Дъщери на мрака

8

Тя почака още половин час, след като той тръгна надолу по пътя, отправяйки се на изток, неизвестно защо. Натам нямаше нищо друго, освен два потока и много дървета. И собствената й къща. Надяваше се, че е тръгнал към града, без да има понятие колко е далече.

„Е, добре, той вече си тръгна, така че не мисли за него. Имаш работа, ако не си забравила. И при това донякъде опасна. Той самият едва ли е замесен във всичко това. Не мисля, че има представа какво се е случило с госпожа Бърдок.“

Тя взе лопатата и тръгна на запад. Докато вървеше, откри, че е успяла да прогони Аш от ума си. Причината беше, че мислите й бяха изцяло погълнати от онова, което й предстоеше.

„Не ме е страх да го направя. Не ме е страх. Не ме е страх… Разбира се, че ме е страх.“

Но в страха нямаше нищо лошо, защото щеше да я накара да бъде внимателна. Щеше да свърши всичко бързо и тихо: първо през пролуката в живия плет, след това малко работа с лопатата и после обратно навън, преди някой да я забележи.

Опитваше се да не мисли за онова, което щеше да намери в градината, ако се окажеше права.

Когато наближи фермата Бърдок, стана още по-предпазлива. В началото вървеше на север, но сетне зави на югоизток, така че да се озове в задната част на градината. Всичко тук беше буренясало с отровен дъб7, меча трева и кукувича прежда8, в допълнение към вездесъщите къпини и прещип. От полето настъпваха млади дъбови и кестенови фиданки, което говореше, че тези пасища един ден щяха да бъдат гора.

„Не мога да повярвам, че правя това“, помисли си Мери-Линет, когато стигна живия плет, който обграждаше градината. Но странното беше, че си даваше много ясна сметка какво точно върши. Тя щеше да влезе без разрешение в имота на свой съсед, вероятно щеше да откопае мъртво тяло и на всичко отгоре правеше това с изненадващо хладнокръвие. Беше изплашена, но в действията й нямаше паника. Всичко това я накара да се замисли дали не притежава някои скрити черти, за които изобщо не бе подозирала.

„Може би просто не съм онази, за която винаги съм се мислила.“

Градината беше тъмна и изпълнена с ухания. Те обаче не идваха от ирисите и нарцисите на госпожа Бърдок, нито от избуялия огнен бурен и кървящо сърце9. А от козите.

Тя се промъкна през живия плет, без да изпуска от поглед силуета на високата старинна къща. Светеха само два прозореца.

„Дано да не ме видят… и дано да не вдигна никакъв шум.“

Все така държейки къщата под око, Мери-Линет запристъпва бавно и предпазливо към мястото, където земята беше наскоро разкопана. Първите няколко замаха с лопатата не донесоха никакъв видим резултат.

„Добре. А сега малко по-смело. И престани да гледаш към къщата, защото няма никакъв смисъл. Ако погледнат през прозореца, ще те видят и ти по никакъв начин не можеш да избегнеш това.“

В момента, в който стъпи на лопатата, от рододендроните зад нея се чу едно странно „ху-у-уш“.

Приведена напред, Мери-Линет замръзна на мястото си.

„Успокой се — каза си тя. — Това не са сестрите. Не е и Аш. Вероятно е някое животно.“

Заслуша се. От кошарата на козите дойде печално блеене.

„Няма страшно. Сигурно е бил заек. Копай!“

Вдигна пълната лопата и в този момент се чу отново:

Ху-у-уш!

Звук, който напомняше душене. След това шумолене. Това определено беше животно. Но ако беше заек, трябваше да е доста голям.

„Кой го е грижа? — каза си Мери-Линет. — Тук няма опасни животни. И аз не се страхувам от тъмното. Това е естествената ми среда. Аз обичам нощта.“

Но тази вечер всичко беше някак по-различно. Може би неочакваната й среща с Аш я беше объркала и извадила от равновесие. Но точно в този момент тя имаше чувството, че някакъв вътрешен глас й нашепваше, че нощта не е естествената среда на човешките същества. Че тя не е устроена за нея със слабите й очи, с немощните й уши и нечувствителния й нос. Че мястото й не е тук.

Ху-у-уш!

„Може слухът ми да е слаб, но това определено го чух. И то беше нещо голямо. Нещо голямо души около шубраците.

Що за животно е това. Не е елен, защото елените пръхтят. Като че ли беше по-голямо от койот, по-високо. Може би мечка.“

Сетне чу друг шум, сухите жилави листа на рододендроните силно се разлюляха. Под мъждивата светлина от къщата тя видя стеблата на храстите да се накланят, докато нещо се движеше между тях.

Идвайки към нея!

Мери-Линет стисна лопатата и побягна. Но не към пролуката в плета, нито към къщата. Тя хукна към кошарата с козите.

„Там ще мога да се отбранявам… няма да го пусна да влезе… и ще го ударя с лопатата.“

Но когато стигна в кошарата, откри, че вътре е твърде тъмно. Двата й прозореца бяха мръсни и през тях не се виждаше почти нищо. Не виждаше дори и козите, въпреки че ги чуваше.

„Не включвай фенерчето. Така ще се издадеш къде си.“

Стоейки абсолютно неподвижно, тя напрягаше слух, за да чуе някакъв шум отвън.

Нищо.

Над всичко доминираше миризмата на козите. Пластовете сено и гниещият тор воняха силно и в кошарата беше изненадващо топло. Дланите й, които стискаха дръжката на лопатата, бяха потни.

„Не съм удряла никого… откакто с Марк се биехме като деца… Но, по дяволите, днес сутринта ритнах едно непознато момче!“

Надяваше се, че очевидната й склонност към насилие ще й бъде в полза и в този момент.

Едната от двете кози я побутна леко и Мери-Линет я отблъсна. Другата коза изблея уплашено и тя прехапа устни.

„О, боже, чух нещо отвън. И козата също го чу.“

Мери-Линет усети вкуса на прехапаната си устна. Все едно, че смучеше монета. Кръвта имаше вкус на бакър. И в следващия момент й хрумна, че това беше вкусът на страха.

Някой отвори вратата на кошарата.

Обзе я паника.

Преследваше я някакво дяволско изчадие. Нещо, което душеше като животно, но можеше да отваря врати като човек. Тя все още не го виждаше, различаваше само сянката му в тъмнината. Не й мина през ум да включи фенерчето. Единственият й импулс беше да го фрасне с лопатата и да приключи с него, преди то да се докопа до нея. Беше завладяна от чистия първобитен инстинкт на дивата ярост.

Но вместо това успя да просъска:

— Кой е? Кой е там?

Сетне един познат глас каза:

— Знаех си, че ще направиш това. Търсих те навсякъде.

— О, боже, Марк. — Мери-Линет се облегна немощно на стената и изпусна лопатата.

Козите в кошарата блееха. Ушите на Мери-Линет бучаха. Марк пристъпи напред.

— Боже, каква воня! Какво правиш тук?

— Глупак! — каза Мери-Линет в отговор. — Едва не ти разбих главата!

— Каза ми, че няма да се занимаваш повече с тези глупости. Ти ме излъга.

— Марк, ти не… Нека поговорим по-късно. Чу ли нещо там навън? — Тя се опитваше да събере мислите си.

— Какво например? — Той беше толкова невъзмутим, че Мери-Линет се почувства донякъде глупаво. Сетне гласът на брат й стана по-рязък: — Нещо като вой?

— Не, нещо като душене. — Мери-Линет дишаше все по-спокойно.

— Нищо не съм чул? По-добре да се махаме оттук. Какво обяснение ще дадем, ако Джейд излезе и ни види?

Мери-Линет не знаеше какво да отговори на този въпрос. Марк живееше в различен свят, един щастлив лъчезарен свят, където най-лошият развой за тази вечер според него беше да изпаднат в неловка ситуация.

Най-накрая тя каза:

— Марк, чуй ме. Аз съм твоята сестра. Нямам никаква причина да те лъжа, да ти играя номера или да злепоставям някого, когото харесваш. И не си вадя прибързани заключения. Не си въобразявам разни неща. Но ти казвам абсолютно сериозно, че около тези момичета има нещо странно.

Марк отвори уста да каже нещо, но тя продължи неумолимо:

— Затова сега можеш да избираш само между две възможности — или съм полудяла, или ти казвам истината. Мислиш ли наистина, че съм луда?

Докато говореше, тя си мислеше за миналото, за всички нощи, които бяха прекарали прегърнати, когато майка им беше болна, за книгите, които му беше чела на глас, за лепенките, които беше слагала на раните му, и за сладките, които беше добавяла в чинията му. И макар да беше тъмно, тя почувства, че Марк също си беше спомнил тези неща. Те бяха преживели заедно толкова много. И затова винаги щяха да бъдат свързани.

Накрая Марк каза тихо:

— Не си луда.

— Благодаря ти.

— Но не знам какво да мисля. Джейд не би наранила никого. Просто съм сигурен в това. И откакто я срещнах… — Той замълча. — Мери, сега като че ли знам защо съм жив. Тя е различна от всички момичета, които съм срещал. Тя е… толкова смела, толкова забавна и толкова… неподправена.

„А аз си мислех, че причината е в русите й коси — каза си Мери-Линет наум. — Изглежда, — че съм бъркала.“

Тя беше и трогната, и изненадана от настъпилата промяна в Марк, но най-вече беше изплашена. Изплашена до смърт. Нейният ексцентричен и циничен брат най-накрая бе намерил момиче, което харесва… и това момиче вероятно беше далечна потомка на Лукреция Борджия.

И сега, въпреки че не го виждаше в тъмното, тя долови умолителните нотки в гласа му:

— Мери, не може ли просто да се приберем вкъщи?

Мери-Линет се почувства още по-зле.

— Марк… — поде тя, но сетне изведнъж замлъкна. Навън се беше появила някаква светлина и двамата побързаха да погледнат през прозореца на кошарата.

— Затвори вратата — просъска Мери-Линет с тон, който накара Марк да се подчини на секундата. — И не вдигай шум — добави тя, после сграбчи ръката му и го дръпна до стената. След това Мери-Линет надникна, отново предпазливо през прозореца.

Роан излезе през задната врата, следвана от Джейд и после Кестрел. Кестрел носеше лопата.

„О, боже мой!“

— Какво става? — каза Марк, опитвайки се също да погледне. Мери-Линет сложи ръка върху устата му.

А ставаше следното — момичетата отново копаеха в градината. Само че този път нямаше найлонови торби за боклук с неизвестно съдържание. Какво правеха те? Дали не унищожаваха главната улика? Може би щяха да я пренесат в къщата и да я изгорят? Или да я насекат?

Сърцето й биеше лудо.

Марк проточи шия и надникна навън. Мери-Линет го чу да си поема дъх и сетне изведнъж сякаш нещо го задави. Може би се опитваше да намери някакво невинно обяснение за случващото се. Тя стисна рамото му.

Двамата гледаха как момичетата копаят една след друга, подавайки си лопатата. Мери-Линет отново се изненада колко са силни. Въпреки че Джейд изглеждаше толкова крехка.

Всеки път, когато някоя от сестрите обхождаше градината с поглед, сърцето на Мери-Линет прескачаше един удар. „Дано да не ни видят, дано да не ни чуят, дано да не ни хванат“, мислеше си тя.

След като значително количество пръст беше изкопано и струпано на купчина, Роан и Кестрел се наведоха над ямата. И извадиха оттам дългия увит в найлонова торба предмет, който Мери-Линет беше видяла по-рано. Той изглеждаше вдървен и изненадващо лек.

За първи път Мери-Линет се запита дали не е прекалено лек, за да е труп. Или прекалено вдървен? Колко време след смъртта настъпваше вкочанясването на тялото?

Марк дишаше неравно, хриптейки. Момичетата понесоха предмета към пролуката в живия плет.

Марк изруга.

Умът на Мери-Линет работеше с бясна скорост. Тя прошепна:

— Марк, стой тук. Аз ще ги проследя…

— Ще дойда с теб.

— Трябва да кажеш на татко, ако нещо се случи с мен…

— Идвам с теб!

Нямаше време за спор. И освен това Мери-Линет донякъде се радваше, че Марк, с неговата момчешка сила, щеше да бъде до нея.

— Добре тогава — изпъшка тя. — И нито звук!

Мери-Линет се тревожеше, че вече са изгубили сестрите — беше толкова тъмна нощ. Но когато двамата с Марк се промъкнаха през пролуката в рододендроните, тя видя пред тях светлина. Малка полюшваща се светлина. Сестрите използваха ръчно фенерче.

„Тихо и върви внимателно.“ Мери-Линет не смееше да каже гласно тези думи на Марк и затова си ги повтаряше наум като мантра. Цялото й внимание беше съсредоточено върху малкия сноп светлина, който следваха като опашка на комета в мрака.

Светлината ги водеше на юг към една елова гора, в която скоро навлязоха.

„Къде отиват те?“, мислеше си Мери-Линет. Тя чувстваше как мускулите й потръпват от усилието да върви колкото може по-бързо и безшумно. За щастие земята беше покрита с борови и елови иглички. Ухаещи и леко влажни, те заглушаваха стъпките им. Мери-Линет почти не чуваше Марк зад себе си, освен когато се препънеше в нещо.

Вървяха като че ли цяла вечност. Беше тъмно като в рог и Мери-Линет бързо изгуби всякаква представа за посока. Изобщо не знаеше как щяха да се върнат.

„О, боже, трябва да съм си изгубила ума, че да направя това… И на всичко отгоре забърках и Марк. Ние сме посред гората с три луди момичета.“

Лъчът от фенерчето увисна във въздуха.

Мери-Линет се спря и вдигна ръката си, в която Марк миг по-късно се блъсна. Тя се взираше в светлината, опитвайки се да се увери, че наистина беше престанала да се отдалечава.

Да. Светлият сноп беше неподвижен. И насочен към земята.

— Да се приближим малко — прошепна Марк в ухото на Мери-Линет. Тя кимна и започна да се промъква напред, колкото може по-бавно и безшумно. На всеки няколко крачки спираше и заставаше абсолютно неподвижно, чакайки да види дали светлината няма да се насочи към нея.

Но за щастие това не се случваше.

Тя падна по корем и пропълзя последните десетина крачки до края на горската поляна, където сестрите се бяха спрели. А оттам вече се виждаше какво правят.

Кестрел беше разчистила боровите иглички с лопатата и копаеше дупка.

Мери-Линет усети Марк да пропълзява до нея, смачквайки папратите под себе си. Тя чувстваше как гърдите му се повдигат от вълнение и знаеше, че той вижда онова, което виждаше и тя.

„Съжалявам. О, Марк, толкова съжалявам.“

Сега вече нямаше място за отричане. Мери-Линет знаеше всичко. Дори не беше нужно да поглежда какво има в найлоновата торба.

„Как ще намеря това място отново, когато доведа тук шерифа? Как ще си спомня къде сме? Тук е като лабиринт от фантастична компютърна игра — смесена иглолистна гора във всички посоки и никакъв ориентир.“

Тя прехапа устни. Леглото от влажни елови иглички беше меко, пружиниращо и доста удобно. Можеха да останат тук достатъчно дълго, докато сестрите приключеха работата си, и след това да сложат някакъв знак върху дърветата. Да направят снимки. Да вържат чорап за някой клон.

Под светлината на прожектора се видя как една ръка оставя лопатата. След това Роан и Кестрел вдигнаха предмета в найлоновата торба — Мери-Линет предположи, че Джейд държи фенерчето — и го спуснаха в дупката.

„Добре. А сега заривайте и си вървете.“

Снопът светлина се насочи към Роан, която се наведе и взе отново лопатата. Тя започна бързо да зарива дупката с пръст. Мери-Линет ликуваше. „Всичко скоро ще свърши“, мислеше си тя и въздъхна тихо от облекчение.

И в този миг всичко се промени.

Лъчът светлина рязко се завъртя. Мери-Линет се притисна към земята, чувствайки как очите й се разширяват. Тя виждаше силует с ореол от светлоруси коси около лицето. Кестрел! Кестрел се беше завъртяла по посока на Марк и Мери-Линет, напрегната и съвършено неподвижна. И се ослушваше. Ослушваше…

Мери-Линет беше като вкаменена, с отворена уста, опитвайки се да диша без никакъв звук. Под нея сред меките иглички пъплеха разни неща. Стоножки и буболечки. Не посмя да помръдне дори когато почувства нещо да я гъделичка по гърба под тениската.

Ушите й бучаха от напрежение. Но в гората беше тихо… зловещо тихо. Мери-Линет чуваше собственото си сърце да бие диво в гърдите й, макар да й се струваше, че го усеща в гърлото си и главата й потрепваше леко в ритъма му.

Тя беше ужасена.

И това не беше просто страх. Не си спомняше да е преживявала такова нещо откакто беше девет — или десетгодишна. Това беше призрачен страх. Страх от нещо, което дори не си сигурен, че съществува.

По някаква причина силуетът на Кестрел в тъмната гора я изпълваше с атавистичен ужас. Обзеха я мрачни предчувствия.

„О, боже, не трябваше да водя Марк тук!“

Точно в този момент тя чу дишането на Марк. Просто лек звук, не хриптене, а по-скоро нещо като предене на котка. Това беше звук, който Мери-Линет бе чувала, когато брат й беше дете с болни бели дробове.

Кестрел беше замряла и въртеше сковано глава, сякаш за да локализира шума.

„О, Марк, не! Не дишай. Задръж дъха си!“ Всичко се случи много бързо.

Кестрел се втурна напред. Мери-Линет видя бягащия й силует, който се носеше в мрака с неимоверна скорост. Никой не можеше да тича толкова бързо…

Никое човешко същество…

Какви бяха тези момичета?

Пред очите й се редуваха кратки проблясъци като на забавен каданс. Кестрел, която се отдели от земята с невероятен скок. Тъмните дървета наоколо. Нощна пеперуда, уловена от снопа светлина.

Кестрел се приземяваше.

„Защити Марк!“

Елен! Кестрел връхлетя върху елен. Умът на Мери-Линет беше изпълнен с хаотични шеметни образи. Образи, в които нямаше смисъл. Изведнъж й хрумна френетичната мисъл, че това изобщо не е Кестрел, а един от онези хищни динозаври, които бе гледала по филмите. Защото това беше начинът, по който Кестрел се движеше.

Или може би това не беше елен. Но Мери-Линет виждаше бялото при гърлото му, чисто и истинско като дантела около шията на младо момиче. Тя виждаше бистрите му черни очи.

Еленът изпищя. „Не може да бъде! Не е възможно да виждам това…“

Еленът беше на земята, ритайки безпомощно с тънките си крака. А Кестрел се беше вкопчила в него. Заровила лице в бялото при гърлото му. Ръцете й бяха около шията му.

Еленът изпищя отново. Дръпна се рязко в опит да се изтръгне. Като че ли потръпваше в конвулсии.

Лъчът на фенерчето се стрелваше в различни посоки. Сетне се спусна надолу. В самия край на светлината тя видя две други фигури да се присъединяват към Кестрел. Те всички държаха елена. Още един последен гърч и животното спря да се съпротивлява. Всичко отново притихна. Мери-Линет виждаше косата на Джейд, която беше толкова лъскава, че отделните кичури улавяха светлината на фона на мрака.

Сред безмълвието на гората трите фигури придържаха главата на елена. Скупчени над него. Раменете им се движеха ритмично. Мери-Линет не виждаше точно какво правят, но сцената в общи линии й беше позната. Тя беше гледала десетки научнопопулярни филми. За дивите кучета, за лъвовете и за вълците. Глутницата беше застигнала плячката си и сега се хранеше.

„Винаги съм се стремяла… да бъда добър наблюдател. И сега просто трябва да повярвам на онова, което виждам…“

Чуваше до себе си дъха на Марк, в който се долавяха хрипове.

„О, боже, помогни ми да го измъкна оттук. Помогни ни да се спасим!“

Струваше й се, че изведнъж се е освободила от някакво вцепенение. Устната й кървеше отново — сигурно се беше прехапала, докато беше гледала елена. Устата й се изпълни с вкуса на бакър, кръв и страх.

— Хайде — прошепна тя едва чуто, пълзейки назад. Клонки и иглички драскаха корема й, понеже тениската й се беше вдигнала. Тя сграбчи ръката на Марк. — Хайде!

Но вместо да я последва, Марк тръгна да се изправя на крака.

— Марк! — Заставайки на колене, Мери-Линет се опита да го дръпне към земята.

Той се изтръгна от ръцете й. И пристъпи към поляната.

„Не!“

— Джейд!

Той вървеше към поляната.

„Не!“, изкрещя отново мислено Мери-Линет и след това го последва. Бяха се издали и вече нямаше значение какво прави той. Но тя искаше да бъде с него.

— Джейд! — Марк грабна фенера от земята и го насочи към трите приведени фигури в края на поляната. Три лица се извърнаха към него.

Целият свят се завъртя пред очите на Мери-Линет. Едно беше да предположи какво правят момичетата и съвсем друго беше да го види с очите си. Тези три красиви лица, бели под светлината на фенера… с нещо, което приличаше на размазано червило по устните и брадичките им. Наситено червено, с малинов оттенък.

Но това не беше нито червило, нито малинов сок. А кръв… и бялата шия на елена беше изцапана с нея.

„Те ядат елена… Те действително ядат елена! О, боже, те наистина го правят…“

Една част от ума й — онази, която бе поглъщала филми на ужасите — очакваше момичетата да просъскат и да се отдръпнат от светлината. Да препречат лъча светлина с окървавени ръце, правейки свирепи физиономии.

Но нищо такова не се случи. Нямаше никакви животински звуци, никакви демонични гласове. Никакви неестествени движения.

Вместо това Мери-Линет стоеше вцепенена в агонията на ужаса, а Марк се опитваше да си поеме дъх.

Сетне Джейд се изправи. И каза:

— Какво правите вие тук? — Гласът й беше озадачен и с нотки на раздразнение. Обикновено с такъв тон момичетата говорят на момчетата, които ги преследват постоянно и им предлагат да излязат на среща.

Мери-Линет почувства мислите й да летят хаотично.

Последва дълга тишина. Сетне Роан и Кестрел също се изправиха. Марк дишаше тежко, насочвайки лъча на прожектора тук към едно момиче, ту към друго, но винаги се връщаше на Джейд.

— А вие какво правите тук? — попита той дрезгаво. Снопът светлина се премести към ямата, после обратно към момичетата.

— Аз попитах първа — отвърна Джейд намръщено.

Ако беше само тя, Мери-Линет може би щеше да реши, че не ги грози чак такава голяма опасност. Но Роан и Кестрел си размениха погледи и сетне завъртяха глави към Марк и Мери-Линет. И изразът на лицата им накара Мери-Линет да изтръпне от ужас.

— Не трябваше да ни следите — каза Роан. Тя изглеждаше замислена и тъжна.

— Това би трябвало да е невъзможно — рече Кестрел. Тя изглеждаше мрачна.

— Причината е, че миришат на кози — обясни Джейд.

— Какво правите? — извика Марк отново, почти изхлипвайки. Мери-Линет искаше да протегне ръка към него, но не можеше да помръдне.

Джейд избърса уста с опакото на ръката си.

— Е, добре, не е ли ясно? — Тя се обърна към сестрите си. — Какво трябва да направим сега?

Последва мълчание. Сетне Кестрел каза:

— Нямаме избор. Трябва да ги убием.