Дъщерите на Рим

Глава втора

— Не е ли време да тръгваме? — Пизон пристегна наново каишката на сандала си и се намръщи. — Състезанието сигурно е започнало.

— Но ние не отиваме заради състезанието. — Корнелия прелисти дузина пергамента и рояк пъргави робини се втурнаха към нея. В преддверието им цареше трескава деятелност — носачите чакаха да ги отведат в Циркус Максимус, слугините държаха слънчобрана и ветрилото на Корнелия, неколцина освободени роби — кореспонденцията и мантията на Пизон. — Отиваме на арената, за да ни видят хората, да се представим. Вече си публична личност, а дълг на публичните личности е да впечатляват народа. Да оставят добро впечатление — ето, вземи тези…

Пизон разгледа купчината свитъци.

— Домашното счетоводство?

— Просто ги прелиствай задълбочено в паузите — усмихна му се Корнелия. — Отговорният императорски наследник е зает с държавни дела дори в празничен ден.

— Още не съм императорски наследник — смъмри я той, ала пое свитъците с усмихнати очи.

Ноември отминаваше под знака на ветрове и водопади от сухи листа. И на Луди Плебии, народните игри. Игрите не вълнуваха Корнелия, но дни наред Диана говореше само за тях.

— Няма да е истински фестивал — жалваше се тя. — На Галба му се свиди да отпусне щедри награди и колесничарите ще си пазят конете за състезанията на Сатурналиите^[1].

— Дори любимите ти Червени? — не се стърпя Корнелия да я подразни.

— Червените не се състезават за пари — отсече Диана, — а за слава. Ще дойдеш, нали?

— Предпочитам конната надпревара пред умиращите гладиатори.

Корнелия ненавиждаше гладиаторските битки. Призляваше й при вида на многобройната публика — при това и зрители от добри семейства, не само плебеи, — жадна за кръв. От друга страна, състезанията с колесници вече не бяха мудните обиколки от детството й. Император Нерон беше луд по надбягванията — или просто луд — и макар да не одобряваше разточителството му, Корнелия признаваше, че резултатът е забележителен. Сега Циркус Максимус беше внушителна арена с венци от палмови листа за победителите, с централен подиум с пищни дърворезби и златни делфини, свеждащи носове при всяка от седемте обиколки. Място, което си струва да видиш и където си струва да те видят. А кого друг да види Рим, ако не съпруга й?

— Господарке — дотича задъхана прислужница и се просна върху сините плочки в преддверието. — Виното е доставено в ложата ви в Циркус Максимус.

— Както ви заръчах ли го затоплихте? Миналия път беше вряло… Дядото на Лолия ми подбра най-доброто от избите си специално за случая — обясни Корнелия на Пизон — фалернско, аминейско, номентанско…

— На потеклото му подобава да пие само обикновена бира — изкриви лице Пизон. — Вулгарен е като Хадес.

— О, съвсем не. Има изискан вкус. Именията на приятелите и роднините ни не могат да се мерят с къщата му, нито с колекцията му от статуи, нито с винарската му изба.

— Да, точно това имах предвид. Освободените роби трябва да живеят скромно, както изисква положението им. Не бива да надскачат потеклото си.

— Е, той ни помага много — промърмори Корнелия.

Меко казано. Дядото на Лолия раздаваше щедро подаръци и безспорно им оказваше неоценимо съдействие в други сфери. Под подозрителния поглед на Нерон и дори на предшественика му Клавдий семейството на Пизон преживя тежки времена — Корнелия и Пизон нямаше да успеят да запазят дома и фамилните си ценности без неговите своевременни заеми…

— Все пак не му подобава — намръщи се Пизон и Корнелия смени тактично темата.

Знаеше, че съпругът й обича всички да заемат отредените им места — патрициите с добра кръв и от добър род — в Сената, еквитите да им служат, плебеите — да служат на тях, а освободените роби да показват, че съзнават положението си в живота. Освободените роби, богати като Мидас, които раздават заеми, нямаха място в систематичния възглед на Пизон за Рим. Корнелия го потупа ведро по ръката и се обърна към прислужниците:

— Леда, Зоя, подредихте ли бръшляна и орхидеите в ложата, както ви показах?

— Да, господарке.

Още призори Корнелия отведе робините си в мраморната ложа на семейство Корнелий в Циркус Максимус, разположена високо над трибуните със зашеметяваща гледка към острия завой на пистата долу. Прислугата заравняваше пясъка по арената, а бледи слънчеви потоци обливаха едва горния край на трибуните, когато Корнелия започна да раздава заповеди на робите. Цветя, гирлянди от бръшлян, сребърни подноси и златни чаши за вино — беше решена да възнагради гостите си с повече от хубава гледка. Щеше да ги зарадва със зашумяна беседка — последен летен повей в бледосиния есенен хлад. Остави робите да прелитат из ложата като пчели, а тя се втурна обратно към дома с разрошени коси и порозовяло от вълнение лице, за да подготви и себе си, и съпруга си за внушителната им поява пред обществото.

— Какъв генерал си, мила моя! — възкликна Пизон, докато Корнелия наместваше диплите на тогата му над раменете. Не се приведе да я целуне, разбира се, не и пред робите, ала очите му грейнаха одобрително. — При това красив генерал.

— Де да не се налагаше да нося червено! — проплака Корнелия и сведе поглед към тъмночервената роба, поръбена с черни кехлибари. — Диана се закле да се държи прилично днес, ако сложа червено в чест на безценния й отбор. Не ми отива много. Защо не подкрепя Зелените?

— Глупости, червеното ти стои прекрасно. Поседни, скъпа, тичаш от ранни зори.

— Искам всичко да е както трябва. Все пак и императорът навярно ще се отбие.

— Съмнявам се. Не харесва фестивалите.

— Но харесва теб — Корнелия се протегна и приглади непокорния кичур коса на съпруга си. — Може би ще го оповести днес.

— Защо днес?

— Напоследък си спечели доста неприятели с новите данъци…

Всички в Рим знаеха, че суровите ковчежници на Галба са погнали позлатените лентяи от двора на Нерон и са им отнели и последния грош, отмъкнат от хазната. Мнозина недоволстваха, разбира се, че сбръчканите, алчни ръце на Галба прибират къщите, скъпоценностите, робите и земите им, но Корнелия не възразяваше. Всички знаеха, че Нерон е изпразнил хазната. Никой ли не се замисляше, че ще удари часът за равносметка?

Хората обаче роптаеха. Галба трябваше да ги успокои, да им предостави нова тема за обсъждане.

Императорски наследник например. Млад, красив, способен и енергичен наследник.

— Изглеждаш много представителен, Пизон. Много изискан. Много царствен. Да тръгваме ли?

Излязоха на огрените от ослепителното слънце стъпала. Пизон вдигна ръка да докарат носилката, а Корнелия скри лице под слънчобрана.

Откъм слънчевата пелена долетя мъжки глас:

— Сенатор Луций Калпурний Пизон Лициниан?

Корнелия примигна и видя застаналия пред стъпалата войник.

Войник в пълно снаряжение и с шлем с червени пера. Зад него чакаха половин дузина стражи.

— Да? — гласът на Пизон прозвуча по-остро.

— Центурион^[2] Друсус Семпроний Денсус от Преторианската стража. — Мъжът пристъпи напред и стегнато отдаде чест. — Императорът ми възложи честта да ви служа като ескорт и телохранител. На вашите заповеди, сенаторе.

Преторианската стража. Подчинена само на императора. Или на членове на императорското семейство.

„На вашите заповеди.“

Корнелия усети как по лицето й се разлива усмивка, но я прикри зад маска от цялото равнодушие, което успя да събере. Пизон изглеждаше невъзмутим като сфинкс — сякаш императорските стражи са го сподиряли по петите, откакто се помни. Корнелия едва не се пръсна от гордост.

— Благодаря, центурионе — чу Пизон да казва. — Ще се радваме да ни придружите до Циркус Максимус.

— Сенаторе!

Центурионът отдаде отново чест и преторианците се строиха зад носилката. Пизон кимна на центуриона, че е свободен, но Корнелия се спусна по стълбите.

— Друсус Семпроний Денсус ли казахте?

— Да.

Той свали шлема и се поклони, а Корнелия зърна по-млад мъж, отколкото очакваше, с буйни кестеняви къдрици въпреки късата подстрижка. Изглеждаше набит и широкоплещест в униформата, но не беше висок. Обикновено тя накланяше глава назад, за да срещне очите на съпруга си, а на ръст центурионът беше почти колкото нея.

Корнелия му протегна усмихнато ръка.

— Приветствам ви с радост, центурионе. И ви поверявам грижата за съпруга си.

— Гарантирам с живота си, домина^[3].

Центурионът склони глава над ръката й. Усети загрубелите му пръсти. Загрубели от императорския меч, който сега принадлежеше на нея и на Пизон.

Корнелия забеляза израженията на гостите си, когато с Пизон влязоха в ложата позакъснели, но тъкмо навреме за втората надпревара. Видя как очите им оценяват цветята, виното, преторианците и… съпруга й.

Сега поклоните бяха по-дълбоки. Усмивките — по-любезни. Гласовете — обагрени със страхопочитание.

„Ще стане“, удивено си помисли Корнелия, проправяйки си път с кимане и усмивки през тълпата доброжелатели. „Наистина. Съпругът ми ще бъде императорски наследник.“

Махна на прислужницата си да застане до нея със слънчобрана. Дори чипоноса и с трапчинки, съпругата на принца на Рим не можеше да си позволи слънчев загар.

* * *

Семейството изнасяше вихрен спектакъл. Братовчеди, които Марсела не беше виждала от години, влитаха в ложата на Корнелий, дочули мълвата за височайшето благоразположение към Пизон. Той изглеждаше доволен и малко замаян, а окото на Корнелия, разбира се, не трепваше, сякаш цял живот са я охранявали преторианци. Тулия измери с презрителен поглед столовете от разноцветно дърво и украсените с гирлянди маси и изсумтя:

— Прекалила е с орхидеите… щях да й кажа, че бръшлянът и розите са по-подходящи за есента…

— Ако те беше попитала — отвърна Марсела на снаха си. — А защо да иска съвет от теб? Засенчва те без ничия помощ.

Марсела остави Тулия да се мръщи над чашата си с вино и се обърна усмихнато към най-близкия роднина:

— Маркус! Радвам се да те видя отново. Не сме се срещали от цяла вечност.

— Марсела…

Той приведе глава над протегнатата й ръка — сенатор Маркус Вибий Август Норбан, бивш съпруг на Тулия и далечен братовчед на Марсела; по линия на някаква незаконна любовна афера внук на император Август. На Марсела й се стори, че съзира чертите му у Маркус, който изглеждаше толкова благородно и внушително в снежнобялата си тога, сякаш е издялан от мрамор, за да го издигнат върху сградата на Сената. На всичкото отгоре не беше отегчителен — всъщност беше сред малцината братовчеди, които Марсела понасяше.

Усмихна се отново, а той я измери с одобрителен поглед. Марсела се зарадва, че е облякла бледорозовата си стола с дузини ситни дипли като храмови колони. Не носеше бижута — миналата година Луций подкупи губернатора на Долна Германия с последната й перлена огърлица — но Марсела знаеше, че привлича внимание и без украшения. Нищо че смуглата й кожа отстъпва пред светлото лице на Лолия, косите й изглеждат кафяви като сухи листа на фона на буйните тъмни къдрици на Корнелия, а чертите й бледнеят пред красотата и изяществото на Диана. Марсела се смяташе за горда притежателка на най-прекрасните гърди в целия род. „Да не кажа в цял Рим“, току въздишаше завистливо Лолия. „Какво не бих дала за фигура като твоята!“ Сега Марсела доволно отбеляза наум, че дори учени като Маркус Норбан не остават равнодушни към прелестите й.

— Съжалявам за сполетелите те напоследък злочестия, сенаторе. — Кръвната връзка на Маркус с император Август очевидно изнервяше Галба, защото още щом надяна пурпура, той побърза да отнеме голяма част от земите и именията на сенатора. — Намирам го за несправедливо.

— И преди съм бил трън в очите на императорите — отвърна сухо Маркус. — Предполагам, че ще оцелея.

— От друга страна, съдбата ти се усмихна.

— Нима?

Той вдигна посребрените си вежди — беше едва на около трийсет и пет, но косата му сивееше отчетливо по краищата.

— Освободи те от Тулия, разбира се — сниши глас Марсела. — Това несъмнено е повод за поздравления.

Той се усмихна — твърде учтив, естествено, за да петни жена. Дори жена, която несъмнено го заслужава. Защо на най-добрите мъже винаги се падат най-противните съпруги?

Поне тригодишният син на Тулия и Маркус приличаше на баща си. Малкият Паулиний стоеше ококорен и благовъзпитан до Маркус, напълно пренебрегнат от майка си, и когато сенаторът извади документите, които винаги си носеше на състезанията, Марсела се приведе и зашепна в малкото ушенце. Паулиний кимна щастливо, изтрополи нанякъде и след пет минути ги сепна крясъкът на Тулия, открила бръмбар в чашата си с вино.

— Марсела, ще ми доведеш ли Диана? Изчезна в конюшните. — Корнелия извъртя очи към небето. „Още няма деца“, помисли си Марсела, „но е усъвършенствала нетърпеливата майчинска въздишка.“ — И, разбира се, Лолия флиртува с новия ми центурион. Кълна се, ако не беше ти, другите две щяха да ме подлудят!

— Радвай се тогава, че имаш мен.

Конюшните в Циркус Максимус е съвсем друг свят, мислеше си често Марсела. Шумолене на сено и ругатни на коняри, скърцане на колела, мъже, търчащи напред-назад с купища сбруи под мишница. Гълчавата на тълпата по трибуните се просмукваше долу, колесничарите шепнеха молитви и поглаждаха амулетите си, жребците цвилеха с пълно гърло. Друг свят, където Марсела определено нямаше място, както конярите, колесничарите и дори конете очевидно разбираха, оглеждайки я подозрително как пристъпва предпазливо през сламата и конския тор. Колкото и странно да изглеждаше обаче, това бе светът на Диана.

Марсела откри най-младата си братовчедка в отделението на Червените, до директора на фракцията — трътлест плешив мъж на име Ксеркс с вид на крастава жаба. И двамата се взираха съсредоточено в четири сиви жребеца, завързани за гредите на конюшнята.

— Остаряват — констатира Диана. — Трябва ни резервен впряг.

— Имат сили за още няколко победи.

Диана мина зад конете, твърде отблизо поглади лъскавия хълбок на единия, но конете сякаш никога не ритаха Диана. И тя като Марсела се набиваше в очи тук — прелестно малко създание в огненочервена коприна и светла коса — но никой не я поглеждаше повторно. Директорът на фракцията вдигна ръце още когато откри осемгодишната Диана да си играе невъзмутимо под корема на жребец, сритал в главата поне четирима коняри. Каква шумотевица вдигна семейството тогава!

Диана отстъпи назад, задъвкала разсеяно сламка сено.

— Кой ще ги кара, Ксеркс?

— Гръцко момче. Спечели няколко надбягвания в Циркус Фламиний. Има здрави ръце.

— Ще бягат ли и ръждивите?

Всяка фракция можеше да се състезава с по няколко впряга.

— Да. Ще ги води Таркин.

— Ще спечели, ако противните Сини не му изиграят някой номер.

— Диана! — прекъсна брътвежа им Марсела. Иначе Диана щеше да осъмне тук. — Корнелия ме изпрати да те взема. Вманиачила се е всичко да е по мед и масло.

— Вървете с нея, мадам — промърмори Ксеркс. — Ще изплескате с тор красивите си сандали.

Диана пристъпи напред, улови единия сив жребец за муцуната и дръпна главата му надолу. Ръцете й изглеждаха твърде крехки да удържат едрия кон, но жребецът приведе широката си муцуна и впи необуздан поглед в мечтателните синьо-зелени очи, принуждаващи половината мъже в Рим да заекват като хлапета.

— Препускай бързо — каза Диана на коня. — Спуснат ли флага, полети като мълния!

Жребецът изпръхтя в дланта й, а алените ширити в сплетената му грива се разлюляха в ритъм с червените панделки в косите на Диана. Марсела я дръпна отново за лакътя и конярите се втурнаха към тях с червения хамут. Зад тях стоеше колесницата, прикрепена хлабаво между две позлатени колела. Върху нея се възправяше главата на огнения бог с алени змии вместо коса. Колесничарят чакаше вътре — кльощаво тъмнооко момче, връстник на Диана, и тя го изгледа през рамо, докато Марсела я теглеше през вратата на конюшните.

— Ще ти изхвръкнат очите! — Спря да издърпа няколко сламки от косата на Диана. — Да не би най-сетне да си се влюбила? Лолия ще остане много доволна.

— Не съм влюбена в него. — Диана махна с ръка, отблъсквайки и предположението, и ръцете на Марсела. — Искам да съм като него.

И още как. Мнозина разнасяха слухове за репутацията на Диана, но Марсела не вярваше, че най-младата й братовчедка витае из конюшните заради колесничарите. Десетки благороднички охотно биха приютили в постелите си някой известен състезател, но не и Диана. На празненство на фракциите по време на Луперкалиите миналата година Марсела забеляза как най-известният колесничар на Сините прокарва пръсти по врата на Диана. Покани я да се разходят из облените в лунна светлина градини, но Диана го измери с равнодушен синьо-зелен поглед и му отговори:

— Не бих излязла дори от пламнала къща с мъж, който взема толкова лошо завоите.

Не беше от момичетата, из чиито умове се въртят купи сено.

Ако изобщо имаше ум. Марсела не беше сигурна. Доколко са способни да мислят конете?

Диана я изгледа свирепо, когато поеха по широката пътека извън конюшните.

— Не си облякла червено.

— Розово е. Нюанс на червеното.

— Няма розов отбор!

„Да… Очевидно умът не е много.“

Върнаха се в ложата на клана Корнелий. Диана целуна по главата витаещия си из облаците баща. „Красив като дъщеря си“, помисли си Марсела, „и също тъй смахнат.“ Запленените римски жени го наричаха Парис — като принца с прелестно лице, спечелил сърцето на Елена от Троя. Бащата на Диана обаче не създаваше главоболия като онзи Парис. Всъщност той се интересуваше само от мрамор и скулптури. „Семейството му завижда, че е толкова добър ваятел.“ Дори сега той оставаше глух за всички опити да го заговорят и скицираше статуи.

— Хубаво лице — каза той на стреснатия центурион на Корнелия, Денсус или както там му беше името. — От теб ще излезе чудесен Вулкан. Или Нептун, ако имаше брада. За колко време ще ти порасне брада? Профил, моля.

— Ммм… — заекна центурионът. — На служба съм.

— Можеш да служиш и в профил, нали? Извърни се.

Диана се взря в центуриона и редицата мълчаливи преторианци край стената зад тях.

— Какво правят тук? — попита тя Марсела. — Ще ни арестуват ли?

— Не, това са новите играчки на Корнелия. — Марсела си взе шепа гроздови зърна от сребърна купа. — Скоро ще провъзгласят Пизон за наследник.

— Пизон харесва конните състезания — обнадежди се Диана. — Няма да отменя фестивали, когато стане император, нали?

— Той харесва всичко и няма да отменя нищо. Двоумението ще го съсипе.

Марсела погледна към съпруга на сестра си, който стискаше чаша вино в ръка, заобиколен от неколцина сенатори. Кимаше сериозно. Както винаги. „Луций е ужасен“, помисли си Марсела, „но осем години с Пизон щяха да ме уморят от скука.“

— Безценните ти Червени са в безопасност — добави тя.

— Не се шегувай. Колесничарите ще бездействат през зимата, защото Галба отменя празненства наляво и надясно. Нарича ги „безогледно разточителство.“ — Диана се облакъти на мраморната балюстрада и огледа арената с фантастично резбованата й спина^[4] и златните делфини, затворили уста и завити за дългата зима на Галба. — Конете ще изгубят форма.

— Успокой се. Галба ще умре скоро.

Диана я погледна.

— А всички се стъписват от мен!

— Аз се разхождам с пергамент и пера, не с колесничари — весело отвърна Марсела и се пресегна за още грозде. — По-порядъчно занимание.

Диана насочи отново очи към арената. Марсела се обърна да вземе чашата, която робът й поднасяше, и забеляза Лолия и новия й съпруг да си съскат шепнешком, долепили носове.

— … Петниш ме! Жените ми не се показват пред хората, гримирани като курви.

— Последната ти жена беше курва, Виний. Разведе се с нея, защото преспа с половин Галия. Да не мислиш, че слуховете не стигнаха до Рим?

Лолия изглеждаше сияйно и свежо в крещящопурпурна рокля със сребърен подгъв и сребърна перлена огърлица, ала очите й пламтяха, сякаш да сравнят новия й съпруг със земята.

Той й отвърна с яростен поглед.

— Изтрий си лицето или ще те изпратя у дома.

— Ще обсъдя това с дядо.

Тя затърка бузи с гневни, резки движения.

— Добре. Този вулгарен стар освободен роб никога…

— Как го нарече? След като плати дълговете ти и финансира кампанията ти за…

Гласът на Корнелия заглуши съскането.

— Флавия! Внимавай!

Дъщеричката на Лолия се беше отскубнала от скута на майка си и се опитваше да се покатери по парапета на ложата. Корнелия се устреми към нея, но центурионът я изпревари. Свали момиченцето със сигурна ръка и го подаде на Лолия с приятелска усмивка, разведрила строгото му професионално изражение. Лолия се намръщи за последно на съпруга си и прегърна разсеяно Флавия.

— Благодаря, центурионе — Корнелия го докосна признателно по ръката и се нахвърли върху Лолия: — Наблюдавай я, моля те! На три годинки е, знаеш, че се катери по всичко. Ами ако беше паднала?

— Пред очите на галантния ти центурион?

Лолия запримигва кокетно към кестенявия преторианец. Погледът на сенатор Виний пламна отново.

— Очевидно предпочиташ да флиртуваш, отколкото да наглеждаш дъщеря си.

Личеше си, че Корнелия би искала да каже повече — доста повече — но се задоволи да изпепели Лолия с очи и пое царствено към съпруга си. Лолия сви рамене, изгледа презрително Виний, загърби го демонстративно и приближи до Марсела. Малката Флавия се размърда в ръцете й и запротестира, а Лолия й подаде диамантена гривна. Флавия загука доволно и завъртя гривната около пухкавата си китка.

— Дъщеря на майка си — подхвърли Марсела.

— Старият Флацид ей там така я е наплашил, че вече почти не говори. Развеждам се с него при първа възможност.

— Най-краткият ти брак досега — заключи Марсела. — Три седмици! Де да беше и моят толкова мимолетен…

По трибуните се разнесоха дежурни възгласи. Марсела видя как Галба се настанява в императорската ложа. Изглеждаше кисел; безспорно пресмяташе наум колко струва зрелището. Колесниците се появиха, посрещнати отдалеч с по-шумни викове. Трибуните изригнаха в радушна вълна от аплодисменти. Плебеите скачаха на крака и поздравяваха любимите си фракции, а патрициите събираха длани в по-сдържано одобрение. Седем впряга: три за Зелените — дванайсет коня, разлюлели високи зелени пера върху главите си, един за Сините с прочутите им ръждивокафяви жребци, един за Белите и два за Червените.

Сред оглушителните приветствия и суетнята на гостите никой не би трябвало да е обърнал внимание как в ложата на семейство Корнелий се появи един мъж. Ала Марсела бе готова да се закълне, че всички го видяха. Всички до един. По-нисък от Пизон, с лъскави тъмни къдрици и блестящи зъби, в ленена тога с пищна златна бродерия, с гривна на всяка ръка и златна верижка около врата. Спря пред входа на ложата, изчака всички да го погледнат, усмивката му обгърна множеството и го озари, сякаш пред него носеха факла.

— Знам, че закъснях — ведро каза новодошлият, — но ще ми простите, нали?

Марсела забеляза как повечето гости се усмихват неволно. Всички освен сестра й, чиито вежди се сключиха леко.

— Сенатор Отон? — прошепна Лолия. — Какво прави тук?

— Познаваш ли го? — попита Марсела.

— О, навремето, когато с Нерон бяха толкова добри приятели, делихме веднъж-дваж постеля. Познаваш ли го, скъпа? — Лолия се зарея в спомени. — Струва си да го опознаеш, повярвай ми.

Марсела беше чувала, разбира се, за сенатор Маркус Салвий Отон — един от любимците на Нерон, поне докато не изникна дребен проблем. Нерон се влюби в съпругата на Отон, а после я преби до смърт. „Ала срещала ли съм го преди?“ Тясното, будно лице й се струваше някак познато.

Познат или не, зад гърба на сенатор Отон стояха двама преторианци в червено и златно също като Пизоновите.

„Виж ти, виж ти…“, помисли си Марсела. „Значи Пизон има съперник?“ Навярно нейният зет все пак не е толкова сигурен императорски наследник, както предполагаха всички. Съдейки по ненадейно равнодушното лице на Корнелия, тя явно си мислеше същото.

— Скъпа Лолия! — Отон спря пред тях с весело блеснали черни очи. — Откога не сме се виждали! Задомила си се наскоро? Поздравления, сенатор Виний! — подвикна той към другия край на ложата. — Съпругата ви е най-чаровната жена в Рим! А ти, Лолия, се радваш на най-мъдрия държавник в Рим!

Виний се изпъчи поуспокоен. Отон се усмихна ослепително и Марсела забеляза колко много гости го наблюдават и шепнат, прикрили устни с ръце. Пизон изглеждаше слисан.

— Червени! — Диана скочи с гръмогласен вик, когато колесниците на любимата й фракция минаха тържествено по пистата под тях. — Червени!

Развеселеният поглед на Отон се насочи към Диана.

— Тази млада жена очевидно харесва състезанията.

Хората от свитата му се разкикотиха тихо — и той като Нерон се обграждаше с изящни жени и изискани мъже; всичките млади, всичките красиви, всичките забавни. Беше превзел ложата на семейство Корнелий, сякаш е негова.

— Ти значи си чаровната малка Корнелия Кварта, по която линеят половината ми приятели. Наричат те и Диана, нали? Колко уместно…

— Тихо! — смълча го припряно Диана, приведе се над парапета и нададе вик в хор с останалите зрители, когато кърпата падна и двайсет и осем коня препуснаха по пясъка, разширили ноздри и развели пера. Император Галба седеше прегърбен в ложата и преглеждаше сметки, но плебеите — на крака — крещяха, размахваха разноцветни знаменца и стискаха амулетите си, докато колесниците влитаха с главоломна скорост в тесния завой. Дори Марсела призна, че гледката е вълнуваща. Къде другаде ще видиш двайсет и пет хиляди души, полудели като един? „На война може би…“

— Пришпори ги! — изкрещя Диана към първия колесничар на Червените, изостанал четвърти на завоя. — В името на всички богове! Пришпори ги!

— Извинете братовчедка ми, сенатор Отон — Корнелия приближи с протегната ръка и топла, ведра усмивка. Марсела обаче познаваше сестра си и долови безпокойството, с което изгледа преторианските стражи на Отон. — Диана живее за Червените и нищо не може да я вразуми.

— Не я вразумявайте — отвърна Отон. — Тя е странна птица, а аз харесвам странните птици. Виждам, че и вие сте като нея, благородна моя.

Той улови ръката на Корнелия и я притисна свойски, ала тя я отдръпна.

— Домина Статилия, радвам се да ви видя…

Корнелия тръгна към домините, преторите^[5] и трибуните, придружаващи Отон, които познаваше до един по име, а Пизон, оттеглил се сконфузено на заден план, сега сподиряше съпругата си и се представяше на всички. Отон се намръщи. Особено след като забеляза преторианците зад гърба на Корнелия, следващи я като покорни слуги.

— Жалко, че Корнелия не може да стане императрица — отрони Марсела по-скоро на себе си, но острото ухо на Отон долови думите.

— Много вярно, драга — поклони се той и огледа изпитателно лицето й. — Корнелия Секунда, нали? Мисля, че се познаваме.

— Не са ни представяли официално, сенаторе — наклони въпросително глава Марсела.

— Да, но си спомням как император Нерон веднъж оцени красотата ви. Не съм изненадан да заключа, че е бил прав.

Диана нададе вик. Сините бяха повели при четвъртата обиколка.

— Ще умра, ако спечелят те! — промълви тя, без да отлепя очи от пясъчната вихрушка. — Ще умра…

Половината трибуни от антуража на Отон се бяха скупчили около нея и крещяха към арената, но ушите на Марсела не пропускаха шума.

— Не искам да обсъждам онази нощ, сенаторе — рече тя най-сетне. — Стореното е сторено.

— Значи сте смела жена. Възхищавам ви се.

Марсела отпи от чашата с вино, без да усеща вкуса му. Често бе виждала бившия император от разстояние — със златен венец върху фалшивите къдрици да маха на възторжените плебеи; да рецитира своя поезия пред почтително смирени придворни; да нашепва в ухото на красива жена, която нямаше нищо общо с нещастната му императрица. През онази топла пролетна нощ на празненството в дома на Лолия тя видя мъж с червендалесто лице и приятни черти… и пламтящи очи, сякаш е трескав.

Марсела примигна, забелязала как единият впряг на Зелените се обръща на острия завой, и трясъкът проби бучащата в ушите й пелена. Дори Пизон, заел се да додява на някаква важна особа в дъното на ложата, се обърна към арената. Конете се втурнаха необуздано и повлякоха колесничаря, оплетен в юздите. Група роби протичаха да отместят разбитата колесница. Най-после колесничарят успя да се освободи от побеснелите коне, отъркаля се безжизнен и окървавен в пясъка, а робите се втурнаха да го издърпат настрани.

— Добре… — въздъхна Диана. — Ако Червените го бяха премазали, щяха да си нацапат колелата и да изгубят половин обиколка.

— Малка дивачка — изкоментира Марсела.

Усещаше как Отон е впил зорки очи в нея, въртейки златното столче на чашата между пръстите си.

— Съжалявам. Наистина — обади се той неочаквано. — Трябваше да се намеся тогава. Онази нощ.

— Поне не се разсмяхте — неволно отвърна Марсела.

Повечето гости избухнаха в смях — разкикотиха се по-скоро — когато Нерон я огледа, след като му я представиха, и с пронизителен, безцеремонен тон заяви: „Утре ще вечеряш сама с мен.“ Марсела го погледна, изтръгната рязко от мислите си, и знатните гости на Нерон сметнаха стъписването й за особено забавно. Поредната прищявка на императора. Всички обсъждаха капризите на Нерон; Сенатът бълваше огън и жупел, но той вземаше каквото поиска — чаша вино, златен дворец, генералска дъщеря…

— Да, не се засмях — около очите на Отон се очертаха весели бръчици. — Твърде смела сте.

— Не съм сигурна дали липсата на избор се нарича смелост, сенаторе.

— Смелост е, уверявам ви. Смелостта е начинът, по който посрещаме неблагоприятните обстоятелства — неизбежни или не.

Последна обиколка от надпреварата. Марсела се насили да насочи тревожното си съзнание към арената. Скочила на крака, Диана окуражаваше колесницата на Червените, препуснала да се пребори за първото място с шестнайсет галопиращи крака под плющящите юзди. Множеството се люшна напред и Марсела неволно го последва. Дланите й се изпотиха от напрежение, което нямаше нищо общо със състезанието. Отон и изисканите му придружители не показваха никакво вълнение; шепнеха и вдигаха изскубани вежди. Лолия обаче надаваше насърчителни възгласи, а Диана крещеше с нея, докато Червените и Сините се бореха рамо до рамо — осем силни коня, препускащи по арената. Последен завой. Марсела ахна с всички други, когато колесниците свиха бясно по него. Със скриптящи колела Червените успяха някак си да продължат напред, пришпорвани от колесничаря, размахал камшик с прибелен поглед.

Марсела сведе очи и видя, че налага с юмруци парапета. „Фортуна!“, помисли си поразвеселено, „състезанието зарази и мен“. Виний изглеждаше намусен както винаги, а Тулия наблюдаваше със стиснати устни как всички други се забавляват. Благовъзпитаният досаден Пизон мърмореше нещо под нос, а Корнелия го стискаше развълнувано за ръка. Зад тях иначе невъзмутимият центурион Денсус ругаеше като коняр и поощряваше Червените с размахани юмруци. Дори сенатор Маркус Норбан вдигна очи от свитъците си с известно любопитство. Копитата отекваха като туптящо сърце.

Разговорите секнаха. Впряговете навлязоха в равната отсечка. Само Сини и Червени се надпреварваха с блъскащи се оси. Външните коне се хапеха, колесничарите ги налагаха с камшици. Всички зрители по трибуните бяха на крака, пищяха, викаха, молеха за победа. Мрачният император Галба прелистваше списъци и броеше сестерциите си, а Червените, набрали преднина, объркаха всички сметки и победиха Сините в кулминационната надпревара на Луди Плебии.

Арената експлодира.

Диана изкрещя тържествуващо и прегърна най-близкия си съсед, който се оказа Марсела. Тя се засмя и отвърна на прегръдката на най-безумната си братовчедка, разрошвайки буйните й коси. Корнелия и Пизон също се прегръщаха, Лолия подхвърляше малката Флавия във въздуха, а Отон изглеждаше развеселен. Под тях колесничарят на Червените примигваше в очакване робите да му донесат палмовата клонка в чест на победата. Синият колесничар шибна яростно с камшик над главите на изтощените жребци на противника, които рипнаха и накараха всеки почитател на Червените по трибуните — от Диана до най-презрения плебей — да скочи, бълвайки ругатни.

— Велики Юпитер! — възкликна Отон, докато Диана хулеше колесничаря на Сините. — Не съм чувал по-добри ругатни, откакто бях в легионите.

Множеството се заизнизва навън, а Лолия канеше всички да дойдат в дома й, където ще даде прием за победителя в състезанието.

— Няма да посрещам сган от конюшните в къщата си! — сряза я Старият Флацид.

— Тогава ще организирам празненството в къщата на дядо! — отвърна му сладко Лолия.

Марсела се засмя, закрила устни с длан, и забеляза как лицата на красивите, лъскави придружители на Отон се разведриха, предвкусвайки безплатната вечеря в дома на прословутия домакин. Сенатор Виний продължи да бълва тихи проклятия и да размахва сбръчкани ръце, а Лолия подбели неприкрито очи. Марсела даде на Стария Флацид най-много месец, преди Лолия да си уреди развод.

— Приемам това като знак, че е време да си вървя — Отон сведе глава над ръката на Марсела. — Ще дойда на празненството по-късно, разбира се — кога съм пропускал хубаво празненство? — но засега ще се позавъртя край всичките глупци, за да се представя като способен и добре информиран.

— Вие сте способен и добре информиран, сенаторе — натърти Марсела. — Чух, че сте свършили чудесна работа като губернатор на Испания миналата година.

— Нима? Смятах, че никой не е забелязал.

Той се отдалечи, сбогувайки се с околните.

Корнелия и Пизон бяха поканени в двореца на вечеря с императора, а останалите от семейството поеха към дома на дядото на Лолия, предвождани от Диана, уловила дружелюбно под ръка победоносния колесничар. Вино и музика започнаха да се леят като по даден знак и Марсела се оттегли в ъгъла с чаша в ръка да наблюдава всичко. „Защото това умея най-добре“, помисли си тя. „Марсела, пазител на историята и съзерцател на императори.“

Засмя се на глас, порицавайки се наум. Що за префърцунен език за историк!

В преддверието дядото на Лолия посрещаше с широка усмивка и разтворени обятия и сенатори, и колесничари, и кикотещи се домини, щастлив от успеха, защото притежаваше дял от Червените. А също така от Сините, Зелените и Белите, понеже внимаваше да подкрепя всички лагери. „Нищо чудно, че е най-богатият човек в Рим.“ Бившият роб, стопанисващ бедняшки квартал на Целийския хълм, беше станал толкова влиятелен търговец, че бе успял да се ожени за патрицианка и сега беседваше с императори… Лолия вече го увещаваше мило, несъмнено да я отърве от Стария Флацид. Щеше да го придума, разбира се — макар и непреклонен в деловите въпроси, дядо й омекваше като глина в ръцете на единствената си внучка, която отгледа като свое дете, когато майка й и баща й загинаха в онзи мореплавателен инцидент. Поискаше ли Лолия нов съпруг, дядо й щеше да й го осигури — както отрупваше малкото си съкровище с понита, кукли, рокли и перли. „Имаше най-хубавите играчки“, помисли си Марсела. „И сега е така.“

В центъра на шумното множество беше Отон — подканяше гостите да вдигнат тост за Червените, възславяше завръщането на добрите времена в студеното начало на декември. Марсела зърна ослепителната му усмивка, когато един преториански страж приближи до него и прошепна нещо в ухото му.

— Поднасям извинения на всички! — възкликна весело той. — Но император Галба ме вика в двореца. О, богове, какво ли съм объркал този път?

— Защо го покани Галба? — оплака се Корнелия на Марсела на другия ден.

— Защото е красив? — предположи Марсела. — Казват, че Галба харесва представителни мъже. Винаги съм се чудила дали не харесва Пизон заради това, но ако Отон отговаря повече на вкуса му…

Сестра й не я слушаше.

— С Пизон трябваше да сме единствените гости! Отон се излежаваше цяла вечер и си правеше шегички за сметка на Пизон. Защо и на него са му назначили преторианци? Не разбирам…

Марсела вдигна вежди.

— Смятам, че разбираш, Корнелия.

— Няма значение. — Корнелия приглади с две ръце и косата, и изражението си. — Това не променя нищо. Все пак Пизон е братовчед на Галба. Потомък е на Помпей и Крас и е сериозен мъж, а не повърхностен, напарфюмиран празнодумец. Това е от значение.

— Може би. Но познай кой има повече пари за подкупи? Познай чий чар може да изкара птичките от гнездата им? И познай чие име повтаряше тълпата след състезанието.

[1] Сатурналии — празник на 17 декември в чест на бог Сатурн. — Б.пр. ↑

[2] Центурион — в Древния Рим — стотник, началник на центурия, войскова част от 60 до 100 души. — Б.пр. ↑

[3] Домина — обръщение към патрицианка — Б.пр. ↑

[4] Спина — преграда, разположена под лек диагонал на арената, като в двата й края колесниците нравят опасни завои. — Б.пр. ↑

[5] Претор — в Древния Рим — висш съдебен чиновник или военачалник. — Б.пр. ↑