийви би могъл да си отмъсти.

Документите, които минаваха през бюрото на Мортън, и цялата дейност на кантората вървяха както обикновено, без признаци за нещо нередно. През седмицата Мортън бе на заседания в Търговската банка и в Морската застрахователна компания и отблизо се запознаваше с докладите за дейността им. Печалбите и в двете не бяха високи, но Мортън не откри каквито и да е улики, че срещу тях има таен заговор.

Мина седмица без нищо да покаже, че Крийви е започнал да изпълнява заплахите си, после още една седмица мина тихо. Но Мортън остана нащрек, като знаеше, че най-голямата опасност идва от фалшивото чувство за сигурност. Методично и старателно, както вършеше всичко, началникът на кантората се зае и със следенето на действията на останалите служители. Не откриваше нищо подозрително и Мортън не знаеше дали да се чувства облекчен или още по-разтревожен от това, как Крийви получава информацията си.

В потискащо горещия влажен февруарски следобед, когато пристигна майката на Мортън, Джулия изпрати конярчето да го уведоми. Бе съобщила също на Дирдри и на Юдора и те пристигнаха в къщата по същото време с него. Свариха истински ад — пастири, ратаи и прислугата от Тибубъра разтоварваха фургоните, които бяха задръстили алеята за карети до къщата и излизаха на Уентуърт стрийт.

Прислугата от къщата на Мортън също бе тук и помагаше да се сервират закуските и разхладителните напитки, които Джулия бе приготвила за случая. Голяма маса на кръстосани дървени крака до къщата бе отрупана с храна и кани с ром и пунш за работниците. За семейството в хола бе устроен бюфет с подбрани деликатеси и бутилки вино в кофички с лед.

По време на щастливата среща на семейството, Мортън се тревожеше главно за здравето на майка си след дългото пътуване в горещината и това как издържа тя емоционалното напрежение след смъртта на баща му и брат му. Той видя, че с издръжливостта и жизнеността — неделима част от характера й, тя бе понесла всичко, както малцина биха могли. Изпитанията се бяха отразили много по-зле върху снаха му. Катерин бе неудържимо щастлива, че са пристигнали, но изглеждаше много по-стара от годините си.

През следващите два дни Джулия прекарваше по-голямата част от времето си с Александра и Катерин, за да им помогне да се настанят. На втория ден прислугата бе вече напълно организирана, а пастирите и ратаите си тръгнаха обратно с фургоните. На другия ден, неделя, Мортън и Джулия поканиха фамилията у тях. Един час след като всички се събраха, Мортън остави Джулия да забавлява Дирдри, Катерин и Юдора и изведе майка си навън да й покаже градината и да поговори с нея.

През изминалите три дни Мортън бе забелязал, че Катерин е нервна и развълнувана и стигна до извода, че това е една от причините майка му да се премести в Сидни. Той й каза това и продължи:

— Както много добре знаеш, ние с Джулия сме очаровани, че си тук, но имаме предвид и желанията ти. Бихме могли да намерим друга къща за Катерин.

— Не, поне засега тя има нужда от някого, който я познава добре. След като вече е в града, тя положително ще се поправи бързо. Във всеки случай състоянието й не се дължи само на характера й, защото тя понесе много.

— Така е. Мамо, никога не съм те чувал да се оплакваш или дори да говориш за проблемите си, но знам, че предпочиташ да си бъдеш във фермата. Обстоятелствата обаче те изпратиха тук и се надявам да бъдеш щастлива.

— Ти и другите ми обични хора сте тук и имам толкова много причини да съм щастлива. Сайлас Доук ще трябва да поеме делата във фермата сега и ще се справя много по-добре, отколкото когато се чувстваше длъжен да идва при мен за невинаги подходящи указания. — Тя сви рамене и се засмя. — А аз ще имам достатъчно работа. Забелязах, че цветните лехи са в такова състояние, че ще ми трябва време, докато ги оправя.

Мортън се засмя и кимна, като знаеше, че тя с нетърпение очаква да се заеме с градинарството. Александра го попита как върви бизнесът му, а той й разказа за Бенджамин, Бевърли и възможността Крийви да създаде неприятности. След това побърза да разсее тревогите й, като изброи всички мерки, които е взел, за да се предпази от този човек.

След няколко минути се върнаха вкъщи. Мортън отбеляза, че майка му сигурно е била права да смята, че Катерин ще преодолее бързо проблемите си. Докато говореше с дъщеря си и с другите жени, снаха му бе по-весела и отворена, отколкото в деня на пристигането в Сидни.

Александра създаваше впечатление, че е в добро настроение, но Мортън знаеше, че в най-добрия случай чувствата й са смесени. Съзнаваше, че тя е решена, макар и неохотно, да живее в Сидни, но същевременно се тревожи за бъдещето на фермата. Когато всички гости си тръгнаха след вечеря, Мортън обсъди състоянието на майка си с Джулия и двамата решиха да направят всичко възможно, за да й помогнат да се приспособи към новия си живот и да бъде щастлива.

На другия ден започна новата седмица, а Сидни се печеше в адската жега на късното лято. Бизнесът бе замрял, тъй като започваше да се чувства пълният ефект от икономическата криза в Британия. Търговията между пристанищата в Австралия и тези от Индия до Сандвичевите острови бе спаднала и повечето от корабите, които пристигаха или тръгваха, бяха крайбрежни търговски кораби, които не отиваха по-далеч от Нова Зеландия.

Горещините продължиха през цялата седмица без никакъв полъх от морето, който да охлади ужасно напечените улици и канцеларии. Във вторник приключи работата по ремонта на един кораб в сухия док на Мортън, а нови съдове за поправка не се предвиждаха. Другите докове и корабостроителници в пристанището бяха без работа и повечето от работниците бяха съкратени. Макар да нямаше основание да вярва, че положението ще се подобри в близко бъдеще, Мортън продължаваше да плаща надници на работниците си, като искаше от тях да свършат каквото могат с ремонта на стените на дока.

В сряда следобед Мортън седеше в задушния си офис по риза и с разхлабена вратовръзка, когато тежки стъпки го накараха да вдигне поглед от документите на бюрото си. На прага стоеше Олдъс Крийви, облян в пот. Широкото му дебело лице блестеше от вадичките, които се стичаха по него, а на места сакото му бе потъмняло от потта на подпухналото тяло. Щом той влезе, в неподвижния горещ въздух на офиса се разнесе възкисела миризма.

— Когато бях на Търговската борса и на други места, посещавани от бизнесмени — започна Крийви с тънкия си глас — не чух да се споменава за какво сме говорили последния път.

— Казах ви тогава, че има с какво да запълвам времето си и че не разпространявам клюки — отсече Мортън. — Какво търсите тук?

— Искам да ви уведомя, че ще бъда също толкова дискретен по отношение на личните ви дела — отвърна Крийви. — Знаете, че купих „Кроникъл“, нали? Докато преглеждах стари броеве, открих неща, които ще ви притеснят до немай-къде. Но не съм говорил за тях и не възнамерявам да говоря в бъдеще.

Мортън не можеше да си спомни да е било писано във вестниците за връзката му с Клара Тавиш, но бе сигурен, че Крийви е открил точно това.

— Не бих искал да омаловажавам великодушния ви жест — отбеляза той язвително, — колкото и да ви се струва странно. А по причини, които никога не можете да разберете, аз искрено се страхувах от поведението си спрямо Клара Тавиш. Но, както и да е, фактите бяха широко известни далеч преди вие да дойдете тук, включително и на любимата ми съпруга и няма… — Мортън млъкна, когато Крийви поклати глава. — Не е ли това? А за какво става дума тогава?

Малките очички на Крийви светнаха в сардонично удоволствие, когато седна на стола до бюрото. Заедно с киселата миризма огромното му тяло излъчваше влажна горещина, а солидните крака на стола изстенаха, когато столът изчезна под туловището. Крийви извади два стари, пожълтели вестника от джоба на сакото си, взе единия и го разгъна. Сложи го на бюрото и го побутна към Мортън, като посочи обявление в средата на първа страница.

Първото, което привлече вниманието на Мортън, бе старовремският печат, странно изписаната буква „ес“. Погледна горния край на вестника и видя, че датата е отпреди почти четиридесет и пет години, през септември 1821. Размисли, че в този вестник едва ли се говори за връзката му с Клара Тавиш, защото е бил отпечатан една година преди Мортън да се роди през юни 1822. След това прочете обявлението.

В него се предлагаше награда от петстотин златни английски лири за всеки, който може да даде сведения къде се намира Александра Хамънд. Бе описана като висока, привлекателна жена на деветнайсет години. Казваше се, че за последен път е била видяна в Кампдън парк и има опасения, че е била отвлечена от избягали каторжници, за които се знае, че са в околността. Имената им са Инос Хинтън, Даниел Кроули и Франк Снивли. Обявата завършваше с молба всеки, който знае нещо, да се свърже с баща й Невил Хамънд в адвокатската му кантора в Сидни.

— Забелязахте датата, нали? — каза подигравателно Крийви, от когото заедно с вонята му се излъчваше злорадство. — Майка ви е била отвлечена от избягали каторжници точно девет месеца преди да се родите.

— Какво искате да кажете? — попита Мортън, силно разгневен. — Не знаех нищо за това, но и глупакът може да разбере защо майка ми не е искала да говори по този въпрос. Но ако е имало нещо общо с мен лично, тя отдавна щеше да ми е казала. Така че нямам намерение да слушам никакви инсинуации за…

Мортън млъкна, защото подигравателният израз на подпухналото лице на Крийви подсказваше, че първият вестник е бил само подготовка за втория. Крийви го обърна на последната страница, постави го на бюрото и го побутна към Мортън. Онемял от страх, какъвто никога не бе изпитвал, Мортън погледна вестника.

Носеше дата почти една година преди първия и в долния край на страницата имаше материал за двама от избягалите каторжници — Хинтън и Кроули. Съобщаваше се, че двамата са избягали от лагера в Парамата и се предполагало, че са откраднали два коня и храна от съседното селище. След това имаше предупреждение, че укриването им или оказването на помощ, по какъвто и да е начин, е криминално престъпление и се даваха описания на двамата. Крийви протегна ръка и дебелият му пръст посочи описанието на Инос Хинтън.

На височина бил колкото Мортън. Според описанието най-отличителният знак на Хинтън било рожденото петно на лицето му, яркочервено като петното на рамото на Мортън. Друга, лесно забележима черта, според описанието, били необикновено бледите сини очи.

— Баща ви е бил разбойник, затова няма нищо чудно, че защищавате разбойници като Бенджамин Тавиш — язвително отбеляза Крийви, надигна се от стола и тръгна тежко към вратата. — Както казах, няма да споменавам за това пред никого. Предпочитам да работя тихомълком, но това е само началото. Казах ви, че ще ви унищожа и смятам да го направя.

В състояние на шок, Мортън почти не чу думите, нито пък забеляза как Крийви излезе. От детството му и през всичките години, когато бе до голяма степен безразличен към хората, един човек бе означавал за него всичко. Преданата любов между него и майка му бе неотменният стабилен и сигурен фактор в живота му.

Бе смятал, че любовта им има здравата основа на доверието и откритостта един към друг, но от нейна страна се оказва, че е имало измама. Това, от което Мортън най-много се страхуваше в живота, бе предателството. И сега то идваше от тази, в която бе вярвал най-много, от тази, която винаги бе обичал.

Вцепенен, той сгъна вестника, отиде до вратата и извика отгоре да му приготвят каретата. Сложи вестниците в джоба на сакото си и слезе долу. Началникът на кантората му каза нещо, но за Мортън то бе просто някакъв звук. Излезе и се качи в каретата. На път за квартал Уитлам от горещината по лицето му започнаха да се стичат капки пот, които се смесиха със сълзите му.

Когато каретата бе на половината път по алеята пред къщата, Мортън почука с бастуна си, за да спре. Излезе, обиколи къщата и отиде в градината отзад, сигурен, че майка му ще бъде там. Тя бе коленичила пред една леха и копаеше с малка лопатка.

Щом се изправи, тя видя лицето му. Усмивката, с която го посрещна, бе заменена от тревожен поглед. Искаше да го попита какво е станало, но думите й спряха на устните, а лицето й пребледня от страх, когато Мортън извади вестниците и ги разтвори пред нея.

Никой не проговори. Александра мълчаливо гледаше вестниците, смаяна и изплашена, а Мортън не можеше да отрони и дума поради бушуващите в него чувства. След това дар словото му се възвърна.

— Защо не си ми казвала за това, мамо? — попита я дрезгаво и объркано. — Защо ме предаде? Как можа да ми направиш това?

Александра се чудеше как да започне, после избухна в плач.

— Случи се толкова отдавна, Мортън — ридаеше тя. — И когато ти беше вече доста голям, за да го разбереш, си мислех, че всичко е напълно забравено. Тогава си мислех, че то ще остане в миналото и че правя това, което е най-добро.

— Това не е отговор! — извика той и захвърли вестниците на земята. — Това са пълни глупости! Как си могла да си помислиш, че е най-добре да ме измамиш и да скриеш такова нещо от мен? Това е абсурдно!

— Но аз мислех, че никой никога няма да научи, Мортън — запротестира Александра през сълзи. — Аз съм просто едно божие създание, смъртно човешко същество, не мога да виждам в бъдещето. Мислех, че е забравено и… — Гласът й секна, тя закри лицето си с ръце и заплака. — И толкова се срамувах, Мортън! Толкова ужасно, се срамувах! Наказанието ми за моментната лоша преценка е да страдам цял живот от този срам. Исках да те предпазя дори от прашинка от онова, което аз трябваше да понеса.

Мортън поклати глава, като стенеше от мъка.

— Да ме предпазиш? — повтори той огорчено. — Това ли смяташ, че е начинът да ме предпазиш? Не би могла да измислиш по-добро средство, за да ме направиш уязвим. Трябваше да науча това от Крийви. От тази свиня Крийви! От детството си винаги съм ти вярвал, защото мислех, че двамата сме толкова близки в чувствата си един към друг.

— Така е, Мортън, така е! — извика Александра. — Бог ми е свидетел, че отворих сърцето си за теб с мисъл и чувство, както и с любовта си. Никога нищо не съм крила от теб, Мортън, освен това.

— Но това е било най-важното от всичко. Това е било… — Ридание прекъсна думите му, след това пое дълбоко дъх и продължи: — Вярвах ти безкрайно, мамо, но ти ме измами.

— Съжалявам, Мортън, съжалявам — простена тя и протегна ръка към него. — Бог ми е свидетел, исках само да те предпазя и те моля да ми простиш.

— Не! — извика той, облян в сълзи, и се отдръпна от нея. — Ти измами вярата ми в теб, а това не мога да простя. Мамо, бих дал години от живота си това никога да не бе се случвало, защото те обичам с цялото си сърце. Но никога не мога да простя такова… — Гласът му секна, той заплака горчиво и тръгна към каретата.

Кочияшът я бе обърнал, готова за тръгване. Мортън нахлупи шапката си ниско над очите и сведе глава, за да не може кочияшът да види лицето му, докато се приближава и се качва в каретата. Когато излязоха на улицата, той зарови лицето си в ръце, разтърсван от ридания.

Почти заслепена от сълзите, Александра вдигна вестниците. Инстинктивно, след като толкова години бе крила срамната тайна, сгъна и прибра вестниците в джоба си, за да ги унищожи по-късно. След това, тъй като цял живот бе свикнала да запълва времето си с работа, коленичи отново до лехата и се зае да разравя почвата.

През дълбоката пропаст между живите и мъртвите в ушите й отекна отмъстителен, пагубен смях. В миговете преди Дейвид да го простреля, Инос Хинтън й бе казал, че никога няма да се отърве от него. И той бе казал истината най-буквално. Злобното му, порочно присъствие все още бе част от нейния живот и от живота на любимите й хора, колкото и да се стараеше да се изчисти от него. След години на въображаеми победи тя си мислеше, че най-накрая е прогонила Хинтън от живота си завинаги.

А сега той се бе върнал, бяха минали десетилетия, а злият покварен дух на Инос Хинтън бе тук. Някога тя намираше средства да се бори с неговото зло. Но този път нападението му бе успешно, той я бе смазал напълно. Инос Хинтън бе спечелил окончателната победа, защото тя не знаеше какво може да направи. Нямаше средство, с което да му отвърне, а й липсваше и вътрешната мощ.

В младостта и разцвета на силите си борбата срещу призрака на Инос Хинтън и срещу всички трудности, които я връхлитаха бе водена енергично, дори весело. В ония години силите й бяха неизтощими, крачките — широки, а стъпките — твърди. Но съдбата бе запазила най-тежките удари за есента на живота й, когато силата на тялото и духа бе на изчерпване.

Нямаше ги вече съпругът и малкият й син. Големият й син се бе обърнал срещу нея. Бъдещето на фермата Тибубъра, голямото постижение на живота й, бе съмнително. Копаеше лехата с малката лопатка и поливаше земята със сълзите си. За първи път в живота си почувства пълно отчаяние.