Дъщери на мрака

14

Те тръгнаха обратно към бензиностанцията, вървейки бързо, почти рамо до рамо. Мери-Линет намираше особена утеха в близостта и самообладанието на Роан. Тя никога преди не беше имала приятелка, която да не й отстъпва по нищо и която да умее с еднаква лекота да се грижи за другите и да приема помощта им.

Когато стигнаха до бензиностанцията, видяха, че малката група се е скупчила около колата на Мери-Линет. Джереми оглеждаше двигателя. Марк и Джейд се бяха върнали, стоейки ръка за ръка, но от Тиги нямаше никаква следа. Кестрел се беше облегнала на бензиновата помпа, а Аш говореше нещо на Джереми:

— … Върколакът влиза в кабинета на втория доктор и му казва: „Докторе, мисля, че съм болен от бяс.“ А докторът му отвръща…

„Очевидно номерът със заблудата не е минал“, помисли си Мери-Линет.

— Аш, това не е Смешно — намеси се Роан със затворени очи и сковани рамене. Сетне погледна Джереми и каза: — Извинявай. Той не го направи нарочно.

— Сигурен съм, че беше нарочно, но това няма значение. Чувал съм и по-лоши вицове. — Джереми се наведе отново над двигателя. Зави една капачка на мястото й с внимателни отмерени движения. После вдигна глава към Мери-Линет.

Тя не знаеше какво да каже. Какъв беше етикетът, когато току-що си разбрал, че някой е върколак? И че дългът на неговия вид му повелява да те изяде.

Очите й се напълниха със сълзи. Днес изобщо не можеше да се вземе в ръце.

Джереми погледна настрани. И поклати леко глава. На лицето му беше изписана горчивина.

— Точно както и предполагах — каза той. — Знаех, че ще реагираш по този начин. Иначе щях да ти кажа сам преди много време.

— Наистина ли? — Сълзите вече не замъгляваха така очите й. — Но тогава щеше да си имаш неприятности. Нали?

Джереми се усмихна едва-едва.

— Ние тук не сме от най-фанатичните привърженици на Закона на Нощния свят. — Той произнесе думите със съвършено нормален тон и Аш и сестрите му машинално се огледаха.

— Ние? — каза Мери-Линет недоумяващо.

— Моето семейство. Някога те са се заселили тук заради отдалечеността на това място. Не са искали да безпокоят никого, както и някой да ги безпокои. Но, разбира се, сега тях вече ги няма. Останах само аз.

В тона му нямаше и нотка на самосъжаление, но Мери-Линет пристъпи към него.

— Съжалявам.

Джейд също се приближи към Джереми, ококорила широко сребристозелените си очи.

— Но и ние дойдохме тук по същата причина. За да не ни безпокои никой. И ние не обичаме Нощния свят.

Джереми се усмихна отново леко, което пролича най-вече в очите му.

— Знам — обърна се той към Джейд. — Вие сте роднини на госпожа Бърдок, нали?

— Тя беше наша леля — каза Кестрел, приковала златистите си очи в него.

Изражението на Джереми съвсем леко се промени. Той се извърна към Кестрел и срещна погледа й.

— „Беше“?

— Претърпяла е малък инцидент, свързан с дървен кол — обясни Аш. — Странно е как се случват такива неща понякога…

Лицето на Джереми отново се промени. Изглеждаше така, сякаш имаше нужда да се подпре на колата.

— Кой го е направил? — попита той и погледна към Аш. За миг на Мери-Линет й се стори, че зъбите му проблеснаха. — Чакайте, вие си мислите, че аз съм го направил. Нали?

— В един момент и това ни мина през ума — отвърна Аш. — Всъщност все още ни минава. Тази мисъл ту идва, ту си отива, може би трябва да й направим пешеходна пътека.

— Аш, престани! — сряза го Мери-Линет.

— Значи твърдиш, че не си го направил ти? — обърна се Марк към Джереми и почти едновременно с него Роан каза:

— Всъщност Кестрел смята, че това е дело на ловец на вампири.

Гласът й беше тих, но всички отново се огледаха. Улицата беше все още пуста.

— Тук няма никакви ловци на вампири — каза Джереми глухо.

— Значи го е направил вампир — прошепна Джейд развълнувано. — Трябва да е бил вампир, имайки предвид начина, по който леля Опал е била убита. А също и козата.

— Козата…? Не, спести ми го. Не искам да знам. — Джереми затръшна капака на колата, погледна към Мери-Линет и каза бързо: — Всичко е наред тук. Трябва само по някое време да смениш маслото. — Сетне се обърна към Роан: — Съжалявам за леля ви. Но ако има наоколо вампир, значи се крие. И при това много умело. Пък бил той и ловец на вампири.

— Вече се бяхме досетили за това — рече Кестрел.

Мери-Линет очакваше Аш да се намеси в разговора, но не стана така. Пъхнал ръце в джобовете си и потънал в мисли, той гледаше към отсрещната страна на улицата.

— Да си видял нещо, което може да ни насочи в правилната посока? — обърна се Мери-Линет към Джереми. — Ние смятахме да огледаме града.

Той срещна прямо погледа й.

— Ако знаех нещо, щях да ви кажа. — В тона му имаше съвсем леко ударение върху последната дума. — Ако можех да ви помогна, щях да го направя.

— Е, добре, защо не дойдеш тогава с нас? Ще ти разрешим да си покажеш главата през прозореца — каза Аш, оживявайки се отново.

С това чашата преля. Мери-Линет тръгна към него, сграбчи го за ръката и подхвърли към другите:

— Извинете ни за малко. — После го задърпа към гърба на бензиностанцията. — Глупак такъв!

— О, чакай малко…

— Млъквай! — Мери-Линет заби пръст в гърлото му. Нямаше значение, че досега й с него предизвикваше електрически експлозии. Това само й даваше още една причина да иска да го убие. В същото време откри, че розовата мъгла, която се появяваше в такива моменти, приличаше много на гнева, който обзема човек, когато крещи на някого. — Ти искаш винаги да си във вихъра на събитията, нали? Да си център на внимание, да се правиш на умник и да изказващ мнение по всякакви въпроси!

— О! — възкликна Аш.

— Дори ако това означава да нараняваш другите. Дори ако това означава да нараняваш някого, на когото цял живот не му е вървяло. Е, добре, не и този път.

— О! — повтори Аш.

— Роан каза, че според вас върколаците са по-низш вид. И знаеш ли какво е това? Ние го наричаме предразсъдъци. Имат ги и хората и това изобщо не им прави чест. Това е най-отвратителното нещо на света. Срамувам се дори да стоя до теб, докато се държиш по този начин. — Мери-Линет осъзна, че плаче. И миг по-късно забеляза, че Марк и Джейд надничат зад ъгъла на бензиностанцията.

Притиснал гръб към закования прозорец, Аш беше вдигнал ръце, сякаш се предаваше. Изглеждаше онемял и засрамен. „Така му се пада“, помисли си Мери-Линет.

— Нужно ли е да продължаваш да го нападаш? — попита Марк неуверено. Мери-Линет хвърли поглед към Роан и Кестрел, които стояха зад него и Джейд. Те всички изглеждаха разтревожени.

— Не мога да имам нищо общо с един фанатик — каза тя и смушка Аш, за да добави допълнителна тежест върху думите си.

— Ние не сме фанатици — каза Джейд доблестно. — И не вярваме в тези глупости.

— Наистина е така — намеси се Роан. — И знаеш ли, Мери-Линет, баща ни постоянно се кара на Аш за това, че се среща с непознати хора от Външния свят. Че членува в клубове, които допускат върколаци и има приятели сред тях. Всички Старейшини са на мнение, че той е твърде либерален в това отношение.

„О“, помисли си Мери-Линет.

— Е, изразява го по твърде странен начин — каза тя гласно и въздъхна леко.

— Реших просто да го отбележа — рече Роан. — А сега ще ви оставим насаме. — Тя чу останалите да се насочват към площадката пред бензиностанцията.

След като се отдалечиха, Аш каза:

— Сега вече мога ли да се движа, моля? — Той изглеждаше в много лошо настроение.

Гневът на Мери-Линет беше стихнал. Чувстваше се уморена и емоционално изцедена. Твърде много неща се бяха случили през последните няколко дни. На всичко отгоре продължаваха да се случват, изобщо не му се виждаше краят и… просто беше изтощена, това беше всичко.

— Ако си тръгнеш по-скоро, ще бъде по-лесно — рече тя, отдръпвайки се от Аш. Почувства как главата клюмва леко.

— Мери-Линет… — В гласа на Аш имаше нещо, което не беше чувала до този момент. — Виж, нещата няма да се решат с моето заминаване. В понеделник тук ще дойде един от Нощния свят. Името му е Куин. И ако аз и сестрите ми не се върнем, целият град ще бъде в беда. Ако той реши, че тук става нещо нередно… Нямаш представа на какво са способни хората от Нощния свят.

Мери-Линет чуваше отчетливо ударите на сърцето си. Тя не се обърна, за да погледне Аш.

— Те могат да изтрият Брайър Крийк от лицето на земята. Говоря сериозно. Правили са такива неща, за да съхранят тайната на Нощния свят. Това е единственото средство да бъде защитен нашият вид.

— Сестрите ти няма да си тръгнат — каза Мери-Линет не предизвикателно, а по-скоро убедена в думите си.

— Тогава целият град е в опасност. Един върколак извън закона, три момичета ламия, отцепили се от общността си, и един таен убиец на вампири, който броди в района… да не говорим за двамата смъртни, които знаят за Нощния свят. Това е истинска паранормална катастрофа.

Последва дълго мълчание. Мери-Линет отчаяно търсеше аргументи против казаното от Аш.

— Какво искаш да направя? — попита тя накрая.

— О, не знам. Защо това не е като да си поръчаме пица и да погледаме телевизия? — каза Аш ожесточено. — Нямам представа какво трябва да се направи — добави той малко по-спокойно. — И повярвай ми, че съм мислил много за това. Единственият изход според мен е момичетата да се върнат с мен и да заблудим по някакъв начин Куин.

Мери-Линет се опита да мисли трезво, но главата й пулсираше.

— Има и една друга възможност — рече Аш приглушено, сякаш нямаше нищо против, ако тя се престореше, че не го е чула.

Мери-Линет отметна леко глава назад, наблюдавайки синьо-жълтите проблясъци на слънцето през затворените си клепачи.

— Какво? — попита тя.

— Знам, че вие и момичетата сте направили кръвен ритуал. Било е незаконно, но това сега няма значение. Вие сте част от причината те да не искат да си тръгнат оттук.

Мери-Линет отвори уста да възрази, че те не искат да си тръгнат, защото животът им в Нощния свят е бил непоносим, но Аш побърза да продължи:

— Но може би ако вие станете… като нас, бихме могли да измислим нещо. Аз бих могъл да върна момичетата на острова и след няколко месеца да ги изведа някак отново. Ще отидем някъде, където никой не ни познава. И където никой няма да заподозре, че около нас има нещо нередно. Момичетата ще бъдат свободни и няма да са принудени да живеят разделени от вас, така че няма да има причина да не бъдат щастливи. Брат ти също може да дойде.

Мери-Линет се извърна бавно и се вгледа в Аш. Слънчевите лъчи разкриваха някои непознати до този момент отсенки в русите му коси и те проблясваха в топли тонове, близки до тези на Джейд и Кестрел. Над очите му беше паднала сянка и сега изглеждаха по-тъмни. Той стоеше, висок и изтънчен както винаги, но беше бръкнал с едната си ръка в джоба и на лицето му беше изписано измъчено изражение.

— Не се мръщи така, не ти отива — рече тя.

— По дяволите, не се дръж покровителствено с мен — извика той.

Мери-Линет трепна. „Е, какво пък, така е по-добре…“, помисли си тя.

— Доколкото разбирам — поде тя предпазливо, но с ясното намерение да му даде да разбере, че тя е тази, която има право да бъде разстроена и огорчена, — ти ми предлагаш да ме превърнеш във вампир.

Ъгълчето на устата му леко трепна. Той пъхна и другата си ръка в джоба и погледна настрани.

— В общи линии, да.

— Така че сестрите ти да бъдат щастливи.

— Така че да не бъдете убити от някой страж на Нощния свят като Куин.

— Но Нощните хора няма ли да ме убият дори и променена?

— Само ако те открият — каза Аш с жестоки нотки в гласа си. — Но ако успеем да се измъкнем оттук, това няма да се случи. При всяко положение, ако станеш вампир, ще имаш по-добри шансове да оцелееш, когато се сблъскаш с тях.

— Значи трябва да стана вампир и да се откажа от всичко, което обичам, за да могат сестрите ти да бъдат щастливи.

Аш се взираше гневно в покрива на отсрещната сграда.

— Добре, забрави.

— Повярвай ми, аз дори не съм се замисляла за това.

— Разбирам. — Той продължи да се взира в покрива и изведнъж Мери-Линет беше обзета от ужасното подозрение, че вижда в очите му влага.

„Аз също плаках, не знам вече колко пъти, през последните два дни — мислеше си тя. — А преди плачех само когато се любувах на звездите, които понякога са до болка красиви. Става нещо нередно с мен. Дори вече не знам коя съм. Изглежда, има нещо нередно и в Аш.“

— Аш…

Той не я погледна. Беше стиснал здраво челюсти.

„Проблемът е, че няма лесен отговор“, заключи Мери-Линет за себе си.

— Съжалявам — каза тя дрезгаво, опитвайки се да пропъди особеното чувство, което изведнъж я беше обзело. — Но всичко, което става, е толкова… странно. Никога не съм допускала, че подобно нещо може да ми се случи. — Тя преглътна неспокойно. — Предполагам, ти също. Първо, бягството на сестрите ти… а сега и аз. Каква нелепа шега, а?

— Да. — Аш вече не гледаше към отсрещната сграда. — Виж… защо пък да не ти кажа. Аз наистина не съм искал това да се случи и ако някой миналата седмица ми беше казал, че… ще се забъркам… с човешко момиче, щях просто да му откъсна главата. Преди това обаче щях да се посмея от сърце. Но…

Той замълча. Това, изглежда, беше краят на признанието му. И, разбира се, нямаше нужда да казва нищо повече. Мери-Линет скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в парченце стъкло на земята, опитвайки се да измисли какво да му отговори. Освен онова, което се подразбираше. Но така и нищо не й дойде наум. Тя устоя на изкушението да ритне парченцето стъкло с крак.

— Аз влияя зле на сестрите ти.

— Казах това само за да те защитя. По-точно да се опитам да те защитя.

— Аз мога да се защитавам и сама.

— Забелязах го — отвърна той сухо. — Помага ли ти това в живота?

— Забелязал си го, казваш? Не мисля така, защо ти изобщо не вярваш в това. Ти ме смяташ за по-слаба от теб и по-уязвима… И въпреки че не го признаваш, аз знам, че си го мислиш.

Изведнъж в очите на Аш проблесна лукаво пламъче и те станаха зелени като градински кукуряк.

— Ако беше вампир, нямаше да бъдеш по-слаба — рече той. — И освен това щеше да знаеш какво действително си мисля. — Той протегна ръката си. — Искаш ли да добиеш представа?

— По-добре да се връщаме — каза Мери-Линет рязко. — Иначе ще си помислят, че сме се избили един друг.

— Нека си мислят каквото искат — каза Аш, все още протегнал ръка, но Мери-Линет само поклати глава и се отдалечи.

Беше изплашена. Всеки път, когато беше с Аш, тя отиваше твърде далече. И освен това се питаше каква част от разговора им е била дочута от другите.

Когато зави зад ъгъла, погледът й веднага се насочи към Джереми. Той стоеше с Кестрел до бензиновата помпа. Бяха съвсем близо един до друг и за момент Мери-Линет бе обзета от някаква странна тревога.

Сетне вътрешният й глас я попита: „Луда ли си? Как можеш да го ревнуваш, при положение че сама му даваш поводи за ревност. А междувременно по-добре помисли какво да правиш със своята сродна душа… Би било хубаво, ако той и Кестрел се харесат.“

— Не ме е грижа. Не мога да чакам повече — каза Джейд на Роан. Двете момичета стояха на тротоара. — Трябва да го намеря.

— Тя смята, че Тиги се е прибрал вкъщи — обясни по-голямата сестра, когато видя Мери-Линет.

Аш тръгна към Роан, последван от Кестрел. По някакъв начин Мери-Линет се озова до Джереми.

Още веднъж тя откри, че не знае какъв е етикетът за такива случаи. Погледна го и изведнъж спря да се чувства неловко. Той я наблюдаваше с хладния си спокоен поглед. Но сетне Джереми я изненада. Хвърли бърз поглед към тротоара и каза:

— Мери-Линет, бъди внимателна.

— Какво?

— Бъди внимателна. — Тонът му беше същият, както когато я предупреди за Вик и Тод.

— Всичко е наред — отвърна Мери-Линет. Тя не знаеше как да му обясни. Дори собствените сестри на Аш не вярваха, че той не би й причинил зло.

Джереми изглеждаше мрачен.

— Познавам такива като него. Понякога те водят човешки момичета в своите клубове и те уверявам, че не би искала да знаеш защо. Затова по-добре се пази, става ли?

Мери-Линет беше потресена. Роан и момичетата също бяха говорили такива неща, но изречени от Джереми, те се забиха още по-дълбоко в съзнанието й. Аш несъмнено беше правил неща в живота си, които… е добре, които биха я накарали да го убие, ако ги знаеше. Неща, които човек просто никога не би могъл да забрави.

— Да, ще внимавам — рече тя. Осъзна, че е стиснала ръцете си в юмруци и добави с насмешка: — Аз мога да се справя с него.

Джереми изглеждаше все така навъсен. Кафявите му очи бяха тъмни и беше стиснал здраво челюсти, когато погледна към Аш. Зад привидното му спокойствие Мери-Линет чувстваше обузданата сила, която бушуваше в него. Студен гняв. Готовност да я защити. И открита неприязън към Аш.

В този момент другите се отправиха към тях.

— Всичко ще бъде наред — прошепна бързо Мери-Линет.

А Джереми каза на висок глас:

— Ще помисля кой от хората в града може да стои зад това. И ще ти кажа, ако измисля нещо.

Мери-Линет кимна.

— Благодаря ти, Джереми. — Тя се опита да го успокои с поглед, докато останалите се качваха в колата.

Джереми ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха от бензиностанцията. Не им махна с ръка.

— Добре, прибираме се вкъщи — рече Марк. — И после какво?

Никой не му отговори. Мери-Линет си даде сметка, че тя самата нямаше представа какво следваше оттук нататък.

— Предполагам, най-напред трябва да решим дали все още имаме някакви заподозрени — каза тя накрая.

— Има нещо друго, което трябва да направим преди това — промълви Роан. — Искам да кажа ние, вампирите.

Мери-Линет се досети какво имаше предвид само по начина, по който тя произнесе думите. Но Марк все пак попита:

— Какво?

— Трябва да се нахраним — каза Кестрел с най-лъчезарната си усмивка.

Те се върнаха във фермата Бърдок. От котката нямаше и следа. Четиримата вампири се отправиха към гората, като Джейд през цялото време зовеше Тиги. А Мери-Линет тръгна към старинното писалище със сгъваем капак на госпожа Бърдок. Взе оттам малко канцеларска хартия, съвсем леко покрита с плесен по краищата, и сребърна писалка с натруфена викторианска шарка върху нея.

— А сега — каза Мери-Линет, сядайки на кухненската маса — ще направим списък на заподозрените.

— В тази къща няма нищо за ядене — отбеляза Марк. Той бе отворил всички кухненски шкафове. — Само неща като разтворимо кафе и зелени желатинови бонбони. От онези, които никой не яде.

— Мога само да ти напомня, че твоята приятелка е вампир. Хайде. Да седнем и да се съсредоточим. — Марк седна и въздъхна. — И така, кого да включим в нашия списък?

— Трябваше да отидем да разберем каква е тази история с убития кон — каза Марк.

Мери-Линет замря с писалката над листа хартия.

— Прав си, този случай трябва да има някаква връзка. Съвсем забравих за него. — Което доказваше, че детективската работа няма нищо общо с празното мотаене. — Добре — продължи тя мрачно. — Да допуснем, че онзи, който е убил коня, е същият, който е посегнал на леля Опал и козата. И може би пак той е счупил прозореца на бензиностанцията миналата нощ. Накъде ни води това?

— Мисля, че са били Тод и Вик — отсече Марк.

— Много находчиво.

— Говоря сериозно. Знаеш, че Тод винаги дъвче някаква клечка за зъби. А в козата бяха забити именно клечки за зъби.

Клечки за зъби… За какво й напомняше това? Не, не бяха клечки за зъби, а по-големи пръчки. Защо не можеше да си спомни? Тя потърка чело и се отказа да се бори с паметта си.

— Добре… ще запиша Тод и Вик като ловци на вампири с въпросителен знак. Освен ако не мислиш, че те самите са вампири.

— Не — отвърна Марк, необезпокоен от сарказма й. — Мисля, че Джейд щеше да забележи това, докато е пиела кръвта им. — Той я погледна замислено. — Е, добре, ти си умната. Кой според теб го е направил?

— Нямам никаква представа.

Марк й направи физиономия и тя нарисува машинално кол върху листа хартия. Сетне колът се промени в по-малка пръчка с размерите на молив, държан от женска ръка. Мери-Линет не умееше да рисува ръце…

— О, боже. Бъни…

— Бъни ли го е направила? — попита Марк простодушно.

— Да — отговори Мери-Линет. — Тоест, не. Не знам. Но онези пръчки в козата, по-големите… виждала съм я да ги използва. Тя си оправя ноктите с тях. Това са специални клечки за кожичките на ноктите.

— Е, добре… — Марк изглеждаше поразен. — Но… Бъни. Хайде, стига, тя не може да убие и комар.

Мери-Линет поклати развълнувано глава.

— Според Роан нейното име е характерно за вампирите ламия. И освен това Бъни каза нещо странно онзи ден, когато търсех Тод и Вик. — В ума на Мери-Линет се отприщи поток от спомени, към които тя не желаеше особено да се връща. — Тя ми пожела „успешен лов“.

— Мери, това е от „Книга за джунглата“.

— Знам. Но прозвуча странно в нейната уста. Освен това тя изглежда някак подозрително мила и изплашена. Ами ако това е само номер? — Когато Марк не отговори, тя продължи: — Защо тази хипотеза да е по-малко вероятна от предположението, че Тод и Вик са ловци на вампири?

— Добре, запиши я и нея.

Мери-Линет го направи. Сетне каза:

— Знаеш ли, все забравям да попитам Роан как са писали на госпожа Бърдок от онзи остров… — Тя се прекъсна и застана нащрек, когато чу задната врата да се затръшва.

— Аз ли се връщам първа?

Това беше Роан, поруменяла, разчорлена и леко задъхана. Косите й падаха като настръхнал кестеняв облак около нея.

— Къде са останалите? — попита Мери-Линет.

— Разделихме се още в началото. Това е единственият начин да ловуваме на толкова малка територия.

— Малка! — Марк изглеждаше обиден. — Ако Брайър Крийк изобщо има някаква добра страна, без, разбира се, да го твърдя, то това е пространството.

Роан се усмихна.

— Но то не е достатъчно за лов — каза тя. — Не се засягай. На нас тук ни харесва, защото на острова изобщо нямахме възможност да ловуваме. Доставяха ни храната упоена и съвършено пасивна.

Мери-Линет пропъди от ума си образа, който бе извикан от тези думи.

— Ъ-ъ… искаш ли да се включиш в нашата детективска работа относно възможния извършител на престъплението? — попита тя.

Роан седна на кухненската маса, отмятайки един кестеняв кичур от челото си.

— Не знам. Питам се дали не е някой, който изобщо не ни е минавал и през ум.

Мери-Линет си спомни за какво беше говорила, когато задната врата се беше затворила с трясък.

— Роан, все се каня да те питам… Ти каза, че само Аш е можел да се досети къде сте избягали. А какво ще кажеш за онзи, с чиято помощ сте изпращали писмата извън острова? Той вероятно е знаел къде живее леля ви, нали така? Защото е можел да прочете адреса върху писмата ви.

— Крейн Линдън. — Роан се усмихна тъжно. — Не, Крейн не знаеше адреса. Той… — Тя докосна слепоочието си с пръст. — Не знам каква дума използвате вие. Неговият ум не е напълно развит. Той не може да чете. Но е много добър.

„Значи има неграмотни вампири. Е, защо пък не?“, каза си Мери-Линет и добави на глас:

— О! Добре, това означава, че можем да елиминираме още един от заподозрените.

— Виж, а какво ще кажеш за една по-смела хипотеза? — подхвърли Марк. — Може би звучи налудничаво, но не е ли възможно чичото на Джереми в действителност да не е мъртъв? И ако той… — В този момент от предната врата се чу тупване. Не, беше по-скоро нещо като ритмично потропване. „О, боже — помисли си Мери-Линет. — Тиги!“